Със скръстени ръце

IV

Ъндърхил мрачно се вкопчи в шапката си и не я пускаше.

— Какво правиш тук? — ахна той, неприятно изненадан.

— Дойдохме за безплатна пробна демонстрация, сър. Той отвори вратата и посочи навън:

— Изчезвай веднага!

Невзрачното метално създание сляпо го гледаше и не помръдваше.

— Мисис Ъндърхил прие нашите услуги, сър — бодро изчурулика кристалното гласче. — Можем да си тръгнем само ако тя ни помоли за това.

Той се втурна да търси жена си и я намери в спалнята. Цялото натрупано чувство на немощ и безсилие изведнъж се отприщи, той избухна и отвори с трясък вратата.

— Какво, по дяволите, търси тази проклета тенекия… — Само че гневът внезапно го напусна, а Аврора дори не забеляза, че е ядосан. Беше облечена в най-привлекателното си неглиже, което я правеше приказно красива. Червената й коса беше нагласена в нова сложна прическа и й стоеше като корона.

— Не е ли чудесно, скъпи! — цялата светнала, тя скочи да го посрещне. — Това нещо може всичко! Пристигна тази сутрин, почисти къщата, приготви обяда и предаде урока по цигулка на Гей. После ми направи косата и сега готви вечерята. Как ти се струва прическата ми, скъпи?

Хубава беше. Той целуна жена си и се опита да потисне страха и възмущението си.

Вечерята се оказа на небивала висота, а черното роботче я поднесе безупречно. При всяко ново блюдо Аврора възторжено възкликваше, но на Ъндърхил залците му засядаха. Струваше му се, че всички тези великолепни сладкиши са нещо като примамка към чудовищен капан.

Опита се да убеди Аврора да го отпрати, но след забележителната вечеря просто нямаше смисъл. Отказа се още при първия блясък на сълзите й. Хуманоидът остана. Остана и се хвана за работа. Поддържаше домакинството и почистваше двора, наглеждаше децата и се грижеше за маникюра на Аврора. Дори започна да ремонтира къщата.

Ъндърхил се чудеше колко ли ще му струва всичко това, но роботът упорито твърдеше, че то е част от безплатната пробна демонстрация, а щом им прехвърли имуществата си, ще получава същите услуги и службата им ще се грижи за всички нужди на семейството му. Той обаче не подписваше. Независимо от това скоро пристигнаха още черни роботчета заедно с цял камион материали за къщата и останаха да помагат при ремонта.

Една сутрин Ъндърхил установи, че докато е спал, малката му къщичка тихомълком се е сдобила с втори етаж. Новите стени бяха самосветещи, направени от някакъв непознат блестящ материал. Прозорците представляваха огромни единични панели, които сменяха цвета си по желание от прозрачно до матово. Вратите безшумно се плъзгаха встрани, задействани от родомагнитни релета.

— Искам да има брави — недоволно рече Ъндърхил. — За да мога да влизам спокойно в тоалетната, без да трябва да ви викам да ми отваряте.

— Виждате ли, сър, съвсем излишно е хората сами да отварят вратите — приветливо му отвърна черничкото роботче. — Нашата единствена цел е да прилагаме Основния закон. Услугите ни обхващат всички човешки дейности. Веднага щом подпишете нотариалния акт, ще предоставим на всеки член от семейството ви отделен робот.

Ъндърхил упорито отказваше да подпише. Продължаваше да ходи всеки ден на работа и отначало се опитваше да посъвземе агенцията си, но след това вече гледаше само да спасява каквото може. Никой не купуваше андроиди, дори и на разоряващо ниски цени. В своето отчаяние Ъндърхил похарчи последните си налични пари за нови модели детски играчки, но и те не се продаваха — хуманоидите бяха започнали да предлагат много по-добри играчки, и то безплатно.

Опита се да даде под наем търговската площ, но и от това не излезе нищо — просто всякаква стопанска инициатива бе замряла. Почти всички обекти вече бяха прехвърлени на хуманоидите, които веднага разрушаваха сградите и на тяхно място изграждаха паркове, а собствените си предприятия и складове разполагаха под земята, за да не нарушават естествената среда.

Един ден отиде до банката да направи последен опит за подновяване на кредитите си, но зад гишетата и по бюрата вече седяха малки черни хуманоиди. Един от тях с професионална любезност го уведоми, че банката е подала заявление за фалит и пристъпва към ликвидация на агенцията му.

Процедурата по ликвидацията щяла да се улесни, добави роботът банкер, ако той подпише нотариалния акт. Ъндърхил твърдо отказа. За него това вече имаше символично значение. Щеше да е нещо като окончателно преклонение пред този нов тъмнолик бог. Той се обърна и излезе с гордо вдигната глава.

Делото мина много бързо, тъй като всички съдии и адвокати имаха хуманоиди за помощници. След няколко дни в агенцията пристигнаха група черни роботчета със съдебно решение за изземване на имуществата. И с булдозер. Ъндърхил стоеше и печално гледаше как непродадената му стока отива за старо желязо, а един сляп и безчувствен хуманоид подкара булдозера и започна да разрушава стените на постройката.

Унил и паднал духом, той си тръгна и подкара към дома. Съдът бе проявил учудваща щедрост и не му беше отнел колата и жилището, но кой знае защо Ъндърхил не изпитваше никаква благодарност. Точно обратното — беше вбесен до дъното на душата си от нечовешките прояви на загриженост от страна на тези идеални машини.

Остави колата в гаража и тръгна към обновената къща. Зад един от огромните нови прозорци се мярна голата черна сянка на метална кукла и Ъндърхил неволно потръпна от ужас. Никак не му се искаше да доближава този безподобен прислужник, който не му позволяваше да се бръсне сам и дори да отваря вратите в собствения си дом.

Той импулсивно се обърна, пое по външната стълба към апартамента над гаража и почука на вратата. Отвърна му гърленият глас на наемателя на Аврора. Ъндърхил влезе и завари скитника да седи на един висок стол, надвесен над някаква машинария, която бе сглобил върху кухненската маса.

Иначе мизерното апартаментче си беше все същото. Лъскавите стени на новата надстройка нощем излъчваха златисто сияние, докато хуманоидът не го спреше, а подът беше мек и топъл, почти като жив. Но тук, в мъничките стаи на апартаментчето, мазилката си стоеше все така напукана и на петна от влагата, от тавана висяха старите луминесцентни лампи, а върху продънените дюшемета бяха опънати познатите износени килими и пътеки.

— Как става така, че тези проклети роботи не влизат при вас? — замислено запита той.

Прегърбеният старец се надигна, махна чифт клещи и някакви парчета ламарина от един изпотрошен стол и му кимна да седне.

— Имам нещо като имунитет — тежко отвърна Следж.

— Забранено им е да влизат там, където живея, освен ако изрично не ги помоля. Щом не искам, нито ми помагат, нито ми пречат. Това е добавка към Основния закон.

Ъндърхил го гледаше и внимаваше да не падне от строшения стол. Сипкавият глас на старика му въздействаше някак особено. Лицето му бе сивкавобледо, а бузите и очите сякаш бяха хлътнали повече от всякога.

— Да не сте болен, мистър Следж?

— Не повече от обикновено. Просто съм много зает — измърмори смутено той, измъчено се усмихна и кимна към пода. Там имаше поднос с изстинала храна и съсухрен хляб. — Дори нямам време да се нахраня. Жена ви ми донесе храна, но съм потънал в работа.

Сбръчканата му ръка посочи масата, върху която стоеше устройството, състоящо се от парчета благороден бял метал и пластмасови части, свързани помежду си с проводници и събирателни шини. От целия уред лъхаше някаква определена целенасоченост.

Върху специална поставка имаше нещо като стрелка от паладий, наподобяваща домашен телескоп с малко моторче, което я движеше по градуирани нониусни скали. Отдолу се виждаше вдлъбнато огледалце, също от паладий, насочено към друго такова огледалце, монтирано върху нещо като еднокотвен преобразувател, от който дебели сребърни проводници водеха към плътна оловна сфера и към пластмасова кутийка, по която имаше бутони, копчета и избирателни шайби.

Старецът изглежда бе потънал в работата си и не му се говореше много, но Ъндърхил си мислеше за тъмната сянка, която бе зърнал зад новия прозорец на втория етаж и хич не му се искаше да напуска този тих пристан, където хуманоидите нямаха достъп.

— Какво правите? — запита той.

Старият Следж остро го изгледа с трескавите си тъмни очи и каза:

— Работя върху един научноизследователски проект. Опитвам се да установя коефициента на родомагнитните кванти.

В уморения му дрезгав глас прозираше вяла решимост, с която сякаш показваше, че не му се занимава нито с празни приказки, нито със самия Ъндърхил, който упорито не си тръгваше. Все още не можеше да се отърве от черния призрак на робота, превърнал се в истинския господар на къщата.

— Какво представлява този ваш имунитет? Седнал на високия стол, старецът мълчеше и унесено се взираше в лъскавата паладиева стрелка и оловната топка.

— Проклети роботи! Превзеха ми агенцията и се намърдаха в дома ми! — нервно избухна Ъндърхил и погледна изпитателно сбръчканото лице на скитника. — Вие сигурно ги познавате по-добре. Моля ви, кажете ми няма ли начин да се отърва от тях?

Мина още половин минута, старецът вдигна мрачния си поглед от оловната сфера и уморено поклати рунтавата си глава.

— Точно това се опитвам да направя.

— Не мога ли да ви помогна с нещо? — радостно трепна Ъндърхил с надежда в сърцето. — Само кажете.

— Струва ми се, че можете. — Хлътналите очи бавно го огледаха и огънят им го прониза. — Ако сте се занимавали с подобни неща.

— Навремето следвах електротехника — напомни му Ъндърхил. — Дори имам работилничка в мазето на къщата. Онова корабче аз съм го правил — и той кимна към макета, окачен на стената в миниатюрната всекидневна. — Ще правя каквото кажете.

Само че още докато говореше, проблесналата искрица надежда бързо угасна под вълните на съмнението. Как да повярва на този дърт мошеник, след като добре познаваше наемателите на Аврора? Май трябваше отново да се захване със старата си игра и да отбелязва с точки всички изречени лъжи. Той стана от строшения стол и скептично изгледа одърпания старчок и причудливата му играчка. Гласът му звучеше някак рязко:

— Всъщност май няма смисъл да ви ангажирам. Хуманоидите пречат на мен, а не на вас. Не виждам защо и вие да се занимавате с тях.

Старият Следж замислено го погледна и промълви:

— Трябва да ги спра. Защото аз съм онзи нещастник, който ги създаде. Наистина ги бях замислил като роботи, които да служат на хората, да им се подчиняват и да ги предпазват от всичко вредно. М-да-а. И Основният закон беше моя идея. Но тогава изобщо не подозирах докъде ще доведе всичко това.