Тайко

Асано Матаемон, служител на рода Ода

Нене, дъщеря на Матаемон

Окои, съпруга на Матаемон

Маеда Инучийо, оръженосец на Ода Нобунага

Ямабучи Укон, служител на рода Ода

Токугава Иеясу, господар на Микава

Сесай, дзен-монах и военен съветник на рода Имагава

Имагава Йошимото, господар на Суруга

Имагава Уджидзане, първороден син на Йошимото

Йошитеру, тринадесети шогун от рода Ашикага

Господаря Нагоя, братовчед на Нобунага

Икеда Шоню, служител на рода Ода и приятел на Токичиро

Такигава Кадзумасу, старши служител на рода Ода

Сумпу, столица на Суруга

Окадзаки, столица на Микава

Киото, столица на Японската империя

Един хубав мъж

— Окои! — провикна се Матаемон веднага щом пристигна у дома. Жена му се забърза да го посрещне. — Приготви малко саке. Довел съм ти гост в къщи — рече той рязко.

— Е, кой е?

— Един приятел на дъщеря ни.

Токичиро се появи зад гърба му.

— Господин Киношита?

— Окои, досега си ме държала в неведение. Такава постъпка е непростима за съпругата на един самурай. Изглежда, че господин Киношита и Нене се познават от известно време насам. Ти си знаела за това, защо тогава не си ми казала?

— Заслужавам да бъда смъмрена. Много се извинявам.

— Всичко това хубаво, но сега за какъв баща ще ме помисли Токичиро?

— Тя получаваше писма, но никога не ги криеше от мене.

— Така и би трябвало.

— При това Нене е умно момиче. Като нейна майка вярвам, че никога не е постъпвала зле. Затова и не мислех, че си заслужава да те безпокоя заради всичките писма, които получава от мъжете в този град.

— Тук вече си надценила дъщеря ни. Въобще не разбирам младите в днешно време — младите момчета и момичета!

Обърна се към Токичиро, който стоеше и смутено се чешеше по главата, тъй като заради него не можеше да влезе и избухна в смях.

Токичиро беше свръхрадостен, че е бил поканен в дома на възлюбената си от нейния баща и сърцето му лудо биеше.

— Е, не стой само така там!

Матаемон го поведе към стаята за гости, която, макар да беше най-хубавата в дома, все пак бе доста малка.

Жилищата на стрелците не бяха по-удобни от дома на самия Токичиро. Всички служители на Ода, независимо от поста си, живееха просто. И в тази къщата единственото нещо, което привличаше окото, бе комплект доспехи.

— Къде отиде Нене?

— В стаята си е.

Съпругата му предложи на Токичиро вода.

— Защо не дойде да поздрави госта? Когато съм тук, винаги бяга и се крие.

— Сигурно се преоблича и си реши косата.

— Няма нужда от това. Кажи й да дойде и да помогне за сакето. Достатъчно ще е да поднесем на Токичиро само някоя проста домашна гозба.

— Бога ми! Не говори такива работи!

Токичиро се вдърви от смущение. С грубоватите служители в Хачисука бе дързък и нахален, но тук не беше нищо повече от срамежлив младеж.

Най-сетне Нене излезе да го поздрави официално. Беше си изрисувала леко лицето.

— Нямаме много да ви предложим, но моля, чувствайте се като у дома си.

После извади поднос с храна и бутилка саке.

Токичиро като в унес отговаряше на въпросите на Матаемон и през цялото време се възхищаваше на фигурата и обноските на Нене. „Има чудесен профил“, помисли си той. Особено го завладя неподправеното й изящество, просто като памучно платно. В нея нямаше нищо от кокетството на другите жени, които или се притесняват глупаво, или си придават важност. Някой може би ще я намери малко прекалено слаба, но сега от нея се носеше ухание на диви цветя в лунна нощ. Хладният ум на Токичиро бе завладян — той бе в опиянение.

— Още една чаша? — предложи Матаемон.

— Благодаря.

— Казахте, че обичате саке.

— Така е.

— Добре ли сте? Не сте пил прекалено много, нали?

— Ще си го пийна малко по малко, благодаря.

Седнал на ръба на стола с лакираната чашка за саке пред него, Токичиро неотклонно се взираше в лицето на Нене, толкова бяло под трептящата светлина на лампата. Когато погледът й внезапно се насочи към него, той прекара ръка пред лицето си и объркано рече:

— Е, доста ми дойде тази вечер.

Изчерви се, като осъзна, че сигурно обръща на собственото си държание много повече внимание, отколкото самата Нене.

Помисли си отново, че дори и за него ще дойде времето да се ожени. И щом трябва да си вземе жена, ще трябва да е красива. Запита се дали Нене ще може да понася бедност и трудности и да му роди здрави деца. При сегашното си състояние, след като си създаде собствен дом, непременно щеше да има проблеми с парите. А и знаеше, че за в бъдеще няма да се задоволява само с богатство и че го очаква цял куп грижи.

Когато гледаш на една жена с намерението да я направиш своя съпруга, естествено има съображения относно добродетелите и външността й, например. Но по-важно е да намери жена, която да може да обича майка му, една почти неграмотна селянка и която би могла също с бодрост, далеч от погледите на другите, да окуражава своя съпруг в работата. Освен тези две качества, трябва да бъде жена с такъв дух, че да може да понася бедността им. „Ако Нене се окаже такава жена…“, мислеше си той отново и отново.

Интересът на Токичиро към Нене не водеше началото си от тази вечер. Още от много по-рано той смяташе дъщерята на Матаемон за подходящата за него жена. Бе я забелязал, преди да знае коя е и тайно й беше изпращал писма и подаръци. Тази вечер обаче за първи път бе сигурен.

— Нене, имам да обсъдя нещо насаме с Токичиро, затова ще ни оставиш ли за малко?

Щом Матаемон каза това, Токичиро си въобрази, че е вече негов зет и отново започна да се изчервява.

Нене излезе от стаята и Матаемон седна малко поизправен.

— Киношита, искам това да е един откровен разговор. Знам, че сте честен човек.

— Моля ви, говорете всичко, което поискате.

Токичиро бе доволен, че бащата на Нене се отнася така свойски с него, макар и това да нямаше да е разговорът, на който се бе надявал. Той също седна по-изправено, готов да бъде в услуга на Матаемон, без значение какво той ще го помоли.

— Това, което искам да кажа, е… ами, Нене е горе-долу на възрастта, подходяща за женитба.

— С положителност.

Гърлото на Токичиро бе пресъхнало и непривично стегнато. Макар и да би било достатъчно да кимне, той усещаше, че трябва да направи някаква бележка. Често казваше по нещо, без да има нужда да го прави.

— Работата е в това, че съм получил за ръката на Нене немалко предложения, които са доста над положението на нашето семейство — продължи Матаемон, — и като неин баща просто не знам кое да избера.

— Трябва да е трудно.

— И все пак…

— Да?

— Някой, който може би се ползва с одобрението на бащата, може да не е по вкуса на девойката.

— Това е разбираемо. Жената има само един живот на разположение и щастието й зависи от мъжа, за който ще се омъжи.

— Има един оръженосец, който винаги е близо до господаря ни — един младеж на име Маеда Инучийо. Трябва да го познавате.

— Господин Маеда ли? — Токичиро премигна. Разговорът взимаше неочакван обрат.

— Точно така. Господин Инучийо е от добро семейство и неколкократно искаше ръката на Нене.

Токичиро изпусна нещо, което звучеше повече като въздишка, отколкото като отговор. На сцената внезапно изникна страховит съперник. Хубавото лице, ясният глас и добрите обноски, които Инучийо бе усвоил между оръженосците на Нобунага, всичко това караше Токичиро, който не бе много уверен в своята собствена добра външност, да завижда. В крайна сметка не можеше да принуди хората да спрат да го наричат Маймунка. За него значи нямаше нищо по-омразно от това да чуе да определят някого като „хубав мъж“. А Инучийо със сигурност бе точно такъв.

— Възнамерявате ли да му дадете Нене?

Някак без да искат преминаха границите на обикновения разговор.

— Какво? Не — отвърна Матаемон с клатене на глава и вдигна към устните си чашката, сякаш се бе сепнал от дълбок унес. — Като баща бих бил щастлив да имам за зет благовъзпитан младеж от добро потекло като Инучийо и вече приех. Напоследък обаче, макар и само по този въпрос, дъщеря ми не скланя толкова лесно глава пред решенията на родителите си.

— Искате да кажете, че тези приказки за годеж не са й по вкуса?

— Не го е заявила направо, но никога не е и казвала, че ги одобрява. Е, подозирам, че идеята не й се нрави.

— Разбирам.

— Знаете ли, тези разговори за женитба са наистина досадни — докато Матаемон говореше, лицето му доби притеснен израз.

В крайна сметка това е въпрос на чест. Той се възхищаваше от Инучийо. Смяташе го за младеж с блестящо бъдеще и когато онзи поиска Нене за жена, Матаемон се съгласи и дори се зарадва, преди даже да е попитал дъщеря си. Когато обаче гордо й заяви:

— Мисля, че от него ще излезе съпруг като никой друг — тя изобщо не му се стори щастлива.

Напротив, имаше разстроен вид. Макар да бяха баща и дъщеря, сега той разбираше, че когато се стигне до избор на спътник за цял живот, помежду им съществува голяма разлика в мненията. Вследствие на това Матаемон не знаеше какво да прави. И като баща, и като самурай се срамуваше да застане пред Инучийо.

На свой ред Инучийо открито обяви своите намерения. Каза на приятелите си, че ще се омъжва за дъщерята на господин Асано и ги помоли да му сватуват.

Матаемон обясни на Токичиро затрудненото си положение. Денят на годежа наближава. Досега успявал да го отлага с извинения от рода на „Напоследък майка й не е добре със здравето“ и „Жена ми казва, че годината не е благоприятна за такива работи“. Оправданията обаче се привършили и той вече не може да измисли какво да прави отсега нататък.

— Хората казват, че си човек с големи способности. Не ти ли хрумва нещо?

Матаемон пресуши чашата си и я остави на място. Ако Токичиро бе пиян, то това не си личеше по лицето му. Досега се бе залъгвал със своите празни мечтания, но докато слушаше Матаемон, изведнъж стана много сериозен.

„Труден съперник имам“, помисли си той. Инучийо бе от „хубавите мъже“, които Токичиро така не обичаше, но далеч не беше за образец. Отраснал във воюваща страна, той бе храбър, но и страдаше от признаци на упоритост и своенравие.

За първи път Инучийо се сражава в поход с войската на Нобунага, когато бе на тринадесет години и още тогава бе възмъжал достатъчно, за да се върне с главата на един враг. При една скорошна битка, през време на бунта на някакъв служител на брата на Нобунага, Инучийо яростно се сражаваше в предните редици на своя господар. Когато вражески воин прати стрела в дясното око на младежа, той скочи от коня си, отряза главата на мъжа и я поднесе на Нобунага. Всичко това, без да извади стрелата.

Беше дързък и хубав на вид и макар сега дясното му око да се бе свило в тесен процеп, изглеждаше, сякаш някой просто е сложил една игла върху неговата светла, красива кожа. Дори Нобунага не успяваше да обуздае поривистостта на Инучийо.

— И така, какво да правя с Инучийо? — попита Матаемон.

Двамата седяха отчаяни — дори и Токичиро, колкото и да бе изобретателен обикновено, не знаеше какво предложение да даде. Накрая каза:

— Е, не се тревожете. Ще измисля нещо.

Върна се в крепостта. Не бе допринесъл нищо за себе си и сега само споделяше грижите на Матаемон. Обаче, макар тези грижи да му бяха в тежест, смяташе за чест, че бащата на неговата възлюбена се опря на него и му се довери.

Токичиро осъзна, че е силно влюбен в Нене.

„С това ли се изчерпва цялата любов?“, питаше се той и се опитваше да разгадае тайните пътища на своето сърце. При изговаряното на думата „любов“ усещаше нещо неприятно. Не харесваше тази дума, която е сякаш на устата на всекиго. Не се ли бе отказал от любовта още от младите си години? Сигурно е, че за красивите жени, които бе срещал, видът и държанието му — неговите оръжия против света — бяха ставали предмет на подигравка. Ала красотата и чувствата вълнуваха и него. И имаше дълбок запас от търпение, какъвто лекомислените красавици и благородници не могат дори да си представят.

Макар да не е получавал нищо, освен презрение, не е от тези, които се отказват лесно. „Някой ден ще им покажа“, зарече се той. Всички жени на света ще се борят за вниманието на този грозен и дребничък мъж. Тази мисъл бе, която го тласкаше напред. Това чувство беше, което, преди още да го съзнава, определи възгледа му за жените и любовта. За мъжете, боготворящи женската хубост, Токичиро нямаше нищо освен презрение. Ненавиждаше тези, които превръщат любовта във фантазия или загадка и като я вземат за най-висшето благо в живота на човека, намират забавление в своята собствена меланхолия.

„И въпреки това, помисли си той, в случая с Нене ще е вярно да се каже дори, че съм се влюбил“. Любовта и омразата засягат само отделния човек и щом свикна с мисълта, Токичиро също започна да отстъпва пред себе си. Точно преди да заспи, затвори очи и си представи профила на Нене.

И на следващия ден Токичиро бе свободен от служба. Новата му къща с адамовите дървета се нуждаеше от някои поправки, а и трябваше да се погрижи за мебели. Остана обаче в крепостта, за да се обади на Инучийо, който винаги бе редом с Нобунага. От издигнатата дървена площадка Инучийо гледаше надолу към служителите с поглед, дори по-надменен от този на господаря си. Когато хора като Токичиро идваха да се обърнат с молба към Нобунага, слушаше усмихнат и от двете страни на устата му се появяваха малки трапчинки.

„Отново ли Маймунката?“ Инучийо дори не трябваше да го казва на глас. Единственото му око сякаш направо преминаваше през човека, когото гледаше. Токичиро го намираше за надменен и не общуваше много с него.

Докато разговаряше със стража на централната порта, някой мина покрай тях и каза:

— Днес не сте ли на служба, господин Токичиро?

Токичиро небрежно се огледа наоколо и видя, че бе Инучийо. Затича се след него с думите:

— Господин Инучийо. Има един деликатен въпрос, по който бих искал да говоря с вас.

Инучийо го удостои със своя обичаен надменен поглед.

— Въпросът личен ли е?

— Както казах, това е деликатен въпрос, значи е личен.

— В такъв случай точно сега моментът не е подходящ. Тъкмо се връщам от едно място, дето бях по нареждане на Негово Височество и нямам време за бъбрене. По-късно — и след този открит отказ той си тръгна.

„Неприятен мъж, но има и някои добри страни“, трябваше да признае Токичиро. Останал сам, той впери празен поглед след Инучийо. После се отдалечи с широки крачки. Тръгна към града под крепостта. Щом пристигна в новата си къща, завари един човек да мие портата, а друг да внася багаж.

„Да не съм объркал къщата?“, запита се Токичиро. Докато се оглеждаше, от кухнята прозвуча мъжки глас.

— Хей! Господин Киношита. Насам.

— О, ти си значи.

— Какво ще рече това „О, ти си значи“? Къде беше? Оставяш хората да ти обзавеждат и почистват къщата! — Мъжът бе един от предишните му другари по работа в кухнята. — Хубаво, хубаво. За почти нищо време си се уредил доста добре.

Токичиро влезе, сякаш бе гост в своята собствена къща. Вътре имаше нов лакиран скрин и лавица. Всички бяха подаръци от приятели, чули за повишението му. След като откриха, че късметлията — стопанин на дома е някъде навън, те почистиха, пренесоха мебелите и накрая се бяха заели да измият портата.

— Благодаря ви. Много сте мили.

Токичиро, който се почувствува неудобно, захвана да им помага с каквото можеше да свърши сам. Останало му бе просто да напълни шишетата за саке и да ги постави на подносите.

— Господин Киношита — обади се един от доставчиците на крепостта, който смяташе, че му е задължен от времето, когато работата на Токичиро бе да отговаря за въглищата и дървата. Като надзърна в кухнята, Токичиро видя едно бузесто слугинче да мие и търка. — Това момиче е от нашето село. Трябва да сте зает тези дни, така че защо не я наемете засега?

Токичиро се възползва от предложението и каза:

— Имам също нужда от прислужник и от човек за дребни работи, така че, ако познавате някого, ще ви бъда много признателен.

После седнаха в кръг и празненството по случай новата къща започна.

„Добре, че дойдох тук днес. Ами ако аз, собственикът на дома, не се бях появил?“ Токичиро се срамуваше от себе си. До по-рано не се беше смятал за разпилян, но сега виждаше, че трябва поне малко да е такъв.

Докато си пийваха, съпругите на новите му другари по служба от махалата се отбиха да поздравят Токичиро за повишението.

— Хей, господин Киношита! Стопанино! — извика една от посетителките.

— Какво има?

— Как така „Какво има?“ Обиколил ли сте останалите къщи в махалата, за да поднесете почитанията си?

— Не, още не.

— Какво? Още не ли? Да не сте от тези, дето пият, играят и чакат хората сами да дойдат да им поднесат почитания? Я по-добре си облечете най-новите дрехи и още сега тръгвайте на обиколка. Може наведнъж да свършите две работи — ще се поклоните пред всяка къща и ще им кажете, че сте се пренесъл да живеете в махалата и сте назначен на работа в конюшните.

Няколко дни по-късно получи помощ. Едни мъж от същото село като слугинчето дойде да пита за работа. Нае и втори човек. Ето как неусетно се сдоби с малко жилище и трима души прислуга и сега, въпреки скромния си доход, бе стопанин на собствен дом. И когато Токичиро излизаше от къщи, облечен разбира се в купената от втора ръка памучна наметка с бялото адамово дърво на гърба, прислугата го изпращаше на вратата.

Тази сутрин той обикаляше външния ров на крепостта и си мислеше, че стига само Нене да стане негова жена, всичко ще бъде превъзходно. Докато вървеше, не забеляза идващият от другата посока усмихнат мъж. Макар човек да можеше да се заблуди, че Токичиро все още мисли за Нене, всъщност сега главата му бе заета с обсадата и защитата на крепостта — всичко във връзка с рова. Толкова е плитък, че след десет недъждовни дни ще може да му се види дъното. Стига по време на война враговете да хвърлят вътре хиляда торби пясък и пътят за нападение ще бъда открит. В крепостта няма също и много питейна вода. Слабото място на тази крепост е значи водоснабдяването. Не е достатъчно за добра отбрана в случай на обсада… Както си мърмореше така сам, един мъж с великански размери се приближи и го потупа по рамото.

— Господин Маймунка? Сега на работа ли сте?

Токичиро вдигна поглед към лицето на говорещия и в този момент му хрумна разрешение на проблема.

— Не, времето е съвсем подходящо — отвърна той откровено.

Мъжът бе разбира се Маеда Инучийо. Че не бяха намерили удобен случай да разговарят, откакто се срещнаха предишния път и че сега го среща по случайност тук, извън крепостта, е добър знак. Преди обаче да успее да каже нещо, Инучийо го пресече.

— Господин Маймунка, в крепостта споменахте за някакъв деликатен въпрос, по който искате да говорите с мен. Тъй като сега не съм на работа, ще ви изслушам.

— Ами, това, което имах да ви кажа, е, че… — Токичиро се огледа наоколо и избърса праха от един камък покрай рова.

— Това не е такова нещо, че да говорим за него, докато стоим прави. Защо не седнете?

— За какво става всъщност дума?

Токичиро заговори искрено и по лицето му се изписаха разгорещеността и съзнанието му за важността на въпроса.

— Вие обичате ли Нене, господин Инучийо?

— Нене ли?

— Дъщерята на господин Асано.

— А, нея.

— Предполагам, че я обичате.

— Това с какво ви засяга?

— Защото, ако е така, бих искал да ви предупредя. Като не сте знаели за положението й, вие изглежда направо сте помолили нейния баща за позволение да се ожените за нея.

— В това има ли нещо лошо?

— Има.

— И какво?

— Ами, работата е там, че Нене и аз вече от много години се обичаме.

Инучийо втренчи поглед в Токичиро и изведнъж цялото му тяло се разтресе от смях. По неговия израз Токичиро разбра, че не взима казаното на сериозно и затова прие още по-строг вид.

— Не, това въобще не е за смях. Каквато и да е причината, Нене не е такава жена, че да се откаже от мен и да се отдаде другиму.

— Така ли?

— Двамата сме си дали твърди обещания.

— Ами, ако нещата стоят така, то аз няма да се меся.

— Има един човек обаче, който може и да се намеси и това е бащата на Нене. Ако не оттеглите молбата си, господин Матаемон ще бъде притиснат от две страни и ще бъде принуден тържествено да посегне на живота си.

— Да си направи сепуку ли?

— Изглежда господин Матаемон не е знаел какво сме си обещали и затова е приел вашето предложение. Но поради обстоятелствата, които току-що ви обясних, Нене отказва да се съгласи с това.

— Добре тогава, а чия съпруга ще стане тя?

Предизвикан по този начин, Токичиро посочи себе си и каза:

— Моя.

Инучийо отново се разсмя, но не така шумно като преди.

— Нека шегите ви си имат граница, господин Маймунка. Някога поглеждали ли сте в огледало?

— Лъжец ли ме наричате?

— Защо Нене да се сгодява за такъв като вас?

— Ако е истина, какво ще направите вие?

— Ако е, тогава ще ви поздравя.

— Искате да кажете, че няма да се възпротивите, в случай че Нене и аз се оженим?

— Господин Маймунка…

— Да?

— Хората ще ви се смеят.

— Дори и да ни се смеят, нищо не може да се случи с една връзка, която се крепи на любов.

— Наистина говорите сериозно, нали?

— Да. Когато някоя жена не харесва мъжа, който я ухажва, тя го отбягва хитро, като върба на вятър. Щом се случи нещо такова, по-добре е да не се смяташ сам за глупак или да си мислиш, че си бил излъган. Като оставим това настрани, моля ви, не се сърдете на господин Матаемон, ако Нене и аз се оженим. Само ще прибавите към всичко останало и обида.

— Това ли е, за което искахте да говорите с мен?

— Да, и съм ви много благодарен за онова, което казахте. Умолявам ви да не забравите обещанието, което току-що дадохте.

Токичиро се поклони, но когато вдигна глава, Инучийо си бе тръгнал.

Няколко дни по-късно Токичиро се отби в дома на Матаемон.

— Относно това, за което говорихме преди време — започна той официално. — Срещнах се с господин Инучийо и внимателно му обясних вашето затруднено положение. Той каза, че ако дъщеря ви няма намерение да стане негова съпруга и ако наистина ние двамата вече сме си дали взаимно обещание, то тогава наистина няма какво да се направи. Изглежда се примири с обстоятелствата.

Докато Токичиро разказваше накъсо какво е станало, по лицето на Матаемон си пролича, че той самият не знае как точно да разбира всичко това. Токичиро продължи:

— Което ще рече, че господин Инучийо прояви известно съжаление, тъй че за него ще бъде неприемливо, ако ръката й бъде дадена на когото и да е другиго. Ако тя и аз се сгодим и се оженим, ще бъде разочарован, но ще се примири с това. Ще приеме всичко като мъж и ще ме поздрави. И все пак, ще бъде много недоволен, ако дадете Нене на някой друг.

— Почакайте, Киношита. Ако добре съм чул, господин Инучийо е казал, че няма нищо против, ако Нене се омъжи за вас, но не и за друг, така ли?

— Правилно.

— Невероятно! Кой ви е казал, че може да се ожените за Нене? И кога?

— Със срам трябва да кажа, че никой.

— Какво е това нещо? Мислите ли, че съм ви молил да лъжете господин Инучийо?

— Ами…

— Но какви глупости сте му наговорили? А да кажете, че Нене и вие сте сгодени, не е нищо повече от една шега. Та това е вече прекалено! — Матаемон, обикновено тих по характер, почваше да се разстройва: — Понеже тъкмо вие сте измислил това, хората ще си помислят, че навярно е шега. Но дори и като шега, то е ужасно злепоставящо за едно неомъжено момиче. За смешно ли го намирате?

— Разбира се, не — Токичиро увеси глава. — Аз съм този, който допусна грешката. Въобще не съм искал да се получи така. Съжалявам.

Матаемон изглеждаше отвратен.

— Не ми трябва да ми казвате колко съжалявате. Моя беше грешката да се доверявам на някого, за когото мислех, че има малко повече здрав разум.

— Наистина, аз…

— Е, добре, вървете си. Какво чакате? След това, което чух, вече не сте добре дошъл в този дом.

— Добре, ще пазя мълчание до деня, в който бъде обявена сватбата.

— Глупак! — Запасът от доброжелателност на Матаемон накрая се изчерпи и той кресна на Токичиро: — Да не мислиш, че някой ще даде Нене за съпруга на мъж като теб? Тя не би се съгласила на това, дори и да й заповядах да го направи.

— Ами тъкмо в това е въпросът, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма нищо така загадъчно като любовта. В сърцето си Нене може да е решила да не взима за съпруг другиго, освен мен. Грубо е от моя страна да говоря така, но аз не съм направил предложение на вас — направил съм го на дъщеря ви. Нене е тази, която се надява да я помоля да стане моя съпруга.

Матаемон го изгледа втрещен. Това трябва да е най-наглият мъж, когото е срещал! Независимо какъв човек е, може би ако той се намръщи и остане мълчалив и намусен, Токичиро ще си тръгне. Този обаче седеше без ни най-малък знак, че ще става да си ходи.

Отгоре на всичко, Токичиро заговори с хладен глас:

— Не ви лъжа. Бих искал поне веднъж да попитате Нене какво наистина крие в сърцето си.

Това вече бе прекалено за Матаемон. Търпението му изглежда привърши, той се обърна и извика на жена си в съседната стая:

— Окои! Окои!

Окои погледна разтревожено към своя съпруг през отворената врата, но не стана от мястото си.

— Защо не повикаш Нене? — попита я той.

— Но…

Когато се опита да го успокои, той се провикна през главата на жена си:

— Нене! Нене!

Нене, изплашена, че може да се е случило нещо, дойде и коленичи до майката.

— Ела тук! — каза с твърд глас Матаемон. — Нали със сигурност не си давала без съгласието на твоите родители някакво обещание на този тук господин?

Несъмнено това дойде като удар за Нене. С широко отворени очи тя зашари с поглед между баща си и Токичиро, който седеше с ниско наведена глава.

— Е, Нене? От това зависи нашата семейна чест. А също и твоята собствена, когато накрая се омъжиш. По-добре говори без недомлъвки. Нали нищо такова не е ставало?

За момент Нене мълчеше, но накрая заговори ясно и със смирен глас:

— Не, татко.

— Нищо, нали така?

Матаемон изпъчи гърди и победоносно изражение, съчетано с въздишка на облекчение, се изписа по лицето му.

— Но, татко…

— Какво?

— Има нещо, което бих искала да кажа, докато майка е също тук.

— Говори.

— Имам молба. Ако господин Киношита би поискал недостойно момиче като мен за своя съпруга, то аз ви моля да дадете съгласието си.

— Ка… какво? — заекна Матаемон.

— Да.

— Да не си си изгубила ума?

— Човек не говори ей така по толкова важен въпрос. Изпитвам голямо неудобство да разговарям за такива неща, дори пред родителите си, но това е така важно за всички нас, че трябва да го засегна открито.

Матаемон простена и със зяпнала уста се втренчи в дъщеря си.

„Изключително!“ Токичиро наум хвалеше отличната реч на Нене и цялото му тяло трепереше от вълнение. Но, като допълнение към всичко, той не можеше да разбере защо това безгрижно, безметежно момиче го е дарило със своето доверие.

Бе вечер. Токичиро вървеше отнесено по пътя си. Беше си тръгнал от дома на Матаемон и сега отиваше към своята къща сред адамовите дървета.

Ако родителите й дадат позволение, тя би искала да стане съпруга на господин Киношита, бе казала Нене. Макар да движеше по навик нозе, Токичиро бе дотолкова потънал в щастие, че едва съзнаваше къде се намира. Нене говори сериозно, ала той все още имаше някакви съмнения. Наистина ли го обича? „Ако ме обича толкова, защо не ми е казала по-рано?“, се питаше. Тайно й беше пращал писма и подаръци, но досега Нене и един-единствен не му бе отговорила с нещо, което може да се тълкува като благосклонност. Поради това, естествено, си мислеше, че тя не го харесва. Ами какво да се каже за начина, по който се отнесе с Инучийо и Матаемон? Просто си беше нагъл както винаги. Дали губи или печели, бе упорствал в своите собствени надежди, без да се запита какво всъщност изпитва Нене. Сега трябва да се ожени за нея. Непременно трябва.

Въпреки всичко, да застане пред баща си и майка си и да каже, в негово собствено присъствие, че иска да се омъжи за него, изискваше от нейна страна голяма смелост. Признанието й удиви Токичиро повече, отколкото изненада бащата.

Преди Токичиро да си тръгне. Матаемон седеше намусен, с разочарован израз на лицето, без да се съгласява с молбата на дъщеря си. Вместо това мълчаливо и объркано въздишаше и със съжаление и неодобрение към начина, по който мисли неговата дъщеря, заяви:

— За вкусове не се спори.

Токичиро също се чувстваше неловко.

— Ще дойда някой друг ден и те попитам отново — каза той и се приготви да си ходи.

— Ще се опитам да го обмисля — отвърна Матаемон. — Ще го обмисля.

Което беше скрит отказ.

Токичиро обаче намери някакво упование в тези думи. Досега въобще не бе разбирал какво изпитва Нене. Сега обаче, щом сърцето й вече му принадлежи, той бе уверен, че ще успее някак да накара Матаемон да промени мнението си. „Ще си помисли“ не е пряк отказ. И така, Токичиро усещаше, че вече е направил Нене своя жена.

Когато влезе у дома си и седна в главната стая, все още бе потънал в мисли. Мислеше си за своята самоувереност, за чувствата на Нене и за най-подходящото време за сватбата им.

— Има писмо за вас от Накамура.

Едва Токичиро седна и слугата сложи пред него писмото и пакет просено брашно. Някаква смътна тъга по дома му подсказа, че писмото е от майка му.

Беше й писал няколко пъти, описваше й къщата си и я молеше да дойде да живее при него. Макар доходът от тридесет кан да не му позволява да изпълнява своите синовни задължения изцяло, тя няма да е лишена от храна или облекло. Има също и няколко слуги, така че не ще й се налага отново да търка и да чисти със загрубелите си от години полска работа ръце. Ще намери и съпруг за Оцуми. И ще купува добро саке за своя втори баща. Той самият обича да пийва по малко и нищо не ще го зарадва повече от това цялото семейство да заживее заедно и на вечеря да си говорят за някогашната им бедност.

Писмото на Онака продължаваше:

Разплакан, Токичиро отново и отново препрочиташе писмото. Не подобаваше господаря на дома да позволява на слугите си да го виждат да плаче. Освен това самураите биваха възпитавани да не дават на никого да вижда сълзите им. Токичиро обаче не беше такъв. А неговите сълзи бяха толкова много, че слугата се почувствува неудобно и запристъпя на място.

— Ах, сгрешил съм. Това, което казва тя, е напълно вярно. Толкова е умна моята майка. Още не е дошло времето да мисля за себе си и за семейството — каза си Токичиро на глас, докато сгъваше писмото.

Сълзите не искаха да спрат и той като малко дете изтри очи с ръкав.

„Точно така!“, сепна се. Тук от известно време е нямало сражения, но в един град в подножието на крепост никога не се знае кога може да избухне война. Хората, които живеят в Накамура, са в безопасност. Не, тя смята, че такова себично мислене е по начало погрешно. На първо място трябва да стои службата на господаря. Вдигна писмото с благоговение към челото си и се обърна към своята майка, сякаш тя е при него в стаята:

— Да, разбирам, каквото си казала и неотклонно ще се придържам към него. Когато положението ми е осигурено и се ползвам с доверието на моя господар и другите хора, ще те посетя отново и тогава, моля те, ела да живееш при мен.

После взе пакета просено брашно и го даде на слугата:

— Занеси това в кухнята. Какво гледаш? Нима има нещо необикновено в това да се плаче в такива случаи? Това е овесено брашно, което майка ми е смляла нощем със собствените си ръце. Дай го на слугинчето. Кажи й да не го разпилява, а от време на време да ми прави от него кифли. От детинство ги обичам. Сигурно моята майка се е сетила за това.

Съвсем забрави за Нене и докато ядеше сам вечерята, продължи да мисли за майка си. „Какво ли яде мама? Дори и да й пратя пари, тя ще ги използва да купи нещо сладко на детето или саке за мъжа си, а самата ще се храни с неподправен зеленчук. Ако майка ми не живее още дълго време, не знам как ще продължа нататък.“

Когато си лягаше, още бе потънал в мисли. „Как мога да се оженя, преди майка ми да дойде да живее при мен? Още е рано, много рано. По-добре ще е да се оженя за Нене по-късно.“

Стените на Кийосу

Всяка година наесен имаше силни бури. Други, много по-страховити ветрове обаче, духаха около Овари. От Сайто в Мино на запад, от Токугава в Микава на юг и от Имагава Йошимото в Суруга на изток — всички признаци говореха за нарастващата откъснатост на областта.

Тазгодишните бури разрушиха двеста разкрача от външната стена на крепостта. Пристигнаха голям брой дърводелци, мазачи, обикновени помощници и каменоделци, за да участват във възстановяването. През портата Карабаши вкарваха греди, дъски и камък. Строителните материали бяха струпани навсякъде, така че пътищата в крепостта и около рова бяха силно задръстени. Хората, които ежедневно минаваха оттам, открито се оплакваха от неудобството:

— Никъде не можеш да минеш!

— Ако не свършат бързо, каменните стени пак ще са застрашени при следващата буря.

На оградената с въжета строителна площадка, обаче, на явно място бе окачена табела: „Тук се строи. Забранено влизане без разрешение.“

Под ръководството на Ямабучи Укон, надзорника на строежите, работата се провеждаше почти като военна операция, така минаващите през площадката хора вървяха в една-единствена редица, с голяма чинност и послушание.

Наближаваше двадесетият ден на строежа, но все още нямаше признаци той да напредва. Това с положителност създаваше неудобства, но никой повече не се оплакваше. Всички разбираха, че поправката на двеста крачки от крепостната стена ще отнеме дълго време и доста строителна работа.

— Кой е онзи мъж там? — попита Укон един от своите подчинени. Онзи се обърна и погледна в посоката, накъдето сочеше.

— Мисля, че е господин Киношита от конюшните.

— Какво? Киношита ли? А, да. Това е онзи, дето всички му викат Маймунка. Когато мине следващия път, повикай го насам — нареди Укон.

Подчиненият знаеше, че неговият господар е сърдит, тъй като, когато отиваше на работа, Токичиро всеки ден минаваше покрай мястото, но никога не поздравяваше. Не само това, но и ходеше по струпаните на куп греди и дъски. Разбира се, когато на пътеката има сложен дървен материал, нямаше какво друго да се направи, но тези дъски бяха предназначени за строежа на крепостта и ако някой се кани да стъпи на тях, трябваше да поиска позволение от отговарящите за това хора.

— Не знае как да се държи — каза чиновникът след малко. — Във всеки случай, бил е издигнат от слуга в самурай и съвсем наскоро е получил жилище в града под крепостта. Нов е, така че това не е дотам изненадващо.

— Не, няма нищо по-лошо от горделивостта на някой, издигнал се от нищо. Всички са готови лесно да се възгордеят. Да му поскъсят веднъж носа ще му бъде от полза.

Подчиненият на Укон с нетърпение очакваше Токичиро. Накрая той се появи вечерта, горе-долу по времето, когато хората излизаха от работа. Както през цялата година, носеше своята синя наметка. Тъй като почти всичката работа на хората в конюшните беше на открито, тя му служеше добре, но неговото положение бе такова, че ако пожелае, можеше да се облича по-подходящо. Въпреки това, изглежда Токичиро никога нямаше пари да харчи за самия себе си.

— Идва! — хората на Укон почнаха да си смигат.

Токичиро бавно мина покрай тях. Адамовото дърво на гърба му ясно се виждаше.

— Чакайте! Господин Киношита, почакайте!

— Кой, аз ли? — обърна се Токичиро. — Какво мога да направя за вас?

Мъжът го помоли да почака и отиде при Укон. Работниците и чираците бяха вече освободени от работа и почваха на големи групи да се разотиват в къщи. Укон бе повикал майсторите на мазачите и дърводелците и обсъждаше с тях работата за следващия ден. Щом чу обаче чиновника, се изправи на крака.

— Маймунката ли е? Спря ли го? Доведи го тук. Ако не му дам урок сега, ще вземе да добие лоши навици.

Токичиро се появи без нито дума за поздрав и без да се поклони. И сега сякаш казваше надменно: „Спряхте ме. Какво искате?“

Това още повече разсърди Укон. От гледна точка на положението между двама им имаше несравнима разлика. Укон бе син на Ямабучи Саманосуке, управител на крепостта Наруми и син на висш служител на рода Ода. Стоеше много над този мъж, застанал пред него в една стара синя наметка.

— Що за самоувереност!? — лицето на Укон поруменя. — Маймунке! Хей! Маймунке! — извика той, но Токичиро не му отвърна.

Това беше съвсем необичайно за него. Всички, от Нобунага до приятелите, го наричаха Маймунка и този прякор обикновено не го дразнеше. Днес обаче бе по-различно.

— Глух ли си, Маймунке?

— Глупости!

— Какво?

— Викате някого при себе си и после му говорите глупости. Какви са тези маймунки?

— Всички те наричат така и аз направих същото. Често съм далеч от тук, в Наруми и не си спомням името ти. Толкова ли е лошо да се обръщам към теб като другите?

— Да. Има хора, на които е позволено да те наричат по определен начин и други, на които не е.

— Добре, тогава, аз един от тези, на които не е позволено, ли съм?

— Точно така.

— Я си дръж езика! Става дума за наглостта ти! Защо всяка сутрин ходиш по гредите на път за работа? И защо не ни поздравяваш както подобава?

— Това престъпление ли е?

— Имаш ли изобщо чувство за приличие? Казвам ти това, понеже тепърва може да станеш самурай. Доброто държание е много важно за един воин. Когато минаваш оттук, поглеждаш към строежа със самодоволно изражение и мърмориш някакви оплаквания. Но в една крепост на мястото на строежа се поддържа същия ред като на бойно поле. Безочлив глупак! Държиш ли се още веднъж така, няма да оставя да ти се размине тъй лесно. Когато един носач на сандалите се издигне до положение на самурай, непременно се случва нещо такова.

Укон се изсмя, огледа майсторите и подчинените си и после, за да подчертае своето високо положение, отново се изсмя и обърна гръб на Токичиро.

Майсторите, като сметнаха въпроса за приключен, се скупчиха около Укон и отново се заеха да обсъждат плановете. Токичиро обаче, вперил гневен поглед в гърба на Укон, не направи и крачка да си ходи.

— Свършихме с теб, Киношита — обади се един от подчинените на Укон.

— Смъмриха те. Сега да го запомниш — добави друг.

— Добре, върви си — каза трети.

Те сякаш се опитваха да го успокоят и да го пратят да си върви, но Токичиро не им обърна внимание. Продължи да се взира в гърба на Укон. В същото време младежката му гордост най-сетне излезе като врящ мехур на повърхността и той избухна в неудържим смях.

Майсторите и чиновниците се стреснаха и вдигнаха очи. Дори Укон хвърли един строг поглед от мястото, където бе седнал и извика:

— На какво се смееш?

Токичиро почна да се смее още по-силно:

— Смея се, понеже си нелеп.

— Ти нагъл… — Укон разярен скочи от мястото си. — Простих на този нещастник и той сега се надува. Това е безобразие! Военните закони важат на това място също като на бойното поле. Нещастник! Ще те посека. Ела тук! — и той сложи ръка върху дръжката на дългата си сабя. Противникът му обаче стоеше неподвижен, сякаш е глътнал парче дърво.

Укон се ядоса още повече.

— Хванете го! Ще го накажа! Дръжте го да не избяга!

Служителите на Укон бързо се приближиха до Токичиро. Той обаче мълчеше и оглеждаше събиращите се хора, сякаш ги подушва. Всички отпреди мислеха, че в него има нещо странно, но това сега беше почти зловещо и макар и да го наобиколиха, никой не го докосна с ръка.

— Бива ви да плювате големи приказки, господин Укон, но не дотам ви бива да вършите друга работа.

— Какво! Какво каза?

— Защо мислите, че строителните работи в крепостта са уредени строго като на бойно поле? Сам го казахте, но се обзалагам, че изобщо не знаете какво значи това. Не сте много добър началник вие. И си мислите, че греша, като ви се смея!

— Такъв обиден език е непростим! Жалък нещастник! Някой с моето положение…

— Слушайте! — Токичиро изпъчи гърди и като огледа лицата наоколо си, продължи: — Мирно или военно време е сега? Човек, който не разбира това, е глупак. Крепостта Кийосу е заобиколена от врагове — Имагава Йошимото и Такеда Шинген на изток, Асакура Йошикаге и Сайто Йошитацу на север, Сасаки и Асай на изток и Токугава в Микава на юг. — Всички бяха поразени. Гласът му бе пълен със самоувереност и понеже не говореше неща, които само той мисли, го заслушаха в захлас, завладени от неговата реч. — Служителите си мислят, че тези стени са непревземаеми, но ако се яви буря, те ще се пропукат. Безподобна небрежност е, че толкова малка строителна работа отнема повече от двайсет дни и все още ни коства ден след ден уморителна работа. Какво ще стане, ако някой враг се възползва от това слабо място и една нощ нападне крепостта?

— Три правила направляват крепостното строителство — продължи той. — Първото е да се строи бързо и в тайна. Второто е да се строи здраво и без украси. Това ще рече, че орнаментите и красотата са хубаво нещо, но само в мирно време. Третото е постоянна готовност — значи да бъдеш нащрек за нападение въпреки неуредиците по време на строежа. Най-страшното на строежите е възможността да създадат пробив в отбраната. Областта може да падне заради малък пробив в някоя кирпичена стена.

Въодушевлението му завладяваше. На два-три пъти Укон понечи да каже нещо, но Токичировото красноречие го възпираше и устните му можаха само да потрепнат. Майсторите също зинаха, впечатлени от речта на Токичиро. Като доловиха разумността на казваното, никой не пожела да го прекъсне с обидни думи или сила. Стана неясно кой е надзорникът. Щом Токичиро реши, че това, което говори, вече е било осмислено от слушателите, той продължи:

— И макар и да е неучтиво да се пита, по какъв точно начин ръководи господин Укон това начинание? Къде е бързината, скритостта? Къде е готовността? След почти двайсет дни, бил ли е подновен поне един разкрач от стената? Да се сменят пропадналите камъни под кирпичената стена отнема време. Но да говориш, че строителството в крепостта подлежи на същия военен ред като на бойното поле — това не е нищо повече от хвалба на някой, който не съзнава същинското си положение. Ако бях шпионин от вражеска област, лесно щях да забележа, че там, където стената е най-слаба, може да се напада. Глупост е да си мислиш, че това няма да стане и да продължаваш бавно-бавно, все едно че си благородник в оставка, който си строи павилион за чай!

— За тези от нас, които работим в чертите на крепостта, това е голямо неудобство. Наместо да вините хората, които минават отсам, защо не обсъдите нещата и не ускорите хода на работата? Разбира те ли ме? Не само надзорникът, но и вие, подчинените му и майсторите?

Щом свърши, той се засмя весело.

— Е, прощавайте. Бях груб и просто казах, каквото мисля, но ние всички нощем и денем мислим за това като за важна обществена работа. А, стъмнило се е. Сега, ако ме извините, ще си вървя у дома.

Докато Укон и хората му стояха втрещени, Токичиро излезе с бърза крачка от крепостта.

На следващия ден той беше в конюшните. Нито един човек на новото му място не можеше да се мери с него по старателност.

— Никой не обича конете колкото него — говореха другите коняри.

До такава степен се бе посветил на обиколките на конюшнята и грижите за конете, че удивяваше с това дори останалите работници там и ежедневието му бе изцяло погълнато от животните.

Началникът на работниците влезе в конюшнята и го повика:

— Киношита, търсят те.

Токичиро вдигна поглед изпод корема на любимия кон на Нобунага, Сангецу и попита:

— Кой?

На крака на Сангецу бе излязъл цирей и сега Токичиро подмиваше глезените му с гореща вода.

— Щом е заповед, значи е от господаря Нобунага. Побързай.

Началникът се обърна и извика към стаята на самураите:

— Хей! Някой да смени Киношита и да заведе Сангецу в конюшнята.

— Не, не. Аз ще го свърша.

Токичиро не се появи, преди да е свършил с миенето на крака на Сангецу. Намаза го с лекарство, превърза раната, поглади животното по врата и накрая сам го заведе до яслата му.

— Къде е господарят Нобунага?

— В градината. Ако не побързаш, ще докараш Негово Височество в лошо настроение.

Токичиро влезе в стаята за дрехи и си облече синята наметка с адамовото дърво. Заедно с Нобунага в градината имаше пет-шест служители, включително Шибата Кацуие и Маеда Инучийо.

Облечен в своята си синя наметка, Токичиро се забърза, спря на повече от двадесет крачки от господаря и се просна по очи на земята.

— Ела тук, Маймунке — нареди Нобунага. Инучийо веднага му подаде столче. — Ела по-близо.

— Да, господарю.

— Маймунке? Чух, че доста големи думи си изприказвал снощи на строежа на външната стена.

— Узнахте ли вече, господарю?

Нобунага се засмя пресилено. Токичиро, който сега със засрамено изражение се кланяше пред него, нямаше вид на човек, способен да каже такива големи приказки.

— Отсега нататък се въздържай повече — смъмри го Нобунага. — Ямабучи Укон дойде при мен тази сутрин и почна шумно да се оплаква от твоето лошо държание. Успокоих го, понеже според други в думите ти изглежда е имало доста здрав смисъл.

— Извънредно съжалявам.

— Иди на строежа и се извини на Укон.

— Аз ли, господарю?

— Разбира се.

— Ако това е заповед, ще ида и ще се извиня.

— Не си ли съгласен?

— Колебая се дали да го кажа, но няма ли така да поощрим порока? Това, което казах, беше вярно и неговата работа, що се от нася до това как ви служи, трудно може да се нарече съвестна. Дори тази малка поправка отнема повече от двайсет дни и освен това…

— Маймунке, и на мен дори ли ще ги разправяш онези големи приказки? Вече чух за речта ти.

— Мисля, че казах очевидното, а не само големи приказки.

— Щом е така, колко дни трябва да отнеме завършването на работата?

— Ами… — Токичиро стана малко по-предпазлив и се замисли, но скоро отвърна: — Е, след като е вече започната, мисля, без затруднения ще мога да я довърша за три дни.

— Три дни! — възкликна неволно Нобунага.

Шибата Кацуие доби раздразнен вид и се засмя пренебрежително на доверчивостта, с която Нобунага прие думите на Токичиро. Инучийо обаче изобщо не се съмняваше, че той може да направи точно това, за което говори.

На самото място Нобунага издигна Токичиро на поста надзорник на строителните работи. Щеше да замени Ямабучи Укон и само за три дни от него се очакваше да поправи триста разкрача от крепостната стена.

Прие поръчението и се приготви да се оттегли, но Нобунага отново го попита:

— Чакай. Сигурен ли си, че успееш да се справиш?

По съчувствения тон на гласа му ставаше ясно, че не иска Токичиро, ако не успее, да бъде принуден да си направи сепуку. Този седна по-изправен и каза:

— Ще го направя при всяко положение.

Въпреки това Нобунага го помоли още малко да си помисли.

— Устата ни причиняват най-много нещастия, Маймунке. Не упорствай заради такова дребно нещо.

— До три дни стените ще са готови да ги огледате — повтори Токичиро и се оттегли.

Този ден се върна в къщи по-рано и извика:

— Гондзо! Гондзо!

Щом, в отговор на повикването на господаря си, младият слуга надникна в задната градина, Токичиро бе седнал там с кръстосани крака, съвсем гол.

— Нещо искате да свърша ли?

— Да, точно така — отвърна той с оживление. — Имаш малко пари у себе си, нали?

— Пари ли?

— Това казах.

— Ами…

— Какво стана с малкото пари, които ти дадох преди време за разни разходи по домакинството?

— Те отдавна свършиха.

— Ами, тогава какво стана с парите за храна?

— От дълго време е нямало и пари за храна. Когато ви казах — трябва да е било преди два месеца — вие отвърнахте, че ще трябва да се постараем да се справим някак, така че ние се стараем да се справяме.

— Значи няма пари?

— И няма откъде да има.

— Ами тогава какво да правя аз?

— Имате ли нужда от нещо?

— Бих искал тази вечер да поканя едни хора у дома.

— Ако става дума само за саке и храна, мога да пообиколя магазините и да купя малко на кредит.

Токичиро се плесна по бедрото.

— На теб разчитам, Гондзо.

Взе едно ветрило и почна да си вее с широки движения. Духаше есенен вятър и листата на адамовите дървета в изобилие падаха по земята; имаше също и много комари.

— Кои са гостите?

— Майсторите на строежа. Навярно ще дойдат всички заедно.

Токичиро се изкъпа във ваната в градината. Тъкмо в този момент някой извика от входа.

— Кой е? — попита слугинчето.

Гостът свали шапка и се представи:

— Маеда Инучийо.

Стопанинът на малкия дом излезе от ваната на терасата, сложи си лятно кимоно и се появи пред къщата.

— Аха, господин Инучийо. Чудех се кой ли може да е. Влизайте и сядайте — извика Токичиро свойски и сам сложи няколко възглавници на пода. Инучийо седна.

— Дойдох доста неочаквано.

— Нещо спешно ли има?

— Не, не става дума за мен. За вас се отнася.

— А?

— Държите се, сякаш за нищо не ви е грижа на този свят. Обвързали сте се с невъзможна за изпълнение задача и аз не мога да не се тревожа за вас. Вие сам си я избрахте, така че трябва да сте уверен в успеха.

— А, говорите за крепостните стени.

— Разбира се! Приказвахте, без да мислите. Дори и господарят Нобунага се държа, сякаш не иска да си направите после заради това сепуку.

— Три дни казах, нали?

— Имате ли някаква надежда за успех?

— Съвсем никаква.

— Никаква?

— Разбира се, че не. Не зная нищо за това как се строят стени.

— И тогава какво ще правите?

— Ако мога да накарам строителите да работят здраво, мисля че трябва, просто като използвам докрай силите им, да мога да успея да свърша това.

Инучийо снижи глас:

— Ами, тъкмо в това е въпросът.

Странни съперници в любовта бяха те. Макар и да обичаха едно и също момиче, двамината мъже бяха станали приятели. Не даваха израз на своето другарство нито на думи, нито с дела, а по-скоро в едни малко странни взаимоотношения — всеки познаваше добре другия и бяха започнали да се уважават взаимно. Днес, в частност, посещението на Инучийо бе изглежда предизвикано от неподправена загриженост за Токичиро.

— А помисляли ли сте за това, какво смята Ямабучи Укон? — попита Инучийо.

— Сигурно ми е сърдит.

— Ами знаете ли какви ги мисли и върши Укон?

— Знам.

— Така ли? — Инучийо сам се прекъсна. — Щом можете да виждате така добре, тогава умът ми може да е спокоен.

Токичиро се загледа втренчено в Инучийо. После кимна сякаш в знак на разбиране.

— Бива си ви, Инучийо. Каквото и да попадне под погледа ви, добре го оглеждате, а?

— Не, вие сте по-досетливият. Били сте достатъчно умен да забележите какво прави Ямабучи Укон, а също и…

— Не, не казвайте нищо повече.

Щом Токичиро направи жест, сякаш да запуши с ръка устата си, Инучийо весело плесна с ръце и се засмя.

— Да го оставим на въображението. Разбира се, че е по-добре да не казваме нищо — канеше се естествено да заговори за Нене.

Гондзо се върна и донесе саке и храна. Инучийо понечи да си тръгне, но Токичиро го спря.

— Сакето тъкмо пристигна. Пийте една чашка с мен, преди да си тръгнете.

— Е, щом настоявате — и Инучийо си пийна добре.

Никой от гостите, за които бяха донесени сакето и храната обаче не се появи.

— Ами, никой не идва — каза накрая Токичиро. — Гондзо, какво мислиш, че се е случило?

Щом Токичиро се обърна към Гондзо, Инучийо се обади:

— Токичиро, да не би да сте поканили строителните майстори тази вечер?

— Точно така. Трябва да обсъдим някои неща предварително. За да свършим с работата за три дни, ще трябва да повдигнем духа на мъжете.

— Наистина съм ви надценявал.

— Защо казвате това?

— Уважавах ви като два пъти по-съобразителен от останалите хора, но вие сте единственият, който не се е досетил, че това ще се случи.

Токичиро впери поглед в смеещия се Инучийо.

— Помислете си и сам ще разберете — продължи Инучийо.

— Противникът ви не е човек със скрупули. Той е, в края на краищата, Ямабучи Укон — мъж с ограничени способности, дори и сред тези, за които обикновено се смята, че ги нямат. Няма причина да се моли успешно да го надиграете.

— Разбира се, но…

— И ще седи ли просто с пръст в устата? Мисля, че не.

— Разбирам.

— Без съмнение замисля някаква пречка, за да се провалите. Тъй че може и да сме прави, като си мислим, че майсторите, които сте поканили тук тази вечер, няма да дойдат. И работниците, и майсторите смятат Ямабучи Укон за малко по-важна личност от вас.

— Така. Разбирам — главата на Токичиро клюмна. — Щом е така, то това саке е да си го пием ние двамата. Не е ли най-добре да оставим тази работа на боговете и да го довършим?

— Това добре, но вашето обещание да свършите работата за три дни започва от утре.

— Казвам ви, дайте да пийнем, пък да става каквото има да става.

— Щом сте решили, седнете и да пийнем.

Не пиха много, но дълго разговаряха. Инучийо бе истински майстор на разговора и Токичиро неусетно се превърна в негов слушател. За разлика от Инучийо той нямаше формално образование. Като малък не бе имал на разположение и един ден, който, като децата на самураите, да посвети на изучаване на книги и добро държание. Не смяташе това за беда, но знаеше, че е пречка за напредването в обществото и когато си мислеше за тези, които имат по-добро образование от него или седеше и разговаряше с тях, винаги бе решен да направи техните знания свои собствени. И така, с интерес слушаше казваното другите.

— А, чувствам се малко пиян, Токичиро. Хайде да вървим да спим. Трябва да ставате рано, а аз имам пълна вяра във вас — с тези думи Инучийо най-сетне отмести чашата си настрани, стана и си тръгна.

Щом неговият приятел си отиде, Токичиро се излегна на една страна, сгъна лакът под главата си и заспа. Не забеляза кога слугинчето е влязло и е пъхнало възглавница под главата му.

Не знаеше що е това безсънна нощ. Когато спеше, небето, земята и той самият се сливаха в едно. Щом се събуди обаче, както стана рано на следващата сутрин, отново се превръщаше в своето старо аз.

— Гондзо! Гондзо!

— Да, да. Буден ли сте вече, господине?

— Доведи ми кон!

— Господине?

— Кон!

— Кон ли, господине?

— Да! Днес отивам рано на работа. Няма да се връщам у дома нито тази, нито утре вечер.

— За жалост още нямаме нито кон, нито конюшня.

— По дяволите! Вземи някой на заем от махалата. Не отивам на излет. Трябва ми за държавна работа. Не се май, излез и доведи някой кон.

— Може да е сутрин, но навън е още тъмно.

— Ако спят, почни да удряш по портата. Смяташ ли, че е лично за мен, може и да се помаеш. Но е за държавна работа, така че всичко е напълно оправдано.

Гондзо си сложи горна дреха и объркан се забърза навън. Върна се, като водеше един кон. Нетърпелив да стигне по-бързо, неопитният млад ездач потегли в галоп срещу зората, без дори да попита откъде се е появило животното. Токичиро мина през седем-осем от къщите на строителните майстори. Те получаваха издръжка от рода и се числяха към занаятчийското сдружение. Домовете им бяха всички построени с доста разточителство, имаха слугини и наложници и в сравнение с къщата на самия Токичиро бяха извънредно представителни.

Мина от къща на къща, като удряше по портите и викаше на спящите вътре хора.

— Елате на сбор! Елате на сбор! Всички, които работят на строежа, да са на местата си до Часа на тигъра. Всеки закъснял ще бъде уволняван. Това е заповед на господаря Нобунага!

Разнасяше тази вест от една къща на друга. От пропития с пот чул на коня се вдигаше бяла пара. Тъкмо когато стигна крепостния ров, небето на изток започна да просветлява. Върза животното до крепостната порта Карабаши, пое си дълбоко дъх и застана така, че да препречи входа. Държеше в ръка своя дълъг меч и очите му ярко блестяха.

Събудени още по тъмно, майсторите се чудеха какво е станало и пристигаха един по един, като водеха хората си.

— Чакайте! — разпореди се Токичиро и ги спря на вратата.

След като съобщят как се казват, мястото, където работят и броя на работниците и помощниците си, им позволяваше да минат. После тихо нареди да чакат по работните си места. Доколкото успяваше да види, почти всички бяха тук. Работниците стояха подредени, но неспокойно си мърмореха нещо.

Все още с извадена сабя в ръка, Токичиро застана пред тях.

— Тихо!

Говореше, сякаш с върха на своята вдигната сабя дава заповед.

— Стройте се!

Работниците се подчиниха, но се хилеха пренебрежително. По погледа в очите им бе ясно, че го смятат за младок и се смеят на начина, по който с изпъчени гърди е застанал отпреде им. За тях това размахване на сабята не бе нищо повече от нелепо перчене и само предизвикваше насмешка.

— Тази заповед важи за всички ви — каза Токичиро със силен глас и напълно незаинтересован вид: — По нареждане на господаря Нобунага, аз, при все че съм тъй недостоен, ще оглавявам отсега строителството. Ямабучи Укон отговаряше до вчера, но от днес отговарям аз — докато говореше, огледа от дясно на ляво редиците на работниците. — Допреди не дълго време бях сред най-долната група на слугите. По благоволение на Негово Височество ме преместиха в кухнята и сега работя в конюшните. Прекарал съм само малко време в тази крепост и нищо не разбирам от строителни работи, но щом стане дума да се служи на господаря ни, възнамерявам да не отстъпя на никого. И така, питам се, при началник като мен, дали има сред вас някои, които биха поискали да ми станат помощници. Мога да си представя, че занаятчиите са с особен, занаятчийски нрав. Ако на някого от вас не се харесва да работи при тези условия, моля, чувствайте се свободни да го кажете и веднага ще ви освободя.

Всички млъкнаха. Дори и майсторите скриха своето пренебрежение и си държаха устите затворени.

— Никой ли? Няма ли никой, който да е недоволен от мен като началник? — попита той отново. — Щом няма, нека веднага се заемаме за работа. Както казвах преди, непростимо е по време на война този строеж да отнема двайсет дни. Възнамерявам да свършим работата до сутринта, на третия ден от днес нататък. Искам да заявя това ясно, за да ме разберете и да работите здраво.

Майсторите се спогледаха. Естествено бе реч от такъв род да предизвика подигравателни усмивки у тези хора с оредели коси, които вършеха такава работа от детинство. Токичиро забеляза как посрещат неговите думи, но предпочете да не обръща внимание на това.

— Майсторът на зидарите! Главните дърводелци и мазачи! Излезте!

Те пристъпиха напред, но щом вдигнаха погледи, по лицата им се четеше насмешка. Изведнъж Токичиро удари главния мазач с тъпото на своята дълга сабя.

— Що за безочие! С кръстосани ръце ли стоиш пред началник? Вън!

Като си мислеше, че е порязан, мъжът падна с писъци на земята. Останалите пребледняха и коленете им се разтрепериха.

Токичиро продължи със суров глас:

— Ще ви разпределя по места и задължения. Слушайте внимателно.

Отношението им се промени. Никой нямаше вид, че внимава само с едно ухо. Бяха тихи, макар и все така упорити. И макар и да не му оказваха съдействие, изглеждаха уплашени.

— Разделил съм двестате разкрача на стената на петдесет участъка и сега една група отговаря за по четири разкрача. Всяка ще се състои от десет човека — трима дърводелци, двама мазачи и петима зидари. Ще оставя избора на хората на майсторите. Вие, майстори, ще надзиравате всеки четири, до пет групи, така че проверявайте дали работниците не бездействат и внимавайте за разпределението на хората. Ако някой от вас има излишни в момента хора, премествайте ги на място, където не достигат. Не оставяйте и миг време за губене.

Кимаха, но бяха видимо неспокойни. Такъв род разпоредничене ги дразнеше и бяха недоволни, че са им дали да работят на точно определени места.

— А, почти забравих — добави Токичиро с по-силен глас. — Освен разпръснатите на по пет разкрача десетима мъже, оставям при всяка група резерва от по осем помощника и двама работници. Като гледам как е било досега на строежа, работниците и мазачите често напускат скелето и прекарват деня си в работа, която не е тяхна, като носене на трупи. Но един работник на своето работно място е все едно войник на бойното поле. Той никога не бива да напуска своя пост. И бил той дърводелец, мазач или зидар, не трябва да изоставя оръдията си на работа. Това ще е същото, както войник да захвърли своя меч или копие на бойното поле.

Разпредели местата и раздели хората. После се провикна така властно, сякаш дава начало на битка:

— Да почваме!

Токичиро намери работа и за новите си помощници. Нареди на единия от тях да бие тъпан. Щом даде знак на работниците да започват, мъжът заудря тъпана, все едно че влизаха в сражение — по един удар на всеки шест крачки.

Два удара на тъпана бяха знак за почивка.

— Почивка!

Токичиро даде нареждането, застанал върху един голям кръгъл камък. Ако някой не почиваше, скарваше му се.

Мястото на строежа бе очистено от леността, която цареше там дотогава — замени я напрегната дейност, каквато се среща по-често на бойното поле, придружена от жарка пот. Токичиро обаче наблюдаваше мълчаливо и по лицето му никога не се прочиташе задоволство. „Още не. Не така се върши работа“, мислеше си той.

От многото години труд работниците знаеха как да използват умело телата си. Даваха си вид, че работят здраво, но всъщност не се потяха с истинска пот. Противенето им стигаше дотам, че намираха малка утеха в това да показват на пръв поглед послушание, но всъщност да не работят здраво. През своя по-раншен живот Токичиро бе тънал в пот и познаваше същинската нейната цена и хубост.

Не е вярно да се твърди, че трудът е напълно свързан с тялото. Ако той не е изпълнен с дух, няма разлика между потта на хората и тази на кравите и конете. Мълчеше и си мислеше за същината на потта и работата. Тези хора работят, за да ядат. Или за да изхранват родители, жени и деца. Работят за храна или за удоволствие и не се издигат по-горе от това. Тяхната работа е дребнава. И посредствена. Желанията им бяха толкова ограничени, че в Токичиро се надигна вълна на съжаление и той си помисли; „И аз преди бях такъв. Разумно ли е да очакваш големи дела от хора, които имат малко надежда?“ Ако не съумее да ги изпълни с по-висок дух, няма причина да работят с по-голямо старание.

За Токичиро, застанал мълчаливо на строежа, средата на деня дойде бързо. Половин ден е една шеста от отпуснатото му време. Като оглеждаше мястото обаче не можеше да види никакъв признак от сутринта да са напреднали. И над скелето, и под него мъжете бяха сякаш пълни с жар, но това не бе нищо повече от преструвка. Тъкмо напротив, след три дни те очакваха пълното и съкрушително поражение на Токичиро.

— Обяд е. Удари тъпана — нареди Токичиро.

Шумът и ехтежът на строителната площадка отведнъж пресекнаха. Щом видя, че работниците са наизвадили храната си за обед, той прибра сабята и си тръгна.

Следобедът на строежа приключи в същия дух, освен че дисциплината се разхлаби и леността стана по-очевидна, отколкото сутринта. Нищо не бе по-различно от предния ден, когато ръководеше Ямабучи Укон. Дори и по-лошо — на работниците и помощниците бе наредено от тази вечер да работят без почивка или сън и те знаеха, че три дни няма да ги пуснат да излязат вън от крепостта. Така още повече скъпяха труда си и не правеха нищо друго, освен да измислят нови начини как да се измъкват от работа.

— Спирайте работа! Спирайте работа! Измийте си ръцете и се съберете на площадката!

Беше още светло, но чиновникът внезапно почна да обикаля и нареди да ударят тъпана.

— Какво става? — почнаха да се питат подозрително един друг работниците.

Когато попитаха майсторите, онези им отвърнаха със свиване на рамене. Всички отидоха на площадката, където стоеше дървеният материал, за да видят за какво става дума. Там на открито бе натрупана храна и саке. Купчините бяха високи като планини. Казаха им да седнат и те насядаха по сламени постелки, камъните и гредите. Токичиро се настани тъкмо посред работниците и вдигна чаша.

— Е, това не е много, но пред нас имаме три дни. Един ден мина вече бързо, но не бих искал от вас да работите и да се опитвате да направите невъзможното. Така че, за тази вечер само, ви каня да пийнете и да си починете колкото ви душа иска.

Държанието му бе съвсем различно от тазсутрешното и той сам даде пример, като пресуши една чаша.

— Хайде — провикна се, — пийте. За тези, които не обичат саке, има храна и сладкиши.

Работниците бяха удивени. Изведнъж почнаха да се тревожат дали ще свършат работата до третия ден.

Токичиро обаче пръв се понапи.

— Хей! Има много саке. И е от крепостта, така че колкото и да пием, в избата има още. Щом пием, можем да танцуваме, да пеем или просто да си спим, докато удари тъпанът.

Скоро работниците престанаха да се оплакват. Не само че ги освобождаваха от работа, но и неочаквано получаваха храна и саке. Отгоре на това самият надзорник си почиваше и разговаряше с тях.

— Този господин има чувство за хумор, а?

Щом сакето почна да действа, взеха да си пускат шеги. Майсторите обаче още гледаха Токичиро със студенина.

— Хъ! Хитрува, но всичко е ясно.

И това ги настрои дори още по-враждебно. По лицата им се четеше съмнение дали е уместно да се пие саке на мястото, където се работи и те дори не докосваха чашите си.

— Майсторите! Какво има? — Токичиро стана с чаша в ръка и седна посред хладните им погледи. — Та вие въобще нищо не пиете. Може би си мислите, че майсторите имат същите отговорности като военачалниците и затова не трябва да пият. Но не се тревожете толкова. Каквото може да се направи, може, а каквото не може — не. Ако съм сбъркал и не успеем да свършим това за три дни, нещата ще приключат с моето самоубийство — и като накара насила майстора с най-киселото изражение да си вземе чаша, Токичиро сам му наля от бутилката. — Е, ако си говорим за тревожене, не толкова тъкмо този строеж или собственият ми живот ме занимават сега. Тревожа се за съдбата на тази област, в която всички живеете. Ако завършването само на тази малка строителна работа отнема двайсет дни, с такъв дух тази област ще загине.

Думите му бяха прочувствени. Работниците изведнъж се умълчаха. Сякаш натъжен от нечия смърт, Токичиро вдигна поглед към вечерните звезди.

— Допускам, че и вие всички сте виждали области да се въздигат и пропадат. И познавате нещастието на хората, които живеят в покорени области. Е, от това не може да се избяга. Съвсем естествено, Негово Височество, военачалниците и тези от нас, които сме най-нископоставени самураи не забравяме дори в съня си за отбраната и на най-малката част от тази област.

— Но силата и немощта на една област не са в крепостите й. Те са тъкмо тук, у вас. Хората на областта са нейните каменни стени и ровове. Докато работите на строежа на тази крепост, може да се чувствате, все едно измазвате нечий чужд дом, но грешите. Вие строите своите собствени укрепления. Какво ще стане, ако един ден тази твърдина бъде изгорена до основи? Тази съдба със сигурност ще сполети не само нея. Градът долу също ще потъне в пламъци и цялата област ще бъде разорена. Всичко ще напомня гледка от пъкъла — ще късат деца от родителите, старци ще търсят синовете и дъщерите си, девойките ще пищят отчаяно, болните ще изгарят живи в пожарите. Ах, ако нашата област бъде покорена, това наистина ще бъде краят. Вие всички имате родители, деца, съпруги и болни роднини. Винаги, винаги трябва да помните това.

Даже майсторите престанаха да се подсмиват и добиха сериозен вид. Те също имаха имот и семейства и думите на Токичиро попаднаха, където трябва.

— И благодарение на какво живеем днес в мир? Най-вече, разбира се, благодарение на Негово Височество. Но вие, хората на тази област, също трябва да ни защитавате, а тази крепост е същинското наше средище. Колкото и да се сражават самураите, ако сърцевината, хората, подадат…

Токичиро говореше със сълзи на очи и без да се преструва. Скърбеше дълбоко и вярваше на всяка дума, която казва.

Тези, до които достигна силата и истинността на думите му, незабавно изтрезняха и утихнаха. Някой проплака и си издуха носа. Беше майсторът на дърводелците — най-влиятелният и най-старият между работниците — който се бе противопоставял на Токичиро по-открито от всички останали.

— Ах, аз!… Ах, аз!…

Избърса сълзите от своите надупчени от сипаница страни. Останалите го гледаха удивени. Щом усети, че всички наблюдават него, той изведнъж си проби път между своите другари и се хвърли на земята пред Токичиро.

— Няма какво да ме извини. Сега разбирам собствената си глупост и нехайство. Трябва за урок да ме завържете и заради нашата област да побързате със строежа — старецът бе свел глава и трепереше, докато говореше.

Първо Токичиро го изгледа с неподправено изумление, но после кимна леко с глава и каза:

— Хм. Ямабучи Укон ви е казал да постъпите така, прав ли съм?

— Вие през цялото време го знаехте, господине Киношита.

— Как можеше да не знам? И когато ви поканих, Укон е казал на теб и на останалите да не идвате у дома.

— Точно така.

— И ви е казал да бъдете колкото се може по-мудни на строежа, нарочно да бавите работата и да не изпълнявате нарежданията ми.

— Д-да.

— Не ме изненадва, че е направил такива неща. И стига всички вие да бяхте объркали нещата, и вашите глави щяха да изпопадат. Е, добре, недей да хленчиш. Сигурно е, че ще ти простя, задето си осъзнал своята грешна постъпка.

— Но има и още. Ямабучи Укон ни обеща, че ако работим колкото се може по-зле и забавим нещата така, че да надхвърлим трите дни, ще ни даде куп пари. Като чух обаче какво току-що казахте, сега знам, че да приемем парите на господин Ямабучи и да ви се противопоставим би значело да работим за собствената си гибел. Вече прогледнах. Като водач на непокорните трябва да бъда наказан, а строежът — завършен без бавене.

Токичиро се усмихна, като осъзна, че с този обрат неговият силен враг се е превърнал в искрен съюзник. Вместо да устрои над човека съд, той му подаде чаша.

— У теб няма вина. В момента, в който си осъзнал всичко това, си станал най-верният гражданин на тази област. Хайде, пийни. После, като си починем, да почваме работа.

Майсторът с две ръце пое чашата и се поклони от сърце. Но не отпи от нея.

— Хей! Всички вие! — викна той, като скочи изведнъж на крака и вдигна нависоко чашата си. — Ще направим точно тъй, както казва господин Киношита. След като опразним чашите, нека почваме работа. Трябва да се срамуваме от себе си. Чудо е, че небето още не ни е наказало. Досега напразно съм гълтал своя ориз, но оттук нататък ще се опитам да си го наваксам. Ще се стремя да бъда истински полезен. Реших вече. А вие, останалите?

Едва майсторът свърши да говори, и другите веднага се изправиха.

— Да вървим!

— Ще успеем! — завикаха всички.

— О, благодаря ви! — каза Токичиро и също вдигна чаша. — Е, за три дни ще оставя настрана това саке. Щом свършим работа, ще го пием, колкото ни душа иска! Също така, не знам колко пари е казал, че ще ви даде Ямабучи Укон, но след като привършим тази работа, ще ви възнаградя, с каквото мога.

— Няма да имаме нужда от нищо такова.

Всички, начело със сипаничавия майстор, пресушиха чашите на една глътка. И досущ като войни на сражение, готови да се бият в първите редове, се спуснаха обратно към строежа.

Като стана свидетел на въодушевлението им, Токичиро изпита за първи път същинско облекчение.

— Успях! — изпусна се той, без да мисли.

Нямаше обаче да пропусне този случай — смеси се с останалите и като полудял работи в калта през следващите три нощи и два дни.

— Маймунке! Маймунке!

Някой го викаше. Видя, че бе Инучийо, с необичайно развълнуван вид.

— Инучийо.

— Сбогувам се.

— Какво?

— Отивам в изгнание.

— Защо?

— Посякох един човек в крепостта и господарят Нобунага ме наказа. Засега се превръщам в ронин.

— Кого посече?

— Ямабучи Укон. Ти ще ме разбереш по-добре от всеки друг.

— Ах, изпреварил си ме.

— Горещата кръв на младостта! Помислих си това точно след като го посякох, но беше твърде късно. Дори и да я потискаш, природата на човека несъзнателно излиза наяве. Ами добре…

— Сега веднага ли тръгваш?

— Грижи се за Нене, Маймунке. Това показва, че тя и аз не сме били създадени един за друг. Отнасяй се добре с нея.

Горе-долу по същото време, един-единствен кон, сякаш оставен без ездач, профуча в галоп през тъмнината от Кийосу към Наруми. Сериозно ранен, Ямабучи Укон здраво се държеше за седлото. До Наруми имаше осем-девет часа път пеша, а конят на Укон препускаше бързо.

Вече бе тъмно и никой не можеше да види, но ако беше ден, минаващите по пътя щяха да забележат кръвта, която, докато конят препуска, капеше по земята. Раната на Укон бе дълбока, но не смъртоносна. Въпреки всичко, вкопчен в гривата на коня, той се питаше кое ли ще бъде по-бързо — копитата на животното или смъртта.

„Само да успея да стигна до крепостта Наруми“, мислеше си той и си спомняше, че когато му нанесе удара, Маеда Инучийо почти се метна върху му с крясък:

— Изменник!

Изреклият това обвинение глас беше като гвоздей, забит право в черепа му и не искаше да се махне оттам. Сега неговите мисли блуждаеха в помътеното съзнание, а вятърът го бръснеше върху гърба на препускащия кон. Как ли е узнал Инучийо? Като осъзна, че това събитие ще се отрази върху крепостта Наруми и върху съдбата не само на неговия баща, но и на целия род, бе обхванат от паника и кръвта затече по-силно.

Крепостта Наруми беше едно от страничните укрепления на рода Ода. От по-рано бащата на Укон, Саманосуке, бе направен от Нобухиде управител на Наруми. Въпреки това той гледаше на света с ограничен поглед и видяното не му вещаеше голямо бъдеще. Когато Нобухиде умря, Нобунага бе на петнадесет години и се ползваше с по-лошо име от всякога. По това време Саманосуке се отметна от него и тайно се съюзи с Имагава Йошимото.

Нобунага разкри измяната на Наруми и напада на два пъти крепостта, но не успя да я превземе. За това имаше причина — и военно, и стопански откъм гърба я подкрепяха могъщите Имагава. Нобунага можеше да напада както си поиска, но силите му винаги отиваха напразно. Той разбираше това и дълги години не обръщаше внимание на метежниците.

Но и Имагава на свой ред почнаха да се съмняват във верността на Саманосуке. И от двете страни гледаха на Наруми подозрително, а такова отношение на владетел на голяма област може само да ускори кончината на човека. И така Саманосуке, каквито и да бяха неговите действителни намерения, отиде при Нобунага, показа дълбоко съжаление за многогодишното си лошо държание и замоли да бъде върнат на своята предишна длъжност.

— Клонът никога не израства по-нависоко от дървото. Добре би било, ако разбереш това. Опитай отсега да ми бъдеш верен — и с тези думи Нобунага му прости.

После и бащата, и синът извършиха многобройни и внушителни обществени дела и тяхната някогашна измяна бе забравена. Но това, което беше добре скрито, бе забелязано от двама души — Маеда Инучийо и Киношита Токичиро. От известно време те вече създаваха грижи на Укон, а накрая Токичиро получи поста надзорник на строежите и на следващия ден Инучийо нападна и рани Укон. Сега, допускащ, че е бил разкрит, този бягаше, олюляващ се от раните си, от крепостта и отиваше към Наруми.

Щом стана време да види портата на крепостта, бе вече утро. Уверил се, че е пристигнал, Укон изгуби свяст, като все още се държеше за гърба на коня. Когато се свести, беше наобиколен от крепостните стражи, които се грижеха за раните му. Щом стана на крака и главата му се избистри, мъжете наоколо сякаш си отдъхнаха.

Бързо известиха Саманосуке какво е станало. Неколцина от служителите се втурнаха с ококорени очи навън и разтревожени почнаха да питат:

— Къде е младият господар?

— Как е той?

Бяха изумени. Но най-силно стреснат от всички бе баща му. Като видя стражите да помагат на сина му да влезе в градината, той, неспособен да потисне бащината болка, сам изтича навън.

— Дълбоки ли са раните?

— Татко…

Укон се свлече на земята и преди отново да припадне, каза:

— Прости ми…

— Вътре! Бързо, отнесете го вътре!

По цялото лице на Саманосуке се четеше съжаление за това, което вече не може да се поправи.

Службата на Укон при Нобунага го тревожеше от самото начало, тъй като сам той не се бе върнал искрено към рода Ода и още не беше готов за подчинение. Но когато по щастливо стечение Укон бе назначен за надзорник на поправката на стените на крепостта, Саманосуке видя в това сгоден случай, какъвто чакаше от години й незабавно прати на Имагава тайно известие:

Между това Укон е бил ранен и избягал обратно сам. И това не прилича на лично скарване. Изглежда, че заговорът им е разкрит. Саманосуке беше силно разтревожен и свика целия род на съвещание.

— Макар и да е възможно да не получим подкрепа от Имагава, не можем да направим друго, освен да почнем военни приготовления и да сме подготвени за нашествието на Ода. Ако вестта за нашия бунт стигне до Имагава и те се включат във войната, предишните ни надежди да сломим Ода с един удар може все пак да се осъществят.

След изгнанието на Инучийо Нобунага нямаше много неща за казване. Неговите служители се съобразяваха с настроенията му и нито един от тях не говореше за пропъдения. Това обаче не задоволяваше напълно Нобунага и той веднъж заяви:

— Когато двама войни се сбият в лагера или в крепостта се извади меч, най-строго правило е наказанието да бъде пълно, независимо от причините за скарването. Инучийо е ценен мъж, но по природа непостоянен. А това е вторият път, когато ранява служител. По-голямо великодушие от това законът не може да позволи.

По-късно същата вечер промърмори на старшия служител, който дежуреше пред вратата:

— Този Инучийо! Чудя се къде ли е отишъл сега, когато го прогоних. Да бъдеш ронин е добре за душата. Може пък малко изпитания да му са от полза.

А как вървят работите на строежа? С горчиво съжаление Нобунага си мислеше, че това е вечерта на третия ден, откакто Токичиро пое поста надзорник. Ако не свърши до сутринта, ще бъде принуден, колкото и Нобунага да съжалява за това, да си направи сепуку. „А и той е един упорит, си каза Нобунага, говори нелепости направо пред всички.“

Служители като Инучийо и Токичиро бяха млади и заемаха ниско положение, но той добре знаеше, че между подчинените, останали от времето на баща му, малцина са с техните способности. С известна гордост си помисли, че тези двамата са редки мъже не само в неговия малък род, но и в света като цяло. Каква загуба! Не можеше обаче да показва загрижеността си и я криеше от оръженосците и по-старите служители.

Тази вечер рано се мушна под мрежата против комари. Тъкмо когато щеше да заспи обаче, един служител коленичи на входа на спалнята му.

— Извънредно важно е, господарю! Ямабучи от Наруми са развели знамето на бунта и открито се готвят за съпротива.

— Наруми ли?

Нобунага излезе изпод мрежата и както бе в своите нощни дрехи от бяла коприна, отиде в съседната стая и седна.

— Генба?

— Господарю?

— Влез.

Сакума Генба отиде до прага на съседната стая и се просна по очи на земята. Нобунага си вееше с ветрило. През нощта вече можеше да се усети хладината на ранната есен, но в крепостта с нейните гъсталаци от дървета все още имаше рояци комари.

— Това всъщност не е толкова неочаквано — каза най-сетне Нобунага, почти сякаш бе сдъвквал думите и после ги бе изплюл. — Щом Ямабучи се бунтуват, то значи циреят, който заздравяваше, сега отново е малко загноил. Ще почакаме, докато сам се пръсне.

— Лично ли ще отидете, господарю?

— Няма да е необходимо.

— Вашите отряди…

— Не мисля, че ще е нужно лечебно мазило — засмя се той и продължи: — Дори и да се готвят за война, съмнявам се дали имат смелост да нападнат Кийосу. Когато синът му бе ранен, Саманосуке е изпаднал в паника. По-добре ще е за малко от разстояние да ги наблюдаваме как се издуват.

Скоро след това Нобунага отново си легна, но на следващата сутрин стана по-рано от обикновено. Може би в дъното на ума си е бил разтревожен за съдбата на Токичиро много повече, отколкото за случилото се в Наруми. Веднага щом стана, отиде заедно с няколко служители да огледа мястото на строежа.

Утринното слънце изгряваше. И на мястото на вчерашното бойно поле не беше оставено нито парче дърво, нито камък, нито бучка пръст или парченце талаш. Земята бе ометена до чисто. С утрото мястото на строежа вече не беше строеж. Това надхвърляше очакванията на Нобунага. Рядко изпитваше изненада и, ако сега бе поне малко изненадан, не го показваше. Но Токичиро беше свършил работата за три дни и отгоре на това, в очакване на проверката на Нобунага, бе наредил да изнесат останалите греди и камъни вън от крепостта и да пометат земята.

Лицето на Нобунага несъзнателно светна от радост и изненада.

— Успял е! Погледнете! Погледнете какво е направил Маймунката! — Обърнат към служителите си, той говореше, сякаш това бе негово собствено постижение: — Къде е? Повикайте Токичиро тук.

— Онзи, който идва по моста Карабаши, изглежда е господин Киношита — каза един от служителите.

Мостът беше точно пред тях. И по него тичаше Токичиро.

Гредите за скелето, както и останалите дървета и камъни, инструментите и сламените постелки, бяха струпани на куп до рова. Занаятчиите и работниците, които бяха прекарали три дни и нощи в работа, без да почиват, спяха дълбоко като свити в пашкули гъсеници. Дори и майсторите, които се бяха трудили заедно с работниците, легнаха на земята и заспаха веднага, щом строежът бе привършен.

Нобунага гледаше отдалеч всичко това. Още веднъж осъзна колко е подценявал способностите на Токичиро. „Тази Маймунка! Знае как да накара хората да работят! Щом има умението да накара хората да работят до смърт, трябва да го сложа начело на обучени войници и от него може да излезе твърде добър пълководец. Няма да бъде грешка да го пратя в битка като предводител на двеста-триста души.“ Изведнъж Нобунага си спомни един стих от „Военното изкуство“ на Сун Цу:

Отново и отново си повтаряше това, но се съмняваше, че самият той притежава тази способност, която със сигурност няма нищо общо със стратегията, тактиката и авторитета.

— Тази сутрин определено сте станали рано, господарю. Можете да видите какво сме направили със стените на крепостта.

Нобунага погледна надолу към нозете си и Токичиро бе там, коленичил и притиснал двете си длани към земята.

— Маймунке? — Нобунага избухна в смях.

Току-що бе видял лицето на Токичиро, което след три безсънни денонощия, изглеждаше, сякаш е покрито с полузасъхнала грапава мазилка. Очите му бяха зачервени, а дрехите — изпоцапани с кал.

Нобунага отново се засмя, но скоро съжали човека пред себе си и сериозно каза:

— Добре си се справил. Трябва да ти се спи. Най-добре е през целия ден да спиш.

— Много ви благодаря.

Токичиро искрено се радваше на похвалата. Да му кажат, че може да спи през целия ден колкото му душа иска, докато самата област няма и ден за отдих, е най-голямата от всички похвали, си помисли Токичиро, докато сълзите овлажняваха натежалите му клепачи. При все че изпитваше такова задоволство обаче, той добави:

— Имам молба, господарю.

— Каква е тя?

— Награда — каза ясно Токичиро и стресна служителите. Дали това не ще разсее рядкото добро настроение на Нобунага? Бяха загрижени за Токичиро.

— Какво искаш?

— Пари.

— Много ли?

— Не, само малко.

— За теб ли са?

— Не — Токичиро посочи към рова. — Аз не съм единственият, който е правил строежа. Бих искал достатъчно само, колкото да разделя между работниците там. Те са толкова уморени, че заспаха.

— Говори с ковчежника и вземи толкова, колкото ти трябва. Но аз трябва да направя нещо, за да възнаградя теб. Какъв е сега приходът ти?

— Получавам трийсет кан.

— Това ли е всичко?

— То е повече, отколкото заслужавам, господарю.

— Ще го увелича на сто кан, ще те преместя в отряда на копиеносците и ще те сложа да командваш трийсет пехотинци.

Токичиро млъкна. Строго погледнато, постовете на отговорник за въглищата и дървата и после за строителните работи бяха запазени за високопоставени самураи. Млада кръв обаче течеше в жилите на Токичиро и той естествено от няколко години хранеше надеждата да постъпи на бойна служба в отрядите на стрелците с лък или копие. Да отговаряш за тридесет пехотинци бе най-ниската степен сред началниците във войската. Но това бе работа, която го радваше много повече от това да отговаря за конюшните или кухнята.

Беше толкова щастлив, че забрави за миг сдържаността и без да мисли, със същите уста, които допреди малко бяха толкова възпитани, заяви:

— Докато работех на този строеж, имаше нещо, за което постоянно си мислех. Както и да го погледнете, водоснабдяването в крепостта е лошо. Ако бъде обсадена, ще липсва питейна вода и в скоро време ровът ще пресъхне. Стане ли нещо, ще може само да се опитваме да пробием обсадата. Но в случай, че ни нападне войска, която няма вероятност да победи в открит бой…

Загледан настрани, Нобунага се преструваше, че не чува. Токичиро обаче нямаше да спре посред пътя:

— Винаги съм смятал, че връх Комаки далеч превъзхожда Кийосу както по водни запаси, така и за нападение и отбрана. Бих искал настоятелно да ви предложа да се пренесете от Кийосу на Комаки, господарю.

При това предложение Нобунага го изгледа яростно и излая:

— Стига толкова, Маймунке! Отиваш твърде далеч. Върви веднага да спиш!

— Да, господарю — сви рамене Токичиро.

„Получих урок, помисли си той. Лесно е да се провалиш при благоприятни обстоятелства. Когато е в добро настроение, човек трябва да бъде скастрян. Още не съм достатъчно опитен. Оставих радостта да ми помрачи ума и отидох твърде далеч. Трябва да призная, че съм още неопитен.“

След като разпредели възнаграждението между работниците, той все пак не се прибра у дома да спи, а тръгна да обикаля сам из града под крепостта. Можеше да зърне в сърцето си фигурата на Нене, която от известно време не бе срещал.

„Чудя се какво ли прави тя напоследък?“ Веднага щом си помисли за Нене, го обхвана парещо притеснение за неговия самопожертвователен и упорит приятел Инучийо, който напусна областта и му преотстъпи любовта на това момиче. Откакто Токичиро служеше на рода Ода, единственият, на когото беше разкривал сърцето си като на приятел бе Инучийо.

„Обзалагам се, че е спрял в дома на Нене. След като е трябвало да напусне областта като ронин, не може да знае кога ще успее да я види отново. Без съмнение й е казал нещо, преди да потегли“, помисли си Токичиро. Истината бе, че той сега повече от любов и от храна имаше нужда от сън. Но, като си мислеше за приятелството, храбростта и верността на Нене, не можеше просто да легне и да спи.

Един истински мъж винаги разпознава друг такъв. Защо тогава Нобунага не оцени Инучийо, както подобава? От определено време насам измяната на Ямабучи Укон бе известна, поне на Инучийо и Токичиро. Не можеше да си представи по каква причина Нобунага не е знаел за това и с нерадост се питаше защо Инучийо, който рани Укон, бива наказан.

„Е, каза си, може да е било наказание, а може прогонването му да е всъщност израз на обичта на Нобунага. Когато почнах да приказвам, без да мисля, с изражение на всезнайко, той добре ме стресна. Трябва да призная, че да говоря пред другите служители за лошото водоснабдяване и да се обявявам за пренасяне в Комаки, бе неблаговъзпитано“, мислеше си той, докато обикаляше из града. След безсъницата есенното слънце му се струваше ужасно ярко.

Щом видя в далечината къщата на Матаемон, сънливостта сякаш отлетя; избухна в смях и ускори крачка.

— Нене! Нене! — провикна се той.

Това беше махалата на стрелците, а не квартал с внушителни покрити порти и големи домове. Малките, уютни самурайски къщи с огради от пръчки и спретнати градинки отпред мирно се редяха една до друга.

Токичиро имаше навика да говори на висок глас, а когато неочаквано зърна фигурата на своята възлюбена, която не бе виждал от известно време, той замаха с ръце и открито развълнуван се забърза към нея. Всичко се случи така, че сигурно всички къщи в махалата се запитаха какво ли става. Нене се обърна с израз на откровена изненада на лицето.

Смяташе се, че любовта трябва да бъде добре пазена тайна. Когато обаче някой вика толкова силно, че всички махленски прозорци се отварят и дори майка й и баща й вътре в къщи чуват, съвсем естествено е едно младо момиче да се почувства неудобно. Допреди малко Нене стоеше пред портата и с празен поглед се взираше в есенното небе. Щом чу гласа на Токичиро обаче, лицето й стана яркочервено и тя разтреперана се скри зад вратата.

— Нене! Аз съм, Токичиро!

Сега гласът на Токичиро стана дори още по-силен и той изтича при нея.

— Съжалявам, че ви пренебрегнах. Бях много зает със задълженията си.

Нене бе наполовина зад портата, но тъй като той я бе поздравил, по необходимост се поклони изискано.

— Вашето здраве трябва да стои на първо място — каза тя.

— У дома ли е баща ви?

— Не, излезе.

Вместо да го покани вътре, тя се отдръпна малко назад.

— Е, щом господин Матаемон е излязъл… — Токичиро бързо осъзна колко неудобно трябва да се чувства момичето, — … то по-добре да си тръгвам.

Нене кимна, сякаш и тя иска същото.

— Просто минах да попитам, дали Инучийо се е отбивал тук.

— Не, не е — Нене поклати глава, но кръвта нахлу в лицето й.

— Идвал е, нали?

— Не.

— Наистина ли?

Загледан в червените водни кончета наоколо, Токичиро за момент потъна в мисли.

— Въобще ли не е идвал у вас? — главата на Нене клюмна и очите й се напълниха със сълзи. — Инучийо е предизвикал гнева на Негово Височество и напуснал Овари. Чухте ли за това?

— Да.

— От баща си ли научихте?

— Не.

— Е, от кого го чухте тогава? Не, няма смисъл да криете това. Той и аз сме заклети приятели. Каквото и да ви е казал, това няма да промени нищо. Идвал е тук, нали?

— Не. Научих това току-що… от едно писмо.

— Писмо ли?

— Само преди минута някой хвърли нещо в градината пред моята стая. Когато слязох да видя какво е, намерих писмо, увито около един малък камък. Беше от господин Инучийо — гласът й трепереше, докато говори.

Заплака и се обърна с гръб към Токичиро. Беше мислил за нея само като за съобразителна, умна жена, но в крайна сметка тя бе едно момиче.

След това, което бе виждал в тази девойка досега, Токичиро откри още една страна на нейната хубост и чар.

— Ще ми позволите ли да видя писмото? Или е нещо, което не бива да бъде показвано на никого?

При тази молба Нене кротко извади писмото от кимоното си и му го подаде.

Токичиро бавно го отвори. Почеркът без съмнение е на Инучийо. Съдържанието беше просто. На Токичиро обаче писмото казваше много повече, отколкото пише в него.

На места буквите бяха мокри от сълзи. Дали са на Нене или на Инучийо? Не, разбра той, бяха неговите.

В Наруми бяха готови за война и наблюдаваха действията на Кийосу. Но годината клонеше към края си, а нямаше знак Нобунага да напада.

Съмнения и подозрения тревожеха бащата и сина Ямабучи. Тяхното притеснение се увеличаваше от още нещо. Не само бяха изменили на Нобунага, но на тях гледаха с подозрение и бившите им съюзници — Имагава от Суруга.

В този тъкмо момент в околностите на Наруми се пръсна слух, че господарят на съседната крепост Касадера е в съюз с Нобунага и ще нападне укреплението им в гръб.

Касадера бе странична крепост на рода Имагава. Дали по нареждане на Имагава или в съюз с Нобунага, едно нападение със сигурност бе възможно.

С напредването на деня слуховете се разрастваха. Накрая сред рода Ямабучи и техните служители почнаха да се явяват признаци на паника. Преобладаващото мнение беше, че трябва изненадващо да нападнат Касадера. След като бяха взели такива предпазни мерки, само за да се затворят в една празна черупка, бащата и синът най-сетне поеха нещата в свои ръце. Поведоха посред нощ войската си и се приготвиха за сутрешно нападение над вражеската крепост.

Слухове от същия род обаче се пръскаха и в Касадера, където причиниха същия род безпокойство. Гарнизонът бързо се приготви за отбрана и сега бе нащрек.

Ямабучи нападнаха и сражението скоро се наклони във вреда на защитниците, които като не можеха да дочакат подкрепленията от Суруга, подпалиха крепостта и загинаха в отчаяна битка сред пламъците.

Войската от Наруми, която се втурна в изпепелената крепост, вследствие на тежките загуби бе намаляла почти наполовина. С набрана от боя ярост те обаче щурмуваха тлеещите развалини, като размахваха мечове, копия и пушки.

Всички се присъединиха към гръмкия победен вик. И в този миг от Наруми пристигнаха побягнали в жалко безредие конници и пехотинци.

— Какво е станало? — попита изненаданият Ямабучи Саманосуке.

— Войската на Нобунага беше невероятно бърза. Отнякъде са знаели какво става тук и изведнъж с повече от хиляда мъже връхлетяха върху нашата слабо пазена крепост. Нападението бе така яростно, че въобще нямаше какво да сторим!

Като си поемаше едва дъх, раненият съобщи някак си това и после продължи с новината, че не само крепостта е превзета, но и Укон, синът на Саманосуке, който още не се бе оправил от раните, бил пленен и обезглавен.

Саманосуке, който тъкмо бе подел победната песен, мълчаливо стоеше зашеметен. Около крепостта Касадера, която сам бе нападнал и превзел, всичко бе само необитаеми, обгорели развалини.

— Такава е волята на небето!

С вик той извади своята сабя и на място си разпра корема. Странно бе обаче, че сметна това за воля на небето, понеже краят, който сам си избра, бе със сигурност подготвен от човек.

За един ден Нобунага покори Наруми и Касадера. Скоро след като завършиха строежа на крепостните стени, Токичиро се изгуби нанякъде и известно време никой не го виждаше. Веднага щом се чу обаче, че Наруми и Касадера са преминали под властта на Овари, и той се завърна незабелязано.

— Вие ли пръснахте слуховете от двете страни и предизвикахте разкол сред враговете ни?

Когато го питаха, Токичиро само поклащаше глава и не казваше нищо.

Заложникът на Йошимото

Хората от областта Суруга не наричаха своята столица Сумпу; за тях тя бе просто Мястото на управлението, а крепостта — Двореца. Жителите, от Йошимото и членовете на рода Имагава чак до обикновените граждани, вярваха, че Сумпу е столица на най-голямата област по източното крайбрежие. Градът бе пропит с аристократичен дух и дори простите хора следваха модата в императорския Киото.

В сравнение с Кийосу Сумпу беше друг свят. Дъхът на улиците, държанието на гражданите, дори и бързината, с която хората ходят и начина, по който се гледат помежду си и разговарят — всичко сочеше у обитателите на Сумпу една небрежна самоувереност. Човек можеше да познае тяхното положение по пищността на дрехите им, а когато излизаха, пред устата си държаха ветрила. Музикалното, танцовото и поетическото изкуство процъфтяваха. Спокойствието, което се четеше по всички лица, напомняше за благодатната пролет на някакво далечно минало. При хубаво време можеше да се види връх Фуджи, ако не бе мъгливо, а зад боровата горичка на храма Кийомидера се показваха кротките вълни на морето. Войниците на Имагава бяха силни и Микава, владението на рода Токугава, не бе много повече от подчинена област.

„В моите жили тече кръвта на Токугава и все пак аз съм тук. Служителите ми в Окадзаки поддържат някак моята крепост, областта Микава продължава да съществува, но господарят й е разделен от служителите си…“ Ден и нощ Токугава Иеясу размишляваше върху тези неща, но никога не можеше да заговори за тях открито. Съжаляваше своите служители. Когато си спомнеше къде се намира, обаче, изпитваше благодарност, че е жив.

Иеясу бе само на седемнадесет, но вече беше баща. Преди две години, след като встъпи в пълнолетие, Имагава Йошимото бе уговорил брака му с дъщерята на един от своите сродници. Синът на Иеясу се роди предишната, пролет, така че още не бе направил и шест месеца. От стаята, в която бе поставил писалището си, често чуваше плача на бебето. Съпругата му още не се беше възстановила напълно от раждането и продължаваше да стои в стаята за родилки.

Щом чуеше плача на своя новороден син, седемнадесетгодишният баща слушаше гласа на собствената си плът и кръв. Рядко отиваше обаче да види семейството си. Не разбираше онези нежни чувства към децата, за които говорят другите хора. Когато потърсеше в своето собствено сърце това усещане, откриваше, че не просто е отслабено, а и напълно липсва. Като знаеше какъв мъж и баща е, изпитваше съжаление към съпругата и детето си. Всеки път, когато се почувстваше така, обаче, състраданието не бе толкова към неговото собствено семейство, а по-скоро към обеднелите, унизени служители в Окадзаки.

Насилеше ли се да мисли за детето, винаги се натъжаваше. „Скоро ще поеме пътя на този горчив живот и ще изстрада същите лишения като мене.“

На петгодишна възраст Иеясу бе пратен като заложник при рода Ода. Щом обърнеше поглед назад към изпитанията, които бе преживял, не можеше да не съчувства на новородения си син. Тъгата и скръбта на човешкия живот със сигурност не ще го подминат. Тъкмо сега обаче хората виждаха отвън, че той и семейството му живеят в дом, не по-малко разкошен от тези на рода Имагава.

„Какво ли беше това?“ Иеясу излезе на терасата. Някой навън бе дръпнал лозите, които растяха в градината и пълзяха нагоре по кирпичените стени. Пръчките на откъснатия ластар леко потрепваха.

— Кой е? — извика той.

Ако е някой, който върши бели, сигурно ще избяга. Но не можеше да чуе стъпките му. Сложи си чифт сандали и излезе през задната врата в кирпичената стена. Един мъж се бе проснал по очи, сякаш го чакаше. До него лежаха голяма плетена кошница и тояга.

— Джиншичи?

— Много време мина, господарю.

Преди четири години, когато най-сетне получи разрешението на Йошимото, Иеясу се върна в Окадзаки, за да посети гробовете на близките си. По пътя един от неговите служители, Удоно Джиншичи, бе изчезнал. Съжаление се събуди у Иеясу, щом видя кошницата, тоягата и променената осанка на Джиншичи.

— Станал си странстващ свещеник.

— Да, това е удобно прикритие за пътуване из страната.

— Кога пристигна тук?

— Току-що. Исках да ви видя скришом, преди отново да тръгна на път.

— Четири години оттогава, нали? Получавах подробните ти доклади, но след като нямах вест от теб, откакто отиде в Мино, се страхувах за най-лошото.

— В Мино ме завари междуособната война и за известно време предпазните мерки по граничните постове и междинните станции бяха много строги.

— Бил си в Мино значи? Добре трябва да си прекарал там.

— По време на междуособицата останах една година в Инабаяма. Както знаете, сега крепостта на Сайто Досан е разрушена и Йошитацу е господар на цяло Мино. Щом положението се поуспокои, се преместих в Киото и Ечидзен, минах през северните области и продължих до Овари.

— Ходи ли в Кийосу?

— Да, прекарах известно време там.

— Разкажи ми. Макар че съм в Сумпу, мога да се досетя какво ще стане с Мино, но положението на рода Ода не е много лесно за отгатване.

— Да напиша ли доклад и да ви го донеса вечерта?

— Не, не и писмено — Иеясу се обърна към задния вход в кирпичената стена, но изглежда се сети за нещо друго.

Джиншичи бе неговите очи и уши към външния свят. Откакто бе на пет години, Иеясу пребиваваше при рода Ода и после — при Имагава, бродещ изгнаник във вражески области. Живял като заложник, той никога не бе усетил свободата и дори и сега нещата не се бяха променили. Очите, ушите и умът на един заложник са затворени и ако той сам не направи усилия, няма кой да го смъмря или окуражава. При все това или може би заради ограниченията, които от детинство му бяха налагани, Иеясу бе станал извънредно честолюбив.

Преди четири години прати Джиншичи из другите области, за да може да разбере какво става там — ранен признак на надигащата се у него амбиция.

— Тук ще ни видят, а ако разговаряме в къщата, служителите ми ще станат подозрителни. Да идем там — и с широки крачки Иеясу се отдалечи от жилището.

Домът на Иеясу бе в един от най-тихите квартали на Сумпу. Като вървяха малко по-надалеч от кирпичената стена, двамата стигнаха до брега на река Абе. Когато Иеясу бе дете и неговите служители го носеха още на гърбовете си, щом кажеше, че иска да излезе да си поиграе, го водеха тъкмо на тази река. Водите на реката течаха като че безспир и нейните брегове сякаш никога не се променяха. Това събуди спомени у Иеясу.

— Развържи лодката, Джиншичи — каза той, като стъпи живо в малката рибарска лодка.

Джиншичи се качи при него, направи един тласък с кола и лодката отплава от плитчините като бамбуково листо по течението. Като разбраха, че най-сетне са се скрили от очите на другите, самурай и служител заприказваха помежду си. В продължение на час Иеясу пое сведенията, които Джиншичи бе събрал с четиригодишно обикаляне. Все пак, свръх това, което бе научил от Джиншичи, в сърцето на Иеясу се таеше нещо далечно и голямо.

— Щом през последните години Ода не са нападали останалите области толкова, колкото по времето на Нобухиде, това трябва да е, за да сложат ред в дома си — каза Иеясу.

— Нобунага изцяло се беше посветил на тази цел, без значение дали насреща му стоят роднини или служители. Поваляше тези, които трябва да повали и прогонваше тези, които трябва да прогони. Почти напълно е очистил Кийосу от такива хора.

— До време Имагава се присмиваха на Нобунага и се носеха слухове, че е само разглезен и глупав хлапак.

— У него няма нищо от глупака — заяви Джиншичи.

— От отдавна си мисля, че са само злостни клюки. Когато обаче господарят Йошимото говори за Нобунага, той им вярва и въобще не вижда в него заплаха.

— Бойният дух на хората в Овари е съвършено различен отпреди няколко години.

— Кои са неговите добри служители? — попита Иеясу.

— Хирате Накацукаса е мъртъв, но там има доста способни мъже като Шибата Кацуие, Хаяши Садо, Икеда Шоню, Сакума Дайгаку и Мори Йошинари. Съвсем наскоро при него е дошъл един изключителен мъж на име Киношита Токичиро. Заема много нисък пост, но по някаква причина името му все е на устата на хората в града.

— А как се отнасят хората към Нобунага?

— Това е най-необичайното. Често се среща владетелят на една област да се посвети на управлението на народа си. А народът като правило се покорява на своя господар. В Овари обаче е по-различно.

— Как така?

Джиншичи се замисли за малко.

— Как да се изразя? Той не прави нищо особено необичайно, но докато Нобунага е там, хората са уверени в бъдещето… и макар и да знаят, че Овари е малка, бедна област с безпаричен господар, странното е, че също като хора от могъща област не се боят от война и не се тревожат за това, което идва.

— Хм. Питам се защо ли?

— Може би заради самия Нобунага. Казва им какво става днес и какво ще се случи утре и поставя целите, за които всички работят.

Вътре в себе си, без да има намерение да го прави, Джиншичи сравняваше двадесет и пет годишния Нобунага със седемнадесетгодишния Иеясу. В някои отношения Иеясу бе доста по-зрял — у него нямаше нищо детско. И двамата мъже бяха израснали при трудни условия, но помежду им всъщност не можеше да става сравнение. Бяха предали Иеясу петгодишен на враговете и жестокостта на света го бе направила студен до мозъка на костите.

Малката лодка отнесе Джиншичи и Иеясу надолу към средата на реката, а в тайния разговор времето минаваше. Щом свършиха да приказват, Джиншичи отново ги откара към брега.

После бързо нарами кошницата си и вдигна тоягата. На сбогуване с Иеясу каза:

— Ще предам на служителите ви каквото казахте. Има ли още нещо, господарю?

Иеясу стоеше на брега и веднага се разтревожи да не бъде видян.

— Нищо, освен това. Тръгвай бързо. — Докато отпращаше Джиншичи с кимване, той внезапно добави: — Кажи им, че съм добре — не съм боледувал нито веднъж.

После се върна сам в жилището си.

Прислужниците на съпругата му го търсеха навсякъде и щом видяха да се връща от брега на реката, един от тях каза:

— Нейна милост ви чака разтревожена и на няколко пъти ни праща да ви потърсим. Много се притеснява за вас, господарю.

— Така ли? — отвърна Иеясу. — Успокойте я и й кажете, че веднага идвам.

После отиде в своята стая. Щом седна, завари да го чака друг един служител — Сакакибара Хейшичи.

— По брега на реката ли се разхождахте?

— Да… просто да убия времето. Какво има?

— Идва вестоносец.

— От кого?

Без да отговори, Хейшичи му подаде писмо. Беше от Сесай. Преди да разреже плика, Иеясу с почит го вдигна към челото си. Сесай бе един монах от ордена Дзен, нещо като военен съветник на рода Имагава. За Иеясу той беше учителят, от когото бе получил напътствия както в изучаването на книгите, така и в бойните изкуства. Писмото бе кратко:

Това беше всичко. Думата „обичайна“ обаче бе таен знак, добре познат на Иеясу. Тя означаваше, че Йошимото се среща със своите военачалници, за да обсъдят похода към столицата.

— Къде е вестоносецът?

— Вече си тръгна. Ще отидете ли в Двореца, господарю?

— Да — отвърна замислен Иеясу.

— Мисля, че господарят Йошимото всеки миг ще обяви своя поход към столицата.

Хейшичи неволно бе подслушал важния военен съвет, където този въпрос беше засяган на няколко пъти. Вгледа се внимателно в лицето на Иеясу. Онзи промълви някакъв отговор, сякаш това не го занимава.

Преценката на рода Имагава за силата на Овари и Нобунага бе много по-различна от това, което доложи Джиншичи. Йошимото възнамеряваше да поведе към столицата огромна войска, съставена от отряди на областите Суруга, Тотоми и Микава и очакваше в Овари да срещнат съпротива.

— Ако настъпим с голяма войска, Нобунага ще се предаде без кръвопролитие.

Такова бе повърхностното мнение, изразено от някои от членовете на военния съвет, но макар Йошимото и неговите съветници, в това число Сесай, да не оценяваха Нобунага толкова ниско, никой от тях не приемаше Овари толкова на сериозно като Иеясу. Веднъж преди време той даде своето мнение по това, но всички му изсмяха. В крайна сметка Иеясу бе заложник, и то млад, и имаше съвсем нищожна тежест между началниците на войската.

„Дали трябва да отварям въпрос за това или не? Дори и да настоявам…“

С писмото на Сесай пред себе си, Иеясу бе потънал в размисъл, когато една стара придворна дама на съпругата му се обърна с разтревожен израз на лицето към него.

— Господарката е в ужасно настроение — каза тя и го подкани съвсем за малко да отиде при нея.

Съпругата на Иеясу бе жена, която не мислеше за друго, освен за себе си. Беше изцяло безразлична както към държавните дела, така и към положението на своя мъж. Нищо друго не проникваше в нейния ум, освен собственото й ежедневие и проявите на внимание от страна на съпруга й. Възрастната придворна добре разбираше това и щом видя, че Иеясу още разговаря със своя служител, зачака с мълчаливо неудобство, докато една друга прислужница не влезе и прошепна нещо на ухото й. Старата дама нямаше какво повече да стори. Тя отново ги прекъсна с думите:

— Простете, господарю… Ужасно съжалявам, но Нейно Височество е много раздразнителна — поклони се на Иеясу и плахо го подкани още веднъж да побърза.

Иеясу знаеше, че това положение създава на прислугата на жена му повече тревоги, отколкото на всички останали, а и сам бе човек търпелив.

— Ах, да — каза той, като се извърна и после продължи към Хейшичи: — Е, уредете каквото е нужно и като стане време, елате да ми кажете.

Изправи се на крака. С вид, сякаш са били избавени, жените със ситни стъпки се завтекоха пред него.

Вътрешната част на дома бе на известно разстояние, така че не бе необяснимо защо съпругата често копнее да го види. Като мина през множеството извивки на централния и издигнатия коридор, той най-сетне стигна до частните покои на жена си.

В деня на сватбата дрехите на съпруга — бедния заложник от Микава — не можеха да се сравняват с разкоша и блясъка на облеклото на господарката Цукияма, осиновена дъщеря на Имагава Йошимото. „Микавеца“ — познат с това прозвище, бе предмет на пренебрежение от страна на рода Имагава. А като живееше така горда в своите усамотени покои, жена му презираше служителите от Микава, но обсипваше своя съпруг с цялата преданост на себичната си, сляпа обич. Бе също и по-възрастна от Иеясу. Ограничавана от плиткия им семеен живот, господарката Цукияма не смяташе мъжа си за много повече от един покорен младеж, който дължи своето съществувание на Имагава.

След като на пролетта след сватбата им роди, тя стана още по-себична и неразумна. Всеки ден неговата съпруга му даваше урок по търпение.

— О, станали сте. Малко по-добре ли се чувствате?

Иеясу погледна жена си и докато говореше, се накани да отвори плъзгащата се врата. Помисли си, че ако позволи на болната да зърне красотата на есенните багри и небето, настроението й може да се разведри.

Господарката Цукияма бе излязла от стаята за болни и сега седеше в средата на приемната със студен израз на оловното си лице. Свъси вежди докато казваше:

— Оставете затворено.

Не бе досущ красавица, но нейната кожа, както може да се очаква от жена, отраснала в облагодетелстваната среда на богато семейство, бе изискано бледа. И още, както лицето, така и върховете на пръстите й бяха почти прозрачно бели, може би вследствие на първото раждане. Държеше ръцете си прилежно свити в скута.

— Седнете, господарю. Бих искала да ви попитам за нещо.

Думите и очите й бяха студени като пепел. Иеясу обаче въобще не се държеше както биха очаквали от млад съпруг — меко снизходително отношение към другия като неговото повече подхожда на зрял мъж. Или може би имаше определено мнение за жените и с безпристрастие гледаше на тази, която би трябвало да обича най-много.

— Какво има? — попита той и седна пред нея, както го беше помолила. Но колкото по-кротък биваше нейният съпруг, толкова по-невъздържана ставаше тя.

— Искам да ви попитам за нещо. Излизахте ли преди малко някъде? Сам, без прислуга?

Очите й се наляха със сълзи. Кръвта нахлу по все още изпитото от раждането лице. Иеясу познаваше и състоянието на нейното здраве, и характера й и се усмихна, все едно се опитва да разсее детенце.

— Преди минута ли? Уморил се бях да чета и отидох да се поразходя малко по брега на реката. Трябва да опитате да се разходите и вие там. Есенните цветове и шума на насекомите — на брега е приятно по това време на годината.

Господарката Цукияма не слушаше. Вперила очи в своя съпруг, тя мълчаливо го обвиняваше за лъжата. Седеше напълно изправена, с безразлично изражение, но без обичайното участие в погледа.

— Странно. Щом сте отишли на разходка да слушате насекомите и да гледате есенните цветове, защо ще излизате с малка лодка посред реката и ще се криете толкова дълго време от хората?

— Аха… знаели сте.

— Може да съм затворена тук вътре, но зная всичко, което вършите.

— Така ли? — Иеясу се усмихна пресилено, но не каза нищо за своята среща с Джиншичи.

Макар да го бяха венчали с тази жена, Иеясу никога не бе успял да повярва, че тя е наистина негова съпруга. Ако я потърсеха служител или роднини на осиновителя й, тя щеше да им каже всичко, а и все си разменяше писма с дома на Йошимото. За неволната небрежност на съпругата си трябваше да внимава много повече, отколкото за погледите на Йошимотовите шпиони.

— Не, качих се на тази лодка край брега, без да се замислям много и се опитах да наглася веслото според течението. Мислех, че ще мога да се оправя с гребането, но щом навлязох навътре, не можех нищо да направя — той се засмя. — Досущ като дете бях. Вие къде бяхте, когато ме видяхте.

— Лъжете. Не бяхте сам, нали?

— Е, един слуга ме настигна по-късно.

— Не, не. Няма причина да се срещате тайно в една лодка с някакъв приличащ на слуга човек.

— Кой за бога ви е казал подобно нещо?

— Дори и да съм затворена вътре, има верни хора, които мислят за мен. Вие криете някъде жена, нали? Или ако не е тъй, навярно сте се уморили от мен и замисляте да избягате в Микава. Носят се слухове, че в Окадзаки сте си взели друга жена за съпруга. Защо криете това от мене? Зная, че се омъжихте за мен само от страх пред рода Имагава.

Тъкмо когато нейният плачлив, пълен с болнавост и недоверие глас намери накрая думите, които бе търсила, на вратата се появи Сакакибара Хейшичи.

— Конят ви е готов, господарю. Почти време е.

— Излизате ли? — преди Иеясу да може да отговори, господарката Цукияма го пресече: — Напоследък все по-често ви няма нощем. Та къде за бога отивате сега?

— В Двореца — без да й обръща внимание, Иеясу вече ставаше от мястото си.

Тя обаче не бе удовлетворена от неговото късо обяснение. Защо отива толкова късно в Двореца? И отново ли ще трае до полунощ, като предната вечер? Кой тръгва с него? Задаваше безброй въпроси.

Сакакибара Хейшичи чакаше господаря си зад вратата и макар да бе само служител, от всичко това почваше леко да губи търпение. Иеясу обаче бодро утеши жена си и накрая се сбогува. Без да се спира от неговото предупреждение, че може отново да простине, господарката Цукияма дойде до входа и го изпрати.

— Върнете се бързо — помоли го тя, като вложи в тези прощални думи всичката своя любов и вярност.

Иеясу мълчаливо стигна до главния вход. Щом обаче потегли под звездите, вечерният ветрец го подухна, той разроши гривата на коня си и настроението му напълно се промени — доказателство, че в неговите жили течеше, млада, жизнена кръв.

— Закъсняваме малко, нали, Хейшичи? — попита Иеясу.

— Не. На бележката нямаше ясно посочен час, значи как може да сме закъснели?

— Не за това говоря. Сесай, макар да е стар, никога не е закъснявал. Като млад мъж и като заложник би ме наскърбило, ако се забавим на уреченото място, докато старшите служители и Сесай вече са там. Нека побързаме — завърши той и пришпори коня си.

Освен един коняр и трима слуги, Хейшичи бе единственият служител, който придружаваше Иеясу. Докато бързаше да не изостане от коня, той се просълзи заради своя господар, чието смирено търпение към жена му и скромна вярност към Двореца — ще рече, към Имагава Йошимото — очевидно трябва да му костват големи страдания.

Негов клетвен дълг на служител бе да освободи господаря си от оковите. Трябва да премахне това негово подчинение и да го възвърне на падащото му се по право място на господар на Микава. И за Хейшичи всеки ден, отминал без тази цел да е била постигната, бе ден на една малка измяна.

Докато бягаше, прехапал устна, той с просълзени очи даде пред себе си клетва.

Пред погледите им се показа ровът на крепостта. Щом пресякоха моста, дюкяните и къщите на простолюдието изчезнаха. Сред боровете стояха белите стени и внушителните порти на жилищата на Имагава.

— Това не е ли господарят на Микава? Господарю Иеясу! — извика Сесай изпод сянката на дърветата.

Във време на война широката борова гора, която се виеше около крепостта, бе сборно място на войниците, а в мирно време нейните дълги и широки пътеки се използваха за езда.

Иеясу бързо слезе от седлото и се поклони почтително на Сесай.

— Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете тази вечер дотук, Ваше Преподобие.

— Тези съобщения винаги пристигат внезапно. Моето със сигурност трябва да ви е притеснило.

— Ни най-малко.

Сесай бе сам. Ходеше със своите стари сламени сандали, чийто размер съответстваше на едрите пропорции на тялото му. Иеясу тръгна заедно с него, в знак на почит — една стъпка зад учителя си — и подаде конските поводи на Хейшичи.

Докато слушаше своя наставник, Иеясу внезапно изпита към този човек благодарност, която не успяваше да изрази с думи. Никой не може да оспори, че да си заложник в чужда област е само по себе си злополучно, но като си помислеше за това, Иеясу осъзнаваше, че полученото от Сесай образование е било повече щастие за него.

Трудно е да намериш добър учител. Ако бе останал в Микава, никога нямаше да има възможността да учи при Сесай. И така нямаше да премине сегашното си класическо и военно образование — или обучението в Дзен, което смяташе за най-ценното, научено от Сесай.

Защо Сесай, един дзен-монах, постъпи на служба при господаря на Имагава и стана негов военен съветник, хората в други обрасти не разбираха и намираха за доста странно. Така например имаше хора, които наричаха Сесай „войнстващ монах“ или „светски монах“. Проучеха ли родословието му обаче, те щяха да открият, че е родственик на Йошимото. И все пак този бе само господар на Суруга, Тотоми и Микава. Славата на Сесай пък не познаваше граници — той принадлежеше на цялото мироздание.

Но Сесай бе поставил своите дарби в полза на Имагава. При войната срещу Ходжо, веднага щом забеляза признаци, че родът може да бъде победен, монахът помогна на Суруга да сключи мирен договор, който да не е в ущърб на Йошимото. А когато уреди сватбата на Ходжо Уджимаса за дъщерята на Такеда Шинген, господаря на Кай, могъщата област на северната им граница и брака на Йошимотовата дъщеря със сина на Шинген, той прояви своето голямо политическо умение, като обвърза трите области в съюз.

Не беше от онези монаси, които се движат в блестящо уединение с тояжка и изпокъсана шапка. Не беше „чист“ дзен-монах. Можеше да се нарече монах-политик, монах-воин и дори монах-немонах. Както и да го определят обаче, това не накърняваше величието му.

Сесай говореше пестеливо, но нещо, казано на Иеясу на терасата на храма Риндзай, се бе врязало в паметта на младежа:

— Да се криеш в пещера, да бродиш сам като блуждаещите облаци и течащата вода — не просто в това се крие величието на един монах. Призванието на монаха се мени с времето. В свят като днешния, да мисля само за собственото си просветление и да живея като някой, който „краде от безметежността на планините и полята“, все едно че презирам всичко наоколо, ще значи да упражнявам дзен само за себе си.

Прекосиха Китайския мост и минаха през северозападната порта. Трудно можеше да се повярва, че са зад стените на крепост. Всичко беше, все едно шогунският дворец е бил пренесен тук. Сред вечерта, в посока към Атаго и Кийомидзу, тъмнееше величественият конус на връх Фуджи. Лампите в нишите покрай прострелите се докъдето поглед стига коридори бяха запалени. Жени, толкова красиви, че погрешка можеше да ги вземеш за придворни от двореца, минаваха покрай тях, притиснали към гърдите си кото или носещи бутилки със саке.

— Кой е там в градината?

Пред леко зачервеното си лице Имагава Йошимото държеше ветрило във формата на гинково листо. Прекоси приличния на полумесец червен мост в двора. Дори оръженосците, които го следваха, носеха пищни дрехи и мечове.

Един от тях се върна по покрития мост, и бързешком влезе в градината. Някой пищеше. Гласът заприлича на Йошимото на женски и намерил това за странно, той се спря.

— Какво стана с оръженосеца? — попита след няколко минути господарят. — Не се връща. Иди ти, Ийо.

Ийо слезе в двора и се затича. Макар да наричаха мястото градина, то бе толкова голямо, че изглеждаше, сякаш води до подножието на връх Фуджи. Облегнат на стълба, при който засводеният мост свиваше встрани от главната пътека, Йошимото барабанеше с ветрилото и тихо си пееше.

Понеже употребяваше лек грим, бе достатъчно бледен да го вземеш за жена. Беше на четиридесет години и в разцвета на силите си. В зенита на своето благоденствие, Йошимото се наслаждаваше на света. Носеше косата си според благородническата мода, зъбите му бяха изискано почернени, а под носа му се виеше мустак. За последните две години бе понапълнял и тъй като по рождение беше с дълго туловище и къси нозе, сега изглеждаше малко обезобразен. Позлатеният меч и богато украсените с брокат дрехи му придаваха достолепно излъчване. Най-сетне някой от хората се върна и Йошимото спря да си тананика.

— Ти ли си, Ийо?

— Не, Уджидзане е.

Уджидзане, синът и наследникът на Йошимото, имаше вид на момче, което никога не е попадало на трудност в живота.

— Какво правиш навън в градината, когато почти се е смрачило?

— Биех Чидзу и когато си извадих сабята, тя избяга.

— Чидзу ли? Коя е Чидзу?

— Момичето, дето ми се грижи за птичките.

— Слугиня?

— Да.

— Какво е могла да направи, та да я наказваш със собствените си ръце?

— Отвратителна е. Хранеше едно рядко птиче, което ми пратиха чак от Киото и го остави да избяга — каза сериозно Уджидзане.

Хранеше необикновена привързаност към пойните птички. Сред благородниците бе добре известно, че ако някой намери рядка птица и му я прати, Уджидзане ще се почувства безумно щастлив. Така той, без да помръдне и пръст, бе станал притежател на сбирка от необичайни птици и клетки. Тук, говореше се, могат да убият някой човек заради птица. Уджидзане бе бесен, сякаш става въпрос за важна държавна работа.

Снизходителен баща, Йошимото разочаровано промърмори по повод глупавия гняв на сина си. И това пред служителите. При все че му е наследник, след като показа такова вдетиняване, неговите подчинени надали ще си помислят много добро за Уджидзане.

— Глупак! — извика силно Йошимото с намерение да покаже своята голяма обич. — На колко си години, Уджидзане? Церемонията ти по встъпване в пълнолетие отдавна мина. Наследник си на рода Имагава, а не правиш нищо друго, освен да се забавляваш с отглеждане на птички. Защо не се позахванеш с малко дзен-съзерцание или не попрочетеш някой военен трактат?

Щом неговият баща, който почти никога не му се караше, му заговори така, Уджидзане пребледня и млъкна. Общо взето, смяташе че може лесно да се справя с баща си, а пък вече беше и на възраст, когато бе способен да гледа на неговото поведение с критично око. Сега, наместо да спори, само се нацупи и навъси. Йошимото усещаше и това като едно слабо място. Уджидзане му бе много скъп и той знаеше, че със собственото си поведение никога не е добър пример за сина.

— Стига толкова. Отсега нататък се въздържай. Нали така, Уджидзане?

— Да.

— Защо изглеждаш толкова недоволен?

— Не съм недоволен от нищо.

— Добре тогава, тръгвай. Сега не е време да се отглеждат птички.

— Добре, обаче…

— Какво искаш да ми кажеш?

— Това време за пиене на саке с момичета от Киото, за танцуване и за биене на тъпан цял следобед ли е?

— Дръж си езика, многознайко!

— Обаче ти…

— Тихо! — кресна Йошимото и замери Уджидзане с ветрилото. — Наместо да укоряваш баща си, трябва сам да си знаеш мястото. Как мога да те провъзглася за мой наследник, ако не проявяваш интерес към военните дела и не учиш нищо за управлението и стопанството? Баща ти, докато беше млад, изучаваше дзен, премина през всякакви трудности и се сражава в безброй битки. Днес съм господар на тази малка област, но един ден ще управлявам цялата страна. Как съм могъл да имам дете с толкова малко кураж и честолюбие? Когато не мога да се оплача от нищо друго, само ти предизвикваш недоволството ми.

Сега вече служителите на Йошимото в коридора се видяха свити от изумление. Поразени от думите му, те до един мълчаливо се втренчиха в пода. Дори и главата на Уджидзане клюмна и той се загледа в падналото в краката му бащино ветрило.

Тъкмо в този момент един самурай влезе и обяви:

— Негово Преподобие, господин Сесай, господарят Иеясу и старшите служители очакват Ваше Височество в Павилиона на мандарината.

Павилионът на мандарината се издигаше на един склон, осеян с такива дървета и на това място Йошимото бе поканил Сесай и останалите си съветници, привидно за вечерна чайна церемония.

— А! Наистина ли? Всички ли са там? Като домакин не трябва да закъснявам.

Йошимото говореше, сякаш е бил спасен от сблъсък със сина си. Тръгна в обратна посока надолу по коридора.

Още от самото начало чаят не бе нищо повече от предлог. Както подобава за вечерна чайна церемония обаче, пърхащите сенки, хвърляни от фенерите, в съчетание с шума на насекомите, сякаш обгръщаха мястото с усещане за изтънченост. Но веднага щом Йошимото влезе и затвориха вратата, войниците се заеха да охраняват мястото така строго, че и вода не би могла да прокапе в него, без да бъде забелязана.

— Негово Височество.

Един служител обяви идването на своя господар с глас, все едно му се кълнеше във вярност. Слаба светлина трепкаше в голямата стая, построена по образец на храмовете. Сесай и всички старши служители бяха насядали в редица, завършваща с Токугава Иеясу. Мъжете се поклониха на своя господар.

Шумоленето от копринените дрехи на Йошимото ясно се чуваше в тишината. Той седна на мястото си сам, без оръженосец или слуга. Единствените му двама прислужници се държаха на разстояние от една-две крачки.

— Извинете закъснението ми — каза Йошимото в отговор на поклоните на военния съвет. После, като се обърна нарочно към Сесай, добави: — Боя се, че съм ви се натрапил, Ваше Преподобие.

Напоследък Йошимото бе добил навик всеки път, когато се срещнат, да пита за здравето на монаха. През последните пет-шест години Сесай често боледуваше и видимо остаря.

Сесай бе обучавал, закрилял и вдъхновявал Йошимото от детството му насам. Той знаеше, че дължи своето могъщество на държавническото изкуство и предвидливите замисли на Сесай. И така, Йошимото по начало не можеше да не усеща възрастта на монаха също така осезаемо, като своята собствена. Щом обаче осъзна, че силата на Имагава не е пострадала от това, дето не са се уповавали на Сесай и че в действителност тя е по-жизнена от всякога, той почна да вярва, че успехът му се дължи на неговите собствени способности.

— Сега съм възрастен мъж — каза веднъж Йошимото на Сесай, — моля ви, не се тревожете за управлението на областта или за военни въпроси. Прекарайте оставащите ви години приятно и се посветете на проправянето на Пътя на Буда.

Ясно бе, че започва да държи Сесай на почетно разстояние.

От гледище на Сесай обаче, да наблюдава Йошимото бе все едно да вижда препъващо се дете и той изпитваше все същата тревога. Гледаше на Йошимото точно така, както този — на своя син Уджидзане. Смяташе го за човек, който не заслужава доверие. Знаеше, че господарят се чувства в негово присъствие неудобно и го държи надалеч от себе си, като взима за предлог болестта му, но все пак се опитваше да го подпомага както в управлението, така и във военните дела. От началото на пролетта тази година, дори и когато беше болен, не бе пропуснал и едно от повече от десетте военни съвещания в Павилиона на мандарините.

Да действат ли сега или да почакат още малко? Това събиране щеше да реши въпроса и от решението щяха да зависят възхода или гибелта на рода Имагава.

Под звука на подобните на лек дъждец песни на щурците, съветът който щеше да преобрази страната, се провеждаше в най-строга тайна. Когато шумът на насекомите внезапно спря, групата стражи закрачи напред-назад покрай живия плет до павилиона.

— Проверихте ли за какво сме говорили на предишното съвещание? — попита Йошимото един от военачалниците си.

Онзи разстла някакви документи по пода и откри съвета с общо обяснение върху тях. Беше написал доклад за военната и стопанска сила на рода Ода.

— Говори се, че е малък род, но напоследък, изглежда, стопанството им е в забележителен възход — докато говореше, той показваше на Йошимото различни диаграми. — За Овари казват, че е сплотена област, но в източния и южния дял има места, като крепостта Ивакура, васални на вас, господарю. Освен това има мъже, които при все че са служители на Ода, знае се, са раздвоени в привързаността си. И така, понастоящем владенията на рода Ода са по-малко от половината, може би само две пети, от цялата Овари.

— Разбирам — каза Йошимото. — Изглежда, че е малък род, точно както сме и чували. Колко войници могат да свикат?

— Ако приемем владенията им за две пети от Овари, тези земи ще произвеждат около сто и шейсет до сто и седемдесет хиляди крини ориз. При положение, че десет хиляди крини стигат за изхранване на около двеста и петдесет мъже, то дори всички отряди на Ода да бъдат свикани, те няма да надхвърлят четири хиляди души. А ако махнете тези, които ще пазят крепостите, то се съмнявам, че могат да съберат повече откъм три хиляди души.

Йошимото внезапно избухна в смях. Винаги, когато се смееше, имаше навика леко да се накланя напред и да покрива почернените си зъби с ветрилото.

— Три-четири хиляди, казваш? Е, това надали е достатъчно да поддържаш една област да не падне. Сесай каза, че врагът, за който ще трябва да внимаваме на път за столицата, ще са Ода и вие също всички на много пъти ги споменавахте. Затова поръчах тези доклади. Но какво ще направят три-четири хиляди мъже пред лицето на моята военна сила? Колко ще ни струва да го подритнем и после с един удар да го повалим?

Сесай не каза нищо, останалите мъже също мълчаха. Знаеха, че Йошимото няма да промени своето мнение. Замисълът му зрееше вече няколко години и целта на всичките им военни приготовления бе походът на техния господар към столицата и покоряването на цялата империя. Времето бе назряло и Йошимото не можеше да се сдържа нито минута повече.

И все пак, след като от пролетта бяха проведени десет съвещания за започване на решителни действия и целта пак не бе постигната, то значи в тази решаваща група има някой на мнение, че все още е рано. Несъгласието идваше от Сесай. Той не само настояваше да не се действа прибързано, но и като пълен консерватор се обявяваше за мерки по подобряване на вътрешното управление. Не критикуваше амбицията на Йошимото да обедини страната, но и не изразяваше одобрение.

— Имагава е най-бляскавият от родовете през това поколение — бе казал той на Йошимото. — Ако дойде време, в което да няма наследник на шогуна, някой от рода Имагава ще трябва да поеме нещата в свои ръце. Ти при всички случаи трябва да храниш тази голяма амбиция и отсега да започнеш да се подготвяш за върховен владетел.

Самият Сесай бе научил Йошимото да мисли нашироко: Вместо да управляваш само една крепост, стани владетел на цяла област; вместо да владееш един само окръг, стани господар на десет области; вместо да господстваш над десет области, стани повелител на страната.

Всички проповядваха това. И всички самурайски деца се изправяха срещу този объркан свят с тази мисъл в главата. Това бе и основното във възпитанието, което Сесай даде на Йошимото. И така, откакто монахът се присъедини към военния съвет на Йошимото, въоръжените сили на рода Имагава рязко се увеличиха. Постепенно и неотклонно Йошимото се изкачваше по стъпалата към господството. Но напоследък Сесай долови голямо противоречие между възпитанието, което бе дал на Йошимото и своята роля на съветник и сега някак усещаше безпокойство от плановете на този да обедини страната.

„Няма дарбата за това“, мислеше си монахът. Като наблюдаваше нарастващата самоувереност на Йошимото, особено през последните години, бе почнал да разсъждава далеч по-консервативно. Това е върхът му. Дотук е, докъдето може да стигнат неговите заложби като владетел. Трябва да го накара да се откаже от замисъла. Това бе източникът на мъката на Сесай. И все пак той имаше малко основание да вярва, че Йошимото, така горд от своето издигане, изведнъж ще се откаже от идеята да се домогне до върховенство. На възраженията на Сесай се смееха като на признаци за старческо оглупяване и те оставаха нечути. Йошимото вече смяташе, че страната е в ръцете му.

„Трябва бързо да сложа край на това“, Сесай вече не се опитваше да го вразуми. Вместо това, всеки път, когато имаше съвещание, наблягаше на крайното благоразумие.

— Каква трудност ще срещна, когато потегля към Киото с всичките си сили и големите войски на Суруга, Тотоми и Микава? — попита отново Йошимото.

Замисляше безкръвен поход към столицата. От по-рано се осведоми за същинското положение на всички области по пътя и предварително планира своите дипломатически ходове, та да избегне колкото се може повече сражения. Първият сблъсък по пътя за Киото обаче нямаше да е с малките области Мино или Оми. Щеше да бъде, преди всичко останало, с Ода от Овари. Те бяха дребна риба. Но не можеше да бъдат укротени с дипломация или пари.

Те са наистина досаден неприятел. И не просто от днес за утре. През последните четиридесет години Ода и Имагава бяха във война. Ако паднеше някоя крепост, противниковата страна превземаше друга, а ако бъдеше опожарен град, в отговор биваха запалени десет села. Всъщност, от времето на бащата на Нобунага и дядото на Йошимото, на двата рода изглежда бе съдено да погребват костите на своите мъже по общата граница.

Щом слухът за похода на Имагава към столицата стигна до Ода, те бързо взеха решение да дадат една-единствена, голяма и решителна битка. За Йошимото Ода бяха възможно най-добрата жертва за неговата настъпваща войска и той продължаваше да крои нови и по-добри планове срещу тях.

Това бе последният военен съвет. Сесай, Иеясу и служителите си тръгнаха. На връщане бе непрогледен мрак — в Сумпу не гореше нито една светлинка.

— Няма какво да направим, освен да се молим на небето за сполука — промълви Сесай.

С възрастта дори и просветеният ум отново оглупява.

— Колко е студено — оплака се монахът, но нощта не беше такава, че човек да я вземе за студена.

Когато по-късно си спомниха този миг, решиха, че тъкмо оттогава насетне болестта на игумена се е влошила. Това бе последната нощ, в която нозете на Сесай въобще стъпваха по земята. Той умря тихо сред есенната самота, без никой да забележи.

От средата на зимата сблъсъците по границата сякаш замряха, но всъщност това бе сезонът, в който се събират сили за още по-широки действия. На следващата година зимният ечемик в плодородните ниви на крайбрежните области израсна нависоко. Черешовият цвят се ронеше по земята, а мирисът на младите, току-що покарали листа се носеше в небето.

Настъпи лято. Йошимото издаде от Сумпу заповед до войската да настъпи към столицата. Цял свят ококори очи в удивление пред огромното число и великолепното военно облекло на отрядите на Имагава. И заповедта накара малките и слаби области да се свият от страх. Посланието бе ясно и кратко:

След Празника на младежите наследникът на Йошимото, Уджидзане, остана да управлява в Сумпу и на дванадесетия ден на Петия месец главната войска, в изрядно снаряжение, потегли сред възгласите на народа на поход. Гледката на величествените воини, чийто блясък съперничеше с този на слънцето, приличаше на ярко изрисуван с картини развит свитък — флагове, знамена, бойни хоругви, въоръжение и доспехи. Войската навярно броеше двадесет и пет-двадесет и шест хиляди души, но нарочно я обявиха за четиридесетхилядна.

На петнадесети първите отряди влязоха в граничния град Чирю, а на седемнадесети наближиха Наруми и опожариха селата в тази част на Овари. Времето без прекъсване бе хубаво и топло. Браздите в ечемичените ниви и покритата преди с цветя земя бяха изсъхнали до бяло. Тук-там в синьото небе се издигаше дима на горящи села. Ала от областта на Ода не се чуваше и един пушечен изстрел. На селяните бе предварително наредено да се изтеглят и да не оставят нищо за настъпващите Имагава.

— Ако продължава тъй, крепостта Кийосу също ще бъде празна!

Сред еднообразието на тези мирни, равни пътища военачалниците и хората на Имагава усетиха тежината на доспехите си.

Тази вечер вътре в крепостта Кийосу лампите блестяха сред приглушения говор на обитателите. Приличаха на светлини, запалени тъкмо преди идването на страховита буря. Дърветата в двора на крепостта не трепваха и напомняха за странната неподвижност в самата среда на тайфун. А отвътре още не идваха никакви нареждания за обитателите на града. Нямаше заповед за оттегляне, за приготовление за обсада или по липса на каквото и да е друго, поне някакво успокоително известие. Търговците както обикновено отваряха магазините. Занаятчиите както винаги вършеха своята работа. Дори и селяните обработваха нивите си. Отпреди няколко дни обаче движението по пътищата бе спряло.

Градът малко поопустя. Ширеха се слухове.

— Чух, че Имагава Йошимото настъпва на запад с войска от четирийсет хиляди души.

Винаги, щом се срещнеха, неспокойните обитатели се залавяха за предположения относно бъдещата си съдба:

— Чудя се как ли господарят Нобунага възнамерява да защити града?

— Просто няма начин. Както и да го погледнеш, нашите отряди не възлизат дори и на една десета от силите на Имагава.

И посред всичко това виждаха военачалниците на рода един подир друг да преминават през града. Някои напускаха крепостта, за да отидат в окръзите, които оглавяват, но неколцина изглежда пребиваваха горе за постоянно.

— Навярно обсъждат дали да се предадат на Имагава или да заложат оцеляването на рода и да се бият.

Такива бележки на обикновените хора се отнасяха за неща, на които те не можеше да са свидетели, но обикновено не бяха далече от истината. Всъщност, през последните дни тъкмо този въпрос на няколко пъти поред бе ставал предмет на спор в крепостта. На всяко съвещание военачалниците се разделяха на две.

Защитниците на „сигурната линия“ и „оцеляването на рода преди всичко“ твърдяха, че най-разумно ще е да се предадат на Имагава. Спорът обаче не продължи дълго. Нобунага вече бе взел решение.

Единствената причина да свика съвещание на старшите служители беше не да се осведоми относно разумни планове за самозащита или средства за предпазване на Овари, а да ги извести за него. Щом разбраха решимостта на Нобунага, много от военачалниците сами се одързостиха и се върнаха окуражени по крепостите си.

След това Кийосу стана все така мирен като обикновено и броят на войниците там не нарасна забележимо. Както обаче можеше да се очаква, тази нощ Нобунага се буди безброй пъти, за да чете известията на пратените на фронта хора.

И на следващата вечер, веднага щом привърши с оскъдната си вечеря, Нобунага отиде в главната зала, за да обсъди с останалите бойното положение. Военачалниците, които още не си бяха тръгнали, постоянно пребиваваха край него. Никой не бе спал достатъчно и по бледите им черти се четеше решимост. Служителите, които не вземаха участие в обсъждането, се тълпяха в съседната стая и тази до нея. Хора като Токичиро бяха надалеч, седнали някъде през няколко на брой стаи. От две вечери, тази и предишната, бяха разтревожени и мълчаливи, сякаш с постоянно затаен дъх. И трябва много от мъжете тази вечер да са гледали към лампите и останалите наоколо си с мисълта: „Все едно сме при мъртвец.“

Сред всичко това от време на време се долавяше смях. Той идваше само от Нобунага. Тези, които седяха надалеч, не знаеха повода за този смях, но го чуваха отново и отново, през две-три стаи.

Изведнъж надолу по коридора се разнесоха стъпките на бягащ вестоносец. Шибата Кацуие, който трябваше да прочете на Нобунага съобщението, пребледня, преди да успее да изрече думите.

— Господарю!

— Какво има?

— Четвъртото от сутринта известие тъкмо пристигна от крепостта Маруне.

Нобунага премести пред него облегалката си.

— И какво?

— Изглежда, тази вечер Имагава ще настъпят към Куцукаке.

— Така ли?

Това бе всичко, което каза Нобунага, вперил очи в резбованата греда над вратата на залата.

Дори и той изглеждаше объркан. Макар напоследък тези мъже да бяха започнали да се уповават на упоритостта на Нобунага, не можеха да не се чувстват загубени. Куцукаке и Маруне бяха в границите на владенията на рода Ода. Ако тази редица от разпръснати, но извънредно важни укрепления е разбита, равнината на Овари оставаше почти съвсем без защита и пътят към крепостта Кийосу можеше с едно бързо настъпление да бъде изминат.

— Какво ще правите? — попита Кацуие, сякаш не можеше повече да издържа мълчанието. — Чухме, че войската на Имагава може би наброява дори четирийсет хиляди. Нашите сили са по-малко от четири хиляди. В крепостта Маруне има най-много седемстотин мъже. Дори и челният отряд на Имагава под началството на Токугава Иеясу от Микава да наброява само две хиляди и петстотин, Маруне е като самотен кораб, подхвърлян от високите вълни.

— Кацуие, Кацуие!

— Не можем да задържим Маруне и Вашидзу до сутринта…

— Кацуие! Глух ли си? За какво дърдориш? Няма да спечелим нищо, като повтаряме очевидното.

— Но…

Кацуие тъкмо заговори и бе прекъснат от тежките стъпки на още един вестоносец. Мъжът наперено се обади от входа на съседната стая.

— Има спешни новини от двете крепости Накаджима и Дзеншоджи.

Известията от хора на бойната линия, решили славно да умрат в битката, винаги бяха пълни с тържественост, а тези, които току-що пристигнаха от двете крепости, не се различаваха от останалите. И двете започваха: „Това навярно е последната вест, която успяваме да пратим в крепостта Кийосу…“

Последните две съобщения съдържаха едни и същи сведения за разположението на вражеските сили и двете предвиждаха на следващия ден нападение.

— Прочети отново онова място за разположението на вражеските отряди — нареди Нобунага на Кацуие и се облегна напред.

Онзи повторно прочете подредената по точки част от посланието, не само на Нобунага, а и на всички, които седяха в редица в залата.

— Вражеските сили, които приближават крепостта Маруне — около две хиляди и петстотин души. Вражеските сили, които приближават крепостта Вашидзу — около две хиляди души. Странични подкрепления — три хиляди души. Главният отряд, който настъпва към Кийосу — приблизително шест хиляди души. Ядрото на войската на Имагава — около пет хиляди души — като продължи с четенето, накрая Кацуие добави, че освен видното от тези цифри, неясно колко на брой малки вражески отряди се придвижват под прикритие. Докато Нобунага и всички останали го слушаха, той нави свитъка и го остави пред господаря си.

Ще се бият до самия край. Посоката е предрешена. Нямаше вече място за спорове. За всички им обаче бе свръхмъчително да стоят бездейни и да не правят нищо. Нито Вашидзу, нито Маруне или Дзеншоджи бяха някъде далеч. Стига да позагрееш коня си с камшика и бързо ще пристигнеш на кое да е от тези места. Почти виждаха с очите си как огромната войска на Имагава от четиридесет хиляди души приближава като прилив. Почти ги чуваха.

От един от краищата на потиснатото множество се чу гласът на потопен в скръб старец:

— Взели сте мъжествено решение, ала не трябва да мислите, че единственият открит за самурая път е да умре славно в битка. Не трябва ли отново да премислите? Е, дори и да ме нарекат страхливец, твърдя, че още има какво да се обсъжда, само и само да спасим рода.

Беше Хаяши Садо, мъжът с най-дълга служба между тях. Заедно с Хирате Накацукаса, който със самоубийството си бе накарал Нобунага да се сепне, това беше единият от тримата старши служители, на които умиращият Нобухиде бе наредил да се грижат за Нобунага. И единствен от тези трима бе още жив. Думите на Хаяши се ползваха със съчувствието на всички мъже тук. И всички те мълчаливо се молеха Нобунага да вземе присърце казаното от стареца.

— Кое време е сега? — попита Нобунага и смени темата.

— Часът на плъха — отвърна някой от съседната стая.

Думите бавно заглъхнаха, нощта се сгъсти и върху всички им сякаш се спусна печал.

Най-сетне Хаяши се просна по очи, склони своята бяла глава до пода и заговори пред Нобунага:

— Премислете това още веднъж, господарю. Нека да започнем преговори. Умолявам ви. На сутринта навярно всичките ни хора и укрепления ще бъдат залети от силите на Имагава и сигурно ще претърпят непоправимо поражение. Наместо това, едни мирни преговори, да ги обвържем с мирни преговори само минути преди…

Нобунага го изгледа.

— Хаяши?

— Да, господарю.

— Ти си стар и трябва да ти е трудно да седиш дълго време. Обсъждането тук приключи, а часът напредва. Върви си и се наспи.

— Това вече е прекалено… — простена Хаяши, облят в сълзи.

Плачеше, понеже смяташе, че родът преживява своите последни дни. В същото време скърбеше, че го смятат за безполезен старец.

— Щом сте дотам решен, няма да кажа нищо повече за намерението ви да се биете.

— И недей!

— Изглежда, сте непоклатим в желанието си да оставите крепостта и да се сражавате, господарю.

— Така е.

— Силите ни са слаби — по-малко от една десета от тези на врага. Да излезем да се бием на открито би ни дало шанс под едно на хиляда. Ако се затворим зад стените на крепостта, би трябвало да можем да измислим някакъв план.

— План ли?

— Успеем ли дори за две седмици или месец да препречим пътя на Имагава, бихме могли да пратим в Мино или Кай вестоносци и да помолим за подкрепления. Що се отнася до други начини, край вас има немалко изобретателни хора, които знаят как се тормози враг.

Нобунага се засмя толкова силно, че звукът отекна в тавана.

— Хаяши, това са средства при обикновени обстоятелства. Мислиш ли, че това са обикновени обстоятелства за рода Ода?

— Надали има нужда да отговарям.

— Дори да можехме да продължим живота си с петдесет дни, една крепост, която не може да бъде задържана, просто не може да бъде задържана. Кой обаче беше казал: „Посоката на нашата съдба остава винаги неведома“? Като си помисля за това, ми се струва, че сега сме на самото дъно на изпитанието. А изпитанието е интересно. Неприятелят ни, разбира се, е огромен. И все пак това може да е мигът, който съдбата ми дава веднъж за цял живот. Нима трябва да се затворим напусто в тази мъничка крепост и да се молим за дълъг, но безчестен живот? Мъжете се раждат, за да умират. Този път посветете живота си на мен. Заедно ще излезем на конете под ясносиньото небе и ще срещнем своята смърт като истински войни.

Щом свърши с речта, Нобунага бързо смени тона си.

— Е, никой няма вид да е спал достатъчно — на устните му се появи пресилена усмивка. — Наспи се и ти, Хаяши. Всеки трябва да поспи малко. Сигурен съм, помежду ни няма никой толкова страхлив, че да не може да заспи.

След тези думи щеше да бъде срамно да не си легнат. А и всъщност сред служителите нямаше човек, който през последните две нощи да е спал както подобава. Нобунага бе единственото изключение. Той спеше нощем и си дремваше дори през деня — не в спалнята, а където му попадне.

Хаяши промълви нещо почти в израз на примирение, поклони се на своя господар и на другарите си по служба и се оттегли.

Като изваждани зъби, всички мъже един по един започнаха да стават и да си тръгват. Накрая в широката зала за приеми остана само Нобунага. В крайна сметка той изглеждаше дори доста безгрижен. Когато се обърна, видя зад себе си двама оръженосци, които спяха, облегнати един на друг. Единият от тях, Тохачиро, тази година навършваше едва тринадесет. Беше по-малък брат на Маеда Инучийо. Нобунага го повика.

— Тохачиро!

— Господарю? — Тохачиро се изпъна и избърса с ръка потеклата от устата му слюнка.

— Добре спиш.

— Моля, простете ми.

— Не, не. Не ти се карам. Напротив, това е голяма похвала. И аз ще поспя малко. Дай ми нещо вместо възглавница.

— Така, както сте, ли ще спите?

— Да. Тези дни утрото настъпва рано и времето е добро да си подремнеш. Подай ми тази кутия ето там. Ще използвам нея.

Както говореше, Нобунага се сви на пода и подпря глава с лакът, докато Тохачиро му донесе кутията. Усещаше тялото си като плаваща лодка. На капака на кутията със златен лак бяха изрисувани три дървета, бор, бамбук и слива — знаци на добрата сполука. Като я сложи под главата си, Нобунага каза:

— Тази възглавница ще ме дари с хубави сънища.

После се засмя тихо на нещо свое, затвори очи и накрая, докато оръженосецът гасеше една по една многобройните лампи, леката усмивка на лицето му се стопи като пролетен сняг. С мирно лице потъна в дълбок сън. Леко похъркваше.

Тохачиро се измъкна тихо, за да предупреди самураите в стаята за стражата. Бяха мрачни и си мислеха, че това е краят. И по-сигурно от всичко, разбира се, беше че за тях няма вече нищо друго, освен смърт. В тези вече следполунощни часове мъжете в крепостта гледаха смъртта право в лицето.

— Нямам нищо против да умра. Работата е в това как ще умрем.

Това бе основата на тяхното безпокойство и въпросът още не бе решен в ничии гърди. Значи помежду им имаше някои, още ненабрали смелост.

— Не трябва да простине — обади се Саи, неговата лична прислужница и метна лека завивка върху Нобунага.

След това той два часа спа.

Маслото в лампите почти се бе изчерпало и догарящите фитили лекичко пращяха. Изведнъж Нобунага вдигна глава и извика:

— Саи! Саи! Има ли някой?

Господарят с почернените зъби

Кедровата врата безшумно се плъзна настрани. Саи почтително се поклони на Нобунага и затвори вратата след себе си.

— Буден ли сте, господарю?

— Кое време е?

— Часът на вола.

— Добре.

— Какво ще заповядате?

— Донеси ми доспехите и накарай да оседлаят коня ми. И ми приготви нещо за закуска.

Саи действаше бързо и Нобунага винаги викаше нея да се грижи за личните му нужди. Тя приемаше наближаващото без суетене. След като сбута заспалия в съседната стая оръженосец, каза на стоящите на стража самураи да доведат коня на Нобунага и после внесе в стаята храна за господаря си.

Нобунага вдигна своите клечки за ядене.

— С утрото ще настъпи деветнайсетият ден на Петия месец.

— Така е, господарю.

— Трябва това да е най-ранната закуска в цялата страна. И е много вкусна. Какво още има за ядене?

— Малко сушени кафяви водорасли и кестени.

— Е, добре се погрижи ти за мен — Нобунага бодро довърши кашата и изяде два-три кестена. — Това си беше цяло угощение. Подай ми барабана ми, Саи.

Нобунага много ценеше барабана, на който бе дал името Нарумигата. Окачи го през рамо и пробва два-три удара.

— Добър звук издава! Може би защото е толкова рано сутринта, но кънти много по-ясно от обикновено. Саи, изсвири ми някой откъс от „Ацумори“, за да потанцувам на него.

Саи послушно пое от ръцете на Нобунага малкия барабан и започна да свири. Под нейните леки пръсти кожата ясно проехтя през широките стаи на крепостта, почти сякаш припяваше: Събудете се! Събудете се!

Нобунага стана на крака. Той запристъпва с изящни и леки като вода стъпки и запя в такт с барабанния ритъм.

Гласът му бе необичайно еклив и силен. И пееше така, сякаш бе стигнал до края на своя живот.

Един самурай пристигна бързешком по коридора. Когато коленичеше, доспехите му шумно издрънчаха по дървения под.

— Конят ви е готов. Очакваме вашите заповеди, господарю.

Ръцете и нозете на Нобунага спряха посред танца и той обърна лице към говорещия.

— Не си ли ти Ивамуро Нагато?

— Да, господарю.

Нагато бе в пълно бойно снаряжение и носеше дългата си сабя. А самият Нобунага още не бе сложил доспехите и танцуваше под ударите на барабана на една лична прислужница. Самураят изглеждаше изумен и невярващ се огледа наоколо си. Вестта, че трябва да приготвят коня на господаря за битка, бе донесена от неговия оръженосец. Всички бяха изтощени от недостига на сън и нервите на оръженосеца бяха изопнати до крайност. Да не би това да е някаква грешка? Нагато бързешком се бе облякъл, а сега с изумление заварваше нехайната фигура на Нобунага. Обикновено, щом Нобунага кажеше: „Кон!“, се спускаше навън преди служителите му да са имали време да се приготвят и Нагато смяташе това за повече от обичайно.

— Влез — каза Нобунага с все още застинали в движението на танца ръце. — Човек с късмет си ти, Нагато. Ти си единственият, който ще може да наблюдава моя прощален танц с този живот. Трябва да е доста добра гледка.

Щом Нагато разбра какво прави господарят му, той се засрами от собствените си съмнения и крадешком се измести към един от ъглите на стаята.

— Че мога единствен сред служителите на моя господар да бъда свидетел на най-важния танц в живота му, е късмет, който твърде много надхвърля ниското ми положение. И все пак бих помолил за разрешението ви сам да изпея нещо за сбогуване с този свят.

— Можеш да пееш ли? Хубаво. Почни от начало, Саи.

Придворната дама замълча и леко склони глава заедно с барабана. Нагато бе разбрал, че като говореше за танц, Нобунага имаше предвид „Ацумори“.

Докато Нагато припяваше, многобройните години служба, като се започне от младостта на Нобунага, преминаха пред очите му. Съзнанието на певеца се сля с това на танцуващия. Сълзи заблестяха под светлината на лампата по бялото лице на Саи, която удряше барабана. Тази сутрин свиреше с повече умение и чувство от обикновено.

Нобунага хвърли своето ветрило на земята и извика:

— Това е смъртта!

Щом надяна доспехите си, добави:

— Ако чуеш, че съм бил убит, Саи, незабавно подпали крепостта. Нека гори, докато не остане и следа от нея.

Тя остави барабана и като прилепи длани към пода, без да вдига поглед отвърна:

— Да, господарю.

— Нагато! Надуй раковината!

Нобунага обърна поглед към кулата, където живееха неговите прелестни дъщери, после към погребалните плочки на предците си.

— Сбогом — каза той с дълбоко чувство.

После пристегна връзките на шлема и се завтече навън.

Раковината, призоваваща отрядите на битка, прозвуча в тишината на предутринния мрак. Светлината на мъничките звезди ярко блестеше през пролуките в облаците.

— Господарят Нобунага отива на война!

Един слуга разнасяше тези думи за изненада на самураите, които в бързината се блъскаха в него.

Мъжете в кухнята и твърде старите за да се бият воини, които щяха да останат да пазят крепостта, се спуснаха към портата да изпроводят другарите си. Лесно можеше да се преброи колко души остават в крепостта Кийосу — по-малко от четиридесет-петдесет. Ето доколко не достигаха мъже — както вътре в крепостта, така и редом с Нобунага.

Конят, който той яздеше този ден, носеше името Цукинова. На портата тъмният вятър шумолеше в младите листа, а светлините на фенерите трепкаха. Нобунага се метна с един скок върху седефеното седло и запрепуска към главната порта. Пискюлите по доспехите му и дългата сабя се друсаха от ездата.

Оставащите в крепостта се самозабравиха и като се проснаха на земята, почнаха да викат. Нобунага каза няколко думи за сбогом на тези стари мъже, които толкова години му бяха служили. Жалеше воините и дъщерите си, които губеха и крепост, и господар. Без сам да съзнава, сълзи овлажниха очите му.

През времето, докато Нобунага стискаше своите парещи клепачи, Цукинова вече като вихър излетя от крепостта срещу зората.

— Господарю!

— Господарю!

— Чакайте!

Господарят и слугите му не бяха повече от шестима конници. И както обикновено, служителите се напрегнаха да не изостават. Нобунага не обръщаше поглед назад. Врагът бе на изток; съюзниците им също бяха на бойната линия. Докато стигнат мястото, където ще умрат, слънцето вече ще се е изкачило високо на небето. Като препускаше напред, Нобунага си мислеше, че от гледна точка на вечността, да си се родил в тази област и да се завърнеш в пръстта й не означава нищо.

— Хо!

— Господарю! — извика внезапно някой от една пресечка в града.

— Йошинари? — провикна се той в отговор.

— Да, господарю.

— И Кацуие?

— Тук съм, господарю.

— Бързи сте били! — похвали ги Нобунага и като се изправи на стремената си, попита: — Колко сте на брой?

— Сто и двадесет конника начело с Мори Йошинари и осемдесет — с Шибата Кацуие, значи около двеста. Забавихме се, за да ви придружим.

Между стрелците на Йошинари стоеше и Матаемон, а Токичиро също бе в тълпата, начело на тридесет пехотинци.

Нобунага веднага го забеляза. Маймунката е също тук. Огледа от гърба на коня си двестате развълнувани войници. „Такива хора ме следват“, помисли си той и очите му заблестяха. В сравнение с бушуващите вълни на четиридесетхилядния враг собствените му войници бяха не повече от малък кораб или шепа пясък. Ала Нобунага бе достатъчно дързък, за да се запита: „Чудя се дали Йошимото има със себе си мъже като тези тук“. Беше горд и като военачалник, и като мъж. Дори да бъдат разбити, неговите хора няма да са умрели напразно. Със собствените си гробове ще оставят следа върху тази земя.

— Почти съмва. Да вървим! — и Нобунага посочи напред.

Щом конят му се понесе в галоп по пътя за Ацута на изток, двестате войници потеглиха като облак и се врязаха в утринната мъгла, паднала чак до стрехите на къщите от двете страни на пътя. Нямаше нито ред, нито чин. Всеки бе сам за себе си. Обичайно бе, когато господарят на една област отива на война, простите хора да спират работа, да помитат пред къщите си и да изпровождат отрядите. Войниците преминаваха по пътя с развети знамена и хоругви. Самият пълководец с гордост показваше достойнството и властта си. И те вървяха към полето на боя с шест стъпки на един удар на барабана и с целия блясък и мощ, които можеше да сбере областта им. Нобунага обаче бе напълно безразличен към такава празна показност. Спуснаха се напред така бързо, че не можаха да се подредят в стройни редици.

Щяха да се бият до смърт. Нобунага ги поведе с изражение, което сякаш гръмко заявяваше: „Който желае да идва, нека дойде!“. Нямаше изоставащи. Напротив, докато напредваха, редиците им растяха. Тъй като призивът на оръжие бе внезапен, тези, които не се бяха приготвили навреме, сега тичешком се присъединяваха към тях от страничните улици и улички или ги настигаха изотзад.

Шумът от стъпките и гласовете им събуди тези, които спяха в ранните часове на утрото. Селяни, търговци и занаятчии отваряха врати покрай пътя и хора със сънени погледи се провикваха:

— Битка!

Може по-късно да са се досетили, че мъжът, който препускаше начело в утринната мъгла, е бил техният господар Ода Нобунага. Сега обаче никой не забелязваше това.

— Нагато! Нагато!

Нобунага се обърна на седлото си, но Нагато не беше там, а на около петдесет крачки назад в навалицата. Тези, които го следваха отзад с допрени врат до врат коне, бяха Кацуие и Йошинари. В началото на Ацута към тях се бяха присъединили още мъже.

— Кацуие! — викна Нобунага. — Скоро ще видим голямата порта на светилището. Спри отрядите навън пред нея. Дори и аз няма да тръгна, без да съм казал молитва.

Почти в същата минута спря своя кон пред главната порта. Скочи чевръсто на земята и чакащият го главен жрец заедно с още двадесетина прислужници се спусна напред и хвана поводите на животното.

— Благодаря, че сте излезли да ме посрещнете. Дойдох да кажа молитва.

Първосвещеникът го поведе напред. Пътеката към светилището, обточена с високи дървета, бе влажна от капчиците мъгла. Главният жрец застана пред свещения извор и прикани Нобунага да се пречисти. Онзи взе кипарисовия черпак, изми си ръцете и оплакна уста. После загреба още един пълен черпак и го изпи на една глътка.

— Вижте! Добър знак!

Нобунага вдигна поглед и се обади достатъчно силно, че да го чуят отрядите му. Посочи към небето. Най-сетне се бе пукнала зората. Клоните на всичките стари дървета се бяха обагрили от утринното слънце в червено и ято врани лудо грачеше.

— Свещените врани!

Самураите редом с Нобунага вдигнаха поглед заедно с него.

Между това първосвещеникът, също в пълно бойно снаряжение, се бе изкатерил до светая-светих. Нобунага седна на една рогозка. Жрецът донесе върху малка дървена подложка саке и го поднесе в негледжосана глинена чашка. Нобунага пресуши чашката, плесна шумно с ръце и каза молитвата си към боговете. Хората му склониха глави и докато се молеха, притвориха очи, за да станат сърцата им огледала, които да отразят божествените образи.

Преди още Нобунага да бе напуснал светилището Ацута, от войниците, които тичешком го бяха настигнали, броят на неговата войска бе нараснал почти на хиляда. Излезе навън през южната порта и отново възседна коня си. Беше се появил в Ацута като вихър, ала сега, когато си тръгваше, забави крачката и тръгна много по-спокойно. Клатеше се на седлото, което бе яхнал странично, хванал с ръце пръстените отпред и отзад.

Утрото вече се бе пукнало и привлечени от шума на надпреварващи се едно друго конски копита, селяните от Ацута наизлизаха заедно с жените и децата пред къщите и по кръстовищата, за да гледат.

Щом разбраха, че това е Нобунага, всички с изумен вид си зашепнаха:

— Наистина ли отива в битка?

— Може ли да е вярно това?

— Залогът да победят не е и едно на десет хиляди.

Беше яздил наведнъж от Кийосу до Ацута и сега седлото бе почнало да му убива. Седнал настрани и леко изтегнат назад, Нобунага си тананикаше сам.

Щом войската стигна до кръстопътя в покрайнините на града, внезапно спря. От две места в посока Маруне и Вашидзу се издигаше черен дим. Лицето на Нобунага доби тъжен израз. Двете крепости трябва да са паднали. Пое си дълбоко дъх и после бързо заговори на служителите си:

— Няма да следваме крайбрежния път. Тъкмо сега е сутрешният прилив, значи няма да има смисъл да минаваме оттам. Ще тръгнем през хълма по пътя за крепостта Танге — и като слезе от коня, се обърна към един от служителите: — Повикай старейшините на Ацута.

Мъжът погледна към скупчената покрай пътищата тълпа и се провикна достатъчно силно, за да бъде чут. Пратиха войници, които да намерят старейшините. Не след дълго доведоха двама от тях пред Нобунага.

— Доста често сте ме виждали, значи не съм кой знае какво рядко зрелище. Днес обаче ще ви почета с рядка гледка — главата с почернени зъби на господаря на Суруга. Никога не сте я виждали, но днес ще я видите, понеже сте се родили в моята област Овари. Само се качете на някое високо място и гледайте тази голяма битка.

— Обиколете Ацута и кажете на хората да съберат празнични байраци и ленти и да ги направят да изглеждат за врага като флагове и бойни знамена. Сложете по клоните червени, бели или какви да е цветни платове и напълнете небето с веещи се ленти. Разбрахте ли?

Щом конете бяха напреднали с около половин час път пеша, той се извърна да погледне — над Ацута се вееха безброй флагове и знамена. Изглеждаше, сякаш огромна войска от Кийосу е стигнала до града и сега почива там.

Беше потискаща горещина — по-горещо, както щяха по-късно да си спомнят старците, отколкото е било от много години насам през ранно лято. Слънцето се изкачи нависоко и конете затъпкаха земя, която от десет дни не бе виждала дъжд. Докато маршируваше, войската се покри с прах.

Живот или смърт — препуснал напред, Нобунага държеше и двете заедно с поводите си. За войниците си той изглеждаше подобен или на храбър предвестник на смъртта, или на пълен с надежда водач към един по-велик живот. Без значение кой как гледа на него или какъв щеше да е окончателният изход, цялата войска бе пронизана от вяра в своя предводител и следваше този мъж без дума на ропот.

До смърт. До смърт. До смърт.

Това единствено запълваше ума и на Токичиро. Дори и да не бе искал да върви напред, всички наоколо му маршируваха направо и той, като че погълнат от надигнали се вълни, нямаше време да спре нозете си. Макар това да не е от голяма важност, все пак оглавява тридесет пехотинци и затова, колкото и да е лошо положението, не може да си позволи да се оплаква.

До смърт. До смърт.

Доходите на пехотинците бяха толкова ниски, че едва стигаха, колкото да позволят на семействата им да преживяват. И немите, отчаяни гласове, които звучаха вътре в тях, отекваха във вътрешностите на Токичиро. Нима хората могат просто така да захвърлят живота си? Със сигурност изглежда това ставаше и изведнъж Токичиро бе поразен от мисълта, че служи на един нелеп военачалник. Бе хранил такива големи надежди, когато за първи път издири Нобунага, а сега този човек сякаш изпращеше войниците си, сред тях и Токичиро, на сигурна смърт. Помисли си за всичко, което би искал още да стори на този свят и за майка си в Накамура.

Такива неща прехвръкнаха през ума на Токичиро, но се явиха и изчезнаха за миг. Шумът от хилядата чифта маршируващи нозе и звънтенето на нажежени от слънцето доспехи сякаш говореше: „Умри! Умри!“

Лицата на войниците бяха изгорели от слънцето, облети в пот и покрити с прах. И макар дори в това отчаяно положение да излизаше наяве безгрижният нрав на Токичиро, днес той ведно с останалите си мислеше: „Бий се! До смърт!“

Войниците напредваха, готови да жертват живота си. И докато с отмерена крачка преминаваха един след друг по хълмовете, все повече наближаваха виещите се облаци дим, които видяха по-рано.

Първите редици току-що бяха стигнали до върха на един хълм, когато към тях с препъване се приближи един окървавен, ранен мъж и закрещя нещо, което не можеха да чуят.

Беше служител на Сакума Дайгаку, избягал от Маруне. Отведен пред Нобунага и дишащ тежко заради раните си, той с усилие се изпъна и докладва:

— Господарят Сакума срещна като мъж смъртта в подпалените от всички страни от враговете пламъци, а господарят Иио славно падна в битката при Вашидзу. Срамувам се, че съм последният останал жив, но избягах по нареждане на господаря Сакума, за да ви съобщя за това, какво е станало. Докато бягах, слушах победните викове на врага, толкова силни, че да разтресат небето и земята. А в Маруне и Вашидзу не е останало нищо, освен вражеската войска.

След като изслуша известието, Нобунага извика:

— Тохачиро.

Маеда Тохачиро бе още момче и почти се губеше в голямата тълпа войни. Щом Нобунага го призова, отвърна със силен вик и се приближи към него с бодра мъжественост.

— Да, господарю?

— Подай ми броеницата, Тохачиро.

Тохачиро бе положил големи усилия да не изпусне броеницата на своя господар. Беше я завил в парче плат и здраво си го бе превързал през доспехите. Сега бързо го развърза и я подаде на Нобунага. Онзи взе броеницата и сам я окачи през рамо, така че да пресича гърдите му. Бе нанизана от големи, сребристи на цвят мъниста и правеше неговото светлозелено мъртвешко наметало да изпъква още по-величествено.

— Ах, колко тъжно е това. И Иио, и Сакума са преминали на другия свят. Как бих искал да можеха да видят моите подвизи.

Нобунага се изпъна на седлото и сключи ръце в молитва.

Черният пушек от Вашидзу и Маруне пърлеше небето като дим от погребална клада. Мъжете мълчаливо гледаха. За минута Нобунага втренчи поглед в далечината, после изведнъж се обърна, удари по седлото и почти в изстъпление извика:

— Днес е деветнайсети. Този ден ще бъде годишнината на моята смърт, тъй както и на вашата. Доходите ви бяха малки и днес срещате своята воинска съдба, без въобще да сте познали сполуката. Такава трябва да е участта на тези, които ми служат. Ала онези, които ме последват само още на една крачка, ще ми отдадат живота си. На които този живот е още скъп, може без срам да си тръгнат.

В един глас началниците и войниците отвърнаха:

— Никога! Сам ли да умре нашият господар?

Нобунага продължи:

— Тогава ще отдадете ли всички живота си на глупец като мене?

— Дори не трябва да питате — отговори един от военачалниците.

Нобунага плесна здраво коня си.

— Напред! Имагава са точно пред нас!

Яздеше начело на отрядите, но бе скрит от прахта на цялата препускаща напред войска. Сред този прах неясният образ на яздещия мъж изглеждаше някак неземен.

Пътят пресичаше една клисура и минаваше през нисък проход. С наближаването на областната граница земята ставаше неравна.

— Ето я!

— Това е Танге! Крепостта Танге — заговориха един на друг войниците, докато с труд си поемаха дъх.

Крепостите Маруне и Вашидзу вече бяха паднали, така че се бяха тревожили за съдбата и на Танге. Сега очите им светнаха. Танге продължава да се държи и защитниците й са още живи.

Нобунага стигна с препускане в крепостта и се обърна към началника й:

— Защитата на това малко укрепление е вече без полза, значи можем да оставим така или иначе врага да го заеме. Другаде е надеждата на нашата войска.

Гарнизонът на Танге се присъедини към настъпващата армия на Нобунага, която без почивка се забърза напред към крепостта Дзеншоджи. Веднага щом гарнизонът там разбра, че идва Нобунага, всички нададоха вик. Но това надали беше поздрав — по-скоро приличаше на плач и жално треперене.

— Дойде!

— Господарят Нобунага!

Нобунага бе техен господар, но не всички знаеха що за пълководец е. Това, че е дошъл сам до този откъснат граничен пост, където току-що всички бяха решили да умрат, надминаваше очакванията им. Сега бяха сякаш дарени с нов живот и готови да загинат под знамето на своя господар. В същото време Нобунага бе настигнат от Саса Наримаса, потеглил преди в посока към Ношидзаки и събрал дружина от над триста ездачи.

Нобунага свика своите войници на едно място и им заповяда да се преброят. На сутринта, когато излизаха на коне от крепостта, господарят и придружителите му бяха само шест или седем души. Сега войската броеше близо три хиляди. На всеослушание обявиха, че са най-малко пет хиляди мъже. Нобунага се замисли над това, че пред него е всъщност цялата войска от владенията му, които покриват половината област Овари. Без гарнизони или резерви, тези мъже съставляваха пълната сила на рода Ода.

Доволна усмивка се появи на устните му. Четиридесетте хиляди души на Имагава бяха сега на хвърлей камък разстояние и за да огледат тайно разположението и духа им, отрядите на Ода прикриха флаговете и знамената си и от ръба на планината хвърлиха поглед пред себе си.

Поделението на Асано Матаемон се събра на северния склон, малко встрани от главната част на войската. При все мъжете да бяха стрелци, днес битката нямаше да изисква лъкове и стрели и те носеха копия. Малката група от тридесет пехотинци начело с Токичиро също бе при тях и щом предводителят нареди на хората да починат, Токичиро предаде заповедта на своите собствени войници.

В отговор на това тези си поеха дълбоко дъх и изпопадаха по тревата в сянката на планината.

Токичиро изтри потното си лице с мръсна кърпа.

— Хей! Ще ми подържи ли някой копието?

Подчинените му тъкмо бяха седнали, но един от тях извика:

— Да, господине — стана и взе оръжието.

После, щом Токичиро се заотдалечава, мъжът тръгна след него.

— Няма нужда да идваш.

— Къде отивате, господине?

— Нямам нужда от помощ. Ще се облекчавам и няма да мирише много добре.

Със смях той се изгуби в някакъв гъсталак покрай тесния скалист път. Навярно сметнал, че Токичиро се е пошегувал, войникът остана за малко прав, вперил поглед в посоката, в която онзи тръгна.

Токичиро слезе малко надолу по южния склон, като се оглеждаше, докато намери подходящо място. Развърза пояса си и приклекна. Отрядите бяха потеглили тази сутрин така бързо, че едва бе имал време да сложи доспехи, но със сигурност не и да се облекчи. И дори докато бързаха от Кийосу към Ацута и Танге, ако спираха да починат някъде, първата му мисъл бе, досущ като в ежедневния живот, да се облекчи. И така, за него сега бе голямо удоволствие да се погрижи под ясносиньото небе за своите телесни нужди.

Дори и тук обаче правилата на бойното поле не допущаха нехайство. Много често, когато две войски стоят една срещу друга, случваше се вражески съгледвачи да се отдалечат от своя лагер и щом открият някой да си разтоварва червата, полу на шега да го застрелят. Значи, докато се заглеждаше нагоре в небето, Токичиро не можеше да бъде изцяло спокоен. Насочеше ли поглед към подножието на планината, различаваше там реката да се точи като пояс, за да се влее при полуострова Чита в морето. Можеше да види и единствения белеещ се път, който се виеше покрай източния бряг на юг.

Вашидзу беше в гористата област на север от този път и навярно вече бе изгоряла до основи. В полята и из селата се виждаха множеството дребни, подобни на мравки, очертания на хора и коне.

— Наистина са много.

Може би понеже Токичиро бе част от войската на една малка област, но щом видя размера на врага, в ума му от само себе си изникна готовият израз „като облаците и мъглата“. И като си помисли, че тази войска е само една част от вражеските сили, не се изненада, че Нобунага е решен да умре. Но не, това не засяга просто някого другиго. Облекчаването на червата е навярно последното, което върши на този свят.

„Странни са хората. Чудя се, дали утре ще съм още жив.“ Докато се бе замисли за такива неща, Токичиро внезапно усети, че някой се изкачва от блатото долу по планината.

„Врагът?“ Бидейки близо до бойното поле, това бе неосъзната, почти инстинктивна реакция и сега той се запита дали не може да е вражески съгледвач, който опитва да се промъкне зад стана на Нобунага. Щом си върза бързешком пояса и се изправи, лицето на изкатерилия се от блатото мъж внезапно се срещна с неговото и двамата останаха втренчени право един в друг.

— Токичиро!

— Инучийо!

— Какво правиш тук?

— А ти какво правиш?

— Чух, че господарят Нобунага е излязъл в поход и е решен да умре и дойдох да загина заедно с него.

— Радвам се, че си дошъл.

С буца в гърлото Токичиро протегна ръка на своя стар приятел. Безброй чувства бяха сбрани между стиснатите ръце на мъжете. Доспехите на Инучийо бяха великолепни. От лакираните пера до дантелите, те бяха нови и ярко лъщяха. На гърба му бе закрепено знаме с рисунка на сливов цвят.

— Добре изглеждаш — рече с възхищение Токичиро.

Изведнъж си спомни за Нене, която бе оставил там назад. Насила върна обаче мислите си към Инучийо.

— Къде беше досега?

— Чаках да дойде времето.

— Когато господарят Нобунага те прогони, не си ли помисли да служиш на друг род?

— Не, никога не съм делил верността си на две. Дори след като бях пропъден, усетих, че наказанието на господаря Нобунага ме е очовечило и съм му благодарен за това.

Очите на Токичиро се наляха със сълзи. Инучийо знаеше, че днешната битка ще е славната гибел на целия род Ода и Токичиро бе непоносимо щастлив от това, че неговият приятел е дошъл тук с желанието да умре заедно със своя предишен господар.

— Разбирам. Виж, Инучийо, сега господарят Нобунага за първи път днес почива. Това е моментът. Ела.

— Почакай, Токичиро. Няма да се явявам пред господаря.

— Защо не?

— Намерението ми не беше да идвам тук във време, когато господарят Нобунага няма да се разгневи на кой да е от войниците си и никак не бих искал служителите да ме видят в такава светлина.

— Какво говориш? Всички тук ще умрат. Не дойде ли тук с желание да загинеш пред знамето на своя господар?

— Точно така.

— Тогава не се тревожи. Одумването е за живите.

— Не, по-добре ще е да умра, без да казвам нищо. И, прости ли ми господарят Нобунага или не, това е моето най-съкровено желание. Токичиро?

— Да?

— Ще ме скриеш ли за малко в твоята дружина?

— Това въобще не е трудност, но аз водя трийсет души пехотинци. Ще се открояваш.

— Ще отида тъй.

Покри главата си с нещо, прилично на конски чул и се промъкна между Токичировите войници. Повдигнеше ли се на пръсти, можеше ясно да види Нобунага. И можеше да чуе как неговият висок глас глъхне и се засилва от вятъра.

Като ниско полетяла птица към Нобунага от неочаквана посока се приближаваше самотен конник. Онзи забеляза мъжа по-рано от всички останали и мълчаливо почна да го наблюдава. Докато цялата войска обърне поглед в неговата посока, мъжът се приближи още и още.

— Какво има? Вест ли носиш?

— Главните сили на Имагава, отрядите начело с Йошимото и неговите военачалници, току-що смени посоката си и потегли към Окехадзама!

— Какво? — запита Нобунага с блеснал поглед. — Тогава значи Йошимото е поел пътя за Окехадзама, без да свърне към Одака?

Преди да е успял да свърши, се надигна вик:

— Вижте! Иде още един!

Ездач, после втори — това бяха съгледвачи на войските на Нобунага. Мъжете затаиха дъх, докато ездачите шибаха конете си към лагера. В добавък към предишните известия, те осведомиха Нобунага за продължаващия обрат на събитията.

— Главните сили на Имагава свърнаха към Окехадзама, но тъкмо сега се разпръснаха на едно място малко над Денгакухадзама, южно встрани оттам. Пренесли са щаба си и изглежда, като че дават почивка на отрядите. Господарят Йошимото е точно в средата.

За миг Нобунага замълча. Очите му блестяха като остриета на саби. Смърт. Бе мислил само за смърт. Всецяло, в пълната тъмнина, самоотвержено. Единственото му желание бе да умре, както умират мъжете. От сутринта бе препускал яростно, докато слънцето се качи високо в небето. Сега изведнъж, като единствен лъч светлина, пробил облаците, в съзнанието му проблесна възможността за победа.

„Ако нещата тръгнат на добре…“

Истината бе, че до тази минута не вярваше в победата, а тя е единственото, за което се сражава един воин.

В ума на човека като безкраен поток от мънички мехурчета се явяват и изчезват парченца от мисли и животът му бива извайван миг по миг. Чак до минутата на смъртта човешките думи и дела се решават от тази верига отломъци. Мисли, които могат да унищожават. Един ден в неговия живот се гради според това дали ще приеме или ще отхвърли тези проблясъци на вдъхновение.

При обикновени обстоятелства има време зряло да премислиш своя избор, но съдбоносният момент в живота идва без предупреждение. Щом настъпи решителният миг, наляво ли трябва да се върви или надясно? Сега Нобунага бе между тези два пътя и без да съзнава, изтегли съдбоносната сламка.

Разбира се нравът и възпитанието казаха в решаващата минута своето и му попречиха да хване грешната посока. Устните му бяха здраво стиснати. И имаше все пак нещо, което искаше да каже.

Изведнъж един от служителите извика:

— Сега е времето, господарю! След като е превзел Вашидзу и Маруне, Йошимото си мисли, че ни знае силата. Сигурно е пълен с гордост от бързия успех на своята войска. Тържествува от победата и оставя бойния дух да пада. Ето я сгодната минута! Ако нападнем с изненада стана на Йошимото, победата ни е сигурна.

Нобунага се присъедини към напрегнатия глас на мъжа:

— Така е! — викна той и плесна по седлото. — Точно това и ще направим. Ще взема главата на Йошимото. Денгакухадзама е право на изток.

Военачалниците бяха обаче объркани и след като чуха вестите на съгледвачите — пълни с подозрения и се опитаха да възпрат несъзнателния порив на Нобунага.

Но той не желаеше да ги слуша.

— Грохнали старци! За какво бръщолевите? От вас се иска само да тръгнете след мен. Вляза ли в огъня, трябва да влезете и вие. Готов ли съм да вървя по водата, ще ме последвате и там. Ако не искате, стойте настана и ме гледайте.

Като завърши със съвсем кратък студен смях, Нобунага величествено изправи коня си на задните крака и препусна към първите редици на войската.

Пладне. В занемялата планина не се чуваше и една птица. Вятърът бе замрял и палещото слънце изгаряше сякаш всичко под небосвода. Листата здраво се бяха затворили или се сбръчкваха като сушен тютюн.

— Насам!

Един войник бягаше начело на малка група хора по тревистия склон.

— Вдигнете завесата.

На едно място войници разчистваха с коси шубрака, други развиваха платна и ги връзваха за клоните на близките борове и черници. След минути бяха издигнали шатрата, което щеше да служи за временен щаб на Йошимото.

— Йуу! Адска жега! — възкликна един от мъжете.

— Казват, че не ставало често толкова горещо!

Мъжете избърсаха потта си.

— Виж, целият съм в пот. Дори кожата и желязото на бронята ми така са се нагрели, че не можеш ги пипна.

— Ако си сваля доспехите да се попроветря малко, бих се почувствал по-добре. Но военачалниците, мисля, скоро ще пристигнат.

— Е, да си починем само за малко.

На покрития с трева хълм имаше съвсем малко дървета и войниците седнаха заедно под сянката на едно голямо камфорово дърво. След кратка почивка се поразхладиха.

Хълмът Денгакухадзама бе по-нисък от околните планини — не повече от възвишение в средата на кръгла долина. От време на време побелелите отдолу листа на дърветата по целия хълм прошумоляваха от хладния летен ветрец, който слизаше от Тайшигадаке.

Докато мажеше с мазило напуканите си пръсти на краката, един от войниците вдигна поглед към небето и си промърмори нещо.

— Какво има? — попита друг войник.

— Виж.

— Кое?

— Събират се буреносни облаци. Вечерта сигурно ще вали.

— Един хубав дъжд ще бъде добре дошъл. Но казвам ти, за тези от нас които не вършат друго освен да оправят пътищата и да носят багажа, дъждът може да е по-лош и от вражеско нападение. Надявам се само да преръми.

Вятърът непрестанно издуваше завесите, които току-що бяха опънали.

Офицерът им се огледа и каза на своите хора:

— Е, да ставаме. Довечера Негово Височество ще нощува в крепостта Одака. Нарочно подведе врага да си помисли, че настъпваме от Куцукаке към Одака, но като мине напряко през Окехадзама, той възнамерява да пристигне още тази вечер. Нашата работа е да тръгнем напред и да се оглеждаме за нередности по мостовете, скалите и сипеите. Е, да вървим!

Гласовете и хората се изгубиха и планината си върна предишното спокойствие. Скакалците надаваха своите пронизителни писъци. Не след дълго обаче в далечината се дочуха коне. Не надуваха раковини, не удряха барабани и минаха през планината възможно най-тихо. Ала въпреки усилията нямаше как да потулят праха и топуркането от толкова много коне. Шумът от ударите на копитата по камъните и корените бързо изпълни въздуха и главните сили на могъщия Имагава Йошимото скоро затрупаха тревистото възвишение и околността на Денгакухадзама с войници, коне, знамена и покрити с платно шатри.

Йошимото се потеше повече от всички останали. Беше привикнал с добрия живот и след като прехвърли четиридесетте, гротескно надебеля. Очевидно бе, че тези придвижвания му се струват изпитание. Над пълното си тяло с дълго туловище носеше червено брокатено кимоно и бяла броня. Прекалено големият му шлем имаше пет пръстена за защита на врата и бе увенчан с осем дракона. В добавък носеше дългия меч Мацукураго, който от поколения бе притежание на рода Имагава, къса сабя — също работа на известен оръжейник, ръкавици, наколенници и ботуши. Цялото снаряжение навярно тежеше повече от четиридесет килограма и бе лишено от най-малко отверстие, през което ветрецът да може да проникне.

Покрит в пот, Йошимото яздеше през парещата жега и слънцето изгаряше дори кожата и лакираните пера на доспехите му. Най-сетне пристигна на Денгакухадзама.

— Как се казва това място? — попита Йошимото веднага щом седна зад завесата на своята шатра.

Навсякъде наоколо бяха хората, на които бе поверена неговата защита — слуги, военачалници, старши служители, лекари и други.

— Това е Денгакухадзама — отвърна един от военачалниците. — На около половин час път пеша е от Окехадзама.

Йошимото кимна и подаде шлема си на един от слугите. След като оръженосеца развърза връзките на бронята му, той изхлузи пропитите си с пот долни дрехи и навлече безупречно чиста бяла туника. Лек ветрец проникна в шатрата. „Колко освежава“, помисли си Йошимото.

След като наново вързаха пояса на бронята му, походното му столче бе преместено върху простряна на тревистото възвишение постелка от леопардова кожа. Разопаковаха безбройните походни принадлежности, които го следваха навсякъде.

— Какъв е този шум? — Йошимото отпи малко чай, стреснат от нещо, което приличаше на оръдеен гърмеж.

Прислужниците му също наостриха уши. Един от тях вдигна края на завесата и надзърна навън. Порази го гледка с будеща страхопочитание хубост — палещото слънце си играеше с разпокъсаните облаци и рисуваше в небето водовъртеж от светлина.

— Далечна гръмотевица. Само шум от далечна гръмотевица — доложи слугата.

— Гръмотевица ли?

Йошимото насила се усмихна, като леко се потупваше с лявата ръка по кръста. Придружителите му забелязаха това, но нарочно се въздържаха да питат за причината. На сутринта, когато потегляха от крепостта Куцукаке, господарят им падна от коня. Да питат наново за контузването му само още повече щеше да го накара да се чувства неудобно.

Нещо се раздвижваше. Изведнъж сякаш от подножието на хълма в посока към шатрата шумно се спуснаха хора и коне. Йошимото веднага се обърна към един от своите служители и разтревожено попита:

— Какво е това?

Без да чакат заповед да идат да проверят, двама-трима мъже бързо изскочиха от палатката, като пропуснаха вятъра след себе си. Този път не беше гръмотевичен шум. Топуркане на конски копита и човешки стъпки вече достигаха върха на хълма. Беше сбор от около двеста души, понесли огромен брой вражески глави, взети в Наруми — живо свидетелство за това, как се водеше война тогава.

Внесоха главите, за да ги разгледа Йошимото.

— Глави на самураите на Ода от Наруми. Подредете ги! Я да ги разгледаме! — Йошимото бе добре разположен. — Донесете ми походния стол!

Нагласи се удобно, хвана ветрилото пред лицето си и огледа една подир друга над седемдесетте глави, които му бяха донесли.

— Колко кървища! — възкликна Йошимото, като свърши с огледа за деня и като се извърна, нареди да дръпнат завесата.

Разпръснати дъждовни облаци изпълваха обедното небе.

— Хубаво, хубаво. От клисурата се носи хладен вятър. Скоро ще стане пладне, нали?

— Вече минава Часът на коня, господарю — отговори един от слугите.

— Нищо чудно, че съм гладен. Бързо пригответе обяд и отрядите да се нахранят и да отпочинат.

Един слуга излезе навън да съобщи нареждането му. В шатрата военачалници, оръженосци и готвачи сновяха наоколо, ала всичко беше спокойно. От време на време идваха пратеници на местните светилища, храмове и села, за да поднесат саке и местни специалитети.

Йошимото огледа отдалеч тези хора и реши:

— Ще ги възнаградим, щом се върнем от столицата.

Когато местните жители си отидоха, той си поръча саке и удобно се настани на постелката от леопардова кожа. Военачалниците се представяха поред пред завесата и го поздравяваха с победата при Наруми, която бе последвала превземането на Маруне и Вашидзу.

— Сигурно сте недоволни от малкото съпротива, която срещнахме досега — каза Йошимото с шеговит израз на лицето, докато предлагаше чашки със саке на всичките си служители и прислуга. Ставаше все по и по-дружелюбен.

— Мощта на Ваше Височество е, на която дължим това щастливо положение. Но както каза Ваше Височество, ако продължаваме все така, без враг, с който да се сражаваме, войниците ще почнат да се оплакват, че всичката дисциплина и упражненията са били за нищо.

— Имайте търпение. Утре ще превземем крепостта Кийосу и колкото и зле да са сразени тези от рода Ода, все си мисля, че още им е останал малко живец да се бият. Всеки от вас ще има своя дял храбри подвизи.

— Е, тогава Ваше Височество може да остане два-три дни в Кийосу и ще се наслаждава и на съзерцаване на луната, и на развлечения.

В един миг слънцето се изгуби зад облаците, но след всичкото саке никой не забеляза как небето изведнъж притъмня. Порив на вятъра повдигна края на завесата, на едри капки заваля дъжд и в далечината затрещяха безспирни гръмотевици. Ала Йошимото и неговите военачалници се смееха и разговаряха, като спореха кой пръв на следващия ден ще стигне в крепостта Кийосу и се присмиваха на Нобунага.

Докато в стана си Йошимото се подиграваше на своя враг, Нобунага с мъка катереше непроходимите склонове на Тайшигадаке. Вече наближаваше лагера на Йошимото.

Тайшигадаке не бе нито особено висока, нито стръмна, но склоновете й бяха покрити с дъбове, дзелкови, кленове и смрадлика. Обикновено я посещаваха само дървари, така че за да прекарат сега бързо голям брой хора и коне, трябваше да секат дървета, да тъпчат храсталака, да прескачат долчини и прегазват потоци.

— Ако паднете от коня си, оставете го! — извика Нобунага на хората си. — Ако знамената ви се закачат за клоните, пускайте ги! Само побързайте! Важното е да стигнем стана на Йошимото и да му вземем главата. Най-добре да си облекчим прехода. Въобще не се товарете! Просто навлезте в редиците на врага и ги прегазете. Не губете време да отрязвате всяка глава, която сте взели. Посичайте ги и продължавайте със следващия, докато в тялото ви има дъх. Няма нужда да вършите геройства. Показното юначество е въобще без стойност. Бийте се самоотвержено пред мен днес и ще бъдете истински воини на Ода!

Войниците слушаха тези думи, сякаш слушат гърма преди буря. Следобедното небе изцяло се преобрази и сега приличаше на тъмни мастилени вълни. Вятърът излизаше от облачните слоеве, от долината, блатото, корените на дърветата и духаше в мрака.

— Почти стигнахме! Денгакухадзама е на оттатъшната страна на планината и зад едно блато. Готови ли сте да умирате? Ако изостанете, ще оставите на потомците си само срам до края на дните!

Основната част на силите на Нобунага не напредваше в строй. Някои войници стигаха по-късно от останалите, докато други настъпваха в нестройни редици. Но сърцата им бяха притегляни от неговия глас.

Нобунага прегракна от викане и за хората му бе трудно да уловят какво казва. Това обаче не беше вече необходимо. За тях бе достатъчно да знаят, че той ги води. Между това заваля яростен дъжд, подобен на лъскави копия. Капките бяха толкова големи, че когато ги ударят по бузите или носовете, мъжете изпитваха болка. Заедно с това дойде вятър, който почна да къса листата и те трудно разбираха какво ги удря по лицето.

Изведнъж една светкавица почти раздра планината на две. За миг небето и земята се обагриха в общ цвят — пронизвано от пороя пушечно бяло. Когато дъждът отслабна, по блатата и склоновете навсякъде потекоха потоци и водопади от кал.

— Ето го! — викна Токичиро.

Обърна се и покрай пехотинците, които с мигане отръскаха дъждовните капки от клепачите си, посочи към лагера на Имагава. Закритите със завеси шатри на врага, подгизнали от дъжда, изглеждаха безбройни. Пред тях бе блатото. Зад него — склонът на Денгакухадзама.

Щом отново погледнаха, хората на Токичиро видяха шлемовете и покритите с доспехи тела на своите другари, — които вече се спускаха напред. Размахваха саби, копия и алебарди. Нобунага каза, че предимството е в това да не се товариш и много от мъжете свалиха шлемовете и захвърлиха знамената.

Като си проправяха път през дърветата и се плъзгаха по тревистите била, те без бавене се спуснаха върху вражеския стан. От време на време в небето проблясваха синьо-зелени светкавици и после белият дъжд и черният вятър обгръщаха света в мрак.

Токичиро извика на хората си, завтече се през блатото и се закатери нагоре по склона. Мъжете се подхлъзваха и падаха, ала не изоставаха от него. Наместо да се каже, че се втурнаха и хвърлиха в битката, по-вярно би било, че малкият отряд на Токичиро наведнъж бе погълнат от сражението.

Смях отекваше в шатрата на Йошимото под тряскащите гръмотевици. Дори когато вятърът задуха с подновена сила, камъните, които придържат завесите на шатрата, останаха на място.

— Това ще разнесе жегата! — шегуваха се те и продължаваха да пият.

Бяха обаче в поход и възнамеряваха до вечерта да стигнат чак в Одака, така че всеки си знаеше мярката.

Горе-долу по това време оповестиха, че обядът е готов. Военачалниците наредиха да донесат храна на Йошимото и докато опразваха чашите, пред тях сложиха купи с ориз и големи супници. В същото време дъждът почна да пада на шумни капки и заудря по съдовете, рогозките и въоръжението.

Щом най-сетне забелязаха заплашителния вид на небето, те се заеха да преместват рогозките си. В чертите на лагера имаше голямо камфорово дърво с такъв ствол, че биха били необходими трима мъже, които да го обгърнат с разперени ръце. Йошимото застана под това дърво, на завет от дъжда. Останалите бързешком го последваха и му донесоха рогозките и съдовете за хранене.

Огромното растение така се полюляваше, че земята се клатеше и клоните му бучаха под яростния вятър. Докато кафяви и още зелени листа хвърчаха като прах и се трупаха върху доспехите на мъжете, до тях стигна димът от кухненските огньове, който заслепи и полузадави Йошимото и военачалниците му.

— Моля ви, потърпете само минута. Сега разпъваме дъждобран.

Един от военачалниците на висок глас повика войници, но не последва отговор. Сред снежнобелият порой на дъжда и грохота на дърветата гласът му бе отнесен някъде в празното и не бе последван от отговор. От кухнята само се носеше пращенето на съчките и яростно избликваше дим.

— Повикай началника на пехотинците!

Докато един от военачалниците се затича под пронизителния дъжд, от околността се дочу необичаен звук. Бе като стон, дошъл сякаш от самата земя — страховитият сблъсък на оръжие с оръжие от закалена стомана. И бурята не пожали не само кожата на Йошимото — сега безпорядъкът яростно нахлу и в ума му.

— Какво има? Какво става?

Йошимото и неговите военачалници изглеждаха напълно изумени.

— Да не са ни изменили? Помежду си ли се бият мъжете?

Без все още да разбират какво става, самураите и военачалниците около Йошимото го обградиха на минутата като защитна стена.

— Какво има? — завикаха те.

Ала силите на Ода вече бяха залели като прилив лагера и сега тичаха досами външната страна на завесата.

— Врагът!

— Ода!

Копията се сблъскаха и над обърканите викове на биещите си захвърчаха живи въглени. Все още застанал под огромното камфорово дърво, Йошимото сякаш загуби дар-слово. Хапеше устна с черните си зъби и явно не можеше да повярва на това, което ставаше точно пред очите му. Военачалниците стояха с мрачни лица наоколо и подвикваха насам и натам.

— Това метеж ли е?

— Метежници ли са тези мъже?

Нямаше друг отговор, освен крясъци и въпреки уплашените викове, които идваха от целия лагер, те не бяха способни да повярват, че ги напада не друг, а врагът. Не можеха обаче дълго да не вярват на ушите си. Бойците на Ода изникнаха точно пред тях и техните груби бойни викове на странно оварско наречие пронизаха ушите на Йошимотовите служители. Двама-трима от враговете се спуснаха към тях.

— Хей! Господарю на Суруга!

Щом видяха как мъжете на рода Ода идат с демонски крясъци, скачат и се плъзгат през калта, размахват копия и алебарди, най-сетне втрещени осъзнаха същинското си положение.

— Ода!

— Внезапно нападение!

Объркването бе по-ужасно, отколкото ако ги бяха нападнали нощем. Бяха подценявали Нобунага. Време бе за обяд. Това, както и силната буря, позволи на врага да проникне в лагера напълно незабелязан. Но всъщност тяхната собствена предна стража съвсем бе разхлабила реда в стана на Йошимото.

Двамата военачалници, на които бе поверена охраната, бяха разположени със своите войници на по-малко от десет минути път от хълма, но изведнъж, без предупреждение от техните съгледвачи, врагът се втурваше безпрепятствено пред самите очи на Йошимото и пълководците му.

Нобунага от самото начало избягваше лагерите на челните отряди. Щом прекосиха Тайшигадаке и тръгнаха право към Денгакухадзама, той сам размаха копието си и влезе в бой с войниците на Йошимото. Пронизаните от господаря войници най-вероятно нямаха и представа кой е бил техен противник. Като рани тежко двама-трима мъже, докато минаваше напред, Нобунага препусна към заградената със завеси шатра.

— Камфоровото дърво! — се провикна той, когато един от неговите хора претича покрай него. — Не оставяйте господаря на Суруга да избяга! Сигурно е в шатрата под големия камфор!

Само с един поглед върху разположението на лагера, Нобунага на мига се бе досетил къде ще да е Йошимото.

— Господарю!

В объркването на битката Нобунага почти прегази един от своите войници, който бе коленичил пред него до окървавеното си копие.

— Кой си?

— Маеда Инучийо, господарю.

— Инучийо? Е, ставай! Бий се!

Дъждът валеше по калните пътеки, а вятърът метеше земята. От камфоровото дърво и боровете около него се отчупваха клони и с трясък падаха долу. Водата от горе хапеше в шлема на Йошимото.

— Тук, господарю! Насам!

Четири-пет от служителите образуваха около него защитен обръч и бързешком го поведоха от една шатра към друга, опитвайки се да избегнат най-страшното.

— Тук ли е господарят на Суруга?

В мига, в който Йошимото си тръгна, боец на Ода размаха копието си срещу един от военачалниците, които бяха останали на мястото.

— Ела, ще се бия с теб! — извика пълководецът и отби копието на войника със своето.

Задъхан, нападателят се представи по име:

— Аз съм Маеда Инучийо, служител на господаря Нобунага!

В отговор военачалникът даде своето собствено име и ранг. Спусна се напред, но Инучийо отстъпи встрани и копието се заби в празното.

Инучийо започна както подобава, но не му стигна време да изтегли дългото си копие и сега просто здраво удари мъжа по главата с дръжката. Желязото на шлема прозвъня като гонг и раненият пропълзя на четири крака под дъжда. Точно тогава още двама души обявиха с вик имената си. Докато Инучийо се нагласяше за бой, някой падна върху гърба му. Младежът се закачи и препъна в един войнишки труп.

— Киношита Токичиро!

Приятелят му се представяше някъде по име. Инучийо се усмихна. Вятърът и дъждът го шибаха по страните. Калта го заслепяваше. Накъдето и да погледнеше, виждаше кръв. В мига, в който се подхлъзна и падна, забеляза, че в непосредствена близост няма нито врагове, нито свои. Убитите се трупаха един връз друг и дъждът леко плющеше по гърбовете им. Докато с ритници се проправяше път през кървавата река, сламените му сандали се обагриха в червено. Къде е господарят с почернените зъби? Искаше главата на Йошимото.

Дъждът го зовеше. Вятърът го зовеше.

Инучийо не бе сам в диренето. Покрит с доспехи от кръста надолу, Кувабара Джинай, кайски ронин, размахваше окървавена сабя, тичаше около камфоровото дърво и с дрезгав глас викаше:

— Идвам при господаря на Суруга! Къде е този велик военачалник Йошимото?

Един напор на вятъра повдигна края на някаква завеса, проблесна светкавица и той видя мъж с червено наметало над доспехите и на главата с шлем, увенчан с осем дракона.

Яростният глас, който се караше на служителите, съвсем прилягаше на Йошимото:

— Не се грижете за мен! Трябва да се действа бързо! Нямам нужда от много хора наоколо. Подгонете някой враг, който е дошъл тук да ви дари с главата си. Убийте Нобунага! Вместо да ме закриляте, сражавайте се!

В крайна сметка той оглавяваше три армии и по-бързо от всеки друг стана наясно с положението. Сега се гневеше на некадърните пълководци и войници, които тичаха без цел около него и неразбрано крещяха.

Скастрени, няколко от войниците тръгнаха с тежка крачка по разкаляния път. Щом отминаха скривалището на Джинай, с върха на копието си онзи повдигна измокрената завеса, за да се увери, че мъжът наистина е Йошимото.

Той обаче не беше вече там. Шатрата бе празна. Една голяма дървена купа с ориз стоеше преобърната и белите зърна лежаха подгизнали в дъждовната вода. Четири-пет съчки тлееха сред жаравата.

Джинай се досети, че Йошимото е излязъл бързешком само с няколко души и тръгна от шатра на шатра да го търси. Повечето от платнищата бяха раздрани, паднали или изпоцапани с кръв и стъпкани.

Йошимото трябва да се опитва да избяга. Със сигурност няма да потегли пеша. И ако е така, сигурно се е забързал към мястото, където са вързани конете. В лагер, пълен с толкова биещи се войници, обаче няма да е лесно да открие къде врагът държи животните си. А конете не пасяха спокойно. Сред дъжда, звъна от саби и кръвта се бяха изпоплашили и няколко от тях диво препускаха из лагера.

Къде може да се крие? Джинай застана на място с копие в ръка и остави дъждовната вода да се стича между ноздрите в пресъхналото му гърло. Изведнъж, на крачка встрани, един воин, който не бе разпознал в него враг, задърпа юздата на неспокоен сив кон.

Червени пискюли висяха от седефеното седло с лакирани, изпъстрени със злато краища; от сребърния намордник тръгваха поводи в пурпурночервено и бяло. Това трябва да е пълководчески жребец. Джинай гледаше как отвеждат коня в една тъмна борова горичка. Помежду им някаква шатра бе в по-голямата си част пропаднала, но тази, която още стоеше, плющеше буйно под вятъра и дъжда.

Джинай скочи напред и вдигна завесата. Йошимото беше там. Един служител тъкмо му бе казал, че неговият кон е готов и този се канеше да пристъпи навън.

— Господарю на Суруга, моето име е Кувабара Джинай. Сражавам се за рода Ода. Дошъл съм да взема главата ти. Готви се да умреш!

Докато обявяваше името си, Джинай замахна към гърба на Йошимото и в ушите им отекна шума от сблъсъка на копието с доспехите. Йошимото мигновено се обърна и мечът му преряза на две дръжката на оръжието. Джинай с вик отскочи назад. В ръката му бяха останали само четири педи от копието.

Захвърли го настрани и изкрещя:

— Страхливец! Ще покажеш ли гръб на противник, който се е представил по име?

Извади меча от ножницата и се метна към Йошимото, ала веднага беше сграбчен отзад от един воин на Имагава. С лекота хвърли мъжа на земята, но бе нападнат отстрани от нов противник. Опита се да избегне удара, но първият войник го бе стиснал за глезена и му попречи да се отмести достатъчно бързо. Мечът на втория разряза Джинай точно наполовина.

— Господарю! Моля, тръгвайте веднага! Хората ни са объркани и неспособни да сдържат неприятеля. Жалко е, че ще се оттегляме, но така ще е само засега.

Лицето на войника бе оцапано с кръв. Другият, цял покрит в кал, скочи на крака и двамата подканиха Йошимото да тръгва.

— Сега! Бързо! Господарю!

И тогава…

— Дойдох да се срещна с великия Йошимото. Името ми е Хатори Кохейта и съм на служба при господаря Нобунага.

Пред тях стоеше грамаден мъж, над чиито вежди бе нахлупен железен шлем с черна подложка. Голямото, боядисано в червено копие на мъжа профуча напред и Йошимото отстъпи с една крачка.

Първият войник отклони удара с тялото си и падна пронизан, преди да е имал време да замахне със сабята. Другият също скочи бързо пред Кохейта, но и той бе промушен като на шиш от копието му и се просна върху трупа на другаря си.

— Чакай! Къде отиваш?

Бързото като мълния копие полетя след Йошимото, който обикаляше около ствола на един бор.

— Тук съм!

С приготвена за удар сабя Йошимото впи яростно очи в Кохейта. Копието се стрелна напред и удари отстрани доспехите му. Те обаче бяха добре закалени, раната не беше дълбока и не стресна господаря на Суруга.

— Негодник! — извика той и преряза оръжието на две.

Кохейта бе решителен. Захвърли дръжката се метна напред. Йошимото обаче приклекна и замахна със сабята си към крака на Кохейта. Острието му бе превъзходно. От покрития с ризница наколенник хвръкнаха искри, капачката на коляното на самурая се разтвори като разрязан нар и пищялът изскочи от раната. Кохейта политна назад, Йошимото — напред. Украсеният му с дракони шлем се удари в земята.

Тъкмо когато вдигаше глава, някакъв мъж извика:

— Аз съм Мори Шинсуке!

Сграбчи изотзад главата на Йошимото и двамата се строполиха на земята. Докато се боричкаха, предната броня на Йошимото отхвръкна и от току-що нанесената му копийна рана избликна кръв. Прикован към земята, той заби зъби в показалеца на дясната ръка на своя противник. Дори след като главата бе вече отрязана, белият пръст на Мори още стърчеше между яркочервените устни и изискано почернените зъби на Йошимото.

Победили ли са или победени, се питаше тежко задъханият Токичиро.

— Хей! Къде сме? — извика той на всеки, който би бил достатъчно близо да го чуе, но никой не знаеше къде точно са. Само около половината от хората му бяха все още живи и всички стояха зашеметени.

Дъждът бе отслабнал, вятърът — утихнал. Ярките лъчи на слънцето си пробиваха път през разпръсващите се облаци. Бурята се бе изнемощила и пъкълът на Денгакухадзама се отдалечаваше заедно с бледнеещите светкавици. След него не оставаше нищо, освен писъците на цикадите.

— Стройте се! — нареди Токичиро.

Войниците се подредиха, доколкото можеха. Като преброи хората, откри, че отрядът му е намалял от тридесет на седемнадесет души, четирима от които въобще не можа да разпознае.

— От чий отряд си? — попита той един от мъжете.

— На Тояма Джинтаро, господине. Когато се биехме на западния край на хълма, обаче, плъзнах се по стръмното и загубих поделението си. После заварих вашите хора да преследват врага и се присъединих към тях.

— Добре. А ти?

— И с мен е същото, господине. Мислех, че се сражавам до другарите си, но като се огледах, бях в отряда на Ваша Чест.

Токичиро не си направи труда да разпитва останалите. Навярно някои от хората му са загинали в сражението, а други са се смесили с чужди отряди. Но не само отделните войници бяха загубили посред битката представа къде са. Отрядът на Токичиро се бе откъснал от основната част на войската и от поделението на Матаемон и той не знаеше на кое място е сега.

— Изглежда, битката е свършила — промърмори Токичиро, докато водеше хората си обратно по пътя, от който бяха дошли.

Откак небето се проясни, стичащата се от околните стръмнини в блатото кална вода бе станала повече. Щом видя колко много трупове лежат във вадата и се стелят по склона, Токичиро се изпълни с удивление от това, че е още жив.

— Трябва да сме спечелили. Вижте! Всички убити тук наоколо са самураи на Имагава — и той посочи на няколко места.

По начина, по който бяха проснати вражеските трупове на пътя, можеше да се досети за посоката, в която е поела разгромената войска.

Хората му обаче просто изръмжаха полузашеметени и бяха прекалено отпаднали дори и да запеят победна песен.

Бяха само малцина и не знаеха пътя. Изведнъж бойното поле съвсем утихна, а това можеше да значи, че войската на Нобунага е била изцяло пометена. Страхът, че всяка минута могат да бъдат обкръжени от враговете и изклани, бе съвсем действителен.

После чуха. От Денгакухадзама дойдоха три победни възгласа, толкова силни, че небето и земята се разтресоха. Викове на тяхното родно оварско наречие.

— Победили сме! Победили! Да вървим!

Токичиро се завтече напред.

Войниците, досега едва на себе си, като по чудо се сепнаха. Не искаха да останат назад и с препъване и залитане се затичаха след Токичиро в посоката, откъдето идеше възгласът.

Магомеяма бе един нисък, объл връх малко под Денгакухадзама. Пространството от хълма до селото бе сега покрито с черна купчина подгизнали от кръв, кал и дъжд войници. Битката беше свършила и хората наново се подредиха. Дъждът бе спрял, слънцето се показа и от притиснатите един до друг мъже се вдигаше мъглива бяла пара.

— Къде е поделението на господин Асано?

Като си проправяше път през войнската тълпа, Токичиро отново се присъедини към своя предишен отряд. Накъдето и да се обърне, се блъскаше и отъркваше в нечии окървавени доспехи. Макар да тръгна твърдо решен да се бие храбро, сега изпитваше срам. Със сигурност не направи нищо, с което да изпъкне.

Щом намери поделението си и застана между стълпените нагъсто войници, най-сетне осъзна, че са победили. Погледна от хълма и му се стори странно, че никъде не се вижда разбитият враг.

Все още опръскан с кръв и кал, Нобунага застана на могилата. Само на няколко крачки от походното му столче неколцина войници копаеха голям трап. Всяка от вражеските глави биваше оглеждана и после хвърляна в ямата. Нобунага наблюдаваше с прилепени длани, докато войните наоколо му стояха мълчаливо.

Никой не казваше молитва. Това обаче бе най-почетният обичай в случаите, когато воини погребват други воини. Заровените в ямата глави щяха да послужат за урок на останалите живи, които отново биха пожелали да се бият. Главата и на най-незначителния противник се вадеше и заравяше с изключителна тържественост.

Когато загадъчната граница между живота и смъртта е точно пред нозете му, един самурай не можеше да не си мисли за това, какво значи да живееш като воин. Всички стояха чинно, със сключени в молитва ръце. Когато ямата бе запълнена и струпаха над нея могила, мъжете вдигнаха поглед към красива дъга, която се извиваше в ясното небе.

Докато стояха и наблюдаваха това зрелище, към лагера приближи група съгледвачи, които бяха проучвали местността около Одака.

Токугава Иеясу оглавяваше предните части на Йошимото при Одака. Като се вземе предвид умението, с което Иеясу разруши крепостите Вашидзу и Маруне, Нобунага не можеше да си позволи да го подценява.

— Щом Токугава чу, че Йошимото е бил убит, лагерът в Одака като че изпадна в паника. На няколко пъти обаче пращаха съгледвачи и щом научиха подробностите, бързо се успокоиха. Сега се готвят при здрачаване да отстъпят към Микава и изглежда не са склонни да се бият.

Нобунага изслуша новините и по свой начин обяви триумфалното завръщане.

— Е, тогава — каза, — да вървим.

Слънцето още не беше залязло и дъгата, която бе почнала да избледнява, сега още веднъж изпъкна ярко на небето. Отстрани на седлото на Нобунага бе вързана една-единствена глава като спомен. Беше, разбира се, главата на великия Имагава Йошимото.

Когато стигнаха вратите на светилището Ацута, Нобунага се метна от коня си на земята и влезе при олтара, а в същото време военачалниците и хората му се натълпиха чак до главната порта и се проснаха по очи. Някъде в далечината звънеше малка камбана и големите огньове изпълваха гората на храма с червено сияние.

Нобунага дари храмовата конюшня с един свещен кон. Сторил това, той отново бе готов да поеме бързо по пътя си. Остави коня сам да следва осветената от луната пътека. Доспехите му тежаха все повече и бе изтощен. Въпреки всичко духът му бе така ведър, сякаш носи леко лятно кимоно.

В сравнение с Ацута, в Кийосу всичко бушуваше. Вратите до една бяха обкичени с фенери, големи огньове горяха по кръстовищата, а развълнувани старци, деца и дори млади момичета стояха по улиците, гледаха победоносните войници и викаха за поздрав.

Гъста навалица се тълпеше покрай пътя. Жените се взираха да видят дали техните съпрузи са между тези, които тържествено маршируват към портата на крепостта. Старци викаха имената на синовете си, а момичетата се напрягаха да открият лицата на своите възлюбени. Всички обаче нададоха приветствен възглас, щом, като черна сянка на фона на нощното небе, забелязаха възседналия кон Нобунага.

— Господарю Нобунага!

За тях той значеше повече от собствените им деца, съпрузи и любими.

— Вижте главата на великия господар на рода Имагава! — обяви пред тълпата Нобунага от седлото си. — Това е споменът, който ви донесох. От утре нататък неприятностите по границата свършват. Залягайте и работете здраво. Работете и се веселете!

Влязъл в крепостта, Нобунага повика личната си прислужница.

— Саи! Саи! Най-напред — вана! И малко оризова каша.

След като излезе от банята, той обяви награди за над сто и двадесет мъже, сражавали се този ден в битката. Делата и на най-ниско стоящите по чин войници не бяха убягнали от погледа на Нобунага. Най-накрая добави:

— Инучийо получава позволение да се завърне.

Още същата нощ предадоха тази новина на Инучийо. Докато цялата войска влизаше през крепостните порти, той единствен бе останал навън в очакване решението на Нобунага.

Токичиро не получи каквато и да било похвала. Естествено, той и не очакваше никаква. При все това се бе сдобил с нещо далеч по-ценно от възнаграждение за хиляда кан — за пръв път в живота си мина по чертата между живота и смъртта, оцеля в битка и с очите си видя колко дълбоко разбира Нобунага човешката природа и колко е надарен за пълководец.

„Имам добър господар, помисли си той. След господаря Нобунага аз сега съм най-щастливият сред живите.“ Оттогава нататък Токичиро не гледаше на Нобунага просто като на господар и повелител. Стана негов ученик и като имаше пред очи силните му страни, съсредоточи целия си ум върху своето самоусъвършенстване.

Посредникът

През последните пет-шест дни Токичиро наистина се отегчаваше. Бяха му наредили да придружи Нобунага в едно тайно пътуване до далечна област и да се подготви за прехода. Трябваше да потеглят най-късно след десет дни и дотогава от него се искаше да си стои затворен в къщи. Токичиро седеше и чакаше.

Седеше и си мислеше колко необичайно за Нобунага е да се отправя на път. Къде ли отиват?

Загледан в листенцата на цветята покрай оградата, той внезапно се сети за Нене. Бяха му наредили да излиза колкото се може по-малко, но щом подухнеше вечерният ветрец, минаваше пред дома на Нене. По някаква причина напоследък се колебаеше да я посещава, а всеки път, когато срещне родителите й, те се правеха, че не го забелязват. Затова просто минаваше като всеки друг пешеходец покрай къщата и се прибираше у дома.

Същите цветя бяха цъфнали и на оградата в дома на Нене. Предната вечер я зърна, докато палеше лампата и се върна у дома, сякаш целта му е била постигната. Сега внезапно си спомни, че тогава профилът й бе по-бял от цветята на оградата.

Димът на съчките се носеше от кухнята из къщата. Токичиро се изкъпа, облече леко конопено кимоно и като нахлузи чифт сандали, излезе през градинската порта. Тъкмо тогава един млад вестоносец го поздрави и му подаде служебно известие. Токичиро бързо се върна вътре, преоблече се и забърза към жилището на Хаяши Садо.

Садо лично му предаде заповедите:

Това беше всичко. Нобунага тайно се отправяше към една далечна област и Токичиро бе един от придружителите му. Като си помисли за това, му се струваше, че макар и да знае за тях съвсем малко, схваща замислите на Нобунага.

Разбираше, че за известно време ще бъде далеч от Нене и желанието поне веднъж да я зърне под лятната луна, още в този миг и час, напираше в гърдите му. В неговата природа бе, науми ли си веднъж нещо, никой да не може да го спре. Токичиро беше роб на чувствата си и непреодолимите страсти и желания, които се бяха вселили в сърцето му, го тласнаха към дома на Нене. После, досущ като немирно момче, което наднича през светещи прозорци, надникна през оградата вътре.

Матаемон живееше в квартала на стрелците, а почти всички хора, които минаваха през махалата, се познаваха помежду си. Токичиро усети стъпките на минувачите и се ужаси да не бъде открит от родителите на Нене. Това зрелище на боязливост си беше за смях. Ако самият Токичиро видеше някой да се държи по този начин, би презрял този човек. В момента обаче нямаше време да размишлява за нечие достойнство или добро име.

Би бил доволен от един-единствен бегъл поглед през оградата върху нейния профил и това, с което се занимава тази вечер. „Обзалагам се, че вече се е изкъпала и си рисува лицето“, помисли си той. Или дали не вечеря заедно с родителите си?

Мина три пъти напред-назад, като се опитваше да си придаде възможно най-невинен изглед. Беше вечер и по улицата имаше малко хора. Би било ужасно неудобно, ако тъкмо докато надзърта през оградата, някой го извика по име. Не, по-лошо от това, такова нещо можеше да провали мъничката възможност да се ожени за Нене. В крайна сметка съперникът му Инучийо се оттегли от борбата и след това Матаемон се зае да премисля нещата наново. Засега можеше да остави всичко на съдбата. Изглежда Нене и майка й бяха вече взели решение, ала бащата не искаше толкова лесно да стигне до него.

Долови дим от благовоние, с каквото пропъждат комарите. От кухнята се чу шум от слагане на чинии. Изглежда, вечерята още не е поднесена. Навярно работи усилено, предположи Токичиро. Под бледата кухненска светлина той най-сетне видя момичето, което бе решен да направи своя съпруга. Хрумна му мисълта, че жена като Нене ще се грижи добре за домакинството.

Майката я повика и отговорът на Нене прокънтя в ушите му, при все че бе до оградата, свит да гледа какво става вътре. Токичиро отстъпи настрана. Някой се задаваше по улицата.

„Работи много и е кротка. Майка ми със сигурност ще я обикне силно. И Нене няма да се отнася към нея с пренебрежение, само защото е селянка.“ Страстта насочи неговата любов към възвишени мисли. „Ще понасяме бедността. Суетата няма да ни порази. Тя скрито ще ми помага, ще се грижи предано за мен и ще прощава недостатъците ми.“

Това момиче е чиста прелест. Никоя освен тази жена не ще стане негова съпруга — беше убеден в това. И при тази мисъл гърдите му се вълнуваха и сърцето силно забиваше. Погледна нагоре към звездите и изпусна дълбока въздишка. Когато най-сетне дойде на себе си, осъзна, че е обиколил веднъж групата от къщи и отново е застанал пред тази на Нене. Изведнъж чу нейния глас досами оградата и като погледна през цветните листенца, видя бялото й лице.

Дори носи вода като слугиня. А с такива ръце свирят на кото. Токичиро искаше да покаже на майка си каква жена ще бъде неговата съпруга. Колкото по-скоро, толкоз по-добре. Не можеше да се насити да гледа през оградата. Долови шум от загребване на вода, но внезапно Нене, без да изтегля кофата, се обърна натам, където бе застанал. „Трябва да ме е видяла“, помисли си той в паника. Тъкмо щом мисълта мина през ума му, Нене си тръгна от кладенеца и се отправи към задната порта. Токичиро почувства в гърдите си силна като от огън горещина.

Когато Нене отвори портата и се озърна наоколо, той вече бягаше надалеч, без да се обръща. Щом стигна ъгъла на първото кръстовище, погледна назад. Девойката стоеше пред вратата с озадачено изражение на бялото си лице. Токичиро се зачуди дали не му е сърдита, но в същото време почна да си мисли за своето заминаване на следващата сутрин. Придружава господаря Нобунага и му е забранено да казва на другиго каквото и да било относно пътуването. Това включваше и Нене. След като я зърна и се увери, че е добре, Токичиро пак стана своето старо аз и с пълна скорост се прибра у дома. Щом заспа сънищата му бяха безметежни.

— Тръгвам! — обяви той, но не каза на слугите къде отива.

И малко преди уреченото време стигна в къщата на Доке Сеиджуро.

— Хей, Маймунке! И ти ли тръгваш днес? — попита един селски самурай, застанал до портата на Сеиджуро.

— Инучийо!

Токичиро сепнат изгледа приятеля си. Не само че се изненада, дето Инучийо идва с тях, но и видът на младежа бе изцяло променен — от връзването на косата чак до навущата той бе облечен като човек, пристигнал право от най-затънтеното място.

— За какво става всъщност дума? — попита Токичиро.

— Всички са вече тук. Влизай бързо вътре.

— Ами ти?

— Аз ли? Сложиха ме за малко да пазя на портата. Ще дойда при вас по-късно.

Токичиро се застоя в градината точно до вратата. За минута се чудеше по коя по пътека да тръгне. Жилището на Доке Сеиджуро бе една стара къща, необичайна дори за погледа на Токичиро. Не можеше да определи отпреди точно колко много години е тя. Бе останала изглежда от по-ранна епоха, когато цели семейства са живели в един голям общ дом. Дълга къща с много стаи, по-малки пристройки, порти, нови порти зад тях и безброй пътеки изпълваха целия двор.

— Маймунке! Насам!

Друг селски самурай му махаше с ръка от една врата близо до градината. Разпозна в този мъж Икеда Шоню. Щом влезе в двора, завари двадесетина служители, облечени като селски самураи. Токичиро също бе осведомен за дрехите и си бе придал най-селски вид от всички.

Група от седемнадесет-осемнадесет планински отшелници си почиваше по краищата на вътрешния двор. И те бяха преоблечени самураи на рода Ода. Нобунага изглежда седеше в една малка стая в долния край на двора. Естествено, той също се беше предрешил.

Токичиро и останалите бяха спокойни. Никой не задаваше въпроси. Никой не знаеше нищо. Но правеха догадки.

— Негово Височество е предрешен като син на селски самурай, който пътува с няколко служители. Чака да дойдат всичките хора. Отива навярно в далечна област, но се чудя, знае ли някой накъде всъщност тръгваме.

— Не разбрах много, но когато ме повикаха в дома на Хаяши Садо, чух някой да споменава нещо столицата.

— Столицата ли?

Всички преглътнаха.

Нищо не би могло да бъде по-опасно и щом отива там, Нобунага трябва да има някакъв таен замисъл. Незабелязан от другите, Токичиро кимна в знак, че разбира и излезе в зеленчуковата градина.

След няколко дни дружината селски самураи, които щяха да придружават Нобунага и групата планински отшелници, които отдалеч щяха да го пазят, поеха към столицата.

Първата група щеше да минава за селски самураи от източните области, тръгнали да разгледат Киото. Със спокоен вид мъжете вървяха напред. Скриха яростният блясък, който светеше в очите им при Окехадзама и възприеха грубия изглед и провлачения говор на хора, за каквито се представяха.

Доке бе уредил нощувка в една къща в покрайнините на столицата. Докато обикаляха из Киото, Нобунага винаги нахлупваше ръба на шапката си ниско над очите и се обличаше като прост провинциалист. Придружителите му наброяваха най-много четири-пет души. Ако наемни убийци узнаеха кой е, щеше да стане лесен прицел.

Имаше дни, в които съвсем се отпускаше и до залез-слънце скиташе сред навалицата и праха на Киото. А имаше и вечери, когато в някой необичаен час изведнъж излизаше, отбиваше се в жилищата на придворни и водеше тайни разговори.

Младите самураи не разбираха нито защо техният господар се осмелява да предприеме такова начинание сред опасния безпорядък на раздираната от война страна, нито повода за тези посещения. Разбира се, нямаше причина и Токичиро да вниква в обстоятелствата. Самият той обаче използваше времето за наблюдение. Столицата се е променила, си мислеше. По времето, когато бе обикалял страната да продава игли, често идваше тук да поднови запаса си. Като броеше на пръсти, пресметна, че е било само преди шест или седем години, но оттогава условията около Императорския дворец забележимо се бяха изменили.

Шогунатът все още съществуваше, но тринадесетият по ред шогун, Ашикага Йошитеру, бе такъв само по име. Културата и духът на хората застояваха като вода в дълбоко езеро. Всичко носеше усещането за край на една епоха. Същинската власт бе в ръцете на градския наместник Мийоши Нагайоши, но той на свой ред бе преотстъпил властта почти във всички области на един от служителите си, Мацунага Хисахиде. Това имаше за следствие безогледни раздори, лошо и тиранично управление. Сред простолюдието вървеше мълвата, че властта на Мацунага скоро ще пропадне от само себе си.

Накъде вървят сега нещата? Това не знаеше никой. Всяка вечер светлините ярко горяха, но хората се губеха в мрак. „Утре си е за утре“, мислеха си те и през живота им като мътен поток минаваше течение без посока и цел.

Щом управлението на Мийоши и Мацунага бе смятано за ненадеждно, то какво остава за онези областни управители, които биваха назначавани от шогуна? Хора като Акимацу, Токи, Кьогоку, Хосокава, Уесуги и Шиба бяха всички изправени в собствените си области пред сходни трудности.

Тъкмо в този момент Нобунага предприе своето тайно пътуване до столицата. За нещо такова не беше и мечтал нито един друг военен господар на област. Имагава Йошимото тръгна в поход към Киото начело на голяма войска. Въжделението му — да получи пълномощия от императора и така да подчини шогуна за себе си и да властва над страната — бе пресечено посред път, но той беше само първият, направил такъв опит. Всички останали големи господари в страната смятаха замисъл, като този на Имагава, за добър. Само Нобунага обаче бе достатъчно дързък лично да отиде до Киото и да се подготви за бъдещето.

След няколко разговора с Мийоши Нагайоши той най-сетне си уреди среща с шогуна Йошитеру. Разбира се, в жилището на Мийоши отиде предрешен както винаги, преоблече се в официални дрехи и тръгна към седалището на шогуна.

— Значи вие сте Нобунага, синът на Нобухиде? — попита Йошитеру.

В гласа му нямаше сила. Държанието му бе безупречно, ала някак безжизнено.

Нобунага бързо осъзна, че шогунският пост е вече обезсилен. Той се просна по очи и помоли за честта да се запознае с Йошитеру. В гласа на кланящия се обаче имаше сила, която далеч надвишаваше тази на властника.

— Този път дойдох в Киото тайно. Съмнявам се, че кое да било от тези местни произведения от Овари ще се понрави на погледа на човек от столицата.

Дари Йошитеру с ред подаръци и понечи да се оттегли.

— Може би ще ме почетете да останете на вечеря — предложи шогунът.

Поднесоха саке. От залата за угощения пред погледа им се разкриваше изискана градина. Във вечерната тъмнина цветът на хидрангеите и влажният мъх блещукаха под светлината на лампите.

Независимо с кого и къде е, строгата официалност не подхождаше на нрава на Нобунага. Щом почтително внесоха бутилките със саке и с дребнаво традиционни движения поставиха вечерята на масата, той почна да се държи без прекомерни задръжки.

Йошитеру се взираше в своя гост, сякаш апетитът му е нещо изключително. Макар уморен от разкош и официалности, за него бе предмет на гордост, че всяко поднасяно на трапезата му ястие е столичен деликатес.

— Как намирате кухнята в Киото, Нобунага?

— Превъзходна е…

— Как са подправките?

— Е, подправките на столичната кухня са доста тънки. Толкова лека храна е рядкост за мен.

— Така ли? Следвате ли Пътя на чая?

— Откакто съм момче, пия чай също както пия вода, но не съм запознат с това как познавачите уреждат чайна церемония.

— Разгледахте ли градината?

— Да, видях я.

— Какво мислите?

— Намерих я доста малка.

— Малка ли?

— Много е хубава, но като я сравня с гледката на хълмовете в Кийосу…

— Вие изглежда въобще нищо не разбирате — шогунът отново се засмя. — Но по-добре да си невежа, отколкото да имаш само отблясъци от знание. Е, какво ви се нрави тогава най-много?

— Стрелбата с лък. Извън това нямам особени дарования. Ако желаете обаче да чуете нещо необичайно, успях за три дни да стигна от Овари до пред самите ви порти, като през вражеска земя минах по пътя Мино-Оми. Сега, когато цялата страна е в безпорядък, винаги е налице възможността в двореца или близо до него да се случи нещо неприятно. Ще бъда много благодарен, ако може да ме запомните за такъв случай — завърши той с усмивка.

Първоначално сам Нобунага се беше възползвал от повсеместното безредие и свали назначения от шогуна наместник на Овари от рода Шиба.

И макар, за да се покаже гневът и тежестта на върховната власт, въпросът да бе разискван във Великия шогунски съвет, всъщност всичко беше само официалност. Напоследък обаче областните наместници рядко идваха да посетят Киото и шогунът се чувстваше изоставен. Скуката му бе разсеяна от посещението на Нобунага и той като че се стараеше да поддържа разговор.

Може по време на беседата Йошитеру да очакваше да му загатнат желание за официално повишаване в чин или дворцова длъжност, но не последва нищо такова и накрая Нобунага бодро се сбогува.

— Да си вървим — каза той и с това обяви завръщането им след тридесетдневен престой в столицата. — Утре — добави бързо.

Докато предрешените като отшелници и селски самураи придружители, отседнали на различни места, оживено се приготвяха да потеглят на път за дома, един вестоносец донесе от Овари предупреждение:

Накъдето и да тръгнат, щеше да трябва да минат през няколко поред враждебни области. По кой път може да поемат в безопасност? Може би трябва да се върнат с кораб?

Тази вечер придружителите на Нобунага се събраха в къщата, където той бе отседнал и обсъдиха въпроса, ала не успяха да стигнат до съгласие. Изведнъж Икеда Шоню излезе изненадващо някъде откъм стаята на Нобунага и впери поглед в тях.

— Още ли не сте си легнали, господа?

Един от мъжете го изгледа с раздразнено изражение.

— Обсъждаме нещо важно.

— Не знаех, че сте посред обсъждане. За какво за бога разговаряте?

— Доста сте безгрижен за придружител на Негово Височество. Не знаете ли за известието, което дойде по нарочен човек тази вечер?

— Чух за това.

— Изключително важно е нищо да не се случи по пътя на връщане. Тъкмо сега си блъскаме главите и се опитваме да измислим по кой път да поемем.

— Тревожите се за нищо. Негово Височество вече реши.

— Какво? Реши ли?

— Когато пристигнахме в столицата, бяхме прекалено много хора и на него му се стори, че бием на очи. Замислил е да се върне обратно с четири-пет души — достатъчни според него. Служителите могат да се приберат поотделно и да тръгнат по който път поискат.

Нобунага напусна столицата преди изгрев-слънце. И точно както каза Шоню, остави след себе си двадесет-тридесет от предрешените като планински отшелници мъже и повечето от селските самураи. Придружаваха го само четирима мъже. Разбира се, между тях беше Шоню, но този, за когото да бъде избран в тази малка група беше най-висока чест, бе Токичиро.

— Доста слабо защитен е.

— Мислите ли, че всичко ще бъде наред с него?

Групата останали сами служители се почувства неспокойна и последва своя господар чак до Оцу, но тук Нобунага и хората му наеха коне и прекосиха моста при Сета. Имаше няколко места за проверка на пътниците, но той мина през тях без затруднение. Бе поискал от Мийоши Нагайоши писмо, в което се заявяваше, че пътува под покровителството на столичния наместник. На всяка бариера, до която стигаха, показваше писмото и продължаваше нататък.

Пътят на чая се бе разпространил широко из цялата страна. В жестокия, кървав свят хората търсеха мир и спокойно място, където да намерят кратък отдих от шума и объркването. Чаят бе изящната граница, където съзерцание и действие се срещат и навярно не бе чудно, че най-заклетите му последователи бяха самураите, чието ежедневие е залято с кръв.

Нене беше изучила Пътя на чая. Нейният баща, когото нежно обичаше, също пиеше чай и затова тук всичко бе доста по-различно от свиренето на кото, когато показваше дарбата си на случайно минаващи покрай къщата хора.

Нещо в покоя на сутринта и благосклонната усмивка на баща й, в това да отсипва с едно движение горещата зелена отвара в чайник от черна керамика от Сето, сякаш я подтикваше да приготви чай. Така това не беше просто развлечение, а част от ежедневието й.

— В градината има доста гъста роса, нали? И пъпките на хризантемите още са твърди.

Матаемон погледна от откритата тераса към малкото оградено място. Нене, заета пред огнището с черпак за чай в ръка, не отговори. Кипящата вода, която загреба от котлето, се стече като от извор в чайника и бодро разпръсна самотата в стаята. Тя се усмихна и отмести поглед.

— Не, две-три хризантеми навън вече доста миришат.

— Наистина ли? Вече са разцъфтели? Не забелязах, когато тази сутрин изнесох метлата и пометох. Изглежда срамно, че под покрива на дома на един воин трябва да цъфтят цветя.

Бамбуковата пръчица, която Нене държеше внимателно с върха на пръстите си, леко профуча, докато почистваше с нея листенцата от чая. Думите на баща й я притесниха, но Матаемон не забеляза това. Той взе купичката за чай, вдигна я с благоговение към устните си и отпи от гъстата зелена течност. По лицето му личеше, че се радва на утринта. Изведнъж обаче, неговите мисли се промениха: „Ако дъщеря ми отиде да живее някъде на друго място, няма вече да пия чай като сега.“

— Простете — чу се глас иззад плъзгащата се врата.

— Окои?

Съпругата му влезе в стаята, а Матаемон подаде купичката на Нене.

— Да приготви ли Нене чай и за теб?

— Не, ще пия по-късно.

Окои носеше калъф за писма, а вън на входа чакаше вестоносец. Матаемон сложи калъфа в скута си и отвори капака. Сянка на съмнение премина по лицето му.

— Братовчедът на Негово Височество. От Нагоя. Какво ли може да е?

Изведнъж Матаемон стана, изми си ръцете и после отново пое с почит писмото. Макар и да бе само писмо, то беше от член на семейството на господаря Нобунага и самураят се държеше, сякаш стои срещу самия човек.

— Чака ли вестоносецът?

— Да, но каза че ще е достатъчен устен отговор.

— Не, не. Би било неучтиво. Донесете ми мастилницата.

Матаемон поработи с четчицата върху хартията и подаде отговора си на вестоносеца. Съдържанието му обаче тревожеше Окои. Извънредно необичайно бе в дома на такъв нископоставен служител да пристига писмо от братовчеда на господаря Нобунага. А това дойде и по нарочен човек.

— За какво ли може да става дума? — попита тя.

Дори и Матаемон не знаеше, тъй като писмото не съдържаше нещо повече от любезности. Не можеше да открие нищо, което да би минало за тайно послание или да има друг някакъв скрит смисъл.

Нямаше нищо повече, а тук трябваше да има нещо повече от това. Да беше Матаемон особено добре обучен в пиенето на чай, великолепен четец или човек с рядък вкус, поканата би могла да се приеме за естествена. Но в действителност той дори не забеляза цъфналите на собствената му ограда хризантеми. Бързо откриваше и прашинка върху лъка, но иначе бе от онези, които безгрижно ще стъпчат някоя хризантема с нозе.

— Както и да е, ще отида. Окои, извади ми най-хубавите дрехи.

Застанал под яркото есенно слънце, Матаемон се обърна да погледне дома си. Нене и Окои бяха излезли чак до портата. Сърцето му бе необичайно спокойно и благодарно, че дори в този безпорядъчен свят има дни като днешния. При тази мисъл се усмихна и забеляза, че Нене и Окои също се усмихват. Обърна се живо и тръгна. Докато минаваше, съседите му подвикваха за поздрав и той им отговаряше. Къщите на стрелците бяха малки и бедни. Жилищата бяха пълни с многобройните деца, които придружават немотията и през оградата на всеки дом той виждаше закачени да се сушат пелени.

„А сега сигурно и в нашия двор ще имаме пелени като тези, за внучето.“ Такива мисли го спохождаха от само себе си, но не бяха особено утешителни. Никак не го радваше представата, че някой ден ще се обръщат към него с „дядо“. Преди това да стане, бе замислил да си извоюва име. При Денгакухадзама се бори да не изостане назад от другите и със сигурност не се бе отказал от надеждата да оглави в следващите битки реда на заслужили воини. Потънал в тези мисли, Матаемон се озова пред изисканата лятна къща на господаря Нагоя.

Навремето сградата бе малък храм, но Нагоя нареди да я преустроят в къщичка на открито.

Той бе извънредно доволен от така скоро дошлото посещение.

— Благодаря, че идвате. Тази година имахме доста бойни размирици, но аз все пак успях да засадя няколко хризантеми. Навярно по-късно бихте могли да ми окажете честта да ги видите.

С Матаемон се отнасяха любезно, но тъй като домакинът му бе един от близките родственици на Нобунага, той седна на почетно разстояние и ниско се поклони.

„Каква ли е целта на това?“, се запита малко неспокоен стрелецът.

— Настанете се по-удобно, Матаемон. Вземете си възглавница. Оттук също можете да видите хризантемите. Да гледаш хризантеми, знаете, не е просто като да гледаш цветя — това значи да гледаш нечий труд. Но да ги показваш на други не ще рече да се хвалиш, а е въпрос на удоволствие и радост от нечие одобрение. Че под красиво небе като днешното вдишваме благоуханието на хризантемите, е още една от милостите на Негово Височество.

— Съвсем положително е така, господарю.

— Напоследък особено ясно осъзнаваме, че сме били дарени с мъдър господар. Сигурен съм, че никой от нас не ще успее да забрави вида на господарят Нобунага при Окехадзама.

— Ако мога да си позволя да кажа така, господарю, той приличаше не на човек, а на въплъщение на бога на войната.

— При все това и всички ние се справихме добре заедно, нали? Вие сте в поделението на стрелците, но онзи ден бяхте сред копиеносците, така ли беше?

— Вярно, господарю.

— Участвахте ли в нападението над стана на Имагава?

— Когато най-сетне се изкатерихме по хълма, всичко бе толкова объркано, че едва можехме да различим нашите от враговете. Посред това обаче чух Мори Шинсуке да обявява, че е взел главата на господаря на Суруга.

— Във вашето поделение ли имаше един мъж на име Киношита Токичиро?

— Така е наистина, господарю.

— А Маеда Инучийо?

— Беше си навлякъл недоволството на Негово Височество, но получи позволение да влезе в битката. Не съм го виждал, откакто се върнахме от Окехадзама, но не е ли сега отново на предишната си служба?

— Върна се. Сигурно още не знаете, но той съвсем наскоро съпроводи Негово Височество до Киото. Върнаха се в крепостта и сега Инучийо е на служба там.

— Киото! Защо е ходил Негово Височество там?

— Сега може вече спокойно да говорим за това. Отиде само с трийсет-четирийсет човека и самият беше предрешен като селски самурай на поклонение. Нямаше ги около четирийсет дни. Служителите му се държаха, сякаш през това време е бил тук. Ще погледнем ли градината с хризантемите?

Нагоя, сякаш бе слуга, сам отведе Матаемон в градината си. Заговори за тънкостите при отглеждането на хризантеми и за това как човек трябва да влага същата грижа и любов като при отглеждането на дете.

— Чул съм, че имате дъщеря. Казва се Нене, нали? Бих искал да ви помогна да си намерите зет.

— Господарю?

Матаемон се поклони почти доземи. И все пак се поколеба за миг. Предметът не разговора го върна към неговото объркване. Нагоя обаче пренебрегна колебанието му и продължи:

— Познавам едного, от когото ще излезе превъзходен зет. Ще се погрижа за това.

— Семейството ми е наистина недостойно за тази чест, господарю.

— Трябва да обсъдите това със съпругата си. Мъжът, когото имам предвид за ваш зет, е Киношита Токичиро. Познавате го, вярвам, добре.

— Да, господарю — отвърна Матаемон, без да мисли.

Укоряваше се, че е зле възпитан дотам, да проявява изненада, но не можеше да надделее над себе си.

— Ще изчакам вашия отговор.

— Да… наистина… — и с това Матаемон си взе довиждане.

Искаше да зададе не един въпрос относно причината за тази беседа, но не можеше да любопитства така открито пред човек от семейството на господаря Нобунага. Щом се прибра у дома, Матаемон разказа какво се е случило и жена му сякаш се притесни, че се е върнал, без да е дал незабавен отговор.

— Трябва да отвърнеш с „да“ на молбата му — каза тя. — Мисля, че това е наистина добра вест. Една връзка е винаги въпрос на подходящо време и това, че Токичиро толкова пъти е разговарял с Нене, показва, че в някой предишен живот са били много близки. Трябва с нещо да е заслужил един родственик на Негово Височество да играе ролята на негов посредник. Моля те, иди утре при господаря Нагоя да му дадеш отговор.

— Но не мислиш ли, че трябва да попитам Нене какви са чувствата й?

— Тя не каза ли вече? — попита Окои.

— Е, чудя се дали още изпитва същото.

— Нене не е от приказливите, но вземе ли веднъж решение, рядко го променя.

Насаме Матаемон се бореше със своята тревога за бъдещето и с неприятната мисъл, че ще стане ненужен. Така, тъкмо когато си мислеха, че след като изобщо не се е показвал пред погледа им, Токичиро ще може да бъде забравен, той за втори път обзе мислите на Матаемон, неговата съпруга и Нене.

На следващия ден стрелецът бързо излезе, за да даде отговор на господаря Нагоя. Веднага щом се върна, разговаря с жена си.

— Е, имаше доста неочаквани вести.

По изражението на лицето съпругата веднага позна, че става дума за нещо изключително. Докато мъжът й разказваше за своята среща с Нагоя, двамата с усмивки посрещнаха ярката светлина, която огряваше сега Нене.

— Днес бях решил да питам господаря Нагоя защо е предложил да бъде посредник, но да зададеш такъв въпрос на човек от семейството на Негово Височество е наистина трудно. Тъкмо когато с всичка сила се опитвах да намеря учтив начин, той сам спомена, че затова го бил помолил Инучийо.

— Инучийо помолил господаря Нагоя ли? — възкликна жена му. — Да не би да твърдиш, че той е предложил Токичиро и Нене да се оженят?

— Изглежда, през време на тайното пътуване на Негово Височество до Киото, по пътя се е говорило за това. Е, Негово Височество, предполагам, е дочул нещо.

— Боже! Самият господар ли?

— Да, това е наистина доста необикновено. Изглежда, през дългите часове на пътуването Инучийо и Токичиро доста открито, направо пред Негово Височество, са разговаряли за Нене.

— И съгласен ли е господин Инучийо?

— Инучийо е ходил при господаря Нагоя със същата молба, така че няма нужда да се тревожим повече за него.

— Е, тогава даде ли днес на господаря Нагоя ясен отговор?

— Да, казах му, че оставям въпроса изцяло в негови ръце.

При тези думи Матаемон се поизправи, сякаш грижите му съвсем са се изгубили.

Годината отмина и през един подходящ есенен ден в дома на Асано отпразнуваха сватба.

Токичиро се чувствуваше притеснен и неспокоен. Къщата му бе в безпорядък — Гондзо, слугинчето и останалите хора, дошли да помогнат, не му даваха да прави нищо, освен от ранни зори, да влиза и излиза от дома. Днес наистина е третият ден на Осмия месец, нали? Продължаваше отново и отново да прехвърля през ума си очевидното. От време на време отваряше дрешника или се опитваше да полегне върху някоя възглавница, но не можеше да си намери удобно място. „Оженвам се за Нене и ставам член на семейството й, си напомняше той. Довечера това най-сетне ще се случи, но аз се чувствам някак неудобно.“

След обявяването на сватбата Токичиро стана необичайно стеснителен. Щом съседите и другарите му по служба узнаха новината, надойдоха с подаръци, но той винаги се изчервяваше и говореше така, сякаш се опитва да спаси доброто си име.

— Е, ще бъде всъщност само семейно празненство. Мислех си, че ми е още малко рано да се женя, но семейството иска сватбата да стане възможно по-скоро.

Никой не знаеше, че желанието му се осъществи благодарение на неговия приятел Маеда Инучийо. Той не само се отказа от Нене, но и повлия на действията на господаря Нагоя.

— Чувах, че господарят Нагоя се застъпил в негова полза. На всичко отгоре Асано Матаемон му е дал съгласието си, значи трябва да намират нещо в Маймунката.

Така първо сред другарите му по служба, а после и сред хората с високо и по-ниско положение, този брак повдигна общото мнение за достойнствата на Токичиро и зловредните слухове спряха.

Слуховете, добри или лоши, обаче не занимаваха младежа. За него най-важно беше да извести майка си в Накамура. Искаше за най-сигурно сам да се спусне натам и да й разкаже за Нене, за нейния произход и нрав, както и за всичко останало. Но тя му бе заръчала да служи с усърдие на своя господар, да я остави в Накамура и докато не е станал влиятелна личност, да не се отвлича с мисли за нея.

Потисна своето желание незабавно да я види и й разказа за станалото напоследък в писмо. Тя често му пишеше в отговор. Токичиро бе особено доволен, че неговото постепенно издигане и бракът му със самурайска дъщеря, при любезното посредничество на един от братовчедите на Нобунага, бяха известни в Накамура. И той знаеше, че вследствие на това селяните гледат сега на майка му и сестра му с далеч по-друго око.

— Дайте да ви вчеша косата, господине.

Гондзо се появи с кутия гребени и коленичи до него.

— Какво? И аз ли трябва да си връзвам косата?

— Довечера сте младоженец и косата ви трябва да е подобаващо направена.

Щом Гондзо привърши с косата му, Токичиро излезе в градината.

Белите звезди почваха да се показват между клоните на адамовите дървета. Тази вечер младоженецът се беше разчувствал. Бе обгърнат от голяма радост. И все пак, всеки път, щом му се случи нещо хубаво, той мислеше за майка си. Затова и в щастието му, имаше малко тъга. В крайна сметка, утешаваше се той, на този свят има хора, които си нямат майки.

Токичиро се потопи във ваната. Тази вечер искаше особено старателно да измие тила си. Щом свърши с къпането, облече леко памучно кимоно и се върна в стаята, завари я така препълнена с хора, че бе трудно да познае това неговата собствена къща ли е или нечия чужда. Зачуден с какво толкова са заети всички, той обходи с поглед всекидневната и кухнята и най-сетне се видя принуден да сподели един от ъглите на стаята с комарите и да гледа как останалите работят.

Пронизителни гласове даваха нареждания, други им отвръщаха.

— Наредете всички принадлежности на младоженеца върху раклата.

— Направих го. Там са и ветрилото и кутийката.

Наоколо сновяха какви ли не хора. Чия невеста е това? Чий съпруг стои там? Тези мъже и жени не бяха близки родственици, но всички работеха в съгласие, заедно.

Младоженецът, все така напълно сам в ъгъла, си помисли за лицата на всички хора тук и усети радост в самите дълбини на сърцето си. В една от стаите шумен старец се бе разприказвал за старинните обичаи при приемане на зет и взимане на невеста.

— Износени ли са сандалите на младоженеца? На такъв ден старите сандали просто не вършат работа. Трябва да отиде до дома на булката с нови. После баща й ще спи довечера в ръка със сандалите и краката на жениха никога няма да напуснат къщата.

Една стара жена се обади с писклив глас:

— Хората трябва да носят хартиени фенери. Не може да отидеш в къщата на булката просто със запалена факла. После дават фенерите на семейството на момичето и те три денонощия ги държат пред домашния олтар.

Говореше благосклонно, сякаш младоженецът е неин собствен син.

Някъде по това време в къщата пристигна вестоносец, който носеше официалното първо писмо от булката до младоженеца. Една от съпругите, с лакиран калъф за писма в ръце, плахо си проправи път през тълпата.

— Тук съм — обади се Токичиро от терасата.

— Това е първото писмо от булката — каза жената. — Прието е младоженецът да напише нещо в отговор.

— Какво да напиша?

Жената се засмя в шепи, но не му даде указание. Сложиха пред него хартия и принадлежности за писане.

Токичиро озадачен взе четката. Никога не се бе старал прекалено в писмописанието. Научи се да пише в храма Комьоджи й докато работеше в дюкяна за съдове, краснописът му бе поне посредствен, така че не се срамеше да напише нещо пред очите на други хора. Притесняваше го просто какво да каже. Накрая написа:

Показа го на омъжената жена, която му бе донесла сандъчето с принадлежностите.

— Това добре ли е?

— Ще свърши работа.

— Нали и вие сте получили писмо от вашия съпруг на сватбата? Спомняте ли си какво ви писа?

— Не — отвърна тя.

Засмя се.

— Щом сама забравяте, трябва да не е било нещо много важно.

След това облякоха младоженеца в тържествено кимоно и му дадоха ветрило.

Луната ясно светеше в ранното есенно вечерно небе, а на входните порти ярко горяха факли. Начело на шествието вървяха неоседлан кон и двама копиеносци. Подир тях следваха трима мъже с факли и после, обут с нови сандали, самият младоженец.

Нямаше разкошно сватбено обзавеждане като инкрустирани скринове, сгъваеми паравани или китайска мебел, но имаше сандък за доспехи и кутия за облекло. За един тогавашен самурай, който предвожда тридесет пехотинци Токичиро нямаше от какво да се срамува. Напротив, навярно изпитваше скрита гордост. Макар никой от хората, които му помогнаха тази вечер и които сега бяха край него, да не му бе роднина, те не бяха и наети за тази работа. Бяха дошли да се порадват на сватбата, сякаш са свързани с нея лично.

Тази вечер край портата на всеки дом в махалата на стрелците играеха ярки светлини и всички врати бяха отворени. Тук и там горяха големи огньове и хора с хартиени фенери в ръце чакаха заедно с домашните на булката пристигането на младоженеца. Майки, хванали децата си, махаха за поздрав и осветените им от светлините и пламъците лица доволно сияеха.

Тъкмо в тази минута от отсрещното кръстовище дотичаха няколко деца.

— Иде! Иде!

— Младоженецът иде!

Майката на децата ги повика при себе си и кротко ги посмъмри. Пътят бе облят от бледата светлина на луната. Детският вик разнесе вестта и сега вече никой не прекосяваше притихналата улица.

Двама факлоносци завиха покрай ъгъла. След тях вървеше младоженецът. За оглавника на коня му бяха закачени звънчета и от люлеенето напред-назад те издаваха леки звуци, като свирня на щурци. Сандъкът за доспехите и двете копия се носеха от петима прислужници. Зрелището за махалата не бе дотам лошо.

Младоженецът Токичиро имаше особено достолепен вид. Бе дребен на ръст, но външността му щеше и без изискани дрехи да подхожда на случая. Не бе толкова грозен, че да дава повод за клюки, нито пък имаше вид на мъж, който се е възгордял от ума си. Ако попитаха застаналите покрай огради и порти хора, що за човек е той, всички навярно щяха да отвърнат, че е младеж, не по-лош от останалите и подходящ съпруг за Нене.

— Добре дошли, добре дошли.

— Пуснете младоженеца да влезе!

— Поздравления!

Роднините и домашните, които чакаха пред портата на Матаемоновата къща, поздравиха Токичиро. За миг чертите им просветнаха под трепкащите пламъци на факлите.

— Моля, влезте.

Отведоха младоженеца сам в отделна стая. Токичиро седна на пода. Къщата бе малка, с не повече от шест-седем помещения. Помощниците за празненството бяха отвън, до самата плъзгаща се врата. Кухнята бе току оттатък тясната градина и до него достигаха шум от миене на чинии и миризмата на готвено.

Докато вървеше по улицата, Токичиро не бе обърнал толкова внимание на това, но сега, вече седнал, долавяше ударите на собственото си сърце и усещаше устата си пресъхнала. Седеше в стаята сам, почти като да го бяха забравили. Все пак не би му подхождало да наруши приличието и той, както подобава, реши да остане там, независимо дали някой го забележи или не.

За щастие Токичиро рядко се отегчаваше. Естествено, като младоженец скоро трябваше да се срещне с невестата си, така че изобщо нямаше причина да бъде отегчен. При все всичко това, той по някое време въобще забрави за сватбата и за малко се отвлече в размисъл без всякаква връзка с нея. Умът му се насочи в невероятна за такъв час посока — крепостта Окадзаки. Какви промени са настъпили там? Напоследък това занимаваше неговите мисли повече от всичко останало. Вместо да се пита как ще се обърне към него на следващата сутрин младата му съпруга или с какъв вид ще излезе да го посрещне, умът му се заплете в други неща.

Ще остане ли крепостта Окадзаки на страната на Имагава? Ще се съюзи ли с рода Ода? Ето го отново кръстопътят на съдбата. След ужасното миналогодишно поражение на Имагава при Окехадзама пред рода Токугава имаше три различни възможности. Да продължат да поддържат Имагава ли? Да останат ли този път настрана и от Имагава, и от Ода и смело да отстоят независимостта си? Или се сближат с Ода? Рано или късно трябваше да изберат една измежду трите. Дълги години родът Токугава бе един вид паразитно растение, чието съществуване зависеше от голямото дърво на Имагава.

При Окехадзама се сгромоляса обаче самият ствол на това съжителство. Собствената им сила бе още недостатъчна, но след смъртта на Имагава Йошимото Токугава надали можеха да разчитат на неговия наследник Уджидзане. Това всичко бяха сведения или от слухове, или от дочути отдалеч разговори между старшите служители, но въпросът живо занимаваше Токичиро.

„Сега ще видим от какво тесто е замесен Токугава Иеясу“, мислеше си той. Господарят на крепостта Окадзаки го интересуваше повече от останалите. На Токичиро бе известно, че макар Иеясу да се е родил господар на крепост и област, той е човек, изстрадал на този свят повече неволи дори от самия него. Колкото повече узнаваше за неговия живот, толкова повече му съчувстваше вътрешно. При все това, той е още младеж, който навършва тази година едва деветнадесет. По време на битката при Окехадзама оглавяваше предния отряд на Йошимото и проявите му при превземането на Вашидзу и Маруне будеха възхищение. Решението да отстъпи към Микава, щом чу, че Йошимото е бил убит, също бе достойно за похвала. Иеясу се ползваше с добро име както в лагера на Ода, така и после в Кийосу. Стана предмет на многобройни разговори. Сега и Токичиро потъна в мисли за това, какво становище ще вземат в крайна сметка Иеясу и крепостта Окадзаки.

— Господин младоженецът. Тук ли сте?

Вратата се плъзна настрани. Токичиро дойде на себе си. Или по-скоро, дойде на себе си като младоженец.

Нива Хьодзо, служител на господаря Нагоя, влезе заедно със своята съпруга. Те щяха да бъдат посредници.

— Ще изпълним обреда токороараваши — каза Хьодзо, — така че, моля, изчакайте тук още малко време.

Токичиро бе объркан.

— Токороа… какво?

— Това е древен обред, на който майката и бащата на булката и роднините им идват да видят за пръв път младоженеца.

При което съпругата на Нива се обърна към Токичиро:

— Моля седнете — и като отвори плъзгащата се врата, направи знак на хората, които чакаха в съседната стая.

Първите, които влязоха и поднесоха поздравленията си, бяха тъстът и тъщата — Асано Матаемон и съпругата му. Всички, макар да се познаваха добре, следваха предписанията на обреда. Щом видя тези две добре познати лица, Токичиро доста се поуспокои и леко мръдна с ръка, сякаш иска да се почеше по главата.

След родителите на Нене вървеше прелестно петнадесет-шестнадесетгодишно момиче, което се поклони и срамежливо рече:

— Аз съм сестрата на Нене. Името ми е Ояя.

Токичиро бе озадачен. Това девойче бе дори по-красиво от Нене. Освен това, досега дори не бе знаел, че Нене има по-малка сестра. В коя ли потулена част на тесния войнишки дом биха могли да държат това цвете?

— Ами, ъ-ъ-ъ, благодаря ви. Аз съм Киношита Токичиро, дошъл тук по волята на съдбата. Радвам се да се срещна с вас.

Като се чудеше дали това е младоженецът, когото ще нарича „батко“, Ояя на свой ред го изгледа любопитно, както правят това младите момичета, но отзад бързо приближи нов роднина. Те един по един влизаха и разговаряха с него. Като се срещаше с всички наведнъж, Токичиро надали можеше да запомни кой чий чичо, племенница или братовчед е и се чудеше колко ли роднини има Нене.

Помисли си, че това може впоследствие да се окаже досадно, но внезапната поява на една хубава балдъза и мили роднини повдигна настроението му. Той самият имаше малко на брой роднини, но обичаше големите множества и за него шумно, оживено, засмяно семейство бе възможно най-доброто.

— Господин младоженецо, моля, седнете.

Посредниците го поканиха в малка стая, която едва побираше всички. Доведен до отреденото му място, младоженецът седна посред останалите.

Вечерта бе есенна, но навън беше още горещо и задушно. Както през цялото лято, палмовите щори висяха от стрехите и процеждаха писукането на насекомите и есенният ветрец, от който фитилите на светилниците потрепваха. Безупречно чистата стая бе тъмна и не дотам разкошна.

Определеното за самия обред помещение бе малко. В пълното отсъствие на украса имаше нещо необикновено освежаващо. Подът беше застлан с плетени тръстикови рогозки. В дъното на стаята бяха издигнали олтар на боговете на сътворението — Идзанаги и Идзанами, а пред него бяха сложени в дар оризови питки, саке, една-единствена свещ и клон от свещено дърво.

Щом седна там, Токичиро усети как се вдървява.

От тази вечер нататък…

Обредът щеше да го обвърже с отговорностите на съпружеството, с един нов живот и със съдбата на новите му родители. Всичко това караше Токичиро да погледне с нови очи на себе си. Преди всичко, не може да не обича Нене. Ако не бе настоял, тя бързо щеше да се омъжи за друг, но от тази вечер съдбата й се свързваше с неговата.

„Трябва да я направя щастлива.“ Това бе първата мисъл, която го споходи, щом седна на младоженското място. Съжаляваше я за това, че като жена няма над съдбата си такава власт, каквато имат мъжете.

Не след дълго простият обред започна. След като младоженецът бе седнал, една стара жена въведе Нене и тя зае мястото до него.

Дългата й коса бе леко прибрана с червено-бяла нишка. Външното кимоно, направено от бяла сурова коприна с извезани ромбовидни фигури, бе загърнато около кръста й като пола. Под него имаше рокля от същия бял плат и най-отдолу — червена лъскава коприна, която леко се подаваше от краищата на ръкавите. Освен един талисман около врата, не носеше златни и сребърни украшения, дебел слой руж или белило. Видът й бе в пълно съзвучие с простотата на обстановката. Красотата на обреда бе красота не на яркото облекло, а по-скоро на естественото. Единственият намек за украса в стаята бяха две бутилки, държани от момченце и момиченце.

— Нека този съюз бъде щастлив и дълготраен. Нека сто хиляди есени си бъдете верни един на друг — рече старата жена на булката и младоженеца.

Токичиро подаде чашата си, получи малко саке и отпи. Този, който поднасяше, се обърна към Нене. Тя на свой ред даде обет, като отпи от чашата.

Токичиро усети как кръвта нахлува в главата му и сърцето му затуптява силно. Нене обаче изглеждаше забележително спокойна. Сама пожела всичко това. Бе решила, каквото и да я споходи от този ден нататък, да не вини за него нито родителите си, нито боговете. Затова във вида й, докато допираше чашата до устните си, имаше нещо вълнуващо и прелестно.

Веднага щом булката и младоженецът отпиха от общата сватбена чаша. Нива Хьодзо, с глас, който носеше белезите на многото години по бойните поля, подхвана поздравителна песен. Тъкмо бе привършил с първия стих, когато някой отвън поде припева.

Докато Хьодзо пееше, къщата замлъкна и сега внезапното, тромаво пеене навън бе още по-стряскащо. Изненадан, пеещият за миг се поколеба. Токичиро погледна неволно към градината.

— Кой е? — попита един слуга немирника.

В същия миг пред портата някакъв мъж запя с плътен глас и като подражаваше на артист от театъра Но, тръгна към терасата. Забравил въобще къде е, Токичиро стана от място и без да се съобразява със своето положение, тръгна към терасата.

— Ти ли си, Инучийо?

— Господин младоженеца! — Маеда Инучийо отметна качулката, която скриваше лицето му. — Дойдохме да изпълним обреда на изливането на водата. Може ли да влезем?

Токичиро плесна с ръце.

— Наистина се радвам, че идвате. Влизайте, влизайте!

— Дойдох с приятели. Може ли?

— Разбира се. Свършихме със сватбената церемония и от тази вечер аз съм зет в тази къща.

— Добър зет ще си имат. Може би ще мога да получа чашка от господин Матаемон.

Инучийо се обърна към тъмното и направи знак с ръка.

— Хей, вие всички! Ще ни позволят да изпълним обреда на изливането на водата!

На вика на Инучийо незабавно откликнаха неколцина мъже, които се промъкнаха навътре и огласиха градината с гласовете си. Там бе Икеда Шоню, както и Маеда Тохачиро, Като Йосабуро и старият му приятел Ганмаку. Там бе дори и сипаничавият майстор на дърводелците.

Обредът на изливането на водата бе стар обичай, при който предишните приятели на младоженеца отиваха неканени в къщата на неговия тъст. Семейството на булката бе задължено да ги приеме сърдечно, а после натрапниците замъкваха жениха в градината и го намокряха с вода.

Тазвечерният обред на изливането на водата бе малко преждевременен. Той като правило се извършваше от шест месеца до година след сватбата.

Нива Хьодзо и цялото домочадие на Матаемон бяха ужасени. Младоженецът обаче въодушевено посрещна гостите с добре дошли.

— Какво? И ти ли? — чудеше се той, докато поздравяваше мъже, които отдавна не бе виждал. После се обърна към облечената си в бяло съпруга: — Бързо, Нене, донеси нещо за ядене. И саке. Много саке.

— Веднага.

Нене имаше вид, сякаш е очаквала това посещение. Като съпруга на Токичиро знаеше, че не бива да се изненадва от такива неща. Прие положението без ни най-малко оплакване. Свали снежнобялото кимоно и уви около кръста си дебела всекидневна пола. После привърза дългите си ръкави с връв и се захвана за работа.

— Що за сватба е това? — се оплакаха възмутените гости.

Като успокояваха роднините си, Матаемон и съпругата му си проправиха път сред шумотевицата и бъркотията на тълпата. Щом Матаемон чу, че неканените гости са водени от Инучийо, това го стресна. Когато обаче видя онзи да разговаря с Токичиро и да се смее, му олекна.

— Нене! Нене! — обади се Матаемон. — Ако няма достатъчно саке, прати някого навън да купи още. Тези хора трябва да пият, колкото пожелаят.

После се обърна към жена си:

— Окои! Окои! Какво правиш, че само стоиш на едно място? Сакето е тук, но никой няма чаша. Макар да не е голямо празненство, изнеси там каквото имаме. Толкова се радвам, че Инучийо е дошъл с всичките тези хора.

Щом Окои се върна с чашите, Матаемон лично поднесе на Инучийо да пие. Изпитваше много силна привързаност към този човек, който някога можеше да стане негов зет. Не такава обаче излезе съдбата им. Въпреки това, макар и необичайно, тяхното приятелство бе оцеляло като непосредствена дружба между двама самураи. Чувствата напираха в гърдите на Матаемон, но той не даде това да се разбере по лицето или думите му — и двамата бяха самураи.

— Е, аз също много се радвам, Матаемон. Имате добър зет. Поздравявам ви от все сърце — каза Инучийо. — Вижте, знам, че нахлух неочаквано тази вечер. Нали не съм ви раздразнил?

— Не, ни най-малко — самият Матаемон получи подтик от тези думи: — Ще пием до сутринта!

Инучийо гръмко се засмя.

— Ако пием и пеем през цялата нощ, няма ли да разсърдим булката?

— Защо? Не така е била възпитана — се обади Токичиро. — Тя е много добродетелна жена.

Инучийо се приближи до Токичиро и почна да го закача.

— А сега, защо не поговориш още малко за нещо неприлично?

— Не. Извинявам се. Вече казах прекалено много.

— Няма да те пусна така лесно. Ето ти една голяма чаша саке.

— Можеш да ми спестиш голямата. Малката ще ми стигне напълно.

— Що за младоженец си? Нямаш ли гордост?

Закачаха се, все едно са деца. Но дори при толкова много саке наоколо Токичиро не пи прекомерно, както и никога не постъпваше. От детство носеше със себе си живия спомен от въздействието на прекаленото пиене и сега, като гледаше голямата чаша саке, която му натрапват, се сети за лицето на пияния си втори баща и после — за това на майка си, на която неговото пиянство толкова често причиняваше мъка. Токичиро добре знаеше мярката си. Бе отраснал в голяма бедност и в сравнение с останалите тялото му не беше издръжливо. Макар да беше още млад, внимаваше.

— Голямата чаша ми е прекалено много. Дайте ми малка, моля ви. В замяна ще ви изпея нещо.

— Какво? Ще пееш ли?

Наместо отговор Токичиро вече бе започнал да удря по скута си като по барабан и запя.

— Не, спри — посред стиха Инучийо запуши с ръка устата на Токичиро. — Не бива да пееш това. То е от „Ацумори“ — пиесата, която Негово Височество изпълнява така хубаво.

— Е, аз съм научил танците и песните, които изпълнява, като съм следвал неговия пример. Песента не е забранена, значи защо да е лошо да се пее?

— Да, лошо е. Изобщо не е хубаво.

— И какво толкова лошо има?

— Просто не е подходяща за пеене на сватба.

— Негово Височество танцува на „Ацумори“ сутринта, когато войската потегли към Окехадзама. От тази вечер ние двамата, съпруг и съпруга в плен на бедността, поемаме през света. Значи не е съвсем неподходяща.

— Да решиш да излезеш на бойно поле е едно, а сватбеното празненство — друго. Истинските войни правят всичко да живеят със съпругите си дълъг живот, докато станат беловласи старци и старици.

Токичиро се плесна по коляното.

— Това е така. Да си кажа правото, точно на това се надявам. Нищо не може да се направи, ако има война, но не искам да умра напразно. Петдесет години не стигат. Бих искал да прекарам сто години в щастие и вярност към Нене.

— Пак се хвалиш. Я по-добре потанцувай. Хайде, танцувай.

Подтиквани от Инучийо, множество хора заподканяха Токичиро.

— Чакайте. Чакайте малко. Ще танцувам.

Като убеди приятелите си да го пуснат за миг, Токичиро се обърна към кухнята, плесна с ръце и извика:

— Нене! Сакето ни свърши.

— Ида — отвърна Нене.

Изобщо не се стесняваше от гостите. Понесла бодро шишетата, тя даде на всички да пият, точно както я беше помолил Токичиро. Единствените изненадани бяха родителите и роднините й, които никога не я бяха смятали за нещо повече от дете. Сърцето на Нене обаче вече бе споено с това на съпруга й и Токичиро изглежда ни най-малко не се притесняваше от своята млада невеста. Както може да се очаква, докато тя му поднасяше питието, леко пияният Инучийо не можа да спре червенината по лицето си.

— Е, Нене, от тази вечер нататък си съпруга на господин Токичиро. Трябва повторно да те поздравя — каза той, като премести поставката за саке пред нея. — Има нещо, което всичките ми приятели знаят и което не съм крил от тях. Вместо да се срамувам и да го премълчавам, ще си го призная изцяло. Какво ще кажеш, Токичиро?

— Какво има?

— Отстъпи ми за миг съпругата си.

— Давай — каза засмян Токичиро.

— Е, Нене. Имаше време, когато всички говореха, че те обичам. И това въобще не се е променило. Ти си жената, която обичам.

Инучийо стана по-сериозен. Дори и да не бе, гърдите на Нене вече бяха препълнени от вълнението, че току-що е станала нечия съпруга. С тази нощ моминският й живот приключваше, но тя не можеше да угаси чувствата си към Инучийо.

— Хората казват, Нене, че сърцето на младото момиче е непостоянно, но ти постъпи добре, като избра Токичиро. Отказах се от човека, когото не мога да си наложа да не обичам. Силните чувства са глупаво нещо — ето, аз обичам Токичиро дори повече, отколкото обичам теб. Би могло да се каже, че те отстъпих на него като дар в знак за обичта на един мъж към друг. Което ще рече, че съм се отнесъл към тебе като към някаква стока, но такива са мъжете. Не е ли така, Токичиро?

— Общо взето, аз я приех без угризения, като си мислех, че подтикът ти може да е бил такъв.

— Е, ако беше показал задръжки по отношение на тази добра жена, значи не съм те бил преценил добре и не бих имал високо мнение за теб. Имаш жена, която стои много над теб.

— Говориш глупости.

— А-ха-ха-ха-ха! Както и да е, сега съм щастлив. Хей, Токичиро. Ние сме другари за цял живот, но мислил ли си някога, че ще дойде нощ, щастлива като тази?

— Не, май че не.

— Нене, наблизо ли е барабанът? Аз ще го удрям, а някой да стане да изтанцува нещо. Киношита тук не е човек с усет и обзалагам се, че и не танцува така добре.

— Е, за да развлека всички, ще ви представя едно доста тромаво изпълнение.

Гласът бе на Нене. Инучийо, Икеда Шоню и останалите гости изблещиха очи от изненада. Под съпровода на Инучийовия барабан Нене разтвори ветрилото си и затанцува.

— Много добре! Много добре!

Токичиро запляска с ръце, сякаш сам той танцуваше. Изглежда, най-вече понеже бяха пияни, силата на въодушевлението им не даваше признаци на отслабване. Някой трябва да е предложил да продължат в Сугагучи, най-оживения квартал на Кийосу. А помежду им нямаше нито един трезвен, който да каже „не“.

— Чудесно! Да вървим!

Току-що задоменият Токичиро стана и тръгна преди всички. Дошлата за обреда на изливането на водата дружина забрави дори разгневените му роднини и като се направи, че не ги вижда, с клатушкане излезе от дома. Мъжете се подпираха един друг и размахваха ръце.

— Горката, горкичката невеста.

Роднините съчувстваха на изоставената Нене. Когато обаче се огледаха за нея, която само преди минути бе танцувала, тя не се виждаше никъде. Бе отворила с усилие една от страничните врати и излязла навън. Спусна се подир съпруга си, заобиколен от своите пияни приятели и извика:

— Приятно прекарване! — после мушна кесийката си в пазвата на неговото кимоно.

Мястото, което младежите от крепостта често посещаваха, бе една пивница на име Нунокава. Разположена в старата част на Сугагучи, за тази чайна се говореше, че на времето е била дюкян на търговци на саке, живели там дълго преди Ода или техните предшественици Шиба да станат повелители на Овари. Накратко, заведението бе добре известно заради размерите на своята старинна постройка.

Токичиро бе повече от редовен посетител. Всъщност, ако не зърнеха лицето му, щом там има събрани хора, разсилните и неговите приятели усещаха липса — като при усмивка с изпаднал зъб. За всички клиенти женитбата на Токичиро беше повече от достатъчен повод да вдигнат чаши в своето любимо място за пийване. Докато приятелите си проправяха път през затворения със завеса вход на пивницата, в голямото преддверие някой обяви новината.

— Дами, господа и разсилни на Нунокава! Няма ли всички да излезете да срещнете един гост с добре дошъл? Довели сме младоженец, равен на когото няма по цял свят! И познайте кой е това. Един момък на име Киношита Токичиро. Веселете се, веселете се! Това е неговият обред на изливането на водата.

Краката едва ги крепяха между две несигурни стъпки. Заклещен помежду им, Токичиро с клатушкане влезе вътре.

Разсилните гледаха с чисто удивление, но щом най-сетне разбраха какво става, избухнаха в смях. Смаяни изслушаха историята за това как младоженецът бил уловен и отвлечен по време на своето сватбено празненство.

— Това не е обред на изливането на водата — казаха те. — Повече прилича на отмъкване на младоженец — и всички гръмко се засмяха.

Токичиро стремително влезе през вратата с вид, сякаш се опитва да избяга, но приятелите му шегобийци насядаха в кръг около него и го осведомиха, че е техен пленник до зори. После нетърпеливо поискаха саке.

Кой ли знае колко много изпиха? Почти нямаше някой, който да може да различи кои песни пеят и кои танци играят.

Накрая всички изпозаспаха където им падне с облегнати на ръцете глави или с прострени ръце и нозе. Нощта напредваше и мирисът на есента тихо проникна под покрива на кръчмата.

Инучийо вдигна изведнъж глава и стреснат се огледа наоколо. Токичиро също се беше надигнал. Икеда Шоню отвори очи. Спогледаха се и наостриха слух. Топуркането на минаващите коне нарушаваше тишината и ги бе разбудило от съня им.

— Какво има?

— Доста хора са — Инучийо се плесна по коляното, сякаш се е сетил за нещо. — Точно така! На Такигава Кадзумасу му е тъкмо време да си идва. Преди известно време отиде като пратеник при Токугава Иеясу в Микава. Сигурно това е.

— Разбира се. Ще се съюзят ли с Ода или ще разчитат на Имагава? Пратеникът трябва да носи отговора на Микава.

Отвориха очи един след друг, а трима от мъжете изхвръкнаха от Нунокава, без да чакат останалите. Като следваха звъна на юздите и тълпата хора и коне отпред, те се втурнаха в посока към крепостните порти.

След миналогодишната битка при Окехадзама Кадзумасу бе ходил много пъти като посланик в Микава. Че е бил натоварен с важното дипломатическо поръчение да спечели сътрудничеството на Токугава Иеясу с рода Ода, не бе тайна за никого в Кийосу.

Съвсем доскоро Микава бе слаба област, зависима от Имагава. Но докато за Овари също казваха, че е малка област, тя бе нанесла смъртоносен удар на могъщите Имагава и с това твърдо бе напомнила на главните съперници за върховенство в страната, че днес съществува мъж на име Ода Нобунага. Силата и духът на Ода крепнеха. Съюзът, към който се стремяха, биваше наричан просто „съглашение за сътрудничество“ и трудната дипломатическа хватка щеше да е Ода да бъдат превърнати в по-главната от двете страни в него.

Доколкото областта бе малка и слаба, много важно бе да действа без забавяне. Област като Микава можеше да бъде погълната с един-единствен военен поход. И истината бе, че след смъртта на Йошимото тази земя стоеше на ръба между живота и смъртта. Да продължат ли и при Уджидзане Токугава да бъдат зависими от Имагава? Или да преминат към Ода?

Токугава бяха объркани и устройваха голям брой обсъждания, размяна на посланици, разговори и съвещания. Между това на границата на областта със Суруга ставаха сблъсъци. Враждата на подчинените на Ода крепости с техните противници в Микава разбира се не беше прекратена и никой не бе в състояние дори да прецени размера на заплахата за двете области или пък кога може да започнат боеве. А освен Ода и Токугава, още много други родове очакваха началото на войната — Сайто от Мино, Китабатаке от Исе, Такеда от Кай и Имагава от Суруга. От това нямаше полза. Токугава Иеясу не изпитваше желание да се бие, а Ода Нобунага много добре знаеше, че би било нелепо да се запъне и да се сражава за окончателна победа над Токугава. Което ще рече, че и той не искаше да се бие. Необходимо бе обаче да не го показва. Познаваше упорития и търпелив нрав на рода Токугава и смяташе за важно да се съобрази с тази тяхна слава.

Мидзуно Нобутомо бе управител на крепостта Огава. Макар служител на Ода, той беше и чичо на Токугава Иеясу. Нобунага го помоли да говори от негово име със своя племенник. Нобутомо се срещна с Иеясу и старшите му служители и се опита да ги примами с дипломатически стъпки. Към Токугава бе подходено както отпред, така отстрани и от Иеясу пристигна писмо, че те най-сетне изглежда взели решение. И така, Такигава Кадзумасу бе пратен като посланик в Микава, за да получи окончателния отговор относно предложението на Нобунага за съюз. И щом пристигна тази вечер, макар да минаваше полунощ, отиде в крепостта. Кадзумасу бе високопоставен военачалник на рода Ода, добър познавач на огнестрелното оръжие и чудесен стрелец.

Нобунага обаче ценеше неговия ум далеч повече от умението да улучва мишената. Не беше от тези, за които ще кажат, че са майстори на красноречието, но искреното му слово имаше достойнството да звучи извънредно здравомислено. Сериозен и пълен с трезв разум, той бе също и много съобразителен. Заради това Нобунага видя в него подходящия човек на този важен етап на дипломатическата игра.

Беше късно през нощта, но Нобунага вече бе станал и очакваше Кадзумасу в залата за приеми. Облечен още в пътните си дрехи, Кадзумасу се просна по очи на пода. Във време като това да се занимава прекалено с външността си — да се преоблече, да си оправи косата, да почисти потта и миризмата и едва тогава да се появи пред своя господар, навярно би дало повод за забележка от рода на: „Да не си ходил да разглеждаш цветя?“ Кадзумасу бе ставал свидетел на подобни злополучни упреци и ето — бе тук с притиснати о земята ръце, все още задъхан и облечен в дрехи, които миришат на коне. От друга страна, много малко бяха случаите, в които Нобунага бе оставял служителите си да чакат дълго, докато лениво се настанява да седне.

Разпита го, нетърпелив да узнае отговора.

А той бе точен и кратък. Имаше служители, които, щом се върнат да дадат своя официален отчет, дълго време говореха за това-онова, бъбреха за случките по пътя и обсъждаха всички малки подробности на дадения въпрос. Накрая бе трудно да се стигне до същината — изпълнена ли е задачата, както е била замислена или не? Нобунага мразеше това и когато посланиците не му отговаряха с нищо повече от странични приказки, лицето му потъмняваше от израз, в който дори външен човек би открил раздразнението.

— Говори по същество! — предупреждаваше той.

Кадзумасу бе предупреден за това. Избран да изпълни такова важно дипломатическо поръчение, сега той вдигна поглед към Нобунага, поклони се само веднъж и веднага премина към въпроса.

— Имам добри новини, господарю. Съглашението с господаря на Микава, Иеясу, най-сетне е уредено. И не само това, а и почти всички условия са такива, каквито ги искахте.

— Успял ли си?

— Да, господарю, уговорено е всичко.

Изражението на Нобунага бе делово, но под него той изпусна тежка въздишка на облекчение.

— И освен това обещах да подпиша точките, касаещи, подробностите, на по-късна дата, когато ще ги обсъдим в крепостта Наруми с Ишикава Кадзумаса от рода Токугава.

— Е, тогава господарят на Микава ни е уверил в приятелство, така ли?

— Точно както желаехте да стане.

— Добра работа — каза за първи път сега Нобунага.

Едва тогава Кадзумасу даде подробен отчет.

Утрото наближаваше, когато Кадзумасу се оттегли от стаята на Нобунага. Щом светлината на ранната сутрин обля двора на крепостта, мълвата, че Ода и господарят на Микава са сключили съюз, прошепвана от ухо на ухо, вече се бе разнесла навсякъде.

Дори такива тайни сведения като онези относно предстоящата среща в Наруми за подписване на споразумението от представители на двата рода и предложеното за следващата година новогодишно посещение на Токугава Иеясу в крепостта Кийосу, за да се запознае лично с Нобунага, бързо и тихо се разнесоха между служителите.

Инучийо, Шоню, Токичиро и останалите млади самураи още от Сугагучи разпознаха кой е посланикът, който се връща в крепостта и веднага се бяха спуснали подире му. Седнали в една претъпкана стая на крепостта, те със затаен дъх очакваха да узнаят дали ще има мир или война с Микава.

— Радвайте се!

Оръженосецът Тохачиро бе чул новината, която бързо се разнесе от придворния съвет и им разказа всичко, което е научил.

— Споразумели ли са се?

Този изход общо взето се очакваше, но щом узнаха, че е било постигнато съгласие, лицата им просветнаха и те с очакване погледнаха към бъдещето.

— Сега можем да се бием — каза един от самураите.

Служителите на Нобунага не хвалеха съюза с Микава като средство за избягване на война. Приветстваха сърдечно договора с областта откъм гърба им, за да могат с цялата си сила да се изправят срещу един по-голям враг.

— Това е добра сполука на Негово Височество във военните дела.

— И е също от полза за Микава.

— Сега, като научих изхода, не мога да си отварям очите. Като си помисля, от снощи не сме спали — се обади един от пирувалите предишната вечер.

На това Токичиро отвърна с вик:

— Не и аз! Чувствам се тъкмо наопаки. Последната вечер бе едно щастливо събитие, също както и тази сутрин. След всичките тези щастливи неща едно подир друго ми се ще да се върна в Сугагучи и да си пийна още малко.

— Лъжеш — пошегува се Шоню. — Мястото, където ти се иска да се върнеш, е къщата на Нене. Е, как ще прекара булката своята първа нощ? Господине Токичиро! Безполезно е такова въздържание. Какво ще кажете днес да си поискате един цял ден почивка и да се приберете у дома? Сега някой ви очаква.

— Ба!

Токичиро посрещна смеха на приятеля си със сериозно изражение. Избухналите гръмки смехове се разнесоха надолу по коридорите. Най-сетне от върха на крепостта се чу голям тъпан и всеки бързо тръгна към поста си.

— Прибрах се!

Входът в дома на Асано Матаемон не беше голям, но щом Токичиро застана там, изведнъж заизглежда страшно огромен. Гласът му бе ясен и присъствието му озаряваше всичко наоколо.

— О!

По-малката сестра на Нене Ояя си играеше с топка на стъпалото и вдигна към него ококорени очи. Навярно си бе помислила, че е някой посетител, но щом видя съпруга на сестра си, се изкикоти и се затича навътре в къщата.

Токичиро също се засмя. Беше му необичайно забавно. Като си помисли, бе напуснал празненството й отишъл да пие с приятелите си, а после бе тръгнал право за крепостта. Най-накрая се връща у дома почти на свечеряване, по същото време като това на сватбения обред снощи. Сега вече пред портата не горяха големи огньове, но от три дни имаше един вид семейно тържество, при което постоянно идваха гости. Тази вечер гласовете на гостите отново изпълваха дома и на входа бяха оставени доста на брой чифтове сандали.

— Прибрах се! — извика повторно с весел глас младоженецът.

Никой не излезе да го посрещне и Токичиро си помисли, че трябва да са заети в кухнята и стаята за гости. В крайна сметка от предишната вечер насам е зетят в този дом. След тъста и тъщата си той е господарят тук. Е, може би не трябва да влиза, преди всички да са излезли да го посрещнат.

— Нене? Прибрах се!

Откъм кухнята, отвъд една ниска ограда, се чу изненадан глас. Матаемон, съпругата му, Ояя, неколцина роднини и слуги — всички наизлязоха и го загледаха с израз на раздразнение, като че се чудеха какво прави тук. Нене, щом се появи, бързо свали престилката си, коленичи и го поздрави с притиснати към пода ръце.

— Добре дошъл у дома.

— Добре дошъл — добавиха бързо всички останали, с изключение, разбира се, на Матаемон и жена му. Те имаха вид, като че са излезли само да гледат.

Токичиро погледна към Нене, после към другите и се поклони веднъж. Влезе направо вътре и този път учтиво се поклони на тъста си, преди да го уведоми за станалото в крепостта днес.

Матаемон от предишната вечер бе раздразнен. Искаше да напомни на своя зет за неговите задължения към роднините му и за положението на Нене. Токичиро се върна без следа от съжаление и Матаемон бе решен да не се въздържа, дори това да значи неприлично държание пред гостите. Токичиро обаче имаше толкова безгрижен вид, че Матаемон забрави оплакванията си. При това неговите първи думи бяха да го осведоми за днешните събития в крепостта и за това, какво мисли господарят им. Матаемон несъзнателно се изпъна и отвърна:

— Е, тежък ден трябва да си имал.

И така, каза точно обратното на онова, което бе възнамерявал и наместо да смъмри Токичиро, го похвали.

Токичиро остана до късно тази вечер, забавлява гостите и пи с тях. Дори след като си бяха отишли, останаха множество роднини, чиито домове бяха толкова надалеч, че трябваше да пренощуват тук. Нене не бе в състояние да се измъкне от кухнята, а слугите изглеждаха уморени.

Макар Токичиро най-сетне да се бе прибрал у дома, с Нене надали имаха време да си разменят и по една усмивка, какво остава да останат заедно насаме. Щом нощта напредна, Нене прибра в кухнята чашите, даде нареждания за закуската, провери дали край постелите на пийналите си спящи роднини всичко е наред и накрая разхлаби връзките, които придържаха ръкавите й. Отново възвърнала, за първи път тази вечер, своя предишен образ, тя потърси с поглед мъжа, който бе станал неин съпруг.

В отделената за двама им стая спяха роднини и деца. В онази, където всички си бяха пийвали, баща им и майка им бъбреха с няколко близки. „Къде ли е?“, запита се тя.

Щом излезе на терасата, от една тъмна странична стая за прислугата я повика глас:

— Нене?

Беше гласът на съпруга й. Опита се да отговори, но не успя. Докато стоеше там и се чудеше какво да прави, внезапно забеляза благовонието за прогонване на комари, което бяха оставили да тлее. Взе го в ръка и плахо влезе.

— Тук ли спите? Трябва да има много комари?

Беше легнал на пода. Токичиро заби поглед в краката си.

— А, комари ли…

— Сигурно сте изтощен.

— И вие също — изрази разбиране той. — Роднините решително отказваха, но аз просто не можех да оставя възрастните хора да спят в помещенията на прислугата, докато ние оставаме в стая със златен параван.

— Но да спите на такова място, без никакви постелки… — Нене понечи да стане, но той я спря.

— Всичко е наред. Спал съм на под, дори върху голи дъски. Тялото ми е калено от бедността.

Изправи се в леглото.

— Ела малко по-наблизо, Нене.

— Д-да.

— Младата съпруга е като нова кана за ориз. Ако дълго време не я употребяваш, замирисва на лошо и става негодна за използване. Остарее ли, обръчите може и да се изхлузят. Но добре е от време на време да й се припомня, че съпругът си е съпруг. Възнамеряваме да живеем дълъг съвместен живот и сме си обещали да си бъдем верни, докато остареем и побелеем, ала животът ни няма да е лесен. Значи, докато все още изпитваме един към друг такива чувства като сега, трябва, мисля, да си дадем взаимно обещание. Какво смяташ за това?

— Разбира се. Ще спазвам обещанието докрай, каквото и да бъде то — отвърна с ясен глас Нене.

Токичиро бе олицетворение на сериозността. Имаше дори малко мрачен вид. Нене обаче бе щастлива за пръв път да види това строго изражение.

— Първо, ще ти кажа какво искам от теб като съпруг от съпруга.

— Кажи, моля те.

— Майка ми е бедна селянка и отказа да дойде на сватбата. Но човекът, който бе по-щастлив от всеки друг на света, че си взимам съпруга, беше тя.

— Разбирам.

— Един ден моята майка ще дойде да живее при нас в същия този дом и би било добре, ако това да помагаш на съпруга си остане за теб на второ място. Повече от всичко бих искал от теб да бъдеш предана на майка ми и да я направиш щастлива.

— Да.

— Моята майка е била родена в семейство на самураи, но е обедняла много преди да се родя. В голяма бедност е отгледала няколко на брой деца — да отгледаш при такива условия дори едно дете е значело да се пребориш с неимоверни трудности. Тя няма нищо, което да й донесе радост — дори и ново памучно кимоно за зимата и друго за лятото. Необразована е, говори селско наречие и е съвършено невежа в добрите обноски. Като моя съпруга, ще се грижиш ли с истинска любов за майка като тази? Можеш ли да я уважаваш и обикнеш?

— Мога. Щастието на майка ти е твое щастие. Смятам това за естествено.

— Но и ти имаш двама родители в добро здраве. И те по същият начин са много важни за мене. Няма да храня към тях по-малки синовни чувства от твоите.

— Това ме радва.

— И за мен има още едно нещо — продължи Токичиро. — Твоят баща те е възпитал като добродетелна девойка, като те е карал да следваш много на брой правила. Мене обаче не е толкова трудно да зарадваш. Ще разчитам на теб само за едно.

— Кое е то?

— Искам само службата на твоя съпруг, работата му и всичките неща, които трябва да правим заедно, да ти носят радост. И това е всичко. Звучи лесно, нали? Но изобщо няма да бъде. Погледни съпружеските двойки, които са прекарали години заедно. Има жени, които нямат представа с какво се занимават мъжете им. Така те са лишени от един важен подтик и дори мъж, който работи в името на страната или областта, щом се върне у дома, става дребен, жалък и слаб. Стига само жена му да изпитва радост и интерес към неговата работа и той смело може на следващата сутрин да излезе на бойното поле. За мен това е най-добрият начин съпругата да помага на своя съпруг.

— Разбирам те.

— Добре. Сега нека чуем какво ти очакваш от мен. Кажи и аз ще ти обещая.

Въпреки тази молба Нене не бе в състояние да каже нищичко.

— Какво все пак желае съпругата от своя съпруг? Щом не ми казваш желанията си, да ги назова ли заради теб?

При тези думи на Токичиро Нене се усмихна и кимна. После бързо сведе поглед.

— Съпружеска любов?

— Не…

— Тогава неизменна любов?

— Да.

— Да родиш здраво дете?

Нене потрепна. Ако имаше лампа, на която да се види, лицето й щеше да загори в яркочервено като цинобър.

На сутринта след тридневното сватбено празненство Токичиро и съпругата му облякоха официални кимона за още един обред и посетиха дома на своя посредник, господаря Нагоя. След това обиколиха две-три къщи с чувството, че днес към тях са насочени всички погледи в Кийосу. За минувачите, които се обръщаха да ги погледнат, Нене и младият й съпруг обаче нямаха нищо, освен доброжелателство.

— Да идем да посетим за малко къщата на господин Отовака — предложи Токичиро.

— Хей, Маймунке! — викна Отовака и объркано се поправи на: — Токичиро.

— Доведох жена си да се срещне с вас.

— Какво? Разбира се! Почитаемата щерка на стрелеца господин Асано! Късметлия си ти, Токичиро.

Само преди седем години Токичиро бе идвал на тази тераса, облечен в мръсни, изпоцапани от път дрехи, за да продава игли. Чувстваше се, сякаш не е ял от дни. Щом му дадоха малко храна, седна там и почна лакомо да яде, като тракаше с клечките си.

— Такъв късмет имаш, че направо да уплашиш човека — добави Отовака. — Е, къщата е мръсна, обаче влизайте.

Малко объркан, той извика нещо на жена си вътре в къщи и после сам ги въведе в стаята. В същия миг чуха един глас да вика на улицата. Беше вестоносец, който припкаше от къща на къща.

— Сбор на отрядите! Елате в поделението си! По заповед на Негово Височество!

— Официална заповед ли? — попита Отовака. — Призив на оръжие.

— Господин Отовака — каза изведнъж Токичиро, — трябва колкото се може по-бързо да стигна на мястото за сбор.

До тази сутрин нямаше признаци, че може да се случи нещо такова и даже когато посетиха жилището на Нагоя, видът му не бе нищо повече от спокоен. Къде за бога може да отиват? Този път дори обичайната проницателност на Токичиро му изневеряваше. Всякога при споменаване на думата „битка“ неговият усет обикновено вярно посочваше накъде са се упътили. Но от известно време умът на младия жених бе доста далече от текущите дела. Докато бягаше, се сблъска с мнозина мъже, които, преметнали през рамо доспехите си, тичешком излизаха от квартала на самураите.

Група конници препускаше надолу от крепостта. Макар да не знаеше какво става, Токичиро имаше предчувствие, че бойното поле ще е надалеч.

Нене изпревари съпруга си и се забърза към къщи.

— Киношита! Киношита!

Докато наближаваше жилищата на стрелците, някой завика подире му. Обърна се да погледне и видя, че е Инучийо. Яздеше кон и носеше същия чифт доспехи като при Окехадзама, заедно с едно украсено с рисунка на сливов цвят знаме, което се вееше от тънък бамбуков прът, прикрепен за гърба му.

— Тъкмо минавах да повикам господин Матаемон. Приготви се и незабавно идвай на мястото за сбор.

— В поход ли потегляме? — попита Токичиро.

Инучийо скочи от коня си.

— Как мина… по-нататък? — попита той.

— Какво значи това „Как мина“?

— По-добре не казвай нищо всъщност. Питах дали сега сте съпруг и съпруга.

— За това няма нужда да питаш.

Инучийо шумно се засмя.

— Във всеки случай отиваме на война. Ако закъснееш, на сбора ще ти се смеят, понеже току-що си се оженил.

— Нямам нищо против да ми се смеят.

— По мръкнало войска от две хиляди пешаци и конници потегля към река Кисо.

— Значи отиваме в Мино.

— Дойде тайно известие, че Сайто Йошитацу от Инабаяма внезапно заболял и умрял. Този сбор и настъплението към река Кисо са с цел да се види дали в съобщеното има някаква истина.

— Е, тогава я да видим. Когато чухме по-рано това лято, че Йошитацу се е разболял и умрял, също имаше голямо вълнение.

— Този път обаче изглежда да е истина. И освен всичко останало, от гледище на нашия род Йошитацу е убиецът на тъста на господаря Нобунага — господаря Досан. Според морала той ни е враг и не можем да живеем под едно и също небе с него, а и иска ли родът да заеме центъра на бойните действия, трябва да имаме опора в Мино.

— Това ще става скоро, нали?

— Скоро ли? Тръгваме за Кито тази вечер.

— Не. Още не, още не. Съмнявам се, че Негово Височество ще нападне толкова рано.

— Войските се предвождат от господаря Кацуие и господаря Нобумори. Негово Височество няма да дойде лично на похода.

— Но дори Йошитацу да е умрял и неговият син Тацуоки да е глупец. Тримата от Мино — Андо, Инаба и Уджиие — са все още живи. И още, докато има човек като Такенака Ханбей, за когото се говори, че живеел в уединение на планината Курихара, няма да се справим толкова лесно.

— Такенака Ханбей ли? — Инучийо наклони глава на една страна. — Имената на Тримата от дълго време отекват дори и в съседните области, но толкова страховит ли е Такенака Ханбей?

— Повечето хора изобщо не са го чували — аз съм единственият му почитател тук в Овари.

— Откъде знаеш такива неща?

— Дълго време бях в Мино и… — Токичиро спря посред изречението.

Никога не бе казвал на Инучийо за преживяванията си като скитащ търговец, за времето прекарано при Короку в Хачисука и за шпионирането в Инабаяма.

— Е, загубихме време.

Инучийо се качи отново на седлото.

— Ще се видим на сбора.

— Добре. До скоро.

Двамата бързо се отдалечиха към противоположните краища на махалата.

— Привет! Прибрах се!

Всеки път, когато се върнеше, извикваше шумно на входа, преди да влезе. Така всички ще разберат, че се прибира зетят в този дом — от слугата, който работи в килера, до кухненските ъгли. Днес обаче Токичиро не изчака някой да излезе да го посрещне.

Щом влезе в стаята, бе поразен от това, което видя. На пода бе постлана нова рогозка и върху нея беше поставен неговият сандък за доспехи. От само себе си се разбира, че там бяха ръкавиците, наколенниците, бронята и поясът му, но също и малко лек за рани, превръзка и торбичка за боеприпаси — всичко, което щеше да има нужда да вземе със себе си, бе подредено на място.

— Снаряжението ти — каза Нене.

— Много добре! Много добре!

Похвали я, без да се замисли, но изведнъж се порази от мисълта, че още не е преценил правилно това момиче. То е дори по-способно, отколкото бе смятал, преди да се ожени за него.

След като привърши с обличането на доспехите, Нене му заръча да не се тревожи за нея. Бе извадила и сложила на място глинената чаша за осветено саке.

— Моля те, грижи се за всичко, докато ме няма.

— Разбира се.

— Няма време да се сбогувам с баща ти. Ще го направиш ли заради мен?

— Майка заведе Ояя в храма Цушима и още не са се върнали. Татко получи заповед да поеме дежурство в крепостта и преди малко прати вест, че няма да се прибира тази вечер у дома.

— Няма ли да си самотна?

Тя се извърна, но без да плаче.

С тежкия шлем в скута приличаше на брулено от вятъра цвете. Токичиро го пое от нея и докато си го слагаше, въздухът неочаквано се изпълни с аромат на алоево дърво. С благодарност се усмихна на съпругата си и здраво завърза намазаните с благовоние връзки.