Тайко

Шимидзу Мунехару, началник на крепостта Такамацу

Акечи Мицухару, братовчед на Мицухиде

Акечи Мицутада, братовчед на Мицухиде

Фуджита Денго, старши служител на рода Акечи

Амано Генемон, старши служител на рода Акечи

Йомода Масатака, старши служител на рода Акечи

Манасе, лекар от Киото

Шоха и Шошицу, поети

Ода Нобутада, най-големият син на Нобунага

Сотан и Сошицу, търговци от Кюшу

Мураи Нагато, управител на Киото

Такамацу, крепостта на Шимидзу Мунехару

Сакамото, крепостта на Акечи Мицухару

Тамба, областта на рода Акечи

Камеяма, крепостта на Акечи Мицухиде

Храмът Ноно, временно седалище на Нобунага в Киото

Храмът Мьокаку, временно седалище на Нобутада в Киото

Крепостта и езерото

Двама самураи излязоха в галоп през страничните порти на Окаяма. Конете им вдигнаха облаци от прах и се понесоха към крепостта. Никой не обърна особено внимание на ездачите. Щом стигнаха до вратите, обявиха че носят спешно известие от господаря Нобунага в Кай.

Когато един служител влезе за да извести за идването на пратениците, Хидейоши беше във вътрешното укрепление.

— Оставете ги да изчакат в Залата на чаплите — нареди той.

Тази зала се пазеше за разговори от най-поверително естество. Почти веднага след влизането на двамата конници Хидейоши дойде да седне при тях. Единият от мъжете извади от пазвата на кимоното си писмо и почтително го положи пред Хидейоши. Беше увито с два или три листа навосъчена хартия. Хидейоши махна външната обвивка и разряза плика.

— А, отдавна не бях виждал почерка на Негово Височество — каза той.

Преди да разгъне писмото, го вдигна с благоговение към челото си — в крайна сметка то бе написано собственоръчно от неговия господар.

Щом свърши с четенето, пъхна листа в кимоното си и попита:

— Много ли са бляскави победите на нашите отряди в Кай?

— Войската на Негово Височество беше несъкрушима. Когато напускахме областта, господарят Нобунага вече бе стигнал до Сува.

— Това и би могло да се очаква от нашия господар. Сигурно сам е излизал да се сражава в битките. В добро разположение на духа ли беше?

— От един от участниците в похода чух, че преминаването през планината било досущ като излет сред цветята напролет. Изглежда господарят Нобунага ще се върне по крайбрежния път, за да може да се наслади на гледката на планината Фуджи.

Вестоносците се оттеглиха. Хидейоши остана на мястото си и се загледа в нарисуваните върху плъзгащата се врата бели чапли. Очите на птиците бяха оцветени в жълто и те сякаш отвръщаха на погледа му.

„Нужен ми е Канбей, каза си Хидейоши. Той е единственият, когото мога да пратя.“

Повика един оръженосец и му каза:

— Курода Канбей трябва да е някъде във външното укрепление. Повикайте го заедно с Хачисука Хикоемон.

Взе писмото и повторно го прочете. Всъщност това не бе послание, а един вид обещание за което той бе помолил Нобунага. Още на място, в Окаяма, Хидейоши лесно би могъл да вдигне на крак шестдесет хиляди войници. Все още обаче не беше навлязъл дори във вражеската област Бичу, която трябваше да завоюва първа, за да подчини рода Мори. По пътя му към нея оставаше една пречка, която бе решен да отстрани — по възможност безкръвно. Пречката бе главната от седемте крепости, които образуваха отбранителна линия по границата на областта — крепостта Такамацу.

С влизането на Канбей и Хикоемон в стаята Хидейоши веднага усети облекчение.

— Току-що пристигна обещанието от Негово Височество — започна той. — Боя се, че ще поискам от вас да се изложите на нови изпитания. Бих искал да идете в крепостта Такамацу.

— Ще позволите ли да прочета написаното? — попита Канбей.

Пое листа със същата почит, която би показал, ако лично разговаряше с Нобунага.

Обещанието бе предназначено за началника на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару. Нобунага даваше дума, че ако Мунехару се предаде без бой, ще получи за себе си в награда областите Бичу и Бинго. Зарекъл се е за това пред боговете, продължаваше господарят, и нищо не може да го накара да се отметне от думата си.

— Бих искал двамата с Хикоемон да тръгнете за Такамацу възможно най-скоро — обърна се Хидейоши към Канбей. — Съмнявам се, че ще имате някакви затруднения, след като се срещнете и разговаряте с генерал Мунехару, но ако такива се появят, не мога да си представя, че и видът на този печат ще го остави безразличен.

Хидейоши изглеждаше изпълнен с добри очаквания, но двамата мъже не бяха готови да споделят неговата увереност. Наистина ли господарят им вярва, че само заради това обещание Шимидзу Мунехару ще измени на своите повелители Мори или пък си е наумил и нещо друго?

Пътуването от Окаяма до крепостта Такамацу трая по-малко от ден, а и пратениците пристигнаха бързо, тъй като яздеха на коне. Докато подминаваха собствената си гранична стража, те вдигнаха поглед в посока на планините Киби, към червеното залязващо слънце.

Всеки, когото срещнеха отсега нататък, щеше да е техен враг. Пролетната гледка остана зад гърба им в Окаяма. Наоколо нивите и селата бяха запустели.

Един конник препусна от граничната черта до дървената ограда, която обграждаше крепостта Такамацу и зачака там нареждания. Най-сетне въведоха Канбей и Хикоемон от другата страна на укреплението и те тръгнаха към крепостната порта. Такамацу бе типичен пример за крепост, издигната на равнинно място. От двете страни на пътя, който водеше до портата, се простираха оризища и ниви. Самите укрепления и външният пояс на каменните стени се издигаха посред вади с ориз. С всяка следваща стъпка по каменното стълбище зъберите и заострените очертания на главното укрепление се показваха все по-отблизо и по-отблизо.

Веднъж влезли в главното укрепление, пратениците нямаха вече съмнение, че това е най-силната от седемте погранични крепости. Вътрешният двор бе широк и — въпреки наличието на две хиляди войници — тих. Тъй като Мунехару бе решил да даде отпор на врага, сега крепостта подслоняваше и три хиляди мирни жители, потърсили в нея убежище. С тази опора зад себе си Мунехару бе решен да спре разливащата се като вълна източна армия.

Въведоха Канбей и Хикоемон в една празна стая. Канбей, който вървеше сега без бастун, с труд прекрачи прага.

— Господарят Мунехару всеки миг ще бъде тук — каза им оръженосецът.

Изглеждаше на по-малко от двадесет години и при оттеглянето си не се държа по-различно, отколкото през време на мир.

Военачалникът влезе, седна без да се церемони на пода и започна:

— Аз съм Шимидзу Мунехару. Разбрах, че сте пратеници на господаря Хидейоши. Добре дошли.

Изглеждаше на около петдесет, непосредствен в държанието си и просто облечен. Не бе обграден от служители, а зад гърба му бе коленичил само един единадесет-дванадесет годишен оръженосец. Мъжът бе дотам лишен от външна показност, че ако не бяха този оръженосец и сабята на кръста му, би приличал на селски старейшина. Канбей се показа извънредно любезен към този непридирчив военачалник.

— Удоволствие е да се срещна с вас. Името ми е Курода Канбей.

Докато двамата се представяха, Мунехару благосклонно се поклони. Пратениците вече тържествуваха при мисълта, че без труд ще го привлекат на своя страна.

— Моля ви, Хикоемон — продължи Канбей, — ще кажете ли накратко на генерал Мунехару какво съдържа посланието на Негово Височество?

Макар на по-старшия от двамата повече щеше да подобава да заговори пръв, Канбей помисли, че по-възрастният и приветлив Хикоемон по-убедително ще представи добрите страни на предложението.

— Позволете да изясня целта на идването ни тук, генерале. Господарят Хидейоши ни нареди да говорим с вас открито и аз не мога сега да постъпя иначе. Ако това въобще е възможно, нашият господар би искал да избегне една безцелна битка. Мисля, че съвсем добре разбирате накъде отиват нещата на запад. Ако става дума за число, лесно можем да вдигнем на крак сто и петдесет хиляди души, докато Мори разполагат само с четиридесет и пет, най-много — с петдесет хиляди. Освен това, техните съюзници — Уесуги от Ечиго, Такеда от Кай, монасите-воини на върховете Хиеи и Хонганджи и шогунът — до един паднаха. Какво днес би могло да даде на Мори оправдание, ако решат да се сражават и да превърнат запада в пепелище?

— От друга страна — продължи Хикоемон, — господарят Нобунага си спечели благоразположението на Императора и уважението и обичта на хората. Народът най-сетне излиза от мрака на междуособните борби и посреща едно ново утро. Господарят Хидейоши скърби при мисълта, че вие и многото храбри мъже, които ви служат, може да загинете. Той се пита дали няма някакъв начин да се избегне такава жертва и за последен път ви моли да премислите решението си.

Канбей взе в ръка писменото обещание на Нобунага и посланието на Хидейоши и на свой ред заговори:

— Няма да ви изтъквам добрите или лошите страни на предложението. Наместо това бих искал да ви покажа нещо, което свидетелства за намеренията и на господаря Хидейоши, и на господаря Нобунага. Те и двамата умеят да ценят добрите воини. И ето това тук е писмено обещание, с което ви се дават във владение областите Бичу и Бинго.

Мунехару почтително се наклони към документа, но не го пое в ръка. После се обърна към Канбей:

— Думите ви наистина са прекалено силни, а това писмо ми обещава незаслужена отплата. Нямам представа какво да кажа или какво би подобавало да сторя в такъв един случай. Приходът, който получавам от рода Мори, не надхвърля седем хиляди крини ориз, а аз самият със сигурност не съм нещо повече от вече застаряващ селски самурай.

Мунехару не спомена нищо за това, дали е съгласен. Последва мълчание. Двамата пратеници седяха напрегнати на местата си. Каквото и да му кажеха, той все повтаряше, с искрено чувство и дълбоко уважение:

— Не съм заслужил това.

Срещу този мъж изглежда нямаше да помогнат нито опитът на Хикоемон, нито дарбата на Канбей. И двамата обаче бяха решени да пробият стената, която се бе изправила насреща им и направиха едно последно усилие.

— Вече казахме наистина всичко, което имахме за казване — започна отново Канбей, — но ако вие самият имате някакви определи желания или условия, които бихте искали да поставите, с радост ще ги изслушаме и предадем на Техни Височества. Моля ви да говорите откровено.

— Искате от мен откровеност ли? — попита Мунехару, почти сякаш говореше сам на себе си.

После вдигна поглед към двамата мъже.

— Е, чудя се дали ще ме изслушате. Надеждата ми е сега, в края на живота си, да не се отклоня от праведния път. Това е моето ръководно начало. По отношение на своята вярност към Императора родът Мори не е нито по-добър, нито по-лош от вашия господар. Аз, при все че съм тъй недостоен, съм служител на този род и макар да не съм се проявил в този живот с някакви особени заслуги, съм получавал издръжка от тях. Всичките ми сродници също са се радвали на такава щедрост, а сега, в тези преломни времена, на мен е било наредено да охранявам границата. Дори и да си бях поставил за цел някаква незначителна печалба, с какво лице да погледна след това света? Най-малкото, семейството и служителите ми биха ме сметнали за пълен лицемер, а самият аз бих нарушил по този начин всичко, на което съм се опитвал да ги науча — той се засмя. — Ето защо, макар да оценявам доброжелателността, която проявихте към мен, ще ви помоля да поискате от господаря Хидейоши да забрави за всичко това.

Канбей поклати глава в израз на дълбоко съжаление и заговори бързо и отчетливо:

— Няма да съумея да ви разубедя. Трябва да вървим, Хикоемон.

Хикоемон бе опечален от неуспеха, но така или иначе се бе страхувал от това от самото начало. И двамата бяха предвиждали, че Мунехару няма да се остави да го подкупят.

— Пътуването нощем ще е опасно. Защо не останете да преспите в крепостта и да тръгнете утре рано сутрин? — настоя Мунехару.

Това не бе просто проява на любезност от негова страна — пратениците разбираха, че е искрено загрижен. Беше техен враг, но и достоен мъж.

— Не, господарят Хидейоши ще чака с нетърпение вашия отговор — каза Хикоемон.

Пратениците помолиха само за факли и после тръгнаха да се връщат. Загрижен да не би да се случи нещо, Мунехару прати трима от служителите си да ги изпроводят чак до граничната черта.

По целия път до крепостта Такамацу и след това обратно Канбей и Хикоемон яздиха, без да спират за почивка или сън. Веднага щом пристигнаха в Окаяма, те отидоха право при Хидейоши. Отчетът им бе къс и ясен:

— Генерал Мунехару отказва да се предаде. Решението му е твърдо и няма полза да опитваме отново да го склоним.

Хидейоши не изглеждаше изненадан. Каза на двамата да се върнат при него, след като са си починали. По-късно същия ден повика пратениците и няколко от своите пълководци на съвещание.

Пред една карта на областта Канбей обясни как са разположени седемте крепости от отбранителната линия. Хидейоши вдигна поглед от картата и се протегна, сякаш вече е уморен. Преди бе получил вест за победата на Нобунага в Кай. Като сравняваше лекотата на успехите на своя господар със своите собствени затруднения, той все пак се надяваше изгледите отсега нататък да се подобрят. Веднага прати до Нобунага писмо с поздравления, в което разказваше също как върви войната при него и го осведомяваше, че се е отказал от мисълта да убеди Шимидзу Мунехару да се предаде.

Към средата на третия месец двадесетте хиляди войници, разположени наблизо в Химеджи, влязоха в Окаяма. Родът Укита прати още десет хиляди души. Така, с обща сила от тридесет хиляди, Хидейоши започна бавно настъпление в Бичу. Изминал само една левга, той спря и зачака сведения от разузнавачите, а след още две левги отново предприе оглед на местността. Вестта за бляскавите победи в Кай бе стигнала до всеки от войниците и мнозина намираха тази предпазливост за ненужна. Някои прибързано заявиха, че крепостта Такамацу и останалите по-малки укрепления могат да бъдат превзети с един удар.

Когато обаче разбраха как всъщност стоят нещата на бойното поле и как е разположен противникът, трябваше да признаят, че ще е трудно да се спечели бързо битката.

Хидейоши разпъна своя първи стан на връх Рюо, издигнато плато доста на север от крепостта Такамацу. Оттам ясно се виждаше самата крепост. Хидейоши можеше да обхване с един поглед местността и да проследи връзката между главното и обкръжаващите го по-малки укрепления. Можеше също да наблюдава придвижването на части от седалището на рода Мори и да се подготви в случай, че бъдат пратени подкрепления.

Хидейоши започна настъплението, като една по една превзе всичките малки крепости наоколо, докато остана само Такамацу. Загрижен от този лош обрат, Мунехару прати няколко известия до своите повелители Мори. Молеше ги за подкрепа. Пратениците потегляха един след друг с все по-отчаяни молби, но условията не позволяваха на Мори да действат. Отне им няколко седмици, докато съберат войска от четиридесет хиляди и настъпят към Такамацу. Единственото, което можеха да направят преди това, бе да окуражават Мунехару да не се предава и да го уверяват, че помощта вече е на път. После всички връзки на крепостта с околния свят бяха вече прекъснати.

На двадесет и седмия ден от четвъртия месец Хидейоши обсади Такамацу. Петнадесетте хиляди мъже в стана на връх Рюо обаче не се и помръднаха. Освен тях, пет хиляди бяха пратени по възвишенията при Хираяма, а десетте хиляди на рода Укита — на връх Хачиман.

Пълководците на Хидейоши застанаха зад отрядите на Укита. Цялото разположение приличаше на подредба на пуловете в началото на игра го. Наличието на собствени хора в тила на Укита, доскорошни съюзници на Мори, бе просто въпрос на предпазливост.

С първия ден на обсадата започнаха сблъсъци между челните отряди на двете войски. Курода Канбей, тъкмо върнал се от оглед на предните линии, отиде да се срещне с Хидейоши и му описа кървавото сражение преди пладне.

— В битката тази сутрин — започна Канбей, — войниците на господаря Укита дадоха над петстотин жертви, докато врагът загуби не повече от стотина души. Убихме осемдесет, а двадесет взехме в плен, но само понеже са тежко ранени.

— Така и трябваше да се очаква — отвърна Хидейоши. — Тази крепост няма да падне без кръвопролитие. Изглежда обаче, че Укита са се били добре.

Това наистина бе проверка за верността на съюзническите отряди.

С идването на петия месец времето стана слънчево и сухо. За пет нощи Укита, които бяха понесли тежки загуби в началото на сраженията, успяха да изкопаят под прикритието на тъмнината ров пред крепостната стена. Свършили с това, те подеха пристъп срещу Такамацу.

Щом видяха, че Укита са стигнали досами портите и външните стени, защитниците започнаха да ги обсипват с хули. Човек лесно можеше да си представи техния яд на тези хора, които някога им бяха съюзници, а сега се биеха в предните редици на Хидейоши. Веднага щом намериха сгоден случай, изненадващо отвориха главната порта и се втурнаха навън.

— Да изтребим тези гниди! — завикаха те.

— Да ги избием до крак!

Самурай със самурая и войник с войника се вкопчиха в мъртвешка схватка. Биеха се с рядко срещана дори на бойното поле ярост. Ръцете вдигаха във въздуха отрязаните неприятелски глави.

— Отстъпете! Отстъпете! — извика изведнъж сред облаците от прах и пушек предводителят на Укита.

Защитниците впериха яростни погледи в оттеглящите се техни неприятели. Преливаха от желание да ги стъпчат под нозете си. Впуснаха се след тях с викове: „Да ги изтребим!“ и „Да им отнемем знамето!“

Началникът на предните отряди на крепостта твърде късно забеляза от седлото си рова отпред. Видял клопката, той се опита да спре своите хора, но те продължиха направо, в неведение за опасността. От окопа в миг излезе облак гъст пушечен дим. Нападателите спряха покосени.

— Това е капан! Не влизайте в него! Залегнете! Залегнете! — завика военачалникът. — Оставете ги да стрелят! Изчакайте да почнат да презареждат и ги нападнете тогава!

Неколцина мъже се втурнаха напред със страховити бойни викове и пожертваха своя живот, за да привлекат върху себе си вражеския огън. Паднаха под дъжд от куршуми. Като прецениха времето до следващия залп, техни другари се затичаха към рова и се метнаха вътре. Пръски кръв покриха земята.

Същата нощ започна да вали. Знамената и военните шатри на връх Рюо подгизнаха от вода. Хидейоши се подслони в една хижа и се загледа в тъжните облаци на дъждовния сезон. Нямаше много ведър вид.

Огледа се и извика на един от служителите си:

— Тораносуке, това шум от дъжда ли е или някой идва насам? Иди да провериш.

Тораносуке излезе, но бързо се върна и доложи:

— Господарят Канбей току-що се връща от полето на битката. На път насам един от мъжете, които държали носилката му, се подхлъзнал по стръмното и господарят паднал и се е ударил доста тежко. Все пак се смееше, сякаш не е станало нищо.

Защо Канбей излиза на бойното поле в този дъжд? Както винаги, неговият несломим боен дух силно впечатли Хидейоши.

Тораносуке се оттегли в съседната стая и сложи дърва в огнището. С началото на дъждовете комарите бяха започнали да се люпят и тази вечер бяха особено досадни. Огънят нагорещи и без това натежалия въздух, но поне прогони с дима си насекомите.

— Много пуши тук — каза Канбей и се закашля.

Мина с куцукане покрай оръженосците и без предупреждение влезе в стаята на господаря си.

Скоро и двамата разговаряха оживено. Почти сякаш се надпреварваха кой пръв да вземе думата.

— Мисля, че ще е трудно — завърши накрая Хидейоши.

Двамата млъкнаха за малко и се заслушаха в еднообразния шум на ранния летен дъжд, който се стичаше от улука на издигнатата набързо хижа.

— Въпрос само на време е — поде отново разговора Канбей. — Никак не е сигурно какво ще спечелим от един втори пристъп. От друга страна, бихме могли да се примирим с дълга обсада и да не предприемаме нищо, но и това крие своите опасности. Четиридесетте хиляди войници, пратени от Мори, може да пристигнат и да ни ударят в гръб. Тогава ще сме притиснати между тях и хората в крепостта.

— Ето защо съм така потиснат, откакто започнаха дъждовете. Нямате ли някакво хрумване, Канбей?

— Последните два дни обикалях предните редици и внимателно огледах разположението на вражеската крепост и местността наоколо. Засега имам само един план, на който бихме могли да заложим.

— Превземането на Такамацу не засяга единствено самата нея — вметна Хидейоши. — Ако тя падне, крепостта Йошида скоро също ще е в наши ръце. Ако обаче не успеем тук, това поражение ще ни струва петгодишни усилия. Нужен ми е план, Канбей. Помолил съм хората в съседната стая да излязат, така че може да говорите без опасения. Искам да зная какво мислите.

— Неучтиво е да говоря така, но подозирам, че и вие имате свой план, господарю.

— Не отричам.

— И мога ли първо да попитам какъв е вашият?

— Нека и двамата напишем какво сме намислили — предложи Хидейоши и извади хартия, четки и мастило.

След като свършиха с писането, мъжете размениха листовете си. Хидейоши бе написал една дума: „вода“, а Канбей — две: „водно нападение“.

Двамата се засмяха високо, смачкаха хартиите и ги мушнаха в ръкавите си.

— Явно човешката изобретателност има граници — заключи Хидейоши.

— Така е, наистина — съгласи се с него Канбей. — Крепостта Такамацу е в равнина и е изцяло обградена от планини. При това през долината текат Ашимори и още седем други реки. Сигурно няма да е трудно да отклоним водата от тях и да наводним мястото около крепостта. Планът е дързък и повечето военачалници не биха се и сетили за него. Не мога да не се възхитя на това колко бързо сте схванали положението, господарю. Защо обаче се колебаете да пристъпите към действие?

— Е, от стари времена има много примери за успешно превземане на крепости с огън, но с вода — почти не.

— Мисля, че съм срещал такова нещо да се споменава във военните летописи на късната династия Хан и от времето на Трите царства. В един от тях прочетох нещо и за нашата страна при управлението на император Тенчи. Щом китайците нахлули тук, нашите войници издигнали бентове, за да задържат водата. И при нападението на противника японските войници се готвели да сринат бентовете и да оставят водата да го помете.

— Да, обаче не станало нужда да привеждат в действие плана си, тъй като китайците отстъпили. Ако извършим това, което сме намислили, ще направим нещо невиждано никога по-рано. Ще трябва значи да наредя на няколко от служителите, които имат нужните познания, да определят какво ще ни е необходимо като хора, разходи и време.

Хидейоши искаше не само груба преценка, а точни цифри и безупречен план за работа.

— Съвършено прав сте. Един от моите подчинени е много добре подготвен в тази област и ако още сега му наредите да дойде тук, мисля, че веднага ще може да ви даде ясен отговор. Всъщност, аз вече съм се съветвал с него по въпроса и това което съм намислил, се основава на неговите собствени предложения.

— Кой е това? — попита Хидейоши.

— Йошида Рокуро — отвърна Канбей.

— Е, повикайте го веднага.

После Хидейоши добави:

— И аз имам под ръка някой, който добре познава строителните и поземлените работи. Какво ще кажете също да го поканим тук и да ги оставим да поговорят с Рокуро?

— Ще бъде добре. Кой е това?

— Не е от моите служители. Самурай от Бичу е. Казва се Сембара Кюемон. Сега той е в лагера и съм го остави да работи върху карти на околността.

Хидейоши плесна с ръце за да повика един от оръженосците. Всичките му лични прислужници и оръженосци обаче се бяха отдръпнали на известно разстояние и не можаха да чуят плясъка. Трополенето на дъжда още повече им пречеше. Хидейоши сам стана, премина в съседната стая и извика с глас, който по би подхождал за бойно поле:

— Хей! Никой ли няма тук?

След като бе решено да се предприеме водно нападение, главният лагер на връх Рюо се оказа неудобен за целта. На седмия ден от петия месец Хидейоши се пренесе на връх Ишии. Избраха го, защото оттам добре се виждаше крепостта Такамацу.

— Да започнем с измерванията — заяви той на следващия ден.

Придружен от шестима военачалници, тръгна да язди западно от Такамацу, към Мондзен, на брега на река Ашимори. През цялото време не изпускаше от око крепостта от дясната си страна. По някое време избърса потта от челото си и повика Кюемон.

— Какво е разстоянието от върха на Ишии до Мондзен? — попита.

— По-малко от една левга, господарю.

— Подайте ми картата си.

Хидейоши пое листа от Кюемон и сравни замисления за строеж бент с очертанията на местността. От трите страни имаше планини, които по естествен начин образуваха нещо подобно на залив. На запад той се простираше от Киби до планинската околност в горното течение на Ашимори; на север — от връх Рюо до планините по границата с Окаяма; на изток — до подножието на връх Ишии и Кавадзугахана. Крепостта Такамацу бе разположена в самата среда на откритата равнина.

Нивите, оризищата, пътищата и селата по тази плоска повърхност сякаш вече потъваха под водата пред самите очи на Хидейоши. В ума му планинските склонове от трите страни заприличаха на извита дъга от носове и заливи, а крепостта Такамацу — на самотен изкуствен остров.

Уверен в осъществимостта на замисъла, Хидейоши върна картата на Кюемон и отново възседна коня си.

— Да вървим! — подвикна той на служителите си и после обърна към Рокуро и Кюемон: — Оттук тръгвам за връх Ишии. Вземете мярка за бента, като вървите по следите от копитата на коня ми.

И Хидейоши обърна своя кон в източна посока и препусна напред. От Мондзен стигна право до Харокодзаи и оттам изви в дъга към връх Ишии. Кюемон и Рокуро тръгнаха бързо подире му, като ръсеха след себе си стрит прах ориз. След тях вървяха работници, които забиваха колци, с които да отбележат от къде ще минава бентът.

Когато тази черта се превърне в същинска преграда и водите на седемте реки бъдат отклонени, за да потекат вътре в нея, цялата околност щеше да се преобрази в огромно езеро с формата на полуразтворено лотосово листо. Когато се вгледаха внимателно в очертанията на земите между Бидзен и Бичу, хората забелязаха, че в далечното минало те трябва да са лежали под морето. Битката започваше. В нея нямаше да се лее кръв, а вода.

Дигата трябваше да е дълга една левга; широчината й щеше да бъде тридесет лакти на върха и шестдесет — в основата. Въпросът бе във височината, която трябваше да съответства на тази на стените на крепостта Такамацу.

Всъщност, основното обстоятелство, което подсигуряваше успеха на водното нападение, бе, че външните каменни стени на крепостта са високи само дванадесет лакти. Ето защо двадесет и четири лакътовата височина на бента изчислена върху тази основа от дванадесет. Решиха, че ако равнището на водата се покачи на такава височина, тя не само ще залее външните стени, но и ще потопи самата крепост под шест лакътя вода.

Съвсем рядко се случва обаче някаква работа да бъде свършена по-рано от заплануваното. А въпросът, който особено тревожеше Канбей, бе този с работната ръка. В голяма степен бе принуден да разчита на местните селяни. Обитателите на съседните села обаче бяха доста оредели, тъй като преди обсадата Мунехару бе прибрал в крепостта повече от петстотин земеделски семейства, а много други бяха избягали в планините.

Селяните, потърсили убежище в крепостта, бяха готови до смърт да бранят своя господар. Това бяха добри, простодушни хора, от години служили на Мунехару. Мнозина от останалите в селата бяха с развалени нрави или търсачи на приключения, готови да работят на бойното поле.

Хидейоши можеше да разчита на съдействието на Укита Наоие, а Канбей успя да събере няколко хиляди души от Окаяма. Тревожеше го обаче не числото, а въпросът как да използва тези хора по най-ползотворния начин.

При една от обиколките си той повика Рокуро и го помоли за отчет по хода на работата.

— Със съжаление трябва да кажа, че не можем да свършим толкова скоро, колкото иска господарят — отвърна тъжно служителят.

Дори точният ум на този човек не можеше да изнамери начин, с който да накара пъстрата смесица от селяни и безделници да работи както трябва. С такава цел на всеки деветдесет разкрача по продължение на бента бяха поставили стражи, които да подканват работниците да се напрягат повече. Но тъй като войниците, разположени по тези места, просто наблюдаваха безучастно работата, хилядите мъже, които размахваха мотики и като мравки изнасяха пръстта на раменете си, не изпитваха особено желание да им се подчиняват.

Освен това сроковете, които постави Хидейоши, бяха изключително къси. Ден и нощ при него пристигаха спешни известия. Четиридесетте хиляди войника на Мори са разделени на три отряда, начело с Кикава, Кобаякава и Терумото и с всеки час се приближават към границите на областта.

Канбей се загледа в работещите. Изтощени от непрекъснатата денонощна работа, някои от тях едва се помръдваха. Оставаха им още само две седмици, за да довършат строежа си.

Минаха два дни. После три. Пет.

„Напредваме толкова бавно, че няма да можем да свършим този бент и за петдесет, дори за сто дни, а какво остава — за две седмици“, помисли си Канбей.

Рокуро и Кюемон стояха без сън, за да наглеждат работниците. Каквото и да правеха те обаче, мъжете си оставаха недоволни и лениви. Отгоре на това някои дори умишлено пречеха на работата, като убеждаваха сравнително по-послушните си другари нарочно да забавят темпото.

Канбей не можеше да гледа това безучастно. Накрая, с бастун в ръката, започна сам да посещава мястото на работата. Застанал на един насип прясна пръст край най-сетне завършената част на дигата, той с пламнал поглед следеше хилядите работещи долу. Когато забележеше у някого и най-малката проява на леност, се спускаше към него с бързина, каквато човек надали би очаквал от сакат и го биеше с тоягата си.

— Работи! Защо мързелуваш?

Работниците се разтреперваха и разбързваха, но само докато Канбей ги гледаше.

— Куцият дявол ни наблюдава!

Накрая Канбей съобщи на Хидейоши:

— Няма да е възможно да свършим навреме. За всеки случай, ако подкрепленията от Мори пристигнат, докато още не сме и преполовили строежа, бих искал да ви помоля предварително да обмислите някакъв резервен план за действие. Бог ми е свидетел, да накараш тези хора да работят е по-трудно, отколкото да заповядаш на войници да настъпят срещу врага.

Хидейоши, необичайно притеснен, мълчаливо пресмяташе нещо на пръстите си. Ежечасно го осведомяваха за настъплението на голямата войска на Мори и всяка вест за него бе като нов облак, който надвисва над планината преди вечерна буря.

— Не се отчайвайте, Канбей. Имаме още седем дни.

— Строежът е завършен едва на една трета. Как ще издигнем бента за толкова малко време?

— Може да успеем.

За първи път Хидейоши влизаше така в спор с Канбей.

— Можем да го свършим — продължи той. — Но не и ако нашите три хиляди работници работят само колкото за три хиляди души. Ако един от тях обаче работи като трима или дори петима, ще е все едно, че имаме десет хиляди. А ако самураите, които ги надзирават, постъпят по същия начин, един човек ще работи с духа на десет и би трябвало да успеем да постигнем всичко, каквото пожелаем. Ще отида сам на мястото на строежа, Канбей.

На следващата сутрин един облечен в жълто вестоносец обиколи тичешком строежа и заповяда на работниците да спрат работа, за да се наредят около едно издигнато на дигата знаме.

Всички, хората от нощната смяна, които тъкмо се разотиваха по домовете си и тези, които току-що идваха, последваха своите началници. Когато трите хиляди се събраха на едно място, бе трудно да се различи цвета на пръстта от този на лицата им.

С известно опасение вълната от почернели работници пристъпи напред. Не бяха обаче загубили лъжливата си храброст и продължаваха да се шегуват и закачат. Изведнъж Хидейоши се приближи до столчето, поставено пред знамето и всички се умълчаха. Оръженосците и служителите му стояха тържествено изправени малко по-назад, от лявата и от дясната страна. „Дявола“ Курода Канбей, ежедневен прицел на тяхната злоба, бе застанал встрани, подпрян на бастуна си. Той се обърна към тях от върха на дигата.

— Днес господарят Хидейоши пожела да узнае какво мислите. Както всички знаете, определеното за издигане на бента време наполовина изтече, а строежът напредва бавно. Според господаря една от причините за това е, че не сте положили същинско старание в работата. Нареди да се съберете тук, за да може открито да му кажете от какво сте недоволни или какво ви пречи и какво е онова, което искате.

За миг Канбей спря да говори и огледа работниците. Тук-там хората шепнеха нещо помежду си.

— Груповите началници трябва добре да разбират своите подчинени. Не пропускайте тази възможност да кажете на Негово Височество какво точно желаете. Нека пет-шест от мъжете да дойдат като представители на останалите и гласно да изкажат недоволствата и исканията си. Ако са оправдани, желанията им ще бъдат изпълнени.

При тези думи напред излезе гол до кръста висок мъж с непокорен израз на лицето. С вид, сякаш се опитва да спечели подкрепата на насъбраното множество, той се изкачи до върха на дигата. Като видяха това, още трима-четирима работници се закатериха след него.

— Само тези хора ли ще ви представляват? — попита Канбей.

Щом приближиха до походното столче на Хидейоши, всички коленичиха на земята.

— Няма нужда да коленичите — каза им Канбей. — Днес Негово Височество открито ви кани да изкажете недоволството си. Дошли сте тук пред него като представители на всички, които работят на строежа, така че говорете свободно това, което мислите. От вас зависи дали работата ще бъде свършена навреме. Искаме да ни кажете причините за недоволството, което досега сте таили в себе си. Да започнем с дошлия пръв, човека отдясно. Хайде.

Тонът на Канбей звучеше примирително. Щом повторно ги подкани да говорят, един от петимата мъже най-сетне се обади.

— Добре тогава, ще ви се доверя и ще говоря, но не се сърдете, а? Първо на първо… е, ами… вижте какво…

— Говори.

— Ами, за всяка изнесена торба с пръст ни плащате по един шо ориз и сто мон и истината е, че като бедни селяни ние се радваме, дето сме си намерили работа. Обаче… всички смятаме, че тъй като сме прости работници, вие може и да се отметнете от думата си.

— Добре — обади се Канбей, — защо човек с добро име като господаря Хидейоши да се отмята от думата си? Срещу всяка предадена торба получавате белязана бамбукова пръчица, която на вечерта можете да размените срещу същинско заплащане, нали така?

— Да, ваше превъзходителство, пръчици получаваме, но всеки ден, дори да сме изнесли десет или двайсет торби, получаваме един шо кафяв ориз и сто мон. Останалото са военни разписки и купони за ориз, които, казват, ще можем да осребрим по-късно.

— Така е.

— И това ни тревожи, ваше превъзходителство. Каквото и да спечелим, в пари или в ориз, ще е добре за нас, но без него някой беден надничар като мене няма да успее да изхрани жената и децата си.

— А не са ли сто мон и един шо ориз много повече от това, което обикновено припечелвате?

— Не се шегувайте, ваше превъзходителство. Ние не сме коне или добитък. Ако цялата година работехме, като работим сега, скоро щяхме да грохнем. При все това се съгласихме да послушаме заповедта на Негово Височество и денонощно сме на работа. Можем да се трудим извънредно, но трябва да знаем, че ще получаваме необходимото, а после ще можем да пием саке, да изплатим дълговете си и да купим някоя нова дреха за жените. Щом обаче ни се дават само обещания, не може да работим с истинско желание.

— Трудно е да ви разбере вас човек. Войската на господаря Хидейоши винаги се е въздържала от насилие и не ви е причинила никаква вреда досега. От какво всъщност има толкова да се оплаквате?

Петимата работници се засмяха тъжно. Единият каза:

— Ние не се оплакваме, Ваше превъзходителство. Платете ни просто това, което сме заслужили. Не можем да напълним стомасите си със стари хартии и купони за ориз. И по-важното е: кой ще ни даде срещу тези хартии истински пари в деня, когато господарят Хидейоши загуби битката?

— Ако в това е въпросът, няма изобщо за какво да се тревожите!

— Но почакайте. Казвате, че ще победите и заедно с всички военачалници тук сте заложили живота си за тази победа. Аз обаче не бих дал и половината от онова, което имам, за такъв облог. Ей, всички вие! Не съм ли прав?

Размаха ръце от върха на бента, за да получи съгласието на хилядите работници. На мига се понесе одобрителен вик и морето от човешки глави се развълнува, докъдето поглед стига.

— И само от това ли се оплаквате? — попита Канбей.

— Да. Бихме искали това да се уреди преди всичко останало — отвърна мъжът.

Той бе обърнал поглед към тълпата за подкрепа, но не показваше и най-малка следа от страх.

— Няма да го бъде!

За първи път Канбей заговори с обичайния си глас. Начаса хвърли настрани бастуна, извади сабя от ножницата и разсече човека на две. Обърна се рязко към друг, който понечваше да избяга и посече и него. В същото време Рокуро и Кюемон, които бяха застанали зад Канбей, размахаха саби и сред пръски топла кръв довършиха останалите трима души.

Тримата разделиха работата си така, че работниците бяха покосени по-бързо, отколкото ако ги бе ударил гръм.

Вцепенени от неочакваността на станалото, стълпените хора утихнаха като трева в гробища. Недоволните гласове мигновено замлъкнаха. Тъй дръзките доскоро изражения по лицата се изгубиха. Останаха само хиляди пребледнели, сгърчени от страх устни.

Застанали над петте трупа, тримата самураи впиха яростни погледи в работниците. Още стискаха в ръце покритите с кръв саби.

Накрая Канбей се провикна с цялата ярост, която можеше да събере в гласа си:

— Тези петима, които ви представляваха — повикахме ги тук, чухме, каквото имаха за казване и им дадохме много ясен отговор. Обаче може и някой друг да иска да каже нещо.

Млъкна и зачака някой да се обади.

— Долу сред вас със сигурност има човек, готов да излезе тук. Кой ще е следващият? Ако има такъв, който иска да каже нещо от името на всички, сега има случая да говори!

За миг замълча, за да остави на хората време да размислят върху казаното. Страхът по безбройните лица започна да се заменя от съжаление. Канбей избърса кръвта от сабята си и я постави обратно в ножницата. Изражението му се разведри и той внимателно и с достойнство заговори на работниците:

— Виждам, че никой повече няма да излезе след предишните петима. Значи вие мислите по-иначе от тях. Ако съм прав, ще ви кажа, каквото имам за казване. Някой възразява ли?

Хилядите работници отвърнаха с глас на мъртъвци, които са се върнали от отвъдното. Никой не възразяваше. Никой нямаше намерение да се оплаква. Явно онези, които говориха по-рано, бяха подстрекавали всички да се бавят с работата. Сега останалите ще следват заповедите и ще се напрегнат здраво. Ще им прости ли Хидейоши?

Трите хиляди заговориха шумно един през друг, някои — шепнешком, други — с викове. Трудно можеше да се разбере кой какво казва. Чувствата на цялата тълпа обаче бяха общи.

— Сега тихо! — махна с ръка Канбей, за да ги умълчи. — Добре. Ето как мисля, че трябва да бъде. Няма да ви говоря сложни работи, само ще ви кажа, че ще е най-добре бързо и без ропот да започнете да работите заедно с жените и децата си под началството на военните на Негово Височество. Проявите ли леност или алчност, само ще забавите идването на деня, който всички очаквате. Войската, която прати господарят Нобунага, няма да бъде разбита от Мори. Колкото и голяма да е областта, която те владеят, тя е обречена да падне. И не защото Мори са слаби, а защото така повеляват времената, в които живеем. Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха хората.

— Е, ще се заловите ли тогава за работа?

— Ще работим. Наистина ще работим!

— Добре!

Канбей закима доволно и се обърна към Хидейоши.

— Чухте какво казаха работниците, господарю. Няма ли да проявите към тях щедрост този път?

Изглеждаше, сякаш почти се застъпва за множеството.

Хидейоши се изправи. Нареди нещо на Канбей и на двамата служители, които бяха коленичили пред него. На часа отнякъде излязоха войници, които носеха на гръб нещо, прилично на тежки чували с монети — цял куп сламени чували с монети.

Канбей се обърна към обзетите от страх и съжаление работници и каза:

— Вината наистина не е ваша. Вие всички сте в окаяно положение. Двама-трима размирници са ви заблудили и излъгали. Така реши господарят Хидейоши и за да продължите да работите, без да ви притискат други грижи, той заповяда да ви възнаградим предварително за усилията. Вземете това, което ви се дава, благодарете за него и бързо се връщайте на работа.

Войниците получиха нареждане, чувалите до един бяха отворени и от тях като река се изсипаха монети, които почти застлаха върха на дигата.

— Вземете и вървете. Но само по една шепа на човек.

Думите му бяха съвсем ясни, но работниците още се колебаеха дали да пристъпят напред. Шепнеха си и се оглеждаха един другиго, а планината от монети все така оставаше на мястото си.

— Най-бързият ще спечели най-много! После да не се оплаквате, че парите свършили. Всеки ще получи по шепа, тъй че който се е родил с големи ръце, може да се смята за щастливец, а който има малки, не трябва да пуска нищо да му мине между пръстите. Да не се объркате и да останете с празни джобове. И после се връщайте на работа.

Колебанията на работниците се разсеяха. Добре разбираха, че Канбей, сега усмихнат и закачлив, говори истината. Тези от първите редици се спуснаха към купчините с монети. Поколебаха се за миг, сякаш стреснати от вида на толкова много пари, но щом първият сграбчи една шепа и се дръпна настрани, от тълпата се чу хор от радостни възгласи. Звучеше почти като победна песен.

Почти веднага след това настъпи такова объркване, че надали можеше да се различат монетите, хората и пръстта под тях. Никой обаче не се опита да вземе повече, отколкото му се полага — изведнъж всички се бяха освободили от лукавството и недоволството си. Стиснали монетите в шепи, мъжете сякаш се преобразиха и всеки се втурна към мястото където работеше. Въздухът се напълни с шум от здрави удари на кирки и лопати. С викове на оживление, мъжете трупаха пръстта, мушкаха коловете през дръжките на кошниците, в които я изнасяха и накрал я изсипваха в чувалите. За първи път работеха с истинско желание. Потта, която сега обливаше телата им, наистина ги радваше и облекчаваше. Започнаха да си подвикват един другиму от въодушевление.

— Кой казва, че не можем да свършим бента за пет дни? Хей, помните ли голямото наводнение?

— Точно така. Тогава беше много по-тежко да спрем водите, дето придойдоха.

— Хайде! Да се напънем с всички сили!

— Каквото ще да става, аз няма да се откажа!

Само за половин ден свършиха повече работа, отколкото за предишните пет.

Вече нямаше нужда от камшиците на надзирателите и бастуна на Канбей. През нощта горяха големи огньове, през деня прахът от земята засенчваше слънцето. Най-сетне дигата бе почти готова.

Докато работата по бента напредваше, други се готвеха да отбият от коритата им седемте реки, които течаха около крепостта Такамацу. Там бяха впрегнати на работа почти двадесет хиляди души. Да се препречат и отклонят водите на Ашимори и Наруя се смяташе за най-трудната част от целия замисъл.

Чиновникът, поставен да отговаря за тази работа, често се оплакваше на Хидейоши:

— Всеки ден водата се покачва заради големите дъждове в планината. Просто не можем да намерим начин да я заприщим.

Предния ден Канбей бе отишъл заедно с Рокуро да огледат мястото. Той бързо схвана колко е трудно положението.

— Течението е толкова силно, че дори когато блъскахме вътре такива камъни, че за да ги отместим, трябваха двайсет-трийсет души, то веднага ги отнасяше.

Щом дори Канбей можеше да се връща само с оправдания, Хидейоши реши сам да отиде на реката, за да види с очите си как стоят работите. Щом обаче застана там и разбра докъде стига силата на стремителния бързей, сам се почувства безпомощен.

Рокуро се приближи към него, за да предложи едно свое хрумване:

— Ако нагоре към изворите насечем дървета и така както са, заедно с клоните, ги пуснем във водата, това може да забави малко течението.

Хрумването му бе изпълнено — в продължение на половин ден повече от хиляда работници изсичаха дърветата и ги хвърляха цели в реката. И това обаче не успя да укроти бързеите.

Следващото предложение на Рокуро бе да потопят на мястото, където искаха да издигнат бент, тридесет големи лодки, пълни с едри камъни.

Оказа се обаче невъзможно да прекарат съдовете срещу течението. Тогава наредиха по брега дъски, заляха ги с масло и с големи усилия издърпаха лодките на брега, за да ги потопят при устието на реката.

Междувременно голямата дига, която се простираше на цяла левга, беше завършена и побеснелите води на Ашимори се превърнаха в пяна и пръски, за да се насочат към равнината около крепостта Такамацу.

Горе-долу по същото време натам бяха подкарани и останалите шест реки. Само Наруя се бе оказала прекалено трудна за обуздаване.

От седмия ден на петия месец, когато започна работата, бяха минали две седмици. Сега всичко бе готово.

На двадесет и първия ден от петия месец четиридесетте хиляди войници на рода Мори, начело с Кикава и Кобаякава, стигнаха до границата. Един ден преди това околността на Такамацу се превърна в мътно езеро.

На сутринта на двадесет и първи Хидейоши застана заедно с военачалниците си пред своята шатра на връх Ишии и огледа свършеното.

У едни гледката предизвикваше възхита, у други — съжаление. Придошлите води, към които се бе прибавил и снощният валеж, бяха откъснали крепостта Такамацу в средата на голямо езеро. Външните каменни стени, подвижният мост, гората, покривите на къщите, селата, нивите им, оризищата и пътищата бяха изцяло потопени. Водата се изкачваше с всеки изминал час.

— Къде минава сега Ашимори?

В отговор на запитването на Хидейоши Канбей посочи към една група борове, която се мержелееше в западна посока.

— Нали виждате, че на онова място в дигата има отверстие от около четиристотин и петдесет лакътя. Оттам текат отбитите води на Ашимори.

Хидейоши премина с поглед от запад на юг по далечната планинска верига. Право в южна посока, на самата граница, успя да различи високия връх Хидзаши. С изгрева на слънцето там се бяха появили безбройните знамена на предните отряди на Мори.

— Врагове са ни, но не мога да не съжаля Кикава и Кобаякава, като си помисля какво са изпитали тази сутрин, щом са дошли и видели езерото. Трябва да са хвърляли къчове от яд — засмя се Канбей.

Тъкмо каза това и пред Хидейоши се просна по очи синът на чиновника, който отговаряше за работата на река Наруя. Плачеше.

— Какво е станало? — попита го Хидейоши.

— Тази сутрин — отвърна младият мъж, — моят баща заяви, че се е провинил в непростимо нехайство. Написа ви това извинително писмо и си направи сепуку.

Чиновникът бе натоварен с трудна задача — да уреди разчистването на просека от петстотин разкрача през планината. Тази сутрин оставаха неизсечени още деветдесет разкрача и значи той не бе свършил работата в срок. За да посрещне отговорността за своя неуспех, мъжът бе посегнал на живота си.

Хидейоши наведе очи към сина, чиито ръце, крака и коса още бяха полепнали с кал. Внимателно го повика с ръка да се приближи.

— Вие самият не бива да си правите сепуку. Застъпете се за душата на своя баща с подвизи на бойното поле. Съгласен ли сте?

И той леко потупа младежа по гърба.

Момчето заплака със сълзи. Отново заваля дъжд. Гъстите облаци тихо се спускаха над мътното езеро и изсипваха върху него потоци от бяла вода.

Настъпи нощта на двадесет и втория ден от петия месец, ден след като отрядите на Мори стигнаха границата.

В тъмното двама подобни на необикновени риби мъже преплуваха мътното езеро и пропълзяха до върха на дигата. Закачиха се в нанизаните на връв звънци и тракащи дъсчици, опънати покрай самия край на водата. Връвта бе вързана за ниския бамбук и храсталаците и приличаше досущ на поветите на дива роза.

До всеки стражеви пост по дигата гореше с ярки пламъци голям огън. Стражите се затичаха бързо и уловиха единия от мъжете. Другият на свой ред успя да избяга.

— Няма значение дали идва от крепостта или е бил пратен от Мори. Господарят Хидейоши трябва внимателно да разпита този човек.

Началникът на стражите прати пленника на връх Ишии.

— Кой е това? — попита Хидейоши, като излезе на терасата.

От двете му страни стояха служители със запалени лампи. Той впери поглед във вражеския войник, коленичил под мократа от дъжда стряха. Двете ръце на мъжа бяха вързани, но той стоеше с гордо вдигната глава.

— Този човек е войник от крепостта. Обзалагам се, че е бил пратен от Мори, за да занесе някаква вест. Не намерихте ли нищо у него? — попита той служителя, който пазеше пленника.

При предварителния обиск в дрехите на мъжа бе открил бутилка за саке със скрито в нея писмо. Остави го пред Хидейоши.

— Хм… това изглежда е отговор от Мунехару до Кикава и Кобаякава. Приближете малко лампата.

Подкрепленията, пратени от Мори, се бяха обезсърчили при вида на необятното езеро. Тръгнаха бързо към крепостта, но сега, когато тя бе обградена с вода, нямаха представа как да й помогнат. Накрая посъветваха Мунехару да се предаде на Хидейоши и да спаси живота на хилядите, които стоят затворени в Такамацу.

Писмото, което държеше сега в ръцете си Хидейоши, бе Мунехарувият отговор на това предложение.

В писмото Мунехару всъщност насърчаваше новодошлите отряди. Плененият вестоносец на Мори отвърна на зададените от Хидейоши въпроси с неочаквана прямота. След като врагът вече бе прочел посланието, той изглежда се примири с това, че ще е безполезно да крие каквото и да било. Хидейоши обаче не се зае да го разпитва за подробности. Не желаеше да унижава един самурай. Това би било и без друго безполезно и той веднага насочи мислите си другаде.

— Това, мисля, е достатъчно. Отвържете този воин и го освободете да си върви.

— Да го освободим ли?

— Преплувал е цялото езеро и изглежда сега му е студено. Нахранете го и го изпратете оттук с пропуск, за да не го задържат отново по пътя.

— Да, господарю.

Служителят развърза пленника. Естествено този вече се бе приготвил да умре и сега изглеждаше объркан. Поклони се мълчаливо на Хидейоши и понечи да си тръгне.

— Надявам се господарят Кикава да е в добро здраве — обади се Хидейоши. — Моля ви да му пратите моите най-сърдечни поздрави.

Вестоносецът на Мори коленичи с достойнство. Почувствувал дълбочината на великодушието на Хидейоши, той се поклони в знак на силно уважение.

— Освен това, мисля, че в стана на господаря Терумото има един монах на име Екей. Екей от Анкокуджи.

— Така е, господарю.

— Не съм го виждал от много отдавна. Моля ви да пратите и на него поздравите ми.

Веднага щом вестоносецът си отиде, Хидейоши се обърна към един от служителите и го попита:

— У теб ли е писмото, което ти дадох от по-рано?

— Разбира се, господарю.

— То съдържа тайно известие от голяма важност. Занеси го направо на господаря Нобунага.

— Ще му го предам възможно най-бързо.

— Без съмнение пратеникът на Мори с тръгнал да изпълни задачата си с решимост, не по-малка от твоята. Обаче той бе пленен и в мои ръце попадна писмо, което издава намеренията и на Мунехару, и на Кикава. Бъди извънредно внимателен.

Хидейоши седна с лице към лампата. Писмото, което повери на пратеника, за да го занесе в Адзучи, съдържаше молба към Нобунага да поведе войска на изток.

Съдбата на откъснатата от света крепост Такамацу е като на оплетена в мрежа риба. Обединените войски на Мори Терумото, Кобаякава Такакаге и Кикава Мотохару вече са пристигнали. Сега трябва да се действа! Завоюването на запада може да се осъществи с един-единствен удар. Хидейоши искаше сам да поднесе завладените области в ръцете на Нобунага и смяташе, че личното присъствие на неговия господар ще стане залог за една сигурна победа.

„Тиквоглавец!“

Градът около крепостта Адзучи се бе превърнал в жизнено средище на новата култура. По улиците се тълпяха облечени в пъстри дрехи жители, а над тях се извисяваше главната кула на крепостта, на чиито изрисувани с бляскаво злато и в синьо стени новонапъпилите пролетни листа се открояваха като зелено везмо.

Всичко бе невероятно по-различно, отколкото на запад. През петия месец, докато Хидейоши и хората му полагаха денонощни усилия, за да успеят с превземането на крепостта Такамацу, улиците на Адзучи бяха обкичени с различни украси и в града цареше такова оживление, та на човек му се струваше, че обитателите празнуват наведнъж Нова година и Лятното слънцестоене.

Нобунага се готвеше да посрещне един доста важен посетител. Коя обаче, питаха се хората, може да бъде тази значителна личност? На петнадесетия ден от петия месец в Адзучи пристигна не друг, а господарят на Микава — Токугава Иеясу.

Преди по-малко от месец Нобунага се бе завърнал като победител от Кай. Тогава той мина през Иеясувата област Микава, тъй че това сега може би не бе нищо повече от връщане на посещението. Освен това Иеясу явно имаше причина да дойде в Адзучи — в тези времена на шеметни промени той не можеше да не обсъди със своя съюзник бъдещето. Така, макар за него да бе рядкост да прави официални гостувания в други области, сега Иеясу дойде в Адзучи с бляскава свита.

Бяха му отредени най-добрите жилища в града, а Акечи Мицухиде бе натоварен с отговорността да се погрижи за гостите. Освен това Нобунага нареди на сина си Нобутада, който тъкмо се готвеше да замине за западните области, да помогне с подготовката на замисленото пищно тридневно угощение.

Някои гласно се чудеха защо Нобунага устройва на Иеясу такова тържествено посрещане, след като този е осем години по-млад от него и владее област, която доскоро бе малка и слаба. Други им възразяваха, че в това въобще няма нищо необичайно. Съюзът на родовете Ода и Токугава траеше вече повече от двадесет години и не се бяха появили никакви подозрения, нарушени обещания или сблъсъци, които да го отслабят. В тези дни на измяна и вътрешни борби за власт това бе направо чудо.

Трети бяха на мнението, че причината за приготовленията не може да бъде просто това Нобунага да иска да се отблагодари на Иеясу за неговото гостоприемство. В бъдеще, настояваха те, господарят на Ода ще постигне още много големи неща. Западът осигурява достъп до най-западния японски остров Кюшу, а чрез него — до богатите земи на Южните морета. Иска ли Нобунага да успее със завоеванията си в тази посока, той ще трябва да повери японския север на съюзник, комуто да може да се доверява.

От известно време Нобунага наистина се готвеше да се отправи към западните области, за да ги постави, също като Кай, под своето пряко управление. Тъкмо сега бе започнал големи приготовления за поход. Въпреки това отложи всички тези важни дела, за да се срещне с Иеясу.

Посетителят, съвсем естествено, получи най-доброто, което можеха да му предложат в Адзучи — жилище, обзавеждане, различни предмети за ползване, храна и саке, всички от най-изисканите. Това, с което Нобунага искаше да го зарадва повече, отколкото с всичко друго, можеше обаче да се намери и у скромните хора от народа — приятелство и доверие.

Тези две неща осигуряваха издръжливостта на техните отношения. Иеясу от своя страна безброй пъти бе доказвал, че е верен съюзник. Той сам много добре разбираше, че интересите му са тясно свързани с тези на Нобунага, въпреки себичността и своенравието, които проявяваше от време на време повелителят на Ода. Ето защо, макар понякога да бе отпивал от твърде горчива чаша, той поддържаше Нобунага и се бе зарекъл да му остане верен до край.

Ако някой проницателен и безпристрастен наблюдател се вгледаше в съюза на Нобунага и Иеясу, за да установи кой от тях е спечелил и кой — загубил, той почти сигурно щеше да стигне до извода, че връзката е била от полза и за двете страни. Макар по онова време Иеясу да бе още млад и тепърва да даваше насока на живота си, без неговото приятелство Нобунага никога не би стъпил в Адзучи. А ако Иеясу не се бе ползвал от помощта на Нобунага, слабата и малка област Микава никога нямаше да устои на натиска на своите съседи.

Но не само приятелството и общите цели свързваха двамата мъже. Характерите им очевидно също се допълваха. Честолюбието на Нобунага — и волята да го задоволи — бяха недостъпни дори за въображението на човек като Иеясу. Но Иеясу, както пръв Нобунага би признал, имаше добри страни, от които той самият бе лишен — търпеливост, скромност и умение да пази силите си. А и самият Иеясу изглежда не кроеше големи планове за себе си. Грижеше се за ползата на своята област, но никога не даваше с това на своя съюзник причина за загриженост. Винаги осигуряваше на Нобунага твърда опора срещу общите им противници и като невидима крепост бранеше неговия тил.

С други думи, Микава бе идеалният съюзник, а Иеясу — надежден приятел. Като обърнеше поглед към трудностите и опасностите, които бяха посрещали през последните двадесет години, Нобунага винаги усещаше подтик да назове Иеясу „верен стар другар“. В него той виждаше човека с най-големи заслуги за това мечтата му за Адзучи да се превърне в действителност.

През време на угощението Иеясу на няколко пъти благодари на Нобунага за искреното гостоприемство, но не успяваше да се избави от усещането, че някой отсъства. Накрая попита Нобунага:

— Не беше ли господарят Мицухиде натоварен с подготовката на това празненство? Какво стана с него? Днес не съм го виждал изобщо, а и вчера не дойде на театралното представление.

— А, Мицухиде ли? — отвърна Нобунага. — Върна се в крепостта Сакамото. Трябваше да потегли така бързо, че не му остана време да дойде да се сбогува.

Гласът на Нобунага звучеше ведро и открито. В говора му не се долавяше никакво особено вълнение.

Иеясу обаче бе малко загрижен. В града се носеха тревожни слухове. Краткият и ясен отговор на Нобунага обаче изглежда ги опровергаваше и Иеясу реши да не отваря повече дума за това.

Въпреки това, когато се върна тази вечер в жилището си, той изслуша, каквото неговите служители бяха чули за заминаването на Мицухиде. Стана му ясно, че положението е достатъчно объркано, за да заслужава внимание. Чу различните разкази за станалото и по тях се опита да възстанови причината за внезапното заминаване на Мицухиде.

Всичко стана в деня на пристигането на Иеясу. Нобунага, без предварително предупреждение, направи оглед на кухните. Беше дъждовният сезон и влажният въздух тегнеше над Адзучи. Мирисът на сурова риба и мариновани зеленчуци дразнеше ноздрите. Освен това храните, които бяха докарали в големи количества от Сакай и Киото, стояха пръснати навсякъде в ужасен безпорядък. Над тях и пред лицето на Нобунага жужаха мухи.

— Тук вони! — изръмжа той сърдито.

Докато вървеше към стаята за готвене, продължи, без да се обръща към никого в частност:

— Що за работа е това? Цялата тази мръсотия! Това разхитителство! Нима ще готвите за нашия почитаем гост в това мръсно място? Развалена риба ли ще му поднасяте? Да се изхвърли всичко тук!

Гневът на Нобунага бе съвсем неочакван и прислужниците в кухнята се проснаха уплашени в нозете му. Гледката будеше съжаление. Мицухиде остана за няколко дни почти без сън и направи всичко възможно да бъдат купени най-добрите продукти и да бъдат приготвени най-изисканите ястия. Той постоянно надзираваше служителите и работниците в кухнята. Сега едва успя да повярва на ушите си. Изтича стреснат напред и се просна по очи пред своя господар. Неприятната миризма, започна да обяснява, със сигурност не е причинена от развалена риба.

— Не приемам оправдания! — сряза го Нобунага. — Всичко да се изхвърли! За угощението тази вечер пригответе нещо друго!

И без дума повече си тръгна.

За малко Мицухиде остана да стои мълчаливо, почти сякаш краката му се бяха вдървили. В този миг се появи някакъв вестоносец, който му подаде писмо. То съдържаше нареждане веднага да свика своите отряди и да се отправи към западните области.

Служителите на Акечи събраха многобройните хубави ястия, които бяха приготвили за Иеясу и ги изнесоха през задната врата. Изхвърлиха ги в рова, досущ както биха изхвърлили боклук или умряло куче. Само черната вода стана свидетел на сълзите им.

През нощта жабите край жилището на Мицухиде шумно крякаха. „За какво си се разтъжил?“, питаха сякаш те. Дали изразяват съчувствие или се присмиват на неговата глупост? Зависи с какви уши човек ги слуша. Мицухиде бе наредил да не пускат никого и сега седеше сам в една голяма и празна стая.

Макар лятото да беше едва в началото си, в мрака тихо повяваше разхлаждащ, нежен ветрец. Мицухиде бе ужасно бледен. Космите по неговите слепоочия сякаш настръхваха при всяко потрепване в пламъка на свещта. Тревогата ясно личеше по рошавината на косата и по неестествения цвят на лицето му.

Накрая бавно вдигна своята, както я наричаше Нобунага, „тиквена глава“ и насочи поглед към притъмнялата градина. В далечината между дърветата се виждаха пламъците на многобройни лампи. Празненството в крепостта започваше от тази нощ.

„Да тръгна ли веднага, както ми наредиха?, запита се Мицухиде. Или ще е по-добре да отида в крепостта да поднеса почитанията си на гостите?“ Такива положения винаги го бяха обърквали. Обикновено ясният му ум сега бе толкова помътнял от умората, че трябваше да напрегне мисълта си, за да не допусне някоя грешка.

Въпросът го затрудни дотолкова, че колкото и да размисляше, не можеше да реши как да постъпи. Огорчението от станалото се изля в неволна тъжна въздишка. „Има ли на този свят друг някой, когото да е толкова трудно да разбереш?, запита се той. Как трябва да постъпва човек, за да угоди на господар като моя? Никак не е лесно да го видиш доволен.“

Ако бе в състояние да забрави своя дълг на служителско покорство, сигурно би упрекнал Нобунага. Съдната способност на Мицухиде бе далеч над средната и той, само защото този човек бе негов господар, се предпазваше и всъщност — боеше от това да не одобрява постъпките му.

— Цумаки! Цумаки! — извика Мицухиде и погледна към плъзгащите се врати от двете му страни. — Денго? Денго, там ли си?

Но мъжът, който в крайна сметка отвори вратата и застана с поклон пред него, не беше нито Денго, нито Цумаки. Бе един от личните му служители, Йомода Масатака.

— И двамата са заети да изхвърлят храната, която щяхме да употребим за угощението. Освен това трябва да се готвим бързо и за път.

— Елате с мен в крепостта.

— В крепостта ли? Вие отивате в крепостта, така ли?

— Мисля, че съм длъжен, преди да заминем, да се сбогувам с господаря Нобунага и да му поднеса за последно почитанията си. Приготви се.

Мицухиде бързо се изправи и отиде да се облича. Изглежда бързаше, за да не се изпари решимостта му за действие.

Масатака изглеждаше озадачен.

— Когато тази вечер ви попитах, какво ще желаете да направите, си мислех, че тъкмо по тази причина може да поискате да отидете до крепостта. Но внезапното нареждане на Негово Височество не ни остави време за нищо. Освен това, тогава казахте, че ще си тръгнем, без да поднасяме почитания на господарите Нобунага и Иеясу. Сега всички служители и прислужници са заети да почистват кухните. Бих ли могъл да ви помоля да почакате за минута?

— Не, не. Нямам нужда от много придружители. Ти ще си ми достатъчен. Доведи ми коня.

Мицухиде тръгна към изхода. В стаите, през които мина, нямаше нито един служител. Последваха го само двама-трима оръженосци. Щом обаче прекрачи прага, веднага забеляза малки групички от служители, които разговаряха тихо в сянката на дърветата и конюшните. Съвсем естествено, всички те бяха разтревожени, че така внезапно са ги освободили от отговорността за угощението и още същия ден получиха нареждане да се отправят на запад.

Очите им бяха пълни със сълзи на огорчение и те не се уморяваха да изразяват негодуванието си. Също като излято върху жарава масло, недоволството им срещу Нобунага, което се бе засилило от времето на похода в Кай, сега намираше повод да се разгори особено силно.

По време на този поход Мицухиде бе изложен в лагера в Сува на нетърпимо унижение. Това не остана скрито от неговите служители. Защо Нобунага започна да тормози така техния господар?

Сегашната изненада обаче беше най-неприятната от всички. Гостите — господарят Иеясу и неговите служители, благородниците от Киото, останалите военачалници на рода Ода — до един ще разберат какво се е случило. Такава обида се равняваше на всенародно опозоряване.

И унижение като това бе непоносимо за един самурай.

— Конят ви, господарю — каза Масатака.

Служителите още не бяха забелязали, че някой извежда коня на Мицухиде. Поразени от станалото през деня, те продължаваха да обсъждат събитието.

Тъкмо когато Мицухиде се канеше да тръгва, някакъв конник спря пред портата и слезе от седлото си. Беше пратеник от Нобунага.

— Тръгвате ли, господарю Мицухиде? — попита той.

— Още не. Реших да отида повторно до крепостта и преди да потегля, да поднеса почитанията си на господаря Нобунага и господаря Иеясу.

— Господарят Нобунага се тревожеше да не решите да постъпите така. Прати ме тук да ви кажа, че при условие, че бързате толкова, както сега, няма да е нужно да отивате до крепостта.

— Какво? Ново нареждане ли ми носите? — учуди се Мицухиде.

Веднага влезе обратно в дома, седна и внимателно се приготви да изслуша поредното желание на своя господар.

Мицухиде се просна по очи на земята и заяви, че ще изпълни нареждането до последната буква. После, след като изглежда му се стори, че е прекалил с покорството си, той седна, вдигна поглед право към вестоносеца и добави:

— Моля ви, предайте на Негово Височество отговора ми така, както намерите за подходящо.

Отиде да изпрати посетителя до входа. Вятърът преминаваше със свистене през почти празните стаи и при всяка крачка го караше да потръпва.

„Допреди няколко години, всякога, когато се готвех да тръгна обратно, той, дори това да беше посред нощ, пожелаваше да ме види. Колко често ми е казвал: «Елате на чашка чай» или «Ако тръгвате утре рано, отбийте се при мен, преди да е съмнало». Защо сега ме е намразил толкова? Пратил е дори вестоносец, за да не трябва да се среща с мен лично.“

„Не мисли за това. Не мисли.“ Колкото по-старателно се опитваше да забрави какво се е случило, толкова повече негодуванието растеше и сърцето му се изпълваше с ропот. Думите на недоволство напираха навън като мехурчета в застояла вода.

— За какво са пък тези цветя? И те са безполезни.

Мицухиде протегна ръка към голямата ваза в нишата и изсипа цветята, които бяха красиво подредени в нея. Водата се разля шумно по пода.

— Да тръгваме! Време е за път! Готови ли сте? — извика той на служителите си.

Вдигна вазата над главата си, прицели се в един широк каменен праг и я хвърли с всичка сила към него. Съдът се разби сред фонтан, който опръска лицето и гърдите на Мицухиде. В звука от строшаването му имаше нещо успокоително. Господарят вдигна мокрото си лице нагоре, към пустото небе и се изсмя високо. Смехът му отекна самотно наоколо.

Беше късно през нощта. Над къщата се спусна мъгла, въздухът стана горещ и влажен. Служителите на Мицухиде вече се бяха приготвили за път и стояха строени пред портата. Конете цвилеха, вдигнали глави към ниските дъждовни облаци.

— Приготвили ли сте нещо за дъжд? — попита един от служителите и отново погледна към портата.

— Тази вечер не свети и една звезда. Ако завали, ще ни е трудно да се придвижим по пътищата. По-добре да си вземем няколко факли в запас — обади се на висок глас друг.

Лицата на самураите бяха мрачни досущ като нощното небе. Очите им бяха пълни с гняв, горчивина и разочарование. Много скоро чуха гласа на Мицухиде, който заедно с още няколко мъже излезе на кон от портата.

— Сакамото е почти на един хвърлей място — каза той. — Дори и да завали, трябва да пристигнем там скоро.

Щом чуха необичайно бодрия глас на господаря си, служителите останаха преди всичко изненадани.

По-рано вечерта Мицухиде се бе оплакал от лека треска и бе взел лекарство. Ето защо сега неговите служители се тревожеха да не би да завали. Той нарочно им отвърна на достатъчно висок глас, за да бъде чут и извън портата.

Щом се приближи, мъжете запалиха един от друг факлите си и броят им сякаш нарасна почти до безкрайност. После служителите излязоха в редица с високо вдигнати светилници и тръгнаха след конниците.

След като бяха вървели половин час, започна да вали и дъждовните капки угасиха пламъците на факлите.

— Изглежда, гостите в крепостта още не са си легнали. Сигурно ще пируват цяла нощ.

Мицухиде не забелязваше дъжда. Обърна се от седлото си и хвърли поглед назад през езерото. Голямата главна кула на крепостта Адзучи се издигаше в небето, което изглеждаше черно като мастило. Стори му се, че златните делфини, които украсяваха покрива, блестят по-ярко в тази дъждовита нощ. Роякът светлини, обгърнали многоетажната постройка, се отразяваше в езерото и сякаш потреперваше от студа.

— Господарю, господарю! Внимавайте да не се простудите! — обади се загрижено Фуджита Денго, приближи коня си до този на Мицухиде и прехвърли през раменете му сламена наметка против дъжда.

Бреговете на езерото Бива отново се губеха тази сутрин в мъглата, може би защото времето още не се бе прояснило след ранните летни дъждове. Вълните и гъстата мъгла се сливаха в едно и местността изглеждаше загърната в бяла пелена.

Пътят бе съвсем разкалян и конете се бяха опръскали чак до уши. Цялата дружина мълчаливо се опълчваше на времето и въпреки снощния дъжд, продължаваше упорито да настъпва към Сакамото. От дясната им страна оставаше брегът на езерото, от лявата — връх Хиеи. Вятърът, който духаше по склона на планината, правеше войнишките сламени наметала против дъжд да приличат на настръхнали таралежови бодли.

— Я, погледнете натам, господарю. Господин Мицухару е излязъл да ви посрещне — обърна се Масатака към Мицухиде.

Крепостта Сакамото стоеше право пред тях, на брега на езерото. Мицухиде кимна леко, сякаш вече бе забелязал новодошлия. Макар Сакамото да бе толкова близо до Адзучи, че двете крепости почти се виждаха една от друга, Мицухиде имаше вид, все едно е вървял поне хиляда часа. Застанал пред портите на крепостта, чийто началник беше неговият братовчед Акечи Мицухару, той се чувстваше така, сякаш се е измъкнал от леговището на тигър.

Кашлицата на Мицухиде, която от време на време се обаждаше, обаче тревожеше служителите му много повече от мислите, които го занимават. Те побързаха да изразят своята загриженост.

— Цяла нощ сте пътували под дъжда в този студ. Трябва да сте много уморен. Влезете ли в крепостта, побързайте да се стоплите и да си легнете в постелята.

— Да, сигурно трябва да го направя.

Мицухиде наистина бе внимателен към служителите си. Спокойно изслуша съветите им и добре разбра тяхната загриженост. Щом стигнаха до боровата горичка пред портите, Денго пое юздите на коня му и застана до седлото, готов да помогне на своя господар да слезе от него.

На моста, който пресичаше рова, се бяха строили няколко служители на Мицухару. Един от тях отвори чадър и с почтително изражение го предложи на посетителя. Масатака го пое и го вдигна над главата на Мицухиде.

Мицухиде мина по моста. Погледна през пречките от двете му страни и видя бели водни птици да плуват покрай подпорите подобно на захвърлени в синьо-зелената вода цветя.

Мицухару бе дошъл навън да посрещне братовчед си и сега излезе на няколко разкрача пред редицата войници и се поклони с уважение.

— Очакваме ви от изгрев-слънце — каза той и поведе Мицухиде през входа.

Десетината главни придружители на госта измиха калта от ръцете и нозете си, струпаха на купчина своите мокри сламени наметки и също влязоха в укреплението.

Другите останаха отвъд рова, където да измият конете и да се погрижат за багажа. Чакаха да им кажат къде ще бъдат настанени да нощуват. Цвилене и шум от човешки гласове се понесоха из околността.

Мицухиде смени пътните си дрехи с нови. В дома на Мицухару се чувстваше така спокоен, все едно е в собствената си къща. Всичките му стаи бяха с изглед към връх Хиеи и езерото. Вътрешното укрепление бе разположено на място, което на времето се славеше с хубостта си. Сега обаче никой не можеше да я оцени. След като Нобунага нареди да опожарят връх Хиеи, манастирите и храмовете се превърнаха в купчини пепелища. Едва наскоро селяните бяха започнали да възстановяват своите къщи в подножието на планината.

Наблизко стояха и развалините на крепостта на връх Уса, където намери края си бащата на Мори Ранмару. Също близо бе и полето на битката, в която войниците на Асаи и Асакура опитаха да дадат отпор на Ода, само за да покрият земята с труповете си. Замислеше ли се за тези развалини и отминали сражения, зад красотата на околната природа човек почти долавяше стенанията на духовете на убитите. Мицухиде седна, заслуша се в шума от ранния летен дъжд и потъна в спомени.

Между това Мицухару седна в малката стая за чай, където, загледан в пламъците на огнището, се заслуша в нежния звук на кипящата в чайника вода. Самият чайник бе отлят от майстора Йоджиро. В този миг чайната церемония бе погълнала домакина изцяло.

По времето, когато Мицухару бе юноша, двамата с Мицухиде отраснаха като братя. Заедно споделяха изпитанията на бойното поле и радостите на живота у дома. И вместо, както често става с братята, когато пораснат, да се отчуждят един от друг, те продължаваха и сега да бъдат близки.

Характерите им обаче си оставаха твърде различни. Ето защо тази сутрин останаха в различни помещения на крепостта, за да се посвети всеки на това, което е по вкуса му.

„Е, сигурно вече се е преоблякъл“, помисли си Мицухару. Стана от мястото си пред чайника. Прекоси мократа тераса и по засводения коридор стигна до стаите, в които бе настанен братовчед му. От съседната стая се чуваха гласовете на приближените служители на Мицухиде, но в тази той беше сам, седнал с изпънат гръб и загледан някъде над езерото.

— Бих искал да ти предложа малко чай — обади се Мицухару.

Мицухиде се обърна към братовчед си и тихо, сякаш се събужда от сън, повтори:

— Чай…

— Наскоро ми донесоха един съд, който бях поръчал при Йоджиро в Киото. Няма изисканите очертания на чайника от Ашия, но все пак не е съвсем неугледен. Казват, че новите чайници не стрували, но както и може да се очаква от Йоджиро, водата от този е също толкова добра на вкус, както онази от старите. Бях намислил да ти поднеса чай от този чайник, когато дойдеш следващия път при мене и щом тази сутрин ми съобщиха, че изведнъж си тръгнал да се връщаш от Адзучи, веднага запалих огъня в огнището.

— Това е много мило от твоя страна, Мицухару, но аз не искам сега чай.

— А след като се изкъпеш?

— Няма нужда да приготвят за мен и баня. Моля те, остави ме само да поспя малко. Това само искам.

Напоследък до ушите на Мицухару бе стигнало доста и той не бе изцяло в неведение за грижите на Мицухиде. При все това не му беше съвсем ясно защо неговият братовчед се връща така внезапно в Сакамото. Всички знаеха, че Мицухиде е натоварен да уреди пиршеството, което Нобунага дава в чест на Иеясу. Защо си е тръгнал така внезапно, точно преди посрещането? Сега Иеясу е сигурно вече в Адзучи. И въпреки това някой друг е заел мястото на Мицухиде, а на него самия е било наредено да си отиде.

Мицухару не знаеше още никакви подробности, но откакто чу какво се е случило в Адзучи и после, когато видя изражението на Мицухиде, той вече бе наясно, че е станало нещо, което е ядосало господаря Нобунага. Тайно съжаляваше своя братовчед.

Точно както се и боеше, откакто посрещна Мицухиде в крепостта си, неговият вид не се бе променил към по-добро. Сянката върху челото на госта обаче не изненада Мицухару чак дотам. Познаваха се отдавна и той вярваше, че никой не разбира нрава на Мицухиде така добре, както той.

— Да, прав си. На път от Адзучи дотук си яздил цяла нощ. Сега сме по на петдесет и не можем да правим същите неща, както на младини. Е, трябва да поспиш. Всичко е вече приготвено.

Мицухару не настоя и не се опита да се наложи на братовчед си. Мицухиде стана и се мушна под мрежата против комари. Утринното слънце се отразяваше в нишките й.

Амано Генемон, Фуджита Денго и Йомода Масатака чакаха Мицухару да излезе от стаята на Мицухиде. Тримата се поклониха.

— Простете, господарю — обади се Денго. — Много съжаляваме, че ви безпокоим, но се питахме дали ще можем да ви кажем нещо. Въпросът е доста важен.

Гласът на Денго звучеше необичайно.

Самият Мицухару сякаш вече ги очакваше.

— Защо не отидем всички в павилиона за чай? — предложи той. — Господарят Мицухиде си легна да поспи и аз тъкмо си мислех, че ще е жалко огънят под чайника да гори напразно.

— Отлично. Ако влезем в павилиона, няма да има нужда да се пазим от хорските уши.

— Тогава елате.

— Боя се, че и тримата сме отрасли далеч от столицата и не умеем да се държим добре по време на чайна церемония. Във всеки случай не бяхме подготвени за честта, която сега ни оказвате.

— Не приемайте нещата по този начин. Донякъде разбирам кое е това, което ви тревожи и чайният павилион ще е добро място, за да го обсъдим.

Седнаха под лъчите на бледата светлина, която влизаше през полупрозрачните хартиени врати на постройката. Водата в чайника вече кипеше от известно време и сега бълбукането й бе още по-приятно за ухото. На полето на боя Мицухару много пъти бе показвал своята воинска храброст, но тук пред огнището ставаше напълно различен човек.

— Е, да не се занимаваме сега с чая. Какво ви измъчва?

Подканени така да говорят, тримата мъже се заоглеждаха един другиго. Накрая Денго, който изглежда бе набрал най-много смелост, започна:

— Това е направо нетърпимо, господарю Мицухару… Трудно ми е изобщо да говоря за него…

И той прикри с ръкава на своята дясна ръка сълзите си.

Другите двама не заплакаха, но трудно можеха да скрият подпухналите си клепачи.

— Нещо случило ли се е?

Мицухару бе съвсем спокоен и тримата му събеседници бързо дойдоха на себе си. Сякаш бяха очаквали да преминат през огън, а сега срещаха само вода. Домакинът забеляза тревогата в погледите им, но остана безразличен.

— Истината е — продължи той, — че това внезапно завръщане означава, че господарят Нобунага се е обидил от нещо. Защо господарят Мицухиде бе освободен от задълженията си по подготовката на пиршеството?

Пръв отвърна Денго:

— Господарят Мицухиде е наш повелител, но ние не сме слепи и тесногръди, та да укоряваме господаря Нобунага безоснователно. Този път наистина много усилия положихме да разберем повода за постъпката на господаря, за да ни стане ясно по какви точно причини и заради каква вина бе отстранен господарят Мицухиде. Станалото е наистина крайно необичайно.

Гърлото на Денго толкова пресъхна, че той не можеше да продължи да говори. Йомода Масатака му се притече на помощ и продължи неговата мисъл.

— Опитахме се да намерим оправдание в предположението, че е имало някаква политическа подбуда, но както и да оглеждахме нещата, не успяхме да открием нищо такова. Явно господарят Нобунага е замислял приема доста отдавна. Защо в последния ден ще отстрани този, на когото е поверил подготовката му и ще постави на негово място някой друг? Изглежда, такава проява на вътрешни дрязги е била нарочно замислена, за да стане видна за госта му, господаря Иеясу.

Генемон продължи нататък:

— Като погледна станалото — така, както го представиха моите спътници — мога да открия само една причина за него и тя изобщо не е оправдана. Постоянната враждебност на господаря Нобунага през последните години го кара да гледа с неодобрение на всичко, което върши господарят Мицухиде. Накрая чувствата му съвсем открито излязоха наяве и така се стигна дотук.

Тримата мъже млъкнаха. Имаше още цял куп неща, за които биха искали да разкажат. След покоряването на Кай например, Нобунага блъсна Мицухиде на дървения под на коридора, нарече го „Тиквоглавец“ и му заповяда да напусне. Господарят им понесе тази обида пред всички, а в Адзучи бе на много пъти унижаван по същия начин. Случки като тази, чието изброяване можеше да продължи безкрайно, сочеха враждебността на Нобунага към Мицухиде и даваха храна за сплетни между служителите на останалите родове. Мицухару бе близък сродник на Мицухиде и по тази причина добре знаеше всичко, което се е случило.

Той изслуша посетителите без ни най-малка промяна в изражението на лицето си.

— Е, значи господарят Мицухиде е бил отстранен безпричинно, така ли? За мен е облекчение да чуя това. И други родове са печелили благоволението или враждебността на господаря Нобунага в зависимост от неговото настроение.

Израженията по лицата на тримата изведнъж се промениха. Устните на Денго неволно се сбърчиха и той с рязко движение се премести по-близо до Мицухару.

— И значи това е облекчение за вас?

— Трябва ли да се повтарям? Вината не е на нашия господар и ако това е станало, просто защото господарят Нобунага не е бил в настроение, господарят Мицухиде би трябвало да оправи нещата, щом господарят Нобунага дойде в по-добро разположение на духа.

Гласът на Денго ставаше все по-развълнуван.

— А не гледате ли на господаря Мицухиде като на някакъв човек, който трябва да раболепничи пред повелителя си, за да спечели неговото благоволение? И това ли трябва да мислим за господаря Акечи Мицухиде? Не намирате ли, че с тези обиди и унижения той е бил докаран до ръба на самоунищожението?

— Вените по слепоочията ви малко са се издули, Денго. Успокойте се.

— От две нощи не ме хваща сън. Не мога да остана спокоен като вас, господарю. Моят повелител и служителите му се затрупани с несправедливост, насмешка, обиди и всякакви укори.

— Ето защо ви моля да се успокоите и да се опитате две или три нощи да поспите.

— Та това е нелепо! — възкликна Денго. — За самураите казват, че опръскали ли са те веднъж с кал, вече е трудно да измиеш срама си. А колко пъти поред моят господар и неговите служители търпят унижения от онзи недостоен повелител на Адзучи? И вчера не ставаше дума само за това, че господарят Мицухиде е отстранен от празненството. След заповедта, която последва, целият род Акечи заприлича на ловни кучета, които биват насъсквани да гонят дивеча по време на хайка. Навярно сте чули, че незабавно трябва да се приготвим за потегляне на запад. От нас се иска да нападнем владенията на Мори в Санин, за да защитим лявата страна на господаря Хидейоши. Как бихме могли да излезем на бойното поле, след като са ни унижили по такъв начин? Ето още един пример за коварството на онова зло куче!

— Овладейте се! Кого наричате зло куче?!

— Господаря Нобунага, същия, който постоянно нарича нашия повелител „Тиквоглавец“. Погледнете Хаяши Садо или Сакума Нобумори и сина му. Те с години даваха своя принос за сегашното могъщество на Нобунага. После, почти веднага след като ги награди с титла и крепост, те бяха задържани заради някакви дребни провинения и единият — осъден на смърт, другият — пратен в изгнание. Този зъл господар винаги прогонва хората около себе си.

— Млъкнете! Как ще говорите така за господаря Нобунага?! Вървете си! Веднага!

Докато Мицухару се караше разгневен на мъжа пред себе си, в градината се чу някакъв звук. Трудно бе да се познае дали са нечии стъпки или само падането на есенни листа.

Ден и нощ се взимаха крайно строги мерки срещу възможни подслушвачи и това дори на места, където присъствието на неприятел едва ли можеше да се очаква. Дори и в градината пред чайния павилион стояха на стража самураи. Един от тях се бе приближил сега до постройката и с наведена за поклон глава стоеше пред вратата. Подаде на Мицухару някакво писмо, отдръпна се малко назад и остана да чака, неподвижен като камък.

Скоро отвътре се чу гласът на Мицухару:

— Ще трябва да дам писмен отговор. Ще го приготвя по-късно. Накарайте монаха да почака.

Стражът се поклони почтително и се върна на мястото си. Сламените му сандали почти не вдигаха шум по пътечката, сякаш не се докосваха до нея.

За миг Мицухару и тримата му посетители останаха да седят, обгърнати в ледено мълчание. От време на време някоя узряла слива тупваше на земята, подобно на удар от дървен чук. Това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Внезапно светъл слънчев лъч проряза хартиените стени на плъзгащата се врата.

— Е, време е да се сбогуваме. Вие имате сега спешна работа — каза Масатака, за да използва възможността да се оттеглят.

Мицухару, който по-рано разви писмото и го прочете пред погледите на тримата мъже, сега отново го сви на руло.

— Защо не поостанете? — попита той усмихнат.

— Не, ще тръгваме. Не искаме да ви се натрапваме повече.

Тримата затвориха плъзгащата се врата зад гърба си и стъпките им заглъхнаха в посока към засводения коридор. Звукът бе, сякаш вървят по тънък лед.

След няколко минути Мицухару също си тръгна. Когато минаваше по коридора, той се отби в стаята на самураите. Веднага помоли за хартия и четка и без колебание се зае с писане, сякаш вече е предварително готов със своя отговор.

— Занесете това на пратеника на игумена на Йокава.

Подаде писмото на един от прислужниците си. След това, сякаш този въпрос вече не го занимава, попита един от оръженосците:

— Още ли спи господарят Мицухиде?

— Когато минавах оттам, в стаята му беше съвсем тихо — отвърна момчето.

При тези думи погледът на Мицухару светна, сякаш за първи път през този ден е наистина спокоен.

Денят отмина. Мицухиде остана в крепостта Сакамото, без да прави нищо. Вече бе получил заповедта на Нобунага да замине за западните области и би трябвало възможно най-бързо да се върне у дома си, за да свика своите служители. На Мицухару му се искаше да му каже, че това да прекарва толкова дълго време в бездействие няма да възстанови неговото добро име в Адзучи. Когато обаче си помислеше как ли се чувства Мицухиде, не можеше да отвори уста да проговори. Огорчението, което така ясно пролича в думите на Денго и Масатака, трябва да е обзело и господарят им.

„Ако е така, помисли си Мицухару, няколко дни почивка и спокойствие ще са най-добрата подготовка за предстоящия поход.“ Той напълно вярваше в благоразумието и самообладанието на своя братовчед. Посети стаята му, за да види как той прекарва времето си. Мицухиде прерисуваше нещо от една отворена книга.

— Я, какво правиш?

Мицухару застана отстрани и се загледа, доволен от спокойствието в държанието на Мицухиде и от това, че ще има за какво да поговорят.

— Мицухару? Не гледай. Още не съм се научил да рисувам пред други хора.

Със срамежливо изражение, каквото не се среща често у хора над петдесетте, Мицухиде остави четката. Толкова се притесни, че скри изхвърлените преди това скици.

— Нима ти преча? — засмя се Мицухару. — А кой е рисувал в книгата, която използваш сега за модел?

— Юшо.

— Юшо ли? Какво прави този човек напоследък? Тук не се е чувало нищо за него.

— Една вечер в Кай неочаквано посети мястото, където бях отседнал. Тръгна си на следващата сутрин, преди изгрев-слънце.

— Странен човек е той.

— Не, не мисля, че може да се нарече просто странен. Той е твърд в намеренията си и сърцето му е непреклонно като жилав бамбук. Може да се е отказал от самурайството, но на мен още ми прилича на воин.

— Чувах, че е на служба при Сайто Тацуоки. Нима го хвалиш, защото до днес е останал верен на своя предишен господар?

— Когато се строеше Адзучи, той единствен отказа да вземе участие в украсата на главната крепост, макар лично господарят Нобунага да го покани за това. Нито славата, нито властта ще го накарат да измени на себе си. Изглежда гордостта не му е позволявала да рисува за неприятеля на своя по-раншен повелител.

В същия миг влезе един от служителите на Мицухару. Коленичи пред тях и двамата млъкнаха. Мицухару се обърна да попита мъжа за какво е дошъл.

Самураят изглеждаше объркан. В ръката си държеше писмо и нещо, написано на дебела хартия и прилично на някакво прошение. В думите му ясно личеше притеснение за това, как ще се отнесе към него Мицухару.

— Пред портите пристигна още един пратеник от игумена на Йокава, който настоятелно поиска от мене да предам повторно това писмо на господаря на крепостта. Отказах, но той отвърна, че изпълнява заповед и няма да си тръгне оттук. Как да постъпя, господарю?

— Какво? Пак същото ли? — учуди се Мицухару и цъкна леко с език. — Преди известно време вече пратих писмо до игумена и внимателно му обясних, че по никакъв начин не бих могъл да се съглася с това, което той иска от мен. Ненужно е значи да повтаря молбата си. Въпреки това той продължи да настоява и след това още на два-три пъти ми пращаше писма. Наистина упорит е този човек. Просто откажете да приемете писмото и отпратете вестоносеца.

— Да, господарю.

С тези думи самураят тръгна да се отдалечава, като все още държеше посланието в ръката си. Имаше вид, сякаш са смъмрили самия него.

Веднага щом мъжът излезе, Мицухиде се обърна към своя братовчед:

— Да не би това да е игуменът на Йокава на връх Хиеи?

— Точно така.

— Преди години ми бе заповядано да участвам при опожаряването на Хиеи. Тогава избивахме не само монасите-воини, но също и свети люде, жени и деца. Посичахме ги без разлика на пол и възраст и хвърляхме телата им в пламъците. Така опустошихме върха, че там не можеше да се очаква да поникнат дървета, какво остава да заживеят отново хора. А сега, изглежда, свещениците, оцелели от клането, са се върнали и се опитват да възстановят живота на това място.

— Така е. Според онова, което чувам, планината е все така покрита от руини, но там са се заселили хора с дълбока мъдрост. Те се опитват да съберат наново разпръснатите остатъци от вярващите и правят всичко, за да върнат планината към миналото й.

— Докато господарят Нобунага е жив, това ще стане трудно.

— Самите монаси добре разбират това. Насочили са всичките си усилия към двора и се опитват да измолят от Императора указ, който да склони господаря Нобунага да отстъпи. Изгледите за такова нещо обаче са слаби и напоследък те търсят опора в хората от народа. Обикалят областите до последната, измолват помощи, чукат на всяка една врата. Сега дори чух, че на мястото на старите храмове са издигнали временни светилища.

— Е, тогава значи вестоносецът, който праща при теб игуменът на Йокава, сигурно е имал нещо общо с тези техни усилия.

— Не.

Мицухару бързо отмести поглед и се вгледа кротко в лицето на Мицухиде.

— В интерес на истината — продължи той, — реших, че не си заслужава да те безпокоя заради нещо такова, тъй че сам го отпратих. Понеже сега обаче ме питаш за това, сигурно трябва да обясня за какво става дума. Игуменът на Йокава знаеше, че ще отседнеш тук и искаше поне веднъж да се срещне с тебе.

— Игуменът е поискал да се срещне с мен ли?

— Да. Освен това в своето писмо той моли за това, почитаемото име на господаря Мицухиде да бъде прибавено към тези на спомоществователите за възобновяването на връх Хиеи. Отговорих му, че и двете неща са напълно изключени.

— И въпреки че си му отказвал по този начин, той още на няколко пъти е пращал вестоносци до крепостта, така ли? От почит към господаря Нобунага не бих посмял да прибавя името си към тези на спомоществователите, но се питам дали е нужно такова колебание по въпроса просто за една среща.

— Намирам, че за теб е напълно ненужно да ходиш при този човек — възрази Мицухару. — Какъв ще е смисълът, ти, който водеше войските при разрушаването на връх Хиеи, да се срещаш днес с един оцелял от това разрушаване свещеник?

— По онова време той ни беше враг. Сега обаче връх Хиеи е напълно безпомощен и хората там са склонили глави и са се заклели във вярност към Адзучи.

— Да, поне привидно. Но как другарите и сродниците на избитите или пък монасите, чиито старинни храмове и манастири са били опожарени, ще забравят негодуванието, което толкова години са таили в сърцата си? Мъртвите трябва да бяха към десет хиляди, а постройките стояха на онова място от времето на свети Денгьо.

Мицухиде въздъхна шумно.

— Нямаше начин да заобиколя заповедите на Нобунага и през онази година трябваше и аз да се причисля към обезумелите подпалвачи на връх Хиеи. Сам пронизвах със сабята си и монаси-воини, и безброй невинни монаси и миряни, стари и млади. Щом днес си спомня за това, сърцето ми се къса като самата опожарена планина.

— Но ти винаги си казвал, че трябва да гледаме широко на нещата. Струва ми се, че сега не постъпваш по този начин. Погубил си едного, за да спасиш мнозина. Щом си опожарил един връх, но Законът на Буда засияе ярко на още пет и после на стотина след тях, то мисля, че извършените от нас самураите убийства не може да са били престъпление.

— Естествено, прав си. Но аз не мога да не пролея поне една сълза на състрадание заради връх Хиеи, Мицухару! Пред другите трябва да проявявам въздържаност, но сега, като обикновен човек, смятам, че никому не би навредила една молитва за планината. Не съм ли прав? Утре ще отида сам на върха, без да обявявам името си. Ще се срещна с игумена и веднага ще се върна.

Тази нощ, дори след като си легна в постелята, Мицухару не можа да заспи от притеснение. Защо Мицухиде е толкова привлечен от идеята да отиде на връх Хиеи? Дали той, Мицухару, да се опита да го спре или ще е по-добре да го остави да постъпи, както желае? Като се вземе предвид сегашното положение на Мицухиде, най-добре би било той изобщо да не се свързва с възобновяването на връх Хиеи. Нито пък ще е от полза за него да се среща с игумена.

Дотук за Мицухару всичко бе ясно. Защо обаче братовчед му изглеждаше така недоволен от това, че той отпрати на своя глава вестоносеца и отказа да изпълни молбата на игумена? В крайна сметка, Мицухиде изглежда не остана особено доволен от постъпката на Мицухару.

Какъв ли замисъл зрее в главата на Мицухиде и какво общо има тук връх Хиеи? Очевидно посещението му, когато бъде разкрито, ще даде добра храна за клевети, че заговорничи против Нобунага. Освен това тъкмо преди потеглянето на поход в западните области това със сигурност е само губене на време.

— Ще го спра. Каквото и да каже, ще го спра — пророни Мицухару.

Веднъж взел такова решение, той най-сетне затвори очи. Ако се противопостави открито, най-вероятно братовчед му ще го скастри или поне ще се ядоса. Въпреки това бе готов да направи каквото може, за да предотврати неговото посещение. С тази мисъл заспа.

На следващата сутрин стана по-рано от обикновено. Докато се миеше, чу от главния коридор, който водеше към входа, шум от бягащи нозе. Извика и спря един от самураите.

— Кой излиза?

— Господарят Мицухиде.

— Какво?!

— Така е, господарю. Облякъл е леки дрехи за планината. Придружава го само Амано Генемон. Искат да яздят чак до Хийоши. Поне така каза господарят Мицухиде, докато си обуваше сламените сандали преди малко на изхода.

Мицухару никога не пропускаше да каже своята утринна молитва в светилището на крепостта и пред семейния олтар. Тази сутрин обаче забрави и за двете. Бързо се облече, препаса дългата и късата си сабя и забърза към вратата. Мицухиде и неговият служител обаче вече бяха тръгнали. На прага, загледани в белите облаци над Шимейгатаке, стояха само изпращачите им.

— Изглежда, дъждовният сезон и тук е към края си.

Утринната мъгла в горичката зад крепостта още не се беше вдигнала и околността приличаше почти изглед от морското дъно. Двамата конници преминаха в тръс между дърветата. Над тях, махайки тържествено с крила, прелетя голяма птица.

— Времето е хубаво, нали, Генемон?

— Ако се задържи така, върхът скоро ще се види съвсем ясно.

— Отдавна не съм се чувствал така добре — добави Мицухиде.

— Само заради това си е заслужавало да дойдем дотук.

— Най-вече искам да се срещна с игумена на Йокава. Това е единствената ми цел.

— Смея да кажа, че той сигурно ще се изненада да ви види.

— Ако го бях поканил в крепостта Сакамото, щяха да плъзнат подозрения. Трябва да се видим насаме. Уредете нещата, Генемон.

— По-вероятно е да ви познаят в подножието на върха, отколкото на самия връх. Много неприятно ще е, ако по селата се разчуе, че господарят Мицухиде е излязъл да се разхожда някъде насам. Поне до Хийоши ще е добре да заметнете лицето си с качулката.

Мицухиде покри главата си така, че се виждаше само устата му.

— Дрехите ви са съвсем обикновени, а седлото ви е като на прост войник. Надали някой ще си помисли, че сте господарят Акечи Мицухиде.

— Но ако се отнасяте към мен така почтително, хората веднага ще заподозрат нещо.

— За това не бях помислял — засмя се Генемон. — Отсега нататък ще внимавам повече, но моля да не ми се сърдите, ако съм неучтив.

В подножието на връх Хиеи от две-три години напредваха възстановителни работи и улиците на Сакамото постепенно си връщаха предишния вид. Когато двамата ездачи прекосиха селото и завиха по пътеката, която водеше към храма Енряку, утринното слънце накрая огря водите на езерото.

— Какво ще правим с конете, когато тръгнем да се качваме пеш? — попита Генемон.

— На мястото на старото светилище са построили ново. Трябва наблизо да има селски къщи. Ако ли не, ще можем просто да ги оставим при някой от прислужниците в самия храм.

Някакъв самотен ездач пришпорваше коня си, за да ги настигне.

— Да не би някой да ни търси? — зачуди се Генемон с известна загриженост.

— Сигурен съм, че ако е зад нас, трябва да е Мицухару. Вчера изглежда искаше да ми попречи да дойда тук.

— Добросърдечие и искреност като неговите рядко се срещат у хората в наше време. Почти прекалено добър е за самурай.

— Точно Мицухару е, както и предполагах.

— Изглежда има намерение да ви спре, господарю.

— Е, каквото и да каже, няма да го отпращам. Може пък да не се опита да ми попречи. Ако бе така, сигурно щеше да сграбчи моя кон за юздите още на портата на крепостта. Вижте, и той е облечен като за планина.

В крайна сметка, преди да излезе от крепостта, Мицухару промени решението си. Сметна, че най-добре ще е да не се противопоставя на Мицухиде, а по-скоро да отиде с него и да го предпази от възможна грешка.

Настигна коня на братовчед си и му се усмихна широко.

— Много бърз сте за мен, господарю. Тази сутрин направо ме стреснахте. Не предполагах, че ще тръгнете толкова рано.

— Аз пък не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен. Ако се бяхме уговорили снощи, нямаше да препускаш така подире ни.

— Грешката е моя. Дори и преоблечен, все пак смятах, че с вас ще бъдат поне още десетина души, които да носят храна и постелки. А и не очаквах да яздите толкова бързо.

— Бих искал да е така, но това не е обикновен излет — отвърна Мицухиде. — Единствената цел на днешното пътуване е да се помоля за онези, които преминаха преди години през пламъците на ада и да устроя поне една възпоменателна служба в тяхна памет. Не съм и помислял да взимам със себе си хубаво саке или ястия.

— Вчера може да съм казал нещо обидно за вас, но това е просто понеже съм предпазлив по природа. Не исках да направите нещо, което може да бъде разбрано криво в Адзучи. Като се вземе предвид как сте облечен и че намерението ви е да почетете паметта на мъртвите, дори и да чуе за това, господарят Нобунага, сигурен съм, няма да има в какво да ви упрекне. В интерес на истината, въпреки че живея в крепост, която е така близо до Сакамото, не съм ходил нито веднъж на върха. Ето защо сметнах днешния ден за добра възможност да посетя светилищата. Е, Генемон, водете.

Мицухару пришпори коня си и като вървеше успоредно с Мицухиде, продължи да поддържа разговора, сякаш от страх да не би братовчед му да се отегчи. Приказваше за растенията и цветята, които виждаха покрай пътя, обясняваше навиците на различните птици, които различаваше дори само по гласовете им и изобщо проявяваше загрижеността на добра болногледачка, която се опитва да разтуши своя болен.

Мицухиде не можеше да не отвърне на такава искрена проява на привързаност. Но докато Мицухару говореше само за природата, неговият собствен ум, дали спи, будува или просто държи четка за рисуване, бе погълнат от човешките дела. Живееше сред хората, между враждуващи демони и пламъци от гняв и завист. Макар над планината да се носеше песента на кукувица, горещата кръв, която пареше в слепоочията му откакто си тръгна от Адзучи, още не се беше охладила.

Докато изкачваше връх Хиеи, сърцето на Мицухиде дори за миг не намери покой. Колко пусто изглежда сега това място в сравнение с някогашното си благоденствие. По пътя покрай река Гонген към Източната пагода тримата не видяха и следа от жива душа. Само песента на птиците оставаше същата. От древни времена върхът се бе прочул като обиталище на редки птици.

— Не виждам и един монах — каза Мицухиде, застанал пред някакъв разрушен храм. Размерът на причинените от Нобунага разрушения направо го изненадваше. — Няма ли поне един жив човек на този връх? Нека погледнем в главния храм.

Изглеждаше съвсем разочарован. Може би бе очаквал, въпреки победата на Нобунага, да види на този връх признаци за възродената сила на монасите-воини.

Когато обаче най-сетне стигаха до мястото на някогашния храм и зала за беседи, там нямаше нищо освен купчини пепел. Само около стария манастир бяха издигнати прости хижи. От тях се носеше мирис на тамян и Генемон отиде да види кой е там. Завари петима планински отшелници да седят край гърне с оризова каша, която вреше на огъня.

— Казаха, че игуменът на Йокава не е тук — предаде Генемон.

— Щом него го няма, дали не можем да се срещнем с някой книжник или старейшина от старо време?

Генемон отиде повторно да попита, но отговорът му не беше насърчаващ.

— Изглежда на върха няма такъв човек. Не им е позволено да се връщат без изричното разрешение на Адзучи или управителя на Киото. Освен това и досега законът не признава постоянни жилища на този връх, освен за ограничен брой монаси.

— Законът си е закон — каза Мицухиде, — но вярата не е пламък, който да може да угасиш с вода. Като си помисли човек, старейшините най-вероятно са ни сметнали за войници от Адзучи и са се скрили. Игуменът и оцелелите старейшини сигурно са сега тук. Обяснете на тези хора, че не трябва да се боят от нас, Генемон, и ги попитайте отново.

Служителят понечи да се отдалечи, но Мицухару се обърна към Мицухиде:

— Ще отида аз. Генемон има навик да задава въпросите си така сурово, че надали ще му кажат още нещо.

Докато чакаше Мицухару обаче, Мицухиде срещна някого, когото изобщо не бе очаквал да види тук.

Мъжът бе облечен в зеленикавокафяво наметало и расо със същия цвят. Носеше тесен бял панталон и сламени сандали. Минаваше седемдесетте, но устните му бяха червени като на младеж. Веждите пък се открояваха чисто бели. Приличаше на жерав в монашески дрехи. С него вървяха двама прислужници и дете.

— Господарю Мицухиде? Е, изобщо не очаквах да ви срещна тук. Чух, че сте в Адзучи. Какво ви води днес на този опустошен връх?

Не говореше като старец; гласът му отекваше съвсем ясно, а устата непрекъснато се усмихваха.

Мицухиде, напротив, беше този, който изглеждаше объркан. Острият поглед в очите на стареца сякаш го смути и той отвърна колебливо:

— Доктор Манасе, нали? От няколко дни съм в крепостта Сакамото и си помислих, че малко разходка из планината може да ме поосвежи след този мрачен дъждовен сезон.

— За ума и тялото няма по добро лекарство от прочистването на чи. Хубаво с човек да се разхожда сред природата и да усеща връзката си с нея. От пръв поглед личи, че напоследък сте били преуморен. За да се лекувате ли се връщате в областта си? — попита докторът.

Очите му се свиха като иглички. По някаква причина за Мицухиде бе невъзможно да заблуждава някого с такива очи. Манасе лекуваше от времето, когато шогун беше Йошитеру, бащата на Йошиаки. Двамата с Мицухиде не се бяха срещали от доста време, но в Адзучи прочутият лекар бе доста чест посетител. Нобунага често го канеше да му гостува за чайни церемонии и го викаше незабавно винаги, когато се разболее. Имаше му повече доверие, отколкото на собствените си лекари.

Нравът на Манасе обаче бе такъв, че той не обичаше да става човек на никой властник. Живееше в Киото и пътуването до Адзучи, въпреки доброто му здраве, бе за него бреме.

Мицухару се върна, без да е стигнал до хижата. Генемон бе изтичал да го повика обратно.

— Случайно срещнахме един човек и положението стана неудобно — прошепна му той, докато крачеха назад.

Щом обаче позна Манасе, Мицухару с охота се включи в разговора. Явно от дълго време бе в приятелски отношения с лекаря.

— Каква приятна изненада! Та това е доктор Манасе. Винаги изглеждате по-здрав от мъж в разцвета на силите си. Днес ли пристигате от Киото? На излет в планината ли сте дошли?

Манасе обичаше да разговаря и сега се радваше на познатите, които е срещнал.

— Всяка година през пролетта или в началото на лятото се изкачвам на връх Хиеи. После правя същото наесен. Знаете ли, тук трябва да растат още много непознати за нас лечебни треви.

Манасе говореше, без видимо да обръща особено внимание на Мицухиде. Само от време на време го стрелваше с погледа на лекар. Най-сетне насочи разговора към здравето на господаря.

— От господаря Мицухару разбрах, че в скоро време ще си тръгнете оттук, за да се присъедините към похода на запад. Грижете се добре за здравето си. Мине ли петдесетте, човек, колкото и да е силен, не може вече да не мисли за възрастта си.

В думите му личеше искрена загриженост.

— Така ли? — усмихна се Мицухиде, сякаш става дума за някой друг. — Напоследък, струва ми се, бях малко понастинал, но все пак се чувствам достатъчно здрав.

— О, на ваше място нямаше да съм така сигурен. Добре е болният винаги да съзнава, че е болен и да взима необходимите мерки за своето лечение. Не бива от самоувереност да забравяме за здравето.

— Е, мислите ли, че ми има нещо сериозно?

— Само по цвета на лицето и по гласа ви мога да позная, че не сте така здрав както обикновено. Но това не нещо сериозно — навярно просто телесните ви органи са се преуморили и свързаните с тях сили не са в обичайното равновесие.

— Съгласен съм, че съм преуморен. През последните години, докато се сражавах в различни битки и служех по друг начин на господаря, много пъти подлагах това тяло на тежки изпитания.

— Да говоря такива неща на човек с вашите знания е сигурно все едно да обясняваш Дхарма на Буда, но все пак — грижете се за здравето си. Петте вътрешности — черният дроб, сърцето, жлъчката, дробовете и бъбреците — се проявяват чрез петте телесни течности, петте сили и петте шума. Ако например боледува черният ви дроб, ще имате обилни сълзи; ако не сте на ред със сърцето, то колкото и да сте храбър иначе, ще ви обземат страхове; ако се разстрои жлъчката, лесно ще се гневите; ако дробовете не работят както трябва, умът ви ще се мъчи от нещо, без сам да можете да разберете какво е то. А ако отслабнат бъбреците, настроението ви ще бъде менливо и непостоянно.

Манасе се загледа в цвета на лицето на Мицухиде. Но господарят бе уверен в доброто си здраве и нямаше намерение да се вслушва в съветите на лекаря. Направи всичко, за да прикрие с усмивка чувствата си, но го обзе някакво безпокойство. Накрая търпението му се изчерпа дотам, че като че ли вече само чакаше добър повод да се раздели със стареца.

Манасе обаче искаше докрай да каже това, което мисли. Добре разбираше смисъла на погледа, с който го гледа сега Мицухиде и продължи да го наставлява.

— Когато ви видях, най-напред ме впечатли цветът на кожата ви. Изглежда нещо много ви плаши или тревожи. Потискате гнева в очите си, но в тях аз долавям не само мъжка ярост, а и женски сълзи. Не ви ли се е случвало напоследък да ви побият нощем тръпки чак до краищата на пръстите? А имали ли сте непривичен шум в ушите? Не ви ли е пресъхвала устата и не сте ли усещали в нея вкус, сякаш дъвчете тръни? Имате ли някое от тези оплаквания?

— Имал съм безсънни нощи, но миналата спах добре. Благодарен съм ви за загрижеността. През време на похода особено ще внимавам за лекарствата и храната си.

И като намери повод да приключи разговора, Мицухиде даде на Генемон и Мицухару знак, че е време да си тръгват.

Същия ден служителят на Акечи Шинши Шикодзаемон потегли със закъснение от Адзучи за крепостта Сакамото, придружен от малка група хора. Господарят му Мицухиде си тръгна така бързо, че Шинши трябваше да остане да се погрижи за това, което другите не бяха успели да свършат на заминаване.

Веднага щом свали пътните си дрехи, в стаята му се насъбраха неколцина души и го заразпитваха.

— Какво стана, след като заминахме?

— Какви слухове се носят в Адзучи, след като Негово Височество си тръгна оттам?

Шинши отвърна със стиснати зъби.

— От заминаването на Негово Височество минаха само осем дни, но за хората, които служат на рода Акечи, това биха като три години, прекарани върху легло с пирони. Хората в Адзучи, до последния слуга и просяк, минаваха покрай празната зала за угощения и сипеха обиди: „Тук ли е бил господарят Мицухиде? Нищо чудно, че мирише на развалена риба. След такъв позор нищо вече не може да върне благоволението на нашия господар към този тиквоглавец.“

— И никой ли не упрекна господаря Нобунага в неблагоразумие и несправедливост?

— Трябва поне някои от служителите да са проявили разбиране. Какво казват те?

— След като Негово Височество си замина, празненствата за посрещането на господаря Иеясу продължиха. Цялата крепост се занимаваше само с това. Може господарят Иеясу да е намерил за необичайна тази внезапна смяна на човека, натоварен да отговаря за уреждането на угощенията; във всеки случай чух, че попитал господаря Нобунага защо господарят Мицухиде е изчезнал така неочаквано. Господарят Нобунага небрежно отговорил, че го е накарал да се върне у дома си.

Всички, които чуха тези новини, прехапаха устни. Шинши продължи с думите, че за повечето старши служители на рода Ода това изглежда е направо добре дошло. Освен това, възможно е Нобунага да е намислил да остави целия род Акечи в немилост и да го премести в някоя отдалечена област. Това наистина е само слух, но рядко има дим без огън. Любимият оръженосец на Нобунага Ранмару бе син на Мори Йошинари, служителя на Ода, който преди години падна в битката при Сакамото. Заради това Ранмару тайно желаеше крепостта в Сакамото за себе си. Носеше се даже слух, че тя с половин уста му е била обещана от Нобунага.

Имаше и още. Мнозина бяха на мнение, че най-вероятно Мицухиде е получил заповед да настъпи към пътя за Санин, за да бъде направен управител на тази област веднага след като я е заел с войската си. Тогава близката до Адзучи крепост Сакамото ще се падне на Мори Ранмару.

Като доказателство за това Шинши даде заповедта на Нобунага към Мицухиде от деветнадесети. После извърна разгневен лице. Нямаше нужда да обяснява. Тази заповед бе разгневила и Мицухиде, и всеки един от неговите служители. Тя гласеше:

Това писмо бе разпратено до всички военачалници и служители на рода Ода и явно написано под диктовката на Нобунага. Щом стигна до воините на Акечи, гневът им прерасна от сълзи в ярост. Родът Акечи по начало винаги бе смятан за по-високостоящ от Икеда и Хори и значи — на една степен с Хашиба (този на Хидейоши) и Шибата. Въпреки това името на техния господар стоеше сега по-долу от онези на предводителите на тези родове. Освен това го бяха поставили под началството на Хидейоши.

Незачитането на неговото положение в обществото бе за един самурай най-голямата възможна обида. Сега към срама от случилото се на угощението се прибавяше и тази военна заповед. Хората на Акечи отново бяха извън себе си. Бе привечер и залязващото слънце хвърляше по стените своите последни отблясъци. Никой не каза нищо, но сълзи се стичаха по бузите на мъжете. В същото време от коридора се чуха стъпките на няколко самураи. Помислили, че се връща господарят им, всички мъже скочиха на крака да го посрещнат.

Само Шинши остана на място, все така облечен в дрехите си за път. Чакаше да го повикат. Мицухиде, току-що върнал се от връх Хиеи, се изкъпа, вечеря и тогава го покани при себе си.

При него нямаше никой друг освен Мицухару. Шинши добави към новините си нещо, което не бе казал пред другите служители — Нобунага вече е взел решение и на двадесет и девети се готви да потегли от Адзучи. Ще прекара една нощ в Киото и после веднага ще продължи на запад.

Мицухиде внимателно слушаше. В погледа му личеше присъщата нему ясна и точна мисъл. При всяка дума на Шинши кимваше.

— Колко души ще го придружават? — попита.

— Няколко служители и около тридесет-четиридесет оръженосци.

— Какво?! С толкова малко хора ли ще тръгне за Киото?

Мицухару само мълчаливо ги слушаше, но сега, когато самият Мицухиде нямаше вече какво да каже, той помоли Шинши да си върви.

Служителят остави братовчедите насаме. Мицухиде сякаш искаше да довери нещо на Мицухару, но този така и не му даде възможност за това. Веднага заговори за вярност към Нобунага и подкани Мицухиде да побърза към западните области, за да не разгневи господаря си. През последните четиридесет години Мицухиде винаги бе разчитал на предаността и постоянството на своя братовчед и сега му се доверяваше като на най-сигурния човек в рода. Ето защо, макар мнението на Мицухару да не бе в съзвучие с това, което замисляше вътре в себе си, той не можеше да му се сърди или да се опитва да го подтикне към нещо друго.

След няколко мига на пълно мълчание Мицухиде изведнъж се обади:

— Да пратим тази вечер няколко души при моите служители в Камеяма. Нека се приготвят колкото се може по-бързо за поход. Ще уредиш ли това, Мицухару?

Мицухару се изправи с доволно изражение.

Тази нощ една малка група хора бързо потегли към крепостта Камеяма.

Някъде към четвъртия час на нощта Мицухиде внезапно се изправи в леглото си. Сънувал ли бе нещо? Или кроеше някакъв план, мисълта за който внезапно го бе стреснала? След малко пак придърпа завивките върху себе си, зарови лице във възглавницата и се опита отново да заспи.

Мъгла ли има навън или вали? Това шумът на вълните в езерото ли е или вятърът, който духа от връх Хиеи? Този вятър цяла нощ свири в улуците на дома. Макар течението да не успя да влезе вътре, пламъкът на свещта край възглавницата на Мицухиде потрепваше, сякаш някакъв зъл дух се опитва да го изгаси.

Мицухиде се обърна в постелята. Макар по това време на годината нощите да бяха къси, на него му се струваше, че утрото се бави необичайно дълго. Тъкмо дишането му се бе вече успокоило и той изведнъж отново отметна завивките и стреснат седна в леглото.

— Има ли някой? — извика към стаята на оръженосците.

Някъде далеч се отвори плъзгаща се врата. Оръженосецът, който пазеше нощна смяна, влезе тихо и се просна по очи на пода.

— Кажи на Матабей да дойде веднага тук — заповяда Мицухиде.

Всички в самурайските стаи спяха, но тъй като господарят бе пратил предния ден хора в Камеяма, служителите не знаеха кога самият той ще потегли на поход и бяха напрегнати. Всеки си бе легнал тази вечер с дрехи за път до възглавницата.

— Викали сте ме, господарю.

Йомода Матабей бързо се появи. Беше един от младите здравеняци, които на времето привлякоха погледа на Мицухиде и бяха взети на служба при него. Господарят му направи знак да се приближи и прошепна някаква заповед в ухото му.

При това, което чу, по лицето на младежа се изписа силна възбуда.

— Тръгвам веднага! — отвърна той, готов с цената на всичко да оправдае възложеното доверие.

— Ще те познаят като самурай на Акечи, така че върви бързо, преди да се е съмнало. И внимавай да не допуснеш някоя глупава грешка.

Матабей тръгна, когато до зазоряване оставаше още известно време. Едва сега Мицухиде успя да заспи истински. Противно на навиците си не напусна стаята, преди да се е развиделило напълно. Много от служителите му предполагаха, че рано този ден ще потеглят за Камеяма и вече очакваха такава заповед. Бяха твърде изненадани да открият, че господарят им спи до толкова късно.

Някъде по пладне в залата се чу ведрият глас на Мицухиде.

— Вчера цял ден се разхождах в планината и през нощта спах така добре, както не бях спал от дълго време насам. Може би затова днес се чувствам толкова бодър. Настинката изглежда напълно ми е минала.

Служителите се спогледаха с радостни погледи, сякаш сами са се оправили от някаква тежка болест.

— Тази вечер, през втората половина на Часа на петела, ще тръгнем от Сакамото. После пресичаме река Ширакава, минаваме през северно Киото и се връщаме в Камеяма. Дотогава пригответе всичко необходимо за път.

До Камеяма щяха да го придружат повече от три хиляди воини. Вечерта наближаваше. Мицухиде облече дрехи за път и отиде да потърси Мицухару.

— Тръгвам за западните области и нямам представа кога ще се върна оттам. Бих искал тази вечер да седнем да вечеряме заедно с теб, жена ти и децата.

Така, преди Мицухиде да замине, всички се събраха отново в семеен кръг.

Най-възрастният човек на масата бе своенравният чичо на Мицухиде — Чокансай. Преди време той бе положил монашески обет. Тази година навършваше шестдесет и шест, но здравето му оставаше безупречно. Обичаше много да пуска шеги. Седна до седемгодишния син на Мицухару и започна добродушно да се закача с него.

Общителният старец обаче бе единственият, който остана весел от началото до края на вечерта. Той дори не подозираше за подводните скали, които застрашават рода Акечи и просто бе поверил своите оставащи години живот на един кораб, който, струваше му се, се носи по пролетно и все така безметежно на вид море.

— Тук е така хубаво, сякаш вече съм се върнал у дома. Подай тази чаша на Мицутада, дядо.

Мицухиде вече бе пресушил две-три чаши и сега протегна поредната към Чокансай, който на свой ред я връчи на Мицутада.

Мицутада бе началник на крепостта Хачиджо и днес тъкмо бе пристигнал. Беше най-младият от тримата братовчеди.

Изпи сакето и като се протегна към Мицухиде, му подаде чашата. Съпругата на Мицухару вдигна бутилката, за да му налее отново и тъкмо в този миг ръката на Мицухиде стреснато затрепери. Обикновено не бе от тези, които ще се смутят от някакъв шум, но сега някой от войниците заудря барабан пред портите на крепостта и кръвта сякаш се отдръпна леко от лицето му.

Чокансай се обърна към Мицухиде и каза:

— Скоро ще е Часът на петела. Това трябва да е за вашите отряди, за да се съберат в строя.

Настроението на Мицухиде изглежда помръкна още повече.

— Знам — каза той с горчив глас и пресуши последната си чаша.

След кратко време вече бе на седлото. Под бледите нощни звезди трите хиляди мъже напуснаха крепостта край езерото. Извитата им редица се изгуби в полите на Шимейгатаке. Бе вечерта на двадесет и шести.

Мицухару наблюдаваше тяхното отпътуване от върха на крепостната кула. Щеше да събере служителите си от Сакамото и сам да се присъедини към главната войска по-късно, в Камеяма.

Отрядите на Мицухиде продължиха да вървят напред. Точно в полунощ мъжете заобиколиха Шимейгатаке и от южната му страна видяха заспалия Киото.

За да пресекат река Ширакава, трябваше да се спуснат по склона на връх Урию и да излязат на пътя южно от храма Ичиджо. Досега се бяха катерили все нагоре, а оттук нататък започваха да слизат.

— Починете си!

Мицутада предаде заповедта на Мицухиде на отрядите.

Мицухиде също слезе от седлото за кратка почивка. Ако беше ден, щеше да може да види какво става по улиците на столицата. Сега обаче очертанията на града бяха потънали в мрак и в него се различаваха само покривите на големите храмове и пагоди и течението на реката.

— Не ни ли е настигнал още Йомода Матабей?

— Не съм го виждал от снощи. Да не сте го пратили с някакво поръчение, господарю?

— Точно така.

— Къде е отишъл?

— Скоро ще разберете. Ако се върне, пратете го при мен. Дори и вече да сме на път.

— Да, господарю.

В този миг Мицухиде млъкна и погледът му отново затърси нещо между черните покриви на столицата. Може би защото нощната мъгла се поразреди или понеже очите му привикнаха с тъмнината, той постепенно успя да различи отделните постройки в града. Най-ясно се забелязваха белите стени на двореца Ниджо.

Естествено, това ярко петно веднага привлече взора на Мицухиде. Там бе отседнал синът на Нобунага, Нобутада. Там бе също и Токугава Иеясу, напуснал преди няколко дни Адзучи и пренесъл се в столицата.

„Господарят Иеясу може вече и да си е тръгнал“, помисли си Мицухиде.

Най-сетне се изправи бързо и с това накара всичките си военачалници да скочат на крака.

— Да вървим. Коня ми!

Недоумение се разпростря между неговите подчинени като вълна, предизвикана от внезапния пристъп на неспокойния му ум. През последните няколко дни често се беше отделял от служителите си и се бе държал повече като отшелник, отколкото като водач на самурайски род.

Макар да им бе трудно да намират пътя си в тъмното, войниците, които следваха Мицухиде, постепенно се спуснаха и наближиха покрайнините на столицата. Бяха наобиколили своя господар и с викове си сочеха един другиму пътя.

Щом редицата от три хиляди мъже и коне стигна до река Камо и спря за миг там, войниците всички се обърнаха и погледнаха назад. Мицухиде направи същото — по червените вълни на реката разбра, че утринното слънце изгрява над планинското било зад тях.

Офицерът, който отговаряше за храненето на войската, се приближи до Мицутада и го попита дали ще закусват.

— Тук ли ще посрещнем деня или ще продължим до Нишиджин?

Мицутада се канеше да попита Мицухиде какви са намеренията му, но в същия миг Йомода Масатака спря коня си до този на господаря. Двамата се загледаха съсредоточено към Ширакава, която бяха прекосили. Мицутада изчака, за да не прекъсва разговора им.

— Това Матабей ли е, Масатака?

— Изглежда, да.

Мицухиде и Масатака гледаха към един конник, който бързо приближаваше към тях през утринната мъгла.

— Матабей.

Мицухиде махна на мъжа, когото бе очаквал и се обърна към военачалниците наоколо си:

— Тръгнете напред и прекосете реката. След малко ще дойда и аз.

Предните редици вече бяха нагазили в плитката Камо и стигаха чак до отсрещния бряг. Останалите се пълководци отдалечиха от Мицухиде и конете им завдигаха бели пръски пяна в бистрата вода. Един по един пресякоха течението.

Мицутада се възползва от случая да попита:

— Къде ще закусим? Дали ще е удобно да спрем в Нишиджин?

— Трябва всички вече да са огладнели, но не бива да спираме в очертанията на града. Нека първо стигнем до Китано — отвърна Мицухиде.

На около петдесет разкрача Йомода Матабей слезе от седлото и омота поводите на коня си около някакъв в забит реката кол.

— Мицутада и Масатака, вие също прекосете реката и изчакайте на другия бряг. Ще дойда скоро.

След като и тези двамата се бяха отдалечили на известно разстояние, Мицухиде се първи път се обърна с лице към Матабей. Направи му знак с очи да се приближи още.

— Да, господарю.

— Какво става в Адзучи?

— Това, което ви е съобщил по-рано Амано Генемон, изглежда е съвсем вярно.

— Изпратих повторно теб, за да имам точни сведения за заминаването на господаря Нобунага на двадесет и девети за столицата. Исках да знам колко души ще вземе със себе си. Няма смисъл да ми казваш, че предишните сведения били верни. Кажи ми ясно — такова ли е числото на хората?

— Сигурно е, че ще тръгне от Адзучи на двадесет и девети. Не можах да науча имената на военачалниците, които ще го придружават, но стана ясно, че с него ще са четиридесет-петдесет оръженосци и лични прислужници.

— А къде ще отседне в столицата?

— В храма Хоно.

— Какво?! Хоно ли?

— Да, господарю.

— Не в двореца Ниджо?

— Според всички сведения ще нощува в Хоно — отвърна недвусмислено Матабей, за да не бъде смъмрен отново.

Светилището на Бога на огъня

В самата среда на кирпичената ограда имаше голяма врата, а всеки от по-малките вътрешни храмове имаше своя стена и вход. Цялата борова гора бе сякаш грижливо пометена и приличаше на градина за дзен-съзерцание. Птичата песен и слънчевата светлина, която минаваше през клоните, правеха всичко да изглежда още по-спокойно.

След като вързаха конете си, Мицухиде и неговите служители изядоха приготвената за закуска и обед храна. Макар да бяха възнамерявали да закусят край река Камо, в крайна сметка изчакаха, докато пристигнат в Китано.

Войниците носеха припаси за един ден — проста храна от сурово бобено пюре, мариновани сливи и кафяв ориз. Не бяха яли от снощи и сега с наслада преглъщаха.

Трима-четирима монаси от близкия храм Мьошин разпознаха в хората служители на рода Акечи и ги поканиха в храмовия двор.

Мицухиде седеше на едно походно столче под сянката на завесата, която неговите служители бяха разпънали. Беше свършил да се храни и сега диктуваше писмо на секретаря си.

— Свещениците от храма Мьошин… та те са най-подходящите вестоносци! Повикайте ги! — нареди той на един оръженосец.

Щом монасите пристигнаха, Мицухиде им повери току-що написаното от неговия секретар писмо.

— Моля ви, ще занесете ли това бързо в дома на поета Шоха?

После веднага стана и се приближи към коня си.

— Боя се, че нямам много време за това пътуване — додаде той, като се обърна към монасите. — Ще трябва да се откажа от срещата с вашия игумен. Поздравете го от мен, ако обичате.

Започна да става горещо. Пътят за Сага бе необикновено сух и копитата на конете вдигаха във въздуха облаци прах. Мицухиде яздеше мълчаливо и с присъщата си предпазливост прехвърляше през своя ум някакъв план. Обмисляше осъществимостта му, възможните последствия и вероятността от провал. Също като конската муха, която колкото и да пъдиш, все се връща на старото място, сега Мицухиде не можеше да прогони мисълта за това от главата си. Някакъв зъл дух го бе завладял и изпълваше цялото му тяло с отрова. Вече бе загубил способност да разсъждава трезво.

През всичките четиридесет и четири години на своя живот той никога не бе разчитал изцяло само на собствения си ум. Правеше това за първи път сега. Макар да имаше всички основания да не се доверява на решението, което е взел съвсем сам, нещо отвътре го подтикваше да постъпи тъкмо по този начин. „Не съм допускал и най-малка грешка“, каза си Мицухиде. Никой не може да заподозре какво се таи в ума му.

Докато бяха в Сакамото, още се колебаеше: да продължи ли с осъществяването на това, което е намислил или да се откаже от него. Тази сутрин обаче, щом чу последните новини, косата му се изправи. Реши окончателно, че сега е времето да се действа и че този сгоден случай му е пратен право от небето. Нобунага, придружаван само от четиридесет-петдесет лековъоръжени мъже, е отседнал в храма Хоно в Киото. Духът, обзел Мицухиде, му шепнеше, че това е възможност, каквато се предоставя само веднъж.

Неговото решение не се роди от само себе си, а по-скоро бе предизвикано от външните обстоятелства. Хората обичат да се самоубеждават, че животът и постъпките им се направляват от тяхната собствена свободна воля. Суровата истина обаче е, че към действие всъщност ги подтикват независещи от тях събития. Макар Мицухиде да вярваше, че небето е на негова страна в сегашното му начинание, някъде в него, докато яздеше по пътя за Сага, се загнезди и страхът, че същото това небе може да реши да го осъди за стореното.

Пресякоха река Кацура и на вечерта, тъкмо когато слънцето се скриваше зад хоризонта, пристигнаха в крепостта Камеяма. Предизвестени за завръщането на господаря си, гражданите на Камеяма го посрещнаха с големи огньове, които осветиха нощното небе. Със своето мъдро управление той си бе спечелил тяхната обич.

Дните, които Мицухиде прекарваше за една година със семейството си, можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. През време на дълги походи се случваше две или три години да не се прибира у дома. Ето защо редките мигове, когато си бе в къщи, бяха белязани от радостта да се види със съпругата и децата и да се почувства съпруг и баща.

Небето го бе дарило с изключително голямо семейство — седем дъщери и дванадесет синове. Две трети от тях бяха вече омъжени или осиновени от други семейства, но няколко от по-малките, както и децата и внуците на негови сродници, още живееха в крепостта.

Теруко, жена му, все казваше:

— На колко ли години ще съм, когато вече няма да трябва да се грижа за деца?

Вземаше при себе си децата на хора от рода, загинали в битка и дори отглеждаше онези, които други жени са родили на нейния съпруг. Тази кротка и мъдра жена с радост приемаше отреденото й от съдбата. Макар вече да бе на петдесет, все така търпеше малките с всичките техни пакости.

Откакто напусна Адзучи, Мицухиде не бе усещал такова спокойствие. Тази нощ спа отлично. Дори и на следващия ден още не можеше да се нарадва на децата и на усмивката на вярната си съпруга. Всички те успокояваха сърцето му.

Може би всичко това би могло да го накара да промени решението си. Той обаче не се поколеба и за миг. Тъкмо напротив, сега набра смелост да осъществи една още по-тайна амбиция, която се бе загнездила в ума му.

Теруко бе с него от времето, когато той загуби своя предишен господар. Бе доволна от сегашния си живот и не желаеше нищо, освен да може да се грижи за децата. Мицухиде я погледна и си помисли какво би искал да й каже. „Съпругът ти няма винаги да остане същият. Скоро всички ще ти се кланят като на жена на новия шогун.“ Загледа се в децата и останалите хора от дома и за миг се поддаде на тази своя мечта. „Ще ви настаня, вместо в тази отдалечена крепост, в дворец, по-прекрасен дори от Адзучи. Колко по-щастливи ще сте тогава!“

По-късно същия ден Мицухиде напусна крепостта, придружаван от няколко служители. Бе леко облечен и обичайната прислуга не вървеше подире му. Макар никой да не извести за това, дори и войниците на крепостната порта бяха научили, че господарят им ще пренощува в светилището Атаго.

Отиваше там, за да се помоли за успех в боя, преди да е потеглил на запад. Заедно с няколко от най-близките си приятели щеше да устрои поетическа вечер и да се върне в крепостта на следващия ден.

Когато Мицухиде каза, че отива в светилището да измоли победа в битките и да покани там при себе си няколко приятели от столицата, никой не заподозря какво всъщност е намислил.

Двадесетината слуги и шестимата служители, които го съпътстваха на коне, бяха облечени по-леко, отколкото ако отиваха на лов със соколи. Монасите в храма Итокуин и свещениците в Атаго бяха предупредени от предния ден за посещението и сега чакаха своя господар, за да го приветстват. Веднага щом слезе от седлото, Мицухиде поиска да види някакъв монах на име Гьою.

— Ще дойде ли Шоха? — попита Мицухиде монаха.

Щом Гьою отвърна, че прочутият поет вече е тук и го очаква, господарят възкликна:

— Какво? Вече е тук ли? Е, това е чудесно. Довел ли е и други поети от столицата?

— Струва ми се, господарят Шоха имаше много малко време да се подготви за път. Получи поканата ви вчера вечерта и установи, че всички, които се опитва да покани, не са в състояние да дойдат. Освен сина си Шиндзен успя да доведе само още двама души — един ученик на име Кеньо и Шошицу, негов роднина.

— Така ли? — засмя се Мицухиде. — Недоволен ли беше? Знам, че не биваше да го каня така изневиделица, но след като толкова пъти съм пращал паланкини и свита да го доведе, сега реших, че ще е много по-изискано — и по-приятно и за двама ни — той да направи известно усилие, за да дойде дотук. Ето защо така внезапно го помолих да дойде на това място. Както и би могло да се очаква, Шоха дори не се е престорил на болен. Веднага се е качил дотук.

Двамата монаси тръгнаха пред Мицухиде, а спътниците му го последваха. Изкачиха се по стръмно каменно стълбище. Тъкмо когато им се стореше, че ще излязат на равно, стъпалата отново започваха. Докато се катереха нагоре, зеленината на околните кипариси ставаше все по-наситена, а тъмновиолетовото на лятното небе премина във вечерен сумрак. Усетиха бързото спускане на нощта. С всяка стъпка внезапно застудяваше — на върха бе значително по-хладно, отколкото в подножието.

— Господарят Шоха помоли да го извините — каза Гьою на Мицухиде, когато стигнаха в храмовата стая за гости. — Щеше да дойде да ви приветства, но тъй като реши, че може първо да се отбиете за молитва в храмовете и светилищата, каза, че ще ви поздрави, след като сте се представили пред боговете.

Мицухиде кимна, без да казва нищо. После изпи чаша вода и помоли някой да го води.

— Преди всичко останало бих искал да се помоля на бога-покровител на това място. После, докато е още светло, ще посетя храма Атаго.

Свещеникът го поведе по една старателно пометена пътечка. Изкачи се по стълбите на външното светилище и запали свещите там. Мицухиде се поклони дълбоко и за миг остана така, в молитвена поза. Монахът махна три пъти над главата му с клонче от свещеното дърво и после му подаде глинена чашка с осветено саке.

— Чувал съм, че това светилище е посветено на бога на огъня. Вярно ли е? — попита след малко Мицухиде.

— Така е, господарю — бе отговорът.

— Знам, че ако се молиш на този бог и след това се въздържаш от употреба на огън, молитвите ти ще се сбъднат.

— Така се говори от древни времена.

Свещеникът не пожела да даде ясен отговор на въпроса.

— Чудя се, как ли се е зародило това предание — продължи той.

После, за да смени темата, се зае да разказва историята на храма.

Отегчен от монолога, Мицухиде се загледа в светилниците на преддверието. Накрая се изправи мълчешком на крака и слезе по стълбите. Когато стигна до храма Атаго, вече се бе стъмнило. Остави монасите и отиде сам до близкия храм на шогуна Джидзо. Там се опита да познае съдбата си чрез свещен жребий. Първото хвърляне обаче му предсказа лош късмет. Хвърли отново, но и този път предсказанието бе неблагоприятно. За миг Мицухиде остана неподвижен, като камък. Вдигна кутийката, допря я с благоговение до челото си и я обърна за трети път. Този път отговорът бе: „Голяма сполука“.

Обърна се и отиде при чакащите го придружители. Докато хвърляше жребия, те го гледаха отдалеч с мисълта, че сигурно само удовлетворява някаква приумица. В крайна сметка Мицухиде се гордееше със своя ум и се доверяваше преди всичко на него. Надали е от тези, които основават решението си на някакво случайно предсказание.

Трепкащите светлини на лампите в стаята за гости минаваха през наскоро покаралите листа. За Шоха и останалите поети тази нощ щеше да мине в записване на собствените им стихове.

Вечерта започна с угощение, на което Мицухиде бе почетният гост. Присъстващите се закачаха, смееха и изпиха много чаши саке. Разговорът така ги бе погълнал, че изглежда въобще забравиха за поезията.

— Летните нощи са къси — предупреди домакинът, игуменът на манастира. — Става късно и се боя, че докато свършим със стоте стиха на обща тема, може да съмне.

Шоха и Шошицу и двамата бяха изкусни поети. Шоха се радваше на привързаността на Нобунага и бе в приятелски отношения с Хидейоши и най-добрия по онова време майстор на чайната церемония. Беше човек с широки връзки в обществото.

— Е, господарю, ще ни дадете ли някой стих като за начало — помоли той.

Но Мицухиде не се допря до листа пред себе си. Все така облегнал лакът на възглавницата, той изглежда се взираше в тъмнината на градината, където листата леко помръдваха.

— За стиха ли сте се замислили, господарю? — пошегува се Шоха с Мицухиде.

Този взе в ръка четката и написа:

На събирания от рода на това присъстващите добавяха към първия стих нови, докато се получи нещо като дълга поема от около петдесет до сто реда. Започна се с написаното от Мицухиде. Заключителната строфа, която слагаше край на творбата, също бе негово дело:

След като монасите изгасиха лампите и си тръгнаха, Мицухиде сякаш веднага потъна в сън. Щом сложи глава върху възглавницата, планинският вятър навън премина през дърветата и засвири в улуците така, сякаш дългоносото чудовище Тенгу от преданията надава своя страховит вой. Мицухиде внезапно си спомни това, което му каза свещеникът в храма на бога на огъня. Представи си как Тенгу броди по катраненочерното небе.

Той се храни с огън и после литва нависоко. Големият Тенгу и неговите безбройни по-малки събратя се превръщат в пламъци и възсядат черния вятър. Щом пламъците паднат на земята, те се събират в светилището на бога на огъня.

Искаше да заспи. Страшно искаше да заспи. Но това не бе сън — той просто будуваше и си представяше. Разумът не можеше да се пребори с картините, които изникваха в ума му. Обърна се на другата страна и се замисли за деня, който наближава. Знаеше, че на следващата сутрин Нобунага ще тръгне от Адзучи за Киото.

После границата между будуването и съня почна да избледнява. В това състояние разликата между него и Тенгу изчезна. Тенгу си изправи върху облаците и погледна оттам към цялата страна. Всичко, което виждаше, сочеше в негова полза. На запад Хидейоши е прикован към Такамацу, където се сражава с войските на Мори. Ако сега се възползва от случая да влезе в заговор с Мори, може предвожданата от Хидейоши войска вече никога да не се върне в столицата.

Токугава Иеясу, който сега е в Осака, е хитър и знае как да се грижи за себе си. Веднага щом разбере, че Нобунага е мъртъв, отношението му към Мицухиде ще зависи изцяло от това, което ще може да му предложи. Без съмнение Хосокава Фуджитака в първия миг ще се разгневи, но синът му е женен за дъщерята на Мицухиде и те от дълги години са близки приятели. Няма да му е трудно да се примири със станалото.

Всичко в Мицухиде бушуваше. Главата му се наля с кръв и той отново се почувства млад и силен. Тенгу се обърна на друга страна и Мицухиде простена.

— Господарю? — извика от съседната стая Шоха и се изправи в постелята си. — Какво има, господарю?

Мицухиде чу въпроса, но нарочно не му отговори. Шоха бързо заспа отново.

Кратката нощ скоро свърши. Веднага щом стана от сън, господарят се сбогува с останалите и докато гъстата утринна мъгла още обгръщаше планината, слезе в подножието й.

На тридесетия ден от месеца Мицухару пристигна в Камеяма и се присъедини към отрядите на Мицухиде. От цялата област прииждаха хора на рода Акечи, които увеличаваха числеността на вече значителната войска от Сакамото. Градът под крепостта гъмжеше от народ и коне, на всяка пресечка се трупаха коли с военни припаси и улиците бяха станали почти непроходими. Слънцето светеше ярко, сякаш лятото е вече в разгара си; дюкяните бяха пълни с оръженосци, които все спореха за нещо с препълнени с храна уста; навън пешаците се провираха между волските коли и си подвикваха. По улиците мухите жужаха и се трупаха на рояци около конските и волски изпражнения.

— Добре ли си сега със здравето? — попита Мицухару братовчед си.

— Както виждаш — усмихна се Мицухиде.

Бе много по-мек в държанието си, отколкото в Сакамото, а лицето му си беше възвърнало предишния здрав цвят.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Реших да поизчакам още малко, до първия ден на шестия месец.

— Ами Адзучи?

— Пратих вест дотам, но господарят Нобунага, мисля, е вече в Киото.

— Според съобщенията е пристигнал благополучно там снощи. Господарят Нобутада е отседнал в храма Мьокаку, а господарят Нобунага — в Хоно.

— Да, чух за това — каза Мицухиде и млъкна.

Изведнъж Мицухару стана на крака.

— Отдавна не съм виждал жена ти и децата. Може би да отида да ги поздравя.

Мицухиде се загледа подир братовчед си. След миг доби такова изражение, сякаш не успява да си поеме въздух.

През две врати служителят на Мицухиде Сайто Тошимицу се съвещаваше с останалите военачалници. Разглеждаха военните карти и обсъждаха плановете за похода. Излезе от стаята, за да попита за нещо Мицухиде.

— Преди нас ли ще наредите да тръгне за Санин обозът с припасите?

— Обозът ли? Хм… няма нужда да го пращаме предварително.

Неочаквано вътре надникна чичото на Мицухиде, Чокансай, който бе пристигнал току-що заедно с Мицухару.

— Хей, няма го тук. Къде отиде господарят на Сакамото? Някой тук да знае?

Огледа се с ококорени очи. Макар и толкова възрастен, с изражението си можеше почти да умори от смях околните. Това, че пълководците се канеха да потеглят на поход, не пречеше на Чокансай да е все така ведър както обикновено. Тръгна в друга посока, но щом случайно попадна в женските стаи на вътрешното укрепление, жените и многобройните им деца всички се скупчиха наоколо му.

— Охо, дошъл е нашият чичо-шегобиец! — завикаха малките.

— Как дойде дотук, чичо?

Опита се да седне, но веселата глъч наоколо му не стихваше.

— Ще останеш ли до довечера?

— А обядва ли вече, чичо?

— Вдигнете ме на ръце, чичо!

— Изпей ни някоя песен!

— Изтанцувай нещо!

Скачаха по скута му. Искаха да си играят с него. Дърпаха го за дрехите. Гледаха с любопитство в ушите му.

— Чичо! Имаш косми в ушите!

— Един, два.

— Три, четири.

Момиченцата припяваха броя и дърпаха един по един космите, а пък едно момченце го яхна през гърба и наведе старата му глава надолу.

— Хайде да си играем на конче!

Без да възрази, Чокансай тръгна на четири крака. Щом неочаквано кихна, момченцето падна от гърба му. Придворните дами и прислужниците се разсмяха така, че се хванаха за коремите.

Смехът и шумотевицата не спряха дори с падането на нощта. Женските стаи бяха толкова различни от тази на Мицухиде, колкото покритата с цветя поляна напролет от заснежения зимен хълм.

— Сега, когато вече си на толкова години, чичо — обади се Мицухару, — ще ти бъда благодарен, ако останеш тук да се грижиш за семейството, вместо да идваш заедно с нас на поход. Мисля да съобщя това на господаря.

Чокансай погледа племенника си и се засмя.

— Може да се наложи накрая да стигна и дотам. Тия малчугани просто не искат да ме оставят на мира.

Беше се смрачило и сега децата го обсаждаха с молби да им разкаже някоя от своите прочути приказки.

Това бе последният ден преди потеглянето. Мицухару очакваше тази вечер да има общо съвещание, но главното укрепление бе тихо. Отиде в съседната кула и заспа.

Следващият ден премина в очакване. Не дойдоха обаче никакви заповеди. Дори с падането на нощта не последва никакво раздвижване в главното укрепление. Щом прати един от служителите си да провери как стоят нещата, Мицухару бе осведомен, че братовчед му си е легнал и вече спи. Изпълниха го подозрения, но нямаше какво друго да направи, освен също да си отиде в постелята.

Някъде към полунощ се събуди от някакъв шепот, който идваше от стаята на стражите през две врати от неговата. Чуха се приближаващи се стъпки и вратата на спалнята му безшумно се плъзна настрани.

— Какво има? — попита Мицухару.

Стражът, който изглежда го мислеше за заспал, се поколеба за миг. После бързо се просна по очи на земята и каза:

— Господарят Мицухиде ви очаква в главното укрепление.

Мицухару стана и започна да се облича. Попита кой час е.

— Първата половина на Часа на плъха — отвърна войникът.

Мицухару излезе в мастиленочерния мрак на коридора. Щом видя Сайто Тошимицу да го чака коленичил до вратата, се почуди каква ли е причината за това изненадващо повикване посред нощ.

Тошимицу тръгна напред със свещ в ръка. Не срещнаха никого по дългия извит коридор. Почти всички в главното укрепление кротко спяха, но тази част на постройката бе обгърната от някаква необикновена тишина. Изглежда, все пак в две-три стаи хората будуваха.

— Къде е Негово Височество?

— В спалнята си.

Тошимицу изгаси свещта, преди да пристъпи в коридора, който водеше към стаята на Мицухиде. Подкани с поглед Мицухару да влезе и отвори тежката врата. Веднага след това я затвори зад гърба му. Само от стаята в най-долния край на коридора — спалнята на Мицухиде — се процеждаше слаба светлина от лампа.

Щом надникна вътре, Мицухару не видя там нито прислуга, нито оръженосци. Мицухиде бе сам. Облякъл бе лятно кимоно от лек бял плат, дългата му сабя лежеше до него, а ръката му бе подпряна на ниска възглавница встрани.

Светлината на лампата преминаваше през гъстата зелена мрежа против комари, която висеше около Мицухиде и бе особено бледа. Докато спеше, мрежата го обгръщаше отвсякъде, но сега краят й бе повдигнат с бамбукова пръчица.

— Влез, Мицухару — каза Мицухиде.

— За какво става дума? — попита братовчед му, след като коленичи пред него.

— Ще изложиш ли живота си на опасност заради мене, Мицухару?

Мицухару мълчеше коленичил, като че ли изгубил дар слово. Очите на Мицухиде блестяха със странна светлина. Въпросът му бе прост и прям — точно това бяха думите, от които Мицухару се боеше още откакто напусна Сакамото. Сега Мицухиде най-сетне проговори и макар изненадан, Мицухару усети как кръвта замръзва в жилите му.

— Против мен ли си, Мицухару?

Пак не последва отговор. Мицухиде също млъкна. По лицето му имаше някаква бледност, която не идваше от господаря си.

— Нобунага посегна срещу шогуна. Освен това всички знаят колко много лоша карма се струпа върху него, след като изгори връх Хиеи. Виж какво се случи с неговите старши служители — Хаяши, Сакума, Араки. Не мога да мисля за тяхното нещастие, сякаш то не ме засяга.

— Получихте за себе си цяла област, господарю. Родът ни не е лишен от нищо. Помислете за милостите, с които сме били дарявани.

В този миг Мицухиде изгуби власт над себе си и думите потекоха от устата му като преляла пяна.

— Каква е ползата от незначителна област като тази? Дори и да не се отличавах с нищо особено, пак сигурно щях да я имам. Веднага щом получи от мен всичко, което му е нужно, той ще ме превърне в куче, на което ще подхвърля огризките от трапезата си в Адзучи. А може да реши, че и това вече е излишно. Стигна дотам да ме постави под началството на Хидейоши и да ме прати в Санин. Не знам какво друго е това, ако не присъда за рода Акечи. Възпитан съм като самурай, наследил съм кръвта на поколения воини. Да не би да мислиш, че до края на дните си ще се кланям на всяка негова заповед? Не виждаш ли неблагодарността на Нобунага, Мицухару?

Мицухару остана за малко да мълчи като зашеметен и после попита:

— На кого си разкрил намеренията си?

— Освен на теб, още на около дузина от най-верните ми служители.

Мицухиде си пое дълбоко дъх и изреди имената на хората.

Братовчед му вдигна очи към тавана и изпусна дълбока въздишка.

— Сега, след като те вече знаят, не мога да кажа нищо.

Изведнъж Мицухиде пристъпи напред и сграбчи с лявата ръка братовчед си за яката.

— Значи не? — попита той.

Разтресе Мицухару с ужасяваща сила. Десницата му стисна дръжката на кинжала.

— Или да?

При всяко разтърсване вратът на Мицухару се огъваше, сякаш костите му са се стопили. По лицето му се стичаха сълзи.

— Сега вече не може да става дума за „да“ или „не“. Не знам обаче какво би станало, ако бяхте ме посветили в плана си преди останалите, господарю.

— Значи си съгласен, така ли? Ще ми помагаш ли?

— Двамата с вас сме две тела, но сме като един човек. Умрете ли вие, аз няма да искам да живея повече. Отвън погледнато сме господар и служител, но имаме общ корен и обща кръв. Досега сме живели заедно и каквато и да е съдбата ви, аз естествено съм решен да я споделя.

— Не се бой, Мицухару. Ще бъде всичко или нищо, но аз усещам, че победата ни е сигурна. Ако успеем, няма да управляваш незначителна крепост като Сакамото. Обещавам ти това. Най-малкото, ще си втори по власт след мене и ще владееш много на брой области!

— Какво! Не за това става дума.

Мицухару отмахна ръката, която го бе хванала за дрехата и отблъсна Мицухиде от себе си.

— Плаче ми се, господарю… позволете ми, моля, да заплача.

— За какво тъжиш, глупецо?

— Ти си глупавият!

— Глупак!

Двамата си размениха няколко обиди. После се прегърнаха. Сълзи се стичаха по страните им.

Изглеждаше, сякаш лятото вече е настъпило. Първият ден на шестия месец бе най-горещият от много години насам. Следобед част от небето на север се покри с купести облаци. До здрач обаче бавно залязващото слънце продължи да огрява планините и реките на Тамба.

Град Камеяма бе изцяло запустял. Войниците и колите, които задръстваха неговите улици, си бяха отишли. Редици от воини, понесли пушки, знамена и копия, излизаха с отмерена крачка от селището. Главите им се потяха под нагорещените железни шлемове. Градските жители се струпаха покрай пътя, за да гледат заминаването на войската. Търсеха с погледи своите доскорошни редовни клиенти, след това с пълен глас им пожелаваха сполука и големи дела на бойното поле.

Нито войниците, нито тълпата обаче знаеха, че отрядите се отправят не в поход на запад, а към Киото. Освен Мицухиде и дванадесетина мъже от обкръжението му, всички до един бяха в неведение.

Скоро щеше да стане Часът на маймуната. Под кървавочервеното западно слънце една подир друга проехтяха надути раковини. Войниците, които досега просто блуждаеха от една палатка до друга, бързо станаха на крака, за да се подредят както трябва в строй. Разделиха се на три части и вдигнаха знамената си.

Лекият вечерен повей премина покрай безбройните лица. Зеленината на околните планини и бледозелените листа наоколо прошумоляха. Още веднъж прозвуча раковината — този път от далечната гора.

Мицухиде и военачалниците му излязоха от двора пред светилището на бога на войната Хачиман и преминаха под косите лъчи на залязващото слънце. Мицухиде направи оглед на войските си. Събрани така наедно, те наподобяваха желязна стена. При преминаването на Мицухиде всеки един вдигаше поглед към него и дори най-последният войник изпитваше гордост от това, че е под началството на такъв велик пълководец.

Под бялата си жилетка, извезана със сребърни нишки, Мицухиде носеше черни, украсени със зелено доспехи. Дългата сабя и седлото му бяха с изключително майсторска изработка. Днес не само той изглеждаше много по-млад от друг път. Когато надене доспехите, човек сякаш губи своята възраст. Дори и край шестнадесетгодишен момък, който тръгва в своя първи поход, старият самурай като че не усеща вече годините.

Днес молитвите на Мицухиде бяха по-горещи от тези на кой да е друг човек във войската му. Ето защо в погледа, с който минаваше покрай войниците, се четеше такава напрегната решимост. Изражението на главнокомандващия не остави подчинените му мъже безразлични. Родът Акечи бе отивал на война двадесет и седем пъти. Днес обаче мъжете бяха трескави от напрежение, сякаш някакво вътрешно чувство им говореше, че битката, в която влизат, далеч не е обикновена.

Всеки един усещаше, че тръгва натам, откъдето може никога да не се върне. Общото чувство изпълни като черна мъгла редиците. Деветте знамена със сини цветя по тях, които плющяха над главите на всеки от отрядите, потънаха сякаш в облак.

Мицухиде дръпна поводите на коня си и се обърна към яздещия редом с него Сайто Тошимицу.

— Колко мъже имаме общо? — попита.

— Десет хиляди. Ако прибавим и различните носачи и помощници, ще станат около тринайсет.

Мицухиде кимна и след известно време добави:

— Помолете началниците на отрядите да дойдат тук.

Щом мъжете се събраха пред коня на Мицухиде, той се отдръпна и на негово място излезе братовчед му Мицухару, заобиколен от двете страни с военачалници.

— Получихме това писмо снощи. То е от Мори Ранмару, който е сега в Киото. Ще ви го прочета, за да стане ясно на всички за какво се отнася.

Разгъна листа и зачете:

— По нареждане на господаря Ода Нобунага трябва да се явите в столицата. Негово Височество иска да направи оглед на частите преди заминаването им на запад.

— Ще потеглим в Часа на петела — продължи Мицухару. — Дотогава войниците да приготвят припаси за път, да нахранят конете си и да отпочинат.

Макар доста внушителен, видът на тринадесет хиляди мъже, които се стягат в полето за път, не предизвикваше уплаха. Междувременно началниците на отрядите бяха повикани отново, този път в гората до светилището на Хачиман. Там, сред сенките на наближаващата вечер и шума на цикадите, хладният въздух се усещаше почти като вода.

Преди миг от светилището се бе чул шум от молитвено пляскане с ръце. Изглежда господарят и неговите пълководци се молеха на боговете. Мицухиде бе успял да убеди сам себе си, че не тръгва срещу Нобунага само от чиста враждебност или гняв. Страхът, че може да свърши като Араки или Сакума, му даде повод да реши, че за него това е просто самозащита — също като притиснато до стената животно, той е принуден да нападне пръв, за да може да остане жив.

Само пет часа път деляха светилището от храма Хоно, където бе отседнал неговият толкова уязвим неприятел. Такава възможност никога нямаше да се повтори. Все пак Мицухиде разбираше, че измяната му може да породи подозрения във властолюбие и не можеше да се съсредоточи върху своите молитви. Въпреки това съвсем лесно намираше оправдание за действията си — стигаше да изброи престъпленията на Нобунага през последните двадесет години. Макар да бе служил толкова дълго на този човек, Мицухиде в крайна сметка съжаляваше за стария шогунат и целия свързан с него застой.

Началниците на отрядите чакаха, събрани накуп. Походният стол на Мицухиде оставаше празен. Оръженосците казаха, че той още се моли в светилището и скоро ще се върне. Не след дълго завесата на входа се вдигна. Един по един влязоха близките служители на господаря. Всички поздравяваха събраните в палатката. Последни се появиха самият Мицухиде, Мицутада, Тошимицу, Мицухару и Мицуаки.

— Всички началници на отряди ли са тук? — попита Мицухиде.

Със стряскаща бързина цялата околност бе плътно обградена от войници. По лицето на Мицухиде имаше тревога, а в погледите на пълководците се четеше безмълвно предупреждение.

— Трябва да намирате за доста обидно да взимам такива предохранителни мерки, когато говоря със служителите си, при условие че винаги съм разчитал на вас — започна Мицухиде. — Не разбирайте всичко това погрешно — искам просто да ви известя за нещо много важно, което отдавна чакаме, нещо, което ще засегне цялата страна и което ще ни донесе или могъщество, или смърт.

И той се зае да разкрие своите намерения. Изреди оплакванията си срещу Нобунага — униженията, на които този го подложи в Сува и Адзучи и последното оскърбление — заповедта да се присъединят към войските на запад, което значи да минат под началството на Хидейоши. После изброи имената на хората, които служиха на Нобунага с години, за да бъдат докарани накрая до самоунищожение. Тъкмо Нобунага е врагът на справедливостта и рушителят на културата, човекът, който премахна старата власт и доведе страната до безпорядък. Завърши речта си с едно стихотворение, което сам бе написал:

Докато изричаше тези стихове, Мицухиде усети колко страшно е неговото сегашно положение. Сълзи потекоха по страните му. Служителите също заплакаха. Някои между тях дори прехапаха ръкавите на доспехите си или се строполиха по очи на земята. Един-единствен мъж не заплака — старият воин Сайто Тошимицу.

В този миг на общо вълнение той реши да обвърже всички присъстващи с клетва. Намеси се с думите:

— Вярвам, че Негово Височество ни се довери, защото ни смята за хора, на които може да разчита. Ако господарят бъде посрамен, неговите служители трябва да умрат. Нима само нашият господар бива наскърбяван по такъв начин? Малко време остава още на моите стари кости, но ако мога да стана свидетел на падението на господаря Нобунага и на това как моят господар взима в свои ръце управлението на страната, ще мога после да умра, без да съжалявам за нищо.

След него заговори Мицухару:

— Всеки от нас смята себе си за най-верен слуга на Негово Височество. След това, което той ни каза, пред нас има открит само един път. Да побързаме да не пропуснем часа, в който да умрем достойно.

Всички предводители на отряди отвърнаха в един глас. Блясъкът на вълнение в очите им сякаш сам говореше, че не знаят друга дума освен „да“. Щом Мицухиде се изправи на крака, мъжете затрепериха от възбуда. Както открай време бе прието при заминаване за бойното поле, те го приветстваха с викове.

Йомода Масатака вдигна очи към небето и подкани мъжете да се подготвят вътрешно за това, което им предстои.

— Скоро ще е Часът на петела. До столицата има около пет часа път. Ако тръгнем напряко, до изгрев-слънце трябва да успеем да обградим храма Хоно. Успеем ли да влезем в него до Часа на дракона и после да разрушим храма Мьокаку, всичко трябва вече да е решено, преди да е станало време за закуска.

Говореше обърнат към Мицухиде и Мицухару. В гласа му имаше пълна убеденост. Тази реч, разбира се, не беше нито съвет, нито някаква препоръка. Хората просто трябваше да знаят, че страната е вече в ръцете им.

Беше втората половина на Часа на петела. Пътят в подножието на планината вече бе притъмнял от сянката й. Облечените в доспехи мъже преминаха в редица през село Оджи и накрая стигнаха до възвишението Ойносака. Нощното небе бе пълно със звезди, а столицата долу приличаше на негово отражение.

„Петдесет години живот под това небе“

Червеникавите лъчи на залязващото слънце паднаха върху празния ров на храма Хоно. Беше първият ден на шестия месец. Цял ден слънцето бе жарило безмилостно над столицата и дори в сравнително дълбокия ров се бяха образували сухи буци кал.

Покритите с керемиди кирпичени стени се простираха на повече от сто разкрача от изток на запад и на двеста — от север на юг. Ровът бе широк повече от дванадесет лакътя и по-дълбок, отколкото е обичайно за един храм. Минувачите различаваха покрива на главното светилище и десетината манастирски постройки, но пред погледа им не се разкриваше нищо повече. Само прочутото медно акациево дърво в един ъгъл на двора се виждаше от доста голямо разстояние. Беше толкова голямо, че хората го наричаха Горичката на храма Хоно.

Това дърво бе толкова известна забележителност, колкото пагодата на Източния храм. Щом лъчите на късното следобедно слънце проникнаха между клоните му, цяло ято врани нададе обичайния си грак. Колкото и придирчиви и изискани да се опитваха да бъдат гражданите на Киото, имаше три неща, от които те не можеха да избягат — бездомните псета нощем, кравешкия тор по улиците сутрин и враните следобед.

Зад оградата на храма все още имаше доста незастроено място. Двадесетина сгради бяха опожарени по време на по-раншните междуособици в столицата и сега бе необходима много работа по възстановяването им. Ако тръгнете от главната порта на храма в посока към Четвъртата улица, посетителят щеше да види седалището на наместника на Киото, самурайския квартал и улиците на един добре планиран град. В северната половина на същия град обаче като острови от времето на шогуната продължаваха да стоят бедняшките квартали. Една тясна уличка там още заслужаваше своето старо име — Помийната улица.

Децата от околните домове препълваха почти догоре тесните улички, заградени от грубо измазаните грапави стени на къщите с прихлупени покриви. Покрити с циреи и обриви, със сополиви носове, те изпълниха улицата като рояк огромни мухи.

— Дошли са проповедниците! — викаха.

— Свещениците от храма Намбан минаха с една клетка за птици!

Тримата проповедници се засмяха, като чуха детските викове и забавиха ход, сякаш чакаха някой да излезе да ги посрещне.

Храмът Намбан, както бе известна сред хората църквата на християнските проповедници, се намираше на близката Четвърта улица. Сутрин в бедняшкия квартал се чуваха напевите от богослужението в храма Хоно, а вечер по улиците отекваха църковните камбани. Портите на Хоно бяха много внушителни, а монасите, които живееха там, обикаляха улиците с надменни изражения на лицата си. Християнските проповедници пък, когато минаваха, се държаха скромно и дружелюбно към местните обитатели. Щом видеха дете с цирей на лицето, го потупваха по главата и му показваха как да се излекува; чуеха ли, че някой е болен, отиваха да го посетят. Смяташе се, че никой не трябва да се бърка в разприте между двама съпрузи, но ако в такъв момент наблизо минаваше проповедник, той щеше да се намеси и да се опита да ги помири. Така тези хора станаха познати като добродушни и добронамерени.

— Те наистина се грижат за останалите — говореха бедните. — Може да са ни пратени от боговете.

От известно време хората гледаха на проповедниците само с възхищение. Те помагаха на бедните, болните и бездомните. При църквата имаше дори нещо като болница и сиропиталище. И освен това проповедниците обичаха децата.

Когато обаче същите тези християнски проповедници случайно срещнеха на улицата будистки монаси, те не се отнасяха към тях с обичайното си смирение. Всъщност, смятаха ги за свои люти врагове. Ето защо предпочитаха да минават по по-дългия път през Помийната улица, за да избегнат храма Хоно. Вчера и днес обаче им се бе наложило да посещават на два пъти самия храм, който се превърна в жилище на господаря Нобунага. Най-могъщият човек в Япония стана техен съсед.

Тримата проповедници носеха малка тропическа птица в позлатена клетка и сладкиши, приготвени от готвача, който бяха довели със себе си от Европа. Изглежда отиваха да поднесат дарове на господаря Нобунага.

— Проповедници! Хей, вие!

— Каква е тази птица?

— Какво има в кутията?

— Ако са сладкиши, дайте и на нас малко!

— Дайте ни, моля ви се!

Децата от Помийната улица се стълпиха и запречиха пътя им. Тримата свещници изобщо не изглеждаха раздразнени. Само се опитаха да ги посмъмрят на развален японски.

— Тези неща са за господаря Нобунага. Внимавайте да не го обидим. Като дойдете на църква с майките си, ще дадем на всички ви сладкиши — каза един от тях.

Дечурлигата продължиха да се влачат подире им. Други подтичваха отпред. Докато обсаждаха така свещениците, едно от тях изтича до ръба на рова и изведнъж, с плясък като на жаба, падна в него. Ровът бе празен и нямаше опасност момчето да се удави, но дъното му бе кално като същинско блато. Детето се зарови цяло в калта. Стените на изкопа бяха покрити с камък и дори и за възрастен щеше да е трудно да се изкатери обратно навън. Всъщност, случваше се някой пиян да падне нощем вътре, докато е придошла дъждовна вода и да се удави.

Някой веднага изтича да предупреди родителите на момчето. Любопитните обитатели на Помийната улица наизлязоха от къщите си като преляла от чайник пяна. Бащата и майката изтичаха босоноги навън. Настъпи суматоха. Докато стигнат до мястото обаче, момченцето вече бе спасено. Приличаше на изскубнат от тинята лотосов корен и шумно цивреше.

Двама от проповедниците бяха оплескани с кал по дрехите и ръцете досущ като него. Третият бе скочил в рова, за да извади момчето и направо бе потънал в тинята.

Щом видяха свещениците в този вид, децата заскачаха весело наоколо, закискаха се, запляскаха с ръце и завикаха:

— Отецът е заприличал на сом! Вижте как му са се окаляли мустаците!

Родителите на момчето обаче благодариха на мъжете и — при все че не бяха християни — на техния бог. Поклониха се в нозете на свещениците с молитвено сключени ръце заплакаха от благодарност. Цялата тълпа в един глас хвалеше постъпката.

Макар и да трябваше сега да се върнат обратно, без да са поднесли даровете си, свещениците с нищо не показваха, че съжаляват за станалото. В техните очи Нобунага не е по-високо от това момче от бедняшкия квартал. Освен това вестта за случилото се щеше да тръгне от дом на дом и проповедниците добре знаеха какво вдъхновение може да се окаже това за техните последователи.

— Видя ли какво стана, Сотан?

— Да, направо се удивих.

— Тази тяхна вяра почти ме плаши.

— Но и те кара да се замислиш за някои неща.

Единият от разговарящите беше на около тридесет години, другият — много по-възрастен. Приличаха на баща и син. Нещо ги отличаваше от важните търговци от Сакай — навярно самото им държание издаваше широта на погледа и благовъзпитаност. При все това още от пръв поглед си проличаваше, че се занимават с търговия.

Сега, когато в него живееше Нобунага, храмът Хоно не бе просто храм. От нощта на двадесет и девети насам струпването на коли и носила пред главната порта и шумотевицата от влизащите и излизащи хора никога не спираше. Нобунага приемаше посетители, от които изглежда зависеше нещо много важно за страната. Всеки, дошъл при него и получил поне една дума или усмивка, се връщаше у дома с чувството, че е бил възмезден стократно за редките предмети, хубавите вина, изисканите ястия или другите дарове, които е поднесъл на господаря си.

— Да почакаме за малко тук. Изглежда, този, който влезе през портата, е някакъв придворен.

— Трябва да е градският наместник. Тези сигурно са слугите му.

Столичният управител Мураи Нагато и неговите придружители се бяха спрели пред главната порта и изглежда изчакваха през нея да премине носилото на някакъв благородник. Почти веднага след това минаха няколко самураи, които водеха два-три дорести коня зад малко шествие от паланкини и носила. Щом разпознаха Нагато, те се поклониха.

Щом навалицата се отстрани, управителят влезе през портата. Уверили се, че той е вече вътре, двамата търговци също се насочиха в тази посока.

Естествено стражата на портите бе извънредно строга. За непрестанно влизащите и излизащи посетители войнственият блясък на копията, алебардите и очите на застаналите на пост бойци бе необичаен. Всички бяха облечени в доспехи и ако някой им се стореше подозрителен, веднага го караха с шумни викове да спре.

— Я почакайте! Къде сте тръгнали? — попитаха те двамата търговци.

— Аз съм Сошицу от Хаката — отвърна с възпитан глас по-възрастният и сведе глава надолу.

По-младият му спътник последва неговия пример.

— Аз съм Сотан, също от Хаката.

Стражите очевидно не разбраха много от това представяне, но техният началник, застанал вътре в двора, махна усмихнат на новодошлите.

— Влезте, моля.

Залата Омотемидо са намираше в средата на храмовия двор, но неговият същински център беше жилището на Нобунага. Гласът му се чуваше от една стая, пред която бълбукаше извор, а от постройката малко по-встрани вятърът от време на време донасяше шум на женски смях.

Нобунага разговаряше с един пратеник от своя трети син Нобутака и с Нива Нагахиде.

— Това ще ми е от голяма помощ, Нагахиде — обърна се той към служителя. — Съобщете на човека, че всичко е подсигурено. Аз сам ще тръгне след няколко дни за западните области и там ще се видим лично.

На следващата сутрин войските на Нобутака и Нива трябваше да потеглят с кораби за Ава. Пратеникът бе дошъл да докладва за завършването на подготовката и да извести Нобунага, че Токугава Иеясу си е тръгнал от Осака и сега е в Сакай.

Господарят погледна нагоре към небето и — сякаш едва сега забелязал, че цветът му се е променил — каза на един от оръженосците:

— Смрачава се. Вдигнете завесите от западната страна.

После попита Нобутада:

— И при теб ли е толкова горещо?

Нобутада бе пристигнал в столицата малко преди баща си и беше отседнал в разположения наблизо храм Мьокаку. Откакто дойде предишния ден в Киото, изглеждаше малко уморен. Канеше се да помоли да си тръгне, но господарят се обърна към него с думите:

— Защо довечера да не пийнем двамата заедно чай? Последните две вечери все имаме гости. Мъчно ми е, че нямам време да се видя с тебе. Ще поканя няколко интересни гости, с които да се запознаеш.

Готвеше се да даде прием на сина си и надали щеше да приеме отказ от негова страна.

Ако можеше да говори откровено, Нобутада навярно би казал, че е само на двадесет и пет и не е навлязъл в чайната церемония така дълбоко като баща си. Особено го дразнеха учителите по чай, които безделничат по време на война. Щом ще има удоволствието да бъде заедно с баща си, за какво им е учител по чайна церемония. Всъщност, макар и уморен, искаше веднага да потегли на поход. Не желаеше дори на час да изостава от своя по-млад брат Нобутака.

Изглежда Нобунага беше поканил и Мураи Нагато — не като управител на Киото, а просто като приятел. Нагато обаче не можеше да се освободи от строгите ограничения в държанието между господар и служител и разговорът не вървеше. Нобунага мразеше неловкото мълчание. След уморителното ежедневие, грижите за държавните дела, непрестанния поток от посетители и недоспиването, сега, освободил се за миг от задълженията си на властник, той не можеше да понася такава превзетост. В положения като това винаги се сещаше за непосредствеността на Хидейоши.

— Нагато? — обади се той.

— Да, господарю?

— Не е ли тук синът ви?

— Дойде с мен, но тъй като е несведущ в чаеното изкуство, го оставих да почака навън.

— Стига с тези превземки — промърмори Нобунага.

Помолил бе управителя да доведе сина си, за да могат да разговарят като близки, а не за да беседват като господар и служител. Сега обаче не поиска от Нагато да въведе младежа.

— Какво ли е станало с нашите гости от Хаката? — продължи Нобунага.

Стана и тръгна към храма, като остави Нобутада и Нагато на местата им.

От стаята на оръженосците се носеше гласът на Бомару. Изглежда по-големият му брат Ранмару му се караше за нещо. Вече всички деца на Мори Йошинари бяха пораснали. Напоследък се носеше слух, че Ранмару се надява да получи Сакамото, който, сега владян от рода Акечи, на времето бе принадлежал на баща му. Дори Нобунага чу за това и почти изпадна в ярост. За да разпръсне мълвата, се замисли дали подобава още да държи Ранмару постоянно до себе си като оръженосец. В крайна сметка една промяна щеше да е от полза и за самия младеж.

— В градината ли излизате? — попита Ранмару.

Нобунага бе застанал на терасата и оръженосецът бързо изтича натам, за да постави върху прага чифт сандали. „Добре е да имаш на служба при себе си някой, който е толкова досетлив и внимателен“, помисли си господарят — през последните десетина години бе успял да свикне да му се угажда така.

— Не, няма да излизам. Горещо беше днес, а?

— Да, слънцето направо щеше да ни подпали.

— Конете в конюшнята всички ли са здрави?

— Видяха ми се малко поотпаднали.

Нобунага вдигна поглед и се напрегна да различи на небето вечерницата. Може би мислите му го отвеждаха към западните области. Ранмару се втренчи в профила му. Нобутада влезе и застана зад тях, но младежът изглежда изобщо не забеляза присъствието му. Сякаш сега виждаше господаря си за последен път. Ако можеше за миг да прозре в бъдещето, щеше още по-ясно да осъзнае странната сила на този миг, в който по кожата му полазиха тръпки. Тъкмо по това време Акечи Мицухиде пристигаше в Ойносака.

Пушекът от печките в голямата кухня се понесе из вътрешността на храма. Горяха не само огнищата, но и отоплението на баните. И не единствено в храма Хоно — в този привечерен час почти цялата столица и околностите й бяха покрити с дим от кухненски огньове.

В банята Нобунага се обля с вода. През бамбуковата решетка на високия прозорец в стената се подаваше едно-единствено бяло лозово цветче. С вчесана коса и облечен в нови дрехи, господарят се върна по покрития коридор обратно.

Ранмару се приближи и го извести, че в стаята за чай го очакват Сошицу и Сотан от Хаката.

— Тук са още отпреди да се стъмни. Двамата сами пометоха пътеката от стаята до входа и излъскаха пода на терасата. После господин Сошицу напръска пътеката с вода и подреди цветята, а господин Сотан отиде в кухнята да каже на слугите какви ястия да ви поднесат.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Ами те казаха, че тъй като са ваши домакини, ще трябва да почакаме, докато всичко е готово.

— Изглежда са намислили нещо. Нобутада знае ли? А Нагато?

— Ще ги поканя веднага.

Щом Ранмару излезе, Нобунага отиде в спалнята си, но после бързо се върна оттам в стаята за чай.

Външно тя изобщо не издаваше своето предназначение. По начало бе замислена като дневна и за да се създаде уют за чайната церемония, бяха поставили вътре сгъваеми паравани.

Освен домакините, присъстваха Нобунага, Нобутада, Нагато и синът му. Лампите придаваха на помещението някаква особена свежест. След като чайната церемония привърши, Сотан и Сошицу поканиха гостите си да се преместят в една по-голяма стая, където разговаряха до късно през нощта.

Нобунага все още бе много гладен. Изгълта всичко, което му поднесоха, пи вино — което на цвят изглеждаше направено от разтопен рубин — и от време на време си вземаше от една голяма чиния по някой европейски сладкиш. През цялото време не прекъсваше участието си в разговора.

— Бих искал да пообиколя южните земи. Вие със Сотан ще ми бъдете водачи. Сигурно неведнъж сте минавали на път оттам.

— Винаги съм имал намерението да отида по тези места, но никога не съм успявал да го сторя — отвърна Сошицу.

— Вие, Сотан, сте млад и здрав. Били ли сте там?

— Още не, господарю.

— И нито един от двама ви не е ходил в южните земи?

— Не, макар че нашите служители постоянно пътуват дотам.

— Е, едно отсъствие сигурно не би се отразило добре на търговията ви. Ако някой като мен обаче поиска да пътува, той пък със сигурност няма да намери време да напусне Япония. Просто няма какво да се направи. Докато вие имате кораби и магазини, на които да разчитате и затова сте винаги в състояние да напуснете страната. Защо още не сте го сторили?

— Естествено, вие сте много по-зает от нас, при условие че се грижите за цялата страна. Но и ние сме възпрепятствани от различни домашни грижи и няма да можем да тръгнем надалеч може би още година време. Въпреки това, щом Ваше Височество успее да уреди множеството неща, които сега го занимават, с радост ще отпътувам заедно с вас и Сотан и ви обещавам да прекарате чудесно.

— Хайде! От толкова дълго време желая нещо такова. Но ще доживеете ли дотогава, Сошицу?

Оръженосецът наливаше отново вино. Нобунага се пошегува със стареца, но той не смяташе да му се даде така лесно.

— Е, наместо да се тревожите за това, ще можете ли да ме уверите, че преди да съм починал, ще сте поставили всичко в страната в ред? Ако се окажете прекалено бавен, може и да не успея да ви дочакам.

— Всичко това трябва да стане скоро — усмихна се Нобунага на закачката на възрастния мъж.

Сошицу умееше да говори с откровеност, непозната за военачалниците на Нобунага. От време на време в хода на разговора това караше Нобутада и Нагато да се чувстват неудобно. Дали наистина е редно, питаха се те, тези търговци да разговарят с господаря им по такъв начин. От друга страна се чудеха с какво двама души от простолюдието са заслужили благоволението на Нобунага. Надали неговите приятелски чувства се дължат само на уменията им в чайната церемония.

Разговорът отегчаваше Нобутада. Едва когато баща му и двамата търговци заприказваха за южните земи, неговият интерес се събуди. Всичко това бе за него ново и пораждаше в главата му младежки мечти и дръзки планове.

Независимо от това колко всъщност знаят за южните земи, всички начетени хора по онова време се интересуваха живо от тях. Самата сърцевина на японската култура се променяше под действието на приливната вълна от задморски новости. На първо място сред тях беше огнестрелното оръжие.

Много от достъпните знания за юга бяха донесени от християнски проповедници от Испания и Португалия; хора като Сошицу и Сотан обаче бяха започнали търговията си още преди идването на свещениците. Техните кораби плаваха до Корея и оттам стигаха Китай, Амой и Камбоджа. Бяха научили за богатствата на презморските страни не от християнските, а от японските пирати, чието свърталище бе околността на Хаката, на остров Кюшу.

Сотан бе наследил препитанието си от своя баща и имаше търговски кантори на Лусон, в Сиам и в Камбоджа. Смята се, че той е човекът, който пръв внесъл семе на восъчно дърво от Китай и развил цяло производство на восък, благодарение на което нощите в Япония вече не били толкова тъмни и хората започнали да се радват на светлината на многобройни лампи. Нему също се приписват подобренията в железодобива, свързани със заимствани отвън нови начини за топене на метала.

Сошицу също бе свързан с презморската търговия и беше в родствени връзки със Сотан. На остров Кюшу нямаше и един господар, който да не е взимал от него пари на заем. Притежаваше повече от десет големи морски кораби и стотина по-малки съда.

Нямаше да е преувеличено да се каже, че почти всичките си знания за външния свят Нобунага бе почерпил от пиенето на чай с тези двама мъже. И сега той бе погълнат от разговора. Докато слушаше, от време на време протягаше ръка да си вземе поредната европейска сладка. Като забеляза колко му се услаждат, Сошицу отбеляза:

— Правени са с нещо, което наричат захар, тъй че внимавайте да не преядете от тях преди лягане.

— Да не би тази захар да е отровна? — учуди се Нобунага.

— Не е, но в никакъв случай не е и особено полезна — отвърна Сошицу. — Храната във варварските земи е гъста и питателна, докато нашите японски ястия са по-леки. Тези сладкиши са много по-сладки от нашите сушени портокали или оризови сладки. Веднъж щом сте опитали захар, японските ни сладости няма вече да ви задоволяват.

— Вече много такава захар ли се внася на Кюшу?

— Не чак толкова. Тъй като един товар от нея се равнява на същото тегло злато, продажбите ни не са особено високи. Замислил съм да внеса малко захарни растения и да ги засадя в някоя по-топла област, но се питам дали захарта, също както и тютюна, е наистина добра за хората, та да бъде отглеждана в Япония.

— Съвсем ме изненадвате — засмя се Нобунага. — Оставете тези предразсъдъци. Няма значение дали нещо е полезно или вредно. Просто внесете всички тези неща тук, за да има промяна и разнообразие. Пред очите ни от западните и южните морета проникват какви ли не неща. Не можем да спрем този прилив на новото.

— Приветствам вашата търпимост, господарю. Мислене като вашето, разбира се, със сигурност би било от голяма полза за сделките ни. Питам се обаче дали можем да оставим нещата така.

— Без съмнение трябва да ги оставим. Донасяйте тук колкото се може по-бързо всичко ново, което срещате по пътя си.

— Ще изпълним желанието ви, господарю.

— Или ако не успеете да донесете всичко, тогава опитайте от него, предъвчете го добре и останалото изплюйте — добави Нобунага.

— Да го изплюем ли?

— Сдъвчете го хубаво, приемете в страната си това, което е добро за нея, а останалото изплюйте. Ако всички в Япония — воини, земеделци, търговци, занаятчии — схванат добре това, което искам да кажа, възприемането на нищо чуждо няма да ни създаде грижи.

— Не, нещата не може да станат по този начин.

Сошицу махна отсечено с ръка. Решително не споделяше мнението на Нобунага и побърза да изрази своето становище за насоките на управлението:

— Вие като повелител на страната ни може и да мислите така, господарю, но аз напоследък съм забелязал някои тревожни признаци и лично не мога да се съглася с вас.

— За какво говорите?

— Шири се една лъжлива вяра.

— Християнските проповедници ли имате предвид? Да не би будистите да са идвали и при вас, Сошицу?

— Вие гледате на това с пренебрежение, но въпросът всъщност тревожи цялата страна.

И Сошицу продължи с разказ за детето, което преди няколко часа бе паднало в рова и за това как държанието на свещениците впечатли всички наоколо.

— След по-малко от десет години вече хиляди ще са изоставили праотеческите олтари и ще са се обърнали в християнството. И това се случва не само в Омура и Нагасаки, но и по цял Кюсю, в далечните области на Шикоку и дори в Осака, Киото и Сакай. Ваше Височество преди малко каза, че всичко, което приемем в Япония, няма да донесе вреда, ако бъде преди това сдъвкано и остатъкът — изплют, но вярата е от онези неща, към които надали може да се отнесеш така. Колкото и да дъвчат хората, а лъжеучение ще завладее душите им и после, дори да бъдат разпъвани и обезглавявани, те няма да се откажат от него.

Нобунага не пророни нито дума. По израза на лицето му се разбираше, че въпросът е дотам сериозен, та да не може да бъде обсъден с няколко думи. Сам бе опожарил връх Хиеи и както никой от владетелите преди него бе поставил будистката вяра на колене. Духовенството го запомни с огъня и меча и той сам по-добре от всеки друг знаеше, че където и да отиде, тази неприязън няма да изчезне.

От друга страна, разреши на проповедниците да си издигнат църква, те получиха от него открито позволение за работа и от време на време биваха дори канени на угощения. Будистките монаси на висок глас питаха коя от двете страни Нобунага смята за чужденци — християните или тях.

Господарят ненавиждаше оправданията. Никак не обичаше да се казва нещо по открит начин, а от друга страна уважаваше едно пряко интуитивно разбиране между хората. Всъщност, това го въодушевяваше.

— Сотан — обърна се сега Нобунага към другия от събеседниците си. — А вие какво мислите за това? Млад сте и навярно гледате на нещата по-различно, отколкото Сошицу.

За миг Сотан хвърли плах поглед към лампата, но после ясно отвърна:

— Съгласен съм с вас, господарю. Най-добре ще е да предъвчем тази чужда вяра и после да я изплюем от устата си.

Нобунага се обърна и погледна към Сошицу, сякаш току-що е намерил потвърждение на собственото си становище.

— Не се безпокойте. Трябва да гледаме на света по-отвисоко. Преди дълги векове господарят Мичидзане се е застъпил за съчетаването на китайските знания с японската душевност. Дали внасяме обичаи от Китай или нови предмети от Запада, багрите на есента и черешовият цвят напролет ще си останат същите. По-скоро дъждът ще опресни водата в езерото ни. Вие правите грешката да мерите океана с рова на храма Хоно. Не е ли така, Сошицу?

— Да, господарю. Ровът трябва да се мери с подобаваща мярка.

— Същото е и със задморските новости.

— Старостта е превърнала дори мен в жаба, затворена в кладенец — каза Сошицу.

— Намирам, че по-скоро приличате на кит.

— Да — отвърна търговецът, — но и китовете биват късогледи.

— Хей, донеси малко вода — нареди Нобунага на оръженосеца, който бе задрямал зад гърба му.

Вечерта още не беше стигнала края си. Макар храната и пиенето да бяха привършили от доста време, самият разговор продължаваше да ги увлича.

— Татко — пристъпи Нобутада към Нобунага, — стана прекалено късно. Аз ще ви пожелая лека нощ.

— Остани още малко — помоли го Нобунага с необичайна за такива случаи настойчивост. — Та ти си отседнал съвсем наблизо, в Ниджо, нали? Може да е късно, но пък нямаш много за ходене. Нагато живее пред самите порти и нашите гости от Хаката надали ще се връщат тази вечер чак дотам.

— Аз поне… — Сошицу изглежда се накани да си тръгва. — Утре сутрин имам уговорка за среща.

— Значи тук ще остане само Сотан, така ли?

— Аз имам още неща за подреждане в стаята за чай.

— Разбирам. Няма да останете с мен за сакето. Но носите скъпи прибори за чайна церемония и ще останете тази вечер да ги пазите тук.

— Няма да ви възразявам, господарю.

— Кажете си го направо — засмя се Нобунага.

Внезапно погледна зад гърба на Сотан и впери поглед в окачения на стената свитък.

— Му Чи е голям художник, не съм ли прав? В наши дни рядко ще намериш такова умение. Чувал съм, че Сотан имал една негова картина, която се казвала „Кораби се връщат от далечно пристанище“. Питам се кой ли човек е достоен да притежава такова прочуто произведение.

Сотан изненадващо се засмя гръмко, сякаш Нобунага го няма.

— На какво се смеете, Сотан?

Сотан огледа хората наоколо си.

— Господарят Нобунага се опитва да ми отнеме свитъка на Му Чи и използва една от хитрите си уловки: „Кой ли е достоен да притежава такава картина?“ Та това е все едно да пратиш съгледвачи в някоя неприятелска област. Я внимавай за безценната си дъбова кутия за чай, Сошицу!

Не можеше да спре смеха.

Улучи право в целта. От известно време Нобунага опитваше да се сдобие с картината. И тя, и кутията обаче бяха старо родово наследство и по тази причина дори и господарят не успяваше досега да ги поиска направо от техните собственици.

Сега обаче самият притежател повдигаше въпроса. Нобунага веднага реши, че желаният предмет му е все едно вече обещан. След като се изсмя пред него така дръзко, Сотан надали ще има смелост да му откаже исканото.

И Нобунага също се засмя.

— Ех, нищо не може да ви убегне, Сотан. Ако сега споменете и възрастта ми, ще направите от мене истински следовник на Пътя на чая.

Тази шега съдържаше много истина.

— След няколко дни ще се срещам с учителя Сокю от Сакай — намеси се Сошицу. — Тогава нека да размислим заедно къде ще е най-доброто място за картината. А, разбира се, най-уместно ще е да бъде попитан самият Му Чи.

Настроението на Нобунага се оправи. Макар прислугата на няколко пъти да влизаше да подкъсява фитилите на лампите, той продължи да отпива от чая и съвсем забрави кое време е.

Беше лятна нощ и всички кепенци и врати на храма бяха отворени. Може би заради това пламъците на лампите постоянно трепкаха и около тях се образуваха сияния от вечерна мъгла.

Някой почука на предната врата на храма. След малко един служител дойде да съобщи, че е пристигнало известие от западните области. Нобутада се възползва от случая да стане и да се сбогува. Сошицу също помоли да си ходи. Нобунага стана, за да ги изпрати до покрития коридор.

Нагато и синът му застанаха до Нобутада с фенери в ръце. Залите на храма Хоно отново потънаха в мастиленочерен мрак. Беше втората половина на Часа на плъха.

Мицухиде стоеше на кръстопът — дясната посока щеше да го изведе на запад, тръгнеше ли наляво, щеше да стигне до село Куцукаке и след като продължи през река Кацура — до столицата. В този миг преваляше склона, който цял живот бе изкачвал. Двата пътя пред него бяха и повратна точка, и окончателен избор. Въпреки това тази нощ не го подтикваше към никаква равносметка. Вместо това широкото, покрито с кротки звезди небе сякаш му вещаеше голяма промяна, която ще дойде още с утрото на следващия ден.

Нямаше дадена заповед за почивка, но конят на Мицухиде спря и той остана върху седлото. Фигурата му се очертаваше на звездното небе. Щом разбраха, че не се кани да тръгне веднага, военачалниците наоколо, облечени в лъскави доспехи, зачакаха нетърпеливо заедно с дългите редици от въоръжени мъже, коне и знамена зад тях.

— Някъде наблизо извира поток. Мисля, че чувам бълбукане на вода.

— Ето го. Вода!

Един от мъжете тръгна опипом по ръба на клисурата, която минаваше покрай пътя и накрая откри между скалите малко поточе. Войниците един след друг се заизреждаха да пълнят манерките си с бистра вода.

— Това ще ни стигне поне до Тенджин.

— Може да спрем за закуска в Ямадзаки.

— Не, нощта е кратка и сигурно докато стигнем до храма Кайин, ще се е съмнало.

— Ако продължим да се движим и през деня, конете ще отпаднат. Негово Височество сигурно е решил, че най-бързо можем да се придвижваме през нощта и рано сутрин, преди да е напекло слънцето.

— Така ще е най-добре. Веднъж да стигнем до западните области.

Съвсем естествено, с изключение на началниците си, нито пехотинците и нито дори самураите още не знаеха съвършено нищо. Шепотът и смеховете, които стигаха до ушите на командирите им, сочеха, че те смятат бойното поле за още далечно.

Редиците тръгнаха. Предводителите извадиха копията си и тръгнаха покрай своите отряди с ускорена крачка и отворени на четири очи.

Наляво. Наляво. Мъжете заслизаха по склона към Ойносака на изток. Нито един от тях не се извърна на запад. В очите започна да се чете съмнение. Макар и неуверено обаче, хората продължаваха бързо напред. Тези назад просто следваха разветите пред тях знамена; без съмнение това е правилният път. Конските копита чаткаха по стръмния склон. На моменти шумът от срутващи се камъни ставаше почти оглушителен. Войската приличаше на водопад, който нищо не ще успее да задържи.

И войниците, и конете подгизнаха от пот. Дъхът им излизаше на тежки пресекулки. Дълбоката планинска клисура лъкатушеше надолу. Продължиха по нея. Край бълбукащия поток бързо смениха посоката, за да тръгнат към стръмните склонове на връх Мацуо.

— Починете.

— Вземете си нещо за ядене.

— Да не се палят огньове.

Заповедите следваха по редиците една след друга. Бяха стигнали едва до Куцукаке, едно село на склона на планината, състоящо се от не повече от десет дърварски хижи. Въпреки това предупреждението беше строго и покрай пътя, който водеше надолу, бяха бързо разположени хора, които да пазят.

— Къде отиваш?

— В долината, да налея вода.

— Не може да се отделяш от строя. Вземи вода от някой, който има.

Войниците отвориха торбите си с припаси и мълчаливо почнаха да ядат. Докато дъвчеха храната, се носеше постоянен шепот. Мнозина се питаха защо трябва да закусват по това очевидно неподходящо време и посред планинския склон. Снощи, преди да тръгнат от светилището на Хачиман, вече бяха вечеряли.

Защо да не ядат при изгрев-слънце, когато вържат конете си край Ямадзаки или Хашимото? Макар озадачени, те все още смятаха, че отиват в западните области. Не само пътят за Бичу водеше натам. Ако тръгнат оттук надясно, могат да минат през Охарано и да излязат в посока Ямадзаки и Такацуки.

Но те отново продължиха напред, всички вкупом, право към Цукахара, без да завиват изобщо встрани. Стигнаха до село Кавашима. На четвъртия час пред очите на първите редици се показа неочаквана гледка — река Кацура, заспала под нощното небе.

Настъпи внезапно вълнение. Веднага щом долови хладния речен повей, цялата войска спря като закована на място. Бяха уплашени.

— Ще спрем тук! — обявиха военачалниците.

— Не вдигайте толкова шум! И не говорете, без да има нужда!

Бистрата вода на реката трепкаше под лунната светлина. Вятърът развяваше деветте украсени със сини цветове знамена.

Мицухиде повика Амано Генемон, който стоеше със своя отряд в крайното дясно крило на войската. Генемон скочи от коня и изтича при господаря си.

Мицухиде бе застанал на едно сухо място в коритото на реката. Погледите на всички военачалници се насочиха натам, където стоеше Генемон. Лицето на Сайто Тошимицу бе обрамчено от бялата му като скреж коса, това на Мицухару приличаше на тъжна маска. Тези двамата и всички останали предводители на войската обградиха Мицухиде като железен обръч.

— Генго — обърна се към военачалника си Мицухиде, — скоро ще съмне. Вземете отряда си и прекосете пръв с него реката. По пътя убивайте всеки, който би могъл да ни изпревари и да предупреди противниците. Може да минат търговци или други пътници, тръгнали към столицата рано призори. Ще трябва да се погрижите за такива хора. Това е извънредно важно.

— Разбирам.

— Почакайте.

Мицухиде го повика да се върне.

— За всеки случай съм пратил хора да завардят планинския път от Ходзо, в северна Сага, през Нишиджин към Джидзоин. Да не нападнете по погрешка нашите хора.

Гласът на Мицухиде режеше слуха. Ясно се виждаше, че сега умът му работи с пълна скорост. Жилите му бяха така изпъкнали, сякаш ще се пръснат.

Докато гледаха как отряда на Генемон прегазва реката, останалите войници започнаха да усещат все по-силно безпокойство. Мицухиде се качи отново на седлото. Един подир друг подчинените му направиха същото.

— Разгласете нареждането. Да не остане никой, който да не го е разбрал.

Един от пълководците редом с Кацуйори сви ръце пред устата си и извика:

— Свалете подковите на конете и ги хвърлете!

Всяка дума се разбираше ясно.

— Всички пешаци да си сложат нови сламени сандали. Затегнете връзките, ако са се разхлабили от вървенето през планината. Внимавайте — ако се навлажнят, вървите ще ви се впият в краката. Стрелците да нарежат фитилите си по на една педя и да ги съберат на връзки от по пет. Всичко ненужно, като опаковки на храната или на личните вещи всичко, което ще ви попречи да се движите свободно и бързо, да се хвърли в реката. Не носете нищо освен оръжията.

Войската бе като зашеметена. В същото време сред мъжете се забеляза някакво странно вълнение. Нямаше нито шум, нито движение. Хората просто се оглеждаха от двете си страни, но тъй като им бе забранено да говорят, усещането просто безгласно се пренасяше от лице на лице. Въпреки това заповедта бе изпълнена почти мигновено. Всичко стана толкова бързо, че поне на пръв поглед никъде не се забелязваше никакво съмнение, безпокойство или уплаха.

След като мъжете бяха готови с всичко и отново се подредиха в редици, заговори старият войн Сайто Тошимицу. Гласът му бе кален от стотина битки. Говореше ясно, без да спира, за да се замисли.

— Радвайте се. Днес нашият господар Акечи Мицухиде ще стане повелител на тази страна. Нямайте и най-малко съмнение в това.

Гласът му достигна чак до застаналите надалеч пехотинци и носачи на сандалите. Всички си поеха дъх дълбоко, сякаш за последен път в живота. По лицата нямаше нито следа от радост или тържествуване. По-скоро тръпка премина през събраното множество. Тошимицу затвори очи и заговори още по-високо, сякаш почти порицаваше хората. Дали не се опитваше да убеди и сам себе си?

— Никой друг ден не ще бъде така сияен като днешния. Особено ще разчитаме на бойните подвизи на самураите. Дори днес да паднете в сражението, близките ви ще бъдат възмездени в зависимост от размера на вашите заслуги.

До края на речта гласът на Тошимицу не се промени особено. Мицухиде му бе казал какво да говори — той самият навярно не мислеше това, което казва.

— Да прекосим реката! — завърши военачалникът.

Небето още тъмнееше. Бързото течение на река Кацура спря за миг конете, които се опитваха да я прегазят. По краищата на вълните се показаха гребени от бяла пяна. Докато стигнат до отсрещния бряг с мокрите си сандали, войниците до един трепереха. Макар и подгизнали от водата, нито един от стрелците не остави фитилите му да се намокрят. Бистрата, леденостудена вода стигаше до коленете им. Без съмнение всеки от войниците и офицерите които прекосяваха реката, бе погълнат от свои особени мисли, ала всички си припомняха думите на Тошимицу и предводителите на отряди, преди да тръгнат към други бряг.

„Сигурно ще нападнем господаря Иеясу. Освен него няма никой достатъчно наблизо за нападение. Но какво искаше да каже Тошимицу с думите, че нашият господар от днес ще стане повелител на страната?“

Предположенията им стигаха дотук. Воините на рода Акечи в мнозинството си бяха изцяло предани на дълга и добродетелта. Дори не им и хрумна, че врагът може да бъде Нобунага. Този дух, присъщ на рода Акечи, се предаваше надолу по редиците чак до пехотинеца и носача на сандали.

— Хей, разсъмва се.

— Скоро ще стане светло.

Намираха се между Ньойгадаке и планинската верига, която загражда Киото от запад. Скупчените на небето облаци бяха поръбени с яркочервено.

Взряха ли се повече, мъжете можеха да различат града, едва видим в предутринния мрак. Зад тях обаче, в посока към Ойносака и границата на областта Тамба, звездите светеха така ярко, че би могло да бъдат преброени.

— Труп!

— Тук има и още един!

— Хей, и тук!

Войската наближаваше източните предградия на Киото. Освен купчини дървета и покрити със слама хижи, наоколо, чак до пагодата на Източния храм, имаше само мокри от росата поля.

В подножието на боровете покрай пътя, посред самия него, почти навсякъде, накъдето войниците погледнат, бяха пръснати мъртви тела. Всички приличаха на селяни от околността. Едно младо момиче лежеше проснато по очи, сякаш заспало сред поле от зрели патладжани. Все още стискаше кошницата си. Беше посечено с един саблен удар. Кръвта още течеше. Бе по-свежо от утринната роса. Явно отрядът на Амано Генемон, тръгнал преди основната част от войската, беше пресрещнал в полето, настигнал и посякъл тези ранобудни селяни. Може и да се бяха съжалили над тяхната невинност, но заповедта бе да не излагат на опасност успеха на предстоящото голямо начинание.

Мицухиде погледна към прясната кръв по земята и алените облаци над главата си. Изправи се на стремената, вдигна рязко камшика си във въздуха и извика:

— Към храма Хоно! Да го превземем! Моите врагове са там. Напред! Напред! Ще посека всеки, който изостане!

Времето за битка дойде. Деветте знамена, украсени с рисунки на сини цветя, се разделиха на три групи по три. Тръгнаха по Седмата улица и като преминаха една подир друга през портите, наведнъж заляха столицата. Войската на Акечи влезе и през портите на Петата, Четвъртата и Третата улица.

Мъглата още бе гъста, но над планините вече я пробиваха яркочервените лъчи на утрото. Като обикновено, вратите от плетени колове се отваряха за хората, които влизат и излизат.

Мъжете нахлуха вкупом през тях. Копията и пушките се вдигаха нагоре като гъста гора. Само знамената оставаха наведени.

— Не се бутайте! Вървете спокойно! Задните части да изчакат за малко навън.

Видял объркването, един от предводителите се опитваше, доколкото може, да сдържи хората. Плъзна гредата настрани и отвори цялата порта.

— Сега влизайте! — подкани ги той.

Наредено бе да влизат тихо, без боен вик, да свият знамената и дори да не дават на конете да цвилят. Веднага щом преминаха портите и се втурнаха във вътрешността на града обаче, отрядите на Акечи изпаднаха почти в ярост.

— Към храма Хоно!

Сред целия безпорядък от някои от къщите се чуваше шум от отваряне на врати. Веднага щом погледнеха навън обаче, обитателите прибираха бързо глави и затръшваха здраво вратите.

Сред множеството, което настъпваше към храма Хоно, най-бързи изглежда бяха отрядите начело с Акечи Мицухару и Сайто Тошимицу. И двамата се виждаха в първите редици.

— Трудно е да различиш нещо. Улиците са тесни и пълни с мъгла. Да не се загубите. Водете се по голямото дърво в двора на храма! В мъглата се целете в бамбуковата горичка. Ето го! Ето дървото!

Докато даваше тези заповеди, Тошимицу препускаше напред и махаше яростно с ръка. Сякаш тази сутрин бе неговото последно сражение в живота.

Следващата по ред част, водена от Акечи Мицутада, също настъпваше. Мъжете заляха околността на Третата улица, минаха като дим през вътрешния квартал и бързо обградиха храма Мьокаку в Ниджо. Естествено, всичко бе съгласувано с отрядите, които нападат Хоно. Целта бе да се справят със сина на Нобунага, Нобутада.

До храма Хоно имаше съвсем малко път. Предутринният мрак разделяше частите една от друга, но още отсега откъм Хоно започваше да се надига неописуема шумотевица. Носеше се екот на раковина, примесен с гръм на гонгове и барабани. Нямаше да е преувеличено да се каже, че небето и земята се тресяха от този звук, идващ сякаш почти от отвъдното. Тази сутрин всички обитатели на столицата се изправиха в леглата си, изненадани от самия шум или сепнати от писъците на домашните си.

Дори в тихия обикновено квартал с благороднически домове около Императорския дворец скоро се дочуха глъч и неспокойни гласове. Сякаш дори небето над Киото отекваше от равните удари на конските копита.

Объркването на градските жители обаче бе само мигновено. Веднага щом благородниците и хората от простолюдието разбраха какво става, домовете им утихнаха досущ като преди, когато спяха. Никой дори не посмяваше да излезе на улицата.

Още бе толкова тъмно, че войниците не можеха да различават лицата пред себе си. На път за храма Мьокаку втората половина на войската сметна част от своите, които бяха решили да заобиколят през някаква тясна улица, за врагове. Макар началникът да им бе дал строга заповед да не стрелят, преди да им е било наредено, щом се сблъскаха с непознатите на ъгъла на пресечката, стреснатите войници внезапно започнаха да гърмят слепешком в мъглата.

Щом усетиха мириса на барут, възбудата им неволно нарасна дори още повече. Даже стари и опитни вече бойци не можеха сега да овладеят себе си.

— Хей! Там се чуват раковини и гонгове. В храма Хоно вече се бият.

— Сражението почва!

— Нападнали са!

Не усещаха дали стъпват по земята. Докато тичаха напред, още не можеха да различат чии са гласовете, които чуват, при все че не срещаха съпротива. При все това порите по целите им тела се разшириха и те вече дори не забелязваха студената мъгла, която бръсне настръхналите им лица и ръце. Успяваха само да крещят.

Нададоха боен вик още преди да са стигнали до покритите стени на храма Мьокаку. Неочаквано пред тях също се поде вик и също се дочуха звън на гонгове и удари на барабани.

Мицухиде водеше третата част от войската. Сега бяха спрели в Хорикава и наоколо му стояха хора от рода. Бяха му поставили походно столче, но той нито за миг не седна. Цялото негово същество сега бе съсредоточено в гласовете и крясъците, които идват от мъглата. Постоянно гледаше към небето в посока Ниджо. Понякога в очите му проблясваше червено отражение от утринните облаци, но все още нагоре не се вдигаха нито пламъци, нито дим.

Нобунага се събуди стреснат, без да има всъщност от какво. Поспал добре през нощта, сега и без това за него бе време да става. Още от младини ставаше рано, колкото и късно да си е легнал. Събуди се или по-скоро, преди да се е разсънил напълно, още с глава върху възглавницата, изпита нещо особено. Преходът от сън към будуване трая само секунда, но за това късо време през главата му със светкавична скорост минаха безброй мисли.

Припомни си всякакви преживявания от младини досега, сети се за разни неща от сегашния си живот, набеляза цели за бъдещето. Така му се случваше винаги в този миг между съня и будуването.

Това бе може би по-скоро вродена способност, отколкото навик. Още като дете сънуваше изключително често. Но тръните на живота, особено като се вземе предвид как бе отраснал, не можеха да му позволят да живее само в света на сънищата. Действителността трупаше препятствия едно подир друго, но го накара да познае и радостта от тяхното преодоляване.

И през това време на изпитания, победи и нови изпитания той най-сетне разбра, че не е удовлетворен от трудностите, които стоят пред него. Най-голямото удоволствие в живота, откри Нобунага, се състои в това сам да откриваш пречките, да ги посрещаш и после да ги изпровождаш с обърнат назад поглед. Убеждението се заздрави от опита му и му създаде умонагласа, съвсем различна от тази на обикновения човек. След Адзучи вече нищо не му се струваше невъзможно — самото понятие му стана непознато. Това се получи, тъй като досегашните му постижения не бяха добити по пътя на обичайния здрав разум. По-скоро бе успявал да направи невъзможното възможно.

И тази сутрин, на границата между света на сънищата и този на тленното тяло, докато нощното опиянение навярно още се задържаше в жилите му, в мозъка на Нобунага се изписаха необикновени картини — върволици от големи кораби, отправили се на юг, към брега на Корея и дори към великата държава на Мин. Самият той, заедно със Сотан и Сошицу, стоеше изправен на носа на единия от тях. Искаше да го придружи и още един човек — Хидейоши. Усещаше, че не е далеч денят, когато това ще може да стане действителност.

Смяташе, че дребно постижение като покоряването на западните области и Кюшу не е достатъчно, за да запълни остатъка от живота му.

„Съмна се“, каза си той наум, стана и излезе от спалнята.

Тежката кедрова врата, която водеше към коридора, бе изработена така изкусно, че когато се отвори или затвори, сама да издава особен звук, който да привлича вниманието. Щом чуха шума от стаята си встрани, оръженосците скочиха стреснати на крака. Широките стълбове и дъски на терасата отразяваха светлината от хартиените фенери и лъскаха като намазани с растително масло.

Разбраха, че господарят им се е събудил и се забързаха към банята до кухненските помещения. По пътя чуха шум откъм северния коридор. Приличаше на звук от бързо отваряне на кепенци.

Помислиха, че може да е Нобунага, спряха се и впериха очи в посока на задънения коридор. Но там нямаше никой друг освен някаква жена, облечена в леко кимоно на едри шарки и дълъг елек, изрисуван с борови дървета и черешови цветове. Дългата й черна коса се влачеше след нея.

При отварянето на кепенците в прозореца се показа утринно небе с цвят на незабравки, почти сякаш изрязано от цветна хартия. Вятърът отвън разроши косата на жената и довя чак до мястото, където стояха оръженосците, мирис на алоево дърво.

— Хей, насам.

Чуха шум от течаща вода и се завтекоха към кухнята. Храмовите свещеници още не бяха излезли от стаите си и прозорците и голямата главна порта стояха заключени. В широката кухня с пръстен под и на издигнатата дървена платформа още цареше нощен мрак, примесен с бръмченето на комарите, но вече се долавяше и първия повей на лятното утро.

Нобунага особено не обичаше това време на деня. Преди оръженосците да са разбрали, че е излязъл от спалнята и да се затичат навън, вече бе изплакнал устата и измил ръцете си. Отиде до голямата делва, в която се стичаше вода от една бамбукова тръба, взе едно малко ведро и го потопи в покритото с лак корито. Изми бързешком лице, като пръскаше вода навсякъде наоколо, досущ като къпещ се врабец.

— Ще си намокрите ръкава, господарю.

— Нека да ви сменя водата.

Оръженосците бяха направо уплашени. Един дръпна леко изотзад белия ръкав на Нобунага, друг посегна да загребе нова вода. Трети пък коленичи в нозете на господаря си и му подаде кърпа. В същото време мъжете от стражата излязоха от своята стая и се заеха да отварят тежките врати към вътрешния двор. В същия миг обаче доловиха необичаен шум, който идваше откъм външния главен храм. Последваха тежки стъпки от много нозе, които приближаваха тичешком към тях.

С все още мокра коса, Нобунага се извърна назад и нетърпеливо възкликна:

— Иди да видиш какво е това, Бомару.

После продължи да бърше лицето си в плата.

— Навярно стражите във външния храм са се сбили или нещо подобно — обади се един от оръженосците.

Нобунага не обърна внимание на думите му. За миг неговите очи заприличаха на водна бездна и проблеснаха, сякаш търси нещо не в света навън, а у самия себе си.

Но това продължи само миг. Безпорядък настъпи не единствено пред главния храм. Тук, в помещенията за гости и по всичките десетина постройки на манастира, нещо се тресеше, сякаш цялата земна кора е разлюшкана от грамадно земетресение. Суматохата и неописуемият шум бяха ужасяващи.

Колкото и силен да е, всеки един човек би усетил в такъв миг объркване. Кръвта се отдръпна от лицето дори Нобунага. Всичките му оръженосци също пребледняха. Вцепенението им продължи обаче навярно не повече от две вдишвания. Едва усетили объркването, и по коридора към тях се затича с бясна скорост някакъв мъж.

— Господарю! Господарю! — извика той.

— Господин Ранмару! Господин Ранмару! Насам! — закрещяха в един глас оръженосците.

Самият Нобунага излезе напред и извика на мъжа:

— Ранмару! Къде отиваш?

— О, тук ли сте, господарю? — отвърна младежът и почти се строполи на земята в опита си да коленичи.

От пръв поглед, дори само по настръхналата му кожа, Нобунага можа да усети, че не става дума просто за някакво самурайско сбиване или кавга между конярите.

— Какво е станало, Ранмару? За какво е този шум? — попита той бързо.

Отговорът дойде също незабавно:

— Акечи са извършили нещо чудовищно. Навън има метежници, които размахват знамена с техния знак.

— Какво?! Акечи ли?

Нобунага бе поразен. Изненадата му ясно сочеше, че никога не е очаквал, не е помислял дори, това да може да се случи. Но внезапният удар и напрежението от станалото не стигнаха до устата му. Заговори с неизменното си спокойствие. Думите му приличаха почти на шега:

— Акечи… неизбежно беше.

Обърна се бързо настрани и се спусна обратно към стаята си. Ранмару понечи да го последва, но след пет-шест крачки се обърна и смъмри разтрепераните оръженосци:

— Всички се хващайте бързо за работа. Вече наредих на Бомару да каже да затворят прозорците и вратите. Запречете входовете и не давайте на врага дори да се приближи до Негово Височество.

Преди да е изрекъл това до край, върху кухненската врата и прозорците близо до нея се засипа дъжд от куршуми и стрели. Безброй остриета пробиха дървото и блясъкът на желязото извести началото на битката на стоящите вътре хора.

Четирите страни на храма Хоно — южната откъм Рокаку, северната откъм Нишикикоджи, западната откъм Тоин и източната откъм Абуракоджи — бяха залети от отряди на рода Акечи и огласени от техните бойни възгласи. Покритите с керемиди стени ясно се виждаха, но дълбокият ров ги отделяше от нападателите и ги правеше недосегаеми. Морето от копия, знамена, пушки и алебарди само се люшкаше напред-назад.

Някои от мъжете прескочиха до основите на стената, но останалите не можеха да стигнат чак дотам. Мнозина от опиталите се да го сторят паднаха на дъното на рова. Доспехите ги повлякоха надолу и те потънаха до кръста в застоялата, зловонна блатна вода с цвят на черно мастило. Дори и да успееха да се изкатерят навън, другарите им надали щяха да намерят време да им помогнат.

Отрядите на Акечи се заеха да рушат жилищата в Нишикикоджи. Жени, старци и деца бягаха изпод развалините, досущ като раци-отшелници, които напускат опразнените си черупки. Войниците пълнеха рова с дърво от вратите и покривите на къщите.

В един миг всички се закатериха нагоре по стената. Горе стрелците заредиха пушките си и като ги насочиха надолу, изстреляха своя първи залп.

В същото време постройките вътре в храмовия двор оставаха зловещо притихнали. Всички врати в главния храм бяха затворени и трудно можеше да се каже дали враговете вече са проникнали в тях. От Помийната улица се издигнаха пламъци и дим. Горещината на огъня стигна разрушените къщи, които една след друга започнаха с лекота да се подпалват. В скоро време всичките бедняци от околността тичаха по улиците, готови сякаш да се изпотъпчат един другиго. С писъци и викове те навлязоха в сухото корито на река Камо и заляха центъра на града. Погледнато от главната порта, тази на обратната страна храма, всичко изглеждаше, като че проникналите през задния вход мъже вече подпалват кухните. Нападателите отпред нямаха желание да бъдат надминати от другарите си. Редовите войници яростно завикаха на няколко офицери, които, стори им се, просто пилееха времето си край подвижния мост:

— Разбийте го!

— Минете отвъд! Какво се бавите?

Един от офицерите се извърна към стражите от вътрешната страна на портата.

— Ние сме от рода Акечи и сме се отправили за западните области. Пристигнали сме да приветстваме господаря Ода Нобунага.

Това бе прозрачен опит да прелъжат защитниците да им отворят главната порта. Той само забави допълнително нещата. Естествено, стражът прояви недоверие и не възнамеряваше да отвори вратата, без преди това да е получил заповед от Нобунага.

Каза да изчакат. Последвалата тишина сочеше, че съобщава в главния храм за станалото. Скоро насам щеше да се втурне тълпа от защитници.

Отзад войниците започваха да губят търпение от това излишно прилагане на уловки и заподканяха тези пред себе си:

— Да нападаме! Какво още чакаме?

— Към стените!

В безразсъдна надпревара да стигнат първи до входа те избутаха колебаещите се настрани и дори ги повалиха на земята.

Доста от мъжете най-отпред бяха изтикани право в рова. Отгоре и отдолу се понесоха бойни викове. После тласъкът се подхвана и от по-отдалечените редици. В рова западаха още хора. За миг той се напълни с окаляни войници.

Един младеж стъпи по раменете на множеството и се метна към основата на оградната стена. Друг последва примера му.

— Напред!

Мъжете закрещяха, забиха копията си в стената и бързо стигнаха до върха й. Войниците долу в рова се блъскаха и гърчеха като останали в пресъхнало езеро риби. Онези над тях тъпчеха гърбовете, рамената и главите на собствените си другари. Една след друга жертвите издъхваха в калта сред общия безумен напор. Скоро обаче от върха на стените около храма Хоно се чуха тържествуващи викове.

— Пръв съм!

Но в бързината бе трудно да се различи кой е бил наистина пръв.

Зад стената самураите на Ода излизаха тичешком от стражевото помещение до портата и постройките около конюшнята и сграбчили кой каквото намерил оръжие, се опитваха да спрат пристъпа на прииждащия враг. Но това бе все едно да се опиташ да подпреш пробит бент с голи ръце. Сякаш без да забелязват мечовете и копията на неприятелите си, проникналите първи воини на Акечи закрачиха напред по труповете на падналите в битката мъже. Течащата кръв на противника обагри нозете им.

Сякаш искаха единствено да посетят жилището на господаря Нобунага. Затичаха се право към главния храм и дома за гости. От широката тераса обаче ги посрещна облак от свистящи стрели. Разстоянието бе удобно за стрелба с лък, но много от стрелите така и не попаднаха в целта и безполезно се забиха в земята. Много други просто отскочиха от околните стени.

Сред защитниците имаше много храбреци, които, облечени още в нощните си дрехи, полуголи и дори невъоръжени, влизаха в схватка срещу покритите с доспехи противници. През горещата лятна нощ онези от стражите, които бяха освободени от служба, спаха спокойно и непробудно. Сега, засрамени навярно от закъснението си в битката, те отчаяно се опитваха поне малко да спрат Акечи — ако не с друго, поне със силата на яростта и отчаянието си.

Но напиращите вълни от желязо не можеха да бъдат възпрени и вече заливаха основата на храма. Нобунага се спусна обратно в своята стая и със стиснати зъби се зае да пристяга колана на току-що нахлузения върху бялата копринена дреха панталон.

— Лък! Донесете ми лък! — изкрещя той.

След като повтори два или три пъти заповедта, най-сетне някакъв човек коленичи пред него и протегна напред лък. Нобунага го сграбчи от ръцете му и като изскочи през обкованата врата навън, извика зад гърба си:

— Пуснете жените да избягат. Няма нищо лошо, ако се махнат. Важното е сега да не ни пречат.

Навсякъде се носеше шум от разбиване на врати и прегради. Покривът се тресеше, а женските писъци още повече усилваха уплахата. Жените бягаха като обезумели от стая в стая, тичаха по коридорите и скачаха през парапета на терасата. Изпомачканите им дрехи прорязваха полумрака като бягащи огньове, оцветени в бяло, червено и виолетово. Куршумите и стрелите пък хвърчаха навсякъде и се забиваха в кепенците, стълбовете и стените. Нобунага тъкмо бе излязъл на един от ъглите на терасата и се бе заел да праща своите стрели срещу врага. Наоколо му стърчаха цял рояк стрели, не успели да го улучат.

Щом видяха неговата страховита храброст в битката, дори и жените, напълно загубили власт над себе си, се оказаха безсилни да побегнат настрани. Успяваха само да пищят.

„Петдесет години живот под това небе“. Този стих бе от пиесата, която Нобунага така обичаше и обобщаваше неговия възглед за света, още от младини. Ставащото сега за него не бе събитие от особено голяма важност. Мисълта, че това може да се окаже краят, със сигурност не го обезсърчаваше.

В него по-скоро гореше яростен боен дух, който никога нямаше да му позволи просто да се предаде и да загине. Това, което го вдъхновява като голяма цел на неговия живот, още не е завършено дори наполовина. Твърде голямо ще е разочароването, ако бъде сразен по средата на пътя. Падне ли тази сутрин, ще има прекалено много неща, за които да съжалява. Взе още една стрела и я нагласи на тетивата. Опънатата връв просъскваше отново и отново и с всеки такъв звук гневът му сякаш малко намаляваше. Накрая тя съвсем се протри и лъкът бе на път да се скъса.

— Стрели! Нямам стрели! Донесете ми още!

Докато продължаваше да вика, се зае да събира пропусналите целта си вражески стрели, които бяха нападали по коридора и да ги изстрелва обратно срещу Акечи. Почти едновременно с това една жена с изискано загънат ръкав на кимоното му поднесе наръч стрели и вдигна една към ръката му. Нобунага погледна надолу.

— Ано? Достатъчно си направила. Опитай се сега да избягаш.

Направи й знак с брадичка, но придворната дама продължи да подава една след друга стрелите в десницата му. Колкото и да я караше, тя не поиска да си тръгне.

Стреляше не толкова изкусно, колкото с благородство в движенията. У него имаше повече дух, отколкото сила. Пронизителното свистене на всяка стрела сякаш само казваше, че острието й е прекалено добро за тези низки хора, че то е дар за тях от човека, който ще властва над цялата тази страна. И стрелите на Ано обаче бързо привършиха.

Тук и там в храмовия двор лежаха покосени от неговите стрели неприятели. Въпреки стрелбата на лъка обаче, една група облечени в доспехи войници настъпи с дързък вик към парапета на терасата и най-сетне стигна с катерене до засводения коридор.

— Виждаме ви, господарю Нобунага! Не можете да ни избягате! Загубете главата си като мъж!

Враговете бяха многобройни като враните по акациевите дървета призори и привечер. Готови да бранят своя господар, личните служители на Нобунага се наредиха около него в страничните и задните коридори. Сабите им светеха с блясъка на отчаянието. Няма да оставят врага да проникне по-навътре. Между тях бяха и братята Мори.

Мнозина от тези хора, отказали до самия край да изоставят повелителя си и сражавали се в негова защита, сега лежаха повалени върху вражески тела, все още вкопчени в мъртвешка хватка. Изглеждаше, че и двамата противници са загинали едновременно.

Стражата от външния храм бе превърнала сега главното светилище в поле на битката и в яростно и кърваво сражение се опитваше да отблъсне неприятеля от вътрешния двор. Вражеските сили обаче изглежда бяха на път да превземат входа към покрития коридор, който водеше дотам и целият отряд, сега съставен от по-малко от двадесетина човека, се събра наедно и се спусна към вътрешността.

Сега воините на Акечи, успели да се изкатерят до коридора, бяха притиснати от две страни. Пронизаните им и посечени тела нападаха едно върху друго. Щом видяха, не Нобунага е все още в безопасност, мъжете от външния храм нададоха радостни викове:

— Сега! Сега имаме време! Да отстъпваме веднага!

— Глупаци! — процеди през зъби Нобунага и захвърли лъка си настрана. Беше счупен и нямаше вече стрели. — Не е време за отстъпление! Дайте ми едно копие!

И след като ги сряза по този начин, той сграбчи оръжието на един от служителите и като лъв се спусна надолу по коридора. Завари един вражески войник да се опитва да се изкатери по страничната преграда и заби острието си право в него.

В същия миг един воин на Акечи, застанал под сянката на черен китайски бор, извади своя малък лък. Стрелата се заби в лакътя на Нобунага. Господарят се олюля назад и се подпря на кепенците зад гърба си.

Същевременно вън пред западната стена се разиграваше малка схватка. Една дружина от служители и пешаци начело с Мураи Нагато и сина му бе излязла от дома на градския управител, разположен до храма Хоно и след като удари обградилите стените Акечи в гръб, се опитваше да влезе през главната порта в двора.

Предишната вечер Нагато и синът му бяха останали до късно да разговарят с Нобунага и Нобутада и се върнаха да спят едва към третия час. Ето защо Нагато, заспал дълбоко, се остави да го сварят неподготвен. Длъжен бе да знае за положението още щом отрядите на Акечи влязоха в столичния град. След това би трябвало незабавно, било и само миг преди идването на вражеските сили, да прати предупреждение в близкия храм Хоно.

Това нехайство бе непростимо. Вината обаче не беше само на Нагато. Със сигурност виновни бяха всички отседнали в столицата или постоянно обитаващи я служители на Нобунага.

— Вътре в храма изглежда става нещо — бе първото, което Нагато чу, щом го събудиха.

Нямаше представа за естеството на станалото.

— Може да е някакво сбиване. Идете да видите — каза той на слугата.

После, докато излизаше без да бърза от постелята, чу един от своите служители да вика от покрива на портата:

— От Нишикикоджи се вдига дим!

Нагато изцъка с език и промърмори:

— Сигурно пак има пожар на Помийната улица.

Дотам бе свикнал да мисли, че всичко наоколо му е мирно, та забравяше напълно, че днес е просто пореден ден на междуособицата, която продължава в страната.

— Какво?! Отряди на Акечи ли?

Удивлението му трая по-малко от миг.

— По дяволите! — и той изскочи от стаята без почти нищо освен дрехите на гърба си.

Веднага щом видя в тъмната утринна мъгла гъстите редици от облечени в доспехи конници, настръхнали от мечове и копия, се затича обратно в дома си, навлече бронята и сграбчи сабята си.

С не повече от тридесет-четиридесет души се завтече на помощ на Нобунага. Отделните части на Акечи бяха затворили почти всички улици, които водят към храма Хоно. Сблъсъкът с хората на Нагато започна на един от ъглите на западната оградна стена и премина в ожесточен ръкопашен бой. Малката дружина успя да премине през обкръжението и да стигне доста близо до главната порта; веднага след това обаче един от отрядите на Акечи, станал свидетел на тази дързост, се обърна към тях, приготви копията си и нападна. Скоро хората на Нагато останаха наполовина по-малко и бяха принудени да се оттеглят.

— Опитайте да стигнете до храма Мьокаку! Ще подкрепим господаря Нобутада!

Над покрива на храма Хоно, подобно на буреносен облак, се изви катраненочерен дим. Дали пожарът бе причинен от нападащите Акечи, от служителите на Нобунага или от самия него? Цареше такъв безпорядък, че никой не можеше да отговори на това.

Димът дойде почти едновременно от външното светилище, от една стая в двора и от кухнята.

В кухнята един оръженосец и двама други мъже се сражаваха като демони с неприятеля. Изглежда, макар сега да не се виждаше нито един от тях, монасите в храмовата кухня се бяха събудили рано, тъй като огънят под големите котли бе вече запален.

Оръженосецът застана на вратата на помещението и прониза поне двама от проникналите вътре хора на Акечи. Най-сетне те му отнеха копието и изправен срещу многобройните неприятели, той бе принуден да скочи на дъсчения под и да ги държи на разстояние, като хвърля по тях кухненски съдове и всичко друго, което му попадне.

Редом с оръженосеца се биеха храбро един учител по чайна церемония и друг някакъв мъж. Макар да изпитваше презрение към тези трима лековъоръжени противници, групата самураи не успяваше да стъпи на дървения под тъкмо заради тях.

— Какво ви бави?

Вътре надникна някакъв воин, който приличаше на техен началник. Той сграбчи една горяща главня от огнището и я хвърли в лицата на тримата защитници. После запокити друга в килера и още една — срещу тавана.

— Вътре!

— Трябва да е вътре!

Целта им бе Нобунага.

И те си проправиха път навътре, като ритаха подпалените дървета с войнишките си сламени сандали. Пламъците като червен бръшлян попълзяха по вратите и стълбовете. Докато обгръщаха оръженосеца и учителя по чайна церемония, двамата мъже останаха неподвижни.

В конюшните бе настъпило пълно объркване. Десетината коне се бяха уплашили така, че сега ритаха стените и къртеха дъските от тях. Накрая два пробиха преградата и препуснаха навън. Галопираха подивели в средата на отрядите на Акечи, докато останалите цвилеха все по-диво, усетили приближаването на пламъците. Самураите в конюшнята изоставиха местата си и излязоха да защитават стъпалата на двора, в който за последен път видяха Нобунага. Това бе последната им битка — всички бяха покосени и заедно паднаха.

Дори конярите, които биха могли да избягат, не пожелаха да го сторят и останаха да се бият до смърт. По начало тези хора не се отличаваха със съвършено нищо особено, но този ден мълчаливо доказаха със своята саможертва, че и с нищо не отстъпват на другите, които имат високи доходи и звания.

Един воин на рода Акечи, хванал окървавено копие, тичаше от стая на стая. Щом видя през дима един от другарите си, той се спря.

— Миноура?

— Аз съм.

— Постигна ли вече нещо?

— Не, не още.

Двамата търсеха Нобунага — или по-точно се състезаваха кой от тях ще го намери. Скоро се разделиха, за да си проправят поотделно път през дима.

Изглежда огънят се бе разпространил под покрива и вътрешността на храма застрашително попукваше. Дори кожата и металът на войнишките доспехи се нагорещиха. За миг всичко се опразни — даже мнозина от воините на Акечи изтичаха навън, за да избягат от пълзящите пламъци и в храма останаха единствено трупове и най-упоритите, които продължаваха да търсят.

Някои от тези се давеха от дима, други бяха покрити с пепел. Вратите и плъзгащите се прегради бяха изритани в голямата зала и сега навсякъде, подобни на огнен облак, се носеха парчета горящ златен брокат и подпалено дърво. Вътре в малките стаи и в ъглите обаче бе тъмно и предметите се различаваха смътно. Пълните с гъст дим коридори изобщо не можеха да бъдат отличени един от друг.

Ранмару се облегна тежко на кедровата врата към стаята, която пазеше и после тихо се изправи отново. В ръка държеше окървавено копие. Огледа се надясно, после наляво. Чу стъпки и приготви оръжието си.

Целият се превърна в слух. Облечената в бяло фигура, която влезе преди малко в стаята, бе тази на Предводителя на дясната страна, Ода Нобунага. Той се би до самия край, докато видя, че храмът потъва в пламъци и хората му до един са паднали и убити. Би се рамо до рамо с обикновените войници, все едно че сам е един от тях. Въпреки това взе решението да си направи сепуку не просто понеже държеше на името си и не смяташе, че някое нищожество заслужава да се сдобие с главата му. Смъртта на човека е предопределена и Нобунага дори не съжаляваше за това, че неговият живот свършва. Съжаляваше само за голямото дело на този живот.

Храмът Мьокаку е съвсем наблизо. Също в съседство е домът на столичния управител. В града има разположени и още самураи. Ако по някаква случайност успее да влезе във връзка с хората навън, той може да си осигури път за бягство. От друга страна, този заговор, тази измяна е дело на тиквоглавеца Мицухиде. А на него е присъщо, ако вземе подобно решение, да го изпълнява така, че дори и вода да не може да премине. Време е значи Нобунага да се реши.

Така тези две мисли се бореха в ума му.

Погледна към труповете на своите служители, загинали заедно в битката и разбра, че последният му миг е вече близо. Напусна сражението и се оттегли в стаята, чиято врата сега пазеше отвън Ранмару. Думите му бяха:

— Ако чуеш отвътре гласа ми, значи вече се самоубивам. Постави тялото ми под някакъв параван и го подпали. Дотогава не пускай врага да стигне дотук.

Докато казваше това, Нобунага гледаше Ранмару право в очите.

Дървената врата бе здраво залостена. За миг господарят впери поглед във все още непокътнатите позлатени рисунки на стените. Отнякъде проникна тънка струйка дим, но изглежда имаше време, докато пламъците стигнат и дотук.

„Вече напускам този свят. Няма нужда да бързам.“ Струваше му се, че някой друг му казва това. Веднага щом влезе в стаята, усети, още преди горещината, която го обгражда от четирите страни, пареща жажда. Почти се строполи в средата на помещението, но после промени решението си и намери сили да се премести на една леко издигната площадка в долния край. В крайна сметка местата долу по начало бяха предназначени за неговите служители. Представи си как струйка вода се стича в гърлото му. За миг се опита да съсредоточи цялото си същество точно под пъпа. Застана в тържествена поза, с прегънати под тялото колена, изпъна гръб и си оправи дрехите. Опита се да се държи така, сякаш служителите му са застанали пред него, както това се случваше преди.

Мина малко време, докато тежкото му дишане се успокои.

„Това ли значи да умреш?“

Чувстваше се толкова спокоен, че сам не можеше да повярва в този миг. Дори усещаше някакво желание да се разсмее.

„Ето, дойде и моят ред.“

Даже когато пред погледа му изникна лъскавата плешива глава на Мицухиде, не изпита никаква ярост. Служителят му също е човек и е направил това от раздразнение и гняв. Самият той, Нобунага, не трябваше да постъпва така необмислено и сега, след като всичко това вече бе станало, съжаляваше, че недоволството на неговия служител не е довело до нищо, освен глупаво насилие. „Ах, дали няма да ме последваш след няколко дни, Мицухиде?“, попита той мълчаливо.

В лявата си ръка стискаше ножницата на своята къса сабя. Дясната освободи острието.

„Няма нужда от бързане.“

Съветваше сам себе си. Пламъците вече проникваха в стаята. Затвори очи. В този миг, сякаш е яхнал препускащ кон, през ума му премина всичко, което можеше да си спомни за своя живот от най-ранно детство до сегашния ден. Когато отвори очи, златният прах и рисунките по четирите стени светеха в яркочервено. Изписаните по тавана божури сякаш се множаха от пламъците. Смъртта му наистина не трая по-дълго от един дъх. В този последен миг, някакъв необикновен глас вътре в него като че каза сбогом на всички спомени от предишния му живот.

— Не съжалявам! — каза високо Нобунага.

Ранмару чу вика и се завтече вътре. Господарят му, облечен в бяло копринено кимоно, вече лежеше по лице на пода. Под него течеше прясна кръв. Младежът издърпа вратите от ниската ракла и ги постави върху трупа, сякаш му прави ковчег. Затвори тихо вратата зад себе си и застана встрани от издигнатото място. Стисна късата сабя, с която и той също можеше да си направи сепуку. Вместо това обаче неговите блеснали очи останаха вперени в тялото на Нобунага, докато цялата стая не бе погълната от пламъците.

През първите три дни на шестия месец небето над Киото беше чисто и слънцето ярко светеше. В планинските западни области обаче времето се менеше от ясно до облачно. До края на петия месец тук продължаваха проливните дъждове. После, за два-три дни в началото на шестия, силен югозападен вятър издуха разкъсаните облаци на север и после ги върна обратно. Така небето продължи да се променя между чисто и заоблачено.

Повечето хора бяха уморени от дъжда и плесента и се надянаха дъждовният сезон да свърши рано, но войската на Хидейоши, заета с дългата обсада на крепостта Такамацу, се молеше на осемте Царя на драконите да пратят още и още дъжд, тъй като това бе главното им оръжие на бойното поле. Самотната крепост все така стоеше напълно откъсната посред блатистото езеро. Тук-там, като последни остатъци от коса по главата на някой оплешивяващ, стърчаха дърветата на няколкото потопени под водата горички.

В града под крепостта, над водата оставаха само покривите на простите жилища; селските къщи в по-ниските места вече се бяха изгубили. Мътното течение носеше безброй парчета гнило дърво и те плуваха покрай бреговете на езерото.

На пръв поглед вълните по нечистата жълтеникава вода изглеждаха неподвижни, но войниците, които я наблюдаваха от края на брега, забелязваха как тя лакът по лакът настъпва за сметка на сушата.

— Днес някои тук изглежда не ги е грижа за нищо! Я погледнете. Та те са също така безгрижни като вас.

Хидейоши се бе качил на седлото и говореше на оръженосците зад гърба си.

— Къде?

Всички с любопитство погледнаха натам, накъдето сочеше господарят им. И наистина върху плаващите дървета се виждаше ято снежнобели чапли. Оръженосците, още момчета, свиха рамене и се засмяха. Заслушан в детските им приказки, Хидейоши шибна леко коня си и се върна в лагера.

Това стана на вечерта от третия ден на шестия месец. Нямаше начин Хидейоши да знае какво се е случило в Киото.

Той рядко пропускаше обичайните си обиколки на лагера, при които го придружаваше свита от петдесет-сто служители. Понякога към тях се присъединяваха и оръженосци. Носеха голям чадър с дълга дръжка и размахваха наоколо ярко оцветеното пълководческо знаме. Войниците, свидетели на това царствено „шествие“, вдигаха очи нагоре и си мислеха: „Минава нашият повелител.“ Когато се случеше да не го видят, добиваха усещане за някаква липса.

Докато минаваше, Хидейоши оглеждаше от седлото войниците от двете си страни — потни и покрити с кал, най-голяма радост за тях бе храната, която обикновен човек едва можеше да сложи в устата си; въпреки това усмивката не слизаше от техните лица и те надали познаваха думата „отегчение“.

Мъчно му беше за дните, когато самият той бе част от тези млади хора. Началството на този поход му беше поверено преди цели пет години. Сраженията и ожесточените сблъсъци при крепостите Кодзуки, Мики и много други бяха за него неописуемо изтощителни. А освен трудностите на самата битка, неведнъж го бяха спохождали и вътрешни съмнения.

Трудно бе да се угоди на Нобунага и никак не беше лесно от разстояние да му служиш и да изпълняваш желанията му. Освен това, разбира се, пълководците около Хидейоши не бяха особено радостни от неговото издигане. Въпреки това той бе доволен и сутрин, когато се молеше на богинята на слънцето, чистосърдечно й благодареше за всички изпитания, през които е преминал за тези пет години.

Никой не би дирил сам такива несгоди. А Хидейоши смяташе, че каквито и да са действителните намерения на небето спрямо него, досега то му е изпращало единствено трудност след трудност. Имаше дни, когато се чувстваше благодарен за недоимъка и превратностите от време на младостта си, понеже те му бяха дали волята да се пребори със собствената си телесна слабост.

Сега всичко подготвено за превземане на крепостта Такамацу вече бе приведено в действие и Хидейоши чакаше единствено пристигането на Нобунага от изток. На връх Хидзаши тридесетте хиляди войници на рода Мори под началството на Кикава и Кобаякава чакаха да се притекат на помощ на откъснатата от света крепост. Когато времето бе ясно, врагът лесно можеше да види чадъра и пълководческото знаме на Хидейоши.

Тази вечер, тъкмо докато се връщаше в жилището си, по пътя за Окаяма го настигна пратеник. Стражите незабавно го наобиколиха. Пътят водеше за стана на Хидейоши на връх Ишии, но по него, след като се прекоси Хибата, можеше да се стигне и до лагера на Кобаякава Такакаге на връх Хидзаши. Естествено, местността бе най-строго охранявана.

Вестоносецът бе пришпорвал коня си през цялото време от два дни насам, без да се спира за храна или дори за да пие. Преди стражите да са го довели в лагера, той вече беше загубил свяст.

Бе Часът на глигана. Хидейоши още не си беше легнал. Щом Хикоемон се върна, тримата заедно с Хидейоши и Хори Кютаро отидоха до постройката, която служеше за жилище на предвождащия похода. Там дълго седяха заедно.

Разговорът им бе дотолкова поверителен, че дори оръженосците се бяха оттеглили. Позволиха да остане само на поета Юко. Той седеше до плъзгащата се врата от хартия и отпиваше от чая си.

Внезапно се чуха стъпки, бързо идващи в посока към сградата. Беше дадена строга заповед да не позволяват на никой да се приближава, така че щом непознатият стигна до кедровата врата, застаналите там на стража оръженосци го посрещнаха с остри бележки.

Всички изглеждаха извънредно възбудени, а този, с когото говореха, явно бе настоятелен и разгорещен.

— Какво става, Юко? — попита Хидейоши.

— Не мога да разбера. Изглежда някой от оръженосците говори с едни от мъжете на пост.

— Погледнете.

— С удоволствие.

Юко остави чаените принадлежности на местата им, стана и излезе.

Щом погледна навън, установи, че не стражата, както очакваше, а Асано Нагамаса е влязъл в спор с оръженосците.

Младежите обаче бяха получили заповед да не допускат никого и не искаха да съобщят на своя господар за пристигането на новодошлия. Няма значение кой е — дали Асано или някой друг. На това мъжът отговори, че ако не обявят за идването му, сам ще си проправи път, за да го стори. Оръженосците го предизвикаха да опита. Макар и още младежи, те бяха натоварени с бойна задача и се готвеха да покажат, че не стоят на местата си само за украса.

Юко първо успокои разгорещените стражи, после се обърна с въпроса:

— Какво е станало, господарю Асано?

Асано му показа калъфа за писма, който държеше ръката си и добави, че току-що от Киото е пристигнал пратеник. Знае, че сега разговорът е строго поверителен, но преки това вестта е важна и той иска само за малко да говори с господаря си.

— Почакайте за миг, моля ви — каза Юко и се върна бързо вътре.

После покани Асано да влезе.

Служителят прекрачи прага и хвърли бърз поглед към стаята встрани. Оръженосците там мълчаха. Обърнали се бяха на другата страна и се правеха, че въобще не го забелязват.

Хидейоши мина покрай една ниска, поставена на пода лампа и се обърна към влезлия Асано.

— Простете, че ви безпокоя по време на такъв важен разговор.

— Няма нищо. Явно имаме важна вест. От кого е?

— Научих я от Хасегава Соджин, господарю.

Асано подаде калъфа с писмото. Червеният лак по кожата блестеше ярко под светлината на лампата.

— Вест от Соджин ли? — учуди се Хидейоши и взе писмото.

Хасегава Соджин беше редовен посетител на чайните церемонии на Нобунага. Не бе в особено близки отношения с Хидейоши, тъй че изглеждаше странно един учител по чайна церемония да праща в лагера му такова бързо известие. Освен това според Нагамаса приносителят бил напуснал Киото по обед на предишния ден и пристигнал току-що, в Часа на глигана.

Това означаваше, че пътуването от столицата до лагера му е отнело цял ден и половин нощ. Дори и за нарочен пратеник това е необичайна бързина. Без съмнение не е нито ял, нито пил по пътя и с яздил през нощта в пълен мрак.

— Приближете малко лампата, Хикоемон.

Хидейоши се наведе и разви писмото на Соджин. Бе късо и явно написано бързешком. Още при първите редове обаче на светлината от лампата се видя как космите по врата му настръхнаха.

Останалите присъстващи седяха на известно разстояние зад господаря си, но щом цветът на кожата му, от тила до ушите, се промени, и тримата — Кютаро, Асано и Хикоемон — не можаха да се сдържат да не се заведат напред.

— Господарю… какво се е случило? — попита Асано.

При този въпрос Хидейоши мигом дойде на себе си. Изглежда не успяваше да повярва на думите в писмото и се насили да ги прочете повторно. После сълзите му закапаха по хартията, в чието съдържание сега не можеше вече да се съмнява.

— Защо плачете така, господарю? — обади се Хикоемон.

— Никога не сме ви виждали такъв.

— Лоша вест ли е това?

И тримата си мислеха, че става дума за майката на Хидейоши, която той бе оставил в Нагахама.

През време на похода мъжете рядко говореха за домовете си, но когато станеше дума за неговия, Хидейоши винаги споменаваше майка си. Сега всички решиха, че тя трябва да е сериозно болна или вече починала.

Най-сетне Хидейоши избърса сълзи и седна малко поизправен. При това лицето му доби сурово изражение и мъката по него сякаш се смеси с остър гняв. Такова чувство не се свързва обикновено със смъртта на родител.

— Нямам сила да ви кажа за това. Елате и погледнете какво пише тук.

Подаде им писмото и извърна поглед на другата страна, за да скрие с ръка сълзите си.

Прочели писмото, тримата мъже сякаш бяха поразени от гръм. Нобунага и Нобутада са мъртви. Нима това може да е истина? Толкова необясним ли е този свят? Кютаро, — в частност, се бе срещнал с Нобунага непосредствено преди да дойде на връх Ишии. В крайна сметка бе дошъл тук по негова заповед и сега гледаше отново и отново писмото, неспособен да повярва в това, което то съдържа. Двамата с Хикоемон горчиво плачеха и сълзите им сами по себе си биха могли да загасят лампата, която светеше самотно в мрака. Хидейоши неспокойно мърдаше на мястото си. Бе успял да се овладее и сега здраво стискаше устни.

— Хей! Някой да дойде насам! — извика той към стаята на оръженосците.

Викът бе достатъчно силен, за да пробие тавана. Хикоемон и Асано, и двамата твърде сърцати мъже, бяха така стреснати, че почти скочиха от възглавниците си. Та нали Хидейоши допреди миг бе потънал в сълзи и изглеждаше изцяло покрусен.

— Да, господарю! — отвърна един от оръженосците.

Отговорът му бе придружен от шум на бързи стъпки. От този звук и от гласа на Хидейоши мъката на Кютаро и Хикоемон изведнъж се изгуби.

— Господарю?

— Кой е? — попита Хидейоши.

— Ишида Сакичи, господарю.

Набитият Сакичи излезе от сянката на плъзгащата се врата към съседната стая. Щом стигна до средата на рогозката, той се обърна към поставената на земята лампа и се поклони с прилепени към пода длани.

— Изтичай до лагера на Канбей, Сакичи. Кажи му, че искам веднага да говоря с него. Побързай!

Ако имаше възможността, Хидейоши би желал да заплаче с глас. Служеше на Нобунага от седемнадесетата си година. Този човек го бе потупвал по главата, а като негов прислужник Хидейоши бе носил сандалите му със собствените си ръце. И ето сега неговият господар вече не е този свят. Връзката между Хидейоши и Нобунага в никакъв случай не бе обичайна. Свързваше ги обща вяра, имаха един живот и една смърт. Неочаквано господарят си отиде пръв и сега Хидейоши съзнаваше, че от този миг нататък поема съществуването си в свои собствени ръце.

„Никой не ме е познавал така добре като него, помисли си Хидейоши. В своя последен миг между пламъците на храма Хоно трябва да си е спомнил за мен и сигурно още ми се е доверявал. Колкото и да съм недостоен, няма да обърна гръб на своя господар и на това негово доверие.“ И Хидейоши се зарече пред себе си. Той не просто жалеше за своя повелител. Вярваше в едно — преди да умре, Нобунага му е оставил заръка.

Можеше да разбере колко дълбоко ще да е било неудовлетворението на господаря му. Като познаваше Нобунага, си представяше неговото вътрешно съжаление заради това, че си отива от този свят, завършил своето дело само наполовина. Щом погледна на нещата така, Хидейоши забрави мъката си. Но нямаше време и да мисли надълго за бъдещето. Телом бе на запад, но духом вече се сражаваше с врага — Акечи Мицухиде.

Остава обаче въпросът как да се справи с непосредствения си противник — този в крепостта Такамацу. И как да постъпи с тридесетхилядната войска на рода Мори? Как възможно най-бързо да се пренесе от полето на боя в западните области до Киото? Как да надвие Мицухиде? Въпросите се издигаха пред него като планинска верига.

Изглежда, най-накрая взе решение. Възможността бе едно на хиляда, но по челото му се четеше решимост да заложи живота си именно на тази единствена възможност.

— Къде е сега пратеникът? — попита Хидейоши Асано, почти веднага след като оръженосецът бе излязъл.

— Наредих на самураите да го оставят да чака при главния храм — бе отговорът.

Хидейоши направи знак на Хикоемон.

— Заведете го в кухнята и му дайте нещо да се нахрани. Обаче го дръжте заключен и не позволявайте на никой да говори с него — нареди той.

Хикоемон кимна с разбиране и Асано попита дали и той да отиде с него.

Хидейоши поклати глава.

— Не, от вас ще искам нещо друго, затова почакайте малко. Моля ви, Асано, изберете от самураите си няколко с добър слух и бързи нозе и ги разположете по всички пътища от Киото за владенията на Мори. Не искам дори птица да прехвръкне оттам. Задържайте всеки, който ви се стори подозрителен. Дори и да не е, проверявайте кой е и какво носи със себе си. Това е извънредно важно. Вървете бързо и внимавайте.

Асано незабавно тръгна да изпълни заповедта. Сега в стаята останаха само Кютаро и Юко.

— Кой час е сега, Юко?

— Втората половина на Часа на глигана.

— А днес беше третият ден от месеца, нали?

— Точно така.

— Утре сме четвърти — промълви на себе си Хидейоши. — После идва пети.

Притвори очи и замърда с пръсти по колената си, сякаш пресмята наум нещо.

— Трудно ми е само да седя така тук. Не мога ли да изпълня някакво ваше нареждане? — обади се Кютаро.

— Не, изчакайте още малко — опита се Хидейоши да успокои нетърпението му. — Канбей трябва да дойде скоро. Знам, че Хикоемон отиде да се погрижи за вестоносеца, но сега, понеже има малко време, защо и вие не отидете да проверите как са нещата там?

Кютаро начаса се изправи и тръгна към храмовата кухня. Мъжът седеше в една малка стая наблизо и лакомо поглъщаше храната, която му бяха предложили. Не беше ял и пил от вчера и когато най-сетне се насити, успя само да се облегне назад с издут корем.

Щом видя, че човекът е свършил с храненето, Хикоемон го повика при себе си и го поведе към една от монашеските килии, където се пазеха сутрите. Пожела му добър сън, остави го вътре и заключи вратата от другата страна. В същия миг Кютаро пристъпи тихо до него и прошепна в ухото му:

— Негово Височество се притеснява слухът за станалото в Киото да не се пръсне между хората.

В очите на Кютаро се четеше предложението да убият пратеника, но Хикоемон само поклати глава. След като изминаха няколко крачки, каза:

— Той сигурно още тази вечер ще умре от преяждане. Да го оставим сега да почива.

Погледна към стаята за сутри и вдигна отворената си длан в молитвен жест нагоре.