Съседи… и не само…

Скоро щеше да се мръкне, за това тръгнахме. И защото Ниат трябваше още тази нощ да ни закара до Карнобат, да се върне в Черкез Мюселим, моторите да си отдъхнат някой час, ако остане такъв, после с някой друг от братята машината да потегли цо своя редовен курс за Истанбул…

Пропускам, както може да се досети читателят, някои редове, които не до там правят чест на българските митнически и гранични власти. И че онова, което се говори за тях не е съвсем невинна шега.

Какво да се прави, живеем във време, когато „без чест ли си, прави ти чест“.

Какъв шофьор е Ниат! Няма да те люшка рейса, няма да те сяпа. А го чакат 400 километра на една страна и още толкова на друга. На българската граница, след като минахме и митницата, Ниат спря. Помислихме си, че по негова си шофьорска някаква работа отиде. Оказа се, че тук имало добро кафене, той поръчал на всички ни кафе. И го платил… Имахме пари ние всички за по едно кафе останали. Но малко са хората като него, които освен пари, да имат и душа да отделят за човещината по този начин.

И пак нощ, и пак път… Само че този път по-различни. На нашата младеж й се допя. И на всички ни се допя. И попяхме стари песни, македонски, патриотични. Забравени…

Трудно се гаси душата на един народ… Нито петдесет години стигат, нито осемстотин дни.

В Карнобат беше превалила полунощ, когато спряхме на площада. Народ дошъл, да ни посрещне.

Майките и бащите — децата си, общинската власт — общинските началства. И публика друга имаше. И ресторантът светеше пригласен.

Ние по-старите, заехме местата си в ресторанта. Заедно с Ниат и двамата му роднини. Насилваме ги да вечерят. До сутринта няма да издържат. Нейсе, кандисаха. За пръв път позволиха ние да платим нещо от разходите, които те твърде обилно правеха през всичкото останало време за нас.

А в това време вън — какво да видиш. Един от юнаците побол българското знаме на пояса си и повел хоро. Нашите младежи се налепили на хорото, до тях майките и бащите им…

Вятърът е поизлязъл малко и той на нощен теферич — да повее над площада и да охлади нагорещените плочи. Българското знаме най-обича такъв ветрец. И на пояс да седи побито. И хоро да води И не само да се вее, но отвреме на време да поизплющява за кеф и национално самочувствие. Акордеонът ситни стъпките на хорото, в такт с него запяват всички.

Е, български край! Хубав край. Патриотичен край.

Дано е лек обратният път на Ниат, дано са бодри очите му. Дано са бодри очите на всички, които мислят да шофират автобусите на нашите българо-турски отношения пък и не само с тях, а и с балканските и всички други народи по-нататък.

P.S. Този кратък пътепис няма претенции за изчерпателност, още по-малко амбицията да открие и разкрие процесите — твърде сложни в същност, които в религиозно и светско отношение протичат в съседна Турция. Той просто иска да покаже живота на българомохамеданите, в Южната ни съседка, добродетелите, които те са съхранили във вековете, като в същото време не са останали в страни от пътя на големия свят, а вървят към Европейската цивилизация, запазвайки при това своите някогашни човещини. За тези човещини, тъй лесно губещи се у нас, написах основно този пътепис.

Той не поставя нови проблеми и въпроси, но открива истини, които вече са ни малко познати и които ни правят повече приятели, а не само съседи.

Май 2003

Карнобат — Черкез Мюселим