Сътворението

1.

Завърнах се в Суза три дни преди да са се навършили четири години, откакто бях отпътувал с мисията си за шестнадесетте царства на Индия — цифрата е погрешна, дори за онова време. В Гангската равнина царствата са по-малко от шестнадесет, а никой никога не се е заемал да преброи колко са народите на юг. Канцеларията се съгласи с мен, че бъдещите посланици трябва да бъдат акредитирани само към царете на Магадха и Кошала.

Дворът все още се намираше в Суза, но Дарий вече се бе преместил в зимните си покои във Вавилон. Канцеларията се готвеше за заминаване, а харемът вече бе започнал бавното си пътуване с фургони на запад. От царското семейство само Ксеркс все още бе в резиденцията си.

По време на отсъствието ми войната в харема бе завършила с пълна победа за Атоса — нещо, в което никой никога не се е съмнявал. Като се изключи неуспехът й да ме направи Върховен зороастриец, Атоса почти винаги постигаше целите, които си поставяше. Беше принудила Дарий да признае Ксеркс за свой наследник и толкова.

Престолонаследникът ме прие в частните си покои. Тъкмо се канех да се просна на земята пред него, когато той ме хвана с лявата си ръка и се прегърнахме като братя.

Сега, като си спомням, разбирам колко щастливи сме били. И двамата бяхме в разцвета на силите си. За нещастие и двамата не съзнавахме това. На мен ми бе дошло до гуша от продължителното пътуване. На Ксеркс му бе дошло до гуша от Мардоний. Човек не съзнава кога е щастлив. Съзнава само кога е бил нещастен.

Докато пиехме хелбонското вино, разказах на Ксеркс приключенията си в Индия. Той бе очарован.

— Трябва да поведа армията! — Бледосивите му очи блестяха като на котка. — Великият цар много остаря. ще трябва да изпрати мен. Само че… — Между веждите му, които обикновено се събираха в права линия, сега имаше бръчка. — Може и да не изпрати мен, а Мардоний.

— А защо не и двамата? Мардоний ще бъде под твое командуване.

— Ако изобщо ми разреши да тръгна! — Светлината в сивите очи угасна. — Той получава всичко, аз нищо. Той извоюва сто победи. Аз нито една.

— Ти покори Вавилон — отвърнах аз. — По-точно, бе на път да го покориш, когато заминавах.

— Потуших едно въстание, нищо повече. Но когато поисках да бъда провъзгласен за цар на Вавилон, Великият цар отказа. Според него било достатъчно да управлявам Вавилония, което и правя. Построих нов дворец, в който е позволено да отсядам само когато него го няма.

Така и не можах да разбера със сигурност дали Ксеркс обичаше баща си. Подозирам, че не го е обичал. Бъркотията около определянето на престолонаследника несъмнено го изпълваше с негодувание, а факта, че никога не му бе възложена по-значителна военна мисия, възприемаше като умишлена обида. Но бе във всяко отношение предан на Дарий. И се страхуваше от него, точно както Дарий се страхуваше от Атоса.

— Защо си тук по това време на годината? — попитах аз.

Насаме винаги си говорехме открито и се гледахме в очите.

— Студено е, нали?

Стаята бе леденостудена. Няма град в света с такива резки промени в температурата като Суза. Предния ден беше много задушно. А на сутринта, когато вървях от моите стаи в северната част на двореца към покоите на Ксеркс, забелязах, че декоративните езерца са покрити с тънък проблясващ лед, а дъхът ми се разнасяше като дим из свежия въздух. Не ми бе трудно да разбера защо застаряващият Дарий ненавиждаше зимата и при първите признаци на настъпващия студ се оттегляше в топлия Вавилон.

— Аз съм главният зидар на Великия цар. — Ксеркс показа ръцете си. Под дълбоко изрязаните му нокти имаше хоросан. — Толкова бе доволен от двореца, който построих във Вавилон за себе си, не за него, че ми възложи да. завърша и този тук. Дал ми е пълна свобода да строя и в Персепол. Така че постоянно строя. Постоянно харча пари. Замених повечето египетски строители с йонийски гърци.. Те са най-добрите майстори на каменни зидове. Дори наех няколко от твоите индийци като дър-ворезбари. Имам всякакви помощници, натрупах опит, но не и пари. Дарий от време на време отпуска по малко, колкото да купиш една овца. Не съм виждал стрелец, откакто свършиха Гръцките войни.

Тогава за пръв път чух жаргонната дума „стрелец“ — така гърците наричат златната монета, на която е изобразен Дарий с корона на главата и лък в ръка. А персийската шега гласеше: „Никой грък не може да устои на стрелеца.“

Ксеркс ме запозна със своята версия за събитията, които се бяха случили, докато бях в Индия. Казвам „своята версия“, защото според мен не може да има напълно правдив разказ за нищо. Всеки вижда света от гледна точка на собствения си интерес. Излишно е да споменавам, че тронът е място, откъдето добре виждаш само гърбовете на просналите се по очи хора.

— Милет падна след дълга обсада. Убихме мъжете. Докарахме жените и децата тук, в Суза. Великият цар възнамерява да ги засели някъде наблизо, а междувременно в старите казарми живеят няколко хиляди милезийки. Избери си. Плачовете и риданията вече почти привършиха. Аз самият взех в харема си една млада вдовица. Учи ме на гръцки или поне се опитва. Умна е като всички милезийки.

Тази умна жена беше лелята на Аспазия.

Трябва да запазим това в тайна, Демокрите. Ако атиняните научат, че майката на незаконния син на Перикъл е племенница на една от конкубините на Великия цар, ще остракизират Перикъл. Демокрит не вярва, че събранието ще прояви достатъчно съобразителност, та да направи подобна връзка. Прав е. Но Тукидид непременно ще се досети.

Студеният вятър разлюля навеса, който още не бе прибран за зимния сезон. През открития портик виждах как вятърът отвява пожълтелите листа. Спомних си за ученическите си години, прекарани на това място, и потръпнах — когато бях дете, в Суза винаги беше зима.

— След като превзехме Милет, както можеше да се очаква, група мидийци подпалиха храма на Аполон в Дидима и изгориха всичко заедно с оракула. След това този идиот Артаферн изпрати вест до всички гръцки гра-дове, че това било отмъщение за опожаряването на храма на Кибела в Сарди. — А така ли беше?

— Братко на моята младост, жреците на Аполон в Дидима, както и жреците на Аполон в Делос, и жреците на Аполон в Делфи получават помощ от Великия цар. Всяка година той им изпраща своите стрелци.

Демокрит иска да знае дали и сега плащаме да гръцкия оракул в Делфи. Не, не плащаме. Войните свършиха. Освен това жреците си взеха поука. В днешно време оракулите рядко се изказват по политически въпроси.

— Все едно, оттогава насам Великият цар не е престанал да се извинява — продължи Ксеркс. — Също така плати за възстановяването на храма. Което означава, че отпуска по-малко пари за Персепол.

В онези дни Ксеркс изпиваше по пет-шест гарафи неразредено хелбонско вино на вечер, без да му се отрази. А аз дори и на младини винаги смесвах виното с вода, като грък.

Ксеркс поръча на виночерпеца да донесе още вино. После разказа за края на въстанието в Кария:

— Падането на Милет сложи на място тези селяндури. Друго не можеше и да се очаква. Хистией бе пленен и убит от онзи идиот в Сарди. Великият цар много се ядо-са, защото обичаше Хистией и изобщо не го винеше за историята с Милет. Старият заговорник не бе обвинен в държавна измяна, а в пиратство, пък и той през последните години от живота си наистина беше пират. Майка ти много се разстрои, когато го екзекутираха.

Интригите на Лаида винаги забавляваха Ксеркс.

— След въстанието в Милет те развалили приятелството си. Поне така разбрах. Не знам точно. — По принцип внимавах да се разгранича от гръцката групировка.

— Само в смисъл, че повече изобщо не се виждаха. Но останаха верни един на друг. — Ксеркс се засмя. — В това съм сигурен.

Не се съмнявах в достоверността на сведенията му. Ксеркс имаше десетина шпиони в двореца за разлика от Дарий, който не обръщаше много внимание на интригите в харема, стига да не са свързани с Атоса. Излишно е да споменавам, че Дарий постоянно шпионираше Атоса, както и тя него. Бяха като двама монарси на съседни страни.

— След Милет изпратихме флотата нагоре по йоний-ския бряг. Гръцките градове се предадоха. После нашата флота (сега тя се състои главно от финикийци) прекоси протоците и местният тиран така се изплаши, че избяга в Атина. Чудя се защо. Той бе един от най-верните васали на Великия цар и не го заплашваше нищо. А сега е изменник.

Така, между другото, Демокрите, Ксеркс спомена Милтиад, дребен персийски васал, който три години по-късно щеше да бъде избран за главнокомандуващ на гръцките съюзнически войски. На него се приписва заслугата за така наречената гръцка победа при Платея.

Демокрит ми казва, че Милтиад не се е сражавал при Платея, а при Маратон. За гръцката история такива незначителни подробности несъмнено са от значение. Но сега говорим за персийската история.

— После миналата пролет на Мардоний бе поверено командуването както на флотата, така и на армията — продължи Ксеркс. Той обичаше Мардоний като брат и затова още по-болезнено преживяваше успехите му. — За по-малко от шест месеца завладя Тракия и Македония. След покоряването на Египет от Камбиз никой не е прибавял толкова земи към империята. Имам късмет, че Камбиз е племенник, а не син на Великия цар.

— Защо и на теб не дадоха същите шансове?

Ксеркс вдигна високо дясната си ръка с дланта нагоре — традиционен жест за отдаване на почит към Великия цар при официални церемонии.

— Моят живот бил особено ценен. Но как самият аз ще бъда Велик цар, щом не съм се сражавал на бойното поле? Трябват ми победи! — Трябва ми да бъда като Мардоний! Само че… — Ксеркс отпусна ръката си и я сви в юмрук.

— Царица Атоса ли пречи?

— Да. Благодарение на нея съм престолонаследник. И благодарение на нея и братовчед ми, и братята ми, и ти сте повече от мен.

— Ти несъмнено си много повече от мен.

— Е, да, разбира се. Но ти си видял Индия, а аз не. И благодарение на теб сега сме в състояние да присъединим към империята цял един свят. Е, дано поне това бъде мое дело! И дано Дарий остави Мардоний да си воюва там с гърците, нали това му харесва? Чудя се за-що? На запад няма много неща, които човек би могъл да пожелае.

— А Великият цар не иска ли да отмъсти за опожаряването на Сарди?

— Това може да свърши всеки от стоте генерали. Достатъчно е да опожари Атина. Това е лесно. И безсмислено. Но Индия! — Ксеркс сега бе в по-добро настроение поради голямото количество вино, което бе изпил. Сграбчи ме за лакътя. Ръката му бе загрубяла от военни тренировки. — Когато докладваш на Великия цар, кажи му, че аз трябва да… Не, не може да се казва на Великия цар какво да прави, но…

— Мога да му намекна. Освен това ще говоря с царица Атоса.

— Недей! Ще ти обясни, че иска да съм във Вавилон, за да съм в безопасност.

— Ще те пусне, ако повярва, че завладяването на индийските царства е лесна работа. Тя съвсем не е глупава.

Ксеркс почисти хоросана от ноктите си с върха на кинжала.

— Може и да помогне. Трудно е да се предвиди. Ще помислим — рече той с усмивка. — Ако тръгна, ще дойдеш с мен.

И като всички млади хора радостно се заехме да кроим планове за слава. Прелестно удоволствие, недостъпно за старостта, когато на всички планове е сложен край — паяжината е оплетена, а паякът е мъртъв.

— Ако имаме късмет, ще задвижим нещата, преди Мардоний да се е вдигнал на крака.

Ксеркс, без да иска, убоде палеца си. Появиха се две капчици алена кръв. Той облиза кръвта.

— Мардоний болен ли е?

— Ранен е. — Ксеркс се помъчи да прикрие задоволството си. — Попаднал в засада на връщане от Македония. Ранили го тракийците. Има скъсано сухожилие. Затова сега по цял ден се разхожда, куцайки, и се оплаква, макар че редовно седи на масата на Великия цар. Когато не съм там, сяда от дясната му страна и Дарий го храни от собствената си чиния.

— Но щом е ранен, това ще е краят на историята с гърците.

Правех всичко възможно да отвлека вниманието на Ксеркс, когато започнеше да се оплаква, че баща му го пренебрегва. Но „пренебрегва“ не е точната дума. Дарий виждаше в Ксеркс продължение на Атоса, дъщерята на Кир, тъй че не само благоговееше пред жена си и сина си, но се и боеше от тях. Скоро ще стигна до причината за това.

— Би трябвало да е краят. Безспорно за нас на запад вече няма нищо, като се изключи Мардониевата амбиция да стане сатрап на всички гърци. За щастие няма да може Да тръгне на поход през пролетта. А аз ще мога. Затова, ако имам късмет — Ксеркс употреби гръцкия израз, — тази пролет ще поведа персийската армия. И ще тръгнем на изток, а не на запад.

После Ксеркс заговори за жени. Намираше тази тема за безкрайно интересна. Искаше да научи всичко за Амбалика. Задоволих любопитството му. Съгласихме се, че синът ми трябва да израсне в персийския двор. После Ксеркс ми разказа за първата сред жените си — Аместрида.

— Знаеш, че я избра Атоса. В началото не ми беше ясно защо.

— Предполагам, че е било заради парите на Отан.

— Това е една от причините. Но Атоса е по-хитра. Атоса избра Аместрида, защото Аместрида е като Атоса. — Ксеркс се усмихна безрадостно. — Аместрида преглежда всички сметки. Ръководи домакинството. Прекарва часове с евнусите, а ти знаеш какво значи това.

— Интересува се от политика?

— Интересува се от политика. Атоса иска да е сигурна, че след смъртта й ще има друга Атоса, която да се грижи за мен. Естествено, аз обожавам майка си. Благодарение на нея съм престолонаследник.

— Най-големият внук на Кир не може да не бъде престолонаследник.

— Имам двама по-малки братя.

Излишно бе да говори повече. Винаги се бе страхувал, че ще бъде изместен не от Артобазан, а от собствените си благородни братя. В края на краищата, когато Дарий стана Велик цар, бяха живи трима от по-големите му братя, баща му и дядо му. Откровено казано, подобна аномалия едва ли ще се повтори в персийската история. Все пак не са малко случаите, когато най-големият син е бил пренебрегван в полза на някой от по-младите си братя — ето например случаят със сегашния ми господар Артаксеркс.

— Трябва да ти намерим персийска жена — смени Ксеркс опасната тема. — Трябва да се ожениш за някоя от сестрите ми.

— Не може. Не съм от Шестте.

— Мисля, че това правило не се отнася за царските дъщери. Ще попитаме блюстителя на закона. — Ксеркс допи последната гарафа вино. Прозя се доволно. — блюстителят на закона ще трябва да намери жена и за онзи индиец… как му беше името?

— Аджаташатру. Ксеркс се засмя.

— Лично ще присъствувам на сватбата му.

— Това ще бъде голяма чест за Магадха.

— Ще присъствувам и на погребението му, още по-голяма чест.

На другия ден отпътувахме от Суза в буря, придружена с градушка. След Индия бях така привикнал към лошо време, че не ми правеше никакво впечатление, но Ксеркс винаги възприемаше лошото време като знак, че небето е разгневено, и все се мъчеше да намери начин да отмъсти на дъжда или на вятъра.

— Какъв смисъл има да си господар на вселената, ако не можеш да отидеш на лов заради една буря?

Мъчех се да му внуша спокойствие, но без особен успех. Един път дори стигнах дотам, че му описах Буда. Четирите благородни истини го разсмяха.

Това ме подразни. Не знам защо. За мен Буда бе смразяваща, дори опасна фигура. Но едва ли може да се открие някакъв недостатък в тези четири благородни истини, които са очевидни.

— Толкова ли са смешни?

— Твоят Буда е смешен. Не знае ли, че желанието да не желаеш нищо също е желание. Истините му не са благородни. Не са дори и истини. Няма друг начин да избягаш от човешката си природа освен чрез смъртта.

Ксеркс принадлежеше изцяло на този свят.

Щом прекосихме веригата от ронливи червеникави пясъчници на югозапад, които са естествената граница на земите около Суза, времето омекна и стана топло; настроението на Ксеркс рязко се подобри. Когато приближихме Вавилон, дори и той не можеше да се оплаче от благосклонността на небето.

Малко преди полунощ бяхме пред градските врати. Стражата тактично поздрави Ксеркс като цар на Вавилон, което всъщност беше неправилно. После големите кедрови врати се разтвориха и влязохме в спящия град. От двете страни на широкия булевард, който води към новия дворец, блещукаха оскъдните огньове на бедняците. Такива огньове има навсякъде, където и да отиде човек на тази земя.

2.

Бях пътешествувал из един свят, който никой в двора не бе виждал и за който дори не бяха чували, затова пред-чувствувах, че завръщането ми ще предизвика доста шум, и да си призная, блазнех се от мисълта, че ще стана център на внимание. Наивно от моя страна. Единственото нещо, което вълнува двора, е самият двор. Отсъствието ми бе останало незабелязано, а завръщането ми не направи никакво впечатление.

Затова пък появяването на Фан Чъ предизвика смях. За щастие това не го смущаваше.

— И те ми изглеждат много особени — заяви той невъзмутимо. — Освен това миришат много лошо, на гра-нясало гхи. Сигурно защото имат толкова много косми по тялото си. Приличат на маймуни.

По телата на жълтите хора от Китай почти няма косми, затова потта им има специфична миризма, която напомня миризмата на варени портокали.

Явих се в първата стая на канцеларията. Там нищо не се бе променило. Изпратиха ме във втората стая, където около същите дълги маси седяха същите евнуси — водеха счетоводството, пишеха писма от името на Великия цар, ръководеха отегчителните дела на империята. Фактът, че се връщам от Индия, ни най-малко не ги интересуваше. Един заместник дворцов управител ми съобщи, че Великият цар вероятно скоро ще ме приеме. Но от друга страна, можело и да не бъде толкова скоро… Мисля си, че тайната на дълговечността на персийския двор е в неговата неизменност.

Лаида също не се бе променила.

— Много си остарял — каза ми тя.

После се прегърнахме. Както обикновено не ми зададе нито един въпрос за самия мен. Не прояви интерес и към Индия.

— Трябва да посетиш стария си приятел Мардоний.

И то веднага. Той безспорно е най-влиятелният човек в двора.

Лаида имаше необикновен усет за властта и се ориентираше към нея почти тъй безпогрешно, както пръчицата на търсачите на вода към най-малката влага в почвата.

— Дарий го боготвори. Атоса е побесняла. Но какво може да направи?

— Може да го отрови — подметнах аз.

— Би го направила, ако беше сигурна, че няма да я хванат. Но както все й повтарям, Мардоний не представлява никаква заплаха. Каква заплаха? Той не е син на Великия цар. „Племенници са наследявали трона неведнъж“ — отговаря тя. Тази година изгуби четири зъба. Просто паднаха. Но ако не разбираш какво ти говори, не питай. Преструвай се, че разбираш всяка дума. Много е чувствителна и мрази да повтаря. Хареса ли ти дворецът, който Ксеркс построи?

Седяхме на покрива на Лаидиния апартамент в новия дворец. На север, малко зад зикурата, постройката на Ксеркс блестеше с цялата си покрита със злато пищност.

— Да. Поне тази част, която видях. Бях само в канцеларията.

— Вътре е много красиво. И удобно. Дарий толкова го хареса, че горкият Ксеркс е принуден да се мести обратно тук, когато дворът е във Вавилон, а това става все по-често и по-често. — Лаида понижи глас. — Остарял е. — Отправи ми един от своите магьоснически погледи. В нейния свят нищо не се дължи на естествени причини. Ако Дарий е остарял, причината за това не е обикновеното въздействие на времето, а някакво вълшебно заклинание или питие.

Чу се шумолене и се появи Лаидиният престарял евнух. Погледна я. Погледна и мен. После пак погледна нея и се оттегли. Те се познаваха толкова добре, че можеха да общуват без думи и знаци.

— Имам нов приятел — каза нервно Лаида. — Надявам се, че и ти ще го харесаш.

— Твоите гърци винаги са ми харесвали. Този откъде е? От Спарта?

На Лаида открай време й бе неприятно, че мога да чета мислите й точно както тя твърди, че може да чете мислите на другите. Но нали съм внук на най-святия човек, живял на земята? А и син на магьосница? Притежавам способности, които не са дадени на обикновените хора.

Демокрит иска да му демонстрирам тези способности. Ето например паметта ми.

Гъркът не беше много по-възрастен от мен. Беше висок. Имаше бледо лице и дорийско сини очи. Като се изключи това, че носеше сандали вместо обувки, той беше облечен с персийски дрехи и се чувствуваше много неудобно в тях. Отгатнал бях. Наистина беше спартанец. По какво бях познал ли? Не беше мил никога тъмночервената си, дълга до раменете коса — освен може би на дъжда.

— Демарат, син на Аристон. — Гласът на Лаида звучеше почтително. — Цар на Спарта.

— Цар… вече не съм. Син на Аристон вече също не съм. Благодарение на Делфи.

— Пророчицата е изгонена — заяви Лаида с тон, като че тя лично е извършила тази промяна.

— Много късно за мен.

По онова време нямах ни най-малка представа за какво говорят. По-късно научих повече, отколкото е нужно да се знае за така наречения „Спартански скандал“ — силни думи, като се има предвид колко много скандали стават ежегодно в Спарта, обикновено заради подкупни чиновници. От всички гърци спартанците са най-склонни да се сбият при най-малкото предизвикателство.

Спартанската конституция изисква страната да има не един, а двама царе — глупава разпоредба. Демарат изгубил двубоя с другия цар, Клеомен, който подкупил пророчицата в Делфи и тя обявила, че Демарат не е син на Аристон. А щом приели за истина, че Демарат не е син на Аристон, вече не бил и цар. Онзи ден в Дариевата хижа Хипий ни бе предупредил, че това ще се случи. Но не повярваха на Хипий. Великият цар мислеше, че дори и делфийският оракул не е в състояние да докаже кой от кого е бил заченат преди толкова много години. Но оракулът постигна своето и като всеки друг дискредитиран гръцки цар, тиран или генерал, Демарат пристигна направо е Суза и Дарий го прие. Даде му земя в Мизия и генералски чин.

Разменихме обичайните любезности. После, като съзнавах, че вече съм изживял всичко това с Хистией, попитах:

— Сега ти се мъчиш да убедиш Великия цар през пролетта да тръгне срещу Атина. Когато Атина падне, ще искаш ли Великият цар да завладее и Спарта?

— Само Атина — отвърна Демарат. Забелязах, че студените му сини очи имат цвета на покритите с глазура сини плочки, с които бе облицована вратата на Ищар срещу нас. — Спартанската армия е по-силна от персийската.

— Няма по-силна армия от армията на Великия цар — нервно извика Лаида.

— Освен спартанската — отвърна Демарат. — Това е факт.

Хладнокръвието на бившия цар ме възхищаваше. Не ме възхищаваха обаче краката му. Носеше отворени сандали, от които се подаваха черни като на вавилонски селянин пръсти Опитах се да не гледам нито пръстите, нито косата на Демарат, затова бях принуден да съзерцавам брадата му. По нея се бе наслоил толкова много прах, че имаше вид на изпечена от глина.

— Без съюзници Спарта е уязвима — отбелязах аз. — Спарта е зависима от атинската флота. Ако Атина падне… — не изрекох очевидното.

Демарат ми хвърли убийствен поглед, а после от раздразнение започна да подръпна нагоре дългите си персийски ръкави.

— Еретрия, Евбея, Атина. Това са целите на Великия цар за идващата година. Въпросът със Спарта е нещо отделно и ще бъде решен от спартанците. Междувременно Мардоний отново ще поведе армията.

Лаида ме погледна така, сякаш трябваше да съм доволен. Аз пък с погледа си й напомних, че ние не сме от фракцията на Мардоний и гърците, а от фракцията на Ксеркс и Атоса.

— Сигурен ли си?

Зададох въпроса на Демарат, но отговори Лаида.

— Не. Лекарите твърдят, че вече никога няма да може Да ходи нормално.

— Мардоний е най-добрият генерал на Великия цар. — Гласът на Демарат звучеше унило. — Ако се наложи, може да ръководи похода от носилката. Но няма да се наложи. Видях крака му. Ще оздравее.

— Ако не оздравее… — Внезапно Лаида доби тържествен и пророчески вид. — Няма причина един спартански цар да не поведе армията.

Черните пръсти на Демаратовите крака се свиха като в юмрук. Отместих погледа си.

— Има много сериозна причина, поради която не мога да предвождам армията. — Сега гласът му бе необикновено мек. — Не съм персиец… все още не съм…

По-късно същия ден с Лаида се скарахме жестоко. Казах й, че „последното нещо, от което се нуждаем двамата с нея, е още един поход към Гърция“.

— Нашето бъдеще е на запад — отговори Лаида. — Нека Мардоний засенчва Ксеркс още една-две години. Какво от това? Един ден Ксеркс ще стане Велик цар и тогава, благодарение на Мардоний или Демарат, ще бъде господар на всички гърци от Сигейон до Сицилия, като и господар на морето.

Сега двамата с Лаида бяхме в различни лагери. Всъщност след този ден не си проговорихме няколко години. Аз бях на страната на Ксеркс, затова правех всичко възможно да насоча персийската политика на изток, докато Лаида продължаваше да приема всички гърци от двора и да подкрепя техните всевъзможни каузи. Но заедно с това продължаваше да е близка приятелка с Атоса. След години, когато отношенията ни се подобриха, тя ми обясни как е успяла да се задържи и в двете групировки.

— Накарах Атоса да повярва, че тровя Мардоний. Много бавно, естествено, така че когато умре, всички да решат, че причина за смъртта е кракът, който не зараства.

— Но какво помисли Атоса, когато Мардоний не умря?

— След като му отнеха командуването, аз й казах: „Какъв смисъл има да го убиваме?“, и тя се съгласи, че няма смисъл. Прекратих така нареченото отравяне.

Сксро след срещата ми с Демарат бях приет от царица Атоса, която осъди скарването ми с Лаида.

— В края на краищата, тя спаси живота ти.

— Ти спаси живота ми, Велика царице.

— Вярно. Но го направих заради Лаида. Колко мразя този град!

Макар третата къща от харема в Ксерксовия дворец да бе по-разкошна от третата къща на харема в Суза, Атоса постоянно се оплакваше от горещините, от шума, от вавилонците — въпреки че не виждаше други вавилонци освен онези, които винаги са били в двора.

— Естествено, доволна съм от теб.

Говорът на Атоса наистина бе засегнат поради сполетялата я неотдавна загуба на няколко предни зъба. За да компенсира този недостатък, тя свиваше и облизваше намазаните си с емайл устни, от което събеседникът й се чувствуваше много неловко.

— Знам какво искаш да направиш за Ксеркс. Знам, че си се скарал с майка си заради гърците и Мардоний. Но Мардоний…

Реши да замълчи. Сега подозирам, че се е изкушавала да ми разкаже как нейният ослепителен племенник Мардоний скоро ще умре благодарение на Лаида. Но не се поддаде на това моментно изкушение. Само подритна ста-рия прокъсан килим с блестящата си сребърна обувка. Старият килим пътуваше навсякъде с нея. Мисля, че се дължеше на суеверие. Всъщност самият аз бях суеверен. Атоса заговори, без да вдига очи от килима.

— Казват, че Мардоний няма да може да излезе на бойното поле тази пролет — рече тя и впери поглед право в мен. — Разкажи ми за Индия.

Разказах й за Индия.

Старческите очи заблестяха от алчност.

— Богата, богата… — повтаряше тя.

— И лесно ще я завоюваме — добавих аз. — Ще го направи Ксеркс.

— Не може да го излагаме на риск — заяви твърдо Атоса.

— Той трябва да докаже, че може да застане начело на армията, преди да е умрял Великият цар.

— Твърде опасно е. Особено сега. В днешно време. Всички ние сме толкова стари. О, гробницата!

Внезапните скокове на мисълта й още повече ме затрудняваха да разбера и без това неясно произнесените Думи.

Погледнах я глупаво.

— Гробницата. Гробницата на Дарий. — Тя внимателно нагласяваше устните си, за да изговаря всяка сричка. — Колко ужасно!

— Лунният знак ли?

Дяволският знак украсяваше фасадата на Дариевата гробница, за да уравновесява слънцето на Премъдрия господ — Хистасп бе паднал мъртъв пред гробницата, вбесен от това богохулство. Сега Xистасп е вътре, а лунният знак пак стои на фасадата.

— В това няма нищо лошо — отвърна Атоса, като извади едно цвете от гирляндата около врата си и го хвърли към статуята на Анахита в ъгъла. — Луната е нейният знак и не бих искал да лежа под знака на никой друг. Не, случи се нещо друго. В гробницата има място само за дванадесет от нас. Старият Хистасп и двама от братята на Дарий вече са положени в една ниша. После Дарий, аз и сестра ми Аристона ще заемем другата, а за шестима от племенниците ми ще са нужни останалите две. Днес сутринта Дарий наредил да дадат мястото, което тряб-ваше да заеме младият Артаферн, на Пармида. Представи си, не на друг, а на Пармида! Тя впрочем умря миналата седмица. Казват, било много мъчително.

Атоса постави тънката си жълта китка на мястото на изрязаната гърда.

— Да, същата болест. Но мен ме лекуваше Демокед. И не умрях. А тя се бе оградила само с египтяни. И умря много мъчително. Казват, че накрая тъй се била смалила че приличала на едногодишно дете. — Приятното видение, на което се бе отдала, скоро бе прекъснато от мисълта за гробницата. — Да лежи с нас в тази каменна сграда завинаги! О, казвам ти, това е непоносимо! Тук има някаква тайна! Разбира се, носят се слухове… Но защо той направи такова възмутително нещо? Ако е, за да ме ядоса, успя. Не мога да се помиря с мисълта, че в тази вечност ще лежа до дъщерята на убиец, предател и узурпатор.

Да си призная, съвсем бях забравил за Пармида, дъщерята на мага узурпатор Гаумата. Лаида ми бе разказала колко изненадани били всички в двора, когато Дарий обявил, че има намерение да се ожени за нея. Още повече се изненадали от обяснението му: „Узурпатор или не, магът бе Велик цар цяла година. Ето защо дъщеря му Пармида е дъщеря на Велик персийски цар. Ето защо подхожда да бъде моя жена.“

— Трябва да ми обещаеш, в името на Анахита… добре, в името на Премъдрия господ, че когато и двамата с Дарий умрем, ще убедиш Ксеркс да изхвърли тази отвратителна жена от гробницата. Закълни се!

Докато се заклевах, Атоса ме гледаше с подозрение.

— Ако нарушиш клетвата, аз самата нищо няма да мога да ти сторя. Но богинята е всемогъща. Богинята е навсякъде.

Червените очи на Атоса ме изгаряха.

— Ще направя каквото мога. Но съм сигурен, че само една дума да кажеш на Ксеркс…

— Казана му е тази дума. Но той забравя. Освен това е склонен да се влияе от други съображения. — Атоса не точни какви. — Затова разчитам на теб. Само на теб. Атоса имаше и други оплаквания. Рядко виждала Ксеркс Когато дворът бил в Суза или в Екбатана, Ксеркс бил във Вавилон или в Персепол.

— Има мания да строи. — Атоса направи гримаса. — Разбира се, и баща ми беше същият. Но това е много скъпо увлечение, както сам той установи. И няма край. С течение на годините наблюдавах как Ксеркс създава в Персепол най-красивия комплекс от недовършени сгради. Когато Калий пристигна в Персия за мирните преговори, заведох го в Персепол. Елпиника ми каза, че построеното от Ксеркс до такава степен го поразило, че зяповядал на един от робите си да скицира главните сгра-ди. В момента атиняните усилено строят имитации на Ксерксовите творения. Аз за щастие съм видял оригиналите. И за щастие никога няма да видя грубите копия на Фидий.

Атоса призна, че се чувствува малко самотна и изолирана.

— Край мен е Лаида, разбира се. Но тя е обезумяла от гръцката политика. По принцип евнусите са ми съвсем достатъчни. В края на краищата те са били моите очи, уши и ръце още от детинство. Но това ново поколение изобщо не е като старото. Подчертано приличат или на жени, или на мъже. Нещо не е наред. По времето на баща ми те бяха съвсем уравновесени и изцяло предани. Знаеха какво искаш, без да им го казваш. Сега са нахални, тъпи и небрежни и двете стаи на канцеларията са в разруха. Нищо не се изпълнява както трябва. Мисля, че са виновни всички тези гърци от Самос. Много са красиви, разбира се. Дори са интелигентни. Но от тях не стават добри евнуси. От тях не става нищо друго освен размирници. Нали знаеш, че Лаида пак заговорничи?

— Да, видях царя на Спарта.

— В харема наричат Лаида царицата на Гърция. Е, нямам нищо против. Ако не беше тя, никога нямаше да знам какво замислят тези противни хора.

— Сега какво замислят? — Когато се отнасяше до нещо сериозно, задавах на Атоса прям въпрос и понякога получавах прям отговор.

— Искат война през пролетта. Атина трябва да бъде разрушена и така нататък. Всичко това е напълно безполезно, но Хипий…

— Пак Хипий.

— Не ме прекъсвай.

— Просто повторих, Велика царице.

— Не повтаряй. Хипий отново е убедил Дарий, че атиняните искат той да се върне там като тиран. Дарий остарява.

За разлика от Лаида Атоса не шептеше изменническите думи. Тя крещеше, тъй като знаеше, че тайната служба ще повтори всяка дума на Дарий. По този начин общуваха помежду си. Едва след Дариевата смърт разбрах защо тя не се страхуваше от него. И защо той се страхуваше от нея.

— Дарий е объркан. Той действително мисли, че Атина иска да възвърне тиранията сега, когато всички останали гръцки градове установиха демокрация.

Изненадах се.

— Но нали йонийските градове са…

— Всичките сега са демокрации. Тираните бяха изгонени, до един. Благодарение на Мардоний. Отначало Дарий се вбеси. Но после осъзна колко хитър е Мардоний. — Очите на Атоса приличаха на помътнял емайл, осветен от факли. — Мардоний е хитър. Понякога ми се струва, че е прекалено хитър. Все едно, докато влизаше победоносно от град в град, той разбра, че тираните са непопулярни, защото са верни на Персия.

— Отлична причина да бъдат запазени.

— Така бих помислила и аз. Но Мардоний е по-проницателен от нас. Настоял да се срещне с видните гръцки търговци — същите тези, които ръководят тълпата, когато се събира да гласува. После ненадейно Мардоний изгонил тираните от името на Великия цар. Ей така. Сега той е героят на йонийските демокрации. Вълнуващо, наистина.

— Тираните може да са си отишли, но съм сигурен, че за Мардоний е останала една царица в Халикарнас.

Забележки от този род забавляваха Атоса.

— О, да, Артемизия е царица. А освен това е вдовица и е красива!

— Истина е, че е вдовица, но е доста грозна.

— Всички царици трябва да бъдат смятани за красиви — отговори твърдо Атоса. — Освен от страна на мъжете им. Както и да е, сега благодарение на Мардоний Персия се намира в смешно положение. Покровителка е на демокрацията в йонийските градове, а същевременно се мъчи да свали атинската демокрация, за да възстанови тиранията.

— Мардоний е много смел.

— По времето на баща ми щеше да бъде одран жив пред вратите на двореца, задето си е присвоил правата на Великия цар. Но постоянно си напомням, че времената са други. — Атоса реши да провери дали се клати един от оцелелите й зъби и лицето й се сви от болка. — Мардоний има късмет, че успя да завладее Тракия и Македония, иначе Дарий сигурно щеше да се ядоса. Но сега положението е такова, че Дарий слуша Мардоний, само Мардоний. А това означава, че ще има нов поход към Гърция, със или без Мардоний. Освен ако… Разкажи ми за Индия.

Като политик Атоса беше изключително практична и реалистична. Знаеше, че рано или късно Ксеркс трябва да се изяви във война, а имайки предвид победите на Мардоний, тя бе наясно, че колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Не се боеше, че Ксеркс може да загуби битка. Та нали бе внук на Кир? Страхуваше се обаче, че може да стане жертва на фракцията на Гобрий. Знаеше също, че е далеч по-лесно да убиеш командуващия на бойното поле, отколкото добре охраняван принц в двореца.

Щом свърших, Атоса изрече страховитата фраза:

— Ще говоря с Дарий.

Мисля, че за всичките години, през които я познавах, не съм чувал от нея тази фраза повече от три пъти. Звучеше като обявяване на война. С благодарност целунах ръката й. Отново бяхме съзаклятници.

Няколко пъти се опитах да посетя Мардоний, но той бе толкова болен, че не можеше да ме приеме. Кракът му бе гангренясал и се говореше, че ще го ампутират. Всички изказваха съжаление, че Демокед не е жив.

Фан Чъ бе възхитен от Вавилон.

— Тук живеят най-малко шестима китайци, а единият е съдружник на Егиби.

Цял свят, с изключение на Демокрит, знае, че „Егиби и синове“ са най-богатите банкери на земята. От три поколения насам финансират кервани, флоти, войни. Не познавах отблизо нито един от тях, но затова пък Ксеркс отлично ги познаваше. Поради страстта му към строител-ството винаги не му достигаха пари и Егиби неизменно му услужваха, понякога при доста приемливи условия.

Обикновено даваха заеми с двадесет процента лихва, но за Ксеркс намалиха лихвата на десет процента, с което му дадоха възможност, ако не да завърши, то поне да започне десетина дворци, а също и да води Гръцките войни Ксерксовата жена Рексана бе внучка на един от тези Егиби. Тя много се срамуваше от това родство — факт който забавляваше Ксеркс.

— Не могат да откажат пари на един роднина — обичаше да повтаря той. Чудно защо Дарий ненавиждаше банкерите, след като самият той по душа бе търговец. Предполагам, че е искал да отстрани посредниците. Във всеки случай финансираше царството си чрез данъци и грабежи. Ксеркс твърдеше, че Дарий нито веднъж не с взел заем.

— Знаеш ли, струва ми се, че баща ми изобщо не разбираше от тези неща — каза ми той години по-късно.

Никога не споменах пред Великия цар Ксеркс, че едва ли има нещо, свързано с финансите, което предшественикът му да не е знаел. Например онова прословуто обезценяване на постъпилите в хазната пари. Макар да твърдят, че Дарий научил този трик за мамене на гражданите от Хипий, аз мисля, че е точно обратното. От друга страна, златните монети по Дариево време винаги пазеха стойността си.

— Аз съм стрелецът! — обичаше да казва той, като удряше монетата по масата така, че да звънти. — Това е моето лице, моята корона, моят лък. Хората трябва да знаят колко струвам.

А те знаеха. И още знаят. Стойността на златните монети спадна едва през последните години.

Успях да уредя няколко срещи на Фан Чъ с Ксеркс. Като преводач се погрижих да се харесат взаимно. Успях не само да събудя интерес у Ксеркс към Индия, но разказите на. Фан Чъ за Китай развълнуваха и двама ни.

— Колко е голям светът! — възкликна Ксеркс по едно време.

Бяхме разгледали до една всички карти, а Фан Чъ не бе много обстоятелствен, що се отнася до пътищата за влизане в Китай. Наистина, каза ни, че по суша има два пътя. Единият минава през високите планини на изток от старата република Шакя, другият пресича обширната северна пустиня отвъд река Оке. Самият Фан Чъ бе пътувал по море до магадханското пристанище Чампа.

— Плаването ми отне повече от година — каза той — е искам да се връщам по този път. Искам да открия подходящ сухоземен път — „копринен път“, който ще ни свързва с вас.

По-късно, в Китай, Фан Чъ призна, че умишлено говорил неясно за пътищата към Средното царство, както го наричат те, защото бил поразен от необятността на Да-риевата империя.

— Мислех, че Персия е колкото Магадха. Вместо това видях един световен монарх, който, за наше щастие, нямаше представа точно колко е голям светът. Затова реших, че не ще е хубаво той да дойде в Китай. Персийската армия на Жълтата река би била извънредно тревожно събитие.

Забележи разликата между човека от Китай и гърка. Гъркът винаги е готов да предаде родината си заради накърнено самолюбие. Макар Средното царство да бе разпокъсано на десетки воюващи държави, на никой китаец — освен може би на така наречения син на небето — не би хрумнало да повика на помощ войски на чужда раса. Дългите хора са не само изключително интелигентни, но са и убедени, че сред всички народи на света те са неповторими. В техните очи варвари сме ние! Ето защо само малцина авантюристи по душа пътуват извън Китай. Останалите не се интересуват от земите отвъд Средното царство.

Фан Чъ побърза да сключи някои сделки с „Егиби н синове“. Умело използува страстта им към китайския плат — коприната. Продаде им каквото имаше, купи каквото можеше да си позволи, взе заем срещу бъдещи печалби.

Докато все още чаках лична аудиенция с Великия цар, Фан Чъ уреди финансирането на един конвой товарни кораби, който да го отведе до Индия, а оттам щеше да прехвърли стоките си на керван. След това се канеше да прекоси Индия и да влезе в Китай през високите плани-ни — дълго и криещо опасности пътуване, каквото младите хора предприемат, без да се замислят.

След краткия траур за Пармида Дарий даде прием и аз използувах този случай, за да представя Фан Чъ в двора. В началото втората стая на канцеларията имаше най-различни възражения. Наистина ли е посланик жълтият човек? Ако е така, на кой цар? Ако е само търговец, не може да бъде приет. В никакъв случай. Накрая се намеси Ксеркс и посланикът Фан Чъ бе призован да се яви пред Великия цар и да му поднесе уверенията на херцог Лу, че го признава за свой господар.

По обед влязохме в колонната зала. Ксеркс току-що бе завършил тази красива сграда. Намираше се на северозапад от двореца. Дворцовият управител ме прие любезно. Персийските благородници, които открай време не знаеха какъв точно е санът ми, ме посрещнаха почтително. По принцип те не обичат жреците. Само че аз съм толкова жрец, колкото и благородник. Но макар да бях ни риба, ни рак, бях близък на царското семейство, затова всички те ми се усмихваха любезно, предлагаха бузи, прошепваха комплименти — всички с изключение на Гобрий, Той никога не ме удостои с повече от кимване. Като част от фракцията на Атоса и Ксеркс, аз представлявах врага. Забелязах, че брадата на стареца е претърпяла още една промяна. Подобно на есенно листо, от крещящо червена тя бе станала мръсножълта.

Присъствуваха повече от стотина синове и племенници на Великия цар, но Мардоний го нямаше. За пръв път видях Артаферн, сина на стария лидийски сатрап. Приличаше на баща си. Само изражението му беше друго — направо каменно и излъчващо амбиция. Придружаваше го лидийският генерал Датис, когото бях срещнал преди години в ловната хижа на пътя за Пасаргада.

Гръцката колония се бе събрала вляво от трона. Хи-пий изглеждаше много стар. И непоколебим. Крепеше се на ръката на Милон, който бе станал красив мъж. Поклоних се на Хипий. Прегърнах Милон.

— Станал си направо черен — каза ми той учудено.

— От много гълтане на огън — отвърнах аз и се отдалечих. Не ми се говореше с царя на Спарта.

Фан Чъ не се отделяше от мен. Благородниците го гледаха втренчено, сякаш бе някакво чудновато животно. Той им отвръщаше със същия поглед. Персийската архитектура не бе по вкуса му, затова пък много му допадна великолепието на дрехите.

— А къде е семейство Егиби? — попита той внезапно.

— Намираме се в двора. — Сметнах този отговор за достатъчен.

— Знам. Знам още, че дават заеми на престолонаследника.

— Намираме се в двора — повторих аз.- Семейство Егиби са банкери, търговци. Великият цар не може да ги приеме.

— Но семейството му има делови връзки с тях. -Да, но само насаме. В двора Великият цар приема единствено благородници. Не е ли така и в Китай? — Казват, че може би е било така едно време.

Фан Чъ бе майстор на лишените от точна информа-ция забележки, които обикновено приписваше на своя учител Кун.

Във всяка от столиците на Великия цар дворцовият церемониал следва местните ритуали, заварени от Персийската империя. В Мемфис Великият цар е фараон и бог. В свещената Пасаргада е племенен вожд. Във Вавилон е халдейски цар и властта му е дадена от жреците, които поддържат възгледа, че макар сега градът да принадлежи на един смъртен цар, дворцовият церемониал трябва да си остане земното отражение на безсмъртната слава на Бел-Мардук. По тази причина музикантите свирят музика, много по-подходяща за забава с проститутки, отколкото за прием на Великия цар, а танцьорките от храма правят смущаващо неприлични движения, за да изразят преклонението си пред Ищар, която е Кибела, която е Анахита, която е Диана, която е… вездесъща.

Във Вавилон върховният жрец на Бел-Мардук изпълнява и длъжността церемониалмайстор. Този ден гласът му бе в отлична форма. Бе застанал пред входа на колонната зала и виеше срещу нас на старохалдейски. После началникът на стражата изрева:

— Великият цар Дарий, господар на всички земи, цар на Вавилон, цар на царете!

Дарий се появи на прага, а слънцето светеше зад гърба му. Щом стъпи на дългия сардийски килим, разстлан до трона, всички се проснахме по очи на земята.

Великият цар бе облечен с пурпурната мидийска мантия, която се полага само на монарха. На главата си носеше високия кидар на Кир, украсен със синьо-бяла лента. В дясната си ръка държеше златния жезъл, а в лявата — златния лотос. Дворцовият управител носеше церемониалното снопче пера за пропъждане на мухи и сгъната салфетка. Началникът на стражата носеше столчето за крака. Член на вавилонското царско семейство му пазеше — сянка със златен чадър. Този чадър бе принадлежал на древните асирийски царе. Няколко крачки зад Вели-кия цар вървеше престолонаследникът.

Докато Дарий крачеше бавно и величествено към центъра на залата, жреците припяваха тържествена песен.

Макар че от нас се изискваше да не вдигаме очи от черве-ния под, всички тайно наблюдавахме Великия цар.

Сега Дарий бе рус като скит. Потърсих признаци на остаряване и ги намерих — това винаги е лесно, освен когато гледаш собственото си лице в огледалото. Преди ня-колко месеца Дарий бе получил парализа и сега едва забележимо влачеше левия си крак, а лявата ръка, в която държеше лотоса, изглеждаше схваната. По-късно ми обясниха, че цялата му лява страна е безчувствена, а лотоса завързват за ръката му.

Но лицето на Дарий въпреки всичко бе красиво и не ми се стори да е гримирал повече от обикновено. Сините му очи гледаха открито. И все пак контрастът между него и Ксеркс бе твърде ярък. Ксеркс бе с половин глава по-висок от баща си. И беше млад. В дясната ръка на Ксеркс имаше златен лотос. В лявата все още нямаше нищо.

Подозирам, че Дарий отлично е съзнавал, че няма човек в залата, който да не се пита колко още му остава, кога лъвският трон ще смени своя собственик — макар че лъвският трон не се използуваше във Вавилон. По настояване на жреците Великият цар бе принуден да седи на един не особено внушителен позлатен стол, който акад-ските царе бяха използували в продължение на хиляди години или поне така твърдеше върховният жрец. При последното вавилонско въстание Ксеркс нареди този стол да бъде насечен и изгорен. Като гледаше как гори, той каза:

— Виждаш ли, бях прав! Дървото е ново. Тук всичко е подправено!

Култът към древността във Вавилон от край време граничи с лудост. Заслугата за това принадлежи на На-бонид, последния вавилонски цар. Той прекарал живота си в разкопки на забравени градове. Когато Кир завзел Вавилон, Набонид бил залисан в разчитането на текста върху крайъгълния камък на някакъв храм и изобщо не разбрал, че вече не е цар, докато не се върнал в двореца, където живеел Кир. Поне такава е историята, която обичат да разказват чернокосите. Всъщност Набонид бил пленен, затворен, освободен. Тогава се върнал към разкопките си.

Набонид и неговият приятел, египетският фараон Амазис, започнаха това непрекъснато ровене и имитиране на миналото, което все още продължава. Нищо не е достатъчно старо, нито достатъчно грозно за истинския любител на старини. Още по-лошо е, че се възстановяват всевъзможни, отдавна забравени религиозни обреди, особено в Египет. За свой вечен срам Кир насърчаваше антикварните страсти на вавилонските и египетските си поданици. Отгоре на всичко политиката му бе да отъждествява Ахеменидите с по-известните отмрели династии.

Тази лудост продължиха всички негови приемници, с изключение на Ксеркс. Повече от двадесет години десетина маги усилено работеха в една задна стая на двореца в Суза, за да измислят правдоподобни родословия за Дарий. С течение на времето той се оказа роднина на всички — от Зевс до Амон Ра, — и то по права линия!

Дарий седна на мястото си. Ксеркс застана зад него. Ние се изправихме, скрили ръце в ръкавите си, с почтително наведени глави. Вавилонският върховен жрец напевно изреждаше титлите на Великия цар. Последва еротичен танц, изпълнен от жени от храма на Ищар. В цялата церемония нямаше нищо персийско.

Дворцовият управител, въоръжен със списъци, зашепна на ухото на Дарий нещата, които трябва да знае за случая. Понеже Дарий сега бе почти глух, често се получаваше объркване. Например някой съвсем неочаквано биваше удостоен с командуването на несъществуващ граничен пост. И все пак Дарий настояваше лично да извърши назначенията за разлика от Ксеркс, който прехвърли тези текущи дела на канцеларията. Ето защо Дарий докрай държеше под контрол държавната машина — нещо, което Ксеркс така и не постигна.

Дарий говореше общи неща. От време на време произнасяше неправилно най-обикновени думи, което е характерно за хора с частична или пълна парализа на лявата страна. Навремето Демокед ми бе казал, че стане ли това, вече нищо не е в състояние да помогне на болния. Но ако той е силен или упорит човек, може да му се предпише една билкова лапа, тъй като това „нямало да му причини вреда“. Демокед бе необикновен лекар.

Всичко било наред на северната граница — така заяви Дарий. Племената не се бунтували. Размирици имало в Армения. Великият цар ги прекратил. Тревожни съобщения от Египет както обикновено. Но Египет бил също като Вавилон — пълен бил с религиозни фанатици, луди и авантюристи. Великият цар възстановил реда.

Докато Дарий говореше, аз наблюдвах гърците. Де-марат и Хипий заедно оглавяваха група от десетина изгнаннци. Като се изключи Хипий, в двора вече нямаше тирани. Тяхната ера бе отминала. Сегашните гърци бяха разжалвани генерали, адмирали, магистрати, които вярваха, често с основание, че съответната демокрация се е отнесла зле към тях. Особено засегнати се чувствуваха атиняните. Но и атинското народно събрание е доста своенравно. Всеки гражданин може да бъде изгонен, ако мнозинството в това до голяма степен покварено и винаги лекомислено събрание на града гласува за остракизъм. Рано или късно почти всеки изтъкнат гражданин бива изпратен в изгнание. Демокрит мисли, че преувеличавам. Не преувеличавам. Един ден ще се отърват и от генерал Перикъл просто защото ги отегчава.

— По въпроса за Запада… — Дарий кръстоса ръце. Жезълът и лотосът размениха местата си точно както разменят местата си скиптърът и камшикът на египетския фараон, когато реши да изрази със символи властта си над Двойното царство. — Доволни сме от племенника си Мардоний. Той сломи мощта на западните гърци, доколкото те я имаха. Тракийците ни изпратиха пръст и вода в знак, че приемат нашето господство. Цар Александър от Македония също ни изпрати пръст и вода. Той ни е вечен слуга. Въпросът със западните гърци е решен. Няма да има пролетен поход.

По лицето на Ксеркс пробягна лека усмивка, въпреки че бе длъжен да остане безизразен като статуя зад баща си.

Нямаше усмивки от гръцка страна. Великият цар бе изрекъл тези думи от трона. Гърците можеха да настояват за война само при частна аудиенция и те, разбира се, щяха да го направят. Неспокойна зима очакваше Дарий.

Великият цар огледа залата. Очите му се спряха върху мен и той кимна.

— Сега приемаме посланика си в Шестнадесетте царства отвъд река Инд. Изказваме похвала на Кир Спитама, задето откри търговския път между нашата сатрапия Индия и страните… и страните…

Последва дълго мърморене между Дарий и дворцовия управител. Дворцовият управител с труд изговори думите Кошала и Магадха, които Дарий и без това не чу. С раздразнение смушка дворцовия управител със скиптъра си, за да го накара да млъкне.

— …и шестнадесетте страни — твърдо изрече Дарий. — Първият керван с голяма партида претопено желязо пристигна в Бактра малко преди пълнолуние. През Идващата година ще получим други метали, платове и скъпоценни камъни от тези… от тези далечни земи. Ела тук, Кир Спитама!

Двама церемониалмайстори излязоха напред и ме придружиха до трона.

Проснах се на земята пред златното столче в краката му.

— Сега ти си моите очи — каза Дарий.

Дворцовият управител вече ме бе предупредил, че ще е направят царски съгледвач. Това означаваше, че хазната ще ми плаща една доста добра заплата, полагаща се като на висш държавен чиновник. Означаваше още и че ще мога да отсядам във всички царски дворци и да пътувам на държавни разноски винаги когато пожелая, придружен от официална стража и глашатай, чийто вик „Път за царския съгледвач“ е достатъчен, за да накара половината от населението на империята да се свлече от ужас на земята. На определени интервали всяка сатрапия се проверява от царски съгледвач. Сатрапът и чиновниците му докладват оплакванията на гражданите и той има право да възстанови справедливостта на място.

Докато изпълнява тази длъжност, царският съгледвач е заместник на монарха. Поради голямото богатство и сложното устройство на много от сатрапиите — имам предвид най-вече Египет, Лидия и Индия — подкупният съгледвач забогатява. Аз не бях подкупен. Разбира се, не ме и изпратиха в богата провинция. Направих една обиколка на йонийските градове, където няма голямо богатство, и още една в Бактрия, която е бедна.

Благодарих на Премъдрия господ и на Великия цар, който го бе вдъхновил. Накрая Дарий ме побутна дружелюбно с крак по рамото. Не му се слушаха повече благодарности. Изправих се и тогава видях колко изтощено е гримираното му лице. Но очите му все още бяха будни, дори дяволити.

— Има една земя на изток от изток, наречена Китай — обяви Великият цар

Дарий явно се забавляваше за сметка на гърците, които ни най-малко не се интересуваха от моята мисия. Колкото и да е чудно, повечето персийски благородници бяха също тьй безразлични към съблазните, които очакват завоевателя на нови светове. Според тях Персия и така бе достатъчно голяма. Винаги са страдали от липса на любознателност.

— Тази далечна земя е пълна с градове и реки, със злато и крави. — Дарий сега говореше за собствено забавление, а може би и за мое. — Хората са потомци на един жълт бог и живеят на двата бряга на жълта река, която никога не пресъхва. Навремето са имали владетел, изпратен от небето. Но от смъртта му досега благородниците не се занимават с нищо друго, освен да се карат помежду си, както сме правили и ние навремето. Това някога единно, богато царство днес е нещастна земя, разпокъсана на малки, размирни държави, които имат нужда от Велик цар, за да ги закриля и да ям даде стабилна парична система и съвършена справедливост. Господарят на една от тези земи на изток от изток сега е готов да ни предложи пръст и вода. Изпратил ни е посланик.

Тези думи бяха — в най-добрия случай — малко пресилени. Мисията на Фан Чъ бе търговска, а не държавническа. Но Дарий добре знаеше какво прави. Искаше да изостри апетитите на родовете. Искаше да ги убеди в онова, в което сам той открай време вярваше: бъдещето на Персия е на изток и на изток от изток.

За щастие Фан Чъ не разбираше нито дума персийски, а аз му превеждах само онова, което исках да чуе. После превеждах на Великия цар онова, което той би искал да чуе. И тъй като никой от присъствуващите не познаваше индийския диалект, на който говорехме с Фан Чъ, нищо не ми пречеше да импровизирам свободно.

Фан Чъ падна по очи пред Великия цар. Ако не друго, то външността му успя да привлече вниманието на нашия самовглъбен двор. Всички бяха втренчили погледи в него. Жълтокожи има в почти всички персийски градове, но съм сигурен, че нито един благородник не може да види такъв човек отблизо, ако не се занимава с търговия — това обаче е слабо вероятно, защото на персийския благородник не е позволено да търгува, нито да взима пари на заем, поне на теория. За двора жълтокожите китайци са просто мълва, като онези двуглави африканци, които Скилакс твърди, че е срещал.

Фан Чъ бе облечен от глава до пети в яркочервена китайска коприна. Беше хубав мъж, на моя възраст. Принадлежеше към съсловието на воините и бе служил в армията на едно от първите семейства в херцогство Лу. За разлика от повечето младежи от неговата раса и потекло той искал да види големия свят. Използувал търговията като предлог, за да осъществи пътуването си до Индия и Персия.

— Поднасям почитания на Великия цар — каза Фан Чъ.

Преведох „Великия цар“ като „Световен монарх“.

— Тук съм, за да открия отново търговски път по суша между Персия и Китай — каза Фан Чъ.

Това преведох точно. Към него прибавих: „Идвам като посланик на херцога на Лу — една страна, голяма и богата колкото Лидия. Моят господар заявява, че ако един ден отидеш при него с армиите си, ще те посрещне с пръст и вода и ще ти се подчинява като роб“.

В колонната зала настъпи известно раздвижване, но не и сред гърците. За тях онова, което не е гръцко, не съществува.

Дарий изглеждаше много доволен.

— Кажи на господаря си, че ще отида при него с цялото си войнство. Кажи му, че със собствените си ръце ще приема пръстта и водата, които ми предлага. Кажи му, че след това ще го направя мой сатрап на… на цял Китай.

Дарий се държеше великолепно. Знаеше за Китай толкова, колкото и аз. Със същия успех можехме да си говорим за луната. Но за двора той изглеждаше осведомен, невъзмутим, всемогъщ.

Фан Чъ явно се озадачи от тези речи, които бяха значително по-дълги от неговата скромна молба за откриване на търговски път.

Казах на Фан Чъ:

— Великият цар ще закриля всеки керван, който пътува от Персия за Китай. Заповядва ти да му направиш списък на всички стоки, които твоята страна ще разменя ва персийското злато или за други стоки.

На Великия цар отговорих:

— Ако дойдеш в Лу, ще изпълниш съкровеното желание на владетеля му, който обещава да ти служи вярно като сатрап на цял Китай.

Изнесеното от Дарий и мен представление предизвика сензация, за която целият двор говореше до края на зимата. Дори и най-тъпите персийски благородница сега изглеждаха възбудени от мисълта за евентуален поход на изток и на изток от изток.

Още на другия ден излезе мода да се носи китайски плат. Вследствие на това на пазара бе продадено и последното парче коприна, за голяма радост на банкерите Егиби, които тогава — както и днес — владееха търговията с коприна. Персийско злато щеше да бъде изпратено за китайски плат, а освен двадесетте процента върху отпуснатия на Фан Чъ заем, „Егиби и синове“ щяха да получат и допълнителна печалба от продадената на пазара коприна.

На другия ден след приема Великият цар нареди да ме повикат. Дарий предпочиташе малките стаи пред големите. По това приличаше на планински лъв, който прави леговището си в някоя цепнатина на скалата. Като всички владетели на този свят, които съм срещал, и той винаги сядаше с гръб до стената.

Заварих го да се взира в един куп сметки. С напредването на възрастта можеше да чете само ако написаното е съвсем под носа му. В първите няколко минути не ми обърна никакво внимание. Заслушах се в дишането му и долових хриптене, дълбоко в гърдите му, което не предвещаваше нищо добро.

— Стани, царски съгледвачо! — рече Дарий накрая. — Да се надяваме, че твоите очи не са така слаби като истинските очи на царя.

Напрегнато го разглеждах изпод почтително сведените си клепачи. Неравномерно боядисаната му коса и брада бяха както обикновено невчесани. Без грим лицето му бе бледо. Носеше изцапана туника, с която би могъл да мине за гръцки коняр. Бе поставил парализираната си лява ръка на масата така, че физическият му недъг не личеше.

— Много пари даде за желязото.

— Да, Велики царю. — С Дарий не може да се спори.

— Но искам втора партида. Този път няма да плащаме в злато, а в натура. Знаеш ли от какво се нуждаят тези хора?

— Знам, Господарю. Направих списък и го предадох във втората стая на канцеларията.

— Там ще изчезне завинаги. Кажи на съветника по източните въпроси, че искам списъка още днес.

Дарий остави документите, които дотогава държеше в здравата си дясна ръка. Облегна се на стола. Широко се усмихна. Зъбите му бяха здрави, жълти, точно като зъби на лъв. Така съм запомнил Великия цар.

— Мечтая за крави — каза лъвът, верен на себе си.

— Те съществуват, Господарю. Милиони крави, които чакат своя пастир.

— Колко време ще ми трябва, за да ги вкарам в оборите си?

— Ако армиите тръгнат към долината на Инд през пролетта, могат да прекарат лятото — тогава е дъждовният период в Индия — в Таксила. После, щом започне хубавото време — нашата есен, — ще имаш четири месеца, през които трябва да завладееш Кошала и Магадха.

— Значи ми трябва общо една година.

Дарий отмести настрана документите и откри медната карта, която бях направил за него. Чукна я със златния пръстен на показалеца си и металът звънна.

— Обясни ми какви са разстоянията? Какъв е теренът? Ами тези реки? Не съм виждал страна с толкова много реки. Много ли са бързи? Ще ни трябва ли флота? Има ли там достатъчно дърво, за да я построим. Ако няма, ще трябва ли да носим материал за корабите? И какъв вид кораби ще са ни нужни?

Никога не са ми задавали толкова въпроси за един-единствен час. За щастие знаех отговорите на повечето от тях. И за щастие Великият цар имаше чудесна памет, тьй че нито веднъж не повтори един и същи въпрос.

Дарий прояви особен интерес към Аджаташатру. Смя се, когато му съобщих, че съм зет на бъдещия му васал.

— Чудесно! — каза той. — Ще те направим сатрап на Магадха. Ами ти си член на тяхното царско семейство, а нашата политика е да правим колкото е възможно по-малко промени. Предполагам, че ще трябва да те почерним малко. Те всички са черни, нали?

— Простолюдието — да. Но управляващата класа са светлокожи хора, почти като нас. Те също са арийци.

— Няма значение какви са. А теб ще те потопим в къна. Макар че — я да видим — ти май и без това си доста черен. А как стоят нещата с всички тези хора в Китай? Всички ли са толкова жълти като онзи, когото доведе в двора?

— Така казват, Господарю.

— Не бях виждал жълтокож толкова отблизо. Имат много особени очи, нали? А как ще стигна до Китай? — Дарий вече мечтаеше за китайските крави. Посочих най-северния ъгъл на картата.

— Има проход през тези планини. Но е отворен само през горещия сезон. Казват, че пътуването отнема шест месеца.

— А по море?

— Ще ни трябват най-малко три години, ако тръгнем от Персия.

— Значи една година от Индия. Сигурно ще минем през много острови. Богати острови.

— Острови, полуострови, суша. Фан Чъ твърди, че отвъд Китай няма нищо друго освен джунгли. Но казва също, че има няколко отлични пристанища и много бисери.

Най-сигурният начин да задържиш вниманието на Дарий бе да му говориш за такива неща като бисери.

— Добре, щом се сдобия с индийските крави, ще започна да събирам китайски бисери.

Дарий се намръщи, вдигна лявата си ръка с дясната и я свали от масата. Изпитах особено чувство. Стотици пъти бях виждал баща му да прави същото движение. Дарий изведнъж осъзна какво бе привлякло погледа ми.

— Все още мога да яздя — каза скромно той.

— И да предвождаш армия, Господарю — добавих аз, като се поклоних ниско.

— И да предвождам армия. Ксеркс иска да отиде в Индия. — Понякога, като се усмихваше, Дарий заприличваше на момче, въпреки голямата си сплъстена брада, която почти закриваше плътните му, напукани устни. — Известно ми е, че ти се оплаква.

Почувствувах как кръвта нахлу е лицето ми. Така започваше обвинението в измяна.

— Господарю, той никога не се е оплаквал… Но Дарий бе в добро настроение.

— Глупости! Аз имам верни очи. — Той ме посочи. — Както имам и верни уши. Не обвинявам момчето. Всъщност бих го обвинявал, ако не се оплакваше. Връстници са, а виж какво сполетя Мардоний. За живота, който води синът ми, е виновна царицата. Най-важното за нея е да е в безопасност. Съобразявам се с това й желание. — Дарий се закашля. — Не съм чак толкова стар и мога сам да поведа армията.

Фактът, че Дарий изпитваше нужда да повтаря това твърдение пред мен, бе признак, че започва да губи сили.

— Стоях настрана от тези гръцки войни, защото не си струваше да хабя време и усилия. Освен това не мога понасям гърците. На последния прием в колонната зала преброих повече гърци, отколкото перси.

Дарий несъмнено се затрудняваше с четенето, но ако трябваше да брои — броеше без грешка.

— Обсаден съм от гърци, жадни за стрелци. (Винаги малко се смущавах, когато Дарий употребяваше тази жаргонна дума.) И от двата вида. Но вече мисля, че се справих с цялата тази пасмина. Няма да има пролетен поход. Мардоний е разстроен. Казах му: „Ти нямаше да можеш да поведеш армията дори и походът да се бе състоял.“ А той ми изнесе една реч за всички битки, спечелени от генерали на носилки. Глупости. Самият аз все още мога да яздя, без да слизам от коня от изгрев до залез.

С тази несвързана забележка Дарий ме убеди, че по. вече няма да излезе на бойното поле. Бях във възторг. Скоро Ксеркс щеше да получи мечтаната възможност.

— Ти се справи добре. — Дарий отмести картата настрана. — Кажи в канцеларията какво според теб трябва да изпратим в Китай. Пиши на онези двама царе… нали се сещаш, на онези, индийските, че Великият цар е благосклонен към своите роби. Обичайните приказки. Съобщи им, че ще изпратим керван преди края на идната година. Не споменавай, че лично аз ще поведа кервана — добави Дарий с усмивка. — И че всичката ни стока ще бъде метална: мечове, щитове, копия! Преди да умра, ще бъда… Как каза, че ме нарекъл онзи човечец?

— Световен монарх.

— Аз ще бъда първият Световен монарх. Мечтая за бисери и коприна… за острови и Китай!

Ако Дарий бе десет години по-млад, а аз десет години по-стар, убеден съм, че днес всички земи от познатия свят, които имат някакво значение, щяха да бъдат персийски. Но както и предвиждах, Дарий вече никога не поведе родовете в бой. Пет години след този разговор Дарий лежеше до баща си в каменната гробница край Персепол.

3.

Мардоний ме прие на борда на своя плаващ дом — една лодка, завързана за кея на новия дворец. Главнокомандуващият армиите и флотите на Великия цар беше съвсем блед, болезнено слаб и изглеждаше сякаш по-млад. Лежеше в хамак, вързан между две греди под палубата. Лодката се поклащаше от течението на реката и хамакът се люлееше.

— Когато се люлея, болката е по-слаба — обясни ми Мардоний, докато аз пълзях надолу по стълбата към па-лубата. Гноясалият му крак бе открит, подут, почернял. Двама роби пропъждаха мухите с ветрило. Горящото сан-талово дърво в мангала не можеше да прогони миризмата на гниеща плът, която изпълваше кабината.

— Отвратително, нали?

— Да — отговорих му аз без колебание. — Отрежи го.

— Не. Трябва да имам два крака.

— Можеш да умреш от тази гной.

— Най-лошото мина. Поне така казват. Ако не е…

Мардоний вдигна рамене и това движение му причини болка.

От всички страни долиташе обичайният за оживено пристанище шум. Крещяха хора, скърцаха въжета, а плоските вавилонски лодки се движеха с плясък по течението на реката.

— Не те ли дразни шумът? Мардоний поклати глава.

— Обичам го. Като затворя очи, си представям, че все още съм с флотата. Искаш ли да отплаваш с мен през пролетта?

— За Тракия ли?

Не знам как съм могъл да проявя такава нетактичност. Всъщност споменах мястото, където не само го бяха ранили, но и бе изгубил част от корабите си по време на някаква буря.

Мардоний се намръщи.

— Да. И за Тракия. Където твоите роднини сега са вдигнали въстание.

— Абдера може да е вдигнала въстание, но семейството на Лаида подкрепя Персия.

— Запознах се с дядо ти. Нямах представа, че е толкова богат.

— За съжаление никога не съм го виждал. Знам само, че винаги е подкрепял Великия цар.

— Той е грък. — Мардоний дръпна въжето на хамака, за да го залюлее по-силно. — Защо разпалваш въображението на Ксеркс с тези приказни истории за Индия? — Гласът му звучеше обвинително.

— Той ме попита. И аз му разказах. Ако искаш, и на тебе ще разкажа същите истории. Нашето бъдеще е на изток.

— Това е, защото си израснал на източната граница. — Мардоний се ядоса. — Не знаеш какво представлява Европа. Колко е богата… откъм сребро, зърно, хора.

— Нали си спомняш, че Дарий се опита да завладее Европа и претърпя тежко поражение.

— Да се говори така, е измяна — отвърна Мардоний. В тона му нямаше нищо шеговито. — Великият цар никога не е търпял поражение.

— И неговите главнокомандуващи никога не са били ранявани.

Открай време говорех с Мардоний като с равен. Мисля, че това не му бе много приятно, но тъй като тримата с Ксеркс години наред бяхме неразделни приятели, не можеше да ми възрази. Пък и Мардоний ме обичаше повече, отколкото аз го обичах. В такива случаи човек има известно превъзходство. От друга страна, нямаше вероятност аз да стана главнокомандуващ и в този смисъл не представлявах опасност за него. Освен това се надяваше, че може да повлияе на съветите, които давам на Ксеркс.

— Всичко беше една глупава грешка. — Мардоний се намести в хамака. Мъчех се да не гледам крака му и, разбира се, не можех да откъсна очи от него.

— Няма причина да не поведеш армиите към Индия.

Бях изцяло посветен на така наречената източна политика и не съм й изменил до ден-днешен. А Мардоний бе главното действуващо лице на западната политика. Това не бе лесна задача. След поражението си на Дунава Великият цар бе изгубил интерес към Европа. Сега прекарваше дните си в тревоги около северните племена и търсеше нови начини да натрупа пари. Общо взето, преди да разпаля въображението му с разказите за Индия и Китай, Дарий нямаше истинско желание за нови завоевания.

Няколко часа спорихме с Мардоний в онази воняща каюта, от чието постоянно клатушкане малко ми прилоша. Мардоний бе чул за личната ми аудиенция при Дарий, но беше достатъчно хитър, за да не ме разпитва какво сме говорили. Може би вече знаеше. В персийския двор няма много тайни. На всички вече бе известно, че съм пристигнал във Вавилон с Ксеркс.

— Искам Ксеркс да предвожда следващия гръцки поход. Ще бъда втори главнокомандуващ. — Мардоний явно се опитваше да прояви деликатност.

— Атоса няма да го пусне. — Аз не бях деликатен.

— Но Аместрида ще го пусне. — Мардоний се усмихна. — Тя има голямо влияние върху нашия приятел.

— И аз чух нещо такова. А тя държи той да замине, така ли?

— Разбира се. Много и е неприятно, като гледа как аз обирам славата. И има право. Ето защо искам да по-деля с него заслугата за завладяването на Европа.

— Каква точно част от Европа се каниш да покориш? Въпросът ми бе искрен. По онова време знаехме по-малко и от сега за мащабите и многообразието на западни-те земи. Финикийските търговци ни бяха осведомили за съществуващите и предполагаеми пристанища по северния бряг на Средиземно море. Но вътрешността на този покрит с гъсти гори и почти пуст континент беше и си остава загадка, която не си струва да се разгадава — според мен, разбира се.

— По принцип, смятам да разрушим Атина и Спарта и да докараме жителите им тук, както постъпихме в Милет. След това аз бих завзел Сицилия. Това е огромен остров, където можем да отглеждаме достатъчно жито, за да храним цяла Персия, и няма да сме толкова зависими от проклетия ечемик. — Мардоний сви лице от болка. — Ако искаш да разбереш вавилонците, помисли си за ечемика и палмовото вино. Това е храната им. И виж на как-во приличат.

— Доста добре изглеждат, ако се има предвид расата им.

— Не говоря за красотата. Не искам проститутки. Искам войници, а такива тук няма.

Много скоро дойдоха и войниците. Почти цялата гръцка фракция в двора нахлу в лодката. Прегърнахме се със стария Хипий.

— Това ще е последният ми поход — прошепна той на ухото ми.

Беше остарял и зъбите му се клатеха, но все още яздеше отлично, сякаш се бе сраснал със седлото.

— Тази нощ сънувах, че майка ми ме държи на ръце. Това е добро предзнаменование. Сега съм сигурен, че скоро ще бъда в Атина и ще направя жертвоприношение на богинята.

— Така се надяваме, тиране — отвърнах учтиво аз.

Демарат обаче не желаеше да бъде учтив.

— Така се надяваме, но лично аз не вярвам, че ще има поход.

Спартанецът ме изгледа с неприязън и останалите последваха примера му. Дори розовото лице на Милон се натъжи при мисълта, че аз може да съм враг.

Когато дойде време да си тръгвам, Мардоний настоя да го посетя отново.

— Следващия път ще ти покажа картата на Европа. Такава карта би зарадвала всяко царско око — засмя се той. Гръцките заговорници не се засмяха.

Под лъчите на палещото слънце изкачих стълбата от кея до ниската порта, с която завършва булевардът на Бел-Мардук. Там чакаха стражата и глашатаят ми. Почти бях забравил за тях. Още не бях свикнал с удоволствията и досадните страни па високия ранг. Едно е да ти отдават почести в чужда страна като Магадха, където човек не познава хората, пък и те не го интересуват, а съвсем друго е да се разхождаш или да яздиш по главния булевард на Вавилон, придружаван от стража с извадени мечове и глашатай, който вика с ясен глас: „Път за царския съгледвач!“ И ти правят път. Хората се отдръпват, сякаш от огън, който може да ги изгори. И точно, това е царският съгледвач.

Когато дворът е във Вавилон, градът гъмжи от хора. В храмовете усилено се занимават не само с богослужение и ритуална проституция, но преди всичко със сарафство и лихварство. Смята се, че банкерството е измислено от вавилонците. Може и да е вярно. Но вярно е още н че по други земи, съвсем независимо от тях, индийци и китайци са развили свои собствени банкови системи. Винаги ме е учудвал фактът, че лихвеният процент в различните краища на света обикновено е един и същ. А тези народи изобщо не са общували помежду си или пък са общували съвсем малко. За мен това наистина е загадка.

Пробивах си път пеш из тесните, криволичещи странични улички. Благодарение на глашатая и стражата и успях да стигна до главната: кантора на „Егиби и синове“, без много-много да ме блъскат и оплюват… Чернокожите си отмъщават на своите персийски господари, като плюят по тях, стига тълпата да е достатъчно голяма, за да им осигури добро прикритие.

Фасадата на най-важното банково заведение в света невзрачна стена от кал с обикновена кедрова врата и малък прозорец. Щом приближих, вратата се отвори. Чернокожи роби с ритуални белези по лицето ме въведоха с поклон в малък вътрешен двор, където ме посрещна главата на семейството — усмихнат дребен човек на име Ширик. Щом глашатаят обяви, че съм царски съгледвач, той падна на колене. Почтително му помогнах да стане. Ширик бе приветлив, наблюдателен човек, на когото моята личност изобщо не направи впечатление. Въведе ме в стая с висок таван, чиито стени бяха покрити с лавици, претъпкани с глинени плочки.

— Част от тази архива е отпреди повече от век. От времето, когато нашето семейство се е заселило във Вавилон — каза Ширик, после се усмихна. — Не, не сме роби. Съществува предание, че сме били еврейски пленници, докарани тук след падането на Йерусалим. Но никога не сме били роби. Установили сме се във Вавилон много преди тяхното появяване.

Дойдоха Фан Чъ и онзи китаец, който работеше при Ширик. Седнахме на кръгла маса, заобиколени от глинените плочки, на които бяха записани милиони овце, тонове ечемик, купища желязо и почти всички стрелци, изсечени до този момент.

Мислех си, че ако не бях така грижливо обучен да бъда нещо средно между жрец и воин, можех да стана добър банкер. Макар и да имам присъщите на жреца задълбочени познания по религия, не съм сигурен какво е истина. Макар и някога да съм чул гласа на Премъдрия господ, сега, на стари години, признавам, че да чуваш и да слушаш са две различни неща. Светът си остава загадка за мен.

Ширик пристъпи направо към въпроса.

— Готов съм да финансирам керван до Китай. Фан Чъ направи силно впечатление както на мен, така и на моя колега от съседното херцогство Вей.

Ширик посочи жълтокожия си помощник — човек с доста непривлекателен вид, сляп с едното око и блед като лунен камък. Ширик си служеше само с точни данни. Беше осведомен, че Вей е херцогство, а не царство. Жадно събираше информацията, от която се интересуваше, и успееше ли да се добере до нея, помнеше дори най-малките подробности. Като изключим Дарий, не познавам друг човек, който да изпитва такъв силен интерес към дребните неща на този свят.

— Естествено, има и трудности — каза Ширик, което явно искаше да постави длъжника си в отбранителна позиция.

— Многобройни, но преодолими, Господарю Ширик. Фан Чъ вече се учеше да говори персийски и неговата реч бе в съзвучие със странния акцент на иначе отличния персийски, който говореше самият Ширик. Ширик бе вавилонец, а вавилонците и до днес избягват да учат персийски, като се ръководят от многократно опровергаваното съображение, че рано или късно персите ще си отидат или ще бъдат асимилирани от по-старата и по-висша вавилонска култура.

Известно време обсъждахме пътищата към Китай. Най-безопасен изглеждаше пътят по суша през Шравасти до планинските проходи. Всички се съгласиха, че морският път е безкрайно дълъг, а пътеката от Бактрия е непроходима поради скитските племена. Докато говорехме, Ширик с такава скорост местеше направените от слонова кост топки на сметалото, че те губеха очертанията си и напомняха крилата на птицата колибри.

— Естествено, еднократен керван не би имал стойност. Ширик ни предложи вино в чаши от чисто злато, чието блестящо великолепие бе в пълен контраст с прашните плочки по стените, напомнящи срутените тухли на някой мъртъв град. Но златните чаши бяха плод именно на тези неугледни и безкрайно полезни плочки.

— Да допуснем, че керванът се добере до Лу или Вей. Да допуснем, че следващият керван пристигне благополучно във Вавилон със стоки, чиято стойност надвишава стойността на изпратените оттук. Да допуснем, че всичко това стане, макар че шансовете първият керван да не пристигне са седем към едно, а за втория, който ще очакваме във Вавилон, са още по-лоши — единадесет към едно.

Предположих, че по някакъв начин е пресметнал тези вероятности на сметалото.

— Но аз съм готов да рискувам. От пет поколения нашето семейство мечтае да открие път между Вавилон и… извинете, между Персия и Китай. С индийските царства поддържаме непрестанна връзка. — Ширик се обърна към мен. — Търговецът банкер, чиито услуги си ползувал във Варанаси, е наш уважаван колега. Разбира се, ние двамата с него няма да се срещнем на този свят, но един-два пъти годишно успяваме да разменим съобщения и търгуваме, доколкото можем.

За по-малко от половин час Ширик успя да изложи подробно идеята си.

— Вярваме, че това начинание ще има голям успех, ако ти тръгнеш с кервана като посланик на Великия цар в Средното царство. Както знаеш, китайците все още твърдят, че империята им съществува.

— Тя и съществува, и не съществува — каза Фан Чъ.

— Тази мисъл е достойна за Буда — отбеляза Ширик. Бях поразен от факта, че чувам името на Буда от един вавилонски банкер на две хиляди мили от бреговете на Ганг. Почти не съществуваше нещо, което Ширик да не знаеше за света, с който бе принуден да търгува.

— Освен това, прости ми за дързостта, но те съветвам да заминеш преди началото на пролетния поход.

— Няма да има пролетен поход — отговорих аз.

На лицето на Ширик се появи вече познатата ми, едва забележима загадъчна усмивка.

— Не мога да противореча на царския съгледвач. Аз сън един обикновен, нищожен човек, Господарю. Затова си позволявам само да спомена, че ако по някакво чудо Еретрия и Атина бъдат нападнати едновременно по суша и по море, разноските за това нашествие ще са огромни. Ако започне такъв поход, „Егиби и синове“ с радост, с голяма радост ще дадат своя принос. Искам да подчертая това. Но от гледна точка на големите военни разходи бях посъветвал царския съгледвач, който ни е удостоил с присъствието си днес, да подшушне на славния суверен, че мисията за Китай трябва да бъде изпратена преди персийската флота да отплава за Самос.

— Тази година няма да има Гръцка война — настоях аз, непоколебим в невежеството си. — Говорих с… — Едва не допуснах непростимата за един царедворец грешка: да повтори на всеослушание поверителен разговор с Великия цар.

— Да, да. С Господаря адмирал Мардоний. — Ширик побърза да ме спаси от неразумната постъпка. — Твоят най-скъп приятел след най-скъпия ти приятел Господаря Ксеркс, престолонаследника, вицекраля на Вавилон… Да, да.

Държеше се с мен така, както някой гръцки философ, който по случайност е роб, би се държал със сина на господаря си. Едновременно раболепно и достойно, учтиво и презрително.

— Да — отвърнах аз. — Току-що бях при Мардоний. Няма да има война. Здравословното му състояние не му позволява да предвожда похода.

— Последното е съвсем вярно. Господарят Мардоний няма да оглави войските на Великия цар. Но война ще има. Командуването ще бъде разделено. Не издавам държавни тайни, защото, ако това е толкова секретно, как би могъл да го знае бедният Ширик от „Егиби и синове“? Единият командуващ ще бъде Артаферн, синът на лидийския сатрап. Другият — мидиецът Датис. Шестстотин триери ще се срещнат при Самос. После ще отплават за Родос, Наксос, Еретрия, Атина. Но ти знаеш всичко това, Господарю. Просто се забавляваш с наивността на един стар човек, решил да ти разказва неща, известни за всеки, който присъствува на съветите на Великия цар.

Положих всички усилия да си дам вид, че главата ми е хранилище на държавни тайни. В действителност бях зашеметен. Не се учудих, че банкерът е осведомен за неща, които за мен са неизвестни. Смущаваше ме друго: бях почти сигурен, че Мардоний не знае нищо за пролетния поход, и съвсем сигурен, че Ксеркс не подозира за плановете на баща си. Ако Ширик бе прав, това означаваше, че по неизвестни причини гръцката фракция още веднъж е успяла да убеди Великия цар да води война на запад.

В онези дни Ксеркс обичаше да скита из Вавилон преоблечен. Носеше халдейско наметало с качулка, под която криеше издайническата ахеменидска брада и от лицето му почти нищо не се виждаше. Приличаше на не особено преуспяващ млад търговец от някое село по горното течение на реката. На протестите на Атоса срещу тези авантюри отговаряше: „Ако е съдено да ме убият, ще ме убият. Каквото е писано, ще се случи.“ И то един ден се случи.

Когато беше млад, Ксеркс никога не оставаше съвсем сам. Царица Атоса се грижеше за това. Където и да отидеше, стражите винаги бяха наблизо. И все пак тези експедиции ме тревожеха.

— Защо се излагаш на такъв риск?

— Приятно ми е. Освен това, тъй като никой не знае кога точно ще ми хрумне да изчезна, аз самият не знам, изключено е да ми устроят засада, нали така?

Двамата с Ксеркс изчезнахме на следващия ден след разговора ми с Ширик. Освободих глашатаите и стражата си, а придружителите на Ксеркс от личната му охрана се преоблякоха така, че да приличат на селяни, дошли на пазар. Щастлив и доволен, Ксеркс ме разведе из частните публични домове, които са много по-хубави от заведенията на храмовете. В добър частен дом е възможно да хапнеш отлично, да послушаш музика и да се наслаждаващ на момичета от всички краища на света. Някои от тези момичета са много красиви и всички са здрави.

Любимото заведение на Ксеркс се намираше на една уличка между задната стена на храма на Ищар и пазара за камили. Съдържателка и управителка на заведението беше мустаката жена, която не подозираше кои сме. Но винаги посрещаше с подчертана любезност сивоокия млад персиец, който плащаше добре и не й създаваше неприятности. Всеки път отваряше вратата с думите: „Красиви млади принцове, вие сте слънце в мрака! Заповядайте, заповядайте!“

Колкото и да бе неуместно в тази обстановка, съдържателката говореше езика на стария вавилонски двор. Твърдеше, че там е прекарала детството си като конкубина на Набонид. Но конкурентките й в квартала ни уверяваха, че навремето е била готвачка, а не конкубина. Вавилонската злост е изтънчена и забавна, стига да не е насочена към теб.

— Старата глупачка си въобразява, че е била вавилонската царица — ни каза възрастната управителка на съседно заведение. — А беше по-нисша от нисшите. Чудя се как такива мили момчета като вас могат дори да се приближават до къщата й. Там има какви ли не болести. А отгоре на всичко, тя е евнух. Не знаехте ли? Не забелязахте ли брадата й?

Както винаги платихме предварително, което забавляваше Ксеркс. Правеше му удоволствие да се преструва, че е простосмъртен като другите. Както винаги аз платих и за двамата. Престолонаследникът не може да носи кесия с пари. След това ни въведоха в голяма стая на последния етаж, където се излегнахме един до друг на нисък диван.

Домакинята не бе забравила, че Ксеркс обича хел-бонско вино и ни изпрати една по една десетина гарафи. Поднасяха ги различни момичета — хубав начин да се покаже стоката на заведението. В съседната стая свиреха фригийска музика. Когато последното момиче остави гарафата и излезе, разказах на Ксеркс за посещението си при Ширик.

Ксеркс се бе излегнал на една възглавница с чаша в ръка Затвори очи и промърмори:

— Не.

— Великият цар не ти ли е казал? — попитах аз.

В стаята бе топло и всичко край нас, дори виното, бе просмукано от миризмата на ливан. Не мога да разбера защо хората така харесват този тежък аромат. Сигурно защото се среща рядко. Сатрапът на Арабия доставя на Великия цар тридесет хиляди килограма годишно като данък.

— Баща ми не ми казва нищо. Говорим за строителство. Говорим за… — Ксеркс направи широко движение с ръка, жест, от който трябваше да се разбира цялата Вавилонска сатрапия — за всичко това и как трябва да се управлява то, пък аз неправилно го управлявам… Все нещо не е както трябва. — Ксеркс въздъхна. — Датис не представлява заплаха. Но братовчед ми Артаферн…

— Да се надяваме, че е наследил военните способности на баща си. Бях там, когато Сарди изгоря поради нехайството на стария.

— И Гобрий не го бива като войник, а виж сина му. — За моя изненада Ксеркс се усмихна за първи път, откакто му бях съобщил новината. — Е, поне командуващият няма да е Мардоний — каза той и плесна с ръце. На прага се появи едно момиче. — Искам лидийска музика и лидийски ястия.

След по-малко от минута поръчката му бе изпълнена. Носеха блюдо след блюдо, а дванадесетструнната арфа свиреше мелодия след мелодия. Успявахме да разменим по някоя дума в паузите между отделните блюда.

— Направих всичко възможно — започна Ксеркс. — Казах на Дарий, че напролет трябва да тръгнем на изток.

Ксеркс пъхна ръката си в глиненото гърне с подсладен мед и борови ядки.

— А той какво отговори?

— Съгласи се. Каза: „Да, трябва да тръгнем на изток.“ Той си е такъв, разбира се. Каза „трябва да тръгнем“ и ме накара да повярвам, че е казал „ще тръгнем“. Все пак… има нещо, което не мога да си обясня. Той наисти-на бе развълнуван от твоя разказ.

— Тогава защо?…

— Не знам защо. Никога не знам защо. Очевидно гърците в двора са го убедили. Най-вече Хипий. Той по някакъв начин влияе на баща ми. Не мога да разбера как. Но всеки път, когато старецът каже: „В името на Атина и Посейдон се кълна, че още веднъж ще извърша жерт-воприношение на Акропола“ — Ксеркс чудесно имитираше звънливия глас на Хипий, в който едва напоследък бе започнало да се прокрадва старческо потреперване. — очите на Дарий се пълнят със сълзи и той се заклева, че ще му помогне.

— Какво ще кажеш за спартанския цар?

— Питай майка си — отвърна Ксеркс и направи кисела гримаса. — Нямам вземанедаване с него. Предполагам, че иска да го върнем на власт. Какво друго? Говори се, че е добър войник. Да се надяваме, че Лаида го е научила да се къпе поне от време на време.

— Скарани сме с Лаида.

— Заради гърците ли?

Кимнах.

— И заради тебе. И заради Мардоний.

Ксеркс се повдигна на лакът. Привлече ме към себе си така, че бузата ми се допря до меката му къдрава брада. Докато ми шепнеше, вдъхвах аромата на санталово дърво от дрехите му и усещах топлината на устните му: „Дава ли тя отрова на Мардоний?“

Отдръпнах се.

— Не — отговорих аз високо и съвсем спокойно. — Мисля, че момичето изобщо не го обича.

— Но на мен ми казаха, че го обича, че чезне по него, ден след ден, капка по капка. — Ксеркс се забавляваше от нашата игра.

— Аз пък съм убеден, че момичето иска някои хора да си мислят, че е влюбена в него, но тя всъщност не е.

Ксеркс кимна.

— Разбирам. Въпреки това…

За моя приятна изненада пред нас затанцуваха две индийски танцьорки. Бяха близначки от Таксила и много се учудиха, когато ги заговорих на родния им език. Помолих ги да изпълнят един прочут индийски танц. Ксеркс бе във възторг от начина, по който движат коремите си. В паузата между танците сподели с мен, че все още не е съвсем сигурен дали ще наследи трона.

— Невъзможно е да не го наследиш.

Признавам, че бях започнал да се отегчавам от тези негови, както си мислех, безпричинни страхове. Ксеркс бе престолонаследник от няколко години. Нямаше съперник.

— Гобрий не се е отказал от претенциите си, че внукът му трябва да наследи трона. — Ксеркс бе развил мания по този въпрос. — А Артобазан не е забравил, че навремето и той бе престолонаследник.

— Аз пък съвсем бях забравил за този случай. Случаят беше такъв: дворът бе в Екбатана, когато

Дарий неочаквано обяви, че заминава за северната граница и тъй като персийският (по-точно мидийският) обичай го задължава да посочи наследник, преди да напусне страната, той избра най-големия си син Артобазан. Ние с Ксеркс бяхме тогава тринадесет-, най-много четиринадесетгодишни. Не обърнах внимание на тази новина, докато Лаида не ме попита как е реагирал Ксеркс. Отговорих й, че изобщо не е реагирал, но тя недоверчиво поклати глава. Години по-късно Ксеркс ми разказа какво усилие му е струвало да прикрие ужаса си.

— Но ако Дарий не се бе върнал от границата, Артобазан щеше да стане Велик цар и всички синове на Атоса щяха да бъдат убити.

Докато пиехме последната гарафа вино, Ксеркс заговори за брат си Ариамен, у когото също виждаше потенциален съперник. Ариамен бе сатрап на Бактрия, а бе известно, че там по всяко време може да се очаква въстание.

— Шпиони ми съобщиха, че има намерение да заеме мястото ми.

— Как?

— Отрова. Въстание. Не знам.

— А какво мисли Атоса за този… свой син?

— Тъкмо тя ме предупреди — поклати глава Ксеркс. Фактът очевидно го озадачаваше. — Знаеш ли, от всичките си братя и половин братя съм обичал само Ариамен, а ето че той възнамерява да ме убие.

— Ти би могъл да го изпревариш. Ксеркс кимна.

— Но Бактрия е далеч. Затова се надявах… — той постави ръка на рамото ми — че ще тръгнеш за Китай по северния път през Бактрия.

Ксеркс примижа с котешките си очи. Замръзнах от ужас.

— Това е много… страшно

Как, чудех се, ще убия сатрапа на Бактрия в собствената му столица?

— Е, още не си го получил. Но имай предвид, че един ден ще ти се наложи да засвидетелствуваш обичта си към брата на жена си.

Гледах го смаяно през същата винена мъгла, през която ме гледаше и той. После Ксеркс ме прегърна. Сияеше от радост.

— Уговорил съм всичко с блюстителите на закона. Успях да ги убедя. На Нова година ще се ожениш за сестра ми.

— Не съм достоен.

Такъв е общоприетият отговор. Но в този случай той ми се стори съвсем уместен. Кой бях аз, та да се женя за дъщерята на Великия цар? Така и казах. Изтъкнах и други доводи. Но Ксеркс не слушаше моите възражения.

— Искаме да си от нашето семейство. Поне аз държа на това. Атоса много се радва.

— А какво казва Великият цар?

— Отначало бе недоволен. Но после заговори за Зороастър и колко е разочаровал последователите на дядо ти, които цени по-високо от всички маги. Нали знаеш, всички онези приказки, дето ги говори, когато иска да получи нещо, без да даде нищо. Както и да е, накрая си повярва, че сам е дал идеята да те ожени за дъщеря си, за да смеси кръвта на Кир Велики с кръвта на святия Зороастър. Да смеси моята кръв по-точно, защото той е толкова роднина на Кир Велики, колкото и ти.

Не си спомням ясно остатъка от деня, който прекарахме в публичния дом. Спомням си смътно, че с Ксеркс си поделихме близначките индийки. По едно време съдържателката ми даде някакво силно питие, което за момент проясни галавата ми, но после пак ме заболя.

Здрачаваше се, когато двамата неуверено си проправяхме път през блъскащата се тълпа към новия дворец. В подножието на зикурата го попитах:

— За коя от сестрите ти ще се оженя?

— Ще се ожениш за… — Ксеркс замълча. Замисли се напрегнато. После поклати глава. — Не си спомням. Познавам само две от петте. Няма значение. Атоса каза, че е най-добрата. Защо не попиташ Лаида? Тя познава харема.

— Не си говорим.

— Е, попитай Атоса. Или просто изчакай и ще видиш.

Ксеркс стоеше засмян и силуетът му се открояваше на фона на бронзовия залез.

— В края на краищата, има ли някакво значение? Жениш се за Ахеменидка, а това е най-важното нещо на този свят.

4.

По неизвестни причини Великият цар още веднъж обърна поглед на запад. Вече знаех, че докато Дарий е на престола, няма да има поход на изток. С тъга се разделих с Фан Чъ. С радост се ожених за дъщерята на Великия цар. През следващите няколко години получих различни високи постове в двора на Дарий, както и завидното звание „царски приятел“ — титла, която все още притежавам, но не бих се осмелил да я използувам в новия двор. Винаги съм бил на мнение, че между титлите на човека и действителното му положение трябва да има приемливо съответствие.

Като царски съгледвач бях изпратен на инспекция в йонийските градове. Тази служебна обиколка ми достави удоволствие. Първо, оказаха ми големи почести не само заради ранга ми, но и защото съм половин грък. Освен това имах възможност да посетя Абдера, където се запознах с дядо си, а той ме посрещна така сърдечно, сякаш бях единственият му син. Беше богат. Беше остроумен. Беше софист още преди цялото това племе да се бе появило на бял свят. Разбира се, младият Протагор е работил като секач в имението му и е възможно дядо ми да се е повлиял от него. Запознах се и с чичо си — твоя дядо, Демокрите. Тогава беше осемнадесетгодишен младеж. Интересуваха го само парите. Няма да се разпростирам по този въпрос — вярвам, че ти е известен по-добре, отколкото на мен.

Върнах се от Абдера по море. Пътуването мина без особени събития и завърши в Халикарнас. Пристигнахме със зората, а на запад все още се виждаха звезди. Когато слизах на брега, почти очаквах да срещна самия себе си — да се погледна с очите на онзи младеж, развълнуван от първата среща с морето, който сега ще зяпне възхитен при вида на внушителния царски съгледвач, какъвто навремето не е и подозирал, че ще стане. Но вместо това видение от младостта ме посрещна Мардоний от настоящето. Седеше на вълнолома, заобиколен от изпразващи мрежите си рибари.

— Път на царския съгледвач! — изрева глашатаят

— Пътят е чист. — Мардоний се изправи и дълбоко се поклони. — Добре дошъл в Халикарнас.

— Господарю адмирал!

Прегърнахме се. Усетих колко е мършаво тялото му под дебелата мантия. Бяха изминали две години, а още не се бе съвзел от раната. Лицето му беше бледо, но в живите му очи имаше детски блясък, който отразяваше ярката светлина на морското утро.

— Напълно съм се откъснал от света — каза той, до-като пресичахме пристанището, за да излезем на улицата, която води нагоре по височината към двореца на Артемизия. — Тук съм невидим.. Забравен.

Мардоний спря в подножието на хълма. Дишаше тежко, а по челото му бе избила пот.

— Когато ми отнеха командуването, казах на Великия цар, че бих желал да се оттегля от двора.

— Завинаги?

— Кой знае? Всъщност единственото истинско „завинаги“ е смъртта. Не е ли така, скъпи ми братовчеде? — Мардоний ме изгледа особено. — Кой би помислил, че ще се ожениш за жена от нашето семейство?

— Искаш да кажеш, от тяхното семейство — отвърнах аз и добавих насмешливо, като подражавах на тона му, — скъпи ми братовчеде.

— То е и мое. Имаме кръвна връзка. И твое поради тази женитба. Както и поради безрезервната любов, която Ксеркс изпитва към теб.

Заизкачвахме се към Морския дворец и Мардоний ме хвана под ръка. Не куцаше, по-скоро залиташе. Клатушкаше се, като се мъчеше да не натоварва много осакатения си крак. По средата на пътя пусна ръката ми.

— Изкачването е най-трудно — каза той задъхано й седна на един камък.

Настаних се до него. Долу под нас къщите приличаха на множество зарове, пръснати по неравния бряг на пурпурния канал, който отделя континента от тъмнозелените планини на остров Кос. Това е царството на бога Пан, помислих си, но не дадох воля на въображението си. Сетих се за пиратите, които обитават тези приказни планини, за немарливите управници на острова, за неизплатените данъци. Бях образец на строг инспектор, на неподкупен царски съгледвач.

— Щом младият Артаферн и Датис тръгнаха към Гърция, дойдох в Халикарнас — наруши мълчанието Мардоний — И оттогава съм тук.

— Вече по-добре ли се чувствуваш?

— Да — отвърна той и ме погледна малко предизвикателно. — Очаквам догодина да ми поверят командуването.

— А ще има ли поход догодина? Щом Атина падне, ще има ли смисъл да воюваме нататък?

Вдигнах от земята къс варовик, в който имаше вкаменена рибка — вероятно останка от времето на вавилонския потоп.

— Целта е да завладеем цяла Гърция. Сицилия. Италия. — Мардоний се засмя. — Така и не успях да ти покажа картата си, нали?

— Не. Но и аз не съм ти показвал моята карта на индийските царства.

— Ние с теб никога няма да постигнем съгласие.

— Така е. Но нима това те тревожи? — отвърнах аз с известно негодувание. — Ти винаги печелиш. Имаш някаква магическа власт над Великия цар. Казваш му: „Нападни гърците!“, и той ги напада.

— Хипий притежава магическата сила. Той е магьосникът — мрачно отвърна Мардоний. — Моля се само тези негови магии да продължат да действуват. Замина с флотата, макар че е толкова стар. Заминаха и всички от двора, с изключение на Демарат, който предпочете да остане в Суза и никой да не му пречи да е сам с Великия цар.

— Какво според теб иска Демарат?

— Иска света! Какво друго си струва да имаш? — Мардоний направо изкрещя в ухото ми, а бледото му лице само за миг порозовя като корал. Тъкмо тогава ми стана ясно, че той не само ще оздравее, но и още веднъж ще получи, ако не света, то командуването на войските на Великия цар.

Пред нас се появи козар със стадото си. Поклони се ниско. Каза нещо на диалект и отмина. Очевидно нямаше представа кои сме. За него бяхме просто чужденци, запътили се към Морския дворец.

Двамата с Мардоний едновременно си помислихме едно и също.

— Управляваме милиони — каза той с известно учудване, — а те дори не знаят имената ни.

— Може да не знаят нашите имена, но знаят, че Великият цар е Дарий.

Мардоний поклати глава.

— Този козар не знае кой е Дарий.

Не се съгласих. Решихме да се обзаложим. Докато Мардоний си почиваше, седнал на скалата, аз се проврях между животните и настигнах козаря, който ме гледаше уплашено. Заговорих го. Той отвърна нещо. Оказа се че не разбирам нито дума от неговия първобитен дорийски диалект, а и той точно толкова разбра от моя йонийски. След известно време намерихме някакъв общ език, тьй че успяхме да проведем елементарен разговор.

— Кой е твоят суверен? — попитах аз.

— Деметрий, млади господарю. Негова е цялата планина ей там отсреща. Негово е и това стадо.

— Но кой е господарят на Деметрий?

Човекът се намръщи и се замисли. Докато се бореше с тази нова мисъл, една въшка използува затишието, за да пропътува бързо от отметнатата назад коса до рошавата му брада, която започваше почти от скулите. Въшката намери сигурно убежище в гъсталака на брадата и аз се успокоих. Онези, които не са ловци по природа, взимат страната на преследваните.

— Не знам — отвърна той накрая. Посочих сивия дворец на хълма.

— Ами тази царица?

— Царица? — повтори той думата, сякаш я чуваше за пръв път.

— Жената, която живее там горе?

— А, жената! Виждал съм я. Язди кон като мъж. Много е богата.

— Тя е царицата на Халикарнас.

Човекът кимна. Очевидно думата му бе непозната.

— Да, да. Козите се отдалечават, млади господарю.

— Но кой е нейният господар?

— Сигурно мъжът й.

— Тя е вдовица. Все пак има един човек над нея и той е нейният суверен.

Още веднъж бях използувал непозната дума.

— Суверен? — повтори той. — Е, аз не идвам много често от тази страна на планината. Не познавам много хора тук.

— Но не може да не знаеш името на Великия цар. Той твоят суверен, и моят суверен, и всички хора по света знаят името му.

— И какво е то, млади господарю?

На Мардоний му бе приятно, че спечели облога.

— Трябва да има някакъв начин да повлияем на тези хора — упорствувах аз.

— Струва ли си труда? Той отглежда козите си и плаща някакъв наем на земевладелеца, който пък плаща да-нъци на царицата, а тя плаща налог на Великия цар. Какво повече можем да искаме от един прост селянин? Защо да си блъска главата над това кои сме ние и кой е Дарий?

Когато стигнахме върха на скалата, лицето на Мардоний бе обляно в пот, сякаш го бе къпал топлият индийски дъжд.

— Дворът не е целият свят — заяви доста неочаквано той.

— Така е. Но е нашият свят. И техният, няма значение знаят ли за това, или не — отговорих аз, както подобава на истински царски съгледвач.

— Ти никога не си бил в морето. Думите на Мардоний ме озадачиха.

Когато му припомних, че съм преплавал Южното море, той поклати глава.

— Друго исках да кажа. Никога не си командувал собствен кораб. Това е нещо несравнимо.

— Да, Господарю на морето — подразних го аз добродушно.

Но той не можа да ми отговори. Отново се бе задъхал. Седнахме на една повалена колона точно срещу двореца. Известно време наблюдавахме как идват и си отиват просителите.

— Какви са новините от Ксеркс? — Мардоний изтри лицето си с ръкав. Утринната прохлада бе изчезнала под лъчите на слънцето и сега от самата земя се надигаше зной.

— В Персепол е — отговорих аз.

— Строи ли? — Мардоний вдигна една шишарка. — Що за живот е това? — Взе да чупи твърдите люспи на шишарката, като търсеше под тях семена. Но семена нямаше и той запрати шишарката по дървото, което я беше родило. — Казах на Великия цар, че Ксеркс трябва да поведе армиите към Атина. — Знаех, че е лъжа, но си замълчах. — Дарий се съгласи.

— И все пак не позволиха на Ксеркс да замине.

Мардоний потърка ръка в грубата повърхност на каменната колона.

— Ксеркс трябва да завоюва победи. — Той потупа камъка, сякаш беше кон. — Миналата година, когато разбрах, че няма да съм достатъчно здрав, за да изляза на бойното поле, посъветвах Великия цар да отмени похода на запад и да изпрати армия в онази твоя маймунска страна.

— Това истина ли е? — Въпросът ми беше груб, защото не знаех отговора.

— Един персийски благородник винаги казва истината — отговори без усмивка Мардоний. — Дори когато лъже — добави той. Личеше, че кракът пак го боли. — Да. Това е истина. Искам едно-единствено нещо, да бъда завоевателят на гърците. Не желая да деля тази заслуга с Артаферн или Датис. Ето защо тогава се надявах Ксеркс да поведе армията на изток.

— А догодина ти ще я поведеш на запад.

— Това исках. Но не го получих.

Повярвах на Мардоний. В края на краищата не беше тайна, че иска да стане сатрап на всички гърци в Европа. И понеже при сегашната обстановка най-вероятно младият Артаферн щеше да се сдобие с този пост, заговорих за друго.

— Царица Артемизия доволна ли е от положението си? Мардоний се засмя.

— Какво по-точно имаш предвид? Положението й може да се разглежда от няколко страни.

— Говоря като царски съгледвач. Тя пренебрегва сатрапа. Обръща се направо към Великия цар. Сатрапът е недоволен.

— Но Артемизия е доволна, народът й също. Това е дорийски град, а дорийците са свикнали да боготворят своите царски семейства. Хората я обичат, в което сам имах възможност да се убедя. Когато изгоних йонийските тирани, изгоних и нея. А тя ми изпрати съобщение, че ако искам да сваля една династия, съществувала, откакто съществуват арийските богове, двамата ще трябва да се срещнем на бойното поле.

— В двубой?

— Така се подразбираше — усмихна се Мардоний. — Както и да е, изпратих й съобщение с няколко успокоителни думи, след което й представих собствената си прекрасна особа с напълно здрав крак.

— А тя къде те посрещна? На пода ли?

— На трона. После в леглото. Подът е за много млади хора. Трябва да ти кажа, че тя е очарователна жена. Бих дал… болния си крак, за да се оженя за нея. Но това е невъзможно. Така че живеем съвсем открито, като мъж и жена. Невероятно! Тези дорийци са различни от останалите гърци, а и от всички други народи. Жените им правят каквото си искат. Наследяват имоти. Дори си уреждат състезания, също като мъжете.

Не съм посещавал друг дорийски град освен Халикарнас. Подозирам, че Халикарнас е най-прекрасният сред тях, точно както Спарта е най-отвратителният. Ксеркс се дразнеше от независимия дух на дорийките. Ако се оженеше за някоя, много скоро се развеждаше. Конкубините отпращаше все под претекст, че не може да понася меланхолията им. А те наистина страдат, защото не могат да живеят затворени в харем! Какви ли не чудатости се срещат сред хората — установил съм, че тръгне ли човек по широкия свят, рано или късно ще се сблъска с най-невероятни неща.

Артемизия ни прие в продълговатата зала с нисък таван и тесни прозорци, от които се откриваше изглед към морето и покрития с гъста зеленина остров Кос. Беше малко по-пълна, отколкото си я спомнях, но косата й блестеше все тъй златиста, а лицето й бе хубаво, независимо че междувременно се бе сдобила с двойна брадичка.

Както се полага, глашатаят обяви влизането ми и както се полага, царицата се поклони не на мен, а на поста ми. Поздрави ме с добре дошъл в Халикарнас, а аз й предадох топлите чувства на Великия цар към неговия васал. Тя на висок глас изрази верността си към персийската корона. После придружителите ни се оттеглиха.

— Кир Спитама е безмилостен инспектор. — Сега Мардоний бе в добро настроение. — Зарекъл се е да удвои налога.

Мардоний се изтегна на тясното легло срещу прозореца, откъдето се виждаше пристанището. Сподели, че прекарва по-голямата част от времето си, като гледа идващите и заминаващите кораби. Тази сутрин, щом разпознал платната на моя кораб, закуцал надолу към пристанището да ме посрещне.

Артемизия седеше изправена на висок дървен стол.

— Моята хазна принадлежи на Великия цар — каза с равен глас. — Както и армията ми. Както и самата аз.

— Ще предам това на Господаря на всички земи.

— Можеш също да му предадеш, че щом Артемизйя е заявила, че му принадлежи, това наистина е така. Не говоря за харема. А за бойното поле.

Едва ли съм успял да прикрия учудването си. Но Артемизия бе съвсем невъзмутима в своята войнственост.

— Да, готова съм всеки миг да поведа своята армия в битката, която Великият цар е решил да води. Надявах се, че ще мога да се присъединя към пролетното настъпление срещу Атина, но Артаферн не ме прие.

— Сега се утешаваме един друг — каза Мардоний. — Двама генерали, които няма къде да воюват.

Артемизия бе доста мъжествена за моя вкус. Физически бе пищна жена, но обърнеше ли към мен суровото си светло лице, имах чувството, че ме гледа скитски воин. Липсваха й само мустаци, И все пак Мардоний сподели с мен, че от стотиците жени, с които е имал интимни връзки, тя е най-добра в любовта. Колко малко знае човек за другите!

Говорихме за войната, която продължаваше да се води в Гърция. Нямахме никакви новини, откакто Артаферн опожари Еретрия и взе в робство жителите му. Предполагаше се, че е завладял и Атина. Благодарение на Мардоний, който бе прогонил йонийските тирани, демократическата групировка в Атина бе настроена в полза на Персия и не се очакваше градът да окаже голяма съпротива. Повечето видни атиняни или подкрепяха Персия, или бяха персийски агенти, или пък и двете.

Докато говорех за победата при Еретрия, Мардоний не промълви нито дума, а Артемизия изглеждаше разтревожена. Но аз съзнателно бях подхванал тази тема, като добре знаех, че не ще направи удоволствие на нашия ранен лъв. Скоро Артемизия прекъсна моя задълбочен анализ на военното положение в Гърция.

— Чухме, че неотдавна си се оженил за една от дъщерите на Великия цар.

Мардоний се оживи.

— Ами да, той сега ми е братовчед. Вчера бе нещо като маг и се наливаше с хаома, а днес е член на императорското семейство.

— Никога не съм бил маг — възпротивих се аз. Много се дразнех, а и до ден-днешен се дразня, когато ме наричат маг, и Мардоний отлично го знаеше. Така е с приятелите от детинство — когато не са открити врагове.

— Не го слушай какво говори. Види ли огнения олтар, грабва свещените съчки и започва да припява…

— Коя от благородните дами е майката на жена ти? — попита ме Артемизия, с което накара Мардоний да млъкне..

— Царица Атоса, дъщерята на Кир Велики. И аз се казвам Кир, нарекли са ме в негова чест.

Доста се учудих, че Артемизия не знае името на жена ми. А може би само се преструваше, че не го знае.

— Тук, на това далечно място край морето, сме откъснати от света — продължи тя. — Знаеш ли, че никога не съм ходила в Суза?

— Ще дойдеш с мен, когато се върна в двора — обади се Мардоний. В това време упражняваше мускулите на болния си крак, като бавно го повдигаше и го сваляше.

— Струва ми се, че няма да е тактично — заяви Артемизия и ни дари с една от редките си усмивки, която изведнъж я направи женствена, дори красива. — Как се казва благородната ти жена?

— Пармида — отвърнах аз.

Демокрит иска да му разкажа повече за брака си. Чуди се защо са дали на жена ми точно това име. Навремето и аз се чудех. След като бях чул как Атоса негодува срещу съпругата на Дарий — Пармида, не можах да повярвам на ушите си, когато дворцовият управител ми съобщи, че ще се оженя за Пармида — дъщеря на Атоса! Спомням си, че помолих евнуха да повтори името, а той го изрече отново и добави:

— Тя е най-красивата от дъщерите на царица Атоса. Това е общоприетият дворцов израз в подобни случаи и ако не означава обратното, не означава нищо. Попитах дали е наречена на името на дъщерята на узурпатора, но дворцовият управител или не знаеше, или не желаеше да ми отговори.

Не успях да разбера много и от обяснението на Атоса.

— Пармида е име, което значи много за Ахеменидите — отсече тя. — Както сам ще се увериш, тя е ужасно сприхава, при това е умна. Две качества, които лично аз, ако бях мъж, но за съжаление не съм, не бих искала жена ми да притежава. Но това не е важно. Важното е не каква е, а коя е. Вземи я. Ако се държи безобразно, бий я.

Взех я. Бих я веднъж. Не помогна. Пармида бе жена с неприятен нрав и силна воля. Възпроизвела бе характера на Атоса, но в най-лош вариант. Външно приличаше на Дарий. Но чертите, които правеха лицето на Великия цар красиво, у нея изглеждаха съвсем не на място. Когато се оженихме, бе на осемнадесет години и не можеше да се помири с мисълта, че са я отредили на човек като мен. Бе живяла с надеждата, че в най-лошия случай ще стане жена на един от Шестте, а ако има късмет, ще се сдобие с короната на някое съседно царство. Вместо това я омъжиха за нищо и никакъв царски съгледвач. Отгоре на всичко беше страстна дяволопоклонничка и щом чуеше името на Зороастър, си запушваше ушите. Веднъж толкова ме обиди, че я ударих с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Тя падна върху една ниска масичка и си счупи китката. Казват, че жените обичали мъже, които упражняват над тях физическо насилие. Що се отнася до Пармида, това не излезе вярно. След онзи случай още повече ме намрази.

Няколко години поддържах собствена къща в Суза и Пармида делеше женските покои с Лаида, която, естествено, много я харесваше. Лаидината опърничавост няма граници. Не си взех други жени. Така че двете прекарваха дълго време заедно. Никога не съм изпитвал желание да узная какви разговори водят. Достатъчно добре си ги представях!

След като ни се роди мъртва дъщеря, вече изобщо не ходех при Пармида. Когато Ксеркс стана Велик цар, помолих го да си я прибере и той я прибра. Пармида умря, докато бях в Китай. Това е нещастна история, Демокрите, и не виждам смисъл да говорим за нея.

Разпитах Артемизия за отношенията й със сатрапа. Като царски съгледвач имах твърдото намерение да поправя нередностите, както и да причиня определен брой неизбежни неприятности. На въпросите ми Артемизия отговаряше с невъзмутимо спокойствие.

— В отлични отношения сме. Той не ме посещава и аз не го посещавам. Данъка си плаща направо в хазната в Суза и ковчежникът изглежда доволен. Затова пък той ме посети няколко пъти.

— Кой е ковчежникът? — попита Мардоний. Обичаше да се прави, че не знае името на нито един служител от канцеларията, за да подчертае височайшето си пренебрежение към някакви си там чиновници. Но и той, като всич-ки останали, отлично знаеше, че империята се управлява от чиновниците в канцеларията и евнусите в харема.

— Барадкама — отговорих аз. — Доколкото ми е известно, съвестно си гледа работата. Знам, че изисква пълна отчетност за всички похарчени в Персепол суми и ако липсва дори една партида кедрово дърво, хвърчат глави.

— Бих искала аз да имам такъв съвестен служител — каза Артемизия, — макар владенията ми да са скромни.

Внезапно от съседната стая се чуха звуци на лира. Мардоний изпъшка, а Артемизия още повече се изправи на стола.

На входа застана висок рус мъж, облечен като просяк. В едната си ръка стискаше лира, в другата тояга. Мъчеше се да свири — доста неуспешно — с ръката, в която държеше тоягата. Вървеше към нас и потропваше с тоягата по пода, както правят мнозина слепци за разлика от мен. Повечето хора не знаят, че слепците притежават способността да усещат препятствието, преди да са стигнали до него. По тази причина рядко се спъвам, а още по-рядко се блъскам в стени. Но тъй като някои слепци — най-често просяците — обичат да излагат на показ нещастието си, те обикновено тропат с тоягата пред себе си, когато ходят.

— Слава на теб, о царице! — Слепецът имаше висок, много неприятен глас. — Слава и на вас, о благородни господари! Позволете на един смирен певец да ви достави радост с песните на предшественика си, слепия Омир, който се е родил ей там, на благословения от боговете с гори и бързи реки остров Кос. Да, в жилите ми тече кръвта на онзи, който възпя ахейците, отплавали към високите порти на Троя. Да, и аз пея песните, които е пял Омир, разказващи за красивата Елена и неверния Парис, за обречения Патрокъл и неговия сприхав любовник, катамита Ахил, за благородния Приам и злочестата му съдба! Чуйте ме!

С тези думи певецът подхвана своята мъчително дълга песен, като си акомпанираше на разстроената лира. Гласът му, освен че беше неприятен, можеше и да те проглуши. Но най-странно от всичко беше онова, което пееше.

Като всеки човек, чийто матерен език е гръцкият, и аз знам наизуст почти целия Омир, затова разпознах много от стиховете, които се изливаха — не, по-скоро се изстрелваха от устата на младия човек, като запратени с прашка камъни. Първо ни изпълни един пасаж от Омировата „Илиада“, като грубо наблягаше на шестте ударени срички във всеки стих. След това поде съвсем други стихове, със седем ударени срички в стих, някои от които напълно противоречаха по смисъл на изпятото по-рано. Имах чувството, че сънувам един от онези кошмари, които те нападат, след като си престоял на някоя богата лидийска трапеза.

Когато най-сетне певецът млъкна, Мардоний лежеше неподвижно като мъртъв, а Артемизия седеше като закована на стола. Царският съгледвач бе опулил очи или по-точно гледаше с невиждащ поглед.

— Високоуважаеми Кир Спитама — каза Артемизия, — позволи ми да ти представя брат си, принц Пигрий.

Пигрий се поклони ниско.

— Смиреният певец с радост пее за ахейския си господар.

— Персиец съм — заявих доста глупаво аз. — Всъщност съм половин грък, разбира се…

— Познах, без да ми казваш! Очите! Челото! Властната Ахилова осанка!

— Значи не си сляп?

— Не. Но съм истински певец, потомък на Омир, който е живял отвъд онзи проток. — Пигрий посочи към прозореца.

Макар да знаех, че Омир е роден на остров Хиос, а не на остров Кос, не го поправих.

— Неговата музика тече в жилите ми — продължи Пигрий.

— Чухме това — отвърнах учтиво аз. После, като ся спомних какво изпя за Ахил, добавих: — Нима не ти е известно, че Ахил е бил по-възрастен от Патрокъл и никой от двамата не е бил катамит? Те по-скоро са били любовници, по гръцки маниер.

— Трябва да предоставиш някаква свобода на вдъхновението ми, благородни господарю. Освен това не е тайна, че Ахил е бил по-младият, но не е смеел да го каже, както твърди и предшественикът ми.

— Пигрий е прероденият Омир — заяви Артемизия Не можах да разбера дали говори сериозно. Сега Мардоний лежеше с гръб към нас. Хъркаше.

— Персийският Одисей спи. Трябва да говорим по-тихо — прошепна Пигрий. После отново извиси глас: О, колко далеч е той от своя дом в Итака, където жена му Пенелопа крои планове да го убие, защото й харесва да е царица на Итака, а харемът й да е пълен с мъже.

— Но известно е, че Пенелопа с радост е посрещнала Одисей а… — Млъкнах. Макар и късно, схванах как стоят нещата. Пигрий бе луд.

По-късно чух и друга версия — че само се преструвал на луд, защото се страхувал от сестра си Артемизия, която при смъртта на баща им заграбила законно полагащата мусе корона. Ако тези слухове са верни, може да се смя-та, че онова, което е започнало като фарс, се е превърнало в действителност. Ако носиш една маска достатъчно дълго неизбежно заприличваш на нея. Откакто царуваше Артемизия, Пигрий се занимаваше с преработването на цялата „Илиада“. След всеки Омиров стих бе прибавил по един свой. Резултатът от този труд можеше да влуди всекиго, особено ако го слуша в изпълнение на автора. Пигрий бе автор и на друго едно необикновено остроумно съчинение за битката между някакви жаби и мишки, което скромно приписваше на Омир. Веднъж в летен следобед ми изпя тази своя творба с неочаквано приятен глас и аз много се забавлявах, изумен от наблюдателността и умението му да се подиграва на всичко онова, с което се перчи арийската военна класа — класата, към която самият аз едновременно принадлежа и не принадлежа. Аплодирах го от сърце.

— Прекрасна творба!

— Нищо чудно — отвърна той, отметнал глава назад. Продължаваше да се прави на сляп. — Омир я е съчинил. Аз само я изпълнявам. Аз съм гласът му.

— Ти си прероденият Омир, така ли?

Пигрий се усмихна. Постави пръст на устните си и тихичко се измъкна от стаята. Често съм се чудил какво ли е станало с него в онзи влажен крайморски дворец на Артемизия.

Докато бях в Халикарнас, получихме и лошите новини от Гърция. Не помня кой ни ги донесе. Вероятно някой търговски кораб. Забравил съм и какво точно ни съобщиха. Спомням си само, че на следващата сутрин двамата с Мардоний напуснахме Халикарнас и отпътувахме за Суза.

5.

Атиняните до днес смятат битката при Маратон за най-голямата бойна победа в историята на войните. Както винаги преувеличават. Всъщност ето какво се случи.

— Предпочитам Индия — отвърнах аз.

В последна сметка мечтите и на двама ни не се сбъднаха Дарий бе побеснял от неуспеха на Датис. На младия Артаферн не се сърдеше поради предаността си към баща му. Просто го сложиха в списъка на запасните офицери за голямо удоволствие на Ксеркс. Но когато престолонаследникът поиска да оглави следващия поход към Атина, Великият цар отговори, че нямал средства. Трябвало му време, за да попълни хазната, да построи нова флота да обучи още войници.

През последните години от живота си Дарий неочаквано се успокои. Беше се примирил с факта, че вече никога няма да поведе армията. Освен това беше решил, макар и това да не отговаряше на истината, че няма достатъчно способни генерали, на които може да се довери. Мардоний си оставаше негов любимец, но Великият цар се отнасяше към амбициозния си племенник като към връстник, немощен като самия него.

— Каква двойка сме ние с теб — обичаше да казва Дарий, докато се разхождаше бавно из градините на Екбатана, хванал Мардоний под ръка. — Двама стари войници, които са изпели песента си. Я си погледни крака! Ако беше мой, щях да го отрежа. Какво му е лошото на един дървен крак, щом оттук нататък не те чакат битки. А ние вече приключихме с битките. Ех, тъжна работа!

Сякаш му доставяше удоволствие да измъчва Мардоний. Не знам защо. Обичаше племенника си повече от всеки друг от нашето поколение. Може би когато му е станало ясно, че сам той никога повече няма да отиде на бойното поле, е пожелал Мардоний да сподели неговата съдба. И скръб. Да, точно скръб се четеше в очите на Дарий, когато наблюдаваше обучението на младите офицери.

А на Мардоний не му беше никак приятно, че са го зачеркнали от списъка на действуващите генерали. Веднъж видях как в градината на Екбатана изпълни един извънредно труден скок само за да покаже на Дарий, че кракът му е добре зараснал. В действителност Мардоний си остана завинаги куц. Затова пък доста добре яздеше. И се справяше чудесно в бойната си колесница, където го връзваха така, че на недъгавия му крак да не пада никаква тежест.

През последните години на Дарий животът в двора не бе лишен от вълнения и опасности, заговори и контра-заговори. Спомените ми от този период, общо взето, не са много приятни. Първо, защото бездействувах. След като бях похвален за работата си като царски съгледвач, бях освободен от задължения и не получих нов пост. Но не изпаднах в немилост. Продължавах да съм Дариев зет. Продължавах да нося титлата „царски приятел“. Беше станало нещо, което често се случва във всеки двор. Вече бях безполезен за суверена. Подозирам също, че щом ме видеше сред придворните, Дарий си представяше онези крави, за които бе мечтал навремето и чиито пастир никога нямаше да стане. Хората не обичат да им се напомня за нещата, които не са успели да постигнат в живота си.

За целия двор бе ясно, че времето на Дарий е към своя край. Наистина всички разбирахме, че той няма да живее дълго, но никой не можеше да си представи света без него. Откакто се помнехме, Дарий беше Великият цар. Дори и на Ксеркс бе трудно да види себе си на неговото място, колкото и уверен да бе в собствената си царственост.

Атоса продължи да управлява харема. Направи всичко възможно да даде тласък на източната политика. Но не успя. И нищо чудно. През последните години от живота си Дарий не бе склонен да се поддава на какъвто и да е авантюристичен план. Прекарваше повечето време с приближените си съветници. Всеки ден приемаше началника на стражата Аспатин и ковчежника Барадкама. Дарий се подготвяше за края.

Внезапната смърт на Гобрий разведри атмосферата. Всъщност няколко седмици преди смъртта му бившият престолонаследник Артобазан напусна двора и се засели в Сидон. Повече не се върна в Суза. И така Атоса доживя да види пълното поражение на Гобриевата фракция.

Макар присъствието на гърците в двора да не се усещаше толкова силно, Демарат бе станал близък приятел на Дарий. Този път Лаидиното магьосничество бе дало несъмнено по-добри резултати. Друго нейно постижение бе, че сега Демарат изглеждаше много по-чист и вече не миришеше на затворена в клетка лисица. Останалите гърци бяха или измрели, или в немилост.

Ксеркс продължи да строи дворци. Нямаше какво Друго да прави, освен тайно да подбира мъжете и евну-сите, от чиито услуги щеше да се нуждае след смъртта на Дарий. Точно по това време се сближи с Артабан, един млад персийски офицер, който имаше далечна връзка с рода Отан. Артабан бе беден. И амбициозен. След време Ксеркс щеше да го направи началник на личната си стража, а за личен дворцов управител щеше да избере Аспамитър, един евнух с необикновен чар от втората стая на канцеларията.

Ксеркс и Мардоний отново бяха близки като… щях да кажа като братя, но в царските семейства това родство най-често поражда не вярност, а кръвопролитие. Във всеки случай те отново станаха приятели и беше ясно, че войските на Ксеркс ще се командуват от Мардоний. И така, много внимателно и грижливо Ксеркс подбираше хората, които щяха да го доведат до гибелта му. Дори и сега, когато знам как се развиха събитията, не бих казал, че изборът на някой от тези приближени сам по себе си е бил грешка. Убеден съм, че много неща не зависят от нас — човек или има късмет, или няма. Моят приятел нямаше късмет — и той още тогава е знаел това, но аз не го знаех. През последните години от живота на Дарий няколко пъти се срещах с Егиби. Искахме да изпратим частен керван за Индия, но все нещо не вървеше. Приблизително по същото време получих съобщение от Карака, че е изпратил втора партида желязо от Магадха за Персия. За нещастие някъде между Таксила и Бактра керванът изчезна. Допускам, че скитите са го пленили. Преди да отпътувам от Индия, с Карака бяхме разработили таен код. Така, от едно привидно съвсем търговско съобщение успях да науча, че Кошала вече не съществува, че Вирудха-ка е мъртъв, а Аджаташатру — господар на Гангската равнина. Тъй като принц Джета се ползувал с благоволението на Аджаташатру, жена ми и двамата ми синове — второто дете също бе момче — били в безопасност. Това бе всичко, което узнах. Амбалика ми липсваше, особено в редките случаи, когато бях с Пармида.

Пет години след заминаването на Фан Чъ получих писмо от него. Все още не се е прибрал в Китай. Но съобщаваше, че керванът напредва. Беше открил нов маршрут за Китай и хранеше големи надежди, че ще успее да установи „копринения път“ между Китай и Персия. Прочетох писмото на Ксеркс, който се заинтересува от въпроса я изпрати копие на Великия цар. Месец по-късно получих официален отговор, че писмото е стигнало до съветника по източните въпроси. И нищо повече.

В известен смисъл Мардоний стана причина за смъртта на Дарий. Щом възстанови здравето си, той отново застана начело на останките от гръцката фракция в двора.

Най-много го ухажваше Демарат. Между другото, забраних на Лаида да приема гърци в къщата ми. Докато бях там, ми се подчиняваше. Но знаех, че замина ли някъде извън Суза, всички гръцки безделници се струпват в къщата ми и единственият изход беше да изгоня Лаида, а човек не може да постъпи така с една тракийска магьосница.

Желанието на Мардонии беше една последна гръцка война, а на Ксеркс — победа, каквато и да е победа. Мардоний изкушаваше Ксеркс, предлагайки му слава. Двамата заедно да завоюват Гърция! За Индия вече не се споменаваше, затова и не ме канеха на съветите си. Не страдах. От самото начало не одобрявах Гръцките войни, защото познавах гърците, а Ксеркс не ги познаваше.

Според мен Дарий искаше мир. Макар навремето да се бе ядосал на Датис, задето не успя да разруши Атина, този въпрос вече не го вълнуваше. Всъщност Дарий никога не бе гледал сериозно на Атина, нито пък на който и да било друг гръцки град. И то бе съвсем естествено, след като най-знатните гърци непрекъснато пристигаха в Суза и искаха помощ от него, за да предадат родните си градове. Макар да се възхищаваше от гърците като войници, от свадите им му бе дошло до гуша. Накрая заяви:

— Два похода ни стигат!

Според него първият бил напълно успешен, а вторият — не само незавършен, но и скъп. Нямало нужда от трети поход.

Това обаче не възпря Мардоний. Той упражняваше натиск върху всички, включително царица Атоса, която накрая се съгласи, че е дошло време Ксеркс да излезе на бойното поле. Оттеглянето на Артобазан бе допринесло много да се уталожат страховете й. Явно беше, че сега. Ксеркс няма съперници. Този натиск върху Дарий от няколко страни се оказа успешен, но с пагубни последици.

Великият цар ни събра в залата на седемдесет и двете колони в Суза. Макар да не предчувствувах, че това ще е последното публично явяване на Дарий, спомням си, че все пак си помислих колко се е променил в сравнение с могъщия млад завоевател, когото навремето видях за пръв път в същата зала. Тогава срещу нас стоеше лъв, а сега към трона се влачеше немощен старец. Великият цар бе шестдесет и четири годишен.

Демокрит иска да знае на колко години е бил Ксеркс тогава. Ксеркс, Мардоний и аз бяхме на по тридесет и четири. Според Херодот Ксеркс е бил на осемнадесет. Какъв друг коментар е нужен за неговата така наречена „история“! Младостта ни бе отминала, но от старостта ни делеше толкова, колкото и от детството.

Докато Ксеркс помагаше на баща си да се качи на високия златен трон, всички погледи бяха вперени в стареещия суверен и наследника му. Дарий носеше корона с шипове, което означаваше война. В дясната си ръка стискаше златния скиптър. Ксеркс внимателно хвана безжизнената ръка на баща си и я положи на облегалката. После отстъпи назад.

— Царят на царете! — провикна се той и гласът му изпълни цялата зала. — Ахеменидът!

Стояхме прави, с ръце в ръкавите. Като гледах подредените млади принцове и благородници, припомних си Ксеркс и Мардоний, и себе си, и Милон преди толкова много години. Сега местата ни бяха заети от други млади хора, точно както Ксеркс щеше да заеме мястото на смаляващата се фигура, седнала на трона. Неизменните закони на персийския двор по-силно от всичко напомнят за безстрастния ход на времето.

Дарий заговори. Гласът му, макар и отпаднал, звучеше все така внушително.

— Премъдрият господ ни призова да накажем атиняните, задето опожариха свещените ни храмове в Сарди — каза той.

Това бе формулата, използувана от канцеларията, с която оправдаваше всеки поход срещу западните гърци. Неведнъж протестирах пред дворцовия управител. Говорих и с Ксеркс. Направих всичко възможно да ги накарам да сменят тази формула. Но канцеларията бе като прословутата планина, която никой не може да помръдне. Когато казах, че Премъдрият господ иска тези храмове да бъдат разрушени, все едно дали от гърците или от някой друг, в канцеларията не ми обърнаха ни най-малко внимание. Не ме подкрепи и зороастрийското общество. За да си останат най-почитаните жреци в двора, те нямаха — а нямат и сега — нищо против винаги да стоят настрана. Отдавна са престанали да изпълняват завета на дядо ми, а именно че трябва да спечелят за вярата всеки, който следва Лъжата. Честно казано, и аз престанах да го изпълнявам. Само вярващите в Бактра са все още непокварени и борбени.

— Заповядахме да бъдат построени шестстотин триери.

Свикваме войски от всички части на империята. Увеличаваме данъците за всички сатрапии.

Дарий посочи със скиптъра си към Барадкама, който прочете списъка с данъците. Щом някой от благородниците чуеше засягащото него или имението му увеличение на данъка, в залата отекваше лека въздишка. Макар персийските благородници да са освободени от данъци, от тях се изисква да осигуряват онези войски, които са сърцевината на персийската армия. В известен смисъл, когато Великият цар отива на война, именно персите плащат най-скъпо.

Ковчежникът свърши и Дарий продължи:

— Похода ще оглави нашият син и наследник, Ксеркс. Ксеркс бе чакал тази заповед цял живот и въпреки това изражението на лицето му не се промени.

— Командуването на флотата ще поеме племенникът ни Мардоний.

Това бе изненада. Всички очакваха Мардоний да е вторият главнокомандуващ. Може би постът адмирал означаваше същото, може би — не. Великият цар не благоволи да обясни. Погледнах застаналия отдясно на трона Мардоний. Красиво оформената брада не можеше да скрие усмивката му. Беше щастлив. За разлика от мен. Щях да тръгна за Гърция с Ксеркс. Ако останех жив след похода, един ден може би щях да се върна в Индия и да видя Амбалика и синовете си. Признавам, че бях много отчаян. Не виждах бъдеще за Персия на запад. И по-точно, не виждах друго бъдеще за себе си освен на изток. След нещастния ми брак с Пармида мислех с още по-голям копнеж за Амбалика. Демокрит иска да знае защо повече не съм се женил. Отговорът е прост — нямах достатъчно пари. Освен това подсъзнателно се надявах, че един ден или ще отида да живея в Шравасти с Амбалика, или ще доведа нея и най-важното, синовете си, в Персия.

В края на аудиенцията, като си помагаше с дясната ръка, Дарий се изправи и остана така за миг. Леко се олюляваше. Тежестта на тялото му падаше изцяло върху десния крак. Ксеркс тръгна към него, но Дарий направи знак да не се приближава. После бавно, несигурно и мъчително заслиза от трона.

На последното стъпало от подиума Дарий пристъпи с немощния си крак, като мислеше, че ще го плъзне по пода. Не бе пресметнал добре. Имаше още едно стъпало. Сякаш някаква висока, позлатена врата се завъртя и се затвори — Великият цар се олюля и пред очите на зашеметения двор бавно, много бавно се свлече по лице на пода. Макар все още да стискаше скиптъра с дясната си ръка, короната падна от главата му и с ужас видях, че този обръч от смъртоносно злато се търкаля право към мен.

Проснах се по корем. Такова нещо никога не се бе случвало, затова всички лежахме като мъртви на пода и не смеехме да помръднем, докато Ксеркс и дворцовият управител помагаха на Дарий да се изправи на крака.

Понесоха, по-скоро повлякоха Великия цар и когато минаха покрай мен, чух тежкото му дишане и видях на тъмночервения под прясна следа от алена кръв. Беше разцепил устните си. Счупил бе здравата си ръка. Великият цар вече умираше.

Нямаше гръцка война тази година, нито следващата. Войната бе отложена не заради немощта на Великия цар, а защото Египет предпочете да вдигне въстание, вместо да плаща наложените нови данъци. И така, армията, която Великият цар бе събрал, за да завладее Гърция, сега трябваше да умиротвори и накаже Египет. От единия до другия край на света глашатаи съобщаваха, че напролет Дарий ще поведе войските и ще унищожи Египет.

Но три месеца по-късно, когато дворът бе в знойния Вавилет, а Суза бе затрупана от незапомнена снежна буря, Великият цар умря на шестдесет и четири години. Царувал бе тридесет и шест.

Смъртта завари Дарий — какво ли не се случва на този свят?! — в спалнята на царица Атоса. Карали се. Атоса твърдеше, че той просто искал да се скара с нея.

— Аз както винаги се мъчех да го успокоя — каза тя. Бяхме в покоите й във Вавилон. Това бе в деня, преди всички да заминем за Пасаргада, където щеше да се извърши погребението на Дарий и коронацията на Ксеркс.

— Знаех колко е болен — обясняваше Атоса. — И той го знаеше. Въпреки това бе ужасно разгневен, уж на мен, а всъщност на себе си. Не можеше да понася собствената си немощ. Разбирам го. И аз не мога. Както и да е, дойде при мен тайно, в женска носилка със спуснати пердета. Вече не можеше да ходи. Беше невъздържан. Имаше болки. Лежеше ей там! — Атоса посочи мястото между стола и мен. — Знаех, че умира, Но мисля, че той не го знаеше. Човек не знае, нали разбираш? Настъпва момент, след който човек губи представа за времето и си мисли, че никога няма да умре, защото все още е тук и не е мъртъв. Все още е жив, а оттам нататък нищо друго не е важно. Нищо няма да се промени. Опитах се да го поразсея. Като млади играехме на гатанки. Колкото и да е чудно, обичаше игрите с думи. Колкото по-сложни, толкова по-добре. Затова се опитах да го развлека, като предложих няколко игри. Но той не пожела… държеше на своето. Укоряваше Ксеркс. Аз не казах нищо. Укоряваше мен. Пак не казах нищо. Знам си мястото.

Атоса бе склонна да преувеличава, за да постигне по-драматичен ефект.

— После Дарий започна да хвали сина си Ариамен. „Той е най-добрият ми сатрап. Благодарение на него северните племена бяха прогонени от Бактра.“ Нали знаеш, че Дарий непрестанно говореше за тези диваци? „Искам Ариамен да поведе армията към Египет. Изпратих да го повикат.“ Признавам, че тук спокойствието ме напусна. „На Ксеркс му е обещано командуването в пролетния поход — казах. — И Ксеркс е твоят наследник.“ После Дарий започна да кашля. Още чувам този ужасен звук.

За мое учудване по лицето на Атоса се стичаха сълзи. Но гласът й си оставаше твърд.

— Колко бих искала да мога да кажа, че последната ни среща е била спокойна. Но не беше така. Дарий не забрави, че на този свят единственото законно право, което притежава, го е получил чрез мен, и до края не се помири с тази зависимост. Не знам защо. Може да бе взел короната с хитрост, но е тази корона бе взел и мен, а чрез мен бе баща на внуците на Кир. Какво повече искаше този човек? Наистина не знам. Винаги ми е било трудно да го разбера. Но от друга страна, през последните години много рядко го виждах. Разбира се, знаех, че умът му е помрачен от болестта. И все пак не можех да си представя, че ще стигне дотам да повика Ариамен. „Ще предизвикаш гражданска война — казах му аз. — Ариамен ще поиска да те наследи. Но ние няма да му позволим. Така да знаеш.“ О, бях непоколебима. Дарий се вбеси. Искаше да ме заплаши, но нямаше сили. От кашлицата бе останал без дъх. Гледаше ме гневно и показа как ще ми пререже гърлото с нож. Сега аз се вбесих от този жест и взех, че го заплаших: „Ако подучиш Ариамен, заклевам ти се, че лично ще отида в Пасаргада. Със собствените си ръце ще издигна знамето на Ахеменидите. Ще събера родовете и ще направим най-големия внук на Кир наш Велик цар. После…“ Атоса се облегна в стола си.

— Дарий вдигна дясната си ръка и я сви в юмрук. После ръката се отпусна отстрани на носилката. Разтвори широко очи. Погледна ме така, както обикновено гледаше непознати. Нали си спомняш? Любезно, а в същото време сякаш не ги забелязва. След това спря да диша, но про-дължаваше да се взира в мен любезно.

Атоса примигна и сега очите й бяха сухи като пясък. После изведнъж заговори много делово:

— Ариамен е на път за Суза. Ще има гражданска война.

Но гражданската война бе предотвратена благодарение на Ксеркс. На следващия ден след смъртта на Дарий той напусна Вавилон начело на десет хиляди „безсмъртни“. Завзе двореца в Суза и хазната. От Суза изпрати тъст си Отан да преговаря с Ариамен. Никога не узнах всички подробности около тази среща, но знам, че Ариамен се отказа от намеренията си без кръвопролитие. Допускам, че е получил солиден подкуп. Във всеки случай, като доказателство за добра воля, той се съгласи да присъствува на коронацията на Ксеркс в Пасаргада. Трябва да отбележа, че Ксеркс постъпи достойно, като не уби самонадеяния си брат. В такива случаи милосърдието обикновено е грешка, защото човек, способен да прости на онзи, който му е простил, се среща изключително рядко. Но Ариамен се оказа изключение. Остана верен на брат си. По-късно загина геройски в Гръцките войни.

В началото Ксеркс се отнасяше с разбиране към хората. И не пренебрегваше тяхната суета.

6.

В един студен ясен ден тялото на Дарий бе положено в каменната гробница до стария Хистасп и злочестата Пармида, чиито останки скоро щяха да бъдат извадени оттам по настояване на възмутената Атоса.

Облечен като обикновен воин, Ксеркс влезе в малкия храм на огъня срещу гроба на Кир. Всички останали чакахме отвън. Никога не ми е било толкова студено. Беше от онези мразовито дни, когато космите в ноздрите ти замръзват, а слънцето блести с особена ярка светлина, но не те сгрява. Спомням си, че небето бе съвсем чисто, като се изключи виещият се бял дим от огньовете, където скоро хиляда бика щяха да бъдат принесени в жертва на Премъдрия господ.

В храма магите поднесоха на Ксеркс традиционните блюда: кисело мляко, подправки, фурми. След като вкуси от тях, той облече бродираната със злато мантия на Кир. После Ариамен поднесе на Ксеркс бойната корона на Кир, която държеше в ръце и чакаше архимагът да му даде знак кога точно настъпва зимното слънцестоене. В този благоприятен миг Ксеркс постави короната на главата си и стана Велик цар. Всъщност зимното слънцестоене бе дошло по-рано същия ден, но за зла участ магите рядко са точни в своите изчисления.

Ксеркс се появи на вратата на храма, а ние завикахме „ура“, докато останахме без глас. Никога не съм бил толкова развълнуван, колкото през онзи зимен ден, когато приятелят ми от детинство застана пред нас, облечен в мантията на Кир, и вдигна високо лотоса и скиптъра. Спомням си как си помислих, че златовърхата корона на главата му е земното олицетворение на слънцето или дори божествен къс от самото слънце.

Дворът остана в Персепол един месец. През това време съчиних текста на първото възвание на Ксеркс. Той е издълбан в скалата, недалеч от гробницата на Дарий. Ксеркс искаше да започне с хвалебствие за себе си, подобно на онези еламитски царе, чиято неизменна цел е всеки, който прочете или чуе думите им, да затрепери от страх пред огромната им мощ. Но аз убедих Ксеркс да последва примера на баща си, който бе започнал първото си възвание с възхвала на Премъдрия господ. Излишно е да споменавам, че бях подложен на голям натиск от страна на цялото зороастрийско общество.

Когато накрая Ксеркс се съгласи да отстъпи пред Премъдрия господ, за пръв и единствен път в живота си спечелих уважението на многобройните си чичовци, братовчеди и племенници. Няколко години по-късно още повече ги ощастливих, като убедих Ксеркс да престане Да си дава вид, че уж царува във Вавилон и Египет по благословията на местните богове.

„Велик бог е Премъдрият господ, който създаде тази земя, който създаде човека, който създаде мира за човека…“ Последната фраза бе на Ксеркс, не моя. За разлика от повечето владетели той не обичаше войната заради самата война и кръвопролитието. „… и който направи Ксеркс цар, единствен цар сред много, единствен господар сред много…“ И така нататък. После изреждахме всички земи, над които царуваше. За неотдавнашните вълнения в Бактрия се споменаваше мимоходом, а за въстанието в Египет изобщо не ставаше дума. То бе твърде деликатен въпрос. Успях също да убедя Ксеркс да заклейми девите и поклонниците км с далеч по-силни думи от онези, които употребяваше Дарий. Но Ксеркс помрачи донякъде ефекта, като издигна във възхвала едно от божествените качества на Премъдрия господ, наречено „арта“, което ще рече „праведност“. Ако човек разглежда артата просто като проява на Единия бог, не е извършено никакво богохулство. Но през последните години простолюдието, насърчавано от някои маги, бе склонно да приема различните прояви на Премъдрия господ като самостоятелни божества. Страхувам се, че и самият Ксеркс не бе чужд на тази ерес. Молеше се на Арта почти толкова често, колкото и на Премъдрия господ. Дори нарече сина си — сегашния ни Велик, цар — Арта-Ксеркс.

Учудих се, когато Ксеркс обяви, че дворът ще остане в Персепол цял месец — не можех да си представя, че е готов да се раздели с харема за толкова дълго време. Намекнах му за това, а той се засмя.

— Нямаш представа какво облекчение е да си далеч от напътствията, на Атоса и Аместрида.

Но Ксеркс също така вярваше, че е добро предзнаменование да започне царуването си заобиколен от родовите вождове, в сърцето на персийската си родина.

Коронацията бе отпразнувана с пиршество в огромния двор на Дариевия зимен дворец. Присъствуваха петдесет хиляди избраници измежду най-знатните в империята. Веднъж видях списъка на животните, заклани за пиршеството. Сигурно из тези планински земи не бе останала жива овца, гъска или бик. Независимо от огромните разходи успехът на празника бе много добро предзнаменование или поне така си мислехме тогава. Велможите ядоха, и пиха цели девет часа. На мнозина им прилоша. Всички ликуваха. Страшната царска слава бе преминала по най-подобаващ начин в ръцете на един истински Ахеменид. Такова нещо не се случва често.

Самият Ксеркс обядваше заедно с братята си в дъното на залата, където бяха настанени стотината царски приятели. Дебела завеса в зелено и бяло отделяше нишата на Ксеркс от помещението, в което пирувахме ние. По-късно завесата бе вдигната и той пи с нас. А още по-късно излезе на двора и дълго време радостните възгласи на родовете отекваха ритмично, подобно на океански вълни, които се разбиват в брега под въздействието на луната. Да, Демокрите, под повърхността на далечните морета възникват могъщи приливи и отливи, каквито не съществуват в Средиземно море, където вълните се пораждат от капризите на ветровете. Не, не знам причината за това. По някакъв начин океанските приливи и отливи следват редуващото се уголемяване и смалява не на луната, почти както месечните периоди у жените.

Седях между Мардоний и Арбатан. Бяхме пияни като всички останали. Само Ксеркс беше трезв. Разреждаше виното с вода, нещо, което рядко правеше. Беше нащрек. Все пак в подножието на позлатената му кушетка седеше Ариамен. Този неуспял узурпатор беше набит млад човек с ръце на ковач. Все още бях изпълнен със силно подозрение към него. Както и всички останали, без Ксеркс. Арбатан ми се стори много симпатичен. Не бих казал, че ми вдъхваше респект, макар да знаех, че Ксеркс се кани да го направи началник на дворцовата стража — пост, който носи огромна власт, тъй като началникът на стражата не само пази Великия цар, но и следи за всекидневните дела в двора. Дарий държеше изкъсо всички началници на стражата, затова допусках, че и Ксеркс ще постъпва по същия начин.

Артабан бе рус, синеок хирканец[1], година-две по-млад от Ксеркс. Говореше се, че обичал да пие ечемичена ракия, като за чаша използувал човешки череп. Но каквито и да бяха навиците му в личния живот, на обществено място се държеше много изискано, а към мен винаги се отнасяше с почтителност. Да си призная, стори ми се малко тъп, но както по-късно се оказа, той тъкмо това е искал да внуши на всички ни. Тъпаци излязохме ние, а не той.

[1] Xиркания — област между Мидия, Персия и Каспийско море. — Б. пр.

В персийския двор обикновено дворцовият управител контролира началника на стражата. Мъдрият монарх прави всичко възможно да поддържа лоши отношения между тези двама служители, което не се постига трудно. Дворцовият управител е винаги евнух, защото трябва да има достъп до харема. И понеже мъжествените войници са изпълнени с презрение към всички евнуси, напълно естествено е между началника на стражата и дворцовия управител да съществува силна неприязън. По препоръка на Аместрида Ксеркс вече бе назначил Аспамитър за дворцов управител. Дворът бе, общо взето, доволен. Всички знаеха, че когато Аспамитър вземе подкуп, срещу него дава и добри услуги. Освен това бе отличен администратор, както сам можах да се убедя в деня на коронацията. По време на третото блюдо двамата с Мардоний вече бяхме почти пияни. Спомням си, че ни поднесоха месо от елен, приготвено точно както го обичам: докато се пече, го поливат с оцет, а после ти го сервират с гребени от петел. Изядох едно парче и с пълна уста се обърнах към Мардоний, който беше по-пиян от мен. Както винаги говореше за война.

— По-добре Египет, отколкото нищо — рече той. — Не съм против това. Повярвай ми. Искам да служа на Великия цар. — Все още не бяхме свикнали с факта, че тази вдъхваща страх титла сега завинаги принадлежи на нашия приятел от детинство. — И все пак да пропилееш цяла година, когато в това време… — Мардоний се ориг-на и забрави за какво говори.

— Имаш предвид Гърция. Знам. Но Египет е по-важен от Гърция. Египет е богат. И е наш… поне беше.

В този момент посегнах за второто парче еленско месо и открих, че чинията е там, но месото е изчезнало. Изругах на висок глас.

Мардоний ме изгледа тъпо. После се разсмя.

— Не бива да ти се свиди да дадеш на слугите нещо от чинията си.

— Свиди ми се! — И така беше.

Изведнъж до мен застана Аспамитър. Беше млад, блед, с проницателен поглед. Нямаше брада, което означаваше, че е бил кастриран преди пубертета — тогава се кастрират най-добрите евнуси. Наблюдавал бе всичко от мястото си пред позлатената кушетка на Ксеркс.

— Не беше ли свършил с блюдото, Господарю?

— Не, не бях. И Господарят адмирал не беше свършил.

— Ще накажем провинилите се.

Ако не друго, Аспамитър бе делови човек. След миг месото отново се появи на мястото си. По-късно същата вечер шестима слуги бяха екзекутирани. Вследствие на това оживената търговия с храна от царската трапеза, макар и да не бе напълно прекратена, рязко намаля. Старите обичаи трудно се изкореняват. Но поне през първите години от царуването на Ксеркс човек можеше сравнително спокойно да изяде по-голяма част от вечерята си. За тази придобивка трябваше да благодарим на Аспамитър.

По онова време се носеха слухове, че от седемнадесет-годишна възраст Аспамитър бил любовник на царица Аместрида. Не знам. Само повтарям онова, което си шепнеха хората. Макар дамите от харема — дори и цариците — обикновено да имаха сложни отношения с евнусите, съмнявам се, че нашата високопочитана царица-майка Аместрида е използувала Аспамитър по този начин независимо от мълвата, че половият му член бил необикновено голям за мъж, кастриран на десет-единадесетгодишна възраст.

Сега Демокрит ми съобщава последните клюки от Аго-рата. Според гърците царицата-майка в момента имала любовна връзка със сегашния дворцов управител, двадесет и три годишен евнух, който носи изкуствени мустаци и брада. Очевидно им е приятно да съчиняват подобни истории. Нека да уверя атиняните, които обожават скандалното, че тези дни царицата навърши седемдесет години и е безразлична към плътските удоволствия. И което е по-съществено, също като предшественицата си, царица Атоса, винаги е предпочитала властта пред забавленията. Напълно възможно е на младини Аместрида да е флиртувала с евнусите. Но това е било в друг, отдавна отминал свят.

За нас този отминал свят беше прекрасен. Особено през онази зима в Персепол, когато всичко изглеждаше възможно — като се изключи това някога да живеем с удобства. Дворците бяха незавършени. Градът дори не можеше да се нарече град — имаше само колиби за работниците и множество съвсем нови сгради, построени около съкровищницата на Дарий. В тези складове, изложбени зали, портици и канцеларии временно щяха да бъдат настанени чиновниците от втората стая на канцеларията.

Двамата с Мардоний деляхме тясна, непроветрива, ледена стая в харема на зимния дворец. Женските покои, предназначени да приютят Дариевата сравнително скромна колекция от жени и конкубини, не можеха да поберат Ксерксовия „женски град“, както го наричаха. Затова първата заповед, която Ксеркс издаде като Велик цар, се отнасяше до архитектите. Те трябваше да разширят женските покои по посока на съкровищницата. Накрая се наложи част от първоначалната съкровищница да бъде разрушена, за да се настани новият харем. Един следобед Ксеркс изпрати да ме повикат.

— Ела да видиш гроба на своя съименник. Яхнахме конете и доста дълго яздихме, докато стигнем до гробницата на Кир Велики. Пред малкия параклис, издигнат върху висок пиедестал, има портик с изящни колони. Каменната врата е гравирана така, че прилича на дървена. Зад нея лежи Кир на златно ложе.

Макар да бе съвсем ясно, че магът, комуто бе поверена гробницата, е дяволопоклонник, в наша чест той веднага запя химн за Премъдрия господ. Между другото, той живееше наблизо и всеки месец принасяше в жертва на духа на Кир един кон — древен арийски обичай, който Зороастър винаги яростно бе осъждал.

Ксеркс заповяда на мага да отвори гробницата и двамата влязохме в помещението, пропито с дъх на плесен. Там, на златното ложе, се намираше балсамираното тяло на Кир. До него имаше златна маса, отрупана със скъпоценности, оръжия и мантии, които проблясваха на мъждукащата светлина от факела в ръката на Ксеркс.

Трябва да кажа, че когато се изправиш край тялото на прославен човек, умрял преди повече от половин век, те обзема някакво особено чувство. Кир беше обут в яркочервен панталон, а отгоре имаше мантия от застъпващи се златни плочки. Мантията бе плътно загърната под брадата, тъй че да скрива следите от варварската секира. Ксеркс отметна дрехата небрежно — на мястото на врата зееше зловеща дупка.

— Прерязала му е гръбнака — рече Ксеркс. — Според, мен Кир не е бил кой знае колко красив, какво ще кажеш? — Той се взря критично в покритото с восъчен пласт лице.

— Бил е стар — прошепнах. Като се изключи сивкавият цвят на кожата му, човек наистина би могъл да си помисли, че Кир спи и поне аз не желаех да го събуждам. Бях изпълнен със страхопочитание.

Не бих казал същото за Ксеркс.

— Аз ще искам да ме балсамира египтянин. — Ксеркс явно не одобряваше работата на онези, които бяха балсамирали Кир. — Цветът на кожата е лош. А и миризмата е отвратителна. — Той подуши тежкия въздух и направи са. Но аз усещах само аромата на различните масла, използувани при балсамирането.

— Спи спокойно, Кир Ахеменид! — обърна се самодоволно Ксеркс към основателя на империята. — Заслужаваш покой. Завиждам ти.

Невинаги бях сигурен дали Ксеркс говори сериозно, или се шегува.

Ксеркс си направи работна стая в сградата, известна като Дариевото крило, макар че го бе построил самият той още когато беше престолонаследник. По думите на Калий сегашните проекти на Фидий са копне на това красиво здание. Желая му сполука. Дариевото крило е първата постройка в света, която има портици от четирите си страни. Демокрит се съмнява, че това е вярно. И аз бих се съмнявал, ако прекарвах дните си в компанията на софисти.

Скоро след посещението в гробницата на Кир Ксеркс официално изпрати да ме повикат. В преддверието ме посрещна Аспамитър. Както винаги полагаше големи усилия да се хареса. Всъщност благодарение на Аспамитър мързелът и арогантността на чиновниците от Дариевата канцелария изчезнаха изведнъж. Сега чиновниците бяха услужливи и енергични и това продължи почти цяла година, докато накрая пак станаха мързеливи и арогантни. Но такава е природата на канцеларските чиновници, да не говорим за евнусите.

Поведоха ме покрай работни маси, наредени между ярко оцветени колони от покрито с гипс дърво — това безспорно е най-евтиният начин за строеж на колони, а и гипсът се оцветява по-лесно от всеки камък. Доколкото разбирам, Фидий възнамерявал да изсече всички колони от чист мрамор. Ако му угодят, тази негова безумна идея ще изпразни хазната на атиняните. Гранитните колони на главната сграда в Персепол например до ден-днешен не са напълно изплатени.

В мангалите горяха въглени и стаята на Ксеркс беше приятно топла, но същевременно неприятно задимена от тлеещите в двата триножника благовония. На мен благовонията винаги ми причиняват главоболие, несъмнено защото ги свързвам с дяволопоклонничеството. Зороастър негодуваше срещу употребата на санталово дърво и ливан поради това че тези аромати са свещени за дяволите.

Макар и да твърдят, че вярват в единосъщието на Премъдрия господ, Великите царе разрешават на поданиците си да се отнасят към тях самите като към слезли на земята богове. Лично аз се дразня от този парадокс. По-лесно е обаче да промениш пътя на слънцето, отколкото протокола на персийския двор.

Ксеркс седеше зад малка маса. Стаята нямаше прозорци и за миг на светлината на лампата ми се стори че пред мен е Дарий. Сигурно съм гледал доста уплашено. Паднах по очи. Аспамитър високо съобщи името и титлите ми. После бързо изпълзя заднишком навън.

— Стани, Кир Спитама! — Беше гласът на стария ми приятел Ксеркс. Станах и се втренчих в пода, както е обичаят.

— Царският приятел може да погледне приятеля си. Поне насаме. — Погледнах го и той ме погледна. Усмихна се и аз се усмихнах. Но вече всичко бе съвсем различно отпреди. Така щеше да бъде и занапред. Сега той беше Царят на царете.

Ксеркс пристъпи направо към въпроса.

— Трябва да съставя животописа си, преди да замина за Египет, което означава, че нямам много време. Искам да ми помогнеш да напиша текста.

— Какво иска Царят на царете да стане известно на света?

Ксеркс бутна към мен някакъв изпокъсан папирус, покрит с еламитско писмо.

— Това е единственото копие от животописа на Кир, което успяхме да намерим в книгохранилището. Виждаш, че е почти изтрито. Сигурно не е намерил време да го преработи. Към текста не е прибавяно нищо от годината на раждането ми насам. Между другото споменава се за мен. Както и да е, ще гледаме от него и ще направим каквото можем.

Погледнах еламитския текст.

— Езикът е много остарял — казах аз.

— Още по-добре — отговори Ксеркс. — Искам да говоря с езика на Дарий, който говореше като Камбиз, който говореше като Кир, който имитираше индийските царе, и така нататък до самото начало, което кой знае кога и къде е било.

Тогава си помислих, че Дарий, изреждайки предшествениците си, никога не пропускаше и мнимия Мардос, а Ксеркс нито веднъж не го спомена.

Великият цар и аз работихме три дни и три нощи, за да съчиним официалния му животопис. Когато свършихме, във всички градове на империята бяха разпратени копия, като веществен израз на волята и славата на суверена. Повествованието се водеше в първо лице и Ксеркс започваше с родословието си, изреждаше постиженията и намеренията си. Втората част бе особено важна, защото съдът може да използува повелите на Великия цар като допълнение към официалните закони.

Ето как работехме. Ксеркс ми обясняваше какво иска да каже. Аз си взимах бележки. Когато бях готов да диктувам, викахме секретарите. Докато диктувах на персийски, те правеха превод едновременно на еламитски, акадски и арамейски — трите писмени езика на канцеларията. В онези времена рядко се пишеше на персийски. Винаги ме е учудвала скоростта, с която секретарите от канцеларията превеждат персийските изречения на други езици. По-късно се правеха преводи и за гърците, египтяните, индийците и тъй нататък.

Когато цялата творба бе записана, прочетоха я отново на Ксеркс на всеки от трите езика на канцеларията. Той слушаше внимателно. Правеше промени и пояснения. Защото най-важната задача на един велик цар е да слуша всяка дума от документите на канцеларията. В началото на Ксерксовото царуване от негово име не излезе нито една дума, която да не бе разгледал внимателно, за да се убеди, че наистина отразява вярно онова, което иска да каже. Към края той вече не слушаше нищо друго освен музика и клюки от харема.

На третата вечер Ксеркс за последен път изслуша окончателните текстове и лично постави печата си върху всеки от тях. Струва ми се, че, общо взето, нашето произведение бе далеч по-добро от Дариевия славолюбив и неточен разказ за узурпирането на трона.

Щом Аспамитър и секретарите се оттеглиха, Ксеркс плесна с ръце. В миг пред нас се появи виночерпецът — като материализирал се дух или мираж. Наля виното, отпи от чашата на Ксеркс и изчезна така бързо, както се бе появил. Ритуалът с виночерпеца винаги забавляваше Ксеркс.

— Всички мислят, че ако във виното има отрова, този, който отпива от него, в миг ще падне мъртъв на земята. Ами ако отровата действува бавно? Възможно е да минат месеци, преди ние двамата да умрем.

— А може би този ритуал е предназначен да възпре самия виночерпец, ако пожелае да отрови суверена?

— Да, ако допуснем, че той няма противоотрова. Но някой хитър убиец спокойно би могъл да отрови и двама ни, и то толкова бавно, че да не усетим. — Ксеркс се усмихна. — Виж например как Лаида убива хората с онези свои тракийски отвари.

Винаги се смущавам, когато споменават Лаидината слава на магьосница и убийца. Всъщност не си спомням нито един случай, в който тя самата да е убила някого. Но знам със сигурност, че приготвяше най-различни питиета тю молба на Атоса, а едва ли е тайна, че онези дами от харема, които предизвикваха недоволството на старата царица, рано или късно се разболяваха от някаква загадъчна и напълно неизлечима болест.

— Чувствувам се особено на това място. — Ксеркс изведнъж се натъжи. — Никога не съм вярвал, че ще бъда Велик цар.

— Но нали беше съвсем ясно, че Дарий умира!

— Разбира се. Но никога не съм вярвал, че той ще… — Ксеркс, подобно на самоски грънчар, въртеше в ръце изрисуваната с червено и черно чаша — Много стар съм.

Гледах го изумен и безмълвен.

Ксеркс свали тежката златна огърлица от врата си и я пусна върху кедровата маса. Почеса се разсеяно по главата.

— Да, на тези години… — Пак замълча. Сякаш разговаряше не с мен, а със себе си. — Не съм завоювал нито една истинска победа. — Потропа с пръст по преписа на нашата творба. — Потушавал съм въстания. Но не съм прибавил нито педя земя., нито капка море към бащиното си царство. Само съм строил и нищо друго.

— Ти си най-великият строител на света!

Не преувеличавах. Убеден съм, че Ксеркс е… беше… не, Ксеркс си остава най-блестящият създател на градове и сгради, живял някога на земята, като включвам и онези провинциални диваци, които преди много столетия са построили безкрайно скучните пирамидн и пилони в Египет.

— Има ли това някаква истинска стойност? — Ксеркс бе мрачен. Никога не съм го виждал така сломен. Сякаш властта над тези земи не му бе донесла радост, а мъка и мрачни предчувствия. — Мисля, че животът ми е напълно пропилян. Не съм правил нищо друго, освен да чакам, и да чакам, и вече съм на тридесет и пет… — Едва ли може да се каже, че си стар! Погледни Мардоний!

— Гледам го — усмихна се Ксеркс. — Залита насам-натам като старец. — Не, това… — Ксеркс с бързо движение нарисува във въздуха корона — тряб-ваше да стане преди десет години, когато бях на възрастта, на която Дарий уби Великия цар.

— Великия цар? — погледнах го с недоумение аз. — Искаш да кажеш узурпатора Гаумата?

— Искам да кажа Великия цар. — Ксеркс изпи виното в чашата си и изтри уста с опакото на бродира-ния си ръкав. — Не знаеш ли?

Поклатих глава.

— Мислех, че знаеш. Атоса е разказала на Лаида.

Очевидно твоята майка, е по-дискретна от моята. Е, крайно време е да научиш страшната кървава тайна на нашето семейство.

Когато един принц доверява някому тайна, най-често заедно с тайната той произнася и смъртна присъда над него. Изведнъж ми стана много студено. Нямах желание да чуя разказа, който последва. Но не можех да го спра. Ксеркс държеше да узная онова, което тогава знаеха малцина.

— Дарий никога не е бил Ахеменидът. Той е само далечен роднина на семейството. Но такъв е всеки персийски родов вожд. Когато заминавал за Египет, Камбиз направил брат си Мардос регент. Било решено, че ако се случи нещо с Камбиз, Мардос ще стане Велик цар. В Египет Камбиз бил отровен. Не знам от кого. Самият той сметнал това за работа на местните жреци. Както и да е, отровата действувала бавно. Било много мъчително. Получавал пристъпи на умопомрачение, от които рядко излизал. Но когато идвал на себе си, умът му бил съвсем бистър. — Ксеркс замълча и разсеяно прокара пръст по ръба на златната огърлица. — Противно на онова, което са ни учили, Камбиз е бил не по-малко велик цар от баща си Кир.

Слушах със затаен дъх.

— Когато мълвата, че Камбиз е болен, стигнала до Суза, Мардос се провъзгласил за Велик цар. Щом узнал това, Камбиз незабавно се отрекъл от брат си и потег-лил за Суза. По пътя пак го отровили, този път отровителят бил някой от приближените му. Ако си спомняш, твърдяха, че се порязал със собствената си сабя. Мисля, че тази част от официалната версия е истина. Но сабята била намазана със смъртоносна отрова и Камбиз умрял. Сега Мардос бил законният Велик цар. Нямал съперник. Радвал се на популярност…

После обаче плъзнали слухове. Говорело се, че Мардос не бил истинският Мардос. Че бил убит от двамата си братя маги и че единият от тях, Гаумата, се представял за убития. Както е известно на цял свят, Дарий и Шестте убили мнимия Мардос и Дарий се провъзгласил за Велик цар. После Дарий се оженил за Атоса, дъщеря на Кир, сестра и жена на Камбиз, сестра и жена на така наречения мним Мардос. Така Дарий направил сина си, мен, законен Ахеменид.

Ксеркс плесна с ръце. Появи се виночерпецът. Ако бе подслушвал, с нищо не се издаде. А и не би се осмелил.

Щом виночерпецът излезе, зададох логичния въпрос:

— А Дарий кого е убил тогава?

— Баща ми уби Великия цар Мардос, брат на Камбиз, син на Кир.

— Несъмнено Дарий си е мислел, че убива мага Гаумата, мнимия Мардос…

Ксеркс поклати глава.

— Не е имало никакъв маг. Имало е само Велик цар и Дарий го е убил.

Мълчаливо отпивахме от виното.

— Кой — попитах аз, макар че знаех отговора, — кой е намазал с отрова сабята на Камбиз?

— Копиеносецът на Великия цар — отвърна Ксеркс с равен глас, — Дарий, син на Хистасп. — Той се отдръпна от масата. — Сега знаеш.

— Не съм искал да го знам, Господарю.

— Но го знаеш. — Отново ме порази тази печал, която излъчваше Ксеркс. — Сега знаеш, че това, което съм, се дължи на факта, че баща ми убил двамата ми чичовци.

— Нима съществува друг начин да се превземат тронове, Господарю? — промълвих аз. — Нали и Кир уби тъста си и…

— Онова е било по време на война. Това е… нечестиво. Коварно и с единствената цел да се издигне един персиец е убил вождовете на собствения си род. — Ксеркс се усмихна със стиснати устни. — Когато ти ми разказваше как онези двама индийски царе били убити от синовете си, помислих за баща си. Казах си: ние не сме по-различни, и ние сме арийци. Но знаем, както и онези индийци сигурно знаят, че всеки, който наруши най-святия ни закон, е прокълнат. И той, и потомците му.

Ксеркс твърдо вярваше, че съдбата ще го накаже за делата на баща му. Не бях съгласен с него. Казах му, че ако следва Истината, за Премъдрия господ ще е без значение, че баща му е следвал Лъжата. Но Ксеркс се измъчваше от всички онези дяволи и нечестиви сили, които дядо ми се бе опитал да прогони от този свят. Вярваше, че онова, което бащата не е платил с кръвта си, трябва да заплати синът. Рано или късно, вярваше Ксеркс, старите богове ще отмъстят за убийството на двамата царе. И само свята кръв може да измие петната от свята кръв.

— Хистасп знаеше ли? — попитах аз.

— Разбира се, че знаеше. И ужасно се страхуваше. Надяваше се, че като се посвети на Зороастър, ще изкупи престъплението на Дарий. Но това е невъзможно, нали?

— Не — отвърнах, — само Дарий би могъл да стори това с помощта на Премъдрия господ.

Толкова бях поразен, че не можех да намеря думи, с които да го успокоя.

— Така си и мислех.

Ксеркс обърна чашата си върху масата. Това бе знак, че не иска повече вино. Беше съвсем трезвен.

— Да, тронът ми е изцапан с кръв — продължи той. — Според Атоса това е нещо обикновено. Но тя е половин мидийка, а мидийците възприемат различно нещата.

— Кога го научи?

— Още като дете. В харема. Старите евнуси си шепнеха. Накрая попитах Атоса. Тя се опита да ме излъже. Но аз настоявах. „Ако не знам истината — така й казах, — как ще знам, че е дошло време да превзема Страшната царска слава?“ Тогава ми разказа всичко. Атоса е жестока жена. Но защо да ти говоря нещо, което ти е добре известно? Тя спаси живота ти. Спаси и моя живот и ме постави на това място.

— Как е успяла да спаси твоя живот? — попитах аз.

— С хитрост — отвърна Ксеркс. — Когато Дарий убил Мардос, изпратил да повикат Атоса. Възнамерявал да я убие, защото единствено тя знаела и можела да докаже, че човекът, когото е убил, е нейният мъж и брат, истинският Мардос.

— А другите жени в харема не са ли знаели?

— Откъде да знаят? Докато бил жив Камбиз, брат му Мардос бил регент, а регентът няма право да разполага с харема на брат си. Но когато станало известно, че Камбиз най-после е умрял, Мардос бързо се оженил за Атоса, от което тя останала много доволна. Бил любимият й брат. Година по-късно, като пристигнал в Суза, Дарий разпространил слуха, че Мардос не е Мардос, а маг, който се представя за него. Сега имало само един човек на света, който знаел истината. Атоса.

Чул съм три версии за последвалите събития — от самата Атоса, от Лаида и от Ксеркс. Всяка история се различава малко от останалите две, но общото в трите е следното.

Когато отишъл в харема при Атоса, Дарий я заварил седнала пред една статуя на Кир Велики в естествена големина. Носела царска диадема. Била съвсем спокойна или поне така изглеждало. С изискан жест дала знак на придворните да се оттеглят.

Тогава, като индийска кобра, Атоса нападнала първа:

— Ти уби моя мъж и брат, Великия цар Камбиз. Дарий бил съвсем неподготвен за това. Очаквал, че Атоса ще се хвърли в краката му и ще го моли да я пощади.

— Камбиз умря от раните си — отговорил той, като по този начин заел отбранителна позиция, грешка, която не би допуснал на бойното поле. — Това е нещастен случай, той сам се нарани.

— Ти беше царски приятел. Беше негов копиеносец. Ти намаза с отрова върха на сабята му.

— Така казваш ти, което съвсем не значи, че е истина. — Дарий започнал да се окопитва. — Камбиз е мъртъв. Това е истината. А как е умрял, не е твоя работа.

— Всичко, което се отнася до Ахеменидите, е моя работа, и то само моя работа. Защото аз съм последната от тях. Имам доказателство, че ти си убил моя мъж и брат, Великия цар Камбиз.

— Какво е това доказателство?

— Не ме прекъсвай! — изсъскала Атоса. Когато искаше, заприличваше на истински питон. — Аз съм Ахеменидската царица. И двамата знаем, че ти уби моя мъж и брат, Великия цар Мардос.

Дарий започнал да отстъпва пред тази ужасна жена.

— Той беше твой мъж, но не и брат. Беше Гаумата, някакъв маг.

— Беше толкова маг, колкото си ти. Беше Ахеменидът, какъвто ти не си и никога няма да бъдеш.

— Аз съм Великият цар! Аз съм Ахеменидът! — извикал Дарий и поставил един стол от слонова кост между себе си и Атоса. — Убих мага, измамника, узурпатора…

— Узурпаторът си ти, Дарий, син на Хистасп. Достатъчна е една моя дума пред родовете, за да въстане срещу теб цяла Персия.

Като чул това, Дарий дошъл на себе си. Бутнал стола настрана и пристъпил към седящата царица.

— От устата ти няма да излезе и звук — заявил той, като доближил лице до нейното. — Ясно ли ти е? Нито звук. Защото всеки, който дръзне да повярва, че магът наистина е бил Мардос, ще бъде убит.

— Жалък авантюрист! Хайде, убий ме! После ще видиш какво ще стане.

Атоса се усмихнала и в онези дни усмивката й сигурно е била прекрасна — в устата й са лъщели бели, а не черни бисери. Между другото точно в този миг Атоса усетила, че синеокият, кестеняв узурпатор силно я привлича, поне така признала на Лаида. Обстоятелството, че двамата с Дарий били връстници, по-скоро разпалвало, отколкото намалявало неочакваната й страст.

Атоса направила най-смелия ход в живота си.

— Вече съм изпратила пълномощници във Вавилон, Сарди, Екбатана. Наредено им е, ако бъда убита, да уведомят военното командуване във верните нам градове, че Дарий е два пъти цареубиец. Не забравяй, че всички се прекланяха пред Камбиз. И че обичаха Мардос. Нима не помниш, че Камбиз и Мардос бяха последните синове ма Кир Велики? Градовете ще въстанат. Уверявам те. Ти си само един самонадеян младеж… поне засега.

Това „засега“ поставило началото на един сложен мирен договор, чието главно условие било продиктувано от Атоса. Ако Дарий се ожени за нея и направи първородния им син свой наследник, тя ще обяви на света, че той е убил мага, за когото са я принудили да се омьжи. Макар да си правели взаимно различни отстъпки, двете страни спазили основната точка на договора.

Демокрит иска да знае дали Атоса наистина била изпратила пълномощници във Вавилон и тъй нататък. Разбира се, че не. Атоса бе най-изобретателна, когато импровизираше, вдъхновена от голяма цел. Дали Дарий й е повярвал ли? Никой никога няма да разбере. Знаем само, че след този ход Дарий винаги се страхуваше и възхищаваше от нея. През следващите тридесет и шест години той положи всички усилия да я отстрани от управлението и трябва да кажа, че понякога успяваше. По онова време самата Атоса била очарована от младия цареубиец и виждала в него превъзходен администратор за бащината си империя. Резултатът от опетнения с кръв договор бил Ксеркс. За зла участ Ксеркс бе от онези хора, които търсят равновесие във всичко. Ако единият край на дъската натежи и слезе надолу, другият непременно трябва да се качи нагоре. Дарий не бе изкупил престъплението си, следователно щеше да го изкупи синът му. Изваждам на бял свят тези неща, Демокрите, далеч не за да заклеймя писанията на самозванеца от Халикарнас. Точно обратното! Неговата версия е чудесна приказка за деца и Дарий е нейният бляскав герой. Самата история е по-мрачна и не прави чест на царската ни династия. Но мисля, че се налагаше да я разкажа, за да обясня причините за поведението на любимия ми Ксеркс. От мига, в който научи истината за бащиното си възкачване, той съвършено ясно виждаше собствения си кървав край. Това предчувствие обяснява защо той беше точно такъв и защо постъпваше точно така.

За щастие още през онзи месец Ксеркс се отърси от тъгата си. Накара и двете стаи на канцеларията да работят денонощно. Лично броеше златото и среброто в хазната. Заедно преглеждахме съдържанието на книгохранилището. Четях му най-различни древни архиви, особено онези, в които се говореше за Индия и Китай.

— Искаш пак да заминеш, нали?

Бяхме потънали в прах, заровени сред стари тухлени плочки, плесенясали папируси, бамбукови листа.

— Да, Господарю, искам пак да замина.

— По догодина. — Ксеркс отърси прахта от брадата си. — Обещавам, че ще тръгнем веднага щом вкараме Египет обратно в кошарата. Не съм забравил какво ми разказа. Не съм забравил, че рано или късно, колкото и да съм стар, ще трябва да прибавя нещо към бащиното си наследство.

И двамата се усмихнахме. От мен вече не се очакваше да приемам сериозно оплакванията на Ксеркс за това колко е остарял. И все пак той сякаш наистина бе убедил сам себе си, че времето му на войник е отминало. Поне така ми се струва — сега, когато си припомням онези дни. Войната е младежка работа.

Преди дворът да отпътува за Персепол, Ксеркс отново ме назначи за царски съгледвач. След това получих нареждане да придружа Ариамен до Бактрия. От мен се очакваше да използувам не само очите, но и ушите си. Въпреки че бе проявил снизхождение към брат си, Ксеркс нямаше доверие в него. След онова, което бях научил за семейната история, не можех да кажа, че съмненията му са неоснователни.

Ариамен прие компанията ми, бих казал, охотно. Пътувахме с доста голяма свита, но въпреки то а бяхме принудени да плащаме данък на разбойниците, които държат в ръцете си пътя през Персийските планини.

Не можах да позная Бактрия. След големия пожар градът бе построен отново, така че сега напомня по-скоро Шравасти или Таксила, отколкото Суза. Предишното недодялано гранично селище се бе превърнало в източен град, в който нямаше нищо персийско.

В началото Ариамен бе изпълнен с подозрение към мен. Но накрая станахме приятели. Станахме още подобри приятели, когато не открих никакви нередности в начина, по който бе управлявал Бактрия. И до днес не знам защо той изобщо въстана. Сигурно е свързано с това, че Бактрия е толкова различна от другите земи и толкова отдалечена. Отвъд планините, на юг, се намира Индия. Зад пустинята, на изток, се простира Китай. На север са студените гори и безплодните равнини на племената. За да стигне до цивилизацията, човек трябва да пропътува триста мили на запад. Разположена там, където свършват всички земи, Бактрия сякаш не съществува.

Бактрия е място, което притежава особен дух — Див, буен, пламенен. Бактрийските маги — последователи на Лъжата, са сред най-чудатите хора на земята. Непрекъснато пият хаома. И са невероятно жестоки. Въпреки проповедите на Зороастър и строгата забрана на трима Велики царе те продължават да връзват болните и умиращите до мъртвите. Обгорени от слънцето, премръзнали от студа, умиращите викат за помощ, която никой не се осмелява да даде. Храна за лешоядите и кучетата стават не само трупове, но и телата на живите. Оплаках се на Ариамен, а той отвърна: — Нищо не мога да направя. Бактрийците се страхуват от магите повече, отколкото от мен. Защо не им попречиш ти? Ти си наследникът на пророка. Теб ще послушат.

Ариамен се забавляваше за моя сметка. Знаеше, че там, където самият Зороастър бе претърпял поражение, внукът му няма никакви изгледи да успее. Все пак аз наистина поставих въпроса пред водачите на зороастрий-ското общество. Повечето от тях ми бяха роднини и неколцина ме подкрепиха. Почти всички бяха… светски хора — това е може би най-подходящата дума. Преструваха се, че следват Истината, а преследваха пари и почести. Увериха ме, че обичаят редом с умрелите да се излагат на природните стихии и живи хора ще бъде прекратен. Но това продължава и до ден-днешен.

Там, където бе убит Зороастър, сега се издигаше голямо светилище. Изпитах много странно усещане, когато се изправих пред обгорения от огъня олтар, в чието подножие някога се стичаше златната хаома и кръвта. Изрекох една молитва. Братовчед ми, главата на Зороастрийския орден, припяваше в отговор. После, застанал пред огнения олтар, разказах на десетина мои роднини — дребни, мургави хора с вид на халдейци — за смъртта на пророка и словата, които Премъдрият господ бе благоволил да изрече чрез тези умиращи… а може би вече мъртви устни.

Те бяха дълбоко развълнувани. И аз се развълнувах. Но докато изричах познатите думи, всъщност не си спомнях как са звучали, когато съм ги чул за пръв път. Повторението отдавна бе заличило истинския спомен. И все пак, изправен пред призрачния олтар, за миг се видях като дете, заслепено от гледката на смъртта и божествеността.

След това ме разведоха из залата на волските кожи. Тук седяха десетина писари и слушаха зороастрийските текстове, декламирани от най-старите членове на обществото. Старците припяваха, а писарите записваха стиховете, или гатите. Някои от тези гати бях слушал от устата на дядо си, затова забелязах, че са малко изменени. Дали умишлено? Струва ми се, че в някои случаи промените се правеха заради новото поколение. Но по-често декламиращият забравяше оригинала. Тъкмо по тази причина и аз, колкото и да ми е неприятно, накрая стигнах до убеждението, че е важно всичко това да бъде записано сега, когато грешките са сравнително малко.

Благодарение на днешната всеобща страст да се записва всичко (чудя се кога, къде, защо започна това?) думите на Зороастър, Буда, Махавира и Учителя Кун ще бъдат запазени за бъдните поколения, макар че, колкото и да е парадоксално, писменият текст може да се опорочи много по-лесно, отколкото паметта на жреца, който е научил наизуст един милион думи и не смее да промени нито една от тях просто защото се страхува, че ще забрави останалите. А да се напише чисто нов текст на волска кожа и после да се твърди, че е съвсем точен и много стар, е лесна работа.

Още по мое време започнаха да изопачават Зороастро-вите правила за употребата на хаома и да ги нагаждат към традицията на магите. Напоследък в бог се е превърнало качеството „арта“ или „праведност“, а дев Митра никога не е бил напълно изхвърлен от зороастрийската вяра, защото както най-благочестиво заявява последният ми жив братовчед: „Не е ли Митра слънцето? А слънцето не е ли знакът на Премъдрия господ?“ И така, лукаво, един по един, дяволите се завръщат. Когато човек желае да боготвори нещо, никой не може да го спре. Дядо ми само показа кое е най-важното. Нищо повече.

Когато им съобщих, че Ксеркс е обещал да не признава друг бог освен Премъдрия господ, зороастрийците бяха много доволни. „Въпреки това — отбеляза Върховният зороастриец — едва ли магите, последователи на Лъжата, ще постъпят като Великия цар.“

После доста подробно ми разказаха за ежедневните битки между нашите и техните маги. И за безкрайните спорове между зороастрийците от двора и зороастрий-ците, които бяха останали да живеят в Бактра.

Направих всичко възможно, за да им покажа своята преданост, но въпреки това останах с впечатлението, че Донякъде съм разочаровал тези дребни, мургави хора от граничните земи. Очаквали бяха да видят себеподобен, а вместо това пред тях бе застанал висок, синеок мъж и им бе говорил на дворцовия език. Като царски съгледвач изпълнявах главно светски функции и съм сигурен, че са се чудели не по-малко от самия мен защо сред всички хора на света тъкмо аз съм бил избран да чуя гласа на Премъдрия господ. Заради онзи кратък миг в детството ми и до ден-днешен се славя като най-святия човек в Персия. Но от друга страна, това, което сме, рядко отговаря на онова, което искаме да бъдем, а онова, което искаме да бъдем, обикновено не ни е дадено или се променя с времето.

Мъдър съм, нали, Демокрите? Сега, когато моята зима вече е дошла и ледът е почернял, знам точно кой съм и какво съм — просто един придворен труп.