Тай Хорс

Виетнам1972ГИБЕЛТА НА „ЧЕРНО ПОНИ“

Той едва почувства удара, по-скоро го чу. Приглушеният рев разтърси слабо лоста и като погледна навън, той видя как дясното му крило се разби и отлитна назад. Миг по-късно някъде по фюзелажа зад него се разнесе познатият и всяваш, ужас трясък на 50-милиметрови снаряди, докато в същото време куршуми разкъсваха корпуса на двата двигателя OV-10. Изведнъж самолетът се отклони силно от курса, после дръпна рязко в противоположната посока и се наклони леко към здравото си крило, а сетне пропадна с около хиляда фута. Коуди се бореше с машината, опитваше се да я стабилизира. Натисна бутона на радиостанцията:

— Първомай… Първомай… Полярно куче вика Щопер. Ударен съм и изгубих контрол…

Гласът беше изненадващо спокоен, почти примирен.

Единственият признак на безпокойство се усещаше в тембъра. Беше леко гъгнив от силните сътресения в самолета, като при някоя сгереоуредба с прекалено увеличени баси.

Бяха прекалено ниско за скачане с парашут. Коуди често беше правил такива изпълнения — да се движи ниско в бръснещ полет над върховете на дърветата. „Смъквай се надолу, докато им видиш бялото на очите“, казваше в такива случаи на хората от екипажа си. Отдолу, изпод прикритието на дърветата, изригваше адски наземен огън, който разкъсваше фюзелажа на двумоторния щурмови самолет. Петдесеткалибровите снаряди трещяха по корпуса.

— Дръж се — изкрещя той на стрелеца си. Но отговор не се чу. Коуди се обърна и погледна към задната част на кабината. Роситър беше клюмнал на мястото си, стъкленият купол на кабината му беше надупчен като решето, част от лицето му беше отнесена от снаряд. Но Коуди нямаше време за момчето — просто самолетът се сгромолясваше. Джунглата връхлиташе срещу него. На две хиляди ярда пред него беше реката, а оттатък реката беше свободата. Но той знаеше, че никога няма да стигне дотам.

Преди да отговорят от щаба, пилотът продължи:

— Тук Полярно куче едно… намирам се на половин миля от контролен пункт „Чарли“… височина пет хиляди фута…

Операторът на радиостанцията отговори незабавно:

— Полярно куче едно, ще успееш ли да достигнеш отсам реката?

— …опитвам се…

Операторът превключи на вълната на спасителния отряд.

— Спасител, тук Тирбушон. „Черно пони“ от нашите е улучен, в аварийна ситуация — на половин миля, северно от контролен пункт „Чарли“, няколкостотин ярда навътре в територията на ндианците… Записваш ли?

Отговорът дойде незабавно.

— Тирбушон, тук Спасител… и ние го чуваме… Вече изпратих едно „Хюи“ към него…

— Полярно куче едно, вече имаме едно „Хюи“ в района. Ще можеш ли да се задържиш до реката?

— Не… Вече падам…

В тоя момент връзката прекъсна.

— По дяволите, загубихме го — изстена операторът. Обърна се към помощника си: — Скипър, веднага ме свържи с шефа.

— Готово, на линията е — отвърна на момента помощникът, червенобузест морски пехотинец, и подаде слушалката.

Самолетът внезапно се разтресе отново. Щурвалът вече беше съвсем безполезен. Коуди се мъчеше да овладее машината с педалите за управление, но те не вършеха никаква работа. Самолетът се обърна на една страна със здравото крило нагоре и след това бавно започна да се върти в спирала.

Зелената джунгла връхлиташе към него, докато той се иреобръщаше хаотично във въздуха. Коуди натисна рязко щурвала напред в последен опит да овладее машината и носът на самолета се издигна рязко нагоре. Опашката му се закачи във върховете на клоните и се откъсна, а черното тяло на машината се сгромоляса в зеленината на дърветата. Коуди избута щурвала напред, по-далече от гърдите си, и се захлупи върху командното табло, обгърнал главата си с ръце. Чуваше как самолетът се разпада около него, трясъка и скърцането на метала, разкъсван на части от дърветата. После всичко свърши — трясъкът, сътресенията — сякаш времето беше спряло.

Коуди, увиснал надолу с главата, беше отпуснал глава и се взираше в тревата, от която го деляха двайсетина фута. От самолета бяха останали само изпомачкани разкривени железа. Погледна назад към стрелеца си, Роситър. Ръцете на момчето висяха отпуснати надолу към земята.

Стъкленият купол на кабината му се беше измъкнал от жлебовете си, наполовина отворен. Коуди го натисна с длани и той се изхлузи надолу между клонаците. Усети мириса на пушек.

Започна да си говори на глас сам, като предъвкваше правилата от инструкциите. „Трябва да се измъкна“, каза си той, разхлаби предпазния си колан и се опита да се изхлузи ог кабината сив клонака около него. Миризмата на пушек се засили и в един момент той усети, че се е освободил от самолета и сякаш увисна във въздуха. Пресегна ръце да се хване за един клон, усети как той го удря през дланите и после му се изплъзва. От това съприкосновение гой се превъртя отново с краката надолу. „Също като скок с парашут, помисли си той, докато летеше надолу към земята. Коленете събрани, превиваш се надве и се претъркаляш, като тупнеш долу…“

Обаче той не успя да се приземи добре и щом падна, чу как капачката на коляното му изпука, усети пареща болка в коляното, която се спусна надолу по глезена му. Стисна зъби и задържа вика. По кожата му изби гореща пот.

Вдигна поглед и се огледа наоколо. Реката беше само на двайсет ярда от него, искряща под лъчите на ранното утринно слънце. Той се изправи и пренебрегвайки болката, тръгна накуцванки. Знаеше, че джунглата навсякъде гъмжи от бандити, но какво пък, можеше и да му се усмихне късметът. После, някъде отзад и високо зад главата му, се разнесе свистящ звук, а миг по-късно — и приглушен тътен от взрив. Резервоарите с горивото бяха избухнали. Топлинната вълна от експлозията връхлетя върху него, но той продължи да подскача на един крак към реката, влачейки ранения си крак по земята. Дори не погледна назад. После чу познатото чъм-чъм-чъм-чъм от винта на хеликоптер, идващо някъде отляво над реката.

„О, Господи, давай, момчето ми“, каза си той.

Двайсет ярда го деляха от свободата.

— Тирбушон, тук Спасител едно. Вече виждаме „Черно пони“…

„Хюи“-то висеше на двайсет фута над реката. Младият стрелец Харли Симънс се беше надвесил от кабината и оглеждаше наоколо — взираше се в гъсталака на джунглата, търсейки някакви признаци на живот. Гласът на пилота изпращя в слушалките на шлемофона.

— Какво става, Симънс, виждаш ли нещо?

— Търся, капитане, търся…

Експлозията прекъсна отговора му. Всичко стана като на забавен кадър. Първо се видя как ударната вълна разтърсва короните на дърветата, после разхвърчаващото се на части „Черно пони“, след това яркооранжевото огнено кълбо, издигащо се нагоре към небето. Няколко секунди по-късно във въздуха изсвистяха куршуми и се забиха във фюзелажа на два-три фута от главата на Симънс.

— Обстрелват ни бандити! — изкрещя Симънс в микрофона на шлема си.

— Какво става с нашия човек? — извика в отговор пилотът.

И тогава Симънс го видя: той куцаше и се препъваше долу, под пламъците на пожара от взрива, бързаше към брега на реката. Почти беше стигнал — на около двайсет, или може би трийсет крачки от реката. Но още преди Симънс да успее да отговори, нов зали от куршуми профуча и някои от тях се забиха в ръба на отворената странична врата на кабината и го раздробиха. Парчетата метал издрънчаха по шлема на Симънс. Той чу свистенето на деветмилиметровите куршуми, пропищели само на инчове от ухото му, и в един миг дълбоко в него като светкавица проблясна неистов страх. Самолетът в гората експлодира отново и измежду върховете на дърветата изригнаха огнени кълба.

„Тоя няма да успее“, каза си Симънс, както решават повечето от стрелците от борда на „Хюи“-тата.

— Не виждам нищо, капитане — излъга той. — Тия бандити ще ни направят на решето, ако стоим още тук.

Пилотът извъртя хеликоптера със страничния борд към гората и се понесе напред, надолу по реката.

Симънс се отпусна прималял на колене. Целият се тресеше. „О, Господи, помисли си той, какво направих…“

Но беше прекалено уплашен, за да го каже на глас. После чу в шлемофона си гласът на пилота:

— Тирбушон, тук Спасител едно… Изгубихме го…

Коуди почти беше стигнал до брега, когато един откос от автомат го сепна и го накара да се захлупи по очи на земята. Продължи пълзешком към водата. „Хюи“-то беше на около сто фута от него, увиснало над реката.

„Насам, насам!“ — викаше ги той беззвучно. Започна да се надига и да маха с ръка към хеликоптера. И тогава с ужас забеляза как той се извъртя и се понесе надолу но реката.

„Не, изкрещя той беззвучно, не, не…“

— Тука съм — вече на глас извика отчаяно той.

Изправи се на крака с намерение да скочи във водата и да плува към спасителния отсрещен бряг, но в същия момент небето над главата му избухна в пламъци. Разхвърчаха се отломки ог взривилия се самолет. Горещината връхлетя върху него и го затисна като плътно покривало. Той закри лицето си с ръце и усети, че се смъква на земята, свит на топка, за да се предпази от бушуващата някъде високо в дърветата огнена буря. И докато този огнен ад изгаряше гърба и краката му, той продължаваше да пълзи към реката.

Свободата беше на десет крачки от нею, когато той се предаде.

Командващият се развилня в свързочния отсек с изкривена в леденостудена гримаса физиономия.

— Какво по дяволите става там, Уикър? — избухна той.

— Току-що изгубихме една машина, сър — отговори смразен операторът.

Раменете на командващия се отпуснаха безсилно. Кимна въпросително с глава.

— По дяволите! — изръмжа прегракнало той. — Кой беше?

Операторът се поколеба за момент.

— Полярно едно, сър, лейтенант Коуди.

Командващият затвори за миг очи, стисна зъби и челюстите му потръпнаха конвулсивно.

— Боже Господи — изстена той. След минута добави: — О’кей, дай ми щаба на главното командване, Сайгон. Ще трябва да съобщя на Стария, че току-що сме изгубили сина му.

Централна Америка1985ЛОС БОКСЕС

Реката течеше широка и мощна в началото на пътуването им от столицата Мадранго към изоставения преден пост, отстоящ на 160 мили. Но сега, след четири дни пътуване нагоре по течението й, джунглата така я беше притиснала в обятията си, че от реката беше останал само един едва провиращ се между гъсталаците поток. Раздрънканото старо речно корабче, разкапано от годините, пухтеше и се задъхваше, за да преодолее последните няколко мили, управлявано от едва удържащия се да не заспи капитан. Клони и папрати жулеха борда отстрани и се закачваха в отворите на люковете. Старото корито пухтеше безсилно, когато му се препречваха храсталаци, и мъчително се бореше с тях, за да продължи пътя си. Единственият пътник на борда беше един уродливо дебел мъж с нездрав вид, с няколко слоя тлъстина, с избелели сини очи, малка уста и малък остър нос, губещ се в гънките на месищата му. Той седеше на един разкапан градински стол, близо до носа на корабчето, със събрани колене и глезени, увесил глава, нахлупил до веждите широкопола бяла шапка, стиснал в пухкавите си месести ръце бял чадър, с който се криеше от изгарящите лъчи на слънцето. Тесният му умалял бял костюм беше покрит с петна от пот, а незакопчаните маншети на ризата му висяха свободно, без да могат да поберат тлъстите му китки.

Името му беше Рандал Уилфрид Прат Трети — специален пратеник на Държавния департамент на Съединените щати в Мадранго. За голямо съжаление на персонала в посолството. По документи той беше изключително представителен — завършил Харвард с научна степен, баща му беше основен спонсор и един от стълбовете на управляващата партия, доверено лице на президента.

В действителност Прат Трети представляваше бреме за цялата администрация, което обаче вървеше в комплект с финансовите дарения и подкрепата за партията от страна на баща му. Още с появяването си той беше заточен надалеч, в една нестабилна централноамериканска държава; беше държан дискретно в сянка и го използваха само когато възникнеше някоя нежелана ситуация. Тоя тип задачи бяха съвсем подходящи за него — не изискваха никакви дипломатични способности.

И така, от два дена той стоеше неподвижно все в тая поза в очакване пред него да се появи онова толкова гадно, с толкова безмилостна и ужасяваща репутация място, чието име дори и съдиите, осъждащи хора да прекарат остатъка от живота си там, произнасяха само шепнешком. Безпокойството на Прат беше нараснало до такава стенен, че всеки миг можеше да се превърне в писък.

Старата черупка си проби с мъка път между клонаците и изведнъж мястото се издигна пред тях като привидение — бастион, грамада от скупчени камъни, обрасла с лиани и влажен зелен мъх, затисната от гората като в капан. Прат беше толкова изтерзан, така обезумял от гледката, че изкрещя с всичка сила — пронизващ писък, който разтърси капитана на корабчето, разбуди го и той скочи на крака. Прат веднага се овладя. Обърна се смутено назад и потърка челото си с ръка, сякаш за да изтрие, да заличи емоционалния си изблик. Извади носна кърпа от джоба си и яростно затърка лицето си.

„Господи, помисли си той, дали Хатчър е още жив? И ако е жив, дали това, което е останало от него, си заслужава пътуването дотук?“

Хатчър

Кристиън Хатчър беше тук от три години, два месеца и двайсет и седем дни, или това правеше точно 1183 дни. Никой в Лос Боксес не знаеше истинското му име, което не беше от рядко срещаните; никой в Лос Боксес не знаеше истинското име на когото и да било от останалите. Да бъдеш осъден и изпратен тук означаваше да бъдеш осъден на забвение.

Не съществуваше никакъв шанс за бягство от Лос Боксес. Затворът се издигаше като привидение сред безкрайните дебри на джунглата, обкръжен от двестакилометрова непроходима, наситена с влажни изпарения джунгла, която като смарагдовозелен покров скриваше под себе си земя, гъмжаща от отровни змии, ягуари и глигани, осеяна с непроходими тресавища, обраснала гъсто от растящи с часове и минути лиани, буйна растителност, която би могла да обгърне и задуши човек, докато спи. Нямаше никакви пътеки там — джунглата ги поглъщаше и заличаваше за броени часове.

Вековни лиани обгръщаха рушащата се цитадела, сякаш за да я предпазят от по-нататъшно разпадане. Вътре в нея имаше 212 килии, иззидани от камъни и кал, всичките еднакви — десет на десет, осем фута високи; всяка се осветяваше от една-единствена крушка с ток от остарял и ненадежден генератор. Преградените с решетки прозорци бяха просто едни процепи. Макар и трудно, човек можеше да се провре през тях. Най-сигурният пазач тук беше природата. Никой не помнеше вече защо е била построена тази крепост, но вече повече от век тя служеше за политически затвор, надживял без брой нестабилни правителства. В Мадранго името й се шепнеше с ужас.

Не се вписваха нито имена, нито дати на пристигане. На всеки нов затворник се определяше по една килия — бокс, чийто номер ставаше негов номер за идентифициране.

Преди три години, два месеца и двайсет и седем дни Хатчър беше станал номер 127.

Вътрешният правилник на Лос Боксес беше прост: вършиш си работата и никакви разговори с другите затворници. Това беше всичко.

Никой не отказваше да работи — това беше единствената възможност да излизаш навън, на чист въздух, и да се движиш. Тия, които някога бяха отказали да работят, макар и не като проява на недоволство или инат, бяха останали заключени в боксовете си и забравени.

Ако някой затворник проговореше на друг, пазачите просто му отрязваха езика.

Тук никой не получаваше възможност да поправи грешката си; основният закон в Лос Боксес беше свирепата целесъобразност.

Самите пазачи — те бяха само шестима — бяха бивши затворници. Когато назначените държавни пазачи напускаха, или полудяваха, или умираха от тения, заменяха ги със затворници. Пазачите затворници не бяха нито по-добри, нито по-лоши от другите. И макар че бяха въоръжени, те използваха оръжието само за самозащита или за да застрелят някой нападащ ги хищник.

Бягство? Да избягаш означаваше да умреш. Никога не преследваха тия, които се опитваха да го направят. Пазачите се подхилваха и чакаха, а когато бегълците осъзнаваха безнадеждността на опита си за бягство и се връщаха, заключваха ги в килиите им, даваха им храна по два пъти на ден и ги забравяха.

Отначало го беше налегнало безумно отчаяние. Като поет, останал без хартия, или оратор — без глас, Хатчър не намираше начин да изрази яростта си. Само оня безпощаден, неуморен инквизитор, наречен съзнание, самотно му правеше компания. Неспособен да се въздържи от постоянна преоценка на делата си, неговият гняв се насочи навътре. С течение на времето, на месеците, сливащи се в години, специфичните обстоятелства на неговото арестуване и изпращане в затвора замениха политическата си мотивировка с философски абстракции.

Беше ли предал той вярата си? Беше ли надделял цинизмът над истинските стойности на живота му? Дали не плащаше дан на нетолерантната и арогантна гордост? Това беше един нескончаем кръстосан разпит на самия себе си. Той заспиваше с напиращ на устните въпрос и се събуждаше, без да е намерил отговор; съзнанието му се гърчеше по спиралата на фикциите.

Календарът му се състоеше от резки по измазаните с кал стени, часовникът му беше сянката, безшумно пълзяща по пода. Само блянът за свобода му даваше сили да продължава да живее, но след тези три години той беше избледнял до едва мъждукаща надежда, безсилна дори да породи мисълта за бягство.

Отначало Хатчър обмисляше сериозно идеята за бягство. Той беше преживял пет месеца сред изпаренията в блатата на Лаос и Камбоджа и се беше измъкнал, за да може да разкаже за това, което ставаше там. После дойде катастрофата с пилотирания от него самолет в джунглите, южно от Мадранго. Въпреки че самолетът беше пълен с оръжие, успя да изведе двамата членове на екипажа си, макар че единият от тях умря от ухапване на змия малко преди да се измъкнат от джунглата.

Тия спомени го крепяха, за да не полудее — спомените и лелеяната мечта за бягство. Не трябваше да се прибързва. Той можеше да чака — трябваше да избере подходящия момент. Изучаваше затвора внимателно, докато не успя да състави точен план на местоположението му. Запомняше всяка ниша и пукнатина в стените, изучаваше пътеките в джунглата и съставяше прецизни планове за бягство, които изчертаваше по измазаните с кал стени на килията си, за да може да ги обмисля. Прозорчето на килията не представляваше никакъв проблем. Времето и ерозията бяха изронили стената около пръчките на решетката. Малко работа с железата, които беше успял да вкара тайно в килията си, и те щяха да се разхлабят и да излязат от стената. Беше изучил внимателно фасадата на затвора от външната страна. Сградата беше стара и порутена на много места. Да се изкачи по отвесната стена до върха на сградата, за него нямаше да бъде никак трудно. Сирило беше тоя, който го беше научил на това.

Този ден се беше запечатил неизличимо в съзнанието му, много често си го припомняше и го възстановяваше мислено до най-дребните детайли.

Хатчър беше прилепнал към скалата като към магнит. Вятърът издуваше дрехите му и свиреше около кървящите му пръсти. Да би могъл, щеше да изкопае дупка в тази скала и да се вмъкне целият в нея. Беше на седемнайсет години и беше вцепенен от страх.

Това не беше планина — не можеше да се нарече планина. Беше една канара, тясна, издигната канара, висока около хиляда фута, с отвесни страни и плосък връх, сгушена в подножието на Грийн Маунтинс, на три часа път от Бостън. И това, което беше започнало като един топъл, ясен и приятен септемврийски ден, се беше превърнало в нещо ужасно.

Сирило беше на десет фута над него и пъплеше като паяк нагоре но скалата. Сирило нямаше екипировка. Без въже. Без брадвичка. Само една манерка и малка торбичка с растителна смола, вързана отзад на колана му. „Свободно катерене“, така го нарече той, и единственият начин да навлезеш в тая работа, бил да започнеш с него.

Преди да започнат, Сирило застана пред канарата и я поогледа.

— Тая изглежда подходяща — каза той. — Не е прекалено висока като за начинаещ.

— Искаш да кажеш, че имаш предвид аз да се изкача на нея? — каза Хатчър с напираща в гласа му паника.

— Е, трябва да се започне отнякъде.

— Въобще не съм казвал, че искам да започвам каквото и да е.

— Добре де — каза Сирило, — необходимо е само да не те е шубе.

Беше оставил на земята в основата на канарата още една торбичка с растителен клей.

После Сирило заопипва с пръсти отвесната стена, докато не намери в нея малка пукнатина. Потопи пръстите си в торбичката със смолата, издуха това, което беше полепнало в повече, започна да опипва трасето си нагоре и запълзя, поставяйки едната си ръка на мястото на другата, единия крак на мястото на другия. Приличаше на огромен краб, така както пълзеше нагоре но скалата, опиращ се само с пръстите на ръцете и на краката си в пукнатините и в издатините. Хлапето стоеше и гледаше със страхопочитание.

— Май си откачил — каза то.

— А-ха.

— Какво ще стане, ако се изхлузиш от някоя пукнатина?

— Падаш.

— Страхотно, направо страхотно! — каза Хатчър.

Сирило продължаваше да се катери и мускулестите му ръце се издуваха от напрежение, докато проправяше с мъка пътя си към върха на канарата. Хатчър го наблюдаваше и в един момент се почувства объркан. Приближи се плътно до скалата и прокара неуверено ръка по нея, опипвайки издатините, пукнатините и плитките ръбове. Накрая вдигна торбичката със смолата, завърза я за колана си и подражавайки на Сирило, запълзя с мъка нагоре по отвесната стена.

— Не бързай и не гледай надолу — внимателно му обясни Сирило. — Земята отдолу няма да избяга.

Хатчър беше започнал — боляха го пръстите на ръцете, на краката, болеше го стомахът. Час ио-късно вече беше на четирийсет фута височина и се притискаше към канарата както малко дете се притиска към майка си.

Сирило беше в почти безизходно положение — една козирка на самия връх на скалата беше надвиснала над главата му и преграждаше пътя.

— Повече не мога да продължа — извика Хатчър с разтреперан глас. — Не виждам нищо, за което да се захвана.

— От лявата ти страна, момче — извика му Сирило. — Малко по-нататък… няколко инча по-нагоре… точно там.

Хатчър напипа с разкървавените си пръсти една пукнатина в стената, дълбока едва колкото да си пъхне нокътя.

— Не става — изкрещя той, притиснал се към скалата със затворени очи.

— За мен как ставаше — извика му Сирило, — а пръстите ми са двойно по-големи от твоите.

Хатчър заби пръстите си в малката пукнатина, издълба засъхналата пръст от нея, колкото да се придвижи с още шест инча нагоре. Страхът беше сковал гърлото му.

Точно тогава изведнъж започна да се смрачава. Небето над тях посивя от облаци, изви се студен, щипещ вятър, навяващ пръски дъжд.

— Времето се влошава, момче — извика Сирило. — Давай, недей да спираш.

— Не мога…

— Глупости. Я си размърдай задника, че иначе ще станеш вир-вода.

— Майната ти… — беше единственото, което успя да прошепне Хатчър. Пръстите на ръцете му бяха издрани и кървяха, пръстите на краката му го боляха както никога досега. Ръцете му трепереха от свръхусилието. Капки пот пареха в очите му и се стичаха надолу към ъгълчетата на устата му. Хатчър се бореше отчаяно за живота си.

Когато първите капки дъжд зашибаха лицето на Сирило, паниката обхвана и него. Но не трябваше да допусне момчето да разбере това.

Сирило беше достигнал ръба на надвисналата козирка. Протегна се и бавно провря едната си ръка над нея, пресегна се, колкото имаше възможност, и опипа внимателно ръба, докато намери за какво да се захване. Изтръпналите му пръсти напипаха малък улей. Той заби пръсти в него, за да се увери, че ще го издържи, после се оттласна нагоре и навън и увисна само на ръката си, с отделено от скалата тяло. Висеше така на едната си ръка и гледаше надолу към момчето, прилепнало към скалата като туфа мъх.

Сирило си смени ръцете. Увиснал вече на дясната си ръка, той протегна лявата към момчето.

— Хайде, изкачи се още шест фута и аз ще те поема.

Хатчър продължи да пълзи едва-едва нагоре, погледна за момент към Сирило, после затвори очи и заопипва отново скалата над себе си за място, където да се захване. Най-накрая главата му опря в козирката. Вече нямаше накъде да се движи.

— Хвани се за ръката ми, момче — каза Сирило.

Хатчър погледна към него със сковани от ужас очи и впери невиждащ поглед в пръстите на протегнатата към него ръка.

— Не се страхувай, имай ми доверие — каза Сирило.

Момчето не се беше доверявало на никого досега за такова нещо. Отпусна глава и загледа надолу към земята.

— Недей да гледаш надолу — каза Сирило спокойно, но строго, а момчето затвори очи и се прилепи още по-плътно до стената в отчаяние.

— Подай ми ръката си, момче — заповяда му Сирило. Хатчър се протегна съвсем бавно нагоре, пресягайки се към подадената му ръка. Напипа ожулените мазолести пръсти на Сирило, усети как ръката му се плъзга по неговата длан и как силните пръсти обхващат китката му.

— Така — каза Сирило, — сега се пусни!

— Какво!

— Хайде, пусни се! Не мога да вися така до безконечност.

Момчето затвори очи, преглътна и пусна другата си ръка. Увисна свободно във въздуха и се залюля над празното пространство. Сирило изскърца със зъби и бавно започна да повдига момчето нагоре.

— Добре — прошепна Сирило, — сега се хвани за шията ми.

Хатчър се пресегна нагоре и обви ръце около здравата, напрегната шия на Сирило, докато той се набираше нагоре на мускули и опря брада над козирката.

— Господи всемогъщи — прошепна Хатчър, когато Сирило се издигна над ръба на козирката и се претърколи върху нея. Момчето лежеше по корем, с лицето надолу, и пухтеше тежко, като с всяко издишване вдигаше облачета прах от скалата под устата си. Сърцето му биеше до пръсване, зъбите го боляха от напрежение. После изведнъж започна да се смее истерично.

— По дяволите — викаше Хатчър, — ние сме живи! Живи сме, мамка му!

Той се беше срещнал лице в лице със смъртта и я беше надхитрил. Това беше непознато досега и изключително привлекателно преживяване за него.

— Успях! — крещеше момчето към гората и ехото му отвръщаше: — …успях!

— Обаче запомни едно, момче — каза Сирило. — Само не трябва да спираш в тоя живот. Спреш ли — загиваш. Хванеш ли се с една работа, върши я докрай, без да спираш. Никакво отстъпване, само напред. Няма какво да се колебаеш.

Хатчър се обърна към Сирило.

— Хайде да я качим още веднъж — каза той възбудено.

Сирило се беше усмихнал на това.

— Първо трябва да се спуснем надолу но нея — отвърна му той спокойно.

„Да, мислеше си Хатчър, тия стари стени са детска играчка за него.“ Истинската трудност беше преодоляването на джунглата.

Тогава започна дъждът. Фасадата на затвора се превърна в хлъзгава кална стена, по която се стичаха пороища. Дъждовните дни се сливаха в дъждовни седмици, прерастваха в месеци неспирен дъжд. С всеки изминал ден изкачването на стената изглеждаше все по-трудно. Хатчър чертаеше груби карти по пода на килията си и се опитваше да възстанови в паметта си посоките и разстоянията от пътуването си по реката, когато го бяха довели тук. И накрая той осъзна истината, че без да има оръжие или поне компас, без карта или без познания за областта, бягството би представлявало самоубийство. С всеки изминал дъждовен ден надеждата ставаше все по-слаба и по-слаба.

Той реши да си наложи дневен режим: гимнастика, за да предпази мускулите си от атрофиране; умствени упражнения, за да не полудее, макар че на това място проявата на здрав разум граничеше с лудостта.

За да се предпази от лудостта, той се отдаваше на спомени за жените, които беше познавал. Понякога имената му убягваха и той ги асоциираше просто със събития от живота си. Опита се да си припомни първия си любовен роман от колежа — как беше нейното име, като че ли Хенли. Спомняше си как я докосна за първи път в тъмнината, на задната седалка в колата на Сирило, как я опипа нежно отдолу и как тя се притисна към ръката му и я премести към гърдите си, тия нежни пъпки, едва започнали да разцъфват. Той беше ужасен, а тя — възбудена и страстна. Но след първия път тяхната страст се превърна в безумство. Правеха го навсякъде — на тъмния балкон в единственото кино в градчето, търкаляха се върху одеяло в раззеленените гори на Масачузетс и дори веднъж, късно един следобед — в женската съблекалня на колежа, след като всички бяха излезли от нея. Спомни си как ламаринената врата на гардеробчето, на което се бяха облегнали, потракваше в ритъма на младежката им страст.

После той отиде да учи в Академията, а тя се влюби лудо в шампиона по бокс на колежа.

Споменът за това, как загуби невинността си, спохождаше често изтерзаното му съзнание, докато мислите му блуждаеха свободно из миналото, връщайки го из улиците на Бостън, където Сирило навремето го беше спипал в крачка. Тогава Хатчър беше закоравял уличен хулиган, останал без родители, а Сирило беше едно упорито ченге, което го пое в ръце и промени живота му завинаги. Именно Сирило го беше накарал почти насила да отиде да учи в колежа, беше го предизвикал не само да се катери но скали, а въобще да покаже най-доброто, на което е способен, и накрая уреди срещата в Анаполис, където го откри Хари Слоун. Слоун! Най-мъчително за Хатчър беше, че той не можеше вече да си представи живота си без тази нежелана от него промяна, че не можеше да си спомни точно момента, когато беше заменил истината с изгодата, беше заменил светлината и красотата със сенките от живота на агента от секретните служби. И в отчаянието си Хатчър, както много други хора, в далече не толкова окаяно положение, напразно мечтаеше този момент да се върне, за да може да промени съдбата си.

Отначало Хатчър изпитваше само злоба. Всяка нощ, легнал в своя бокс, той измисляше всевъзможни видове мъчения, които би искал да приложи на Хари Слоун. Но с времето той започна да гледа на нещата по друг начин, насочваше обвиненията си към други. Обаче в края на краищата се връщаше все към същата мисъл. Слоун го беше предал, беше го измамил и го беше осъдил на жива смърт.

Сирило се беше появил в живота му като негов спасител, Слоун — като негов унищожител.

А с времето тази връзка беше станала толкова здрава, че не можеше да бъде разкъсана. Слоун беше станал много повече от приятел за него: беше станал негов духовен наставник, беше го обучил на уменията във всички възможни области на дейността им, законосъобразни и такива, които бяха абсолютно незаконни — от боравенето с шперца до убийството; беше го научил как да остане жив и в най-тежките условия. По странна ирония на съдбата тъкмо Слоун беше този, който го беше обучил, за да може да оцелее в Лос Боксес.

О, да, какво ли не му беше обещавал Слоун. Меденият му език го омайваше с авантюри и любовни идилии, подправени с думички като „патриот“, „дълг“ и „родина“. Вярно, после имаше достатъчно и от двете. Имаше много приятни преживявания — Токио, Сингапур, Манила.

Хонконг и Банкок.

Винаги си спомняше за тия двата града заедно, спомняше си за Коуин и за уикендите, когото прелиташе от Банкок в Хонконг просто за да избяга поне за малко от ада на битките по реката.

И за специалния апартамент, който беше наел на полуострова в Каулуун, за който знаеше само Дафни.

О, Боже, Дафни. Какъв спомен! Дали е жива? Дали е все така хубава, както преди? Той я наричаше Дафи и това й харесваше.

Там бяха и Сам-Сам Сам и Джоу Хлебарката и Тс’е К’ам Мен Ти, тайната бърлога на китайските речни пирати. Там беше и Толи Фонг, убиецът от триадата, който беше дал кръвна клетва да отмъсти на Хатчър, задето беше убил баща му, чичо му и четирима от най-доверените му гангстери.

Той не можеше никога повече да се върне в Хонконг или в Банкок. Прекалено много сенки беше оставил там. Прекалено много врагове. Прекалено много сметки за уреждане.

Затова Хатчър винаги изпитваше смесени чувства, когато мислеше за Слоун. Връзката между учителя и ученика беше почти толкова дълбока, както между баща и син. В отчайващото положение, в което беше изпаднал, чувствата му към Слоун се люшкаха между двете крайности. Ако единия ден си спомняше за Слоун с дълбока привързаност и любов, на следващия го проклинаше с омраза.

В края на краищата беше установил, че едва ли може да се определи точно моментът, в който ценностите му се бяха променили. Когато срещна Слоун, Хатчър беше млад и твърде чувствителен, лесно беше очарован от обаятелната усмивка на Слоун, съблазнен от нещата, кои го той му обещаваше. Слоун беше страшно добър в това — да те омайва с обещания за мистериозни места и незабравими преживявания. И сега Хатчър трябваше да поеме отговорността за това, което беше вършил, за живота, който сам си беше избрал.

Лос Боксес стана неговото изкупление.

И тогава, една нощ, той чу звук от драскане по стената. Мислеше си, че е хлебарка или плъх, докато не видя една тънка пръчица да се провира между камъните в стената. Поразвъртя се малко и се изтегли обратно.

— Псст!

Хатчър се наведе и долепи ухото си до малката дупчица.

И тогава чу глас, приглушен задгробен глас, дрезгав и неестествен от дългото мълчание:

— Сто двайсет и седми? — каза гласът.

126

Хатчър не отговори, не можеше да отговори. Параноята и страхът не му позволяваха да отговори. Ами ако беше някой от пазачите, който се опитва да го подмами? Нямаше да рискува да му отрежат езика. Отново се наведе, допря ухо до дупчицата и се заслуша.

Отново дрезгавият шепот:

— Сто двайсет и седми?

Устата му пресъхна от напрежение и колебание. Седна за момент на пода, после се изкашля.

— А, много добре, правилно — прошепна гласът на испански. — Аз съм сто двайсет и шести. Познавах от много време тоя, дето беше в килията преди теб. Беше журналист в моята страна, Много известен журналист. Погубиха го зелените къпини и тенията.

Боже, да чуеш глас, приятелски глас, това беше спасение от полудяването. Накрая Хатчър си зададе въпроса: „Що за дар Божи е езикът, ако не можеш да го използваш?“

— Тук съм — отвърна той шепнешком и веднага инстинктивно напъха юмрук в устата си.

— Ох — прошепна „126“-ти. — Слава Богу!

— Казвам се Хатчър, как е твоето име?

— Без значение, без значение — отвърна „126“-ти на перфектен английски. — Знаеш, оттук няма измъкване, няма помилване. Аз съм сто Двайсет и шести. И ще си остана завинаги сто двайсет и шести. А ти си сто двайсет и седми.

— Откога си тук?

— Откакто Бог е създал хлебарките.

— За какво си тук?

— Осъден по състав за опазване сигурността на държавата.

— Аз също — каза Хатчър.

— Да ти лепнат такъв състав, значи да ти увековечат присъдата. За какво съм тук аз, за какво ти си тук, това вече няма никакво значение. Дори и съдилищата вече са забравили за нас. А щом никой не се интересува вече от присъдите ни, какво значение имат те за нас? Просто си осъден да лежиш.

— Все пак като знам присъдата си, това ми помага да размишлявам. Дава ми нещо като отправна точка.

— Това, че ще можеш да насочиш омразата си към нещо конкретно, в случая с нищо не ти помага. В края на краищата ние сме докарани дотук от дявола, дето го носим в себе си.

— Мисля, че не е точно така. Дяволът, който ме докара дотук, беше извън мен и имаше меден език.

— Е, да — отвърна „126“-ти. — Че кой дявол не е с меден език? Просто забрави омразата, тя ще те накара да полудееш.

— Ако нещо друго не я изпревари…

И все такива разговори през последвалите месеци и години. Хатчър вече беше решил, че ако някога отново види Слоун, може би ще може да му прости. Да му прости — да, но никога вече — да му повярва. Познаваше Слоун много добре, достатъчно добре, за да разбере, че Слоун би го предал отново, ако сметнеше, че това е целесъобразно.

— Убивал ли си? — попита го веднъж „126“-ти.

— Да, но това ми влизаше в задълженията.

— Много престъпления са извършени в името на дълга.

— Изглежда, имаш право — отвърна Хатчър.

— Слушай, струва ми се, че щом някой си признава, че е извършвал убийства, значи се чувства виновен за това.

— Какво значение има това въобще?

— Понякога ние оправдаваме постъпките си с патриотизма, а един негодник най-лесно намира оправдание за себе си, като твърди, че е патриот. Ти патриот ли си, сто двайсет и седми?

— Не си спомням. Да. Мисля, че бях.

— Е, значи и ти си негодник.

— Да, така излиза.

— В такъв случай, съвсем очевидно е, че не си никакъв патриот. Но всичко това е толкова относително. И аз съм тук, защото си мислех, че съм патриот. По-късно разбрах, че това, което за едни представлява патриотизъм, за други е предателство… Това, което аз си мислех, че е патриотична постъпка, беше изтълкувано като обикновено убийство.

— Напълно те разбирам — отвърна Хатчър.

— Значи и ти си преживял същото?

— Да.

— Да, естествено. Предполагам разбираш какво имам предвид. Много по-естествено е негодуванието от несправедливостта да се породи у един патриот, отколкото у престъпника.

Хатчър получи суров урок. Беше забравил, че нищо не може да бъде основание за пренебрегване на правилата в иреизподнята на Лос Боксес. Един ден, докато работеше до самия край на джунглата, като прекопаваше една от безкрайните зеленчукови градини, които обграждаха цитаделата, изведнъж от близкия храсталак изскочи глиган и го нападна. Това беше един огромен, тромав, отвратително вонящ звяр, с извити зъби и кръвясали очи, който пръхтеше като обезумял, докато тичаше срещу Хатчър.

Хатчър посрещна първата му атака с мотиката, с удар по зурлата, но животното просто отстъпи няколко ярда назад и нападна отново. Хатчър изкрещя към пазачите за помощ, докато отбиваше удара на насочените към него бивни. Тия огромни зъби бяха в състояние всеки момент да разпорят корема му, да раздерат краката му, да разкъсат гърлото му.

Един от пазачите се появи съвсем наблизо, но не направи дори и опит да застреля животното. Просто стоеше на пет крачки встрани и се смееше.

— Застреляй го — изкрещя Хатчър и този път пазачът реагира мигнозено.

— Silencio!1 — нареди му той.

Глиганът го нападна отново. Този път Хатчър издигна мотиката високо над главата си и със силен удар заби острието в дебелия врат на животното. От удара дръжката на мотиката стана на трески в ръцете му. Глиганът, ревящ от болка, се отдръпна назад и започна да обикаля в кръг.

— За Бога, застреляй това изчадие — изкрещя Хатчър, докато отстъпваше назад.

— Silencio — заповяда му пазачът и се затича към него.

Глиганът се обърна — пръхтеше бясно и риеше яростно земята с копита. Втурна се отново към него. Хатчър беше останал беззащитен. Плю на петите си и се втурна да бяга. Тогава се разнесе изстрел и се чу как глиганът изрева от болка. Хатчър забеляза един пазач от другата страна на нивата да отпуска надолу още димящата си пушка.

Тогава той се обърна и видя глигана паднал на едната си страна на десет крачки от него — риташе във въздуха с късите си крака, а главата му се тресеше нагоре — надолу в предсмъртна агония.

Въздишката на облекчение, която отрони Хатчър, беше прекъсната с удар в гърлото от приклада на първия пазач. Той политна назад, хвана се за гърлото и напипа разкъсаните вени и мускули, а в това време кръвта бликна в устата му. Падна на колене и се закашля, задавен от собствената си кръв.

Пазачът дойде и се надвеси над него.

— Silencio — процеди отново той, после се обърна и се отдалечи.

Същата нощ, „126“-ти му каза:

— Имаш късмет, че са ти оставили езика.

— Мразя го това копеле — с мъка отвърна Хатчър. — Ще го убия, само да ми падне.

— Не, не мисли за това — каза му „126“-ти. — Тук омразата идва много лесно, но тя убива духа. Трябва да се научиш да обичаш. Да обичаш жена, страната си, каквото и да е. Без любов животът е безсмислен. Да обичаш означава да се смееш, да плачеш, да усещаш, без да докосваш. Без чувства, сто двайсет и седми, ставаш робот.

„Наистина е така“, помисли си Хатчър, и все пак досега, през годините, прекарани тук, омразата го беше поддържала, за да се бори за живота си.

— Защо са забранени разговорите тук, сто двайсет и шести? — прошепна с мъка Хатчър.

— Разговорът е зародишът на бунта.

— Да, в това има някакво основание.

— Наистина, в някакъв съвсем примитивен смисъл, всичко тук си има своите основания, сто двайсет и седми.

— Какъв си бил, преди да дойдеш тук? — запита Хатчър с прегракнал глас.

— Бях учител. Наставник. Ти имал ли си наставник?

Хатчър се замисли за момент.

— Имах двама — отвърна той.

— И на какво те учеха те?

— Единият ме научи на гова, какво означава чест.

— А другият?

— Другият ме научи да забравя що е чест.

Сто двайсет и шести беше остарял в Лос Боксес и щеше тук да си умре. В момент на лудост се беше опитал да бяга, но успя да изкара само два дена в джунглата. Сега беше затворен завинаги в бокс № 126 и за да се предпази от лудостта, философстваше непрекъснато.

— Разговорът е храната за мозъка — каза той на Хатчър. — Ако нямаш с кого да разговаряш, говори сам на себе си.

Даваше му също и по-практични съвети:

— Ако това е толкова важно за теб, издълбай с нещо името си и годините си на стената, за да не загубиш чувството за собствената идентичност. Само помни обаче, че това не интересува никого. За всички останали ти си сто двайсет и седми. Забрави, че има свят извън стените на затвора, той вече няма никакво значение за теб. Затворът е твоят реален свят. За да оцелееш, трябва да се съобразяваш единствено с тази реалност.

— За какво ти е тогава да оцелееш? — попита Хатчър.

— Защото надеждата е ключът към рая — отвърна „126“-ти.

Той стана духовен наставник на Хатчър. Всеки ден, когато се върнеше от работа на нивите около Лос Боксес, го очакваше нов урок.

— Когато си навън, не яж зелени къпини. От зелените ще умреш.

И също:

— Мастурбирай всеки ден, така ще можеш да съхраниш емоциите си.

Освен това:

— Забрави за тия, които са причина за агонията ти тук. Мислите за тях са отрова за душата ти. Политически фигури като тях са като еднодневки — идват и си отиват, но мисълта за тях само поражда гняв в душата ти, гневът води до лудост, а от лудостта до смъртта има само една крачка.

Също така:

— Не си губи времето с мисли за отмъщение. Това действа потискащо. Отмъщението изисква действие, а действието е враг на мисълта и приятел на илюзията. Тук илюзията води до лудостта.

— Ох… не е лесно да се постигне това.

— С времето ще става по-лесно. По-добре да простиш на враговете си, отколкото да се оставиш да полудееш.

— От какво най-много се боиш, сто двайсет и седми?

Хатчър се замисли, преди да отговори.

— От малодушието — каза накрая той.

— Щом е така, докато си жив, няма от какво да се страхуваш. Само страхливците се погубват с опити за бягство.

И още:

— Ако се разболееш, лекувай се сам. Иначе може да те убият, за да не разпространиш някоя зараза. Тук няма доктори.

И още:

— Старай се да не губиш чувството си за хумор. Хуморът е храна за душата. Ако душата страда, страда и съзнанието, а съзнанието е единственият ти истински другар.

И още:

— Не яж свинско. Не го готвят добре. От него можеш да хванеш тения.

— Благодаря ти, сто двайсет и шести.

— За какво?

— За това, че ме учиш.

— Аз съм учител. Това е радост за мен.

Тогава се появиха хората гъби.

Отначало Хатчър си помисли, че това е просто един от дните на лудост за „126“-ти. На всички тях им се случваха такива дни на лудост.

— Търси гъбите — му беше казал „126“-ти малко преди да умре. — Тия големите, дето растат на сянка под високите дървета. Накълцвай ги и ги размесвай в храната, никога не ги яж направо. Хората гъби се държат приятелски, но ако ядеш гъбите направо, те излизат от контрол.

Хатчър си нямаше и представа за какво се отнасят тия бълнувания на „126“-ти.

— Време е да си вземем сбогом.

— Не!

— Дванайсет години вече, откак съм тук, приятелю. Две години вече не съм виждал слънцето, нито пък съм вдишвал свеж въздух. Стига ми толкова. Освен това и сърцето ми вече не издържа. Прескача на всеки втори удар.

— Но аз имам нужда от теб — умоляваше Хатчър.

— И все пак… — той прекъсна, за да си поеме дъх. — Ще ми липсваш, сто двайсет и седми.

— Едва ли и наполовина толкова, колкото ти на мен.

„126“-ти се засмя.

— Хубаво. Значи не си си загубил чувството за хумор.

Веднъж, когато разчистваше от бурени един участък за градина, той ги забеляза — големи, лъскави жълти гъби, с диаметър половин фут, проблясващи като бисери под плътните усойни сенки. Откъсна една, начупи я и я натъпка в джобовете на дочената си риза. Същата вечер той размеси тия парчета в чинията с постно ядене, която пъхаха всеки ден под вратата на килията. Техният неестествен вкус и тежък аромат потисна вкуса на всички останали зеленчуци в храната му.

Той лежеше на сламеника си, взираше се в тавана и се чудеше защо „126“-ти му беше препоръчал тия гъби. Може би осигуряваха някои необходими витамини и минерали, които да предпазят костите му от размекване.

В ъгъла на килията му се появи загадъчна мъгла, хвърляща мека светлина върху сенките, но после това искрящо сияние придоби форма на същество от плът и кръв, стоящо в ъгъла, сякаш в очакване на заповедите му.

— Кой си ти? Какво си ти? — прошепна той уплашено.

Но хората гъби не отвръщаха, те никога не говореха. Просто стояха там и му правеха компания, а когато той престана да се страхува, започна да гледа на тях като на постоянни гости, с които всяка вечер споделяше монотонното си всекидневие.

Понякога танцуваше с тях, понесен във вихъра на еуфорична ирландска жига в подземната си гробница. Правеше любов с жени и се биеше с мъже. След като „126“-ти го напусна, хората гъби станаха единствените му приятели.

Бяха дни, в които Хатчър беше щастлив; бяха дни, в които той прекарваше с часове в компанията на хората гъби, танцуваше, пееше, правеше любов, предъвкваше всякакви случки и истории, които можеше да си спомни или да си измисли. Разправяше им вицове, за да запази живо чувството си за хумор, пееше им песни, защото музиката беше храна за душата му.

След като откри хората гъби, Хатчър вече не чувстваше липсата на „126“-ти. И ако незабележимата граница между нормалното и лудостта се определя от това, което е в съзнанието на човека, Хатчър наистина беше луд през тия години, прекарани в Лос Боксес. Щяха да са му нужни цели две години, докато се възстанови достатъчно от тия жестоки, нечовешки условия, за да признае пред самия себе си, че не е имало никаква дупка в стената на килията му и никакъв „126“-ти от другата страна, който е разговарял с него. Щяха да изминат цели две години, преди Хатчър да признае пред самия себе си, че сто двайсет и шести са били неговите собствени мисли.

МАДРАНГО

Корабчето идваше веднъж месечно, за да докара провизии, уиски и курви за пазачите. Отчайващият звук на сирената му оповестяваше неговото пристигане с три нещастни прегракнали напъна, когато то доближеше последния завой на реката. Щом корабчето пристигнеше, работата отвън се прекратяваше. След като прозвучеше сирената, веднага натикваха затворниците по килиите им. Не им позволяваха да виждат жените, но все пак тия, от южната страна на цитаделата, понякога успяваха да ги зърнат през тесните процепи прозорци на килиите си. Корабчето стоеше винаги по три дни и след това отплуваше. Често се случваше неколцина от мъжете направо да подивяват. Лягаха на пода в боксовете си и лаеха истерично като разгонени песове.

Хатчър беше от северната страна на сградата. Не беше виждал жена от деня, в който беше пристигнал тук. Но когато се случеше вятърът да идва от към оная страна, той долавяше миризмата на техния парфюм, мирисът на жена, и дори горчивия дъх на алкохола. Тогава призоваваше хората гъби и не беше на себе си за по три дена.

Тоя път корабчето пристигна малко преди да падне здрача. Мъжете вече бяха прибрани вътре и им бяха раздали вечерите по килиите, когато сирената изстена откъм реката. За момент Хатчър се почувства объркан. Веднага погледна към примитивния календар с резките но стената. От последното му идване бяха изминали само шестнайсет дена. Може би бяха започнали да идват през седмица, за да доставят на пазачите допълнителна дажба секс и пиячка. Или пък караха някой по-специален затворник, някоя важна клечка.

Хатчър, който в момента ядеше, отмести един камък на една от стените, бръкна зад него и извади една торбичка пълна с вълшебните гъби. Начупи една от тях на малки парченца и я надроби в това, което беше останало от оскъдната му вечеря. Дъвчеше старателно жилавите парченца, защото знаеше, че колкото по-наситно те стигнат до стомаха му, толкова по-бързо и по-силно ще му подействат.

Като свърши, си запали цигара, направена от натрошени палмови листа, натъпкани в тръбичка от стеблото на тръстика. Острият пушек пареше в носа и в дробовете му. Той легна на сламеника и зачака хората гъби. Навън изтрещя гръмотевица и след това той чу първите капки дъжд, които зачукаха по стената около процепа на прозореца му. През пукнатините на стената повя хладен вятър и това му подейства успокоително. Мрачните, убити цветове на неговия бокс започнаха да се променят, ставаха все по-наситени и ярки. Той затвори очи и тогава сенките започнаха да придобиват очертания и да танцуват пред взора му. Засмя се тихо и усети приятен гъдел в стомаха си.

Те идваха. Той почти долови прокрадващите се стъпки по тесния коридор към килията и се зачуди кой ли от хората гъби щеше да го навести тая вечер. Не че имаше някакво особено значение. Той ги обичаше всичките, при това страстно. Никога досега не бяха изглеждали така реални. Чуваше ги отвън в коридора пред килията си, чу как вратата изскърца и се отвори. Един от тях го ритна ио стъпалото. Той се захили, очаквайки продължението на тазвечершното им посещение.

— Сто двайсет и седми — каза на испански груб, гърлен глас.

Никога досега хората-гъби не му бяха говорили. Той отвори едното си око и погледна предпазливо пред себе си. Един от пазачите беше застанал над него.

— Ела — каза пазачът. Протегна ръка, изправи Хатчър на крака и го поведе през вратата. Студен, влажен вятър стенеше по коридора и виеше по стълбите. Хатчър знаеше много добре, че не може да говори, за да попита къде го води пазачът. Но той беше под въздействието на гъбите. Около него като падащи звезди проблясваха цветни, искрящи светлини. Правеше опити да се овладее, но въпреки това продължи да се блъска в стената, докато се изкачваха по стълбите. На горната площадка спряха, тъмничарят потропа на вратата и тя се отвори. Силна светлина заслени очите му и той се олюля назад и запримигва. Успя да концентрира погледа си и се втренчи в горния край на второто стълбище. Петното искряща бяла светлина се оказа едно огромно човешко туловище, един мастодонт в бял костюм, притиснал до гърдите си пътна кожена чанта. Ослепителната бяла светлина стана червена, после жълта и накрая се разпадна на отделни отблясъци като от парчета натрошено цветно стъкло.

— Мистър Хатчър — каза привидението в бяло, — дошъл съм да ви отведа вкъщи.

Хатчър залитна към стената, облегна се на нея за момент, свлече се на колене, преви се надве и зави като хиена.

— Не е обелил ни една дума, откакто го измъкнахме от оная гадна дупка — каза Прат на капитана. — Само лежи и зяпа втренчено в тавана.

Капитанът, който стоеше над него в покритата със сламен покрив кабина на щурвала и се взираше упорито през пелената на поройния дъжд, повдигна рамене.

— Ей, ама вие какво искате, сеньор? Че той не е говорил с друг човек от три години. Да не искате да скача и да се тръшка, да пее „Банан, насипан със звезди“ или нещу такову?

— Ей, безпросветна шамандуро — сряза го Прат, — песента се казва „Знаме, обсипано в звезди“2.

Капитанът взе да се хили.

— Окей, амиго — „Банан обсипан в звезди“, както кажеш. Това момче, то превъртяло като семе на мак поне, какво говоря, може и повече.

— Господи, кой ти е казал, че можеш да говориш английски? — поклати отчаяно глава Прат и си наля още една чаша от острото уиски. Беше си свалил сакото, а връзката бе отпуснал чак до гърдите. Дъждът навяваше през пукнатините на каютата и пръскаше по масичката. Белите му дрехи бяха потъмнели от пот. „Един откачен мъж, изцъклил поглед в тавана, прост и неграмотен лодкар с позеленели зъби и с дъх като на чакал, дъжд, сипещ се от небето като из ведро, и буря, която сигурно щеше да потопи тая гадна черупка още преди да стигнат главното течение на реката“ — така изглеждаше светът сега в неговите очи. Веднага щом се върне, ще се обади на баща си и ще поиска на всяка цена да го измъкне от Мадранго. Майната й на службата, майната му на Държавния департамент, майната му на Хатчър и на Лос Боксес и на тая пробита, изгнила гемия. Той гаврътна чашата и си наля още една.

— Слоун ли те изпрати? — разнесе се отзад немощен изтерзан глас. Прат подскочи и се завъртя на стола. Хатчър, застанал гол до кръста на вратата, водеща към трюма, приличаше на привидение с неистово изблещените си очи, хлътнали дълбоко, оградени от тъмни кръгове. Ръцете му стърчаха като клечки — само кожа и кокали, сплъстената мръсна коса се спускаше в безпорядък по раменете, гъстата рошава брада закриваше неголямата част от хлътналите гърди, по които се брояха ребрата. Мръсотия очертаваше бръчките по челото.

Прат го гледаше онемял.

— Слоун ли те изпрати? — изръмжа отново Хатчър с дълбокия си, дрезгав шепот.

— Както ви к-к-казах, ъ-ъ, аз съм от посолството в Мадранго — запелтечи Прат. — Посланикът уреди д-д-да…

— Слоун ли те изпрати?

— Добре де, струва ми се, че мистър Слоун има нещо общо с уреждането на тоя въпрос. Той…

— Дъжд? — запита Хатчър с отпаднал глас.

— Дъжд? — повтори Прат машинално и повдигна учудено вежди.

— Помпата, тя развалила, сеньор — обади се капитанът.

— Помпата, тя развалила, помпата, тя развалила — заимитира го подигравателно Прат.

Хатчър се обърна и излезе на палубата.

— Там духа лош вятъра, сеньор — извика капитанът след него.

— Господи — измърмори Прат и последва Хатчър. Застана на вратата, водеща към палубата, и загледа как доскорошният затворник изпълзя навън, легна по гръб на палубата и остана така под проливния дъжд.

— Той каза да внимаваш с вятъра — изкрещя Прат.

— Не искаме да те загубим сега, не и след всичко това, нали?

Хатчър не отговори. Проснат с разперени ръце и крака на палубата, той усещаше в съня си как вятърът и дъждът шибат изтощеното му тяло. По едно време капитанът закрепи неподвижно руля, изпълзя на палубата до него, завърза едно въже около кръста му и привърза другия край за перилата.

— Ти го наглеждай — каза той на Прат, докато се връщаше към рулевата рубка.

На следващия ден небето беше ясно и слънчево, подухваше лек североизточен ветрец.

— Сири корабчето! — с отпаднал глас нареди Хатчър на капитана и последният дръпна лоста и го остави в положение на обратна тяга. Откъм кърмата се чу как винтът разпени водата.

— Какво, но дяволите, има иък сега? — запита Прат.

Хатчър изобщо не си направи труда да отговори. Смъкна парцаливите си панталони и скочи гол в реката.

— Господи, тук е пълно с алигатори — завайка се Прат. Сви ръцете си на фуния и когато Хатчър изплува на повърхността, се разкрещя: — В тая река има алигатори, мистър Хатчър.

Хатчър се обърна по гръб и продължи да плува. Прат седна на разнебитения дървен стол и се хвана за главата.

— Само това ми трябва — захленчи той отчаяно. — Да ме питат къде е Хатчър? „О, ужасно съжалявам, сър, изядоха го крокодилите.“

След десет минути Хатчър се покатери обратно на борда. Прат му подаде една хавлиена кърпа. Гербът на Съединените щати беше бродирай в единия й ъгъл. Хатчър се загледа в него за момент и после започна да се бърше.

— Донесъл съм ви някои нови дрехи. Долу са — каза Прат. — Може да са ви с един-два номера по-големи.

Хатчър свърши с бърсането, преметна хавлията през рамо и остана да седи гол пред Прат в очакване.

— О, да — каза Прат и скочи от стола с най-голямата скорост, която дебелак като него беше постигал. — Сега ще ви донеса дрехите. Донесъл съм още, ъ-ъ, самобръсначка, четка за зъби, паста за зъби. И някакъв, ъ-ъ… ъ-ъ… одеколон…

Панталоните му бяха с два номера по-големи, а ръкавите на ризата бяха увиснали доста под китките му, но дрехите бяха памучни и той ги усещаше с кожата си хладни и чисти. Хатчър се погледна в огледалото. Не беше виждал собственото си лице цели три години. Беше гладко избръснат, с подрязана но врата коса, сресан. Помисли си, че би могъл да изглежда и по-зле. Очите и страните му бяха хлътнали, беше с трийсет фунта под нормалното си тегло, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да бъде още там, в компанията на „126“-ти, с райските гъби. Нави ръкавите на ризата над лактите си и излезе отново на палубата.

— Е, не мога да не отбележа, че изглеждате супер, направо супер — каза Прат.

— Пушиш ли? — изръмжа Хатчър. Прат затършува из кожената си чанта.

— Да, сър, да, сър, ей сега — подаде на Хатчър един пакет „Дънхил“. — Нали такива пушите?

— Да — каза Хатчър загледан в пакета. Завъртя го няколко пъти из ръцете си, докато се сети как да разпечата целофанената му обвивка. Запали една цигара, вдъхна дълбоко от дима и веднага се закашля до посиняване. Лицето му стана иуриурночервено, устата му беше широко отворена и не можеше да си поеме дъх.

— Ръцете над главата! — разпищя се Прат и вдигна ръцете на Хатчър нагоре. Най-после той спря да кашля и седна на перилата. Погледна за момент цигарата в ръката си и после я хвърли зад борда.

— Имаме пресни плодове, превъзходно сирене, вино, ъ-ъ, бланширано пиле и ростбиф. Освен това долу в хладилника има бира и кока-кола — каза Прат, захили се пресилено и добави: — Това е обикновено екскурзионно корабче.

Хатчър се загледа насмешливо в Прат и продължи да го гледа така, докато на дебелака му стана неудобно, накрая каза:

— Кока-кола. Добре.

— Как уреди Слоун помилването ми? — запита Хатчър с отпаднал глас.

— Ами, ъ-ъ, то не е точно помилване…

— Какво искаш да кажеш — прошепна той заплашително.

— Виждате ли, мистър Хатчър, в Мадранго напоследък се случиха доста драматични събития. Беше извършен военен преврат и на власт дойде нов президент, казва се Гарацо…

— Гарацо! Че точно той ме напъха в затвора.

— Е, вярно. Виждате ли, след като вие, ъ-ъ, влязохте вътре, бяха произведени демократични избори и Гарацо и неговите хора бяха, ъ-ъ, заменени от Венцио. Но после, след четири седмици, Гарацо, ъ-ъ, обяви тия резултати за недействителни и, ъ-ъ, направи преврат и стана отново президент. Но както и да е, та той уреди вие да избягате.

— Да избягам? — зелените очи на Хатчър присветнаха заплашително.

— Е, това е само формалност — побърза да добави Прат. — Няма да се опитват да ви екстрадират или каквито и да са подобни мерки. Имам предвид, че никой даже няма и да разбере, че сте излезли, разбирате какво искам да кажа, нали?

— Къде е Слоун?

— Ще го видите, като пристигнете във Вашингтон.

— Вашингтон?

— Точно така. Ще ви изведем незабавно от страната, да, сър… Той, ъ-ъ, няма търпение да ви види колкото може по-скоро.

Хатчър се загледа отново в него. Беше заинтригуван от лицето му, от слоевете тлъст ина, които сякаш смаляваха до миниатюра чертите на лицето му. От голямата тлъста глава едва се показваше едно малко личице.

— Ами ти как се забърка в тая история? — изръмжа той към Прат.

— Аз съм дипломат от кариерата — отвърна Прат, опитвайки се да вложи нотки на гордост в гласа си.

— Някои неща никога няма да се променят — въздъхна Хатчър.

Още на двайсет мили от града те забелязаха черни стълбове пушек, които се издигаха над него.

— Станали пожари! — каза капитанът, сочейки над реката.

— Станали пожари — имитира го Прат и поклати иронично глава. Изправи се и се загледа напред над носа на кораба към столицата. — Господи, сигурно силите на предишния президент са контраатакували града — завайка се Прат. — Цялата столица е в пламъци.

— Какво ще правим сега? — изръмжа Хатчър с безпокойство в гласа.

— Ще се опитам да установя радиовръзка с посолството — каза Прат и изчезна надолу към каюгата. Хатчър продължаваше да гледа стълбовете черен пушек, които ставаха все по-големи и ясно различими с приближаването към града. Вече долавяше звука на експлозиите и пушечните изстрели. Когато Прат се върна, лицето му се беше разпънало от усмивка.

— Ще изпратят хеликоптер да ни вземе от кея. Там ще ни чакат приятели — изломоти възбудено той. — Ще ни закарат направо в посолството.

— Защо се прави всичко това за мен? — попита Хатчър.

— Аз, ъ-ъ, наистина не знам, сър. Нищо не ми обясниха. Само ми дадоха документите, казаха ми къде да отида, да пусна по нещо на шефовете на затвора и да ви докарам обратно. Честно да ви кажа, мистър Хатчър, те никога не ми казват нищо.

— Аз изтърсва вас там и изчезва — извика им капитанът.

— Да, добре — каза Прат. — Ти изчезва. Знаете ли какво ми казаха те? Капитанът говорел перфектен английски, така ми казаха. Разбирате ли какво искам да кажа?

Щом доближиха кея, те забелязаха хеликоптера, четириместна машина, да профучава над складовете, разположени покрай речния бряг, после увисна във въздуха над брега и развълнува водата под него. Прат стоеше прав и им махаше. Капитанът насочи корабчето внимателно към кея и акостира без никакво сътресение. „Значи не можел да говори английски, помисли си Хатчър. Но определено може да управлява корабче.“

— Сега отивайте, късмет, сеньори! — извика им той.

Прат започна мъчителни опити да се изкатери на пристана и през това време на около стотина метра от него избухна един снаряд и отнесе едната стена на постройката, до която беше паднал. Разсъблечена жена побягна но улицата с подпалена коса. Един джин със спукани гуми се подпали и изгоря като факла, а вътре зад волана все още се виждаше овъгленото тяло на шофьора. Прат замръзна на мястото си със сковано от ужас лице.

— Давай — изкрещя му Хатчър и го избута върху дока. Корабчето с рев се понесе навътре в реката.

— Божичко, погледнете само, това е ужасно, ужасно… — хленчеше Прат, докато хеликоптерът профуча над тях и се приземи на двайсетина фута встрани. Хатчър се затича към отворения страничен люк. Млад морски пехотинец, който изглеждаше изплашен до смърт, му помогна да се качи на борда. Зад него Прат се носеше в свински тръс към вертолета. Пилотът, с чин капитан, го погледна с ужас.

— Господи, не можем да го вземем и тоя. И без това сме претоварени — изкрещя той. — Ефрейтор, затваряй люка!

— Слушам, сър — извика ефрейторът и избута вратата на люка.

Зарязан сам на пристана, Прат изпищя, като видя вратата на люка да се затваря.

— Не, не, не можете да ме изоставите тук — крещеше той и блъскаше отстрани по корпуса на вертолета. Машината се разтресе и започна да се издига нагоре, а той продължаваше да удря с юмруци по нея. После въздушната струя го забрули, обсипа го с пепел, напълни му очите и хеликоптерът набра височина. Прат падна на колене, обви главата си с ръце и започна да вие отчаяно.

Хатчър и младият морски пехотинец гледаха надолу към огромния мъж, който все повече се смаляваше. Още един снаряд избухна някъде зад него и част от пристана се разлетя на парчета, но Прат стоеше все така и не помръдваше. Беше коленичил като Буда, свит и вцепенен от страх, без да смее да помръдне.

— Всичко това е лудост — изкрещя младокът пехотинец и тогава за първи път Хатчър започна да се смее. От толкова време насам живееше с тази лудост, че всичко това му изглеждаше съвсем нормално.

БанкокШест месеца по-късноМАЛАЙЗИЙСКАТА ГРАНИЦА

Гледайки от високо, можеше да се види как един тъмносин мерцедес се движи бавно по отрупаните с пешеходци улици на Банкок. Движеше се едва-едва, намаляваше, когато стигнеше до някоя пресечка, кръстосваше безцелно улиците, сякаш не беше решил къде точно да отиде, докато накрая спря.

Уличката беше тясна и гъмжеше от народ. Въпреки че беше още ранен предиобед, от близкия нощен бар гърмеше музика, която допълваше какафонията от човешки брътвеж, свирене на клаксони и врявата на големия, многолюден град.

От мерцедеса излезе едър, масивен китаец и тръгна навътре в уличката. Лицето му беше червендалесто, с продълговат тънък белег на едната страна. Той си проправяше път през нескончаемата върволица от хора към една дребничка, мършава, предизвикваща състрадание жена с тюрбан на главата. Тя се беше привела напред, сгушила бебе в скута си. Беше с боси крака, с набита по мазолестите й крака мръсотия, а по лицето с хлътнали бузи и очи можеше да се прочете цялата й биография. Това беше млада жена, една от хилядите проститутки, наричани тук е-сан — лаосчанка от Североизточен Тайланд, продадена от баща си, за да проституира още от дванайсет годишна възраст, и вече с бебе на ръце, неспособна да се справя с живота, загиваща бавно от гпадна смърт. Тук имаше хиляди каго нея. А и дузини такива нежелани бебета се раждаха всяка седмица.

Шофьорът на мерцедеса — слаб нисък мъж в сив делови костюм, беше опрял крак на бронята на колата, пушеше и наблюдаваше как партньорът му разговаря с дребната женица с детето. Едрият мъж с белега на лицето се беше наклонил към нея с кръстосани на гърдите ръце и й говореше спокойно. Жената поклати отрицателно глава. Мъжът извади дебела пачка банкноти и отброи няколко от тях, но жената продължи да клати отрицателно глава. Той извади още няколко, прегъна ги, хвана ги с двата средни пръста на ръката си и й ги подаде. Тя явно се поколеба, но продължи да клати глава. Мъжът с белега пъхна ръка в джоба на сакото си и извади оттам пакетче с бял прах. Сложи го между сгънанатите банкноти и го пъхна в ръката й. Шофьорът на колата видя как партньорът му взе детето и тръгна обратно по уличката. Отвори му вратата и го изчака да влезе.

Лъскавият връх на иглата се потопи в съда с наситенозелена боя. Клиентът беше едър китаец с мощно телосложение на около трийсет и пет-четирийсет години. Той не потрепна, дори не премигна, когато иглата за татуиране прободе кожата на ръката му. Седеше гол до кръста на старинно кресло с богати орнаменти. Гледаше право пред себе си, хладнокръвно и безизразно. Беше вдигнал ръката си напред, свита в лакътя. Коленичил върху една тъмночервена възглавннчка и приведен над ръката на младия мъж, един възстар китаец извайваше произведението на своето изкуство малко над китката му. Той не използваше модерните, електрически игли за татуиране, а вършеше работата си по познатия още от древността начин — с бързи и изкусни последователни бодвания върху кожата. Работеше бързо, но същевременно много внимателно, рисувайки върху кожата тънка зелена кама с увита около острието й змия, чиято жълта глава надничаше иззад дръжката.

След като привърши работата си, старецът се отдръпна назад и огледа внимателно това, което беше направил. Явно удовлетворен от произведението си, той кимна с глава към клиента си. Чак тогава младият мъж погледна надолу към изрисуваната кама. Тя изглеждаше като истинско произведение на изкуството — изрисувана изящно, застрашителна, предизвикваща респект. Нещо като проблясък на усмивка премина през неразгадаемото лице на младия мъж. Той стана, прекоси стаята, отиде пред поставеното в златна рамка голямо огледало на срещуположната стена и се загледа невъзмутимо в отражението си. Едва забележима сянка на самодоволство премина през лицето му. После се обърна към стария майстор.

— Великолепно! — каза той и се поклони на татуировчика, който на свой ред му отвърна със същата любезност. Мъжът облече церемониална мантия от пурпурнозлатист брокат и премина в съседната стая, която беше пищно обзаведена с китайски антики, предмети на изкуството, персийски килими. През огромните прозорци на стаята се разкриваше панорамата на целия град Макао.

Един доста възрастен мъж, отдавна надхвърлил седемдесетте, беше застанал в дъното до огромен аквариум с декоративни рибки и поръсваше храна във водата. Когато младият мъж влезе в стаята, той преустанови заниманието си, изтръска ръцете си и се зае да разгледа татуировката.

— Още едно произведение на изкуството — каза той след минута-две. Поклони се в знак на благодарност на, стария майстор на татуировки, който вежливо му отвърна със същото и след това излезе от стаята.

Старецът беше глава на могъщ китайски род, известен под името Уайт Пам, който контролираше триадите Чию Чао, гангстерски клан, който по мощта си се нареждаше някъде на четиринайсето място сред подобните организации от цял свят. Но преживеният от него инсулт беше ограничил подвижността на крайниците му и беше предизвикал частична загуба на паметта, поради което той беше решил да се оттегли от кормилото. Младият мъж, който се казваше Толи Фонг, тази вечер щеше да стане сан уонг, върховният вожд, както наричаха водача на триадите.

— Днес е голям ден — каза старецът, като се върна отново към заниманията с рибките си. — Баща ти много ще се гордее с теб, както и аз се гордея. Не виждам никой друг, който повече от теб да заслужава да стане сан уонг на триадата на Уайт Пам.

Двамата стояха край огромния аквариум, побиращ поне сто галона вода. Старецът разронваше с пръсти храната от изсушени морски организми и я ръсеше но повърхността на водата.

— Сега вече ще мога да се отдам на заниманията си с моите рибки.

Една красива рибка, оцветена във всички цветове на дъгата, си играеше лениво, като ту се шмугваше под един корал, поставен на дъното на аквариума, ту излизаше изпод него. Най-властно се държеше една кобалтовосиня риба ангел3 с размерите на еднодоларова палачинка, с издължена муцуна.

— Повече от петдесет години ние сме най-страховитата триада. Сега повече от когато и да било е важно да запазим положението си — продължи старецът.

Щом парченцата храна започнаха да потъват, останалите рибки се скупчиха около тях. Но синята риба ангел ги нападна, заблъска ги с муцуната си и ги разпиля, а после, кръстосвайки из аквариума, започна да лапа парченцата храна, падащи към дъното. След като си разчисти пространството от конкуренти, заплува по-бавно и отпуснато и се насочи към по-едрите парчета храна към дъното на аквариума.

— Никога не допускай проява на слабост пред когото и да било… — старецът разпръсна храна по дланта си и я потопи под водата. Рибата ангел закръжа предпазливо около ръката му за момент, после се спусна, грабна едно парченце храна и се отдалечи. Толи Фонг видя под водата татуировката над китката на ръката на стария сан уонг. Беше съвсем същата като неговата, направена от същия майстор, наистина, когато и двамата са били доста по-млади от сега.

— …нито пред семейството си, пред жена си, пред брат си, нито пред мен, но най-вече пред никого от враговете си. Добре, стига толкова за това. Докато оня старец извайваше това нещо върху ръката ти, обади се твоят човек от Банкок. Позволих си да приема съобщението, тъй като ти беше зает и не трябваше да бъдеш безнокоен.

— Да, добре. И какво каза той? — запита Фонг нетърпеливо.

— Каза, че градината е засята. Жътвата ще бъде тази нощ.

На двайсет мили източно от Кангар, недалече от Паданг Бесар, по разбития път, успореден на железопътната линия от Тайланд за Малайзия, отец Килани караше една товарна камионетка. Той беше само на около миля от гаричката на граничния пункт, когато дъждът внезапно заваля, което между другото беше съвсем обичайно за Южен Тайван. Светкавица разцепи небето и освети клоните на палмите, превити под силния напор на бурята. Килани изпита съжаление към жените, които возеше отзад. Каросерията нямаше брезентово покривало и осемнайсетте жени се бяха сгушили една в друга, за да се пазят от бурята. Килани не знаеше подробности за цялата тая операция, а и не се интересуваше. Неговата работа се състоеше в това, да посрещ не един частен самолет на Сонгкла и да откара осемнайсет работнички до тайландско-малайзийската граница.

Пътят минаваше покрай граничния пункт, криволичеше близо трийсет мили из джунглата до главното шосе, после продължаваше на север през целия Тайландски полуостров до Банкок. Граничният пост представляваше неголяма сграда с двама пазачи.

Още преди да настъпи утрото, осемнайсетте жени, дванайсет от които носеха бебетата си на гръб в цедило, щяха да преминат пеша през невидимата линия, която разделяше Тайланд и Малайзия. С разрешителните за работа, с които бяха снабдени, те щяха да припечелват по десетина долара на ден като работнички на каучуковите плантации или като домашни прислужнички в богати семейства. Отвъд охраняваната полоса на границата щеше да ги чака друг камион, който да ги закара до местата, където щяха да работят. Всичко това тук беше всекидневие, в цялата работа нямаше нищо необичайно.

Необичайно беше само това, че бебетата не бяха обикновени — всички те бяха на не повече от шест месеца; всички те бяха купени от улиците на Банкок само преди броени часове; и всички те бяха умъртвени непосредствено преди самолетът да излети за летището Хао Яй.

Килани нямаше и представа за мъртвешкия товар, който превозваше. Жените му се бяха сторили необичайно тихи, докато им помагаше да се качат, но той си помисли, че причината за това е може би лошото време.

На самата граница той спря камионетката и изскочи от кабината. Дъждът беше понамалял и беше преминал в леко, постоянно ръмене, но в небето продължаваха да проблясват светкавици и да осветяват гъстата джунгла, която ги заобикаляше.

Килани отиде при задната част на камионетката и спусна капака на каросерията. Помогна на жените да слязат, като беше особено внимателен с тия, които носеха бебетата си на гръб. Жените поеха забързано по разкаляната пътека към граничния контролен пункт с приготвени за проверка разрешителни за работа.

Двамата войници се бяха сврели в малката будка отвън, за да се скрият от дъжда Килани влезе обратно в кабината на камионетката и загледа подир жените, които приближаваха към войниците на контролния пункт. Всичко беше нормално, оставаше само обичайната проверка на документите. Малайзийските войници бяха благоразположени и флиртуваха с жените.

Докато една от жените преминаваше покрай войниците, ръчичките на бебето й се изхлузиха от цедилката и увиснаха отпуснати надолу. Тя продължи забързано напред, без да усети, че детето се изхлузва от вързопа на гърба й и главичката му също се е извадила навън. Единият от войниците се пресегна усмихнат да нагласи по-добре бебето във вързопа. Но щом го докосна, лицето му замръзна. Бебето беше леденостудено. Жената се наникьоса и побягна, а бебето се изхлузи и остана в ръцете на войника. Войникът, останал с бебето в ръце под дъжда, изкрещя на другия:

— Това бебе е мъртво! Спри я!

А в това време жената тичаше обратно към камионетката.

Тогава всички жени побягнаха. Друг войник провери още едно бебе. И той остана под дъжда с мъртво дете в ръце.

— И това е мъртво — изкрещя той на колегата си.

Жените изпаднаха в паника. Побягнаха обратно към камионетката, а войниците стреляха няколко пъти във въздуха, за да ги сплашат и спрат. На Килани му причерня пред очите. Блъсна с всичка сила скоростния лост и включи на скорост, форсира двигателя докрай и потегли бясно, а гумите буксуваха в размекнатия път и хвърляха на всички страни пръски кал.

Килани караше като луд и тежката камионетка буквално летеше по хлъзгавия разкалян път. Машината препускаше с рев през развихрилата се наново буря, а Килани се беше втрещил с неистов страх в очите през обсипваното с вълни от дъжд предно стъкло. Стиснатите му до болка устни бяха побелели от страх.

— О, Господи — не спираше да повтаря той. Тогава изведнъж пътят пред него избухна в ослепително бяла светлина, страхотна светкавица изпепели всичко пред очите му и прекърши едно гигантско дърво. Блясъкът на светкавицата за момент ослепи Килани. Той разтърка очи и тогава пътят сякаш изчезна и пред него остана само непроходимата джунгла. Той извъртя волана. Гумите се плъзнаха по разбития паваж на пътя, но разсипания чакъл на банкета, из дълбоките локви. Камионетката полетя странично към джунглата и се сиря с трясък в крайпътния насип.

За известно време Килани остана неподвижен, със слисан и недоумяващ поглед. Предното стъкло беше разбито на парчета. Напипа несъзнателно дръжката на вратата, дръпна я, вратата се отвори и той се катурна странично в наводнения крайпътен ров. Студеният дъжд го накара да се опомни. Остана така, седнал в локвата за момент, после започна да се катери но хлъзгавия бряг на крайпътния ров и щом го изкатери, се втурна стремглаво навътре в джунглата.

Той тичаше обезумял през гъсталака на джунглата, клоните на дърветата и храсталаците се блъскаха в тялото му, разкъсваха дрехите му, шибаха лицето му. Раздираната от светкавици джунгла се беше превърнала в ужасяващ кошмар. Лиани с размерите на огромна боа се извисяваха от земята, извиваха се, стискаха и задушаваха огромните мангрови дървета. Още една светкавица проблесна с ослепяваща светлина над главата му. На зловещата й синкавобяла светлина Килани видя една гигантска статуя на Буда с ерозирали от времето и вятъра форми, гледаща свирепо към него, с лице и тяло, обхванати плътно от буйната растителност. Килани отскочи с писък и падна върху дънера на едно дърво. После се изправи и с лудо блъскащо в гърдите сърце продължи неистовия си бяг през бурята.

Мястото изглеждаше като мизансцен на уестърн — огромно, широко помещение с разпръснати в безпорядък маси и столове и нахвърляни стърготини но пода. Снопове приглушена зелена светлина се спускаха от ниския таван. В помещението цареше хладен полумрак и миризма на престояла бира и лук. Въздухът се раздвижваше от лениво въртящи се вентилатори. Времето сякаш беше спряло на това място.

В далечния край на помещението, от край до край по цялата му ширина, се простираше стар, накълцан от многобройни битки дъбов бар. Беше наистина великолепен бар — с лъскава месингова облицовка и разхвърляни тук-таме по цялата му дължина плювалници. Над него, пак от край до край по цялата дължина на салона, се простираше поръбено с фасет огледало, в центъра на което с букви, високи цял фут, под формата на дъга, беше гравирано името „Том Скухани“. Под него, с обратна дъга, за да се затвори кръгът, беше гравирано „Галуей Рууст 1877“.

Над огледалото беше закрепена една проскубана и проядена от молци бизонска глава, която се блещеше зловещо с единственото си изцъклено око — мястото на другото беше натъпкано с катран. Почти в центъра на огледалото се мъдреше дупка от едрокалибрен куршум.

Едната стена на салона беше покрита със стари, пожълтели дагеротипни фотографии и рисунки на прочути каубои, индианци и гангстери: семеен портрет на Джес и Франк Джеймс, изтупани в официалното си празнично облекло и с черни бомбета; юначагите на Дуулин, оковани и подредени в редица пред затворническата камионетка, обаче ухилени, сякаш са уредили и последния проблем в живота си; Лудият Бил Хикок, проснат мъртъв върху масата за покер и застрелялият го в гръб Джек Данс, застанал зад масата и държащ последната ръка на Хикок — аса, осмици и тройка каро; Пат Гарет, застанал пред застрелян бизон и прегърнал пушката си с две ръце; Джеронимо, клекнал по индиански маниер и положил пушката на коленете си; Крейзи Хорс, гледащ с предизвикателен поглед.

В ъгъла, встрани от бара, един джубокс „Уърлицър“ дрънкаше нещо подобно на „Сърфин“ на „Бийч Бойс“. От другата страна на салона имаше вход към едно по-малко помещение, повдигнато с около две стъпки над пода на основното, преградено със завеса от стъклени мъниста. На една от двете маси в единия му край неколцина мъже играеха карти, а по-навътре двама други мъже играеха билярд на маса, покрита с червено сукно. В дъното на това уединено помещение, на едно кресло с мека тапицерия, встрани от което беше поставен абажур с ресни, седеше внушителен джентълмен в бял костюм с бяла коса и с двойна брадичка, надвиснала над яката му. Пред него имаше една масичка с голям сейф и бутилка червено вино. Мъжът четеше. Като стигна до края на страницата, потопи пръст в чашата с вода, която държеше в другата си ръка, облиза водата от пръста си и прелисти страницата.

Висок слаб мъж с щръкнали мустаци седна на близкия край на бара и се заприказва спокойно с един строен, елегантен негър, облечен с черна блуза с кожено елече, в сини джинси, каубойски ботуши и с каубойска шапка, толкова голяма, че можеш да си вземеш вана в нея. На шапката беше затъкната китка от червени, жълти и зелени папагалски пера. Изпод якето на високия се показваше дръжката на един явно доста голям пистолет. Докато разговаряше, той непрекъснато хвърляше погледи към едрия мъж с белия костюм. Единственият друг човек в големия салон беше един дългокос рус мъж, клюмнал върху бара.

Някъде отзад, откъм сервизното помещение, се разнесе звън на телефон, който прозвуча някак странно в тая обстановка. Барманът изчезна през вратата и само след няколко секунди се върна. Повика с пръст високия мъж, който мина зад бара и след като влезе в сервизното помещение, извади големия си като топ пищов и го подаде на бармана. После затвори зад себе си вратата.

След няколко минути той се върна отново в бара. Лицето му беше строго и гневно, мускулите на челюстите му потрепваха.

— Трябва да вървя — каза той на бармана. — Кажи на Достопочтения да затвори банката, докато се върна.

— Какво е станало?

— Килани се е самоубил — отвърна спокойно той и тръгна към изхода с наперена походка. Още щом прекрачи прага на бара, атмосферата на Дивия запад се изпари и се замени с тая на среднощния живот на квартала на нощните клубове Патпонг. Музика, смехове и шум от разговори на висок глас изпълваха нощта. Високият мъж се насочи към „так-так“, едно от тия триколесни превозни средства, които преобладаваха в претъпкания трафик на Банкок. Дребничкият шофьор тайландец запали, придвижи се малко напред и спря пред мъжа.

— Сам Пенг — тихо каза той, щом влезе в тясната двуместна кабинка. — Точно на излизане от Три Пет Роуд.

Малката триколка се движеше бавно по една самотна уличка в Яварай, китайския квартал на Банкок, по едно време намали съвсем и спря. Един прегърбен китаец притича в тъмно го от един вход и влезе в колата до високия мъж.

— Какво е станало? — прошепна гласът с ориенталски акцент.

— Доколкото разбрах, преди четири дни Килани взел нощния влак в южна посока и отишъл да закара една групичка работнички към границата, на граничния пункт до Кангар. Дванайсет от жените носели бебета. Всичките бебета били удушени и телцата им били натъпкани с по три кила китайски бял прах.

Китаецът изпъшка тихо, но не каза нищо.

Високият мъж повдигна рамене.

— Убийци на бебета — каза той. — Обаче изобретателни. Дявол да го вземе, по улиците на Банкок винаги можеш да си купиш бебе за петдесет долара. Всеки ден се прави това нещо.

— Как е станало това?

— Уол Пот.

— По дяволите! По дяволите, защо не ти е казал за тая работа?

— Не знам. Казал на Макс, че Уол Пот разчитал на него за прехвърлянето. Не е знаел за бебетата. Макс разправя, че отчето се е надявал да уреди прехвърлянето, да се върне и да забрави за тая работа, но от тая история с бебетата направо обезумял. Когато се появил в заведението на Макс, бил направо като лунатик. Днес сутринта отишъл на брега, влязал да плува в морето и повече не се върнал. Тялото му било изхвърлено на брега от вълните едва сега, преди около час.

За известно време и двамата мъже останаха така, безмълвни. Накрая китаецът заговори:

— Чудя се по колко ли им е обещал Уол Пот?

— Сигурно но най-ниската тарифа. Какви ли са му били намеренията за по-нататък?

— Кой знае от колко време извършва такива убийства тая мръсна невестулка.

— Добре де, слушай сега — каза високият мъж. — По-добре късно, отколкото никога. Може би ще успеем да уредим нещата така, че да ни предадат Уол Пот.

— Как предлагаш да го уредим?

— Тай Хорс4 — каза високият мъж.

АмерикаСегаБЪРД

В най-строго секретните файлове на Интерпол, известни като Информационен блок „Светия дух“, до които имаха достъп само служители с карта за първо и второ ниво компетентност, пилотът — той, тя или те — беше известен само под кодовото наименование Бърд5. Тези досиета бяха дълбоко засекретени, защото никой от шефовете в Европа или пък в Америка не искаше пресата да надуши каквото и да било за тия лица и за изпълняваните от тях задачи. В частност те не искаха Бърд — или пресата — да узнаят, че службите в Чикаго и в Париж взаимодействат помежду си.

Все пак Бърд знаеше за това. В този момент той се носеше на седем фута над пода в залата за Френски импресионизъм на Международната експозиция на изобразителното изкуство.

Навън, на Шейсет и четвърто авеню, животът течеше в обичайния си ритъм. Понеделник вечер — жени и мъже бързаха към къщи при своите съпруги или съпрузи, на връщане от работа, от любовниците си, от кино, от бизнес-срещи или от едно питие на крак в някой бар на път за вкъщи.

Разпоредителят на изложбения комплекс си беше тръгнал рано, затова и нощният пазач се беше изхитрил да заключи по-рано — в шест без пет. През последния час преди затварянето беше минал само един посетител — странен тип с гъста червеникава брада, сгушен в лъскав жълт шлифер. Сигурно беше напуснал музея незабелязано. Поне така си мислеше пазачът.

Но Бърд не беше излязъл. Беше се скрил в складчетона чистачите в дъното на коридора и изчака, докато пазачът извърши обичайната си процедура: да заключи, да включи алармената инсталация и електронните камери, да набере цифровата комбинация, която контролираше подовите сензори, да провери осемте монитора, които наблюдаваха всяка от осемте зали на музея. После пазачът седна пред телевизора да зяпа Дан Радър и захапа единия от двата сандвича, които жена му редовно му приготвяше. Тази вечер беше сложила любимия му сандвич — с пилешка салата, с резенче ананас и подправен с топла горчица. Щом видеше пилешка салата, ананас и топла горчица, забравяше всичко друго на света.

Бърд изчака търпеливо, докато пазачът се отдаде изцяло на заниманието си със сандвича, зазяпан в новините на Си Би Ес. Излезе от складчето, премина около десетина фута по коридора до една малка стаичка, в която бяха поместени електрическите табла, и издърпа шалтерите на алармата на прозорците и на електронните камери. Не поиска да се занимава и с подовите сензори. Бяха твърде сложни и щяха да му създадат доста главоболия, докато ги елиминира, а, от друга страна, нямаше да му попречат кой знае колко. Той никога не се движеше близо до пода.

Пулсът на Бърд непрестанно се ускоряваше, колкото повече се приближаваше към покрива. Той обичаше такива предизвикателства. „Ходене по въздуха“ наричаше това, което вършеше, и колкото по-трудна беше задачата, толкова по-учестено биеше сърцето му и толкова по-силна беше тръпката. Вълнението идваше не толкова от резултата на извършената работа, колкото от самото изпълнение на задачата. Преди два дни беше донесъл и замаскирал екипировката си на покрива, след като се беше представил като инспектор по противопожарната охрана, показвайки фалшифицирани документи на шефа на охраната. Така те го оставиха необезпокоявано да мине из помещенията на цялата сграда, уж извършвайки проверка. Беше скрил работната си екипировка — голям чувал от чер найлон, натъпкан с нещата, които той наричаше „моите принадлежности“ — в отдушника на вентилационната инсталация. Сегашната му операция беше едва ли не като разходка в парка — не представляваше никаква трудност за него. Охраната въобще не си даваше зор да се старае, а и явно пазачът просто не допускаше, че някой би се засилил да ограбва музея толкова скоро след затварянето му.

Бърд смъкна изкуствената си брада, свали шлифера и натъпка всичко в найлоновия чувал. После начерни лицето си, след нова разби ключалката на таванския прозорец над залата с експозицията на Френския импресионизъм. Закрепи широка алуминиева стега на перваза му, прекара едно капроново въже с издръжливост на опън хиляда фунта през халките на стегата и през халките на осигурителния си колан и се спусна надолу.

Само след миг той вече се носеше на седем фута над пода, придържайки се плътно към южната стена, за да остане извън обсега на телевизионните монитори. Балансирайки с глава, въртейки се на всички страни с краката или главата, Бърд сякаш беше оживелият Питър Пан6, ограден отвсякъде от шедьоври на Моне и Мане, Касат и Синяк, Гоген, Ван Гог, Сисле, Сезан и Реноар. „Прекрасно, мислеше си Бърд, кой друг може да се похвали, че работи в атмосфера пропита с толкова творческо вдъхновение.“

Но както се люлееше лениво, описвайки свободни елипси във въздуха, наслаждавайки се на великолепните творби, които висяха навсякъде по стените, погледът му внезапно попадна на едно канапе в центъра на залата. На канапето лежеше котка.

Бърд замръзна. Йоните на въздуха около него замръзнаха. Всичко наоколо замръзна с изключение на котката, която си спеше спокойно.

„Ако тая котка скочи, мислеше си Бърд, подовите сензори така ще се разпищят, че дъртият пазач ще подскочи чак до Канарските острови.“ Няколко секунди остана така, бавно полюшквайки се на въжето, и наблюдаваше котката — едра, сива, на черни ивици. Трябваше да се движи много бавно и много внимателно и да се надява, че няма да я събуди.

Бърд бавно раздвижи главата си напред-назад, полюлявайки се, докато вече в края на маха си достигаше стената. После бръкна в несесера с принадлежностите си и извади две прикрепващи скоби. Позасили малко люлеенето, тихо прикрепи залепващите гуми към стената се захвана в скобите.

Използва малък френски ключ, за да разкачи рамките, измъкна платната на Моне, Сезан и Реноар, внимателно покри всяко от тях с по едно парче плат, нави ги стегнато и ги напъха в цилиндричния калъф, преметнат през рамото му. После пристегна калъфа, за да не се мята, докато той се люлее. Освободи вакуумните смукачи на скобите, отдели се от стената и отново се залюля свободно из въздуха, увиснал надолу с главата.

Котката се претърколи по гръб, протегна се, отвори очи и се втренчи в това, което й се стори най-голямата птица, която бе виждала през живота си.

И Бърд се втренчи в нея.

Котката разтвори широко очи. Изведнъж скочи на крака. Изви гръб и наостри козина.

„Не скачай долу, прошепна безгласно Бърд, моля те, само не скачай долу.“

Котката скочи на пода.

Подовите сензори задействаха алармения звънец до монитора в помещението на охраната. Пазачът, сепнат от острия звук, скочи и веднага погледна към монитора, но котката беше застанала точно под обектива на камерата в залата и не се виждаше на монитора. Залата изглеждаше празна.

— По дяволите — промърмори старецът с пресипнал глас. Разкопча кобура си, опипа пистолета и тръгна по коридора. Сиря се за момент пред широката сводеста арка, през която се влизаше в голямата зала, после извади пистолета си, стисна го с две ръце и влезе със скок в помещението, както бе гледал но уестърните. Котката се промуши край него и побягна по коридора.

— Дяволите да те вземат — извика подире й пазачът.

После прибра оръжието си в кобура, направи няколко крачки навътре в помещението и остана така за малко, опрял ръце на бедрата си.

Бърд висеше точно над главата му, само на крачка встрани.

— Проклетница такава, щях да получа инфаркт заради теб — каза той на висок глас. — Вече за втори път тая седмица ме караш да подмокрям гащите.

Бърд сиря да диша. Ако пазачът погледнеше нагоре, щяха да си видят зениците един на друг. Но той не погледна. Хвърли един бегъл поглед на залата и тръгна обратно по коридора, подвиквайки „писи-писи-писи“.

Бърд въздъхна от облекчение. Наистина съвсем точно му бяха измислили името. Мразеше котките.

СЛОУН

Беше четири и двайсет и осем след обяд, когато Стенхаузър излезе от офиса на двайсет и осмия етаж на „Еверест иншуърънс“ на Източна петдесет и седма улица, взе асансьора до втория етаж, спусна се по стълбището до първия и излезе през аварийния вход от западната страна.

Слоун седеше в кафето на Петдесет и седма улица между Второ и Трето авеню. Това място беше идеално за него. През витрината можеше да наблюдава и трите страни на сградата на „Еверест иншуърънс“. Четвъртата, задната страна, беше откъм една малка задънена уличка, от която имаше изход само към Трето авеню. Откъдето и да минеше Стенхаузър, Слоун нямаше как да не го забележи. Слоун извади един малък черен бележник и записа нещо в него, както постоянно нравеше през последните три дни. После стана и тръгна да проследи дребничкия човек.

Името на Стенхаузър беше записано и засекретено в компютъра на Слоун още преди две години. Само допреди три дни той нямаше и понятие как изглежда Фред Стенхаузър, или каквото и да е друго за него, освен професията му. Дотогава просто нямаше нужда от това. Имената в компютърните файлове на Слоун бяха нещо като спестовна сметка, а Слоун много го биваше по спестовните сметки, да скътва по нещо за черни дни. Той беше освен това и ужасно търпелив човек, направо да те изкара от нерви. Слоун никога не бързаше, можеше да чака цяла вечност. Или поне докато реши, че е напълно подготвен. Сега той вече беше готов да вложи нещичко в една от сметките си, в тая с името на Фред Стенхаузър.

Стенхаузър беше безпроблемен за проследяване и проучване. Беше толкова точен и акуратен, колкото Слоун беше търпелив. Излизаше от службата си винаги малко преди четири и половина. Винаги се спираше за едно мартини в „Сафари“ — бара на Бил, на Петдесет и шеста улица. Всеки ден се прибираше вкъщи докъм шест и към шест и десет излизаше отново на улицата да разходи малкото си пуделче.

За Стенхаузър животът беше ритуал. Носеше двуредни пепитени костюми от кариран плат, винаги с пуловерче под сакото и шарена вратовръзка. Всеки божи ден. Ходеше да си прави прическата всеки вторник в осем и трийсет сутринта в бръснарницата „Сейнт Рийджис“, всяка сутрин ядеше все едно и също за закуска в едно и също кафене на Петдесет и шеста улица, винаги четеше вестник, докато закусваше — все „Уол Стрийт Джърнъл“, четеше го винаги отзад напред, през отпуската си винаги ходеше на Кейп Код. Стенхаузър вършеше всичко с неизменно и непоклатимо постоянство.

Дори и дребните ексцентричности, които Стенхаузър си позволяваше, бяха предвидими, като например това, че следвайки своя всекидневен ритуал, той много рядко излизаше от службата си през една и съща врата два дена подред, много рядко минаваше по един и същи път до бара на Бил или от бара до блока си на Седемдесет и четвърта улица. Сякаш играеше някаква игра, все едно че някой го следеше и неговата цел беше да се изплъзне от преследвача си. На Слоун му доставяше удоволствие иронията в цялата ситуация. Сега наистина някой следеше Стенхаузър, а той дори и не подозираше това.

Този ден Стенхаузър, нисък слаб мъж, някъде около трийсет и петте, с подути като на жабок очи, тръгна по Второ авеню на изток, после на юг по Петдесет и шеста улица, след това сви надясно, мина две пресечки и стигна до „Сафари бар“. Вървеше бързо и винаги гледаше в земята право пред себе си, сякаш го беше страх да не настъпи нещо.

Слоун беше решил да осъществи първата си среща с него там, при Бил. Барът никога не се пълнеше прекалено и това беше главното основание на Стенхаузър да го предпочита за вечерното си питие. И въпреки че вътрешната декорация беше малко попресилена откъм папрати и препарирани глави на животни, заведението беше уютно и спокойно, а и барманът правеше превъзходно мартини.

Когато Стенхаузър сви от Второ авеню по Петдесет и шеста улица, Слоун премина на отсрещния тротоар и ускори крачка. Той задмина Стенхаузър, изчака, докато дребничкият мъж наближи заведението на Бил, и влезе вътре непосредствено преди него. Вътре се помота малко и поогледа наоколо, докато Стенхаузър си закачи шлифера на закачалката, и си избра място на бара. Слоун седна до него. Стенхаузър не му обърна никакво внимание — беше се зачел в един брой на „Арт Уърлд“, докато барманът му приготвяше в шейкъра превъзходното си мартини. Като стана готов, сервира го пред Стенхаузър и се обърна към Слоун:

— За вас какво да бъде?

— Светло пиво — каза Слоун. Погледна към Стенхаузър.

— Както виждам, предпочитате джин „Бомбай“ пред „Бийфийтър“ — избра си той реплика за начало на разговора.

Стенхаузър отправи поглед към него изпод подутите си клепачи с известна досада.

— Изборът е на бармана — каза той с гъгнив носов глас, който прозвуча почти като хленчене. — Честно казано, съмнявам се дали мога да различа едното от другото.

— Но определено предпочитате не сухо мартини.

— Да речем, не обичам чист джин — отвърна Стенхаузър разсеяно, докато прелистваше списанието си.

— Не мога да не отбележа, че определено се интересувате от изкуство — продължи настойчиво Слоун.

Стенхаузър забарабани с пръсти но обложката на списанието.

— И като бизнес, и за удоволствие — отвърна той лаконично.

— Сериозно? — каза Слоун. — С какво се занимавате?

— Заниманието ми, ако държите да го наречете така, е в областта на застраховките.

— Застраховки живот, общи застраховки…?

— Всъщност завеждам исковете по застрахователни събития — каза Стенхаузър и отново насочи вниманието си към списанието.

— Сериозно? — каза ентусиазирано Слоун. — Че как се връзва това със света на изкуството?

Дребничкият мъж остави списанието върху плота на бара и въздъхна.

— Аз съм експерт — каза той. — Специализирал съм в областта на откриване откраднати произведения на изкуството.

— Ей, ами че това е доста интересно. И сигурно доста доходно, нали? — Той намигна с разбиране на Стенхаузър.

— Е, още не съм си уредил материалното положение, че да съм готов да изляза в пенсия, ако това имате предвид.

— Още ли не сте? — каза Слоун и отпи глътка бира, гледайки встрани.

Стенхаузър присви очи. Тоя човек започваше да му досажда. Като че ли се опитваше да изкопчи нещо от него. Стенхаузър се обърна към него и му хвърли изучаващ поглед. Имаше обветрено лице със силен загар, малък белег под дясното око, тялото му беше квадратно като сандък, мускулесто. Катраненочерната му коса беше късо подстригана, спортното му сако беше прилепнало плътно по него. „Човек, който прекарва доста от времето си на открито“, помисли си Стенхаузър. — По-скоро ловец, отколкото рибар. Има набитото телосложение на ловец, рибарите имат по-крехка и изискана структура. Сигурно всеки ден тренира с тежести, за да поддържа тая фигура. По всяка вероятност е голям запалянко по спортните състезания и любител на бирата. „Не изглежда прекалено интелигентен“, мислеше си Стенхаузър.

— А вие с какво се занимавате, мистър ъ-ъ… — подена свой ред Стенхаузър.

— Слоун. Хари Слоун. Работата ми е да изучавам човешките характери.

— Детектив?

— Не, просто изучавам човешките характери. — Слоун хвърли примамката и вече започваше бавно да оплита мрежата около жертвата си.

Стенхаузър се изсмя тихо.

— Интересно. Много забавно — каза Стенхаузър. — С това се занимават и списанията от жълтата преса в разделите си за известни личности, нали? Изглежда всеки от нас има склонност да си пъха носа в чуждите работи.

Слоун се наклони към Стенхаузър и му каза с поверителен тон:

— Да, аз обаче не се занимавам точно с такива неща. Обикновено спирам ей на толкова от ровенето в кирливите ризи — добави той, като разтвори палеца и показалеца си на около един инч разстояние.

Стенхаузър го погледна изненадано.

— Хм, За повечето хора никак не е приятно някой да се рови из личните им работи — каза той и отпи още една глътка от мартинито си.

— Обичам да изучавам хората — каза Слоун. — Усещам, че доста добре умея да определям характерите им.

— Наистина ли?

— Да опитаме с вас, например. Мога да се обзаложа, че сте много акуратен човек.

— Хм, акуратен — Стенхаузър се замисли за момент.

— Може и така да е. В края на краищата в моя бизнес за това се плаща.

— Не се и съмнявам, че е така. Човек не може да си позволи да допуска грешки в такъв сериозен бизнес — Слоун се наклони още повече към него. — Налага ли ви се да си имате работа с криминални типове? — попита той, продължавайки да го омотава в мрежата си.

— Точно това ми е работата — отговори дребничкият мъж с нотки на гордост в гласа. — Вярно е, че нямам много внушителен вид, но мога да говоря техния език. Мога да бъда много твърд, когато се налага.

— Не се и съмнявам — каза Слоун.

— Хм, не се съмнявате…

— Ни най-малко. Обзалагам се, че сте адски твърд, когато водите преговори. — Това беше стар трик на Слоун, да гъделичка суетата на жертвите си. Номерът винаги минаваше.

Стенхаузър високомерно поклати няколко пъти глава напред-назад, но не каза нищо. „Тоя захапа въдицата“, помисли си Слоун.

— Нека да направя едно малко съчинение — каза Слоун. — Хайде да поговорим за някои от случаите, с които сте се занимавали, за някои от най-трудните. Може би в тях ще има нещо, което интересува и мен.

— Ъ-ъ, хубаво, аз…, това много ме ласкае, но… ъ-ъ, по-голямата част от нещата, с които се занимавам, са строго поверителни.

— Няма да споменаваме истински имена. Просто, нали знаете, някои по-специални случаи. Колкото повече неща научаваш, толкова по-добре за работата.

— Сигурно. Добре, някой друг път може би. Аз трябва да тръгвам след две-три минути.

— Слушай, защо да не си поговорим, докато се прибираш по Седемдесет и четвърта улица? — каза Слоун усмихнат, отпивайки от бирата си на малки глътки.

За момент Стенхаузър го зяпна изненадано.

— Откъде знаете… Аз не се прибирам вкъщи — набързо понечи да се измъкне той. — Имам билети за театър.

— Срамота. Ами нали кучето ви трябва да си получи вечерята от бъбреци.

Стенхаузър се наведе към Слоун и каза през стиснати зъби:

— Какво всъщност искате ог мен?

— Хатчър.

— Хатчър?

Слоун кимна с глава.

— Хатчър.

— Трябва ли това име да ми говори нещо?

— Кристиън Хатчър, мистър Стенхаузър. Искам само него, това е всичко. Адрес, телефонен номер. После изчезвам от живота ви ей така. — И той щракна с пръсти.

— Аз мисля, че вие още сега трябва да изчезнете — и Стенхаузър щракна с пръсти — ей така, който и по дяволите да сте.

— Добре, мистър Стенхаузър, край на играта. Май ще трябва да се сложи край на ония истории — мошеническите номера с предметите на изкуството имам предвид. Мисля, че знаете за какво говоря. Сега аз искам просто да говоря с Хатчър, това е всичко. Не е кой знае какво. Дявол да го вземе, че ние с него сме стари приятели. Дори веднъж му помогнах да отърве кожата.

— Наистина ли?

— Да.

— Слушайте, не познавам никакъв Хатчър, но дори и да познавах някой Хатчър, не бих ви казал даже и второто му име. Не бих ви казал и номера на обувките му, не бих ви казал и… не бих ви казал и ей толкова за него. Вие никак не ми харесвате. Не ми харесва как се държите, не ми харесват и откачените ви приказки. Ясен ли съм?

Слоун кимна сериозно. После поклати пръст точно под носа на Стенхаузър.

— Май го раздаваш много упорит — каза той бавно и търпеливо както винаги, но продължаваше да се усмихва. — А това никак не е хубаво.

— Сериозно?

— Сериозно. А това упорство може да ти докара някъде… о, не знам точно, но някъде поне десет годинки. Освен това ще ти конфискуват всичко, до последния цент, а това струва ми се трябва да ти е достатъчно, за да те вразуми.

— И понятие нямам за какво, по дяволите, говорите, мистър… Слоун бяхге, нали?

Слоун кимна с глава.

— Слушай, защо да не повървим малко по Седемдесет и четвърта улица. Може и да успея да ти изясня за какво става въпрос. Никой няма да ни чуе какво си приказваме, а ти и без това трябва да понагледаш кучето си, с театър или без театър, а? А пък, ако ти е нужно още убеждаване, можем да си поприказваме и за Париж, за връзката Чикаго — Ню Йорк.

И двамата седяха неподвижно, отправили смразяващи погледи един към друг. Стенхаузър пръв наведе очи.

— По дяволите — каза той почти шепнешком. — Ако обещаете, че няма да ме зяпате така през целия път, може и да ви разкажа туй-онуй.

Навън духаше свеж пролетен вятър Двамата стигнаха до Медисън авеню и поеха по него в северна посока. Стенхаузър мълчеше. Вървеше и гледаше в земята пред краката си, с ръце напъхани дълбоко в джобовете на шлифера си.

— Знаете ли, май попрекалих там в бара — каза Слоун, отново надянал широката си усмивка — Може пък Хач да си е сменил името. Може би го знаете под друго име.

Стенхаузър продължаваше да мълчи. Вървеше бързо и все така зяпаше на крачка-две пред краката си.

— Използвал е една и съща техника и при трите операции. Познавам сгила му. Спуска се с въже през покрива, захваща се с вакуумни скоби за стените, докато измъква картините. Никога не доближава пода, няма проблеми с електронните очи, подовите сензори и други такива и, проклетото му копеле, винаги оставя някаква следа след себе си, за да дразни полицията. Старият Хач не се е променил много. Използва същата техника още навремето, когато направи тараж в Руското посолство в Лондон по мое нареждане.

Както си вървяха, Стенхаузър внезапно вдигна очи и отправи враждебен поглед към Слоун.

— Същата работа и в Иранското посолство, преди оная история със заложниците Винаги оставя по нещо. Някоя от вакуумните скоби, въжето, каквото и да е. Много хитра работа е това — фалшивата следа, защото той винаги предварително дава накъсо алармената система, но никога не оставя след това проводника, с който е направил късото, и знаеш ли защо?

Стенхаузър започна да ускорява крачка.

— Защото да даде накъсо часг от системата изисква предварителни познания за спецификата на устройството й. И в двата случая, за които ти казвам, Хатчър си имаше вътрешен човек, който му беше помогнал да се справи с инсталацията, но не искаше да оставя улики, които водят към него, и затова оставяше по нещо от инструментите си. И сега — пак същия номер. Дявол да го вземе, та аз съм с него още от началото на кариерата му, още от оная история в Париж. Ама какъв удар беше само! — Слоун се захили самодоволно.

Стенхаузър изведиъж спря. Набута пръст под носа на Слоун.

— Слушай, ти си ненормален, знаеш ли? Не те знам нито кой си, нито каква игра играеш, но отвътре целият си натъпкан само с лайна.

— Още не съм стигнал до най-същественото Виж сега как според мен стават нещата Да речем, че някой задигне картина на Пикасо от музея. От музея не искат застраховката от един милион долара, те си искат картината. Искат да си я получат, преди да е изчезнала към яхтата на някой арабин в Средиземноморието. Така че са готови на сделка. Застрахователната компания си плаща петдесет процента, без да задава много-много въпроси. Това струва на застрахователя петстотин хилядарки при застрахователна полица от един милион, музеят си получава обратно имуществото, а крадецът се измъква но живо по здраво с мангизите.

Стенхаузър не се отличаваше с кой знае какво самообладание. Цялата му роля в комбинацията се свеждаше до даване на информация предварително и после — в сключването на сделката. Никога не му беше минавало през ума, че могат да ги хванат, него и Бърд — че действат в комбина. Затова сега изведнъж страхът скова вътрешностите му.

— В това, което съм вършил, няма нищо незаконно, Слоун — каза той с нотки на самооправдание. — Аз правих сделките, наистина. Но това си беше напълно легално. Та то дори спестява пари на данъкоплатците, защото не се налагаше намесата на полицията. И на застрахователната компания спестява нари. Ограбените си получават нещата обратно. Това решение е удовлетворително за всяка от страните.

„Опитва се да блъфира, обаче никак не му се отдава“ помисли си доволно Слоун.

Все още с усмивка на уста, той поклати глава.

— Това ни най-малко не ми влиза в работата — каза той, свивайки рамене. — Но нека да разгледаме един друг сценарий. Един крадец обира Лувъра и се измъква с плячка на стойност дванайсет милиона долара. После идва ред на посредника. Той провежда преговорите, без да се вдига много шум, и сключва сделката. Застрахователната компания се изръсва с милион и осемстотин хиляди в брой, но пък спестява десет милиона и двеста хиляди от разликата до пълната застраховка и музеят си получава картините обратно. Сега, само допускаме, че имаме едно умно момче, което работи в застрахователната компания. И да допуснем, че то отиде при тоя крилат крадец и му каже: „Слушай, приятел мога да ти дам предварителна информация къде са картините, за устройството на алармената инсталация, за слабите й места, аз ще уредя после сделката за изкупуването на стоката, а след това ще делим плячката на две.“ — Слоун направи малка пауза. — Чиста работа, на ли?

— Разбирам накъде биеш с всичко гова, обаче още сега ти казвам, че направо си превъртял — извика Стенхаузър, вече изгубил самоконтрол.

Слоун продължи да говори, бавно, тихичко, все едно че Стенхаузър не беше казал нищо. — По мои сметки двамата сте си поделили почти четири милиона долара за последните две години, Стенхаузър. Едно на ръка, че полицията ще ви скъса задниците да ви преследва по целия свят, ами и всеки път, когато опитате да направите някой удар, ще се чувствате все едно че седите върху бомба. Достатъчно е само да им кажа какъв ви е номерът на изпълнението. — Дали ще могат да докажат официално вината ви е отделен въпрос, обаче така ще ви стъжнят живота, че…

„Що за човек е тоя“, чудеше се Сгенхаузър. Никога досега в живота му не му беше идвала мисълта да убие някого, нито пък дори да нарани физически по някакъв начин кого го и да било, но сега, както си вървеше по Медисън авеню, в главата му напираха една подир друга най-злокобни идеи за саморазправа.

— Знам какво ти минава през ума — каза Слоун, сякаш четейки мислите на Стенхаузър. — Зарежи тая работа. Нито ти стиска, нито пък те бива за това.

На Стенхаузър му пресъхна устата.

Слоун поклати глава.

— Няма за какво толкова да се притесняваш — каза той. — Нямам намерение да ти зачерням живота. Само искам Хатчър.

— Аз пак ви казвам…

Слоун отново го сряза. Очите му станаха безизразни, придобиха стоманен отблясък, но усмивката му си остана на лицето. Стенхаузър изведнъж усети как по цяпото му тяло пролазиха тръпки на ужас.

— Зарежи тая песен, дребосък! — каза Слоун съвсем тихо. Ще ми кажеш това, за което те питам — веднага — или така ще те подредя, че ще проклинаш деня, в който си се родил. Помисли си добре. Така или иначе вече ще забравиш за тоя бизнес с картините. Но въпросът е дали искаш да запазиш това, което си понатрупал досега и да си подсвиркваш, когато се запътиш към банката, или искаш да ти стане черен животът.

Стенхаузър погледна първо в едната, после в другата посока на улицата. Сви се още повече в шлифера си и заби поглед пред краката на Слоун.

— Той ще ме убие — прошепна Стенхаузър.

— Няма.

— Вие не го…

— Не го знам.? — довърши изречението Слоун. — Аз съм работил с него още когато ти си ходел прав под масата.

Стенхаузър се отдалечи за малко от Слоун. Отиде до ъгъла на близката пресечка и погледна нагоре към бляскавите светлини на Тръмн тауър. Беше си мечтал да пригежава апартамент там, от големите, за един милион долара, с прекрасно изложение и с луксозно обзавеждане. А сега тоя непознат, когото дори не беше и виждал само допреди половин час, открадваше мечтата му. Всичко вътре в него се преобърна от отчаяние и гняв, но Стенхаузър беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че няма как да се измъкне от това положение. Слоун го беше притиснал и го мачкаше безмилостно в мъртвата си хватка.

— Не го знам къде е — каза накрая Стенхаузър. — Очите ми никога не са го виждали. Дори не знаех името му, докато не ми го казахте. Никога не съм влизал директно във връзка с него, инструкциите получавах, като се обаждах на един телефонен номер, от телефонен секретар.

Слоун, усмихнат, направи крачка към него и го потупа по рамото.

— Чудесно — каза той.

— Кой по дяволите сте вие, все пак? — попита Стенхаузър отчаяно. — За какво ви е всичко това?

— Това не ти влиза в работата, дребосък — отвърна Слоун бавно и спокойно, както обикновено.

ДЖИНИА

Той лежеше на пода, подпрял брадичка на опакото на ръцете си, и гледаше как лъскавата екзотична риба с огнени отблясъци в опашката си ту се стрелва в корала, ту излиза от него, преследвайки някаква невидима за него плячка. Само след миг и жената се появи в обхвата на полезрението му, изпускаща от акваланга си рояк мехурчета, а дългата й черна коса се развяваше плавно зад нея.

Тя беше чисто гола, като рибата, която преследваше.

Стегнатите й, идеално оформени бедра се събраха след еднократния ножичен размах на дългите й мускулести крака и тя се изви плавно около групичката корали, преследвайки рибата. Имаше изумително изящна фигура, а и мъничките бели триъгълници отпред и отзад, където бикините й не бяха допуснали въздействието на слънцето, правеха мургавото й тяло още но-привлекателно.

Наистина, едно изумително красиво създание.

Той изучаваше жадно всяко потрепващо мускулче по тялото й, всеки квадратен инч от мургавата й, с наситен слънчев тен кожа, знаейки, че тя разбира, че я гледа и се наслаждава на неговото воайорство също толкова, колкото и той. Той усети напрежение в тялото си, усети пулса на кръвта си, удрящ в слепоочията му.

Всъщност тъкмо това квадратно шестфутово панорамно стъкло, монтирано в пода, го накара да се реши да купи яхтата. То беше скрито под дебел персийски килим на пода в голямата каюта. С натискането на един бутон се отместваше панелът в дънния корпус на яхтата и се включваха четири мощни прожектора, монтирани във всеки от ъглите на стъклото. Пред очите се разкриваше една неописуемо красива подводна панорама.

Тя държеше в ръка една пластмасова тръба, дълга около два фута, която приличаше на голяма спринцовка, някъде около четири-пет инча в диаметър, с ръкохватка на бутало в задния край. Доближи се до рибата откъм опашката й, протегна ръка и доближи внимателно тръбата до нея, после рязко издърпа буталото и с всмукването увлече рибата вътре в тръбата, където един възвратен клапан затвори пътя към изхода. Рибата се защура като обезумяла напред-назад по тръбата, блъскайки се в невидимите за нея стени на прозрачната пластмаса, препречващи пътя й към свободата. Жената се обърна към екранното стъкло и тържествуващо размаха свободната си ръка.

— Чудесно изпълнение — каза той с груб, дрезгав глас, звучащ по-скоро като шепот. Той се облегна на лакът и й направи знак с пръст, приканвайки я да се приближи. Тя доплува съвсем близо до стъклото, обърна се но гръб и разтвори крака предизвикателно. Той се наведе надолу и допря устни в стъклото, а тя с леко движение се издигна още по-нагоре, по-близо до него, притискайки първо гърдите си, после стомаха си, след това бедрата си срещу него. Той отвори бавно устни и притисна езика си към дебелото цял инч стъкло, а тя започна да се извива и да огъва тялото си, да му се усмихва предизвикателно-насмешливо, докато той пробягваше с устните си от гърдите и надолу към стегнатия твърд стомах, а после и още по-надолу, към окосмения триъгълник, притиснат към стъклото само на инч от устните му. След това тя изчезна.

Той остана така, загледан в рибите, стрелкащи се, около коралите по дъното, и си мислеше за Джиниа. Беше щастлив. Тя беше красива, лъчезарна и чувствена. Двамата бяха любовници вече почти година.

Всъщност Сирило откри тоя остров. Именно при Сирило и при жена му, Мили, отиде Хатчър, след като се измъкна от Лос Боксес. Изплъзна се от хората на Слоун, тръгна на автостоп от Маями и се появи пред прага на Сирило посред нощ — измършавяла, измъчена сянка, изтерзано подобие на самия себе си, изкалян, и измокрен до колене от лутането из мочурляците. Сирило и жена му не зададоха никакви въпроси; просто положиха всички грижи и усилия, необходими за да се възстанови здравето му, вложиха цялото си разбиране и внимание, необходими за възстановяване на разбитата му психика и изнурено тяло.

Годините след Лос Боксес бяха почти толкова мъчителни, както и тия, които беше прекарал там. Възприятията и чувствата му бяха така притъпени, объркани и изпълнени е подозрителност и недоверие към всички, че той прекара първите месеци от свободата си в самота и уединение, обладан от спомените за досегашния си живот, търсейки някаква здрава почва под краката си, на която да стъпи, нещо, което да го върне към нормалния живот. Първото нещо, което го привлече, беше яхтата, но морето не е здравата почва, в която да пуснеш корени. За близо година той се отдаде на приятен и безметежен живот, кръстосваше Карибите, препичаше се на слънце, наливаше се с хубави вина и пикантни храни, четеше книги непрестанно, правеше любов с всякакви жени, каквито му попаднеха — бели, черни, червенокожи, омъжени и неомъжени, с жени красиви и не дотам красиви, с жени стари и млади.

В края на краищата се върна пак на острова. Беше свикнал с това място и го беше заобичал: обичаше мочурищата, които изолираха острова от целия останал свят, обичаше самия остров с изобилната свежест и красота, които бяха събудили душата му за нов живот след годините прекарани в Лос Боксес. Той беше станал първият му истински дом. Това изолирано от света кътче беше идеалното убежище за него.

Какви ли не слухове се носеха за него, тоя странен, затворен и мълчалив човек с приглушен дрезгав глас и блуждаещ поглед, който оставаше до късно всяка вечер в таверната на Мърфи и се наливаше с бренди. Че е наркотрафикант, пуснат под гаранция, че е още незаловен наркотрафикант, че е наркоман, който се опитва сам да си произвежда наркотици на изолирания остров, че току-що е пуснат на свобода след двайсетгодишна присъда за убийство на невярната си жена. Всякакви фантасмагории, изфабрикувани от размътени от уиски мозъци на жени, които беше пренебрегнал, и на мъже, чиито жени се занасяха по него.

Всичките тези истории го разсмиваха; ласкаеше го фактът, че е мистериозна и легендарна фигура в очите на другите, но постепенно хората от острова го приеха като един от тях, харесаха го заради отворения му и весел характер, заради независимия му дух и деликатното и ненатрапчиво уважение, кое го проявяваше към другите обитатели на острова. Той беше станал вече един от тях и всички измислици по негов адрес бяха забравени. Както беше ставало и с много други хора, потърсили убежище в това закътано кътче земя на две мили от крайбрежието на Джорджия, за да загърбят превратностите на миналото си, и неювото минало остана загадка за другите.

Той беше направил впечатление на Джиниа, няколко месеца преди да се реши да направи първата стъпка към връзката им. Тя не му зададе никакви въпроси, нито пък той на нея, въпреки че знаеше, че тя е родена на острова — беше завършила с почетна стенен Уортън Скуул — че е била един от най-уважаваните брокери на Уол стрийт, че се е омъжила за един доста състоятелен адвокат и че по-късно, точно при навършване на трийстата си годишнина, е зарязала всичко — и кариера и брак — и се е върнала на острора и е основала малка брокерска фирма. Всичко това той беше научил от Мърфи, но никога не я попита за нещо повече, също както и тя него. Сякаш и двамата никога не бяха има ли минало, само общото бъдеще пред тях.

Изминаха още два месеца, преди той да я покани на вечеря, която сам сготви и поднесе на миля навътре морето, на яхтата, закотвена над това, което от този момент нататък стана техният любим риф. Бяха седнали и вечеряха на пода и гледаха през панорамното стъкло подводната игра на морските обитатели под тях, пиха много вино Когато най-накрая, след два дни, тя си тръгна от яхтата, не беше научила за него нищо повече от това, което знаеше, когато дойде на борда — освен може би вкусовите му предпочитания, свързани с мебелировката, облеклото и произведенията на изкуството, които във всяко отношение бяха безупречни. Не научи нито по какъв начин изкарва средствата си, нито откъде е или с какво се е занимавал, преди да дойде тук, нито дали е бил женен, имал ли е деца, или пък дали не го преследва полицията, или е болен от неизлечима болест. И сега, девет месеца но-късно, тя не знаеше нищо повече. А и не държеше да знае. Той беше нежен любовник, внимателен, не прибързваше, обичаше да експериментира, предусещаше и удовлетворяваше желанията й, осигуряваше й спокойствие и радост, и тя му отвръщаше със същото. И досега, след като бяха заедно от толкова време, сексът представляваше за тях радост, а не навик. Той никога не проявяваше гняв, не изразяваше недоволство към когото и да било и се отнасяше към нея с рядко срещано уважение. Това беше предостатъчно за нея.

Беше някъде към обяд, когато Лиър джетът профуча над острова, наклони се и направи стръмен завой на изток, после един кръг над Атлантика и се насочи отново към острова.

Слоун изучаваше островчето, докато пилотът кръжеше над него. По форма то наподобяваше Манхатън, но с това приликите между тях се изчерпваха. Десет мили дълго и едва две мили широко, то представляваше просто една ивица твърда земя, оградена от три страни от безкрайни блата и мочурища, а от изток — от Атлантическия океан.

Малкото градче беше кацнало иа южния край на острова с рибарски вълнолом, вдаден на около хиляда ярда в океана, като гигантски пръст, сочещ към Флорида. Избелялата от времето каменна кула на фара се издигаше като защитник и покровител над неголемия площад в търговската част, окръжен от обрасли с мъх дъбове, които скриваха от погледа повечето от къщите, с които беше осеяна южната част на острова. Старите къщи от цимент и дърво, носещи следите на времето, бяха накацали но океанския бряг като стражи, сякаш отправяйки предизвикателство към непредсказуемия Атлантик.

Откъм подветрената част на вълнолома беше разположен търговският център и новият, кокетен пристан, изработен изцяло от секвоя, на който бяха акостирали няколко по-големи яхти и множество малки платноходки и рибарски лодки. На север от градчето се намираше неголямата писта за самолети, а още по на север, в южната част на острова, се простираха гъсти гори, които явно бяха изцяло необитаеми. „Човек може да обходи населената част на острова за не повече от час“, помисли си Слоун.

Висок, слаб като тръстика мъж, нахлупил изпомачкана капитанска барета си подаде главата от кабината на един камион цистерна, щом самолетът спря със свистене недалеч от ниската постройка ка терминала.

— Има ли тук някое място, където може да се намери хубава, домашно приготвена храна? — запита го Слоун, докато слизаше от самолета.

Мъжът, на когото, изглежда, му бяха необходими десет секунди, за да включи, го изгледа продължително и после отговори:

— Опитайте при Бърди, оттатък, в града.

— Мога ли да взема такси дотам?

— Извън града няма таксита.

— И как мога да стигна дотам?

— Ами — отвърна човекът с фуражката след оше известно време за размисъл — можете да вървите пеша, ще ви отнеме десет-петнайсет минути. — И след още една пауза: — Или пък можете да наемете кола оттам.

— Всъщност аз търся един приятел. Може да го познавате — Кристиън Хатчър.

Няма и след половин минута:

— Не зная.

— При Бърди казахте, нали?

— Ъ-хъ.

Денят беше прекрасен, температурата — някъде около трийсет градуса, а между дърветата подухваше прохладен ветрец откъм брега.

— Ще вървим пеша.

Островчето — старомодно кътче на традиционния американски бит, сякаш извадено от картините на Рокуел7 — не беше претърпяло почти никакви промени през последните двайсетина години. Съхраненото очарование на миналото привличаше големите туристически кораби от Маями и Чарлстън. Те идваха веднъж или два пъти седмично, акостираха на вълнолома и оставаха там през нощта. Туристите се спускаха през рибарския кей, отиваха да хвъртят по едно око на сувенирното магазинче на Тим, попреглеждаха антикварните книги в книжарницата на Нанси, понакупуваха по някоя блузка или някое препарирано животно от „Островния скакалец“, взимаха си от последните списания и от новите криминалета в дрогерията на Док Брайънт, пийваха по едно питие в гаверната на Мърфи или опитваха от прготвения на място сладолед в заведението на Клифтън, помотаваха се по главното сгъргало — главното и единственото, защото градчето имаше еднаединствена улица, пресичана от три по-малки алеи — и си правеха снимки за спомен. По протежението на тая късичка главна улица туристите можеха да похапнат домашно приготвена храна в ресторантчето на Бърди, хамбургери в „Биг Ти“, барбекю в „Риб Шек“ или морска кухня при Малъри, преди да се върнат да нренощуват на кораба. На следващата сутрин корабът отплуваше.

Слоун се разхождаше бавно и разглеждаше малкото градче с широка усмивка на уста. „Това ли е то?, мислеше си той, на това място ли казва той «у дома»?“

Трябваше да бъде внимателен и да задава въпросите си съвсем непреднамерено. Той се запъти надолу към кея, където местните хора се събираха да побъбрят, да половят риба или да се попекат на слънце, да зяпат пристигащите и заминаващи корабчета, да безделничат, гледайки как големите кафяви пеликани плуват и се гмуркат под вода за по някоя мярнала им се риба.

Роланд Смит, който сам се смяташе за нещо като неофициален управител на цялото островче, се появяваше на кея всяка сутрин по спортно сако с вратовръзка и свежо цвете на ревера, откъдето започваше обичайната си всекидневна обиколка. Погалваше изпречилите се на пътя му кучета, милваше и гугукаше на всички бебета, изведени на разходка, ухажваше всяко срещнато същество от женски пол над шестнайсет години — и така, бавно се придвижваше до неговото сепаре в ресторанта, наречен кой знае защо „Боурайдър“8, за да закуси и да размени някоя клюка с другите посетители. Винаги беше с усмивка на уста и прекарваше цялото си време в размяна на шеги и любезности и правене на добро впечатление. Беше пристигнал на острова преди десет години с жена си, за да прекара тук отпуска си, но тя се беше катурнала и умряла на самия плаж от разрив на сърцето. Смит, който тогава беше аранжьор на витрини в един универсален магазин в Ню Йорк, изпрати писмо на шефа си, с което го уведоми, че напуска службата, и остана завинаги на острова.

Слоун наблюдаваше как Роланд се мотае безцелно по кея и из разположения в съседство парк, как се усмихва и спира да поприказва с всеки срещнат. Слоун умееше да разпознае бъбривеца от пръв поглед. Отиде до края на парка, седна на една пейка и изчака, докато Смит стигне до него.

— Добро утро — каза Смит с дежурната си усмивка на уста. — Чудесен ден, нали?

— Великолепен — отвърна Слоун, надянал и той своята усмивка.

— Много обичам тоя остров — каза Смит, което беше стандартният му поздрав към всеки новопоявил се турист.

— Наистина е прекрасен — съгласи се Слоун.

— Отпуска си ли прекарвате тук? — Смит запита невинно.

— Ами… нещо такова. Всъщност търся тук един приятел. Стари приятели сме, още от армията. Но му загубих адреса, а не мога да го намеря в телефонния указател.

— Може да се е преместил — оформи предположение „кметът“.

— Вие може да го познавате? Крис Хатчър. Ще ми се да го изненадам с посещението си.

— Той може да не обича изненадите — каза с приятен глас Смит, едва-едва присвивайки трийсет и два каратовата си усмивка. След това кимна за довиждане и продължи разходката си напред.

Слоун тръгна да се помотае по улицата, надзърташе във всеки магазин и заведение и навсякъде подхващаше ненатрапчиви разговори с усмивка на уста, които все довеждаха до основния за него въпрос. Никой от тия, с които говори, не каза „Не знам такъв“ или „Никога не съм чувал за такъв“; всички просто избягваха да отговорят с фрази като „На тоя остров живеят много хора“ или „Откъде казахте, че сте?“

„Типично малко градче, помисли си Слоун, всички бяха колкото приятни, толкова и си държаха езиците, зад зъбите за вътрешните неща.“ Но Слоун беше надарен с безкрайно търпение. Хатчър беше някъде тук на острова. Все някой на този остров трябваше да познава Хатчър и беше само въпрос на време, докато някой си развърже езика.

Слоун влезе в заведението на Брайди. Това беше малко, непретенциозно ресторанчче, в което се разнасяше аромат на свежи зеленчуци и морска кухня. Менютата и цените бяха изписани на една черна дъска, закачена на стената. Той седна на една маса в съседство с групичка хора от поведението на които можеше да се заключи, че са близки приятели.

Още в началото, когато дойде на острова, Хатчър сам си избра отшелнически начин на живот — избягваше хората и живееше усамотено на кораба си. Единственият му приятел беше Сирило. Но постепенно той се сближи с тия хора. Те се държаха непринудено, топло, бяха готови да окажат подкрепа на всеки нуждаещ се. Също както и за Хатчър, островът за тях представляваше убежище било от неприятни спомени, било от провалена кариера или от сблъсъци с лицемерието на общественото мнение на местата, където бяха живели преди.

Всички тия, които седяха на съседната маса, бяха приятели на Хатчър. Единият от тях беше едно огромно копие на дядо Коледа — едър мъжага с бяла коса и гъста бяла брада, когото другите наричаха Мечката. Освен него там седеше един слаб, мълчалив мъж, с прошарена брада, стигаща до гърдите му, който си четеше някакво романче, докато ядеше, а третият беше един мъж с нежни черти на лицето, който си драскаше стихове в едно раздъриано тефтерче. Слоун надаваше ухо в непринудения им разговор с надеждата, че може да подочуе нещо за това, което го интересуваше. Името на тоя, който четеше, беше Боб Хил. Той беше работил като треньор на расови коне, като цирков клоун, като учител, а сега се изхранваше с риболов със собственото си рибарско корабче. Поетът, който се казваше Франк, работеше като нощен администратор в един мотел и прекарваше времето си през деня на плажа в писане на стихове. Мечката беше архитект. Четвъртият мъж на масата, официално изтупан, със загар на лицето, когото наричаха Съдията, беше наистина изпаднал в немилост съдия, жертва на слабостта си към бутилката. Сега той работеше като метр д’отел в най големия хотел на острова и от четиринайсет години не беше и номирисвал алкохол.

— Не съм ял толкова хубава храна, откакто напуснах дома си — любезно каза Слоун.

— Истина е — отвърна Мечката. — А излиза и почти толкова евтино.

Така, докато се хранеха, те завързаха непринуден, лек разговор. Накрая Слоун отново постави своя въпрос, но получи пак същия мъгляв, неопределен отговор.

— Ако има такъв, все ще мине оттук да похапне — каза Мечката. — Всички минават оттук.

Но Слоун не губеше надежда. Хатчър не фигурираше в списъка на телефонните номера на градчето. Нямаше го и в списъците за автомобилна регистрация. Но щом все пак живееше на острова, като бивш офицер от военноморските сили и като човек, който обича морето, имаше основание да се заключи, че Хатчър може би имаше яхта. Процесът на изследването на всички правдоподобни възможности накрая заведе Слоун в пристанищната служба.

По това време вече всички в града знаеха, че той търси Хатчър.

В пристанищната служба той се опита да завърже разговор с капитан Фендиг, който беше единственият служител там. Чрез родословието си Фендиг беше дълбоко вкоренен в черната почва на това островче. Баща му, дядо му и прапрадядо му бяха служили като пристанищни лоцмани, направляващи влизането на големите товарни кораби от океана през пролива и пристанищните плитчини до доковете на пристанището отсреща, на континента.

— Всъщност аз търся тук един стар приятел, Крис Хатчър. Служихме заедно в армията.

— Хубаво.

Много обичаше яхтите. Помислих си, че може да има яхта на пристан тук.

— А-ха, яхтите стоят тук.

И Фендиг се запъти нагоре по кея.

— Казва се Крис Хатчър — извика подире му Слоун.

— Не е роден тук. Цял живот живея тук, ама никой с такова име не се е раждал на тоя остров.

— Не-е, трябва да е дошъл тук преди година, година и половина.

— А-ха.

И разговорът приключи.

Слоун смени тактиката. Отиде на станцията за зареждане с гориво и заприказва момчето на колонката.

— По кое време обикновено се прибира с яхтата си Крие Хатчър?

— Нищо не знам — отвърна хлапето.

А сега де.

— Че да не живее на яхтата, я?

— И понятие нямам — отвърна хлапето и изчезна в малката къщурка на станцията.

Слоун се запъти обратно към пристана, взе си една бира от лавката там, после се върна отново на кея и зачака.

Остро изсвирване от сирена на корабче сепна Хатчър и го върна към действителността.

— О-х, Боже — простена той. Изправи се, пооправи, доколкото можа, издутината на силно изрязаните си плувки и се качи на палубата. Там застана прав и започна да се оглежда внимателно над рулевата кабина.

Малко корабче с изписано на борда име „Бриз-Е“ беше легнало на дрейф недалече от неговата яхта, полюшваше се леко в спокойното море с тихо боботещи на празен ход двигатели. Капитанът му, висок, жилав мъж, само кожа и кокали, с добре подрязана прошарена брада, беше застанал на кърмата. Сложи ръце около устата си и извика:

— Оня тип обикаля из целия остров и разпитва за теб. Ходил е при Брайди, при Поу Сгивънс. И при Мърфи. Че и в пристанищната. Даже се опитал да измъкне някаква информация и от стария Роланд.

— Какво иска? — извикала свой ред Хатчър с дрезгав глас, нещо средно между ръмжене и шепот.

— Разправя, че сте били стари приятели, още от армията.

Хатчър поклати глава.

— Как изглежда?

— Едър тип, здравеняк, бая широчък в плещите. Изглежда някъде към петдесетте. Държи се свойски със всички.

— Говори много любезно и се усмихва непрекъснато, а? С малък белег на едната буза?

— Точно. Приятел ли ти е?

— Не бих казал. Вие какво му разправяте?

— Нищо, траем си.

— Благодаря, Боб.

— Карай. За риба ли си?

— Нещо такова.

— Айде, сичко хубаво.

Боб Хил му махна с ръка, върна се на мостика, включи машините на по-високи обороти и се насочи към открито море. Хатчър чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя Джиниа, която се беше подала иззад борда и го гледаше над релинга9.

— Какво има? — попита тя.

— Боб Хил. Разправя, че някакъв тип разпитвал за мен в града. Нали ги знаеш тия нашите от острова, понякога стават прекалено предпазливи.

— Аз мисля, че това е много хубаво — каза тя и от въжената стълбичка зад борда скочи през релинга направо на палубата. Грабна от шезлонга една хавлия и я уви около кръста си като саронг10. — Приятно е да знаеш, че приятепите ти така се грижат за теб и те пазят.

— А-ха. Дай да видим рибата.

Тя се пресегна над релинга зад борда, измъкна тръбата, която беше закачила на стълбичката, и му я подаде. Той я вдигна пред очите си и заоглежда рибата.

— Едро парче — каза той.

— Гледай само каква опашка има. Ще си я запазим ли?

— Разбира се.

Той отнесе тръбата долу, в голямата каюта, където шест други риби, които бяха хванали преди обяд, все още кръжаха и разучаваха обстановката в големия аквариум с вместимост някъде от сто галона. Застана над него и дръпна ръчката, която отваряше клапата на входа на тръбата. Жълтата риба веднага изплува в аквариума и се зае незабавно да си маркира своя територия между корала и морското зеле на дъното.

— Чудесна е — каза Джиниа, застанала зад него. Ръцете й се плъзнаха около кръста му. — Плуването ме възбужда — прошепна тя в ухото му.

Без да се обръща, той се пресегна зад тялото си, плъзна ръцете си под хавлията и и ги прекара по вътрешната страна на бедрата й до горе. Тя се наклони леко назад, освобождавайки място за ръцете му, и спусна своите ръце под колана на плитките му плувки, усещайки го как се надига при нейния допир. Смъкна плувките надолу по бедрата му и ги пусна да се изхлузят на пода.

— А теб всичко те възбужда — прошепна тя.

Той се обърна, разхлаби хавлията и нежно провря ръцете си зад нея, сложи ги върху меките хълмчета на бузите й и я притегли към себе си.

— Имаш студено задниче — прошепна той в ухото й.

— Но сърцето ми е топло.

Тя пристъпи към него, вдигна се на пръсти, поразтвори още малко бедрата си и се наведе; гъстата й дълга коса се разля върху гърдите му, а устните й обхванаха зърното на едната му гърда и започнаха да го смучат.

— От известно време — добави с дрезгавия глас.

— Точно така — изсмя се тихо тя. — Поне от два часа насам цялото изгаря в пламъци.

Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Пусни го на автопилот. — След това го придърпа и го отведе в спалната каюта.

ДОБРИТЕ СТАРИ ВРЕМЕНА

Тя беше истинска красавица — изящна и с необичайно ниска палуба, с което приличаше повече на платноход за състезателни скоростни гонки, отколкото на обикновена яхта. Имаше ниска, издължена рулева рубка и източен нос, дълъг петдесет фута; четири мощни инжекционни двигателя, всеки по 750 коня, мъркаха тихо откъм кърмата. Зад този издължен, изящен профил се криеше значителен по размери главен салон в корпуса, капитанска каюта с легло с нормална големина, две обширни помещения за гости и трапезария, която би удовлетворила изискванията дори на първокласен френски готвач.

Слоун можеше да види само външността й, но въпреки това не можа да се сдържи и подсвирна възторжно, когато тя приближи съвсем, плъзгайки се безшумно по водата право срещу него.

„Емоциите, които най-трудно се поддават на конрол, са любовта и омразата“ — някога той беше предупредил Хатчър. И наистина, Хатчър обичаше Хари Слоун, както може да се обича роден брат, и го мразеше, както се мрази смъртен враг. Сега, когато, приблжавайки към дока, за първи път от седем години насам видя отново Слоун, го връхлетя буря от смесени чувства.

Връзката между ученик и наставник беше толко здрава и трудна за разкъсване, както тази между баща и син; Слоун навремето му беше казал това, и то бе дяволски вярно.

Хатчър искаше да си отмъсти на Слоун за това, че го беше предал, и въпреки всичко част от него изпитвай, радост, че вижда отново тоя кучи син. Но колкото повече приближаваше дока, в него се надигаше нова буря — буря от гняв. Гняв към Слоун. Гняв към самия себе си, че не беше способен да го мрази по-силно. Това, което най-вече не можеше да му прости, бяха не трите години в Лос Боксес, а това, че Слоун го беше предал.

За какво ли, по дяволите, беше дошъл тук?

Той се обърна към Джиниа.

— Виждаш ли оня едрия тип, дето стърчи там на кея?

— А-ха…

— Това е оня, дето ме е търсил.

— Приятел ли е или враг? — запита напрегнато тя.

— Скачай на брега и си тръгвай веднага щом акостраме. Окей?! Трябва да проведем един разговор с него.

— Старият номер „чукай и бягай“, а?

— А-ха — той я целуна по бузата. — Ще ти се обадя по-късно. Хвани, моля те, и завържи прикрепващото въже, като слезеш!

— Добре. За вечеря?

— Може би…

Тя се притисна към него и го целуна силно по устните. — Помни това, в случай че вземете да си играете на войници с твоя приятел.

— Той не ми е приятел.

Слоун наблюдаваше как Хатчър умело маневрира с голямата яхта при акостирането; видя как Джиниа скочи на брега и привърза въжето, което той й хвърли откъм носа; как след това тя се обърна към него и му изпрати въздушна целувка. Гледаше след нея и когато тя тръгна нагоре по кея към залязващото слънце, което очертаваше силуета на изящните й дълги бедра през прозрачната, бяла пола. Слоун се спусна в подножието на кея и застана до малката стълбичка, спусната от борда на яхтата, с поглед отправен нагоре към Хатчър.

— Доста време мина, Хач — каза Слоун с дежурната си усмивка на уста.

„Той изглежда чудесно, помисли си Слоун. С хубав тъмен тен, понапълнял, с много повече коса от мен. Дявол да го вземе, изглежда по-добре от всякога.“

Хатчър също се взираше в него, без да пророни и дума.

— Разрешено ли е качването на борда, капитане? — запита Слоун шеговито. Хатчър продължаваше да мълчи, но Слоун се качи на борда.

„Безцеремонен както винаги“, помисли си Хатчър.

Слоун протегна ръка, но Хатчър не му обърна никакво внимание, после се извърна рязко и тръгна надолу към каютите. Слоун остана така за момент, сви юмрук и нервно духна в него, но все пак реши да последва ученика си.

Остана изненадан от това колко обширна и елегантна беше главната каюта. Стените бяха облицовани с тиково дърво и бронзови огледала, цялата мебелировка беше в тоналностите на сивия плюш, подът беше покрит с голям персийски килим. Масивна, изящно изработена дървена маса, достатъчно голяма, за да се настанят осем човека около нея, беше поставена в средата на помещението. В другия край имаше врата, която водеше към останалите каюти. Слоун не можа да се въздържи и отново подсвирна тихо, но Хатчър и сега не му обърна внимание. Отиде до бара, наля си чаша червено вино и седна в едно от креслата. Не предложи нищо на Слоун. Едрият мъж постоя малко и накрая седна срещу своя домакин.

— Изглеждаш великолепно, Крие. По-добре от всякога — каза той.

„Майната ти“, помисли си Хатчър, но отново не каза нищо.

— Голяма работа са приятелите ти — каза Слоун. — Никой не изпусна дори и намек, че те познава — изсмя се тихо той. Хатчър го гледаше и продължаваше да мълчи.

— Радвам се, че те виждам отново — каза Слоун. Опитваше се да изглежда искрен.

Отново никакъв отговор. „Карай в същия дух“, каза си Хатчър. Веждите му се присвиха враждебно. Слоун изпусна тежка въздишка, докато гледаше как, Хатчър отпива вино от чашата си. Усети как устата му пресъхва. „По дяволите, помисли си Слоун, защо не карам и аз директно на въпроса.“

— Виж какво, създадох си толкова неприятности, докато те измъкна оттам и да те закарам до Мадранго, а ти дори не се мярна към Вашингтон да ми благодариш.

„Бъди благодарен, че не дойдох да те пречукам“, помисли си Хатчър, но отново не каза нищо.

Слоун стисна юмрук, вдигна го пред устните си и духна леко в него. После, усмихвайки се, продължи бавно:

— Трябва да ти призная, че бях малко изнервен, докато идвах насам. Мислех си, че ще имам късмет, ако не ме изгониш още щом ме видиш. Но, ако разсъждаваме трезво, защо да захвърлиш всичко на вятъра, само и само заради един мерак да бъдеш квит с мен, нали?

Хатчър отново не отговори нищо, но жълтите петънца в зелените му очи заиграха като свръхзаредени йони.

— Знаеш ли, момчетата от нашите служби още продължават да говорят за теб — продължаваше Слоун. — Разправях им аз, че ти си най-добрият в нашия бизнес, във всяко отношение, моето момче, абсолютно във всяко отношение. Никой не ми вярваше, докато не изчезна от оная междинна спирка в Маями на връщане оттам. Изпари се като дим, без да имаш нищо със себе си, само дрехите на гърба си. Без пари, без документи за самоличност, нищо, и изчезна ей така. Няма как да не ти го призная, чудесно изпълнение. Три години да изкараш на онова място, и да не изгубиш форма…

Хатчър продължаваше да мълчи.

Слоун стана и започна да се разхожда из каютата. Разглеждаше обзавеждането, взимаше ту един, ту друг предмет, оглеждаше го, и продължаваше да говори все със същия равен, невъзмутим глас:

— Бяха ми необходими цели шестнайсет месеца, за да попадна на следите ти. Не че съм организирал специални акции за издирване, или пък съм заничал зад всеки храст за теб — нали знаеш как става, — но през цялото това време си отварях очите и ушите за всяко нещо, и за най-дребната подробност, чрез която можех да стигна до информация за теб.

„Прекалено много приказваш, помисли си Хатчър, винаги си приказвал прекалено много.“

Хатчър отпи още една глътка вино, продължавайки да наблюдава Слоун иззад ръба на чашата.

— Наистина си ги ошашавил всичките — продължаваше да говори Слоун. — Знаеш ли как ти викат сега в Интерпол? Бърд. По дяволите, най-добрият летец в нашия бизнес, винаги съм го знаел това. Разбира се, нищо на никого не съм казвал. Даже и на никого от нашите. Както и да е. Ама няма как да не ти го призная, ти си направо гений в нашия бизнес.

Хатчър оставаше невъзмутим. Продължаваше да гледа Слоун, без да помръдва. Слоун седна, взе на коленете си дипломатическото си куфарче, отключи го, натисна бутоните и то изщрака. Както беше седнал, Хатчър не можеше да види вътрешната страна на куфарчето, но той знаеше съвсем точно как изглежда то отвътре: папки с различни видове информация, всичките грижливо надписани, подредени и привързани; изчерпателно разписание на самолетните полети от всички по-големи градове из целия свят; малкото черно тефтерче на Слоун, на което се крепеше положението му в бизнеса; а в капака на куфарчето, в специални замаскирани отделения — пистолет и револвер — „Питон 357“ и 9-милиметров „Н&К“; в специални джобчета между двете оръжия — пълнители и заредени барабани за револвера.

Слоун си беше все същият — всичко, което можеше да се наложи да му влезе в работа, трябваше да му е винаги под ръка. Извади от куфарчето някаква изрезка от вестник.

— Я чуй това, в „Таймс“ от миналата неделя: „Нелегадният международен пазар на откраднати произведения на изкуството е на второ място по паричен оборот, предхождан само от международния пазар на наркотици.“ Според тая статия, Хач, кражбите на произведения на изкуството са се удвоили от 1981 година насам. Само през миналата година е имало четиристотин деветдесет и три случая на такива кражби. Били са задигнати четири хиляди сто и петдесет произведения на изкуството.

Хатчър остави и това без коментар.

— Парижкото ти изпълнение ме наведе на мисълта за теб — каза Слоун и разтегна усмивката си още повече, горд от самия себе си. — После, когато направи удара в Чикаго и Стенхаузър отново се оказа посредникът, който уреди сделката, нещата се навързаха от само себе си. Номерът ти в Ню Йорк сложи капака на всичко.

Пак никакъв отговор. Хатчър отпи още една глътка вино и продължи да го гледа без да мигне. Беше си спомнил какво му каза веднъж — по повод на мисълта за отмъщение. Действа депресиращо, беше му казал той, и е чисто прахосване на време. Едно от нещата, които Хатчър се беше научил най-много да цени в Лос Боксес, беше времето.

— За изпълнението в Париж си имал предварителни инструкции, явно по-добри от ония, дето навремето ги имаше за нашата операция в Лондон — продължи Слоун.

За момент той направи пауза. Хатчър пак не каза нищо.

— Ама и печалба бе, човек! Само Моне се оценява за над три милиона. А петте парчета — дванайсет милиона. Не знаех, че си бил толкова наясно с това, как се котират произведенията на живописта бе, приятелю.

Никакъв отговор.

— Ама струва ми се Стенхаузър ти е дал акъл кое да дигнеш, нали?

Никакъв отговор.

— Все пак с това, парижкото изпълнение, недвусмислено ми напомни за себе си — все едно беше ударил личния си печат на цялата тая работа. Не мога да не ти стисна ръката за майсторското изпълнение, превъзходен стил. Помислих си, че само твое дело може да са тия трите обира.

Той отново направи пауза и сви рамене.

— И кой е ощетеният? Застрахователните компании, нали? — Слоун се изхили. Протегна напред ръце с дланите нагоре, като някой фокусник, който се готви да изпълни трикове с карти. — Че на кого му дреме от тая работа. Тия мошеници са прекарали толкова обикновени хорица с пари поне двайсет пъти повече, отколкото ти си взел от тях.

Пак никакъв коментар. Слоун въздъхна и вдигна очи към тавана. Явно и той се отегчи.

— Променил си се, Хатчър. По-рано винаги беше готов да спориш — за всичко. Беше много по-приказлив тогава.

Хатчър се изправи внезапно направи три големи крачки и удари Слоун с юмрук — силен удар, точно отдолу под брадичката. Едрият мъж политна назад през облегалката на стола, приземи се на врата си, претърколи се и се спря в стената.

— По дяволите — изръмжа той. Избърса кръвта от ъгъла на устата си и бързо вдигна поглед нагоре, към надвесилия се над него Хатчър.

— Не искам да си хабя думите с теб — изшепгя Хатчър.

— Господи — пзграчи Слоун, — какво е станало с гласа ти?

Хатчър не отговори. Лисна останалото вино на пода, бутна чашата в стенното барче над главата си и затвори витрината. След това излезе и се качи горе на палубата. Слоун се надигна бавно и започна да разтрива челюстта си. Отиде до хладилника и извади една бира в метална кутия. Дръпна халката и бирата изсвистя. Отпи една голяма глътка и след това притисна кутията към челюспа си. В тоя момент усет и как четирите мощни двигателя се разтресоха, започнаха да набират обороти и яхтата потегли. Слоун веднага се втурна нагоре към палубата. Явно Хатчър се отделяше от дока навътре в морето.

— Какво правиш по дяволите — изкрещя той, но Хатчър нищо не отговори. Извъртя яхтата, направи остър завой и я насочи към открито море, маневрираше внимателно по очертаното от шамандурите трасе. Едва озовали се в открито море, Хатчър включи на пълен ход и двигателите промениха тембъра си, басовите им звуци запулсираха в ритъма на полюшващата се повърхност на океана. Яхтата набра скорост и полетя напред подскачайки от вълна на вълна.

Слоун продължаваше да лекува челюстта си със студената бирена кутия.

— Не си забравил да удряш — каза той. Постепенно усмивката пак се върна на лицето му. — Мамка му, сякаш парен чук ми се стовари върху брадата.

Хатчър се обърна и се озова очи в очи със Слоун.

— Изнудваш ли ме, Хари? — запита той със стържещия си глас.

Слоун се направи на шокиран.

— Ама и ти!

— Тогава за какво си се домъкнал тук? Само не ми казвай, че си дошъл да се извиниш, че пак ще те цапардосам.

— Нали ме познаваш, Хач. Аз, ъ-ъ, само си поскътвам някоя и друга информация за черни дни. Винаги съм си мислел, че рано или късно… — изречението увисна във въздуха недовършено.

— Е?

— Е добре, сега дойде вече късното.

— Нали ти ме набута на онова шибано място, копеле мръсно.

Слоун вдигна рамене.

— Просто ситуацията беше такава. Трябваше да си върша работата.

— И работата ти беше да спасяваш задниците на оная шайка алкохолици и негодници?

— По дявоиите, не разбираш ли, че там беше намесена голямата политика? Просто се опитвахме да спасим тая страна и това е всичко.

— От какво — от плъховете и от хлебарките?

Слоун сви рамене и се ухили.

— От комунистите, от кого другиго?

— И аз се оказах дребната риба, дето трябваше да бъде хвърлена на акулите?

— Цяпата ситуация се разви много шибано — продължи да откровеничи Слоун — Според моите сметки, по онова време трябваше да си в затвора в Мадранго и аз трябваше да дойда да те измъкна оттам. Но още преди да успея да дойда, положението в страната се дестабилизира, избухнаха метежи. После разбрах, че са те преместили в Лос Боксес. Наистина, лош късмет, признавам — каза Слоун.

— Лош късмет, значи! — изръмжа Хатчър с разсипания си глас.

— Измъкнах те оттам при първата възможност, синко — каза Слоун.

Хатчър увеличи още оборотите на двигателите и нови басови нотки се прибавиха към тихото им бучене. Носът на яхтата се издигна още повече над вълните.

— Какво стана с оня шишко? — попита след известна пауза Хатчър.

— Прат? А-а, ами бунтовниците го хванаха и го държаха в плен няколко месеца Той отслабна с четирийсет паунда11 и се разкара от Държавния департамент.

— Чудя се кой кого е разкарал в случая.

— Е-е, сега, нали все пак той те измъкна оттам?

Хатчър ядно процеди през зъби:

— Нашият скъп посланник, Крейг, блъска и убива с мерцедеса си жена и дете, начуквате ми я на мен тая история, аз отивам в Лос Боксес, след два месеца правителството се сгромолясва, но Крейг все пак успява да си спаси задника. Чудесно.

— Хач, та ти си в бизнеса от толкова отдавна и трябва да знаеш колко непредвидими са понякога събитията. Все пак не те забравих, дявол да го вземе. Кажи, нима те забравих?

— Три години.

— Ситуацията не беше подходяща.

Хатчър поклати глава.

— Когато тогава ми вадеха душата с ченгел, Хари, ти се беше сврял някъде в кучи задник. Какво искаш сега, по дяволите? — изскърца дрезгавият глас на Хатчър.

— Трябва да се свърши една работа. Една работа, която никой друг не може да свърши така, както ти можеш.

Хатчър остана изумен.

— Зарежи тая работа. Мен вече не ме брой — изръмжа той.

— Слушай сега…

— Сметките ни са начисто. Повече нямаме вземанедаване.

— Аз не мисля така.

— Въобще не ми пука какво мислиш ти.

— Спипах твоето приятелче, Стенхаузър, и го попритиснах малко — каза Слоун спокойно, но с неприкрита заплаха в гласа. — Поизстисках го и, доколкото разбирам, има за какво да ти се уредят двайсетина годинки на някое топло местенце.

— Винаги си си бил голям фантазьор.

— Я виж, кой ми го казва.

— Аз не си фантазирам — изръмжа Хатчър, — аз действам.

Слоун се понаведе към него ухилен и му прошепна нежно:

— Чикаго, Париж, Ню Йорк… Въобще не си фантазирам, приятелче. Чакай малко да се опитам да ти представя как биха изглеждали нещата в перспектива. Ще те затиснат здравата с процеси и на трите места, всяко едно поотделно, без взаимно приспадане на присъдите. Три углавни престъпления, в три отделни страни, три отделни, независими едно от друго съдопроизводства.

А французите например са много чувствителни на тема произведения на изкуството. Мисля, че само там ще те одрусат с петнайсет години. И ще ти вземат всичко, което имаш. Е, може да не се доберат чак до онова, което си поскътал в Панама, в Грен Кайман и в Швейцария — тук Слоун му пусна една лицемерна усмивка, — но ще ти вземат яхтата и всичко налично, което е по-наяве. — И Слоун му намигна ехидно.

Хатчър запази мълчание известно време, гледайки го право в очите.

— Май че ще пусна пак в действие юмрука — каза той равнодушно.

— И да го пуснеш, поне Стенхаузър няма да ми се измъкне.

— И какво ще правиш с горкия смотаняк, Слоун, ще го риташ в слабините ли?

— Само ще му постегна малко тирантите. Той не е от твоята класа. Лесно омеква.

— Толкова лесно, колкото на теб ти се отдава изнудването ли?

Слоун усещаше все по-осезателно надигащия се в него гняв, но успяваше да запази самоконтрол. Запази усмивката на лицето си, мекия тон и фамилиарниченето.

— Окей, окей. Признавам, че не го подхванах както трябва тоя разговор. Дай да се разберем така — правиш ми тая дребна услуга и повече — край, никога няма да ме видиш. Изчезвам от живота ти. Не забравяй, че всичко, което си научил, го дължиш на мен, Хач. Обещавам ти, ще забравя всичко, което…

Хатчър внезапно изви руля максимално вдясно, после го завъртя докрай обратно, в противоположната посока. Яхтата първоначално се насочи рязко надясно, после пак така рязко се изви в обратната посока. Внезапният тласък отхвърли Слоун назад и той се блъсна заднешком в стената на каютите. Бирената кутия изхвръкна от ръката му и полетя зад борда, после яхтата внезапно отново смени посоката и той политна напред, олюля се, изгуби равновесие и се свлече на колене пред входа към каютите. Хатчър издърпа лоста за ускоряване на двигателите докрай назад, после го натисна отново напред, за пълен ход, и коленичилият безпомощно Слоун отново изгуби равновесие, полетя с главата напред по стълбичката надолу и се приземи на тила си. Извъртя тялото си, за да стъпи на крака, и се опита да се изправи, но корабът отново рязко смени курса и той по литна напред и се стовари върху металната преграда срещу него. Ударът беше толкова силен, че му изкара въздуха от гърдите, а от сътресението на стената окаченото малко встрани огледало се разби. Слоун се свлече, на пода и около него заваляха парчета от разбитото огледало.

Горе на палубата Хатчър издърпа лоста за ускорението докрай назад. Яхтата застина неподвижно във водата, той изхвърча от креслото пред командния пулт и с няколко скока по палубата и надолу по стълбите се озова в главната каюта. Слоун се беше надигнал на колене и се влачеше по пода, опитвайки се да достигне до куфарчето си.

Хатчър го изпревари, грабна куфарчето и измъкна от него „Питона“. После метна куфарчето встрани. От него се разхвърчаха папки и листа.

— По дяволите… — започна Слоун, но в тоя момент почувства хладната стомана точно под носа си. Хатчър се беше надвесил над него и беше притиснал дулото в горната устна на Слоун.

— Нали ме научи на всичките си номера, забрави ли? — изръмжа Хатчър. — Бедата ти е там, Хари, че ти спря да се усъвършенстваш, а аз продължих. Изнудваш ме, а, копеле мръсно?

— Съвсем грешно си ме разбрал? — каза Слоун, най-после без дежурната си усмивка. — Само ме изслушай какво искам да ти кажа.

Хатчър поклати глава. Слоун никога не се отказваше от това, което беше намислил.

— Знам, че най-силното ти оръжие е медената ти уста. Способен си с нея и дявола да подмамиш да иде на църква. И как обичаш да разкрасяваш всичко с любимите си думички. Дълг, патриотизъм — по дяволите, търгуваш с тоя патриотизъм, както някоя вещица би, търгувала със змийска отрова.

— Кой ти е споменавал сега за патриотизъм?

Хатчър не му обърна внимание.

— Основната ти грешка, Хари, е, че ти е много шибана аритметиката. Един път при тебе две и две прави четири. Следващия път прави седем, или дванайсет, или осемдесет и две, или колкото ти се прище. Дявол да те вземе, нима си мислиш, че ще ме вържеш и втори път с твоите гадни номера?

— Чуй ме само за…

— Млъкни — сряза го Хатчър и му отправи убийствен поглед.

„Ако ми се размине следващите една-две минути, всичко ще е окей“, веднага реагира мислено Слоун. Всичко това беше пресметнат риск — да издържиш противопоставянето с Хатчър. Затова Слоун реши да си замълчи. Той се надигна от пода и се отпусна назад в едно кресло. Хатчър пък се отдръпна няколко крачки назад, вдигнал нагоре пистолета, насочен точно между очите на Слоун. Тогава, постепенно, усмивката на Слоун се възвърна. Той поотърси рамене и вече беше готов да продължи.

— Надявах се, че ще можем да проведем един приятелски разговор.

— Господи — изпръхтя Хатчър вбесен, — какъв приятел си ми ти?

— Ще ме изслушаш ли? Отдели ми само пет минути от времето си и после се махам оттук завинаги…

Хатчър го сряза отново. Дрезгавият му шепот прозвуча с още по-голяма ярост.

— Там имах такива мигове, Хари, когато единственото нещо, което ме крепеше, беше мисълта за този момент. Само това ми даваше сили да живея — представата за тоя момент, в който ще те притисна и ще те стискам за гушата, колкото имам сили. Сега само един сантиметър мръдване на пръста ми те дели от вечността.

Усмивката на Слоун ноувяхна малко, но си остана окачена на физионимията му.

— Добре де, хайде, какво чакаш? — каза Слоун предизвикателно.

Хатчър не обърна внимание на думите му.

— Ще изчезнеш, без да остане и следа от тебе, разбираш ли? Щете изхвърля над кораловия риф и рибите ще те оглозгат до кокал още преди да успееш да изплуваш.

Никой няма да разбере какво е станало с теб.

— Няма да направиш всичко това — каза Слоун, поклащайки самоуверено глава.

— Правил съм и много по-лоши неща. Би трябвало да знаеш, по дяволите, нали съм работил за теб.

— Мислиш ли, че не знам, че си го надървил цели две мили дълъг, а? И само чакаш да ти дам повод, за да ме довършиш — каза Слоун и за момент в гласа му прозвуча сякаш някаква тъжна нотка. — Я се огледай наоколо. Да не би да съм дошъл при теб с цяла бригада от нашите части за охрана? Нима като дойдох тук, започнах да ти размахвам някое желязо под носа? Виждаш, че не е така, дявол да го вземе.

Слоун беше прекарал живота си в изучаване на човешките лица, беше се научил да разпознава и най-недоловимите нюанси: едва забележимото помръдване на мускулчетата, почти неуловимото потрепване на клепачите, най-слабото ирисвиване на устата, неосезаемото преместване на фокуса на погледа. Всички тези неща представляваха за него разбираеми сигнали, че в дадения момент нещо в човека срещу него се променя. Тогава разбираше, че рибата е клъвнала на въдицата. В следващия момент той вече навиваше макарата. Хатчър добре успяваше да прикрива емоциите си, но не и от Слоун, той ги усещаше. „Хванах го, помисли си той. Преодоляхме най-трудното.“ Той се наведе към Хатчър и очите му пробляснаха, щом усети, че стигат до същината.

— Дошъл съм тук по повод на една спасителна мисия, синко.

А Хатчър си мислеше: „Мамка му, ето че пак се започва. Сега ще заработи с тоя неговия език на пълни обороти и нищо не може да го спре.“

— Хайде да спрем вече с фойерверките, а, Хач — каза Слоун. — И ти си корав, и аз съм корав. Не е нужно пак да си го доказваме един на друг. Познавам те, Хач. Усещам те! Разбираш, че не съм дошъл тук да лежа на слънце и да правя тен и сигурно любопитството не ти дава мира. Защо не оставиш това желязо настрана и не ме изслушаш, преди да си направил някоя идиотщина?

Хатчър въздъхна и отпусни ръката с пистолета върху — коляното си. Цевта му увисна надолу, насочена към пода, някъде между краката на Слоун.

— Окей, дай да чуем тая история със спасителната мисия — захили се той. — Сигурно ще е някакъв класически екшън.

КОУДИ

Слоун започна да събира папките от пода и да подрежда листата в тях. Като свърши, подхвърли една от тях върху коленете на Хатчър.

— Прочети това — каза той.

Папката съдържаше служебното досие на Мърфи Роджър Коуди, лейтенант от Военноморските сили на Съединените щати. Мърф Коуди. Хатчър не беше чувал това име, откакто Коуди загина във Виетнам преди много години.

— За какво е всичко това? — попита Хатчър. — Коуди остана назад в миналото, петнайсет години оттогава.

— По-точно — четиринайсет.

— Четиринайсет, петнайсет — какво значение има?

— Прочети документите в папката, после ще говорим.

Хатчър запрелиства папката с означение „01“. В нея нямаше нищо необичайно за едно служебно досие. Данните започваха от постъпването на Коуди във Военно-морската академия на Съединените щати през 1962 г. и свършваха с момента, в който неговият двумоторен OV-10 се разбива и изгаря по време на полет при рутинна операция по прочистване около Бин Тхуи, в делтата на Меконг, на 13 април 1971 г. Коуди е бил зачислен в Шеста ескадрила на леките изтребители от силите за Морско-речен въздушен контрол. Бил е преместен на базиране във вътрешността на страната през юли 1971 г., девет месеца преди изчезването му. Беше получавал на два пъти служебни награди за изключителни заслуги при изпълнение на служебния си дълг и беше препоръчан в рапорт за Почетния кръст на военноморския флот, за което беше утвърден и отличието му беше присъдено посмъртно.

Допълнителните данни в досието включваха магнетофонни записи с показанията на двама летци от ескадрилата на Коуди и показанията на бордовия стрелец на хеликоптера от спасителния отряд, който е бил изпратен на мястото на произшествието при операцията по спасяването на Коуди и неговия иомощник-пилот; поверителен доклад от комисията на Военното разузнаване, разследвала случая през януари 1978 г., в който се потвърждаваше, че не са намерени никакви следи от Коуди; магнетофонен запис от заседанието на експертната комисия, занимаваща се със случаите на безследно изчезналите, както и официален сертификат от 1979 г., потвърждаващ смъртта му; освен това имаше и доклад на друга комисия, съставен след оглед на мястото на катастрофата през 1981 г., в който се посочва, че на местопроизшествието са открити неидентифицирани овъглени кости — това биха могли да са или тленните останки на Коуди, или на помощника му, бордовия стрелец Джон Роситър, или части от останките и на двамата.

Бащата на Коуди се споменаваше само в служебния формуляр на автобиографията му, в раздела „родители“. Там беше посочен само като „Уилям Джон Коуди, генерал от Американската армия“. Въобще ни намек, че това е Бъфало Бил Коуди, главнокомандващ на всички сухопътни сили във Виетнам — типичният за армейската бюрокрация лаконичен стил.

Бяха приложени и две фотографии — стандартната черно-бяла снимка от служебното досие на Коуди във Военноморските сили, и една цветна моментална снимка на Коуди, жена му и две дечица, на фона на коледна елха. На гърба тя беше датирана „Коледа, 1971 г.“, последната му Коледа, прекарана вкъщи. Имаше и няколко изрезки от вестници, между които и едно обявление от „Сан Франциско Кроникъл“, в което се оповестяваше женитбата на Джоан, вдовицата на Коуди, за някакъв контраадмирал две години след официалното обявяване на смъртта на Коуди. Студена, безизразна фактология на един живот, при това доста оскъдна.

Хатчър се загледа в двете снимки. Спомняше си Коуди като висок и здрав мъж със силен и жизнерадостен смях. Той обичаше веселието и приятните компании почти толкова, колкото и жените.

Снимките събудиха някои отдавнашни спомени у Хатчър, но изминалите двайсетина години бяха заличили много подробности от съзнанието му. Неясни спомени за различни случки иробягваха през мислите му — и странно защо, точно спомените за приятните моменти имаха най-мъгляви очертания. После в съзнанието му изплуваха други случки, със самия него и Мърф Коуди, които изникваха пред очите му с кристална яснота. При едната от тях, Коуди, второкурсник в Академията, изпаднал в животинска ярост на боксовия ринг, затисна противника си към въжетата и го обсипа с безброй убийствени удари в гръдния кош и главата, докато Хатчър и още един от техния отбор успеят да скочат на ринга и да го избутат настрани. В другия случай, Коуди, разкаян, се появи в болницата късно същата вечер и през сълзи започна да се извинява за причиненото на младия първокурсник, който имаше две счупени ребра и раздробена челюст. Коуди остана до леглото му цялата нощ.

Той си спомни също и колко се страхуваше самият той като новобранец от Коуди, който имаше славата на едно от най-гадните стари кучета и голям грубиян към новобранците.

— Откога го познаваш? — попита го Слоун.

Хатчър се замисли за момент и спомените го връхлетяха изведнъж. Разбъркани и непълни спомени, например формата на стаята, но не и обзавеждането, лицата на познати хора, но не и гласовете им. После тези спомени бавно започнаха да се избистрят и запълват, докато съзнанието му се връщаше назад и подреждаше събитията.

— Още от първия ми ден в Анаполис — отвърна той. — Никога няма да забравя този ден…

Беше август 1963 година. Горещ, слънчев ден. Хатчър и още половин дузина новобранци бяха строени изпънати като струни на плаца, почти залепили гърбове към стената на спалното помещение. Това беше първият им ден в Анаполис и всички те бяха объркани и много наплашени. Двама от старите кучета ги бяха награбили и им даваха първия встъпителен урок от жестокости и извращения, на които щяха да бъдат подложени като новобранци през първата им година в Академията.

По-гадният от двамата беше един едър здравеняк курсант, с постоянна подигравателна усмивка на лицето си, който се казваше Снайдър. Снайдър мразеше всички новобранци. Бяха го понижили в чин дисциплинарно и той изливаше безмилостно гнева си върху тях.

Другият второкурсник курсант просто стоеше и гледаше. Той беше висок, мускулест и симпатичен, въпреки острите черти и триъгълния профил на лицето си, които го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше. Той се беше качил на парадния подиум и не отделящ очи от Хатчър.

— Гледай ги тия новобранци — говореше Снайдър и крачеше наперено пред редицата от наплашените млади курсанти. — Я се вижте бе, зайци такива. Догодина, по това време едва ли и двама от вас ще са тук.

Той застана точно пред Хатчър.

— Ти ли си малолетният престъпник, а? Как могат да допускат и такава улична измет в Анаполис?

Хатчър гледаше право пред себе си и не знаеше как во да отговори.

Снайдър беше доближил физиономията си почти на инч от лицето на Хатчър.

— Какво става бе, новобранец, не можеш ли да говориш? — изкрещя му той.

— Йес, сър! — отговори Хатчър ужасен.

— Ти си фъшкия, новобранец, нали?

— Йес, сър!

— По-гадна от кучешко лайно, нали?

— Йес, сър!

— Не те чувам!

— Йес, сър!

— Добре, изчезвайте оттук! — изкрещя им Снайдър.

— Движение, движение, движение! По двама! — И той започна да се кикоти, докато те се изнасяха на бегом към помещенията си.

Само минута по-късно високият кадет се появи на вратата в помещението на Хатчър.

— Всички освен Хатчър да напуснат — изкомандва ги той и помещението се опразни незабавно. Хатчър стоеше прав и вдървен в новата си униформа, сякаш беше глътнал бастун. Коуди застана съвсем близо до него, но погледът му беше насочен встрани. Заговори му, гледайки през прозореца към плаца:

— Името ми е Мърфи Коуди. Ти ще ме наричаш мистър Коуди.

— Йес, сър.

— Чух, че си момче от улицата. Вярно ли е това, новобранец?

— Вижте, сър, аз…

— Да или не!

— Да, сър!

— Разбрах, че си шампион на „Златната ръкавица“ в Бостън. Истина ли е?

— Да, сър.

Коуди погледна към него.

— Средна категория?

— Да, сър.

— Защо тогава се държиш като насран, новобранец? — каза Коуди и излезе от помещението.

Денят на благодарността, 1963 година. Студен ден с остър, пронизващ вятър.

— Лицеви опори, новобранец — изрева Снайдър, щом съгледа Хатчър на излизане от столовата и първокурсникът изпълни командата.

Вече дузина от новобранците се бяха пречупили от безмилостния терор, който им налагаха Снайдър, Коуди и другите кадети. Но въпреки това Хатчър усещаше, че по някакъв особен начин Коуди го предпазва, специално него. Хатчър беше изненадал всички. Докато другите новобранци се бяха огънали и подчинили пред безпощадния тормоз, който им налагаха, Хатчър сякаш все повече укрепваше психически и с всеки изминал месец ставаше все по-устойчив. Когато дойде зимата, вече беше добил увереност, че ще успее да преодолее тази критична първа година, ако Снайдър не засилеше конфронтацията си с него.

Но Снайдър имаше други намерения.

— Хатчър е мой — парадираше открито Снайдър. — Ще го скапя. Ще го накарам да си замине оттук още преди Коледа.

Той тормозеше Хатчър непрестанно — в умивалнята, на плаца, в учебните помещения — и всичко това съпроводено от обидни и унижаващи реплики. Накрая Хатчър едва издържаше.

И сега отново го беше подхванал.

— Тая академия е само за мъже, новобранец — изръмжа му Снайдър. — А ти не си никакъв мъж, ти си нещо, на което в моя край викаме J.D.12 Знаеш ли какво значи J.D., новобранец?

— Йес, сър.

— Аз ще се нагърбя с благородната задача да те разкарам оттук. Да знаеш, че си свършен вече. Ти не заслужаваш да станеш офицер в тая академия за мъже.

Хатчър не каза нищо.

— Искаш ли да станеш офицер, новобранец?

— Йес, сър.

— Ама че си майтапчия. Че ти нямаш ни майка, ни баща, бе, нали така?

Хатчър не отговори. Но в тоя момент почувства как кръвта се надига към главата му.

— Попитах те нещо, новобранец.

Отново никакъв отговор.

Снайдър доближи физиономията си толкова близо до него, че Хатчър почувства дъха му.

— Нали знаеш как им викат на тия, дето нямат ни майка, ни баща, а, новобранец?

Хатчър стоеше стиснал зъби и гледаше право пред себе си. Мъчеше се да удържи да не започне да трепери от ярост.

— Кажи я тая думичка! — нареди му Снайдър.

— Може да не я знае думичката, Снайдър — обади се гласът на Коуди. Хатчър продължаваше да гледа право пред себе си. В следващия момент Снайдър се отмести встрани и пред погледа му застана Коуди.

— Може пък да не е стигнал до тоя клас в училище, когато се учи това, а? — каза Коуди.

— Така ли е, новобранец? — изръмжа Снайдър.

— Е, новобранец, така ли е? — повтори след него Коуди.

— Йес, сър — отговори Хатчър.

Снайдър се наклони леко към Коуди и му каза провлачено:

— Тоя е мой, Коуди. Ще го изпратя за храна на кучетата в Бостън още преди Коледа. — Изсмя се ехидно и излезе.

— За малко да му изпуснеш края, новобранец — каза му Коуди рязко. — От доста време те наблюдавам. Сега чуй какво ще ти кажа. Всички си мислят, че с тебе е свършено вече, но ти ще ни изработиш всичките. Затова дръж се, не се изпускай. Снайдър се опитва да те провокира да си изпуснеш нервите и ако успее, с тебе наистина е свършено. Изтърпял си толкова време досега, просто продължи да стискаш зъби. Още няколко месеца и ставаш второкурсник и вече никой няма да смее да те тормози.

— Какво има той против мен, сър?

— Той е елитарист. Смята, че не си подходящ за тая служба.

— А вие как смятате, сър?

— Изобщо няма никакво значение какво мисли тоя или оня. Важното е ти какво мислиш. И освен това, тоя разговор не сме го провеждали — каза рязко Коуди и се отдалечи.

— Вие с Мърф Коуди сте били много близки известно време, нали?

Въпросът на Слоун върна Хатчър към действителността. Той го погледна втренчено, остана така близо минута и след това отговори:

— Да… бяхме заедно в Анаполис. Почти не съм го виждал, откакто завършихме. Той отиде в морската авиация, а аз — в разузнаването. И защо? Защо е тоя интерес към Коуди сега?

— Нали знаеш как са родителите. Генералът не може да се примири с мисълта, че е убит. Струва ми се, че иска да възобнови разследването по случая.

Хатчър присви очи. Слоун го лъжеше, но нито тонът му, нито изражението на лицето му го издаваха.

— Не ме будалкай, Хари. Не би се напънал чак толкова да ме издириш и да биеш пътя дотук само и само да си побъбрим за Мърф Коуди. Какво, да не мислиш, че съм оглупял от последния път, когато се видяхме?

Слоун протегна ръка напред с жест на извинение. Когато изпаднеше в затруднено положение, усмивката му ставаше още по-широка.

— Добре, добре. Извинявай. Изчакай да си поговорим още няколко минути, а?

Хатчър се отпусна. Изпитваше любопитство, а и нямаше какво да загуби, ако продължеше още малко с тая игра, пък каквато и да беше тя.

— Добре де, това беше много отдавна — продължи Хатчър, — Анаполис, от шейсет и трета до шейсет и седма година. Бях и на сватбата му. Това беше през…

— Шейсет и девета — каза Слоун и посочи към досието. — Отбелязано е там.

— После, откакто постъпих в нашия корпус, не съм го виждал.

— Защо?

Хатчър направи пауза за момент.

— Имахме едно спречкване — каза той. — Отначало Коуди беше доста груб. Много си падаше да налага тормоз. Чувстваше го нещо като задължение. Много развито чувство за дълг имаше. Изглежда, защото е син на Бъфало Бил.

— И какво стана? — продължи да се интересува Слоун.

— Е, нали знаеш, Поло беше в такова положение, че трябваше да оправдае надеждите, които възлагаха на него. Доколкото си спомням, генералът беше от хората, които не търпят и най-малките пропуски в строя.

— Той е играел поло?

— Поло ли го нарекох? — запита Хатчър изненадано. — Господи! Направил съм го съвсем несъзнателно, просто е изскочило от устата ми. Поло беше прякорът му, съкратено от „Полароид“. Коуди имаше страхотна визуална памет, без проблем запомняше всичко само от един поглед — лица, имена, математически формули, абсолютно всичко. Всички стари кучета в академията му викаха така.

Той отново направи пауза под въздействието на изплуващите в паметта му стари спомени.

— Виж, той беше добро момче, много коректен в личните си отношения, обичаше да вдига шум около себе си…

Хатчър отново насочи поглед към коледната семейна снимка. Човекът на тая коледна снимка изглеждаше някак си по-малък и по-тъжен от оня Коуди, който беше в спомените му. И тогава в паметта на Хатчър изплуваха спомените за коледните празници през оная първа година в Академията…

…и си падаше по мацките.

Беше Коледа на 1963 година. Беше паднал съвсем малко снежец, просто колкото да се каже, че е снежна Коледа и прекарването на тоя празник за първи път без семейството на Сирило беше мъчително изживяване за него. Хатчър се беше сгушил, за да се предпазва от острия вятър и вървеше по плаца с напъхана в яката брадичка. Нямаше нито пари, нито познати, при които да отиде, и прекарваше Коледните празници в Академията, заедно с още десетина кадети. Докато пресичаше мразовития плац, до слуха му достигнаха някакви крясъци и звуци като от преобръщане и трошене на мебели.

„Господи, помисли си Хатчър, сигурно някои са се сбили.“ Изтича към спалните помещения на второкурсниците и се качи на втория етаж. Фурорът се разнасяше от стаята на Коуди.

Вътре беше направо касапница. Книги, вестници, дрехи бяха разпилени но целия под. Коуди беше изпаднал в бяс, мяташе се като ненормален насам — натам из стаята, крещеше псувни на поразия и сълзи се стичаха от очите му. Вдигна с две ръце стола от работната маса над главата си, обърна се към прозореца и замахна с всичка сила, готов да го запрати натам. Хатчър се втурна към него и грабна стола от ръцете му. Коуди се обърна към него с почервеняло от пиянски бяс лице.

— К’во по дяволите прайш тука бе, нообранец!

— Мамка му, сър, ще си имате големи неприятност. Дежурният офицер може всеки момент да се изтърси насам.

— Да го духа дежурният офцер, нообранец.

Хатчър погледна през прозореца. Дежурният офице се беше засилил през заснежения плац направо към спалното помещение.

— Ох, мамка му! — изломоти Хатчър.

Сложи стола на мястото му и се втурна да оправи стаята. Насъбра вестниците и книгите и ги нареди в ъгъгла на работната маса, нахвърля разпилените дрехи гардеробчето и затвори вратата.

— Кво си мислиш, че прайш бе, нообранец? — заломоти Коуди.

— Дежурният офицер се е засилил право насам — каза Хатчър. — Ако ви снимат пиян в стаята, ще ви изхвърлят оттук, сър.

— Да ме изфърлят — запелтечи пиянски Коуди. — Шъ ги науча аз тях, сичките.

— Всички кои, сър.

— Глей си твойта раута.

— Йес, сър.

Хатчър чу как външната врата на спалния корпус с отвори и после се затвори.

— Вече се качва насам — рече Хатчър, почти пани ран.

— За кво стаа ъмрос?

— За шибания дежурен офицер, сър.

— Майната им на дежурните. — Хатчър награби Коуди и го заблъска към вратата на банята. — Кво прайш, дяволите да те…

Хатчър го натика в банята и пусна душа над него. Върна се в стаята и затвори вратата към банята После отиде до гардеробчето на Коуди и извади чифт обувки, кутийка боя и четка. Чу, че дежурният офицер приближава към стаята. Започна трескаво да лъска обувките, а в тоя момент дежурният заблъска по вратата.

— Мистър Коуди?

Хатчър му отвори.

— Какво правиш тук, новобранец? — запита го дежурният, насочил изпитателен поглед към Хатчър.

Хатчър вдигна обувката и четката към него.

— Лъскам обувките на мистър Коуди, сър.

— Къде е Коуди? — запита дежурният, избута Хатчър встрани от вратата и влезе в стаята. Хатчър погледна иззад гърба му към пода до леглото. Там, до крака на леглото, беше оставена начената бутилка водка със завъртяна капачка. Хатчър се доближи съвсем предпазливо до леглото, пусна обувката да падне, изчака, и в момента, в който тя се приземи на пода, изрита бутилката под леглото.

Дежурният се извърна към него и Хатчър се изпъна като при команда „мирно“.

— Извинявам се, сър — запелтечи той. — Изпуснах обувката.

В тоя момент вратата на банята се открехна и Коуди, със стичаща се от косата му вода, надзърна през процепа Беше увил една хавлия около раменете си.

— Какво става? — запита той строго.

— Каква беше тая гюрултия тук, Коуди? — запита го на свой ред дежурният офицер.

— А-а, радиото — отвърна Коуди — Изключих го. Хващай се пак с обувките, новобранец! — И затръшна отново вратата на банята.

— Да, сър!

Дежурният офицер тръгна към изхода на стаята.

— Друг път го пускайте по-тихо — рече той на излизане.

Коуди се измъкна от банята Хавлията още стоеше увита около раменете му и от косата му се стичаше вода Куртката му, която си беше на него под хавлията, беше цялата мокра. Дойде до средата на стаята и се заоглежда, отпусна се на четири крака и започна да лази но пода и да търси бутилката. Съгледа я под леглото, пресегна се и я измъкна оттам. После седна на пода, облегнат на ръба на леглото, отвъртя капачката и започна да се смее идиотски.

— Много ти сече пипето, нообранец, навреме ти идва, чесно. Шъ удариш ли ена глътка?

— Не мисля, че…

— Сяай и удряй ена шибана глътка, нообранец — каза Коуди, целият сияещ и протегна бутилката към него.

Хатчър седна на пода до него, удари една стабилна глътка и разтресе глава.

— Голям си чешит бе, нообранец — каза Коуди малко подигравателно. — Отдавна те наблюдавам. Раздаваш го малко особняк, а? И как му викате на това, улична солидарност, а?

— Може и така.

— Може и така, какво?

— Сър.

— Аттака — той удари още една глътка и подаде пак бутилката на Хатчър. — Моят старец е военен, ама един път, нообранец. Сички обичат Бъфало Бил Коуди.

— Да, сър.

— Добре де, мамка му на сичко — каза той и направи неопределен пиянски жест с ръка. После се втренчи в бутилката водка. — Кво мислиш, дали шъ стана някога адмирал, нообранец?

Хатчър отпи по реда си от водката и я върна на Коуди.

— Такъв ли искате да станете, сър?

— Не сме ли тук точно за тва? Тва е Военноморска академия на Съединените щати, нообранец. Сички тряа да станем адмирали, преди да се дотътрим до пенсия, не ти ли е ясно тва? Нали и ти за тва си тук? Или си дошъл само за претс… прест… престиж? — Той се изхили и върна бутилката.

Хатчър удари поредната стабилна глътка от водката. Стаята вече започваше да му се върти пред очите.

— Обичам океана — рече накрая той и подаде бутилката обратно на Коуди.

— „Обичам океана“ — имитира го Коуди и се разхили. — Божичко, тоя бил дошъл тук, щот обичал скапания океан. Добре де, нообранец, и кой океан обичаш най-много?

Хатчър също се захили.

— Обичам ги сичките, щото имат вода.

Коуди се разтресе от смях.

— Тва е много интересно. Ама не е много точно. Не си точен, нообранец. А да бъдеш точен, е част от тва, ъ-ъ-ъ, за което сме дошли тук, да станем елита… елита-рисссс…

— Елитариссс, йесър.

Смехът им малко по малко прерастваше в неистово кикотене.

— Елитарисссти — успя да произнесе Коуди през смях.

— Елитарисссти — повтори Хатчър.

— Що направи тва за мен, нообранец? И аз съм се ебавал немалко с теб. Щот ти дадох оня съвет за Снайдър ли?

— Сигурно.

— Само за протокола, не съм ти праил кой знай кви услуги, Хатчър. И аз съм нагаждач, и сигурно най-гадният сноб от цялата тайфа. Догодина стаам капитан на боксовия отбор и в момента Снайдър ни е единственият в средната категория, а на тоя Снайдър чийнето му е от мукава. Един добър, точен удар и ще му скъсаш задника. Искам да напраим добър отбор, нообранец, и за тая работа ми трябва някой добряк в средната категория. Та за тва шъ гледам да те поопазя до квалификациите през пролетта, а ти, нали ти е ясно ква ти е задачата?

— Добре де — каза Хатчър и сви рамене, — квит ще да са ти съображенията. — Но след малка пауза добави: — Квот и да е, ама двама такива като теб и Снайдър, и да искат, не могат да ме разкарат оттук.

Коуди го погледна изненадано, после се отпусна назад към леглото с бутилката, която бе стиснал в коленете си, и кимна.

— Знайш ли кво, май че си прав — каза той и му подаде бутилката. — Кво по дяолите прайш сега тук, нообранец? Що не си си отишъл в Бостън?

— Нямам пари. Освен тва единствените хора, при които ми се ще да отида, не са тук, на Запад.

— Сирьозно? И аз съм така, нообранец, и аз няам къде да ида. Моят старец е някъде из Далечния изток, а мисис Коуди е на пътешествие из Карибите. Че кво толкова е днес. Ден кат сички други, а?

Той удари една стабилна глътка и подаде бутилката на Хатчър.

— Ама най-вече, май, щот мойта дулцинея — миличката, сладичка Кеси — решила да се жени за някакъв адвокат. Мойш ли да повярваш, шъ съ жени за един от ония шибани кръвопийци. Решила била, че не ще да бъде моряшка жена.

— Добре де, ни мойш да й се сърдиш за тва.

— Май че си прав — каза той. — Оовен тва не щяла да чака още три години, та да озакони любимия си спорт — Коуди се изкиска и вдигна бутилката водка за тост. — Майната й и на Кеси, и на чукането.

Удари една яка глътка и върна бутилката на Хатчър.

— И на мен ми се е случвало тва — каза Хатчър. — Мойта мацка ме зарязя зарад един боксьор. Та приказката ми е за унижението. Оня няма врат, само мускули, от петите чак до главата. — И той надигна бутилката.

— Ама кво да прайш, за глупостта цяр няма.

— Кво мислиш да прайш навръх Нова година, новобранец?

— Нищо.

— Виждал ли си някога „Таймс скуеър“ навръх Нов година?

— Мистър Коуди, нямам пари дори да си платя автобусния билет, та камо ли да ходя на парти.

— Добре де, за мен поне парите не са проблем. Аз шъ съ опраям с тоя въпрос, само да не изтърсиш на някой, че Коуди и нообранецът Хатчър си прекарват уикендите заедно. — Той му намигна, захили се и удари още една глътка. — Шъ си земем стая в някой готин хотел, поръчваме си обслужване по стаите, че може даже да си намерим и две самотни мацки. И в полунощ се смъкваме долу сред развилнелите се орди. — Коуди надигна бутилката. — За развилнелите се орди.

И така, кадет Мърф Коуди и новобранецът Кристиън Хатчър заминаха да посрещат Новата година в Ню Йорк.

От момента, в който се качиха на автобуса, един за друг бяха просто Мърф и Хач, а намирането на свободни мацки не беше никакъв проблем — проблем беше как да се справят с големия избор. Баровете бяха претъпкани, купони се вихреха из стаите, преливаха по коридорите и се сливаха с всеобщия купон по улиците. В Ню Йорк върлуваше епидемия от всеобща любов към ближния. И когато случайно, от време на време, фортуната се представяше пред тях под формата на свободни мацки, Хатчър и Коуди си провеждаха тайно гласуване по своя собствена система, слагайки едната ръка зад гърба си и с пръсти сигнализираха като как оценяват мацката. Ако сборът от пръстите на двамата се окажеше повече от седем за всяка мацка поотделно, щяха да я вземат с тях. Успяха да уредят тоя въпрос още преди свечеряване.

Оказа се, че двете момичета живеели в една стая. Хелън, която беше с Мърф, беше помощник фоторедактор в едно списание. Мацката на Хатчър, Линда, беше разпоредителка в един от театрите на Бродуей. И двете бяха по на осемнайсет. Освен това и двете живееха в тази стая, тъй че в ситуацията имаше допълнителна пикантност, която идваше от старанието им да не са прекалено шумни и демонстративни пред двойката на другото легло, която правеше същото само на пет-шест фута от тях.

Нямаше още и два часа след полунощ, когато се разнесе острият, настойчив звън на телефона. Хелън вдигна слушалката.

— Здравей, мамо, честита Нова… Какво?… О, не! Кога?… О, Господи. Мамо, веднага тръгвам за там.

Тя постави обратно слушалката и седна на края на леглото, тресяща се от плач. Коуди стана и я наметна с чаршафа.

— Какво е станало? — запита той.

— Брат ми… бил в някаква кола… колата… катастрофирали. Веднага трябва да отида в болницата. Те мислят, че няма… че няма…

— Хайде, обличай се. Ще дойда с теб.

— Била някъде по пътя за Куйнс13.

— Добре де, обличай се. Няма значение къде е, няма да те оставя да идеш дотам сама.

Коуди беше истински джентълмен. Манталитетът му на сваляч се беше изпарил от момента, в който се бяха хванали с момичетата, заменен от изключително нежно отношение, което направо удиви Хатчър. Сега Коуди организира съвсем експедитивно бързото им изнасяне към болницата, а Хатчър и Линда останаха да лежат един до друг в леглото. След новината за катастрофата мисълта за секс, та дори и за по-интимни ласки, им се струваше лекомислена и егоистична. Лежаха така един до друг дълго време, Хатчър задрямваше, после се събуждаше, после пак задрямваше. Небето отвън вече беше започнало да изсивява, когато на входната врата се позвъни.

— Господи, кой ли може да бъде пък сега — прошепна тя. Хатчър се промъкна до вратата и погледна през шпионката.

— Това е Мърф — каза той и му отвори.

На прага стоеше Коуди, сложил шапка под мишница.

— Мислех си да дойда да ви успокоя, че Фред — братът на Хелън — ще може да се оправи.

— Ей, та това е чудесно — каза Хатчър.

— Не знаех номера на телефона, та затова не ви позвъних.

— Добре, много хубаво, радваме се да чуем тая новина.

— Ъ-ъ…

— Не ми се ще да се прибирам в хотела сам — каза той тихичко.

Линда се появи на вратата до Хатчър, загърната в пеньоар.

— Хайде, влизай — каза тя, хвана Коуди за ръката й го придърпа вътре. Хатчър и Линда си легнаха в тяхното легло и гледаха към Коуди, докато той се събличаше. Коуди остана по шорти, седна на края на другото легло и започна да си събува чорапите.

Линда погледна към Хатчър, после пак се обърна към, Коуди и рече:

— Ей, моряче, ела тук при нас Това легло е още топло.

Коуди се усмихна, погледна Хатчър, който също му махна с ръка. Той прекоси стаята и се пъхна под завивките до Линда. После Хатчър и Мърфи се обърнаха към Линда, и двамата я прегърнаха с по една ръка, и се унесоха в кротка дрямка.

Хатчър, потопен в спомените си, отвели го в оная новогодишна нощ, си мислеше: „Господи, наистина ли някога животът ми е бил толкова естествено прост и невинен?“ Дали някога приятелството и любовта са били в такава непосредствена близост помежду си, както тогава, в оная нощ, с него и Коуди?

На следващата сутрин те бяха в автобуса на път обратно към Академията и изведнъж Хатчър отново си стана предишният „новобранец“ и всичко си беше така, сякаш това пътуване никога не се беше случвало.

Пролетта на 1964 година. Времето все още беше мразовито, но само на петдесет мили оттам, във Вашингтон, градинките с мандаринови дръвчета вече цъфтяха, туристи се тълпяха но парковете и улиците и щракаха навсякъде с неизменните си фотоапарати. А в това време, в Академията, Хатчър маршируваше по плаца и си мислеше: „Още два месеца, само още два месеца и край на цялата тая гадост.“

Един познат глас му извика:

— Новобранец!

Хатчър веднага застана мирно, с прибрана брадичка и поглед право напред. Пред него застана Коуди.

— Квалификациите са утре в три часа, в гимнастическия салон. Да се явиш!

— Йес, сър!

Хатчър отиде в салона по-рано от посочения час, позагря петнайсетина минути на боксовата круша, след това започна да разпуска и да се наслаждава на познатата отпреди миризма на кожа и алкохол, която витаеше около ринга. После се появи и Снайдър, нахален и гаден, както винаги.

Коуди, който само след три месеца щеше да стане капитан на отбора, сега съдийстваше. Когато обявиха срещата в средната категория, Коуди ги привика в центъра на ринга и им направи инструктаж.

— Три рунда — каза им той. — Победителят влиза в отбора, загубилият е аут. При команда „брейк“ веднага спирате. Чиста игра, без мръсни удари. Поздравете се и почваме боя.

Той провери ръкавиците на Снайдър, потупа го по рамото, после отиде в ъгъла на Хатчър, наведе се и докато му проверяваше връзките на ръкавиците, прошепна тихо:

— Нали ти казах вече, че има стъклено чене. Обаче пък левият му апъркът е като торпедо. Ще се опитва да ти играе от близка дистанция и да те мародерства с левачката. Поразкарай го два рунда да го умориш и тогава можеш да приемеш близкия бой, но се дръж плътно откъм лявата му страна, за да няма размах за левия си. Само един хубав удар, пласиран някъде между брадичката и ухото и ще го трупясаш.

Това беше много полезен съвет. Хатчър се придържаше все откъм лявата страна на Снайдър, поддържаше добра дистанция с единични удари и постоянно движение и се движеше в кръг около него все наляво, за да не може Снайдър да освободи размах за мощен ъперкът. На два пъти получи стабилни, мощни удари, но успя да ги парира и отговори на свой ред с бързи комбинации. Очевидно беше по-бърз от Снайдър, но и освен това, както скоро разбра, и по-разумен. Снайдър беше бавен с краката, разчиташе на силните си удари и през цялото време дебнеше противника си да му нанесе решителен удар. Хатчър обаче не му даваше тая възможност. Тогава Снайдър реши да атакува. Влезе му плътно, пусна първо десен и след това нанесе силен ляв отдолу. Хатчър го пое с рамо и в тоя момент пред очите му се появи разкрита широката, гадна челюст. Тогава Хатчър изстреля мощен нрав десен, непосредствено над рамото на Снайдър, точно в челюстта му, малко под ухото. Вложи цялата си сила в тоя удар и усети как ръката му влага енергията от движението на рамото и на цялото тяло, после видя как Снайдър изцъкли бялото на очите си и краката му омекнаха като мармаладени. От удара Снайдър се извъртя на деветдесет градуса и се строполи на ринга.

Коуди прекоси ринга, наведе се и огледа за момент отпуснатото тяло на Снайдър, после се изправи и кимна на Хатчър.

— Добре дошъл в отбора — каза му той ухилен.

Денят на производството в първото военно звание, 1964 година. В стаята на Хатчър се чуваше непрекъснатият тропот от крака в коридора — младите кадети се щураха насам-натам, влизаха и излизаха навън, към плаца, в суетнята по подготовката на униформите за парада. Хатчър тъкмо си нагласяваше кепето, когато на вратата се появи Коуди с грейнал поглед на строгото ястребово лице.

— Ол райт, не забравяйте, че сте си новобранци чак докато не свърши парада. Всички, освен Хатчър, вън!

Колегите от стаята на Хатчър се изнизиха набързо вън. Хатчър се изнъна в стойка „мирно“ пред Коуди, но за пръв път вече гледаше право в очите по-старши от него кадет — нещо, което беше по принцип забранено за новобранците първокурсници.

— Новобранец, знаеш ли какво е птица удавник? — запита го Коуди.

— Не, сър.

— Птицата удавник е една особена птица, която лети само в концентрични кръгове с все по-намаляващ радиус, докато накрая изчезне и се завре в собствения си задник. И от прикритието на тая изгодна позиция може спокойно да мята лайна но противника. Та това е птицата удавник, новобранец. Е, мистър, доста тежка служба изкара досега, но, за Бога, явно нищо не може да те пречупи. Вече си птица удавник, приятелю, и можеш спокойно да почнеш да мяташ лайна по враговете си.

— Да, сър.

Коуди измъкна изпод куртката си една бутилка водка. Трийсет и два каратова усмивка се появи на строгото му ястребово лице. Подаде бутилката на Хатчър.

— Първо вие, мистър Хатчър. Добре дошъл на борда — поздрави го той.

И през следващите две години той и Хатчър бяха неразделни съотборници и приятели.

— Все пак Коуди беше постъпил там една година преди мен — каза Хатчър на Слоун. — Като завърши, той отиде направо във Въздушните сили на флота. Аз отидох в разузнаването. След гова не се бяхме виждали доста време, но поддържахме връзка. После, през 1969 година, той ме помоли да му бъда шафер на сватбата.

— Било много шикозно представление, доколкото разбрах.

— Важни клечки от федералната администрация, типичният вашингтонски хайлайф: конгресмени, сенатори, адмирали, генерали, основните участници в телевизионните новини — всички бяха там.

— Какво представляваше жена му? — попита Слоун.

— Идеалният пример за недостъпната, ледена фея — блестяща външност, перфектни обноски. Всички качества на идеалната партия — превъзходно образование, превъзходен произход, превъзходно материално положение, всичко — превъзходно, превъзходно, превъзходно.

— Ама на теб не ти допадна?

— Не, напротив, струва ми се, че ние не й допаднахме. Изглежда, ние, съвипускниците му от Академията, й се сторихме доста грубовати, хора от простолюдието. Щото баща й беше адмирал, нали ги знаеш тия? — Хатчър се върна в спомените си в деня на сватбеното тържество; пред очите му оживя стълпотворението от униформи и веселяшки настроени флотски офицери. — Струва ми се, че Поло не беше щастлив с този брак.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Просто имах чувството, че той беше адски циничен в този ден. Държеше се повече като оня Коуди от старото време на грубоватите обноски в Академията. Не знам защо. В края на краищата и при него всичко си беше наред. Завършил Академията, беше станал първокласен пилот, женеше се за адмиралска дъщеря.

— Както в общи линии е отразявал биографията си и в служебните формуляри.

— Именно. Не ми е ясно как по дяволите се е озовал; в Речния патрулен флот по Кафявата река14.

— Постъпил е там като доброволец.

— Сериозно? Та най-накрая да стигне до Гънг Хо.

— Доколкото знам, тъстът му се е опитал да попречи на назначението му там, но Коуди е настоял — добави Слоун.

— Онова там беше наистина гадна работа — каза Хатчър.

— Както и да е — присви рамене Слоун. — И ти не си го виждал от сватбата му, така ли?

— Само веднъж. Във военновъздушната база в Сан Диего. Аз бях там във връзка с разследването на един случай, а в момента неговата част беше базирана там.

— Сигурно е било непосредствено преди да постъпиш в нашия отдел?

— Да. Тъкмо бях обявил, че подавам оставка… Бяха се случили едни недоразумения.

— За какво се отнасяше?

— Има ли някакво значение?

— Мисля, че не.

— Оттогава повече не съм го виждал. И мисля, че вече никога няма да имам тая възможност.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Слоун и но лицето му заигра двусмислена усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — запита Хатчър с дрезгавия си шепот.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че имам информация, че Мърф Коуди е жив?

— Къде? Военнопленник ли е?

— Свободен е като волна птичка. Банкок.

Тръпки побиха Хатчър, когато чу това име. Този град беше заровен в пепелта на спомените му.

— Каква е тая информация?

— Според мен, заслужава доверие.

— Това не е отговор. Доколко достоверен е тоя източник?

— Някакъв тайландски политик, дребна риба. Иска да му осигурим свободен достъп в Щатите и работна виза. Според информацията, която имаме, Коуди е набелязан и следователно му се налага спешно да се измъква оттам.

— Набелязан от кого?

— От Уайт Пам — каза Слоун.

— Тоя гангстерски клан е от Макао. Какво ще правят те в Банкок? — попита Хатчър.

— Такава е информацията от източника. Доста време мина, откакто си се откъснал от обстановката там. Тия проклети триади вече са се разпрострели навсякъде.

— И с какво се занимава там — опиум?

— Не знаем със сигурност. Подозираме, че е бил куриер на Уайт Пам. Но не сме изровили неоспорими доказателства за това.

— Какво значи неоспорими доказателства? — прошепна Хатчър, макар вече да му беше ясен отговорът на тоя въпрос.

Ако Мърф Коуди е наистина жив и е в Банкок, и не беше се обадил през всичките тия години, то за това би трябвало да има някаква причина. А ако и Военното разузнаване не знаеше причината, то това не говореше нищо добро за Коуди.

— Не се нрави на наивен — каза Слоун. — Какво, по дяволите, ще прави той в Тайланд? Имам предвид, щом като е жив, защо не се е обадил?

Хатчър можеше да измисли цял куп причини, но нито една от тях не беше благоприятна за Коуди.

— Може би е получил амнезия — най-накрая оформи някакво благовидно предположение той.

— А-ха, тогава пък аз съм сигурно дядо Коледа, а? — оцени предположението му Слоун.

Всички останали възможности, за които можеше да се сети Хатчър, бяха, че или Коуди е сътрудничил на виетнамците, или е бил изменник, или дезертьор, или пък, че е замесен в наркобизнеса, или в убийства, или в търговия с бели робини, или още цяла дузина други престъпления, които можеха да му дойдат наум.

Явно и на Слоун му се въртяха из главата такива предположения.

— Ако наистина е жив, не мога да измисля каквато и да е свястна причина, която да оправдае поведението му. Като начало, налице е поне фактът на дезертьорството, което е неоспоримо. Щом не е убит, той все още принадлежи на американския флот, тялом и духом.

— Добре де, но въпросът преди всичко е: „Защо е останал в нелегалност?“ — каза Хатчър. — Искам да кажа, ако не е бил убит и не е бил в Ханой, тогава къде, по дяволите, е бил?

— Е, където и да е бил, във флота са убедени, че той е „загинал при изпълнение на служебния си дълг“.

— Може би това му е помогнало.

Хатчър замислено кимна с глава.

— Или пък го е вкарало в капана. Но както и да е, какво общо има всичко това с мен?

— Никой не познава Тайланд така добре като тебе, Хач. Познаваш и добрите момчета, и лошите момчета там, действал си и от двете страни на барикадата. Не мога да накарам Военното разузнаване да се заеме с тоя случай, защото още на часа всички в Пентагона ще разберат за това. Разследването трябва да бъде неофициално. Ако Коуди е жив и се е замесил в нещо нечисто… все пак трябва да се съобразим и с репутацията на неговия старец.

— Нечисто — изръмжа Хатчър и се ухили. — Много си деликатен, Хари.

— Схващаш ми мисълта — продължи Слоун. — Имаме нужда от някого, който познава страната, и който да може да си държи езика зад зъбите. А не познавам друг, който по-добре от теб може да си държи езика зад зъбите, стари приятелю. Освен това, навремето беше страшен при разследванията на такива по-заплетени случаи, ако мога така да се изразя.

— Първо на първо на мен не ми е минало още времето, и освен това не ми викай „стари приятелю“. И кои, по дяволите, сте вие?

— Пет-шест колеги на Бъфало Бил от добрите стари времена в Генералния щаб. Виж сега, тоя тайландец, Уол Пот се казва, отишъл в посолството ни в Банкок и им предложил сделка. За щастие, човекът от разузнаването там се оказал един от помощниците на Коуди отпреди, Лю Портър.

— Уинди Портър15?

— Да, помниш ли го?

— Смътно.

— Той е разпитал Пот. Веднага щом схванал каква е ситуацията, наредил да задържат Пот и ми се обадил.

Аз наобиколих набързо няколко стари приятели от Естаун и се поразмърдахме с тях по тоя въпрос. Най-накрая трябваше да съобщим и на Стареца.

— Защо накрая — изхриптя Хатчър. Слоун го изгледа сериозно.

— Защото Бъфало Бил умира от рак, Хач. Няма да изкара и до края на годината.

Това сякаш вцепени Хатчър. Пред очите му за момент изникна представата за стария генерал Бъфало Бил Коуди, с тяло разяждано от коварната болест.

— Мисля, че всички обичаме Стареца, нали? — каза Слоун с неочаквано пресипнал глас. За момент замълча, преглътна мъчително и после продължи: — Той ни помоли за една последна услуга. Ако момчето му е живо, поиска, да го види, преди да умре.

— Ами ако Коуди е загазил?

— Именно затова имам нужда от теб, Хач — каза Слоун с все още разтреперан глас. — Ако много я е оплескал, Портър няма да може да се справи. Знаеш го, че е като мечок. Всъщност, генералът иска просто да се срещне някъде с Коуди — където и да е — Хаваите, Токио, Сидни. Където пожелае Мърфи. Никой не трябва да разбере за тая среща.

— Едно такова пътуване сигурно ще убие Стареца — каза Хатчър.

— И без това малко време му е останало — каза Слоун с примирение. — Единственото нещо, което можем да направим за него, е да се отнесем с много внимание и съчувствие към последното му желание, без значение колко усилия ще ни коства това и да успеем да убедим момчето, че не го търсим, за да го набутаме в панделата, че просто искаме да направим един последен подарък на Стареца.

— Едва ли можеш да наречеш Коуди „момче“ — каза Хатчър. — Сега трябва да е вече на четирийсет и две — сметна той, като прибави една година към своята възраст.

— Иди в Тайланд и го намери, ако е там — каза Слоун делово. — Или поне да успокоиш душата на Стареца.

— Като докажа със сигурност, че е убит? — изхриптя Хатчър.

— Да. Или едното, или другото. Изведнъж Хатчър се изсмя беззвучно.

— Разузнаването на флота от четиринайсет години се мъчи да се добере до някакви следи от Коуди — каза той, — а ти ме караш, ей така, да ида в Банкок, който има петдесет милионно население, и да го открия.

— Никой не е търсил Коуди. Поне откакто от флота направиха окончателното си заключение, че е убит. Но ти, моето момче, ти си най-добрият!

— Я си ги заври тия комплименти отзад.

— Ти работиш със стръв, Хач — каза Слоун. — Ще ти предоставим Уол Пот. Ще ти предоставим Уинди Портър. Познаваш Коуди. Познаваш страната. И можеш да си държиш устата затворена, каквото и да стане. Доказа го в Мадранго. От теб искам само да отидеш там, да намериш Коуди и да уредиш срещата. Или да ми изпратиш доказателства, че е мъртъв. Дявол да го вземе, ще имаш даже и Флиткрафт на твое разположение.

— Хм, че Флиткрафт още ли се подвизава при теб?

— Сега той е най-добрият от хората ми.

Хатчър си наля отново вино в чашата и започна да си играе с краищата на листата в папката.

— Знаеш, че не мога да се върна отново там — каза той накрая.

— Хайде сега и ти, че кога беше това? Преди осем, десет години?

— Какво значение има, ако ще и петдесет да са.

— Всичко ще ти е подготвено предварително, ще получаваш всякаква подкрепа, от която имаш нужда. Имам няколко мои хора там, които ги бива за всичко.

— Каква ви е сделката с оня тайландец, как му беше името?

— Уол Пот. Виж какво, не ме интересува какво ще правиш с тоя дребен мошеник. Ако ти прави мизерни номера, ако щеш чупи му краката, разпъвай го на кръст, изтръгвай му ноктите. Изобщо не ме интересува.

— Същият Хари от едно време.

— Всичко това е негова версия, накарай го да я докаже.

— Нямах това предвид. Получил ли си е той визата.

— Ако се държи както трябва, мисля, че ще мога да уредя нещо.

— Искам нещо по-конкретно от тия приказки. Искам да знам каква сделка мога да му предложа, ако той ни го открие.

— Ако той ни го открие, ще му осигурим протекци и ще го измъкнем от Тайланд.

— Сигурен ли си?

— Какво толкова си се загрижил?

— Когато давам някакво обещание, държа то да се спазва.

— Добре, имаш думата ми. Значи приемаш?

Хатчър го изгледа втренчено и след това остави пистолета на масата.

— Цената ми е двеста трийсет и шест хиляди и шестотин долара.

— Какво!

— Това са по двеста долара на ден за всеки от дните, които прекарах в оная гадна дупка.

— Я ела на себе си бе, човек.

— Съвсем на себе си съм, Хари.

— Откъде да ти намеря толкова нари?

— Ей, аз съм Хач, не забравяй! Ти разполагаш с частни сметки по целия свят — Панама, Швейцария, Бахамските острови. Сигурно и още някъде си поскътал туй-онуй. Няма да се пазариш за няколко долара, я?

— Ама ти си богат, Хач.

— Това е обезщетение за нанесени вреди, Хари. Цената не подлежи на дискусия. Или приемаш, и пи се отказваш.

Усмивката на Слоун се разтегна чак до ушите му, очите му отново заприсвяткаха игриви пламъчета.

— Дори си мислиш, че цената ти е ниска, нали? Познавам но очите ти, приятелче. Изгубил си стръвта си. Липсва ти старата адреналинова помпа. Прекалено спокоен е сганал животът ти. Но, дявол да ю вземе, добрата стомана ръжда не хваща.

Слоун отчасти беше нрав. Но не обърканите и противоречиви чувства, не спомените накараха Хатчър да се реши да се върне към стария живот, към местата, на които се беше заклел никога повече да не стъпи, към хората, които мислеше, че никога повече няма да види, към това да работи за Слоун, когото преди време искаше да убие. Причината беше Коуди, човекът който преди му беше много повече от приятел, в несравнима степен по-близък от Слоун, защото Мърф Коуди винаги беше постъпвал честно с него.

— Захващам се с тая работа заради Мърф Коуди и заради Стареца, ясно ли ти е? Това няма нищо общо с теб и мен. Ако Коуди е там, ще го намеря. Ако не е, ще ти съобщя за това. А ако ти някога отново дойдеш тук, ще те пратя за храна на рибите.

Слоун се наклони съвсем близо до него — широко усмихнат и с игриви пламъчета в очите.

— Знаеш ли какво. Мисля, че говориш сериозно — каза той.

И Хатчър му отвърна с усмивка, макар и не толкова блага.

— Продължавай да си го мислиш — каза той. — От това може да зависи животът ти.

ПОДГОТОВКАТА

Вече се здрачаваше, когато Джиниа, след като Хатчър й се обади, се върна на яхтата с излетната чанта в ръка. Отвори я и започна да изважда съдържанието й, докато Хатчър направляваше яхтата, изкарвайки я от заливчето в открито море, като се придържаше непосредствено до бреговата ивица.

— Фетучини с пресни зеленчуци от Бърди, домашно приготвени задушени миди, скариди от „Краб Трап“ — изреди му тя това, което беше донесла. — Кога искаш да вечеряме?

— Още сега. Умирам от глад.

— Какво стана с твоя приятел от армията?

Той се наведе и я целуна по шията.

— Отиде си — изръмжа Хатчър и с това изчерпа темата. Тя разбра, че не е редно да пита „Къде отиде?“ Ако той искаше, щеше да й каже. Но явно не искаше повече да говори по този въпрос. Тя просто се чувстваше щастлива, че непознатият си беше тръгнал и Хатчър беше изцяло неин за вечерта.

Джиниа слезе долу, избра една бутилка от превъзходното червено вино в барчето с алкохола и я отвори, за да може виното да подиша малко, преди да си налеят. Притопли храната във фурничката и нареди масата. После пусна радиото и намери някаква тиха приятна, музика.

— Хей — извика тя нагоре към палубата, — защо не я включиш на автопилота и да слезеш да вечеряме?

— Готово — отвърна той с дрезгав глас. Тя чу как двигателите заглъхнаха и котвата цопна във водата, а само след минута и той се появи в салончето.

— Реших да останем известно време на котва. Тъкмо подминахме Сапело Айланд — каза й той, след което потопи пръст във фетучините и опита вкуса им.

— Ама какъв навик имаш — направи му бележка тя.

— Превъзходно — подмина критиката й той и наля и на двамата по чаша от червеното вино. Чукнаха се вдигнаха тост мълчаливо. Той се наведе през масата я целуна нежно, опитвайки вкуса на сухото, ароматно вино от устните й.

— Благодаря ти — прошепна тя. После подхвана лек ненастойчив разговор с въпроса:

— Откога познаваш Джими Сирило?

— Много отдавна.

— Къде се запозна с него?

— На една уличка в Бостън.

— На улицата?

— Да. Тъкмо бях разбил един магазин, а той беше тогава ченге.

— Майтапиш ли се?

— Не. — Хатчър се облегна назад с усещането, че е на път да разкрие нещо като семейна тайна. Но все пак изпита приятно чувство от това.

— Моят старец беше архитект, но не особено добър в професията. Един следобед си пръсна черепа с револвер в банята на Бостън Менс Клъб. Тогава бях на десет години. След три години пък майка ми избяга с един…, ъ-ъ, по дяволите, дори не го знам какъв е, никога не съм го виждал. Както и да е, та тогава го ударих през просото. Бях на петнайсет, когато станах един от най-печените обирджии на магазини в Бостън.

— Е-е, Хач, дори не съм и предполагала… — каза тя удивена.

— Чакай, това е само върхът на айсберга — каза й Хатчър с усмивка.

— Добре, ами какво направи с теб Джими, като те хвана? — запита го тя.

— Свали си значката и колана с кобура и ми хвърли такъв пердах, че задникът ми стана на кървава пихтия.

Джиниа не се сдържа — сложи ръце на устата си и захихика в тях.

— И това не е всичко. Той ми намери и работа; всъщност намира ми работа на три места, а аз ги напусках всичките. Та една нощ, след това пак ме награби, завлече ме до оная уличка, пак си свали значката и колана с кобура и отново ми хвърли един як пердах. После ми каза: „Ще продължавам да ти скъсвам задника от бой, докато не се хванеш да работиш и престанеш да се шляеш такъв из моя район.“ И това сложи началото на едно чудесно приятелство.

— Той е направил от теб това, което си днес — констатира тя с тържествено-подигравателен тон.

— Да — каза Хатчър, но след малко добави: — но оня тип, дето го видя на кея, също има дял в това.

— Той пък какво те спипа, че правиш?

— Спипа ме, че се глася да ставам адмирал.

— Ами?

— Но това е друга история.

След това завършиха вечерята си мълчаливо. Хатчър не беше много приказлив по време на ядене, но тя усети, че този път има нещо по-различно. Усети, че му предстои да замине някъде още преди той да й го каже.

— Налага ми се да замина за известно време.

— А-ха, и какво по-точно значи това „за известно време“, Хатчър? Една седмица, един месец, десет години? — запита го тя спокойно.

Той се усмихна, пресегна се над масата и докосна с ръка лицето й. — Повече ще е от седмица, надявам се да е по-малко от месец — отвърна й той.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Обади се на Джон Роджърс от банката и му кажи, че ми се налага да замина спешно. Изготвил съм на твое име пълномощно, за да можеш да оперираш с наличностите в банковата ми сметка. Ако ми потрябват за нещо пари, ще ти съобщя, за да прехвърляш суми на текущата ми сметка.

— Дотолкова ли ми имаш доверие? — попита го тя изненадана.

— Абсолютно — отговори й той с усмивка.

— Кога заминаваш?

— Утре сутринта.

Тя му се усмихна, но вътре в себе си вече усещаше копнеж, породен от предстоящото му отсъствие.

— Тогава да не губим време — каза му тя. — Ще имаш време да спиш в самолета.

Той хвана ръката й, както беше застанала права до масата, и я придърпа плътно до себе си. Бавно разкопча бялата й риза, разтвори я, плъзна ръцете си около бедрата й и я притегли още по-близо до себе си, покривайки с целувки стегнатия й стомах. След това разкопча колана й, смъкна цина и й свали джинсите. Отново обви кръста й с ръце, дланите му се плъзнаха по дупето й, повдигна я леко нагоре и пръстите му се плъзнаха под ластика на гащичките й. Той започна да я гали нежно с два пръста, усети я как набъбва под ръцете му, почувства влагата, когато внимателно проникна с пръста си в нея. После наведе главата си надолу, докосна с устни окосменото място под гащичките й и започна нежно да я хапе там, а горещият му дъх предизвикателно, гъделичкаше слабините й. Той разтвори пръстите на ръката си, смъкна с тях гащичките й и зарови лице в окосмения триъгълник между краката й, опитвайки от вкуса и аромата на възбудата, а в следващия миг усети как ръцете й силно притискат главата му към нея. Тя стоеше права, повдигната на пръсти, с отпусната назад глава, а миг след това седна на края на масата и вдигна единия си крак върху рамото му. Дишането й се учести, мускулите й се стегнаха и тя започна да се движи бавно, описвайки концентрични кръгове, притисната плътно в него.

Тя имаше един чудесен еротичен навик, който направо подлудяваше Хатчър. Когато наближеше моментът на кулминацията, тя започваше да брои тихо, почти със самото поемане на дъх, изпускайки от време на време страстни въздишки:

— Едно… две… три… ч-четири… ах, ох-ох, Господи… пет, шест, седем… ох-ох… о-о-ох… осем, девет, дес-сет… Божичко, о-ох!

Гърбът й се изви силно назад, тя се притисна с всичка сила към устните му и застина така, изопната, за около десетина — дванаисет секунди, а после въздъхна и се отпусна, свлече се напред към него, обгърна с две ръце главата му и започна да го притегли нагоре към нея, търсейки устните му, а когато ги намери, започна да го целува жадно и страстно.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до широкото легло в спалната каюта, положи я внимателно на него и се разсъблече набързо, без да спира да я целува. После легна на леглото до нея, притисна я плътно до себе си и тя го усети как се допира до нея втвърден и напрегнат. Тя прехвърли едното си бедро над неговия крак, притегли го към себе си и започна бавно да се притиска към него и да се движи, докато той навлизаше в нея свободно, без никакво усилие.

— Ох, Господи — прошепна той, когато тя го обгърна, обхвана го със стегнатите си мускули, всмуквайки го все по-навътре и по-навътре.

Останала почти без дъх, тя прошепна: „Цял месец, а?“, и той й отвърна шепнешком, също останал без дъх: „Може пък и… само… две-три седмици…“

Тя лежеше задрямала на едната си страна. „“Хатчър се измъкна внимателно от леглото, покри я с пухената завивка и започна да приготвя нещата си. Преди, имаше години, когато пътната чанта на Хатчър беше постоянно подредена с всичко необходимо, готова във всеки момент — два костюма, свободно яке и всекидневн панталони, половин дузина ризи, няколко вратовръзки, един допълнителен чифт обувки, бельо и тоалетни принадлежности. Само най-необходимото. Нищо излишно. И сега, само за няколко минути, той възстанови предишните си навици за подготовка за пътуване.

Списъкът на необходимото беше все още в главата му: да провери дали е взел необходимите документи за самоличност, пари, да си приготви необходимата екипировка и да ги разпредели в неизменните два куфара с които пътуваше — големият куфар за дрехи и малко то алуминиево куфарче, което винаги беше в едната му ръка.

Докато Джиниа спеше, той отмести една подвижна част от ламперията над леглото, отвори вградената в стената каса и измъкна оттам един малък метален сейф. Върна се с него в главната каюта и провери съдържанието му. Извади отвътре акредитив за петдесет хиляддолара от неговата банка, пътни чекове за двайсет хиляди и десет хиляди в банкноти. Никога не използваше кредитни карти, които бяха толкова лесни за проследяване. Извади освен това и два паспорта — единият беше истинският му американски паспорт, а другиятфалшив паспорт на френски гражданин. И в двата, в графата професия, той фигурираше като журналист фоторепортер на свободна практика. После върна сейфа във вградената в стената каса.

На връщане към главната каюта той извади от едно, вградено в стената гардеробче алуминиево куфарче, средно по размери, и го понесе със себе си. После се смъкна на пода на четири крака и изпълзя през люк зад стълбата, водещ към едно тясно трюмно помещение под задната палуба. Там, към стената и пода, беше прикрепен неподвижно един водонепроницаем металически сандък. Електрическото осветление се включи автоматично веднага щом Хатчър отвори вратата на помещението. Съдържанието му представляваше един малък арсенал: два пистолета „Питон 357“, 9-млиметров пистолет „Н&К“, автоматична пушка „М-16“, 9-милиметров автомат „Узи“. Имаше и значително количество пълнители за всяко от изброените оръжия. Там бяха подредени и четири макари с десетфутов дебел кабел, което представляваше всъщност пластичен експлозив С-4. Някакво оръжие беше увито в брезентова, непромокаема торба. Хатчър взе торбата, две от макарите с експлозива С-4, заключи трюмното помещение и се върна в главната кабина. Той разстла едно одеяло върху масата за хранене, извади оръжието от брезентовата торба и го постави върху одеялото. То представляваше всъщност една „Ауг“, австрийска автоматична десантна пушка, разглобена на три основни части: цев, дълга шестнайсет инча, стробоскопичен мерник с автоматично фокусиране при насочване към целта, магазинен и спусков механизъм от високо закалена и устойчива на ръжда стомана. Всички други оръжия, с които Хатчър по принцип боравеше — „М-16“, „Узи“ и „Мак-10“, — бяха уязвими от влагата и евентуално попадане на вода в цевта би могло да предизвика ексилодирането им при стрелба. Но при „Ауг“ тази опасност въобще не съществуваше. С нея можеше да се стреля буквално едва измъкнал се от водата.

Мислите му отново започнаха да блуждаят из миналото — увреждане, което беше получил от Лос Боксес. Той го наричаше увреждане, защото от Слоун беше научил още преди, че всъщност паметта има стойност, доколкото може да ти служи за едно основно нещо — да правиш в нея справки по въпроси, свързани с работата ти. Но сега, докато стоеше втренчил поглед в пушката „Ауг“, той си припомни за онзи първи път, когато я използва.

Слоун му беше изпратил послание в Бостънските плитчини — една извивка на Чию Ривър, близо до едно малко виетнамско градче — с което го викаше да се яви при него. Изпратеният хеликоптер взе Хатчър направо оттам и го върна в базата при делтата на Меконг. Слоун седеше и го чакаше в една сниртоварна на местните жители, която беше реквизирал за нуждите на армията за през нощта.

— Имам един проблем — каза му Слоун, облакътен над чаша джин. — Имаме един папа-сан от Юга, който работи за нас — казва се Ди Тран. Добра кука е. Ония, козите бради, убили жена му, майка му и двеге му малки хлапета. Та той изгаря от желание да си отмъсти. Работи оттатък фронтовата линия вече шест-седем месеца. Много сигурен източник на информация.

Той замълча за момент и опря длани на масата.

— Ориентиран е в нашите работи, не е като да не е ориентиран — каза Слоун и разпери пръсти по масата. Загледа се в тях за няколко секунди и след това продължи отново: — Свързал се с нашия куриер преди седмица и поискал контакт. Ние осъществихме среща с него и той ни предаде тая касета.

Слоун я постави в касетофона и натисна бутона. Гласът на мъжа от записа беше силен и твърд, но на моменти в него прозвучаваха нотки на страх: „Вчера получих информация, че някакъв американец продава сведения на Северовиетнамската армия. Предал е агентурните имена на трима виетнамци, които работят като агенти на Невидимата бригада. Едното от имената е моето. Страх ме е, че съвсем скоро могат да се доберат до истинското ми име. Трябва да предупредя за опасността двамата ми приятели, преди да избягам. Моля да се уреди явка за операция по извеждането ни в района на Бостънските плитчини до два дена. Предлагам сряда на зазоряване. Ако не се явим до два часа от този момент нататък, смятайте, че сме били заловени. Този американец е получил по десет хиляди долара за всяко, от имената. Обещал е да им предаде още имена. Името му е Норглин. Джой гин, приятели.“

Хатчър погледна рязко към Слоун като чу името Норглин.

— Знаеш ли кой е тоя Норглин?

Слоун кимна.

— Той говори за Чик Норглин! Той е от бригадата, като теб. Отговаря за връзката с куриерите.

— Значи той има достъп до тая информация?

— А освен това и до кодовете, карти, бюлетини на Генералния щаб… а и до основна информация за самата бригада — каза Слоун. — Сега нали разбираш защо държим в нашата работа всеки да има информация само за непосредствените си задачи и да познава само тези, с които непосредствено контактува?

— В случая това си ти — каза Хатчър.

Слоун кимна забавено.

— Духни му под опашката, преди да им е продал и друга информация — каза Хатчър.

— Не мога да го притисна само на основание на това — каза Слоун, като кимна към касетофона. — При разглеждането на случая той ще се изправи с честната си дума срещу някакъв глас, записан на лента. Без допълнителни доказателства шефът на контраразузнаването направо ще ми се изсмее в лицето.

— Ами тоя Ди Тран?

— Изпратихме наш резидент на мястото на срещата, но той не се появи там. Предполагаме, че е убит.

— Тогава тоя Норглин ще ти разкаже играта напълно.

Слоун се загледа отново в ръцете си за няколко мига, после кимна замислено и погледна отново към Хатчър.

— Ние ще се оправим с него. Аз ще му съобщя, че трябва да се срещне с теб някъде. Ще му кажа, че става дума за операция, изискваща двама човека от наша страна. Щом се появи, ще му видиш сметката. Може би някъде по реката, а?

— Не. Прекалено много уши има по реката. Ще го направим в Сайгон. В хотел „Принцеса“. Аз ще го очистя, ти ще се погрижиш тялото да изчезне без много шум.

— Става.

Седем вечерта. Четвъртият етаж на хотел „Принцеса“. Ако Норглин беше параноик, ако подозираше някаква клопка, щеше да се появи преди часа на срещата, за да свари Хатчър неподготвен. Хатчър знаеше всички номера на играта.

Норглин пристигна в седем без четвърт и намери вратата на стаята на Хатчър леко открехната. Разкопча си сакото, бръкна под мишницата си и напипа дръжката на пистолета, после пристъпи предпазливо вътре.

Стаята беше празна. Откъм банята се чуваше музика.

— Здрасти — извика високо той.

— Влизай — чу се в отговор гласът на Хатчър. — Що не затвориш вратата, а?

Норглин затвори вратата и запристъпва бавно към банята. Хатчър се беше изтегнал във ваната, с глава опряна на ръба й, а цялото му тяло беше скрито под покритата с пяна повърхност на водата. На пода до ваната беше оставена бутилка червено вино и полупразна чаша. Друга празна чаша беше оставена на мивката.

Хатчър погледна към него и се усмихна.

— Норглин?

— Същият.

— Джес Карадърс — представи се Хатчър. — Извини ме за неофициалния вид. Вземи си оная чаша и си придърпай един стол.

Той видя как лицето на Норглин се поуспокои. Мускулите около устата му се отпуснаха, усмивката му стана по-свободна, цялото му тяло се поотпусна.

„Пълен аматьор“, помисли си Хатчър.

Норглин се захвана да си налее вино в чашата и в тоя момент Хатчър каза:

— Що за копеле трябва да е тоя, дето е способен да продаде трима наши за трийсет хиляди долара?

Норглин реагира мигновено. Пусна на пода бутилката и чашата и посегна към пищова си. Но в същия миг Хатчър измъкна дясната си ръка над водата. В нея държеше пушката „Ауг“ и стреля незабавно, още щом тя сепоказа над водата. Пръски сапунена пяна хвърчаха от дулото, докато куршумите очертаваха тропосана линия, започваща от корема на Норглин и стигаща до гърдите му, а там образуваха тясна, затворена спирала. Тялото на Норглин отхвръкна и се блъсна в облицованата с плочки стена, а от дробовете му започнаха да се разнасят хрипове. Коленете му се подкосиха. Той се свлече надолу върху парчетата от разбитата бутилка вино и после се катурна на една страна.

Хатчър беше вече изскочил от ваната още преди Норглин да се приземи на пода. Отвори шкафа за кърпи и измъкна оттам един зелен брезентов чувал, който беше подготвил предварително, хвана Норглин за косата, изправи го до седнало положение и налузи чувала през главата му. После го пусна да падне но гръб, нахлузи чувала чак до краката му и го затвори с ципа. Издърпа опакованото тяло в ъгъла, обу си едни чехли, събра счупените стъкла и избърса виното от пода с една кърпа, която после изпра във ваната. Тогава отиде до телефона и набра един номер.

Щом чу гласа от другата страна на линията, Хатчър каза „Ела да го прибереш!“ и затвори.

Това беше един от малкото пъти, когато Хатчър знаеше кой беше жертвата му и защо го убива. Обикновено действаше със сляпо подчинение. „Направи го“, казваше му Слоун и Хатчър го правеше. И не само го правеше, ами го приемаше като напълно естествено, вярваше в правотата на извършеното. Но сега, преоценявайки миналото си, Хатчър осъзнаваше, че може би е бил използван просто като безсловесна марионетка. Може би Норглин беше реагирал така просто от страх, бил е дребно винтче в цялата машина, което в един момент е станало излишно, и те бяха решили да се отърват от него, и сигурно са изфабрикували записа на касетата, и…

А може би „126“-ти беше този, който нашепваше това в ухото му, навеждаше го на мисли, към които Хатчър сам никога не би се насочил, към които никога не би и помислил да се насочи, преди.

Той набра шифъра на ключалката на алуминиевото куфарче и го отвори. Вътрешността му беше запълнена от обемаща го плътно форма от стиропор. На нея, в специални легла, бяха разположени половининчова видеокамера, две батерии, един 400-милиметров и един 200-милимегров обектив за камерата, приспособление за закрепване камерата на рамо, четири празни VHS видеокасети и няколко удължаващи кабела, грижливо намотани и привързани с пластмасови връзки.

Всичко това беше камуфлаж.

Хатчър почисти старателно пушката от смазката, след което бързо я разглоби на трите й основни части. Напъха дулото в специално предназначената за него тръбичка на пантите на куфарчето и завинти прикрепващите болтчета. Отвори фалшивата видеокамера, постави вътре рамата на сиусковия механизъм и я затвори с прищракване. След това развинти болтовете на 400-милиметровия обектив и в празната му кутия постави стробоскопичния мерник. Двата пластмасови пълнителя, всеки за по трийсет патрона, се поместваха точно в кухите батерии за видеокамерата. Освен изброените части, той разполагаше и с една допълнителна къса цев с дължина четири инча, която като се поставеше на мястото на дългата, превръщаше пушката в пистолет. Късата цев той замаскира в 200-милиметровия обектив. Цялото това снаряжение се поместваше идеално в принадлежностите от куфарчето, без да поражда каквото и да е подозрение, а общото тегло на така оборудваното куфарче нямаше и двайсет фунта.

От вътрешната страна на капака на куфарчето имаше фалшив хастар с едно отделение, прикрепен с лепящ се цип. Той го отлепи от мястото му и сложи парите, документите и фалшивия си паспорт в един водоненроницаем плик, прикрепен за стената на куфарчето. Хатчър залепи отново фалшивия хастар, пъхна няколко празни папки в отделението му откъм вътрешността, затвори куфарчето и превъртя числата от шифъра.

Разглобена на трите си части и замаскирана в куфарчето, пушката „Ауг“ не можеше да бъде открита от какъвто и да било детектор. Сглобена, тя беше едно от най-универсалните и смъртоносни оръжия, което някога е било изобретявано, безотказна и безшумна машина за убиване. Най-силният шум, който пушката издаваше, беше щракането на спусъка. Дистанцията й на точност беше 450 ярда. Това беше единственото оръжие, което Хатчър носеше със себе си. Снабдяването с амуниции за нея беше безпроблемно в която и да е точка на света.

След това той се върна обратно в спалнята, набързо подреди пътната си чанта, затвори ципа й и я отнесе в главната каюта. После се върна отново в спалната каюта.

Джиниа още спеше. Той се загледа в нея.

В тоя момент миналото сякаш се стовари върху плещите му. Това, което китайците наричаха „ч’уанг чжу-чи“, прозорец към самия себе си, се беше отворило.

Чии ли духове го очакваха там, за да терзаят душата му? Хатчър си беше мислил, че Хонконг и Банкок са отдавна затворена страница в биографията му — там по реката, и бърлогата на Тс’е К’ам Мен Ти, бандите Уайт Пам и Чию Чао, Толи Фонг, Сам-Сам Сам и Уайт Паудър Мама, Фет Лейди Лоус и Коуен.

Банкок.

И Дафни.

Имена, които се беше опитал да забрави, а не можеше.

Той се беше опитал да ги изтрие от паметта си, но те бяха неделима част от миналото му.

Слоун се беше върнал в живота му като дяволско изчадие, изпълзяло от Хадес16, протегнало дългата си, костелива ръка към него, зовящо го обратно към зловещите места, за които дори и „126“-ти не се бе осмелил да говори, места осеяни с насилие, смърт и ненавист.

Това връщане към миналото всъщност нямаше нищо общо със Слоун, нито с имената на хората, с които самият той го оправдаваше — Бъфало Бил и Мърф Коуди. Просто беше дошло времето да се върне към това минало, беше дошло времето да затвори някои недовършени глави от собствения си живот. Време за разплата.

Той седна на леглото и започна да гали Джиниа по гърба. Тя се размърда и се обърна по корем. Той сложи на ръката си малко хидратантен крем й започна да я масажира. За момент му мина мисълта, че тя ще му липсва, но тази мисъл го раздразни, защото да ти липсва нещо беше същото, както да си спомняш за нещо. На Хатчър никога досега в живота му не му беше липсвал някой. Това не съответстваше на стила на живот, който той водеше. Това можеше да подейства разсейващо, което пък беше опасно, можеше да събуди отдавна заспали чувства, да те измъкне от сянката на дневна светлина, а не там беше неговото място. Така мислеше той.

„Привързването може да бъде фатално — му беше казал веднъж Слоун. — То откарва мислите ти в неправилна посока в неподходящ момент.“

Чудно беше колко често „126“-ти и Слоун си противоречаха. Как беше казвал „126“-ти така често? Един мъж, който вече не може да плаче, е умъртвил душата си.

Той се отърси от тая мисъл и прокара пръстите си по раменете й, стигна до шията, после продължи по ръцете чак до върховете на пръстите й и изпъвайки последователно всеки от тях, ги масажираше с положения на ръцете му крем, после се върна обратно към тялото и надолу по бедрата. Тя измърка тихо в просъница и разтвори леко краката си. Той сложи единия си крак между нейните, придърпа я надолу и я притисна към себе си, наведе се над нея и започна да масажира отново шията й.

— Връщай се бързо — прошепна тя.

СИРИЛО

Хатчър стоеше и чакаше близо до пристана, заслушан в среднощните любовни песни на птиците в тъмнината, чиито трели се носеха над ширналото се, необятно и непроходимо мочурище. Беше доста след полунощ и укрепеният път през блатото, водещ към голямата земя, изглеждаше опустял. На пет мили оттук, от другата страна на мочурището, светлините на Брънсуик мъждукаха като светулки в тъмнината. Той имаше още един ангажимент, преди да потегли на път. Беше се сбогувал с Джиниа и сега стоеше и чакаше в тъмнината с малкото куфарче, изправено встрани от него.

В далечината по пътя се появиха светлините на два фара и с приближаването на колата към доковете осветеното петно пред тях започна постепенно да нараства. После тя свърна от тесния двулентов асфалтов път, който свързваше острова с останалия свят. Жълто — кафявата полицейска кола се закова пред Хатчър с леко провлачване на гумите по настланата с натрошени мидени черупки отбивка от пътя. Вратата се отвори.

Хатчър погледна към якия полицейски офицер със златна значка на лейтенат, проблясваща под разкопчаната яка на униформената му риза. Джим Сирило беше мускулест мъж, с тъмнозлатист слънчев тен и черна коса, сивееща тук-таме от слънцето и от годините. Здравите му ръце се отпуснаха свободно върху горната част на волана.

— Уплашил си се да не се скапеш от безделие, а? — разнесе се плътният му, провлечен глас.

— А-ха — отвърна му Хатчър ухилен.

Влезе в колата и седна отпред до полицая. Сирило включи на скорост, измъкна се с маневра от пристана, мина през подвижното мостче и се насочи към вътрешността на острова. Клоните на високи дъбове, с провесени като висулки израстъци от испански мъх, образуваха плътна арка над тесния път. Сега беше времето на Сирило. Той беше нощна птица и предпочиташе да спи и да прекарва в риболов времето през деня. Няколко минути се возиха, без да проговорят.

— Слоун ме откри — проговори накрая Хатчър с дрезгавия си глас.

— Е, и? Не му дължиш нищо — отвърна Сирило, присвивайки рамене.

— Вярно е — продължи Хатчър.

— По-скоро той ти дължи нещо.

— А-ха.

„Ако има някого, на когото да дължа нещо, това си ти, Джими“, помисли си Хатчър. Всъщност Сирило беше за него и баща, и приятел, и учител, и духовен наставник. Той беше уредил и постъпването му в Ананолис.

Малко еленче, на ръст не много по-високо от санбернар, се втурна пред тях и се скри сред дърветата.

— Слоун иска да свърша една работа за него — продължи Хатчър.

— Сериозно? — изпръхтя ядосано Сирило, намали скоростта и насочи поглед към прозореца на една малка ловна хижа встрани от пътя. Успокоен, че там всичко изглеждаше наред, той ускори отново.

— Мисля да се захвана с тая работа, Джими — прошепна Хатчър с особения си стържещ глас.

Сирило нродължи да кара известно време мълчаливо, после каза:

— Добре.

— Това няма нищо общо със Слоун — продължи Хатчър.

— Добре.

— Един мой приятел и колега от Анаиолис, за когото се смяташе, че е убит във Виетнам през 1973, сега май, ще се окаже жив някъде в Банкок. Доста комплицирана ситуация.

— И ти си единственият, който може да го намери?

— Аз съм единственият, който познава и него, и цялата ситуация… и на когото Слоун има доверие.

— А ти имаш ли му доверие?

— Никога вече.

— Вярваш ли на тая история?

— Достатъчно, за да се захвана с нея.

— Има много наши момчета, които чакат някой да ги измъкне оттам — каза тихо Сирило.

— А-ха — отвърна Хатчър.

— Това ли е една от причините, за да се захванеш, Хач?

Известно време и двамата останаха мълчаливи. Хатчър иоразмисли над тоя въпрос и каза:

— И това е една от причините. А това, че доста време се пооткъснах от оня начин на живот, е друга.

— Голяма изкусителка е тая работа, опасността.

— А-ха. И все пак, точно ти ме запозна с нея.

Сирило шофираше под надвисналия от клоните мъх и си спомни за деня, в който изкачиха канарата.

— Страхотен беше през оня ден — каза той. — Честно да ти кажа, не вярвах, че ще се справиш. Тъкмо тогава реших, че от теб може да излезе нещо.

От Сирило Хатчър беше научил смисъла на понятията за вярност и дълг, онзи основен кодекс на честта, но кодекс, с който много лесно снекулираха хора като Слоун. По някаква ирония на съдбата Сирило постъпи в полицейските части със специално предназначение в Бостън по същото време, когато и Хатчър беше вербуван от Слоун. И двамата бяха уплетени като мухи в мрежата от непрестанно насилие и жестокост, под знака на които преминаха доста години от живота им. Сега и двамата бяха дошли на тоя остров като бегълци, опитващи се да се отскубнат и да забравят тия години от живота си.

Хатчър наруши мълчанието, в което двамата се бяха потопили под въздействието на спомените си.

— Искам да изпробвам тоя „Ауг“. Да се уверя дали наистина е А-1.

— Имаш нужда от „Ауг“, за да търсиш твоя приятел в Банкок? — каза Сирило с нескрита изненада.

— Имам доста врагове там, в Банкок.

— Ами вземи да се помириш с тях.

— Добре звучи като идея — отвърна Хатчър. — Обаче има само един начин да се помириш с някои от тия хора.

— Значи ли, че ще се налага да вършиш и това? — запита Сирило.

— Надявам се да не се налага — каза Хатчър. — Ще наглеждаш ли яхтата?

— Още пазя ключа. Има ли начин да се свързвам с теб?

Хатчър се замисли за момент.

— Хотел „Ориентал“ в Банкок. Просто оставяй съобщение за мен.

— Добре. — Сирило замълча за момент и после добави: — Не си ли малко понатежал вече за такава работа, а, момчето ми?

Хатчър се замисли за няколко секунди, после поклати глава.

— Мисля, че не — отвърна той.

БЪФАЛО БИЛ

Във Вашингтон валеше. От студеното оловносиво не бе се изливаше неспирен изобилен дъжд, който обливаше полираните плочи от черен мрамор, с които беше покрит мемориалът. Дъждовните капки се събираха в плитките улеи на издълбаните в камъка букви, преливаха оттам и се стичаха без каквито и да било скрупули върху пода от шеврон на Конститюшън гардънс17. Там се съхраняваха в памет на загиналите техни лични предмети, с които бяха тръгнали на война: пурпурно сърце, ваза с маргаритки, поокъсана фотография на „Шевролет“ модел ’56 г., наквасено от проливния дъжд плюшено мече.

Неприятното време не беше обезкуражило посетителите. Пред огромната гранитна плоча стояха десетки, изправени като статуи, взираха се в нея, търсеха, откриваха, пресягаха се и докосваха имената на дъщери, синове, любими, бащи, съпрузи, приятели, изговаряха имената им и казваха сбогом, проливаха сълзи заедно с плачещото небе над тях.

Хатчър познаваше много от имената в този списък на героите. Той се беше бил, а не служил във Виетнам; като цивилен, той беше изпълнявал там нечистоплътни задачи, за които дори и военните не биха желали да говорят. За работата, която беше вършил там, не се раздаваха нито медали, нито служебни благодарности, нито дори се пазеше каквато и да било документация. Но все пак той беше присъствал там, беше си вършил работата и беше виждал и приятели, и врагове да умират по всевъзможни нечовешки, противни, неописуемо отвратителни начини, по които е трудно да си представиш, че човешко същество може да напусне този свят.

Хатчър никога досега не беше виждал този монумент — не беше искал да го вижда. Но сега, докато гледаше към него под проливния дъжд, го обхвана благоговение пред простотата и величието му. За първи път го прониза мисълта, че и самият той можеше да се завърне в този свят със същите рани, чувство за вина и объркване, както всички останали, които бяха воювали във Виетнам. За своята дейност там той беше вписан в досиетата като наемник, а наемниците не споделят славата, не маршируват но парадите. За тях от значение оставаше само това, дали ще победят, или ще загубят — или по-просто казано — дали ще оцелеят, или ще загинат.

Но тук все пак не присъстваха никакви политици, нямаше дискусии по многобройните „за“ и „против“ тази война на другия край на света; тук имаше само един отворен гроб и възпоменателен списък с имената на жертвите от един конфликт, от който след стотина години в историческата книжнина щеше да остане сигурно само бележка под линия — в един ненаименован параграф. Историята подминава събитията, които не може да обясни.

Хатчър никога не би познал стария войн, ако не бяха четирите звезди на пагона на рамото му. Изпънатата военна стойка беше все още същата, но изминалите десет години и болестта, разяждаща го отвътре, бяха съсипали тялото му, превръщайки го в бледа, изпита сянка с дълбоко хлътнали очи. Мъка беше изписана по всяка от бръчките на лицето му. Шитият по поръчка военен мундир, висящ свободно около костеливото му тяло, беше още едно напомняне, че дори и живите легенди са подвластни на смъртта.

А той наистина беше една жива легенда. Докато авторитетът на другите висши военни от Генералния щаб беше съсипан от виетнамския провал, Коуди излезе от това изпитание с непокътната репутация. Истински герой и любимец на всички войници, генерал Коуди беше успял някак си да запази представата за достойнство в целия този хаос и остана единствената приемлива фигура сред висшите военни след Виетнамската война. Скромен, самокритичен, той не обичаше да бъде в центъра на вниманието и беше адмириран както от левицата, така и от дясно и от центъра — един обикновен човек, който беше изгубил единствения си син в тази война и който сякаш единствен внасяше някакво чувство на здрав разум в неистовия хаос на това безумно начинание. Той беше нещо като добрия чичко, любимец на цялата нация, който стоеше там, на високото, и се грижеше да опази нейните синове. Сега той стоеше прав, редом с някакъв мъж в стара бойна униформа и жена с малко момченце и се взираше в списъка на падналите. Никой не му обръщаше специално внимание. Просто мястото беше такова. Тук всички бяха равни, хора, прекланящи се пред героизма на синовете си.

— Изглежда, сякаш е на сто и една години — избоботи прегракнало Хатчър.

— А може и да е на толкова — отвърна Слоун. — Ще бъде чудо, ако изкара още шест месеца.

— Необходимо ли е да стоим тук, на дъжда? — попита Хатчър.

— Той ще си тръгне всеки момент. Ритуалът винаги един и същ.

Загледан в генерала, Хатчър се сгуши в шлифера си и несъзнателно се зачуди на забележителните способност ти на Слоун да мами и заблуждава всички около себе си, да създава фалшиви илюзии. Едва вчера беше, когато Хатчър сериозно възнамеряваше да го убие. А днее Хатчър стоеше под дъжда на седемстотин мили от мястото, което беше негов дом, със сериозното намерение да се захване с работа, от която не изпитваше никаква нужда, за която нямаше желание, в която не вярваше. Да беше живял преди сто години, помисли си Хатчър Слоун сигурно щеше да продава на улицата чудотворни елексири от някой фургон или акции на Бруклинския мост. Сега той пробутваше мръсните си трикове с измислиците за геройство и патриотизъм, съблазнявайки зяпналите го в устата млади момчета и момичета, за да, ги вкара в мръсотията на тайните операции, да ги направи убийци, саботьори, контрабандисти на оръжие, касоразбивачи, дори и наемници, и все в името и за славата на нацията и страната. Хатчър беше срещнал Слоун в годините на своята невинност и беше повярвал на лъжата.

Генералът приключи със своя ритуал и се отправи към улицата. Хатчър и Слоун гледаха как Бъфало Бил изкачва бавно стъпалата, приведен тежко над своя бастун, но отбягваше помощта на адютанта си, млад майор, който с всяко свое движение и жест излъчваше самочувствието на възпитаник на Уест Поинт18.

— Той не знае нищо за уговорката ни за парите — каза Слоун полугласно. — Това си е само между теб и мен.

— Знае ли въобще нещо за мен? — попита Хатчър.

— Да.

— И одобрява моето участие?

— Доверява се на моята преценка.

Хатчър се захили.

— Откога те познава?

Пристигането на генерала сложи край на разговора им. Отблизо той изглеждаше още по-болен. Лицето му имаше сивкав цвят, очите му бяха воднисти и безжизнени, бяха загубили оня огнен отблясък, който някога поразяваше дори от фотографиите му. Но все още се държеше стегнат и по войнишки изпънат. Дори и да изпитваше болка, не го показваше.

— Радвам се, че си задвижил нещата, Хари — каза той и след това се обърна към Хатчър: — Вие сигурно сте Кристиън Хатчър. Приятно ми е да се запознаем. — Генералът прехвърли бастуна в лявата си ръка и подаде сърдечно костеливата си дясна ръка.

— Удоволствието е мое, генерале — каза Хатчър.

— Разбрах, че сте се проявили добре при службата си в Далечния изток — каза генерал Коуди. — Слоун ме осведоми подробно за това.

— Благодаря, сър.

Старият воин остана шокиран, като чу гласа на Хатчър.

— Хайде да се скрием от дъжда, а? — каза той, опитвайки се да скрие изненадата си. Адютантът отвори задната врата и те влязоха в лимузината. Старият генерал потреперваше леко от студеното и дъждовно време и адютантът наметна краката му с едно одеяло.

— Благодаря, Джери — каза Коуди и адютантът затвори вратата, оставяйки тримата мъже насаме в преградената задна част на лимузината.

— Не ми остана достатъчно месо по тия стари кокали, за да ме пази от студа — каза Коуди смутено и после продължи: — Е, сър, полковник Слоун ми каза, че ви е запознал с нашия проблем.

Хатчър кимна.

— Какво мислите по въпроса?

— Всичко зависи от тоя тайландец, Уол Пот. Ако казва истината и Мърф е жив, мисля, че ще мога да го открия.

— Изглеждате прекалено сигурен — каза Коуди.

— Все пак казах: „Ако синът ви е жив.“

Генералът кимна.

— А какво ви подсказва интуицията по този въирос?

Хатчър поклати глава.

— Все още нищо. Събраната информация не е особено обнадеждаваща.

— Да, не е кой знае какво като отправна точка. Съжалявам.

— Все пак има някои следи, по които може да се започне работа — каза Хатчър.

— Предполагам разбирате, че ситуацията изисква дискретност — каза Коуди и това беше по-скоро препоръка, отколкото въпрос. Хатчър кимна отново. — Освен това — иродължи генералът — изясняването на този въпрос не трябва да се протака много във времето.

— Разбирам, сър — каза Хатчър.

— Вие двамата бяхте доста близки в Академията, доколкото си спомням.

Хатчър кимна отново.

— Бяхме заедно в отбора по бокс. Той завърши година преди мен. — Замълча за момент и после добави: — Свястно момче беше той, генерале. Мъжко момче.

— Хубаво. Чувствам се малко ио-спокоен, като знам, че с тая работа се захваща някой, който го е познавал… и го е харесвал като човек.

— Ние с вас сме се срещали веднъж и преди — неочаквано прошепна Хатчър, — беше на сватбата на Мърф.

Генералът се загледа съсредоточено в Хатчър, но в измъчения му поглед не се четеше и следа от някакъв спомен за това.

— Било е доста отдавна. Страхувам се, че паметта ми далеч не е това, което беше навремето.

— Дявол да го вземе, и моята не е за хвалене. Генералът погледна за миг към Слоун, а после отново към Хатчър.

— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос?

— Разбира се — каза Хатчър.

— Защо приехте тази задача?

Хатчър се поколеба. Замисли се за малко, после каза:

— Един мой приятел навремето ме попита дали съм бил патриот. Тогава му отговорих, че не съм сигурен в това. Сега може би ще мога да намеря отговора на този въпрос.

— Не виждам какво общо има тая работа с патриотизма — каза безрадостно генералът.

— Ще ми се да вярвам, че има — каза Хатчър. Коуди се усмихна — бледо, далечно подобие на усмивка пропита с тъга.

— Е, и това е все пак някакъв отговор, мистър Хатчър. Благодаря ви.

Старият генерал фокусира насълзения си поглед върху Хатчър и го задържа съсредоточен за няколко секунди, докато се увери, че ще може да формулира правилно следващия си въпрос.

— Разбрах, че сте напуснали секретните служби и сте се върнали към частния сектор — каза генералът.

— Вярно е, сър.

— Жалко — каза той. — Вие сте добър войник, Хатчър.

— Благодаря, сър.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо напуснахте?

Слоун хвърли един кос поглед към Хатчър, но той не обърна внимание на това.

— Някак си изгубих хъса си, генерале — излъга Хатчър.

Коуди го изгледа изпитателно няколко секунди.

— Е, нека поне се надяваме, че ще успеете да си го възвърнете — каза той с леко иронична усмивка.

— Разбира се, сър.

Коуди се обърна към Слоун.

— Струва ми се, че си намерил подходящ човек, Хари. Както винаги.

— Благодаря, сър — каза Слоун с нескрито чувство на задоволство. — Значи да започваме?

Бъфало Бил Коуди погледна към Хатчър и повтори въпроса:

— Е, сър, започваме ли?

Хатчър кимна с глава.

— Започваме — отвърна той с дрезгавия си глас.

ФРАГМЕНТИ

Мястото не приличаше на нито един друг музей в света. Наричаше се МАРС, абревиатура от пълното му наименование Музей и Археологическо Регионално Складохранилище, и се помещаваше в една неприветлива едноетажна постройка в малко градче в Мериленд, на около четирийсет мили южно от Вашингтон. Пътят дотам отне на Хатчър час и половина с наетия от него шевролет.

Уредникът на музея беше млад мъж с трудно определима възраст, може би около четирийсетте, облечен в син служебен костюм, подобно на лекар стажант. С безцветно русолява коса, с брада и с меко произношение, той беше пример на човек, чиято работа е наложила отпечатъка на тъгата върху световъзприятията му. Защото тук над всичко цареше духът на безнадеждния копнеж, на мъката и отчаянието.

Той подаде на Хатчър чифт бели памучни ръкавици.

— Използваме ги, за да предпазваме експонатите — обясни той на Хатчър, посочвайки неопределено към една найлонова торбичка, в която бяха поставени две еднакви малки морски раковини, привързани с връвчица, към която беше прикрепена бележка: „Обичам те, Чарли.“

— Експонатите са номерирани в каталога според номера на лавицата и най-близката колона, до която са поставени — обясняваше той, докато развеждаше Хатчър покрай дългите редици с рафтове от сив метал, започващи от пода и стигащи чак до тавана.

— Повечето от тези, които идват на поклонение пред Виетнамската стена на мемориала, се чувстват задължени от сърцето и разума си да оставят там нещо, да оставят там частица от себе си. Тия странни пориви на сърцето, подобно на реликви от още ненаписаната история, всеки ден се събират и се носят в склада от пазачите в парка, където се сортират, описват и се подреждат. Като фрагменти от разбитите съдби и погубения живот на тия, за които са предназначени, събраната колекция е многообразна и не подлежи на някакво класифициране: някои са сърцераздирателни, някои са смешни, други са покъртителни и подчинени изцяло на чувствата на тези, които са ги донесли — любовта на детето към бащата, когото никога не е успяло да види, мъката на останалите сами родители, на любимия, останал самотен в нощта, старият другар, разяждан от чувство за вина, че той е останал жив. Разочарование, мъка, гордост, гняв, всичко това е събрано тук, в това невзрачно складово помещение върху еднообразните рафтове от сив метал. Тук е насъбрана мъката на човешкия живот.

Събраните предмети лежаха на рафтовете, увити в найлонови торбички и без каквито и да е обяснителни надписи. Бейзболни принадлежности, географски карти на родните места, национални знаменца — огромно количество национални знаменца — най-вдъхновяващият символ на войната, но и същевременно символът, с който най-много беше злоупотребявано. Хатчър мина покрай едно такова знаме и до него видя една бяла лента с надпис: „От Кени, твоя зет, с когото ти не можа да се запознаеш.“

Бележки, надраскани на лист хартия („Приятели, моля се на Бога на нашите деца никога да не се наложи да отиват на война, но ако все пак им се наложи — да тръгнат с тази смелост и достойнство, с които заминахте вие.“) Писма, някои от които дори запечатани. Поеми („На моя баща, убит два месеца, преди да се родя“).

Самолетчета играчки, каски, бойни превързочни комплекти, медали, програми от университетски танцови забави, абитуриентски албуми от колежите, опаковани дажби суха храна, високи войнишки обувки, руло тоалетна хартия от военното продоволствие, пакет цигари от доволствените дажби, белезници от военнопленнически лагер, датирани от 1973 година, снимки на автомобили и на къщи, на деца, никога невидени от бащите си и на бащи, чиито деца не ги познаваха. Фрагменти.

— Били ли сте във Виетнам? — попита Хатчър уредника, докато вървеше след него покрай дългите редици реликви и спомени от миналото.

— Ъ-хъ — беше отговорът, поднесен с интонация, която не насърчаваше по-нататъшни въпроси но темата.

Откриването на някоя точно определена вещ не беше особено трудно, като се имаше предвид простичкия начин на описване и включване в каталога на тия малки съкровища, оставени от роднини, любими и приятели. Уредникът се спря пред един рафт, наведе се и погледна написания там каталожен номер.

— На тоя рафт е. Тук някъде трябва да е, ако въобще има нещо такова — каза той и се отдалечи, оставяйки Хатчър на спокойствие да потърси това, от което се интересуваше. На рафта пред него имаше едно изпоцапано и смачкано плюшено мече, а до него — пукната черупка от костенурка и снимка на момче и момиче на около осемнайсет, застанали сякаш глътнали бастун до лъскав, виненочервен автомобил „Тъндърбърд“. Там имаше и повяхнала китка от булчински букет, привързана с бяла лента и пришит на нея венчален пръстен.

Тогава той откри и двете записки.

Първата беше адресирана: „До нашия татко, лейтенант Мърфи Коуди, Военноморски флот на Съединените щати. С обич от твоите деца, Кейт и Шерън.“ Тя беше прикрепена към една снимка на две млади момичета на около седемнайсет-осемнайсет години, изглеждащи непривично за възрастта си тъжни и сериозни.

Непосредствено до нея беше и втората записка. Текстът й беше лаконичен: „Благодаря ти за всичко, Поло. И благодаря на Господа за Тай Хорс. Джейми.“ Тя беше прикрепена към една зелена барета. Освен тях нямаше нищо друго.

Поло.

Така го наричаше тоя Джейми, Поло. Значи тоя прякор си беше останал на Коуди и след това. „Странно, помисли си Хатчър, винаги съм си мислил, че Коуди не го харесва.“ Но това доказваше неоспоримо поне едно нещо. Тая записка беше оставена за Мърфи Коуди. Нямаше как да бъде просто съвпадение.

Дали това беше просто прощално „сбогом“ от някой, който знаеше, че Коуди е загинал?

Или пък записката изразяваше благодарност от някой, който знаеше, че Мърф Коуди е все още жив?

Освен това се споменаваше и Тай Хорс. За Хатчър това означаваше едно-единствено нещо — тайландски хероин. Китайският бял прах.

Дали Коуди не беше доставял хероин на тоя човек? Дали не се беше замесил заедно с тоя Джейми в някакъв контрабанден канал? Дали пък това не беше някакво кодирано съобщение? Хатчър несъзнателно поклати глава. Просто не искаше да повярва в това. Но все пак, какво ли друго можеше да означава то? Какво друго обяснение можеше да има?

Това пътуване до музея беше повдигнало нови въпроси, вместо да даде отговор на досегашните.

— Няма ли възможност да откриете някакви координати на тоя Джейми? — запита Хатчър с дрезгавия си глас.

Уредникът поклати глава.

— Това не ни влиза в работата.

Хатчър взе баретата в ръце и я зараглежда. От вътрешната страна, на хастара й, бяха изписани инициалите „Джи Ес“. Нищо повече. Хатчър извади от джоба си малък бележник и си отбеляза подробно цялата информация, която беше получил тук. Освен това имаше и още един факт, който той си отбеляза. Баретата и бележката към нея бяха вписани в регистъра с дата Четвърти юли, отпреди четиринайсет месеца.

Нямаше абсолютно нищо друго. Изглежда, всичко останало след Мърф Коуди се изчерпваше с тоя лаконичен посмъртен епитаф.

— Окей — каза той на уредника. — Благодаря.

— Ъ-хъ.

Хатчър огледа за последен път помещението. Погледът му попадна на бейзболните ръкавици, на поолющените детски самолетчета, на булченския букет.

Той си спомни за написаното от Конрад19: „…безкористната вяра в идеята — идеята, на която можеш да се осланяш и от която да черпиш духовни сили, пред която да се прекланяш и в името на която да се пожертваш…“

И в следващия момент се замисли за хилядите ненамерили последна утеха герои — фрагменти от чиято предишна съдба бяха събрани тук — избити и погребани или безследно изчезнали но ония чужди далечни земи, които не разбираха, но и не питаха в името на какво бяха лишени от своите надежди и мечти в онова ужасно жертвоприношение, които нацията и короната, изглежда, сякаш бяха решени да изискат от всяко ново поколение. Обикновени хора, които бяха станали изключителни със смъртта си. Леденият дъх на техните духове смрази тялото на Хатчър и той почувства, че просто няма сили да се измъкне незабавно оттук, както внезапно му се прииска.

МОНТАНА

Тая нощ Хатчър изчезна безследно с куфарчето си, в което беше подредил събраната за Мърфи документация, оставяйки Слоун да го чака на уговорената среща в ресторант „Оксидентал“. Слоун беше вече на третото си уиски, когато изведнъж в главата му просветна идеята: Тоя кучи син няма да дойде. Изтича веднага до телефона и проведеният разговор затвърди опасенията му. Хатчър беше освободил стаята в хотела си преди два часа. Типично в негов стил! Слоун се ядоса на себе си. Трябваше да се сети, че Хатчър ще се опита да му извърти някакъв номер. Първото нещо, в което би се изразило желанието на Хатчър да си отмъщава на Слоун — трябваше да се сети — беше Хатчър да се опита да му се изплъзне изпод контрол, да му демонстрира, че ще действа изцяло по свое усмотрение, за да докаже на Слоун кой е шефът тук.

„Добре, рече си Слоун, ще я видим тая работа.“

— Искате ли да поръчате нещо, полковник? — запита го управителят на ресторанта на връщане от телефона.

— Свободно! — изкомандва го Слоун. Пъхна му петачка в ръката и се измъкна навън в дъждовната нощ.

Слоун добре познаваше Хатчър и знаеше, че щяха да изминат седмици, докато получи някаква вест от него. Той се върна в офиса си и оттам позвъни на Забриски. Забриски можеше да открие всекиго. Освен това той беше сигурен, че Хатчър не пътува под чуждо име. По дяволите, едва ли беше успял вече и самоличността да си смени. От друга страна, Хатчър не си правеше труда да се крие от Слоун, той просто се отнасяше с пренебрежение към него. Слоун щеше да му влезе в дирите, просто да му покаже на тоя кучи син кой какъв е.

На другата сутрин вече разполагаше с доклада.

— Отлетял е за Билингс, Монтана, с полета на „Ийстърн“ предната вечер, бил е отседнал в „Палас Хотел“, напуснал е рано тази сутрин и е отлетял с полет на товарен самолет за Шелби — докладваше Забриски.

— Монтана! Какво, по дяволите, ще търси в Монтана?

— Не знам, сър. Но все пак отишъл е там.

— Къде за Бога е това Шелби?

— На около две малко по-едри крачки от канадската граница — отвърна агента. — Там няма нищо, полковник, от три месеца насам е затиснато от сняг. На това място Господ си е загубил снегоходките.

Монтана? Слоун измъкна досието на Мърфи и го прегледа съсредоточено още веднъж, прочитайки внимателно всеки ред от него, търсейки там нещо насочващо към Шелби, щата Монтана. Но не откри нищо.

„Добре, по дяволите, помисли си Слоун, накъде може да тръгне от това Шелби?“ Той нареди на Забриски да вземе следващия полет до Билингс, да изчака там Хатчър да се появи и да се заеме с проследяването му.

— И слушай, Забриски, тоя юначага бая го бива да се изплъзва, разбираш ли ме? Знае някои номера, за които ти не си и чувал.

— Ще го очистим ли? — попита Забриски.

— За Бога, не, той не е направил нищо лошо — каза Слоун. — Просто искам да знам какво, по дяволите, върши той.

„Може би, помисли си Слоун, е тръгнал да провери информацията, която му предоставих. Може би пък мен иска да провери. Ако Хатчър се превърне в неуправляема ракета, може да стане много опасен за нас. Май че е твърде рано да му се доверим, след историята с Лос Боксес.“

Двумоторният „Де Хавиланд“ едва се провираше през тесния отсек на пистата, разчистен от снегорините. От двете страни на самолета се издигаха стени от сняг, стигащи над фюзелажа му — сняг, натрупван така от месеци насам. Сградата на летището представляваше малка едноетажна постройка, едва подаваща се над високите преспи. До нея беше разположен полузатрупан от снега хангар с изпоочукан ветроиоказател, мятащ се насам — натам върху изкривения си прът под напорите на мразовития вятър. И това беше всичко. Снегът хрущеше под високите обувки на Хатчър и след него се носеше парата от дъха му, докато той крачеше забързано към отоплената сграда на летището, която не бе по-голяма от широка гостна на апартамент.

Вътре в помещението от едната страна беше разположен малък импровизиран пулт за управление на полетите, пред който седеше мършав млад мъж с полузаспала физиономия. В срещуположния край на стаичката имаше автомат за сандвичи и напитки и някаква комбинация на таксиметрова и рент а кар служба, която се завеждаше от мъж с прошарена коса, който спешно се нуждаеше от бръснар. Беше нахлупил кожен калпак и надянал три ката вълнени ризи. Нямаше каквито и да е признаци кацането на самолета да е предизвикало някакво оживление сред обслужващия персонал. Пред служителя, при който се наемаха автомобили, имаше наредени двама човека.

Хатчър си взе едно кафе от автомата и изчака, докато единият от пътниците изслушваше обичайния инструктаж при наемането на кола. Когато инструктажът свърши, Хатчър се приближи до възрастния мъж с кожения калпак, който драскаше нещо по формуляра с някакви остатъци от молив.

— За колко време се стига до Кът Бенк? — запита Хатчър с прегракнал глас.

Възрастният мъж продължи да се труди над формуляра.

— Зависи.

— От какво?

— От сезона. През лятото отнема около четирийсет и пет минути.

— Добре де, ами през зимата. Защото сега май е зима, а?

— Два часа, ако познаваш пътя.

— Знаеш ли колко е разстоянието до службата на държавната инспекция по зърнени култури?

Мъжът продължи да пише и отговори, без да вдигне глава:

— Някъде към трийсет и седем мили, по-голямата част все по нанагорнище. Нямаш ли опит при шофиране в силно заснежена местност, откажи се. Няма да ти намерят трупа чак до пролетта.

— Ти нали също караш такси, а?

— Ъ-хъ.

— Колко ще вземеш да ме откараш дотам?

— Слушай, мойто момче, приказваш ми така, сякаш искаш да си направиш разходка с велосипедчето из парка — отговори му той, все още съсредоточен върху формуляра.

Хатчър му размаха една стодоларова банкнота под носа.

— Ще получиш още една такава, като се върнем — каза му той с ироничен шепнещ глас. — Сигурно няма да ти отнеме повече от час в едната посока.

Възрастният мъж се иозагледа за няколко секунди в щампованата загадъчна усмивка на Бен Франклин и после вдигна поглед нагоре:

— Сигурно си от някоя от държавните служби, а?

— Ако държиш толкова на биографията, май ще се разминеш с тоя Бен Франклин — отговори му прегракнало Хатчър и кимна към стотачката.

— Добре де, ясен си — каза възрастният мъж, сгъна банкнотата и я пъхна в джоба на ризата си. — Последният самолет за Билингс е в четири. — Той погледна часовника си. — Имаме шест часа дотогава.

— Ами за Споукейн?

— Един полет дневно. В два и половина.

— Предпочитам го — каза Хатчър със стържещ глас.

— Ъ-хъ — каза мъжът и протегна ръката си към Хатчър. — Казвам се Рафъс Ескю.

— Крис — отвърна Хатчър и стисна подадената му мазолеста ръка.

— Няма да е зле да вземем някакви мерки да се предпазим от тоя студ — каза Рафъс и се пресегна към чекмеджетата под бюрото си за ключовете.

Хеликоптерът профуча ниско над ливадата, прелитайки над един елен, който вече се беше навел и душеше първата бала сено, която бяха хвърлили. Симънс беше застанал до отворения страничен люк — топло облечен, с лице увито в шал, за да се предпази от ледения вятър, който блъскаше от перките на хеликоптера него и партньора му. От лицето му се виждаха само очите зад слънчевите очила, а останалата част беше скрита от нахлупения чак до ушите вълнен фес и шала. Гъстите му черни вежди бяха покрити със скреж. Той се държеше здраво за дебелото осигурително въже, прикрепено над страничния люк и изчака пилотът да извърти хеликоптера на другата страна.

Долу под тях стадото се разбяга хаотично във всички посоки с изключение на един превъзходен елен, застанал неподвижно, душещ въздуха с потрепващите си ноздри, наблюдавайки как хеликоптерът се спуска над заскрежеиата ливада, сгушена между два високи планински върха.

— Гледай го тоя нахален кучи син — изкрещя Симънс на колегата си във вътрешността на хеликоптера.

— Великолепен мъжкар.

Бяха на двайсет фута над покритата със сняг поляна, когато Симънс запъна с два крака двестафунтовата бала сено и я избута навън през страничния люк. Той я изгледа, докато тя падаше, премятайки се във въздуха, после тупна на земята, вдигайки облаци от разхвърчани сламки и сняг.

— Хайде на храната, сладурчета — извика той към стадото долу, изплашено от снежните вихри, предизвикани от хеликоптера, примамвано същевременно от вида на дългоочакваната храна. От другата страна Еди, колегата му, избута през срещуположния бордови люк последната бала сено. Обърна се към Симънс и посочи с пръст нагоре към небето. Симънс чу гласа му в шлемофона си:

— Окей, бомбеният запас е изчерпан. Давай да вървим да пийнем по едно горещо кафе.

— И аз чух това, а то е адски приятна новина, прието — обади се и пилотът.

Симънс и Еди затвориха страничните врати и седнаха пред слабите нагреватели. Въздухът, който издухваха двата вентилатора, беше топъл само ако се сравняваше с мразовития вятър навън. Симънс извади половинлитрова бутилка „Канейдиън клъб“, свали си шала и удари една яка глътка. Избърса си устните с горната част на ръкавицата си, подаде бутилката на Еди и чак след това се разтресе като ударен от светкавица.

— О-хааа! Това ще ни държи топло, докато пристигнем — извика той, после си уви отново шала около лицето, сложи настрани върнатата му от Еди бутилка и скръсти ръце на гърдите си да се топли. Смяташе да поспи през двайсетте минути, които им оставаха до станцията.

В тоя момент в шлемофона му се разнесе гласът на пилота:

— Току-що получих съобщение от базата. Някакъв мъж те чакал там, искал да те види, Харли.

Симънс се надигна. Че кой би се засили да дойде чак до базата в това време, за да го види, зачуди се той.

— Как му е името? — попита Симънс пилота.

— Не попитах.

Симънс се тормозеше над тоя въпрос през целия път. Имаше си малко проблем с параноята. Ако и Лий в базата не знаеше кой е тоя… Пристигнаха. Симънс скочи от хеликоптера и се затича към постройката още докато перките вдигаха снежни вихри около машината. Кой все пак го търсеше?

Симънс познаваше Рафъс Ескю, значи сигурно беше другият мъж. Той се беше изправил пред калорифера и пийваше кафе от една чаша, която държеше в дланите си — тъмна коса тук-таме прошарена със сиви косми, фигура на боксьор. „Я виж какъв тен, помисли си Симънс. Това момче идва някъде от Юга. Лос Анжелес или Флорида.“ Беше облечен в дебел пуловер с висока яка, панталон от кафяво рипсено кадифе с крачоли натъпкани във високите обувки и дебело въпнено яке. Носеше слънчеви очила. Лос Анжелес, реши Симънс. Тогава мъжът си свали очилата и Симънс видя най-студените сиви очи, които някога беше срещал.

„Вашингтон“, каза си Симънс.

— Мистър Симънс, казвам се Хатчър — каза мъжът с мъчителен, дрезгав шепот.

„Господи, помисли си Симънс, гледай какво нещо. Това момче може да говори само шепнешком.“

— Хайде да отидем някъде и да поговорим за малко. Става въирос за нещо лично — предложи му Хатчър.

Лично? Лично? Какво, но дяволите, можеше да бъде това „нещо лично“. Та той нямаше и пукнат долар. Беше изплатил издръжката на жена си. Дори и за джипа си беше погасил всички вноски.

— Имате на разположение двайсетина минути да си понагреете задниците — каза пилотът, когато целият екипаж се събра в затоплената барака. — Пак ни зареждат с товар.

— Можем да отидем в стаята на шефа — каза Симънс. — Той слезе за няколко дни в Хелъна.

Отидоха в една малка стаичка с бюро е средата, на което нямаше нищо друго освен един телефон. Всъщност обзавеждането на цялата стая се изчерпваше с бюрото, старомодна библиотека с витринки отпред с няколко нахвърляни из нея периодични сводки на министерството на земеделието, и закачалка за шапки На стената висеше фирмен календар на компанията „Хейгууд“ — компания за зърнени храни в Шелби. Хатчър поогледа цялата канцелария и си помисли: „Тоя директор или е невероятно организиран човек, или абсолютно не му пука за работата.“ После седна на ръба на бюрото.

— Взимай един стол — каза той на Симънс.

Симънс седна. Изглеждаше уплашен до смърт.

— Аз съм от Комисията към Военното контраразузнаване. В момента разследваме случая с Коуди — каза Хатчър.

— Ох, Господи, така си и знаех. Знаех си, че ще е нещо такова. По дяволите, колко пъти трябва да давам обяснения но този случай? Напуснал съм тая шибана армия вече почти от петнайсет години и вие оттогава непрекъснато все разследвате тоя случай.

Хатчър беше силно изненадан от реакцията на Симънс. Но същевременно това му даваше основание да си направи някои заключения. Нещата изглеждаха така, сякаш най-ужасният кошмар на Симънс се беше пробудил и го беше сграбчил за гушата. Хатчър умееше да се ориентира в такива изблици на неуравновесеност в поведението и от тоя момент вече беше сигурен, че подозренията му са били основателни. Трябваше само да продължи да го притиска. Симънс, изглежда, щеше да се пречупи.

— Това е просто рутинна процедура — каза Хатчър. — Няма за какво толкова да се нервираш.

— Вече станаха десет години, откак съм дошъл тук. Опитвам се да забравя всичко онова, което беше там. Няма за какво… — той не довърши изречението си.

— Просто търсим обяснение за няколко факта, които открихме напоследък — каза Хатчър. — Няма да ти отнема повече от няколко минути.

— Всъщност чух, че Коуди официално е обявен за загинал.

— Точно така.

— Тогава какво, по дяволите.

— Хайде, хайде, искаме просто да си изясним едно — две неща.

— Няма как да си спомня за неща, които са се случили толкова отдавна бе, човек — каза Симънс. — Минали са петнайсет години оттогава. Видял съм толкова народ да умира във Виетнам. Всичко ми се е умешало в главата.

— Специално този беше водач на ято изтребители, Коуди. Баща му беше генерал, главнокомандващ на сухопътните ни войски там. Сигурен съм, че него ще си го спомниш, Симънс.

Симънс започна да проявява признаци на гняв, но това беше по-скоро защитна реакция.

— Вижте какво, мистър, както и да е името ви — процеди той. — Нищо не си спомням. Не искам да си спомням. Вече цели петнайсет години се опитвам да забравя всичко това.

— Всичко какво?

— Всичко, което ставаше там. Дванайсет месеца от моя живот, които искам да… за които се опитвам да мисля, че никога не са съществували. И без това ми достатъчно трудно… Както и да е, всички те си приличат след като са изминали толкова години.

— Кои?

— Пилотите, които бяха свалени и се разбиха там?

— Къде там?

— Оттатък реката. Знаете, предполагам, че ние летяхме на „Хюи“-та във Въздушнодесантния спасителен отряд. По време на спасителна операция никога не може да си точно… в непосредствена близост над мястото на злополуката.

— Да, това е едно от нещата, които искам да изясня в тоя разговор с теб — каза Хатчър, докато изваждаш една папка от куфарчето си и чукна с нокът по нея. Той остави така фразата си недовършена и наблюдаваше как Симънс постепенно губи самоконтрол. „Доста гузен е, помисли си той, и освен това е доста крехък — само да го чукнеш и ще се пръсне на парчета.“ Той изчак още малко и после прошепна:

— Всъщност имаме някои малки противоречия в докладите но случая.

— Противоречия?

— Да, съвсем незначителни. При рапорта си непосредствено след инцидента си казал, че самолетът се е забил в дърветата и веднага е избухнал. Момент само, ето го тука. „Бяхме на около половин миля от мястото, когато той се заби в дърветата и тогава сякаш цялата гора избухна. Не виждам как някой може да е оживял след този взрив.“

Симънс кимна с глава.

— Точно така — каза той.

— Но на тази разпечатка от магнетофонния запис на разпита пред следствената комисия през 1981 година си казал, че сте били съвсем близо до местопроизшествието и сте почувствали горещата топлинна вълна при избухването и че ти си имал възможност непосредствено да видиш, че никой не е успял да се измъкне от самолета. Тогава са открили интензивен наземен огън по вас и вие не сте могли да продължите спасителната операция.

— Възможно е. И какво от това?

— Тогава кое от двете е вярно? Били сте в непосредствена близост и сте почувствали горещината от топлинната вълна или сте били на половин миля оттам, когато се е разбил?

Симънс се извърна и тръгна забързано към вратата.

— Трябва да тръгвам. Трябва да храня елените.

— Имаш още петнайсет минути до излитането — прошепна спокойно Хатчър. Реши да мине направо към целта. — Слушай, Симънс — гласът му стана по-твърд, — хич не ми пука дали си излъгал пред следствената комисия. Сега искам просто да знам истината. Казваш ми това и то си остава само между нас.

Симънс се обърна рязко, с почервеняло от гняв лице.

— За какво, по дяволите, ще ми трябва да лъжа?

— Офицерът, пред когото сте направили рапорта си непосредствено след спасителната операция, е отбелязал в доклада си през 1972 г., че си бил доста уплашен. Всъщност, написал е, че тогава си заеквал. Всичко е било свършило, били сте се приземили, а ти си бил все още доста изплашен.

— Това ми беше третата седмица във вътрешността на оная шибана страна, човече — каза рязко Симънс. — И това ми беше едва третият полет при спасителна операция. Разбира се, че бях уплашен. Бях уплашен дори и последния ден, в който бях там. Бях само на деветнайсет. Бях уплашен през цялото време.

— Едно е да си бил уплашен, друго е да си бил подлец — каза спокойно Хатчър.

— Подлец? Така ли мислиш?

Хатчър поклати глава.

— Не става въпрос за това, което аз си мисля. Става въпрос за това, което може би ти си мислиш.

Симънс започна да мачка вълнения фес в ръцете си и да поклаща глава. — Никога не можеш да се отърсиш от това. Проклет Виетнам, проклет от Бога Виетнам — изкрещя той така гневно и отчаяно, че Хатчър остана изненадан. Почувства съжаление към Симънс, но не чак до такава степен, че да спре да го притиска.

— Заклеваш ми се, че не си видял никой да се измъква от оня самолет и аз си тръгвам — прошепна Хатчър.

— Но ако се опиташ да ме излъжеш, ще разбера.

— Толкова отдавна беше…

— Тогава не си давал показанията си под клетва, Симънс. Възможно е да си сгрешил за някои неща…

— И сега не говоря под клетва.

— Симънс, възможно ли е Коуди да е успял да се измъкне от оня самолет?

— Всичко е възможно.

— А ти как мислиш?

Отвън някой извика:

— Остават пет минути, Симънс.

— Ей сега — извика в отговор Симънс. Той погледна отново към Хатчър. — Защо сте се захванали отново с тоя случай все пак? Всичко беше толкова отдавна.

— Има някаква вероятност Коуди да е във военнопленнически лагер в Камбоджа — излъга Хатчър. — Преди да отправим официална нота по тоя повод, искам да съм сигурен, че той не е загинал при разбиването на самолета му.

— Всичко е записано в докладите на комисията. Казах им всичко, което знам. Те всичките се разбиваха. Бяха ято от самоубийци.

— Имаш предвид ятото на Коуди, така ли?

— Той беше луд бе, човек. Първото нещо, което чух, когато ме зачислиха към Спасителния отряд, беше: „Ти ще си поддръжка на ятото на Коуди, ще си имаш доста работа. Отваряй си очите и си дръж езика зад зъбите…“

В съзнанието на Симънс нахлуха образите от миналото. Той разтърка очите си, но видението остана и продължи да се върти пред очите му като филмова лента, както често му се случваше. Накуцващата фигура на мъжа, влачещ се като обезумял към брега на реката, махащ му отчаяно с ръка, после експлозията, огромното огнено кълбо, извисило се над върховете на дърветата. И пилотът, продължаващ да се движи и след взрива, да маха с ръка като призрачно видение на фона на бушуващия огън, докато видението не избледня съвсем от съзнанието на Симънс.

— Може би… — започна Симънс.

— Може би какво, Симънс? Може би Коуди не е загинал, това ли искаш да кажеш? — Хатчър разбра, че Симънс е готов да проговори, буквално усещаше страха, който го беше обладал. Това беше част от занаята му — да усещаш кога човекът срещу теб е готов да се пречупи и кога да продължиш натиска върху него.

— Никога не съм казвал, че е загинал — изкрещя Симънс, — никога не съм казвал това. Може и да се е измъкнал от самолета, без да съм го видял. Ония стреляха по нас, всичко наоколо беше обхванато ог пламъци…

— Куршумите свистяха около ушите ти, нали?

— Удряха по корпуса на „Хюи“-то на три фута от лицето ми.

— И трябваше да си спасявате кожите, нали?

Симънс се извърна с гръб към него. Отвън се разнесе познатият скрибуцащ вой на перките на хеликоптера, докато пилотът пускаше двигателите.

— Трябва да тръгвам.

— Тогава ще те изчакам, докато се върнеш.

— За Бога, какво още искаш да ти кажа?

— Истината.

Симънс удари с всичка сила касата на вратата с дланта си.

— По дяволите! По дяволите всичко. И тебе да те вземат дяволите.

— Яде те отвътре, нали?

Симънс не отговори.

— Погледни на нещата от тая им страна — ако ти през онзи ден си видял някой да се измъква от самолета, може би все още има някакъв шанс да го открием и да го спасим.

Симънс изстена.

— Още продължавам да сънувам кошмари. Вече за нищо не ставам. Жена ми ме напусна… Целият ми живот се превърна в помия.

— А може би това ще ти помогне да се отървеш от кошмарите си — каза му Хатчър, но Симънс само поклати глава.

— Значи, дошъл си тук, за да се опиташ да забравиш за това?

Симънс кимна с глава мълчаливо.

— Обаче не става, а?

Изведнъж очите на Симънс се изпълниха със сълзи. Той стисна клепачи и се опита да ги спре, но те бавно се стекоха надолу по лицето му.

— Все още си мисля… може би щяхме да успеем да го измъкнем оттам, но ония така бясно стреляха по нас, че направо ни правеха на решето и аз казах на нашите… „Хайде да се омитаме, не виждам никого там“, и по дяволите… това започна да ме яде отвътре още преди да стигнем до базата и не е спряло за момент и досега, а аз не мога… не мога… да разкажа на никого за това, не можех да гледам в очите хората, с които бяхме там… просто бях уплашен бе, човек, това е.

— Значи Коуди успя да се измъкне от самолета? — запита го Хатчър настойчиво.

Симънс плачеше беззвучно и се мъчеше да не го показва. Наведе се към прозореца и се загледа в загряващия отвън хеликоптер, вдигащ от земята вихрушки пухкав сняг. Симънс пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Един от тях успя — каза той накрая.

— Те смятат, че са намерили останките на бордовия стрелец в обгорелия самолет — каза Хатчър. — Но не са намерили нищо от Коуди.

Симънс се обърна към Хатчър с лице изкривено от болезнена мъка.

— Какво, по дяволите, е станало с него? — запита той с нескрити нотки на вина в гласа си.

Хатчър повдигна рамене и поклати глава.

— Ако научиш нещо за него… — започна Симънс, но откъм хеликоптера отвън някой му викна отново.

— Симънс, защо се мотаеш още, дявол да го вземе? Имаме работа, хайде.

— Ще ти съобщя — каза Хатчър. — Искам да те питам още нещо. „Тай Хорс“ говори ли ти нещо?

— Имаш предвид хероин?

— Само това ли значи то?

— Аз само това знам.

— Благодаря ти. Не е лошо да тръгваш — каза Хатчър.

Но щом Симънс се отправи към вратата, Хатчър стана и го хвана за рамото.

— Чуй ме само за минута — каза той. — Това, което се е случило тогава там, няма никакво значение тук и сега. Забрави го. Онова е било друг живот. Какво правиш със себе си? Това би могло да се случи с всеки. Ако поради това Коуди е загубил живота си, то по тоя начин ти сигурно си спасил живота на пилота, на помощник-пилота и твоя. Три живота заради един — това си е съвсем почтена сделка.

— И за това съм мислил — каза Симънс. — Не помага.

— Понякога собствените ти мисли са най-ужаската компания — прошепна Хатчър.

— И това не помага — каза с болка Симънс.

Той нахлупи шапката на главата си и излезе от стаята. Хатчър изгледа през прозореца как Симънс притича през снега до чакащия го хеликоптер. После се замисли. „Окей, значи Коуди може да е отървал кожата тогава, А ако тогава се е отървал, значи може би още е жив, а това означава, че не може със сигурност да се смята за загинал. Тогава къде е бил през всичките тия петнайсет години?“

— Изгубил си го? Така значи, изгубил си го — каза Слоун с тих, но строг глас. — Как можеш да изгубиш когото и да било в това… Как каза, че му е името?

— Шелби — отговори Забриски. — Той въобще не се е връщал в Билингс, полковник. Отлетял е с товарен самолет за Споукейн, а оттам за Сиатъл, след това е взе редовен полет за Лос Анжелес.

— Ти къде си сега?

— В Лос Анжелес. Международното летище. Той ще лети сутринта.

— За къде?

— Сан Диего.

— Сан Диего? Какво, по дяволите, ще… — Слоун се поколеба за момент, после продължи: — Изчакай малко. Не затваряй, аз ще поддържам линията.

Слоун натисна бутона за задържане на своя телефон и се обърна към единия от четиримата оператори, които работеха в малкия му команден пункт.

— Холоуей, искам да се установи местонахождението в момента на двама офицери от флота: капитан трети ранг Ралф Шварц и капитан Хю Фрейзър. Искам ги бързо, блокирал съм линията за далечен разговор. — И Слоун продиктува буква по буква двете имена.

— Само минутка, сър — каза Холоуей. Слоун забарабани нервно по бюрото си и запрелисгва папката с материалите за Мърфи, докато Холоуей въвеждаше имената в компютъра си. Оперативният команден пункт на Слоун се състоеше от три стаи в неголяма сграда с офиси на три пресечки от Белия дом. Имаше малка приемна, в която беше секретарката му, главната оперативна зала, в която бяха разположени четири терминала с компютри, свързани в мрежа от телефони и сателитни приемници, и личният кабинет на Слоун, в който нямаше никаква лична документация или вещи.

На сержанта му бяха необходими по-малко от две минути, за да получи отговорите.

— Готово, сър — каза сержантът. — Фрейзър: от единайсет месеца е в оставка, полковник. Понастоящем е вицепрезидент на малка авиокомпания за чартърни полети в Сиатъл. За другия… ъ-ъ… ето, получи се. Ралф Шварц: сега е капитан първи ранг, сър, ръководител на учебните полети в базата на морската авиация в Сан Диего.

— Достатъчно, сержант, благодаря — каза Слоун и отново се включи към линията с Лос Анжелес, където го очакваше Забриски. — Готово, проблемът е решен. Прекратявай наблюдението и се връщай!

— Да прекратя наблюдението? — понита изненадано агентът.

— Прекратявай! — нареди Слоун и затвори. След това избухна в смях. „Виж го ти, кучия му син, каза си наум той, ще ми върти номера, ще ми демонстрира колко е велик. Даже не си е дал зор да си прикрие следите, иска да види колко време ще ми е необходимо да го открия.“ Слоун погледна часовника си. Беше седем вечерта, значи четири след обяд на Западното крайбрежие. Сериозна обиколка из страната беше извършил Хатчър само за двайсет и четири часа.

Друг от компютърните оператори прекъсна мислите му.

— Имаме повикване по компютърната мрежа, полковник.

— От кого?

— База М.

Оттам бяха използвали компютърния модем, за да осъществят телефонен разговор. Това беше метод за подсигуряване на телефонната линия при поверителни разговори. На монитора на компютър пред оператора се изписа поредица от въпроси, в отговор на които трябваше да се въведе информация, за да се осъществи връзката.

Кодов номер:

Код за деня:

Оперативен код:

Разрешено ниво на секретен достъп:

Кодово име на обекта за връзка:

Вашето кодово име:

Ниво на секретност на вашия обект:

Проверка на гласовия анализатор:

Въвеждането на неточни данни на който и да било от въпросите предизвикваше автоматично разпадане на връзката и блокиране на повикващия абонат от системата, за да може той да бъде локализиран. На монитора започнаха да се появяват едно след друго числа и имена, докато повикващият отговаряше на стандартните въпроси за допускане осъществяването на разговора.

— И гласовият анализатор потвърждава заявката за разговора — каза операторът.

— Прехвърли ми разговора на зеления телефон — на реди Слоун и отиде в кабинета си. Затвори вратата и от ключи едно от шкафчетата на бюрото си. В него имаше един телефон с допълнителна приставка, която едновременно премодулираше сигнала и в двете посоки и кодираше на базата на вградена таблица звуковите импулси при предаване, респективно декодираше при приемане. Освен това на кутията на апарата имаше два малки светлинни индикатора. Светенето на зеления означаваше, че линията е чиста и не се подслушва. Ако другият индикатор, червен на цвят, светнеше, разговорът автоматично се прекъсваше.

Слоун вдигна слушалката.

— Тук Муун Рейсър — каза той.

— Тук Хаунд Дог, сър. Имаме си проблеми.

— Казвай, Хедрич, линията е чиста.

— Нашето момче се опитва да ни ядоса, полковник.

— Същият проблем ли?

— Да, сър. Всичко е наред, докато е тук край езерото, охранителните мероприятия са безпроблемни. Но той твърдо е решил да поскита из нощните заведения. Казах му, че това е невъзможно, ама не ми се ще да повтарям това, което той ми каза.

Слоун се захили.

— Мога да си представя. Нали аз съм го разработвал, да не си забравил? Тия южняци всичките си приличат. Гореща кръв и тем подобни.

— Тая негова гореща кръв може да се разлее някъде по земята, ако не внимава. Имам ли право да го спра?

— Категорично не. Той е гост на Съединените щати, а не затворник. Нашата задача е да го охраняваме, колкото и трудно да е това.

— Иска да ходи на някаква дискотека, която се казва „Раздвоена самоличност“, на костюмирано парти. Не можем да осигурим надеждна охрана на това място, ако ще и цялата израелска армия да ни дойде на помощ.

— Кога?

— Вдругиден.

Слоун се замисли за момент.

— Добре, но все пак трябва да се опитаме. Не допускай никой да разбере къде ще ходите. Идете там към единайсет часа, кажи на управителя какви сте и се разположете незабелязано на възловите места. Смятам, че това е всичко, което може да се направи.

— Доста е рисковано, сър.

— Винаги е така, Хедрич.

— Да, сър.

Слоун затвори телефона. Извади една дълга хаванска пура от чекмеджето на бюрото си, измъкна я от алуминиевата й тубичка и я прекара няколко пъти под носа си, вдъхвайки от силния й, плътен аромат. После я запали, вдигна отново зеления телефон и набра някакъв номер.

— Слушам — отговори глас още след първото позвъняване.

— Тук е Муун Рейсър. Там ли е той?

— Да, сър.

Само след няколко секунди се обади друг глас и попита:

— Муун Рейсър?

— Да — отвърна Слоун.

— Пушиш ли в момента, Муун Рейсър?

— Да. Знаеш ли какво пуша?

— „Ла Фиера“.

— Добрее. Виж какво, имам една работа за теб.

— За оня неприятния ли става въпрос, за когото си говорехме?

— Да. Кампон ще бъде в някаква дискотека, „Раздвоена самоличност“ се казва, в Атланта, Джорджия, в единайсет вечерта вдругиден.

— Значи в сряда.

— Да. Имаш ли проблем за тогава?

— Не. Приятно пушене.

— Благодаря.

Слоун затвори телефона, после затвори и шкафчето и го заключи. След това вдигна обикновения телефон.

— Резервирай ми място за следващия полет до Сан Диего — каза той.

ЖЕНИТЕ ОТ ЛОДКИТЕ

Уинди Портър седеше на обичайното си място — една маса в ъгъла — в малката кръчма „Куийнс“ и наблюдаваше как дузина таиландци се мъчат да издигнат във въздуха едно чула. Огромното хвърчило беше поне шест фута дълго и отборът явно срещаше трудност с вдигането му на височина. От другата страна на парк „Санам Луанг“ противниците им вече бяха вдигнали единичните си хвърчила пакпао и крещяха към тима солени обидни предизвикателства.

Когато най-накрая огромното хвърчило дракон успя да подхване вятър и се заиздига нагоре, едното пакпа се спусна към него и атакува, движейки се на зигзаг към големия дракон, опитвайки се да го задмине и да стигне до игралното поле на чула, като по такъв начин спечели играта. Голямото чула беше трудно повратливо и имаше проблеми с маневрирането, но отборът на водачите му беше съставен от добри специалисти, които успяха да пресекат пътя на пакпао, подхванаха неговата корда със своя повод и го повлякоха, след което малкото хвърчило изгуби управление и полетя стремително Към земята. Последва буря от радостни възклицания и викове. Дойде ред на отбора на чула за обидни нападки, а младежът с пакпао вдигна от земята повреденото си хвърчило и тръгна засрамен обратно към своята част от игралното поле. Друго едно пурпурночервено пакпао, с великолепна искрящочервена опашка беше обтегнато на кордата от своя водач и се приготви за битка.

— Залагам една червена за пакпао — каза Портър на Гас, бармана, и плясна една стобатова20 банкнота на бара.

— Готово — отвърна барманът, приемайки облога, равняващ се на пет долара.

Вторият младеж с пакпао, нисичък и мускулест, се затича към отбора на чула и в следващия момент започна да отпуска кордата на своето хвърчило, издигайки го все по-нагоре и по-нагоре, почти на сто фута височина. Оттам започна своята атака към въображаемата цел, движейки се като добър куортърбек21 при пробив за печелене на поле, започна да придърпва пурпурната си птица надолу, маневрирайки с нея на безопасна дистанция от дългата корда на чула, после отново отпусна кордата, изплъзвайки се покрай застрашително надвисналия над него дракон. Той беше много добър, явно превъзхождаше играчите от противниковия отбор, и тъкмо когато двете хвърчила щяха да се сблъскат, гмурна своето под огромния дракон; за момент обтегна кордата и го придърпа назад, после я отпусна отново и малката птица буквално се отърка в голямото хвърчило и полетя напред към целта, спечелвайки играта.

— И от спорта може да се припечели — усмихна се Портър тържествуващо. После се обърна към бармана и добави самодоволно: — Направо ми го приспадни от сметката, Гас.

Портър обичаше борбите с хвърчила. Той напускаше службата си всеки ден в четири и половина, минаваше пеш през многолюдните улици на Банкок, вместо да си създава главоболия с постоянните задръствания на автомобилния трафик, и отиваше в „Куийнс“, където сядаше все на една и съща маса, в ъгъла на заведението, с добра видимост към парка „Санам Луанг“ и към заснежения връх Голдън Маунт, извисяващ се над Уот Сахет. Портър се беше установил в Банкок след края на Виетнамската война и беше обикнал както древната красота на този град, така и самите тайландци, за преобладаващата част от които ръководно начало в живота беше принципа Май Пей Рай, „Карай да върви“. Той беше приятел на Бъфало Бил Коуди от много отдавна. Навремето живееше като типичен бостънски жител, но в един летен ден на 1968 г. беше зарязал административната си служба в една от най-големите банки в града и беше приел предложения му от Коуди офицерски чин и назначение в щаба на Бъфало Бил във Виетнам и замина там, където повечето от мъжете се страхуваха да отидат, за да търси смисъла на живота си.

Това беше удивителна с решителния си характер постъпка, защото Портър не само напусна службата си, но и изгори всички мостове след себе си, като обясни на президента на банката какво да направи с освободената от него служба и къде да си я завре след това, а на жена си, която беше не по-малко ужасена от внезапното му решение, той предложи някаква вариация на същия съвет. След десетте години, прекарани в затъпяващата атмосфера на Бек Бей и всекидневните неприятни задължения в банката, които се състояха най-вече в това, да отказва отпускането на заеми и да поставя под запор ипотекираното имущество на някои нещастници, Сайгон подейства на Портър като глътка свеж, пролетен въздух. По-късно, след безславния край на войната, генералът му уреди и назначение в посолството в Банкок, като съветник на посланика, представител на разузнаването. Портър не беше стъпвал в Щатите от десет години насам.

Въпреки че гонеше вече петдесетте, Портър си поддържаше формата по кортовете за скуош, беше си пуснал внушителен мустак, за който полагаше всекидневни грижи, и беше усвоил добре както езика, така и обичаите на Тайланд. Беше станал истински местен жител. Той буквално боготвореше Стареца и гледаше на поставената му задача — да осъществява непрекъснато наблюдение над Уол Пот — едновременно като привилегия и като личен ангажимент.

Портър нямаше особен опит в разузнавателните операции и в проследяването, но беше успял да поддържа постоянна връзка с тайландския си информатор, макар и последният да ставаше все по-нервен с всеки изминат ден. Уол Пот беше сменял на два пъти адреса си от времето на първия им разговор по повод на Мърф Коуди. Той очевидно беше неспокоен и се страхуваше от нещо. Възможно ли беше тайландецът да ги мами? Ако това беше така, тогава откъде той знаеше за Мърф Коуди? Защо беше избрал точно него? И защо Уол Пот беше отказал на предложението на Портър за осигуряване на охраната му при положение, че остане в посолството? Очевидно той не се доверяваше на никого.

Портър остана да наблюдава борбите с хвърчила, докато огненият диск на слънцето не потъна зад Голдън Маунт — то надвисна точно над нея и позлати искрящия връх, после започна бавно да се скрива зад него, очертавайки тъмния му силует на фона на пурпурночервеното небе и накрая се предаде в тая битка във височините и скри изцяло светлината си от земната шир. Нощта започна да се спуска над Банкок, навсякъде припламваха елекрически светлини и неонови реклами, туристите се заизмъкваха от хотелите си, привличани от доволствията на нощния град. Тогава Портър си тръгна от „Куийнс“, забързано премина няколкото пресечки до парка „Бхо Фхат“, разположен срещу храма „Сахет“, за да започне там нощното си бдение на обичайната пейка, скрита зад жасминовите храсти.

За Портър нямаше и капчица съмнение, че Уол Пот беше ужасно изплашен от нещо. След установяването на първоначалния контакт, той изведнъж беше започнал да се държи много страхливо. Подложиха го на обичайната рутинна проверка. Веднъж Портър го беше проследил да отива при плоскодънните китайски лодки по реката, друг път — при обичайните му среднощни набези из бардаците и заведенията със стриптийз по Патпонг Роуд и най-вече из Яварай, китайския квартал. Това дребно копеле беше пристрастено към топлата китайска кухня. След това, само преди няколко дена, Пот беше напуснал мястото, където живееше, и беше изчезнал. Портър изпадна в паника. Тая хитра невестулка беше единственият човек, който можеше да им помогне да намерят Мърф Коуди, ако Коуди въобще беше жив. Портър отправи запитвания навсякъде — из цял Тайланд — до информаторите си, до колеги, познати, приятели, вследствие на което получи няколко насочващи следи, които обаче не дадоха никакъв резултат.

Но след това на Портър случайно му се усмихна щастието. Един свещеник, негов приятел от години, беше чул, че Портър търси някакъв човек на име Уол Пот.

— Може и да не е твоят човек — каза му той, — но един мъж, не в първа младост, е дошъл да живее в Уот22 Сахет и са го виждали да напуска територията на манастира буквално всяка нощ.

Това беше наистина необичайно поведение, тъй като дисциплината в манастира беше съвсем строга, макар и приемана напълно доброволно.

— Кога е дошъл в манастира? — попита Портър.

— Едва преди два дена. И тъкмо затова поведението му е направило впечатление — отговори свещеникът.

— Хоб хун краб — каза Портър, изразявайки благодарността си към свещеника. — Мога ли да те помоля да не му правите бележка за дисциплината му, докато не го проверя?

Свещеникът се съгласи. „Това беше решителна стъпка, помисли си Портър, но несъмнено и доста хитър номер, ако човекът наистина беше Уол Пот.“ Портър беше запознат с изискванията, които се предявяваха към новопокръстените монаси в Теравада Будизма. Една от най-разпространените гледки в Тайланд бяха стотиците „Наени“, облечени в оранжеви роби и с бръснати глави, които се размотаваха по улиците или медитираха в стотиците храмове из града и манастирите около него, като множеството такива постройки бяха най-разпространените и най-често срещани архитектурни обекти в страната. Когато за първи път дойде в Банкок, Портър гледаше с раздразнение тия толкова често срещани монаси: те му напомняха за поклонниците на Харе Кришна, които бяха превърнали повечето от летищата в Съединените щати едва ли не в места за поклонение и молитви. Но тъй като той не претендираше да разбира тайнствата на източната религия, постепенно беше започнал да възприема по-нормално и да се отнася с уважение към тези посветили се на вярата мъже.

По време на дъждовния сезон в края на лятото и началото на есента тези манастири се изпълваха с хиляди новоприети младежи. За тях беше установена традиция да постъпват но това време в манастирите — било за две седмици, било за шест месеца, и да усвояват добродетелите на аскетичния живот, освободен от съблазните на материалното. Докато бяха там, те трябваше да се придържат към 227 строги правила, които ги задължаваха да се въздържат от говорене на неистини, от безсъдържателни разговори, от удоволствията на половия живот, от опияняване, от удобствата на охолството и фриволните развлечения. Единственото нещо, което притежаваха там, бяха познатата оранжева роба и месинговата купичка за милостиня, с която си изпросваха разрешената два пъти на ден постна храна. Оставането им в манастира беше въирос на тяхно лично убеждение — нищо и никой не им забраняваше да напуснат, когато те пожелаят. Но докато бяха там, те бяха длъжни да се подчиняват на изискванията на правилника. Вечерно време те се молеха в манастира и си лягаха на залез слънце, а на сутринта ставаха преди зазоряване и тръгваха по улиците с месинговите си панички, за да изпросят първото си ядене за деня.

Тъй като вратите на манастирите бяха отворени за всеки, а освен това монасите имаха свободата да пре минават от един манастир в друг, светите места се оказваха в случая идеално укритие, особено сега, когато в тях влизаха толкова много нови хора поради сезона.

Първата вечер Портър беше застанал точно срещу храма с издигащия се над него величествен златен купол и чакаше. Непосредствено след залез слънце видя един монах да се измъква от храма. Той проследи дребничкия мъж, който извървя забързано разстоянието от близо миля до Хуа Ламфонг, основната ж.п. гара, където отиде до едно от шкафчетата под наем, отключи го и извади оттам някакви дрехи. После отиде да се преоблече в помещението за почиващи. Когато се появи отново, облечен в костюм по западен образец, Портър отдалече позна, че това е Уол Пот. Тайландецът взе такси и се насочи обратно към Яварай, китайското градче, където отиде да вечеря в малко, безлично ресторантче в старата част. След като утоли глада си, той бавно тръгна да се разхожда надолу по Клонг Пхадунг, един от многобройните канали, на които се разклоняваше Мае Нам Хао Прая, голямата река, до която стигаха чертите на града откъм западната му страна. Там Пот се попазари известно време с една дребничка проститутка, ненавършила още двайсетте, една от многото „мацки от лодките“, които продаваха стоката си на ханг яо, лодки с издължен корпус, дискретно покрити с бамбукови навеси. Пот прекара близо един час при момичето, после се върна на гарата, преоблече се отново в расото си и се прибра в манастира около полунощ.

Пот се придържаше неизменно към тази програма, което беше доста скучно и досадно за Портър, но въпреки това той проследяваше Пот неизменно всяка вечер и си тръгваше едва когато тайландецът със сигурност се беше прибрал в своето убежище.

Портър беше малко ядосан тая вечер, защото се беше надявал да прехвърли своите среднощни бдения на новодошлия, Хатчър. Той беше човек на Слоун, а Портър никога не беше обичал Слоун, не харесваше задкулисните тайни войни, които той водеше, нарушавайки всякакви правила и действайки отвъд това, което Портър смяташе, че са параметрите на военните действия. Но сега играта беше преминала вече в ръцете на Слоун и тъй като Хатчър все още не се беше появил, Портър трябваше отново сам да продължи операцията по наблюдението, да проследи дали и тази вечер Пот няма да се измъкне и да изчезне някъде в нощта, не дай Боже този път завинаги.

Ако Пот имаше намерение да излиза, той щеше да се измъкне от будисткия манастир след залез слънце. Портър си запали една цигара от английските „555“ и зачака.

Улицата беше спокойна и тиха. Движението но нея беше доста понамаляло и Портър се радваше на това, защото трудно понасяше врявата на многолюдния град. Една възрастна жена се приближи и забързано отиде до молитвения храм, положи едно жасминово венче пред молитвеника, закрепи няколко пръчици тамян на пода и ги запали. След това вдигна пред лицето си ръце с прилепени една в друга длани и започна да се клати напред-назад, молейки се за великодушието на, боговете. Портър се зачуди за какво ли се моли тя. За здравето на новороденото си внуче? За добра реколта от макови семена? За печеливш билет от лотарията?

Размишленията му бяха прекъснати от появата на Уол Пот. Портата на манастира се отвори съвсем леко, колкото да се промъкне през нея Пот. Портър угаси цигарата си и съсредоточи погледа си към нисичкия мъж, който се плъзна под сенките на околните дървета, огледа се нервно наоколо и пое по пътя към гарата. Поргър тръгна след него, спазвайки прилична дистанция, за да не предизвика подозрения у Пот. Той дотолкова беше съсредоточил вниманието си изцяло върху таиландеца, че не забеляза другите двама, които също тръгнаха по дирите на Пот.

Това бяха китайци, дребнички и жилави, облечени в черни ризи и панталони, каквито носеха повечето от тях. Те проследиха Пот до гарата, където той се преоблече, а след това и до Яварай. Там Пот излезе от таксито и тръгна пеш по шумната и оживена Уорачак Роуд, една от главните улици на китайското градче. Когато сви по една от малките, оживени тесни улички на градчето, двамата китайци се разделиха, продължавайки да го следват, като се движеха от двете страни на уличката. Пот продължи да се разхожда по виещите се, тесни улички, осветени от неонови реклами, с двамата азиатци след себе си. Едва когато Пот влезе в малкото ресторантче на една от пресечките на Боуронг стрийт, двамата усетиха, че и Портър следи Уол Пот.

Единият от китайците беше някъде на около двайсет и две-три години, с дълга, права и бухнала коса и едва наболи мустаци. Другият беше по-възрастен, с белег от рана и заплашително изражение на лицето. Тесен белег прорязваше дясната му вежда и окото под нея беше полупритворено от същата стара рана. Той беше и по-старшият от двамата и тъкмо той забеляза Потър. Беше мернал едрия американец пред гарата и сега го виждаше отново да слиза от едно такси непосредствено след Пот. Той побутна с лакът колегата си и кимна към отсрещната страна на улицата, където Портър оглеждаше вътрешността на ресторанта, давайки си вид, че зяпа по витрините. След като Пот седна на една маса, Портър влезе в малка закусвалня на отсрещната страна на улицата, намери си място до витрината откъм улицата и си поръча нещо за ядене, като не изпускаше очи от Пот.

Двамата китайци проявиха същия интерес към Портър, както и към Пот. Те решиха да се разделят отново, като по-младият трябваше да следи американеца, а Цепнатото око да остане с тайландеца. Това беше първият ден, през който следяха Уол Пот, и не познаваха нощната му програма. Но Цепнатото око не беше кой знае колко респектиран от него. Пот успешно им се бе изплъзнал и си беше намерил идеално прикритие в манастира, но слагаше кръст на тия усилия с вечерята в Чайнатаун — мястото в града, където имаше най-голяма вероятност да бъде разпознат. Сега ставаше ясно, че по всяка вероятност и американецът беше разкрил прикритието на Пот. Явно тайландецът беше хитър, но същевременно извършваше и глупаво безразсъдни постъпки. Когато Пот свърши с вечерята си и излезе, от ресторанта, той оглави нещо като малка процесия. Цепнатото око, Портър и младият китаец един след друг наеха таксита и тръгнаха подир него.

Пот тръгна да се разхожда по многолюдния бряг на канала. Не обръщаше внимание на по-пищните и зрели жени, както и на магазинчетата за дрънкулки по лодките, а търсеше съвсем млади момичета, флиртуваше с тях, шегуваше се и се пазареше. Явно сексуалните пазарлъци му доставяха удоволствие.

„И на мен ми харесва това“, помисли си Цепнатото око. Но това, от което имаха нужда сега, беше едно ханг яо. То щеше да им предостави идеална възможност да изпълнят плана си. Преди това трябваше да разкарат по някакъв начин американеца.

— Трябва да извъртим някой номер и да създадем малка суматоха — каза Цепнатото око на по-младия си партньор. — Аз ще наема едно яо. Щом тайландецът започне да действа с малката, ти иди и се опитай да преджобиш американеца. Но недей да се правиш на много сръчен. Остави го да те усети. Направи така, че да стане суматоха и да почнете кавга и го задръж, докато не свърша с таиландеца. После се измъкни от него и ела на лодката. Ще изчезнем надолу по реката.

Цепнатото око тръгна забързано но многолюдния бряг на канала и се оглеждаше, докато не намери едно свободно речно такси. Лодкарят, възрастен, съвсем сбръчкан мъж, седеше в задната част и огризваше някакви остатъци от пиле. Цепнатото око се качи на лодката и му каза да го откара до другия бряг на канала. Седна на задната седалка на дългата и тясна лодка и те потеглиха навътре към средата на тъмния канал. Когато се отдалечиха достатъчно навътре и останаха сами в тъмнината, Цепнатото око измъкна остра кама и със силен удар намушка лодкаря от лявата му страна под ребрата. Беше идеално премерен удар. Лодкарят изцъкли очи, устата му зина, но от нея не се процеди никакъв звук, и той се строполи право напред върху седалката. Ножът беше влязъл под ребрата му и беше стигнал нагоре чак до сърцето му. Китаецът хвана лодкаря за ризата и го просна с лицето надолу в лодката, а после хвърли върху него едно одеяло. След това насочи лодката обратно към брега, търсейки Уол Пот сред тълпата.

Пот продължаваше да се разхожда сред това стълпотворение от хора и не спираше със закачливите си, многословни пазарлъци. Лодките бяха наредени по на три-четири реда покрай брега и мацките от лодките се надвикваха, докато се пазаряха с многобройните си клиенти от брега — туристи и местни жители. Тогава Пот забеляза една млада красавица. Тя не беше толкова гръмогласна и многословна като останалите. Нейното ханг яо беше отделено от кея от други две лодки, които се намираха пред нея.

Тя стоеше права в задната част на лодката с леко разкрачени крака и кръстосани на гърдите ръце, и оглеждаше с предизвикателен поглед туристите и местните жители, които се тълпяха но брега на канала. Белите й памучни панталони бяха изпънати по бедрата й, а когато разбра, че той я гледа, тя се обърна в профил, за да може да огледа и стегнатия й задник, изпънал тънкия плат на панталона.

Пот беше очарован. „О, помисли си той, тая е не само хубава, ами има и характер.“ С нея сигурно ще бъде интересно изживяване.

Той извади една червена стобатова банкнота и я вдигна над главата си. Тя видя това, присви очи, за да фокусира банкнотата, но после поклати отрицателно глава. Пот се изненада, защото си мислеше, че предложението му е доста щедро. Извади една петстотинбатова банкнота и отново я вдигна над главата си. Момичето се поколеба за момент, после разтвори длани, една срещу друга, и бавно ги събра. Пот се замисли и след това вдигна и едната, и другата банкнота. Тя кимна утвърдително. Сделката беше уредена.

Уинди Портър видя Пот да преминава през двете лодки до ханг яото на уговорената мацка. Те постояха малко на палубата, говорейки си за нещо, после момичето взе двете банкноти и отведе Пот в покритата с бамбуков навес кабинка в задната част на лодката.

По всяка вероятност Пот ще остане там около половин час, реши Портър. Отначало той не обърна особено внимание на ханг яото, което безшумно се приближи по водата и се допря с лек тласък до една от другите две лодки. Лодкарят отиде бързо до носа на своята лодка и я завърза за другата. После се прехвърли на борда на ханг яото, за което се беше привързал, и започна да говори нещо на проститутката, която беше в него. Там някакви пари преминаха от една ръка в друга. У Портър се събудиха неясни подозрения. Лодкарят беше кимнал с глава към плуващия бардак, на който беше Пот. Портър усети, че става нещо нередно. Той прибяга покрай младия китаец, който отиваше точно срещу него, като за малко не го събори, скочи на първата лодка и се насочи към лодкаря. Младият китаец, сепнат от бързото му изнасяне, остана втрещен за миг, след което го последва.

Вътре, в покритата с бамбукови рогозки кабинка на последната лодка, младата проститутка беше започнала изкусителната си игра. Беше свалила вече ризата и панталоните от Пот, свали и своята блузка, под която нямаше нищо друго. Набъбналите й гърди се притискаха в неговите, възбуждаха го, после тя се присегна по-надолу и започна да го гали, за да го събуди за живот. После сложи ръка на гърдите му и нежно го натисна назад, за да легне върху сламеника, проснат направо върху палубата. Пот се беше отдал на екстаза и нямаше ни най-малка представа за драмата, която се разиграваше вън, само на двайсет крачки от него. Той дори не почувства лекото поклащане на хаиг яото, когато Цепнатото око скочи на борда му.

В момента, в който Цепнатото око скачаше на борда на ханг яото на Пот, Портър тичаше през палубата на първата от двете лодки до брега.

— Хей! — извика Портър, увеличавайки скоростта си. Китаецът се обърна. Прободеното му око се извъртя бясно в кухината си. Дясната му ръка се изви навътре към ръкава и Портър видя как в нея блесна острието на кама в мига, в който китаецът се нахвърли срещу него.

— Господи! — изкрещя Портър. В момента, в който китаецът замахна към него, Портър се отдръпна встрани и усети как острието раздра ризата му. В следващия миг беше хванал китката му, стисна я и я изви навън. Цепнатото око загуби равновесие. Ножът изхвръкна от ръката му, той политна встрани, препъна се в страничните перила и полетя назад във водата.

Само миг по-късно Портър усети пронизваща болка, предизвикана от забитото дълбоко под ребрата острие на кама. Той се обърна и се озова лице в лице с младия китаец. Младежът вдигна отново ръка, за да нанесе повторен удар, но Портър се извъртя и ножът се плъзна отстрани по ребрата му. Зад него Цепнатото око се беше съвзел и се подаваше над водата. Ръцете му се протегнаха и се захванаха за перилата на ханг яото, с едно енергично движение той се измъкна от водата, стъпи на палубата и взе оттам падналия от ръката му нож.

Вниманието на Портър беше прекалено ангажирано с другия му противник, за да може да усети или чуе каквото и да било. Той нанесе страхотен удар с юмрук в лицето на по-младия китаец, усети как носът му изхрущя и чу приглушения му вик. Тогава заби коляното си между краката му и противникът му се преви и падна на колене. Зад него, съвсем спокойно и хладнокръвно, Цепнатото око се приближи и заби ножа си отстрани, точно в основата на врата му, прерязвайки сънната артерия, което моментално го парализира.

Портър се обърна недоумяващ и погледна с изцъклен поглед към Цепнатото око. Ръцете му се отпуснаха встрани от тялото и останаха там увиснали безпомощно. Цепнатото око вдигна отново ръка и нанесе рязък, силен удар, забивайки камата чак до дръжката между ребрата на Портър. Едрият мъж почти не разбра какво става с него. Усети, че нещо остро навлиза в тялото му, че го пробожда и разрязва дълбоко в гърдите. В следващия миг сърцето му прескочи и спря. Очите му се изцъклиха. Цепнатото око извади ножа си и с крак блъсна мъжа през перилата зад борда.

Пот беше чул суматохата отвън, усети как ханг яото започна да се клати, чу писък на жена, след него — още един. Изведнъж го скова страх, сякаш ектрически шок беше поразил цялата му нервна система. Моментално обаче успя да се опомни, скочи на крака, намери панталоните си в тъмнината, и в този момент чу нещо да плясва във водата. Пропълзя на четири крака до входа на бамбуковата колибка тъкмо в момента, в който младият китаец намушка за първи път Портър. Ужасен видя как Цепнатото око се измъква от водата, как на два пъти намушква едрия мъж и след това го избута с крак зад борда в реката. След това Цепнатото око се обърна към Уол Пот и той видя как в здравото му око проблясва безпощадна злоба.

Пот беше обхванат от ужас. Той се обърна на другата страна, претърколи се по палубата, както беше по долни гащи, и цамбурна в тъмните води на реката.

На брега първоначалният шок от разигралата се пред очите на всички кратка и жестока драма беше започнал да преминава и тогава от всички страни се разнесоха писъци и викове. Цепнатото око разбра, че тайландецът отново му се изплъзна. Той сграбчи младия си помощник за ризата, избута го към ханг яото, което беше откраднал, и се обърна към младата проститутка. Набута я в тъмната бамбукова колибка и допря върха на камата си до гърлото й.

— Къде живее тоя? — изсъска той.

Тя поклати ужасено глава, но беше скована от страх и не можа да отговори.

— Къде може намери Тай Хорс? — запита я отново той.

— Кой? — едва успя да прошепне тя.

— Говориш на полиция и аз дойде пак и нашари твое лице, докато станеш като бабичка. — Цепнато око се измъкна навън, скочи на другото ханг яо и изчезна в тъмнината.

ДЪРЖАНКАТА

От залата на диспечерите Хатчър наблюдаваше приближаващите се откъм Тихия океан флотски изтребители, проблясващи над водната шир като металносребристи водни кончета. Те се спускаха към пистата на базата на морската авиация. Един Ф-16 се наклони рязко и описа дъга, подготвяйки се за приземяване, и в този миг застана под такъв ъгъл, че отрази искрящите лъчи на свежото утринно слънце. После се спусна надолу и колесниците му се отвориха едва няколко секунди преди колелетата да засвистят по гладката писта.

Силно издълженият, обтекаем корпус на самолета се приземи меко, после машината беше откарана до постоянната си стоянка. Херметичният люк се отвори и пилотът се подаде от кабината. Това беше някакъв дребничък мъж, малък във всяко отношение — нисък, слаб и с крехка структура на тялото. Впечатлението от ръста му се подсилваше още повече от атрибутите, които носеше по себе си — голям херметичен шлем, раница с парашут, надуваема спасителна жилетка, та дори и от застаналия наблизо командир на ятото, извисяващ се като гигант с две глави над него. Пилотът се спусна по подвижната стълбичка, поговори няколко минути с механика си, после тръгна покрай самолета, посочвайки от време на време определени места по него. Пилотът сякаш компенсираше изцяло ниския си ръст с неудържимата енергия, която бликаше от него, изразяваща се в походка, жестове, маниери, докато механикът му вървеше вяло на една-две крачки зад него, изглеждаше отегчен и постоянно кимаше в знак на съгласие с всичко, което му обясняваше пилотът. Разликата беше огромна в сравнение с другия пилот от бившето ято на Коуди, Хю Фрейзър, с когото Хатчър беше разговарял предната вечер в Сиатъл.

Хатчър знаеше, че разборът на полета щеше да отнеме още десет-петнайсет минути. Той остави съобщение за пилота при оперативния офицер на диспечерския пункт и тръгна по добре поддържаната улица с окосени зелени площи покрай нея към офицерския клуб на стотина-двеста метра по-надолу. Като влезе вътре, той за миг се задържа на входа на основната зала на ресторанта. Беше влизал в тази зала навремето, преди осемнайсет години. Доколкото се бяха съхранили спомените му, тук явно нищо не се беше променило. Дори и масите като че ли си бяха на същите места. Облицованите с дъбов фурнир стени лъщяха на лампите и от тях се разнасяше лимоновият аромат от политурата им, примесен с миризмата на терпентин от излъскания паркет. По стените бяха подредени фотографии на офицери, които бяха служили тук — късо подстригани, прясно избръснати, облечени в стегнати униформи, решителни физиономии на млади мъже с неизменните усмивки на лицата. Във флота всичко беше стабилно, неподдаващо се на промените на времето. В известна степен привлекателността на службата тук се основаваше и на това чувство за сигурност, подхранвано дори и от факта, че даже и видът на политурата беше неизменна традиция. Хатчър долавяше някакъв нюанс на тъгата от спомените, витаещ из това помещение, което само след няколко часа щеше да се изпълни с живот, със звъна на чашите, тостовете и песните в прослава на корпуса.

Той премина през празния дансинг и стъпките му изкънтяха от допира до твърдите дървесни плочки. Имаше някаква ирония в това, че тъкмо духът на Мърф Коуди го беше довел на същото това място, където едно приятелство, издържало на толкова трудности и изпитания, скрепено от взаимни обещания за вярност и уважение, беше завършило по такъв неочаквано груб начин. В същата тази зала Коуди беше сложил край на тяхната дружба по такъв категоричен начин, както куршумът в сърцето слага край на човешкия живот.

Хатчър беше дошъл на това парти, изпълнен с очаквания и приятна възбуда. Не беше виждал приятеля си още от сватбата му, преди близо година. Беше пристигнал тук с нагласата, че ще присъства на едно буйно парти с бившите си съвипускници от Академията.

Вместо това той беше подложен на унижение и опозоряване от непредвидимия Коуди по начин, който в други времена би бил наречен удар с ръкавица през лицето — с уговорка за удовлетворение призори на другия ден и възможност за избор на оръжие. Хатчър никога нямаше да забрави демонстрираното студено, презрително отношение, грубите думи, произнесени на висок глас, след които всички разговори в салона замряха. Коуди беше подал на Хатчър чаша шампанско и беше вдигнал своята, за да произнесе един убийствено презрителен тост. „Наздраве за новобранеца, който си остана новобранец. За новобранеца, за когото флотът се грижеше, хранеше и обличаше толкова години, и на който той след това обърна гръб. Наздраве за новобранеца, когото някога наричах приятел, и който подви опашка и избяга, защото има война. Наздраве за един страхливец.“ След което изля чашата си върху бара, обърна се и си тръгна. Обвързан с клетвата да не говори за Тайната бригада, Хатчър не можа нищо да отговори. Всички присъстващи в салона бяха проследили с очи тази сцена и излизащия Коуди.

Един горчив спомен за този салон, в който обикновено героите се отдаваха на шумни веселия.

— Аз съм капитан Шварц. Мен ли… сте търсили? Хатчър се обърна и видя пилота зад себе си. Отблизо, Шварц изглеждаше дори още по-дребен. Той говореше много бързо, с особено накъсване на речта, правеше паузи на неподходящи места и поставяше неправилно ударенията, като човек, опитващ се да прикрие хронично заекване. Шлемът и предпазните му очила бяха оставили отпечатъци под очите и носа, а късо подс триганата му коса беше сплъстена и прилепнала по черепа му, сякаш излизаше от банята. Той въобще нямаше вид на ръководител на учебните полети в една от най-големите бази на флота. Пиличаше на някое охлузено колежанче, посмешище за всичките си съученици.

— Капитан Хатчър — излъга Хатчър и протегна ръка. — От Главна инспекция на флота.

— Какво се иска… от мен? — попита Шварц с широка, спокойна усмивка. Той впечатли Хатчър с това, че беше пълна противоположност на Симънс. Напълно контрастирайки със Симънс и неговата перманентна свръхнапрегнатост, Шварц изглеждаше образец на абсолютното безгрижие.

— Ровим се в момента из някои дреболии — каза с шепнещ глас Хатчър. — Знаете как е във флота, нали?

— След осемнайсет години служба, няма как да не знам — отвърна Шварц. — Не може ли да проведем разговора с по един сандвич в ръка? Направо умирам от глад.

След като си бяха поръчали хамбургери и бира, Шварц попита:

— Това по какъв повод е: Ан Кхе, Ханой или Коуди?

— Как пък ги подбрахте точно тия три възможности? — изръмжа Хатчър.

— Край Ан Кхе ме свалиха — обясни Шварц, — в Ханой бях военнопленник почти четири години и бях пилот в ятото на Коуди. Разпитвали са ме и по трите повода.

— Тоя път е за Коуди — прошепна Хатчър.

— Виж какво — каза дребничкият мъж, — знам, че не си от Инспекцията. Хю Фрейзър ми се обади снощи. Обадил се е във Вашингтон непосредствено след като си разговарял с него. Според информацията от Главния щаб на флота, делото на Коуди е приключено. Там въобще не са чували за теб.

Преди още Хатчър да успее да каже каквото и да е, Шварц продължи:

— Не виждам нищо секретно в тоя разговор — каза той. — Всичко, което знам, го има записано вече в протоколите от разследването. За какво е отново всичко това?

Хатчър реши да каже на Шварц толкова, колкото е необходимо, за да го заинтригува и да го накара да говори.

— Все пак бих искал тоя разговор да си остане между нас — каза Хатчър и направи за момент пауза, колкото да успее да организира мислите си.

— Зависи — каза Шварц предпазливо.

— Нали знаеш, че генерал Коуди му е баща?

— Разбира се.

— Генералът умира от рак. Тая информация не е публично достояние и той държи да не се разчува, поне докато пресата не уснее така или иначе да се добере до нея.

— Колко време му остава? — запита Шварц, очевидно шокиран и неприятно изненадан от тази новина.

— Може би не повече от шест месеца.

— По дяволите!

— Всъщност, нещата се свеждат до това, че Старецът така и не можа да приеме като достатъчно основателно решението на Комисията, с което Коуди беше обявен за загинал — каза Хатчър. — Затова ме помолиха да направя една последна проверка по случая заради Стареца. Навремето работех в разузнаването при него във Виетнам.

— Какво те интересува? — попита Шварц.

— В известна степен ме интересува той като човек. На теб харесваше ли ти Коуди? — запита го Хатчър.

Докато Харли Симънс и Хю Фрейзър говореха с голяма неохота, то при Шварц проблемът беше, че Хатчър сякаш не можеше да го спре. Все едно, че му беше натиснал някакъв бутон и го беше включил на режим „разговор“.

— Разбира се, много ми харесваше — започна веднага с отговора си Шварц, после спря за момент, обмисляйки въпроса. — Всъщност, виждаш ли, като че ли не е много правилно да се постави въпроса така, дали съм го харесвал. Мърф не беше от тоя тип, дето гледат да станат любимци на всички. Той беше, ъ-ъ…

— Сдържан? — помогна му Хатчър.

— Сдържан. Добре казано!

— Когато говорих с Хю Фрейзър, той ми намекна, че Коуди е имал някаква маниакална привързаност към войната, свързана с нещо като подтик към самоубийство, че е водил хората си на сигурна смърт.

— Виж какво, Фрейзър винаги си е бил малко жлъчен и циничен — каза Шварц — Дори и злополуката, която претърпя, не го промени.

— Какво всъщност е станало с него? — попига Хатчър.

— Подхождаше за кацане на Форестал23, непосредствено при докосването на пистата се възпламени и трябваше да катапултира. Тогава си счупи гръбнака. Това, виждаш ли, беше някаква жестока ирония на съдбата. Той винаги беше мечтал да служи на самолетоносач — плуващите острови на военната романтика.

— Да де, но историята с Коуди е била доста преди това.

— Виждаш ли, Фрейзър все си мечтаеше да пилотира реактивен изтребител, искаше да пилотира някой от тия на самолетоносачите. — каза Шварц. — Флотът на Кафявата река определено не съвпадаше с представата му за славна военна служба.

— Флотът на Кафявата река? — запита Хатчър. Тоя термин не му беше познат.

— Така наричаха нашата част — обясни Шварц. — Ние бяхме единствената флотска ескадрила с наземно базиране. По принцип предназначението ни беше да поддържаме силите на Речния флот, да осигуряваме въздушна охрана на речните конвои и други такива речни операции, но това, което всъщност правехме, беше да поддържаме придвижванията на сухопътните ни сили. Гадна история беше тая служба. Струва ми се, че има някаква истина в това, което ти е казал Фрейзър. Наистина търпяхме големи загуби. Ама чак пък самоубийци? Няма такова нещо. Това са чисти глупости.

Шварц се замисли за нещо и след около минута продължи:

— Да ти кажа, имам чувството, че той просто не искаше да се сближава прекалено с когото и да било, имам предвид Коуди. Нямаше любимци. Нашата ескадрила вършеше най-черната работа, а частта на Коуди имаше… репутацията, че върши най-гадните операции и се съсипват от летателни часове. Никой не искаше да отива в неговото ято.

— Теб страх ли те беше да идеш при него?

— Да, разбира се. Но това беше, ъ-ъ, по-скоро поради неизвестността, нали знаеш, като се носят толкова много приказки. Неясни опасения, предчувствия.

— Ясно.

— Както и да е, но Мърф наистина много се впрягаше за работата — денем, нощем, по всяко време, лоши метеорологични условия, нощни операции, какво ли не. Той сякаш беше, ъ-ъ, откачил да свърши сам цялата война. Не ме разбирай неправилно, той действаше както всички други. Но съм сигурен, че той имаше повече индивидуални бойни полети от всеки друг в ескадрилата.

Хатчър мислено се върна към срещата си предната нощ в Сиатъл с Хю Фрейзър, другия пилот от ятото на Коуди, който имаше съвсем различно впечатление за Коуди. Отначало Фрейзър беше отказал да разговаря с Хатчър. Катастрофата, която беше преживял, му беше оставила тежък недъг. Той ходеше силно приведен като старец, а дезодорантът за уста не можеше да прикрие неприятния, тежък дъх на водка, нито пък капките за очи имаха някакъв ефект върху спуканите кръвоносни съдове в очите му. Фрейзър категорично беше отказал да разговаря с Хатчър по телефона и затова се наложи той да го изчака на паркинга до една от малките сгради, с които беше заобиколена основната сграда на „Такома Интернешънъл“ в Сиатъл, където Фрейзър беше вицепрезидент на малка чартърна авиокомпания. Хатчър почувства съжаление към тоя мъж. Беше постоянно навъсен, като някой свадлив старец, и по време на разговора им, често прекъсван от излитането на реактивните самолети, се дразнеше или направо избухваше при всеки нов въпрос.

— Искаш ли да чуеш какво ми разказа Фрейзър? — понита Хатчър и извади малък репоргерски касетофон от джоба си.

Фрейзър: Имам си много служебни ангажименти. Мога да ви отделя само пет минути.

Хатчър: Искам да поговорим съвсем накратко за Мърфи…

Фрейзър: Кого казахте, че представлявате?

Хатчър: Главна инспекция на флота. Ние…

Фрейзър: Да върви по дяволите флотът.

Хатчър: …просто искаме да приключим с тоя случай веднъж завинаги.

Фрейзър: Добре де, какво ново мислите, че мога да ви кажа по тоя въпрос?

Хатчър: Били сте свидетел на катастрофата на Коуди, нали така?

Фрейзър: Всичко това съм го разказвал вече пред вашите хора.

Хатчър: Искам да го изясним още веднъж за приключването на случая.

Фрейзър (въздиша): Летях от лявата му страна, на половин миля зад него. Чух сигнала му за помощ до командния пункт и видях как самолетът му се превърта около надлъжната си ос.

Хатчър: Няма ли някаква вероятност да е успял да се спаси?

Фрейзър (скептично): Хайде, хайде. При взрива половината делта на Меконг беше обхваната от пламъци.

Хатчър: Според някои от разпитваните съществува възможност… (На това място имаше пауза, предизвикана от рева на прелитащия над тях реактивен самолет.) …той да е успял да се измъкне от самолета и да се е изплъзнал от…

Фрейзър: Тоя, дето ви го е казал това, е луд.

Хатчър: Какво е мнението ви за него? Имам предвид като офицер.

Фрейзър: Абсолютна гадина, мъчеше се да се издокара пред баща си. Обичаше войната — типичен офицер от кариерата. Сърбаше си я но малко, с лъжичка, за удоволствие. Въобще не му пукаше за подчинените.

Хатчър: О,… (Останалата част от коментара му беше приглушена от рева на друг прелитащ самолет.)

Фрейзър: (Част от фразата е неразбираема.) …галено дете в армията. Възпитаник на Анаполис, баща му — важна клечка в командването. Никога не сядаше да пийне с момчетата, държеше се тежкарски. Беше си взел една държанка — истинска красавица. Великолепна кожа, великолепни зъби, един дълбок, омайващ поглед — направо да се гмурнеш и да потънеш в него. Тя се грижеше за него и му слугуваше като робиня. Когато беше свободен от полети, той беше в леглото с мацката си и се търкаляше с нея по цял ден.

Хатчър: Тия, държанките там, бяха от ония евтините…

Фрейзър: Специално тая беше нещо страхотно, казвам ви. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. За нея не съществуваше нищо друго на света, освен той. А той пък се държеше с тая смрадлива виетнамка сякаш му беше жена. Господ да ги убие тия виетнамски държанки.

Хатчър: И какво стана с нея после?

Фрейзър: След смъртта му всеки от нашите направи опит да я прикотка да живее с него, но тя отказа на всички. На следващия ден си беше заминала. Просто изчезна. Като дъха на техния шибан Вълшебен дракон. (Пауза.) Слушай, тоя кучи син изтрепа от нашите повече, отколкото виетконговците успяха да избият.

Хатчър: Имаш предвид, като си носеше службата?

Фрейзър: Има носене на службата и носене на службата. Той беше маниак, нали ти казах. „Гонете ги из дупките им, гонете ги из дупките им!“, крещеше ни неистово той. Господи, ние… (Отново пауза, докато излиташе някакъв самолет.) само дето не влизахме със самолетите в подземните канали, които копаеха ония. Загубихме половината от самолетите си от преки попадения от наземен огън. Мамка му, съсипахме няколко бази на ония, жълтите, изтърбушихме им няколко бойни катера, разрушихме няколко села. А на следващия ден те отново си бяха там. Все едно, че стъпваш в локва — вдигаш си крака и по нищо не личи къде си стъпил. Толкова момчета си отидоха ей така, за нищо.

Хатчър: Хайде сега, никой не отива на война, очаквайки, че ще прекара като в Холидей Ин, с обслужване по стаите.

Фрейзър: Той беше като всички останали гадове от Военната академия. Дето ги интересуваше само как ще ги представят в докладите за бойните операции, та да си осигурят адмиралския чин, преди да се пенсионират. Слушай, мислиш ли, че щеше да правиш сега това разследване, ако Коуди не беше генералски син?

Хатчър (пауза): Не.

Хатчър изключи касетофона.

— Добре де, дявол да го вземе, всички бяхме превъртели само след няколко седмици на бойната линия при него — каза Шварц. — Искам да кажа, че буквално се завирахме из каналите им при всеки боен полет. Най-редовно се връщах в базата със забучени по крилете ми клонаци. Но Хю не е прав — Коуди не харесваше всичко това. Мърф въобще не обичаше войната, дори напротив. Мисълта, че изпраща на смърт тия момчета ден след ден, го ядеше отвътре. Знаеше, че повечето от нас бяха пилоти на реактивни изтребители, на които никак не им допадаха наземните бойни действия на тия остарели „Де Хавиланд“. Това си бяха направо… двумоторни сандъци, натъпкани догоре с железария — картечници „Гатлинг“, двайсетмилиметрово оръдие на носа, четири картечници петдесети калибър, касетъчни бомби. Обаче пък с тях направо разорахме открай докрай тая шибана делта на Меконг. Лошото беше, че всеки от нас си имаше лят куршум с неговото име. Всеки имаше по толкова много полети, че рано или късно все щеше да дойде и неговият ред. Загубите ни възлизаха на около шейсет-шейсет и пет процента и приблизително… една трета от тях се водеха безследно изчезнали или военнопленници. Предполагам не ти е трудно да разбереш защо частта на Коуди нямаше славата на приятно мес тенце сред пилотите там.

Сервитьорът им донесе обяда и Шварц се нахвърли върху хамбургера си с вълчи апетит.

— Господ беше милостив към мен в едно отношение — каза той с пълна уста, — не пораствам по-висок, като ям така, ама поне и не дебелея. — И налапа следващата си хапка. — Не ме засяга особено как възприема тия неща Фрейзър. Да ти кажа, може и да съм изкарал там четири тежки години, но съм доволен.

— Много великодушно от твоя страна — прошепна прегракнало Хатчър.

— Това си е истината — отвърна Шварц.

— Какво се случи в деня, в който Коуди беше свален? — попита Хатчър с изтормозения си глас.

На Шварц не му се налагаше да прави усилия, за да си спомни — всичко беше още живо в паметта му, макар и след толкова години…

Сутринта, на същия ден валеше дъжд и Коуди не го свърташе на едно място. Бяха получили оперативни данни за активизиране на виетнамците нагоре по реката и пехотата настояваше за помощ от тяхна страна. Едва-що се бяха поразпръснали облаците и Коуди издаде заповед за начало на операцията. Те бяха излетели така набързо, че Коуди трябваше да им съобщава координатите на наземните цели, след като се бяха издигнали. Бяха извършили вече по два полета, изсипвайки касетите с бомбите си по протежението на реката, когато той чу по радиостанцията позивните на Коуди.

Отначало не беше ясно, че Коуди е изпаднал в сериозно затруднение. Неговия „Де Хавиланд“ летеше на половин миля пред Шварц. После Шварц забеляза как самолетът пред него започна да се поклаща, сякаш бе загубил контрол. Едното му крило се пречупи и започна да се разпада във въздуха. „Улучили са го с преносима зенитна установка или с някаква ракета“, помисли си Шварц, а непосредствено след това простена безгласно: „Господи, той пада.“ Осакатената машина се спускаше неуправляемо към зелената джунгла под тях. Шварц наклони носа на самолета си надолу в пикиращ полет и започна яростно да обстрелва джунглата пред Коуди, прочиствайки пред него пътека с двайсетмилиметровото оръдие и с картечниците. „За Бога, мислеше си Шварц, трябват му само около петстотин ярда, за да стигне реката и нашите позиции отвъд нея. Давай, давай“, повтаряше безгласно Шварц и продължаваше да обсипва с огън джунглата пред улучения самолет. Тогава в шлемофона му се разнесе дрезгав глас от радиостанцията: „…падам…“ — и изведнъж самолетът се преобърна с корема нагоре като умиращо животно и буквално се заби сред дърветата. Зеленият килим на джунглата сякаш се разтвори под Шварц, а след като прелетя над мястото с разрушения „Де Хавиланд“ и продължи нагоре по реката, той видя „Хюи“-то на спасителния отряд да се насочва към мястото на катастрофата и в следващия момент сякаш джунглата избухна. Огнени гейзери изригнаха от мястото на катастрофата и той усети как ударната вълна от експлозията връхлетя върху него. Шварц наклони рязко, с намерение да се върне отново там, когато чу по радиостанцията гласа на пилота на „Хюи“-то: „Тирбушон, тук Спасител едно… Изгубихме го…“

— …Въпреки това аз прелетях отново над него и започнах да кръжа около мястото. Тогава видях, че „Хюи“-то на спасителите беше поело нагоре по реката и в следващия момент самолетът избухна — каза Шварц, завършвайки с това своя разказ.

— Колко време мина от падането до избухването? — попита Хатчър.

— Горе-долу колкото да направя два-три кръга.

— И колкото той да успее да се измъкне от машината? — прошепна Хатчър.

— Мърф?

— Да.

Шварц сви рамене.

— Може би, предполагам. Не съм съгласен с Фрейзър… идеята, че Коуди би могъл да се измъкне от самолета не е налудничава.

Хатчър се съсредоточи за известно време върху супата си, после го попита шепнешком:

— Как прие това приятелката му?

— С непроницаемо изражение, както правят всички държанки. И в това отношение Хю не е съвсем прав. Всъщност проблемът се състои в това, че Коуди не обичаше Фрейзър. Или пък може би усещаше, че Фрейзър не го обича. Но, както и да е, Коуди никога не канеше Фрейзър при себе си.

— А останалите, канеше ли ви?

Шварц кимна.

— Дявол да го вземе, ходех там всеки път, когато имаше поканени, и тя готвеше нещо за нас. Виетнамски боклуци, ама бяха страхотни.

— Говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“? — попита го Хатчър.

— Имаш предвид хероин?

— Нищо друго ли не ти говори?

— Не. А какво трябва…

— Имаше ли Коуди проблеми с наркотиците? Шварц изглеждаше шокиран.

— Сигурно се шегуваш. Мърф Коуди? Че Коуди дори не пушеше. Накъде биеш с тоя въпрос?

— Наникъде, просто опипвам всички възможности.

Въпросите за Тай Хорс и наркотиците бяха обезпокоили Шварц и го накараха изведнъж да стане по-предпазлив.

Хатчър бързо смени темата.

— Разкажи ми нещо повече за момичето.

Шварц се поколеба, все още изпълнен с подозрения, но нескриваното уважение, което изпитваше към Коуди, надделя. Той отново се отпусна.

— Знаеш ли, колкото и странно да звучи, струва ми се, че Коуди беше влюбен в Пай.

— Пай?

— Да. Мисля, че каквото и да е било това, той се гордееше с нея, приятно му беше да го виждат с нея.

Той замълча някак особено за минута-две, отпивайки от бирата си, после каза:

— Знаеш ли, мен ме свалиха три седмици по-късно. Точно… северно от Бинх Тхуи. Първите четири-пет месеца бях военнопленник — бяхме все по транзитни лагери. Просто, нали знаеш, сякаш им правеше удоволствие да ни местят насам-натам. Най-накрая ни отведоха в Ханой. Както и да е, та чух слухове за оня лагер някъде из Лаос. Било нещо като подвижен затвор, нали знаеш, и се предполагаше, че в него държат все важни клечки.

— Какви са тия важни клечки?

— Ами такива, важни клечки. За тях се разправяше какво ли не. Нали знаеш, като тръгне веднъж един слух, после как се раздува. Но както и да е, та докато не ни преместиха на север, постоянно слушах все за тоя лагер. Наричаха го, ъ-ъ, Хюи-куи, лагера призрак, предполагам защото… постоянно ту се появяваше някъде, ту изчезваше.

— За тях не беше необичайно да местят лагерите си насам-натам.

— Знам. Досега не ми беше минавала тая мисъл, винаги съм си мислел, че е загинал, но сега като си помисля, възможно е важната птица там да е бил Мърф.

— Ще ми направиш ли една услуга, а, капитане? Трай си за това, което говорихме. Ако Коуди е жив, дай ми шанс да го намеря.

Шварц изгледа съсредоточено Хатчър и после бавно кимна.

— Той го заслужава.

Мислите на Хатчър се върнаха към държанката.

— На теб харесваше ли ти неговото момиче? — попита Хатчър.

— Майтапиш ли се? Че пред нея Натали Ууд прилича на баба Цоцолана. — Шварц замълча за момент, после каза: — Искаш ли да я видиш? Имам нейна снимка в албума си.

По пътя към летището пулсът на Хатчър започна да се ускорява, нервите му се напрегнаха. Само преди четирийсет и осем часа идеята, че Мърф Коуди може да е жив, му изглеждаше като нелепа шега. Сега, след всичко това, в главата му се беше породил един въпрос. Когато Хатчър беше изучавал криминално разследване, Слоун, неговият наставник, веднъж му беше казал: „Не вярвай на писмените показания. Когато излагат нещо писмено, хората се стремят да се представят в добра светлина.“

На него му бяха необходими четирийсет и осем часа, за да провери тази теория, но беше доволен, че е успял. Той си помисли за тримата мъже, с които беше разговарял; всеки от тях имаше различна представа за Коуди, всеки от тях беше повлиян по различен начин от собствената си роля в събитията през онзи съдбовен ден, когато Мърфи Коуди беше изчезнал.

За Шварц Коуди беше герой, принуден да върши мръсна работа; за Фрейзър — маниак военнолюбец; за Симънс — преследващ го дух, чийто леденостуден юмрук беше стиснал сърцето му в мъртва хватка. Според Фрейзър беше невъзможно Коуди да се е измъкнал от разбития си самолет; според Шварц това беше в определена стенен вероятно; според Симънс това си беше самата реалност.

Освен това се появиха и показанията на Шварц за този лагер призрак, Хюи-куи. Дали това беше причината, поради която Коуди не се беше появил досега на бял свят? Дали е бил военнопленник през всичките тия години? И ако е така, как все пак е успял да се измъкне?

Имаше и нещо друго, което тормозеше съзнанието на Хатчър. Ако Мърфи Коуди беше загинал, как тогава Уол Пот, тайландецът, беше попаднал на неговото име? Уол Пот трябваше да отговаря на доста въпроси.

Само но един пункт мненията на Фрейзър и на Шварц съвпадаха — тая Пай, държанката на Коуди, е била нещо изключително. Като гледаше фотографията, която Шварц му беше дал, и Хатчър трябваше да се съгласи с това. Това беше цветна снимка, избеляла и с изпооръфани краища. На нея Коуди стоеше пред къщичката си с бамбуков покрив, обгърнал с ръка дребничка красавица с бадемов цвят на кожата, леко отворила уста, отправила мистичен поглед към обектива. На външен вид приличаше по-скоро на дете. Но докато тялото й беше съвсем като на деге, от очите й се излъчваше някаква вглъбена мъдрост, съвсем неприсъща за възрастта й. Хатчър се загледа в тези очи и те сякаш оживяха, дори му се стори, че примигват. После прибра снимката обратно в портфейла си.

Той погледна часовника си. След дванайсет часа щеше да бъде в Банкок. Надяваше се, че Уинди Портър ще даде отговор на много от въпросите, които възникнаха. Хатчър нямаше как да разбере, че в почти същия момент Уинди Портър умираше в тъмните води на Клонг Пхадунг, на четири хиляди мили оттук.