Тай-пан

С течение на времето пролетта премина в ранно лято. Слънцето засия по-ярко и въздухът натежа от влага. Европейците страдаха жестоко, облечени в обичайните си дрехи — дълго вълнено бельо, издути рокли и банелени корсажи. Потта изсъхваше под мишниците и по слабините, раните загнояваха отново. Върнаха се обичайните летни болести: кантонските чревни заболявания, макаоските дизентерии и азиатските разстройства. Оплакваха тези, които умираха. Останалите живи стоически понасяха мъките като неизбежно изпитание, изпратено от справедливия Бог да трови човечеството, и продължаваха да държат прозорците си затворени и да не допускат въздуха, който според тях бе пълен с отровни газове, излъчвани от земята през лятото. Продължаваха да позволяват на докторите си да ги лекуват с очистителни и пиявици, защото всички знаеха, че това е единственото истинско лечение от болестите. Продължаваха да пият замърсена от мухите вода и да ядат оплюто от насекоми месо. Продължаваха да избягват къпането, защото всички бяха убедени, че то вреди на здравето. И продължаваха да се молят да дойде отново хладната зима, която ще прочисти земята от смъртоносните отрови.

До месец юни дизентерията поразреди редиците на армейците. Търговският сезон бе почти към своя край. Тази година щяха да се натрупат големи състояния. С малко повече късмет. Защото никога преди това в кантонското Селце не бе имало такава оживена търговия. Търговците и техните португалски чиновници, китайските компрадори и кохонгските продавачи бяха напълно изтощени от жегата, но още повече — от изпълнените с оживена дейност седмици. Всички бяха готови да отдъхнат, преди да започне зимното изкупуване на стоките.

За разлика от предишните години, тази година европейците очакваха най-после да летуват в своите домове, на собствената си земя в Хонконг.

Семействата им в Хонконг бяха вече напуснали тесните си корабни квартири и се бяха заселили в Хепи вели. Беше се разгърнало огромно строителство. Куинс таун придобиваше очертания: улици, складове, затвор, пристани, два хотела, кръчми и домове.

Кръчмите, обслужващи войниците, се гушеха близо до палатките край Глесинг пойнт. Тези, които обслужваха моряците, се намираха на „Куинс роуд“ срещу корабостроителницата. Някои от тях се помещаваха в палатки или в груби временни постройки. Други — в по-масивни.

От Англия пристигаха кораби, натоварени с провизии, роднини, приятели и много непознати. И с всеки кораб прииждаха нови хора от Макао: португалци, китайци, евроазиатци, европейци — майстори на платна, тъкачи, чиновници, слуги, бизнесмени, продавачи и купувачи, кулита, безработни и такива, чиито професии ги бяха заставили да дойдат в Хонконг. Това бяха всички, които служеха в китайската търговия, които живееха от нея и се хранеха от нея. Сред пристигащите имаше дами, момичета, хора, вземащи опиати, производители на джин, играчи на хазарт, контрабандисти, джебчии, похитители, крадци, просяци и пирати — с една дума, измета на всяка нация. Те също си намериха убежища и започнаха да строят жилища и свои делови центрове. Магазини за продажба на джин, публични домове, опиумни подземия, които започнаха да се множат в Куинс таун и да изникват по Куинс роуд. Престъпленията нараснаха неимоверно и полицията — такава, каквато беше — потъна до гуша в работа. Сряда бе ден за наказания с камшик. За радост на праведните, получилите присъда злодеи бяха публично наказвани пред затвора за назидание и предупреждение към злото.

Британското правосъдие — независимо, че бе прилагано с бърза и твърда ръка — изглеждаше меко в очите на китайците. Традиционните китайски наказания включваха публични мъчения и бой до смърт, изкълчване на пръстите, осакатяване, избождане на едно или две очи, отсичане на ръка или ръце, крак или крака, жигосване, отрязване на меса, удушаване с въже, ослепяване, изтръгване на езика или смазване на гениталиите. Китайците нямаха съдопроизводство. Тъй като Хонконг оставаше извън бледото китайско законодателство, всички криминални престъпници, които успяваха да избягат от континента, пристигаха на безопасно място в Тай Пинг Шан, за да се възползват от снизходителността на варварското правосъдие.

И докато на острова процъфтяваше цивилизацията, започна да се трупа и боклук. С боклука дойдоха и мухите.

Водата започна да застоява в изхвърлени варели, спечени гърнета и тигани. Изхвърляха я в бамбуковите скели, в края на градините и в мочурливите места на низината. Тези малки гнойни язви закипяха от живот: ларви, които се превръщаха в комари. Бяха дребни, крехки и много особени, толкова деликатни, че летяха само след залез-слънце маларични комари.

И населението на Хепи вели започна да измира.

Двадесет и шеста глава

— За бога, Кълъм, не мога да направя нищо повече от теб. В Куинс таун върлува смъртоносна треска. Никой не знае причината. Ето, сега се разболя и малката Карин.

Струан страдаше, че вече цяла седмица нямаше вест от Мей-мей. Близо два месеца бе отсъствал от Хонконг, ако не се смята краткото посещение от два дни, което направи преди няколко седмици. Тогава не устоя на желанието си да види Мей-мей. Тя цъфтеше, караше лека бременност и те бяха повече от всякога доволни, че са заедно.

— Да благодарим на Бога, че последният ни кораб отплава и че утре напускаме Селцето.

— Чичо Роб казва, че това е малария — каза Кълъм разпалено и размаха писмото на Роб, което бе току-що пристигнало. Ужасно се безпокоеше за Тес. Още вчера бе получил от нея писмо, в което му съобщаваше, че заедно с майка си и сестра си са напуснали кораба и са се пренесли да живеят в частично оборудваната фабрика на Брок. Но не споменаваше нищо за малария. — С какво се лекува маларията?

— Не знам. Не съм лекар. Според Роб само няколко лекари смятат, че това е малария. — Струан размаха ожесточено палката за мухи.

— Малария на латински означава „лош въздух“. Това е всичко, което знам. Всеки го знае. Света Богородице, загубени сме, ако въздухът в Хепи вели е лош.

— Казвах ти да не стоим там — избухна Кълъм. — Намразих тази Долина още щом я видях!

— Какво искаш да кажеш, за бога? Да не би да си знаел предварително, че въздухът е скапан?

— Не. Нямах предвид това. Исках да кажа, че намразих мястото, това е всичко.

Струан тръшна прозореца, през който нахлуваше смрад от площада на Селцето, и отпъди още мухи. Горещо молеше треската да не се окаже малария. Ако беше малария, щеше да пострада всеки, който оставаше да пренощува в Хепи вели. Всички знаеха, че почвата в някои части на света е отровена от малария и по някакви причини нощем изпуска отровни газове.

Според Роб треската бе започнала загадъчно преди четири седмици. Първо поразила китайските работници. След това други — тук европейски търговец, там дете. Но само в Хепи вели. Никъде другаде в Хонконг. Сега четиристотин или петстотин китайци бяха болни и двадесет или трийсет европейци. Китайците бяха ужасно наплашени и суеверно вярваха, че боговете ги наказват, задето работят в Хонконг, въпреки декрета на императора. Само по-големите надници ги караха да се завърнат.

А сега и малката Карин се разболяла. Писмото на Роб завършваше с думите:

Струан се отправи към вратата! Божичко! Първо бебето, сега Карин! В деня след бала Сара бе родила син — Локлин Рос. Но детето се оказва хилаво, лявата му ръка — увредена. Раждането бе много трудно, за малко не умря. Но тя преодоля тежката родилна болка и въпреки че млякото й прокисна и косата посивя, силите й постепенно се възвърнаха. Когато Струан се върна да види Мей-мей, той посети и Сара. В лицето й се бяха врязали дълбоки бръчки на страдание и горчивина и тя бе заприличала на старица. Той се натъжи още повече, когато видя бебето — безжизнена лява ръка, хилаво, плачещо жално, без надежда да оживее. „Чудно дали не е умряло бебето — помисли си Струан, като дръпна силно вратата. — Роб не споменава нищо за него.“

— Варгас!

— Да, сеньор?

— Боледували ли сте някога от малария в Макао?

— Не, сеньор. — Варгас пребледня. Синът и племенникът му работеха за „Ноубъл хаус“ и сега живееха в Хонконг. — Сигурни ли са, че е малария?

— Не, само някои от лекарите смятат така. Не всички. Намерете и му кажете, че веднага искам да се срещна с Джин-куа! Да дойде с него!

— Да, сеньор. Негово превъзходителство ви е поканил да вечеряте с него и ерцхерцога довечера в девет часа.

— Приемете от мое име.

— Да, сеньор.

Струан затвори вратата и седна мрачен. Беше облечен в тънка риза без шалче, леки панталони и обувки. Другите европейци го смятаха за луд, задето рискува да се разболее от коварната простуда, причинявана, както всички знаеха, от летните ветрове.

— Не може да е малария — заключи той, — не е това. Нещо друго е.

— Островът е прокълнат.

— Престани да говориш като жена.

— Преди да дойдат кулитата, нямаше никаква треска. Освободи се от тях и ще се избавиш от болестта. Те я носят в себе си. Те са виновни.

— Откъде да знаем, Кълъм? Приемам, че началото води от тях. Съгласен съм, че живеят по ниските места. Също така, че човек може да заболее само ако диша отровния нощен въздух. Но защо има треска само в долината? Само в Хепи вели ли има лош въздух? Въздухът си е въздух, за бога, и почти през цялото денонощие подухва лек ветрец. Как да обясним това?

— Много лесно — такава е Божията воля.

— Що за отговор, по дяволите.

Кълъм скочи на крака.

— Моля те да не ругаеш!

— А аз те моля да си спомниш, че неотдавна изгаряха на клада хора, които твърдяха, че Земята се върти около Слънцето. И това ли е Божия воля?

— Каквото и да мислиш ти, Бог има огромно и постоянно значение в нашия живот. Това, че треската се появи точно в мястото, където избрахме да се заселим, е проявление на Божията воля, убеден съм в това. Не можеш да го отречеш, след като не можеш да докажеш противното, както и аз не мога да го докажа. Но вярвам, а и много Други също вярват, че трябва да напуснем Хепи вели.

— В такъв случай ще трябва да напуснем и Хонконг.

— Бихме могли да строим близо до Глесинг пойнт.

— Знаеш ли колко пари аз и всички търговци сме вложили в Хепи вели?

— Знаеш ли колко ще струват парите ти, когато си на шест фута под земята?

Струан изгледа сина си хладно. От седмици насам усещаше, че враждебното чувство на Кълъм става все по-реално. Но това не го вълнуваше. Знаеше, че с придобиването на знания Кълъм ще иска да осъществява собствените си идеи и да печели по-голяма власт. „Така и трябва да бъде“ — казваше си Струан, много доволен от развитието на сина си. Същевременно той се безпокоеше за неговата безопасност. Кълъм прекарваше прекалено дълго в компанията на Горт и беше безкрайно доверчив.

Преди десет дни се бяха скарали жестоко. Кълъм развиваше някакви теории за параходите, явно идеи на Горт, и Струан възрази. Тогава Кълъм заговори за враждата между Брок и Струан и заяви, че младото поколение няма да допусне грешките на родителите си. Горт знаел, че старото поколение се мъчи да увлече след себе си и младото, но той бил съгласен да забравят враждата и да помирят бащите. Когато Струан започна да спори, той отказа да го слуша и изхвърча гневно навън.

Освен това се появи нов проблем — Тес Брок.

Кълъм никога не говореше за нея пред баща си, нито бащата говореше пред сина. Но Струан знаеше, че той умира за нея и това чувство замъглява разсъдъка му. Спомняше си своята собствена младост, как бе копнял за Роналда. Всичко на тази възраст изглеждаше така важно, така ясно и чисто.

— Ех, синко, не се вълнувай — каза му той сега, като искаше да избегне разправията. — Денят е горещ и влияе на нервите ни. Седни и се опитай да се отпуснеш. Малката Карин и много от нашите приятели са заболели. Чух, че и Тилмън е пипнал треската, а кой знае още колко други.

— А мис Тилмън?

— Не вярвам.

— Горт каза, че утре затварят фабриката си. Той заминава за Макао, където ще прекара лятото. Всички Брокови заминават.

— Ние ще заминем за Хонконг. Фабриката тук няма да бъде затворена.

— Горт каза, че по-добре е да се летува в Макао. Той има там къща. Ние също имаме някакъв имот, нали?

Струан се размърда на стола.

— Да. Ако искаш около една седмица отпуска, прекарай я в Макао, но после веднага се връщай в Куинс таун. И повтарям — внимавай! Горт не ти е приятел.

— А аз повтарям, че е.

— Той се опитва да те дестабилизира и някой ден ще те унищожи.

— Грешиш. Аз го разбирам. Харесвам го. Ние се разбираме чудесно. Лесно ми е да разговарям с него, харесвам компанията му. И двамата знаем, че не проумяваш това — баща му също, — но трудно е да ти обясня.

— Прекрасно разбирам мотивите на Горт, по дяволите!

— Нека не ги обсъждаме.

— Мисля, че трябва. Горт те е омаял. Това е смъртна заплаха за Струан.

— Погледни на Горт от друг ъгъл. Той е мой приятел.

Струан отвори една кутия и извади хаванска пура, после реши, че е дошъл удобният момент.

— Мислиш ли, че Брок би одобрил брака ти с Тес?

Кълъм се усмихна и каза спонтанно:

— Защо не? Горт е съгласен.

— Говорихте, ли с Горт?

— Не съм говорил с теб. Нито пък с някой друг. Защо тогава да обсъждам този въпрос с Горт?

— Тогава откъде знаеш, че той е съгласен?

— Не знам. Но просто съдя от думите му. Непрекъснато повтаря как добре се разбираме с Тес, колко й е приятна моята компания, насърчава ме да й пиша и тем подобни.

— Смяташ ли, че нямам право да те питам какви са ти намеренията спрямо Тес Брок?

— Положително имаш право. Аз просто, ъ-ъ… имам намерение да се оженя за нея. Но не съм казвал нищо на Горт. — Кълъм спря смутено и избърса челото си. Тай-панът докосна толкова неочаквано най-съкровената му мисъл, че го извади от равновесие и въпреки желанието си да разговарят за това, сега се страхуваше да не би любовта му да бъде осквернена. „Дявол да го вземе, трябваше да се подготвя“ — помисли си той и продължи да говори, без да мисли и без да може да спре. — Но не мисля, че… чувствата ми към мис Брок са в момента от значение. Нищо не сме си казали и няма нищо… Виж какво, моя работа си е какво чувствам към мис Брок.

— Разбирам, че така мислиш — каза Струан, — но това не значи, че си прав. Не смяташ ли, че могат да те използват?

— Кой да ме използва? Мис Брок ли?

— Горт. Или Брок.

— Не мислиш ли, че омразата ти към тях двамата влияе на всичките ти решения? — викна ядосано Кълъм.

— Да. Прецених и тази възможност. А ти, Кълъм? Мислил ли си изобщо, че е възможно да те използват?

— Да кажем, че си прав. И, да кажем, се оженя за мис Брок. Не печелиш ли и ти нещо?

Струан се зарадва, че засегнаха и този въпрос.

— Не. Защото станеш ли тай-пан, Горт ще те изяде. Ще ти вземе всичко, което имаме, и ще те унищожи… за да заграби „Ноубъл хаус“.

— Защо да унищожава съпруга на сестра си? Защо да не обединим компаниите си — Брок и Струан? Аз въртя търговията, той движи корабите.

— А кой е тай-панът?

— Ще делим и това — Горт и аз.

— Не може да има повече от един тай-пан. Това означава името. Такъв е законът.

— Но твоят закон противоречи на моя закон. Или на Горт. Можем да се поучим от грешките на другите. Ще имаме голямо преимущество, ако слеем компаниите си.

— Точно това ли възнамерява да направи Горт? — Струан се питаше дали не се е заблудил по отношение на Кълъм. Точно увлечението му към Тес и доверието му в Горт можеха да бъдат използвани за унищожаването на „Ноубъл хаус“. Брок и Горт щяха да получат всичко, което искат. „Още само три месеца и аз заминавам за Англия. Мили Боже!“ — Това ли? — повтори той.

— Никога не сме разговаряли по въпроса. Говорили сме за търговията, корабостроителството и компаниите най-общо. И как да ви сдобрим. Но наистина бихме спечелили много от това да се слеем, нали?

— Но не и с тези двамата. Ти още не си от тях. Засега.

— Но един ден ще съм.

— Може би. — Струан запали пурата. — Наистина ли смяташ, че ще можеш да контролираш Горт?

— Може би няма да стане нужда да го контролирам. Нито пък той мене. Да речем, че наистина се оженя за мис Брок. Горт си има компания и ние също. Отделно един от друг. Пак ще можем да се конкурираме. Но приятелски. Без омраза. — Кълъм заговори с по-твърд глас: — Да предположим за момент, че съм тай-пан. Брок има любима дъщеря. Спечелвам нейното благоволение и това на Горт. Като се оженя за нея, аз просто ще предразположа Брок към мен и в същото време ще натрупам опит. Ще отклонявам всякакви предложения за сливане на компаниите. После ще диктувам моите условия. Чудесен и безопасен план. Да върви по дяволите момичето. Само ще я използвам, за да възвися славата на „Ноубъл хаус“.

Струан не каза нищо.

— Не си ли мислил ти по тези възможности, и то безпристрастно продължи Кълъм. — Бях забравил, че си достатъчно проницателен, за да не забележиш, че съм влюбен в нея.

— Да — каза Струан и внимателно изтърси пепелта от пурата си в сребърния пепелник. — Съвсем безпристрастно обмислих въпроса за теб… и за Тес.

— И какво е заключението ти?

— Че опасностите за теб са по-големи от преимуществата.

— Значи ти съвсем не одобряваш намерението ми да се оженя за нея?

— Не одобрявам и това, че я обичаш. Но истината е, че я обичаш или си въобразяваш това. Има и друга истина — че ще се ожениш за нея, ако ти се удаде възможност — Струан дръпна силно от лулата. — Смяташ ли, че Брок ще одобри?

— Не знам. Не вярвам и Господ да ми е на помощ.

— А аз вярвам и Господ да ти е на помощ.

— Но ти няма да одобриш.

— Казах ти веднъж. Има само един човек на тази земя, на когото можеш напълно да се довериш. В случай че не намислиш да се опълчиш срещу „Ноубъл хаус“.

— Нима мислиш, че такава женитба е против интересите на компанията?

— Не казах това. Казах, че ти не разбираш каква опасност те грози. — Струан загаси пурата си и стана. — Тя и без това е малолетна. Би ли я чакал пет години?

— Да — отговори той, ужасен от големия срок. — Да, кълна се в Бога. Ти не знаеш какво означава тя за мен. Тя е… единственото момиче, което наистина обичам. Аз няма да се променя и ти не можеш да разбереш това. Да, ще чакам пет години. Обичам я.

— А тя обича ли те?

— Не зная. Аз… мисля, че ме харесва. Моля се да е така.

„О, Господи, какво да правя?“

„Слава богу, че вече не съм толкова млад — помисли състрадателно Струан. — Сега знам, че любовта е като морето — понякога спокойна, а понякога бурна. Опасна е, красива, смъртоносна, животворна. Но никога постоянна, а променлива. И уникална само за един кратък миг в очите на времето.“

— Нищо няма да правиш, момче. Но още тази вечер ще говоря с Брок.

— Не — извика уплашено Кълъм. — От това зависи моят живот. Не искам ти да…

— Това, което искаш да направиш, е в разрез с моите интереси и с тези на Брок — прекъсна го Струан. — Ще говоря с Брок.

— Значи ще ми помогнеш?

Струан прогони една муха от лицето си.

— Какво ще кажеш за двайсетте гвинеи, Кълъм?

— Какво?

— Моите пари за ковчега. Двайсетте златни монети, които Брок ми даде и ти задържа. Забрави ли?

Кълъм отвори уста да каже нещо, но се отказа.

— Да. Забравих ги. Просто изхвръкнаха от главата ми. — В очите му се изписа дълбока мъка. — Защо да те лъжа? Едва не те излъгах. Това е ужасно.

— Да — потвърди Струан, доволен, че синът е издържал още един изпит и научил още един урок.

— И какво монетите?

— Нищо. Освен това, че трябва да не ги забравяш. Това е Брок. Горт е още по-лош, защото той дори не притежава щедростта на баща си.

Беше почти полунощ.

— Седни, Дърк — каза Брок и потри брадата си. — Грог, бира или бренди?

— Бренди.

— Бренди, а! — поръча Брок на един слуга, после посочи към храната на масата, която бе осветена ярко от свещите. — Подкрепи се, Дърк — каза той и се почеса под мишниците, които бяха покрити със струпей, причинени от горещината, които сърбяха. — Скапано време! Защо, дявол да те вземе, не страдаш и ти като нас?

— Живея както трябва — отговори Струан и протегна удобно крака. — Казвал съм ти милион пъти. Ако се къпеш четири пъти на ден няма да получиш тези струпеи. Ще изчезнат въшките и…

— Това няма нищо общо с болестта — каза Брок. — Това са глупости. Противоречи на природата, по дяволите. — Той се засмя. — Тези, които казват, че другаруваш с дявола, може би са познали защо си такъв, какъвто си. А? — Той пъхна своята празна сребърна чаша от половин галон в ръката на слугата, който веднага я напълни от едно малко буренце с бира, поставено до стената. На рафтовете наблизо бяха сложени мускети и ками. — Но ти скоро ще си получиш наградата, нали, Дърк? — Брок наведе широкия си палец надолу.

Струан взе голямата и кръгла като балон кристална чаша и помириса питието.

— Ще получим наградите си, Тайлър? — Струан задържа чашата близо до носа си, за да може миризмата да неутрализира вонята на стаята. Почуди се дали и Тес смърдеше като баща си и майка си и дали Брок съзнава целта на посещението му. Прозорците бяха здраво затворени, за да изолират нощния въздух и невероятния шум, идващ от площада.

Брок изръмжа и вдигна пълна чаша, после пи жадно. Бе облечен в обичайния си вълнен редингот, с дебели долни дрехи, висока яка и жилетка. Той изучаваше мрачно Струан. Гостът изглеждаше спокоен и силен в леката си риза, белите панталони и полуботушки. Светлината на свещта огряваше червено-златистите косъмчета на широката му гръд.

— Сякаш си гол, приятел. Направо отвратително.

— Това ще бъде следващата мода, Тайлър. Наздраве! — Струан вдигна чашата си и те пиха.

— Говорим за дявола, та се сетих. Чух, че Морийн Куанс е стъпила на шията на бедния Аристотел. Говори се, че си заминават в Англия със следващия кораб.

— Или ще избяга, или ще си пререже гърлото преди това.

Брок се ухили.

— Не съм се смял толкова много, както тогава, когато изведнъж изникна на бала. — Той махна с ръка на слугата, че е свободен. — Чух, че всичките ти кораби заминали.

— Да. Великолепен сезон, нали?

— Мда-а. Ще е по-добре, ако „Грей уич“ пристигне пръв в град Лондон. Чух, че е един ден по-напред от твоя кораб. — Брок отпи голяма глътка от бирата. Потеше се обилно. — Джеф Купър каза, че отплувал последният му кораб, значи Уампоа е чист.

— Ще останеш ли в Кантон?

Брок поклати отрицателно глава.

— Утре заминаваме за Куинс таун, после за Макао. Но фабриката ще остане отворена, не като по-рано.

— Лонгстаф остава. Преговорите продължават, предполагам. — Струан чувстваше напрегнатата атмосфера и безпокойството му се усили.

— Знаеше, че все още не можеше да има разрешение. — Брок въртеше превръзката на окото си. Вдигна я наполовина и разтри набраздения белег върху празната очна кухина. Връзката, която държеше превръзката от години, бе издълбала червен улей в челото му. — Горт каза, че най-малкото дете на Роб се разболяло от треска.

— Да. Предполагам, че Кълъм му е казал.

— Мда-а. — Брок забеляза остротата в гласа на Струан. Отпи голяма глътка от бирата и изтри пяната от бакенбардите си с опакото на ръката си. — Съжалявам да чуя това. Лош късмет. — Той пи отново. — Твоето и моето момче станаха големи приятели.

— Ще се радвам, ако пак съм на път — каза Струан, като се направи, че не забелязва намека. — Този следобед разговарях дълго с Джин-куа. За треската. Доколкото знае, никога преди това не са имали тази болест в Квантунг.

— Ако е наистина малария, ще си имаме големи неприятности. — Брок се протегна и взе фенер от пиле. — Хапвай си. Чух, че цената на кулитата се е покачила. Цените в Хонконг растат ужасно.

— Но не толкова, че да ни заболи. Треската ще мине.

Брок размърда мъчително търбуха си и пресуши чашата.

— Искаше да ме видиш насаме, така ли? Да си поговорим за треската ли?

— Не — каза Струан с чувството, че е омърсен от вонята и парфюма на Брок, от миризмата на вкисната бира. — Отдавна си бях обещал да ти сваля кожата с камшик.

Брок вдигна звънчето от масата и ожесточено го размаха. Звукът отекна в стените. Вратата не се отвори веднага и той отново зазвъня.

— Тази проклета маймуна — каза той. — Трябва да го изритам по задника! — Той се върна при бурето с бира, напълни отново чашата си и седна, вперил поглед в Струан. И зачака. — Е, за какво си дошъл?

— Заради Тес Брок.

— Така ли? — каза Брок, учуден, че Струан желае да ускори вземането на решението, което толкова бе измъчвало него, а без съмнение и Струан.

— Синът ми е влюбен в нея.

Брок обърна още една чаша бира и отново изтри уста.

— Срещнали са се само един път. На бала. После са се разхождали следобедите с Лайза и Лилибет. Три пъти.

— Да. Но въпреки това, той е влюбен в нея. Твърди, че е така.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво мислиш по въпроса?

— Че е най-добре да го обсъдим заедно. Открито.

— Защо сега? — попита Брок подозрително, като се опитваше да разбере отговора. — Тя е много млада, както знаеш.

— Да, но достатъчно голяма да се омъжи.

Брок замислено повъртя чашата, като оглеждаше отражението си в полираната сребърна повърхност. Питаше се дали е разбрал правилно Струан.

— Да не би да ми правиш официално предложение за ръката на Тес?

— Това е задължение на сина ми, не мое. Но ние ще проведем неофициален разговор първо.

Брок попита отново:

— Какво мислиш за връзката им?

— Знаеш мнението ми. Аз съм против. Не ти вярвам. Не вярвам и на Горт. Но Кълъм е на друго мнение и ме застави да дойда, защото един баща не може винаги да постигне това, което иска за сина си.

Брок си помисли за Горт. Заговори с несигурен глас:

— Ако толкова желаеш да му се противопоставиш, натрий му носа и го разкарай оттук. Не е трудно да се отървеш от този младок.

— Знаеш, че ръцете са ми вързани — отговори горчиво Струан. — Ти имаш трима синове — Горт, Морган и Том. Сега аз имам само Кълъм. Така че каквото и да правя, той трябва да ме последва.

— А Роб и синовете му? — попита Брок, доволен, че правилно е разбрал чувствата на Струан и че сега може да го разиграва както си иска.

— Знаеш отговора и на този въпрос. Аз създадох „Ноубъл хаус“, не Роб. А ти какво мислиш, а?

Брок изпи замислено чашата. Отново звънна със звънеца. Отново не последва отговор.

— Ще си направя жартиери от червата на тази маймуна! — Стана и започна отново да пълни чашата си. — Аз също съм против тази връзка — каза той грубо. Видя, че по лицето на Струан се изписа изненада. — Но въпреки това съм готов да приема сина ти, ако той поиска съгласието ми.

— Така си и мислех, по дяволите! — каза Струан и стана от стола, стиснал юмруци.

— Зестрата й ще бъде най-богатата в Азия. Те ще се оженят следващата година.

— Предпочитам да те видя в ада преди това.

Двамата мъже се изправиха застрашително един срещу друг.

Брок видя същото изваяно лице, което бе виждал преди трийсет години, излъчващо същата жизнена енергия. Същото несъмнено качество, което караше цялата му душа да реагира така бурно. „По дяволите! — изруга той. — Не разбирам защо този дявол се изпречи на пътя ми!“

— Това ще стане по-късно. Най-напред ще се оженят, както се полага. Ти наистина си с вързани ръце. Не съм го скроил аз и това е наистина жалко. Не аз развявам бедния ти късмет в лицето. Но си мисля през цялото време, както и ти, за тях двамата и за нас и мисля, че ще е най-добре и за тях, и за нас.

— Знам какво си намислил. И Горт също.

— Кой знае какво ще стане, Дърк? Може в бъдеще да се обединим.

— Но не, докато съм жив.

— От друга страна, можем да останем разделени: ти да запазиш своето и ние нашето.

— Няма да ти помогне една женска фуста да грабнеш и да унищожиш „Ноубъл хаус“!

— Сега ме чуй, по дяволите! Ти подхвана този въпрос! Каза да говорим открито и аз не съм свършил. Така че слушай! Или си загубил смелостта си, както загуби обноските и ума си.

— Добре, Тайлър — каза Струан и си наля още бренди. — Кажи какво мислиш.

Брок се отпусна леко, седна отново и обърна бирата си.

— Мразя те и винаги ще те мразя. И аз ти нямам доверие. До гуша ми дойде да убивам, но се заклевам в Исуса Христа, че ще те убия в деня, когато те видя да се изправиш срещу мен с бич в ръка. Но не аз започнах тази битка. Не. Не искам да те убивам, а просто да те смачкам. Но все си мисля, че младите могат да поправят това, което ние… което не беше възможно за нас. Така че казвам: каквото ще бъде, да бъде. Ако ще се сливаме, нека да се слеем. Те ще решават това, не ти и аз. Ако няма да се слеем, отново ще решат те. Каквото и да правят, решението ще е тяхно. Не наше. И така — мисля, че бракът ще бъде добър.

Струан изпразни чашата си и я постави на масата.

— Никога не мислех, че ще паднеш, че ще паднеш толкова ниско и ще използваш Тес, въпреки че като мен си против брака.

Този път Брок погледна Струан спокойно:

— Не използвам Тес, Дърк. Това е Божията правда. Тя обича Кълъм и това е житейската правда. Това е единствената причина, за да говоря така. Ние и двамата сме с вързани ръце. Нека погледнем нещата реално. Те са като Ромео и Жулиета, за бога, и аз се страхувам. А и ти също ако искаш да знаеш истината. Не искам моята Тес да завърши с мраморна плоча, защото те ненавиждам. Тя го обича и аз мисля за нея.

— Не вярвах.

— Нито пък аз, по дяволите! Но Лайза ми писа пет-шест пъти за Тес. Казва, че мечтаела, въздишала и говорела за бала, но само за Кълъм. А Тес ми писа шестнайсет пъти за това какво казал Кълъм и какво не казал Кълъм, какво казала тя на Кълъм, как я погледнал и как й отговорил, докато най-накрая помислих, че ще се пръсна. О, да, тя наистина го обича.

— Но това е детска любов. Тя не означава нищо.

— Мили боже, ти си ужасно твърдоглав човек и не искаш да разбереш. Грешиш, Дърк. — Брок внезапно се почувства уморен и много стар. Искаше да сложи край на това. — Ако не беше бала, никога нямаше да се случи. Ти я избра за първия танц. Ти я посочи да спечели наградата. Ти…

— Не аз! Сергеев я избра!

— Истина ли е това?

— Да.

Брок втренчи поглед в Струан.

— Тогава може би това е Провидението. Тес не беше най-красиво облечената дама. Знаех си. Всички знаеха — освен Кълъм и Тес. — Той пресуши чашата и я остави на масата. — Ето моето предложение. Ти не обичаш своя Кълъм така, както аз обичам Тес, но нека им пожелаем попътен вятър, открито море и спокойно пристанище. Момчето го заслужава. С тази могила той спаси врата ти, защото, кълна се в Христос, щях да те удуша с нея. Ако ти трябва битка, ти си я получи. Ако ми попадне прът в ръцете, за да те пребия в честна битка, кълна се в Христос, пак ще го направя. Но не и тях двамата. Дай им попътен вятър, открито море и спокойно пристанище, за да вървят с Бога напред, а?

Брок протегна ръка.

Струан заговори с дрезгав глас:

— Ще ти стисна ръката за Тес и Кълъм. Но не и за Горт.

Начинът, по който Струан изрече „Горт“, смрази кръвта на Брок.

Но той не отдръпна ръката си, въпреки че споразумението криеше голяма опасност.

Стиснаха си здраво ръцете.

— Ще изпия още една чаша, за да дойде всичко на място — каза Брок. — Тогава ще можеш да се разкараш от дома ми. — Той вдигна звънеца и позвъни трети път и когато отново никой не се появи, го запрати към стената. — Ли Танг! — изрева той. — Гласът му отекна странно.

Чу се шум на тичащи стъпки по голямото стълбище и на вратата се появи уплашеното лице на португалския чиновник.

— Всички слуги са изчезнали, сеньор. Никъде не мога да ги открия.

Струан изтича до прозореца. Амбулантните търговци, сергиджиите, зяпачите и просяците напускаха безмълвно площада. В английската градина група търговци слушаха и наблюдаваха, замръзнали по местата си.

Струан се обърна и се втурна към мускетите. Стигна до рафта едновременно с Брок.

— Всички да слезнат долу! — извика Брок на чиновника.

— Във фабриката ми, Тайлър. Бий тревога — каза Струан и в същия миг изскочи навън.

След час всички търговци и техните чиновници се бяха струпали във фабриката на Струан и в намиращата се отпред английска градина. Отряд от петдесет войници беше въоръжен за бой и разположен край портата. Офицерът — капитан Оксфърд — едва двайсетгодишен, бе строен, хубав, мускулест мъжага.

Струан, Брок и Лонгстаф бяха застанали в средата на градината. Наблизо стояха Джеф Купър и Сергеев. Нощта беше влажна, гореща и мрачна.

— Не е зле да наредите незабавна евакуация, Ваше превъзходителство — каза Струан.

— Да — съгласи се Брок.

— Не е нужно да бързаме, господа — отвърна Лонгстаф. — Това се е случвало и по-рано, нали?

— Да. Но винаги преди това Ко-хонгът или мандарините са ни предупреждавали. Никога не е ставало така внезапно. — Струан се вслушваше напрегнато в нощта, но очите му брояха завързаните за пристана лорчи. „Има достатъчно за всички“ — помисли си той.

— Нещо не ми харесва нощта.

— Нито на мен, дявол я взел. — Брок плю гневно. — Да се качваме по корабите, казвам аз.

— Нима смятате, че има опасност? — попита Лонгстаф.

— Не знам, Ваше превъзходителство. Но нещо ми подсказва, че трябва да се измъкваме оттук — обясни Струан.

— Или поне да се качим на корабите. Засега търговията е приключила, така че можем да си вървим или да останем, ако искаме.

— Но те няма да посмеят да ни нападнат! — ядоса се Лонгстаф. — Защо им е? Какво печелят с това? Преговорите вървят чудесно.

Смешна работа.

— Просто предлагам, Ваше превъзходителство, да постъпим така, както винаги сте ни съветвали — да се подготвим за всякакви изненади.

Лонгстаф махна леко с ръка на офицера.

— Раздели хората си на три групи. Завардете източния и западния край. Също улица Хог. Не. Не пускайте никого по площада до ново нареждане.

— Да, сър.

Струан видя Кълъм, Хорацио и Горт, застанали близо до един фенер. Горт обясняваше на Кълъм как се зарежда мускет, а той слушаше внимателно. В сравнение със сина му, Горт изглеждаше здрав, жив и снажен. Струан отмести поглед и съзря Маус да разговаря в тъмното с висок китаец, когото не познаваше. Любопитен, тръгна към тях.

— Разбрахте ли нещо, Волфганг?

— Не, тай-пан. Никакви слухове, нищо. И Хорацио не е чувал. Гот им химел, нищо не разбирам.

Струан разгледа китаеца. Беше облечен в мръсни селски дрехи и изглеждаше на малко повече от трийсет години.

Тежки клепачи, надвиснали над проницателни очи, които гледаха Струан също така любопитно.

— Кой е той?

— Хунг Хсу Чун — отвърна гордо Волфганг. — Той е хака — кръстен, тай-пан. Аз го кръстих. Най-добър е от тях. С блестящ ум, прилежен, макар и селянин. Най-сетне имам човек, който ще разпространява слово и ще ми помага в делото му.

— Не е зле да му кажеш да си върви. Ако стане нещо и мандарините го хванат с нас, ще имаш един покръстен по-малко.

— Вече му казах, но той ми отговори: „Неведоми са пътищата господни и божите люде не обръщат гръб на неверниците.“ Не се безпокойте. Бог ще го пази и аз ще го защитавам със собствения си живот.

Струан кимна леко към човека и се върна при Лонгстаф и Брок.

— Аз се качвам на кораба и това е всичко! — заяви Брок.

— Тайлър, изпрати Горт и хората му да подсилят охраната на войниците там. — Струан посочи в тъмнината към улица Хог. — Аз ще завардя от изток и ще те прикривам, ако стане нужда. Можеш да отстъпваш насам.

— Ти гледай себе си — каза Брок, — а аз ще се погрижа за мене си. Да не си главнокомандващ, по дяволите! — После повика Горт. — Ти ще дойдеш с мен. Алмейда, ти и останалите чиновници вземете книгите и се качвайте на кораба.

Брок и хората му напуснаха градината и се отправиха към площада.

— Кълъм!

— Да, тай-пан?

— Почисти сейфа и се качвай на лорчата!

— Добре. — Кълъм понижи глас. — Разговаря ли с Брок?

— Да. Но не сега е времето, момче. Побързай. Ще говорим по-късно.

— Да или не каза?

Струан видя, че другите ги гледат и макар че много му се искаше да каже на Кълъм, мястото в градината не беше подходящо.

— Дяволите да те вземат! Няма ли да направиш както ти казах?!

— Искам да знам — каза Кълъм и очите му пламнаха.

— А аз не съм готов да обсъждам сега проблеми! Направи каквото ти казах!

Струан тръгна решително към входната врата. Джеф Купър го спря.

— Защо се евакуирате? Защо е това бързане, тай-пан?

— Просто вземаме предохранителни мерки, Джеф. Имате ли лорча?

— Да.

— С удоволствие ще приема на кораба си всеки, за когото на другите кораби няма място. — Струан погледна към Сергеев. — Гледката от реката е много приятна, Ваше височество. Не желаете ли да дойдете с нас?

— Винаги ли побягвате, когато площадът се изпразни и слугите изчезнат?

— Само когато това ми харесва. — Струан си проби път през навалицата. — Варгас, качете книгите на кораба, също и всички чиновници. Въоръжени.

— Да.

Когато другите търговци видяха, че Струан и Брок наистина се подготвят за бързо отстъпление, те изтичаха във фабриките си и събраха книжата, товарителниците и цялата документация за сезонната търговия, с която осигуряваха бъдещето си, и започнаха да ги качват в корабите си. Богатството не беше голямо и не представляваше особена причина за безпокойство, тъй като по-голямата част от търговията се извършваше чрез разменни сметки, а Брок и Струан бяха вече изпратили среброто си в Хонконг.

Лонгстаф разчисти бюрото си, постави кодовата книга и секретните документи в куфарчето и се присъедини към Сергеев в градината.

— Приготвихте ли се, Ваше височество?

— Не притежавам нищо важно. Намирам, че цялата тази работа е много странна. Има ли опасност или няма? Ако има опасност, къде са войските ви? А ако ги няма, защо да бягаме?

Лонгстаф се засмя.

— Умът на езичника е много различен от този на цивилизования човек. Вече повече от век правителството на Нейно величество се занимава точно с този въпрос. Така се научихме да решаваме китайските проблеми. Разбира се — добави той сухо, — ние не се занимава ме със завоевания, само с мирна търговия. Макар че наистина гледаме на тази област изцяло като сфера на британско влияние.

Струан разглеждаше съдържанието на сейфа, за да се увери, че всички важни документи са качени на борда на кораба.

— Вече направих това — каза Кълъм, след като влетя в стаята и тръшна вратата. — Сега ми кажи какъв беше отговорът? Кажи, за бога!

— Ще се венчаеш и ще се ожениш — отвърна меко Струан, — за бога.

Кълъм бе така поразен, че не можа да отвори уста.

— Брок се радва да му станеш зет. Можете да се ожените другата година.

— Значи Брок каза да?

— Да. Моите поздравления — каза Струан и продължи спокойно да проверява съдържанието на чекмеджето. Заключи го, доволен, че разговорът с Брок е проведен по плана.

— Значи наистина каза да? И ти каза да?

— Да. Ти трябва да получиш официално разрешение — той ще ти го даде. Трябва да обсъдим зестрата и други подробности. Каза, че другата година може да се ожените.

Кълъм прегърна Струан през рамената и възкликна:

— О, татко, благодаря! Благодаря ти! — Той сам не чу кога каза „татко“, но Струан го чу.

В нощта ненадейно проехтяха изстрели. Струан и Кълъм изтичаха до прозореца точно навреме, за да видят как предните редици на една тълпа се люшнаха под залпа в задния край на площада. Стотици хора отзад блъскаха тези пред тях да вървят напред и войниците бяха погълнати от ревящия поток от китайци, които се изляха в далечния край на площада.

Тълпата носеше факли и бе въоръжена с брадви и копия, както и с триадски знамена. Китайците обградиха най-западната фабрика, която принадлежеше на американците. Хвърлиха факла през прозореца и щурмуваха вратите. Започнаха да плячкосват, палят и рушат сградата.

Струан грабна мускета си.

— Повече нито дума за Тес. Не говори с никого, преди да си се видял с Брок. — И двамата изхвръкнаха в коридора. — Оставете по дяволите тези, Варгас — извика той, като го видя да плете крака под товара на дубликати от фактури. — Качвайте се на кораба! Варгас си плю на петите.

Площадът пред фабриката на Струан и градината бяха пълни с търговци, които бягаха към лорчите. Някои от войниците бяха заели позиции край градинската стена, готови за последна отбрана, и Струан отиде при тях, за да им помогне да прикриват отстъплението. С ъгълчето на окото си видя, че Кълъм се втурна обратно във фабриката, но го отвлече видът на втората тълпа, която прииждаше по улица Хог. Войниците, които охраняваха този край, изстреляха залп и отстъпиха в строен ред към английската градина, където застанаха до другите войници, за да прикриват последните тичащи към корабите търговци. Тези, които бяха вече на борда, приготвиха мускети, но нападателите се бяха съсредоточили единствено около фабриките в долния край на площада и почти не обръщаха внимание на търговците, което беше странно.

Струан видя с облекчение, че Купър и американците са на борда на една от лорчите. Беше помислил, че са все още във фабриката.

— Честен кръст, погледнете тези негодници — извика Лонгстаф, без да се обръща специално към някого, като застана навън от градината и наблюдаваше тълпата с бастун в ръка. Знаеше, че това означава край на преговорите и че войната е неизбежна. — Силите на Нейно величество скоро ще сложат край на тази безсмислица.

Той се върна обратно в градината и откри Сергеев, който наблюдаваше бъркотията с двама въоръжени лакеи в ливреи, застанали уплашено до него.

— Не желаете ли да се качите заедно с мен на борда, Ваше височество? — опита се той да надвика шума.

Лонгстаф знаеше, че ако бъде ранен Сергеев, ще стане международен въпрос, който ще накара царя да изпрати наказателни военни кораби и войски в китайските води. „Но това няма да стане, дявол го взел!“ — помисли си той.

— Има само един начин да се справим с тези гадове. Мислите, че вашата демокрация ще им подейства ли?

— Разбира се. Трябва само да им дадем време — отговори с готовност Лонгстаф. — Нека се качваме сега. Имаме късмет, че вечерта е хубава.

Един от руските слуги каза нещо на Сергеев, който просто го изгледа. Слугата побеля и млъкна.

— Щом желаете, Ваше превъзходителство — каза Сергеев, като се опита да покаже не по-малко пренебрежение към тълпата. — Но предпочитам да почакам тай-пана.

Той извади кутийката си с енфие и я предложи, доволен, че пръстите му не треперят.

— Благодаря — отговори Лонгстаф и взе малко от праха.

— Отвратителна история! — каза той и отиде до Струан. — Какво, по дяволите, им стана, Дърк?

— Сигурно са ги подвели мандарините. Никога преди това не е имало такава голяма тълпа. Никога. Най-добре се качвайте на кораба.

Струан наблюдаваше площада. И последните търговци се качиха на борда. Само Брок не се виждаше. Горт и хората му все още пазеха източната врата на фабриката си и Струан се вбеси, когато го видя да стреля по тълпата, която не ги заплашваше пряко.

Искаше му се да даде заповед за незабавно отстъпление, после в суматохата да вдигне мускета си и да застреля Горт. Знаеше, че никой няма да забележи. Щеше да му спести труда в бъдеще. Но Струан не стреля. Искаше да се наслади на удоволствието да види ужаса в очите на Горт, когато наистина го убие.

Хората в лорчите се отделиха бързо от брега и много от корабите заплуваха към средата на реката. Странното беше това, че множеството продължаваше да не им обръща внимание.

От фабриката на Тилмън — Купър започна да извира пушек. Цялата сграда пламна изведнъж с повея на вятъра и огънят озари нощта.

Струан видя как Брок изхвърча от фабриката в едната ръка с мускет и в другата с кама, с джобове, натъпкани с книжа. Главният му счетоводител Алмейда тичаше напред към кораба, прегърбен под тежестта на книгите, охраняван от Брок, Горт и хората им. След това нова тълпа нападна източния край и помете войниците. Струан разбра, че е време да бяга.

— На кораба! — изрева той и се извърна към градинската порта.

Замръзна на мястото си. На стената се беше облегнал Сергеев с пистолет в едната ръка и с рапира в другата. До него се беше изправил Лонгстаф. — Време е да бягаме! — изкрещя той, за да надвика врявата.

Сергеев се разсмя:

— Накъде?

Чу се гръмотевична експлозия, когато пламъците обхванаха арсенала на американците, сградата се разтърси и посипа китайците с горящи отломки, като някои уби, а други осакати. Триадските знамена прекосиха улица Хог и разяреният рояк от грабители ги последва, като последователно рушеше източните фабрики. Струан беше вече отминал портата, когато си спомни за Кълъм. Извика на хората си да го прикриват и се втурна обратно.

— Кълъм! Кълъм!

Кълъм се появи и затича надолу по стълбите.

— Забравих нещо — каза той и побягна презглава към лорчата.

Сергеев и Лонгстаф все още чакаха с хората до портата. Третата тълпа, която се разля по площада, им пресече пътя и нападна фабриката, която бе до тяхната. Струан му посочи стената и те я пресякоха. Кълъм падна, но баща му го вдигна и двамата се втурнаха към корабите. Сергеев и Лонгстаф ги следваха по петите.

Множеството ги остави да минат, но след като те тръгнаха да пресичат площада и освободиха пътя към фабриката, водачите нападнаха градината. Много от китайците носеха факли. И се нахвърлиха върху „Ноубъл хаус“.

Сега вече от повечето фабрики извираха пламъци, някъде се сгромоляса покрив с тежка въздишка и нови огнени езици близнаха хилядното множество на площада.

Брок стоеше на главната палуба на лорчата си и сипеше ругателства върху екипажа. Всички бяха въоръжени и пушките им сочеха брега.

Застанал на кърмата, Горт видя как освободиха предното и задното въже. Когато лорчата започна да се отдалечава от пристана, той грабна един мускет, прицели се в струпаните пред входа на тяхната фабрика китайци и дръпна спусъка. Видя как падна един човек и се ухили злобно. Вдигна втори мускет. Тогава забеляза как Струан и другите тичат пред кораба, пред тях и зад тях лутащи се китайци. Прицели се внимателно, сигурен, че никой не го наблюдава. Струан бе между Кълъм и Сергеев, а Лонгстаф до тях. Дръпна спусъка.

Сергеев се завъртя и се строполи на земята.

Горт грабна друг мускет, но Брок се втурна на кърмата.

— Тичай напред и постави хора при оръдието на носа! — извика той. — Никаква стрелба без моя заповед! — Той бутна Горт напред и закрещя на хората му. — Поемете кормилото, за бога! Отпуснете рифовете и вдигнете всички платна! — Той погледна към брега и видя Струан и Лонгстаф, наведени над Сергеев, до тях Кълъм и китайците, налитащи към тях. Грабна мускета, който Горт бе изпуснал, при цели се и стреля. Един от водачите падна и тълпата се поколеба.

Струан вдигна Сергеев на рамото си.

— Стреляйте над главите им! — заповяда той.

Хората му се извъртяха и изстреляха залп от близко разстояние. Китайците най-отпред се дръпнаха, а тези, които бяха зад тях, напираха напред. Истерията и суматохата, които последваха, дадоха на Струан и хората му достатъчно време да препуснат към кораба си.

На пристана до лорчата ги чакаше Маус заедно със странния покръстен китаец. И двамата носеха оръжия. В едната си ръка Маус държеше библия, а в другата кама и крещеше:

— Боже милостиви, прости на тези бедни грешници.

Той размаха камата във въздуха и тълпата отстъпи.

Когато всички се качиха в кораба и отплуваха до средата на течението, обърнаха се да погледнат назад.

Цялото селце гореше. Танцуващи пламъци, кълба пушек и демонски писъци се сливаха в един общ ад.

Лонгстаф бе коленичил до Сергеев, който лежеше на квартердека. Струан отиде бързо до тях.

— Вървете отпред! — извика той на Маус. — Наблюдавайте!

Сергеев бе пребледнял от шока и се държеше за левия хълбок.

Слугите стенеха ужасени. Между пръстите му се процеждаше кръв. Струан ги изблъска настрана и разпори предната част на панталоните му. Изряза крачола. Куршумът бе пробил корема надълбоко и косо само на инч от половия орган и бе проникнал в дясното бедро. Кръвта струеше обилно, но не шуртеше. Струан се зарадва, че раната не е в стомаха, както бе очаквал. Той обърна Сергеев по корем и руснакът изстена сподавено. Задната част на бедрото бе разкъсана, където бе изхвърчал куршумът. Струан пипна внимателно раната и извади малко късче счупена кост.

— Пригответе одеяла, бренди и мангал! — извика Струан на един от моряците. — Ваше височество, можете ли да движите десния си крак?

Сергеев го раздвижи леко и замижа от болка, но кракът се движеше.

— Хълбокът е наред, миличък. Сега стойте неподвижно!

Когато донесоха одеялата, той уви Сергеев в тях и го подпря по-удобно на стола зад кормчията, после му подаде бренди.

Пристигна мангалът. Струан откри раната и обилно я поля с бренди. После нагорещи ножа върху въглищата на мангала.

— Дръжте го, Уил! Кълъм, помагай!

Те коленичиха — Лонгстаф до краката и Кълъм край главата.

Струан пъхна нажежения нож в предната рана, спиртът пламна и Сергеев изгуби съзнание. Той я обгори и бързо пъхна ножа надълбоко, решен да използва момента, докато Сергеев е в безсъзнание. После го обърна на другата страна и отново допря ножа. Миризмата на изгоряло месо изпълни въздуха. Лонгстаф се извърна и повърна, но Кълъм продължаваше упорито да държи и да помага. Лонгстаф отново се обърна към тях.

Струан отново нагря ножа и наля още бренди в раната откъм гърба, обгори и нея дълбоко и цялостно. Главата го болеше от миризмата, по лицето му се стичаше пот, но ръцете му продължаваха работата, без да трепнат, защото знаеше, че ако раните не бъдат обгорени както трябва, ще започнат да гният и Сергеев със сигурност ще умре. С подобна рана оживяваше само един на десет човека.

Най-после свърши.

Превърза раната и изплаква устата си с бренди. Ароматът му прочисти миризмата на кръвта и на горящото месо.

После пое дълбоко въздух и погледна Сергеев. Лицето му беше сиво и безкръвно.

— Сега е в ръцете на съдбата — каза той. — Добре ли си, Кълъм?

— Да. Мисля, че да.

— Слизай долу. Заповядай да сгреят ром за всички помощници. Провери складовете. Сега на кораба ти си вторият след мен. Разпредели работа за всеки.

Кълъм напусна кърмовата част.

Двамата руснаци бяха коленичили до Сергеев. Единият от тях докосна Струан и заговори развълнувано — явно му благодареше. Струан им направи знак да останат до господаря си.

Той се протегна уморено, постави ръка на рамото на Лонгстаф, после го дръпна настрана и се наведе ниско над ухото му:

— Виждали ли сте някога мускети сред китайците?

Лонгстаф поклати глава.

— Не съм.

— Нито пък аз — каза Струан.

— Навсякъде стреляха пушки — каза Лонгстаф загрижено, с побеляло лице. — Нещастен случай.

Струан помълча малко.

— Ако умре, ще си имаме големи главоболия, нали?

— Да се надяваме, че няма да умре, Дърк. — Лонгстаф прехапа устни. — Трябва веднага да уведомя Външния секретар за случая. Трябва да направя разследване.

— Да.

Лонгстаф погледна сивото мъртвешко лице. Сергеев дишаше съвсем слабо.

— Ужасно неприятно!

— От разположението на раната и от мястото, където беше застанал и където падна, няма съмнение, че куршумът е наш.

— Беше нещастен случай.

— Да. Но куршумът е могъл да бъде насочен.

— Невъзможно. Кой би желал да го убие?

— Кой би желал да убие вас? Или Кълъм? Или може би мен? Ние всички бяхме много близо един до друг.

— Кой?

— Имам немалко врагове.

— Брок не би ви убил хладнокръвно.

— Не казвам, че би го направил. Предложете награда за предоставена информация. Някой може да е видял нещо.

Заедно наблюдаваха Селцето. Сега то бе останало далеч от дясната страна. Виждаха се само пламъци и пушек над покривите на Кантон.

— Това нападение беше чиста лудост. Не се е случвало по-рано. Защо им беше да правят това? Защо? — попита Лонгстаф.

— Не зная.

— Този път, като стигнем в Хонконг, ще тръгнем на север, по дяволите! Императорът ще съжалява много, задето е дал тази заповед!

— Да. Но първо трябва да ударим по Кантон.

— Но това е загуба на време!

— Да ударим до една седмица. Не е необходимо да искате разрешение за това. Отново поискайте откуп за Кантон. Шест милиона таела.

— Защо?

— Ще ви е необходим най-малко един месец, за да подготвите атака на север. Времето още не е подходящо за флотилията. Трябва да чакате и подкрепленията. Кога пристигат?

— След месец. Шест седмици.

— Добре. — Лицето на Струан доби по-твърдо изражение. — Междувременно Ко-хонгът ще намери шест милиона таела.

— Това ще им бъде за урок, задето не ни предупредиха, по дяволите.

— Още преди да тръгнете на север, ще трябва да развеете флага тук. Ако се отърват лесно след подпалването на Селцето, ние ще загубим авторитета си и безопасността си в бъдеще. Заповядайте „Немезис“ да остане близо до брега. Ултиматум от дванайсет часа или ще опустошите града!

Сергеев изстена и Струан се приближи до него. Руснакът бе още в шоково състояние и почти в безсъзнание.

После Струан забеляза, че покръстеният от Маус китаец го наблюдава. Човекът бе застанал на главната палуба до планшира на десния борд. Той прекръсти отдалеч Струан, затвори очи и започна тихо да се моли.

Двадесет и седма глава

Струан скочи от катера върху новия кей на Куинс таун и забърза към огромната, почти завършена триетажна сграда. Небето бе нажежено до бяло и от жегата той накуцваше още по-силно. Лъвът и Драконът потрепваха горе на пилона.

Забеляза, че много от по-малките сгради и жилища бяха напълно готови и покриваха Хепи вели. Строежът на черквата върху могилата бе вече започнал. Пристанът на Брок в долния край на залива бе завършен и фабриката в съседство — почти готова. Около другите сгради и жилища все още се мъдреха високи бамбукови скели. Куинс роуд бе покрит с камъни.

Но макар и да бе само ранен следобед, виждаха се много малко работещи кулита. Денят бе горещ и много влажен. Бе се появил приятен източен вятър, който леко погали долината.

Той влезе в голямото фоайе, ризата — залепнала на гърба му от горещината. Един потен португалски чиновник вдигна стреснато глава.

— Мадре де Диос, мистър Струан! Добър ден, сеньор. Не ви очаквахме.

— Къде е мистър Роб?

— Горе, сеньор, но…

Но Струан вече тичаше нагоре по стълбите. Първата площадка се разклоняваше на север, изток и запад в коридори, които водеха към вътрешността на сградата. Много прозорци бяха обърнати към морето и към сушата. Флотилията лежеше мълчаливо на котва, а лорчата му бе първият кораб, завърнал се от Кантон.

Той сви на изток и прекоси полузавършената трапезария, стъпките му чаткаха остро по каменния под. Почука на вратата и я отвори.

Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.

— Здравей, Сара.

— Здравей, Дърк.

— Как е Карин?

— Умря.

Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.

— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.

Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.

— Кога се случи това?

— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.

Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.

— Как е бебето?

— Все още е живо. Локлин е все още жив.

Струан изтри капчица пот от лицето си.

— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.

— Видях катера ти, когато акостира.

— Къде е Роб? — попита Струан.

Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.

Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.

Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.

— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.

Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.

Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.

Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.

Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.

— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“

— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.

— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?

Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.

„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“

Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?

Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.

Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.

Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.

Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.

Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.

Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.

После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.

— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?

Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.

Тя вдигна очи и му се усмихна.

— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?

— Липсваше ми фантастично, айейа.

— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?

— Тревоги, Мей-мей. Мислех, че съм те загубил. Къде са децата?

— В Макао. Изпратих в къща на Чен Шенг да се грижи голяма сестра. Кога започна болест треска, помислих, че ужасно умно. Изпратих ги с Ма-рий Син-клер. За какво ти мислиш, че загубил?

— Нищо. Кога заминаха децата?

— Преди седмица. Ма-рий ще гледа да са здрави. Тя завръща утре.

— Къде са А Сам и Лим Дин?

— Изпратих за храна. Кога виждаме твоя лорча, мисля, айейа, къща страхотно мръсна и без храна. Накарах бързо да почистят къща и изпратих да купят храна, голяма работа! — Тя тръсна глава. — Тези мръсни некадърни мръсници нуждаят от бой. Аз ужасно радвам, че се върна, тай-пан, о, да, наистина. Домакинство поскъпва и аз нямам пари, ти трябва да дадеш още, защо ние грижим за Лим Дин цял клан и А Сам. Ха, не защо аз интересувам от техни преки семейства, това всъщност голяма изнуда, голяма работа, но цели кланове! Хиляда пъти не, по дяволи! Ние богати, да, но не така богати и ние трябва да пазим наше богатство или ще останем без пукната пара! — Тя се намръщи, докато го гледаше. — За какво тревога?

— Умря Роб. И малката Карин.

Очите й се разшириха и щастието я напусна.

— Знаех за малко момиченце. Но не за брат Роб. Чувам, че има треска — преди три-четири дни. Но не, че умрял. Кога става това?

— Преди няколко часа.

— Това ужасен джос. По-добре да напускаме тази проклета долина.

— Не е проклета, момиче. Но наистина тук има треска.

— Да. Но прости, че отново споменавам, не забравяй, че живеем на клепач на дракон.

Тя извърна очи нагоре и занарежда куп кантонски и мандарински жалби. Когато свърши, каза:

— Не забравяй, че наш фенг шуй тук ужасно страшно лош.

Струан трябваше веднъж завинаги да реши проблема, който го измъчваше от седмици. Ако напусне долината, всички ще я напуснат. Ако остане, Мей-мей може да заболее и да умре, а той никога не би рискувал това. Ако той остане, а тя замине за Макао, може да умрат други, които не бива да умират. Как да спаси хората от треската и същевременно да запази Куинс таун и Хонконг?

— Тай-пан, ние чуваме, че имали много неприятности в Кантон?

Той й разказа какво се бе случило.

— Фантастично луди. За какво плячкосват, айейа?

— Да, за какво им е?

— Но ужасно умно за всички да не горят Селце, докато не свършила търговия. Много умно. Какво ще стане сега? Ще тръгнете срещу Пекин?

— Първо ще се разправим с Кантон. После с Пекин.

— Защо Кантон, тай-пан? Това бил император, не те. Те само изпълняват заповеди.

— Да, но трябваше да ни предупредят за опасността. Ще платят откуп от шест милиона, и то бързо, иначе ще останат без град, по дяволите. Първо Кантон и после на север.

Мей-мей се намръщи още повече. Знаеше, че ще трябва да предупреди дядо си Джин-куа. Защото Ко-хонгът трябваше да намери парите за откупа и ако Джин-куа не бъде предупреден, той ще се разори. Преди никога не бе изпращала информация на дядо си и никога не бе използвала положението си и сведенията си за тайни цели. Но този път знаеше, че трябва. И силно се развълнува при мисълта, че ще участва в интрига. „Когато няма интрига и тайни — мислеше си тя, — животът е лишен от много радости. Чудно обаче защо е грабела тълпата, когато не е имало нужда от това. Глупаво.“

— Ще бъдем ли сто дена в траур за твой брат? — попита тя.

— Аз и сега съм в траур, момиче — каза той безсилно.

— Сто дена е обичай. Аз ще уредя китайско погребение с Гордън Чен. Петдесет професионални оплаквачи. С барабани, кречетала и знамена. Чичо Роб ще има погребение, кое ще се помни много години. В това няма да пестим пари. После ти ще бъдеш доволен, както и богове ще бъдат доволни.

— Не можем да направим такова нещо! — каза той ужасен. — Това не е китайско погребение. Не можем да наемем професионални оплаквачи!

— Тогава как ще показваш на публика, че обичал брат и как ще дадеш на него почит пред истински хора на Хонконг? Не сме ли ние „Ноубъл хаус“? Можем ли да изгубим уважение на най-прост кули? Можем ли да покажем особено лоши обноски и лош джос? Ти просто не можеш да направиш това!

— Но това не е по нашите обичаи, Мей-мей. Ние правим нещата по друг начин.

— Разбира се — съгласи се тя с готовност. — Моя цяла гледна точка, тай-пан. Ти грижиш за свой престиж при варвари, а аз ще правя също при мои хора. Аз сама ще правя траур сто дни, защото аз не мога да отида публично на твое и на китайско погребение. Аз ще облека бели дрехи, кое цвят на оплаквачки. Ще поръчам масичка и всяка нощ ще покланяме на нея. После, на края на сто дни, ще изгорим масичка, както винаги, и негова душа ще възроди, както винаги. Това, тай-пан, е джос. Богове имат нужда от него, няма значение.

Но той не я слушаше. Блъскаше си ума да намери отговор: как да се пребори с болестта, как да задържи долината и как да защити Хонконг.

Двадесет и осма глава

Три дни по-късно Роб бе погребан до гроба на Карин, Волфганг Маус изнесе молебена в непокритата черква под безоблачното небе.

Присъстваха всички тай-пани освен Уилф Тилмън, който все още лежеше в корабчето на „Купър — Тилмън“, болен от треската на Хепи вели и едва дишащ. Нямаше го и Лонгстаф. Той, генералът и адмиралът бяха вече отплували за Кантон заедно с флотските и армейските кораби и с всички войници, които бяха все още годни. Болестта дизентерия бе вече поразредила редиците им. „Немезис“ бе тръгнал най-напред.

Сара седеше на първата грубо скована пейка. Бе облечена в черни дрехи и носеше черен воал. Струан също беше облечен в черно. Както Мери и Лайза, Тес и другите. Мъжете бяха облечени траурно и се потяха обилно.

Струан се изправи да прочете глава от библията. Шиваун го наблюдаваше с интерес. Предишния ден му бе изказала съболезнованията си и разбра, че не може да направи нищо повече. След една-две седмици всичко щеше да си дойде на мястото. Сега, след смъртта на Роб, се налагаше да промени плана си. Бе възнамерявала да се омъжи скоро за Струан и да го отведе: първо във Вашингтон, за да го запознае с влиятелни хора, а оттам в Лондон и в Парламента, но вече със солидни американски връзки. После отново във Вашингтон, този път като посланик. А ето сега планът трябваше да се отложи, защото той не можеше да замине, без да подготви Кълъм за поемане на длъжността.

Едновременно с безмълвното, тъжно, облечено в черно погребение в Хепи вели и тържественото шествие по Куинс роуд към гробището, през тесните улички на Тай Пинг Шан се виеше оглушителна китайска погребална процесия. Китайците отправяха вопли към боговете за голямата загуба на „Ноубъл хаус“, пищяха и стенеха, късаха дрехите си и биеха барабани.

Всички хора от Тай Пинг Шан бяха особено впечатлени от обноските на тай-пана и щедростта на неговия дом. Статутът на Гордън Чен също порасна с порасналия авторитет на баща му, защото никой от обитателите на хълма не беше предполагал, че тай-панът ще окаже такава почит на техните богове и обичаи. Не че Гордън Чен се нуждаеше от по-голям авторитет. Нима не бе вече най-големият земевладелец в Хонконг, с пипала, които се простираха във всички области на търговията? Нима не притежаваше повечето от сградите? И търговията с носилки? И трите перачници? Четиринайсет риболовни сампани? Две аптеки? Шест ресторанта? Деветнайсет ваксаджийници? Магазини за облекло, обущарници и дюкяни за изработка на ножове? Не притежаваше ли той петдесет и един процента от първия бижутериен магазин с експертни резбари от Квантунг, майстори на бижута и на дърво?

И всичко това, като се изключат огромните му валутни сделки. Айейа! И какъв лихвар! Не бе за вярване, но той бе толкова богат, че отпускаше заеми с един и половина процента по-малка лихва от обичайната и монополизира промишлеността. Носеха се слухове, че е съдружник на самия тай-пан и че със смъртта на неговия варварски чичо ще придобие нови несметни богатства.

Сред Триадите Гордън Чен не се нуждаеше от нищо, за да подобри общественото си положение. Те го познаваха добре и му се подчиняваха безпрекословно. Независимо от това в строителството, в търговията с пристанищни хамали, чистотата, нощното боклукчийство, риболова, готварството, производството на пристанищни въжета, пералните, дейността на слугите и кулитата, Триадите се нуждаеха от време на време от заеми и от жилища. Следователно те същ0 бяха обзети от дълбока скръб за загубата на варварина — чичо на техния водач, и с удоволствие платиха допълнителен данък в размер на едноседмичен труд. Знаеха, че е разумно да са на страната на тай-пана от Тай Пинг Шан. Знаеха, че част от данъка ще отиде за дарове към боговете — печени прасенца, торти, сладкиши, безброй сготвена омари и скариди, риба и раци от улова на сампаните, хляб и планини от ориз. Знаеха, че погледнат ли боговете милостиво към тези великолепия, даровете ще бъдат разпределени и самите те ще гуляят като и най-гладните ще бъдат доволни.

Така че всички хора стенеха на глас заедно с опечалените, наслаждаваха се безмерно на смъртната драма, благославяха своя джос за това, че са живи и могат да скърбят, да ядат, да се любят, да печелят пари и може би с още повече джос — да станат също тъй богати, че когато умрат, да бъдат по-уважавани от всички свои съседи. Гордън Чен вървеше най-отзад. Стъпваше гордо и късаше дрехите си, но с голямо достойнство, оплакваше високо пред боговете огромната загуба, която бе претърпял. Кралят на просяците вървеше след него — така и двамата добиха още по-голяма слава. И боговете се усмихнаха!

Когато запълниха гроба със суха, гола пръст, Струан придружи Сара до катера.

— Ще дойда да те видя тази вечер — каза й той.

Без да отговори, Сара седна на кърмата и се обърна с гръб към острова.

Когато катерът се понесе навътре в морето, Струан се отправи към Хепи вели. Просяците и носачите бяха обсадили пътя. Но никой не обезпокои тай-пана — той не бе престанал да плаща месечния си данък на Краля на просяците.

Струан зърна Кълъм, застанал до Тес, обграден от родата на Брок. Той приближи до групата и повдигна учтиво шапката си пред дамите. Погледна към Кълъм.

— Ще се поразходиш ли с мен? — предложи му той.

— Разбира се — отвърна Кълъм.

Не бяха разговаряли, откакто се завърнаха, особено по такива важни въпроси като например как ще се отрази смъртта на чичо на плановете им или кога ще обявят официално годежа. Всички знаеха, че Кълъм бе поискал от Брок ръката на Тес още в Уампоа на връщане от Кантон и бе получил неговото, макар и нелюбезно, съгласие. Не беше тайна също, че внезапната трагедия бе станала причина да се отложи обявяването на годежа.

Струан отново повдигна шапката си и отмина, придружен от Кълъм.

Вървяха мълчаливо по пътя. Тези, които ги бяха видели с Брокови, клатеха глави, недоумяващи как се е съгласил Брок. Положително бе хрумване на тай-пана.

— Добро утро, Мери — поздрави Струан, когато Мери Синклер се приближи към него, придружена от Глесинг и Хорацио. Тя бе изпита и не изглеждаше добре.

— Добро утро, тай-пан. Мога ли да намина днес след обяд? — попита тя. — Бихте ли ми отделили малко време?

— Да, разбира се. Привечер? В дома ми?

— Благодаря. Нямате представа колко съжалявам за… за вашата загуба.

— Да. Ужасен късмет — обади се Глесинг. През последните седмици бе особено впечатлен от Струан. Дявол да го вземе, всеки един от Кралската флота — всяка напудрена маймуна, участвала в Трафалгарската битка — заслужава най-голямо уважение. Когато Кълъм му каза за баща си, той веднага го попита: „В кой кораб е служил?“ и остана учуден от отговора на Кълъм: „Не зная. Не попитах.“ Чудеше се дали тай-панът е служил с баща му. Беше на върха на езика му да попита, но не посмя, защото Кълъм бе споделил това насаме. — Безкрайно съжалявам, тай-пан.

— Благодаря. Как вървят вашите работи?

— Благодаря, добре. Всъщност имам ужасно много работа.

— Би било разумно да се пуснат дълбоководни щурмови котви на големите кораби.

Вниманието на Глесинг изведнъж се изостри.

— Да не би да подушвате приближаваща буря?

— Не. Но сега е сезонът на тайфуните. Някога подраняват, а друг път закъсняват.

— Благодаря за предложението. Още днес ще се разпоредя.

„Колко умно — помисли си Глесинг. — Човекът понася стоически трагедията си. Освен това е един от най-умелите моряци. Мери има много високо мнение за него, с което не мога да не се съобразя. По негова инициатива се проведе акцията против Кантон само няколко дни, след като тези диваци дръзнаха да опожарят Селцето. Къде е гледал адмиралът, по дяволите?! Защо този глупак не ми върне кораба? Дали да не се осмеля да помоля тай-пана за ходатайство?“

— Ще тръгнете ли с корабите?

— Не зная. — Струан погледна към Хорацио. — Кога се върнахте, младежо?

— Снощи, тай-пан. Негово превъзходителство ме изпрати да го представлявам на погребението. Имам честта да ви изкажа моята почит. Ще се върна обратно с първия кораб.

— Много мило от негова и от ваша страна. Предайте му, ако обичате, моите поздрави.

— Много се интересуваше от състоянието на Негово височество.

— По-добре е. Намира се на борда на „Чайна клауд“. Защо не го посетите? Мисля, че тазовата му кост е увредена, но е още много рано да се каже. Довиждане, Мери.

Той отново вдигна шапка и се отдалечи заедно с Кълъм. Струан си мислеше за Мери. „Предполагам, че иска да ми каже нещо за децата. Дано не е нещо лошо. Какво се е случило с Хорацио и Глесинг? Изглеждат така напрегнати и неспокойни.“

— Да ви изпратя ли до хотела, мис Синклер? — попита Глесинг. — Може би ще дойдете двамата да обядвате с мен на пристанището?

— С удоволствие, скъпи Джордж — отвърна Мери, — но Хорацио няма да може да дойде с нас. — И преди Хорацио да успее да каже нещо, тя добави тихо: — Моят скъп брат ми предаде, че официално сте поискали ръката ми.

Глесинг трепна.

— Аз, ъ-ъ, да, наистина. Надявам се, че ъ-ъ… да.

— Искам да ви кажа, че съм съгласна.

— Господи! — Глесинг взе ръката й и я целуна. — Кълна се в Бога, Мери, в Лорд Хари, о, Божичко! Кълна се… — Той се обърна да благодари на Хорацио и радостта му се стопи. — Какво се е случило, по дяволите?

Хорацио бе втренчил зъл поглед в Мери. Усмихна се принудително, но не отвърна очите си.

— Нищо.

— Не одобряваш, така ли? — попита Глесинг със свито гърло.

— Да, разбира се, че одобрява. Нали, скъпи братко? — намеси се Мери.

— Но ти не си… ти си още твърде млада и…

— Въпреки всичко си съгласен, нали? И ще се оженим три дни преди Коледа. Ако това ви устройва, Джордж.

Глесинг потръпна от откритата враждебност между сестрата и брата.

— Удовлетворява ли ви това, Хорацио?

— Сигурна съм, че тай-панът ще погледне благосклонно на твоето съгласие, Хорацио. — Мери бе доволна, че се реши да се омъжи за Джордж. Сега трябваше да се отърве от бебето. Ако Мей-мей не можеше да й помогне, щеше да поиска от тай-пана услугата, която й дължеше. — Аз приемам, Джордж — каза тя предизвикателно и протегна ръка, като се мъчеше да скрие страха си.

— Проклети да сте и двамата! — извика Хорацио и се отдалечи.

— Какво, за бога, се е случило с него? Значи ли това, че е съгласен? Или не е? — попита раздразнено Глесинг.

— Одобрява, скъпи Джордж. Не се безпокойте. И моля да ме извините, че бях толкова рязка, но исках да уредим нещата още сега.

— Не, няма защо, Мери. Нямах представа, че брат ви е така настроен против този брак. Да бях помислил малко, сигурно нямаше да действам така прибързано.

Радостта, че Мери го е приела, бе помрачена от болката, изписана на лицето й. И от разяждащия го гняв, че не е заминал с корабите. По дяволите адмирала! Чумата да ги тръшне проклетия бряг и Синклер. Как съм могъл да харесвам това мръсно копеле, дявол го взел! С какво право се държи така грубо?

— Радвам се, че останахте тук, Джордж — чу я да казва.

Видя я как изтри няколко сълзи и радостта му се върна. Без тази сухопътна работа той не би могъл да прекарва толкова време с Мери. Благославяше късмета си! Тя го искаше и само това бе от значение. Той й подаде ръка.

— Стига сълзи. Това е най-хубавият ден в живота ми. Да отидем да обядваме и да го отпразнуваме. Ще вечеряме също заедно. Отсега нататък няма да се разделяме ни на обяд, ни на вечеря. Следващия месец ще обявим годежа. Отсега нататък аз ще се грижа за вас. Ако някой ви обезпокои, ще отговаря пред мен, кълна се!

Струан и Кълъм пиеха бренди в канцеларията на фабриката. Стаята бе широка, подът — покрит с камък. Имаше полирано тиково дърво и корабни фенери, барометър, закачен с железни халки до вратата от тиково дърво, картини на Куанс по стената, кожени столове и канапе, лъснати с ароматна смазка.

Струан стоеше до прозореца, загледан в пристанището. Без флотските и армейските кораби обширното пространство изглеждаше съвсем празно. Само „Чайна клауд“ и „Уайт уич“ бяха останали от клиперите. Имаше и няколко товарни кораба, които все още чакаха да попълнят товара си, преди да отпътуват, както и неголям брой пристигащи съдове с товари, поръчани още през миналата година.

Кълъм изучаваше картината, която висеше над камината. Беше портрет на китайска лодкарка, облечена в наметало — изумително красиво момиче. Под ръка носеше кошница и се усмихваше.

Кълъм се питаше дали е верен слухът, че това е метресата на баща му, която живееше в дома му на няколкостотин ярда от тук.

— Сега не мога да замина, както бяхме решили. Налага се да остана — каза Струан, без да откъсва поглед от пристанището.

Кълъм усети как в него се надига разочарование.

— Мога да се справя. Сигурен съм.

— Да, но след време.

Кълъм отново си помисли колко проницателен се оказа приятелят му Горт. Миналата нощ на квартердека на „Уайт уич“ Горт бе казал:

— Помни ми думите, приятелю. Той вече никога няма да замине. Обзалагам се на каквото искаш, че той ще те повика и ще ти каже, че няма да замине. Не е редно да ти го казвам, но ти и аз има да чакаме до второ пришествие.

— Но аз не мога да се справя сам, Горт. Няма да се справя в качеството на тай-пан, ако съм сам.

— Разбира се, че можеш. Но ако имаш нужда от помощ, а ти няма да имаш, аз ще ти помогна. Също и татко. Нали в крайна сметка ще бъдеш част от нашето семейство. Разбира се, че ще се справиш, Кълъм. Но ако ти кажеш това на тай-пана, той положително ще ти отговори: „Разбира се, Кълъм. След време.“

— Наистина ли мислиш, че мога?

— Не може да има никакво съмнение на тази божествена зелена земя. Какво трудно има, а? Ти купуваш и продаваш, а компрадорите ти поемат целия риск. Корабите са си кораби, чаят — чай, а опиумът — опиум. Един тай-пан само взема решенията, това е всичко. Необходим е преди всичко здрав разум. Ето например погледни какво направи с могилата! Взе много правилно решение. Ти го взе, не някой друг. И още го накара да говори с татко, а татко го накара да даде съгласието си за теб и Тес.

— Може би ще мога да управлявам къщата, ако има мир. Но без Лонгстаф, без война и Джин-куа.

— Те не са от значение. Ние нямаме нищо общо с войната, колко то и да се мъчи баща ти да представя нещата иначе. Що се отнася до старата лисица Джин-куа, мога да ти помогна да поставиш тази маймуна на място. Не, Кълъм, ще бъде ужасно, ако чакаме те да умрат, когато ние, младите, сме пълни с идеи и с какво ли още не. Какво лошо има в това да ни отпуснат юздите още отсега? Нашите татковци ще защитават гърба ни и ще се обръщаме за помощ към тях, ако стане нужда. Така няма да изглежда, че ги отхвърляме. Разбира се, че компанията е тяхна. Но те са неспокойни. Главите и на двамата са пълни с врели-некипели. Те искат да запазят всичко за себе си и само тогава ще са доволни. Той ти пълни главата с разни глупости като „Нужен ти е опит, още две-три години“, но това означава вечно…

Кълъм заби поглед в гърба на баща си.

— Мога да се справя, тай-пан.

Струан се извърна към него.

— С Лонгстаф? С Джин-куа и войната?

— Ти лично не си пряко свързан с войната, нали?

— Да. Но ако не бяхме съветвали Лонгстаф, отдавна да сме претърпели поражение.

— Дори и да заминеш, няма да престанеш да се занимаваш с къщата, нали? А има ли нещо, което не разбирам, мога да те попитам… ако стане нужда.

— Когато замина, момче, ще оставя ръководството напълно в твои ръце. Шест месеца са необходими за писмата да пътуват до Англия и обратно. Много нещо може да се случи през това време. Нужен ти е опит. Още не си готов.

— А кога ще бъда?

— Това зависи от теб.

— Обеща да стана тай-пан след една година. Хм… година след чичо Роб.

— Да. Но ако си готов. А ти не си още готов, за да напусна, както бях планирал. Брок и Горт ще те погълнат.

„Да — помисли си Кълъм, — отново Горт е прав. Наистина ще чакаме до второ пришествие“.

— Е, добре. Какво да направя, за да докажа, че съм годен?

— Нищо повече от това, което правиш, момче. Нужен ти е повече опит. Две-три години… Ще ти кажа, когато съм вече сигурен.

Кълъм знаеше, че нищо няма да спечели, ако спори с баща си този път.

— Искаш ли да поема клоновете на чичо Роб?

— Да. Но за момента не поръчвай и не продавай нищо без мое съгласие и не уволнявай никого. Ще ти дам специален инструктаж. Помогни на Варгас да изчисли загубите ни в Селцето и постави книжата в ред.

— Кога мислиш, че ще е редно да обявим годежа ни?

— Обсъждахте ли този въпрос с Брок?

— Само когато се видяхме в Уампоа. Той спомена нощта на Летния празник.

Струан внезапно си спомни Скрагър и какво му бе казал за У Куок — че може лесно да се организира обсада за залавянето му в Кемой в нощта на Летния празник. Знаеше, че сега можеше само да гадае дали Скрагър му е казал истината и да тръгне да гони китаеца напосоки. Ами останалите три половини от монетите? Какви безскрупулни „услуги“ биха поискали? И кога? Той погледна календара на бюрото си. Днес бе 15 юни. Нощта на Летния празник се падаше след девет дни.

— Обяви го на Летния празник. Но тържеството да бъде малко. Само семействата — добави той с тънка ирония.

— Помислихме и за сватбения подарък, който искаме да ни дадеш. Тес го измисли. — И той подаде лист хартия на Струан.

— Какво е това?

— Един тържествен договор да забравите миналото и да станете приятели. Да го разпишат Брокови и Струанови.

— Аз вече сключих единствената сделка, която можех да сключа с тези двамата — каза Струан и върна листа, без да го прочете.

— Горт е съгласен и каза, че и баща му ще се съгласи.

— Не се съмнявам, че Горт ще иска. Но Тайлър никога няма да подпише това.

— А ако той поиска, ще го подпишеш ли и ти?

— Не.

— Моля те.

— Не.

— Нашите деца ще бъдат внуци и на двама ви и…

— Мислил съм и за децата, Кълъм — прекъсна го Струан. — И за много други неща. Много се съмнявам дали децата ви ще имат чичо и дядо по майчина линия, докато дойде време да узнаят какви са били те двамата.

Кълъм тръгна към вратата.

— Почакай, Кълъм.

— Би ли ни дал, ако обичаш, подаръка, който искаме, за който молим?

— Не мога. Те никога няма да уважат този жест. Горт и Брок желаят да ти одерат кожата…

Кълъм тръшна вратата под носа му.

Струан изпи още едно бренди, после запрати чашата в камината.

Тази нощ Струан лежа буден в балдахиненото легло до Мей-мей. Прозорците бяха отворени за лунната светлина и бриза с лек вкус на сол. Вън от голямата мрежа, която обгръщаше леглото, няколко комари се опитваха натрапчиво да намерят път до крака отвътре. За разлика от повечето европейци, Струан винаги използваше мрежа против комари. Джин-куа я бе препоръчал като добро средство против заболяванията още преди много години.

Струан се опасяваше и от маларичните нощни изпарения, страхуваше се да не би той и Мей-мей да ги вдишат сега.

Боеше се също и за Сара. Когато я видя преди няколко часа, тя му каза, че е решила да си замине още с първия кораб.

— Но ти си още слаба — я предупреди той. — Също и Локлин.

— И така да е, ще заминем. Ти ли ще уредиш нещата или аз?

Имаш ли копие от завещанието на Роб?

— Да.

— Току-що го прочетох. Защо ти да станеш попечител на негова та част от компанията, а не аз?

— Това не е женска работа, Сара! Но не бива да се притесняваш. Ще получиш всичко до последно пени.

— Моите адвокати ще се погрижат за това, тай-пан.

С мъка бе успял да се въздържи.

— Сега е сезонът на тайфуните. Времето е неудачно за пътуване. Почакай до есента. И двамата ще сте поукрепнали дотогава.

— Веднага ще заминем.

— Прави каквото искаш.

Той бе отишъл да види Сергеев. Раната на руснака бе възпалена, но не гангренясала. Значи имаше надежда. След това се върна в канцеларията си да напише послание до Лонгстаф, в което му съобщаваше, че пиратът У Куок ще бъде в Кемой в нощта на Летния празник, че фрегатите трябва да го причакат, че познава добре тези води и ще се радва да оглави експедицията, ако адмиралът пожелае. Беше изпратил послание и до Хорацио. И точно преди да си тръгне за дома, бяха дошли армейските доктори. Казаха му, че вече няма съмнение. Треската в Хепи вели бе малария.

Той отново се размърда в леглото.

— Ти обичаш ли да играеш табла? — попита Мей-мей, уморена и неспокойна като него.

— Не, благодаря, момиче. И ти ли не можеш да заспиш?

— Не. Няма значение — отговори тя. Безпокоеше се за тай-пана.

Днес той бе странен. Безпокоеше се и за Мери Синклер. Този следобед бе дошла рано, преди да се върне Струан. Беше й разказала за бебето и за тайния й живот в Макао. Дори за Хорацио и за Глесинг.

— Съжалявам — й бе казала Мери през сълзи. Говореха на мандарин, който и двете предпочитаха пред кантонския. — Трябваше да разкажа на някого. Нямам кого да помоля за помощ. Никого нямам.

— Успокой се, Ма-рий, скъпа — й отговори Мей-мей. — Не плачи! Първо ще пием чай, после ще решим какво да правим.

Пиха чай, а през това време Мей-мей не можеше да се начуди на варварското отношение към живота и секса.

— Каква помощ искаш?

— Помощ… да махна детето. Господи, вече започва да личи.

— Но защо не каза преди седмици?

— Нямах смелост. Ако не бях накарала Хорацио да ми даде съгласието си, все още нямаше да смея. Но сега… какво мога да направя.

— Откога е в утроба?

— Почти три месеца. След седмица ще ги изпълня.

— Това не добре, Ма-рий. След още два месеца може да стане много опасно. — Мей-мей обмисли внимателно проблема и опасностите, които криеше. — Ще изпратя А Сам в Тай Пинг Шан. Чух, че има билкар, кой може да помогне. Разбираш, че това може да много опасно, нали?

— Да. Ако успееш да ми помогнеш, ще направя всичко за теб, всичко.

— Ти си ми приятелка. Приятели трябва да помагат. Но ти не трябва никога, никога да казваш на някой друг.

— Кълна се пред Бога!

— Кога получа билки, ще изпратя А Сам при твоя слугиня. Имаш ли доверие?

— Да.

— Кога е ден, Ма-рий?

— Защо питаш?

— Астролог трябва да реши кой най-благоприятният ден за вземане на лекарство, разбира се.

Мери й каза деня и часа.

— Къде смяташ да вземеш лекарство? Не може в хотел или тук.

Може да необходими дни, докато възстановиш.

— Макао. Ще отида в Макао. В моята… моята къща. Там ще съм в безопасност. Да, там ще бъда в безопасност.

— Тези лекарства не винаги действат, мила. И никога не понасят лесно.

— Не се страхувам. Ще подейства. Трябва да подейства — й каза Мери.

Мей-мей се размърда в леглото.

— Какво има? — попита Струан.

— Нищо. Просто бебе рита.

Струан постави ръката си на леко заобления корем.

— Не е зле да извикаме лекар, за да те прегледа.

— Не, благодаря, тай-пан, няма значение. Никой от тез варвари лекари, Боже опази. В това аз, както винаги, китайка.

Мей-мей се намести отново в леглото, доволна от мисълта за детето и тъжна за Мери.

— Ма-рий не изглеждала добре, нали? — попита тя внимателно.

— Не. И това момиче е намислило нещо. Каза ли ти какво има?

Мей-мей не желаеше да лъже, но и не искаше да казва на Струан вещо, което в случая не се отнасяше до него.

— Мисля, че само притеснява за свой брат.

— Какво именно?

— Каза, че иска да омъжи за този човек Глесинг.

— Разбирам. — Струан знаеше, че Мери беше дошла главно, за да види Мей-мей, а не него. Той почти не бе разговарял с нея освен че й благодари, задето бе завела децата в Макао. — Предполагам, че Хорацио не одобрява и тя иска аз да говоря с него. Това ли каза?

— Не. Брат одобрява — отговори Мей-мей.

— Странно.

— Защо? Тоз’ Глесинг лош човек?

— Не, миличка. Просто в продължение на много години Мери и Хорацио бяха много близки. Той ще бъде самотен без нея. — Струан се питаше какво ли би казала Мей-мей, ако знаеше за тайната къща на Мери в Макао. — Може би тя се безпокои за него?

Мей-мей не каза нищо, но поклати тъжно глава при мисълта за проблемите, които съществуваха между мъжа и жената.

— Как са младите влюбени? — попита тя, като се мъчеше да разбере какво всъщност го тревожи.

— Добре са. — Той изобщо не й бе казвал какво бяха разговаряли с Брок.

— Решил ли ти какво ще правиш с дявол болест?

— Не още. Мисля, че ти трябва да се върнеш в Макао.

— Да, моля, тай-пан. Но не преди ти решил какво ще правиш с Хонконг.

— Тук е опасно. Не искам нищо да ти се случва.

— Джос — повдигна тя рамене. — Разбира се, наш фенг шуй много фантастично лош. — Тя сложи ръка на гърдите му и го погали, после нежно го целуна. — Веднъж ти каза, че има три неща, кои трябва да правиш, преди да решиш за Тай-тай. Първи две знам. А кое било трето?

— Да предам „Ноубъл хаус“ в здрави ръце — отговори той. После й разказа какво му бе казал Брок. Разказа й и за кавгата с Кълъм през деня.

Тя дълго мълча и размишлява върху проблема на третото условие. Решението бе много лесно, но тя го скри дълбоко в себе си и каза невинно:

— Аз казах, че ще помагам за първи две неща, че ще мисля за трето. Но това трето твърде много за мене. Не мога да помагам, колко и да искам.

— Да — съгласи се Струан. — Не знам какво да правя. Поне има само един отговор.

— Отговор за убийство много не мъдро — отговори тя твърдо. — Много не мъдро и опасно. Брокови ще очакват него. Всички ще очакват. И ти рискуваш отмъщение на твой ужасен закон, кой глупаво иска око за око, независимо на кой око и кой ужасно щур. За какво тогава богатства? Ти не трябва да правиш това, тай-пан. И аз още съветвам да дадеш на син и на нова дъщеря подарък, кой те искат.

— Не мога да направя това. Господи! Това е все едно сам да прережа гръкляна на сина си!

— Дори така, това мой съвет. И аз още съветвам фантастично незабавна женитба.

— Това е изключено — избухна той. — Това би означавало много лош вкус, гавра с паметта на Роб. Това е още повече смешно!

— Съгласна с тебе от сърце, тай-пан — каза Мей-мей, — но аз като че ли спомням следващ варварски обичай, кой единствено прилича на мъдър китайски обичай, че момиче идва в дом на свой съпруг. Не обратно, айейа? Така че колкото по-скоро момиче излезе от влияние на Горт, толко по-скоро Брокови ще загубят контрол над твой син.

— Какво?

— Такова! За какво твой син толкова врътнал? Той фантастично нуждае да легне с нея. — Тя повиши глас, когато Струан седна в леглото. — Сега не почвай да спориш, за бога, а слушай и после аз ще слушам послушно. За това твой син врътнал, не за друго — защо бедно момче нощно време студено, слабо и без момиче в легло. Това е факт! За какво не кажеш открито, айейа? Аз казвам открито. Той сега луд и разгорещен. Затова той слуша с изплезен език всички луди приказки на Горт. Аз, ако на негово място, ще направя също нещо, тъй като брат има власт над сестра! Но нека син Кълъм да вземе момиче и тогава да не мислиш, че все ще стои час подир час да слуша брат Горт? Не, по дяволи! Всяка минута ще прекарва в легло да играе с гърди, да се изтощава и да прави бебета и ще му неприятно кога ти, Брок или Горт безпокоят. — Тя го погледна мило. — Нали?

— Да — отговори той. — Обичам те, защото си умна.

— Обичаш мене, защо аз те подлудявам, а после омайвам, докато ти победен. — Тя се засмя, много доволна от себе си. — Сега още нещо — накарай те да строят своя къща. Да почнат утре. Обърни тяхно внимание нататък, да не мислят за тоз фан куай Горт. Тя е Млада, нали? Така че мисъл за собствен дом ще завладее фантастично нейни мисли. Това ще ядоса Брокови и те ще почнат да наставляват какъв да бъде дом и тя ще ядоса и ще приближи до теб, кой й дал къде да живее. Горт сигурно ще против бърза женитба и по тоз начин ще обърне Кълъм против себе, защо ще загуби свое — как нарича него — вале?

— Ще загуби своя коз. — Той я прегърна възторжено. — Ти си фантастична! Сам трябваше да реша това. Следващата седмица ще има нова продажба на земя. Ще купя един парцел край морето. Защото ти си умна.

— Ха! — каза тя недоволно. — Да не мислиш, че ще пазя мой човек за мръсна хонконгска земя? За мизерен крайградски парцел? За сребърни таели? За нефрити? Да не мислиш, че таз безценна Т’Чънг Мей-мей е само едно мръсно развратно парче кучешко месо?

Тя продължи да нарежда така и неохотно му позволи да я прегърне, доволна, че е разбрал какво означава земята за цивилизования човек, и благодарна, че с поведението си той още повече издига достойнството й.

Сега стаята бе тиха, само комарите бръмчаха леко около балдахина.

Мей-мей се гушна в ръцете на Струан и се замисли как да реши третия проблем. Сметна, че е по-добре да разсъждава на мандарин, отколкото на английски, защото не знаеше достатъчно думи за различните понятийни оттенъци. Като например „нюанс“. Как ще кажеш това на варварски език? Или „финес“? Решението на третия въпрос се нуждаеше от истински китайски „нюанс“ и абсолютен „финес“.

Решението бе толкова изумително просто, че тя се възхити. Да убие Горт! Да организира нещата по такъв начин, че всеки да помисли убийците за крадци или пирати. Ако всичко стане много внимателно, ще отпадне една от опасностите, грозяща моя тай-пан. Ще отпадне евентуалната бъдеща угроза за Кълъм. А бащата Брок няма да може да направи нищо, защото все още е обвързан от изумителната и невероятна категоричност, която варварите влагат в така наречената „свещена“ клетва. Толкова просто! Но съдържа опасност. Трябва да внимавам. Ако моят тай-пан открие някога, ще ме изправи пред един от своите варварски съдии — например този отвратителен Маус! Моят тай-пан ще ме обвини — дори мен — любимката му. И ще ме обесят. Абсурдно!

След всичкото това време, след цялото това учене на езика им и старание да ги разбера, някои от варварските форми на общуване са ми съвсем непонятни. Колко смешно е да имаш един и същ закон за всички — за бедни и за богати. Какъв е тогава смисълът да работиш й да се потиш, за да станеш богат и властен?

Какъв е тогава най-добрият начин? Почти нямам представа за наемните убийства. Как се прави това? Къде? Кога?

Мей-мей лежа будна цялата нощ. С настъпването на деня се бе спряла на най-добрия вариант. После заспа сладко.

Двадесет и девета глава

До настъпването на Летния празник Хепи вели изпадна в отчаяние. Маларията продължаваше да се разпространява и при всеки болен протичаше различно. Не всички хора в една къща се заразяваха. Някои къщи не бяха засегнати изобщо.

Кулитата се появяваха в долината едва след като слънцето бе високо в небето и си отиваха, преди да дойде тъмнината. Струан, Брок и другите търговци бяха като полудели. Нищо не можеха да направят. Освен да се изселят, а това означаваше за тях катастрофа. Оставането можеше да бъде още по-катастрофално. И макар много хора да настояваха, че едва ли болестта се дължи на отровната почва и замърсения нощен въздух, разболяваха се само тези, които оставаха да нощуват в долината. Богобоязливите вярваха, включително и Кълъм, че маларията се дължи на Божията воля и те умножиха молитвите си към Всемогъщия за защита. Безбожните вдигаха рамене, не по-малко уплашени, и казваха „Джос“. Върволицата от семейства обратно към корабите се превърна в поток, а Куинс таун се превърна в призрачен град.

Но отчаянието не засягаше Лонгстаф. Миналата нощ се бе върнал в Кантон с флагмана, горд от победата, и тъй като остана да живее на кораба, без намерение да се заселва в Хепи вели, той знаеше, че Отровните нощни газове не могат да му навредят.

Беше спечелил всичко, на което се бе надявал, а и нещо повече.

Само ден след обсадата на Кантон откупът от шест милиона таела, който бе поискал, беше изплатен напълно и той отмени атаката. Но същевременно заповяда да започнат незабавни приготовления за обширни военни действия на север. Този път нямаше да се спре, докато договорът не бъде напълно ратифициран. След няколко седмици щяха да пристигнат обещаните подкрепления. Тогава армадата щеше да заплува отново на север към Пей Хо — Пекин и Ориентът щеше да бъде открит веднъж завинаги.

— Да, абсолютно — кискаше се Лонгстаф. Той беше сам в стаите си на кралския кораб „Венджънт“, като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. — Ти наистина си умен, скъпи ми приятелю. Наистина! Много по-умен от тай-пана — олицетворението на мъдростта. — Той остави огледалото и разтърка бузите си с одеколон, после погледна джобния си часовник. След няколко минути щеше да пристигне Струан. — И така да е, не бива да позволиш на дясната си ръка да узнае какво мисли лявата, нали? — хихикаше той.

Лонгстаф едва можеше да повярва, че е уредил така лесно доставката на чаените семена. „Поне — спомни си той със задоволство — уреди го Хорацио. Между другото, защо ли е толкова недоволен, че сестра му иска да се омъжи за Глесинг. Според мене бракът ще бъде много успешен. Макар че тя наистина е доста безцветна и безинтересна, при все че на бала изглеждаше великолепно. Но не е ли все пак щастие, че той мрази Глесинг? И не е ли щастие, че винаги е ненавиждал опиумната търговия? Колко умно от моя страна да му внуша онази мисъл — да отстрани Глесинг.“

— Честна дума, Хорацио — му каза той преди една седмица в Кантон, — проклета работа е тази търговия с опиум, нали? И всичко това, задето трябва да купуваме чая със скъпоценен метал. Жалко, че Британска Индия не го отглежда, нали? Тогава няма да има нужда от опиум. Ще го обявим извън закона, ще спасим неверниците за по-добри неща. Ще посеем сред тях семената на добродетелта вместо прокълнатия наркотик. Тогава флотилията ще може да отплува обратно в Англия и да заживеем веднъж завинаги в мир и спокойствие.

След два дни Хорацио го дръпна настрана и развълнувано му изложи идеята си да вземат от китайците чаени семена и да ги изпратят в Индия. Той се показа, както подобава, учуден, но позволи на Хорацио да го убеди, че идеята е наистина рационална.

— Но, Боже мой, Хорацио, как да намерим чаени семена?

— Ето моят план — ще говоря лично с вицекраля Чинг-со. Ще обясня, че вие сте запален градинар и смятате да превърнете Хонконг в градина. Ще поискам по петдесет фунта семена от черница, памук, пролетен ориз, камелии и други цветя, както и сортови семена от чай. Това ще го въведе в заблуда относно чая.

— Но той е умен мъж, Хорацио. Сигурно знае, че много малко от тези растения виреят в Хонконг.

— Разбира се. Сигурно ще го отдаде на глупостта на варварите — каза Хорацио, радостно възбуден.

— Но как ще го убедиш да запази това в тайна? Чинг-со ще сподели с мандарините или с Ко-хонга и те положително ще кажат на търговците. Знаеш, че тези дяволи са способни да обърнат небето и земята, за да попречат на плановете ти. Те положително ще разберат замисъла ти. А какво ще каже тай-панът? Това без съмнение ще сложи край на бизнеса му.

— Той и сега е достатъчно богат, Ваше превъзходителство. Ние сме длъжни да изкореним това зло — опиума. Длъжни сме!

— Да. Но и китайците, и европейците ще се възпротивят на твоя план. А когато Чинг-со разбере точните ти намерения, както сигурно ще стане, тогава никога няма да получиш семената.

Хорацио помисли малко, после каза:

— Да. Но ако му кажа, че аз, който броя и се разписвам за всички ковчежета със сребро, искам да зарадвам вас — моя работодател — с неочакван подарък за услугата, която сте ми направили, мога да не се разпиша за едно от тях.

Тогава можем да сме сигурни, че той ще го запази в тайна от всички.

— Каква е стойността на ковчежето?

— Четирийсет хиляди таела сребро.

— Но среброто принадлежи на правителството на Нейно величество, Хорацио.

— Разбира се. Във вашите преговори можете „лично“ да осигурите едно допълнително ковчеже, което да не е официално, така че Короната да не загуби нищо. Семената ще бъдат вашият подарък на правителството на Нейно величество, сър. Ще бъде чест за мен да кажете, че идеята е ваша. Положително е така. Нещо, което споменахте, ме наведе на мисълта. С право на вас се пада честта. Нали вие сте наместникът на Нейно величество!

— Но ако планът ти успее, тогава ще унищожиш не само китайските търговци, но и себе си. Това е нелогично.

— Търговията с опиум е ужасен порок, сър. Оправдан е всеки риск, който поемаме. Но моята работа зависи не от опиума, а от вашия успех.

— Ако този план успее, тогава ти подкопаваш и основите на Хонконг.

— Но докато чаят започне да цъфти, ще минат много години. Хонконг ще остане непокътнат, докато сте тук, сър. Той ще продължава да бъде пазар на азиатската търговия. Кой знае какво ще бъде след време?

— Тогава да разбирам ли, че искате от мен да разгледам с вицекраля на Индия възможностите за отглеждане на чай?

— Кой освен Ваше превъзходителство би могъл да доведе идеята — вашата идея — до такова съвършено решение?

Лонгстаф си бе позволил неохотно да бъде убеден и бе предупредил Хорацио да пази строга тайна.

Още на следващия ден Хорацио рапортува радостно:

— Чинг-со се съгласи! Каза, че от шест седмици до два месеца сандъците със семената ще бъдат доставени в Хонконг, Ваше превъзходителство. Сега, за да бъде всичко изпълнено докрай, остава да изпратим Глесинг незабавно в Англия. Мисля, че Мери само си въобразява, че е влюбена. Жалко, че не можем да й дадем година-две време, за да разбере какво прави. Да можеше да се отърве от ежедневното му влияние…

Лонгстаф отново се закиска, като си спомни напразния опит на младежа да прикрие чувствата си. Среса косата си, отвори вратата и влезе в каютата, където беше картата. Огледа внимателно документите в сейфа и откри писмото, което Хорацио му бе превел преди седмици.

— Нямам повече нужда от това — каза той гласно. Скъса листа, наведе се навън от илюминатора и хвърли парченцата, които водата отнесе навътре в морето.

Може би наистина Глесинг ще трябва да си замине. Момичето е малолетно, а положението на Хорацио — твърде тежко. Ще решим и този въпрос. След като семената заминат за Индия.

Видя, че приближава голямата лодка на Струан. Сериозното лице на тай-пана напомни на Лонгстаф за маларията. Какво, по дяволите, да направим? Ще пропадне цялата стратегия за Хонконг.

Струан се взираше навън през прозорците на кърмата и чакаш чакаше търпеливо, докато Лонгстаф спря да говори.

— Честна дума, Дърк, имах чувството, че Чинг-со знаеше за откупа от шест милиона таела. Веднага го приготвиха. До последен грош. Много се извиняваше за опустошаването на Селцето. Каза, че го направили онези проклети анархисти — Триадите. Заповядано му е да направи пълно разследване и се надява, че веднъж завинаги ще може да ги разгроми. Предполага, че са заловили един от водачите им. Ако той не успее да измъкне нещо от този човек, никой друг няма да може да го стори. Той обеща веднага да ми съобщи имената на Триадите тук.

Струан се извърна от прозореца и седна в дълбоко кожено кресло.

— Това е много добре, Уил. Бих казал, че свършихте забележителна работа. Забележително добра!

Лонгстаф почувства голямо задоволство.

— Мога да кажа, че нещата се развиха по плана. Да, по въпроса за пирата У Куок. Лично бих предпочел вие да оглавите флотилията, но адмиралът беше твърдо против. Той сам ще я оглавява.

— Това е негово право. Да се надяваме, че тази вечер той ще свърши добра работа. Ще бъда много по-спокоен, когато потопи дявола.

— Точно така.

— Сега вашата задача е да спасите Хонконг, Уил. Само вие можете да го направите — каза Струан, като горещо се молеше поне още веднъж да накара Лонгстаф да осъществи плана, който можеше да спаси живота на всички. — Мисля, че е необходимо да заповядате всички незабавно да напуснат Хепи вели.

— Боже Господи, Дърк — извика Лонгстаф, — но ако направя това… това означава да напуснем и Хонконг!

— Куинс таун е маларичен. Поне Хепи вели. Следователно трябва да бъде опразнен.

Лонгстаф взе малко енфие с трепереща ръка.

— Не мога да заповядам това. Ще бъда отговорен за всички загуби.

— Да. Решението ви е да употребите шестте милиона таела, за да обезщетите всички.

— Господи! Не мога да направя това! — избухна Лонгстаф. — Среброто принадлежи на Короната. Короната… само тя… може да реши какво да прави с него!

— Решили сте също, че Хонконг е много ценен, за да бъде подложен на риск. Знаете, че трябва да напуснете това място много бързо. Вашият жест ще бъде достоен за губернатор.

— Изобщо не мога, Дърк! Това е невъзможно!

Струан се приближи до бюфета и наля две чаши шери.

— Цялото ви бъдеще зависи от това.

— А? Така ли? Как така?

Струан му подаде чашата.

— Вашият авторитет в двореца е свързан с Хонконг. Цялата ви азиатска политика, а оттук и азиатската политика на двореца, е съсредоточена в Хонконг. И това е правилно. Ако Хонконг не е в безопасност, губернаторът, който е представител на Нейно величество, няма да е в състояние да управлява както трябва Азия. Без да се построи град, нито вие, нито Короната ще сте в безопасност. Долината е мъртва. Значи трябва да се построи нов град, и то да се построи бързо. — Струан отпи с удоволствие. — Ако обезщетите незабавно тези, които вече са строили тук, вие веднага ще си възвърнете доверието им. Всички търговци ще ви подкрепят, а това ще ви е нужно в бъдеще. Не забравяйте, Уил, много от тях имат голямо влияние в двореца. Жестът ще бъде грандиозен, достоен за вас. Освен това, обезщетението всъщност се заплаща от китайците.

— Не разбирам.

— До три месеца ще бъдете пред прага на Пекин като главнокомандващ непобедима армия. Цената на експедицията ще е, да речем, четири милиона. Прибавете шест милиона за опожаряването на Селцето. Десет милиона. Но вие ще поискате четиринайсет милиона — едно справедливо обезщетение. С останалите четири милиона ще основете вашата хонконгска официална хазна, която ще се окаже една от най-богатите колониални хазни в Империята. Всъщност защо да не поискате двайсет вместо четиринайсет милиона? Останалите шест ще възстановят тези милиони, които вие напълно предвидливо „инвестирахте“ в Хонконг от името на английската корона. Не забравяйте, че без стабилна база не бихте дръзнали да предприемете поход на север. Ако Хонконг не е в безопасност, Англия повече няма място в Азия. Ако Хонконг не е в безопасност, свършено е с вас. Съдбата на Англия е във вашите ръце, Уил. Това е толкова просто!

Струан чувстваше, че Лонгстаф преценява напрегнато възможностите. Това беше единственото възможно решение. Единственият начин да се запази достойнството на хората и да се спаси острова. И щом видя, че Лонгстаф отвори уста да каже нещо, той го изпревари:

— И още едно нещо, Уил. Веднага ще можете да си върнете по-голямата част от парите.

— Какво каза?

— Незабавно организирате нова продажба на земя. Наддаването за новите парцели ще е жестоко. Къде ще отидат парите? Обратно в държавната хазна. Във всички случаи ще спечелите. Земята, която продавате, не струва нищо. Знаете колко належаща е нуждата ви от пари за решаване на правителствените проблеми — заплати, полиция, дворец на губернатора, пътища, съдилища, пристанищни съоръжения и хиляди други неща, за които в никакъв случай не можете да използвате парите от откупа. Бих казал, че жестът е достоен за държавник. Вие трябва да вземете решението сега, защото не можете да чакате шест месеца, докато изложението отиде до Англия и се върне обратно с нужното одобрение. Ще спасите Хонконг, без това да ви струва нищо. Но най-вече — с това показвате категорично на Сергеев, че Англия възнамерява да остане завинаги в Азия. Бих казал, Уил, че вашата проницателност ще направи силно впечатление на целия кабинет. Както, разбира се, на Нейно величество кралицата. А с нейното одобрение ще получите вечни почести.

Удариха осем бела. Лонгстаф извади джобния си часовник. Беше изостанал и той нагласи стрелките да показват пладне, докато се опитваше да открие недостатък в разсъжденията на Струан. Нямаше такъв. Призля му от мисълта, че ако не беше тай-панът, той лично не би направил нищо, за да се пребори с болестта. Освен това — да стои настрана от долината и да се надява на някакво чудотворно изцеление. Той също се безпокоеше от разрастването на епидемията, но за него си оставаше по-важно спечелването на войната в Кантон.

Да. Нямаше никакъв недостатък. По дяволите, за малко да осуетиш едно великолепно бъдеще. Наистина няма да спазиш инструкциите, но губернаторите и кралските наместници имат неписани права и това следователно ще се тълкува като извънредна мярка. Ние не можем да чакаме до следващата година, за да наложим кралската воля на неверниците. Не можем! Ще използваме случая и да осъществим плана за чаените семена, с което ще проявим много по-голяма далновидност от тази на тай-пана.

Лонгстаф почувства непреодолимо желание да разкаже на Струан за семената. Но успя да се овладее.

— Мисля, че сте прав. Още утре ще направя съобщението.

— Защо не съберете утре тай-паните? Дайте им двудневен срок Да ви представят конструктивни и поземлени сметки за вашата хазна. Определете продажбата на земята да стане другата седмица. Това ще ви даде време да направите оглед на парцелите. Предполагам, че ще искате да разположите новия град близо до Глесинг пойнт.

— Да. Точно това мислех да направя. Това е най-доброто място. Не разисквахме ли този въпрос преди доста време? — Лонгстаф стана и наля още шери, после дръпна шнура на звънеца. — Както винаги, много ми е приятно да изслушам съветите ви, Дърк. Предполагам, че ще останете за обяд.

— По-добре е да си тръгвам. Сара заминава утре с кораба „Калкута махараджа“ и ще имам много работа.

— Много лош късмет. Имам предвид Роб и племенницата ви.

Вратата се отвори.

— Да, сър? — попита морският офицер.

— Попитайте генерала дали иска да обядва с мен.

— Слушам, сър. Моля за извинение, сър, но мисис Куанс желае да ви види. А и погледнете това. — Той подаде на Лонгстаф дълъг списък с имена. — Това са хората, които молят да ги приемете. Да кажа ли на мисис Куанс, че сте зает?

— Не, по-добре да я видя сега. Моля ви, постойте още малко, Дърк. Боя се, че ще ми трябва морална подкрепа.

Появи се Морийн Куанс. Аристотел Куанс я следваше по петите. Под безжизнените му очи бяха изписани тъмни кръгове. Сега приличаше на невзрачно човече. Дори дрехите му бяха неспретнати и безцветни.

— Добро утро, мисис Куанс — поздрави Лонгстаф.

— Дано в този чудесен ден да ви пазят всички светци, Ваше превъзходителство.

— Добро утро, Ваше превъзходителство — каза Аристотел едва чуто, свел поглед към бюрото в каютата.

— Добър ден и на вас, тай-пан — каза Морийн. — След няколко дни, ако е рекъл свети Патрик, ще си уредим сметките с вас.

— Не е спешно. Добро утро, Аристотел.

Аристотел Куанс погледна бавно към Струан. Очите му се изпълниха със сълзи, когато прочете топлотата, изписана на лицето на Струан.

— Тя счупи всичките ми четки — каза той със сподавен глас. — Тази сутрин. Всичките ми четки. И моите… хвърли боите ми в морето.

— Затова сме тук, Ваше превъзходителство — подчерта Морийн — Мистър Куанс реши да сложи край на това откачено рисуване. Иска да му се даде хубава и стабилна работа. Точно за работата сме дошли да разговаряме с Ваше превъзходителство. — Тя се обърна да погледне мъжа си и лицето й помръкна. — Каквото и да е. Стига работата да е стабилна и добре платена. — Тя отново погледна Лонгстаф. — Например чиновническа длъжност. Бедният мистър Куанс не е много опитен.

— Това ли, ъ-ъ, искате, Аристотел?

— Тя счупи четките ми — каза безнадеждно Куанс. — Това беше всичко, което имах. Боите и четките.

— Разбрахме се, момчето ми, нали? Заклехме се във всичко, което е свещено. Така ли? Никакво рисуване. Стабилна работа и да се грижиш за семейството си. И да няма повече кръшкане.

— Да — каза беззвучно Аристотел.

— Ще се радвам да ви предложа един пост, мисис Куанс — намеси се Струан. — Нуждая се от чиновник. Заплатата е петнайсет шилинга на седмица. Ще ви оставя една година да живеете на корабчето. След това ще можете да се оттеглите.

— Дано светците да ви възнаградят. Съгласна съм. Сега благодари и ти на тай-пана — подбутна мъжа си Морийн.

— Благодаря, тай-пан.

— Бъдете в канцеларията ми утре сутринта в седем часа, Аристотел. Точно в седем.

— Ще бъде там, тай-пан. Не се безпокойте. Дано свети Петър ви благослови за това, че в тези тежки времена се погрижихте за една бедна съпруга и гладуващите й деца. Довиждане.

Те излязоха и Лонгстаф си наля едно силно питие.

— Боже Господи! Никога не бих повярвал. Бедничкият Аристотел! Наистина ли ще направите Аристотел Куанс чиновник?

— Да. По-добър от някои други. Липсват ми помощници. — Струан сложи шапката си, много доволен от себе си. — Не съм свикнал да се намесвам в отношенията между мъж и жена. Но тази, която се осмелява да постъпи така с добрия човек, няма право да се нарича „съпруга“, по дяволите!

Лонгстаф внезапно се засмя.

— Ще отделя един голям кораб, ако това ще помогне с нещо. Всички ресурси на правителството на Нейно величество са на ваше Разположение.

Струан побърза да стъпи на брега. Той повика закрита носилка и посочи на кулитата накъде да вървят.

— Спрете, сави? — каза той, когато пристигнаха.

— Сави, маса.

Той мина покрай учудения портиер и влезе в предверието на къщата. Стаята бе покрита с килим, имаше големи дивани, басмени пердета, огледала и други дребни предмети. В дъното се чу шумолене и приближаващи стъпки. Мънистените пердета се повдигнаха и се появи дребна старица. Беше спретната, колосана и посивяла, с големи очи и очила.

— Здравейте, мисис Фордъринджил — поздрави учтиво Струан.

— Е, тай-пан, колко се радвам да ви видя — отвърна тя. — Дълги години не сме имали удоволствието да бъдем с вас. Малко е рано за посетители, но младите дами се подготвят да ви се представят в приличен вид. — Тя се усмихна и показа пожълтелите си изкуствени зъби.

— Вижте какво, мисис Фордъринджил…

— Влизам ви в положението, тай-пан — каза тя разбиращо. — Понякога в живота на човек идва момент, когато той…

— Става дума за един мой приятел.

— Не се безпокойте, тай-пан, мама дава честна дума. За една минутка ще ви оправим. — Тя стана бързо. — Момичета!

— Седнете и ме изслушайте! Става дума за Аристотел.

— Бедният! Забъркал се е в голяма каша.

Струан й обясни какво иска и момичетата се натъжиха, когато си тръгна.

Още щом се прибра в дома си, Мей-мей го посрещна с думите:

— За какво ходиш в публичен дом, айейа?

Той въздъхна и й каза.

— Мислиш, че вярвам това, айейа? — Очите й гледаха презрително.

— Да. Не е зле да повярваш.

— Вярвам, тай-пан.

— Тогава престани да гледаш като дракон! — каза той и влезе в стаята.

— Добре. — Мей-мей влезе след него и затвори вратата. — Сега ще видим дали ти казал истина. Веднага ще любим. Аз лудо желая тебе, тай-пан.

— Благодаря, но съм зает — каза той и не можа да сдържи смеха си.

— Айейа на твоето зает — каза тя и започна да разкопчава меденожълтата си пижама. — Ние веднага ще се любим. Скоро ще видя дали мазна курва не взела твоя сила. Тогава твоя майка ще разправя с тебе, по дяволи.

— Ти също си заета — каза й Струан.

— Много заета — отговори и събу копринените си панталони.

Обеците й подрънкваха като звънчета. — Не лошо ти веднага да хванеш също за работа.

Той я погледна, но не позволи радостта му да проличи. Коремът й беше леко заоблен с четиримесечния плод в утробата. Той я грабна в ръце, целуна я бурно и я повали на леглото, като леко я притисна с тежестта си.

— Внимавай, тай-пан — извика тя задъхано. — Аз да не би една от твои цицорести варварски великанки! Целувки не значат нищо. Сваляй дрехи и тогава ще видим истина!

Той отново я целуна. Тогава тя отново каза с променен глас:

— Сваляй дрехи!

Той се облакъти, погледна я и потърка носа си в нейния, без да я дразни повече:

— Вече няма време. Имам един ангажимент, а освен това трябва да опаковаме багажа.

— За какво да опаковаме? — попита тя учудено.

— Ще се местим на „Рестинг клауд“.

— Защо?

— Нашият фенг шуй тук е лош, момиче.

— О, добре, о, много ужасно добре! — Тя метна ръце около врата му. — Наистина напускаме тука? Завинаги?

— Да. — Тя го целуна, бързо се измъкна изпод ръката му и започна да се облича.

— Мислех, че искаш да се любим — каза той.

— Хм! За какво това доказателство? Аз много добре познавам тебе. Дори да имал курва преди един час, ти достатъчно добре ще надуваш, ще преструваш и заблудиш твоя бедна майка. — Тя се засмя и отново обгърна врата му с ръце. — О, колко хубаво да напускаме лош фенг шуй. Аз бързо ще опаковам.

Изтича до вратата и извика:

— А Сам-а-а-а!

А Сам дотърча тревожно, следвана от Лим Дин, и след бурна крясъци и брътвежи А Сам и Лим Дин хукнаха, като нареждаха към боговете, обзети от огромно, шумно вълнение. Мей-мей се върна ц седна на леглото, като си повяваше с ветрилото.

— Аз опаковам багаж — каза тя весело. — Сега ще помогна на тебе да облечеш.

— Благодаря, но аз мога и сам.

— Тогава ще гледам. И ще търкам твой гръб. Баня чака. Аз много благодарно радостна, че ти решил да заминеш. — Тя продължи да бъбри, без да спира, докато той се преобличаше.

Когато се изкъпа, тя се разкрещя да й донесат горещи кърпи и сама изсуши гърба му, след като ги донесоха. И през цялото време не преставаше да се пита дали е бил с курва, когато е уреждал работите на смешния дребен художник, който така красиво бе нарисувал портрета й. „Не че ме интересува — каза си тя, докато търкаше настървено гърба му. — Само дето не трябва да ходи в тези места. Изобщо не трябва. Ще се развали лицето му. И моето ще се развали. Много ще се развали. Скоро тези кучета — слугите — ще започнат да разпространяват слухове, че не мога да се грижа добре за мъжа си. О, богове, пазете ме от мръсни клюки, пазете него от мръсни проститутки и всякакви такива.“

А Сам и Лим Дин бяха готови едва след залез-слънце и всички бяха изтощени от драматизма и вълнението на заминаването. Кули-та отнесоха багажа. Други останаха търпеливо да чакат до закритата носилка, която щеше да отведе Мей-мей до катера.

Тя беше добре завоалирана. Застана за миг до портата на градината със Струан и огледа първата си къща в Хонконг. Ако не беше лошият фенг шуй и треската, която бе част от злия дух, тя щеше да изпита съжаление, че заминава.

Стояха и се наслаждаваха на приятния сумрак. Около тях бръмчаха няколко комара. Един от тях кацна на крака й, но тя не забеляза.

Комарът пи до насита и после отлетя.

Струан влезе в голямата каюта на „Уайт уич“. Всички Брокови бяха там и го чакаха, освен Лилибет, която вече беше легнала. Кълъм стоеше до Тес.

— Добър вечер — поздрави Струан. — Сара поднася извиненията си, че не се чувства добре.

— Добре дошъл — каза Брок с груб, тревожен глас и замислено лице.

— Е — засмя се Струан, — не е това начинът да завържем разговор за щастливия повод.

— Не става въпрос за повода, по дяволите, както добре знаеш. Всички ще банкрутираме. Най-малко, ще пострадаме ужасно от тази отвратителна малария.

— Да — отвърна Струан. Усмихна се на Кълъм и Тес и като забеляза безпокойството им, реши веднага да им каже добрата новина. — Чух, че Лонгстаф е наредил да напуснем Куинс таун — каза той нехайно.

— Проклятие! — избухна Горт. — Не можем да напуснем. Вложихме прекалено много пари в земята и сградите. Не можем да заминем. Ако не беше избрал тази проклета долина, дявол да те вземе, ние нямаше…

— Дръж си езика — скара му се Брок. После се обърна към Струан. — Ти ще загубиш повече от нас, за бога, и все пак се усмихваш. Защо?

— Татко — извика Тес, уплашена да не би вечерта им да бъде помрачена от неочаквана разправия, — да пием ли? Шампанското е изстудено и готово.

— Да, разбира се, Тес, скъпа — каза Брок, — но разбираш ли какво каза Дърк? Рискуваме да изгубим ужасно много пари. Ако напуснем долината, бъдещето ни ще бъде черно. И неговото също, по дяволите!

— Бъдещето на „Ноубъл хаус“ е бяло като дувърските скали — каза Струан с равен глас. — И не само нашето бъдеще, но и вашето също. Лонгстаф ще обезщети всички ни за вложените суми в Хепи вели. До последен грош. В брой.

— Това не е възможно! — извика Брок.

— Това е лъжа! — отсече Горт.

Струан се обърна към него.

— Съветвам те, Горт, не ме наричай повече лъжец! — После им разказа за намеренията на Лонгстаф.

Кълъм се възхити от красивия план. Стана му напълно ясно, въпреки че баща му не спомена нито веднъж за това, кой всъщност стои зад решението на Лонгстаф и как същият този човек е манипулирал наместника подобно на марионетка. Вярата на Кълъм в своята собствена годност се разклати. Разбра, че Горт не е напълно прав и че той никога не би могъл да се справи с Лонгстаф, както успя да направи това баща му, и да спаси всички.

— Това е цяло чудо! — възкликна той и хвана ръката на Тес.

— Кълна се във всичко, което е свято, тай-пан, че вземам назад думите си. Извинявам се. Казах онова, защото бях потресен. Сега поднасям извиненията си.

— Дърк — започна Брок с горчив хумор. — Радвам се… наистина се радвам… че ще се сродим. Ти ни спаси главите и това е самата истина.

— Нищо подобно не съм направил. Беше идея на Лонгстаф.

— Правилно — каза саркастично Брок, — така се увеличава властта му. Лайза, дай питиетата, по дяволите! Дърк, ти ни донесе тази вечер голяма новина, която трябва да отпразнуваме. Достави ни радост. Така че да пием и да се веселим. — Той грабна чаша шампанско и когато всички взеха чашите си, вдигна тост. — За Тес и Кълъм и им пожелавам винаги да имат тихо море и спокойно пристанище!

Всички пиха. После Брокови се здрависаха с Кълъм, Струан прегърна Тес и всички бяха дружелюбни. Но само временно. Знаеха това. Днес обаче бяха решили да забравят. Само Кълъм и Тес се чувстваха в безопасност.

Седнаха да вечерят. Тес беше облечена в халат, който подчертаваше вече развитите форми, а Кълъм не можеше да скрие обожанието си. Наляха още вино, смяха се и вдигнаха пак наздравици. В разгара на веселието Струан извади плътен плик и го подаде на Кълъм.

— Малък подарък за вас двамата.

— Какво е това? — попита Кълъм и отвори плика. Тес се надвеси да погледне. В плика имаше някакви документи, един от които бе покрит с китайски йероглифи.

— Това е нотариален акт за земя, която се намира малко над Глесинг пойнт.

— Но там никога не са продавали земя — каза Брок подозрително.

— Негово превъзходителство одобри няколко акта от китайското село, което е владеело земята, преди да се заселим в Хонконг. Парцелът е от тази земя. Сега Кълъм и Тес имат заедно един акър. Гледката е великолепна. О, да, и заедно със земята получавате строителен материал за къща със седем спални, градина и лятна къща.

— О, тай-пан — извика Тес с щастлива усмивка, — благодаря! Много благодаря!

— Наша собствена земя! И наша къща! Наистина ли? — питаше Кълъм, смаян от щедростта на баща си.

— Да, момче. Помислих си, че ще поискате веднага да започнете строежа. Уредих ви за утре по обяд среща с един архитект. Да уточните плановете.

— Утре всички заминаваме за Макао — каза остро Горт.

— Но, Горт, не вярвам да имаш нещо против, ако се забавим с ден-два — каза Кълъм. — Всъщност това е много важно…

— О, да! — извика Тес.

— … а с решението за Куинс таун и с продажбата на земята… — Кълъм спря и се обърна развълнувано към годеницата си. — Суса е най-добрият архитект на Изтока.

— Нашият човек Ремедиус е по-добър — каза Брок, ядосан на себе си, че сам не се е сетил да им предложи същото. Имаше планове да им даде като сватбен подарък една от къщите на компанията в Макао, далеч от влиянието на Струан.

— О, да, много добре, Брок — побърза да каже Кълъм, усетил неговата завист. — Ако останем недоволни от Суса, може би ще разговаряме и с него. Съгласна ли си, Тес? — И после се обърна към Струан. — Не знам как да ти благодаря!

— Няма нужда да ми благодариш, Кълъм. Младите трябва да започнат живота си добре и да имат свой дом — каза Струан, доволен, че бе подразнил Брок и Горт.

— Да — намеси се доволно Лайза. — Свещена истина, за бога.

Брок вдигна документа и започна да го разглежда.

— Сигурен ли си, че актът е действителен? — попита той. — Не е редовен.

— Действителен е. Лонгстаф го утвърди официално. Печатът му е на последната страница.

Брок погледна намръщено към Горт и рошавите му вежди очертаха права линия на повехналото лице.

— Смятам, че не е зле да огледаме по-отблизо тези местни актове.

— Да — съгласи се Горт и погледна Струан в очите. — Може би няма нищо останало за продажба, татко.

— Сигурен съм, че има и други — отговори спокойно Струан, — ако сте склонни да потърсите. Между другото, Брок, предлагам ти да разгледаме нашето положение веднага щом приключим огледа на земята.

— И аз си помислих за същото — каза Брок, — но както и по-рано, ти първи избра и този път.

Той върна нотариалния акт на Тес, която го погали нежно.

— Кълъм, все още ли си заместник-колониален секретар?

— Така е, мисля — засмя се Кълъм, — макар че задълженията ми никога не са били уточнявани. Защо?

— Нищо.

Струан допи виното си и реши, че е време да си тръгва.

— Сега, когато напускаме Хепи вели и считаме, че въпросът е решен, бъдещето на Хонконг е осигурено, особено след като бъде построен новият град за сметка на Короната.

— Да — съгласи се с готовност Брок, отново развеселен, — сега, когато Короната залага заедно с нас.

— В такъв случай, смятам, че няма нужда да бавим повече женитбата. Предлагам да оженим Тес и Кълъм другия месец.

Сякаш удари гръм.

Времето спря за всички. Кълъм се питаше какво може да се крие зад злата усмивка на Горт и защо тай-панът е избрал точно следващия месец, и… о, Боже, нека бъде следващия месец!

Горт бе сигурен, че още на другия месец щеше да загуби влиянието си над Кълъм и че, по дяволите, това изобщо не биваше да се случи. „Каквото и да каже татко, никаква скорошна женитба — каза си той. — Може другата година. Да, може. Какво ли е намислил този дявол?“

Брок също се опитваше да разбере замисъла на Струан, защото положително имаше такъв и той не предвещаваше нищо добро за него и Горт. Инстинктът незабавно му подсказа да забави сватбата. Но се бе заклел пред Бога да им пожелае спокойно пристанище и знаеше, че двамата със Струан, който също се бе заклел, щяха да бъдат обвързани с клетвата.

— Можем да направим съобщението следващата неделя — обади се Струан с цел да наруши тягостната тишина. — Мисля, че ще бъде чудесно да го направим следващата неделя. — После се обърна към Тес. — Какво ще кажеш, момиче?

— О, да, разбира се — отговори тя и протегна ръка на Кълъм.

— Не! — отсече Брок.

— Много е скоро! — озъби се Горт.

— Защо? — попита Кълъм.

— Мислех си за теб, Кълъм — отвърна помирително Горт, — и за тъжната кончина на чичо ти Роб. Ще бъде прибързано и некрасиво. Много некрасиво!

— Лайза, мила — каза Брок тежко, — извинете ни ти и Тес. После ще се съберем да пием порто.

Тес го прегърна бурно и прошепна:

— Моля те, татко.

Четиримата мъже останаха сами. Брок се надигна бавно и намери шише порто. Наля в четири чаши и ги подаде. Струан отпи от виното с вид на познавач.

— Много хубаво порто, Тайлър.

— От трийсет и първа година е.

— Много голяма година за виното.

Последва ново мълчание.

— Ще бъде ли удобно, ако отложим вашето заминаване с няколко дни, мистър Брок? — попита стеснително Кълъм. — Ако е възможно, разбира се. Много ми се иска Тес да види земята и архитекта.

— С опразването на долината, продажбата на земята и всичко друго, сега вече няма да заминем — каза Брок. — Горт и аз няма да заминем. Но Лайза, Тес и Лилибет трябва да отидат в Макао колко то може по-скоро. Там е по-здравословно по това време на годината. И по-хладно. Нали така, Дърк?

— Да. Сега в Макао е много добре — отговори Струан и запали пура. — Чух, че другата седмица ще разследват инцидента с ерцхерцога. — Той погледна изпитателно Горт.

— Това беше нещастие — каза Брок.

— Да — обади се Горт. — Навсякъде стреляха пушки.

— Да — съгласи се Струан. — Точно след като го раниха, някой застреля водача на тълпата.

— Аз го застрелях — каза Брок.

— Благодаря, Тайлър. И ти ли се биеше, Горт?

— Аз бях на носа и направлявах кораба.

— Да — каза Брок. Опитваше се да си спомни дали е видял някой да стреля. Помнеше само, че бе изпратил Горт на носа. — Лош късмет. Тълпите са ужасни и кой може да знае какво ще се случи в подобно време.

— Да — съгласи се Струан. Знаеше, че ако куршумът се окажеше насочен, единственият виновник щеше да бъде Горт, а не Брок. — Наистина лош късмет.

Газените лампи, които висяха от гредата, се люшнаха леко назад с внезапния повей на вятъра. Моряците, Горт, Брок и Струан застанаха мигом нащрек. Брок отвори илюминатора и подуши въздуха. Горт надникна през кърмовите прозорци към морето, а Струан се заслуша в поведението на кораба.

— Нищо няма — заключи Брок. — Посоката на вятъра се промени с няколко градуса, това е всичко.

Струан излезе в коридора да прочете показанията на барометъра. Показваше 29,8, постоянен показател. Налягането на въздуха бе останало почти постоянно в продължение на седмици.

— Стабилно време — каза той.

— Да — отговори Брок. — Но скоро ще се промени и ще трябва да заковаваме летви. Видях, че си пуснал щурмовите котви по-далеч от пристана, в дълбоки води.

— Да. — Струан си наля още порто и предложи шишето на Горт.

— Искаш ли още?

— Благодаря.

— Подушваш ли скорошна буря, Дърк?

— Не, Тайлър. Но обичам да се подготвям своевременно. Глесинг заповяда да бъде подготвена и флотилията.

— По твое предложение ли?

— Да.

— Чух слухове, че ще се жени за сестрата на младия Синклер.

— Имам чувството, че навсякъде се говори за женитба.

— Мисля, че ще бъдат много щастливи — каза Кълъм. — Джордж я боготвори.

— Някак е безсърдечно по отношение на Хорацио — каза Горт, — че сестра му го напуска така неочаквано. Тя е единствената му роднина. Тя също е млада, малолетна.

— На колко години е? — попита Струан.

— На деветнайсет — отговори Кълъм.

Напрежението в каютата нарасна.

— Тес е много млада — обади се Кълъм с болка в гласа. — Не бих искал да й навредя. Макар и, ъ-ъ, можем ли… какво мислите вие, мистър Брок? За женитбата? Другия ли месец да бъде? Всичко, което е най-добро за Тес, ще бъде добро и за мен.

— Тя е още много млада, момче — започна да обяснява Брок — съзнанието му беше замъглено от виното, — но се радвам, че казваш това.

Гласът на Горт бе любезен и спокоен:

— Няколко месеца няма да се сторят много за вас двамата, нали, Кълъм? Следващата година е само след половин година.

— Но януари е чак след седем месеца, Горт — извика Кълъм нетърпеливо.

— Не е моя работа. Това, което е добро за вас двамата, ще бъде добро и за мен. — Горт пресуши чашата си и наля още. — Какво казваш, татко? — попита той, като съзнателно изкара Брок на преден план.

— Ще си помисля за това — каза той, докато разглеждаше чашата си внимателно. — Тя е много млада. Не е прилично да се бърза. Познавате се само от три месеца и…

— Но аз я обичам, мистър Брок — настоя Кълъм. — Три месеца, три години — какво значение има?

— Знаех си, момчето ми — каза любезно Брок. Той си спомни радостта на Тес, когато й каза, че ще приеме Кълъм. — Аз мисля единствено за твоето и за нейното щастие. Нужно ми е време да помисля. — „Да разбера какво си намислил, Дърк.“

— А аз смятам, че ще бъде добре и за тях, и за нас. — Струан усещаше топлотата, излъчвана от Кълъм. — Тес наистина е млада. Но Лайза също беше млада, а и майката на Кълъм. Модерно е хората да се женят млади. Могат да спестят пари. И да си осигурят богато бъдеще. Разбира се, с добър късмет. Така че моето мнение е да се оженят.

Брок потри чело с опакото на ръката си.

— Първо ще размисля, а после ще ви кажа. Идеята е много внезапна, затова е нужно време.

Кълъм се усмихна, трогнат от искреността в гласа на Брок. За пръв път го харесваше и му вярваше.

— Разбира се — каза той.

— Колко време мислиш, че ще ти трябва, Тайлър? — попита безцеремонно Струан. Той видя как синът му омеква пред фалшивата им любезност и почувства, че трябва да употреби настойчивост, за да ги накара да покажат същността си. — Не трябва да държим младите в напрежение, а и предстои да се подготвят планове. Това трябва да бъде най-великолепната сватба в Азия.

— Доколкото си спомням — отсече Брок, — бащата на булката е този, който урежда сватбата. Освен това аз зная много добре кое е правилно и кое не е. — Той усещаше, че Струан го е хванал на въдицата и си играе с него. — Така че всички планове за сватбата ще бъдат направени от наша страна.

— Разбира се — съгласи се Струан, — но кога ще съобщите на Кълъм?

— Скоро — каза Брок и стана. — Да се присъединим към дамите.

— Колко скоро, Тайлър?

— Нали чу какво каза татко? — попита ядосано Горт. — Защо го дразниш?

Но Струан не му обърна никакво внимание, а продължи да фиксира Брок с очи.

Кълъм се страхуваше да не се сбият и Брок да не промени решението си относно техния брак. Същевременно искаше му се да узнае още колко време ще има да чака и се радваше, че баща му настоява пред Брок.

— Моля ви — каза той, — сигурен съм, че мистър Брок няма… че той ще обмисли внимателно въпроса. Нека оставим всичко засега.

— Твоя работа, Кълъм! — каза Струан с престорен гняв. — Но аз искам да съм сигурен, че не те използват и не си играят с теб, по дяволите!

— Това, което казваш, е ужасно! — извика Кълъм.

— Да. Но засега съм уредил нещата си с теб, така че си дръж езика! — Струан се обърна отново към Брок, като съзнаваше, че и двамата с Горт са доволни, задето бе смъмрил Кълъм. — Кажи колко време, Тайлър?

— Една седмица. Нито повече, нито по-малко. — Брок погледна Кълъм и отново гласът му стана любезен. — Няма нищо лошо, момче, когато единият от двама мъже иска време, а другият настоява за отговор. Така трябва да бъде. Една седмица, Дърк. Това удовлетворява ли отвратителните ти обноски?

— Да. Благодаря, Тайлър. — Струан тръгна към вратата и широко я отвори.

— След теб, Дърк.

В безопасност в собствените си стаи на борда на „Рестинг клауд“ Струан разказа на Мей-мей какво се бе случило.

Тя го изслуша внимателно и остана доволна.

— О, чудесно тай-пан! Много добра работа!

Той съблече палтото си и тя го закачи в гардероба. От ръкава на туниката й падна свитък. Той го вдигна и го погледна.

На свитъка имаше нежна китайска рисунка с водни бои и много йероглифи. Представляваше красив морски пейзаж с две дребни фигурки — мъж, покланящ се на жена — в подножието на висока, забулена в мъгла планина. Близо до скалистия бряг плуваше сампан.

— От къде имаш това?

— А Сам го донесе от Тай Пинг Шан.

— Много е красиво — каза той.

— Да — отвърна спокойно Мей-мей, отново удивена на чудната изобретателност на дядо й. Беше изпратил свитъка на един от своите агенти в Тай Пинг Шан, от когото Мей-мей купуваше от време на време нефрит. А Сам го бе приела, без да подозира нищо, като случаен подарък за господарката й. И макар Мей-мей да бе сигурна, че А Сам и Лим Дин са разгледали много внимателно картината и йероглифите, тя знаеше, че те никога не биха се досетили за тайното послание, което се съдържаше там. Дори личният семеен печат на дядо й бе внимателно подменен с друг. А и стихът „Шест гнезда ще посрещнат орлите, зелен огън ще лумне внезапно. И надежда крилата ще долети със стрелата“ бе така красив и ясен. Никой друг освен нея не можеше да знае, че с това той й благодари за информацията за шестте милиона таела, че „зеленият огън“ означаваше тай-пана и че дядо й ще изпрати някого, който ще носи стрела, за да може тя да го познае, и който ще й помогне.

— Какво означават тези йероглифи? — попита Струан.

— Трудно да превеждам, тай-пан. Не зная всички думи, но казва: „Шест къщи на птици посрещат големи птици, зелен огън ще гори изведнъж и със стрела ще дойде…“ — Тук тя се намръщи, като търсеше английската дума. — „… ще дойде надежда върху крила.“

— Та това е някаква безсмислица, за бога — засмя се Струан.

Тя въздъхна щастливо.

— Обожавам тебе, тай-пан.

— Обожавам те, Мей-мей.

— Следващия път ние ще построим наш дом, като съветваме с господин фенг шуй, моля.

Тридесета глава

Призори Струан се качи на борда на „Калкута махараджа“, търговския кораб, който щеше да отведе Сара в Англия. Корабът принадлежеше на компания Ост Индия. Щеше да отпътува след три часа и моряците вършеха последните приготовления.

Струан слезе на долната палуба и почука на вратата на каютата.

— Влез — чу той гласа на Сара.

— Добро утро, Сара.

Той влезе и затвори вратата зад себе си. Каютата бе голяма и Удобна. Наоколо се търкаляха играчки, дрехи, торби и обувки. Близо до илюминатора хленчеше в малкото креватче заспиващият Локлин.

— Оправи ли всичко, Сара?

— Да.

Той извади един плик.

— Това е чек за пет хиляди гвинеи. Ще получаваш по толкова на всеки два месеца.

— Много си щедър.

— Парите са твои. Поне това са пари на Роб, не мои. — Той сложи плика върху дъбовата маса. — Аз изпълнявам завещанието му. Писал съм да уредят фонда на тръста, който той искаше, и ти ще получиш акциите. Също така помолих баща ми да посрещне кораба. Би ли желала да останеш в дома ми в Глазгоу, докато си намериш къща, която да ти харесва?

— Не искам нищо твое.

— Писах на банкерите ни да уважат подписа ти, отново по нареждане на Роб, за да получаваш допълнително по пет хиляди гвинеи всяка година. Трябва да разбереш, че си наследница и аз съм длъжен да те посъветвам да внимаваш, защото много хора ще се опитат да отнемат богатството ти. Ти си млада и имаш бъдеще.

— Не са ми нужни съветите ти, Дърк — каза Сара презрително. — Сама мога да се грижа за това, което е мое. Винаги съм го правила. А що се отнася до младостта ми, видях се как изглеждам в огледалото — стара и грозна. И аз го знам, и ти го знаеш. Аз съм изхабена! А ти си живееш живота и настройваш хората един срещу друг. Радваш се, че Роналда е мъртва — тя вече не ти трябва. Сега хубавичко си разчисти пътя за друга. Но за коя? Шиваун? Мери Синклер? Или може би за дъщерята на някой херцог? Ти винаги си летял нависоко. Но която и да е тя, ще бъде млада и богата, а ти ще изцедиш и нея като всеки друг. Ти смучеш кръвта на другите, без да им даваш нищо в замяна. Проклинам те пред Бога и се моля да съм жива, за да плюя на гроба ти!

Детето се разплака жално, но никой не го чу, докато те се гледаха в очите.

— Забрави да кажеш единствената истина, Сара. Цялото ти огорчение идва от това, че се омъжи не за този брат, когото искаше. И затова превърна живота на Роб в ад.

Струан отвори вратата и излезе.

— Мразя истината — изхълца Сара в обгърналата я пустота.

Струан се отпусна мрачно на стола в канцеларията си. От една страна, изпитваше омраза към Сара, от друга страна, я разбираше и се боеше от клетвата ай.

— Наистина ли смуча кръвта на другите — помисли гласно, без да иска. Погледна портрета на Мей-мей. — Да, предполагам, че е така. Не е ли правилно това? А те не ми ли смучат кръвта? През цялото време? Кой греши, Мей-мей? И кой е прав?

Спомни си за Аристотел Куанс.

— Варгас!

— Да, сеньор.

— Как се справя мистър Куанс?

— Много е тъжен, сеньор. Много тъжен.

— Изпратете го тука, моля.

След малко на вратата се появи Куанс.

— Влез, Аристотел. Затвори вратата.

Куанс направи както му казаха, после се приближи и застана жално пред бюрото.

Струан заговори бързо.

— Аристотел, нямаш време за губене. Измъкни се бързо от фабриката и тичай на пристанището. Там те чака сампан. Качвай се на борда на „Калкута махараджа“. Ще отпътува след няколко минути.

— Какво, тай-пан?

— Организирал съм помощ, приятелю. Като се качиш на борда на кораба, вдигни голям шум — махай с ръце и викай, щом като напуснеш пристанището. Нека всеки разбере, че си на борда на „Калкута махараджа“.

— Бог да те благослови, тай-пан. — В очите му загоря отново весела искрица. — Но аз не искам да напускам Азия. Не мога да замина.

— В сампана има дрехи на кули. Можеш да се промъкнеш тайно в лорчата, която е извън пристанището. Подкупих екипажа, но капитанът не знае, така че пази се от него.

— Триста фойерверки! — В миг сякаш Куанс порасна. — Но… но къде ще мога да се крия след това? В Тай Пинг Шан ли?

— Очаква те мисис Фордъринджил. Уредих ти там престой от два месеца. Но ми дължиш парите, които платих за теб, по дяволите!

Куанс метна ръце около врата на Струан и нададе вик, който бе мигновено прекъснат:

— Внимавай, за бога. Ако разбере Морийн, ще превърне живота ни в ад и после никога няма да си замине оттук.

— Вярно — прошепна дрезгаво Куанс и се втурна към вратата. После изведнъж спря. — Пари! Ще ми трябват пари. Можеш ли да ми отпуснеш малък заем, тай-пан?

Струан вече държеше малка кесийка със злато.

— Ето ти сто гвинеи. Ще ги прибавя към сметката ти.

Кесийката изчезна в джоба на Куанс. Аристотел прегърна Струан още веднъж и изпрати въздушна целувка към портрета над камината.

— Десет портрета за най-красивата Мей-мей. С десет гвинеи по-евтино от обичайната ми цена, кълна се! О, безсмъртни Куанс! Обожавам те! Свободен! Божичко, свободен!

Мей-мей разглеждаше нефритената гривна. Приближи я до светлината, която струеше през отворения илюминатор, и придирчиво я огледа. Нямаше грешка — върху нея бяха тънко гравирани стрела и йероглифи, които означаваха: „надежда крилата“.

— Красива изработка — каза тя на мандарин.

— Благодаря, най-върховна от върховните — отговори Гордън Чен на същия език.

— Да, много е красива — каза Мей-мей и му я върна.

Той взе гривната, порадва й се за момент, но не я постави обратно на китката си. Вместо това я метна сръчно през илюминатора и я проследи, докато изчезна под водата.

— Щях да бъда поласкан, ако я бяхте приели като подарък, Върховна. Но някои подаръци принадлежат на тъмното море.

— Вие сте много умен, сине мой — каза тя, — но аз не съм Върховна дама, а само държанка.

— Татко няма жена. Следователно вие сте неговата Върховна от върховните.

Мей-мей не отговори. Тя бе силно изненадана от това, че пратеникът се оказа Гордън Чен. Независимо от нефритената гривна, реши да бъде много предпазлива и да говори с недомлъвки, в случай че е попаднал на нея случайно. Знаеше, че и Гордън Чен щеше да бъде предпазлив и да говори с недомлъвки.

— Ще пиете ли чай?

— Не бих искал да ви притеснявам, майко.

— Не ме притеснявате — каза тя.

Мей-мей отиде в другата каюта. Гордън Чен я последва, възхитен от красотата на походката й и от мъничките й краченца. Главата му бе замаяна от ухайния парфюм. „Обичал си я от първия миг, когато я видя — каза си той. — В известен смисъл тя е и твое създание, защото ти я научи на варварския език и на варварските мисли.“

Той благославяше своя джос, че тай-панът е негов баща, когото толкова много уважава. Знаеше, че ако не беше така, любовта му към Мей-мей нямаше да остане синовна. Поднесоха чай и тя освободи Лим Дин. Но за благоприличие накара А Сам да остане. Знаеше, че момичето няма да разбере сучоския диалект, на който продължи да разговаря с Гордън Чен.

— Стрелата може да се окаже опасна.

— Да, Върховна, ако попадне в лоши ръце. Интересувате ли се от стрелба с лък?

— Когато бяхме малки, аз и брат ми пускахме хвърчила. Веднъж стрелях с лък и много се уплаших. Но мисля, че понякога една стрела може да бъде дар от боговете и да не е опасна.

Гордън Чен помисли малко и каза:

— Наистина така е. Например ако попадне в ръцете на човек, умиращ от глад, който се прицелва в дивеч и после улучва целта.

Ветрилото й потрепна красиво. Радваше се, че разбра начина му на мислене, а това означаваше, че информацията ще бъде предадена много по-лесно и забавно.

— Такъв човек ще бъде особено предпазлив, ако има само един шанс да улучи целта.

— Вярно е, Върховна. Но умният стрелец има запас от много стрели. — „Какъв ли ще е дивечът?“ — помисли си той.

— Една бедна жена никога не може да изпита мъжка ловна страст — каза спокойно тя.

— Мъжът въплъщава принципа янг — той е ловец по волята на боговете. Жената е принципът йин — тази, на която ловецът донася храната, за да я сготви.

— Боговете са много мъдри. Те учат ловеца да разпознава годния за ядене дивеч от негодния.

Гордън Чен отпи внимателно от чая. Какво искаше да каже тя? Да открият някого? Или да хванат някого и да го убият? Кого ли иска да намерят? Последната метреса на чичо Роб и дъщеря му ли? Може би не, защото едва ли имаше тогава нужда от такава тайнственост, а и Джин-куа никога не би ме замесил в подобно нещо. „Кълна се в боговете, какво влияние има тази жена върху Джин-куа! Какво ли е направила за него, че го е заставила да ми заповяда на мен, а чрез мен и на мощните триади, да изпълня каквото пожелае?“

Тогава изведнъж си спомни слуха, че Джин-куа разбрал преди всички други за внезапното завръщане на флотилията в Кантон, вместо да отплува на север, както бяха предполагали. Сигурно му е изпратила тайно знак и по този начин го е задължила! Айиии-йа, какъв дълг! Това предупреждение несъмнено е спестило на Джин-куа три-четири милиона таела!

Уважението му към Мей-мей порасна.

— Понякога ловецът трябва да използва оръжието си, за да се предпази от дивия звяр в гората — каза той, като поведе разговора в нова посока.

— Наистина, сине мой. — Тя затвори бързо ветрилото си и потръпна. — Дано боговете пазят една жена от такива злини.

„Значи иска някой да бъде убит“ — помисли си той. Гордън разглеждаше порцелановата чаша и се питаше кой можеше да бъде той.

— Пътищата на злото са неизброими. То лети и лази по земята. Има го на континента, има го и на този остров.

— Да, сине мой — каза Мей-мей, ветрилото й се люшна леко и устните й потрепериха. — Има го дори в морето. Сред най-високопоставените и богатите. Ужасни са пътищата на боговете.

Гордън Чен едва не изпусна чашата си. Обърна се с гръб към Мей-мей и се опита да събере разбърканите си мисли. „Морето“ и „високопоставените“ означаваха само двама човека. Лонгстаф или самия тай-пан. Дракони на смъртта! Да тръгне против някой от тях би било катастрофално! Коремът му се сви. Но защо! За тай-пана ли става дума? О, богове, дано не е баща ми. Не позволявайте такова нещо!

— Да, Върховна — каза той с известна тъга, защото знаеше, че клетвата му го задължава да й се подчини. — Пътищата на боговете са ужасни.

Мей-мей забеляза внезапната промяна в гласа на Гордън Чен и не разбра защо. Тя се поколеба, смутена. След това стана и се приближи до прозорците на кърмата.

Флагманът стоеше тихо на котва в пристанището, заобиколен от сампани в искрящото море. Отзад бе закотвен „Чайна клауд“, а близо до него „Уайт уич“.

— Корабите са така красиви — каза тя. — Кой ви харесва най-много?

Той се приближи до нея. Знаеше, че не може да е Лонгстаф. Нямаше никакъв смисъл, особено за нея, това да е той. Може би за Джин-куа, но не и за нея.

— Мисля, че онзи — каза той мрачно и посочи „Чайна клауд“.

Мей-мей зяпна и изпусна ветрилото.

— Господи! — извика тя на английски. А Сам бързо вдигна глава и Мей-мей успя да се овладее. Гордън Чен вдигна ветрилото, поклони се ниско и й го подаде отново.

— Благодаря — каза тя и продължи на сучоски диалект. — Предпочитам онзи кораб. — Тя посочи с ветрилото си към „Уайт уич“. Още не можеше да се съвземе от ужасната мисъл, че Гордън Чен се бе заблудил. Какво щеше да стане, ако убиеха любимия й тай-пан. — Другият е безценен камък. Безценен, чувате ли? Недостижим, кълна се във всички богове! Как смеете да помислите нещо друго!?

Облекчението му бе явно.

— Извинете ме, Върховна. Веднага бих направил пред вас хиляда поклона, за да ви покажа нищожното си смирение, но това ще се стори странно на робинята ви — каза той бързо на смесица от сучоски и мандарински език. — За момент в глупавата ми глава влезе дявол и аз не ви разбрах добре. Разбира се, аз никога не бих сравнявал двата кораба. Никога!

— Да — каза тя, — ако някой би опрял дори едно конопено въже, дори една треска от единия кораб до другия, бих го преследвала до дълбините на ада, задето се е осмелил да оскверни такъв безценен камък. Бих му изтръгнала тестисите и избола очите, за да го нахраня с тях!

Гордън Чен трепна, но продължи спокойно разговора.

— Не се страхувайте, Върховна. Не се страхувайте. Ще направя сто поклона на покаяние, задето не разбрах разликата между скъпоценния камък и дървото. Няма никога да направя намек, никога няма да поискам да помислите, че не съм ви разбрал.

— Добре.

— Извинете ме сега, Върховна, трябва да тръгвам и да върша работата си.

— Работата ви тук не е свършила — отряза го тя. — Доброто поведение изисква да пием още чай. — Тя плесна с ръце към А Сам и поръча нов чай. Когато А Сам се върна, Мей-мей заговори на кантонски. — Чух, че много кораби ще тръгнат скоро за Макао.

Гордън веднага разбра, че Брок трябва да бъде премахнат в Макао, и то незабавно.

Очите на А Сам светнаха:

— И ние ли ще ходим там? О, умирам да видя отново Макао. — Тя се усмихна стеснително на Гордън Чен. — Познавате ли Макао, почтени господине?

— Разбира се — отговори той. Знаеше, че обикновена робиня не би дръзнала да го заговори. Но това беше лична довереница на Мей-мей и нейна частна робиня, което й даваше много привилегии. Също тя беше много красива за обикновено момиче „хокло“. Той погледна отново към Мей-мей. — Жалко, че тази година не мога да отида там. Макар че много от моите приятели непрекъснато кръстосват насам-натам.

Мей-мей поклати глава.

— Чухте ли, че снощи варваринът — син на татко, се сгоди и ще се жени? И представяте ли си за кого? За дъщерята на своя враг! Изумителни хора са тези варвари!

— Да — съгласи се Гордън Чен, изненадан, че Мей-мей счете за нужно да изясни необходимостта да се премахне Брок. Да не би да иска да бъде унищожено цялото семейство? — Невероятно!

— Не че имам нещо против бащата — той е стар и ако боговете са справедливи, ще сложат скоро край на неговия джос. — Мей-мей тръсна глава и украшенията й от нефрит и сребро зазвънтяха. — Що се отнася до момичето, мисля, че ще роди добри синове, макар че какво ли хубаво може да види един мъж в това дебелокрако нещо с гърди като кравешко виме.

— Да — каза с готовност Гордън.

Това означаваше, че Брок няма да бъде убит. Нито дъщерята. Оставаха майката и синът. Малко невероятно да е майката, следователно е синът. Горт! Но защо само той? Защо не бащата и сина? Защото явно и двамата застрашаваха тай-пана. Уважението на Гордън към баща му порасна значително. Колко мъдро от негова страна да направи така, че Мей-мей да изглежда изобретателят на стратегията! Колко хитро да подскаже идеята на Мей-мей, която посещава Джин-куа, който от своя страна има връзка с мен! Колко умно! Разбира се, това означава, че тай-панът знае за тайния канал на Мей-мей. Сигурно нарочно й е дал информацията, за да задължи Джин-куа към нея. Но знае ли той тогава за Триадите? И за мен? Едва ля.

Изведнъж той се почувства уморен след толкова много опасения и вълнения. Освен това непрекъснато се безпокоеше от все по-големия натиск, който мандарините оказваха върху Триадите в Квантунг, както и върху тези в Макао. Дори върху Тай Пинг Шан. Мандарините имаха много агенти сред хората на хълма и макар голяма част от тях да бяха разкрити и четирима — унищожени, безпокоеше се ужасно от тяхното присъствие там. Ако се разчуеше, че той бе начело на Триадата в Хонконг, нямаше да може да се върне вече в Кантон, а животът му тук щеше да е по-лош от този на сампански лодкар.

Как се бе замаяла главата му от чудния парфюм на Мей-мей и от натрапчивата сексапилност на А Сам. „Иска ми се да легна с робинята — помисли си той. — Но това е глупаво и опасно. Освен ако Майка не предложи. По-добре е да се връщам в Тай Пинг Шан в прегръдките на най-хубавата проститутка на хълма. Кълна се в боговете, тя напълно заслужава цената си от хиляда таела. Тази вечер ще се любим десет пъти по десет различни начина. — Той се усмихна на себе си. — Хайде, бъди откровен, Гордън, знаеш, че ще бъде само три пъти. И после още три, ако имаш джос, но колко ще бъде чудесно!“

— Жалко, че няма да мога да отида в Макао — каза той. — Предполагам, че там ще отидат всички роднини от страна на баща й. Особено синът?

— Да — отговори Мей-мей със сладка въздишка, сигурна, че посланието й е вече отгатнато правилно. — Така предполагам.

— Хм! — каза презрително А Сам. — Сигурно всички ще се радват много, когато синът напусне Хонконг.

— Защо? — попита внимателно Мей-мей, застанала внезапно нащрек заедно с Гордън, чиято умора мигновено изчезна.

А Сам пазеше рядката информация за подобен драматичен момент.

— Този син е истински варварски дявол. Той ходи два-три пъти в седмицата в публичния дом на варварите. — Тя спря да говори и наля малко чай.

— Добре, продължавай, А Сам — каза нетърпеливо Мей-мей.

— Той ги бие — отговори важно тя.

— Може би не е бил доволен от тях — каза Мей-мей. — Един добър бой няма да навреди на тези варварски курви.

— Да. Но той ги бие с пръчка и ги измъчва, преди да легне с тях.

— Искаш да кажеш, че прави това всеки път ли? — попита недоверчиво Мей-мей.

— Всеки път — отговори А Сам. — Той си плаща за биенето и после плаща за, ъъ, за манипулацията, ако може така да се каже. Пфу! Веднъж вътре и край — щракна тя пръсти — ей така!

— Ха! Откъде знаеш всичко това, а? — попита Мей-мей. — Мисля, че имаш нужда от хубав бой. Сигурно си измислила всичко това, злоезичница такава!

— Изобщо не съм, Майко. Онази варварка — старата вещица, с невъзможното име ми го разказа. Онази със стъкленото око и с невероятните вадещи се зъби.

— Фордъринджил? — попита Гордън Чен.

— Точно така, уважаеми господине. Същата тази жена има най-голямата къща в Куинс таун. Наскоро купи шест момичета „хокло“ и една кантонка. Едната от…

— Бяха пет момичета „хокло“ — каза Гордън Чен.

— Вие също ли сте в бизнеса? — попита учтиво Мей-мей.

— Да — отговори той. — Напоследък става много изгоден.

— Продължавай, А Сам, скъпа.

— Добре, Майко, както казах, едно от момичетата „хокло“ е роднина на А Тат, която, както знаете, е сродена с майка ми. Това момиче било определено да бъде с него една нощ. Веднъж било достатъчно! — Гласът на А Сам стана съвсем тих. — Той едва не я убил. Бил я по корема и по бедрата, докато се обляла в кръв, а после я заставил да прави разни работи с члена му. След това…

— Какви неща? — попита също така тихо Гордън Чен, като се наведе ниско към нея.

— Да — присъедини се Мей-мей. — Какви неща?

— Не е моя работа да описвам такива странни и извратени действия, но тя трябвало да го обслужи с всички свои части.

— Всички ли?

— Всички, Майко. От ужасния бой, от ухапванията, ритниците и всички други издевателства бедното момиче насмалко не умряло.

— Изумително! — каза Мей-мей и добави остро: — И все пак мисля, че си измислила цялата тази история, А Сам. Не каза ли ти, че това било — и щракна повелително пръсти — пфу или нещо подобно?

— Точно така. Той винаги обвинява момичето ужасно, макар че тя няма никаква вина. Това е най-лошото. Това и другото, че членът му е малък и слаб. — А Сам вдигна ръцете си към небето и започна да вие. — Дано никога да нямам деца, ако лъжа! Да умра набръчкана стара мома, ако лъжа! Червеи да изядат предците ми, ако лъжа! Никога да не почиват в мир! Никога да не се преродя! Дано моите…

— Стига, А Сам — каза й Мей-мей, — вярвам ти.

А Сам продължи нацупено да пийва чая си.

— Как бих се осмелила да излъжа превъзходната си майка и нейния уважаван роднина? Но аз наистина мисля, че боговете трябва да накажат този проклет варварски звяр!

— Да — каза Гордън Чен.

И Мей-мей се усмихна вътрешно.