Тай-пан

Онзи следобед Струан се качи на „Чайна клауд“. Изпрати капитан Орлов на една от лорчите, а Сергеев — в просторните каюти на „Рестинг клауд“. Нареди да се опънат всички платна, да се вдигнат веригите и се измъкна от пристанището пред дълбочините.

Три дни води „Чайна клауд“ като стрела на югоизток. Нок-реите поскърцваха под опънатите платна.

Бе излязъл в морето да се пречисти. Да отмие утайката, думите на Сара, загубата на Роб и Карин.

Да благослови Мей-мей и радостта, че я има.

Притисна се към гръдта на океана като любовник, завърнал се от вечността, и океанът го приветства с вълнения и бури, но овладени, без нито за миг да застраши нито кораба, нито самия него, който водеше кораба.

Разкриваше му съкровищата си пестеливо, като отново го правеше силен, възвръщаше му живота, достойнството и го благославяше така, както само морето може да благослови мъжа, и го пречистваше така, както само океанът може да пречисти.

Той овладяваше съществото си така, както владееше кораба — без да спи, изпробвайки предела на силите си. Вахта след вахта се сменяха, но той бродеше по квартердека: от изгрев до изгрев, и отново изгрев, като тихичко си напяваше. Не хапна нищо. Не промълви дума, освен да нареди увеличение на скоростта, да се заменят разкъсани ванти или да се опъне още някое платно. Бе се насочил към дълбините на Пасифика, към безкрайността.

На четвъртия ден обърна и в продължение на половин ден води кораба на северозапад. После легна в дрейф, слезе долу, обръсна се, изкъпа се, спа едно денонощие, а на следния ден призори се нахрани обилно. Качи се на палубата.

— Добро утро, сър — поздрави го Кудахи.

— Курс към Хонконг.

— Слушам, сър.

Той прекара целия ден на квартердека. И част от нощта. Отново спа. Призори засече слънцето, отбеляза положението на картата и отново заповяда корабът да легне в дрейф. После, гол, се гмурна в морето и заплува. Моряците суеверно се прекръстиха. Наоколо кръжаха акули.

Но акулите се държаха настрана.

Той се изкатери на борда и заповяда да лъснат безупречния кораб и да изтъркат палубите с пемза — да заиграят метлите, и пясъка, и водата — да се смени такелажа, да се прегледат платната, шпигатите и топовете да се прочистят. Своите дрехи и тези на хората си той изхвърли в морето. Даде ново снаряжение на хората си и самият той се облече в моряшки дрехи.

За всички бе разпоредена двойна дажба ром.

Призори на седмия ден, далеч напред, изплуваха очертанията на Хонконг. Върхът бе обвит в мъгла. Над него се бяха събрали перести облаци, а отдолу се забелязваше хълмиста изпъкналост.

Той стоеше на бугшприта, обгърнат от морски пръски.

— Каквото и да правиш, Острове — извика той с полъха на източния вятър, — аз съм у дома!

Тридесет и първа глава

„Чайна клауд“ се завърна в пристанището през западния канал. Изгряващото слънце бе силно, вятърът бе източен, постоянен и влажен.

Струан стоеше на квартердека, гол до кръста, силно загорял, с изсветляла от слънцето червено-златиста коса. Той насочи бинокъл към корабите в пристанището. Първо погледна към „Рестинг клауд“. На бизан-мачтата се развяваха сигнални флагчета, които съобщаваха „зенит“ — собственикът незабавно да се яви на борда. „Какво друго бих могъл да очаквам“, помисли си той. Спомни си последния път — преди цяла вечност, — когато бе разчел „зенит“ на „Тъндър клауд“ — мигът, който бе донесъл вестта за толкова много смърт и бе довел Кълъм.

В пристанището имаше повече транспортни кораби от преди. Над всички тях се развяваше флагът на Остиндийската компания. Добре. Подкрепления идваха. Близо до флагмана видя голяма бригантина с три мачти. Над нея се рееше руският флаг, а на кърмата — царското знаме.

Сампани и джонки кръстосваха насам-натам повече от обичайно.

След като подробно разгледа останалите кораби, той се извърна към брега. Дъхът на море приятно се смесваше с мириса на земя. Можа да забележи раздвижване близо до Глесинг пойнт. Множество европейци и тълпи просяци се разхождаха по Куинс роуд. Тай Пинг Шан значително се беше разраснал.

„Лъвът и Драконът“ се вееха над изоставените кантори на „Ноубъл хаус“ и самотната пустота на Хепи вели.

— Четири румба дясно на борд!

— Слушам, сър, слушам — пропя кормчията.

Струан ловко плъзна лорчата успоредно на „Рестинг клауд“. Метна си една риза отгоре и се качи на борда.

— Здравейте — поздрави капитан Орлов. Той прекалено добре познаваше тай-пана, че да го пита къде е бил.

— Здравейте. Сигнализирате „зенит“. Защо?

— По заповед на вашия син.

— Къде е той?

— На брега.

— Моля, пратете да го доведат тук.

— Изпратихме да го повикат, когато влязохте в пристанището.

— Тогава защо го няма?

— Може ли да си получа вече кораба обратно? В името на Тор, Зелено Око, уморен съм до смърт да бъда псевдо капитан. Нека бъда капитан за опиум или за чай или да отплувам за Арктика. Знам петдесет места, откъдето мога да взема кожи — още повече сребро за вашите сандъци. Не искам кой знае колко.

— Имам нужда от вас тук. — Струан се усмихна широко и като че отхвърли години от себе си.

— Можете да се смеете, в името на Один! — Лицето на Орлов на свой ред се изкриви в усмивка. — Вие бяхте в морето, а аз съм прикован към закотвено корито. Приличате на бог, Зелено Око. Да не ви е връхлетяла буря? Тайфун? И защо грот-мачтата е сменена? И фокбомбрамстенга, и флагчетата, и кливера? Има нови фалове, щатове, титове навсякъде. Защо, а? Да не сте изтръгнали сърцето на моя красавец, за да пречистите вашата душа?

— Какви кожи, капитане?

— Тюлен, самур, норка — само кажете какви и ще ги намеря за не човече време, отколкото ми е необходимо да кажа: „Да се провалиш в Хадес дано от моя кораб“ дори и на вас.

— През октомври ще отплавате на север. Сам. Това „удовлетвори ли ви“? Кожи за Китай, а?

Орлов се загледа в Струан и изведнъж разбра, че няма да замине на север през октомври. Тръпка премина през тялото му. Мразеше безпокойството, което му причиняваше шестото му чувство. Какво ли щеше да му се случи между юни и октомври?

— Сега бих ли могъл да получа кораба си? Да или не, пусто да остане? Октомври е лош месец и е много далече. Може ли да получа кораба си сега — да или не?

— Аха.

Орлов се прехвърли отстрани и стъпи на квартердека.

— Да отидем към фок буксира — извика той, махна към Струан и гръмогласно се засмя. „Чайна клауд“ се отдели от кораба-майка и изкусно се промъкна към пристана за бури, далеч от Хепи вели.

Струан слезе долу в каютата на Мей-мей. Тя спеше дълбоко. Той нареди на А Сам да не я буди — щеше да дойде отново по-късно. Качи се на по-горната палуба, където се намираше личната му каюта, изкъпа се, обръсна се и се преоблече. Лим Дин му донесе яйца, плодове и чай.

Врата, та на каютата се отвори и Кълъм се втурна вътре.

— Къде беше? — започна той припряно. — Има да се правят хиляди неща и търгът за земята е днес следобед. Трябваше да ми се обадиш преди да изчезнеш. Всичко е надолу с главата и…

— Нямаш ли навик да чукаш, преди да влезеш, Кълъм?

— Разбира се, но бързах. Извинявай.

— Седни. Какви хиляди неща? — запита Струан. — Мислех, че можеш да се оправиш с всичко.

— Ти си тай-панът, а не аз — отвърна Кълъм.

— Аха. Ами ако не се бях върнал днес, какво щеше да правиш?

Кълъм се поколеба.

— Щях да отида на търга. Да купя земя.

— Споразумя ли се с Брок за кои парцели няма да наддаваме един срещу друг?

Кълъм се почувства неудобно от погледа на баща си.

— Е, донякъде. Споразумението е условно, докато го одобриш. — Той извади една карта и я разтвори на бюрото. Землището на новия град заобикаляше Глесинг пойнт на две мили западно от Хепи вели. Изравнената площ за застрояване бе ограничена от околните планини и ширината й едва ли беше повече от половин миля. Толкова беше и отдалечеността от брега. Тай Пинг Шан се извисяваше над землището и спираше разрастването на изток.

— Това са всичките парцели. Избрах 8 и 9. Горт каза, че те искат 14 и 21.

— Съгласува ли това с Тайлър?

— Да.

Струан хвърли поглед към картата.

— Защо избра два парцела един до друг?

— Е, тъй като не разбирам нищо от земя, кантори, пристани, попитах Джордж Глесинг. И Варгас. После, отделно, Гордън Чен. И…

— Защо Гордън?

— Не знам. Просто реших, че е добра идея. Струва ми се, че е много умен.

— Продължавай.

— Е, те всички се съгласиха, че 8, 9, 14 и 21 са най-добрите парцели. Гордън предложи два един до друг, в случай че решим да се разширим. Тогава един пристан ще обслужва две представителства. По предложение на Глесинг помолих капитан Орлов тайно да измери дълбочината недалеч от брега. Каза, че дъното е добро, скалисто, но шелфът е плитък. Ще трябва да отвоюваме земя от морето и да направим пристана доста далеч.

— Кои крайни парцели избра?

Кълъм нервно ги посочи.

— Гордън счита, че трябва да наддаваме за този имот. Това е… това е хълм и… е, мисля, че би могъл да се окаже подходящо място за Голямата къща.

Струан се надигна, приближи се до прозорците на кърмата и погледна хълма през бинокъла. Бе на запад от Тай Пинг Шан, от другата страна на землището.

— Ще трябва да прокараме път дотам, нали?

— Варгас каза, че ако закупим крайни парцели 9А и 15Б, ще получим… той го нарича „право на преминаване“ или нещо такова и това ще защищава собствеността ни. По-късно бихме могли да ги застроим и да ги даваме под наем, ако искаме. Или да ги препродадем.

— Разговаря ли с Брок за това?

— Не.

— С Горт?

— Не.

— С Тес?

— Да.

— Защо?

— Няма специална причина. Обичам да разговарям с нея. Говорим си за много неща.

— Опасно е да говориш с нея за такива неща. Може да ти харесва или не, но си я подложил на изпитание.

— Какво?

— Ако Горт или Брок наддават за 9А или 15Б, ще знаеш, че не можеш да й имаш доверие. Без по-малките парцели хълмът е страхотен риск.

— Тя никога няма да каже — каза нападателно Кълъм. — Това си беше тайно, между нас. Може Брокови да са имали същата идея. Ако наддават срещу нас, това още нищо не доказва.

Струан го погледна изпитателно. После каза:

— Нещо за пиене или чай?

— Чай, благодаря. — Дланите на Кълъм лепнеха. Той се запита дали Тес наистина не е говорила с Горт или Брок. — Къде беше?

— Какво още трябва да бъде решено?

Кълъм се съсредоточи с усилие.

— Има много писма както за теб, така и за чичо Роб. Не знаех какво да ги правя и ги сложих в касата. После Варгас и Чен Шенг оцениха разходите по Хепи вели и… е… аз подписах за среброто. Лонгстаф е платил на всички, както каза. Така че подписах и го преброих. Освен това вчера пристигна човек от Англия на кораба на Сергеев — Роджър Блоър. Каза, че се е качил в Сингапур. Спешно иска да те види. Не пожела да ми каже какво му трябва, но аз… както и да е, оставих го на колектора. Кой е той?

— Не знам, сине — отвърна замислено Струан. Той дръпна шнура на звънеца до бюрото и стюардът влезе. Струан нареди да пратят катер за Блоър. — Това ли е всичко, сине?

— Трупат се поръчки за строителни материали и части за кораби. Трябва да поръчваме нови количества опиум — толкова много неща.

Струан си играеше с чаената чаша.

— Брок даде ли ти вече отговор?

— Днес е последният срок. Покани ме довечера на „Уайт уич“.

— Тес не намеква ли за решението на баща си?

— Не.

— А Горт?

Кълъм отново поклати глава.

— Утре заминават за Макао. С изключение на Брок. Поканиха ме да отида с тях.

— Ще заминеш ли?

— Щом си тук, бих искал. За една седмица — ако каже, че скоро ще можем да се оженим. — Кълъм отпи малко чай. — Трябва да купя мебели и други неща от този род.

— Срещна ли се със Суса?

— О, да, срещнахме се. Земята е прекрасна, а плановете вече са готови. Не можем достатъчно да ти се отблагодарим. Суса ни каза за отделната стая за баня и тоалетна, която си замислил за твоята къща. Ние… ние също го помолихме да ни построи такава.

Струан предложи пура и сам запали.

— Колко време би чакал, Кълъм?

— Не разбирам.

— Да се върна. Морето можеше да ме погълне.

— Не и теб, тай-пан.

— Един ден би могло. Един ден ще го направи. — Струан издуха струйка дим и я загледа как се носи из въздуха. — Ако изобщо отново се случи да замина, без да те предупредя къде отивам, чакай четиридесет дни. Не повече. Или ще съм умрял, или никога няма да се върна.

— Добре. — Кълъм се чудеше накъде бие баща му. — Защо изчезна така?

— Ти защо разговаряш с Тес?

— Това не е отговор.

— Какво още се е случило, откакто заминах?

Кълъм отчаяно се опитваше да разбере, но не успяваше. Уважението към баща му се бе засилило, но все още не можеше да почувства синовна обич. Той с часове бе разговарял с Тес и бе открил неподозирана задълбоченост в нея. Бяха говорили за бащите си, като се опитваха да вникнат в тези двамата, които обичаха, от които се бояха и които понякога мразеха най-много на земята и все пак се втурваха към тях при полъха на опасността.

— Фрегатите се завърнаха от Кемой.

— И?

— Потопили са петдесет-сто джонки. Големи и малки. Очистили са три пиратски гнезда на брега. Може да са потопили У Куок, но може и да не са.

— Мисля, че скоро ще разберем.

— Онзи ден ходих да видя къщата ти в Хепи вели. Пазачите… е, знаеш, че никой не би стоял през нощта… опасявам се, че е разбита а ограбена.

Струан се запита дали са разбили тайната му каса.

— Няма ли добри новини?

— Аристотел Куанс избяга от Хонконг.

— О, така ли?

— Да. Мисис Куанс не го вярва, но всички или почти всички са го видели на кораба, същия, с който замина леля Сара. Клетата жена вярва, че той все още е в Хонконг. Знаеш ли за Джордж и Мери Синклер? Ще се женят. Това е хубаво, макар че Хорацио е ужасно разстроен. Но и тук не всичко е наред. Току-що научихме, че Мери е много зле.

— Малария?

— Не. Някакво разстройство има в Макао. Много странно. Вчера Джордж получи писмо от игуменката на католическия орден на болногледачите. Клетият момък се тревожи до смърт! Никога не може да се разчита на тия паписти.

— Какво пише майката игуменка?

— Само това, че според нея трябвало да уведоми най-близките роднини. И че Мери казала да пишат на Джордж.

Струан се намръщи.

— Защо, по дяволите, тя не отиде в Мисионерската болница? И защо не казва на Хорацио?

— Не знам.

— Каза ли на Хорацио?

— Не.

— Глесинг би ли му казал?

— Съмнявам се. Изглежда, че сега те се мразят.

— Тогава по-добре замини с Брокови и разбери как е.

— Мислех, че ще искаш новини от първа ръка, така че изпратих племенника на Варгас, Хесус, с лорча вчера. Горкият Джордж не може да си вземе разрешително за отпуск от Лонгстаф и ми се искаше да му помогна.

Струан си доля чай и погледна Кълъм с ново уважение.

— Много добре.

— Е, мислех, че тя ти е почти под опека.

— Аха.

— Единственото, което не съм ти казал, е, че преди няколко дена се състоя следствието по инцидента с ерцхерцога. Съдебните заседатели установиха, че се отнася само до нещастен случай.

— Мислиш ли, че е така?

— Разбира се. Ти не мислиш ли така?

— Посети ли Сергеев?

— Най-малко веднъж дневно. Той, разбира се, присъства на следствието и… и каза много хубави неща за теб. Че си му помогнал, че си му спасил живота — от този род. Сергеев не предяви обвинение към никого и каза, че е изпратил сведение на царя в този смисъл. Открито заяви, че счита, че дължи живота си на теб. Скинър пусна специален брой на „Ориентал експрес“, отразяващ следствието. Запазил съм ти го. — Кълъм му подаде вестника. — Не бих се изненадал, ако получиш лична благодарност от царя.

— Как е Сергеев?

— Вече може да ходи, но тазът му е трудно подвижен. Мисля, че има силни болки, макар никога да не говори за това. Казва, че никога вече няма да може да язди.

— Но е добре?

— Дотолкова, доколкото може да е добре човек, чийто живот е ездата.

Струан отиде до шкафа и наля две чаши шери. Момчето се е променило, помисли той. Да, много се е променило. Гордея се със сина си.

Кълъм прие чашата и се загледа в нея.

— Наздраве, Кълъм. Справил си се много добре.

— Наздраве, татко. — Кълъм нарочно избра тази дума.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Искам да стана тай-пан на „Ноубъл хаус“. Много искам. Но не искам да получа наследството след смъртта ти.

— Никога не съм мислил, че искаш — тросна се Струан.

— Да, но аз съм го мислил. И знам, че тази идея наистина не ми харесва.

Струан се запита как може синът му да изрече такова нещо толкова спокойно.

— Много си се променил през тези няколко седмици.

— Вероятно опознавам себе си. Може би най-вече заради Тес и заради това, че седем дни бях сам. Открих, че още не съм готов да стана сам.

— Горт споделя ли твоето виждане за посмъртното наследство?

— Не мога да отговоря от името на Горт, тай-пан. Само от свое. Знам, че в повечето случаи си прав, че обичам Тес и че ти вървиш срещу всичко, в което вярвам, за да ми помогнеш.

Струан отново си спомни думите на Сара.

Замислено отпи от питието си.

Роджър Блоър бе превалил двадесетте. Лицето му бе толкова строго, колкото и очите му. Дрехите му бяха скъпи, но окъсани, нисък, сух, без излишни тлъстини. Косата му бе тъмноруса, а сините му очи — много уморени.

— Седнете, моля, мистър Блоър — каза Струан. — Каква е тази мистерия? Защо трябва да ме видите насаме?

Блоър остана прав.

— Вие ли сте Дърк Логлин Струан, сър?

Струан бе изненадан. Малцина знаеха бащиното му име.

— Аха. А кой пък сте вие? — Нито лицето, нито името на мъжа означаваха нещо за Струан. Но изговорът му бе на образован човек — в Итън, Хароу или Чартър хаус.

— Може ли да видя лявото ви стъпало, сър? — запита учтиво младежът.

— Да му се не види! Дръзко пале! Кажете какво има или си вървете!

— Напълно сте прав да се сърдите, сър. Вероятността вие да не сте тай-панът е петдесет към едно. Даже сто към едно. Но трябва да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте.

— Защо?

— Защото нося сведения за Дърк Логлин Струан, тай-пана на „Ноубъл хаус“, чието ляво ходило е наполовина отнесено от изстрел — сведения с огромна важност.

— От кого?

— От баща ми.

— Не знам нито вашето име, нито това на баща ви, а аз имам добра памет за имена, пусто да остане!

— Аз не се казвам Роджър Блоър, сър. Това е просто псевдоним — за безопасност. Баща ми е в Парламента. Почти съм сигурен, че вие сте тай-панът. Но преди да ви дам сведенията, трябва да съм абсолютно сигурен.

Струан измъкна кинжала от десния си ботуш и повдигна левия си крак.

— Изтеглете ботуша — каза той застрашително. — И ако сведенията не са от изключителна важност, ще изрежа инициалите си на челото ви.

— В такъв случай, предполагам, поставям живота си на карта. Живот срещу живот.

Той издърпа ботуша, въздъхна от облекчение и седна, разтреперан.

— Казвам се Ричард Крос. Моят баща е сър Чарлс Крос, член на Парламента от Чафънт Сейнт Джайлс.

Струан два пъти се беше срещал със сър Чарлс преди години. По това време сър Чарлс беше дребен провинциален благородник, страстен поддръжник на свободната търговия и на значимостта на търговията с Азия, добре приеман в Парламента. През годините Струан го беше поддържал финансово и никога не съжали за тази инвестиция. Навярно е за ратификацията, помисли нетърпеливо той.

— Защо не казахте веднага?

Крос уморено потри очи.

— Може ли нещо за пиене, ако обичате?

— Грог, бренди, шери — налейте си.

— Благодаря, сър. — Крос си сипа малко бренди. — Благодаря. Извинете, но съм малко… малко уморен. Баща ми ми каза да внимавам — да използвам чуждо име. Да говоря само с вас, а ако сте мъртъв, с Роб Струан. — Той разкопча ризата си и отвори една кесия, която бе завързана през кръста му. — Той ви изпраща това. — И протегна към Струан зацапан плик с много печати. После седна.

Струан взе плика. Бе адресиран до него. Датата бе 29 април, Лондон. Рязко погледна нагоре и гласът му прозвуча хрипкаво.

— Вие сте лъжец! Не е възможно да сте стигнал тук толкова бързо.

Та това е само от преди шестдесет дена…

— Да, така е, сър — отвърна небрежно Крос. — Направих невъзможното — нервно се засмя. — Татко почти няма да ми прости.

— Никой не е изминавал това разстояние за шестдесет дни. Каква игра играете?

— Тръгнах във вторник, на 29 април. С пощенската кола Лондон Дувър. Пощенският кораб за Кале щеше да тръгне почти под носа ми. Пощенска кола до Париж и после — до Марсилия. Хванах френския пощенски кораб към Александрия почти на косъм. По суша стигнах до Суец благодарение на отличните служби на Мехмет Али баща ми го е срещал веднъж — и оттам до Бомбай с пощата. Три дена гних в Бомбай и тогава ме споходи страхотен късмет. Успях да си купя разрешение да пътувам с един клипер за опиум до Калкута. После…

— Кой клипер?

— „Флаинг уич“ на „Брок и Синове“.

— Продължавайте — каза Струан, като веждите му се вдигаха все повече.

— Продължих с кораб на Остиндийската до Сингапур. С „Принца на Бомбай“. После — никакъв късмет. Не се предвиждаше кораб към Хонконг седмици наред. И тогава — невероятен шанс. Убедих да ме вземат на един руски кораб — ей онзи там — каза Крос, като посочи през прозорците на кърмата. — Това беше най-големият от всички рискове, но беше единствената ми възможност. Дадох на капитана и последната си гвинея. Предварително. Мислех, че сигурно ще ми прережат гърлото и ще ме хвърлят зад борда веднага щом излезем в открито море, но това беше последната ми възможност. Всъщност дните са петдесет и девет, сър — от Лондон до Хонконг.

Струан стана, наля още едно питие на Крос и едно голямо за себе си. Да, наистина е възможно, помисли си той. Невероятно, но възможно.

— Знаете ли какво пише в писмото?

— Не, сър. Поне знам само това, което се отнася до мен.

— И какво е то?

— Татко пише, че съм развейпрах, непрокопсаник, комарджия и луд по конете — отвърна Крос с обезоръжаваща откровеност. — Че затворът Нюгейт е издал заповед за задържането ми заради дългове. Че ме предоставя на вашето великодушие и се надява, че ще сте в състояние да намерите приложение на моите „таланти“ — каквото и да е, стига да ме държи далеч от Англия и от самия него до края на живота му. И че изпраща залога на облога.

— Какъв облог?

— Пристигнах вчера, сър. На 28 юни. Синът ви и много други са свидетели. Може би трябва да прочетете писмото, сър. Уверявам ви, че баща ми никога не би се обзалагал с мен, ако новините не са от „изключителна важност“.

Струан отново провери печатите и ги разчупи. Писмото гласеше:

„Невъзможно! Невъзможно е да наредят такава отвратителна, гнусна, тъпа, гадна, невероятна грешка!“, помисли Струан. Продължи да чете:

Струан погледна навън към пристанището и острова. Спомни си кръста, който бе запалил първия ден. Двадесетте златни гвинеи на Брок. Оставащите три монети на Джин-куа. Лаковете сребро, които трябваше да бъдат изплатени на някой, който един ден щеше да се яви с определен печат. Сега всичките усилия, цялата работа, плановете, умрелите се оказаха напразни. Заради тъпата самонадеяност на един човек — лорд Кънингтън. „Исусе Боже, какво ще правя сега?“

Струан преодоля шока от новините и се застави да мисли. Външният министър е умен човек. Не би отхвърлил Хонконг с лека ръка. Трябва да има някаква причина. Каква можеше да бъде? И как бих могъл да ръководя Уолън? Как да намеря място на „войника-неадминистратор“ в бъдещето?

Вероятно днес не трябва да купувам земя. Нека останалите търговци купуват и да вървят по дяволите. Брок ще бъде разорен заедно с останалите, защото Уолън и новините няма да пристигнат още месец или повече. По това време те ще са затънали в безсмислено строителство. Ето, това е един от начините — и когато новините се разпространят, всички се преместваме на Макао — или в едно от договорените пристанища, които Уолън ще получи — и всички останали са съсипани. Или зле ударени. Аха. Но щом аз мога да получа тези сведения, значи и Брок може. Така че вероятно той няма да пропадне. Вероятно.

Добре. Но по този начин губиш ключа към Азия: тази жалка гола скала, без която всички открити пристанища и бъдещето остават безсмислени.

Алтернативата е да купувам, да строя и да рискувам, че — подобно на Лонгстаф — Уолън ще може да бъде убеден да превиши директивите си, че самият Кънингтън може да бъде подкупен. Да излея богатствата на „Ноубъл хаус“ в новия град. Да рискувам. Да накарам Хонконг да процъфти, така че правителството да бъде заставено да приеме колонията.

Това е смъртна опасност. Не можеш да принудиш Короната да постъпи така. Залогът е ужасен, направо ужасен. Но и така да е, просто нямаш избор. Трябва да рискуваш.

Залогът му напомни за младия Крос. Ето това е ценен момък. Как бих могъл да го използвам? Как бих могъл да го накарам да си държи устата здраво затворена за фантастичното му пътешествие? Да, и как да създам благоприятно впечатление у Уолън за Хонконг? И да се сближа с Кънингтън? Как бих могъл да запазя договора такъв, какъвто го искам?

— Е, мистър Крос, направили сте забележително пътешествие. Кой знае колко време ви е отнело?

— Само вие, сър.

— Тогава запазете го в тайна. — Струан написа нещо на лист хартия. — Дайте това на главния ми чиновник. Крос прочете бележката.

— Давате ми всичките пет хиляди гвинеи?

— Записал съм ги на името на Роджър Блоър. Струва ми се, че ще е добре да запазите това име — поне за известно време.

— Добре, сър. Сега съм Роджър Блоър. — Той се изправи. — Свършихме ли, мистър Струан?

— Бихте ли приели работа, мистър Блоър?

— Опасявам се, че… е, добре, мистър Струан, залавял съм се с дузина работи, но нищо не се получава. Татко опита всичко и… е, обречен съм — може би така ми е писано — да бъда това, което съм. Съжалявам, но добрите ви намерения ще отидат напразно.

— Обзалагам се на пет хиляди гвинеи, че ще приемете работата, която ви предлагам.

Младежът знаеше, че ще спечели облога. Нямаше такава работа, която тай-панът би могъл да му предложи и която би приел.

Почакай. Това не е човек, с който можеш да си играеш, човек, с който да се обзалагаш с лека ръка. Тези дяволски спокойни очи са равнодушни. Не би ми харесало да ги видя срещу мен на масата за покер. Или за бакара. Внимавай какво правиш, Ричард Крос Роджър Блоър. Това е човек, който ще си вземе онова, което му се полага.

— Е, мистър Блоър? Къде ви отиде куражът? Или не сте такъв играч, за какъвто се представяте?

— Петте хиляди гвинеи са моят живот, сър. Последният облог, който ще спечеля.

— Тогава заложете живота си, пусто да остане.

— Но вие не рискувате вашия, сър. Така че залогът не е равностоен. Тази сума е нищожна за вас. Дайте ми преднина. Сто към едно.

Струан се възхити на дързостта на младежа.

— Много добре. Наистина, мистър Блоър. Пред Бога. — Той протегна ръка и Блоър вътрешно се сви, защото бе разчитал, че като поиска такова предимство, ще разруши облога. Не го прави, глупако, каза си той. Петстотин хиляди гвинеи!

Той стисна ръката на Струан.

— Секретар на Жокейклуба на Хонконг — каза Струан.

— Какво?

— Току-що образувахме Жокейклуба. Вие ще му бъдете секретар. Ваше задължение е да намерите коне. Да направите хиподрум. Сградата на клуба. Основете най-богатата, най-добрата конюшня за състезателните коне в Азия. Да е като Ейнтри или който и да било по света. Кой печели, младежо?

Блоър отчаяно искаше да се отпусне. В името Божие, съсредоточи се, кресна той на себе си.

— Хиподрум?

— Аха. Основавате го и го ръководите — конете, залаганията, трибуни, наддавания, награди — всичко. Започнете от днес.

— Но, Исусе Христе, откъде ще вземете конете?

— Откъде вие ще вземете конете?

— От Австралия, пусто да остане — избухна Блоър. — Чувал съм, че имат коне, които да доведем тук. — Той пъхна обратно банкерската сметка на Струан и издаде възторжено мучене. — Мистър Струан, никога няма да съжалявате за това. — Той се извърна и се втурна към вратата.

— Къде отивате? — запита Струан.

— В Австралия, разбира се.

— Защо първо не се срещнете с генерала?

— Моля?

— Струва ми се, че те имат някаква кавалерия. Заемете от тях няколко коня. Да речем, бихте могъл да организирате първите бягания следващата събота.

— Бих могъл?

— Аха. Съботата е добър ден за конни състезания. А пък и Индия е по-близо до Австралия. Ще ви изпратя с първия възможен кораб.

— Ще ме изпратите?

Струан се усмихна.

— Аха. — Той подаде обратно късчето хартия. — Петстотин е премия върху първата ви годишна заплата, мистър Блоър, която се състои от петстотин годишно. Останалото е награден фонд за първите четири или пет надбягвания. Бих предложил осем гари, по пет коня във всяка, всяка втора събота.

— Бог да ви благослови, мистър Струан.

Струан остана сам. Драсна клечка кибрит и загледа как писмото гори. Стри пепелта на прах и слезе долу. Мей-мей още лежеше в леглото, но току-що й бяха направили тоалета и изглеждаше прекрасно.

— Айейа, тай-пан — каза Мей-мей. Тя бързо го целуна и продължи да си вее с ветрилото. — Щастлива съм, че се върна. Искам да ми купиш малко парче земя, защото искам да започна един бизнес.

— Какъв бизнес? — запита той, леко раздразнен от безцеремонното посрещане, но същевременно доволен, че тя бе приела заминаването и завръщането му, без да пита и без да прави скандал.

— Ще видиш. Но искам няколко таела, за да започна. Плащам десет процента лихва, което много добре. Сто таела. Ти ще бъдеш неизвестен съдружник.

Той протегна ръка и я постави на гръдта й.

— Като говорим за партньорство…

Тя отстрани ръката му.

— Бизнес преди тия работи. Ще ми купиш земя и дадеш пари?

— Тия работи преди бизнес!

— Айейа, в тая жега? — рече тя със смях. — Много е лошо да се напрягаш в тая горещина — ризата вече лепне по гърба ти. Е, все пак, ела.

Тя послушно се запъти към вратата на спалнята си, но той я спря.

— Само те дразнех. Как се чувстваш? Бебето безпокои ли те?

— Разбира се, че не. Аз съм много примерна майка и ям само много специални храни, за да създам много хубав син. И мисля войнствени мисли да бъде смел като тай-пан.

— Колко таела искаш?

— Сто, вече ти казах. Да не си глух? Много си особен днес, тай-пан. Да. Определено много особен. Да не си болен? Лоши новини? Или просто си уморен?

— Просто съм уморен. Сто таела, хубаво. Какъв е „бизнесът“?

Тя развълнувано плесна с ръце и седна на масата.

— О, ще видиш. Много мислих, откакто замина. Какво правя за теб? Любим се и се грижа за теб — и двете много хубави неща, разбира се, но не е достатъчно. Така че сега ще печеля таели за теб и за стари години. — Тя отново се засмя и той се зарадва на смеха й. — Но само от варварите. Ще натрупам състояния — о, ще разбереш колко съм умница.

— Не се казва така.

— Разбираш много добре какво искам да кажа. — Тя го прегърна.

— Искаш ли да се любим сега?

— След час има търг за земя.

— Вярно. Тогава по-добре ти си промени дрехата и бързай на там. Мъничък участък на Куинс роуд. Но плащам наем не повече от десет таела годишно. Донесе ли ми подарък?

— Какво?

— Ами, има такъв един хубав обичай — каза тя с невинен поглед. — Когато един мъж замине някъде, да носи на жена подарък. Нефрит. Такива нещица.

— Няма нефрит. Но следващия път ще бъда по-внимателен.

Тя сви рамене.

— Хубав обичай. Клета стара майчица много обедня. По-късно хапнем, айейа?

— Аха. — Струан се качи в собствените си апартаменти на горната палуба.

Лим Дин се поклони.

— Много студена баня, нали така, господарю. Ще искате?

— Аха.

Струан съблече омекналите си дрехи, легна във ваната и остави ума си да разсъждава върху подтекста на писмото на сър Чарлс, като ядът от тъпотата на Кънингтън почти го задушаваше. Изсуши се и облече чисти дрехи, но само след няколко мига ризата му отново бе мокра от пот.

По-добре да седна и да размисля, рече си той. Нека Кълъм се погрижи за земята. Обзалагам се на живота си, че Тес е казала на баща си за плановете му за хълма. Може би Кълъм ще бъде въвлечен в свръх наддаване. Момчето е постъпило добре. Трябва да му повери това.

И така той изпрати вест на Кълъм да участва в търга от името на „Ноубъл хаус“. Освен това му каза да купи малък, но хубав участък на Куинс роуд. Писа на Хорацио, че Мери е зле, и уреди една лорча незабавно да го закара на Макао.

После седна в дълбокото кожено кресло, загледа се в острова през люка и остави ума си да се рее.

Кълъм купи крайбрежния и краен парцели, горд да наддава от името на „Ноубъл хаус“ и да печели престиж. Мнозина го питаха къде е тай-панът и къде е бил, но той кратко отговаряше, че няма представа и продължи да показва враждебност, която вече не чувстваше.

Купи хълма и участъците, които му осигуряваха безопасност, и с облекчение установи, че Брокови не наддават против него, което означаваше, че можеше да има доверие на Тес. И все пак той реши в бъдеще да бъде по-предпазлив и да не я поставя повторно в такова положение. Беше опасно да си прекалено откровен за някои неща, помисли си той. Опасно и за нея, и за самия него. Например осъзнаването, че мисълта за нея, за най-лекия й допир го правеха трескав от желание. Усещане, което никога не би могъл да сподели с нея или с баща си, а само с Горт, който разбираше: „Да, Кълъм, друже. Много добре го знам. Страхотна болка, страхотна. Човек едвам може да стъпва. Аха — и е страшно трудно да я овладееш. Ама ти не се безпокой, друже. Ние сме приятели и аз те разбирам. Ти и аз трябва да сме откровени един с друг. Много е опасно за теб да живееш като някой монах. Да. И лошото му е, че и в бъдеще ще ти създава неприятности, а съм чувал да казват, че може и болест да те хване. Болката в лоното е предупреждение Божие. Тая болка може да съсипе живота на мъжа и това си е чистата истина, да ме пази Бог! Ама ти не се безпокой — знам едно местенце на Макао. Не се кахъри, стари друже.“

И макар че Кълъм не приемаше твърде сериозно суеверията, с които го обсипваше Горт, болките, които понасяше денем и нощем, пресякоха волята му да се съпротивлява. Имаше нужда от облекчение. Но и така да е, закле се той, ако Брок се съгласи да направи сватбата другия месец, няма да отида в бардака! Няма!

По залез Кълъм и Струан се качиха на „Уайт уич“. Брок ги чакаше на квартердека заедно с Горт. Вечерта бе хладна и приятна.

— Вече съм решил за твоята женитба, Кълъм — каза Брок. — Следващия месец няма да стане. По-добре ще е догодина. Но след три месеца от днес е седемнайсетият рожден ден на Тес и тогава можете да се ожените — на същия ден, на десети.

— Благодаря ви, мистър Брок — отвърна Кълъм. — Благодаря ви.

Брок се ухили на Струан.

— Това устройва ли те, Дърк?

— Това е твое решение, Тайлър, не мое. Но мисля, че два или три месеца не е много по-различно от един. Все още настоявам за следващия месец.

— Септември устройва ли те, Кълъм? Както казах? Бъди честен, момко.

— Да. Разбира се. Аз се надявах, но… е, добре, мистър Брок. — Кълъм се закле, че ще изчака трите месеца. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма да може.

— Значи е уредено.

— Аха — откликна Струан. — Тогава след три месеца.

Да, каза си той, три месеца. Току-що си подписа смъртната присъда, Тайлър. Може би две.

— И, Дърк, ще ми отделиш ли малко време утре? Да определим зестрата и някои други работи.

— По обяд?

— Става. По обяд. А сега викам да слезем долу при дамите. Ще останеш ли за вечеря, Дърк?

— Благодаря, но имам да свърша някои работи.

— Като конните състезания, а? Трябва ли да ти го призная? Много умно да извикаш тоя момък Блоър от родината. Подходящ млад франт. Последната гара от всяко състезание ще бъде залога на Брок. Ще определим награден фонд.

— Да. И аз така чух. Добре ще е да имаме най-добрия хиподрум в Азия.

Блоър бе направил съобщението на търга за земя. Лонгстаф бе приел да стане първия президент на Жокейклуба. Вноската за годишно членство бе определена на двадесет гвинеи и всеки европеец на острова незабавно се бе присъединил. Блоър бе обкръжен от доброволци да яздят кавалерийските коне, които генералът се бе съгласил да предостави.

— Ти можеш ли да яздиш, Дърк?

— Аха. Но никога не съм се състезавал.

— Аз също. Но може би трябва да опитаме, а? Ти яздиш ли, Кълъм?

— О, да. Но не съм много добър.

Горт го потупа по гърба.

— Можем да наемем коне на Макао, Кълъм, да се поупражним. Може да вземем и бащите си с нас, а?

Кълъм неловко се усмихна.

— Да, бихме могли да опитаме, Горт — каза Струан. — Е, лека нощ. Ще се видим утре на обяд, Тайлър.

— Тъй. Лека нощ, Дърк.

Струан си тръгна.

По време на вечерята Кълъм се опитваше да заличи антагонизма, който съществуваше между Горт и Брок. Стори му се странно, че харесва и двамата, че можеше да ги прозре — можеше да разбере защо Горт искаше да бъде тай-пан и защо Брок няма да отстъпи управлението, поне още за известно време. Странно защо се чувстваше по-мъдър от Горт в това отношение. Всъщност не е толкова странно, помисли си той. Горт не е бивал внезапно оставян сам за седем дълги дни с цялата отговорност. В деня, когато се оженя за Тес, ще изхвърля двадесетте суверена на Брок. Няма да е редно да ги пазя повече. Каквото и да стане, започваме наново. Само след три месеца. О, Господи, благодаря ти.

След вечеря Кълъм и Тес излязоха на палубата сами. И двамата стояха бездиханни под звездите, като се държаха за ръце и изгаряха. Кълъм докосна устните й в първата колеблива целувка и Тес си припомни грубата целувка на Нагрек и огъня, който ръцете му бяха разпалили, и болката, която беше й причинил — всъщност не болка, а агония от удоволствие, което винаги я караше да пламва в спомените си. Радваше се, че скоро ще може да угаси огъня, който вътрешно я изгаряше. Още само три месеца и — успокоение.

Върнаха се във вонящата каюта долу и след като Кълъм си тръгна, тя легна на леглото си. Копнежът й я измъчваше и тя заплака. Защото разбираше, че Нагрек я бе докоснал по начин, по който само Кълъм щеше да има право да я докосва. Знаеше, че това трябва да остане тайна за него и завинаги. Но как? О, моя любов, моя любов.

— Казвам ти, татко, че това е грешка — говореше Горт в голямата каюта, като бе понижил глас. — Ужасна грешка!

Брок стовари халбата си на масата и бирата плисна върху нея и на пода.

— Това е моето решение, Горт, и стига за това. Те ще се оженят през септември.

— Освен това беше грешка, че не наддавахме за хълма. Тоя дявол още веднъж се оказа по-добър от нас, пусто да остане.

— Размърдай си мозъка, Горт! — изсъска Брок. — Ако бяхме направили това, младият Кълъм щеше да се увери, че Тес невинно споделя с мен каквото трябва и каквото не трябва. Хълмчето не е важно. Може да дойде време, когато ще каже нещо за Дърк, което ще го съсипе, и това е, което искам да знам, нищо повече. — Брок се презираше за това, че слушаше Тес и я използваше, без тя да знае, да шпионира Кълъм и като оръдие срещу Дърк Струан. Но още повече ненавиждаше Горт и повече от всякога не му вярваше. Защото разбираше, че Горт е прав. Но той искаше щастието на Тес повече от всичко и това разбиране го правеше опасен. Сега плодът на проклетото лоно на Струан щеше да се съедини с обожаемата Тес.

— Заклевам се в Бога, че ще убия Кълъм, ако само косъм падне от главата й — каза той със страшен глас.

— Тогава защо разреши на Кълъм да се ожени за нея толкова бързо, пусто да остане? Разбира се, че ще й причини болка и ще я използва срещу нас.

— И какво те накара да си промениш мнението, а? — присмя се Брок. — Ти беше съгласен — даже ентусиазирано — с това.

— Все още съм, но след три месеца, за бога. Това ще провали всичко.

— Защо?

— Разбира се, че ще провали всичко — отвърна той. — Когато се бях съгласил, Роб беше още жив, нали? Тогава тай-панът щеше да се оттегли това лято и да предаде ръководството на Роб, а после, след година — на Кълъм. Така щеше да стане. Да се оженят догодина щеше да е най-добре. Но сега тай-панът остава. И сега, като се съгласи сватбата да стане след три месеца, тай-панът ще ти я отнеме, ще насъска Кълъм против нас. Сега си мисля, че той никога няма да се оттегли. Определено никога, докато ти си тай-пан на „Брок и синове“.

— Той никога няма да напусне Азия, каквото и да казва на Кълъм. Или на Роб. Познавам Дърк.

— А аз познавам теб!

— Когато той се оттегли — или умре, — тогава и аз ще се оттегля.

— Тогава по-добре той да умре веднага.

— По-добре се запаси с търпение.

— Аз съм търпелив, тате. — На върха на езика на Горт бе да каже на Брок за отмъщението, което бе запланувал за Струан — чрез Кълъм на Макао. Но не го направи. Баща му се интересуваше повече от щастието на Тес, отколкото да стане тай-пан на „Ноубъл хаус“. Баща му бе загубил тъй необходимата разяждаща безскрупулност, която Струан притежаваше в степен, правеща възможно той да бъде тай-панът.

— Запомни, тате — той те измами със среброто, с компанията си, с женитбата. Тес е твоята слабост — избухна Горт. — Той го знае и ти беше измамен с нея като корабокрушенски фар, който те води към катастрофа.

— Не, не. Знам какво правя — отвърна Брок, като се мъчеше да не повишава тон, но вените на слепоочията му се бяха издули като възлите на камшик. — И съм те предупредил. Не се занимавай сам с тоя дявол. Ще ти откъсне топките и ще ти ги натика в гърлото. Добре го познавам!

— Да, наистина, татко! — Горт можеше да подуши старостта на баща си и за първи път наистина разбра, че ще може да го победи, ако се изправят като мъж срещу мъж. — Така че се махни от пътя ми и остави мъжете да гледат мъжката работа, да му се не види!

Брок скочи на крака и събори стола. Горт беше се изправил и чакаше баща му да посегне към ножа, като знаеше, че отсега нататък завинаги може да си позволи да чака, защото му бе разбрал мярката.

Брок ясно осъзна, че това е последната му възможност да овладее Горт. Ако не посегнеше към ножа, бе загубен. Ако посегнеше, трябваше да убие Горт. Знаеше, че ще може — но само с хитрост, вече не само със сила. Горт е твоят син, твоят най-голям син. Той не е враг, каза си той.

— Не си прав — каза той, като задуши желанието си да убива. — Не си прав нито за себе си, нито за мен. Не е така. Не, пусто да остане. За последен път те предупреждавам, че ако го преследваш, ще се срещнеш със Създателя си.

Горт усети тръпката на победителя.

— Само джос може да ни измъкне от тая каша. — Той изрита стола, който му бе препречил пътя. — Слизам на брега.

Брок остана сам. Допи халбата си, още една, после още. Лайза отвори вратата, но той не я забеляза и тя го остави да пие, отиде да си легне и се помоли бракът да се окаже щастлив. И за мъжа си.

Горт слезе на брега. Отиде в заведението на мисис Фордъринджил.

— Не искам да имам вземане-даване с вас, мистър Брок — каза тя. — Последното момиче бе жестоко наранено.

— Че какво значение има една маймуна за тебе, стара вещице? Ето! — Горт хвърли двадесет златни суверена на масата. — Ето още толкова да си държиш устата затворена.

Тя му даде едно младо момиче Хака и стаичка далеч в дъното на къщата.

Горт изтормози момичето, жестоко я преби и я остави умираща.

На следващия ден отплува за Макао на „Уайт уич“, четиридесет мили на югозапад. Всички от семейство Брок бяха на борда, освен самият Брок. Кълъм също стоеше на квартердека. Ръката му бе свързана с ръката на Тес.

Тридесет и втора глава

Пет дена по-късно се състояха надбягванията. През това време бяха положени основите на новия град. Следвайки примера на „Ноубъл хаус“, търговците бяха впрегнали всички усилия и умения на Тай Пинг Шан в изкопни работи, пренасяне и строителство. Търговците изляха в земята цялото сребро, което Лонгстаф им беше дал. Тухларите от Макао и дърводелците от Квантунг — всички онези, които се занимаваха със строителството на къщи, кантори и пристани — започнаха да работят денонощно, за да удовлетворят трескавата потребност на търговците да завладеят пустошта. Цените на работната ръка растяха. Кулитата започнаха да не достигат — само „Ноубъл хаус“ беше наела три хиляди зидари, строители и майстори от всякакъв вид, — въпреки че с всеки прилив пристигаха все повече работници. Те бързо намираха добре платена работа. Тай Пинг Шан се разрасна още повече. Бреговата ивица около Глесинг пойнт пулсираше от енергия.

Денят на конните състезания отбеляза четиринадесетия ден, откакто Струан и Мей-мей бяха напуснали къщата в Хепи вели, за да се преместят на борда на „Рестинг клауд“.

— Не изглеждаш добре, мила — каза Струан. — По-добре днес остани в леглото.

— Мисля, че ще го направя — отвърна тя. Не бе мигнала през нощта и главата, вратът и гърбът бяха започнали да я болят. — Нищо ми няма, не се безпокой. Ти изглеждаш страхотно.

— Благодаря — отвърна Струан. Беше облякъл новите дрехи, поръчани в чест на състезанието: тъмнозелен жакет за езда от най-лека и фина вълна, бели спортни панталони с баста, пъхнати в полуботите, жилетка от бледожълт кашмир, зелена връзка.

Мей-мей размърда рамене да отпусне болката и А Сам нагласи възглавниците да й бъде по-удобно.

— Просто летни неразположения. Пратих да повикат лекаря. Ще ходиш ли на брега?

— Аха. Състезанието започва след час. Мисля да повикам нашия лекар, скъпа. Той ще…

— Аз ще извикам лекар. Китаец. Толкова по въпроса. Сега, да не забравиш — двадесет таела на кон номер четири в четвърта гара. Астрологът каза, че е сигурен победител.

— Няма да забравя. — Струан я потупа по бузата. — Ти си почивай.

— Като печеля, се чувствам фантастично добре, айейа? Хайде, тръгвай сега.

Той я зави и се погрижи да й донесат пресен чай и да приготвят глинената грейка за гърба й. Тогава се отправи към брега.

Хиподрумът бе построен на запад от Глесинг пойнт и бе претъпкан с хора. Част от бреговата ивица, близо до поста, който маркираше едновременно старта и финала, бе оградена за европейците, за да отдели ордите любопитни китайци, които се бяха струпали наоколо. Тук-там бяха опънати палатки. Бяха построени сектори за обзалагане и тревна площ. Флагчета, поставени на бамбукови пръти, маркираха овалния хиподрум.

Залагането бе сериозно и Хенри Харди Хибс приемаше залозите.

— Направете своя избор, господа — викаше той с носовия си глас, като потупваше дъската, където с тебешир бяха написани залозите.

— Майор Трент залага на черния жребец Сейтън, който ще е фаворитът в първа гара. Равни залози. Три към едно за останалите.

— Дяволите да те вземат, Хибс — каза Глесинг изпитателно, като се потеше от жегата. — Три към едно за останалите и си длъжен да спечелиш. Дай ми шест към едно за сивата кобила. Гвинея!

Хибс хвърли поглед към дъската и дрезгаво прошепна:

— За вас, капитане, нека бъдат пет. Една гвинея. На Мери Джейн.

Глесинг се извърна настрана. Той беше вбесен, че не е в Макао и че обещаното писмо на Кълъм не бе пристигнало. Ох, велики боже, помисли той, трескав от безпокойство, досега трябваше да получа част от него. Защо, по дяволите, се бави? Какво ли прави този кучи син Хорацио? Дали пък не я тормози?

Той унило се разхождаше по поляната и видя Струан и Сергеев заедно, ала Лонгстаф се присъедини към тях и той реши да не спира.

— Какъв е нашият избор, Ваше височество? — питаше шеговито Лонгстаф.

— Скопеният кон — отговори Сергеев, като се облегна на бастуна си. Възбудата и мирисът на конете го бяха ободрили и бяха намали ли значително постоянната му болка. Искаше му се да може да язди, но благослови съдбата, че изобщо бе оцелял след раняването. Благослови и Струан. Знаеше, че без операцията, която той му беше направил, щеше да си отиде.

— А, Ваше височество — пропя Шиваун, като се приближи облегната на ръката на Джеф Купър. Бе облечена в блестящо зелено и си пазеше сянка с оранжев чадър. — Ще ми подскажете ли на кого да заложа? — Тя ги възнагради с усмивка. Особено Струан.

— Скопеният кон е най-добрият, но кой е по-добрият ездач, не бих могъл да кажа, Шиваун — отвърна Сергеев. Шиваун огледа големия кафяв кон с лъскав косъм и влажни очи.

— А! — каза тя с палава искрица. — Горкият кон! Ако бях кон и бяха постъпили така с мен, кълна се, че не бих направила и стъпка! За никого! Варварство!

Те се разсмяха заедно с нея.

— И вие ли залагате на скопеца, тай-пан?

— Не знам още — отвърна той, обезпокоен за Мей-мей. — Като че ли ми допада кобилката. Но мисля, че ще направя окончателен избор, като се подредят за старта.

Тя го погледна изпитателно за момент, като се питаше дали не говори с намеци.

— Хайде да отидем да хвърлим един поглед на кобилката отблизо — предложи Джеф, като се мъчеше да се засмее.

— Защо не отидеш ти, Джеф, скъпи? Аз ще остана тук и ще те чакам.

— И аз ще дойда — каза Лонгстаф, като не забеляза раздразнението на Купър. Купър се поколеба, но тръгнаха заедно.

Брок учтиво свали шапка, като мина покрай Шиваун, Струан и Сергеев, но не се спря. Радваше се, че Струан бе решил да не язди, защото самият той не обичаше ездата и злобната му насмешка над Струан бе неволна. Дяволите да го вземат, помисли той.

— Как е раната ви, Ваше височество? — заинтересува се Шиваун.

— Добре. Вече съм почти цял благодарение на тай-пана.

— Нищо не съм направил — каза Струан, смутен от похвалата на Сергеев. Той забеляза Блоър долу до тревната площадка да разговаря със Скинър. Питам се дали правилно рискувах с момчето, помисли си той.

— Скромността ви отива, сър — каза Шиваун на Струан и приклекна в грациозен поклон. — Не се ли казва, че благородството задължава?

Струан забеляза, че Сергеев открито се възхищава от момичето.

— Имате прекрасен кораб, Ваше височество. — Руският съд бе четиримачтов с товароподемност осемстотин тона. С много топове.

— Ще ми направите честта капитанът да ви разведе из него — каза Сергеев. — Ще можем да уточним подробностите с вас. Когато сте готов.

— Благодаря ви, ще ми бъде приятно. — Струан се готвеше да продължи, но Блоър се втурна към тях, прашен и изтощен.

— Почти сме готови да започнем, тай-пан… изглеждате страхотно, мис Тилмън… добър ден, Ваше височество — изрече той тичешком. — Всички заложиха като вас на номер четири от четвъртата гара, реших аз да бъда ездачът… а, тай-пан, проверих жребеца снощи. Обуздан е, така че ще можем да го използваме на следващите състезания… Ваше височество, позволете ми да ви заведа до мястото ви, вие откривате първата гара.

— Аз?

— Нима Негово превъзходителство не ви е казал? Но да… искам да кажа, бихте ли? — Никога досега Блоър не бе работил толкова усилено и никога не се бе вълнувал толкова. — Бихте ли ме последвали, моля?

Той бързо поведе Сергеев през тълпата.

— Блоър е приятен младеж — каза Шиваун, която се радваше най-сетне да остане насаме със Струан. — Къде го намерихте?

— Той ме намери — отвърна Струан. — И се радвам, че го направи. — Вниманието му бе привлечено от някакво вълнение близо до една от палатките. Група от войници пазачи избутваше някакъв китаец от тълпата. Шапката на кулито падна и заедно с нея — дългата плитка. Човекът се оказа Аристотел Куанс. — Извинете ме за секунда — каза Струан. Той забърза и се изправи пред дребния човечец, прикривайки го с тялото си. — Всичко е наред, момчета, той ми е приятел! — каза той.

Войниците свиха рамене и се отдалечиха.

— Велики трещящи топовни гюллета, тай-пан — задъхваше се Куанс, като оправяше мръсните си дрехи. — Спасихте ме тъкмо навреме. Господ да ви благослови!

Струан отново надяна шапката на кули на главата на Аристотел и го изтегли зад платнището на палатката.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна той.

— Трябваше да гледам състезанията, за бога — отвърна Куанс, като намести шапката така, че плитката да пада на гърба му, — и исках да говоря с вас.

— Сега не е моментът! Морийн е някъде в тълпата.

Куанс пребледня.

— Бог да ми е на помощ!

— Аха, макар че не виждам защо трябва да го прави. Изчезвайте, докато сте цял. Чух, че си е запазила място на кораб за родината за другата седмица. Ако заподозре нещо — е, вие сам ще сте си виновен!

— Само първата гара, тай-пан? — умоляваше Куанс. — Моля ви! Освен това имам сведения за вас.

— Какви?

За огромна изненада на Струан, Куанс му разказа как Горт бе постъпил с проститутката.

— Кошмарно! Горкото момиче едва диша. Горт е луд, тай-пан. Луд.

— Известете ме, ако момичето умре. Тогава ще… е, ще трябва да помисля какво да се направи. Благодаря ви, Аристотел. По-добре изчезвайте, докато можете.

— Само първата гара? Моля ви, в Божието име! Вие не знаете какво означава това за клетия стар човек.

Струан се огледа. Шиваун упорито не им обръщаше внимание. После забеляза Глесинг, който минаваше наблизо.

— Капитане!

Когато Глесинг позна Куанс, очите му щяха да изскочат.

— По дяволите! Мислех, че сте далеч в морето!

— Бихте ли ми направили една услуга? — запита бързо Струан. — Мисис Куанс е някъде до поста. Бихте ли помогнали на Аристотел да не се забърка в нещо и да не й се изпречи на пътя? По-добре го заведете ей там. — Струан посочи към мястото, където кръжаха китайците. — Нека види първата гара, а после го отведете.

— Разбира се. Мили боже, Аристотел, радвам се да ви видя — каза Глесинг, после се обърна към Струан. — Имате ли новини от Кълъм? Ужасно се тревожа за мис Синклер.

— Не. Но казах на Кълъм да я посети веднага щом пристигне. Всеки момент ще разберем. Сигурен съм, че е добре.

— Надявам се. А къде да заведа Аристотел след състезанието?

— У мисис Фордъринджил.

— Пусто да остане! Как е там, Аристотел? — попита Глесинг, като любопитството удържа връх.

— Ужасяващо, моето момче, крайно ужасяващо. — Куанс го сграбчи за ръката и гласът му стана дрезгав. — Не можеш да мигнеш, а храната е отвратителна. Нищо, освен буламач за закуска, обяд, следобеден чай, вечеря. Бихте ли ми услужили с няколко гвинеи, тай-пан?

Струан изпръхтя и се отдалечи.

— Какво значи буламач, Аристотел?

— Ами… нещо като овесена каша.

Струан се върна при Шиваун.

— Ваш приятел ли е, тай-пан?

— Не е полезно да забелязваш някои приятели, Шиваун.

Тя леко го перна с ветрилото си по ръката.

— Никога не трябва да ми напомняте за полезните неща, Дърк. Липсвахте ми — нежно добави тя.

— Така ли? — отвърна той, като осъзна, че би било лесно и разумно да се ожени за Шиваун. Но бе невъзможно. Заради Мей-мей. — Защо искате да ви рисуват гола? — попита внезапно той и от проблясъка в очите й разбра, че попадението беше точно.

— Аристотел ли ви каза това? — Гласът й бе равен.

— Велики Боже, не. Никога не би направил такова нещо. Но преди няколко месеца ни дразнеше. Казваше, че има нова поръчка. За акт. Защо?

Тя се изчерви, повя си с ветрилото и се разсмя.

— Той е рисувал херцогиня Алба. Мисля, че два пъти. И това е станало световен шедьовър.

Очите му се присвиха от удоволствие.

— Вие сте дявол, Шиваун. Наистина ли му позволихте… е, да види обекта?

— За него това бе поетично разрешение. Обсъждахме идеята за два портрета. Не одобрявате ли?

— Бих казал, че чичо ви и баща ви ще съборят света, ако разберат или ако портретът попадне в неподходящи ръце.

— Ще купите ли портретите, тай-пан?

— Да ги скрия ли?

— Да им се радвате.

— Странно момиче сте, Шиваун.

— Вероятно прозирам лицемерието. — Тя изпитателно го погледна. — Както и вие.

— Аха. Но вие сте момиче в един мъжки свят и някои неща не са ви позволени.

— Има много от „някои“ неща, които бих искала да правя.

Чуха се възгласи и конете започнаха обиколката. Шиваун се реши.

— Мисля, че ще напусна Азия. След около два месеца.

— Това звучи като заплаха.

— Не, тай-пан. Просто съм влюбена, но съм също влюбена и в живота. Освен това съм съгласна с вас. Че победителят трябва да се избира преди старта. — Тя си повя с ветрилото, като се молеше залогът й да оправдае риска. — Кого избрахте?

Той не погледна конете.

— Кобилката, Шиваун — отвърна той спокойно.

— Как се казва? — запита тя.

— Мей-мей — отвърна той с меко сияние в погледа. Ветрилото й се поколеба, но продължи като преди.

— Едно състезание никога не е загубено, докато не се определи и награди победителят. — Тя се усмихна и се отдалечи с високо вдигната глава, по-красива от когато и да било.

Кобилката загуби. Само на косъм. Но загуби.

— Защо толкова рано, тай-пан? — тъничко рече Мей-Мей.

— Така. Уморих се от състезанието и се обезпокоих за теб.

— Спечелих ли?

Той поклати глава.

Тя се усмихна и въздъхна.

— Е, добре, няма значение. — Бялото на очите й бе придобило розов цвят, а лицето й бе посивяло под златистия тен.

— Лекарят идва ли? — попита Струан.

— Още не. — Мей-мей се търкулна настрани, но това не облекчи неразположението й. Махна възглавницата, но и това не помогна, така че тя я върна на мястото й. — Клетата стара майка си е просто стара — каза тя с измъчена усмивка.

— Къде те боли?

— Никъде. Навсякъде. Като се наспя добре, всичко ще мине, не се безпокой.

Той масажира врата и гърба й, като си забраняваше да мисли немислимото. Поръча пресен чай и лека храна и се опита да я убеди да хапне, но тя нямаше апетит.

По залез влезе А Сам и каза нещо кратко на Мей-мей.

— Дошъл е лекарят. И Гордън Чен — каза Мей-мей на Струан.

— Добре! — Струан стана и се протегна.

А Сам отиде до едно инкрустирано със скъпоценни камъни шкафче и извади малка фигурка от слонова кост на гола жена, лежаща настрани. За изумление на Струан, Мей-мей посочи някои части на миниатюрната статуетка и накрая заговори на А Сам. А Сам кимна и излезе. Объркан, Струан я последва.

Лекарят се оказа възрастен човек с дълга плитка, добре намазана с мазнина. Старата му черна роба бе окъсана. Очите му бяха ясни.

Няколко дълги косъма стърчаха от брадавицата на бузата му. Има-ще дълги тънки пръсти, а вътрешната част на ръцете му бе пронизала от сини вени.

— Толкова съжалявам, тай-пан — каза Гордън и се поклони заедно с лекаря. — Това е Кий фа Тан, най-добрият лекар в Тай Пинг Шан. Дойдохме възможно най-бързо.

— Благодаря ви. Минете от… — той прекъсна. А Сам се беше приближила до лекаря и след дълбок поклон му бе показала статуята, като показваше различни места по нея по същия начин като Мей-мей. Сега пък многословно отговаряше на въпросите. — Какво, по дяволите, прави той?

— Поставя диагноза — отвърна Гордън Чен, като внимателно се вслушваше в разговора на лекаря и А Сам.

— Чрез статуята?

— Да. За него ще бъде непристойно да прегледа госпожата, ако не е необходимо, тай-пан. А Сам обяснява къде са болките. Моля ви, бъдете търпелив. Сигурен съм, че не е нещо сериозно.

Лекарят мълчаливо съзерцаваше статуйката. Накрая погледна Гордън Чен и меко каза нещо.

— Казва, че не е лесно да постави диагноза. С ваше позволение, той би искал да прегледа госпожата.

Изгаряйки от нетърпение, Струан ги поведе към спалнята. Мей-мей бе спуснала завесите, заобикалящи леглото. Бе само дискретна сянка зад тях.

Лекарят се приближи до леглото на Мей-мей и отново замълча. След няколко минути меко заговори. Лявата ръка на Мей-мей послушно се появи иззад завесата. Лекарят хвана ръката й и внимателно я разгледа. После постави пръсти на пулса й и затвори очи. Пръстите му лекичко започнаха да почукват по кожата й.

Минутите летяха. Пръстите бавно потупваха, като че ли търсеха нещо, което е невъзможно да бъде намерено.

— Какво прави сега? — попита Струан.

— Вслушва се в пулса й, сър — прошепна Гордън. — Трябва да бъдем съвсем тихи. Във всяка китка има по девет пулса. Три на повърхността, три по-надолу и три — съвсем дълбоко. Последните му разкриват причината на болестта. Моля ви, тай-пан, бъдете търпелив. Много е трудно да се преслуша с пръсти.

Потупването с пръсти продължи. Това беше единственият звук в каютата. А Сам и Гордън Чен гледаха като омагьосани. Струан се размърда неудобно, но мълчаливо. Лекарят като че ли бе изпаднал в мистично мечтание. После внезапно, като че ли изхвърляйки се върху неуловима плячка — потупването престана и лекарят натисна силно. За миг замря като статуя. После постави китката на завивката и Мей-мей тихо му подаде дясната си китка. Процедурата се повтори.

И отново доста минути изминаха, преди потупването рязко да спре.

Лекарят отвори очи, въздъхна и постави китката на Мей-мей на завивката. Махна към Гордън Чен и Струан.

Гордън Чен затвори вратата зад тях. Лекарят тихо и нервно се изсмя и заговори бързо и спокойно.

Очите на Гордън Чен се разшириха.

— Какво има? — остро попита Струан.

— Не знаех, че ще има дете, тай-пан. — Гордън се обърна към лекаря, зададе въпрос и лекарят накрая отговори. Последва мълчание.

— Е, какво, по дяволите, каза?

Гордън го погледна и неуспешно се помъчи да изглежда спокоен.

— Казва, че Майката е много зле, тай-пан. Че в кръвта й е проникнала отрова през долните крайници. Тази отрова се е натрупала в черния й дроб и сега черният дроб — той потърси думата — лошо се приспособява. Скоро ще има треска, лоша треска. Много лоша треска. После ще минат три-четири дни и отново треска. И отново.

— Малария? Треската на Хепи вели?

Гордън се обърна и зададе въпроса.

— Той казва — да.

— Всеки знае, че е от нощните изпарения — никаква отрова през кожата, за бога — тросна се той на Гордън. — Тя не е била там от седмици!

Гордън сви рамене.

— Предавам ви само какво казва, тай-пан. Аз не съм лекар. Но на този лекар бих повярвал — мисля, че и вие трябва да се доверите.

— Какво е лекарството?

Гордън попита лекаря.

— Тай-пан, той казва: „Лекувал съм някои от онези, които са заболели от треската на Хепи вели. Успешно излекувалите се бяха все яки мъже, които взеха определено лекарство преди третата атака на треската. Но този пациент е жена и макар да е на двадесет и една години и силна с огнен дух, цялата й сила отива в детето, което четвърти месец е в утробата й.“ — Гордън спря, чувствайки се неудобно. — Той се страхува за Госпожата и за детето.

— Кажи му да вземе лекарство и да я лекува сега. Не след която й да било атака.

— Там е работата. Той не може, сър. Не му е останало от лекарството.

— Тогава му кажете да намери, пусто да остане!

— На Хонконг няма, тай-пан. Той е сигурен.

Лицето на Струан потъмня.

— Трябва да има някакво. Кажи му да го намери — колкото и да струва.

— Но, тай-пан, той…

— За бога, кажете му!

Отново бяха разменени няколко думи.

— Каза, че на Хонконг няма. Нито в Макао, нито в Кантон. Че лекарството се прави от кората на много рядко дърво, което расте някъде около Южните морета или отвъд тях. Малкото количество, с което е разполагал, бил получил от баща си, който също бил лекар, който пък го имал от своя баща. — Гордън безпомощно добави: — Той е напълно сигурен, че няма повече.

— Двадесет хиляди таела сребро, ако тя оздравее.

Очите на Гордън се разшириха. За момент се замисли, после бързо заговори на лекаря. И двамата се поклониха и забързано излязоха.

Струан извади носната си кърпа, попи потта от челото си и се върна в спалнята:

— Айейа, тай-пан — обади се Мей-мей. Гласът й бе изтънял още повече. — Такъв ми бил късметът.

— Отидоха да донесат специално лекарство, което ще те излекува. Няма за какво да се безпокоиш.

Той й помогна да се намести колкото може по-добре. Съзнанието му бе измъчено. После забърза към флагмана и попита главния флотски лекар за кората.

— Съжалявам, драги мистър Струан, но това са празни приказки. Съществува легенда за графиня Синкон, съпруга на испанския вицекрал на Перу, която пренесла кората от Южна Америка в Европа през седемнайсти век. Била известна под името „йезуитска кора“, а понякога я наричали „синкона“. Но когато я използвали в Индия, било пълен провал. Нищо не струва! Проклетите паписти биха казали какво ли не, стига да привлекат новопокръстени.

— Откъде, по дяволите, мога да взема малко?

— Наистина не знам, драги ми господине. Предполагам, от Перу. Но защо толкова се тревожите? Куинс таун е изоставен сега. Няма от какво да се безпокоите, щом не вдишвате нощните изпарения.

— Маларията току-що повали един приятел.

— О! Тогава силно прочистете с каломел. Възможно най-бързо. Разбира се, нищо не обещавам. Незабавно ще му поставим пиявици.

Струан се допита и до главния лекар на армията, а после, последователно, до по-низшестоящите лекари — военни и цивилни, и всички те му отговориха по един и същи начин.

Тогава Струан си спомни, че Уилф Тилмън е жив. Забърза към кораба му за опиум.

И докато Струан разпитваше лекарите, Гордън Чен се беше върнал в Тай Пинг Шан и бе изпратил да повикат десетте водачи на Триадата, които му се подчиняваха. Те се бяха върнали в собствените си щабове и бяха изпратили за десетимата подчинени им водачи. С невероятна скорост се разпространи вестта, че трябва да се намери определена кора от определено дърво. Чрез сампани и джонки новината проникна през пристанището на Уоулун, за да достигне скоро къщурки, села и градове. Нагоре по крайбрежието, надолу по крайбрежието, във вътрешността. Скоро всички китайци от Хонконг — били те членове на Триадата или не — знаеха, че се търси рядка дървесна кора. Не знаеха от кого и за какво: знаеха само, че е предложена висока награда. Тази вест стигна и до ушите на агентите на мандарините, които се бореха срещу Триадата. Те също започнаха да търсят кората, и то не само заради наградата. Те разбираха, че част от кората вероятно можеше да бъде използвана като примамка за демаскиране на вождовете на Триадата.

— Извинете, че идвам неканен, Уилф. Аз… — Струан спря, разтревожен от вида на Тилмън.

Тилмън се бе подпрял на подгизнала от пот възглавница, лицето му бе това на скелет, с цвят на неизбелен стар лен, бялото на очите му бе придобило мръсножълт цвят.

— Влизайте — каза той с едва доловим глас. Сега Струан забеляза, че Тилмън, който имаше хубави, здрави бели зъби, беше беззъб.

— Какво е станало със зъбите ви?

— От каломела е. Така въздейства на някои хора… — Гласът на Тилмън глухо се носеше. Очите му излъчваха странен блясък. — Очаквах ви. Отговорът е „не“!

— Какво?

— Не. Просто „не“. — Гласът на Тилмън укрепна. — Аз съм неин настойник и тя никога няма да се омъжи за вас.

— Не съм дошъл да й искам ръката. Просто дойдох да ви видя и как е маларията…

— Не ви вярвам. — Гласът на Тилмън истерично звънна. — Вие просто се надявате да умра!

— Това е смешно? Защо трябва да искам да умрете? Тилмън със затруднение вдигна звънчето, което бе поставено на миришещата на вкиснато завивка, и позвъни. Вратата се отвори и един бос грамаден негър влезе. Той беше роб на Тилмън.

— Джибидая, кажи Купър и миси да дойдат веднага тук.

Джибидая кимна и затвори вратата.

— Още търгуваме с хора, Уилф?

— Джибидая е доволен от положението си, дяволите да те вземат! Вие си гледайте вашата работа и ни оставете да си гледаме нашата, гадна свиньо!

— По дяволите вашата „работа“, проклет роботърговец.

Вторият кораб, на който бе попаднал Струан, се бе запечатал в паметта му и от време на време още сънуваше кошмари, че е на борда му. Със своя дял от наградата за Трафалгар той се бе откупил от флота и се бе наел като каютен прислужник на един английски търговски кораб, който браздеше Атлантика. Бяха вече далеч в открито море, когато откри, че бе кораб за незаконна търговия с роби, който отиваше до Дакар и после през долния Атлантик и екваториалната ивица до Савана. Мъже, жени и деца мряха в трюмовете като мухи. Техните предсмъртни викове и степания отекваха в ушите му, зловонието го задушаваше седмица след седмица. Бе дезертирал в Савана. Това бе единственият кораб, от който бе дезертирал през живота си.

— Вие сте по-лоши от търговци с роби — каза той с груб глас. — Вие просто купувате плътта, слагате я на дръвника и вземате печалбата. Виждал съм пазар за роби.

— Ние се отнасяме добре с тях! — изкрещя Тилмън. — Те са просто диваци, а ние им осигуряваме хубав живот. Наистина! — Лицето му се сгърчи, като се облегна назад и се бореше да събере сили, отчаян от завист към жизнерадостта и здравето на Струан. Усещаше приближаването на смъртта. — Ти няма да се възползваш от смъртта ми, Бог ще те прокълне завинаги!

Струан тръгна към вратата.

— По-добре почакай! Това, което ще кажа, те засяга.

— Нищо от това, което ще кажеш, не може да ме засяга!

— Ти ме нарече роботърговец? А ти как се сдоби с наложницата си, мръсен лицемер такъв?

Вратата широко се разтвори и Купър се втурна вътре.

— О, здравейте, тай-пан! Не знаех, че сте тук.

— Здравейте, Джеф — отвърна Струан, едва успявайки да овладее гнева си.

Купър хвърли поглед към Тилмън.

— Какво има, Уил?

— Нищо. Исках да ви видя, както и племенницата си.

Влезе Шиваун и изненадана, спря.

— Здравейте, тай-пан. Добре ли сте, чичо?

— Не, дете. Много съм зле.

— Какво става, Уил? — попита Купър.

Тилмън слабо се прокашля.

— Тай-панът дойде да ме „посети“. Счетох, че е тъкмо моментът да се уреди една важна работа. Утре отново очаквам пристъп на треска и мисля… — Безводният поглед се насочи към Шиваун. — Горд съм да ви съобщя, че Джеф официално поиска ръката ви и аз с радост се съгласих.

Шиваун пребледня.

— Все още не искам да се омъжвам.

— Обмислих всичко много внимателно…

— Няма!

Тилмън се надигна на лакът с огромно усилие.

— А сега чуйте много добре какво ще кажа! — извика той, като гласът му придаваше сила. — Аз съм вашият законен настойник. В продължение на месеци си кореспондирам с баща ви. Брат ми официално одобри съюза, ако аз официално реша, че е във ваша полза. А аз реших, че е. Така че…

— Е, добре, но няма да го направя, чичо. Сега е деветнадесети век, не Средновековието. Все още не искам да се омъжвам.

— Вашите желания не ме засягат и вие сте напълно права, че сме в деветнадесети век. Вие сте сгодена. Вие ще се омъжите. Моята и на баща ви надежда беше, че по време на вашето гостуване тук Джеф ще ви хареса. И той ви хареса. — Тилмън изтощено се отпусна назад — Това е един много удовлетворителен съюз. Точка по въпроса.

Купър се приближи до Шиваун.

— Шиваун, скъпа. Вие знаете какво чувствам. Нямах представа, че Уилф ще… Надявах се, че…

Тя отстъпи от него и очите й намериха Струан.

— Тай-пан! Кажете на чичо ми. Кажете му, че не може да постъпи така… не може да ме сгоди… кажете му, че не може!

— На колко години сте, Шиваун?

— На деветнадесет.

— Ако баща ви е съгласен и чичо ви е съгласен, вие нямате избор.

— Той погледна към Тилмън. — Предполагам, че имате писмено разрешение?

Тилмън посочи с жест към бюрото.

— Писмото е там. Макар че това изобщо не ти влиза в работата.

— Такъв е законът, Шиваун. Вие сте непълнолетна и трябва да се подчинявате на това, което баща ви иска. — Струан тъкмо тръгна към вратата, но Шиваун го спря.

— Знаете ли защо съм продадена? — избухна тя.

— Дръжте си езика, момиче! — кресна Тилмън. — Не сте ми причинили нищо освен ядове, откакто сте тук, и е крайно време да се научите как да се държите и да уважавате по-възрастните и по-умните от вас.

— Продадена съм за акции — каза горчиво тя. — В „Купър — Тилмън“.

— Не е така! — каза Тилмън. Лицето му беше ужасно.

— Шиваун, вие сте прекалено развълнувана — започна Купър с нещастен вид. — Просто поради внезапността и…

Струан почти я бе отминал, но тя го задържа.

— Почакайте, тай-пан. Това е сделка. Знам как работи съзнанието на един политик. Политиката е скъп бизнес.

— Дръж си езика! — изкрещя Тилмън, после изстена от болка и се строполи на леглото.

— Без дохода от тук — продължи бързо тя, като трепереше — татко не може да си позволи да бъде сенатор. Чичо е най-големият брат и ако умре, Джеф може да откупи дела на Тилмън на номинална Цена и тогава…

— Хайде стига, Шиваун — остро я прекъсна Купър. — Това няма нищо общо с любовта ми към вас. За какъв ме мислите?

— Бъдете откровен, Джеф. Истина е, нали? За номиналната стойност?

— Да — отвърна Купър след мрачна пауза. — При такива обстоятелства бих могъл да закупя дела на Тилмън. Но не съм сключвал такава сделка. Не купувам движимо имущество. Обичам ви. Искам да бъдете моя съпруга.

— А ако не стана, няма ли да откупите дела на чичо?

— Не знам. Ще решавам, когато му дойде времето. Чичо ви би могъл да изкупи моите акции, ако аз умра преди него.

Шиваун отново се обърна към Струан.

— Моля ви, купете ме, тай-пан.

— Не мога, мила. Но не мисля, че Джеф ви купува. Знам, че ви обича.

— Моля ви, купете ме — каза тя съкрушено.

— Не мога, мила. Това е против закона.

— Не е. Не е. — Тя се разрида неудържимо.

Купър, който се измъчваше, я прегърна.

Когато Струан се завърна на „Рестинг клауд“, Мей-мей все още неспокойно спеше.

Докато я наблюдаваше, той мрачно се запита какво да прави с Горт и Кълъм. Знаеше, че веднага трябва да замине за Макао. Но не и преди Мей-мей да оздравее — о, боже, нека оздравее. Да изпратя ли „Чайна клауд“ и Орлов… или може би Маус?! Или да чакам? Казах на Кълъм да се пази — но ще го направи ли? О, Исусе Христе, помогни на Мей-мей.

В полунощ на вратата се почука.

— Да?

Лим Дин влезе тихо. Той хвърли поглед към Мей-мей и въздъхна.

— Голям дебел господар дошъл види тай-пан, може? Айейа?

Струан усещаше болки във врата и гърба. Главата му тежеше, докато се качваше по прохода към квартирата си на горната палуба.

— Извинете, че идвам неканен и толкова късно, тай-пан — каза Морли Скинър, като надигна мазното си, потящо се туловище от един стол. — Но е важно.

— Винаги ми е драго да се срещам с пресата, мистър Скинър. Седнете. Нещо за пиене? — Той се опита да отклони мислите си от Мей-мей и се застави да се съсредоточи, защото знаеше, че посещението не е случайно.

— Благодаря. Едно уиски. — Скинър заразглежда богатото обзавеждане на просторната каюта: зелени китайски килими на добре излъскани дъски. Столове и дивани и аромат на чисто смазана кожа, сол и кълчища. Едва доловим сладък тежък дъх на опиум от трюмовете долу. Светилници с добре подрязан фитил хвърляха топла ясна светлина и засенчваха гредите на главната палуба. Сравни я с бърлогата, която имаше на Хонконг — мизерна, мръсна и зловонна стаичка над голямото помещение, където се намираше печатницата. — Много мило, че ме приехте толкова късно — каза той.

Струан вдигна чаша.

— Наздраве!

— Да, „наздраве“. Това е един хубав тост в тези тежки дни. На малария и какво ли не… — Малките свински очички погледнаха остро. — Научих, че имате приятел, който е заболял от малария.

— Знаете ли къде може да се намери синкона?

Скинър поклати глава.

— Не, тай-пан. Всичко, което съм чел, казва, че това са само слухове. Легенда. — Той измъкна сигнален брой на седмичника „Ориентал експрес“ и го подаде на Струан. — Реших, че бихте искал да видите уводната статия за конните състезания днес. Утре пускам специален брой.

— Благодаря ви. За това ли искахте да ме видите?

— Не, сър. — Скинър жадно отпи от уискито и погледна празната чаша.

— Налейте си, ако искате още.

— Благодаря. — Скинър се затътри към гарафата. Слонските му бутове се тресяха. — Ех, да имах вашата фигура, мистър Струан.

— Не трябва да ядете толкова много.

Скинър се засмя.

— Яденето няма нищо общо с дебелината. Или си дебел, или не си. Това е едно от онези неща, които добрият Господ е определил още при раждането. Винаги съм си бил тежък. — Той напълни чашата си и се върна. — Снощи ми попадна едно сведение. Не мога да разкрия източника, но бих искал да го обсъдя с вас, преди да го напечатам.

До чии тайни си се докопал пак, стари друже, помисли Струан. Имаш толкова голям избор. Надявам се само да е този, който трябва.

— Аз съм собственик на „Ориентал експрес“ наистина. Доколкото знам, само вие и аз знаем за това. Но никога не съм ви казвал какво да публикувате и какво не. Вие сте редактор и издател. Отговорността е изцяло ваша и ако това, което публикувате, е клевета, ще бъдете съден. От онзи, който е оклеветен.

— Да, мистър Струан. И ценя свободата, която ми предоставяте. Очите му като че ли потънаха по-дълбоко в гънките желе. — Свободата предполага отговорност — към себе си, към вестника, към обществото. Не задължително в този ред. Но това е друго, ала — как да го кажа — „възможностите“ стигат далеч. — Той измъкна късче хартия. Беше покрито с набързо написани йероглифи, които само той можеше да разчете. Той вдигна поглед. — Договорът от Чуенпи е бил отхвърлен от Короната и Хонконг заедно с него.

— Това е смехотворно, мистър Скинър. — Струан се запита до колко убедителен е бил Блоър. Правилно ли рискува, момко? — зачуди се той. Момчето има добро чувство за хумор: жребецът е обуздан. По-добре да беше казал товарният кон.

— Не, сър — отвърна Скинър. — Може би ще е по-добре да го прочета.

И той прочете почти дума по дума онова, което бе написал сър Чарлс Крос и което Струан бе казал на Блоър тайно да прошепне на ухото на Скинър. Струан бе решил, че Скинър е онзи, който ще трябва да събуди у търговците ярост така, че всичките те, всеки по свой начин, да не позволят Хонконг да загине. Така, че те да агитират, както агитираха преди много години и накрая бяха победили Остиндийската компания.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че би трябвало, тай-пан. — Скинър пресуши чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Донесете гарафата. Това ще ви спести отиването и връщането. Кой ви даде информацията?

— Не мога да ви кажа.

— А ако настоявам?

— Пак не бих могъл да ви кажа. Това ще съсипе бъдещето ми на вестникар. Много е важно да се спазва етиката.

Струан се намръщи.

— Един вестникар трябва да има вестник — каза той рязко.

— Наистина. Това е рискът, който поемам — да говоря с вас. Но и да поставите въпроса по този начин, пак няма да ви кажа.

— Сигурен ли сте, че е вярно?

— Не. Но вярвам, че е.

— Каква е датата на донесението?

— 27 април.

— И вие сериозно вярвате, че би могло да стигне тук толкова бързо? Смешно!

— И аз това казах. Но все още мисля, че информацията е вярна.

— Ако е вярна, тогава всички сме разорени.

— Вероятно — каза Скинър.

— Не „вероятно“ — сигурно.

— Забравяте силата на пресата и колективната мощ на търговците.

— Не сме силни спрямо Министъра на външните работи. И времето работи против нас. Ще го публикувате ли?

— Да. В подходящ момент.

Струан раздвижи чашата и загледа светлините, които трептяха по шлифованите ръбове.

— Бих казал, че когато го направите, ще избухне страхотна паника. И Лонгстаф здравата ще ви се скара.

— Това не ме безпокои, мистър Струан. — Скинър бе озадачен.

Струан не реагираше според очакванията му. Освен ако тай-панът вече не е научил, каза си той за стотен път. Но не виждам смисъл да праща Блоър при мен. Блоър пристигна преди една седмица, а през тази седмица тай-панът инвестира безброй хиляди таела в Хонконг. Така би постъпил някой луд. Така че чий куриер е Блоър? На Брок?! Малко вероятно. Той харчи също толкова щедро, колкото и Струан. Трябва да е на адмирала — или на генерала — или на Мънси. Мънси! Кой освен Мънси има такива високопоставени връзки? Кой друг освен Мънси мрази Лонгстаф и иска мястото му? Кой освен Мънси е жизнено заинтересован Хонконг да успее? Защото без разцвет на Хонконг Мънси няма бъдеще в Дипломатическия корпус.

— Изглежда, като че ли Хонконг е мъртъв. Всичките пари и усилия, които вложихте, отиват… отиват напразно.

— С Хонконг не е свършено. Без острова всички пристанища, които бихме имали на континента, са просто боклук.

— Знам, сър. Всички го знаем.

— Аха. Но Външният министър мисли по друг начин. Защо? Питам се, защо? И какво наистина бихме могли да направим. Как да го убедим? Как?

Скинър поддържаше Хонконг толкова силно, колкото и Струан. Без Хонконг нямаше „Ноубъл хаус“. А без „Ноубъл хаус“ нямаше да съществува седмичникът „Ориентал експрес“ и работа.

— Може би няма да се наложи да убеждаваме кучия син — каза той с леден поглед.

— А?

— Тоя кучи син няма да е вечно на власт.

Интересът на Струан се усили. Това бе нова и неочаквана тенденция. Скинър жадно поглъщаше всички вестници и периодични издания и бе най-добре информираният човек за „публикуваните“ парламентарни дела. В същото време — с изключителна памет и не-изтощим интерес към хората. Скинър имаше източници на информация, които бяха всестранни.

— Смятате, че съществува възможност за промени в правителството?

— Хващам се на бас на пари, че сър Робърт Пийл и консерваторите ще съборят Вигите до една година!

— Това би бил дяволски опасен риск. Аз самият се обзалагам срещу вас.

— Бихте ли заложили „Ориентал експрес“ срещу падането на Вигите до една година?! И срещу запазване на Хонконг от Короната?

Струан разбираше, че такъв залог ще постави Скинър изцяло на негова страна и вестникът ще се окаже ниска цена, която да заплати. Но едно бързо съгласие би разкрило намеренията му.

— Нямате никакъв шанс да спечелите този залог.

— Залогът е много добър, мистър Струан. Миналата зима в родината бе една от най-тежките — икономически и промишлено. Има невероятна безработица. Реколтите бяха ужасни. Знаете ли, че цена та на хляба достигна шилинг и два пенса според пощата от миналата седмица? Захарта на глави струва осем пенса паунда. Чаят е седем шилинга и осем пенса. Сапунът е девет пенса калъпа. Яйцата четири шилинга дузината. Картофите са по шилинг паунда. Сега да видим заплатите — майстори от всякакъв вид, зидари, водопроводчици, дърводелци — вземат най-много седемнадесет шилинга и шест пенса на седмица за шестдесет и четири часова работа. Селскостопанските работници получават девет шилинга на седмица за не знам колко часа работа. Фабричните работници вземат по около петнадесет шилинга, и то само при условие, че могат да намерят работа. Мили боже, мистър Струан, вие живеете във висините, разполагате с невероятно богатство и можете да си позволите да дадете хиляда гвинеи на някое момиче само защото е добре облечено, така че вие не знаете, вие не можете да знаете, че един на всеки единадесет души в Англия е просяк. В Стоктън около десет хиляди души миналата година са взели по-малко от два шилинга на седмица, а тридесет хиляди в Лийдс — по-малко от шилинг. Почти всички гладуват, а сме най-богатата страна в света. Вигите не виждат по-далеч от носа си и не искат да се сблъскват с това, което всички разбират, че е безкрайно нечестно. Не направиха нищо за чартистите, освен да ги обявят за анархисти. Не искат да видят отблъскващите условия във фабриките и заводите. Велики Боже, деца на по шест-седем години работят по дванадесет часа на ден, а също и жени, които са евтина работна ръка и изтикват мъжете от работа. Защо им е на Вигите да предприемат нещо? Те са собственици на повечето фабрики. Парите са техният бог — все повече пари, и още, и още, и по дяволите всички останали. Вигите не искат да се преборят с ирландския въпрос. Миналата година в Ирландия имаше глад и ако продължи и тази година, дяла Ирландия пак ще се вдигне и съвсем правилно. Освен това Вигите не са си мръднали пръста да реформират банковото дело. И защо им е — банките също са техни. Ами вижте вашите собствени неудачи! Ако имахме справедлив, точен закон, който да защищава служителите от проклетите машинации на проклетите Виги… — Той се спря с усилие, челюстите му се тресяха, лицето му се бе зачервило. — Извинете, не исках да произнасям реч. Разбира се, че Вигите трябва да си отидат. Бих казал дори, че ако сами не го сторят през идните шест месеца, в Англия ще има кървава баня, която ще направи Френската революция да изглежда като пикник. Единственият човек, който може да ни извади от тази каша, е сър Робърт Пийл.

Струан си припомни какво му бе говорил Кълъм за положението в Англия. Той и Роб не бяха му обърнали внимание, защото го приеха за дрънкане на студент идеалист. И той не бе обърнал внимание на нещата, които баща му бе счел за маловажни.

— Ако лорд Кънингтън бъде сменен, кой ще бъде следващият министър на външните работи?

— Самият сър Робърт. Ако той не успее, лорд Абърдийн.

— Но те и двамата са против свободната търговия.

— Да, но и двамата са либерални и миролюбиви. След като веднъж дойдат на власт, ще трябва да се променят. Която и опозиция да дойде на власт и да поеме отговорността, тя се променя. Свободната търговия е единственият начин Англия да оцелее — и вие знаете това, — така че те ще трябва да я подкрепят. Ще се нуждаят от цялата поддръжка, която могат да получат от богатите и силните.

— Искате да кажете, че ще трябва да ги подкрепя?

— „Ориентал експрес“ изцяло ще се посвети на падането на Вигите тази година. И на Хонконг.

— Мислите, че ще можете да допринесете за това?

— За Хонконг — да. О, да.

Струан разхлаби левия си ботуш така, че да му е по-удобно и отново се отпусна назад в креслото. Остави тишината да натежи.

— Лихва петдесет процента и сделката е сключена — каза той.

— Всичко или нищо.

— Би трябвало да ви изхвърля навън и да приключа цялата работа.

— Вероятно би трябвало. Вашето състояние е повече от достатъчно за вас и вашите хора за цял живот. Питам ви доколко желаете Хонконг и мислите за бъдещето на Англия. Мисля, че съм намерил решение.

Струан си наля още малко уиски и доля чашата на Скинър.

— Сделката е сключена. Всичко или нищо. Бихте ли желал да хапнем заедно? Нещо огладнях.

— Да, наистина. Благодаря ви! От много приказки човек огладнява. Много ви благодаря!

Струан позвъни и благослови своя джос, че бе рискувал. Влезе Лим Дин и той поръча храна.

Скинър глътна уискито си наведнъж и благодари на Бога, че правилно бе преценил тай-пана.

— Няма да съжалявате, тай-пан. А сега чуйте ме за момент. Смяната на Лонгстаф — знам, че ми е приятел, но разсъждавам политически — е огромен късмет за Хонконг. Първо, той е от висок произход, второ, е Виг, и трето, е глупак. Сър Клайд Уолън е син на дребен благородник, второ — не е глупак, и трето, е човек на действието. Четвърто, познава Индия — тридесет години е бил на служба в Остиндийската компания. Преди това е бил в Кралския флот. И накрая, което е най-важното — макар че привидно е Виг, дълбоко в себе си мрази Кънингтън и сегашното правителство и би направил всичко, което е по силите му, да предизвика падането му.

— Защо?

— Защото е ирландец. Кънингтън е бил в челния отряд при създаването на основната част на ирландското законодателство през изминалите петнадесет години и е пряко отговорен — всички ирландци го чувстват — за катастрофалната ни политика в Ирландия. Това е ключът към Уолън, ако можем да намерим начин да го използваме. — Скинър задъвка изцапания с мастило нокът на палеца си.

Лим Дин и още един слуга се върнаха с чинии студени меса, пикантни наденички, захаросани плодове, студени пайове, студени плодови сладкиши и огромни халби бира, както и шампанско в кофичка с лед. Скинър лакомо се усмихна.

— Както подобава на собственик на фабрики!

— Както подобава на издател на вестник! Вземете си каквото ви харесва.

Мозъкът на Струан трескаво работеше. Как да спечели Уолън? Ще паднат ли Вигите? Трябва ли сега да прехвърли поддръжката си към консерваторите? Да престана да подкрепям хора като Крос? Досега до Англия трябва да е стигнала вестта, че „Ноубъл хаус“ все още си е „Ноубъл хаус“ и е по-силна от всякога. Трябва ли да заложа на сър Робърт Пийл?

— Когато публикувате това сведение, всички ще бъдат обхванати от паника — каза той.

— Наистина, мистър Струан. Ако не бях изцяло против изоставянето на Хонконг, то трябва да мисля за бъдещето на вестника си. — Скинър натика още храна в устата си и заговори, дъвчейки. — Но има начин и начин да се представят новините. Това е, което прави работата на журналиста толкова вълнуваща. — Той се разсмя и част от храната потече по брадичката му. — О, да — трябва да мисля за бъдещето на моя вестник.

Той отдаде цялото си внимание на храната, като се тъпчеше чудовищно.

Струан едва похапваше, потънал в мисли. Накрая, когато дори гладът на Скинър бе заситен, той се изправи и му благодари за сведенията и за съвета.

— Ще ви уведомя специално, преди да публикувам информацията — каза Скинър, издут от ядене. — Ще бъде след няколко дни, но ми трябва време да направя план. Благодаря ви, тай-пан. — Скинър си тръгна.

Струан слезе долу. Мей-мей още се мяташе в съня си. Бяха приготвили койка за него в стаята й и той се отпусна в полудрямка.

Призори Мей-мей започна да я тресе. Мразът бе проникнал във вените й, в главата й и в утробата й. Беше петнадесетият ден.

Тридесет и трета глава

Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й — страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.

Треската изчезна така внезапно, както беше започнала. Мей-мей се обля в пот, която пропи дрехите й и чаршафите. Устните й леко се разтвориха и тя силно изстена от облекчение. Очите й се отвориха и постепенно погледът й се фокусира.

— Толкова ми е добре и толкова съм уморена — слабо каза тя.

Струан помогна на А Сам да смени подгизналите възглавници, чаршафи и дрехи.

После Мей-мей потъна в сън — мъртвешки, неподвижен сън. Струан бе седнал на един стол до нея да я пази.

Тя се събуди след шест часа, спокойна, но подпухнала.

— Здравей, тай-пан. Това треската на Хепи вели ли беше?

— Да. Но твоят лекар ще намери лекарство да я излекува. След ден-два.

— Добре. Много добре. Не се безпокой, няма нищо.

— Защо се усмихваш, любима?

— А — каза тя, доволно затвори очи и се намести по-дълбоко сред чистите чаршафи и възглавници. — Как другояче може да победиш джос? Ако се усмихваш, когато губиш, тогава печелиш в живота.

— Ще се оправиш — каза той. — Наистина. Не се тревожи.

— Не се тревожа за себе си. Само за теб.

— Какво искаш да кажеш? — Струан бе изтощен от будуването.

Болеше го, че тя изглежда по-слаба от преди, като собствения си призрак. Очите й бяха оградени от дълбоки сенки. Бе се състарила.

— Нищо. Бих искала малко супа. Малко пилешка супа.

— Лекарят изпрати лекарство за теб. Да те подсили.

— Добре. Чувствам се невероятно слаба. Ще взема лекарството след супата.

Струан поръча супата, Мей-мей отпи малко и пак си легна.

— А сега си почини, тай-пан — каза тя. Сбърчи вежди. — Колко дни има до другия пристъп?

— Три или четири — нещастно отвърна той.

— Не се безпокой, тай-пан — каза тя. — Четири дни са цяла вечност, не се безпокой. Моля те, иди и си почини. По-късно ще говорим.

Той се върна в каютата си. Спа зле, като се събуждаше на всеки няколко минути. После пак заспиваше и сънуваше, че е буден или почти буден и не можа да се отпусне.

Залязващото слънце бе ниско над хоризонта, когато се събуди. Изкъпа се и се обръсна. Съзнанието му бе объркано и неясно. Той се загледа в лицето си в огледалото и това, което видя, не му хареса. Защото очите му говореха, че Мей-мей няма да може да оживее след три такива битки. Оставаха й най-много дванадесет дена живот. На вратата се почука.

— Да?

— Тай-пан?

— О, здравей, Гордън. Какво ново?

— Опасявам се, че нищо. Правя всичко каквото мога. Как е госпожата?

— Първият пристъп дойде и отмина. Не е добре, момко.

— Всичко възможно е направено. Лекарят изпрати някакво подкрепително лекарство и специални храни. А Сам знае какво да прави.

— Благодаря.

Гордън си тръгна и Струан отново се извърна към отражението си. Агонизирайки, търсеше решение. Откъде да намеря синкона? Все някъде трябва да има малко. Къде в Азия може да има перуанска кора? Не перуанска — йезуитска кора.

Внезапно в блуждаещото му съзнание блесна мисъл.

— За бога! — извика той на глас. Надеждата му нарасна. — Ако ти трябва конска муха, върви при конете. Ако търсиш „йезуитска“ кора — къде би я намерил, глупак такъв!

След два часа „Чайна клауд“ се носеше към излаза на обагреното от залеза пристанище като валкюра, вдигнала всички платна, но със затегнати рифове срещу усилващия се мусон. Когато се измъкна през западния канал и се сблъска с пълна сила с вълнението и вятъра на Пасифика, корабът се наклони и такелажът ликуващо запя.

— Юг-югоизток! — изрева Струан през вятъра.

— Слушам, юг-югоизток, сър — отзова се кормчията.

Струан се загледа нагоре през рейте към вантите, ярко очертани на фона на неумолимо настъпващата нощ, и с неудоволствие видя толкова много платна зарифени. Но знаеше, че при този източен вятър и при това море рифовете ще трябва да останат.

„Чайна клауд“ пое нов курс, изпреварвайки нощта, но все още борейки се с морето и вятъра. Скоро отново щеше да обърне, вятърът щеше да остане отзад и тогава щяха да плават свободно. След около час Струан извика:

— Всички на палубата — готови да обърнем курса!

Мъжете се стекоха от бака и застанаха, готови в мрака, на въжетата, буксирите и фаловете. „Запад-югозапад“ заповяда той, кормчията изви щурвала към новия курс и клиперът зави с вятъра. Рейте скърцаха и се напрягаха към подветрената страна, фаловете виеха и се разтягаха и когато корабът пое новия курс, Струан извика:

— Отпусни рифовете на грот-мачтата и брамсела!

Корабът се стрелна през вълните, вятърът остана зад траверса, вълните при носа се спускаха на каскади.

— Пълен напред — заповяда Струан.

— Слушам, сър — отвърна кормчията, като напрегна очи да вижда колебливото пламъче на нактоуза, за да поддържа постоянен курс, борейки се с щурвала.

— Застъпете, капитан Орлов!

— Крайно време е, Зелено Око.

— Вероятно ще може да увеличите скоростта — каза Струан. — Искам да стигнем в Макао колкото е възможно по-бързо!

Орлов благодари на Бога, че бе готов, както винаги, за незабавно тръгване. В мига, в който бе видял лицето на тай-пана, бе разбрал, че ще е по-добре „Чайна клауд“ да напусне пристанището за рекордно време или ще остане без кораб. И въпреки че моряшката предпазливост му казваше, че толкова много платна в такива плитки и пълни със скали морета крият опасност, той извика:

— Пусни рифовете на фок бом-брамсела и горните брамсели! — и се отдаде на радостта от свободата да е в морето и да командва отново след толкова дни на котва. Той премести кораба румб надясно, освободи още рифове и неотстъпно поведе кораба. — Подгответе предния тендер, мистър Кудахи! Кой знае, може да е по-добре да е готов, като се качи на палубата. И вдигнете лоцманския фенер!

— Слушам, сър.

— Закрепете лоцманския фенер! Няма да намерим лоцман по това време на нощта — каза Орлов, поправяйки се. — Няма да чакам да съмне и да дойде някой лоцман-мошеник. Аз сам ще го вкарам в пристанището. Имаме спешен товар на борда.

Кудахи се приведе и доближи уста до ухото на Орлов:

— Тя ли е, сър? Онази, която е купил за теглото й в злато? Видяхте ли лицето й?

— Отивай отпред или ще ти изтръгна червата, за да си вържа панталоните с тях! И си дръж устата затворена! Предай това на всички да му се не види! Всички са задържани на кораба, щом стигнем в Макао!

— Слушам, слушам, драги ми сър капитан — каза Кудахи със смях й се изправи в цял ръст, извисявайки се над дребния мъж, когото харесваше и на когото се възхищаваше. — Ще мълчим като гроб, кълна се в брадата на свети Патрик. Не се безпокойте за това! — Той скочи долу от прохода на квартердека и тръгна напред.

Орлов закрачи по квартердека, като се чудеше каква беше цялата тази мистерия и какво й беше на мъничката, завита в одеяло жена, която тай-панът бе качил на борда на ръце. Той видя набития китаец, Фонг, да върви след Кудахи като послушен пес и отново се запита защо този човек бе изпратен на борда да бъде обучаван за капитан и защо тай-панът бе поставил по един от тези езичници на всеки от клиперите си.

Иска ми се да бях видял лицето на момичето, каза си той. Теглото й в злато, да, така се говори. Бих искал — о, как искам — да не съм това, което съм, да можех да погледна всеки мъж или жена в лицето и да не видя отвращение и да не трябва да доказвам, че съм човек като всички и даже по-добър от някои във флота. Уморих се да бъда Педя човек Орлов гърбавия. Затова ли се уплаших, когато тай-панът каза „През октомври ще заминете на север, сам“?

Той унило погледна над планшира, към черните вълни, през които минаваха. Ти си това, което си, и морето те чака. И си капитан на най-хубавия кораб на света. И освен това веднъж в живота ти вдигна очи към едно лице и видя зелени очи, които те гледаха просто като човек. Ах, Зелено Око, помисли си той и мъката му го напусна. Ще сляза в ада за момента, който ми подари.

— Стоп, вие там, моряците! Връзвайте добре на брамселите! — извика той.

Заповедта му изпрати горе мъжете, за да се опитат отново да вземат повече сила от вятъра. И щом видя светлините на Макао, заповяда да зарифят платната и внимателно да ги отпуснат, после с максимална скорост въведе кораба в плиткото пристанище на Макао, като с лота проверяваха дълбочината непрекъснато.

— Чудесно умение в мореплаването, капитане — каза Струан.

Орлов се извърна, стреснат.

— О, не бях ви забелязал. Вие се промъквате като призрак. Тендерът е готов да отплува към брега. — После небрежно добави: — Помислих си, че и аз мога да въведа кораба в пристанището, вместо да чакам да се зазори и да пристигне лоцман.

— Вие четете мислите, капитане. — Струан погледна светлините и невидимия град — близо до водата, но извисяващ се до гребен. — Пуснете котва на обичайния ни пристан. Вие самият ще охранявате каютата ми. Няма да влизате вътре — нито вие, нито който и да било. Никой няма право да напуска кораба. И да си отваря устата.

— Вече съм издал тези заповеди.

— Когато португалските власти се качат на борда, извинете им се за това, че не изчакахме лоцмана и платете обичайните такси. Както и допълнително за китайците. Кажете им, че съм на брега.

Орлов разбираше достатъчно, за да не пита колко ще се забави тай-панът.

Едва се зазоряваше на хоризонта, когато „Чайна клауд“ пусна котва на половин миля от все още неразличимите пристани на югозападното пристанище. Бе толкова близо, колкото позволяваше безопасността. Заливът бе опасно плитък и затова почти неизползваем — още една причина Хонконг да бъде икономическа необходимост. Като подкара тендера към брега, Струан забеляза сигналните светлини на друг клипер от юг — „Уайт уич“. Няколко по-малки европейски кораба бяха на котва. Стотици сампани и джонки мълчаливо си пробиваха път.

Струан забърза по дигата, все още наета от „Ноубъл хаус“. Той видя, че просторната им резиденция, също наета под наем от португалците, не светеше. Бе голяма къща с колони, четириетажна, откъм далечната страна на залесената прайа. Той зави на север, мина по прайа, покрай китайската митница. Мина напряко през една широка улица и започна да изкачва полегатия хълм към черквата на свети Франциск.

Беше му приятно да е отново в Макао, отново сред цивилизацията, сред калдъръмените улички и величествени катедрали, грациозни средиземноморски къщи, площади с шадравани и просторни градини, които сладко ухаеха от изобилието на цветя.

И Хонконг един ден ще стане такъв, каза си той… с помощта на джос. Но си спомни Скинър, Уолън, маларията, Мей-мей на борда на „Чайна клауд“, толкова крехка, толкова слаба, в очакване на нов пристъп след два или три дни. Ами „Блу клауд“? Скоро щеше да пристигне в родината. Щеше ли да бие „Грей уич“? Или щеше да изостане с хиляди мили, на дъното на морето? Ами другите клипери? Колко от тях ще загубя този сезон? Нека „Блу клауд“ бъде пръв. Как ли е Уинифред? Дали Кълъм е добре и къде ли е Горт? Нима днес бе денят на разплатата?

Градът все още спеше в зори. Но той усещаше китайски очи, които го следяха. Той се изкачи на хълма и прекоси прекрасния площад на свети Франциск.

Зад площада на север, на най-високата точка на провлака, се намираха бойниците на древната крепост Сао Пауло де Монте. Зад нея се простираше китайската част на Макао: тесни улички, колиба върху колиба, изкачващи се по северния склон на хълма и преминаващи оттатък.

Половин миля по-нататък имаше равнина и провлакът се стесняваше едва до сто и петдесет ярда. Имаше градини, места за разходка. Виждаше се смарагдовозелената тревна площ на малкия хиподрум и игрището за крикет, които англичаните бяха построили и издържали в продължение на векове. Португалците не одобряваха конните състезания и не играеха крикет.

На стотина ярда зад игрището за крикет се намираше стената, където свършваше Макао и започваше Китай.

Стената бе висока двадесет фута, дебела десет и се простираше от бряг до бряг. Едва след като стената бе построена преди три века, императорът се бе съгласил да даде под наем провлака на португалците и да им позволи да се заселят на земята.

В средата на стената имаше порта със стражева кула. Само една величествена порта. Вратата към Китай бе винаги отворена, но нито един европеец не можеше да пристъпи вътре.

Стъпките на Струан отекваха силно, докато пресичаше площада и отваряше високите порти от ковано желязо на епископския дворец. Мина през градини, които бяха отглеждани от векове. Един ден и аз ще имам такава градина, обеща си той.

Прекоси калдъръмения преден двор. Стъпките му отекваха, когато приближи огромната врата. Дръпна звънеца, чу го да отеква вътре и настойчиво го задърпа отново и отново.

Най-сетне в прозореца на долния етаж припламна светлинка от фенер и той дочу приближаващи се стъпки, последвани от поток сърдити думи на португалски. Вратата се отвори.

— Бон диа. Искам да се срещна с епископа.

Полуоблеченият, полузаспал слуга се втренчи в него, без да го познае, без да разбира, после изригна нов порой на португалски и започна да затваря вратата. Струан пъхна ботуш под вратата, бутна я да се отвори и влезе в къщата.

Влезе в първата стая, която видя — изтънчен, пълен с книги кабинет, — и седна на стол с резбована облегалка. После остави погледа си да падне на изумения слуга.

— Епископът — повтори той.

Половин час по-късно Фолариан Гуинепа, епископ на Макао, Генерал на Църквата на Рим, величествено се появи в стаята, която Струан бе завладял. Беше висок патриций, който младежки носеше петдесетте си години. Носът му имаше римска извивка, челото му бе високо, чертите — правилни и чисти. Носеше алено расо и алено кепе, на якия му врат висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие. Черните му очи бяха сънливи и гледаха недружелюбно. Но щом погледът му падна върху Струан, гневът и сънливостта се изпариха. Епископът се спря на прага. Всяка фибра на тялото му бе нащрек.

Струан се изправи.

— Добро утро, Ваше Високопреосвещенство. Извинете, че идвам неканен и толкова рано.

— Добре дошли в името на Бога, сеньор — каза учтиво епископът. Той посочи един стол. — Мисля да направя малка закуска. Ще се присъедините ли към мен?

— Благодаря ви.

Епископът каза нещо на португалски на слугата, който се поклони и бързо излезе. После бавно отиде до прозореца, ръцете му — на разпятието и се загледа в изгряващото слънце. Видя „Чайна клауд“ и множеството сампани, които го заобикаляха, далеч в залива, както бе пуснал котва. Какво ли непредвидено обстоятелство е довело при мен тай-пана на „Ноубъл хаус“, запита се той. Врагът, когото така добре познавам, но никога не бях срещал.

— Благодаря ви за това събуждане. Зората е прекрасна.

— Да.

И двамата използваха учтивости, каквито не чувстваха.

В очите на епископа Струан представляваше материалистичните, зли, фанатични английски протестанти, които бяха нарушили Божиите закони, които — за това над тях тегнеше вечното проклятие — бяха отрекли Папата, както евреите бяха се отрекли от Христа. Той беше техният водач, онзи, който почти самостоятелно бе унищожил Макао и заедно с Макао — католическото влияние над азиатските езичници.

За Струан епископът олицетворяваше всичко онова, което презираше в католиците — догматичния фанатизъм на самокастрирали се, властолюбиви мъже, които смучеха средства от бедните в името на католическия Бог капка по капка и от тези капки бяха съградили величествени катедрали за прослава на тяхната версия на божественост, които идолопоклоннически бяха поставили един човек в Рим па бъде Папа и го бяха обявили за непогрешим съдник на останалите хора.

Слуги в ливреи раболепно донесоха сребърни подноси с горещ шоколад, леки като перце кроасани, прясно масло и специалното сладко желе, с което манастирът бе известен.

Епископът изрече молитва и латинският увеличи неудоволствието на Струан, но той не каза нищо.

Двамата мъже ядяха мълчаливо. Камбаните на множеството черкви биеха за утринна и неясната, приглушена литания на монашеския хор в катедралата изпълваше тишината.

След шоколада поднесоха кафе от Португалска Бразилия: горещо, сладко, силно, вкусно.

По знак на епископа прислужникът отвори инкрустирана със скъпоценни камъни кутия за пури и предложи на Струан.

— От Хавана са, ако желаете. След закуска се наслаждавам на „дара“ на сър Уолтър Рейли на човечеството.

— Благодаря ви. — Струан си избра една. Слугите запалиха пурите и излязоха по знак на епископа.

Епископът гледаше как пушекът се издига на спирали.

— Защо тай-панът на „Ноубъл хаус“ търси моята помощ? Помощта на един папист? — добави той с крехка усмивка.

— Бихте могъл да се обзаложите, Ваше Преосвещенство, без никакъв риск, че не ми е било леко да го направя. Чували ли сте за кората синкона? Кората на „йезуитите“?

— Така. Значи сте болен от малария. Треската на Хепи вели.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам. Не, нямам малария. Но някой, когото обичам, има. Синконата лекува ли малария?

Пръстите на епископа си играеха с огромния пръстен на средния му пръст, после докоснаха разпятието.

— Да. Ако маларията на Хепи вели е същата като маларията в Южна Америка. — Погледът му бе пронизващ. Струан почувства силата му, но отвърна, без да отклони глава. — Преди много години бях мисионер в Бразилия. Хванах тяхната малария. Но синконата ме излекува.

— Имате ли синкона тук? В Макао?

Настъпи мълчание, нарушавано от звука на пръстите, които потупваха разпятието, и това напомни на Струан как китайският лекар потупваше китката на Мей-мей. Питаше се дали е преценил правилно епископа.

— Не зная, сеньор Струан.

— Ако синконата може да лекува малария, готов съм да платя. Ако искате пари, ще ги получите. Власт? Ще ви дам и това. Ако искате душата ми, можете да я имате — не се придържам към вашите възгледи, така че тази размяна няма да ми навреди. Дори с удоволствие бих понесъл официалните обреди по приемането на католицизма, но ще бъде безсмислено, както и вие, и аз знаем. Каквото пожелаете, ще ви бъде дадено, ако е по силите ми да ви го дам. Но искам малко кора. Искам да излекувам едно лице от треската. Назовете цената.

— За човек, който идва като просител, обноските ви са странни.

— Наистина, но допускам, че независимо от обноските ми — и това, което мислим един за друг — бихме могли да се споразумеем. Имате ли синкона? И ако имате, ще излекува ли маларията на Хепи вели? Ако е така, каква е вашата цена?

В стаята бе много тихо — тишина, изпълнена с движението на умове, желания и мисли.

— Сега не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — каза епископът.

Струан се надигна.

— Ще се върна довечера.

— Няма нужда вие да се връщате, сеньор.

— Искате да кажете, че няма да ми продадете?

— Искам да кажа, че довечера е твърде скоро. Ще имам нужда от време да пратя запитване до всеки лечител на болните и да получа отговор. Ще ви съобщя веднага щом получа отговор. На всичките ви въпроси. Къде ще отседнете? На „Чайна клауд“ или във вашата резиденция?

— Ще пратя човек да седи на прага ви и да чака.

— Няма нужда. Аз ще ви известя. — Епископът остана седнал на стола си. После, като видя колко е загрижен Струан, съчувствено добави: — Не се безпокойте, сеньор. Ще ви потърся и на двете места, в името Христово.

— Благодаря ви.

Като излизаше, Струан чу епископът да казва „Вървете с Бога“, но не спря. Входната врата се затръшна зад него.

Епископът тежко въздъхна в спокойствието на малката стая. Очите му потърсиха скъпоценното разпятие, висящо на гърдите му. Мълчаливо се помоли. После изпрати да повикат секретаря е и заповяда търсенето да започне. После, отново сам, той се раздели на трите личности, които всички генерали на църквата трябва да бъдат едновременно. Първо, богопомазания Петър, първия епископ на Христа с всичко, което духовно произтичаше от това. Второ, ревностен пазител на светската църква с всичко, което произтича от това. И накрая, обикновен човек, който вярва в учението на друг обикновен човек, който бе Божи син.

Той се отпусна на стола и остави тези страни на личността му да спорят една с друга. И се заслуша в тях.

Тридесет и четвърта глава

Струан изкачи мраморното стълбище на резиденцията на компанията си изтощен, но все пак странно омиротворен. Направих всичко, каквото можах, помисли си той.

Преди да посегне да отвори вратата, тя широко се разтвори. Ло Чъм, майордомът на слугите на „Ноубъл хаус“ на Макао, бе светнал в беззъба усмивка. Той беше мъничък старец с лице като стара слонова кост и вълшебна усмивка и бе служил на Струан от момента, в който той бе могъл да си позволи да му прислужват. Беше облечен в спретнат бял халат, черни панталони и въжени сандали.

— Хало-а, тай-пан. Баня готов, закуска готов, дреха готов, още какво тай-пан поиска?

— Айейа, Ло Чъм. — Струан никога не престана да се чуди на бързината, с която се разпространяваха новините. Знаеше, че ако веднага след като бе слязъл на брега бе притичал по дигата и направо бе влязъл в къщата, вратата пак щеше широко да се отвори и Ло Чъм щеше да го чака, както сега.

— Баня, дреха, може — каза Струан.

— Компрадор Чен Шенг бил и отишъл. Казал, дойде пак девет часа, може?

— Може — изнурено отвърна Струан.

Ло Чъм затвори вратата и се втурна нагоре по мраморното стълбище пред Струан да отвори вратата на господарската спалня.

Голямата чугунена вана бе пълна с димяща вода, както винаги, чаша мляко бе поставена, както винаги, на една малка масичка, несесерът му за бръснене бе изваден, чиста риза и дрехи бяха оставени на леглото — както винаги. Хубаво е да се върнеш вкъщи, помисли Струан.

— Тай-пан иска кау чило във вана, айейа? — цвилещ смях.

— Айейа, Ло Чъм. Винаги говори такива лоши работи, винаги говори муш-муш кау чило във вана. Събуди господар Кълъм — кажи дойде тук! — каза Струан, като сваляше мръсните си дрехи.

— Господар Кълъм тук не спал.

— Къде отишъл господар? — попита Струан.

Ло Чъм вдигна дрехите и сви рамене.

— Цяла нощ вън, господарю.

Струан се намръщи.

— Всяка нощ вън, айейа?

Ло Чъм поклати глава.

— Не, господарю. Една, две нощ спал тук. — Той се втурна навън.

Струан се потопи във ваната, разтревожен от новината за отсъствията на Кълъм. Уповавам се на Бога Кълъм да има достатъчно ум в главата и да не ходи в „китайския град.“

Точно в девет часа една богата носилка спря пред богатата къща. Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“, тежко се приведе. Халатът му бе малинов, шапката — обкичена със скъпоценности. Той осъзнаваше собственото си величие.

Той тръгна по стълбите и вратата му бе отворена лично от Ло Чъм — както винаги. Това придаваше на Чен Шенг голяма важност, защото Ло Чъм отваряше лично вратата само на тай-пана и на него.

— Очаква ли ме? — запита той на един от кантонските диалекти.

— Разбира се, Превъзходителство. Извинете, че ви определих толкова ранна среща, но почувствах, че бихте желал да сте пръв.

— Чух, че е напуснал Хонконг страшно бързо. Знаете ли причината?

— Отправи се директно към тай-пана на дългополите…

— Знам това — каза раздразнено Чен Шенг. Не бе могъл да проучи защо Струан се беше втурнал към манастира. — Наистина не знам защо съм толкова търпелив с вас, Ло Чъм, или защо продължавам да ви давам пари всеки месец в тия тежки времена да ме държите информиран. Знаех, че корабът е в пристанището, преди вие да ми съобщите. Неприятна незаинтересованост към моите работи.

— Наистина много съжалявам, Превъзходителство — каза Ло Чъм. — Разбира се, тай-панът докара конкубината си на кораба.

— Аа! — Това е добре, помисли той. Ще се радвам да им дам децата и да се отърва от тази отговорност. — Това е вече малко по-добре, макар че за този час можех да узная и от другаде. Какви други съкровища от сведения ще ми предоставите, та да оправдаете големия си хонорар през всичките тези години?

Ло Чъм извърна очи, така че се виждаше само бялото им.

— Какво богатство бих могъл да имам аз, долният роб, за такъв мандарин като вас? — Той говореше много тъжно. — Времената са тежки, Превъзходителство. Съпругите ми непрекъснато искат пари, синовете ми пилеят таели на комар, като че ли среброто расте по улиците. Разстроен съм. Само чрез предварителни знания от голяма важност човек може да се защити от съдбата. Ужасно е да си помислим, че такива знания могат да попаднат в неподходящи уши.

Чен Шенг си играеше с плитката си, като моментално разбра, че Ло Чъм има много важни сведения.

— Съгласен съм. В такива тежки времена е много важно — боговете са наредили така — да помагаме на нуждаещите се — каза той тържествено. — Мислех да пратя скромен дар, за да почета светлата памет на дедите ви — три печени прасета, четиринадесет кокошки-носачки, два топа коприна от шантунг, перла на стойност десет таела най-чисто сребро, фина катарама от нефрит от ранната династия Чинг на стойност петдесет таела и незначителни сушени плодове и сладкиши, които са абсолютно недостойни за вашия стомах, но вие бихте могли да ги раздадете на слугите си.

— Такъв великолепен подарък не бих могъл да приема — отвърна Ло Чъм много почтително. — Ще ви бъда задължен завинаги.

— Ако откажете, ще разбера само, че това е едно недостойно приношение към светлите ви прадеди и ще загубя престиж.

Накрая Ло Чъм се остави да бъде убеден да приеме, а Чен Шенг се остави да бъде убеден, че подаръкът е царски.

— Чух, че тай-панът търси нещо — прошепна Ло Чъм, — защото конкубината му е много болна. Болна е заради отровата, която причинява хонконгската треска.

— Какво? — Чен Шенг бе ужасен от новината, но бе доволен, че дарът му бе така добре употребен. — Продължавайте, моля!

Ло Чъм му каза за лекаря и за странното лекарство и че всичко това А Сам бе прошепнала на ухото на един собственик на сампан, когото Ло Чъм й беше изпратил.

— Слухът казва още, че тай-панът е предложил награда от двадесет хиляди таела. Синът му, благородният син на третата ви съпруга и ваш доведен син, е организирал трескаво търсене на лекарството в Хонконг.

Умът на Чен Шенг се опитваше да прецени последствията. Той направи знак на Ло Чъм и бе въведен в кабинета на Струан.

— Айейа, тай-пан — каза той развълнувано. — Радва се види теб в Макао, каквото и да е.

— Айейа, Чен Шенг — каза Струан. Той махна към един стол. — Разположете се!

— Лодк-ът пристигнал пръв в родина, „Блу клауд“, айейа?

— Не знам. Благодаря дошъл толкоз бърз. Чен Шенг искал бързо види мен, айейа?

Чен Шенг бе обезпокоен. Той, водачът на Триадите на Макао, бе лично отговорен пред Джин-куа за безопасността на Т’Чънг Мей-мей и децата й. Единствено той от всички приближени на Джин-куа знаеше, че тя бе внучка на Джин-куа и че като конкубина на тай-пана стойността й лично за тях бе огромна, а стойността й за бъдещето на каузата на Триадата — неоценима. Вестта, че флотът незабавно се бе върнал в Кантон, вместо да продължи направо за Пекин, беше им спестила почти четири милиона таела, а те стократно превъзхождаха цената на учението на Мей-мей. Той благослови своя джос, че му бе дарил Мей-мей. Без нея той самият трябваше да заплати цената на достойния заместител.

А сега глупавата жена, която не струваше и стотинка, бе имала лошия късмет да пипне неизлечима болест. Освен, добави той бързо, ако не проследим пътя на лекарството. И ако го направим, тя ще оздравее и нашата инвестиция в нея и в тай-пана ще бъде застрахована, а и двадесетте хиляди таела ще са ни добре дошли. Още една подробност от сведението си дойде на мястото и той си рече, о, но това обяснява защо Гордън Чен изпрати четиридесет члена на Триадата от ложата на Хонконг да търсят на Макао. Сигурно тук се намираше от лекарството. Той се запита какво ли би казал Гордън Чен, ако узнаеше, че тайният му „Учител“ е бил изпратен по заповед на Джин-куа и че Джин-куа бе вожд на Триадата за целия Квантунг, и че самият той, Чен Шенг, бе вторият по ранг след Джин-куа. Ох, каза си той, наистина е мъдро много неща да останат в сянка. Никой не знае кога някой ще проговори.

— Тай-пан. Ваш малка чило у кой дом добре — започна Чен Шенг. Вие иска види нея? Вземе на Хонконг?

— Видя днес. Скоро вземе. Много добре. — Струан се чудеше пали трябва да каже на Чен Шенг за Мей-мей.

— Тай-пан. Твой малък чило добре — започна Чен Шенг. — Мисли, по-добре довел мама на малко чило тук, на брега. Чило няма бъде щастлив, да. Тук много добър лекар може. Много добър лек намери. Няма нищо. Мисли, има лек тук, на Макао. Чен Шенг всичко устрои много добър.

— Откъде знаеш, че тя е тук и че е болна от малария?

— К’во? Не разбира.

— Кой тебе каза чило мой лошо болна?

Чен Шенг цъкна с език и сви рамене.

— Всеки знае, що не?

— Лекарство е тук? Наистина?

— Бъде тук, достави. Аз бързо пратил джонка до „Чайна клауд“. Води кау чило на бряг. Чен Шенг всичко уреди.

Той учтиво се поклони и си тръгна.

Струан се качи на „Чайна клауд“ и даде на екипажа гарнизонен отпуск, който обхващаше една вахта. Скоро джонката на Чен Шенг се прилепи до кораба. Внимателно пренесоха Мей-мей на брега, като китайски лекар се грижеше за нея, и я отведоха до къщата й, която се гушеше в подножието на хълма Сао Антонио.

Къщата бе чиста. Бяха наети слуги. Чаят ги чакаше. А Сам услужливо, майчински се втурна и прегърна децата, които чакаха в къщата с личните си бавачки, нагласи Мей-мей в огромното легло и доведе децата при нея. Имаше сълзи на щастие, суетене насам на там, викове. А Сам и Мей-мей бяха щастливи, че най-сетне си бяха вкъщи.

Лекарят бе донесъл специална храна и лекарства, за да засили Мей-мей, да укрепи силите на детето в утробата й и нареди тя да лежи.

— Скоро ще се върна — каза Струан.

— Добре. Благодаря ти, тай-пан. Благодаря.

— Отивам до резиденцията, а после вероятно ще посетя Брокови.

— Те са в Макао?

— Да. Всички, освен Тайлър. Мислех, че съм ти казал. Не си ли спомняш? Кълъм и Тес също са тук.

— О, да — отговори тя. Спомни си какво бяха уредили с Гордън Чен. — Извинявай. Бях забравила. Главата ми тежи. Да, сега си спомням. Страхотно съм щастлива, че вече не съм на кораба и съм у дома. Благодаря ти.

Той се върна в резиденцията. Кълъм още не беше се върнал и той реши да прекоси прайа до резиденцията на Брок. Но нито Тес, нито Лайза знаеха къде може да е Кълъм. Горт му каза, че те двамата бяха играли комар снощи в Английския клуб, но че той, Горт, бил си тръгнал рано.

— Ще те изпратя до вратата — каза Горт. Когато се озоваха там сами, Горт сардонично се усмихна, като се опиваше от сладостта на отмъщението. — Знаеш как е — бях при жена. Може и той да е отишъл при някоя. В това няма нищо лошо, нали така? Когато го оставих, му вървеше в играта, ако това нещо ти говори.

— Не, Горт. Това не ме безпокои. Знаеш, че в Британия има точни закони за убийство — светкавичен процес и светкавична примка около врата ти, независимо кого си чукнал. Дори и проститутка.

Горт побеля.

— К’во искаш да кажеш с това, а?

— Ако някой трябва да бъде обесен, с удоволствие ще помогна на палача.

— Ти какво, плашиш ли ме? И за туй си има закон, пусто да остане.

— Щом има убийство — ще има и обвинение в убийство, пусто да остане.

— Не знаеш К’во говориш! — избухна Горт. — Туй е несправедливо обвинение!

— Не ви обвинявам в нищо, Горт. Просто ви припомням факти. — Да. Чувал съм, че са необходими двама свидетели, за да, бъде доказана смърт, които да потвърдят в съда.

Горт овладя паниката си. Трябва да е оная гадна вещица Фордъринджил и оня педераст Куанс. Бях й платил достатъчно да си държи езика зад зъбите. Е, добре, ще им видя сметката, щом трябва, но едва ли ще трябва, щото малкият боклук едва ли ще пукне.

— Не ме е страх от такива като теб — от лъжливите ти обвинения.

— Хич не ви обвинявам, Горт — отвърна Струан. Неудържимо се изкушаваше сега да предизвика неизбежната разправа. Но знаеше, че ще трябва да изчака Горт да направи първата грешка, да бъде непростимо обиден пред хора. Само тогава щеше да може открито и свободно да прати секунданти с официална покана и да го убие пред свидетели. Само по такъв начин би могъл да избегне разрива в отношенията между Тес и Кълъм и възможността Брок да го унищожеха по съдебен път. Защото Мей-мей се бе оказала права — всеки в Азия знаеше, че е готов да заколи Горт.

— Ако видите Кълъм, моля, предайте му, че го търся.

— Търси си го сам! Аз не съм ти слуга. Ти вече не си тай-пан на „Ноубъл хаус“, пусто да остане!

— Внимавай! — предупреди Струан. — Не ме е страх от теб.

Горт клъвна.

— Нито пък мен, Дърк. Казвам ти го като мъж на мъж — внимавай, или ще те пипна.

Струан се върна пешком до резиденцията си, доволен от себе си. Хванах те, Горт.

Кълъм още не беше се върнал. Нямаше вест и от епископа. Струан нареди на Ло Чъм да се опита да намери Кълъм. Излезе навън на прайа, тръгна по хълма към катедралата по малко познати улички, премина край приятни ресторантчета с масички на улицата, с пъстри чадъри. Прекоси един широк площад и влезе през голямата порта.

Монахинята на бюрото погледна нагоре.

— Добро утро. Говорите ли английски? — попита Струан.

— Малко, сеньор.

— При вас има една пациентка. Мис Мери Синклер. Аз съм неин приятел.

Последва дълга пауза.

— Желаете ли да я видите?

— Моля.

Тя махна на една китайка и бързо й каза нещо на португалски. Струан последва китайската монахиня надолу по коридора, изкачиха няколко стълби и влязоха в стаята на Мери.

Беше малка, мръсна и зловонна стаичка със здраво затворени прозорци. Над леглото висеше разпятие.

Лицето на Мери бе изпито, усмивката — слаба. Страданието я беше състарило.

— Здравей, тай-пан.

— Какво ти е, Мери? — меко попита той.

— Нищо, което да не заслужавам.

— Ще те преместя от това проклето място — каза Струан.

— Добре ми е тук, тай-пан. Много са мили към мен.

— Да, но това не е място за английска протестантка.

Слаб монах с тонзура влезе в спалнята. Носеше обикновено расо, твърдо от старите петна засъхнала кръв и разлети лекарства. Носеше обикновено дървено разпятие.

— Добро утро — каза монахът на културен английски без акцент.

— Аз съм отец Себастиан. Лекарят на пациентката.

— Добро утро. Мисля да я преместя оттук.

— Не бих ви посъветвал, мистър Струан. Тя не бива да бъде местена най-малко още месец.

— Какво й е?

— Вътрешно неразположение.

— Вие сте англичанин?

— Толкова ли е странно, мистър Струан? Има много англичани, а също и шотландци, които са приели истинната Христова църква. Но това, че съм католик, не ме прави по-малко лекар.

— Имате ли тук кора от синкона?

— Какво?

— Кора от синкона. „Йезуитска“ кора.

— Не. Никога не съм я използвал. Никога и не съм я виждал. Защо?

— Нищо. Какво й е на мис Синклер?

— Доста е сложно. Мис Синклер не трябва да бъде премествана около месец, а още по-добре два.

— Чувстваш ли се достатъчно добре да бъдеш преместена, скъпа?

— Нейният брат, мистър Синклер, не възразява срещу пребиваването й тук. Мисля, че и мистър Кълъм Струан одобрява предложението ми.

— Кълъм идвал ли е днес? — запита Струан Мери.

Тя поклати глава и заговори на монаха. Лицето й имаше трагичен израз.

— Моля, кажете на тай-пана. За… за мен.

Отец Себастиан каза сериозно:

— Мисля, че сте права. Някой трябва да знае. Мис Синклер е много болна, мистър Струан. Изпила е настойка от китайски билки — може би отрова е по-подходящата дума, — за да предизвика аборт. Отровата е изхвърлила зародиша, но е причинила кръвоизлив, който сега, по милостта Божия, е почти овладян.

Струан внезапно се изпоти.

— Кой още знае, Мери? Хорацио? Кълъм?

Тя поклати глава.

Струан отново се обърна към монаха.

— Почти овладян? Означава ли това, че момичето е добре? Че след месец или малко повече ще бъде добре?

— Физически — да. Ако няма гангрена. И ако такава е волята Божия.

— Какво искате да кажете с „физически“?

— Искам да кажа, мистър Струан, че е невъзможно да разглеждаме физическото без духовното. Дамата е много прегрешила спрямо Божиите закони, спрямо законите на католическата църква, а също й на вашата църква, така че трябва да постигне помирение и разкаяние пред Бога, за да има изцеление. Това е всичко, което се опитвам да кажа.

— Как… как попадна тя тук?

— Доведе я нейната прислужница, която е католичка. Получих специално разрешение да я лекувам, поставихме я тук и я лекувахме толкова добре, колкото можахме. Майката игуменка настояваше да съобщя на някого, защото чувствахме, че се влошава. Изпратихме вест на някой си капитан Глесинг. Предположихме, че той е… бащата, но мис Синклер се кълне, че не е… че не беше. И ни помоли да не разкриваме причината за нейното заболяване. — Отец Себастиан замълча. — Тази криза, слава на Бога, премина.

— И вие ще запазите тайната? Какво… какво й се е случило?

— Само вие, аз и сестрите знаем. Положили сме клетви пред Бога, които не можем да нарушим. Няма защо да се страхувате от нас. Но знам, че няма да има изцеление за клетата грешница без смирение и покаяние. Защото Той знае.

Отец Себастиан ги остави.

— Бащата… един от твоите „приятели“ ли е, Мери?

— Да. Аз не… не съжалявам за живота, който водех, тай-пан. Не мога. Или за това, което направих. Това е джос. — Мери гледаше през прозореца. — Джос — повтори тя. — Бях изнасилена, когато бях много малка… поне… това не е вярно. Не знаех какво… не разбирах, но първия път стана малко насила. После… после не трябваше да ме насилват — аз исках.

— Кой беше той?

— Едно от момчетата в училище. Той умря. Беше толкова отдавна.

Струан прерови паметта си, но не можа да си спомни момче, което да е умряло. Никое момче, което да е имало достъп до дома на Синклер.

— След това — продължи Мери на пресекулки — имах нужда от т’ва… Хорацио… Хорацио беше в Англия, така че помолих… помолих една от прислужничките да ми намери любовник. Тя ми обясни, че мога… че мога да имам любовник, много любовници, че ако съм умна и тя е умна, мога да водя таен живот и да имам хубави неща. Истинският ми живот никога не е бил приятен. Знаеш какъв беше баща ми. Прислужницата ми показа как. Тя… тя ми беше сводница. Ние… ние забогатяхме заедно и това ми харесва. Купих двете къщи. Винаги ми водеше богати мъже. — Тя спря и след малко простена: — О, тай-пан, толкова ме е страх.

Струан седна до нея. Спомни си какво й беше казал само преди няколко месеца. И искрения й отговор.

Тридесет и пета глава

Струан седеше до отворения прозорец и унило гледаше долу към многолюдния площад. Беше по залез. Всичките португалци бяха във вечерни облекла, разхождаха се напред-назад, кланяха се, задушевно си говореха, младите идалго и девойките флиртуваха под наблюдателните погледи на родители и дуени. Няколко носилки и техните кулита бродеха в търсене на клиенти или закъснели за разходката. Довечера в губернаторския дворец имаше бал и той беше поканен, но не знаеше дали ще отиде. Кълъм още не беше се върнал. Не бе получил известие от епископа.

Беше се срещнал с Хорацио този следобед. Хорацио бе побеснял, защото А Тат, прислужницата на Мери, бе изчезнала.

— Сигурен съм, че тя е тази, която е дала отровата на Мери, тай-пан — каза той. Мери му бе казала, че по погрешка е изпила някакъв билков чай, който е намерила в кухнята — нищо повече.

— Това са глупости, Хорацио. А Тат ви е служила толкова години. Защо й е да прави такива неща? Било е случайно.

След като Хорацио си беше отишъл, Струан бе потърсил хората, с които Кълъм и Горт са били предната вечер. Повечето бяха приятели на Горт и всичките казаха, че Кълъм е тръгнал няколко часа след Горт, че е пил, но не е бил по-пиян от останалите или от обикновено.

Какъв глупак си, Кълъм, помисли Струан. Трябва да разбираш повече.

Внезапно забеляза да се приближава слуга в безупречно чиста ливрея, с перука и незабавно разпозна отличителните знаци на епископа. Човекът не бързаше, премина резиденцията, без да спре, и отмина надолу.

Бързо се стъмваше, светлините на осветения с фенери булевард започнаха да надвиват сумрака. Струан видя една носилка да спира пред къщата. Две почти невидими кулита я оставиха и се изгубиха в алеята. Струан се втурна вън от стаята и надолу по стълбите. Кълъм се бе проснал в безсъзнание назад, дрехите му бяха разкъсани и изцапани с повърнато. Вонеше на алкохол.

На Струан му беше по-скоро забавно. Той издърпа Кълъм на крака, метна го през рамо и без да се интересува от погледите на минувачите, го внесе в къщата.

— Ло Чъм! Баня, бързо-бързо!

Струан положи Кълъм на леглото, съблече го, разгледа го. На гърба и гръдния кош нямаше белези. Обърна го. Одрасквания от нокти по стомаха. Любовни ухапвания.

— Идиот — каза той, като го прегледа бързо, но внимателно. Нямаше счупени кости. Не липсваха зъби. Пръстенът-печат и часовникът липсваха. Джобовете бяха опразнени.

— Обрали са те, сине. Може би за първи път, но едва ли за последен. — Струан знаеше, че слагането на опиат в питието е стар номер в бардаците.

Слугите донесоха ведра с топла вода и напълниха чугунената вана. Струан вдигна Кълъм, постави го във ваната, насапуниса го и го изтри с гъба. Ло Чъм крепеше клатушкащата се глава.

— Господар, много силно лошо пил, много лош муш-муш, айейа?

— Айейа! — каза Струан. Като вдигна Кълъм, остра болка прониза левия му глезен и той разбра, че днешното ходене е преуморило глезена му повече, отколкото е предполагал. По-добре да го стегна здраво за няколко дни, помисли си той.

Подсуши Кълъм и го сложи в леглото. Леко го потупа по лицето, но това не го свести, така че той вечеря и зачака. Загрижеността му нарастваше с отминаването на часовете, защото знаеше, че колкото и да е пиян, Кълъм трябваше да започне да изтрезнява.

Дишането на Кълъм бе дълбоко и равномерно. Сърцето биеше правилно.

Струан се изправи и се протегна. Нямаше какво да се прави, трябваше да чака.

— Аз отиде при първа миси. Ти стой наблюдава внимателно, айейа? — каза той.

— Ло Чъм грижи се като мама!

— Прати вест, сави? Кое време господар се събуди, няма значение, прати вест. Сави?

— Що тай-пан вика „сави“? Винаги сави много добре. Айейа?

Но Ло Чъм не се обади тази нощ.

Призори Струан напусна къщата на Мей-мей и се върна в резиденцията. Мей-мей спокойно спеше, но Струан се вслушваше във всеки минувач, във всяка носилка — а много от тях бяха плод на въображението му.

Ло Чъм отвори предната врата.

— Що тай-пан тъй рано, айейа? Закуска готов, баня готов, какво още тай-пан иска, може?

— Господар буден, айейа?

— Защо пита? Ако буден, прати кажат. Аз сави много добре, тай-пан — отвърна Ло Чъм, засегнат.

Струан се качи горе. Кълъм още спеше дълбоко.

— Един, два пъти господар правил така… — Ло Чъм изстена, примляска, размърда челюсти, прозя се и силно изпъшка.

След закуска Струан прати да съобщят на Тес и Лайза, че Кълъм се е върнал, но не им каза как. После се опита да мисли за работа.

Подписа книгата, одобри големи разходи за строеж в Хонконг, ядосан от нарастването на цените на дървен материал, тухли, работна ръка и всякакъв вид корабно оборудване, ремонти и части.

Чумата да ги тръшне! Цените са се вдигнали с петдесет процента и няма никакви изгледи да паднат. Дали да започна да строя нови клипери догодина, или да заложа на това, което имаме? Да заложа ли на това, че морето няма да погълне нито един? Ще трябва да купиш още няколко.

И така той ще поръча един нов клипер. Ще го нарека „Тесан клауд“ и това ще е подаръкът за рождения ден на Кълъм. Но дори мисълта за новия, прекрасен клипер не го ободри така, както трябваше. Напомни му за „Лотъс клауд“, който се строеше в Глазгоу, и морската битка, която трябваше да води идната година с У Куок — ако още беше жив — или У Фанг Чой, бащата, и неговите пирати. Питаше се дали хората на Скрагър ще стигнат благополучно в родината. Ще мине най-малко месец, преди да стигнат и още три месеца, докато стигне вестта.

Той затвори офиса си, отиде в Английския клуб, побъбри за малко с Хорацио, после с някои търговци, изигра една игра на билярд, но не се забавляваше от играта или от компанията. Разговорът бе само за работа. Всички се безпокояха за катастрофалните признаци в световния живот и за степента на огромните търговски рискове на сезона.

Той седна в голямата тиха читалня и взе последните вестници, пристигнали по пощата, отпреди три месеца.

С усилие се съсредоточи на уводната статия. Тя разглеждаше широкото недоволство в промишлените среди в Мидланд и твърдеше че е необходимо да се плаща справедлива надница за честно положен ежедневен труд. В друга статия се оплакваха, че огромната индустриална машина на Англия работи само на половин ход и призоваваше необходимостта от откриване на големи нови пазари за продуктивните средства, които можеха да бъдат отпуснати за това. Повече продукция означаваше по-евтини стоки, по-голяма заетост, по-високи надници.

Имаше и други статии, които говореха за напрежението в Испания и Франция и сгъстяването на облаците на войната заради наследяването на испанския трон. Прусия пускаше пипала във всички германски държави, за да ги ръководи и франко-пруската конфронтация бе неизбежна. Облаците на войната не бяха пощадили Русия и Светата Римска империя на Хабсбургите. Те се сгъстяваха над италианските държавици, които искаха да се отърват от наложения им френски крал на Неапол и да се обединят, или пък да не се обединят. Папата, поддържан от французите, се бе появил на политическата арена. Облаци надвисваха и над Южна Африка — заради бурите, които през последните четири години бяха напуснали колонията Кейп, за да създадат Трансваал и Свободния Оранжистки щат, — сега те заплашваха английската колония в Натал и се очакваше следващата поща да донесе известие за война. Из Европа имаше антисемитски метежи и погроми. Католици се биеха с протестанти, а и помежду си. В Америка се водеха войни с индианците, растеше враждата между Севера и Юга, между Великобритания и Америка заради Канада, безредици в Ирландия, Швеция, Финландия, Индия, Египет, на Балканите…

— Като че ли има значение какво четеш! — избухна Струан, без да се обръща към някого специално. — Целият свят е полудял, пусто да остане!

— Какво има, тай-пан? — попита Хорацио, стреснат от изпълнения с омраза изблик.

— Целият свят се е побъркал, ето това става! Защо, по дяволите, хората не престанат да се разкъсват на парчета и не заживеят в мир?

— Напълно съм съгласен — извика Мастърсън от другия край на стаята. — Абсолютно. Отвратително място да гледаш деца, пусто да стане. Целият свят е тръгнал на провал. Преди години беше много по-добре, а? Отвратително.

— Да — потвърди Роуч. — Светът се развива твърде бързо. Проклетото правителство не мисли с главата, а със задника си, както обикновено. За бога, човек си мисли, че трябва да са се научили вече но те никога нищо не научават. Всеки проклет ден четем, че министър-председателят е казал: „Всички ще трябва да затегнем коланите.“ За бога, да сте чували някой някога да казва, че бихме могли малко да ги отпуснем, а?

— Чувам, че митото за внос на чай било удвоено — каза Мастърсън. — И ако онзи маниак Пийл някога дойде на власт, сигурно ще въведе и данък общ доход. Изобретението на дявола!

Настъпи буря от негодувание и проклятия се изсипаха на главата на Пийл.

— Този човек е проклет анархист! — каза Мастърсън.

— Глупости — каза Роуч. — Въпросът не е в данъците, просто има прекалено много хора. Трябва да се въведе контрол над раждаемостта.

— Какво? — изрева Мастърсън. — Не започвай с тази богохулствена гнусна идея! Да не си антихрист, за бога?

— Не, за бога. Но ниските класи ни поглъщат. Не казвам, че би трябвало да важи за нас, а за тях. Заслужават да бъдат избесени. Поне по-голямата част от тази сган!

Струан хвърли вестниците встрани и отиде в Английския хотел. Беше внушителна сграда с колони и приличаше на Клуба.

В бръснарницата той бе подстриган и измит с шампоан. После изпрати да повикат Свенсон, масажиста на шведските моряци.

Ъгловатият старец го размачка със стоманени ръце, обтри го целия с лед и го изтри с груба кърпа, докато плътта му пламна.

— За бога, Свенсон, сега съм нов човек.

Свенсон се разсмя, но не каза нищо. Езикът му бе изтръгнат преди много години от корсари в Средиземно море. Той посочи със знак на Струан да си почине на тапицираната маса и плътно го зави с одеяла, като го остави да спи.

— Тай-пан! — беше Ло Чъм.

Струан незабавно се събуди.

— Господар Кълъм?

Ло Чъм поклати глава и се усмихна с беззъбата си уста.

— Дългопол господар!

Струан последва мълчаливия йезуитски монах из аркадите на катедралата, които обхващаха вътрешния двор и прекрасните му градини.

Часовникът на катедралата удари четири часа. В края на прохода монахът се извърна и премина през огромна врата от тиково дърво в просторна чакалня. По стените висяха гоблени. Килими покриваха излъскания мраморен под.

Той почтително почука на една отдалечена врата и влезе в стаята. Царствен и внушителен, Фолариан Гуинепа седеше на стол с висока облегалка, който приличаше на трон. Той махна, за да освободи монаха, който се поклони и излезе.

— Моля, седнете, сеньор.

Струан седна на посочения му стол. Бе малко по-нисък от стола на епископа и той усети силата на волята на този мъж да се простира към него, за да го завладее.

— Изпратили сте да ме повикат?

— Да, повиках ви да дойдете да ме посетите. Синкона. На Макао няма, но вярвам, че ще се намери в нашата мисия в Ло Тинг.

— Къде е това?

— Във вътрешността. — Епископът оправи една гънка на пурпурното си расо. — На около сто и петдесет мили на северозапад.

Струан се надигна.

— Незабавно ще изпратя някого.

— Вече направих това, сеньор. Моля, седнете. — Епископът бе тържествен. — Нашият куриер замина призори със заповед да бърза колкото е възможно. Мисля, че така и ще направи. Той е китаец от тази област.

— Колко време мислите, че ще му е необходимо? Седем дни? Шест дни?

— Това е и поводът за моето безпокойство. Колко пристъпа на треска е прекарало момичето?

На Струан му се прииска да попита епископа откъде бе научил за Мей-мей, но се сдържа. Осъзна, че източниците за информация на католиците са легион и че във всеки случай „момиче“ бе просто заключение на толкова проницателен човек като епископа.

— Един. Преди два дни се изпоти, приблизително по това време.

— Значи следващият вероятно ще бъде утре. Определено в рамките на четиридесет и осем часа. На куриера ще му трябват най-малко седем дни за да стигне до Ло Тонг и да се върне — ако всичко върви добре и няма затруднения.

— Не мисля, че ще е в състояние да понесе още два пристъпа.

— Чух че е млада и силна, трябва да може да издържи осем дни.

— Бременна е четвърти месец.

— Това е много лошо.

— Да. Къде е Ло Тонг? Дайте ми карта. Вероятно бих могъл да спечеля един ден.

— В това пътуване моите връзки превишават вашите хилядократно — каза епископът. — Вероятно ще трябват седем дни. Ако такава е волята Божия.

Да, помисли си Струан. Хилядократно. Бих искал да имам знанията, които католиците са натрупали от постоянното разучаване на Китай. Кой Ло Тонг? Може да има петдесет в рамките на двеста мили.

— Да — каза той на края, — ако е такава волята Божия.

— Вие сте странен човек, сеньор. Радвам се, че имах възможността да се запозная с вас. Бихте ли искали чаша Мадейра?

— Каква е цената на кората? Ако тя съществува, пристигне навреме и лекува?

— Ще вземете ли чаша Мадейра?

— Благодаря.

Епископът позвъни и незабавно на вратата се появи слуга в ливрея с гравиран поднос, на който имаше графа и чаши.

— За по-доброто разбиране на много неща, сеньор.

Те пиха преценявайки се един друг.

— Цената, Ваше Високопреосвещенство?

— В момента твърде много „ако“. Отговорът може да почака. Но две неща не могат. — Епископът изпи своето вино. — Мадейрата е един съвършен аперитив. — Той събра мислите си. — Сериозно съм обезпокоен за сеньорита Синклер.

— Аз също — отвърна Струан.

— Отец Себастиан е чудесен лечител. Но той ме насочи към мисълта, че ако на сеньоритата не бъде помогнато духовно, може да загуби живота си.

— Не и Мери! Тя е много силна. Не би направила такова нещо.

Флориан Гуинепа сключи фините си пръсти. Слънчев лъч разтопи огромния рубинен пръстен.

— Ако изцяло се остави на грижите на отец Себастиан — и в ръцете на Христовата Църква, — бихме могли да превърнем проклятието й в благослов. Това ще бъде най-доброто за нея. С цялото си сърце вярвам, че това е единственото истинско решение. Но ако се окаже невъзможно, преди да я изпишем, трябва да предам отговорността на някой, който би я приел.

— Аз ще я поема.

— Много добре, но не мисля, че постъпвате разумно, сеньор. Дори и вие, вашият живот и душа — и нейните — са в ръцете на Бога. Моля се и вие и тя да бъдете озарени от дара на разбирането. Много добре. Преди да си тръгне, ще направя всичко, което е по силите ми, да се опитам да спася душата й — но веднага щом бъде в състояние да напусне, ще ви уведомя.

Часовникът на катедралата удари пет часа.

— Как е раната на ерцхерцог Сергеев?

Веждите на Струан се сключиха.

— Това ли е второто, което не може да чака?

— Може би за вас британците.

Флориан Гуинепа отвори едно чекмедже и извади куфарче с много печати.

— Бях помолен внимателно да ви предам това. Изглежда, определени дипломатически кръгове са много загрижени от присъствието на ерцхерцога в Азия.

— Църковни среди?

— Не, сеньор. Помолиха ме да ви, че бихте могъл, ако желаете, да предадете тези документи. Разбирам, че определени печати доказват тяхната валидност. — Бегла усмивка прекоси лицето му. — Куфарчето също е запечатано.

Струан разпозна печата на канцеларията на генерал-губернатора.

— Защо трябва да ми бъдат разкривани дипломатически тайни? Има си дипломатически канали, мистър Мънси е на миля от тук, а негово Превъзходителство е на Хонконг. И двамата отлично познават протокола.

— Аз не ви давам нищо. Просто правя това, което бях помолен. Не забравяйте, сеньор, че макар да не одобрявам възгледите ви, вие сте сила в Корт Сейнт Джеймс и търговските ви връзки обхващат света. Живеем в рисковани времена, а Португалия и Британия са стари съюзници. Британия е била добър приятел на Португалия и е разумно приятелите да си помагат, нали?

— Вероятно е така. — Струан пое предложеното му куфарче.

— Ще ви уведомя веднага щом се върне куриерът от Ло Тинг — каза Фолариан Гуинепа. — В който и час да е. Бихте ли искали отец Себастиан да прегледа дамата?

— Не знам — отвърна Струан, като ставаше. — Може би. Бих искал да помисля за това, Ваше Преосвещенство.

— Както желаете, сеньор. — Епископът се поколеба. — Вървете с Бога.

— И вие също, Ваше Преосвещенство.

— Здравей, тай-пан — каза Кълъм. Главата му бучеше, езикът му бе като изсъхнал парцал.

— Здравей, сине. — Струан остави още неотваряното куфарче, което го изгаряше по целия път към къщи. Отиде до шкафа и си наля чисто бренди.

— Храна, господар Кълъм? — попита бодро Ло Чъм. — Прасе? Картоф? Грог? Айейа?

Кълъм слабо поклати глава и Струан освободи Ло Чъм.

— Пийни — каза той, като подаде брендито на Кълъм.

— Не мога — отвърна Кълъм. Повдигна му се.

— Изпий го.

Кълъм го глътна. Задави се и бързо отпи от чая, който бе оставен до него. Отпусна се на леглото. Слепоочията му пулсираха.

— Би ли искал да поговорим? Да ми кажеш какво се е случило?

Лицето на Кълъм бе бледо, а бялото на очите му — мръсно розово.

— Не мога да си спомня нищо. Божичко, чувствам се ужасно.

— Започни от началото.

— Играх карти с Горт и няколко приятели — каза Кълъм с усилие.

— Помня, че спечелих около сто гвинеи. Пийвахме си. Но помня, че сложих спечеленото в джоба си. После… останалото ми се губи.

— Спомняш ли си къде отиде?

— Не. Не точно. — Той жадно отпи още чай и попи лицето си с ръце, опитвайки се да премахне болката. — О, Господи, чувствам се, като че ще умра!

— Помниш ли в кой бардак отиде?

— Не. Не точно. — Кълъм поклати глава.

— Има ли такъв, в който ходиш постоянно?

— Не, о, не. Господи!

— Няма защо да се силиш, момче. Бил си в някакъв — това е ясно. Бил си упоен — и това е ясно. Ясно е и че са те обрали.

— Бил съм упоен?

— Това е най-старият номер в света. Ето защо съм ти казвал никога да не ходиш в дом, който не ти е препоръчан от приятел, на когото можеш да имаш доверие. Това първият ти път ли е в Макао?

— Да, да. Мили боже, нима съм бил упоен?

— Използвай главата си. Мисли, момко! Помниш ли къщата?

— Не, нищо. Всичко ми се губи.

— Кой ти избра дома?

Кълъм седна в леглото.

— Пихме и тръгнахме. Аз бях, е… доста пиян. После всички започнаха да говорят за… за момичета. И за публични домове. И, е… — Той погледна Струан със срам и болка. — Аз бях… е, пил и почувствах… някакъв огън и поисках момиче. Просто реших, че трябва… трябва да отида в публичен дом.

— В това няма нищо лошо, сине. Кой ти даде адреса?

— Мисля, че… не знам. Но мисля, че всеки ми даде някакъв. Те ми написаха адреси, казаха ми адреси, не мога да си спомня. Помня как си тръгнах от Клуба. Навън чакаше носилка и аз се качих. Чакай — сега си спомних! Казах му да върви във „Ф и Д“.

— Там никога няма да те оберат, момко. Или да ти сложат нещо в питието. Или да те върнат такъв. Не биха си заложили репутацията.

— Не, сигурен съм. Това казах на човека. Да, абсолютно съм сигурен.

— По кой път минахте? За Чайна таун?

— Не знам. Мислех, че си спомням, но не знам.

— Ти каза, че си чувствал „огън“. Какъв вид огън?

— Ами беше нещо като… помня, че ми стана много топло и… да му се не види, умирах от желание към Тес, и всичко това с пиене, и всичко… Нямах мира, ето защо… защо отидох в дома… — Думите отплуваха. — Ох, боже, главата ми се цепи. Моля те, остави ме намира.

— Носеше ли презервативи?

Кълъм поклати глава.

— Този огън. Тази нужда. Бяха ли по-различни снощи?

Кълъм отново поклати глава.

— Не. Така е от седмици, но по някакъв начин като че ли беше… Не не точно. Бях твърд като желязо, слабините ми изгаряха и исках да имам момиче и, о, не знам. Остави ме на мира! Моля те… извинявай, но ти се моля…

Струан отиде до вратата.

— Ло Чъ-ъ-ъм!

— Да, господарю!

— Иди в дома на Чен Шенг. Вземи лекар на първа чило и бързо-бързо доведи тук! Сави?

— Сави много добре — каза Ло Чъм тежко. — Вече много добро лекар долу за болно глава и цял болен. Млад господар прилича на тай-пан — същия!

Долу Струан поговори с лекаря с помощта на Ло Чъм. Лекарят каза, че незабавно ще изпрати лекарства и подходящи храни и получи щедър хонорар. Струан се качи горе.

— Можеш ли да си спомниш още нещо, сине?

— Не, нищо. Извинявай. Не исках да се нахвърлям върху теб.

— Чуй ме, синко! Хайде, Кълъм, важно е!

— Моля те, татко, не говори толкова високо — каза Кълъм, като нещастно отвори очи. — Какво?

— Звучи ми, като че ли ти е бил даден афродизиак. Да, афродизиак. Има с дузини такива, които може да бъдат сложени в питие.

— Не е възможно. Беше просто от пиенето и моята… моята нужда… не е възможно!

— Има само две обяснения. Първо, че кулитата са те отнесли в някакъв публичен дом — и това не е бил филиала на Макао на „Ф и Д“, — където биха получили по-високо възнаграждение за богат клиент и дял от обраното. Там момичето или момичетата са те упоили, обрали са те и са те върнали обратно. Заради теб се надявам да е станало точно така. Другата възможност е някой от твоите приятели да ти е сипал афродизиак в Клуба, да е уредил носилката да те чака и да те отведе в определен дом.

— Това са глупости! Защо му е на някой да прави това? За сто гвинеи, часовник и пръстен? Един от моите приятели? Това е безумие.

— Но да речем, че някой те мрази, Кълъм. Да речем, че планът е бил да отидеш при заразено момиче — някое, което има сифилис!

— Какво?

— Аха. Опасявам се, че именно това се е случило.

Кълъм замря за миг.

— Просто се опитваш да ме уплашиш.

— В името на Бога, сине мой, не е така. Но е съвсем определена възможност. Казах, че е по-вероятно да е другата, защото те доведоха обратно.

— Кой е направил това с мен?

— Ти трябва да отговориш на това, сине. Но дори и това да се е случило, не всичко е загубено. Да. Изпратих за китайски лекарства. Ще ги изпиеш всичките, без да пропуснеш нищо.

— Но сифилисът е неизлечим!

— Да. Щом болестта се развие. Но китайците вярват, че можеш да убиеш отровата на сифилиса или каквото там го причинява, ако вземеш мерки веднага да си пречистиш кръвта. Преди години, когато за пръв път дойдох тук, същото се случи и на мен. Аристотел ме намери в един бордей в китайския квартал, намери ми китайски лекар и се оправих. Ето как се запознах с него и защо от толкова време ми е най-добрият приятел. Не мога да бъда сигурен дали къщата или момичето са били заразени, но не хванах сифилис.

— О, Боже, помогни ми.

— Да. До седмица не можем да бъдем сигурни. Ако дотогава няма подуване, болка или течение — този път те е отминало. — Той видя ужаса в очите на сина си и усети съчувствие към него. — Чака те една адска седмица, момчето ми. Ще чакаме да разберем. Знам какво е — така че не се залъгвай. Ще направя всичко каквото мога. По същия начин Аристотел помогна на мен.

— Ще се самоубия. Ще се самоубия, ако… Господи, как можах да бъда толкова глупав? Тес! О, Господи! По-добре да й кажа…

— Няма да правиш такова нещо! Ще й кажеш, че са те нападнали крадци на път за вкъщи. Така и ще го представим. Същото ще кажеш и на приятелите си. Че след момичето много си пил. Че нищо не можеш да си спомниш, освен че си прекарал страхотно и си се събудил тук. И за една седмица ще се държиш, както обикновено.

— Но Тес! Как бих могъл?…

— Така ще постъпиш, сине! Така ще постъпиш, пусто да остане.

— Не мога, татко, просто е невъзм…

— И при никакви обстоятелства няма да споменаваш китайските лекарства. Няма да ходиш в публични домове, докато не сме сигурни и няма да докосваш Тес, докато не се ожените.

— Толкова ме е срам.

— Няма от какво, сине. Трудно е да бъдеш млад. Но на този свят мъжът трябва сам да се пази. Има толкова много бесни кучета.

— Казваш, че е бил Горт?

— Не казвам нищо. Ти така ли мислиш?

— Не, разбира се, че не. Но ти мислиш така, нали?

— Не забравяй, че трябва да се държиш нормално или ще загубиш Тес.

— Защо?

— Мислиш, че Лайза и Брок ще ти позволят да се ожениш за Тес, ако разберат, че си толкова глупав и незрял да скиташ по курвите из Макао пиян и в непознат публичен дом, че си поемал любовни питиета и си бил обран? Ако бях на мястото на Брок, щях да кажа, че нямаш достатъчно разум да ми бъдеш зет!

— Съжалявам.

— А сега си почини, синко. Ще се върна след малко.

По целия път към Мей-мей Струан си мислеше как да убие Горт, ако Кълъм бе хванал сифилис. По най-жестокия начин. Да, помисли си той, мога да бъда много жесток. Няма да бъде просто убийство. Нито пък бързо. Дяволите да го вземат!

— Изглеждаш ужасно, Кълъм, скъпи — каза Тес. — Наистина трябва да си легнеш рано.

— Да.

Те се разхождаха по прайа в спокойствието на нощта. Беше след вечеря, главата му бе по-ясна, но агонията му беше неописуема.

— Какво има? — запита тя, като го видя, че се измъчва.

— Нищо, скъпа. Просто пих прекалено много. И ония разбойници не бяха много нежни. За бога, заклевам се, че една година няма да пия. — „Моля те Господи, нека нищо не се случи. Нека мине седмицата и нищо да не се случи.“

— Хайде да се прибираме — каза тя, като здраво го хвана за ръката и го поведе към резиденцията на Брок. — Като се наспиш добре, всичко ще ти мине. — Тя се чувстваше майчински загрижена и неможеше да не се усеща щастлива от това, че той беше почти безпомощен. — Радвам се, че си се заклел да не пиеш, скъпи. Татко понякога страшно се напива, също и Горт — честна дума, много пъти съм го виждала пиян. О, толкова съм щастлива, че скоро ще се оженим!

Каква причина би имал Горт да направи това, запита се Кълъм. Тай-панът сигурно преувеличава. Трябва да преувеличава.

Един слуга отвори вратата и Кълъм въведе Тес в предверието.

— Много скоро се прибирате, гълъбчета? — каза Лайза.

— Малко съм уморена, мамо.

— Е, добре, аз ще тръгвам — каза Кълъм. — Утре ще се видим. Ще ходите ли на мача по крикет?

— О, хайде да отидем, мамо!

— Би ли ни придружил, Кълъм, синко?

— Благодаря ви. Ще ми бъде приятно. Ще се видим утре. — Кълъм целуна ръка на Тес. — Лека нощ, мисис Брок.

— Лека нощ, момко.

Кълъм тръгна към вратата точно когато влизаше Горт.

— О, здравей, Горт.

— Здравей, Кълъм. Чаках те. Тъкмо отивах да пийна в Клуба. Хайде с мен.

— Тази вечер не, благодаря. Още не мога да се оправя. Толкова нощи закъснявах. А утре има и крикет.

— Едно питие няма да ти навреди. След боя, който си ял, ще ти се отрази добре.

— Не и тази вечер, Горт. Все пак благодаря. До утре.

— Както искаш, стари друже. Грижи се за себе си. — Горт затвори вратата след него.

— Горт, какво стана снощи? — попита го Лайза.

— Бедният момък направи главата. Тръгнах си от Клуба преди него, както ти казах, тъй че не знам. Той какво казва, Тес?

— Просто, че е пил прекалено много и после са го нападнали разбойници. — Тя се разсмя. — Клетият Кълъм — мисля, че за известно време ще бъде излекуван от демона на алкохола.

— Би ли ми донесла пурите, Тес, миличка? — каза Горт. — Трябва да са в шкафа.

— Разбира се — каза Тес и излезе навън.

— Чух — каза Горт, — чух, че нашият Кълъм скитосвал.

— Какво? — Лайза престана да шие.

— Не. Не е опасно — каза Горт. — Може би не трябваше да ти казвам. Не е опасно, ако мъжът е внимателен, пусто да остане. Ти знаеш какви са мъжете.

— Но той ще се жени за нашата Тес! Тя не може да се жени за някакъв развратник!

— Да. Мисля, че ще трябва да поговоря с момчето. По-добре е да внимава на Макао, че да нямаме съмнения. Ако татко беше тук, щеше да е по-друго. Но сега аз отговарям за семейството и трябва да предпазвам горкото момче от слабости. Нали няма да кажеш за това, мамо?

— Разбира се, че не. — Лайза мразеше онова, което правеше мъжете мъжествени. Защо не се владееха? Може би ще е по-добре пак да помисли за сватбата. — Тес не трябва да вземе някой развратник. Но Кълъм не е такъв. — Сигурен ли си?

— Да — каза Горт. — Поне така казват някои от момчетата.

— Искаше ми се татко да си е тук.

— Да — потвърди Горт, после добави, като че ли внезапно му беше хрумнало. — Мисля да ида до Хонконг за ден-два. Ще говоря с татко. Тъй ще е най-добре. После ще поговоря със самия Кълъм. Тръгвам с прилива.

Тридесет и шеста глава

Струан свърши последната страница на английския превод на руските документи. Бавно подреди страниците, постави ги обратно в куфарчето и го остави на скута си.

— И? — запита Мей-мей. — Защо тъй страшно мълчалив, айейа?

Тя бе подпряна на възглавници в леглото под мрежата за комари, златистият й копринен халат правеше кожата й да изглежда още по-бяла.

— Нищо, мила.

— Махни работата и ми говори. От един час си като учен.

— Остави ме да помисля няколко минути. После ще си поговорим, а?

— Хм — каза тя. — Ако не бях болна, през цялото време щеше да си в леглото.

— Да, миличка. — Струан отиде до вратата на градината и се загледа в нощното небе. Звездите блестяха и небесата предсказваха хубаво време.

Мей-мей се намести в леглото и го загледа. Изглежда много уморен, помисли тя. Горкият тай-пан, има толкова много проблеми.

Беше й казал за Кълъм и за страховете си, свързани с него, но не и за Горт. Беше й казал също, че ще донесат кора против треската й след няколко дни. И беше й казал за Мери и бе проклел А Тат.

— Проклетата глупава убийца. Трябваше да знае по-добре. Ако Мери бе казала на мен или на теб, можехме да я изпратим някъде далеч тайно и благополучно да роди бебето. То можеше да бъде осиновено и…

— Ами нейният човек, Глесинг? — попита тя. — Би ли се оженил тогава за нея? След девет месеца?

— Както и да е, с това е свършено.

— Кой е бащата? — бе попитала Мей-мей.

— Не пожела да ми каже — каза Струан и Мей-мей се бе усмихнала в себе си.

— Клетата Мери — бе добавил той. — Сега животът й е свършен.

— Глупости, тай-пан. Бракът може да се състои — ако този Глесинг и този Хорацио никога не научат.

— Да не си се побъркала? Разбира се, че е свършено — това, което казваш, е невъзможно. Нечестно, ужасно нечестно.

— Да, но това, което не се знае, няма значение, при това причината за прикриването е благородна, не зла.

— Как така няма да разбере, пусто да остане? А? Разбира се, че ще разбере. Със сигурност ще му стане ясно, че не е девствена.

Има си начини, помисли Мей-мей. Начини за прикриване. Вие, мъжете, сте толкова не наясно в някои работи. Жените са много по-умни във важните неща.

И тя реши да изпрати някого при Ма-рий, който да й обясни каквото бе нужно и да престанат тези самоубийствени глупости. Кой? Най-добре Голямата Сестра, третата жена на Чен Шенг, която преди е била в публичен дом и знае такива тайни. Утре ще я пратя. Тя ще знае какво да каже на Ма-рий. Така че Ма-рий вече няма да има за какво да се тревожи. С помощта на джос. Но Кълъм, Горт, Тес? Няма да мине без беля, щеше да стане убийство. Моята треска? Това ще реши моят джос. Всички неща се решават както нареди джос, така че защо да се безпокоим? По-добре да ги приемем. Мъчно ми е за теб, тай-пан. Мислиш прекалено много, правиш прекалено много планове и се опитваш да накараш джос да те слуша. „Но това не е така, нали“ — запита се тя. Сигурно и той постъпва точно като теб, като всички китайци. Надсмива се над съдбата, над джос, над боговете и се опитва да използва мъже и жени за постигане на целите си. И да промени джос. Да, сигурно е така. В много отношения, тай-пан, ти си повече китаец от мен.

Тя се намести по-удобно в благоуханната постеля и зачака Струан да я заговори.

Той обаче бе изцяло погълнат от съдържанието на дипломатическото куфарче.

Сред документите бе копие от секретен доклад в превод, подготвен за цар Николай от юли 1840 година. Не бе за вярване! Към доклада имаше приложени и карти на земите между Русия и Китай. Това бяха безценни карти, които Струан виждаше за първи път. Анализирани бяха и евентуалните последствия от тези документи.

Секретният доклад, изготвен от принц Тергин, началник на планов комитет по външните работи, гласеше:

„Планът може да се осъществи много лесно чрез Сергеев — разсъждаваше Струан. — Не е ли той човекът, изпратен да се запознае със силата ни в Китай? Да установи «търговски отношения с подходящи компании»? Дали той не е упълномощен да докладва директно за американските намерения относно Руска Аляска? Не е ли той човекът, изпратен да подготви Руска Аляска за ордите? Не забравяй, че той ти каза: «Сушата е наша, морето е ваше!»

Коментарът по този доклад бе също смел и задълбочен:

В доклада се добавяше:

Докладът бе подписан от двама високопоставени португалски експерти по външна политика, които Струан познаваше бегло.

Той хвърли угарката от пурата си в градината и я наблюдаваше как догаря. „Ах — каза си той, — това е неизбежно. Но не и ако задържим Хонконг. По дяволите лорд Кънингтън! Как да се използва тази информация? Най-добре ще бъде, щом се върна в Хонконг, веднага да пошушна за това на Лонгстаф и Купър. Но какво ще спечеля от това? Защо аз да не се завърна в Англия? Тази информация е шанс, който се появява един път в живота. А Сергеев? Дали да не си поговорим с него на четири очи? Дали да не се споразумея с него?“

— Тай-пан?

— Да, моето момиче.

— Моля, затвори вратата на балкон. Става хладно.

Нощта беше гореща.

Тридесет и седма глава

Мей-мей бълнуваше, изтощена от високата температура. Тялото й конвулсивно потръпваше. Нещо сякаш раздираше утробата й и тя крещеше от болка.

Животът я напускаше и отнасяше всичко, оставяше само слаба искрица от душата и силата й. После треската премина и потта я освободи от кошмара. След четири часа борба със смъртта нейният джос предопредели тя да се върне към живота.

— Здравей, тай-пан.

Усещаше непрекъснатото течение от утробата си.

— Лош джос бебе да излиза сега — прошепна тя.

— Не се тревожи. Опитай се да се успокоиш. Всеки момент бебето ще изплаче. Сигурен съм.

Мей-мей събра сили и решително сви рамене със следа от старата си властност.

— Проклети дълги поли! Как може човек в такава пола да бърза, а?

Но усилието я изтощи и тя изпадна в безсъзнание.

След два дни изглеждаше много по-укрепнала.

— Добро утро, момичето ми. Как се чувстваш днес?

— Фантастично — каза Мей-мей. — Хубав ден, нали? Ти видял Ма-рий?

— Да. Тя изглежда много по-добре. Огромна промяна. Почти чудо!

— От какво тази добра промяна, айейа? — попита тя невинно.

Знаеше, че по-голямата сестра я е посетила вчера.

— Не зная — каза той. — Видях Хорацио точно преди да си тръгна. Той й занесе цветя. Впрочем, тя ти благодари за нещата, които си й изпратила. Какво й изпрати?

— Манго и малко чай от трева, мой лекар казва добър. А Сам ходила да види нея преди два-три дни.

Мей-мей си почина малко. Даже говоренето я изморяваше. „Трябва да съм много силна днес“ — каза си тя твърдо.

Много трябва да се направи днес, а утре отново ще имам треска. О, добре, поне сега няма проблеми с Ма-рий — тя е спасена. Сега е лесно, след като по-голямата сестра й обясни това, на което всички млади момичета по домовете са научени, че със старание, пресметливо изиграване и сълзи от притворна болка и страх, а накрая внимателно нацапване на чаршафа с „издайнически“ петна, едно момиче може, ако е необходимо, да бъде девствено десет пъти с десет различни мъже.

А Сам влезе, поклони се дълбоко и измърмори нещо. Мей-мей се ободри.

— О, много добре, А Сам! Можеш да си вървиш.

Тогава тя се обърна към Струан.

— Моля, тай-пан, аз имам нужда от няколко сребърни таела.

— Колко?

— Много. Аз обедняла. Твоя стара майка много доволна от тебе. Защо питаш такива неща?

— Ако се възстановиш по-бързо, ще ти дам толкова таела, колкото искаш.

— Ти уважаваш мене, тай-пан. Извънредно много уважаваш. Двадесет хиляди таела, да лекувам — айейа, ти цениш мене като императорска лейди.

— Гордън говори ли с тебе?

— Не. Аз слушала на врата. Разбира се! Мислиш ли, че твоя майка не иска да знае какво доктор и ти казвате, айейа?

Тя погледна към вратата.

Струан се обърна и видя хубаво младо момиче, което се кланяше. Косата й бе прибрана в плътна черна плитка на върха на изящната й глава, украсена с орнаменти от нефрити и цветя. Лицето й, с форма на бадем, изглеждаше като най-чист алабастър.

— Това е Ин-хси — каза Мей-мей. — Тя е моя сестра.

— Не знаех, че имаш сестра, момичето ми. Тя е много красива.

— Да, но тя не моя истинска сестра, тай-пан. Китайски жени че сто наричат една друга „сестра“. Това учтивост. Ин-хси твой подарък за рожден ден.

— Какво?

— Аз купила нея за твой рожден ден.

— Да не си загубила ума си?

— О, тай-пан, много се опитваш да бъдеш лош — каза Мей-мей и заплака. — Твой рожден ден след четири месеца. Тогава аз бъда още бременна, затова намерила „сестра“ сега. Трудно било да избера най-добра. Тя най-добра и понеже аз болна, давам на тебе веднага. Ти не харесваш нея?

— Боже мой! Не плачи, Мей-мей. Слушай. Не плачи… Разбира се, че харесвам сестра ти. Но ти, за бога, не трябва да купуваш момичета за подаръци.

— Защо не?

— Просто защото не трябва да го правиш.

— Тя много хубава. Аз искам тя да бъде моя сестра. Аз щяла да науча нея за четири месеца, но сега…

Тя отново заплака неудържимо.

Ин-хси бързо притича и коленичи до Мей-мей, взе ръката й, избърса нежно сълзите й и й помогна да изпие малко чай. Мей-мей беше я предупредила, че варварите понякога са странни и изразяват щастието си с крясъци и грубости, но това не бива да я тревожи.

— Виж, тай-пан, колко тя красива! — каза Мей-мей. — Ти харесваш нея, нали?

— Не е там въпросът, Мей-мей. Разбира се, че я харесвам.

— Тогава всичко наред.

Мей-мей затвори очи и легна отново в гнездото си от възглавници.

— Не, не е наред.

Тя прибягна до един последен аргумент.

— Не всичко наред, за бога — няма повече да споря с тебе! Аз платила много пари, тя най-добра и не мога да изгоня нея, защото тя ще бъде отчаяна и обеси.

— Не ставай смешна!

— Сигурна съм, че ще се обеси, тай-пан. Всички знаят, че аз търсила нова сестра и ако ти изгониш, с нея край. Фатален край. Тя наистина ще обеси.

— Не плачи, момичето ми. Моля те.

— Но ти не харесваш мой подарък за рожден ден.

— Аз я харесвам и не е нужно да я гониш — каза бързо той, за да спре сълзите й. — Нека остане тука. Тя… тя ще ти бъде сестра и когато оздравееш, ние… ние ще й намерим добър съпруг. А? Не трябва да плачеш. Хайде, момичето ми, спри сълзите си.

Постепенно Мей-мей престана да плаче и отново си легна. Вълнението твърде много изчерпи скъпоценната й енергия. Но това си струваше да се направи, тя се радваше. Сега Ин-хси ще остане при нея. Ако умра, той ще бъде в добри ръце. Ако живея, тя ще ми бъде сестра и втора сестра в неговия дом, защото, разбира се, той ще я желае. „Разбира се, той ще я желае. Тя е толкова хубава!“ — каза си тя.

А Сам влезе.

— Маса. Млад маса вън. Може види вас?

Струан се разтревожи. Мей-мей пребледня.

— Веднага трябва да повикам доктора, сави?

— Сави, маса.

Обезкуражен, Струан излезе от стаята. А Сам затвори вратата зад него, коленичи до леглото и каза на Ин-хси:

— Втора майко, трябва да сменя дрехите на Върховната лейди, преди да дойде докторът.

— Да. Аз ще ти помогна, А Сам — каза Ин-хси. — Татко е наистина странен великан. Ако Върховната лейди и ти не бяхте ме предупредили, щях да бъда много уплашена.

— Татко е много добър. За варварин. Разбира се, Върховната лейди и аз го обучавахме.

А Сам погледна тревожно Мей-мей, която бе дълбоко заспала.

— Тя наистина изглежда много зле.

— Да. Но моят астролог направи добри предсказания. Трябва да сме търпеливи.

— Здравей, Кълъм! — каза Струан, като влезе в оградената с красиви стени предна част на градината.

— Здравей, тай-пан! Надявам се, не възразяваш, че съм дошъл тук.

Кълъм стана от мястото си под върбовата сянка и извади писмо.

— Това писмо току-що пристигна. Вместо да го изпратя на Ло, реших първо да те видя. Да разберем какво е то.

Струан взе писмото. На него бе написано „Лично, частно и спешно“ и бе изпратено от Морли Скинър.

— Тя загуби бебето оня ден — каза той.

— Ужасно! — каза Кълъм. — Пристигна ли лекарството синкона?

Струан поклати отрицателно глава.

— Седни, момчето ми.

Той отвори плика. Морли Скинър пишеше, че възнамерявал да не разгласява спорната новина до завръщането на Струан — смяташе, че е опасно да го направи в негово отсъствие, но сега се налага да я публикува незабавно:

Мей-мей няма да издържи още един пристъп на треската, помисли Струан, обезпокоен. Това е истината и тя трябва да се има предвид. Утре тя ще бъде мъртва — освен ако лекарството синкона не пристигне. А знае ли някой дали наистина ще я излекува?

Ако тя умре, ти трябва да спасиш Хонконг. Ако живее, ти трябва да спасиш Хонконг. Но защо? Защо да не изоставим този проклет остров, както по-рано? Може и да не си прав — Хонконг може да не е необходим на Великобритания. Какво доказваш с твоите неимоверни усилия да отвориш Китай и да го присъединиш към света при твоите условия и по твой начин? Остави Китай на собствената му съдба и се върни у дома. С Мей-мей, ако оживее. Остави Кълъм да се прояви според силите му като тай-пан. Един ден ти ще умреш и тогава „Ноубъл хаус“ ще намери своето място. Това е закон — божествен закон, природен закон и закона на китайския джос.

Върни се у дома и се радвай на това, което си постигнал с труд и жертви. Освободи Кълъм от петгодишното му слугуване, има предостатъчно и за тебе, и за него, и за децата на децата му. Нека Кълъм сам реши дали желае да остане или не. Върни се у дома и забрави всичко. Ти си богат и влиятелен и можеш да бъдеш в кралските палати, ако желаеш това. Да. Ти си тай-пан. Напусни като тай-пан. По дяволите Китай! Откажи се от Китай — той е една вампирясала проститутка.

— Други лоши новини?

— Извинявай, Кълъм, момчето ми, забравих, че си тук. Какво каза?

— Други лоши новини?

— Не, но тези са важни.

Струан си даде сметка, че последните седем дни се отразиха на Кълъм. Лицето ти вече не е лице на юноша, момчето ми. Ти си мъж. Тогава той си спомни за Горт и осъзна, че не би могъл да напусне Азия без споразумение с него и Брок.

— Днес е последният ти седми ден, нали?

— Да — каза Кълъм.

„О, Боже — помисли си той. — Запази ме от нова такава седмица.“ На два пъти беше ужасен до смърт. Веднъж бе ранен при преминаването през река и втори път, изглежда, че бе получил отоци и червени петна по кожата. Но тай-панът го окуражи и баща и син се почувстваха по-близки заедно.

Струан му разказа за Мей-мей.

По време на нощните дежурства Струан говореше със сина си както всеки родител, когато внезапно щастие или нещастие премахва преградите. Планове за бъдещето, проблеми от миналото. Колко трудно е да обичаш някого и да живееш с него дълги години.

Струан се изправи.

— Искам веднага да заминеш за Хонконг — каза той на Кълъм. — Ще заминеш с кораба „Чайна клауд“ по време на прилива. Ще оставя капитан Орлов официално на твое подчинение. За това пътуване ти ще бъдеш капитан на „Чайна клауд“.

Кълъм хареса идеята да командва истински бързоходен кораб.

— Още щом пристигнеш в Хонконг, изпрати капитан Орлов на сушата да се свърже със Скинър. Лично да му предаде писмо, което аз ще ти дам. После ще направиш същото с друго писмо за Гордън. Каквото и да стане, ти самият не слизай на брега и не разрешавай на никого да слиза. Щом Скинър и Гордън напишат отговорите си, изпрати ги обратно на брега и незабавно се върни тук. Трябва да се завърнеш утре през нощта. Тръгни по време на обедния прилив.

— Много добре. Не зная как да ти благодаря за… за всичко.

— Кой знае, момчето ми? Може би ти никога не си бил толкова близо до опасността.

— Да. Дори да е така — добре, благодаря.

— Ела при мене в кабинета ми след един час.

— Добре. Тъкмо ще имам време да се сбогувам с Тес.

— Не сте ли помисляли да поемете съдбата си в собствени ръце? Да не чакате три месеца?

— Искаш да кажеш — да избягаме и да се оженим?

— Само попитах дали не сте мислили за това, нищо повече. Неказвам, че трябва да го направите.

— Бих желал да мога — да можем да го направим. Това би решило… не е възможно, иначе бих го направил. Никой не би ни оженил.

— Брок сигурно ще бъде разярен. И Горт. Не бих препоръчал това пътуване. Горт върна ли се? — попита той, макар да знаеше, че не се е върнал.

— Не. Трябва да се върне тази нощ.

— Съобщи на капитан Орлов да дойде в кабинета ми след един час.

— Ти ще го поставиш изцяло на моите заповеди? — попита Кълъм.

— Не, що се отнася до навигацията. Но във всяко друго отношение — да. Защо?

— Нищо, тай-пан. Ще се видим след един час.

— Добър вечер, Дърк — промърмори Лайза, като влезе в трапезарията на резиденцията. — Извинявайте, че ви прекъсвам вечерята.

— Няма нищо, Лайза — отговори Струан и се изправи. — Седнете, моля ви. Няма ли да вечеряте с мене?

— Не, благодаря. Младите не са ли тук?

— Как биха могли да бъдат тук?

— Чаках ги повече от час да дойдат за вечеря — каза Лайза с раздразнение. — Помислих, че пак са се запилели някъде.

Тя тръгна към вратата.

— Извинявайте, че ви прекъснах вечерята.

— Не разбирам. Кълъм замина с „Чайна клауд“ по обед. Как бихте могли да го очаквате за вечеря?

— Какво?

— Той напусна Макао по обед — повтори Струан търпеливо.

— Но Тес… мислех, че тя е с него.

— Наложи се да го изпратя внезапно. Тази сутрин. Последното, което чух от него, е, че отива да се сбогува с Тес. О, това трябва да беше малко преди обяд…

— Те не са споменавали, че той заминава днес, само казаха, че ще ме видят по-късно. Да, това беше преди обяд! Тогава къде може да е Тес? Не се е върнала целия ден.

— Няма защо да се безпокоите. Вероятно е с приятели — знаете, че младите не забелязват как минава времето.

Лайза прехапа устната си, разтревожена.

— Никога преди не е закъснявала. Толкова много. Тя е домошарка, никога не е скитала. Нещо й се е случило. Тайлър ще… Ако е отишла с Кълъм на кораба, скъпо ще си плати.

— За какво биха направили това, мисис Брок? — попита Струан.

— Господ да им е на помощ, ако са го направили. И на вас, ако сте им помогнали.

След като Лайза излезе, Струан си наля чаша бренди и отиде до прозореца да огледа околността и пристанището.

Когато видя „Уайт уич“ почти привързан към кея, той слезе на долния етаж.

— Отивам в клуба, Ло Чъм.

— Да, маса.

Тридесет и осма глава

Горт пристигна във фоайето на клуба разярен като див бик, с камшик в ръцете си. Изблъска сервитьори и гости от пътя си и нахълта в игралната зала.

— Къде е Струан?

— Мисля, че е в бара, Горт — каза Хорацио, стреснат от вида на Горт и камшика, който той размахваше ожесточено.

Горт се обърна и се втурна през фоайето в бара. Видя Струан на една маса с група търговци. Всеки се отдръпваше от пътя му.

— Къде е Тес, кучи сине?

В салона настъпи мъртва тишина. Хорацио и другите се натрупаха около вратата.

— Не зная. Ако отново ме наречеш така, ще те убия!

Горт сграбчи Струан и го изправи.

— На „Чайна клауд“ ли е?

Струан се освободи от ръцете на Горт.

— Не зная. И ако е там, какво от това? Нищо страшно за двама млади…

— Ти си планирал това! Планирал си го, отрепка такава! Ти си казал на Орлов да ги ожени!

— Ако са избягали да се оженят, какво от това?

Горт се нахвърли върху Струан с камшика. Металният край на една от опашките му одраска Струан по лицето.

— Нашата Тес омъжена за този сифилистик! — крещеше Горт. — Смрадлив кучи син!

„Значи бях прав — каза си Струан. — Ти си този, когото търся!“ Той се спусна срещу Горт и сграбчи дръжката на камшика, но няколко души от присъстващите се намесиха и ги разтърваха. В суматохата една от лампите на масата падна на пода. Хорацио стъпка пламъците, които обхванаха мекия килим.

Струан се освободи и вторачи поглед в Горт.

— Тази нощ ще изпратя при тебе секунданти.

— Нямам нужда от секунданти, бога ми. Сега. Избери проклетите си оръжия. Хайде! И след тебе Кълъм. Кълна се в Бога!

— Защо ме предизвикваш, Горт? И защо заплашваш Кълъм?

— Ти знаеше, негоднико! Той има сифилис!

— Ти си луд!

— Няма да можеш да го скриеш!

Горт се опита да се освободи от четиримата мъже, които го задържаха, но не успя.

— Пуснете ме, по дяволите!

— Кълъм не е болен от сифилис! Защо казваш, че е болен?

— Всеки го знае. Беше в Чайна таун. Ти го знаеш и затова са заминали — преди да се проявят ужасните последици от сифилиса.

Струан взе камшика в дясната си ръка.

— Пуснете го, момчета.

Всички се отдръпнаха. Горт извади ножа си и се подготви за атака. В лявата ръка на Струан изневиделица се появи нож. Горт направи лъжливо движение, но Струан остана твърд като скала и го стави за момент да види цялата примитивна лъст на убиец, която го обземаше. И неговото злорадство. Горт се спря, почувствал страшна опасност.

— Това не е място за дуел — каза Струан. — Но не беше по мой избор. Нищо не мога да направя. Хорацио, бихте ли ми станали секундант?

— Да. Да, разбира се — отговори Хорацио и с угризение на съвестта си спомни за чаените семена, които бе намерил за Лонгстаф. Този ли е начинът да се отплатиш за постоянната му помощ и приятелството?! Тай-панът ти съобщи за Мери и ти даде лорча да отидеш до Макао. Той бе като баща за тебе и нея — и сега да му забиеш ножа в гърба. Да, но ти си нищо за него. Ти само унищожаваш собствените си грехове, когато се изправиш пред Бога, а това е неизбежно.

— За мене ще бъде чест да ви стана втори секундант, тай-пан — каза Мастърсън.

— Тогава може би ще дойдете с мене, господа.

Струан избърса кървавата следа от брадата си, захвърли камшика и се отправи към вратата.

— Ти ще умреш! — крещеше Горт след него, възвърнал самоувереността си. — Побързай, кучи сине! Сводник!

Струан се спря чак след като излезе от клуба — вече в безопасност.

— Избирам бойни железа.

— Боже мой, тай-пан, това не е… не е подходящо — каза Хорацио.

— Той е много силен и вие трябва… Вие сте… последната седмица ви изтощи повече, отколкото сам предполагате.

— Напълно съм съгласен — каза Мастърсън. — Куршум между очите е по-добре. Да, тай-пан.

— Върнете се и му кажете сега. Не спорете. Решението ми е твърдо!

— Къде, къде ще… добре, разбира се, не трябва да се говори за това. Може би португалецът ще се опита да ви попречи.

— Да. Наемете платноход. Вие двамата, аз, Горт и секундантите му ще отплаваме при изгрев-слънце. Искам свидетели и честен дуел. Ще има повече от достатъчно място на платнохода.

Аз няма да те убия, Горт, мислеше си Струан. О, не, това е много лесно. Но, бога ми, от утре ти никога няма да ходиш, ти никога няма сам да се храниш, никога няма да виждаш, никога няма да легнеш с жена. Ще ти покажа какво е отмъщение.

На смрачаване новината за дуела се разпространи от уста на уста и залагането започна. Мнозина даваха предимство на Горт: той беше в разцвета на силите си и освен това имаше сериозна причина да се бие с тай-пана, ако слухът, че Кълъм е болен от сифилис, се окажеше верен. Още повече, ако той действително е знаел това и е изпратил Тес и Кълъм в морето с капитан, който може да ги ожени, след като се отдалечи на повече от три мили от брега.

Тези, които заложиха на тай-пана, се надяваха, но не вярваха той да спечели. Всеки знаеше, че се притеснява много за лекарството и че легендарната му любовница умираше. Всички виждаха колко го потискаше и разстройваше това. Само Ло Чъм, Чен Шенг, А Сам и Ин-хси вземаха назаем всяко пени, което можеха, и го залагаха за него уверено и молеха боговете да го пазят. Без тай-пана те бяха загубени.

Никой не спомена на Мей-мей за дуела. Струан я остави рано и се върна в резиденцията си. Искаше да се наспи добре. Дуелът не го смущаваше. Беше сигурен, че може да се справи с Горт. Но не желаеше да пострада и знаеше, че трябва да бъде много силен и бърз.

Спокоен, той мина по тихите улици в топлата, прекрасна звездна нощ.

Ло Чъм отвори вратата:

— Добър вечер, маса.

Той погледна към антрето. Лайза Брок го чакаше.

— Има ли Кълъм сифилис?

— Разбира се, че няма. За бога, та ние дори не знаем дали са се оженили. Може би просто са заминали тайно.

— Но той е бил в публичен дом — кой знае къде! Онази нощ с разбойници.

— Кълъм няма сифилис, Лайза.

— Тогава защо другите говорят това?

— Питайте Горт.

— Питах го и той каза, че така говорят хората.

— Ще го кажа отново, Лайза. Кълъм няма сифилис.

Широките рамене на Лайза потръпваха от хълцания.

— О, Господи, какво направихме?

Искаше й се да спре дуела. Обичаше Горт, макар да не бе неин собствен син. Знаеше, че и тя щеше да има вина, ако се пролее кръв кръвта на Горт или на тай-пана, на Кълъм или на мъжа й. Ако тя не беше накарала Тайлър да пусне Тес на бала, всичко това можеше да не се случи.

— Не се тревожете, Лайза — каза Струан любезно. — С Тес всичко е наред, сигурен съм. Ако те са се оженили, тогава няма нищо, от което да се страхувате.

— Кога се връща „Чайна клауд“?

— Утре през нощта.

— Разрешавате ли нашият доктор да го прегледа?

— Това зависи от Кълъм. Но аз няма да му забраня да се прегледа. Той няма сифилис, Лайза. Ако имаше, мислите ли, че бих разрешил да се оженят?

— Да — сигурно отвърна Лайза, — вие сте дявол, само дяволът може да знае какво е било в ума ви, Дърк Струан. Но, кълна се в Бога, ако лъжете, аз ще ви убия, ако моите хора не го направят.

Тя се спусна към вратата. Ло Чъм я отвори и после я затвори след нея.

— Маса, най-хубави сънища — каза Ло Чъм сърдечно. — До утре, айейа!

— Върви по дяволите!

Силни удари по желязната врата отекнаха в заспалата резиденция. Струан се вслуша напрегнато в горещия полумрак на спалнята си, после чу тихите стъпки на Ло Чъм. Той стана от леглото с нож в ръка и грабна копринения си халат. Бързо и тихо излезе на стълбата и надзърна над парапета. Два етажа по-долу Ло Чъм запали фенер и отключи вратата. Старият часовник удари 1 часа и 15 минути.

Отец Себастиан стоеше на прага.

— Може тай-пан види мене?

Ло Чъм кимна утвърдително и остави настрана сатъра, който държеше зад гърба си. Той тръгна нагоре по стълбата, но спря, когато Струан извика отгоре.

— Да?

Отец Себастиан стреснато изправи глава в тъмнината, дългите кичури по врата му се раздвижиха от внезапния вик.

— Мистър Струан?

— Да? — повтори Струан с напрегнат глас.

— Негово светейшество ме изпрати. Получихме пратката със синконата.

— Къде е тя?

Монахът подаде малка замърсена чанта.

— Тук. Негово светейшество каза, че вие очаквате някой да я донесе.

— А цената?

— Нищо не зная за това, мистър Струан — отговори отец Себастиан смутено. — Негово светейшество просто ми каза да лекувам човека, при когото ще ме заведете. Това е всичко.

— Идвам веднага — извика Струан и се втурна обратно в стаята.

Бързо се облече, нахлузи ботушите си, затича се към вратата и внезапно се спря. След като помисли за миг, грабна бойното желязо и полетя надолу по стълбите, като вземаше по четири стъпала наведнъж.

Отец Себастиан видя оръжието и се стъписа.

— Добро утро, отче — поздрави Струан. Той скри отвращението си от нечистите дрехи на монаха и отново проклинаше наум всички доктори. — Ло Чъм, кога маса Синклер дойде, доведи него, сави?

— Сави, маса.

— Да тръгваме, отец Себастиан!

— Само един момент, мистър Струан! Преди да тръгнем, трябва да обясня нещо. Никога досега не съм използвал синкона — никой от нас не е правил това.

— Добре, това е без значение, нали?

— Разбира се, че има значение! — възкликна слабичкият монах. — Всичко, което зная, е, че трябва да сваря чай от синкона. Безпокоя се, че не зная колко време да го варя и колко силен да го направя. Също какво количество от него болният трябва да изпие. Освен това колко често трябва да го взема. Единственото описание на лечение със синкона, с което разполагаме, е на стар латински език и е много общо.

— Епископът казваше, че е имал малария. Той колко е вземал?

— Негово светейшество не си спомня. Спомня си само, че лекарството било много горчиво и отвратително. Мисли, че го пил четири дни. Негово светейшество ми каза да подчертая, че ще я лекуваме „на ваш риск и отговорност“.

— Да. Разбирам много добре. Да вървим!

Струан се втурна през вратата с отец Себастиан. Те тръгнаха по плажа и скоро излязоха на тиха уличка, оградена от двете страни с Дървета.

— Моля ви, мистър Струан, не толкова бързо! — каза отец Себастиан, като се задъхваше след него.

— Треската се очаква утре. Трябва да бързаме.

Струан прекоси площад Сао Пауло и забърза по друга улица. Внезапно инстинктивно почувства някаква опасност, спря се и се наведе на една страна. Мускетова сачма се сплеска в стената зад него. Той събори на земята ужасения отец. Друг изстрел. Сачмата одраска леко едното му рамо и той се проклинаше, че не е взел пистолети.

— Тичайте и се спасявайте!

Той изправи монаха на крака и го преведе през пътя в прикритието на входната врата. По къщите се виждаха осветени прозорци.

— Насам! — прошепна той и се устреми напред.

Внезапно смени посоката и друг изстрел мина на по-малко от инч покрай него. Достигна до безопасна уличка. Отец Себастиан едва си поемаше дъх след него.

— Пазите ли още лекарството? — попита Струан.

— Да. Какво става, за бога?

— Разбойници.

Струан пое ръката на уплашения до смърт монах и затича по улицата нагоре към отвореното пространство пред укреплението Сао Пауло де Монте. В сенките на укреплението той си отдъхна.

— Къде е лекарството?

Отец Себастиан подаде несръчно чантата. Лунната светлина докосваше посинялата драскотина от камшика на брадата на Струан, осветяваше очите му и го правеше да изглежда огромен и дяволски.

— Кой беше този? Кой стреляше по нас? — попита той.

— Разбойници — повтори Струан.

Той бе убеден, че хора на Горт — или самият Горт — му бяха устроили засада. За момент се попита дали отец Себастиан не бе изпратен като примамка. Неправдоподобно — не от епископа и не със синкона. Добре, скоро ще разбера, помисли той. И ако е така, ще прережа няколко свещенически гърла.

Той внимателно изучаваше тъмнината. Извади ножа от ботуша си и привърза бойното желязо около китката си. Отец Себастиан успокои дишането си и пое през стръмнината край църквата Сао Антонио надолу по хълма към улицата, която минаваше до оградната стена на къщата на Мей-мей. Във високата гранитна стена имаше врата. Той удари силно по нея няколко пъти. Скоро след това Лим Дин надникна през процепа. Отвори им. Те влязоха в предния двор и вратата бе залостена зад тях.

— Сега сме в безопасност — каза Струан. — Лим Дин, чай — много чай, бързо!

Той посочи на отец Себастиан стол да седне и остави бойното желязо на масата.

— Първо си поемете дъх.

Монахът отпусна ръка от кръста, който стискаше, и избърса челото си.

— Наистина ли някой се опитваше да ни убие?

— Така ми се струва — отговори Струан.

Той съблече палтото си и погледна рамото си. Сачмата го бе наранила.

— Дайте да видя — каза монахът.

— Няма нищо.

Струан отново облече палтото си.

— Не се тревожете, отче. Вие ще я лекувате на моя отговорност. Добре ли сте?

— Да. — Устните му бяха пресъхнали и имаше лош дъх в устата си. — Първо ще приготвя чай от синкона.

— Добре. Но преди да започнем, закълнете се в кръста, че никога на никого няма да кажете каквото и да било за тази къща, кой живее в нея или какво се е случило тук.

— Това не е необходимо. Няма нищо, което…

— Не, нужно е! Аз обичам уединението си! Ако не се закълнете, аз сам ще я лекувам. Изглежда, и аз знам как се използва синконата толкова, колкото и вие. Решавайте!

Монахът бе силно обезпокоен от липсата на познания, но също така силно желаеше да лекува в името на Бога.

— Добре. Кълна се в кръста, че няма да си отворя устата.

— Благодаря.

Струан мина през предната врата и тръгна по коридора. А Сам излезе от стаята си и се поклони колебливо, като загръщаше пижамата около себе си. Косата й бе разчорлена, а лицето й — подпухнало от спане. Тя ги последва с фенера в кухнята.

Кухнята бе малка, с огнище и мангал за въглища и гледаше към задната неугледна част на градината. Бе пълна с гърнета, тигани и чайници. Стотици връзки изсушени треви и гъби, зеленчуци, черва, колбаси висяха по потъмнелите опушени стени. Палмови чували с ориз бяха разхвърляни в безпорядък по покрития с мазни петна под.

Две сънени кухненски помощнички се надигнаха от наровете си и смутено вторачиха поглед в Струан. Но когато той, без да ги забележи, отмести купчина от тигани и мръсни чинии от масата, за да освободи място, те скочиха от леглата си и бързо излязоха навън.

— Чай, маса? — попита А Сам смутено.

Струан кимна с глава. Взе нечистата платнена чанта от притеснения монах и я отвори. Корите от синкона бяха кафяви, обикновени и раздробени на малки парченца. Помириса ги, но те нямаха никаква миризма.

— Какво ще правим сега?

— Трябва ни нещо, в което да ги сварим. — Отец Себастиан взе прилично чист тиган.

— Бихте ли си измили ръцете? — Струан посочи малък варел и сапун до него.

— Какво?

— Първо си измийте ръцете. Моля ви. — Струан посегна към сапуна и му го подаде. — Нищо няма да правите, преди да си измиете ръцете.

— Защо е необходимо това?

— Не зная. Старо китайско суеверие. Хайде, моля ви, отче.

Докато Струан миеше тигана, А Сам гледаше с широко отворени очи как отец Себастиан натрива ръцете си със сапун, как ги изплаква и ги избърсва с чиста кърпа.

После той затвори очи, събра ръцете си и прошепна тихо молитва.

— Сега ми трябва нещо, с което да меря — каза той, след като отново се върна на земята. Наслуки взе малка чаша и я напълни догоре със синкона. Изсипа съдържанието й в тигана и след това бавно и методично прибави десет чаши вода. После го постави върху мангала. — Ще започнем с десет към едно — каза той със сподавен глас и изтри нервно ръцете в расото си. — Сега бих искал да видя болната.

Струан даде знак на А Сам и посочи тигана.

— Не пипа!

— Не пипа, маса! — каза твърдо А Сам. Вече се бе съвзела от първоначалния шок след внезапното събуждане и започваше да се радва на тази странна процедура. — Не пипа, маса, никога не пипа!

Струан и монахът излязоха от кухнята и отидоха в спалнята на Мей-мей. А Сам ги следваше.

Фенер излъчваше снопчета светлина в тъмнината. Ин-хси решеше разчорлената си коса пред огледалото. Тя спря и се поклони припряно. Нейният матрак бе от едната страна на обширното легло на Мей-мей трепереше леко под тежестта на одеялата.

— Здравей, момичето ми. Получихме синкона — каза Струан, като се приближи до нея. — Най-после, след дълго чакане. Сега всичко е наред!

— Студено ми е, тай-пан! — каза тя безпомощно. — Толкова ми е студено. Какво направил на лице?

— Нищо, момичето ми.

— Ти порязал. — Тя потрепера, затвори очи и потъна в бурята, която я обземаше. — Толкова студено!

Струан се обърна и погледна отец Себастиан. Той видя шока по напрегнатото му лице.

— Какво не е наред?

— Нищо, нищо.

Монахът постави малък пясъчен часовник на масата, коленичи до леглото, хвана китката на Мей-мей и започна да брои ударите на сърцето. „Как може китайско момиче да говори английски? — питаше се той. — Дали другото момиче е втора любовница? Да не съм в харем на дявола? О, боже, пази ме, дай ми божествената си сила да я излекувам и нека аз бъда твоят инструмент тази нощ.“

Пулсът на Мей-мей бе толкова забавен и слаб, че той с мъка го усещаше. С безкрайна нежност обърна лицето й към себе си и се вгледа в очите й.

— Не се страхувай! — каза й той. — Няма нищо, от което да се страхуваш. Ти си в ръцете на Бога. Трябва да видя очите ти. Не се плаши, ти си в божиите ръце.

Беззащитна и вкаменена, Мей-мей направи това, което той й каза. Ин-хси и А Сам стояха отзад и наблюдаваха угрижени.

— Какво прави? Кой е той? — прошепна Ин-хси.

— Варварин, дяволски доктор магьосник — отговори шепнешком А Сам. — Той е монах, един от свещениците с дълги поли на голия Бог — мъж, когото те са приковали на кръст.

— О! — възкликна Ин-хси. — Чувала съм за тях. Колко ужасно е да се направи такова нещо! Те наистина са дяволи! Защо не донесеш на отеца малко чай? Той винаги помага при безпокойство.

— Лим Дин го приготвя, втора майко — прошепна А Сам, която за нищо не би помръднала от мястото си, защото тогава можеше да пропусне нещо много важно. — Бих искала да мога да разбирам проклетия им език.

Монахът остави ръката на Мей-мей на завивката и погледна Струан.

— Маларията е причинила аборт. Трябва да я прегледам.

— Добре, прегледайте я!

Когато монахът дръпна одеялата и чаршафите настрани, Мей-мей се опита да му попречи, а Ин-хси и А Сам притеснено се притичаха да й помогнат.

— Не! — извика Струан. — Стойте настрана! — Той седна до Мей-мей и взе ръката й. — Всичко е наред, момичето ми. Продължавайте! — каза той на монаха.

Отец Себастиан прегледа Мей-мей и отново я настани удобно.

— Кръвоизливът почти е спрял. Това е много добре.

Той постави дългите си пръсти в основата на черепа й и го опипа внимателно.

Мей-мей почувства, че меките пръсти облекчиха малко болката й. Но студът я обзе отново и тя започна да трака със зъби.

— Тай-пан, толко ми студено. Може ли да дадат топла грейка или одеяла? Моля. Студено.

— Да, момичето ми, ей сега.

На гърба й поставиха грейка и я завиха с четири пухени юргана.

— Имате ли часовник, мистър Струан? — попита отец Себастиан.

— Да.

— Моля идете в кухнята. Щом водата заври, отбележете времето. След един час кипене… — Очите на отец Себастиан изразяваха огромното му отчаяние. — Два? Половин час? Колко? — „О, Боже, моля те, помогни ми в този труден час.“

— Един час! — каза Струан убедително. — Ще сложим същото количество да ври два часа. Ако първият чай не е добър, ще опитаме втория.

— Да. Да.

Струан погледна часовника си на светлината на фенера в кухнята. Взе отварата от мангала и я постави в съд със студена вода да я охлади. Вторият съд вече кипеше.

— Как е тя? — попита той монаха. А Сам и Ин-хси стояха зад него.

— Има силна треска. Сърцето й е много слабо. Можете ли да си спомните колко време трая това, преди да вдигне температура?

— Четири часа. Може би пет. Не зная.

Струан наля малко от чая в една чаша и го опита.

— Бога ми, ужасно горчиво!

Монахът изпи една глътка и също направи гримаса.

— Добре. Да започваме. Надявам се само, тя да може да го понесе. По една чаена чаша всеки час.

Той взе наслуки една чаша от опушения рафт и мръсен парцал от масата.

— Това за какво е? — попита Струан.

— Трябва да прецедя отварата. Това е подходящо. Платът е достатъчно пропусклив.

— Аз ще го направя — каза Струан. Той взе сребърната цедка, която предварително бе приготвил, и я избърса отново с чиста носна кърпа.

— Защо правите това?

— Китайците държат чайника и чашите винаги да са чисти. Те казват, че това прави чая по-здравословен.

Струан започна да излива миризливия чай в безупречно чиста порцеланова кана. Искаше той да бъде достатъчно силен.

— Защо невинаги се получава така, както трябва, а?

Той занесе каната и чашата в спалнята.

Мей-мей повърна първата чаша. И втората.

Въпреки сърцераздирателните й молби, Струан я накара да пие отново. Мей-мей го задържа — би направила всичко, за да не й се налага да пие отново.

Никакъв резултат. Освен че още по-силно я втресе.

След един час Струан й поднесе още една чаша. Тя я изпи, но треската стана още по-непоносима.

— Този път две чаши — каза Струан, като се мъчеше да овладее паниката си. И я накара да изпие двойното количество.

Час след час процедурата се повтаряше. Зазоряваше се. Струан погледна часовника си. Шест часа. Няма подобрение. От гърчовете Мей-мей потреперваше като клонка при есенен вятър.

— За бога — възкликна Струан, — това трябва да подейства!

— По волята на Бога това действа, мистър Струан — каза отец Себастиан. Той държеше китката на Мей-мей. — Високата температура трябваше да настъпи преди два часа. Понеже още не е настъпила тя има шанс. Пулсът й едва се напипва, да, но синконата действа.

— Дръж се, момичето ми! — каза Струан, като хвана ръката Мей-мей. — Още няколко часа. Дръж се!

По-късно се почука на пътната врата.

Потиснат, Струан излезе от къщата и отключи вратата.

— Здравейте, Хорацио. Айейа, Ло Чъм.

— Мъртва ли е?

— Не, момчето ми. Мисля, че е излекувана, слава богу!

— Получихте ли синконата?

— Да.

— Мастърсън е при джонката. Време е Горт да дойде. Ще поискам от тях — секундантите му — да отложат дуела за утре. Вие не сте в състояние да се биете с когото и да е.

— Не е необходимо да се тревожите. Съществуват много други начини да убиеш змия, освен да смачкаш отровната й глава. Ще дойда след един час.

— Добре, тай-пан.

Хорацио си тръгна забързан с Ло Чъм.

Струан заключи вратата и се върна при Мей-мей.

Тя лежеше неподвижна в леглото.

Отец Себастиан проверяваше пулса й. Лицето му бе напрегнато от безпокойство. Той се наведе и се опита да чуе биенето на сърцето й. Минаха няколко секунди. Повдигна глава и потърси с поглед Струан.

— За момент помислих… но тя е добре. Пулсът й е много бавен, но тя е млада. С божия милост… треската е отминала, мистър Струан. Перуанската синкона ще излекува треската на Хепи вели. Колко са чудни божиите пътища!

Струан се почувства странно облекчен.

— Ще се поднови ли треската? — попита той.

— Може би. От време на време. Но ще я спрем с още синкона няма нищо, което да ни тревожи сега. Тази треска е победена. Неразбиране ли? Мей-мей е излекувана от маларията!

— Ще живее ли? Казвате, че сърцето й е много слабо. Ще живее ли?

— С Божия воля, шансът е добър. Много добър. Но не съм съвсем сигурен.

— Аз трябва да вървя — каза Струан, като се изправи. — Ще останете ли тук, докато се върна?

— Да.

Отец Себастиан понечи да прекръсти Струан, но се отказа от това.

— Не мога да ви благословя, мистър Струан. Вие тръгвате да убивате, нали?

— Човек се ражда, за да умре, отец Себастиан. Аз само се опитвам да защитя себе си и живота си — дотолкова, доколкото мога — и да избера сам кога да умра. Това е всичко.

Той взе бойното желязо и го привърза към китката си, след което излезе.

Като вървеше по улиците, усещаше погледите на минувачите но не им обръщаше внимание. Почувства прилив на сила от утрото и слънцето, от вида и мириса на морето.

„Хубав ден да се смачка главата на змия — мислеше той. — Но ти си, който ще умре. Ти нямаш силата да се биеш срещу Горт с бойно желязо. Не днес.“

Тридесет и девета глава

Близо до джонката имаше голяма тълпа. Търговци, група португалски войници, командвани от млад офицер, моряци. Джонката бе привързана на пристана. Когато Струан се появи, тези, които заложиха за него, бяха разстроени, а заложилите за Горт — радостни.

Португалският офицер учтиво посрещна Струан.

— Добро утро, сеньор.

— Добро утро, капитан Макадо — отговори Струан.

— Генерал-губернаторът желае да ви предупредя, че дуелите са забранени в Макао.

— Зная — каза Струан. — Надявам се, ще му благодарите от мое име и ще му предадете, че аз ще бъда последният, който ще наруши португалските закони. Зная, че всички ние сме гости, а гостите имат отговорности по отношение на домакините.

Той повдигна края на желязото и тръгна към джонката. Тълпата се раздвижи и той видя възбудените лица на хората на Горт и на тези, които желаеха неговата смърт. Те бяха много.

Ло Чъм чакаше на горната палуба до Хорацио.

— Добро утро, маса. — Той му подаде приборите за бръснене. — Искате ли?

— Къде е Горт, Хорацио?

— Секундантите му го търсят.

Струан се молеше Горт да се въргаля в публичния дом, пиян като свиня. „О, Боже, нека утре да се бием.“

Той започна да се бръсне. Тълпата наблюдаваше мълчаливо и мнозина се прекръстиха, изумени от невъзмутимостта на тай-пана.

Когато се обръсна, той се почувства по-добре. Погледна към небето. По него се носеха перести облачета и морето бе спокойно като езеро. Той се обърна към Кудахи, когото бе довел от „Чайна клауд“.

— Охранявайте ме!

— Да, сър.

Струан се изтегна на люка и заспа веднага.

— Бога ми, той не е човек! — промълви Роуч.

— Да, той е самият дявол — отвърна Вивиън.

— Удвои залога, щом си толкова сигурен!

— Не. Само ако Горт пристигне пиян.

— Да кажем, че той убие Горт — какво ще кажеш за Тайлър?

— Мисля, че ще се бият до смърт.

— А какво ще направи Кълъм? Ако Горт бъде победителят днес?

— Нищо. Какво може да направи. Освен да го намрази може би. Бедното момче, много ми харесва. Той мрази тай-пана — може би ще благославя Горт, а? Той става тай-пан — това е справедливо. Къде, по дяволите, е Горт?

Слънцето неумолимо се издигна в небето. Португалски войник дотича от съседна улица и възбудено каза нещо на офицера, който незабавно тръгна към хората си и забърза към плажа. Хора от тълпата го последваха.

Струан се събуди за страшната действителност. Изпитваше крещяща нужда от сън. Едва се изправи на натежалите си като олово крака. Хорацио го наблюдаваше със странен поглед.

Жестоко обезобразено, тялото на Горт лежеше сред мръсотията на една улица, близо до кейовете на Чайнатаун, и около него бяха телата на трима китайци. Друг китаец, по-скоро мъртъв, отколкото жив, с половината от счупено копие в корема, лежеше и пъшкаше в краката на патрула от португалските войници. Търговци и португалци се тълпяха да видят всичко това по-отблизо. Тези, които можаха да зърнат Горт, се отдръпнаха ужасени.

— Патрулът каза, че чул крясъци и шум от биещи се — каза португалският офицер на Струан и другите, които бяха наблизо. — Когато пристигнали тук, видели сеньор Брок на земята, както го виждате сега. Трима или четирима китайци го претърсвали. Когато дяволските убийци видели нашите хора, бързо изчезнали. — Той посочи към тихо кварталче от бордеи, криволичещи сокаци и улички. — Войниците ги търсили, но… — Той сви рамене.

Струан знаеше, че убийците го бяха спасили.

— Ще предложа награда за тези, които са избягали — каза Струан. — Сто таела за мъртъв, петстотин за жив.

— Спестете парите си за „мъртъв“, сеньор. Китайците само ще осигурят три трупа — първите, които могат да намерят. Колкото до наградата за „жив“ — офицерът посочи с пръст към задържания, — стига този деградирал негодник да ни каже кои са другите трима, парите ви ще бъдат спасени. От друга страна, аз мисля, че китайските власти биха били — как да се изразя — по-усърдни при разпита.

Той каза нещо строго на португалски и войниците положиха мъжа на една счупена врата и го отнесоха.

Офицерът почисти кално петно от униформата си.

— Нелепа и ненужна смърт. Сеньор Брок би направил по-добре да не идва в този район. Изглежда, че никоя страна не получи удовлетворение.

— Късметлия си, тай-пан — процеди през зъби един от приятелите на Горт. — Просто си късметлия.

— Да. Доволен съм, че кръвта му не е върху моите ръце.

Струан обърна гръб на трупа и бавно се отдалечи.

Той излезе от уличката и се изкачи по хълма до старото укрепление. Щом се озова на върха, заобиколен от море и небе, седна на една пейка и благодари на Вселената за благословията на деня и благословията на нощта.

Той бе забравил минувачите, войниците пред входа на укреплението, звъна на църковните камбани. Птичите песни и нежния ветрец. Оздравяващото слънце. Времето.

По-късно се опита да реши какво да прави, но съзнанието му отказа да работи.

— Съвземи се! — каза той на глас.

Слезе от хълма и се отправи към резиденцията на епископа, но епископът бе излязъл. Отиде в катедралата и попита за него. Един монах му каза да почака в църковната градина.

Струан седна на една сенчеста скамейка и се заслуша в бълбукането на фонтаните. Цветята му изглеждаха по-блестящи от всякога ароматът им — по-силен. Биенето на сърцето му и силата на крайниците му и дори постоянната болка в глезена му — всичко това не бе сън, а реалност.

— О, Боже, благодаря за живота!

Епископът го наблюдаваше от близката пътека.

— О, здравейте, Ваше Светейшество — каза Струан, учудващо освежен. — Дойдох да ви благодаря.

Епископът сви тънките си устни.

— Какво наблюдавахте, сеньор?

— Не зная — отговори Струан. — Просто наблюдавах градината. Наслаждавах й се. Наслаждавах се на живота. Не зная точно.

— Вярвам, че бяхте много близо до Бога, сеньор. Вие може и да не мислите така, но аз зная, че бяхте много близо до Него.

Струан поклати отрицателно глава.

— Не, Ваше Светейшество. Само се чувствах щастлив в този чудесен ден, в тази прекрасна градина. Това е всичко.

Но изражението на Фолариан Гуинепа не се промени. Тънките му пръсти докоснаха кръста.

— Аз ви наблюдавах дълго време. Можах да почувствам, че бяхте много близо до Бога. Вие! Сигурно това не е вярно. — Той въздъхна.

— Всъщност как ние, бедните грешници, можем да знаем божиите пътища? Завиждам ви, сеньор. Вие искахте да ме видите?

— Да, Ваше Светейшество. Тази синкона излекува треската.

— Deo gratias! Но това е великолепно! Колко чудесни са пътищата божии!

— Аз ще наема незабавно кораб за Перу със заповед да натовари синкона — каза Струан. — С ваше позволение бих искал да изпратя отец Себастиан да разбере как събират кората от синкона, откъде идва тя, как лекуват маларията, всичко. Наравно ще ползваме стоката и познанията, след като корабът се завърне. Бих искал той под ваше ръководство да напише веднага медицинска статия за успешното лечение на малария със синкона и да я изпрати до Лансет в Англия, също до „Таймс“.

— Такава официална медицинска статия би трябвало да се изпрати чрез официалните канали на Ватикана. Но аз ще му наредя да направи това. Колкото до изпращането му — за това ще трябва да помисля. Все пак ще изпратя някого. Кога тръгва корабът?

— След три дни.

— Много добре. Ще делим всичко по равно. Това е много.

— Не сме определили цената за лечението. Тя е излекувана. Така че бихте ли ми казали цената?

— Нищо, сеньор.

— Не разбирам.

— Няма цена за шепа синкона, която спаси живота на едно момиче.

— Разбира се, че има цена. Казал съм — колкото поискате, толкова. Готов съм да платя. Двайсет хиляди таела предложих в Хонконг. Ще ви изпратя чек.

— Не, сеньор — спокойно отговори високият епископ. — Ако го изпратите, аз ще го скъсам. Не искам никакво заплащане за кората.

— Ще направя дарение на католическата църква в Хонконг — каза Струан. — На манастир, ако искате. Не си играйте с мене, Ваше Светейшество. Търговията си е търговия. Кажете ми цената.

— Нищо не ми дължите, сеньор. Нищо не дължите на църквата. Но на Бог дължите много. — Той повдигна ръка и описа с нея светия кръст. — In nomine Patris, et Spiritus Sancti — каза той и се оттегли.

Четиридесета глава

Мей-мей започна да се пробужда. Струан я придържаше, поднесъл чаша към устните й. Тя смътно долови, че той говори на отец Себастиан, но не направи усилие да разбере за какво става дума. Погълна послушно синконата и се унесе.

Усети, че монахът си тръгва и това й достави удоволствие. Почувства как Струан отново я повдигна, изпи и втората чаша, въпреки че й се повдигаше от вкуса на лекарството.

В приятното полусъзнание, в което бе изпаднала, чу Струан да сяда на бамбуковия стол и скоро до ушите й достигна дълбокото му равномерно дишане. Разбра, че е заспал. Това я успокои и тя се почувства в безопасност.

Шумът от шетнята на жените в кухнята, остроумният, хаплив хумор на А Сам и парфюмът на Ин-хси бяха толкова приятни, че тя не се остави сънят да я завладее напълно.

Лежеше спокойно и събираше сили с всяка изминала минута. Знаеше вече, че ще живее.

Ще запаля тамян за боговете на моя джос. Може би свещ за Бога с дългото расо. Все пак монахът достави кората от синконата, нали? Макар че вкусът й е отвратителен. Може би трябва да стана дългопола християнка. Това много би се харесало на монаха. Но моят тай-пан не би одобрил това. Все пак би трябвало да го направя. Защото, дори да не съществува Бог с дълго расо, няма вреда от това, а ако има, аз бих постъпила много мъдро. Чудя се дали варварският Бог прилича на китайските богове. Те, ако помислиш сериозно, са много глупави. Не, всъщност не. Те са като човешки същества, с всички наши слабости и възможности. Това е много по-разумно, отколкото да се твърди, както това правят варварите, че техният Бог е съвършен, вижда и чува всичко, съди и наказва всички. Радвам се, че не съм една от тях.

Тя долови шума от дрехите на Ин-хси и усети аромата от присъствието й. Отвори очи.

— Изглеждаш по-добре, Върховна лейди — прошепна Ин-хси, като коленичи до нея. — Виж, донесох ти цветя.

Малкият букет бе много хубав. Мей-мей леко се наведе, но се почувства отпаднала. Струан се бе излегнал на удобния стол, дълбоко заспал. Лицето му изглеждаше младо, но с тъмни сенки под очите и с белега от раната на брадата му.

— Татко е тук вече цял час, дори повече — каза Ин-хси. Тя беше облечена в бледосини копринени панталони, дълга до коленете морскозелена туника и имаше цветя в косите си.

Мей-мей се усмихна, помръдна главата си и видя, че в стаята бе полумрак.

— Преди колко дни започна треската, сестро?

— Миналата нощ. Татко дойде с монаха с дългото расо. Те донесоха вълшебното питие, не си ли спомняш? Аз изпратих тази жалка робиня А Сам в храма рано сутринта да благодари на боговете. Ще ми позволите ли да ви измия? Нека да оправя косата ви. Ще се почувствате много по-добре.

— Да, разбира се, сестро — каза Мей-мей. — Сигурно изглеждам ужасно.

— Да, Върховна лейди, но това е така само защото едва не умряхте. Само десет минути и ще бъдете толкова хубава, колкото винаги сте били, обещавам ви!

— Но бъди тиха като пеперудка, сестро — каза Мей-мей. — Каквото и да правиш, гледай да не събудиш татко. Кажи на тези мързеливи роби, че ако татко се събуди, преди да се приведа в приличен вид, по моя заповед ти лично ще им защипеш пръстите.

Зарадвана, Ин-хси излезе. Къщата потъна в дълбока тишина.

Ин-хси и А Сам тихо се върнаха в стаята и изкъпаха Мей-мей с парфюмирана вода, донесоха панталони и туника от най-фин пурпурен шантунг и й помогнаха да се облече. После измиха краката й, след това я подкрепяха, докато тя миеше зъбите си и изплакваше устата си с бебешка урина. Накрая Мей-мей сдъвка ароматни чаени листа и се почувства наистина пречистена.

Те сресаха косата й, сплетоха я на плитка и я украсиха елегантно с ароматни цветя, смениха чаршафите и калъфките и ги напръскаха с парфюм, поставиха благоуханни треви под възглавницата й. Въпреки че всичко това отне много от силите й, Мей-мей се почувства като новородена.

— Сега малко бульон, Върховна лейди, после прясно манго — каза Ин-хси.

— После — авторитетно каза А Сам и сребърните й обици звъннаха — имаме за тебе чудесна новина.

— Каква новина?

— Само след като се нахраните, майко — каза А Сам.

Мей-мей протестира, но А Сам твърдо поклати глава.

— Ние трябва да се грижим за тебе, ти си още наша пациентка. Втората майка и аз знаем, че добрата новина е чудесна за храносмилането. Но първо трябва да поемете нещо.

Мей-мей изпи малко бульон и изяде няколко парченца от нарязаното манго. Те настояха да яде още.

— Трябва да възстановите силите си, Върховна лейди.

— Ще изям цялото манго, ако сега ми кажете новината — каза Мей-мей.

Ин-хси се начумери. След това кимна с глава на А Сам.

— Хайде, А Сам. Но започни с това, което Ло Чъм ти каза — как е започнало всичко.

— Тихо! — предупреди Мей-мей. — Да не събудите татко!

— Добре — започна А Сам. — Нощта преди да пристигнем, преди последните ужасни седем дни, синът на татко попада в лапите на варварин, същински дявол. Този чудовищен варварин организира такъв отвратителен, пъклен заговор да унищожи обичния син на татко, че аз не мога да го опиша. Миналата нощ и днес, когато това магическо питие облекчаваше треската ви, събитията стават ужасни, смъртно опасни. Ние прекарахме нощното бдение на колене и се молехме на боговете. Но напразно. Татко бе загубен, ние бяхме загубени и още по-лошо — врагът бе спечелил играта.

А Сам замълча, внимателно отиде до масата, взе малката бутилка с вино, което Ин-хси бе донесла за Мей-мей, и си наля малко от него, развълнувана.

Когато се освежи от виното, тя разказа цялата история с мъчителни паузи, невероятни въздишки и многозначителни жестове.

— И там, сред покритата с мръсотии земя — завърши А Сам, като се задъхваше и удряше с пръсти по пода, — нарязан на парчета, обиколен от телата на петнадесет убийци, лежал трупът на дяволския варварин. Горт! Така нашият татко бе спасен!

Мей-мей плесна радостно с ръце и се поздрави за предсказанието си. Боговете наистина се грижат за нас! Благодаря ви, че говорих с Гордън Чен когато трябваше.

— О, чудесно! О, А Сам, ти разказа всичко това блестящо. Аз едва не умрях сутринта, когато ми каза, че татко излиза. Ако не беше казала, че новината е чудесна, преди да започнеш, аз наистина щях да умра.

— Айейа, моето момиче!

Струан се бе събудил от нейното пляскане с ръце.

Ин-хси и А Сам станаха притеснено и се поклониха.

— Чувствам фантастично добре, тай-пан! — каза Мей-мей.

— Наистина изглеждаш фантастично добре.

— Ти сигурно цял ден не ял.

— Благодаря ти, момичето ми, но не съм гладен. Ще ям по-късно в резиденцията.

Струан се изправи и се протегна.

— Моля, яж тука — каза Мей-мей. — Остани тука тази нощ. Моля те. Не искам… моля, остани. Ще бъда много щастлива, ако останеш.

— Разбира се, момичето ми — каза Струан. — Ти трябва да вземаш синкона през следващите четири дни. Три пъти дневно.

— Но, тай-пан, аз чувствам чудесно добре. Моля да не пия повече.

— Три пъти дневно, Мей-мей. Следващите четири дни.

— Боже мой, тя има вкус на птичи тор, смесен с оцет и змийска отрова.

В спалнята донесоха маса, отрупана с храна. Ин-хси им сервира, после ги остави сами. Мей-мей деликатно взе няколко от набързо опържените скариди.

— Какво ще правиш днес? — попита тя.

— Нищо особено. Но един проблем е разрешен. Горт е мъртъв.

— Така ли? — попита Мей-мей, като се направи на изненадана и шокирана от тази новина. — Ти много мъдър, тай-пан. Твоят джос фантастично добър.

Струан бутна настрана чинията си, прозя се и се замисли за своя джос.

— Да.

— Няма ли Брок да бъде ужасно гневен?

— Горт е мъртъв не от моите ръце. Даже да беше така, той заслужаваше да умре. Някак си съжалявам, че умря по този начин.

„Смъртта на Горт и бягството на Кълъм и Тес ще разяри Брок — мислеше той. — Трябва да съм готов с оръжие или нож. Ще дойде ли той да ме търси през нощта като убиец? Или съвсем открито? Ще мисля за това утре.“

— Кълъм скоро трябва да се върне.

— Защо не легнеш? Изглеждаш много уморен. Кога обади Ло Чъм, А Сам ще те събуди, айейа. Мисля, че сега и аз бих поспала.

— Да, ще си легна, момичето ми. — Струан я целуна нежно и я прегърна. — О, момичето ми! Толкова се страхувах за теб!

— Благодаря, тай-пан. Отивай сега да спиш. Утре аз ще бъда много по-добре, ти също.

— Аз трябва да отида до Хонконг. Колкото е възможно по-скоро. За няколко дни.

— Ще направиш ли нещо за мене, тай-пан?

— Разбира се.

— Вземи с тебе. Не искам да остана сама, ако ти там.

— Ти не си достатъчно добре, за да можеш да пътуваш, а аз трябва да отида, момичето ми.

— О, но утре аз ще бъда достатъчно добре. Обещавам. Аз ще остана да лежа на кораба и ние ще можем да живеем на „Рестинг клауд“ както преди. Моля.

— Аз ще отида само за няколко дни, момичето ми, а за теб би било по-добре да останеш тук. Много по-добре.

Но Мей-мей се приближи и се притисна до него.

— Моля. Аз ще бъда много послушна, ще пия редовно синкона без протести, ще стоя в легло, ще ям, ще ям, много ще ям, ще бъда фантастично много добре. Обещавам. Моля, не отделяй от мен, докато не оздравея напълно.

— Добре, сега спи, а утре ще решим какво ще правим.

Тя го целуна.

— Не утре. Кълна в Бог, ако заминеш сам, аз няма да храня, няма да пия синкона! Да! — каза тя, като имитираше неговата сърдита гримаса. — Майка ще стъпи на палуба няма да се мръдне от нея!

Струан нежно я притисна до себе си. С всяка минута той чувстваше, че силите й се възвръщат. Бог да благослови синконата!

— Добре, но няма да заминем утре. Следващия ден, на зазоряване. Ако тогава се чувстваш добре. Ако…

— О, благодаря, тай-пан! Аз ще бъда много добре.

Той я отдръпна леко от себе си и я огледа внимателно. Знаеше, че са й нужни месеци, за да възстанови предишната си красота. Но не само красотата прави човека привлекателен, помисли си той. По-важно е това, което е в него, в очите му, в сърцето му.

— О, момичето ми, толкова си красива! Обичам те!

Тя докосна носа му с тънкия си пръст.

— Защо говориш такива неща на майка?

Тя се притисна в обятията му.

— Аз мислех, че и ти ужасно красив!

Тогава той й поднесе двете чаши синкона и тя ги изпи, като стискаше носа си с ръка. След това взе няколко ароматни листа в устата си, за да прогони неприятния вкус. Той я зави като бебе, целуна я отново и отиде в стаята си.

Съблече се и бързо легна блажено в хладните чаршафи. И веднага заспа.

Докато той спеше, разпитът на китаеца убиец продължаваше. Той беше подложен на бавни, методични изтезания — напълно в съгласие с изкуството да се изтръгва информация.

Четиридесет и първа глава

„Чайна клауд“ се завърна в пристанището на Макао малко след разсъмване. Докато корабът се приближаваше до кея, Струан бързаше към пристана. Неговият катер го очакваше.

— Дърк!

Той се обърна изненадан.

— Добро утро, Лайза.

Лайза Брок изглеждаше бледна и сломена.

— Ще дойда с вас.

— Разбира се.

Струан й подаде ръка, за да й помогне, но тя отказа да я поеме.

— Потегляйте! — заповяда той.

Гребците дръпнаха силно. Денят бе чудесен, морето — спокойно, видя малката фигура на капитан Орлов на квартердека на кораба и разбра, че е наблюдаван. Добре, помисли той.

— Ще пренеса трупа на Горт в Хонконг утре — каза Лайза.

Струан не отговори. Той само кимна с глава и погледна към кораба си.

Когато стигнаха до мостика, той остави Лайза да се качи първа на палубата.

— Добро утро — каза капитан Орлов.

— Мис Брок на борда ли е? — попита Струан.

— Да.

— Вие… вие оженихте ли ги? Кълъм и моята Тес? — попита Лайза.

— Да. — Орлов се обърна към Струан. — Вие ме поставихте на неговите заповеди. Той ми заповяда да ги оженя. Началникът си е началник — това е законът. Аз изпълнявах заповеди.

— Така е — отвърна Струан кротко. — Вие бяхте отговорен само по въпросите на навигацията. Аз изясних това на Кълъм.

Лайза се нахвърли яростно върху Струан.

— Тогава това е било преднамерено. Вие го направихте. Вие сте знаели, че те заминават, за да се оженят!

— Не, мисис Брок — каза Кълъм, като излезе на мостика самоуверен, но напрегнат. — Това бе моя идея. Здравей, тай-пан. Аз заповядах на Орлов да ни ожени. Това е моя отговорност.

— Да, хайде да слизаме, момчето ми.

Пребледняла, Лайза сграбчи Кълъм за раменете.

— Имаш ли сифилис?

— Разбира се, че не. Откъде се взе пък това? Мислите ли, че бих се оженил за Тес, ако имах?

— Моля се на Бога, дано казваш истината! Къде е Тес?

— В каютата. Ние… сега ще слезем.

— Тя… добре ли е?

— Разбира се, мисис Брок!

— Това не е място за семейни спорове — каза Струан. Той тръгна надолу по мостика и Лайза го последва.

— Здравейте — каза Тес смутено, като излезе от главната каюта. — Здравей, мамо.

— Добре ли си, любов моя?

— О, да, да!

Майка и дъщеря се прегърнаха. Струан повика Кълъм от каютата.

— Съжалявам, тай-пан, но решихме, че така ще бъде най-добре.

— Слушай, момчето ми. Имаше тревожни събития, докато теб те нямаше. — Той разказа на Кълъм за Горт. — Няма съмнение, че той бе човекът, който те нареди така.

— Дали пък… след седем дни…

— Не. Но най-добре да отидеш при доктора на Брок. Това ще успокои Лайза.

— Ти бе съвършено прав. Ти ме предупреди. Бога ми, предупреди ме. Защо Горт направи това?

„Как може човек да направи това на друг човек“, помисли той.

— Не зная. Всичко наред ли е между тебе и Тес?

— О, да. Проклетият Горт! Той развали всичко. — Той извади две писма от джоба си. — Ето отговорите на Скинър и Гордън.

— Благодаря, момчето ми. Не се тревожи за…

— Ние отиваме на брега — каза Лайза. — Вземам Тес с мене, след това…

Кълъм я прекъсна.

— Никъде няма да вземате жена ми, мисис Брок. Що се отнася до слуховете за сифилиса, ние ще отидем веднага при вашия доктор и ще уредим този въпрос.

— Тайлър ще разтрогне тази женитба. Тя бе извършена без разрешение.

— Ние се оженихме пред Бога законно, това е всичко.

Кълъм казваше това, което той и Тес предварително бяха уточнили. Но смелостта му изглеждаше разколебана — заради Горт.

— Съжалявам, че заминахме… не, не съжалявам. Ние се оженихме и аз ще направя всичко, което зависи от мене, да бъда добър зет, но Тес ще бъде с мене и ще прави това, което аз кажа.

— Тайлър ще те пребие!

— О, не, мамо! О, не, мамо! — извика Тес и изтича при Кълъм. — Ние сме женени и това е. Кажете й, тай-пан, кажете й, че не е права.

— Сигурен съм, че баща ти ще бъде разярен, Тес. Така е. Но също съм сигурен, че ще прости и на двама ви. Лайза, не можете ли да им простите тук, веднага?

— Не аз трябва да простя, Дърк Струан.

— Хайде, мамо! — каза Тес. Нищо не може да се случи сега, помисли тя. Сега, когато сме мъж и жена и сме се любили, пак боли както преди, но по различен начин. Той е доволен, толкова внимателен, чудесен.

Тя завинаги бе отхвърлила Нагрек.

— Хайде да закусим заедно — добави Тес.

Лайза избърса изпотените си устни.

— Най-добре елате вкъщи. Аз ще съобщя на баща ти.

— Ние ще бъдем в английския хотел — каза Кълъм.

— Не е нужно това, Кълъм — каза Струан. — В нашата резиденция има апартамент за вас.

— Благодаря, но ние решихме, че така ще бъде най-добре. Смятаме да се върнем в Хонконг незабавно, за да видим мистър Брок и да му поискаме да ни прости. Моля ви, мисис Брок, нека останем приятели. Баща ми ми каза какво се е случило с Горт. Това не бе по негов избор.

— Аз мисля, че бе, момчето ми. А вие не можете да заминете веднага. Утре трябва да вземем ковчега.

— Какво? — попита Тес.

— Горт е убит, мила — каза Кълъм. — Вчера.

— Какво?

— Той бе жестоко заклан от убийци! — извика Лайза.

— О, Боже, не!

Струан й разказа всичко. Освен това, което Горт се опита да направи на Кълъм.

— Не можех да постъпя по друг начин, освен да му се противопоставя — завърши Струан. — Но ръцете ми не са изцапани с кръвта му. Мисля, че ще е най-добре всички да слезем на брега.

Тес плачеше тихо. Кълъм я прегръщаше.

— Хайде, мила, изтрий сълзите си. Това не е по наша вина, нито по вина на татко.

Той я изведе от каютата. Струан наруши тишината.

— Те са женени и щастливи, Лайза. Защо не приемеш този факт?

— Ако е до мене, бих казала да. Ако това, което казва Кълъм, е истина. Но Тайлър няма да се примири — ти го познаваш и той те познава. Аз знаех, че ти си планирал това, Дърк. И той ще го разбере. Той ще те убие… или ще се опита да те убие. Аз мисля, че ти планира това да стане по този начин. Тайлър и ти ще се самоунищожите, щом той се нахвърли върху тебе или ти върху него. Защо избърза, а не изчака три месеца? Не бе много време да се изчака. А сега — о, Боже!

Струан вдигна глава от писмата, когато Кълъм отчаяно влезе в кабинета му и седна.

— Всичко наред ли е?

— Да. Докторът каза, че съм чист.

— Обядва ли?

— Не. Никой от нас не бе гладен. О, господи, всичко вървеше толкова добре. Проклетият Горт и проклетата му лудост!

— Как е мисис Брок?

— Толкова добре, колкото може да се очаква — както биха писали вестниците. Получихте ли синкона?

— Да. Тя сега е много добре.

— О, това е чудесно!

— Да.

Ала независимо че се чувстваше добре, Струан бе смутен от смътно, но остро предчувствие. То не бе нещо, което той можеше точно да определи. Просто осъзнаваше, че го дебне някаква опасност. От писмата не можеше да разбере каква би могла да бъде тя. Гордън Чен пишеше, че той още се надява да намери синкона. А Скинър казваше, че ще му съобщи веднага и че го очаква днес.

Но това не може да стане днес. За бога, трябваше да бъда твърд и да кажа на Мей-мей, че ще остане тук.

— Утре се връщам в Хонконг. Най-добре и двамата да дойдете с мене.

— Мисля, че би било по-добре да отидем на „Уайт уич“ с мисис Брок и Лилибет — каза Кълъм. — Мисис Брок изпрати съобщение на Брок по една лорча тази сутрин. За нас и за Горт.

— Не се тревожи, момчето ми. Лайза Брок ще дойде и Тайлър също няма да ви смущава. Той се закле, не си ли спомняш?!

Кълъм погледна въпросително към баща си.

— Знаеше ли, че аз ще взема Тес на „Чайна клауд“?

— Е, добре, момчето ми, след като тя бе изчезнала, надявах се, че си я взел със себе си — каза Струан благоразумно.

Кълъм взе в ръцете си тежкия бял нефрит, който притискаше листата хартия на бюрото.

— Постъпих много глупаво.

— Не мисля така. Това бе най-доброто, което можеше да се на прави. Сега всичко е наред.

— Постъпих глупаво, защото се оказах една кукла.

— А?

— Мисля, че ти провокира у мен тази идея. Нарочно остави Орлов на мое подчинение, като си знаел, че аз ще му наредя да ни ожени. Мисля, че ти ме изпрати заедно с Тес, защото си знаел, че това ще разяри Горт, той ще те нападне публично и ще ти даде възможност открито да го убиеш. Така ли е?

Струан седеше неподвижно на стола си. Очите му не се отделяха от очите на Кълъм.

— Не зная какво да ти отговоря, Кълъм. Не съм сигурен, че искаш да ти отговоря. Истина е, че ти искаше да се ожениш за Тес колкото се може по-бързо и вие сте женени. Истина е, че Горт се опита да те убие по най-мръсния начин, който човек може да си представи. Истина е, че той е мъртъв. Наистина съжалявам, че нямах удоволствието аз да го убия, но също така факт е, че ръцете ми не са омърсени с неговата кръв. Понеже Горт е мъртъв, ти си жив — ти и Тес. Факт е, че каквото и да предприеме Брок във връзка с всичко това, той е дал свещена клетва да ти предостави безопасно място на кораба в безопасно пристанище. И последният факт е, че скоро и ти ще можеш да поемеш ръководството. Като тай-пан.

Кълъм остави нефрита на бюрото.

— Аз не съм готов да стана тай-пан.

— Зная. Но скоро ще бъдеш. Аз ще се завърна у дома след няколко месеца — каза Струан. — Ще върна обратно „Лотъс клауд“ следващата година и ще имам работа с У Куок. Но всичко друго ще бъде твой проблем.

Кълъм помисли за възможността да бъде тай-пан, да бъде независим. Но той знаеше, че в момента не е независим. Сега той имаше Тес.

— Мисля, че мога да се помиря с Брок — ако ти не се опиташ да го направиш вместо мен — каза той. — Планирал ли си всичко това? Мога ли да получа отговор „да“ или „не“?

Той очакваше отчаяно отговора, като се надяваше да бъде „не“.

— Да — каза Струан твърдо. — Аз използвах някои факти, за да достигна до добре обмислен край.

— Когато стана тай-пан, аз ще обединя „Струан и компания“ с „Брок и синове“ — каза Кълъм. — Но първо Брок ще бъде тай-пан, а аз след него.

Струан се изправи на крака.

— Този негодник няма да бъде тай-пан на „Ноубъл хаус“. Той няма да управлява моите кораби!

— Те не са твои. Те са на компанията. Не е ли Брок само пионка която може да бъде използвана или да се злоупотребява с нея по нечия прищявка?

— Кълна се в Бога, Кълъм, не те разбирам. Целият ти живот е в ръцете ти и точно сега правиш всичко, за да го опропастиш.

Кълъм изведнъж видя баща си ясно — като мъж. Той видя ръста и силата му, и решителното обрулено лице, златисто-червеникавата коса и впечатляващите зелени очи. И той разбра, че винаги ще бъде оръдие в ръцете на този мъж. Той разбра, че никога не би могъл да се бори с него или да го убеди, че единственият начин да оцелее като тай-пан е да се съюзи с Брок, като поеме риска и се надява, че Брок ще остави него и Тес на спокойствие.

— Никога не мога да бъда тай-пан на „Ноубъл хаус“. Аз не съм като тебе — каза той със спокойна увереност. — Не искам да бъда и никога няма да бъда.

На вратата се почука.

— Да? — изръмжа Струан.

Ло Чъм отвори вратата.

— Войник маса види, може?

— Само минута.

Кълъм се изправи.

— Аз трябва да тръгвам и…

— Почакай, Кълъм. — Струан се обърна към Ло Чъм. — Сега ще го видя, сави?

Ло Чъм изсумтя раздразнително и отвори широко вратата. Младият португалски офицер влезе.

— Добър ден, сеньор.

— Моля седнете, капитан Макадо. Познавате ли сина ми Кълъм?

Те се здрависаха и офицерът седна.

— Като лидер на англичаните, моите началници ми възложиха да ви запозная официално с резултатите от разследването по убийството на сеньор Брок — започна той.

— Хванахте ли другите? — прекъсна го Струан.

Офицерът се усмихна и поклати глава.

— Не, сеньор. Съмнявам се, че някога ще ги хванем. Ние предадохме убиеца на китайските власти, както бяхме задължени да постъпим. Те го разпитваха по техния неподражаем начин. Той призна, че е член на тайна организация. Организацията Хунг Мун. Мисля, че ги наричате триади. Изглежда, че е дошъл тук от Хонконг преди няколко дни. Според него съществува преуспяващо лоби в Тай Пинг Шан. — Офицерът отново се усмихна. — Изглежда също, че вие имате много неприятели, сеньор Струан. Габрао твърдеше, че вашият… вашият син Гордън Чен бил лидерът.

— Това е най-добрата шега, която някога съм чувал — каза Струан привидно развеселен. Но той имаше предвид възможността това да се окаже истина. И ако това е така? — помисли той. — Не зная. Но трябва да разбера веднага, по какъвто и да е начин.

— Китайските мандарини също се забавлявали, така казват те — продължи Макадо. — Във всеки случай, проклетият дявол умря, преди те да могат да разберат кой е бил действителният водач. Той потвърди, че е бил изпратен тук да убие сеньор Брок по заповед на лидера — прибави офицерът презрително. — Разбира се, той съобщи имената на съучастниците си, но те са без значение, както и продължението на историята. Това бе просто грабеж. Триадите са разбойници. Или може би — каза той многозначително — въпрос на отмъщение.

— Моля?

— Добре, сеньор. Младият сеньор Брок не беше, как да кажа, съвсем не му се възхищаваха в някои среди с лоша репутация. Изглежда, че е посещавал един публичен дом, близо до който бе намерен. Преди около една седмица той брутално нападнал една проститутка, която умря преди два дни. Току-що получихме оплакване срещу него от китайските мандарини. Кой знае? Може би мандарините са решили — зъб за зъб. И всичко това е отвличане на вниманието. Знаете колко неискрени са те. Може би е по-добре, че той е мъртъв, защото в противен случай ние щяхме да действаме, а това би притеснило много хора. — Той се изправи. — Моите началници, разбира се, ще изпратят официален доклад до Негово превъзходителство, тъй като един от вашите сънародници е замесен.

Струан му подаде ръка.

— Моля, благодарете им от мое име. Чудя се дали това не би могло да бъде премълчано? Става дума за проститутката. Синът ми се ожени за сестра му и аз бих желал да запазя чисто името Брок. Тайлър Брок е мой стар съдружник.

— Разбирам — каза офицерът с лека ирония и се обърна към Кълъм.

— Моите поздравления, сеньор.

— Благодаря.

— Ще предам предложението ви на моите началници, сеньор Струан. Сигурен съм, че те ще оценят деликатността на положението.

— Благодаря ви — каза Струан. — Ако заловите другите, наградата остава в сила.

Офицерът отдаде чест и излезе.

— Благодаря ти за това предложение — каза Кълъм. — Какво би станало с Горт?

— Щеше да бъде обесен. Има строги английски закони за убийство — би било голяма ирония, ако цялата тази история беше истинска.

— А?

— Гордън Чен и тайната организация. Ако ти наистина не си планирал предизвикателството на Горт, понеже предварително си уредил той да бъде убит.

— Това е ужасно обвинение. Ужасно.

— Не те обвинявам — каза Кълъм. — Аз само казах, че това би било голяма ирония. Познавам те много добре; всяко убийство трябва да бъде открито — мъж срещу мъж. Този е начинът, по който тай-пан би действал. Но не и аз. Никога. Уморих се да хващам хората натясно и да ги използвам. Аз не съм ти и никога няма да бъда. Трябва да се примириш с това. Ако твоята „Ноубъл хаус“ се провали в ръцете ми — добре, ще използвам твоите собствени думи — това ще е предопределение на съдбата. Ти си начисто. Ти ще се оттеглиш като тай-пан, след това всичко може да се случи. Никога няма да те разбера, а зная, че и ти никога няма да ме разбереш, но въпреки това, можем да останем приятели.

— Разбира се, че сме приятели — каза Струан. — Но ми обещай едно нещо — че никога няма да се сдружиш с Брок.

— Когато аз съм тай-пан, ще правя това, което според мен е най-доброто. Това няма да бъде повече твое решение. Това е законът, който ти установи, и аз се заклех да го следвам.

Чу се шум откъм плажа. Някъде отдалеч долитаха звуци от църковни камбани.

— Ще дойдеш ли на вечеря с нас тази вечер? В клуба?

— Да.

Кълъм си тръгна. Струан остана на бюрото си. „Как мога да запаля ентусиазъм у Кълъм?“ — попита се той.

Не можеше да намери отговор. Той извика секретарката си и и нареди всички сделки на компанията да бъдат приключени преди завръщането му от Хонконг. Излезе от кабинета си и по пътя за къщата на Мей-мей мислеше за Брок. Ще дойде ли той в клуба тази нощ да прави скандали, както Горт?

Струан се спря за миг и погледна към морето. „Уайт уич“ и „Чайна клауд“ изглеждаха красиви на следобедното слънце. Очите му спаднаха на Макао и той видя катедралата. Защо този дяволски епископ не определи справедлива цена за синконата? Бъди справедлив, Дърк. Той не е дявол. Но той те ангажира. Сега ти няма да го забравиш до края на живота си и ще направиш какви ли не услуги на църквата. И на дяволските католици. Все пак дяволи ли са те? Истината, сега.

Не.

Единственият дявол, когото познавам, е Горт и той е мъртъв — с него е свършено. Благодарение на Бога. Да. Горт е мъртъв. Но не е забравен.

Четиридесет и втора глава

„Чайна клауд“ вдигна котва на разсъмване. Морето беше спокойно, а вятърът — източен и постоянен. Но след два часа плаване бризът се усили. Струан остави Мей-мей в голямата каюта и излезе на палубата.

Орлов оглеждаше небето. То бе чисто до хоризонта, но някъде далече се събираха кълбовидни облаци.

— Оттам няма опасност — каза той.

— И там нищо смущаващо — каза Струан, като сочеше към морето.

Той тръгна по палубата и се отправи към предната мачта. С лекота се изкачи по нея, приятно гален от вятъра. Спря се на най-горната част на мачтата.

Той оглеждаше морето и небето, като внимателно търсеше признаци на зараждаща се буря, скрит риф или плитчина. Не откри никаква опасност до хоризонта.

За момент той се отдаде на удоволствието от скоростта, вятъра и морската шир, като благославяше съдбата за живота и за Мей-мей. Тя бе много по-добре — все още слаба, но по-силна от вчера.

Той огледа всички съоръжения на кораба. Търсеше повреди и слаби места… След това слезе от мачтата и се върна на квартердека. След един час вятърът отново се усили и клиперът се накланяше по-силно, а пръски от вълните мокреха най-долните платна.

— Бих предпочел да бъда в някое пристанище тази нощ — каза Орлов притеснено.

— Да. И ти ли го чувстваш?

— Нищо не чувствам. Само че наистина ще бъда щастлив да прекарам нощта в някое пристанище. — Орлов се изплю настрани ц извади тютюн за дъвчене. — Морето е добро, вятърът също, небето е чисто и въпреки това има дяволско вълнение.

— Винаги има вълнение в тези води.

— С ваше позволение, ще свалим платната и ще наредя на лоцмана да провери дълбочината. Може да има просто плитчина или подводни скали някъде наблизо.

Орлов потрепера и закопча якето си, макар че времето бе топло и вятърът приятен.

— Да.

Лоцманът бе изпратен напред да провери дълбочината. Моряците се изкачиха по мачтите и платната на „Чайна клауд“ бяха спуснати.

По-късно следобед корабът бе в безопасност в началото на западния канал. Наближаваше остров Хонконг. Надясно бе континентът. Това бе идеално плаване, без злополуки.

— Може би просто остаряваме — каза Струан с лека усмивка.

— Колкото по остарява човек, толкова повече морето иска да го потопи — каза Орлов без злоба, като гледаше океана. — Ако не бе този чудесен кораб, щях да се оттегля още сега.

Струан отиде при кормилото.

— Аз ще те сменя, кормчия. Иди да си починеш.

— Да, да, сър.

Морякът ги остави сами на квартердека.

— Защо? — Струан попита Орлов.

— Чувствам как морето ме гледа. То винаги наблюдава един моряк, изучава го. Но идва време, когато го гледа различно — ревниво, да, ревниво като жена. И също толкова опасно.

Орлов изплю през борда тютюна, който дъвчеше, и си изплаква устата със студен чай, който взе от платнената чанта в близката компасна будка.

— Никога преди не съм бил в ролята на свещеник и не съм женил никого — продължи той. — Беше ми много, много странно, Зеленооки, когато гледах тези двамата — толкова млади, изпълнени с желание и самоувереност. И като се вслуша в ехото на гласа си, надут като паун, Кълъм извика: „За бога, Орлов, ти ще ни ожениш. Аз командвам «Чайна клауд», по дяволите. Ти знаеш закона на тай-пан.“ ето ме объркан, унижен. Не исках да се подчиня, защото знаех, че той е марионетка. — Орлов злорадо се усмихна и се вторачи в Струан. — Но аз действах благоразумно и го оставих да ме командва, тъй като ти искаше да бъда командван. Това бе, тъй да се каже, моят сватбен подарък за младежа. Той съобщи ли ти за споразумението ни?

— Не.

— „Ожени ни и ще си запазиш кораба! Ако не го направиш, ще те прогоня от моретата, кълна се в Бога!“ — Орлов се усмихна. — И аз как да е ги ожених.

— Мислех аз самият да взема този кораб.

Усмивката на Орлов изчезна.

— А?

— Мисля да реорганизирам компанията. Ще поставя цялата флота под командването на един човек. Кандидат ли си за тази длъжност?

— На сушата?

— Разбира се, на сушата. Можеш ли да управляваш цяла флота от квартердека на един катер?

Орлов сви юмрук и го размаха пред лицето на Струан.

— Ти си дявол, пристигнал от ада! Примамваш ме с власт, за каквато не съм мечтал, за да ми отнемеш единственото нещо, което обичам на земята. На квартердека аз забравям какъв съм — бога ми, ти знаеш това. Какво ще представлявам на сушата, а? Оседланият Орлов гърбушкото!

— Може би Оседланият Орлов, но тай-пан на най-добрата флота в света. Аз бих казал, това е мъжка работа. — Струан не сваляше поглед от лицето на дребосъка.

Орлов се раздвижи наоколо, отиде до перилата и в продължение на няколко минути възбудено крещеше всякакви норвежки и руски ругатни.

Най-накрая се успокои.

— Кога ще стане това?

— Към края на тази година. Може би по-късно.

— А пътуването ми на север? За кожи? Забрави ли за това?

— Искаш да го отменим ли?

— Какво ти дава право да си играеш със света? А?

— Кормчия! Върни се на мястото си!

Струан остави кормилото на моряка.

„Чайна клауд“ излезе от канала и навлезе в спокойните води на пристанището. Една миля по-нататък се издигаше полуостров Каулуун. Земята от двете страни на кораба, безплодна и пресъхнала бързо оставаше далече назад. Близо до пристанището, на около една миля, се намираше каменист нос на остров, който се наричаше Норт пойнт. По-нататък, невидими от тази позиция, бяха Хепи вели, Глесинг пойнт и малката част от пристанището, която се използваше.

— Север-северозапад! — заповяда Струан.

— Север-северозапад, сър — повтори кормчията.

— Запази този курс! — Той погледна през рамо Орлов. — Е?

— Нямам избор. Ще реша, когато уточниш всичко. Можеш да ме оставиш на брега, без да се безпокоиш. Но имам условия.

— Добре.

— Първо, искам „Чайна клауд“. За шест месеца. Искам да си отида у дома. За последен път. — „Жена ти и синовете ти ще дойдат с тебе или ще останат — каза си Орлов. — Те ще останат, ще те заплюят в лицето, ще те прокълнат и ти ще загубиш шест месеца от живота си на кораба.“

— Съгласен. Веднага щом осигуря друг катер, „Чайна клауд“ ще бъде твой. На връщане ще докараш кожи. По-нататък?

— По-нататък, Зеленооки, твоето правило: когато си на кораба, ти си капитан. Това е за мене.

— Съгласен. Друго?

— Няма друго.

— Не сме говорили за заплата.

— По дяволите парите! Аз ще бъда тай-пан на флотата на „Ноубъл хаус“. Какво повече може да иска човек?

Струан знаеше отговора. Мей-мей. Но не каза нищо. Двамата си стиснаха ръцете. Когато корабът бе на четвърт миля от Каулуун, Струан заповяда промяна на курса към югозапад-юг и „Чайна клауд“ се отправи към пристанището.

— Всички на палубата! Минете напред! Поеми командването, капитане. Застанете край „Рестинг клауд“. Първо ще се превозят пътниците. След това оставате на котва за буря.

— Благодаря, капитане — измърмори Орлов. — Бога ми, хубаво е да си в пристанище!

Струан огледа с бинокъл брега. Сега се виждаше в дълбочина Хепи вели: изоставени сгради, никакво движение. Той фокусира отново бинокъла и отчетливо видя кварталите на новия Куинс таун край Глесинг пойнт. Издигаха се скелите на новата му огромна фабрика и той виждаше работници да се движат насам-натам като мравки пренасяха материали, строяха, копаеха. Издигаше се скеле и по-нагоре на могилата, където той бе заповядал да се изгради Грейт хаус. Той видя също тесния гладък път, който се извиваше нагоре по възвишението.

Тай Пинг Шан бе нараснал значително. Там, където преди имаше няколко стотици сампани, които плаваха насам-натам, сега бяха хиляди. Повече военни и транспортни кораби стояха на котва. Имаше повече търговци. Къщи, хижи и временни постройки се простираха по протежение на Куинс роуд чак до брега. Навсякъде кипеше трескава дейност.

„Чайна клауд“ отдаде салют на флагманския кораб, като се движеше край брега, и в отговор се чу изстрел от оръдие.

— Сигнал от флагманския кораб, сър! — извика наблюдаващият моряк.

Струан и Орлов насочиха биноклите си към платната, на които пишеше: „Капитанът да се яви незабавно на борда за рапорт.“

— Да се приближа ли до тях? — попита Орлов.

— Не. Спусни катера, когато се приближим на два възела. Ти си отговорен да доставиш пътниците ми на борда на „Рестинг клауд“ без инциденти. Без да ги оглеждат чужди хора.

— Остави това на мене.

Струан слезе долу, каза на Мей-мей, че скоро ще дойде при тях и я поведе заедно с Ин-хси и А Сам да ги прехвърли на другия кораб.

Орлов внимателно оглеждаше всичко по кораба. Работа на сушата, а? Добре, ще видим. Още много левги има да се изминат, каза си той. Дявол да го вземе! Да, но аз ще се опълча срещу самия дявол заради Зелените очи — лъвчето на Один. Той има нужда от човек като мене. Но пак той е прав. Това е мъжка работа.

Тази мисъл много му хареса.

— Хайде, по-живо! — викаше той по екипажа, като знаеше, че много бинокли ги наблюдават. Платната бяха опънати и цепеха безгрижно към флагманския кораб. Сърцето му пееше с мачтите. В последния момент той извика: „Завърти кормилото!“

Корабът се обърна като хрътка към ято яребици.

Катерът бе спуснат и Струан привърза бордовите въжета. Той се отдели, „Чайна клауд“ се отдръпна и зае отлична позиция до „Рестинг клауд“.

— Всички долу! — заповяда Орлов. — Разчистете палубите, мистър Кудахи — нашата и тяхната. Прехвърляме товар. За бога, никой не трябва да разбере какво разтоварваме.

Струан отвори вратата на главната каюта на флагманския кораб.

— За бога, Дърк! Всички сме разорени! — възбудено каза Лонгстаф и се приближи до него, като завираше „Ориентал експрес“ в лицето му. — Видя ли това? Разорени! Разорени!

Струан взе вестника. Заглавията на втора страница бяха крещящи: „Секретарят по външните работи уволнява китайски търговци“.

— Не, Уил — каза той.

— За бога, как е посмял да направи такава глупост, а? Проклетник! Какво ще правим сега?

— Нека да прочета, Уил. Тогава ще видим каква е тази работа.

— Идиотът Кънингтън анулира нашия договор. Ето каква е работата. И аз съм отстранен! Заменен! Как смее?

Струан повдигна вежди и подсвирна.

— Те още ли не са те информирали официално?

— Разбира се, че не! Кой, по дяволите, информира пълномощниците, какво говориш?

— Може би това не е вярно?

— Скиптър твърди, че е вярно. За него е по-добре да е вярно, защото, бога ми, иначе ще го съдя за клевета!

— Кога се разбра това, Уил?

— Вчера. Как, по дяволите, този отвратителен негодник Скинър е поставил мръсните си ръце върху секретен документ, който аз още не съм получил? Той трябва да бъде наказан с камшик!

Той си наля чаша порто, изпи я, после я напълни отново.

— Не съм мигнал миналата нощ от тревога за бъдещето ни в Азия. Чети. Проклетият Кънингтън!

Докато Струан четеше, чувстваше, че го обзема ненавист. Макар че статията привидно представяше фактите в тяхната последователност и документираше официалното съобщение дума по дума, както Крос му беше писал, от нея се разбираше, че Кънингтън, добре познат с авторитарния си маниер в областта на външните работи, бе анулирал изцяло не само договора, но и цялата дейност на търговската общност, кралската флота, а също и на армията:

По-нататък статията оценяваше значението на острова и описваше как, с голям риск за себе си, търговците бяха съживили Хепи вели и когато тя трябваше да бъде изоставена, те безстрашно започнаха изграждането на новия град за славата на Великобритания.

Това бе майсторски направена статия, определено тенденциозна.

Струан скри задоволството си. Той се бе погрижил тази статия да бъде публикувана. Ако той можеше да се покаже засегнат от статията, други щяха да станат агресивни.

— Шокиран съм! Как е посмял! Кънингтън трябва да бъде отзован!

— И аз мисля така! — Лонгстаф изпи пълната си чаша и я остави на масата. — Добре, аз съм уволнен. Целият ми труд, непосилна работа, преговори, борба — всичко пропадна заради този авторитарен и самозабравил се маниак, който се мисли за господар на света.

— Да пукна, ако той се измъкне от това, Уил! Трябва да предприемем нещо срещу него! Това няма да му се размине!

— Трябва, за бога! — Лонгстаф стана и нервно започна да се разяжда напред-назад в каютата. Струан почувства състрадание към него. — Какво ще стане сега? Кариерата ми е съсипана — всички сме разорени!

Предприел ли си нещо във връзка с всичко това, Уил?

— Нищо. — Лонгстаф гледаше навън през прозореца. — Този проклет остров е основната причина за проблемите ми. Тази дяволска скала ме унищожи. Унищожи всички ни! — Той седна, мрачен. — Вчера почти се стигна до бунт. Делегация от търговци дойде тук и поиска аз да откажа да напусна. Друга делегация, начело с Брок, поиска незабавно да напусна Азия с флотата, да отида в Лондон и да поискам отзоваването на Кънингтън и ако това е необходимо, да се блокира пристанището в Лондон. — Той поглади брадата си с ръка. — Добре, това е моя грешка. Аз трябваше да действам стриктно според моите инструкции. Но това не би било справедливо. Аз не съм жаден за власт, не ламтя да завладявам земя. По дяволите всичко! — Той повдигна глава. Лицето му бе изкривено от обида. — Адмиралът и генералът са доволни, разбира се. Ще пиеш ли?

— Благодаря. — Струан си наля бренди. — Не всичко е загубено Уил. Напротив. Щом се завърнеш, можеш да поставиш влиянието си в действие.

— Моля?

— Това, което си направил тук, е правилно. Ти ще можеш да убедиш Кънингтън, ако той още е на поста си. Очи в очи ти ще бъдеш в много по-силна позиция. Правото е на твоя страна. Това е очевидно.

— Срещал ли си някога Кънингтън? — горчиво попита Лонгстаф. — Не можеш да спориш с това чудовище.

— Така е. Но аз имам приятели. Ти имаш начин да докажеш, че си бил прав, не той.

Очите на Лонгстаф светнаха. След като Струан не се разтревожи от ужасната новина, не всичко бе загубено.

— Какъв начин, скъпи приятелю? — попита той.

Струан отпи от питието си с видимо удоволствие.

— Дипломатите са постоянни, правителствата се сменят. Преди да се завърнеш у дома, Пийл ще стане министър-председател.

— Невъзможно!

— Вероятно. Да предположим, че си съобщил новина от голямо значение, доказваща, че Кънингтън е идиот. Как Пийл и консерваторите биха те приели?

— Чудесно. Не се и съмнявам! Каква новина, Дърк, приятелю мой?

Чу се шум пред вратата и Брок се втурна в каютата, докато нещастният часовой напразно се опитваше да го спре. Струан стана за част от секундата, готов да извади ножа си.

Лицето на Брок бе изкривено от злоба.

— Женени ли са?

— Да.

— Горт убит ли е?

— Да.

— Кога се очаква „Уайт уич“?

— Преди мръкваме може би. Трябваше да отплава сутринта.

— Първо ще говоря с Лайза. После с тях двамата. След това, бога ми, ще разговарям с тебе.

И той изхвръкна от каютата.

— Разпасан негодник! — възмути се Лонгстаф. — Можеше поне да почука!

Струан се отпусна, както котка се отпуска след преминала опасност — мускулите — освободени от напрежение, готови да се свият при следваща заплаха, очите — неизменно търсещи опасността.

— Няма защо да се страхуваш от Кънингтън, Уил. С него е свършено.

— Да, разбира се, Дърк. Дяволски щастливо отърваване!

Той погледна към вратата, спомни си за боксовата среща и бе убеден, че бой между Дърк и Брок би бил също така опасен.

— Какво иска Брок, а? Дали няма намерение да те предизвика? Разбира се, той е научил за скарването ти с Горт. Лошите новини се разпространяват бързо, нали? Неприятна разправия! За щастие той бе убит от други.

— Да — каза Струан.

След преминалата опасност той почувства леко неразположение и слабост.

— Как им хрумна на тези млади идиоти да избягат и да се оженят? Наистина Брок има право да бъде разярен. Глупаво!

— Не е глупаво, Уил. Това е най-доброто, което те можеха да направят.

— Разбира се. Щом ти го казваш.

Лонгстаф се чудеше дали слуховете бяха верни: тай-пан нарочно бил планирал женитбата и дуела. Тай-пан е достатъчно разумен да не го направи, си каза той. И така — тай-пан срещу Брок.

— Какво ще кажеш за Пийл, Дърк?

— Ти си дипломат, Уил. Дипломатите не трябва да са обвързани с политически партии. Най-малкото, трябва да бъдат уважавани от всички партии.

— Така е. — Лонгстаф широко отвори очи. — Искаш да кажеш — да стана консерватор, да поддържам Пийл?

— Поддържай еднакво вигите и консерваторите. Хонконг е нужен на Англия. Ти представяш Хонконг, Уил. Може би това — Струан Размаха статията — е огромен шанс за тебе. Тази статия доказва не само, че Кънингтън е идиот, но и неразумен бърборко. Шокиращо е а четеш лично послание във вестник.

Тогава той му разказа за дипломатическото куфарче, но само толкова, колкото да му замае главата.

— Боже мой!

„Ако — мислеше той, — както тай-пан посочи, има копие от секретния доклад с карти на земите по руско-китайската граница и на вътрешността, те биха могли да го доведат до посланически пост и благородническа титла.“

— Откъде ги получи?

— От сигурен източник. — Струан се изправи. — Ще ти ги предам, преди да заминеш. Използвай ги както намериш за добре. Освен много други неща, тези материали непременно ще докажат, че ти си прав, а Кънингтън е сбъркал.

— Ще вечеряш ли с мене, Дърк? — Лонгстаф не се бе чувствал толкова добре от много години насам. — Ще можем да си поговорим за добрите стари времена.

— Не тази вечер, ако ме извиниш. Може би утре?

— Чудесно. Благодаря ти. Много се радвам, че становището ни се потвърждава.

— Накрая има нещо друго, на което веднага трябва да се обърне внимание. Триадите.

— Е?

— Горт Брок бе убит от триади от Хонконг. От Тай Пинг Шан.

— Не думай! Защо?

— Не зная.

Струан разказа каквото знаеше от португалския офицер относно триадите. И за Гордън Чен. Той знаеше, че трябва да предостави тази информация на Лонгстаф. В противен случай, когато това се оповести официално, би изглеждало, че той се опитва да запази сина си. Ако се окаже, че Гордън е замесен с тях, това би го изложило… Ако не, не би имало никаква вреда.

— Невероятно — засмя се Лонгстаф. — Смешна история.

— Да. Не се съмнявам, че е разпространена от неприятелите ми. Но ти издай прокламация относно триадите и заповядай на майор Търнбул да се разправи с тях. В противен случай проклетите мандарини ще ни се качат на главите.

— Добра идея. Превъзходна, бога ми. Ще извикам Хорацио — по дяволите, аз му разреших две седмици отпуск в Макао. Мога ли да наема Маус?

— Разбира се. Ще ти го изпратя.

Когато Струан си отиде, Лонгстаф се изтегна блажено на бюрото си.

Мой скъпи Уилям — каза той на чашата си. — Чувствам се превъзходно. Ако наистина се разбере, ще бъда радостен да напусна този нещастен остров. Не ме е грижа какво ще стане с него или с търговците, китайците и проклетите триади. — Той отиде до прозореца и се подсмихва под мустак. — Ще видим какво точно съдържа дипломатическото куфарче. Когато се завърнем в Англия, ще решим какво да правим. Ако уволнят Кънингтън, ние можем без трудности да се завърнем в Хонконг и това ще бъде много изгодно. Ако Кънингтън остане на поста си, мога да приема, че той е бил прав и да използвам острова като важно обстоятелство. Защото ще имам документите — ключ към спалнята на който и да е секретар по външните работи и към много чай. — Той се заля от смях. Преди няколко дни специален пратеник дойде от Чинг-со да му предаде, че семената, които Хорацио бе поръчал, ще бъдат доставени по море до две седмици. — Бих казал, Вие свършихте чудесна работа днес, Ваше Превъзходителство!

На борда на „Рестинг клауд“ Струан намери Мей-мей да лежи в каютата си. Тя изглеждаше много добре и дори по-силна.

— Аз много благодарно щастлива да бъда у дома, тай-пан. Виждаш ли! Твоя майка послушна като моряк. Изпих две чаши синкона и готова да изпие още три.

— Какво? — каза той подозрително.

— Защо, абсолютно вярно. Не гледа така! Аз говоря истина! Да не съм проститутка от Хокло? Или просякиня? Да не съм лъжкиня? Обещанието си е обещание и аз не забравя. Разбира се — продължи тя гальовно, — сега пие отрова с вкус на тор със сок от манго. Макар всички нормални жени веднага мисли за мъже, о, боже, не — това много просто. — Тя тръсна глава с познатата си властност. — Мъже!

Струан скри усмивката и удоволствието си от това, че тя все повече приличаше на себе си.

— Ще се върна по-късно. А ти остани в леглото.

— Хм! Не сдържа ли на обещанията си? Аз не лайно от безполезна костенурка? — Тя протегна ръка като императрица. — Тай-пан!

Той галантно й целуна ръката, тя избухна в смях и го прегърна.

— Върви, сине мой, и без мръсни публични домове!

Струан излезе и отиде в своята каюта. Отключи касата и взе едно от двете копия от документите и картите, които прецизно бе направил. Постави ги в джоба си заедно с малката торбичка с останалата кора от синкона. Той се завърна на катера си.

— „Бостон принсес“! — заповяда той. Това бе името на стария кораб на „Купър — Тилмън“.

Слънцето потрепваше на хоризонта и приличаше така, като че ли някакъв прозрачен воал бе спуснат на небето.

— Какво означава това, Босън?

— Не знае, сър. Виждал така в южни морета преди хубаво и лошо време. Ако луна тази нощ има пръстен, може вали малко дъжд.

Или ще стане по-лошо, помисли Струан. Той се изправи и погледна към западния канал. Нямаше и следа от „Уайт уич“. Добре, помисли той, може би ще останат в открито море и ще пристигнат призори. Все още няма да мисля за тебе, Тайлър.

Катерът се приближи до „Бостон принсес“ — огромен кораб с палуба на три нива, приспособен за търговски цели, постоянно стоящ на котва.

Струан изтича до мостика.

— Искам разрешение да се кача на борда — каза той на американския офицер на палубата. — Може би мистър Купър ще ме приеме. Спешно е.

— Един момент, мистър Струан.

Офицерът слезе долу.

Струан запали пура и хвърли клечката кибрит през борда. „Чайна клауд“ се отправяше към дълбоките води срещу Хепи вели, където щеше да остане на котва.

— Здравей, тай-пан — каза Джеф Купър, като излезе бързо на дека. — Предполагам, че си чул какво е направил този кучи син Кънингтън? Много съжалявахме, когато научихме за дуела и всичко останало. Тези, двамата луди, наистина ли избягаха?

— Да. Как е Уилф?

— Мъртъв.

— Проклятие! Кога умря?

— Преди три дни.

— Да слезем долу, а?

— Добре. Вярно ли е, че Лонгстаф е уволнен, а договорът — анулиран?

— Това нищо не значи. Просто глупав политически гаф. Сигурен съм, че ще бъде коригиран.

Купър го поведе надолу. Главната каюта бе луксозна.

— Бренди?

— Благодаря. — Струан прие. — Наздраве.

— Наздраве.

Струан отвори малката торбичка и извади синкона.

— Виждаш ли това, Джеф? Това е кора. Кора от синкона. Понякога наричана „йезуитска“ кора. От нея се прави чай и с него се лекува малария.

— Сигурен ли си?

— Да. Така се излекува моята метреса. Това е частен въпрос. Но със сигурност синконата лекува малария.

Купър взе парченце кора с треперещи пръсти.

— О, за бога, тай-пан, разбираш ли точно какво си направил? Разбираш ли какво казваш?

— Да. Маларията е разпространена по целия свят — в Щатите цяла Флорида и голяма част от Луизиана са пламнали. Аз зная лекарство против тази болест и зная как да го намеря. За какво ти говори това?

— Служба в полза на човечеството — богатство за всеки, който пръв се заеме с това.

— Да, момчето ми. Предлагам ти съдружие. — Струан постави кората обратно в чантата, внезапно се натъжи. — Каква ирония, нали? Преди няколко седмици тази кора можеше да спаси Роб и малката Карин. Всички останали — дори Уилф, въпреки че го ненавиждах.

— Смъртта му бе мъчителна — каза Купър.

— Съжалявам за това. — Струан отпи глътка бренди и приключи с миналото. — Предложението ми е просто. Ще организираме нова специална компания за доставка на синкона. Участието ни ще бъде с равни капитали. Четирима директори — ти и посочен от тебе втори директор, аз и Кълъм. Ти ще управляваш компанията. Аз ще осигурявам доставките — къде, как и какво да се прави, а ти започваш планирането от утре.

Купър подаде ръка.

— Споразумението е сключено.

Струан му разказа как и с кого е успял да намери синкона, както и за кораба, който бе наел и който утре щеше да отплава от Макао за Перу.

— Епископът ми съобщи, че отец Себастиан ще замине. Предлагам да дублираме кораба, за да избегнем рисковете. Компанията ще поеме разноските по първия кораб и да наемем втори директно от Америка. Ще наемем двама доктори и двама бизнесмени, които ще заминат с кораба и ще проучат всички подробности около синконата. Веднага след тръгването на американския кораб ще оповестим новината в Щатите чрез твоите хора. Ще имаме добър аванс пред нашите конкуренти и ще осигурим облога ми с епископа. Веднага ще разпространим новината и тук, за да се освободим от проклятието на Хепи вели. И колкото е възможно по-скоро в Европа. Докато нашите кораби се завърнат, докторите по целия свят ще плачат за синкона. Моите кораби ще правят доставки за Британската империя, а ти ще се ангажираш с американския континент. Ще си поделим останалия свят. Само в Южна Италия бихме могли да продадем тонове синкона.

— Кой друг знае за това?

— Само ти. Днес. Тази нощ аз ще подшушна нещо за това на Скинър, ако го намеря. И така, свършихме с бизнеса. Сега, как е Шиваун?

— И добре, и зле. Тя прие факта, че е сгодена. Но трябва да призная, че колкото и да я обичам, тя не ме обича.

— Ще откупиш ли активите на Тилмън?

— Не, ако Шиваун се ожени за мене. В противен случай би било грешка да го направя. Понеже Уилф почина, трябва да намеря друг партньор. Това ще означава да отстъпя част от акциите си — ти познаваш отлично проблемите.

— Да. Какви са намеренията на Сергеев?

— О, той е още тука. Кракът му не го притеснява много. Често се срещаме с него. Вечеряме заедно два-три пъти седмично. — Купър леко се усмихна. — Той е много привързан към Шиваун, а, изглежда, и тя го харесва. В момента тя е на неговия кораб.

Струан поглади брадата си умислено.

— Тогава ще ти предложа нещо друго. По-опасно от синконата.

— Какво?

— Изпрати Шиваун у дома за една година. Дай й възможност да размисли. Тя е от добро потекло. Ако пожелае да се върне в края на годината, бракът ти с нея ще бъде щастлив. В противен случай — дай й свободата. Кажи й, че независимо от всичко, ти ще продължиш да изплащаш „дела“ на баща й. Братята й могат да пропаднат. Не забравяй, че можем добре да използваме влиянието на сенатор Тилмън във връзка с новото ни начинание. Парите, които ще му дадеш, няма да бъдат хвърлени на вятъра.

Купър тръгна към бюрото си, за да си вземе пура и да спечели време. Защо тай-пан предлага това? Не планира ли той да тръгне след нея?! Не, за него е излишно да действа със заобикалки: ако й даде знак, тя би се отзовала веднага.

— Трябва да помисля за всичко това, тай-пан — каза той. — Пура?

— Не, благодаря. И когато обмислиш това, прибави още един риск. Поискай от Сергеев да й предложи да замине с неговия кораб с придружител, разбира се.

— Ти си изгубил ума си!

— Не, момчето ми. — Струан извади копията от документите, превързани грижливо със зелена лента. — Прочети това.

Купър взе пакета.

— Какво е това?

— Чети. Не бързай.

Купър седна на бюрото си и отвори пакета.

Добре, разсъждаваше Струан, въпросът със синконата е поставен. А Кълъм? Може би той е прав да иска съдружник. Джеф е подходящият съдружник. Струан — Купър — Тилмън. Поне Струан — Купър. Засега можем да забравим за Тилмън. Защо не? Това е много изгодно за Джеф. Ние печелим предимство пред двете Америки. Джеф е вещ и праволинеен. Той е добър избор. Лонгстаф? За Лонгстаф се погрижих повече от достатъчно. Ако не е под пряко наблюдение, той веднага ще направи това, което следващият силен мъж му каже. А Скинър? Досега той се проявява добре. Блоър? Трябва да се проучи. Маус също. Друго? Домът и Мей-мей. Може би Орлов беше прав. Може би всичко, което усещаш, е морето, което те поставя на изпитания. Ти добре вложи парите си. Не се отказвай лесно от това.

Мисълта му безжалостно се насочи към Брок: да, той трябва да бъде убит. Лайза бе права. Щом това веднъж започне, навярно никога няма да спре. Или ще завърши със смъртта на двамата.

— Истина ли е това? — Купър бе прочел цялото досие.

— Източникът може да бъде наречен „сигурен“. Какво мислиш за това?

— Дяволска работа. Очевидно Сергеев е човекът, без съмнение един от тях, изпратен да разследва „британската сфера на влияние“ в Азия и да проучи начините за емиграция в Руска Аляска. — Купър поразмисли, после продължи: — Какво да направим във връзка с това? Добре, ще следвам предложението ти относно Шиваун. Сергеев с удоволствие би я придружил до Америка. Тя ще го подмами открито или неусетно и ще го заведе във Вашингтон. Баща й, на когото ще бъде предоставена тази информация, дискретно ще каже на Сергеев, е Съединените щати са сериозно загрижени от поведението на Русия и желаят тя да остане вън от Америка, доктрината Монро и т.н. Това ли имаш предвид?

— Ти си умен мъж, Джеф.

— След тази информация лорд Кънингтън ще изглежда като идиот.

— Така е.

— И прави нуждата от Хонконг и огромното му значение очевидна.

— Да.

— Сега трябва да решим по какъв начин незабавно и безопасно да предадем тази информация в ръцете на сенатора. Това ще увеличи политическия му престиж извънредно много и той ще я използва докрай. Защо не рискуваме да посветим Шиваун във всичко това или просто да й дадем едно копие от досието, което да предаде на баща си?

— Аз не бих й позволил да прочете досието, нито бих й казал за какво се отнася. Все пак тя е жена. Жените обикновено са непредвидими. Току-виж се влюбила в Сергеев. Тогава тя може да опропасти Съединените щати, защото според женската логика жената трябва добре да покровителства партньора си, независимо от наследство или каквото и да било друго. Катастрофално би било Сергеев да разбере, че ние знаем всичко, което е в досието.

— Бих искал да помисля за всичко това — каза Купър. Той завърза отново пакета и го подаде на Струан. — Може да ти прозвучи при повдигнато, тай-пан, но моята страна знае как да ти се отблагодари.

— Не искам благодарности, Джеф. Навярно ще ни бъде от полза, ако сенаторът Тилмън и другите дипломати започнат да осмиват глупавото управление на нашия район от страна на лорд Кънингтън.

— Да. Считай, че това е уредено. Впрочем, ти ми дължиш двадесет гвинеи.

— За какво?

— Не си ли спомняш нашия облог? По въпроса коя бе голата жена? Първия ден, Дърк. Картината на Аристотел, отстъпването на острова, не си ли спомняш?

— Да. Коя бе тя? — попита Струан.

Двадесет гвинеи срещу честта на една лейди не е толкова много, помисли той. Да, по дяволите, но тази картина ми харесва.

— Шиваун. Тя ми каза преди два дни. По-точно, каза ми, че ще отиде при художника да я нарисува. Както дукесата на Алба.

— Ще й позволиш ли?

— Не зная.

Лицето на Купър се набръчка от мъчителна усмивка, която за момент промени обичайното му тревожно изражение.

— Пътуването по море ще го предотврати, нали?

— Не с това момиче. Утре аз ще изпратя пакета. Доколкото си спомням, загубилият облога трябваше да накара Аристотел да нарисува печелившия в картината. Смятай го за уредено.

— Може би ще приемеш картината като подарък. Аз ще накарам Аристотел да ни нарисува двамата, а?

— Добре, благодаря ти. Винаги съм харесвал тази картина.

Купър посочи пакета.

— Хайде утре пак да поговорим. Тази нощ ще реша дали да изпратя Шиваун.

Струан помисли за утрешния ден, после подаде пакета на Купър.

— Постави го в касата си. За да сме сигурни.

— Благодаря. Благодаря за доверието, тай-пан.

Струан отиде на брега и се отби във временната канцелария, която бе построена на новата морска площадка. Варгас го очакваше.

— Първо ми кажи всички лоши новини, Варгас.

— Имаме доклад от нашите агенти в Калкута, сеньор. Изглежда, че според последните сведения „Грей уич“ е пристигнал три дни преди „Блу клауд“.

— Друго?

— Цените в строителството са огромни, сеньор. След вчерашната статия във вестника аз задържах всички работи. Може би трябва да съкратим загубите си.

— Продължи веднага всички работи и от утре наеми два пъти повече работници.

— Да, сеньор. Новините от борсата в Англия са лоши. Пазарът е нестабилен. Бюджетът не е балансиран и се очакват финансови сътресения. Разбира се, кражбите са невероятно много. Откакто вие заминахте, имаше три грабежа и бяха направени още една дузина опити за кражби. Две разбойнически лодки бяха заловени и екипажите публично обесени. Между четиридесет и петдесет крадци, разбойници и главорези ги бият с камшици всяка сряда. Не минава нощ, без някоя къща да бъде ограбена. Ужасно. О, между другото, майор Търнбул въведе полицейски час за всички китайци от залез-слънце нататък. Изглежда, че само по такъв начин могат да бъдат контролирани.

— Къде е мисис Куанс?

— Все още на малкия кораб, сеньор. Тя отмени пътуването си до Англия. Говори се, че сеньор Куанс още е в Хонконг.

— Там ли е?

— Не бих искал да вярвам, че сме загубили безсмъртния Куанс, сеньор.

— Какви бяха намеренията на мистър Блоър?

— Той харчи пари, като че ли скалите на Хонконг са от злато. Разбира се, това не са наши пари, а на Жокейклуб — каза Варгас, като се опитваше да не показва неодобрението си. — Разбирам, че не се очакват печалби от клуба, защото всички приходи се изразходват за надбягвания, коне и т.н. — Той избърса изпотените си ръце с носна кърпа. Влажността на въздуха бе голяма. — Научавам, че сеньор Блоър е организирал борба с петли. Под егидата на клуба.

— Добре. Кога ще бъде това?

— Не зная, сеньор.

— Какво прави Глесинг?

— Всичко, каквото един пристанищен майстор трябва да прави. Но чувам, че е разярен срещу Лонгстаф, задето не му разрешава да отиде в Макао. Носи се слух, че ще бъде отзован.

— Маус?

— А, пастор Маус. Той се върна от Кантон и се настани в хотела.

— Защо каза това „а“, Варгас?

— Нищо, сеньор. Просто още един слух — отговори Варгас, притеснен, че си е изтървал езика. — Добре, изглежда… разбира се, ние, католиците, не го харесваме и не сме доволни, че протестантите не вярват като нас в спасението на душите ни. Във всеки случай, той има обичан от хората последовател, кръстен Хака, наричан още Хунг Хсу Чун.

— Има ли този Хунг Хсу Чун нещо общо с Хунг Мун и триадите?

— О, не, сеньор. Това име често се среща.

— Да, спомням си за него. Висок, особняк. По-нататък.

— Добре, няма много за разказване. Той започна да проповядва между китайците в Кантон. Не е известен като пастор Маус, нарича себе си брат на Исус Христос, казва, че през нощта разговаря с Бога. Той бил новият месия, той щял да очисти храмовете, както преди бил направил това брат му Христос, и още много подобни глупости. Очевидно той е луд. Всичко това би било много забавно, ако не беше толкова оскверняващо.

Струан помисли за Маус. Той го харесваше като човек и го съжаляваше. После отново си спомни думите на Сара. Да, каза си той, ти използва Волфганг по много начини. Но в замяна му даде това, което той пожела — шанса да покръсти езичниците. Без тебе той отдавна щеше да бъде мъртъв. Без тебе… стига за това. Маус сам трябва да намери спасението си. Пътищата към Бога са странни.

— Кой знае, Варгас? Може би Хунг Хсу Чун е това, което твърди, че е. Все пак — прибави той, като видя Варгас да се въздържа — съгласен съм. Това не е забавно. Аз ще говоря с Волфганг. Благодаря ти, че ми каза.

Варгас леко се изкашля.

— Мислите ли, че следващата седмица бих могъл да отсъствам? Тая горещина… хубаво би било да видя семейството си.

— Да. Вземи две седмици, Варгас. И аз мисля, че би било добре португалската общност да има свой собствен клуб. Откривам подписка. Тебе определям за временен касиер и секретар. — Той попълни чек и го откъсна. — Можеш да го осребриш веднага. — Сумата бе хиляда гвинеи.

Варгас бе развълнуван.

— Благодаря ви, сеньор.

— Без благодарности — каза Струан. — Без поддръжката на португалската общност ние не бихме имали никаква общност.

— Но, сеньор, тази новина — тази статия! С Хонконг е свършено. Короната анулира договора. Да удвоя броя на работниците? Хиляда гвинеи? Не разбирам.

— Хонконг ще живее, докато поне един търговец остане там и поне един кораб е в пристанището му. Не се тревожи. Някакви съобщения за мене?

— Мистър Скинър остави съобщение. Той би искал да ви види, когато ви е удобно. Гордън Чен също.

— Съобщи на Скинър, че ще се отбия в редакцията тази вечер. На Гордън кажи да дойде при мене в осем часа на борда на „Рестинг клауд“.

— Да, сеньор. О, още нещо. Спомняте ли си Рамзи? Морякът, който дезертира? През цялото време живял в една пещера на хълма като отшелник. На върха. Той е оцелял, като крадял храна от рибарското селище в Абърдийн. Изглежда, че е изнасилил няколко жени там. Китайците го хванали и го предали на властите. Вчера бе осъден. Сто удара с камшик и две години каторга.

— Биха могли и да го обесят — каза Струан. — Той няма да изтрае две години. Затворите са смъртни капани, неописуемо жестоки.

— Да. Ужасни. Благодаря ви отново, сеньор. Нашата общност ще бъде дълбоко признателна — каза Варгас. Той излезе, но почти веднага се върна.

— Извинете ме, тай-пан. Един от нашите моряци е тук. Китаецът Фонг.

— Да влезе.

Фонг влезе тихо и се поклони.

Струан изпитателно огледа набития сипаничав китаец. За трите месеца, прекарани в чужбина, той се бе променил в много отношения. Сега с лекота носеше европейска морска униформа, а плитката коса бе умело прикрепена под кепето му. Английският му бе приемлив. Превъзходен моряк. Послушен, коректен, бързо научаваше всичко.

— Какво правиш извън кораба?

— Капитан казва може отиде на брега, тай-пан. Разходи се по брега.

— Какво искаш, Фонг?

Фонг подаде измачкан лист хартия. Написаното бе с детски почерк. „Абърдийн. Същото място. Осем удара. Ела сам.“ Подписът бе „Бащата на Бърт и Фред“.

— Къде намери това?

— Кули спря мене. Даде мене.

— Знаеш ли какво пише?

— Прочел. Не чете лесно. Трудно, няма значение.

Струан огледа листа.

— Небето. Видя ли го?

— Да, тай-пан.

— Какво ти каза то?

Фонг знаеше, че бе подложен на тест.

— Тайфун — опасност — каза той.

— Колко време ще продължи?

— Не знае. Три дни, четири дни, повече, по-малко. Тайфун. Няма значение.

Слънцето се бе скрило зад хоризонта, бързо се смрачаваше. По брега и по сградите се показваха светлини.

Облаците по небето се сгъстяваха. Огромна и кървава, луната се появи над хоризонта.

— Мисля, че имаш добър нюх, Фонг.

— Благодаря, тай-пан.

Струан размаха писмото.

— Какво ти казва твоят нюх за това?

— Не ходи сам — каза Фонг.

Четиридесет и трета глава

С настъпването на нощта облачността и влажността се увеличиха. Старите търговци знаеха, че скоро ще завали. Това бе началото на дъждовния период, те очакваха, че този дъжд ще облекчи постоянната задуха за известно време и ще прочисти праха. Ако джос е с тях. Ако той е против тях, може да има и буря. И само от него зависи дали бурята ще премине в тайфун.

— Горещо ми е, тай-пан — каза Мей-мей, като се разхлаждаше с ветрило в леглото.

— На мен също — каза Струан. Той сменяше замърсената си риза с чиста. — Аз ти казвах, че трябва да останеш в Макао. Там е много по-хладно.

— Може да е така, бога ми, но тогава нямаше да имам удоволствието да ти кажа, че ми е горещо.

— Предпочитах те, когато беше болна. Тогава не проявяваше дързост и не правеше вулгарни изказвания.

— Хм! — изсумтя тя. — Не бъди измамен с мене!

— Какво с тебе?

— Измамен, тай-пан. Не знае английски? Кога те няма по цял ден, не трябва безпокоиш за бедна майка. Аз ужасно заета чете твой речник на д-р Джонсън и подобрява знания по варварски език. Всеки знае дума „измамен“. Означава „лъжлив“. Ето какъв си ти, за бог. — Тя пресилено се нацупи и това я направи още по-хубава. — Ти не обожава мен вече!

— Аз имам намерение да поизлъжа задника ти.

Мей-мей пресилено простена, като че ли бе засегната от намерението на Струан.

— Тай-пан иска поиграе, маса? Може, няма значение.

Струан се приближи до леглото, но Мей-мей се отдръпна.

— Тай-пан, това беше шега.

Той я прегърна силно.

— О, момичето ми, ти вече си добре. Това е важното.

Тя бе облякла бледосиня копринена туника, имаше елегантна прическа, а парфюмът й бе опияняващ.

— Да не си посмял да отидеш в публичен дом, а?

— Не ставай глупава.

Той я целуна и след това се облече. Постави ножа си в кобура отзад, а камата в левия си ботуш, завърза здраво косата на врата си с панделка.

— Не режи коса, тай-пан. Остави опашка като цивилизован човек. Много хубав.

На вратата се почука и влезе Лим Дин.

— Маса. Маса Чен тук. Може?

— Може. Каютата горе.

— Ще се върнеш ли, тай-пан?

— Не, момичето ми. Веднага ще отида на брега.

— Кажи на Гордън да дойде да ме види — да?

— Да, момичето ми.

— Къде отива?

— Излизам, бога ми. Дръж се добре, докато ме няма. Ще се върна след полунощ. Но ще ти се обадя веднага щом се върна на борда.

— Добре — прошепна тя гальовно. — Събуди ме, ако съм заспала. Твоя майка иска знае дали лъжлив син здрав и читав.

Той я потупа нежно по рамото и отиде в каютата на горния дек.

— Здравей, Гордън.

Гордън Чен бе облечен в дълга синя копринена дреха и светли копринени панталони. Бе силно възбуден и разтревожен.

— Добър вечер, тай-пан. Добре дошъл. Много съм щастлив за синконата. Как е лейди Т’Чънг?

— Много добре, благодаря.

— Съжалявам, моите усилия останаха напразни.

— Благодаря ти, че си се опитал.

Гордън Чен бе раздразнен, че трябваше да изразходва голяма сума таели при търсенето, но раздразнението му бе нищо в сравнение с тревогата му за Хонконг. Цялата йерархия на Квантунг от триадите силно негодуваше срещу новините от Англия. Той бе повикан от Джин-куа и му бе заповядано да уведоми тай-пана да използва всички възможности на триадите и всички необходими средства — пари, натиск, разширяване на търговията, — за да се предотврати напускането на острова от варварите и да ги окуражи да останат на него.

— Трябва да ви запозная с много важен въпрос, тай-пан. Иначе не бих се натрапвал. Хонконг. Статията. Вярно ли е всичко това? Ако е вярно, ние сме загубени, разорени.

— Доколкото зная, ти си тай-пан на триадите от Хонконг.

— Какво?

— Тай-пан на триадите от Хонконг — повтори Струан любезно и го запозна с това, което португалският офицер му бе казал. — Глупава история, а?

— Не глупава, тай-пан, а направо ужасна! Шокираща лъжа!

Ако Гордън беше сам, той би оскубал косите си, би разкъсал дрехите си и би крещял от ярост.

— Защо триадите трябваше да убият Горт?

— Не зная. Откъде да знам какво биха могли да направят тези анархисти? Тай-пан на триадите? Аз? Какво мръсно обвинение!

Животът ми не е оценен за пукната пара, крещеше той на себе си. Този проклет предател! Как смее той да издава тайни! Осъзнай се. Тай-пан на варварите те наблюдава и ти по-добре му дай мъдър отговор!

— Просто не зная какво да мисля. О, небеса! Триадите от Тай Пинг Шан под носа ми? Отвратително!

— Имаш ли неприятели, които биха разпространили такава история?

— Трябва да имам, тай-пан. Велики Боже! Чудя се дали… — Бяло то на очите му се показа.

— Дали какво?

— Добре, аз… добре, вие сте ми баща. Дали някой не се опитва да ви атакува чрез мене?

— Това е възможно, Гордън. Възможно е и ти да си шеф на триадите.

— Анархист? Аз?

О, богове, защо ме изоставихте. Само миналата седмица петдесет таела за тамян, дарения и молитви. Не съм ли най-щедрият поддръжник на всички храмове, без да търся лична облага? Нали лично направих дарения на три храма и четири гробища и не осигурих ли свитата на четиридесет и три будистки свещеници?

— Защо трябва да бъда замесен с тези престъпници? С ваша помощ аз забогатявам. Нямам нужда от кражби и грабежи.

— Но ти би искал династията Манчу да бъде отстранена от престола на Китай?

— Манчу или китаец — все ми е едно, тай-пан. Защо трябва да ме занимава такъв въпрос. Това въобще не ме засяга. — „О, богове, затворете си ушите за малко.“ — Аз не съм китаец — аз не съм англичанин. Мисля, че съм последният човек, на когото една тайна китайска организация би се доверила. Това би било опасно, не мислите ли?

— Може би. Не зная. Вероятно ти трябва да похарчиш малко таели, Гордън. Организирай шпионска мрежа. Установи кои са тези хора, кои са лидерите им.

— Веднага, тай-пан.

— За опитен човек като тебе три месеца ще бъдат достатъчни да се открият лидерите.

— Шест месеца — каза Чен бързо, като се опитваше да измиела начин за излизане от клопката, в която бе попаднал.

Сега той имаше една идея. Разбира се. Остави варварите сама да се занимават с противниците на триадите. Ние ще вербуваме шпиони от тях, ще ги внедрим в някоя съставна ложа на триадите а ще ги лансираме с фалшиви церемонии. Превъзходно! После… ще видим. Ще пуснем слух, че действителният лидер на триадите е… кой? Ще помисля за някой неприятел, когато му дойде времето. Тогава ще ги разкрием на варварите като действителни триади и те ще им вземат главите.

— Да, тай-пан, веднага се заемам с това.

— Мисля, че трябва да го направиш. Защото, по един или друг начин, аз ще унищожа триадите.

— Аз ще ви помогна с всичко, което мога — каза Гордън ентусиазирано.

Десет глави биха задоволили дори тебе, тай-пан. Жалко, че Чен Шенг има семейство, иначе той би бил идеален избор за „лидер на триадите“. С помощта на джос аз съм следващият, който ще застане начело на „Ноубъл хаус“. Не се тревожи, Джин-куа ще ти помогне да намериш подходящата примамка.

— Тай-пан, да поговорим за по-важни неща. Какво ще кажете за тази статия? Свършено ли е с Хонконг? Заплашени сме да загубим цяло състояние. За нас би било катастрофално да загубим острова.

— Има преди това няколко по-малки проблема. Но те ще бъдат разрешени. Хонконг ще бъде запазен. Това правителство скоро ще падне. Не се тревожи. „Ноубъл хаус“ и Хонконг са неразделни.

Безпокойството на Гордън Чен се изпари.

— Сигурен ли сте? Този Кънингтън ще си отиде ли?

— По един или друг начин. Да.

Той погледна към баща си с възхищение. Да, мислеше той, ако се наложи, дори с убийство. Превъзходно. Той изпитваше желание да каже на тай-пан, че бе елиминирал Горт и по този начин е спасил живота му. Но това може да почака за по-удобен, по-важен момент, каза си той, възрадван.

— Превъзходно, тай-пан. Признавам, че ми вдъхвате кураж. „Ноубъл хаус“ и Хонконг са неразделни.

Ако не са, ти си загубен, помисли той. Но ти никога повече не трябва да стъпваш на континента. Не, докато тази история с Триадите не приключи. Не. Ти си подходящ за Хонконг. Това е мястото ти или гробът ти.

— Тогава ние бихме могли да разширим дейността си и да рискуваме по-сериозно. Аз ще работя да направя Хонконг много силен. О, да. Успехите ви могат да зависят от мене! Благодаря, тай-пан, за куража, който ми дадохте.

— Моята лейди иска да те види. Слез при нея, а?

— Благодаря. Благодаря също за предупреждението ви за тази нелепа, но опасна история.

Гордън Чен се поклони и излезе.

Струан наблюдаваше сина си много внимателно. Той ли е или не е той? Изненадата може да се окаже истина. Това, което той каза, е доста правдоподобно. Не зная. Но ако това е Гордън, ти трябва да бъдеш много умен, за да го хванеш. А после?

Струан намери Скинър в печатницата на „Ориентал експрес“. Вътре бе задушно и шумно. Той похвали издателя за работата му.

— Не се тревожи, тай-пан — каза Скинър. — Ще се появи нова статия в утрешния брой.

За доказателство, той подаде един лист на Струан.

— Ще се радвам да свърши това проклето лято. — Той бе облечен с обичайната си черна работна престилка и плътни панталони.

Струан прочете статията. Тя бе изпълнена с нападки и сарказъм и подчертаваше необходимостта всички търговци да се обединят и активно да въздействат на Парламента за компрометирането и отстраняването на Кънингтън.

— Мисля, че тази статия би накарала някои от по-младите да реагират веднага — каза той одобрително.

— И аз мисля така. — Скинър разпери ръце да облекчи палещия сърбеж под мишниците си. — Проклета горещина! Излагаш живота си на опасност, тай-пан, като се разхождаш сам в нощта — каза той.

Струан носеше тънка риза, ленени панталони и леки ботуши.

— Би трябвало да се обличаш като мене. Ще се потиш по-малко и няма да ти е толкова горещо.

— Не споменавай за тази напаст. Нищо не можеш да направиш срещу горещината — това е тежестта на лятото. Човек е роден да се поти.

— Да. И да бъде любопитен. Ти спомена нещо в бележката си за странна добавка към споразумението на Лонгстаф с вицекраля Чинг-со. Каква е тя?

— Просто странна подробност от информацията, която журналистите събират. — Скинър избърза лицето си с кърпа, която остави следи от печатарско мастило, и отново седна на високия стол. Той каза на Струан за семената. — Черници, камелии, ориз, чай и всякакви видове цветя.

— Това е твърде любопитно — каза Струан замислено. — Доколкото зная, Лонгстаф няма слабост към градинарството. Може би това е идея на Синклер — той се занимава с такива работи.

— Или на сестра му. — Скинър погледна към китайските печатари, които работеха на печатарската преса. — Научавам, че тя е много болна.

— Тя се възстановява, щастлив съм да го кажа. Докторът каза, че било стомашно разстройство.

— Чувам, че Брок бил на флагманския кораб този следобед.

— Информацията ти е точна.

— Чудех се дали да не приготвя един некролог.

— Понякога мисля, че хуморът ти не е много забавен.

Капки пот се стичаха по лицето на Скинър и падаха върху нечистата му риза.

— Това не го казах на шега, тай-пан.

— Добре, аз го приемам като шега — каза Струан. — Не е добре да се говори за некролози. — Той погледна пресата, която печаташе утрешния брой на вестника. — Мислех си за Уолън. Лонгстаф наименува стария град Куинс таун. Сега имаме нов град. Може би Уолън ще има честта да избере ново име.

Скинър се усмихна.

— Това добре би го заангажирало. Какво име си избрал, тай-пан?

— Виктория.

— Харесва ми. Виктория, а? С един прост удар Лонгстаф е отстранен. Разглеждай го като „предложение“, тай-пан. Остави това на мене. Уолън никога няма да осъзнае, че това не е било негова идея, гарантирам ти. — Скинър почеса корема си със задоволство. — Кога ще стана собственик на вестника?

— Денят, в който Короната ще приеме Хонконг и договорът бъде ратифициран от двете правителства. — Струан му подаде някакъв документ. — Всичко е написано тук. Моят печат е върху документа Разбира се, при условие че по това време „Ориентал експрес“ все още представлява интерес за тебе.

— Имаш ли някакви съмнения, тай-пан? — попита Скинър зарадван.

Той ясно виждаше бъдещето. Десет години, си каза той. Тогава аз ще бъда богат! Ще се върна у дома, ще се оженя за дъщеря на благородник, ще си купя имение в Кент и ще основа вестник в Лондон. Да, Морли, стари приятелю — мислеше той, — ти измина дълъг път от алеите на Лаймхаус, това отвратително сиропиталище, и каналджийството. Бог да прокълне тези дяволи, които те родиха и те изоставиха.

— Благодаря, тай-пан. Няма да се откажа, не се страхувай.

— Между другото, една изключителна история може да те заинтересува. Синконата лекува маларията в Хепи вели.

Скинър онемя.

— О, Боже мой, тай-пан, това не е просто история — това е безсмъртие. Каза изключителна? Това е най-голямата история на света! Разбира се — прибави той хитро, — най-важното от историята е дали „тя“ или „той“ бе излекуван.

— Пиши каквото искаш. Само не намесвай мене и моите хора в това.

— Никой няма да повярва, освен ако не видят с очите си излекувания. Докторите ще кажат, че това е безсмислица.

— Да го кажат. Техните пациенти ще умират. Така го напиши! — каза Струан твърдо. — Аз вярвам, че тази история е вярна и затова съм инвестирал голяма сума пари. Купър и аз сме съдружници в бизнеса със синкона. До шест месеца ще имаме на разположение големи количества от нея.

— Мога ли да публикувам това?

Струан се засмя.

— Не бих ти го казал, ако бе тайна.

Като излезе на Куинс роуд, Струан бе облъхнат от горещината на нощта. Луната беше високо в небето, почти закрита от облаци. Но все още нямаше ореол около нея. Той тръгна по пътя и стигна до корабостроителницата. Там свърна по една мрачна разровена улица. Изкачи се по малка стълба и влезе в някаква къща.

— Благословени Боже! — каза мисис Фордъринджил. Изкуствените й зъби правеха усмивката й странна. Тя бе в дневната и вечеряше — пушена риба, черен хляб и бутилка английска бира. — Момичета! — извика тя и размаха звънеца, който бе закачен на колана й. — Винаги съм казвала, че няма нищо по-добро от хубаво веселие в топла лятна нощ.

Тя забеляза, че Струан е по риза.

— Няма да се губи време за събличане, това ли е идеята ти, тай-пан?

— Аз дойдох само да видя… твоя гост.

Тя сладко му се усмихна.

— Този стар мръсник злоупотреби с гостоприемството ми.

Четири момичета грациозно влязоха в стаята. Вълнените им кимона бяха на петна и силно миришеха на парфюм и пот. Бяха почти двадесетгодишни — силни, твърди, привикнали с живота, който водеха. Те чакаха Струан да направи своя избор.

— Нели е за тебе, тай-пан — каза мисис Фордъринджил. — Осемнайсетгодишна, хубави крака и много енергична.

— Благодаря, мадам. — Нели направи поклон и големите й гърди изскочиха от кимоното. Тя бе пълничка блондинка, със застарели, хладни очи.

— Искаш ли да дойдеш с мене, тай-пан, любов моя?

Струан даде по една гвинея на всяка от тях и ги отпрати от стаята.

— Къде е мистър Куанс?

— Втори етаж в дъното наляво. Синята стая.

Мисис Фордъринджил го погледна над очилата си.

— Трудни времена, тай-пан. Твоят мистър Куанс яде като кон и говори ужасни неща. Шокиращи за млади момичета. Отдавна ми дължи много пари.

— Откъде намери тези момичета, а?

Тревога се изписа в очите на старата жена.

— Където има пазар на момичета, винаги се намират, нали? От Англия. Някои от Австралия. Оттук-оттам. Защо?

— Колко ти струва една от тях?

— Търговска тайна, тай-пан. Ти имаш твоите тайни, аз — моите.

Тя посочи към масата и смени темата.

— Не искаш ли да вечеряш? Пушената риба е специално приготвена. Домашна. Получих я тази седмица.

— Благодаря, вече съм вечерял.

— Кой ще плати сметката на мистър Куанс?

— Колко?

— Сметката е в него. Научавам, че мисис Куанс е разтревожена.

— Ще обсъдя сметката с него.

— Никога не съм се съмнявала в тебе, тай-пан.

— Умря ли момичето на Горт? — внезапно попита Струан.

Старата жена отново бе образец на любезност.

— Какво? Не зная какво искаш да кажеш. Нищо нередно не става в моето заведение!

Ножът на Струан бе в ръката му и той го опря до набръчкания врат на мисис Фордъринджил.

— Умря ли?

— Не, тук не е умряла. Взеха я от тук. За бога, недей…

— Умря ли или не?

— Чух, че е умряла, но това няма нищо общо с мене…

— Колко ти плати Горт да мълчиш?

— Двеста гвинеи.

— Какво стана с момичето?

— Не зная. Боже, помогни ми, това е истината! Роднини дойдоха за нея. Той им плати по сто никела и те бяха доволни. Взеха я от тук. Тя беше неверница.

Струан прибра ножа.

— Може да се наложи да повториш това пред съда.

— Научих, че този мръсник е мъртъв, затова, мисля, няма да се наложи да го казвам пред съда. А и как бих могла да кажа нещо? Аз не знам името й, не съм видяла трупа й. Ти знаеш как се прави това, тай-пан. Но ще се закълна в библията пред Брок, ако това имаш предвид.

— Благодаря, мисис Фордъринджил.

Той се изкачи по стълбите и отиде в синята стая. Белите й стени бяха посивели от нечистотия и ставаше течение — през процепите. Имаше огромно огледало на една от стените и пурпурни завеси висяха набрани около големия афиш. Картини бяха събрани на купчини по пода, други бяха закачени по стените. По пода имаше многоцветни петна от маслени и водни бои. В средата на стаята стоеше триножник, а около него — дузина кутии с бои и четки.

Аристотел Куанс хъркаше в леглото. Виждаха се само носът и нощната му шапка.

Струан взе една счупена кана и я хвърли в стената. Тя шумно се пръсна на малки парчета, но от това Куанс се шмугна по-дълбоко под завивката. Струан взе по-голяма кана и я запрати в стената.

Куанс се изправи и отвори очи.

— Боже, благослови душата ми! Самият дявол в цялата тази светиня!

Той скочи от леглото и прегърна Струан.

— Тай-пан, любими мой покровителю! Моите уважения! Кога пристигна?

— Ставай бързо! Днес пристигнах!

— Чух, че Горт е мъртъв.

— Да.

— Благодаря на Бога за това. Преди три дни този мръсник дойде тука и се кълнеше, че ще ми отреже главата, ако проговоря нещо за момичето.

— Колко ти плати, за да не говориш?

— Нито грош, мръсния му скъперник! Голяма работа, поисках му само сто!

— Как вървят твоите работи?

— Много зле, скъпи приятелю. Тя е още тук. О, Боже, пази ме! Така че трябва да стоя тука. Не смея да излизам.

Куанс скочи отново в леглото, взе една голяма пръчка и удари три пъти по пода.

— Поръчвам закуска — обясни той. — Искаш ли да закусиш с мене? Кажи ми сега твоите новини!

— Ти закусваш в 9 часа вечерта?

— Слушай, скъпи приятелю, когато си в публичен дом, действаш като проститутка! — Той избухна в неудържим смях, после се хвана за гърдите. — Бога ми, тай-пан, напълно изтощен човек съм — истински дух на безсмъртния Куанс.

Струан седна на леглото.

— Мисис Фордъринджил ми говори за някаква сметка. Дал съм ти досега цяла торба със злато, бога ми!

— Сметка?

Куанс разрови под възглавницата, размести наполовина изяден сандвич, две книги, няколко четки за рисуване, парчета от дамско бельо и накрая намери листчето със сметката. Той го пъхна в ръцете на Струан.

— Виж с какво те е задължила тази използвачка.

— Искаш да кажеш, тебе е задължила — каза Струан. Той прочете сметката. — Всемогъщи боже!

Сметката бе за четиристотин и шестнадесет лири, четири шилинга, четири пенса и един фардинг. Седем шилинга и шест пенса дневно за квартира и храна. Сто и седем лири за бои, четки и платна. Следваше точка „Други разходи“.

— Какво, по дяволите, е това „други разходи“?

Куанс прехапа устни.

— Уверявам те, тъкмо това исках да разбера от старата кучка.

Струан излезе на стълбите.

— Мисис Фордъринджил! — провикна се той.

— Викаш ли ме, тай-пан? — извика любезно тя.

— Да. Ела горе, моля те.

— Трябвам ли ти за нещо? — попита още по-любезно тя, като влезе в стаята.

— Какво, по дяволите, означава това? — Струан показа сметката, като я погледна застрашително. — „Други разходи“ — почти триста и двадесет лири!

— А! — отвърна тя компетентно. — Търговия, тай-пан.

— А?

— Мистър Куанс обича компаниите по всяко време и това са разноските за времето, през което той се ползва от нашите грижи. — Тя подсмъркна недоволно. — Ние водим съвсем точно нашите книги. Сметката е коректна до последната минута.

— Лъжи! — извика Куанс, възмутен. — Подправила е книгите, тай-пан. Това е изнудване!

— Изнудване? — запротестира мисис Фордъринджил. — Защо ти… ти… аз и моите момичета те спасихме от най-лошото, по-лошо от смъртта, за втори път на всичко отгоре!

— Но триста лири? — каза Струан.

— За бога, всичко е точно. Той обича да ги рисува, също така да… моята книга е най-добре водената в цяла Азия! Така е!

— Това е невъзможно! — настоя Струан.

Куанс се изправи в леглото, постави едната си ръка на сърцето, а с другата посочи към жената.

— Аз отказвам цялата тази сметка от твое име, тай-пан. — Беше се надул като паун. — Това е използвачество!

— О, така ли? Добре, аз ще ти го кажа направо в лицето, стар глупак и мръсен негодник, отивай си веднага! Аз ще се обадя на тази жена още тази нощ! Момичета! — извика дребната жена и нервно тръгна напред-назад из стаята.

— Добре, мисис Фордъринджил, не е нужно да се караме — каза нерешително.

Осем момичета дотичаха в стаята.

— Вземете ги веднага и ги занесете в моята стая — заповяда тя, Като сочеше боите, четките и картините. — Няма повече кредит. Те са мои, докато сметката не бъде платена напълно! — И тя изскочи навън от стаята.

Куанс скочи от леглото, както бе по нощница.

— Момичета! За бога, няма нищо да вземате!

— Бъди добро момче — каза Нели спокойно. — Щом мадам казва да ги вземем, даже и Бог да беше тука, пак трябва да ги вземем!

— О, да, сладур — обади се друго от момичетата. — Нели го каза съвсем точно.

— Един момент — каза Струан. — Мистър Куанс получи някаква сметка. Това е причината за тази разправия. Мис Нели, а-а… била си… била ли си с него?

Нели се обърна към Струан.

— Дали съм била с него, тай-пан? Нашият скъп мистър Куанс има такива силни желания, каквито и в библията не са описани.

— О, да, тай-пан! — обади се друго момиче. — Понякога обича да бъдем две заедно с него. О, той е много специален!

— За да ги рисувам, за бога! — извика Куанс.

— О, не си криви душата, мистър Куанс! — каза Нели. — Не бяхме само за рисуване!

— Той ни рисува само част от времето, което прекарваме с него — обади се трето момиче.

— Кога? — попита друго момиче. — Никога не ме е рисувал!

— За бога, това са лъжи! — запротестира Куанс и се обърна към Струан, но като видя изражението на лицето му, трепна и се сви в леглото. — Виж сега, тай-пан — умолително каза той. — Да не избързваме! Човек не може да се въздържи, ако е… популярен.

— Ако мислиш, че ще плащам за оргиите ти, не си с всичкия си!

— Какво е това „оргии“? — попита Нели с възмущение. — Ние сме уважавани момичета. Не обичам мръсни думи!

— Това не е мръсна дума. Означава „забавление“ — каза Куанс с пресипнал глас.

— О! — каза тя и се поклони. — Извини ме, тай-пан!

Куанс отново сложи ръка на сърцето си и завъртя очи.

— Тай-пан, ако ме изоставиш, с мене е свършено. Ще отида в затвора за дългове! Моля те… — Той слезе от леглото и падна умолително на колене. — Не обръщай гръб на стария си приятел!

— Ще уредя тази сметка и ще взема всичките ти картини като залог за този заем. Но е за последен път. Разбра ли, Аристотел? По вече няма да плащам!

— Бог да те благослови, тай-пан! Ти си истински принц!

— О, да! — каза Нели и боязливо се приближи до Струан. — Хайде, любов моя! Ще платиш на мадам, а това ще бъде за сметка на заведението.

— Не искаш ли да дойдеш с мене? — попита едно от момичетата. — Разбира се, Нели е по-опитна.

Всички погледнаха с очакване и надежда към Струан.

— Аз бих препоръчал… — започна Куанс, но строгият поглед на Струан го прекъсна. — Винаги, когато ме погледнеш така, тай-пан, имам чувството, че умирам. Отчаян. Загубен. Изоставен.

Въпреки раздразнението си, Струан се засмя.

— Дявол да те вземе!

И той се отправи към вратата. Но една внезапна мисъл го накара да се спре.

— Защо тази стая е наречена синя?

Нели се наведе и взе нощното гърне под леглото. То бе синьо.

— Мадам въведе тази мода, тай-пан. Всяка стая има различен цвят. Моята е зелена.

— Аз получих старата златиста стая — каза друго момиче. — Съвсем не подхожда на една лейди!

Струан поклати глава в недоумение и излезе.

— Внимание, госпожици! — прошепна Куанс развълнувано и всички го погледнаха с нетърпеливо очакване. — Понеже всички задължения са изчистени, предлагам ви скромно тържество след закуска.

— О, добре! — казаха момичетата и се скупчиха около леглото.

Четиридесет и четвърта глава

В полунощ лорчата се приближи до плажа на Абърдийн. Струан скочи в плитчината, последван от Фонг. По-рано той тайно бе разположил хората си около кладенеца в западния край на плажа. Тръгна към него и разклонението на пътеката. Фонг носеше фенер и много се безпокоеше.

Луната бе скрита зад нисък облак, но все пак слаба светлина проникваше през него. Въздухът бе влажен и тежък. Стотици сампани се промъкваха през тесния провлак като дървояди. Само фенерът на Фонг едва разкъсваше тъмнината. Тишината се нарушаваше от лай на кучета.

Селото също се спотайваше тревожно. Като стигна до кръстовището, Струан внимателно огледа околността и се ослуша. Имаше усещането, че от сампаните много очи го наблюдават. Той намести пистолетите в колана си, за да избегне светлините на фенера, който Фонг бе поставил на капака на кладенеца.

Тишината бе тягостна. Изведнъж Фонг се вцепени и посочи с трепереща ръка. Отвъд кръстовището, на пътеката, лежеше някакъв чувал. Изглеждаше като чувалите за ориз. Струан, с готови за стрелба пистолети, даде знак на Фонг да върви напред. Той не му се доверяваше напълно. Фонг тръгна ужасен. Когато стигнаха до чувала Струан подаде камата си на Фонг.

— Отвори чувала!

Фонг коленичи и го разряза. Отдръпна се ужасен. В чувала бе Скрагър. Краката, ръцете и езикът му бяха отрязани, очите — извадени. Отрязаните крайници бяха обгорени.

— Чудесна нощ, приятелю!

В зловещата тъмнина се разнесе жлъчният смях на У Куок. Струан скочи на крака.

Струваше му се, че смехът идва от сампаните.

— Какво искаш, проклет дявол! — извика Струан.

Последва поток от крясъци на китайски. Фонг пребледня. Той изкрещя нещо, също на китайски, със сподавен глас.

— Какво каза той?

— Той… У Куок казва да отида… там.

— Ще стоиш, където си! — каза Струан. — Какво искаш, У Куок? — извика той към сампаните.

— Тебе жив! За Кемой, бога ми! Тебе и твоите мръсни фрегати!

Човешки силуети прииждаха по хълма от сампаните с копия и кинжали. Струан изчака, докато можа да различи първия от пиратите и го повали с един изстрел. Незабавно засвистяха куршуми от пушките на хората на Струан. Страшни писъци отекваха в нощта. Първата вълна от двадесет-тридесет пирати бе покосена.

Втора вълна от крещящи убийци се втурна към пътеката. Отново бяха посрещнати с ожесточена стрелба. Само четирима от тях успяха да стигнат до кладенеца. Струан съсече един, Фонг — втори, а изстрели от пушките улучиха другите двама. Отново настъпи тишина.

— Чума да те порази, приятелю!

— И тебе, У Куок! — изрева Струан.

— Моята флота пак ще дойде, ще убия Лъва и Дракона!

— Излез от мишата си дупка и застани срещу мене! Ще те убия! Отрепка!

— Когато те хвана, ще умреш, приятелю. Един крайник на седмица. Този негодник живя пет-шест седмици, но ти ще имаш цяла година, за да умреш. Ще се срещнем лице в лице след една година, ала не и по-рано!

Разнесе се зловещ смях, после настана тишина. На Струан много му се искаше да стрелят по сампаните, но знаеше, че на борда им има стотици мъже, жени и деца.

Той погледна към полуотворения чувал.

— Вдигни го, Фонг!

После извика към хората си наоколо:

— Обратно на лорчата, момчета!

Струан охраняваше Фонг по пътя към лорчата. Когато стигнаха в открито море, той завърза чувала с верига, прочете молитва над него и след това го хвърли в дълбоките води. Мълчаливо го наблюдаваше, докато изчезваше сред кръгове морска пяна…

На Струан му се искаше да може да каже на Скрагър за сбогуването си със синовете му.

Той ги бе оставил на грижите на капитана на Уампоа с писма до агентите на „Ноубъл хаус“ в Лондон. На тях той възлагаше отговорността за момчетата и образованието им.

— Добре, всичко хубаво, момчета. Когато се завърна у дома, ще дойда да ви видя.

— Мога види вас, капитан, сам? — попита малкият Фред, като едва сдържаше сълзите си.

— Да, моето момче. Ела!

Струан го заведе в една от каютите. Евроазиатецът Бърт се почувства притеснен, оставен сам. У Пак не изпускаше ръката на Бърт.

— Да, Фред? — каза Струан, след като вече бяха сами в каютата.

— Мой баща казал, ние има ново име, преди напуснем домашни води, капитан.

— Да. То е написано на документите ви. Казах ти миналата нощ. Не си ли спомняш?

— Извинете, не, капитан. Аз забравя. Моля, мога науча име отново?

— Ти си Фредерик Макструан — каза той.

Струан харесваше това момче. Досегашното му име също му харесваше.

— Бърт ще се казва Бърт Чен.

— О! — каза момчето. — Сега аз запомни. Но различни защо? Аз и мой брат?

— Добре, вие имате различни майки, нали? Това е причината — обясни Струан, като галеше момчето по главата и с остра болка с спомняше за загубата на собствените си синове.

— Да, но ние останем братя, ваша милост! — каза Фред и този път не можа да сдържи сълзите си. — Извинете, не можем има също име? Чен хубаво име. Фредерик Чен хубаво име, тай-пан.

И така, Струан трябваше да смени документите му с нови. Капитанът на кораба завери подписа му.

— Момчета, сега и двамата сте Макструан. Албърт и Фредерик Макструан.

Двете момчета заплакаха от щастие и прегърнаха Струан.

Струан влезе в кабинета си и се опита да заспи. Но сънят не идваше. Ужасният край на Скрагьр го бе разстроил. Той знаеше, че тези мъчения бяха любимата практика на У Фанг Чой, бащата на У Куок и дядо на малкия У Пак. На жертвата, която предстоеше да бъде разчленена, предоставяха три дни — време, през което тя трябваше да избира кой крайник да й бъде отрязан пръв. През третата нощ изпращаха приятел на нещастника да му пошепне в ухото, че помощта идва. Така жертвата трябваше да избере този крайник, без който „по-лесно“ би дочакала помощта. После му отрязваха избрания крайник. Пак някой му пошепваше, че помощта пристига. Но тя никога не идваше. Само истински силен мъж можеше да издържи две ампутации. Струан стана и излезе на палубата. Имаше слабо вълнение, но облаците се бяха сгъстили. Луната бе изчезнала. Имаше прилив, но морето бе безопасно.

— Утре ще вали, мистър Струан — каза Кудахи.

— Да — потвърди Струан.

Той впери очи на изток. Усещаше, че морето го гледа.

— Върховна лейди! — каза А Сам, като събуди Мей-мей. — Катерът на татко пристига.

— Лим Дин подготви ли банята му?

— Да, мамо. Той се качи горе да го посрещне. Да събудя ли втора майка?

Ин-хси спеше в леглото в другия край на каютата.

— Не, легни си. Но първо ми дай гребена и четката за коса. Провери дали Лим Дин е приготвил закуска за татко. Може да е гладен.

Мей-мей полегна отново и си спомни какво й бе казал Гордън Чен. „Отвратителен убиец! Да обвинява сина ми, че бил замесен в някаква тайна организация! Платиха му повече, отколкото трябвате, за да мълчи и да умре спокойно! Какъв абсурд!“

Тя внимателно стана от леглото. За няколко секунди почувства краката си слаби и несигурни. След това се съвзе и се изправи стабилно.

— О, сега съм по-добре! — извика тя.

Мей-мей отиде пред огледалото и критично се огледа.

— Изглеждаш остаряла — каза тя на образа си.

— Съвсем не си остаряла. И не трябва да ставаш от леглото — обади се Ин-хси от своето. — Нека аз да ти оправя косата. Татко върна ли се? Толкова се радвам, че си по-добре. Ти наистина изглеждаш много добре.

— Благодаря ти, сестро. Лодката му сега пристига.

Мей-мей позволи на Ин-хси да й направи прическата.

— Благодаря ти, скъпа.

Тя се напръска с парфюм и се върна в леглото освежена. Вратата се отвори и с тихи стъпки влезе Струан.

— Защо не спите? — попита той.

— Исках да те видя здрав и читав. Банята ти е готова. Закуската също. Много се радвам, че се завърна невредим!

— Мисля да се върна при тебе след няколко часа. Ти трябва да спиш, моето момиче. Ще закусим заедно, когато се събудя. Казах на Лим Дин да не ме събужда, освен ако няма нещо спешно.

Той бързо я целуна, малко смутен от присъствието на Ин-хси. Мей-мей забеляза това и леко се усмихна. „Колко са интересни тези варвари!“

Струан кимна с глава към Ин-хси и излезе.

— Слушай, скъпа сестро! — каза Мей-мей, когато вече бе сигурна, че Струан не може да я чуе. — Изкъпи се в парфюмирана вода и когато татко заспи дълбоко, иди в леглото му и спи с него.

— Но, Върховна лейди, сигурна съм, че досега татко с нищо не е показал, че ме желае. Аз го наблюдавах много внимателно. Ако отида, без да съм поканена… аз… може да се ядоса и да ме изгони. Тогава ще се чувствам много неудобно и с тебе, и с него.

— Ти просто трябва да разбереш, че варварите са много различни от нас, Ин-хси. Тяхната представа за удобство не е като нашата. Направи както ти казвам. Той ще се изкъпе и ще си легне. Чакай един час и иди при него. Ако се събуди и ти заповяда да си отидеш просто прояви търпение и му кажи — Мей-мей премина на английски: — „Върховна лейди ме изпрати.“

Ин-хси повтори няколко пъти английските думи и добре ги запомни.

— Ако това не помогне, върни се при мене — продължи Мей-мей — Няма никакво неудобство, уверявам те. Не се плаши. Познавам добре татко. Ние не трябва да го оставим да посещава публична домове. Той е ходил в един от тях миналата нощ.

— Не! — каза Ин-хси. — Неудобно ми е. О, скъпа! Татко сигурно се отвращава от мене. Може би ще направиш по-добре да ме продадеш на някой гробокопач.

— Хм! Аз бих му дала каквото му е нужно, ако бях добре. Не се тревожи, Ин-хси! Той още не те е видял! Казвам ти. Той е варварин. Отвратително е, че той ходи в публичен дом, след като ти си тука, дори А Сам.

— Съгласна съм. О, лош човек!

— Всички са лоши, скъпа — каза Мей-мей. — Аз се надявам, че той е много уморен и няма да те изгони. Просто спи в леглото му. С татко ние трябва да работим усърдно. Даже на тази възраст, той е още много стеснителен в любовта.

— Знае ли, че не съм девствена? — попита Ин-хси, като милваше Мей-мей по главата.

— Той е достатъчно млад все още, за да няма нужда девственици да го възбуждат, скъпа сестро. Но е достатъчно стар, за да няма търпението да научи една девственица как да се люби. Просто кажи му: „Върховна лейди ме изпрати.“

Ин-хси отново повтори английските думи.

— Ти си много хубава, сестро. Хайде сега! Почакай един час и после иди при него.

Мей-мей затвори очи и се настани удобно в леглото.

Ин-хси се взираше в Струан. Едната му ръка бе отпусната върху възглавницата. Той бе дълбоко заспал. Завесите на прозорците на каютата бяха плътно спуснати, за да не пропускат светлина след разсъмване. Бе тихо и спокойно.

Лн-хси съблече пижамата си и предпазливо се промъкна под завивките на Струан.

Топлината в леглото я възбуждаше. Тя чакаше със затаен дъх, но ой не се събуждаше. Приближи се до него, постави нежно ръка върху неговата и отново зачака. Той не се събуждаше. Притисна се плътно до него и постави ръката си върху гърдите му. И пак зачака.

В съня си Струан чувстваше, че Мей-мей е до него. Той усещаше парфюма й, близостта й. Доволен бе, че треската е останала в миналото и тя отново е добре. Те бяха заедно под топлите лъчи на слънцето тя се чувстваше превъзходно. Той я питаше какво би искала за рождения си ден, а тя само се усмихваше и се притискаше до него. Всичко бе като в мъгла — приятно, нереално, но красиво. Той я слушаше с наслада как му говори нежно, после плуваха заедно и това му се видя много странно, защото тя не умееше да плува. Чудеше се кога е могла да се научи. След това лежаха голи на плажа един до друг и той чувстваше близостта й с цялото си тяло. Тя потрепера и той помисли, че пак е в треска. Появи се монахът в расото си с петна от кръв и с чаша в ръка. Мей-мей изпи чая от синкона и треската изчезна. И после стана тъмно. Облаци ги обгръщаха и бе нощ, а трябваше да бъде ден. От вълните Фонг крещеше: „Тайфун!“ Тогава те избягаха от облаците и отново се върнаха в леглото, където бяха в безопасност.

Той се раздвижи. Полузаспал, усети топлината на нежното тяло, което го докосваше. Протегна ръка и обгърна гърдата й. Приятни тръпки преминаха през телата им.

Той лежеше в здрача на стаята и се пробуждаше. Усещаше приятната мекота на гърдата и втвърденото й зърно в ръката си.

Тогава той отвори очи.

Ин-хси стеснително се усмихна.

Струан се подпря на лакът.

— Бога ми, какво, по дяволите, правиш тук?

Ин-хси го погледна в недоумение.

— Върховна лейди ме изпрати.

— Какво? — Струан се опита да дойде на себе си.

— Върховна лейди ме изпрати, тай-пан.

— Мей-мей? Мей-мей? Полудяла ли е? — И той й посочи вратата. — Отивай си!

Ин-хси поклати отрицателно глава.

— Върховна лейди ме изпрати.

— Може и кралицата на Англия да те е изпратила! Отивай си!

— Върховна лейди ме изпрати — нацупи се Ин-хси. После настани удобно главата си на възглавницата и впери поглед в него.

Струан неудържимо се засмя.

Ин-хси бе объркана. „Боже мой! Върховна лейди бе права, варварите са неразбираеми. Но няма да мръдна от леглото му! Как смееш ти да ходиш в публичен дом и да ме компрометираш, тай-пан? Да не съм някоя стара дропла, за бога? О, не, тай-пан! Няма да се помръдна! Аз съм много хубава, аз съм втора сестра и втора лейди в къщата ти. Това е!“

— О, богове! — каза Струан, като се посъвзе. — Аз ще се оженя за Мей-мей дори ако това е последното нещо, което ще направя в живота си. По дяволите всички други!

Той легна отново и си представи какво ще правят с Мей-мей, когато отидат в Англия. Тя ще бъде сензацията в Лондон… тъй като никога не носи европейски дрехи. Заедно ще шокираме английското общество. Сега бързо трябва да се върна в Англия. Може би ще успея да дискредитирам секретаря по външните работи. Или да спра Уолън. Да. Сега ключът към Хонконг е в Лондон. „У дома — колкото по-скоро, толкова по-добре.“

Той обърна глава и погледна Ин-хси. Сега наистина я видя. За първи път. Тя бе очарователна. Парфюмът и кожата й еднакво го привличаха.

— О, момиченцето ми, изкушението е твърде голямо, за да му устоя.

Тя се притисна до него.

Четиридесет и пета глава

„Уайт уич“ влезе в пристанището малко преди обяд. Главната му мачта липсваше, на палубата имаше купчини мачти и усукани въжета.

Брок пристигна с катер точно когато „Уайт уич“ пускаше котва.

— Бога ми, някой трябва да плати за това! — изръмжа той, като стъпи на палубата.

От висящите разкъсани платна по останалите разчупени мачти той веднага разбра, че моряците не са си свършили работата.

— Какво се е случило?

— През деня, сър — каза Майкълмас. Той бе пръв помощник-капитан, набит, със следи от шарка по лицето. — Придружавах мистър Горт. Докато разбера какви бяха намеренията ви. — Огромният му юмрук трепна. — Внезапно ни връхлетя буря на два часа от Макао. Проклетата вихрушка едва не ни обърна. Отнесе мачтата. Петдесет левги изминахме в буря.

Брок сви юмрук и го стовари върху лицето му.

— Не знаеш ли кога идва буря? Не познаваш ли достатъчно този сезон?

— Да, мистър Брок — каза Майкълмас без страх. — Но бурята дойде изневиделица. За бога, не ме упреквайте за бурята!

Юмрукът на Брок изпрати Майкълмас в перилата и той се строполи на пода в безсъзнание.

— Пениуорт! — Брок повика втория помощник — пълен, едър млад мъж. — Ти ще бъдеш капитан до нова заповед! Вдигни котвите за буря! Ще ни трябват за лошо време.

Той забеляза Кълъм на квартердека. Веднага тръгна към него. Моряците се отдръпнаха от пътя му.

— Добро утро, мистър Брок. Аз исках…

— Къде е мисис Брок?

— Долу, сър. Мистър Майкълмас не бе виновен. Аз също исках…

— Затвори си устата! — отсече Брок и се обърна с гръб към Кълъм.

Той почервеня от обида, Брок никога не би обърнал гръб на тай-пана.

— Никой да не слиза на брега! — изкрещя Брок. — Всичко да се изчисти, Пениуорт, или ще те сполети съдбата на Майкълмас. Махни го от кораба ми! — Той се обърна към Кълъм. — С тебе ще поговоря след малко.

— Аз бих искал сега да разговаряме.

— Още една дума, преди да съм готов, и ще те стрия на прах.

Кълъм последва Брок надолу по стълбите. Много му се искаше тай-пан да беше тук. „О, Боже, как ще се оправя с Брок? Защо трябваше да попаднем в тази проклета буря?“

Тес стоеше пред вратата на каютата си. Тя се усмихна внимателно и се поклони, но Брок мина край нея, влезе в главната каюта и затръшва вратата след себе си.

— О, Бог да ни е на помощ, мили! — изплака тя пред Кълъм.

— Не се тревожи. Ще се оправим — каза той, като се опитваше да изглежда спокоен.

Много му се искаше да има пистолет. Той отиде до близката лавица и измъкна от там едно желязно колче за завързване на въжета. После извика Тес в каютата.

— Не се тревожи. Той положи свещена клетва. Той обеща!

— Хайде да избягаме, докато е време — каза тя умолително.

— Не можем сега да избягаме, мила — каза Кълъм. — Не се тревожи. По-добре е сега да се оправим с това. Трябва да го направим.

— И така, ти допусна Тес да ти се изплъзне и остави този негодник да ти хвърли прах в очите? — каза Брок.

— Да — отговори Лайза, като се опитваше да скрие уплахата си. — Аз ги наблюдавах внимателно и никога не сбърках, но те направиха така, че аз да бъда виновна. Те обаче са женени и ние няма…

— Аз решавам това, за бога! Какво стана с Горт?

Тя му разказа всичко, което знаеше.

— Горт предизвика Дърк Струан — каза Лайза. Тя се страхуваше не само за себе си, но най-вече за Тес, Кълъм и мъжа си. Ако Тайлър тръгне срещу този дявол, и той ще бъде обречен на смърт.

— Да, Тайлър. Той нанесе на тай-пан ужасни обиди. Удари го с камшик. Публично. Казвах на Горт да почака, да стои тука, докато ти дойдеш, но той ме наби и излезе.

— Какво?

Тя отмести косата си над дясното ухо. Показа се черна подутина със засъхнала по нея кръв.

— Това още ужасно ме боли.

После разкопча блузата си. Гърдите й бяха покрити със синини от побой.

— Той направи всичко това. Твоят син. Той е истински дявол и ти знаеш това.

— За бога, Лайза. Ако той… ако знаех… най-добре би било той да е мъртъв. Но не от убийци, не с поругана чест, бога ми!

С ужасяващо лице той си наля халба бира от стоящото наблизо буренце и Лайза благодари на Бога, че го е напълнила навреме.

— Докторът сигурен ли е, че този негодник няма сифилис?

— Той няма сифилис и не е негодник. Той ти е зет.

— Разбрах това. Бог да го прокълне!

— Тайлър, прости им! Моля те! Той е добро момче, много обича Тес, тя е щастлива и…

— Дръж си езика! — Брок изпи бирата и удари с халбата по масата. — Дърк е планирал всичко това. Знаех го. За да ме предизвика първо той унищожи най-големия ми син, а след това взе дъщеря ми, за да не мога да я оженя, както аз искам. Бог да го порази! Той ми направи всичко това! — Той блъсна яростно халбата на пода. — Ще погребем Горт днес в морето.

— Тайлър, мили мой! — Тя докосна ръката му. — Тайлър, има и нещо друго. Трябва да ти го кажа. Трябва да простиш, ти имаш много да прощаваш. За Нагрек.

— А?

— Горт ми каза какво сте сторили на Нагрек. Това е ужасно, но той го е заслужил. Защото той ходеше с Тес. Да. Изглежда, че Кълъм не знае. Така дъщеря ти ще бъде спасена от ужасна участ.

Мускулите около очите на Брок се свиваха от нервни тикове.

— Какво казваш?

— Истина е, Тайлър — каза Лайза и като че ли уплахата й изчезна. — Най-малко, дай им някакъв шанс. Такава е клетвата и пред Бога! И Бог да ни помага! Прости ми!

Тя закри лицето си с ръце и неудържимо заплака.

Устните на Брок се раздвижиха, но той не каза нищо. Скочи на краката си, пресече коридора и се изправи пред Кълъм и Тес.

Той видя ужаса в очите на Тес. Това го нарани и го направи жесток.

— Ти реши да тръгнеш срещу волята ми. Три месеца бях казал. Но ти…

— О, татко… о, татко…

— Мистър Брок, мога ли…

— Замълчи! Скоро ще говориш достатъчно! А ти, Тес, ти избра да избягаш като евтина любовница. Много добре. Иди да се сбогуваш с майка си! След това няма да имаш нищо общо с нас и ще отидеш на брега с мъжа си.

— О, татко, моля те, изслушай ме…

— Отивай! Аз искам да говоря с него.

— Няма да си отида! — истерично извика Тес. Тя взе желязното колче. — Ти няма да го докоснеш! Ще те убия!

Той измъкна колчето от ръката й, преди тя да разбере, че е мръднал.

— Излизай и върви на брега!

Брок имаше чувството, че преживява някакъв кошмар. Той искаше да им прости, да усети ръцете на Тес около себе си, но нещо в самия него го тласкаше в друга посока и той не намираше сили да му се противопостави.

— Вън, за бога!

— Добре, мила — каза Кълъм. — Иди си събери багажа.

Тя излезе от каютата. Брок удари с крак вратата след нея.

— Аз се заклех да ви дам подслон и сигурност. Но при условие че се ожените нормално.

— Изслушайте ме, мистър Брок…

— Ти слушай, за бога, или ще те смачкам като дървеница. — Пяна от слюнка се появи по устата му. — Аз ти казах честно, като мъж на мъж, три месеца бяха приемливи. Ти каза да. Но не удържа на дума та си. Бях ти казал: „Бъди честен, Кълъм!“

Кълъм не отговори. Той се молеше да запази силата си, но знаеше, че ще загуби. Но ще се опита все пак.

— Така ли е?

— Да.

— Тогава аз мисля, че клетвата ми е невалидна.

— Мога ли да говоря сега?

— Не съм свършил. Освен това ти ме измами с тази женитба. Ще отговориш ли на един въпрос? Пред Бога? Тогава ще бъдем квит.

— Разбира се.

Кълъм искаше да разкаже на Брок всичко относно сифилиса и публичния дом и защо така се е случило.

— Пред Бога?

— Да. Аз нямам какво да крия и…

Брок го прекъсна.

— Баща ти ли планира всичко това? Той ли ти даде идеята за бягство? Като е знаел, че това ще вбеси Горт? До такава степен, че Горт ще го предизвика публично и той по всички правила ще може открито да се бие с него? Пиян ли отиде в публичния дом, без да осъзнаеш къде си и с кого си? Не си длъжен да отговориш. Това е изписано на лицето ти.

— Да. Но трябва да ме изслушате. Има много…

— Това ти отне всичко, което ти бях обещал. Но ще ти кажа честно. Аз съм неприятел на баща ти. На „Ноубъл хаус“ също. Няма да се спра, докато не бъдат унищожени. Сега единственото пристанище е „Брок и синове“. Да, Кълъм, пропаднал Струан! А от днес нататък ти си мъртъв за мене. Ти и Тес.

Той с трясък отвори вратата.

— Вие не чухте моите обяснения! — извика Кълъм. — Това не е справедливо!

— Не говори за „справедливост“ — каза Брок. — Аз ясно ти каза да чакаш три месеца. Казах ти: „Бъди честен.“ Но ти не удържа на думата си. Това не е честно, по дяволите!

Той изскочи навън и Кълъм гледаше след него, разкъсван от облекчение, тревога, срам и омраза.

— Не сте справедлив! — каза той и остана наранен от собствения си глас.

Брок отиде на палубата и моряците се отдръпнаха настрана смутени.

— Пениуорт!

Вторият помощник прекъсна наблюдението на работите по разчистването на палубата и веднага се отправи към Брок.

— Намери Струан! — заповяда Брок. — Кажи му, че ще го чакам в Хепи вели. До неговия и моя пристан. Да. Хълмчето. Кажи му, че ще го чакам на хълмчето — където той е искал да се срещне с Горт.

Разбра ли?

— Да, сър. — Пениуорт прехапа устните си. — Да, сър.

— И ако подшушнеш за това на някой друг, бога ми, ще ти отрежа топките.

Брок тръгна надолу към мостика.

— Кой ще отведе кораба оттук, сър?

— Ти. Ти си капитан на „Уайт уич“. След като предадеш съобщението.

Струан гледаше с наслаждение Ин-хси. Тя още спеше до него. Той я сравняваше с Мей-Мей. А Мей-мей сравняваше с китайската си метреса от преди няколко години. А трите — с Роналда, съпругата си. Толкова различни! И все пак толкова еднакви в много отношения. Учудваше се защо трите ориенталки го възбуждаха по-силно от Роналда — единствената му любов, докато не срещна Мей-мей. И се питаше какво всъщност представлява любовта.

Той осъзнаваше, че трите китайки имаха много общо помежду си: невероятно нежна кожа — като коприна, нрав, преданост и лоялност, каквито не бе срещал преди. Но Мей-мей далеч превъзхождаше другите две. Тя беше съвършена.

Той докосна Ин-хси с любов. Тя помръдна, но не се събуди. Той предпазливо слезе от леглото и погледна през малките прозорчета към небето. То бе покрито с плътни, тежки облаци. Облече се и слезе долу.

— Така — каза Мей-мей. Тя беше елегантна и красива.

— Така — отвърна той.

— Къде е сестра ми?

— „Върховна лейди ме изпрати.“

— Хм! — каза Мей-мей и изправи глава. — Ти просто лъжлив прелъстител и вече не обожава майка.

— Така е — каза Струан, като искаше да я подразни. Тя изглеждаше по-хубава от всякога, леко отслабналото й лице като че ли бе още по-очарователно.

— Мисля да те изпратя обратно! — продължи Струан.

— А, да! Опитай се!

Той се засмя и я взе в ръцете си.

— Внимателно, тай-пан — каза тя. — Хареса ли ти Ин-хси? Много се радвам, че ти е харесала. Сигурна съм в това!

— Искаш ли да станеш тай-еш?

— Какво!

— Добре, ако това не те интересува, никога повече няма да говорим по този въпрос.

— О, не, тай-пан! Искаш да кажеш тай-тай? Истинска тай-тай, според обичая? О, не ме дразниш само? Моля, не измъчвай по такъв важен въпрос!

— Не те измъчвам, Мей-мей. — Той седна на стола, като все още я държеше в ръцете си. — Ще се върнем у дома. Заедно. Ще вземем първия кораб и ще се оженим по пътя. След няколко месеца.

— О, чудесно! — Тя се притисна до него. — Пусни ме за малко.

Той отпусна ръцете си и тя, като се олюляваше леко, се отправи към леглото.

— Там! Аз съм почти оздравяла.

— Сега си легни — каза той.

— Наистина оженим? Според ваши обичаи? И според мои?

— Да. И по двата обичая, ако искаш.

Тя коленичи грациозно пред него, поклони се така, че челото я докосна пода. После събра ръце и каза:

— Заклевам се да бъда достойна тай-тай.

Той бързо я изправи и я постави в леглото.

— Не прави така, моето момиче.

— Направих, защото ти оказа фантастично голямо уважение, което мога да помисля, докато жива.

Тя го прегърна, после леко го отстрани от себе си и се засмя.

— Хареса подарък за рожден ден, а? Затова иска ожени за майка?

— И не, и да. Точно така мисля.

— Тя е хубава. Аз много харесвам. Радвам се, ти харесва също.

— Къде я намери?

— Тя беше държанка в къщата на един мандарин, който умря преди шест месеца. Казах ли ти, че е осемнайсетгодишна? Домакинство обедня и тай-тай поиска от агент да й намери подходящ мъж.

Научих за това и си поговорих с нея.

— Кога? В Макао?

— О, не. Преди два-три месеца. — Мей-мей се сгуши по-близо до Струан. — Говорих с нея в Кантон. Тай-тай на Джин-куа каза за нея. Кога забременях, размислих и повиках. Понеже мъж много сладострастен, може би ходи в публични домове, вместо стои вкъщи. Ти обеща не ходи, но минала нощ отиде. Мръсни проститутки!

— Аз не съм ходил при жена. Отидох да видя Аристотел.

— Хм! — Мей-мей поклати пръст към него. — Ти го казваш. Няма нищо против, но не тези проститутки. О, добре, този път повярва.

— Благодаря ти.

— Ин-хси много хубава, така няма нужда от публични домове. О, толкова щастлива! Пее много добре, свири много инструменти, шие добре и бързо научава нови неща. Уча я на английски. Тя дойде с нас в Англия, А Сам и Лим Дин също. — Тя леко се намръщи. — Но ще връщаме в Китай, нали? Много често?

— Да. Може би.

— Добре. Разбира се, ще връщаме. — Отново се усмихна. — Ин-хси умее прави много неща. Добра в леглото?

На Струан това му се видя забавно.

— Не съм правил любов, ако питаш за това.

— Какво?

— Аз обичам сам да избирам кой и кога да дойде в леглото ми.

— Тя в легло и ти не прави любов?

— Да.

— За бог, тай-пан. Никога не те разбирам. Не желае нея?

— Разбира се, че я желая. Но реших, че сега не бе време за това. Може би тази вечер. Или утре. Когато аз реша. Не преди това. Но високо оценявам грижата ти.

— Кълна се в Бог, ти много особен. Или може бил толкова изтощен с мръсна проститутка, че не бил в състояние прави любов. Така ли?

— Стига вече!

На вратата се почука.

— Да?

Влезе Лим Дин.

— Тай-пан, маса тука. Види тай-пан, може?

— Кой маса?

— Маса Пениуорт.

Четиридесет и шеста глава

Струан вървеше нагоре по пътеката, която водеше към хълмчето. Брок бе застанал на сянка до останалата без покрив изоставена църква. Той видя привързаното за ръката на Струан бойно желязо и усети, че му прилошава. И все пак бе доволен, защото рано или късно това трябваше да стане.

Той повдигна края на собственото си бойно желязо, хвана дръжката на ножа с лявата ръка и тръгна напред.

Струан видя Брок веднага щом той излезе от прикритието на църквата и внезапно забрави всичко, което предварително бе планирал. Той се спря. Всичко, което можеше да си спомни, бе, че Брок му е враг, когото той трябва да унищожи. С усилие на волята той се съсредоточи върху задачата си и продължи да се изкачва по пътеката. Мускулите му се свиха от напрежение пред началото на схватката.

Най-после двамата мъже се изправиха един срещу друг.

— Ти си планирал бягството и дуела, нали? — изръмжа Брок.

— Да.

Струан остави вдигнатото си бойно желязо да падне надолу. То зловещо издрънча. Отново трябваше да напрегне съзнанието си, за да си спомни какво бе решил да каже.

Брок стисна здраво дръжката на бойното си желязо, насочи го напред и се приготви за атака.

Струан остана неподвижен. Само очите му зорко бдяха.

— Съжалявам, че Горт умря по този начин — каза той. — Бих се радвал да мога сам да го убия.

Брок не отговори. Но той незабележимо помръдна тялото си. Вятърът, който духаше от изток, развяваше косата му.

Камата на Струан се появи в лявата му ръка и той леко се наведе.

— Тес е заразена.

Брок спря моментално.

— Не е! Докторът каза, че Кълъм е чист.

— Докторите могат да бъдат подкупени — каза Струан, като усещаше, че жаждата за мъст се надига у него. — Тя нарочно бе заразена!

— Защо ти…

Брок яростно насочи напред бойното си желязо и налетя на Струан. Острието на метала мина на по-малко от инч от очите на Струан. Той отстъпи крачка назад, после сам нападна, но Брок се отмести встрани. Дебнеха се един друг като диви животни.

— От Горт! Това планира Горт! — каза Струан. Предпочиташе да е говорил преди боя. — Чуваш ли? Това бе работа на Горт!

Главата на Брок бе като замаяна. Всичко, за което той можеше да мисли, бе да връхлети върху врага и да го убие.

Отново ожесточено се нахвърлиха един върху друг и отново безуспешно. Брок парира ножа на Струан. Той бързо се изви и се отдалечи. Знаеше, че повече не може да се владее и отстъпи по-далече.

— Горт планира сифилиса!

— Безсрамни лъжи!

Брок тръгна заплашително към Струан.

— Горт даде на Кълъм заразено питие. И възбуждащо питие също. Горт даде подкуп в публичния дом да оставят Кълъм със заразена проститутка. Той искаше Кълъм да бъде заразен! Това бе проклетият ти син! Разбра ли?

— Лъжец!

— Но с милост божия, Кълъм няма сифилис — казах ти го, за да разбереш защо исках да убия Горт. Кълъм няма сифилис! Нито Тес!

— Какво?

— Това е истината, кълна се в Бога!

— Дявол! Измамник! Лъжеш пред Бога!

Струан се отпусна. Брок пристъпи назад и зае нападателна поза. Но Струан не отговори по същия начин. Той бързо влезе през отворената врата в църквата и застана пред олтара.

— Заклевам се пред Бога, това е истината.

Той се обърна и изгуби контрол върху себе си. Целият свят за него бе Брок и изпитваше непреодолимо желание да го убие. Той тръгна с бавни крачки към Брок.

— Горт уби една проститутка в Макао и друга тук! — изсъска той — Това е още една истина. Неговата кръв не е върху ръцете ми, по твоята ще бъде!

Брок се отдръпна от вратата, но очите му не се отделяха от очите на Струан. Вятърът бе спрял и той знаеше, че това е странно изключително странно. Но не обърна внимание на този факт.

— Тогава… тогава ти… си имал причина — каза Брок. — Вземам назад каквото казах. За бога, ти си имал причина.

В този момент той бе вече на открито и спря на безопасно разстояние.

— Вземам назад всичко, което се отнася до Горт. Но това не урежда всичко между мене и тебе.

Яростта му към Горт и Струан не му даваше покой — той знаеше само, че трябва да се бие, да напада, да убива. За да живее.

В този момент Брок почувства по бузите си нов вятър.

Изведнъж главата му се проясни. Той впери поглед към сушата.

Струан бе озадачен от внезапната промяна в поведението на Брок и се колебаеше.

— Вятърът се променя — мрачно каза Брок.

— Какво?

Струан правеше усилие да се съсредоточи и отстъпи назад. Не се доверяваше на Брок.

После и двамата бяха отправили очи към континента, като се ослушваха внимателно и следяха вятъра.

Той идваше от север.

— Леко, но постоянно.

— Ще има буря може би — каза Брок. Гласът му го нараняваше, сърцето му трескаво биеше, силите му го напускаха.

— Не от север! — каза Струан, като също чувстваше, че отмалява.

„О, Боже, за момент бях като животно. Но смяната на вятъра…“

— Тайфун!

Те погледнаха към пристанището. Джонки и сампани бързаха стремглаво към брега.

— Да — каза Струан. — Но това бе истината. За Горт.

Брок усети горчилка в устата си и се изплю, за да се отърве от нея.

— Извинявам се за Горт. Да. Той е провокаторът. Мъртъв е, милост няма. — „Къде сбърках? — попита се той. — Къде?“ — Каквото е станало, станало. Аз ти казах моето становище за уреждането на нещата. Да, сбърках, че те извиках днес, но аз ти казах моето становище в Кантон и не съм го променил. Не съм го променил, както и ти твоето. Но от деня, в който ти дойдеш с камшик в ръка срещу мене, няма спиране. Ти избираш деня, както казах преди. Съгласен? Струан се чувстваше страшно отпаднал.

— Съгласен.

Той се отдръпна назад, отвърза бойното желязо и прибра ножа си. Но не отделяше очи от Брок. Не му вярваше. Брок също прибра оръжията си.

— И ти ще простиш на Кълъм и Тес?

— Те са мъртви за мене, както вече казах. Докато Кълъм не се присъедини към „Брок и синове“, „Брок и синове“ не стане „Ноубъл хаус“, а аз — тай-пан на „Ноубъл хаус“!

Струан захвърли камшика си на земята. Брок направи същото. Двамата мъже бързо тръгнаха от хълма по различни пътеки.

Четиридесет и седма глава

През целия ден северният вятър се усилваше. На мръкване Куинс таун бе готов с обичайните предпазни мерки. Спуснати бяха щорите на прозорците, вратите — уплътнени и здраво залостени. Тези, които са били предвидливи да си изкопаят мазета, благославяха своя джос. Хората, които живееха в леки постройки или временни жилища, потърсиха подслон в масивни сгради. Но с изключение на „Хепи вели“, имаше малко масивни жилища. Малко мъже поемаха риска да участват в дългите нощни разговори, макар че вече бяха чели в „Ориентал експрес“ за лечението на маларията със синкона. А и синкона още не се намираше лесно.

Всички кораби бяха със свалени платна и всички котви бяха спуснати дълбоко. Разстоянието между тях бе колкото е възможно по-голямо, за да се избегне сблъскване на корабите при силно вълнение.

Някои все пак казваха, че може и да няма тайфун, понеже северният вятър дълго време бе постоянен. Никой не си спомняше тайфун, който да е дошъл единствено от север. Един тайфун винаги бе свързан с вихри и постоянна промяна на посоката.

Дори Струан бе склонен да се съгласи с такова мнение. Никога в подобни случаи барометърът не беше показвал толкова високо налягане. Освен това никога не беше се появявал тайфун без рязко спадане на барометъра.

На мръкване заваля ситен дъжд и донесе облекчение от непоносимата горещина.

Струан внимателно преценяваше опасностите. Ако трябваше да се безпокои само за себе си, той би отишъл на юг в открито море с „Чайна клауд“. Вятърът все още позволяваше това. Би избрал най-подходящия курс и би избягал от тайфуна. Но някакъв вътрешен инстинкт, който той не можеше да си обясни, го караше да не поема такъв риск. Поради това той заведе Мей-мей, Ин-хси, А Сам и Лим Дин в обширната изоставена фабрика в Хепи вели и ги настани на третия етаж. Той усещаше, че вятърът ще попречи на нощните компании. Мей-мей щеше да бъде на по-безопасно място между стени от камъни и тухли, отколкото в морето. Това бе най-важното.

Кълъм благодари на Струан за предложението му да се подслонят с Тес във фабриката и каза, че предпочита Глесинг пойнт — сградата на шефа на пристанището. Това бе ниска гранитна постройка, в която Глесинг бе предвидил място за Кълъм и Тес.

Струан му разказа за това, което се бе случило на хълма, и че засега някакъв мир бе постигнат. И докато се подготвяше за тайфуна, който можеше и да не дойде, той през целия ден не преставаше да мисли за човешката жестокост.

— Какво става, съпруже? — попита Мей-мей.

— Не зная. Брок, аз, тайфунът — не зная. Май че облаците са много ниски.

— Аз ще ти кажа какво не наред. Ти мислиш твърде много затова, което вече станало. И още по-зле — за това, което можеше стане. Да! Неразумно! Бъди китаец! Заповядвам! Минало е минало. Сключили мир с Брок! Не губи време като запечена кокошка. Хапни нещо, пий малко чай и прави любов на Ин-хси!

Тя се засмя и извика Ин-хси, която бързо изтича през огромната стая, седна на леглото и хвана ръката й.

— Погледни я, за бога! Аз вече говорих какво трябва прави.

Той се усмихна и му стана по-леко.

— Така по-добре — продължи тя. — През цяло време мисля за тебе. Няма значение. Ин-хси бъде в съседна стая сама. През цяла нощ. Ще чака.

Той се усмихна, а Мей-мей бързо заговори на китайски на Ин-хси. Ин-хси слушаше с цялото си внимание и когато Мей-мей свърши, радостно плесна с ръце, погледна Струан с възторжени очи и бързо излезе.

— Какво й каза, Мей-мей? — попита той подозрително.

— Казах как ти правиш любов. Научи нея как те възбужда фантастично. И не плаши, когато накрая тя изкрещи.

— Дявол да те вземе! Не мога ли веднъж да остана сам?

— Тай-тай знае кое най-добро за невъздържано малко момче. Ин-хси вече чака тебе.

— Какво?

— Ин-хси. Казах да подготви. Вечер любов приятна. Забрави ли?

Струан изръмжа и тръгна към вратата.

— Благодаря ти сърдечно, но съм зает.

Той слезе долу и изведнъж се почувства по-добре. Да, глупаво е да се мисли за миналото. И той благославяше своя джос заради Мей-мей.

Брок се разпореди да се демонтира счупената главна мачта на „Уайт уич“. Тя бе положена на палубата за по-голяма сигурност. Всички счупени рейки и скъсани въжета бяха свалени и събрани в долната част на кораба. Бяха спуснати три котви в предната част на „Уайт уич“ и една от страната на кормилото. По този начин корабът щеше да бъде максимално устойчив на вятъра.

През целия ден Брок бе разстроен. Имаше главоболие, болки в гръдния кош. Той знаеше, че тази нощ го очакват лоши сънища. Би желал да се напие, да забрави. Усещаше наближаващата опасност. Той направи последен оглед с фенер в ръка на мократа палуба, после слезе долу при Лайза и Лилибет.

— Ето ти чая, любов моя — каза Лайза. — Най-добре облечи сухи дрехи. Те са приготвени.

Тя посочи към купчината от морско палто и панталони, морска шапка и ботуши.

— Благодаря, любов моя.

Той седна на масата и изпи чая.

— Татко! — каза Лилибет. — Ще играеш ли с мене? — Брок не отговори. Той не я чу. Тогава тя се хвана за мокрото му палто.

— Татко, ще изиграеш ли една игра с мене?

— Остави баща си на спокойствие — каза Лайза. — Аз ще играя с тебе.

Тя заведе Лилибет в съседната каюта и благодари на Бога, че мъжът й и Струан се помириха. Брок й бе разказал за случилото се ц тя бе благодарна, че Бог е чул молитвите й. „Вятърът бе едно чудо, — каза си тя. — Сега всичко, от което той има нужда, е търпение. Той ще се съгласи да благослови Тес.“ Лайза се помоли на Бога да бди над Тес и Кълъм, кораба и всички тях, после седна и започна играта с Лилибет.

Този следобед ковчегът на Горт бе поставен в един катер. Лайза и Брок отидоха в дълбоки води и Брок изпълни погребалния обред. Когато свърши, той прокле сина си и хвърли ковчега в дълбините. После се върнаха на „Уайт уич“, Брок отиде в каютата си и заключи вратата. Той плака за сина си и за дъщеря си. Той плака за първи път, откакто бе станал мъж. Радостта от живота го бе напуснала.

През цялата нощ вятърът и дъждът се усилваха. На разсъмване духаше силно, но все още не бе опасно, морето беше бурно, но не заплашително.

Брок бе спал с дрехите си и се появи на палубата с подпухнали очи. Провери барометъра. Нивото на живака бе неизменно 29,8 инча. Разклати го, но нивото не се промени.

— Добро утро, сър — каза Пениуорт.

Брок апатично кимна с глава.

— Мисля, че бурята е предстояща — каза Пениуорт, смутен от безразличието на Брок.

Брок се вгледа в морето и небето. Гъстите облаци бяха само на няколко стотици фута и закриваха напълно планините и върха на острова. Но това не представляваше нещо необикновено.

Брок неохотно тръгна да провери въжетата на котвите. Те бяха стабилни — три котви и три въжета, дебели колкото човешко бедро. Достатъчно са здрави, за да устоят на всякаква „буря“ — помисли той. Но всичко това не му харесваше. Като че ли бе безчувствен.

„Чайна клауд“ леко се поклащаше, но стоеше стабилно във водите на пристанището, а часовникът на квартердека потрепваше, макар че бе защитен от вятъра. Всички други кораби, сред които се открояваше флагманският, също стояха стабилно. Няколко закъснели сампани и джонки търсеха удобни места за пускане на котва в малкото свободно пространство близо до Глесинг пойнт.

Брок слезе долу. Пениуорт и останалите моряци въздъхнаха с облекчение. Присъствието му ги притесняваше.

— От вчера насам изглежда остарял — каза Пениуорт. — Има вид на човек, който умира прав.

На разсъмване Струан проверяваше здравите щори на прозорците на първия етаж. Той слезе по стълбите на партера и провери другите щори. Погледна към барометъра — 29,8 инча.

— За бога! — извика той и гласът му отекна наоколо. — Или падай надолу, или да свършва този проклет дъжд и това проклето време!

— Какво, тай-пан? — извика Мей-мей от площадката на стълбището.

Тя изглеждаше малка и очарователна.

— Нищо, моето момиче. Върни се в леглото — нареди й той.

Мей-мей слушаше шума от дъжда и й се искаше да е в Макао.

Там шумът от дъжда по покрива е винаги приятен.

— Не харесва този дъжд — каза тя. — Надявам се, децата са добре.

Много ми липсват.

— Да. Върни се в леглото. Бъди добро момиче! Аз ще изляза за малко.

Тя жизнерадостно му махна с ръка.

— Бъди внимателен!

Струан облече моряшкото си палто и излезе. Сега дъждът падаше под наклон. Той не бе се усилил през последния час. „Всъщност — помисли той — изглежда, че е отслабнал.“ Облаците се спускаха ниско. Той отново огледа „Чайна клауд“. „Корабът е хубав и стабилен“ — каза си. Струан се върна и отново провери барометъра. Без промяна.

Той закуси добре и се приготви да излезе отново.

— Горе! Долу! Защо толкова нетърпелив? Къде отива сега, айейа? — попита Мей-мей.

— При началника на пристанището. Искам да проверя дали Кълъм е добре. В никакъв случай не излизай навън и не отваряй врати и прозорци, Върховна лейди тай-тай или не Върховна лейди тай-тай.

— Да, съпруже. — Мей-мей го целуна.

Куинс роуд, покрит с дълбоки локви, бе почти безлюден. А вятърът и дъждът не преставаха и бе за предпочитане човек да е във фабриката. „Това напомня пролетен дъжд в Североизточна Англия. Не, не е толкова силен“ — мислеше си Струан.

Той влезе в сградата на пристанището и се отърси от дъжда.

Глесинг стана прав зад бюрото си.

— Добро утро. Странна буря, нали? Малко чай? — Той го покани да седне. — Предполагам, че търсиш Кълъм и мисис Струан. Те отидоха на ранната църковна служба.

— Моля?

— Ще се върнат всеки момент. Днес е неделя.

— О, аз забравих.

Глесинг наля чай от голяма кана, после го остави обратно на края на мангала. Стаята бе голяма и пълна с морски карти. Една мачта стигаше до тавана, а до върха й имаше някакъв люк. Подредени бяха сигнални флагчета, пушки и всякакви морски принадлежности.

— Какво мислиш за бурята?

— Ако това е тайфун, ние сме на пътя му. Това е отговорът. Ако вятърът не отслабне или не промени посоката си, тогава тайфунът ще мине над главите ни.

— Бог да ни е на помощ, ако си прав.

— Да.

— Веднъж попаднах в тайфун край Формоза. Никога не бих пожелал да съм в такъв момент в открито море; при това не бяхме близо до центъра на вихъра. Ако такова нещо съществува.

Силен пристъп на вятъра притисна щорите на прозорците. Те погледнаха ветропоказателя. Все още духаше неумолимо от север. Глесинг постави на бюрото чашата си за чай.

— Аз съм ти длъжник, мистър Струан. Оня ден получих писмо от Мери. Пише ми колко сте били любезни с нея — ти и Кълъм. Особено ти. Тя, изглежда, е много по-добре.

— Видях я точно преди да замина. Тя наистина изглеждаше десет пъти по-добре, отколкото когато я видях за първи път.

— Тя казва, че ще я изпишат след два месеца. Казал си на пастора, че ти поемаш отговорността за нея. Разбира се, сега аз поемам тази отговорност.

— Както желаеш. Това е само формалност.

Струан се чудеше какво би направил Глесинг, когато разбере истината за Мери. Разбира се, че ще научи истината. Как би могла Мей-мей да вярва, че това „няма да стане?“

— Докторът каза ли от какво е болна?

— Стомашно разстройство.

— И тя така пише. Благодаря ти отново.

Глесинг посегна към една карта на бюрото си и изтри от нея петно от чай.

— Кълъм спомена, че си бил в кралската флота като младеж. В Трафалгар. Надявам се, не възразяваш, че те разпитвам, но баща ми нямаше честта също да служи там. Чудех се на кой кораб си бил. Той бе адютант на адмирал лорд Колингууд на…

— На „Ройал Съверин“ — каза Струан вместо него. — Да. Аз бях на този кораб.

— О, господи! — можа само да каже Глесинг.

Струан пазеше това нарочно в тайна от Глесинг. Той обаче знаеше, че има на разположение още един коз в играта, ако е необходимо да привлече Глесинг на своя страна.

— Да. Разбира се, аз не си спомням баща ти — бях новобранец и се плашех от службата. Но адмиралът бе на кораба „Ройал Съверин“ и аз също.

— О, господи! — повтори Глесинг.

Той бе видял кораба със сто и десет оръдия, когато бе малко момче.

— Кораб с осемстотин тридесет и шест моряци и с бъдещия тай-пан на „Ноубъл хаус“! Не се учудвам защо сме спечелили битката, о, Господи!

— Благодаря — каза Струан. — Но много малко съм допринесъл в тази битка.

— Като бог си, тай-пан, ако мога така да се изразя. Мисля, че това е чудесно. Много се радвам. Да, радостен съм. Честна дума. По-рано те ненавиждах, както знаеш. Край на това. Още смятам, че решението ми в битката при Чуенпи бе правилно, но сега разбирам, че този твърдоглав негодник и глупак Лонгстаф беше прав, когато каза, че ако аз бях на твое място, а ти на моето, щяхме да си останем същите.

— За какво упрекваш Лонгстаф?

Лицето на Глесинг помръкна.

— Този глупак имаше нахалството да се меси в морските работи! Той „предложи“ на адмирала да ме изпрати у дома! Благодаря на Бога, адмиралът бе истински военачалник и негодникът бе уволнен! И понеже говорим за глупаци, сигурен съм, че си чел снощния вестник. Това глупаво копеле Кънингтън! Как смее той да казва, че Хонконг бил една забравена от Бога скала с няколко къщи на нея! Пълна глупост! Най-доброто пристанище на земята! Как смее да казва, че ние нищо не знаем за морето?

Струан си спомни първия ден. „Боже мой, наистина ли това бе само преди шест месеца!“ И разбра, че е бил прав. „Глесинг може да не успее с Хонконг, но аз бих се борил до смърт да защитавам неговата позиция.“

— Може би новоназначеният Уолън ще се съгласи с Кънингтън.

— Не, ако аз се намеся в тази история. Или адмиралът. Той едва не припадна, когато прочете статията. Позови се на разума. Погледни флотата. Тя е така добре, както в пристанището на Портсмут. Къде, по дяволите, бихме отишли в ден като днешния без Хонконг? Боже милостиви! Бих бил ужасен, ако бях на котва в Макао. Трябва да имаме Хонконг! Това е! Даже този идиот, генералът, погледна изведнъж и се съгласи напълно.

И той, за голямо удоволствие на Струан, продължи с проклятия по адрес на Кънингтън и Лонгстаф.

Вратата се отвори, вятърът раздвижи картите. Влязоха Кълъм и Тес в много добро настроение въпреки лошото време.

— О, здравей, тай-пан — каза Кълъм. — Може ли да пием малко чай, приятелю? — обърна се той към Глесинг. — Ние се помолихме за тебе!

— Благодаря. — Глесинг посочи към чайника на печката. — Налейте си.

Тес се поклони на Струан и съблече мокрото си палто.

— Добро утро, тай-пан.

— Ти си прекрасна днес, мисис Струан — отбеляза той.

Тя се изчерви и отиде да налее чай.

— Вие двамата изглеждате щастливи — каза Струан.

— Да, щастливи сме — отговори Кълъм. — Благодарихме на Бога. Помолихме се също да промени вятъра.

— Няма ли да промениш решението си, моето момче? Да се върнеш в резиденцията?

— Не, благодаря. Тук сме много добре.

Струан забеляза малка сребърна кутийка с брилянти, която бе прикачена към верижката на часовника на Кълъм.

— Какво е това, Кълъм?

— Подарък от Тес.

Малката кутийка сега съдържаше двадесетте суверена на Брок. Кълъм пак се почувства виновен, че досега нищо не е казал на Тес за значението им. Той ги сложи в кутийката, след като с Тес напуснаха „Уайт уич“ и слязоха на брега последния път. Те му напомняха за Тайлър Брок, за това, че Брок постъпи несправедливо, като не му даде възможност да обясни нещата от своя гледна точка.

— Това е от баба ми. Не е подходящ сватбен подарък — каза Тес на Струан. — Но без никаква зестра бедняците не могат да избират.

— Не се измъчвай от това, моето момиче. Вие сте част от „Ноубъл хаус“. Кога ще се настаните във вашата къща?

— След три седмици — едновременно отговориха Кълъм и Тес и се засмяха щастливо.

— Добре. Ще ознаменуваме този ден. Ще се видим по-късно.

— Погледни този луд човек, тай-пан! — каза Глесинг. Той бе насочил телескопа си към една лорча, която с вдигнати платна навлизате в източния канал.

— Какво, по дяволите, прави той? Днес не е време за това! — каза Струан.

— С твое позволение, мистър Струан, ще сигнализирам на лорчата да се подслони на твоя пристан в Хепи вели. Ще бъде опасно да пусне котва на друго място. А твоят пристан е свободен.

— Да, с удоволствие. Чия е тази лодка?

— Служебна лорча. Носи вимпела на заместник-суперинтенданта. — Той прибра телескопа си. — Капитанът й трябва да бъде прегледан от психиатър. Да тръгне от Макао в такова време! Или мистър Мънси ужасно бърза за нещо. Как преценяваш това?

Струан се намръщи.

— Аз не съм ясновидец, капитан Глесинг.

Глесинг даде необходимите разпореждания на един моряк. Той веднага взе сигналните флагчета и отиде към фала. Отвори люка на покрива. Дъждът пръскаше в стаята, докато той размахваше флагчетата.

— Къде е Лонгстаф? — попита Струан.

— На флагманския кораб — каза Глесинг. — Трябва да си призная, че по-щастлив бих се чувствал, ако плавах.

— Не и аз — каза Кълъм.

— О, не, скъпи! — допълни Тес.

Струан допи чая си.

— Добре, аз тръгвам. Знаете къде съм, ако имате нужда от мен.

— Но… искам да кажа… не е ли опасно, тай-пан? — попита Тес. — Маларията в Хепи вели? Да останете там?

— Вятърът и дъждът ще прочистят всички зарази — каза Струан убедително, макар че сам не бе убеден в това.

— Не забравяй, Тес, че имаме още синкона, а скоро ще получим големи количества от нея — каза Кълъм. — Тай-пан, мисля, че новото сдружение е чудесно. В служба на цялото човечество.

Струан беше казал на Кълъм за споразумението с Купър, преди то да бъде напечатано. Той също беше посъветвал Кълъм да прояви интерес към американеца. Колкото повече мислеше за създаване на предприятие „Купър и Кълъм“, толкова повече тази идея му харесваше.

— Джеф е много способен, моето момче. Ще ти хареса да работиш с него. — Той си наметна пелерината. — Добре, тръгвам. Слушайте, вие двамата! Не се плашете от Брок! Не се тревожи за баща си, Тес! Сигурен съм, че той ще се промени, ако му дадете време. Просто дайте му малко време.

— Надявам се — каза Тес. — О, наистина се надявам! Като тръгваше, Струан погледна барометъра.

— О, господи! Паднал е на 29,5 инча!

Глесинг погледна часовника с видимо безпокойство. Бе почти 10 часа.

— Това проклето спадане е с почти половин инч за половин час!

Той отбеляза данните на картата за атмосферно налягане и последва Струан, който вече бе излязъл.

Около една четвърт от хоризонта на изток бе тъмна и не се забелязваше границата между морето и небето. Вятърът духаше зловещо, напористо, все още от север, дъждът се усили.

— Ето я бурята! — каза Струан тревожно. — Бори се за живота си!

Той затича бързо по Куинс роуд към Хепи вели.

— Влезте вътре! Кълъм, Тес! — заповяда Глесинг. Той затвори бързо вратата и я залости. — Каквото и да правите, не отваряйте никоя врата до следваща заповед!

Той спусна щорите и капака на отвора за наблюдение, провери всички ключалки и осъзна, че Струан бе прав. Центърът на вихъра щеше да премине над тях.

— Много се радвам, че се сдобри с баща си, Кълъм. Сега мисля, че трябва да закусим — каза той, за да ги успокои. — Мисис Струан, може би ще се погрижиш за това?

Четиридесет и осма глава

Струан тичаше с всички сили. Няколко китайски ръчни двуколки бързаха към Тай Пинг Шан. Объркани европейци също тичаха и търсеха убежище. През дъжда Струан можа да види служебната лорча в пристанището, която бързо се приближаваше към Хепи вели. Разбуненото море бе с мръсен, сиво-зелен цвят. Тъмната граница на вихъра с невероятна скорост преминаваше над пристанището. Тя достигна лорчата, разкъса главното й платно и силно я разлюля. Струан се загърна плътно с пелерината, брулен от бурята. Това трая само няколко секунди, но той бе като замаян от вятъра и дъжда и едва не падна на земята. Когато отново можа да си отвори очите, той погледна към морето. Невероятно, но лорчата все още се държеше над водата. Олюляваше се силно, но напредваше с помощта на задната си мачта и разкъсаните си платна.

Струан отново започна да тича. Той пристигна на своя пристан в Хепи вели точно когато огромна вълна с бяла шапка обхвана лорчата и я притисна до стената. Един моряк изскочи с въже в ръце, но се подхлъзна и падна между стената и лодката. Той се хвана с ръце за ръба на стената и ужасно изкрещя, когато лодката, понесена от нова вълна, го разряза на две части. Когато вълната върна лодката назад, морякът бе изчезнал.

Струан изкрещя на изплашените моряци и се втурна напред. Един от тях му хвърли въже и той бързо го завърза. Друг, с риск за живота си, скочи на брега и здраво прикрепи лодката с главното въже.

Морето бушуваше, лодката скърцаше безпомощно, притисната до пристана. Моряците започнаха да скачат на брега.

— Към фабриката! — извика Струан и ги поведе, като тичаше към предната врата. Отвори я бързо, олюляван от вятъра. Осемте моряци от екипажа изтичаха вътре, като проклинаха лошото време и благославяха добрия си шанс. Струан съблече мокрите си дрехи и едва тогава видя Хорацио и Мънси.

— Господи! Какво правиш тук, Хорацио? Здравей, мистър Мънси!

Хорацио се облегна до стената и повърна. Вратата се отвори и заедно с вятъра и дъжда вътре влезе капитанът — млад лейтенант. Ядосан, той се отърси от дъжда, както кучетата правят това. Струан бързо затвори вратата.

— О, господи! — каза капитанът на Струан. — Видяхте ли небето?

— Какво, по дяволите, търсехте в морето в ден като този? Нямахте ли достатъчно разум да използвате очите си в Макао?

— Да, за бога! Но ми бе заповядано да дойда в Хонконг и аз дойдох. Ние сме в ръцете на един маниак!

— А?

— Този глупак, търговски суперинтендант сър Клайд Уолън! Този глупав ирландски негодник едва не потопи кораба ми с целия екипаж. Казах му, че времето е лошо, а той само погледна към небето и каза: „Има достатъчно време да стигнете дотам. Заповядано ви е да отплавате. С божия милост към Хонконг!“

— Как е навътре в морето?

— Още един час и ние никога нямаше да пристигнем. Двайсет, трийсетфутови вълни. Този проклет вятър! Не се промени, не престана — невъзможно! Тайфун ли е това или не е! Как е възможно това!

— Защото бурята идва от изток и ние сме на пътя й, момко.

— О, Боже, пази ни!

— Настанете се удобно. Аз ще се погрижа за чай и грог за всички.

— Благодаря — каза младият мъж. — Извинете за избухването ми!

Струан се приближи до Мънси и Хорацио.

— Може ли да се качите горе, мистър Мънси?

— Да. Благодаря ви, тай-пан. Вие сте много предвидлив.

— Помогнете ми за Хорацио.

— Разбира се. Не зная какво стана с бедния Хорацио. Той пъшкаше непрекъснато, откакто тръгнахме от Макао. Много странно.

— Това е уплаха — каза Струан.

Те помогнаха на Хорацио да съблече мокрите си дрехи. Лицето му бе посивяло, постоянно му се повдигаше. Заедно, те почти го носеха нагоре по стълбите и го заведоха в западното крило на сградата в една от стаите, която по-рано принадлежеше на Роб.

Струан отиде до шкафа и наля бренди. Мънси пое чашата с треперещи ръце. Изпи питието наведнъж. После прие още една чаша.

— Благодаря.

— Дайте малко на Хорацио — каза Струан. — Ще се върна веднага.

Той тръгна по коридора до стълбището, после зави към източното крило. Неговият апартамент заемаше южния край на този етаж.

Мей-мей, Ин-хси, А Сам и Лим Дин играеха маджонг на малка маса в дневната. Имаше запалени фенери и пламъчетата им игриво трепкаха.

— Здравей, тай-пан! — каза Мей-мей.

Тя взе един пул от бамбук и слонова кост и ядосано удари с него по масата.

— Отвратителен ден, тай-пан! — каза тя. — Мой джос ужасно лош. Не спечелила нито една игра. Загуби четиристотин в брой. Играе вече четири часа. Все пак, радва се да те видя.

Дъждът удряше ожесточено по щорите и вятърът се усилваше.

— Проклет шум! Можеш ли да ми дадеш назаем няколко таела? Аз обеднях!

— Ще ги приспадна от тези, които се полагат. Продължи си играта, моето момиче. — Струан се усмихна. — Имаме гости долу и навсякъде. Така че не излизай от тука.

— За какво да излиза?

Той се върна при Мънси и Хорацио.

Мънси изглеждаше по-добре. Той бе съблякъл мокрите си дрехи и се бе завил с едно одеяло. Хорацио спеше неспокойно.

— Този път Бог ни спаси, тай-пан — каза Мънси.

— Защо, по дяволите, тръгнахте от Макао? Търсехте си белята. Трябваше да си дадете сметка какво е времето.

— Служебна работа, тай-пан — каза Мънси с пренебрежение. — Негово имперско превъзходителство Уолън пристигна с една фрегата миналата нощ. Той ми нареди да тръгна веднага за Хонконг с официално послание до бившия представител. В това време, моля ви се! Като че ли един или два дни са толкова важни! Не ми стигна смелостта да му кажа, че „голямата новина“ вече е отпечатана във вестника.

— Как изглежда той?

— Бих казал, че е много труден. Пристигна в Макао с фрегата в полунощ инкогнито. Четири минути по-късно бях повикан на борда.

Той представи акредитивните си писма, даде ми да прочета посланието — то е дума по дума историята на Скинър. По какъв начин тези проклети журналисти имат достъп до секретни документи? След това ми заповяда да замина на разсъмване и да предам незабавно посланието на Лонгстаф. Каза, че скоро ще дойде в Хонконг, а Лонгстаф трябва да замине веднага. Възложи ми също да се срещна с адмирала и генерала и да им предам да бъдат готови за незабавно придвижване на север. — Мънси се отпусна на един стол. — Ирландец. Какво повече мога да кажа за него?

— Защо той не дойде направо тук?

— Не може тук едновременно да има двама представители. Това противоречи на правилата, мистър Струан. Съществува това, което хората наричат протокол, да благодарим на Бога! Аз трябва да приема службата от Лонгстаф веднага. След като той замине, незабавно ще уведомя Негово превъзходителство. Тогава той ще пристигне.

Нов пристъп на вятъра удари по щорите и ги разтърси.

— Проклетник! Едва не ме уби! Нещата в Азия ще се объркат ужасно с този човек. Първото нещо, което каза, беше: „Тази проклета скала трябва да потъне, доколкото зависи от мене.“ Честна дума! Извинете ме, ще се оттегля за няколко минути. Не се чувствам на себе си.

Хорацио започна да стене и пак да повръща.

— Дайте му още малко бренди — каза Струан. — Съседната стая е спалня.

Той слезе долу да види как се оправяха моряците. Те бяха вече открили къде са храната и алкохола. Тези, които не пиеха, ядяха или спяха, или се опитваха да заспят.

Барометърът показваше 29,1. Все още продължаваше да пада.

— Господи, това е повече от три десети инча на час! — каза младият лейтенант. Той бе висок и рус. — О, мистър Струан, аз съм лейтенант Васерли Смит.

Струан пое протегнатата му ръка.

— Благодаря много за помощта и подслона. Северният вятър отвори един от прозорците и нахлу заедно с дъжда във фоайето.

Трима от моряците веднага го затвориха и закрепиха капака му.

— Мисля да огледам кораба си — каза лейтенантът.

— Добре, елате с мен.

Струан го поведе по един от коридорите към страничен прозорец, който бе здраво затворен, но на завет от северния вятър. Той лесно го отвори и впери поглед навън.

Струан видя, че „Чайна клауд“ и „Рестинг клауд“ бяха стабилни. Лорчата на лейтенанта се издигаше и падаше заедно с вълните, като скърцаше и се огъваше срещу пристана. На изток хоризонтът бе изчезнал. Просто мрак. И този мрак се приближаваше.

— Вашият кораб е здрав, лейтенант.

— Да.

Младият мъж погледна още веднъж ужасено на изток, после затвори прозореца и капака.

— Това е първият кораб под мое командване. Бил съм с него в морето едва няколко месеца. Какво може да се случи при тайфун?

— Силните ветрове идват от урагана срещу вас.

— Какви са те?

— Бури. Вихри. Понякога ги наричат дяволски ветрове.

Четиридесет и девета глава

Първият ураган нахлу над пристанището един час по-късно и връхлетя върху „Рестинг клауд“. Мачтите му се огънаха и той бе безпомощен в мрака. В една от каютите Маус вдигна глава от библията и благодари на Бога за милостта му и за Хунг Хсу Чун. Ураганът наклони силно „Рестинг клауд“, изхвърли Маус в безсъзнание срещу преградната стена и понесе кораба към брега. По пътя му бе и „Бостон принсес“, корабът на „Купър — Тилмън“. Двата кораба се сблъскаха и бугшпритът на „Рестинг клауд“ откъсна част от горния край на „Бостон принсес“, после се отдалечи и се понесе право към брега. По пътя си той връхлетя върху многобройни сампани и други по-малки лодки. Стотици китайци се давеха, а други, все още останали на лодките, се свиваха под бамбуковите си рогозки. Но следващият пристъп на урагана отнесе рогозките, а с тях и много семейства.

На борда на „Бостон принсес“ Джеф Купър се изправи с мъка на пода на главната каюта и помогна на Шиваун да стане. Бурята бушуваше и яростно люлееше кораба, но въжетата му бяха здрави.

— Добре ли си? — извика Купър сред ужасния шум.

— Мисля, че да. Бог да ни помага!

— Стой тук!

Купър отвори вратата и успя да се промъкне на дека, където всичко се люлееше около него. Вятърът и дъждът го събориха на пода. Той успя да слезе надолу и стигна до трюма. Запали фенер и се огледа наоколо. Там, където „Рестинг клауд“ удари, дъските бяха счупени и шевовете започваха да се пропукват. Купър се върна при Шиваун.

— Всичко е наред — каза той. — Докато котвите издържат. Вихърът връхлетя върху Глесинг пойнт, откърти флаг-щока и го хвърли като копие към кабинета на Глесинг. Той премина през стената и откъсна ръката на Глесинг от лакътя, продължи към другата страна на помещението, като изхвърли Кълъм настрана и разпръсна парчета от тухли и горящи въглени към Тес, после се спря на пода.

Дъждът и вятърът нахлуваха през пробитата стена, а роклята на Тес се бе запалила. Кълъм едва се изправи и с ръце започна да гаси горящите й дрехи.

Когато потуши огъня, той взе Тес в ръцете си. Тя бе в безсъзнание. Лицето й бе пребледняло, а косата й — частично опърлена. Той разкъса роклята й и я прегледа внимателно. Имаше обгорели места по гърба й.

Кълъм чу писък. Обърна се и видя Глесинг. Кръв течеше от ръката му. Насред стаята той видя откъснатата му ръка. Стоеше прав, но краката му отказваха да се движат.

— Направи нещо, Кълъм! — извика той срещу вятъра.

Мускулите му го послушаха. Той грабна парче плат, стегна превръзка на отрязаната ръка и спря кръвотечението. После се опита да реши какво да прави по-нататък и тогава си спомни какво бе правил баща му, когато Сергеев бе прострелян.

— Почисти раната! — извика той с висок глас. — Това е, което трябва да направиш! След това я обгори!

Кълъм намери чайника. В него още имаше топла вода. Той коленичи до Глесинг и започна да промива раната му.

— Дръж се, стари приятелю! — измърмори той.

Глесинг изнемогваше от непоносими болки.

Тес проплака и се съвзе. Изправи се. Вятърът разпръскваше хартии, флагчета и прах и почти я заслепяваше. Очите й се проясниха и тя запищя.

Кълъм се обърна изплашен. Тес бе вперила очи в откъснатата ръка на Глесинг.

— Помогни ми! Намери машата за обгаряне! — извика Кълъм сред невъобразимия шум от бурята.

Тя поклати отрицателно глава и отстъпи назад истерично. Изведнъж се почувства много зле. Започна да повръща.

— Намери проклетата маша! — извика Кълъм. — Можеш да повръщаш по-късно. — Ръцете му горяха.

Тес с усилие се изправи, шокирана от резкия тон на гласа му. Тя започна да търси машата.

— Побързай, за бога!

Тя намери машата и като в кошмар му я подаде. Той взе горящ въглен и започна да обгаря раната. Глесинг изпищя с нечовешки глас и изпадна в безсъзнание. Миризма на изгоряла плът изпълни стаята. На Кълъм му се повръщаше. С големи усилия на волята издържа, докато раната бе добре обгорена.

Тогава той обърна глава и неудържимо повърна.

Брок бе застанал до барометъра. Корабът вибрираше силно, дъските се огъваха.

— 28,2 инча, Лайза! Никога не е падал толкова ниско!

Лайза бе взела в ръце Лилибет и се опитваше да успокои страха й.

— Чудя се къде е Тес. О, боже, пази я!

— Да — каза Брок.

Тогава се чу скърцане на дъски. Целият кораб се люлееше, но отново възстанови равновесието си.

— Ще изляза на палубата!

— Стой тук! За бога, не рискувай…

Тя замълча, защото той бе вече излязъл.

— Кога ще спре бурята, мамо? — изплака Лилибет.

— Всеки момент, любов моя.

Брок подаде главата си внимателно от подветрената страна на мостика на квартердека. Изви врата си, за да огледа мачтите. Те се огъваха като вейки. После ужасно скърцане прониза ушите му и главната мачта бе на парчета.

— Стойте там! — изкрещя Брок към мостика. — Наблюдателите на дека!

Нов мощен пристъп на вятъра от север отнесе друг фал, и още един. Главната мачта яростно се търкаляше по дека и се стовари върху задната мачта. Мачти, греди, такелажи неудържимо се движеха по дека и разрушаваха мостика. „Уайт уич“ се накланяше опасно.

Брок се освободи от отломъците и изкрещя на ужасените моряци.

— Всички на дека, негодници! За живота ви! Изхвърлете парчетата от мачтите или сме загубени!

Той ги подгони към дека. Като се държеше с една ръка, заслепяван от вятъра и дъжда, с брадва разсичаше главните фалове и си спомняше другия тайфун, този, който му отне едното око.

Той се молеше на Бога да запази окото, което му оставаше, да запази Тес, Лайза и Лилибет да не се удавят.

Скелите на новия град още в началото на бурята бяха изпочупени. Тайфунът връхлетя върху сушата, отнесе войнишките палатки и опустоши пристанището. Разруши магазини, кръчми, публичните домове около дока. Изравни със земята заведението на мисис Фордъринджил, разкъса и разпръсна картините и зарови Аристотел Куанс сред чакъла. Със страшна сила премина през бордеите на Тай Пинг Шан, като заличи стотици семейства и отвлече отломъците по склоновете на хълма.

Дълбоко под земята, на хълма на Тай Пинг Шан, в тайното мазе, което бе построил под къщата си, се бе приютил Гордън Чен. Той бе извънредно доволен от себе си заради благоразумието, което бе проявил. Мазето бе иззидано с камъни много солидно.

Той бе сигурен, че къщата му над него е изчезнала. Въпреки това бе радостен, защото всичките му ценности бяха запазени в мазето. А къщата би могла да бъде построена отново.

Трескаво оглеждаше папките си със счетоводни ведомости, отчетни документи по строителството, дългове и ипотеки, сандъци с пари, кутии със скъпоценни камъни, дрехи от скъпа коприна, бурета с превъзходно вино. След това очите му се спряха върху неговата метреса, Прешъс Блосъм. Тя удобно се бе излегнала под най-фини завивки в леглото до една от стените. Той си наля още една чаша чай и се излегна до нея.

„Ти си много мъдър мъж“ — каза си той.

Дъждът и вятърът шибаха безмилостно върху северната страна на фабриката на Струан в Хепи вели и като че ли на моменти щяха да я съборят. Но въпреки че сградата потръпваше и свистеше под напора на бурята, тя стоеше твърдо на мястото си.

Струан запали пура. Той не обичаше да стои вътре, без да прави нещо.

— Ти пушиш твърде много! — силно извика Мей-мей, за да бъде чута.

— Пушенето успокоява нервите.

— Лош навик. Отвратителен.

Той не отговори. Отново провери барометъра.

— Защо продължава гледа всеки десет минути?

— Той показва къде е бурята. Когато спре да спада, центърът й ще бъде над нас. Тогава ще започне да се качва. Така мисля.

— Не особено щастлива, ние тук, тай-пан. Много по-добре в Макао.

— Аз не мисля така.

— Какво?

— Не мисля така!

— О! Пак ли трябва спим тука тази нощ! — попита тя, уморена от говоренето на висок глас. — Не иска ти или Ин-хси, даже тази дропла А Сам да разболее от малария.

— Аз мисля, че сме в безопасност.

— Какво?

— Няма такава опасност.

Той погледна часовника си. Беше 2 ч. и 20 мин. Но като надзърна навън през една дупка на капака, не можа да види нищо, освен неясно движение в тъмнината и хоризонтални струи дъжд върху прозорците. Бе благодарен, че бяха запазени от ужасния вятър. Този ъгъл на сградата гледаше на изток, запад и юг и поради това бе на завет. Благодарен бе също, че се намираше на сушата. „Никой кораб не може да оцелее в тази буря — каза си той. — Никое пристанище на земята не може за дълго да запази корабите при такова действие на Бога. Обзалагам се, че и Макао е пострадал. Там няма подслон. Сигурен съм, че половината от корабите са унищожени, както и десет хиляди джонки и сампани на петстотин мили в двете посоки край брега. Да. А корабът, изпратен за Перу? Обзалагам се, че е заминал заедно с отец Себастиан.“

— Ще отида да видя другите.

— Не се бави, тай-пан.

Той мина по коридора и пак провери капаците. После пресече площадката, разсеяно изправи една картина на Куанс и влезе в крилото на Роб.

Хорацио седеше в полусянка на бамбуковия стол, на който много преди това седеше Сара. На мигащата слаба светлина на фенерите на Струан му се стори, че това беше Сара.

— Здравей, Хорацио. Къде е Мънси?

Хорацио погледна към Струан, но не го позна.

— Аз намерих А Тат — каза Хорацио със странен глас.

— Не те чувам, моето момче. Трябва да говориш високо.

— А Тат. О, да, аз я намерих.

— А?

Хорацио започна да се смее ужасяващо, като че ли Струан не бе в стаята.

— Мери абортира. Тя е мръсна проститутка за смрадливи езичници. Такава бе много години.

— Глупости. Това са глупости, моето момче. Не вярвам — каза Струан.

— Аз намерих А Тат и от нея изкопчих истината за Мери с камшик. Мери е дяволска китайска проститутка и тя наполовина износи едно копеле в себе си. А Тат й даде отрова, за да го умори — каза Хорацио и отново избухна в истеричен смях. — Но аз хванах А Тат и я бих, докато ми каже истината. Тя беше сводница на Мери. Мери се продаде на езичниците. — Очите му се обърнаха към фенера. — Глесинг никога няма да се ожени за китайска проститутка. Така че тя отново ще бъде моя. Само моя. Ще й простя, ако падне на колене и ми се помоли.

— Хорацио! Хорацио!

— Тя ще бъде само моя. Както когато бяхме млади. Тя ще бъде само моя. Аз ще й простя.

Нова вихрушка връхлетя върху сградата, после друга, после трета… Изглеждаше, че се намират в средата на хиляди бури, срещнали се на едно място. Струан чу шум от откъртени капаци и прозорци. Той бързо се изправи и хукна по коридора към неговия апартамент. Мей-мей и Ин-хси се бяха спотаили в леглото, а А Сам хълцаше, ужасена. Струан отиде до леглото и взе Мей-мей в ръцете си. Ужасното виене на вятъра още повече се усили.

Изведнъж бурята изчезна.

Настъпи тишина.

През процепите на капаците започна да прониква светлина, като се усилваше всяка секунда.

— Какво се случи? — попита Мей-мей. Гласът й изглеждаше нереален в настъпилата тишина. Струан остави Мей-мей долу и отиде до прозореца.

Той погледна навън през един процеп, после внимателно отвори прозореца и капака. Той трепна, облъхнат от топъл сух въздух, който нахлу в стаята.

Струан гледаше в недоумение пристанището.

„Чайна клауд“ стоеше на котвите си. „Уайт уич“ бе без мачти, фаловете му се търкаляха на една страна. „Рестинг клауд“ бе заседнал близо до Глесинг пойнт. Лорчата още стоеше, завързана за пристана. Той видя една фрегата, обърната високо над брега. Но другите военни и търговски кораби стояха на котвите си, невредими.

Нагоре небето бе синьо. Малки бели облачета блестяха на яркото слънце. Но в пристанището морето бе като полудяло. Пирамидални вълни се издигаха нагоре и се блъскаха една срещу друга. Той видя „Чайна клауд“ да се залива от вода откъм кърмата и планшира и в същото време силно да се накланя. По-нататък, в далечината, гигантски буреносни облаци се надигаха от морето и се издигаха като огромна кула хиляди фута нагоре.

И над всичко това, освен шума от вълните, се бе възцарила неземна тишина.

— Ние сме във вихъра!

— Какво?

— Окото на бурята. Това е. Центърът!

Мей-мей, Ин-хси и А Сам притичаха до Струан.

— Флотата оцеля, това е важно! — каза Струан въодушевено. — Корабите са здрави. Те са здрави.

Изведнъж радостта му се изпари и той здраво затвори капака и прозореца и го залости.

— Хайде, елате! — каза той припряно, като отвори бързо вратата.

Учудени, те го последваха. Той се затича по коридора към противоположния край на сградата и отвори вратата на най-северния апартамент.

Капаците бяха частично счупени, един прозорец бе натрошен и навсякъде бяха разпилени парчета от стъкла.

— Стойте тук — каза той.

— Какво става, тай-пан? Бурята свърши.

— Прави каквото ти казвам!

Той бързо излезе. Мей-мей сви рамене и седна на един счупен стол.

— Какво става с татко? — попита Ин-хси.

— Не зная. Аз наистина понякога не го разбирам. Благодаря ти, Боже, че шумът престана. Не е ли тихо?

— Толкова е тихо, че почти те заболява.

Ин-хси отиде до един от прозорците и го отвори.

— О, гледай! — каза тя. — Не е ли прекрасно? Толкова се радвам, че бурята отмина! Мей-мей и А Сам се скупчиха около нея.

Брок стоеше на палубата като парализиран. Той гледаше към вълните, идващи към него от всички посоки, но тук, на завет от брега, те не бяха големи. Слънцето бе топло и сухо. Водата се отцеждаше шумно. Обкръжаващите буреносни облаци изглеждаха като стени на огромна катедрала. Те се простираха на около пет мили в ширина. Но тези стени се движеха. От изток към тях се приближаваше друг огромен облак.

— Какво става, любов моя? — каза Лайза, като се качи на дека заедно с Лилибет. — О, колко е красиво!

— О, много е красиво! — каза Лилибет.

— Ние сме в окото на бурята. Във вихъра! — извика Брок.

Моряци се появиха на палубата и впериха очи в него.

— О, виж! — каза Лилибет, като посочи към острова. — Не е ли странно?

Дърветата на острова изглеждаха бели на фона на кафявата земя. Клоните им бяха останали голи, без нито един лист. Новият Куинс таун бе почти изчезнал, а Тай Пинг Шан бе в развалини. Малки фигури започваха да се придвижват към брега.

— Слезте долу! — каза Брок с дрезгав глас. Объркани, Лайза и Лилибет послушно изпълниха заповедта на Брок.

— Капитан Пениуорт!

— Да, сър?

— Най-добре е да се помириш с Бога — каза Брок. — Само той е знаел какво се крие зад тези дяволски облаци. Слезте всички долу!

Той взе телескопа и го насочи към резиденцията „Ноубъл хаус“. Струан стоеше сред група от няколко души до предната врата. Няколко глави се показваха от прозорците на третия етаж. Той затвори телескопа.

— По-добре влез вътре, Дърк — каза той тихо.

Закрепи колкото бе възможно останките от парапета на мостика и слезе долу.

— Мисля, че трябва да се помолим — каза той ведро.

— О, добре — съгласи се Лилибет. — Мога ли първа да кажа молитвата си? Както преди лягане?

Кълъм бе прегърнал Тес с едната си ръка.

— Ако се отървем живи, да бъда проклет, ако остана тука! — каза той. — Ние сме без дом. По дяволите това място!

— Да — каза Тес, сломена от разрухата. Тя гледаше с ужас приближаващите тъмни облаци. Те вече бяха погълнали полуостров Каулуун.

— По-добре да влезем вътре — каза тя.

Кълъм затвори вратата след нея. Изпитваше остри болки от изгорените места по ръцете си. Но той заключи вратата.

Тя си проправи път сред отломъците и коленичи до Глесинг. Лицето му бе като на мъртвец, но сърцето му биеше.

— Бедният Джордж!

Струан измери разстоянието от пристана до „Чайна клауд“ и до буреносните облаци на изток. Той знаеше, че няма време да търси катер, затова изтича до края на пристана. Събра ръце във формата на фуния около устата си:

— Орлов! — изкрещя той. — Ехей, „Чайна клауд“!

Гласът му се разнесе зловещо във всички посоки над пристанището на Хепи вели. Орлов размаха ръка и той едва чу отговора му.

— Да?

— Насочи кораба на юг! Ветровете сега ще духат от юг! Обърни носа на кораба на юг!

— Да! — отговори Орлов.

В същия момент Струан видя моряци, забързани по палубата. Той видя също един катер до „Чайна клауд“. Моряците трескаво работеха и носът на „Чайна клауд“ се завъртваше на юг.

Струан бързо се върна при мъжете, събрани до предната врата.

— Всички вътре!

Някои от тях веднага се раздвижиха, но младият лейтенант още наблюдаваше своята лорча в пристанището и не вярваше на очите си.

— Боже всемогъщи, тя е още над водата! Погледнете към флотата! Погледнете корабите! Аз мислех, че всички са отишли по дяволите, а само една фрегата е изхвърлена на брега и този клипер е загубил мачтите си. Невероятно, бога ми! На юг ли казахте? Защо?

— Елате! — каза Струан, като го задържа за ръката. — Влезте вътре. Вземете и хората си вътре!

— Какво става?

— За бога, ще излезем от вихъра след няколко минути. След това ураганът ще се обърне. Приберете хората си…

Той се слиса, като видя Хорацио да тича край него и да се отправя към Куинс роуд и пристанището.

— Върни се! Луд ли си! Ще загинеш! — изкрещя Струан, но Хорацио не му обърна никакво внимание. Струан хукна след него. — Хорацио! Какво, по дяволите, правиш? — извика той, като го настигна и го хвана за раменете.

— Трябва да кажа на Глесинг! Да свърша с тази мръсна женитба! — изкрещя Хорацио. — Пусни ме! Убиец! Ти и твоята мръсна проститутка! И двамата ще ви обеся!

Той успя да се откъсне от Струан и хукна отново.

Струан побягна след него, но заваля дъжд и той се спря. Стената от буреносни облаци се бе придвижила над половината от пристанището. Морето отново кипеше. Той видя, че моряците на „Чайна клауд“ се катереха по палубата и изчезваха долу в трюмовете. Орлов махна с ръка за последен път и също се прибра.

Струан се затича обратно към резиденцията. Вятърът го спираше и той удвои усилията си. Стигна до вратата във вихъра на пороя и погледна назад.

Хорацио тичаше по брега. Облакът покриваше вече пристанището и той изчезваше в мъглата. Струан го видя как спря, погледна нагоре и после вятърът го отнесе като отбрулен лист.

Струан бързо отвори вратата, влезе вътре и я затвори, но преди да успее да я залости, настъпи мрак и ураганът го изхвърли чак във фоайето. Той откърти всички прозорци на първия етаж и уби трима моряци. И премина.

Струан се изправи, като се учудваше, че още е жив. С всичката си огромна сила той успя да затвори вратата и да я залости. Бурята проникваше през прозорците и разхвърляше безразборно отломъци, хартии и фенери — всичко, което не бе здраво закрепено.

Като тичаше към стълбите, Струан стигна до премазаното тяло на младия лейтенант. Спря се, но внезапен силен вятър го отхвърли назад и издуха тялото надалеч. С неимоверни усилия Струан се добра до стълбите и оттам до спасението.

Под напора на урагана от юг „Уайт уич“ се люлееше като пиян. Наклони се силно напред и бе залян от огромна вълна. Като по чудо се изправи и треперещ заби нос във вятъра. Брок грабна Лайза и Лилибет и ги постави в леглото. Той им изкрещя нещо окуражително, но те не го чуха. Всички отчаяно се бореха за живота си.

Вода нахлу по мостика и заля залостената врата на кабината и под нея проникна вътре. Дяволски вятър връхлетя върху кораба. Чу се гръм, корабът се раздруса рязко и Брок разбра, че въжето на една от котвите е разкъсано.

На борда на „Бостон принсес“ Шиваун бе запушила с ръце ушите си, за да не чува ужасното скърцане, причинено от връхлетелия върху кораба ураган. Купър усети, че и на последната котва въжето е скъсано. Той извика на Шиваун да се държи, но тя не можеше да го чуе. Спусна се към нея и я притисна до един стълб с последни сили.

Корабът се наклони. Планширът му изскочи от морето нагоре и пое още вода. „Бостон принсес“ започна да потъва.

Бурята отново се нахвърли върху него и го блъсна в руския кораб.

В главната каюта на огромния двумачтов кораб шкафът със стъклени витрини се тресеше и разпръскваше наоколо бутилки, кристални чаши и посуда. Сергеев се суетеше и проклинаше. После произнесе молитва. След като корабът се поизправи, забил нос срещу вятъра, той разчисти отломъците под краката си, каза още една молитва и отново си наля бренди.

„Проклета Азия! — помисли той. — Бих искал да съм у дома. Проклета буря! Проклети англичани! Проклет дяволски остров! По дяволите всичко! Проклет да е принц Тергин, че ме изпрати тука! По дяволите Аляска и проклетата емиграция! Проклети да са Америка и американците! Но благословена да е Шиваун! Да — каза си той, когато корабът отново се раздруса и заскърца под натиска на бурята. — Бог да благослови свещената майка Русия и мястото й в историята. Планът на принц Тергин е чудесен и правилен, разбира се. Аз ще помогна той да се осъществи. Да. Този проклет куршум и тази проклета рана. Повече няма да скитам по тези безкрайни равнини. Край. Сега съм принуден да спра играта. Съвземи се, Алексей! Куршумът бе шанс — каква дума употреби тай-пан?… а, да, джос. Куршумът бе джос. Добър джос. Сега мога да използвам всичките си сили в полза на Русия. Какво да се прави? Да напусна веднага Хонконг. Глупакът лорд Кънингтън задуши Англия и ни даде ключа към Азия. Добре. Споразумей се с тай-пан или с Брок, след това колкото е възможно по-бързо замини от тук и иди в Аляска. Помогни на племената. После се върни вкъщи. Не, по-добре иди във Вашингтон, бди, ослушвай се и мисли. Прави това, за което си роден — да служиш на майка Русия до края на земята. Нейната земя.“

Сергеев усети болка в хълбока си и за пръв път й се зарадва. „Много добър джос — помисли той. — Това е. Ако оцелеем, заминаваме. А Шиваун? А, това е момиче, за което си заслужаваше да се мисли, кълна се в кръста. Политически много ценна, а физически също. Но не е достатъчно добра за женитба, макар че баща й е сенатор. А може би е подходяща. Може би това би бил мъдър ход. Помисли за това, Алексей! Ние ще имаме нужда от лидери в Руска Америка. Континентът ще бъде разделен на княжества. Женитбите на хора от различни националности винаги са били форма на завоевание, нали? Може би трябва да се възползваш от случая. Свети Петре, тя много ми харесва за метреса. Как бих могъл да уредя това? Ще се съгласи ли? Защо не? Купър е глупак. Лошото е, че е сгодена. Жалко. Но тя казва, че не го обича.“

Тайфунът бушуваше, но веригата от планини все още частично запазваше пристанището.

„Бостон принесес“ се люлееше безпомощно в средата на пристанището. Купър знаеше, че краят е близък. Той държеше Шиваун в ръцете си и крещеше, че всичко ще свърши добре.

Корабът потъваше все по-дълбоко и се понесе към Каулуун. После се блъсна в брега. Скалите се врязаха в него, вълните го заляха, а ураганът го повдигна и го стовари на едната му страна върху брега.

Бурята идваше от юг и проникваше през планините навътре в сушата. А фунията, която представляваше Хепи вели, увеличаваше още повече невъобразимата й мощ. Тя връхлетя върху „Ноубъл хаус“, като търсеше слабите му места.

Струан държеше Мей-мей в ръцете си в относително безопасния апартамент в северното крило на сградата. Фенерът трепкаше нервно и хвърляше наоколо странни, игриви сенки. Зад капаците на прозорците бе пълен мрак. А Сам стоеше на колене на пода, а Ин-хси се бе настанила плътно до Струан, където се чувстваше по-сигурно.

Мей-мей се обърна, приближи устните си до ухото на Струан и извика:

— Тай-пан, много неприятно нещастна от целия този шум.

Той се усмихна и по-силно я притисна до себе си. Тя обви ръце около врата му. Той знаеше, че нищо не може да им се случи сега. Най-лошото бе преминало.

— Още три-четири часа и аз ще изляза, момичето ми.

— Отвратителна буря. Казах ли ти, че това бе дракон? Морски дракон?

— Да.

— Господи!

— Какво става?

— Забравих взема последна чаша от тази отвратителна синкона.

Днес е последният ден. Няма значение.

— Ще я вземеш след няколко часа!

— Да, съпруже!

Мей-мей се почувства много щастлива и в много добро здраве. Тя си поигра с дългата коса на тила на Струан.

— Надявам се, че децата са добре.

— Да. Не се тревожи. Чен Шенг ще се грижи за тях.

— Кога заминаваме, айейа? Много бърза да оженим.

— Три месеца. Сигурно преди Коледа.

— Мисля, че трябва вземеш друга варварска жена като трета сестра.

Той се засмя.

— От голямо значение имаш много синове. Не се смей, за бога!

— Може би това е добра идея, момичето ми — каза той. — Може би трябва да имам три варварки. Сега имам само тебе и Ин-хси. Мисля, че ужасно важно е да вземеш още една китайска сестра, преди да заминем.

— Хм! Ако толкова активен, колкото с втора сестра, по-скоро трябва вземем мъже за любовници, бога ми! — Тя го целуна по ухото и извика. — Много доволна мой джос ми даде тебе, тай-пан!

Нов пристъп на урагана откърти прозорците от юг и цялата сграда затрепери като при земетресение. Гвоздеите по покрива скърцаха под огромния натиск. Миг след това тайфунът го откърти и го отнесе в морето. Струан усети как Ин-хси бе издигната нагоре от вихъра. Той се опита да й помогне, но тя бе вече изчезнала. Струан и Мей-мей здраво се държаха един за друг.

— Не се предавай, тай-пан!

— Никога! Обичам те, съпруго!

И ураганът връхлетя върху тях.

Петдесета глава

Слънцето се показа в небето и разпръсна топлината си над опустошения град и оцелялото пристанище.

Кълъм намери баща си сред развалините на резиденцията. Струан се бе приютил в един ъгъл на северния апартамент и в ръцете му беше изтощеното китайско момиче. Кълъм недоумяваше как баща му е могъл да я обича — според него тя не бе красива.

Но смъртта не бе ги обезобразила. Лицата им бяха спокойни, като че ли бяха заспали.

Кълъм напусна стаята, слезе по полуразрушената стълба и излезе навън, където го облъхна приятен източен бриз.

Тес го очакваше. Когато го видя да поклаща глава безпомощно, очите й се напълниха със сълзи и тя пое ръката му. Те напуснаха Хепи вели, като тръгнаха по Куинс роуд. Нищо не видяха по пътя си.

Новият град бе в развалини. Навсякъде безразборно бяха разпръснати всякакви отломъци. Но тук-там още се виждаха оцелели здания. Едни от тях изглеждаха като безжизнени черупки, други бяха слабо повредени. Брегът бе оживен. Хора бързаха нагоре-надолу или стояха на групи и разглеждаха съкрушени руините, в които бяха превърнати домовете им, търговските и стопанските сгради. Мнозина наблюдаваха други групи от хора, които се опитваха да спасят каквото могат от собствеността си или да поправят каквото бе възможно. Трети на столове и масички въртяха вече търговията си. Просяците също. Войнишки патрули стояха на стратегически места, за да предотвратяват неизбежни грабежи. Но странно, имаше много малко крадци.

Сампани и джонки ловяха риба в спокойното пристанище сред плаващите остатъци от разрушени лодки. Други пристигаха, като водеха със себе си нови заселници. Процесията на китайци от брега нагоре към Тай Пинг Шан бе отново започнала.

Над могилата се издигаше дим. Имаше няколко огньове сред развалините на бордеите. Но под дима индустрията работеше трескаво. Ресторанти, чайни, магазини с хранителни стоки, улични търговци правеха отново своя бизнес, докато обикновените жители чукаха, режеха дъски, копаеха, ремонтираха домовете си или започваха нови строежи, като благославяха своя джос, задето са останали живи.

— Погледни, Кълъм, мили! — каза Тес. Те бяха близо до дока.

Кълъм бе отпаднал, мозъкът му едва функционираше. Той погледна накъдето сочеше Тес. На могилата техният почти завършен дом бе останал без покрив и бе отместен от основите си.

— О, скъпи! — каза тя. — Какво ще правим сега?

Той не отговори. Страхът й нарастваше, като чувстваше тревогата му.

— Хайде, любов моя. Да отидем в хотела, после на „Уайт уич“. Хайде, любов моя!

Скинър се затича към тях. Лицето му бе мрачно, дрехите му — разкъсани и мръсни.

— Извини ме, мистър Кълъм. Къде е тай-пан?

— Какво?

— Тай-пан. Знаеш ли къде е? Трябва веднага да го видя.

Кълъм не отговори.

— Той… той е мъртъв — обади се Тес.

— А?

— Мъртъв е, мистър Скинър. Ние, аз и Кълъм, го видяхме. Мъртъв е. Във фабриката.

— О, господи, не! — каза Скинър със сподавен глас. Проклетата ми „съдба!“ — помисли той.

Той промърмори съболезнования и се върна в печатницата си при разрушената машина.

— Ти си издател собственик! — извика той. — На какво? Ти нямаш машина. Нямаш и пари, за да си купиш нова. Тай-пан е мъртъв и не можеш да вземеш от него пари назаем. Ти не притежаваш нищо, ти си разорен! Разорен! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Той ритна с крак купчина отломъци, без да обръща внимание на работниците си, които търпеливо стояха настрана. Защо, по дяволите, трябваше да умре точно сега?

Той крещя още няколко минути, после седна на един висок стол.

— Какво ще правиш? Съвземи се! Помисли!

„Добре — каза си, — първо трябва да продължа издаването на вестника. Специално издание. Как? На ръчна преса. Да, ръчна преса. Имаш работна ръка и можеш да го направиш. След това?“

Погледна към работниците, които го наблюдаваха.

„След това ще си затваряш устата. Издаваш вестника, отиваш при безпомощния млад идиот Кълъм и го убеждаваш да вложи пари за купуването на нова преса. Можеш лесно да го продумаш. Да. И си затваряш устата.“

Влезе Блоър. Лицето му бе безжизнено.

— Добро утро — каза той. — Каква ужасна бъркотия! Стоянките изчезнаха. Конюшнята също. Всичко. Загубих четири коня — скопения кон също, по дяволите!

— Тай-пан е мъртъв.

— О, Господи! — Блоър се облегна на разбитата врата. — Това е ужасно! О, няма значение, мисля, че всичко бе твърде хубаво, за да бъде вечно.

— А?

— Хонконг, конният клуб — всичко! Това погреба всичко. Така е. Колонията е опустошена. Този нов глупак Уолън ще се оглежда на около и ще се смее глупашки. Няма надежда без тай-пан. Харесвах този човек, дявол да го вземе!

— Той те изпрати при мене, нали? Да ми предадеш посланието?

— Не — каза Блоър. Тай-пан бе го заклел да пази това в тайна.

Тайната си е тайна.

— Бедният! Може би е по-добре, че не остана жив, за да види края на колонията.

Скинър го хвана под ръка и посочи към пристанището.

— Какво има там?!

— А? Пристанище, за бога!

— Бедата е, че хората не използват главите и очите си. Флотата е оцеляла — и всички търговци! Загубихме само една фрегата. Но ще я ремонтираме и тя ще бъде на вода след една седмица. Същото е положението с „Рестинг клауд“. „Бостон принсес“ се разби в Каулуун. Но това е всичко. Не разбираш ли? Най-страшният тайфун, кой то историята познава, постави Хонконг на изпитание. Но флотата оцеля и продължава да развява флаговете си с милостта на Бога. Тайфунът бе голям джос. Мислиш, че адмиралът няма да разбере? Смяташ ли, че твърдоглавият Кънингтън, каквото и да мисли този смахнат генерал, не знае, че мощта на нашата флота е запазена? Морската мощ, бога ми!

— Господи! Наистина ли мислиш така?

Скинър бе вече влязъл и разчистваше пътя пред себе си. Той седна, намери перо, мастило и хартия и започна да пише.

— Наистина ли мислиш така?

— Ако бях на твое място, щях да започна да правя планове за ново обзавеждане на конюшнята. Искаш ли да обявя във вестника, че следващата среща ще бъде по обявения график?

— Абсолютно. О, много добре! Да. — Блоър помисли за момент. — Ще направим специално надбягване. Най-голямата парична на града за годината — последно надбягване за сезона. На името на тай-пан.

— Добре! Ще го прочетеш още тази нощ!

Блоър наблюдаваше как Скинър пише.

— Ще напишеш ли некролога му?

Скинър отвори едно чекмедже, извади лист хартия и му го подаде.

— Написах го преди няколко дни. Прочети го. После можеш да ми помогнеш при печатането с ръчната преса.

Кълъм и Тес още стояха там, където Скинър ги беше оставил.

— Хайде, любов моя! — извика Тес, като разтревожено дърпаше Кълъм за ръката.

С усилие Кълъм дойде на себе си.

— Защо не отидеш на „Уайт уич“? Сигурен съм, че те се безпокоят за теб. Аз ще дойда по-късно. Остави ме сам за известно време. Ще го направиш ли, скъпа моя? Аз… добре, просто остави ме сам.

— О, Кълъм! Какво ще правиш?

— Не зная. Наистина не зная.

Тя го изгледа продължително, после си тръгна. Той отиде до Глесинг пойнт, без да чува, без да вижда нищо, като че ли времето за него бе спряло. „О, Господи! Какво да правя?“

— Мистър Струан?

Кълъм усети, че някой го дърпа за ръката, и дойде на себе си. Той видя, че слънцето е високо в небето, и осъзна, че се бе облегнал на счупения пилон пред Глесинг пойнт. Морският комендант гледаше към него.

— Поздрави от Негово превъзходителство, мистър Струан. Бихте ли дошли на борда?

— Да. Да, разбира се — каза Кълъм, изнемощял и разстроен.

Той се остави да бъде отведен до чакащия катер. Изкачи се по мостика на флагманския кораб и слезе долу.

— Скъпи Кълъм! — каза Лонгстаф. — Ужасна новина! Ужасна! Порто?

— Не. Не, благодаря, Ваше превъзходителство.

— Седни. Да, ужасно. Шокиращо. Веднага щом научих новината, изпратих човек да те потърси, за да ти изкажа моите съболезнования.

— Благодаря Ви.

— Заминавам утре по време на прилива. Новият посланик изпрати съобщение чрез Мънси, че е в Макао. Проклет да е Уолън! Защо, по дяволите, не почака? Проклет тайфун! Проклет Дърк! По дяволите всичко! Ти се срещна с Мънси, нали?

— Не. Не, сър.

— Няма значение. Честна дума, много е досадно. Мънси дойде в резиденцията и не каза нито дума. Да, ужасно. Да не говорим за джос… — Той смръкна енфие и кихна. — Научи ли, че Хорацио също е загинал?

— Не. Не, сър. Аз мислех, че той е в Макао.

„По дяволите, как е могъл да загине? Да направи всичко по-трудно!“ — помисли Лонгстаф.

— О, впрочем, баща ти имаше някакви документи за мене. Аз трябва да ги имам, преди да замина.

Кълъм направи усилие да си спомни. Това усилие го изтощаваше още повече.

— Не ми е говорил за документи, Ваше превъзходителство. Нищо не зная за документи.

— Добре, вярвам, че ги е запазил на сигурно място — каза Лонгстаф, доволен, че Кълъм не знае нищо за документите. — В сейфа трябва да са, Кълъм, в сейфа. Къде е личният му сейф?

— Аз… аз не зная, сър. Ще попитам Варгас.

— Хайде, Кълъм. Съвземи се. Животът продължава. Мъртвите са си мъртви. Не трябва да се отчайваш! Къде е неговият сейф? Помисли! В резиденцията? На борда на „Рестинг клауд“?

— Не зная.

— Тогава мисля, че трябва да го потърсиш, и то много бързо.

Гласът на Лонгстаф стана остър.

— Това е от изключителна важност. И го пази в тайна. Разбираш ли какво е наказанието за предателство? — заплашително добави Лонгстаф.

— Да. Да, разбира се — отговори Кълъм, уплашен от Лонгстаф.

— Добре. И не забравяй, че ти си заместник-секретар на колонията и си положил клетва пред Короната. Поверих документите на баща ти, за да бъдат в безопасност. Строго секретни дипломатически документи, отнасящи се до приятелска „сила“. Карти, документи на руски език с преводи на английски. Намери ги. Докладвай ми веднага щом ги намериш. Във всеки случай докладвай ми при залез слънце. Ако ти не можеш да направиш това, аз сам ще го направя. О, да! Скоро ще получиш някои материали. Ще пристигнат след няколко дни. Ще ги изпратиш до мене, като всичко запазиш в тайна. Дежурният! — извика той.

Вратата се отвори веднага.

— Да, сър!

— Изпрати до брега мистър Кълъм!

Кълъм се качи на дългата лодка, силно разтревожен. Той бързаше към „Рестинг клауд“. Корабът бе сред многобройните сампани, почти изправен. Войници го пазеха от крадци. Той се изкачи на борда и слезе долу.

Лим Дин стоеше със секира в ръка пред помещенията на Струан.

— Маса мъртъв?

— Да.

Лим Дин не отговори. Нито промени изражението на лицето си.

— Когато тай-пан имаше документи — важни документи, — къде ги оставяше? — попита Кълъм.

— Айейа?

— Документи — поставя в сейф. Има сейф? Каса?

Лим Дин го въведе вътре и му показа касата в спалнята на Струан.

— Това там?

— Ключ?

— Ключ няма. Тай-пан има. Нищо няма.

„Къде би могъл да бъде ключът? — се питаше Кълъм. — В него! В него, разбира се. Трябва да… дали Варгас има ключ? О, господи! Помогни ми! Ще има… погребение и ковчег. Къде трябва да… и… и какво ще правя с тази китайка? Може ли тя да бъде погребана с него? Не, това не може. Има ли той семейство с нея? Не ми ли каза, че има? Къде са те? В руините? Помисли, Кълъм! Събуди се, за бога! А корабите? Парите? Оставил ли е завещание? Забрави за това! Това сега не е важно. Ти трябва да намериш тайните документи. Какво каза Лонгстаф? Карти и руски документи?“

Брок влезе в кабината незабелязан. Той видя страха и безпомощността по лицето на младия Кълъм и петната от кръв по ръцете и дрехите му.

— Добро утро, мойто момче — любезно каза той. — Дойдох веднага щом научих. Съжалявам, мойто момче, но не се плаши. Ще направя всичко за тебе.

— О, благодаря, мистър Брок — отвърна Кълъм поуспокоен. — Аз само…

Той седна отново, почувствал слабост.

— Тес каза, че без тебе щяла да умре. Глесинг също. Лош джос за баща ти, но не се плаши. Аз ще бъда в резиденцията, моето момче, и ще уредя всичко както трябва. Заповядах на Орлов да остави корабите Лъв и Дракон с половината мачти, а аз ще оправя „Рестинг клауд“ много бързо. Ти само се съвземи. Аз ще се грижа за всичко.

— О, благодаря, мистър Брок. Виждали ли сте ключа му? Аз трябва…

Кълъм тъкмо щеше да обясни историята с документите, но си спомни какво му бе казал Лонгстаф относно предателството и се спря навреме.

— Просто мислех — каза той неуверено, — трябва да прегледам документите му.

— Аз няма да пребърквам джобовете му! — каза Брок със студен глас. — Просто го положих, както си му е реда, и изнесох жената да не се вижда.

„Е, Дърк — каза си той, — няма да забравя как изглеждахте ти и езичницата. Заедно. Но заради тебе, заради децата ти, ще бъдеш погребан сам, като християнин. Ще се разпоредя за нея без много шум.“

— Да, разбира се — каза Кълъм.

— Ние ще се сдружим, Кълъм. Брок и Струан. Ще бъде добре за всички. „Ноубъл хаус“ ще бъде „Брок — Струан“. Веднага ще подготвя документите. Всичко ще бъде направено както трябва.

„Да — каза си той. — Няма да ти трия носа с твоя джос, Дърк, но сега аз ще бъда тай-пан. Най-после! Кълъм е бъдещият, ако се окаже достатъчно добър, след Морган и Том.“

— Всичко между тебе, Тес и мене е забравено, моето момче. Най-добре иди на „Уайт уич“. Тес има нужда от утеха.

— Да. Добре, мистър Брок. Благодаря. Но… добре, ако не възразявате, бих искал първо да отида до резиденцията.

— На мръкване да си на борда.

Брок излезе.

Кълъм избърса лицето си с ръце. „Така е най-добре. Да се сдружим. Най-добре. Ти винаги си казвал, че така е най-добре. Съвземи се, Кълъм! Иди и намери ключа!“

— Маса?

Лим Дин му кимна с глава да го последва и го заведе в друга кабина. Маус лежеше на пода. Той бе грозен в смъртта си.

— Джос. Няма значение — каза Лим Дин и нервно се засмя.

Кълъм напусна кораба със свито сърце по дъсчените пътеки сред сампаните и стигна до Глесинг пойнт. После продължи по Куинс роуд, като си проправяше път през купчини от отломъци и руини и отвръщаше разсеяно с благодарности на много хора, които му изказваха съболезнования. Имаше само една мисъл в обърканото му съзнание: „Трябва да претърсиш джобовете му.“

— Кълъм!

В замаяното си състояние той видя Купър заедно с Шиваун сред група от търговци близо до хотела. Той искаше да продължи пътя си, но те дойдоха при него.

— Току-що научихме, Кълъм. Много съжалявам! — каза Купър. — Мога ли с нещо да ти помогна? Това е ужасен джос.

— Да, ужасен джос! — каза Шиваун. Лицето й бе цялото наранено, а дрехите й — окъсани. — Току-що се върнахме от Каулуун. Това е наистина ужасно. Толкова несправедливо!

— Аз… аз… добре, съжалявам, но сега не мога да разговарям. Аз трябва… аз трябва…

И той бързо тръгна по пътя си.

— Бедният млад дявол! — каза Купър.

— Той изглежда ужасно изплашен.

— Не се учудвам. След всичко, което преживя с тай-пан и Глесинг.

— Какво става с Глесинг? Ще се оправи ли?

— Не зная. Надявам се.

Купър погледна към пристанището. Той видя останките от „Бостон принсес“ и отново благодари на Бога, че запази живота им.

„Ако бях на негово място, и аз щях да бъда като него — мислеше той. — Бедното момче, то има нужда от всякаква помощ, която може да получи. Благодаря на Бога, че тай-пан ми предаде документите. Чудя се дали не е имал такова предчувствие. Не, сигурно не. А Кълъм? Какво ще прави той? Той е безпомощен като бебе. Може би трябва да се грижа за него. Аз дължа това на тай-пан, дори нещо повече. Ние сега сме съдружници. Ще се освободим от другите двама директори. Ще останем само Кълъм и аз. Защо да не обединим силите си? Напълно да обединим компаниите? Новата «Ноубъл хаус» — «Купър — Струан». Не! «Струан — Купър». Трябва да съм справедлив с Кълъм. Той ще бъде следващият. Има огромни възможности в обединението. Разбира се. Но по-добре да действам бързо. Иначе Брок ще накара Кълъм да се храни от ръцете му. Тай-пан на «Ноубъл хаус». Тай-пан. Защо не?“

— Защо се усмихваш? — попита Шиваун.

— Мина ми някаква мисъл — каза той и я хвана под ръка. „Ти беше много мъдър, Дърк, приятелю. Двата облога. Да. Ще ми трябва една година, за да се съвзема“ — каза си той.

— Много съм доволен, че съм жив. Хайде да отидем до кея. Трябва да видим как е Сергеев. Слушай, Шиваун, реших да те изпратя у дома за една година със следващия кораб.

— Какво? — възкликна Шиваун и се спря.

— Да. След една година, ако решиш, че ме обичаш и желаеш да се ожениш за мене, ще бъда най-щастливият жив мъж на земята. Не, нищо не казвай! — добави Купър, като видя, че Шиваун искаше да говори. — Остави ме да свърша. Ако решиш, че не ме обичаш, ти ще бъдеш свободна и аз ще те благословя. Във всеки случай, аз няма да купя акциите на Тилмън. Баща ти до края на живота си ще получи…

Шиваун се обърна настрана и те тръгнаха отново, хванати под ръка. Но тя не го слушаше повече, когато той продължи.

„Една година! — възкликна тя мислено, като скриваше радостта си. — Свободна след една година. Свободна от това проклето място! И баща ми ще има акциите си! О, Господи, ти чу молбите ми! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Бедни Дърк, моя любов. Сега аз съм свободна, а ти си мъртъв.“

Тя погледна към руския двумачтов кораб.

„Да — мислеше тя, — тай-пан е мъртъв. Но ти си свободна и архидукът ще бъде идеалният избор.“

— Извинявай, Джеф. Какво каза?

— Казах, че просто искам да предадеш на баща си някои лични документи.

— Разбира се, скъпи. Благодаря ти, благодаря ти. Една година бързо ще мине.

Гордън Чен се поклони дълбоко пред Буда в полуразрушения храм и запали последната свещ. Той плачеше за баща си и за Мей-мей.

„Но сега не е време за плач — каза си той. — Джосът си е джос. Сега е време за мислене. «Ноубъл хаус» загина. Кълъм няма сили да се справи с положението. Брок ще надделее над него и ще обедини компаниите. С Брок аз не мога да се оправя. Ако Кълъм се обедини с Брок, с него е свършено. Така че по никакъв начин той не може да ми помогне. Мога ли аз да му помогна? Да. Но аз не мога да му помогна да се оправя с варварите; не мога да му помогна да стане тай-пан. Това са въпроси, които човек решава сам.“

Димът от тамян деликатно се издигаше във въздуха. Той го наблюдаваше и миризмата му бе приятна.

Само баща ми знаеше за нашето споразумение. Имам един лак сребро. След време ще имам петдесет, сто лака. Аз съм най-богатият китаец в Хонконг. И най-влиятелният. Тай-пан на китайците.

„Нека бъда честен — не съм нито китаец, нито англичанин. Не. Но съм доволен от моя джос и съм повече китаец, отколкото англичанин. Ще се оженя за китайка. Така ще постъпят и децата ми, и внуците ми. Хонконг? Ще помогна островът да стане силен. Аз днес спрях крадците. Ще имам много работници в бъдеще и те ще ме слушат. Вярвам в това, което баща ми каза: «Британското правителство ще падне.» Трябва да падне. О, богове, аз искам то да падне заради бъдещето на Китай! Ти си китаец — мисли за Китай! Ще направя дарение на най-големия храм в южен Китай… добре, най-малко на храм, който да съответства на дома на триадите и на Тай Пинг Шан. Веднага щом правителството падне и Хонконг стане изцяло британски.“

Той се поклони и с челото си докосна пода пред статуята, за да потвърди обещанието си.

„Да, само баща ми знаеше колко богати щяхме да станем. Но половината от богатството ще бъде за Кълъм. Всеки месец ще му се отчитам и ще делим по равно, докато той спазва разпореждането на баща ми: аз да контролирам всичко и никой да не ми се меси в работата; всичко е лично — само между нас двамата. Иди и го намери веднага. Покажи уважение към него. Жалко, че Кълъм се ожени за дъщерята на Брок. Това е падението му. Жалко, че той нямаше волята да остане сам. Ех, да можехме да си сменим местата. Бих показал на варварите как трябва да се ръководи «Ноубъл хаус». Даже на императора. Ако Кълъм бе малко по-силен и готов да се вслушва в съвети, Чен Шенг и аз бихме могли да укротим Брок и всички чакали. Добре, няма значение. Ще направя такова погребение на баща ми и неговата тай-тай, че да се говори за него цели сто години. Ще им направя дървени паметни плочи. Ще бъдем в траур сто дни. После ще изгоря плочите заради прераждането им. Ще намеря Дънкан и бебето и ще ги отгледам като мои деца. И ще поставя началото на династия.“

Слънцето клонеше към залез. Кълъм бе седнал на стъпалата на изоставената църква на могилата в Хепи вели, хванал главата си с ръце. Той бе вперил поглед в далечината.

„Трябва да намериш ключа — казваше си отново и отново. — Няма нищо, от което да се страхуваш. Трябва да намериш ключа и документите. Хайде, Кълъм!“

Той преодоляваше паниката, в която бе изпаднал. Но като че ли сега се отвращаваше от себе си. Чувстваше се ужасно самотен. По-гледна надолу към резиденцията. Варгас и Орлов още стояха пред вратата. Смътно си спомняше, че като идваше към Хепи вели преди няколко часа, като ги видя да тръгват към него, той ги избегна, даже им извика „Оставете ме сам“. Забеляза, че сега и Гордън Чен беше с тях. Гордън не беше с тях преди това, припомни си той. „Какво иска? Да злорадствува? Да ме съжалява като всички останали? Лонгстаф… Брок… Купър… Шиваун… Скинър… Варгас… Орлов. Даже Тес. Да, аз забелязах това на лицето ти, когато се спряхме на Куинс роуд. Даже твоето лице, Тес. Но ти си права. Вие всички сте прави. Какво да правя? Какво мога да направя? Аз не съм като баща ми. Казах му го и на него. Бях честен с него. Намери ключа. Намери ключа и документите. Трябва да занесеш документите. Лонгстаф ти заповяда да се явиш при него. Почти е време. О, господи! О, господи!“

Той виждаше сенките да се удължават.

„Дали да кажа на Брок за монетите на Джин-куа? За оставащите три монети, трите обещания и свещената клетва относно Лотъс клауд? Ще трябва да го направя. О, господи, а У Куок? Ами китайските стажант-капитани и момчетата, които бяха поверени на баща ми? Брок няма да уважи клетвата ми. Зная, че няма да го направи. Не ме е грижа. Каква е разликата?“

— Здравей.

— О, здравейте, мистър Куанс. — Кълъм загрижено гледаше към сенките. — Моля ви, оставете ме сам. Моля ви.

Аристотел Куанс изнемогваше от болки. Само преди половин час той бе изваден от развалините. Косата и лицето му бяха изцапани с кръв и мръсотии, дрехите — изподрани.

— Много съжалявам. Такъв бе джос. Просто джос! — каза той.

— Мразя тази дума. Моля ви, оставете ме сам!

Куанс видя цялата безпомощност, агония и отчаяние, изписани по лицето на Кълъм, който едва приличаше на себе си. Той си спомни за първия път, когато видя Струан. В една странична улица в Макао, където лежеше в мръсотиите в безсъзнание.

„Точно така безпомощен, така безсилен — помисли той. — Не. Не е същото. Никога. Дърк приличаше на бог, макар че лежеше в мръсотиите. О, Дърк, ти винаги си имал самочувствието и могъществото на бог — беден или заспал. Да, даже мъртъв. Самочувствие. Това е, което ти имаше. Толкова различен от сина си! Да, но все пак не чак толкова. Кълъм бе до тебе, когато се решаваше въпроса с могилата. Той бе до тебе срещу Брок. И се здрависа с Гордън Чен пред очите ти. И избяга с момичето, без да го е грижа за последиците. И спаси живота на Глесинг. Искрата е в него. Спомняш ли си какво ми каза, когато дойде в съзнание? «Не зная кой си, но ти благодаря, че ми върна достойнството.» Никога не си го губил, Дърк, приятелю мой! «Да. Но върни го и на сина ми.» Не е ли това, което би казал, ако беше тук. Тук ли си? Липсваш ми, момчето ми.“

Аристотел Куанс превъзмогна мъката си и седна на стъпалата до Кълъм.

— Зная, че не е време за това, тай-пан, но можете ли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи?

— Какво? Какво казахте?

— Бихте ли могли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи, тай-пан? Зная, че моментът е ужасен, но тази стара вещица Фордъринджил е жива и никакъв тайфун не би посмял да я докосне, бога ми! Тя ме заплашва да ме изпрати в затвора заради дълговете ми. Нямам друг, към когото да се обърна, освен вас.

— Вие казахте тай-пан. Нарекохте ме тай-пан.

— Добре, вие сте тай-пан. Не сте ли?

Тогава Кълъм си спомни какво бе казал баща му. За радостта и болката от това да си тай-пан. За това, че човек трябва да бъде мъж, да действа сам. За живота и неизбежните битки, които той налага.

Самотата му се изпари. Той погледна надолу към тримата мъже. Безпокойството му се възвърна.

„Лесно е за Аристотел да каже «тай-пан» — помисли той. — А тези тримата? Ти трябва да ги спечелиш на твоя страна. Как? Какво точно каза баща ми? Човек управлява хората с мозъка си и с излъчването си!“ — Той се изправи, като се олюляваше.

— Аз… ще се опитам. За бога, аз наистина ще опитам! Никога няма да те забравя, Аристотел! Никога!

Той тръгна надолу по хълма. Стомахът му се свиваше от притеснение.

Комендантът се задаваше от катера. Те се срещнаха пред вратата.

— Негово превъзходителство иска веднага да ви види.

— Моля, кажете му, че ще го видя веднага щом това е възможно — каза Кълъм със спокойствие, което не изпитваше.

— Той иска да ви види сега!

— Зает съм. Кажете му, че съм зает.

Комендантът се изчерви, отдаде чест, после се отдалечи.

„Какво има в тези документи?“ — попита се Кълъм.

Той събра волята си и застана пред Орлов, Варгас и Гордън Чен.

— Брок изпрати „заповеди“ до кораба ми — каза Орлов.

Той видя кървавите петна по ръцете и ръкавите на Кълъм и потръпна.

— Заповяда да се сведе флага! — продължи той. — Аз и без това щях да го направя веднага след като чух лошата вест. Да изпълнявам ли сега заповеди от него? А?

— Брок ще ни унищожи, мистър Кълъм. Какво ще правим? — попита Варгас, като си кършеше ръцете.

— Варгас, иди и се разпореди за погребението. Баща ми и неговата лейди ще бъдат погребани заедно.

— Какво?

— Да! Заедно! Тя е християнка и ще бъде погребана заедно с него. Гордън, почакай ме! Искам да поговоря с тебе. Орлов, иди на кораба си и вдигни флага. На главната мачта. След това иди на „Уайт уич“ и доведи жена ми на брега.

— Да я доведа ли казахте?

— Да. Тук. — Той извади двадесетте суверена. — Предай това на Брок с поздравите ми. Кажи му, че съм поръчал да си купи ковчег. — Тримата мъже гледаха Кълъм стъписани.

След това казаха: „Да, тай-пан!“ — и се подчиниха.