Таен обет

Глава пета

Виктория направи няколко крачки из стаята и се отпусна на стола. Още не можеше да повярва, че Колиър действително бе извършил това. Днес херцогът щеше да дойде с предложение за женитба и как би могла да го погледне тя в очите, особено след заплахата на Колиър?

— О, защо трябваше да му казвам? — вайкаше се Виктория гласно. — Сега не само ще трябва да се оженя, но и ще съм принудена да понасям чувството на неприязън у този човек.

А той наистина щеше да изпитва омраза към нея и тя не се съмняваше в това.

Единственото преимущество при това положение беше, че ще разполага със собствен дом, далеко от необяснимия деспотизъм на баща й. Но как да се омъжи за някои с такива наклонности? Човек, който никога не би…

Тя се облегна на стола и затвори очи. Възможността да има някои ден свои деца бе немислима.

Обезпокоена от тази мисъл, тя стана и отиде до камината. „Не е честно! О, господи! Той ще погуби живота ми!“

За да не избухне в сълзи, тя преглътна нарастващото напрежение в гърлото й.

— Госпожице Виктория?

Виктория се обърна сепнато към вратата, където стоеше младата прислужница Тес.

— Лорд Ремингтън е тук.

Виктория се опита да успокои треперещите си ръце и кимна с глава:

— Покани го.

Минута след като излезе, момичето въведе херцога в гостната и неспокойно се оттегли.

Виктория не можеше да я кори за безпокойството й.

С моравите петна и изкривеното от рани лице, херцогът наистина изглеждаше ужасно. За момент тя забрави обзелата я напрегнатост.

— Горкият човек! — като осъзна, че казва тези думи гласно, Виктория се изчерви от срам. — Простете! Не исках да…

Той съсредоточи погледа си върху нея, без да каже дума. Вниманието му бе привлечено от скулите на лицето й.

Тя смутено вдигна ръка, за да прикрие следата от удара на баща си.

Херцогът изви глава и тя видя как потрепна брадичката му. Той небрежно огледа стаята, която му се стори не така разкошна.

Като проследи погледа му, тя не откри израз на неодобрение. Това, разбира се, не беше дворец. Явно не отговаряше на високите му изисквания, но все пак имаше някакъв уют. Навсякъде личеше докосването на майчините й ръце — от златистите кретонени драперии до изящните ориенталски килими. Човек не би могъл да открие недостатък в стаята.

— Има ли нещо нередно, Ваше височество? — вдигна тя предизвикателно глава.

Той я погледна хладно и отвърна:

— Не.

Виктория се обърна и оправи полата си.

— Желаете ли чаша чай?

— Това ли е обичайният ви начин на посрещане?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Нищо. А, чай… благодаря, не искам. Дошъл съм да изпълня задължението си, като ви направя предложение за женитба — той говореше без заобикалки.

— Разбирам.

— Е? — стоеше той в очакване.

— Какво „е“?

— Какъв е отговорът ви?

— А какъв беше въпросът?

— Шегите ви не ми допадат. Посетих ви само от благоприличие. Братовчед ви ми каза, че вие желаете това споразумение и аз, естествено, не бих могъл да сторя нищо друго. Така че не усложнявайте нещата, като играете ролята на невинна.

Оскърбена от лъжата, която не можеше да опровергае, Виктория даде израз на гнева си:

— Как се осмеляваш ти, високомерен подлец! — тя сви юмруци на хълбоците си, за да възпре удара в лицето му. — Не бих се оженила за теб за нищо на света.

— Госпожице Таунсенд, както добре знаете, никой не се и стреми да ви предложи нещо. Само ви се предоставя изход от неудобно положение, а също сигурен съм, не сте забравили, и богатството на един херцог.

Като чу думите му, раздразнението на Виктория изчезна — предлагаше й се спасение от неблагоприятната ситуация. Той беше прав. А освен това тя нямаше друг избор. Беше принудена да приеме така нареченото предложение.

— Простете, Ваша светлост. При тези обстоятелства стена напълно прав и твърде великодушен. И от благоприличие ще приема предложението ви, макар че то не е направено по най-подходящия начин.

Той я погледна вторачено и наведе тъмнокосата си лава.

— Естествено — без да добави друго, той излезе от стаята.

Виктория с усилие потисна грубите думи, с които би желала да го нарече. С такъв надут глупак едва ли би могла да живее.

Затвори очи и направи усилие да се овладее. Е, поне няма да дели леглото си с този негодник.

Повдигна полата си и тръгна по стълбите, за да се потопи в тишината на стаята си. Как би искала да има смелостта да извърши нещо жестоко, нещо отвратително. Нещо, което херцогът не би забравил скоро.

Надеждите на Виктория нарастваха. Защо да не го направи? Поривът й обаче бързо спадна. Не знаеше откъде да започне — това беше проблемът. Божичко! Единственото смело нещо, което някога бе правила, бе да отмъкне храна за Пади. И ето как това именно я бе въвлякло в беда последния път.

Влезе в стаята си, затвори след себе си вратата и се облегна на нея. Беше обречена на нещастен живот с един самодоволен и арогантен човек.

Колиър Паркс се разположи върху тапицираната седалка на файтона. Чувстваше се великолепно. Нещата се развиваха точно така, както той желаеше. След пет дни Рия щеше да се омъжи за този „странен“ херцог и да получи богатство, от което Колиър добре би се възползувал. Тогава ще има достатъчно пари да разплати дълговете си и да живее охолно, без да обръща поглед към миналото.

Единствената пречка все още беше самият херцог. Но скоро щеше да се погрижи и за него.

Рия бе заявила, че никога повече не би му дала и шилинг, но това не го безпокоеше, нито пък беше загрижен за отношението й към него. Нямаше никакво съмнение, че ще му заеме парите, от които се нуждае, и че дори би станала негова любовница. Беше прекалено пламенна натура и не след дълго естествените й женски пориви ще спомогнат за решаването на проблема.

Колиър изпита смущение. Само мисълта, че ще я притежава, предизвика у него напрегнатост и желание.

Може би сега трябваше да отиде при едно от многото момичета, които посещаваше, или при някой от „особените“ си приятели.

Като отправи поглед към високите мачти на полюшващите се кораби, той се усмихна. Да, ще отиде при Бертрам. Но преди това трябваше да уреди един друг въпрос. Облегна се на седалката и се подсмихна.

Не след дълго кочияшът спря файтона пред пивницата „Уотърфрант“ и Колиър слезе. Дали по това време на деня ще намери човека, който му бе нужен?

Влезе в салона и спря до вратата, за да привикнат очите му с полумрака. След това огледа посетителите, но не откри този, когото търсеше.

Колиър се приближи до тезгяха и опря лакът върху набраздената му повърхност.

— Маркуърт, къде е О’Райън?

— Не съм го виждал, откакто го изхвърлих оттук. А ти носиш ли парите? — изви глава едрият барман.

— Казах ти — в края на месеца — напомни му Колиър. — Нещата не могат да се променят за два дни. А сега ми кажи къде мога да намеря О’Райън.

Като обърна гръб на Колиър, здравенякът отвърна:

— Провери на кораба „Добрата девойка“. Капитан Рос би трябвало да знае.

Колиър хвърли гневен поглед и с наперена походка напусна заведението. Не му беше нужно много време, за да открие „Добрата девойка“. Тя се поклащаше на кея сред други натоварени шхуни.

Той се качи на борда и размени няколко думи с капитан Рос, който го упъти надолу към помещенията на моряците.

Щом О’Райън отвори вратата, очите на Колиър се разшириха от учудване. Господи! Сякаш кон бе стъпкал този човек.

— Изглеждаш ужасно!

Дули О’Райън изкриви обезобразеното си лице в намръщена гримаса.

— Какво искаш този път, Паркс? Да не би да имаш друга бременна за продан?

Колиър свъси вежди. Докога О’Райън ще му напомня тази грешка?

— Дойдох да ти предложа работа, този път по-различна.

Подпухналите устни на О’Райън откриха жълтеникаво кафявите му зъби. Отокът на бузата му се сбърчи до черната превръзка на окото.

— Работа значи. Какво по-различно можеш да предложиш на такъв като мен, ако не да пререже нечие гърло?

— Колко ще искаш за такова нещо? — обърна се Колиър смутено.

— Повече, отколкото можеш да платиш, приятел. Коя е жертвата?

Колиър се огледа и пристъпи по-близо.

— Един херцог — Адам Ремингтън.

— Доколкото знам, ти нямаш достатъчно пари, а при такова оскъдно заплащане не бих си цапал ръцете.

— Ти само ми кажи цената. Аз ще имам грижата за парите.

О’Райън поглади замислено брадата си.

— Поне двеста лири.

— Но това е чисто обирничество — отвърна рязко Колиър.

— Не, приятелче, това е убийство.

Като знаеше, че няма друг избор, Колиър кимна неохотно с глава:

— Двеста лири.

— Да, и то предварително.

— Но аз не мога да получа парите, преди херцогът да е мъртъв и преди наследството му да е преминало в ръцете на съпругата му — сви юмруци Колиър. Той предвидливо бе взел със себе си рубиновия пръстен, подарък от леля Александра, едно от малкото ценни неща, които все още притежаваше. Измъкна го от пръста си и го подаде на О’Райън. — Можеш да задържиш това, докато ти донеса парите.

Едноокият моряк огледа пръстена и се засмя — Великолепно парче, но не струва двеста лири.

— По дяволите, човече! Това е всичко, което имам. Ще ти дам парите. Имаш думата ми.

— Знам, че ще ми ги дадеш, тъй като от това зависи жалкото ти съществуване — като прибра пръстена, той продължи. — Кога искаш да стане?

Колиър мушна ръце в джобовете си, без да обръща внимание на заплахата.

— След пет дни ще има сватба в Денуик, на около миля северно от Риджънтс парк. Тогава именно искам да го направиш. Но не и преди венчавката. Последвай младоженците до дома им. И не върши нищо пред очите на дъщерята на графа. Отведи жертвата настрани, преди да я…

— Да, приятел, разбирам. Не искаш Нейно височество да вижда кръв.

— Не искам тя да знае каквото и да било. Но това не е всичко — добави Колиър, щом морякът се запъти към вратата. — Ще ти трябват и хора за помощ.

— И сам мога да се справя с някакъв незначителен херцог, Паркс — изпъчи гърди О’Райън.

— Да, но преди няколко вечери ти и чакалите ти не се представихте така успешно.

— Какво? — широко отвореното око на О’Райън заблестя. — Искаш да кажеш, че чудакът, с когото се бихме с този, когото трябва да убия?

— Точно така.

Дули О’Райън стисна здраво юмруци и мускулите на ръцете му потрепериха. Като въздъхна през зъби, той стовари тежкия си юмрук по стената.

— Бързата смърт е нещо твърде добро за псе като него. Искам да видя как този негодник се гърчи в адски мъчения заради това, което стори на мен и хората ми — наранените му устни се свиха зад провисналите червеникави мустаци. — И ще го направя. Той трябва да получи наказанието си, приятелю. Аз ще се погрижа за това.

Докато чакаше да бъде съобщено за посещението му при адвоката на фамилията Ремингтън в голямата тухлена сграда, Ястреб разглеждаше безупречно чистата кантора със синкаво сиви стени и небесносиня мебелировка. От беглото си познанство с Прайн Бейлър можеше да каже, че това е човек толкова студен и неприветлив, колкото и самата стая. Вероятно беше някакво подобие на знатния му дядо.

Приближи се до прозореца и се загледа навън с мисълта за бъдещата си съпруга. Не можеше да не се запита как би се чувствала тя, щом открие, че е изоставена. „Може би — облекчена“ — му шепнеше някакъв глас. Без да разбира защо, настроението му се помрачи. Решението да я напусне продължаваше да измъчва съвестта му. Как щеше да обясни своето бягство пред Джейсън?

Но да остане в Англия, бе немислимо. Да отведе момичето в Америка и да го принуди да живее в една-единствена стая също бе невъзможно. Не! А трябваше да се ожени за тази бяла жена, тъй като не би си позволил да опозори сестрата на Джейсън. Ще й даде всичко, от което се нуждае, но да живее с нея — не би могъл.

— Ваше височество!

Ястреб се обърна към червендалестата жена, която бе отишла да извести адвоката за посещението му.

— Мистър Бейлър ще ви приеме сега.

Щом Ястреб влезе в кабинета, възпълният, но елегантно облечен адвокат стана и заобиколи бюрото. Като забеляза раненото лице на Ястреб, той отмести поглед и подаде резервирано ръка.

— Лорд Ремингтън, с какво мога да ви бъда полезен?

Ястреб бръкна в джоба си, извади лист хартия и му я подаде.

— Скоро заминавам на пътешествие. Нека тези указания бъдат спазени след отпътуването ми.

Бейлър разгърна листа, разгледа внимателно съдържанието му и въздъхна дълбоко.

— Не е възможно. Искам да кажа, че това е изключително необичайно, Ваше височество — той изглеждаше обезпокоен. — Смятате ли, че е разумно цялото ви богатство да бъде в ръцете на майка ви?

— Това няма значение.

Бейлър гледаше вторачено листа в ръцете си.

— Знам, че сте от Америка и не сте добре запознат с някои процедури тук, но ежемесечната вноска, предназначена за съпругата ви, е безбожно голяма. Да се отпусне на една жена такава сума, е нещо нечувано, направо абсурдно.

Изражението на Ястреб не издаваше с нищо истинското му отношение.

— Състоянието на Ремингтън ще бъде ли достатъчно за тези разходи?

Лицето на Бейлър пламна.

— Да… разбира се, но не това е пробле…

— Тогава действайте! — без да добави друго, Ястреб напусна стаята.

След като отхвърли това задължение, той се отправи към ателието на шивачката. Касандра му беше казала, че всяка младоженка трябва да получи от своя годеник булчинска премяна и че такава би могъл да намери при мадам Бовиер. Тя бе споменала също и за специален подарък, който е нужно да направи. Сватбен подарък. Ястреб се усмихна подигравателно. Очевидно богатството на един херцог не е достатъчен дар.

Щом каретата спря пред ателието, Ястреб се замисли дали да не зареже всичко това. Знаеше обаче, че не бива. Това беше част от сватбения ритуал. И колкото и да не го беше грижа за Виктория и майка му, не би си позволил да ги посрами пред околните.

Като отваряше вратата на магазинчето, издрънча звънче. Ястреб спря и се огледа. Платове от всякакъв цвят и материя бяха наредени по рафтовете в северната част на стаята, а цялата южна стена бе украсена с рисунки на жени, облечени в различни модни стилове. Част от тези скици бяха струпани на една маса в средата на покрит с килим под. В дъното помещението беше разделено с червена драперия.

— Един момент — чу се глас.

Завесата се разтвори и се появи ниска, закръглена жена на възраст. Посребрената й коса бе свита на кок и така силно пристегната, че изпъваше кожата около очите и бузите й. От нея стърчеше една дълга, заострена пръчица, подобна на тази, която майка му използваше за плетене. Около пълничкия врат на жената беше завързано жълто шалче, чиито краища падаха върху едрия й бюст.

— Добър ден, господине. Аз съм Моне Бовиер, собственичката. Мога ли да ви помогна с нещо? — тя размаха месестата си ръка и го покани да разгледа магазина.

— Бих желал да ми покажете някаква булчинска премяна. Какви цветове имате?

— Цветове? — за миг тя ококори топлите си лешникови очи, след което се размекна от умиление. — Разбирам. Търсите булчинска премяна за бъдещата младоженка.

Ястреб кимна в знак на съгласие.

— Аха — поклати тя глава. — А кога е сватбата?

— След пет дни.

— Пет дни? — погледна учудено жената. — О, господине, невъзможно е да бъде приготвена премяната толкова скоро. Моне се нуждае поне от месец, не по-малко. Дрехите не могат да станат така бързо.

— Но, мадам, аз искам само една булчинска премяна.

— Господине, моля ви. Трябва да ме разберете. Това, за което ме молите, е невъзможно — тя потри с ръка врата си. — Очевидно вие не знаете колко важно е изготвянето на една булчинска премяна. Това е…

— Ако тази работа е твърде непосилна за вас — прекъсна я Ястреб, — аз ще отида другаде. Херцогинята на Силвъркоув трябва да има булчинска премяна.

Изведнъж жената промени отношението си.

— Херцогинята?! О, господи! Но вие сте Негово височество херцогът? Херцогът от Америка?!

Изпълнен с досада, Ястреб възнамеряваше да си тръгне.

— Не, почакайте! О, господине, аз не знаех. Моне ще направи премяната за вашата годеница. Ще са нужни много помощници и усилена работа, но тя ще бъде направена.

За миг Ястреб остана загледан в жената, мислейки за това, как хората лесно се влияят от титли и пари. И след като поклати глава, повтори отново:

— След пет дни.

— Трябва да знам размерите й.

Размерите й? Откъде, по дяволите, да знае? Вдигна ръка до брадата си и се опита да посочи приблизително височината на Виктория.

— Ниска и слаба е.

— Дребничка ли е? Много добре — жената присви устни. — Но Моне се нуждае от размерите.

— Но, госпожо, аз не нося тази информация в джоба си — изскърца Ястреб със зъби. — Трябва да попитате момичето.

— О, да — тя се втурна към масата със скиците и измъкна перо и лист хартия. — Как се казва тя?

— Виктория Таунсенд.

— Малката Рия? Та тя е още дете! — по бузите на жената изби руменина. — Простете, господине. Това не е моя работа. Моне има размерите на госпожицата. Аз шия всичките й дрехи — тя вдигна въпросително вежди. — Освен, разбира се, ако не е, хм… напълняла.

Намекът й не се хареса на Ястреб, нито пък начинът, по който тази мисъл сви стомаха му. Не, това беше невъзможно, тъй като той не е… Но всъщност откъде да знае? Като се запъти отново към вратата, той каза:

— Ако имате други въпроси, обърнете се към нея.

Излезе от магазина и се опита да пропъди от мислите си забележката на жената, но не успя. Докато е омъжена за него, Виктория не ще има деца. Освен ако не си намери любовник или ако не я отведе със себе си в Америка.

Странно обезпокоен, Ястреб се качи в каретата и затвори вратата. Не можеше да постъпи така жестоко с Виктория, нито пък би си позволил да я отдели от живота, с който беше свикнала. Имаше само едно решение, трябваше да мине известно време, след което да й даде развод, за да може да се омъжи отново. Но дори и тази възможност не го успокои. Дръпна възмутен юздите. Достатъчно! Беше време да уреди прибирането си вкъщи. Всичко вече е минало. Усмихна се и се отправи към пристанището.

На борда на „Сейлърс Чойс“ казаха на Ястреб, че корабът ще отплува за Америка два дни след сватбата му с Виктория. Разочарован, но не и разубеден, той реши да разпореди на слугите да занесат багажа му на кораба. След церемонията щеше да остане там.

От пристанището Ястреб отиде при известен коневъд, от когото беше купил здрав и добре обязден дорест кон. Не знаеше дали Виктория умее да язди, но според него това беше единственият подходящ подарък.

След като свърши определената за деня работа, той се упъти към странноприемницата „Доксайд“. Дължеше на съдържателя пари за онази проклета стая.

Атууд беше изненадан, но не показа с нищо учудването си, когато Ястреб влезе в салона и остави парите на тезгяха. Погледна опулено сумата и вдигна глава.

— Това не е достатъчно, Ваша милост. Трябваше да наема и жена, която да почисти килима от кръвта.

Ястреб хвърли поглед на избледнелите петна по пода, кимна с глава и добави още една монета. Атууд прибра парите с кокалестата си ръка.

— Не съм и предполагал, че ще се върнете. Вие сте приятел на Колиър Паркс, а той не се слави в околността с навременно изплащане на дълговете си, освен ако не го държи човек на прицел.

— Ние не сме приятели.

— Аха, разбирам — намигна му Атууд. — Вие сте някой от интимните приятели на малката госпожица.

Ястреб се опита да прикрие изненадата си.

— Какво има, Ваше височество? — засмя се Атууд — Да не би да мислите, че сте единственият познат на това девойче? — той скръсти ръце и се наведе със самодоволно изражение. — Ако цената е добра, бих могъл да ви разкажа всичко за момичето.

Ястреб с усилие възпря желанието си да извие врата на този негодник. Извади още няколко монети и ги хвърли на тезгяха.

— Говори!

— Е, добре — съгласи се Атууд, като потри брадата си — през последните шест месеца момичето се среща с по-възрастен от нея мъж с приятна външност, който живее в уличката зад моята странноприемница. Аз лично съм ги виждал един-два пъти как се прегръщат и как той я въвежда в колибата си. Тя винаги носи някакъв вързоп без съмнение — дрехи за смяна — Атууд премигна с влажен поглед. — Чувал съм да казват, че този нехранимайко е бил техен коняр, докато баща й не го осакатил и изхвърлил — като се ухили, между кривите му зъби зейнаха дупки. — Представям си как баща й ги е заловил в сеното и се е опитал да пребие това псе. Разправят, че Макданиълс, така е името му, има значителна сума пари. Очевидно девойчето или му заплаща, или го издържа.

Ястреб се опитваше да скрие бушуващото в него чувство, но не знаеше как. Без да каже дума, той се обърна и излезе. Не можеше да повярва, че момичето на Таунсенд го е измамило така добре. А би се заклел, че е невинно. Това, което току-що чу, само потвърди отново мнението му за белите жени.

Виктория и братовчед й, Колиър Паркс, бяха уредили нещата предварително — безспорно за пари. Въпреки това той се съмняваше, че тя би рискувала живота си, идвайки на кея само заради един партньор в леглото. Не. Тя просто е искала да го спаси от беда и използвайки богатството на Ремингтън, да го осигури до края на живота му.

Обзет от гняв, Ястреб се втурна надолу по стълбите. Тази жена беше се подиграла с него, а братовчед й бе накърнил мъжкото му достойнство.

За момент бе готов да се върне при адвоката и шивачката и да отмени поръчките, но после размисли. Не се интересуваше от парите или от това, как ще ги използува бъдещата му съпруга. Нека тя и любовникът й се къпят в тях.

Изпитваше желание да убие и двамата, бавно и мъчително, но знаеше, че не би го сторил. Не би могъл да причини зло на сестрата на Джейсън, нито пък да разкаже на приятеля си за нейното коварство, когато се върне във Вирджиния. Не искаше да го наскърбява.

По-късно той сам ще разбере истината за този брак. Но как да обясни отсъствието на младоженката при завръщането си?

Внезапно му хрумна идея и той, успокоен, се облегна на седалката. Ако вземе Виктория със себе си, няма да е необходимо да обяснява каквото и да е. Нима има по-добър начин да накаже тази развратна жена? Да я лиши от живота, който явно обича; да й отнеме приемите, театрите и баловете, които й предлага Лондон, и да я принуди да живее сред планините на Вирджиния.

Устата му се изкриви в усмивка. Какъв изненадващ сватбен подарък за неговата малка годеница!