Таен обет

Глава втора

Студеният въздух беше като балсам за обтегнатите нерви на Ястреб. Когато влезе в слабоосветеното, изпълнено с дим помещение на „Уотърфрант“, той почти беше забравил обзелото го озлобление.

Ястреб огледа шумната тълпа. Повечето от посетителите бяха моряци, отседнали тук за една нощ след дълго пътуване. Погледът му се спря в края на тезгяха, където стоеше русоляв мъж. Обикновено това място не се посещаваше от изискано облечени хора, но Ястреб си спомни, че бе виждал този човек тук и преди. Като срещна погледа му, мъжът също позна Ястреб — по-скоро разпозна херцога на Силвъркоув.

Както винаги при посещенията си тук, Ястреб седна на една маса в по-отдалечения край на залата, с гръб към стената. Облегна се на стола и заразглежда с безразличие огромния, шумен салон, в който не след дълго веселбата щеше да премине в буйство.

Всичко това той приемаше с насмешка. Чудеше се как е, възможно такива странни неща да забавляват белия човек. Но защо тогава той самият бе дошъл тук? Може би „бялата“ половина на кръвта му търсеше този особен ритуал — смеха, после грубите думи и накрая… неизбежния скандал.

До него се приближи тъмнокоса сервитьорка. Голямото деколте на бялата й блуза откриваше гърдите й.

— Какво ще желаеш, скъпи? — закачливо се усмихна тя. — Предлагаме много неща.

Ястреб не отвърна на предизвикателния поглед на жената. В мислите му беше красивата Касандра, която посещаваше от време на време в продължение почти на година.

— Бира — отвърна той.

— Както кажете, милорд — сви тя устни.

Стана му забавно, като видя как се завъртя и тръгна към дървения тезгях, където мъж с престилка й подаде чаша бира. Като се върна, тя стовари разпенената халба пред Ястреб, без да обръща внимание на разлятата по масата кехлибарена течност. Като продължаваше да се усмихва, той бавно вдигна чашата до устните си. Предстоеше му една забавна вечер.

През следващите няколко часа жената многократно минаваше край него, без опит да го заговори или да му се усмихне. Тя само вземаше празната чаша и я сменяше с пълна. Очевидно бе обидена от непроявения към нея интерес.

Ястреб проследяваше с поглед полюшването на приятно закръглените й бедра, когато беше наблизо.

Единият от четиримата мъже на съседната маса протегна ръка и грубо сграбчи жената. Тя политна и се озова в скута на як, червенокос моряк. Крещейки, освободи ръката си и зашлеви брадясалото му лице. Плесницата отекна в отведнъж притихналия салон. Широките рамене на моряка се изопнаха, мускулите на ръцете му се напрегнаха и юмрукът му описа къса дъга.

Ястреб скочи на крака, но не бе достатъчно бърз. Той потрепна, когато от силния удар момичето политна на пода, удряйки се в крака на една маса. От разцепената й устна бликаше кръв. Чашите се разплискаха и присъстващите се отдръпнаха, затаили дъх.

Ястреб чувствуваше неясна вина за лошото настроение на жената и подразнен от грубата постъпка на моряка, пристъпи напред.

— Мъж, който удря жена, разкрива малодушието си.

Тълпата притихна. Червенокосият скочи и обърна подпухналото си, зачервено лице към Ястреб. На мястото на лявото му око имаше голям, дълбок белег.

— Какво каза?

— Не повтарям — сви вежди Ястреб.

Чертите на лицето на червенокосия се изостриха здравото му око гневно заискри.

— Ти, жалко копеле…

— Махай се, О’Райън! — якият барман пристъпи напред с мускет в ръце. — Никакви скандали тази вечер! Все още плащам за последната ти лудория. Сега изчезвай оттук! Вземи и лакеите си! — кимна с глава към другите трима на масата.

Докато О’Райън гледаше втренчено Маркуърт никои не помръдна. След това погледът му се спря на Ястреб. Устата му се изкриви в презрителна усмивка, преди да отвърне на бармана.

— Веднага, приятел. Както кажеш. — О’Райън направи знак на приятелите си.

— Хайде, момчета. Въздухът тук е непоносим.

Ястреб наблюдаваше как О’Райън и хората му шумно и наперено напускат салона. Той знаеше, че ще го дебнат отвън. Целият бе в очакване. Мисълта за предстоящата схватка извика вяла усмивка на лицето му. Ястреб седна отново на мястото си. За да печели време изчака жената да му донесе още бира. Тя се приближи с току-що налятата халба и се усмихна. По устните й имаше следи от засъхнала кръв.

— Моите благодарности, господине, за това че се намесихте. Надявам се, знаете с кого си имате работа. Човекът, срещу когото се опълчихте, е Дули О’Райън — тя замълча. Очевидно изчакваше да види дали името му говори нещо. Изражението на лицето му не се промени и тя продължи с тих глас. — Той е мръсник. Всеки път, когато идва тук, създава неприятности. Без превръзката на окото не го познах. А и да бях, какво ли можех да сторя? — хвана с възпълничката си ръка Ястреб и каза: — Внимавайте, когато излизате, господине! Те сигурно ще ви причакат.

Ястреб кимна и се залови с питието си. Щом жената отмина, той се замисли за постъпката на О’Райън. Спомни си как я удари. Въпреки че беше от племето шони, той не приемаше, че жените трябва да се владеят чрез сила. Имаше по-добри начини за това. Както винаги, мисълта за племето го изпълни с приятно чувство. Но то бързо изчезна, щом в съзнанието му изплува образът на майка му.

Кръвта му закипя от гняв. Погледна към вратата на кръчмата. Знаеше, че Дули О’Райън го чака отвън. Изпи последната глътка бира, тръсна халбата на масата и бавно се надигна.

Стаята се залюля пред очите му и той премигна. Вторачи се в празната чаша и направи усилие да си спомни какво количество бира бе изпил. Като не успя, поклати глава, присви очи и с тромава походка се отправи към изхода.

Щом стигна вратата, забеляза, че русокосият мъж до бара също изпразни чашата си и като че ли беше готов да го последва.

Беше изненадан, но въпреки това равнодушно натисна резето. Стомахът му се сви. Те бяха там, отвън. Чувствуваше присъствието им и усещаше опасността. Воинската му кръв забушува. Ноздрите му се разшириха от мисълта за предизвикателството, но когато отвори тежката врата, не видя никой. Улицата беше безлюдна.

Очевидно това бе тактически ход на О’Райън. Ето защо Ястреб остана нащрек, като излезе и се отправи към Сейнт Джеймс парк. Мисълта за измяната на майка му не го напускаше. С всяка измината крачка тя го възбуждаше и го караше да свива юмруци. Докато минаваше край сградите със затворени прозорци и пуснати капаци, усети влажен и солен въздух, който залютя на очите му.

Обонянието му долови миризма на развалена риба и прогнило дърво. Той сви устни и изви глава. В този момент видя движеща се сянка. Кръвта нахлу в главата му. Ето ги. Четирима мъже пристъпваха откъм една странична уличка. Мина му през ум, че би могъл да извади ножа от ботуша си, но веднага отхвърли тази идея. Той не искаше да убива, а само да излее яда си. Надяваше се, че и те мислят така.

Погледна отново към четиримата и за момент усети колебание. Много пъти в живота си, особено през последната година, бе изпадал в подобни ситуации, които всъщност бяха допринесли за лошата му репутация. Но с мъже като тези не бе имал работа. Какво го бе накарало да застане срещу едни от най-големите нехранимайковци на лондонския бряг? Те сигурно ще го убият. Внимателно наблюдаваше как се опитват да го обкръжат.

Отдръпна се настрани.

Един от мъжете направи опит да се промъкне зад него.

Ястреб се обърна.

Откъм кръчмата се разнесе буен смях, но това не смути вниманието му. Да се бие и побеждава — това той умееше най-добре.

Изневиделица един юмрук се стовари върху челюстта на Ястреб. От удара главата му отхвръкна назад. Лицето му пламна от болка. Все още замаян, той разтърси глава и премигна. Устата му се изкриви в усмивка. Сви юмруци и се завъртя.

Когато се отдръпна, всеки мускул по тялото му пулсираше от болка, главата му бучеше, а фината му ленена риза бе напоена с кръв. Имаше рана от кама. Честната игра беше трудна.

Мисълта за четиримата моряци, които бе натръшкал му достави удоволствие. Те несъмнено ще имат вече друго отношение към аристокрацията, към която смятаха, че принадлежи и той.

Ястреб направи няколко крачки, но земята под краката му се разлюля. Явно бе лошо ударен, а и твърде много кръв бе загубил от раната в ръката си. Тръсна глава и се опита да подреди мислите си, но залитна и се хвана за един от варелите, скупчени край пътя.

Огледа объркано тясната уличка, оградена от двете страни с порутени бараки, и съзря в далечината мъждукаща светлина. Примъкна се до мястото, откъдето идваше тя, и там видя малък, черен, лъскав файтон. „Необичайно място за файтон“ — помисли си той, привлечен от мамещия уют на виненочервените седалки. Дали ще може да го наеме?!

Потърси с поглед кочияша и направи опит да се качи. Но краката му не се подчиниха. Започнаха да треперят, после се огънаха и ръката му остана във въздуха. Ястреб усети само как полита и… нищо повече.

Колиър видя как едрата фигура на херцога се строполи на земята в една безчувствена купчина. Той се беше скрил зад варелите, откъдето надничаше и се подсмихваше. Бе проследил Ястреб с намерението да отмъкне кесията му, след като четиримата се справят с него. Но като видя как херцогът обработи Дули О’Райън и неговите главорези, се отказа от предварително замисления план. По-добре беше да няма работа с човек като този.

Измъквайки се бавно от прикритието си, Колиър предпазливо приближи до безжизненото тяло. Беше нетърпелив да вземе парите на херцога, но надеждите му скоро бяха разбити. Намери само няколко шилинга в джобовете му. По дяволите! Не си струваше усилието!

Колиър стана и възмутено скръсти ръце. Откъде да знае?! Човек с положение би следвало да има достатъчно пари в себе си. Отвратителен късмет!

Поклащайки разочаровано глава, той забеляза един черен файтон. В първия момент не го позна, но после изведнъж се сети: та това беше файтонът на имението Денуик.

Твърде изненадан, той се огледа наоколо. Какво, по дяволите, правеше чичо Ричард по това време на такова място?

Като забрави за момент мъжа, който лежеше на земята, Колиър се промъкна по-близо до файтона. След това тръгна към светлината, идваща от прозореца на една запусната колиба. Воден от любопитство, той се прокрадна до отворения прозорец и надникна. Перде от груба материя обаче му пречеше да види какво става вътре. Като изруга мълчаливо, той надигна крайчеца му.

Пади Макданиълс и Виктория седяха на стара, счупена маса и играеха карти. Рия! Очите на Колиър се разшириха от изумление. Отдръпна се от прозореца.

Пади Макданиълс. Да, разбира се! Рия винаги е обожавала това долно копеле. Трябваше да се сети, че тя го посещава. Малкото случаи, в които Колиър го бе срещал на път за кръчмата, никога не са го карали да се замисля. По дяволите! Как би могъл да предположи, че това невинно девойче се среща със стария им кочияш? Колиър повдигна вежди. Виктория не можеше да си представи каква опасност грози приятеля й. А репутацията й?! За бога, тя не бе помислила на какъв риск се излага.

Колиър за миг застина на мястото си. След това рязко се обърна към херцога, който все още лежеше на земята. Рия — компрометирана? Не, още не, но скоро щеше да бъде. И именно той щеше да се погрижи за това. Нещата се нареждаха чудесно. Ако Рия и херцогът се озоват в неделикатно положение, ще бъдат принудени да се оженят. И то възможно по-скоро.

Колиър потри доволно ръце. Виктория ще разполага с неограниченото състояние на херцога и, разбира се, ще го подели с любимия си братовчед.

Прекрасно! Идеята е невероятна! За миг обаче той се поколеба. Това, което възнамеряваше да направи, би осуетило шансовете му за брак с Рия. Но при наличието на толкова пари не би се нуждал от подобно обвързване. Просто ще я направи своя любовница.

Доволен от решението си, той бързо се върна до херцога, хвана го за ръцете и го придърпа по-близо до файтона. След това го качи и настани на седалката. Като слезе и тръгна към бараката, забеляза петна от кръв по ръкавиците си. По лицето му премина злобна усмивка.

— Рия! — Колиър силно удряше по вратата на бараката. — Излез бързо, Рия! Има ранен човек.

Вратата се отвори и се появи Виктория Таунсенд, с широко отворени от изненада очи и зяпнала уста.

— Колиър, какво правиш тук? Как узна, че аз… За какъв човек говориш? — щом съзря ръцете на Колиър, тя пребледня. — О, господи! Какво се е случило? — погледът й се отправи към файтона. — Как се е добрал до тук?

С леко движение на ръката Колиър успя да прикрие чувството си на задоволство.

— Аз го довлякох. Намерих го на улицата. Явно е бил нападнат от крадци. Голям късмет, че видях файтона — той я погледна укорително. — Но този въпрос ще обсъдим по-късно. А сега този човек се нуждае от лекар. И то веднага. Хайде, ще го заведем до някоя странноприемница, а после ще извикаме Артур Полк — каза той, като посочи херцога.

Колиър хвърли поглед към Макданиълс и отново се обърна неодобрително към Рия:

— След това ще те изпратя вкъщи.

Макданиълс се приближи до файтона.

— Кой е той?

Колиър погледна навъсено дрипавия мъж.

— Изобщо нямам представа. А в това състояние той очевидно не би могъл да се представи — обърна се и хвана Рия за ръката. — Хайде, трябва да бързаме!

Мислите на Виктория се завъртяха с бясна скорост. От една страна, изпитваше радост от това, че бе загубила последните си пари в играта на крибедж, а от друга чувствуваше напрегнатост, притисната в собствения си файтон от непознат, едър мъж, по който като че ли беше минал конски впряг.

— Колиър, не мисля, че това е много добра…

— Не се притеснявай, скъпа. Той няма да ти навреди. Хайде, отпусни се. На следващия ъгъл има една странноприемница.

Файтонът се наклони на една страна, когато Колиър вземаше завоя със скорост, която според Виктория не беше необходима. Човекът до нея се люшна встрани и така я притисна, че тя се почувствува неудобно. Отмести противната му ръка от скута си и се опита да го избута с рамо по-далеч от себе си. Не успя дори да го помръдне.

— Колиър, аз…

— Почти стигнахме, скъпа.

Виктория въздъхна облекчено.

Файтонът спря пред паянтова постройка, която приличаше на изоставена. По дървените летви, заковани диагонално на счупените прозорци, и стъпалата с липсващи перила, човек би предположил, че мястото е необитаемо. Само табелата отгоре, килната на една страна, доказваше, че тази порутена сграда бе наистина странноприемница: Странноприемницата „Доксайд“.

— Стой тук! — нареди Колиър, като скочи от мястото на кочияша и се втурна вътре.

— Стой тук! — повтори Виктория, имитирайки го. Дори и да искаше, тя въобще не би могла да мръдне. — Поне да беше махнал това животно от мен — измърмори тя в тъмнината.

Като се опитваше да се освободи от тежестта на непознатия, Виктория долови не така приятното му ухание. Около него се носеше миризма на бира, тютюн и още нещо — кръв.

Съвсем предпазливо тя изви глава, за да може по-ясно да разгледа лицето му и… едва не припадна. Само няколко сантиметра деляха устните й от неговите. Опита се да се отдръпне или да се обърне, но бе невъзможно да направи каквото и да е. Погледът й се плъзна по коприненочерната му коса, сплетена в плитка, по раните на здравата му четвъртита челюст и леко разширения нос. После внимателно разгледа гъстите му мигли, изпъкналите скули и правилните очертания на устата му, останала незасегната. Устните му бяха добре оформени, изразителни и плътни — устни на една чувствена, макар и малко жестока личност.

Виктория изпита някакво непознато чувство и отмести погледа си към порутената постройка. Кой беше този мъж? Начинът, по който бе облечен, говореше за положението му в обществото, но тя беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Поне не си спомняше. А и по обезобразеното му лице бе трудно да се разбере как изглежда.

Вратата на странноприемницата се отвори и Виктория видя как Колиър тръгна към нея, следван от един едър мъж с накриво закопчана риза и провиснали вълнени панталони. Човекът беше толкова грамаден, че стърчеше с цял фут над братовчед й, който също бе твърде висок. Божичко! Как само изглеждаха! Приличаха на огромни дървени стволове.

— От тук, Джонас! Помогни ми да го внесем вътре!

— На Атууд няма да му се хареса това, господин Паркс. Ако човекът няма пари, както казахте, той не би му позволил да остане.

Като махна с ръка, Колиър каза:

— Не се притеснявай за Атууд, приятелю. Само занеси този нещастник в някоя стая.

Като поклати голямата си глава, исполинът се доближи до файтона и отвори вратата. В ръцете на Джонас човекът, който допреди малко беше до Виктория, приличаше на дете.

— Хайде! — Колиър подкани Виктория. — Нека го настаним и тогава ще отида да потърся лекар.

Като погледна мрачния вид на сградата, тя поклати глава:

— Аз ще чакам тук.

— Не ставай глупава! Няма да те оставя тук сама. Ей, богу, Рия, не е необходимо да ти казвам какви нехранимайковци има наоколо — Колиър погледна към странноприемницата. — Като тези например, които са нападнали нещастния господин.

Виктория замълча. Малко преди това, когато я бе оставил сама, притисната от тежестта на същия този господин, Колиър не бе проявил подобна загриженост.

— Добре, но нека побързаме. Трябва да съм вкъщи, преди да са открили отсъствието ми.

Внезапно появилото се пламъче в очите на Колиър породи у нея неловко чувство, което бързо изчезна.

— Разбира се, скъпа. Няма да губим нито минутка — като обгърна с ръце талията й, той й помогна да слезе от файтона.

Когато стигнаха до входа на странноприемницата, Виктория изведнъж спря.

Като все още държеше ранения в ръцете си, „великанът“ стоеше пред плешив мъж на неопределена възраст, който викаше с пискливия си глас:

— Казах! Махнете това копеле оттук! За човек без пари място няма! — отсече той и посочи с мършавата си ръка вратата.

Колиър направи крачка напред.

— Господин Атууд? Вие сте собственикът, предполагам?

Човекът, който приличаше на скелет, се обърна с влажен и кръвясал поглед.

— Вие пък кой сте?

— Колиър Паркс, племенник на графа на Денуик — отвърна той, като кимна с величествен жест. — Бихте ми направили голяма услуга, сър, ако позволите този господин да остане тук.

Като чу това, очите на Атууд светнаха и лицето му грейна в широка усмивка.

— Разбира се, Ваше височество. Нека видя първо парите ви.

Момчешката физиономия на Колиър пламна, чертите му се изостриха.

— Ще ви платя утре. Самото ми положение в обществото би трябвало да ви увери в това, човече. А сега правете каквото ви казвам!

Господин Атууд скръсти ръце и вдигна непреклонно глава.

— Нито една важна особа в Лондон не си плаща сметките. Искам си парите тази вечер! В противен случай — търсете си друго убежище!

Колиър стисна зъби и Виктория усети как гневът се надигаше в него. Твърде добре си спомняше това от детинство. В този момент вниманието й бе привлечено от нещо по-страшно. Раненият мъж губеше кръв.

Когато видя червената локва до краката на Джонас, господин Атууд бе обзет от ужас.

— По дяволите! Махнете го оттук!

Щом Джонас тръгна към изхода, Колиър препречи пътя му.

Огромният мъж спря, като поглеждаше ту Колиър, ту собственика.

Господин Атууд хвърли обезумял поглед към дирята кръв, оставена по овехтелия, но все още здрав килим.

— Добре. Качете го горе! Но вие, долни разбойници, ще платите за килима и стаята!

Виктория се поколеба и като се постара да не обръща внимание на притеснението, свило стомаха й, последва Колиър и огромния мъж нагоре по стълбите.

Джонас отвори с крак вратата на бедно обзаведена стая с изкорубен под и остави безчувствения си товар върху една тясна кушетка. След това се обърна, погледна първо Колиър, а после Виктория и се усмихна:

— Ако бях на ваше място, бих внимавал с Атууд — и като кимна леко с глава, излезе от стаята.

Колиър се загледа в затворената врата. После взе единствения стол в стаята, занесе го до леглото и направи знак на Виктория да седне.

— Наглеждай нашия пациент, докато аз доведа лекар.

— Чуваш ли се какво говориш! Да не си си загубил ума. Не мога да остана тук.

Колиър взе ръцете й и каза с въздишка:

— Слушай Рия! Нямаме друг избор. Много по-опасно е ти да отидеш за господин Полк. А и не можем да оставим човека тук без надзор. Преди да сме свили зад ъгъла, Атууд вече ще го е изхвърлил на улицата и докато се върнем, някой ще е прерязал гърлото му. Просто трябва да останеш.

Колиър разгледа внимателно стаята. Върху шкафче, близо до леглото, имаше съд за вода и паница, а на долният му рафт камара от кърпи. В погледа му се появи блясък, който Виктория не можа да си обясни.

— Предлагам ти, докато ме чакаш, да се опиташ да спреш кръвта. Не би искала човекът да умре, нали! Ще се върна възможно по-скоро — той я целуна леко по устните и бързо напусна стаята.

Виктория премигна учудено. Братовчед й никога не бе си позволявал подобно поведение. Това не беше нормално, като се имаше предвид решението му да я остави сама в една стая с някакъв непознат мъж. Тя погледна неспокойно към ранения и усети слабост в краката си. Кръвта, която видя, не беше единственият проблем. Непознатият като че ли идваше в съзнание.