Със скръстени ръце

V

Здрачът бавно нахлуваше в опърпаните стаички. Мракът шеташе из непометените ъгли и се стелеше по пода, като придаваше особени краски на уредите върху кухненската маса. Последните отблясъци на залеза пробягаха по бялата паладиева стрелка и след това стана тъмно.

Градчето изглеждаше някак зловещо притихнало. Отсреща, почти без да вдигат шум, хуманоидите строяха нова къща. Те никога не си говореха, защото всеки един от тях знаеше всичко за останалите. Използваха някакви странни строителни материали и ги сглобяваха без чукове и триони, безмълвни като сенки. Макар и на тъмно, тези дребнички слепи роботчета пристъпваха спокойно и уверено.

Прегърбеният и уморен Следж продължаваше да седи на високия кухненски стол и разказваше историята си. Ъндърхил отново се намести на счупения стол и мълчаливо се заслуша. През цялото време гледаше неспокойните възлести ръце на стареца, някога силни и способни, но сега сбръчкани и треперещи.

— Ще ви разкажа как започна всичко, за да знаете какво трябва да направим. Но бих ви помолил да не го разгласявате, тъй като хуманоидите са в състояние да заличават неприятните спомени у хората, както и целите, които биха им попречили да прилагат Основния закон.

— Да, доста ефикасни са — мрачно се съгласи Ъндърхил.

— Тъкмо това е лошото — каза старецът. — Опитах се да направя идеалния робот и успях.

Той се размърда в мрака и започна своя разказ:

— Преди шейсет години преподавах теория на атома в един малък технологичен колеж на безводния южен континент на Уинг IV. Бях неженен идеалист, интересуваше ме само науката, а от такива работи като политика или война не разбирах нищо — някак тъжно се усмихна дядото. — Изглежда твърде много вярвах на фактите и твърде малко на хората. Не се доверявах на емоциите и чувствата, защото нямах време за тях. Увличаше ме и общата теория на семантиката. Исках да прилагам научни методи към всяка една ситуация, да сведа човешкия опит до няколко формули. Направо не можех да търпя невежеството и грешките на хората. Бях убеден, че единствено чрез науката животът ни може да стане съвършен.

Той замлъкна и известно време гледа към безшумно пробягващите черни сенки, строящи големия палат отсреща, който израстваше като насън.

— После се запознах с едно момиче — продължи старецът и едва забележимо сви рамене. — Ако всичко вървеше нормално, сигурно щяхме да се оженим и да прекараме дните си в онова тихо малко градче. Можеше и да имаме деца. А до хуманоиди изобщо нямаше да се стигне.

Той пак млъкна и въздъхна тежко.

— По онова време тъкмо привършвах дисертацията си върху разлагането на изотопите на паладия. Разработката не беше нищо особено, обаче ме устройваше напълно. Момичето работеше като биолог, но смяташе да напусне след сватбата. По всяка вероятност щяхме да бъдем двама души, съвсем щастливи и доволни от живота, напълно безобидни. Но избухна война — това често се случваше на планетите от системата Уинг още от времето на колонизирането им. Преживях я в една тайна подземна лаборатория, където проектирах военни роботи. А момичето се записа доброволец и отиде да работи по една програма за създаване на биотоксични вещества. Само че се случила авария, изтървали някакъв нов вирус и целият екип загинал в ужасни мъки. Отново ми остана само науката, но примесена с известна горчивина. Войната свърши и се върнах в колежа заедно със стипендия за работа по един военен проект. Това вече си беше чиста наука — теоретично изследване на ядрените сили на сцепление, за което по онова време съществуваха голям брой погрешни становища. Никой не искаше от мен да откривам нови оръжия, а и аз не разбрах, че всъщност съм направил именно това. Мислех, че става въпрос само за няколко страници висша математика, описващи нова теория за строежа на атома заедно с нов израз на един от компонентите на ядрените сили на сцепление. Концепцията за тензорите ми се струваше съвсем безобидна абстракция. Не виждах начини за практическото приложение на теорията или за управлението на получената по теоретичен път стойност на силата. Военните ми позволиха да публикувам статията си в техническото списание на колежа. Ужасяващото откритие направих едва през следващата година — установих истинското значение на тензорите. Най-неочаквано се оказа, че управлението на тази теоретична сила става посредством елементите от триадата на родия. Но вече беше късно — статията ми бе придобила широка гласност. Поне още няколко души бяха стигнали до същия извод. След по-малко от година избухна война, вероятно в резултат от лабораторна грешка. Никой не беше предвидил, че регулируемото родомагнитно излъчване е в състояние да прави неустойчиви атомите на тежките метали. Едно цяло находище от руди на тежки метали бе взривено, предполагам по нещастна случайност, а го сметнаха за провокация. Въоръжените сили на другата държава отвърнаха на въображаемия удар и използваха родомагнитни лъчи, в сравнение с които ядрените бомби са детска играчка. Един такъв лъч с мощност само няколко вата е в състояние да причини ядрено разпадане на тежките метали във всички електроуреди и апарати независимо от разстоянието. Разпадат се дори и сребърните монети в джобовете на хората, златните им пломби, та ако щете и йодът в щитовидната жлеза. А ако лъчът е малко по-мощен, се разпадат и рудите на тежките метали под земната повърхност. На Уинг IV не остана континент, който да не е разоран и покрит от пропасти, по-дълбоки от океана, и от цели нови вулканични планини. Атмосферата бе пълна с радиоактивни частици и отровни газове. Валяха смъртоносни дъждове. Почти цялото население загина. Аз отново оцелях, поне физически, защото пак работех в подземен военен обект. Този път проектирах нови типове военни роботи, задвижвани и управлявани от родомагнитни лъчи. Новите технологии не позволяваха военните действия да се водят от хора, а и такива почти не бяха останали. Самият обект се намираше под леки седиментни скали, които се взривяваха трудно, пък и подземните му тунели бяха защитени от честотите, предизвикващи ядрено разпадане. Психическото ми състояние обаче беше като на душевноболен. Собственото ми откритие на практика разруши планетата. Товарът на вината направо ме смазваше, загубих и последната си вяра в доброто у човека и почтеността на неговите намерения. После се опитах да поправя злото. Воюващите роботи, въоръжени с родомагнитни оръжия, бяха опустошили планетата. Започнах да създавам нови родомагнитни роботи, които да разчистят развалините и да изградят градовете отново. Целта ми беше да ги проектирам по такъв начин, че те винаги да се подчиняват на заложените в тях специални команди, които да не им позволяват да воюват, да вършат престъпления или по друг начин да причиняват вреди на човечеството. Технически погледнато, задачата не беше лека, а и доведе до проблеми с някои политици и военни авантюристи, които ламтяха за роботи с неограничени възможности. На самата планета Уинг IV вече не бе останало почти нищо, за което да се воюва, но имаше ред други планети, готови за плячкосване. Накрая, за да довърша разработката на новите роботи, бях принуден да изчезна. Използвах един експериментален самолет с родомагнитно задвижване и взех със себе си няколко от най-добрите направени от мен роботи. Успях да се добера до отдалечен островен континент, напълно обезлюден от взрива на рудните залежи, и се приземих върху някакво плато, заобиколено от гигантски новообразувани планини. Доста зловещо място. Почвата бе покрита с черна шлака и отровна кал. Мрачните зъбери наоколо бяха насечени от стръмни проломи и потоци застинала лава. По най-високите върхове вече имаше сняг, макар че вулканичните конуси продължаваха да бълват смъртоносните си изпарения. Гледката беше като от ада. Докато не направихме първата защитена лаборатория, излизах много рядко от самолета и винаги носех предпазно облекло и дихателен апарат. Непрекъснато пиех лекарства, за да преодолея въздействието на разрушителните лъчения. Но въпреки всичко се разболях зле. Роботите обаче се чувстваха като у дома си. Радиацията не им действаше. Страховитата обстановка не ги потискаше, защото те не бяха хора и не я забелязваха. Ето там, в тази враждебна среда, бяха създадени хуманоидите.

Старецът млъкна и безрадостно мъртвешката му фигура се приведе още повече в мрака. Хлътналите му очи тежко следяха забързаните метални сенки, които тихомълком щъкаха енергично и продължаваха да изграждат огромната къща отсреща, чиито стени меко проблясваха в нощта.

— Може да ви се стори странно, но и аз някак си се чувствах като у дома си — бавно продължи дрезгавият глас. — Вече не вярвах на хората. Всичките ми надежди бяха насочени към роботите. Твърдо бях решил да създам едни по-добри роботи, които да са неподатливи на човешките несъвършенства и да могат да спасяват хората от самите тях. В този смисъл хуманоидите станаха нещо като деца на болния ми мозък. Няма защо да ви описвам родилните мъки по създаването им. Имаше грешки, неуспехи и падения. Понякога агонизирах и ми се струваше, че ще получа сърдечен удар. До успешната поява на първия съвършен хуманоид минаха няколко години. После трябваше да се построи Централата, тъй като отделните хуманоиди не бяха нищо друго освен крайниците и сетивата на един гигантски мозък. Именно това откриваше пътя към истинското съвършенство. Старите електронни роботи със своите отделни мозъчни релета, слаби батерии и така нататък си имаха своите определени конструктивни недостатъци, които ги правеха тромави, мудни и глупави. А според мен най-лошата им черта беше, че хората можеха да ги манипулират по свое желание. При Централата обаче този недостатък се преодоляваше лесно. Тя захранваше хуманоидите директно от енергийните съоръжения посредством силови лъчи и управляваше действията им с други контролни лъчи. По този начин всеки отделен хуманоид разполага с неограничена памет и ненадмината интелигентност. И най-важното — или поне на мене така ми се струваше тогава — хората нямаше как да им се месят. Цялата система на реакции беше програмирана по такъв начин, че се изключваше каквото и да е въздействие от страна на човешкия егоизъм и фанатизъм. Автоматично се осигуряваха безопасността и щастието на хората. Точно както е записано в Основния закон:

Роботите, които бях взел със себе си, ми помогнаха да произведем възлите и агрегатите, а после аз със собствените си ръце монтирах първата част на Централата. Това ми отне три години. Чак тогава хуманоидите се съживиха истински.

Следж направи пауза и се взря в Ъндърхил. После отново поде разказа си:

— Поне за мен те бяха като живи. Струваха ми се далеч по-привлекателни от хората, тъй като ги бях създал в името на живота. Самотен и болен, въпреки всичко бях като някой горд баща на ново поколение — съвършено и неподатливо на злото. Хуманоидите вярно се придържаха към Основния закон. Веднага се заловиха за работа, увеличиха бройките си и построиха подземни заводи за масово производство. Непрекъснато подхранваха атомните пещи с руда и пясък, а от конвейерите слизаха все нови и нови орди роботи. По-късно издигнаха и контролна кула към Централата — висок пилон от лъскав бял метал, който гордо стърчеше сред опожарената безутешност на околния пейзаж. Непрекъснато добавяха нови транслационни участъци към изкуствения мозък и направиха обхвата му почти безкраен. После се заеха да оправят съсипаната планета и след това се насочиха към други светове. Бях много доволен. Смятах, че съм поставил край на войните и престъпленията, на бедността и неравенството, на човешките грешки и болката.

Старецът се размърда в тъмнината и тежко въздъхна.

— Както виждате, сметките ми се оказаха погрешни. Ъндърхил откъсна поглед от неуморните метални труженици, които мълчаливо продължаваха строежа на лъскавия палат. В сърцето му припламна леко съмнение. Вътре в себе си беше свикнал да гледа с насмешка на далеч по-плоски измислици, които забележителните наематели на Аврора се опитваха да му пробутват. Само че този старик говореше спокойно и убедително. А и черните метални натрапници наистина не влизаха в апартаментчето на стареца.

— А защо не ги спряхте? — запита той. — Още в началото?

— Твърде дълго се задържах в Централата — отново въздъхна Следж, някак неохотно. — Смятах първо да приключа всичко. Проектирах нови типове енергийни съоръжения на базата на ядреното деление и дори планирах методи за въвеждането на хуманоидите възможно най-плавно, за да не се причинява объркване в нормалния ритъм на живот на хората.

Ъндърхил лукаво се ухили в мрака:

— Видях ги тези методи — отбеляза той. — Доста ефикасни са.

— Така е. По онова време най-много ме интересуваше ефикасността — съгласи се Следж. — Мъртви факти, абстрактни истини и механично съвършенство. Сигурно съм мразил твърде много човешките слабости, защото единствената ми мисъл беше да усъвършенствам новите хуманоиди. Трудно ми е да го призная, но откривах някакво щастие сред онази бездиханна пустош. Дори като че ли се влюбих в собствените си създания.

Той пак млъкна, а в хлътналите му очи проблясваха трескави пламъчета.

— От унеса ме изтръгна един човек, дошъл да ме убие.