Съседи… и не само…

След Одрин и по-нататък

Не зная защо — не ми се напуска Одрин. Във всеки град като отиде човек — има доза насищане. Това е времето потребно да му се нарадваш, или пък да му се преситиш. Не ми стигна на мен времето нито за едното, нито за другото. Всичкото, което долових тук — и в модерното европейско облекло на хората, вече наистина глобализирано и в поведението на младите хора, които са тук, същите каквито са и на Курфюрстендам в Германия, или в двора на Софийския или Пловдивския университет. И в магазините, които са си досущ същите, с тази разлика, че цените не са полудели, както е в някои от страните членки на Европейския съюз. И в очилата, боднати в косите на момичетата, и в издължените носове на обувките им…

Ако човек махне тия ваксаджии, за които споменах и скрие върховете на джамиите, да се убие не може да познае, че не е в Загреб, Любляна или някой друг вече западен град… Иска ми се още да погледам как става това омесване между Европа и тъй наречения Ориент, защото трябва да призная, докато щъкахме насам-нататък, видях и жени със шамии и шалвари, ала малко, много малко. За боя, за колорит гдето се казва, останали. Не могли изглежда, да се преборят със себе си. Или по други причини не искали. Да не хвърлям голяма дума, ала като гледах как влизат младите хора в джамията, как се държаха вътре — нямах усещането, че някакъв верски фанатизъм ги е обзел, та отърване нямат от него. Не вървят голото пъпче и разголеният гръб, колкото и за минута-две да ги увиваш, влизайки в джамията, с оная фанатична вяра, с която е известен Исляма.

Много истини за някогашна Турция са си отишли, много нови истини за нея са дошли. Ала нека да не бързам с обобщенията и изводите. Читателят сам ще си ги направи като завършим това пътуване.

Сблъсъкът на три епохи в Турция е толкова силен, както струва ми се никъде другаде. Първата е изостаналата, далечната, фанатично ориенталска Турция — тя още ходи с фереджета и шалвари и особено в азиатската си част продължава да е силно фанатизирана и да гледа свирепо на всяка друга цивилизованост. Тая Турция нито е малобройна, нито е за подценяване. Тя е, която може да създаде проблеми на Европа, и то не малки… С нея трябва много да се внимава. Макар че убеден съм, тя е една сигурна съпротива срещу изравняването на света, срещу стандартизирането на нравите, срещу унификацията, която от Запад напира на Изток със всичка сила. С агресивност даже… И верският фанатизъм на Изтока й отвръща със същата агресивност и със своите си оръжия, които му помагат да устои. Кой къде е казал, че ценности може да се раждат само на запад или пък, че те са единствените ценности, които трябва да покорят света.

Точно в това обществено петолиние, благодарение на вярата, която е съхранила, както и старите добродетели на миналия и по-миналия век, и които колкото по на Запад се отива, странно са се прегърнали с онова, което днес наричаме нова цивилизация, е втората Турция. Това са новите промишлени предприятия, които са развили един колкото класически, толкова и модерен капитализъм. Той може да се види в доста силно изградената промишлена структура на съвременна Турция, и който дава 70 процента от брутния и национален продукт. Тая Турция си е накупила също така от западна Европа коли втора ръка, доста по-нови от тези, които ние българите си накупихме, за да освободим терена, да изчистим боклуците на Запада, та да седне той именно в най-новенички автомобили… Тая Турция не е така фанатизирана, промишлените начини на производство са разрушили стереотипите на феодалното производство, а до голяма степен и на класическата верска патриархалност.

Тая Турция има по един, и най-често и по два телевизора в домовете си. Голяма част от нея има вече и компютри и Интернет. И което на несведущия може да му изглежда странно, една значителна част от турците могат да работят с тях. В тази Турция все повече млади хора са с висше образование, получено в Турция. Ала това висше образование е вече светско, напълно светско, по-светско отколкото е в редица страни, които като говорят за себе си, употребяват като царете — множественото число „ние“.

Третата част — най-цивилизована, е вече супер модерната, глобализираната Турция. Една голяма част от нея са млади хора, завършили образованието си във Франция, Германия, САЩ. Това са компютърни специалисти, хора с едно, че и с две висши образования, юристи, лекари, инженери, били по света, някои от тях живели години наред там, направили пари — върнали се в Турция, създали кантори — най-новите и най-модерни понятия на съвременната глобализирана икономика, за които в България още само говорим — там са вече факт. Това е една високо образована, високо европеизирана, или американизирана Турция, която е част от световния елит в пълния смисъл на думата.

Което е най-интересно — и трите Турции живеят заедно, уважават се една друга, зачитат се, и онова, което е най-добро и най-общочовешко достояние, живее между тях. Една сложна смес е Турция от духовно и икономическо развитие и от ценности, част от които останалата Европа, вече е забравила и за които по-нататък в разказа си няма да пропусна да разкажа. И от нови и най-нови насоки на културата на 21 век, които ме впечатлиха не по-малко от най-големия и мощен самолет, в който съм се качвал…

На излизане от Одрин, по пътя към Истанбул, където сякаш като помириса пътя, автобусът позна следите си, оставяни вече стотици пъти — така се кротна и замърка, като че моторите му не го пришпорваха да върви, а го галеха.

Изходът от Одрин е като изход от всеки модерен град. Пак за разлика от много наши градове, където по правило те изпращат тарабите и голите коремчета на циганските ни квартали и на новоизлюпените европейци — ромчетата… Ала тук има нещо ново — твърде по-европейско… Новото са новите квартали. Това са едно– или най-много двуфамилни къщи — десетина, петнадесет на брой в квартал — с градинка отпред, със зеленина, с гараж за колата… Със, както е модерно да се казва, инфраструктура, която прави обитателите на тези нови квартали, хем откъснати от шума на градовете, хем част от тях…

Видяхме четири-пет такива нови кварталчета и не скривам, имах сигурното чувство, че удоволствието да живееш по този начин — на четири-пет километра от шумотевицата на града, пък да си в своя домашен уют и спокойствие, без всякакво съмнение те прави човек от друго петолиние.

Тези фамилни къщи не са толкова скъпи, след като хора със съвсем средни доходи могат да си ги позволят…

… У нас за средни доходи минават доходите на един учител. Милият и нещастен български учител, ако си мисли дори в състояние на новогодишно размечтаване, че ще може със заплатата си да купи такава радост — три поколения, да не са и четири му трябват да се посели в такава къща… Сравнението и тук е утрепващо. Затова, с оглед на националното си самочувствие и него ще отминем. От такива сравнения боли, а те до тук станаха вече твърде много и твърде неизгодни за нашата новодемократична напористост — големи приказки да приказваме, да ни гледат политиците в очите и да ни лъжат. Тези лъжи са нашето голямо унижение, а сравнението с една Турция, което също тъй е едно унижение, е поне едно отваряне на уста за протест и очи за изтрезняване…

Още един-два такива квартала, построени хем до главния път, хем достатъчно встрани от него, за да не мъчи обитателите им шумът, който иде от тях, и Одрин остава зад гърба ни… Чакат ни нови стотина километра навътре в Европейска Турция — минаваме малко селце, полегнало в скутовете на уютни възвишения и едно ново изумление се настанява все повече и повече в очите ни.

… Това е земята на Турция. Обработваемата й земя, селското й стопанство. Ако ще отваряме дума пак за сравнение, то сега ще бъде още по-болезнено. Каква стана тя — България, която беше създала едно селско стопанство — подредено, машинизирано, а Турция дърпаше поводите на крастави магарета и капистрите на дръгливи крави само до преди десетина години, сега си смениха местата. Не виждаме мърляви земи около нас, няма клеясали, занемарени, непипнати от човешка ръка земи. Опънали се едни оризища, канали за напояване се изтегнали сред тях, изравнени и прави линии блокове — ситно наситени с младите слънчогледови разсади, вдигналите се вече жита по-нататък, които скоро ще повикат първия комбайн и първият сноп ще падне — натежал и омъдрен. Дори покрай реките, край които минаваме, земята се е натъкмила за фотограф. Може да се питаш в Европа на Франция ли се намираш, в Европа на Германия или дори в Европа на Швейцария. Ще се питаш и ако няма кой да ти каже, тъй и няма да разбереш, докато не стигнеш следващата табела, на следващото населено място…

Сравнението с моя Троянски балкан, което непрекъснато правя, за сега е също отчайващо. Там, където имаше овощни градини — тъмни като дъждовни облаци от зеленина и плод само до преди десетина години — сега е обраснало с папрат и подръст. Ни коса може вече да се провре, ни косачка може да отреже дървесния подръст. Нито пък има косачка. Още по-малко косачи. Няма хора, няма техника… Желю Желев обяви своята велика марксическа фраза — че кооперацията раждала социализъм и по този начин за петнадесет години най-малко още напред, хвърли в запустение българската земя. И никой не се сеща да му припомни това престъпление към българската нация или поне към българското селско стопанство. Огромни райони у нас са вече напълно обезлюдени — в резултат на връщането на земята в неговите тъй наречени реални граници… Хората, останали без животни, без техника, просто ги оставиха тези реални граници да запустяват и с тях да запустява душата на българското село. Когато прост човек реши да проповядва марксизъм или пък да го отрича, тежко и горко и на марксизма, и на онези, които той се е заел да пази от него.

В Турция са направили кооперативи и въпреки това, тя не е станала опасна социалистическа страна. Желю Желев може да бъде спокоен. Ала цялата му теория на философ е съсипана от практиката на Турция. Спокойно може да си скъса дипломата не само за доктор, както тъй обича да се пише, но и за висше образование. Кооперативи има за всичко кажи-речи и за всяка нужда, която може да се появи у хората. Направили са си кооперации, за да си помагат…

В общината Черкез Мюселим, където след два-три часа ще пристигнем — има няколко такива кооперации. Едната е кредитна… Втората за снабдяване със семена или други посеви и треби за селскостопанското производство. Третата пък изкупува това, което е вече произведено и го пласира по-нататък. Четвъртата се занимава с доставката на резервни части за тракторите. Петата… Шестата…

Нищо повече в Турция няма от кооперации и трактори. Всяка къща, която има повече от 30 декара земя, има свой трактор. С него върши всичката си работа, а както видях, го използва и за лека кола. В ремаркето на тая бавна, ама иначе сигурна лека кола могат да се накачат многолюдните фамилии и да си ходят на гости, на панаири, на работа… Тези трактори са в голямата си част турско производство, по италиански лиценз и което изумително ме удиви — така, както в САЩ видях децата от малки да карат всякакви машини, така и тук. Изумлението ми се вдигна две октави нагоре, когато видях автобуса, с който ние се возихме по време на цялото пътуване, как всички чичовци, първи и втори братовчеди на Ниат — имащи и най-вече нямащи осемнадесет години, го карат като че ли в него са заченати…

И кой казва, че турците не били добри шофьори. В сравнение с нашата агресивност по пътищата, с нашия калпазанлък и превисоко самочувствие, те са едни богове. И пак си мисля, че са добри шофьори, защото са добри хора. Защото не само спазват правилника за движение, но си и отстъпват, като спазват правилата на човешкия морал… Отново и отново се убедих, че когато човек сложи автомобила по-високо от човека, никакви правилници не могат да го увардят от катастрофи. Както и обратно, когато сложи човека по-горе от автомобила си — тогава и правилника си идва на мястото, и колата си намира мястото. И дори както беше казал в състояние на някакво свое пиянство Максим Горки — „Човек това звучи гордо“… Един знак с мигача, един сигнал с ръка онзи да почака — отстъпката е готова. Всеки отстъпва на другия и не го намира за унижение, така както ние правим. По този начин и омразата я няма нито в душите на хората, нито по пътищата… И да си човек наистина звучи по-друго.

Стоим вече няколко часа в каавето на общината и Ниат леко ме хваща за ръка.

— Ела да ти покажа общината.

Сядаме в едно от четирите „Рена“ на братята — за начина на ползване на тези коли ще разкажа по-късно, и тръгваме. Правя го с кеф… Наско — кметът, остава на лаф с идващите за годежа гости. Защото днес и годеж ще има… Въртим из градчето… Улиците му са чисти и подредени — нещо странно за едно полско градче, като това. Къщите измазани, синката минала през тях, прозорците светят. През тях сам Аллах е поискал да погледа. На прага тук-там, по края на селището — седнала жена — със шалвари, без фередже — и гледа вечерта, която идва… Ето я тази къща — показва ми Ниат една стара и наистина запусната къща. Тази е къщата на черкезина, който приел първите изселници от нашите села — Галата, Градешница и Български извор…

От там тръгва другият живот на тези хора, някогашни мои земляци и съотечественици. Българи, принудени в далечни времена да сменят вярата си… Сменили я, но в най-доброто, което сме имали като народ, те си останали българи. Съвместният им живот с турското население век и половина, тук, където ги довел черкезинът, не развалил нравите им… Як е бил коренът ни изглежда… А нас, останалите в България, кой ни развали. Нашият изкривен социализъм ли?

Или сега продължава да ни разваля изкривената ни демокрация?…

Ние какви станахме? Този въпрос ще ме мъчи и до края на престоя ни тук. И отподир…

— Искаш ли да видиш нивите ни — пита ме Ниат — с една истинска и чистосърдечна радост.

— Защо не — отвръщам.

Реното вози добре, пътищата са полски, по полски път най-леко се кара. Валяло е преди ден или два — няма прах. Ниат ми показва имотите на братята си. Всичките те — четири на брой и една сестра — държат от четиридесет до сто декара. По-големи имоти не видях наистина… И всичките бяха засяти основно със слънчоглед и пшеница…

От този слънчоглед и пшеницата цялата община си докарва добри пари. Даже, за ужас на Желю Желев, имотите са слети и са станали кооперативни масиви. Но никъде не видях да се мярка социализъм, поради което нашия бивш президент може спокойно да си чете марксическата литература… Кооперацията знае кой колко земя има и съответно с толкова отвръща на собственика, като дойде часът на разплащането…

Ние ликвидирахме всякаква форма на кооперация и разпродадохме или по-точно окрадохме всичко. Турските ни съседи вървят по обратния път. И като се съди по хала на нашите селяни и на турските, съвсем явно е кой път е по-верен. Не ни трябват никакви европейски и американски съветници и експерти, които да ни внушават по какъв верен път вървяла България. Път, който води към драми и мизерия в съдбата на един народ, не може да е верен…

Кооперативите в Турция са нещо, с което те всички се гордеят. Доволни са от тях. Защото те им дават семена, дават им работа, дават им кредити, изкупуват им продукцията. Е, какво повече му трябва на един селянин от това. Защо българската държава не се опита поне това да направи… Тази маскара — държавата ни, все е гледала на нас като на свои лични врагове. Докато наистина не станахме такива… Виж, турската държава не постъпва тъй — тя стои отгоре над всички и над всичко. Бил съм на много места по света. Навсякъде всички мърморят срещу държавата и нейната политика. В Турция хората са доволни от държавата си. Хората обичат държавата си. Не говоря за политиците. С тях работата е както навсякъде. И нашите българомохамедани и турското селско население обича държавата си, защото която и власт да дойде, по отношение на икономиката, следва една линия.

Тази държава например е определила цена за изкупуването на житото или на слънчогледа. И никой няма право да слиза по-ниско от тази цена. Държавата ще изкупи, ако се налага, всичката продукция на цената, която тя е обещала, но няма да остави селянина в ръцете на мошеници да го изнудват и да рекетират труда му. Виж, ако някой даде повече — добре дошъл. Ашколсун — ще пием по един чай, ще си ударим ръцете, както му е редът. Ала тя ти дава онова, което се нарича гарантирана цена, сигурност ти дава и ти оттук нататък можеш да сметнеш — при такава цена, при такива разходи, при такава лихва — да удариш калема каква ти е сметката.

… Може, ако годината е лоша да не забогатееш, ала няма да потънеш в дългове и мизерия, защото до тебе е държавата ти.

Такава като тази държава се обича, а такава като българската, която няма вече кажи-речи никакви грижа за нищо и за никого — такава държава се ненавижда. Такава за съжаление е била почти винаги българската държава и за това и омразата между нея и поданика й винаги е била на лице. За това и Андрешко я закара в блатото и я остави там да кърченясва и да си ближе раните.

Тази тема за чувствата на българи и турци към държавата като машина за внасяне на ред и подчинение е една голяма и многоразделна тема. Стара истина е, че ние българите никога не сме си обичали държавата, както е истина, че и тя никога не е обичала поданиците си, освен когато трябва да ги оскубе, да ги натовари с данъци, с които да храни многолюдното си чиновничество…

Ала както сега държавата ни мрази българския народ, изглежда никога не е било. Тя нищо не му осигурява, нищо не му гарантира — най-малко живота му. Самата себе си тя вече не понася, защото се разпарцелира, раздава се на богати и властни хора — едно да купят за себе си, друго за първите братовчеди, трето за внуци и правнуци…

В Капъкуле видяхме, че държавата ни няма и граници — тя се отказала и от тях. Отказа се тя и от войската си — няма вече войска, няколко десетки хиляди, не могат нищо да увардят. Отказа се тя и от митниците си и ги даде на някакви тъмни английски приятели на нашите юпита. Продаде си заводите — на тоз, на онзи, затваря прозорците на училищата си, прогонва хората от планините. Накара ги да произвеждат мляко, което е по-евтино от бозата, от газираната вода, от лимонадата. Всъщност в България от един литър мляко, по-евтин е само кибритът. Така тя посегна и на животновъдството. За стария и болния човек да не говорим. В тази държава, ако не си богаташ, Господ да те пази да не се разболееш. И ковчега си не можеш да платиш, камо ли лекарства да си купиш, ако лекар някой ти ги предпише.

Като говорихме за кооперациите и за тяхната роля в Турция, попитах колко върви изкупната цена на литър мляко? Петдесет стотинки е най-ниската цена — гласеше отговорът. Държавната цена. Но нормалната пазарна цена е около лев. Като имаш една крава, имаш 25 литра мляко — двадесет и пет лева на ден. Ако имаш четири крави — са сто лева… Има сметка човек да си откупиш и на него двадесет и пет лева да даваш дневно — и ти добре, и той, пъдарят добре. В България няма професор, дори в Софийския университет, който да взема заплатата на един кравар в Турция, който гледа четири крави. А кравите могат да са и повече — защото земя има, трактори и косачки за косене има. Сигурност от изкупуването на млякото също…

В моя край се явиха едни пишман мандраджии — не само обраха на хората млякото по двайсет стотинки килограма, ами ги и замъкнаха — по хиляда, по две хиляди лева дължат на къща. Съпругът го върза и сега един Господ знае под кое небе си ближе раните. Съпругата си остана в селото. С нагъл поглед, с безцеремонно безразличие към мъката на обеднелите хора, на които бръкна в паницата… Което е странно, никой не й залепи два шамара поне, никой не поиска мъст или съд. Нямало доказателства, кой колко мляко е предал. И този най-прост селски пример като гледа човек, разбира, че май си заслужаваме и политиците, и мутрите и мандраджиите даже.

В тукашната община млякото отива или в местната мандра — обзаведена по последен вик на техниката, или пък го изкупуват и го откарват на двеста километра от тук — чак в Истанбул… Турция голяма, пазар голям…

… Странно ми беше това пътуване — гледаш земята, гледаш селата, през които минаваш — и не ти е ясно по пътя за Силистра ли си, или из Добричко някъде… Само къщите тук са по-нови и по-прясно боядисани. Голямата част са опасани, като нашите някогашни селски къщи с турско син пояс. Сега видях как изглежда турско синьото, когато е истинско. Синьо като небето, когато то е в най-голям кеф. Или като сините мечти на нашите по-първи седесари, които също като комунистите преди това решиха, че цветът прави политиката.

В жилищния блок, в който живея, сините знамена след Десети Ноември най-първи ги развяха онези прозорци, от където само до преди година се вееха най-ярко червените.

… По селските пътища, по които минаваме, ровичкат кокошки, на пейките седнали предремват възрастни селяни. Гледаш ги и търсиш да познаеш онзи Йовков герой — Серафим. И разбираш, че без Йовков не може да мине никаква приказка за село и за човещина.

Всичко е като в нашата Добруджа, освен едно — тук никъде няма да видиш нашите тъжни съборетини, нашето тъй храбро отрицание от собственото ни минало и от собствения ни труд, нашето тъй недомислено оплюване на нас самите… Ще се окаже, че ние българите най-обичаме да мразим себе си… и като правило миналото си, което винаги ни е виновно за всичко, което днес не ни достига умът как най-добре да свършим…

Докато обикаляме с Ниат общината и земите й си приказваме за туй, за онуй. Той се е изпедепцал като гид — грешка няма. Както разбирам това е неговата основна професия. Да превозва пътници от тук до Истанбул и другите големи градове на Турция и като ги превозва да им обяснява това, което той знае, пък те не знаят.

И чувам една дума, която излиза от дълбините на мозъка ми. „Напкун“.

И виждам троянската си квартира — със вече възрастната баба Мария Радковска на двора — винаги в черно облечена, загубила на младини дете, винаги чиста, върви и ни се кара, че сме мърльовци, че не са ни подредени и чисти стаите на нас — осмината гимназисти, които държим целия горен кат на къщата. Дънгалаци с поникващи мустаци. Селянчета, дошили в Троян да учат гимназия — тя ни очовечава.

И през час употребява тая дума напкун. Знаеш ли я ти, тийнейджърю млад, тая дума. Не я знаеш, няма от къде да я знаеш… Много стара е тя — по-стара е и от баща ти и от майка ти, по стара е и от бабите ти…

Напкун. — После…

Отиват си думите, както си отиват и хората, както си отиват и вековете. Както си отиват държавите и даже цивилизациите. Но все нещо от тях остава. Ето я тази дума „напкун“ е останала в общината на Черкез Мюселим и хората я употребяват всяка минута, когато стане дума за нещо, което ще се извърши след малко. Напкун ще пием чай, напкун ще ти покажа къщата си, напкун ще вземем колата… И усещам как към мен иде миналото, как се връща един свят, който бе прогонен и от времето и от напъните ни да се цивилизоваме, а и от самия вътрешен живот на езика. Защото езикът е жив свят. Има свой живот. Има своята зрялост — уви има и своето боледуване и накрая смърт.

Така сега боледува нашият български език — съпротивлява се, опъва се, ала върху него се впиват като кърлежи чуждиците, които Интернет вкарва, търговски термини, които се настаняват нагло и безцеремонно, технически изрази, политическите щампи и шаблони, които издават дълбоката неграмотност на някои от нашите политически мъже… „Аплаузите“ изместват в устата на чуждопоклонника ръкоплясканията — те на нашия полуинтелигент му стареят, бият му на минало. А като кажеш аплауз — сам излиташ в погледа на другите, сам се възвисяваш в собствените си очи. Като нямаш думи, обеднял и оглозгай като е речникът ти, праскай глагола „случва се“. Той заменя уреждам, получавам, постигам, надминавам, употребявам, решавам, ставам, получава се, достигам, състоя се…

Събития, които зреят десетилетия, се „случват“ болести, войни, какво ли не се случва. Какво ли вече не стартира в българския език! Никакъв политик не можеше да бъдеш, ако не кажеш, какви са сега предизвикателствата пред външната ни политика, пред политическата сила, която те представлява, то се знае пред НАТО и Европейския съюз. И пред какво ли и кого ли още не.

Учените ни пък комуникират, или се „стресират“ от едно или друго… И всичко тече — текат конференции, текат заседания, текат процеси, текат митинги, текат телевизионни програми, текат пътувания…

… Доморасли журналисти, чули бързината с която говорят някои западни радиостанции и те бързат, като разрушават като с булдозер мерената и красива българска реч, изритват точката и запетайката от мястото им и настъпва хаос там, където задължително трябва да има ред. И никой не разбира, даже тоя който говори — за какво всъщност говори и какво иска да каже. Съпротива никаква и от никого. Дори учебниците по българска граматика и литература са до такава степен задръстени с чужди езикови конструкции и думи, че човек не може да разбере умира ли този, за когото става дума, оживява ли… Има цели изречения, ако не и цели страници, ако не и цели учебници, в които не можеш да разбереш има ли някаква мисъл и каква е тя, ако изобщо я има. Пак пред нашия сервилно цивилизоващ се поглед, пред нашата апатия и примирение. Щом радиата ни, телевизиите ни, учебниците ни по български език не бранят езика ни, кой да го брани.

Оказа се, че го бранили тези хора тук… в Черкез Мюселим — … българо-мохамеданите. Каква наслада е да слушаш този старинен български език, напълно изчезнал от България, каква изненада и мекота крие той — неогрубен от новите нрави на времето, запазил топлината и мъката на онази някогашна България, но и човещината й.

— Сеги — казва ти кафеджията, иде, каавето.

— Коги додахте? — питат ни хората.

Думите са толкова стари, че по-младите питомци на Карнобат не ги знаят, не са ги чували, а и няма от къде да ги чуят.

Докато ние мъжете стоим пред едно „кааве“ или пред друго, жените са по къщите. Те в „каавето“ нямат право да влизат. Жена ми казваше, че през пет минути — ту една, ту друга от булките на четиримата братя или от комшийките, с които те веднага я запознали, все питали — „Добра си“?

… Най-напред — каза тя се обърках — как да им кажа добра ли съм или не. Ала след минута по очите им разбрах, по тревогата и вниманието, с което следяха всяко мое движение, че те ме питаха не добра ли съм, а добре ли съм…

Помня баба ми Дона като употребяваше също една стара дума, която няма кой вече да помни и знае…

Ходех при баба и исках да ми направи попара. Тя често беше заета с работите, които й поръчваше дядо ми. Като се върне от черква обичаше да си похапва и попийва винце и баба трябваше яко да му чиракува. А той седнал от тясната страна на масата, облегнал се до стената, нарежда какво да му пренесе.

… А аз шавърникам около нея и искам да ми надроби попарка. И тогава баба казваше оная дума, която след петдесет години — жив половин век — чух тук, от хората на Черкез Мюселим.

— Какво пишим да свърша — викаше баба и се чудеше на кого първо да угоди — на дядо ли да приготви мезе за винцето, на мене ли да направи попара.

Пишим — по-напред…

— Ти мини пишим, аз ида подир тебе — казваше баба.

Загубихме се с тия думи, разминахме се яко с тях… Аз ходих по градовете, учих, свят оброждах — те напъдени от село, както и тези хора тук от съдбата си, стояли и чакали. Ето на, срещата ни стана. Идеше ми да ги разцелувам, да ги напрегръщам, да ги хвана за ръка и да ги заведа в Ресторанта и да ги нахраня и напоя — сили и живот да имат за още половин век. Защото в тях стои един свят далечен, кажи речи умрял, сега пък хептен подгонен от глобализацията.

И за тях няма място. За какво са ти такива старинни думи, когато компютърът рендосва, изравнява, ашладисва на българска земя всички тия сайтове, кликвания, чатвания, всякакви дискурси и виртуалности, които с такава неизбежна наслада ги сипят от телевизията расли и недорасли младенци, внушили си, че с техните чатове и аплаузи, започва новата история на света.

А ето я част от тая история в тия две силни, макар и все по-самотни думи — пишим и напкун — които ми върнаха света отпреди половин век, върнаха ми спомени, цели махали и села оживяха пред мене, костите на дедите ми изрипнаха от земята.

Какво може една дума? Това, което го може тя — не го могат цели армии и цели векове…

Познал беше силата на думата Вазов — за да каже за своя голям враг Захари Стоянов — той е толкова талантлив, че с една дума убива цяла репутация, с едно изречение сваля партия…

И тези хора от Черкез Мюселим, нашите българо-мохамедани, стоят на 400–500 километра от столицата ни София и ни един езиковед не отишъл при тях, да улови отиващите си думи, да ги завърже в памет, да ги вкара в магнетофон или филм. Съвсем малко хора дори знаят за тях. А те са част от България, част от мъките и част от драмите и надеждите й…

Не се въздържах и попитах — най-стария — дядо Адем Кесебир — бащата на четиримата синове, наперен осемдесетгодишен старец — як, макар и да беше простинал тия дни — какъв се чувствува — българин, турчин, помак?…

— Ами турчин ли съм, българин ли съм — объркана ни е орисията…

Боже, каква мисъл, какво достолепие. Той е роден тук. Неговия дядо е дошъл двадесетгодишен по тези места, подгонен от страховете и събитията в България по време на Руско — турската освободителна война — 1977–78 година… Много хора са я напуснали тогава, наплашени че българите ще искат мъст. Макар че техните прадеди останали в Галата, с пръст не ги е пипнал никой, ни дума накриво им е рекъл. Това са днешните техни далечни братовчеди и роднини, с които в България неведнъж съм имал слука да седна на сладка приказка…

Село Галата е по пътя за Български извор. Преди да направят магистралата, пътят минаваше по-наблизо до селото и да се иде дотам, се отбиваш в дясно и поемаш връз едни меки кълбести ливади — винаги зелени.

Сега магистрала отцепи направо и Галата остана далеч от големите автомобили и надебелелите мутри в тях… Само нейните хора — все още със шалвари и шамии — шарени, напращели от цветове, можеш да ги видиш слезнали в Български извор, да купят това онова, което в Галата може и да го няма…

По-изостанали от тези свои далечни роднини тук, са нашите българомохамедани… По-изостанали, като самата България…

Та дядо Адем се е облякъл със старомоден, ала запазен двуреден костюм, турил е вратовръзка, нагласил се и важно се движи из чаршията. Днес годява внучка… Малко ли е?… Питам го, кога ще намери време да поседнем на приказка… Нося Троянска ракия — казвам му — тя развързва езика…

— Знам, знам — отвръща ми, обичам я пущината, ама напкун… Сега съм се простудил, наболява ме гърлото… Вярно, говореше като човек стиснат за гърлото.

Ракията, Троянска сливова, която той каза, че много обичал, не можахме да я пием заедно. Бутилката оставих на сина му Ниат, у когото нощувахме — да си я пие старецът след време, когато дойде на карара си гърлото му…

Избягвах да задавам същия този въпрос — какви се чувствуват нашите домакини — помаци, българи или турци и на другите хора, с които през тези дни общувахме — главно на синовете на дядо Адем, с които по времето на престоя в община Черкез Мюселим, прекарахме най-много време заедно. Какво да ги питам. Щом са увардили сто и тридесет години езика си, какъв по-ясен отговор… Щом 130 години го предават от поколение на поколение, щом и най-малкия син на Ниат, три-четири годишно сладко хлапе, ме разбираше като му говоря, макар че самото то още не можеше да говори добре нито на турски, нито на български… Отговорът на моя въпрос, макар и нееднозначен, е ясен.

— Говори му, говори му — казваше ми с известна гордост от този факт и майка му — Адие — една много нежна и деликатна жена… — Той разбира български…

— Какво друго българско ви е останало? — питам ги…

— Гергьовден — казва ми Соат — другият брат, който държи цял етаж от къщата над Ниат и на чийто чардак, така топло и с вкус направен, неведнъж си пихме „каавето“. С толкова вкус е изпипан кьошкът му, че да ти е драго там да полегнеш за отмора, кафето си там да пиеш, приятели на приказка да поканиш…

— Гергьовдена го празнуваме като колим агнета. Излизаме в курията по роднински, или се събираме приятели, печем агнетата, приказваме си…

— Рамазана — тачите ли?

— Е как не — отвръщат ми — дойде ли Рамазан — започват празниците…

— А Великден?

— Великден не е наш — нямаме навик…

Докато с Ниат, яхнали Реното, обикаляме градчето, подхващаме същата голяма тема… За исляма, за вярата… Ниат ми показва джамиите — четири квартала, четири джамии. И ходжи си имат за всяка от тях. Пет пъти на ден викат.

В каавето се захвана приказка в колко часа и по колко пъти на ден викат ходжите. И се затрудниха моите хора — един вика за първи път в четири сутринта, друг вика — в пет… Не стана ясно и кога точно викат за последен път…

— Добре — питам още — петте молитви на ден, спазвате ли ги?

— Като дойде рамазанът ходим в джамията, молим се — отвръщат ми… Ама всеки ден… Е, старите хора имат време — ходят…

— А младите — студентите ви, тия гдето са в Истанбул, Бурса, Анкара…

— И те така — отвръща ми Селим — кметът на общината — … когито имат час — да речем… може да идат в джамията, ама да речеш всеки ден — лъга /лъжа — б.м./ ще е…

Влязох в една от тукашните джамии. Е, къде е оная богаташка в Одрин, къде е тая тук. Къде е пък Султан Джамия в Истанбул. Ала да не би пък нашите български църкви да са еднакви. Да не би тях да можеш на една дъска да ги туриш? Де е Александър Невски, къде е резбованата и рязаната от тревненски майстори стара църква в Скандалото — Троянско, къде са бедните църквички по полендашките села…

Ала онова вечното, което държи исляма — строгостта, чистотата и покорството, което той налага на човека си е тук, в джамията. Него разкошите не го правят по-духовно и по-верско. Както и никое богатство не може да направи вярата по-силна. И друг път съм го забелязвал. Богатите вярват, докато забогатеят, бедните — макар и да проклинат беднотията си, вярват цял живот.

… Килимът в тукашните джамии, то се знае, не е онзи безкраен цветен площад от сини и червени квадрати в Одрин, досущ като в нашия парламент, пространството вътре също тъй. И кубето горе е бедняшко и посивяло… Ала миризмата на Ислям, на верски фанатизъм, а пък може да се каже и на верска опора — е същата.

— Цигани имате ли? — питам.

— Една, две къщи за цяр се намират.

— А, мразите ли ги?

— Какво да им мразим. Даваме им това, онова… И те са хора.

— А кого мразите?

Мълчание. И Ниат и Соат свиват рамене.

Отговорът дойде неочаквано една вечер, когато стана дума за кюрдите. Тогава някой от братята не се сдържа и ги напсува… Но спря дотам…

И тук, както и при нас, на Балканите, етническият мир стои върху запалени фитили, на острието на ножа се крепи… Кюрдите са юздата, с която великите сили — Европа и САЩ най-вече, озаптяват турците, така както самата Европа като цяло я озаптяват мюсюлманите. Точно както нас в България ни озаптяват с турците…

Кюрдите са между 25 и 30 милиона. САЩ се пригласят, след изневярата на Турция във войната с Ирак и нежеланието й да участвува в търсенето на несъществуващото оръжие за масово унищожение, да й пригласят една кюрдска държава, която без съмнение ще бъде покорна и предана на САЩ. Тогава, както обичаше да казва Н. Хайтов, на турците ще им стане като в шише.

Тъй върви светът, един от тук го стяга челикът, друг от другаде…