Тай-пан

Девета глава

Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.

Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.

— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.

— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.

Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.

— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.

— Нови тревоги?

— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!

Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.

— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!

Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.

— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.

— По-добре по-рано, така ли?

— Къде е Волфганг?

— В каютата си. Трябва ли ви?

— Не. И гледайте да не ни безпокоят.

Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.

— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!

Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“

Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да — мислеше си той, — никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“

По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.

— А Гип била вярна слугиня — каза му тя. — Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.

Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си — нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.

Струан постъпи, както беше редно, и купи момичето, защото такъв беше обичаят. Но след края на сделката, която според китайския обичай го бе направила робовладелец, той скъса документа пред А Сам и й каза, че вече не е робиня, а слугиня. А Сам не го разбра. Струан знаеше, че по-късно тя щеше да попита Мей-мей защо е скъсал документа, а тя щеше да отговори, че някои варварски обичаи са странни. А Сам щеше да се съгласи и страхът й от него щеше да порасне.

Докато „Чайна клауд“ се намираше в Макао, Струан бе наредил екипажът, без Волфганг Маус, да не напуска кораба. Страхуваше се да не се разчуе, че на кораба има сребро. И макар че в общи линии вярваше на моряците, сега, когато тук имаше такова голямо богатство, което просто само се тикаше в ръцете им, доверието му се бе стопило. Очакваше пирати отвън и отвътре. В Макао едва не избухна бунт и заедно с офицерите той трябваше за пръв път да използва камшика, без да подбира, да постави постове на квартердека и да акостира далеч в плиткото пристанище. Забраниха на всички сампани да приближават на разстояние сто ярда от „Чайна клауд“.

Беше изпратил напред в Хонконг първия си помощник-капитан Кудахи с катера да доведе Роб и Кълъм на тайна среща в Дийпуотър бей със строга заповед да не казват нищо за среброто. Знаеше, че това е допълнителна опасност, но трябваше да поеме риска. След като среброто беше вече в безопасност на „Чайна клауд“, имаше време да помисли за Джин-куа и за „Ноубъл хаус“, за Роб и Кълъм, както и за това какво ще направи в бъдеще. Знаеше, че е дошло време да оформи бъдещия модел на компанията. Със или без Роб и Кълъм. На всяка цена!

Беше оставил Мей-мей в Макао, в къщата, която й бе подарил. Преди да отплава, посетиха заедно Чен Шенг.

Двегодишният му син Дънкан се беше опитал да му се поклони до земята, но той го вдигна на ръце и му каза никога и пред никого да не прави това отново. Дънкан отговори „Да, тай-пан“ и прегърна него и Мей-мей.

Бебето Кейт получи същия подарък, както и Дънкан, а Чен Шенг се суетеше като стара кокошка. Донесоха чай и храна и после Чен Шенг помоли за разрешение да представи Кай-сунг, която желаела да се поклони на тай-пана.

Кай-сунг беше навършила трийсет и шест години. Беше облечена в красиви дрехи в пурпур и злато и украсени с нефрити. В катраненочерната й коса бе забодена сребърна карфица. Сякаш не бяха минали седемнайсет години. Лицето й бе като алабастър, а очите й — дълбоки, както в младостта.

Но по бузите й се стичаха сълзи и тя шепнеше нещо на кантонски, а Мей-мей превеждаше с ясен глас:

— По-голяма сестра много съжалява, че тай-тай умряла. По-голяма сестра казва всеки път кога искаш деца да останат тук, те ще бъдат като нейни. Тя също благодари, че бил внимателен с нея и с неин син.

— Кажи й, че е много красива и че й благодаря.

Мей-мей преведе, после двете сестри поплакаха малко, а след това се развеселиха. Кай-сунг се поклони отново и си отиде. Чен Шенг се приближи до Струан.

— Чуй, може ти има добър джос, тай-пан. — По едрото му лице се разля усмивка.

— Може би.

— Аз купува човеци строят Хонконг много евтин с добър джос! — Чен Шенг се беше хванал за огромния си търбух и се тресеше от смях. — Айейа, тай-пан! Купи девствен робиня. Иска? Аз купя тебе, айейа? Евтин, евтин.

— Айейа, девствена! Имам достатъчно грижи!

Струан и Мей-мей взеха децата и се върнаха в дома си. Парите, които тя бе загубила, бяха повече от стойността на къщата. Официално му връчи нотариалния акт с голяма церемония и едновременно с това му поднесе тесте карти.

— Удвоявам или губя свой дълг, тай-пан.

Той изтегли вале, а тя се завайка и заскуба косата си:

— Горко ми, горко ми! Аз парче кучешко месо, никаквица, разсипница! За какво аз отворила мазна уста?

На лицето й се изписа жестока болка. Тя затвори очи и избра една карта, после цялата се сви и отново ги отвори. Беше дама. Тя извика щастливо и се хвърли в ръцете му.

След като уговори с Мей-мей да се върне скоро от Хонконг или да изпрати за нея „Чайна клауд“, Струан отплува в Дийпуотър бей.

Вратата на каютата се отвори.

— Здравей, татко.

— Здравей, Дърк — поздрави го Роб.

— Добре дошли на борда. Добре ли пътувахте?

— Сравнително добре.

Роб се отпусна на стола. Около очите му бяха изписани тъмни кръгове.

— Изглеждаш много уморен, Роб.

— Уморен съм. Опитах всичко, всичко. — Той съблече тежкото си запотено палто. — Никой няма да ми даде заем. Загубени сме. Какви са твоите добри новини, Дърк? — попита той и измъкна от моряшката си полушубка запечатан плик. — Това е за теб от вчерашната поща. От татко.

Цялата радост на Струан от постигнатото досега се изпари. „Уинифред — помисли си той, — сигурно ми съобщава за нея.“

Взе писмото. Печатът беше цял. Позна тънкия почерк на баща си.

— Какви са новините от дома? — попита той с възможно най-равен тон.

— Това е единственото писмо. За мен няма нищо. Съжалявам. Как си ти? Какво се е случило с лицето ти? Изгорил ли си го? Съжалявам, че не мога да ти бъда от голяма полза.

Струан остави писмото на бюрото.

— Купи ли земята?

— Не, отложиха продажбата — каза Роб, като се опитваше да не гледа към писмото.

— Продажбата е утре, татко. Нямаше достатъчно време за оглеждане на парцелите. Така че я отмениха.

Кълъм се олюля, когато корабът се наклони под напора на вятъра. Изправи се и се подпря на бюрото.

— Да отворя ли писмото ти?

— Не, благодаря. Срещнахте ли Брок?

— „Уайт уич“ се върна от Уампоа преди два дни — отговори Роб.

— Аз лично не съм го виждал. Всъщност сега сме във война.

— Да — потвърди Струан. — флотата все още ли е в Хонконг?

— Тук е. Но когато Еликсен пристигна с новините, тя се разгърна и зае бойна позиция. В източния и западния край изпратиха патрули.

— Ще нападнат ли Хонконг?

— Не ставай смешен, Роби.

Роб се бе загледал в дирята на кораба. Дърк изглежда променен — помисли си той. После забеляза бъркотията в каютата.

— Защо има толкова много оръжие тук, Дърк? Какво се е случило?

— Какво е намислил Лонгстаф, Кълъм? — попита Струан.

— Не знам. Видях го само веднъж, и то когато трябваше да взема разрешение за отсрочката.

— Аз също не съм го виждал, Дърк. След това, което писаха за нас във вестника, беше ми трудно да се срещна с много хора. Особено с Лонгстаф.

— Така ли? Какво стана?

— Видях го на следващия ден. Той ме попита: „Честна дума, вярно ли е?“ и когато му казах да, той смръкна от енфието си и рече: „Жалко. Е, много съм зает, Роб. Довиждане“, след което изпи още една чаша порто.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, Дърк. Сигурно съчувствие. Или помощ.

— Лонгстаф не уволни Кълъм. Това е в негова полза.

— В момента аз му трябвам, защото няма друг, който да върши работата — обясни Кълъм.

През последните седмици бе започнал да се поправя и не изглеждаше така ужасно блед.

— Мисля, че злорадства, задето фалирахме. Поне — добави той бързо — не аз съм от значение. Исках да кажа, че фалира „Ноубъл хаус“.

— Ако не ние, ще бъде някоя друга компания, Кълъм.

— Да, зная, татко. Исках да кажа, че… ъъ, смятах, че сте близки с Лонгстаф. Той се прекланяше пред теб заради богатството ти. Когато махнем богатството, ти оставаш без нищо. Нямаш потекло, а без него ти си неравностоен. Нямаш и знания. Нищо! Мисля, че това е много тъжно.

— Откъде си се научил да правиш метани до земята?

— Почакай, докато стигнем в Хонконг.

— Какво значи това, момче?

— Ще пристигнем след няколко часа. Сам ще видиш — гласът на Кълъм стана по-рязък. — Отвори писмото, татко!

— Новините ще почакат. Когато ти замина, Уинифред си отиваше. Нима очакваш чудеса?

— Защо не? Молех се да стане чудо.

— Елате с мен долу — каза Струан.

Под люлеещия се фенер в трюма блестяха тайнствено чинно подредени купчинки от сребърни слитъци. Въздухът беше спарен и навсякъде проникваше сладникавата миризма на суров опиум.

— Това е невъзможно! — пошепна Роб и докосна среброто.

— Не знаех, че на света има толкова много сребро, събрано на едно място — възкликна Кълъм поразен.

— Ето го, на.

С трепереща ръка Роб вдигна един от слитъците, за да се увери, че не сънува.

— Невероятно!

Струан разказа как се бе сдобил със среброто. Повтори думите на Джин-куа отначало докрай. Единствено не спомена нищо за споразумението с четирите половинки от монети и петте лака, вложени в хонконгска земя, оставените настрана пет лака и този лак, който бе дал на Гордън Чен. Описа им морската битка с Брок. Не спомена нищо за Мей-мей.

— Мръсен пират! — избухна Кълъм. — Лонгстаф ще обеси и него, и Горт, щом научи.

— Защо? — попита Струан. — Брок не е направил нищо повече от това, което направих аз. Просто се натъкна на мен.

— Но това не е вярно. Мога да докажа, че той…

— Нищо не мога и няма да доказвам. Брок се опита и не успя. Това е всичко. То си е само наша работа.

— Не ми харесва това — заяви Кълъм. — Преднамереното пиратство трябва да се разглежда по съвсем друг начин.

— Ще дойде време и ще си уредим сметките.

— Божичко, спасени сме — промълви едва чуто Роб. — Сега ще провалим всички международни валутни операции. Ще бъдем най-богатата компания в Ориента. Бог да те благослови, Дърк. Ти си невероятен!

Сега бъдещето е сигурно. Роб ликуваше вътрешно. Ще има достатъчно за Сара и нейното разточителство. Мога веднага да се върна у дома. Може би Дърк ще реши нещо друго и няма да замине, няма да се върне и ще забрави Парламента. Край на ядовете. Сега мога да си купя замък и да си живея в мир и спокойствие. Децата ще се оженят и ще живеят добре, ще има за внуци и правнуци. Роди може да завърши университета, да стане банкер и никога да не помисли за Ориента. „Бог да те благослови, Дърк!“

Кълъм също беше изпаднал в екстаз. Главата му бе замаяна. Та това не е просто сребро, а власт. Власт да купува оръдия или гласове и да се издигне в Парламента. Ето отговора на Хартата и на чартистите. Като тай-пан ще мога да използвам силата на цялото това богатство, и то с определена цел. Благодаря, Господи, о, Господи — молеше се той горещо за навременната помощ.

Сега Струан изглеждаше много по-различен в очите на сина си. През последните седмици Кълъм бе мислил много върху думите на баща си за богатството, властта и как да се използват те. Беше се сближил с Глесинг, като същевременно продължаваше да се движи в периферното полезрение на Лонгстаф. След гибелта на „Ноубъл хаус“ започна да забелязва прикритите усмивки и откритите подигравки и разбра, че когато човек е сам, без потекло или власт, той е беззащитен.

Струан забеляза алчността на Роб и Кълъм. „Вярно — каза си той, — но нека бъдем честни. Това правят парите с човека. Погледни себе си! Ти уби осем, не, десет души, за да запазиш богатството. Би убил и сто. Виж какво си принуден да направиш със сина си и брат си.“

— Има нещо, което съм длъжен да разясня и на двамата. Това сребро ми е дадено в заем. Срещу честната ми дума. Отговарям за него пред Джин-куа. Отговарям аз. Не „Ноубъл хаус“.

— Не разбирам, Дърк — каза Роб.

— За какво говориш, татко?

Струан извади една Библия.

— Първо, искам да се закълнете пред светата Библия, че това, което ще чуете, ще остане тайна.

— Необходимо ли е да се заклеваме? — попита Роб. — Разбира се, че на никого няма да кажем.

— Ще се закълнеш ли, Роб?

— Разбира се.

Двамата с Кълъм се заклеха, че ще мълчат. Струан постави Библията върху среброто.

— Това сребро ще бъде използвано за спасението на „Ноубъл хаус“ при условие, че когато и ако някой от вас стане тай-пан, ще бъде съгласен, първо: да посвети компанията изцяло на нуждите на Хонконг и на китайската търговия; второ: главната квартира на компанията да остане постоянно в Хонконг; трето: моите задължения и моят девиз да преминат изцяло върху Джин-куа и приемниците му; четвърто: да гарантирате, че приемникът, посочен от вас за тай-пан, ще направи същото, и последно — Струан посочи с ръка към Библията: — да се споразумеем още сега, че само християнин, роднина, може да стане тай-пан. Закълнете се в светата Библия, както ще накарате и вашия приемник да се закълне, че ще спазвате условията още преди контролът да бъде прехвърлен.

Последва мълчание. После Роб, който добре познаваше мисленето на брат си, попита:

— Знаем ли какви условия е поставил Джин-куа?

— Не.

— Какво друго има?

— Ще ви кажа, след като се закълнете. Можете да ми се доверите или не, както искате.

— Това не е много честно.

— Самото сребро не е честно спечелено, Роб. Трябва да съм сигурен. Това не е детска играчка. И в момента на нито един от вас не гледам като на роднина. В ръцете ни е цяло столетие! Две столетия!

— Очите на Струан блестяха яркозелени на слабата светлина на полюляващия се фенер. — Аз посвещавам „Ноубъл хаус“ на Китай и неговото време! Със или без вас двамата!

В стаята увисна напрежение. Раменете и вратът на Роб се обляха в пот. Кълъм впи очи в баща си поразен.

— Какво означава изцяло да посвети компанията за нуждите на Хонконг? — попита Роб.

— Означава да оказва помощ, да го защитава и да го превърне в постоянна търговска база. Търговска — защото ще открие път към Китай. Цял Китай. Ще приобщи Китай към лоното на нациите.

— Но това е невъзможно! — възрази Роб. — Невъзможно!

— Може би. Но „Ноубъл хаус“ ще се опита да направи точно това.

— Искаш да кажеш, че ще помагаме на Китай да се превърне в световна сила? — попита Кълъм.

— Да.

— Но това е опасно! — извика Роб. — Чиста лудост! И без това светът гъмжи от тревоги, че да помагаме на тази огромна маса езичници! Та те ще ни залеят. Всички нас! Цяла Европа!

— И сега всеки четвърти човек на земята е китаец, Роб. Имаме огромния шанс да им помогнем днес. Да ги научим на нашия начин на живот. Британския. Законност, ред и справедливост. Християнство. Някой ден те сами ще продължат. Но сега трябва да им покажем пътя.

— Но това е невъзможно. Никога няма да ги промениш! Никога! Няма смисъл!

— Това са условията. След пет месеца ти ставаш тай-пан. След време ще те наследи Кълъм — ако заслужава.

— О, Господи! — избухна Роб. — Към това ли си се стремил през всичките тези години?

— Да!

— Знаех, че си мечтател, Дърк. Но такова нещо — това е прекалено! Не знам дали е чудовищно или чудесно. Но аз не го разбирам!

— Възможно е — каза Струан и гласът му беше твърд. — Но това е условие за твоето оцеляване, Роби, както и за бъдещето на твоето семейство. След пет месеца ставаш тай-пан. Най-малко за една година.

— И по-рано съм ти казвал, Дърк, че това е още едно неправилно решение. — Лицето на Роб се изкриви от гняв. — Нито мога, нито съм достатъчно хитър, за да се справя с Лонгстаф или да задържа „Ноубъл хаус“ на предната линия в цялата тази интригантска война. Или пък да се разбера с китайците.

— А аз мога. И зная какъв риск поемам. Но Хонконг е вече наш. Войната ще свърши също тъй бързо, както и предишната. — Струан посочи среброто. — Всичко това е скала, която не може лесно да се разруши. Отсега нататък ще се използва за търговия. Ти си добър търговец.

— Не става дума само за търговия. Трябва да ръководя движението на корабите, да водя война с пирати, да се справя с Брок и още хиляди неща.

— За пет месеца ще решиш най-важните от тях. Останалите — когато намериш за добре.

— Така ли?

— Така. Защото това сребро е на стойност три милиона. Един милион ще е за мен, когато ви напусна. И двайсет процента от печалбата ще получавам пожизнено. Същото важи и за теб — погледна към Кълъм, — а в края на твоя мандат цената ни ще е десет милиона, защото ти и „Ноубъл хаус“ ще имате протекцията ми срещу Парламента. Освен това аз ще те направя неописуемо богат. Няма да е нужно повече да разчиташ на помощта на сър Чарлз Крос, Доналд Макдоналд, Мак Фий, Смит, Рос и всички други, които подкрепяхме, за да наддават в наша полза. Аз ще върша това сам! И непрекъснато ще снова до Хонконг и обратно, така че няма защо да се безпокоите.

— Искам само едно — достатъчно богатство, за да спя спокойно и да се събуждам в мир — каза Роб и добави: — в Шотландия, не в Ориента! Не искам да умирам тук. Заминавам още със следващия кораб.

— Година и пет месеца не е много време.

— Това е заповед, не молба, Дърк.

— Не те насилвам. Преди един месец, Роб, ти беше готов да приемеш петдесет хиляди и да напуснеш. Е, добре. Това предложение е все още в сила. Ако искаш да получиш това, което ти принадлежи по право — повече от един милион, — ще го имаш в рамките на една година. — После се обърна към Кълъм: — А от теб, момче, искам да ми посветиш две години от живота си. И още три години, в случай че станеш тай-пан. Всичко пет години.

— А ще трябва ли да напусна, ако не се съглася с условията? — попита Кълъм с пресъхнали устни и свито сърце.

— Не. Ще останеш съдружник, макар и по-дребен. Но никога няма да бъдеш тай-пан. Никога! Ще се наложи да намеря и да обуча някой друг. Няма да поискам кой знае колко — от Роб ще настоявам да се съгласи на една година. Не е честно да искам повече. Той вече е единайсет години в строителството. — Струан вдигна един от слитъците. — Дори и да се съгласиш сега, ще трябва да докажеш на какво си способен. Трябва да заслужиш наследството. Няма да дебелееш на мой гръб или на гърба на Роб. Това е семеен и житейски закон. Всеки човек трябва да стои на своите собствени крака. Разбира се, ще ти помагам доколкото мога и докато съм жив, но ти сам трябва да докажеш собствената си цена. Само един истински мъж може да застане на върха.

Кълъм се изчерви.

Роб проговори и погледът му бе пълен с ненавист.

— Не от тай-пан ще имаш нужда пет месеца, Дърк. Ще ти трябва бавачка за една година, нали така?

— Гарантирай, че ще поемеш ръководството за пет години и си избери когото искаш за помощник.

— Значи мога веднага да елиминирам Кълъм, ако дам обещание за пет години?

— Да — отговори Струан веднага. — Смятам, че ще сбъркаш, но ще се съглася, ако това е решението ти.

— Виждаш ли какво прави властта с човека, Кълъм? — В гласа на Роб се долавяше напрежение.

— Без среброто не съществува вариантът „Ноубъл хаус“ — отвърна Струан спокойно. — Съобщих условията си. Решавайте!

— Разбирам защо те ненавиждат по тези места — каза Кълъм.

— Така ли, момче?

— Да.

— Никога няма истински да разбереш това, преди да изтекат твоите пет години.

— Тогава, татко, нямам избор. Пет години или нищо?

— Нищо или всичко, Кълъм. Ако смяташ да останеш на второ място, по-добре заминавай още днес. Това, което искам да те накарам да проумееш, е, че трябва да се примириш с мисълта да съществуваш самостоятелно, да те ненавиждат, да си поставиш безсмъртна цел и да си готов да жертваш всеки, в когото не си сигурен. Защото ти си мой син. Днес аз ти предоставям случай, без дори да те подлагам на изпитание, да получиш върховна власт в Азия. От тук и сила да владееш света. Не го предлагам с лека ръка. Зная какво значи да си тай-пан. Избирай, за бога!

Кълъм бе втренчил поглед в Библията. И среброто. „Не искам да съм на второ място — мислеше си той, — в никакъв случай! Така никога няма да мога да постигна много. Засега не е нужно да се безпокоя за условията, за Джин-куа и китайците, и за всички световни проблеми. Може би няма да почувствам и грижите на тай-пан. Току-виж, че Роб не ме одобрил. Боже милостиви, помогни ми да докажа, че съм достоен да стана тай-пан — така ще мога да използвам властта си за добро. Нека това бъде средство да изпълня волята Ти. Хартата трябва да се приеме. Няма друг начин!“

На челото му избиха капчици пот. Той вдигна Библията:

— Заклевам се във Всевишния да спазвам тези условия, ако и когато стана тай-пан. И да ми помага Бог!

Пръстите му трепереха, когато положи Библията обратно.

— Роб? — каза Струан, без да вдига поглед.

— Пет години като тай-пан и мога да изпратя Кълъм обратно в Шотландия? Сега? Да променя абсолютно всичко, както аз намеря за добре?

— Да, за бога. Пак ли трябва да повтарям? След пет месеца ще правиш каквото пожелаеш. Ако, разбира се, си съгласен да приемеш другите условия. Да!

В трюма настъпи дълбока тишина. Чуваше се само непрекъснатото шумолене на плъхове в тъмнината.

— Защо искаш да ме отстраниш, чичо? — попита Кълъм.

— За да нараня баща ти. Ти си последната издънка от неговия корен.

— Така е, Роб. Той е последният.

— Но как можеш да говориш така? Това е ужасно! — Кълъм бе потресен. — Та ние сме роднини! Роднини!

— Да — призна Роб с болка, — но ние говорим истината. Баща ти е готов да жертва мен, теб, децата ми, за да постигне целите си. Защо да постъпваме като него?

— Може би и ти ще го направиш, Роб. Може би — каза Струан.

— Знаеш, че нищо не бих направил да ти навредя. Господи, ти, който гледаш отвисоко, кажи какво става с нас? Видяхме се с пари и изведнъж побесняхме от алчност и какво ли още не. Моля те, остави ме да си замина! След пет месеца. Моля те, Дърк!

— Аз трябва да замина. Само от Парламента ще мога да осъществявам контрол над Лонгстаф и неговите приемници — както и ти, когато напуснеш Азия. Остани една година като тай-пан и после замини! Така наистина ще можем да осъществим плана. А и Кълъм трябва да бъде обучен.

— Как да бъда обучен за такова кратко време?

— До пет месеца ще разбера дали ще може да стане тай-пан. Ако не е годен, ще внеса промени.

— Какви промени?

— Съгласен ли си с условията, Роб? Ако си, закълни се в Библията и да се качваме горе.

— Какви промени?

— По дяволите! Съгласен ли си или не, Роб? Една или пет години? Или няколко?

Роб прехвърли тежестта си върху другия крак, когато корабът се люшна под напора на засилващия се вятър. С цялото си същество искаше да се откаже от клетвата. Но не можеше. Не можеше заради семейството си. Пое Библията и тя натежа в ръцете му.

— Дори и да ненавиждам Ориента и всичко, свързано с него, кълна се в Бога, да спазвам условията и да дам всичко, на което съм способен. Да ми помага Бог! — Подаде Библията на Струан. — Мисля, че ще съжаляваш, задето ме оставяш да бъда тай-пан — за една година.

— Възможно е. Но Хонконг няма да съжалява.

Струан отвори Библията и им показа четирите половинки от монети, залепени от вътрешната страна с восък. Изброи всичките условия на Джин-куа, без да споменава единия лак за Гордън Чен. Това си е моя работа, каза си Струан и изведнъж помисли как би реагирал Кълъм, ако разбере за природения си брат и за Мей-мей. Роб знаеше за китайката, но никога не я беше срещал. Струан се питаше дали враговете му не са разказали вече на Кълъм за Гордън и за Мей-мей.

— Мисля, че правилно постъпи, Дърк, дето ни накара да се закълнем. Един господ знае що за дяволия има в тези монети.

Когато се върнаха в каютата, Струан отиде до бюрото и счупи печата на писмото. Прочете първите няколко реда и извика радостно:

— Тя е жива! Слава богу, Уинифред е жива! Значи е оздравяла! Роб грабна писмото от ръцете му. Струан бе извън себе си от радост — прегърна Кълъм и затанцува джига, а после рил, и сключили ръце, двамата повлякоха със себе си Роб. Изведнъж цялата омраза и недоверие се стопиха.

После Струан им препречи пътя с могъщия си ръст.

— Хайде сега заедно! Едно, две, три — и тримата нададоха латинския боен вик на клана с пълни гърла: — „Фери“ — Мери се в целта! — После се прегърнаха отново и изреваха: „Стюард!“

Морякът дотърча начаса:

— Слушам, сър?

— По половин глътка на всички. Тръбачът — на квартердека! Донеси бутилка шампанско и още чай. Изпълнявай!

— Слушам, сър!

Така тримата мъже се помириха. Но дълбоко в себе си знаеха, че между тях всичко се е променило. Бяха си казали твърде много неща. Скоро пътищата им щяха да се разделят. Всеки щеше да остане сам.

— Слава богу, че отвори писмото след това, Дърк — обади се Роб. — Слава богу, че получихме това писмо. Чувствах се ужасно! Ужасно!

— Аз също — каза Кълъм. — Прочети го докрай, татко.

Струан седна удобно в дълбокия кожен моряшки стол и им прочете писмото. Беше на келтски, написано преди четири месеца — месец, след като Кълъм бе отпътувал от Глазгоу.

Парлан Струан пишеше, че животът на Уинифред висял на косъм в продължение на две седмици, след което започнала да се поправя. Лекарите не могли нищо да обяснят, а само свивали рамене и казвали: „Божа работа.“ Двамата живеели в малкия имот, който той им купил преди години.

— Тя сигурно е щастлива там — каза Кълъм, — но освен прислуга и кози едва ли има с кого да говори. Къде ли ще ходи на училище?

— Нека първо да оздравее. После ще мислим за това — отвърна Роб. — Продължавай, Дърк.

По-нататък следваха новини за семейството. Парлан Струан имаше двама братя и три сестри. Всички бяха женени, а сега вече и децата им се бяха оженили и имаха свои деца. Неговите собствени деца, Дърк и Флора от първия му брак и Роб, Ютиния и Сюзън от втория — всички те бяха се задомили.

Много от наследниците му емигрирали било в канадските колонии, било в Съединените американски щати. Някои се пръснали из Далечния изток и испанска Южна Америка.

Парлан Струан пишеше, че Алистър Маклауд, който бе женен за сестрата на Роб Сюзън, напуснал Лондон със сина си Хектор и отишъл да живее отново в Шотландия. Смъртта на Сюзън и дъщеря му Клеър от холера тегнела на съвестта му и едва не го съсипала. Получил и писмо от Кърнови: Флора, сестрата на Дърк, се омъжила за Фаран Кен и предишната година отпътували за Норфък, Вирджиния. Пристигнали благополучно: пътуването им минало много добре, те и децата им били здрави и доволни. Писмото продължаваше:

— Боже мой! — възкликна Кълъм.

— Кой е Бартоломю? — попита Струан.

— Бяхме съквартиранти в университета. Бедният Барт!

Струан го сряза:

— Не си ли знаел, че е чартист?

— Разбира се, че знаех. — Кълъм се приближи до прозореца и се загледа в следата от кораба.

— Ти чартист ли си, Кълъм?

— Самият ти казваше, че Хартата е добра.

— Да, но също ти обясних и какво мисля за въстанието. Занимаваш ли се с активна чартистка дейност?

— Ако бях у дома, щях да се занимавам. Повечето студенти поддържат Хартата.

— Тогава, слава богу, че не си там. Щом е оглавил въстание, Бартоломю заслужава двегодишната присъда. Имаме добри закони и най-добрата парламентарна система в света. Промените не се извършват чрез въстания, бунтове и стачки.

— Какво още пише в писмото, татко?

За миг погледът на Струан се задържа върху гърба на сина му и в ушите му зазвучаха думите на Роналда. Мислено отбеляза да се вгледа по-внимателно в бъдеще в чартистките истории. После зачете отново:

Струан вдигна глава и се усмихна кисело:

— Все така кръвожаден.

— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.

— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!

— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.

На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.

— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.

— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.

— Слушам, сър.

След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:

— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!

Пиха и Роб каза:

— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!

— Съгласен! Отново пиха.

— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.

— Дадено, Дърк.

— А после, татко? — попита Кълъм.

— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.

Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.

— Защо семействата им?

— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!

Кълъм стана и тръгна към вратата.

— Къде си тръгнал, синко?

— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.

Вратата зад него се затвори.

— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.

— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?

— Да.

— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.

— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.

— Какво ще правиш с Гордън Чен?

— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.

— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?

Струан поклати глава:

— Никога не е лесно.

Роб помълча малко и каза:

— Помниш ли моето момиче — Минг Су?

— Да.

— Често се питам какво ли стана с нея и детето.

— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.

— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.

— Ще има време за помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.

— Непременно — обеща Роб.

Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.

Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.

Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.

Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.

— Добро утро, сър — поздрави морякът.

— Добро утро — отвърна Кълъм, стиснал начумерено въжето.

Морякът свърши бързо. Наведе се към планшира, взе от една кутия квадратно парче вестник и се избърса, после хвърли внимателно хартията долу и завърза гащите си около кръста.

— Какво беше това? — попита Кълъм.

— А? О, хартията ли, сър? Мътните ме взели, ако знам, сър. Заповед на тай-пана. Ако не избършеш задника си с хартия, губиш двумесечна заплата и служиш десет дена на гадната бригантина. — Морякът се засмя. — Моля за извинение, тай-панът не е виновен. Корабът си е негов, така че бършем проклетите си задници. — Скочи леко на борда и потопи ръце в кофа с морска вода, после плисна водата върху краката си. — Измий и ти ръцете и краката си, за бога, защото ще отидеш в проклетата бригантина! Много странно! Направо лудост… моля за извинение, сър. Но животът е направо гаден: все миеш проклетите си ръце, бършеш проклетия си задник и веднъж в седмицата се къпеш и обличаш чисти дрехи.

— Гаден, ама друг път — обади се един моряк, който дъвчеше парче тютюн, надвесен над планшира. — Ще ти плащат в чисто сребро. Когато то пристигне, ако е рекъл Господ! Ще живееш като принц. Ще се валяш в купища пари. Какво още искаш, Чарли? — После се обърна към Кълъм: — Не знам как тай-панът постига това, сър, но на корабите му има по-малко заболявания от чума и скорбут, отколкото на всеки друг плаващ кораб — той плю по посока на вятъра, — така че аз си бърша задника и съм щастлив от това. Извинете ме, сър, ако съм на ваше място, ще правя същото. Тай-панът ужасно държи заповедите му да се изпълняват!

— Зарифи марселите и брамселите! — изрева капитан Орлов от квартердека и гласът му бе невероятно мощен за дребната му фигура.

Моряците се разделиха с Кълъм, като докоснаха чела, и се присъединиха към хората, които се изкачваха по вантите.

Кълъм използва хартията, изми ръцете си, слезе долу и зачака удобен момент да се присъедини към разговора.

— Защо трябва да се използва хартия?

— А? — попита Струан.

— В отходното място. Ако не използваш хартия, десет дена на бригантината.

— О, забравих да ти кажа, момчето ми. Китайците смятат, че има известна връзка между изпражненията и болестите.

— Та това е просто смешно — каза насмешливо Кълъм.

— Китайците не мислят така. Нито пък аз. — Струан се обърна към Роб: — От три месеца съм го въвел на „Чайна клауд“. За отбелязване е, че болестите намаляха.

— Дори в сравнение с „Тъндър клауд“?

— Да.

— Чисто и просто съвпадение — каза Кълъм.

Роб изръмжа:

— Изглежда, има доста съвпадения на нашите кораби, Кълъм. Има повече от петдесет години, откакто капитан Кук откри, че лимоните и свежите зеленчуци лекуват скорбута. Може би наистина изпражненията имат някаква връзка със заболяванията.

— Кога се къпа за последен път, Кълъм? — попита баща му.

— Не зная — преди месец — не, не си спомням. Капитан Бери настояваше да се къпя заедно с екипажа веднъж седмично в „Тъндър клауд“. Едва не умрях от студ. Защо питаш?

— Кога за последен път пра дрехите си?

Кълъм примигна и погледна тежките си кафяви вълнени панталони и сюртука си.

— Никога не съм ги прал. Защо да ги пера?

Очите на Струан блеснаха и той каза:

— Отсега нататък, било на кораба или на брега, ще къпеш цялото си тяло веднъж в седмицата! Ще използваш хартия и ще миеш ръцете си! Ще переш дрехите си всяка седмица! Няма да пиеш вода, а само чай! И всеки ден ще си миеш зъбите!

— Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!

— Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!

— Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!

— Най-добре прави, както казва баща ти — намеси се Роб. — Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.

— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?

— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.

— Това правят и китайците, момче.

— Не вярвам.

— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби се Струан, — ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!

Кълъм стисна упорито зъби:

— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?

— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!

Вратата се отвори.

— Слушам, сър!

— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!

— Слушам, сър!

Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.

— В косата си имаш въшки.

— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.

— Аз нямам въшки, нито Роб.

— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.

— Ти вониш, Кълъм.

— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!

— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.

— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.

Баща и син впиха зъл поглед един в друг.

— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!

— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.

— А ако откажа?

Погледът на Струан бе неумолим:

— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!

— Как така?

— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.

— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?

Струан се засмя от сърце.

— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. — Струан погледна към Роб. — Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?

— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.

— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?

— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.

Струан напълни отново чашите.

— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.

— Как, Дърк?

— Ще дадем бал.

— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.

— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.

— Това означава да забъркаме голяма каша! — заяви Роб.

— Какво искаш да кажеш?

— Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло — по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.

— Нищо — ако това й харесва! — Очите на Струан блестяха. — Да бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…

— Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?

— Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.

— Той е прекалено умен за такава роля.

— Ще видим. — Струан помисли малко. — Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?

— Шегуваш се! — възкликна Кълъм.

— Хиляда гвинеи!

Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив — ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!

Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право — не парите имаха значение, а тяхната липса.

— Но това е много, твърде много!

— Да. В определена степен. — Струан запали една пура. — Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. — Той постави ръка на рамото на Кълъм. — Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш — когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.

— Такава голяма сума ще накара… може да накара някои хора да рискуват повече пари, отколкото могат да си позволят. Нима това е добре?

— Парите имат смисъл тогава, когато се харчат. Бих казал, че тези пари ще бъдат похарчени добре.

— Но какво печелиш от това?

— Авторитет, момче. — Струан се обърна към Роб: — Кой е печелившият?

Роб поклати глава безпомощно.

— Не знам. Красотата — Шиваун. Но най-добре облечената? Някои положително ще рискуват и цяло състояние за честта да получат наградата.

— Познаваш ли Шиваун, Кълъм?

— Не, татко. Срещнах я веднъж да се разхожда по пътя с Джордж — Джордж Глесинг е този, който трасира пътя от Глесинг пойнт до Хепи вели. Мис Тилмън е много красива. Но смятам, че мис Синклер е по-привлекателна. Чаровна. Аз и Джордж бяхме с нея малко време.

— Я виж ти! — Струан се опита да потисне внезапно възникналия интерес.

— Да — отвърна Кълъм простодушие. — Бяхме на прощална вечеря с мис Синклер и Хорацио на кораба на Джордж. Бедният Джордж — взеха му кораба. Това много го разстрои. Наистина ли ще дадем бал?

— Защо загуби Джордж кораба си?

— Лонгстаф го назначи за шеф на пристанището и главен инспектор, а адмиралът му заповяда да приеме назначението. Мис Синклер се съгласи с мен, че това разкрива добри възможности за него, но той е на друго мнение.

— Харесва ли ти той?

— Разбира се. Отнася се много добре с мен. — Кълъм за малко не добави, „въпреки че съм син на тай-пана“. Трябваше да благодари за случайното съвпадение на интересите им — и двамата бяха чудесни играчи на крикет. Още в университетския отбор Кълъм беше капитан и последната година беше играл за първенството на своето графство.

— Ей богу — беше казал Глесинг, — сигурно си страхотен. А аз съм играл само за флотата. Ти като какъв си играл?

— Като вратар.

— Я виж ти! Аз не бях нищо повече от втори слип. Дявол го взел, Кълъм, приятелю, защо да не отделим едно местенце за игрище, а? Ще можем да си тренираме.

Кълъм се засмя вътрешно, много доволен, че е играч на крикет. Беше сигурен, че ако не беше така, Глесинг щеше да го отбягва и тогава той нямаше да има удоволствието да бъде близо до Мери. Сега си мислеше дали ще може да я придружи до бала.

— Мис Синклер и Хорацио те харесват много, татко.

— Мислех, че Мери е в Макао.

— Беше, татко, но се върна за няколко дни в Хонконг преди около седмица. Чудесна е, нали?

Внезапно зазвъня корабната камбана, чуха се бързи стъпки а долетя вик:

— Всички моряци на палубата!

Струан изхвърча от каютата.

Роб понечи да го последва, но се спря на изхода.

— Бързо да си кажем две неща, докато сме сами, Кълъм. Първо: върши това, което казва баща ти, и бъди търпелив с него. Той е странен, идеите му са особени, но някак си повечето от тях се реализират. Второ: ще ти помогна с каквото мога да станеш тай-пан.

После се втурна навън от каютата. Кълъм го следваше по петите.

Когато Струан дотърча на палубата, моряците бяха вече в пълна готовност и отваряха пролуките на оръдията, а въжетата горе гъмжаха от хора.

Право пред тях чак до хоризонта плуваше заплашително флотилия от военни джонки.

— Гръм да го удари, та това е цяла армия! — възкликна капитан Орлов. — Преброих повече от сто, тай-пан. Обръщай кораба!

— Дръж курса, капитане. Ние имаме голяма преднина. Очистете палубите! Ще се приближим и ще огледаме. Вдигнете бомбраселите и форбрамстенгите!

Орлов изкрещя към мачтите:

— Вдигай бомбраселите и форбрамстенгите! Всички платна горе!

Офицерите подеха вика и моряците рипнаха по вантите, разгънаха платната и набрал скорост, „Чайна клауд“ се понесе по вълните.

Корабът се намираше в канала между големия остров Поклю Чау, на две мили отляво, и остров Ап Ли Чау, на половин миля отдясно. Ап Ли Чау бе също на четвърт миля от Хонконг и образуваше чудесен залив, наречен Абърдийн. На брега на Абърдийн имаше малко рибарско селце. Сега се забелязваха повече сампани и рибарски лодки отпреди месец.

Роб и Кълъм излязоха на квартердека. Роб видя джонките и косата му се изправи.

— Кои са тези, Дърк?

— Не знам. Хей, пазете се!

Роб и Кълъм отскочиха, за да дадат път на група моряци, които слязоха от такелажа и се захванаха дружно да опънат въжетата, после се втурнаха към кърмата и заеха позиции. Струан подаде бинокъла на Маус, който се бе дотътрил до него.

— Различавате ли флага, Волфганг?

— Не, не още, тай-пан.

Волфганг се взираше с пресъхнало гърло в огромната и тежка военна джонка начело на флотилията — една от най-големите, които бе виждал — дълга повече от сто фута и тежаща петстотин тона. Вирнатата кърма леко се поклащаше под тежестта на три грамадни платна.

— Гот им химел! — твърде са много за пиратска флотилия. Дали не са случайно армада от нашественици? Не вярвам да се осмелят да нападнат Хонконг, когато нашите кораби са така близо.

— Скоро ще разберем — отговори Струан. — Два румба надясно!

— Два румба надясно! — повтори кормчията.

— Дръж така!

Струан прегледа платната. Плющенето на вятъра и опънатият такелаж го изпълваха с радостно вълнение.

— Погледнете! — извика капитан Орлов и посочи назад. Откъм южния край на Поклю Чау се задаваше друга флотилия от джонки и се канеше да пресече пътя им за отстъпление.

— Засада! Готови за…

— Спрете, капитане! Аз съм тук, на квартердека!

Капитан Орлов се намръщи и отиде до кормчията близо до компасната будка, като проклинаше разпоредбата, че тай-панът поема командването на всеки кораб на „Ноубъл хаус“, щом се качи на квартердека.

— Е, желая сполука, тай-пан! Ако не се разкараме по-бързо оттук, тези обесници ще ни пресекат пътя, онези отпред ще ни залеят и край на красивия ми кораб. По дяволите, няма да го бъде! Ще изпратим трийсет от тях в пъклените пещи на Валхала и ще минем през тях като валкирии.

За първи път от четири дни насам той забрави среброто и радостно потри ръце при мисълта за приближаващата битка. Корабната камбана удари осем пъти.

— Разрешавате ли да слезна долу, капитане? — попита Орлов.

— Разрешавам. Вземете със себе си мистър Кълъм и му покажете какво трябва да прави.

Орлов тръгна пред Кълъм и се отправи към вътрешността на краба.

— При осем удара на камбаната сутрешна вахта — това е пладне, брегово време — капитанът е длъжен да навие хронометъра — обясни той, доволен, че не е на квартердека, където Струан бе узурпирал командването. Но, от друга страна, помисли си той, ако аз бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин. Никога нямаше да допусна някой друг да върши най-хубавата работа, когато аз съм наблизо.

Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.

— Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.

Кълъм се размърда неловко в тъмнината:

— О, така ли?

— Ворг има разцепени копита — подсмихва се Орлов. — Вярвате ли в духове?

— Не. Не мисля.

— Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.

— Да. — Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. — Какво да правим с хронометъра?

— Да го навием. — Орлов отново се подсмихна. — Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.

— Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.

— Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.

— Не. Благодаря.

— Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?

Кълъм потръпна:

— Не.

Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.

— Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?

— Да. Надявам се. Някой ден.

— Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.

Кълъм потръпна.

— Какво искате да кажете с това?

— Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеше. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.

— Ще запомня, капитан Орлов — каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.

— Какво има, капитане?

— Попитайте себе си — отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.

После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.

— Навивате този часовник трийсет и три пъти.

— Защо го правите вие, а не някой от офицерите? — попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.

— Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.

Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.

Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.

— Толкова ли е важен хронометърът!?

— Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. — Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. — Знаете ли как се работи със секстан?

— Не.

— Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?

Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.

— Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?

— Ако не можем, ще плуваме. — Малкият човек се ухили на Кълъм.

— Някога да сте претърпявали корабокрушение или да са ви потапяли?

— Не. Не мога да плувам.

— Ако си моряк, по-добре е да не знаеш да плуваш. Плуването само удължава неизбежния край, ако ти е дошло времето и ако морето те иска. — Орлов провери дали веригата е здрава. — Трийсет години съм бил по моретата и не мога да плувам. Повече от десет пъти са ме потопявали от китайските морета до Беринговия пролив, но винаги съм намирал било рейка, било лодка. Някой ден морето ще ме грабне. Когато удари часът — каза той и намести желязото на китката си. — Бих се радвал да съм сега на пристанището.

Кълъм го последва по мостика с чувство на облекчение.

— Изглежда, не вярвате на моряците си.

— Капитанът вярва на кораба и само на кораба си. И на себе си, разбира се.

— Вярвате ли на баща ми?

— Той е капитанът тук.

— Не разбирам.

Орлов не отговори. Провери платната на квартердека и се начумери. Твърде много платна в опасна близост до брега. Толкова непознати рифове, а и намирисва на буря. Редиците от джонки отпред напредваха в полукръг, неумолими и безшумни, вече на две мили от тях.

Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.

— Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.

— Слушам, сър!

Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.

— Дръж курса! Вахта на палубата! Приготви топа! Зареди!

Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюллета и после отново ги върнаха обратно.

— Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!

Чуха се радостни възгласи и ругатни.

Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място — най-черната работа.

Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.

— Пригответе варелите с водата! — заповяда Орлов.

— За какво са те, татко? — попита Кълъм.

— За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.

Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.

— Прерязаха ни пътя, нали? — попита Кълъм със свито сърце.

— Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.

Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.

— Лява вахта на върха! — изрева Струан. — Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!

Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов — ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.

— Ела тук, момчето ми — повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.

Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.

— Измий си устата, за бога! — скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки. Чувстваше се ужасно.

— Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.

— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.

Струан изръмжа:

— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.

— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.

— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.

Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.

— Умирах от ужас.

— Бил ли си наистина в Трафалгар?

— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.

В това няма нищо срамно.

— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.

— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.

Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.

Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.

— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.

— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!

Кълъм усети да го облива вълна на унижение.

— Не. Чувствам се добре тук.

— Слизай долу!

Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.

— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.

— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!

Кълъм увеси нос и се подчини.

Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.

— Направи ми една услуга, Роб. Отиди при момчето. То не се чувства добре.

Роб направи усилие да се усмихне.

— Благодаря, Дърк. Но този път трябва да остана. Независимо дали ми е зле или не. Това армада от нашественици ли е?

— Не, братко. Не се безпокой. Ако е нужно, ще си пробием път с бой.

— Знам, знам.

— Как е Сара? Време е да ражда, нали? Извинявай, че забравих да попитам.

— Състоянието й е нормално — такова, каквото трябва да бъде, когато остават няколко седмици. Ще се радвам, щом свърши всичко.

— Да. — Струан се извърна и коригира малко курса.

Роб се помъчи да не мисли за джонките, с които морето бе пълно чак до хоризонта. Дано пак да е момиче. Момичетата се отглеждах по-лесно. Надявам се да се хареса на Карин. Милата мъничка Карин.

Ненавиждаше се, задето й се развика тази сутрин. Нима беше тази сутрин, когато всички бяха заедно на „Тъндър клауд“. Карин се беше загубила и двамата със Сара помислиха, че е паднала зад борда. Бяха отчаяни, но след като започнаха търсенето, момиченцето изскочи весело на палубата от трюма, където се беше свряло да си поиграе. От облекчението, че я вижда, Роб й се развика и тя разплакана се хвърли в прегръдките на майка си. Знаеше, че жена му не е виновна и въпреки това той не се сдържа и започна да я хули, че не полага достатъчно грижи за детето. След няколко минути Карин подобно на много други деца забрави всичко и весело се разсмя. А той и Сара подобно на всички родители, които не забравят нищо, останаха с чувство на неприязън и раздразнение един към друг.

Отпред и отзад джонките преграждаха пътищата им за отстъпление. Роб видя брат си, облегнат на компасната будка, да пали лула от една тлееща оръдейна свещ и му се прииска да бъде и той също така спокоен. „О, Господи, дай ми сили да издържа пет месеца, а после още дванайсет, както и пътуването до дома и моля те — нека Сара да роди лесно.“

Наведе се над планшира и повърна обилно.

— Два румба наляво! — заповяда Струан, като наблюдаваше внимателно брега на Хонконг. Беше много близко до скалите, намиращи се вдясно на борда, и далеч към вятъра спрямо редиците от джонки. Още няколко минути, и можеха да завият и да нападнат джонката, която Струан бе набелязал да унищожи, а после щяха безпрепятствено да се врежат в редиците, стига да нямаше горящи кораби или силен вятър, да нямаше още скрити рифове или плитчини, които да ги разрушат.

На север небето тъмнееше. Мусонът продължаваше да духа, но Струан знаеше, че в тези води вятърът можеше да промени посоката си с четвърт или повече градуса, и то съвсем внезапно или можеше да се надигне страшна буря от морето. С толкова много вдигнати платна той рискуваше, защото вятърът щеше да ги скъса, преди да са ги навили, и да ги откъсне от мачтите. Освен това можеше да се каже, че има много рифове и плитчини, които чакаха да разпорят корема на кораба. Тези морета не бяха обозначени на картата. Но Струан бе сигурен, че единствено скоростта можеше да ги спаси. И съдбата.

— Гот им химел! — Маус се взираше през бинокъла. — Та това е Лотъс! Силвър Лотъс!

Струан грабна бинокъла и го фокусира върху флага, който се вееше над огромната джонка — сребърно цвете на червен фон. Нямаше грешка. Беше Силвър Лотъс, флагът на У Фанг Чой, краля на пиратите, известен със своя садизъм и многобройните си флотилии, които вилнееха и заплашваха бреговете на цял Южен Китай, като събираха данъци на хиляди мили на север и на юг. Предполагаемата столица бе Формоса.

— Какво прави У Фанг Чой в тези води? — попита Маус, който отново почувства, че в него се надига странното чувство на надежда и страх. Да бъде волята Господна!

— Привлякло ги е среброто — отвърна Струан. — Сигурно е то. В противен случай У Фанг Чой никога не би рискувал да дойде насам, когато нашата флотилия е толкова наблизо.

Години наред португалците и всички други търговци бяха плащали данък на У Фанг Чой, гарантиращ безопасността на техните кораби. Данъкът излизаше по-евтино от загубата на търговски плавателен съд и джонките му прочистваха южните китайски морета от пирати през повечето време. Но с идването на експедиционния корпус през миналата година британските търговци бяха преустановили плащането за това свободно преминаване и един от пиратите на У Фанг бе започнал да плячкосва водите и брега в близост до Макао. Четири фрегати от Кралската флота бяха открили и унищожили повечето пиратски джонки и подгонили останалите, които потърсили убежище в Баяс бей — пиратско пристанище на четирийсет мили северно от Хонконг. Там фрегатите разбили напълно пиратските джонки и сампани и опожарили две пиратски селища. Оттогава У Фанг не бе дръзвал да развее флага си наблизо.

На пиратския кораб изгърмя топ и неочаквано всички джонки освен една се обърнаха срещу вятъра, свалиха гротовете и оставиха късите платна отзад, за да осъществят маневрата. Една малка джонка се отдели от останалите кораби и се насочи към „Чайна клауд“.

— Завий срещу вятъра! — заповяда Струан и „Чайна клауд“ се подчини. Платната запляскаха яростно, корабът забави ход и почти спря.

— Дръж носа право срещу вятъра!

— Слушам, сър!

Струан наблюдаваше малката джонка през бинокъла. На върха на мачтата се развяваше бял флаг.

— Дявол да ги вземе! Каква е тази игра? Китайците никога не използват знамето на мира!

Корабът се приближи още повече и Струан беше безкрайно изумен, когато видя огромен чернобрад европеец, облечен в тежки моряшки дрехи, с кама на пояса, да управлява джонката. До него стоеше китайско момче в пищна зелена туника от брокат, панталони и меки черни ботуши. Струан видя европееца да насочва телескопа си към „Чайна клауд“. След миг свали телескопа, засмя се гръмогласно и махна с ръка към тях.

Струан подаде бинокъла на Маус.

— Кой, мислите, че е този човек? — После се наведе към капитан Орлов, който също наблюдаваше джонката през телескоп. — Капитане?

— Пират, разбира се. — Орлов подаде телескопа на Роб. — Още един слух се потвърждава — че У Фанг държи при себе си европейци.

— Но защо ли всички смъкнаха платната, Дърк? — попита недоверчиво Роб.

— Пратеникът ще ни каже. — Струан се приближи до края на квартердека и извика на Кудахи: — Мистър, бъдете готов да изстреляте един снаряд в носа.

— Слушам, сър! — Кудахи изтича до първия топ и го насочи в целта.

— Капитан Орлов! Пригответе голямата лодка. Вие ще оглавявате делегацията! Ако не ги потопим преди това.

— Защо трябва ние да ходим при тях, Дърк? — попита Роб, като се доближи до Струан.

— Никоя пиратска джонка не трябва да се приближава на разстояние от петдесет ярда. Може първият кораб да е пълен с барут. В днешно време човек може да очаква всякаква дяволия.

Кълъм се появи неловко на стълбата на палубата, облечен в моряшки дрехи — дебела вълнена риза и вълнен жакет, панталони с широки крачоли и въжени обувки.

— Здравей, момче — каза баща му.

— Какво става тук?

Струан обясни ситуацията и добави:

— Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.

— Аз наистина се чувствам по-добре.

Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.

— Завивай обратно — извика той — или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.

— Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда — извика чернобрадият мъж.

— Защо? Кой сте вие?

— Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон — отвърна човекът присмехулно. — Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.

— Качете се на кораба сам! Без оръжие!

— С бялото ли знаме, капитанче?

— Да! — Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: — Дръжте джонката под прицел!

— Слушам, сър!

От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка — „Хвърли го във въздуха“.

— Самонадеян педераст! — каза Струан, без да иска развеселен.

— Скрагър е необичайно име — забеляза Роб. — Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?

— Да, същото си помислих и аз, братко — ухили се Струан, — може и да сме сродени с пират.

— А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.

— „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. — После погледна назад към лодката. — Самонадеян педераст!

Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му — бледосини и малки, а ръцете — подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.

Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.

— Добро утро, ваше благородие! — каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. — Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! — Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. — Да слезем долу.

— Мистър Кудахи, претърсете го!

— Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се — каза Скрагър с невинен вид.

— Въпреки това ще ви претърсим!

Скрагър се остави да го претърсят.

— Доволен ли сте, тай-пан?

— Засега.

— Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.

Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.

— Всички да останат на палубата!

За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.

— Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.

— Ром?

— Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.

— В какъв смисъл благодарен?

— Ще бъда търпелив. — Очите на Скрагър бяха като от стомана.

— Вие сте точно такъв, какъвто си представях.

— Казахте, че сте живели в Лондон.

— Даа. Така беше. Преди много време. А, благодаря — каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. — Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.

Струан напълни отново чашата.

— Благодаря, тай-пан.

Струан започна да играе с пистолета.

— От коя част на Лондон сте?

— Шордич, драги. Там израснах.

— Как е първото ви име?

— Дик. Защо?

Струан сви рамене.

— Хайде сега, кажете защо сте дошъл.

В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.

— Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.

— За какво?

— Не го питах, а и той не ми каза. „Отиди и доведи тай-пана!“ — и заръча и ето, тук съм. — Скрагър изпразни чашата и се захили доволно. — Говори се, че на кораба има сребро, а?

— Кажете му, че ще го приема тук. Може да се качи сам и без оръжие.

Скрагър се засмя гръмогласно и неволно се почеса по въшливата глава.

— Знаете, че той няма да направи това, тай-пан, както и вие няма да отидете сам и без закрила на неговия кораб. Видяхте ли момчето на борда на джонката ми?

— Да.

— Това е най-малкият му син. Той е заложник. Вие трябва да отидете на кораба, ако желаете, разбира се, а момчето ще остане тук. Можете да носите оръжие.

— А какво ще стане, ако момчето се окаже просто преоблеченият син на някой кули и аз загубя главата си?

— О, не — отвърна Скрагър обиден. — Разполагате с моята и с неговата клетва, за бога! Ние не сме банда непрокопсани пирати, флотилията ни наброява хиляда кораба и както знаете, контролира тези брегове. Виждате, че се заклех. Той също.

Струан забеляза белезите по китките на Скрагър и заключи, че и на глезените му има също такива.

— Защо вие — англичанин — сте тръгнали с него?

— Защо наистина, драги? — Скрагър се изправи. — Мога ли да си пийна още грог? Любезно благодаря. — Той върна шишето на масата и отново седна. — Във флотата му има повече от петдесет английски моряци и около петнайсет други — главно американци и един французин. Капитани, оръжейни майстори, стрелци, помощник-капитани. По професия съм помощник-боцман — продължи той разпалено, въодушевен от алкохола. — Преди малко повече от десет години претърпях корабокрушение на някакви северни острови. Мръсните езически копеленца ме сгащиха и превърнаха в роб. Бяха японци. Предадоха ме на други езически копелета, но аз избягах и се присъединих към У Фанг. Когато разбра, че съм помощник-боцман, ми предложи подслон и голяма свобода. — Изпразни чашата и отново я напълни. — Сега ще тръгваме или не?

— Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.

— Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.

— Откога сте каторжник?

Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.

— Отдавна, приятел. — Погледна към белезите на китките си. — Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.

— Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?

— Да, май бе от там. — Скрагър отново стана дружелюбен. — Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?

— На колкото трябва.

— Не мога да кажа със сигурност. Може да съм на трийсет и пет или на четирийсет и пет. Мдаа, петнайсет години са това. Само задето ударих по мутрата един лайнян помощник-капитан на борда на една лайняна фрегата.

— Имате късмет, че не ви обесиха.

— Да, наистина. — Скрагър се оригна щастливо. — Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидней счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. — Скрагър се закиска злобно. — Поне се хранехме с търговци. — Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. — Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи — изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: — Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.

Струан запали пура.

— Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?

— Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото — каза той и стана. — Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?

— Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.

— Срещу вас имаме повече от сто кораба.

— Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.

— Много сте хитър, тай-пан — изкикоти се Скрагър. — Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал — У Куок — най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.

— Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.

— Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих — каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, — трябваше да ви дам това — каза той и лицето му се изкриви насмешливо.

Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.

Десета глава

Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежко въоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях. По предварителна уговорка със Скрагър — и по настояване на Струан — флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена — та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела Позиция на блокада около двата кораба.

Струан знаеше, че е опасно да предприеме сам абордаж на пиратския кораб, но половинката от монетата не му оставяше никакъв избор. Щеше да вземе със себе си Маус — трябваше му преводач, — а и Маус се биеше дяволски добре. Но Скрагър бе отказал.

— Сам, тай-пан. Там, на кораба, има езичници, които говорят английски! Сам! Ако искате, вземете оръжие, но сам! Така искат!

Преди да напусне „Чайна клауд“, Струан бе дал последни заповеди пред Скрагър.

— Ако флагманът вдигне платна, взривете го! Ако до един час не се върна, хвърлете го във въздуха!

— Вижте какво, тай-пан — засмя се Скрагър нервно, — не бива да гледате така на тази покана. Съвсем не! Забравихте ли белия флаг драги приятелю?

— Хвърлете го във въздуха! Но първо обесете момчето на мачтата!

— Не се безпокойте — закани се Орлов. — Считайте момчето за мъртво и кълна се в Исуса Христа, че няма да напусна тези води, докато има и една джонка останала.

— Спри гребането! — заповяда Струан, когато скутерът се изравни с джонката. От двете страни се бяха строили сто китайски пирати, бъбреха разпалено и подигравателно. Струан забеляза оръдейните амбразури. Преброи по двайсет от всяка страна. Общо четирийсет оръдия.

Качи се по стълбата и веднага забеляза, че топовете са в добро състояние, буретата с барут — разпилени навсякъде. Имаше безброй много димки и запалителни бомбички, а пиратският екипаж беше многоброен. Навсякъде бе мръсно, но без следи от болести и скорбут. Корабните платна бяха в добро състояние, а такелажът — добре опънат. Трудно, ако не и невъзможно, да се превземе с ръкопашен бой. Но няма да е трудно за „Чайна клауд“ да ги потопи, ако има удобен случай.

Той последва Скрагър, който го заведе долу в главната каюта под задната палуба, като подсъзнателно отбелязваше мостиците и евентуалните пречки в случай на отстъпление. Стигнаха до мръсно антре, препълнено с хора. Скрагър си проби път до една врата в далечния ъгъл, охранявана от неотстъпчив китаец, който посочи оръжията на Струан и започна да ругае Скрагър. Но Скрагър се развика също на кантонски, презрително го избута с една ръка и отвори вратата.

Каютата бе огромна. Мръсни възглавници се валяха върху леко повдигнат подиум. Отгоре имаше ниска масичка, боядисана в ярко червен лак. Стаята, както и целият кораб, вонеше на пот, развалена риба и кръв. Зад подиума се издигаше решетъчна стена, богато гравирана и със завеса от другата страна, където спеше върховният командващ. „Невъзможно е да се види оттук — помисли си Струан. — Но може лесно да се стреля или да се забие кама.“ Забеляза четири решетъчни прозореца и шест газови фенера, които висяха от гредите на тавана.

В решетъчната стена се отвори врата.

У Куок беше нисък, широкоплещ човек на средна възраст. Лицето му бе кръгло и жестоко, плитката — дълга и мазна. Богатият зелен копринен халат, завързан около дебелия корем, беше накапан с мазнина. На краката си носеше красиви кожени моряшки ботуши и на китките — голям брой безценни нефритени гривни.

Той огледа внимателно Струан, после направи знак да го последва до подиума и седна от едната страна на масата. Струан седна срещу него. Скрагър се облегна на затворената врата и започна да се чеше разсеяно, с подигравателна усмивка на лице.

Струан и У Куок се загледаха един в друг, без да отместват поглед и без да помръднат. Най-после У Куок вдигна леко ръка — приближи се слуга с пръчици, чаши, чай и полукръгли сладкиши — мънички и крехки сладки от оризово брашно, пълни с бадемов крем, и чиния с различни видове дим сум.

Дим сум представляваха също малки и крехки соленки от оризово брашно, пълни със скариди, пържено свинско или пилешко месо, зеленчуци или риба. Някои бяха приготвени на пара, други — пържени в много олио.

Слугата наля чай.

У Куок вдигна чашата си и направи знак на Струан да направи същото. Пиха мълчаливо със затворени очи. После пиратът взе пръчиците и си избра дим сум. Постави го на малка чинийка пред Струан и му направи знак да яде. Струан беше сигурен, че китаецът очаква от него да яде с ръце, а не с пръчици, от което авторитетът му щеше много да пострада. „Хайде — каза си той, — вдигай насраните от мухите пръчки“ — и си помисли с благодарност за Мей-мей. Хвана сръчно пръчиците и поднесе парчето дим сум към устата си, после ги положи обратно върху порцелановата съдинка и задъвка с удоволствие. Беше още по-доволен от учудването на пирата — как може варварин да яде като цивилизован човек!

Струан вдигна отново пръчиците и придирчиво избра още едно дим сум от чинията — най-малкото и най-тъничкото — това, което беше най-трудно да се вдигне. Беше парена и пълнена със скариди соленка от бяло и толкова тънко тесто, че беше почти прозрачно. Вдигна го бързо и без усилие, като се молеше да не го изпусне. Задържа го на една ръка разстояние и го предложи на У Куок.

Пръчиците на У Куок се приближиха гъвкаво, поеха соленката и я поднесоха към малката съдинка. Но на масата падна мъничко парченце от скаридата. У Куок остана невъзмутим, но Струан разбра, че е загубил авторитета си и че вътрешно кипи от гняв.

Струан нанесе последен съкрушителен удар. Наведе се напред да вдигне късчето скарида, пусна го в своята съдинка и избра още едно мъничко парченце. Отново го предложи. У Куок го взе. Този път не изпусна нищо.

Той подаде на свой ред една соленка на Струан, който я пое спокойно във въздуха и изяде с наслаждение, но отказа следващата. Върхът на китайското благоприличие изискваше гостът да се престори пред домакина, че е преситен от обилната храна, макар и двамата да са в състояние да продължат лакомо да се хранят.

— Хапвайте си, приятелче! Има още много от това — каза У Куок внезапно в качеството си на домакин.

Струан бе толкова изненадан от грубия диалект кокни, на който заговори У Куок, че удоволствието му от постигнатия успех, особено от това, че го накара да заговори пръв, силно намаля.

— Благодаря. Радвам се, че говорите английски език. Това улеснява нещата. Много по-лесно е.

— Да, така е. — У Куок беше много горд, че говореше на варварския език.

— Откъде научихте английски език? — Струан се понаведе и се почеса по глезена. Навсякъде по пода и по възглавничките имаше бълхи.

— Откъде вие и такива като вас са се научили да ядат като китайци, а?

Струан избра още едно парче.

— Много пъти съм се опитвал да науча кантонски. Но не съм добър ученик и езикът ми не произнася звуците правилно. — Той изяде баничката деликатно и отпи от чая. — Чаят е великолепен.

У Куок поклати глава.

— Лин Тин. Обичате ли сучоски чай?

— Лин Тин е по-добър.

— Научих английски от Скрагър и други. Учих години наред.

Китаецът изяде едно парче и после отново подкани Струан да опита от вкусната храна.

— Яжте още малко, приятелю. Вие сте странен човек. Много се радвам да се запозная с подобен тип. Естествен сте. Кълна се, че много дни ще ви трябват да умрете, много дни.

Очите на Струан станаха по-тъмнозелени и по-блестящи.

— А вие ще умрете много бързо. Моите методи са различни от вашите. Един миг сте жив, другия — мъртъв — щракна с пръсти. — Така е най-добре — и за приятел, и за враг. Или за бясно куче!

— Защо говорите така странно, а? — попита У Куок след зловеща пауза.

— Моля?

— Вие не говорите като мен. Трудно ви разбирам. Звучи различно.

— Има много диалекти, различни видове английски език — обясни спокойно Струан.

— Той е франт, У Куок, както вече казах — обясни Скрагър. — Контетата говорят различно. Ходят на училище, както казах.

— Този обесник Скрагър истината ли казва? Моят английски правилен ли е?

— Кой говори по-правилно кантонски — селянинът или учителят? Езикът на селяните е правилен за полето, а на учителя — за училището.

У Куок се облакъти на възглавницата и отпи от чая. После заговори:

— Чухме, че на борда на кораба си имате много сребро. Четирийсет лака.

— Кой ви даде това? — Струан разтвори дланта си и постави половинката от монетата на масата.

— Една половинка — една услуга. Така ли е, приятел?

— Да — отвърна Струан, ядосан на себе си, че се е хванал в клопката на Джин-куа. — Откъде имате това?

— От баща ми.

— А той откъде го има?

— Какво мислите, драги, откъде този стар разбойник Джин-куа се е сдобил с четирийсет лака сребро? От старите си корабни другари, разбира се. Десет лака на баща ми са на борда на вашия кораб. — Коремът на У Куок се разтресе от смях. — Налей на негово благородие малко грог, Скрагър! Той има нужда от него.

— У Фанг Чой и Джин-куа са корабни другари?! — попита Струан потресен.

— Така е думата, приятел. Ние охраняваме морската му търговия да не попадне в ръцете на лайняни пирати. Контролираме морето. Почтено е да се плаща за услугите, нали? Така че понякога ние инвестираме парите му, за да получим печалба, така ли? Инвестираме понякога. Чай, коприна, опиум. Заеми. — У Куок се държеше за корема и от смеха на тесните му очички се появиха сълзи. — Така излиза, че ние също сме партньори — ние и „Ноубъл хаус“. Има ли по-изгодна инвестиция, а, приятел?

— Какво предлагате като „услуга“, У Куок?

— Да пием за среброто и за вашия джос, тай-пан. После ще говорим.

— Той каза да обесят момчето, ако се забавим повече от час — напомни Скрагър, като напълни три чаши с ром. — А ако вдигнем платно, да ни хвърлят във въздуха и да обесят момчето.

— Колко прави един час, приятел?

— Достатъчно дълго.

У Куок продължи да яде известно време.

— И ще обесите момчето?

— А вие? — Струан извади часовника си и го постави на масата. — Половината време измина.

У Куок взе една чаша от Скрагър и пи бавно. Струан почувства как косата на тила му се изправи от напрежение. Чуваше приглушените звуци от китайската реч, скърцането на опънатите въжета и на дъските.

Отвън долиташе тихият шум на дъжд. У Куок взе клечка за зъби и започна да чисти зъбите си, учтиво покрил уста с ръка. Дъждът се усили.

— Услугата, която У Куок иска! — започна той. — Флотилията ви се състои от двайсет клипера, така ли?

— Деветнайсет.

— Добре, деветнайсет. На всеки един ще поставяме по един наш човек. Обучавате ги като капитани. Офицери. Деветнайсет човека. Както е редно, за да станат добри капитани. Биете ги, влачите ги под кила на кораба, каквото пожелаете, само не ги убивате. Пет години ще са ваши, после се връщат обратно. Второ. След една година и един ден получаваме клипер. Като „Чайна клауд“. Цената му ще платим в сребро. Вие плащате в пари и в друго, ние — в сребро. Оборудван с топове, такелаж и платна. Десет от нашите хора отиват в Блайт и наблюдават построяването му, после се връщат с него. Къде и как ще получим кораба — ще решим по-късно, нали така, Скрагър?

— Мда.

— Последно, даваме ви един малчуган — трима малчугани — да образовате. Три момчета да изучите като контета. В най-доброто лондонско училище — каза У Куок, — каквото и да струва.

— Най-добрите дрехи, карети, квартири и храна — добави Скрагър, да станат като проклетите контета. Да получат най-изискано образование. Оксфорд или Кембридж. Да. Университет и после у дома.

— Това не е една услуга, а много — възмути се Струан.

— Много — малко, това е услугата — каза У Куок троснато. — Това искаме, по дяволите. Ако не, мога да си взема обратно десетте лака, а също и трийсетте. После ще си купя кораб. С пари всичко може да се купи, нали така, драги? Да, мога да взема обратно парите и да се споразумея с Едноокия дявол. Как се казва?

— Брок — отвърна Струан.

— Да, Брок. Да се споразумея с Брок или с някой друг. Споразумението си е споразумение. Просто искам да изучите хората. И да построите кораб. Почтена молба. Казвате да или не.

— Аз ще сключа друго споразумение с вас. Ето ви монетата и със или без мен на борда на „Чайна клауд“, опитайте да си вземете обратно среброто, за бога.

— Имаме двеста кораба чак до хоризонта. Ще загубя сто, двеста кораба, какво значение има. Ще взема среброто, тай-пан. Ще взема среброто.

Струан вдигна половинката от монетата и стана.

— Съгласен ли сте с моето споразумение?

— Не съм съгласен. Съгласен съм да бъде услуга. Да не би тай-панът на „Ноубъл хаус“ да е загубил честта си, айейа? Да или не?

— След един месец доведете сто човека. Не искам нито един от тях да е преследван от мандарините за престъпления, всички да могат да четат и пишат. От тях ще избера деветнайсет за капитани. И десет човека, които да надзирават строежа. После доведете и трите момчета.

— Много опасно, приятел — каза У Куок, — толкоз много хора. Какво ще кажеш, Скрагър?

— Няма да е опасно, ако ги докараме, да речем, в Абърдийн, няма нищо непочтено и лошо в това да направим подбор. Нали?

У Куок помисли за момент.

— Съгласен съм. След месец в Абърдийн.

— Аз ще предам кораба лично на вас. Или на У Фанг Чой… единствено. На никой друг — заяви Струан.

— На този, когото изпратя.

— Не.

— Или на мене, драги? — попита Скрагър.

— Не. На У Куок или на У Фанг Чой. И то в открито море.

— Защо? — попита У Куок. — Кажете защо? Каква гадост се мъти в главата ви, приятел?

— Нали корабът ще бъде ваш? Не е редно такъв красавец да попадне в други ръце. Къде е вашето достойнство, а?

— Съгласен съм — каза У Куок накрая. — Без предателство, за бога, или ще си го върна.

Струан замълча презрително и тръгна към вратата, но Скрагър препречи пътя му.

— А къде е свещената клетва, тай-пан?

— Вече я дадох на Джин-куа, Скрагър. Знаете цената на моята клетва, по дяволите!

Скрагър кимна към У Куок и се отдръпна.

— Благодаря, тай-пан.

— Като виждам, че давате съгласието си по такъв любезен и приятелски начин, тай-пан, си спомням, че баща ми ви е изпратил подарък и послание.

Той махна с ръка към Скрагър, който отвори един моряшки сандък, извади вързоп и го подаде на Струан.

Вързопът съдържаше флаг с емблемата на лъва и дракона. Също и корабния дневник на изчезналия Скарлет клауд.

Струан отвори дневника на последната страница и прочете:

Струан затвори дневника.

— Всички ли убихте?

— Джонките не се числят към редовната ни флотилия, приятел, по-голямата част.

— Всички ли убихте?

— Те сами избиха себе си, тай-пан. Аз не бях там.

— Знаете какво представляват тези непрокопсаници, тай-пан — намеси се Скрагър. — Ако това бяха хора на У Фанг Чой… защо ще връща дневника, а? Историята стигна до неговите уши. Той ме изпрати да огледам мястото. Когато пристигнах там, на борда нямаше никакви хора. Нито тела. Нищо.

— Ограбихте ли го?

— Познавате морските закони, тай-пан. Корабът беше претърпял корабокрушение и беше изоставен. Спасихме половината товар. Шестнайсет топа, барут и гюллета.

— Къде е хронометърът?

Скрагър отмести погледа си.

— Е, на борда на моята джонка, разбира се, макар че не мога да си служа с него. Поне засега. Ще намеря някой да се грижи за него. Нека бъдем справедливи. Но знаете ли, тай-пан, знаете ли какво направиха онези мръсни негодници? Оставиха инструмента да спре. Представете си! Истината казвам, ей богу! Оставиха го да спре! Чак след седмици открихме един търговец, който знаеше лондонското време. Американец. Бостън Скайларк. — Скрагър се разсмя, после добави: — Четири от техните момчета решиха да дойдат с нас.

— А останалите?

— Оставихме ги на дрейф край Филипините. Близо до брега. Честна дума. Преди три или четири седмици.

У Куок се размърда на възглавниците, като се почесваше лениво.

— Последно, тай-пан, баща ми каза: „Десет таела на кораб не е много, за да ви осигурим свободно плаване. Десет таела на кораб и английският флаг получава протекцията на У Фанг Чой.“ Чух, че разполагате с нова котвена стоянка тук, в Хонконг. Съгласен ли сте?

— Мога да му дам един таел.

— Най-малко шест. Най-малко. Така каза баща ми, а той знае, че с вас се преговаря трудно. Шест!

— Един!

— Седнете. Да пием още грог. Ще донесат и ядене — каза У Куок.

— След пет минути този кораб ще хвръкне във въздуха и заложникът ще бъде обесен!

У Куок се оригна.

— Няма да обесите сина ми, приятелю.

— Разбира се, че не — отвърна презрително Струан. — Само едно бедно преоблечено момче.

У Куок се ухили самодоволно и отпи голяма глътка.

— Много сте хитър, тай-пан. Два таела на кораб тогава Съгласен ли сте? И слушайте какво ще ви кажа. Задръжте момчето — обесете го, хвърлете го във водата — ваше е. Изпратете го обратно и ние ще ви го обесим.

— Какво? — избухна Скрагър. — Момчето не е ваш син?

— Разбира се, Скрагър. Да не мислите, че съм глупак? — каза Струан дрезгаво. — Зная колко струва клетвата на подобна твар — тръгна гордо към вратата.

— Но нали аз и вие се заклехме — извика Скрагър ужасен. — Дадохме му честната си дума! Вие казахте, че това е ваш син. Така ми казахте, за бога!

— Тай-панът никога не би изпратил собствения си син на борда на нашия кораб. Защо аз да пращам моя син при него?

— Но аз му се заклех, за бога! Това е измама!

У Куок се изправи бавно.

— Наричаш ме измамник, приятел, така ли?

— Не, разбира се — побърза да отговори Скрагър, като се опита да прогони гнева от лицето си, — просто се заклех и държа на клетвата си. Това, което направихте, не е редно, съвсем не е редно. Това е всичко.

У Куок поклати уморено глава и се оттегли в покоите си.

— Варварите са много странни, приятел. Наистина са много странни.

Решетъчната врата се затвори след него.

Скрагър се качи на палубата. „Господи — помисли си той и едва не заплака от гняв, — край на всичко! Ще го науча аз него — тоя мръсен развратен езичник, гаден педераст. Дяволите да ме вземат, ако не го унищожа. Но след като мине изборът на хората. Не по-рано. Не смея преди това, защото всичко ще пропадне. Но след това, ей богу, след това…“

Единадесета глава

От небето се изливаше пороен дъжд. „Чайна клауд“ пореше водата северно от южния бряг на остров Хонконг по посока на главното северно пристанище.

Струанови обядваха в главната каюта: ястие от миди, студено пържено пиле, моряшки бисквити, ябълков пай и плодови консерви. Изстудено в морската вода сухо бяло вино и шампанско. И чай.

— Четирийсет лака — четири монети — каза Роб, докато чоплеше храната. — Едната е на У Фанг Чой. Интересно в кого ли са другите три?

— Сигурен съм, че в Джин-куа има една. Може би две — каза Струан. Пресегна се през масата и си взе още една пушена херинга.

— Услугата, която искат, е огромна — каза Роб. — Тези дяволи са дали десет лака. С клипер като „Чайна клауд“ могат да нападат дори фрегати. Ще прережат всички азиатски пътища към империята. Един кораб и освен това десет човека, които ще се научат да строят нови. Деветнайсет човека ще бъдат обучени за капитани, за да могат самите те да обучават нови! Попаднахме в капан и сме обречени. Ужасно!

— Джин-куа те измами. Измами те! — каза Кълъм.

— Не. Надхитри ме, но и това не е точната дума. Не проявих достатъчно далновидност. Самият аз, момче! Когато човек седне на масата за преговори, всяка от преговарящите страни е длъжна да направи най-добрата сделка. Много просто. Аз се оказах по-слаб от него, това е всичко. Но дори и да знаех, че монетите са разпределени между повече хора, пак трябваше да сключа сделката, както той искаше. Нямах никакъв друг избор.

— Щом успяха да надхитрят теб, Дърк, какъв шанс имам аз? А Кълъм?

— Никакъв. Освен ако не се научите да мислите самостоятелно и не се поучите от грешките на другите. Не бива да се отнасяте с китайците като с европейци. Те са различни.

— Така е — съгласи се Кълъм, — грозни, отвратителни езичници. Освен това изглеждат толкова еднакви, че не можеш да ги различиш.

— Не съм съгласен. Това, което казах, е, че те не мислят като нас — обясни Струан.

— Тогава какъв отговор да дадем, татко?

— Ако знаех, нямаше никога да греша. Те просто са пет хиляди години пред нас. Сега ми подай яденето, моля. Благодаря.

Кълъм му подаде блюдото и Струан си сипа трета порция.

— Не изглеждаш много разтревожен, Дърк — каза Роб. — Това може да ни разори. Да разруши търговията ни в Азия.

— Яж, Роб. И ти, Кълъм. Яжте. — Струан откъсна още една пилешка кълка и я постави в чинията си. — Положението не е чак толкова страшно. Първо, деветнайсетте човека. Те сигурно са шпионина У Фанг Чой и неговата пасмина. Но преди да започнем обучението, ще трябва да ги научим на английски език, нали така? А след като сме в състояние да им говорим, защо да не ги променим? От пирати да ги превърнем в полезни граждани? Може и християни, какво ще кажете? Деветнайсет възможности да ги спечелим на наша страна. Бих казал, че имаме добри изгледи. Ако ги спечелим на наша страна — дори един от тях, — ще успеем да се доберем до пиратските бърлоги. Ще ги завладеем и унищожим когато пожелаем. Второ, клипера. След година и един ден ще се готвя за морска битка. Това е всичко. Ще им предам кораба, после ще го потопя. Не съм давал обещание да не го потапям.

— Защо да не сложим бурета с барут в трюма и бавно горяща свещ? — предложи Роб.

— У Куок е много хитър и няма да се хване на въдицата.

— Няма ли начин от външната страна на корпуса да провесим мини, скрити под водата.

— Вероятно ще можем. Може и да не ги открият. Колкото и да сме натясно, трябва да се измъкнем от ситуацията, без да нарушаваме свещената клетва, която сме дали. Не бива да лъжем. В противен случай ще загубим авторитета си. Аз ще убия У Куок.

— Защо?

— За да му покажа, че клетвата има цена. И за да бъдем достойни за следващите поколения. Настъпи тишина.

— Мислех, че след пет месеца ще се върнеш у дома — каза Роб.

— Ще се върна. Ще откарам новия кораб, когато е готов. Ще го кръстим „Лотъс клауд“. — Струан избърса устата си със салфетка. — Разбирам мотива им за хората и за кораба. Но защо трябва да изучим три момчета като контета. Това не разбирам. Не знам защо мисълта за момчетата ме безпокои.

— Да не би да са синовете на У Куок?

— Или са синове, или са племенници, това е сигурно. Но защо — Какво печелят от това?

— Ще се доберат до всичко, което е английско. До всички наши тайни — отговори Кълъм.

— Не, момчето ми. Това, което важи за останалите, важи и за момчетата. Нещо повече. Те могат по-лесно да възприемат нашия начин на живот. У Фанг и У Куок сигурно са помислили за това. Защо са готови да жертват синовете си? Защо контета, а не капитани, войници, корабостроители, оръжейници или нещо полезно? Защо контета?

Не получи отговор.

Когато „Чайна клауд“ влезе през западното пристанище в залива на Хонконг, Струан се изкачи на квартердека и застана до Кълъм и Роб. Дъждът бе престанал и задуха свеж вятър. Смрачаваше се. Струан се почувства бодър и весел. Но още щом стъпи на палубата, радостта му се стопи.

— Всемогъщи боже!

Пристанището гъмжеше от азиатски търговски съдове и от корабите на кралската флотилия. А брегът бе отрупан с палатки, в които бяха разквартирувани четирите хиляди войници на експедиционния корпус.

Обаче Струан бе най-много потресен от вида на стотиците китайски сампани на север от Глесинг пойнт. Рояци от напускащи и прииждащи джонки и сампани. По склоновете на един от хълмовете бяха изникнали като гъби хиляди мънички колибки.

— Още откакто се върнах от Кантон, започнаха да прииждат китайци — обясни Кълъм. — Господ знае колко са на брой. Поне четири или пет хиляди. Те ще ни погълнат. Пристигат натоварени джонки или сампани и се изливат на брега. После затъват в тази каша. През нощта хитрите дяволи се промъкват и крадат всичко, което е преносимо.

— Всемогъщи боже!

— Първо се разполагаха по целия остров. После накарах Лонгстаф да им определи временно този склон. Нарекоха го Тай Пинг Шан или нещо подобно.

— Защо не ми казахте?

— Аз и чичо искахме да го видиш с очите си. Няколко часа нямаше да са от особено значение. Европейското население — освен войниците — наброява сто и петдесет човека. Лонгстаф продължава да си скубе малкото коса, която му остава. Всяка нощ прибираме от пристанището десет или петнайсет китайски трупа. Убити или удавени.

— Трябва да видиш в каква мръсотия живеят — каза Роб, — в каква мизерия! Отначало имаше достатъчно място, но те продължиха да прииждат на вълни.

— Е — каза Струан, — поне няма да ни липсват кулита и помощници. — После се обърна към Орлов: — Поздравете флагмана и изпратете сигнал от ваше име: „Искам разрешение да акостирам на разстояние осем кабела.“ Моряците на палубата и всички елате отзад.

Орлов кимна с глава.

Топовете на „Чайна клауд“ изгърмяха и веднага се чу ответен залп. Бяха получили разрешение. Събраха екипажа. Тогава Струан се приближи до релсата на квартердека.

— Всички остават на кораба до утре на обяд. И никой да не се качва на борда в това време. Нито дума за нашия товар. Или че аз съм на кораба. Ще накажа най-сурово всеки, който каже и една дума. Утре сутринта ще платя в сребро двойна месечна заплата. Офицерите да осигурят въоръжена охрана до вахтата на квартердека. Свободно.

Моряците извикаха три пъти ура за тай-пана и се разпръснаха.

— Кога е продажбата на земята, Кълъм?

— Утре в три часа, татко. В Хепи вели.

— Роб, уточни своевременно номерата на парцелите.

— Да, донесъл съм списък. Ще купим ли могилата?

— Разбира се.

Роб помисли малко.

— Ако Брок е непреклонен като теб, можем да жертваме цялото си бъдеще заради този проклет хълм.

— Да. — Струан направи знак на Орлов. — В два бела от сутрешната вахта изпратете сигнал на Брок от името на Роб и го поканете на борда в четири бела. Събудете ме в два бела. Дотогава никой да не ме безпокои. Сега вие сте отново командир.

— Добре — отвърна Орлов.

— Ще отида да поспя малко, Роб. Ти и Кълъм направете същото. Утре ни чака дълъг ден. А, да! Кълъм, ти може би желаеш да се погрижиш за бала. Къде и кога да стане. След трийсет и един дена — След това слезе долу.

Когато „Чайна клауд“ се приближи до флагмана, Кълъм отиде до Орлов.

— Спуснете, ако обичате, голямата лодка, щом хвърлим котва.

— Тай-панът каза всички да останат на борда. Никаква лодка няма да спускам без негово разрешение.

— Това явно не се отнасяше до нас — до мистър Струан и мен! — отговори рязко Кълъм. Орлов се позасмя.

— Не познавате баща си, Великане. Той каза всички. И така ще бъде.

Кълъм тръгна към люка, но Орлов го спря. Бойното желязо се поклащаше леко на ръката му.

— Той заповяда да не го безпокоят. Това са неговите заповеди.

— Махнете се от пътя ми!

— Той никога не заповядва нещо без причина. Попитайте чичо си. Никой няма да слиза на брега, докато аз съм капитан на „Чайна клауд“! Ако той искаше вие да слезете на брега, щеше да го каже.

— Ще трябва да останем на кораба до пладне, Кълъм — намеси се Роб.

Въпреки гнева си, Кълъм си помисли дали и на него биха се подчинявали така безусловно, когато някой ден стане тай-пан. Знаеше добре, че никой не се подчиняваше така безропотно само заради титлата. Това трябваше да се заслужи.

— Така да бъде, капитане.

Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.

— Това ще ни разори — каза Роб.

— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.

— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.

— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?

— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.

Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.

„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“

Изведнъж почувства страх.

На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.

— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.

— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.

Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.

— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.

— Поръчано е вече.

— Къде е Волфганг?

— Горе е.

— А китайското момче?

— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза да отиде там. Капитан Глесинг руга като последен хамалин, когато го върнах обратно.

— Благодаря.

На вратата се почука.

— Да?

— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“

— Благодаря, моряко.

Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.

— Моите поздравления, капитане.

Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.

— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.

— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.

Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.

— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.

— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.

— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.

— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?

— Ако става дума за моите предчувствия, тогава да.

— Каква беда? — Струан знаеше от личен опит, че Орлов не прави току-тъй предсказания. Твърде много пъти странният човечец е излизал прав.

— Не зная — внезапно лицето на капитана се озари от усмивка. — Когато стане тай-пан, той смята да ми отнеме кораба.

— Тогава ще трябва да заслужите уважението му, за да промени мнението си. В противен случай ще загубите кораба.

Орлов се ухили.

— Да, не се страхувайте. Така ще стане! — После усмивката му изчезна. — Но денят, в който го отнеме, ще бъде лош. Ръцете му ще бъдат изцапани с кръв.

Струан замълча, после попита:

— Чия? Моята ли?

Орлов сви рамене.

— Не зная. Но на вас ще донесе много ядове. Сигурен съм в това.

— Кой син не го прави?

— Тук сте прав. — Орлов си спомни семейството си в Нарвик, синовете си — двама левенти на двайсет години. И двамата го мразеха, презираха го, макар че той обожаваше и тях, и жена си Лека — лапландка. Бяха щастливи, докато синовете не я настроиха против него.

— Да — каза той. Чувстваше се много уморен. — Прав сте. Както винаги.

— По-добре отидете да поспите малко — посъветва го Струан. — Обадете ми се в осем бела.

Орлов излезе.

Струан дълго се вглеждаше в пустотата. Какви неприятности? Чия кръв? Защо лош ден? После изключи мислите си от въпросите, които нямаха отговор, и ги насочи доволен към днешния ден, възможно и утрешния.

— От ден на ден ставаш все повече китаец — помисли той на глас.

После се усмихна и отново разгледа списъка. Горт Брок. Мис Тилмън. Куанс. Гордън Чен. Скинър. Боцман Макей. Макей?

— Стюард! — извика той.

— Да, сър! — Стюардът постави горещата вода върху шкафчето до приборите за бръснене.

— Съобщете на мистър Кудахи. Ако боцман Макей се приближи доведете го при мен.

— Да, сър!

Стюардът изчезна.

Струан застана до прозорците на каютата. Виждаше гъмжилото на китайското селище, наречено Тай Пинг Шан. Но мислите му бяха насочени към друго. Защо беше идвала Шиваун Тилмън? Ако някога е имало омърсена царица, то това е тя. Дали е девствена? Сигурно. Би ли легнал с нея, ако знаеш, че е така? Без да се жениш за нея? Не. Не бих легнал с нея в такъв случай. Един мъж се нуждае от девственица два пъти в живота си. Веднъж с жена си и веднъж в разцвета на живота си с млада любовница, избрана много внимателно. Тогава, когато мъжът се е научил да бъде много търпелив, състрадателен и може безболезнено да превърне момичето в жена.

Разбира се, че Шиваун е девствена, разсъждаваш като глупак. Но искрата в дъното на очите й и поклащането на бедрата обещават много на бъдещия й съпруг. Също би била интересна любовница. Да се ожениш ли искаш за Шиваун? Или само да спиш с нея?

Ако бях китаец, бих имал открито много жени. И те всички биха живели мирно и тихо под един покрив. Струан се засмя. — „Бих искал да видя Шиваун и Мей-мей под един покрив. Коя би спечелила битката? Защото наистина това ще е битка, тъй като и двете са като диви котки.“

— Здравей, татко. — Кълъм стоеше до вратата.

— Добре ли спа, синко?

— Благодаря, добре. — Кълъм бе сънувал лоши сънища: Орлов, замесен в историята с могилата, отново предвещаваше бедност. Не дай си боже отново да загубим. Помогни ми, Господи, да изпълня задачата си. — Между другото, ако аз трябва да съм домакин на бала, да поканя ли партньор?

— Мери Синклер?

Кълъм безуспешно се опита да покаже, че е непринуден.

— Да.

Струан си каза, че съвсем скоро ще трябва да намери момиче за сина си.

— Може би тъй като сме домакини, би било по-добре да посрещаме хората без специални почести. Ще има повече от двайсет момичета, които ще ти радват очите.

— Орлов говореше за съобщение от флагмана. Било за мен, викат ме на кораба. Сега ли да отида? Искам да разбера от Лонгстаф последните подробности около продажбата на земята. Искам добре да свърша тази работа.

— Да — каза Струан след кратко мълчание. — Ако съм на твое място, не бих уволнил Орлов.

Кълъм се смути.

— О, той ти каза, така ли? Не го харесвам. Настръхвам, като го видя.

— Приеми го като най-добрия плаващ капитан — бъди търпелив с него. Той може да бъде ценен съюзник.

— Казва, че вижда бъдещето.

— Това е вярно. Понякога много хора могат това. „Изцапани с кръв ръце“ — може да означава всичко или нищо. Не се безпокой, момчето ми.

— Няма, татко. Мога ли сега да отида на флагмана?

— Да. Щом си отиде Брок.

— Ти не вярваш, че мога да си държа езика зад зъбите?

— Някои хора умеят да извличат информация само като те гледат в лицето. Орлов е един от тях. Брок е друг. Ти се промени, откакто видя среброто.

— Не, не съм.

Струан вдигна четката си за бръснене.

— Ще сервират закуската след около двайсет минути.

— В какъв смисъл съм се променил?

— Има много голяма разлика между един младеж, който знае, че е разорен, и младеж, който знае, че не е. Има конска муха под опашката ти, момче, и се вижда отдалеч — подхвана Струан, докато си сапунисваше лицето. — Имал ли си някога любовница, Кълъм?

— Не — отвърна синът му стеснително. — Ходил съм в публичен дом, ако искаш да кажеш това. Защо?

— Повечето мъже тук си имат любовници.

— Китайчета?

— Китайки. Или евроазиатки.

— А ти имаш ли?

— Разбира се. — Струан вдигна бръснача. — В Макао има публични домове. Ориенталски и европейски. Но много малко от тях са безопасни, в повечето върлуват болести. И така правилото… чувал ли си за „женската болест“ — френската или испанската шарка, както искащ я наричай.

— Да. Разбира се, чувал съм.

Струан започна да се бръсне.

— Казват, че първо била внесена в Европа от Колумб и моряците му, които я прихванали от американските западни индианци. Смешно е да я наричаме френска или испанска шарка, французите я наричат испанска или английска, а испанците — френска. Когато всъщност ние всички сме виновни. Казвали са ми, че тази болест е върлувала винаги в Индия и Азия. Знаеш ли, че за нея няма цяр?

— Да.

— Тогава сигурно знаеш, че единственият начин да я прихванеш е от жена?

— Да.

— Знаеш ли, че има предпазни средства?

— Да, да, разбира се.

— Няма защо да се стесняваш. Съжалявам, че отсъствах толкова дълго. Бих искал да ти разкажа за… за живота… за себе си… Може би знаеш, може би ти е просто неудобно да признаеш. Все пак ще ти разкажа. Много важно е да се носи презерватив. Най-добрата направа е от коприна. Произвеждат се във Франция. Има един нов тип — правят ги от нещо като рибена кожа. Ще ти осигуря такива.

— Не смятам, че ще имам нужда…

— Съгласен съм — прекъсна го Струан, — но не мисля, че има нещо лошо в това да ги имаш. В случай на нужда. Не се опитвам да се меся в твоя живот или да те насърчавам да станеш развратник. Искам просто да съм сигурен, че си подготвен за някои обикновени неща. И че си в безопасност. Презервативът предпазва от заболяване. А също и момичето да не забременее. По този начин на нея спестява тревоги, а на теб — главоболия.

— Това противоречи на божите закони. Искам да кажа, употребата на… е, това е грях, нали така? Не обезсмисля ли това целия смисъл на любовта? Основната цел е да се раждат деца.

— Така казват католиците, да, също и много от религиозните протестанти.

— Да не би да се съмняваш в свещената Библия? — ужаси се Кълъм.

— Не, момче. Само някои от… как се казва — тълкуванията?

— Смятах, че имам прогресивни идеи, но ти… но това е ерес.

— За някои хора. Но Божият храм е много важен за мен. Той е от първостепенно значение за мен, теб, за всеки, дори за „Ноубъл хаус“. — Струан продължи да се бръсне. — Тук е нещо съвсем естествено човек да си има момиче. Да се грижи за нея, да я снабдява с храна и дрехи, да плаща сметките й, да й взема слуга и така на татък. Когато повече не ти трябва, даваш й малко пари и я освобождаваш.

— Не ти ли се струва просташко?

— Да. Ако го правиш без чест. Обикновено парите, които даваш, по нашите стандарти са малко, но в случая са повече от достатъчни, за да осигурят на момичето зестра и да й намерят добър съпруг. Изборът на момичето се прави много внимателно. Това става чрез посредник — сват — и е напълно съобразен с китайските закони.

— Не е ли това най-тежко робство, най-черна робия?

— Да, ако идеята ти е да купиш робиня или да третираш жената като такава. Как постъпваш в случаите, когато вземаш някой да ти чиракува? Плащаш малко пари и го купуваш за няколко години. С китайката е същото нещо. — Струан попила брадата си и отново сапуниса местата, които бяха все още грапави. — Ще отидем в Макао. Ако искаш, мога да ти го уредя.

— Благодаря ти, татко. — Беше готов да му каже, че купуването на жена, независимо дали развратница, слугиня или любовница, е нещо отвратително и освен това греховно. — Ъъ, благодаря, но не трябва.

— Кажи ми, ако промениш решението си, момче. Не се притеснявай. Това не е грях — мисля, че е напълно естествено човек да изпитва желание или апетити. Но пази се от домовете. Никога не отивай там пиян. Никога не лягай с момиче, без да си взел предпазни мерки. Никога не си позволявай волности с жената или дъщерята на европеец — или, съвсем основателно, той ще се разправи с теб, и то много бързо. Никога не наричай някого кучи син, ако не си готов да подкрепиш думите си със стомана или куршум. И никога, ама никога не отивай в публичен дом, който не ти е препоръчан от човек, на когото можеш да се довериш. Ако не искаш да питаш мен или Роб, поискай мнението на Аристотел. Можеш да му имаш пълно доверие.

Много объркан, Кълъм наблюдаваше баща си, който с твърда и решителна ръка завърши бръсненето. „Изглежда така самоуверен във всичко — мислеше си Кълъм. — Но греши. В много отношения не е прав. Светото писание казва съвсем ясно — похотта е дело на дявола. И е грешна. Да можех да имам жена, щях да забравя похотливите си желания. Или любовница. Но това противоречи на закона и на свещеното слово.“

— Ти купи ли си любовница? — попита той.

— Да.

— Колко плати за нея?

— Бих казал, че това не те засяга, момче — отвърна той меко.

— Съжалявам, не исках да любопитствам и да те обидя или… — засрами се Кълъм.

— Знам. Но този въпрос не бива да се задава на друг човек.

— Да. Но исках да разбера колко струва една жена. Да се купи.

— Това зависи от вкуса ти. От един таел до безкрайно много. — Струан не съжаляваше, че е подел разговора. „По-добре ти сам — си каза той, — отколкото други да го направят вместо теб.“ — Между другото, Кълъм, досега не сме уреждали заплатата ти. Започваш с петдесет гвинеи на месец. Може да ги считаш за джобни пари, с които да купуваш всичко.

— Но това е голяма щедрост — възкликна Кълъм, — много ти благодаря!

— След пет месеца сумата ще се увеличи значително. Щом закупим земя, ще започнем да строим. Складове, Грейт хаус… и къща за теб.

— Това ще бъде чудесно. Никога не съм имал къща… Искам да кажа, дори не съм имал самостоятелна стая. И в университета даже.

— Човек трябва да има свое кътче, може и малко. Уединението е от голямо значение за яснотата на ума.

— Петдесет гвинеи са много пари за един месец — каза Кълъм.

— Ти ще ги спечелиш.

Това са достатъчно пари, за да се ожени. Лесно. Без публични домове и смрадливи туземки. Спомни си с чувство на отвращение трите пъти, когато беше посетил дома, който студентите посещаваха, защото средствата им не позволяваха да идат на друго място. Наложи се да се напие, за да се държи като мъж и да влезе в усмърдяната стая. Един шилинг, за да се овъргаля в умирисаното от пот легло с една кранта, два пъти по-възрастна от него. За да се освободи от дяволските болки — тази напаст по мъжете. И винаги седмици наред терзание в очакване на болестта. Господ да ме пази от ново грехопадение — помисли си той.

— Добре ли си, Кълъм?

— Да, благодаря. Смятам да се избръсна преди закуска. Съжалявам, не мислех да… не исках да те обидя.

— Зная.

— Дошъл е Брок — съобщи морякът.

— Доведи го — каза Струан, без да вдигне поглед от каталога с парцелите, които Роб му беше дал.

Докато чакаха, Кълъм и Роб почувстваха как напрежението в каютата нарасна.

Появи се Брок, широко засмян.

— Я виж, това си ти, Дърк! Знаех си, че се намираш на кораба!

— Грог?

— Благодаря. Добро утро, Роб. Добро утро, Кълъм.

— Добро утро — отговори Кълъм и с недоволство откри, че изведнъж го обзе страх.

— Тези дрехи са ти по мярка. Моряк ли смяташ да ставаш? Като баща си?

Брок седна в моряшкия стол.

— Последния път, когато видях баща ти, положението му беше отчайващо. Той потъваше. Наистина ужасно! Страшна случайност — катастрофата искам да кажа. — Пое чаша ром от Струан. — Благодаря. Бях вече загасил скапания огън, който се появи през нощта като гръм от ясно небе, и тъкмо се канех да му се притека на помощ, а той изчезнал. Цяла нощ и част от следващия ден продължих да го търся.

— Много мило от твоя страна, Тайлър — каза му Струан.

— Миналата нощ изпратих Горт да попита за теб. Много странно, нали, Кълъм?

— Какво странно, мистър Брок?

— Ами тоз дявол — джуджето — не знаеше, че си тук. До тоз момент, както разбрах, никой не е могъл да стъпи на кораба. Освен това си спрял точно под дулата на флагмана — много странно наистина.

— Горт докосна ли пилона? — попита Струан.

— Да. Беше много тъжен. Каза, че има такова чувство, сякаш забиват в ковчега пирон. Беше му много неприятно.

Струан му подаде банков ордер — двайсет хиляди гвинеи.

— Благодаря ти, Дърк — каза Брок, без да се докосне до него или дори да го погледне. — Но той не е мой. По-добре ти го дай на Горт. Или му го изпрати. Тази сума не е за мен.

— Както искаш, Тайлър. Ще бъде ли той на търга за земята?

— Да, разбира се.

Струан вдигна каталога.

— Най-хубавите парцели са седми и осми в западната част на долината, шестнайсети и седемнайсети в центъра и двайсет и втори и двайсет и трети в източната част. Кой искаш ти? Ще ми дадеш ли възможност да избирам свободно, Дърк?

— Има достатъчно и за двама ни. Избери това, което искаш. Няма да наддаваме срещу теб. Нито ти срещу нас.

— Аз си помислих същото. Така е справедливо. И умно. Избирам шестнайсети и седемнайсети от крайбрежните и шести и седми от крайните.

— А ние ще вземем седми и осми, а от крайните — трети и четвърти.

— Съгласен. И остава могилата. Ще участваш в наддаването, нали?

— Да.

Брок пи от рома. Усещаше безпокойството на Кълъм.

— Утре флотилията заминава, Дърк. Чу ли това?

— Не. Къде отива?

— На север.

— Да воюва — засмя се Струан. — Отново ще безпокоят Пекин? През зимата?

— Да. Нашите началници им заповядаха да тръгват на север. Главата на твоя лакей е пълна само с топове. Чух, че адмиралът се разкрещя, но Лонгстаф му се изежи: „Марш на север, по дяволите! Заповядано ти е да вървиш на север! Ще я научим ние тая невярна подла сган! Ще им дадем добър урок!“

— Те няма да заминат на север.

— Сигурно, след като си се върнал. Много жалко, че тай-панът мяза на Лонгстаф. Направо смешно. И че таквиз като теб могат да му влияят. Че трябва да разчитаме на такива като теб да спасяват флотилията ни. — Той се изкашля шумно и подуши въздуха. — Тук мирише много странно.

— Така ли?

— Мирише на сребро. Да, така е, сребро. — Брок стрелна с поглед Кълъм. — Значи не си банкрутирал, а, момче?

Кълъм не каза нищо, но кръвта нахлу в главата му. Брок изсумтя:

— Усетих миризмата, когато хвърли котва, Дърк. Дори когато влезе в пристанището. Значи не си потънал, имаш с какво да платиш и отново ще ме метнеш.

— Кога пристигат парите?

— Днес, както вече знаеш.

— Желаеш ли да продължа срока?

— Ако не беше момчето и всички останали на кораба, нямаше да знам, че ме будалкаш. Че среброто е в трюма. Но аз не съм балама — прочетох го на лицата на всички на кораба освен на твоето… и на Роб. Днес ще взема твоя чек, по дяволите. Без кредит.

— Ще уредим всичко, след като приключи търгът за земята.

— Преди него. Да, преди това. По-добре си изчисти дълговете, преди да започне наддаването! — каза той и очите му засвяткаха от надигналия се в него гняв. — Отново ме баламосваш, бог да те убие и дяволът, на който служиш, да те отнесе в пъклото! Но могилата ще е моя! Моя!

— Тя принадлежи на „Ноубъл хаус“ — не на някоя второстепенна личност.

Брок се надигна със свити юмруци.

— Ще плюя на гроба ти! Проклет да си!

— А аз ще плюя върху къщата ти от върха на могилата още преди да е мръкнало, кълна се!

— Може съкровищата на Азия да не ти стигнат, за да платиш цената! Довиждане!

Брок изхвърча навън и ботушите му затропаха по мостика. Кълъм изтри потта от ръцете си.

— Тази могила те е омагьосала, Дърк. Той ще спре наддаването и ще те разори — каза Роб.

— Да, татко. Сигурен съм, че ще го направи.

Струан отвори вратата:

— Стюард!

— Да, сър.

— Слушай, Дърк — каза Роб. — Имаш удобен случай. Постъпи с него така, както той е готов да постъпи с теб. Спри изведнъж да наддаваш. Остави го после да се измъква от кашата. Ще бъде разорен. Той не ние.

Струан не каза нищо. На вратата се почука и влезе Кудахи.

— Слушам, сър.

— Спуснете катера. Кажете на боцмана да откара мистър Роб и мистър Кълъм на „Тъндър клауд“. Изчакайте мистър Кълъм и го откарайте на флагмана. После се върнете да докладвате. Всички моряци на палубата!

Кудахи отново затвори вратата.

— Татко, чичо е прав. Не виждаш ли, за бога, че този проклет пират те държи здраво в ръцете си.

— Тогава трябва да видим дали с Божията помощ няма да можем да се измъкнем от ръцете му. Това е въпрос на чест!

— Дърк — настоя Роб, — няма ли да се вслушаш в един разумен съвет?

— Сара те моли да отидеш при нея. Още нищо не казвай за среброто. И, Кълъм, мойто момче, ако Лонгстаф пита случайно за мен кажи му просто, че съм на кораба. Нищо друго.

— Дърк, не изпускай единствения си шанс…

— По-добре побързай, Роб. Поздрави Сара и децата от мен — каза Струан и отново се задълбочи да разглежда документите на бюрото си.

Роб знаеше, че всеки по-нататъшен спор е безполезен и излезе, без да каже нито дума повече. Кълъм го последва със свито сърце Знаеше, че нищо не е в състояние да промени баща му… и Брок, че „Ноубъл хаус“ ще стане жертва на нищо и никаква могила, покрила една най-обикновена скала. „Абсолютна глупост! — възмущаваше се той. — Защо е толкова ужасно тъп баща ми?“

Дванадесета глава

Същия този следобед Струан стоеше до голямата палатка, която беше наредил да издигнат в крайбрежната зона на Хепи вели. Наблюдаваше как капитан Орлов надзирава пренасянето на варелите от голямата лодка и внимателното им подреждане от вътрешната страна на палатката. Бе така съсредоточен, че не забеляза приближаването на Мери Синклер.

Лицето й бе обрамчено от шапчица, завързана под брадичката. Широката й светлокафява рокля метеше пясъка и бе силно пристегната в талията, както беше модата. Но материята бе от лошо качество и кройката — старомодна. Носеше рошав маншон и раменете й бяха наметнати със сив шал, който подхождаше на цвета на очите. Изглеждаше спретната, семпла и бедна, скромна и благовъзпитана.

— Здравейте, тай-пан — поздрави тя.

Гласът й прекъсна унеса му.

— О, здравейте, Мери! Изглеждате много красива!

— Любезно благодаря, сър — отвърна Мери с лека усмивка и направи грациозен поклон, — това наистина е комплимент.

На плажа и в долината прииждаха търговци с жените и децата си, пременени в празничните си дрехи, поздравяваха се и разговаря ха оживено. Навсякъде се забелязваха групички от войници, моряци и техните офицери в бляскави униформи. Близо до брега се трупаха риболовни сампани, а на запад — тълпа от шумни любопитни китайци покрай кордон от войници, охраняващи долината.

Платформата, на която стояха акционерите, беше поставена на Малка височинка на петдесет ярда и Струан забеляза Гордън Чен, застанал наблизо. Синът му веднага се поклони. Младежът явно искаше да разговаря със Струан и вероятно търпеливо чакаше удобен случай да се приближи, без да бъде забелязан.

— Добър ден, Гордън. След малко ще приказваме.

— Благодаря, сър — отвърна Гордън Чен и отново се поклони.

Струан видя Роб да се разхожда със Сара. Коремът й беше силно издут, а лицето — напрегнато. Край тях подскачаше Карин. Струан потърси с поглед Кълъм, но не го откри и предположи, че е още на флагмана. После го видя да разговаря оживено с Глесинг. Стори му се странно, че синът му не бе го потърсил, след като беше слязъл на брега.

— Извинете ме, тай-пан, мис Синклер — каза Орлов. — Това е всичко.

— Надявам се, че е така, капитан Орлов — подразни го Мери. — Чух, че през последните два часа сте пренасяли варели на брега. Нима искате да опиете цялата европейска колония, мистър Струан?

Струан се засмя.

— Не. Благодаря, капитане.

Орлов поздрави Мери и влезе в палатката с няколко моряци. Другите се струпаха около нея, а няколко седнаха на брега и започнаха да играят на зарове.

— Подранили сте, Мери. Има още един час до наддаването.

— Капитан Глесинг беше достатъчно любезен, за да ме придружи — отвърна тя. — Нека се поразходим малко, съгласен ли сте?

— С удоволствие — каза той, като забеляза, че е неспокойна.

Тръгнаха към вътрешността на острова. Долината беше влажна от вчерашния дъжд, който се беше утаил в локви. От малкия водопад се виеше тихо поточе. Мухи, водни кончета, пчели и комари припяваха на шума на прибоя. Слънцето вещаеше наближаването на пролетта. Когато се отдалечиха от тълпата, Мери спря.

— Първо исках да ви кажа колко съжалявам за вашата загуба.

— Благодаря, Мери.

— Помъчих се да се срещна с вас, преди да тръгнете за Кантон.

— Спомням си. Много мило от ваша страна.

— Миналата нощ се опитах да се кача на борда. Исках да разбера как се чувствате тук. Имахте много лош късмет.

— Да. Но всичко свърши. Минало е.

— На лицето ви е изписано огорчение. Може би другите не го забелязват, но аз го виждам.

— Как вървят вашите работи? — попита той, както винаги удивен, че макар да изглежда обикновена, мила и нежна, тя не беше такава. Харесвам я, въпреки че не би трябвало.

— Животът е забавен. Временно. — Мери погледна обратно към брега. Брок, Горт и Нагрек Тъмб, Лайза Брок и дъщерите й слизаха от голямата лодка. — Радвам се, че отново се справихте с Брок. Много се радвам.

— Справил съм се, казвате?

Очите на Мери се присвиха.

— Четирийсет лака сребро? Четири монети?

— Откъде знаете това?

— Забравихте ли, тай-пан? Имам високопоставени приятели — каза тя живо. Но когато беше с тай-пана, тя презираше тези „приятели“.

— Кой има… кои са хората, които притежават останалите половинки?

— Искате ли да открия?

— Мисля, че вече знаете.

— Ах, тай-пан, вие сте страхотен мъж — заговори още по-сърдечно тя. — Зная къде са двете половинки. Когато разбера къде са другите две, ще ви кажа.

— Къде са двете, за които знаете?

— След като съумяхте да вземете такъв огромен заем, колко ли ще задържите за себе си?

— Всичко. Да, по дяволите, всичко. В Джин-куа ли са двете?

— Едната — отвърна тя и започна да оправя шала си. — В Кантон сега има четири хиляди знаменосци. И голяма армада от бойни кораби. Ще нападнат нашата флотилия, ако тя се опита да форсира Боугските укрепления. На петдесет мили на север са разположени още кораби. Говори ли ви нещо името У Куок?

Струан се престори, че мисли, но умът му не го побираше. Преди да се срещне със Скрагър, не беше чувал никога за У Куок. Баща та У Фанг Чой му бе известен, но не и синът. Не сподели с Маус какво бяха говорили в джонката, нито какво му бе казал Скрагър — само Роб и Кълъм знаеха. Няма как Мери да е чула за У Куок от тях. Но информацията трябва някак си да е дошла от У Куок или от Джин-куа. Но как?

— Това е обикновено китайско име — каза накрая той. — Защо питаш?

— Той е най-големият син на У Фанг Чой.

— Пиратският главатар? Уайт лотъс? — Струан се престори на учуден.

— Много обичам да ви шокирам — развесели се тя. — Между другото императорът е предложил тайно чрез хопото в Кантон мандарински постове на У Куок и на У Фанг Чой. И генералгубернаторство в провинция Фукиен… и Формоса… В замяна трябва да нападнат корабите в пристанище Хонконг. С цялата си флотилия.

— Кога се очаква да нападнат? — Струан наистина се изненада.

— Още не са приели. Както казват китайците, „все още преговарят“.

„Дали услугите, които искаше У Куок, не бяха замазване на очите? — питаше се Струан. — Дяволска игра, преплетена с други игри, която да отслаби бдителността ми и да ме измами? Тогава защо монетата? Биха ли рискували цялата си флотилия? Четири хиляди джонки, пълни с пиратска сган, могат да ни свършат вероятно!“

— Можете ли да разберете дали те ще приемат… дали ще има атака?

— Не съм сигурна, но мисля, че ще мога. Но това не е всичко, тай-пан. Би трябвало да знаете, че са удвоили наградата за вашата глава. Има награда и за Кълъм. Десет хиляди долара. За всеки англичанин. Джордж Глесинг, Лонгстаф, Брок — гласът й се понижи, — за Мей-мей, Дънкан и Кейт също. Ако ги хванат живи.

— Какво?

— Чух това преди три дни. Не ви намерих тук, така че хванах първия кораб за Макао, но вие току-що бяхте заминали. Отидох да видя Мей-мей. Казах й, че ме изпращате, тъй като децата и тя са в опасност. После отидох до вашия компрадор и му казах от ваше име да прибере Мей-мей и децата и че ако нещо им се случи, преди да се върнете, ще обесите него, децата му и децата на неговите деца.

— Какво ви отговори Чен Шенг?

— Каза да ви съобщя да не се страхувате. Заведох Мей-мей и децата в къщата му и дойдох в Хонконг. Мисля, че засега са в безопасност.

— Той знае ли за среброто?

— Разбира се. Част от него, една малка част, е негово. Каква по-добра инвестиция за него от тази?

— Кой друг е участвал?

— Знам за Чен Шенг, Джин-куа, кохонгските търговци — те всички имат дял. Около петнайсет лака. За останалото не съм сигурна. Вероятно манчуанските мандарини.

— Тай-сен?

— Не. Той е изцяло в немилост. Конфискуваха цялото му богатство. Кохонгът го изчисли на около две хиляди лака. Злато…

— Чен Шенг каза, че ще се погрижи за тях.

— Да. Сега, когато сте отново богат, той ще ги пази като зеницата на окото си. Поне засега.

— Почакайте, Мери — погледът на Струан се обърна към брега. Забеляза Волфганг и му извика, махна към него с ръка и изтича до него.

— Волфганг, вземи Орлов и отидете с „Чайна клауд“ до Макао. Вземете Мей-мей и децата и ги доведете заедно с дойката тук. Разпънете всички платна. Оставете Кудахи да охранява палатката.

— Да ги доведем тук ли?

— Да. Утре се връщайте. Те се намират при Чен Шенг.

— Да ги доведем тук? Открито?

— Да, за бога! Тръгвайте веднага!

— Няма да го направя, тай-пан! Не открито. Вие ще се компрометирате. Знаете, че всички ще ви обърнат гръб.

— Мандарините са определили награда за главите им. Побързайте!

— Гот им химел — Маус подръпна нервно брадата си. — Ще ги кача на борда тайно и ще накарам Орлов да се закълне, че ще мълчи. Гот им химел, прости този беден грешник!

Струан се върна при Мери.

— Кой ви каза, че се готви похищение, Мери?

— Човек, когото не познавате.

— Вие се излагате на голяма опасност, момиче. Получавате информацията, после действате на своя глава.

— Старая се да внимавам.

— Веднага напуснете Макао и не се връщайте. Отървете се от този живот веднъж завинаги. Късметът няма да ви съпровожда вечно.

— Хайде да говорим за вас, тай-пан. Не можете да изложите на показ китайската си любовница.

— На борда на кораба тя и децата ще бъдат в безопасност — единствено това има значение.

— Но не и в нашето общество, за бога. Това вие знаете добре. Те ще ви унищожат, тай-пан — дори вас, — ако се опълчите против техните глупави условности. Ще го направят. Тя е китайка. Да вървят по дяволите!

— Да. Но проклятието ви е безсилно, а освен това трябва да мислите за дома си. Докато криете Мей-мей, тя няма да представлява заплаха за тях. Това, което не се вижда, не съществува. Не е моя работа да ви съветвам — знаете това по-добре от всеки друг, — но ви моля — крийте я!

— Така и ще направя, освен ако не бъде застрашена. Много съм ви задължен, Мери.

— Да! — В очите й блесна странен пламък. — Бих желала да направите нещо за мен.

— Кажете какво.

— Каквото поискам?

— Кажете какво е то!

— Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. — После прибави весело: — Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.

— Да — засмя се той.

— Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.

— Благодаря ви, любезна госпожо — отвърна той. После се поклони елегантно. — Това е, разбира се, комплимент. — Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. — Кой ви каза за Мей-мей и децата?

— Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.

— Ще престанете ли да използвате такива дълги думи?

— Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. — Тя чувстваше, че ръката му я огрява.

— Има ли вероятност информацията да е невярна?

— Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.

— Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! — Струан помълча за момент. — Откога сте тук?

— От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?

— Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. — Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. — Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.

— Каква чудесна идея!

— Ще има награда — хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.

— Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.

— Аристотел ще бъде жури.

— И така ще ви одерат. — Очите й сякаш промениха цвета си. — Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.

— Какво?

В смеха й звучеше лека подигравка.

— Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.

— Няма ли да престанете с тези приказки?

— Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. — Внезапно настроението й се помрачи. — Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.

— Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?

— Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.

— Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък — каза Струан замислено. — Спомняте ли си леля си Вилхелмина?

— Коя?

— Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.

— Коя точно?

— Наследницата — тази, която може да ви остави много пари.

— Нямам роднини в Холандия.

— Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. — Той запали пура. — Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?

— Но, но… — Гласът трепна. — А Хорацио?

— Леля Вилхелмина би могла да му остави две хиляди гвинеи. А голямата част на вас. Тя наистина предпочита момичетата. Майка ви беше нейна любимка. Странно, че никой не е разправял на вас и на Хорацио за нея. Бедната леля Вилхелмина. Тя почина вчера.

Очите на Мери се закръглиха от вълнение.

— Наистина ли бихте могли, тай-пан? Наистина?

— Три месеца ще са необходими за едно писмо до Лондон. Един месец да се уредят нещата в Холандия. Три месеца обратно. След седем месеца ще сте наследница. Но добре ще е през това време да се преструвате на църковна мишка. И силно да се изненадате, когато стане.

— Да. Извинете… Аз съм толкова объркана от… Не се безпокойте. Не се учудвайте, ако нещо откача, започна да плача или да крещя. Обожавам ви!

Струан престана да се усмихва.

— Престанете да говорите така!

— Никога не съм го казвала преди това и никога няма да го повторя. Но за мен вие сте бог! — Тя се обърна и се отдалечи.

Струан я наблюдава известно време, после се запъти към Гордън Чен. „С всеки ден заприличвам все повече на китаец“ — помисли си той. В открито море лодката с Орлов и Маус бе все още далеч от „Чайна клауд“. „Побързайте, за бога!“

Скинър го посрещна разтревожен.

— Добър ден, мистър Струан.

— О, здравейте, мистър Скинър.

— Голям ден в Ориента, нали?

— Извинете ме, аз трябва…

— Почакайте за момент, мистър Струан. Опитах се да ви видя миналата нощ. — Скинър понижи глас. Потеше се повече от обикновено и миришеше, както винаги. — Полиците на „Ноубъл хаус“ пристигат днес, доколкото си спомням.

— Така ли?

— Има ли кой да ги посрещне?

— Съмнявате ли се, мистър Скинър?

— Носят се слухове. За някакво сребро.

— И аз ги чух.

— Надявам се, че са верни. Не бих искал да настъпи промяна в собствеността на Ориентал експрес.

— Нито пък аз. Тази вечер ще ви дам част от лихвата. Сега ме извинете.

Скинър проследи с поглед Струан, който се приближи към Гордън Чен. Искаше му се да чуе за какво говорят. После забеляза, че Брок и семейството му разговарят с Нагрек Тъмб. „Голям ден“ — мисли си той весело и тръгна тежко към тях. Кой ли ще грабне могилата?

— Съжалявам, чух за загубата ви, сър — каза Гордън. — Опитах се да ви видя, но не успях. Отправих молитва.

— Благодаря.

— Майка ми каза да ви предам, че ще бъде сто дни в траур, както е прието.

— Кажи й, че не е необходимо — каза Струан, като знаеше, че ще стане така, както бе казала. — Какво прави, след като те видях за последен път?

— Нищо особено. Опитах се да помогна на Чен Шенг да намери някакъв заем за вас, сър. Но се боя, че не успяхме. — Вятърът духна плитката му и я залюля.

— Много трудно се намират заеми — каза Струан.

— Да, така е наистина. Съжалявам.

Гордън Чен си представи всичкото огромно богатство, скрито в трюма на „Чайна клауд“, и се изпълни с възхищение към баща си. Бе чул тазсутрешните слухове и те бяха потвърдени от други, проникнали в Тай Пинг Шан: че тай-панът незабелязано изнесъл среброто изпод носа на омразните манчури. Но не каза нищо за възраждането на „Ноубъл хаус“, защото щеше да бъде неучтиво.

— Може би е време да ти отпусна малък заем. Бих могъл да го уредя. Да речем, един лак сребро.

Гордън Чен зяпна и очите му блеснаха.

— Това е огромна сума, сър.

— Ще получаваш една четвърт от печалбата. Аз ще получавам останалите три.

— Това е справедливо, сър — отвърна Гордън и бързо събра мислите си. — Щедро. Рядко срещана човечност в подобни времена. Но ако получа две трети, а вие — една, това ще ми помогне значително да увелича печалбите ви. Значително.

— Аз също очаквам голяма печалба. — Струан хвърли пурата. — Ще бъдем съдружници. Ще вземеш една втора и аз — една втора. Това е тайно споразумение между нас двамата. Всеки месец ще водиш счетоводната отчетност. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Вие сте повече от щедър, сър. Благодаря ви.

— Нека се видим тази вечер и ще ти дам необходимите документи. Ще бъда на борда на „Рестинг клауд“.

Гордън Чен бе толкова щастлив, че му се искаше да скача и крещи от радост. Не можеше напълно да прецени щедростта на баща си. Но знаеше, че да имаш един лак е много по-безопасно. Освен това лесно можеше да го превърне в хиляди. Ако има джос. Помисли си за Хунг Мун Тонг и се попита дали верността му към тайното дружество „тонг“ нямаше да попречи на верността към баща му. И ако това стане, кое ще вземе връх.

— Как да ви благодаря, сър! Веднага ли ще започне съвместната ни работа?

— Да, предполагам, че ще искаш да участваш в търга за земята.

— Имах желание… — каза Гордън Чен и спря.

Към тях се приближаваше Кълъм с намръщено лице.

— Здравей, Кълъм — поздрави Струан.

— Здравей, татко — отговори той.

— Това е Гордън Чен. Синът ми Кълъм — каза Струан и забеляза, че тълпата на брега се е смълчала и е вперила погледи в тях.

Гордън Чен се поклони.

— Имам честта да се запозная с вас, сър.

— Гордън е твой природен брат.

— Зная. — Кълъм подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

Поразен, че Струан го признава гласно за свой син, Гордън безсилно протегна ръка.

— Благодаря. Много благодаря.

— На колко години сте, Гордън?

— На двайсет, сър.

— Братята си говорят на малко име, как мислите?

— Ако това ви харесва.

— Трябва добре да се опознаем. — Кълъм се обърна към баща си, който беше разтърсен от признанието на сина си, че знае за Гордън.

— Съжалявам, че те обезпокоих, татко. Просто исках да се запозная с Гордън — каза той и си тръгна.

Струан усети как тишината гръмна и притихналият бряг отново оживя. С почуда видя, че по лицето на Гордън се стичат сълзи.

— Съжалявам. Аз… Аз чаках това цял живот, мистър Струан. Благодаря. Благодаря ви — каза Гордън с развълнуван глас.

— Повечето хора ме наричат тай-пан, момче. Нека забравим „мистър Струан“.

— Да, тай-пан. — Гордън Чен се поклони и се отдалечи.

Струан тръгна след Кълъм и видя катера на Лонгстаф на брега. С него бяха адмиралът и група морски офицери. Също и Хорацио.

„Добре — помисли си Струан. — Сега Брок.“

Махна с ръка на Роб и посочи Брок. Роб кимна, остави Сара и настигна Кълъм. Заедно се присъединиха към Струан.

— В тебе ли са документите, Роб?

— Да.

— Хайде тогава. Да си върнем полиците. — Струан погледна към Кълъм. — Няма защо да се вълнуваш, момче.

— Да.

Повървяха малко и Струан каза:

— Радвам се, че се запозна с Гордън. Благодаря.

— Аз… Аз исках да се срещна днес с него и теб. Ъъ… на публично място.

— Защо?

— Не издига ли това твоя престиж, който според теб е много важен?

— Кой ти каза за Гордън?

— Чух да разправят, когато се върнах от Кантон. Хората винаги са готови да разпространяват лошите новини. — Кълъм си спомни насмешливите усмивки на търговците и жените им, с които се беше запознал. „Колко жалко, младежо, че идвате в такова лошо време. Жалко, че къщата не съществува вече. Същото ще стане с «Ноубъл хаус»“ — казваха те по най-различни поводи. Но Кълъм знаеше, че всички тържествуват, радостни, че къщата е така унизена. Леля Сара първа му бе отворила очите и му бе показала колко е наивен. Минаваха един ден по Куинс роуд покрай някакви евроазиатци — първите, които виждаше — момче и момиче — и той я бе попитал каква е националността им и откъде са те.

— Виж — бе казала тя, — това са мелези — полуангличани и полуезичници. Много от търговците имат незаконно родени деца от китайки. Всички го правят уж много тайно, разбира се, но всеки знае. Твоят чичо Роб има дете.

— Какво?

— Още преди години аз натирих нея и кученцата й. Нямаше да бъде толкова лошо, предполагам, ако жената беше християнка и хубава. Бих разбрала това. Но нея…

— А татко… има ли… други деца?

— За деца не знам, Кълъм. Има син, който работи за неговия компрадор. Казва се Гордън Чен. Баща ти има странно чувство за хумор, след като му е дал християнско име. Предполагам, че тук има нещо. Може би не трябваше да ти казвам, Кълъм. Но някой трябва да го направи и по-добре е да научиш истината от роднина, вместо да слушаш как хихикат зад гърба ти. О, да. Ти имаш най-малко един брат в Азия.

Тази нощ той не можа да заспи. На следващия ден бе слязъл на брега отчаян. Няколко морски офицери, сред които и Глесинг, играеха крикет и го поканиха да попълни отбора. Когато дойде неговият ред да удари топката, той изля върху нея целия си гняв, замахна, искаше да я убие и с нея и срама си. Игра блестящо, без да изпита удоволствие от играта. По-късно Глесинг го викна настрана и попита какво се е случило. Той изплю камъчето.

— Не одобрявам баща ти, както несъмнено знаеш — му каза Глесинг, — но това едва ли има връзка с частния му живот. Аз самият имам същите проблеми като теб. Поне знам, че баща ми има любовница в Мейда вейл. Двама синове и една дъщеря. Никога не ми е казвал, макар че, предполагам, знае, че ми е известно. Ужасно трудно, но какво може да направи човек? Може би когато стана на неговата възраст и аз ще направя същото. Ще почакам и ще видя. Разбира се, съгласен съм, много е неудобно да разбереш, че имаш брат мелез.

— Познаваш ли го?

— Виждал съм го. Никога не съм говорил с него, макар да съм чувал, че е добро момче. Помни от мен — не позволявай личният живот на баща ти да те обсеби. Ти имаш един баща.

— Не го одобряваш, а вземаш неговата страна. Защо?

Глесинг повдигна рамене.

— Може би защото научих, че „греховете“ на баща ми са лично негова работа, а не моя. Може би защото тай-панът е по-добър моряк от мен и ръководи най-добрата флотилия, състояща се от най-красивите кораби на света, отнася се към моряците си човешки, като им дава добра храна, заплата и квартири, докато ние трябва да работим с това, което проклетият Парламент ни отпусне — нищожни пари, по дяволите, и екипажи от насила набрани моряци и престъпници. Може би заради „Глесинг пойнт“ или защото той е тай-панът. Може би защото Синклерови го харесват. Не знам. Няма да крия от теб, че ако някога получа заповед да се разправя с него, ще го направя, доколкото позволява законът. Въпреки това, надявам се, че с Божия помощ ще успее да се справи отново с този грубиян Брок. Не понасям мисълта, че тази мръсна свиня може да стане тай-пан.

От този ден Кълъм се виждаше често с Глесинг. Дружбата между тях се задълбочи.

— Днес — продължи Кълъм много неловко, — когато те видях с Гордън Чен, попитах Джордж Глесинг. Той беше честен с мен и ми разказа.

Струан се спря.

— Искаш да кажеш, че от моя страна е било нечестно, че не съм ти казал?

— Не. Не е нужно да се оправдаваш за всяко нещо, което правиш. На мен. Един баща не е нужно да се оправдава пред сина си, нали?

— Гордън е добро момче — обади се стеснително Роб.

— Защо искаше да знаеш на колко е години? — попита Струан.

— Той е на моите години, нали?

— И какво?

— Няма значение, татко.

— Има. За теб. Защо?

— Бих предпочел да не…

— Защо?

— Въпрос на етика, предполагам. Ако аз съм на същата възраст, майка му е била… да кажа ли, връстница… на моята?

— Да. Връстница е точната дума.

— Прелюбодеяние е другата точна дума, нали?

— Една от човешките истини е, че прелюбодеянието е неизбежно като смъртта и изгрева на слънцето.

— Но не според Десетте божи заповеди. — Кълъм избягваше погледа на баща си. — Сега ще започне наддаването, щом Лонгстаф е тук — каза той.

— Затова ли си толкова нервен? Че се срещна с Гордън и ми цитира Десетте божи заповеди?

— Не ти трябвам, нали, татко? Когато се срещнеш с Брок? Мисля, че аз… ако не възразяваш, ще видя дали всичко е готово.

— Върви се забавлявай, момче! Мисля, че би трябвало да си с нас. Това е рядък случай. Но нищо, забавлявай се! — Струан продължи да се разхожда по пътя. Кълъм се поколеба, после го настигна.

Куинс роуд се спускаше западно от долината по брега. Една миля по-нататък минаваше покрай палатките на моряците, които пазеха растящото число на морските бази. На още една миля разстояние зад тях се намираха подредените в редици палатки на войниците до Глесинг пойнт, където свършваше Куинс роуд.

А над Глесинг роуд беше Тай Пинг Шан, откъдето към брега се точеше непрекъсната нишка от китайци, приведени под тежестта на товара си. Нишката се движеше постоянно и непрекъснато се подновяваше от прииждащите джонки и сампани.

— Добър ден, Ваше превъзходителство! — каза Струан и повдигна шапката си, когато срещна Лонгстаф и компанията му.

— О, добър ден, Дърк! Добър ден, Роб! — Лонгстаф не се спря. — Не си ли готов да започваме, Кълъм?

— Само един момент, Ваше превъзходителство.

— Добре, побързай! Трябва да се качвам на борда. — После се обърна със закъснение към Струан, сякаш нарочно, за да го обиди. — Добре е, че се завърнахте, Дърк.

После продължи да се разхожда и да поздравява други хора.

— След три минути ще смени поведението си — каза Струан.

— Глупав, презрян, чумав глупак! — Гласът на Кълъм беше дрезгав и тих. — Слава богу, че това е последният ден, в който му служа.

Струан поклати отрицателно глава.

— Ако съм на твое място, бих използвал поста „Заместник-колониален секретар“ в своя полза.

— Как?

— Властта ни се върна. Но все още неговата ръка подписва документите и ги превръща в закон. А ръката му трябва да се насочва, нали?

— Да, предполагам… предполагам, че е така — отговори Кълъм.

Когато Струанови се приближиха до Брокови, плажът утихна и по брега премина вълнение.

Горт и Нагрек Тъмб бяха застанали до Брок, Лайза и момичетата.

Скинър започна да си подсвирква тихо и се приближи.

Аристотел Куанс замръзна на мястото си с вдигната четка. Само най-младите не почувстваха вълнението, не гледаха към тях и не се вслушваха.

— Добър ден, дами, господа! — каза Струан и свали шапката си.

— Добър ден, мистър Струан! — отговори Лайза любезно. — Познавате Тес и Лилибет, нали?

— Разбира се. Добър ден, госпожици! — обърна се Струан към момичетата, които направиха реверанс, и забеляза колко много е пораснала Тес, откакто я видя за последен път. — Може би да уредим нашата сделка? — обърна се той към Брок.

— Сега е наистина най-подходящото време. Лайза, ти и момичетата се връщайте на кораба. И ти, Лилибет, не бъркай с ръце в морето или ще си хванеш белята. И да не паднеш зад борда. А ти, Тес, мила, пази себе си и Лилибет. Бягайте сега и правете каквото казва майка ви.

Те направиха бърз реверанс и изтичаха пред майка си, радостни, че са ги освободили.

— Децата не трябва да имат нищо общо с корабите, нали? — Каза Брок. — Никога не гледат къде ходят. Можеш да откачиш.

— Да — Струан подаде банковия чек на Горт. — Вече сме квит Горт.

— Благодаря — отвърна той и разгледа внимателно чека.

— Може би ще искаш да ги удвоим?

— Как?

— Още двайсет хиляди за това, че наш кораб ще те бие по пътя за Англия.

— Благодаря, но казват, че глупакът лесно се разделя с парите си. Аз не съм глупак, нито обичам да се обзалагам. — Погледна още веднъж чека. — Това ми идва тъкмо навреме. Може да купя от баща си една частица от могилата.

Очите на Струан потъмняха.

— Хайде да отидем до палатката — каза той и тръгна напред.

Роб и Кълъм го последваха. Роб беше радостен, че брат му е тай-пан на „Ноубъл хаус“. Отново го обзе предишният страх. „Как ще се справя с Брок? Как?“

Струан спря пред палатката и кимна на Кудахи.

— Хайде, момчета! — извика Кудахи на малка група чакащи моряци. — Бегом марш!

За учудване на всички моряците събориха палатката.

— Ако обичате, Тайлър, дайте нашите чекове!

Брок предпазливо извади полиците от джоба си.

— Осемстотин двайсет и пет хиляди сребърника.

Струан подаде полиците на Роб, който ги провери внимателно да не са дубликати.

— Благодаря — каза Струан. — Ще подпишеш ли това?

— Какво е то?

— Разписка.

— А къде е моят банков ордер? — попита Брок с недоверие.

— Решихме да платим в брой — обясни Струан.

Моряците изтеглиха съборената палатка настрана. Почти до височината на празните варели се изсипаха красиво подредени в редици сребърни слитъци. Стотици сребърни къса лъщяха на бледото слънце. Брок се вторачи в тях като омагьосан и над Хонконг надвисна чудовищна тишина.

— „Ноубъл хаус“ реши да плати в брой — каза Струан безцеремонно. Запали клечка и я поднесе до свитъка от чекове. Извади три пури предложи една на Роб и една на Кълъм и ги запали с горящата хартия — Всичко е претеглено. И ако искате сами да проверите количеството, разполагаме с кантар.

Кръвта нахлу в главата на Брок.

— Да гориш в ада дано!

Струан хвърли овъглената хартия на земята и я стъпка в пясъка.

— Благодаря, мистър Кудахи. Отведете хората на „Тъндър клауд“!

— Слушам, сър!

Кудахи и моряците хвърлиха последен тъжен поглед към среброто и се втурнаха към лодките.

— Е, свърши се — обърна се Струан към Роб и Кълъм. — Сега можем да се погрижим за земята.

— Наистина рядко зрелище, Дърк — каза Роб. — Идеята беше гениална.

Кълъм огледа брега. Видя алчност и завист и очи, които ги гледаха крадешком. „Господи — каза си той тихо, — благодаря Ти, че ме направи част от «Ноубъл хаус»! Благодаря Ти, че ме направи свое оръдие!“

Брок дойде на себе си.

— Горт, грабвай своите здравеняци и всички бегом!

— Какво?

— Бегом марш, по дяволите! — Гласът му беше тих и свиреп. — Въоръжени! След малко всички пирати езичници от Азия ще виснат на врата ни!

Горт си плю на петите.

Брок извади пищовите си и ги подаде на Нагрек.

— Ако някой се приближи на пет ярда, пръсни му черепа! — каза той и се отправи към Лонгстаф. — Мога ли да взема от вас тези войници, Ваше превъзходителство? Ще си имаме куп неприятности.

— А? Войници? Войници? — Лонгстаф гледаше среброто и примигваше. — Господ да ме убие, това истинско сребро ли е? Всичкото? Господ да ме убие, осемстотин хиляди лири сребро ли, казваш?

— Малко повече — отвърна Брок нетърпеливо. — Онези войници и моряци. Всеки, който носи оръжие, да го пази, за бога!

— О, въоръжени! Разбира се. Адмирале, разпоредете се, моля!

— Стой там! — изкрещя адмиралът, вбесен от алчността, изписана на всички лица, включително на офицерите от Кралската флота. Дотърчаха войници от военната флота, моряци и пехотинци.

— Застанете в кръг на петнайсет стъпки от съкровището. Сега един може да се приближи. Разбрано? — стрелна гневен поглед към Брок. — Сега аз отговарям за безопасността му за един час. После го отнесете където трябва.

— Много благодаря, адмирале! — каза Брок, като едва се въздържа да не изпсува.

После погледна към морето. Катерът на Горт се носеше бързо към „Уайт уич“. „Един час ще е достатъчен — помисли той, като проклинаше Струан и среброто. — Как, по дяволите, ще мога да разтоваря такова голямо количество? На коя компания да се доверя? с наближаващата война и вероятно без търговия? Ако търговията не замре, тогава ще купя сезонния чай. Ако търговията не е гарантирана, тогава акциите на всички компании отиват по дяволите. Освен на тези скапаняци от «Ноубъл хаус». Никаква банка, никакво скривалище и никаква сигурност! Как да се отървеш от среброто? Животът ти е в опасност. Трябваше да мислиш, по дяволите! Трябваше да разбереш, че точно това иска този мръсен педераст. Хубаво те подреди!“

Брок откъсна поглед от среброто и го насочи към Струан. Видя подигравателната усмивка и побесня.

— Денят още не е свършил, по дяволите!

— Точно така, Тайлър — отговори Струан. — Имаме още едно нещо за уреждане.

— Да, дявол да те вземе! — Брок тръгна през смълчаната тълпа към платформата.

Неочаквано Кълъм почувства как тревогата се върна и го заизмъчва още по-силно отпреди.

— Чуй, татко — побърза да каже той едва чуто, — чичо Роб е прав. Брок ще те остави на мира, когато наддаването стигне…

— Да не започваме отново, момчето ми, за бога! Могилата принадлежи на „Ноубъл хаус“.

Кълъм погледна баща си безпомощно. После се отдалечи.

— Какво, по дяволите, става с него? — попита Струан Роб.

— Не знам. Цял ден е неспокоен като разгонена кучка.

После Струан забеляза Сара, застанала с Кълъм в края на тълпата, с пребледняло лице, подобна на статуя. Той хвана ръката на Роб и го поведе към тях.

— Още ли не си казал на Сара, Роб? За това, че оставаме?

— Не.

— Сега е моментът. Когато отново забогатя.

Приближиха се до Сара, но тя не ги забеляза.

— Здравей, чичо Дърк! — каза Карин. — Мога ли да си поиграя с хубавите ти кубчета?

— Истински ли са, Дърк? — попита Сара.

— Да, Сара — отговори Роб.

— Един Господ знае как си го направил, Дърк, но благодаря ти все пак. — Тя примижа, когато детето в корема зарита, и извади амонячната сол. — Това означава… означава, че сме спасени, нали?

— Да — каза Струан.

— Мога ли да взема едно кубче, мамо? — пискаше Карин.

— Не, мила. Тичай и си поиграй — каза й Сара. Тя се приближи до Струан и го целуна разплакана. — Благодаря ти!

— Недей да ми благодариш, Сара. Цената на толкова много сребро е висока. — Струан докосна шапката си и се отдалечи.

— Какво иска да каже, Роб?

Роб й каза.

— Все пак аз ще замина — каза му тя. — При първа възможност. Щом се роди бебето.

— Така ще бъде най-добре.

— Ще се моля никога да не намериш онази.

— О, не започвай отново, Сара! Моля те! Толкова хубав ден! Отново сме богати! Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш на този свят!

— Може би просто искам да имам съпруг. — Сара тръгна тежко към голямата лодка и когато Роб понечи да я последва, го сряза: — Благодаря, но мога и сама да се кача. Ела, Карин, скъпа.

— Както искаш — каза Роб и закрачи отново по брега. Известно време не откри Струан в тълпата. После приближи до подиума и го забеляза да говори с Аристотел Куанс. Отиде до тях.

— Здравей, Роб, скъпи приятелю! — поздрави Куанс сърдечно. — Тъкмо казах на тай-пана какъв великолепен жест. Великолепен! Напълно в стила на „Ноубъл хаус“! — После се обърна към Струан и грозноватото му лице радостно засия. — Между другото, дължиш ми петдесет гвинеи.

— Няма такова нещо!

— За портрет на Кълъм. Готов е. Не може да си забравил!

— Беше трийсет гвинеи и ти дадох десет в аванс, боже мой!

— Даде ли ми? Дяволите да ме вземат! Сигурен ли си?

— Къде е Шиваун?

— Чух, че е болна, горкичката. — Куанс подсмъркна драматично. — Ти си щедър момче. Ще ми дадеш ли заем? За една полезна работа?

— От какво е болна?

Куанс се огледа и понижи тон:

— Влюбена е.

— В кого?

Куанс се поколеба:

— В тебе, момче.

— О, върви по дяволите, Аристотел! — отвърна Струан кисело — Ако щеш, вярвай! Казвам ти. Няколко пъти пита за теб.

— Докато позираше ли?

— Кога е позирала? — попита Куанс наивно.

— Знаеш кога.

— Влюбена е, момчето ми! — Дребосъкът се изкиска. — Сега, когато отново си богат, може да я грабнеш и да я търкулнеш в сеното! Кълна се в тестисите на безсмъртния Юпитер! Тя сигурно е великолепна. Само петдесет гвинеи и цял месец няма да те безпокоя.

— Каква е тази полезна работа?

— За мен самия, мило момче. Нуждая се от лечение. Напоследък боледувам.

— Да, знам какъв е проблемът. Годинките започват да тежат. Ужасно е за човек на твоята възраст.

— Трябва да призная, че съм все още в чудесна форма. Петдесет не е много за един обеднял бог.

— Ще получиш двайсет гвинеи, когато ми предадеш портрета. — Струан се наведе и пошепна многозначително: — Аристотел, искаш ли комисиона? Да речем, сто лири? В злато?

Куанс веднага протегна ръка.

— Дадено! Ето ръката ми! Кого трябва да убия?

Струан се засмя и му каза за бала и за конкурса.

— Големи фойерверки? Никога, по дяволите! — избухна Куанс. — Да не съм глупак! Да не искаш да ме кастрират! Да ме изпратят преждевременно в гроба? Да ме подгони всяка проститутка в Азия? Да бъда отлъчен от обществото? Никога!

— Само човек с твоите знания, твоя статут, твоето…

— Никога, Господи! Ти, който ми се пишеш за приятел, за някакви мизерни сто лири да ме излагаш на смъртна опасност. Да, Господи! Смъртна опасност! Да страдам, да ме мразят, да ме съсипят, да ме уморят преждевременно… направи ги двеста!

— Съгласен! — каза Струан.

Куанс подхвърли шапката си във въздуха и затанцува прегърнал корема си. След това оправи лилавата си копринена жилетка, вдигна шапката си и я нахлупи на главата си.

— Тай-пан, ти си принц! Кой друг освен мен — Аристотел — би дръзнал да направи такова нещо? Има ли по-добър от мен? Великолепно! О, чудесни Куанс! Цар на художниците! Двеста. В аванс.

— След конкурса.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Можеш да заминеш. Или да се изпариш.

— Дори от смъртното си ложе ще стана, за да участвам като жури в този конкурс. Всъщност аз сам кандидатствах за него. Да, кълна се в четката на Рембранд, аз с радост бих платил… бих платил сто гвинеи за тези привилегии дори ако трябваше да пълзя в краката на Брок да ми отпусне заем.

— Какво?

Куанс отново подхвърли шапката си във въздуха.

— О, щастие! О, радост! О, чудесни, божествен Куанс! Ще влезеш в историята. Божествени, великолепни Куанс!

— Изобщо не те разбирам, Аристотел — каза Роб. — Наистина ли искаш работата?

Куанс свали шапката си и докосна пясъка с нея. Очите му искряха.

— Не разбираш ли какви предимства ми дава тази работа? Всяка кокотка в Азия ще бъде… как да се изразя… готова да завърти съдията, нали така?

— И ти си съгласен? Още преди конкурса?

— Разбира се. Но изборът ще бъде почтен. Най-добър. Отсега зная победителката.

— Коя ще бъде?

— Още сто лири, днес!

— Хей, какво ще правиш с парите? Аз, Роб и Купър ти даваме цяло богатство.

— Давате ли, казваш? Давате? Имате привилегията да подкрепяте безсмъртието. Кълна се в цицата на Луцифер! Впрочем има ли бренди в тези варели? Изпитвам неутолима жажда.

— Няма нищо. Нито капка.

— Каква простотия! Отвратително! — Куанс подсмъркна отново и видя Лонгстаф, който бързаше към тях. — Е, ще тръгвам. Довиждане, момчета. — Той се отдалечи, като си подсвиркваше и когато мина покрай Лонгстаф, свали шапка със сериозен вид.

— О, Дърк — каза Лонгстаф и по лицето му се разля широка усмивка, — защо е толкова весел Аристотел?

— Просто се радва, както и вие, че „Ноубъл хаус“ още съществува.

— И правилно, нали? — Лонгстаф изглеждаше радостен и изпълнен с уважение. — Не знаех, че в Азия има толкова много сребро. Чудесно е човек да се разплаща така. Между другото, желаете ли да вечеряме заедно тази вечер? Искам да се допитам до вас за някои неща.

— Боя се, че тази вечер съм зает, Уил. Какво ще кажете за утре? Защо не дойдете в главната квартира на борда на „Рестинг клауд“? По обяд.

— Много подходящо време. Много подходящо. Радвам се, че…

— О, между другото, Уил. Защо не отмените заповедта за изпращане на флотилията на север?

Лонгстаф се намръщи.

— Но тези дяволи отхвърлиха нашия договор!

— Да, що се отнася до императора на Манджурия. Но по това време на годината има тайфуни. По-добре дръжте корабите на едно място. И подръка.

Лонгстаф пое дъх и оправи гънките на бляскавата си униформа.

— Адмиралът не се безпокои за времето. Но ако казвате — той кихна, — какво ще правим, ако не тръгнем на север, а?

— Хайде да поговорим за това утре.

— Много умно. Да го оставим за утре. Така трябва да направим, нали? Ще се радвам да мога отново да се посъветвам с вас. Е, изглежда, всичко е готово да започнем. Между другото, възхитен съм от другия ви жест. — Лонгстаф се отдалечи радостно.

— Какво искаше да каже с това? — попита Роб.

— Не зная. Сигурно говори за среброто. Слушай, Роб. Утре го посрещни ти. Кажи му какво да прави.

— Какво значи това? — усмихна се Роб.

— Ще завзема фортовете Боуг. После ще нанеса удар по Кантон. Веднага. Ще поискам откуп за Кантон. Шест милиона таела в сребро. После тръгвам на север с попътния вятър. Както преди.

— Но той иска да разговаря с тебе.

— Сега можеш да го въртиш на малкия си пръст. Той видя среброто.

— Няма да ми се довери като на теб.

— След пет месеца ще трябва да го направи. Как го прие Сара?

— Както очаквах. Решила е да замине. — Роб погледна към платформата, където бе настъпило оживление. Лонгстаф се качваш6по стъпалата. — Много си любезен с него, Дърк, независимо от обидното му поведение. И все пак ще знам, че ще му го върнеш нали?

— Той е първият губернатор в Хонконг. Губернаторите се назначават за четири години. Ще има време и за Лонгстаф.

— А какво ще стане с могилата?

— Това вече е решено.

— Не.

— Господа — обърна се Лонгстаф към насъбралите се търговци, преди да започнем, бих желал да потвърдя принципите за владеене и разпореждане със земята, препоръчани ми от правителството на Нейно величество. — Той зачете от един официален документ: — Цялата земя принадлежи по право на Нейно величество. Раздаването й става на публичен търг, като право да я владее има този, който предложи най-висока цена за годишна поземлена рента. Годишната рента също се определя с наддаване. Наем за срок от деветстотин деветдесет и девет години. В рамките на една година трябва да се построи сграда на минимална стойност сто долара, като цената се определя върху съотношение от четири шилинга и четири пенса към долара. В противен случай разпределението на земята се обезсилва. Половината сума от предлаганата цена се плаща предварително в брой. — Той вдигна глава от документа. — Първоначално възнамерявахме днес да предложим сто парцела, но не успяхме да огледаме всички. Предлагаме приблизително петдесет, а останалите, когато е възможно. Препоръчах купувачите да получат неограничено поземлено право над парцелите си. О, да, също тези, които купуват крайбрежни земи, да могат да избират парцели в периферията и във вътрешността на страната. Крайбрежните земи са сто фута широки и обърнати към Куинс роуд по протежение на морето. — Отново вдигна поглед и се усмихна любезно. — С раздаването на земята днес предполагаме, че полагаме основите на бъдещия град. Отделна земя е предназначена за съд, правителствени сгради, дом на губернатора, игрище за крикет, пазар и за ориенталците. Формално нарекох бъдещия град Куинс таун.

Чуха се приветствени възгласи.

— Това е първата възможност да ви приветствам. Бих казал, че ни предстоят тежки времена. Но нека не се предаваме. Да се стегнем, да впрегнем всичките си сили и тогава, с Божия помощ, ще победим езичниците за чест и слава на Нейно британско величество и за славата на колония Хонконг.

Чуха се три възгласа ура за кралицата, три възгласа ура за колонията и три за Лонгстаф. Китайските зяпачи бъбреха, гледаха и се смееха.

— Сега, ако мистър Брок благоволи да отвлече мислите ви от странната промяна, която настъпи в „Ноубъл хаус“, ще обявим началото на търга.

Брок и Горт пламнаха, когато смехът на тълпата ги заля. Лонгстаф слезе от платформата и Глесинг се приближи до него.

— Трябва да повторя Ваше превъзходителство — каза той, — че не всички парцели бяха огледани внимателно поради липса на време.

— Това са подробности. Подробности, приятелю. Какво значение имат няколко фута? За всички ще има земя. Продължавай, Кълъм скъпо момче. Довиждане. — Лонгстаф тръгна към катера и когато мина покрай Струан, усмихна се и вдигна шапката си. — Утре по обяд, нали, Дърк?

Кълъм изтри потта от лицето си и погледна дребния човек, застанал до него.

— Мистър Хибс?

Хенри Харди Хибс се изпъна в целия си ръст — пет и половина фута — и се качи на платформата.

— Добър ден, господа! — поздрави той с мазна усмивка. — Енри Арди Ибс. Акционери и поземлени агенти. Официален акционер на Негово превъзходителство почитаемия Лонгстаф. На вашите услуги. — Беше мръсно противно джудже с плешива глава и раболепно поведение. — Парцел номер едно. Е, хайде, кой ще залага?

— Откъде, по дяволите, го намери, Кълъм? — попита Струан.

— Един от нашите търговци. — Кълъм чу гласа си да долита до слуха му и пожела денят да свърши по-скоро. — Работел е, за да плати превоза си от Сингапур. Там го обрали и му откраднали всички пари.

Струан слушаше как Хибс хитро и умело успяваше да покачва цената все по-високо и по-високо. После огледа тълпата и се намръщи.

— Какво има, Дърк? — попита го Роб.

— Търсех Гордън. Виждал ли си го?

— За последен път го видях да върви към Глесинг пойнт. Защо?

— Няма значение — каза Струан, като си мислеше колко странно, че Гордън не е тук. — Смятах, че той сам ще участва в наддаванията. Каква по-добра инвестиция?

Търгът вървеше бързо. Всички търговци знаеха, че една колония означаваше стабилност. Стабилността означаваше цените да хвръкнат до тавана. Особено след като на острова имаше недостиг на строителна земя. Земята означаваше сигурност — земята не може никога да се изгуби. Можеха да натрупат състояние.

Търгът продължаваше и Струан почувства, че напрежението нараства. Брок също чакаше притеснен в навалицата. Горт беше застанал наблизо и очите му стрелкаха ту Струан, ту хората, заобиколили среброто. Струан и Брок купиха парцелите, за които се бяха споразумели. Но цените бяха по-високи от очакваните, защото конкуренцията се беше изострила. После участваха един срещу друг в наддаванията за някакви дребни парцели. Струан купи няколко, от други се отказа. Напрежението сред купувачите растеше.

Бяха купени и последните от предложените крайбрежни парцели. После парцелите от покрайнините и вътрешността на острова бяха предложени и купени на високи цени. Остана единствено могилата. Беше най-голямото парче земя и най-хубавото.

— Е, господа, това е всичко — каза Хибс с прегракнал от викането глас. — Тези, които купиха земя, ще трябва да платят половината от цената веднага. Срещу квитанция от заместник-колониалния секретар. Моля, заповядайте!

Тълпата притихна изумена.

— Продажбата не е привършила! — Гласът на Струан преряза тишината.

— Да, по дяволите! — извика Брок.

— Как така, господа? — попита внимателно Хибс, почувствал нещо нередно.

— А могилата?

— Каква могила, уважаеми господа?

Струан посочи с пръст.

— Тази могила!

— Тя, ъъ, не е в списъка, господине. Аз нямам нищо общо с това, господине — побърза да каже Хибс, готов да побегне. Той погледна към Кълъм, който бе замръзнал на мястото си. — Така ли е, уважаеми господине?

— Така е. — Кълъм погледна уплашен баща си. Тишината го задавяше.

— Защо не е в списъка, за бога?

— Защото, защото, ами, тя вече е купена.

Косата на темето му настръхна, когато видя сякаш насън как баща му тръгна към него и всички внимателно подготвени думи се изпариха от съзнанието му. Причините. Тази сутрин заяви отчаян пред Лонгстаф, че баща му възнамерява да построи черква там. За благото на Хонконг. Това беше единственият начин, идеше му да изкрещи. „Не виждаш ли? Щеше всички да ни разориш. Ако ти бях казал, изобщо нямаше да ме послушаш. Не разбираш ли?“

— От кого е купена?

— От мен. За черквата — заекна Кълъм. — За една лира годишно. Тази могила принадлежи на църквата.

— Ти ми отне могилата!

Думите бяха изречени тихо, но злобно и Кълъм почувства тяхната жестокост.

— За църквата. Да — каза той пресипнало. — Договорът… договорът беше подписан тази сутрин. За вечни времена.

— Знаеше, че аз искам тази земя, нали?

— Да. — Единственото нещо, което виждаше, бе ослепителната светлина, която струеше от очите на баща му и го изгаряше, отнемаше душата му. — Да. Да. Но аз реших, че трябва да се даде на църквата. Могилата принадлежи на Божия храм.

— Значи ти се осмели да ми се противопоставиш?

Настъпи напрегнато мълчание. Дори Брок се ужаси от силата, която сякаш извираше от Струан и обгръщаше всички наоколо.

Кълъм очакваше удара, който знаеше, че ще последва — те всички го очакваха. Но Струан отпусна юмруци и се отдалечи.

Брок се засмя гръмогласно. Звукът отекна в тишината и всички трепнаха ненадейно.

— Престани, Брок! — обади се Куанс. — Млъкни!

— Добре, Аристотел, добре.

Търговците се разделиха на малки шушукащи групички и Хибс извика с треперлив гласец:

— Заповядайте насам, господа!

Брок изучаваше почти съчувствено Кълъм.

— Помислих, че дните ти са преброени, момче — каза той. — Не познаваш този дявол, както аз го познавам. Пази гърба си! — После се приближи до Хибс, за да плати земята си.

Кълъм цял трепереше. Усещаше погледите на хората. Чувстваше техния страх. Или може би ужас?

— Защо, за бога, не го попита — каза Роб, едва съвзел се от шока. — А? Преди да го направиш?

— Той нямаше да се съгласи, нали така?

— Не знам. Не знам. Може би щеше. Или щеше да остави Брод да го купи… — Роб спря, като търсеше нужните думи. — И не обръщай внимание на това, което казва Брок. Той само се опитва да те уплаши. Няма нужда да се безпокоиш. Изобщо.

— Мисля, че татко е дявол.

Роб потръпна неволно.

— Това е глупаво, момче. Ти си просто много изнервен. Всички сме изнервени. Среброто и… вълнението от случилото се. Не се безпокой, разбира се, че той ще разбере, когато… — Роб не довърши думите си. Обърна се и тръгна след брат си.

Кълъм не можеше да се съсредоточи. Звуците му се струваха по-силни, гласовете — по-далечни, а цветовете и хората — странни. Очите му откриха в далечината Мери Синклер и брат й. В следващия миг те вече говореха с него.

— Извинете — измънка той. — Не ви чух.

— Казах, че мястото е много хубаво за черква. — Хорацио се опита да се усмихне. — Великолепно място.

— Да.

— Баща ви винаги е искал това място. Още откакто видя Хонконг — каза Мери.

— Да. Но сега то принадлежи на Божия храм.

— Да — каза тя тъжно. — Но на каква цена?

След миг той вече не разговаряше с тях, а гледаше към Хибс.

— Какво има?

— Извинете, сър, но се отнася до квитанциите. За тези, които са купили земята — смотолеви Хибс.

— Квитанциите ли?

— Да. Квитанциите за земята. Трябва да ги разпишете.

Кълъм тръгна вяло след Хибс и механично разписа квитанциите.

Роб бързаше по Куинс роуд, без да обръща внимание на ужасените погледи, които го следваха. Гърдите го боляха от тичането.

— Дърк, Дърк! — извика той.

Струан спря моментално.

— Кажи му, че искам да го видя във връзка с неговия хълм утре сутринта.

— Но, Дърк! Кълъм само…

— Кажи му да дойде сам!

— Но, Дърк, слушай за момент. Спри се! Почакай! Бедното момче само…

— Кажи му да дойде сам!

Тринадесета глава

В среднощната вахта вятърът се обърна от изток — североизток към изток и отслабна с един възел. Влажността намаля, а температурата се покачи с един градус. Капитаните на флотилията се размърдаха в корабите си и се събудиха мигновено с мисълта, че е задухал нов мусон. Цели три месеца чак до май от изток непрестанно щеше да духа влажен топъл вятър, след което също така внезапно щеше да се обърне на юг, за да започне да събира топлина и влага. После отново на изток — североизток — сух и хладен, до пролетта на следващата година, когато щеше пак да се обърне на изток и да отслабне с един възел.

Капитаните отново заспаха, но сънят им бе по-неспокоен. Източният вятър предвещаваше тайфуни.

Брок се размърда нервно в койката и се зачеса.

— Какво ти е, Тайлър? — попита го Лайза, разсънила се на часа, като жена, мъжът на която е разтревожен, а детето й — болно. Беше седнала на койката от другата страна на зловонната каюта.

— Нищо, Лайза. Вятърът се промени — това е всичко. Почивай. — Той поправи фланелената си шапчица и уморено се прозя.

Лайза стана тежко и се затътри към другия край на каютата.

— Какво правиш?

— Отварям прозореца, момче. Спи!

Брок се обърна на другата страна и затвори очи, но знаеше, че сънят го е напуснал. Почувства как вятърът нахлу в каютата.

— Скоро ще падне мъгла.

Лайза се върна на койката и сламеният дюшек прошумоля. Намести се удобно под завивките.

— Безпокоиш се за среброто, нали?

— Да.

— Не си мъчи мозъка сега. Ще мислим утре. — Тя се прозя и се почеса по ухапано от дървеница място. — Ще е чудесно да слезем отново на брега. Дълго ли ще трябва да строим къща?

— Не дълго — отговори той и се обърна на другата страна.

— Този бал, който Струан ще даде — каза тя, като подбираше внимателно думите, — ще бъде плесница за теб.

— Глупости! Заспивай! — Брок се понадигна.

— Разбира се, ако бяхме облечени както трябва, щяхме да върнем на плесницата, нали, Тайлър?

Брок изпъшка тихо, като се стараеше да не го чуе Лайза. Новината за бала веднага се разнесе във флотилията, щом Струан каза на Скинър. Всички съпрузи осъдиха тай-пана, понеже знаеха, че ги лишаваше от спокойствие. И сърцето на всеки заби учестено. Наддаването бе започнало. Шиваун Тилмън беше фаворитка с най-големи шансове.

— Искаш да кажеш — елегантно да разстроим плановете му? — попита той. — Добра идея, Лайза. Ти изглеждаш много добре в червената копринена рокля, която аз…

— Онази стара дрипа? — Лайза изсумтя презрително. — Сигурно се шегуваш!

— „Стара“ ли казваш? Ами ти си я носила само три-четири пъти. Мисля, че изглеждаш…

— Вече трета година нося това. И на теб ще ти трябват ново палто и бричове, модерни жилетки и какво ли не.

— Моите си ми харесват — каза той. — Мисля…

— Време е да отида на пазар. Преди да се изкупи всяка по-прилична коприна и да наемат всички шивачки. Утре отивам в Макао. С „Грей уич“.

— Но, Лайза! Заради един смахнат бал, който Дърк…

— Заминавам по обяд!

— Да, Лайза — каза Брок, доловил онази особена нотка в гласа й, която показваше, че никакъв довод няма да го избие от главата й. „По дяволите този Струан!“ — Но вместо гняв, мисълта за наградата и конкурса разпали в него страст. — „Великолепна идея! Великолепна! Защо да не помисля по този въпрос? По дяволите Струан!“

Лайза намести възглавницата си и продължи да крои планове за бала. Вече бе решила, че Тес трябва да спечели наградата. И честта. На каквато и да е цена! Да, каза си тя отново, на каквато и да е цена! Но как да убеди Тайлър да пусне Тес на бала? Ще упорства като муле.

— Време е да помислим за нашата Тес.

— Какво да помислим?

— Време е да й намериш съпруг.

— Какво? — Брок се изправи в леглото. — Да не си полудяла? Още не е излязла от пелените. Едва на шестнайсет години е.

— На колко години бях аз, когато се ожени за мене?

— Това беше различно, за бога! Ти беше достатъчно голяма. Времената се промениха. Има време за лекомислени щуротии, за бога! Съпруг за Тес? Ти нещо си врътнала, жено! Какви дивотии ми говориш посред нощ? Слушай, само още веднъж да си заговорила това, ще те наложа с каиша!

Той се обърна ядосано на другата страна, удари по възглавница, та и затвори очи.

— Да, Тайлър — каза Лайза усмихната.

Тя не го осъждаше за побоищата, които й бе нанасял — редки, но никога жестоки или в пияно състояние. При това беше минало много време оттогава. Бе живяла с мъжа си двайсет години и бе доволна от него.

— Лайза, момичето ми — каза Брок внимателно с лице, все още обърнато към стената, — знае ли Тес за… ами за някои неща?

— Разбира се, че не — отвърна тя шокирана. — Тя е добре възпитана!

— Виж, ъъ, време е, за бога, да я дръпнеш настрана и да й кажеш! — ядоса се той и седна отново. — И внимателно я наблюдавай! Кълна се, че ако спипам някой да се навърта около нашата Тес… Какво те кара да мислиш, че тя е голяма? Казала ли ти е нещо? По друг начин ли се държи?

— Разбира се, че ще я наблюдавам. Глупаво е, ако не го правя. Глупаво! — промърмори Лайза. — Всички мъже сте еднакви. „Прави това, прави онова!“, заплашвате и какво ли не, като момичето просто расте и наближава време да се омъжва! И ще те моля да не ругаеш толкоз много, мистър Брок! Не е хубаво и не е прилично!

Лайза се усмихна самодоволно. „Да видим сега кой ще бъде! Не дай боже да е Нагрек Тъмб. Кой тогава? Младият Синклер? Беден, префърцунен и много набожен. Но пък стабилен и с бъдеще и работи в съвета на този гаден Лонгстаф. Нищо по-добро в семейството ти да влезе синът на един преподобен свещеник. Влиятелен. Но е проклет чужденец, който мрази англичаните. Дори Брок и «Купър — Тилмън», обединени заедно, ще бъдат чудесен нож в червата на «Ноубъл хаус». Бива си го и Горт, но той й е заварен брат и остава вън от играта.“

Тя прехвърляше в ума си всички подходящи съпрузи. Мъжът трябва да има пари, власт и влияние. Също желязна воля и силна ръка да я държи изкъсо. „Да — помисли си Лайза. — Ще се налага от време на време да й насинява бутовете. Тя е толкова своенравна. Не е лесно да я обуздае човек. Лонгстаф би бил идеален. За съжаление е женен, макар че жена му е в Лондон и може да се почака.“

Останаха само двама в списъка.

— Тайлър?

— Господи, защо не ме оставиш на мира? Какво има сега?

— Какво ще направи този дявол Кълъм Струан?

— Не зная. Ще го убие може би. Не зная. Сигурно ще направи нещо ужасно.

— Кълъм трябва да е куражлия, щом му се опълчи така.

Брок се засмя.

— Да беше видяла лицето на Дърк. Това копеле здравата се шашна. Наистина се шашна!

— Момчето постъпи много умно, че даде земята на църквата. Спаси баща си от провал. А ти?

— Глупости, жено! Какво аз? Дърк чакаше да получи могилата. Страшно се надяваше. Щях да наддавам и да наддавам, докато цената го задуши. Ако не беше това самонадеяно нищожество, щях да поставя Дърк на колене. Да го разсипя.

— Или Струан щеше да те задуши. По същия начин.

— Не. Той искаше тази могила.

— Той още повече искаше да те види теб унищожен.

— Не. Грешиш. Спи там!

— Какво ще направи той на Кълъм?

— Не знам. Той е отмъстителен. Сега те двамата се мразят. Никога не съм виждал Дърк така сърдит. Всяка вражда между него и момчето може да ни бъде от полза.

В миг Лайза почувства силен страх. Страх за мъжа си. Страх от кървава разправа между него и Струан. Вражда, която само можеше да свърши със смъртта на единия от тях. Или на двамата. „Боже милостиви! — молеше се тя за кой ли път. — Дано се помирят! — После страхът я напусна и тя си каза, както всеки път: — Каквото ще бъде, ще бъде!“ — И тя си спомни за Хамлет и за Уил Шекспир, по когото беше луда.

— Защо не построиш театър, Тайлър? В Хонконг. Нали ще останем тук?

— Да — развесели се Брок, забравил за Струан. — Чудесна идея, Лайза! Много добре. Преди този педераст да се сети за това. Да, утре ще говоря със Скинър. Ще основа фонда. И ще повикаме актьорска трупа. За Коледа ще поставим пиеса. Измисли каква.

Лайза прехапа език. За малко да каже Ромео и Жулиета, нова би било глупаво, защото Брок веднага щеше да разбере целта. Да. Само чрез Тес можеше да се разреши спорът между Брокови и Струанови. Но връзката не трябваше да завършва трагично. Не както Монтеки и Капулети.

— Ако Горт ти беше направил същото — да ти вземе могилата, — какво щеше да направиш?

— Не знам, скъпа. Радвам се, че не беше Горт. Хайде, спи сега.

Лайза Брок се замисли. „Сега кой от двамата ще е по-добър? По-добър и за нас, и за Тес. Кълъм Струан или Дърк Струан?“

Мъглата бавно обгърна корабите, които почиваха закотвени. Приближи забулен в сенките сампан. За миг докосна леко предното котвено въже на „Уайт уич“. Към въжето се стрелнаха ръце. Бързо го сграбчиха. Замахна брадва и сампанът изчезна така безшумно, както се беше появил.

Въоръжените войници на палубата и Нагрек не забелязаха нищо необичайно. Когато има мъгла и не се забелязват други кораби или бряг, по които човек да се ориентира, движението съвсем не може да се прецени по лекия ветрец, спокойното море и бавния прилив и отлив. „Уайт уич“ се носеше към брега.

Боцманът удари осем бела и Нагрек се ужаси от мисълта за риска, който му предстоеше да поеме. „Проклет глупак! — помисли си той. — Излагаш се на страшна опасност, като си определяш подобни срещи с Тес през нощта. Не отивай! Остани на палубата или върви да спиш! Но не при нея! Забрави я, забрави днешния ден и миналата нощ!“ Вече месеци, откакто Нагрек я забелязваше, но миналата нощ по време на вахта беше си позволил да надзърне през прозорчето в каютата, в която спяха тя и сестра й. Видя я по риза, коленичила до койката си като ангел да казва молитвите си. Ризата й беше разкопчана. Твърдата й гръд опъваше бялата коприна. След като свърши молитвите си, за миг му се стори, че го е видяла. Но тя извърна поглед от прозорчето, надипли нощничката около себе си, после прокара ръце по тялото си. Ласкаво. Мечтателно. По гърдите, бедрата, слабините. После свали ризката си и застана пред огледалото. По тялото й премина трепет, после отново се облече, въздъхна и като духна пламъка на фенера, се пъхна в леглото.

И после, когато я гледаше да тича по брега с развени поли и наблюдаваше краката й, му се прииска да бъде между тях. Тогава той реши, че трябва да я има. Този следобед на борда в безсилен ужас и копнеж й пошепна, видя я да се изчервява и чу ответен шепот: „Да, Нагрек, довечера в осем часа.“

Новата вахта го смени на палубата.

— Слизай долу, Нагрек! — каза Горт и стъпи на кърмата. Облекчи зад борда, после се прозя, зае мястото му на квартердека до компасната будка и се отърси като куче. Вятърът задуха на изток.

— Усетих това. — Горт раздразнен си наля малко ром. — Проклета мъгла!

Нагрек отиде в каютата си. Свали обувките си и седна на койката, облян в пот. Задушаван от глупостта си, но безсилен да се пребори със себе си, той се измъкна от каютата и безшумно тръгна на пръсти назад по коридора. Спря пред вратата й. С влажна от пот ръка опита дръжката. Затаил дъх, влезе в каютата и затвори след себе си вратата.

— Тес? — зашепна той, като почти се молеше тя да не го чуе.

— Шшшт — обади се тя, — ще събудиш Лилибет.

Страхът му се усилваше, чуваше в себе си вик: „Бягай!“ — но болката му го караше да остане.

— Много е опасно — продума той. Почувства ръката й в тъмнината. Тя хвана неговата и го потегли към койката.

— Пожела да говориш с мен. Какво искаш? — попита тя, пламнала от тъмнината, тайнството и присъствието на Нагрек, ужасена и същевременно очарована от този огън.

— Не е време сега, мила.

— Но ти искаше да поговорим тайно. Как иначе можеше да стане? — Тя седна на койката, още по-силно обтегната от дрехите около тялото си и остави влажните си пръсти в ръката му.

Той седна до нея, задавен от желание. Протегна ръка и докосна косата, после врата й.

— Недей! — промълви тя и потрепера, когато той погали гърдите й.

— Искам да се оженя за теб.

— О, да, да.

Устните им се докоснаха. Ръката на Нагрек я обгърна и се плъзна по тялото й. И от докосването в съзнанието му изплува жесток изпепеляващ ужас, който ставаше все по-остър.

Когато боцманът удари един бел, Горт се обърна с гръб към мъглата и тръгна към компасната будка. Огледа я на светлината на мъждукащ фенер и не повярва на очите си. Тръсна глава, за да прогони дрямката и отново погледна компаса.

— Невъзможно!

— Какво има, сър? — попита стреснато боцманът.

— Вятърът, по дяволите! Духа от запад! Запад!

Боцманът дотърча до будката, но Горт вече препускаше по палубата и вдигаше на крак моряците.

Наведе се над носа и забеляза прорязаното въже.

— Спри кораба! Течението ни отнася! — изкрещя той, обзет от внезапна паника, и вълна от ужас заля палубата.

— Спусни задната котва! Бързайте, да ви вземат дяволите!

Точно когато моряците се втурнаха към задната котва, корабът застърга по скалното дъно, потрепера и изскърца.

Писъкът се предаде на дъските в разгорещената каюта и Нагрек и момичето замръзнаха от ужас. В следващия момент той бе вън в коридора, оставил топлата прегръдка, и препускаше към палубата. Брок отвори бързо вратата на своята каюта и видя Нагрек да тича по мостика. За миг зърна разтворената врата на каютата на момичетата, но забрави това и сам препусна лудо нагоре. Лайза бързо излезе от главната каюта, прекоси коридора и влезе в отворената врата.

Когато Брок излезе на квартердека, котвата вече беше спусната, но твърде късно. „Уайт уич“ нададе последен вик, наклони се леко вляво и тежко заседна. В този момент от мъглата изплаваха рояци сампани, забиха куки в него, а по корпуса се закатериха пирати.

Бяха въоръжени с мускети, ножове и ками. Пръв се изкачи Скрагър. В следващия миг моряците на „Уайт уич“ се биеха на живот и смърт.

Един китаец се спусна към Горт. Той стъпи встрани, после сграбчи някакъв човек за гърлото и му счупи врата. Нагрек вдигна едно желязо и замахна към настъпващата китайска орда, сред която забеляза Скрагър и други европейци. Осакати един от нападателите и се втурна към Брок, който прикриваше мостика към долните помещения. И към среброто в трюма.

Скрагър съсече един моряк, отстъпи и огледа своите хора, които атакуваха.

— Долу, по дяволите! — изкрещя той и поведе атаката срещу Брок. Още хора полетяха напред и покосиха първите от моряците, които прииждаха от долните палуби.

Брок стреля и изстрелът отнесе лицето на един европеец, после мушна празния пищов в слабините на друг и заби камата си в изкривена от злоба небръсната физиономия. Спусна се към Скрагър, който отстъпи, дръпна спусъка на насочения си пистолет, но в същия момент Нагрек се блъсна в него и куршумът отлетя безобидно в мъглата. Скрагър се завъртя, изръмжа, замахна с камата си и леко го одраска, после се хвърли в ръкопашната схватка и отново се втурна към Брок. Заби камата си в един моряк, после Брок го сграбчи за врата и те паднаха, като се счепкаха с юмруци и колене. Брок ахна, когато камата на Скрагър изхрущя в лицето му. Той се изправи, отхвърли противника си и замахна към него. Скрагър навреме се претърколи и камата се счупи, като се заби в палубата. Брок намушка със счупения нож един китаец, който го бе стиснал за гърлото, а Скрагър изтича и се скри зад хората си.

Горт нападаше китайците на горната палуба, режеше, сечеше, докато в хълбока му потъна нож, той изпъшка и падна. Брок видя това, но остана на мостика да се бие и да убива.

Долу Лайза Брок заведе Тес и Лилибет в главната каюта.

— Не се страхувайте, момичета — каза тя и затръшва вратата от външната страна.

Застана на коридора с пищов във всяка ръка и още два в джоба. Ако на мостика се появеше враг преди края на боя, това щеше да означава, че мъжът й е мъртъв или в безсъзнание. Но още четирима пирати щяха да загинат, преди да стигнат до нея.

Предвождани от Скрагър, пиратите се сблъскаха с моряците на Брок и отново бяха отблъснати. Нови моряци се изсипаха на палубата с бой. Трима от тях се присъединиха към Брок близо до мостика и се нахвърлиха върху пиратите, като ги отблъснаха назад.

Една жегла удари Скрагър по гърба и той разбра, че битката е загубена. Веднага извика нещо на китайски, хората му прекратиха боя, изсипаха се като мишки в сампаните и изчезнаха. Скрагър скочи от носа и изчезна във водата. Брок сграбчи мускета на един от своите моряци и изтича до края на кораба. Стреля в главата на Скрагър, която изплува за миг на повърхността, но не улучи и тя изчезна отново. Брок изруга, после хвърли празния мускет в тъмнината.

Хората му започнаха да стрелят по сампаните, които се стопиха бързо в мъглата. Когато вече нямаше бягащи пирати, по които да стрелят, Брок заповяда всички мъртви и ранени врагове да бъдат хвърлени зад борда и насочи вниманието си към Горт.

От раната, която Горт прикриваше със стиснат юмрук, течеше кръв. С мъка отдели ръката на сина си. Ножът беше проникнал дълбоко под мишницата почти до гърба.

— Кашляш ли кръв, сине?

— Не, татко.

— Това е добре. — Брок избърса потта от лицето си и стана. — Донесете катран. И грог. Побързайте, за бога! Тези, които са ранени да дойдат тук! Останалите слезте в лодките и ни изтеглете към брега. Сега е прилив. Побързайте!

Нагрек се опита да прогони жестоката болка в главата си, кога то спусна лодките във водата. От раните на реброто му се стичащ кръв. Брок подаде на Горт чаша ром и щом катранът закипя на мангала, потопи в него една жегла и я поднесе към раната. Лицето на Горт се изкриви, но той не отрони звук. После Брок се погрижи за останалите ранени по същия начин.

— А мен, сър, забравихте ме — простена един от моряците, поставил ръка на гърдите си. На устните му беше избила кървава пяна, а раната на гърдите му всмукваше въздух и свистеше.

— Ти си мъртъв. По-добре кажи молитвата си — каза му Брок.

— Не! За бога, не! Дайте ми катран, сър. Моля ви! — И той започна да пищи.

Брок го ритна и морякът замря на място, а въздухът продължаваше да свисти и да се пени.

Брок помогна на сина си да стане. Щом се изправи, Горт застана здраво на краката си.

— Добре съм, по дяволите!

Брок го остави и отиде на кърмата. Лодките теглеха здраво. Водата не помръдваше.

— Тегли по-силно! — извика той. — Приготви предната котва, Нагрек!

Изтеглиха кораба на закътано място, докато водачът диктуваше монотонния припев, и когато Брок се увери, че са в безопасност, заповяда да спуснат котвата. Корабът се полюля с приливната вълна и застана неподвижен.

Брок повика шивача на платна.

— Слушам, сър! — каза старецът.

— Уший савани! — каза той и посочи седемте тела. — Използвай стария грот. Когато зазори, вържи им по една верига на краката и зад борда! Аз ще прочета молитвата, както винаги.

— Слушам, сър!

Брок се обърна отново към Горт:

— Кога, след като застъпи на вахта, заседнахме?

— Няколко минути по-късно. Не. Беше точно един бел. Сега си спомням ясно.

Брок помисли малко.

— Не бихме могли да се откъснем и за нула време да се окажем на брега. По никакъв начин. Трябва да са прерязали въжето в предишната вахта. — Брок погледна към Нагрек и той трепна. — По време на твоята вахта. На разсъмване двайсет камшика за тези, които ба на пост.

— Да, сър — каза Нагрек ужасен.

— Ако не беше ти, оня проклет пират щеше да ме застреля, така че ще го имам предвид, Нагрек.

После слезе долу.

— Всичко е наред, мила — каза той. Лайза все още стоеше като канара пред каютата на децата си.

— Благодаря, Тайлър — каза тя и остави пищовите. — Тежко ли беше?

— Горе-долу. Заради среброто. Пирати в самото пристанище! В пристанището! Между пиратите имаше и англичани. Убих един, но водачът, да го вземат мътните, се отърва. Децата добре ли са?

— Да. Те са вътре. Сега спят. — Лайза се поколеба. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Нали говорим!

Тя тръгна угрижена към главната каюта. Той я последва и тя затвори вратата.

В три бела Брок отново се качи на палубата. Мъглата се разсейваше, но вятърът бе стихнал. Той подуши въздуха и опита вкуса му — скоро вятърът щеше да задуха с нова сила и на сутринта мъглата щеше да се разнесе.

— Горт, да слезем долу и да проверим товара.

— Никой от тези гадове не е слизал долу, татко.

— Все пак ще проверим. Ела и ти, Нагрек!

Брок взе фенера и те се спуснаха долу.

— Ето! Вратата е все още залостена — каза Горт.

Усещаше раздираща болка в раната.

Брок отключи вратата и те влезнаха вътре. Постави фенера върху среброто и отново залости вратата.

— Да не си полудял, татко?

Брок гледаше към Нагрек.

— Какво има, мистър Брок? — попита Нагрек, вцепенен от ужас.

— Изглежда, Нагрек е пипал сестра ти, Горт.

— Не, не съм! Не съм, кълна се! — извика Нагрек. — Изобщо не я докосвал!

Брок откачи бича, който висеше на стената.

— Изглежда, отишъл в каютата й, докато е спяла, събудил я и си поиграл с нея.

— Изобщо не съм я докосвал, нищо лошо не съм й сторил, кълна се! — извика той. — Тя ме повика в каютата си. Тя ме повика! Днес следобед ми каза да отида при нея. Самата тя. Господи!

— Значи си бил в каютата й!

Горт се спусна към Нагрек, но изруга от болка, когато катранът се отлепи от раната. Нагрек побягна към вратата, но Брок го блъсна назад.

— Свършено е с теб, Нагрек!

— Нищо лошо не съм й сторил, кълна се в Бога, кълна се…

— Пъхал си мръсните си ръце под ризата й!

Бичът продължаваше да се впива в тялото на Нагрек и Брок постепенно го натика в дъното на трюма.

— Пъхна ги, нали, мръснико?

— Кълна се в Бога, не съм я докоснал. Недейте, мистър Брок! Моля ви! Нищо не съм й сторил… съжалявам… само я пипнах… нищо повече… нищо повече.

Брок спря и дъхът му секна.

— Значи е вярно. Чу ли, Горт? — И двамата се нахвърлиха върху Нагрек, но Брок беше по-бърз, стовари юмрук отгоре му и той загуби съзнание. Брок бутна Горт настрана. — Почакай!

— Но, татко, тази гад…

— Почакай! Майка ти каза, че бедното момиче се страхувало отначало да каже истината. Тес си мисли, че е забременяла от него, защото я пипал. Но Лайза твърди, че тя е девствена. Само я докоснал, слава богу.

Брок пое дъх, съблече Нагрек и почака, докато той дойде в съзнание. После отряза члена му. И го би до смърт.

Четиринадесета глава

— Искал си да ме видиш, татко — каза Кълъм с каменно лице.

Струан стоеше на върха на могилата с бинокъл на врата, но й пояса и скупчено на земята бойно желязо. Беше наблюдавал как син му слезе на брега, прекоси долината и се качи на хълма. Вятърът гонил облаците и слънцето на хоризонта обещаваше денят да бъде хубав. Струан посочи надолу.

— Гледката оттук е чудесна, нали?

Кълъм не каза нищо. Почувства как краката му омекват под огнения бащин поглед.

— Не си ли съгласен?

— Църквата ще… всички ще…

— Зная за църквата — прекъсна го Струан. — Чу ли за Брок? — Гласът му беше много тих и спокоен.

— Какво да чуя?

— През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?

— Да. — Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. — Но не знаех какво става.

— Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.

— Горт?

— Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. — Лицето на Струан сякаш се втвърди. — Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.

Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.

— Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?

— Не те разбирам.

— Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб — този хълм — нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?

— Искаш ли?

— Не се страхувам от теб. — Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. — Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.

— Ти смяташ, че бих те убил?

— Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?

— Така ли?

— Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.

— Какви почтени хора?

— Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.

Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.

— Ела!

— Защо?

— Искам да поговорим насаме.

— Но сега сме сами.

Струан кимна с глава към закотвените кораби.

— Там има очи, които ни наблюдават. — Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. — Отвсякъде ни виждат. — И посочи към върха на запад. — Ето къде трябва да отидем.

Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.

— Не.

— Толкова ли е далеч за теб? — Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. — Не мислех, че се страхуваш.

Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“

Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

— Седни — каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

— Аз… не разбирам.

— Гледката оттук е по-добра, нали?

— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.

— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

— Пиле ли?

— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

— А могилата. Аз…

— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.

Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.

— Искам да кажа за могилата. Аз…

— Яж — прекъсна го Струан и му предложи от пилето.

Кълъм взе една кълка.

— Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.

— Да — каза Струан. — Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.

Кълъм беше потресен.

— Ти… ти искаше от мен да направя това?!

— Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.

— Ти… ти сам планира аз да направя това!

— Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ — и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.

— Ти… ти ме остави… остави ме два дена и две нощи да се пека вада… като знаеше колко лесен е отговорът!

— Много ли беше лесен?

— За тебе — да! — извика Кълъм.

После скочи на крака.

— Да! — изведнъж гласът на Струан стана рязък. — За мен. Но не и за теб. Ти сам взе решението и затова сега си по-достоен. Сега си мъж. Ако аз ти бях предложил идеята за божи храм, ти нямаше да си в състояние да я осъществиш. Никога! Щеше да се издадеш. Трябваше да вярваш в това, което правиш. Само за миг Брок да се бе досетил, че аз заговорнича с теб, щеше да ни направи за посмешище в Азия. Щяхме да загубим честта си завинаги.

— Ти би ли ме пожертвал за тази чест? — изкрещя Кълъм. — Твоята скапана чест?

— Нашата, Кълъм — каза Струан. — Колко хубаво е човек да те чуе най-после да изругаеш. Така ставаш по-човечен, момче! Повече заприличваш на човек.

— А целият този гняв, твоят гняв, беше преструвка, нали?

— Разбира се, момче. Това беше предназначено за Брок. И за другите.

— Дори и за Роб?

— За него повече от всеки друг. Хапни малко.

— По дяволите яденето! Ти си дявол! Ще повлечеш всички ни в ада. Кълна се в Господа Бога, че аз…

Струан подскочи и сграбчи сина си за рамото.

— Слушай, преди да си казал нещо, за което ще съжаляваш. Разчитах, че ще проявиш смелост да вземеш решение, и ти го направи. Сам Без моя помощ. И аз те благослових. Сега ти си Кълъм Струан — човекът, който дръзна да се противопостави на тай-пана. Човекът, който му отне под носа жадуваната могила. Ти сега си единствен. За един ден набра много повече авторитет, отколкото би придобил за двайсет години. Как другояче мислиш, че е възможно човек да контролира хората и да ги води за носа? Само със здравината на ръцете си ли? Не! С мозъка! И с магия! — Той пусна Кълъм.

— С магия ли? — Кълъм се задави. — Ти говориш за черна магия!

Струан се позасмя, седна отново и си наля от виното.

— Тези, които имат глави на раменете си, ще кажат Вижте колко умен е Кълъм. Той дава могилата на църквата и така този дявол Струан вече не може да разруши „Ноубъл хаус“, като прахоса богатството му за една нищо и никаква могила. Но в същото време Кълъм спасява авторитета на тай-пана, така че този дявол не може да го убие за това, че е дал земята на църквата. — Струан отпи от виното.

— Дори и Брок сигурно е впечатлен, независимо дали смята това за тайна сделка или не, тъй като ти си я сключил. Религиозните ще те благославят, че си дал най-хубавото на църквата. Глупаци като Лонгстаф ще се боят от теб и ще ти искат съвет. Циниците ще се възхищават от хитрото ти решение, ще те презират и ще казват: „Кълъм е наследил дявола от баща си. Пазете се от него.“ Мнението ми е, чети си извоюва положение.

— Но… но ако аз го извоювах… тогава ти, ти го загуби!

— Да. Но аз и без това имам предостатъчно. И за теб, и за Роб. А нямам време да те утвърдя на мястото ти. Внимавай, момчето ми. Сега всички си мислят: „Кълъм веднъж се отърва, но ще може ли следващия път?“ Те сега се надяват, че омразата помежду ни е достатъчна, за да се унищожим един друг. И точно това ще се опитаме да направим. Открито. Публично.

— Какво?

— Точно така. Студена вражда, където и да се срещнем. И не след дълго Брок ще се опита да те привлече на своя страна. И Купър… и Тилмън. Ще те тъпчат с лъжи… или с изопачени истини… ще се надяват, че ме мразиш ужасно и си готов да погубиш и мен, и себе си. И „Ноубъл хаус“. Тъй като всички търговци се стремят към това. Но сега, сега никога няма да им се удаде! Ти доказа, че си достоен!

— Аз няма да се съглася на подобно нещо — каза тихо Кълъм.

— Ще се съгласиш и още как! Пет години и пет месеца! Дал си свещена клетва!

— Сега се опитваш да ме обвържеш!

— Ти сам се обвързваш. От днес заплатата ти е утроена.

— Смяташ ли, че парите играят тук някаква роля за мен?

— Това не може да ти компенсира двата непоносими дни.

— Не искам никакви пари. И няма да го направя. Не мога.

Струан замислено избра една кълка.

— Обмислих го много внимателно. Съблазняваше ме мисълта да не ти казвам. Да те оставя несъзнателно да играеш ролята. Но сега ще бъде много по-приятно за нас двамата, защото знаеш.

— Искаш да ме накараш да живея и умра с омраза към теб? Само за да продължи съществуването на „Ноубъл хаус“!

— Знаеш отговора на този въпрос.

— Но това е непочтено!

— Съгласен съм. Донякъде — каза той, като дъвчеше пилето. — Аз съм всичко това, което каза, че и повече. Нарушавам божите заповеди, но не всички. Знам какво върша и съм готов да отговарям за последствията. Но аз съм единственият човек на този свят, на когото можеш да се довериш напълно, но при условие че не започнеш да кроиш планове и не се опълчиш срещу къщата. Аз съм тай-панът. А ти си оставаш същият, непроменен, независимо, че си страдал и хитрувал.

— Това, което ми предлагаш, не може да оправдае лицемерието или причиненото зло.

— Да, момче, ти си мехлем за душата ми — каза Струан, като хвърли пилешката кост. — Толкова си млад. Завиждам ти за годините, които ти предстоят. Не може да го оправдае ли? Да бъдеш най-добрият? Да държиш в ръцете си Брок и другите с умелото си присъствие? Лонгстаф и покрай него Короната? Китайския император? И чрез него триста милиона китайци! — Струан отпи от виното. — Оправдава го. Много омраза и малко театрална игра са нищожна цена.

Кълъм се облегна на камъка, а в ума му кипеше възмущение от непреклонността на думите, от въпросите и неумолимите отговоря — „Нима това е Божията воля? — питаше се той. — Най-силните оживява за сметка на слабите. Защото Бог е създал всички твари по този модел. Но Исус е казал: «Смирените ще наследят земята.» Земята ли имал предвид или Небесното царство? Смирението нямаше нито да спечели, нито да опази среброто. Смирението нямаше да спаси «Ноубъл хаус». Смирените никога не ще прогресират не ще надвият жестоките и алчните. Ако аз стана тай-пан, ще придвижа Хартата. Богатството с цел — заветна цел — помисли си той. — Великолепно!“

Омразата на Кълъм Струан към баща му изчезна. Но с нея също любовта. Остана само уважението.

— Защо дойде чак тук на върха? — попита той.

Струан разбра, че е изгубил сина си. Като баща почувства тъга, но като мъж — не. Бе накарал врага си да се сражава при условията, продиктувани от него. Така беше изпълнил бащиния си дълг.

— Да те умори толкова, че да мога да ти говоря и да разбереш — каза той, — че колкото и да е чудесна гледката от върха на могилата, оттук тя е величествена.

За пръв път Кълъм видя гледката.

— Да, наистина. — После се наведе, избра парче пиле и започна да яде.

Струан се помъчи да скрие болката си. „Усмивката ще се върне на лицето му — каза си той. — Трябва да дам на момчето време.“

Почувства се много уморен. Облегна се на един камък, обърна бинокъла си на юг и потърси „Чайна клауд“. Но корабът не се виждаше никъде. После погледът му се задържа в една точка.

— Погледни, момче. Онова там е „Блу клауд“!

Кълъм пое бинокъла и видя клипера. Това беше братът на „Тъндър клауд“, с осемнайсет оръдия, също така бърз и красив. Красив дори и за Кълъм, който ненавиждаше корабите и морето.

— На борда му сигурно има опиум на стойност сто хиляди гвинеи — каза Струан. — Какво би направил ти? Разполагаме с три кораба тук и още шестнайсет, които ще пристигнат след месец.

— Да ги изпратим ли на север? Да продадат товара си?

— Да — по лицето му премина сянка. — Помниш ли Айзък Пери?

— Да. Сякаш беше преди сто години.

— Аз го свалих на брега, защото измени на Макей и защото се страхуваше от мен, а аз не знаех защо. Дадох на Макей петнайсет дена срок да намери отговор на загадката, но той не се върна в Канон. Миналата нощ го видях. Сега е получил работа на брега — заместник — главен съдия и полицай. — Струан запали пура, като закриваше огънчето с ръка срещу вятъра, подаде я на Кълъм и запали друга — Изглежда, сега Пери е получил работа от „Купър — Тилмън“ — по линията Вирджиния — Африка. Поти се за тях.

— Не го вярвам.

— Каза ми го Уилф Тилмън. Миналата нощ. Вдигна рамене и рече, че Пери не щял вече китайските стоки. Затова той му предложил търговия с роби. Пери приел. Впрочем той напусна миналата седмица. Малко преди това Макей го примамил. Пили заедно. Макей му казал, че съм го уволнил… както си и беше… ругал ме и поискал работа на новия кораб на Пери, който се заклел, че продал копие от секретните ни търговски обекти нагоре по брега — географската ширина и дължина… и имената на нашите търговци — продал ги на Морган Брок. Последния път, когато бил в Лондон.

— Значи Брок знае секретните ни обекти!

— Само тези, до които Пери е имал достъп. Десет години търговия. Това ще рече по-голямата част.

— Какво можем да направим?

— Да намерим нови обекти и нови надеждни хора. Така че, сам виждаш, сине, не можеш да залагаш на всекиго.

— Това е ужасно!

— Това е житейски закон. Почини си един час и да тръгваме.

— За къде?

— За Абърдийн. Да проучим тайно. Без да ни усетят хората на У Куок. — Той отвори торбата и подаде на Кълъм пищов.

— Можеш ли да си служиш с това?

— Не много добре.

— Няма да е зле да потренираш.

— Добре.

Кълъм го разгледа. Веднъж след една глупава студентска разправия беше взел пистолет за дуел, но и той, и противникът му бяха така уплашени, че куршумите им прелетяха на много ярда от целта.

— Сега можем да тръгваме — каза Кълъм. — Вече не съм уморен.

Струан поклати глава.

— Искам да почакаме, докато „Чайна клауд“ се появи на хоризонта.

— Къде беше?

— В Макао.

— Защо?

— Изпратих го там — Струан изчисти трохите от жакета си, защото има награда за главата на моята метреса. Също за сина ми и дъщеря ми от нея, ако ги хванат живи. Изпратих Маус с „Чайна клауд“ да ги доведе тук. На борда на кораба ще бъдат в безопасност.

— Но Гордън е вече тук. Вчера го видях.

— Това момиче не му е майка.

Кълъм се учуди, че не го заболя, дето баща му има две, не — три семейства. Три, включително той и Уинифред.

— Похищението на дете е нещо ужасно. Ужасно! — каза той.

— И за твоята глава има награда. Десет хиляди долара.

— Толкова ли струвам? Съмнявам се.

— Ако един китаец предложи десет, значи струваш сто. — Струан отново насочи бинокъла си към „Блу клауд“. — Мисля, че сто хиляди е по-точната цифра. За теб.

Кълъм засенчи очите си от слънцето и тогава разбра комплимента на баща си. Но се направи, че не го е забелязал. Мислеше си за другата метреса и се чудеше какво представлява тя и как е изглеждала майката на Гордън. Мозъкът му работеше студено, безстрастно, без омраза, но с презрение към слабостта и хаотичните действия на баща си. Стори му се странно, че разсъждава така хладнокръвно.

— Какво ще прави Брок със среброто? Непрекъснато ще го нападат пирати, докато то е у него.

— Ще трябва да ни помоли да вземем малко обратно. Срещу документи. Веднага ще го направим. И при по-малка лихва при това. Кажи на Роб да се разпореди.

— Тогава ще започнат да нападат нас.

— Възможно е. — Струан наблюдаваше как „Блу клауд“ бавно се движеше срещу вятъра в посока между Лан Тао и Хонконг. — Щом се върне „Чайна клауд“, аз ще замина. Ще отида с експедиционния корпус и няма да се върна в Хонконг до деня преди бала.

— Защо?

— За да ти дам време да свикнеш с нашата вражда. Ще ти е нужно да се упражняваш. Ти и Роб трябва да започнете да строите. Плановете са вече готови. Освен за Грейт хаус. Аз ще реша какво ще правим с него. Започни строеж на черква на могилата. Накарай Аристотел да начертае плановете. Плати му една десета от това, което ти поиска първоначално. Ти и Роб трябва да свършите всичко сами.

— Да, тай-пан! — каза Кълъм. Тай-пан. Не татко. И двамата чуха пълнената с решителност дума. И я приеха.

— Построй къщата ми в предградието — парцел седемнайсети, плановете са у Роб. След три седмици трябва да е готова, със засадена градина и оградена със стена, висока стена.

— Това е невъзможно.

— Каквото и да струва. Набери сто, двеста строители, ако е необходимо. Обзаведена и с ландшафт, според плана. Искам след три месеца постройките ни да са готови.

— Тук има работа най-малко за десет месеца. Година или повече.

— Да. Затова ще използваме повече хора. И ще свършим по-рано.

— Защо да бързаме?

— А защо не?

Кълъм погледна към морето.

— Ами балът?

— Ти ще уредиш всичко. С Роб и Чен Шенг — нашия компрадор.

— И Роб ли? Той не бива ли да знае, че нашата вражда е престорена?

— Ти ще решиш това. Можеш да му кажеш в деня на бала. Ако искаш.

На хоризонта се появи „Чайна клауд“.

— Сега можем да тръгваме — каза Струан.

— Добре.

Струан постави чашите и останалата храна обратно в торбата.

— Изпрати тук тайно няколко човека, за да наблюдават през деня.

— Какво да наблюдават?

— Корабите. Оттук се забелязват четири до пет часа преди пристигането им. Особено пощата. Тогава ще изпращаме бърз катер да я пресреща и да прибираме писмата си преди другите.

— А после?

— Ще изпреварваме всички. За четири часа можем да извършим много покупки и продажби. Да знаеш четири часа преди другите, може да се равнява на разликата между живота и смъртта.

Уважението на Кълъм към баща му порасна. „Много е умен“ — помисли си той. И докато погледът му се рееше на запад към големия остров Лан Тао, изведнъж извика:

— Гледай! — и посочи малко на юг от него. — Вижда се пушек! Един кораб гори!

— Погледът ти е остър, момче — каза Струан и извъртя бинокъла. — Господи! Това е параход!

Корабът беше черен и тесен, грозен и с остър нос. От късия му комин извираше пушек. Имаше две мачти и корабен такелаж, но нямаше платна и отровният пушек се разнасяше от вятъра, а от зад се вееше червен флаг.

— Виж този изтърбушен смърдящ изрод от Кралската флота!

Злите думи разтърсиха Кълъм.

— Какво има?

— Проклета желязна курва — ето това има! Виж как пуши!

Кълъм погледна през бинокъла. Корабът му изглеждаше напълно безобиден. Беше виждал няколко подобни преди това. Вече от десет години ирландските пощенски служби използваха параходи. Виждаха се двете големи гребни колела от лявата и от дясната страна, кълбата от пушек и пенливата диря. На палубата имаше топове. Много топове.

— Не виждам нищо нередно.

— Погледни дирята! И носа! Движи се срещу вятъра, Господи! Плува на изток! Срещу вятъра! Виж го! Изпреварва „Блу клауд“, сякаш той е само скапан бриг в ръцете на скапани маймуни, а не един от най-хубавите кораби на земята!

— Но какво лошо има в това?

— Всичко е лошо. Сега в Ориента се появи параход. Той извърши невъзможното. Това желязно механично изобретение на Стивънсън, тази гнусна проститутка е плавала от Англия дотук напук на цялото отвращение на морето и презрението на вятъра. Щом един е могъл, значи ще могат и хиляди. Това значи прогрес. И началото на нова ера! — Струан вдигна празното шише от вино и го разби в една скала.

— Това ще трябва да използваме след двайсет-трийсет години. Това разложено подобие на кораб, мътните го взели!

— Да, грозно е, когато го сравниш с платноход. С „Блу клауд“. Но да можеш да плаваш срещу вятъра, да забравиш за него, значи да си по-бърз, по-икономичен и…

— Никога! Не е по-бърз, когато вятърът духа отзад, и не е добър за плаване по море. Това миризливо гърне ще се превърне в костенурка и ще потъне като камък. И не е толкова икономичен. Товарят го с дърва или въглища за бойлерите. И не става за търговията с чай. Чаят е чувствителен и ще се развали при такава смрад. Платноходи — те ще трябва да търгуват с чай, слава богу.

Кълъм се развесели, но не го показа.

— Да. Но след време те сигурно ще бъдат подобрени. И щом един е могъл да доплува дотук, значи ще могат и хиляди. Мисля, че трябва да купим параходи.

— Ти можеш и ще си прав. Но проклет да бъда, ако купя макар едно от тези вонящи чудовища. Проклет да бъда, ако Лъвът и Драконът се качат на тях, докато аз съм жив!

— Всички ли моряци живеят с това чувство? — попита Кълъм весело, стоплен вътрешно.

— Това е много глупав въпрос! Какво искаш да кажеш, Кълъм? — попита Струан остро.

— Просто си мисля за прогреса, тай-пан. — Кълъм отново погледна кораба. — Как ли се казва?

Струан подсъзнателно гледаше Кълъм, разбрал, че младежът мисли усилено и вероятно крои някакъв план.

„Странно — каза си той. — За пръв път гледаш на него като на мъж, а не като на твой син и не като «Кълъм» или «момчето», или «момчето ми». Но този мерзавец предвещава смъртта на китайския клипер. Най-красивите кораби, които някога са плавали по морета.“ Той тръгна надолу по планинския склон към Абърдийн. По-късно параходът мина достатъчно близо и те прочетоха името му. Казваше се „Немезис“ — кораб на Нейно кралско величество.