Тай Хорс

ЦВЕТЪТ НА ЮДА

През април по планинските склонове на Северен Тайланд задухваше топлият вятър, който разпръскваше и последните облаци от зимния мусон, и разнасяше нежните си повеи над полетата с червени, бели и пурпурни цветове. Под галещите ласки на топлия вятър подредените в редици насаждения се полюшваха като балерини, огрени от искрящото слънце, напъпилите им цветове се разпукваха и планинските склонове и полетата се превръщаха в красив разноцветен килим.

Но също както някои видове пеперуди, живеещи само един ден, тия цветове умираха бързо, като всеки от тях оставяше след себе си светлозелен семенник, нещо като луковица на клечка. През месеците преди април растенията се трудят денонощно, за да произведат алкалоиди, които се натрупват в тия семенници. Когато семенникът се откъсне от растението, алкалоид, под формата на млечна течност, изтича, бързо изсъхва и потъмнява.

Когато цветовете опадат, обитаващите тия места планинци с техните широки сламени шапки излизат по стръмните склонове, където растат тия цветове, и тръгват по редовете между растенията, разрязват семенниците и събират с железни лъжици гъстия като мъзга сок, преди да се е втвърдил.

Генерал Дао, фу яй бан на планинското племе хсонг, беше гледал и предишната пролет как хората от неговото село източват сока от семенниците. Като главатар на селото той имаше навик да стои като бог върху черния си кон на върха на хълма, увесил през шията си автоматична пушка М-14, с ръце отпуснати върху приклада и цевта на оръжието, и да наблюдава жътвата, докато неговите двама въоръжени пазачи седяха на земята встрани от него. Пазачите се редуваха да наблюдават долината и небето с мощните си бинокли, следейки за евентуална поява на части на правителствените войски или на хеликоптери, а през това време долу по склоновете на хълма, известен с името Паудър Маунтин, селяните източваха сока от семенниците.

Дао беше избран за фу яй бай от своите съселяни. Както и своя баща преди него, той разрешаваше всички възникнали между тях спорове, изслушваше своите съселяни за проблемите им и търгуваше от името на племето хсонг с външния свят. Хсонг беше част от племенната общност, наричаща се Фуй Тонг Луанг, Духовете на Жълтите листа — една малка, загадъчна етническа секта, чиято изолация от външния свят й даваше възможност да поддържа живи вековните си традиции и обичаи.

Дао беше набит мускулест мъж, загрубял, както и всички останали, от суровия живот в планината. Беше на трийсет и седем, а изглеждаше на петдесет и пет. Въпреки това си оставаше хубав мъж. Лицето му беше четвъртито, с бронзов загар на кожата, с широка уста и сплескан нос. Той, както и неговите хора, предпочиташе тъмнозеленото военно облекло пред традиционната носия. Черната му коса беше прихваната с червена превръзка. От време на време той вдигаше бинокъла си наблюдаваше работещите долу жени, които бяха облечени в ярки цветни ризи без яка, шарени панталони, плътно по бедрата им, наречени пасин, с навити до средата на прасците крачоли, подобно на велосипедистите от средата на века, и ярки пъстроцветни тюрбани с втъкани в тях сребърни мъниста.

Сокът, който те събираха, беше опиумна смола. Естественият алкалоид в него представляваше морфин.

А красивите малки пурпурни, бели и червени цветове бяха от растението Papaver somniferum, което се размножаваше с устойчивостта на плевел в Югоизточна Азия. Това не бяха невинни градински цветя. Сънотворният мак е метафора на добрата и лошата страна на човека, символ на доброто и злото. Това са едновременно адът и раят, събрани заедно в белия семенник, не по-голям от човешки палец. Подобно митичната песен на Сирените, обещанието е примамващо чаровно, но действителността е убийствена, защото белият опиум е материалът за създаване на премахващия болката морфин, но също така и за хероина.

Дао не познаваше статистиките или демографията на разпространението на наркотика. Той не знаеше къде отиваха пакетчетата с приготвения от него материал, нито кой щеше да ги купува, нито пък кой щеше да използва продуктите от неговата реколта. Той никога не беше чувал за различните видове наркотик, нито за различните имена, йод които се разпространяваше и употребяваше. Не знаеше, че неговата реколта може да убие някой жалък наркоман на другия край на света, или пък че малолетни престъпници се изтрепват по улиците за унция бял прах, която щеше да се произведе от сока на малките цветове. Той никога не беше виждал спринцовка. С тази реколта селото му осигуряваше препитанието си и така беше от незапомнени времена. За Дао и за останалите от племето хсонг в това, че продаваха реколтата си, нямаше нищо лошо.

Но правителството беше казало, че това е незаконно и беше започнало да работи по програма за принуждаване на фермерите да отглеждат кафе, гъби и царевица вместо мак. В хълмистите райони започнаха неприятностите и бедите. Племената люм и лиу и много други бяха нападани от армията, конфискуваха и изгаряха реколтата им, но правителствените части никога досега не бяха стигали до земите на Дао. Племето му беше голямо и обитаваше труднодостъпни области в планините. Той беше независим и избухлив племенен вожд и опасен противник. Под контрола на Дао бяха 250 хектара макови полета, тоест някъде около стотина акра — територия недостатъчна, за да се води война на нея. Освен това младият генерал, в качеството си на „фу яй вай, беше длъжен да се явява и да докладва всичко най-важно пред областния управител, но преди две години той беше изгонил тоя най амфое от хсонг и правителството не изпрати друг на негово място.

Но младият генерал твърдо спазваше създадените от него мерки за сигурност. Когато небето почервеня от залязващото слънце и в реката заблещукаха златни отблясъци, Дао препусна към една малка бамбукова колибка, разположена в средата на обработваемите площи, и влезе в нея. Вътре миришеше сладко, като на прясно окосена трева. Тук се носеше опиумната смола и се формоваше на калъпи от килограм и половина, наречени джой. В тоя вид тя запазваше качествата си за неопределено време, освен ако не се подложеше на понататъшна обработка.

Калъпите от смола, които приличаха на тъмнокафяв кейк с глазура, се нареждаха в кожени торби. На масата за обработка лежеше една торба с калъпи от по десет килограма и друга само с един калъп от същата субстанция, тежащ килограм. Дао извади ножа си, взе с върха едно малко, лепкаво парченце от един от калъпите, развъртя го между пръстите си, докато не направи от него малко топче, наричано голи. Сложи го под езика си, затвори очи и го засмука, премятайки го в устата си. После се усмихна. Чудерно.

Същата нощ торбите с калъпите бяха натоварени на мулета и преди зазоряване Дао и четирима от най-доверените му мъже поведоха мулетата извън селото към Къщата на Голдън Лейди. Яздиха два часа през непроходими гъсталаци, покрай бамбукови дървета, високи колкото борове, огромни тикови дървета, обрасли с пълзящи лиани. Движеха се по пътеки, забележими само от много опитно око, пътеки, гъмжащи от силноотровни змии, спохождани само от черни пантери и тигри.

Спряха едва когато доловиха дълбокото, глухо бучене, носещо се през стената от буйна растителност. Вързаха конете си и извървяха пеша последната миля, сякаш хипнотизирани от това бучене, което накрая прерасна в мощен тътен. Когато излязоха от джунглата, те се озоваха пред входа на дълбок скалист каньон, забулен в мъгла от водни пръски, носещи се на талази от оглушително тътнещия водопад, наречен Голдън Лейди. Скачайки по хлъзгавите скали на брега, те най-накрая стигнаха до входа на пещерата, която наричаха Къщата на Голдън Лейди.

Вождовете на племето хсонг криеха в нея опиумната си смола от векове насам. Сега това скривалище беше по-подходящо откогато и да било, не само защото беше направо самоубийство да се стигне дотук пеша, но и защото мястото беше недостъпно и за правителствените хеликоптери. Те наредиха калъпите опиум джой на едно място навътре в пещерата, покриха ги със суха трева и си тръгнаха. Опиумът щеше да остане там, докато дойдеше време да го продават.

Беше вече есен и предния ден босът на Чию Чао беше изпратил своя пратеник в селото на хсонг за уговаряне на среща.

Дао беше изпроводил обратно Строу Сендъл с един килограм от смолата като жест на добра воля, а и за да могат да проверят качеството.

Повечето от планинските племена продаваха опиумната смола в сурово състояние, но племето хсонг си имаше собствена рафинерия — първобитна, но ефикасна миниатюрна лаборатория, разположена в малка колибка. Чию Чао предпочитаха сами да рафинират хероина, с който търгуваха, но хсонг от край време бяха произвеждали сами праха. За Дао това беше и въпрос на чест и въпрос на икономически съображения. За да се произведе килограм опиумна смола, бяха необходими две хиляди цвята от мак. Килограм смола се продаваше на хълмовете за седемдесет долара, килограм Чайна Уайт52 струваше деветстотин долара. За Дао тая разлика в цените си струваше усилията. Това означаваше повече пушки за мъжете, повече прасета и биволи; можеше да купят дори и един камион на старо за селото, топове тайландска коприна за жените и едно радио с къси вълни за него. Той нямаше и представа, че един фунт хероин струва половин милион долара в Ню Йорк и че същото количество поскъпва шест-седем пъти изнесено в малките дози на улицата, стигайки цена от четири милиона долара.

Същата нощ в хсонг запалиха малката пещ. Разредиха десетте килограма смола с вода и загряха сместа в един огромен меден котел, докато тя се превърна в тъмна гъста каша, приличаща на сгъстена меласа. Тогава я изляха в старинна дървена преса и изстискаха водата от нея. Това, което остана, беше един килограм морфинови гранули. Смесен отново с вода и дехидратиран оцет в малък дестилатор, изсушен под кварцови лампи и пресован отново, той се превърна в калъп чисто бял прах, върху който щамповаха с нагорещена щампа числото 999. Това беше щемпелът на псонг, който гарантираше, че килограмовият калъп Чайна Уайт представлява 99.9 процента чист хероин.

Хеликоптерът излетя веднага след изгрев слънце от Чанг Май и се насочи към селото на псонг, отстоящо на седемдесет мили. Предния ден Толи Фонг беше изпратил своя пратеник Строу Сендъл при генерал Дао, за да уреди срещата. Ритуалът на покупко-продажбата беше само формалност, но през последните няколко месеца те стриктно се придържаха към него при търговията с всички тези села в Северен Тайланд. Под тях се редуваха хълмове със смарагдовозелена растителност, които ставаха все по-високи и по-трудно проходими. Планински пътечки се извиваха по склоновете на гъстообраслите планини и внезапно свършваха до някое свлачище или пък биваха погълнати от гъсталака на джунглата. От въздуха не беше трудно да се види и да се разбере защо пропадаха опитите на армията да откаже селяните от отглеждането на мака или да унищожи реколтата им.

Фонг седеше в седалката на втория пилот на хеликоптера, а зад него бяха насядали тримата му помощници.

— Били Кот и Суун от охраната и Уайт Фен, който беше натоварен да се грижи за изпълнението на ритуала, а при това пътуване щеше да изпълнява ролята на секретар на Фонг и негов финансов съветник. Пратеникът беше изпълнил задълженията си и се беше върнал обратно в Банкок.

Уайт Фен, стар будистки свещеник към осемдесетте, с проредяла бяла коса и някакви остатъци от козя брадичка под устата си, беше облечен в традиционния за китайците копринен чионгсам и беше посветил живота си на традициите и ритуалите. Той не понасяше да лети, особено с тия пърпорещи подобия на самолет, но непроницаемото му лице не издаваше и намек за притеснението му. Седеше със затворени очи, оставил малката си черна торбичка с хитрините в краката си. Суун довереният екзекутор, дремеше до него без никакви притеснения.

Търговията и убийствата съставляваха бизнеса на Толи Фонг. Прекарването на стоката от планините до големите центрове, в които се извършваше търговията, независимо дали това беше Марсилия, Ню Йорк или Грен Репидс, също беше част от неговия бизнес. Фонг за първи път беше въведен в тоя бизнес още като млад юноша от неговия баща, който беше отишъл да учи в колеж в Съединените щати и същевременно изучаваше начина на живот на американците. Фонг много добре си спомняше оная нощ.

1962 година. Навечерието на китайската Нова година, годината на Тигъра. По улиците пред прозореца им беше пълно с танцьори и дракони. По тротоарите и на платното гърмяха фишеци, а звездите над Хонконг бяха затъмнени от гъстата мрежа фойерверки в небето.

На младия Фонг, още ненавършил четиринайсет години, му се искаше да бъде навън заедно с приятелите си, но баща му беше настоял да остане. Той беше призовал своите бинг ян, бойците си, на обща среща.

Екзекуторът на Уайт Палмс се обърна към своите петима офицери, поставил ръка на коляното на сина си:

— Разговарях няколко часа със сан уонг и мисля, че е важно да разберете за нашите нови планове. Първо, трябва да научите нещо за начина на живот на американците. Те много обичат да угаждат на собствените си желания и страсти. Нямат търпение да опитат всичко ново и непознато. Много общуват помежду си и са готови на всичко за да се изфукат пред приятелите и познатите си. Вършат много неща заедно, в големи групи. Живеят с пари на заем и основни цели в живота им са сигурността… и удоволствието. Сега се забъркват в голяма каша с намесването си във войната във Виетнам. Младите хора у тях изразяват революционен протест. И — в тоя момент в очите му присветнаха пламъчета — са открили вече наркотиците. Марихуаната, найота53, един химикал наречен ацид. Това е само началото. Сан уонг е убеден, че тия младежи са узрели и за други наркотици.

— Досега клиентите за нашия прах бяха най-вече просяци, хора от улицата, крадци и бандити. Освен това сме продавали и на някои много състоятелни хора, които обаче бяха съвсем малко на брой. Сицилианците контролират пазара. И така, нашият план има три направления. На първо място, време е да установим контакти и да се сработим със сицилианците. Това няма да стане лесно, но ние можем да им предложим да ги снабдяваме със стока и да използваме техните хора и канали за разпространението й.

Ще можем ли да им имаме доверие? — понита един от бинг ян.

Никога! Постоянно бъдете много предпазливи с тях. Когато условията ни позволят, ние ще открием война срещу тях и ще ги унищожим, но това никак няма да е скоро. Засега ни предстои да разработим пазара и да разширим търсенето, да правим сделки, така че имаме нужда от сицилианците. На второ място, американските войници във Виетнам и Тайланд, са както се казва, на прага ни и войната се разраства. Предстои да идват още много войници. Тая война ще трае много дълго, както беше с французите. Ще им продаваме праха на цената на която го купуваме, плюс десет процента отгоре.

На цената на която купуваме? — запита изненадан един от бит ян.

— Плюс десет процента, докато се пристрастят — уточни Фонг. — И с тая си пристрастеност те ще се върнат в Щатите, ще я предадат на приятелите си и всички те ще заживеят с демона в себе си. Това ще бъдат нашите клиенти. Те ще бъдат привикнали към чистия Чайна Уайт и няма да ги задоволява турския и мексиканския кафяв боклук, който им продават сицилианците. И накрая, ние трябва да насърчим планинците да отглеждат повече мак, защото търсенето ще бъде по-голямо, отколкото може да си представи който и да е от нас. Всеки друг бизнес, с който се занимават Уайт Палмс, трябва да отиде на второ и трето място.

Това беше вечерта, когато той нареди на своите пет капитани, наричащи сами себе си Дрегънс Бред, да създадат пазари за тая стока в Сайгон и редовно да ги снабдяват.

Ние трябва да планираме най-грижливо това начинание и да чакаме търпеливо — каза той, — защото ще са необходими най-малко две-три години, за да стъпим на гия пазари, но това е добър план и той има голямо бъдеще.

Когато капитаните му си отидоха, старият Фонг се обърна към сина си.

— Ти трябва да се запознаеш с икономическата страна на тоя бизнес — каза той меко, но категорично. — Тук има милиони, може би и милиарди долари събрани накуп. В този момент твоето предопределение е да ме следваш като Ред Поул на Уайт Палмс Чию Чао. Тоя бизнес ще отвори много врати пред теб. Колкото повече знаеш, толкова по-ценен и по-влиятелен ще станеш. Кой знае колко далеч можеш да стигнеш…“

Така Ред Поул на Уайт Палмс подготви сина си за бъдещето. Наставник на Толи Фонг беше Джоу Лънг, който по-късно щеше да бъде единственият член на Дрегънс Бред оживял след безмилостната унищожителна акция на Хатчър по водите на Меконг. Лънг проведе с него интензивна програма на обучение. Една година при нинджите в Токио, шест месеца със САВАК в Иран, още шест месеца със сикхските главорези в Бомбай. Още една година, прекарана с майстор на тай чи и карате на Окинава.

Но през цялото това време не прекъсваше подготовката му по търговските въпроси — Фонг се обучаваше непосредствено от експертите на триадата, прекарвайки много време в офисите на Чию Чао в Хонконг, Банкок, Сингапур и Сиатъл. Още преди да навърши двайсет години, той се озова в Ню Йорк, усвоявайки правилата на уличния бизнес и вече три пъти беше извършвал убийство, защото според законите на йерархията в Уайт Палмс на него му предстоеше да заеме мястото на баща си като Ред Поул, тоест екзекутор.

Като нов сан уоиг на Уайт Папмс, Фонг щеше да бъде голяма гордост за баща си, защото беше станал изключитепен експерт в областта на търговията. Сега печалбите бяха толкова големи, че не беше проблем да се купи попицията, дори цели нации можеха да бъдат корумпирани с толкова пари. Контрабандата на наркотици беше станала най-печелившият бизнес в целия свят, а една пета от целия хероин, продаван в Съединените щати, идваше от Златния триъгълник в Северен Тайпанд. И въпреки своята ч’у-тяо, кръвната клетва да убие Хатчър — човека, който беше убил баща му, а сега и Джоу Лънг — бизнесът с белия прах оставаше на първо място, защото Фонг беше наложил своя авторитет с установяването на търговски връзки с най-продуктивните планински ппемена в Златния триъгълник.

С всяка изминала година той разширяваше границите на империята си, навлизайки все по-надълбоко в Триъгълника, поемайки опасни рискове с недоверчиви и избухливи планински бандити. Всеки път, когато правителствените части изгаряха засадените полета или принуждаваха някое планинско племе да отглежда кафе или гъби, Фонг навлизаше все по-навътре и намираше нови племена, желаещи да отглеждат доходоносния мак.

Тези рисковани стъпки бяха възнаградени щедро. Сега вече Фонг контролираше целия обем на хероина, с който търгуваха триадите Чию Чао, което възлизаше на 5 процента от изнасяния от Тайланд хероин. И на таен конклав, на който се бяха събрали точно в тоя момент фамилиите от Чию Чао, те го утвърдиха за сан уонг на всички фамилии.

Фонг имаше нужда от някой, който да заеме неговото място като екзекутор, някой, на когото може да има доверие. Той реши, че този някой ще бъде Били Кот.

Избран сред многобройните убийци, които служеха на Уайт Палмс, Кот беше умен, находчив, адски безмилостен и, в очите на Толи Фонг, най-добрият специалист по убийствата в света, след самия него. Кот беше само на двайсет и шест, но беше колежански възпитаник и сега беше моментът да му се даде възможност за изява.

Фонг се излегна назад върху облегалката на седалката си и започна диалог с Били Кот, който се беше навел напред към него, доближил ухо до устните му.

Трябва да навлезеш и в тази част от бизнеса, защото ти ще бъдеш новият Ред Поул.

Кот се дръпна назад изненадан, защото това беше съвсем неочаквано за него.

— Това по принцип е извън ангажиментите на един обикновен Ред Поул — каза Фонг. — Но ти ще трябва не само да налагаш със сила правилата на Общността, но също така и да контролираш търговията по тия места.

— Ясно — каза Били Кот, стараейки се да не дава израз на вълнението си. — Обещавам, че ще оправдая доверието ти.

— Трябва да опознаеш навиците и особеностите на всеки един от планинските вождове. За нас те са толкова важни, както артериите за сърцето. Те трябва да свикнат да ти се доверяват. А са толкова различни един от друг.

— Какво представлява генерал Дао?

— Генерал Дао е вожд на племето хсонг от двайсет и две годишна възраст — започна да му обяснява Фонг, — вече четиринайсет години. Всички племена в радиус триста мили оттук се страхуват от хсонг и се съобразяват с тях.

— Той да не е нещо като военен диктатор?

— Самият той не започва враждебни действия, но не се прекланя пред никого. Тук не са водили войни поне от десет години насам.

— Значи е труден тип? — запита Били Кот.

— Доста. И армията се страхува от него. Преди две години изхвърли оттук най амфое и от Банкок още не са пратили някой да го замести. Не е като някои от другите, дето все се оплакват, че федералните власти им бити изгорили част от полетата и се опитват да ти измъкнат по някой долар отгоре за всеки джой.

Приятелски ли е настроен? — запита Кот.

— Усмихва се — сви рамене Фонг, — но е много предпазлив. Важното в случая е да се отнасяш към него с уважение, никога да не го заплашваш. Една обида или заплаха, дори и неволно изпуснати, биха могли да се възприемат като враждебен акт. Неговите бинг ян ще ни изпозастрелят на момента. В най-добрия случай това ще сложи край на сделката ни. Така че бъди внимателен.

— По-добре ще е тоя път само да слушам.

— Не, прави, каквото ти подсказва интуицията. Ако направиш неволна грешка, Уайт Фен ще те предупреди. Той ще стои или ще седи между нас и Дао така, че да можем да виждаме лицето му. Ако поклати глава, спри да говориш и той ще оправи възникналия проблем.

— Колко смола произвеждат хсонг?

— Не са големи производители, но прахът им е от най-чиста проба и извършват цялата преработка сами, включително и рафинирането. Всяка година увеличават производството си. Нямам понятие какъв ще им е добивът тая година.

Под тях вече се разкри гледката на неголямото селце със стотина къщи, разположени равномерно по плодородното високопланинско плато. Отвъд него се издигаше Паудър Маунтин с оголени от жътвата макови полета по склоновете. Пилотът направи кръг с хепикоптера и се приземи край един тесен път в подножието на планината.

— Това е главното селище — извика Фонг, докато се измъкваха от бучащия вертолет. — В околността има още три или четири по-малки. А всички бинг ян на хсонг живеят в джунглата. Те са навсякъде, не ги подценявай.

— Колко бойци имат? — попита Кот.

— Нямам представа — отвърна Фонг. — Може би някъде около триста.

— Въоръжение?

— Всякакво. Автомати, картечници М-14, минохвъргачки, купища по-дребна железария. Въоръжени са до зъби.

Очакваше ги една очукана антика, представлявала някога армейски камион. Те се качиха отзад в покритата му каросерия, седнаха един срещу друг на пейките покрай канатите му и камионът заподскача нагоре по едва проходимия път към селцето, намиращо се на трийсет и пет хиляди фута над нивото на долината.

— Можем да му предложим един-два нови камиона. — каза Фонг, кимвайки към Уайт Фен. Старецът си записа тая идея в главата. Той никога не беше записвал каквото и да е на хартия.

През цялото време, докато камионът се катереше нагоре, Кот наблюдаваше двете страни на стръмния път. В короната на едно дърво забеляза моментно проблясване на слънчев лъч върху стомана, в короната на друго неестествено раздвижване.

— Техните бинг ян наистина са навсякъде — констатира той.

— Да. Същински маймуни — кимна с глава Фонг.

Когато стигнаха билото на хълма, камионът спря пред една малка колиба, приличаща на кутийка, с една врата и един прозорец. Колибката беше разположена по-встрани от останалата част от селцето. Край вратата стоеше въоръжен пазач.

— Само наблюдавай какъв е ритуалът — каза Фонг на Кот.

Тези формалности водеха началото си от времето на опиумните войни в Китай, преди почти сто и петдесет години. Фонг остави на пост Суун от другата страна на вратата и влезе в колибата с Фен и Били Кот.

Помещението беше малко, с четири рогозки разположени в центъра му, двете от тях бяха една срещу друга, а останалите две бяха опънати между тях, образувайки празен квадрат в средата на помещението. Дао стоеше прав пред една от рогозките, а зад него, в двата ъгъла на стаичката, се бяха изправили двама от бойците му. Встрани от Дао стоеше неговият фай таан — стар мъж, с насечено от бръчки лице, носещо следите на времето. Зъбите му бяха силно потъмнели от дъвчене на бетел. Фай таан беше главният майстор при рафинирането на опиумната смола на племето хсонг. В краката му лежеше малък вързоп, обвит в широки зелени листа.

Фонг пристъпи небрежно към центъра на стаята, застана пред него, събра дланите на ръцете си и направи поклон, уай, с който демонстрира уважението си към вожда на хсонг и производителя на магическия прах. На свой ред и Дао направи ответния уай, след което Фен зае мястото си срещу вожда и сложи торбичката в краката си. Кот застана зад Фонг.

Заговориха на някакъв странен диалект, който представляваше смесица от тайландски и бирмански.

— Искам да представя моя бинг ян Били Кот на генерала — каза Фонг. — Скоро той ще заеме моето място като Ред Поул на Уайт Палмс.

На лицето на Дао се появи загрижено изражение.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита той.

— Не, не — отговори му бързо Фонг. — Аз ставам санг уон на всички Чию Чао. От тоя ден нататък Били Кот ще бъде моят език, очи и уши. Той ще говори от мое име и ще търгува честно с всички племена, които ни снабдяват с прах.

Дао изгледа за няколко секунди Кот, изучавайки правилните черти на лицето му. Погледът му беше същият като на неговия бос, твърд, с дълбоко стаена в него заплаха.

— Значи той сега се учи? — запита Дао.

— Хай — потвърди Фонг.

Дао още веднъж огледа изпитателно Кот и накрая му кимна отсечено, с усмивка.

— Хо — отвърна Дао и плясна с юмрук върху дланта на лявата си ръка в знак на одобрение. Те не си подадоха ръце, защото да докоснеш някого в Тайланд се смяташе за обида. Той седна с кръстосани крака на рогозката срещу тях. Фонг направи същото, последван от Фен, новия Ред Поул и фай таан. Едва когато бяха вече седнали, Дао се обърна към Фат:

— Как си, Фат Лом? — попита го той. Старецът кимна и се усмихна едва доловимо, после отвори торбичката си и извади оттам едно дървено сметало. Сложи го на земята пред себе си.

— Хай, хай — каза Дао, кимайки оживено. После плясна с ръце и се усмихна широко. — Така, значи време е да почваме да говорим за работата — добави той и кимна към своя фай таан, който след този знак внимателно разви обвития с листа вързоп. Пред очите им се появи лъскавият бял калъп с щемпела 999. Той вдигна белоснежния калъп с две ръце и го подаде на Уайт Фен, който го пое и го претегли на ръка — първо, поставен странично, с по-тясната му страна върху дланта, после поставен върху основата му. Той кимна отсечено, само един път, потвърждавайки, че теглото му е колкото трябва. След това стана и отиде до прозореца, вдигна калъна срещу светлината и го огледа внимателно в продължение на няколко минути, подухвайки леко върху повърхността му. Отчупи с нокът едно парченце, поднесе го към носа си и го смръкна. Изчака още минута-две, за да го усети, после отчупи още едно парченце, сложи го на езика си и го опита на вкус. Накрая се върна и положи внимателно калъна пред генерал Дао.

Обърна се към Фонг и вдигна три пръста.

— Кхуна-фаап ди ти суут. Екстра качество.

— Превъзходно, както винаги — каза Фонг. — Колко произведе тая година?

— Девет хиляди трийсет и пет джой — отговори Дао, явно горд от добива си. Фонг също беше възхитен. Почти хиляда и петстотин килограма смола, сто и петдесет килограма хероин.

— Това е с петдесет килограма повече от миналата година — каза той.

— Много добра година — отговори генералът. Предната година Фонг беше платил по деветстотин долара за килограм. Той отправи поглед към Фен, чиито пръсти премятаха насам-натам малките разноцветни топченца на сметалото. Като свърши, Фен вдигна първо два пръста, после три, после един и накрая сви пръсти в юмрук. Това беше простичък код, който беше разбираем само за Фонг и за Фен.

Без да разбира значението на тия знаци, Кот направи няколко бързи изчисления наум. „Никак не е лошо“, помисли си той. Това правеше 135 000 долара за 150 къса чист хероин.

Фонг се обърна към Кот и го запита каква според него ще бъде цената. Това беше неочакван тест. Всъщност цената беше несъществена. Като се вземеше предвид печалбата от разликата в цените за Чию Чао, те безпроблемно можеха да си позволят да платят на Дао четири или пет пъти повече от досегашната цена, без да го усетят. Но това беше бизнес, а доларът си е долар.

Кот се опита да ръзсъждава като Ред Поул. Той трябваше да прецени две неща: първо, дали въобще да вдига цената и, второ, ако я вдига, с колко да я вдигне, без да разглезва прекалено генерала. Едно повишение на цената с петдесет долара на джой нямаше да им се отрази кой знае колко. Но от друга страна, това щеше да направи приятно впечатление на планинския вожд, без да изглежда кой знгае каква отстъпка.

— По петдесет долара отгоре на джой — отвърна Кот.

По едва доловимия проблясък в очите на Фонг той разбра, че беше дал добър отговор. Фонг се обърна отново към генерала.

— Моето предложение щеше да е двайсет и пет отгоре — каза той с усмивка. — Новият Ред Поул е по-щедър от мен.

Генерал Дао беше явно удовлетворен. Фен седеше с непроницаемо изражение на лицето. Пръстите му бързо запремятаха оцветените мраморни топченца на смегапото. Накрая даде знак за резултата с нова комбинация от пръсти.

Цялата стока щеше да струва 142 500 долара, което правеше 2 850 000 бата.

— Какво ще кажеш за два милиона и осемстотин хиляди? — обърна се Фонг към вожда.

— Напълно съм удовлетворен — каза Дао и плесна отново с юмрук в дланта си. Сделката беше сключена. Фонг бръкна в черната торбичка и започна да вади бандероли с червени банкноти в батове и да ги подрежда пред Дао. Когато натрупа пред него цялата сума от два милиона и осемстотин, се изправи и направи уаи.

— Цялата сума, както се споразумяхме. Кога може мистър Кот да очаква доставката?

— Ще ви удовлетвори ли три дена, смятано от утре? — попита Дао.

— Чудесно — отвърна Фонг и също удари юмрук в дланта си. — А ако това няма да обиди генерала, бих искал да направя един подарък на хсонг — два нови камиона — в чест на новия Ред Поул.

Дао остана изненадан, но и много поласкан. Два чисто нови камиона от тая сделка!

— Много си щедър, приятелю — каза той. — Племето хсонг ще бъде много щастливо да работи с мистър Кот.

— Май — каза Фонг и се отправи към изхода. Те излязоха и тръгнаха към камиона с последвалия ги Суун.

Фонг беше доволен от избора, който беше направил с Били Кот, и потупа новия си Ред Поул по рамото.

— Държа се много добре с него — каза той насърчаващо. — Мисля, че няма да имаш никакви проблеми с тях.

— Мем гой — отвърна Били Кот и направи уай.

— Сто и петдесет килограма чист бял прах за сто и четирийсет хиляди долара и два камиона — каза самодоволно Фонг. — А колко ще ни донесе това, Уайт Фен?

Фен вече беше изчислил печалбата на базата на тазсутрешната цена на уличните продажби в Манхатън. Показа резултата с пръстовия код.

— Три милиона и седемстотин хиляди долара — произнесе Фонг сияещ. — Добра работа, за един ден.

Навсякъде, където живеят човешки същества, има и търговци на наркотици, готови да ги вкопчат в примката си. В хотел „Витоша“ в София, в хотел „Пик“ в Марсилия или в „Гардън Хотел“ в Амстердам сирийци, турци и ливанци се срещат с китайски, сицилиански и американски гангстери, за да търгуват с хероин, кокаин и марихуана. Това са всемогъщите босове на търговията с наркотици. Те имат разработена мрежа от плавателни маршрути от Ориента до Амстердам, Лондон и Рим, а оттам и до най-големите пристанища в Северна Америка, където хиляда килограма — 2 200 фунта — хероин струват един милиард долара, и това е цената още преди да бъде разфасован на дози за уличната търговия.

Основни партньори на американците са сицилианците, тъй като през годините след края на виетнамската война те бяха постигнали споразумение с американските гангстери за разпространяването на смъртоносния прах в повечето от големите градове на Съединените щати.

Наркобароните бяха превърнали контрабандата на наркотици в особен вид изкуство, нещо като смъртоносна игра на криеница между „мулетата“, — куриерите, които пренасяха пратките с хероин, от една страна, и митническите инспектори и агентите от службите за борба с наркотрафика, от друга. Безпощадният прах се пренасяше в кухи скъпоценни камъни, в икони и статуи, в превързочни материали и кондоми, в кукли, книги и дипломатически пратки, в корабни товари от кафе, соя и бамбук. Разтваряха праха във вода и накисваха в тоя разтвор вътрешността на куфари, картини, килими и облекло, изсушаваха ги и ги превозваха по суша и по вода до Съединените щати. Контрабандистите откарваха и заравяха праха в пустинята, докато намерят купувач, после го пренасяха през граница, като го даваха на камилите си да го погълнат, обучавайки ги сами да следват определени маршрути, за да ги използват отново за тая цел.

След всяко разкриване на мрежа и маршрути за контрабанда на наркотици се изработваше нова схема за разпространението им. На всеки конфискуван фунт други десет фунта преминаваха необезпокоявано границите.

В Банкок и Хонконг Толи Фонг и неговата организация Уайт Палмс бяха създали най-безчовечните и ужасяващи техники за контрабандно пренасяне. Сега вече беше настъпил моментът да се извърши най-решителната крачка за атакуването на пазарите в Съединените щати. Те бяха събрали почти три тона 99.9 процента чист хероин Чайна Уайт, укрити на различни места в Банкок и готови за масирано транпортиране към Америка.

Предвижданията, които беше направил преди двайсет и три години бащата на Толи Фонг, бяха на път да се сбъднат. Изминалите години бяха добри за тях. И Толи Фонг имаше превъзходен план. Планът беше одобрен от стария сан уонг.

Толи Фонг беше избран да оглави триадите Чию Чао, за да поведе война с техните заклети врагове — Ла Коза Ностра, Мафията.

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО

Ърп излезе от сервизното помещение на Суийтс Уилки, премина през голямото помещение на бара „Лонгхорн“, изкачи двете стъпала и премина през завесата от стъклени мъниста в малкото помещение, наричано „Дупка в стената“. Достопочтения седеше в мекото си кресло, което, с внушителното присъствие на човека в него, приличаше на трон. Както обикновено той четеше. Единственото осветление идваше от лампата с ресничестия абажур до него В това помещение нямаше други хора и лампите над масата за покер и тая за билярд бяха изгасени. Ърп придърпа един стол и седна до него.

— Малко си закъснял, а?

— Увлече ме книгата — отвърна Достопочтения, без да вдигне поглед.

— Току-що ми се обади моят човек в Хонконг.

— Хм — хм — покашля се Достопочтения, продължавайки да чете.

— Един мъж на име Хатчър пристига утре със сутрешния самолет. Хатчър е убиец. Работи за Слоун.

— Може да е някакво съвпадение.

— Едва ли. Първо Слоун пристигна. Сега и Хатчър идва след него. Не, той не идва току-така.

— И опасен ли е тоя Хатчър?

— Съсипал е половината Хонконг за последните двайсет и четири часа. Тоя тип е по-опасен от чума.

— Би ли искал един съвет?

— За това идвам при теб, както винаги.

Достопочтения потопи пръст в чашата с виното си, прелисти страницата на книгата си и си облпиза пръста.

— Уреди нещата така, че той да дойде тук — каза той. — Провери го отблизо, тук, на наша територия.

— Това не е ли малко опасно? — попита Ърп. — Сами да си вкараме вълка в кошарата?

— Ако е толкова опасен, както ти казваш, и идва тук за да унищожи Тай Хорс, трябва да е и доста хитър. И бездруго ще стигне дотук, рано или късно.

Достопочтения вдигна поглед и по устните му пробяга нещо като усмивка.

— Както казват тайландците, „Много по-песно е да убиеш дружелюбно настроен тигър, отколкото бясно куче“

КРЪНГ ТЕП

Хатчър излезе от дрямката си едва когато неговият „Боинг 747“ прелиташе над града и направи рязък завой, за да подходи към пистата, при което стюардесата съобщи, че наближават летището Дон Муанг. Все още полузадрямал, Хатчър възстанови в съзнанието си спомена за Банкок като град на покрити със злато и сребро храмове, островърхи кули и сферични куполи, на изящни, красиви жени, нежни като китайски порцелан, облечени в искряща коприна.

Той дръпна завеската на илюминатора и пред очите му се разкри гледка, подобна на изящен китайски акварел. Дори в сивотата на ранното утро, когато първите лъчи на слънцето едва проблясваха на хоризонта, Банкок изглеждаше като проблясващ диамант върху дланта на Буда, а реката Чао Фрайа Ривър се простираше като безкрайна линия на живота от показалеца до основата на тази длан. Стотици златни кубета и островърхи кули се издигаха над леката утринна мъгла, като устремени към слънцето цветя. Именно тия свещени храмове и мрежата от канали, обхванала целия град, даваха неповторимия облик, духа на Банкок. Няколко столетия назад в Банкок не е имало улици, негови улици са били няколкото десетки канала, наречени клонг, с отрупани в цветя и дървета брегове. Прогресът на цивилизацията беше променил всичко това. Няколко по-големи водни артерии все още обслужваха комуникациите на града, а останалите бяха засипани, за да се превърнат в булеварди и широки улици. Но цветята бяха останали и улиците, както и тротоарите около тях, бяха потънали в зеленина, цветя, пищни тропически храсти и палми. И през разреждащата се утринна мараня Хатчър за миг успя да зърне плуващите по някои от каналите дълги, тесни ханг яо, натоварени с пресни пподове, цветя и стоки, насочили се надолу към речните пазари по бреговете на голямата река.

Когато самолетът започна да се спуска надолу, слънцето се издигна над хоризонта и утринната мъгла, сякаш възпламенена от пламъка на зората, се превърна в пара, разнесе се и разкри под себе си удивителната красота на искрящия в многообразни цветове златен град.

Тази страна беше толкова непостижима за представителите на западната цивилизация, че пристигането им тук можеше да се сравни с полета до друга планета. Туристите започваха да ахкат и да охкат. Пред очите им се простираше неудържимо привлекателна гледка на изящно великолепие и приказно красива природа. Но въпреки заспепяващата взора гледка, Хатчър знаеше, че под тази красота се крие и агонията на абсотютната бедност — деца, потънали в нечистотии, които биваха продавани на улицата, знаеше, че част от цената на тая „стока“ се заплащаше с хероин, че месечно тук се извършваха шейсет-седемдесет убийства, че студените стъклени небостъргачи на западната цивилизация бавно и методично покваряваха и развращаваха старинната изящна красота на Банкок, че автомобилният трафик правеше невъзможен за дишане въздуха над града. „Може би, помисли си Хатчър, един ден на тайландците наистина ще им дойде до гуша от всички тези чужденци и ще ги изгонят от земята си, както бяха направили техните предци преди двеста години, когато същите тия фаранг се бяха опитали да заменят жизнеутвърждаващия и толерантен култ към Буда със суровата, непонятна за хората, високомерна догма на християнството.“

За да преживее като фаранг в Банкок, човекът от Запада трябваше да приеме тукашната философия, дори и да не я разбира. Тук Буда беше милосърдният и щедър бог. Богатите тайландци купуваха златни копчета във формата на листа и ги прикрепваха към статуите и иконите на Буда в храмовете. Бедните полагаха в нозете му счупени купички за чай. Всеки даваше своя дан и идваше да се моли, да моли Буда за благосклонност към него или нея, защото за тайландците беше съвсем естествено да се помолят на Буда да прати голяма риба за техните въдици, или за печеливш билет от лотарията, за красива жена за през нощта или за хубав мъж, в когото да се притиснат, когато слънцето залезе. Тънките нюанси на този култ са неуловими за представителите на западния свят, чиято представа за Бог, моделирана от помпозните, високомерни, самозвани негови посредници на земята — свещениците, беше като за един вечно разгневен Бог, далеч не така състрадателен, много трудно прощаващ, лишен от всякакво чувство за хумор. За тайландците, които вярваха, че усмивката е родена в тяхната страна, Буда беше милостив и великодушен бог, способен да извършва всякакви лудории, да се смее, да изпитва неограничена радост, един бог, който не изискваше нищо, не им заповядваше какво да вършат и само се усмихваше на тези, които принасяха своя дар в нозете му.

Може би именно за това за тайландците караниците и кавгите бяха грях; да повишиш на някого глас беше обида, а гневът беше нещо нетърпимо. Не е възможно да не ти бъдат симпатични хора, чиято философия за живота беше синтезирана в реакцията им към почти всяко събитие от всекидневието им: Май пен рай — „Не се коси“. Още преди да започне да се ориентира по-добре в тънкостите на Хинаяна Будизма, Хатчър беше схванал едно от основните положения на будизма, а именно, че нашето временно съществуване на земята е в най-добрия случай нещо несигурно; че да се тревожиш за каквото и да било е глупаво, а да се гневиш и ядосваш е безсмислено; че конфронтацията създава само затруднения, безпокойството е грях, а животът е процес на опрощение. Той се опита да прегърне тая философия като свое кредо, но някои психологически рефлекси бяха така дълбоко вкоренени в мисленето на човека от западната цивилизация, че за един фаранг беше изключително трудно да ги преодолее.

И докато навремето Хатчър беше осмислил и се беше опитал да живее според каноните на тайландската философия, сега тя с нищо не би могла да му помогне. Той беше изцяло обзет от тревога и безпокойство и това, от което най-много се страхуваше, беше какво ли щеше да научи за Коуди в Банкок. Колкото повече приближаваше самолетът му към летището, толкова повече нарастваше безпокойството му. За него щеше да бъде сериозен проблем дори и това, как да разпознае предишния си приятел. Дали щеше да може да познае Коуди? Бяха изминали почти двайсет години, откакто за последен път беше виждал приятеля си. А той сигурно щеше да е сменил името си.

Но най-големите страхове на Хатчър се отнасяха до самия Коуди. С какво се занимаваше той тук и защо беше укривал самоличността си през всичките тия години? Дали е станал предател? Или наркоман? Или контрабандист на наркотици? Ако е станал трафикант на наркотици, дали е свързан с Толи Фонг и с триадите Чию Чао? Или в това се криеше някаква още по-страшна тайна, която Хатчър дори не можеше да си представи?

Дали наистина беше мъртъв Коуди? Дори да е оживял след самолетната катастрофа преди петнайсет години, Коуди можеше да е умрял във военнопленническия лагер или поне по десет други възможни начина. Петнайсет години бяха много време.

Хатчър си спомни също така, че в Тайланд не съществува такова нещо като факт. Понятието за истина тук се отнася към това, което го има в реалността и към това, което е във въображението, към материалното и към духовното. В най-добрия случай това, което се нарича факт в Банкок, е някаква абстракция на действителността, възприятие на индивида. Много често истината беше просто някаква илюзия и нещата в действителност не бяха такива, каквито изглеждаха.

При всичките усилия на мисълта си, на които беше способен Хатчър, той не можеше да измисли дори една-единствена положителна причина, която да накара Коуди да се крие.

И накрая все пак оставаха без отговор най-мъчителните въпроси: Ако Коуди беше замесен в някаква престъпна мрежа, какво трябваше той, Хатчър, да прави? Да зареже всичко и да се върне в Щатите? Да се опита все пак да му уреди среща с баща му? Може би съветът на Коуен беше най-доброто решение на въпроса — да обърне гръб на всичко това и да си отиде.

Но за Хатчър това не беше решение на въпроса.

Беше се хванал на тая игра и трябваше да изиграе картите си, без значение какъв щеше да бъде резултаът.

Премина без проблеми митническата проверка и си взе такси. П ътуването до града представляваше една сюрреалистична фантазия, приказно пътешествие през едно изумително стълнотворение на култури, звуци и гпедки, които биха хипнотизирали дори и Синдбад. Красотата на града винаги беше въздействала силно на Хатчър и сега, връщайки се отново тук след пет години, той отново остана очарован от забулените му мистерии и завоалирани обещания.

Пътуването по двайсетте мили до града премина неусетно и тучните зелени ливади внезапно отстъпиха място на градската зона, когато стигнаха до величествения „Читаралда Пелис“, дворецът в който беше живял крал Бумибол, великодушният и обичан от народа си управник, чийто пра-пра-прадядо, Рама IV, познат повече под име го крал Монкут, довел английската учителка Ана Леоноуенс през 1860 г. в Сиам, за да просвещава децата му. Макар и издадената й автобиографична книга „Кралят и аз“ и създадените по нея театрална пиеса и филм да донесли слава на Тайланд, те били остро критикувани, че изопачавали действителността.

Таксито мина покрай пистата на Кралския клуб за конни надбягвания, продължи покрай парковете, където преди здрачаване се провеждаха битките с хвърчила, и премина над Падунг Клонг, главния канал на града. Само след два часа булевардът щеше да бъде задръстен от коли, от пърпорещите моторизирани рикшп, наричани симлор, и тък-тък, тези странни триколесни таксита с две места за пътници, които шареха наляво-надясно из гъстия автомобилен поток и подлудяваха всички шофьори, и чието име напълно наподобяваше звука, издаван от маломерните им моторчета.

Но на ранната утринна светлина градът изглеждаше така, както сигурно е изглеждал преди век. Те се движеха по почти безлюдния булевард „Бамрунг Муанг Роуд“, а край тях над оградите на къщите бяха надвиснали пищни снопове от орхидеи, жасминови и розови храсти, минаваха покрай морави, по които млади жени в традиционни бродирани носии изпълняваха церемониални танци и флиртуваха с дългите си сенки, хвърляни от косите слънчеви лъчи по смарагдово зепените морави. Хладният сутрешен ветрец подухваше през отворения прозорец на таксито, носейки отдалече непрестанния звън от камбаните на будистките храмове, разположени навсякъде из града, с позлатени куполи и островърхи кули с изящни спирали от многоцветна мозайка и стрехи, украсени с преплитащи се жълти орнаменти, наричани чофа.

Една бизнесдама тайландка, облечена по европейски и паркирала мерцедеса си до тротоара, положи жасминово венче пред миниатюрен, но изящно изработен параклис край пътя и събра длани в ритуалния поклон уай, вероятно молейки духовете за успешен ден в бизнеса си. Тия миниатюрни параклиси бяха навсякъде, приличащи на отрупани с великолепно изрисувани орнаменти къщички за кукли, монтирани върху невисоки стълбове. Те бяха винаги отрупани с дарове: ръчно изрисувани вази, пълни с рози; димящи благоуханни пръчки китайски тамян; венчета от орхидеи; листчета с послания до боговете; яркооцветени копринени ленти; дори парченца дърво. Гледайки тия малки параклисчета, Хатчър си спомни за един наемен убиец на име Никъл Ноулс, който винаги преди някоя операция поднасяше куршум като дар за духовете.

Половин дузина монаси в шафранови раса излязоха от вратите на близкия храм с пиринчените си купички за милостиня в ръце и тръгнаха да търсят първото си ядене за деня. На около двеста метра след тях една селянка, с ярък, украсен с мъниста тюрбан и с оцветени в тъмнокафяво устни от постоянното дъвчене на зърна от бетел, беше седнала насред тротоара и плетеше венец от жасминови цветове. На сто метра след нея един зеленчукопродавец съсредоточено подреждаше сергията си, отрупана със свежи и привлекателни ананаси, банани, манго и дюриан54 — големите, бодливи плодове, които не се харесваха на повечето от чужденците.

Минаха покрай гигантските люлки на Патпу, където някога атлети се люлеели, описвайки огромни стръмни дъги във въздуха, за удоволствие на краля, докато тези занимания не били забранени като твърде опасни. След тях отрупаният с цветя булевард се вливаше в многолюдните улици на стария град. По-нататък по пътя им продължаваха фрапиращите несъответствия: един изящен, но запуснат викториански дворец с величествени бойни кули се издигаше редом с модерен киносалон; огромна двайсетметрова статуя на Буда беше разположена между две високи модерни сгради с бизнесофиси; няколко хлапета тичаха по тротоара с изяществото на балетни танцьорки подир футболна топка, подплашвайки ято лястовици, които, изглежда, постоянно прелитаха от статуя на статуя, от храм на храм, търсейки места за гнездене. Тук-таме се срещаха и някои така характерни за таиландците странни приумици: бръснарница с име „Любимият“; ресторант, наречен „Пубертет“; хотел, който даваше стаи почасово, наречен „Домашни развлечения в бунгалото“.

Улицата, по която се движеха, свършваше внезапно на „Яварай Роуд“, булевардът, който бележеше началото на Яварай, или Китайският град. С увеличаването на уличното движение се появиха и облечени в униформи с цвят каки пътни полицаи със сребристобели каски, а за да си проправят път по претъпканите, тесни улички, шофьорите разчитаха повече на клаксоните си, отколкото на шофьорските си умения. Уличките все повече се стесняваха до предизвикващи клаустрофобия размери и се виеха произволно покрай стари, паянтови дървени постройки, прилепнали една в друга. Тук-там се издигаше по някой островърх, строен покрив на китайска пагода сред еднообразните редици от магазинчета, предлагащи редки храни, средства за усилване на либидото, китайски витамини и чародейни треви. Уличките ставаха съвсем тесни, минавайки през Накорн Казем, Китайския пазар, познат още и под името Пазарът на крадците — едно подвеждащо наименование, тъй като повечето от магазинчетата тук продаваха такива безинтересни артикули, като тоалетни принадлежности, водни помпи, арматура за електроинсталации. Истински интерес в Яварай всъщност представляваха прашните, слабоосветени магазинчета за антики. Собствениците им вече интензивно се бяха заели с изкуството да подреждат безпорядъка от съкровищата си отвън, където направо на тротоара бяха натрупани китайски порцелан, мебели от тиково дърво със седефени инкрустации, паравани от палисандрово дърво, месингови и медни фенери.

Шофьорът зави по „Ню Роуд“, насочи се към крайната част на Яварай в съседство с реката и спря пред „Муанг Хауз“, хотел средна класа, който обаче Хатчър предпочиташе пред луксозните хотели в Банкок. В него имаше климатична инсталация, така че комарите нямаше да представляват проблем. После таксито продължи надолу покрай пазара на занаятчиите, заобиколи го и се насочи към „Ориентъл“.

Ресторантът беше прилепен до задната част на хотела на една отрупана с цветя тераса, надвесена над водите на широката Чао Фрайа Ривър. Дълги тесни корабчета се носеха лениво, натоварени със стока към речния пазар, а на отсрещния бряг се виждаха десетина будистки храма, издигащи върховете на кулите си високо в облаците на утринната мъгла. Още нямаше седем часа сутринта. В ресторанта нямаше никой друг освен Слоун, който стоеше прав до парапета, отпиваше от кафето си и гледаше надолу към реката. Сутрешният вятър развяваше сакото на белия му копринен костюм. Със светлосинята си риза под него той лесно можеше да бъде взет за търговец или за бизнесмениджър. След малко той си избра една маса до парапета, седна и, надянал по средата на носа си очила в стил Бен Франклин, отвори „Банкок Поуст“, един от трите местни вестника, които излизаха на английски, сгъвайки го надве, както правят пътуващите с метрото в Ню Йорк.

За безпокойството, което измъчваше съзнанието на Хатчър във връзка с пристигането му в Банкок, имаше и една друга причина. Хари Слоун. „Целесъобразност“ беше второто име на Хари.

Преди да приключи тая мисия, безпокоеше се Хатчър, сигурно щеше да се наложи да застане между Мърф Коуди и Хари Слоун.

„Колко от това, което научих, трябва да му кажа, чудеше се Хатчър. Дали въобще да му казвам нещо?“

— Сиуат-дии — с тези думи го посрещна още при появяването му оберкелнерът и се поклони, — Закуска, моля?

Хатчър посочи към Слоун и последва натруфено облечения млад мъж, който го поведе към масата. Слоун погледна към тях над очилата си, после погледна часовника си.

— Точно навреме — каза той. — Точността е качество на сериозния мъж.

Хатчър си поръча натурален портокалов сок кафе и английска кифличка. Когато келнер ът се отдалечи от масата, Слоун свали очилата си и ги сложи внимателно в ъгъла на масата.

От лицето на Слоун отсъстваше дежурната му усмивка, макар и гласът му да беше мек, както обикновено.

— Доста си се повъртял из Колонията — каза той.

— Какво имаш предвид?

Слоун се усмихна снизходително.

— Точно както го разбираш. На мен огън ми пече под задника в Мадранго. Прекалено ми идват тия престрелки по Виктория Пийк, изпозастреляните ченгета, тая шибана негласна война между Коуен и Толи Фонг, фойерверките нагоре по реката и изтрепването на половината Тс’е К’ам Мен Ти. Само това ми липсваше. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че междувременно приоритетите се смениха. В тоя момент Мадранго излиза на първо място.

— Нещо си пообъркан, Хари — опита се да отговори меко Хатчър с дрезгавия си глас. — Аз не съм теглил линия по земята и да съм ги заплашвал да не я престъпват. Те се опитваха да ме убият. Какво трябваше да правя, да стоя мирно с ръце зад гърба?

— Никой не е казал това.

— Тогава остави ме да си върша работата.

— Ти знаеш колко е важно да не се вдига никакъв шум около бригадата, особено сега. Имаме заложени мизи на много места. Тук, в Централна Америка, в Средния Изток. Дявол да го вземе, разхвърлял съм карти навсякъде по масата.

Хатчър изгледа втренчено Слоун през масата. После келнерът донесе кафето му и той тръсна сгънатата си салфетка, за да я разпъне, и я сложи върху коленете си.

— Ти знаеше какъв риск поемаш, като ме вкара в тая игра — каза Хатчър, добавяйки към кафето си обилно количество сметана и захар. — А и двамата знаехме, че съм в опасност от минутата, в която оня кучи син Варни се появи на вратата ти в хотела. Както винаги си казвал, щом един знае, значи всички знаят. И фактът, че това копеле е чуруликало на Тонг срещу подкупи, не променя нещата.

— Бившето копеле, доколкото чух — усмивката отново се върна на лицето на Слоун заедно с мазния му тон. — Просто запомни занапред, че тия въпроси могат да се решават и по друг начин, със сделка.

— Нямаше време за това. Ония не искаха да звъннат на вратата на Коуен и да предложат първо да си побъбрим малко за това-онова… — в тоя момент Хатчър осмисли думите на Слоун и спря за момент, гледайки го изпитателно. — Какво имаш предвид, като говориш за сделка? Не можеш да преговаряш с Чию Чао.

Слоун се наведе към него през масата.

— Аз мога да уредя това — каза той сякаш между другото.

— Как?

— Ние си имаме наш бизнес с тия страни. Когато имаме нужда да притиснем до стената задници като тоя Фонг, винаги имаме начини да го направим.

— Хари, никой досега не е успявал да притисне до стената задници като Фонг.

В тоя момент пристигна келнерът със закуската им. Слоун беше поръчал яйца, бекон, препечени филийки и плодове. Ресторантът почваше да се пълни и с други посетители.

— Какво, по дяволите, се случи горе по реката? — попита Слоун, докато солеше яйцата си.

— Ходих там да търся информация — отвърна Хатчър.

— Надявам се това което си открил, да си е струвало труповете.

— Откога те е грижа за труповете? — каза саркастично Хатчър.

Слоун се наведе към него през масата.

— Научи ли нещо, или не? — попита го той.

— Попаднах на някои следи.

— Ама че работа. Затова ли ти давам тая закуска, за да ми кажеш само, че си попаднал на някои следи?

— Ще говорим за това, ако от тях излезе нещо.

Слоун се облегна назад и въздъхна. Отправи поглед към реката и се зае да подрежда мислите си.

След около минута Хатчър поде отново разговора с категоричен глас.

— Хари, дойдох тук, за да намеря Мърфи Коуди и тъкмо това ще направя. И ще направя това по начин, по който аз намеря за добре, което не означава да ти правя доклади за текущото състояние на всеки трийсет секунди. Обещах ти да остана жив за тая закуска днес и ето, че съм тук. Какво, по дяволите, ти влиза в работата дали съм си имал работа с Тс’е К’ам Мен Ти, или с Фонг, или с когото и да е друг? Това си е моя работа. Аз дори не работя за бригадата вече, аз съм обикновен гражданин, който търси приятеля си.

— Възхищавам се на таланта ти да излагаш нещата съвсем просто — каза Слоун и се изхили. — Е, добре, имам за теб една лоша новина и една още по-лоша. Коя ще предпочетеш да чуеш първо.

Хатчър въздъхна.

— Защо, по дяволите, се хилиш, като ми казваш това?

— И аз мога да демонстрирам перверзен вкус като теб — отвърна той. — По-лошата новина е, че са били намерени отличителните знаци и документи на Коуди на мястото на катастрофата.

Хатчър се намръщи и замълча за момент, осмисляйки информацията.

— Кога разбра за това?

— Снощи. Намерили са ги при повторен оглед на мястото на катастрофата през 76-та. Не е бил направен рапорт за това, защото той вече е бил обявен за загинал и правителственото разследване е било приключено по това време.

— А ти как научи?

— Нали знаеш Флиткрафт, като захапе по някоя следа, не пропуска нищо. Изпратил формално рутинно запитване до комисията по военнопленниците и до застрахователната компания, след като получихме доклада на Портър. Информацията за намерените отличителни знаци била заровена някъде из документацията на застрахователната компания, но не е била изпращана до файловете на правителствената комисия. По това време не ги е било вече грижа за това.

Хатчър се замисли за момент. Всъщност за него това беше добра новина. Това даваше отговор на въпроса му как е стоял проблемът с идентифицирането на Коуди във военнопленническия лагер.

— Това обяснява защо виетконговците не са го използвали.

— Не те разбирам — каза Слоун.

— Досега ме тормозеше тоя въпрос — обясни му Хатчър. — Не намирах разумно обяснение. Ако жълтите държаха в ръцете си сина на главнокомандващия на противниковата армия, те щяха да са в много изгодна позиция да искат нещо сериозно за размяна, но не са направили това. Сега разбирам защо. Той ги е преметнал, Хари, и те не са разбрали кой е.

Слоун повдигна недоумяващо вежди. Очевидно това не му беше минавало през ума.

— Страшно те бива да обръщаш нещата в твоя полза — с въздишка каза той.

— Аз установих точното местоположение на мобилния лагер, Хюи-куй се е наричал. Бил е разположен в лаоската част на планинската верига Анимитик, до един град наречен Муанг. Представлявал е транзитен лагер за виетнамски политически затворници…

— Пфу, гадост — изпръхтя с отвращение Слоун.

— Остави ме да довърша! — прошепна Хатчър. — Освен тях в лагера е имало осем или десет американски военнопленници, използвали са ги всичките за черна работа. Намерих един очевидец, който смята, че е виждал Коуди там.

— Смята?

— Говорим за неща, които са били преди десет-единайсет години.

Слоун потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Какво е станало с тоя лагер след войната — попита той.

Хатчър поклати глава.

— Не знам. Но разбрах, че коменданта на лагера толкова е бил нагазил лука, че не е можел да се върне в Ханой. Вдигнал се е и е офейкал.

— Значи възможно е, ако Коуди наистина е бил в тоя лагер, да е избягал и той — предположи Слоун.

Хатчър кимна.

— Позна.

— Къде научи тия работи?

— Земята Чин Чин, един търговец, когото наричат Холандеца. Затова ходих нататък. Не съм ходил да търся специално Тс’е К’ам Мен Ти.

Слоун, изглежда, беше впечатлен от това, което научи. Изгледа доста продължително Хатчър през масата, преди да продължи:

— Всичко това си остава все в сферата на „може би“, „вероятно“.

— Да.

— Така че все още нямаме твърда почва, на която да стъпим, освен Уол Пот.

— Отново позна — каза Хатчър.

— Това са все ония глупости за „безследно изчезналите“, Хач — каза Слоун. — Ще ти кажа какво не мисля… Не мисля, че двайсет и четири хиляди безследно изчезнали американци си прекарват приятно времето в Ханой или по другите градове да учат виетнамците как да играят „Монопол“ или други такива глупости. Може би има една шепа от тях, които скитат някъде из Лаос или из Северен Виетнам. Може да има неколцина дезертьори и ренегати. Останалите сигурно са били измъчвани до смърт, убити или умрели от недохранване и болести. Това са тия, които не са били убити още при вземането им в плен. Дявол да го вземе, толкова добри момчета изчезнаха във Виетнам, Хач. Защо да изтезаваме близките им в Америка с напразни надежди. Освен това в обикновения живот можеш да се отровиш от хапчета, купени от аптеката, може да те блъсне някой пиян шофьор на шосето. Има къде-къде по-глупави начини да умреш от това, да служиш на Родината си.

— Защо не ми спомена тия неща в Джорджия, когато ме навиваше за това пътуване?

— Никога не съм твърдял, че той е жив.

— Но го намекваше, и то доста красноречиво, за да ме накараш да дойда тук.

— Добре де, но определено си мисля, че си адски по-убеден, че е жив, отколкото беше в Джорджия… или дори в Хонконг.

— Е, да речем, че сме преминали от етапа на абсолютните фикции към нещо по-определено, на което да се стъпи.

— Глупости. Познавам те достатъчно. Познавам кога тоя твой нос е надушил нещо. Стъпил си на някаква диря.

— Има нещо такова — кимна Хатчър.

— Смяташ ли, че Коуди е жив?

— Да речем, че го допускам с доста по-голяма степен на вероятност, отколкото в Хонконг.

— Защо?

— Дребни неща. Интуиция.

— Но нищо като доказателства за пред съда?

— Нищо.

— Ъ-хъ. Добре.

Хатчър беше премълчал няколко доста важни елемента на новата главоблъсканмца. Например, че комендантът на лагера, който беше избягал в Банкок, е самият Уол Пот. Че Холандеца смята, че мъжът, който, по всяка вероятност е бил Коуди, е бил на наркотици. Не беше казал на Слоун за държанката, Пай, също така не беше споменал и за Тай Хорс. „Защо“, питаше се самият той. „Защото не вярваше на Слоун“, беше отговорът.

— Основният въпрос е жив ли е Мърфи Коуди и ако е жив, в какво е замесен? — каза Слоун. — Това е въпросът.

— У нас, в Джорджия, ти ми каза, че ако намеря Коуди, няма да има никакви въпроси — припомни му Хатчър. — „Старецът иска само да се сбогува се него“, ми каза ти. Това беше единственият въпрос.

Слоун си запали цигара, тръсна пепелта и загледа как вятърът я понесе из въздуха. После се загледа надолу към реката.

И двамата мъже се върнаха в мислите си към времето, когато си вярваха и разчитаха един на друг, когато между тях съществуваше някаква нескрепена нито с думи, нито с писмени клетви връзка, връзка по-силна от заповедите, от представите за дълг, представляваща една почти физическа цялост между мисълта и действието. Лос Боксес беше нанесъл силен удар на тая връзка и всъщност я беше разрушил изцяло.

Сега те си говореха завоалирано, заобикаляха същественото, без нито един от тях да има желание да постави открито основния проблем. Слоун не искаше да се ангажира с изречени думи, никога не го беше правил. Преди той винаги беше оставял мръсните думи неизказани.

— Това, което е от значение, е да запазим репутацията на генерала, да предпазим стареца от неприятности — повтори Хатчър.

Слоун се отърси от размислите си и за момент изви недоумяващо вежди.

— Но в случая има опасност да стане точно обратното.

— Например, ако излезе на бял свят с какво се е занимавал Коуди през последните петнайсет години? — каза Хатчър.

— Включително и това.

— Не сме си говорили такива неща, когато ме убеждаваше да се заема с тая работа.

— За Бога, Хач, та ти вършеше такива неща от двайсет години насам. Да ти обрисувам ли някои картинки, за да ти припомня?

— Да, обрисувай ми ги — прошепна Хатчър.

— Никак няма да ми е трудно — каза Слоун.

— Изискваш от мен да взема решение за окончателната присъда на място — промълви Хатчър.

— И преди си го правил. В какво се състои проблемът? Имам чувството, че си готов да отстъпиш и да се отнесеш снизходително към стария приятел от училище, да се съмняваш във всички факти относно него, колкото и недвусмислени да са те.

— Не говорим само за стар приятел от училището, говорим за сина на Бъфало Бил.

— Точно там е проблемът — въздъхна Слоун.

— Защо не изплюеш камъчето и не си го кажеш директно? — запита Хатчър с изтормозения си глас. — Искаш от мен да очистя Коуди, така ли?

„Отново същото, помисли си Хатчър, това проклето копеле с медения си глас пак ми пробутва стария номер.“

— Искам просто да разбереш дали е жив, и ако е жив, защо се е крил досега — бавно каза Слоун, изговаряйки внимателно всяка дума. — А ако е замесен в някаква… мръсна работа…

Той остави изречението недовършено.

— Мръсна работа? Мръсна работа? На много хитри ли ще се правим сега? — изръмжа Хатчър.

— Досега не се беше налагало да говорим за такива неща — каза Слоун, присвивайки очи.

Слоун усети, че неприятното усещане в стомаха му прераства в болезнено гадене. Какво се е случило с Хатчър, чудеше се той.

— Защо направо не ми го кажеш с думи — настояваше Хатчър.

Слоун продължаваше да се въздържа. Зазяпа се в празното пространство пред себе си, издухвайки дим от цигарата си.

— Казваш ми, че искаш Коуди да бъде премахнат, така ли? — изказа думите Хатчър и в гласа му прозвуча неподправена изненада.

— Казвам ти, че имаш възможност за избор, както винаги.

— Добре — изръмжа Хатчър, — не искам възможности за избор. Не съм дошъл тук, за да убивам когото и да е. Дойдох, за да разбера дали Мърфи Коуди е жив, или мъртъв, това е всичко. Сега ми изсипваш куп нови правила.

— Не правила… — поде Слоун.

— Аз няма да вземам такова решение — прекъсна го Хатчър.

— Тогава обади ми се на мен — каза спокойно Слоун. — Аз ще го взема вместо теб.

— Това момче беше герой от войната, Хари.

— Такъв беше и Бенедикт Арнолд.

— Ти знаеш нещо, което на мен не ми е известно? — попита го рязко Хатчър.

— Абсолютно нищо повече — веднага му отговори Слоун.

— Тогава не мога да си мисля нищо друго, освен че правиш някакви идиотски необосновани заключения.

— Добре де, а какви заключения, по дявопите, би направил ти? — възкликна Слоун. — Ти сам ги описа нещата, няма и минута. Това момче е изчезнало преди петнайсет години. После се оказва, че той явно е жив в Банкок и не иска никой да знае за това, сега убиват Уинди Портър, а тоя Уол Пот се чуди къде да бяга, за да се скрие. Да предположим, че тия двамата китайци, които убиха Портър, са се опитвали да попречат на Уол Пот да изчезне. Да предположим, че той и Коуди са забъркани заедно в някаква история.

— Да предположим, да предположим, да предположим — прекъсна го Хатчър ядосано. — Дявол да го вземе, та ние не сме сигурни дори дали Коуди е жив. Възможно е тоя Уол Пот да играе на всички ни някакъв номер с неговите приказки.

— Ей, съгласен съм с това, окей — намеси се Слоун. После добави безцеремонно: — Ако се окаже, че наистина е така, очистваш и това дребно копеле.

— Наистина ли всичко това е толкова лесно за теб, Хари? — попита го Хатчър. — Очиствам Коуди, очиствам тайландеца.

Слоун въздъхна. Рамената му се смъкнаха и изведнъж видът му се промени, сякаш беше станал с десет години по-стар.

— Толкова години досега водим тия тайни войни… малко късно е да се променим — промълви отпаднало Слоун.

— А ако Мърф е чист?

— Тогава уреди среща с Бъфало Бил. Виж какво — въздъхна той, — ти вършиш това, което сметнеш за необходимо, и аз си върша това, което намирам за необходимо. Започнеш ли да търсиш отговори на много въпроси, мъртъв си, Хач. Това е основно положение и ти го знаеш. Нямаш време за това. Разполагаме всичко на всичко с нашите прищраквания и рефлекси. Имаш две възможности за избор всеки Божи ден — да го вършиш или да не го вършиш. Ако не знаеш между какво можеш да избираш, ако все още не си взел решението си, загубен си, ще ти видят сметката. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Съмнявал ли си се някога във всичко това?

— Досега не — отвърна Хатчър, без да поглежда към Слоун.

— Тогава може би не съм се спрял на когото трябва за тая работа.

— Може би е така.

— Искаш ли да излезеш от играта?

Хатчър се замисли. Бяха го обладали смесени чувства но отношение на Мърф Коуди. В началото едни твърдяха за него, че е герой, други — че е маниак. Сега пред изпълнението на задачата му се издигаха нови трудности. Сега пред него не стоеше вече въпросът дали Коуди е жив, а по-скоро дали трябва да остане жив. Хатчър знаеше, че ако се откаже, Слоун ще повика някой друг, някой, който щеше да свърши тая работа без много-много да разсъждава, някой експедитивен касапин.

„А какъв си самият ти, Хатчър, запита се той, експедитивен касапин?“

Хатчър си даваше сметка, че именно той беше човекът, който трябваше да вземе решението, да произнесе и изпълни присъдата. Колкото и да му беше противно това, Слоун отново го беше поставил в същата ситуация. Беше поставил Хатчър в положението сам да поеме отговорността. За Хатчър сега нямаше алтернатива.

Хатчър кимна бавно.

— Оставам — произнесе тихо той. — Ако е жив, ще го намеря.

— И после какво?

— Ще импровизирам на място.

Слоун го гледа втренчено няколко секунди, носле каза:

— Приемливо решение — и плъзна по масата един плик от дебела хартия.

— Какво е това? — попита го Хатчър.

— Това е всичко, което имат в посолството от Уинди Портър, поне всичко, което може да ти влезе в работа. В дневника му са посочени някои места, които може да ти бъдат от полза.

— А какво става с доклада на полицията?

Слоун отново се ухили, сякаш му доставяше удоволствие да поднася на Хатчър лоши новини. Допи кафето си и избърса устните си със салфетката.

— Е, ъ-ъ, това е другата лоша новина. Имаме малко неприятности с местните ченгета.

— Какви неприятности?

— Правят се на недостъпни. Натрили носа на едно изпълнително момче от нашето посолство, казали му, че ще задържат всички материали по случая на Портър, докато не завършат разследването си и че не искат да дават никаква информация по въпроса.

— Сигурно и без това не разполагат с кой знае какво.

— Ще си имаш работа с един майор на име Нги. Аз ще бъда ангажиран е изпращането на тялото на Уинди в Щатите. Ако имаш нужда от мен, обади се на Флиткрафт, той може да ме намери по всяко време.

— Ще ми създава ли неприятности тоя Нги?

— Сигурно ненапразно го наричат Мангустата — отвърна Слоун.

МАНГУСТАТА

Като излезе от „Ориентъл“, Хатчър огледа такситата и лимузините, чакащи пред хотела. Той имаше навик от време на време да наема кола за цяла седмица, което, от една страна, му даваше удобството винаги да я има на разположение, от друга, цената за такова дългосрочно наемане беше по-ниска, отколкото наемането на такси. Оглеждаше се да си избере опитен шофьор, който би се справял добре в пренатовареното улично движение, а и да може да го ориентира в някои по-сложни ситуации.

Най-отпред бяха наредени лимузини мерцедес и ролс-ройс, а зад тях — по-обикновени коли, плимути и тойоти. Шофьорите, всички с усмивка на лице, държаха отворени вратите на колите си и го канеха да влезе. Всички изглеждаха спретнати, възпитани и бяха в униформи. Погледът на Хатчър се плъзна към края на редицата от лимузини и обикновени таксита и попадна на един дребничък, жилав тайландец, застанал до едно триколесно тък-тък в края на редицата. Изглежда, дребничкият мъж си правеше тренировка. Рязко отстъпи назад и ръцете му нанесоха серия светкавични удари напред към въображаемия противник, после изтича напред и изхвърли крака си на височината на рамото си, нанасяйки силен удар, накрая се извърна обратно и затича енергично на място. Тогава забеляза, че Хатчър го наблюдава и се усмихна.

Дребничкият мъж изтича напред покрай големите представителни коли, спря пред Хатчър и се поклони. Беше облечен в джинси с отрязани крачоли и бяла памучена блузка с надпис от тъмносини букви на гърдите „Харвард Дринкин Тийм“.

— Сауот-дии — каза той, което беше най-употребяваният поздрав на тайландски и можеше да означава всичко от „здрасти“ до „довиждане“, след което се поклони отново на Хатчър.

— Сауот-дии, храп — отвърна Хатчър. — Пхом маа йаак Муанг Сахарат.

Изглеждаше не по-висок от пет фута и пет инча, имаше плосък нос и широко лице. Смесица между тайландец и китаец, помисли си Хатчър. Подобно на доста от мъжете таиландци, той имаше татуировка на ръката над рамото си. В образа на татуировката Хатчър разпозна богинята Кинари — наполовина жена, наполовина птица, богиня на щастието и успеха.

— Виждам, че сте американец. Аз говоря английски — каза гордо младежът.

— Сабаи-дии. Как се казваш?

— Тси Тей Ник. Всички ми викат Сай. — И той показа два реда неравни, изронени зъби. — Твое име?

— Хач.

Сай посочи с пръст първо Хатчър после себе си.

— Сай, Хач.

— Точно така.

— Хубава работа.

— Да, хубава работа — съгласи се Хатчър. — Често ли тренираш така, а? — и нанесе два-три удара с юмруци във въздуха, за да покаже какво има предвид.

— Аз съм боксьор — похвали се Сай, изпъчвайки гърди и стягайки мускулите си, за да демонстрира постиженията си. — Карам тък-тък, за да събера пари и да замина.

Той отскочи назад и нанесе още една серия удари с юмруци във въздуха, ритна високо нагоре с крак и затича на място.

— Тренирам всяка сутрин два часа призори. И половин час всеки следобед. Тренирам движенията.

— Искаш ли да работиш за мен за около седмица?

— Седмица? Да правя какво?

— Да ми превеждаш.

— Всички тук говорят английски. И ти говориш тайпандски — отвърна Сай.

Хатчър кимна.

— Да, но не и сабаи-дии. Ще ме разхождаш насам-натам, ще ми разказваш за хората тук. Ще ми помогнеш да свърша някои неща. Няма проблеми.

— А-а. Няма проблеми — повтори Сай и едва сега схвана горе-долу за какво искаха да го наемат. Май пей рай.

— Точно така, май пей рай — съгласи се Хатчър. — Значи колко?

— Всеки ден. През цялото време?

— Аз си лягам късно — каза Хатчър с усмивка.

Сай също се засмя и кимна бавно.

— Ясно. Лягаш късно, ставаш късно.

— Горе-долу.

Сай закрачи делово напред-назад пред Хатчър със скръстени на гърба ръце.

— Утре вечер ще се боксирам, така че не мога да работя тогава.

— Окей.

— И трябва да си правя тренировката всеки следобед.

— Разбирам — кимна Хатчър. — Къде се боксираш?

— Навсякъде. Утре вечер ще бъде в „Ройъл Парк“, близо до „Уот Пхат“ — каза той гордо. — Ако стана достатъчно добър, един ден може да стана член на Кралската гвардия.

— Това ли ти е мечтата, хм, да те вземат в Кралската гвардия.

— Да. Всеки ден от десет години насам моля Буда да ми прати този дар. Нося хай-хуанг и си направих татуировката, за да ми помагат за постигането на тая цел.

Той бръкна под ризата си и извади кръгъл пиринчен медальон, закачен на сребърна верижка. В центъра му беше гравирано изображението на усмихващия се Буда. Тайландците са големи поклонници на амулетите, наричат ги хай-хуанг, което значи нещо като „край на грижите“. Някои си имат амулети за всеки отделен повод. Има сергии и магазини специализирани само за амулети, които се намират най-често около четиристотинте храма в Банкок, наричани уот.

— Това е много хубав хай-хуанг — каза Хатчър. — Окей, мисля, че ще можем да отделяме по трийсет минути всеки ден за тренировките ти. Дори може да дойда с тебе на мачовете ти.

— Ще ти взема билет — каза въодушевено шофьорът и с отскок нанесе два бързи удара с крак във въздуха.

— Добре, значи колко? — попита го Хатчър отново. Сай прекрати демонстрацията си и вдигна ръка с изпънати пръсти.

— Пет долара, американски.

— На час? — попита Хатчър.

— За целия ден.

— По пет долара на ден? — попита изненадано Хатчър.

— И яденето.

— Добре. Пет долара на ден и храната.

— Хай — каза дребничкият тайландец.

— Струваш повече.

— Повече?

— Двайсет долара на ден.

— На ден! — повтори Сай и очите му се разшириха двойно.

Хатчър кимна.

— Вече съм богат — каза възторжено Сай. — Ще си наема кола.

— Можеш ли да караш кола?

— Ами да, разбира се.

— Окей, слагаме и колата — каза Хатчър.

— Слагаме?

— Аз ще наема кола.

— Джип? — предложи въодушевено Сай.

— Не, нещо по-добро.

— Джипът е добър. Минава навсякъде.

— Много друса на задника — обясни му Хатчър. — И вътре е много горещо.

— Меркедес? — опита се да налучка Сай, явно трудно се справяше се с произнасянето на „це“.

— Какво ще кажеш за чеви?

— Чеви? А, чевролет?

— Хай — каза Хатчър.

— Добре — отвърна Сай и сви рамене.

— Окей, значи ще действаме по следния начин. Първо, отиваме в полицейския участък. После се връщаме в моя хотел, наемаме кола и тогава аз ще ида да разгледам едни доклади за около час-два. Ти можеш да тренираш през това време. Зад хотела има един малък парк. След това двамата ще поразгледаме Банкок.

Майор Тан Нги стоеше прав зад бюрото си с ръце зад гърба и каменно изражение на лицето, втренчен в посланието, което лежеше на бюрото пред него. Беше ядосан, беше вбесен заради това, защото с тая бележка шефът му нареждаше да си сътрудничи с американците; вбесен беше и от самия факт, че американците бяха поискали да се месят в работата на полицията на Банкок. Всъщност тъкмо затова идваше тоя американец, за да му се меси.

Защо американците си мислят, че могат да се месят и да командват навсякъде? В която и точка на света да се намират, те очакват да им се докладва пълната информация и да им се предаде командването, като нещо подразбиращо се от само себе си. Разследването на смъртта на офицера от американското разузнаване, Портър, беше работа на местната полиция — убийство, извършено по улиците на Банкок. Това не беше работа на армията на Съединените щати, нито на военното разузнаване, нито на тоя Хатчър. Това си беше негова работа. Нги беше началник на криминалния отдел на полицията в Банкок и по принцип нямаше нищо против американците, но определено не обичаше да се месят в работата му.

Нги беше много добър полицейски служител, непокопебим, дееспособен, безкомпромисен и честен — качества, с които беше спечелил и прякора си, Мангустата. Мангустата не понасяше американците да си пъхат носа в неговите работи, сякаш постоянно му намекваха за но-низшите му и незадоволителни умения в разследването.

А най-лошото от всичко беше, че той всъщност не беше стигнал доникъде в разследването, нямаше какво да им представи като доклад, ако му поискаха. Разследването му тъпчеше на едно място. Малкото следи, които все пак имаха, изстиваха с всеки изминат ден и Нги си даваше сметка, че с всеки изминат час убийците увеличаваха преднината си и шансовете за залавянето им ставаха все по-нищожни. И сега тоя янки щеше да дойде и да му предложи да реши проблема просто ей така. И преди си беше имал работа с американци — арогантни, надменни, самомнителни, високомерни. И сега той трябваше да раболепничи. Шефът му си нямаше и представа от положението, в което го поставяше. Дръж се приятелски, беше му казал той. Не просто учтиво, приятелски!

Тоя ден нямаше да е от приятните.

Погледна часовника си. Петнайсет минути. След петнайсет минути американецът щеше да дойде. О да, той щеше да бъде точен. Господи, никога ли не закъсняваха тия хора? Още при пристигането си оня щеше да му изсипе куп любезности. Да си скъса устата от усмивки. Ще се държи покровителствено. После щеше да предложи съдействие на местната полиция. Винаги все това, съдействие.

Две минути преди определения час един от подчинените на Нги почука на вратата му и с почти благоговеен тон обяви за пристигането на Хатчър.

Нги се приближи съвсем близо до сержанта и му изсъска полугласно:

— Тоя е офицер от американската армия, а не президент на Съединените щати.

— И-и-йес, сър — заекна сержантът, изненадан от гневното избухване на майора, макар под сурдинка.

— Кажи му да влезе — нареди Нги и се отправи отново към бюрото си.

Хатчър идваше на тая среща със същите безпокойства като тия на Нги. Той не искаше да предизвиква негативни настроения и конфронтация. Смяташе, че американците не трябва да се намесват в това разследване, но от друга страна, му бяха необходими копия от полицейските доклади и постигнатите досега резултати. Нямаше точна идея как да подходи, за да измъкне тая информация, без да възбуди подозрения у Нги. Беше убеден единствено, че не трябва да споменава пред него за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс или каквато и да е друга информация от собственото си разследване.

Хатчър беше изненадан от това, колко голям беше кабинетът. В края на краищата това беше кабинет на ченге от „криминалното“, а не на премиер-министър. Стаята беше с висок таван. Подът беше покрит с блестящи от чистота плочки, дебел килим под краката заглушаваше шума от стъпките, а малкото, но изискани мебели се поддържаха с идеална политура и без никакъв прах по тях. Листата на подредените по бюрото му документи леко шумоляха под таванния вентилатор, без да се разпръсват. Уличните шумове от автомобилите, камбаните на храмовете и преминаващите долу пешеходци проникваха през спуснатите жалузи на прозорците като едва доловимо, слабо жужене.

Майорът имаше ниско, стегнато тяло, носеше добре поддържана всекидневна униформа в цвят каки, светлосиня риза и жълта вратовръзка. Мустаците и късата му коса се поддържаха доста грижливо, за ноктите му явно полагаше грижа маникюрист, а черните му обувки бяха излъскани до ослепителен блясък. Лицето му представляваше маска, под която не прозираха нито удоволствие или неприятни чувства, нито изненада или досада, нито дружелюбност или неприязън.

„Направо убийство на масата за покер“, помисли си Хатчър.

Хатчър знаеше всичко за него. Нги методично си беше проправял път нагоре в йерархията, беше завършил специалната школа на ФБР в Щатите, шест месеца беше практикувал в нюйоркската полиция и навремето беше работил в специална група, проследяваща трафика на хероин от Златния триъгълник до Малайзия — група, която с резултатите си беше посрамила почти всички агенти от силите за борба с наркотрафика в Съединените щати. Постиженията му в разкриване на престъпленията представляваха обект на завист за почти всички шефове на полицейски отдели.

Нги беше педантично прецизен човек — това не беше трудно да се констатира. Всичко в него беше прецизно. Начинът ио който беше облечен. Кабинетът му. Бюрото му! Всичко в него беше подредено в идеални геометрични фигури — писма, писалки, попивателна, телефон, всичко образуваше правилни малки квадрати.

Прецизен, прецизен, прецизен. Човек с високо самомнение за собственото его и сигурно доста докачлив. Хатчър трябваше да бъде много внимателен в разговора си с това ченге, което подчинените му наричаха зад гърба му Мангустата.

— Майоре — започна Хатчър с възможно най-искрения си тон, — казвам се Хатчър. Искам да ви кажа, че ценя изключително времето, което ми отделяте.

Нги с мъка се удържа усмивката му да не се превърне в подигравателна гримаса.

— Удоволствието е мое, полковник — каза той сериозно. — Направо съм смутей от мисълта, че е възможно такива неща да се случат тук. Все си мислех, че Банкок е по-цивилизовано място.

„Ах, помисли си Хатчър, той явно също се притеснява какъв тон да избере.“

— Случват се такива неща — каза Хатчър. — Смятате ли, че мотивът е бил грабеж?

„А-ха, пуска въдицата, помисли си Нги. Прави се на хитър. Е, няма да му навреди, ако го поразмотая малко.“

— Не — отвърна Нги. — Нищо не му е взето. Изглежда се е намесил в някакъв побой и за негово нещастие е бил убит. Има свидетели, които са видели цялото произшествие.

„Тоя е хитро ченге, помисли си Хатчър. Щом има свидетели, значи той ги е проучил добре, няма защо да проявявам излишен интерес в тая насока. Това ще му даде шанс да поеме инициативата.“ Хатчър реши да води играта в същия дух и по-нататък.

— Това е съвсем в стила на Уинди — такъв му беше прякорът, Уинди — та както и да е, той си беше такъв, винаги готов да помогне на човек, изпаднал в беда.

Нги кимна, все още усмихнат.

— Разбирам — каза той. „Тоя, изглежда, се опитва да ме набута в задънена улица, помисли си тайландският полицай, убийство при случаен инцидент. Не му ли беше ясно, че Нги знае, че Портър е бил офицер от разузнаването? Офицерите от разузнаването обикновено не ги убиваха случайно.“

— Ирония на съдбата, не мислите ли — продължи Хатчър, — офицер от разузнаването да бъде убит по такъв начин. Той… заслужаваше… не знам, но може би някаква… по-екзотична смърт.

„Хитро, помисли си Нги. Значи няма да си играем на криеница по повод същността на работата на Портър. Тоя поставя въпрос и след това сам отговаря. Каква игра ми играе сега?“

— Е, засега работим по всички възможни хипотези — каза Нги. — Просто най-преките впечатления от свидетелските показания ни карат да мислим, че може би е загинал като нещастен добър самарянин.

„Дали не е дошъл при нас, защото знае нещо, което ние не знаем, запита се Нги. Може би Портър е участвал в някаква съмнителна специална операция и Хатчър е дошъл тук да разбере какво знаем ние по тоя въпрос.“

Нги реши да пусне въдицата още по-надълбоко.

— Дали той не е… ъ-ъ… замесен в нещо, което би могло да има отношение към случая? — попита той.

Хатчър поклати глава отрицателно. „Добре, помисли си той, тайландецът не знае нищо. Само се опитва да опипа почвата.“

— Не, всъщност неговите задачи бяха ограничени до гарантиране сигурността на посолството. Той беше изтеглен от активна оперативна дейност. На Уинди му предстоеше скорошно пенсиониране. На тая му длъжност се гледа като на един естествен начин за постепенно излизане от системата.

„Дали трябва да му вярвам, помисли си Нги. Ако това, което казва, е истина, то доста вероятно е случаят «Портър» да се окаже случайно спречкване, завършило със смъртен случай. При тази ситуация случаят можеше да завърши без цяла дузина арести, към които шефовете му проявяваха постоянен апетит, стараейки се да поддържат репутацията си.“

— Е, бъдете сигурен, че ние правим всичко, което е по силите ни, за да намерим убийците. Имаме пълни описания и на двамата, както и на мъжа от другата лодка.

— Друга лодка?

„Хм, той явно не е губил много време да проучва случая, помисли си Нги. Дори и вестниците писаха, че е имало и един мъж на съседната лодка. Ще му пусна още малко по-странична информация за случая. Ще видим как ще реагира.“

— Тоя, който изглежда, е трябвало да бъде жертвата — каза Нги. — Той скочил в реката, когато започнал побоят. Доста е вероятно това да е било бой между улични бандити, на който случайно се е натъкнал вашият майор Портър. В тая история е била замесена и някаква проститутка, но няма дори и основания за подозрение, че майорът я е познавал. Уверявам ви, че ние дори и не допускаме възможността за някаква връзка между тях.

— Слава Богу, благодаря ви поне за това. Обратното би могло да травматизира в още по-голяма степен съпругата му.

„Може би ще може да ми помогне някак във връзка с бележката,“ помисли си Нги. Той се пресегна към папката и извади от нея един лист на редове с размери десет на петнайсет сантиметра, откъснат явно от бележник със спирала. Листът се беше втвърдил като след намокряне, избелял и мастилото по него беше зацапано.

— Намерихме това — показа му листа Нги. — Но дори и експертите ни по ръкописни почерци не можаха да дешифрират какво е написано на него.

Хатчър взе листа, погледна го отблизо, после го обърна и го огледа отзад. Това беше страница от дневника на Портър със записките от деня на смъртта му.

Той хвърли листа обратно върху бюрото на Нги, стараейки се да не изглежда прекалено заинтригуван.

— Може да е списък за покупките му от бакалницата — каза Хатчър и се захили.

— Може — каза Нги и се усмихна също така пресилено.

— Може да взема това да го покажа на някои от неговите колеги. Възможно е да открия нещо, което да ви бъде от помощ.

Нги беше обхванат отново от обичайната си подозрителност. Но след това реши, че страховете му са неоснователни. Изглежда, тоя Хатчър нямаше особен интерес към случая, освен доколкото трябваше официално да докладва, че е направил проверка по него. Явно не правеше опити да му се меси в работата. Нги реши, че един-два компромиса няма чак толкова да накърнят достойнството му.

— Мисля, че няма проблем в това отношение — отвърна Нги с усмивка.

„Окей, помисли си Хатчър, ледът се пропука.“

— Добре — каза той. — Е, знам, че времето ви е ценно. Всъщност дошъл съм тук, за да осигуря връщането на тленните останки на покойника в родината с подобаващото уважение. Ще ви помоля да направите нещо, за да уведомите семейството, че полицията работи по случая. Нали знаете как се чувстват хората в такива случаи, чак на другия край на света са…

Нги закима оживено с глава. „Защо да не го поуспокоя, помисли си той, и да се отърва веднъж завинаги от него.“

— Може би — каза Нги — в тоя смисъл ще бъде някакво облекчение за семейството му, ако им занесете копие от доклада за настоящия етап на разследването. Просто за да знаят, че правим всичко, което е по силите ни.

Хатчър едва успя да прикрие радостта си. Точка, гейм, сет, мач.

— Чудесна идея, майоре. Сигурен съм, че това значително ще ги успокои.

„Тоя беше безобиден,“ помисли си Нги, след като Хатчър си тръгна. Явно американците не изпитваха съмнения относно методите му за водене на следствието.

Сай и Хатчър се върнаха в хотела, където Хатчър нае тъмносин шевролет с две врати. След това се качи в стаята си и си поръча бутилка уиски „Джек Даниъл“ и каничка тайландски чай. Пусна климатичната инсталация, включи вентилатора на тавана и си съблече ризата. После си наля чаша чай, подслади го обилно с уиски и седна на камъшитеното канапе с всички документи по случая.

Полицейският доклад беше кратък и постен и от него той не научи почти нищо ново. Според показанията на свидетелите някакъв мъж си бил уредил сеанс с проститутка на име Сукхаи, която работела на Падунг Клонг близо до пазара „Ню Роуд“. След като влезли в колибката на нейната лодка, към лодката в съседство с тяхната се приближило едно хангяо и двама мъже се прехвърлили в нея. Американецът, Уинди Портър, по всяка вероятност се притекъл на помощ на проститутката и бил намушкан с нож от единия от нападателите. Той паднал в реката и тялото му по-късно било извадено от хората, живеещи на околните лодки. Мъжът, който бил със Сукхаи, скочил в реката и изчезнал. Убийците избягали със същото хангяо, което по-късно било открито със собственика му на борда, който бил убит с нож. Резултатите от аутопсията показват, че двете рани от намушкванията, едната в долната задна част на гръдния кош, другата — точно в основата на шията, са нанесени с нож с тънко острие, което при втория удар е проникнало седем инча надолу и е пронизало сърцето.

„Възможно е и да е съвпадение това, помисли си Хатчър, че убийците са използвали безпощадния удар с нож, който е специалитет на триадите Чию Чао.“

Полицейските служители, изготвили доклада, допускаха, че двамата нападатели по всяка вероятност са имали намерение да ограбят проститутката и нейния клиент, а Портър за нещастие се е намесил, за да им попречи. Дадените описания бяха доста неясни. Единият от убийците беше описан като „китаец с белег от нож на едната буза и със злобен поглед“.

Полицията не беше успяла да издири клиента на проститутката, който беше скочил в реката и заплувал навътре, за да спаси живота си. Сукхаи им беше дала едно съвсем незадоволително описание на външния му вид — пет фута и шест инча, 150 фунта, кафяви очи, черна коса, тясно лице. Името му не знаела. Според доклада убийците не й казали нищо.

Дали това е бил Уол Пот? Ако наистина е бил той, защо тогава Портър се е намесил в тоя побой с двамата нападатели, които явно са търсели бившия виетнамски лагерен комендант? Може да е било просто от чувство за справедливост. Но по-вероятно Портър си е давал сметка, че ако изгубят Уол Пот, губят и Коуди. И се е опитал да го спаси.

Хатчър разгледа внимателно всяко листче от материалите, с които разполагаше, и същевременно си записваше всичко, което по негова преценка беше от значение. В дневника се споменаваха над дванайсет различни места, въпреки че, както изглежда, Портър беше осъществявал съвсем елементарно проследяване и изобщо не беше разпитвал за тоя Уол Пот или Тайсунг, или както ще, по дяволите, да е името му.

Той включи в списъка си всяко място, което беше споменавано повече от веднъж, включително и „Америкън Дели“. Портър беше ходил там три пъти, единият от които беше отразен с коментара: „Консумиран обяд, докато се осъществява наблюдение на обекта на отсрещната страна на улицата.“ На няколко пъти беше посещавал и спортни състезания, включително конни надбягвания и боксови мачове.

Хатчър добави към списъка си и наименованията „Томбстоун“ и „Лонгхорн“, двете места, които бяха посочени на Дафни от бившия войник във Виетнам по време на битката с Тс’е К’ам Мен Ти. Когато завърши, разполагаше със списък от петнайсет-двайсет места. След това той започна да ги обмисля по-внимателно, опитвайки се да си изгради някаква представа за Уол Пот.

След като Хатчър си тръгна, Слоун нае една лимузина с климатична инсталация до посолството. Там подписа необходимите документи и уреди формалностите, за да може да изпрати тленните останки на майор Портър с военен транспортен кораб, който отплуваше за Сан Франциско на следващия ден. Това му отне всичко на всичко два-три часа. След това обядва с Харви Кендъл, дипломат, запознат с провежданите в района операции на Националната служба за сигурност и Агенцията за борба с наркотиците и поразговаря с него около час.

После взе едно тък-тък до Яварай. Когато човек навлиза в Китайския квартал има чувството, че влиза във фуния откъм широкия й край. Минаваха от една лъкатушеща уличка в друга, после излизаха на някоя съвсем тясна пресечка, притисната от двете страни от непрекъснати редици магазинчета, после тръгваха по друга, толкова тясна, че буквално предизвикваше клаустрофобия, накрая тръгнаха по подобна пресечка, която свършваше недалеч в другия си край, точно на реката.

Старецът, който въведе Слоун през паянтовата врата, беше също толкова престарял и съсухрен като оня, който го прие предишната вечер. Очите му приличаха на разфокусирани изтлеяли въглени, лицето му беше изпито и набръчкано като сушена слива, а тялото му напомняше ходещ скелет.

Веднага след входната врата всички подпорни и напречни греди, както и летвите от ламперията, бяха обхванати от гъсти паяжини. Старият бордей скърцаше и стенеше под тежестта на годините. Долу, под нивото на входната площадка, Слоун видя една масичка със стоп, а зад нея бяха наредени сепаре до сепаре. От време на време до слуха му достигаше едва доловимо покашляне, а от далечния край на помещението се разнасяше някакъв приглушен тенор, напяващ монотонно ирландска приспивна песничка. Старецът поведе Слоун надолу по паянтовата дървена стълба към вътрешността на бордея, към кълбата дим, които се издигаха нагоре на гъсти облаци, завихрящи се в буйни въртопи под големия таванен вентилатор, висящ на дълъг, тънък прът, който се губеше нагоре в тъмнината. Сладникавата миризма на окосена трева на опиумния пушек обхвана Слоун още докато слизаше по стълбата и устата му пресъхна от сладострастната тръпка на очакването.

Той си плати за лулата и последва стареца със спаруженото като сушена слива лице до едно сепаре с два тесни нара в него. Легна на единия от тях. В помещението беше доста топло и той си свали вратовръзката, след което разкопча ризата си до долу. Беше вече почти замаян от опиумния дим, който се стелеше на кълба из цялото помещение като утринна мъгла. Погледът му заблестя от вълнение, докато гледаше как старецът върги из пръстите си една доза, голи, от мазния, кафеникавочерен опиум, как после го натъпква в лулата и я разпалва.

Докато чакаше, Слоун се пренесе мислено към Хатчър и все по-категоричното му дистанциране от бригадата и всичко свързано с нея. Проклет да си Хатчър, проклета да е душата ти, помисли си Слоун. Не можеш да игнорираш всички свестни момчета, които имахме в бригадата. Господи, виж само какво стана с тях. Еди Конлън загина в Либия. Айк Грийнбаум изгоря като факла при оня провал в Чили. Дик Мазети командва една групичка от малоумни бодигардове във Флорида и се напива до смърт в инвалидния си стол. Джек Бърбанк ослепя след експлозията, предизвикана от терористи в Ливанското посолство. Моли Макгацър остана с един крак и си доизкарва стажа до пенсия в Имиграционната служба. В И миграционната служба. Божичко! Колко пъти само беше спасявал задника на Хатчър! Всички те постоянно бяха заставали лице в лице със смъртта. Хатчър също. Беше ли някой от тях по-малко герой само заради това, че не беше носил униформа? Кой можеше да каже, че те не бяха герои?

Старецът засмука за последен път лулата, докато я разпалваше и я подаде на Слоун, който на свой ред пое дълбоко от дима; усети го как припарва на гърлото му и изпълва дробовете му. Почти на момента забрави и Хатчър, и бригадата. Изостави мислите за миналото и почти веднага изпадна в душевна еуфория, мислите му го отнесоха в друго време и на друго място, грижите и проблемите изчезнаха от съзнанието му. Той затвори очи и видя пред себе си зелени поля, галени от полъха на вятъра. Не можа да чуе как някой влезе в сепарето, не чу и проскърцването на съседния нар.

— Видя ли се с Хатчър? — понита го някакъв глас. Слоун отговори, без да отваря очи.

— Да.

— И?

— Затяга примката. Казвам ви, той ще го намери. Това е само въпрос на време.

— Стигнал ли е до Уол Пот?

— Не.

— Знае ли кой е всъщност Уол Пот?

— Не е казвал.

— А Тай Хорс?

Слоун се беше уморил да говори, беше се уморил да мисли. Беше стигнал до прага на Царството на мечтите и тъкмо когато влизаше там, отговори унесено:

— Не е споменавал за Тай Хорс. Не е споменавал за Уол Пот. Не е споменавал за гривни, дрънкулки и мъниста, или за лунна светлина и рози. Славеи по „Бъркли скуеър“. Гълъби по статуи и лъскави жълти панделки. Не е споменавал за нищо такова. Вижте, Хатчър ще намери Коуди. Стъпил е на нещо, това мога да кажа. Познавам го така добре, както себе си. Той е най-добрият.

СРЕЩА В ПАРИЖ

Исмала Хадиф, наричан в Интерпол и ЦРУ с кодовото наименование Хиената, беше може би най-усилено издирваният терорист в света. Той беше идентифициран със сигурност от ЦРУ като извършител на бомбените атентати на летищата във Виена и Рим, при които бяха загинали общо шейсет и седем души, повечето жени и деца, между които бяха и осемнайсет американски деца, тръгнали на летни ваканционни екскурзии, всичките под шестнайсет години. Беше също така и главният заподозрян във връзка с бомбения атентат в една берлинска дискотека, при който загинаха тринайсет човека, девет от които жени, и се смяташе, че също той е убиецът на жената на американския посланик в Тунис, при неуспешен опит за покушение срещу самия посланик. Извършените от него терористични актове и убийства бяха документирани от четири години насам и въпреки това той се движеше из свободния свят волно като птичка. Беше безочлив и дързък специалист както в областта си, така и по отношение на дегизировката.

Сред експертите по тероризма Хиената беше най-силно мразеният престъпник, макар те да имаха доста голям избор в това отношение. Изключително умел и изобретателен, при това сляп фанатик, Хиената беше преминал през различни тренировъчни лагери в Либия и понастоящем живееше в Техеран. Беше напуснал дома си преди една седмица и агенти на специалните служби го бяха проследили до Кайро, където обаче бяха изгубили дирите му.

Но един друг преследвач не беше.

Спокойно и незабележимо Хиената беше проследен по един доста зигзагообразен маршрут, който завърши в Париж, където той се появи с фалшив турски паспорт, кредитни карти и други документи на търговски представител на някаква компания от Анкара за производство на цигари. Хиената, който говореше свободно няколко езика, включително и турски, беше избръснал брадата си и боядисал косата си сива, създавайки си външност, правеща го с двайсет години по-стар. Контактни лещи бяха променили очите му от тъмнокафяви в сини. Вътрешни подложки във високите му обувки добавяха още два инча към нормалната му височина от пет фута и осем инча. Беше отседнал в един голям, луксозен хотел в централната част на града, който щеше да представлява изходен пункт за обичайните процедури по подготовката и изпълнението на сегашната му операция.

Негова цел този път беше генерал Карл Шустих, изтъкнат американски военен специалист, който същевременно беше експерт в областта на мерките за сигурност. Шустих беше разработил мероприятия и мерки за си, гурност, ощетили плановете на Хиената в два случая, по които той беше работил напоследък. Но самият Шустих не спазваше собствените си мерки за сигурност. Като човек, държащ на навиците си, той се придържаше към един твърде еднообразен дневен режим — автомобил ът му минаваше да го вземе но едно и също време, возеха го по едни и същи улици към офиса му и го връщаха отново по тях. Отпред и зад автомобила му се, движеха по една кола за охрана, но това едва ли бяха сериозни мерки за сигурност. Шустих беше станал прекалено спокоен и самодоволен след четирите месеца, прекарани в Париж. Той беше игнорирал възможността за терористичен атентат спрямо себе си.

За Хиената той беше идеалната мишена. Личен приятел на американския президент, човек, за когото се говореше, че скоро ще става член на Обединения комитет на началник-щабовете, той беше при това и съвсем лесна мишена. Една бомба, достатъчно мощна, за да разруши всички сгради в радиус от сто метра наоколо, щеше да бъде поставена в градската канализационна мрежа по маршрута на Шустих на път за офиса му. Хиенада щеше да я задейства от около двеста метра с дистанционно радпоустройство в момента, в който колата на Шустих минава над шахтата. Експлозията щеше да разруши всички сгради намиращи се в непосредствена близост, а колата на генерала щеше да се разлети едва ли не на съставните си атоми.

Преди два дена Хиената беше разучил канализационната мрежа в избрания участък, беше набелязал точното място, където да замаскира бомбата между разклатените, зацапани с тиня тухли, с които бяха иззидани стените на канала. Дори и оглед на канала в последната минута преди операцията нямаше да може да установи наличието на експлозива.

Хиената беше доволен от подготовката, която беше извършил. Щеше да постави бомбата тази нощ и да осъществи операцията на следващата сутрин. Касетата, в която той поемаше отговорността за атентата, беше вече подготвена и щеше да бъде изпратена на по-големите радиостанции десет минути след операцията. Хиената се връщаше обратно към изхода през широкия тунел на канализацията, а край него бучеше потокът на отходните води на голям Париж. Омразата мотивираше Хиената; убийството му носеше вътрешно удовлетворение. Скоро след като генералът умреше, същата участ щеше да сполети и двамата му сина. Пътят към рая за него минаваше през река от кръвта на представителите на западната цивилизация.

Той не забеляза брадатия мъж в едно от разклоненията на тунела зад себе си. Хиената беше опитен и предпазлив, но явно неговият преследвач беше още по-добър.

По-рано през деня, същият този брадат мъж беше влязъл в посолството на Западна Германия, облечен в работен комбинезон, със сандъче с електричарски принадлежности в ръка и с фалшиви документи, които го представяха като електротехник. От охраната го накараха да отвори сандъчето и той отвори горния капак и разгъващите се чекмедженца достатъчно встрани и нагоре, за да не могат двамата от охраната да зърнат под гях. Махнаха му с ръка да влезе. Озовал се вече вътре, брадатият мъж нямаше повече проблеми — познаваше всеки инч от разположението на помещенията в сградата. Беше изучавал плановете й дни наред. Отиде направо до малкото складче с инструменти и принадлежности по поддръжката на първия етаж, измъкна оттам една сгъваема алуминиева стълба, излезе отново в коридора и тръгна към залата за приеми. Влезе в голямото помещение и го огледа подробно. То представляваше огромна зала с висок таван на трийсет фута от пода. Величествен кристален полилей със стотици малки капковидни кристални орнаменти, ограждащи огледалните рефлектори около лампите, хвърляше искряща бяла светлина в цялата зала. Навсякъде из залата се суетяха хора от персонала, заети с подготовката на приема, който щеше да се състои същата вечер. В тази суматоха никой не обърна внимание на брадатия мъж. Няколко минути той постоя така, изучавайки вътрешността на залата, като обърна специално внимание на полилея, после излезе.

Сега брадатият седеше в ресторанта в мецанина на хотела и чакаше завръщането на Хиената. Като го видя пред входа на ресторанта, той стана и отиде бързо до асансьора, изкачи, до четвъртия етаж, извървя по стълбите още един етаж нагоре и изчака на площадката, докато не чу да се отваря вратата на асансьора на същия етаж. Открехна леко вратата към коридора на етажа и видя как Хиената премина край него, изчака го докато извади ключа за стаята си, тогава влезе през вратата и закрачи по коридора към спрелия пред вратата мъж.

Терористът се обърна сепнато, но после се успокои. Минаващият по коридора човек беше прегърбен старец, някъде около шейсетте. Имаше посивяла брада и бяла коса. Брадатият се усмихна и Хиената кимна любезно, преди да отвори вратата. Брадатият направи енергично и безшумно три скока и му нанесе силен, рязък саблен удар в основата на черепа. Краката на Хиената се подгънаха. Още преди коленете му да докоснат пода, той беше изпаднал в безсъзнание. Брадатият го сграбчи отзад за яката, за да го задържи, блъсна го в стаята и затвори вратата зад себе си. Хвърли Хиената на леглото, сложи си чифт тънки гумени ръкавици, разсъблече жертвата си, запуши му устата и го завърза гол на един от столовете. После закачи табелката с надписа „DO NOT DISTURB“ от външната страна на вратата, включи телевизора и увеличи звука му, придърпа друг стол и седна срещу Хиената. Около китката на терориста имаше закопчана тясна кожена каишка с прикрепен към нея ключ. Брадатият бръкна в ръкава си и измъкна оттам тънка кама. Сряза кожената каишка и взе ключа.

След това удари два-три шамара на Хиената. Арабинът попримига, после отвори очи и докато се опитваше да фокусира погледа си, в очите му се появи неприкрит ужас. Опита се да каже нещо, но превръзката около устата му беше толкова силно стегната, че направо разрязваше ъгълчетата на устата му като я отваряше.

Брадатият вдигна пръст на устните си.

— Ш-шт — изсъска той.

След това се присегна и сграбчи лицето на Хиената с една ръка. Хватката му беше като менгеме. Хиената не можеше да помръдне глава — пръстите на брадатия стигаха от едното до другото ухо. Другата му ръка се вдигна пред очите на Хиената. В нея имаше тънка кама с наточено до блясък острие. Острието беше седем-осем инча дълго. Той допря върха му точно в основата на лявото око на Хиената и го натисна леко, докато върху кожата се появи малка капчица кръв. Клепачите на Хиената затрептяха от ужас. Брадатият буквално можеше да помирише обзелия жертвата страх.

— Къде е бомбата? — прошепна брадатият на перфектен арабски. Пусна лицето на Хиената и разлюля пред очите му ключето. — Къде е куфарчето, което се отваря с тоя ключ?

Хиената заклати неистово глава, отказвайки да говори. Брадатият сграбчи отново пицето му и го стисна още по-сипно.

— Питам те още веднъж и после ще се простиш с лявото си око. Все ще го намеря накрая. Можеш да ми спестиш на мене времето, а на себе си мъките.

Хиената пак поклати отрицателно гпава.

Брадатият натисна острието на ножа навътре, завъртя го и с касапска сръчност пукна лявото око на жертвата си.

Неистовият вой на Хиената беше заглушен от превръзката около устата му. Брадатият вдигна едно огледалце пред изцъкленото от ужас дясно око на Хиената и арабинът се взря неистово в кървящата дупка от другата страна на лицето си.

Кръвта запулсира бясно в главата на Хиената. Той усети болезнено гадене в стомаха и стаята пред него също запулсира с ритъма на сърцето му. Брадатият развъртя капачето на върха на дръжката на камата му и измъкна отвътре едно кръгло продълговато точило. После започна да точи острието на камата си, обръщайки особено внимание на върха й. Острието прозвънваше във въздуха като камбанка, докато той го движеше с отсечени движения напред-назад но точилото.

„Дапи ще ми пререже гърлото, чудеше се Хиената. Мили Боже, какъв е тоя? Дали ще умра, без дори да разбера кой е убиецът ми?“

Брадатият отново обърна поглед към него, все още леко усмихнат, и му прошепна нежно:

— Няма да можеш да оставиш в потомство от детеубийци.

Той напъха коленете си между коленете на Хиената и ги разтвори встрани. После притисна ножа към чатала на Хиената. Върхът на острието опря точно върху пениса на арабина.

— Бомбата? — прошепна въпросително брадатият в ухото на Хиената. В същия момент завъртя острието на камата така, че то се заби в плътта на терориста. Здравото око на Хиената се затвори от болка.

— По-бързо — прошепна брадатият — Нямам нито време, нито търпение Казваш ми и аз ти прерязвам гърлото — почти няма да усетиш и ще умреш веднага. Иначе ще умреш по унизителен начин. Хиената ще отиде в рая като евнух.

Хиената преглътна мъчително. Пот се лееше на реки по лицето и по гърдите му. Здравото му око трептеше от непоносима болка. Усещаше как острието на камата се врязва в символа на неговата мъжественост. Тогава отвори здравото си око и посочи с него към леглото.

Брадатият стана и отметна дюшека встрани. Малкото черно куфарче беше натъпкано между дюшека и пружината. Той взе ключето, което преди това беше при вързано към китката на Хиената, и отключи куфарчето.

Пред очите му се появи голямата внушителна бомба. Пластичен експлозив, и то в изобилие, достатъчно за да събори дори и Айфеловата кула. В куфарчето имаше и два вида взривни устройства — дистанционно радиоуправляемо и часовников механизъм. Брадатият се обърна пак към Хиената и се усмихна.

— Аз държа на думата си — каза тихо той. Стисна с ръка косата на тила му и отметна главата му назад.

Адамовата ябълка на Хиената щръкна като коркова плувка над водата. С един замах брадатият преряза гърлото му чак до сънните артерии.

После затвори куфарчето, заметна дюшека на мястото му, развърза въжетата, с които беше вързан Хиената, и той се свлече на пода. Извади внимателно бомбата от куфарчето, като остави вътре дистанционното взривно устройство. После хвърли плановете на сградата на Посолството на Западна Германия на леглото, открехна входната врата и огледа предпазливо коридора. Беше празен.

Остави табелката с надписа „DO NOT DISTURB“ на вратата, слезе пеша по стълбите до своята стая на долния етаж и влезе вътре. Беше приготвил багажа си. Стаята беше предварително наета по телефона на името на някаква несъществуваща фирма с адрес в Женева. На излизане от хотела той носеше само малко дипломатическо куфарче и черното сандъче за инструменти. Оттам отиде с такси право на летището, остави куфарчето си в наето шкафче за багаж, после отиде в мъжката тоалетна, извади от сандъчето работен комбинезон и го облече. След това взе друго такси до западногерманското посолство.

Там той показа на охраната фалшивите документи, според които беше електротехник, отвори куфарчето си и разтегли подвижните сгъваемите рафтчета вътре така, че да се виждат само инструментите в тях. Пазачът му махна. Влезе през страничния вход, отиде направо в складчето с инвентара по поддръжката, взе оттам сгъваемата стълба, отнесе я бързо в гъмжащата от помощен персонал зала за приеми и я разпъна точно в центъра на помещението. Един немец със строго изражение се приближи до брадатия мъж тъкмо когато той се качваше по стълбата към огромния полилей над нея. Брадатият извади от сандъчето си една електрическа крушка и посочи нагоре към полилея, при което немецът само сви рамене и отмина.

Брадатият сви сгъваемите чекмедженца както беше отворено сандъчето, бръкна под тях и измъкна оттам бомбата, която беше закрепена от долната страна на чекмедженцата с гумени вендузи. После внимателно я закрепи по същия начин за тръбата, на която висеше огромното кристално осветително тяло. Накрая нагласи таймера на часовниковия механизъм на 18:30 часа.

Пет минути по-късно той беше вече върнал стълбата на мястото й и излезе от посолството. Извървя неколкостотин метра, спря едно такси и отиде отново на аерогарата. Там си взе куфарчето от наетото шкафче и остави в него сандъчето с инструментите. След това отиде в мъжката тоалетна, влезе в една от кабинките и отвори куфарчето си. В него имаше малък несесер с комплект за гримиране и огледалце. Той си свали перуката, брадата и грима, съблече работния комбинезон и го натъпка в една кафява найлонова торба заедно с дегизировкага си. Облече си една бяла риза, която извади също от куфарчето, сложи си синя връзка и спортно сако и затвори куфарчето. Като излезе от кабинката, хвърли найлоновата торбичка с дегизировката си в коша за отпадъци.

Американският посланик беше висок мъж с тъмен слънчев загар на кожата, който макар да наближаваше шейсетте, беше в превъзходна форма и изглеждаше на четирийсет и пет. Едно от ценните му качества беше, че можеше да бъде много настойчив и убедителен. Тая вечер му предстоеше да посети един изключително важен прием, на който, в делови разговори, трябваше да направи решителната стъпка, за да убеди представителите на няколко европейски страни, че тероризмът вече взима епидемични размери. Всъщност вече беше време да се обяви решителна война на тероризма, макар и да знаеше, че някои от страните досега не бяха пострадали от терористични атентати и гледаха неохотно на тази идея, боейки се да не предизвикат гнева на арабските масови убийци чрез предприемането на открити враждебни действия срещу тях.

В шест часа и пет минути, докато се подготвяше, той чу позвъняване по червения телефон, което означаваше нещо спешно. Така се и оказа — съобщиха му, че има сериозни основания да се смята, че изключително опасен либийски терорист, известен под кодовото име Хиената, в момента се намира в Париж. Това беше поверителна информация, но от изключително значение беше да се засили охраната, като от тяхна страна извънредни мерки за сигурност се взимали още в настоящия момент. Телефонният разговор продължи десет минути, докато помощник-секретарят на Държавния департамент обясняваше в отегчителни подробности какво предстояло да бъде извършено.

Чуйте ме — прекъсна го нетърпеливо посланикът, закъснявам за много важен прием. Не може ли да обсъдим тоя въпрос рано утре сутринта?

Помощник-секретарят се смути, измънка някакво извинение и затвори телефона.

— Господи, тия досадни мижитурки от Държавния департамент са способни да ме извадят от нерви — оппака се той на жена си. — Сега заради тоя ще закъснеем.

— Я настъпи газта, Джофри — каза той на шофьора си, като се качиха в лимузината. — Закъсняваме.

Неколкостотин метра по-нататък по пътя им някакво пътно произшествие ги забави още десет минути. Посланикът погледна ядосано часовника си.

— По дяволите — каза той на жена си, — ще закъснеем почти с половин час. По дяволите, по дяволите!

Посланиците на Финландия, Франция и Холандия се бяха наредили в редица, за да поднесат почитанията си на домакините, когато бомбата избухна. В един момент се разнесе оглушителен трясък, огнен вихър и ослепителна светлина, при което пълната с хора зала блесна като при светкавица и едновременно с това се разтърси. Гърмежът на бомбата беше последван почти незабавно от нечовешки писъци от болка и ужас. Полилеят се озари от сатанински блясък и избухна, при което стотиците му кристални орнаменти се превърнаха в хиляди искрящи кристалчета. Смъртоносните стъклени късчета, изстреляни със страхотна скорост от взривната вълна, полетяха към множеството от хора, намиращи се под полилея. Връхлетяха като убийствена вълна от диамантени шрапнели върху официалните лица в залата. Бледи жени в скъпи официални рокли падаха на пода една върху друга с разкъсани от парченца стъкло и метал лица. Посланици в официални рединготи падаха на колене и загиваха под урагана от проблясващи смъртоносни кристалчета. И в моментната тишина, настъпила непосредствено след взрива и преди да избухне хаотичната паника, полилеят, обрулен и отслабен от взрива, се залюля едва забележимо, в тоя момент тръбата, на която беше закачен, се скъса и той се сгромоляса с трясък долу върху купчината от тела на убити и смъртоносно ранени, а от удара при падането случайно останалите по него стъкълца се разхвърчаха на парченца.

— Боже Г-господи — изкрещя американският посланик, когато завиха от главната улица по алеята, водеща към входа на посолството. Пред тях, в снопа бяла светлина от фаровете на колата им, гости в официално вечерно облекло, окървавени, с невиждащи очи, се измъкваха, олюлявайки се, през съборената стена на залата за приеми направо на улицата.

МОМИЧЕТО ОТ КАНАЛА

Сай беше отишъл в малкия парк от другата страна на улицата и си правеше тренировката. Изглеждаше добър, нанасяше светкавични удари с ръце и крака. Хатчър се пресегна през отвореното стъкло на колата и натисна клаксона. Сай дойде при него, без да се бави.

— Търся едно момиче на име Сукхаи, което работи на Падунг Клонг, близо до „Ню Роуд“ — каза му Хатчър.

— Проститутка ли е?

— Да — отвърна Хатчър и повтори пред него описанието на момичето от полицейския доклад. — Пет фута и два инча, шестнайсетгодишна, деветдесет фунта. Направо била принцеса, разправят.

— Естествено, че ще е като принцеса — отвърна Сай, свивайки рамене. — Кой ще тръгне с грозна проститутка.

— Това ми звучи направо философски — каза Хатчър.

— Ще ни трябва малко време да я намерим — каза Сай. — Момичетата от реката не се завъртат дълго на едно и също място по канала.

— Докато я търсим, имай предвид, че търся и тия двамата — предупреди го Хатчър и му показа снимката на Коуди и Пай отпреди петнайсет години във Виетнам.

— Това стара снимка ли е? — попита Сай. Хатчър кимна.

— Отпреди петнайсет години.

— Сигурно са доста променени — отбеляза Сай.

— Определено — кимна Хатчър.

— Това са американец и тайландско момиче? — по-пита Сай.

— Не. Мъжът е американец, но момичето е виетнамка.

— А-ха — отвърна Сай. Погледа снимката около минута, после кимна и я върна на Хатчър.

Докато пътуваха по многолюдните улици, Хатчър отново премисли плана си. Първо трябваше да се опита да намери момичето, защото тя беше единствената, която беше видяла и Уол Пот, и убийците на Уинди Портър. После щеше да започне да обхожда местата, където Портър беше осъществявал наблюденията си, за да види дали от това нямаше да излезе нещо ново. Почти в началото на списъка му беше кварталът „Томбстоун“ и бар „Лонгхорн“. Проблемът за Тай Хорс беше по-особен, защото за решаването му можеше да разчита само на слухове и недомлъвки. Съществуваше ли наистина Тай Хорс? Ако да, то дали това беше някаква банда? Или човек? Уол Пот или Коуди? Или някой друг? Хатчър все още не можеше да свърже пряко Тай Хорс с Коуди и смяташе да импровизира по тоя въпрос.

Пътуването до Падунг Клонг трая само няколко минути. Пресечката, която търсеха, се оказа на неколкостотин метра, непосредствено след обширния пазар за зеленчуци и плодове, сега, в края на деня. После минаха по едно късо дъгообразно мостче над канала. Наложи се Сай да спре на три пъти, при което разговаря близо час с различни хора, работещи по канала, за да получат някакви сведения за момичето.

— Казват, че работела близо до „Рама Фор Роуд“ — каза той, като се върна при колата. — Ще я намерим, май пен рай.

Потеглиха надолу по пътя, успореден на реката, от която ги деляха само непрекъснатият ред смокинови дървета, разцъфнали орхидеи и срещащите се тук-там наколни колибки, стъпили с подпорите си на наклонения бряг и в самата река. Като стигнаха шосето „Рама Фор“, Сай паркира колата и изчезна в здрача към брега на канала за около петнайсет минути.

— Преместила се е с лодката си на Клонг Махачаи — каза той, като се върна. — Но ще бъде трудно да я намерим там още тая нощ. Сигурно ще можем да я намерим някъде около мястото, където „Махарай Роуд“ пресича канала, до Пазара на крадците в Китайския град.

Вече беше почти съвсем тъмно, когато пристигнаха на „Махарай Роуд“ и Сай отново се отправи на разузнаване. Този път се върна само след четири-пет минути.

— Имаме късмет — каза той гордо. — Ела.

Той поведе Хатчър по брега на канала, покрай привързаните там лодки.

— Ще бъдеш внимателен, нали, феуан! — каза му Сай. — Понякога тия, сводниците на момичетата, гледат да ти оберат парите, внимавай, нали знаеш? Но аз ще бъда зад теб — каза той и посочи редицата от платноходки и лодки за живеене, привързани към брега и една в друга. Имаше много момичета, насядали в предната част на лодките, усмихващи се, преценяващи, отправящи предложения към тълпата от минувачи по брега на канала. Хатчър последва Сай и те се запровираха през тълпата от туристи зяпачи, които вече започваха да се събират по брега на канала. След като преминаха покрай десетина лодки, дребничкият тайландец спря някакъв възрастен мъж с въдица в ръка, тръгнал нагоре по течението.

— Сукхаи? — запита Сай. — Знаеш ли коя е нейната лодка?

Старецът се усмихна, закима енергично и посочи над рамото на Сай към една дълга лодка, непосредствено зад тях.

— Сега е мой ред — каза Хатчър и закрачи с шляеща се походка нататък, качи се на първото привързано към брега ханг яо, мина през него, после покрай един мускулест тайландец, който вдигна поглед и го изгледа само на нивото на гърдите му, но не погледна лицето му. Хатчър скочи на борда на следващата лодка и в този момент от бамбуковата колибка в задната й част излезе едно младо момиче на не повече от шестнайсет години. Навеждайки леко главата си в традиционната поза на скромност, тя го изгледа изпод вежди. Очите й бяха тъмнокафяви. Пак според каноните на занаята си, тя сведе поглед надолу.

— Сукхаи? — попита я Хатчър.

— Ти знаеш мое име? — промълви тя изненадано. Хатчър кимна.

— Хай.

— Ти иска правиш малко санук! — попита го тя на нескопосан английски. Придърпа го към себе си, отърка се в него, без да престава да се усмихва. Тялото й беше топло и меко, а над едното си ухо беше забола малко клонче жасмин. За момент Хатчър се замисли дали да не си направи малко санук с нея. Подхвана я нежно под ръка, за да не може да му се изплъзне, и й подаде с другата си ръка една американска петдесетдоларова банкнота.

— Не съм дошъл за развлечения — каза й той на тайландски.

Момичето изглежда се изплаши и се опита да се отскубне от него.

— Виж тук — каза й той, — петдесет американски долара. Това са хиляда бата, две червенички. Искаш ли ги?

Момичето се загледа в петдесетачката и Хатчър пусна ръката й.

Мускулестият тайландец от първата лодка погледна небрежно към тях, но не каза нищо.

— За какво? — попита предпазливо тя.

— Преди няколко нощи си била с един мъж, когато е станало убийство на съседната лодка. Той е скочил в реката.

— Хай…

— Как изглеждаше той?

Момичето се замисли за момент, след което вдигна ръката си нагоре на около пет фута и половина над палубата.

— Толкова висок. Много кафяви очи. Черна коса. Слабо лице. Тежък горе-долу колкото теб.

— Пълен колкото мен, но по-нисък?

— Хай.

— Някакви белези или… ъ-ъ, наранявания по тялото или по лицето?

Сукхаи вдигна вежди недоумяващо.

— А, хай, хай… имаше един дракон. Тук. И тя сложи ръка на гърдите си.

— Татуировка на дракон?

Тя кимна.

— Тоя мъж, той доста бързаше, нали? Тя закима енергично с глава.

— Беше изплашен.

— Сигурен съм. Сега, доколкото разбирам, той не е имал време да се облече, преди да скочи в реката — прошепна Хатчър.

Тя го изгледа подозрително, но не отговори.

— Сигурно не си е взел дрехите с него…

— Хай, хай, взе дрехите…

— Май — каза Хатчър и поклати глава. — Не е имал време.

— Аз казах на полицията…

— Аз не съм от полицията. Не ме интересува какво си казала на полицията. И няма да кажа нищо на-полицията.

— Казах на полицията всичко — повтори тя упорито.

— Мисля, че той може да си е забравил панталоните…

Тя заклати подплашено глава.

— Май, май. Нямаше портфейл.

— Не съм казвал нищо за портфейл — успокои я с мек глас Хатчър.

Момичето беше започнало да изпада в паника. Погледна над рамото на Хатчър към таиландеца на другата лодка.

— Виж какво, аз не съм от полицията, аз съм американец — обясни й отново Хатчър. — Искам само документите му за самоличност, които са били в портфейла. Не ме интересува нищо друго, можеш да си задържиш парите и всичко друго ценно. Искам само документите, разбираш ли?

Тя отново погледна над рамото му. Той се обърна. Тайландецът беше застанал До носа на тяхната лодка, но все още не се беше прехвърлил на борда при тях. Той носеше тъмночервени пакома, разновидност на мъжки саронг-панталони и бяла памучна риза с навити ръкави. Над китката на дясната си ръка имаше голяма татуировка на орхидея с увита около нея змия. За момент се усмихна на Хатчър, после погледна момичето.

— Какво иска тоя? — попита той Сукхаи на тайландски.

— Предлагам й петдесет американски долара — намеси се Хатчър — за документите за самоличност в портфейла, който е останал при нея оная нощ. Повече никакви въпроси. Забравям, че изобщо съм идвал тук. Никаква полиция. Това е личен въпрос. Искам само документите.

Тайландецът се прехвърли на борда при тях и се приближи до Хатчър. Той беше два-три инча по-нисък, но тялото му беше много мускулесто, с изпъкнали по бицепсите вени. Гледа изучаващо лицето на Хатчър близо цяла минута с воднистите си очи. Зад него Сай се прехвърли на борда на другата лодка, отпъждайки с ръце проститутките и амбулантните търговци, които го бяха наобиколили.

Татуираният тайландец наведе очи и попита:

— Твой портфейл?

Хатчър поклати отрицателно глава.

— Май.

— На твой приятел паспорт?

Хатчър не искаше да лъже. Отново поклати глава.

— Хм — каза тайландецът. Направи крачка встрани от Хатчър и прошепна нещо на младата проститутка. Тя го погледна за момент и кимна.

— Колко? — попита я той.

— Десет хиляди бата — прошепна тя.

„Петстотин долара, помисли си Хатчър, а момичето сигурно поспестява една-две стотачки. Добре се е представил Уол Пот.“

— Защо си скрила това от полицията? — прошепна тайландецът.

— Помислих си, че той може да се върне — излъга тя.

— Тогава дай ми го и аз ще се оправям с тоя фаранг — нареди й той.

Споменаването на чужденеца не беше съпроводено с пренебрежителен тон или гримаса, при това той беше абсолютно спокоен, сякаш с Хатчър бяха стари приятели. Ако това, че неговата проститутка беше задигнала портфейла, изобщо го безпокоеше, то той поне не го показваше. Предложи на Хатчър да влязат в колибката, за да не ги виждат другите от реката. Обезпокоен, Сай се приближи още повече до тяхната лодка.

Сукхаи отиде до един сандък, който държеше вътре, извади оттам портфейл от змийска кожа и го подаде на тайландеца. Той го отвори, измъкна отвътре цяла шепа червени батове и натъпка банкнотите в джоба си.

— Съжалявам — прошепна разкайващо тя. Той сви рамене и й каза небрежно:

— Май пен рай — след което й направи знак с ръка да излезе. После продължи да рови из портфейла и извади от едно от отделенията му малък златен амулет. Последният се присъедини към парите в джоба му. Тогава вдигна отново поглед към Хатчър.

— Шейсет американски долара — каза той. Усмивката му се разтегли още повече. Хатчър беше забравил, че в Тайланд първата предложена цена никога не беше последната.

— Кхит уаа фаенг пай — отвърна Хатчър, както беше нормално при такива преговори. Предложението му беше за петдесет и пет.

Тайландецът добави още малко зъби в усмивката си и вдигна рамене.

— Петдесет и седем, ако е това, което те интересува — каза той с широка усмивка, пълна със счупени зъби и подаде портфейла на Хатчър да провери съдържанието му.

Хатчър го прегледа набързо.

— Добре — каза той и подаде на тайландеца петдесет и седем долара. — Кхопкуи. Сауат-дии.

— Сега, да те питам още нещо — каза Хатчър на момичето като излезе на палубата и й показа една двайсетдоларова банкнота. — Още двайсет американски, ако ми кажеш какво ти каза мъжът с ножа.

— Нищо не ми е казвал! — извика тя веднага.

Но тайландецът вече беше видял двайсетачката. Първо погледна банкнотата, после се загледа в реката за няколко секунди.

— Кажи му!

— Но те казаха…

— Кажи му!

Момичето беше направо обезумяло от ужас.

— Казаха, че ще ми нарежат лицето, докато заприличам на бабичка — прошепна тя без дъх, загледана в пода.

— Защо ще правят това?

— Ако кажа на полицията нещо за тях.

— И какво друго?

— Питаха ме дали знам някакъв адрес.

— Какъв адрес?

— Не можах да ги разбера. На коня от митовете.

— Тай Хорс? — попита Хатчър веднага. Момичето кимна.

Тайландецът се пресегна бавно и дръпна двайсетачката от пръстите на Хатчър. Седемдесет и седемте долара се присъедмниха към плячката от портфейла. След това тайландецът се пресегна към колана на гърба си и пзмъкна отгам палка от тиково дърво дълга един фут. Застана разкрачен на четири-пет фута ог Хатчър и започна да удря с палката по дланта на лявага си ръка.

— Да вземеш да ми дадеш и останалите си пари, пък и латния „Ролекс“, а? — каза тайландецът, все още с усмивка на уста.

Хатчър отстъпи един фут назад. Мускулите му се напрегнаха, очите му се присвиха.

— Нито саленг няма да видиш повече — прошепна с дрезгав глас той.

Усмивката остана на лицето на тайландеца, но в очите му се появи безумен блясък. Той поразкрачи още крака и отпусна палката встрани от тялото си.

— Ще те смачкам — каза заплашително сводникът. Едва успя да произнесе тия думи, когато Сай скочи на борда зад гърба му. Тайпандецът се извъртя и в движение нанесе удар в посока към Сай, но не успя да го достигне. Преди още да успее да замахне повторно, Сай му нанесе два тежки удара с крак, единия в гърдите, другия в основата на брадичката. Тайландецът политна назад към Хатчър, но успя да нанесе удар изпод рамо с палката в стомаха на Хатчър. Макар че палката се плъзна встрани по ребрата на Хатчър и не успя да го намушка сериозно, ударът го завари неподготвен и го извади от равновесие за момент, през което време тайландецът се изправи на крака и отново нападна Сай. Дребничкият мпадеж му нанесе три тежки удара от упор. Главата на якия сводник отскочи назад, но тия удари не успяха да го спрат. Той продължи да настъпва. Сграбчи Сай в меча прегръдка и го вдигна нагоре, отпепвайки кракага му от палубата. Тъкмо когато се канеше да го хвърли зад борда, Хатчър скочи напред и заби железни пръсти в рамото на тайпандеца. Заби ги надълбоко, напипа нерва, който търсеше, и го притисна към лопатката под рамото.

За момент тайландецът остана парализиран. Ръцете му се отпуснаха безпомощно, палката тупна на палубата, а Сай се изви и се освободи от хватката му. Веднага щом стъпи отново на палубата, той му нанесе една двойна комбинация ляв-десен, ляв-десен.

Тайпандецът запитна назад, сграбчил с лявата си ръка кървящия си нос и се строполи върху колибата. Стената на паянтовата колибка се срути и той тупна на папубата, затрупан с бамбукови рогозки, и остана за малко да лежи така, зашеметен. Хатчър се наведе над него, вдигна палката и я хвърпи в реката. Тайпандецът избърса кръвта от лицето си, все още недоумяващ какво е станало.

— Аз съм боксьор — каза Сай и махна на Хатчър да го последва, скачайки от борда на лодката.

Хатчър погледна надолу към пострадалия тайландец и се усмихна.

— Сауот-дии — каза му той и го поздрави с не особено цензурен жест.

Хатчър тръгна нагоре по наклонения бряг на канала подир движещия се с наперена походка Сай, разбутващ с ръце мотаещите се пред него амбулантни търговци и проститутки. Като стигнаха до колата, Сай отвори вратата, за да влезе Хатчър.

— Добре изглеждаше там, феуан — каза Хатчър и влезе в колата. Прехвърли набързо документите в портфейла и намери паспорта. Според записаните в него данни Уол Пот беше пет фута и шест инча висок, тежеше 154 фунта и живееше на „Райуонг Роуд“, което се намираше в Китайския квартал. Но Хатчър разполагаше с нещо по-добро дори от това точно описание. Той се загледа в паспортната снимка на Уол Пот, виетнамецът, чието истинско име беше Тайсунг, комендантът на затворническия лагер Хюи-куй.

ТИГЪРЪТ ЧОВЕКОЯДЕЦ

Щяха да го нарекат Олд Скар55. Той лежеше във високата трева на брега на езерото и наблюдаваше младия елен, нагазил в плитчината на петдесет фута от него. Следеше стадото от три часа. Изчакваше безшумно, когато животните спираха да попасат, и ги следваше от разстояние, когато тръгваха надолу по пресъхналото речно корито, напускайки дефилето към широката равнина и езерото с обрасъл бамбуков бряг.

В добрите си времена Олд Скар беше великолепен тигър, тежък над петстотин фунта, по-бърз от всеки друг мъжкар в радиус от сто мили, дързък и непобедим и толкова силен, че веднъж беше повалил седемстотин фунтов бивол и го беше влачил почти четвърт миля до мястото, където се намираха женската и малкото му, а след това беше вдигнал трупа му на двайсет фута над земята, за да го качи на дървото. Беше страхотен тигър.

Сега беше стар и скован от ревматизъм. Раните от стари битки го боляха мъчително, като пълзеше. Зъбите му бяха пожълтели, а един от големите кучешки зъби беше счупен. На главата си имаше един огромен, грозен белег, спускащ се от челото между двете очи чак до челюстта — следа от битка с един по-млад и по-силен мъжкар, който иначе би убил всеки друг тигър на неговата възраст. Но Олд Скар се беше оказал доста корав залък за младия самец и беше проявил характер и мъдрост, оттегляйки се от битката само с тази рана.

Олд Скар предпазливо запълзя напред към нищо неподозиращото еленче, инч по инч, поставяйки внимателно една пред друга огромните си лапи, за да не настъпи суха вейка. През всичките двайсет и две години от живота си той беше ловувал все така, дебнейки потайно, приближавайки неусетно и нападайки изневиделица — прийоми, на които се беше научил, наблюдавайки как ловува майка му. Сега действията му се направляваха единствено от инстинкта му. Освен него, нищо друго не му беше останало от годините на младостта.

Изведнъж еленът вдигна глава и започна да души въздуха. Нямаше вятър и не можеше да подуши миризмата на тигъра, но той вършеше това от предпазливост. Стадото се беше разпръснало наоколо, нагазило до колене във водата. Животните знаеха, че не е безопасно да навлизат по-навътре, защото езерото беше обитавано и от крокодили. Но всички те се уповаваха на опита и силата на техния водач — един огромен петстотинфунтов елен с разкошни рога.

Олд Скар беше приклекнал, напрегнат като пружина. Мощните някога крака бяха свити под корема му, готови за скок, ушите му бяха присвити и насочени напред, опашката — вдигната. Но беше вече загубил ловкостта си и една съчка изпука под него. Еленът се подплаши и побягна, подплашвайки и цялото стадо. С огромни скокове Олд Скар се понесе след младия елен, следвайки паническия му бяг ту в една, ту в друга посока, насочвайки се накрая навътре в езерото. Олд Скар реши да надхитри елена, влезе от вътрешната страна на дъгата, която той описваше, и се озова на достатъчно близка дистанция, за да го достигне със скок. Изстреля се напред с мощните си задни крайници, но тъкмо когато връхлиташе жертвата си, еленът хвърли къч със задните си крака. Едното му копито попадна точно в дясното око на Олд Скар и зеницата му се пръсна с пукот. Тигърът изрева от болка, замахна и нанесе страхотен удар с мощната си лапа, но тя удари във водата, безкрайно далече от целта.

Младият елен и стадото избягаха.

Олд Скар падна във водата, надавайки силен рев от болката в изваденото око. Остана в топлата вода близо час, дишайки тежко, след което се измъкна по тинестия бряг и се търкулна на меката, влажна земя, докато поотмине болката в тялото му.

Положението ставаше безнадеждно. Това беше двайсетият му опит да ловува за последните два дена, и двайсетият му неуспех. Предния ден един безгрижен лемур се беше приближил в обсега на скока му, но после го изпревари и му избяга, скривайки се във високата трева. Беше време, когато Олд Скар се качваше до върха и на най-високото дърво само с три скока. Но сега ловните му похождения представляваха постоянни разочарования и унижения. А Олд Скар беше много гладен.

Стадото не се върна повече и накрая той реши да се премести при някой друг вир. Пътьом щеше да премине през територията на някой друг млад самец, но Олд Скар нямаше избор. Беше много изморен, за да заобикаля. Както се промъкваше крадешком през гъсталака обонянието му долови някаква остра миризма. Мирис на разгонена женска. Малко след това долови ръмженето й — особен, примамващ звук. После чу и отговора на мъжкаря някъде наблизо. Олд Скар се сниши и продължи да пълзи напред, взирайки се предпазливо във високата трева. Тогава видя как женската приближава мъжкаря, започна да го души, да го възбужда, накрая се търкулна на земята и той се качи отгоре й. Олд Скар ги гледаше и си спомняше добрите времена от младостта си, когато женските търсеха него, флиртуваха с него и му се отдаваха.

Олд Скар продължи напред и след малко долови друга миризма. Елен. Усети мириса на прясната му кръв и разбра, че самецът е бил съблазнен да остави вечерята си от любовния зов на женската. Продължи да пълзи напред, следвайки дирята от миризмата на прясно убития елен, докато накрая го намери, скрит дълбоко навътре в гъстата тръстика, където дори и лешоядите нямаше да могат да го намерят.

Олд Скар легна с празния си корем върху убитото животно и ревниво го покри, както правят всички тигри. Беше прималял от пад и веднага го започна откъм задната част, излизвайки свежата кръв, после разкъса задницата му с мощните си челюсти, заизмъква вътрешностите му със зъби, облизвайки с език костите му до бяло като с шкурка.

Олд Скар можеше да поема по четирийсет фунта храна на ден. А не беше ял от три дни, но все пак съзнателно се въздържаше да не ръмжи, докато яде, за да не привлече вниманието на другия самец. Чуваше как недалече от него двете големи котки реват в екстаз и осъзна, че може да продължи да яде. Но после чу как другият мъжкар се изтърколи от женската и изпръхтя. Без да е утолил глада си, старият самец запъпзя обратно към високата трева. Добре разбираше, че не може да встъпи в битка с млад тигър. Вече се здрачаваше и той си намери едно изкорубено дърво, в което прекара нощта.

Два дена след това той продължаваше все така безуспешно да търси храна и беше стигнал направо до безумство от глад. Накрая Олд Скар стигна до едно място, което му изглеждаше смътно познато. Той започна да си припомня ориентирите в района и спомените му го върнаха към младостта му. Тук беше започнал неговият живот, тук неговата майка го беше обучавала на ловни умения и после го беше изпъдила да си търси собствена територия.

Той обиколи района, оглеждайки за следи от друг тигър, но не намери такива. Олд Скар забеляза, че тук има съвсем малко трева. И от едната страна на езерото имаше къщи. А там, където навремето имаше обширно, обрасло с бамбук заливче, растяха зеленчуци. Сега гората се беше отдръпнала на около сто ярда от езерото, а пред нея имаше само рядка тръстика, в която трудно можеше да се прикрива.

Двамата най-големи врагове на тигъра — прогресът и човекът — си бяха присвоили по-голямата част от ловните му райони. Но Олд Скар беше прекапено изморен, за да си търси друго място. На отсрещната страна на езерото той видя хора. Запълзя по корем, промъкна се до езерото и се сниши, нагазил във водата, да се разхлади, да поизмие раните си и да пийне прясна вода.

Беше някъде към заздрачаване, когато видя детето — момиче, на не повече от три години, малко прощъпулниче, изплъзнало се от погледа на майка си. То навлезе в плитчината, ритайки с крака и пляскайки с ръце по водата.

Олд Скар го наблюдаваше с единственото си здраво око. То приличаше на маймунче, че дори имаше повече месо по него. Не изглеждаше толкова бързо като маймуните и нямаше опашка. Той присви крака под корема си и се приготви. Наостри напред уши и оголи зъби.

Малкото момиченце играеше във водата точно пред него. Когато го наближи едва на пет фута, детето видя огромния хищник пред себе си, присвит във водата, с бляскащо жълто око, оголил паст с изпотрошени зъби. Преди детето да успее да изпищи, тигърът скочи върху него. Един мощен скок и то се озова в челюстите му. Както беше правил с всяко друго животно, той издърпа с лапа главата му назад като на сърне, захапа гърлото му и го задуши. После се обърна и се запромъква с плячката си назад към прикритието на джунглата. Там се отпусна на земята и започна да лиже изтичащата кръв.

Той беше вкусвал и по-добра храна, но очите му вече не виждаха, тресеше го от глад и беше отпаднал, а това все пак беше лесна плячка и месото възстановяваше силите му. На следващия ден той отново се промъкна до езерото. Този път допълзя по-близо до селцето, достатъчно близо, за да види как друго дете си играе в калта на края на селото.

През следващата седмица Олд Скар изяде още две деца, един стар, парализиран монах и една възрастна жена, излязла да пере на езерото.

Това се случи тъкмо когато извикаха Макс Ърли. Тогава, когато започна истинското представление. Тогава, когато най-после Хатчър започна да разплита загадката около Мърфи Коуди.

КУЧЕТАТА

Всъщност освен паспорта, портфейлът на Уол Пот съдържаше съвсем малко полезна информация. Вътре имаше шофьорска книжка с адрес на собственика й на „Райуонг Роуд“ в Китайския квартап, два билета от залагания на конни състезания, по всяка вероятност губещи, и билет за боксов мач, който вече се беше състоял. Според документите Уол Пот беше „търговец на готова продукция“.

В портфейла нямаше нищо друго, което да представлява интерес.

След закуска Хатчър сложи на масата пред Сай две снимки — на Уол Пот и на Пай и Коуди.

— Освен двамата тук, търся и тоя тип — обясни му Хатчър и чукна с нокът върху снимката от паспорта на Уол Пот.

Сай огледа изучаващо снимките близо цяла минута.

— От вчера си мисля за това момиче — каза той. — Много е хубава. Може би съм я виждал, но… имам това чувство за всички хубави жени.

— Спомняш ли си къде? — попита Хатчър.

Сай поклати глава.

— Той ли е с това момиче? — попита тайландецът и посочи към Коуди на снимката.

— Може би. Не знам. Всъщност именно него търся.

— Окей — каза. Сай. — Къде ще ходим. Най-напред?

Хатчър извади списъка с местата, които беше преписал от бележника на Портър. За съжаление в дневника на Портър бяха отбелязани различни места и дати, но без конкретни адреси и коментари. Разполагаше също така и с адреса от паспорта на Уол Пот някъде в Яварай. Той извади листа, който беше взел от Мангустата — страницата от дневника на Портър с датата на последния ден от живота му — и го сложи на масата. Това, заедно с препоръката да посети някакъв бар — „Лонгхорн“, и името „Тай Хорс“, беше всичко, с което разполагаше за разследването си сега. Хатчър приглади внимателно върху масата намачкания от водата лист и отново го разгледа внимателно. Единственото, което можеше да се разчете по него, беше част от някаква бележка: „… три, 4:15 ч. сл.обяд…“.

— Адресът от паспорта е в Китайския квартал — каза Сай. — „Райуонг Роуд“. Да започнем оттам.

— Добра идея — съгласи се Хатчър.

Адресът обаче излезе фалшив. Просто се оказа, че на тая улица, в края на Китайския квартал, няма такъв номер. Най-близко до посочения номер беше някаква зловеща стара постройка. Дървените стени бяха избелели и олющени от слънцето и дъждовете, прозорците бяха заковани с дъски, а самата постройка беше хлътнала в средата, сякаш подът се беше огънал под бремето на годините. Изоставена стара руина, притисната от двете си страни от други две такива руини. Хатчър се опита да отвори вратите, но се оказа, че всичките са заковани. Просто изоставени постройки. Очевидно в тях не живееше никой. Адресът на Уол Пот се оказа фалшива следа.

Какво беше правил Уол Пот на местата, записани в бележника. Явно Портър беше следил тайландеца и беше правил записки за всички места, където е ходил Пот. Първите две места в списъка бяха ресторанти в Китайския квартал, но посещението им не даде никакви резултати. Хатчър предположи, че Уол Пот се е хранил там. Управителите и на двете заведения оглеждаха продължително снимката на Пот, после свиваха рамене. „Възможно е и да е идвал“, беше коментарът им.

— Сега накъде? — попита Сай, след като излязоха от втория ресторант.

— Знаеш ли някакво заведение с име „Стейджкоуч Дели“?

— Да — отвърна Сай. — Съвсем близо е.

— Отиваме там.

Двамата тръгнаха през шумния, задушен Патионг с гърмящите му високоговорители, извадени пред баровете, накичени и искрящи още от ранния следобед; после минаха покрай някакви заведения — „Америкън Стар“ и „Сан Франциско Бар“ — които рекламираха на огромни афиши голи до кръста гоу-гоу танцьорки, изпълняващи и „специални номера“ в програмата си.

След това изведнъж попаднаха на някаква уличка встрани от неоновия блясък сякаш от далечното минало. Това би могла да бъде уличка на кое и да е западноамериканско градче и дори сега, на дневна светлина, по нея витаеше някаква нереална атмосфера. Отразените от реката слънчеви лъчи проблясваха през мъглата на късния следобед, допълвайки въздействието на странната феерична тишина, създавайки впечатлението за призрачност.

— Спри тук — каза рязко Хатчър, като навлязоха малко в уличката. Излезе от колата и заоглежда странния, криволичещ път. Над обикновения пътен знак беше закована една дървена табела, на която беше написано „Клемънтайн Уей“.

— Това трябва да е районът „Томбстоун“, нали? — попита Хатчър.

— Страхотно го каза. Това беше от оня филм „Безстрашна престрелка“, нали? Гледах го в „Пелис“.

— „Престрелка край безстрашния керван“56 — поправи го Хатчър.

— Точно така. Бърт Рейнълдс.

— Ланкастър57.

— Хай — съгласи се Сай, оголвайки в усмивка изронените си зъби.

Хатчър продължи напред пеша, минавайки покрай заведението с коневръз отпред, на чиято витрина бяха изложени елегантни каубойски ботуши и висока каубойска шапка. Разгледа листа с менюто, залепен на вратата на „Йосемит“, което му напомни за родния край: говеждо задушено, люти чушки, свински ребра и свинско печено. „Стейджкоуч Дели“ беше на стотина метра по-надолу. Входът му беше с летящи врати като на бар, но менюто, което предлагаше, напомняше за обикновените ресторантчета в Нюйоркския Ийст Сайд. Още малко по-нататък се намираше мюзикхолът на Лантри. На рекламните снимки по витрините му имаше голи тайландски и китайски танцьорки, но и те, по своеобразен начин, бяха аранжирани в топ с каубойския стил, господстващ на уличката. Освен снимките там имаше и стари афиши с образите на естрадни конферансиета от първата половина на века. Лилиан Расъл, Худини, Лили Лантри и Еди Фой. На вратата пишеше, че отваря в шест часа вечерта.

Той повървя надолу по тротоара, после прекоси и се върна по отсрещния, минавайки все покрай чудати, старомодни заведения. Един сладоледен салон, наречен „Пайкс Пийк“, закусвалня, носеща името „Раундъп“, на чиито витрини се рекламираха американски понички. Един киносалон, „Пелис“, в който, според афишите отвън, два пъти дневно се прожектираха американски филми.

Тук се намираше и „Лонгхорн“, чийто плосък покрив беше сякаш притиснат от извисяващия се точно зад него огромен будистки храм със сферичен купол. Табелата с името на заведението беше изрисувана като огромен старовремски свитък, разпънат от единия до другия край на входа. Непосредствено до двете летящи вратички, беше изправена дървена фигура на индианец, от двете страни на входа имаше две пейки като тия на автобусните спирки, а малката дървена веранда пред входа беше издигната на четири подпори на около двайсетина фута над тротоара.

Явно някой беше положил доста труд, за да придаде автентичен вид на това малко, изолирано кътче в големия, чужд град.

На една от пейките пред витрините на бара седеше огромен негър с кутия японска бира в ръка. Той се беше облегнал на витрината със затворени очи и се припичаше мързеливо на късното следобедно слънце. От време на време отпиваше но една голяма глътка от бирената кутия.

Хатчър се върна обратно до „Стейджкоуч Дели“, изучавайки късата уличка. Навсякъде иззад затворените врати на заведенията из „Томбстоун“ се дочуваше тиха музика и приглушени звуци от човешки говор, но това нямаше нищо общо с гърменето на високоговорителите и виковете на търговците от сергиите по намиращия се само на сто-двеста метра оттук Патионг.

Портър беше отбелязал посещенията си тук със следните бележки: „«Стейджкоуч Дели», такси, 10 ч. сутр., 1 час“; на следващия ден: „«Стейджкоуч Дели», по обяд, 45 мин.“; и на по-следващия ден: „Кино «Пелис», 2:30 сл.обяд, 35 мин.“. Дали това означаваше, че Уол Пот е идвал по тия места, или ги е оглеждал от таксито? Възможно беше да е обядвал в „Стейджкоуч Дели“ за четирийсет и мет минути, но пък в кино „Пелис“ беше останал само трийсет и пет минути — едва ли можеше да изгледа филм за това време.

Тези две заведения образуваха равностранен триъгълник с „Лонгхорн“ като трети връх. Хатчър извади листа, който му беше дал Мангустата, и се вгледа отново в частично запазената бележка.

„… три, 4:15 ч. сл.обяд…“ беше единственото, което успя да разчете и този път.

Бележката можеше да се отнася за мюзикхола на Лантри: „Лантри, 4:15 сл.обяд“. Ставаше. Дали пък Уол Пот не беше наблюдавал „Лонгхорн“ четири дена последователно, идвайки тук всеки ден малко по-късно от предния? Той си спомни какво беше казал бившият войник от Виетнам на Дафни там, по реката: „Да мине към «Лонгхорн» в Томбстоун, много от американците, живеещи в Банкок, минават оттам.“

На Хатчър му мина през ума някакъв нелеп, смешен сценарий, който би могъл да обясни прочетените дотук записки. Може би Уол Пот е загубил дирите на Коуди. Уол Пот е търсел Коуди, а Портър е следял Уол Пот.

— Отивам да хвърля един поглед на „Лонгхорн“ — каза Хатчър на Сай.

Преди още Хатчър да успее да пресече улицата, от долната й страна някакъв мъж се запъти по тротоара към бара. Той беше облечен в жълтеникавокафяви шорти, яке без ръкави от същата материя в червеникав оттенък и гуменки на червени, бели и сини ленти. Една червена превръзка на челото му придържаше дългата руса коса встрани от очите му.

Мъжът водеше след себе си куче на дълга кожена каишка. То представляваше голямо, грозно животно с глуповат поглед и приличаше на кръстоска между санбернар и шпаньол, подправена малко с гени на хрътка. То имаше заспали жълти очи, голяма лигава муцуна и дълга космата опашка, която ако успееше да вдигне догоре, падаше веднага между краката му. Имаше лъскава тъмнокафява козина и едно голямо, бяло петно — сякаш някой му беше излял кутия боя. Това петно не беше никак симетрично — покриваше половината от главата на кучето и се спускаше надолу по предната част на гърдите му, където беше нашарено с малки кафяви петънца. Кучето не вървеше, то се влачеше увиснало на каишката и беше толкова отпуснато, че сигурно го мързеше и да си чеше бълхите.

Чернокожият на пейката си отвори едното око, видя кучето и започна да се хили беззвучно. Първо се затресоха едрите му, яки рамене, а след това смехът се пренесе надолу, към стегнатия му мускулест кръст. Както се мъчеше да си задържи устата затворена, изведнъж кикотът му избухна със силно изпръхтяване, съпроводено с гейзер бира.

— Боже милостиви, виж какъв огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес се влачи там.

— Извинявай, да не би да говориш за моето куче Отис? — попита намръщено мъжът с червено-бяло-сините гуменки.

— Говоря за оня огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес ей там. Да не би името му да е Отис?

— Какво искаш да кажеш с това „да не би“? Името му си е Отис.

— Добре, значи тогава за него говоря.

— Направо ме шашкаш, братле. Нали ти казах, това е моето куче.

— Ако не го разправяш наляво-надясно, никой няма да разбере.

— Аз се гордея с това шибано куче бе, човек.

— Тогава значи си по-глупав и от него.

— Не искаш ли да си сдъвчеш вечерята довечера. Да не иск-аш да си събираш зъбите от земята и да си ги носиш вкъщи в джоба?

— А-ха, а ти да не искаш да ти издърпам езика надолу и да ти го вържа за оная работа?

— Господи Боже всемогъщи! Абе, ти си май голям късметлия, а? Да не би да си мислиш, че тоя ти е най-късметлийския ден в тъпия ти, скапан, шибан живот?

— Въобще не ми трябва късмет, за да те смеля още тук, на улицата, и да направя от теб едно голямо, грозно петно по асфалта.

— Надявам се, че си си казал последната молитва. Надявам се, че си целунал за сбогом оная пъпчива, дебела, смрадлива, дърта курва със сплескан нос, майка ти, защото сега ще станеш на ситно смляна кайма.

— Майната ти, не ми е ясно как си останал още жив, как някой още не е напъхал верижен трактор в тая гадна, шибана твоя уста, защото ми се струва много голяма, да знаеш.

— Ще ти ритам задника по целия път до двореца на крал Тут. Ще ти изритам задника извън нашия век.

— Добре де, що тогава не го направиш, голяма уста такава?

— Целуни за сбогом земята под краката си, копеле смотано.

— Ей сега, невзрачен, скапан лайньо.

— Що не спреш да приказваш и не станеш да се биеш?

— Добре бе, ами ти за какво ще се биеш бе, смотан въшльо, скапан разбойник и още квот си щещ. Скапан фойерверк. Скапана покана за прием при шибания президент.

— Слушай, тия са приятели — прошепна Сай на Хатчър. — Често водя американски туристи тук. Тия обикновено са много добри приятели.

— Добри приятели! — повтори изненадано Хатчър.

— Обикновено — да.

Белият мъж върза кучето за стълба пред „Лонгхорн“ и зае класическа боксьорска поза, вдигнал едната си ръка пред лицето си с опрени до носа пръсти, а другата размахваше към противника си подигравателно.

— Я се дръж сериозно, Потър — каза му негърът с усмивка. — Като те погна, ще те набия целия в тротоара, та ще остане да стърчи само тъпата ти кратуна отгоре.

— Добре бе, дай да те видя, Коркскрю, дай да те видя — продължи да го дразни мъжът, на когото викаха Потър, подскачайки наоколо.

Един огромен мъж с широки като на бизон рамене се показа на прага на „Лонгхорн“, сложил ръце на тънкия си като на балерина кръст. Той имаше снежнобяла коса и бели, засукани нагоре мустаци-и носеше каубойски ботуши, джинси и колан с кобур със затъкнат „Питон 357“ в него.

Хатчър наблюдаваше сценката с отворена уста. „Тук сме попаднали в някакво изкривяване на времето, помисли си Хатчър, сигурно сме се върнали в Дивия Запад от миналия век.“

Белокосият мъж пристъпи напред и застана между Потър и Коркскрю, поставяйки кротко ръце върху раменете на двамата.

— Какво по дяволите става тук? — запита ги той.

— Той се подиграва с кучето ми — изръмжа Потър. Белокосият погледна към кучето и направи усилие да потисне смеха си.

— И знаеш ли какво му е името на това куче? — попита чернокожият, прехапал устни да не се разхили. — Отис. Отис, за Бога. Достатъчно е само името му да чуеш, за да се разплачеш.

Потър подскочи и се опита да се нахвърли върху него, но белокосият мъжага внимателно го отблъсна назад.

— По-кротко, Бени — каза белокосият. — Елате вътре, ще ви черпя и двамата по едно пиене. А ти можеш да оставиш Отис там, вързан за стълба.

Бени остана поразен.

— Някой ще го открадне — простена той с паника в гласа си.

Коркскрю избухна в неудържим смях, но белокосият мъж се опита да бъде по-дипломатичен.

— Не мисля така — каза той спокойно. — Не мисля, че някой би откраднал кучето ти.

— Освен ако някой не е адски прегладнял — едва успя да произнесе Коркскрю през смях, който вече го избиваше на сълзи.

— По дяволите, Коркскрю, достатъчно те търпях! — изрева Бени.

— Ох, дявол да го вземе, хайде, стига — каза Коркскрю все още през смях. — Ела, аз ще черпя.

Белокосият мъж ги подкара и двамата към заведението. Отис ги изгледа и без никаква подготовка направо се просна на тротоара, изсумтя и потъна в дълбок сън.

— Кой е оня едрият мъж с… — попита Хатмър и изрисува с пръсти дъги около ъгълчетата на устата си.

— Мистър Мустак? Това е Ърп — отговори му Сай.

— Ърп?

Сай кимна утвърдително.

— Да не е Уайът Ърп? — попита го Хатчър почти саркастично.

Сай остана изненадан.

— Ти го познаваш? — попита той.

— Не, просто предположих, че така му е първото име — въздъхна Хатчър.

— Съвсем точно — отвърна Сай, явно респектирай.

— Ще взема да проверя онова заведение — каза Хатчър и кимна с глава към отсрещната страна на улицата, където се намираше „Лонгхорн“.

— Аз ще чакам тук — каза Сай. И започна да тренира някои движения от репертоара си.

— Както искаш — отвърна му Хатчър.

Веднага щом влезе вътре, го порази отново предното му усещане за изкривяване на времето. Той изчака няколко секунди на прага, за да се адаптират очите му към сумрака вътре. След това фиксира всички детайли от обстановката в съзнанието си, за да не ги забрави. Всичко изглеждаше забележително автентично — голямото помещение със зелените абажури над масите и талашът но пода; големите висящи вентилатори, раздвижващи леко въздуха, който миришеше на алкохол и хамбургери; античният бар, който се простираше по цялата ширина на помещението и който очевидно беше докаран от Америка с голямото фасетово огледало зад него, създаващо илюзията за двойно по-голям обем на салона; големите букви, гравирани дъгообразно в огледалото, изписващи името „Том Скухани“, а под него „Галуей Рууст, 1877“; проскубаната, стара бизонска глава с едно око и с черна превръзка върху другото; избелели от времето дагеротипни обяви и рисунки на прочути престъпници, представители на закона и индианци, заемащи една от стените; идеално запазеният джубокс в ъгъла, на който се въртеше плоча от доброто старо време, а в момента звучеше „По-млад от пролетта“ на Тони Бенет; дъската за обяви в другия ъгъл, с налепени по нея бележки, бизнес-обяви и различни пагони от армията, военновъздушните сили и флота; малкият портал на една от стените, който водеше към по-малко помещение зад завеса от стъклени мъниста.

Мъжът, който се наричаше Уайът Ърп, беше седнал в единия край на бара и си приказваше спокойно с Коркскрю и Бени, които явно бяха забравили недоразумението помежду си.

Барманът беше висок, елегантен чернокож в черна блузка, върху която беше наметнал кожено елече, със сини джинси и каубойски ботуши. На главата си носеше каубойска шапка с боднати в околожката й папагалски пера, червено, жълто и зелено, а самата шапка беше толкова голяма, че можеше спокойно да си я ползва за вана. Имаше още един посетител в големия салон, с дълга руса коса, и седеше приведен над бара с гръб към вратата.

Отначало никой не обърна внимание на Хатчър, когато се насочи към бара, но той внезапно усети някакъв мраз, сякаш леден вятър духна във врата му, при което космите на гърба му настръхнаха. Той почувства някакво неудобство, сякаш неканен беше влязъл в клуб с ограничен достъп. Защо ли Уол Пот беше идвал дни наред в Томбстоун за такива кратки периоди от време? Дали наистина беше наблюдавал „Лонгхорн“? Дали беше преследвал Коуди? Или Тай Хорс?

Дали отговорът на загадката около Мърф Коуди се намираше в тоя салон?

ТОМБСТОУН

Хатчър си даваше сметка, че трябва да действа крайно внимателно. Ако Коуди беше жив и беше в Банкок, то очевидно той не искаше да бъде разпознат, така че основателно беше да се допусне, че тези, които го познаваха, щяха да пазят в тайна самоличността му. Дали някой от присъстващите тук знаеше нещо за Хюи-куй, лагера-призрак? Или за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс? Той разбираше, че сега в най-голяма степен трябваше да проявява предпазливост — предпазливост по отношение на това, какво говори и на кого говори.

— Каква отрова пиеш? — попита го барманът с плътен, култивиран глас с почти оперетно звучене.

— Сингха — отвърна Хатчър.

— Наливна, бутилирана или в кутия?

— Наливна.

Барманът наля една халба с ледена тайландска бира, без да отмества поглед от Хатчър.

— Първото питие е от заведението — каза той и плъзна халбата по бара. Хатчър вдигна ръката си върху тезгяха и усети как студената, запотена халба го шляпна по дланта.

— Коуп куп — благодари той.

— Добре дошъл.

Лицето на чернокожия имаше дружелюбен израз, но очите му ирисветваха подозрително.

— Нямаш вид на обикновен турист, като тия, дето минават оттук — каза той, бършейки небрежно идеално полирания бар. — Имаш вид на човек, прекарал не малко време в страната.

— Военно разузнаване, оттатък Кам Ранх — отговори му Хатчър.

— Специалните служби — констатира барманът. — Аз никога не съм знаел със сигурност откъде съм. А ти откъде си?

М ъжът, който се беше отпуснал върху бара, се изправи на стола си, облегна се на лакти и се загледа в Хатчър с празен поглед. Очите му бяха сиви, кръвясали и сънени. Прясно избръснат, с дълга, руса коса като на сърфист, вързана на конска опашка, той носеше незакопчано яке тип сафари с бели кръгове от изсъхнала пот под мишниците, без риза отдолу, бели къси гащи и старомодни обувки с високи кончове. Хатчър не можеше да определи възрастта му — тя беше някъде в границите между трийсет и пет и петдесет години. Мъжът не каза нищо. Само изгледа втренчено Хатчър, после се обърна към наполовина празната си чаша и се втренчи в нея.

— Свикнал съм да съм постоянно в движение, не се задържам дълго на едно и също място — беше отговорът на Хатчър на въпроса на бармана.

— Какво те води в Банкок?

— Отпуск. Шофьорът ми каза, че не е лошо да намина към вас. Кой знае, можело да попадна на някой стар приятел.

— Кой знае? — отвърна барманът неопределено. Хатчър потупа с длан по повърхността на бара и стараейки се да поддържа разговора, каза:

— Струва ми се, че този бар не е правен по тия места.

— Наистина разбираш от барове — каза барманът и потупа нежно повърхността на бара. — Тоя тук, огледалото и старият Джон Форд там горе — продължи той, сочейки с палец нагоре зад гърба си, към еднооката бизонска глава — са докарани от един от най-изисканите салони в Щатите.

— Сериозно? — попита Хатчър.

— Олд Скухани е бил тексаски каубой, ирландец, при това голям късметлия. Една вечер, както се шляел, взел та се намъкнал в някаква палатка за хазарт в Ебилийн — това по времето, когато Ебилийн се е състоял само от палатките на първите заселници — и от четирийсетте долара, които носел в себе си, направил шест хиляди. Накрая излязъл оттам като собственик на палатката, масите в нея, банката и цялото поселище. Така се поставило началото на „Галуей Рууст“. — Барманът направи пауза, колкото да си налее половин халба бира.

— Но това не обяснява как това нещо е дошло дотук.

Хатчър тупна отново по бара.

— Имаше един образ в моята част, като служех във Виетнам, с това изкълчено име Едгар Скухани, който постоянно се хвалеше, че бил собственик на някакъв страхотен бар — продължи барманът. — И аз му рекох, кат реши да разпродава, да ми се обади. И така един ден ми се обаждат по телефона и оня от другата страна разправя: „Обажда се Едгар Скухани, помниш ли ме?“ Сякаш някой с коефициент на интелигентност поне над десет може да забрави име като Едгар Скухани. Аз му казвам, че няма как да съм го забравил, а той ми разправя, че нещата не вървели добре със стария „Рууст“ и той щял да го прави на дискотека! Представяш ли си? Някаква шибана дискотека, за Бога! Попазарихме се, колкото да не е без хич и накрая станах собственик на бара и на огледалото, а Едгар ми хвърли на изпращане и едноокия Джон Форд горе. Останалото го виждаш — с това влязох в бизнеса. Дванайсет хиляди виолетови за всичко това и още четири хиляди и превозването с кораба дотук.

Барманът изобщо не споменаваше за американски пари, говореше за цените на всичко в батове, като един бат се равнява на пет американски цента; виолетови означаваше банкнота от петстотин долара, кафяви десет бата, зелени — двайсет бата, а червени — сто бата.

Той отново прекъсна разказа си, този път за да налее на Хагчър още една бира, след коего продъжи:

— Какво друго ми оставяше, освен да отворя „Лонгхорн“.

Обзалагам се, че историята има продължение, което да обяснява дупката от куршум на огледалото. — каза Хатчър.

Не е толкова интересна, колкото сигурно е историята със загубването на гласа ти — отвърна барманът.

— Говорих, когато трябваше само да слушам — изръмжа Хатчър.

Барманът реагира на това обяснение с гръмогласен смях. В устата му блеснаха два златни зъба. В средата на единия от тях заблестя висококаратен диамант.

— Харесвам хората, които могат да се шегуват с грешките си — каза той и протегна напред ръка, достатъчно голяма да обхване баскетболна топка. — Името ми е Суийтс Уилки. Собственик съм на заведението.

— Хач — отвърна Хатчър.

Докато Уилки и Хатчър разговаряха, две тайландки влязоха в салона през вратата зад бара. И двете бяха красиви млади създания с дълги черни коси, които се спускаха надолу по гърба им почти до кръста им. Бяха облечени в миниполички, каубойски ботушки от кожа на кобра и кожени елечета, имитиращи кожата на шарено пони. Напъпилите им гърди повдигаха кожата на елечетата отпред. Нито една от тях не беше над петнайсет години. Тупнаха Суийтс Уилки по раменете, разсмяха се, обгърнаха го с ръце и го целунаха по двете бузи.

— Това е Жасмин, викаме й Джез, а това — Орхидея — каза Уилки, явно щастлив от вниманието, на което беше обект. — Женени сме от около година.

— Ти и Орхидея? — попита Хатчър. Уилки го изгледа изненадан и отвърна:

— И за двете, по дяволите.

— И за двете!

— Женил съм се и съм се развеждал шест пъти, откакто дойдох тук, и досега не мога да заделя и един бат настрана от плащане на издръжки. Тоя път реших да направя дубъл — дано пък така да ми излезе късметът.

Сияйната му усмивка освети отново притъмения бар. Той плясна двете момичета по закръглените им задничета и те тръгнаха да оправят масите в бара.

— Добре дошъл в Томбстоун — измърмори неочаквано русият мъж, клатейки глава, сякаш всеки момент отново щеше да задреме, и продължи да гледа втренчено в чашата си.

— Запознай се с Джони Профит, официалния ни поет, лауреат на приза на Томбстоун — каза Уилки.

— Приятно ми е — каза Хатчър.

Профит извъртя само очите си към Хатчър, усмихна се изтощено и протегна напосоки към Хатчър студена и безжизнена ръка.

— Колко американци живеят в Банкок? — попита Хатчър.

Профит се изправи неуверено на крака, олюля се и направи два-три подскока на десния си крак, за да се задържи прав. Очите му бяха започнали да сълзят, той сгърчи рамене и започна да се чеше по ръцете, а Хатчър, поглеждайки краката му, разбра, че Профит беше тънък като вейка, мършав и изтощен. Ръцете на Профит висяха от раменете му като закачени.

— Четиристотин или петстотин — отговори на въпроса му Профит. — От всички видове и размери: инженери, моряци, тенисисти-безделници, контрабандисти, играчи на комар, ходещи инвалиди, циници, еретици, отчаяни от живота, антиобществени елементи. Кажи какъв искаш и гледай нас.

„Е, добре, помисли си Хатчър, това увеличава шансовете да намеря Коуди от едно към пет милиона на едно към четиристотин.“

— Само малка групичка янки-преселници — каза небрежно Уилки.

— Пречукаха Господа, човече — забърбори несвързано Профит. — Всеки, минал на другия бряг на реката, ще бъде мъртъв. Гадният лодкар не си и представя какво става там. Дори и поет би се затруднил да си даде сметка за това.

— Точно гака — съгласи се Уилки, след което и Хатчър кимна, макар никой от двамата да нямаше представа за какво говори Профит. — Джони пише книга — каза Уилки, опитвайки се да обясни поведението му и намигна.

— Бомбай и тоник — поръча си Хатчър.

Уилки извади една чаша, сипа в нея шепа ледени кубчета и я напълни със сода.

Профит продължи да бръщолеви и след малко от помещението зад мънистената завеса излезе някакъв мъж, който тръскаше ръцете си, сякаш се бяха схванали. Той представляваше странна гледка — як, едър мъж, висок близо шест фута, движещ се с наперена походка, месейки тежко раменете си напред-назад. Беше облечен в джинси и бяла блузка без ръкави. Щампованият отпред череп стискаше роза в зъбатата си уста, а на гърба беше щампован надписът Grateful Dead58. Ръцете му бяха масивни и мускулести, а дланите му, макар и широки, завършваха с тънки, почти деликатни пръсти. Гъстата му, черна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете му, а отпред покриваше по-голямата част от челото му. Странното във външния му вид беше тънката червена черта, която се спускаше от челото му надолу през средата на носа му чак до върха на брадичката му. Лицето му беше оцветено в черно от едната страна на тая линия и в бяло — от другата.

— Това е Уъндърбой, нашият певец и музикант — каза Профит.

Уъндърбой отиде до бара и протегна ръка към Суийтс Уилки.

— Късметът ми си е взел отпуск — каза той. — Инструментът, маестро.

Уилки му подаде една четириструнна китара, добре запазена, личеше още фабричния лак — явно с нея се отнасяха с много любов. Мъжът със странния вид отиде до джубокса, измъкна щепсела му от контакта с обутия си в каубойски ботуш крак и седна на един стол.

После штвори очи, облегна глава на стената зад него и запя: „Hey Jude, don’t let her go.“59

Имаше красив глас — чист, дълбок, с лек аромат на уиски при високите тонове, и даваше на песента толкова жалостно звучене, че на човек му идваше да стисне тоя Джуд за шията и да му набие малко мозък в главата.

Профит се наведе към Хатчър и прошепна:

— Бил е на пет фута от огнехвъргачката, когато са я улучили с мина. Всъщност никой не иска да види какво се крие под тая боя.

С наближаването на вечерта барът започна да се изпълва. Когато посетителите се поувеличиха, Уилки задейства Бени Потър да помага. Все още с мътни очи, Профит преви рамене и продължи да се чеше замислено нагоре по ръцете. През главния вход на бара влезе един мъж с особена походка — ситни, подскачащи крачки — сякаш току-що беше паднал от двуетажна сграда и се беше приземил на крака. Имаше тяло и ръце на щангист, но краката му приличаха на тънки клечки. Той се добра със специфичната си подскачаща походка до Ърп и му прошепна нещо на ухото. Ърп стана, мина зад бара и влезе в сервизната врата, водеща някъде към задната част на сградата. Мъжът със странната походка премина през помещението и влезе в малкия салон зад мънистената завеса.

— Това е Галахър — каза Профит. — Джералд Галахър от Хобарт, Индиана. Собственик е на клуба „Лантри“ на отсрещната страна на улицата. С голи момичета. Не жени! Момичета. Галахър не ги взема, ако са надхвърлили дванайсет години. Според неговата теория всяка жена над дванайсет години навлизала в критическата възраст. В Съединените щати за това щяха да го вържат на публично място и да го линчуват.

— Защо има такава странна походка? — попита Хатчър.

— Джипът му попаднал на мина. Подът хвръкнал от експлозията и го изстрелял в орбита — обясни му Профит. — Краката му и досега не могат да се оправят.

— Предполагам, че си бил във Виетнам? — попита Хатчър.

Профит отново обърна очи към чашата си.

— По дяволите, бях с Галахър същия ден, когато попадна на мината. Оставих си единия крак в оня джип.

Той протегна напред десния си крак и почука по него с кокалчетата на пръстите си. Оттам се разнесе металически звук, сякаш беше почукал по празна водопроводна тръба.

„Профит, каза си Хатчър, това име ми е смътно познато.“

Ърп се върна в бара, отиде до мънистената завеса и влезе в малкия салон. Седна на един стол до Достопочтения, който наблюдаваше как двама мъже играят билярд.

— Тоя отвън, дето говори с Джони, е Хатчър — каза му той.

— А-а, значи си последвал съвета ми.

— Не го е насочвал насам Сай, той сам ни е намерил.

— Както ти бях казал.

— Остави това самодоволство. Не съм толкова сигурен, че е добра идея това, да си играем игрички с тоя тип.

— Знаех си, че рано или късно той ще дойде — каза Достоиочтения, горд, че интуицията му не го е подвела Ърп извади дълга пура от джоба на якето си и я запати, въртейки я бавно между пръстите си, за да се разгори равномерно.

— Показвал насам-натам снимка на Уол Пот. И на Коуди. И при това работи за Слоун.

Достоиочтения изпъна пръстите на ръцете си нагоре, допря върховете им и притисна устните си.

— Казал на Суийтс, че е дошъп да прекара тук отпуска си, но Сай се е свързал с него, след като той е закусвал със Слоун — продължи Ърп. — Не е дошъл току-така гук.

— Може да е съвпадение. И двамата да са тук.

— Дай да си говорим сериозно. Той е тръгнал да търси нещо и щом топкова бързо стигна дотук, значи е съвсем близо до това, което търси, казвам ти.

— Не се оставяй разсъжденията ти да се замъгляват от параноя.

— Казвам ти, тръгнал е да търси нещо.

— Основатепно заключение Може би ти ще успееш да разбереш какво е то.

— Мисля, че Тай Хорс го води насам.

— Е, и какво, да го убием ли?

— Не разбираш ли, че тоя е много опасен човек? На него му се носи славата, и аз съм чувал във Виетнам е бил екзекутор от името на специалните служби. Изпратили са го тук с цял списък. Като задраска и последното име от него, получава следващия списък и продължава нататък. Не ти е някое смотано детективче от Сан Франциско.

— Още едно основание да бъдеш много внимателен. Казах ти вече какво предлагам. Сближи се с него. Сприятели се. Разбери какво прави тук. Не можеш да се разхождаш наоколо и без много-много да му миспиш да избиваш когото ти падне, мистър Ърп. Каквото и да си приказваме, тук не ти е „Безстрашният керван“.

Ърп погледна към големия салон на бара. Хатчър и Профит продължаваха да си говорят. Този, който ги тревожеше, изглежда, не проявяваше интерес какво ставаше зад завесата.

— Искам освен това да ти припомня, че Портър беше убит тук.

— И какво?

— Такова. Ако все пак решиш да правиш някакви фойерверки, не ги прави в Банкок. Примами го някъде във вътрешността на страната.

— Страхотна идея — каза иронично Ърп. — Просто ще го поканя на пикник.

— Трябва да бъдеш по-изобретателен. Като те слуша, човек би казал, че изпадаш в паника. Ти все още имаш предимството, Уайът. Ние знаем за него повече, откопкото той знае за нас. Сега трябва да разбереш защо е тук.

— Не мисля, че можем да измъкнем от него това и с мъчения.

— Нали знаеш, дето разправят, че нещата се постигат по-лесно с добро.

— Тоя тип напредва много бързо. Свикнал е той да води играта.

— Ако той е свързан със Слоун и ти го убиеш, ще изпратят някой друг на негово място.

— Не и ако го направим както трябва.

Достопочтения се облегна назад в креслото си и се усмихна.

— Това съм в състояние да ти предложа, скъпи приятелю — каза той и махна с ръка. — Каквото и да решиш да направиш, направи го изпипано. Както и ти отбеляза, това е опасна игра, а той е много добър в нея.

— Не просто много добър. Той е експерт.

Докато Ърп произнасяше последните си думи, един набит мъж с къси панталонки за тенис и бяла блузка стана от масата за покер и се приближи до внушителния джентълмен в бяло. Той придърпа един стол и седна непосредствено срещу белокосия джентълмен, който пък остави настрана книгата си, отпи от чашата с вино, докато тъмнокосият мъж се наведе към него и му заговори шепнешком. По-възрастният мъж кимаше разбиращо, докато другият му обясняваше нещо и сочеше към масата за карти зад мънистената завеса.

Ърп се извъртя на стола си до бара, обръщайки се с лице към салона, извади от кобура „Питон“-а си и го остави небрежно върху бара. Хатчър проследи тоя ритуал с повече внимание, отколкото диктуваше обикновения интерес.

— Това е Еди Райкър, сладоледения салон, сети ли се? Говори сега с Достопочтения — продължи да бърбори Профит в ухото на Хатчър, кимайки с глава след това и към по-възрастния мъж. — Достопочтения е официалният банкер на Томбстоун. — Носът му започна да тече, той заподсмърча, после започна да се чеше под мишницата. — Определя каква ще е лихвата в зависимост от това, за какво е заемът — ако е за пари за ядене до следващата заплата, процентъг е малко по-нисък, отколкото, да речем, ако е за залагане на масата за покер ей там, в дупката в стената.

— А оня тип с оръдието, да не е местният шериф?

Профит се разхили.

— „Местният шериф“, хитро го каза. „Местният шериф“ е Уайът Ти Ърп, известен тук като Уай Ърп. Той е нещо като въоръжена охрана на касата с парите, в случай че на някой му мине през ума да я задигне. Та охраната са той и онова желязо, дето той му вика „Бънтлайн Спешъл“.

— Изглежда, тая работа му идва отръки.

— Тайландската полиция ни е оставила да се оправяме сами. Оставили са старият Уай Ти да урежда нещата без много шум.

— Това е страхотно оръжие — каза Хатчър и кимна с глава към пищова на бара. — По тая цев можеш да стигнеш пеша чак до Милуоки.

Профит отново се разхили. В малкия салон Достопочтения отвори една преносима метална каса и извади някакво листче, което по всяка вероятност беше квитанция за заем. Той написа нещо на нея и я побутна към Райкър, който я подписа и му я върна, след което Достопочтения отброи пет лилави и му ги плъзна по масата. Райкър му кимна и се върна на масата за карти.

— Райкър има лош ден — отбеляза Профит. Уилки мина покрай тях от другата страна на бара.

— Как сме? — попита той.

— Налей ми още една бира — поръча си Хатчър. — Нали няма да имат нищо против да обърна и аз някоя карта с тях, а?

Уипки го изгледа за момент, след което му обясни:

— Те са малко чешити по отношение на това, кой участва в играта. Но ако се навърташ тук по-често и те опознаят, те сами ще те поканят.

— Нещо като затворено общество — кимна Хатчър.

— Нещо такова. — Уилки отмина към другия край на бара и се заговори с някакъв клиент.

— Суийтс е поставил началото на Томбстоун — каза Профит и продължи с повече подробности: — Суийтс и Уайът. Суийтс е бил преподавател по английски в Тъскиджий Институт, дипломиран с отличие в университета в Атланта и какво направили с него? Мобилизирали го. Един учител, учител, човече, и го стоварили във Виетнам и учителят станал сержант Уилки. Та огледал се той какво става наоколо и повече не се завърнал у дома си. Отворил „Лонгхорн“, Еди Райкър пък започна с „Пайкс Пийк“…

Уилки хвърли рязък поглед към Профит, продължаваше да обслужва клиентите си с усмивка, но Хатчър усещаше, че слуша бръщолевенията на Профит за Томбстоун и „Лонгхорн“. В един момент той се обърна, отиде в другия край на бара и каза нещо на Коркскрю. Негърът стана, без да поглежда към него, и отиде в помещението зад завесата.

— …а Коркскрю и Потър отвориха „Йосемит Сам“. Уъндърбой отвори „Стейджкоуч“ — не спираше да говори Профит, забил поглед в тезгяха. — А Макс, той не можеше да стои някъде на закрито, без слънце, та заряза всичко и отиде на юг и си направи ферма. А Килани, бедният стар Кил…Тоя гаден Тайсунг…

Хатчър, унесен от тихия, монотонен монолог, изведнъж се сепна. Опита се да не издаде изненадата си от последното име, което чу от Профит. Тайсунг! Истинското име на Уол Пот.

Но преди да успее да продължи разказа си нататък, Профит беше прекъснат.

— Ей! — викна му Уилки от другия край на бара, при което Профит се сепна и вдигна поглед към него. Уилки се придвижи бързо зад тезгяха към тях. Карай по-кротко, момче — каза той с някаква строгост в гласа. — Остави подробностите за книгата.

Хатчър отмести поглед към Дупката в стената. Зад завесата от стъклените мъниста той успя смътно да различи силует на жена сред седмината картоиграчи на масата.

Играещата покер жена стана и напусна играта, за момент застана непосредствено зад завесата, докато преброяваше пълната шепа батове, след това влезе в големия салон. Беше хубава жена, едра, с широки рамене и съвсем тънък кръст. Русата й коса беше започнала вече да побелява на места, контрастирайки с впечатлението от чертите на лицето й, които определяха възрастта й някъде под четирийсетте. Носеше свободна бяла, памучена блузка, пола от тюркоазена тайландска коприна и сандали.

Хатчър си я спомняше от снимките, които беше виждал, като по-дребничка, отрупана с фотографската си екипировка и брезентовата чанта, метната през рамо. Сайгон, към края на войната. Мелинда Прюът беше спечелила наградата „Пулицър“ с фотоматериалите си, отразяващи разрушението, страха, омразата и болката. След края на войната тя беше напуснала доходната си работа в списание „Лайф“ и беше изчезнала нанякъде. „Моята камера няма какво повече да каже“, беше лебедовата й песен.

Тя идваше право към него. Напъха в движение пълната шепа батове в джоба на полата си и спря пред Джони Профит. Сложи ръка на рамото му и му прошепна тихо в ухото:

— Здравей. — Лицето на Джони се озари и той опря бузата си в ръката й, положена на рамото му.

— Как си? — понита я той.

— Съсипах ги всичките — каза тя нежно в ухото му.

— Време е за лекарството ти.

— Добре — каза той и говорът му започна да се влошава. — Запознай се с Хач. Той си е взел отпуск от цивилизацията.

— Чудесно — каза тя. Изгледа строго Хатчър за момент, после се усмихна и каза: — Добре дошъл в Томбстоун, мистър Хач. Приятно прекарване тук.

РАЗДВИЖВАНЕ

Тайсунг!

Споменаването на името на коменданта на затворническия лагер от Профит определено беше сериозен пробив, но какво означаваше това? Явно Профит беше познавал коменданта на лагера Хюи-куй преди той да промени името си на Уол Пот. Според Хатчър това можеше да означава само едно — или Профит е бил в лагера, или познаваше някой, който е бил там.

Няколко въпроса занимаваха мислите на Хатчър. Дали Профит знаеше къде се намира Тайсунг-Уол Пот? Дали го познаваше и някой от другите редовни посетители? Дали някой от тях познаваше Коуди? И кой или какво беше Тай Хорс и дали той — или то — имаше някакво отношение към неговата мисия?

Хатчър си взе леденостуден душ, за да премахне ефекта от следобедните бири. Спомни си за Рон Пелитиър. Много пъти бяха работили в бригадата заедно по различни операции. Слоун му беше казал, че Пелитиър работи в Имиграционната служба в Хуанг Май, което се намираше в планинските райони на около 430 мили северно от Банкок. Пелитиър беше в Тайланд от две години. Може би той щеше да знае нещо, каквото и да е, което да му помогне да разилете загадката около Мърфи Коуди. Пелитиър беше стар приятел и човек, на когото можеше да се разчита. Хатчър се обади на нощния телефон на Имиграционната служба и остави съобщение на телефонния секретар за Пелитиър. После легна гол на пода под висящия вентилатор и се загледа в пробягващите по тавана сенки от перките му, освобождавайки съзнанието си от всичко и оставяйки идеите и образите свободно да пробягват, да се съединяват и изчезват от мисълта му: изрисуваното лице на Уъндърбой, пеещ в ъгъла до джубокса; еднокракият Джони Профит, бърборещ монотонно край бара; Галахър, движещ се с подскачащата си походка през салона; Достопочтения, седнал в ъгъла на малкия салон, топващ пръст във виното си и обръщащ страниците на книгата си, докато Ърп с едрокалибрения си пищов оглеждаше всички в заведението, осигурявайки охраната.

Мислите му се върнаха към Профит и той открехна вратичката на своите ч’уанг чжу-чи, представяйки си образно фигурата на мършавия, изтощен писател, докато се опитваше да си спомни къде беше чувал името му. Всичко, което знаеше за него, беше, че е писател и че е загубил крака си при оная злопочука с джипа.

Тогава изведнъж подскочи и седна на пода.

Педжит!

Всъщност не името му беше познато, а лицето. Но то не съответстваше на името Джони Профит. Името му беше Джеймс Педжит. Много пъти беше виждал неговите авторски статии, съпроводени със снимкага му, по време на войната.

Защо беше променил името си на Профит? И щом той беше сменил името си, дали и другите редовни посетители в бара не бяха сменили и те своите? И защо? Хатчър реши да направи още една справка. Сега беше 9 часа вечерта местно време, значи във Вашингтон — 9 часа сутринта. Флиткрафт трябваше вече да е пристигнал в офиса на службата. Хатчър набра номера и премина през рутинната процедура за разпознаване.

— Бих искал да направиш проверка по едни имена — каза той на човека във Вашингтон. — Не разполагам с кой знае каква допълнителна информация за тях, но дай да видим колко си добър наистина. Единият от тях е цивилен. Джеймс Педжит. Журналист…

Той продиктува имената на останалите посетитепи на бара, които беше запечатал в паметта си: Макс Ърли, който бил нападнат от прилепи в някакъв подземен тунел и сега живееше в някаква ферма, защото не можел да понася затворените помещения в града; Потър, който, заедно с Коркскрю, е задържал цялостното настъптение на виетнамците, отбранявайки някакъв хълм, но там загубили брата на Корксрю; Еди Райкър, който е бил най-добрият и най-избухлив пилот на вертолет във Виетнам; Джералд Галахър, който ходеше, сякаш стъпвайки върху горещи въглени; Уайът Ърп, правнук на Уайът Ърп Първи, бил е мобилизиран като запасен полковник във Виетнам и е изкарал там последователно четири мобилизационни набора. Всичко на всичко несвързани и откъслечни данни.

Имам освен това и два прякора… с тях пък ще е още по-трудно — каза Хатчър и продиктува на Флиткрафт имената „Уъндърбой“ и „Коркскрю“.

— Аз ще ви се обадя — каза накрая Флиткрафт, смутен от оскъдната информация, на базата на която трябваше да прави проучванията.

Хатчър поръча да му донесат в стаята кафе и салата. Докато ядеше, телефонът иззвъня. Той грабна слушалката, предполагайки, че ще чуе Флиткрафт.

— Ало?

— Хач?

— Да?

— Пелитиър се обажда…

Едрият мъж беше седнал в края на бара, почти легнал върху тезгяха. Беше над шест фута и пет инча висок с яки рамене и гръден кош на професионален играч на американски футбол. Десният му ръкав беше напъхан в джоба на якето му. Огромната длан на ръката му беше захабена от работа, а китката му имаше дебелина на корабно въже. Времето и грижите бяха оставили своя отпечатък по загорялото му лице. Посивелите по върховете мустаци бяха подрязани малко под ъгълчетата на устата му, а черната му коса беше опадала около слепоочията и започнала да се Прошарва с бели косми. Иззад леко затъмнените стъкла на очилата със златни рамки гледаха настойчиви тъмнокафяви очи. Имаше вид на безмилостен и опасен човек, който не се усмихва лесно и не е склонен към неангажиращи разговори. Когато имаше нещо да каже, той го казваше с дълбок, равен, монотонен глас, без да многословничи.

През годините в миналото Хатчър беше работил много пъти и на много места с Пелитиър и го познаваше като верен и предан съюзник и безмилостен неприятел. Преди да постъпи в бригадата, Пелитиър е бил офицер в морската пехота и веднъж беше пренесъл двама ранени наведнъж на около миля до техните позиции в джунглите в Южна Азия. Наистина голям мъж.

Когато Хатчър влезе в бара, Пелитиър вдигна очи към него и нещо подобно на усмивка премина през лицето му. Той протегна напред огромната си ръка.

— Черен гологан се не губи — каза той. — Радвам се да те видя, приятелю.

— И аз теб — отвърна искрено Хатчър с немощния си глас.

— Радвам се, че те виждам жив. Чуваха се какви ли не слухове — каза Пелитиър и очите му проблеснаха зад стъклата на очилата.

— Какви например?

— Че си бил убит — отвърна Пелитиър. — Знаех си, че това са глупости.

— И какво друго?

— Че Слоун ти бил изиграл номер. Че са те набутали в Лос Боксес. Той те бил издънил. Че после ти си го подгонил.

— Второто е съвсем точно — кимна Хатчър.

— Това мръсно копеле. И сега пак ли си в комбина с него?

— Не. Всъщност извършвам самостоятелно разследване във връзка с един стар приятел.

— Някой, когото познавам?

— Не мисля — отговори Хатчър и едрият мъж незабавно изостави темата. Годините, прекарани в бригадата, бяха научили и двамата мъже да не задават много въпроси за коя и да е операция, освен ако не са лично включени в нея.

— И ти самият си имал неприятности, Рон. Какво е станало с ръката ти? — попита Хатчър.

— Гангрена. Счупих я на полето и не можах да намеря хирург.

— Къде?

— Афганистан… А ти? — той посочи с поглед към гърлото на Хатчър.

— В Боксес не разрешаваха да се говори. Покашлях се в неподходящ момент.

— Господи.

— Колкото и гадости да си чул за оная дупка, пак не можеш да си представиш истината.

Пелитиър пресуши чашата си и я вдигна празна към келнерката.

— Много свестни момчета си отидоха, Хач — промълви той.

— Да.

Поседяха известно време така, без да говорят, докато келнерката им донесе питиетата.

— Пак ли по работа си тук? — проговори Пепитиър, колкото да започне разговора.

Хатчър сви рамене.

Отбих се в едно заведение, „Лонгхорн“ му викат. А-ха, надолу, в Томбстоун — кимна Пепитиър.

— Какво мислиш ш това място?

— Пепитиър сви рамене.

Дават добри американски яденега там. Една групичка преселили се тук американци си разменят по някой и друг долар на карти.

— Познаваш ли някой от тях?

Пелитиър поклати отрицателно глава.

— Не съм бил там ог няколко месеца. В едно от ония заведения, „Иосемит Сам“, предлагат хубави ребра.

— Каква работа ти намериха? — попита Хатчър.

— Слоун ми намери някакво топ по местенце в Имиграционнага служба. Имам още шест месеца да си направя трийсетте години бачкане. Доизкарвам си стажа, та да си осигуря пенсията.

— Изглежда понякога и Слоун се сеща, че работи с хора.

— Изглежда. Тъпа и скапана работа, да правиш проверки на местните, дето искат да емигрират.

— И какво друго? — попита небрежно Хатчър.

Пелитиър се поколеба известно време, през което изпи почти половината от питието си и избърса устни с опакото на дланта си. После отправи поглед към Хатчър, изгледа го няколко секунди, обмисляйки въироса му, накрая се ухили.

— Хвърлям по едно око на планинските племена. Да знам кои са най-добри в производството на 999.

— И какво по-точно?

— Твоят приятел Толи Фонг развива голяма дейност. Това интересува ли те?

Хатчър кимна.

— Помниш ли Джоу Лънг?

— Постоянно ходеше на лов за глигани.

— Опита се да ме пречука в Хонконг преди няколко вечери. Повече няма да ходи на лов за глигани.

Пелитиър се усмихна.

— Добре си се отървал от него.

— Сигурен съм, че Фонг има намерение да удържи своята ч’у-тяо спрямо мен.

— Май че точно сега ще е прекалено зает за това. Триадите Чию Чао изкупиха по-голямата част от тазгодишната реколта.

— Какво количество?

Пелитиър сви рамене.

— От Агенцията но борба с наркотиците смятат, че Фонг разполага с два-три тона прах на склад.

— В Банкок?

Пелитиър кимна, доизпразни чашата си и си поръча следваща, след което продължи:

— Има проблеми с транспортирането му по море. Федералните очакват изпращането на голяма пратка по кораби. Голяма пратка.

— Кога?

— Всеки момент. Интересува пи те?

— Мисля, че не — отговори Хатчър. — Чувал ли си да се разправя нещо за някаква група, наречена Тай Хорс?

Пепитиър повдигна учудено вежди.

И ти си чувап за нея, а? Не пропускаш нищо, дявол да го вземе.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Приказки от улицата. Джери Кремър от Агенцията по наркотиците ми каза, че се разправяло, че някаква банда, наречена Тай Хорс, била очиствала наркокуриерите на Фонг. Само това, слухове.

Чувал ли си нещо за тях, някакви подробности? — попита Хатчър.

Пелитиър поклати отрицателно глава.

Били жестока банда, това съм чувал. Пречукали трима от куриерите на Фонг. Доколкото успях да разбера, преди няколко месеца купували бебета по улиците в Банкок, убивали ги и ги натъпквали с прах.

— Боже Господи!

— Издънили се на границата с Малайзия. Шофьорът успял да се измъкне.

— Че те са по-гадни от триадите Чию Чао.

— Може би. Но и Фонг не им отстъпва. Досега са измъкнали около стотина калъпа от Фонг. Капка в морето.

Хатчър направи набързо няколко сметки наум.

— Това количество Уайт Чайна прави четири милиона долара по цени, преди да излезе по улиците — каза Хатчър.

— Колко са двеста и двайсет фунта срещу три тона?

— Достатъчни са да развалят настроението на Фонг. Ще го е страх, че и други могат да опитат.

Тоя път Пелитиър се усмихна широко.

— Да му развалят настроението, а? Ами ти, дето си пречукал онова копеле, Хач? Че те ще изровят земята да те открият, улиците на Чикаго ще са райски кът в сравнение с това, което ти се пише тук.

— Аз просто съм тръгнал да търся един човек, а не да си търся белята.

— Променил си се — каза Пелитиър.

— С времето всички се променяме.

— Ако имаш нужда от помощ… — започна Пелитиър и не довърши изречението си.

— Благодаря ти — каза Хатчър. — Ако изпадна в затруднение, ти си тоя, на когото бих могъл да разчитам за помощ.

— Да — отвърна Пелитиър, без нотка на емоции в гласа си, — и аз гледам на теб по същия начин.

Когато Хатчър излезе от бара час по-късно, той не можа да забележи движещата се сянка зад тъмната витрина на затвореното магазинче на отсрещната страна на улицата. Един чифт блеснали в мрака очи го проследиха, докато той си нае едно такси и се качи в него. Когато таксито тръгна, един висок китаец излезе от сянката и влезе в спрялата наблизо кола. Колата проследи Хатчър по пътя му обратно до хотела.

ПОКАНАТА

На другата сутрин Хатчър научи от „Банкок Нейшън“, че освен всекидневните конни надбягвания на пистата Пан, боксовият турнир, в който щеше да участва Сай, беше единственото друго спортно събитие за деня.

Основната тема за деня на първа страница беше бомбеният атентат в западногерманското посолство в Париж. Бяха загинали седем човека, между които и финландският и шведският посланик и техните съпруги. Американският посланик бил пристигнал по-късно, след избухването на бомбата.

В допълнителен репортаж се цитираха френски официални източници, които разглеждаха като отговорен за атентата международен терорист, известен под името Хиената, чието тяло било открито в някаква хотелска стая. Според техните предположения Хиената е бил убит по-късно, при вътрешна разпра с един от неговите хора.

Хатчър хвърли вестника настрани и разгледа отново снимката на Уол Пот, опитвайки се да запомни очите му, овала на лицето му, ушите, конфигурацията на носа и устните му, насочвайки ги към своя ч’уанг чжу-чи, прозореца на съзнанието си. Той се опита да си представи как би изглеждал Уол Пот, ако си обръсне главата, или пък ако си пусне брада и мустаци. Най-важното при разпознаването щяха да бъдат очите на Уол Пот, свирепи и безмилостни, големите му, щръкнали уши, дългият и тесен нос, различаващ се от чертите на повечето индокитайци.

В своя ч’уанг чжу-чи Хатчър изолира една ивица от лицето на Уол Пот от челото до брадичката му и се концентрира върху чертите.

По-голямата част от сутринта Хатчър посвети на обиколка из шумния и многолюден пазар Санам Луанг, показвайки на продавачи по сергиите и на хората от лодките снимката на Уол Пот с надеждата, че някой ще познае в нея човека, който беше посочил в паспорта си като свое занятие търговията с готова продукция. Нищо. Той посети и паспортната служба с надеждата, че може би там са го запомнили. По принцип той би трябвало да е подал документи за нов паспорт след изгубването на стария. Но и там го посрещнаха с отрицателно поклащане на глави и мълчание. Беше доста вероятно неуловимият Уол Пот да е успял вече да си купи фалшив паспорт, което не беше толкова трудно в Банкок.

Проверката на останалите места, споменати в дневника на Портър, не даде по-добри резултати. Като че ли най-добрата следа водеща към Уол Пот, беше увлечението му към спорта, макар че откриването на дребничкия виетнамец сред тълпите, посещаващи конните състезания и боксовите мачове изглеждаше малко вероятно. Едно посещение на конни състезания би могло да го сблъска с тъппи от доведени до лудост участници в залаганията, защото единственото нещо, което тайландците обичаха повече от спорта, бяха залаганията и комара.

Късно след обяда той отиде отново в „Лонгхорн“ и освободи Сай, за да може да се подготви за боксовия си мач същата вечер, като му обеща, че ще се възиолзва от билета на първите редове до ринга, които Сай му беше дал. Тук поне тълпата щеше да бъде по-малка, отколкото при конните състезания; освен това беше ясно от билета за предишния мач, който намери в портфейла на Уол Пот, че той обича тоя спорт.

Уилки сякаш беше във възторг, че го вижда отново. Отатък, в Дупката в стената, цареше необичайно оживление. Постоянната игра на покер беше прекъсната и неколцина от мъжете там бяха насядали около масата и разговаряха оживено. Уай Ти се беше облегнал назад в стола си и почистваше и сглобяваше една пушка 30-и калибър със златни инкрустации по цевта и приклад от инкрустирано тиково дърво. Наистина превъзходно оръжие, при това много красиво.

— Обичаш ли облозите, Хач — викна му Уилки още при влизането му в „Лонгхорн“. — Ела насам и се включвай в забавлението.

— Какво става тук? — попита Хатчър, като влезе в светилището на обитателите на Томбстоун.

— Тигри! — произнесе тържествено Профит с нотки на ужас в гласа си.

— Тигри? — попита изненадано Хатчър.

— Един тигър, ако трябва да бъдем точни — отговори му Ърп, без да спира да лъска пушката си. — Някакъв самец превъртял по ония места, към полуострова. Убил и изял няколко хлапета и един старец. Макс Ърли ни организира лов. — Той изглеждаше доста по-дружелюбно настроен от предния ден и очевидно беше възбуден при мисълта за предстоящото сафари.

— Нещо сте се разбързали, а? — вметна Хатчър.

— Това е човекоядец — каза Потър. — Няма да седне да ни чака, докато си намерим смокинги за случая.

— Хайката започва утре сутрин, независимо дали ние сме там, или не — каза Ърп. — А ние ще идем. Това е проклето животно.

— Всеки участва с по две лилави, който го убие, прибира всичко — каза Уъндърбой. Приличаха на хлапета, които си планират прекарването на свободния от училище ден.

— Суийтс ще събира залозите. Той ще остане тук да си гледа кръчмата — каза Коркскрю.

— А вие? — попита Хатчър.

— Обявяваме почивен ден — ухилен каза Галахър.

— Ще вземем сутрешния самолет до Сурат Тхани — каза Ърп. — Излита в пет сутринта. Полетът е един час. Макс ще ни вземе оттам, имаме един час път до неговата ферма. Към осем ще можем да тръгнем по дирите на оная гадина. С малко повечко късмет ще можем да хванем вечерния полет обратно, утре вечер в седем. Малко емоции за отпуска ти. Навит ли си?

— Това официална покана ли е? — понита Хатчър.

— Защо не? — отвърна Райкър. — Един залог повече, по-добре.

— Ами с какво оръжие? — попита Хатчър.

— Макс ще те уреди — махна с ръка Коркскрю. Макс Ърли беше единственият от обитателите на Томбстоун, с когото Хатчър още не се беше запознал. Тоя лов беше идеална възможност да се сближи с тия мъже и най-вече с Профит. Досега единственият проблясък на някаква следа беше споменаването на името Тайсунг от страна на Профит.

— Пай-тио, рейнджър, страхотен санук — каза Коркскрю с широка усмивка. Тайландците бяха склонни да делят всичко в живота си на две основни категории: май-тио, което означаваше сериозно занимание, като работата например, и пай-тио, което беше санук — удоволствието.

— Ще ти хареса, Хач — каза Потър. — Ще имаш за какво да разказваш, като се върнеш в цивилизацията.

— Защо пък не, може да ми излезе късметът да си изкарам парите за част от пътуването — отговори Хатчър.

— Чудесно! Колко ставаме с него? — попита Уъндърбой.

— Ами ти, Мелинда, Джони, Уай Ти, Коркскрю и Потър, Галахър, Ед Райкър, сега и Хач, и Макс, разбира се, ставате девет — каза Достопочтения, който съставяше списъка.

— Ти да не си официалният рефер на операцията? — попита Хатчър с усмивка.

— Аз съм съкровищник и главен стратег на тоя малък клуб — обясни Достопочтения на Хатчър. — Събирам по една лилава за самолетния билет и вписвам залога ти в регистъра.

— Готово — каза Хатчър и му подаде една виолетова банкнота.

Райкър потри доволно ръце и каза:

— Събира се хубава сумичка от залозите. Пет хиляди бата.

— Дай на Суийтс още две такива за облога и ставаш официален участник! — каза Ърп. — И ела на летището към пет без петнайсет, че иначе може да не си намериш място за сядане. Това развлечение не е за изпускане.

„Странно развлечение, помисли си Ърп. Ние следим него, той следи нас.“ Макар и неохотно, той призна пред себе си, че Достопочтения беше прав — трябваше да изолират Хатчър и да разберат каква игра играе. А сега Макс им предоставяше идеално разрешение на проблема. Защото ако Хатчър наистина се окажеше толкова опасен за тях, както Ърп предполагаше, какъв по-добър начин за премахването му можеше да се измисли от тоя лов на тигъра човекоядец?

ЖЕСТОКАТА ИГРА

Хатчър пристигна на непретенциозната боксова арена малко след седем часа. Тя се намираше в центъра на града, един великолепен будистки храм. Главният мач нямаше да започне преди десет, а Сай щеше да участва в един от предварителните мачове, който по програма беше предвиден да започне някъде към осем.

Това нямаше да бъде някой от големите мачове по Муай Тай60, а нещо подобно на боксовите срещи в малките зали и по заведенията в Щатите, нещо като пробна арена за младите тайландски боксьори, стремящи се да намерят място в големите мачове, организирани четири пъти седмично в известните спортни зали „Лумпини“ и „Раядемнърн“.

Врява, горещина и суматоха посрещнаха Хатчър, когато влезе в ограденото пространство на малката боксова арена. Наоколо имаше гишета за залагания и букмейкъри тайландци. Залаганията вървяха с бясно темпо. Беше още светло и горещо, но тайландците, които бяха страстни комарджии, вече се бяха превърнали в оглушително шумна и побесняла тълпа; потни, кряскащи хаотично, размахващи над главите си батове, натискащи се към гишетата за залозите.

Общата суматоха се допълваше и от традиционния музикален съпровод на мачовете — невъобразима какофония от звуци, произвеждани от дървени духови инструменти, струнни инструменти приличащи на банджо, подредени в полукръг гонгове с различна големина и височина на тона и няколко различни вида тъпани. Шумът от бой на котки би изглеждал направо изискана мелодия в сравнение с общия ефект, създаван от целия тоя инструментариум.

Тъй като двама тайландци бяха печелили световните титли по бокс в категория перо през последните няколко години, в програмата бяха включени както традиционният Муай Тай-бокс, така и бокс в западния вариант. Запалянковците бяха наобиколили малката градина от задната страна на арената, гледаха загряващите боксьори и избираха на кого да заложат. Муай Тай-боксьорите извършваха движения като на забавена лента, напомнящи балерини, докато боксьорите в американския стил подскачаха и правеха къси спринтове по полянката, така, както загряваха американските боксьори. Но впечатлението, създавано от изящните балетни стъпки и движения на Муай-боксьорите, беше съвсем измамно; всъщност тяхната разновидност на боя беше най-жестоката от всички възможни. Навремето боксьорите Муай са увивали ръцете си с конопено въже с прилепнали по него парченца ситно натрошено стъкло и се биели, докато единият от тях рухнел. Сега си слагаха нормални ръкавици с морска трева и се биеха пет рунда по три минути. Освен това реферът имаше право да спре боя в случай на нараняване на някой от състезателите.

В средите на специалистите но бойни спортове беше добре известно, че един добър Муай-боксьор представлява опасен и в много случаи непреодолим съперник.

Сай беше наметнат с тъмносин боксьорски халат с бродирана на гърба кобра, изпъстрена в зелено и червено, навита на кълбо с отворена заплашително бяла уста. Той смъкна халата от плещите си и го подаде на треньора си — един набит, почти квадратен мъж с размазан нос и подпухнали клепачи. Под халата Сай беше по червени копринени боксьорски шорти, на чиито крачоли беше извезано името му в синьо. Освен това има ше превръзки на челото и на левия бицепс — традиционни украшения на тайландските боксьори. Лентата, която беше превързана около главата му, беше в тютюневокафяв и бял цвят с твърда, синя копринена лента, висяща от задната й страна. Към тънкия, кожен ремък, привързан стегнато над левия му бицепс, беше завързан неговият амулет за успех. Краката му бяха боси.

Сай се движеше с невероятна грация, с очи, фиксирани почти хипнотично в една точка пред него, заставаше на единия си крак, после на другия, сетне се извърташе бавно около оста си под съпровода на музиката, която свиреше поне два пъти по-бързо от нормалното темпо. След това, но време на едно такова бавно завъртане, той изведнъж изстреля напред няколко страхотни удара с крак, последвани от серия единични и двойни удари с ръце, после се извъртя светкавично и завърши движението си с елегантен пирует като на забавена лента.

Хатчър беше впечатлен. Той тръгна обратно към мястото за залаганията, проправяйки си с мъка път сред крещящата и жестикулираща тълпа, като същевременно се оглеждаше за Уол Пот, макар да си даваше сметка, че шансовете му да го забележи сред тая тълпа бяха не по-големи от шансовете на тия, които залагаха срещу Сай. Хатчър заложи една лилава за своя шофьор, който се приемаше тук като аутсайдер в неговата среща и беше някъде към края на списъка на залозите, със съотношение пет към две в негова вреда. Ако дребничкият тайландец победеше, Хатчър щеше да спечели 750 бата, което правеше около трийсет и седем долара, които той реши да даде на Сай като премия.

По време на първите няколко боя Хатчър непрекъснато сновеше из тълпата пред гишетата за залагане и букмейкърите, хвърляше постоянно поглед и към крещящата галерия, докато течеше играта, без да обръща внимание на събитията на ринга.

От Уол Пот нямаше и следа.

В шест и трийсет Сай беше изведен на ринга под открито небе. Една светкавица проблясна в небето над единия край на града, съпроводена от далечния тътен на гръмотевицата, но никой не обърна внимание на зараждащата се буря.

Както и при боксовите мачове в западен стил, и тук реферът на ринга представи Сай и неговия опонент — един по-едър и по-як боксьор на име Та Тан.

„Без ханане, борене, джудо, илюене, удари с глава или ритане, докато противникът е на земята“, съдията направи дежурното предупреждение на тайландски. След това обяви, че ще се играят пет гейма по три минути и мачът ще бъде прекъснат, ако някой от боксьорите получи нараняване. След последната обява се разнесе невъобразим хаос от освирквания и дюдюкания.

Боят започна с ритуал. Музиката спря и тълпата също замлъкна. Сай склони глава и скръсти ръце в традиционния уои, отправяйки благодарност на своя треньор и молейки се на Буда, той казваше на своя бог, че вярва, че е постигнал необходимата „правилна“ нагласа и дух, за да спечели своята битка. Според Готама Буда съществуват четири велики истини: първо, съществуването е страдание; второ, страданието е причинено от желанието; трето, премахни от себе си желанието и ще се избавиш от страданието; и последно, осемте правила за „правилното“, чрез които човек може да се избави от страданието — правилното разбиране, правилното мислене, правилната реч, правилното поддържане на тялото, правилното хранене, правилното усилие, правилното внимание и правилната концентрация. Сай повтори тези правила на Буда и му обеща да ги спазва и да живее „правилен“ живот.

След приключването на молитвите музиката започна да свири бавно и тихо, създавайки фон и нещо като ритъм за двамата боксьори, които започнаха да кръжат по ринга, да се дебнат и да демонстрират движенията си. Сай имаше вид на по-класически боец, отколкото Тан, чийто стил не беше така поетичен. Той имаше вид повече на бияч и не беше така бърз като по-дребничкия си опонент.

Първият рунд премина без нещо забележително, с главозамайващи размени на удари с ръце и крака, повечето от които не достигаха целта си, тъй като двамата боксьори предимно се стремяха да парират ударите на противника и да разучат стила му.

В началото на втория рунд Тан напредна бързо от своя ъгъл и незабавно започна атака, настъпвайки напред с подскоци на един крак, докато с другия нанасяше в посока на Сай отсечени удари с постъпателно движение. Сай лесно избягна първата атака с отстъпване с подскоци назад, с извъртания и париране ударите на Тан със своите крака. Тогава Тан смени тактиката — смени бързо краката, парира удар, наведе се встрани и нанесе светкавичен, мощен удар с крак към слабините на Сай. Ударът попадна в тялото, но беше висок. Дребничкият тайландец изпъшка, преви се и отстъпи назад, но Тан го последва, стоварвайки върху него серия от леви и десни удари с юмруци, които Сай успяваше да избегне с движения на главата и горната част на тялото, докато накрая Тан успя да го намери с тежък десен в слепоочието.

Сай се завъртя на място и използва движението си да нанесе удар с крак назад в рамото на Тан. Масивният боксьор пое удара с лекота, отново влезе в близка дистанция и стовари върху Сай нова серия леви и десни, при което се чу силен, плющящ звук от ръкавиците му, попадащи върху бузите и брадичката на Сай. Тълпата, усещайки мириса на кръв, се беше изправила на крака и крещеше за нокаут.

Биячът Тан, макар и по-бавен и по-тромав от Сай, имаше предимството на по-големия ръст и тегло. Той нападна мощно като бик, нанасяйки удари с ръце и крака, а дребничкият тайландец се извърташе и отскачаше встрани, стараейки се да избягва могъщите му удари. Но не можеше да избегне всичките. Юмручните удари валяха като град върху главата му, ударите с крака се стоварваха в стомаха и бедрата му. Сай се извърташе ту на една, ту на друга страна и се превиваше под ударите, Тан явно имаше пълен контрол върху развоя на мача. Камбанката спаси Сай от критичната ситуация.

Той седна на столчето в ъгъла си, като хвърляше от време на време поглед към Хатчър и се усмихваше. От носа му се процеждаше тънка струйка кръв. Пот се лееше на реки от здравото му, стройно тяло.

Но Сай беше по-издръжлив, отколкото смяташе тълпата. Третият рунд започна почти като втория с атака на Тан, с нанасяне на удари с ръце и крака, с влизане в близка дистанция за размяна на удари, после бърза смяна на краката и атака с другия крак, подобно на начина, по който боксьорът в западен стил би сменил гарда си от десен на ляв. Но Сай беше разгадал стила на противника си и беше подготвен за бързата смяна на краката. В тоя момент, неочаквано, той започна да демонстрира силата си. Сай се гмурна и мина встрани от Тан, избягвайки комбинацията му, след което моментално нанесе страхотен апъркът, който попадна в челюстта на Тан, изваждайки го от равновесие. Сай отскочи назад и намери с два бързи удара с крак стомаха на противника си, смени краката и стовари в Тан още два мощни удара с другия крак. Тан залитна назад, удивен от моментното преобразяване на дребничкия боксьор. Сай незабавно взе инициативата в свои ръце. Напредна с бързи подскоци на един крак, после бързо смени краката и стовари мълниеносен удар в основата на носа на Тан. Кръвта бликна в силна струя като при удар на презрял портокал. Тан отстъпи назад, разтърсвайки глава, и зае отбранителна поза.

Сега вече Сай беше преследвачът. Направи лъжлива атака с два последователни удара с крак. После внезапно смени краката, изви тяло почти до хоризонтално положение спрямо ринга и нанесе страхотен удар в слънчевия сплит. Огромният боксьор изрева от болка, извъртя се и падна на едното си коляно. Пое още шест удара в тази поза, след което се нахвърли върху Сай.

Сай беше подготвен за атаката. Той се извъртя, нанесе безмилостен удар с крак отстрани в шията на Тан, след което изстреля три бързи комбинации ляв-десен; директно в лицето на Тан. Кървящият нос се превърна в кървяща пихтия. После нанесе отново удар с крак, този път с убийствена точност. Ударът отхвърли главата на Тан назад. Той се запрепъва, отстъпвайки назад, явно изгубил ориентация. Едното му око беше почти затворено от кръвоизлив. В отчаяние, той се нахвърли върху по-дребничкия боксьор, обхвана го и го притисна с ръце и започна да блъска с глава в челото на Сай.

Тълпата реагира с оглушително освиркване, променила бързо симпатиите си в полза на аутсайдера. Реферът се намеси бързо и раздели боксьорите, отправяйки предупреждение към Тан, който се отдалечи от Сай с леки подскоци за разпускане. Носът на дребничкия боксьор кървеше от ударите с глава. Той се избърса с ръкавицата си, отстрани с ръка проверяващия го рефер и — започна да настъпва към едрия си противник. Камбанката сложи край на рунда.

Треньорът на Сай му говореше забързано на ухото, а дребният боксьор слушаше и кимаше. През почивките между рундовете Хатчър не спираше да оглежда трибуните с надеждата, че може да зърне някъде Уол Пот, макар че шансовете той да е тук бяха нищожни. Все пак това не беше мач между реномирани боксьори.

Четвърти рунд. Тан смени тактиката си. Придвижваше се по-внимателно по ринга, като на боксьор в западен стил, държеше Сай на дистанция и го чакаше да се разкрие. Сай се придвижваше грациозно, танцувайки неуморно около тромавия си противник.

Изведнъж, съвсем ненадейно, Тан изстреля крака си напред и успя до намери с плътен удар слънчевия сплит на Сай. Дребничкият тайландец се преви на две от болка и падна върху въжетата.

Тълпата беше стъписана, не знаеше кого да подкрепя.

Тан се нахвърли върху него като тигър и стовари три унищожителни удара в главата му. Сай беше на колене и разтърсваше глава, за да се опомни, а по гърдите му покапаха пръски кръв, размесвайки се с потта му. Той вдигна очи нагоре към Тан и в тоя момент Хатчър видя злобата в погледа му. Това беше поглед на убиец. Сай избърса кръвта от лицето си с ръкавицата и разтърси глава, докато реферът се беше навел над него и му говореше нещо.

Сега вече се беше изправил на крака, подкрепян от окуражителните възгласи на тълпата. Тан нападна отново с тромави подскоци и се опита да наложи бой от близка дистанция, влизайки плътно в Сай. Тогава дребният тайландец направи нещо изумително. Направи салто встрани и се приземи на краката си зад Тан и докато едрият му противник се извърне към него, той направи три малки подскока, скочи високо във въздуха и нанесе два силни удара с крака в лицето на Тан, след което се приземи отново на краката си.

Хатчър се усети, че е на крака и крещи от възторг заедно с тълпата.

Зашеметен от ударите, смаян и стъписан от страхотното, безмилостно нападение, Тан нанесе в отчаянието си убийствен, касапски удар към противника си. Юмрукът му профуча на четвърт инч от брадичката на Сай.

Сай го намери с два бързи леви и стовари мощен десен в ъгъла на челюстта му, точно под ухото. Тряс!

От удара Тан се извъртя обратно, пльосна по очи върху въжетата, отскочи оттам и се стовари по задник на ринга. Огледа се наоколо с изцъклен, невиждащ поглед.

Реферът започна да брои. На шест Тан се беше опрял на дясната си ръка. На осем беше успял да подпъхне краката си под тялото. На девет с мъка се избута нагоре.

Реферът отстъпи назад.

Сай започна да се движи като стрела. Танцуваше на зигзаг по целия ринг, докато Тан се опитваше да фокусира очите си и да го фиксира. Той изобщо не видя последните два удара.

Вторият от тях беше унищожителен десен, в който беше вложена цялата мощ на неговите 120 фунта плюс неизмеримата му енергия. Главата на Тан отскочи назад като боксова круша. Пред очите му се спусна черна пелена, той се свлече на колене, после се строполи напред по очи върху ринга и повече не помръдна.

Дори и ангелите нямаше да могат да го извадят от дълбокия несвяст.

Сай скачаше радостно по ринга с вдигнати над главата си ръце — истинска картина на несдържана радост. Неговият треньор скочи през въжетата на ринга, обгърна го с две ръце през кръста и така започна да танцува с него по осветения квадрат.

Тълпата беше полудяла — по ринга заваляха хвърлени програми, шапки, амулети и празни бутилки.

Както аплодираше, Хатчър започна и да се смее от радост. „Това се казва страхотен бой“, каза си той вътрешно.

Хатчър размаха печелившите билети от залагането си над глава и закрещя, колкото му позволяваше гърлото, към Сай и треньора му.

— Седемстотин и петдесет бата, приятел, седемстотин и петдесет бата!

Естествено, в такъв момент Сай най-малко се интересуваше от това. Буда беше повярвал в него. Той беше победил огромния си противник. И беснеещата тълпа приветстваше именно него.

Във възбудата си Хатчър не можа да забележи стария китаец, който го наблюдаваше. Той беше висок, но прегърбен. Имаше сива, изтощена коса и бяла брада. Беше облечен в копринен чионгсам. Когато Хатчър се измъкна между пейките и излезе от арената, старият мъж го последва.

Като излезе отвън, Хатчър отиде направо на едно от петте гишета, на които се изплащаха печалбите от залаганията. Нареди се на опашката и в тоя момент усети първите хладни пръски дъжд. Само след секунди проблясна светкавица и се чу тътенът на гръмотевица. Хатчър стоеше търпеливо на опашката и оглеждаше тълпата.

Първо забепяза ушите. Бяха големи и щръкнапи. После носа. В профил, носът на мъжа изглеждаше дъпъг и тънък, извит почти като орлов клюн.

Мъжът, който се беше наредил на опашка през едно от гишетата и се падаше малко зад Хатчър, съвпадаше и по височина. Пет фута и шест инча, 150 фунта. Главата му беше избръсната до голо, но дявол да го вземе, всеки може да си обръсне главата. Освен това, Хатчър се интересуваше най-вече от частта на лицето му между брадичката и горната устна. Той се обърна за помощ към своя ч’уанг чжу-чи, припомняйки си всички подробности на пицето от снимката на Уол Пот. Носът и ушите съвпадаха с тия на човека зад него. Сега очите. Те щяха да решат въпроса, тия очи не можеха да бъдат сбъркани. Но нисичкият, набит мъж носеше слънчеви очила и, както беше обърнат в профил, Хатчър не можеше да види очите му добре.

Дъждът се усили. Светкавиците и гръмотевиците зачестиха. Мъжът усети, че го наблюдават. Хатчър се обърна настрани, държейки го в зоната на периферното си зрение. Мъжът започна усилено да опежда Хатчър, но не си сваляше очилата.

Старият, прегърбен китаец се беше спрял под козирката на арената, пазейки се от дъжда, и наблюдаваше Хатчър.

Най-поспе Хатчър стигна до гишето и касиерът отброи пред него банкнотите на печалбата му. Той мина през навалицата, заобикапяйки гишето отзад, и застана откъм другия ъгъл на арената, наблюдавайки как тъкмо в този момент м ъжът с щръкналите уши прибира печалбата си от другото гише.

Хатчър го изгледа продължително, изучавайки лицето му, докато не усети, че и другият го гледа, при което отмести поглед и се отдръпна бавно назад, премествайки се в сянката на арената. Дъждът се усили още повече. Мъжът беше по черни панталони и бяла риза и затова присви рамене, опитвайки се да не усеща хладния дъжд. Малко след това пристъпи напред, взирайки се към Хатчър.

В тоя моменг свали очилата си и погпедна втренчено към сянката.

Хатчър успя да види очите му добре. Студени, безжизнени, безпощадни очи. Големи уши. Орлов нос.

Това беше Уол Пот.

Една светкавица разкъса небето и падна някъде наблизо, изтрещя гръм и сякаш изведнъж започна пороен дъжд.

Хатчър излезе от сянката и тръгна към мястото, където беше застанал Уол Пот. В същия момент той се обърна и забързано се запромъква към изхода. Хатчър се затича подир него, провирайки се през навалицата от новонаредили се пред гишетата за залози.

Затича с пълна сила подир изменника виетнамец така изненадан от неочакваното му откриване, че отново не успя да забележи прегърбения, възрастен мъж, който го наблюдаваше.

Дъждът се лееше от небето като из ведро, образувайки във въздуха почти непрогледна пелена. Тълпата се втурна във всички посоки да се скрие от дъжда и в тоя момент старият китаец изгуби от поглед Хатчър. Изскочи тичешком изпод козирката и се втурна напред, търсейки отчаяно с поглед. Изтича към главния вход и излезе през него на Тхи Пат Роуд. Там многобройни групи хора бягаха във всички посоки, търсейки убежище от дъжда. Неоновите светлини блестяха ярко в ранния здрач. Отчаян от неуспеха, старият китаец се обърна и тръгна по алеята, която минаваше покрай арената.

Хатчър не изпускаше Уоп Пот от очи, проправяйки си път сред бягащата тълпа. В един момент виетнамецът неочаквано смени посоката си и побягна през страничния вход на каменната стена, ограждаща игрищата за загрявка, от който излезе на една алея, водеща встрани от Тхи Пат Роуд. В същия момент бурята увеличи още повече силата си и светкавица освети тъмното небе, при което Уол Пот спря и се притисна към каменната стена.

След секунди чу, че вратата зад него се отваря и побягна отново.

Хатчър беше на около двайсет и пет фута зад него, когато Уол Пот побягна към Тхи Пат Роуд. Тогава реши да блъфира.

— Веднага спри, Уол Пот! — изкрещя с дрезгав глас, опитвайки се да надвика плющящия дъжд. — Да не се налага да те застрелям!

Номерът мина. Уол Пот намали темпото и след малко спря и се приближи с лице към стената, търсейки прикритието на орхидеите и жасминовите храсти, които се виеха по нея. После бавно вдигна нагоре ръце на нивото на раменете си, стреснат от заплахата. Кой беше тоя фаранг, чудеще се той, но не посмя да се обърне назад. Уол Пот беше страхлив по душа. Ако трябваше да бъде убит, нямаше да може да посрещне смъртта очи в очи.

Хатчър се приближи до него и заби средния си пръст в гърба му.

— Бам — прошепна той в ухото на Уол Пот.

Ниският мъж се обърна, разбра, че е бил измамен и се опита да побегне, но Хатчър го сграбчи за шията и го хвърли към стената сред мокрите клончета на жасмина. Реки от дъжд се изливаха по лицето на Хатчър и той усещаше как водата се стича чак в обувките му. После, също така внезапно, както беше започнал, дъждът спря. Водата започна да се изпарява от нагорещените от дневната жега павета.

— Дошъл съм от другия край на света, за да говоря с теб — прошепна Хатчър. — Сега трябва да ми отговориш на няколко въпроса. — И Хатчър набързо го опипа за оръжие.

— Не говоря английски — запелтечи Уол Пот на тайландски.

— Тогава ще говорим на тайландски — изръмжа Хатчър.

— К-к-какво искаш от мен?

— Искам Мърф Коуди.

В този момент старият китаец сви по алеята, обикаляща покрай боксовата арена, и тръгна през облаците от изпарения. На фона на червената светлина от блестящите недалече неонови реклами издигащата се нагоре пара напомняше на изпаренията над казаните в ада.

Старият китаец се завзира през гъстата мъгла. Някъде пред себе си долови гласове. Бръкна под наметката си и извади оттам 38-калибров пистолет със заглушител.

— Коуди! — запелтечи Уол Пот, сега на английски. — Кой си ти?

— Приятел на Уинди Портър, човека, който беше убит, когато се опита да те спаси на канала.

— Не знам… — започна Уол Пот, но Хатчър извади паспорта му от джоба си и го вдигна пред очите на Пот.

— Не ме лъжи, нещастна въшко, бил си там, с момичето.

В змийските очи на Уол Пот проблясна страх. Той се сви сред мокрите цветове по стената и по лицето му се изписа раболепна физиономия. Неоновите светлини от околните улици хвърляха червени отблясъци върху лицето му.

— Защо ти е Коуди? — изхленчи той.

— Искал си да го продадеш на Портър срещу виза, така ли е?

В очите на Уол Пот проблясна надежда.

— От посолството ли си? — попита той.

— Отговаряй на въпросите ми.

— Не знаех за Портър, докато не видях писанията във вестниците. Не знаех, че е бил той — продължи да хленчи Пот.

— Ще ти предложа една сделка — изсъска Хатчър със стържещия си глас. — Ти ми даваш Коуди и аз няма да те издавам на американското военно разузнаване за военните ти престъпления.

Бившият лагерен комендант поклати глава и големи капки вода се стекоха от голото му теме в очите му.

— Къде е Коуди? — попита настойчиво Хатчър.

— Не знам.

— Не ме лъжи, малка въшко, че ще ти…

— Не знам, кълна ти се. Той изчезна. Все пак за какво ти е той?

— Може и той да ми е приятел.

— Той е отрепка!

— А ти какво си?

— Коуди е търговец на хероин. Крадец и убиец. И още по-лошо, той е убиец на деца.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Убива деца и натъпква телата им с Чайна Уайт. Затова сам се нарича Тай Хорс.

— Коуди ли е Тай Хорс?

— Да, сам се нарича така.

Хатчър беше потресен от чутото. За момент отстъпи назад, гледайки втренчено бившия лагерен комендант.

И това беше последното нещо, казано от Уол Пот, или Тайсунг, през живота му.

Хатчър не чу звука от безшумния изстрел, а го осъзна едва когато видя Уол Пот прострелян в гърдите. Това беше само едно отсечено дум и ниският азиатец изстена, повдигна се, сякаш застанат на пръсти, после попитна назад към стената. Веднага се чуха още два изстрела в бърза последователност. Дум, дум.

Хатчър се извъртя назад, падна на едното си коляно и в същня миг видя как старият китаец помръдва ръце сред изпаренията и насочва пистолет към него. Той гледаше втренчено Хатчър, протегнал напред двете си ръце, с пистолета. Хатчър скочи и затича наляво, после рязко смени посоката и се насочи надясно. Но прегърбеният мъж не проследи движението му. Той рязко вдигна пистолета, обърна се и тръгна обратно към Тхи Паг Роуд, а озарената в червено гъста мъгла разми очертанията напрегърбената му фигура.

Уол Пот въздъхна жалостиво и се плъзна надолу по стената. Устата му беше широко отворена, жадно поемайки въздух. Червените петна около трите дупки от предната страна на ризата му започнаха да се разширяват встрани. Очите му се изцъклиха, главата му клюмна и той се свлече странично по стената.

Хатчър притисна пръсти отстрани на шията му, опипвайки пулса му, като в същото време оглеждаше алеята в двете посоки. Виетнамецът беше мъртъв. Тялото му потъваше в изпаренията, издигащи се от топлия асфалт на алеята. Някъде откъм другия край на града се разнесе тътенът от гръмотевица, съпровождаща бурята, отминала надолу по залива.

Хатчър реши да се маха от това място. Стана и тръгна надолу по алеята, към Тхи Пат Роуд, следвайки пътя на стария китаец. Като стигна до улицата, си взе такси и тръгна към хотела. Малките тък-тък се шмугваха насам-натам из плътните колони от коли на претовареното улично движение, докато таксито пълзеше едва-едва през града, откарвайки го към крайбрежието. Хатчър се съвземаше от преживяното. Просто му трябваше време, за да подреди в главата си случилото се през последните петнайсет минути.

Очевидно старият китаец беше следил Уол Пот.

Или следеше него.

В мислите му се възстанови образът на стария китаец сред обгръщащите го изпарения от алеята, насочил пистолета срещу него и готов да го застреля, докато нещо не го накара да промени решението си. Какво се беше случило? Кой беше тоя стар мъж и защо уби Уол Пот? Не че кучият му син не заслужаваше да бъде убит, или че нямаше доста мераклии да свършат тая работа…

Но това, което в най-голяма степен ангажираше мислите му, беше твърдението на Уол Пот, че Мърф Коуди е Тай Хорс, и че е търговец на хероин. Дали Коуди работеше за Толи Фонг и за триадите Чию Чао? Дали хората от „Лонгхорн“ познаваха Мърф Коуди? Тези и други въпроси още напираха в главата му, когато стигна в хотела.

— Имам информация за вас, сър — разнесе се в слушалката бодрият глас на Флиткрафт.

— Дай да я чуем, сержант — каза Хатчър.

— Лошата новина е, че от прякорите не излезе нищо — Уъндърбой и Коркскрю. Уилки е бил младши сержант, нещо като героят на частта. Има цяла колекция от ордени и медали. Няма посочен постоянен адрес след уволнението му. Ърп е бил полковник от военната полиция. Изкарал е четири набора във Виетнам, пенсионирал се е през 1976. Няма посочен сегашен адрес.

— Ъ-хъ. А какво става с другите?

— Тук почва интересното.

— Какво ще рече това „интересно“? — попита Хатчър.

— Райкър, Галахър, Потър и Ърли, всичките са били обявени навремето за безследно изчезнали по време на бойни операции и са смятани за загинали.

— И четиримата?

— Да, сър. Всички са изчезнали през 1972. Имам и още нещо: журналиста, Педжит. Той е изчезнал в деня, в който е изчезнал и Галахър, и горе-долу в същия район.

— Нещо друго?

— Още едно нещо. И двамата, Галахър и Райкър, са имали доста сериозни проблеми непосредствено преди изчезването си.

— Какви проблеми?

— Райкър е бил стрелял по някакъв офицер и го ранил, а Галахър е бил хванат, че е извършил кражба в големи размери. Бил е управител на някакъв офицерски клуб в 8-таун и е присвоявал доста от пиенето и цигарите и ги е продавал на черния пазар.

— Флиткрафт, заслужаваш да получиш медал.

— Благодаря ви, сър. Продължавам проверката за Уъндърбой и Коркскрю и на други места.

— Зарежи я. Това дотук ми е напълно достатъчно.

— Може да успея да изровя нещо и за тях.

— Няма нужда — изхриптя Хатчър.

— Благодаря, сър.

Хатчър легна на пода със скръстени на гърдите ръце. Сърцето му биеше учестено. Изведнъж парченцата от мозайката бяха започнали да се подреждат по местата си. В главата на Хатчър беше започнала да се оформя една по-цялостна картина, но два основни въпроса все още терзаеха мислите му.

Как точно Мърф Коуди и Тай Хорс се вписваха в тая мозайка?

Освен това, той все още не беше сигурен дали Коуди беше жив.

Може би щеше да получи отговорите на тия два въпроса след полета до Сурат Тхани.

ФОНГ

Дафни Чийн живееше на един от последните етажи на висок жилищен блок в подножието на Виктория Пийк в апартамент на две нива с изглед към пристанището и намиращия се от другата страна на залива Каулуун. Балконът й беше същинска джунгла, отрупан с всевъзможни видове цветя и палми.

Обикновено тя работеше до късно в офиса си, намиращ се на неколкостотин метра от апартамента й в един банков небостъргач, целият облицован със стъкло, и си тръгваше за вкъщи към седем часа вечерта. Тази вечер си тръгваше дори още по-късно. Слънцето вече почти изцяло се беше спуснало отвъд планинските върхове на запад и уличните светлини бяха запалени, когато взе асансьора за главния вход, пред който я чакаше лимузината й. Беше облечена, както винаги за работа — в мъжки сив копринен, двуреден костюм, тъмносиня риза с отворена яка и червено копринено шалче около шията.

На около петдесетина метра от входа я наблюдаваха от един форд как се качва в лимузината си. Във форда имаше радиотелефон. Преди още колата й да излезе от паркинга пред сградата, мъжът, който я следеше, набра домашния й телефонен номер.

Телефонът в апартамента й иззвъня два пъти и спря, преди да изчака третото позвъняване, при което се включваше телефонният секретар. Веднага след това телефонът иззвъня отново, този път само веднъж.

Толи Фонг стоеше в полумрака в апартамента. Усмихна се: Тя беше тръгнала. Той отиде до спалнята и я огледа отново. Към всеки от ъглите на леглото беше завързана по една дълга, копринена лента. Извади от ръкава си тънка кама и я сложи на тоалетната масичка до оставения там пакет с чорапогащи. Сложи касетофона на нощното шкафче до леглото.

След това Толи Фонг се върна отново зад входната врата на апартамента и зачака.

Когато Дафни влезе, Фонг скочи към нея толкова бързо, че ръката й още се движеше към ключа на осветлението до самата врата. Силните му ръце обхванаха шията й, пръстите му се впиха дълбоко навътре, напипаха нерва, при което тялото й потръпна, а след това се отпусна. Преди тя да се смъкне на пода, той я подхвана, вдигна я и я пренесе по стълбичките нагоре, към спалнята й. Сложи я на леглото с разпънати ръце и крака и я върза с предварително подготвените ленти. След това включи касетофона, взе камата от масичката и я зачака да дойде в съзнание.

ЛОВНА ХАЙКА

Олд Скар дремеше в тресавището под едно високо смокиново дърво, когато чу джиповете. Малко преди това беше чул пръхтенето на слоновете, пръскащи от крайбрежната тиня върху гърбовете си, но не им обърна внимание. Но сега, като чу идващите джипове и носещите се от тях гласове, той се изправи на краката си, направи гримаса, оголвайки зъби, вдигна нос и започна да души въздуха, но вятърът идваше откъм гърба му и той не можеше да долови мириса на приближаващата групичка, която се намираше, изглежда, на около двеста ярда от него.

Олд Скар разбра, че срещу него идва опасен неприятел. Не някой младок тигър-самец. Това беше цяла армия. Жълто-зелените му очи проблясваха свирепо, зъбите му бяха оголени, когато той се запромъква бавно сред дърветата, оттегляйки се от идващите хора и машини към едно от убежищата си сред бамбука и високата трева западно от езерото, на около миля оттук, където ярката му окраска от оранжеви и черни ивици щеше да се слее със сухата, висока трева.

Той не бързаше. Раменете и краката му го боляха. Тая сутрин артритът му го мъчеше повече от обикновено и освен това беше гладен. А и беше достатъчно възрастен и опитен, за да го уплаши каквото и да е.

Пресните следи водеха към езерото. Тайландският им водач Куот ги беше открил преди около час. Той сложи дланта си в една от вдълбаните в меката почва следи. Размерът на отпечатъка беше поне с един-два инча по-голям от дланта му с изпънати пръсти.

— Звярът дебне за плячка — каза Ърли на ловците.

— Изпратих един от моите хора към селцето. Казах му да предаде на хората там да си стоят по къщите, докато не свършим.

— Какво мислиш? — попита го Ърп.

— Вятърът мени посоката си — каза Ърли, душейки въздуха с нос като животно. — Ако той се окаже откъм подветрената страна спрямо нас, не знам кой кого ще преследва.

Макс Ърли оглеждаше околността изпод увисналата козирка на кепето си тип сафари. Беше висок към шест фута, с гъста кестенява коса и брадясало лице. Ризата му в цвят каки прилепваше плътно към якото му, мускулесто тяло, а масивните му крака изпъваха крачолите на късите му панталони. Лицето му беше със силен загар, а брадата му — силно изсветляла по краищата от безпощадното тропическо слънце.

Той клекна долу и започна да чертае груба карта на местността по влажния пясък. Мъжете от групичката се насъбраха около него с по кутия бира в ръка, запалили цигари, докато разглеждаха чертежа му на иясъка. Той обясни подробностите на местността.

Тяхното местоположение в момента беше от горната страна на картата, а от долната, на юг и на изток от тях, се намираха езерото и селцето. Между техния лагер и езерото имаше две мили джунгла, която се простираше на изток и на запад по около една миля. В долната част на картата, западно от езерото, имаше широка равнина с формата на квадрат със страни по около половин миля. Тя представляваше доста опасно място, както им обясни Ърли. По края й се намираше една ивица бамбуков гъсталак с широчина от петдесет до седемдесет и пет ярда, която се виеше от езерото до нивите. Бамбукът беше от петнайсет до двайсет фута висок и много гъст. Между този гъсталак и джунглата имаше една ивица от ниска биволска трева, редувана от около двеста ярда висока слонска трева, която, както им обясни Ърли, беше висока между осем и десет фута. И ниската биволска трева, и слонската трева, и бамбукът представляваха удобно укритие за голямата котка. Отвъд селцето, западно от гъсталака се намираха нивите на селяните.

— Имаме да обходим някъде около четири квадратни мили храсталаци и малко горички — каза, завършвайки Ърли. — Помнете, че той може да се катери по дърветата, може да се завре в някой кух ствол, може да лежи с часове абсолютно неподвижен в тревата…

— Възможно ли е да нападне човек? — изнервено го прекъсна Уъндърбой.

— Вече е изял три деца — няма да го спрат и размерите на възрастен мъж.

— Колко е голям тоя звяр? — попита Галахър.

— Над петстотин фунта, съдейки по външния му вид и по големината на отпечатъците от лапите му — отговори Ърли. — Освен това е сляп с дясното си око и май че има артрит, което означава, че се напикава и ще бяга от нас, а също че има и злобен характер.

— Страхотно — изпъшка Райкър, докато си събличаше ризата. Той имаше мощно телосложение, кормати гърди и няколко белега, които набраздяваха стомаха и долните му ребра. След това си сложи едни слънчеви очила.

— И какво излиза накрая? — попита той.

— Една иетстотинфунтова лоша котка — отвърна му Ърп ухилен. — Ако едната й лапичка те докопа, Райкър, тоя пикник може да се превърне в погребение.

Според плана, който Ърли изложи, на гърба на всеки от трите слона щяха да яздят по двама ловци. Слоновете щяха да се движат ветрилообразно, на разстояние стотина ярда един от друг. „Момчетата за суматохата“, както ги наричаше Ърли, щяха да се движат между трите чаапг, удряйки носените от тях тави една в друга, вдигайки шум, за да подплашват тигъра и да го карат да бяга. Надяваха се, че Олд Скар щеше да бяга към пешите ловци, които трябваше да стрелят по него само ако го виждаха ясно и в близост до него нямаше никакъв човек. Ловците, намиращи се на слоновете, щяха да стрелят само в случай на крайна необходимост.

— Когато стигнете до района в южната част, разпръснете се на около триста ярда един от друг, но не на повече, за да можете да виждате тия, които се движат от двете ви страни — посъветва ги Ърли. — Когато със слоновете се насочим южно към селцето, вие тръгвайте срещу нас. Минете от другата страна на бамбуковия гъсталак, но се движете в ниската биволска трева. Не навлизайте в тая чаанг трева, защото загубите ли се в тоя гъсталак, направо ставате обяд за котарака. Или пък някой от нас ще вземе да ви гръмне. Ако успеете да го гръмнете, тръгвате към него да го доубиете. Дори и да е смъртно ранен, той ще продължи да се движи, така че не го изпускайте от очи, преди да го доубиете отблизо.

— Слоновете няма ли да подплашат звяра и той да избяга? — попита Райкър.

— Тигрите не се плашат от слоновете — каза Ърли.

— В джунглата често обитават едни и същи места, без да се нападат и без да си пречат. Но съм виждал как веднъж тигър скача върху дванайсетфутов слон-самец и му откъсва половината ухо.

— Има ли нещо, което може да уплаши тигъра? — попита Коркскрю.

Ърли се замисли за момент, после отговори със съвсем сериозно изражение:

— Не мога да се сетя за такова нещо. Тоя звяр е стар. Изглежда е сляп с едното око, гладен е, а е станал вече по-бавен, за да може да ловува, та затова е станал човекоядец. Но е много опитен, не се заблуждавайте в това отношение, и е по-пасен от бременна кобра.

— С други думи, непредсказуем?

— Абсолютно.

Теглиха карти, за да определят кои ще яздят слоновете и кои ще бъдат пешите ловци. Мелинда и Джони Профит се паднаха на слона с водача, Уай Ти и Ърли се паднаха на втория слон, а на третия бяха Галахър и Райкър. Потър, Уъндърбой, Коркскрю и Хач щяха да ходят пеш.

Като се събраха в джипа на път за изходния пункт, Ърп се усмихна някак особено на Хатчър.

— Късмет, войнико — каза му той.

— И на теб.

Старият, раздрънкай джип се понесе напред по плодородната южнотайландска савана. От двете страни на пътя се простираха отрупани в цветове зелени полета, осеяни на места с плодни дървета. Навсякъде се забелязваха резултатите от неуморната, напрегната дейност на хората, подпомогната от усилията на животните, които използваха за обработването на земята. Домашните слонове тук бяха толкова често срещани, както и биволите. Но имаше и много места, които биха иредставлявали удобно укритие за тигъра.

Хатчър прегледа пушката „Н&Н“ 375-и калибър, която Ърли му беше дал с думите: „Рита като муле, но може да прекатури слон от двеста ярда.“

Пътуваха около две мили през неравния терен на саваната. Вече виждаха селцето, което изглеждаше безлюдно под лъчите на яркото предобедно слънце. Вратите на къщичките и на бамбуковите колибки бяха затворени. Уъндърбой се беше сгушил, облегнат в едната каната на товарния джип, и стискаше здраво пушката си, сякаш се страхуваше, че ще му изхвърчи от ръцете. Ручейчета пот набраздяваха странната черно-бяла маска на лицето му. Под боята Хатчър виждаше изгорялата, нагърчена кожа на лицето му. Почти можеше да помирише страха, обхванал Уъндърбой.

— Не се притеснявай, момче — каза му Хатчър. — Ще хвърлям по едно око към теб.

— Няма ми нищо — измънка певецът. Четиримата мъже се разпръснаха в единия край на обширната тревиста местност, западно от езерото, спазвайки такава дистанция, че да могат да имат пряка видимост един към друг. От едната страна бяха Коркскрю и Потър, а от другата — Уъндърбой и Хатчър. Вече наближаваше обяд и слънцето ги напичаше безмилостно. Хатчър беше плувнал в пот още когато слезе от джипа.

Пред Хатчър се простираше обширен гъсталак от петнайсетфутов бамбук. Намиращата се отвъд него област на ниската трева, която всъщност беше до кръста, едва се забелязваше между проредените тук-таме туфи бамбук.

Единственият шум, който се чуваше тук, беше жуженето на мухи и други насекоми. Нямаше и помен от птичи песни, а моментните пориви на вятъра, разлюляващ върховете на тревата, се долавяше едва-едва, като далечен стон. Хатчър си сложи слънчевите очила и тръгна предпазливо напред, покрай бамбуковата горичка от дясната им страна, спирайки на всеки десетина крачки, за да се ослушва и оглежда.

Не беше напреднал много, движейки се по границата на гъсталака, когато чу гончиите да започват многогласната си серенада. Звуците идваха от отдалече. От време на време тръбеше и някой от слоновете, прибавяйки гласа си към общата какофония.

Хатчър погледна наляво към Уъндърбой, виждайки го само като дребна фигурка, движеща се по края на бамбуковата горичка, която се простираше пред тях. Шумът започваше да се чува по-силно, колкото повече наближаваха бамбуковите туфи. Хатчър отново погледна към Уъндърбой. Той беше спрял пред издигащите се пред него бамбукови туфи, оглеждаше терена между тях и явно се чудеше какво да прави.

„Не е достатъчно внимателен“, помисли си Хатчър и подсъзнателно започна да се приближава към Уъндърбой.

Олд Скар беше гладен, но не се отклоняваше от обичайния си маршрут, придвижвайки се леко между дърветата към високата слонска трева. Беше на отсрещния край на обраслото с бамбукови туфи място, когато долови човешката миризма. Те бяха между него и езерото. Той се притаи във високата, приличаща на тръстика трева. Но глъчката зад него ставаше все по-силна. По вибрациите в земята той усещаше как тежките слонове приближават все повече.

Ако излезеше от тревистата местност, щеше да се озове на открито и трябваше да бяга през оризовите ниви.

Олд Скар шибна гневно с опашка в земята. Изфуча, обърна се и запълзя дебнешком през тревата в посока към езерото, прилепил корем плътно в земята, за да не бъде забелязан. Намери едно повалено дърво, изпълзя зад него, залегна там, гледайки между оголените му клони със здравото си око, и зачака. Това беше неговата територия. Той вече я беше обходил и я беше маркирал. Нямаше къде другаде да ходи.

Уъндърбой стоеше пред бамбуковия гъсталак и се чудеше колко нависоко и колко прави израстват бамбуковите стебла. Сърцето блъскаше така силно в гърдите му, че той чуваше тласъците на кръвта в ушите си. Спомни си, че Макс им обясняваше да бъдат изключително внимателни в бамбуковия гъсталак и във високата трева. Бамбукът беше прораснал съвсем нагъсто на определени места и той с мъка виждаше между стъблата. Изпълнен със страхове, той навлезе в гъсталака, проправяйки си път напред с рамене и ръце. Започна да си пее наум. След това пеенето му премина на глас, но съвсем тихо, напявайки си припева от една отдавнашна песничка: „Да да да да до… дат дат ди да да до…“

Пеенето отпусна нервите му. Той реши да премине бамбуковите туфи и като стигне дотам, където започваше ниската трева, да спре и да изчака. Виждаше само на няколко фута пред себе си. Уъндърбой си беше мислил досега, че е отминало времето на рисковете, но ето че отново се беше подложил на изпитание, тръгнал да дебне тоя кръвожаден, полусляп, петстотинфунтов човекоядец, който можеше във всеки момент да изскочи изневиделица и да се нахвърли върху него. Спортният аспект на лова изведнъж му се стори абсолютна глупост. Щеше да бъде много по-лесно, помисли си той, тигърът да бъде забелязан от гърба на слоновете и да бъде убит, без да е нужно някой да се излага на такъв риск.

Хатчър също беше навлязъл в бамбука и се движеше предпазливо напред. Гончиите и слоновете се чуваха вече съвсем наблизо. Беше абсолютна какофония. Ако старият тигър беше някъде тук, скоро щеше да се размърда. Хатчър си мислеше за Уъндърбой и се чудеше дали той е в състояние да разсъждава разумно и да бъде достатъчно предпазлив. Както беше уплашен, можеше да се залута в гъсталака. А тия туфи с прораслата между тях трева бяха доста опасни. Ако тръгнеше напред без много-много да се оглежда, можеше да настъпи опашката на тигъра, без да го забележи. Хатчър излезе от бамбука и стигна в началото на ниската биволска трева. На петдесет ярда още по-нататък започваше високата трева, върховете на която леко се поклащаха от полъха на слабия ветрец.

Хатчър тръгна по края на бамбуковия гъсталак към Уъндърбой, нагазил във високата до кръста трева, която се разтваряше около него, вдигайки във въздуха накацалите по върховете й мухи, роящи се подире му. Той повървя малко, спря, ослуша се и отново продължи.

Напрежението в него започна да нараства. Гончиите и слоновете наближаваха далечния край на високата трева.

Между клоните на поваленото дърво Олд Скар вече виждаше гърба на единия от слоновете, който се подаваше над върховете на високата тръстика, и чуваше викачите, които удряха тавите и крещяха. Старият тигър беше ожаднял. Беше и гладен. Вече беше изгубил търпение.

Единият от големите слонове навлезе във високата трева. Олд Скар долови с острия си слух някакъв звук по-различен от удрянето на тавите и крясъците. Той изпълзя иззад ствола на дървото и, лазейки, опрял корема си в земята, се насочи през тревата към езерото.

От гърба на слона Макс Ърли оглеждаше равнината пред себе си — морето от леко вълнуващата се слонска фева, ширнала се пред него, образуваща една ивица от триста ярда в дълбочина, която започваше на около половин миля от езерото и стигаше чак до засетите с маниока ниви. Отвъд нея беше ивицата с ниската трева и бамбуковия гъсталак. Вървящият наблизо Куот оглеждаше земята, търсейки следи от тигъра. В един момент той откри следи, водещи към тревата в посока на езерото.

— Анта рай — каза тихо Куот. — Сеуа, тхален саап.

— Той казва, че звярът се е насочил към езерото, а това е опасно — каза Ърли. — Все се надявах, че ще се изплаши и ще излезе от тревата на откритото.

Ърли вдигна окачената на шията му свирка от хром и изсвири с нея. Разнесе се пронизващ звук, по-силен от тракането на гончиите. Всичко живо спря.

Слоновете, на разстояние около стотина ярда един от друг, застинаха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да скубят трева с хоботи и да похапват безшумно. Никой не мърдаше. Не се чуваше и звук. После на Ърли му се стори, че чу нещо. Той се наклони напред, целият наострил слух.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга той полугласно.

— Видя ли нещо? — попита го Ърп.

— Чух нещо. Слушай!

Те се заслушаха. Ърп наклони главата си на една страна.

— Май че някой пее, а? — каза Ърп.

— Да пее?

— Кълна се в Бога, че чух някой да пее. Като че ли идваше откъм бамбуковите туфи.

— Трябва да е Уъндърбой — каза Ърп.

— Той да не е откачил?

— Изплашен е. Викни да спре.

— Ъ-хъ. И да вземе да ми отговори, та да се издаде къде е.

— Тигърът не гони него.

— Нямаме и представа какво може да си науми тоя тигър.

— Какво има? — провикна се Райкър от съседния слон.

Ърли вдигна ръка и сложи пръст на устните си. Посочи с пръст Райкър, после премести ръката си и посочи напред, отвъд слонската трева и ниската трева, към широката ивица с бамбука. После смушка слона си да тръгва бързо напред, загледан втренчено в посоката, откъдето беше чул звука.

— Бъди готов — каза той тихо на Ърп. — Може би ще успеем да овладеем ситуацията.

Хатчър се движеше бързо по границата на обраслата с бамбук ивица в посока на Уъндърбой, когато чу изсвирването. Гончиите спряха да удрят тенекетата си. И гой спря и изчака за момент. Наоколо се възцари мъртвешка тишина.

Тогава и той чу пеенето. Уъндърбой беше по-близо, отколкото си беше мислил. И явно беше още из бамбуковите туфи, което беше опасно. Хатчър тръгна отново с още по-бърза крачка покрай бамбуковия гъсталак и вървя, докато не чу някъде съвсем наблизо тихото пеене на Уъндърбой. Влезе в гъсталака и се запромъква максимално тихо към гласа. Но твърдите, високи бамбукови стъбла шумоляха издаинически, докато той си проправяше път към Уъндърбой.

И Олд Скар се сепна от изсвирването. После глъчкага изведнъж спря и настъпилата тишина го обърка. Той пристъпи само една крачка напред и се заслуша. Чу как слоновете си скубят трева.

Тогава чу и звука някъде пред себе си: „До до до до да… дат дат до да да до…“

Чу освен това и че някой се движи в тревата зад него. Той зачака, напрегнал мускупи. Тогава слоновете отново тръгнаха напред и той също тръгна, по-бързо от преди.

Олд Скар беше изппашен. Той реши да мине през бамбуковия гъсталак до голото поле отвъд него и там да се втурне да бяга. Инстинктите му диктуваха да се движи максимално тихо чак докато не стигне до откритото. Сега навсякъде около него имаше движение. Враговете му затваряха обръча от всички страни.

Той отново запълзя напред и премина от високата, слонска трева към мястото, където растеше биволската. Сега той наистина беше прилепнал към земята; бавно и внимателно поставяше една пред друга лапите си и се прокрадваше тихо, дебнешком към бамбука, бягайки от врага, който идваше зад него. Здравото му око играеше нервно на всички страни, докато пълзеше напред към странния звук.

Ърли огново спря слона си и огледа тревистата месшост с бинокъла си В един момент спря движението на бинокъла наоколо и прикова поглед към една точка.

— Видя ли нещо? — прошепна Ърп.

— Не съм сигурен…

Ърли наблюдаваше полюшваната от вятъра висока трева. В един момент забеляза една къса гънка в повърхността на тревата да се придвижва срещу вятъра, почти недоловима, като подводна вълинчка в океана. Тогава гънката спря да се движи и изчезна. После пак се появи. Още четири-пет крачки и пак спря.

— Господи изохка тихо Ърли, — ето го.

— Къде попита Ърп.

— Ето там, в ниската трева, движи се към бамбуковия гъсталак. Веднъж да стигне до бамбука, само да види нещо и сигурно ще се нахвърли върху него.

Ърли подаде бинокъла на Ърп и насочи слона към мястото, което беше наблюдавал. Голямото животно се задруса напред, докато в същото време Ърп се взираше изнервено в бинокъла.

— Нищо не виждам — каза Ърп.

— Точно пред нас, на стотина ярда. Гледай в биволската трева — насочи го Ърли.

Тогава Ърп видя гънката — едно недоловимо движение по върховете на биволската трева — после пак изчезна.

— Господи, прав си — прошепна Ърп.

— Къде, по дяволите, е Уъндърбой? — попита го Ърли.

Слонът им се движеше бързо към бамбуковия гъсталак.

— Не можем ли да започнем врявата отново, да го изплашим? — попита Ърп.

— Не, това не — отсече категорично Ърли. — Тоя тигър е превъртял. Станал е като неуправляема ракета. Ако го стреснем, може да го предизвикаме да нападне когото и да е от проклетия.

Изведнъж в тишината се разнесе гласът на Ърли, висок и ясен.

— Уъндърбой, спри да пееш! Измъкни се обратно, извън тоя бамбук, съвсем бавно и внимателно. Не ми отговаряй, само направи това. Веднага!

— По дяволите — процеди Хатчър, като чу предупреждението на Ърли. Но не спря. Нямаше за кога да спира. Продължи да се промъква напред.

И Олд Скар чу виковете на човека и спря. Тогава видя раздвижването на няколко ярда пред себе си. Устните му се отдръпнаха назад и оголиха зъбите му, а ноздрите му задушиха интензивно въздуха. Виковете спряха. Той продължи да се промъква напред.

Със здравото си око видя раздвижването в бамбуковия гъсталак. Нещото се отдалечаваше от него и той го последва. Зад него слоновете ускориха движението си. Земята се тресеше под стъпките им, докато те подтичваха във високата трева. И Олд Скар ускори движенията си, навлизайки сред високия бамбук, отвъд който бяха откритите ниви.

Тогава той видя двукракото същество — едно животно със странна външност, с наполовина бяло, наполовина черно лице. То беше изплашено. Олд Скар безпогрешно помириса страха му. Съществото се движеше назад в бамбука, който разделяше Олд Скар от избавлението му. То държеше в ръцете си някакъв прът. Ноктите на тигъра се наостриха, мускулите на раменете му се напрегнаха и потръпнаха. Той беше готов да нападне.

Олд Скар запълзя решително напред, навлизайки навътре сред бамбуковите туфи.

— Господи, тигърът навлезе в бамбука — каза Ърли, който продължаваше да следи движението му през бинокъла.

— Къде, по дяволите, е Уъндърбой? — попита нервно Ърп.

— И той е там, виждам и неговите движения. Тигъ рът е по дирите му.

— Ох, Божичко — изпъшка Ърп.

— Какво, по дяволите… — започна Ърли и отмести леко бинокъла си. — И Хач ли е там?

— Откъде да знам.

Райкър и Галахър се насочиха към тях, а също и слонът, язден от Мелинда и Профит, беше променил посоката си към тях, приближавайки се към бамбуковия гъсталак.

В тоя момент Хатчър започна да тича към Уъндърбой, който вече беше спрял да пее. Той се втурна отново навътре в бамбука, който го зашиба но лицето и по тялото, докато тичаше направо, без да заобикаля стеблата; чупеше ги, препъваше се в тях, като същевременно се стремеше да държи пушката си насочена нагоре, за да не би при някое падане да гръмне и да простреля намиращия се някъде пред него Уъндърбой.

И Олд Скар започна да се движи бързо напред, пълзейки между бамбуковите стебла, като се опитваше да не се издава с движението си. Вече виждаше добре странното създание пред себе си, което отстъпваше назад и се оглеждаше уплашено на всички страни. Съществото с бяло-черното лице беше на двайсет ярда пред него. Олд Скар беше свикнал да ловува сред бамбука. Той виждаше съществото, но то не можеше да види Олд Скар.

Странното същество се спъна, изгуби равновесие, обърна се с гръб към него и се замята из бамбука, опитвайки се да се задържи на крака.

В тоя момент голямата котка нападна.

Хатчър видя как Уъндърбой се спъва и пада. Чу изпращяване на бамбукови стъбла, преди още да види тигъра. Той се затича към Уъндърбой, който мяташе ръце и крака из бамбука, опитвайки се да се изправи.

— Стой легнал — изкрещя Хатчър с дрезгав глас. — Той напада.

— Ох, Божичко, не! — изпищя Уъндърбой.

Хатчър беше на десет фута от него, когато тигърът се появи между бамбуковите стъбла. Вдигна пушката до рамото си, прицели се в гърдите на тичащия насреща огромен звяр и дръпна спусъка.

Щрак!

Оръжието направи засечка.

Хатчър не се поколеба дори за момент. Хвърли пушката си към нападащия звяр, метна се към Уъндърбой, изтръгна пушката от ръцете му и се превъртя настрани. Някъде съвсем отблизо чу тръбенето на слон и усети как земята се тресе под стъпките на тичащия към тях гигант. Но не допусна това да отвлече вниманието му. Той лежеше на едната си страна и тъкмо в тоя момент приближилият се на три фута тигър скачаше към тях, оголил зъби, със свиреп блясък в единственото си здраво око.

Имаше време само за един изстрел. Успя да вдигне пушката нагоре и стреля, опрял приклада в корема си, право в лицето на тигъра.

Олд Скар усети горещата вълна от изстрела. Беше ослепен от силния блясък. Частица от секундата по-късно усети как куршумът се забива малко над здравото му око, пръскайки черепа му, изгаряйки главата му, изпарявайки мозъка му, при което главата му отскочи назад.

Предните крака на звяра се вдървиха, траекторията на скока му се прекъсна и той падна като покосен, претъркаляйки се, пречупвайки из основи бамбуковите стъбла, които бяха на пътя на тялото му. Покосените бамбукови стъбла заваляха като дъжд върху Хатчър и Уъндърбой. Тигърът лежеше на пет фута от тях, още незатворил огромната си паст. Жалостен зов-ръмжене се изтръгна от гърлото му, после звукът потрепна и започна да замира.

Някъде встрани и под себе си Хатчър усети Уъндърбой да трепери. Надигна се на колене и погледна лежащия под него певец, който така се беше притиснал в земята, сякаш се опитваше да се зарови надолу.

— Всичко свърши, момче — прошепна Хатчър. — Живи сме.

— Не, не — хленчеше истерично Уъндърбой, свит на кълбо и треперещ конвулсивно.

Отново дъжд от бамбукови стебла изтрополя близо до Хатчър и в същия миг чу един от слоновете да тръби почти над главата му. Той се обърна нагоре и се озова срещу дулата на две пушки — на Ърли и на Ърп. Никой не помръдваше. Никой не дишаше. Почти като на забавена лента Хатчър видя как пръста на Ърли придърпва спусъка.

„Боже, тоя ще ме застреля!“ помисли си Хатчър и в същия миг се претърколи настрани, сви се инстинктивно и чу трясъка на пушката.

Някъде зад себе си чу как тигърът изрева отново, извърна се и видя как куршума прострелва полуизправения тигър в гърдите. Звярът изрева за последен път и се строполи мъртъв.

— Казах ви да не го оставяте след първия изстрел — измърмори Ърли.

ТАЙ ХОРС

Малката къщичка на Ърли се намираше в края на един тесен, притиснат от джунглата, черен път. Пътят се извиваше сред плътните, зелени шубраци, които го обгръщаха плътно, встрани и отгоре, и хвърляха върху него гъста сянка. Нашарени във всички цветове на дъгата папагали, подплашени от мърморещия джип, се разхвърчаха насам-натам и посрещнаха връщащите се от лова мъже с град от ругатни, крясъци и цвърчене. Покритата с бамбукова рогозка къщичка беше оградена от три страни с широка веранда. Въздухът наоколо беше напоен със сладникавия дъх на маниока, идващ от близките ниви.

Огромната котка беше увесена надолу с главата на клоните на едно невисоко дърво. Няколко жени от селцето, което звярът доскоро беше тероризирал, се бяха събрали при къщата на Ърли, за да ознаменуват с танци и пиршество ловната сполука на Хатчър. Един стар тайландец се беше привел над голям, глинен съд, в който се готвеше някакъв тайландски задушен специалитет на открит огън.

След лова Хатчър беше обладан от мрачно настроение. Стоеше сам на верандата и наблюдаваше как местните жители празнуват избавлението си от хищния звяр. Няколко от жените изобразяваха ловците в импровизиран танц, докато пък друга изпълняваше ролята на Олд Скар. С изрисувано в жълто лице, тя танцуваше на четири крака и се мяташе отчаяно насам-натам, докато ловците я преследваха.

Вбесен заради засечката, разтоварвайки се от напрежението след убиването на звяра, Хатчър беше изтръгнал затворната рама на пушката „Н&Н“ и я беше захвърлил в краката на Ърли.

— Друг път, когато предлагаш на някого оръжие за лов, вземи го провери дали е в изправност — изръмжа ядосано Хатчър.

Ърли повъртя рамата из ръцете си, огледа я внимателно и вдигна отново поглед към Хатчър.

— Тоя шибан ударник се е счупил — каза му той с искрена изненада в гласа, като добър актьор в пиеса.

— Сериозно? — изръмжа саркастично Хатчър.

— Какво искаш да кажеш? — нервно запита Ърли. — Действаше безупречно тая сутрин, сам я изпробвах.

— Двамата с Уъндърбой без малко да сме мъртви сега заради тая пушка.

— Казвам ти, че съжалявам, не разбираш ли? Да не мислиш, че съм искал да ти проваля лова? — каза Ърли. — Това е смешно, дявол да го вземе. Как можех да зная, че ти ще се озовеш пред звяра?

— Ставаш малко иараноичен, Хатчър — каза Ърп.

— Да — намеси се Райкър. — Ако наистина сме искали да те убием, сега вече нямаше да си жив.

След като се беше държал по-импулсивно, отколкото обикновено си позволяваше, Хатчър беше престанал да говори и сега стоеше сам на верандата, потънал в дълбок размисъл. Така и не забеляза, когато Уъндърбой се приближи до него откъм вътрешността на къщичката.

— Мистър Хатчър? — попита той. — Хатчър ви е името, нали?

Певецът, възстановил вече нарисуваното си лице с нова боя, стоеше до стената на къщата с ръце в джобове.

— Точно така — прошепна дрезгаво Хатчър.

— Вие ми спасихте живота — продължи Уъндърбой.

— И аз, ъ-ъ… не знам как да ви се отблагодаря. Но бих искал да знаете, че никой от нас не е имал намерение да ви причини зло.

— На мое място и вие бихте направили същото за мен — каза Хатчър.

— Не, не — каза У ъндърбой, клатейки глава. — Аз се задушавах, човече. Не беше само от това, че бях уплашен, аз не можех да дръпна спусъка.

— Случвало ли ви се е това и преди?

Уъндърбой обърна изрисуваното си лице към убития тигър, загледа се в него и след няколко секунди кимна.

— Тогава забравете тоя случай — каза му Хатчър. — Можете спокойно да изживеете живота си, без да докосвате отново оръжие.

— Не е това.

— Тогава какво е?

Уъндърбой извади ръцете от джобовете си. Скръсти ги пред гърдите си и се сгуши, сякаш му беше студено.

— Оцеляването.

— Оцеляването? — повтори недоумяващо Хатчър.

— По дяволите, ако не е една война, то друга ще е.

— Не е необходимо повече да участвате във войни, Уъндърбой.

— Както и да е — каза Уъндърбой, — и все пак не знам как да се отблагодаря на човек, който ми е спасил живота. Японците имат една специална дума за това, но не мога да си я спомня.

— Онгаеши — каза Хатчър.

— Да, точно така. Това означава, предполагам знаете, нещо като огромен дълг.

— Означава готовност за отплата — каза Хатчър.

— Да. Е, тогава онгаеши, мистър Хатчър.

Хатчър пристъпи по-близо до Уъндърбой и се облегна на стената до него.

— Би ли искал да опиташ? — попита той с дрезгав глас.

— Не разбирам.

— Кой е Тай Хорс, Уъндърбой?

Уъндърбой веднага насочи поглед към приятелите си от Томбстоун, стоящи пред къщата.

— Какво е това Тай Хорс? — попита той, без да отмества погледа си.

— Онгаеши, Уъндърбой.

— Не споменавай това.

— Нека тогава опитаме по друг начин. Жив ли е Мърфи Коуди?

— Кой?

— Мърф Коуди.

— Какво искаш от него? — попита Уъндърбой. — Как каза, че му е името?

— Коуди — повтори тихо Хатчър.

— А, да, Коуди.

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Съобщение?

— И това е всичко.

Уъндърбой кимна бавно и отдалечавайки се към групичката пред къщата, без да поглежда повече към Хатчър, каза: — Добре, ако срещна някого с това име, ще му предам, че го търсиш. — И Уъндърбой се отдалечи от Хатчър.

Танцьорките бяха завършили изпълнението на музикалната си драма и се мотаеха около ловците. Ърп си приказваше с танцьорката, която беше изпълнила ролята на тигъра, когато Уъндърбой се приближи към него, наведе се и заговори тихо на ухото му. Ърп погледна към Хатчър, след което хвана под ръка танцьорката и я поведе през дворчето към него.

— Това е Намтаан — представи я Ърп. — Тя иска да се запознае с великия бял ловец. Намтаан, това е Хатчър.

— Приятно ми е — каза Хатчър.

— Удоволствие е за мен — каза жената. — Значи ти уби тигъра?

— Всички имаме заслуга за това.

— А всички ли имат заслуга за спасяването на живота на Уъндърбой? Много си скромен, мистър Хатчър.

— И тя го погледна с проницателен поглед.

— Не е скромност — отвърна Хатчър, гледайки Ърп.

— Всеки от нас зависи от всички останали. Това е нещо, което не бях научил по време на войната. Бях много самотен, докато работех там.

— Това е много тъжно — каза жената.

— Ъ-хъ — прошепна той и сви рамене. — Обаче ние, хората от Запада, имаме една поговорка: „Никога не е късно да се учиш.“

— Но имаме и обратната — каза Ърп. — „Вълкът козината си мени, но нрава не“.

— Да — усмихна се Хатчър. — Можеш да избираш.

— Той ми каза, че си го питал за една древна тайландска легенда — поде отново жената.

— О? И каква е била тая легенда?

— Легендата за Тай Хорс.

— Бил е прав само отчасти. Не бях говорил за древната легенда за ТайХорс, а за новата легенда за Тай Хорс.

— Нова легенда за Тай Хорс ли?

— Търся един човек, който сам се нарича Тай Хорс — отвърна Хатчър, гледайки я право в тъмните й очи.

— Не разбирам — каза тя.

— Мисля, че мистър Ърп разбира — каза Хатчър.

— Не знам за какво говориш — каза Ърп.

— Защо не вземем да спрем да се разиграваме един друг — рязко каза Хатчър. — Казаха ми, че един мъж на име Мърф Коуди нарича себе си Тай Хорс.

— Коуди беше убит през войната — отвърна бързо Ърп с подчертано небрежен глас.

— А може и да не е — веднага отсече Хатчър.

— И защо ще прави това? Да се нарича Тай Хорс?

— Защото купува и продава хероин. Убива хора и го краде от тях. Купува бебета, убива ги и пренася хероина в телцата им.

Намтаан изгледа няколко секунди изпитателно Хатчър, после внезапно се обърна и влезе в къщата. Ърп тръгна подире й, но се спря на вратата.

— Хайде, влизай — каза той на Хатчър. — Тя няма да те изяде.

Вътре беше тъмно и прохладно. Прозорците и кепенциге бяха затворени, за да спират лъчите на жаркото следобедно слънце и някъде вътре тихо мъркаше вентилаторът на кондиционера. Слънчевите лъчи проникваха между летвите на кепенците, образувайки ярки, успоредни ленти по дъсчения под. Жената седна на един стар, пооръфан диван.

— Седни — каза му тя.

Ърп се наведе над масичката и си наля алкохол. Хатчър седна на другия край на дивана.

— Кой е тоя Коуди? — попита тя.

— Защо те интересува толкова?

— Моля те, бъди откровен с мен поне за няколко минути — каза тя с почти жален глас.

Докато Хатчър и Намтаан разговаряха, останалите мъже от Томбстоун започнаха да влизат в стаята. Профит и Мелинда седнаха тихо в ъгъла, където Профит се излегна отпуснато в едно кресло, чертаейки безцелно фигурки по пода с палеца на здравия си крак. Райкър се облегна на отворената врата с кутия бира в ръка, а Галахър седна на страничната облегалка на креслото на Профит, скръстил ръце на гърдите си. Хатчър се опита да не им обръща внимание.

— Мърф Коуди е човекът, заради когото дойдох в Тайланд, за да го търся — каза той, изговаряйки бавно и отчетливо думите си. — Тай Хорс ме интересува само доколкото това е свързано с него.

— Защо го търсиш?

— Това е личен въпрос.

— Познаваш ли го?

— Бяхме приятели навремето.

— Затова ли го търсиш?

Хатчър се замисли за момент над въпроса и после отговори:

— Отчасти и за това.

— Кой ти каза, че Коуди нарича себе си Тай Хорс? — попита Ърп.

Сега, когато очите на Хатчър свикнаха с полумрака на стаята, той видя, че вътре има още един човек. Старият китаец, който беше стоял над врящото гърне, също беше влязъл в стаята. Той се виждаше само като фигура с неясни очертания — стар, прегърбен мъж, седнал в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Един мъж на име Уол Пот, комендант на северновиетнамски военноптеннически пагер по време на войната. Истинското му име е било Тайсунг и той е бил началник на един лагер, наречен Хюи-куй в Лаос.

— И той откъде познава Коуди?

— Мисля, че Коуди е бил затворник при него.

— Казах ти вече — повтори Ърп, — Коуди загина при самолетна катастрофа през 1972.

— А ти откъде знаеш това? — попита го Хатчър.

— Прочетох го някъде — отвърна рязко Ърп.

— Често срещано недоразумение — каза Хатчър.

— Недоразумение? — повтори въпросително Намтаан.

— Лъжа.

— Защо мислиш така? — попита го тя.

— Защото Уол Пот имаше интерес да предаде Коуди. Той искаше виза за Съединените щати. Коуди беше разменната монета.

— А защо Коуди е от такова значение?

— Баща му беше генерал, главнокомандваш армията по време на войната.

— Възможно е тоя информатор да е играел някаква игра.

— Възможно е.

— Но ти не мислиш така?

— Не.

— Отговори ми набързо на няколко въпроса, мистър Хатчър, но, надявам се, не си останал с чувството, че си на разпит — каза жената с усмивка.

— Ти наистина ме разпитваше — отговори й Хатчър. Всичко това са абсолютни глупости — намеси се категорично Ърп.

— Не мисля гака — повтори Хатчър. — Аз мисля, че Мърфи Коуди е жив.

— Заради онова, което ти е наприказвала оная виетнамска мърша?

— Отчасти и заради него.

— Не вярвам и на една дума от тия приказки. Той е човек на Слоун — каза Ърп и кимна към Хатчър.

— Не съм каквото и да било „на Слоун“. Просто той ме нае да свърша тая работа.

— Господи, и той си го признава! — възкликна Ърп.

Хатчър се опита да игнорира присъствието на останалите. — Ти какво имаш против Слоун? — попита той.

— Ние мислим, че той те е наел, за да намериш Коуди и да го убиеш — каза Ърп. — Ще отречеш пи това?

Хатчър се почувства объркан. Това, което казваше Ърп, беше истина.

— Не, не го отричам — отговори Хатчър.

Откровеността му явно изненада всички.

— Но — продължи той, — аз не приех мисията при тия условия.

— А какви са твоите усповия? — попита го Ърп презрително.

— Че ще намеря Коуди — ако той е жив — и ще му предам едно съобщение.

Ърп се извърна с отвращение.

— Господи! — възкликна той.

— Слушай ме, Ърп. Това започна като съвсем обикновена мисия. Да намеря Мърфи Коуди и да му предам едно съобщение. И това беше всичко. А в Банкок Слоун промени позивните.

Ърп се извърна отново с лице към него.

— Как?

— Искаше да ме накара да стана съдник и изпълнитеп на присъдата. Ако Коуди се окажеше замесен в нещо… смущаващо, той намекна, че ще трябва да го премахна. Слоун никога не казва директно каквото и да било. Той е абсолютен шампион по инсинуациите. А, между другото, аз имам не по-малко основание да мразя Слоун от когото и да било. Той ме изостави, хвърпи ме на кучетата като изкупителна жертва и аз изкарах гри години в една отвратителна дупка в Централна Америка, един затвор — Лос Боксес.

— И въпреки това ти прие да се захванеш с тая работа.

— Точно така. Реших, че ако има някой, който може да намери Коуди, това съм аз.

— И ти прие неговите условия, нали?

— Аз трябваше да направя избора си: да продължа изпълнението на мисията и да се опитам да намеря Коуди, или да си тръгна, и в такъв случай Слоун щеше да си докара някой хладнокръвен касапин, който да му свърши работата.

— А ти с какво си по-различен? Навремето и ти си убивал всекидневно по негова поръчка.

— Както и ти си правил във военната полиция, нали? — отвърна му ядосано Хатчър. — Аз бях войник, също като теб. Вършех, каквото ми нареждаха.

Това вметване разколеба за момент Ърп. Той отмести поглед встрани.

— Нали знаеш, че не съм глупак — продължи Хатчър и посочи с пръст в стаята около себе си. — Ако имах намерение да убия Коуди, определено нямаше да се опитвам да го направя като се изправям сам срещу десетина мъже.

— Изглежда си абсолютно убеден, че Коуди и тоя детеубиец-наркотрафикант са един и същи човек.

— Не съм сигурен какво да мисля за Тай Хорс — каза Хатчър. — Това, в което съм сигурен, е, че тоя Уол Пот, или Тайсунг, какъвто и ще да е, знаеше, че Коуди е жив.

— Нещо друго?

— Всичко останало са само предположения. Аз ги наричам уравнение.

— Уравнение? — попита Галахър.

— Също като математическо уравнение, само дето на мястото на неизвестните се поставят различни видове информация вместо числа.

Той огледа стаята и останалите мъже в нея.

— Например, знам, че Уол Пот наистина е бил комендант на виетнамски военнонленнически лагер и се е казвал Тайсунг. Знам също, че Уол Пот твърдеше, че Коуди е жив и е в Банкок. И накрая, знам, че Уол Пот по всяка вероятност казва истината.

— Защо мислиш така? — понита Ърп.

— Това е друга част от уравнението. За да получи виза, Уол Пот все пак трябваше да ни предостави Коуди. За него беше рисковано да се разкрие, защото имаше опасност американското военно разузнаване да изрови миналото му. Но той трябваше да бяга, за да се спасява и единственият му шанс беше да ни предостави Коуди. Без него той нямаше да получи нищо. Ако лъжеше, все едно да предлага да ни предостави … Елвис Прсели.

— И какво друго? — попита скептично Ърп.

— Да, има и друго. Знам също така, че истинското име на Джони Профит е Педжит, че той и Галахър, Бени Потър, Райкър и Макс Ърли, всичките са били обявени за изчезнали по време на бойни операции приблизително но едно и също време и горе-долу в една и съща област на Виетнам. Не съм сигурен, но вероятно Уъндърбой и Коркскрю също могат да бъдат включени в тоя списък. — И така, уравнението ми казва, че е вероятно всичките да са били пленени от Виетконг и да са били в лагера на Уол Пот. И тъй като Уол Пот знаеше за Коуди, предположих, че и той е бил с вас.

— Доста дръзки приказки — изсумтя Райкър.

— Нещо друго от това уравнение? — попита Коркскрю.

— Още едно нещо. Уол Пот твърдеше също така и че Коуди е убиец и контрабандист на наркотици, който нарича себе си Тай Хорс. И аз чух, от служебен източник, че се носели слухове за тоя Тай Хорс, който бил търговец на наркотици.

— А какво ти казва твоето уравненийце за тая, тук? — каза Райкър и посочи жената пред Хатчър.

— Може би трябва да те извадя от заблуждението още сега, на момента, мистър Хатчър — каза Намтаан и се потупа по гърдите. — Аз съм тая, която наричат Тай Хорс.

Удивлението, изписано по лицето на Хатчър, беше толкова силно и неподправено, че Намтаан се усмихна за първи път, откакто бяха влезли в къщата.

— Нямах намерение да те шокирам — каза му тя.

Хатчър бързо възвърна самообладанието си. Тогава започна да се смее.

— Остава и да ти повярвам — каза той през смях.

— И да не вярваш, това е истината — отвърна му тя.

— Аз й дадох това име, Хатчър — намеси се Джони Профит.

— Да, всички знаят това — каза Галахър.

— Аз не го знам — процеди дрезгаво Хатчър.

— Много неща не знаеш, войнико, но това не ти пречи да си натъкмяваш предположенията — каза Ърп.

Хатчър се загледа втренчено в Пай. Започна постепенно да разпознава чертите й. Отначало той си беше помислил, че я е срещал преди, някоя жена от миналото му. Искаше му се да може да я види без боята по лицето й — за разлика от Уъндърбой, чието боядисано лице беше истинският му образ.

— Добре де, нека да опитам още веднъж — каза Хатчър, без да отмества очи от Намтаан. — Предполагам, че твоето име е Пай.

— Името ми е Намтаан.

— Разбира се. Но преди е било Пай. Преди петнайсет години, във Виетнам. Ти си била голямата любов на Коуди.

— Звучи много вълнуващо.

— Има твоя снимка от 1972 г. Ти си била неговата благоверна и предана половинка и съм сигурен, че и сега все още си.

— Защо го търсиш, мистър Хатчър? — попита го тя със съвсем сериозен глас.

— Вече казах, имам да му предам едно съобщение.

— И си минал през толкова неща само да му предадеш едно съобщение? — попита тя недоверчиво.

— Точно така.

— И Коуди е бил твой приятел? — пак попита Намтаан.

— Това беше много отдавна. Но старото приятелство не се забравя.

Той замълча, а тя продължи да се взира изпитателно в лицето му.

— А ако Коуди беше тоя детеубиец, какво би направил тогава? — запита го неочаквано тя.

Това беше въпросът, който измъчваше съзнанието на Хатчър от последния му разговор със Слоун, решението, което той искаше да избегне. Но сега трябваше да направи това.

— Не съм дошъл тук, за да съдя Мърфи Коуди — каза Хатчър. — Признавам, че мисълта, че може да се наложи да убия Коуди, минаваше многократно през главата ми през последните няколко дни. Но каквото и да е направил, аз вече свърших с това да играя ролята на съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата. Достатъчно съм убивал. Отсега нататък да си търсят други да им вършат мръсната работа. Дошъл съм тук да предам съобщението и точка — единствено това смятам да направя.

Всички стояха смълчани в мрака. Никой не се съмняваше в искренността на Хатчър.

— И от кого е това съобщение? — попита накрая Намтаан.

— Това засяга само Коуди и мен.

— Има начини да научим това — каза Ърп.

— Не и от мен — изръмжа Хатчър.

Райкър се изхили на последната му реплика.

— Кучият му син, нещо започвам да му вярвам.

— Ти се чувстваш отговорен пред тоя Коуди, така ли? — попита Намтаан.

— Съобщението е съвсем лично. Или ще го предам на четири очи, или нищо.

Изведнъж той се обърна към фигурата на стареца в ъгъла на стаята, присвивайки очи.

— Онзи стар господин уби Уол Пот. При това държеше и мене на мушка, понечи да стреля, но промени решението си. Оттогава все се питам защо.

— И какво реши? — попита го Джони Профит.

— О-о, хайде — прошепна Хатчър, взирайки се към него в сумрака на стаята. — Вие не бихте допуснали някой външен да върши вашата черна работа. Каквото и да е било основанието ви да убиете Уол Пот, а доколкото мога да предположа имате не едно такова, ако е трябвало да бъде убит, един от вас би трябвало да изпълни операцията. Не е във вашия стил да оставяте работата в ръцете на стар човек.

— Много оригинално — отбеляза Ърп.

— Значи, отговорът е, че той не е старец. Той е един от вас.

Хатчър се извърна към стареца.

— Прав ли съм, Поло?

Прегърбеният китаец отправи поглед през стаята към Хатчър. После започна да се смее. Стана и се изправи, прибавяйки още три инча към предишния си ръст. После тръгна накуцвайки през стаята към Хатчър.

— Е, наистина изглежда съм адски стар. Не бях чувал тоя прякор от времето на Академията, Хач — каза Мърф Коуди.

ТАЙНАТА НА ХЮИ-КУЙ

Внезапно вълнение обзе Хатчър. До този момент той все още не беше сигурен, че Коуди наистина е жив. Сега, виждайки пред себе си стария си приятел, той почувства облекчение и радост.

Намтаан отвори кепенците. Слънчевите лъчи нахлуха в стаята, изпълвайки със светлина всичките й ъгълчета.

— За Бога, Поло, радвам се, че те виждам жив — прошепна Хатчър.

— Не те помня да си бил толкова опасен — каза Коуди.

— И аз не те помня с бели коси — прошепна Хатчър с усмивка, опитвайки се да преодолее напрежението.

— Това е част от представлението — обясни Коуди.

— Жена ми е много добра по грима и дегизировката. Истинската ми коса все още има малко от предишния цвят.

— Какво е станало с крака ти?

— Стана на парчета, като се изтърсих от самолета си. Ами твоето гърло?

— Набута се в приклада на една пушка.

— Интересно колко прости стават нещата с времето — каза Коуди. — Като мине известно време, някоя история, дето трябва да я разправяш с часове, се синтезира до едно-единствено изречение.

Той изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото Хатчър го помнеше. Каквито и лоши карти да беше изтеглил от съдбата Мърфи Коуди и самите години си бяха казали своето, макар напудрената брада и заострените с грима черти на лицето да попресилваха истината.

— Виж какво — каза му Хатчър, — ако мислиш, че можеш да ми имаш доверие, бих искал да останем няколко минути насаме.

Коуди се замисли за момент, след което се обърна към останалите.

— Окей — каза той. — Оставете ни насаме за минутка, ако обичате. Намтаан, ти остани.

Приятелите му се измъкнаха набързо от стаята.

— Много често си мислех за теб през тия години — каза Коуди, облегнат на рамката на прозореца, и се загледа в далечината над нивите. След малко се изсмя. — Прекарвали сме хубави дни заедно, нали?

— Вярно — съгласи се Хатчър.

— Спомняш ли си оная Нова година? Когато отидохме в Ню Йорк. И в края на краищата се озовахме и двамата в едно легло с оная мацка, как й беше името?

Хатчър трябваше да помисли близо минута, докато се сети за името й.

— Линда.

— Да, Линда.

— Много състрадателно сърце имаше тая Линда.

— Не й беше така името все пак — каза Коуди и се обърна с лице към Хатчър. — Знаеш ли, дължа ти едно извинение от много отдавна.

— Не ми дължиш нищо, Поло.

— Отидохме с баща ми да вечеряме в Сайгон, около месец преди да ме свалят. Тогава го видях за последен път. Той ми каза, че ти си бил във Виетнам, работел си в специалните служби там от няколко години. Тогава усетих как се смалявам наполовина от срам, като си спомних какво ти наговорих оная вечер в Сан Диего. Мисля, че по онова време езикът ми работеше много по-бързо от мозъка ми. За оная вечер, и за всеки друг път, когато може би съм те засегнал, извинявай.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

— А ти си много упорит кучи син, знаеш ли?

— Казвали са ми го.

— Е, какво имаш да ми съобщиш, Хач? — попита Коуди вече сериозно.

— От баща ти е.

Коуди беше изненадан.

— Баща ми знае, че съм жив? — попита той.

— Изпратиха ме тук, за да изясня точно тоя въпрос.

— Забрави това — каза Коуди. — Нека мъртвите да си останат мъртви.

— Нещата не са толкова прости — каза Хатчър. — Баща ти умира от рак.

Коуди остана потресен. Загледа се в празното пространство пред себе си, после прехапа долната си устна. Веждите му се събраха, образувайки мъчителна гънка на челото.

— О, Господи! — промълви той и изведиъж раменете му хлътнаха надолу, изгърби се, залитна и протегна ръка да се облегне на перваза на прозореца. Бръчките на времето се вдълбаха още по-безмилостно в лицето му.

Постоя така, вглъбен в себе, и накрая запита:

— Колко още му остава?

— Не повече от шест месеца, ако има късмет да изкара и толкова.

— О, Боже… — думите заседнаха на гърлото му. Той наведе глава надолу и по бузите му се появиха сълзи. Пай се приближи до него и го обгърна с ръка през кръста.

— Знаеш ли, не съм си и мислил, че ще го видя отново, смятах това за решено. Просто никога не съм си мислил за… че един ден…

— Него не го интересува какво си вършил или пък какво вършиш сега — каза Хатчър. — Той просто иска да знае, че си жив, да те види за последен път, преди да умре.

— Господи — промълви пак Коуди. Изтри мокрото си лице с длан и изрисуваните от жена му бръчки останаха по ръката му, откривайки по лицето му истинските бразди, оставени от времето и от несгодите. Вдигна поглед нагоре, към прозореца и дълго остана така, неподвижен и безмълвен. Пай и Хатчър също не промълвиха и дума.

Най-после Коуди проговори:

— Не е ли странно колко неща, които си смятал за изключително важни, изведнъж стават… незначителни. През целия си живот е трябвало да се съобразявам с това положение. Да си син на Бъфало Бил не беше никак лесно. Не трябваше да допускам грешка в каквото и да било… — Той замълча за момент, после поклати глава.

— Не — каза той, — не е вярно. Самият аз не си позволявах да допусна грешка където и да е. Това постоянно беше в главата ми. Искам да кажа, че постоянно виждах мислено как ме сочат с пръст още от детските си години. Не че той ми е казвал нещо такова. Той не ми е налагал нищо, не се и налагаше, той беше постоянно край мен като… като великана от страшната гора, с когото плашат малките деца. Когато реших да отида в Анаполис вместо в Уест Поинт, това за малко не го съсипа. Дявол да го вземе, беше побеснял. Аз просто се бях опитал да направя една самостоятелна стъпка в живота си, но, за Бога, той възприе това като страхотна обида. Заповяда ми да се запиша в Поинт и когато отказах, той се опита да ме изтегли от Анаполис. Но беше вече късно.

Хатчър си спомни за оная вечер, когато завари Коуди пиян да беснее из стаята си в Академията, защото беше останал сам на Коледа.

— Дявол да го вземе — прошепна Хатчър, — това е било преди двайсет и пет години.

— Двайсет, петдесет, няма значение, той така и не можа да забрави това. И не допусна и аз да го забравя. Това ми решение да отида във Флота помрачи отношенията ни завинаги.

— Това вече няма никакво значение — каза Хатчър.

— За мен има — отвърна Коуди с отпаднал глас.

Коуди продължи да гледа навън през прозореца, поклащайки глава и притискайки Пай към себе си.

— Слушай, Поло, не мога да кажа нищо за Слоун, не знам и какви, по дяволите, са мотивите на Портър — започна Хатчър. — Но баща ти изобщо не мисли за това, какво е било, или какво си вършил. Той умира, за Бога, и иска да се сбогува с теб. Моята, работа е да ви уредя среща на някое безопасно място, за да можете да се видите за последен път.

— Каква ирония на съдбата — каза Коуди. — Както би казал Профит, двама воини се гледат един друг през реката и няма как да си кажат сбогом.

— Неговата абстрактна поезия не ми е много понятна — каза Хатчър с нотка на раздразнение.

— Не разбираш ли? — каза му Коуди. — За външния свят ние всички сме мъртви. Казано с метафората на Профит, ние всички сме преминали на другия бряг на реката. Не можем да се върнем у дома, защото за нас няма вече у дома. А и някои от нас не могат да се върнат дори и да искат. Знаеш ли за Райкър и Галахър?

— Знам, че и двамата са имали сериозни неприятности непосредствено преди да изчезнат. Предполагам, че и Профит не може да се върне, защото е безнадежден наркоман, достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Уъндърбой — той се е научил да живее с новото си лице. Но ти, Коркскрю, Потър, Макс Ърли…

— Всичко започна още преди Виетнам. По дяволите, баща ми и адмиралът уредиха женитбата ми като двама средновековни крале, уреждащи бракосъчетание в името на кралствата си. Все едно живеех стегнат в корсет, жена ми и аз едва поддържахме вежливия тон. Старецът беше над мен при всяка стъпка в живота ми. И така накрая стигнах дотам, да стана доброволец в ескадрилата на „Черните понита“.

— Накрая всичко това се стовари върху Коуди — с тих глас го прекъсна Пай. — Беше постъпил като доброволец в „Черните понита“, за да не говорят другите, че се е уредил на някоя лека служба. Загубите и жертвите го разяждаха отвътре като червеи, виждах това всеки Божи ден.

— Не ставаше въпрос само за мен — каза. Коуди с неприкрита горчивина в гласа. — Ставаше въпрос за мисията ни. Все за тая наша шибана мисия там. Трябваше да вършиш това, което ти се нарежда, и то на всяка цена, каквото и да струва. И тогава започваш да се питаш: Кое е добро и кое е зло, и за какво, по дяволите, е нашата мисия там? Предполагам, не можеш да разбереш това, Хач.

— Разбирам повече, отколкото си представяш — отвърна Хатчър.

— И най-голямата ирония на съдбата е, че и аз станах една от тия жертви. Същата сутрин бях получил по пощата едно писмо за Джон Роситър, бордовия ми стрелец. Но забравих да му го дам. Никога не носех документи в себе си…мамка му, знаех, че ако ме свалят и разберат кой съм аз и кой е баща ми, ще ми почернят живота. И там, долу, останах само с писмото и с изгорелия на въглен Джон Роситър и с цялата джунгла около мен, обхваната в пламъци. Видях как хеликоптерът се спуска над мен и си помислих: Господи, май ще успея да се измъкна. Тогава изведнъж той се обърна и просто… отлетя.

Тогава навсякъде около мен започнаха да свистят куршуми и всичко, дърветата, самолетът, беше обхванато в пламъци… в тоя момент се сетих и си откъснах от униформата всички отличителни знаци. Следващото нещо, което си спомням, беше, че стоях с вдигнати ръце, те ме претърсваха и намериха писмото и неочаквано и за мен самия станах бордовият стрелец Джон Роситър.

Райкър беше първият, който ме позна. Но си затрая, всички те решиха да си траят. Но аз реших поне да се държа като редови офицер.

— Той се опита да преговаря с Тайсунг — намеси се Пай. — За да получи лекарства за Уъндърбой, морфин за Джони и да уреди да не вкарват Макс в тесни затворени пространства, за да не полудее.

— И за храна, просто за храна — добави Коуди. — Аз бях посредникът на лагерниците, нещо като сводник. Момче за всичко, момче за ебане. Ако Профит имаше нужда от хероин, аз продавах частица от себе си, за да намеря хероин. Ако Уъндърбой имаше нужда от лекарство, продавах още една частица за лекарство. Друга частица, за да уредя да не вкарват Макс в тесни дупки за да не откачи напълно. Бях станал роб на Тайсунг.

— Бедата беше в това, че всъщност аз нямах какво да продавам в замяна — каза Коуди. — И тогава…

— И тогава? — повтори Хатчър.

— И тогава Пай дойде при нас…

…Без да е сигурна дали Коуди е жив, или мъртъв, Пай беше тръгнала да го търси. Разбра само, че трябва да върви на северозапад, и тръгна на северозапад. Във Виетнам беше виетнамка. В Камбоджа — камбоджанка. В Лаос стана лаосчанка. Където и да попаднеше, тя само се усмихваше, питаше и слушаше. Когато се наложеше, тя се хващаше за малко на някаква работа за прехраната си и после тръгваше отново. Газеше през оризови полета, стремеше се да отбягва отрядите на Червените кхмери, спеше по дърветата, за да се пази от дивите животни, на два пъти за малко не умря от маларийна треска.

Но продължи да върви. Прекоси планините Анимитик, намери останките от един лагер — позна, че е бил затворнически по издълбаните в земята дупки и полуразрушените бамбукови решетки, с които ги затваряха отгоре — всичко бе погълнато вече от гъстите лиани, и пълно с въшки. Видя скелетите. Продължи нататък, едновременно и окуражена, и отчаяна.

Един ден чу гласове — познатите ругатни на американски войници — и тя запълзя през тревата на джунглата и видя лагера. Същата нощ пропълзя до дупките в земята, които те наричаха килии, и тихо завика името му, обхождайки всички килии, и накрая чу невярващия глас на Коуди да й отговаря „Пай?“ И тя легна върху капака от кръстосани бамбукови пръти, протегна ръка надолу и усети неговата ръка в дланта си.

— О, Коуди — прошепна тя през сълзи, — най-после те намерих.

След шест месеца скиталчество, тя най-после беше намерила Хюй-куй…

— О, Коуди, най-после те намерих — Коуди повтори думите й. — Боже мой, не мога да ти опиша как се чувствах в тоя момент.

Той спря да говори, преглътна мъчително и каза:

— И най-после… аз имах какво да предложа на Тайсунг.

Той изговори това шепнешком, сякаш се страхуваше, че думите ще се превърнат на пепел в устата му и те увиснаха като жестоко обвинение във въздуха с целия ужас на смисъла си.

— Изборът беше мой — каза Пай с мекия си глас. — Исках единствено да запазя живота на Коуди, да запазя живота на тях всичките. Никой не ме е молил да правя това, което върших.

— А аз не я спрях — каза Коуди, обърна се и погледна Хатчър право в очите, с израз, който казваше всичко, което можеше да се каже за това, каква цена беше платил, за да запази живота си, каква цена беше платил той и жената, която обичаше.

— Останахме живи… повечето от нас. Джейми Соломон умря от рак. Успя все пак преди това да се върне в Щатите. Джоу Байндър умря в лагера, а Семи Франклин умря от недояждане още преди Пай да дойде при нас.

— Джейми Соломон? — повтори Хатчър, спомняйки си за бележката, която беше намерил при мемориала.

— Най-важното е, че Пай успя да ни доведе дотук — продължи Коуди. — Че Тайсунг не ни изпрати в Ханой. Бяхме абсолютно убедени, че изпратят ли ни в Ханой — край с нас.

— Аз съблазнявах Тайсунг — каза Пай, свела поглед надолу. — Ходех надолу по реката и му носех пиене, цигари — всичко от което имаше нужда, за да си подслади живота. Веднъж му занесох Чайна Уайт.

— Това беше моя идея — каза Коуди. — Да направим тоя кучи син наркоман. Веднъж само да се пристрастеше, щеше да е готов на всичко, за да си получи дозата. Джони Профит имаше връзка с доставчиците, а Пай можеше да се движи свободно навсякъде.

— Отначало му носех известно време по малко за смъркане — каза Пай. — После му донесох и иглата.

— И тогава го опипахме натясно тоя кучи син — каза Коуди.

Вратата се отвори и на прага се появи Ърп с кутия бира в ръка.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Влез вътре — каза му Коуди. Ърп влезе в малката стаичка и се облегна на стената.

— Джейми ти беше оставил бележка — каза Хатчър.

— Бележка? Къде?

— При Стената, във Вашингтон, Мемориала за Виетнам. В нея ти благодареше за Тай Хорс. Сега разбирам какво е имал предвид. Говорил е за Тай Хорс, който е отнесъл падналите войни в рая.

— Точно така. Именно Пай ни изведе от оня ад и ни доведе в Банкок — каза Коуди. — И затова Джони я нарече Тай Хорс.

— Беше изминала почти цяла, година, откакто войната свърши, а Тайсунг още ги държеше в лагера — намеси се в разказа Ърп. — Тъкмо по това време и аз се включих в тяхната история. От Ханой бяха обявили издирване за Тайсунг. Той се готвеше да бяга и да ги остави на оная банда, пазачите. Те сигурно щяха да избият всички. Но Пай му предложи сделка. Предложи му да уреди бягството и да вземат и него заедно с момчетата. Тогава аз вече живеех в Банкок и помогнах за подготовката на маршрута на бягството и за наемането на лодките.

— Трябваше да убием Тайсун още при първата възможност — каза Коуди, — но това копеле ни изпревари. Открадна една от лодките и изчезна.

— И вие просто останахте в Банкок? — попита Хатчър.

— Точно така — отвърна Коуди. — През годините, докато бях затворник, се бяха случили някои неща — неща, които трудно биха могли да бъдат обяснени. — Коуди спря, въздъхна, после продължи нататък: — Когато, след всичко това, успяхме да стигнем до Тайланд, в края на 76-та, аз научих, че официално съм обявен за загинал. Застраховката ми за живот беше изплатена, жена ми се беше омъжила повторно. Децата ми имаха друг баща. А аз? Аз имах Пай и шанса да започна всичко отново. Какво ми беше останало, при което да мога да се върна, Хач? И тогава реших да си остана мъртъв. В началото, непосредствено след като се измъкнахме от лагера, често си фантазирах как ще взема тайно да се върна в Щатите просто за да зърна децата. Те бяха на една и на две годинки, когато заминах, и все още са на една и на две в мислите ми… сега вече са сигурно в гимназията. И така, свърших с фантазиите. Дявол да го вземе, нямах дори и паспорт.

— А другите? — попита Хатчър.

— Другите… Галахър го чакаха от пет до десет години за присвояване в големи размери, Райкър го чакаше военен съд, че е стрелял по офицер. Знаеш проблема на Джони Профит. Той и Мелинда останаха поради това, че наркотикът е сравнително евтин и леснодостъпен тук. По това време Суийтс и Уайът отвориха „Лонгхорн“. Томбстоун израстна покрай него.

— А останалите? Коркскрю, Потър, Макс Ърли? В разказа се намеси Ърп.

— Когато пристигнахме тук, Ърли се обади вкъщи, в Юта. Телефонът му беше изключен, къщата — продадена, а жена му и двете му деца бяха заминали някъде далеч, никой не знаеше къде. Къде, но дяволите, можеше да се върне и той? Коркскрю? Бивш детройтски сводник. Че Банкок е направо рай в сравнение с предишния му живот. Освен това единственият му близък е бил брат му, който беше убит на оня хълм. А Потър? При кого да се връща — при занемарената си ферма в Арканзас и при жена си, която обслужвала половината щат, докато него го е нямало? И освен това всички бяхме навързани на едно общо въже след тия години, прекарани заедно в затвора. Коркскрю и Ърли не можеха да се върнат и да обяснят къде са се губили толкова време, без да издънят и Коуди, Райкър и Галахър. И така, всички си останаха мъртви за света.

— Хора от отвъдната страна на реката, както би се изразил Профит — поясни Коуди.

— И какво се случи по-нататък? Как влезе отново в играта Тайсунг?

— При нас дойде и оня мъж. Килани, Тед Килани… От там започнаха всички беди.

— Тайсунг се опита да ни купи, Хатчър — каза Пай. — Да ни направи мулета.

— Изнудване? — попита Хатчър.

— По най-гаден начин — започна да обяснява Коуди. — Заплаши ни, че ще разкрие мен, Галахър, Райкър и Килани, ако не се съгласим да станем негови мулета. Това му беше работата при Толи Фонг, да набира куриери за пратките с наркотици. А Килани беше най-уязвимият.

— Какъв е Килани? — попита Хатчър.

— Покъртителна древногръцка трагедия — отвърна Коуди. — Католически свещеник — как му казваха на това — ослепял за Божията промисъл. Загубил вярата си някъде между Сайгон и Банкок. Давал последно причастие на умиращи наши войници. През това време позицията била контраатакувана и превзета. В лагера загуби и малкото вяра, която му беше останала. Като дойдохме тук, той се влюби в жената на един тайландски политик. Ти си мислиш за нас, че сме били притиснати от обстоятелствата? Да знаеш пък той в какво положение беше. Не можеше да се върне отново в цивилизацията, а чувството за вина от грехопадението му го разкъсваше отвътре. Естествено, той беше най-уязвимият и Тайсунг подгони най-напред него.

— Какво стана.

— Работата му беше да изчака, когато един самолет каца някъде край Хат Яй и да откара един камион, пълен с жени до границата с Малайзия. Не е знаел, че бебетата на всички жени са мъртви и са натъпкани с хероин. Когато на граничния пункт разкрили каква е работата, Килани се паникьосал, избягал и дошъл направо при Макс. Два дена след това взел автобуса към плажа. Пу Кхат, заплувал навътре и повече не се върна. Откриха тялото му след повече от седмица.

— Тогава ние възкресихме Тай Хорс — намеси се Ърп. — Сключихме сделка да прекараме двайсет кила хероин до Амстердам и когато куриерът ни донесе пратката, аз го убих и изхвърлих двайсетте калъпа в Чао Фрайа Ривър. След това изпратих съобщение до Толи Фонг и Уол Пот, че Тай Хорс взима нещата в свои ръце. Не можех да направя това като Мърф Коуди. Не можех да го направя и като американец. Така че аз станах тайландец и Пай стана тайландка. И така — ожених се за тайландка, убивах като тайландец и правех всичко като тайландец. Всички знаят, че аз съм тайландец. Мърфи Коуди вече не съществува.

— Освен това чрез Сай пуснахме по улиците мълвата, че Тай Хорс е операция на Тайсунг — каза Ърп.

— Улучихме с един куршум два заека — продължи Коуди. — Лепнахме мръсно петно на Фонг, заради което пък той нарочи Тайсунг. Единствената ни силна карта в случая беше това, че Тайсунг не беше разкривал пред Фонг какви сме ние всъщност.

— Изиграхме цялата игра с телефонни обаждания — каза Ърп. — Онова гадно влечуго оттогава не смееше да си покаже муцуната на улицата.

— И все пак ви е следил — каза Хатчър. — До самия ден, когато Уинди Портър беше убит. Вие ли бяхте зад тая работа?

Коуди поклати глава отрицателно.

— Толи Фонг.

За известно време в стаята се възцари тишина. На Коуди като че ли му се беше изчерпило желанието да говори повече за това.

Тогава Хатчър поднови разговора.

— Мога да предположа какво се е случило след това — каза той. — Фонг си е помислил, че Уол Пот го е изиграл, така че дребният мръсник е трябвало да се измъква от страната. Тогава той е подал сигнала за Мърф.

— И Слоун те прати тук, за да ме намериш — каза Коуди.

— Виж какво, остави Слоун — прекъсна го Хатчър.

— Той си замина. Откара тялото на Портър в Щатите.

— Тоя път не позна, войнико — каза Ърп. — Точно в тоя момент Слоун е в Банкок. На едно място, което се нарича „Хауз ъв Дриймс“ в Китайския квартал.

— Глупости — отряза го Хатчър.

— Той е пристрастен към опиума — каза му Коуди.

— „Хауз ъв Дриймс“ е бардак за пушене на опиум. Наблюдаваме Слоун откакто пристигна, след като Уол Пот се обади в посолството. Понякога остава на онова място дни наред.

— Слоун!

— Искаш ли да видиш това място? — попита Ърп. — Това е китайски бардак, който се използва за складирането на стока, Когато я събират от вътрешността на страната.

„Китайски бардак“, помисли си Хатчър, спомняйки си адреса, посочен в паспорта на Уол Пот, който се беше оказал един празен кей. И професията му — търговец на готова продукция.

— Оценявам лоялността ти — каза Коуди, — но тоя човек е наркоман, нито по-лош, нито по-добър от Джони Профит.

— И познай кой е собственикът на тоя бърдак? — каза Ърп.

— Толи Фонг — Хатчър не беше затруднен.

— Точно така.

— Значи ти мислиш, че Толи Фонг изнудва Слоун? — попита Хатчър.

— А няма ли основания за такова предположение? Виждали сме го да ходи там поне пет-шест пъти. Виждаме го и кога си тръгва. И ние си имаме една симпатична, малка разузнавателна мрежа, Хатчър. Ти си мислиш, че си имал късмет като си намерил „Лонгхорн“ и си попаднал на нас. Единственият ти късмет беше, че нае Сай. Той имаше задачата да те следи.

— Само не ми казвай, че и той е един от вас.

— Той си изкарва хубави бакшиши, като кара туристи до „Лонгхорн“ — обясни му Коуди. — Освен това е един от най-добрите шофьори в Банкок. В замяна на това и той ни помага понякога.

— Значи вие сте знаели във всеки момент къде се намирам — констатира Хатчър.

— Контролирахме и направлявахме движението ти — каза Ърп. — Попадането ти на Уол Пот обаче си беше твой удар.

— И значи ти си ме следял? — обърна се Хатчър към Коуди.

Коуди кимна.

— Не бяхме сигурни дали не знаеш къде се намира Уол Пот. Имаше вероятност да се срещнеш с него.

— А защо не ме уби? — попита Хатчър. — Предполагам, мислил си за това.

Коуди кимна отново.

— Прав си. Но просто не можах да го направя. Решихме, когато Макс се обади за тигъра, да те докараме тук и да те проверим.

— И какво, ако бяхте решили, че съм дошъл тук, за да убия Мърф? — попита Хатчър.

— Всеки от нас щеше да ти тегли по един куршум — обясни му Уайът Ърп.

За момент Хатчър се замисли.

— Нещо не се връзва тук — каза той някак обезпокоен. — Толи Фонг никога досега не е имал проблеми при набирането на мулета. Защо изведнъж ще се обърне към такъв като Уол Пот да му върши тая работа?

Сега той прекарва купища стока от планините до Банкок и оттук — за Щатите — обясни Ърп. — В момента има най-малко хиляда калъпа чист деветдесет и девет процентов Чайна Уайт скрит из складове в Банкок. Нуждае се спешно от транспортирането му нататък — в големи количества, и то бързо.

— И ние знаем къде се намира стоката му — каза Коуди.

Хатчър поклати бавно глава.

— Ако наистина си мислите това, което аз си мисля, че си мислите, зарежете тая работа. Това не е ваша грижа.

— Но Фонг е — обади се Райкър.

— Забравете Толи Фонг — каза категорично Хатчър.

— Ще ви подгонят всички триади, докато не ви избият до един. Спрете дотук. Оставете Тай Хорс да се върне, откъдето е дошъл — в митовете. Фонг няма да се занимава повече с вас.

— Май не си вярваш много — каза Коуди.

— Слушай, нали ми каза, че той се е захванал с нещо голямо. Няма да има време да се занимава с вас или с Тай Хорс. А ако го убиете, после няма да има спиране.

Аз убих бащата на Фонг през 1976 и той и досега ме преследва.

— Казах ти вече, ще им нанесем удар и ще го премахнем веднъж завинаги — заключи категорично Ърп. — Така решаваме и твоя проблем и нашия.

Хатчър поклати глава.

— Вижте какво, като ви казах, че съм приключил с убийствата, наистина имах предвид точно това. Тръгнах насам от другия край на света просто за да изпълня един хуманен акт. Вместо това ми се налагаше да убивам буквално всеки ден, за да запазя живота си. По дяволите всичко това, стига толкова убийства. Колкото по-скоро успея да се измъкна от Банкок, толкова по-добре.

След като каза това, Хатчър се обърна и излезе от къщичката.

— Мислиш ли, че е прав, Коуди? — попита Пай. — Мислиш ли, че Толи Фонг ще забрави?

— Сигурно — обади се Ърп. — Колкото е сигурно и че папата ще играе на втора база в някой тим от Американската бейзболна асоциация през следващия сезон.

Мелинда седеше отвън на верандата, когато Хатчър излезе от къщичката. Тя вдигна поглед към него и за първи път му се усмихна.

— Сега разбираш ли?

— Повечето неща — отвърна той. — Малко не съм наясно по детайлите.

— Например за какво?

— Например за теб и Профит.

— Бих искала да разбереш нещо повече за Джони и мен. Може би това ще ти помогне да разбереш кое сплотява всички нас. Не е страхът от това, че ще ни разкрият.

— Знам, че не е страхът. Поне простите неща ги схващам.

Хатчър я погледна и си помисли за страстния гняв и протест, който се излъчваше от всичките й фотографски репортажи. Несъмнено тя беше способна да предугади и да улови точния момент, в който лицата изразяваха вътрешните чувства, лицата на жертвите на войната — на войниците, на противниците, на невинните мирни жители, които като че ли винаги понасяха най-голямата част от страданията. Да улови страха, разочарованието и ужасното объркване на младите, отчаянието и ужаса на старите, изправени пред безмислената и нелепа смърт.

Сякаш прочела мислите му, Мелинда продължи нататък:

— Джони беше личност. Не се страхуваше от нищо. А мечтите му… Господи, какви мечти имаше само. Но не беше подготвен за Виетнам. Това, което видя там, беше свръх силите му, съсипа го и той се чувстваше като… не знам, като малко момченце в тъмния килер, което очаква някой възрастен да го намери, да го прегърне и успокои. Наистина, имаше нужда от мен. Често нощем се притискаше в мен, обвиваше ме с ръце и ми говореше колко много ме обича. А аз бях покорена от поезията му. А, струва ми се, и от неговата слабост. Но оная дива страна го привличаше като магнит. Същото беше и със спринцовката. Когато последния път не се върна, животът ми се превърна в едно непрекъснато очакване. Знаех, че той не може да е загинал.

— Как го намери?

— Пай. Тя ми се обади един ден. Аз не я познавах, а тя беше много потайна. Каза ми само „Ела в Банкок!“ и аз разбрах за какво става въпрос. Взех първия самолет.

— Тая спринцовка ще го погуби, знаеш, нали? — прошепна Хатчър.

— Разбира се — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че ще го надживея. Всеки път, когато си слага поредната доза, си мисля, че това ще е краят за него. Всяка вечер, когато легне до мен и ме прегърне, чувствам безсилието и разрухата в тялото му. Тогава само се моля на Бога да го остави до мен поне още един ден, преди иглата да го довърши. Не мога да си представя какво ще бъде след това — Самотата, когато него няма да го има.

— Фонг ще убие Мърф, Хатчър, както и Мърф трябваше да убие Уол Пот. Именно за това ние първи трябва да ударим и да унищожим Толи Фонг.

— Аз не участвам. Правете, каквото искате. Свърших си моята работа и се връщам вкъщи — отвърна й той.

Хатчър се замисли и си представи нейните пътуванията по реката, когато е трябвало да търгува, за да купува различни неща за Тайсунг… и за Джони; за цената, която е трябвало да плаща за всичко това; за пътуването, което беше направила, за да закара умиращия от рак Джейми до Южен Виетнам, за да може той да се прибере в Щатите.

— Оставете Толи Фонг — прошепна Хатчър. — Раздразните ли го, той ще стане като разярен бик. Оставете го и всичко ще отмине, ще се забрави. Повярвай ми, познавам добре този човек.

— А Слоун?

— Трябва да се видя с него още веднъж… има още едно нещо между нас, на което трябва окончателно да сложим край.

— А какво ще му кажеш за Мърф Коуди?

Хатчър погледна към високия мъж с тъжни очи, който някога беше неговия нахакан колега и съотборник в боксьорския тим, погледна през дворчето към Уъндърбой, който свиреше на китарата си и припяваше тихо на тайландските танцьорки, погледна и към Пай, която беше продала младостта си, народността си, беше продала самата си душа заради мъжа, когото обичаше.

— Ще му кажа истината — отговори Хатчър. — Ще му кажа, че Мърф Коуди не е жив.

ЗАПИСЪТ

Слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, когато Хатчър се прибра в хотела си. Беще изморен и унил и отначало не забеляза малкия касетофон, който беше оставен на масичката до леглото му. Той съблече мръсните си дрехи, взе си един душ, излезе от банята с увита около кръста кърпа и легна на леглото, мислейки си за Мърф Коуди и приятелите му — тая изгубила всяка надежда групичка хора, свързани помежду си с връзките на искреното приятелство и от необходимостта да се защитават взаимно. И изведнъж усети колко му липсва неговият остров, Джиниа и приятелите му там, хора, които не искаха нищо повече един от друг освен доверие и приятелство. Те почти не се различаваха с нищо от хората в „Лонгхорн“. И той призна пред самия себе си, че Джиниа беше внесла в живота му повече любов и красиви чувства, отколкото всичко останало, което беше видял и преживял след Анаполис.

Отново се върна мислено към хората от Томбстоун. Те щяха да ударят Толи Фонг, сигурен беше, и щяха да рискуват всичко заради това. После мислите му се насочиха към Фонг и той се сети за убийството на Камион, за бомбения атентат в Париж и за смъртта на Хиената. Полицията внушаваше, че той е бил убит от някой от неговите хора, но Хатчър знаеше доста неща за Хиената и едно от тях беше, че Хиената винаги действаше сам. Сега отделните парченца от тая мозайка започнаха да се подреждат по местата си.

Тогава забеляза малкия, почти джобен формат, касетофон. Загледа се в него и се зачуди откъде ли се е взел, след което се присегна и го взе.

Остана както си лежеше по гръб в леглото, като само натисна бутона за просвирване. Гласът, който чу, смрази кръвта му: „Хатчър, трябва ли да ти казвам кой говори, или ще ме познаеш по гласа? Може да ти помогна, като поосвежа някой от спомените ти. Името Сингапур значи ли нещо за теб? Трябва да значи, Хатчър, там уби моя чичо. Или реките, където изби най-верните войници на баща ми. Или къщата на оня американски евреин, Коуен, който сам си вика Чайна, където уби още от моите хора. Трябва ли да ти казвам името си? Не, мисля, че не. Сигурен съм, че знаеш, че дадох обещание на моя сан уонг да изоставя кръвната си клетва, моята ч’у-тяо срещу теб. И аз ще удържа на това обещание, въпреки че ти обезчести моята фамилия и проля наша кръв.

И докато моето обещание включва също и Коуен, то не включва всички твои приятели, Хатчър.

Послушай малко, ето още един глас, който трябва да познаеш.“

После лентата се въртя беззвучно около трийсет-четирийсет секунди, след което се чу кух, пищящ звук. Хатчър чу звуци от отваряне на врата и някой влезе в същото помещение на другия край на къщата, на апартамента или каквото и да беше помещението. Непосредствено след отварянето на вратата се чу покашляне на жена.

После тя изпищя.

Това беше писък на изненада и уплаха, последван незабавно от звук, който издава ударен човек… може би нещо подобно на стон. Беше трудно да се определи точно. Секунда по-късно се чу тежко дишане, звуци от изкачване на стъпала и стъпки, после отново гласът на Фонг: „Изчакай още няколко секунди, Хатчър, трябваше да употребя малко сила, за да укротя твоята приятелка.“

Касетофонът се повъртя няколко секунди беззвучно, след което се чу отново неясен звук, последван от писък и гневен женски глас, изпълнен с омраза: „Ти, мръсник такъв, махни си ръцете от мен, долен мръсник…“

Дафни.

Той скочи и седна на леглото. Сърцето му заби ускорено. Не можеше да повярва на това, което чуваше, не искаше да слуша. Изключи касетофона и го стисна с треперещи от гняв ръце. Преди да е чул цялата лента, той вече знаеше, че Дафни е мъртва. Знаеше това, защото Фонг не би му пратил да слуша тоя запис, ако тя беше още жива. Не можеше й да си представи колко преживян ужас съдържаше записът на тая лента. Не смееше да пусне касетофона.

Вентилаторът се въртеше над главата му в синкопен ритъм. Отвън слънцето се беше спуснало под островърхите кули и куполите на храмовете. Здрачът запълзя безшумно из хотелската стая, изпълвайки всичките й ъгълчета със своите сенки, а Хатчър все още седеше на леглото, стиснал в ръце касетофона. Накрая той го включи отново и чу писъците на разгневената и оскърбявана жена, чу звуците от борба, падащи и чупещи се предмети, накрая — звука от рязък удар, изпъшкване и стон.

След това гласът на Фонг, леко задъхан: „Тя е тигрица, Хатчър. Има нокти като железни шипове. Трябваше отново да я цапардосам, но ще се свести след няколко минути. Пак ще я чуеш.“

После се разнесе тих, нагъл смях: „Май че й счупих ченето, Хатчър.“

После се чу някакво шумолене, звуци от движение в стаята и отново гласът на Фонг, този път отдалечен от микрофона. „Връзвам я за леглото, Хатчър. Ръцете й нагоре… ето така. Сега краката й. Сега е вързана на леглото, разпъната като морска звезда, подготвена е за мен, Хатчър.“

Дафни изстена. В първия момент гласът й прозвуча жално, отпаднал и объркан, после — отново силен, изпълнен с гняв. След това се чу шум от разкъсване на дрехи, съпроводени от наглото хилене на Фонг.

— Отвържи ме, свиня такава. Отвратителна, мръсна свиня!

После тя изпищя отново, този път писък, изразяващ огромно страдание, последван от сподавено, дълбоко ридание.

„Това е заради Хатчър, изсъска гласът на Фонг. Ясно ли ти е, кучко.“

Пронизителният й писък отново се разнесе от малкия говорител, сякаш разкъсвайки мембраната му. „Хач…!“

„Ще трябва да й запуша устата, Хатчър. Отсега нататък ще слушаш само мен и трябва да ми вярваш. Ще ти казвам всичко, което става тук. Няма да пропусна и най-дребната подробност обещавам ти…“

Хатчър удари бутона за спиране. По челото му заблестяха капки пот и започнаха бавно да се стичат надолу по лицето му, докато гледаше с безумен поглед малката машина. Беше стиснал зъби с такава сила, че чак го заболяха челюстите.

Насили се да пусне отново записа и да слуша как Фонг описва с подробности своите отвратителни, брутални действия, да слуша все по-отслабващия, все по-ужасен глас на Дафни. Хатчър беше вцепенен от невероятния садизъм на Фонг, от абсолютната липса на човешко съчувствие и състрадание у него, от ужасяващата настървеност, с която се гавреше с жената.

Накрая той се отпусна бавно напред, докато главата му опря в леглото, и заудря с юмруци по дюшека, изливайки болката и яростта си с приглушени стонове и викове.

Зловещият глас на Фонг продължаваше да звучи от касетофона, вече имитирайки по отвратителен начин шепота, с който Хатчър говореше. „Усещаш ли го, скъпа? Усещаш ли острието, опряно в гърлото ти, а?“

Отговорът на Дафни беше мъчителен стон, изтръгнал се от запушената й уста.

„Нали знаеш тоя номер, Хатчър. Поставяш острието в ямката на шията, точно над гръдната кост, и го насочваш надолу към сърцето…“

— Господи, не — изкрещя Хатчър, през стиснати до болка зъби.

„… после натискаш надолу…“

Чу се агонизиращият й вик, макар и заглушен от това, с което той беше запушил устата й.

„… рязко и силно…“

Хатчър чу сподавения й стон.

„… точно в сърцето. Ха!“

Жадно поемане на въздух. Хъркане от нахлуването на примесен с кръв въздух през прерязано гърло. После тишина.

„Свърши се, Хатчър, чу се шепотът на Фонг. Приятелката ти е мъртва. И много други твои приятели ще умрат, мръсен гуай-ло. Далеч не съм свършил още.“

Хатчър остана неподвижен повече от час, втренчен в сгъстяващия се мрак, стискайки до болка малкия касетофон в ръцете си, неспособен да укроти вълните на мъка и ярост, бушуващи в душата му, а през съзнанието му преминаваха спомените за всичко преживяно с Дафни Чийн. Дали можеше да предвиди това, което се беше случило, питаше се той. Би ли могъл да го предотврати? От време на време започваше да си мисли, че това е жестока шега, перверзна пиеса, изиграна за да го измъчи.

Най-после се реши да се обади на Коуен. Три пъти набира номера му, докато накрая чу познатия бостънски акцент в слушалката.

— Чайна?

— Да, приятелю.

— Обаждам се заради Дафни…

— Какво мога да ти кажа. Чувствам се отвратително. Аз трябваше да я пазя, да взема мерки за охраната й…

— Значи истина е?

— Ти как научи?

Устните на Хатчър пресъхнаха в тоя момент. Взе чаша и отпи глътка вода.

— Оставил ми е касетофон със запис… описал е всяка… всяка…

— Божичко. Слушай, Хач. Вече говорих с неговия сан уонг. Казах му, че Фонг е безчестие и позор за всички Чию Чао, че той е изнасилвач и убиец на жени… мамка му, няма да повярваш сигурно, но… казах му, че ако който и да е, който и да е член на Чию Чао се осмели да стъпи в Хонконг, да го смятат за мъртъв. Той опозори всички тях, Хач, всички мръсни, гадни…

— Чайна?

— Да?

— Сега не мога да говоря повече, Чайна.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Просто не мога да говоря повече.

— Пази се, Хач. Той е демон, тоя човек.

— Знам… ще се чуем но-късно.

— Слушай, ще дойда при теб, ще взема няколко от най-добрите си хора. Мога да дойда още утре сутринта и да…

— Чайна?

— Да?

— Остани си вкъщи, Чайна. Ще се чуем по-късно, разбра ли? — Хатчър бавно остави слушалката.

За Хатчър беше трудно да приеме истината, че през годините самият той беше убивал без чувство на злоба и омраза, че беше направляван и манипулиран до така ва степен, че предизвикването на нечия смърт за него не представляваше по-значимо събитие от отиването в магазина или гласуването на избори. Ако това пътуване, започнало от Лос Боксес и завършило с лова на тигъра в Тайланд, не донесе нищо съществено за самия Хатчър, то поне го принуди да се обърне към тъмните кътчета в душата си, тази част от предишния му живот и спомените му, които той отдавна съзнателно игнорираше. С помощта на „126“-ти той беше открил себе си; беше научил много за другарството, доверието и любовта от Мелинда и хората от Томбстоун; за смисъла и значението на приятелството и верността — от Сирило и Джиниа, от Дафни и Чайна Коуен.

За истинското значение на омразата той научи от Толи Фонг.

Хатчър знаеше, че никога няма да успее да осмисли някои тъмни страни от собствената си същност. Може би беше способен да надмогне омразата, която разяждаше душата му като отровна змия, освен това си даваше сметка, че гаврата и убийството на Дафни нямаше нищо общо с Чию Чао или с Чайна Коуен, с Хари Слоун или Коуди; това беше нещо лично между него и Толи Фонг. Хатчър пръв беше започнал това и омразата на Фонг имаше своите основания. Хатчър знаеше, че Фонг ще продължи своето отмъщение, докато неговата ч’у-тяо не бъде удовлетворена.

А Коуди и Ърп също имаха право. В края на краищата и хората от Томбстоун също щяха да изпитат смъртоносното жило на неговата мъст. На това трябваше да бъде сложен край веднъж завинаги. Хатчър си даде сметка, че миналото му не може да бъде погребано, преди да бъдат решени натрупаните в него проблеми. Сега Хатчър си даде сметка и за това, че беше дошъл в Банкок, защото животът на Коуди значеше нещо за него. По абсурдната ирония на живота, докато той се беше опитал да извърши нещо хуманно, Слоун, който беше създал безчувствения звяр в него, го беше призовал, за да използва отново творението си.

Все още не можеше да бъде сложен край на убийствата. Единият от двамата, Хатчър или Фонг, трябваше да умре, за да бъде сложен край на тази кръвна вражда.

Малките железни колички бяха точно копие на един от първите състезателни модели на мерцедес — едноместни, с огромни гуми от естествен каучук и малки пластмасови стъкла отпред. Бяха произведени в Германия от компанията „Чуко“ и като се навиеха с ключе, достигаха скорост от трийсет мили в час за около две секунди.

Райкър, който ги беше открил в един магазин за играчки на международния базар, беше купил четири. Сега беше коленичил на пода, издуха праха от осите на една от количките и капна малко масло на движещите се части. От джубокса гърмеше някаква мелодия, а Коркскрю и Джони Профит донатъкмяваха своите колички.

Компанията от редовните посетители се беше наредила покрай стената на малкия салон зад завесата от стъклените мъниста, бяха преместили и масите встрани и бяха наредили дебели плоскости от стиронор покрай срещуположната стена и около краката на масата за билярд, за да предотвратят щети по състезателните автомобилчета от евентулен сблъсък. Достопочтения, както винаги със строго и непроницаемо изражение на лицето, беше седнал зад масичката си, приемаше облозите и записваше сумите в тефтерите си.

— Окей, хайде, Коркскрю, готов ли си? Хайде, че сега ще те направя на кюфте.

— Ще ме направиш на куково лято — отвърна якият негър. Той отдели пръста си от задните колелета на малката си количка и те избръмчаха, завъртайки се, подкарани от навитата пружина. — Я виж тук бе, човече. Сега ще поставя рекорд.

— Сигурно — отвърна му иронично Райкър, докато навиваше своята количка с ключето и придържаше с пръст задните й гуми.

— Готови ли сте? — извика им Уъндърбой. В ръцете си държеше парче копринен плат, изрисуван с флумастер на ситни карета, подобно на стартов флаг.

— Пилоти, готови-и… — извика той и размята флага над главата си. После го спусна рязко надолу. Коркскрю и Райкър пуснаха количките, колелата им се завъртяха със жужене и те полетяха към другия край на стаята. Количката на Райкър започна леко да тегли надясно, доближи плътно тази на Коркскрю и я побутна леко, колкото да я отклони от курса й. Миниатюрната състезателна количка смени посоката си, насочи се встрани и се блъсна в стената, където се обърна нагоре с колелата някъде по средата на дистанцията. Едно от колелата й се извади и заподскача подир количката на Райкър, която в този момент пресече линията на финала и се блъсна в бариерата от стиропор зад него. Ърп, застанал на другия край на стаята, размята флага на финиша.

— Браво! — развика се Райкър.

— Фаул — веднага оспори резултата Коркскрю. — Това беше фаул, човече, ти ме набута право в стената.

— Фаул? По дяволите, тук няма такова нещо — отсече Райкър.

Двамата мъже стояха наежени един срещу друг, стискаха юмруци и се караха, докато Достопочтения не вдигна ръка и не се покашля предупредително.

— Джентълмени, джентълмени — каза той строго, — какво става тук? Едва ли това е начинът, по който се държат световни шампиони.

— Какво е решението на апелативната комисия, Достопочтени? — попита Коркскрю.

Мъжът в белия костюм се покашля отново и обяви решението:

— За съжаление, макар и да се създаде впечатление за нарушение на правилата, аз съм длъжен да се позова на липсата на някакви по-специални правила, третиращи поведението на колите по време на състезание, така че в тоя смисъл няма нарушение на правилата. Синята кола е победител.

В стаята се разнесоха приветствени възгласи и заложените пари смениха собствениците си. Райкър започна да брои пачката батове, които Коркскрю шляпна върху дланта му, изплащайки своя залог. В следващия момент в помещението изведнъж се възцари тишина. Райкър се обърна назад. На прага на салончето, точно под мънистената завеса, стоеше Хатчър. Изглеждаше блед и измъчен.

— Ей, приятел, какво има — попита го Уъндърбой, — не можеш да понесеш раздялата с нас ли?

Хатчър не се усмихна на тази шега. Прекоси тихомълком салончето, сложи касетофона на края на масата за билярд и го включи. Посетителите се заслушаха, после, като чуха злокобния глас на Фонг, се приближиха към масата смълчани.

— О, Господи — прошепна Мелинда, притисна ръка към устата си и се обърна с гръб към масата.

Когато записът свърши, всички те се бяха насъбрали около Хатчър и гледаха безмълвно към касетофона. Нямаше нужда от никакви обяснения, записът казваше всичко.

— Тази жена е значела много за теб, нали? — попита Профит.

— Има ли значение в случая? — отвърна Хатчър. Всички поклатиха бавно глави.

— Аз сбърках — прошепна Хатчър — оная сутрин, когато казах, че Фонг е прекалено зает и няма да има време да се занимава с вас. Не бях прав. Той няма да престане да убива, докато не стигне до мен.

— Тогава? — попита Ърп.

— Тогава, единствената възможност е да го принудим да действа. Аз ще тръгна подире му, ще го принудя да излезе срещу мен, в положение на самоотбрана, и тогава ще го убия.

— Просто така?

— Да, така.

— Но нали тая сутрин ми каза, че си свършил с убийствата — попитато Мелинда.

— Сгрешил съм.

— И смяташ да свършиш работата сам? — попита Потър.

— Все още не съм забравил някои стари номера.

— И защо е необходимо това изпълнение в стил Самотния воин? — попита Ърп.

— Това е моя битка.

— Не си прав, войнико — каза Профит. — Това е и наша битка. Нямаш монопол върху отмъщението. Ти загуби тая жена, ние загубихме Килани.

— Вие не можете да рискувате никой от вас — каза Хатчър. — Ако не успеете, ще загубите всичко, което сте създали тук. Всичко ще отиде на вятъра.

— Е, аз не мисля, че имам какво толкова да губя — каза Ърп.

— Аз също — намеси се Коркскрю.

— Нито пък аз — добави Потър.

— Вижте какво, ако ще се захващаме с него, трябва да сложим край и на всичко останало — каза Райкър.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Хатчър.

— Вече ти обясних — той се готви да извърши крупен трансфер към Съединените щати — отговори му Ърп. — Само в оня вертеп има складирани два тона прах. Спомням си, че каза, струва ми се, че ти си бил тоя, който е разбил Дрегънс Бред през ’72-ра и ’73-та, за да спре хероиновия поток към Сайгон. Каква е разликата между тогава и сега?

Хатчър погледна към Ърп. Това, което каза Ърп, беше истина. Не беше достатъчно само да искаш нещата да се променят.

— Прав си — отвърна рязко Хатчър. — Нищо не се е променило.

— Значи ще ударим и складовете му, нали? — каза Райкър с усмивка.

— Търсите си белята ли? — понита Хатчър.

— По дяволите, нищо друго няма значение — отвърна вместо него Коркскрю.

Хатчър прекоси салона, отиде до бара и си наля половин чаша бира. Изпи я на бавни глътки, после изтри с пръст горната си устна.

У Хатчър започнаха да се пробуждат старите инстинкти. И старите спомени. Навремето, преди много години, „126“-и и „127“-и бяха провели една продължителна философска дискусия.

— Понякога се налага човек да изиграе ролята на Бога — беше казал „126“-и. — Понякога Бог е прекалено зает със своите си работи, за да се занимава с човешките дела.

— А как ще разбереш? — попита го „127“-и. — Как ще разбереш, че не действаш просто от предубеждение, от омраза или завист?

— Ще разбереш, защото това няма да те ангажира емоционално — отвърна „126“-и. — Защото няма да изпиташ удоволствие от извършеното.

Да убие Толи Фонг за него нямаше да бъде удоволствие. Той беше просто един вулкан, очакващ момента на избухването. И моментът беше настъпил, Хатчър не можеше повече да чака. Но Фонг не беше аматьор. Осъществяването на мисията му щеше да изисква ангажирането на всичко, на което беше способен. Също както преди… както често казваше Слоун: „Направи го, и то добре.“

— При операция като тази има само две възможности — каза Хатчър. — Или ти го преследваш, или го предизвикваш той да те преследва. Който и от двата варианта да изберем, трябва да го изпипаме добре. Той не се движи сам, а ако броя правилно, ние тук сме само петима. Трябва да открием къде е складирана стоката му и да изработим план как да стигнем до нея… и как да стигнем до него.

Ърп се усмихна.

— Нали ти казах, войнико, ние винаги знаем къде се намира той. Един от нас винаги държи това копеле под око. В тоя момент той е в бърлогата при стоката си. И можеш да убиеш с един удар два чакала.

— Как така? — попита Хатчър.

— Защото и Слоун е там, в „Хауз ъв Дриймс“ — беше отговорът.

ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА

Хатчър позна района. Вече беше ходил там. Само че сега, на края на улицата между двете порутени стари постройки, на брега, стоеше на котва голямо, плоско дънно речно корабче със спуснат към кея трап. По трапа се движеха тайландци и се караха на висок глас с хората от палубата. От другата страна на кораба, откъм реката, се бяха скупчили множество лодки различни по големина и форма и търговците, които бяха техни собственици, стоварваха в тях закупената от кораба стока.

— Идвах тук веднъж със Сай — каза Хатчър. — Тоя кораб е хвърлил котва на мястото, което Уол Пот беше посочил като свой адрес.

— Това му беше прикритието — обясни Ърп. — Той ръководеще транспортирането на продукцията, закупувана от Фонг, която се караше от Чон Бери насам, към каналите. Продават я направо от кораба на местните търговци.

— Какво те кара да мислиш, че наркотикът е на борда на кораба?

— Защото куриерът им, когото ликвидирахме, е взел пратката направо оттук — продължи Ърп. — Сай го следеше.

— Кучият син не може да стои далеч от съкровището си — каза Коркскрю.

— И „Хауз ъв Дриймс“ се намира тук, нали? — попита Хатчър.

Ърп кимна.

— Фонг го е направил кораба на изобилието.

— Сигурни ли сте, че Слоун и Фонг са там?

— Поне допреди половин час бяха вътре.

Във фургона на микробуса бяха петима: Ърп, Коркскрю, Потър, Райкър и Хатчър. Хатчър носеше екипировката си за „летене“ — коланите на гърдите му и едно навито въже, метнато през рамо.

Разнесоха се звуци от прищраквания на метални части, когато мъжете се заеха да подготвят оръжията си: пушката „Ауг“ на Хатчър, за която той беше взел три допълнителни пълнителя, прикрепени на колана му; огромната ловджийска пушка на Коркскрю 870-и калибър и 9-милиметровия му пистолет „Н&К“; автомата „АК-47“ на Потър, който той беше взел на заем от Суийтс Уилки; любимия на Ърп „Бънтлайн Спешъл“ 375-и калибър, затъкнат в колана му, осигурен с два джоба пълнители, плюс две ръчни бомби, закачени от другата страна на колана му. Райкър носеше една стара, надеждна M16. „Превъзходна огнева мощ“, помисли си Хатчър. С такава огнева мощ наистина можеха да си позволят да нападнат изненадващо Фонг, независимо от неблагоприятното съотношение на силите по отношение на хората. „Ненадейно, бързо и решително, мислеше си той. Старият, изпитан метод дум-дум-бам-мерси-мадам.“

Сай изскочи някъде от сянката и влезе в микробуса през страничната му врата. Като видя Хатчър, той като че ли се смути и наведе засрамено глава.

— Не се притеснявай — каза му Хатчър.

— Съжалявам, Хач — каза тайландецът, без да вдига очи.

— Май пен рай — отвърна Хатчър с усмивка. — Не знам в кое си по-добър — дали като шпионин, или като боксьор.

Дребничкият тайландец въздъхна облекчено.

— Отивам на кораба — каза той възбудено. — Те ще мислят, че оглеждам стока за купуване. Китайците, всички са долу.

— А какви са ония там? — попита Потър и посочи една групичка в черни дрехи на палубата на кораба.

— Те са тайландци — отвърна Сай. — Преговарят за купуването на „хранителни стоки“.

— Търговци — каза Ърп и Сай потвърди с кимане. — Скоро ще си тръгнат. Търговията на кораба приключва в девет.

— Внимавай и остани невидим дотогава — каза му Коркскрю.

— Нека да ви покажа — каза Сай. — Лист и химикалка, ако обичате?

Сай наистина беше добър като шпионин. Под прикритието на търговец на хранителни стоки той беше разучил кораба прецизно. Картата, която им начерта, изобилстваше с всякакви подробности — разположения на люкове за трюмовете, стълби, кабини. Корабът беше много голям. Главният трюм се простираше по цялата ширина на кораба до половината от дължината му — огромно пространство, което можеше да бъде запълнено с маруля, ориз, дини или нещо друго за прикритие на истинската дейност. В единия край на трюма беше разположена нещо като отворена беседка — приятно и удобно местенце, с ниска масичка и възглавници по пода, където Фонг и хората му можеха да си поседнат удобно, да си пият уискито и да наблюдават как върви търговията.

На отсрещната страна на беседката, в предния край на главния трюм, имаше дървена врата, водеща към помещението с кабинките, наречено „Хауз ъв Дриймс“. Там имаше три малки кабинки, отделени от общото помещение.

Имаше само една стълба — в задната част на трюма.

На борда на кораба встрани имаше един отвор, малко над ватерлинията, през който продукцията се прехвърляше директно на чакащите лодки на търговците. Отгоре на палубата имаше само един малък, преграден с решетка люк, през който можеше да се наблюдава вътре в трюма.

Гледан отвън, корабът представляваше двумачтов съд с малка капитанска каюта откъм кърмата.

— От тая страна са резервоарите с гориво — каза Сай и посочи десния борд, с който корабът беше обърнат към кея, над нивото на беседката.

— Откъде разбра? — понита Хатчър.

— Дозареждаха гориво от дока.

— Нищо не пропускаш — отбеляза Хатчър.

— Добрият боксьор трябва да забелязва всяка подробност — отвърна гордо тайландецът.

— Колко са китайците? — попита Хатчър.

— Фонг, Кот и трима други. Седят в беседката и пият. Не видях Слоун. Долу, пред стълбата в трюма, има двама въоръжени, други двама — на главната палуба.

— Общо единайсет техни срещу четирима наши — въздъхна Хатчър. — Но да речем, че съотношението може да се промени в наша полза в процеса на операцията.

— Как така четирима, ние сме шестима, като включим и Сай — каза Райкър.

— Сай остава отвън — каза Ърп. — Това не е негова битка. Но той може да ни осигури прикритие при евентуално отстъпление. И ти не можеш да дойдеш вътре, Райкър. Не можем да си позволим да те спипат — ти трябва да поддържаш колата готова за оттегляне.

— Когато започнем — предупреди ги Хатчър, — действайте бързо. Очистваме Фонг и неговите хора, подпалваме кораба и се омитаме оттам. Няма време за разсъждение, само действайте. И още нещо — Слоун е мой. Трябва да си доизясним един въпрос. Сай, намери ни една лодка, но да е най-бързата по реката. И, Райкър, ти дръж мотора да работи. Каквото и да стане, няма да трае дълго.

По-рано същия ден Слоун беше потърсил облекчение от кошмарите си в „Хауз ъв Дриймс“. Слизайки надолу в сумрачните му дълбини, той се спусна в собствения си ад, следвайки водещия го старец. Там стигна до една от стаичките и легна, наблюдавайки нетърпеливо как старецът върти из пръстите си едно голи от лъскавата, черна смола и как го натъпква в лулата. После пое лулата, всмука дълбоко от дима й и се потопи в света на мечтите си. Легнал на нара, загледан в тъмнината над себе си, той прогони от съзнанието си Коуди, Хатчър и Толи Фонг и се отдаде на магическата сила на опиумния дим. Започна да си тананика някаква лишена от мелодия песничка, после си заподсвирква тихичко, докато гледаше как божественият дим се вие на кълба в тъмнината над него. Навсякъде около себе си, откъм другите кабинки, той виждаше да се издигат нагоре виещи се като змии струйки сив дим, както дузина сплетени кобри, танцуващи под мелодията на невидима флейта.

— Слоун? — Гласът му беше познат, но сякаш идваше от мили разстояние.

Слоун въздъхна.

— Отделяш много време на лулата — разнесе се отново гласът на Толи Фонг. — Не отделяш внимание на бизнеса, както се бяхме споразумели.

Той погледна нагоре и се опита да фокусира погледа си. Над него беше застанал Толи Фонг. Зад него стояха трима китайци. Единият от тях беше новият Ред Поул, Били Кот.

— Сега виждам прекрасен сън — каза тихо Слоун, насочвайки поглед отново нагоре, към струйките сив дим.

— Трябва да говорим.

— После.

— Ти не изпълни обещанието, което ми даде.

— По-късно. Сега съм зает — каза унесено Слоун.

— Скапан наркоман — изсъска Фонг и удари Слоун в устата с юмрук. Слоун се претърколи назад и падна от нара с ценната, кървяща уста. Седна на пода и в очите му изведнъж заблестяха пламъчета. „Контролирай се, беше мисълта, която проблесна през замъгленото му от опиума съзнание. Не губи контрол, Слоун.“

— Глупаво е това, което правиш — произнесе той с изтръпнали устни.

— Ти ми обеща нещо — изсъска Фонг.

Слоун с мъка се надигна от пода. Само пробляскващите му очи издаваха гнева му.

— Дръж се по-кротко, Фонг, освен ако не искаш да се изправиш срещу цялата армия на Съединените щати, защото точно това…

Били Кот му нанесе силен, рязък удар отзад, в основата на врата и Слоун падна като подкосен после се обърна с мъка към дребния, жилав екзекутор.

— Тоя мъж изпълняваше твоите поръчки за убийствата — каза презрително Фонг. — Казва се Били Кот.

Слоун се покатери на нара, избърса устата си и се загледа безмълвно в окървавената си ръка. Опияняващото действие на опиума беше започнало да отминава, прогонено от болката и яростта.

— Едно нещо ти признавам — каза Слоун тихо на Били Кот. — Много си добър.

Убиецът кимна.

— Всъщност… ти нямаш представа колко е добър наистина — каза Фонг.

Слоун се усмихна на съюзника си, превърнал неочаквано се във враг.

— Заплашваш ме със смърт — каза той примирено.

— Ти ми даде обещение, Слоун.

— И спазих моето задължение в сделката — каза Слоун.

— Не! Каза ми, че ще ми предадеш Хатчър.

— Казах ти, че ще го накарам да разбере дали Коуди е Тай Хорс. Ако ти не си се справил да го държиш под око, това си е твой проблем.

— Ти ми обеща да убиеш Коуди заради мен.

Слоун поклати глава.

— Никога не съм обещавал това.

— Ти ми обеща, че той ще убие Коуди — настоя Фонг.

— Аз ти казах, че той ще го намери, ако Коуди е жив — произнесе Слоун натъртено, без да повишава тон.

— Слоун, сделката беше ти да го докараш тук и той да намери тоя Коуди, ако наистина Коуди е Тай Хорс, и да го убие.

— Е, тогава значи съм сбъркал за последното — каза Слоун. И усмивката застина на подутите му устни.

— Ти сбърка за много неща. Хатчър уби моя Номер Едно в Хонконг, разсипа Тс’е К’ам Мен Ти. Уби Батал и Били Дет — все хора, които обучавахме за теб! А сега изчезна като капка в морето.

— Има един стар шведски химн, в който се пее: „Нищо на тоз свят не се подарява, всичко в бой се покорява.“

— Не разбирам какво искаш да кажеш с това — процеди Фонг.

— Е, това е малко сложно за птичия ти мозък — каза Слоун, избърсвайки кръвта от цепнатите си устни.

Зениците на Фонг се разшириха от гняв и устните му се присвиха злобно. Но той сдържа гнева си и прошепна заплашително:

— Ние изпълнихме нашата част от сделката. Били Кот уби терориста, погрижи се добре за бомбения атентат, уби латиноамериканеца.

Слоун отново вдигна поглед към китайския гангстер, надянал дежурната си усмивка и медения си гласец.

— Ти си идиот — каза му той презрително. Вбесен, Фонг извади пистолета си. В следващия миг го приближи на инч от основата на носа на Слоун.

— Никой гуай-ло не се осмелява да ми говори така. Слоун се изхили. После отпусна главата си напред, докато дулото на оръжието не опря в челото му.

— Хайде, стреляй — изсъска той. — Стреляй, копеле! После отправи поглед покрай цевта на пистолета, покрай ръката на Фонг, към очите му.

— Аз съм ти нужен — злобно каза Слоун. — Ти седиш на буре с барут. Само въпрос на време е, кога Агенцията по наркотиците ще ти спипа стоката. Те вече знаят, че си струпал материала на склад. Ще те смачкат като въшка. Без мен ти ще си само един труп на китаец, понесен по течението.

Фонг изръмжа като звяр и стовари пистолета си върху черепа на Слоун, а едрият американец изпъшка и се катурна на пода надолу с лицето.

— Смятай се за мъртвец, куче — изсъска Фонг в ухото му.

Хатчър си проправи път през купищата бракувана продукция от плодове и зеленчуци, натрупана на кея, и стигна до кораба, оглеждайки отстрани борда му от старо тиково дърво, като търсеше цепнатини в него. Успя да провре пръсти в една цепнатина, притегли тялото си нагоре и се заоглежда за друга, после трета, придвижвайки се инч по инч нагоре по корабната обшивка от старо тиково дърво — цепнатина след цепнатина, пукнатина подир пукнатина, както навремето го беше обучил Сирило.

За разлика от останалите, Хатчър беше добре познат в средите на Чию Чао и не можеше да си позволи да се качи открито на борда на кораба, уж като търговец. Всеки един от убийците на Фонг беше запечатал чертите на лицето му в паметта си и той знаеше това. Това беше начина, по който действаха те. Също като ФБР. „Десетимата най-търсени.“

Ърп обаче се разхождаше но палубата, нахлупил каубойска шапка и с широко яке тип сафари, привързано хлабаво около кръста с платнен колан. Запали си пура и погледна небрежно в покрития с решетка люк към намиращия се отдолу трюм. Видя Били Кот и двама от помощниците му, които се излежаваха в беседката и пиеха. От Фонг нямаше и следа.

Хатчър висеше на една ръка, плътно прилепнал отстрани на кораба, а другата му ръка безшумно се плъзгаше по гладкия, дървен корпус, търсейки място за захващане. Напипа една отцепена треска, откърши я и задълба със здравите си пръсти мястото под нея, докато най-после успя да пъхне там върховете на пръстите си. Издърпа тялото си бавно нагоре, протегна другата си ръка и затърси пипнешком нова пукнатина.

Горе на борда Ърп потупваше дините, пообелваше по някое листо от марулите и ги миришеше, като се стараеше да си дава вид, че си разбира от работата.

— Добри ли са? — попита един от продавачите тайландци.

— Да, не са лоши — отвърна Ърп. — Колко ще струва цялата партида? — И той посочи с ръка около себе си.

— Всичкото? — запита изуменият тайландец.

— Да. Какво имате долу, още стока?

— Още от същото.

— Ще ми се да хвърля едно око.

Тайландецът, който искаше да угоди на Ърп, го поведе към люка, през който се слизаше под палубата. Двама въоръжени китайци стояха наблизо, облегнати на релинга, и ги оглеждаха небрежно.

По същото време Сай се приближи с една дълга, тясна моторна лодка от другата страна на кораба, до отвора към трюма, и заговори един от тайландците товарачи. Коркскрю, стиснал под мишница ловджийската си пушка, премина към носа на лодката и оттам скочи в трюма на кораба. Вътре видя Ърп да слиза по стълбите.

От другата страна Хатчър продължаваше да пълзи инч по инч нагоре към палубата. Накрая успя да се хване с една ръка за релинга зад пазачите, после се хвана и с другата, след това се изтегли нагоре и надзърна над палубата. Огледа всички, които бяха там, търсейки Потър, но не го видя. След малко забеляза един прегърбен, стар китаец да се приближава към един от въоръжените пазачи.

— Имате ли огънче? — понита старият мъж.

— Не пуша.

„Господи, това е Потър“, помисли си Хатчър.

Потър застана пред другия гангстер, който извади запалка „Бик“ и му я подаде. Потър бръкна под шафрановата си роба и стисна дръжката на армейския нож, затъкнат в колана му. Заизмъква го бавно изпод робата си и тъкмо в момента, когато Хатчър със скок се изправи над релинга, дръпна назад главата на единия бандит и преряза гърлото му, Потър заби масивния, боен нож до дръжката под ребрата на втория.

И двамата гангстери умряха, без да издадат звук.

Хатчър изтича до главната мачта, бързо преметна през нея едно въже и прихвана свободните краища към халката на колана си.

Потър тръгна по водещата към трюма стълба.

Вътре в трюма движещият се със самоуверена походка Ърп се приближи към беседката, в която седяха Били Кот и двамата му помощници. Толи Фонг не се виждаше никъде.

— Името ми е Холидей, от Валдоста, Джорджия, Съединените щати — извика им Ърп. — Имам намерение да купя останалата част от товара ви.

— Всичко? — попита изненадано Били Кот.

— Точно така. Нека ви дам визитната си картичка. Без да отмества поглед от очите на Били Кот, Ърп бръкна под якето си и светкавично измъкна дългоцевия пистолет 44-и калибър, доближи го на около шест инча от гърдите на Били Кот и стреля. Огромният пистолет изтрещя, куршумът се заби в гърдите на Били Кот и прониза сърцето му. Мощният изстрел го подхвърли на около шест инча нагоре от пода и няколко фута назад към страничния отвор на кораба, където той падна по гръб, разперил ръце и крака.

Ърп се хвърли върху масичката и се претърколи от другата й страна. Падайки, той откачи от колана си една от бомбите, запали фитила й с пурата си и я хвърли през рамо към преградата на трюма.

Горе на палубата, Хатчър подскочи и със събрани крака се стовари върху тънката решетка, преграждаща отвора на втория люк към трюма. Решетката се разби под него и той продължи падането си през нея. Окачен на неговото устройство с въжетата, той се спусна без забавяне до пода на трюма. В момента, в който се приземи, пушката „Ауг“ изпука тихо два пъти в ръцете му и покоси другите двама китайски гангстери в беседката.

Главният трюм на кораба избухна и всичко се разхвърча.

Миг преди това бомбата на Ърп се беше ударила в преградата, падна на пода и експлодира. Части от стената се разлетяха, осветени от блясъка на взрива и по пода затрополиха парчета дърво и прах. Преградата на трюма, отделяща го от трюмното пространство зад него, беше обхваната в пламъци.

Приблизително по същото време Фонг се беше навел в една от трите малки стаички, в съседство с голямото помещение с кабинките на опиумния вертеп в задната част на кораба. Слоун беше седнал на пода, облегнат на преградната стена. Фонг се наведе над него така, че лицето му се доближи на няколко инча от това на Слоун.

— Ще си направя удоволствието да те пречукам, Хари — изсъска тихо той.

Слоун се изсмя. Не беше кой знае колко ведър смях, но беше искрен.

— Достатъчно си глупав, за да го направиш — отвърна Слоун.

— Ще те убивам бавно, продължително! — продължи Фонг, повишавайки глас под напора на надигащия се в него гняв.

— Отдавна твоят опиум прави това с мен — каза Слоун и махна пренебрежително с ръка. Гледаше в пода и се опитваше да събере мислите си, да се отърси от мъглата, обхванала разсъдъка му, дължаща се на наркотика и отчасти на нанесените му удари.

— Ще изчакам, докато се съвземеш — чу се отново гласът на Фонг. — Тогава ще боли повече. Ще убия теб и всички други гуай-ло, познати на оня проклет янки, Хатчър. Ще избия целия свят около него. После той сам ще дойде при мен.

— Не бих искал да съм на твое място в този момент — каза Слоун.

Само миг и бомбата на Ърп избухна.

Корабът се разтърси от експлозията и Фонг падна на колене. Веднага след това се обърна в посока на изстрелите, при което Слоун го изрита с два крака в гърба и го просна по очи извън стаичката. Легнал, Фонг се извърна и стреля към Слоун. Куршумът се заби в рамото на американеца.

— Оох, мамка ти! — изрева Слоун и се претърколи — свит на кълбо до стената.

Зашеметените от опиума посетители на „Хауз ъв Дриймс“, изтръгнати от унеса си, наизскачаха зашеметени от кабинките си и се втурнаха към главния трюм. Пищяха, блъскаха се един в друг, пелтечеха несвързано, падаха по тесния проход с празни, внезапно събудени от ужаса погледи, и задръстиха и без това тясната пътечка. Вратата към „Хауз ъв Дриймс“ изскочи от касата си при взрива. Ърп, Потър и Коркскрю засипваха вътрешната част на кораба с пушечен огън. Един куршум удари Коркскрю в крака, но той продължи да стреля. Клиентите наркомани се запромъкваха, падаха, стенеха и виеха от ужас сред бясната стрелба, пожара, гъстия дим и разрушенията.

Изправен пред този адски кошмар, Фонг забрави за Слоун и се втурна през неистовата блъсканица, проправяйки си път сред тълпата с удари наляво-надясно с пищова си, бързайки към изхода. В един момент вдигна поглед нагоре и видя смъртния си враг на отсрещната страна на изхода. Хатчър стоеше с решително изражение на лицето си на изхода към главния люк и го чакаше.

Пренебрегвайки собствената си безопасност, Фонг започна да стреля но Хатчър. Хатчър се приведе, предпазвайки се от куршумите, но не отстъпваше. Той скочи срещу тълпата от пищящи наркомани, бягайки на зигзаг към Фонг, стреля в движение и куршумът му мина над привелия се зад влудената тълпа Фонг и се заби в стената зад него.

В този момент избухна втората бомба и пръсна на дребни парчета друга купчина селскостопанска продукция. Експлозията просна Хатчър, Фонг и обезумелите наркомани на пода. Нови, по-силни пламъци обхванаха стените на кораба и тогава върху една от купчините от раздробени зеленчуци бликна като гейзер силна струя бял прах. Скъпоценният товар Чайна Уайт на Толи Фонг беше започнал да се излива от разрушения си тайник под напора на огъня.

Хаосът от бягащи и виещи от ужас хора стана невъобразим и Хатчър се хвърли и залегна край една от стените. Фонг скочи в кабинките на „Хауз ъв Дриймс“ и се притаи там, очаквайки противника си да се покаже.

Хатчър тръгна напред по тесния проход, придържайки се плътно към стената, стиснал готовата за стрелба пушка.

Зад него Потър оглеждаше преградната стена и почти веднага забеляза издаващите се навътре два стогалонови резервоара с гориво. Насочи своя АК-47 и изпразни пълнителя си в тях. 9-милиметровите куршуми затракаха по ламарината, разкъсаха резервоарите и отнесоха свързващата ги тръба. Във вътрешността на кораба се заизлива бензин на силни струи и почти веднага стигна до горящите дървени части. Огънят пропълзя по струйките бензин, стигна до резервоарите и те избухнаха. Две огромни, завихрящи се огнени кълба изригнаха изпод палубата и встрани през корпуса на кораба. Горящият бензин се изля и върху изсипалия се хероин, запали го и го превърна в горяща, черна смола. Кървавочервените пламъци превърнаха кораба в горящ ад.

Хатчър се беше хвърлил на пода, покрил главата си с ръце. Огнената вълна прелетя над главата му и потопи в пламъци пътеката пред него.

Една изпълнена с пръски бензин огнена сфера връхлетя върху Фонг. Пламъците изгориха лицето му. Дрехите му избухнаха в пламъци. В този момент избухна и вторият резервоар, отнасяйки част от корпуса на кораба и ревящият от болка Фонг полетя през дупката като горяща сигнална ракета и падна в реката.

Мъжете от Томбстоун побягнаха нагоре по стълбите и с максимална скорост се изнесоха от пламтящата дървена гробница, оставяйки след себе си вече мъртвите или умиращи гангстери на Фонг. Ърп и Потър, влачещи ранения Коркскрю, се втурнаха надолу по трапа заедно с ужасените тайландски търговци, напускайки сред хаоса горящия кораб. През насъбралата се отстрани тълпа се запровира една пожарна кола с пищяща сирена. Зад нея се появи и полицейска кола, после още една. Райкър забеляза колите, включи на скорост и подкара микробуса към приятелите си. Ърп набута Коркскрю през страничната врата и веднага след него се търкулна вътре и той, последван от Потър, който затръшна вратата след себе си.

— Тръгвай — извика Ърп и Райкър изви, остави зад себе си горящия кораб и се понесе през Китайския квартал.

— Какво стана? — попита Райкър.

— Свършихме работата — отвърна лаконично Ърп.

— Три минути и двайсет и пет секунди — каза Потър.

Ърп погледна към раната на Коркскрю.

— Как е кракът? — попита го той.

— Мисля, че е счупен — изпъшка той.

— Имам от Виетнам един орден „Пурпурно сърце“, ще ти го връча — каза Потър, легнал по гръб на пода, поемайки тежко въздух.

— Имам си вече — отвърна Коркскрю и се засмя въпреки болката.

Във вътрешността на кораба Хатчър запълзя по горящата пътека към кърмата. Навсякъде около него бучеше всеобемащият огън, езиците на пламъците опърляха дрехите му. Той отвори с ритник една от малките стаички, след това още една и в нея видя падналия до стената Слоун, стиснал кървящото си рамо. Огънят трещеше над главите на двамата като в огромна пещ. Пламъците изсмукваха кислорода от въздуха. Хатчър скочи в стаичката, сграбчи Слоун за яката, вдигна го на крака и го повлече към страничния отвор на кораба, който единствен все още не беше обхванат от пожара.

— Няма да мога! — изкрещя Слоун.

— Глупости — сряза го Хатчър.

— Хач, насам! — извика Сай, чакащ в лодката, все още придържайки я прилепена до кораба със запален двигател. Хатчър повлече Слоун през пламъците, избута го през страничния отвор и го стовари в лодката, после скочи след него.

— Тръгвай нанякъде — каза той и Сай обърна лодката и я отдалечи с максимална скорост от горящия ад.

РАЗЧИСТЕНИ СМЕТКИ

Сай приближи лодката до кея и Хатчър помогна на Слоун да слезе. Раната му още кървеше въпреки импровизираната превръзка, която Хатчър му беше направил от пешовете на ризата му.

— Ще се видим пак, Сай — каза Хатчър, след като той и Слоун скочиха на брега. На около триста-четиристотин метра нагоре реката приличаше на някой от кръговете на ада. Огромните пламъци, издигащи се от горящия кораб, хвърляха кървавочервени отблясъци във водите на реката, по пожарните и полицейските коли, насъбралите се на кея зяпачи.

— Ще се оправите ли? — попита Сай.

— Вече сме окей, приятелю. Влез по някой от но-малките канали и зарежи някъде лодката. И стой настрани от „Лонгхорн“ за няколко дена.

— Ти си голям мъж, Хач — каза дребничкият тайландец.

— А ти си страхотен боксьор — отвърна Хатчър.

Той вдигна отново Слоун и го поведе напред през крайбрежната улица към една странична пресечка. Уличката беше безлюдна и тиха, а заревото от пожара край реката едва се забелязваше по отблясъците върху стените на къщите. Не бяха изминали и двайсетина крачки, когато Слоун залитна и се подпря на една стена, свлече се на земята и стисна с ръка окървавеното си рамо. Хатчър коленичи до него, отстрани ръката му и прегледа раната.

— Дребна работа — каза той, — ще се оправиш.

— Това ще ме убие — изпъшка Слоун и притисна якето си към раната.

— Аз трябва да те убия. Ти си опасна твар. Излъга ме, подмами ме тук и ме предаде. Ако някой заслужава да умре, това си ти, а не Коуди.

Обичайната усмивка се появи по устните на Слоун.

— И никакво съчувствие, а, приятелю?

— По-скоро бих изпитал съчувствие към дявола.

— За Бога, не можеш да ме убиеш — каза отпаднало Слоун. — Аз съм твоето семейство.

— О-о, мога, Хари, мога. Но няма да го направя и това няма нищо общо с каквото и да е семейство.

— Аз си вършех моята работа, ти си вършеше твоята — каза Слоун. — Мисля, че не е нужно да ти обяснявам това.

— Но няма друг начин да сложим край на тоя въпрос — отвърна му Хатчър.

— Имал си проблеми, подобни на тия тук, навсякъде по света.

— Не, Хари. Тук ме беше изпратил на явна смърт. А твоята работа е да си извлечеш политическата изгода.

— Както и да го наречеш, твоята работа е да си изпълниш операцията и да забравиш.

— Не, тоя път ти ще изпълниш и ще забравиш, а аз ще мисля за нещата.

— О-о, глупости. Ти си войник. Вършиш това, което вършат войниците.

— Години наред все това ми говориш. Но аз не вършех това, което вършат войниците, вършех това, което ти ми казваше да свърша.

— Защо все пак реши да дойдеш тук? — понита го Слоун.

— Мислех си, че върша нещо благородно, нещо, с което да променя нещата, чувство за отговорност към стар приятел. Говоря за Коуди, не за теб.

— О! — патетично махна с ръка Слоун. За момент и двамата потънаха в напрегнато мълчание, после Слоун продължи: — Ти беше най-добрият, най-добрият, когото някога съм имал. Идеалният невидим боец.

— Бедата е, че не ти останаха повече войници, нали. Хари? Един прекалено често играе двойни игри, на друг много често му се случва да лъже, и една сутрин се събуждаш и виждаш, че не са ти останали никакви бойци. Всичките или са избити, или са осакатени, или са напуснали. Затова си направил сделката си с Фонг.

Слоун се преви и притисна още по-силно раната си с ръка, пъшкайки от болката, която пареше дълбоко в рамото му. — Кажи ми поне едно нещо — изрече той с изкривен от болката глас. — Жив ли е Коуди?

— Не, мъртъв е — прошепна Хатчър. — Умрял е много отдавна.

— Дяволите да ме вземат — процеди Слоун. — Толкова шум за нищо.

— Не беше за нищо. Това пътуване беше за изплащане на сметките ти.

— Изплащане? На кого?

— Ти се изплащаше на Толи Фонг.

— Ти си луд. Откъде накъде аз ще съм длъжен на Толи Фонг? Защото идвам да му пуша от лулите ли?

— Не. Защото той зае нашето място. Когато на теб не са ти останали войници, ти си си намерил нов взвод екзекутори, които да изпълняват заповедите ти — Фонг и неговите убийци от Чию Чао. Той те отърва от Камион в Атланта, защото Камион беше прекалено независим и прекалено корумпиран. Рано или късно това щеше да излезе на бял свят и момчетата от Държавния департамент щяха да се ядосат и да провалят плановете ти. А, от друга страна, Козомил е много послушен и кротък.

— Но и няма половината от валутните резерви на Мадранго в банкови сметки в Швейцария — добави Слоун.

— А Козомил ще бъде послушното момченце и ще чака заповеди директно от Белия дом, за да реши какво да прави — продължи Хатчър.

На около трийсетина ярда зад тях, от надвисналия над реката мрак се подаде лицето на Толи Фонг, който се показа над водата и сграбчи с ръце металната стълбичка, спускаща се от кея във водата. Ръцете му бяха обгорели, а кожата на лицето му беше сбръчкана от изгарянията. Той се издигна с мъка нагоре по стълбата и чу гласовете в тъмнината. Предпазливо погледна над горния ръб на кея и забеляза Хатчър и Слоун в уличката отсреща.

— Познавам те много добре — казваше в тоя момент Хатчър. — Много-пъти си правил такива неща. В Париж беше върхът ти. Не само се отърва от тримата посланици, които ни създаваха проблеми във връзка с нашите военни бази в Европа, стовари отговорността за това върху Хиената и същевременно се отърва и от него. Винаги си бил страшно изобретателен. Винаги държиш по пет-шест аса в колодата си.

— Добре де, и това е операция в защита на националните интереси, нали?

— Въпрос на интерпретация.

— Наречи го, както щеш. Врагът никога не спи, момчето ми, не забравяй това. Искаш да се правиш на сантиментален — добре, но искам да ти кажа, че удаде ли ми се някакъв шанс да се отърва от такъв мръсник като Хадиф с цената на незначително нарушение на правилата, можеш да си заложиш задника, че ще го направя. Това ми е работата. Вярно, сключих сделка с Фонг. В случая той се оказа от нашата страна на барикадата.

— Може да е бил от твоята страна, Хари. Но абсолютно сигурно е, че не е бил от моята.

— Аз държах ситуацията под контрол.

Фонг стоеше прилепен към стълбата и изсумтя презрително, докато слушаше самоуверените обяснения на Слоун.

— Той изнасили и уби хладнокръвно Дафни Чийн само и само да утоли злобата си към мен — каза дрезгаво Хатчър. — На теб за малко да ти пръсне мозъка. Освен това обучава терористи горе по реката, с това се занимават оня бивш агент на САВАК и екзекуторът от Хаити.

— Той ги обучава за мен — отвърна рязко Слоун.

Хатчър поклати глава.

— И с какво щеше да му се разплатиш, Хари? Щеше да го уредиш да прекара през митниците хиляда кюлчета Чайна Уайт, а?

— Какво, искаш но дяволите, ако не е той, някой друг ще е. Това е полезно и за нашите финанси.

— Преди петнайсет години ти ме прати по реката, за да я разчистя от трафикантите на наркотици на Чию Чао. А сега си се прегърнал с тях.

— Всичко се променя, приятел — отвърна Слоун. — Ти си имаш Париж, Ню Йорк, Чикаго, оня твоя приятел в застрахователната компания. Аз си имам Тайланд. Каква е разликата, по дяволите.

Хатчър се изправи.

— Години наред аз си мислех, че ти си ме превърнал в съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата, екзекутор. Накрая това ме доведе до Лос Боксес, където нямаше какво друго да правя, освен да мисля. Сега разбрах, че никога не съм бил съдията и съдебното жури — тяхната работа си я вършил ти. Аз съм бил само екзекуторът. Но както и да е, някой друг ще те съди теб. Аз сложих край на всичко това.

— Къде отиваш?

— Прибирам се у дома.

— Ами аз?

— Кажи на Бъфало Бил, че синът му е загинал с чест на бойното поле. Може да умре спокоен. Довиждане, Хари.

Хатчър се обърна и тръгна по тъмната уличка.

— Почакай за момент, дявол да го вземе! — извика Слоун след него.

Но Хатчър вече беше изчезнал в здрача, сгъстен от спусналата се, примесена с пушек мъгла.

— Светът вече се е разделил на два вида хора — такива, дето мятат лайна, и такива, дето ги мятат първите, Хатчър — викаше Слоун подире му. — Запомни това. Вторите едва ли могат да се похвалят с положението си.

Слоун се отпусна пак назад към стената. Болката в рамото му го изгаряше, но той отклони мислите си от нея и се зае да съчинява някаква история, която би могла да мине като обяснение пред тайландския майор, Мангустата, когато неговите хора се появят.

Той не чу как Толи Фонг с мъка се измъкна върху кея, не чу жвакащите му стъпки, когато той се промъкна по кея и тръгна по уличката към него. Фонг почти се беше надвесил над него, когато той усети присъствието му и се обърна — само за да види как смъртоносният кинжал прониза тихо въздуха и да усети как безпощадното му острие се забива в гърлото му.

ХРАНА ЗА РИБИТЕ

Хатчър се беше отпуснал по гръб, загледан във вентилатора над главата си. Яхтата се полюшваше леко на слабия вечерен вятър, почуквайки се от време на време едва осезаемо в кея. Тук той се чувстваше спокоен и отпуснат. Прекрасно е, когато си отново у дома. Току-що събудил се, след дванайсетчасов сън, сетивата му започваха да се съвземат отново. Той си лежеше и наблюдаваше как резките от минаващите през щорите слънчеви лъчи се местят по вентилатора, докато накрая съвсем изчезнаха със залеза. Спусналият се плащ на нощта докара и гласовете на нощните птички, които прелитаха и надаваха своя любовен зов, търсейки се една друга. Той чу как колата бавно влезе в паркинга, трошейки под гумите си мидените черупки, с които беше застлан, после чу и познатите стъпки. Усети как яхтата леко се разлюля, когато тя скочи на борда. Затвори очи и само след миг я усети да сяда на леглото до него.

— Закъсняваш — каза той, без да отваря очи.

— Минах през „Краб Трап“. Взех малко готови скариди и задушени миди със сос — отвърна тя. — Помислих си, че едва ли на някой от нас ще му е до готвене тая нощ.

Той протегна ръка и я притегли към себе си, а тя се отпусна и се сгуши в него, притиснала лице в шията му.

— Помислих си — каза той, — защо не вземем да запалим мотора на старото корито и да се отнесем навътре, към рифа, да похапнем там, може и да поплуваме на лунна светлина.

— Край океана става вече студено по това време.

— Вярно, бас ловя, че сигурно ще замръзнем на тия двайсет и шест градуса отвън.

Явно имаше разлика в метаболизма на двамата. На нея все й беше студено, а на него все му беше горещо. Температурата, която беше приятна за него, караше мъха но раменете и ръцете й да настръхва. В летните жеги, работещата климатична инсталация направо я подлудяваше, докато за него това беше единственото спасение. Но той се беше научил да прави компромиси, нещо, което му беше абсолютно непознато преди да я срещне. Но таванният вентилатор и бягството през залива в открито море бяха еднакво приятни и на двамата.

Тя лежеше до него, галеше силните му ръце и стегнатия му корем, прехвърлила единия си крак върху него, притискаше тялото си към неговото, отдадена на спокойствието, което й вдъхваше неговата сила.

— Добре ли се чувстваш? — попита го тя. За първи път му задаваше тоя въпрос след завръщането му предната вечер.

— Изморен — отвърна той. — Бяха много тежки две седмици.

— Успешно ли беше пътуването?

— Да.

Тя не го беше питала защо трябва да замине, нито какво се беше случило по време на пътуването; просто беше щастлива, че се беше върнал така скоро.

Както си лежеше до него, тя забеляза, че космите над китките на ръцете му са опърлени, ноктите на пръстите му са напукани и изпочупени. Но все пак не даде израз на любопитството си. Тя знаеше, че в края на краишата той сам щеше да и каже това, което сметнеше за нужно. Останалото беше част от тая тайнственост, която тя вече беше приела.

— Преживях доста трудности по време на това пътуване — неочаквано каза той, което беше изненадващо за нея.

— Какво имаш предвид?

— Китайците имат една поговорка, „Когато скъсваш с миналото, остават рани в душата“. Това пътуване остави много рани в душата ми.

— Уверен ли си, че наистина искаш да говориш за това?

— Не, смятам, че е по-добре да забравя за това, но бих искал да знаеш, че имаше страници от моя живот, които трябваше да бъдат затворени, и сега вече наистина са затворени. Нищо няма да постигнем с повторното им отваряне или ако говорим за това.

— О, не знам. Всички ние се учим от миналото си.

— Няма нищо на което бих искал да се поуча от моето.

Докато говореше, тя несъзнателно погали останалите след опърлянето остри косъмчета по ръката му.

— Дадох покой на много призраци от миналото — въздъхна той.

— Заради това ли замина?

Преди да отговори, той се поколеба за момент.

— Отчасти и заради това. От друга страна, и заради чувството за дълг към един стар приятел.

— Има ли всичко това нещо общо с човека, който беше тук?

— И той беше част от това. Той беше катализаторът. Много сложно е да се обясни всичко. Но съм доволен, че отидох. Трябваше да реша някои проблеми, които бях пренебрегвал много дълго време.

— Какви проблеми?

— Тъмната страна на моята личност.

— О-хо, значи освен всичко друго си имал и тъмна страна?

— Да. Определено.

— Аз никога не съм я виждала.

— Човек вижда само това, което хората му дават да види, Джиниа.

— Това нещо като изповед ли е?

— Не. Искам вече да забравим тоя разговор.

— Тогава ще го забравя — отвърна тя. — Знам само, че ми липсваше. Всеки ден усещах липсата ти. Идвах на яхтата, седях тук и се чудех къде ли си, какво ли правиш и дали си добре. Все имах това ужасно чувство, че няма да се върнеш.

„Не си била далеч от истината, помисли си той, инстинктът ти работи страшно точно.“

— И аз си мислех често за теб — каза той.

— През тия две седмици си дадох сметка колко малко знам за теб — продължи тя. — Не знам нищичко за времето преди да дойдеш на острова. Допускам, че може би си бил женен.

— Не, не съм имал жена — засмя се той. — Нито деца. Няма неприятни изненади от тоя род.

— Не знаех, че си учил в Анаполис, макар че може би трябваше да се досетя, толкова добре се справяш с яхтата.

— Откъде научи това?

— От Джими Сирило. Бях дошла тук един ден и чистех палубата и той намина. Наистина те обича, знаеш ли, а аз като че ли не бях го усетила преди. Ти си му като син. Много се тревожеше за теб.

— А ти?

Тя се усмихна и притисна лицето си в него.

— Сега вече си тук.

— Струва ми се, че много дълго време няма да мръдна оттук.

— Това е чудесна новина.

— Наистина ли?

— Свикнах да бъда с теб, Хатчър. Това стана част от живота ми.

— Част от живота ти?

— Да, но не като някакъв недостатък. Струва ми се, че това наистина би могло да бъде и недостатък. Станах… в определен смисъл зависима от теб. Преди да се запозная с теб, бях абсолютно независима във всяко отношение. А тая зависимост би могла да бъде някак си, ъ-ъ, обременяваща.

Той се повдигна в леглото, подиря се на лакът и се загледа в лицето й. Светлините от кея се отразяваха във водата и танцуваха по тавана на каютата. Най-после тя отдели погледа си от него, обърна се и пусна крака си на пода.

— Защо не взема да приготвя вечерята? — промълви тя. — Сигурно страшно си изгладнял.

Той пресегна ръка и я притисна отново към себе си, както беше седнала на леглото.

— Не за храна — каза той.

— Виж — каза тя, — искам да ти кажа…

— Чуй ме — прекъсна я той. — Ти ме привличаш както никоя друга… Това не е просто секс, а всичко у тебе. Включително и този остров, част от който си ти. Това е начинът, по който разсъждаваш, твоята независимост, чувството ти за хумор. Твоята загадъчност.

— Загадъчност?

— И двамата имаме тъмни страни от миналото си… всеки ги има.

— И ти мислиш, че това е хубаво?

— Мисля, че е интересно. Има някои неща, които не е необходимо да бъдат споделяни.

— Е, аз мисля, че загадъчните неща от твоето минало са адски по-интересни от моите.

— Всъщност това пътуване представляваше за мен разчистване на нещата от миналото ми, изхвърляне на тия от тях, които вече нямат значение за мен. Приятелите, на които казах сбогом, винаги ще си останат мои приятели. Просто с тях уточнихме позивните, сменихме дължината на вълната. Моят живот е тук, не там.

Той се надигна и я целуна нежно по устните. Устните й, отначало меки и поддаващи се на целувката, станаха страстни. Ръката й се премести към врата му и притисна силно неговото лице към нейното. После тя изведнъж се отдели от него и се изправи.

— Да мръднем към рифа е чудесна идея — каза тя. — Освен това някои от твоите приятели рибари могат да решат да те посетят, ако останем тук.

— Ще сложа отвън табелата DO NOT DISTURB.

Тя поправи дрехите си и поклати глава.

— Не. Сложи си някакви дрехи и запали двигателя.

— Слушам, шефе — отвърна той. Хатчър си облече една памучна фланелка, обу един анцуг и гуменки и се качи на палубата. Откъм океана духаше югоизточен вятър, носещ със себе си мириса на дъжд. Небето беше тъмно, безлунно и отрупано с облаци.

— Мирише ми на дъжд — каза той.

— Не е лошо. Обичам да правя любов на дъжд.

На стотина фута оттам, една дебнеща фигура наблюдаваше яхтата от тъмния паркинг. Видя как Хатчър и жената излязоха на палубата, чу смеха им, видя ги как се целуват.

Откъм тъмния паркинг злобно ги наблюдаваше Толи Фонг. „Идеално, помисли си той. Двама гуай-ло ще платят за всичко вместо един.“

Хатчър постави контактния ключ в гнездото му, напомпа гориво в двигателя и завъртя стартера. Двата мощни двигателя изреваха откъм кърмата, затресоха се в силни вибрации за около минута-две, след което преминаха към обичайния си устойчив режим на работа, съпроводен с тихо бучене. Джиниа скочи на кея, отвърза въжето, прикрепващо носа на яхтата, нави го между дланта и лакътя си и го хвърли на палубата. После отиде към задната част на яхтата, отвърза и задното въже и го хвърли навито на кърмата.

„Хатчър е много опасен противник, но тоя път изненадата ще бъде на моя страна“, мислеше си Фонг. Той се приближи в тъмнината по-близо до яхтата, без да изпуска Хатчър от очи. Видя, че врагът му не е въоръжен. И доколкото можеше да предположи от наблюденията си, изглежда той не държеше оръжия и в каютите.

Явно те си мислеха, че са в абсолютна безопасност тук. Не забелязваха нищо друго освен себе си.

„Това прави изпълнението на задачата още по-лесно и по-приятно“, реши Фонг.

Хатчър беше зает с извършването на обичайните при отплаване операции — включи радара, сонара, радиостанцията и останалите устройства. После направи задължителната проверка на състоянието на двигателите, провери показанията на оборотомера и количеството гориво.

— А има ли бира за капитана? — викна той към палубата.

— Ай, ай — завайка се Джиниа за пропуска си и изчезна в каютата за момент.

Когато тя се появи отново на вратата на каютата с по една бира в ръка, той усети слабо полюшване на палубата откъм страната на дока. Но преди още да успее да се обърне натам, той видя как очите й се разширяват, усети как дъхът й секва, после чу гласа.

— Хатчър! — изсъска някой зад него.

Хатчър се обърна рязко назад. На двайсет фута от него на кърмата стоеше Фонг с насочен към главата му пистолет. В първия момент го облада чувството на страх, но миг след това той беше изместен от мисълта за Джиниа. Хатчър пристъпи наляво, опитвайки се да застане пред нея.

— Какво… — заговори тя, но Хатчър веднага я прекъсна с едно тихо „ш-ш-шт“ и постави пръст на устните си.

— Все същия герой, а? — изръмжа Фонг и жълтеникавите му очи пробляснаха злобно. — Мислиш си, че можеш да й помогнеш, като застанеш пред нея? Безполезен жест. Ще убия първо нея, Хатчър, а после ще те одера жив.

— Господи — прошепна Джиниа, застанала зад Хатчър.

Отляво на лицето си Фонг имаше едно голямо отвратително петно сбръчкана кожа, последица от изгарянето при пожара, което явно щеше да остане незаличим белег. Лявото му око стоеше полупритворено. Косата от лявата страна на главата му беше изгоряла, оставяйки само опърлени косми, по-къси от инч. Едната му ръка беше бинтована. Фонг се беше отказал да взема обезболяващи средства, за да може постоянно да бъде нащрек, докато преследваше Хатчър от другия край на света. Сега злобата, примесена с болка, просто струеше от него, възпламеняваше погледа му и изкривяваше това, което беше останало от съсипания му глас.

— Ще е справедливо, нали? — каза Фонг с тих, но треперещ от ярост глас. — Преди — моят кораб, сега — твоят.

Хатчър все още мълчеше. Сега беше застанал вече точно пред Джиниа. Имаше ясна представа къде стои тя и знаеше, че ако се хвърли със скок назад, би могъл да я блъсне вътре в каютата. Но после какво? беше невъоръжен. Най-близкото оръжие беше ножът в кухненската каюта. А неговите оръжия бяха заключени в трюма.

В този момент през съзнанието на Хатчър премина мисълта, че ще умре и той възприе това като реалност. Но освен това знаеше, че Фонг ще убие и Джиниа. И по всяка вероятност първо нея.

Фонг продължаваше да стои прав на кърмата, насочил автоматичния си пистолет към главата на Хатчър.

— Изненадан ли си? — каза Фонг.

Хатчър отново не отговори нищо. С периферното си зрение той забеляза, че Фонг се приближава към навитото въже на палубата. Но лостовете за ускоряване на двигателите бяха извън обсега на ръката му и за да се доближи до тях, за да се опита чрез рязко ускоряване да го извади от равновесие, трябваше да открие отново Джиниа.

Лъскавото острие на камата на Фонг проблясна в ръкава му. Пръстите му напипаха дръжката и я стиснаха. Той измъкна камата и я завъртя леко около оста й, при което по острието й се появиха зловещи отблясъци от светлините на кея.

— Това е специално за теб — каза Фонг. — Използвах я и за Слоун, разбира се. Веднага след като го остави там… сам.

Хатчър все още не отговаряше.

— Какво има, Хатчър, не можеш ли вече да говориш?

— И ти няма да живееш дълго след нас, нали знаеш? — каза най-после Хатчър.

— Не се заблуждавай. Ще си бъда обратно в Хонконг преди още да ви намерят.

Фонг направи крачка към тях. Мускулите на Хатчър се напрегнаха. Той разкрачи още малко крака, заемайки стабилна поза.

— Защо не се помолиш поне за живота на момичето — каза Фонг подигравателно. — Защо не паднеш на колене и не се помолиш, а?

Той направи още крачка напред. Кракът му попадна в средата на намотаното въже.

— Това много ще ти хареса, нали? — прошепна Хатчър.

Фонг се захили с отвратителна, злобна усмивка, грачейки от удоволствие.

— Да — изсъска той, — много ще ми хареса.

— Не се надявай — изръмжа Хатчър. Той се хвърли назад, още беше във въздуха, когато блъсна Джиниа и я отхвърли назад по стълбите към каютата. Направи лъжливо движение наляво, после светкавично скочи надясно. Фонг присви очи изненадано. Стреля веднъж. Куршумът пропищя покрай ухото на Хатчър и отнесе ъгъла на ветроупорното стъкло пред руля в същия момент, когато ръката на Хатчър напипа ускорителния лост.

Веднага след това изтрещя втори изстрел. Но той не идваше ог пистолета на Фонг — идваше някъде от тъмната част на кея и улучи Фонг точно в гърдите. Огромна, червена дупка цъфна отпред на ризата му и от сърцето му бликна фонтан от кръв. Той изрева от болка.

Хатчър се хвърли напред на пода, сграбчи свободния край на навитото въже, дръпна го и примката се стегна около глезена на Фонг. Китаецът полетя назад през борда и плясна по гръб във водата. Хатчър бързо върза другия край на въжето в една от тръбите на релинга. После се обърна и запълзя обратно към каютата.

Джиниа лежеше по гръб на пода с широко отворени ужасени очи. Хатчър я хвана за ръката, помогна й да седне и я притисна до себе си.

— Няма нищо, всичко свърши — прошепна й той.

— Цял живот ли ще те измъквам все от такива истории? — извика Сирило, излизайки от сянката на паркинга. Беше хванал пушката си под мишница.

Джиниа се отпусна в ръцете на Хатчър.

— Откъде се взе и ти? — каза Хатчър с въздишка на облекчение.

— Видях стария Боб Хил в „Биг Т“. Той забелязал как тоя азиатски джентълмен те следи предната вечер, та аз реших да го проверя какъв е. Много хитър тип. Пристигнал в Джексънвил със самолет преди теб, взел кола под наем, изчакал пристигането ти и те проследил дотук. Започваш да ставаш много непредпазлив, като навлизаш във възраст — каза му Сирило.

— Мислех, че е умрял — отвърна просто Хатчър.

— Вече е — увери го Сирило, гледайки надолу към тялото на Фонг, което се беше преобърнало с лицето във водата. — Трябва ли да си мисля, че тоя е един от лошите?

— Най-лошият.

— Е, и как ще обясним това на другите? — попита Сирило.

Хатчър хвана въжето и го придърпа, докато безжизненото тяло на Фонг се приближи на около един фут от кърмата и отново го върза, за релинга.

— Нищо няма да обясняваме — отговори му Хатчър.

— Не те разбирам.

— Повярвай ми, Джими. Тоя тип не заслужава дори и шест фута място в земята. Ще се пусна навътре, оттатък рифа, и ще нахраня рибите.

Сирило изгледа продължително своя приятел. После бръкна в джоба си, извади връзка ключове за кола и му ги показа.

— Подготвил се е за бързо измъкване — каза Сирило. — Оставил е ключовете на таблото. Документите за наемането й бяха в жабката. Предплатил е с кредитна карта. Ще взема да я откарам до агенцията на аерогарата и ще им оставя ключовете.

— Благодаря ти, Джими. Повярвай ми, направи услуга на целия свят, като му тегли куршума на тоя.

Сирило погледна надолу към безжизненото тяло, плуващо във водата зад кърмата на яхтата. Запали си цигара с клечка кибрит и хвърли клечката във водата.

— Обади ми се, като се върнеш.

— Ще се обадя — отвърна Хатчър. После отиде до командната кабинка и увеличи оборотите на двигателя.

Веднага след това се обърна към Джиниа и я притисна до себе си.

— Добре ли си?

— Мисля… мисля, че… да.

— Хубаво.

— Мисля си, че поне за тоя трябва да поговорим — каза тя.

Той се усмихна и кимна.

— Мисля, че може би имаш право — съгласи се той и я притисна още по-силно до себе си. След това включи предавката на „пълен напред“ и яхтата се понесе, влачейки след себе си грозния си товар, мина покрай празния вече кей, покрай лъча на морския фар и се насочи отвъд рифа към открито море.