Таото на Пух

Заетият Бексън

Заекът бързаше към края на Стоакровата Гора, чувствайки се все по-важен и все по-важен и скоро стигна до Дървото, което обитаваше Кристофър Робин. Той почука на вратата, извика два три пъти и тръгна да се връща обратно, заслонявайки си слънцето с лапа, викайки нагоре към върха на дървото, а после пак се върна обратно, крещейки „Алооооо“, и „Аз съм“, и „Аз съм, Заекааааааа“ и нищо не се случваше. После се спря и се заслуша и всичко наоколо млъкна и се заслуша в него, така че цялата гора изведнъж стана самотна, тиха и мирна, докато изведнъж стотици мили от него един майтапчия не поде песничка.

— Лошо! — каза Заекът. — Май си е тръгнал от тук…

Все пак се върна обратно до зелената врата, само за да се убеди, че е вярно и после се обърна кръгом, чувствайки че тази сутрин не му върви въобще, когато неочаквано забеляза лист хартия на земята. На нея имаше топлийка и като че ли тази бележка беше паднала от вратата.

— Ха! Друга бележка!

И ето какво пишеше там:

Заекът не знаеше кой е Бексън — и поради факта, че е сам — той отиде да пита Бухала. Бухалът също не знаеше. Но Той си помисли, че ние знаем, а ние си помислихме, че и много други хора знаят. Чуанг-це го описва много точно:

Това е човекът, който не обичал да гледа следите от стъпките и сянката си. Затова решил да избяга от тях и побегнал… Но все повече стъпки се появявали, а сянката без проблем го следвала навсякъде. Мислейки че тича твърде бавно, той бягал все по-бързо и по-бързо, без да се спира, докато накрая припаднал от изтощение и умрял.

Ако просто беше се поспрял някъде, стъпките щяха да изчезнат. Ако просто си беше отдъхнал под сянката на някое дърво, то неговата щеше да изчезне.

Изглежда че всеки може да види подобен човек, навсякъде по пътя си. Практически всеки слънчев ден можете да видите Бексън да се тича в парка, дишайки тежко. Възможно е дори, докато сте на пикник в парка да видите внезапно един или двама от тях да тичат покрай храната ви.

Общо взето, докато вие се чувствате добре около тревата и дърветата, то те се стараят да ги избягват. Вместо това те предпочитат бетона и асфалта за своите битки в имитацията на краткоживущи машини, в каквито са се превърнали. Вдишвайки отровните ауспухни газове на двигателите, кълнейки се че така се предпазват от наранявания, Бексъните си приказват един на друг Колко добре се чувстват сега, излизайки навън. И на това му викат природосъобразен начин на живот.

Заетият Бексън е почти безнадеждно активен. Ако го питате какво му е интересно в живота, той ще ви даде безкраен списък от физически занимания като:

— Делтапланеризъм, тенис, бягане, федербал, ски, плуване и сноуборд.

— И това ли е всичко?

— Ами… (пъхтене побледняване, изчервяване) Ми, мисля че да!

— Някога да сте бил на рали?

— Ми, не. Мисля че не!

— Някога да сте се борили с алигатор?

— Ми не! Ама винаги съм искал!

— Ролери по стълбите?

— Не!

— Ама вие казвате, че все сте правели нещо?

От тази гледна точка, можа да чуете от Бексъна следното: „Ми… като че ли става нещо с мен… Някак си май съм си загубил енергията…“

След малко, може би…

Атлетичния Бексън, една от най-често срещащите се разновидности, казва че се занимава само с физически упражнения. Но поради някаква причина, изглежда че това е като че ли вкарано отвън, а не идващо от сърцето му. И така той бърка упражненията с работата. Работи, когато е на работа, работи и когато е на упражнения и много често работи, когато играе. Работа работа работа и пак работа. Постоянната работа, съчетана с никаква игра го правят ужасно глупаво момче. Още повече постоянната защита от нещо го убива.

— Аха, ето го и Заека! Как си? К’во ново?

— Връщам се от Бухала! — каза той дишайки тежко.

— О, вероятно си тичал дълго време.

— Ами, да!… Бухала настояваше да ми разкаже историята на Неговия Прачичо Филберт.

— Това пък защо?

— Както и да е… Бухалът каза че не е виждал и Неиздълбания пън, но пък Ру вероятно си играел с него… Накрая се спрях пред къщата на Канга и там нямаше никой.

— Те са навътре в гората и се упражняват в скачане с Тигъра! — казах Аз.

— А добре! Тогава е най-добре да тръгвам нататък.

— Това е чудесно Заек, защото…

Ама къде ще отива? Ето как е, знаете — няма почивка за Бексъна.

Нека да го кажем по друг начин — ако искате да бъдете здрави, отпочинали и доволни, просто гледайте какво прави Заетия Бексън и правете обратното. Тук има един в момента, тича наляво надясно, дрънка с монетки в джоба, и нервно се взира в часовника. Той те кара да се чувстваш ужасно уморен само като го гледаш. Хронифициралият Бексън изглежда че винаги търчи нанякъде, поне а повърхностно физическо ниво. Той никога не ходи на разходка, например, просто защото няма време!

— Няма конвергиране! — каза Йори. — Няма първи и после втори! Казваш Здрасти и това проблясва в миналото. Видях опашката ти далече, докато медитирах търсейки решение. Мислех си да кажа „Какво“ но разбира се, се оказа твърде късно…

— Ами, бързах!

— Никакво взимане-даване! — продължи Йори. — Никакъв обмен на мисли: Здравей! Как… Имам предвид, че ти отнемат момента, практически опашката на другия е само на крачка от разговора.

Заетият Бексън, който както изглежда е винаги на крак:

Или по-точно:

Заетият Бексън винаги бърза нанякъде, някъде където никога не е бил. Навсякъде другаде, освен на мястото където е в момента.

— Това е само той? — каза Заека. — Къде?

— Вероятно търси нещо.

— Какво?

— Това е и онова, което се опитвах да кажа. — каза Пух. — Може би търси… търси…

Награда, предполагам. Религията науката и бизнес-етиката на нашия Зает Бексън все се опитват да ни убедят, че има някаква голяма награда, която чака нас някъде и че смисълът на нашия живот е да работим като лунатици, за да се докопаме до нея. Независимо дали е високо в небето, зад поредната молекула или в работен костюм, тя е винаги твърде далече от там, където сме — дали надолу по пътя, на другото полукълбо, от обратната страна на луната, отвъд звездите…

— Ох, обади се Пух, тупвайки на земята.

— Ей това се случва като заспиш на ъгъла на бюрото. Просто падаш!

— Така ми е по-добре! — каза Пух.

— И защо?

— Сънувах кошмар.

— Ами!

— Даааааааа… Намерих бурканче с мед… — каза той, търкайки очите си с лапки.

— И какво му е лошото пък на това?

— Изисква движение! Те не искаха да направя това! Те искаха само да си седя.

— Да, разбирам!

— И когато с опитах да стигна до буркана, се оказа че е пълен с нещо друго!

— Кошмар! — казах Аз. — Много хора сънуват подобни неща.

— Аха! За недостигаеми буркани с мед, ли?

— Ами за подобни неща. Това не е необичайно. Странното е че някои хора живеят по такъв начин.

— Защо?

— Ми, не знам. Предполагам, че по този начин си намират нещо за правене.

— Не ми звучи много забавно!

Ми не е! Начин на живот под девиза „Зад следващия ъгъл, на следващата стъпка…“ тече извън естественият ред на нещата и става много трудно да бъдеш Щастлив и Добър, така че само единици успяват да се върнат до изначалното Щастие и Доброта, а останалите се раздават изцяло и падат по пътя, проклинайки света, който обаче не е за да пречи, а напротив, за да ни покаже пътя.

Онзи, който си мисли че наградите на живота са някъде отвъд дъгата…

— Прегориха си филийките! — прекъсна ме Пух.

— Моля?

— Те си прегориха филийките!

— Те…, аха… Да! И това ли е всичко?

— Идва заекът! — каза Пух.

— А, ето ви и вас! — почна Заека.

— Да ето ни тук! — каза Пух.

— Тук сме! — повторих аз.

— А там си ти! — отбеляза Пух.

— Да, ето ме и мен! — нетърпеливо почна Заека. — Сега, да си дойдем на думата: Ру ми показа блокчетата си за рисуване. Всичките са оцветени и има букви по тях…

— О!

— Точно нещото, което очакваш да видиш, всъщност. — каза Заека, сучейки замислено мустаците си. — Но идва процес на елиминиране! Имам предвид, че Йори притежава същите.

— Но, Заек… — почнах аз.

— Да! Видях Йори и открих какво знае за тях и е ясно че това ще е новата ми стъпка…

— Ето къде отива! — каза Пух.

Връщайки се назад във времето, виждаме първите Бексъновци в тази част на земното кълбо, Пуританите, които практически до смърт работят на полето без възвръщаемост на гигантските им усилия. Те практически умирали от глад, преди умното старо население да им покаже как се работи в хармония с природните ритми. Сега сееш, после почиваш. Сега работиш на нивата, после я оставяш намира. Пуританите не разбират от втората част, те дори не вярват че съществува. И така след два-три века блъскане и блъскане и блъскане на първоначално плодородната земя и няколко години осъждайки я на синтетични стимуланти, днес имаме ябълки с вкус на картон, портокали с вкус на тенис-топки и круши с вкус на озахарен стироформ, всичките произведени от почва, която не е била оставена да почива. Не бива да се оплакваме, но това е факта.

— Кажи Пух, защо не бързаш?

— Защото е прекрасен ден, днес!

— Да, но…

— Защо да го руша?

— Но ти можеш да правиш нещо важно?

— И го правя!

— Ох, а какво е?

— Слушане!

— Слушане на какво?

— На птичките! И на оная лястовица, там!

— Какво казват?

— Че днес е прекрасен ден!

— Но ти вече знаеш това!

— Да, ама е чудесно, че някой друг мисли същото като мен…

— Да но ти можеш да си прекарваш времето в обучение, слушайки радио например?

— Онова нещо!

— Разбира се! Как иначе ще узнаеш какво се случва по света?

— Ми чрез излизане навън!

— Ъхъ… Ами… (Клик) Слушай това!

— Стотици умряха днес, когато пет самолета Джъмбо се сблъскаха в предградията на Лос Анджелис. — съобщаваше радиото.

— Какво може да ми каже това за света? — пита Пух.

— Хъм! Май си прав! (клик)

— Какво казват птиците сега, Пух?

— Днес е чудесен ден!

Да той е, дори когато Бексъните са прекалено заети за да му се наслаждават! Но за да завършим нашите обяснения защо са твърде заети…

Основните последователи на току-що споменатата религия така и не дооценяват красотата на безкрайните гори и чистите води, които са съществували преди идването им в Новия свят. Вместо да погледнат рая, който е съществувал по тези земи и местното население, в хармония с природата, те ги смятат за нещо чуждо и заплашително, нещо, което трябва да бъде атакувано и превзето, защото всичките те вървят по пътеката на голямата награда. Те дори не обичали да си пеят… Факт е…

— Какво? Че не пеели, ли? — пита Пух.

— Пух, опитвам се да довърша! Да де прав си! Те не пеели. Не обичали…

— Ами, ако не са обичали пеенето, тогава какво им е било отношението към мечетата?

— Ми не мисля че са ги харесвали…

— Те не харесвали мечетата?

— Не! Поне не и достатъчно!

— Ами никакво пеене, никакви мечета… Какво са харесвали тогава?

— Ми, не мисля, че са харесвали каквото и да било, Пух!

— Ми тогава не се учудвам, че нещата са се объркали тук!

Както и да е, от отчаяният пуритан произхожда упорития пионер, а от него Самотния каубой, яздещ по сянката и вечно търсещ нещо по пътя… И точно от този безкоренен недоволстващ прародител произхожда Заетия Бексън, който също като своите праотци, никога не се е чувствал у дома, в мир със собствената си земя. Строгия праволинеен фанатик, какъвто е реално той, е твърде строг към себе си, твърде строг към останалите и твърде строг най-вече към света, който героически се опитва да го храни, независимо от действията му. Така че, не бива да ни учудва факта, че той счита прогреса за поредица от борби и победи. Може да се каже че това е една от неговите налудности! Разбира се истинският прогрес включва растеж и развитие, които пък изискват вътрешна промяна, но това е нещо, което неотстъпчивият Бексън не иска да прави. Подтикът към растеж и развитие, познат у всички живи същества, в ума на Бексън се изражда в подтик към битка и промяна на всичко (Бексън Булдозера) и на всички (Раздвоения Бексън), освен самия него, в намеса в неща, които не го засягат и в изключването на практически всяка друга форма на живот. И в крайна сметка неговото поведение се критикува от умните, покрай него. Но както и родителите на непослушните деца, тези умни хора разбират, че не може да са вечно до него. Грижата за Бексън в крайна сметка ви изкарва от нерви!

— Ето го пак Заека! — каза, Пух. — И Йори.

— Уф! Заека! — казах аз.

— И Йори! — поправи ме, Пух.

— Питах Йори… — почна Заека!

— Това съм аз! Йори!

— Да спомних си! Виждал съм те миналата година, някъде до блатото…

— Блато! — възмути се Йори. — Не е блато, а локва!

— Блато! Локва…

— Какво е локва? — пита, Пух.

— Ако си намокриш глезените е локва. — обясни, Йори.

— Аха!

— Докато ако можеш да се потопиш до врата, значи е блато.

— Ама блато! — разсмя се Йори. — Ха!

— Както и да е, питах Йори! — почна Заека. — и той ми отговори, че нямал и най-малка представа за какво говоря.

— Изглежда, че не съм само аз! — каза, Йори. — Очевидно и ти нямаш никаква идея!

— Все пак, какво е Неиздълбания пън?

— Това съм аз! — каза Пух.

— Ти! И аз съм извървял толкова път…

— От блатото. — услужливо казах аз.

— Блато! От локвата, за да видя Пух!

— Защо не? — пита Пух.

— Каквото и да е стига да поддържа заетостта на Заека, каквото и да е! — Саркастично се обади, Йори.

Сега, нека споменем най-чудното нещо за Обществото на заетите Бексъновци и то е, че те се прекланят пред младежката енергия, излъчване и възможности, но нямат ефективни методи за възстановяването им, а се опитват да се доближат до тях, чрез безброй много изкуствени неща като козметиката и пластичната хирургия. И по този начин успяват да разрушат и унищожат младостта в себе си. Тези вредни дейности, които изглежда все пак не са част от търсенето на Голямата Награда, се извършват под предлога на Печеленето на Време. За да илюстрираме това, нека представим класическия образ на Заетия Бексън — Хамбургерояда!

В Китай има чайна. Във Франция — Кафене. Практически всяка цивилизована страна си има еквивалент — място, където хората могат да хапнат, релаксират и поговорят, без да се притесняват за това, колко е часа и без да си тръгнат преди да са си изяли яденето. В Китай например, чаената е вид социална институция. През целия ден, семейства, съседи или просто приятели се отбиват там за да пийнат чай и да хапнат нещо леко. Разговорите могат да протичат с часове. Би било доста странно да ги наречем Неексклузивни Съседски клубове, това е по-характерно за Запада. Но поне са нещо подобно. „Важният си ти! Отпусни се и се наслаждавай!“ — това е посланието на Чайната.

Какво е посланието на Будката за хамбургери? „Няма време! Бързай!“

И не само това! Всички знаем, ужасната Будка за хамбургери е едва ли не инфаркт за здравето на всеки клиент. За нещастие, обаче, това не е единственото нещо, което съпровожда Спестяването на време. Можем още да преведем и супермаркетите, микровълновите печки, ядрените електроцентрали, отровните химикали…

Практически, ако все пак тези приспособления наистина спестяваха време, то бихме имали в наличност повече време, отколкото когато и да било в историята. Но, странно е че фактически имаме все по-малко свободно време. Би било голям майтап, ако се пренесем на място без такива приспособления, защото ще се изправим пред факта, че имаме твърде много време за себе си. Иначе казано, сега сме прекалено заети да работим за да си закупим спестяващи време машинки, а тогава просто няма да се налага да работим толкова.

Основният проблем на голямото ни желание да спестяваме време е очевиден: Че не спестяваме време! Можеш да го спестиш! Но можеш да го спестиш умно или глупаво. Заетият Бексън очевидно няма никакво време, защото е твърде зает да го губи, опитвайки се да го спести. И чрез опитите си да го спести, той просто губи целия си живот.

Хенри Дейвид Тото, казва това в Walden по следният начин:

„Защо да живеем с такава бързина и да похабяваме живота? Ние просто умираме от глад преди да се нахраним. Казват, че днескашната работа спестява утрешните девет и така фактически се оказва, че поемаме хиляда неща днес, за да спестим само девет утре“

За контраст на Заетият Бексън, нека се върнем към таоизма за малко. Едно от най-интригуващите неща в него е не само респекта към старите и мъдрите, но и към тъй нареченият Вечно млад. Таоистките традиции са пропити от интересни истории и случки за онзи, който бидейки млад, е открил Тайните на Живота. Както и да са направени тези открития, резултатите са едни и същи: дълъг живот в младо тяло, външен вид и енергия.

В интерес на истината таоистите са прочути с младите си възгледи, външен вид и енергия. И това не е неочаквано, а е резултат от таоистките практики. Векове наред в Китай, хората умирали максимум на 40 години, а фермерите и аристокрацията дори по — рано. А безсмъртният таоист си живеел до 80–90, а дори и повече. Следващото е един от любимите ми примери:

През 1933 в световните медии гръмнала новината за смъртта на човек, с името Ли-Чунг — Ян. Било официално потвърдено от Китайското правителство и от независими, че той бил роден през 1677. Въпреки че бил на над двеста години той четял 28 тричасови лекции по дълголетие в Китайския Университет, а онзи който го е виждал тогава, казвал че е изглеждал като петдесетгодишен мъж, с тънка осанка и висок, със здрави зъби и без оплешивяване. Умрял на 256 години.

Когато Ли бил дете, той избягал от къщи, следвайки някакви странни знахари. В Китайските планини той научил от тях някои от тайните на естествената медицина. В добавка към многото билки за дълголетие той практикувал и таоистките упражнения, вярвайки силовите упражнения скъсяват живота. Любимият му начин на пътуване бил бавното ходене. Дори и младите хора, които се опитвали да го следват в разходките му се уморявали и го оставяли, защото той вървял с мили. Съветвал младите, ако искат да живеят дълго да „седят като пуйки, да ходят като пингвини и да спят като кучета“. А когато го питали за истинската му тайна, той отговорил простичко — Вътрешният Покой!

Говорейки за това, нека се върнем към Къщата на ъгъла на Пух. Кристофър Робин точно задаваше въпрос към Пух.

— Какво най-много обичаш да правиш, Пух?

— Ами… Какво най-много обичам…, и после се спря да помисли. Въпреки че яденето на мед е много хубаво нещо има един момент, точно преди да започнеш да ядеш и тогава е много по-хубаво, отколкото самото ядене, но не знаеше как да го каже.

Медът не е толкова вкусен, когато веднъж си го ял, златото не означава толкова много, когато го имаш, наградата не значи много, ако вече я имаш. Ако вземем всичките си награди в живота, пак няма да имаме достатъчно. Но ако вземем всичкото онова, което е между наградите, реално ще се върнем с много повече. А ако вземем наградите и онова между тях, ето тогава ще имаме всичко — всеки миг, който сме изживели. А какво би било ако просто се забавляваме?

Коледните подаръци например, ако бъдат отворени са много по-малко от това, което са били в процеса на откриване, носене, споделяне, от самото мислене за тях, от очакванията ни. 365 дни по-късно ние се озоваваме в същата ситуация. Всеки път, когато открием злато, то вече не ни радва толкова и пак тръгваме да дирим ново и ново и ново.

Това не значи, че златото, което имаме не струва. Това е така най-вече защото нещо дълбоко в нас ни тегли към процеса, а самият процес на търсене е и онова, което ни прави по-умни, по-щастливи и т.н. Но ако вършим нещата по грешен начин то е същото, което ни превръща в бедни, сърдити, объркани и т.н. хора. Златото би било добро за нас и би ни донесло полза, само в случаите, когато процесът на откриването е бил полезен за нас. От друга страна, точно процесът е важния. Насладата от самият процес е тайната, която разрушава безсмислените митове за Голямата Награда и Спестеното време. Може би това би ни помогнало да си обясним ежедневното значение на думата Тао, Пътя!

Как бихме нарекли мига преди яденето на меда? Някои биха го нарекли очакване, но мисля че е много повече от това. Можем да го наречем усещане. Това е и мига, когато си щастлив и го осъзнаеш, дори ако това е само миг. Наслаждавайки се на процеса, ние можем да разтегнем това усещане и то да се разпростре не само в определен миг, но да обкове целия ни живот. И така просто да се забавляваме. Като Пух.

И после се замисли, че да си с Кристофър Робин е много хубаво нещо и че да бъдеш приятел с Прасчо е много хубаво нещо, и така мислейки си за всичкото това каза:

— Това, което обичам най-много на света съм Аз и Прасчо, когато идваме у вас на гости, и ти кажеш Какво мислите за нещо мъничко? И аз кажа: Ами, мисля че нямам нищо против малкото нещо, ами ти Прасчо? И е чуден ден навън и птичките пеят.

Когато използваме времето си за да се забавляваме със заобикалящите ни и да се радваме, че сме живи, установяваме че нямаме никакво време да си играем на Заетия Бексън. И това е страхотно, защото се оказва че да бъдеш Бексън означава просто ужасна загуба на време. Както пише поета Лу-Ю: