Таен обет

Глава осемнадесета

Ястреб видя как Виктория отправи последен, изпълнен с тъга поглед към тяхното самотно пристанище край вира. Тя въздъхна тежко и се обърна с лице към него.

— Готова съм. След като трябва да тръгваме…

Той кимна с глава, като внимателно прикриваше собственото си нежелание. На него също не му се искаше да напускат това място. А и кой би желал това след такава прекрасна нощ и след безкрайните мигове на неземна наслада? Но разбираше, че ако тази мисъл не го напусне, отново би грабнал Виктория в обятията си. Затова насочи вниманието си към мястото, за което бяха тръгнали, и към това, което трябваше да й каже, преди да го стигнат.

Отново спря поглед на съпругата си. Чудеше се как тя би възприела истината за него. Разгледа я внимателно. Изглеждаше така прелестна в копринената му риза и коженото палто на Джед. Ястреб беше махнал ръкавите му, за да й бъде по-удобно. Спомни си колко благодарна му беше за този дребен жест и как искрено бе показала признателността си.

— Кога ще стигнем селото?

Ястреб въздъхна и впери поглед пред себе си, като мислено си представи пътя, който щяха да изминат.

— След няколко часа. Селото на Огнено крило е от другата страна на онова възвишение — посочи той билото на планината.

— О! — гласът й беше тих и напрегнат.

Ястреб искаше да я разтърси в ръцете си, да изтръгне тревожните й мисли за това, което я очаква със съпруга й, и да я увери, че няма от какво да се страхува. Макар че така силно му се искаше да го стори, той се опасяваше от реакцията й. Затова се обърна с гръб към нея — не желаеше да разрушава приятните й спомени от вира. Ще й каже, щом стигнат хълма.

— Сянка, откъде са тези белези? — попита тя нежно.

Ястреб усети как мускулите на гърба му се напрягат и направи усилие, за да се отпусне.

— Бях продаден в робство преди няколко години. Белезите са от камшика на надзирателя.

— О, господи! — гласът й така трепереше, като че ли всеки момент щеше да заплаче. Малката й, хладна длан погали ръката му. — Колко ли си страдал! — устните й се докоснаха до резките по гърба му.

Ястреб усети жалостта и състраданието й. Това чувство не можеше да се сгреши. Любовта му към нея пламна още по-силно. За да не види безпокойството й, което би го накарало да я прегърне, той не се обърна и продължи да крачи напред.

— Беше отдавна.

Като се увери, че се движи достатъчно бавно, за да може тя да го следва с малките си и не така уверени крачки, той започна мъчителното изкачване към върха.

Колкото по-нагоре вървяха, толкова по-ясно в съзнанието на Ястреб звучаха думите, които трябваше да каже на съпругата си. Думи, с които да обясни лъжата; думи, с които да изрази любовта си и може би думи, с които ще помоли за нейната прошка.

Той не се съмняваше в невинността на Виктория. Беше надникнал в душата й и разкрил добротата й. Тя му се бе отдала с цялата си чистота и непорочност. За първи път в живота си се доверяваше на жена — именно на тази жена.

Но се страхуваше от гнева й. Той можеше да бъде фатален. Но тя щеше да има право. В него се надигна вълнение. Дали не би могъл да превърне гнева й в страст, за която отдушник да бъде неговото тяло? Кръвта му забушува и той забави крачка. За миг реши да изостави идеята за селото и да отведе Виктория в своя дом.

Но бързо се отърси от това малодушие. Чудеше се каква е причината за напусналата го смелост. Никога не беше се опасявал от нечий гняв. Стъпките му ставаха все по-колебливи. Не е бил толкова влюбен досега. Дори и със Саманта не беше изпитвал подобно чувство. Обладан от ярост, без да знае към кого, той ускори крачка, сякаш да избяга от опасенията си.

Бяха вече почти стигнали върха, когато вдигна глава. Той пропъди обзелото го безпокойство и насочи вниманието си към това, което беше пред очите му. Селото на баща му трябваше да бъде отвъд планината, ако указанията на Джед са верни. Всъщност те винаги са били правилни. Ястреб знаеше, че и предупреждението му е основателно. През последния половин час той долавяше нечие присъствие. Бяха преследвани.

Мъка разкъса душата му. Белият човек беше унищожил посевите и животните на хората му, а тях беше прогонил в планините отвъд Мисисипи. Ястреб не преставаше да мисли за баща си. Как ли е приел всичко това и дали все още беше жив? Джед не беше споменал нищо за Огнено крило, а и Ястреб не го попита, страхувайки се от най-лошото.

Знаеше, че ще намери отговор на въпросите си, когато стигне на върха на това възвишение, и затова закрачи още по-бързо.

Докато си проправяха път между боровете, Ястреб изпита някаква тежест в гърдите си. В него се надигна едно забравено чувство — предчувствие за загуба, подобно на това, което бе изпитал в деня, когато майка му го напусна.

Като хвърли поглед към съпругата си, която едва успяваше да го настигне, той осъзна, че не би допуснал гневът й да ги раздели. Ще се опита да я убеди и ако е необходимо ще я задържи като своя пленница, докато му повярва.

Когато престана да чувствува стръмния наклон под краката си, Ястреб спря. Макар още да не бяха излезли от сенките на боровата гора, той успя да забележи долу, в подножието на планината, изпъкналите върхове на вигвамите и издигащия се над тях пушек. Това беше селото на баща му. Топлина сгря душата му. Отново беше вкъщи.

Желанието му да види Огнено крило бе толкова силно, колкото и страстта му към Виктория. Внимателно се вгледа в прекрасното лице на съпругата си, докато тя в почуда гледаше покритите с дървесна кора къщи, осеяли склона и южната част на долината Шенандоа.

Като видя тревожния израз на лицето й, той се усмихна. Разбираше, че тя се страхува от срещата си с Ястреб и от това, че Сянка ще бъде принуден да я остави в ръцете на друг мъж. Това го накара да се почувствува щастлив, но радостта му бързо изчезна, щом осъзна, че е дошъл моментът да разкрие истината.

— Това ли е твоето село? — докосна ръката му Виктория.

— Да — като се обърна с лице към нея, решителността му изчезна. Беше така пленителна в ризата на Джед. Тъмната й червеникава коса обгръщаше дребното й личице. Но под гъстите кадифени мигли прозираше безпокойството и тревогата в светлите й очи. Той добре разбираше, че причината за това бе загрижеността за собствената й съдба.

Ястреб я прегърна с желанието да задържи дълго този момент и целуна още един път преданите й устни, преди да разкрие душата си. Целува я дълго и пламенно, наслаждавайки се на трепета й в ръцете си. Тя също го желаеше.

— Нийва, трябва да ти кажа нещо, преди да стигнем селото — отдръпна се той с въздишка. — Става въпрос за съпруга ти.

Изведнъж ужасен тътен разцепи въздуха.

— Какво беше това? — обърна се Виктория рязко.

— Тихо — направи й той знак с ръка. Дано мечката е далеко от тях. За по-сигурно той извади ножа от ботуша си.

Мечката изрева отново, този път сякаш по-близо.

— О, господи! — изрече задъхано Виктория. Ястреб изруга. Те бяха срещу вятъра и ако мечката беше след тях, всеки момент щеше да подуши миризмата им.

Като се огледа наоколо, Ястреб съзря едно закътано място зад камара от камъни. Трябваше да осигури безопасността на Виктория. Той грабна ръката й и извика.

— Ела!

Почти влачейки я, той я заведе до тесния процеп и я тикна вътре. Като разбра, че цепнатината е твърде тясна за едрото му тяло, той й заповяда.

— Не излизай, докато не те повикам! — за миг се поколеба. — Разбираш ли? Независимо от това, което става или което чуваш, не се показвай!

Тя го погледна изплашено и брадичката й потрепери.

— Къде отиваш? — хвана ръката му и здраво я стисна. — Не можеш да останеш там.

— Нийва — усмихна й се той окуражително, — почти целия си живот съм прекарал сред тези гори. Нищо лошо няма да ми се случи. Не се страхувай за мен.

Виктория не беше убедена в това.

— Моля те, не отивай там!

От загрижеността й сърцето му се изпълни с радост. Тъй като не можеше да устои на порива, наведе се напред и я целуна.

— Стой тук — разпореди още веднъж и се отдалечи. Като заобиколи скалата, където я беше скрил, той изведнъж застана лице в лице с мечката. От свирепия й рев го побиха студени тръпки. Тя беше само на няколко метра от него — висока около метър и половина, а огромното й туловище бе покрито с лъскава кафява козина.

От всички мечки в гората беше попаднал на най-ужасната — гризли.

Ястреб се обърна с гръб към нанадолнището на склона и започна бавно да се оттегля назад, опитвайки се да я отклони от скривалището на Виктория.

Той не се заблуждаваше. Шансовете му да остане жив бяха минимални, по-скоро — никакви.

Мечката изрева отново и наведе глава, готова да го нападне.

Ястреб отстъпи още една крачка, като не откъсваше очи от звяра. Изведнъж гърбът му се блъсна в някакъв огромен камък. Очевидно той беше притиснат.

Мечката се хвърли напред и се стовари върху Ястреб като отсечено дърво. Остри нокти се впиха в рамото му и го събориха на земята. Той се изправи бързо.

Мечката отново се устреми към него, но той отскочи настрани и заби ножа си в корема й. Зловещ рев разтърси планината.

В този момент Ястреб чу и някакъв друг звук. Писък. Той скочи на крака и видя Виктория, втурнала се към мечката с кол в ръка. Не! По дяволите! Ще загине!

Преди Ястреб да успее да направи крачка, тя удари с оръжието си мечката по главата.

Тя изръмжа разярено и се нахвърли върху Виктория.

По-голям страх Ястреб не беше изпитвал. Той скочи като обезумял, метна се на гърба на животното и преряза с ножа гърлото й.

В този момент се чу изстрел и тежкото туловище се сгърчи в конвулсии. После изсвири още един куршум и остра болка разряза слепоочието на Ястреб. Той имаше чувството, че потъва. Строполи се върху мечката, претърколи се и се просна на земята.

Някъде в далечината дочу тихо ридание. Разтърси глава и се опита да събере мислите си. Виктория! Изви поглед и видя съпругата си.

Трупът на животното лежеше пред нея. От гърлото и раната в гърдите му бликаше кръв. Кой беше стрелял по мечката?

Виктория бе коленичила до нея и истерично плачеше, вперила безжизнен поглед в земята.

В главата му безредно нахлуваха мисли за това, което бе сторила за него. Тъй като не можеше да движи краката си, той стигна до Виктория, влачейки се, без дори да усети кръвта, която се стичаше по лицето му.

Като се приближи до нея, той докосна ръката й.

— Нийва?

Тя не му отвърна, дори не го погледна.

— Виктория! — раздруса той рамото й. — Виктория, за бога отговори ми!

Плачът й премина в задъхано хълцане. Силното й страдание прониза сърцето му. Цялото тяло го болеше и той с мъка се изправи, взе я в ръцете си, като едва сдържаше напиращите в очите си сълзи. Люлееше я в прегръдката си като дете и се страхуваше, че мислите й бяха твърде далече от него. За първи път, откакто беше изоставен от майка си, Ястреб изпита непреодолимо желание да заплаче. Опря чело в рамото й и зарови лице в нежната й плът.

— Не ме оставяй, малка моя. Имам нужда от теб.

— Не съм я убила аз, Сянка.

Думите й звучаха тихо, но, слава богу, смислено.

— Опитах се — продължи тя. — Мислех, че тя ще те убие. Не ме интересуваше какво ще се случи с мен. Исках също да умра — сълзите й капеха по рамото му. — Но не съм я убила аз! — стисна силно ръката му. — О, господи! Толкова много кръв…

Очите на Ястреб пареха. Той я прегърна още по-силно.

— Знам, нийва, знам — залюля я отново в ръцете си, опитвайки се да задържи шеметния водовъртеж на мислите си.

Пред погледа му трепкаха ту светлинки, ту тъмни сенки. „Господи, не искам да я напусна сега! Не сега!“ Главата му се завъртя и той сякаш изгуби съзнание. За миг беше заслепен от болка, която постепенно затихна…

Виктория избухна отново в плач. Очите й се премрежваха от сълзи, докато гледаше отпуснатото му на земята тяло и струящата от слепоочието му кръв. Неее! О, господи, не! Той е ранен.

Но кой? И как? Тя взе главата му в скута си и се огледа наоколо. Нуждаеше се от помощ. Ако само можеше да го отнесе до селото. Неговите хора сигурно знаеха как да му помогнат. Тя хвана раменете му и се опита да го повдигне, но нямаше достатъчно сила. Божичко, какво да направи?

Притисна с длан слепоочието му и потърси с поглед нещо, с което би могла да спре кръвта. Ако успее да стори това, ще изтича до селото да потърси помощ. В този момент изведнъж се сети за грижите, които бе положила за Адам в странноприемницата. Трябваше да намери нещо — може би парче плат, с което да стегне раната. Посегна към подгъва на ризата си.

— Рия! О, скъпа! Мислех, че той ще те убие.

Виктория вдигна глава. Към нея се приближаваше братовчед й.

— Колиър? Брейгън? — промълви тя.

— О, слава богу! Бързо, помогнете ми! Той е ранен!

— Не е ли мъртъв? — избърбори Колиър. Виктория дишаше тежко.

— Щеше да бъде — благодарение на теб, Паркс — изрече ядно Брейгън, като приклекна до Сянка и превърза с носната си кърпа кървящата рана.

— Аз само се опитах да убия мечката — отвърна Колиър в своя защита. — Как бих могъл да предположа, че животното ще се извие точно когато стрелям?

— Бях го улучил вече! — продължи злобно Брейгън. — А ти стреля в момента, когато мечката се свличаше на земята.

Шокирана и разгневена както никога досега, Виктория се изправи на крака, приближи се до Колиър и му зашлеви плесница.

— Ти си стрелял по него? Проклет да си!

Колиър отстъпи назад и посегна към устата си.

— За бога, Рия! — той я гледаше смутен. — Защо ме удари? Аз не съм искал да улуча този негодник. Целех се в мечката.

Като разбра, че братовчед й само се е опитвал да ги спаси, тя се разкая.

— О, Колиър, съжалявам! — каза тя, като докосна бузата му. Погледна към Сянка и Брейгън, който се грижеше за него. — Той означава много за мен.

— Какво?

— По дяволите, Паркс, подай ми ръка! — чу се глас на трети човек.

Колиър се обърна с намръщено изражение.

Едър мъж с гъста брада и превръзка на окото се изкачваше по склона и водеше след себе си четири коня. Сред тях Виктория разпозна жребеца на Сянка.

— Оправяй се сам, О’Райън. Няма да влача дебелия ти задник!

В този момент погледът на Колиър беше привлечен от нещо, което смрази кръвта му.

Брейгън Александър тихо изруга.

Виктория се обърна и остана с отворена от изненада уста. Пред тях стояха неколцина тъмнокожи мъже. Някои бяха облечени с кожени панталони като тези на Сянка, а другите бяха прикрили само срамните части на тялото си с парчета кожа. В ръцете си държаха най-различно оръжие — от мускети до лъкове и стрели. Изглеждаха изключително страшни.

Ако беше срещнала тези диваци в друг момент, Виктория би припаднала, но сега безпокойството й за Сянка надминаваше страховете й.

— Моля ви, помогнете ни! — тя се наведе и погали кървящото чело на Сянка. — Той е ранен.

Единият от индианците се приближи и Виктория остана поразена. На главата си той имаше украшение от бели пера, подобно на това, което Алейна беше носила. Очевидно беше вождът. Като се вгледа в лицето му, Виктория откри невероятна прилика със Сянка.

Никой не помръдна, докато той обхождаше с кадифените си очи, сбръчкани леко в края, лицата на Брейгън, О’Райън и Колиър. Щом стигна до братовчед й, присви поглед и се обърна към нея.

Вождът дълго време я гледа вторачено, след което спря вниманието си на проснатото на земята тяло на Сянка. Болка трепна в очите му, преди отново да погледне Колиър. Добре очертаните устни на индианеца се изкривиха в сурова гримаса.

— Ако синът ми… — нещо заседна в гърлото му. — Ако Сянка на ястреб умре, ти ще го последваш.

Колиър дишаше тежко.

Виктория гледаше ту стареца, ту мъжа, който лежеше на земята. Сянка? Син на вожда? Сърцето й силно заби. Сянка на ЯСТРЕБ…