Съседи… и не само…

Опознаването на една страна може да стане по различни начини. Като кацнеш на летището и постоиш половин час, си готов. Като те запецнат на митницата и те заопъват за подкуп — още по. Може и обиколка из страната, ако те бият времето и парата, да завъртиш. Работата тогава направо спи. И в кръчма като влезеш и си поръчаш една бира, по начина, по които ще ти я поднесат, по погледа с който ще те погледнат — пак става. С колата си пък, ако закъсаш и ти дотрябва помощ — чувствата ти към тая държава, според поведението на хората, които ще ти се притекат, или няма да ти помогнат, са в кърпа вързани. Даже може хиляди други добри работи да ти се случат — тази с помощта няма да я забравиш никога.

В по-ново време все по-често ми се случва да ходя на гробищата. И забелязах, че гробищата може би са най-доброто огледало за дереджето и културата на един народ. На паметниците пише всичко — и за миналото, и за днешния ден. Даже и утрешната съдба на тоя народ е написана там. Стига да има кой да чете…

Моите чувства към Турция датират от „дълбока древност“. Вече и така може да се каже. Бях седем-осем годишен и слабо помня причините, поради които едно турско семейство беше изгонено от родния си Кърджалийски край и настанено в старата къща на вуйчо ми, в Троянския балкан. Семейството имаше две момчета на моя възраст и с тях си спретнахме едно баскетболно игрище на сайванта на къщата. То се състоеше от един кош за сено, с който баба ми някога бе хранила кравите, но кошът се беше продънил и като така, заедно с други стари партакеши, беше захвърлен на сайванта. Работа за нас — закотвихме го до стената, подпряхме го да се не килка насам нататък, аз имах една малка гумена топка и играта започваше… От два метра, от пет метра — даже и от най-отдалечената точка на сайванта стреляхме в коша.

Имената на никого от тези хора не помня, но добре помня, че бяха много кротки и сговорчиви, не чух никога да се скарат, както ние да речем, за щяло и нещяло правим с емоционалната ми жена, не помня и на момчетата си да се караха, те също тъй бяха сговорчиви и отстъпчиви. Само за мен работа…

Не помня и кога тия турци са напуснали селото и къде са отишли. Преди да почине, има вече две години, вуйчо ми разказваше, че един от синовете дошъл във Видима, познал къщата и се отбил при него. Бил, както може да се предполага, вече остаряващ човек, дошъл да види селото, да си спомни как са минали и къде част от младините му. Така научих, че били вече се изселили в Турция. Баща му и майка му отдавна правели калабалък около Аллаха, брат му бил жив и здрав…

Все от това време си спомням една зима. Други двама турци в селото, говореше се че са комунисти, бяха интернирани във Видима. Настанени бяха в Горското стопанство — двадесет и две-три годишни мъже. Не знаеха дума български. Единият беше каруцар, та често минаваше през селото, покрай бащината ми къща — дошъл да накупи за Горското едно друго от многостранката на бай Матю…

Той пък, като се качеше в каруцата и подкараше коня, започваше да пее. Все турски песни — бавни, провлечени. Идват отдалече песните му, от друг свят и също тъй далеч се приготвили да идат… Може би това бяха първите турски песни, които чух… Обичаше и да се закача с нас, децата, тоя турчин, научил беше на бърза ръка двайсет, трийсет думи — и ние имахме към него особена симпатия. Жените коментираха как пеел, как говорел български, как карал коня… А когато жените коментират някого, те със сигурност го харесват… Неговото име вече помня… Казваше се Али… Другарят му беше мълчалив и затворен — повече стоеше в планината, имаше вид на боязлив човек и избягваше общуването с местните хора…

От времето на турското робство, турци в моя Троянски край не е имало. А тези, за които разказах, отдавна са се превърнали в далечен, твърде изпран и бледен спомен.

После съдбата ме дари с екскурзия — с кораб от Варна, през Дарданелите, до Неапол, от там през Мароко — до Либия. Спряхме в Истанбул. Сега със сигурност мога да кажа — който не е ходил в Истанбул, където и другаде да е бил, красотите с които Бог е дарил тая земя, не ги е видял… Истанбул е един от световните градове. Красота прелива в очите ти, препълва ги — още място иска, ала човешкото око, колкото и да е ненаситно — и то граници има. Ако влизаш в града откъм морето — а то е синьо, като всяко истинско море — виждаш най-напред как водата дели точно тук Европа от Азия. Тъй дели водата и града Истанбул, на две — азиатска част и европейска… И още отдалеч — може да има от петнадесет-двадесет километра, кубетата на джамиите и на нашата църква Света София тъй светят, сякаш отгоре им са инсталирани прожектори. Заливът е тесен, но те води направо към сърцето на Истанбул. Там кондисва корабът, там го връзват о един от бреговете, а туриста пък го отвързва да превзема Капалъчарши.

Колко хляб даде тая Капалъ на брата българин по време на великите демократични промени. Първоначалното натрупване на капитали може да се зачена от кражбите в банките, от източването на капитали, но със сигурност може да се каже, че Капалъчарши отвори очите на българина за първата постсоциалистическа търговия — евтино да купуваш, по-скъпичко да продаваш, като го пренесеш до България… Така една част от българското население безусловно се научи да преглъща немотията, която тъй демократично се струпа на главата му… От тук купува стока — и то се знае като е евтина, няма да е най-високо качество, после я препродаваше на изстрадалото от реформите българско население.

Какво място е отредил Аллах на Истанбул, какви морски и от към сушата красоти му е дал не може да се разказва, то може да се види и почувствува, само ако му отидеш на крака… Със сигурност може да се каже, че това е един от най-красивите градове на света. Един път като ги видиш тия красоти, забравяне нямат. Такава прегръдка между суша и море могат да измислят само Господ и Аллах и то когато са в най-кефлийско разположение на духа. После като се връщах от Япония, правих, струвах — така уредих билета си, че да кацна в Истанбул. Имах няколко часа на разположение, направих си кефа — пак отидох на моста, който води към Капалъчарши, влезнах си в моята бирарийка, където бях сядал и преди, и си поръчах моята риба, току-що уловена в морето… Като сега помня лодките и рибарите. Лодките долу в морето, рибарите с възпретнати крачоли, стъпили в тях — хвърлят рибата горе на мостика, откъдето я барват чираците и направо в тигана… И от там — в чинията пред тебе. Работа има-няма за пет минути. Топла риба и студена бира. Какво му трябва повече на човек? Е, за тая бира, за тая риба и за този мост, по който като вървиш, се огъва и дъските му шляпкат върху водата — смених цял билетен самолет. Не, два свята смених. Онзи, с който идвах от Япония, с един супермощен, голям като текезесарски навес Боинг, с онези палави и весели момичета в него, които два-три часа те оставят да се мислиш за Бог, с нашия тесен, трополив Ту–134.

През Истанбул минава тази разлика между два свята и за съжаление Господ не ме сподоби с късмет за трети път да ида на онзи мостик, че пак да омеся рибата с бирата.

С такъв късмет не ме сподоби, ама с друг — да.

Разправяше ми кметът на Карнобат — Атанас Атанасов, при една случайна среща — как се сприятелили с една община в Турция, където хората говорели български…

— Как така турци ще говорят български? — недоумението ми като познавам турската асимилаторска политика, е пълно.

— Ами така — отвръща ми той — говорят го…

— Бре интерес!…

— Ние вече ходихме там — казва ми кметът… и те идваха тук — И да видиш какви срещи стават.

Не се колебах нито секунда, изстрелях си въпроса незабавно — кога ще ходят пак?

— След два, три месеца — отвърна той — искаш ли да дойдеш?

И ето ти го един ден, модерното чудо на 21 век, ЖИ ЕС ЕМ-ът звъни. Старинен български език чувам, като че го говорят отдавна покойните ми съселяни, от махалата на татко — Миховци, език на хора, които рядко са излизали по-далеч от селото… Език от миналия, а както после ще се окаже и от по-миналия век. Самият кмет на Черкез Мюселим и карнобатският кмет Наско — седнали в тамошната кръчма и се сетили за мен. И поканата идва — ако искам за ден, ако искам за месец. Ако искам сам, ако искам с групата на Карнобат. Кеф ти риба, кеф ти рак…

Бях забравил за този разговор с Наско, забравил е мислех си пет пъти повече от мене и той. Кмет, малко ли ядове има на главата си, мене ли ще помни и моите мераци — да проверявам защо турците от цяла една община, и до днес говорят на старинен български…

Да, ама не, както казваше Петко Бочаров… Сериозни хора — сериозни работи вършат. Не забравят, както правим често ние — да обещаваме, и после да забравяме. Особено пък ако нямаме зор…

Месец май. Тия дни е валяло, но сега въздухът е чист и свеж като целувка на дете — както казваше Лермонтов.

Часът е осем — бели зори са още, дето се казва, но на площада в Карнобат е силно оживено. И как няма да е. Мама и татко изпращат челядта си в Турция — да представляват българската култура — песните и танците й. Млади хора са — всякакви могат да ги извършат на чуждата земя. Съветите следват един след друг — как да се държат, да не пият, да не пушат.

Няма нищо по-излишно от такива съвети, ама не се отказваме от тях…

Явил се е вече и кметът Атанас — сравнително млад мъж — бивш полковник и командир на поделението в града, тук е директорката на управление култура и образование на общината — Мария Златанова, тя пък — доскоро гимназиална учителка по литература, тук е и секретарката на общината Маргарита. Изпраща ни Стефка, тя остава тук, да държи властта… И то се знае, ние с жена ми също се киприм в калабалъка…

Шофьорът на рейса се явява пред нас, казва ни едно „добро утро“ на добър български език и моето удивление расте. Расте то и по една друга причина Той е с толкова бяла риза и така добре изгладена, че на нея лимон можеш да си обелиш. И вратовръзка турил — последен писък. И панталонът бял, чист, с ръб, на който молив да подостриш…

Дошли са късно през нощта — тръгнали вечерта от триста и повече километра и за да не безпокоят никого, спали в рейса. Шофьорска им работа — ще рече човек, те тъй са навикнали. Както се оказа по-късно обаче, работата не е до навик, а до нещо друго, за което надълго и нашироко ще разправям по-нататък.

… И рейсът такъв — подновено всичко в него — тапицерията чиста, да ти е драго да полегнеш на нея, облегалките като в японско такси — с колосани яки. И с бели забрадки, като певиците на Филип Кутев — наредени за наслада на окото една до друга, една зад друга… И ухае на левандо — на чистота, която викам си, скоро ще побългарим.

Пак не познах. Младите хора, младостта и бъдещето на Карнобат и България — и те със спрейове, с миризми и помади се запасили — чистота иде отвсякъде. И рейсът си е една най-цивилизована западна машина, пълна с цивилизовани хора — жив продукт на западните ценности.

Това, което ще видя в следващите дни означава, че тази крилата мисъл на нашия предишен президент можела да се каже и по друг начин — да обърнем очи и на изток. Имало какво да се види и там…

Не ми е минавало и през ума, че тръгвайки от тук, от разхубавения през последната година-две площад на Карнобат — ще кажа „Сбогом“ не само на изпращачите, но и на още нещо. Ще кажа, за разлика от Хемингуей — „Сбогом на Илюзиите“. На нашите български илюзии и най-вече на нашите политически илюзии, че България е изпреварила в това-онова Турция.

Било е… Сега пък Турция ни е избягала напред и не с година, две, а с много повече.

Каквото калпавите й продажни политици могат да направят на една страна и Бог не може да го направи!

Нека вече ви го представя нашия пилот, който ще води машината далеч на Юг. Името му е Ниат — млад е още — има-няма четиридесет години… И невероятно издръжлив човек — и на безсъние и на неподгъване на крак. Както ще се убедя в следващите дни, и на гостоприемство… Ще ми се да му извикам — така, както е яхнал машината и е бил триста и повече километра път, за да покаже любезност и домакинство, като безплатно закара нашата група до своята община, да вземе той да мобилизира още петстотин такива машини, че да натовари част от българския народ и да го откара в Турция, да обикаля, да гледа, да се диви и като се върне в България и тръгне на избори, да мисли. Като не ще да мисли, като не може да мисли — да не се чуди защо вече лапаме пепелака на Турция, че дори и на Албания. Никакво-значение няма, че нашите министри не спират да се хвалят какви успехи е постигнала България във външната и вътрешната си политика, при тяхното тъй успешно управление…

Но да не избързваме. Това хубаво утро, тази хубава България, на която Господ давал природа, но не й давал политици, не е за такива размишления сега.

Не сме извървели голям път… Младежта се е запасила с касети и току ги подава на шофьора, той ги подменя, а кметът ми показва природата, която се постила пред нас.

… Това отпреде ни са Бакъджиците. Никога не съм идвал по тези места. Странджа Сакар, земята е почти равна, с леки хълмове, които колкото повече отиваме на юг, наперват гърди и се въздигат — ала колкото и да се напъват, това не е нито Стара планина, нито Рила. Тези са кротки места — за никъде не бързат, на никого зло не искат да сторят.

Бакъджиците! Самият Йовков е пред мен — Индже войвода е пред мене. И конете му, които навалят надолу към равното. И ония жени в полето, които жънат, и старецът, който ги пази, само той е останал за да каже великата си народоведческа фраза — „Ний сме прости хора, ний сме като овци. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази“. Колко пъти съм мислил върху това изречение на стареца, над тази велика прозорливост на Йовков. Не зная друг писател да е бръквал с едно само изречение така дълбоко в душата на България, както го е направил Йовков. Една от най-големите драми на духа ни е натуряна в тези думи. „Прости хора“, разбира се, не сме. Народ можещ и надарен сме… Но че все чакаме чужденец някой да ни стриже и от вълци да ни пази — това — да. През цялата ни история все сме търсили покровител — който да свърши нашата работа, а в замяна, ние да му бъдем покорни, верни и предани.

И сега така се докарахме, че и от чужди страни хора си повикахме да ни стрижат. При това без да ни пазят…

Не само спомените за набезите на Индже войвода носят мъка по миналото. Защото мъката по настоящето е по-силна. И не могат да я разведрят нито редуващите се чалги от българската тийнейджърска страна, нито маанетата, които Ниат сколасва да вмести между нашенските касети от време на време.

Мъката идва отвън. От гледката, извън автобуса. От впрегнатите магарета и хора в някогашното тъй прославено българско рало… На стотици декари един орач — с магаре. И като гледаш магарето, напънало жили и орачът отзад, дваж повече — се питаш — магарето ли тегли ралото, човекът ли го тика, с онова, което е останало в жилите му. Целите Бакъджици, тази безкрайна Сакар планина е запустяла, буренясала, осамотяла. Няма хора, няма кой да работи, ребрата на някогашните текезесарски сгради покрай местата, където минаваме се четат, както едно време съм виждал в Монголия да се четат ребрата на оръфаните в пустинята коне, глозгани от хиени и докълвавани от лешояди.

Седмица след като бях написал тези редове, отворих сборник с разкази на Йовков и препрочетох разказа, „Индже“.

И ето какво прочетох: „Като че чак сега се отвориха очите му на Индже — та и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът — без стада, без звънци. Не виждали кой знае от кога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше даже птиче да пропее“.

И изтръпнах. Цели 125 –130 години са минали от тогава, а защо е пак такава съдбата на земята ни?… Историята ли си прави шеги и си повтаря гледки и мигове, човекът ли е тъй скроен, че да прави, да струва, все на едно място да се върти. Или глупостта и ориста му са все еднакви — мине се не мине време, повторят се. Иде до някъде човечеството, случи се нещо, тресне го по главата, човечеството вземе, че се върне там, от където е тръгнало… Ето ни и нас — българите — как се озовахме пак там, гдето бяхме преди сто и петдесет години… Аз лично нямам отговор на този въпрос.

Това, което имам е мъка… Ще се върне ли животът тук, ще се явят ли пак трактори, ще дойдат ли хора да обикнат тези места, ще се чуе ли пак някога жътварска песен — дори и да е тъжна като песента на Ботевите жетварки…

Няма кой да каже.

Забелязвам от няколко години насам, че като се съберат двама-трима българи, започват да говорят за отчаяната си орисия — държавата ни се разкапала, пенсиите никакви, старите хора предпочитат да мрат, отколкото да ходят по доктори — пари за лекарства нямат — докъдето стигнат дните им — до там… По-младите мислят къде да бягат от България и да се не връщат тук. Нямат работа, нямат пари… Убийствата вървят едно след друго, изнасилванията на бабичките — също тъй, човешкият живот вече не струва пет пари. Полицаите подкупни, съдиите подкупни, учителите даже и те…

Говорим, окайваме се, жалим се, мъка по държавата ни избива.

На две чашки ракия и сълза можем да пуснем за нейната разруха и изчезване. Ала толкоз. И пак като онзи старец, който трябва да е бил в полето някъде насреща, за където бърза сега турският автобус, се надяваме друг да дойде да ни реши работите.

След година, две, забравяме злото, което падналото вече правителство или партия са ни причинили и пак подреждаме крачка след поредната партия, след поредните илюзии. Към поредните избори…

Не познавам вече човек с когото заговоря ли, да не започне оплакването и констатациите, за това как е пропаднала държавата ни. Ала това пропадане става пред очите ни, пред мълчанието ни, пред объркания ни поглед, който вече не види, както казваше Ботев — „добро ли, зло ли насреща иде“.

Цялата тази земя сега е пуста. Плаче за ръка, плаче за мотика. Преди двадесетина години, картината пак е била горе-долу такава, защото спомням си, даваха на едно младо семейство по пет хиляди лева — равни горе-долу на сегашни осем — къщата да си направят, да се оземлят, да дадат сила на земята и живот, и младост на този край. Не стана. Сега вече никой не дава пари, никой и не мисли за съживяването му… Сега нашите политици мислят как да продадат и другата земя на България, чужденци да дойдат да я оправят.

И това ще е единственото нещо, което ще постигнат…

Наско дава команда „Стоп“ за по една цигара. Радостни възгласи. Ура-то избухва като от газирана бутилка. До сега никой не е пушил в автобуса. За сметка на това пък го правят навън. Изключението сме аз и жена ми… Българската младеж не познава никакви пориви и напъни да се отказва за сега от цигарите. Пафкането е мода, обхванала целокупното возило, както между впрочем е и навсякъде из милото ни Отечество… Срещу тютюнопушенето у нас никой не води никаква война. Горе долу така стои въпросът и с наркоманията. Даже един сащисващ нормалното мислене закон гласуваха нашите мили депутати — всеки има право на наркотик за себе си — стига да не търгува!… Боже мили, какви невежества и каква безотговорност към нацията са нахлули в парламента ни!!!!… Поне това да бяхме взели от Америка, поне това да бяхме научили. Ала когато политиката на една държава е насочила всичкия си смисъл към разграбването и приватизирането на тая държава, на кого му е до такива второстепенни работи като тровенето на младежите с тютюнев дим или с наркотици…

Иначе тая карнобатска младеж е дисциплинирана… Десет минути отпуска началството — десет минути. Не закъсняват, не се размотават, не мърморят. Наско, както ще видя по-нататък, е и педагог — не прави излишни бележки, не издава заповеди, които няма да се изпълнят. Старата и добра българска казарма, вече и тя продадена и разсипана, го е научила на това…

По пътя, освен магарета впрегнати в каручки, застигаме също така и „москвичи“. И те вече станали дръгливи. Очукани, ръждясали, прогнили — четиридесет-петдесет години обслужват човека. От къде пари за друга, по-свястна кола… Другите коли са назад в големите градове, където стават големите далавери. И пътят е вече само за москвичи и магарета. Назобай, нарешетен с хендеци, в които като завали дъжд и ги напълни, както тия дни беше валяло, като скочиш в тях, може и там да си останеш. Тежко и горко на кола, която съдбата е орисала по такъв път да върви. Ала Москветата вървят. Тропат, лопат, вдигат пепелака — отиват към Свиленград… Или идат от там. По този път не ни настигат лъскави возила, не се виждат ояли се, лоясали мутри в тях, заедно с онези самодоволни мутрески, които гледат язвително и предизвикателно целия мизерен околен свят. Тях ще ги видим малко по-късно, когато съдбата ни събере с големия път, който избягва такива траншеи, и цепи от Белград, а и от по-далеч през Хасково за Истанбул…

В Свиленград Ниат дава нова почивка, този път за тоалетна и за по още една цигара… Изправя се Ниат встрани, да не притеснява никого, до него е резервният шофьор, който през цялото време си мълчи, но следи най-внимателно какво става в рейса, кой от какво има нужда и изобщо как върви пътуването. Той е женен за сестрата на Ниат. И трети един младеж има с тях, който ми направи впечатление почти толкова силно, колкото и ризата-ножче, с която е облечен Ниат. И не толкова с дънките си — дънки като дънки — каквито можеш да видиш навсякъде по света, колкото с онова забравено вече у нас покорство и чевръстост, с което помощник шофьорите обслужваха някога и у нас шофьорите. Още с тръгването седна на пътеката, по която се качваме и сякаш беше един екстрасенс — отгатваше всяка потребност и нужда нещо да се свърши без никакви приказки и уговорки… Облечен бе с дънки, с дънкова риза също тъй — работен екип, като за работата, която като обслужващ персонал вършеше. И я вършеше тази работа с най-видимо желание.

Тези хора започват да ме връщат назад, доста назад в годините, когато хората наистина си вършеха работата с обич и желание…

В Свиленград като в Свиленград. Ако мине някакъв такъв пътник като нас да го посъживи за час-два, мине. Като не — празен площад, сладкарницата — и тя празна. Вътре, както някога казваше моя земляк Ангел Балевски — вместо бай Колю и празния тезгях за месо, стои една девойка — не й се много приказва, макар че от сутринта я някой е поискал от нея едно кафе, я не…

Турците са застанали прави до една ограда, облегнали са се и кротко чакат нашенската младеж да мине през тоалетната. Не бързат. Не показват изнервеност. Не си правят забележки един на друг, нито пък на нас — пасажерите… Да гледаш и да не вярваш. Нашенци да бяха на тяхно място, досега да сме се изпокарали, че даже и намразили. Само един Господ знае колко пъти щяха да си погледнат часовника, колко пъти да се намръщят, че се бавим и че им убиваме времето за ракията… Отидох при тях, заприказвахме се. Заслушах се във всяка дума…

Няма никакво съмнение — темата за тези 4–5 хиляди турци, които живеят в една община — Черкез Мюселим, и говорят на български, ме е силно развълнувала. Нямам засега никакво обяснение, от къде накъде тези хора ще говорят български. Е, едно обяснение, то се знае, всеки читател ще извади, ако ги впише в „екскурзиантите“, които през прославената 1989 година напуснаха България… Сега, като сме се разприказвали си мисля, че този български език, на който те говорят, е на няколкостотин години. И оттогава там си останал — застинал, непомръднал, една нова дума не турил отгоре си.

И ми идва мисълта, ние какво правим с днешния си български език, как безотговорно го мърляме, как го пълним с чуждици, с изкривени думи, взети от къде ли не — кога от простотия, кога от мерак да се докараме повече европейци и на по-учени да се направим…

Екскурзиантите, както иронично ги нарекохме тия жертвани хора — ако говорят български, го говорят добре. Тези явно не са от тях.

И като се заслушвам сега в този език, както и отподир като говорих със земляците им, като заприиждаха към мен онези старинни и живописни думи, малко приказват, много казват — все ми идеше да извикам: „Боже какъв език сме имали, боже какво чудо сме утрепали или сме на път да утрепем“…

Отлагах разпита защо говорят български за по-нататък, ала тук докато младежта се облекчаваше срещу ония срамни двайсет стотинки, които си длъжен да дадеш в каквато и нечистотия да нагазиш, и докато се разправяха кой ги има и кой не, приказката сама си дойде.

— Нашите деди са от България — казва Ниат. Било е 1878 — 1880 година. Ниат, вижда се, е най-осведомен. Неговият шурей мълчи повечето време, защото зъбите му са развалени и макар, че е 40-годишен, не събрал пари „да се скаряса“, както той казва. Кани се да идва в България, имал роднина в София — зъболекарка — тя щяла да му ги направи по-евтино. Кандидат-шофьорът, както го наричам, пък си мълчи по друга причина — говори чичо му. По-възрастният човек като говори — по-младите стоят по-назад…

Имам в София едни съседи — бащата като заговори, майката го прекъсне — тя да кажела. Ако обаче тийнейджърът им е там, той сече пък майка си — той най-знае, той най-разбира.

При тези тук не е така. Нещо старо, патриархално се е запазило и аз сега отново виждам колко много красота има в живота на патриархалния човек. Споменът за топлата сила на патриархалността ме хваща и не ме пуска до последния миг, когато ще си кажем сбогом и дълго ще махаме с ръце на селището…

Та Ниат ми казва, че прадедите им дошли от Ловешко… Трепвам… Нали и аз съм от тая земя…

— От кои села — питам.

— Ами едни са от Галата, други от Градешница. И малко от Български извор… Войната ги уплашила… Ама не само тя…

И ми разказва Ниат една твърде необичайна история. Първият изселник от България, се бил с руските войски около Плевен. Ранен бил, на умиране бил. Кажи-речи умрял си бил, изоставен в един шанец… Минали през нощта турски войници, намерили го, взели го с тях, лекували го… И го излекували. Заедно с отстъпващите турски части, се озовал в Турция… Уволнил се, започнал да търси работа. Отишъл в Истанбул — град голям, прославен… Хванал се тук на обща работа, хванал се там — не му „биндисало“… Нямало какво да тежи на рамото му, та тръгнал на Север… Стигнал един град, стигнал втори. Й там се завъртял, и там същото. Чуждо, непознато… На всичкото отгоре бил селянин, налитала му душата за селска работа. Тук земя, там земя… Стигнал до земите на днешната община — Черкез Мюселим. Там имало останала само една къща на черкези, другите се изселили към Истанбул. Та този черкезин — два дни по-късно Ниат ми показа неговата къща, го приел добре.

— Земя — рекъл — има колкото щеш — хора няма.

— Ще се намерят хора — отвърнал нашенецът.

— Ела тогава — рекъл черкезинът — и му показал огромния безлюден и необработван кър.

— Тичай — рекъл той — колкото изтичаш — султанът ще ти дари земята.

И той се затичал. Сключил вечерта обръч с мястото, откъдето тръгнал. Оказало се отподир, че изтичал седем хиляди декара.

Само че не умрял като героя на Толстой, а белязал изтичането място — два дни забивал колчета, макар че нямало кой да вземе земята. И се върнал в Галата. Вдигнал още хора. И мъже и жени. Децата оставили. Дошли пак тук, в това някогашно черкезко село.

Построили къща — една, две, помагали си… Един от тях се върнал, довел още хора… И тъй, докато за 125–130 години станали днешните около пет хиляди души.

— Ами езикът — питам Ниат…

— Езика го говорим всички — освен най-малките — децата. Ама и те разбират. Само дето не можем вече да пишем и да четем. Един по-късен пришълец имаме в Общината, само той знае да чете…

— Добре, защо ви е българският език — турският не ви ли стига?

Ниат е затруднен. — Довечера ще питаме стария — отвръща — той по-знае.

„Старият“ е баща му… С него ще се видим наистина още довечера. Хубав, достолепен човек, минал ги вече осемдесетте, ала се държи…

Ала до довечера има време. Има свят да видим и път да пътуваме…

Хълмовете пред нас стават все по-мъжкари. И някой от овощните градини, които се явяват през погледа ни са били мъжкари, ама сега не са. И те вече превили клони, засъхнали, готови за печката. И тях ги чуваш като викат от болка, и те готови да изохкат под брадвата или резачката, както ние всички вече охкаме…

И на един от хълмовете — кръст. Висок, сюблимен, както би го нарекъл Гео Милев, непостижим… И така му намерено мястото, че да се вижда не само от десетки километри, но и от всяка страна, на която може да застане човек — и в българско, и в турско… Не се намери човек да ми каже кога е вдигнат този кръст. Сигурно е едно, че е вдигнат от българин, защото, като идваш от Турция, да разбереш, че от тук нататък започва християнска земя и християнска държава — България. Да се знае! — както са писали някога в своите преписки по-първите хора на духа ни.

Как силно и стъписващо стърчи на фона на небето този кръст… Стои висок, дързък, даже застрашителен.

Трябва да има хроники и хроники — кога е възправен този символ на вярата ни тук и причината, поради която е изправен. Все си мисля, като зная какви са битки водени тук — че е било преди, или след Балканската война. Никъде другаде такова внушение не съм видял, никъде другаде такова предупреждение за християнската земя, която оттук нататък започва, не съм срещал. Нито в Добруджа, нито по Западните ни покрайнини.

И отпреде ми идва Антон Страшимиров. Такъв, какъвто тогава е бил — четиридесетгодишен, облякъл прост войнишки шинел, доброволец — дошъл в окопите на Балканската война, да гази калта заедно с войниците — прости момчета от селата около София, обикновени българи и чрез тях да ни открие психологията на българина. Чрез тях да види как се държат с началството — и да напише, че „българският войник не мижи пред никого, даже и пред генералите си“. Вижда им кусурите, осмива ги даже. „Българинът — ще каже той — не благоговее пред никого“. Писател!… А не графоман… И ще ги гледа той тия войничета на новоосвободена България, ще следи и изучва какво прошива душите им като получат писмо, че либето си хванало друго либе или, че направо се оженило, че нивата стои неизорана, защото бащата загинал в другата война — предишната и няма кой да оре и сее, че кравата се отелила, че ябълките тая година родили… Прости работи, човешки, български, ала в тях душата на цял един народ се свряла. И той големият писател — дошъл тук да я види, тук дето земя и кръв се омесват, да я усети…

Пак по тези места, турски куршум е приковал в земята Иван Черен, поета когото Страшимиров толкова е обичал. От кръвта му са изникнали храсти. Може би ето онзи, покрай който завива пътят, или може би онзи, по-далечният. Може би под всичките тези розови храсти да лежат български, или турски войници, оставили кръвта и костите си тук.

Сега наоколо е тихо и спокойно. Отдавна войната си е отишла, отдавна е паднала Одринската крепост, считана някога непревземаема.

Няма непревземаеми крепости там, където има предателство. Турчин предал срещу подкуп плана на най-голямата и най-непревземаема за времето си крепост на наш българин, той го предал при строга тайна на български генерал.

Не това ме вълнува сега — зная че след малко ще влезем Одрин, на мен ми се иска още малко да поседя с българските войничета, с момчетата на Страшимиров, още да погледам тяхното влизане в града, тия довчерашни деца, родени кажи-речи в робство, как маршируват като победители в империята, която е била на път да затрие Отечеството им.

И как се държат само, какви достойнства излъчват. Войници — победители. В превзет град, където има момичета, където има вино, където има всякакви благини, за които те са зажаднели…

Влизат в една изба. Командирът им позволява да се почерпят. На войската победителка от край време всичко е позволено. Някой от войничетата стреля в голямо буре с вино. Шурнало виното. Две-три от войничетата се нахвърлят да пият от него. Обаче друг се изпречва отпреде им. Запушва дупката и ги пита — Вие копали ли сте го това грозде, подрязвали ли сте го, та посягате на труда на човека?…

Боже колко морал е имало у хората тогава!!!

И още… Горе по балконите на главната улица, по която минават войниците-победители, са насядали на кафе щерките на чуждите дипломати. И малко им пука на тях, че тези които маршируват долу, са победителите. Те са чужденки. За тях войната е клюка и развлечение, както и тези зажаднели не само за вино, но и за момичета балканджии…

Хвърлят им момичетата погледи. И закачки им хвърлят… Победителите вдигат за секунда око, напълват го с мерак, ала дисциплината, дългът към България, достойнството й, прибира бързо погледите. Крачката, която бият е по-важна за България от техните мераци.

Какви времена, какъв морал, каква отговорност пред Отечеството.

Сам Антон Страшимиров не вярва на очите си — и се пита — как биха изглеждали тези млади кокони горе и тези войничета маршируващи долу, ако не бяха с български дрехи, с българско левче на такето, и с българско победно знаме най-отпред, ами да речем французи, или италианци…

Аз и сега се вълнувам и сега ми иде да извикам от възторг пред тези отдавнашни покойници, които чрез перото на историци и това на Страшимиров ни оставиха примери, които на много работи и достойнства биха могли да ни научат, стига да има някой, който да иска да се учи от миналото. Ала както е известно, от историята никой не се учи… Романът „Вихър“ на Антон Страшимиров — за съжаление е малко известен и колкото е бил известен толкова е и забравен. Ако имаш време от тичане да оцелееш и ако още малко родолюбие ти е останало в душата, направи си труда читателю, намери този роман и го прочети… И не само ако път ти се отвори по тези места…

Та на много мисли наведе този кръст, така страховито възправил се на хълма, възмогнал се в небето, покрил всичко, покорил всичко наоколо. — И сила национална иде от него. И внушение иде. И предупреждения изрича.

И християнската вяра изведнъж става някак си реална, истинска, както реална и истинска ще стане не след дълго ислямската вяра, когато се вдигнат в небето копията на първите джамии, които ще видим навлизайки в съседната страна.

Стоят едно срещу друго този кръст и джамиите. Няма и километър да ги дели. И един въпрос напира в душата ми — кого вардят те, какво стана с човешкия род, че от как се е пръкнал и появил по тези и по други земи, той все се върти и оглежда под кое духовно знаме да се подреди — конфуцианското, ислямския полумесец, или пък християнския кръст.

От както излезе книгата „Сблъсъкът на цивилизациите“ — този вечен въпрос, тази вековечна разпра на човечеството — хептен взе първо място в предсказанията за бъднините на света.

Наскоро гледах по нашата телевизия филма „Осъдени души“ по романа на Димитър Димов. И там същата тема — фанатизма, а защо не и вярата, които държат човека здраво в ръцете си и не го пускат и не го дават на другите сили и ветрове, които духат по това наше немирно земно кълбо.

Този кръст, възправен така могъщо тук, сякаш по него християните да се изкачат до сами Бога, е знак. И навярно всяко време си тълкува по своему този знак… Както ще видя не след дълго — и не всяка джамия е сборище на фанатици. Менят се времената, донякъде се менят и хората, и тези които застават под Божия кръст или под погледа на Аллаха, и те също тъй. Дали ще се окаже прав в своето опасно пророчество Хънтигтън, когато ни предупреждава, че бъдещите цивилизации ще се формират на основата на религиите, и че бъдните войни пак от там ще дойдат. Ще потече ли пак кръв под този кръстен знак, вдигнал се така високо, или пък около джамиите в съседната страна, както е било в нашата история. Могат ли тези два свята да ни скарат пак и да ни докарат до кръв?…

Няма отговор на такъв въпрос, когато става дума за вяра, а и за интереси, които твърде често се крият зад нея. Може да се окаже прав американецът — може и да сбърка. И дано е тъй. Защото другото го знаем — познато ни е, яли сме му попарата, превързвали сме му раните, копали сме му гробовете…

Остава зад нас България. Отпреде ни иде друго… Иде турското Капъкуле и преди него българското Капитан Андреево.

… Преди четиридесет години съм бил тук. Млад журналист още, жаден да види всичко, да опита всичко, да познае всичко.

Затова не чувам нито маанетата, нито чалгите в рейса. Другаде съм. Едва се измъкнах от властта на кръста и друга власт ме пое. Наближаваме границата. Скоро ще се появят българската митническа и гранична власт. И с тях един спомен…

Бях в Димитровград, в бодра социалистическа командировка. Отивам при Главния редактор на Димитровградския вестник — Митко Иванов. След много години той ще стане професор Митко Иванов и ще преподава история на българската журналистика във факултета по журналистика. Съдбата ще ни събере в една стая… Над главата на единия ще бъде Стамболов, на другия — Захари Стоянов…

Преди четиридесет години, свършили каквото свършили по моята редакционна задача, Митко ме пита — ходил ли си на турската граница…

— Не съм — отвръщам…

— Хайде да отидем — казва той.

Сядаме в колата на редакцията, по пътя настигаме други коли. Интересни са ми, млад съм, нямам двадесет години, времената не са като днешните, непристъпни бяха границите, затова вълнението ми е силно. До този момент само веднъж съм престъпвал на чужда земя и то на една крачка в нея — Калотина… Стъпих и се върнах… До мен стоеше български войник, пазеше ме да не избягам в Югославия…

Сега идва втора възможност… На кого да разказвам какви вълнения бяха тогава. Чужда земя, пълна като нашата пропаганда с врагове, които всеки миг могат да посегнат на мирния и щастлив труд на нашия народ… И Митко моля ви се, ми предлага това приключение… Да ида на границата. Там където е забраненото, където са враговете…

Тези, в колите, които настигаме, са щастливи хора, те са къде-къде преди мен в живота си… Те могат да минават граници, имат разрешения да виждат светове, имат открити листове, каквито Митко е извадил сега и за нас… Оглеждам ги, какви хора са те, с какво са по-различни от мен… Отговорът е ясен, но въпросът е лош. Той не беше за задаване по онова време… Помня военната застава. Влязохме в канцеларията на началника на заставата. Малко общи приказки, те са приятели с Митко и той ни зададе странния въпрос — да покани ли и турския си колега — началника на турската застава. Ама че интересно… Митко е бил тук и друг път, познава и единия и другия, аз гледам като дивак, само че не хванат в гората, както се казва, а на пъпа на София. И дойде турският началник. И кафе се направи и ракия се извади. И приказка най-добронамерена и човешка тръгна на български език. Турчинът го говореше дип добре. Аз немея. Не било толкова страшно… Ето ги тия най-първи врагове, как човешки си приказват.

Работата не свърши с ракията, с която почерпи българският военноначалник. Турчинът реши да се отсрами. Извика си колата, качи ни в нея и ни закара в Одрин, на кафе и на рахат локум… Минахме „нелегално границата“. С неговата кола.

Тогава видях Одрин!… Ала вълненията ми бяха толкова силни от това мое първо излизане в чужбина, че малко запомних — сладкарничката, младото момче, което ни поднесе „каавето“ и рахат локума. После обратно. Колко му е… Одрин е на десетина — петнадесет километра от границата…

… Четиридесет години са много време. Построени са нови сгради на границата… И всякакви бараки. Тия трябва да са изникнали в новото време, защото са предимно магазинчета — доста сльоскани и нескопосни. Кой както могъл, бързал да ги струпа край пътя и да изкара някой лев в тарапаната на прехода.

Първоначално натрупване на капитала. То не разбира много от естетика. То разбира от убийства, от насилия, от кръв… Кръв няма, ала ни предстои в тоя шпалир от шперплатови грозотии да видим българското знаме.

Аз не зная колко български депутати и министри са минавали от тук през последните десетина години, не ги зная поради това, което ще видя и колко са българи, ала младежта отзад — дето все я ругаем, че е неродолюбива, се силно разгневява и дори псувня излиза от нечии мъжествени уста. Гневът е предизвикан от тъжната отрепка, която виси на един напречен прът, запецнат върху някаква барака — и на него заковано моля ви се, българското национално знаме! От как е заковано не е поглеждано. Минавали са от тука стотици началства, никой не му обърнал внимание колко е одрипавяло и окъсано. Може да има двайсетина сантиметра останали от него около пръта, може и по-малко да са. Другото е изгнило от дъждовете, одърпано от ветровете. Останало едно парцалче, да рече дете около слабините си да го увие, зор ще скрие срамотиите му. Както не може да скрие и нашите национални срамотии… На никого не направило впечатление това обвиняващо духа ни знаме, никой не се пресегнал да го свали — белким поне не се резилим — освен тия скапани бараки и какво знаме сме си турили за символ…

Никоя власт не се гнуси от себе си…

И този символ на Нова демократична България остава зад гърба ни… Ето я границата, ето ги нашите прочути митничари, контролирани от не по-малко прочути англичани. Един друг срам за държавата ни, и за онзи кръст, който самотен остана да стърчи назад.

Ниат и момчето-помощник разнасят паспортите ни от гише на гише, плащат каквото трябва и каквото не…

Ала мен поне ме няма в тези разправии. Защото пред мен е Турция. С гора от минарета, изправени едно до друго, като стобор, който не може да не бъде забелязан, още по-малко прескочен — нито от духа, нито от тялото на чужденеца. Респектирани от гледката на турската страна, са и младите българи. Вадят апарати и щракат. Както и аз.

… Няма защо да крия. Драмата, която се вихри в държавата ни вече тринадесет години, е драма и на граничните ни сгради. Бедността и апатията са и тук. Макар, че оттук минават пари. Огромни пари се промъкват между стъклените очи на будките и също тъй стъклените очи на хората в тях… А нашите сгради и всичката подредба около тях издават мизерия и беднотия. Както материална, така и духовна.

Турция застава отпреде ни с цялото свое османско великолепие. Сблъсъкът на гледките е стъписващ. Десетина арки, през които минават колоните от хора и коли, са се наредили като десетина огромни колелета, пресечени през средата. Ниат ни показва точно какво и как да попълваме в поредните декларации. Ниат се грижи за всичко. Като че ли този човек иска да ни подкупи за нещо, иска да ни се хареса и да ни гавне…

Нито ни подкупва, нито ни гавна. Той ни е качил на своя автобус и се грижи за нас, както би се грижил за децата си…

Пак да гледаш и да не вярваш…

Автобусът лази между редици от кипариси. Еднакви като подострени моливи, стъписващо строги и също тъй стъписващо красиви. Някаква последна справка по документите, която Ниат бързо оправя и тръгваме. Ние от едната страна влизаме, срещу нас от другата излизат леките коли… Гледам позната кола срещу мен, познат номер. Впервам поглед в нея, на два метра разстояние сме, виждам, че и отвътре ме гледа човек, който при това видимо реагира на милостта ми… Бутам свойски по рамото Ниат да спре. И скачам. И леката кола е усетила, че автобусът ще спре, и тя спря. От нея излизат двамата ми началници — ректорът Боян Биолчев и зам. ректорът Ангел Попов. Какво нещо е една такава среща… Вчера цял ден дето се вика, бяхме заедно на академичен съвет, чак си омръзнахме… Сега се прегръщаме, като че ли години не сме се виждали… Ти къде, бе?… Ами вие къде, сте ходили…

— Аз по следите на българския старинен език — отвръщам.

— Ние на петстотин годишнината на Истанбулския университет…

Българи сме, ние мислим винаги за работата. Не забравят да ми поръчат да се върна за Общото събрание на университета — на предишното нямало кворум. Щом е за кворума — мисля си, ще се върна, къде ще ида. На тия години вече май само за кворум ставам…

… От тук нататък — внимание, читателю — предстои ти световно видение. От тук нататък сме пред рекорд за книгата на Гинес. Твърдя, че сега предстои да видим най-дългата опашка, която някой някога е виждал. Ако я е виждал… Петнадесет километра опашка никъде по света и за нищо друго няма. И тя ако не е готова за книгата на Гинес? Още сега се явявам кандидат за това свое откритие и приканвам хората на Гинес да дойдат някой ден, да издебнем тази опашка и да й броим километрите. Е, то се знае, аз съм българин, преживял съм си живота кажи-речи изцяло при социализма, опашки съм виждал всякакви. Около събитията преди Голямата демокрация, пред магазинчето до блока в който живея, винаги чакаха от ранна сутрин стотина пенсионери — все имаше за какво — едни за кофичка кисело мляко, други за хляб, трети за вмирисан салам или корав кашкавал…

Така дойде демокрацията в България — с опашки. И други опашки съм виждал — за рейсовете от „Младост“ до Центъра, преди трийсетина години пък цяла нощ и аз висях на опашка — продаваха билети за концертите на Ив Монтан… Опашки за заплата, за какво ли всъщност не… Те бяха един от символите на социализма ни. Да не казвам пък за опашките в Москва, които съм извисял. За един обяд, за една вечеря пред ресторанта, да не говорим, че и за едно кафе се чакаше час и отгоре. В Москва тогава да изпиеш едно кафе в сладкарница се приемаше за едно най-значимо събитие и за голяма Московска „екстра“…

Опашката, покрай която минава автобусът сега, е от тирове. Петнадесет километра! Шофьорите — вън на групички, или вътре спят — вечно уморени и ненаспали се. Един турчин тика количка и продава — нещо за похапване, нещо за подсладяване. Шофьорите са хора на път. Сухата храна отдавна им е изстъргала корема… Четири-пет дни не им мърдат да престоят тук… Е, по това няма как да не познаеш, че вече си в Ориента. Там, където можеш да бастисаш четири-пет дена хей така, за този дето разклаща дърветата, там където пет дена време за нищо ги нямат — там няма как да не е Ориент…

Сега тишина! Да извадим апаратите. Отпреде ни джамии са поболи върхове, блестят на слънцето, разгарящият се ден трепери като мараня по покривите им… Същият Одрин, същата главна улица по която са марширували българските войничета — героите, спасителите на честта и целостта на България. Същите тези, които само след няколко дни ще тръгнат обратно, ненаспали се барем една нощ като хората — този път да пазят България от западната й страна, от към Сърбия. И за три дни ще извървят пешком разстояние, за което на една лека кола й трябва цял ден. Едно друго българско чудо, което новите ни властници навярно също така скоро ще изхвърлят от учебниците.

Историята не бива да сее омраза. Но родолюбието също тъй по никакви причини не трябва да се напъжда…

Вдигам поглед. Ниат ни е спрял точно на центъра — до паметника на бащата на модерната турска държава — Кемал Ататюрк. От черен мрамор изчукана, фигурата на великия турчин изглежда дребна. Странно защо — голяма част от великите мъже на историята са били дребни — раснали на ум и мъдрост. Търся балконите да видя, има ли ги още онези кокони, от времето на Балканската война. Тях ги няма — те просто са слезнали на улицата.

Ориент ли? Какъв ти Ориент! Одрин е един модерен европейски град, уреден, красив, богат, с добре облечени хора, достолепни мъже в зряла възраст и момичета с разголени пъпове и гърбове. Фереджета — оглеждам се, не виждам и тях… Очилата на челото, както е у нас, дънките същите марки, както у нас, даже тукашните момичета са с по-разголени гърбове, отколкото нашите.

Минали са деветдесет години от тогава — какви деветдесет, Турция е извървяла сто и деветдесет. Особено тази Турция, тукашната, която открай време наричаме Европейска…

То се знае, туристи като нас веднага стават обект на внимание. Млади и на средна възраст търговци, на туристическо български език ни предлагат синджирчета, други сувенири — със същото настъпателно настояване, както това става и под краката на онази френска красавица, която също тъй продава сувенири и събира хора от цял свят — Айфеловата кула.

Хората са същите, стълпотворението същото… Глобализацията и тук е отворила широко устата си…

Навсякъде вече я срещаме. Признавам, най-малко предполагах, че ще я срещна тук — между тия минарета, така напористо щръкнали от всичките ми страни, където очаквах да ме омотаят размятани шалвари и шамии… И пак — да, ама не… Дълъг, закрит магазин. Като че ли си в някой от покритите базари на Шанз’елизе. Разлика никаква… Всичко има в него, с качество за каквото имаш пари… И любезни продавачи и продавачки. И всяка от тях облечена като последна европейка — със задължителното голо около пъпа. И жените и мъжете — предимно млади, те гледат в очите и всяко колебание долавят и го превръщат в продажба.

Чисто, чисто и пак чисто… Трябва тайно, както обича да ги върши тия работи нашият министър-председател, да бе минал през Одрин преди да кацне на летището в София и да изрече една от малкото си ясни мисли — че летището е мръсно, много мръсно. Да, ама пък както казваше Петър Стоянов, сме ориентирани към Евроатлантическите ценности — имаме си вече цивилизационен избор, макар и пълен с боклуци. И то всякакви — от парламента до циганската махала край Софийското летище.

Гледам едно от нашите момчета е наметнало българското национално знаме. Това прави впечатление на турците, ала е сигнал, че могат да паднат и лири. Пред нас, на самия пъп на града — наредени столчета, на столчетата ваксаджии, чукат по ламарините, канят ни — може да бяха двайсетина души. Гледам — хората по сандали… Кой толкова си лъска обувките в Одрин, тъй за мен си остана една най-дълбока енигма. Факт е, ваксаджиите са на лице.

Казват, че ваксаджиите били едни от най-доверените хора на полицията. Във всички времена те са нейни хора. От ранна сутрин до зряла вечер стоят на улицата и гледат — кой от къде излиза, къде влиза, кой с кого се среща. Най-важното, подвижни са, при потребност могат да бъдат настанени на всяко място в града.

Такава работа вършат и проститутките. По тази причина на границата при влизането ни в Одрин прочетох в „Труд“, че министърът на вътрешните работи Г. Петканов преброил 4611 проститутки. Набрах му Джи ес ем-а, стар колега е, не ми се прави на началник, и му казвам. — Намирам се в Турция. Преброил си еди колко си проститутки в България. Цифрата не ти е вярна. Аз поне познавам още 30, които не са ти в сметката…

— Ти внимавай — отвръща ми той — защото аз и там имам нашенки. Да не ми приплачеш после… Винаги е имал Петканов хубавата си жена и хубавото си чувство за хумор.

Ражда се идея — вместо да отмаряме тук — да идем до Джамията — Султам Селим. Дисциплинирани са карнобатлии, няма що. Градските власти в Карнобат са отпуснали на всеки участник в двата ансамбъла, носещи стряскащите имена „Агресия“ и „Карнота“, по десет долара. Може и родителите да са им дали по толкова, но те не бързат да ги харчат. По тази причина всички сме още около рейса, та предложението идва на място. Пълзим из множеството от нови коли, които ни срещат и виждаме едно откритие на местните катаджийски власти, което аз поне никъде по света до сега не съм виждал… Светофар — на него червена светлина и ние трябва да му се подчиним… Ала над червената светлина има кръг, който посочва колко секунди остават да свети червено. Шофьорите се подготвят да тръгват. Три, две, една… Идва жълтото — изнизват се последните коли точно навреме. И на жълтата светлина има секундни означения — десет пет, три… Зелено… Шофьорът знае точно с колко време разполага — за да се подготви било за спиране, било за тръгване. Няма опасност от сблъскване, няма препирня, няма време за губене. Питам Ниат — той е шофьор и пътува много — има ли такива светофари другаде из Турция. Тези секундомери са голямо облекчение за шофьора и се питам защо това чудо го няма у нас… Зная, ако поставя въпроса „където трябва“, какъв ще бъде отговорът — ами това е скъпа уредба. Което сигурно е вярно. Но катастрофите по пътищата по-евтино ли излизат?… Понеже те са на парче, а ние българите мислим точно така — на парче — отговор просто няма да получа. И пак недоумявам. Защо в Германия ги няма тия тъй удобни светофари, защо във Франция ги няма, а там направо е отсечено. Зелено — червено. Червено — зелено. Жълтото изобщо липсва. Жълто търси по гащите на българските политици открай време…

Още няколко такива светофара и завой — остър, ще се свие автобусът ни като змия на припек. И после паркинг. До него Джамията. Най-голямата в Одрин — Селим Джамия… Ще влизаме ли в джамията като в едно от чудесата на Одрин? Да, разбира се — то не е за пропускане.

Признавам, още докато наближавахме Одрин, се оглеждах за прочутата непревземаема Одринска крепост — така е преценена в началото на двадесетия век от всички големи военни експерти. От нея не ми показаха следи — дали е разрушена, дали не е туристически обект, пратена в забвение като виновна за едно национално поражение, не зная. Във всеки случай, загадката около проникването на българските войски в нея до много скоро се смяташе за един от най-великите и най-необяснимите подвизи на младата българска войска и на също тъй младите български генерали и офицери. Остава и чувството на гордост, че робът е стъпил на краката си и с тях е влязъл по земите на своя довчерашен поробител. И не като друг, а като победител.

И пак Страшимиров и онзи параден марш на неговата рота при влизането в Одрин, се явяват в паметта…

… Велик момент е бил този — 23 март 1913 година. И ако не е била глупостта — една от многото на княз Фердинанд — сигурно съдбата на България днес щеше да е по-друга. В историята обаче няма „ако“. „Акото“ е за историците, да правят тълкувания, каквито времето иска от тях…

Одрин и в тази си част, където е тази най-голяма джамия, е красив. Турците имат хубава традиция — на табелката на своите селища — която обозначава от къде започват те — да слагат още една информация — колко жители има селището, в което влизаш. Така научаваш с какво селище си имаш работа — голямо, средно или малко. И най-малкото от петстотин-шестотин жители, да речем, и то е зачетено. Така научавам, че Одрин вече гони и надминава наши градове като Пловдив, Русе, Плевен, а такива хубави градове преди революциите ни — демократични и нежни — като Ловеч, Перник, Търново — си ги слага в джоба и остава място за още… Да не говорим, че нашите градове оредяват, дори един Пловдив вече се е стъписал пред безработицата и обезлюдяването го е подгонило и нагоре към паметника на Альоша и надолу към гарата. А Одрин е пълен с хора, пълен с деца, пълен с живот…

Преди да влезем в джамията, преди да си свалим обувките, преди да клекнем пред циментовите столчета, наредени около онзи бетонов кръг, от където показват човките си чешмите, трябва да си изчакаме реда, на каменните стволове са насядали вече босоноги мъже, които мият краката си — чисти да влезнат в джамията и да се помолят на Аллах.

Тая тема за чистотата е голяма и важна за Турция. И не е вярно, че Ориентът започва там, от където тоалетните започват да миришат… Защото Турция винаги е била смятана за ориенталска страна, но на нея тоалетните й никъде не миришат. Дори тоалетните в селата, за които не се грижи никой и не ти иска нито петдесет, нито трийсет стотинки, когато ги ползваш. Още едно доказателство, че за нещо, за което се грижи един народ или една религия, то е такова, каквото трябва да бъде.

Не ми се пише за тоалетни — те толкова много място заеха в духа ни като народ през последните години, че тая тема е най-добре да я отминем.

Да не говорим за домашните тоалетни на турците — където, ако тази дума може да се употреби — пращи от чистота, миризми и спрейове последна дума са се накачили по етажерки, сапуни по пет чешита те гледат с кръглите си личица и на мен ми идва най-баналното, но и най-познато сравнение, което ние в такива случаи ползваме, когато с нещо идентифицираме чистотата — на всякъде мирише на аптека. Задължително е май и в това отношение да кажем — „сбогом на илюзиите“. Защото сигурен съм, че колкото по-често се прощаваме с илюзиите си, толкова по-бързо ще стигнем там, където от как се помня все отиваме — Европа. И все се уверяваме, че отдавна сме там.

Селим джамия държи един квартал място. Около нея е издигната огромна крепостна стена, която обаче си остава все пак по-ниска и слаба от крепостните стени, които са издигнали нашите мутри около богатите си къщи или около вилите си. В самата джамия има четири купола — минаретата са така построени, че по всяко време и от всяка част на града да се виждат, както се виждат колоните на катедралата Сан Пиетро във Ватикана. Във вътрешността на джамията лежи един огромен килим на червено-сини квадрати, който също става за въпросната книга на Гинес — мисля, че е около пет декара голям. Върху него има място за 6 хиляди души да наколеничат, а ако Асен Агов прави тая сметка, и ако богомолците са СДС-ари, гарантирам ви цифрата ще достигне 40000 д., които тая джамия може да побере. Гледам най-високия купол и си мисля, че с пистолет да стреляш, куршумът няма да стигне до най-горната част на купола… Точно под него има втори купол — той пък е нисък, под него има малко каменно корито, от което блика вода, там са поставени и седем-осем канчета, който е жаден — да пие, който иска да се поръси с лековита вода — да заповяда. Всички се нареждат автоматично да вкусят от нея.

Колкото и да са различни религиите, колкото и да не могат да се понасят, между тях има нещо общо! Не познавам всички български манастири, още по-малко всички български църкви, но има в Кърджали едно най-ново строително чудо, което изведнъж ми напомня за себе си сега, когато с канче в ръка и аз вкусвам от пивката и лековита вода на джамията. Това чудо е сътворено от ръката на Боян Саръев и съпругата му. На високо място, в самия край на Кърджали. Освен всички останали чудесии и фантазии, които те са въздигнали в прослава на Християнството — и там има аязмо. Малък купол, в него бликаща вода — пийни си, плисни лицето си, получи здраве! Бях уморен тогава — плисках си очите и ми придойде свежест. И сега, в Селим джамия съм уморен. И пак отпивам и пак се плисвам. Има ди тайна в тия води, вкарани в куполи, обявени за свещени. Трябва да има! Което сигурно е налице — то е вярата в чудодейността им. Каква по-голяма целителна сила и тайна от вярата!

Встрани от човешкото стълпотворение е седнал ходжа и недоволствува, че момичетата ни са с разголени кръстчета. Прави деликатно забележка. Той е преглътнал факта, че повечето от нас — са събули само обувките си, но не и чорапите. Преглътнал е и факта, че вън, насядали около каменния шадраван, краката си мият само по-възрастните. За по-младите е разрешено да свалят обувките и чорапите, някои и тях не свалят. Дънките на влюбените двойки млади турци се разлепват едва тук пред вратата на джамията, те отместват станалата твърда като шперплат завеса и влизат. Там където ръцете на стотиците хиляди или милиони хора са пипали завесата за да я отместят, е останала вече тъмна следа, каквато има по всички места, където пипат ръцете на много хора.

Спомням си описанието на стъпалата на Бастилията от Виктор Юго — тези стъпала той описва като „ожулени от столетията и мъките на хората“.

Едно от нашите девойчета не носи никаква дрешка, с която да загърне голото си карнобатско кръстче. Жена ми пък има в излишък такива завивки, та подава едно елече на момичето. То криво-ляво прикрива голотиите и отива да пийне от онази лековита вода под купола… Наша милост, Наско, Мария, Маргарита и жена ми, сме огледали това архитектурно чудо и излизаме — този път от другия вход на джамията. Излезнала е по-голямата част и от карнобатската младеж и вече оглежда магазините, които са напълно европейски и се чуди как със своите двадесет долара да нанесе икономически удар върху търговията на града… Ниат ни разказва, че в Одрин има още седем-осем такива джамии — по една за всеки квартал. Всъщност, така е общо взето навсякъде в Турция — на всеки квартал — джамия.

Възлизаме по каменни стъпала и в жегавия ден се оглеждаме за пейка и сянка. Пейка има, но на нея са седнали трима младежи… Ниат се отправя към тях, казва нещо тихо — момчетата стават и ни поканват с жест да седнем на местата им! Никакви псувни по наш адрес не следват нито на турски, нито на български, нито на английски даже.

Да гледаш и да не вярваш. От кога в България такава гледка не е виждана. Някога в трамваите и автобусите имаше две седалки, най-отпред на возилото — на тях имаше табелка — за възрастни хора, за инвалиди и за бременни. Някой умник изкърти тия табелки. И никой не се сети повече в разгара на нашите демократични революции — нежни и всякакви, да ги върне там, където и както можеш също да познаеш културата на един народ.

В Турция по пейките и в автобусите такива табелки няма. Те са в душите на хората, в традициите им, във възпитанието им… Може би тая работа да я е свършила би недоунищожената патриархална традиция… Факт е — в турско возило влезе ли възрастен човек, на секундата му се освобождават няколко места. Той не просто може да седне, но може и да избира мястото, на което да седне.

Също, както е по линията на рейс 280, който тръгва от студентското градче и стига до Софийския университет. Пътувам с този рейс често. И често виждам каква препирня се разгаря още на първата спирка кой от новите „практични хора на България“ да седне още тук. И да не стане до края, до самия Софийски университет. Виждал съм как стари хора се оглеждат безпомощно, ще стори ли каил някой от бъдещите висшисти на България да стане и да освободи място за слабите, недържащи вече крака. На минутата след появата на такъв човек, погледът на всички се отправя навън към Мусагеница, като че ли днес най-важната работа, която тия младенци имат да свършат, е да огледат подробностите на пейзажа. Когато старият човек слезе на някоя от следващите спирки, тогава погледите на всички като по даден знак се извръщат към вътрешността на автобуса. Така до следващата спирка, до следващия стар човек. Но да стане някой, все едно момиче ли е или юнак — и дума да не става. В българското училище на такива непрактични постъпки вече не ги учат. Там сега се изучава Хари Потър и каквото направи той, това ще правим и ние.

В Одрин с жена ми решаваме да помолим Ниат да ни покаже едно училище.

— Ами ето го пред Вас — Ниат сочи една голяма съседна сграда. Какво ново втрещение — децата са с еднакви дрехи. Децата са в униформи… Вдигам поглед и недоумявам.

Ниат разбира.

— У нас е така — има бедни хора, има и богати… Богатите родители имат пари богато да си обличат децата, бедните нямат. Децата се участвуват различно. Затова е въведена униформата. Така всички поне тук в училище са еднакви.

Браво! Нашата демокрация не признава такива равни работи. Тя си е наша мутренска демокрация. Какви униформи. От къде накъде… Бунт, недоволства от родителите при първия опит на Министерството на просветата да въведе униформите. И колкото от учениците, толкова и от родителите им. Как и къде другаде ще покажат колко много са забогатели, ако не още тук.

Щом и в това отношение Турция ни дава такива забележителни уроци — наистина е време да сложим на граничните входове на България оная неизменена мисъл на Хемингуей — „Сбогом на илюзиите“…

Ала работата не е само в униформите. Тя е и в заплащането на таксите. Във всички държавни училища държавата заплаща таксите. Който иска лукс, който иска специални условия, който иска по парите на баща му да го мерят — отива в частно училище. Там да си плаща колкото иска — негова си работа. И в това отношение — урок.

Тази разлика е и в задължителното за всички образование до 8 клас включително. Сега се подготвя нова образователна реформа — задължително всеобщо средно образование!

Ориент, а? Да говорим ли за у нас си как е с хилядите скитащи, крадящи, проституиращи деца — бъдещата армия от затворници!…

Днес е все още 31 май. В България, не са се още оттекли абитуриентските нощи. Баловете още врат и кипят. Улиците още са задръстени от джипове — от нови по-нови. От модни по-модни тоалети кичат телата на бъдещите български майки, готови вече напълно да забягнат по Европата — било да учат, било да проституират… Едни ходят до Париж за роклите си — на които татковците повече са откраднали в прехода към най-демократичното време на България, други до Италия, трети отиват на бал с остърганите спестовни книжки на бабите и дядовците. Возията им до бала на такива деца, с ахмаци родители, дето не са могли нищо да откраднат от държавата, най-често е с колата на някой приятел… Парвенющината ни е толкова просташка, че думите се изчервяват докато ги изписвам…

А ето я Турция…

А Англия, а колежите във Франция? Там има униформи, и няма срам от това, че в училище всички са еднакво облечени, там няма такова репчене — кой колко е богат. В Америка — да се показваш богаташ, да навираш в носа на другите преуспялостта си — се смята за най-долнопробен вкус и такива направо ги отписват. В Америка е модно богатият да живее скромно и ненатрапчиво…

Гледах само преди няколко дни пред нашия блок как едно голобрадо, още мутиращо пишлеме, с гаджето си, намерили се в едно супер ново, последен модел БМВ, упорито не отстъпваше път на един вече възрастен академик, който се движеше със жигулата си по всички правила на движението. Младенецът отвори вратата и извика: — Махни се от пътя ми бе, нещастник!… Девойката до него — бъдещата възпитателка на български патриоти, също псуваше нещастника като последна перачка от миналия век…

Нещастникът! Къде наистина беше тръгнал със своята, вече стара жигула по същия път, по който вече се движат супер колите на супер богатите мошеници на България…

Предстои да тръгваме. Ще напускаме Одрин. Вече сме заели с жена ми своята първа седалка, когато тя забелязва, че й липсва онази дрешка, която е дала на момичето в джамията. Тя е сигурна, че момичето е забравило дрешката там, където се оставят обувките, като е помислило навярно, че жена ми я е взела. И други дрешки, е не чак от такова качество като това джемпърче на жена ми, има оставени там — за такива като нас и за случай като нашия. Ядосва се жена ми и търси с поглед момичето. Ниат всеки момен ще включи ошарения лост на скоростите и ще тръгнем, но момичето го няма, няма я и дрешката. Загуба велика се задава. Трябва да я чакаме девойката — не можем да тръгнем без нея. Тя наистина се задава — зазяпала се със своето момче някъде. Идва тя, но с нея не идва дрешката на жена ми. Един Господ и само тя знаят защо толкова държи на това сетренце, ала виждам че се ядосва. Ти си прав — казва ми тя — като ми повтаряш оная максима — не прави непоискано добро.

Мълча си, зная че ако момиченцето не е загубило дрешката някъде другаде, а я е оставило в джамията, тя сигурно е все още там. Това да не ти е милото Отечество, в което двеста метра да повървиш пеша и ще те съблекат гол крадците… Момичето искрено пребледнява, когато жена ми я пита къде е оставило нейната скъпоценност… И то не помни… Ала заедно с приятеля си и с Ниат на секундата се връщат. Сигурен съм — ще намерят дрешката, ако е оставена в джамията…

Това е друга отлика на Турция — кражбата я няма. Аддахли, Ататюрк ли, кой точно не зная я е свършил тая работа, ала крадци тук няма. Дрешката се появява в ръцете на момичето, което се качва в автобуса, усмивката на жена ми се възвръща, радост винаги има, когато нещо загубиш и пак го намериш…

Какъв е изводът! Понякога хората трябва да губят едно или друго, за да го ценят, когато го намерят отново…

Нямаше кого да попитам — дали в Одрин знаят и дали ценят жеста и религиозната почит, която само 35 години след края на войната 1878 г. е показала нашата млада войска, когато след кратки колебания се е отказала да атакува и да разруши това чудо на архитектурата и Бастилия на ислямския дух — джамията Султан Селим, с която вече се разделихме. Да влезеш в столицата на една империя, която те е довела до ръба на националната загуба, до чезненето на памет, за онова което е било преди петте века — да забравиш, че има Европа и Европа да забрави, че те е имало като народ и държава — и да покажеш достойнство, да не посегнеш на онова, което прави един народ да е народ — вярата му — това е мъжество. И приказката нито е помпозна, нито празна. Аз не зная колко от хората на Одрин знаят този факт, не зная и колко българи го знаят — ала и на най-неграмотния мюсюлманин, това трябва да стигне до съзнанието му.

Сега европейци, американци, от къде ли не хора идват тук — в Джамията, събуват се вън, измиват се, както повелява Коранът и влизат — всеки с различен интерес и цел. Несправедливо е, че няма един ред, написан някъде, отбелязан с две думи за възхвала на онези млади момчета, които можеха, колко му е да се насладиш на сриването на това архитектурно чудо и с него на една вяра, в името на която са клани дедите ти, можеха, но не го направиха.

Тази мъжка войнска чест дължим на Втора българска армия.

Султан Селим се въздига сега над града като символ на векове и вяра — благодарение и на тези наши момчета, които не бяха стигнали до тук да търсят мъст, а да доказват Отечестволюбие. За това оцеля без една тухла да бъде откъртена не само Султан Селим джамия, но и една селска къща по пътя им не изгоря, едно селище не изохка.

Същата тази година, други наши съседи опожариха Кукуш — камък не остана неопърлен и напукан, целият град беше изместен в страни от старото си местообиталище. Десет години преди това пак те опожариха село Загоричене — Костурско — до последната сламка на последната плевня. При превземането на такъв град като Скопие — сам сръбският престолонаследник Александър пита петгодишно момиченце какво е то, какво се чувства? И след отговора му, че е българче — височайшата особена намира за най-аристократично да отвърти силна плесница на детето.

Не че и нашите войски в Македония и Сърбия по време на Втората световна война са били ангели, но тези тук са били.

И аз мислено им изпращам една благодарност, за това че дори и във войната може да има почтеност и достойнство.