Таото на Пух

Котлешън пай

Спомняте ли си кога Канга и Ру дойдоха в Гората? Изведнъж Заекът реши, че не ги харесва, защото са различни. После започна да мисли как да ги разкара. Но неочаквано планът се провали, както се случва със всички умни планове рано или късно.

Разумът, както знаете, си има граници. Неговите механически играчки и умни забележки се провалиха с времето, просто защото той не беше вникнал достатъчно дълбоко в нещата. Както и в случая със Заека, който трябваше да промени възгледите си по-късно поради простичкият факт, че не му беше известно какво ги е формирало. Нещото, което прави някого наистина различен, уникален само по себе си, не може да бъде разбрано само чрез разума. Тук ние ще наречем това специално нещо Вътрешна Природа. Тъй като то твърде много превъзхожда интелекта в оценяването и разбирането, ние ще помолим Пух да ни го обясни, което той ще направи по пътя на Котлешън Пай принципа.

— ъъъъ (прокашляне) ахъ!

Извинете ме за момент.

— Да, Пух?

— Аз… да обясня! — каза Пух скривайки се с лапа.

— Ами да! Така си мисля, че ще е най-добре!

— Ми що не го обясниш, ти.

— Защото някак си си миля че ще е по-добре ако ти обясниш.

— Не мисля, че е толкова добра идея!

— Защо не? Защото, когато аз тръгна да обяснявам нещата, те тръгват в грешна посока. — каза Пух. — Ето затова!

— Добре де! Аз ще обяснявам. Но ти ще помагаш когато се наложи. Как ти звучи това?

— Така е по-добре!

Та така Котлешън пай принципа произхожда от една песничка която Пух пее в Winnie-the-Pooh.

— Хайде Пух. Най-добре би било да я изпееш пак, в случай че някой я е забравил.

— Разбира се…

А сега нека започнем със… Ов! Ох да!

— Беше много хубаво Пух!

— Не го споменавай!

Нека започнем с първото: Летенето не може да е птица, но птицата може да лети. Много простичко. Очевидно е нали? И сега ще се изненадате колко много хора нарушават този принцип всеки ден. И как всеки ден се опитват да сложат нещата не на мястото им, игнорирайки простичкият факт, че нещата са такива каквито са. За да илюстрираме това ще приведем малка част от писанията на Чунг-це.

Хуи-це каза на Чунг-це:

— Имам голямо дърво, което никой дървар не може да насече на тресчици. Неговите клони и стъбло са огромни и жилави, покрити с белези от удари. Никой не може да види върха му. Твоите учения са същите — безполезни, без стойност. Ето защо никой не им обръща внимание.

Чунг-це отговори:

— Както сам знаеш, котката е много способна да хваща плячката си. Изчаквайки приведена, тя може да скочи във всяка посока, преследвайки всичко, което поиска. Но когато е фокусирана върху лова, може лесно да се хване с мрежа. А големият як не може лесно да бъде хванат в капана. Той стои като камък или като облак на небето. Но въпреки цялата си сила, не може да хване и една мишка.

Казваш, че дървото е безполезно за тресчици. Но ти можеш да използваш сянката му за почивка, наслаждавайки се на красотата му. Докато то не може да бъде насечено на тресчици, не може ли да се използва по друг начин? То е безполезно за теб само защото ти искаш да го превърнеш в нещо, което не е и не го използваш за това за което то е.

Или с други думи всичко си има собствено място и функция. Това важи и за хората, въпреки че много от тях не го осъзнават и затова работят грешната работа, имат грешния брак, живеят в грешната къща. Когато знаеш и се съобразяваш със собствената си Вътрешна Природа, ти знаеш на какво принадлежиш. Ти знаеш и към какво не принадлежиш. За един лекарството е за друг отрова, и което е интересно и забавно за един за друг може да е опасен капан. За пример ще дадем случка от живота на Чунг-це.

Докато си седял на брега на реката П’у, Чунг-це бил посетен от двама представители на принца Ч’у, които му предложили място във властта. Чунг-це гледал как тече реката сякаш нищо не е чул. Накрая отбелязал: — И друг път съм казвал, че принцът прилича на голяма костенурка, живяла над 2000 години, в кутийка от коприна и брокат.

— Вярно е! — казали представителите.

— Ако обаче костенурката имаше право на избор, — продължил Чунг-це — Кое мислите, че щеше да предпочете — да живее в мъгла или да умре извън палата?

— Аз бих предпочел живота в мъгла! — възкликнал единия от представителите.

— Аз също! — казал Чунг-це. — Довиждане!

— Аз също! — каза Пух!

— Да! Както и да е…

— През Горещ летен дeн? Няма нищо като него.

— Но идеята е…

— Държи ти студено…

— Това не е важно тук, Пух!

— Не е ли? — пита той шокирано!

— Имам предвид че има и други неща!

— Как можеш да знаеш! Нима си ги опитал?

— Не, но…

— Това е идеалното нещо за горещ летен ден — замечта се той затваряйки очи и излягайки се. — Надолу по реката, покрита с мъгла…

— Виж, Пух…

— Мъглата е чудесно нещо — каза Пух, тръгвайки към бюрото и надничайки към нас. — Тя придава цвят на лицето ти.

— Не мога да кажа че ми е пукало за това! — каза Бухалът и полетя като се блъсна в лампата. — Да дава черти на някого. Съвсем не съм съгласен!

— Виждаш Пух, всеки е различен. Това имах предвид.

— А аз си мислех, че разговаряме за мъглата! — каза Прасчо.

— И аз! — каза Пух.

— Хъм аз трябва да се връщам при моята енциклопедия — каза Бухала.

А сега ако искаме можем да се върнем към втората част — рибата не може да свирка, не мога и аз. Казано по умен начин това би звучало така: Аз имам определени граници и знам докъде са. Няма нищо лошо в това да не можеш да си подсвиркваш, особено ако си риба. Но даже не можете да си представите, колко много грешни неща има, които слепците се опитват да правят. Рибите не могат да живеят по дърветата, а птиците не могат да седят много под водата, освен ако не им помогне някой. Но се оказва, че има много хора по тоя свят, които се мислят за по-знаещи и можещи от рибите и птиците и някак си не са много умни, така че честичко причиняват безброй нещастия на себе си и околните.

Това въобще не значи, че трябва да спрем да се променяме и развиваме. Това означава само, че трябва да почнем да разпознаваме „Какво е там?“. Ако се изправите пред факта, че имате слаби мускули е необходимо просто да направите правилните неща, за да станете по-силни. Но ако игнорирате факта „Какво сте?“, и се опитате да повдигнете някоя кола без кран, то тогава в каква кондиция ще се окажете най-сетне? А дори и да имате най-силните мускули, които е имал някой някога по света пак няма да можете да повдигнете препълнен влак. Умният знае своите граници, а глупакът не.

Нека си помислим за Тигъра, за да демонстрираме какво имаме предвид, той никога не знае собствените си граници.

Извинете! Той казва че може!

Ами, нека си спомним как той се опитва да разпознае една от тях. Една сутрин Ру и Тигъра вървяха през Гората и Тигъра говореше за нещата които Тигрите могат да правят.

— Могат ли да летят? — попита Ру.

— Могат да! Те са много добри летци. Тигрите са! Изключително добри летци са!

— ОООО Могат да летят толкова добре колкото може Бухала ли?

— Да! Само дето не искат! — каза Тигъра.

Говорейки тези неща те навлязоха в Шестте бора.

— Мога да Плувам — каза Ру — Чувствам се прекрасно във водата и мога да плувам. Тигрите плуват ли?

— Разбира се! Тигрите плуват. Тигрите могат всичко.

— А могат ли да се катерят по дърветата като Пух — каза Ру, спирайки се пред най-високото дърво и гледайки към върха му.

— Катеренето по-дърветата те могат най-добре. Много по-добре от Пух.

И следващото нещо, което узнаха е че са се заклещили от най-голямото дърво. Ами, ами не е съвсем добре!

А Пух и Прасчо скоро се появиха наблизо и Ру най-сетне схвана какво им се е случило. Е не съвсем скоро.

— Това е Ягуара. — каза той.

— Какво могат ягуарите? — пита Прасчо, надявайки се да не го могат.

— Те се крият в клоните и скачат по теб, когато си долу. — каза Пух. — Така ми разправя Кристофър Робин.

— Знаеш ли Пух, май е най-добре да не отиваме под дървото, в случай, че Ягуарът скочи долу и се нарани.

— Той няма да се нарани. Те са отлични скачачи.

Прасчо скоро усети, че да застанеш под Много добър скачач може да бъде сериозна грешка и точно когато тръгна да се връща обратно за нещо, което беше забравил чу викове.

— Помощ! Помощ!

— Ето това е нещото, което ягуарите винаги правят! — каза Пух! — Да викат помощ помощ и после да скачат отгоре ти!

Но не щеш ли се появиха Кристофър Робин и Йори изневиделица и така бе формиран Спасителният екип. Ру скочи и бе спасен. Тигърът скочи (или нещо като)…

И бе спасен (нещо като)…

Имаше удар и пискащ звук и обърканост у всеки на земята.

Кристофър Робин, Пух и Прасчо се изправиха на крака първи, после стана и Тигъра, а най-отдолу беше Йори.

— Тигър, ти постави всички нас в голяма беда, нали?

— Аз се уча от собствения си жизнен опит! — каза някак си уклончиво Тигъра.

— Нима?

— Разбира се! Повече никога няма да ме видите да правя това! — каза конфиденциално той.

— Страхотно! — казах аз. — Никога повече по този начин, нали?

— Да! Ру и аз ще ходим да плуваме!

— О, но само в случай че видиш как някой се дави, нали така?

— Уф, защо никога не се замислям за това? — каза Тигъра.

Ако се опитам да говоря с езика на китайската медицина това би звучало така: Една болест — дълъг живот, без болест — кратък живот! Или с други думи — онзи, който знае от какво страда и се грижи за себе си ще живее дълго, а онзи, който счита себе си за абсолютно здрав и игнорира слабостта си — кратко. И най-сетне в този дух — Слабостта в определени случаи може да ви направи по-силен, ако просто знаете че съществува. Същото важи и за собствените граници, независимо дали Тигъра знае или не знае за тях, а тигрите обичайно не знаят. Това им е и проблема — това че могат всичко. Доста нездравословно!

Веднъж да се изправите и разберете собствените си граници, вие ще можете да работите с тях, вместо да ги оставяте да действат против вас и по този начин да ви пречат по вашия път, което те задължително правят, когато ги игнорирате, независимо дали го разбирате или не. И най-сетне в много случаи вашата слабост се оказва ваша сила. Например когато къщичката на Бухала се разлетя, кой беше онзи който успя да се спаси, дори когато врата бе закрита от голям клон, кой беше онзи който мина през листата?

Най-малкото животно — Прасчо!

А сега последната част на принципа. Защо съществува пилето. Аз не знам защо. Защо пилето прави това, което прави? Не знаеш? Ние също. Никой не знае. Учените обичат да се перчат наоколо и да се правят на умни, поставяйки етикетчета на всичко, но ако се вгледате по-надълбоко в тях, най-накрая ще разберете че те не казват много: Гени. ДНК. Само плуват на повърхността. Инстинкт? Сещате се какво имам предвид:

Любопитния: Защо птиците отлитат на Юг?

Учения: Инстинкт.

Това значи: — Не знаем!

Най-важното е дали наистина се нуждаем от това знание? Ние не се нуждаем от това да имитираме ученият, който гледа света с електронен микроскоп, търсейки отговори които никога няма да намери, а вместо това ще се затрупа с още въпроси, не се нуждаем да играем ролята на Абстрактният Философ, задавайки трансцедентални въпроси и давайки безсмислени отговори. Всичко от което имаме нужда е да разпознаваме вътрешната природа на нещата и да работим с тях, такива каквито са. А когато не можем, тогава изпадаме в беда.

Пух и Прасчо схванаха това, сами когато се опитваха да хванат Катерица. Не знаейки какво наистина обича да яде, Прасчо реши че ще му харесат жълъди и Пух си го помисли, обаче не забравяйте първо какво е Катерица?

Един ден, когато Кристофър Робин, Пух и Прасчо си приказваха, Кристофър Робин отвори приказка за това какво яде и каза между другото: — Видях Катерица, днес, Прасчо.

— Какво правеше?

— Събираше жълъди наоколо. И май не ме видя. — каза Кристофър Робин.

— Веднъж видях един. — каза Прасчо. — Най-малкото мисля че съм го виждал. Ама може и да не съм…

— Аз също — каза Пух, чудейки се какво е Катерица.

— Не може да сте го виждали често! — каза Кристофър Робин.

— Не и сега! — каза Прасчо.

— Не и по това време на годината! — добави Пух.

Това е което Катеричката е! Така че Прасчо и Пух решиха да си хванат един. Планът започна добре.

Първата идея на Пух беше да направят много дълбок капан И после като дойде Катерицата наоколо да падне в капана…

— Защо? — пита Прасчо.

— Какво защо? — каза Пух.

— Защо да пада вътре?

Пух си почеса носа с лапа и каза, че той трябва да дойде наоколо, пеейки си песничка и гледайки към небето, чудейки се дали ще вали така че той няма да може да забележи капана, докато не падне наполовина вътре, когато ще е твърде късно. Прасчо каза, че това е страхотен капан, но какво би се случило ако все пак вали навън?

Пух си почеса носа наново и после каза че не се е замислял за това. После му просветна, че ако вали то то хефалумпа ще гледа небето пак, чудейки се дали ще спре и така пак няма да може да види капана, докато не падне наполовина вътре… когато ще е твърде късно. Прасчо каза че след като и това му е ясно, той е размислил и че това е супер ловък капан.

Пух се възгордя като чу това и той вече едва ли не се чувстваше така като че ли хефалумпа вече е паднал в капана, но все пак имаше още нещо за обмисляне: Къде все пак щяха да направят много дълбокия капан?

— Но той може да ни види като го правим! — каза Пух.

— Не и ако гледа към небето! — каза Прасчо.

Това звучи лесно, нали така? Нека видим! Първо да направим дупка… за която да сме сигурни че е достатъчно голяма за Катерица. И най-добрият начин да се подсигури че той ще падне вътре е поставянето на нещо, което той много обича, като големи лешници или…

— Мед! — каза Пух.

— Мед? — пита Прасчо.

— Бурканче мед!

— Ама сигурен ли си?

— Голям буркан мед! — настоя Пух.

— Кой е чувал някога за Катерица, обичаща мед? Лепкаво, сладко… Как може въобще…

— Най-доброто нещо! — каза Пух.

Добре де, мед. Слагате мед в капана и преди да сте се усетил; и вече ще сте хванали…

Хъм нещо се е объркало. Не е Катерица. Но какво е? Може би Прасчо ще ми каже като отиде да погледне в капана.

— Помощ! — нададе вик Прасчо. — катерица, ужасна катерица! — и тръгна да бяга обратно, толкова бързо колкото можеше, крещейки „Помощ! Ужасна катерица! Помощ! Ужасна катерица!“ И не спря да крещи, докато не стигна до къщата на Кристофър Робин.

— Какво се е случило Прасчо? — каза сънено Кристофър Робин, той сега се събуждаше.

— Уфффффффф, Ка… Ка… Катерица — заекваше Прасчо, опитвайки се да говори нормално.

— Къде е?

— Там по-нагоре! — каза Прасчо, размахвайки лапа…

— И как изглежда?

— Като… като… Той има най-голямата глава, която си виждал, Кристофър Робин. Голямо… огромно нещо… като като ми като нищо познато… Огромно голямо като… ми не знам… Като огромен буркан.

Излиза че медът не е най-доброто нещо, което може да се ползва, въпреки всичко. Изглежда че някак не приляга на природата на Катерицата.

Сега вече като знаем принципа, ние можем…

— Това си ти Пух!

— Мафълуафъл мафълуафъл…

— Моля?

— Кажи им за Котлешън Пая, ето това значи! — прошепна Пух, малко по-разбрано.

— Току-що го направих!

— Ама кажи им за какво се ползва! — каза Пух неочаквано.

— Разбира се! Благодаря Пух!

Пух искаше да каже какво е Котлешън пай според идеите за Вътрешната Природа на нещата. И така замествайки думите в последният ред на песничката, получаваме:

Попитай ме за гатанката и аз ще отговоря.

Вътрешната Природа.

— Хъммм… Котлешън пай звучи по-добре! — отбеляза Пух.

— Как ти звучи това: Питай ме за гатанката и аз ще отговоря.

Нещата такива каквито са!

— По-добре, но още се губи ритъма.

— ОК! Питай ме гатанка и аз ще отговоря.

Котлешън Котлешън Котлешън пай!

— Супер! — каза Пух.

Сега като знаем принципа, може да се огледаме за неговите приложения. Както добре знаем няма две еднакви снежинки, дървета или животни. Същото се отнася и за хората. Всяко нещо има своята собствена Вътрешна Природа. Всичко си има собствена Природа. За разлика от другите форми на живот, хората много лесно бягат от това, което е добро за тях, защото хората имат Разум, а Разумът може да бъде объркан. Вътрешната природа, ако се опираме на нея, не може да бъде объркана. Но повечето хора не я гледат или не я слушат и следователно не разбират себе си достатъчно добре. А слабо разбирайки се се уважават малко и оттук са лесно внушаеми от другите.

Още повече ние ставаме зависими от обстоятелствата и лесно се манипулираме от онзи, който познава слабостите и начинът ни на действие, които ние така или иначе игнорираме, но работейки със собствените си характеристики ние можем да контролираме напълно живота си. Пътят към Себеосвобождението започва от опознаването на себе си, на това за кое да работим и на това кое работи най-добре за нас.

— Как би обяснил това Пух?

— С песничка, която току-що съчиних.

— Давай!

— Разбира се! (прокашляне)

— Това е то! — каза Пух, излягайки се назад и затваряйки очи.

— Шедьовър!

— Ами, по-добре от обичайното, може би…

Рано или късно ще открием неща за себе си, които няма да ни харесат. Но веднъж видени можем да решим какво да правим с тях. Дали да скъсаме изцяло с тях, да ги променим или да ги използваме по по-добър начин? Често последните две възможности са далеч по-полезни, доколкото се избягват вътрешните конфликти и така се минимализира битката с тях. Още повече така те стават чат от нещата които ни помагат. По същият начин вместо да се борим с негативните емоции, които пораждат, можем просто да ги превърнем в нещо позитивно. Можем да обясним принципа и по следния начин: Докато удрянето по клавишите на пияно може да предизвика шум, то разглобяването им не винаги се съпровожда с музика. Принципите на Музиката и Живота не се различават, толкова, колкото си мислим.

— Няма ли да го кажеш, Пух?

— Да кажа какво?

— Музиката и Животът…

— Едно и също нещо! — каза Пух.

Ето за това говоря. Всичко от което се нуждаем, работейки над себе си, в повечето случаи е да се фокусираме над нашите слабости и лоши тенденции и да им даде друг по-добър път на развитие.

Следният случай, приведен от таоиста Лю-Ан може да ни илюстрира това:

В областта Ч’у, един крадец станал войник под командването на Генерал Тцу-фа, човек познат с това че изнамира начин да използва възможностите на всеки по невероятен начин.

По-късно Ч’у бил атакуван от армията на областта Ч’и. Хората на Тцу-фа били изпратени да се бият, но били побеждавани три пъти. Стратезите на Ч’у загубили ума и дума от факта, че армията на Тцу-фа ставала все по-силна и по-силна.

В този случай, крадецът излязъл напред и поискал шанс да работи за защитата на Ч’у. Генералът дал съгласие.

Същата нощ крадецът се прокраднал в лагера на противника, влязъл в палатката на генерала им и откраднал завесите над леглото. Тцу-фа ги върнал обратно на следващата сутрин със специален конвой с бележка, в която се обяснявало, че те били намерени от един събирач на стрели.

На следващата вечер крадецът откраднал генералските възглавници. А на сутринта те били върнати с подобна бележка.

После крадецът откраднал дрехата на генералската наложница. После я върнали обратно.

Същият ден Генералът привикал офицерите си и им казал:

— Още една нощ и това ще бъде главата ми.! На войските било наредено да напуснат лагера и да се върнат по домовете си.

Следователно няма такова нещо като твърде безполезна уродлива или малка способност. Всичко зависи от това как я използваме. Както отбелязва Лао Дзъ лошото е просто необработен материал за доброто.

Много често най-лесният начин да се отървеш от Минусът е да го превърнеш в Плюс. Както и да е понякога е възможно да се върнат чертите, които се опитвате да елиминирате с всички сили. Но ако правите правилните неща те ще се върнат по правилният начин. А понякога точно онези тенденции, който най-малко харесвате в себе си използвани по правилният начин и в правилното време може да спасят живота ви. И помислете два пъти преди да се самообвинявате, дали пък това не се е случвало и на вас.

Какво имаме предвид ли? Ми нека си спомним ситуацията с Тигъра.

— Как падна вътре Йори? — попита Заекът чистейки го с кърпичката на Прасчо.

— Не съм!

— Но как!

— Бях накаран! — каза Йори.

— Ооооо… Нима някой те блъсна вътре?

— Някой ме накара! Аз стоях и си мислех на брега на реката, мислене дали някой от вас знае какво е това въобще, когато някой ме накара…

— О, Йори! — извикаха всички.

— Сигурен ли си, че не си се подхлъзнал? — попита мъдро заекът.

— Разбира се, че се подхлъзнах! Ако и вие стоите на хлъзгав бряг на река и някой ви накара да паднете и вие ще се подхлъзнете. Какво си мислите че направих аз?

— Но кой е бил? — пита Ру.

— Предполагам, че е Тигъра! — нервно се обади Прасчо.

— Но Йори, каза Пух, дали това е било шега или е нарочно…

— Не съм спрял да се питам Пух. Дори по средата на реката аз пак се питах дали това е било яка шега или си е истински инцидент. И когато изплувах на повърхността си казах — Мокро е! Ако се сещате какво имам предвид.

За да си върне на Тигъра, Заекът прибегна до един от своите най-известни планове: Пух Прасчо и той ще закарат Тигъра някак си до място в гората където той никога не е бил и ще го оставят там сам и изгубен. И после той ще стане Малкият и Извиняващ се тигър, който никога повече няма да си прави такива шеги.

Да много умно, както би казал Йори, защото за заекът е възможно да заблуди всеки в гората, освен самия себе си. Всеки, освен Тигъра! Тигрите никога не се губят, дори и в мъглата по средата на гората. А това качество е много полезно.

Защото въпреки че Пух и Прасчо успяха някак да се върнат обратно…

— Къде е Заекът?

— Не знам! — каза Пух.

— О… ами очаквам Тигъра да го намери. Той се опитва да открие всички вас.

— Ами… — каза Пух… — Трябваше да се върна вкъщи за нещо… Прасчо също… и тъй като трябваше да го вземем…

— Аз пък идвах да ви видя… — каза Кристофър Робин.

— Така че те отидоха в къщичката на Пух и се гледаха много дълго време, през което Тигърът крещеше търсейки Заека. И накрая Малкият и Много Съжаляващ заек го чу. И Малкият и Много съжаляващ заек изплува от мъглата и изтича при Тигъра… Добрия Тигър, Големия Тигър, Огромния и Помагащ тигър, Тигърът който се шегува, ако въобще се е шегувал все пак…

— О, Тигър… Колко се радвам да те видя… — проплака заека.

А в приказката за грозното патенце, кога то спря да се смята за грозно? Когато то най-сетне разбра, че е лебед! Всеки от нас има по нещо специално, някакъв вид лебед скрит дълбоко вътре в нас. Но преди да разпознаем какво е то, какво да направим, ако сме затънали до коленете в кал? Мъдрите са тези които са! Те работят с това което имат и правят това което могат.

Във всеки има по нещо, от което иска да се освободи и нещо, което иска да промени. Но в същото време не бива да се отчайваме прекалено, не бива да се съдим. По пътя на необходимостта и щастието много от тези неща ще се променят от само себе си, други ще не станат нужни. Първото нещо което трябва да направим е да разпознаем и да се доверим на собствената си Вътрешна Природа и никога да не я губим от поглед. Така че в Грозното патенце се крие лебеда, в шегуващият се Тигър се крие един Спасител, който знае пътя и във всеки от нас има по нещо специално, нещо което трябва да запазим.

Те дълго време гледаха реката ширнала се пред тях без да кажат и думичка. Реката също не проговори така че те почувстваха спокойствието и тишината на този прекрасен летен следобед.

— Тигърът е добре — каза мързеливо Прасчо.

— Разбира се! — каза Кристофър Робин.

— Всеки е! Така си мисля аз. — каза Пух. — Но не предполагам че съм прав.

— Разбира се, че си! — додаде Кристофър Робин.