Сътворението

1.

От Суза Мисията в шестнадесетте царства на Индия, както с известна насмешка ни наричаше втората стая на канцеларията, се отправи към река Тигър. След това се спуснахме с плоскодънни лодки към делтата на реката. Там ни чакаше Скилакс с двете триери, оцелели след катастрофалната обсада на Наксос. Може би е трябвало да приема това като предзнаменование. Но бях в твърде добро разположение на духа.

Поради постоянното отлагане на тиня от реките в района на делтата, където Тигър и Ефрат се съединяват в нещо като плитко езеро, никога не е имало истинско пристанище. Перси, вавилонци, асирийци — всички са се опитвали да построят пристанище на това стратегическо кръстовище, но калта, която реките постоянно влачат от върховете към низините на земята, неизбежно погребвала всяко подобно начинание. През царуването на Дарий там имаше импровизирано пристанище край брега на едно солено блато, което можеше да се прекоси само по дълга почти цяла миля верига от салове, простираща се над тиня и плаващи пясъци. Веднъж видях как мокрият пясък погълна една камила заедно с водача й толкова бързо, че водачът не успя дори да извика.

Първоначално Скилакс възнамерявал да използува корабите, за да обиколи Африка по море. Но сега Индия бе излязла на преден план и според мен той не бе особено недоволен от това, макар че съкровената му мечта бе да обиколи цяла Африка — нещо, в което никой не е успял, а и едва ли ще успее, каквото и да твърдят финикийците.

Ако ги слуша човек, може да повярва, че са картографирали всяко кътче на опасващия света океан.

За всяка от триерите бяха необходими сто и двадесет гребци, както и около тридесет други моряци, дърводелци, готвачи. Тези кораби са направени за война, не за търговия и затова на тях е предвидено много място за войници, но не и за пътници. Освен стоте войници придружаваше ме и група от дванадесет души, славещи се като познавачи на Индия, както и един ценен подарък от царица Атоса — индийски роб на име Карака. „Подходящ е за целта!“, това бяха единствените й думи.

Към товара ни се прибавиха и даровете за двамата царе, храна за самите нас, както и осем коня с коняри. Корабите бяха доста претоварени.

Скилакс употреби почти цяла седмица, докато ни качи на борда, и това ме раздразни. Но той имаше право. При далечно плаване мястото, определено за всекиго в началото, е извънредно важно. Ако има някакво съмнение кой каква работа върши и къде, появяват се дрязги и дисциплината се влошава. За щастие, тъй като чак до река Инд плавахме успоредно на персийското крайбрежие, вечер моряците изтегляха корабите на брега и всички спяхме удобно под звездното небе. Независимо че полагах неимоверни усилия да играя ролята на мъдър водач, Скилакс пое командуването от мое име по най-елегантен и приемлив за мен начин.

Никога няма да забравя възбудата, преди да отплаваме. При изгрев-слъние, щом духна западният вятър, Скилакс заповяда корабите да вдигнат мачти. После гребците се заловиха за работа и за пръв път чух ритмичната им песен, с която пригласят на равномерния такт на флейтата. Ако този припев се слее със собствения ти пулс, ставаш част от кораба, от морето, от небето — също както в любовта.

Щом се отдалечихме от сушата, вдигнахме квадратните платна и когато вятърът ги изду, корабите поеха курс и гребците отпуснаха веслата. Вляво блестеше огряната от слънцето пустиня, а горещият западен вятър носеше дъха на море, сол и гниеща риба. Местните жители са осеяли тази част от крайбрежието с просто направени солници. Щом водата се изпари на слънцето, те събират солта и я продават на керваните. Там осоляват и риба. Тези странни хора живеят в необикновени шатри, опънати на скелети от китове.

Не бе изминал и час, откакто бяхме отплавали, и при мен дойде Карака, уж за да ми предаде ежедневния урок по индийски. Всъщност го вълнуваха други неща.

— Господарю посланик — каза той и ми стана приятно, че се обръща към мен така, макар новият ми сан да не бе нищо друго освен надвисналата над Индия сянка на Дарий, — разгледах кораба. — Карака понижи глас, сякаш се страхуваше, че Скилакс може да го чуе. Но адмиралът бе в предната част на кораба, където разговаряше с помощник-капитана.

— Хубав кораб! — отбелязах гордо, сякаш аз го бях построил. От самото начало обикнах морето. И ако днес съжалявам за нещо, то е, че никога вече няма да слушам припева на гребците, да усещам как морската вода ме пръска в лицето, да гледам как слънцето изгрява и залязва над вечно изменящата се и все пак неизменна морска шир.

— Да, Господарю. Но корпусът е целият в гвоздеи! Учудих се.

— Че как иначе може да се построи кораб? — попитах аз, без да съм съвсем сигурен как точно се строят корабите. Като се изключи краткият ми престой в Халикарнас, всъщност не бях наблюдавал работата на пристанище.

— Но гвоздеите са метални, Господарю! — Карака трепереше от уплаха.

— Ами дървените клинове са нетрайни — отвърнах с тон на добре осведомен човек, макар да нямах представа дали дървените клинове са по-здрави от гвоздеите, или не. В същото време внимавах да стоя с разкрачени нозе, подражавайки на опитните моряци.

— Господарю, и друг път съм пътувал по този маршрут. Но само на индийски кораби. А ние не използуваме гвоздеи. Не смеем. Това е равносилно на гибел.

— Защо?

— Има магнитни скали! — Кръглото му черно лице ме гледаше с истински ужас. Карака имаше чип нос и дебели устни, характерни за най-старото индийско население, което понякога наричат наги, понякога — дравиди. В Южна Индия тези тъмнокожи хора все още са най-многобройното население, а техният език и обичаите им са много по-различни от езика и обичаите на високите, светли арийски племена, които преди много години завладели царствата и републиките им.

— Какво, по дяволите, е магнитна скала? — попитах аз ако не с безпокойство, то поне с истинско любопитство.

— Ето! — Карака посочи голите, обрулени от вятъра хълмове на брега. — Тези хълмове са скали, които притежават способността да притеглят метала. Ако корабът се приближи до тях, гвоздеите ще изхвръкнат, гредите ще се разпаднат и ще се удавим.

Нямах основание да не му вярвам, затова изпратих да повикат Скилакс и го попитах дали има такава опасност. Отговорът на Скилакс звучеше успокоително:

— Наистина има такива скали, които притеглят метала. Но ако металът е покрит със смола, магнетичната сила се неутрализира. Понеже нашите гвоздеи са добре защитени, нямаме основания да се страхуваме. В края на краищата това е третото ми плаване по същото крайбрежие и ти обещавам, че ще пристигнем в Индия с всички гвоздеи по местата им.

По-късно попитах Скилакс дали разказаното от Карака е истина. Той вдигна рамене.

— Кой знае? Може да е така за някои скали, по някои брегове. Във всеки случай за този бряг не важи. В това съм сигурен.

— Тогава защо си покрил гвоздеите със смола?

— С нищо не съм ги покривал. Но винаги казвам така на индийците. Иначе ще избягат. И знаеш ли какво ме учудва? Досега никой не е погледнал да види дали наистина по гвоздеите има смола.

До ден-днешен съм любопитен да узная дали такива магнитни скали съществуват. Не съм срещал индийски моряк, който да не е убеден, че ако при построяването на кораба е използувано дори едно-единствено парче метал, то неизбежно ще бъде изтръгнато от демоничната им сила и корабът ще потъне.

— Този начин за корабостроене не е лош- съгласи се Скилакс. — Колкото и да е бурно морето, дори и при много силен вятър, корабът не потъва, защото водата не само влиза, но и излиза през процепите.

Разстоянието от делтата на Тигър и Ефрат до делтата на Инд е около деветстотин мили. Ивицата пустиня между морето и Персийските планини ми се стори най-пустото място в света. Питейната вода не достига, затова по брега едва успяват да се изхранват незначителен брой рибари, производители на сол, ловци на бисери, пирати.

На третия ден, след като отплавахме, при изгрев-слънце видях зад група коралови острови огнения олтар на Бактра, видях дядо си, нападението на тураните клането. Вълшебното видение, наречено мираж, трая не по-вече от две-три минути, но аз останах прикован, защото го възприех като известие от Зороастър. Сам той ми напомняше, че всички хора трябва да следват Истината, и аз се почувствувах виновен, задето бях предприел пътешествието си не в името на Истината, а в името на Ахеменид-ския орел. По-късно, в Индия, щях още по-силно да чувствувам, че изменям на дядо си. Макар и никога да не изгубих вярата си в учението на Зороастър, индийските мъдреци ме накараха да осъзная един доста смущаващ факт, а именно че за сътворението на света съществуват почти толкова теории, колкото са боговете във Вавилон, и трябва да призная, че някои от тях са направо завладяващи, без да твърдя, че могат да се приемат за истина или че са Истината.

Демокрит иска да узнае коя от тези теории най-много ме е озадачила. Веднага мога да отговоря. Това е теорията, че никога не е имало сътворение на света, че не съществуваме, че всичко е сън. Кой е сънуващият? Онзи, който се събужда… и си спомня.

Докато стигнем до река Инд, което ни отне няколко седмици, ту попадахме в безветрие и трябваше да разчитаме на вече изнемощяващите, изтощени от палещото слънце гребци, ту ветровете ни тласкаха на североизток. А когато плавахме с издути платна, животът ни бе в опасност, защото през цялото време се движехме съвсем близо до назъбения коралов бряг и при всеки по-силен порив на вятъра рискувахме да се разбием в някоя скала. Но Скилакс бе ловък мореплавател. Нито един командуван от него кораб не бе потънал. Поне той така твърдеше. Но тъкмо това ме изпълваше с безпокойство. На онези, които не са преживели дребни злополуки, съдбата обикновено готви нещо по-голямо.

Все пак успях да извлека полза от прекараните в открито море седмици. На младини бързо възприемах новото, а и Карака бе отличен учител. Когато настъпи часът и пред погледа ни се откри синкавочерната кал на делтата на Инд, бях усвоил основите на индийския език или поне така си мислех. Оказа се, че Карака ме е учил на дравид-ски диалект, който за арийците от шестнадесетте царства е почти толкова неразбираем, колкото и персийският.

За щастие Карака знаеше достатъчно арийски думи и ми помогна да започна малко по малко да разбирам не само новия език, но и новия свят, защото именно езикът на един народ ни казва най-много за това какви богове почитат хората, какви са самите те и какви биха искали да бъдат. Езикът на индоарийците никак не прилича на дравидския, но затова пък е сходен с персийски, което потвърждава древната теория, че навремето всички сме принадлежали към едно и също северно племе и сме вярвали — до Зороастър — в едни и същи богове. Сега арий-ските богове са всъщност нашите дяволи.

Скилакс ми разказа доста неща за пътуването си по Инд.

— В началото Дарий искаше цяла Индия. Все още я иска, разбира се, макар че, между нас казано, вече е много стар за дълъг поход. Трябваше да тръгне на изток веднага щом му осигурих долината на Инд.

— Не можеше да тръгне — отвърнах аз. — Точно тогава имаше въстание във Вавилон. Имаше…

— Все стла нещо друго да се върши! Но ако искаш да завладееш света, трябва да забравиш незначителните земи… като Вавилон.

Засмях се. Голямо облекчение е да си далеч от двора. И аз, като Скилакс, носех само едно парче плат около бедрата и тънък индийски шал около раменете, предназначен да предпазва кожата от слънцето. Не се различавахме от гребците. Скилакс трябва да е бил тогава петдесетгодишен, но тялото му бе здраво и мускулесто като на младеж. Солта запазва хората също както рибата. Моряците винаги изглеждат по-млади за годините си.

— Вавилон е най-прекрасният град в света — зая-вих аз.

Скилакс не бе съгласен.

— Някога може и да е бил. Но индийските градове са много по-богати, по-пищни.

— Наистина ли си ги виждал?

— Само Таксила. А той е голям колкото Сарди и е много по-богат. Но индийците твърдят, че Таксила е най-обикновено гранично селище.

— Тогава защо Дарий е чакал толкова дълго? Скилакс сви рамене.

— Може би разсъждава като фараоните, когато са строили гробниците си. Вярва, че щом завоюва Индия, ще умре, защото няма да е останало нищо на света за завоюване.

— А Китай?

— И той ли е част от света?

За професионален мореплавател Скилакс понякога изглеждаше лишен от авантюризъм. И все пак той пръв систематично картографира океана на индийците, чак до остров Цейлон. Казвам пръв, но това не е съвсем вярно. Няколко години по-късно, когато представих на Великия цар сравнително точна карта на Индия, той ми показа подобна карта, намерена малко преди това в архивите на храма на Бел-Мардук във Вавилон. Очевидно вави-лонците и индийците са поддържали редовни контакти много години преди времето на Дарий и Скилакс. В този стар свят освен нас няма нищо ново.

Обширната площ, затворена от делтата на Инд, е прорязана от множество кръстосващи се рекички и потоци. Част от тази земя е плодороден чернозем, засят с ориз, а останалото е главно мочурища и солени блата, където се чувствува добре само индийската патица — от нея стават чудесни ястия, стига да се вари достатъчно дълго. Тук-там, на фона на оловносивото небе, се очертават примамливите форми на върбови горички. Онази година дъждовният сезон бе закъснял с цял месец и индийците. говореха само за това. Без дъжд половината страна за-гива. Но тогава тревогите им са били неоснователни. Скоро след като слязохме от кораба, в пристанището на Паталане се изля пороен дъжд и цели три месеца не мина ден, без да вали. Водата бе първото ми впечатление от Индия. За човек, преживял индийските летни мусони, теорията на гърка Талес[1] за сътворението на света звучи доста правдоподобно.

[1] Талес от Милет (ок. 624–547 г. пр.н.е.) — един от най-големите учени на времето си и родоначалник на йонийската школа в гръцката философия. Създава материалистически светоглед с елементи на диалектика. За първопричина на всичко съществуващо приема водата, — Б. пр.

Докато пътувахме нагоре по реката към Паталане, Скилакс ми показваше забележителностите.

— И двата бряга на реката са персийски — заяви той с известно задоволство.

— Благодарение на теб — отвърнах му учтиво.

— Да — потвърди Скилакс със самочувствието, че забележката ми е съвсем уместна. — Отне ми тринадесет месеца. За щастие хората по тези земи по-охотно приемат за господар онзи, който е на хиляда мили далеч от тях. Предпочитат владетелят им да е Ахеменидът в Суза а не някой местен цар.

— Но нали тук е сатрапът. Скилакс кимна и се намръщи.

— Аз сам избрах първия. Беше ариец от Пенджаб. Но взе, че умря, и сега трябва някак да се спогодим със сина му.

— А той верен ли е на Великия цар?

— Съмнявам се. Но важното е, че навреме плаща годишния данък. Не можеш да си представиш колко много златен пясък има в този край на света.

Внезапно, незнайно откъде, се появи стадо делфини, които заописваха край нас блестящи дъги. Един делфин дори прескочи носа на кораба. Когато се издигна и за миг остана така в неподвижния въздух, погледна ни доста насмешливо.

— Това е щастлив знак — каза Скилакс.

— Нима има и сладководни делфини? — попитах аз. Не бях чувал за съществуването на такива животни.

— Има. Но доколкото знам, само в индийските реки — добави той.

Скилакс бе страстен изследовател, който не приемаше нищо на доверие. Отнасяше се скептично към мълвата. Ако не бе видял нещо с очите си, не го съобщаваше като факт — за разлика от някои дорийски гърци, които съчиняват своите така наречени истории[1].

[1] Намек за Херодот, който е роден в Халикарнас, първоначално дорийска колония в Югозападна Мала Азия, макар „Историята“ да е написана на йонийски диалект. — Б. пр.

Слязохме от кораба в Паталане — голям, но безличен пристанищен град. Беше задушно поради надвисналите дъждовни облаци, от които скоро щеше да се излее пороен дъжд.

Тук трябва да отбележа, че в Индия има три сезона. От ранна пролет до началото на лятото слънцето грее безмилостно и ако ги нямаше големите реки и сложната напоителна система, земята щеше да се превърне в пепел, а хората — да загинат. След това, с идването на лятото, започват да духат летните мусони и една трета от годината вали дъжд. Тогава реките прииждат. След този сезон настъпва съвсем кратка зима. Нижат се чудесни прохладни дни. Небето е ослепително синьо, а цветята никнат в такова изобилие, че в сравнение с тях розовите градини в Екбатана изглеждат мизерни.

Едва бях стъпил на пристанището в Паталане, когато един мощен порив на вятъра силно удари нашата триера в кея и изгубихме два коня, които паднаха в реката. После небето се разцепи на две и се изля пороен топъл дъжд. Бяхме мокри до кости, когато ни посрещна царският съгледвач.

— Сатрапът е в Таксила — каза той. — Поднася извиненията си.

После ни ескортираха до правителствения дворец — порутена сграда със съвсем разнебитен покрив. За пръв път ми се случваше да съм мокър и едновременно с това да ми е горещо. Това неприятно усещане е характерно за дъждовния сезон в този край на света.

На другия ден се разделихме със Скилакс. Той продължи нагоре по реката към Таксила, а аз започнах пътешествието си по суша към царствата Кошала и Магадха. Горях от желание да тръгна на път. Радвах се, че съм самостоятелен. Бях безстрашен. Бях глупав. Бях млад. Демокрит мисли, че трябва да разменя местата на глупав и млад. Тъй като първото е причина за второто. Би било много нелюбезно от моя страна да направя подобна връзка. Както и да е, царският съгледвач уреди да ми бъдат доставени камили, провизии, водачи. А пък Кара-ка знаеше горе-долу пътя.

Тръгнахме в североизточна посока към Матхура, град на река Ямуна. Ганг е на сто мили източно от Ямуна. Двете реки текат успоредно от север на юг, докато стигнат до центъра на така наречената Гангска равнина. После Ганг прави остър завой на изток и точно в тази част, където реката тече от запад на изток, се намират царствата, републиките и важните градове на днешна Индия.

Когато тръгнах на път в пороен дъжд, а Карака ме следваше неотлъчно, имах чувството, че съм почти равен на Великия цар. Свитата ми се състоеше от триста души и пет конкубини. Нямаше евнуси. В Суза Карака ме бе предупредил, че индийците изпитват толкова силно отвращение към кастрирането, че не посягат дори на животните. Поради тази ексцентричност индийските хареми се пазят от много стари мъже и жени. На пръв поглед това изглежда неуместно, но енергичните стари хора и от двата пола обикновено са бдителни и неподкупни. В края на краищата пред тях няма бъдеще, за което да кроят планове — за разлика от нашите амбициозни евнуси.

С Карака и личната ми стража пътувахме на коне. Останалите се придвижваха на камили или вървяха по прашната пътека, която дъждовете бяха превърнали в нещо като корито, покрито с жълтеникава кал. Движехме се бавно, в бойна готовност. Но въпреки че Индия е изтерзана от банди крадци, по време на мусоните те обикновено си стоят у дома. Всъщност в такова време на път би тръгнал само един много неосведомен и ентусиазиран посланик.

На границите ни спираха въоръжени войници, а това се случваше най-малко веднъж дневно. Тази част на Индия е пълна с многобройни княжества, а всяко княжество е разделено на няколко полуавтономни държави, чиито основни доходи идват от налаганите на керваните данъци. Като посланик на Великия цар аз бях освободен от тези данъци. Независимо от това винаги настоявах да плащам по нещо. В резултат често ни даваха почетна стража, която ни придружаваше до следващата граница. Вероятно крадците се страхуваха от тези ескорти.

Само силен цар може да осигури безопасността на пътниците в държавата си, а по онова време в цяла Индия имаше само един-единствен силен цар. Това бе Бимби-сара, към чийто дворец в Магадха бях акредитиран. Макар Кошала — царството на Пасенади — да бе по-старо и по-богато, за пътника то бе опасно място.

Яздехме през джунгли, огласявани от пъстроцветни папагали, обитавани от безгриви лъвове, които се раз-бягваха, щом приближехме. Веднъж, като вдигнах глава нагоре, видях, че от клона на едно дърво ме гледа тигър. Зяпнах го право в блестящите като слънца очи, които бяха вперени в моите. Ужасно се изплаших. Изплаши се и той и потъна в мрака на влажната растителност, сякаш бе мираж или внезапно прекъснат сън.

Най-опасни от всички индийски зверове са дивите кучета. Движат се на глутници. Не издават никакъв звук. Никой не може да се спаси от тях. И най-бързите животни им стават плячка, защото кучетата са готови дни наред да вървят по следите на някой елен или тигър, та дори и лъв, докато жертвата започне да залича от изтощение. Тогава, безмълвно, глутницата се нахвърля отгоре й.

В околностите на изоставения град Гандхай забелязах множество малки дупки, издълбани в правилен полукръг от едната страна на разкалян хълм. Попитах Карака какво е това.

— Всяко куче само си изравя дупката — отвърна той. — После влиза вътре заднишком и спи. Или дебне. Не виждаш ли светещите очи?

През поройния дъжд съзрях блестящите очи на дивите кучета.

Същата вечер неочаквано за мен ескортът ни напусна пред вратите на Гандхай.

— Мислят, че градът е обитаван от духове — обясни Карака.

— А така ли е? — попитах аз.

— И така да е — отвърна ми с усмивка той, — духовете са от моя народ. Значи сме в безопасност.

Яздехме надолу по широката централна улица към главния площад на този град, построен от най-ранните обитатели на Индия хиляди години преди идването на арийците. Градът много прилича на Вавилон, с къщи от печени тухли и прави широки улици. На запад от него се намират останките от една цитадела, която арийците разрушили. После, по неизвестна причина, прогонили местното население и оттогава градът е пуст.

— Хората, построили този град, се наричали харапи. Онези от тях, които останали живи, вероятно са тръгнали на юг — каза с горчивина Карака.

— Но това е било много отдавна.

— За нас тридесет и пет поколения не са много.

— Говориш като вавилонец — отбелязах аз, а той прие това като комплимент.

Малко преди залез-слънце се настанихме в голяма сграда — някогашен хамбар. Макар преживелият много столетия покрив да бе в по-добро състояние от новия покрив на правителствения дворец, гредите на тавана бяха надвиснали заплашително. Изгонихме група разгневени маймуни, след което наредих да опънат шатрата ми в единия край на помещението. После запалиха огньове и сготвиха вечерята.

По онова време Карака ме запознаваше с индийската кухня — бавен процес, защото съм предпазлив с яденето. Мангото отначало не ми хареса, но затова пък ананасът ми достави удоволствие, щом го вкусих.

Хареса ми също индийската кокошка — домашна птица с бяло месо, която индийците отглеждат не само заради яйцата и месото, но и заради перата, от които правят възглавници. Тези птици са близки родственици на това, което гърците наричат персийска кокошка — последната сензация тук в Атина.

Обикновено обядвах само с Карака. От една страна, персийските офицери предпочитаха да се хранят отделно, а от друга — заемах, така да се каже, мястото на Великия цар. Затова и ми се отдаваха някои от почестите, оказвани нему.

— Виждаш ли каква висока култура сме имали? Карака посочи огромната зала. Не можех да мисля за нищо друго освен за паянтовите греди.

— Много внушително — съгласих се аз.

— Построили сме този град хиляда години преди да дойдат арийците. — Карака говореше така, сякаш сам той е бил архитектът. — Били сме строители, търговци, създатели на блага. А те са живели в шатри, отглеждали са говеда, били са номади, рушители.

Колкото пъти попитах Карака — а и когото и да било друг — що за народ са били харапите, винаги получавах неясен отговор. Техните князе и търговци прокарвали релефни валяци върху мека глина и така отпечатвали картинно писмо, понякога извънредно красиво. Но досега никой не успял да прочете написаното.

— Те почитали майката на всички богове — каза малко неопределено Карака — и рогатия бог.

Но така и не можах да узная много повече от него. През годините научих още малко за някои харапски богове, като дракона Нага, бика Нанди, маймуната Хону-ман. Очевидно най-могъщият сред тях е богът-змия, а от раменете на най-зловещото им човекоподобно божество излизат две змии, също като на Ариман.

Скоро се научих да говоря истинския арийски език на господарите, без кой знае каква помощ от страна на Карака. С учудване разбрах, че персите и индоарийците използуват една и съща дума за общата арийска родина, от която произхождат и дорийските, и йонийските гърци. Тази родина се намира някъде в северната част на света, затова северната звезда е свещена за всички арийци. Откровено казано, винаги ми е било трудно да повярвам, че сме близки роднини с тези руси, свирепи скотовъдни племена, които и до днес нападат дребните тъмнокожи хора от Юга, за да грабят и опожаряват градовете им — както направиха тураните в Бактра.

Преди хиляди години, по отдавна забравени причини, някои арийски племена решили да не разрушават южните градове, а да се заселят в тях. Когато това се случило в Мидия и в Атика, и в Магадха, арийските племена се цивилизовали под влияние на хората, които поробили. Освен това, макар че съществували най-различни форми на табу, те се женели помежду си. При това положение и най-големите диваци се превръщат в цивилизовани хора — като онези, които са покорили. Подобно нещо се наблюдава и днес, когато границите на Персия непрекъснато страдат от набезите на дивите племена от степите. В наши дни тези племена представляват онова, което сме били някога ние, а се стремят да станат това, което сме сега — да се цивилизоват.

Между другото Кир много добре съзнавал, че съществува опасност неговите персийски планинци да заприличат на покорените от тях изнежени чернокожи хора. Като предпазна мярка настоял всички млади перси да бъдат подложени на напрегнато военно обучение. Целта била никога да не забравяме арийския си произход. Но когато стигна до тъжното заключение, че персите вече не се различават от народите, които управляват, Ксеркс отмени голяма част от дисциплините в образователната система на Кир. Казах му, че според мен това е неправилно. Но Ахеменидът бе той.

Убеден съм, че макар това да се е случило много преди царуването на Кир, арийците са се установили в Северна Индия по времето, когато и прадедите на индийците и на персите са пристигнали в днешна Персия. Но докато арийските перси се заселили в планините, арийските ми-дийци възприели арийската и еламитската цивилизация. С течение на времето мидийците били дотолкова асимили-рани от завладените древни тъмнокожи раси, че през царуването на Кир арийският владетел на Мидия по нищо не се различавал от някой асирийски или еламитски цар. Благодарение на една географска случайност персите успели да запазят свирепия си арийски дух чак докато Кир станал световен монарх, както се изразяват в Индия.

От друга страна, за разлика от мидийците близо четиридесет поколения индоарийци успели да се запазят, без да бъдат асимилирани от нагите, дравидите и харапите. Те се гордеят с бялата си кожа, с правите си носове и светлите си очи. Освен това много прозорливо са се разделили на четири касти. Първата е кастата на жреците, наречени брахмани — същества, много подобни на нашите маги; втората е кастата на воините; третата — на търговците; четвъртата — на селяните и занаятчиите. Трябва да споменем и народите, населявали първоначално тази земя. Те са тъмнокожи, мрачни хора — като Караха. Милиони от тях все още живеят на север и неохотно служат на чуждите си господари.

На теория четирите индоарийски касти не могат да се женят помежду си, а смесените бракове с неарийското население са абсолютно забранени. Независимо от това през хилядолетието, изтекло от арийското нашествие в Индия, цветът на лицето и очите им е станал значително по-тъмен от този на арийските им братовчеди. Индоарий-ците твърдят, и то съвсем сериозно, че това потъмняване се дължи на силното слънце през сухия сезон. Никога не им противореча.

Тъкмо се канех да се оттегля в шатрата си за през нощта, когато на прага на хамбара се появи висок гол човек. За миг остана неподвижен, като примигваше срещу светлината. Косата му стигаше почти до петите. Ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и завити като папа-галски човки — помислих си, че сигурно се чупят, щом стигнат определена дължина. Човекът носеше метла. Когато очите му привикнаха към светлината, бавно тръгна към мен, като метеше пода пред себе си.

Онези от свитата ми, които още не бяха заспали, го гледаха също така стъписани като мен.. Накрая един от стражата извади меча си, но аз му направих знак да не закача човека.

— Какво, по дяволите, значи това? — попитах Ка-рака.

— Някакъв светец. Може да е джайнист[1]. Може и да е луд. Или и двете.

[1] Джайнизмът е индийско религиозно-философско учение, зародило се вероятно през VI в. пр.н.е. Джайнистите вярват, че светът е вечен и се състои от живи и неживи субстанции. Най-висш принцип за тях е да не се убиват живи същества. За основател на джайнизма се смята Махавира Джина. Привържениците на едната от двете основни секти — Дигамбара — в началото са ходели съвсем голи, В Индия днес има милион и половина джайнисти, — Б. пр.

Човекът сиря пред мен и вдигна метлата, сякаш ме поздравяваше. После каза нещо, което не разбрах. Но Карака го разбра.

— Луд е. И е джайнист. Това е една от най-древните секти.

— Всички джайнисти ли са луди?

— Съвсем не. Но този твърди, че е Прекосяващият реката, а това е невъзможно. От началото на света е имало само двадесет и трима Прекосяващи.

Не разбрах нищо от казаното.

— Какво значи Прекосяващ реката? И защо този човек е гол? За какво му е метлата?

Без да поиска разрешение, човекът внимателно измете мястото пред мен. После седна на него с кръстосани крака. Зашепна молитви.

Карака бе толкова смутен от държането на сънародника си, че отначало не желаеше да каже нито дума и трябваше да му обяснявам колко много се интересува Великият цар от всички индийски религии, което бе вярно. Дарий не би се поколебал да тръгне гол с метла в ръка, ако от това зависеше дали ще спечели Индия.

— Прекосяващият реката е много свят човек. Последният се е явил преди двеста години. Говори се, че новият Прекосяващ е вече на земята, но той със сигурност не е този гол човек. Поначало само най-крайните джайнисти ходят голи — или в небесни одежди, както се изразяват те.

— А метлата?

— С нея измита насекомите. Джайнистите не могат да убиват живи същества. Затова често носят маски, за да се предпазят от вдишване на насекоми. Отказват да се занимават със земеделие, защото при обработването на земята се убиват насекоми. Не могат да ядат мед. защото пчелите ще гладуват. Не могат…

— А какво могат да правят?

— Те са отлични търговци — усмихна се Карака. — Баща ми беше джайнист. Но аз не съм. Култът е много стар… доарийски, всъщност джайнистите никога не са приемали арийските богове. Те не вярват във Варуна[1], Митра[2], Брахма[3].

[1] Един от ведическите богове, бог на океана, (санскр.).- Б. пр.

[2] Древноиранско божество на слънцето и светлината. Почитали го и в Индия (авест.). — Б. пр.

[3] Върховният бог в индуиския пантеон (санскр,), — Б. пр.

— Защото това са дяволи. — Цитирах накратко Зороастър.

— За Зороастър може да са дяволи, но за арийците са истински богове. За нас са нищо. Ние сме съвсем различни. Арийците вярват в задгробен живот. Рай за добрите. Ад за лошите. Ние не вярваме в това. Вярваме в преминаването на душите от един човек в друг — или в растение, в скала, в дърво, в животно. Най-висшето състояние за нас е нирвана. Това значи да угаснеш като свещ. Да прекъснеш дългата нишка на съществуванието. Да бъдеш, накрая, на върха на вселената — съвършен, неподвижен, завършен. Но за да постигне това състояние, човек трябва, както казват джайнистите, да прекоси реката. Да не пожелава земните неща. Да се подчини на вечните закони.

Много години се мъчих да открия дали Питагор е имал някакви връзки с джайнистите. Не намерих доказателства за това. Ако никой не му е говорил за превъплъщението и идеята за преселението на душите се е развила у него самостоятелно, тогава има вероятност тази доа-рийска теория да е вярна.

Лично аз се ужасявам от подобна мисъл. Съвсем достатъчно е да се родиш веднъж и да умреш веднъж. След смъртта, учи Зороастър, всеки от нас ще бъде съден. Добрите ще отидат в рая, а лошите — в ада. Накрая, когато Истината унищожи Лъжата, всичко ще се превърне в Истина. Струва ми се, че това е не само разумна, но и много полезна религия. Ето защо не мога да си представя нищо по-ужасно от това да прескачаш от тяло в тяло или от змия в оса, в дърво. Разбира се, предполага се, че за разлика от Питагор човек не си спомня предишните си превъплъщения. Но не е там въпросът. На мен лично много ми харесва идеята за нирвана — трудна на превод дума. Нирвана е нещо като угасяне на пламък, но думата има и други нюанси, които е не само невъзможно да се преведат, но е и трудно да се разберат от невярващ като мен,

— Как е бил създаден светът? — обърнах се аз към голия човек с основния за мен въпрос.

— Не знаем и това не ни интересува — отговори Ка-рака вместо него, а той продължи да си шепне молитви. — Разбира се, арийците твърдят, че едно време, в началото на света, имало двама близнаци — мъж и жена.

— Яма и Ями, така ли? — Бях много учуден. Зороастър признаваше тези близнаци, а хората от селата все още ги почитаха.

Карака кимна.

— Да. Яма искала дете. Но Ями се страхувал от кръвосмешението. Накрая жената убедила мъжа, че трябва да се съвкупят, и това било началото на човешкия род. Но кой е създал близнаците? Арийците разказват за някакво яйце, от което се излюпил богът Брахма. Добре, но кой е снесъл яйцето? Ние не знаем и не искаме да знаем. Приличаме на шестимата слепци, които се помъчили да опишат слона. Първият опипал ухото му и заявил, че това не е животно, а твърдо листо. Вторият докоснал хобота и рекъл, че е змия. И така нататък. Има значение само това, което е, и как това, което е, накрая надхвърля себе си, щом човек престане да желае нещата, които правят живота нещастен и нечестив.

Излишно е да споменавам, че Карака съвсем не произнесе реч като тази, която току-що предадох. Опитвам се да изразя сбито голямото количество информация, което събрах в течение на няколко години.

Съвсем ясно си спомням онази вечер в хамбара на стария харапски град. Главно защото голият джайнист изведнъж започна да говори и благодарение на обстоятелството, че Карака ми бе преподавал онзи особен диалект, успях да разбера една реч, която не само ме изуми тогава, но и до днес отеква в паметта ми.

— Деветият Прекосяващ реката, като броим отзад напред, имал по-голям брат, който бил точно толкова зъл, колкото брат му бил добър. От раменете на черния брат се виели змии и нямало злина, която да не е извършил. Както единият брат бил изтъкан от добро, така другият бил изтъкан от зло. И това продължило, докато светлината погълнала тъмнината и възтържествувала светлината. И така ще бъде, когато последният Прекосяващ ни преведе от тъмната страна на реката до огрения от слънцето бряг.

Положих всички усилия да разпитам светеца. Но той не можеше или пък не искаше да спори с мен. Просто разказваше истории, пееше песни, молеше се. А аз вече горях от нетърпение да задам въпроса, чийто отговор трябва да съществува някъде в света.

Дали пък Зороастър просто не ни разкриваше една религия, която сме изповядвали още преди арийците да завладеят Мидия и Персия? Самият Зороастър не бе ариец. Но тази раса сега така се е смесила с останалите, че първоначалната й религия е съвсем забравена и неясна. И все пак, ако така наречените реформи на Зороастър не са били нищо друго освен потвърждение на най-старата и истинска религия на човешкия род, това би обяснило неговите яростни нападки към боговете, които арийците бяха довели със себе си от север.

„Това не са богове, а дяволи“, проповядваше Зороастър.

А фактът, че толкова много обикновени хора са приели неговите идеи, означава, че първоначалната божествена версия се е запазила дълбоко в душите им. Това би обяснило защо Ахеменидите никога не са приемали сериозно Зороастровото учение. Като изключим Хистасп, всички те само се преструваха, че почитат дядо ми, защото, като арийски главатари, си оставаха верни на онези племенни богове, които им бяха дали целия свят на юг от степите.

Трябва да кажа, че истинското ми религиозно просвещение започна в Гандхай. Докато дъждът ромолеше по покрива, голият джайнист ии обясни, като си служеше с най-различни цветисти изрази, че разумът е във всички неща, дори в камъните.

Между другото за разум използуваше дума, почти еднаква с гръцката, а заслугата за нейното измисляне се приписва на Анаксагор. Обясни ни още, че всяко нещо е вярно само от една гледна точка. От друга гледна точка същото нещо ще изглежда съвсем различно. Оттук историята със слепците и слона. И все пак съществува абсолютна истина, която може да познае само Прекосяващият реката, или Спасителят. За съжаление нашият светец бе много неясен по въпроса как човек може да стане спасител. Той самият бил спасител, защото бил изпълнил петте обета, а именно: не убивай, не лъжи, не кради, не бъди порочен, не търси удоволствия.

Последното ми се стори доста трудно за изпълнение и когато на другия ден отново потеглихме на път, споделих това с Карака.

— Ами ако за някого е удоволствие именно да се разхожда гол и да изнася лекции пред персийски посла-ници? Не значи ли това, че нарушава петия обет?

— Ами ако мрази да изнася лекции пред персийски посланици?

— Не мразя. Беше му изключително приятно. Имам чувството, че не е истински Прекосяващ.

— А може и изобщо да не е джайнист.

Карака бе смутен от тази случка. По някаква причина му се струваше, че аз съм станал свидетел на част от дравидската култура, която самият той не можеше лесно да приеме. Макар искрено да ненавиждаше арий-ските завоеватели, и в Индия, и в Персия, цял живот бе живял сред тях. И затова бе ни риба, ни рак. И аз неведнъж съм бил в същото положение. Та нали съм поло-вин персиец или халдеец и половин йонийски грък. Служа на арийския Велик цар, а съм внук на Зороастър. Отричам арийските богове, но не и арийския цар. Вярвам в Истината, но не знам къде да я намеря.

2.

На около четиристотин мили източно от Инд тече река Ямуна, край която се намира град Матхура. Там ни посрещна губернаторът, мъж с малка, добре оформена брада, боядисана в жълто и виолетово. Докато нашите бръснари се мъчат да върнат на застаряващите мъже багрите на младостта, индийските се отличават с фантазия. Особено се цени четирицветната брада. Едва ли има по-необикновена гледка от група индийски придворни — брадите им са боядисани в цветовете на дъгата, белите им кожени обувки са с необикновено високи подметки и все-ки стиска в ръка пъстроцветен чадър.

Макар губернаторът да бе назначен от царя на Кошала Пасенади, Карака ме увери, че фактически Матхура е независим град, каквито са повечето градове в Индия.

— Никой не се страхува от Пасенади. Царството му се разпада. Но това не го вълнува.

— А какво го вълнува?

— Словесните жонгльори.

— Какви са те?

— Скитници. Мъдреци. Поне така твърдят.

Както виждаш, Индия отпреди петдесет години много прилича на днешна Атина, където такива словесни жонгльори като Протагор и Сократ постоянно държат речи и в думите им няма нито истина, нито лъжа.

На стари години най-после започвам да разбирам какво става в нашия свят. Откакто арийците са се настанили по тези земи, коренното население и на Гърция, и на Персия, и на Индия се мъчи да отхвърли боговете, по-точно дяволите им. Във всички тези страни сега се отказват от вярата в Зевс-Варуна-Брахма. Но понеже атинската тълпа е все още по арийски суеверна, малцина се осмеляват открито да поставят под съмнение официалните богове. Тайно обаче хората се обръщат или към някои доарий-ски тайнствени култове, или към такива радикални пророци като Протагор — или към атеизма. В Индия нещата са по-открити. От всички страни се отправя предизвикателство към арийските богове. Отново се издигат в култ древните вярвания, като това за преселението на душите, и страната е пълна с проповедници и аскети, които са заместили арийските богове със старите вярвания. Дори се е случвало арийски царе да се откажат от трона си, за да живеят в джунглите, където медитират и умъртвяват плътта си.

Голямата заслуга на Зороастър се състои в това, че показа на човечеството не само единосъщието на божеството, но и съпътствуващата го двойственост, която обуславя истинския бог. Истината не може да бъде истинска без Лъжата, а Лъжата не може да бъде сразена без Истината. Ето защо всеки човешки живот е арена на техния сблъсък.

Демокрит открива противоречие там, където за мен всичко е озарено от светлина. Но той прекарва времето си сред софисти.

В Матхура ни настаниха в малка, но удобна дървена къща — нещо като миниатюрен вариант на двореца в Ек-батана. За нещастие в сезона на мусоните миризмата на влажно дърво е особено потискаща и колкото и благовония да се изгарят, вътре продължава да мирише на гнило.

Останахме в Матхура две седмици. През това време пристигнаха послания от царете на Кошала и Магадха. Всеки от тях ме канеше да посетя първо неговото царство. Понеже вече бяхме в Кошала, Карака смяташе, че трябва да се представя на Пасенади. Но тъй като писмото до Дарий бе дошло от Бимбисара, чувствувах се задължен да се явя в двореца в Раджагриха. Още повече, че Бимбисара бе и собственикът на железните мини, към които Дарий бе проявил такъв голям интерес.

Изпратих куриер в Суза с доклад за мисията ми до този момент. После се подготвих за следващия етап от пътешествието: прекосяването на река Ямуна и спускането по Гангската равнина до Варанаси. Тревожех се, че ако Ганг е придошла, ще бъдем принудени да пътуваме по суша и дори да изчакаме края на дъждовния сезон в Матхура. Оказа се, че и Ямуна, и Ганг са придошли, и се наложи да чакаме. Продължаваше да вали безмилостно и аз се чувствувах все по-потиснат. За разлика от мен Карака направо цъфтеше. За тези хора дъждът е живот.

Именно в Матхура срещнах най-ненавижданата — не често и най-боготворената — религиозна фигура в Индия.

Бях помолил губернатора да ми покаже различни хра-мове и религиозни сборища в града. Той любезно се отзова на молбата ми. Дори се престори, че знае кой е Зороастър. Благодарение на неговото усърдие няколко дни препусках от храм в храм. Не знам защо си направих този труд. Арийските богове навсякъде са едни и същи, независимо какво име носят. В Индия те са Агни, богът на огъня, и Индра, богът на бурята, или извънредно почитаните богини-майки, чиито идолопоклоннически светилища много биха допаднали на Атоса. Мога дълго да ги изброявам.

Една ранна утрин, въоръжени с чадъри, за да се браним от дъжда, двамата с Карака тръгнахме на разходка из базарите. Пред сергия със змии в плетени кошници неочаквано ме спря някакъв старец. Носеше не чадър, а дървена тояга. Беше мокър до кости, но не обръщаше внимание на дъжда, който премрежваше черните му очи и се стичаше по дългия му нос. За миг погледите ни се срещнаха. Забелязах, че брадата му е бяла, небоядисана.

— Милостиня ли просиш? — попитах аз. Старецът поклати глава.

— Ела с мен — рече той.

Произнесе тези думи като ариец от най-висшата каста. Не се обърна, докато прекосихме пазара. Очевидно не се съмняваше, че ще го последвам. И с право. За разлика от друг път хората не се заглеждаха в нас, а в него. Едни правеха знак против уроки, други целуваха крайчеца на мокрия му шал. А той не поглеждаше никого.

— Светец — заяви с присъщата си проницателност Карака.

Последвахме стареца по тесните, гъмжащи от народ улици до голяма къща с квадратен вътрешен двор, Дър-вените й чардаци засланяха подредени една до друга големи дупки — входове на монашески килии. Между другото това бе първият от многото манастири, които щях да видя в Индия.

Старецът ме въведе в дълга празна стая. Клекна на пръстения под и ни даде знак да направим същото. Земята беше отвратително влажна — каквато е в цяла Индия през този сезон.

— Аз съм Госала — каза старецът. — Ти идваш от Персия. Говори се, че вашият Велик цар иска да почерпи мъдрост от нас. Това е хубаво. Но трябва да те предупредя, че по тези земи има много словесни жонгльори, които се представят за покорители, пророци, прекосяващи, Трябва да внимаваш и да съобщиш на Великия цар само истината.

— А каква е истината, Госала? — Сметнах, че няма да е тактично аз да му обяснявам.

— Мога да ти кажа какво не е истина.

Тогава разбрах, че пред мен стои учител от висока класа. Излишно е да споменавам, че нямах представа кой е Госала. Ако имах, може би щях да науча повече от него при тази наша единствена среща.

— Джайнистите вярват, че човек може да стане свят или да се доближи до светостта, ако не убива, не лъже, не търси удоволствия.

Последва обичайният списък какво да не правим. Този списък е еднакъв за всички религии, които имат за цел да пречистят душата или самия човек. Трябва да отбележим, че двете не са едно и също и това се дължи на заложената в божието творение двойственост. Душата идва направо от Премъдрия господ. Плътта е материя. Макар първото да обладава второто, те са различни неща. Първото е вечно. Второто е преходно.

— Но нали ти, Госала, си джайнист? — Карака добре знаеше кой е Госала.

— Джайнист съм. Но се разделих с онзи, който нарича себе си Махавира[1]. Смятат го за Двадесет и четвъртия Прекосяващ реката. Заблуждават се.

[1] Махавира (санскр, — велик герой). Счита се за основател на джайнизма. — Б. пр.

— А ти? — попита Карака с неподправен интерес.

— Не знам. И не се интересувам. Обичах Махавира, Бяхме като братя. Бяхме като едно цяло. Заедно спазвахме всички обети. Служехме на старата мъдрост. После аз започнах да изучавам онези неща, които хората са забравили, и се наложи да се разделим. Защото сега аз знам точно какво е истина и съм длъжен да казвам истината на всеки, който желае да я чуе.

— Но ти току-що заяви, че ще ни кажеш само какво не е истина — побързах да възразя аз, като припомних първоначалния му ход.

— Потвърждението произтича от отрицанието — търпеливо отговори Госала. — Не е истина, че всяко живо същество може да се приближи към светостта или към нирваната, ако води праведен живот и точно спазва всички обети. Истината е, че… — Госала ме гледаше настойчиво и погледът му имаше смразяващо въздействие върху мен. Беше едновременно спокоен и неумолим. — Истината е, че всеки от нас започва съществуването си като атом или жива монада. А всяка жива монада трябва да премине през осемдесет и четири хиляди прераждания, като тръгне от първоначалния жив атом и продължи пътя си през всички елементи — въздух, огън, вода, земя, — а след това през такива сложни цикли като скали, растения и всички живи същества. Щом завърши цикълът от осемдесет и четири хиляди прераждания, живата монада се освобождава, угасва.

Трябва да съм гледал много глупаво, защото Госала внезапно стана на крака и с вид на човек, който иска да зарадва дете, извади от колана си навит на кълбо конец.

— Представи си, че този конец е целият път, който трябва да измине живата монада. Сега виж как полита нагоре.

Госала хвърли кълбото към гредите на тавана. Конецът се размота във въздуха и падна на земята.

— Стигна до края си — продължи Госала. — Така про-тича и нашето съществуване. Ние се променяме от атом във въздух, в огън, в земя, в скала, в трева, в насекомо, във влечуго, в човек, в бог — в нищо. Накрая всички тези маски на превъплъщението, които е трябвало да слагаме и да сваляме, са без значение, защото вече няма какво да се маскира. Това е истината за нашата обусловеност. Но бившият ми брат Махавира твърди, че този процес може да се ускори, ако водиш праведен живот, ако спазваш петте обета. Лъже. Всеки от нас трябва да понесе целия цикъл, от началото до края. Неизбежно е.

— А откъде знаеш, че това е истина, Госала?

— Прекарах живота си в изучаване на нашата свещена мъдрост. Процесът е неоспорим факт, като този конец на пода. Никой не може да ускори или лромени съдбата си.

— Но Махавира проповядва праведност. Това не е ли хубаво? — попита Карака, който също като мен не знаеше как да възприеме неумолимата мрачност на Госала.

— Махавира е достигнал този стадий в развитието си — отвърна спокойно Госала. — Очевидно той приближава края на собствения си конец. Съвсем естествено е някои хора да са по-близо до нирвана от други. Но дали ще вършат добро или зло, няма никакво значение. Те са това, което са. Правят каквото им е отредено да правят, понасят каквото им е отредено да понасят. И стигат до края, когато му дойде времето — не по-рано.

— Тогава защо проповядваш? — попитах го аз и дръпнах към себе си близкия край на конеца, сякаш търсех опора в него. — Защо държиш да ми кажеш кое е истина и кое не?

— Аз съм близо до изхода, дете мое. Това е мой дълг. То е и доказателство, че съм близо до края. Нямам избор. Длъжен съм да развивам кълбото — добави той с усмивка.

— Чувал ли си за Зороастър? Госала кимна.

— От това, което са ми разказвали, съдя, че трябва да е бил много млад. — Старецът изстиска мокрия си шал. Като го гледах, усетих колко самият аз съм мокър. — Да се тревожиш дали религиозните обреди се изпълняват точно, да измисляш неща като рай, ад и Страшен съд, е присъщо на първата младост. — Госала замълча, после добави: — Не го казвам с лошо чувство. Преди хиляди години и аз съм минал през тази фаза. Нали разбираш, неизбежно е.

Неизбежно е!

Това бе смразяващото заключение на Госала и никога не съм го забравил. През целия си дълъг живот не съм срещал по-неумолим възглед за света. Въпреки че в цяла Индия много се злословеше против него, имаше и хора, които го смятаха за толкова близо до изхода, че вярваха на всяка негова дума. Естествено, аз не бях между тях.

Преди всичко от практична гледна точка трябва да се каже, че ако представата на Госала за категоричния и неотменим закон на битието се наложи над останалите, това ще доведе до пълното разпадане на човешкото общество. Ако доброто и злото са само показател за мястото, до което дадено същество е стигнало по развиващия се конец, тогава за онези, които са някъде в началото на своята нишка, би отпаднала необходимостта да постъпват правилно. А без правилно поведение няма цивилизация и още по-малко спасение, когато Истината победи Лъжата. И все пак се чудя защо не е минал и ден в живота ми, без да помисля за Госала и неговия конец.

3.

В Индия има много реки, а няма надеждни мостове, затова фериботът там е абсолютна необходимост. Не съзнавах добре това, докато не дойде време да прекосим придошлата река Ямуна. Но когато трябваше да се оставим в ръцете на двама лодкари с вид на злодеи, изведнъж разбрах защо двадесет и четиримата така наречени спасители на джайнистите се наричат Прекосяващи. Джайнистите виждат света като бурна река. Раждаме се на единия бряг, който представлява животът на този свят. Но после, ако се подчиним на Прекосяващия, можем да преминем на отвъдния бряг, да облекчим болката и дори да постигнем пълно освобождаване. Този духовен ферибот символизира пречистването.

Фериботът в Матхура бе съвсем земен и се оказа просто един сал, управляван с прът до другия бряг от двама доста неубедителни „спасители“. Не съм много добре запознат с джайнистката религия и не зная дали някъде разширяват метафората с ферибота, за да включат и онези нещастници, които се давят, преди да са стигнали до отвъдната страна, както за малко щеше да се случи с нас. Все пак оцеляхме в борбата с бушуващите водовъртежи на жълтите води, сякаш минахме през истинско чистилище.

Продължихме по суша до Ганг, където ни чакаха няколко плоскодънни лодки, за да ни отведат двеста мили надолу по реката до свещения древен град Варанаси, който се намира в царството Кошала, но не е далеч от границата с Магадха.

Пътуването между двете реки мина без произшествия. Местността е равнинна. Голяма част от джунглите са изсечени и на тяхно място са засадени ниви с ориз. През последното столетие населението на Гангската равнина се е удвоило благодарение на лекотата, с която се отглежда оризът. Не само защото сезонът на летните мусони подхранва тази водолюбива култура, но и защото поради равния терен селяните лесно напояват нивите си с вода от винаги дълбоката, бърза и учудващо студена река Ганг.

Пътищата се оказаха лоши, както ме бяха предупредили. В откритите местности следвахме пътеки, затънали в дълбока кал. В джунглата зависехме от благоволението на водачи, които искаха да им се плаща на ден. Това удължи с няколко дни прехода ни през душните зелени дебри, където изпод храстите съскат змии и чудовищно големи комари пият кръвта на пътника. Персийското облекло покрива всички части на тялото освен лицето и върха на пръстите, но хоботчетата на индийските комари проникват и през троен тюрбан.

Жителите на селата се оказаха плахи и добросърдеч-ни хора. Според Карака селяните са от стар, доарийски произход, докато градовете са населени с арийски наше-ственици. Двете групи рядко се смесват.

— И тук е като в дравидския юг.

— Но нали каза, че на юг няма арийци?

Карака сви рамене и ми даде присъщия за индийците двусмислен отговор:

— И така да е, селяните са различна порода от граж-даните. Не обичат да се разделят със земята и добитъка си.

— Но все пак го правят — отбелязах аз.

В индийските приказки често се разказва за селски момък, който отива в големия град, сприятелява се с някакъв магьосник, оженва се за царската дъщеря и се миропомазва с топено масло, наречено гхи[1] — отвратителна течност, която богатите много обичат. Жреците от храмовете периодично къпят статуите на боговете си с тази противна воняща смес.

[1] Вид течно масло, пречистено чрез варене (хинди). Приготвя се от краве и биволско масло. — Б. пр.

Варанаси е голям град, построен на южния бряг на Ганг. Жителите му обичат да казват, че е най-старият обитаван град. Но светът е много голям, затова не виждам как могат да са сигурни в това. Все пак разбирам чувствата им. Вавилонците също се хвалят с древната история на града си. Но докато във Вавилон съществуват много писмени паметници от отминали епохи, в никой индийски град няма да намериш много писменост. Индийците предпочитат устните предания. Поне доскоро и с персите беше така.

Вече над хиляда години арийските завоеватели рецитират своите песни и химни, възхваляващи така нареченото божествено познание. Известни са под името веди. Езикът на ведите е много стар и различен от съвременните диалекти. Най-вероятно същата арийска реч са говорели и старите перси, а много от разказите приличат на персийските приказки, които и днес се повтарят от старите хора по пазарите. В тях става дума за един и същ вид герои и чудовища, за дълги, заплетени войни и неочаквани божествени откровения. Колкото и да е странно, най-често призоваваното божество е Агни, богът на огъня.

Брaхманите из цяла Индия грижливо пазят тези химни. Но за отбелязване е, че са разпределили това дело помежду си. Едни се славят с отличното си познание на онези веди, в които се разказва, да речем, за бог Митра или някой полубожествен герой като Рама. Други следят за правилното извършване на жертвоприношенията. И така нататък.

Въпреки че брахманите съставляват най-висшата арийска каста, воините са склонни да им се присмиват, а дори и по-низшестоящите често ги взимат на подбив в песните си и в театралните представления. Смятат ги за мързеливи, покварени и неблагочестиви. Колко познато ми звучи това! Същото отношение имат персите към магите. Но боговете, на които служат брахманите, се възприемат много сериозно от голям брой хора. Агни, Митра, Индра — всички имат свои поклонници, особено сред по-висшите арийски касти.

Не вярвам да има човек на света, който да е вникнал в цялата сложност на преливащите се една в друга индийски религии. Когато Зороастър бе изправен пред доста подобно стълпотворение от божества, той просто ги заклейми всичките като дяволи и ги запрати в свещения огън. За нещастие те непрестанно излизат от огъня, сякаш са дим.

Когато се озовахме на дървения пристан в центъра на Варанаси, валеше дъжд. Губернаторът на града бе предупреден за нашето пристигане. Посрещна ни делегация от официални лица, всичките мокри до кости. Поздравиха ни с благополучното пристигане и най-любезно ни уведомиха, че никой не пътува в дъждовния сезон, но боговете очевидно са били благосклонни към нас.

После ми донесоха стълба, за да се изкача на гърба на един слон. Такова нещо ми се случваше за пръв път и водачът се опита да ме окуражи със сведението, че тези животни са не по-малко интелигентни от човека. Не вярвам да е бил кой знае какъв познавач на хората, но неоспорим факт е, че слоновете се подчиняват на най-различни устни команди. Освен това са предани и ревниви. Всъщност всеки слон смята водача си за своя собственост и ако някой от водачите прояви и най-малък интерес към друг слон, това завършва със скандал. Слонският обор най-много напомня на харема в Суза.

Седнах на нещо като дървен трон с чадър. После водачът заговори на животното и пътешествието започна. За първи път се движех толкова високо над земята, затова дълго не посмях да погледна надолу към калната улица, където голяма тълпа от хора се бе стекла да види посланика от далечния запад.

До неотдавна името на Персия бе непознато в Гангска-та равнина. Но тъй като в разрастващото се царство Ма-гадха няма добри университети, младежите отиват да учат или във Варанаси, или в Таксила. Естествено, предпочитат Таксила пред Варанаси, защото е по-далече, а на младите хора винаги им се иска да са на колкото е възможно по-голямо разстояние от дома си. По този причина младите магадханци не само научават за могъществото на Персия, но и се запознават с перси от Двадесетата сат-рапия.

Царският наместник на Варанаси ни прие в двореца си. Беше тъмен като дравид, макар че принадлежеше към арийската каста на воините. Щом се приближих, той ниско ми се поклони. Докато произнасяше обичайната реч, забелязах, че трепери като върбов клон на вятъра. Личеше, че е уплашен до смърт, от което изпитах дълбоко задоволство. Нека се страхуват от Дарий, помислих си, и от неговия посланик.

Щом свърших с любезностите, царският наместник се обърна и посочи висок блед мъж с тюрбан от златен плат, под който се подаваше боядисана в зелено брада.

— Господарю посланик, това е нашият многоуважаван гост Варшакара, главен дворцов управител на царя на Магадха.

Варшакара се запъти към мен с тромава камилска походка. Застанахме лице в лице и се поздравихме тържествено по индийски обичай. Това включва многобройни кимания с глава и стискане на ръце — на собствените си ръце. Няма физически контакт.

— Цар Бимбисара очаква с нетърпение посланика на цар Дарий. — Варшакара имаше удивително тънък глас за ръста си. — Царят е в Раджагриха и се надява, че ще може да те приеме там преди края на дъждовете.

— Посланикът на Великия цар също с нетърпение очаква срещата с цар Бимбисара.

По това време вече можех да водя церемониални разговори без преводач. Към края на мисията си в Индия не друг, а аз учех Карака на дворцовия език.

В началото винаги наричах Дарий „Великия цар“. Но когато придворните на Бимбисара започнаха да използуват тази титла за Бимбисара, към името на Дарий прибавях „Цар на царете“. Не можаха да ми отвърнат с нищо равностойно.

— Какво щастливо съвпадение — каза дворцовият управител, като подръпваше зелената си брада, — че сме във Варанаси по едно и също време. Горещо желая и се надявам, че ще можем да пътуваме заедно до Раджагриха.

— Това ще ни достави радост — отговорих аз, като се обърнах към царския наместник, за да го включа в разговора. Но той бе втренчил обезумял поглед във Варшакара. Очевидно не аз, а магадханецът беше всял такъв ужас у него и антуража му.

Този факт възбуди любопитството ми, затова пренебрегнах протокола и попитах:

— Какво води дворцовия управител във Варанаси? Варшакара се усмихна и показа яркочервените си зъби — последствие от навика му постоянно да дъвче бетел[1].

[1] Вид пълзящ храст, индийски пипер (малайски). — Б. пр.

— Във Варанаси съм, за да бъда близо до жребеца. В момента той е в Еленовия парк извън града. И на него, като на нас, не му харесват дъждовете. Но скоро ще продължи свещения си път и ако влезе във Варанаси…

Варшакара не довърши изречението си. Вместо това ми показа всичките си яркочервени зъби. През това време тъмното лице на царския наместник бе придобило цвета на пепел в отдавна угаснал огън.

— Чий кон — попитах аз — е в Еленовия парк? И защо пътят му е свещен?

— Поне веднъж в своето царуване истински великият цар извършва жертвоприношението на коня.

Не ми хареса думата „велик“ в онзи смисъл, който й придаваше дворцовият управител, но не казах нищо. Щях да имам достатъчно време да му дам да разбере, че греши. В мислите си виждах как високо над цяла Индия се издига орелът на Дарий, мокър от дъжда.

— Вкарват жребеца във водата с метла. После четириоко куче трябва да бъде пребито до смърт от син на блудница. Като арийски жрец ти сигурно разбираш значението на това.

Придадох си важен вид, но не разбирах нищо.

— После водата понася тялото на кучето под корема на коня, а след това на юг, където живеят мъртвите. По-късно пускат жребеца да броди на воля. Ако влезе в друга страна, народът на тази страна трябва или да приеме върховната власт на нашия цар, или да се бие за свободата си. Естествено, ако хванат коня, съдбата на нашия цар ще бъде сериозно… помрачена. Както виждаш, жертвоприношението на коня е не само най-древният ни обред, но и най-славният.

Сега разбрах защо царският наместник на Варанаси бе в такава паника. Ако конят влезеше в града, жителите му трябваше да признаят Бимбисара за свой цар или да се бият. Не ми беше ясно само с кого ще се бият.

Дворцовият управител с радост ми обясни. Ужасът на домакините му доставяше удоволствие.

— Естествено, не поемаме рискове със съдбата на царя си. Триста от нашите най-добри и най-благородни воини неотлъчно следват жребеца. Всички яздят коне, в никакъв случай кобили! За една година на жребеца е забранено да има полови сношения. Същото важи и за царя. Нощем той трябва да спи целомъдрено в скута на най-красивата си жена. А междувременно ето ни тук. Ако жребецът влезе във Варанаси, тези добри хора — Варшакара направи надменен жест, включващ царския наместник и свитата му — ще станат поданици на цар Бимбисара и съм сигурен, че няма да имат нищо против. В края на краищата нашият цар е женен за сестрата на сегашния им владетел, царя на Кошала.

— Всички сме роби на съдбата — въздъхна царският наместник.

— Ето защо съм тук. Да убедя нашите приятели, съседи и братовчеди… Виждаш ли, ние вече мислим за жителите на Варанаси като за част от Магадхаското царство. Искам да ги убедя да не се съпротивляват, ако на жребеца му хрумне да влезе в града и да пие жадно от водите на Ганг.

Всичко това едва ли бе особено благоприятно начало за една мисия. Така си мислех, докато ни показваха определените за нас покои в двореца. Ако между Магадха и Кошала избухне война, тя би попречила на търговията с желязо. От друга страна, войните между две могъщи държави често се решават с намесата на трета сила. Преди години някакъв индийски цар предложил да посредничи между Кир и индийския цар. Естествено, получил отказ и от двете страни. Хората от запад могат да пътуват на изток, но никога не трябва да се насърчават хората от изток да тръгват на запад!

В интерес на търговията с желязо се надявах, че жребецът ще остане в Еленовия парк. В интерес на бъдещото величие на Персийската империя се надявах, че ще ожаднее и ще пие от водите на Ганг.

Два дни по-късно жребецът тръгна на юг и Варанаси бе спасен. Варшакара изпадна в гняв, но положи всички усилия да изглежда спокоен.

— Трябва да дойдеш с мен в храма на Агни — заяви той един ден след заминаването на коня. — Агни е точно като вашия огнен бог и съм сигурен, че ще искаш да му се поклониш по индийски обичай.

Не споменах нищо на дворцовия управител за Премъдрия господ. Вече бях решил, че ще говоря за религия само с брахмани, светци и царе. Но ми беше интересно да видя дали влиянието на дядо ми се е разпространило извън Персия.

Понесоха ни на позлатени носилки по тесни, криволичещи и гъмжащи от хора улици, които ми се сториха безкрайни. Накрая стигнахме до храма на Агни — малка грозна постройка от дърво и тухли. Пред входа почтително ни прие върховният жрец, човек с гладко избръсната глава, ако не се смята един дълъг кичур, оставен най-отгоре на темето му. Облечен бе в алена роба и размахваше факел.

До вратата на храма имаше каменен олтар, защитен от дъжда с навес. С небрежен жест върховният жрец запали гхи с факела си. Ужасих се от това светотатство. Свещеният огън трябва да се пали само на неогряно от слънцето място! Все пак, понеже слънцето не бе изгрявало в продължение на няколко месеца, цяла Индия можеше да се смята за неогряно от слънцето място.

После двамата с Варшакара влязохме в храма, където блестеше напоената с гранясало масло дървена статуя на Агни. Богът бе представен яхнал овен. В една от четирите си ръце държеше копие, символизиращо огъня, а на главата му имаше дървена корона, чиято сложна резба изобразяваше дима от огъня. На други статуи в храма Агни бе със седем езика и така нататък. Както повечето индоарийски богове, и той приема най-различни образи: в огнището е огънят, в небето — гръмотевицата. През цялото време огънят е посредник между хората и боговете, защото именно той отвежда принесената на кладата жертва към небето. Това е единствената прилика на Агни с огъня на Зороастър.

В храма изпълниха много обреди, повечето доста неразбираеми, ако човек не е брахман. Най-вече защото жреците използуваха някакъв архаичен език, непонятен както за мен, така и за Карака.

— Подозирам, че и самите те не го разбират — сподели с мен по-късно Карака.

Макар родителите му да бяха джайнисти, той не изпускаше случай да отбележи, че вярва в Нага, дравид-ския бог-змия, на чието навито тяло се крепи светът. Всъщност Карака не беше религиозен.

След едночасово монотонно припяване на безсмислици ни предложиха да пием от обща чаша някаква неприятна на вкус течност. Покорно отпих глътка. Действието на питието бе мигновено и несравнимо по-силно от това на хаомата. Но понеже не вярвам във ведическите богове, виденията, които ми се явиха, нямаха връзка с изпълнените обреди. Все пак по едно време ми се стори, че четирите ръце на Агни се движат, а поради зрителна измама копието му наистина изглеждаше огнено.

Прошепнах молитва към огъня — пратеника на Ахура Мазда, Премъдрия господ. По-късно разбрах, че едно от имената на главния арийски бог Варуна е Ашура, тоест Премъдър господар. Тогава ми стана ясно, че след като признал главния бог на арийците за единствен създател, дядо ми сметнал останалите богове за неуместни и ги изхвърлил като дяволи. Но с изключение на Ашура- Варуна, или Ахура Мазда, ние нямаме нищо общо с поклонниците на ведическите богове освен вярата, че трябва да се поддържа хармония между твореца и сътвореното чрез правилни обреди и жертвоприношения. Все пак не мога да се отърва от мисълта, че умопобъркващият хаос, до който индоарийците са докарали нещата със своите богове, е знак, че вече се доближават до схващането на Зороастър за единството, съдържащо всички неща. Нима безкрайният брой богове — както е във Вавилон — не се приближава до признанието, че има само Един?

В последна сметка Премъдрият господ сигурно тълкува жертвоприношенията, извършени в името на този или онзи дявол, като жертвоприношения в негово име. Иначе нямаше да допуска такива неща. Същевременно той ни изпраща свети хора, за да ни учат как, кога и какво да принасяме в жертва. Най-светият сред тях бе Зороастър.

В Индия има най-различни светци и проповедници на една или друга вяра и много от тях действуват едновременно омайващо и смущаващо. Повечето отричат ведическите богове и идеята за задгробен живот. Според веди-ческата религия злосторниците завършват в един ад, известен като „Глинената къща“, а добрите се издигат на нещо, наречено „Свят на бащите“. И толкова. Новата порода светци вярва в преселението на душите — доарий-ско понятие. Някои светци, или архати, както ги наричат, са убедени, че този процес може да бъде спрян. Други — че не може. Не са малко и°онези, които не се интересуват от подобни въпроси. Те биха се чувствували отлично на някоя от вечерите, устройвани от Аспазия.

Тъй като индоарийските дяволопоклонници вярват, че огънят е проявление на доброто, защото изгаря тъмата, нямах нищо против да участвувам в това богослужение във Варанаси. Индийците наричат предизвикващата видения течност, която пих, сома[1] и тя очевидно е разновидност на нашата хаома. За съжаление брахманите пазят своите малки тайни също тъй ревностно, както и нашите маги и по тази причина не успях да разбера по какъв начин и от какво се приготовлява сомата. Знам само, че по едно време видях, по-скоро привидя ми се, че Агни запраща пламтящото си копие право в тавана.

[1] Опияняващо питие, приготвяно от едноименното растение (санскр.) В древна Индия принасяли питието в дар на ведическите богове и го пиели по време на ведическите ритуали. Почитали го и като бог Сома. Думата е от същия корен като хаома (авест.). — Б. пр.

Съвсем ясно чух също така върховният жрец да говори за произхода на всички неща. За мое учудване не стана дума за световното яйце, нито за гигант, нито за близнаци. Вместо това той недвусмислено описваше момента, когато не е съществувало дори нищото.

Бях поразен от тази мисъл. Никога не съм могъл да си представя нищото, предполагам, защото не е възможно за едно нещо — като човека — да възприеме идеята за нищо.

„Не е имало нито небитие, нито битие. Не е имало ни въздух, ни небе.“

В края на всеки стих от така наречения Химн на сътворението върховният жрец удряше по малкия барабан, който държеше в ръка.

„Какво е покривало всичко? И къде?“ По-нататък в химна се разказва за времето, което е било предвреме и не е имало „ни смърт, ни безсмъртие, ни нощ, ни ден“. После настъпил такъв зной, че… Чудя се откъде е дошъл зноят? „…че се родило едно същество, наречено Единственият. След това се породило желанието — първичното семе и зародишът на духа.“ Тук химнът взима съвсем неочаквана насока.

„Кой знае — припяваше върховният жрец — откъде е дошло всичко? И как се е извършило сътворението. Боговете, Агни, също не знаят, защото са се появили по-късно. Тогава кой знае? Върховният сред всички богове на небето знае ли? Или и той е в неведение?“

За мен това звучеше като атеизъм. Но аз и без това никога не успях да проумея в какво вярват брахманите, ако изобщо вярват в нещо. Нашите маги, макар да говорят неясно, объркано и лукаво, в някои неща са последователни. За тях първоначалните близнаци съществуват като първия мъж и първата жена. И не мога да си представя един маг изведнъж да постави под въпрос — при това по време на религиозен обред — самото съществуване на бога-творец.

Върнах се силно упоен в двореца на наместника, където Варшакара искаше да водим дълъг разговор по политически въпроси. Но аз се извиних и се оттеглих. Со-мата, дъждът и пропътуваните над хиляда мили ме бяха изтощили. Спах три дни. Накрая ме събуди Карака.

— Варшакара предлага да ни придружи до Раджа-гриха. Да отговоря ли, че приемаш? -Да.

Още не се бях събудил съвсем, но изведнъж почувствувах, че нещо не е като по-рано. После осъзнах, че за пръв път от близо четири месеца не чувам тропането на дъжда по покрива.

— Дъждът…

— …спря. Поне за известно време. Летните мусони отминават постепенно.

— Сънувах онзи кон.

Това бе истина. В съня си бях край гробницата на Кир близо до Персепол. Яздех жребец. Пред мен стояха Атоса и Лаида, и двете със саби в ръце.

„Това е Персия!“, извика Атоса.

„Това е друг кон!“, твърдо заяви Лаида.

Трябвало е веднага да поискам да изтълкуват съня ми. Индийците отлично умеят да тълкуват сънища. Но в същия миг го забравих и едва сега, половин век по-късно, си спомням този сън, и то съвсем ясно, само че вече е безполезно.

— Конят се е върнал в Раджагриха — каза Карака. — Всички са разстроени, особено Бимбисара. Той се надяваше, че ще прибави Варанаси към царството си. Или ако не Варанаси, то поне една от малките републики на север от Ганг. Но досега конят не е напускал Магадха. Уредил съм ти среща с Махавира.

— С кого?

— С Прекосяващия реката. Героят на джайнистите. Той е във Варанаси и се съгласи да те приеме.

Името Махавира означава велик герой. Истинското име на двадесет и четвъртия и последен Прекосяващ бе Вардхамана. Произхождаше от семейство на воини, но родителите му били толкова силно вярващи джайнисти, че приели сериозно онази джайиистка повеля, според която най-добрата смърт е да угасиш живота си — бавно, съзнателно и благоговейно — чрез гладуване, и я изпълнили.

Когато Вардхамана бил на тридесет години, родителите му се самоубили с глад. В моите представи те са истински герои, дори бих казал, велики герои. Вардхамана бил толкова потресен от смъртта на родителите си, че напуснал жена си и децата си и станал джайнистки монах. След двадесет години уединение и себеотрицание постигнал състоянието, което индийците наричат „кевала“. Това означава, че по някакъв особен начин се е присъединил към космоса.

Вардхамана бил провъзгласен за Махавира и станал глава на ордена Джайна. Когато бях в Индия, орденът наброяваше около четиринадесет хиляди жени и мъже, дали обет за безбрачие. Живеят в мъжки и женски манастири. Част от мъжете ходят без дрехи и за тях се казва че са „в небесни одежди“. На жените не е позволена такава божествена украса.

На нисък хълм край брега на Ганг група джайнисти бяха приспособили един полуразрушен склад за манастир и там Махавира прекарваше дъждовния сезон. Поръчано ни бе да се явим точно след обеда, а джайнистките монаси се хранят по пладне и понеже само поглъщат получената с просия купичка ориз, началото и краят на обеда им по време почти съвпадат. Тъй че малко след пладне двама монаси ни въведоха във влажна стая, напомняща пещера, където неколкостотин членове на ордена се молеха на висок глас. Забелязах, че повечето не се мият много често, а някои са физически недъгави или болни.

Монасите ни отведоха до нещо като навес, отделен със завеса от основното помещение. Зад завесата намерихме и самия велик герой. Махавира бе седнал с кръстосани крака на пищен лидийски килим. Облечен бе в златна роба. Това ми се стори доста неаскетично, но Карака ме увери, че всеки от двадесет и четиримата Прекосяващи от самото начало е имал свой цвят и свой символ. Цветът на Махавира бе златен, а символът му — лъв.

Предполагам, че по онова време Махавира е бил близо осемдесетгодишен. Беше нисък, набит човек с висок властен глас. Когато говореше, почти никога не гледаше събеседника си. Подобно държане винаги ме е смущавало. Но аз съм израснал в царски двор, където е забранено да погледнеш човек е царска кръв. Затова, ако някой не ме поглежда, имам чувството, че пред мен е или царска особа, или… Не знам, може би… измамник.

— Добре дошъл, посланико на Великия цар Дарий. Добре дошъл, внук на Зороастър, който говори от името на Премъдрия господ, ако това е възможно.

Стана ми приятно, че Махавира знае кой съм. И неприятно заради двусмисленото „ако е възможно“. Дали не искаше да каже, че Зороастър не е пророкът? Скоро ми стана ясно.

Поздравих Махавира, тъй както изисква сложният индийски ритуал, а Карака целуна крака му в знак на почит. После седнахме на края на килима. Зад завесата монасите едногласно припяваха някакъв химн.

— Дойдох, за да проповядвам на всички хора вярата в Премъдрия господ.

— Ако изобщо има човек, който може да прави това, сигурен съм, че си ти.

Махавира едва забележимо се усмихна и в държането му отново долових онова самочувствие на човек, който знае или си мисли, че знае повече от другите. Потиснах раздразнението си. Издекламирах му една от гатите[1] на Зороастър.

[1] Химни от „Авеста“, свещената книга на зороастрийската религия (записани около III в. пр.н.е.), за които се твърди, че съдържат проповедите и откровенията на Зороастър, — Б. пр.

Когато свърших, Махавира ми каза:

— Има много богове, тъй както има много хора и много… комари.

Последното му хрумна, защото в същия миг един голям комар направи кръг около главата му. Махавира бе джай-нист и не можеше да го убие. Прецених, че като гост на джайнист и аз не трябва да го убивам. Колкото и да е несправедливо, накрая комарът пи от моята ръка, а не от неговата.

— Всички ние се състоим от едно и също вещество — заяви Махавира. — Малките частици, или живи монади, се събират и разделят под една или друга форма. В цикъла на живота едни вървят нагоре, а други — надолу.

Според джайнистката представа космосът е изпълнен с атоми. Използувам думата, която Анаксагор измисли, за да обозначи безкрайно малките частици на материята, съставляваща света. Но живата монада на джайнистите не е напълно тъждествена с атома.

Анаксагор не би разглеждал, да речем, безкрайно малката песъчинка като съдържаща живот. Но за джайнистите всеки атом е жива монада. Някои монади се съединяват помежду си и се издигат нагоре в цикъла на живота, от пясъка и водата през растителното и животинското царство до онези висши същества, които притежават пет сетива — категория, включваща не само хората, но и самите богове. Или пък живите монади се разпадат и слизат надолу в цикъла. Първо изгубват така наречените четири способности за действие, както и четирите сетива. След това постепенно се разпадат на съставните си елементи.

— Но кога и как е започнал този процес на изкачване и слизане? — попитах аз, като се боях, че ще получа отговора, който получих.

— Няма нито начало, нито край. Предопределени сме да преминаваме от стъпало на стъпало, нагоре и надолу, както е било винаги и винаги ще бъде, докато завърши този цикъл на света, за да започне отново. Между другото аз съм последният Прекосяващ реката в този цикъл. Сега всички ние започваме да слизаме.

— Дори и ти?

— Каквото важи за всички неща, важи и за мен. Но аз съм Прекосяващият. Аз поне успях да направя чиста като диамант монадата, която вдъхва живота на моето същество.

Изглежда, че монадата прилича на кристал, който помътнява, потъмнява или се оцветява в един от шестте кармични — или предопределени от съдбата — цветове. Ако съзнателно убиеш някого, монадата ти почернява. Ако убиеш неволно, става тъмносиня и така нататък. Но ако точно спазваш всички правила на ордена, ще се пречистиш, макар че няма да станеш Прекосяващ. Трябва да си се родил за това.

Категоричността, с която говореше Махавира, произтичаше от една древна религия, на чиито догми той се бе доверил така изцяло, че не можеше да възприеме нищо друго. Когато отбелязах, че взаимодействието между живата монада и помрачаващите я цветове донякъде прилича на борбата между Премъдрия господ и Ариман, той ми отвърна с любезна усмивка:

— Във всяка религия, независимо колко неразвита е тя, често има борба между олицетворението на доброто и злото. Но младите религии са далеч от абсолютната истина. Те не могат да възприемат края на човешката личност. Винаги настояват, че има някаква глинена пещера или дом на предците, където индивидът може да продължи да съществува завинаги. Това са, бих казал, детински представи. Не е ли ясно, че което не е започнало, не може да свърши? Не е ли ясно, че което се изкачва, трябва да слезе? Не е ли ясно, че няма друг изход? Освен да завършиш цикъла, както съм направил аз, като се слееш с цялата вселена.

— Как си постигнал това? — попитах го любезно и с известно любопитство.

— Усамотих се за дванадесет години. Живеех без дрехи, хранех се рядко, бях целомъдрен. Естествено, селяните ме биеха и замеряха с камъни. Но понеже знаех, че тялото е нечисто, преходно — котва, която задържа ферибота по средата на реката, — не обръщах внимание на нуждите му, докато постепенно моята жива монада се пречисти и накрая стана бистра. Сега съм напълно неуязвим, тъй че не мога да се родя отново — дори като цар или бог, — нещо, от което човек трябва да се страхува, защото този вид величие е помрачило не един кристал.

Всъщност да бъдеш някой от висшите богове, е последното изкушение, на което е най-трудно да устоиш, защото е най-примамливо. Погледни вашия Ахура Мазда. Той е избрал да бъде премъдър господ. Но ако е бил наистина мъдър, щеше да направи следващата и последна крачка и да се слее с космичното същество, от което всички ние сме част — с онзи колос, в чието тяло сме само атоми, непрестанно съединяващи се и разделящи се, и отново съединяващи се, докато, щом се извърши сливането, Аз-ът се освобождава и като мехур изплува на върха на този дъгообразен, звезден череп, и всичко е отминало и завършило.

Това, с което ме поразяват джайнистите, е не толкова убедеността им — характерна особеност за повечето ре-лигии, колкото древността на вярванията им. Възможно е тяхното атомистично схващане за човека да е най-старата известна религиозна теория. Те от векове изучават всяка страна на човешкия живот и я съотнасят към представата си за света. Макар сливането с цялото да е обявената от ордена цел за всеки джаинистки монах, малцина някога ще я постигнат. Но положените усилия ще допринесат за по-добро прераждане, ако такова нещо съществува.

— Спомняш ли си някое от предишните си прераж-дания?

За пръв път Махавира ме погледна.

— Не. Какъв смисъл би имало? И без това не е трудно да си представиш какво ще е да си лъв или бог Индра, или сляпа жена, или песъчинка.

— Един грък на име Питагор твърди, че може да си спомни всичките си предишни превъплъщения.

— Горкият човек! — Махавира придоби истински нещастен вид. — Да си спомняш осемдесет и четири хиляди предишни съществования! Това вече наистина е ад. В този смисъл бих приел, че адът съществува.

Числото осемдесет и четири хиляди ми напомни за Госала. Казах, че съм се срещал с бившия му приятел.

Махавира ме погледна и притвори очи. Приличаше на дружелюбна дебела маймуна.

— Цели шест години бяхме по-близки от братя. След тава аз престанах да съм аз. Той вече не ме интересуваше. Никой не ме интересуваше. Бях постигнал сливането. А клетият Госала не го постигна. Не можа. Така че се разделихме. Шестнадесет години по-късно, когато се срещнахме отново, аз бях Прекосяващият. Понеже не можа да понесе това, той намрази себе си. И тогава отрече основната вяра на джайнистите. Ако не можем да се слеем с цялото, а някои не могат, тогава всичко, което правим, е безсмислено. При това положение Госала реши, че поначало няма абсолютно никакъв смисъл в действията ни, защото… Хвърли ли пред теб кълбото?

— Да, Махавира. Махавира се засмя.

— Чудя се какво ли става с тези малки частици от нишката, които се отделят, докато се развива кълбото? Подозирам, че някои от тях ще се слеят с цялото, а ти?

— Нямам представа. Разкажи ми за този цикъл от сътворението, който свършва.

— Какво има да се разказва. Той свършва…

— За да започне отново, така ли?

— Да.

— Но кога за първи път са се появили тези цикли? И защо продължават?

Махавира повдигна рамене.

— Това, което е безкрайно, няма начало.

— А какво ще кажеш за този… човек-колос? Откъде е дошъл? Кой го е създал?

— Никой не го е създал, защото той вече е съществувал и всичко е част от него, завинаги.

— Времето…

— Времето не съществува — рече Махавира с усмивка. — Ако ти е много трудно да разбереш този факт — той погледна към дравида Карака, — представи си времето като змия, която поглъща опашката си.

— Значи времето е окръжност, така ли?

— Времето е окръжност. Няма начало. Няма край. При тези думи Махавира наведе глава и аудиенцията свърши. Като станах и се готвех да си тръгна, забелязах, че комарът се е настанил на голото му рамо. Докато пиеше кръвта му, Махавира не помръдна.

Един от монасите настоя да ни разведе из приюта за ранени и болни животни — няколко полуразрушени колиби, където полагаха много грижи за тези страдащи твари. Никога преди или след това не ми се е случвало да вдъхна такава воня, нито пък да чуя толкова виене, лаене и мучене.

— Лекувате ли и хора? — попитах аз, като държах кърпата на носа си.

— С това се занимават други, Господарю. Ние предпочитаме да помагаме на истински безпомощните. Нека да ти покажа една нещастна крава, която намерихме…

Но и Карака, и аз побързахме да си тръгнем.

По-късно същия ден се срещнах с един от най-видните търговци в града. Макар воините и брахманите да гледат отвисоко на търговската класа, голяма част от богатствата на индийските държави е в ръцете на търговците, затова тях често ги ухажват хора с по-високо обществено положение.

Искаше ми се да спомена името на този човек, но съм го забравил. Интересно е, че поддържаше връзки с вездесъщите вавилонски банкери „Егиби и синове“. От години водеше преговори да разменя кервани с тях.

— Керваните са основа на благоденствието — рече той, сякаш цитираше религиозен текст.

Разказах му за намерението на Великия цар да внася желязо от Магадха, а той отвърна, че може да ни бъде полезен. Имал различни партньори в Раджагриха. Бил убеден, че ще ми свършат добра работа. Някои били банкери, които използували пари.

Индийците, общо взето, не секат много монети. Търговията им се извършва в натура или използуват грубо изсечени мерки от сребро и мед. Колкото и да е чудно, не секат злато, въпреки че нашите персийски дарейки се ценят високо. Затова пък произвеждат голямо количество злато, изкопавано от гигантски мравки[1]. Недоумявах защо тези високоцивилизовани древни страни са толкова изостанали по отношение на парите, но затова пък кредитната им система ми направи силно впечатление.

[1] Става дума за един пасаж у Херодот („История“, Книга трета, гл. 102), където той говори за мравки, „на големина по-малки от куче, но по-големи от лисица“, които разкопават златоносния пясък в пустинята, а индийците с три впряга камили успяват с хитрост да го приберат, — Б. пр.

Когато пътуват, индийците рядко носят със себе си злато или ценни предмети, тъй като се боят от крадци. Вместо това внасят ценностите си при някой почтен търговец в своя град. Той съответно им дава писмена декларация, с която заявява, че държи стоки на определена стойност и моли своите колеги търговци в шестнадесетте царства да снабдят приносителя с пари или стоки срещу парите или стоките в наличност при него. Това те вършат с готовност. Нищо чудно! Освен че парите са в безопасност, даващият заем удържа осемнадесет процента лихва върху заетата сума. Но от това не губиш, защото търговецът, който съхранява твоите ценности, ти плаща доста добър процент, тъй като и той от своя страна получава лихва, като ги дава на заем.

Трудно е да се намери недостатък в тази система от гледна точка на сигурността и удобството. Докато траеше мисията ми, аз фактически спечелих малко повече от това, което похарчих. Преди няколко години успях да въведа подобна кредитна система в Персия. Но не ми се вярва тя да процъфти. Персите са едновременно честни и подозрителни, а този нрав едва ли е подходящ за подобна дейност.

Докато разговаряхме с търговеца, в стаята влезе възрастна прислужница. Държеше кана с вода.

— Извинете ме, но трябва да извърша едно от петте жертвоприношения.

Търговецът прекоси стаята и застана пред нещо като ниша, в която върху полица от изящни гледжосани плочки бяха подредени няколко грубо изработени фигурки. Изля вода на пода пред фигурите, като шепнеше молитви. После подаде каната на прислужницата, която безшумно излезе от стаята.

— Това бе молитва към прадедите ми. Всеки ден трябва да изпълняваме така наречените пет велики жертвоприношения. Първото е за Брахма, световния дух. За него четем от Ведите. После правим възлияние на вода за прадедите си, а за всички богове наливаме гхи в свещения огън. След това хвърляме зърна на птиците, животните, духовете. И накрая се прекланяме пред човека, като предлагаме гостоприемство на някой непознат. Току-що имах честта — тук той ниско ми се поклони — да извърша едновременно две жертвоприношения.

Дадох му пример за подобен арийски обичай, по-стар от Зороастър. После моят нов познат ме попита как персите обучават младежите. Особено се интересуваше от дворцовата училищна система на Кир.

— И нашите царе трябва да направят същото. Но ние тук сме много лениви. Сигурно поради горещините и дъждовете. Нашата военна каста се обучава в стрелба с лък и някои действително знаят как да се бият, но почти нищо друго. Ако научат наизуст една-единствена веда, минават за образовани. Струва ми се, че в крайна сметка най-добре образовани сме ние, търговците. Разбира се, брахманите учат хиляди и хиляди стихове от Ведите. Но рядко научават нещата, които ние смятаме за важни — като математика, астрономия, етимология. Произходът на словото дълбоко ни вълнува. На север, в Таксила, персийски се изучаваше много преди Дарий да завладее Инд. Винаги сме се интересували от думите, които едновременно ни разделят и ни свързват. Самият аз подпомагам финансово едно училище тук, във Варанаси, където преподаваме шестте метафизически школи и тайните на календара.

Макар да бях донякъде смутен от сложната индийска образователна система, съгласих се да говоря пред група ученици, преди да отпътувам от Раджагриха.

— Ще бъде чест за тях — увери ме търговецът — и ще те слушат с внимание.

Училището заемаше няколко стаи в една стара сграда зад пазара за метални изделия. Шумът от ковачниците не допринесе особено за качеството на беседата ми. Но учениците наистина слушаха с внимание. Повечето бяха със сравнително светла кожа. Неколцина принадлежаха към кастата на воините. Останалите бяха от търговската каста. Нямаше брахмани.

Демокрит иска да знае как съм познал кой от коя каста е. Ето как. Когато индийското момче достигне възрастта, определена за неговото така наречено второ раждане като ариец, връчват му оплетен от тройна нишка шнур, който ще носи до края на живота си преметнат през гърдите от лявото рамо до дясното бедро. За воина този шнур е от памук; за жреца — от коноп; за търговеца — от вълна. В Персия имаме подобен ритуал на посвещаване, но без веществен белег за кастата.

Седях на стол до учителя. Макар да се числеше към търговската каста, той бе дълбоко религиозен.

— Ученик съм на Гаутама[1] — каза той тържествено, когато се запознахме. — Наричаме го Просветления, или Буда.

[1] Родовото име на Буда. — Б. пр.

Учениците се оказаха любознателни, вежливи и плахи. Особено се интересуваха от география. Къде точно се намира Персия? Колко семейства живеят в Суза? Индийците измерват населението не по броя на свободните граждани, а по броя на семействата. По онова време във Варанаси имаше четиридесет хиляди семейства, значи около двеста хиляди души, без да се броят чужденците и неарий-ските жители.

Говорих доста дълго за Премъдрия господ. Стори ми се, че събудих интерес у тях. Въздържах се от ожесточения тон, характерен за проповедите на дядо ми. При по-ложение че имат толкова много богове, индийците лесно възприемат идеята за съществуването на един-единствен бог. Те дори допускат, че е възможно изобщо да няма създател и че арийските богове са просто свръхчовеци, чиито естествените способности един ден ще бъдат угасени, когато този цикъл на сътворението свърши, както е съдено, и започне нов, в което са убедени.

Според моите наблюдения тъкмо тази липса на сигурност в божието съществуване е довела до настъпилия неотдавна разцвет на толкова много нови теории за сътворението. В началото бях безнадеждно объркан. Възпитан бях да вярвам, че Премъдрият господ е всеобхващащ, и бях напълно готов да унищожа в спор всеки, който отрича правдата на Зороастровото прозрение. Но нито един индиец не я отрече. Всички приемаха Ахура Мазда като Премъдрия господ. Те дори приемаха факта, че техните висши богове Варуна, Митра, Рудра[1] са за нас дяволи.

[1] Ведически бог-разрушител (санскр.). — Б. пр.

— Всички неща се развиват и променят — каза младият учител, когато часът завърши.

После настоя да посетим Еленовия парк извън града. Моят приятел търговецът ни бе дал на разположение колесница с четири коня, така че пътувахме удобно през Варанаси. Както повечето стари градове, и Варанаси се е появил без план и няма прави булеварди. По-голямата част на града се простира покрай брега на реката. Много къщи са четири- или пететажни и всеки миг могат да се срутят. По тесните криволичещи улици денонощно сноват хора, животни, каруци, слонове. Нито един храм или обществена сграда не заслужава интерес. Резиденцията на царския наместник е обикновена къща, по-голяма от съседните. Храмовете са малки, мрачни и вонят на гхи.

Доколкото можах да видя, в Еленовия парк нямаше елени. Това бе един красив, потънал в зеленина парк с необикновени цветя и още по-необикновени дървета. Хората от простолюдието са свободни да правят там каквото искат, а на тях им е приятно да седят под дърветата и да ядат, да играят на различни игри, да слушат приказките на разказвачи и мъдреци.

Поради валелия в продължение на четири месеца дъжд цветовете на избуялата зеленина бяха толкова ярки, че ми се насълзиха очите. Вероятно още тогава са били свръх-чувствителни и слаби.

— Ето тук седнал Гаутама, когато за пръв път дошъл във Варанаси.

Младият учител посочи едно дърво, чиято единствена забележителност бе, че никой не се приближаваше до него, освен за да го разгледа, както направихме и ние.

— Кой? — За съжаление вече бях успял да забравя името, което той само преди час назова.

— Гаутама. Наричаме го Буда.

— Ах, да. Твоят учител.

— Нашият учител — отговори делово моят спътник. — Ето под това бодхи[1] получил просветлението. Станал Буда.

[1] Просветление; свещено дърво (санскр.). — Б. пр.

Слушах с половин ухо. Не се интересувах от Сидхар-та Гаутама и неговото просветление. Но с интерес узнах, че цар Бимбисара е будист. И си спомням, че си помислих: „Да, будист е точно толкова, колкото и Дарий е зороаст-риец. Всички царе уважават религията на народа си.“

Когато се разделяхме, казах на младия човек, че заминавам за Раджагриха.

— Значи си по стъпките на Буда — отвърна той със сериозно изражение. — Когато свършил дъждовният сезон, Буда напуснал парка и тръгнал към Раджагриха, както ще направиш и ти. После го приел цар Бимбисара, както ще се случи и с теб.

— Но тук несъмнено приликата свършва…

— Или започва. Знае ли някой кога и как ще дойде просветлението?

Какво можех да му отговоря? Индийците, както и гърците, повече ги бива да задават въпроси, отколкото да измислят отговори.

4.

Персийската мисия напусна Варанаси много тържествено. Обикновено пътникът тръгва с лодка надолу по Ганг до пристанището Паталипутра, откъдето по суша продължава до Раджагриха. Но тъй като Гант, придошла след пороите, все още бе опасна, Варшакара настоя да пътуваме на слонове по суша.

След първите един-два дни, през които състоянието на пътника може да се сравни само с морска болест, тон не само свиква с този вид пътуване, но и се привързва към животното. Няма да се учудя, ако слоновете наистина се окажат по-интелигентни от човека. В края на краищата главите им са по-големи от нашите, а много възможно е това, че не говорят, да е признак на превъзходство.

За нас есента е прохладен сезон, но за хората на Ганг-ската равнина тя е задушно и буреносно време. С постепенното отминаване на мусоните влажният въздух започва да става тягостно горещ. Човек има чувството, че се движи под вода. Странните клонести дървета приличат на морска папрат, между чиито листа като риби се гмуркат яркоцветни птички.

Пътят за Раджагриха е необикновено лош. Когато отбелязах този факт, Варшакара ме погледна учудено.

— Това е един от най-добрите пътища, Господарю посланик.

После се засмя. Червените пръски от слюнката му за малко не ме улучиха.

— Ако пътищата ни бяха по-добри — добави той, — всеки ден към нас щяха да напредват армии.

Подобно твърдение ми се стори невероятно, да не кажа, абсурдно. Тъй като Магадха е най-силната държава в Индия, няма армия, която би дръзнала да тръгне срещу нея. Освен, разбира се, ако дворцовият управител не правеше тънък намек за Дарий. Макар че често се затруднявах да разбера какво казва, самият той не представляваше загадка за мен. Варшакара бе безмилостен човек и извънредно амбициозен. Готов бе на всичко, за да увеличи мощта на Магадха. Готов бе… Но за това ще говоря, когато му дойде времето.

Бях поразен от богатството на земите в така наречената Голяма равнина. Там се прибират по две реколти годишно. Първата през зимата, единствения поносим сезон. Втората по време на лятното слънцестояние. Веднага след лятната жътва засяват ориз и просо. Засетите с тези култури поля ми приличаха на килим в жълто и зелено, постлан върху равна земя. Без да полагат много труд, хората са сити. Всъщност ако не бе сложната задача да се изхранват големите градове, индийските селяни биха могли да живеят, без да работят. Плодовете и ядките от дърветата, домашните и водните птици, както и огромното многообразие от речни риби представляват изобилна, получена наготово храна.

Но градовете изискват сложно селско стопанство. Ето защо огромните стада на арийските нашественици биват целенасочено намалявани, а пасбищата — превръщани в обработваема земя и тази промяна в бита на хората предизвиква доста спорове. „Какво е ариецът, ако му отнемеш кравата?“, питат брахманите. Отговор, разбира се, не очакват.

Източно от Варанаси, малко след гората — или джунглата — има много села. Всяко селище е заобиколено с разнебитена ограда от дървени колове, предназначена не да спре войска, а да попречи на тигрите и други хищни животни да отвличат добитъка и децата. В центъра на тези донякъде случайно възникнали общини има хижи, където пътниците могат да спят на пода безплатно и да получат храна почти безплатно.

С учудване разбрах, че повечето индийски селяни са свободни хора и че всяко село има свой изборен съвет. Макар да са задължени да плащат данък на някой върховен господар, те до голяма степен са оставени на спокойствие. Това несъмнено обяснява високите добиви в индийските села. Както знае всеки земевладелец на този свят, наемният работник или робът произвежда точно половината от хранителните продукти, които произвежда свободният човек, собственик на земята, която обработва.

Пътуването от Варанаси до Раджагриха продължи две седмици. Напредвахме бавно. Като се изключи горещината през деня, пътувахме удобно. Всяка вечер за дворцовия управител и за мен опъваха пищни шатри. Карака спеше в моята шатра, а останалите членове на мисията спяха в хижата на най-близкото село или под открито небе.

Всяка вечер палех едно отвратително благовоние, което разгонваше кръвожадните насекоми. Друг проблем са индийските змии. Тях не ги плашат нито благовония, нито молитви, затова Варшакара ми отпусна едно малко, космато, хранещо се със змии същество, наречено мангу-ста. Ако завържеш мангустата за крака на леглото си, няма опасност змия да смути съня ти.

Вечерите бяха спокойни. Двамата с Карака записвахме онова, което сме видели и чули през деня. Освен това следяхме работата по съставянето на нови карти, защото картата на Скилакс се оказа изключително точна за крайбрежието, но изключително неточна за вътрешността на Индия. После, щом опънехме шатрите, обикновено вечерях с Варшакара. Той проявяваше към мен същото любопитство, каквото и аз към него. Макар да си разменяхме множество необходими лъжи, успях да събера доста полезна информация за този екзотичен свят, в който едва бях започнал да прониквам. Излягахме се на диваните, които донякъде приличат на гръцките кушетки, само че са тапицирани и върху тях са нахвърляни възглавници. До всеки диван има плювалник. Няма индиец, който да не дъвче някакво наркотично растение.

Индийската храна прилича на лидийската. Използува се много шафран, както и една люта смес от подправки, наречена къри. Като мазнина за готвене богатите използуват гхи, което не се разваля дори през горещините. След време свикнах с него. В противен случай щях да гладувам. Ако яденето не е изпържено в гхи, то е залято с него. Много повече предпочитах мазнината, която употребяват бедните индийци. Прави се от едно семе, наречено сусам. По-лека е от гхи, а е и по-вкусна. Сусамовото масло за народа там е това, което е зехтинът за атиняните.

Но на царските или богаташките трапези се сервира само гхи и понеже покорно изяждах всичко, което ми поднасяха, затлъстях като евнух. Между другото индийците гледат с възхищение на дебелите хора и от двата пола. Колкото по-дебела е една жена, толкова по-добре, а когато един принц се надуе като топка, смята се за благословен от боговете и за напълно щастлив.

Все пак самият дворцов управител ядеше малко. Затова пък много обичаше да пие една силна напитка, приготвена от захарна тръстика. С течение на времето и на мен започна да ми харесва. Но всеки от нас се въздържаше да пие много в присъствието на другия. Варшакара изпитваше към мен същото подозрение, което изпитвах и аз към него. Докато си разменяхме разточителни ласкателства по индийски маниер, всеки дебнеше другия в очакване да направи непредпазлива стъпка. Но това не се случи.

Спомням си един разговор в шатрата. След необикновено обилна вечеря двамата продължавахме да пием тръстиковото вино, което една прислужница непрекъснато ни наливаше в глинени чаши. Бях полузадрямал, събеседникът ми също. Но си спомням, че попитах:

— Още колко време ще оставят коня да броди?

— До пролетта. Още пет-шест месеца. Имате ли подобна церемония в Персия?

— Не. Но конят е особено свещен за нашите царе. Веднъж годишно нашите жреци принасят в жертва един кон пред гробницата на Кир Велики.

Индийското жертвоприношение на коня ми направи силно впечатление. Бях поразен преди всичко от идеята да се води война просто защото един кон е предпочел да пасе в полята на друга държава. Разбира се, слушал бях онези безкрайни стихове на слепия Омир, който ни уверява, че навремето гърците нападнали Троя — днешния Сигейон в нашите земи, — защото жената на някакъв гръцки главатар избягала с един троянски младеж. За всеки, който има представа от гърците и от Сигейон, е съвсем ясно, че гърците винаги са искали да владеят входа към Черно море и богатите земи отвъд него. За целта е трябвало първо да завладеят Троя, или Сигейон. Сега това е мечтата на Перикъл. Дано има късмет! Ще му е необходим. Междувременно, ако жената на Перикъл избяга със сина на стария Хипий от Сигейон, това би дало на гърците подходящ повод за война, а ти, Демокрите, ще можеш да възпееш резултата в стихове.

Ние, персите, сме по-откровени от другите народи. Открито признаваме, че сме създали империя, за да станем по-богати и по-неуязвими, отколкото сме били. Освен това, ако ние не бяхме завладели съседите си, те щяха да завладеят нас. В такъв свят живеем. В такъв свят без съмнение са живели и онези арийски племена, които Омир възпява по начин, много сходен с начина, по който брах-маните в Индия възпяват героите от арийското минало. Между другото много е възможно онзи ведически разказ за младия цар на име Рама[1] да е най-дългият химн в света. Твърдят, че на един интелигентен брахман са му необходими десет години, за да го научи от край до край. Мисля, че след като е слушал част от този химн в продължение на един-два дни, човек с известно основание може да го обяви за по-отегчителен дори и от Омировите разкази. Според мен единственото интересно нещо в тези две стари арийски истории е фактът, че боговете там са просто върховни герои. И в двете никъде не се среща истинско божество. Арийските богове са точно като обикновените мъже и жени, само че, изглежда, живеят вечно. Освен това са извънредно алчни и най-често задоволяват тази своя алчност за сметка на хората.

[1] Герой от индийската епическа поема „Рамаяна“. — Б. пр.

Демокрит ми казва, че интелигентните гърци никога не са се прехласвали по Омировите герои. Може и да е така. Но огромният храм на Атина, който сега се строи точно зад гърба ни на Акропола, е невероятно скъп паметник за една богиня, по която очевидно се прехласва не само народът, но и управниците на носещия нейното име град. Освен това осмиването и отричането на Омировите богове, поне на публично място, е все още углавно престъпление в Атина.

По онова време установих, че индийците са по-мъдри от гърците, което може би продължава да е валидно. За тях боговете или ги има, или ги няма, в зависимост от това как ги възприемаш. Представата за светотатство е съвсем чужда за индийското мислене. Арийските царе с удоволствие разговарят с атеисти, които открито се присмиват на висшите богове на арийските племена, а и на никой арийски владетел не би хрумнало да забрани на хората по селата да почитат местните доарийски богове. Индийските арийци възприемат опита на дядо ми да превърне арийските богове в дяволи не като светотатство, а като безсмислено занимание. Под имена като Брахма и Варуна идеята за Премъдрия господ е разпространена навсякъде. Защо тогава, питаха ме те, да отричаме по-малките богове? Повтарях им наставленията на Зороастър: човек трябва да се пречисти; да изхвърли дяволите; да спечели всички хора за Истината. Самият аз не спечелих нито един. Но и мисията ми бе политическа.

Варшакара не знаеше кога, как и защо се е появило жертвоприношението на коня.

— Много е старо. И много свято. Всъщност след церемонията при коронацията това е най-старият ритуал в царския живот.

— Вероятно защото прибавя територии към царството,

Варшакара кимна.

— Нима може да има по-добро потвърждение за благоразположението на небето? Ако конят бе влязъл във Варанаси, нашият цар щеше да получи истинска слава. Но…

Варшакара въздъхна.

— Не искам да бъда непочтителен към религията ви, царски управителю — силното вино бе поразвързало езика ми, — но войската, която следва коня… не можеше ли тя да определи посоката?

Варшакара се усмихна. От боядисаните му с бетел зъби сякаш капеше кръв.

— Дори и намекът, че нещо друго освен съдбата управлява коня, е както недопустим и безбожен, така и… отчасти верен. Конят може да бъде деликатно насочван, но само в известни граници. Тъй като жребците обикно-вено се плашат от градовете, подтикваме животното да обикаля града. Това е почти достатъчно за нас. Ако владееш земите около един град, той е твой. Естествено, в такъв случай нашите воини ще трябва да извоюват победа над техните. Но това за нас е лесна работа. Кошала се разпада и не би било трудно да… Но конят тръгна на юг. Сега единствената ни надежда е, че ще се насочи на североизток, към Ганг, към републиките от другата страна. Там е истинската опасност.

— Републиките ли?

Варшакара отново показа червените си зъби, този път не с усмивка.

— Има девет републики. От република Шакя в северните планини чак до република Личхави на отсрещния бряг на Ганг срещу Магадха. И деветте ги обединява непоколебимата им омраза към Магадха.

— Как може девет малки републики да представляват някаква заплаха за едно голямо царство?

— Защото точно в този момент те правят Федерация, която ще е силна колкото Магадха. Миналата година избраха обща сангха.

Предполагам, че „народно събрание“ е най-добрият превод на тази дума. Но докато за атинското събрание е прието да се смята, че в него имат свободен достъп както благородниците, така и простолюдието, сангхата на индийските републики се състои от представители на всяка от деветте държави. Накрая само пет републики се присъединиха към федерацията — държавите най-близо до Магадха, които, естествено, най-много се страхуваха от цар Бимбисара и неговия дворцов управител. И имаха пълно основание да се страхуват. Съотношението между тези републики и Магадха е подобно на съотношението между йонийските гръцки градове и Персия. Единствената разлика е, че по времето на Дарий гръцките градове в Мала Азия не бяха републики, а тирании.

Въпреки това намерих аналогията за подходяща. И я направих.

— Нашият опит показва, че никоя република не може да издържи пред една силна монархия. Например гърците…

Все едно, че говорех за жителите на Луната. Варша-кара имаше ясна представа за Персия и къде се намира тя, знаеше нещо за Вавилон и Египет, но извън това западът не съществуваше за него.

Опитах се да му обясня, че е невъзможно двама гърци да постигнат съгласие за обща политика помежду си дори и за кратко време. По тази причина тях или ги побеждават добре организирани армии отвън, или ги разкъсват демократически фракции отвътре.

Варшакара разбра достатъчно от разказа ми, защото намери за нужно да уточни индийската дума за „република“.

— Тук страните не се управляват от народно събрание. Този вид управление е бил изоставен много преди нашето нашествие. Не, републиките се управляват от събрания или съвети, в които влизат главите на благородните фамилии. Това, което ние наричаме република, всъщност е… — Варшакара употреби индийската дума за олигархия.

По-късно научих, че древните племенни събрания, за които спомена, не са доарийски, а били много важна част от арийската племенна структура. Тези събрания свободно избирали водачите си. Но постепенно отслабнали и отмрели, както се случва навсякъде, а на тяхно място се появила наследствената монархия, пак както се случва навсякъде.

— Прав си, че няма защо да се страхуваме от тези републики поотделно. Но Федерацията представлява истинска заплаха. Та нали само Ганг ни дели от южната им граница!

— А какво ще кажеш за Кошала?

Макар и до днес да се чувствувам несигурен в знанията си по индийска география, още тогава с относителна точност мислено бях начертал разположението на този край. Във въображението си виждах високите планини на север. Смятат ги за най-високите в света, сякаш някой ти е измерил или пък е видял всички останали върхове по тази огромна земя. Но Хималаите са несъмнено величествени. Особено когато ги гледаш от ниската, хоризонтална Гангска равнина. Тези планини са домът на арийските богове и което е по-важно, от тях извира Ганг. Деветте малки републики се намират в подножието на Хималаите. Разположени са в плодородна долина между река Рапти на запад и покритите с гъсти гори хималайски хълмове на изток. Някъде в центъра на тази земя тече река Гандак — приток на Ганг и северна граница на Магадха. Най-важният от индийските търговски пътища започва в далекоизточното пристанище Тамралипти, пресича републиките и продължава към Таксила и Персия. Магадха винаги е отправяла хищен поглед към този търговски път.

На запад от републиките се намираше Кошала, една невероятно богата и гъсто населена страна. За нещастие Пасенади бе слаб цар. Не бе способен да поддържа реда. Много от собствените му градове не му плащаха данъци, защото управителите им често въставаха против него. Но въпреки всичко в онези дни и арийците, и дравидите признаваха, че никой град в света не може да се сравни с Шравасти, столицата на Кошала. Благодарение на богатството, натрупано в миналото, и на факта, че цар Пасенади бе високоцивилизован човек, Шравасти бе пленително място, както ми предстоеше да се убедя. Известно време моят дом бе там. И синовете ми, ако са живи, са там.

— Кошала представлява опасност за нас. — За Варшакара, от когото всички трепереха, целият свят бе опасно място. — Естествено, нашата политика е да подкрепяме Кошала срещу Федерацията. Но в последна сметка държавническото изкуство се състои в това да владееш концентричните окръжности. — Индийците са разработили сложни правила дори и за отношенията между суверенни държави. — Съседът винаги ти е враг. Такава е природата на нещата. Ето защо трябва да търсиш съюзничество със страните, граничещи с непосредствените ти съседи, следващата концентрична окръжност. Затова се обръщаме към Гандхара…

— И към Персия.

— И към Персия. — Удостоен бях отново да зърна яркочервените му зъби. — Имаме агенти, или доброжелатели, навсякъде. Но Федерацията е много по-обиграна от нас. Няма кътче от Магадха, където да не са проникнали.

— Шпиони ли имаш предвид?

— По-лошо. По-лошо! Но ти знаеш. Вече си имал взе-мане-даване с нашите врагове, Господарю посланик.

Сърцето ми прескочи един удар.

— Още не ми се е случвало съзнателно да имам взе-мане-даване с враговете на Магадха, Господарю дворцов управител.

— О, сигурен съм, че не си знаел какви са. Но независимо от това си бил с нашите врагове. А те са по-лоши от шпионите, защото целта им е да отслабят мощта ни със зловредни идеи, точно както са отслабили мощта на Кошала.

Разбрах за какво става дума.

— Имаш предвид джайнистите, нали?

— И будистите. И последователите на Госала. Сигурно си забелязал, че тъй нареченият Махавира и тьй нареченият Буда не са арийци, И което е най-лошо, и двамата са родени в републиките.

— Мислех, че вашият цар е покровител на Буда…

Варшакара се изсекна с два пръста. Общо взето, индийците имат изискано държане, също като нас. Като изключим факта, че се секнат и уринират на публично място.

— Разбира се, нашата политика е да оставим тези хора да се движат свободно, като, естествено, ги следим внимателно. Предполагам, че царят ни скоро ще разбере точно какво представляват. Те са врагове на Магадха.

Спомних си Госала и кълбото му, Махавира и пълната му отчужденост от заобикалящия го свят.

— Не мога да повярвам, че тези… аскети проявяват и най-малък интерес към възхода или упадъка на някое царство.

— Преструват се, че е така. Но ако не бяха джайнистите, днес Варанаси щеше да бъде наш.

Дъвченето на късчета бетел в последна сметка разстройва сетивата почти така, както и хаомата. Ако се пие прекалено често, хаомата разрушава преградата между съновиденията и будното състояние. Тъкмо по тази причина Зороастър наложи строги правила за употребата й. Дъвченето на бетел оказва с течение на времето същия ефект и онази вечер прецених, че умът на Варшакара е застрашително разстроен. Казвам „застрашително“, защото, колкото и изопачено да виждаше действителността, той винаги съумяваше да се изрази по най-убедителен начин.

— Когато влязъл в Еленовия парк, конят целеустремено тръгнал към вратата на града. Знам това със сигурност. Имах там мои хора. Изведнъж към вратата се втурнали двама джайнисти „в небесни одежди“. Конят се стъписал и се втурнал в обратна посока.

— Не допускаш ли, че появяването им е било случайност?

— Случайност ли? Не. Федерацията не желае Варанаси да бъде в наши ръце. А Махавира е роден в столицата на република Личхави. Е, ще имаме и други възможности. Особено сега, когато се сдобихме с нов и скъпоценен съюзник в лицето на Персия.

Пихме за съюза.

Надявах се, че хората на Варшакара не са го осведомили колко старателно географите от свитата ми карто-графират Гангската равнина. Не мечтаех за нищо друго освен за завладяването на Индия. Мечтаех за крави! Бях убеден, че персийската армия ще завладее Таксила. Щом си осигури тази северна база, ще връхлети върху равнината. Кошала няма да окаже съпротива. Но Магадха ще се бие. Представях си как ще се изправим пред слонове със страховити брони. Питах се само дали персийската конница няма да изпадне в паника. Но и това не бе от голямо значение: Сигурен бях, че по един или друг начин Дарий ще победи. Винаги побеждаваше.

Докато разговаряхме за шпионите и враговете на Магадха, опитвах се да разбера дали Варшакара съзнава, че именно аз съм главният агент на най-големия им враг. Мисля, че съзнаваше. В никакъв случай не бе глупав.

Там, където е Раджагриха, от незапомнени времена е имало селище. Причината за това са петте защитени възвишения на около двадесет мили южно от Ганг, които представляват естествена крепост. Но скоро след възцаряването на Бимбисара градът започнал да се разраства и царят издигнал здрави стени от грубо изсечени камъни, за да огради и защити не само новопостроения град, но и обработваемата земя, градините, парковете, езерата. Така че в случай на обсада зад стените има достатъчно храна и вода. В началото това ме безпокоеше. Но после Ка-рака отбеляза, че една столица винаги се предава, ако останалата част от страната е откъсната от нея — като тяло, на което е отсечена главата.

Когато приближихме Раджагриха, слънцето залязваше и в здрача стените приличаха на естествени скали, осеяни на равно разстояние с несръчно изградени наблюдателни кули. Индия е толкова богата на дървен материал и кал, че камъкът рядко се използува в строителството и в страната има малко добри зидари. Важните сгради се строят или от дърво, или от дърво и кал.

Когато влязохме в града, небето бе все още обляно в светлина. В наша чест изсвириха рогове и простолюдието се насъбра, както става винаги когато се появят важни особи, да не говорим за слонове.

Построеният от Бимбисара град имаше почти същото правилно разположение на улиците, на което толкова се бях възхищавал във Вавилон и в изоставения град на харапите. Дългите прави улици са разположени успоредно една на друга — всяка започва при една от градските врати и завършва на централния площад. Там се издига огромна постройка, където срещу заплащане пътниците могат да получат подслон и храна.

Точно зад новия град се намират петте хълма — стражи, и старият град, който представлява хаос от тесни улички и пътеки, много подобен на Сарди и Суза.

Често спорехме с архитекта на мисията дали първите построени от човека градове са имали пресичащи се под прав ъгъл улици. Той мислеше, че първите градове са били просто разраснали се села, като Сарди, Суза, Екбатана или Варанаси. По-късно, когато някой цар основавал нов град или престроявал стария, той в повечето случаи прибягвал до правилно разположение на улиците. Не бях съгласен. Мисля, че най-ранните градове са имали правилно разположение на улиците. С течение на времето, когато тези градове започнали да западат, големите булеварди се разпокъсали и между новопостроените сгради изниквали криволичещи улички, безредно пръснати сред развалините на предшествениците си. Никога няма да узнаем отговора.

Новата част на Раджагриха е внушителна. Има много пететажни къщи и всички са добре построени. Царят бе въвел строителни норми, които се спазваха стриктно. Всъщност царските заповеди изобщо се спазваха стриктно, защото благодарение на Варшакара тайната служба в Магадха действуваше безотказно. Нямаше нищо, което царят да не знае — ако не царят, то поне дворцовият управител.

Възкачен на слона, можех да поглеждам в прозорците на вторите етажи, където иззад изящно изработени дървени решетки жените наблюдаваха живота в града. На много покриви бяха издигнати красиви прохладни беседки, където собствениците прекарваха горещите нощи.

Повечето прозорци на горните етажи имаха балкони, отрупани с цъфтящи храсти в саксии. Като минавахме покрай тях, мъже и жени хвърляха цветя по пътя ни.

Въздухът бе наситен с онези миризми, които винаги ми напомнят за Индия: цъфтящ жасмин, гранясало гхи, санталово дърво и, разбира се, дъх на гнило, който се излъчваше не само от органичната материя, но и от самия град. Дървените постройки имат кратък живот в страни, където дъждът се излива като из ведро.

Царският дворец е разположен в центъра на голям площад с неправилна форма, на който няма никакви па-метници. Това сигурно се дължеше на факта, че градът е — или поне беше — много млад. Чудно защо в Раджагриха няма аркади, като се има предвид, че при онзи климат човек е изложен или на проливен дъжд, или на изгарящо слънце и аркадата е необходимост. И все пак тя е непозната в Магадха. Местните жители са свикнали да правят сделките си или под навеси по булевардите, или направо под лъчите на палещото слънце. Повечето жители на града са тъмнокожи. Има и хора със синьочерна кожа.

Като изключим тухлената основа, четириетажният дворец на цар Бимбисара е направен от дърво. Но за разлика от Мидийския дворец в Екбатана, изграден доста еднообразно от кедрово дърво, изящната постройка на Бимбисара е от най-различни видове гладко полирано дърво, включително абанос, тик и калабур, а стените на много от залите са инкрустирани със седеф или покрити с плочки от гравирана слонова кост. Всяко крило на двореца има своя характерна миризма, дължаща се на грижливо подбраното ароматично дърво, съчетано с благовония и цъфтящи растения. Благодарение на високите, заоблени сводове на таваните вътрешността на двореца е относително прохладна дори и през най-горещите дни.

Дворецът е построен около четири вътрешни двора. Два от тях принадлежат на жените от харема, а един се използува от придворните. Частният двор на царя е пълен с дървета, цветя и фонтани. Освен прозорците на царските покои, всички други прозорци, които гледат към него, са запечатани, затова никой не може да следи царя, докато той се разхожда из градината си. Всъщност така е само на теория. Скоро разбрах, че тайната служба, чието предназначение бе да бди в качеството си на „царско око“, си е осигурила всевъзможни тайни дупки, през които не изпуска от очи и самия цар. Никога не съм попадал в толкова изтерзан от интриги двор, а бях в Суза с Ксеркс до последния му ден.

Настаниха ни с Карака на втория етаж, в така наречените „княжески покои“. Твърдеше се, че това е голяма чест. Имахме апартамент от шест стаи, от едната страна с изглед към вътрешния двор на благородниците, а от другата към градския площад. Останалите членове на мисията бяха настанени в съседни къщи.

Предупредих главните си агенти, че страната гъмжи от шпиони и че всичко, което говорят помежду си, по вся-ка вероятност се подслушва. Обясних им също никога да не разчитат на това, че подслушвачът не знае персийски. Същевременно трябваше да узнаят каква е действителната военна мощ на Магадха. Казвам действителната мощ, защото досега не съм виждал държава, която да не преувеличава военната си сила, и то до такава степен, че с времето започва да си вярва и успява да излъже и себе си.

Ето тук, в Атина, не е минал ден да не чуя как две-три хиляди гърци (или може би двеста-триста?) победили два-тримилионната персийска армия и флота. Гърците представят тези войни толкова невярно, че накрая объркват и самите себе си. Това е много погрешна политика. Ако не можеш да смяташ добре, не ходи на пазар — а още по-малко на война.

5.

Трябва да кажа, че никога през живота си не съм виждал толкова много гола плът, колкото видях в Индия. Но за разлика от гърците индийците не показват телата си, за да се възбуждат един друг. Правят го просто защото живеят в гореща страна. Облеклото им се състои от две. дрехи. Както мъжете, така и жените носят нещо като пола, стегната в талията по особен начин с колан или пояс. Носят и шал, завързан или закопчан на врата. Щом влязат на закрито, най-често се освобождават от горната дреха. Дворцовото облекло се различава от обикновеното по пищността на материята, от която е изработено.

За дворцовите дами е съвсем естествено да показват пред хора от своята среда гърди с боядисани зърна, обезкосмени подмишници, украсени със скъпоценни камъни пъпове. Ако не са прекалено дебели, те понякога са необикновено красиви. Имат хубава кожа, която блести от ароматизирани помади.

Както жените, така и мъжете гримират лицата си. Очите им са грижливо очертани с кол[1] — мидийска мода, възприета от Кир и оттогава следвана от всички царе и по-голямата част от двора. Според теорията на Кир, персите трябва колкото е възможно повече да приличат на богове, особено когато се показват пред своите поданици чужденци. За щастие персите обикновено са по-високи и по-мускулести от другите и така, с гримирани очи и на-червени бузи, те наистина приличат на прекрасни оживели статуи на богове-воини.

[1] Фино стрит черен прах, използуван в Изтока за гримиране на очи (араб.). — Б. пр.

Индийците и индийките не само очертават очите си с кол, но и боядисват устните си рубиненочервени с нещо, което се нарича лак[2]. Няма съмнение, че козметичните средства подобряват външния вид, но е досадно да ги поставяш и махаш. По време на престоя ми в индийските дворове бях принуден да се гримирам или да ме гримират два пъти на ден. Като персиец от по-младото поколение, намирах, че да се придава такава важност на външния вид, е смешно и немъжествено. Освен това омръзва. Все пак има нещо упоително и приятно в самата процедура: красиви момичета те къпят и мажат с масло, а после един възрастен мъж промива очите ти с колирий[3], оцветява брадата ти и в същото време ти разказва клюките на деня. Между другото индийците си пускат само кози бради, според мен, защото страните им не са окосмени

[2] Багрило от червена смола, което се получава от някои дървета в Южна Азия (хинди от санскр.). — Б. пр.

[3] Течност за промиване на очи (гр.). — Б. пр.

Един ден след като ме настаниха в двореца, ме прие цар Бимбисара. Неколкостотин придворни се бяха събрали в дълга зала със сводести прозорци, чиито решетки пречупваха слънчевата светлина така, че тя падаше като пайети на бледозелените плочки, с които бе облицован подът.

Варшакара ме посрещна на врататана тронната зала. Носеше ален тюрбан и прозрачен шал, прихванат с огърлица от необработени рубини. Като на много други затлъстели индийски придворни, гърдите му приличаха на женски. И също като много други индийци носеше обувки с дебели подметки, за да изглежда по-висок.

Очевидно Варшакара доста се бе постарал да ми направи впечатление. Но след Ахеменидския двор, Магад-ханският изглеждаше, меко казано, провинциален. Напомни ми Сарди. Дворцовият управител държеше жезъл от слонова кост. Произнесе кратка реч за мен и придружаващата ме свита от седем перси. Отговорих с няколко думи. После Варшакара ни поведе към висок трон от слонова кост, върху който с кръстосани крака бе седнал Бимбисара, царят на Магадха. Над увитата му със златен тюр-бан глава имаше балдахин от щраусови пера.

Старата царица бе седнала на столче от лявата страна на царя. За разлика от персийките и атинянките жените в Индия имат свободата, в известни граници, да ходят където пожелаят. Например на индийката е позволено да отиде на пазар, придружавана само от стара жена, но това може да стане единствено при изгрев-или залез-слънце, така че продавачът да няма възможност добре да я разгледа. Все пак, колкото и да е парадоксално, пред мъжете от своята каста тя се показва почти гола.

Старата царица имаше много сложна прическа, украсена с перли, нанизани на нещо като сребърен конец, изкусно вплетен в собствената й коса. Носеше мантия от паунови пера. Изглеждаше много изискана, дори интелигентна. Мина ми през ум, че вероятно е индийското съответствие на царица Атоса. Още повече, че бе главната съпруга на Бимбисара, както и сестра на Пасенади Но в един двор, където жените не са напълно отделени и което е по-важно в случая, няма евнуси, властта се упражнява изцяло от царя и съветниците му. Харемът няма почти никакво влияние.

От дясната страна на царя бе принц Аджаташатру. Престолонаследникът бе, разбира се, дебел, което според индийските представи означаваше, че е възхитителен. Имаше лице на огромно бебе, на чиято тройна брадичка бе поникнала хилава брада, боядисана в бледозелено — като сноп трева. Принцът се усмихваше често и очарователно. Меката част на ушите му се бе удължила от тежестта на диамантените обици, а дебелата му талия бе пристегната с широк колан от златни халки. Имаше необикновено мускулести ръце.

Цар Бимбисара бе стар човек с дълга виолетова брада. До края не успях да видя косата му — ако имаше такава, — защото винаги носеше сложно преплетен тюрбан от златна тъкан, който съответствува на персийски ки-дар. Бимбисара бе висок и жилав и си личеше, че на младини е бил физически силен, внушителен мъж.

Тъй като бях сянката, макар и бледа, на Великия цар, не се проснах на земята. Но се поклоних, като опрях коляно в пода. В същото време ескортът ми отваряше сандъците с Дариевите подаръци за Бимбисара. Те съдържаха различни посредствени бижута и няколко изящни килима от Лидия и Мидия.

Когато свърших приветственото си слово, поднесох на Варшакара писмото, което индийският евнух бе написал от името на Дарий. С тържествен жест дворцовият управител го подаде на царя, който дори не го погледна. По-късно ми обясниха, че Бимбисара не знае да чете. Затова пък говореше много добре, като си служеше на със стария арийски език на двора, а със съвременната реч.

— Приветствуваме те все едно, че си нашият брат Дарий, чиито подвизи са ни известни дори на такова голямо разстояние.

Гласът на Бимбисара бе твърд като на кавалерийски офицер. Говореше делово. Никога не се колебаеше в избора на точната дума.

— Радваме се, че е получил писмото ни. Радваме се, че ни изпраща именно теб, не само свят човек, но и воин.

Всъщност, ако бях индиец, нямаше да се числя към кастата на воините. Щях да бъда брахман. Но с радост приех тази титла от Бимбисара, защото почти без изключение индийските управници са от кастата на воините и постоянно отправят предизвикателства към формално по-висшата каста на брахманите:

— Ще ти покажем онова, което искаш да видиш. Ще разменяме нашето желязо за вашето злато. Ще се отнасяме с вас като с истински братя, все едно, че ни дели само една река, а не целият свят.

И така нататък в същия дух.

Накрая дългият ден завърши с няколко жертвоприношения на арийските богове, които са надарени с магическа сила и тайнствени задължения също тъй щедро,както и с допълнителни ръце и глави.

След това ни поканиха на пир в царските покои, където първото блюдо бе поднесено точно когато изплува пълната луна и за един прекрасен миг застана като златен щит над стръмния, покрит с плочки покрив на двореца.

Вечеряхме на широка веранда с изглед към частните градини на царя. Това бе голяма чест, както побърза да отбележи Варшакара.

— Тук канят само царското семейство и потомствените министри. Царят наистина приема твоя Дарий като по-малък брат.

Проявих необходимата дипломатичност. Не споменах, че много отдавна дванадесетте сатрапии на Дарий са по-богати и по-големи от Магадха. Друг е въпросът, че в нито една от тях няма толкова много желязо и слонове. Ще призная, че си представях как съм сатрап на шестнадесетте индийски царства, а също и на деветте републики! Защо не? Чудех се какво име да дам на сатрапията си. Голяма Индия? Гангските държави? Като всеки млад човек, и аз бленувах за империя! Същевременно ми бе напълно ясно, че онзи, който обедини тези държави в империя, ще стане съперник на Великия цар. В резултат на моята мисия Персия до ден-днешен следва твърда политика да не поз-Еолява на нито една индийска държава да се разрасне дотолкова, че да е в състояние да погълне останалите. В противен случай не е изключено, тъй както Дарий и Ксеркс мечтаеха да завоюват Изтока, един ден и в Индия да се появи някой император, който да отправя завистливи погледи на запад.

По време на моята мисия Бимбисара бе не само най-могъщият цар в цяла Индия, но бе и на път да стане местният господар на всички земи. Като зестра от жена си бе получил значителна част от кошалската област Каси. Тъй като Варанаси е столицата на Каси, той се бе надявал, че жертвоприношението на коня ще му даде повод да присъедини този древен град към територията си. Сега се нуждаеше от нов претекст.

Отпуснал се бях на едно канапе срещу канапето на царя. От двете му страни отново бяха царицата и престолонаследникът. Имаше дворцови дами, които вечеряха заедно с мъжете. Не стига това, ами със съвсем небрежен жест се освобождаваха от горните си дрехи. По-късно научих, че в Индия изкуството да се събличаш на публично място е по-сложно от изкуството да се обличаш. Някои дами бяха боядисали зърната на гърдите си чернени. Други имаха сложни рисунки на коремите си. Отначало помислих, че е татуировка. Но се оказа, че са нарисувани с оцветена санталова паста. Никога не съм бил така поразен.

Друга особеност бе, че вечерята се сервираше от жени. Разбира се, за един персиец е необичайно да не вижда никакви евнуси наоколо си, и все пак трябваше да отида в Индия, за да осъзная до каква степен съм ги приемал за даденост.

Поднесоха ми повече от десет различни видове вина и плодови сокове. Риба, дивеч и зеленчуци се появяваха на равни интервали. Стори ми се, че това продължи цяла вечност. В градината, при светлината на кръглата луна, няколко музиканти свиреха или импровизираха странни монотонни мелодии, съпровождани от неравномерния ритъм на барабана. Индийската музика, подобно на гръцката, е доста особена и трябва време, докато свикнеш с нея. Главният инструмент прилича на лидийската арфа, само че има десет струни. Флейтите и цимбалите също са разпространени.

Докато вечеряха, царските особи почти не говореха. От време на време бащата и синът си разменяха по няколко думи. Царицата седеше безмълвно. Ядеше много, а не бе дебела. Предположих, че е болна от нещо, от което се слабее, и се оказа вярно. Когато я видя за първи път, Карака отбеляза същото.

— Ще умре преди следващите мусони — каза той с увереността на лекар, който не желае да поеме отговорност за състоянието на болния.

Всъщност царицата живя още две години.

До мен бяха настанили една много красива жена. Прическата й трябва да бе висока повече от метър и представляваше фантастична приумица от скъпоценни камъни и коса. Само част от косата й бе нейна собствена. Отметна шала си и видях, че около двете й гърди има венци от яркочервени цветя — наистина изящно нарисувани, Тя бе жена на министъра на войната и мира. Флиртуваше с мен дискретно — несъмнено бе получила такова нареждане.

— Казват, че във вашата страна държат дамите под ключ и никой не ги вижда.

— Освен мъжете им. И евнусите им.

— Какво е евнуси?

Обясних й. Смущаващо е да гледаш как се изчервява една непозната, гола до пъпа жена.

Дамата бе не по-малко смутена от мен.

— Не съм сигурна, че това е подходяща тема за разговор — каза тя и свенливо заговори за друго. — Позволено ни е да вечеряме с мъже от нашата каста. Естествено, жените във всяка къща имат свои стаи и до известна степен са отделени, което е нормално. Разбира се, в миналото на младите мъже и жени е било позволено да се виждат когато поискат. Момичетата дори са участвували в битки. Жените от поколението на баба ми все още са учили поезия, музика и танци, Но днес с това се занимават жени от по-нисшите касти, които задоволяват вкусовете на мъжете. На тях им е позволено да упражняват шестдесет и четири изкуства. Това е ужасно несправедливо, но нали знаете какви са брахманите…

— Те ли постановяват какво да се прави?

— Постановяват и забраняват. Сигурно ще са доволни едва когато затворят и последната жена като джайнистка монахиня.

Странно и приятно изживяване е да разговаряш с интелигентна жена, която не е проститутка. Но докато индийските дворове са пълни с интелигентни жени, извън Индия лично аз съм срещал само три: Елпиника, царица Атоса и Лаида. Фактът, че познавам последните две, е чиста случайност. Ако бях отгледан по обичайния за персийските благородници начин, след навършване на седмата си година нямаше повече да видя нито една от двете.

— Не срещате ли проблеми с…

Исках да кажа с бащинството, което при нас е главната причина за отделяне на жените. Един мъж трябва да знае, че синът му е негов. Ако това се постави под съмнение, застрашени са имоти, да не говорим за царства. Порових се доста в скромния си запас от индийски думи и онова, което ми дойде наум, беше:

— … с ревността? Например когато дамите вечерят с мъжете?

Тя се засмя. Беше жизнерадостна млада жена.

— Та ние се познаваме един друг много добре. А и добре ни пазят. Ако намерят непознат мъж в женските покои на някоя голяма къща, да не говорим за двореца, веднага ще го набучат на кол, което ще е напълно заслужено. Естествено, простолюдието изобщо не ни вижда. Нито пък брахманите — добави тя твърдо. — Тях открито презираме.

— Те са много образовани — казах аз безпристрастно. Съзнавах, че не й правя кой знае какво впечатление въпреки екзотичните си персийски дрехи. При това обилно се потях. И така стана, че преди да настъпи краят на горещия сезон, персийският посланик вече носеше индийски дрехи.

— Женен ли сте? — попита тя.

— Не.

— Вярно ли е, че вие на запад имате много жени?

Кимнах.

— Както и в Индия.

— Но на практика не е така. Наистина царят е принуден да се жени често по политически причини. Но хората от нашата каста рядко се женят повече от веднъж.

— Тогава какви са тези жени в харемите?

— Слугини, робини, конкубини. Идеалът за отношенията между мъжа и жената за нас са Рама и Сита.

Това са имената на героя и героинята от свещената им книга. Рама е герой от рода на Омировия Одисей, само че винаги е честен в отношенията си с другите. Но като Одисей и Пенелопа, Рама и Сита са по природа моногамни и по тази причина мъжете от управляващата каста, общо взето, рядко имат повече от една жена.

След едно чудесно блюдо, приготвено от млад паун, украсен със собствените му пера, цар Бимбисара ми даде знак да го последвам в градината.

Щом слязохме от верандата, слугите вдигнаха масите и гостите се смесиха. Последва чупене на голям брой чинии — шум, към който привикнах в Индия, където слугите са точно толкова несръчни и небрежни, колкото иначе са приятни и интелигентни.

Дори на лунната светлина градината на двореца бе изпъстрена с цветове. Дъх на жасмин изпълваше топлия въздух. По високите дървета пееха нощни птички. Дворецът приличаше на сребърна планина, внимателно изрязана във формата на квадрат. Запечатаните прозорци допринасяха за това чувство.

Бимбисара ме хвана за ръка и ме поведе по една пътека, която под лунните лъчи изглеждаше като от чисто сребро.

— Хубаво е, че си тук.

— За мен е чест…

Старецът ме слушаше, но не ме чуваше — царски навик

— Нетърпелив съм да науча нещо повече за Дарий. Колко войници има той?

Бързината, с която се стигна до неизменния въпрос, ме свари неподготвен.

— За тридесет дни, Господарю, той може да събере армия от един милион.

Това бе горе-долу вярно. Но не уточних, че по-голямата част от този милион ще бъдат безполезни селяци. По онова време армията на Великия цар наброяваше най-много сто хиляди добре обучени войници.

Очевидно Бимбисара раздели наум тази цифра, както е прието, на десет.

— Колко слона има?

— Нито един, Господарю. Но Лидийската конница…

— Няма слонове? Трябва да му изпратя няколко. Имам хиляда.

Мислено разделих на десет.

— На всеки слон — продължи царят — качвам шестима стрелци в метална клетка. Така са защитени, че никой не може да ги убие. Способни, са да изтребят цяла армия.

— Но нали самите слонове могат да бъдат убити?

— И те носят брони. Слоновете са неуязвими.

Бимбисара отправяше предупреждение към Дарий чрез мен.

В средата на градината имаше малка беседка. Бимбисара се излетна на широк диван, а аз седнах на края му. Лунните лъчи проникваха през решетките на прозорците и пръскаха ярка светлина — дори бяха топли. Индия е единствената страна, където при пълнолуние луната излъчва топлина. За щастие от хълмовете на Ра-джагриха вечер винаги подухва ветрец.

— Често идвам тук — каза Бимбисара и прокара пръстите на двете си ръце през парфюмираната си вио-летова брада. — Тук не могат да ни подслушват. Погледни! — Той посочи четирите сводести прозореца, които служеха за стени на беседката. — Никой не може да се приближи, без да го видим.

— Но нали никой не шпионира царя?

— Всички шпионират царя! — Бимбисара се усмихна. На лунната светлина той сякаш целият бе от сребро. — А царят от своя страна шпионира всички. Няма нищо в Магадха или Кошала, за което да не знам.

— А за Персия?

— Ти ще ми бъдеш уши и очи — каза той с учтив жест. — Любопитен сън да узная повече за цар, който в такъв кратък срок може да събере сто хиляди души на бойното поле.

Това бе потвърждение, че наистина е делил на десет. Не го поправих. Започнах да му разказвам за всички земи, които владее Дарий, но той ме прекъсна.

— Дядо ми изпрати послание до Кир, много подобно на онова, което аз изпратих на Дарий. Отговор не последва.

— Може би мисията не е пристигнала.

— Може би. Но след едно поколение армията на Дарий беше при Инд. Дали това не е бил… закъснял отговор, уважаеми посланико?

— Не, разбира се!

Заговорих за любовта на Дарий към мира. За уважението му към Бимбисара. За неприятностите с гърците. Последното бе вярно. Докато аз бърборех, старецът седеше неподвижно на лунната светлина, а полуобърнатото му към мен лице бе застинало в полуусмивка.

Наблизо музикантите продължаваха да свирят. През един от прозорците виждах верандата, където бяхме вечеряли. Танцуваха група голи момичета. С течение на времето станах поклонник на индийските танци. Те са нещо изключително, което не се среща никъде другаде по света. Преди всичко, ако човек не е виждал как танцьорката движи глава напред и назад от неподвижните си рамене, би се заклел, че това е невъзможно. Същевременно тялото изглежда съвсем отделено от главата, а вълнообразните движения на корема и ханша са необик-новено възбуждащи. Много танцьорки стават богати, известни, влиятелни. Една магадханска танцьорка дори успя да натрупа значително състояние, което успя да задържи и управлява, при това без неудобството да е жена или конкубина на някого. Поканата за приемите в нейната къща бе също тъй желана, както и поканата за приемите в къщата на Демокритовата приятелка, проститутката Аспазия.

— Мислиш ли, че желанието на Дарий да ни бъде приятел е достатъчно сериозно, за да ни изпрати войски и да ни помогне Да разбием Федерацията на републиките?

— Сигурен съм, че би го направил.

Развълнувах се. Бимбисара ни откриваше пътя.

Вече се бях сетил как да разгромя слоновете. Те се плашат от мишки. В критичния момент нашите войски ще пуснат хиляда гризачи. Слоновете ще побягнат панически и аз ще стана сатрап на Голяма Индия. Мечтаех за това.

— Може би ще трябва да го посетя — каза Бимбисара и погали брадата си. — Ти трябва да посетиш и нашия скъп брат Пасенади в Кошала.

— Да, Господарю. Великият цар изпраща послание за царя на Кошала.

— Пасенади е добър, но слабоволев човек. Жена му, която ми е сестра, твърди, че един ден той ще изгуби царството си, защото е безразличен към управлението му. Това е тъжно наистина. Когато бях дете, Кошала бе най-великата страна в света. Сега от онова величие е останало само името й. Разкъсвано между високомерието на благородниците и дързостта на крадците, царството се разпада. Според мен това е трагично.

Полуусмивката е разчупи и лицето на Бимбисара грейна. Забелязал съм, че чуждата трагедия има такова въздействие върху принцовете.

— Иска ли цар Пасенади помощ от теб?

— Не. Той не съзнава опасността. Не я съзнава или пък е безразличен към нея. Нали е будист? Всъщност Буда обикновено прекарва дъждовния сезон в Шравасти. След това идва при нас за месец-два. Както знаеш, в Раджагриха има много будистки манастири. За нас той е пресвещен човек.

Не можех да не отбележа контраста между Бимбисара и Дарий. Индийският владетел бе наистина запален от Буда, докато Дарий нямаше никакъв интерес към Зороастър.

— Кой ти направи по-силно впечатление, посланико?

Госала или Махавира?

Не попитах царя откъде знае, че съм се срещал с двамата светци. Бързо възприемам същественото. Ясно, че ме бяха следили от самото ми влизане в Индия.

— И двамата ми направиха силно впечатление — отвърнах му откровено. — Възгледите на Госала ми се сториха малко мрачни. Ако не е възможно да промениш съдбата си, като вършиш добро, тогава защо да не постъпваш колкото може по-лошо?

— Същото му казах и аз. Но той, изглежда, мисли, че да се спазват всички обети е само по себе си хубаво и ако си съумял да ги спазваш добре, това показва, че самият ти си близо до изхода. Той вярва още, че човешкият живот е нещо като езеро: ако не доливаш вода, езерото ще пресъхне. Но отрича идеята, че съдбата, или кар-мата, може да бъде променена чрез добри или лоши дела. Всичко е предопределено. Стигаш до изхода, когато ти дойде редът, не по-рано. Според него боговете и царете на този свят са много далеч от изхода. — Бимбисара изглеждаше тъжен. Мисля, че наистина вярваше в това, което каза. — Боя се, че в следващото си прераждане ще сляза надолу. Има признаци, че ще бъда Мара[1], богът на всичко зло, и то тук, на този свят. Моля се да бъда пощаден. Мъча се да спазвам всички обети. Следвам четирите благородни истини на Буда. Но съдбата си е съдба. Да си бог, е още по-лошо, отколкото да си цар като мен.

[1] Букв. „убиващ“, „унищожител“ (санскр.) — в будистката митология олицетворява злото и всичко, което причинява смъртта на живите същества; създава препятствия за стремящите се към просветление. — Б. пр.

Разбира се, не му противоречих. Но мисълта да бъдеш бог мисе струваше доста противоречива и объркваща. Тъй като боговете не могат да умрат или да престанат да съществуват, преди да е свършил този цикъл на сътворението, как е възможно тогава някой да стане богът, който вече съществува? Веднъж зададох този въпрос на един брахман. Отговорът му отне половин ден. Отдавна съм забравил и двете половини на онзи далечен ден.

— Поразен съм, Господарю, от чувството за време, което имат вашите светци. Измерват съществованията в хиляди.

— В повече от хиляди — отвърна Бимбисара. — Някои брахмани твърдят, че една наистина лоша карма може да бъде отхвърлена от тридесет милиона милиона милиона прераждания, умножени по всички песъчинки в коритото на Ганг.

— Много време.

— Много време — мрачно потвърди Бимбисара. Не бях сигурен дали вярва в това, или не. Имаше навик да повтаря последните думи на събеседника си, след което сменяше темата. — Кой сега е цар на Вавилон?

— Дарий, Господарю.

— Не знаех това. Преди много години търгувахме с Вавилон. Но после много кораби изчезнаха в морето. Нямахме интерес да продължим.

— Дотам има път по суша, Господарю.

— Да. Има път по суша и съкровеното ми желание е този път между нас скоро да бъде утъпкан. Искаш ли да си вземеш жена?

Бях толкова изненадан, че не можах да отговоря. Царят повтори въпроса си.

— Тъй като се надяваме, че гледаш на Раджагриха като на свое родно място — продължи той, — ще ни бъде приятно, ако се ожениш за някоя от нашите жени, както аз ще се оженя за една от дъщерите на Великия цар, а той за една от моите.

— Мисля, че не съм заслужил такава чест — отвърнах аз. — Но ще бъда много щастлив, Господарю.

— Добре. Ще уредя всичко. Имаш ли други жени?

— Не, Господарю.

— Добре. Защото някои брахмани имат глупаво становище по въпроса за броя на жените, които човек може да има, макар и религията ни да е благосклонна в това отношение.

Бимбисара стана. Аудиенцията бе свършила.

Докато вървяхме в ухаещия сребрист въздух към верандата, за миг наистина изпитах чувството, че Раджагриха е родният ми град.

6.

Ожених се в края на седмицата, през която се извърши жертвоприношението на коня. Двете церемонии се състояха късно през зимата — чудесен краткотраен сезон, съответствуващ на ранното лято в Екбатана.

За разлика от моята женитба, жертвоприношението на коня не бе така успешно. Конят броди цяла година и все пак успя да избегне земите и на Републиканската федерация, и на Кошала. Носеше се слух, че по едно време отчаяният Варшакара се опитал да подгони животното към ферибота, който щял да го отведе през Ганг в Личхавската република. Нов последния момент конят се подплашил. И не прекосил Ганг.

С почти човешко упорство през цялото си едногодишно скитане жребецът строго се придържаше към границите на Магадха. За Бимбисара това бе лошо предзнаменование. От друга страна, конят не бе заловен от неприятеля, което пък е добро предзнаменование. В края на краищата върнаха жребеца в Раджагриха, за да бъде принесен в жертва след тридневни празници.

Жертвоприношението на коня е най-необикновеното нещо, което съм виждал. Не е ясно какъв е произходът на този обред. Брахманите са единодушни, че е арийски, по простата причина, че конят не е бил познат в тази част на света преди нашествието на светлокожите племена от север. Но това е единственото, за което са единодушни. Голяма част от церемонията се извършва на толкова стар език, че дори жреците, които изпълняват свещените химни, припяват думите, без да имат представа за значението им. По това си приличат с магите — последователи на Лъжата. Но видните брахмани в двореца не пропуснаха да ме разпитат за онези персийски жертвоприношения, които напомнят техните. Обясних им, че в Персия последователите на Лъжата все още принасят коня в жертва на бога-слънце. Не можах да им кажа нищо повече, тъй като знам за произхода на нашите жертвоприношения точно толкова, колкото и те за произхода на своите.

За индийския владетел жертвоприношението на коня е най-важно от всичко. Първо, то представлява подновяване на царската му власт. Второ, ако успее да разшири царството, което е наследил, ще се прослави като велик цар, или махараджа — титла, която някои амбициозни индийци искат да представят като равностойна на титлата на Великия цар. Тактично се опитах да им обясня, че махараджата е по-близо до египетския фараон или до вавилонския цар, две принадлежащи на Дарий титли.

Жертвоприношението на коня се извърши на мястото, където се устройват панаири, близо до градските стени. В центъра бе построена четириетажна златна кула. Пред кулата бяха забити триста пилона така, че образуваха квадрат. Този ден нямаше никакъв вятър и ярките знамена висяха вяло на прътовете си.

Брахманите вързаха упоения и послушен жребец за един от пилоните и по едно животно или птица за всеки от останалите пилони. Коне, крави, гъски, маймуни и дори тежко дишащи делфини щяха да бъдат принесени в жертва този ден. В същото време свиреха музиканти.

Жонгльори и акробати изпълняваха номера. Сякаш целият град се бе стекъл на това място.

Стоях пред вратата на кулата, заобиколен от придворни. Царското семейство бе вътре и се приготвяше за ритуала.

Точно по пладне царят и петте му жени излязоха от кулата. Всички бяха облечени в бяло. Не се чуваше никакъв шум освен звуците на вързаните животни и почти човешкия вопъл на делфините.

Сам върховният жрец развърза жребеца и го отведе до царя. После Бимбисара и жените му заобиколиха животното. Една мажеше хълбоците му с масло, друга сложи гирлянда на врата му. Наблизо група брахмани изпълняваха някаква сценка, нещо като пародийна сватба, общо взето, правеха много неприлични жестове. Не разбирах езика им.

Настроението бе особено тържествено. Обикновено индийските тълпи са шумни и весели. Но в този ден си-гурно бяха омаяни от вълшебството на предстоящото събитие, което рядко се случва повече от веднъж през всяко царуване, въпреки поверието, че първият земен цар, който извърши това жертвоприношение сто пъти, ще свали бог Индра и ще заеме мястото му на небето.

Не мога да си представя нещо по-отегчително от безкрайно дълга церемония, изпълнявана на чужд език и посветена на бог или богове, които човек не признава.

Но към края на пародийната сценка церемонията започна да става много любопитна. Върнаха коня на мястото, където го бяха вързали в началото. Върховният жрец покри муцуната му с кърпа. После бавно го удуши. Жребецът се строполи в прахта и няколко минути краката му потрепваха в агонията на смъртта. После старата царица се приближи до трупа. Тълпата притаи дъх. Царицата внимателно легна до тялото на коня и върховният жрец ги покри с копринено покривало.

Щом изчезнаха от погледа ни, жрецът произнесе с висок, ясен глас:

— В небесата сте покрити и двамата. И нека плодовитият жребец, дарителят на семето, да го посее вътре.

Нужно ми бе известно време, за да разбера какво става. Мислех, че след обредите на Ищар във Вавилон нищо не може да ме изненада или потресе. Оказа се, че не е така. Под коприненото покривало старата царица трябваше да сложи в себе си члена на мъртвия жребец.

Ритуалният диалог беше тайнствен и неприличен. Започна със смразяващия вик на старата царица:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска. Бедното конче спи. Никой не ме иска, мен, това прелестно малко създание, облечено от глава до пети в одежди от листа и кора на пампилово дърво.

Върховният жрец извика:

— Ще възбудя създателя! И ти трябва да го възбудиш!

Старата царица продължаваше да говори на мъртвия жребец:

— Хайде, пусни семето си дълбоко в тази, която е разтворила утробата си за теб. О, символ на мъжествеността, задвижи органа, който е за жената създател на живота, който влиза в нея бързо в тъмнината, като таен любовник.

Последва дълго гърчене под покривалото. После старата царица отново извика:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска! Това бе последвано от неприлични движения, разменени настрани между върховния жрец и една жена.

— Бедното малко пиленце е толкова възбудено и гладно. — Той посочи слабините й. — Виж как иска да го нахранят.

— Там се вие той, голям колкото езика ти. — Жената посочи половия орган на жреца. — Замълчи, жрецо!

През цялото време старата царица не преставаше да вие:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска!

Върховният жрец и другите жени на царя си разменяха някакви неприлични изрази. Самият цар не промълви нито дума. Накрая каквото трябваше да се върши, се извърши. Вероятно старата царица по някакъв начин бе успяла да вкара члена на жребеца във влагалището си. Покривалото бе вдигнато. Царските жени в един глас изпяха химн за летящия небесен кон. Донесоха им легени и те измиха лицата и ръцете си според ритуала, като пееха химн за водата. След това заклаха всички животни и птици и запалиха огньове.

Старата царица седеше на стол до мъртвия жребец и гледаше как четирима брахмани сръчно режат животното на парчета. Върховният жрец лично сготви кокалите. Докато мозъкът цвърчеше в огъня, цар Бимбисара вдъхваше от парата. Така бе пречистен от грехове. След това шестнадесет жреци изпекоха по едно парче от коня, а когато и това свърши, народът нададе гръмки викове. Бимбисара бе станал световен монарх.

Слушал съм за най-различни култове, свързани с продължаването на рода из диви страни като Лидия и Тракия, но жертвоприношението на коня е най-чудатият и според брахманите най-старият сред тях. Смята се, че церемонията е започнала като средство да се осигури плодовитостта на царя и жените му. Но това ще си остане предположение, тъй като няма жив човек, който да разбира всички онези химни, зубрени и повтаряни от брахманите през последните две хиляди години. Знам само, че церемонията представлява ужасяваща гледка. Имаш чувството, че внезапно си се върнал във времето преди сътворението на света.

Танците и веселието продължиха цяла нощ. Призори царското семейство се оттегли в своята златна кула. Както повечето присъствуващи на жертвоприношението, и аз спах на открито.

На другия ден ми съобщиха, че ще се оженя за дъщерята на цар Аджаташатру. Това бе голяма чест, както не пропускаха случай да ми напомнят. Преди всичко, като наместник на Великия цар, бях приет за член на воинската каста. Но понеже не бях Великият цар, не можех да се оженя за дъщеря на цар Бимбисара. Все пак стоях достатъчно високо, за да взема една от двадесет и трите дъщери на принц Аджаташатру.

В началото се страхувах, че ще бъде цитиран някакъв древен ведически закон, който ще ме задължи да откупя жена си от семейството й. Но се оказа, че древният веди-чески закон предвижда точно обратното. Платиха ми, и то доста добре, за да приема дванадесетгодишната Ам-балика. Любещият й баща ме излъга, че още нямала менструация. Индийците смятат това за особено важна по-дробност, като изхождат от убедителния довод, че е малко вероятно едно узряло момиче да остане дълго време девствено при този климат и в този двор.

Макар че началните преговори се извършиха съвсем официално между Варшакара, като представител на царското семейство, и Карака, като мой представител, до окончателното споразумение се стигна по много приятелски, дори очарователен начин между нас двамата с Аджаташатру в „Петте хълма“ — най-големия от многобройните игрални домове в столицата.

Индийците са страстни играчи. И неразумни играчи. Могат да проиграят цяло състояние с хвърлянето на един зар или със залагането на едно число. През царуването на Бимбисара всички подобни заведения бяха строго контролирани от държавата. От разиграваните суми се удържаха пет процента за издръжка на дома. На играчите не бе позволено да използуват собствени зарове, затова държавата печелеше добре и от даването на зарове под наем. Тъй като самият игрален дом в крайна сметка никога не губи (дали защото заровете са фалшиви и игрите тайно нагласени, или защото законът на големите числа действува в полза на игралния дом), данъците, които получава царят, са толкова огромни, че истинската сума е една от най-строго пазените тайни в Магадха. Поне моите хора така и не успяха да се доберат до нея.

Макар че самият цар Бимбисара ненавиждаше хазарта и се стремеше да не го допуска в двора, наследникът му бе редовен посетител на „Петте хълма“, най-елегантното от игралните заведения в столицата. Носеха се слухове, че собственик на заведението е самият Аджаташатру и че той най-безсрамно мами правителството с процента от печалбите, който му се полага.

Моят бъдещ тъст бе само няколко години по-възрастен от мен. От самото начало станахме приятели. Когато желаеше да е обаятелен, той нямаше равен на себе си. Онази вечер в „Петте хълма“ Аджаташатру се представи пред мен в целия си чар, дори бе боядисал зърната на гърдите си червени — нещо, което дворцовите контета правят само на празници.

Хванати под ръка, двамата влязохме в централната зала — дълго, тясно помещение с игрални маси от двете страни. В една ниша със завеси в дъното на залата имаше дивани, покрити с китайска коприна. Там принцът се забавляваше, без да го виждат, а той можеше да следи какво става отвън през няколко дупки, изрязани в прашните пердета.

Забелязах, че докато управителят на заведението ни водеше към нишата, никой от играчите не погледна принца.

— Както забелязваш — прошепна Аджаташатру, чийто дъх бе силно парфюмиран, — аз съм невидим.

Предположих, че се смята за неприлично да погледнеш принца, докато се весели сред обикновените хора. По-късно узнах, че това е далеч по-тежко прегрешение. Последиците за онзи, който се осмели да обърне очи към забавляващия се принц, са фатални.

Щом двамата заехме местата си на диваните, спуснаха завесите. Започнаха да ни поднасят различни силни вина в сребърни гарафи. Обслужваха ни момиченца, почти деца. Едно от тях дори не бе влязло в пубертета. То действуваше особено възбуждащо на принца, който разговаряше с мен и в същото време го галеше, тъй както някой маг би погалил куче, докато сериозно обсъжда правилното приготовление на хаомата или сътворението на света.

— Ти ще ми донесеш радост и щастие.

Принцът се усмихна. За разлика от дворцовия управител той поддържаше зъбите си чисти с някаква козметична дъвка, която събира полепналите по тях остатъци от храна. Седях много близо до него и можех да видя, че цялото му тяло е избръснато и обезкосмено. Ако не бяха мускулестите му ръце, щях да помисля, че съм седнал до бъдещата си тъща.

— Ти ми оказа чест, която не може да се измери в злато и сребро. Моят господар, Великият цар, ще бъде доволен.

— Трябва да го поканим в Магадха. Не за сватбата, разбира се — бързо добави Аджаташатру.

През цялото време допусках, че тайната служба в Раджагриха малко или повече съзнава какви са намеренията на Персия. Все пак съм убеден, че в тогавашната си шпионска дейност самите ние проявихме забележителна ловкост. Петимата мъже, на които бях възложил да определят военната мощ на Магадха, не записаха нито дума. Всеки трябваше да наизусти едни и същи факти, като се разчиташе, че поне един от тях ще се върне жив в Суза.

Когато разговаряхме за търговски пътища, за произ-водство и суровини, взаимоотношенията ни бяха напълно открити и скоро получихме добра представа за богатството на страната. Голяма част от приходите на царството идваха от данъците, налагани на минаващите през Магадха кервани. Особено доходна бе прочутата пътека от югоизток към северозапад — не употребявам думата „път“, защото тя просто е неподходяща, когато става дума за Индия.

Държавата имаше монопол върху производството на текстил и оръжия. Управителят по текстила цели три дни ме развежда из различните работилници, където жени предяха и тъчаха от зори до мрак. Износът на памучни тъкани е основен източник на доходи за царя на Магадха. Макар да не ми показаха складовете за оръжие, моите хора успяха да се доберат до някои тайни. Останаха изненадани от несъвършените методи за обработка на желязо, но бяха поразени от начина, по който се сглобяват оръжията и селскостопанските сечива.

Една група работници произвежда, да речем, дръжката на мотиката. След това друга група излива във форми разтопения метал за металната й част. Трета група сглобява металната част и дръжката, а четвърта се занимава с товаренето на готовата продукция в каруци. Бързината, с която се произвежда и превозва голямо количество мотики, заслужава възхищение.

За нещастие не успях да събудя интерес към тези неща у никого в Суза. От една страна, персийските благородници презират търговията. От друга страна, понеже самият аз принадлежах към двора, нямах възможност да се запозная с онзи род хора, които желаят да произвеждат предмети в големи количества.

— Ще видиш, че моето момиче е истинско съкровище. Ще ти бъде предана, като Сита на Рама.

Това е традиционен израз.

— Повече от достатъчно е за мен, че е твоя дъщеря.

— От всички мои рожби тя ми е най-свидна.

Сълзи покапаха от блестящите, промити с колирий очи. Всъщност, както по-късно ми обясни Амбалика, баща й изобщо не си направил труда на научи името на нито една от дъщерите си. Интересували го само синовете му.

— Изпитвах ужас от него — ми каза Амбалика. — Всички ние изпитвахме ужас от него. Всъщност никога не бе говорил с мен до момента, в който ми заяви, че ще се омъжа за персийски благородник. Попитах къде се намира Персия, а той отговори, че не е моя работа.

— Добре ще е да се запознаеш и с дядото на скъпата ми рожба, принц Джета. Той също е родственик на скъпия ми чичо, царя на Кошала. Ние сме прекрасно и щастливо семейство. Винаги съм казвал, че единственото, което ни разделя, е Ганг. — После пухкавото му лице се сгърчи в гримаса. — И Федерацията. О, скъпи мой, ти трябва да ни дадеш своя премъдър съвет.

Яката му ръка остана за миг неподвижна върху моята. Пръстите му излъчваха топлина. Палмовото вино, което пиехме, е прочуто с това, че загрява плътта и в същото време разстройва сетивата.

— Ние сме по-силни. Но те са по-хитри. Джайнист-ките и будистките манастири са пълни с агенти на републиките. Но понеже баща ми, бог да му даде вечен живот, сам се е посветил на Буда, не можем да направим нищо. По-лошото е, че през последните години републиканските агенти са се промъкнали в гилдите. В момента те държат в ръцете си грънчарската гилда тук в Раджагриха. Имат и двама души в съвета на гилдата на тъкачите. А отгоре на всичко старейшината на обущарската гилда е отявлен републиканец. Бавно ни разяждат отвътре. Кажи, скъпи мой, какво да правим?

— Прочистете гилдите, Господарю-принце. Отстранете републиканците.

— Но, скъпи, ти не познаваш нашия малък свят. Нашите гилди са почти толкова стари и толкова свещени, колкото монархията. Що се отнася до прочистването им… Е, бих искал да ги разбия на парчета. Същото желание има и баща ми, тайно, разбира се. Но те са извънредно силни. Извънредно богати. Дават заеми с безбожни лихви. Имат свои собствени войски…

— Но това е опасно, Господарю-принце. Правото да събира войска трябва да има само владетелят.

Бях поразен, когато узнах, че гилдите в Магадха не само имат надмощие в търговския живот, но поради факта, че работниците от всеки занаят живеят заедно в една част на града, те са като малки държави — всяка гилда има собствено съдилище, хазна, войска.

— Все пак упражняваме известна власт над гилдите. По време на война техните войски автоматично стават част от царската армия. Но когато няма война…

— Те са почти независими, така ли?

— Почти независими са. Разбира се, от тях има и полза. Нито царят, нито тайната полиция биха могли да контролират толкова многобройно население като на-шето, Гилдите поддържат реда. Освен това, когато става въпрос за определяне на цени, те обикновено знаят по-добре от нас какви са изискванията на пазара.

— Но как успявате да ги контролирате? Ако бях старейшината, да речем, на обущарската гилда, щях да искам колкото е възможно по-висока цена за чифт обувки. Дори и да удвоя цената, хората ще са принудени да ми купуват стоката, защото само на моята гилда е позволено да прави обувки.

Принцът се усмихна доста добродушно. Голямото количество вино, което бе изпил, започваше да му действува.

— Все пак единствено ние имаме власт върху живота и смъртта. Рядко използуваме тази власт срещу гилдите, но бихме могли, ако решим, да я използуваме и те го знаят. На практика силата ни се състои в това, че държим в ръцете си суровините. Купуваме ги евтино и ги продаваме с малка печалба. Ето например кравите се колят в определено време на годината. Тогава купуваме всички кожи и ги държим на склад. Когато започнат да не достигат кравешки кожи, продаваме ги на гилдите на разумни цени. А ако някоя гилда се изкуши да продава обувки на неразумни цени, не получава кожи, докато не се вразуми.

Никъде по света не съм виждал монархия, която така изкусно и така интелигентно да е организирала стопанските си дела — да черпи възможно най-големи приходи от населението, като си служи с възможно най-малко насилие.

— Ще започнете ли война с Федерацията? Изглежда, бях много пиян, щом се осмелих да задам на принца въпроса, чийто отговор цяла Индия неспокойно очакваше.

Аджаташатру разтвори ръце с обърнати нагоре длани. Върховете на пръстите му бяха боядисани в червено.

— Войната е последното нещо, което желаем. Но ако жертвоприношението на коня се бе развило по друг начин, поне щяхме да имаме знак от небето, че е време да се бием за оцеляването си. А при сегашното положение… не знам, скъпи мой.

Принцът погали голото десетгодишно момиченце, което лежеше в скута му. То имаше огромни, наблюдателни очи. Предположих, че е агент на тайната служба. В Магадха агентите се вербуват млади, обикновено сред бездомните сираци.

Ако наистина беше агент, тази вечер детето не научи нищо. Принцът бе както винаги дискретен. Макар че неведнъж се напи пред мен до несвяст, нито един път не го чух да каже нещо, което не би желал да се знае от цял свят. Виното го правеше сантиментален, разнежен, объркан. Неговите „скъпи мой“ прииждаха като гръцки фаланги. Горещата му ръка ту стискаше моята, ту любещо ме прегръщаше през рамо. Онази вечер бях много ухажван, прегръщан, наричан „скъпи мой“ и бях приет — повече или по-малко — за член на магадханската царска фамилия, която особено държеше на братовчедите си в Кошала, а от тях я разделяше реката Ганг и… покварената Федерация на републиките. Същата вечер в игралния дом „Петте хълма“ останах с впечатление, че решението за обявяване на война е вече взето.

— Никога не е имало по-славен воин от баща ми. Дори и вашият Велик цар не може да се сравнява с него. Повярвай ми, Бимбисара беше велик цар много преди жертвоприношението на коня. Та нали именно той покори народа на Анга, което ни даде пристанището Чампа, а оттам се контролира цялото движение на кораби по Ганг, чак до морето, което води до Китай.

Аджаташатру зарони сълзи под въздействие на виното.

— Да, именно Бимбисара създаде тази държава, която днес е най-могъщата в света. Той построи хиляди, хиляди, хиляди пътища, хиляди хиляди, хиляди шосета през мочурищата. Той…

Престанах да го слушам. Когато използуват числа, индийците нямат никакво чувство за мярка. Вярно е, че Бимбисара е прокарал множество прашни пътеки, които по време на мусоните потъват в кал, но не бе в състояние да поддържа дори и големия кервански път от Чампа до Таксила. Освен това, колкото и да е странно, в Индия изобщо няма мостове. Индийците, естествено, твърдят, че мостовете били непрактични поради сезонните наводнения, но според мен те просто не са способни да построят какъвто и да било мост, ако ще да е само от вързани с въжета салове. Разбира се, една от най-силните гилди в Магадха е гилдата на лодкарите, а както обичат да казват индийците, гилдите са непобедими.

По-късно същата вечер, когато принцът заспа, е Карака си опитахме късмета на зарове. Щом започнах да губя, престанах да играя. Но Карака не можеше да спре. Накрая му заповядах да напусне дома. Този случай ме накара да осъзная до каква степен страстта към хазарта може да подлуди човека. Тя е като хаомата или плътската страст. Но с времето действието на хаомата и плътската страст отминават, а влечението към хазарта остава.

Трябва да кажа, че се възхитих от начина, по който Бимбисара съумяваше съвсем безболезнено да събира такива големи приходи от хорските пороци. Известно време се мъчих да открия игрален дом в Суза. Но персите нямат склонност към хазарта. Дали защото не са търговци? В дома идваха само гърци. И тъй като гърците неизменно губеха повече пари, отколкото можеха да платят, наложи се да затворим заведението.

7.

Всеки път, когато стигна до заключението, че хората много си приличат, неизменно се сблъсквам с някое съществено различие между човешките раси. Индийците обичат хазарта. Персите — не. Ведическите богове на Индия са зороастрийските дяволи. Защо някои вярват, че космосът е единно, цяло, а други — че се състои от много неща? Или от много неща, събрани в едно? Или от нищо? Кой е създал космоса и от какво? Съществува ли той, или не? Съществувал ли съм самият аз, преди да задам този въпрос на Демокрит? Съществувам ли сега? Съществувал ли съм под друга форма, преди да се родя? Ще се родя ли отново като нещо друго? Ако на земята няма хора, които да наблюдават как расте хвърляната от слънцето сянка, ще съществува ли времето?

Принц Джета изпитваше по-голямо удоволствие дори и от мен да размишлява върху, както той ги наричаше, първичните неща. Беше дошъл от Кошала в Магад-ха, за да присъствува на сватбата на внучката си. При първата ни среща ме покани в къщата си недалеч от града — на север от Раджагриха. Каза ми да отида по пладне. И да не се безпокоя от жегата. През този сезон светските посещения обикновено се правят късно следобед. Но той заяви:

— Там и на обед е прохладно. Ще се почувствуваш като в снежната страна.

Това бе израз, останал от времето на първите ариици. Едва ли в двора на Раджагриха имаше и десет души, които бяха виждали сняг.

Пътувахме с Карака във волска кола с навес. Той току-що се бе върнал от обиколка на железните мини на юг и бе смаян от големината им. Понеже коларят ни бе шпионин, който разбираше персийски, говорехме с недомлъвки. Питаш ме как познавахме кой знае персийски и кой — не. Всички говорещи персийски бяха от северозапад — от Гандхара или долината на Инд. До един бяха по-високи и по-светли от магадханците. А и местният диалект ги затрудняваше не по-малко от нас. В моя чест Варшакара бе докарал стотина от тези хора, за да ни шпионират.

Имението на принц Джета бе оградено със стена от непечени тухли, с една-единствена дървена врата, гледаща към главния път. Както стената, така и вратата бяха съвсем невзрачни и имах чувството, че отиваме на гости в седалището на мелничарската гилда. Но щом прекрачихме прага, дори и антиарийски настроеният Карака се изуми.

В дъното на дълга алея, провираща се между две редици разцъфнали дървета, се виждаше изящна беседка Над високите й сводести прозорци бе опъната тента от бледосиня тъкан, която на пипане бе като коприна, но се оказа нов вид памучен плат.

Уханието на цветя и билки се менеше в различните части на градината. Понеже местността между Ганг и Раджагриха е съвсем равнинна, принц Джета бе разчупил еднообразието на пейзажа, като бе издигнал няколко малки хълмчета и миниатюрни планини. Изкуствените хълмове бяха покрити с цветни лехи и ниски дървета, а миниатюрните планини наподобяваха сивите Хималаи. Гледката бе изумително красива.

В беседката бе тъмно и както ни бе обещал принц Джета, прохладно, защото водни струи периодично освежаваха въздуха, като поръсваха зелените храсти под прозорците. Един от членовете на мисията ми все пак успя да разгадае принципа, на който работеше тази хидравлична система и по-късно я изпробвахме в градините на новия дворец във Вавилон. Но както става с всички нововъведения в този град, тя скоро бе изоставена. Там всичко, появило се след времето на модерниста Навуходоносор, се смята за ексцентрично. Според мен вавилонците са най-консервативните хора в света.

Принц Джета не беше млад човек, но в никакъв случай не беше и стар. В сравнение с повечето магадханци имаше светла кожа, а над очите му се очертаваше онази особена гънка, която отличава обитателите на Хималаите и китайците. Движенията на стройното му тяло бяха учудващо енергични за индийски благородник, особено през летния сезон — без съмнение това се дължеше на живота на прохладен въздух, сред течаща вода, сенчести дървета и вълшебни въртящи се ветрила.

Принц Джета ни поздрави тържествено. След това ми съобщи колко му е приятно, че ще се оженя за внучката му. Бил чувал да се говори, че е бързонога като газела, плодовита като млада, маруля и тъй нататък. Стана ми приятно, задето не се преструваше, че познава детето.

С това приключихме задължителната официална част и ни поднесоха лек, но много вкусен обед.

— Аз не ям месо — каза принц Джета, — но ти, разбира се, стига да искаш, можеш да ядеш.

Отказах с облекчение. През горещите летни дни имах чувството, че като се натъпча с месо, приготвено с гхи, затъпявам като охранен брахман.

Попитах домакина дали се въздържа да яде месо по религиозни причини, Принц Джета направи изискан, самокритичен жест.

— Бих искал да съм истински просветлен. Но не съм. Спазвам обетите доколкото ми е възможно, но възможното за мен никога не е много. Далеч съм от нирваната.

— Може би Премъдрият господ ще сметне тези твои намерения за равностойни на дела — казах аз — Е ще ти позволи да минеш по моста на изкуплението към рая.

Не знам как да си обясня такава нетактичност от моя страна — заговорих за религия в дома на човек, който се е приближил до Буда. Макар да ме бяха възпитавали, че единствената истинска религия на света е нашата и че тя трябва да стигне до всички хора, независимо дали те или техните дяволи желаят това, аз все пак бях царе-дворец и което е по-важно в случая, посланик. Дарий твърдо ми бе заповядал да не отричам другите богове и да не натрапвам Премъдрия господ на чужденците.

Но принц Джета предпочете да отвърне на моята грубост най-любезно:

— Наистина би било много великодушно от страна на вашия Премъдър господ да помогне на човек, толкова недостоен да премине по неговия мост към… към рая.

Общо взето, представата за рая като свят на предците ни е неясна за индоарийците и е изцяло отхвърлена от онези, които са заменили ведическите богове с дългата верига от смърт и прераждания, завършваща или с лично просветление, или защото е свършил един от циклите на света… за да започне отново.

Изоставих темата за Премъдрия господ. За съжаление същото направи и принц Джета. Той заговори за Буда:

— Ще се срещнеш с него, когато ни посетиш в Кошала. Искрено ще съжалявам, ако ни лишиш от огромната радост да ни… как да го кажа? — да ни озариш с присъствието си в Шравасти, защото ти си не само пратеник на Великия цар, но и внук за Зороастър, което е още по-вълнуващо.

Като всички индийци, и принц Джета умееше да плете от думите красиви фрази, подобни на гирлянди от цветя. А аз — като всички персийски царедворци — не му отстъпвах в това изкуство. Но след обеда оставихме цветята да повехнат и подхванахме истински разговор. — Да се поразходим — рече принц Джета и ме хвана под ръка.

Отведе ме до едно изкуствено езеро, заобиколено с тъй умело подредени тръстики и лотоси, сякаш сами бяха поникнали там — човек просто не можеше да повярва, че не стои пред изумително творение на природата. Поради някаква оптическа измама езерото изглеждаше необикновено широко и дълбоко, а в далечния си край завършваше в планинска верига.

Когато стигнахме до водата, принц Джета свали горната си дреха.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Това е едно от първите неща, на които ни учат — отвърнах аз.

Всъщност никога не съм плувал добре. Все пак успявах да следвам принц Джета, който с безупречни движения преплува плиткото езеро до миниатюрната планинска верига отсреща. Пъстроцветни риби се стрелваха между краката ни, а огненочервените птици фламинго ни наблюдаваха от брега. Онзи ден в градината изпитах чувството, че се намирам в рая.

Когато стигнахме на един-два метра от изкуствената скала, принц Джета каза:

— Сега си поеми дъх и се гмурни под планината.

И в миг се устреми надолу като чайка, подгонила някоя риба. Сетне изчезна.

Понеже не знаех как да се гмурна, внимателно потопих главата си във водата и заритах с крака. Помислих си, че ей сега ще се удавя. Но после, за пръв път през живота си, отворих очи под водата и бях смаян от пъстроцветните риби, от полюляващите се зелени водорасли, от веригите на лотосите, издигащи се нагоре. Бях останал съвсем без въздух, когато видях вход към някаква пещера. Със силен тласък на краката успях да вляза в нея и после изскочих на повърхността.

Принц Джета ми помогна да изляза от водата. Върху ситния бял пясък бяха пръснати дивани, маси, столове. Всъщност пясъкът не бе бял, а син. Всичко в пещерата излъчваше ярка синя светлина, сякаш под водата пламтеше огън. Този естествен ефект се получаваше от няколко малки отвора на нивото на езерото. В пещерата влизаше въздух и светлина, но отвън не можеше да се вижда какво става вътре.

— Не може и да се подслушва — заяви моят домакин, като се настани на един диван. — Това е единственото място в Магадха, където Варшакара не може да подслушва.

— Ти ли построи пещерата?

— Аз построих и тази планина. И езерото. И парка. Тогава бях млад, разбира се. Не бях дал обети. Радвах се на всички възможни удоволствия в света, а тази радост причинява болка, не е ли така?

— Но няма съмнение, че често самата радост е по-голяма от болката — отвърнах аз. — Погледни собственото си приятно творение…

— За което ще трябва да заплатя при следващото си появяване като бездомно куче.

Принц Джета се държеше толкова ведро, че не можех да кажа дали се шегува, или не — сигурен признак за високоблагороден произход.

Но можеше да се държи и прямо.

— Разбрах, че си сключил договор с братовчед ми Бимбисара — каза той.

— Подготвяме договор. Персия ще получава желязо, а Магадха — злато. Може би ще трябва да се върна в Суза, преди да съобщя последната дума на Великия цар.

— Разбирам. Кога ще дойдеш в Кошала?

— Нямам представа.

— Тук съм не само за да поема полагащата ми се по старшинство роля в церемонията за сватбата ти с моята внучка, но и да те поканя от името на цар Пасенади да посетиш неговия двор колкото е възможно по-скоро.

Дипломатично замълчах, преди да отвърна на издаващите безпокойство настойчиви думи на домакина си.

— Мислиш ли, че ще има война? — попитах аз след малко.

— Да. И то скоро. Войските се придвижват към реката.

— За да нападнат републиките, така ли?

— Да…

Очите на принц Джета изглеждаха сини като езерото под планината. В действителност на дневна светлина имаха особен цвят или нюанс — бих го нарекъл хималай-ско сиво, тъй като се среща само у жителите на този планински район.

— Какво ще направи Кошала?

— Какво ще направи Персия? — попита на свой ред той.

Не бях подготвен за такъв откровен въпрос.

— От Таксила до Магадха има три хиляди мили — отвърнах аз.

— Чували сме, че армиите на Великия цар пътуват бързо.

— В такъв случай вероятно знаете, че част от армията на Великия цар е заета на запад с гърците, които…

Но не сметнах за нужно да обяснявам какви са гърците на един толкова цивилизован човек като принц Джета. Ако му е било необходимо да научи нещо за тях, щеше да знае. Но както се оказа, не знаеше нищо за Европа.

— Друга част от армията се намира на северната граница. Отблъсква племената.

— Братовчедите ни — побърза да уточни принц Джета и се усмихна.

— Отпреди тридесет-четиридесет поколения назад. Но каквото и да е древното ни родство, сега северните племена са наш общ враг.

— Да, разбира се. Но Великият цар несъмнено държи армия в сатрапията си на река Инд.

— Само за отбрана. Никога няма да я прати в Магадха.

— Сигурен ли си?

— Великият цар владее долината на Инд от едно поколение насам, дори по-малко. Без персийски гарнизон там…

— Разбирам — въздъхна принцът. — Надявах се…

Направи с ръка красив и същевременно напълно неразбираем за мен жест. Но тогава все още не бях научил езика на ръцете, с който индийците често си служат, тъй че успяват да изразят без думи и най-тънките нюанси на мисълта. Това тяхно средство за общуване е произлязла от праисторическите танци.

— Харесва ли ти моят племенник?

— Да, изглежда много изискан и… сантиментален.

— Несъмнено е сантиментален. Когато умря любимата му птичка, плака цяла седмица.

— Но дворцовият управител сигурно никога не плаче!

Сега, помислих си, ще изпробвам дали магадханската тайна служба е успяла да проникне в пещерата на принц Джета.

— Не. Той е твърд човек. Мечтае да присъедини Варанаси към Магадха. Мечтае за разрухата на Кошала.

— Това само мечта ли е?

— Пасенади е светец. Не се интересува от този свят. Самият той е архат. Това означава, че е близо до просветлението, до крайното разпадане на неговия Аз.

— То ли е причината царството му също да е близо до разпадане, да не кажа до просветление?

Принц Джета вдигна рамене.

— Защо трябва царствата да се различават от хората? И те се раждат. Растат. Умират.

— Тогава не би трябвало да те вълнува състоянието на Кошала, пък ако ще и да прилича на гниеш отпреди три месеца човешки труп.

— Напротив, вълнува ме. Вълнува ме. Заради сангхата.

Сангха е думата за орден или община от будисти. Но и думата, и понятието предхождат будизма с векове, а може би с хилядолетия. В републиките сангхата е съветът на всички глави на семейства. В някои републики всеки член на съвета или събранието се нарича раджа, с други думи, цар — хитър начин да се заобиколи монархическото начало. Щом всеки е цар, значи всъщност няма цар. В онези дни нито една република не се управляваше само от един човек.

Тъй като самият Буда бе син на член на съвета в република Шакя, често говорят за него като за царски син. Но баща му е бил просто един от хилядите царе, които са се събирали, за да управляват републиката. Само че, докато републиканската сангха действува при мнозинство от половината си членове плюс един, будистката сангха не може да приеме решение без пълно мнозинство. След смъртта на Буда това правило щеше да причини мно-го неприятности на ордена.

— Страхувате ли се от цар Бимбисара?

— Не. Той е наш приятел.

— А Варшакара?

Случайно, а може би и умишлено, принц Джета нарисува звезда на белия, по-точно, на синия пясък.

— Той е типичен царски управител. За него орденът, всеки орден е опасен.

— Предполагам, че имаш предвид републиканските ордени?

— Точно така. И понеже Бимбисара е стар, а Варшакара е млад, благоразумно е да очакваме най-лошото. — Принц Джета се разсмя. — Виждаш ли защо съм несъ-вършен будист? Трябва да се занимавам с политика, вместо да спазвам обетите.

— А кои обети не спазваш?

По онова време възприемах нещата буквално. Освен това в Индия има хиляда и една религии, които напълно ме бяха объркали. Индийците на пръв поглед приемат всичко, а това е все едно, че не приемат нищо. Всеки път, когато запалвах свещения огън на неогрято от слънцето място, неколцина любопитни брахмани ми прислужваха. Държаха се учтиво и задаваха по няколко любознателни въпроса. Но никога едни и същи хора не идваха повторно. Чудя се как ли би постъпил дядо ми, за да ги спечели за вярата.

— Животът ми е твърде светски — рече принц Джета и хвърли камъче в сияйното синьо езеро пред краката ни.

Миг след това към нас заплува нещо, прилично на стадо делфини. Скоро се оказа, че не са делфини, а млади момичета. Всяко носеше музикален инструмент, увит в непромокаема кожа.

— Помислих си, че може би ще ти е приятно да послушаш музика — каза той. — Проектирах планината и пещерата така, че музиката да се чува най-добре. Боя се, че не владея всичките шестдесет й четири изкуства, но наистина познавам музиката — единственото изкуство, което ми се струва близо до…

Благоразумно се въздържа да направи сравнението, тъй като онова, което имаше предвид, самият той смяташе за несравнимо.

Не бих казал, че концертът ми достави удоволствие, сравняващо се с възторга, който изпитвах от искрящата вода, в чието сияние всичко изглеждаше безплътно като хаомен сън.

Сега се чудя дали и най-дребният детайл от онзи ден не е бил предварително обмислен. Знам само, че много от нещата, които принц Джета ми разказа за Буда, останаха завинаги в паметта ми. Възможно ли е светлината и музиката да се съчетаят така, че да събудят видение, подобно на онова, което се предизвиква от свещената хаома или дори от дяволската сома? Отговорът е известен само на принц Джета, а той отдавна е сменил тялото, което седеше до мен, с… Знам ли в какво се е превърнал? Най-малкото в низш индийски бог, който има — надявам се — само две ръце и му предстои вечно блаженство, преди да настъпи крайното нищо.

Докато музиката свиреше, принц Джета ми разказа за четирите благородни истини на Буда:

— Първата истина е, че животът е страдание. Ако не постигнеш онова, което желаеш, страдаш. Ако го постигнеш, пак страдаш. Между постигането и непостигането на желанията човешкият живот прилича на пращящ огън. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

Винаги казвам „да“, за да науча нещо повече. Истинският словесен жонгльор като Протагор или Сократ би попитал какво се разбира под страдание. Под постигане. Под не-постигане. Ако софистът е достатъчно изкусен, може така да жонглира с думите, че накрая житейските факти да се превърнат в нищо. Намирам, че това е губене на време. Когато съм в синя пещера под изкуствена планина, готов съм поне за момента да приема идеята, че животът е пращящ огън.

— Обичаме насладата, която ни дават петте сетива. И безспорно се опитваме да избегнем болката и страданието. А кое ги причинява? Сетивата, които наливат масло в огъня и го разпалват. Затова втората истина е, че желанието за удоволствие или — още по-лошо — желанието за непреходност в един свят, където всичко непрестанно се изменя, може само още повече да разгори огъня, а това означава, че щом огънят утихне, което е неизбежно, болката и страданието ще станат още по-силни. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

— Тогава е ясно, че страданието няма да престане, докато се подхранва огънят. Затова съгласен ли си, че за да се избегне страданието, човек трябва да престане да подклажда огъня.

— Да, принц. Джета.

— Добре. Това е третата истина. Четвъртата истина показва как огънят може да бъде угасен. Това се постига, като се убие желанието.

Принц Джета замълча. Заслушах се в музиката, която ми се стори по особен начин приятна. Казвам по особен начин, защото още не бях свикнал с индийската музика. Цялото изживяване бе толкова омайващо, че всичко ми доставяше удоволствие — не вярвам някога да съм бил по-далеч от четирите истини на Буда! Сетивата ми не бяха притъпени, нито пък се бях освободил от плена на желанията. Бях съвсем сигурен, че не искам да бъда изгасен.

Изведнъж осъзнах, че четвъртата истина на принц Джета представлява абсолютното нищо, а нищото е само по себе си истина, както биха казали някои атиняни, дори и някои абдерци. Погледнах домакина си. Той се усмихваше. Преди да съм задал въпроса, получих отговор:

— За да угасиш пламъка на това мъчително съществуване, трябва да следваш осмократния път. Това е четвъртата благородна истина.

Рано или късно индийците прибягват до числа. Понеже са особено слаби математици, никога не обръщам внимание на споменатата от индиеца цифра, пък д®ри и тя да е тридесет милиона милиона милиона, умножено по песъчинките в коритото на Ганг.

— Осем ли? — попитах, като се стараех да си дам вид, че това ме интересува. — Доколкото разбрах, истините са само четири.

— Според четирите истини човек трябва да следва осмократния път.

— А какво означава това?

Вниманието ми бе привлечено от една флейтистка.

Тя или свиреше фалшиво, или използуваше някаква хармония, която дотогава не бях чувал.

Отбелязвам за теб, Демокрите, че осмократният път включва: Първо, правилни убеждения. Второ, правилни стремления или цели. Трето, правилни думи. Четвърто, правилни действия. Пето, правилен начин на живот. Шесто, правилно усърдие. Седмо, правилно внимание. Осмо, правилно самовглъбяване.

Накрая принц Джета забеляза, че се отегчавам.

— Тези неща може би ти се струват очевидни…

— Не, не — отвърнах аз учтиво, — но са много общи. В тях няма нищо конкретно, няма точни указания, като, да речем, тези, които Премъдрият господ дал на дядо ми за жертвоприношението на бика.

— Буда принася в жертва не животни, а животното, което носим в себе си.

— Разбирам. Но какво по-точно е… правилен начин на живот?

— Има пет нравствени правила.

— Четири благородни истини, осмократен път, пет нравствени правила… Добре, че числата на Буда не са толкова огромни като на Махавира.

Това бе много грубо от моя страна.

Но принц Джета не се засегна.

— Ние смятаме, че разбиранията на Махавира са доста близки до нашите — отвърна той спокойно. — Но Махавира е само Прекосяващ реката. Буда е прекосил реката. Той е просветлен. Съвършен. Той не съществува.

— Като изключим това, че сега живее в Шравасти.

— Там е само едно тяло. Самият той обаче не е там.

Понеже ти, Демокрите, искаш да узнаеш петте нравствени правила, ще ти ги кажа. Благодарение на онази флейтистка в паметта ми се е запечатала всяка казана от принца дума. Ето петте нравствени правила: Не убивай. Не кради. Не лъжи. Не се напивай. Не се отдавай на плътски удоволствия.

Оспорих последното правило.

— Какво ще стане с човешкия род, ако всеки спазва петте нравствени правила?

— Човешкият род ще престане да съществува, а това в очите на Буда е идеалното положение.

— Въпреки че и Будисткият орден ще престане да съществува, така ли?

— Целта на ордена е сам да се угаси. За нещастие само една нищожна част от човешкия род ще бъде привлечена към ордена, а от нея през хилядолетията само незначителен брой хора ще получат просветление. Няма от какво да се страхуваш, Кир Спитама — добави Принц Джета, вече развеселен. — Човешкият род ще продължи да съществува до завършването на този цикъл.

— Но какъв е смисълът от една религия, която ще привлече само малцина? А от тях, както току-що каза, почти никой няма да постигне крайното състояние на нирвана?

— Буда не се интересува от религията. Той просто помага на онези, които са на брега на реката. Показва им ферибота. Ако достигнат отвъдния бряг, ще открият, че не съществуват нито река, нито ферибот, нито дори два бряга…

— Нито Буда?

— Нито Буда. Огънятще е угасен и сънят за това съществование ще е забравен, а Просветленият ще се събуди.

— Къде?

— Не съм просветлен. Все още съм много близо до този бряг.

Ето какво ми бе съдено да запомня от онзи приказен следобед в пещерата на принц Джета. По-късно, когато видях и чух Буда, получих малко по-ясна представа за учението му, което всъщност не е учение.

Демокрит твърди, че имало прилика между истините на Буда и истините на Питагор. Аз не съм на същото мнение. И Питагор, и Госала, и Махавира, всички вярват в преселението на душите от риба в дърво, в човек и в кой знае какво. Но Буда е безразличен към преселението на душите, защото всъщност не вярва в съществуването. Ние не сме тук, казва той. Не сме и там. Огънят пращи само във въображението ни.

Но човек съществува… Няма абсолютно никакво съмнение, че аз съм един сляп старец, седнал сега в тази студена и ветровита къща в Атина, и че съм на път да оглушея от шума на строежа, който кипи зад дома ни. Няма никакво съмнение, поне за мен, че говоря с младия си родственик от Абдера. Ето защо съществувам, макар че моят огън не гори, а едва-едва тлее.

За Буда съществуването е нещо изцяло мъчително. Колко е прав! И още, от това мъчително съществуване можеш да се освободиш, като се откажеш от всички желания, включително и от желанието да се освободиш от всички желания. Очевидно малцина успяват — поне във вечността. Но съм почти сигурен, че онези, които следват неговия път, се чувствуват по-добре на този свят, отколкото другите, които не го следват.

Странно, не съм предполагал, че ще стигна до такова виждане. Така мислеше и принц Джета.

— Всъщност нищо от онова, което ти казах, не е от значение — заключи той на излизане от сияйната пещера.

— Защото целта на материята е шунията — заявих аз за негово учудване и мое собствено суетно удоволствие. Бях горд от интелигентността си. — А шунията е нищото, дума, с която назовавате и цикъла, представляващ нищото, макар и да приемате, че цикълът все пак съществува.

Принц Джета спря за миг край езерото. Отблясъците от синята вода пробягваха по лицето му като гъста, искряща паяжина.

— Трябва да се срещнеш с Татхагата — промълви тихо той, сякаш не искаше да го чуе дори и езерната вода.

— Кой е той?

— Това е друго име на Буда. Наричаме го така помежду си. Татхагата означава онзи, който е бил и си е отишъл.

С тези думи и принц Джета си отиде. Гмурна се в езерото. Последвах го непохватно.

Години по-късно открих, че всяка дума, произнесена в пещерата, е била внимателно записана от агент на магад-ханската тайна служба. Варшакара бе успял да прокопае тесен тунел в мекия камък на планината. За щастие принц Джета бе много важна фигура, така че не можеха да го арестуват, а личността на посланика на Великия цар е неприкосновена.

Връщането до Раджагриха ми се стори безкрайно. Прашният път гъмжеше от хора, каруци, войници, камили, слонове. Всички бързаха да се приберат преди залез-слънце, когато затварят градските врати.

Трябва да кажа, че до края не спрях да се дразня от навика на индийците да се облекчават на публично място. Накъдето и да пътува човек, не може да не попадне на десетина мъже и жени, приклекнали доволно встрани от пътя. Най-неприятни в това отношение са джайнистките и будистките монаси. Понеже монахът може да яде само каквото е успял да изпроси, често в купичката му слагат развалена храна, понякога нарочно. Щом храната е в купичката, монахът е длъжен да я изяде. Подложени на тази наистина жестока диета, повечето монаси страдат от всевъзможни стомашни разстройства, които се овеще-ствяват пред очите на всички.

Видях десетина будистки монаси. Всички бяха облечени в дрипи и държаха просешки панички. Никой не носеше жълтата роба, която отличава ордена днес, защото в онези дни повечето посветени монаси все още живееха в пустинята, далеч от изкушението. Но с времето отшелническият живот се оказа в разрез с нуждата на ордена да запише всички сутри — думите, изречени от Буда. Постепенно истински посветените на Буда мъже и жени образуваха общества. Дори при първото ми посещение в Индия орденът вече не странствуваше непрекъснато, както е било в началото.

Първите ученици на Будя пътували винаги с него, а като се изключи дъждовният сезон, в останалото време той бил на път. През последните години от живота си обикновено пътуваше в кръг — тръгваше от Шравасти и пак се връщаше там, за да прекара дъждовния сезон в парка, подарен на Будисткия орден от принц Джета, макар че някакъв местен търговец на име Анатапиндика разправяше наляво и надясно, че бил платил на принц Джета огромна сума за този парк. А тъй като принц Джета старателно избягваше почестите и хвалебствията, днес на въпросния Анатапиндика се приписва честта, че бил най-щедрият патрон на Буда. Не познавам по-благороден човек от принц Джета.

Понякога след спирането на дъждовете Буда посещаваше дома си в Шакя, в полите на Хималаите. След това тръгваше на юг през републиките, като спираше в градове като Кушинара и Вайшали. После прекосяваше Ганг при пристанището Патиалипутра и продължаваше на юг към Раджагриха, където прекарваше най-малко месец в някоя бамбукова горичка отвъд градските стени. Спеше винаги под дърветата. Предпочиташе да проси храната си по селските пътеки, а не из многолюдните улици на Раджагриха. През горещите часове на деня се отдаваше на размишления под някое дърво, където го посещаваха всякакви хора, включително и цар Бимбисара.

Тук трябва да отбележа, че да видиш светец, клекнал под някое дърво, е съвсем обикновено нещо в Индия. За мнозина се знае, че са прекарали в тази поза цели години.

Мокри до кости от дъжда, изгорели от слънцето и загрубели от вятъра, те се хранят с каквото им донесат. Някои не казват нито дума. Други не спират да говорят.

От Раджагриха Буда поемаше пътя към Варанаси. Там винаги го посрещаха като герой-победител. Хиляди любопитни хора го придружаваха до Еленовия парк, където за пръв път бе задвижил колелото на доктрината си. Поради тълпите той рядко оставаше дълго в Еленовия парк. Напускаше Варанаси посред нощ и се отправяше към северозападните градове Каушамби и Матхура, а после, малко преди да започнат дъждовете, се връщаше в Шравасти.

Буда бе почитан от всички, включително и от онези брахмани, които биха могли да виждат в него заплаха за престижа си. В края на краищата произхождаше от кастата на воините. Но той беше повече от воин, повече от брахман. Той беше Златният. Така че брахманите се страхуваха от него, защото бе различен от всички. Бе дошъл. И си бе отишъл.

8.

— Сега трябва да си купиш къща — заяви Аджата-шатру, щом ми плати зестрата. — Не бива да е нито много голяма, нито много малка. Трябва да се намира на средата на пътя между моята къща и царския дворец. Да има вътрешен двор с най-бистър кладенец. Да има десет различни вида цъфтящи храсти. И вързана на две дървета люлка, в която двама души да се люлеят през дългите си щастливи години. В спалнята трябва да има широко легло с балдахин от китайска коприна. Трябва да има още и диван до някой прозорец, който да гледа към цъфтящо дърво… — Изреди подробно всички условия, на които трябва да отговаря къщата ми, после повдигна два пъти вежди и добави: — Но къде има такова идеално място? Скъпи мой, трябва да търсим. Нямаме и миг за губене.

Излишно е да споменавам, че Аджаташатру вече ни бе намерил идеалната къща. Всъщност той бе собственикът й. Накрая се оказа, че трябва да върна на тъста си половината от зестрата, за да купя една хубава, макар и доста занемарена къща, намираща се на шумна улица.

За мое учудване преди сватбата никой не се опита да ме направи дяволопоклонник. Не очакваха от мен нищо друго, освен да изпълня ролята на младоженец в една стара арийска церемония, която не се различаваше много от нашата. Както и в Персия, религиозната част от церемонията се изпълнява от жреческата каста. Това означава, че човек не е длъжен да обръща ни най-малко внимание на думите и действията им.

Късно следобед трябваше да се явя в дългата, ниска дървена къща на Аджаташатру. На входа бях посрещнат от радостните викове на простолюдието, което явно одобряваше облеклото ми. Изглеждах прекрасно, макар че ме мъчеше горещината — носех огромен шал от златна тъкан и тюрбан, който един прислужник цял час преди това навива и натъкмява. Личният бръснар на царя бе очертал очите ми с черно и бе поставил лак на устните ми. След това бе украсил тялото ми с цветно санталово масло, в резултат на което гърдите ми представляваха листата и клоните на дърво, чийто изящен кафяв ствол се спускаше надолу по корема до слабините ми, боядисани така, че да наподобяват корени. Около прасците на краката ми се виеха блестящи змии — бръснарят бе дра-вид и не бе устоял на изкушението да прибави този доарийски елемент. През горещините индийците, които следват модата, често се мажат със санталово масло и твърдят, че ги предпазва от жегата. Нищо подобно. Потиш се като кон, но добре, че потта ти все пак мирише на екзотичен парфюм.

Придружаваше ме Карака заедно с цялата мисия. По това време всички ние вече се обличахме като индийци. Климатът бе надделял над патриотизма ни.

Пред вратата на двореца ни посрещнаха Аджаташатру и Варшакара. Те бяха облечени по-пищно дори от мен. Варшакара се бе накичил с бирмански рубини — същия цвят като зъбите му, — а престолонаследникът бе отрупан с хиляда хиляди диаманти, както биха се изразили индийците. Диаманти висяха на верижки около врата му, покриваха пръстите му, стичаха се като водопади от ушите му. опасваха огромния корем.

Според древния обичай Аджаташатру ми поднесе сребърна чаша, пълна с мед и млечна извара. Щом изпих тази засищаща смес, ме отведоха в централния двор, където бе опъната пъстроцветна шатра. В дъното на шатрата се намираше бъдещата ми невеста, която все още не бях видял — беше там с майка си, баба си, сестра си, ле-лите си и прислужничките си.

В другия край се бяха подредили мъжете от царското семейство начело с цар Бимбисара, който ме поздрави тържествено и същевременно любезно.

— Този ден ще ознаменува сливането в едно на арий-ците от далечна Персия и арийците от Магадха — каза той.

— Ти, Господарю, също като Великия цар Дарий, отразяваш истинската светлина на арийците и аз съм щастлив, че мога да бъда скромният мост, свързващ двамата сияйни близнаци, господари на целия свят — отвърнах аз.

Бях подготвил тези глупости предварително заедно с още много, които спокойно могат да се забравят. Единственото важно нещо бе да се придържам към верния тон а именно да се преструвам, че Персия и Магадха сега с обединени срещу Федерацията на републиките, а ако е необходимо, и срещу Кошала.

Влязох в шатрата. Бимбисара и Аджаташатру вървяха от двете ми страни. Сребърни лампи пръскаха ярка светлина. Цветя, вплетени в хиляда хиляди… Забележи, Демокрите, че сега всъщност мисля на онзи цветист индийски език, а след това превеждам мислите си такива, каквито са, със средствата на студения като камък гръцки. Изразителността на двата езика е съвсем различна, въпреки че доста думи са сходни. Както и да е, имаше много венци от цветя и натежалият въздух ухаеше на жасмин и санталово дърво.

Подът бе покрит с китайски килими. Един от тях. бе особено красив — на него бе изобразен дракон на белия фон на небето. По-късно, когато Аджаташатру попита дъщеря си кои от предметите в шатрата най-много желае да има, тя си избра този килим. Аджаташатру се разплака от радост — хълцаше и нареждаше, че не можел да си представи по-голямо щастие от това да види килима с китайския дракон в къщата на любимата си дъщеря. Но тъй и не го получихме. Очевидно Аджаташатру бе склонен да се лишава от такъв вид щастие.

Шатрата бе разделена на две с розова завеса. От нашата страна брахманите пееха ведически текстове, в които с безкрайни подробности се разказваше за непостижимата любов между Рама и Сита. Забавно ми бе да наблюдавам как благородниците дори не се преструват, че слушат. Оглеждаха взаимно одеждите си и изрисуваните си кожи, което и бездруго поглъщаше цялото им внимание.

Накрая върховният жрец на Магадха запали огъня в един мангал. После към него се присъединиха трима брахмани. Единият държеше съд с ориз, другият — съд с гхи, а третият — съд с вода.

В шатрата бе ставало толкова горещо, че чувствувах как дървото на гърдите ми скоро ще остане съвсем без листа. Потях се така, както според Кир трябвало да се поти всеки войник, преди да му позволят да изяде единственото си за деня ястие.

От другата страна на розовата завеса се дочуваха гласовете на жените, които припяваха мантри[1]. Цар Бимбисара прошепна нещо на върховния жрец. Миг след това завесата се вдигна. Жените от царската фамилия стояха с лице към мъжете.

[1] Индуистка дума, формула, заклинание, която се повтаря или пее (санскр.). — Б. пр.

Първото, което забелязах, бе, че прическите им са високи почти колкото самите тях. По-късно жена ми ми обясни, че за направата на някои прически са необходими цял ден и цяла нощ, поради което така украсената дама е принудена да спи на наклонена дъска, за да не развали сътворената върху главата й прелест.

Между старата царица и главната жена на Аджата-шатру стоеше хубаво момиченце. Човек можеше да й даде както шест, така и двадесет и шест години. Между веждите й бе нарисувана червената точка, която индийските жени толкова обичат. Облечена бе просто, като девица. За миг мъжете погледнаха втренчено жените, а жените се преструваха, че не гледат мъжете. Със задоволство установих, че и двата пола бяха покрили гърдите си — ритуалът явно бе залазил нещо от едновремешната арийска свенливост, впоследствие така напълно заличена под въздействието на упоителния климат в Гангската равнина. Накрая върховният жрец се раздвижи. Взе кошница със суров ориз от една прислужница и направи седем малки купчинки върху килима. През това време Аджаташат-ру прекоси линията, разделяща мъжете от жените. Когато той хвана дъщеря си за ръка, Варшакара ме побутна.

— Отиди при тях — прошепна.

Застанах до бъдещата си жена и баща й пред свещения огън. Бях научил отговорите си. За щастие не бяха много.

— Кир Спитама, арийски воин, посланик на пер-сийския цар — обърна се към мен Аджаташатру, — вземи дъщеря ми Амбалика и обещай да спазваш арийските обети, да й донесеш богатство и да й доставяш удоволствие.

Отговорих, че ще се старая да изпълня всичко това. После Аджаташатру завърза края на горната ми дреха за края на нейната. Двамата хвърляхме в огъня ориз и гхи. През тази част от церемонията се чувствувах спокоен, защото бяхме със сина на Премъдрия господ на неогряно от слънцето място. Хванах момичето за ръка и го поведох в кръг около огъня. Обикаляхме така, докато някой сложи воденичен камък пред Амбалика. Тя стъпи на него. И досега не знам какво символизира този воденичен камък.

Вързани неудобно един за друг, направихме седем крачки — трябваше да стъпим върху всяка от седемте купчинки ориз. Знам те какво символизират — седемте богини-майки на доарийска Индия. Тези жени са безсмъртни и са навсякъде!

Щом свърши подскачането по килима с дракона, върховният жрец ни поръси с вода — достатъчно прохладна, за да ми напомни колко е горещо. И това бе всичко. Бяхме женени.

Но не можехме да консумираме брака си, преди да сме прекарали три нощи целомъдрено един до друг. Навремето ми обясниха, произхода на това строго въздържание, но вече съм забравил. На всичко отгоре бяхме длъжни през първата нощ да гледаме заедно северната звезда. Така на новобрачната арийска двойка се напомняше, че именно от север са дошли първите племена… а може би и че един век отново ще се върнат там?

Амбалика ми хареса. А се бях подготвил, че няма да ми хареса. Това е, защото съм възприел едно правило — да очаквам най-лошота в живота и когато от време на време оставам разочарован в очакванията си, изпитвам мрачно успокоение.

Наближаваше полунощ, когато си отиде и последният гост. Тъстът ми бе съвсем пиян.

— Скъпи мой — хълцаше той, — тези сълзи са сълзите на неповторимата болка, причинена от съзнанието, че никога, никога през този живот не ще вкуся отново такава чиста радост!

Той примижа — боята по миглите явно започна да му люти, от което очите му се наляха с истински сълзи, този път от болка. Той се намръщи и изтри очи с блестящата си, отрупана е диаманти ръка.

— О, най-скъпи мой — нареждаше Аджаташатру, — грижи се за лотоса на сърцето ми, за най-любимото от всичките ми деца.

Царското семейство си замина в истински водовъртеж от парфюмирани дрехи и скъпоценности и най-после останах сам с първата си жена.

Погледнах я, без да знам какво да й кажа. Напразно съм се тревожил. Амбалика бе прекрасно обучена в женските покои. Човек би си помислил, че е светска дама, прекарала половин век в двора.

— След като запалиш свещения огън — каза тя, — трябва да се качим на покрива, откъдето ще гледаме северната звезда.

— Разбира се. Огънят е свещен и за нас — добавих аз.

— Естествено — отвърна Амбалика.

Тя никога не прояви интерес към Премъдрия господ и Зороастър, но затова пък с огромно удоволствие слушаше разказите ми за живота в персийския двор.

Запалих огъня в мангала. Всичко бе предварително приготвено — за това се бяха погрижили шестимата слуги, наети да работят при нас, привидно като подарък от старата царица. В действителност те до един бяха от магадханската тайна служба. По какво познавах ли? Щом един магадхански слуга е изпълнителен и покорен, това значи, че е таен агент. Обикновените слуги са мързеливи, нечестни и безгрижни.

— Термити — каза тихо Амбалика, когато се изкачихме по разнебитените стъпала до покрива. — Мой повелителю и господарю, трябва да се помъчим да ги прогоним с дим.

— Как познаваш, че има термити?

— Това е само едно от нещата, които сме длъжни да знаем — заяви тя с известна гордост. — Също като шестдесет и четирите изкуства, на които ме учеше старата царица, а тя наистина ги владее. Старата царица е от Кошала, където все още вярват, че една дама трябва да учи такива неща. В Магадха е различно. Тук учат на изкуства само проститутките. Жалко, защото рано или късно мъжете намират съпругите си за скучни, заключват ги и прекарват дните и нощите си в игралните домове или в къщите на проститутките, които се славят със своята оча-рователност. Една от слугините ми е работила при проститутка и знаеш ли какво ми каза: „Вие тук в двореца само си мислите, че покоите ви са красиви! Да, но не сте видели къщата на… едикоя си.“ Разбира се, че не съм я видяла, защото не мога да посетя такава жена. Но мъжете могат. Все едно, надявам се, че ще почакаш да остарея и едва тогава ще тръгнеш по такива места.

На покрива бе опъната шатра. Имаше новолуние и на бледата светлина ясно се очертаваха петте заоблени хълма.

— Ето я северната звезда!

Амбалика ме хвана за ръка и двамата се загледахме в звездата, която според Анаксагор е къс скала, а аз се замислих, както често си мисля, откъде точно сме се появили всички ние? Къде за пръв път са се събрали арийците? В горите на север от Волга ли? Или в обширните равнини на Скития? И защо сме дошли на юг — в Гърция, в Персия, в Индия? Кои са чернокосите хора в шумерс-ките и харапските градове и откъде са дошли те? Дали пък не са изникнали от земята, като многобройните цветове на лотоса, които цъфват изведнъж, когато им дойде времето.

Демокрит иска да знае защо лотосът е свещен за хората от Изтока. Ето защо. Докато си прокарва път от тинята към повърхността на водата, лотосът образува верига от пъпки. Щом излезе от водата на въздух, лотосо-вата пъпка се разтваря, цъфти, умира. На нейно място се показва следващата пъпка от безкрайната верига. Струва ми се, че всеки, който се замисли достатъчно дълго върху лотоса, ще стигне до идеята за едновременното настъпване на смъртта и прераждането. Разбира се, може да е станало и обратното: някой вярващ в прераждането да е решил, че образът на лотоса отразява веригата на съществуването.

След като изпълнихме дълга си и известно време съзерцавахме северната звезда, влязохме в шатрата на покрива. Свалих шала си. Обилната пот бе унищожила голяма част от дървото на гърдите ми. Амбалика обаче беше очарована.

— Сигурно е било чудесно дърво.

— Беше наистина чудесно. Ти имаш ли дърво?

— Нямам.

Махна шала си. Тъй като не споделях страстта на баща й към децата, с облекчение установих, че е напълно развита жена. Около малките й гърди бяха изрисувани листа и цветя. Под тях имаше птица с бяла шия, разперила червени криле на пъпа й.

— Това е Гаруда — каза тя и погали рисунката, — Слънчевият ястреб. На него лети Вишну. Носи много щастие, но не и на змиите. Враг е на всички змии.

— Виж! — Тогава й показах виещите се змии по краката си.

Амбалика имаше много приятен, много непринуден смях.

— Това означава, че трябва да спазваш нашите закони, иначе моят Гаруда ще убие твоите змии.

Бях неспокоен.

— И дни наред ще лежим заедно, без да се любим, така ли?

Амбалика кимна.

— Три дни. Но няма да ти се стори дълго. Защото знам всичките шестдесет и четири изкуства. Е, поне повечето от тях. Имай предвид, че не съм специалистка в нито едно от тези изкуства. Искам да кажа, не съм проститутка. Свиря на лютня. Танцувам доста добре. Пея… не чак толкова добре. Но съм много добра актриса в старите пиеси, особено ако играя някой бог като Индра. Предпочитам да играя роли на богове мъже. Мога също и да пиша стихове, които измислям, но не мога да го правя спонтанно, както старата царица, и не мога да се бия с шпага или с тояга, макар че добре стрелям с лък. Мога да плета ритуални венци, да подреждам цветя…

Амбалика описа различната степен, до която владее всяко от шестдесет и четирите изкуства. Отдавна съм забравил дългия им списък. Но си спомням, че се почудих как може човек, при това жена, да изпълнява всички тези неща и в същото време да е и чародейка, и дърворез-бар, и да измисля скоропоговорки, и да учи птиците говорят — особено последното. Всяка индийска дама има поне една крещяща птица, която е научила да казва „Рама“ или „Сита“. Щом помисля за Индия, веднага си представям говорещи птици… реки и дъждове, и едно слънце като бог.

Амбалика изпълни обещанието си. Три дни и три нощи ме забавлява и развлича, и макар да спяхме един до друг в шатрата на покрива, успях да спазя ведическия закон.

Когато й разказах, че Аджаташатру я е нарекъл своя най-любима дъщеря, тя се засмя.

— Дори не го бях виждала, преди да реши, че ще се омъжа за теб. Всъщност избра ме старата царица. Аз съм нейна любимка. Не беше ли прекрасно жертвоприношението на коня? Старата царица бе толкова развълнувана. „Сега мога да умра спокойно“ — така ми каза след това. Знаеш ли, тя скоро ще умре. Последният й хороскоп не беше хубав. Виж! Падаща звезда! Боговете имат пир. Замерят се един друг със звезди. Да си пожелаем нещо.

Тогава още не бях срещнал Анаксагор и не можех да й обясня, че онова, което смяташе за безтегловна светлинка, е всъщност къс огнен метал, падащ към земята.

— Баща ти има ли любима жена? — попитах аз.

— Не. Той обича разнообразието. Непрекъснато сменя жените, но те, естествено, не са му съпруги. Оказва се, че с течение на времето разходите за една съпруга стават по-големи, а баща ми вече има три. Може да се ожени още веднъж, дори два пъти. Но след като стане цар. Сега няма пари за нова жена. Спи с изтънчените проститутки. Ходил ли си с него в някоя от къщите им?

— Не. Казваш, че нямал пари…

— Често си говорехме със сестрите ми как ще се преоблечем като младежи и ще се промъкнем в къщата на някоя проститутка, когато там има празненство, за да видим как точно се прилагат всички изкуства. Или ще се появим в дома й забулени като танцьорки… Да, но ако ни разкрият…

— Аз ще отида и после ще ти разправя какво става там.

— Мисля, че не е хубаво човек да казва такова нещо на първата си жена, и то преди да я е обладал.

— Аз пък мисля, че е по-лошо, ако й го каже след това.

— Прав си. А като споменах, че баща ми няма пари… — Амбалика съобразяваше бързо. Явно бе чула моята забележка, но известно време се опитваше да отвлече вниманието ми. Тъй като това не й се удаде, бе откровена, но предпазлива. Посочи ухото си, за да покаже, че ни подслушват. После се намръщи и постави боядисан в червено показалец пред стиснатите си устни. Умееше да си служи с мимики. Предупреждаваше ме да не обсъждам въпроса в къщата, дори и на покрива в полунощ.

— Всъщност той е прекалено щедър към всички — каза тя високо. — Иска хората да са щастливи и им прави много подаръци. Затова не може да си позволи да се жени, което радва всички ни. Искаме да е само наш. Да не го делим с никого.

Това кратко слово бе шедьовър на актьорското майсторство — двадесет и осмото’ от изкуствата.

На другия ден, докато се люлеехме в люлката в средата на двора, тя прошепна в ухото ми:

— Всички пари на баща ми сега отиват за набиране на армия, която ще воюва с републиките. Това е тайна, но жените до една го знаят.

— Защо царят не подготвя армията?

— Старата царица казва, че царят всъщност иска мир. Та нали след жертвоприношението на коня той е световният монарх! Защо му е тъкмо сега да тръгва на война?

Не й казах, че не Бимбисара, а Дарий е световният монарх, защото предположих, че Амбалика ще постави на първо място дълга към семейството си, а не към мен. Следователно приех за дадено, че всяко мое изказване от политически характер ще бъде докладвано на баща й или на Варшакара.

— Какво мисли царят за плановете на баща ти?

— Не знае за тях. Откъде да знае? Старата царица не смее да му каже, защото се страхува от баща ми. Не мога да разбера защо. Та нали му е майка?

— Тогава дворцовият управител ще го информира.

— Никой не е наясно какво говори дворцовият управител, когато е насаме с някого — заяви Амбалика и в миг сериозното й изражение така я преобрази, че изглеждаше два пътя по-възрастна, отколкото всъщност беше. — Но едно е сигурно — добави тя, — той ненавижда републиките.

— Същото каза и на мен.

— Да, на всеки е известно какво приказва — отвърна двусмислено Амбалика. Тогава се замислих дали към изкуствата не трябва да се прибави още едно, шестдесет и пето изкуство, като се чудех как да бъде наречено — дипломация или заговорничество.

Разговорът ни бе прекъснат от дядото на Амбалика, принц Джета. Бе третият ден от сватбата и той според обичая ни носеше подаръци. Поканихме го в най-представителната стая в дома си. Но изящните мебели и украшения не можеха да скрият факта, че къщата всеки миг ще се срути, тъй като цялата бе прогнила и проядена от термитите.

Амбалика понечи да се оттегли, но принц Джета й направи знак да остане.

— Чакай — каза й той. — Човек не вижда внучките си всеки ден.

Амбалика остана.

Принц Джета се обърна към мен.

— Поканен си официално в двора на цар Пасенади. — Видът му не издаваше безпокойството, което знаех, че изпитва. — Царят иска да те приеме лично, преди да настъпят дъждовете.

— Това е чест за мен — казах аз и след като изредих обичайните учтивости, добавих: — За съжаление трябва да изчакам първата пратка с желязо да замине за Персия.

— Това ще стане в началото на идния месец, уважаеми посланико.

Принц Джета се усмихна, а аз се постарах да не издам тревогата си от това, че са му известни строго секретните ни уговорки с Варшакара. Бяхме определили цената на желязото и се бяхме споразумели то да бъде разменено за злато в Таксила. Общо взето, бях доволен от първия си търговски договор. Но не бях доволен, че принц Джета знае за него.

— Керванът ви ще мине през Шравасти и се надявах, че ако го придружиш, ще се възползуваш от удобния случай.

— Сигурно ще бъдем и добре охранявани. — Амбалика внезапно прояви интерес към разговора. — Нали знаеш, че от единия до другия край на Кошала върлуват банди крадци, а и речни пирати. Но независимо от всичко жадувам да видя Шравасти. Царицата казва, че в цял свят нямало по-красив град.

— Съгласен съм с нея — намеси се принц Джета. — Е, наистина аз познавам само земите между двете реки — така наричаме ние нашия малък свят.

— Естествено, ще се опитам да осъществя това пътуване — подех аз.

— Моля ти се, кажи „да“! — Амбалика бе по детски настойчива. Всичко трябваше да се реши на момента. Лаида притежава същата черта.

Принц Джета се усмихна на внучката си.

— Мъжът ти ще иска да се срещне с Буда, за когото си слушала такива ужасни неща в женските покои.

— Не е вярно, принц Джета. Много от нашите жени почитат господаря Буда — каза Амбалика, която извед-тъж се превърна в тактична царска дъщеря.

— А ти почиташ ли го?

— Да си кажа право, не знам. Някак не ми харесва идеята да бъда угасена като свещ. Мисля, че Махавира е много по-интересен.

— А ги виждала ли си Махавира, чувала ли си го да говори? — попита с любопитство принц Джета.

Амбалика кимна.

— Бях шестгодишна, когато една придворна дама ме заведе в джайнисткия манастир, близо до твоята къща, на пътя край реката. Махавира седеше в прахта пред манастира. Имаше такава огромна тълпа!

— А спомняш ли си нещо от думите му?

Принц Джета сякаш проявяваше съвсем искрен интерес към внучката си. Дали защото беше моя жена?

— Много ми хареса разказът му за сътворението на света. Как всичко е част от онзи гигантски човек, а ние сме някъде около кръста му. Разбира се, географията на Махавира няма нищо общо с тази, която сме учили в училище, но много ми харесаха кръговете от различни океани Единият е от мляко, другият — от пречистено масло, третият — от захарна тръстика. Ама че се разприказвах! — Амбалика имаше навика сама да се прекъсва. — Особено ми допадна описанието му на първия цикъл от сътворението, когато всеки човек е бил висок шест мили, и всички сме били близнаци, и близнакът се женел за близначката си, както правят днес в Персия, и никой не трябвало да работи нищо, защото имало десет дървета, и те раждали всичко, което човек може да си пожелае. Едното дърво имало листа, които служели за тенджери и тигани. На друго растели всевъзможни ястия, готови за ядене. Това дърво най-много ми харесва. Да си призная, като дете бях лакома. А имало и дърво, на което растели дрехи, а на друго — дворци, макар да не си представям как можеш да откъснеш някой дворец, сякаш късаш банан. Но може би, щом узреел, дворецът сам се спускал на земята, която била направена от захар, а водата била вино… — Тук Амбалика отново прекъсна речта си. — Е, всичко това е малко смешно. Казвам само какво съм запомнила. Тогава ми се стори много стар. Спомням си също колко бях доволна, че е прилично облечен, а не „в небесни одежди“.

Същата нощ бракът ни най-после бе консумиран. Бях щастлив. Амбалика — също. Вероятно и ведическите богове са били доволни от нас, защото девет месеца по-късно се роди първият ми син.

Скоро след сватбата, в един от най-горещите дни на вехнала, прашна, гъмжаща от скакалци градина.

Бимбисара пристъпи направо към темата. Той може би не отговаряше на представата за световен монарх, но несъмнено бе олицетворение на царя-воин. Между другото, преди да отида в Китай, мислех, че идеята за световен монарх принадлежи само на арийците, доказателство за което бе нашият собствен Велик цар. Но в Китай ми разказаха, че едно време Средното царство — те наричат така страната си — било управлявано от един-единствен владетел в пълна хармония с небето и че някой ден той ще се върне и ще се прослави като син на небето. Понеже има само един бог, трябва да има и само един световен монарх. Но в действителност има толкова много самозвани богове и на небето, и на земята, колкото са царете и принцовете по света. Все пак за мен е ясно, че човечеството жадува за единовластие. Китайците нямат никаква родствена връзка с арийците, но и те мислят като нас. Сигурно са вдъхновени от Премъдрия господ.

Поисках от Бимбисара разрешение да замина с кервана в Шравасти.

— Свободен си да заминеш, сине мой. Бимбисара се отнасяше към мен като към член от семейството си, какъвто и бях според ведическите закони.

— Любопитен съм да се срещна с Буда — подхвърлих аз.

Естествено, не споменах за настойчивата покана на цар Пасенади.

— Бих се отказал от царския трон, за да следвам Буда — каза Бимбисара, — но това не ми е позволено.

— Световният монарх може да прави каквото пожелае. В един царски двор човек никога не е напълно искрен. Бимбисара подръпна виолетовата си брада и се усмихна.

— Няма световен монарх — каза той. — Ти добре знаеш това. А ако имаше, сигурно щеше да е Дарий. Разбира се, споменавам ти го само защото сме насаме. Твоят Дарий е господар на много земи. Но не на всички, както твърди самият той. Така че разбираш как стоят нещата…

— Разбирам как стоят нещата, господарю.

— Значи разбираш — повтори неопределено той. — Ако Буда те пита за жертвоприношението на коня, кажи, че бях длъжен да отдам почит на арийските богове.

— Той няма да го одобри, така ли?

— Буда нито одобрява, нито не одобрява. Но за него животът е свещен по принцип. Затова жертвоприношението на животни, както и войната, е нещо лошо.

— Но ти си воин, цар и ариец. Ти трябва да принасяш животни в жертва, длъжен си да убиваш враговете си във война и престъпниците в мирно време.

— И понеже съм всички тези неща, няма да позная просветлението в това си превъплъщение.

В очите на царя се появиха истински сълзи за разлика от постоянно бликащите реки от очите на сина му.

— Често съм се надявал, че ще мога да захвърля всичко това. — Той посочи обсипания със скъпоценни камъни тюрбан на главата си. — Тогава, щом вече съм никой, ще мога да следвам осмократния път на Буда.

— Защо не си го направил? — попитах аз с искрено любопитство.

— Слаб съм.

С всички останали Бимбисара беше бдителен, предпазлив, говореше двусмислено. С мен често се държеше изненадващо откровено. Аз бях безкрайно далеч от неговия свят и това, предполагам, го караше да говори открито — освен по политически въпроси. Макар да бях женен за негова внучка, все пак си оставах посланик на Великия цар. Един ден мисията ми щеше да свърши.

От деликатност никой в двора не споменаваше за евентуалното ми отпътуване. Но самият аз непрестанно мислех за завръщането си в Персия, а при последната ни среща и Бимбисара мислеше за това. Вероятно му минаваше през ум, че мога да реша да продължа нататък с кервана. Спокойно можех да постъпя точно така. Бях изпълнил мисията си. Началото на търговията между Персия и Магадха бе поставено. И нямаше причини тя да не процъфти, щом едната страна има злато, а другата — желязо.

Но по време на онзи разговор с Бимбисара още не бях взел решение. Едно бе сигурно — нямах намерение да изоставя Амбалика. Но не знаех как ще се почувствува, ако й предложа да напусне Индия. Страхувах се също от реакцията на Аджаташатру, като му съобщя, че се прибирам в родината си. Най-малкото щеше да ме удави в сълзи, ако не и във водите на Ганг.

— Слаб съм — повтори Бимбисара, като изтри очи с дрехата си. — А и имам още работа тук. Мъча се да основа сангха на всички селски вождове. Приемам ги поотделно, разбира се. Но отсега нататък искам поне веднъж годишно да идват при мен всички заедно и да споделят проблемите си.

— Току-виж, си направил от Магадха република.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. Признавам, че готовността му да обсъжда вътрешната си политика с мен, с един чужденец, донякъде ме смущаваше.

Но Бимбисара просто мислеше на глас.

— Благоденствието ни зависи от това как се отнасяме със селските вождове. Управляваме ли ги справедливо, страната ни ще процъфти. Потискаме ли ги, ще загинем. Аз съм първият магадхански цар, който лично познава всички вождове. Затова съм световен монарх. Не, нямам намерение да направя република. — Значи все пак ме бе чул. — Ненавиждам всички онези държави, където всеки собственик на имот се мисли за цар. Това е противоестествено. Всяка страна може да има един-единствен цар, тъй като в небесата има само едно слънце или начело на армията стои един генерал. Предай на Пасенади, че обичта ни към него си остава неизменна.

— Да, Господарю.

Предусещах, че Бимбисара се готви да каже нещо важно, но ми бе трудно да предвидя точно какво е.

— Кажи му, че сестра му е щастлива. Че е извършила жертвоприношението на коня. Кажи му да не обръща внимание на онези, които искат да… да създадат раздор между нас. Няма да успеят, поне докато аз съм жив.

Погледнах го в очакване да продължи. Човек може да отвръща на погледа на индийски цар. Всъщност царят би се обидил, ако не го гледаш право в очите — смирено, разбира се.

— Отиди при Буда. Просни се в краката на Златния. Кажи му, че през тридесет и седемте години, изминали от първата ни среща, шест пъти месечно следвам осмократния път. Кажи му, че чак сега започвам да разбирам колко вярно е онова, което веднъж изрече: „Единственото истинско постижение е пълното отричане.“ Кажи му, че съм се зарекъл до една година да изоставя светския живот и да го последвам.

Никога няма да разберем дали цар Бимбисара наистина е възнамерявал да се откаже от светския живот. Според мен е вярвал, че ще го направи, което в религиозните дела няма почти никаква стойност.

Аджаташатру се сбогува с мен в канцеларията на бащиния си дворец. Необичайна за търсач на удоволствия, той посвещаваше голяма част от времето си на царския таен съвет и на неговия главен съветник.

В Магадха практическата дейност, свързана с управлението на страната, се извършва от главния съветник е помощта на други тридесет съветници. Много от тях получават този пост по наследство и повечето са неспособни на нищо. Като дворцов управител, Варшакара възглавяваше не само двора, но и тайната служба. От само себе си се разбира, че бе по-могъщ от главния съветник, а щеше да бъде по-могъщ и от царя, ако Бимбисара не бе решил да управлява в тесен съюз със селските вождове, които не само гледаха на суверена като на свой приятел в иначе покварения и затънал в интриги двор, но събираха от негово име данъци и ги изпращаха в съкровищницата, след като са удържали своята част. Рядко се случваше да измамят царя.

В Суза различните функции по управлението на държавата се изпълняват от различни съветници. Обикновено върховният жрец е най-близо до царя. Но будистът Бимбисара рядко се съветваше с наместника на ведическите богове, чийто единствен славен час бе неотдавнашното жертвоприношение на коня. Измежду членовете на тайния съвет царят назначава министър на войната и мира, както и върховен съдия. Върховният съдия възглавява мировите съдии и разглежда в своя съд онези дела, които не отиват направо при царя. Освен това назначава ковчежника и главния бирник. Тези двама чиновници са особено важни и обикновено натрупват богатство. Но Бимбисара ги държеше изкъсо. Справяше се и без тях благодарение на съюза си със селските вождове.

Съществуваше още цял рояк заместник-министри, известни като управители. Понеже всички суровини са собственост на царя, железните мини са подчинени на управителите. Върху износната стойност на желязото на своя господар те поискаха от мен да платя само петте процента, които им повеляваше патриотизмът. А тъй като и всички гори са собственост на царя, слоновете, тигрите, редките птици, дървеният материал за строителство и гориво са под властта на един-единствен управител. Всъщност почти всяка носеща печалба дейност в Индия се контролира от държавата. Има дори управители, на които са поверени хазартът, продажбата на алкохол и публичните домове. Общо взето, системата не работи зле. Един бдителен монарх може, ако желае, да ускори развитието на нещата. Иначе управлението на държавата по установения ред си остава бавна работа, което според мен не е толкова лошо. Не може да е съвсем лошо онова, което все още не е извършено. Това мое твърдение, Демокрите, важи не за религията, а за политиката.

Тридесетте членове на тайния съвет заседаваха на ниски дивани в една зала с високи сводове в приземния етаж на двореца. В известен смисъл тази зала отговаря на втората стая на нашата канцелария. Щом влязох, Аджа-ташатру стана. Поклоних му се ниско като на свой тъст и на принц, а той дойде при мен и ме хвана за ръка.

— Няма да ни изоставиш, нали, скъпи мой! Моля те, кажи ми, че няма!

За пръв път в очите му нямаше сълзи. Бяха светли и блестящи, също като очите на тигър, който е вперил поглед в теб от най-ниския клон на някое дърво.

Произнесох изисканата реч, която си бях подготвил. Тогава Аджаташатру ме заведе в дъното на дългата зала и зашепна, както правят в дворците навсякъде по света.

— Най-скъпи мой, предай на цар Пасенади, че племенникът му го обича като роден син.

— Ще му предам, всемогъщи принце.

— Предай му — шепнеше Аджаташатру, а дъхът му миришеше на къри, — предай му колкото можеш по-деликатно: нашата тайна служба има сведения, че се готви покушение срещу него. Много, много скоро. Ти разбираш, а и той ще разбере… за нас ще е неудобно да признаем открито, че имаме агенти в Кошала. Ти не си от нас. Можеш да му кажеш да се пази.

— Но кои са заговорниците? — попитах аз, а след това в мен се обади царедворецът: — Федерацията на републиките ли?

Аджаташатру очевидно бе благодарен, че му подхвърлих тази идея, която дотогава не му бе хрумнала.

— Да! Те искат да сринат Кошала, а тя и бездруго е тръгнала натам. Ето защо сме се съюзили тайно… няма да повярваш, толкова е коварно… с главния заговорник… с царския син Бирудхака.

Това, което чух, ме порази. Не знам защо. В края на краищата човекът, чието име нося, бе убит от тъста си. Но все пак тъстът не е баща, а вярата на арийците в свещеността на бащата е основна част от моралния им кодекс, Питаш ме дали съм повярвал на Аджаташатру. Отдавна съм забравил. Струва ми се — не. Неговите приказки приличаха на песните на птиците — гугукаше, чуруликаше и въздухът вибрираше от безсмислените му възклицания. На другия ден по пладне Варшакара ни изпрати до северната врата на Раджагриха. Началото на кервана бе на път от зори и вече близо две мили деляха челната му част от опашката. Щях да пътувам в средата, придружаван от почти цялата си мисия, с изключение на няколко души. Все още не бях решил дали ще се прибера с кервана в Персия. Бяха минали вече две години, откакто живеех далеч от истинския свят, и през това време до мен не бе достигнало нито едно съобщение от Суза. Чувствувах се, меко казано, откъснат от действителността.

— Ние гледаме на Пасенади като на добър съюзник. — Варшакара изплю струйка кървавочервен бетел, като се опита да уцели някакво бездомно куче и закачи ухото на животното.

На север, докъдето стигаше погледът, се точеха волски коли, които бавно си пробиваха път през облаци от жълтеникав прах. Претопеното желязо бе от необикновено високо качество благодарение на един от моите хора, който успя да научи магадханците на персийския начин за топене на метала.

— Имаш предвид, че слабият съюзник е добър съюзник, така ли? — подметнах аз шеговито, макар че да се шегува човек с Варшакара бе все едно да дразни с пръчка затворен в паянтова клетка тигър.

— В някои случаи е така. В други не — отвърна той. — Но ние определено предпочитаме стареца пред сина му.

Тъй като тълпата индийци наоколо ни вдигаше невъобразим шум, нямаше кой знае каква опасност да ни подслушват.

— А онова вярно ли е? — попитах аз.

Варшакара кимна.

— Преди края на дъждовния сезон ще има нов цар.

— Надявам се, че не ще бъда там.

— А аз се надявам, че ще успееш да предотвратиш това.

— Как?

— Трябва да предупредиш стареца. Сигурен съм, че и Персия, също като нас, не желае силен цар в Кошала.

— Как може да има силен цар, ако страната се управлява от будистите?

Варшакара ме погледна учудено.

— Но това не е така. А и така да е, има ли някакво значение?

Очевидно бе забравил, че надълго и нашироко ми бе говорил за опасността, която представляват будистите и джайнистите за установения ред. Тъй като бях убеден, че е луд, внимателно подбирах думите си.

— Останах с впечатление, че манастирите са пълни с републиканци и че тяхната цел е да подронят мощта на Кошала… и на Магадха.

— Точно обратното — енергично възрази Варшакара, като опроверга всичко, което ми бе казал по пътя от Ва-ранаси. — Джйнистите и будистите са изключително полезни за всеки цар. Не, грешката е в самия Пасенади. Той е светец, чието съзнание е заето изцяло с някакъв отвъден свят… или с небитието… изобщо с онова, в което вярват тези хора. Човек, отдаден на подобни възвишени мисли, може да извиква възхищение, но не и когато този човек е цар. Старият глупак трябваше да абдикира много отдавна. Тогава щяхме да… укротим сина.

Макар да не се интересувах от характеристиката, която Варшакара правеше на Пасенади — по принцип не вярвах на нито една негова дума по политическите въпроси,- с любопитство узнах, че в този случай той сякаш одобряваше будизма. Попитах го защо.

Отговорът му прозвуча откровено.

— Една религия, проповядваща, че този свят е нещо като болест, от която трябва да се освободиш, като се молиш и уважаваш всички живи същества и същевременно не желаеш да притежаваш нищо от земните блага, е изключително полезна за владетеля. В крайна сметка, ако хората не желаят материалните неща, те няма да пожелаят и онова, което притежаваме ние. Ако уважават всички живи същества, няма да искат да ни убият или да свалят правителството. Откровено казано, правим всичко възможно чрез тайната служба да поощряваме джайнистите и будистите. Естествено, ако само за миг ни се стори, че ни застрашават…

— Но техните добродетели са съвсем безплодни. Те не работят. Просят. Как ще направите от тях войници?

— Не се и опитваме. Освен това такива са само монасите. Мнозинството джайнисти и будисти просто почитат Махавира или Буда, и си вършат работата като всеки друг. С тази разлика, че ни създават по-малко неприятности от останалите.

— Може би защото дълбоко в себе си са републиканци?

Варшакара се засмя.

— Дори и да е така, какво могат да направят? Нали поначало светът не ги интересува? А това само по себе си е добре за нас, които безумно обичаме света такъв, какъвто е.

Моята волска кола вече бе наблизо. Сбогувах се с Варшакара. После с Карака си пробихме път през тълпата до мястото, където чакаха стражите ми. Макар и облещени с индийски дрехи, те бяха въоръжени по персийски.

Бях поръчал колата ми да е с навес и меки седалки. С учудване видях, че желанието ми е изпълнено. Щом се настанихме с Карака, коларският камшик докосна хълбоците на воловете, раздрусахме се и потеглихме по пътя за Шравасти, дълъг двеста и двадесет мили.

Амбалика не дойде с мен, защото бе болна от треска. Имаше голяма вероятност да е бременна, затова единодушно решихме, че пътуването ще е опасно за нея. -Но ще се върнеш, нали?

Сега Амбалика изглеждаше точно на годините си и бе много отчаяна.

— Да — отговорих, — щом свърши дъждовният сезон, ще се върна.

— Тогава ще можеш да видиш как раждам сина ти.

— Ще се моля на Премъдрия господ да съм при теб по това време — казах аз, като я прегърнах.

— Другата зима тримата ще отидем в Шравасти — каза твърдо Амбалика.

9.

Керванът прекоси Ганг при речното пристанище Паталигама, където лодкарите са прочути не само с не-сръчността си, но и с удоволствието, което изпитват от всяко нещастие. С нас имаха повод за голямо веселие при два случая, свързани с потъването на товар желязо по време, когато реката беше спокойна и гладка като огледало от полиран метал.

Поради палещото слънце пътувахме нощем, а спяхме денем. Не срещнахме крадци, докато не стигнахме до гората в южния край на Вайшали. Там ни нападнаха неколкостостин добре въоръжени бандити, които вдигнаха много шум, но не ни причиниха зло. Тази банда е на особена почит в Индия, защото човек може да бъде приет в нея само ако е законен потомък на три поколения членове на гилдата на крадците. Грабежите са толкова доходно занимание, че гилдата не желае тази древна професия да западне поради аматьорство.

Личхавската столица Вайшали е и столица на съюза от републики, известен като Ваджианската федерация.

Посрещна ни губернаторът на града и ни разведе из конгресната зала, където се събират делегатите от всички републики. Но по това време конгресът не заседаваше и залата бе пуста. Посетихме още и дома, в който се е родил Махавира — обикновена къща в едно предградие, придобила преждевременно характерния за гробница на светец вид.

Трябваше ми много време, за да разбера, че както Буда, така и Махавира бяха в съзнанието на своите последователи нещо много повече от учители или пророци. Смятаха ги за далеч по-велики от който и да е бог, а и от всички богове взети заедно! Тази идея ми се струва колкото ужасяваща, толкова и примамлива. Макар че обикновените джайнисти и будисти продължават да се молят на Варуна и Митра и на останалите богове, те смятат всички тези богове за по-нисши от Двадесет и четвъртия просветлен и Двадесет и четвъртия прекосяващ реката! Причината за това е, че никой бог не може да постигне нирвана или ке-вала, без първо да се е преродил като човек. Ще повторя това, Демокрите. Никой бог не може да постигне просветление или угасване, без предварително да се прероди като човек.

Поразително е, като си помислиш как милиони хора от моето време вярваха, а сигурно и днес вярват, че в даден миг от историята две човешки същества са се издигнали по-високо от всички богове, които някога са съществували или ще съществуват. Това е титанизъм, биха казали гърците. По-скоро е лудост.

Докато бях във Вайшали, останах с чувството, че въпреки очакваното нападение от Магадха, републиките се затрудняват да наберат войска. Това винаги се случва в страни, където всеки имотен гражданин се мисли за цар. Не може да се води война с десет хиляди генерали. Независимо че днес в Атина непрекъснато ни тъпчат главите с приказки, величаещи народната мъдрост, и най-големият глупак знае, че народът не само лесно се поддава на манипулациите на демагозите, но и лесно се подкупва. Още по-лошо, едва ли един народ охотно ще се подчини на онзи вид строга дисциплина, без която е немислимо да водиш война и още по-немислимо да я спечелиш. Смятам, че връщането на тираните в Атина е неизбежно. Демокрит не е съгласен с мен.

Призори стигнахме до северния бряг на река Равати. Шравасти се намира на южния й бряг. Бавната, мътна, полупресъхнала от знойното слънце река точно на това място прави широк завой, поради което Шравасти има формата на полумесец. По суша е заобиколен от висока тухлена стена с внушителни наблюдателни кули. Откъм реката има всевъзможни кейове, пристани и складове; царува безредие, типично за всяко индийско речно пристанище. Полуразрушена дървена ограда отделя пристанището от същинския град. Очевидно жителите му не се страхуват, че ще бъдат нападнати откъм реката. В страна без мостове и бойни кораби водата е чудесно укрепление. Със задоволство отбелязах, че Великият цар може да превземе Шравасти за един ден. На утринната светлина високите кули на Шравасти приличаха на разцъфнали рози. Не бе нужно керванът да прекосява реката, тъй като щеше да продължи на север към Таксила. Затова се сбогувах с хората от мисията, като изключим личната ми стража и безценния за мен Карака.

Докато ни превозваха през реката, започнах донякъде да осмислям всички онези будистки и джайнистки представи за реки и фериботи, за прекосяване и далечни брегове. Всъщност по средата на реката, когато видях колко бързо се смалява керванът на северния бряг, а в същото време стените, кулите и храмовете на града се уголемяват, пред мен ясно изникна онази символична картина, която се бе опитал да ми внуши принц Джета. Докато приближавахме града, в който живееше Златният, изпитах чувството, че самият аз съм част от тази картина. На брега зад мен оставаше познатият, обикновен живот. Реката бе водовъртежът на живота, в който човек лесно може да се удави. Пред мен се простираше градът Шравасти, или по-скоро „далечният бряг по пътя от раждането към смъртта“, както се изразяват будистите.

В Шравасти очакваха пристигането ми и бях посрещнат от високопоставена делегация. Сам принц Джета ме представи на губернатора и свитата му. Тамошните величия са, общо взето, по-светлокожи и светлооки от магадхан-ските си събратя. Освен това излъчват някаква самоувереност, която рядко се среща в магадханския двор. Друг е въпросът, че цар Пасенади нямаше претенции да е све-товен монарх, нито пък имаше дворцов управител като Варшакара, чиято тайна служба и внезапни арести поддържаха постоянно напрежение. Каквито и да бяха зло-щастията на Кошала като държава, животът на заможните хора в Шравасти — този най-разкошен и пищен от всички градове в света — очевидно бе много приятен.

— Почетните гости обикновено идват от юг и тогава можем да ги посрещнем с много хубава церемония, но тук, на реката…

Губернаторът се извини за стеклата се тълпа от пристанищни работници, рибари и лодкари. Те се блъскаха и напираха към нас и въпреки че една рота от градската стража се опитваше да ги изтласка назад, бързо възвръщаха позициите си. Всички имаха добродушен вид и все пак да потънеш изведнъж в индийската тълпа, заобиколен от тъмнокожа миришеща плът, е само по себе си доста обезпокояващо.

Внезапно кордонът се разкъса и тълпата ни притисна към дървената ограда. Спаси ни само намесата на персийската ми стража, иначе щяхме да бъдем смазани. Тълпата се отдръпна. Тогава губернаторът се провикна и даде заповед да бъдат отворени градските врати. Но вратите останаха затворени. Оказахме се обсадени между придобилата изведнъж хищнически вид тълпа и дървената ограда.

— Така е в Кошала — каза принц Джета, като удари ръката на някакъв крадец, който бе успял да я провре между двама персийски стражи.

— Все пак хората изглеждат… жизнерадостни — отвърнах аз.

— Да, те са наистина необикновено жизнерадостни.

— И са толкова много — добавих аз глупаво.

— Прав си, в Шравасти живеят петдесет и седем хиляди семейства.

През това време губернаторът крещеше с пълно гърло. Даваше някакви заповеди и удряше с юмруци по вратата. Стори ми се, че измина цял цикъл от ведическо-то сътворение, докато дървените порти изскърцаха и се разтвориха. С облекчение видях, че от другата страна стои рoта войници с готови за хвърляне копия. Тълпата се отдръпна и влязохме в Шравасти — по-скоро забързано, отколкото тържествено.

Чакаха ни колесници с впрегнати коне, но аз заявих, че предпочитам да ходя пеш, защото „три дни съм пътувал във волска кола и краката ми са се схванали“. И така, застанал начело на едно малко гневно шествие, минах по цялата дължина на един от четирите прави булеварда, които се събират на керванския площад — за щастие най-късия, Другите три булеварда започват съответно от югозападната, югоизточната и южната градска врата, всяка от които служи за начало или край на керванския път.

Огромното богатство на Шравасти се дължи на местоположението му. Градът е кръстопът не само за пътува-щите от изток на запад кервани, но и за тези, които се движат от север на юг. По тази причина най-влиятелни са богатите собственици, което означава, че на практика брахманите и воините са на второ и трето място след търговската каста — една аномалия във ведическия свят, срещу която силно негодуват изместените, или поточно пренебрегнатите управляващи касти. В мирно време царят, благородниците и брахманите са изцяло зависими от търговците, а те, като всички търговци, желаят само търговията им да върви, да печелят пари и да има мир. Единствено по време на война управляващите касти влизат в ролята си на управници, като принужда-ват търговците да се скрият, докато отмине опасността. Според принц Джета причината, поради която търговската каста подкрепя будистите и джайнистите, е, че двата ордена се прекланят пред всички живи същества и не одобряват войната. Ордените допадат и на селяните, макар те да почитат доарийските божества. Освен че искат мир, а не война, селяните ненавиждат огромните разточителни кланета на коне, бикове, овни, които брахманите извършват в чест на своите ведически богове. Селянинът не желае да дава коня си на никого — ариец или неариец, човек или бог. Ето защо смятам, че най-вероятно един ден Будисткият и Джайнисткият ордени ще изместят арийските богове, което ще бъде дело на богатите търговци, подкрепяни от неарийското население по селата.

Преди да отида в Индия, представата ми за един град не включваше друго освен голи стени с различна форма и височина, пръснати произволно из криволичещи улички. Дори във Вавилон къщите по дългите прави улици са голи и без прозорци, също като в персийски или гръцки град. Ако от време на време не се срещаше по някоя гръцка аркада, еднообразието щеше да е потискащо, особено там, където климатът позволява на обикновените хора да живеят на открито през цялата година.

Но Шравасти не прилича на западните градове. Вся-ка къща има прозорци и балкони, а по покривите се издигат фантастични кулички. По стените често се виждат сцени от безкрайния живот на Рама. Много от тях са красиво нарисувани — или прерисувани, защото всяка година дъждът ги измива. Сега някои собственици покриват стените си с барелефи и гледката е великолепна.

Докато бавно крачехме с губернатора по средата на многолюдния булевард, колесниците ни правеха път, а от гърбовете на слоновете надничаха надолу богата търговци. За разлика от тълпата на пристанището гражданите се държаха благоприлично. Всъщност те бяха свикнали с чужденците. Виждали бяха перси и по-рано, да не говорим за вавилонци, египтяни, гърци и дори посетители отвъд Хималаите — жълтите хора от Китай.

— Вляво са базарите и работилниците — каза принц Джета, както винаги старателен водач.

Можех и сам да се досетя. Из уличките, които започват от големия булевард, се разнасяха типични за различните занаяти звуци и миризми. Една ухаеше на цветя. Друга вонеше на съхнещи кожи. В някои улички отекваше силен шум от чукане по метал, а други се огласяха от песните на птици, предлагани на купувачите като домашни любимци или за месо.

— Вдясно са правителствените сгради, големите къщи, царският дворец. А тук — бяхме стигнали вече до големия централен площад — се събират кервани от цял свят.

Керванският площад на Шравасти е изумителна гледка. Хиляди камили, слонове, волове и коне изпълват най-големия градски площад, който съм виждал. Ден и нощ там пристигат и заминават кервани — товарят ги, разтоварват ги. Три големи чешми утоляват жаждата на животни и хора. Палатките и сергиите никнат като гъби. Край тях невъзмутими търговци купуват и продават какво ли не. Те ловко се прехвърлят от една стока на друга, с очи, които пронизват и блестят като очите на лешоядни птици, плъзнали из опустошено бойно поле.

От керванския площад царският път води до един потънал в зеленина парк, в чийто център се намира изящен дворец, изграден от тухли и дърво. Той не бе тъй величествен, както неотдавнашното творение на Бимбисара, но затова пък бе много по-красив.

Вече се чувствувах изтощен. Придружителите ми също. Естествено, те негодуваха срещу моето хрумване, което ги бе принудило да бият толкова много път. Трябваше да си платя за това и отмъщението дойде още щом влязохме в двореца,

— Царят е наредил веднага да се явиш при него — заяви щастливо плувналият в пот дворцов управител.

За разлика от него аз съвсем не бях щастлив.

— Много съм прашен…

— В такъв случай царят не държи да се спазва протоколът.

— Значи не би имал нищо против първо да се преоблека и…

— Това, че не държи на протокола, многоуважаеми посланико, не означава, че не изисква да му се подчиняват във всичко.

— Нали трябва да му поднеса даровете от Великия цар…

— Даровете ще останат за по-нататък.

— Съжалявам — прошепна принц Джета.

Докато дворцовият управител ме водеше из просторните зали, чиито стени бяха покрити с инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, бях измъчван от чувството, че великолепието наоколо е в пълен контраст със собствения ми неугледен вид.

Накрая без всякакви церемонии бях въведен в малка стая, от чиито тесни, островърхи прозорци се виждаха дървета, разцъфнала лоза и мраморен фонтан, в който не течеше вода. Пред един от прозорците се очертаваха силуетите на двама възрастни будистки монаси с бръснати глави.

За миг помислих, че са сбъркали и са ме завели в друга стая. Гледах изумено двамата старци. Приличаха на братя. По-дребният от тях рече:

— Добре дошъл в нашия двор, Кир Спитама.

Понечих да подвия коляно, но цар Пасенади ме спря.

— Не, не. Ти си светец. Трябва да коленичиш само пред поклонниците на… огъня, нали така беше?

— Ние се покланяме единствено на Премъдрия господ. Огънят е само негов пратеник.

Бях толкова изморен, че това бе единственото, което можах да кажа и то едва ли можеше да се нарече проповед, но царят реши да прояви благосклонност.

— Разбира се, разбира се. Вие се кланяте на небесен бог, също като нас, нали, Сарипутра?

— Така е наистина. Всъщност имаме всякакви богове, каквито можеш да си представиш — отговори високият, болезнено слаб Сарипутра.

— Включително и такива, каквито не можеш да си представиш — добави Пасенади.

— Премъдрият господ е единственият бог — заявих аз.

— Ние също имаме единствени богове. Нали, Сарипутра?

— Имаме ги в изобилие, скъпи мой. По това време вече бях свикнал с навика на индийските светци да разговарят с учениците си като с… малки деца, към които изпитват нежни чувства. Обсипват те със своите „скъпи мой“, но думите им звучат мило и никак не приличат на доста зловещите „скъпи мой“ на Аджаташатру, с които той цели да приспи бдителността на събеседника.

— Мисля, че тук има някакво противоречие — казах аз смутено.

— И това се случва — отвърна мило Пасенади.

— Всъщност самият живот е противоречие — обади се Сарипутра, явно развеселен. — Ако не за друго, то защото раждането е непосредствената причина за смъртта.

Двамата старци Бесело се засмяха. Вече бях много раздразнен, затова реших да произнеса официалното си слово.

— Изпратен съм при теб от Ахеменида, от Дарий, Великия цар, господар на всички земи, цар на царете.

— Скъпи мой, та това ни е добре известно. И ще ти дадем възможност да ни разкажеш всичко за Дарий, когато те посрещнем тържествено в нашия двор. Едва тогава ще приемем пратеника — не, посланика на персийския цар, чието присъствие в долината на Инд причинява толкова вълнения на всички ни. Но сега ние сме просто двама старци, които желаят да следват осмократния път. Като цар не мога да стигна толкова далеч, колкото бих искал. Но за щастие сега съм архат, а тук присъствуващият Сарипутра е много близо до просветлението.

— Скъпи мой, та аз съвсем не съм това, което казваш. Служа на Буда и на ордена по свой скромен начин…

— От него ще научиш много, Кир Спитама! Не друг, а Сарипутра създаде ордена! Той определя всички правила! Грижи се да не бъде забравено нищо, което казва или е казал Буда. Сам той помни всяка изречена от Буда дума, от онзи ден в Еленовия парк във Варанаси до ден-днешен!

— Скъпи мой, та ти преувеличаваш заслугите ми. Не аз, а Ананда помни всяка дума. Аз само подреждам словата му в стихове, тъй че да могат да ги запомнят и децата — каза Сарипутра и после се обърна към мен: — Можеш ли да пееш, скъпи мой?

— Не. Всъщност да, но не пея хубаво.

Имах чувството, че съм се побъркал. Не можех да повярвам, че единият от тези старци царува над страна, по-голяма от Египет, а другият оглавява будисткия орден. Та те приличаха на двама абсолютни глупаци!

— Аз виждам онова, което ти не виждащ — каза Пасенади. — Знам, че си изморен. Въпреки това сигурно искаш да чуеш какво се случи. По онова време в Шрава-сти пристигна една млада жена. Представи се, че е от рода Гаутама — от рода на Златния! О, колко бях развълнуван! Ожених се за нея, а по-късно Златният ми разказа каква чудесна шега са ми погодили. Очевидно шаките не са искали да смесват благородната си кръв с царската династия в Кошала. От друга страна, не смеели да ме обидят. Затова ми изпратили обикновена проститутка. И аз се бях оженил за нея. А когато разбрах, разсърдих ли се, Сарипутра?

— Че ти побесня, скъпи мой.

— О, не, съвсем не — отвърна обидено Пасенади.

— Ами! Обзе те такъв гняв, че взех да се страхувам за теб.

— Вероятно просто така ти се е сторило.

— Скъпи мой, така беше.

— Скъпи мой, не беше така.

Нечия всемогъща ръка милостиво е заличила от паметта ми останалата част от тази сцена. Възможно е да съм изпаднал в пълно безсъзнание.

Персийската мисия бе настанена в малка сграда в единия край на дворцовата градина. От двореца ни разделяха фонтани, цветя, дървета — и тишина. Дори пауните не издаваха никакъв звук — питах се, дали не са с отрязани езици? — а от върховете на дърветата безмълвно ни наблюдаваха стадо свещени маймуни. Пасенадн си бе осигурил горско убежище в центъра на големия град. През седмицата, която ми бе дадена да се подготвя за официалното представяне пред царя, за мен се грижеше принд Джета. Покани ме в къщата си — висока постройка край брега на реката. В присъствието на такъв цивилизован човек, какъвто бе принцът, срещата ми с глупавите старци приличаше на трескав сън. Все пак, когато му разказах как ме е приел цар Пасенади, принцът се развесели, но се и смути.

— Старецът си е такъв — каза той.

Седяхме на покрива на къщата му. Слънцето залязваше зад бледосините хълмове, а облаците описваха причудливи ивици, напомнящи за идването на мусоните.

Небесният купол над индийската земя е сякаш повдигнат и създава чувството за тайнствена дълбочина — вероятно светлинна измама. Не знам причината, но ефектът е величествен.

— Дали поведението на Пасенади не подсказва защо държавата се разпада? — попитах аз.

— Нещата не са чак толкова зле — отвърна сдържано принц Джета. — Кошала е все още велика сила. Пасенади е все още велик цар.

— Шпиони? — изрекох думата без глас, само с устни. Принц Джета кимна. Но съм убеден, че той до известна степен вярваше в това, което каза.

— Проблемът е, че сега Пасенади е и архат, и цар, а е много трудно да бъдеш и двете.

— Какво значи архат?

— Думата означава „човек, който е убил врага“. В случая, желанието у човека.

— Като Буда.

— Само че архатът все още съществува за разлика от Буда, който е дошъл и си е отишъл. Някои хора вярват, че понеже Сарипутра е не по-малко свят от Гаутама, той също е постигнал нирвана. Но това е невъзможно. Буда е единствен за настоящето. В миналото е имало двадесет и трима буди. В бъдеще ще има още само един и това ще бъде краят на този цикъл от времето.

— Наистина ли смятат Сарипутра за… свят?

— О, да! Може да има някакви съмнения за Пасенади, но не и за Сарипутра. Пък и той сам създаде ордена. Той въведе правилата за монасите. Сега двамата с Ананда събират всяка дума, изречена от Буда.

— Записват ли ги?

— Разбира се, че не. Защо е нужно?

— Не е нужно.

По онова време вярвах, че щом се запишат, свещените думи изгубват религиозната си сила. Вярвах, че думите на дядо ми трябва да останат запечатани не на волски кожи, а в съзнанието на правоверните. За нещастие не успях да обясня това на зороастрийските си братовчеди в Бактра, които бяха прихванали от гърците манията да записват всичко.

Демокрит мисли, че първите религиозни текстове са египетски. Кой знае? И какво значение има? Аз и до днес вярвам, че записването на химни и религиозни текстове неизбежно намалява религиозните чувства. Несъмнено няма нищо по-вълшебно от религиозен разказ, повеля или молитва, съхранявани в човешкото съзнание, също както няма нищо по-въздействуващо от човешкия глас, който извиква от глъбините на паметта словата на истината. И все пак с годините започнах да разсъждавам по друг начин. Сега искам да бъде записано най-подробно всичко, казано от дядо ми, по простата причина, че ако не го направим ние, неговите съвременници, други ще го направят и истинският Зороастър ще изчезне под куп красиво изписани волски кожи.

Без всякакво предизвестие при нас на покрива се появи красив четиридесетгодишен мъж. Беше в пълно бойно снаряжение и държеше шлем, който, изглежда, бе от злато. Принц Джета падна на колене. Аз се подпрях на едно коляно, като предположих — и се оказах прав, — че това е престолонаследникът Вирудхака.

Вирудхака веднага ни направи знак да станем. С елегантен жест ни покани да седнем на дивана.

— Ще се видим официално утре, многоуважаеми по-сланико. Но допусках, че и на двама ни ще е приятно първо да се срещнем тук, при нашия приятел.

Съгласих се от името на Великия цар. Крадешком разгледах принца. В главата ми настойчиво се въртяха три въпроса. Възнамерява ли да извърши отцеубийство? Ако възнамерява, ще успее ли? Какво значение ще има това за Персия?

Без да подозира мрачните ми мисли, Вирудхака зададе няколко смислени въпроса за Персия. След Бимбисара той бе първият високопоставен индиец, който съзнаваше колко могъщ е Великият цар.

— В известен смисъл Дарий е много близо до отдавна предсказвания световен монарх — каза той.

— За нас, Велики принце, той е световен монарх.

Небето се свъси и съвсем притъмня. Нощните птици ту политаха нагоре, ту се спускаха надолу. Във въздуха се носеше мирис на дъжд.

— Но нали светът включва и Кошала? И републиките? И Магадха? И земите на юг от Индия? А отвъд онези планини — той посочи високите тъмни Хималаи — се намира Китай, друг свят, много по-голям от Персия и всички западни земи, взети заедно. Не трябва ли и Китай да е подвластен на световния монарх?

— Доколкото ми е известно, те твърдят, че имат свой световен монарх — отвърнах тактично аз. Вирудхака поклати глава.

— В Китай има много царства. Но им липсва монарх, който да ги обедини.

— Монарх? Или бог? — попита принц Джета. — Подозирам, че истинският световен монарх много ще прилича на бог.

— Мислех, че вие, будистите, сте атеисти. — Вирудхака се засмя, за да покаже, че говори сериозно.

— Не, ние приемаме всички богове. Те са необходима част от космическия пейзаж — отвърна ведро принц Джета. — Буда, разбира се, не им обръща внимание. А боговете, разбира се, го боготворят.

— Аз се държа настрана от тези въпроси — заяви Вирудхака. — Интересува ме само едно. Кошала. — После се обърна към мен: — Имаме си някои проблеми.

— Кое ли царство няма проблеми, Велики принце?

— Някъде са по-малко. Сега Бимбисара твърди, че е световният монарх. Ти присъствува на жертвоприношението на коня. Видя и чу.

— Но не мога да кажа, че го разбрах. Всъщност цялата държава на Бимбисара е по-малка и от Лидийската сатрапия на Великия цар.

От самото начало тактиката ми бе да внушавам у индийците страхопочитание, но не и да ги плаша. Но едва ли съм го правил много успешно.

— Лидия е само една от двадесетте сатрапии — добавих аз.

— И така да е — отвърна Вирудхака, — в тази част на света единствено долината на Инд е подчинена на Персия, а тази… сатрапия е много далеч от Кошала. Вашият цар трябва още да знае, че никога не сме били побеждавани във война. Интересува ни следното: Бимбисара твърди, че е световният монарх. Обаче жертвоприношението на коня протече зле. Той се надяваше, че ще придобие Варанаси. Не му се удаде. Сега братовчед ми Аджаташатру събира армия. Това означава, че щом свърши дъждовният сезон, ще прекоси Ганг и ще сме във война.

— Доколкото разбрах — започнах аз, като плувец, който се гмурка под водата, — принц Аджаташатру се страхува само от републиките.

— Страхува се от тях толкова, колкото и ние, което ще рече, че изобщо не се страхува — отвърна рязко Вирудхака. — Но войната ще бъде насочена не срещу републиките, а срещу нас. Ние ще победим, разбира се.

— Разбира се, Велики принце.

Очаквах неизбежния въпрос.

— Персия владее долината на Инд.

— Да, но както току-що каза, индийската ни сатрапия е много далеч от Кошала. — Насмешливо си послужих със собствените му думи. Но той продължи невъзмутимо:

— През сухия сезон петстотин мили не са чак толкова огромно разстояние.

Докато разговаряхме, постепенно ни обгърна мракът на безлунната нощ, а собствените ни безплътни гласове се сливаха с далечните гласове от брега на реката, които долитаха отдолу. По едно време разговорът замря и изведнъж изпитах чувството, че сме угаснали. Дали това не е нирвана, питах се аз.

Но после Вирудхака ни върна към действителността. Беше необикновено прям за индийски принц. Заяви, че желае съюз с Персия против Магадха. Попитах го какво би спечелила Персия от такъв съюз и той се зае да изрежда евентуалните изгоди.

— Ние владеем пътя по суша към Китай. Имаме монопол върху търговията с коприна. У нас е центърът на всички важни пътища между Запада и Далечния изток. От Бирма внасяме рубини и нефрит. През нас ще може да се стигне до Южна Индия не само по суша, но и по вода, щом пристанището Чампа мине в наши ръце.

И още много неща в този дух. После ме осведоми точно колко войска ще бъде необходима и кога. Очевидно внимателно бе подготвил речта си за мен.

Докато принцът говореше, аз си представих изражението на Дарий, когато чуе разказа ми за огромното богатство, струпано на керванския площад в Шравасти. Представих си още какви планове ще започне да крои, когато научи, че принцът иска да сключи съюз с Персия. Знаех, че това ще му даде чудесен повод да нахлуе в Индия. Персийската армия ще бъде приветствувана в Кошала. Магадха ще бъде разбита, а Кошала безболезнена присъединена към Персия.

Дарий бе майстор на изтънченото изкуство да присъединява към владенията си чужди царства. Пък и всеки персиец знае наизуст прочутата реч на Кир, произнесена пред мидийците: „Като се подчинихте сега, запазихте живота си. Що се отнася до бъдещето, дръжте се по същия начин и няма да ви сполети зло, ако не се смята за зло това, че няма да ви управлява същият човек, който ви е управлявал преди. Но ще живеете в същите къщи, ще обработвате същите земи…“

Тази реч характеризира неизменната политика на Ахе-менидите. Нищо не се променя в живота на завладения народ освен суверенът. И тъй като Ахеменидът винаги е справедлив владетел, обикновено го посрещат радушно, както навремето мидийците са посрещнали Кир. Освен това Ахеменидът се старае, когато е възможно, да остави на старата династия някакъв външен белег на власт. Няма причина Вирудхака и Аджаташатру да не бъдат назначени за сатрапи… Да, нямаше причина освен една: всеки Ахеменид, който се довери на тези двама ловки принцове, би бил глупак.

— Ще направя каквото мога, Велики принце. Постарах се да се държа едновременно загадъчно и окуражаващо, в най-добрата дворцова традиция на Суза.

— Няма много време. Скоро ще започнат дъждовете. Тогава пътуването по море ще е невъзможно, а ако тръгнем по суша… Къде ще отседне керванът по време на мусоните?

— В Таксила. До три месеца трябва окончателно да приключим преговорите.

— Но ти ще можеш да се върнеш в Персия едва след края на дъждовете.

— Да, но щом ти се струва, че… няма време, бих могъл да изпратя проект за договор между нас на сатрапа на Индия. Той ще го препрати в Суза и тогава ще можем да получим отговор преди началото на сухия сезон.

Излишно е да споменавам, че изобщо нямах подобни намерения. Исках да печеля време. Първо, керванът трябваше да мине безпрепятствено. После трябваше да докладвам на Дарий. А след това… Кой знае?

Вирудхака бе вече на крака. Изправихме се и ние. Три тъмни силуета на нощното небе.

Вирудхака ме прегърна, както изискваше обичаят.

— Тайният съвет ще състави договор — каза той. — Надявам се, че ще работиш с тях. Надявам се също, че ти лично ще преведеш договора на персийски. Това е изключително важно.

— Царят… — поде принц Джета, но реши да замълчи.

— Царят даде съгласието си — каза Вирудхака.- Все още не е напълно безразличен към съдбата на царството си.

След това си отиде.

Разходихме се с принц Джета до парапета и погледнахме надолу. В тъмнината пламтяха хиляди огънчета, които приличаха на хиляди звезди, попаднали в плен на земята. Крайречните жители приготвяха вечерята си. Докато стояхме така, прошепнах в ухото на принц Джета съобщението от Магадха.

Принцът направи особен жест с двете си ръце, като посочи надолу.

— Искали са да ми кажеш това.

— Несъмнено. Но дали е истина? Принцът поклати глава.

— Синът не заговорничи срещу баща си. Няма причини за това. Свободен е да прави каквото желае. Бащата рядко се намесва. Той… — Принц Джета замълча. После добави: — Искат да ни съобщят нещо чрез теб. Но какво? Какво всъщност целят?

— Война с републиките.

— И с Кошала. Но не могат да се справят. Федерацията и Кошала са вече твърде много за тях. Затова, ако успеят да предизвикат междуособици в Кошала, ако скарат бащата и сина…

Нямаше нужда да се доизказва.

— Добре замислено — прекъснах го аз.

— Само че, ако не съобщим това на никого… — Принц Джета ме гледаше тъй, сякаш виждаше изражението ми в тъмнината. — Тогава няма да има междуособици, нали?

Съгласихме се да не споменаваме пред никого за предупреждението към цар Пасенади. Но, естествено, и двамата поотделно възнамерявахме да използуваме тази информация за собствени цели, защото така са устроени всички дворове, така е устроен светът. Все пак бях озадачен от недоумението на принц Джета. Излъгал ли ме бе Аджаташатру? И ако ме бе излъгал, защо?

10.

На другата сутрин, когато ме обличаха в персийски дрехи, за да се явя пред царя, по покривите на Шравасти затрополиха първите дъждовни капки, носени от мусона. Няколко минути по-късно при мен влезе Карака, мокър и разрошен.

— Става нещо нередно — съобщи той, без да обръща внимание на наострилия слух бръснар. — Царят заседава цяла сутрин. Принцът е при градските стени. С него са стрелците…

Карака замълча. Най-после бе забелязал бръснаря.

— Възможно ли е… — не бе нужно да довършвам изречението, тъй като Карака ме разбра.

— Не знам — отвърна той. — Не вярвам.

Докато мажеше устните ми с лак, бръснарят се подсмихваше. Беше висш служител на Кошалската тайна служба и знаеше онова, което ние не знаехме.

По пладне ме отведоха до претъпканата приемна зала. Даровете от Великия цар бяха положени пред сребърния трон, но самият трон бе празен. Кошалските благородници, които обикновено са ведри и спокойни, сега изглеждаха разтревожени, а гласовете им се смесваха с трополенето на дъжда по покрива. Застанах на прага, но независимо от великолепието на костюма ми никой не ми обърна внимание.

Накрая дворцовият управител ме забеляза. Тръгна забързано към мен и изпусна жезъла си. Вдигна го, само че го хвана наопаки, после ме поздрави, като явно обърка протокола, и започна да ми се извинява със заекване:

— Съжалявам, многоуважаеми посланико. Сигурно ни мислиш за диваци. Но това, което се случи… Ако обичаш, последвай ме. Със свитата си.

Въведоха ни в малка стая встрани от преддверието. Вратата зад нас силно се затръшна. Спогледахме се с Карака. Дъждът по покрива толкова се усили, че едва чухме вика, изтръгнал се от най-малко хиляда гърла: „Да живее царят!“

— Кой цар? — прошепна Карака.

Разперих ръце. За мен бе все едно дали ще преговарям с Вирудхака или с Пасенади. Опасявах се само, че войната между Магадха и Кошала ще избухне, преди Дарий да може да се възползува от това обстоятелство.

Внезапно изсвири рог — три пъти. Това бе традиционният боен зов. Тогава вече се разтревожих. Дали царската фамилия бе свалена? Или дворецът бе завзет от неприятелски войски? Появи се дворцовият управител. Изглежда, бе тичал, защото се задъхваше.

— Царят е на трона — съобщи той. — Оттук, многоу-важаеми посланико.

Въведоха ни набързо в залата за аудиенции. Сребърният трон бе зает от фигура с ослепително бляскави одежди. В едната си ръка държеше меч, а в другата жезъл от слонова кост.

Дворцовият управител извести влизането на мисията, изпратена от Великия цар на Персия. След това, заобиколен от няколко придворни, се отправих към трона. Седящият на него човек имаше такава величествена, направо сияйна осанка, че с нищо не напомняше мършавия монах, с когото се бях срещнал в деня на пристигането си в Шравасти. Чак след като поздравих суверена, осъзнах, че този внушителен, обсипан със скъпоценности монах, е самият Пасенади. Лицето му бе така старателно гримирано и толкова безизразно, че не отстъпваше на никой ведически бог. Нямаше и следа от хилещия се монах, когото бях видял със Сарипутра.

— Надявам се, че ще установим добри отношения с нашия брат в Персия — каза царят хладно, с официален тон. — Ще се стремим към тази цел. Изпращаме му братската си благословия. Ние…

Пасенади замълча. Сякаш бе изгубил нишката на мисълта си. Последва напрегната, неловка пауза, докато всички погледи бяха приковани в царя, а той гледаше през нас, към вратата. Чувах стъпки зад гърба си, но не смеех да се обърна… После Вирудхака мина покрай мен. Бе мокър до кости от дъжда. Пред трона направи синовния поклон и каза нещо толкова тихо, че само баща му и аз можахме да го чуем.

— Вярно е.

Пасенади остави жезъла си. Изправи се на крака. Хвана дръжката на меча си с две ръце, сякаш бе факел, с който осветяваше кървав път.

— Току-що узнахме, че нашият обичан брат цар Бимбисара е свален от сина си, принц Аджаташатру, който иска благословията ни. Няма да му я дадем. Проклет е синът, който вдига ръка срещу създателя си. Проклета е земята, чийто суверен е заграбил престола от баща си. Проклет е Аджаташатру.

С учудваща енергичност старецът слезе по стъпалата на трона и заедно с принца и държавните съветници бързо излезе от залата. После дворцовият управител ни подкани да напуснем. Очевидно официалните церемонии в двора на Шравасти бяха отменени и даровете на Великия цар така и не бяха приети. Карака изглеждаше мрачен. В края на краищата бяхме пренесли този сандък е килими и скъпоценности през половината свят.

— Много неприятно — каза той. — Даровете на Великия цар да останат непочетени.

— Войната има предимство — отвърнах аз с държавническа мъдрост. — Боевете не могат да започнат преди настъпването на сухия сезон, затова вероятно ще видим царя съвсем скоро.

Само че не видяхме нито царя, нито принца цели два месеца. Всеки ден, въпреки дъждовния сезон, в двора пристигаха делегации от всички краища на царството. Тайният съвет заседаваше непрекъснато. През това време улицата на ковачите бе затворена за всички освен за шпионите и тъкмо като шпионин Карака успя да проникне в този квартал.

— Мечове, остриета на копия, доспехи — докладва той. — Работят денонощно.

Войната наистина бе получила предимство пред всяка друга дейност.

Принц Джета ми разказа какво се е случило в Раджагриха. На едно заседание Аджаташатру поискал разрешение от съвета да прекоси Ганг и да нападне Федерацията на републиките. Макар да се съгласил, че Федерацията не може да устои на магадханските войски, Бимбисара посочил, че след победата щяло да се наложи и да управляват тези свадливи държави, за което не си струвало да се води война. А нали той и без това вече бил световен монарх? Явно много сериозно бе приел жертвоприношението на коня. Твърде сериозно, както се оказа впоследствие. Няколко дни по-късно, без да иска съгласие от баща си, Аджа-ташатру предявил права върху Варанаси от името на майка си. Бимбисара се разгневил. Заявил, че Варанаси е неделима част от Кошала. С тези думи разпуснал съвета. Следващата вечер, малко след залез-слънце, личната стража на Аджаташатру влязла в царския дворец и арестувала царя. Тази стъпка била колкото бърза, толкова и неочаквана, затова никой не оказал съпротива.

— Сега държат Бимбисара затворен в Кулата на лешоядите в стария град. — Лицето на принц Джета не издаваше нито учудване, нито скръб. Той добре познаваше законите на този свят. — Твърдят, че никой не е успял да избяга от Кулата на лешоядите.

— Какво ще стане сега?

— Моят зет и твой тъст е свиреп и решителен човек, който, изглежда, иска война. Каквото иска, това и ще получи.

Седяхме на вътрешната веранда в къщата на принц Джета. Точно срещу нас ред бананови дръвчета потрепваха на вятъра, в който се усещаше приближаващият дъжд.

— Не би ми минало през ум такова нещо — казах аз. — Аджаташатру винаги… толкова лесно се разплакваше.

— Такава роля си е бил избрал. Сега ще го видим в истинския му вид.

— Не. Той просто ще играе нова роля, може би пак сълзлива, но това е без значение. Животът на повечето хора в един двор преминава в слагане и сваляне на маски — добавих аз.

Принц Джета се развесели.

— Говориш, сякаш си един от нас. Само че, вместо да сменяме маски, ние преминаваме от едно към друго съществуване.

— Но за разлика от придворните не запазвате спомен за предишния си живот.

— С изключение на Буда. Той може да си спомни всяко предишно превъплъщение.

— Като Питагор.

Принц Джета не обърна внимание на тази моя случайна забележка.

— Но Буда веднъж каза, че ако наистина се наложи да си спомни всяко отделно предишно съществуване, няма да му остане време да изживее настоящето, което е най-важното, защото е последно.

Изведнъж задуха силен вятър. Изтръгна цели гроздове неузрели банани от клоните пред нас. Заваля.

— Бимбисара ми каза, че се надява до една година да стане монах.

Известно време съзерцавахме дъжда.

— Чудно защо — промълвих аз накрая — Аджаташатру поиска да предупредя Пасенади да се пази от своя син?

— Много прозорлива стъпка! Докато ние умуваме и търсим заговор в Шравасти, той пуска в действие своя заговор в Раджагриха.

— Но защо си е направил труда да заблуждава мен?

— За да отвлече вниманието ти. В края на краищата рано или късно той ще си има работа с Персия — отговори принц Джета, като ме изгледа някак особено. — Един ден всички ние ще си имаме работа с Персия. Това ни стана ясно още щом вашият цар превзе една от най-богатите ни земи.

— Не я превзе, принце. Владетелите в долината на Инд помолиха Великия цар да ги включи в империята си — отвърнах аз, сякаш бях осемнадесетгодишен при-дворен евнух от времето на Кир.

— Прости ми, бях нетактичен — усмихна се принц Джета. — Както и да е, Аджаташатру желае да причини на Кошала колкото е възможно повече неприятности -Онова, което не може да бъде завладяно отвън, трябва да се добие чрез разединение отвътре. Затова се старае да настрои сина против баща си.

— А дали е успял?

— Няма да е нужно. Пасенади иска да бъде едновременно и цар, и архат, а това е невъзможно. Ето защо Вирудхака е… недоволен. И кой може да го обвини?

Няколко дни по-късно Карака ми донесе лично посла-ние от Аджаташатру. Написано бе върху волска кожа с червено мастило — подходящ за случая цвят. С труд разчетохме писмото. То гласеше: „Ти винаги си близо до сърцето ни. Обичаме те като роден син. Знам, че ще скърбиш, както скърбя и аз за смъртта на баща ми, световния монарх Бимбисара. Той бе в седемдесет и осмата година на живота си и в петдесет и първата година на славното си царуване. Дворът ще бъде в траур до края на дъждовния сезон, когато ще очакваме любимия си син Кир Спитама Да присъствува на коронацията ни.“

Излишно е да казвам, че в писмото не се споменаваше как е умрял Бимбисара. Няколко дни по-късно узнахме, че Аджаташатру собственоръчно е удушил баща си с копринения шнур, който според индийския етикет носи сваленият монарх.

Прекарах няколко неспокойни седмици във влажните, избуяли градини на двореца на Пасенади. Не ме повика нито царят, нито принцът. Нямаше никакво съобщение от Суза. Дори Керванът в Таксила мълчеше. Накрая самотата ми бе нарушена от идването на принц Джета и монаха Сарипутра. Появиха се на верандата без предизвестие. Помогнах им да изстискат дрехите си.

— Случайно видях Сарипутра в градината и му казах колко много искаш да говориш с него — обясни принц Джета.

Простих му лъжата. Отчаяно се нуждаех от компания, ако ще и компанията на будистки архат с черни венци.

Карака нареди да донесат вино. Сарипутра седна на пода, а принц Джета — върху една възглавница. Аз се настаних на стол.

Старецът ме удостои с гримаса, която възприех като усмивка.

— Скъпи мой… — започна той. И замълча.

— Може би ще искаш да му зададеш някои въпроси — каза принц Джета и ме погледна в очакване.

— А може би той ще иска да ми зададе някои въпроси — отвърнах аз, като си спомних собствената си духовна мисия.

— Известно е, че Буда също е задавал въпроси. Както и Сарипутра — отбеляза тактично принц Джета.

— Така е. Обичаш ли игрите, дете мое?

В невъзмутимата благост на стареца имаше нещо, което ми напомняше добре охранено бебе. Но острият му поглед бе студен и пронизващ като на змия.

— Не — отвърнах аз. — А ти?

— Ако става дума за игрите на вечността, да! — Сарипутра се засмя, макар че само на него му беше смешно.

— А никакъв интерес ли не изпитващ към Премъдрия господ и неговия пророк Зороастър? — попитах аз.

— Всички неща са интересни, дете мое. И тъй като е ясно, че за теб е интересно да ми разкажеш за своя Премъдър господ, трябва да го сториш. И то веднага. Карат, че истината не може да чака. Нямам представа защо. Всичко друго може да чака. Хайде, разкажи ми.

Разказах му.

Когато свърших, Сарипутра се обърна към принц

Джета:

— Този Премъдър господ много ми прилича на Брахма само дето се прави на персиец. Ах, тези богове! Сменят имената си от страна в страна и си мислят, че няма да ги забележим. Но ние винаги забелязваме! Не могат да ни измамят, нали? Нито да ни се изплъзнат. Ах, този Брахма! Той, изглежда, е най-амбициозният! Мисли, че е творецът! Представяш ли си? Да знаеш само какво говореше първия път, когато потърси Буда! Не, не първия, втория. Първият път беше, когато помолил Буда да задвижи колелото на доктрината[1]. Брахма бил много настоятелен, много убедителен. Защото знаел, че ще трябва да се прероди като човек, преди да постигне нирвана. А когато се прероди, ще може да постигне нирвана единствено чрез Буда. Та той всъщност не е никак глупав. Само така изглежда. Както и да е, Буда се оставил да го убеди, защото Брахма е най-добрият от боговете, което само по себе си не значи кой знае какво, нали? Буда се съгласил след първата им среща да задвижи колелото, което е голяма жертва от негова страна, защото сам той вече постигнал нирвана и сега не е нито тук, нито там, нито никъде, за разлика от бедния Брахма. После Брахма отишъл при него втори път. Трябва да питаме Ананда точно кога и къде. Ананда помни всичко. Това е било преди моето време. И така Брахма рекъл на Буда: „Аз съм Брахма, Великият Брахма, царят на боговете. Аз не съм сътворен. Аз съм сътворил света. Мога да създавам, да променям, да вдъхвам живот. Аз съм бащата на всички неща.“ Да де, ами всички знаем, че това са пълни глупости. Но Буда е винаги любезен. И е винаги извисен. „Щом съществуваш, Брахма — отговорил той, — значи си сътворен. Ако си сътворен, непременно ще се развиваш. Ако се развиваш, целта ти ще бъде да се освободиш от огъня и водовъртежа на сътворението. Следователно трябва да станеш това, което аз вече съм. Трябва да направиш последната стъпка по осмократния път. Трябва да престанеш да се развиваш и да съществуваш.“

[1] Драхма чакрa (санскр.). — съвкупност от задълженията, които се изискват от човека и се тълкуват като „закoн“, „истина“; елемент от будистката метафизика. Свързва се с проповедта на Буда пред петимата аскети в Еленовия парк в Бенарес (Варанаси). Според легендата, когато принц Гаутама (родовото име на Буда Шакямука) получил просветлението, индуистките богове Индра и Брахма слезли при него от небесата и го помолили да разкрие на всички учението си за освобождаването. — Б. пр.

— И какво отговорил на това Брахма? — попитах аз. Никога, нито преди, нито след това, не съм чувал такова богохулство.

— Естествено, бил разстроен. Та кой на негово място не би се разстроил? Представяш ли си, стои той, точно като вашия Премъдър господ — безкрайно погълнат от себе си и безкрайно могъщ, или поне така си мисли. Само че ако беше толкова могъщ, щеше лесно да успее да не съществува — състояние, което страстно желае, но не е способен да постигне. Та именно затова помолил Буда да задвижи колелото на доктрината.

— Ти съвсем сигурен ли си, че това е бил Премъдрият… искам да кажа Брахма, който е говорил с Буда?

— Разбира се, че не съм сигурен! Всичко е сън, скъпи мой, а в сънищата смисълът на някои неща е по-неясен, отколкото на други. Всичко зависи от това, къде се намираш, когато сънуваш.

Признавам, че аз самият имах чувство, че или сънувам, или полудявам.

— Но Зороастър чу думите на Премъдрия господ… — подех аз.

— Точно както и Брахма чу отговорите на Буда — продължи Сарипутра и ми кимна окуражително, сякаш насреща му стоеше тъп ученик, който е успял да събере едно и едно.

— Със смирение трябва да кажа, че Зороастър чу отговорите на Премъдрия господ, а не обратното.

— Аз пък казвам обратното със смирение пред Буда. Има само един Буда във всеки определен момент.

— Има само един Премъдър господ.

— Който се промъква в Индия и се опитва да се представи като Брахма. Както и да е, той не е единственият бог. Просто е най-самодоволният.

Доколкото можах, запазих безизразната си маска на царедворец.

— Отричаш ли, че Премъдрият господ е единственият творец на всички неща?

— Разбира се, скъпи мой. И ти самият го отричаш. И тогава този нечестив старец ми повтори откъса от нашия най-свещен текст, който му бях рецитирал:

— „Преди сътворението Ахура Мазда не бе Премъдрият господ. След сътворението той стана Премъдрият господ, растяща благодат, мъдър, свободен от злото, сияен…“ Забравил съм другите му качества, които ти току-що така любезно изреди. Паметта ми вече не е така добра, както беше.

Упорито продължих:

— „… неизбежно повеляващ правото, щедър, всевиждащ…“

— Да, да. „И с ясния си поглед Ахура Мазда разбра, че разрушителният дух не ще спре своето настъпление…“ Та затова се заема да хване натясно този разрушителен дух, като от безкрайното време създава времето на дългото царство. Ах, скъпи мой, всичко това е толкова объркано! Ако той е всемогъщият творец, защо поначало е създал разрушителния дух? Какъв е смисълът? Но щом веднъж го е създал, защо пък си прави труд да води битки със собственото си творение? Това не е толкова премъдро от негова страна, не си ли съгласен? След това пък твърди, че човешкият род, друго негово творение, трябва да води непрестанни битки с първоначалната му творба. Е, това наистина не е благородно.

— Съществуването на злото не е благородно, Сарипутра. Но както съществува доброто, така съществува и зло то и битката между двете трябва да продължи, докато възтържествува доброто в края на времето на дългото царство.

— Щом доброто и без това ще победи, защо да си правим труда да водим битки?

— Защото такава е волята на Премъдрия господ. От самия себе си той сътворил всички човешки души наведнъж. И тези вечни духове съществуват у него, докато дойде време да приемат човешка форма. Тогава трябва да изберат. Да следват или Истината, или Лъжата. Ако следват Истината, постигат достойнство. Ако следват Лъжата…

— Да, скъпо дете. Колкото и бавно да възприемам, схванах идеята. Но защо му е да кара всички толкова да страдат?

— Как иначе ще бъде победено злото?

— Като първо отхвърлиш света, а после своя Аз.

— Светът съществува. Аз-ът съществува. Злото съществува. Доброто съществува. Борбата е… неизбежна и предопределена.

— Тогава по-добре ще е изобщо да не съществуваш, нали? А това можеш да постигнеш, като следваш осмо-кратния път.

Старецът бе по-вбесяващ дори и от най-неприятните тукашни софисти.

— Всички неща се борят… — подех аз.

— … освен онези, които не се борят — довърши той. — Но вашият Премъдър господ, също както и нашият горд, макар и доста притворен Брахма, тъне в не по-малък мрак, отколкото останалата част от творението му. Няма никаква представа къде отива, също както не знае откъде е дошъл.

— Премъдрият господ знае, че ще залови и унищожи злия Ариман във времето на дългото царство. Щом стори това, всички души ще бъдат спасени.

— Така твърди! Но той също се развива. Било е време, когато не е съществувал. След това е съществувал. Сега съществува. Но ще съществува ли?

— Преди Премъдрия господ беше Премъдрият господ.

— А преди това? Самият той твърди, ако го цитираш правилно: „Преди сътворението не бях Премъдър господ.“ Ако той не е бил, тогава кой е бил? И откъде е дошъл неговият творец?

— Времето…

— А, времето! Но откъде идва времето?

— Времето е било. То е. И ще бъде.

— Може да е така. А може и да не е. Говоря, скъпо дете, за първичните неща, защото това те интересува. Нас те не ни интересуват. Ние не се вълнуваме от произхода на нещата, от тяхното сътворение. Няма как да знаем какво е било първо и дали изобщо може да се говори за първо нещо във времето и пространството или пък извън него. Няма значение. Боговете, хората, духовете, животните, рибите, дърветата… те всички са проявления на сътворението, в което само болката е постоянна, защото всичко тече и нищо не е останало същото. Не е ли вярно?

— Има един-единствен източник… — подхванах аз. Но Сарипутра вече не чуваше думите ми.

— Първото нещо, което правя с нашите послушници, е да ги заведа на гробищата, където им показвам разлагащи се трупове. Изучаваме новия живот, който се ражда от мъртвите. Гледаме как червеите снасят яйца в гниещата плът. После яйцата се излюпват и новото поколение червен яде до насита, докато дойде времето на… много, много късото царство, скъпи мой, когато не е останало нищо освен кости и горките червеи нямат какво да ядат умират. Но от техния прах се раждат растения, насекоми, покълнват невидимите зародиши на живота и веригата продължава нататък и все по-нататък. Кой не би поискал да разчупи, ако може, тази мъчителна верига?

— Веригата ще се разчупи, когато възтържествува

Премъдрият господ и всичко се превърне в светлина.

— Струва ми се, че и това много напомня на Брахма. Но самият Брахма признава, когато не лъже, че съвсем не знае как ще свърши всичко това, нито пък как се е появил самият той. Той е по средата на реката, като всички нас. Естествено, неговата река е по-голяма от нашите, но принципът на всички реки е един и същ. Както самият ти чудесно… да, да, наистина чудесно изпя: „Времето е по-могъщо и от двете сътворения… и на Премъдрия господ, и на разрушителния дух.“ За нас, дете, времето е само част от съня, от който трябва да се пробудиш, ако искаш да получиш просветление.

— И да угаснеш?

— Научил си си урока, Кир Спитама! Изчадието ми изръкопляска.

Знаех, че Сарипутра не би могъл разумно да защити доводите си, но си спомних Дариевата заповед. Трябваше да се уча, а не само да проповядвам. С други думи, човек не бива да проповядва, без първо да е научил каква, според чуждата вяра, е истината. По онова време нито за миг не поставях под съмнение мисията си, според която трябваше да поведа всички хора към Истината. Но заедно с това дълбоко се вълнувах от произхода — ако има такъв — на всемира. Сарипутра ме бе поставил в малко неудобно положение, защото обърна внимание на една необяснима празнина в Зороастровата представа за божеството. Да, Демокрите, и ти си забелязал същия пропуск. Но това е, защото ти се интересуваш само от материалното. Ние се интересуваме от божественото.

Съгласен съм, че никога не е било ясно как, кога и защо Премъдрият господ се е родил от безкрайното време, което само по себе си не може никога да бъде истински разбрано, защото безкрайното, според определението си, няма нито начало, нито край. Все пак, преди да срещна будистите, не допусках, че може да съществува религия, философия или мироглед, колкото и прости да са те, без някаква, макар и съвсем неточна теория за сътворението. Но ето че съществува тази секта, орден или религия, завладяла ума на двама могъщи царе и на много мъдри хора и е успяла да направи това, без изобщо да се отнася сериозно към единствения важен въпрос: как е произлязла вселената?

Още по-лошо, будистите гледат на боговете със същото добродушно презрение, с което се отнасят към тях образованите атиняни. Но атиняните се страхуват, че ще бъдат преследвани от общественото мнение, докато будистите са безразлични към суеверията на брахманите. Те дори не се интересуват достатъчно от боговете, за да им дойде наум да ги превръщат в дяволи, както направи Зороастър. Будистите приемат света такъв, какъвто е и се стараят да го отхвърлят.

В същото време смятат, че тук в настоящето за обикновения будистки мирянин може би е по-добре да е весел, отзивчив, благ и състрадателен. Ала членовете на ордена са длъжни да изоставят не само мъките, но и радостите на този свят.

— След като разгледаме гниещите трупове, напомням на послушниците колко противно е живото тяло. Тъй като мнозина от тях са млади хора, жените все още ги привличат, което, разбира се, ги свързва с веригата на съществуването. Затова им показвам как тялото и на най-красивата жена е като рана с девет отвора, които гадно сълзят, а цялата й плът е покрита с лепкава кожа, която…

— Колкото и бавно да възприемам, схванах идеята — прекъснах го аз грубо, с което съответно му върнах обидата.

— Скъпи мой, ако това наистина е така, то ти си завъртял за себе си колелото на доктрината! Какво умно дете!

Сарипутра се обърна към принц Джета. На лицето му имаше усмивка, но очите му бяха блестящи и неподвижни като на папагал. Имаше нещо отблъскващо в цялата му личност.

— Мисля, че е дошло време нашият приятел да посети Буда — каза принц Джета.

— Защо не?

Демокрит иска да знае кой точно е Буда и откъде произхожда? Първият въпрос, изглежда, няма отговор. Знам, че докато бях в Индия, самият аз много често го задавах и получавах най-разнообразни отговори. Индийците не споделят нашия интерес към фактите. Представата им за времето е различна от нашата, а възприятието им за действителността се гради на дълбоко залегналото у тях чувство, че светът е без значение, защото е само движеща се материя. Те мислят, че сънуват.

11.

Като се замисля, ето какво всъщност знам за Буда. Когато го видях за пръв път — преди повече от половин век, — беше седемдесет и две-три годишен. Роден е в република Шакя, която се намира в подножието на Хималаите. Произхожда от семейство на воини, наречено Гаутама. Когато се родил, дали му името Сидхарта. Отраснал в столицата Капилавастру. По едно време бащата на Гау-тама заемал висок пост в републиката, но съвсем не бил цар. както твърдят и досега някои сноби в Шравасти и Раджагриха.

Сидхарта се оженил. Имал един син на име Рахула, което означава „брънка“ или „връзка“. Подозирам, че момчето трябва да е започнало живота си под друго име, но никога не открих какво е било то. Рахула несъмнено се оказал връзката с този свят, който Буда щял да унищожи — за себе си.

Когато навършил двадесет и девет години, Сидхарта предприел онова, което сам нарекъл „благородното търсене“. Тъй като ясно съзнавал, че е „обречен на прераждане поради Аз-а, и тъй като знаел на какви опасности е изложен всеки, който е обречен на прераждане, той потърсил най-сигурното средство срещу връзката си с този свят — нирваната“.

Сидхарта прекарал в търсене седем години. Живял в гората. Умъртвявал плътта си. Медитирал. С течение на времето със собствени сили — или може би поради развитието си през всички предишни прераждания? — не само открил причината за болката, но и намерил лек за нея. Видял всичко, което е било, и всичко, което някога ще бъде. Накрая във вълшебно състезание той победил бога Мара, господаря на този свят.

Сидхарта станал Просветленият, или Буда. И понеже могъл да изличи не само своя Аз, но и материалния свят, той е по-висш от всички богове: те все още се развиват, а той не. Те продължават да съществуват в един свят, който Буда напълно е отстранил. Тъй като просветлението само по себе си е цел — голямата цел, — отстраненият вече свят не би трябвало да занимава Буда. Но станало така, че светът, от който се бил събудил, се върнал при него, защото върховният бог Брахма слязъл от небето и го помолил да покаже пътя на другите. Буда не искал да се занимава с това. Защо, попитал той, да говорим за онова, което е невъзможно да се опише? Но Брахма бил толкова настоятелен, че Буда се съгласил да отиде във Варанаси и да задвижи колелото на доктрината. Изложил четирите истини и разкрил осмократния път. Но в същото време, колкото и да е парадоксално, цялото това начинание било — и си остава — безсмислено, защото Буда бил премахнал този свят, както и всички други светове.

„Всичко, подчинено на причинност, е като мираж“, казал Буда. За него човешката личност е нещо като лош сън, от който трябва да се освободиш, за предпочитане чрез събуждане… в нищото? От един момент нататък вече не разбирам Буда. От друга страна, той е просветлен, а аз не.

Учението на Буда е напълно противоположно на учението на Премъдрия господ. За будистите и джайнистите светът става все по-лош. Ето защо целта на мъдрите е да престанат да съществуват. За Зороастър всеки човек трябва сам да поеме пътя към Истината или Лъжата и ще бъде съден във вечността за онова, което е извършил или не е извършил в продължение на един-единствен живот. Накрая, след престой на небето или в ада, всички човешки души ще споделят победата на Премъдрия господ над Ариман и ще стигнат до съвършеното състояние, което не е много различно от будистката шунията или „сияйна празнота“, ако това е правилният превод на думата, която така точно обяснява необяснимото.

За индийците всички същества са обект на непрекъснато превъплъщаване. Наказанията и наградите във всеки живот са резултат от минали дела в предишни преражда-ния. Човек е изцяло подчинен на своята карма — съдба. За нас съществуват страдание или радост във времето на дългото царство и накрая — обединяване с Ахура Мазда във вечното време. За тях съществува безкрайна поредица от смърт и прераждане, разчупена само от малцина чрез нирвана, която е нищото, и шунията, която е онова необяснимо нещо, ако то изобщо съществува.

Демокрит намира, че двата начина на мислене не са много различни. Аз съм убеден, че са напълно различни. Трябва да си призная, че в представата на Буда за шунията нещо лъчезарно, макар то непрекъснато да ти се из-плъзва. Всъщност колкото повече мисля за неговите идеи токова по-натрапчиво става чувството ми, че съм човек който с двете си несръчни ръце се мъчи да сграбчи един от онези неуловими змиорки, които се вият нощем в топлите южни морета, облени от студена светлина. В сърцевината на будисткото мислене има едно празно пространство, което не е само търсената нирвана. То е съвършеният атеизъм.

Доколкото знам, ако Буда изобщо се е занимавал с боговете, то е било съвсем между другото. Никога не ги е отричал, просто не им е обръщал внимание. Но въпреки невероятната си самонадеяност не се е поставил на мястото на боговете, защото, когато задвижил колелото на учението си, самият той вече бил престанал да съществува, което е най-висшият стадий в развитието. Все пак, докато още обитавал плътта на Гаутама, позволил на други да създадат еангхата с цел да облекчат житейската болка на малцина избраници,

В началото орденът приемал само мъже. Но после Анан-да убедил Буда да приемат и жени, които да живеят в отделни комуни и да следват осмократния път. Буда се отнесъл добродушно към тази идея, но все пак се пошегувал: „Трябва да знаеш, Ананда, че ако орденът се състоеше единствено от мъже, щеше да просъществува хиляда години. Сега, щом участвуват жени, ще просъществува само петстотин.“ Подозирам, че и в двата случая е проявил неоснователен оптимизъм.

В края на дъждовния сезон отидох с принц Джета в онзи парк, за който така и не стана ясно дали принцът го е продал на търговеца Анапиндика за нуждите на Буда, или не. Там живеят хиляди монаси, ученици, поклонници Повечето аскети спят на открито. Дошлите на поклонение отсядат в къщата за гости, а членовете на ордена обита-ват голяма страда с дървен покрив.

Недалеч от този манастир видях дървена постройка, издигната на ниска площадка. В центъра й върху черга бе седнал Буда. Постройката нямаше стени и той живееше пред погледа на всички.

В манастира ни посрещна Сарипутра. Вървеше с бодра крачка, сякаш бе момче. Не носеше чадър. Топлият Дъжд, изглежда, никак не го безпокоеше.

— Имате късмет. Татхагата е в настроение да говори Толкова се радвам за вас. Откакто настъпи пълнолунието все мълчеше. Но днес… — Сарипутра ме потупа по рамото. — Съобщих му кой си.

Ако е очаквал да го попитам какво мисли Буда за персийския посланик, разочаровал съм го. Отговорих сдържано:

— Ще се радвам на тази среща.

Употребих думата „упанишад“, която означава не само „среща“, но и сериозен разговор по духовни въпроси.

Сарипутра ни поведе към дървената постройка, до която водеха осем ниски стъпала. Може би по едно за всяка част на осмократиия път? На първото стъпало го поздрави висок, набит жълтокож човек.

— Това е Фан Чъ — представи го Сарипутра. — Дошъл е от Китай, за да се учи от Буда.

— Нима е възможно човек да не се учи от Буда? Фан Чъ говореше кошалския диалект може би по-добре от мен, макар с доста по-лошо произношение.

Тъй като по-нататък щяхме да станем близки приятели с Фан Чъ, ще отбележа само, че не беше дошъл в Индия, за да се учи от Буда. Изпратен бе с търговска мисия от една малка държава в Югоизточен Китай. По-късно ми каза, че този ден отишъл в парка, за да се запознае с персийския посланик. Персия го привличаше също тъй, както мен ме привличаше Китай.

Последвахме Сарипутра нагоре по стъпалата. Всички се изправиха да ни поздравят, с изключение на Буда, който продължаваше да седи на чергата си. Разбрах защо ю наричат Златния. Беше жълт като китаец. Не само че не бе ариец, но не бе и дравид. Очевидно някое китайско племе бе прекосило Хималаите, за да посее семето на рода Гаутама.

Буда бе дребен, слаб, подвижен. Седеше много изправен, с кръстосани крака. Дръпнатите му очи бяха толкова тесни, че не можеше да се разбере дали са отворени или затворени. Според едно описание очите на Буда били сияйни като небето в лятна нощ. Не знам. Така и не ги видях. Светлите му извити вежди се събираха в кичурче на челото. В Индия това се смята за признак на божественост.

Кожата на стареца бе набръчкана, но плътта му излъчваше здраве, а голата му глава блестеше като жълт алабастър. Около него ухаеше на санталово дърво, което ми се стори недотам аскетично. Докато траеше срещата ни, той почти не движеше главата и тялото си. Само от време на време размахваше дясната си ръка. Гласът му бе тих и приятен и сякаш нямаше връзка с дишането. Всъщност по някакъв тайнствен начин той като че изобщо не дишаше.

Поклоних се ниско. Буда ми направи знак да седна.

Това бе всичко. Не си даде труд да отговори на поздрава ми. Последва неловко мълчание.

После един младеж внезапно го попита:

— О, Татхагата, нали ти казваш, че светът е вечен и че всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът е вечен и всички други възгледи са погрешни.

— Тогава твой ли е възгледът, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни.

После младежът попита дали космосът е краен или безкраен, дали тялото е подобно на душата, или не, дали след смъртта светецът продължава да съществува и така нататък. И всеки път Буда повтаряше същия отговор, или антиотговор, който даде на въпроса вечен ли е светът.

— Тогава какви възражения има Татхагата по всяка от тези теории, че не приема нито една от тях? — попита го накрая младежът.

— Защото, дете, възгледът, че светът е вечен, че е джунгла, пустиня, куклено представление, страдание и верига, завинаги свързана с нещастието, болката, отчаянието и агонията, този възглед не допринася за безразличието, отсъствието на желание, бездействието, покоя, познанието, върховната мъдрост и нирваната.

— Това ли е отговорът на Татхагата на всеки от въпросите?

Буда кимна.

— Това е възражението, което имам по тези привидно противоречиви теории, и причината, поради която не съм възприел нито една от тях.

— А има ли Татхагата своя теория?

Настъпи мълчание. Трябва да призная, че страните ми внезапно пламнаха и имах чувството, че ме изгаря треска. Неудържимо желаех да узная отговора или антиотговора.

— Буда не е обвързан с никакви теории. — Очите му сякаш гледаха не нас, а някакъв свят, или антисвят, който не можехме да възприемем. — Има, разбира се, неща, които знам. Знам каква е природата на материята. Знам как се раждат нещата и как загиват. Каква е природата на Усещането. Как се появява то и как изчезва. Как започва осъзнаването и колко скоро спира. И понеже знам тези неща, успях да се освободя от всякакво пристрастие. Аз-а го няма, той е отхвърлен, изоставен.

— Но, Татхагата, ти… един светец, какъвто си ти, преражда ли се?

— В случая е неуместно да се каже, че се преражда.

— Значи ли това, че не се преражда?

— Това също е неуместно в случая.

— Тогава той едновременно и се преражда, и не се преражда.

— Не. Едновременността също е неуместна.

— Обърках се, Татхагата. Трябва или едното, или другото да е вярно, или дори и двете едновременно, но…

— Достатъчно, дете. Объркал си се, тъй като много често е невъзможно да видиш това, което е пред очите ти, понеже гледаш в обратна посока. Ако пред теб гореше огън, щеше ли да го забележиш?

— Да, Татхагата.

— Е, добре, когато огънят угасне, къде отива той? На изток? На запад? На север? На юг?

— Но въпросът е неуместен, Татхагата. Когато огънят угасне, защото няма повече какво да гори, той… е изчезнал, угаснал.

— Ти сам си отговори на въпроса дали светецът се преражда, или не. Въпросът е неуместен. Също като огъня, и светецът изчезва, угасва, защото няма повече какво да гори.

— Да — отговори младежът, — разбирам.

— Може би започваш да разбираш.

Буда насочи поглед към мястото, където седях аз, Струва ми се, че нито веднъж не погледна мен самия,

— Често водим този разговор — каза той. — И аз винаги използувам сравнението с огъня, защото изглежда лесно за разбиране.

Последва дълго мълчание.

— Всичко, подчинено на причинността, е мираж — изрече внезапно Сарипутра.

Последва ново мълчание. Вече не си спомнях нито един от въпросите, които се канех да задам. Като прословутия огън умът ми бе изгаснал.

Принц Джета заговори вместо мен:

— Татхагата, посланикът на Великия персийски цар иска да узнае как е бил сътворен светът?

Буда извърна към мен своите странни, невиждащи очи. После се усмихна.

— Може би самият ти би искал да ми кажеш — рече той и оголи зъби. Бяха пожълтели и обезпокояващо приличаха на дългите зъби на някакво хищно животно.

Нямам представа какво съм му отговорил. Сигурно съм му описал едновременното създаване на доброто и злото. Повторил съм му учението на дядо си. Гледал съм тези негови тесни очи, прицелили се — мисля, че това е най-точната дума — някъде в мен.

Когато свърших, Буда ми отвърна любезно:

— Тъй като никой никога няма да разбере със сигурност дали неговата представа за сътворението е правилна, напълно невъзможно е той да знае дали чуждата представа е неправилна.

И с това приключи единствената важна тема на този свят.

Последва ново мълчание, този път много дълго. Слушах ромоленето на дъжда по сламения покрив, свистенето на вятъра в дърветата, напевните крясъци на маймуните в близкия манастир.

Накрая се сетих за един от многото въпроси, които имах намерение да му задам.

— Кажи ми, Буда, ако животът на този свят е зло, защо тогава съществува светът?

Буда погледна към мен. Мисля, че този път може и да ме е видял, макар че сега всичко наоколо беше обвито в някаква полупризрачна зеленикава светлина, сякаш се бяхме гмурнали в езеро и гледахме под водата.

— Светът е пълен с болка, страдание и зло. Това е първата истина — отвърна Буда. — Разбереш ли тази истина, другите ще станат очевидни. Следваш ли осмо-кратния път…

— … нирваната или ще угаси твоя Аз, или няма да го угаси.

Присъствуващите тихичко ахнаха. Бях прекъснал Буда. Не съжалих, че съм проявил грубост, а продължих в същия дух:

— Моят въпрос е: кой или какво е сътворило света, чийто единствен смисъл според теб е безцелно да причинява болка?

Буда отговори благо:

— Дете мое, нека си представим, че участвуваш в битка. Улучила те е отровна стрела. Боли те. Имаш треска. Страхуваш се от смъртта и… от следващото превъплъщение. Аз съм наблизо и съм отличен хирург. Какво ще поискаш да направя?

— Да извадиш стрелата.

— Веднага?

— Веднага.

— Няма ли да поискаш да узнаеш кой лък я е изстрелял?

— Ще ме интересува и това, разбира се. — Вече усетих накъде отива.

— Но преди да съм извадил стрелата, няма да те вълнува дали стрелецът е бил нисък или висок, воин или роб, красив или грозен?

— Не, но…

— Тогава ето всичко, което ти предлага осмократният път. Да те освободи от болката, която ти причинява стрелата, и да ти даде противоотрова за отровата й, която е този свят.

— Но щом бъде извадена стрелата и се излекувам, може би пак ще поискам да узная чия стрела ме е улучила.

— Ако вярно си следвал пътя, това ще ти се струва несъществено. Ще си разбрал, че този живот е сън, мираж, създаден от Аз-а. И изчезва, щом изчезне Аз-ът.

— Ти си Татхагата, този, който е дошъл и си е отишъл, и е дошъл отново. Когато си тук, си тук, но къде отиваш, когато си отидеш?

— Където отива огънят, когато угасне. Дете мое, нирваната не може да бъде описана с думи. Не се опитвай да хванеш в мрежа от познати изрази онова, което и е, и не е. Накрая самият размисъл върху идеята за нирвана показва, че човекът все още е на близкия бряг на реката. Онези, които са постигнали това състояние, не се опитват да назоват неназовимото. Междувременно нека извадим стрелата. Нека излекуваме плътта. Нека се качим, ако можем, на сала, който тръгва към далечния бряг. Нека следваме средния път[1]. Това ли е правият път?

[1] Осмократния път. В първата от трите проповеди, приписвани на принц Гаумата, в които се излага същността на будисткото учение, Буда разяснява пред петимата аскети, че средният път се постига, като човек се откаже от крайностите: робуваме на чувствени наслади, безполезни стремежи, както и прекомерен аскетизъм, — Б, пр.

В здрача усмивката на Буда едва-едва се виждаше.

— Тъй както пространството на вселената е изпълнено с безброй въртящи се колела на огнени звезди — добави той, — така и мъдростта, която надхвърля този живот, е безмерно дълбока.

— И трудна за възприемане, Татхагата — каза Сарипутра, — дори и за пробудените.

— И тъкмо поради това, Сарипутра, никой не може да я възприеме чрез пробуждане.

Двамата старци избухнаха в смях при тази очевидно позната за тях шега.

Не си спомням нищо друго от срещата с Буда. Мисля,. че преди да излезем от парка, посетихме манастира. Тогава, струва ми се, за пръв път видях Ананда. Беше дребен човек, посветил живота си на задачата да научи наизуст всичко, което Буда някога е казал или направил.

Спомням си, че попитах принц Джета дали Буда е казал пред мен нещо, което не е казвал хиляди пъти преди това.

— Не. Винаги използува едни и същи метафори. Единственото ново, поне за мен, бе парадоксът с пробуждането.

— Но за Сарипутра това явно не беше ново.

— Е, Сарипутра го вижда най-често от всички и двамата си разменят неразбираеми за другите шеги. Много се смеят. Не знам на какво. Макар да съм достигнал до състояние, в което мога да се усмихвам на този свят, все още не мога да му се смея.

— Но защо не го вълнува мисълта за сътворението?

— Защото за него тя е без всякакво значение. Върховната задача на човек е да дематериализира Аз-а. За себе си той е успял да стори това. Сега е задвижил колелото на учението си за другите, за да постигнат и те каквото могат. Самият той е дошъл… и си е отишъл.

Демокрит, за разлика от мен, намира тази идея за не толкова неразбираема. Аз мога да възприема представата, че светът се намира в постоянно движение и че това, което ни се струва действителност, е нещо като постоянно променящ се сън и всеки го възприема различно от останалите, както и самият обект се различава от възприятията ни за него. Но липсата на бог, на начало и край, на добро в борба със злото… Накрая липсата на цел прави истините на Буда твърде странни, за да мога да ги възприема.

12.

През последната седмица на дъждовния сезон реката придойде. Жълтите води се надигнаха, заляха пристаните, нахлуха през дървените огради и градът почти потъна под тях.

Притежателите на високи домове, като принц Джета, просто се преместиха на горните етажи. Но хората с едноетажни къщи бяха принудени да се изнесат на покривите. За щастие дворецът бе построен в по-високата част на града и водата в моите покои стигаше само до глезените.

На втория ден от наводнението вечерях с Карака и Фан Чъ. Ненадейно изсвири рог, после отново и отново. Последваха зловещи звуци от ударите на метал в метал. Тъй като в Индия липсата на храна и гражданските вълнения вървят ръка за ръка, единодушно заключихме, че пострадалите от наводнението внезапно са нападнали двореца.

Веднага се запътихме натам, охранявани от персийската стража. Спомням си как дъждът, носен от горещия вятър, биеше право в очите ни. Спомням си колко хлъзгава бе калта под краката ни. И какво бе учудването ни, когато се озовахме пред градината на двореца и установихме, че входът е неохраняван.

С извадени мечове влязохме в преддверието, където водата стигаше до кръста. Наоколо не се виждаше никой, но от други части на сградата долитаха викове. Промъкнахме се навътре и на прага на приемната зала пред очите ни се откри стъписваща гледка. Царската стража се сражаваше помежду си… но много бавно, защото водата затрудняваше движенията им. Докато наблюдавахме тази необикновена, подобна на съновидение битка, вратите на залата се разтвориха и се показаха строени копиеносци, вдигнали оръжие за атака. Стражата в същия миг прибра мечовете си. Боят мълчаливо се прекрати. Цар Пасенади застана безмълвен на прага. Около врата му бе омотана дълга верига, която офицер от собствената му стража държеше с една ръка. В тишината на неподвижната вода ритмичното потракване на царската верига напомняше онази натрапчива музика, на която се наслаждават ведическите богове.

Когато царят мина край нас, аз му се поклоних. Но той не ме видя. Всъщност никой не обърна ни най-малко внимание на персийските пратеници. Щом царят изчезна от погледа ни, прегазих през водата до входа на приемната зала и видях десетина мъртви войници, които плуваха в обагрената с червени струи жълтеникава вода. Сребърният трон в далечния край на залата бе съборен и няколко души се мъчеха да го изправят на пиедестала му. Единият от тях бе Вирудхака.

Вирудхака ме видя и остави другите да се справят с трона. Докато бавно газеше във водата към мен, триеше лицето си с края на мокрото наметало. Спомням си, че ми мина през ум колко нелепо е това негово желание да изтрие лицето си с мокър плат, когато плува в кръв и речна вода.

— Както виждаш, уважаеми посланико, не сме подготвени за церемонии.

Паднах на едно коляно. Бях добил достатъчно добра представа за нещата, тъй че знаех какво се очаква от мен.

— Нека боговете дарят с дълъг живот цар Вирудхака! Карака и Фан Чъ повториха тази благочестива надежда.

Тронът отново се наклони и падна с трясък от пиедестала. Това, общо взето, не бе особено обнадеждаващо като начало на едно царуване.

— Баща ми от години желае да абдикира — каза спокойно Вирудхака. — Тази сутрин изпрати да ме повикат и помоли да му позволя да отхвърли бремето на този свят. Тъй че днес, по негово настояване, като добър син изпълних желанието му и заех мястото му на трона.

Очевидно твърдението на Буда, че този свят е сън, бе повлияло не само на Вирудхака, но и на целия двор. По-късно никой не каза нито дума за кървавото сваляне на Пасенади, поне в мое присъствие. В малкото случаи, когато се споменаваше името му, се подчертаваше, че е осъществил отдавнашната си мечта да се оттегли в гората и е безкрайно доволен. Носеха се слухове, че е постигнал нирвана.

В действителност по-късно същия ден Пасенади бил насечен на парчета, които пренесли в жертва на речния бог. И понеже реката веднага се прибра в коритото си, жертвоприношението явно е било прието добре.

Скоро след това се срещнахме с принц Джета на една многолюдна улица, където поради изсъхналата речна тиня въздухът бе толкова прашен, че бяхме принудени да държим мокри кърпи пред лицата си и да дишаме предпазливо.

Докато вървяхме към керванския площад, принц Джета ми каза:

— Пасенади все обещаваше да се оттегли, но в последния момент променяше решението си. „Още един месец“, казваше. Изглежда, е останал един месец повече, отколкото е трябвало.

— Така изглежда. Все пак беше много стар. Защо… той не изчака?

В Индия често се прибягва до една разумна дискретност — да се заменят имената на високопоставените личности с местоимения.

— От страх. Той е благочестив човек. Макар и да знаеше, че баща му съсипва Кошала, бе готов да чака. Но когато Аджаташатру заграби властта в Магадха, стана ясно, че войната е неизбежна. Затова направи онова, което бе убеден, че е длъжен да направи, за да спаси поне остатъците от царството.

Спряхме пред една сергия която предлагаше чудновати керамични съдове. Фан Чъ неотдавна ги бе внесъл от Китай.

— Одобряваш ли постъпката му?

— Как бих могъл да я одобря? Аз съм будист. Вярвам, че не трябва да се причинява зло на нито едно живо същество. Освен това… покойният беше мой приятел. Знаеш ли? — Принц Джета разсеяно посочи едно гърне с драконова глава. — Казват, че в Китай имало много такива животни.

— Така казва Фан Чъ. Най-доброто лекарство се приготвя от драконови кости.

Чаках отговора на въпроса си. Принц Джета купи гърнето.

— Ако има човек, който може да спаси тази страна от Аджаташатру, това е новият цар — каза той.

— А какво мисли Буда?

— Буда се смя… с лъвски смях.

— Не е състрадателен.

— Как би могъл да е състрадателен. Той е дошъл и си е отишъл. Царете са просто част от налудничавия куклен театър, който Съвършеният вече не гледа.

През горещия сезон Амбалика пристигна в Раджагриха със сина ни. Принц Джета предложи на внучката и правнука си едно крило в къщата край реката. Междувременно получих съобщение от Суза през Таксила. Великият цар ме упрекваше, че съм платил за пратката желязо повече, отколкото е необходимо. Но понеже бях възстановил стария търговски път между Персия и Магадха, той бе по-скоро доволен от своя слуга и в двора ме бяха провъзгласили за герой — поне така намекваше в писмото си съветникът по източните въпроси. Нареждаха ми незабавно да се завърна вкъщи.

Внимателно обмислих плановете си. Заповядах на Карака да замине за Раджагриха, където да действува като търговски агент на Великия цар. Трябваше също да подготви втори керван с желязо от Магадха, на по-умерени цени от тези, за които се бях договорил аз. Амбалика и синът ми щяха да останат в Шравасти, докато изпратя да ги вземат или самият аз се върна.

За всеобща приятна изненада войната между Магадха и Кошала не избухна. Въпреки че изпрати войски към Варанаси, Аджаташатру не се опита да превземе града. В същото време Вирудхака поведе кошалската армия не на юг към собствения си обсаден Варанаси, а на изток към република Шакя. Републиката падна за няколко дни и бе присъединена към територията на Кошала. Сега Републиканската федерация бе на бойна нога.

Общо взето, бях щастлив, че се връщам в Персия, където битките се водят на значително разстояние от Суза, а върховното престъпление — отцеубийството — е почти непознато сред арийците по нашите земи. Струваше ми се чудовищно, че двамата най-могъщи царе на Индия бяха убити от собствените си синове. Но принц Джета приемаше този факт съвсем спокойно.

— Имаме една стара поговорка — каза той. — „Принцовете, подобно на раците, изяждат собствените си родители“.

В последна сметка моята мисия в индийските царства съвпадна с жестоко кръвопролитие и премина под астрологичния знак на рака.

От практична гледна точка за мен бе по-лесно да работя с Вирудхака, отколкото с баща му. Преди всичко Вирудхака бе отличен администратор и за кратко време Кошала отново стана такава, каквато трябва да е била в онези славни дни, за които всички толкова разказваха. Но от друга страна, не ми се е случвало да посетя нито един град в света, където да не ме уверяват, че златният век току-що е свършил. Изглежда, никога не пристигам навреме.

Бях почетен гост при коронацията на Вирудхака — древен ритуал, който бе извършен на мястото за увеселения извън града. Не си спомням подробности от сложните церемонии, освен че май ги изпълниха малко набързо.

Ала си спомням онзи забележителен миг, когато новият цар направи вълшебните три стъпки върху тигрова кожа, по образец на трите крачки, които направил бог Вишну, за да прекоси света и да изпълни вселената със светлина. Ананда твърди, че скоро след просветлението си Буда сторил същото. Все пак, доколкото знам, Буда не е споменавал за тази своя забележителна обиколка на света пред никой друг освен пред Ананда. Останах с впечатлението — може би погрешно, — че Буда не е склонен към такива показни жестове.

Вирудхака помоли Буда да присъствува на церемонията по встъпването му във власт, но Съвършеният намери за нужно да напусне Шравасти в навечерието на тържеството. За последен път го видели по пътя към земите на шаките. Впоследствие се говореше, че Буда знаел за намерението на царя да нападне родината му и искал да бъде с народа си, когато войната започне. Години по-късно попитах принц Джета дали тази история отговаря на истината, а той поклати глава.

— На Буда щеше да му е все едно какво ще се случи — каза ми той. — Всички опити да го въвлекат в политиката се оказаха безуспешни. Той до края не престана да се смее на кукленото представление. Наистина шаките се надяваха, че ще им помогне да се спасят, защото той, изглежда, одобряваше тяхната сангха. Може и да е било така. Но ако изобщо нещо го е интересувало, то е било будист-ката, а не шакската сангха.

Този разговор се проведе по време на последното ми посещение в Индия. Дано имаш късмет, Демокрите, да живееш достатъчно дълго, та да можеш да кажеш за нещо, че е последно, и да знаеш със сигурност, че си казал самата истина. Никога повече няма да видя алените папагали, жълтооките тигри и лудите в „небесни одежди“. Никога повече няма да пътувам из тази гореща, равна земя, където бързите безцветни реки прииждат и се прибират, и винаги предстои прекосяване на някоя от тях.

— Защо Вирудхака нападна Шакя? — попитах аз. Принц Джета реши да започне с официалната версия.

— Искаше да отмъсти за нанесената на баща му обида.

Като архат Пасенади бе длъжен да прости на шаките, задето са му изпратили проститутка за жена. Но Вирудхака бе воин и не можеше да прости тази обида.

— Все пак трябва да има и друга причина.

По правило не приемам официалната версия за събитията. Във втората стая на канцеларията лично аз неведнъж съм измислял претексти за грозни, но наложителни деяния.

— Вирудхака се страхуваше от републиките не по-малко от Аджаташатру. Сигурно е мислил, че ако пръв ги срази, ще стане по-могъщ от братовчед си. Кой знае? Вирудхака нямаше късмет.

Но в деня на коронацията си Вирудхака като че ли бе получил небесната благословия. Веднага след третата крачка по тигровата кожа всички богове слязоха от небето или се възкачиха от ада, за да го поздравят, а тълпите възторжено приветствуваха тази очарователна гледка.

— Ето Вишну — каза принц Джета. — Той винаги е пръв.

Бог Вишну се извисяваше над възбудената тълпа, два пъти по-висок от обикновен човешки ръст. Красивото му лице бе синьо-черно. Косите му бяха вплетени във висока, сложна прическа. В едната си ръка държеше лотос, като Великия цар. В другата носеше рог. С облекчение установих, че този ден бе решил да не носи другите си две ръце. Докато Вишну бавно пристъпваше към тигровата кожа, на която стоеше Вирудхака, хората се проснаха на земята. Мнозина пропълзяха към него, за да докоснат крайчеца на робата му. Внезапно пазарището се изпълни със змии с човешки глави.

Точно зад Вишну вървеше жена му Лакшми. Кожата на богинята лъщеше, намазана с гхи, също като статуята й пред градските порти, а зърната на гърдите й бяха боядисани в яркочервено. Докато двете висши божества кичеха Вирудхака с венци, екзалтираните тълпи започнаха да вият и да танцуват като опиянени от хаома маги.

— Какво са те, за бога? — попитах принц Джета.

— За бога, както и за хората, те са боговете на арий-ците.

Принц Джета се забавляваше от смущението ми. Карака също се засмя.

— Вашият Вишну е прекарал в Индия доста дълго време — каза той на принц Джета. — Цветът му е станал същият като на някой от нашите стари богове.

— Сигурен съм, че имат някакво родство. — Принц Джета реши, че вежливостта изисква да смени темата. — Естествено, това е много рядко събитие. Само веднъж или два пъти през живота на едно поколение се случва царят да събере всички богове.

Докато принц Джета говореше, в далечината се появи коварният червенолик Индра. В едната си ръка държеше мълния, а в другата стискаше голяма бутилка със сома, от която непрестанно отпиваше. Наблизо в колесница, теглена от огненочервени коне, стоеше бог Агни, целият в черно, с пламтящи очи.

Ведическите богове, омайващи с неземния си блясък, заприиждаха от всички страни, докато накрая обкръжиха цар Вирудхака.

Принц Джета се чудеше как възприемам всичко това. И аз самият не знаех, а и до ден-днешен не съм съвсем сигурен. Дали за миг съм повярвал, че боговете наистина присъствуват. Възможно е. Представлението бе наистина величествено. И все пак бе само представление, както ме увери принц Джета.

— Боговете — каза той — са представени от актьори.

— Но тези актьори са великани!

— Всъщност за всеки бог са необходими двама души. Единият е седнал на раменете на другия, а мантията покрива и двамата. Ефектът е убедителен, нали?

— И страшен. — Имах чувството, че съм пил хаома и сънувам. — Наистина ли хората вярват, че това са боговете им?

Принц Джета вдигна рамене.

— Едни вярват, други не.

— Повечето вярват — намеси се Карака, а след това се обърна към принц Джета: — Вие, арийците, сте взели тази идея от нас. На Нова година, когато нашите хора отиват в храмовете да извършат жертвоприношение, там се явяват всички богове. Заплашват народа с чума и глад. Жреците на храмовете молят хората да дарят храма им, за да предотвратят бедствията. Ако боговете-ар-тисти изнесат наистина добро представление, приходите на храма може да се удвоят.

— В такъв случай онзи, който е отишъл да види Буда Еленовия парк, Брахма ли е бил или двойка актьори? — подразних аз принц Джета.

— Не знам. Не съм бил там — отвърна ми той ведро. — Но от друга страна, и самият Буда не е бил там, защото вече е бил угаснал. Така че дали е бил Брахма или изпълнител на ролята, той все едно си е губил времето. Трябва да призная, че тези огромни богове, които се разхождаха из многолюдното пазарище, ми подействуваха потискащо. В известен смисъл там присъствуваха всички главни дяволи на дядо ми и си представих как ще изглежда зороастрийският ад.

Затова пък Амбалика страшно се забавляваше.

— Изглеждат толкова истински! Все едно, че са истински, нали?

Амбалика бе присъствувала на коронацията в свитата на старата царица. Бе понапълняла след раждането на сина ми.

— Не съм много дебела и все още ти харесвам, нали? Това бяха първите й думи, когато я посрещнах пред градските врати. Веднъж бях проявил нетактичност и се бях оплакал, че всички в двора на Магадха са много дебели, включително и самият аз. В онези години почти бях удвоил теглото си.

— Не си дебела. Точно така те харесвам — отвърнах.

— Когато не съм ти съвсем по вкуса, кажи ми. Намирахме се в голямата градина в къщата на принц Джета.

— Ще ти кажа.

Бях очарован от Амбалика. Казах й го.

— Тогава ще ми позволиш ли да дойда в Суза?

— Ако това е възможно.

— Сигурна съм, че никога няма да се върнеш тук. Амбалика изглеждаше тъжна, но говореше весело. Уверих я, че сигурно ще се върна, ако не за друго, то поради прозаичната причина, че „Персия непременно ще продължи да търгува с Магадха. С Кошала също“. Това се оказа вярно. Всъщност, преди да напусна Шра-васти, ме потърсиха всички важни търговци в града. Те до един искаха специални търговски отстъпки. Макар и да отхвърлих няколко подкупа, всеки от които възлизаше на цяло състояние, все пак приех едно предварително възнаграждение от грънчарската гилда под формата на безлихвен заем. Самият заем щеше да бъде изплатен от гилдата, ако направя необходимото вносът на грънчарски изделия в Персия да не се облага с данъци. Сключих това споразумение, за да могат Амбалика и децата ми — тя отново бе бременна — да са осигурени в случай, че принц Джета умре или изпадне в немилост. Естествено, предполагах, че когато отново видя жена си и децата си, ще бъда с господаря на цяла Индия, с Дарий, Великия цар.

През лятото на същата година се присъединих към един пътуващ на запад керван. Освен личната ми стража ме придружаваше и Фан Чъ. Всички останала членове на първоначалната експедиция бяха убити или умрели от треска, или пък си бяха заминали.

— Китайците не обичат да пътуват — каза Фан Чъ със своята неизменна, но съвсем недразнеща усмивка. — Щом Китай е светът, защо да ходят на друго място?

— Персите са същите.

Яздехме коне, защото дните бяха сухи и прохладни. Всъщност времето бе чудесно и бяхме много щастливи за това, че сме млади и живеем — общо взето, рядко усещане.

По време на пътуването ни на запад научих много неща за Китай, но за това ще говоря, когато му дойде Бремето. Мислех, че ще очаровам Фан Чъ с великолепието на Персийската империя. Вместо това той ме очарова с блясъка — по неговите думи, разбива се — на китайския свят, където едно време имало само една-единствена империя, известна като Средното царство. Но както се случва с империите, тя се разпаднала и днес Китай, подобно на Индия, се състои от множество враждуващи държави. Освен това, също като Индия, тези държави не само били постоянно във война помежду си, но нямало херцог, маркиз или граф, който зад своите крепостни стени да не мечтае един ден да стане единственият господар на възроден Китай.

— Но за да осъществи това, владетелят, който и да е той, трябва да получи пълномощие от небето.

Спомням си, че за първи път чух тази фраза в мига, когато в мъглявата теменужена далечина съзрях приказните кули на Таксила. Обикновено пътникът подушва града, преди да го е видял. В този случай най-напред вижда кулите, а после усеща дима от готварските огньове.

— Пълномощието на небето ние наричаме Страшната царска слава — казах аз. — Нейният повелител бил един от нашите стари дяволи-богове. Той и само той можел да дари владетеля със слава, и пак само той можел да, му я отнеме. Сега знаем, че не дяволът-бог, а Премъдрият господ дарява и отнема Страшната царска слава.

— Учителят Кун би казал, че този повелител е небето, което е едно и също, нали?

Няколко години по-късно щях да се запозная с Учителя Кун. Мога да кажа, че от всички хора, които съм срещал, той е най-мъдрият. Повярвай ми, Демокрите! Макар че ти, естествено, нямаш възможност да чуеш друго мнение, тъй като аз сигурно съм единственият човек в западния свят, който познава този забележителен учител.

Учителят Кун, или Конфуций, както още го наричат, не бе като Питагор. Конфуций не бе остроумен. Беше мъдър. По-нататък ще се опитам да обясня разликата между двете. Но и най-големите ми усилия могат да се окажат недостатъчни. В края на краищата гръцкият е език на словесни жонгльори и победители в спорове. Не е езикът Господен, а език на много богове.