Съседи… и не само…

Начинът, по които действуват четиримата братя, които ръководят общината — Ахмед, Селим — който е кмет, Соат, и Ниат, е труден за разбиране. Как си поставят задачите, кой ги поставя, как се уговарят и разбират — като една шевна машина са — единият е иглата, другият е конецът, трети движи иглата, четвърти бута платното — факт е, тия хора не показаха нито миг умора, нито миг хаос или напрежение в огромната работа, която свършиха — особено в деня на годежа и на празника след това. Никакви забележки, никакви препирни, никакви гафове… Да каже човек — направо невероятно.

Ние да бяхме — това щяха да са ръкомахания, то щяха да са нареждания, то щяха да са мърморения — пак ли аз, това не е моя работа и пр. Изрази, тъй характерни за българските битови отношения. Тук няма… Йерархията, която никак не можеш да я познаеш е съвършено подредена и се следва безотказно…

Един слиза от една кола, в нея влиза друг. Един поема рейса, след него сяда втори, първият отива да върши друга работа. Това пролича особено на следващия ден, когато започнаха да прииждат хора от къде ли не за празника на общината…

Празникът се прави на една голяма поляна, до едно военно поделение. Това военно поделение на Нато беше твърде добре опаковано — с телове, с шипове, с огради всякакви и с войнишки автомати, заели всяко камъче и височинка. Тук и пиле, дето се казва, отгоре над поделението, ако реши да прелети, ще му бъде прегледана перушината, да не би да носи някакво оръжие за масово поражение, каквото американците толкова упорито търсиха месеци наред в Ирак.

Гледката сега е по-различна. Заедно с Мерцедесите и Рената на висшите началства, които са дошли от областта, заедно автомобилите на кметовете, заедно с рейсовете, докарали по-втората и трета ръка хора — на поляната се е оформила гледка, каквато поне аз никога не съм виждал…

Непознатото са стотина трактори — мощни машини, с големи ремаркета отдире им… В ремаркетата са се накачили баби, дядовци, по-млади, най-млади, деца… Десетина-двайсет души може да вози един такъв трактор… Когато и ние се явяваме на терена — всички тия трактористи са заели местата си. Дали превозването на населението е започнало още през нощта? Не е изключено. Докато ние с Наско си изпихме напръстничето с кафе, докато го повторихме, докато се появят всички областни началства заедно са каймакамина — един млад, по ризка — единствено той беше без костюм и наша българска милост, всичките тия хора бяха заели отдавна място върху голямата поляна. Ето как — както казваше моята студентка Нери Терзиева. Тракторите, заедно с ремаркетата, се бяха наредили в огромен полукръг — повече от полукръг. Държаха две трети от кръга — с носовете на тракторите навън, с ремаркетата навътре в кръга. След това върху ремаркетата бяха поставени покривала — чергила, каквито някога селяните поставяха върху нашенските каруци. Само че тия са от хубав син плат… Тук се нагледах на наистина турско синьо — а не сурогат като нашенското българско синьо, колкото и за демократично да се имаше… И тези покривала бяха големи, като тунели, наредени едно до друго… Под тях — хората… Място за всеки няма в ремаркето, та задните капаци на ремаркетата също бяха спуснати — под тях — бяха насядали децата. Пет шест, седем хиляди души може да бяха. За по-първата ръка хора бяха вдигнати трибуни. Също тъй добре покрити отгоре със синя тента — със седалки също като нашите, когато началства ще гледат представление на открито… Или като временните трибуни на конни състезания. Там, на първите редове, бяха седнали мъжете и гостите — на задните редове жените им…

Дистанцията от миналото разбира се и тук се чувствуват, но много по-приглушено, много по-затихващо…

Има си нещо ориенталско разбира се и в тукашните тържества… Малко преди да се даде началото — ние с Наско обикаляме извън кръга да видим като как там е подреден животът… Алеи точно като на нашенски панаир — една масивна туркиня показва гърдите си доста безцеремонно и необичайно — достатъчно разголени и без това и достатъчно големи, за да примами Наско да вкара една футболна топка в една врата от четири метра. Врата, на която самата дама застава да пази…

Ако вкара гол — казва тя — няма да плаща нищо, но ако тя спаси удара му — ще си плати таксата. Наско се оказа, че освен о.з. полковник, е и футболист — тактично чуква топката, тя си влезе във вратата — девойката обаче зае обратната позиция, която ние не одобрихме. Отминахме.

И друг път съм го виждал и в чужбина и в България. И ние българите, видим ли чужденец, за големи гяволи се пишем, а него все за абдал възприемаме. Той да бъде минатият, ние гяволета.

Оставихме дамата с големите, разголени гърди да протестира.

По-нататък малка масичка, на нея наредени кутии с цигари — плащаш им една кутия и хвърляш с един малък обръч като гергеф. Ако падне върху цигарената кутия — получаваш две, ако не падне — губиш.

Много по-истински са агнетата, които в големи и подредени като на събора в Рожен палатки с маси вътре, със столчета — се въртят пред очите ти на шиш. Ледена бира зъзне в големи сандъци, пълни с лед или направо в хладилници, докарани до тук, включени в кабели, лазещи по земята. Може десетина и повече да бяха принесените рано сутринта в жертва агнета. Големи колове пронизваха телата им и топяха мазнинката, с която после ги обливаха майсторите на чеверметата…

Седнахме — поръчахме си на български по една порция от апетитното агнешко, по една бира — собственикът на това временно ресторантско съоръжение се зарадва, че сме българи, тури малко повече от агнешкото — за армаган да го носим, както той се изрази. После застана прав до масата и ни запита от къде сме. Запитах го и аз — той откъде е. Не беше от Галата, нито от другото село… Беше от Разградско… Но и той, по-точно дедите му дошли от България, все в онези времена, размирните — „Морабето, когато било“ — … както той се изрази.

Точно тъй съм запомнил да казват някогашните стари хора по моя край, когато по някакъв начин искаха да обозначат Априлското въстание кланетата и опожаряването на Ново село…

Какви дълбоки следи има в паметта на поколенията, каква сила е народната памет. В моето село има една вече напълно безлюдна махала — Гробът. Стотина и петдесет, може да са и двеста къщи — в тях вече не живее нито един човек. Гробът на един турчин е бил тук, преследвал моите земляци чак до планината по време на Новоселско-Кръвенишкото въстание. Тук убит, тук му бил гробът, тъй кръстили мястото и моите съселяни, когато после се заселвали тук. Но цивилизационните процеси изгониха моите земляци от тук, пръснаха ги из Тракия и в Добруджа, сега къщите им стоят празни, зеят паднали вече, нестопанисвани стени, обори срутени, мечки и лисици, порове и змии вече са напъплили навсякъде…

Поканваме земляка да седне… Не — благодари той като слага ръката на сърцето си после на челото си — в знак на дълбока благодарност за поканата — има работа да върши, макар че под навеса сме само ние двамата…

Ала и той е развълнуван от срещата и иска да ни почерпи по една бира… Как да му откажеш, земляк! Срещнали сме се толкова далече от България. И той изкомандва младото момче да намери две, ама ледени бири. Защото жегата вече се въззема…

По-нататък са разположени сергии с обувки и ЖСМ-и — втора ръка и трета ръка — ала пет пъти по-евтини от тия, които нашите шмекери продават в България.

Купувам си едно зарядно устройство за кола — струва наши четири лева, да не бяха и по-малко — все се обърквах в милионите, с които тук работят… Жена ми пък си купи за спомен хубави обувки и сандали.

Районът със сергиите е голям, като нашенски панаир — примерно като панаира в с. Борима — Троянско…

В Борима живеят в мир и съгласие с българите доста турци. Все се надявах, че от там някой ще се обади — защото цялата община знаеше, и околните й общини и кметства също тъй, че са дошли българи и даже професори си водят с тях, но никой новоприселен не се яви!…

Хората от Голямата екскурзия, както някой нарече драмата на българските турци — явно не бяха останали тук, бяха отишли навътре в страната — в Бурса, Истанбул и един Бог и Аллах знаят още къде…

Едни се върнаха, други хванаха корен — трети са ни тук, ни там… Така е, когато в съдбата на хората се месят политиците…

Дамата с големите гърди беше единствения ни смут в това море от почтеност, порядък и взаимно уважение и йерархия, които владееха тук… Никакви заповеди, които да слагат ред от никъде не се чуваха, никакво мърморене не ни последва, никакви недоволства от чиято и да е било страна. Как се бяха надръстили толкова трактори, леки коли, рейсове? Бяха се наврели возилата едно в друго толкова нагъсто, че после нашето измъкване с рейса на заден ход изискваше една наистина божия ръка…

Представям си да е у нас — що катаджии, що полиция, що свирки и ругатни щяха да се чуят. Иди разбери това българомохамедани ли са или немци… И отбелязвам отново чистотата, която се е възцарила навсякъде…

Таман на масата с агнешкото и ледената бира седнаха помощничките на Наско — Маргарита и Мария — златното зъбче както я кръстих, защото много малко хора съм виждал на които златната коронка така добре да им стои и да ги разкрасява, и ни повикаха.

Официалната част вече започваше. Те не можаха да изпият поръчаната бира, землякът от Разград не поиска да му я платим.

Дошла и заела място на трибуната беше и жена ми — назад в по-задните редове заедно със съпругите на четиримата братя… все жени от сой, все умни, съобразителни и знаещи какво и как да свършат…

В средата на голямата поляна — тичаха деца. Както навсякъде. Понеже силно напече, а нашата трибуна беше поставена така, че слънцето биеше не в очите, а в гърба на голямата синя покривка над нас — деца надойдоха и насядаха по тревата отпреде на нашата официална трибуна.

Да беше у нас, да се доближат толкова до началствата, отдавна щяха да бъдат прогонени. Сега в България, началствата, дори най-ниските и нищожните се пазят от полиция и много повече, отколкото по онези тоталитарни времена.

Поляна като поляна. Голяма колкото петнадесет стадиона турени един до друг. Оградена, както стана дума, отвред с палатки, навеси и трактори. Едно огромно човешко колело, в средата празно…

Точно там вече е заел място оркестърът. Нашите юнаци, навлекли вече дебелите си български, по-точно карнобатски народни носии, са на съседната трибуна… Там е и нашият оркестър и нашите две до този момент с нищо не изявили се естрадни певици. От турска страна художествената част ще се представлява от деца — десетина-дванадесет годишни.

Лумна техният оркестър, писна зурната, ще спука и без това напеченото небе, удари тъпанът. Започва се, каквото има да става вече, ще става. Вдигна се от мястото си кметът, който до сега занимаваше високите си гости, отиде на средата на този голям кръг — там беше сложен микрофонът — с две три думи откри празника като съобщи и за българските висшестоящи гости и на българската танцова група, разбира се. Както му е редът, преди това съобщи и за турските високи началства, които бяха зачели празника на общината. И толкова. Няма речи за успехите на страната, за нейната сполучлива външна политика, за високия авторитет, които тя има в САЩ или в Европейския съюз, нито за състоянието на преговорите, които още не са започнали, ама скоро ще започнат, нито за най-успешното поредно правителство, което най-демократичната партия в страната е излъчила… Просто да ги съжалиш, какъв жалък политически и всякакъв друг живот водят общината и държавата.

Скромно се прибра Селим, съпроводен от ръкоплясканията на тракторите и ремаркетата… Неговото място зае певицата. Спри, о миг… Естрадната дама е дошла чак от Истанбул, телевизионна звезда била… Час и петнадесет минути ходи по тревата напред-назад из сгъстения човешки обръч, затичва се, спира се, тръгва тържествено и царствено, после пак смяна на ритъма на движенията. В промеждутъка от тия движения, оправяше непрекъснато блузката си така, че да се види, че тя има и нещо друго, освен микрофона в ръцете си…

Чуждото и тук е винаги по-добро. Прав е бил, хиляди пъти е бил прав Исус Христос, като е казал, че никой не е пророк в родното си село. Ала тая мисъл на Христос не само ние българите сме я добре усвоили. Макар и да не са християни и тук, и навред по света, хората са разбрали великото прозрение на светеца.

И моите земляци като наближи празник, току поканят звезди от София — от девети, че и по-нататъшен порядък, ама като идат в провинцията до една се изживяват като Лили Иванова, ако не и като нещо повече. И искат пари, не си играят. И нашите дават, също не си играят.

Няма да се излагат, че са бедна община и цяла година не са пускали уличното осветление, я…

Народът търпи в жегата и слуша. Все пак това са отломки от българската душа, а тя открай време владее изкуството на покорството и търпението. Идва певицата пред нашата трибуна, то бяха заучени хватки и движения, каквито всяка певица по света владее, то бяха пози, то бяха призиви за аплодисменти… Може и да хвана мускулна треска от тичането по безкрайната зелена морава, защото по едно време приключи своя гастрол.

Предната вечер гледах една турска актриса, водеше концерт по телевизията. Да ти види окото женска красота. Чак жена ми я призна за изключителна красавица… Тая да беше дошла — не час щях да я слушам и гледам, ами гроб бях готова да си изкопая тук.

Дойде редът на децата. На тия мили малчуганчета, които ще играят турски хора. Тия хора са бамбашка работа — нито са кючеци, нито нашенска ръченица, нито да речеш са познатите стъпки на хоро. И те омесени. Такива са едни, като че ли тийнейджъри се люшкат и блъскат — не схванах стъпката, не схванах ритъма, ала това си е за сметка на моята неграмотност. Такива хора не бях виждал до сега и още веднъж разбрах, колко малко се познаваме като съседи, колко поразии е правило и прави това — да не си добре с комшията си.

Децата си бяха деца и половина. Хубави дрешки, от силно синьо, до силно червено. Ала и синьото и червеното някак си опитомени и играта им извиква всеобща радост и възторг у всички… Браво, деца! Браво сръчни крачета…

Тяхната програма е кратка, за съжаление. Те не идват от Истанбул като певицата. Още не са ги показвали по телевизията…

Идва ред на нашите изпълнители. Докато се пригласят танцьорите — ще пеят две от певиците ни. Оказа се, сега пък, че на тях не им работи уредбата. Дали нарочно някой я повреди, дали случайно стана белята, кой да ти каже. Като поопознах тези хора тук, за нарочно и дума не може да става. Ама ха де — фактът си е факт. Нашето момиче пее твърде добре, но уви, без уредба, гласът й направо се губи, като че ли попива във въздуха. То, милото, направи единственото умно нещо, което се прави в такъв случай — обиколи целия кръг в непосредствена близост до хората, та поне да чуят хубавия й глас, пък от там нататък, другото е Божа работа.

И с втората ни певица тъй дойде работата. Уредбата пак не издаде звук. И тогава нашият оркестър си даде форсата — присъедини се там, където трябваше да бъде плейбекът, и тогава като се емна акордеонът, кларнетът, китарата, тъпанът като заотсича, от трибуната ти иде мерак да рипнеш и ти да пипнеш микрофона… Справиха се… Измиха си очите като ансамбъл.

Море, не се е докрай изкалпазанил българинът. В никакъв случай…

Изкалпазаняват се в България само тия, които все коват светлите й бъднини.

Нашата певица пее, та в душата ти бърка. Бива си ги момичетата. Карнобат, Карнобат, ама ето го на, дори без да се ровя в историята му, ще кажа — и той е дал нещо на света. И продължава да дава…

„Уредбата“ все тъй се обажда от време на време, после пак заглъхва и зачезва. Ту уредбата, ту оркестърът без уредба — ту певиците ни с усилвател, ту певиците ни без усилвател…

Няма освирквания, няма смях и подигравки. Добри, кротки хора, благодарни на това, което им е дал Аллах…

Певиците на два пъти идваха до нас със Наско — очите им на четири — голям ли е резилът? И тогава виждам — Атанас не напразно е бил полковник. Знаеше през цялото време на пътуването ни как се ръководят хора, как се подкрепят в трудни моменти, как се дава дух, когато изобщо го няма… Той се усмихва, казва им, че всичко е наред — момичетата добиват кураж, гласът им покорява тишината на уредбата…

Справиха се и танцьорите ни — да се играе хоро, стъпки да се подреждат, и то не на сцена, а на неравно място, върху трева, която все иска да те препъне, фигури да се вият. Какъв по-голям професионализъм?… Акордеонистът, който унищожи снощи доста голяма част от бирените запаси на общината, е турил акордеона върху якия си бирен корем, до него кларнетистът, китаристът — оркестър за Златния Орфей става от тях…

Че като се подкараха онези нашенски хора, като зачепкаха… А пече, като в Ботевия Хаджи Димитър пече. Слънцето — сърдито, като оковано е горе на небето, и не пошавва… Стъпката е подравнена, макар че земята под краката им не е, пот тече от челата на хороводещите. Както казах, в тия тридесет градуса жега, са навлечени с абички, с потурести гащи, с навои и навуща на краката, с калпаци… Държат! Достойни! Няма да се излагаме заради една жега…

Че дойде кулминацията. Двама от нашите пипнаха българското и турското знамена — и с тях сред хорото. Че като ги завъртяха нашите играчи, че като са развяха едно до друго, едно в друго знамената… Да беше жив Захари Стоянов, доста щеше да се диви на тази толкова необичайна и красива гледка — две знамена вечно приемани за вражески и ненавиждащи се, сега рипат едно до друго, под великите звукове на Дико Илиевото „Дунавско хоро“!

Апотеоз — щеше да каже Захари.

И щеше да е прав!

Ала апотеозът не свърши до тук. Занавлизаха в нашето хоро и местните деца, омесиха се чалми и калпаци, но не във война и кръв, а в хора. Българско, турско, българо-мохамеданско — както искате го наречете. Беше хоро, над което се виеха двете национални знамена на две драматично враждували, векове наред държави. Нещо повече, двете трупи, с двамата хороводещи, с двете национални знамена в ръце, се емнаха да обикалят целия стадион. И всички, българи и турци, станали прави, ръкопляскаме. И аз гледам и не вярвам нито на очите, нито на ушите си! Това, което сега става на зелената морава е още едно доказателство, че народите са създадени не да се насъскват един срещу друг, а да правят такива празници. И знамената им тъй да се кръстосват едно с друго, когато хора се друсат…

Ето, че можело и друга работа да вършат знамената. Бога ми, това беше забележителна гледка…

И така опираме до един болен въпрос — да се забравя ли миналото или да се помни… Мнения се чуват всякакви. И пари се дават за мнения всякакви. В същото време пред взора на всички ни е примерът на други две страни, които също тъй много омраза са посяли помежду си, много кръв са проляли, а ето ги на — днес друг урок ни дават… Германия и Франция… Да, те не са изхвърлили от учебниците си по история всичко, което ги е правило врагове. И не бива да го изхвърлят. Както не бива да се разрушават паметниците, каквито и да са те. Както не бива и мавзолей и други сгради да се разрушават.

До преди десетина години само, имаше бол мераклии да съборят двореца в София. Отподир пък други — те успяха, по-демократи се оказаха — събориха Мавзолея. Всяка история, всеки паметник има свое място и то трябва да се пази. Ако паметникът е въздигнат от лоши хора и в лоши времена — чрез него урок може да се дава на живите — какво повече не бива да става в живота и съдбата им. Ако пък доброто е вградено в основата му — да служи за помамка на човеците.

Няма лош паметник. Има добри или лоши тълкуватели на историята… Пък и едва ли е добър урок онзи, който преиначава историята, или се опитва да я пренаписва… Историята си е история. Тя може и трябва да се учи такава, каквато е била и въпреки това да не сее омраза. Тя е само част от възпитанието на хората, но то включва и днешния им ден, и утрешния. Какво ще спечелим, ако отново се намразим с Турция? Абсолютно нищо. Какво ще спечелим, ако си знаем и помним миналото, но се откажем, то да ръководи бъдещето ни. Много ще спечелим. Бъдеще ще спечелим. Приятелство и взаимопомощ ще спечелим. И съседи… Но не само.

Ще накараме на всичко отгоре онези от европейците, които нас, хората на Балканите, все ни смятат за някакво страшилище и за полудиваци, за барутно буре, за етническа кръвопроливница, и току ни внушават, че все нещо имаме да уреждаме, и все се набутват те да го уредят… Ще ги накараме да замълчат, защото от тия им опити да ни оправят, конфликтите на Балканите вместо да намаляват и да затихват, в огнища са се превръщали. И неведнаж до кръв са ни докарвали…

Долу на тревата още се вие това смесено хоро на хубавия, на човешкия комшулук. Празникът, дето го организираха така миролюбиво и с почит към наша милост Селим и гостите му, продължава. И където и да минат, из целия кър от народ двете трупи с двете знамена, след тях освен ръкопляскане, се чува едно продължаващо Машшаала.

При тая гледка няма как — цялата общественост е станала на крака. Покривалата на ремаркетата и те са надигнали глави. Всички ръкопляскат. Апарати щракат. Телевизионни камери, най-нов и скъп модел, се навират между танцьорите и ловят миговете на това забележително приятелство.

Аз съм готов и сълза да капна върху новия си панталон.

Да кажа, че с нашето тръгване, празникът до известна степен секна, е излишно. Половината народ стана да ни изпраща. Началствата също тъй напуснаха сенчестите си навеси и тръгнаха след рейса. Вървяха след него, докато се провираше като змия между наредените една до друга коли, докато стъпи на пътя.

Както с извадени сърца ни посрещнаха, тъй с извадени сърца ни изпратиха. Е, как да кажеш лоша дума, като няма от къде да я извадиш. Как да не наведеш глава в благодарност, след като тая благодарност те е направила повече човек.

Уроци, много и хубави уроци по човечност получихме. Едни ръце се протягат да ни пипнат за последен път, други ръкомахат дълго и неуморно, докато автобусът ни изчезна зад първия завой…

Довиждане, Черкез Мюселим. Довиждане, добри хора!