Сътворението

1.

Пътуването по „копринения път“ от Лу до Магадха продължи една година. През по-голямата част от времето бях болен. Същата участ сполетя и останалите — всички заболяха от треската, която върлува в онези отвратителни южни джунгли. Въпреки че една трета от участниците в експедицията умряха по пътя, маркизът от Гей смяташе загубите ни за сравнително малки.

Вече не си спомням с подробности маршрута, по който минахме. А и да си го спомням, не бих го казал на никой грък. Впоследствие написах доклад за пътуването си и предполагам, че бележките ми са заключени в книгохранилището в Персепол.

Понякога през тази ужасна година дни наред живеех с чувството, че вече не ще видя Суза. Имаше и часове, в които нищо не ме интересуваше. Това е типично за треската. На човек му се иска да умре, за да се освободи от демоните, които денонощно го преследват. Конфуций е убеден, че светът на духовете не съществува. Ако е така, то кои са тези кошмарни същества, които се вселяват в болния? В такива мигове те са истински, което е доказателство, че съществуват. Демокрит оспорва логиката ми. Но ти никога не си боледувал, Демокрите, затова не знаеш какво е да те преследват духове.

Моята роля в експедицията така и не се изясни. Макар да бях почетен гост на Лу и зет на магадханския цар, същото време си оставах и нещо като роб. Не можех да оплача от отношението на маркиза от Гей към мен и пак чувствувах, че за него съм нещо като удобна вещ — вещ от която, ако е необходимо, лесно може да се откаже.

Щом стигнахме до гангското пристанище Чампа, поисках разрешение от маркиза да продължа сам към столицата. Отначало той ми отказа. Но неочаквано ми провървя. Царският наместник на Чампа ме бе виждал веднъж в двореца и ми оказа такива почести, че за маркиза стана невъзможно да ме държи като пленник, така да се каже, на моя територия. Уговорихме се да се срещнем в Раджагриха. После напуснах Чампа с една магадханска войскова част. Излишно е да споменавам, че нямах никакво намерение да ходя в Раджагриха. Едно, че не горях от желание да се срещна с тъста си. И исках да видя жена си и синовете си в Шравасти.

На десет мили източно от Чампа се разделих с военния си ескорт. Те продължиха за Раджагриха, а аз се присъединих към друг отряд от магадханската войска. Тези войници отиваха на републиканската граница и командуващият офицер бе повече от щастлив, че има честта да придружава царския зет. Всъщност той изпитваше ужас от мен. Скоро разбрах причината.

Макар слуховете за жестокостта на Аджаташатру да бяха стигнали дори и до Китай, аз бях склонен да не им вярвам. Знаех, разбира се, че е безмилостен човек. Бе погълнал — като раците — собствения си баща. Но в Гангската равнина това е по-скоро правило, отколкото изключение. Все пак мислех, че поне не е безпричинно жесток. Грешах.

От самото начало се ужасих, като видях до каква степен бе опустошена някогашната горда и процъфтяваща Федерация на републиките. Докато пътувах на север през тези покорени страни, имах усещането, че самата земя е била умъртвена. Там, където навремето се простираха засети с просо ниви, овощни градини и пасбища, сега не вирееше нищо.

Стигнахме до покрито с обгорели тухли поле.

— Тук бе град Вайшали — каза командирът.

Вайшали бе сринат до основи. Кучета и котки, грабливи птици, скорпиони и гущери обитаваха сега развалините на един град, който само преди десетилетие процъфтяваше. Спомних си конгресната зала и светилището на Махавира.

— Естествено, царят възнамерява отново да построи града — добави командирът и ритна купчина кости.

— Убеден съм, че когато това стане, градът ще съперничи на Раджагриха — отбелязах аз верноподанически. Колкото и да внимавах да не предизвикам подозрения и да се представям за покорен зет на човека, когото индийците смятаха за най-великия монарх на всички времена, понякога любопитството ми надделяваше: — Оказаха ли голяма съпротива? Наистина ли се налагаше да се разруши целият град?

— О, да, Господарю-принц! Бях тук. Участвувах в битката, която продължи осем дни. Най-ожесточените боеве бяха ей там. — Той посочи на запад, където ред палми очертаваха пътя на почти пресъхнала река. — Подгонихме ги от брега на реката. Когато се опитаха да се скрият в града, посрещнахме ги пред стените му. Царят лично поведе атаката през главната врата. Лично подпали първата сграда. Лично преряза гърлото на републиканския генерал. Лично обагри с кръв водите на Ганг.

Сега капитанът не разказваше, а скандираше. Победите на Аджаташатру вече се възпяваха в стихове, за да се наслаждават бъдните поколения на славата и кръвожадността му.

Дванадесет хиляди републикански войници стърчаха на колове от двете страни на пътя от Вайшали до Шравасти. Тъй като последната битка се бе водила през сухия сезон, труповете се бяха мумифицирали под изгаряващите лъчи на слънцето. Убитите войници приличаха на живи — с широко отворени уста, сякаш се мъчеха да си поемат въздух или да изкрещят. Смъртта сигурно е дошла много бавно на тези високи колове. С изненада открих, че мъртвите бяха до един кастрирани. Индийците презират този обичай. По-късно в Шравасти видях да продават торбички, направени от фино обработени тестикули, и цял сезон бе много модерно да държиш парите си в тях. Дамите пък ги носеха завързани за коланите си в знак на патриотизъм.

Движехме се по границата на някогашната република Личхави. Въпреки че столицата бе унищожена, останалата част от страната продължаваше да се съпротивлява.

— Те са много твърдоглави хора — заяви моят придружител. — Царят е страшно ядосан, че не се предават. И има пълно право. Да се надяваме, че ще ги накаже, и то скоро.

В гласа на младия човек нямаше омраза. И той бе жертва на кръвожадния Аджаташатру, също като безкрайните редици почернели, сгърчени трупове от двете ни страни.

Продължихме пътя си на север. На рамото на един мумифициран войник кацна лешояд. С почти човешко любопитство, дори деликатност, птицата надзърна в очната кухина и клъвна, за да провери какво има вътре. Като не намери нищо, отлетя. Закъсняла бе за пиршеството.

В един приятно прохладен, безоблачен есенен ден влязох в Шравасти. За щастие Аджаташатру бе пощадил столицата на Кошала. Бях напуснал Шравасти на двадесет и седем годишна възраст. Сега бях четиридестгодишен, а лицето ми бе толкова обгоряло от слънцето и вятъра, че приличаше на маска от тиково дърво. Освен това косата, която обграждаше маската, бе съвсем бяла. Но най-лошото бе, че собственикът на тази маска вече не беше млад.

Къщата на принц Джета край реката изглеждаше непроменена. Застанах на главния вход и почуках на вратата. От другата страна един слуга впери подозрителен поглед в мен през малкото прозорче. Казах му кой съм, а той се изсмя. Заплаших го с Аджаташатру и той изчезна. След малко вратата се отвори и се появи домоуправителят, който любезно ме покани да вляза. Обясни ми, че макар да не ме познава, знае всичко за онзи мъж от запад, който бил баща на двамата синове на Амбалика. Така научих, че жена ми и синовете ми са живи. Що се отнася до принц Джета…

Моя стар приятел заварих във вътрешната градина. Стар приятел бе най-точният израз! С труд разпознах в това съсухрено същество някогашния жизнен мъж, от когото се възхищавах.

— Приближи се — рече той.

Не стана да ме посрещне, затова прекосих градината до кушетката, на която лежеше. Чак когато го прегърнах, разбрах, че от главата надолу е парализиран.

— Случи се миналата година — каза той, сякаш се опитваше да се оправдае. — Бих предпочел да си замина внезапно, но ми е писано да умра бавно и на части. Очевидно последното ми прераждане е било щастливо. Но не бива да се оплаквам. Ето, доживях да те видя.

Преди да успея да отговоря, пред нас застана пълна жена на средна възраст, придружена от две смутени синеоки момчета. Не познах Амбалика, докато не заговори.

— Погледни се! — веднага ме нападна тя. — Остарял си!Бедничкият ми съпруг и господар!

Прегърнахме се. Е, не беше съвсем като срещата между Одисей и Пенелопа. Най-малкото нямаше женихи, които трябва да убивам, пък и да имаше, не знаех за съществуването им.

По-големият ми син бе вече мъж. По-малкият беше на прага на зрелостта. Под знойното слънце на Гангската равнина всичко бързо съзрява, сякаш се бои, че няма да има време да се възпроизведе.

Момчетата бяха вперили в мен учудени погледи. Комбинацията от северните сини очи и тъмната южна кожа е поразително нещо! И двамата бяха много красиви.

— И аз съм на мнение, че са чудесни — каза Амбалика, след като отпрати момчетата. — Но, разбира се, тук всички ги мислят за демони заради тези сини очи. Непрекъснато имат проблеми. Веднъж да пораснат… Амбалика замълча. Гледахме се, застанали един срещу друг край крехкото тяло на принц Джета. Отново бях пленен от чара й. Не познавам друга жена, с която общуването да е такова удоволствие. Да разговаряш с нея, бе все едно да разговаряш с мъж, при това не държавник като царица Атоса. Колкото до външността й… индийското слънце бе свършило своето. Приличаше на презрял плод. Тялото й се бе обезформило, а под брадичката й се разливаше изобилие от надиплена плът. Само очите й не се бяха променили. Те блестяха точно както през онази нощ, когато двамата гледахме северната звезда.

— Разказвай от самото начало — рече принц Джета. Така и направих. Разказах им всичко, което мислех, че ще ги интересува. Учудих се, че и двамата не желаят да слушат за Персия. Когато се оженихме, Амбалика само за това говореше. Но тогава тя очакваше, че ще дойде с мен в Суза. Сега бе изгубила всякакъв интерес към запада… и към мен.

Затова пък Китай събуди силен интерес и у двамата. оказа се, че принц Джета членува във финансовото съдружие, което се бе заело с възстановяването на „копринения път“.

— Сега пък вие ми разкажете какво се е случило тук — рекох аз.

Амбалика направи познатото, едва доловимо движение, с което ме предупреждаваше, че ни подслушват. После заговори с възторжен глас:

— Сега баща ми е световен монарх. Възхищаваме се от победите му. От мъдростта му. От милосърдието му.

Последваха още много такива вести. Попитах за Буда.

— Преди четири години постигна нирвана — отвърна принц Джета.

— След като доста добре си хапна свинско с боб на вечеря — допълни Амбалика, възвърнала обичайната си спонтанност.

— Това са само слухове. — Лекомислието й не хареса на принц Джета. — Едно знаем със сигурност — напусна ни спокойно. Последните му думи бяха: „Всичко е преходно. Подготвяйте се усърдно за избавлението.“

— Сарипутра още ли възглавява ордена?

Принц Джета поклати глава.

— Умря преди Буда. Сега начело е Ананда. Между другото всички те живеят тук.

— И постоянно спорят какво е казал и какво не е казал Буда. — Амбалика явно бе запазила пренебрежението си към другия свят и поклонниците му.

— Ананда е добър наставник — каза принц Джета, но не изглеждаше много убеден в думите си. — Грижи се монасите все така да наизустяват думите на Буда, както правеха, когато беше жив.

— Само че Буда вече го няма, за да ги поправи — допълних аз, като изхождах от собствения си тъжен опит с нашите жреци.

— Вярно. И не е нужно да ти казвам, че вече има сериозни спорове по това какво е казал и какво не е казал.

— И ще стават все по-сериозни и по-сериозни.

Вече толкова години не преставам да се учудвам и възмущавам на новите доктрини, които зороастрийците приписват на дядо ми както им е угодно. Малко преди последното си заминаване от Суза посетих Върховния зороастриец. Когато чух несвързаните стихоплетства, за които той твърдеше, че били на дядо ми, остро се възпротивих и посочих, че Зороастър никога не е казвал подобно нещо. Шарлатанинът ме изгледа безсрамно и отвърна:

— Прав си. Пророкът не го е казал приживе. Но неотдавна ми се яви насън и ми нареди да запиша тези стихове веднага щом се събудя.

Така Лъжата побеждава Истината — поне във времето на дългото царство. Нищо, тези безсрамни жреци ще бъдат погълнати от разтопения метал. Това е факт.

Следващите няколко седмици бяха щастливи за мен.

Макар дебелата Амбалика вече да не ме привличаше като жена, тя беше не само приятна, но и умна събеседница.

Първата вечер ме заведе на покрива, откъдето се виждаше реката. Спомням си лунната светлина и дима от готварските огньове, все така парлив като преди, и чувството, че в Индия нищо никога не се променя.

— Тук не могат да ни подслушват.

Седяхме един до друг, а луната светеше право в очите ни. Далеч на изток на небосклона се очертаваше тъмната снага на Хималаите.

— Къде е баща ти?

Предпочитах, ако е възможно, да избегна срещата с тази непредсказуема личност.

— През сухия сезон той е винаги с армията. Така че сигурно е някъде на личхавската граница. Там не се предават. Не разбирам защо. Ако бяха сложили оръжие, можеше да пощади някои от тях. Сега ще ги убие до един.

— Станал е световен монарх, така ли?

Не знаех до каква степен жена ми ще държи страната на баща си, затова говорех предпазливо.

— Ами не е имало жертвоприношение на коня, но… Да, той е пръв сред всички царе в нашата история.

Гледах падащите звезди. Отдолу долитаха тъжните звуци на цитра.

— Предполагам, че си се оженил още веднъж? — попита тя, без да придава особена важност на въпроса си.

— Да. Женен съм, по-точно бях женен за сестрата на Великия цар. Тя умря.

— Имахте ли деца?

— Не. Ти си майка на единствените ми деца.

— Това е чест за мен.

Амбалика говореше сериозно, но от тона й личеше, че ми се надсмива.

Не обърнах внимание на насмешката й.

— Не знам друг такъв случай. Човек да има синове от царска дъщеря и те да живеят далеч от него.

— Далечната земя е Персия — отвърна рязко Амбалика. — Ние сме си в родината.

— Мислех, че искаш да дойдеш с мен в Персия.

Амбалика се разсмя.

— По-вярно ще е, ако кажем, че аз толкова искам да дойда с теб в Персия, колкото и ти искаш да ме вземеш със себе си.

— Аз бих искал…

— Не говори глупости! — Изведнъж Амбалика заприлича на младото момиче, за което се бях оженил. — Ще се чудиш какво да правиш с мен, а и аз със сигурност ще се чудя какво да правя в една страна, покрита със сняг и лед и пълна със синеоки хора. — Амбалика потръпна при мисълта за това.

— Но нашите синове…

— Те трябва да останат тук.

— Как така трябва?

Изведнъж ме обзе гняв. В края на краищата те бяха мои синове и аз много исках да ги взема с мен в Суза, независимо дали майка им иска да дойде, или не.

— Така, трябва. И без това нямаш избор. Нито пък аз — добави тя. — Такава е волята на баща ми. Харесва му идеята да има персийски внуци. Мисли, че един ден могат да му бъдат полезни.

— За да ги изпрати с някаква мисия, така ли? Но ако никога не са били в родината си, каква полза ще има от тях?

— Той ще намери полза. Не се тревожи. Между другото изпратил е да повикат стария Карака. Да ги учи на персийски.

Зарадвах се, че Карака е още жив. Амбалика каза, че бил управител на железните мини в Магадха.

— А какво стана в Китай? — попита тя, като се загърна в обсипания си с пайети шал, за да се предпази от топлия нощен вятър. — Там ожени ли се?

— Имах две очарователни конкубини. Но не съм се женил.

— А деца?

— Не. Китайците владеят изкуството да нямат деца.

Амбалика кимна.

— Чувала съм за това. Разбира се, и ние имаме някои заклинания. Действуват безотказно, освен когато не действуват.

— Китайките пият някаква отвара. Но като ги попиташ каква е, започват да се кикотят. Те са много потаен народ. А моите две момичета бяха чудесни. Щяха да ти допаднат.

— Почти всяка компания би ми допаднала тук. Като единствена жена на невидим мъж в къщата на дядо, чиято най-млада конкубина е минала шестдесетте, трябва да разчитам главно на себе си. Какво направи с момичетата, когато напусна Китай?

— Едната се върна на село с достатъчно пари, за да си намери съпруг, а другата приеха в дома на един приятел.

Фан Чъ бе толкова очарован от втората ми конкубина, че за мен бе голямо удоволствие да му направя подарък, който той истински оцени.

— Няма да имам възможност да се радвам на компанията им — каза Амбалика с малко тъжен глас. — А скоро няма да имам възможност да се радвам и на твоята компания, нали?

— Трябва да докладвам на Великия цар.

— А после ще бъдеш много стар и никога няма да се върнеш тук.

Прямотата на Амбалика винаги ме изненадваше и винаги ме очароваше. Докато слушах в мрака ясния и присмехулен глас, забравих пластовете тлъстина, обгърнали така плътно онова стройно момиче, за което се бях оженил някога, както още тогава ми се струваше, в един друг живот.

— Не би ли искала да остана тук?

— Струва ми се, че не — отвърна тя. — Много дълго време бяхме разделени.

— Какво ще каже царят?

Амбалика мълчеше. Прегърнах я през раменете. Това беше грешка. Тъмнината подхранваше илюзията ми, че Амбалика пак е млада, но щом я докоснах, илюзията се разпръсна. Все пак останахме прегърнати и тя ми разказа за кървавите времена, които бяха преживели страните от Гангската равнина.

— Най-много се изплашихме при разгрома на кошалската армия. Всъщност тъкмо се канехме да напуснем града, когато царят ни изпрати тайна вест, че ни заповядва да останем и че Шравасти ще бъде пощаден, защото там живее Буда! — Тя тихичко се изсмя в прегръдките ми. — Баща ми се вълнува от Буда точно толкова, колкото и аз. Но знаеше, че Буда има много поклонници. Знаеше също, че будисткият орден ненавижда цар Вирудхака, задето унищожи републиката на шаките. Разбира се, никой не допускаше тогава, че баща ми се кани да унищожи всички останали републики веднага щом го коронясат в Шравасти. Така или иначе, хората тук го посрещнаха като освободител. И до този момент се държи прилично.

— Ти виждаш ли го?

— О, да. Поддържаме много приятелски отношения. Разбира се, той е очарован от внуците си. Винаги ме пита за теб, надява се, че ще те види, плаче…

— Все още ли плаче?

— Все още. Само че сега има много повече поводи, отколкото тогава.

Освен това единствено изречение Амбалика не направи никакви друга критична забележка за баща си. Властта привлича жените. Едва ли някога ще се роди завоевател, толкова кръвожаден, че повечето жени да не пожелаят да легнат с него и да се надяват, че ще родят син, не по-малко свиреп от баща си.

2.

Малко преди годишния карнавал, който връхлита Шравасти като буря и всички се отдават на денонощни веселия, с принц Джета посетихме Ананда в будисткия манастир. Вървях пеш до носилката на принца.

— Рядко излизам от къщи — промърмори той, докато си проправяхме път през шумните тълпи. — Но искам да присъствувам на разговора ти с Ананда. Китайските ти истории много ще му харесат.

Тъй като самият той бе очарован от разказите ми за Конфуций и Учителя Ли, принц Джета мислеше, че новият водач на будисткия орден ще ме изслуша със същия интерес. Това бе единственият случай, в който старият ми приятел прояви наивност. Ако има нещо, което професионалният жрец ненавижда, то е да му се говори за съперническа религия или философска система.

Бамбуковият парк сега бе изцяло на разположение на будисткия орден. Колибата, в която бе живял Буда, бе оградена с ниска стена, а наблизо се строеше голяма нова сграда.

— Това е женски манастир — поясни принц Джета. — Строи го Амбапали. Тя ще бъде и първата монахиня.

— Имаш предвид куртизанката от Вайшали ли?

— Да. Когато Буда умря, тя дойде тук с всичките си пари. Имала е късмет.

— Да. Видях развалините на Вайшали.

— Тя реши да посвети остатъка от живота си на ордена. Истински й се възхищавам. Свята жена.

— Бих добавил, и вече доста стара — позволих си да отбележа аз.

Често преуспелите на младини куртизанки се отдават на религия или философия, когато загубят красотата си. Интересно какво ще стане с Аспазия?

На вид Ананда приличаше на Буда — прилика, която ни най-малко не се опитваше да прикрие. С много покло-ни водачът на сангхата придружи носилката на принц Джета до главната зала на манастира. Последвах ги. Там неколкостотин млади монаси рецитираха словото на Буда. Забелязах, че мнозина бяха облечени в наскоро ушити жълти роби. Това бе нововъведение. В миналото им бе позволено да носят само дрипите, които са изпросили.

Ананда ни покани с стая с нисък таван в дъното на третия вътрешен двор на манастира.

— Тук се съсредоточавам и напрягам паметта си — каза той.

Щом носачите на принц Джета се оттеглиха, Ананда се обърна към мен.

— Спомням си за теб с най-приятни чувства. Сарипутра високо те ценеше.

Принц Джета му разказа моите китайски приключения, а светецът слушаше с престорен интерес. Всъщност не Ананда, а принцът ме помоли да говоря за китайската мъдрост. Обобщих я накратко. Ананда се държеше учтиво, но се отегчаваше. Накрая каза:

— Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.

— Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.

— С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното — съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще стигне до четирите благородни истини — тук Ананда изду буза и издаде силен и неприличен звук с език, — а той изведнъж спира.

— Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.

— Това заслужава съжаление.

— Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.

Казах това по-рязко, отколкото възнамерявах, и принц Джета обърна глава и ме погледна.

Ананда се усмихна.

— Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив. означава да си затворен в кръга на раждането и прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.

— Учителят Кун не би се съгласил с това.

С изненада открих, че говоря като Конфуциев ученик. А бях се ужасявал от пълното му безразличие към Премъдрия господ. Той не само не се вълнуваше от идеята за сътворението, но и отказваше да възприеме двойствеността, заложена във всички неща. Конфуций принадлежеше изцяло на този свят и все пак го защитих пред Ананда. Човек е склонен към какви ли не чудатости. Може би защото винаги изпитваме нужда да се противопоставим на онези, които мислят, че единствено те знаят истината или пътя, или ключа към загадката.

— Как си представя Конфуций смъртта? — Ананда се преструваше, че му е интересно, за да не обиди принц Джета.

— Не знам. Подозирам, че според него това няма значение. Той се интересува от живота…

— Хванат е в капана на живота! Горкият човек!

— И кой ли не е… хванат в този капан? Конфуций е честен. И често е тъжен. Признава несъвършенството си, а това качество се среща много рядко сред светците, както имах възможност да се убедя.

Ананда прие обидата с любезна усмивка.

— Той искаше да управлява някоя държава в името на общото благо — продължих аз. — И тъй като не можа да постигне това, започна да се измъчва. Посочваше страданието си на всички, за да покаже, че не трябва да го смятат за съвършен мъдрец.

— Не трябва да го смятат за съвършен мъдрец — повтори Ананда. — Убеден съм, че не е имал никакво желание да разчупи цикъла на раждането, смъртта и прераждането.

— Мисля, че според него такъв цикъл не съществува.

— Боя се, че това е невежество.

— Не, не е невежество. Просто друг вид познание. Той си представя едно първично единство, от което произлизаме и към което се връщаме.

— Това е проницателно, много проницателно. — Ананда се обърна към принц Джета: — Доказателство за безусловната мъдрост на Буда е, че дори и във варварска страна като Китай един учител е успял да съзре истината — не да я разбере, естествено, но все пак да се докосне до нея. — Аианда ми се усмихна. — Този факт сам по себе си ни радва.

Ужасно ме дразнеше това човече със самодоволството си.

— Убеден съм, че и Конфуций би се зарадвал, ако разбере, че в една далечна страна също долавят неговите истини, макар и смътно.

Ананда не отговори нито на думите, нито на предизвикателството ми. Вместо това се обърна към принц Джета.

— Искам да ти кажа приятната новина, че най-после завършихме канализационната система, която е единствена по рода си, поне в Шравасти. Отклонихме един подземен поток, така че сега тече точно под клозетите. Освен това…

Дълго говори за хигиената — постоянен проблем в индийските градове.

Накрая Ананда любезно ми каза:

— Доколкото си спомням, първия път, когато беше тук, имаше различни убеждения от тези, които току-що изложи. Тогава вярваше в някакъв върховен бог, единствен създател на вселената. Сега, благодарение на ученията на този китаец, се интересуваш само от… поведението в делничния свят.

Не очаквах, че след толкова години ще си спомня какво съм казал за Премъдрия господ. Глупаво от моя страна. Когато става дума за памет, професионалният жрец е по-досаден (други биха казали по-блестящ) и от поета.

— Не съм променил убежденията си. Все още вярвам в Премъдрия господ. Споменах учението на Конфуций само за да посоча…

Замълчах, защото не можех да се сетя какво точно имах намерение да изтъкна, цитирайки твърде земния Конфуций.

— Да посочиш сходните черти между неговото учение и учението на Буда. Е, разбирам какво имащ предвид. — Усмивката му ме вбесяваше. — Няма съмнение, че като отхвърля идеята за бога-творец като Брахма или Премъдрия господ, твоят китаец показва наченки на истинска интелигентност.

Надявам се, че успях да отмина това светотатство със същата невъзмутимост, с която преди това той пренебрегна моето предизвикателство.

— Признак за истинска интелигентност е да осъзнаеш, че нищо не може да започне от нищото — възразих аз. — Ето защо светът е трябвало да започне с нещо. Светът е трябвало да бъде сътворен и той е бил сътворен от Премъдрия господ.

— А него кой го е сътворил?

— Сам той.

— От какво?

— От нищо.

— Но ти току-що каза, че нищо не може да започне от нищо.

Да, Демокрите, попаднах в най-старата от всички клонки. Побързах да се изплъзна.

— Всъщност „нищо“ не е подходящата дума. Исках да кажа следното: онова, което е било тогава, което е и ще бъде, е неизменното. — Установих, че несъзнателно съм заимствувал идеята от Учителя Ли. — Именно от неизменното Премъдрият господ създал земята, небето, хората. Създал Истината и Лъжата.

— Жалко — въздъхна Ананда, — това е много примитивно. Прости ми. Не искам да обиждам чувствата ти. Уважавам дълбоката ти вяра в нещо, което дядо ти е мислил за истина. Но дори и твоят китайски приятел е прозрял отвъд представата за всемогъщ небесен бог като Премъдрия господ или Брахма, или Небето — както щеш, го наречи. Знаеш ли, навремето имаше един брахман, който много се гневеше на Буда. Накрая му рече: „Как можеш да отричаш Брахма Създателя? Не знаеш ли, че всяко щастие и скръб, всяко усещане у човека идва от върховно божество?“

— И какво отговори Буда? — Очевидно принц Джета за пръв път чуваше тази част от учението. Дали защото беше нещо ново?

— Ще цитирам отговора на Буда. — Ананда затвори очи и започна да припява: — „И така, ако бъде сътворено само едно висше божество, хората ще станат убийци, крадци, неблагочестиви, лъжци, клеветници, грубияни, празнословци, алчни, злобни и извратени в разбиранията си. И така, за онези, които предпочитат да се опрат на един-единствен бог като първопричина, не съществуват нито желание и воля да правят нещо, нито нужда да извършват или да не извършват каквото и да е дело.“

— Добре казано — прошепна принц Джета.

— Глупости! — избухнах аз гневно. — Това е само част от идеята. След като сътворил себе си и своята зла сянка, Премъдрият господ създал човека и му предложил избор: да служи на Истината или на Лъжата. Тези, които служат на Лъжата, ще се мъчат, когато дойде Страшният съд, а тези…

— Много, много сложно — прекъсна ме Ананда. — И много типично за всяко от тези върховни божества. Толкова злонамереност! Толкова глупост! Щом като това божество е всемогъщо, защо позволява на злото да съществува?

— За да може всеки човек да направи своя избор.

— Ако бях върховен бог, изобщо не бих се потрудил да създавам нито злото, нито човека, а и нищо друго, което дори най-малко не ми харесва. Страхувам се, че щом искаш да ни представиш своя върховен бог, налага се да погледнеш нещата от обратната страна. Злото съществува. Не можеш да обясниш защо. Затова превръщаш този твой създател в някакъв изверг, който си играе с живота на хората. Ще се подчинят ли те, или няма да се подчинят? Да ги измъчвам ли, или да не ги измъчвам? Скъпо дете, това е много примитивно. Ето защо ние отдавна сме изоставили идеята за върховно божество. Както разбирам, същото е направил и твоят приятел Конфуций. И той като нас съзнава, че да се приеме такова чудовище, значи да се утвърждава злото, понеже и злото е негово творение. За щастие ние гледаме отвъд Брахма, отвъд Премъдрия господ. Ние се взираме в същността на вселената и виждаме, че тя е окръжност без начало и без край и че за този, който следва средния път, е възможно да прозре през кръга и да разбере, че цялото нещо е илюзия — като вечността. И накрая, от практически съображения смятаме, че хората се държат по-добре в свят, където няма върховно божество, което да одобрява злото и да обърква простодушните. Както мъдро е отбелязал твоят Конфуций: „Небето е далеч. Човекът е близо!“

Нямах желание да разговарям повече на тази тема. Атеистите винаги взимат надмощие над вярващите в Премъдрия господ. Ние знаем кое е вярно, а те не знаят. Конфуций бе по-близък до мен, защото се опитваше да отхвърли небето, което е над земята. Приемаше онова, което не може да разбере. А Буда с безразличието си отправяше предизвикателство към небето. Едва ли някога се е раждал по-високомерен човек от него. На практика той казваше: „Аз съществувам. Но престана ли да съще-ществувам аз, няма да съществува нищо никъде. Това, което другите възприемат като съществуване, е илюзия.“ Поразително!

Демокрит твърди, че не е поразен. Мисли, че Буда иска да каже нещо друго. Вселената си съществува, твърди Демокрит, и единствената аномалия е несъвършеното човешко „аз“, което я наблюдава. Ако се отстрани това „аз“, материята си остава непроменена. Като неизменното? Нищо не разбирам. За мен онова, което съществува, съществува.

3.

През следващите седмици преговарях с различни търговци и съдружия, които се интересуваха от Персия, Самият аз бях станал вече нещо като търговец. Знаех какво може да се продаде в Персия и на каква цена. Прекарах приятни часове в пазарлъци на централния пазар, където бяха опънати шатрите. Излишно е да споменавам, че щом попаднех сред важни търговци или ковчежници на съдружия, непременно ставаше дума за Егиби. В известен смисъл тази фирма бе нещо като световен монарх. Оказа се, че където и да отиде човек по широкия свят, нейните агенти вече са били там и дори са успели да установят делови връзки.

Трудно ми бе да разговарям със синовете си. В началото те бяха предпазливи с мен. Имах чувството, че в известен смисъл са недоволни, задето се отличават от другите, и ме обвиняваха за това. Все пак успях да спечеля доверието на по-големия. Момчето твърде много се гордееше с дядо си, царя.

— Той ще бъде първият господар на целия свят.

Вървяхме по централния площад, където в присъствието на сина си току-що бях подписал документите за няколко заема от едно търговско обединение. Трябва да кажа, че той положи всички усилия да прикрие естественото си презрение на воин към търговците, с които преговарях.

— Какво имаш предвид под господар на целия свят?

— Царят гледа на запад. Царят гледа на изток.

Момчето очевидно цитираше някакъв дворцов текст.

— Мислиш ли, че крои някакви планове за бащината ти родина? — попитах го аз.

Момчето кимна.

— Един ден целият свят ще бъде негов, защото не се е раждал друг такъв цар. А и никога по-рано не е имало господар на цяла Индия.

— Цяла Индия? Какво ще кажеш за личхавите? За царство Аванти? Ами индийската провинция на Персия? А юга?

Момчето сви рамене.

— Това са подробности. Когато Аджаташатру, яхнал кон, се появи на същия този площад — бях малък тогава, но никога няма да го забравя, — той беше като слънцето. И хората го приветствуваха, както приветствуват слънцето след продължителен дъжд.

Не изказах предположението, че сигурно са тръпнели от страх пред новия си владетел, защото Аджаташатру наистина бе като безмилостното лятно слънце, което изгаря полетата и ги превръща в пустош.

— А той обича ли те?

— О, да. Ползувам се с благоволението му. Момчето вече бе достигнало ръста на воин, какъвто скоро щеше да стане. Макар да бе наследял моите очи — или очите на тракийската вещица Лаида, — чувствувах го съвсем чужд. Но виждах, че е амбициозен и енергичен. Бях уверен, че ще си пробие път в двора на Магадха.

— Искаш ли да видиш Персия? — попитах.

Белите му зъби блестяха. Имаше очарователна усмивка.

— О, да. Майка ми ми е говорила толкова много за Суза и Вавилон, и за Великия цар. А и старият Карака Винаги ми разказва истории, когато идва да ни види.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Не смеех да го погледна. Смущаващо е, когато в страната на тъмнокожите се срещнат два чифта сини очи — имаш усещането, че си се погледнал в огледало… само че моето огледало бе в тъмна рамка.

— Трябва да завърша учението си, татко. — Не очаквах друг отговор. — След това ще отида в университета в Таксила. Не ми се ходи, но дядо ми заповяда да уча езици. Трябва да му се подчиня.

— Може би ще те направи посланик като мен.

— Това би било двойна чест.

Момчето вече бе царедворец.

По-малкият ми син изглеждаше замечтан и стеснителен. Когато най-накрая успях да го накарам да проговори, поиска да му разказвам приказки за дракони и русалки. Постарах се да му доставя удоволствие с разни фантастични истории. Интересуваше се от Буда. Подозирам, че е наследил от прадядо си онзи тип ум, който възприема отвъдния свят като нещо естествено. Във всеки случай никой от синовете ми не желаеше да напусне Индия. Това не ме учуди, но дълбоко ме огорчи.

В деня преди керванът ми да отпътува за Таксила, седях до носилката на принц Джета на покрива на къщата край реката.

— Много скоро ще умра — каза той и обърна глава към мен. — Затова съм толкова щастлив, че още веднъж можах да те видя.

— Защо? Нали, щом умреш, ще ме забравиш?

Принц Джета обичаше да се шегува със смъртта, затова се постарах да говоря на тази тема с колкото е възможно повече чувство за хумор — една недотам лесна задача. Дори и сега, когато съм толкова стар, не мога да свикна напълно с мисълта, че ще трябва да изоставя това разнебитено тяло, за да поема дългия път към далечния край и… поне така се моля на Премъдрия господ — към моста на Спасителя.

— Да, но това, че съм говорил с теб през последните си дни, може да предизвика важни промени в съдбата ми. Може да се окаже, че благодарение на теб, когато се родя отново, ще съм по-близо до изхода.

— Според мен си само на една крачка от нирваната.

— Боя се, че е много повече от крачка. Свързан съм с мъката. Има опасност следващото ми прераждане да е по-лошо и от сегашното. — Принц Джета посочи с поглед парализираното си тяло.

— Раждаме се само веднъж — казах аз. — Или поне така вярваме ние — добавих учтиво.

Принц Джета се усмихна.

— Позволи ми да ти кажа, че това, в което вярваш, е безсмислено. Невъзможно е да си представим бог, който взима една безсмъртна душа, позволява й да се роди само веднъж, играе си с нея, а после я съди и й отрежда вечно страдание или вечно удоволствие.

— Не, не вечно. Когато настъпи онзи час във вечността, всичко се съединява в едно.

— Не съм съвсем сигурен, че добре разбирам представата ти за вечността.

— И кой ли може да я разбере?

После смених темата. Заговорих за синовете си.

— Надявах се, че ще пожелаят да дойдат с мен. Също и Амбалика.

Принц Джета поклати глава.

— Би било неразумно. Там ще се чувствуват толкова чужди, колкото ти тук. Освен това…

Принц Джета замълча. Нещо отвъд реката бе привлякло погледа му. В долината, която се простираше до планините, сякаш се бе надигнала пясъчна буря. А денят бе безветрен.

— Какво ли може да е това? — попитах аз. — Мираж?

— Не — намръщи се принц Джета. — Това е царят. Побиха ме тръпки, макар че беше доста топло.

— Мислех, че е на личхавската граница.

— Там беше. А сега е тук.

— Струва ми се, че трябва да отпътувам, преди да е дошъл.

— Късно е — отвърна принц Джета. — Той ще поиска да те види.

— Но понеже не знае, че съм тук, бих могъл…

— Знае, че си тук. Той всичко знае.

Призори на следващия ден ме повикаха при царя отвъд реката. Сбогувах се с Амбалика, сякаш се прощавахме завинаги. Тя се опитваше да ме успокоява.

— Ти си негов зет. Баща си на любимите му внуци. Няма от какво да се страхуваш.

Но докато изричаше тези думи, имах чувството, че и тя се прощава с мен завинаги.

Нищо на този свят не може да се сравни с индийската армия. Гледката е поразителна. Всъщност това не е армия, а цял град. Представи си, Демокрите, един подвижен град от шатри с двеста-триста хиляди мъже, жени, деца, огромен брой слонове, камили, коне и биволи, които бавно напредват сред облаци от прах. Ето така индийският цар тръгва на война. Гърците се чудят, че Великият цар заминава за бойното поле с жените и покъщнината си, че му носят съдовете, пълни с хоапска вода,и че дори на Безсмъртните е позволено да водят жените и прислугата си. Но когато дойде време за бой, персийските спътници остават дълбоко в тила. В Индия не е така. Там царският град просто поглъща противника. Първи връхлитат слоновете. Ако се случи врагът да няма слонове, това е и краят на битката. Но ако неприятелската армия окаже съпротива, в битката се включват копиеносците и стрелците. Междувременно територията на врага се завзема от пазари, кръчми, работилници и снаряжение до такава степен, че той е смазан от самия обем на връхлетелите го хора и предмети.

При стълкновение на две еднакви по големина армии побеждава армията, която е успяла да убие противниковия водач. Ако това не стане, получава се едно огромно стълпотворение от два безнадеждно вплетени един в друг града. Разказват се истории за това как между воюващите царски армии настъпвала такава бъркотия, че и двете страни, били принудени да искат примирие, защото иначе било невъзможно да се оправят.

Колесницата пътува цял час, докато стигнем от първия пост отвъд реката до центъра на военния лагер, където се издигаше златната шатра на Аджаташатру. Всичко наоколо напомняше повече на огромно пазарище, отколкото на военен лагер. Движехме се много бавно. Минавахме покрай базарите, складовете за оръжие и кланиците и най-сетне стигнахме до вътрешния град, където бяха опънати царските и дворцовите шатри.

Кочияшът ме свали пред входа на царската шатра. Дворцовият управител ме въведе в странично отделение, където един роб ми поднесе сребърен съд с розова вода. Измих лицето и ръцете си според ритуала. Друг роб ме избърса с ленена кърпа. Обслужваха ме почтително, но мълчаливо. Щом свършиха работата си, оставиха ме сам. В такива случаи минутите текат бавно, но въображението работи бързо. Предполагах, че ще ме убият. Представях си един по един всички видове екзекуции, и то съвсем ясно, с най-ужасяващи подробности. Бях стигнал до бавното задушаване (от което изпитвам неописуем ужас), когато на прага на шатрата застана Варшакара. Изведнъж се почувствувах като плувец, който току-що е разбрал, че плаващото тяло до него не е къс дърво, а крокодил.

Но дворцовият управител ме успокои.

— Не си се променил… почти — рече той, докато се прегръщахме.

— Ти си си същият!

Варшакара наистина изглеждаше точно така, както го помнех от първата ни среща във Варанаси преди тол-това много години. Тъй като бе ненадминат майстор на подлите машинации, той без никакво затруднение бе преминал от службата при убития баща на служба при убиеца син. Сега брадата му бе яркочервена като компенсация за изпадалите червени зъби.

Говорихме за Китай. Варшакара алчно поглъщаше и най-незначителните подробности, а аз за щастие можех да поднеса много хапки, с които да нахраня този хищник.

— Трябва да направиш доклад — заяви той накрая. — Имаме голямо желание отново да установим „копринения път“. Така казахме и на твоя спътник — той между другото още е в Чампа.

Не се учудих, че дворцовият управител вече е влязъл в преговори с маркиза от Гей. Мъчех се да отгатна какво ли е говорил за мен китайският ми колега. Нали го бях изоставил? Но Варшакара не каза нищо повече по въпроса.

После се разнесоха гръмотевични звуци — барабани известяваха приближаването на Аджаташатру. Излязохме навън. Със страхопочитание вперих поглед в туловището на едно животно, което сигурно бе най-големият слон в света… бял слон, който пристъпваше към нас като бавно движеща се, обсипана със скъпоценни камъни планина. Върху гърба на слона имаше беседка от сребро, инкрустирано с диаманти. Под сияйния й купол седеше огромна, проблясваща златна фигура.

— Аджаташатру! — разнесе се всеобщият вик във възхвала на царя. Благославяха го с пълно гърло. Гръмна проглушителна музика. Верноподаниците се проснаха в прахта.

Слонът спря. Поставиха стълбата. Мигновено двама професионални акробати се изкачиха на гърба на животното. Повдигнаха царя и му помогнаха да слезе.

Аджагашатру бе станал най-дебелият човек в света. Всъщност краката му не можеха да издържат страхотната тежест на огромното му туловище. Затова той или ходеше, както в момента, облегнат на раменете на двама акробати, или се подпираше на два дебели жезъла от слонова кост. Главата, вратът и раменете му се бяха слели в безформена маса и тъй както бавно тътреше крака напред приличаше на някакъв гигантски златен паяк.

Щом Аджаташатру приближи, сведох очи към земята. Надявах се, че може би ще спре и ще отбележи присъствието ми, но той мина покрай мен безмълвно, Втренчено гледах аления килим. Също като Великия цар Аджаташатру никога не стъпваше на гола земя.

Няколко часа по-късно Варшакара дойде при мен и ме дари с очарователната си усмивка. Кой знае защо, ми липсваха кървавочервените му зъби. Чудех се дали е трябвало да се откаже от това помрачаващо разсъдъка дъвчене на бетел. Неотдавна един човек, който разбира от тези работи, ми обясни, че можеш да държиш късчето между бузата и беззъбия си венец — и пак да се наслаждаваш на умопомрачение.

Варшакара ме въведе при даря. Аджаташатру се бе проснал на огромен диван, заобиколен от хиляди копринени възглавнички. Около него имаше десетина масички, отрупани с ястия и гарафи с вино, наредени така, че да са му подръка, а също и десетина красиви момиченца и момченца в предпубертетна възраст. Сексуалните вкусове на тъста ми не се бяха променили. Убедил съм се, че стига да не се променят към по-лошо, хората си остават такива, каквито са били на младини.

Едно осем-деветгодишно момченце нежно бършеше лицето на царя с ленена кърпа. Тялото на Аджаташатру блестеше от пот. Достатъчно бе да прекоси стаята, за да се изтощи. Макар да имаше вид на човек, който няма да живее още дълго, лицето му бе непроменено. Ако не за друго, то поради тлъстината си тъстът ми изглеждаше много по-млад от мен. Забелязал съм, че в страни с много горещ климат, където тялото бързо узрява и бързо се състарява, мъжете и жените умишлено надебеляват с цел да се подмладят и като не могат да запазят юношеската си красота, се стараят да възвърнат част от детския си чар.

Аджаташатру сияеше.

— Най-скъпи мой!

Огромното бебешко лице ме гледаше нетърпеливо, сякаш бях нещо, което се кани да лапне. После разпери ръце и обвитите му в коприна тлъстини увиснаха като кръгли сардийски възглавнички.

— Приближи се!

Приближих се. Като понечих да целуна по-близката му ръка, се спънах и паднах на дивана. Обзе ме ужас. В Суза. пък и във всеки двор, за такъв поклон пред суверена убиват човека на място. Но на мен дори не ми се разсърдиха.

Царят ме сграбчи под мишниците, почти ме повдигна и ме повлече върху дивана, сякаш бях кукла. Очевидно тлъстите ръце не бяха изгубили силата си. Паднах в огромната гръд, лъхаща на непоносимо съчетание от сто различни парфюма, а карминовите устни ме целунаха по лицето точно така, както детето обсипва с целувки куклата, която миг след това ще счупи.

— Мили! Без теб животът бе безрадостно бреме! Колко нощи сме плакали, докато заспим, чудейки се защо стана така, че най-скъпият ни, най-обичният ни зет ни изостави. Ах ти, непослушнико, непослушнико!

С тези думи Аджаташатру ме повдигна и ме пусна до себе си. Паднах върху куп възглавници. Чувствувах се като чуплива ваза до слон. Не знаех какво предвижда етикетът в такива случаи. Стараех се да изглеждам колкото е възможно по-почтителен и благовъзпитан — проснат там на дивана до най-дебелия цар в света.

— Мили Дарий!

Трябва да кажа, че при всичките ни срещи той упорито ме наричаше Дарий. Излишно е да добавям, че не го поправях. Като много други абсолютни монарси, и той нямаше добра памет за имена. В Персия Великият цар не се появява на публично място без дворцовия управител, който шепне на ухото му имената на приближаващите се.

— А как жадуваше за теб бедната ми дъщеричка! Как гладно чакаше вест от теб. Колко жадна бе да знае къде си!

Глаголите, които употреби Аджаташатру, подсказваха насоката на мислите му. Децата веднага започнаха да му поднасят ядене и пиене. Аджаташатру е единственият човек сред хората, които познавам, способен да говори ясно с пълна уста. И нищо чудно, защото той не спираше нито да приказва, нито да яде.

Когато най-после ми позволи да продумам, аз му разказах за многобройните си неуспешни опити да се върна в Магадха. През това време той шумно прочистваше гърлото си с вино. Прояви внимание, когато стигнах до пленничеството си в Китай. Сред торбичките от тлъстини черните му очи все така блестяха. Щом свърших разказа си — прекъсван на равни интервали от възклицания на удоволствие, удивление, обич, — Аджаташатру допи чашата си и рече:

— Ще опишеш „копринения път“ на Варшакара.

— Да, Господарю.

— И то подробно.

— Да, Господарю.

— Ще направиш карта.

— С радост, Господарю.

— Ти си моят любимец, нали? — каза той и ме прегърна. — Ще ми покажеш пътя за Китай, нали?

— Ще тръгнеш към Китай, Царю?

— Защо не? Догодина ще ми бъде доста скучно. Непокорните личхави ще бъдат вече победени, а Пардиота… спомняш ли си го? Царя на Аванти? Държи се много лошо. Но едва ли ще са ми нужни повече от месец-два, за да покоря Аванти. Ще останеш да видиш какъв урок ще му дам. Ще ти достави удоволствие. Обещавам ти. Защото аз съм много, много добър учител!

— Знам, Господарю. Видях развалините на Вайшали.

— О, радвам се! — Очите му заблестяха. — Видя ли побитите на кол край пътя?

— Да! Бяха превъзходни, Господарю. Впрочем никога не съм виждал толкова много пленници, убити наведнъж.

— И аз не съм. Естествено, всички ми казват, че съм поставил нещо като рекорд, но нали знаеш колко са неискрени хората. Все пак съм убеден, че друг цар не е набивал на кол толкова много непокорници, както сторих аз в онзи ден. Беше вълнуващо. Не си чувал толкова много писъци. Особено когато ги кастрирахме, вече по коловете. Струваше ми се, че ще оглушея. Имам много чувствителен слух. За какво говорехме?

— За Китай, Господарю.

— Да. Да. Ще искам да отида там лично, с основната армия. Можеш да дойдеш като водач.

Опитах се да му обясня, че в най-добрия случай армията му ще пътува около три години, докато стигне до границите на Средното царство, и той започна да губи интерес. Потръпваше, когато му описвах просмуканите с влага джунгли, високите планински проходи, несгодите и болестите, свързани с дългото пътуване.

— Ако това, което казваш, е истина, няма да ходя лично. Естествено. Но ще изпратя армия. В края на краищата аз съм световен монарх, нали?

— Да. Да, Господарю.

— И тъй като Китай е част от света, на тях веднага ще им стане ясно, че сега аз притежавам… как го наричаха те?

— Пълномощието на небето.

— Да. Ще разберат, че го имам от много време насам. Пък и ще е по-разумно да тръгна на запад, не мислиш ли? Разстоянията не са толкова големи. И няма да ме безпокоят някакви си джунгли. Затова пък има много очарователни градове, където ще отседна. И Персия, разбира се, е много по-близо до нашия свят. Нали, мили?

— О, да, Господарю.

Безпокойството ми растеше. Макар армията на Аджаташатру да не представляваше заплаха за сатрапията Бактрия, а още по-малко за Персийската империя, започнах да си представям как ме водят като маймуна на каишка, докато царят бавно напредва към Персия — и към сигурното си поражение.

Положих всички усилия да отклоня Аджаташатру от една персийска авантюра, но той бе опиянен от мисълта за онова, което наричаше „моя свят“. Ядосваше се на републиканците, че са му попречили да тръгне към „изгряващото слънце, към залязващото слънце, към северната звезда“.

— О, аз знам колко голям е моят свят — каза той — и колко малко време имам, за да посетя всичките си народи. Но трябва да се постарая. Дължа това на… небето!

Доста бързо схвана китайската религиозно-политическа система. Бе напълно очарован от идеята, че хегемонията всъщност осигурява пълномощието. И тъй като бе убеден, че вече притежава първото, сега бе готов да получи второто.

— Това ще стане веднага щом направя няколко пътешествия, за да видя жълтокожите си народи, както и синеоките си народи. Представи си само, че притежавам милиони хора с очи като на внуците ми! Очарователни момчета, между другото! Дори само заради тях сме ти длъжници, Дарий!

По-късно, по време на преизобилния и очевидно безкраен обед, дойдоха лоши вести. Армията на Аванти бе влязла в Магадха. Варшакара беше много мрачен. Аджаташатру изглеждаше отегчен.

— Ах, този зъл, зъл човек! Какъв лош цар! Сега ще трябва да го убиваме. Много скоро. Мили мой!

Царят ме целуна по лицето, сякаш облизваше чиния. После ме бутна толкова силно, че паднах от дивана.

— Отиди при очарователната си жена. Чакай ни в Шравасти. Ще се върнем в двореца, преди да са започнали дъждовете. Дотогава ще сме превърнали царство Аванти в пустиня. Кълна ти се. Аз съм богът на земята. Равен на Брахма. Аз съм световният монарх. Сърдечни поздрави на… на… ъъ… дъщеря ми. — Беше забравил името на Амбалика. — Целуни вместо мен двете очарователни синеоки момчета. Виждаш ли какъв любещ дядо съм аз! Отивай си.

Последната ми среща с Амбалика бе неочаквано ведра. Седяхме един до друг на люлката в центъра на вътрешния двор — едно от малкото места в къщата на принц Джета, където не можеха да ни подслушват. Казах й, че съм видял царя.

— Тръгва на война с Аванти!

— Победата няма да е лесна — отговори Амбалика.

— Мислиш ли, че войната може да продължи повече от един сезон?

— Може да продължи години, като тази досадна история с упоритите личхавци.

— Значи вероятно не се кани да нападне Персия тази година.

— Така ли каза, че иска да нападне Персия? Кимнах. Предпочитах да не изразявам мнението си на глас.

— Аха… — Амбалика се замисли. Люлката се движеше ритмично над разцъфналите храсти. — Ако беше по-млад, можеше и да успее. Как мислиш?

— Персия е най-могъщата империя в света. — Сметнах това за сравнително неутрална забележка.

— Но баща ми е най-великият пълководец в света. По-точно беше. Е, кой знае какво би станало. Няма да узнаем, защото войната с Аванти ще се проточи и междувременно татко ще умре от системно преяждане, а ти… ти какво мислиш да правиш?

— Ще се върна в Суза.

— С кервана си ли?

Кимнах. Не й казах, че същата вечер възнамерявам да се измъкна от града, без кервана. Но мисля, че тя сигурно е подозирала нещо подобно, защото ненадейно каза:

— Искам да се омъжа повторно.

— За кого?

— За заварения си брат. Той ме харесва. Много е мил със синовете ми. Ще ме направи своя първа жена и ще живеем тук, в Шравасти. Между другото той е царски наместник. Мисля, че не се познавате. Както и да е, ще трябва да се омъжа за него доста скоро, защото принц Джета всеки миг може да умре, а след смъртта му тази къща ще наследи племенникът му, който е едно отвратително същество, и ние ще останем без дом.

— Но ти сече си омъжена — припомних й аз.

— Знам. Но мога да овдовея, нали?

— Да се самоубия ли? Или царят ще ми спести този труд?

— Нито едното, нито другото. — Амбалика ме дари с очарователна усмивка. — Ела вътре. Искам да ти покажа нещо.

Влязохме в спалнята й. Амбалика отвори сандък от слонова кост и извади някакъв документ, написан на папирус. Затруднявах се с индийското писмо, затова тя ми прочете вестта за „печалната кончина на Кир Спитама в Суза в еди-коя си година от царуването на Великия цар Ксеркс“.

— А сега, моля те, изчисли датата — каза тя. — Трябва да е шест месеца напред, считано от днес. После попълни началото и края с нещо на персийски. Пиши, че съобщението е издадено от канцеларията. Нали разбираш, трябва да изглежда съвсем официално.

Но аз познавах индийската религия.

— Не можеш да се омъжиш повторно. Законът не позволява.

Амбалика бе помислила и за това.

— Говорих с върховния жрец. Той ще обяви, че бракът ни никога не е бил валиден. Стига да искат, брахманите веднага ще открият някаква грешка в церемонията. А те искат. Така че след това, без много шум, ще се омъжа за брат си.

— И никога вече няма да се видим?

— Надявам се, че не! — С жизнерадостната си безмилостност Амбалика смразяващо ми напомни баща си. — Ти и без това няма да поискаш да се върнеш тук. Ако не за друго, то защото ще си твърде стар.

— А синовете ми…

— Те са там, където им е мястото — каза тя с равен глас.

И стана така, че описах собствената си смърт и фалшифицирах подписа на главния чиновник на канцеларията в Суза. Един час по-късно напуснах къщата. Не видях нито синовете си, нито принц Джета. Увих монетите, които имах, в един пояс и го препасах през кръста. На големия пазар си купих старо наметало, сандали и тояга. Същата вечер, няколко минути преди да затворят западната врата, напуснах града.

Нямам представа какво е станало със синовете ми. Ако знаеше, че съм жив, Карака щеше да ми изпрати вест. Но сигурно е повярвал на Амбалика, когато е обявила смъртта ми.

Получавах новини за Аджаташатру от Егиби. Войната с Аванти се оказа не по-малко продължителна и ожесточена от войната с републиката на личхавите. Накрая, в деветата година от Ксерксовото царуване, Аджаташатру умря, както гласеше съобщението, от естествена смърт. И тъй като бе спорно кой трябва да наследи трона, създадената от него нестабилна империя в Гангската равнина много скоро се разпадна.

Когато си спомням за Индия, в мрака под клепачите на тези слепи очи заблестява злато. Когато си спомням за Китай — засиява сребро и отново виждам, сякаш зрението ми се е възвърнало, сребърен сняг, който се сипе над сребърни върби. Злато и сребро. После мрак.