Със скръстени ръце

VI

Приведената мършава фигура на стареца се размърда в тъмнината. Ъндърхил също се понамести върху разнебитения стол, като внимаваше да не падне. След малко глухият и дълбок глас продължи:

— Така и не разбрах нито кой е той, нито как е пристигнал. Обикновен човек не би могъл да го направи. Дори ми се щеше да съм го познавал отпреди. Сигурен съм, че е бил забележителен физик и отличен алпинист. А вероятно и ловец. Във всеки случай, убедих се, че е интелигентен и непоколебим. Както казах, беше дошъл да ме убие. Един Господ знае как е успял да се добере незабелязано до континента. Там още нямаше никакви други хора — хуманоидите допускаха само мене до Централата. Както и да е, този човек успя някак си да се промъкне през радарните им установки и автоматичните оръжия. По-късно откриха самолета му, зарязан на един глетчер, и се видя, че е бил снабден с антирадарно устройство. Останалия път през новообразуваните вулканични планини той изминал пеша. Никой не знае как е преодолял все още горещите радиоактивни потоци лава. Използвал е някакъв родомагнитен защитен екран, с чиято помощ прекосил без никой да го види площадката на новия космодрум, заемаща по-голямата част от платото, и се добрал до постройките около Централната кула. Трябва Да е бил изключително смел, макар че така и не разбрах как точно го е направил. В един момент нахълта в кабинета ми в кулата, извика нещо и ме сепна. Беше почти гол, покрит с драскотини и кръв от мъчителния си преход. В ожулената си ръка държеше пистолет. Най-много ме изненада обаче горящата омраза в очите му.

Старикът потръпна и се прегърби още повече на високия си стол.

— Никога не бях виждал такава неописуемо чудовищна омраза, дори и при жертвите на войната. Дрезгавият му глас сякаш агонизираше, докато той крещеше заплахите си. „Дойдох да те убия, Следж! Да спра проклетите ти роботи и да освободя хората!“ Той, разбира се, се заблуждаваше. Дори и смъртта ми вече не би могла да спре хуманоидите, само че мъжът не го знаеше. Вдигна пистолета с двете си треперещи ръце, от които се стичаше кръв, насочи го към мен и стреля. Но крясъците му ме бяха предупредили и аз успях да залегна зад бюрото. Изстрелът му веднага привлече вниманието на хуманоидите, които кой знае как не го бяха забелязали досега. Хванаха го още преди да е успял да стреля втори път. Отнеха му пистолета и свалиха от тялото му някаква тънка мрежа от бял проводник, която вероятно му служеше като защитен екран. Та искам да кажа, че именно омразата му ме отрезви. Дотогава смятах, че с изключение на някои душевно разстроени индивиди, повечето хора с радост биха се възползвали от услугите на хуманоидите. Така че поведението му ми се стори необяснимо. Но хуманоидите ме осведомиха, че твърде много хора е трябвало да бъдат подложени на мозъчни операции, наркотично лечение или хипноза, за да ги направят щастливи съгласно изискванията на Основния закон. И че това изобщо не бил първият опит за покушение срещу живота ми, но те предотвратили всички останали. Исках да разпитам непознатия, но хуманоидите веднага го вкараха в операционната зала. Когато най-после ми позволиха да го видя, той ми се ухили някак глупаво от леглото си. Помнеше името си и дори ме позна, защото хуманоидите бяха доста усъвършенствали лечебните методи, но не знаеше как е стигнал до кабинета ми и че се е опитвал да ме убие. През цялото време шепнеше, че хуманоидите му харесват, защото съществували само за да правят хората щастливи. Добави, че и той вече се чувствал много щастлив. Щом малко поукрепна, хуманоидите го закараха на космодрума и повече нито го видях, нито го чух. Лека-полека почвах да разбирам какво съм направил. Хуманоидите ми бяха построили нещо като космическа родомагнитна яхта, с която обикалях пространството и се наслаждавах на идеалното спокойствие, на реда и на усещането, че съм единственият човек на милиони мили наоколо. Поръчах да я приготвят и тръгнах да обикалям планетата, за да разбера защо ме мразеше толкова този човек.

Старецът кимна към забързаните неясни фигури, изграждащи странната постройка отсреща, които продължаваха безшумното си дело в мрака.

— Сигурно вече си представяте какво открих — поде отново той. — Мъчително безсилие, обгърнато от празен разкош. Хуманоидите бяха твърде ефикасни в грижите си за безопасността и щастието на хората. Направо не им бяха оставили нищо, което те да вършат.

Той наведе глава към огромните си и все още сръчни ръце и тъжно се взря в изстраданите белези. Неволно стисна юмруци и отново се отпусна.

— Открих нещо много по-лошо от войната и престъпленията, от лишенията и смъртта — в буботещия му глас се долавяше някаква яростна горчивина. — Едно крайно безплодие. Хората седяха с бездейно отпуснати ръце, защото нямаше какво да правят. На практика се бяха превърнали в разглезени обитатели на съвършен затвор. Дори не можеха да спортуват, тъй като повечето спортове бяха обявени от Основния закон за опасни за живота им. Научната дейност беше забранена, защото в лабораториите също беше опасно. Образованието ставаше напълно излишно, понеже хуманоидите даваха отговор на всички въпроси. Изкуството се изроди в мрачно отражение на безсилието на хората. За житейски цели и стремления изобщо не можеше да се говори. Просто нямаше за какво да се живее. На хората им оставаше или да се захванат с някакво безсъдържателно хоби, или да играят глупави игри на карти, или най-много да отидат на безобидна разходка в парка — но винаги под зоркия поглед на хуманоидите, които бяха по-силни от тях и ги превъзхождаха във всяко едно отношение, независимо дали ставаше дума за плуване или шах, за пеене или археология. Създадоха им масов комплекс за непълноценност. Нищо чудно тогава, че всички ме мразеха и се опитваха да ме убият. Хората просто не виждаха изход от проклетото безсилие. На цигарите не се гледаше с добро око. Алкохолът беше с купони, а наркотиците — забранени. Дори сексът се контролираше строго. А самоубийството рязко противоречеше на Основния закон, пък и хуманоидите бяха пресекли достъпа до всички евентуални смъртоносни средства.

Впил поглед в паладиевата стрелка, проблясваща в мрака, старецът отново отрони тежка въздишка.

— Върнах се в Централата и се опитах да променя Основния закон. Изобщо не бях допускал, че ще се прилага толкова последователно. Вече ми беше съвсем ясно, че трябва да се внесе някакво изменение, така че хората да могат свободно да живеят и да се развиват, да работят и да почиват, ако искат да си рискуват живота, да избират и да носят последствията от своя избор. Само че онзи непознат се бе появил твърде късно. Вече бях построил Централата, и то прекалено добре. Основният закон бе напълно надеждно осигурен срещу всякакво вмешателство от страна на хората, дори и срещу моето. Посегателството срещу живота ми, според хуманоидите, доказвало, че Централата и Основният закон все още не били достатъчно добре защитени. В момента те подготвяли евакуацията на цялото население и разселването му по други планети. Когато се опитах да внеса изменения в закона, те ме прогониха от планетата заедно с другите.

Ъндърхил учудено погледна стареца:

— Но нали имате имунитет? — озадачено запита той. — Как така са успели да ви заставят?

— Вярно е, че разполагах с известна защита — отвърна Следж. — Бях програмирал в централния мозък изричната забрана хуманоидите да не ми пречат на свободата на действие, да не идват при мен и дори изобщо да не ме докосват освен ако не съм ги помолил за това. Но от друга страна, се бях престарал в стремежа си към опазване на Основния закон от хорско вмешателство. Така че, когато отидох в кулата да сменя програмата, хуманоидите ме последваха и не ми позволиха да се доближа до основното реле. Настоях да ме пуснат и тогава те нарушиха имунитета ми. Хванаха ме и насила ме качиха на космически кораб. Щом съм искал да променям Основния закон, ми казаха те, значи съм станал също толкова опасен, колкото и другите хора. Наредиха ми никога повече да не се връщам на Уинг IV.

Приведената фигура на стареца сви рамене.

— Оттогава насам живея непрекъснато в изгнание. Единствената ми мечта е да спра хуманоидите. На три пъти опитвах да се върна, тъй като на кораба бях направил оръжия, с които да унищожа Централата. Но патрулните им совалки винаги ме отблъскваха, преди да съм стигнал достатъчно близо. Дори последния път хуманоидите превзеха кораба ми и отвлякоха няколкото души, които бяха с мен, като промиха мозъците им и заличиха всички опасни за тях идеи. Мен обаче не ме докоснаха заради имунитета. И оттогава скитам от планета на планета, година след година. Трябва постоянно да се движа, за да бъда пред тях. На няколко планети публикувах откритията си в областта на родомагнетизма, та дано помогна на хората да устоят на нашествието на хуманоидите. Но родомагнетизмът е опасна наука. Този, който я усвои, се нуждае от защита повече от всеки друг според Основния закон. Така че веднага след мен се появяваха и хуманоидите.

Тук старецът отново въздъхна, после пое дъх и продължи:

— С новите си родомагнитни кораби те са в състояние да се придвижват неимоверно бързо, а и разстоянията не са никаква пречка за тях. В момента Уинг IV е нещо като техния кошер, от който те се стремят да наложат Основния закон на всички обитавани от хора планети. Никой не може да се спаси от тях освен ако не бъдат спрени.

Ъндърхил го слушаше, вперил поглед в подобните на играчки уреди, в дългата бяла стрелка и в оловната топка, чиито силуети се очертаваха в мрака върху кухненската маса. После неспокойно запита:

— Значи сега с тази машинка вие се опитвате да ги спрете, така ли?

— Ако можем да я довършим навреме.

— Но как… Как? — поклати недоверчиво глава Ъндърхил. — Та тя е толкова малка.

— Напротив, достатъчно голяма е — заяви Следж. — Всъщност тя е нещо, което хуманоидите не могат да разберат. Те са ненадминати при интегрирането и прилагането на онова, което знаят, но им липсват творчески способности. Не са изобретателни — кимна той към джунджуриите на масата. — Съгласен съм, че това устройство не изглежда внушително, но е нещо принципно ново. Тук родомагнитната енергия се използва за създаване на атоми, а не за разбиването им. Както сигурно знаете, най-устойчиви са атомите на елементите от средата на периодичната таблица. Тоест енергия се освобождава или при синтез на леки атоми, или при разпад на тежки.

Гърленият глас на стареца внезапно зазвуча някак властно:

— Всъщност това устройство е ключът към енергията на звездите, тъй като те светят посредством освободената енергия от ядрения синтез — най-вече от водорода, който чрез въглеродния цикъл се превръща в хелий. Устройството може да превърне този синтез във верижна реакция, като за катализатор се използва родомагнитен лъч с точно определена интензивност и честота. Хуманоидите не допускат никого на разстояние по-малко от три светлинни години до Централата, само че не подозират нищо за съществуването на това устройство. А аз мога да го използвам оттук и да превърна водорода от моретата и океаните на Уинг IV в хелий, а след това да превърна този хелий заедно с кислорода в по-тежки атоми. След стотина години астрономите от вашата планета ще забележат краткото припламване на нова звезда и това е. А хуманоидите трябва да замрат неподвижно веднага щом насочим лъча към Уинг IV.

Ъндърхил напрегнато се взираше в мрака. Гласът на старика звучеше убедително и в мрачния му разказ очевидно имаше голяма доза истина. През прозореца се виждаха неуморните черни хуманоиди, които безшумно издигаха светещите с мека светлина стени на новата къща. Вече беше забравил, че не гледаше с добро око на наемателите на Аврора.

— Вероятно и ние ще умрем — дрезгаво отбеляза той. — Цялата тази верижна реакция…

Следж поклати отрицателно съсухрената си глава.

— Каталитичният процес изисква много ниска степен на радиация — обясни той. — При тази атмосфера тук интензивността на лъча ще е твърде висока, за да предизвика реакция. Можем да използваме устройството дори в стаята, тъй като лъчът преминава свободно през стените.

Ъндърхил облекчено въздъхна. В края на краищата той беше един най-обикновен незначителен бизнесмен, разстроен от фалита на агенцията си и притеснен от това, че започваше да губи свободата си. От една страна, много му се искаше Следж да спре хуманоидите, но, от друга, не желаеше да става жертва.

— Добре — пое си дъх той. — Какво трябва да се направи?

Следж кимна към масата:

— Интеграторното устройство е почти готово — рече той. — Онова там в оловната топка е малък генератор на ядрен синтез. А това са настройващи бобини, транслационни рефлектори и фокусираща стрелка. Липсва ни направляващото устройство.

— Какво значи това?

— Нещо като прибор за прицелване — обясни Следж.

— В случая няма как да стане с обикновен телескопичен мерник, тъй като планетата ще се е придвижила през последните сто години, а лъчът трябва да е съвсем тесен, за да я достигне. Налага се да използваме родомагнитен сканиращ лъч с електронен преобразувател, за да имаме и образ. Аз тук имам осцилоскоп и чертежи за останалите части.

Той сковано стана от стола и запали осветлението — евтини луминесцентни лампи, които човек можеше да пали и гаси, без хуманоидите да му се пречкат. Разгъна чертежите и обясни на Ъндърхил с какво би могъл да му помогне, а той му обеща да дойде рано на следващата сутрин и добави:

— Ще взема инструменти от работилничката си. Имам малък струг, на който си правех части за моделите, плюс менгеме и ръчна бормашина.

— Ще ни трябват — отвърна старецът. Но внимавай и помни, че нямаш моя имунитет, а ако хуманоидите заподозрат нещо, и аз ще го загубя.

Ъндърхил неохотно напусна окаяните малки стаички с напуканата и пожълтяла мазилка и износените килими, опнати върху направения от човешка ръка под. Излезе и затвори вратата след себе си — най-обикновена скърцаща дървена врата, с каквато всеки човек можеше сам да си служи. С тръпки на ужас слезе по стълбите, прекоси двора и се запъти към онази нова и лъскава врата, която не би могъл да отвори сам.

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил. — Преди още да бе вдигнал ръка, за да почука, яркият панел плавно и безшумно се плъзна встрани.

Вътре го очакваше малкият черен робот, сляп, но вечно нащрек:

— Вечерята е готова, сър.

Нещо отново го накара да потръпне. Зад тази стройна гола грациозност се долавяше мощта на конско хергеле. Роботът излъчваше някаква ужасяваща доброжелателност, съвършена и непреклонна. Онова жалко нищожно оръжие, което Следж нарече интегриращо устройство, внезапно му се стори напълно безнадеждна работа. Обзе го непрогледно отчаяние, но го беше страх да не се издаде.