Тайко

Сайто Тацуоки, господар на Мино

Ояя, сестра на Нене

Сакуама Нобумори, старши служител на рода Ода

Екей, будистки монах от западните области

Осава Джиродзаемон, господар на крепостта Унума и старши служител на рода Сайто

Хикоемон, име дадено на Хачисука Короку, когато се подчинява на Хидейоши

Такенака Ханбей, господар на крепостта на връх Бодай и старши служител на рода Сайто

Ою, сестра на Ханбей

Кокума, прислужник на Ханбей

Хорио Мосуке, оръженосец на Хидейоши

Хосокава Фуджитака, служител на шогуна

Йошиаки, четиринадесети шогун от рода Ашикага

Асакура Кагеюки, военачалник на рода Асакура

Инабаяма, столица на Мино

Връх Кухигара, планинско жилище на Такенака Ханбей

Суномата, построена от Хидейоши крепост

Гифу, име дадено на Инабаяма от Нобунага

Ичиджогадани, главна крепост на рода Асакура

Крепост върху водата

В онези дни улиците на града под крепостта Кийосу кипяха от гласовете на деца, пеещи едно стихче за служителите на Нобунага:

„Памучният Токичи“ — Киношита Токичиро — сега яздеше начело на малка войска. Макар да би трябвало войниците да маршируват във великолепен строй, духът им бе нисък и им липсваше въодушевление. Когато Шибата Кацуие и Сакума Нобумори тръгваха за Суномата, войската им потегли под звука на барабаните и с развети знамена. В сравнение с тих Токичиро имаше вид на водач на инспекционна обиколка из областта, или може би на помощен отряд за фронта.

На около два часа път пеша от Кийосу ги настигна самотен ездач от крепостта, който им извика да почакат.

Човекът, който караше кервана на товарните коне, се обърна и каза:

— Това е господин Маеда Инучийо.

Прати едного в началото на колоната да съобщи на Токичиро.

Предадоха по редиците заповедта за почивка. Надали бяха извървели достатъчно, за да се изпотят както трябва, но началниците и мъжете не бяха особено въодушевени относно цялото начинание. Това бе войска без вяра във възможността за победа. Ако погледнеше лицата на редовите войници, човек можеше да забележи безпокойството и отсъствието на желание да се бият.

Инучийо слезе от седлото и мина през редиците, заслушан във войнишките разговори.

— Хей! Можем да починем.

— Вече?

— Не говори така. Почивката винаги е добре дошла.

— Инучийо?

Веднага щом Токичиро видя приятеля си, той слезе от коня и се спусна да го поздрави.

— Битката, в която сте се отправили, ще е повратна точка за рода Ода — започна внезапно Инучийо. — Имам пълна вяра в теб, но походът не е желан от служителите и в града цари извънредно безпокойство. Настигнах ви, за да се сбогуваме. Но слушай, Токичиро, да станеш пълководец и да си начело на войска е много различно от предишните ти длъжности. Хайде, подготвен ли си наистина за това?

— Не се тревожи — Токичиро кимна отсечено с глава в знак за решимостта си и добави: — Намислил съм нещо.

Щом Инучийо обаче научи какво точно е намислил, се намръщи.

— Чул бях, че веднага след като си получил заповедите на Негово Височество, си пратил по Гондзо послание в Хачисука.

— Знаеше ли? Беше съвършено тайно.

— Истината е, че го чух от Нене.

— Женските уста все изпускат нещо, а? Това ме плаши малко.

— Не. Тъкмо когато поглеждах през портата да те поздравя за назначението, чух Нене да говори с Гондзо. Точно се връщаше от посещение в храма Ацута да се помоли за твоя успех.

— В такъв случай имаш някаква представа какво се готвя да направя.

— Е, мислиш ли, че на тези разбойници, които молиш да ти станат съюзник, може да се разчита? Какво ще се получи, ако сметките ти не излязат?

— Ще излязат.

— Е, не знам какво използваш като примамка, но даде ли предводителят им някакъв знак, че е съгласен с твоето предложение?

— Не искам другите да слушат.

— Тайна е, така ли?

— Виж това.

Токичиро извади изпод доспехите си едно писмо и мълчаливо го подаде на Инучийо. Беше отговорът от Хачисука Короку, който Гондзо бе донесъл предишната вечер. Инучийо го прочете, без да каже нищо, но погледна изненадано Токичиро, докато му го връщаше. За кратко време не знаеше какво да каже.

— Предполагам, разбираш.

— Та това не е ли отказ, Токичиро? Тук пише, че родът Хачисука поколения наред е бил свързан с рода Сайто и да скъсат сега с тях, за да подкрепят Ода, би било безчестно. Това е ясен отказ. Ти какво си прочел?

— Точно това, което пише — главата на Токичиро изведнъж клюмна. — Трудно ми е да говоря толкова рязко, когато си ми показал приятелството си, като си дошъл чак до тук. Ако имаш обаче и най-малко чувство, моля те, просто изпълнявай задълженията си в крепостта, докато ме няма и не се тревожи.

— Щом можеш да кажеш това, трябва да имаш вяра в себе си. Е, тогава пази се.

— Длъжен съм.

Токичиро нареди на самурая до себе си да докара коня на Инучийо.

— Не, остави добрите обноски. Тръгвай напред.

Докато Токичиро се качваше отново на седлото, доведоха и жребеца на Инучийо.

— До нова среща.

Токичиро още веднъж помаха от гърба на коня и го подкара право напред.

Пред погледа на Инучийо минаха няколко червени знамена без отличителни знаци. Токичиро се обърна и се усмихна. В синьото небе мирно пърхаха червени водни кончета. Без нито дума повече Инучийо обърна коня си в посока към крепостта Кийосу.

Мъхът беше учудващо гъст. Човек можеше да погледне в толкова приличния на забранените за влизане храмови градини обширен двор на жилището на рода Хачисука и да се зачуди на колко всъщност века е зеленият мъх. Под сянката на големите скали се гушеха бамбукови гъсталаци. Беше точно посред следобеда и цареше пълна тишина.

„Тя със сигурност е оцеляла,“ размишляваше Хачисука Короку винаги щом влезеше в градината. Напомняше му за връзката с предците, които от поколения бяха живели в Хачисука. „Дали и моето поколение ще отмре, без да е успяло да издигне на почит името на рода ни? От друга страна, утешаваше се той, във времена като тези предците ми сигурно щяха да оценят, че запазвам това, което имаме.“ Но винаги една част от съществото му отказваше да бъде убедена.

В такива спокойни дни, щом човек се вгледа в старата къща, която изглеждаше досущ като крепост, заобиколена от четирите си страни от гъста, разкошна зеленина, му бе невъзможно да повярва, че господарят на това място е просто предводител на дружина ронини и стои начело на няколко хиляди воини, които като вълци скитат по затънтените пътища на една неспокойна земя. С тайни усилия в Овари и в Мино едновременно Короку бе успял да си създаде опора и достатъчно влияние, за да се противопостави на волята на Нобунага.

Както вървеше през градината, той внезапно се обърна към главната къща и извика:

— Камейчи! Приготви се и ела тук.

Най-големият син на Короку, Камейчи, бе на единадесет години. Щом чу гласа на баща си, той взе две дървени копия и излезе в градината.

— Какво правеше?

— Четях.

— Ако се пристрастиш към четенето на книги, ще пренебрегваш бойните изкуства, нали тъй?

Камейчи отмести поглед. Момчето се различаваше от своя здраво сложен баща и нравът му клонеше към замисленост и кротост. Доколкото можеха да преценят другите, Короку имаше достоен наследник, но всъщност синът му го правеше нещастен. Над двете хиляди ронини под негово предводителство бяха повечето необразовани и диви селски воини. Ако водачът на рода не е в състояние да ги обуздава, Хачисука щяха да изчезнат. Сред дивите животни от само себе си се разбира, че слабите стават плячка на силните.

Всеки път, щом погледнеше сина си, който толкова малко прилича на него, Короку се боеше, че това е завършекът на неговата родова линия и оплакваше кроткия нрав и наклонностите към учение на Камейчи. Винаги, когато имаше дори малко свободно време, повикваше момчето в градината и посредством бойните изкуства се опитваше да му влее поне малко от своя собствен яростен боен дух.

— Вземи си копие.

— Да, господине.

— Сега заеми обичайната поза и удряй, без да си мислиш за мен като баща.

Короку насочи своето копие и се спусна към сина си като срещу възрастен.

Плашливият поглед на Камейчи трепна от ужасяващия глас на баща му и той отстъпи. Безмилостното копие на Короку здраво удари рамото на момчето. То изписка и падна в несвяст на земята.

Мацунами, съпругата на Короку, извън себе си изтича от дома.

— Къде те удари? Камейчи! Камейчи!

Явно ядосана от грубото отношение на мъжа й към техния син, тя рязко извика на слугите да донесат вода и лекарства.

— Глупачка такава! — скара й се Короку. — Защо плачеш и го утешаваш? Камейчи е слабоват понеже ти така си го възпитала. Няма да умре. Махни се от него!

Слугите, които бяха донесли вода и лекарство, само гледаха с безизразни лица яростното изражение на Короку и стояха на почетно разстояние.

Мацунами избърса сълзите си. Със същата кърпичка попи кръвта, която течеше от устната на Камейчи и го сгуши в ръцете си. Или си бе прехапал устната, когато баща му го удари, или я бе порязал на някой камък при падането.

— Трябва да те боли. Удари ли се някъде на друго място?

Никога не се караше със съпруга си, колкото и недоволна или раздразнена да беше. Също като на всички жени по това време, единственото й оръжие бяха сълзите.

Накрая Камейчи дойде в съзнание.

— Нищо ми няма, мамо. Добре съм. Иди си.

И той хвана копието, стисна зъби от болка и отново стана, като за пръв път показа мъжество, каквото трябва да е зарадвало бащата.

— Готов съм! — извика той.

Усмивка огря бащиното му лице.

— Сега с този дух ме нападни — го окуражи той наново.

В този миг през портата тичешком влезе един от служителите. Обърна се към Короку и обяви, че някакъв мъж, който се представя за пратеник на Ода Нобунага, току-що вързал коня си на главната порта и казал, че трябва обезателно да говори с Короку насаме. Какво да правят с него, питаше служителят.

— А е и малко необикновен — добави той. — Небрежно влезе сам през портата, без да се церемони, оглеждаше се, сякаш вече познава това място и говореше неща като: „А, досущ като у дома е“, „Гургулиците както винаги гукат“ и „Пораснало е това сливово дърво“. Някак си е трудно да се повярва, че е пратеник на Ода.

Короку наклони главата си на една страна и след малко попита:

— Как му е името?

— Киношита Токичиро.

— А! — Съмненията му сякаш отведнъж се стопиха. — Така ли? Сега разбирам. Това трябва да е човекът, който прати онова послание по-рано. Няма нужда да се срещам с него. Отпратете го!

Служителите се завтекоха да изхвърлят Токичиро навън.

— Имам една молба — каза Мацунами. — Моля те, само за днес освободи Камейчи от обучението. Още ми се вижда малко бледен. И устната му е отекла.

— Хм. Добре, отведи го — Короку остави на жена си копието и своя син. — Не го глези прекалено много. И не му давай много книги, като си мислиш, че му правиш добро.

Короку тръгна към къщата и се канеше да си развърже сандалите на камъка пред вратата, когато служителят отново се приближи с бяг към него.

— Този човек става все по-странен и по-странен, господарю. Отказва да си тръгне. И не само това, но и влезе през страничната порта, отиде право в конюшнята, спря един коняр и един метач в градината и разговаря с тях, като че ги познава от дълго време насам.

— Изхвърлете го. Защо сте така меки с някой, който идва при нас от рода Ода?

— Не сме. Дори надминахме това, което ни казахте, но когато мъжете наизлязоха от спалните и заплашиха да го изхвърлят през кирпичената стена, той ме помоли още веднъж да поговоря с вас. Каза, че ако ви спомена, че той е онзи Хийоши, когото сте срещнали преди десет години на река Яхаги, със сигурност ще си спомните. После застана тъй, сякаш с лост не можеш го помръдна.

— Река Яхаги ли? — Короку не можеше изобщо да се сети.

— Не си ли спомняте?

— Не.

— Е, тогава значи този момък трябва да е наистина чалнат. Просто бъбри отчаяно глупости. Да му дам ли да се разбере, да му плесна коня и да го прогоня обратно към Кийосу?

Очевидно мъжът бе почнал да се дразни от това, няколко пъти поред да бъде пратеник. С вид, който казваше: „Почакайте само и ще видите“, той се обърна и вече бе изтичал чак до дървената порта, когато Короку, застанал на стъпалата на къщата, извика и го спря.

— Чакай!

— Да, още нещо ли има?

— Чакай малко. Дали не смяташ, че може да е Маймунката?

— Знаете ли това име? Каза ако не се сетите за Хийоши, да ви кажа за Маймунката.

— Значи е Маймунката все пак — каза Короку.

— Познавате ли го? — попита служителят.

— Беше един досетлив хлапак, когото държахме известно време тук. Метеше градината и се грижеше за Камейчи.

— Но не е ли необичайно, че идва тук като пратеник от Ода Нобунага?

— И аз не го разбирам това, но как е той на вид?

— Достопочтен.

— О?

— Над доспехите си носи късо наметало и изглежда, пътува доста отдалеч. И седлото, и стремената му са покрити с кал и има на седлото плетена кошница за храна и други припаси за из път.

— Е, пусни го и ще видим.

— Да го пусна ли?

— Нека, само за да проверя, му погледна лицето.

Короку седна на терасата и зачака.

Разстоянието от крепостта на Нобунага до Хачисука бе само няколко часа път пеша. По право селото трябваше да е част от владенията на рода Ода, но Хачисука не признаваха Нобунага, нито пък получаваха издръжка от Ода. Бащата на Короку и Сайто от Мино се бяха поддържали взаимно, а чувството за дълг бе силно сред ронините. Всъщност, в тези тревожни времена верността и мъжеството, редом с честта, се ценяха при тях дори повече, отколкото в самурайските домове. Макар да им бе съдено да живеят от див грабеж, тези ронини бяха обвързани помежду си като баща и деца и не прощаваха неверността и безчестието. Короку бе все едно глава на голямо семейство и той беше самото средище, което свързва в едно техните железни правила за поведение.

Убийството на Досан и смъртта на Йошитацу миналата година бяха създали ред грижи в Мино. За Короку това също имаше своя отзвук. Издръжката плащана на рода Хачисука, докато Досан бе жив, пресекна, след като Ода затвориха всички пътища от Овари за Мино. Въпреки това обаче, той нямаше да забрави своя дълг. Обратно, враждебното му чувство към рода Ода се засили и в последните години той косвено бе подпомагал изменниците в лагера на Нобунага и бе един от главните подстрекатели на враждебната пропаганда във владенията на Ода.

— Доведох го — обади се служителят от дървената порта.

За всеки случай, пет-шест от хората на Короку наобиколиха Токичиро, докато влизаше.

Короку го изгледа свирепо.

— Няма спор. Маймунката е. Не ти се е променило много лицето.

В противоположност на лицето обаче, Короку не можеше да не се изненада от преображението в дрехите на Токичиро. Сега ясно си спомни онази нощ преди десет години край река Яхаги, когато Хийоши спеше на речния бряг, облечен в мръсна памучна наметка и с врат, ръце и крака, покрити с мръсотия. Когато един войник го раздруса и събуди, отвърна с такива големи думи и така войнствено, че всички се почудиха кой ли може да е. На светлината на войнишките фенери се оказа, че не е нищо повече от странно на вид момче.

Токичиро заговори смирено, на пръв поглед без изобщо да съзнава разликата между предишното и сегашното си положение.

— Е, откак си тръгнах, доста ви пренебрегвах. Радвам се да ви видя в обичайното ваше добро здраве. Господарят Камейчи, обзалагам се, е вече пораснал. И нали и жена ви е добре? Знаете ли, като идвам тук да ви посетя, десет години ми се струват като един миг.

После огледа с живо чувство дърветата в градината, впери очи в покривите на сградите и заговори за това, как си спомня, че всеки ден е вадил вода от онзи каменен кладенец, че господарят му се бил скарал навярно край онзи камък, че е носил Камейчи на гърба си и му е ловил цикади.

Но такива спомени изглежда ни най-малко не вълнуваха Короку. Вместо това той внимателно следеше всяко движение на Токичиро и накрая остро каза:

— Маймунке, — обръщаше се към Токичиро както преди много време, — самурай ли си станал?

Но по вида на Токичиро ясно личеше, че е такъв. Това обаче не го смути никак.

— Да. Както сам виждате, все още получавам само незначителен доход, но съм, така да се каже, почти самурай. Надявам се да сте доволен. Всъщност, днес с препускане изминах целия път от моя пост в лагера в Суномата, отчасти, понеже си мислех, че издигането ми може да ви зарадва.

Короку пресилено се усмихна.

— Има и добри времена, а? Има дори и хора, които ще наемат за самураи мъже като теб. Кой ти е господар?

— Господарят Ода Нобунага.

— Този злосторник…

— Впрочем… — Токичиро попромени тона на гласа си. — Малко се отклоних за свои лични работи, но днес съм дошъл като Киношита Токичиро по заповед на господаря Нобунага.

— Така ли? Пратеник ли си?

— Ще вляза. Прощавайте.

С тези думи Токичиро си свали сандалите, качи се по стъпалата на терасата, където седеше Короку и като зае почетното място в помещението, седна.

— Хъ! — промърмори Короку и остана да седи неподвижно на предишното си място.

Не бе поканил Токичиро да влезе, но все пак този без колебание прекрачи прага и седна. Короку се обърна към него и започна:

— Маймунке?

Макар преди Токичиро да бе отговарял на това име, сега отказа да го стори. Просто впери неподвижен поглед в Короку, който го подразни за детинщината му:

— Е, хайде сега. Маймунке. Внезапно си промени отношението, но досега говореше с мен като обикновен човек. Искаш да преминем отсега нататък към официалността да се обръщат към тебе като към пратеник на Нобунага ли?

— Точно така.

— Е, тогава си тръгвай веднага оттук. Махай се, Маймунке!

Короку се изправи и слезе в градината. Гласът му доби оттенък на грубост, а в погледа му имаше нещо опасно.

— Твоят господар Нобунага може да си мисли, че Хачисука е в границите на земите му, но почти цяло Кайто е под мое управление. Не си спомням аз или кой да е от предците ми да сме получили и едно просено зърно от Нобунага. Да гледа на мен с важностите на господар на област е връх на нелепостта. Върви си, Маймунке. И кажеш ли нещо нелюбезно, ще те убия!

Впери в него яростен поглед и продължи:

— Когато се върнеш, кажи на Нобунага това: той и аз сме равни. Ако има нещо да урежда с мене, може да дойде сам. Разбра ли, Маймунке?

— Не.

— Какво?!

— Срамота е. Нима наистина не сте нищо повече от главатар на шайка невежи грабители?

— Ка-какво?! Как смееш?!

Короку с един скок се озова обратно в стаята и се извърна към Токичиро с ръка върху предпазителя на сабята си.

— Повтори това, Маймунке.

— Седни.

— Млък!

— Не, седни. Имам да ти казвам нещо.

— Дръж си езика!

— Не, ще ти покажа твоето собствено невежество. Имам да те науча на нещо. Седни!

— Ах, ти…

— Чакай, Короку. Ако се каниш да ме убиеш, това е мястото и ти си човекът за това, значи не вярвам да има защо да бързаш. Ако ме посечеш обаче, кой ще ти даде урок?

— Ти… ти си луд!

— Както и да е, седни. Хайде, сядай. Остави твоите дребни сметки настрана. Това, което искам да ти кажа, не засяга само господаря Нобунага и отношенията му с рода Хачисука. То има за начало, че и двамата сте се родили в тази страна, наречена Япония. Според тебе Нобунага не е господарят на тази област. Е, това са доста разумни думи и аз съм съгласен с теб. Но намирам за безочливо твърдението ти, че Хачисука е твое собствено владение. Тук бъркаш.

— И как така?

— Всяко парче земя, което наричаме лична собственост, било това Хачисука, или Овари, или кой да е залив или приточе, или дори една само бучка пръст, вече не е част от Империята. Вярно ли е това, Короку?

— Хъм.

— С цялото ми уважение, да се говори по този начин за Негово Императорско Величество — същинският собственик на всички земи… нещо повече — да се надвесваш над мене и докато ти казвам тези неща, да стискаш пред мен сабя, е проява на най-грубо незачитане, нали? Дори и човек от простолюдието не би се държал по този начин, а ти си водач на три хиляди ронина, нали тъй? Седни и слушай!

Последните извикани думи звучаха не толкова като израз на храброст, а като че наведнъж избликнали от цялото негово същество. В същия миг някой се провикна от вътрешността на къщата:

— Сядайте, господин Короку! Нямате избор!

„Кой ли е това?“, се запита Короку, докато се обръщаше. Изненадан, Токичиро също погледна натам, откъдето дойде гласът. Един човек се виждаше да стои на входа към вътрешния коридор, под зелената светлина, която идеше от централната градина. Половината от тялото му бе скрита в сянката на стената. Не можеха да разберат кой е, но на пръв поглед изглеждаше, че носи свещенически одежди.

— О, това е господин Екей, нали? — обади се Короку.

— Точно така. Грубо беше от моя страна да викам отвън, но съм загрижен за това, за което двамата тъй шумно спорехте — каза Екей, все още застанал там с нещо подобно на полуусмивка върху лицето си.

Короку заговори спокойно:

— Сигурен съм, че ужасно сме ви обезпокоили. Моля, простете ми Ваше Преподобие. Още сега ще изхвърля този нагъл младеж навън.

— Чакайте, господин Короку — и мъжът пристъпи в стаята. — Груб сте.

Екей беше пътуващ монах на около четиридесетгодишна възраст, който бе спрял тук като гост. Имаше телосложение на широкоплещест войн. Особено поразяваше голямата му уста. При възможността този свещеник, който пребиваваше като гост в неговия собствен дом, да вземе страната на Токичиро, Короку го изгледа право в лицето.

— И по какъв начин съм груб?

— Ами ето. Има причина да не обръщате гръб на думите на този тук пратеник. Господин Токичиро заяви, че нито тази околност, нито областта Овари принадлежат на Нобунага или на рода Хачисука, а по-право на Негово Величество Императора. Нима можете да твърдите уверено, че това не е истина? Не можете. Да изразяваш несъгласие с държавното устройство е все едно да замисляш измяна към Негово Величество и този човек казва точно това. Така че седнете за миг, приемете смирено истината и внимателно изслушайте, какво има да ви казва този пратеник. После може да решите дали е правилно да го прогоните или пък да отстъпите пред молбите му. Това е моето скромно мнение.

Короку в никакъв случай не бе необразован и невеж разбойник. Имаше зачатъците на начетеност в японската литература и познаваше японските традиции и това от какво потекло е собственият му род.

— Моля ви за извинение. Без значение кой говори, глупаво е от моя страна да вървя против началата на благовъзпитаността. Ще изслушам какво има да каже пратеникът.

Щом видя, че Короку се успокои и седна на мястото си, Екей остана доволен.

— Е, тогава от моя страна би било неучтиво да оставам тук, значи ще се оттегля. Но преди да дадете отговор на този пратеник, господин Короку, бих искал само за миг да се отбиете в моята стая. Има едно нещо, което бих искал да ви кажа — и с тези думи той напусна.

Короку му кимна и после отново се обърна към пратеника — към Токичиро — и се поправи:

— Маймунке… не, искам да кажа, многопочитаеми пратенико на господари Ода, по каква работа идвате при мен? Да я чуем накратко.

Токичиро несъзнателно облиза устни и си помисли, че това е повратният момент. Ще успее ли с красноречив език и хладен ум да убеди този човек? Строежът на крепостта в Суномата, продължението на неговия живот и на свой ред — възходът или падението на рода на господаря му — всичко опираше до това, дали Короку ще каже да или не. Токичиро бе напрегнат.

— В действителност това не е нещо ново. Във връзка е с предишното ми запитване, пратено по моя слуга Гондзо, относно вашите намерения.

— Относно този въпрос, точно както писах вече, аз решително отказвам. Видяхте ли моя отговор или не? — го сряза Короку.

— Видях го.

Щом разбра колко непреклонен е събеседникът му, Токичиро кротко увеси глава.

— Гондзо обаче донесе писмо само от мен — продължи той. — Днес предавам молбата на господаря Нобунага.

— Без значение кой ме моли, аз нямам намерение да подкрепям рода Ода. Няма нужда да пиша два отговора.

— Е, тогава да не възнамерявате да отведете оставеното ви от предците родово дърво до жалка погибел, през време на вашето собствено поколение, на същата тази земя?

— Какво?

— Не се сърдете. Самият аз преди десет години бях даряван тук с постеля и храна. В по-широк смисъл, много жалко е, че хора като вас са заровени в този пущинак и не са от полза за никого. Като си помисля за това от гледище и на обществения интерес, и на мой личен, сметнах, че би било много жалко, ако Хачисука стигнеха до самоунищожение, в откъснатост от всички. И дойдох тук като последно средство, за да ви върна услугата, за която отдавна съм ви длъжник.

— Токичиро.

— Да?

— Още си млад. Нямаш способността да изпълняваш заръките на твоя господар с красноречие. Само ядосваш събеседника си, а аз наистина не искам да се ядосвам на младок като тебе. Защо не си тръгнеш, преди да си отишъл твърде далеч?

— Няма да си тръгна, докато не съм казал всичко.

— Оценявам старанието ти, но това е настойчивостта на глупец.

— Благодаря. Нали големите постижения, свръхчовешките сили, като цяло са подобни на настойчивостта на глупеца? При все това мъдрите хора не поемат по пътя на мъдростта. Допускам, например, че вие се смятате за по-мъдър от мене. Погледнато трезво обаче, вие сте досущ като глупеца, който седи на покрива и наблюдава как гори неговата собствена къща. Още упорствате, макар огънят да се разпространява и от четирите страни. А имате само три хиляди ронина!

— Маймунке! Тънкият ти врат все повече доближава сабята ми!

— Какво? Точно моят врат ли е заплашен? Дори да останете верен на Сайто, то що за хора са те? Извършили са какви ли не предателства и жестокости. Мислите ли, че има друга област с толкова западнали нрави? Та нямате ли син? Нямате ли семейство? Погледнете Микава. Господарят Иеясу вече се свърза с рода Ода в нерушим съюз. Пропадне ли родът Сайто, ако разчитате на Имагава, ще паднете в ръцете на Токугава, поискате ли помощ от Исе, ще бъдете обградени от Ода. Без значение кой род си изберете за съюзник, как ще защитите семейството си? Остават само откъснатост и саморазрушение, не е ли тъй?

Сега Короку мълчеше, почти като внезапно онемял, сякаш завладян от красноречието на пратеника. Но макар искреността на Токичиро да се четеше по лицето му, докато говореше, той никога не гледаше сърдито своя противник в спора и не ставаше надменен. А дори и изказано със заекване, искреното слово, щом е вдъхновено, звучи красноречиво.

— Още веднъж ви моля да премислите. Под слънцето няма разумен човек, който да не гледа с лошо око на покварата и произвола в Мино. Като влизате в съюз с неверни и беззаконни управници, сам подготвяте своята гибел. Веднъж постигнал това, мислите ли, че някой ще ви възхвали като мъж, умрял от мъченическа смърт по истинския Път на самураите? По-добре би било да се сложи край на този съюз без стойност и да се срещнете с моя господар Нобунага. Макар в наше време да се говори, че цялата страна била пълна с войни, в нея няма и един с таланта на господаря Нобунага. Мислите ли, че нещата ще продължават постарому? Непочтително е да се говори така, но шогунатът е на края на своя път. Никой не се покорява на шогуна и подчинените му не са в състояние да управляват. Всяка област се е затворила в себе си, всяка укрепва своите собствени земи, издържа своите собствени воини, точи мечовете си и трупа запаси от огнестрелно оръжие. Единственият начин да оцелееш днес е да знаеш, кой между тези многобройни и враждуващи военни господари се опитва да установи нов ред.

За първи път Короку с неохота кимна веднъж в знак на съгласие.

Токичиро дойде по-близо до него.

— Този човек е сега сред нас и той е човек, способен да гледа надалече. Само посредствените не могат да забележат това. Вие сте избрали пътя на верността към рода Сайто, но сте толкова загрижен за дребната вярност, че не виждате по-голямата от нея. Това е жалко и заради вас, и заради господаря Нобунага. Отмахнете с ръка дребните неща от ума си и помислете за по-големия замисъл. Времето вече е дошло. При все че съм недостоен, ми бе наредено да построя крепостта в Суномата и с нея като опора, бях сложен начело на предните отреди, които ще нанесат удара върху Мино. Родът Ода няма недостиг на умни и смели пълководци и е дръзко от страна на господаря Нобунага да назначи сред тях човек с нисък чин като мене. Това сочи, че той не е обикновен владетел като останалите. Заповедите на господаря Нобунага предполагат, че крепостта Суномата ще бъде под началството на човека, който я е построил. Има ли за хора като нас друго сгодно време да се издигнат, освен сега? Казвам това, но няма нищо, което да може да се постигне със силите само на един човек. Не, няма да разкрасявам думите си. Мислех, че мога да се възползвам от тази възможност и заложих живота си на карта, за да дойда тук и да ви привлека. Ако съм грешал, то готов съм да умра. Но не съм дошъл тук с празни ръце. Не е много, но засега съм довел три коня, натоварени със злато и сребро, като възмездие и за военни разходи за вашите хора. Ще съм благодарен, ако ги приемете.

Щом Токичиро свърши да говори, от градината някой се обърна към Короку.

— Чичо.

С тези думи един самурай се просна по очи на земята.

— Кой е този, който ме нарича „чичо“?

Короку намери това за странно и внимателно се вгледа във война.

— Дълго време мина — каза мъжът и вдигна поглед.

В изненадата на Короку не можеше да има съмнение. Проговори, без да е имал намерение да го прави.

— Тендзо?

— Със срам трябва да кажа, че съм аз.

— Какво правиш тук?

— Не мислех, че ще ви видя някога повече, но благодарение на състраданието на господин Токичиро ми бе наредено да го придружа в днешното негово пратеничество.

— Какво? Заедно ли дойдохте?

— След като се обърнах срещу вас и избягах от Хачисука, много години останах при рода Такеда в областта Кай и работих там като нинджа. После, преди около три години, ми бе наредено да шпионирам рода Ода и отидох в града под крепостта Кийосу. Там бях открит от полицията на господаря Нобунага и хвърлен в затвора. Освободиха ме заради любезното застъпничество на господин Токичиро.

— И сега си прислужник на Токичиро?

— Не, след като ме пуснаха от затвора — и с помощта на господин Токичиро — работих с нинджите на Ода. Но когато той потегли за Суномата, помолих да го придружа.

— О?

Короку разсеяно се взираше в своя племенник. Нравът на Тендзо се бе променил дори повече от външността му. Този необуздан племенник, жесток и безчовечен дори по мерките на рода Хачисука, сега не можеше да се познае. Беше любезен и с кротък поглед. Съжаляваше и се извиняваше за някогашните свои престъпления. Преди десет години — наистина десет години бяха — Короку бе в състояние да разкъса тялото му на части!

Разярен от злодеянията на Тендзо, той го бе преследвал чак до границата с Кай, за да го накаже. Сега обаче, като виждаше честния поглед на племенника си, трудно можеше дори да си спомни за своя гняв. Това не бяха просто чувства към кръвен родственик — самият Тендзо определено се бе променил.

— Е, не казах нищо за това, понеже си мислех, че ще говорим за него по-късно — обади се Токичиро, — но като се изключат всякакви сметки от моя страна, бих искал да простите на племенника си. Сега Тендзо е безупречен служител на рода Ода. Той сам поиска прошка за предишните си престъпления. Често ми е казвал, че иска да се извини лично, но прекалено се срамува от своите някогашни постъпки, за да дойде тук. И тъй като в Хачисука имаше други въпроси за решаване, аз си помислих, че това може би е най-добрата възможност. Моля ви, нека отношенията между чичо и племенник дойдат в съгласие като преди.

При това посредничене на Токичиро отстрани, дори и на Короку не му се искаше да тормози своя племенник заради престъпленията му от преди десет години. И щом той почна да разтваря сърцето си, Токичиро не остави този миг да отмине напразно.

— Донесе ли златото и среброто, Тендзо?

Когато говореше с Тендзо, това разбира се, бе със заповеден тон.

— Да, господине.

— Е, нека го погледнем заедно с описа. Накарай някой слуга да го донесе тук.

— Да, господине.

Щом Тендзо тръгна да изпълни заръката, Короку бързо извика след него:

— Чакай, Тендзо. Не мога да приема това. Направя ли го, би означавало, че обещавам да служа на рода Ода. Почакай докато повторно обмисля нещата.

Зачервеното лице свидетелстваше за раздвоението му. И при тези думи рязко се изправи и влезе вътре.

След като се върна в спалнята си, Екей се зае да пише в своя пътен дневник, но сега внезапно се изправи.

— Господин Короку? — обади се той и погледна към стаята на стопанина.

Той обаче не се виждаше. Отиде до параклиса и надникна вътре — Короку бе там, седнал със скръстени ръце пред погребалната плочка на прадедите си.

— Дадохте ли отговор на пратеника на господаря Нобунага?

— Още не си е отишъл, но колкото повече говореше, толкова по-тревожно ми ставаше, така че просто ще го оставя да си стои така.

— Сигурно няма да си тръгне.

Екей свърши да говори, но Короку продължаваше да мълчи.

— Господин Короку — каза накрая той.

— Какво?

— Чух, че днешният пратеник бил някога тук като слуга.

— Познавах го само като „Маймунката“ и нямах представа откъде произхожда. Намерих го край реката Яхаги и му дадох работа.

— Това не е хубаво.

— Не е ли?

— Споменът за времето, когато ви е служил, се е превърнал в пречка и днес не можете да видите истинските черти на този човек.

— Мислите ли, че това е вярно?

— Никога не съм бил така изненадан като днес.

— Защо?

— Просто като гледах изражението на този пратеник. Лицето му е от тези, на които хората казват „доста необикновено“. Да изучаваш чертите на хората е само празно занимание и когато преценявам нрава на един човек единствено по неговата външност, обикновено премълчавам своите изводи. Но в този случай бях изумен. Някой ден този човек ще направи нещо изключително.

— Тоя песоглавец ли?

— Да, точно така. Този човек може един ден да раздвижи цялата страна. Ако не беше се родил в тази Империя на изгряващото слънце, може би щеше да стане цар.

— Какво говорите?

— Помислих си, че няма да приемете неговата молба на сериозно и ви казвам това, преди да сте решили. Оставете настрана предвзетите си мнения. Когато гледате един човек, гледайте го със сърцето, а не с ума си. Ако този човек си тръгне днес с вашия отказ, ще съжалявате за това сто години напред.

— Как можете да говорите така за човек, когото дори не сте срещали преди?

— Не говоря това, просто защото съм го погледнал в лицето. Изненадан бях, когато чух неговите обяснения за пътя на справедливостта и правдата. А отказът му да се поддаде на вашите подигравки и заплахи, като ви се противопоставяше с искреност и доверие, го разкриват като страстен, правдив човек. Без съмнение вярвам, че един ден той ще бъде мъж с голяма слава.

Короку незабавно се просна по очи пред Екей и с твърд глас каза:

— Смирено се покорявам на вашите думи. Съвсем искрено, като сравня собствения си характер, с неговия, то моят явно стои по-долу. Ще отхвърля своята дребнава себичност и веднага ще му дам положителен отговор. Извънредно съм ви благодарен за съвета.

Излезе с блеснали очи, сякаш сам бе станал свидетел на раждането на нова епоха.

Часове след пристигането на Токичиро в Хачисука, двама конници бързо препуснаха през нощта към Кийосу. Засега никой не знаеше, че това са Короку и Токичиро. По-късно същата нощ Нобунага разговаря с двамата мъже в една малка стая на крепостта. Тайната им беседа продължи няколко часа. Само малцина избрани, в това число и Тендзо, знаеха причината за тяхното посещение.

На следващия ден Короку свика военен съвет. Всички които отвърнаха на призива му, бяха ронини. Короку ги водеше от много години и те признаваха властта му по същия начин, по който големите областни господари се покоряват на заповедите на шогуна. Всеки от главатарите стоеше в собственото си село или планинска твърдина начело на шайка воини и очакваше деня, когато ще има нужда от него. Всички до един бяха изненадани от присъствието на Ватанабе Тендзо от Микурия, който преди десет години се разбунтува против техния предводител.

Щом мъжете насядаха по местата си, Короку ги извести за своето решение да изостави съюза с рода Сайто и да прехвърли верността си към Ода. Същевременно изясни обстоятелствата около завръщането на неговия племенник. В края на обръщението каза:

— Допускам, че някои от вас не ще са съгласни с това, а други може да са тясно свързани със Сайто. Няма да ви насилвам. Можете без колебание да си тръгнете и няма да се сърдя на никого, който се пренесе отвъд границата с Мино.

Никой обаче не стана да си върви. Всъщност, никой не показа какво изпитва в действителност. В тази минута Токичиро помоли Короку за разрешение и заговори пред хората.

— Получих от господаря Нобунага нареждане да построя крепост в Суномата. Допускам че досега всеки от вас е живял по своя воля, но обитавали ли сте някога крепост? Светът се променя. Планините и долините, където можете да живеете на свобода, изчезват. Ако не бе така, нямаше да има напредък. Били сте в състояние да живеете като ронини, понеже шогунът е безсилен. Но мислите ли, че шогунатът ще успее да преживее още дълго? Страната ни се променя и изгрява нова епоха. Вече няма да живеем заради нас самите, а по-скоро за децата и внуците си. Имате възможността да си създадете собствени домове, да станете истински воини, които да следват истинския Път на самураите. Не оставяйте този миг да отмине покрай нас.

Щом свърши, цялата стая замлъкна. Нямаше обаче следи на недоволство. Тези мъже, които обикновено живееха без да се замислят много за бъдещето, разсъждаваха сега върху неговите думи.

Един от тях наруши тишината:

— Аз не възразявам.

Последван бе от другите, които дадоха същия отговор и така всички гласове в стаята се обадиха в израз на съгласие. Знаеха, че като се обвързват с Ода, залагат живота си и яростна решимост гореше в очите им.

Шум от отсичаща дърво брадва… после плясък, докато дървото се сгромолясва в река Кисо. Свързват трупите на сал и ги пускат по течението, което отива надолу да срещне водите на Иби и Ябу, които идват от север и запад и накрая стига до широка наносна ивица, осеяна с водни пътища — Суномата. Границата между Мино и Овари. Мястото за крепостта, на което Сакума Нобумори, Шибата Кацуие и Ода Кагею се сблъскаха с един и същ неуспех.

— Що за глупаво пилеене на време! Все едно, че са потопени в каменен кораб на дъното на морето!

От отсрещния бряг, заслонили с ръка очите си, войниците на Сайто гледаха през реката и се шегуваха.

— Това е за четвърти път.

— Още не им е дошъл умът.

— И кой сега е Предводител на мъртвите? Някак тъжно е, макар че ни е враг. Ако не друго, ще запомня името му.

— Казва се нещо от рода на Киношита Токичиро. Никога не съм го чувал.

— Киношита… това е онзи, на който викат „Маймунката“. Просто офицер с нисък чин. Надали струва повече от петдесет-шейсет кан.

— И ги оглавява глупец с нисък чин като този? Противникът не може тогава да е наумил нещо сериозно.

— Може да е уловка.

— Възможно е. Може да имат план да привлекат тук вниманието ни и после да пресекат реката на някое друго място.

Колкото повече войниците на Мино гледаха строежа на отсрещния бряг, толкова по-малко го вземаха на сериозно. Мина се около месец. Токичиро водеше въодушевените ронини от Хачисука, които бяха почнали работа начаса след пристигането си. На два-три пъти бе валял проливен дъжд, но това само още повече улесняваше пускането на трупи по водата. Дори когато една нощ реката преля през напоената ивица, мъжете се събраха, все едно това е нищо. Ще дойдат ли дъждовните облаци, преди да са успели да довършат пръстения насип наоколо? Природата ли ще победи или човекът?

Ронините работеха, сякаш са забравили как се яде и спи. Докато стигнат целта си, двете хиляди, тръгнали от Хачисука, нараснаха на пет или шест.

Токичиро малко се нуждаеше от своя военачалнически чин. Хората бяха будни, работеха здраво и работата ден след ден напредваше право пред очите му.

Ронините бяха привикнали да пътуват през планини и равнини. И далеч по-добре от Токичиро разбираха изискванията за разпределяне на храната и строеж на насипи.

Целта им бе да направят това място свое. Чрез тази работа с един разкрач оставяха предишния си живот в грабителство и безделие. Изпитваха удовлетворението и радостта от това да знаеш, че правиш нещо истинско.

— Е, този насип няма да мръдне, дори ако има наводнение или реките се слеят в една — заяви гордо един от тях.

Преди да е минал и месец, бяха подравнили участък, по-голям от двора на крепостта и дори вдигнаха насип за минаване до брега.

На отсрещния бряг хората от Мино вдигаха погледи към строежа.

— Изглежда, малко е попридобил вид, а?

— Още не са издигнали никакви каменни стени и не прилича на крепост, но основите вече са прокарани.

— Не виждам никакви дърводелци или мазачи.

— Обзалагам се, че до това им остават още стотина дни.

Войниците лениво надзъртаха към отсрещния бряг за да разсеят скуката си. Реката бе широка. При слънчево време от повърхността на водата се вдигаше лека мъгла. От другата страна трудно се виждаше ясно, но от време на време имаше дни когато вятърът подемаше и донасяше от отвъд шум от трошене на камъни и викове от мястото на строежа.

— Изненадващо ли ще нападнем този път? Точно посред строителните работи?

— Изглежда, не. Има строга заповед от генерал Фува.

— И каква?

— Да не се дава и един изстрел. Нека врагът си работи, колкото му душа иска.

— Наредено ни е просто да ги гледаме, докато довършат крепостта ли?

— Първият път бяха замислили, щом врагът започна строежа, да го сразят с едно-единствено изненадващо нападение; на втория — да нападнем, когато крепостта е наполовина построена и да я изравним със земята. Този път, обаче, заповедта е просто да стоим тук със скръстени ръце и да гледаме, докато си свършат работата.

— И после?

— Да превземем крепостта, разбира се.

— А-ха! Ще оставим врага да я построи и после ще му я отнемем.

— Изглежда, такъв е планът.

— Хей, че това е умно. Предишните пълководци на Ода бяха малко трудни да се справиш с тях, но този нов началник Киношита не е нищо повече от пехотинец.

Докато мъжът мърдаше език и продължаваше весело да дърдори, един от останалите го погледна укорително.

В стражевата постройка бързешком влезе трети мъж. Една лодка с прът спря до брега откъм Мино. На него стъпи военачалник с щръкнали мустаци, следван от неколцина служители. След тях свалиха от лодката един кон.

— Тигъра пристига! — обади се един от стражата.

— Унумския тигър е тук!

Помежду им бързо се заразнасяха шепот и споглеждания. Беше управителят на крепостта Унума нагоре по течението; казваше се Осава Джиродзаемон и бе известен като един от най-свирепите военачалници в Мино. Толкова страшен бе този мъж, че за да накарат своите разплакани деца да млъкнат, майките в Инабаяма ги плашеха: „Тигъра иде!“ Сега Осава се появяваше лично, с щръкнали над тигроподобните му големи мустаци очи и нос.

— Тук ли е генерал Фува? — попита Осава.

— Да, господине. В лагера е.

— Не бих възразил да се отбия при него в лагера му, но това място е по-добро за разговор. Повикайте то тук незабавно.

— Да, господине.

Войникът се затича натам.

Много скоро Фува Хейширо, следван от войника и пет-шест офицери, се приближи с бърза крачка към речния бряг.

— Тигъра! Какво ли иска? — мърмореше Фува и нервната му походка сочеше, колко отегчителна смята, че ще бъде тази беседа.

— Генерал Фува, благодаря, че си направихте труда да дойдете.

— Изобщо никакъв труд. Как мога да ви бъда в помощ?

— Ето там — Осава посочи към отсрещния бряг.

— Врагът в Суномата ли?

— Точно така. Сигурен съм, че денонощно ги държите под око.

— Разбира се! Моля ви, бъдете уверен, че ние винаги сме нащрек.

— Е, макар крепостта, за която отговарям, да е нагоре по реката, аз съм загрижен не само и единствено за отбраната на Унума.

— Да, естествено.

— От време на време се качвам на лодка или тръгвам по брега, за да видя как стоят нещата по-надолу и днес, когато дойдох, се изненадах. Допускам че е твърде късно, но като погледна този лагер, той ми се струва доста безгрижно настроен. Какво сте намислили за момента?

— Как да разбирам това „твърде късно“?

— Искам да кажа, че строежът на вражеската крепост е напреднал изненадващо много. Изглежда, че докато сте седели и сте гледали небрежно от отсамния бряг, врагът е успял да издигне и втори ред насипи, да прокара основи и да завърши към половината от каменните стени.

Фува изръмжа раздразнено.

— Та не е ли възможно в планините отвъд Суномата дърводелци вече да напасват гредите за кулата? И не би ли могло вече да са довършили почти всичко — от подвижния мост до вътрешното обзавеждане, да не говорим за рова и стените? Така гледам аз на положението.

— Хм… разбирам.

— По това време трябва нощем врагът да е уморен от свършената през деня работа по строежа и те са пропуснали да сложат какви да било стражеви постове. И не само това, а и работниците и занаятчиите, които ще са само пречка през време на битката, живеят заедно с войниците. И сега, ако предприемем общо нападение, пресечем реката под прикритието на мрака, нападнем ги странично от горната и долната страна и челно — от този бряг, ще можем да изтръгнем всичко това право от корен. Ако сме небрежни обаче, скоро ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че за една нощ изведнъж е изникнала твърде здрава крепост. Не трябва да се оставаме да ни изненадат.

— Така е.

— Значи сте съгласен тогава?

Фува избухна в смях.

— Но наистина, генерале Осава! Наистина ли ме повикахте чак дотук, понеже се тревожихте за това?

— Бях почнал да се питам дали имате очи, затова исках право тук, на брега на реката да ви обясня как стои положението.

— Е вие вече отивате твърде далеч! За войскови пълководец сте забележително плиткоумен. Този път оставям врага да построи своята крепост точно както пожелае. Не виждате ли това?

— То е очевидно. Допускам, че имате намерение да ги оставите да довършат крепостта, после да нападнете и да я използвате като опора за преимущество на Мино над Овари.

— Точно така.

— Сигурен съм, че така ви е било наредено, но когато не знаем кого имаме насреща си, това е опасна стратегия. Не мога просто да стоя настрана и да гледам как собствените ни части погиват.

— Защо това трябва да значи гибел на нашите части? Не ви разбирам.

— Отпушете си ушите, заслушайте се внимателно в шумовете, които идват от онзи бряг и ще разберете колко е напреднал строежът на крепостта. Там има достатъчно работа дори и за войниците. Не е същото като при Нобумори и Кацуие. Този път ръководството е с по-друг дух. Ясно е, че се е паднало на човек с характер, бил той и на страната на Ода.

Фува се хвана с две ръце за корема, закикоти се и се заприсмива на Осава за това надценяване на противниците им. Макар да бяха свои и да се биеха на една и съща страна, двамата мъже мислеха съвсем различно. Под тигровите си мустаци Осава шумно изцъка с език.

— Няма какво да се прави. Е, хайде, смейте се. Сам ще разберете.

След този последен изстрел той повика да му доведат коня и възмутен си тръгна заедно със своите служители.

Изглежда в Мино имаше и проницателни хора. Преди да минат и десет дни, предвиждането на Осава Джиродзаемон се сбъдна. Само за три нощи строежът на крепостта в Суномата бързо напредна.

Щом на сутринта на четвъртия ден стражите станаха и погледнаха през реката, крепостта вече бе пред завършване.

Фува потри ръце и заяви:

— Да идем ли да ги примамим навън?

Отрядите му бяха с опит в нощните нападения и преминаването на реки. Както и преди, сега те обкръжиха Суномата посред нощ с намерение изненадващо да я превземат.

Този път обаче ги посрещнаха доста по-иначе. Токичиро и неговите ронини бяха готови и ги очакваха. Построиха тази крепост с кръв и въодушевление. Нима Сайто мислят, че ще се откажат от нея? Ронините се сражаваха по съвсем неочакван начин. За разлика от войниците на Нобумори и Кацуие, тези мъже бяха като вълци. Докато траеше битката, лодките на отрядите от Мино бяха залети с масло и подпалени. Щом Фува разбра, че хората му не са в изгодно положение, даде заповед за оттегляне. Но докато изкара думите от прегракналото си гърло, вече бе твърде късно.

Подгонени от каменните стени на крепостта към речния бряг, войниците от Мино едва спасиха живота си и оставиха почти хиляда убити. Голям брой от тези, чиито салове бяха разрушени, се принудиха да побегнат нагоре или надолу покрай брега, но хората от Хачисука нямаха намерение да ги оставят да се измъкнат. Как можеха отрядите от Мино да избягат от ронините, които бяха в тази неравна местност като у дома си?

За тази нощ нападението спря. Фува удвои своите сили и повторно нападна Суномата. Наносната ивица и реката се обагриха в червено от кръвта. Но с изгрева на слънцето защитниците подеха победна песен.

— Тази сутрин закуската ще ни е още по-сладка!

Фува бе обзет от отчаяние и в очакване на тазвечерната буря замисляше последното си решително нападение. Отрядите на Сайто нападнаха и от двете посоки. Войниците на Осава Джиродзаемон горе в крепостта Унума бяха единствените, които не се отзоваха на призива за общо настъпление. Битката бе толкова опустошителна, че дори ронините дадоха тази нощ тежки жертви сред буйните и мътни води на реката, но противникът трябваше да отпише сражението като пълна загуба.

На лов за тигъра

Тази година нямаше повече внезапни нападения откъм Мино. Междувременно Токичиро почти привърши с оставащите работи по вътрешността и външните укрепления на крепостта Суномата. Рано през първия месец на следващата година той, заедно с Короку, посети Нобунага, за да му предаде своите новогодишни поздравления и в същото време да му докладва.

В негово отсъствие бяха настъпили големи промени. Планът, който някога защитаваше, вече бе възприет — отказваха се от лошо разположената по отношение на местността и водоснабдяването крепост Кийосу, и Нобунага местеше седалището си на връх Комаки. Хората от града също се пренасяха, за да останат заедно със своя господар и изграждаха под новата крепост цветущ град.

Нобунага прие Токичиро в своето ново жилище с думите:

— Дал съм обещание. Ще се преместиш да живееш в крепостта Суномата и отсега увеличавам дохода ти на петстотин кан.

Накрая, в извънредно добро настроение при една от срещите им, Нобунага даде на своя служител ново име — занапред Токичиро щеше да се казва Киношита Хидейоши.

— Ако успееш да я построиш, крепостта е твоя — бе първоначалното обещание на Нобунага, но когато Хидейоши се върна да доложи за привършването на строежа, той каза само: „Ще се преместиш да живееш там“ и не спомена нищо за собственост.

Беше почти все същото, но Хидейоши сметна това за признак, че още не е доказал способностите си да ръководи крепост. Той заключаваше за това от дадената на Короку заповед (самият Короку по негова собствена препоръка наскоро бе станал служител на рода Ода) да постъпи на служба в Суномата като помощник на Хидейоши. Наместо да се разсърди на господаря си за тези негови постъпки, той обаче просто заяви:

— С всичкото си смирение, господарю, вместо петстотинте кан земя, които ми предлагате, бих поискал вашето позволение да извоювам същото количество земя от Мино.

След като получи разрешението на Нобунага, на седмия ден от Новата година той се върна в Суномата.

— Построихме тази крепост, без да пожертваме дори един от служителите на Негово Височество и без да употребим нито едно дърво или камък от владенията на Негово Височество. Сигурно е, можем да си вземем и земята от врага и така да живеем от доходи свише. Как мислиш, Хикоемон?

Короку се бе отказал от древното си име и от Нова година го промени на Хикоемон.

— Би било интересно — отвърна той.

Вече бе изцяло предан на Хидейоши. Държеше се, сякаш е негов служител и забрави всичко за предишните им отношения.

Щом се предостави възможност, Хидейоши прати войници и нападна близките околности. Естествено, земите, които взимаше под своя власт бяха по-рано част от Мино. Земята, която му предложи Нобунага, бе на стойност петстотин кан, ала тази, която завладя, беше на повече от хиляда.

Щом узна това, Нобунага каза с пресилена усмивка:

— Една Маймунка като тази ще е достатъчна да превземем цялата област Мино. На този свят наистина има хора, които никога не се оплакват.

Сега Суномата бе подсигурена. Нобунага се чувствуваше, сякаш вече е погълнал Мино. Но макар че бяха успели да навлязат в областта, сърцевината на владенията на Сайто, отделена от Овари от река Кисо, все още бе непристъпна.

Като се опираше на новата крепост в Суномата, Нобунага на два пъти се опита да проникне в нея, но не успя. Струваше му се, че блъска по желязна стена. Това обаче не изненада Хидейоши и Хикоемон. В крайна сметка, този път врагът бе този, който се бореше за оцеляване. За малката войска на Овари би било невъзможно да завладее Мино с обичайните средства.

А имаше и още нещо. След като крепостта бе построена, врагът осъзна своето предишно нехайство и по-внимателно се вгледа в Хидейоши. Тази Маймунка се издигна от пълна неизвестност и макар и Ода да не го оползотвориха кой знае как, очевидно е способен и изобретателен воин, който добре знае как да се разпорежда с хората си. Престижът му в очите на противника бе дори по-висок от този сред рода Ода и вследствие на това врагът още повече заздрави отбраната си. Знаеха, че вече не могат да си позволят нехайство.

След двете поражения Нобунага се оттегли на връх Комаки да изчака края на годината. Хидейоши обаче не чакаше. От крепостта се разкриваше широка гледка от равнината на Мино чак до централните планини. Докато стоеше там със скръстени ръце, той си мислеше: „Какво ще правим с Мино?“ Голямата войска, която се канеше да свика, не стануваше на връх Комаки, нито в Суномата, а вътре в главата му. Хидейоши слезе от наблюдателницата, върна се в стаите си и повика Хикоемон.

Онзи незабавно се появи и попита:

— Как мога да ви бъда полезен?

Без да се и замисли за предишните им отношения, той оказваше на по-младия от него почит като на свой господар.

— Ела малко по-наблизо, моля.

— С ваше позволение.

— Останалите се оттеглете, докато ви повикам — обърна се Хидейоши към наобиколилите го самураи.

После се обърна към Хикоемон:

— Има едно нещо, за което искам да поговорим.

— Да. Какво е то?

— Но първо — каза той и сниши глас, — мисля, че повече от мене познаваш вътрешните условия в Мино. Къде, мислиш, се крие основната тяхна сила? Какво ни пречи да спим спокойно в Суномата?

— Мисля, че са най-способните им хора.

— Най-способните. Сигурен съм, че Сайто Тацуоки няма нищо общо тук.

— Тримата от Мино са се клели във вярност по времето на бащата и дядото на Тацуоки.

— Кои са тези Трима?

— Мисля, че сте чували за тях. Първо — Андо Норитоши, господарят на крепостта Кагамиджима.

С кимване Хидейоши сложи ръка на коляното си и вдигна единия пръст.

— Ийо Мичитомо, господарят на крепостта Соне.

— А-ха — и втори пръст.

— И Уджиие Хитачиносуке, господарят на крепостта Огаки.

Трети пръст.

— Има ли още някой?

— Хм — Хикоемон наклони глава на една страна. — Освен тях и Такенака Ханбей, но той от много години е престанал да служи на рода Сайто и живее в уединение някъде в планината Курихара. Не мисля, че трябва да го включвате в сметката.

— Добре тогава, да кажем на първо време, че Тримата са главна опора на силата на Мино. Вярно ли е това?

— Така смятам.

— Ето за това исках да говорим, но не допускаш ли, че има някакъв начин, по който да изтеглим тази опора?

— Съмнявам се — заяви Хикоемон. — Истинският мъж държи на своята дума. Богатството или славата не го вълнуват. Ако поискат от вас например да извадите три здрави зъба, няма да го сторите, нали?

— Нещата не са толкова прости. Трябва да има някакъв начин… — отвърна тихо Хидейоши. — Нали знаеш, при строежа на крепостта врагът на няколко пъти ни нападна, но през цялото време имаше един техен военачалник, който се противеше и не участваше.

— Кой беше?

— Осава, господарят на крепостта Унума.

— А-а! Това е Осава Джиродзаемон, Унумския тигър.

— Този човек… Тигъра… чудя се, дали не бихме могли да влезем във връзка с него посредством някой роднина?

— Осава има по-малък брат — Мондо — каза Хикоемон. — От години и моят брат Матаджуро, и аз сме в приятелски отношения с него.

— Тази новина е добре дошла — Хидейоши бе толкова доволен, че плесна с ръце. — Къде живее този Мондо?

— Мисля, че е на служба в града под крепостта Инабаяма.

— Веднага прати там брат си. Питам се, дали ще успее да намери Мондо.

— Ако стане нужда, ще отида аз сам — отговори Хикоемон. — Какъв е замисълът ви?

— Чрез Мондо бих искал да отдръпна Осава от рода Сайто. И после да го използвам да отмъкне един по един Тримата, също както се вадят зъби.

— Съмнявам се, дали сам бихте успели да го направите, но за щастие Мондо не е като по-големия си брат и много държи на печалба за себе си.

— Не, Мондо няма да е достатъчен да помръднем Унумския тигър. За да го вкараме в клетката, ще ни трябва още един ловец. И мисля, че може да възложим това на Тендзо.

— Блестящо! Но какво точно сте намислили с тези двамата?

— Следното, Хикоемон — Хидейоши се наведе по-близо и прошепна плана си в ухото на служителя.

За миг този впери поглед в него. Една глава си е просто глава — та откъде се раждат тези гениални проблясъци? Като сравни изобретателността на Хидейоши със своята собствена, Хикоемон се изуми.

— Е, бих искал веднага да пратя там Матаджуро и Тендзо — завърши Хидейоши.

— Разбирам. Ще трябва да преминат на вражеска земя, така че ще ги накарам да изчакат до полунощ, преди да прекосят реката.

— Бих искал подробно да им обясниш замисъла и да им дадеш нареждания.

— Разбира се, господарю.

Като знаеше вече какво трябва да прави, Хикоемон се оттегли от стаята на Хидейоши. Повече от половината от войниците понастоящем в крепостта бяха бивши ронини от Хачисука. Сега бяха уседнали и станали самураи.

По-малкия брат на Хикоемон, Матаджуро и племенникът му Тендзо получиха от него заповедите си, преоблякоха се като търговци и късно тази нощ тръгнаха от крепостта за сърцето на вражеските земи — града под крепостта Инабаяма. И двамата бяха твърде подходящи за такъв род начинание. Месец по-късно, след като свършиха работата си, те се върнаха в Суномата.

Отвъд реката, в Мино, почнаха да се пръскат слухове:

— Има нещо подозрително около Унумския тигър.

— Осава Джиродзаемон от години заговорничел с Овари.

— Затова и не послуша заповедта на Фува по време на строежа на суноматската крепост. Всичко беше замислено като съвместно нападение, но той изобщо не помръдна отрядите си.

Слуховете дадоха начало на още догадки.

— Господарят Тацуоки се кани в скоро време да заповяда на Осава Джиродзаемон да дойде в крепостта Инабаяма и да му потърси сметка за поражението при Суномата.

— Крепостта Унума ще бъде отнета от господаря й. Веднага, след като Тигъра отиде в Инабаяма.

Тези слухове се разпространяваха в Мино като самата истина. Огънят бе пръснат от Ватанабе Тендзо, а зад него стоеше Хидейоши в крепостта Суномата.

— Не мислиш ли, че това е горе-долу подходящото време? Иди в Унума сега — предложи Хидейоши на Хикоемон. — Написал съм писмо, което бих искал да пратя на Осава.

— Добре, господарю.

— Най-същественото е да го оплетем. Уреди мястото и деня на срещата.

Хикоемон взе писмото на Хидейоши и скришом посети Унума.

Щом чу, че е пристигнал таен пратеник от Суномата, Осава се зачуди за какво ли може да е това. Свирепият Унумски тигър бе добил напоследък отмалял и нещастен вид. Чувствуваше се зле и отбягваше всички. Наскоро бе получил нареждане да отиде в Инабаяма и семейството и служителите му с тревога гледаха на това. Самият Осава обяви, че е твърде болен, за да пътува и изглежда не бе в настроение да потегля. Слуховете бяха стигнали и до Унума и Осава съзнаваше опасността, в която се намира. Негодуваше, че е станал жертва на настроени за клевети служители. Оплакваше също безредието в рода Сайто и глупостта на Тацуоки. Нямаше обаче какво да направи и вече виждаше деня, в който ще бъде принуден да си направи сепуку. И в този момент Хикоемон тайно го посети от Суномата. Осава реши да действа.

— Ще се срещна с него — каза той.

Предадоха му писмото на Хидейоши. Веднага щом го прочете, той го изгори. После устно предаде отговора си:

— До няколко дни ще ви известя за времето и мястото. Надявам се господарят Хидейоши да бъде там.

После минаха около две седмици. В Суномата пристигна известие от Унума и придружен само от десет мъже, между които Хикоемон, Хидейоши се отправи към мястото на срещата — обикновен частен дом точно по средата на пътя между Унума и Суномата. Докато служителите от двете страни останаха на брега да наблюдават оттам околността, Хидейоши и Осава сами излязоха с малка лодка по река Кисо. Докато седяха коляно до коляно, останалите се чудеха какъв ли таен разговор може да водят. Малката лодка бе като поето от течението на голямата река листо и доста време остана отдалечена от хорските очи и уши, докато плуваше сред чудесен изглед от вятър и светлина. Разговорът завърши без произшествия.

След като се върнаха в крепостта, Хидейоши каза на Хикоемон, че Осава ще дойде сигурно до една седмица. И така, подир няколко дни той при пълна тайна отиде в Суномата. Хидейоши го прие с много любезности и преди който и да е в крепостта да е узнал за присъствието му, още на същия ден го заведе на връх Комаки, където сам бе предварително приет насаме от Нобунага.

— Дошъл съм с Осава Джиродзаемон, Унумския тигър — каза той на господаря си. — След като изслуша моите доводи, той промени мнението си и е решен да изостави Сайто и да се присъедини към Ода. Ако благоволите да разговаряте направо с него, ще сте в състояние, без да помръднете и пръст, да прибавите към силите си един изключително храбър пълководец и самата крепост Унума.

С израз на изненада на лицето Нобунага сякаш обмисляше подробностите на казаното от Хидейоши. Той бе леко раздразнен и се зачуди защо ли господарят му не изглежда доволен. Не ставаше дума да го хвалят за усилията, а за това, че да извади свирепия Унумски тигър като зъб от устата на врага и да го доведе на среща с Нобунага би трябвало да бъде голям подарък.

Бе предполагал, че Нобунага ще се зарадва. Като се замисли после за това обаче, планът не бе подготвен със съгласието на Нобунага. Може това да бе и причината. По израза на Нобунага сякаш личеше, че е точно така. А както гласи старата поговорка, пиронът, който прекалено стърчи, го заковават. Хидейоши добре разбираше това и постоянно се укоряваше, че собствената му глава стърчи нагоре досущ като главичката на пирона. Не можеше обаче да тръгне с главата надолу и да не прави нищо, след като знае, че нещо ще бъде добро за страната му.

Накрая Нобунага даде нещо като неохотно съгласие. Хидейоши въведе Осава вътре.

— Пораснал сте, господарю — рече този приятелски. — Може бе си мислите, че сега се виждаме за първи път, но днес е всъщност вторият случай, при който имам удоволствието да се срещна с вас. Първият бе преди петнайсет години, в храма Шотоку в Тонда, когато се срещнахте с предишния мой господар Сайто Досан.

— Така ли? — отвърна само Нобунага. Изглежда, като че преценяваше характера на своя гост.

Осава нямаше намерение да го ласкае. Нито пък се присмиваше с нещо на мъжа пред себе си.

— Макар да сте мой враг, аз съм впечатлен от това, което направихте в последните години. Когато ви зърнах за пръв път в храма Шотоку, ми се сторихте немирен младеж. Но по това, което видях днес, разбрах, че управлението на вашите владения не е такова, каквото си мислят хората.

Осава говореше като равен с равен, откровено и искрено. Хидейоши си помисли, че не е само храбрец, но и твърде добър по природа.

— Нека се срещнем някой ден отново и поговорим на спокойствие. Днес имам доста неща за вършене — каза Нобунага, стана и без да се церемони, прекъсна разговора.

По-късно повика Хидейоши на среща насаме. Каквото и да бяха говорили двамата, след това Хидейоши имаше страшно объркан вид. Но, без да каже на Осава нищо, той игра ролята на сърдечен домакин и правеше компания на пълководеца в крепостта на връх Комаки.

— След като се върнем в Суномата, ще ви осведомя подробно какво е казал Негово Височество.

Веднага щом се върнаха в крепостта на Хидейоши и останаха насаме, той започна:

— Поставих ви в невъзможно положение, генерал Осава и мисля, че мога да изкупя това само със смъртта си. Без да съм се съветвал с господаря Нобунага, вярвах, че Негово Височество ще мисли точно като мен и с радост ще ви приветства като съюзник.

Хидейоши въздъхна. После спря да говори и тъжно сведе поглед.

Осава сам бе разбрал, че отношението на Нобунага не е особено благоприятно.

— Имате ужасно разстроен вид, но в действителност за това няма причина. Не е да не мога да живея без издръжка от господаря Нобунага.

— Работата е в това, че ако се свършваше с това, щях да съм безкрайно доволен — Хидейоши едва бе в състояние да говори, но сякаш изведнъж намерил решимост, се поизправи. — Най-добре да ви кажа всичко. Когато се канех да си тръгвам, генерале, господарят Нобунага ме повика тайно и ме смъмри, задето не съм разбирал военното изкуство на двойната игра. Защо, попита той, Осава Джиродзаемон, мъж с характер и такова добро име в Мино, да се подлъже по моя изкусен език и да стане негов съюзник? Изобщо не предвиждах това.

— Да, мога да си представя.

— Каза ми също, че тъкмо този Осава от крепостта Унума от много години защитавал като тигър областта Мино и като военачалник по границата ни бил причинил толкова много щети. Предположи, че може би аз съм този, който е заблуден от вашите хитри приказки и подлъган от дързостта ви. Както виждате, пълен е със съмнения.

— Наистина.

— Смяташе също, че ако останете още малко в крепостта Комаки, ще ви дадем възможност да разгледате отбранителните съоръжения на областта и аз получих заповед незабавно да ви отведа обратно в Суномата. Да ви отведа и…

Хидейоши не можа да довърши думите си, сякаш бяха заседнали в гърлото му. Дори Осава бе разстроен, но погледна Хидейоши право в очите, като го подканваше да довърши докрай изречението.

— Трудно е да се каже, но това бе заповед на Негово Височество и аз бих искал да я чуете. Беше ми наредено от него да ви върна в Комаки, да ви заключа в крепостта и да ви убия. Той сметна това за много добра възможност, каквато не трябва да се пропуска.

Щом Осава се озърна, осъзна, че не е придружен от нито един войник и се намира във вътрешността на вражеска крепост. И колкото и безстрашен да бе, космите по врата му настръхнаха.

Хидейоши продължи:

— Що се отнася до мен обаче, ако се подчиня на заповедта на Негово Височество, ще наруша клетвата, която вече съм ви дал и така ще потъпча самурайската чест. Не мога да направя това. Но в същото време, при условие, че се смятам нелишен от чувство за служителски дълг, значи да обърна гръб на заповедите на моя господар. Стигнал съм такова място, откъдето няма път нито напред, нито за отстъпление. Ето защо на връщане от Комаки бях отчаян и тъжен, което предполагам е събудило у вас известни подозрения. Но моля ви, оставете съмненията си настрана. Сега вече решението е готово в ума ми.

— Какво имате предвид? Какво се каните да направите?

— Като се изкормя сам, мисля, че бих могъл да се извини и на вас, и на господаря Нобунага. Друг начин няма. Да изпием една чаша за сбогом, генерале. След това ще се примиря със съдбата си. Давам ви залог, че никой няма да вдигне ръка върху вас. Можете да се измъкнете оттук под прикритието на нощта. Не се тревожете за мен, нека само вашето сърце да бъде спокойно!

Осава мълчаливо изслуша всичко, казано от Хидейоши, но очите му се напълниха със сълзи. В противоположност на свирепостта, която бе донесла прозвището му, това бяха сълзи, по-различни от тези на простите хора — явно бе, че той е човек със силно добродетелно чувство.

— Ваш длъжник съм — подсмръкна той и избърса очите си. Нима това бе пълководецът, сражавал се в безброй битки? — Но чуйте, господарю Хидейоши. Би било непростимо за вас да си направите сепуку.

— Но ако не го сторя, няма да имам думи за извинение пред вас или пред Негово Височество.

— Не, без значение какво говорите, в това да си разрежете стомаха, за да ми помогнете, няма нищо добро. Моята самурайска чест няма да позволи такова нещо.

— Аз бях този, който ви обясни как стоят нещата и ви покани тук. Аз също сбърках относно това какво мисли Негово Височество. За да се извиня и на вас, и на господаря си, подхожда единствено аз да съм този, който да изплати престъплението с цената на собствения си живот. Моля ви, не се опитвайте да ме спирате.

— Без значение що за грешка твърдите, че сте допуснали, аз също нося вина. Това не заслужава да бъде заплатено с вашето самоубийство. Наместо това нека ви предложа главата си като благодарност за вашето доверие. Отнесете я обратно на връх Комаки — и Осава почна да вади сабята си.

Потресен, Хидейоши го сграбчи за ръката.

— Какво правите?

— Пуснете ръката ми.

— Няма. Нищо не би ми причинило повече мъка от това да ви оставя да си направите сепуку.

— Разбирам ви. Затова и ви предлагам главата си. Ако бяхте замислили някоя предателска уловка, бих могъл да ви покажа едно истинско бягство, дори и за това да трябваше да издигна планина от трупове. Вашият самурайски дух обаче ме трогна.

— Но почакайте. Помислете поне за миг. Много необичайно изглежда това, че и двамата се караме кой да умре. Щом ми се доверявате до такава степен, генерал Осава, то аз съм намислил нещо, което ще позволи и на двама ни да живеем и да запазим войнската си чест. Но имате ли още кураж повторно да подпомогнете рода Ода?

— Повторно ли?

— В крайна сметка съмненията на Нобунага се основават на неговото високо мнение за вас. Значи в този момент, ако можете да сторите нещо, което наистина да засвидетелства вашата подкрепа за Ода, съмненията му ще се разсеят.

Тази нощ Осава напусна крепостта Суномата и се отправи в неизвестна посока. Какъв бе замисълът, който му разкри Хидейоши? Нямаше причина никой да знае това, по по-късно естеството му стана очевидно за всички. Някой говори с Ийо, Андо и Уджиие — Тримата от Мино, самата основа на могъществото на Сайто — и им предложи наведнъж да се закълнат във вярност на Ода. Човекът, който ги убеди така красноречиво и посредством чието посредничество бяха въведени в рода, не бе никой друг, а Осава Джиродзаемон.

Хидейоши, разбира се, не си направи сепуку. Осава се справи отлично и без дори да напуска своята крепост, Нобунага прибави към съюзниците си четирима прочути пълководци. Това неговата мъдрост ли бе или геният на Хидейоши? Между господар и служител сякаш се бе разиграла тънка игра и никой не можеше да каже със сигурност чий ум всъщност е надделял.

Нобунага бе нетърпелив. Пожертва много за постройката на крепостта в Суномата и тя отне доста време, така че, естествено, изпитваше разочарование.

„За да отмъстя името на моя покоен тъст, ще сразя този безчестен род и ще освободя хората, които се задъхват под неговата зла власт.“ Така обяви той причината за нападението, за да бъде войната приемлива за хората, но с течение на времето тези думи от само себе си почнаха да губят своята сила. Съществуваше също възможността Токугава от Микава да поставят под въпрос неговите способности и той почти усещаше как техните погледи се впиват в тила му.

Действителната сила на Ода бе под съмнение и съюзът им с Токугава — наистина застрашен. Въпреки това Нобунага чувстваше нетърпение. Наистина, бе привлякъл в своя лагер Осава и Тримата от Мино, но това само по себе си не му донесе никакви победи.

Това което искаше, бе да завладее Мино с един-единствен удар. Изглежда че след Окехадзама вярата на Нобунага в „единствения удар“ бе станала много по-силна от по-рано. Ето защо при редица случаи хора като Хидейоши изразяваха известно несъгласие.

На събранието за обсъждане завоюването на Мино през идващото лято Хидейоши през цялото време мълчаливо стоеше на най-скромното място. Когато го попитаха за неговото мнение, той отговори:

— Мисля, че времето може би още не е подходящо.

Този отговор никак не се понрави на Нобунага, който, почти все едно че се кара, попита:

— Не беше ли ти този, който каза, че ако Унумския тигър доведе Тримата на наша страна, Мино ще се сгромоляса от само себе си, без да има нужда ние да излизаме от крепостта?

— Моля да ме извините, господарю, но Мино поне десет пъти надвишава по сила и богатство Овари.

— Първо каза, че имали прекалено много надарени мъже, а сега се боиш от богатството и силата им. Щом е тъй, кога точно да се наемем да ги нападнем?

Нобунага вече не поиска мнението на Хидейоши за нищо. Съветът продължи хода си. Решено бе през лятото от връх Комаки за Мино да потегли голяма войска, която да използва Суномата като своя предна опора.

Сражението за прекосяване на реката към вражеските земи продължи повече от месец. През цялото време връщаха обратно голям брой ранени. Никога нямаше каквито и да било известия за победа. Уморената от битки войска просто се оттегляше в пълно мълчание — и войниците, както и пълководците им стискаха устни и мрачно вървяха назад.

Щом останалите в крепостта мъже ги попитаха как е протекло сражението, всички сведоха поглед и тъжно поклатиха глави. Оттогава насетне Нобунага също мълчеше. Изглежда научи, че не всяка битка се води като Окехадзама. Крепостта Комаки сега бе утихнала и я посещаваха единствено самотните есенни ветрове откъм реката.

Внезапно Хикоемон получи повикване от господаря си.

— Допускам, че между някогашните ти ронини трябва да има много, родени в други област, доста от които — в Мино — започна Хидейоши.

— Да, има.

— Мислиш ли, че някои може да са родом от Фува?

— Ще попитам.

— Хубаво. Ако успееш да намериш някой, ще го доведеш ли тук?

Не след дълго Хачисука Хикоемон доведе един от своите бивши ронини на име Сая Куваджу навън в градината, където чакаше Хидейоши. На вид беше силен мъж на около тридесет години.

— Ти ли си Сая? — попита Хидейоши.

— Да, господарю.

— И си от Фува в Мино, така ли?

— От едно село на име Таруи.

— Е, допускам, че доста добре познаваш околността.

— Живях там до двадесетата си година и я познавам малко.

— Имаш ли там някакви роднини?

— По-малката ми сестра.

— А тя с какво се занимава?

— Омъжи се в едно семейство на местни земеделци и допускам, че вече си има деца.

— Не би ли искал да се върнеш там? Поне веднъж?

— Никога не си бях мислил за това. Навярно ако сестра ми чуе, че нейният брат ронин се връща у дома, ще се почувства много неудобно от семейството на мъжа си и от останалото село.

— Но това е било преди. Сега си служител в крепостта Суномата и уважаван самурай. В това няма нищо лошо, нали?

— Фува обаче е ключова околност в западно Мино. Какво ще правя на вражеска земя?

Хидейоши кимна няколко пъти в знак на съгласие с очевидното и сякаш опитваше да вземе решение за нещо.

— Бих искал да дойдеш с мене. Ще се предрешим, така че да не привличаме внимание. Преди смрачаване бъди при градинската порта.

— Къде сте намислили да тръгнете така внезапно? — попита недоверчиво Хикоемон.

Хидейоши сниши глас и прошепна в ухото му:

— На връх Курихара.

Хикоемон го изгледа, все едно се съмняваше дали е с всичкия си. За момент бе заподозрял, че Хидейоши има нещо наум, обаче връх Курихара!… Щом чу своя господар, едва успя да сдържи изненадата си. На планината в усамотение живееше един някогашен служител на рода Сайто, смятан за голям познавач на военната тактика — Такенака Ханбей. Преди време Хидейоши внимателно разпита за характера на този мъж и за връзките му с рода Сайто.

„Е, ако можем да вкараме този кон през вратите на стана по същия начин, по който привлякохме Унумския тигър и Тримата…“ Това бе общият замисъл на Хидейоши, но да проникне в земите на врага и сам да отиде на връх Курихара, за него бе немислимо.

— Наистина ли възнамерявате да отидете там? — попита с недоверие Хикоемон.

— Разбира се.

— Наистина ли? — настоя той.

— Защо правиш от това такъв въпрос? — Хидейоши изглежда не намираше тук особена опасност или причина за загриженост. — На първо място, ти си единственият, който знае за моите намерения и ние отиваме тайно. Каня се да те помоля да се грижиш за нещата тук, докато няколко дни ме няма.

— Сам ли отивате?

— Не, ще взема Сая.

— Да отидете с него ще е все едно да тръгнете невъоръжен. Наистина ли мислите, че като отидете сам в земите на врага, ще можете да примамите Ханбей за наш съюзник?

— Ще бъде трудно — промълви Хидейоши почти сам на себе си. — Но възнамерявам да опитам. Отида ли с открито сърце, няма да има значение колко са здрави връзките, които го свързват с рода Сайто.

Хикоемон изведнъж си спомни за красноречието на Хидейоши, когато този бе спорил с него в Хачисука. И все пак се чудеше дали господарят му наистина ще съумее да накара Такенака Ханбей да слезе от връх Курихара. Дори при неговото красноречие. Не, дори Ханбей да реши да напусне планинското си убежище, възможно е нещата да тръгнат на лошо и той да избере Сайто наместо Ода.

По това време се носеше мълва, че след като се оттеглил на връх Курихара, Ханбей водел тих селски живот и далеч от света се отдавал на отшелничество. Ако един ден обаче някогашните му господари Сайто бъдат заплашени от разгром, той щял да се върне, за да поведе войските им. Наистина, когато отблъсваха предишното голямо нападение на Ода, той не дойде да застане начело на техните сили, но останал да съзерцава от върха Курихара облаците на войната и една подир друга пращал на Сайто своите мъдрости, с които ги учел на тайните военни умения. Имаше хора, които разпространяваха тази история, все едно че е истина. Ще бъде трудно — сам Хидейоши каза това. Хикоемон мислеше същото и дори нещо повече. Изпусна подобна на стенание въздишка.

— Това ще е трудна за осъществяване цел, господарю.

Видът на лицето му изразяваше неодобрение.

— Е… — разтревоженият израз на Хидейоши се разсея. — Наистина няма за какво чак толкова да се притесняваш. Нещо трудно може да се окаже неочаквано лесно, а това, което изглежда лесно, може всъщност да е извънредно трудно. Най-важното, мисля, е дали ще мога да накарам Ханбей да повярва в моята искреност. Като знам какъв човек ще имам насреща си, не се каня да използвам прости хватки и уловки.

Започна да се готви за тайното пътуване. Ако и да мислеше, че то ще е напразно, Хикоемон не бе в състояние да го спре. Уважението му към изобретателността и великодушието на Хидейоши от ден на ден нарастваше и той вярваше, че заложбите на този мъж далеч надвишават неговите собствени.

Падна здрач. Както се бяха разбрали, Сая стоеше пред градинската порта. Хидейоши никак нямаше по-малко окъсан вид от неговия.

— Е, Хикоемон, грижи се за всичко — каза той и тръгна напред, сякаш се канеше просто да обиколи пеш двора на крепостта.

От Суномата до Курихара всъщност не бе много далеч — около десет часа път пеша. В ясни дни върхът се виждаше смътно в далечината. Тази планинска верига обаче бе опора на Мино срещу враговете. Хидейоши мина по един обиколен път покрай планините и влезе във Фува.

За да бъдат разбрани природата и особеният нрав на хората, които живеят там, много важно бе първо да се огледат естествените дадености на местността. Окръг Фува бе в подножието на планините в западната част на Мино и държеше ключа на пътя към столицата.

Есенните багри на Секигахара бяха прекрасни. Безброй реки като вени премрежваха областта. Под корените на есенните дървета лежаха древна история и безбройни предания — сурови следи на едно кърваво минало. Планината Йоро бележеше границата с Кай и около връх Ибуки непрестанно се скупчваха и разсейваха облаци.

Такенака Ханбей бе родом от този край. Говореше се, че всъщност бил роден в Инабаяма, но по-голямата част детството си бе прекарал в подножието на връх Ибуки. Роден в четвъртата година на Темон, Ханбей трябваше сега да е само на двадесет и осем години — нищо повече от младеж, изучаващ военните дела. С една година по-млад Нобунага и с една по-стар от Хидейоши. Въпреки това вече бе изоставил преследването на големи цели в този безпорядъчен свят и си бе построил отшелническо жилище на връх Курихара. Радваше се на природата, беседваше с книгите на древните и пишеше стихове, без никога да се среща с посетителите, които често идваха на прага му. Дали само суетничеше? И това говореха за него, но името на Ханбей се ползваше с уважение в Мино и славата му бе достигнала чак до Овари.

„Бих искал да се срещна с него и сам да преценя що за човек е“, беше първата мисъл в ума на Хидейоши. Би било жалко просто да отмине и да не се срещне с такъв рядък и изключителен мъж, след като и двамата са били родени по едно и също време и на едно място. Нещо повече — ако Ханбей бъде привлечен на страната на противника, Хидейоши ще трябва да го убие. Той искрено се надяваше това да не стане, тъй като би било най-жалкото събитие в целия му живот. „Вижда ли се с хора или не, аз ще се срещна с него.“

Владетелят на връх Курихара

Курихара, разположен в близост до връх Нангу, не беше много висок и приличаше почти на сгушено до своя родител дете.

„Ах, красиво е!“ Щом доближиха върха, дори Хидейоши, който не беше поетична душа, изпадна в унес, поразен от възвишената хубост на потъващото зад хоризонта есенно слънце. Сега обаче умът му се изпълни с една-единствена мисъл: „Как мога да накарам Ханбей да стане мой съюзник?“, бързо последвана от нова: „Не, да излезеш срещу майстор на военното изкуство с изкуствени ходове би било най-лошия възможен подход. Мога да застана пред него само като празен лист. Просто ще говоря с него откровено и с цялото си умение.“ И така, той набра кураж. При все това, още не знаеше дори къде живее Ханбей и когато слънцето залезе, не бяха успели да намерят уединеното му жилище. Хидейоши обаче не бързаше. Щом се стъмни, естествено ще запалят някъде лампа. Вместо да обикалят безцелно и да кривват все в неправилни посоки, ще бъде по-удобно и по-бързо да спрат където са. Поне изглеждаше, че мисли така, понеже остана да почива докато слънцето залезе. Най-сетне в далечината, зад една блатиста долчинка, те забелязаха светещата точица на лампа. Поеха по тясна, криволичеща пътека, която с извивки следваше пътя си нагоре-надолу и накрая стигнаха мястото.

Бе равна земна площадка посред планинския склон, заобиколена от червени борове. Бяха очаквали да открият покрита със слама къщичка, заградена с изпочупена ограда, но сега се озоваха на подстъпите към груба кирпичена стена, издигната около голям двор. С приближаването си видяха по-навътре да горят още три-четири фенера. Вместо голяма порта, на вятъра се хлопаше само леко окачена бамбукова преграда.

„Толкова е голяма“, помисли си Хидейоши, докато влизаше мълчаливо. Зад стената имаше борова гора. Тясна пътека водеше от входа навътре между боровете и като се изключат покриващите земята борови иглички, човек не можеше да забележи и едно петънце. Продължиха и на около петдесет разкрача стигнаха къщата. В яслите на близкия навес мучеше крава. Сред вятъра се чуваше пращенето на огън и въздухът се пълнеше с дима му. С едно подухване от планината обаче въздухът изведнъж се прочисти от дим и щом вдигна поглед, Хидейоши видя едно дете да слага съчки под печката в кухненския навес.

— Ти кой си? — попита подозрително момчето.

— А ти слуга ли си? — запита Хидейоши.

— Аз ли? Да — отвърна момчето.

— Аз съм служител на рода Ода. Казвам се Киношита Хидейоши. Би ли могъл да предадеш нещо?

— На кого?

— На господаря ти.

— Той не е тук.

— Няма ли го?

— Казвам ви, наистина го няма. Вървете си.

Като обърна гръб на посетителя, детето седна пред печката и отново се зае да подклажда огъня. Нощната мъгла в планината смразяваше и Хидейоши приседна до него на топло.

— Дай да се постопля малко.

Детето не каза нищо, но го изгледа за миг с крайчеца на окото си.

— Студено е през нощта, а?

— Тук е планина. Разбира се, че е студено — каза момчето.

— Виж, послушнико…

— Това не е манастир! Аз съм ученик на господин Ханбей, а не някакъв послушник!

— Ха-ха-ха-ха!

— За какво се смеете?

— Извинявай.

— Вървете си! Ако господарят ми открие, че някакъв непознат се е намъкнал в кухненския навес, после ще ми се скара за това.

— Не. Няма нищо да стане. Аз после ще се извиня на господаря ти.

— Наистина ли искате да се срещнете с него?

— Точно така. Мислиш ли, че ще се върна надолу по планината без да съм се срещнал с него, след като съм изминал целия този път?

— Невъзпитани са хората от Овари, а? Вие нали сте от Овари?

— И какво лошо има в това?

— Моят господар мрази оварци. И аз ги мразя. Нали Овари е вражеска област?

— Мисля, че е така.

— И вие сте дошъл в Мино да търсите нещо, нали? Ако просто сте на път, по-добре направо отминете това място. Или ще си загубите главата.

— Нямам желание да отивам по-надалеч оттук. Намерението ми бе да стигна до тази къща.

— И за какво дойдохте тук?

— Дойдох да помоля да ме приемат.

— Да ви приемат ли? Искате да станете като мен ученик?

— А-ха. Мисля, че искам да стана твой побратим и съученик. Във всеки случай, трябва отсега добре да се разбираме. А сега иди говори с господаря. Аз ще остана да подклаждам печката. Не се притеснявай, оризът няма да прегори.

— Остави. Не искам.

— Не бъди своенравен. Този, дето кашля вътре, не е ли господарят ти?

— Моят господар често кашля нощем. Не е много здрав.

— Значи си ме излъгал, като каза, че го няма.

— Все едно е дали си е тук или не е. Не иска да се среща с никой случайно минаващ, без значение кой е и от коя област идва.

— Е, ще почакам, докато дойде времето.

— Да, елате пак.

— Не. Този навес е хубав и затоплен. Дай да остана тук до някое време.

— Шегувате се! Вървете си!

Момчето скочи на крака, сякаш готово да се хвърли върху натрапника, но щом впери ядосан поглед в усмихнатото лице на Хидейоши под трепкащата червена светлина от пещта, колкото и да се напъваше, не можа да остане сърдит. Докато детето се взираше напрегнато в лицето на този мъж, враждебните му отпърво чувства все повече отслабваха.

— Кокума! Кокума! — извика един глас от къщата.

Момчето се отзова на мига. Като остави Хидейоши на място, то се втурна от навеса в къщата и доста време не излезе оттам. Между това от големия котел върху печката се понесе мирис на прегоряло ядене. Като не можеше да погледне на това просто като на чужда храна, Хидейоши бързо вдигна от капака голямата лъжица и разбърка съдържанието на котела — кафява оризова каша, примесена със сухи кестени и сушени зеленчуци. Други можеше да се присмеят на тази просешка храна, но Хидейоши се бе родил в дом на беден земеделец и щом погледнеше и едно зрънце ориз, виждаше сълзите на майка си. За него това не бе дребна работа.

— Ах, това момче! Всичко ще загори. Какъв разсипник.

Взе парцал, хвана съда за дръжките и го вдигна.

— О, благодаря ви, господине.

— А, Кокума? Тъкмо почваше да загаря и свалих казана от огъня. Изглежда, вече е уврял колкото трябва.

— Вече ми знаете името, а?

— Това извика отвътре точно преди малко господин Ханбей. Говори ли за мен с господаря, докато беше там?

— Викаше ме за нещо друго. А да се застъпвам за вас… ако говоря с учителя си за нещо безполезно, той само ще се ядоса. Затова и не казах нищо.

— Е, добре. Ти старателно следваш нарежданията на своя учител, а? Наистина съм впечатлен.

— Хъ! Сега говорите само, за да си запазите достойнство го.

— Не, истина е. Нетърпелив съм, но ако бях на мястото на учителя ти, щях да те похваля по същия начин. Не те лъжа.

В същия миг от съседната кухня излезе някакъв човек с хартиен фенер в ръка. Един женски глас извика няколко пъти по име Кокума и щом Хидейоши се обърна и погледна, смътно различи шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче, облечено в украсено с рисунка на цветове от планинска череша и мъгла кимоно, стегнато с пояс със сливов цвят. В пепелявия мрак фигурата й бе осветена от хартиения фенер, който държеше в ръката си.

— Какво има, Ою?

Кокума пристъпи към нея и изслуша това, което му каза. Щом свърши да говори с него, покритият й с цветчета ръкав се плъзна в тъмната входна зала заедно с лампата и изчезна зад стената.

— Коя беше това? — попита Хидейоши.

— Сестрата на моя учител — каза просто Кокума с тих глас, сякаш говореше за хубостта на цветята в градината на господаря си.

— Слушай, моля те за това. Просто за да се уверя, няма ли ако обичаш само веднъж да влезеш и да го помолиш да се срещне с мен? Ако каже „не“, ще си тръгна.

— Ще си тръгнеш ли наистина?

— Да.

— Сега значи със сигурност — натъртено рече Короку, но накрая влезе вътре. Върна се веднага и рязко каза:

— Казва „не“ и че мрази да приема гости… и естествено ми се скара. Тъй че моля ви, господине, вървете си. Сега се готвя да поднеса на моя учител вечерята.

— Е, тази вечер ще си тръгна. И някой път ще се отбия пак.

Хидейоши кротко се примири, стана и се накани да си ходи.

— Няма никаква полза да идвате отново! — каза Кокума.

Хидейоши мълчаливо се върна, откъдето бе тръгнал. Без да обръща внимание на тъмнината, слезе в подножието на върха и заспа.

Щом стана от сън на следващата сутрин, отново се подготви и изкачи планината. После, досущ като предишния ден, по залез-слънце посети планинското жилище на Ханбей. Миналия път бе прекарал твърде много време с момчето и затова днес опита да отиде до вратата, която му приличаше на главен вход. Човекът, който отвърна и излезе при повикването му, беше същият онзи вчерашен Кокума.

— Какво?! Пак ли сте дошъл, господине?

— Чудех се дали ще мога да помоля да се срещна с него днес. Направи ми услугата отново да питаш твоя учител.

Кокума влезе вътре и говорил наистина с Ханбей или не, се върна бързо и му даде същия недвусмислен отказ.

— Щом положението е такова, ще попитам пак, когато е в по-добро настроение — каза учтиво Хидейоши и си тръгна.

Два дни по-късно отново изкачи планината.

— Ще се срещне ли днес с мене?

Кокума направи обичайната си обиколка до вътрешността на къщата и обратно и отново направо му отказа.

— Казва, че е дразнещо, дето идвате тук толкова често.

Този ден Хидейоши отново се върна в мълчание. Така той посети къщата много пъти поред. Накрая, щом зърнеше лицето му, Кокума само се смееше.

— Много търпение имате, господине, а? Но колкото и да сте търпелив, да идвате тук е безполезно. Напоследък, щом вляза да кажа на учителя си, че сте тук, той, наместо да се ядосва, само се смее.

Малките момчета лесно почват да се държат приятелски с хората и между Кокума и Хидейоши вече бе взела да се заражда близост.

На следващия ден Хидейоши отново се качи по планината. Сая чакаше в подножието й, без да знае изобщо какво има наум неговият господар. Накрая той почна да се ядосва и каза:

— Какъв си мисли, че е Такенака Ханбей? Този път ще се кача горе и ще му поискам сметка за невъзпитанието.

Денят на десетото посещение на Хидейоши бе ден със силен вятър и дъжд и както Сая, така и собствениците на селския дом, в който бяха отседнали, направиха всичко по силите си да спрат Хидейоши, но той упорстваше, сложи си сламена наметка за дъжд и шапка и се изкачи. Пристигна по здрач, застана пред входа и като всеки път извика.

— Да. Кой е там, моля?

Тази вечер за първи път излезе младата жена Ою, за която Кокума бе казал, че е сестра на Ханбей.

— Зная, че притеснявам господин Ханбей с посещението си и съжалявам, че постъпвам така против неговото желание, но идвам тук като пратеник на моя господар и ще ми е трудно да се върна у дома, преди да съм се срещнал с него. Част от службата на самурая е да носи посланията на господаря си и затова съм решен да минавам оттук, докато господин Ханбей се съгласи да се срещне с мен, дори за това да са нужни две или три години. А ако господин Ханбей отказва да направи това, решил съм да се изкормя сам. Уви, сигурен съм, че господин Ханбей по-добре от всеки друг познава трудната участ на военното съсловие. Моля ви… ако може с една поне дума да се застъпите за мен.

Коленичил, Хидейоши отправи тази молба под плясъка на бясно струящия от пропускащия покрив дъжд. Изглежда, само това бе достатъчно да трогне впечатлителната млада дама.

— Моля, почакайте за миг — рече тя кротко и се изгуби вътре в къщата.

Когато обаче се появи отново, очевидно с известно съжаление му каза, че отговорът на Ханбей си остава същият.

— Съжалявам, че моят по-голям брат е така упорит, но ще имате ли добрината да се оттеглите? Казва, че колкото и често да идвате тук, той няма да се срещне с вас. Не обича да говори с други хора и отказва да направи това сега.

— Така ли? — Хидейоши сведе поглед с явно разочарование, но не продължи да настоява. Дъждът от стрехите удряше по раменете му.

— Няма какво повече да се направи. Е, ще почакам, докато е в добро настроение.

И като си сложи шапката, потегли мрачен под дъжда. Тръгнал както винаги по пътеката през боровата гора, той тъкмо бе излязъл вън от кирпичената стена, когато чу Кокума да се носи подире му.

— Господине! Той ще се срещне с вас! Каза, че ще се срещне! Каза да се върнете!

— Хъ? Господин Ханбей каза, че ще се срещне с мен ли?

Хидейоши бързо се върна заедно с Кокума. Чакаше ги обаче само Ою, сестрата на Ханбей.

— Моят брат бе толкова впечатлен от искреността ви, че каза, че би бил във вина пред вас, ако не се срещнете. Но не тази вечер. Днес е на легло заради дъжда, но помоли да дойдете някой друг ден, когато ви извести.

На Хидейоши внезапно му хрумна, че тази жена навярно го е съжалила и след като си е тръгнал, е отправила от негово име молба към по-големия си брат.

— Когато и да пратите вест, аз ще бъда готов.

— Къде сте отседнал?

— В подножието на планината, в дома на Моемон, една селска къща близо до голямата дзелкова в село Нангу.

— Е, щом се проясни времето.

— Ще чакам.

— Трябва да е студено, а вие се мокрите под дъжда. Изсушете си поне дрехите на огъня в кухненския навес и хапнете нещо, преди да тръгнете.

— Не, ще си го запазя за някой друг ден. Сега ще се сбогувам с вас.

Хидейоши закрачи през дъжда и слезе от планината.

На следващия ден продължи да вали. И на по-следващия връх Курихара остана обвит в бели облаци и не се яви пратеник с някаква вест. Най-сетне времето се проясни и багрите на планината изцяло се обновиха. Ранните есенни листа на смрадликите и лаковите дървета сега бяха яркочервени.

Тази сутрин Кокума пристигна пред портата на Моемон, като водеше една крава.

— Хей, господине! — викна той. — Дойдох да ви поканя горе! Моят учител ми каза да ви заведа до къщата. И тъй като днес сте гостенин, ви доведох добиче за яздене.

С тези думи той му подаде покана от Ханбей. Хидейоши я отвори и прочете:

Думите изглеждаха малко надменни. Още преди да се е срещал с него, на Хидейоши му бе ясно, че Ханбей е доста необщителен човек. Той възседна гърба на кравата се обърна към Кокума:

— Е, след като си ми довел добиче, да тръгваме ли?

Кокума се обърна с лице към планината и закрачи напред. Есенното небе около върховете Курихара и Нангу бе чисто. За първи път, откакто дойде в полите й, Хидейоши можеше сега да вдигне поглед и да види планината толкова ясно.

Когато най-сетне наближиха входа в кирпичените стени, забелязаха там да стои красива жена с израз на очакване върху лицето. Беше Ою, която се бе облякла и изрисувала лицето си по-грижливо от обикновено.

— А, не е трябвало да си правите труда — каза Хидейоши, като скочи бързо от гърба на кравата.

След като мина вътре, го оставиха в една стая сам. Бълбукане на вода сякаш плакнеше слуха му. От вятъра бамбукът се търкаше в прозореца. Това наистина имаше вид на спокойно планинско убежище. В една грубо измазана с глина ниша в стената бе окачен свитък, на който някой дзен-свещеник бе изписал китайския йероглиф за думата „сън“.

„Как може да стои тук, без напълно да се отегчава?“, се запита Хидейоши и се зачуди на мисленето на човека, който живее на такова място. Помисли си още, че самият той не би могъл да остане тук повече от три дни. Дори през времето, докато стоеше тук, не знаеше какво да прави със себе си. Макар песента на птиците и шумоленето на боровете да го успокояваха, умът му се бе спуснал към Суномата и след това към връх Комаки, докато кръвта му бушуваше ведно с ветровете и облаците на тези размирни времена. На Хидейоши спокойствие от такъв род беше определено чуждо.

— Е, накарах ви да чакате.

Гласът на младия мъж дойде иззад него. Беше Ханбей. Хидейоши знаеше, че е млад, но като чу гласа му, това обстоятелство го впечатли дори още повече. Домакинът седна, като остави почетното място за госта си.

Хидейоши започна с официално приветствие и бързо заговори:

— Аз съм служител на рода Ода. Името ми е Киношита Хидейоши.

Ханбей внимателно го прекъсна:

— Не мислите ли, че може да прескочим строгите официалности? Със сигурност не това възнамерявах, като ви поканих днес тук.

Хидейоши усети, че този отговор вече го е поставил в неизгодно положение. Началният ход, който винаги бе прилагал при други, сега вече му бе приложен от неговия домакин.

— Аз съм Такенака Ханбей, стопанин на този планински дом. Чест е за мен, че сте дошли днес тук.

— Не, боя се, че доста упорито се вестявах пред вашата порта и бях твърде досаден.

Ханбей се засмя.

— За да бъда честен, наистина ме подразнихте. Но сега, когато се срещам с вас, трябва да кажа, че е все пак облекчение от време на време да имаш гости. Моля, чувствайте се като у дома си. Между впрочем, почитаеми мой посетителю, какво е това, което търсите, като се катерите до планинската ми хижа? Хората казват, че в планините нямало нищо, освен шума на птиците.

Беше седнал на по-ниско от госта си, но в очите му сякаш имаше усмивка и този появил се изведнъж от никъде човек изглежда го забавляваше. Сега Хидейоши го огледа с открит поглед. Телосложението на Ханбей наистина нямаше много здравословен вид. Кожата му бе отпусната, лицето — бледо. Обаче бе хубав мъж и особено впечатляващ беше червеният цвят на устата му.

В крайна сметка, държанието му трябва да бе следствие от добро възпитание. Беше спокоен и говореше тихо и с усмивка. Имаше обаче някакво съмнение дали повърхността на този човек наистина показва скритата под нея същност, досущ както, например, планината днес изглеждаше достатъчно тиха за едно приятно бродене из нея, но вчера от долината с рев бе духал вятър, от чиято сила дърветата пращяха.

— Е, всъщност… — Хидейоши се усмихна за миг и изопна малко рамене. — Дойдох да се срещна с вас по заповед на господаря Нобунага. Няма ли да слезете от тази планина? Светът не ще позволи на човек с вашите способности от такава ранна възраст да води живот на отдих в планината. Рано или късно ще бъдете длъжен да служите като самурай. И щом това е така, на кого ще се посветите, ако не на господаря Ода Нобунага? Затова дойдох да ви подтикна да служите на рода Ода. Изпитвате ли желание още веднъж да се изправите сред облаците на войната?

Ханбей само слушаше и се усмихваше загадъчно. Дори при ловкия език, който имаше, Хидейоши откри, че такъв род събеседник значително намалява неговия плам. Този мъж бе като върба на вятър. Не можеше да познаеш дали слуша или не. За малко той спря да говори и кротко зачака отговор от Ханбей. До самия край се държа като празен лист хартия и стоеше пред този човек без задни мисли и предвзетост.

В същото време, едно ветрило леко се повяваше в ръката на Ханбей. Бе поставил по-рано в малък мангал три къса дървени въглища и като остави сега машата, стопанинът раздуха мангала с ветрилото тъкмо колкото да разпали огън, без да вдига пепел. Водата в чайника завря. Между това той взе салфетката, която се използва при чайна церемония и избърса малките чаени купички за госта и за домакина. Изглеждаше, сякаш преценява температурата на водата по шума от кипенето й. Беше изискан и на пръв поглед небрежен в държанието си, но много внимателен.

Хидейоши усети как сънливост почва да се изкачва по тялото му, но не успяваше да се сети как да започне следващите си думи. И преди да забележи, нещата, за които говори с такива подробности, бяха отлетели заедно с вятъра в боровете. Изглежда, в ушите на Ханбей не бе останало нищо.

— Е, питам се дали имате нещо да кажете по това, за което току-що ви говорих. Сигурен съм, че да ви обещая как ще бъдете възнаграден с доходи и отличия и да се опитвам да ви примамя с пари, не е начин да ускоря вашето завръщане от уединение, затова изобщо няма да споменавам такива неща. Знам, истина е, че Овари е малка област, но в бъдеще тя ще властва над цялата страна, понеже никой друг, освен моят господар, няма способностите за това. За вас е пилеене на време да живеете в планината посред този безреден свят. Заради страната ни трябва да слезете оттук.

Докато говореше, домакинът му изведнъж се обърна към него и Хидейоши несъзнателно затаи дъх. Ханбей обаче спокойно му предложи чаена купичка.

— Пийнете си чай — каза той.

После, като взе една и за себе си, засърба чая почти сякаш облизваше купичката. Опитва го на няколко пъти, все едно че в сърцето си нямаше съвършено нищо друго.

— Почитаеми посетителю…

— Да?

— Харесвате ли орхидеи? Те са красиви напролет, но наесен също са доста хубави.

— Орхидеи! Какво ще рече това — орхидеи?

— Цветята. Когато навлезете на още около три-четири часа път пеш в планината, по стръмнините и канарите има орхидеи, покрити с росата на древни времена. Накарах моя слуга Кокума да откъсне една и да я постави във ваза. Бихте ли желал да я видите?

— Н-не — Хидейоши колебливо млъкна. — За мене няма полза да гледам орхидеи.

— Така ли?

— Един ден се надявам да го правя, но това, че дори докато съм си у дома, сънищата ми ме отнасят към бойното поле, сочи, че още съм младеж с гореща кръв. Аз не съм нищо повече от смирен слуга на рода Ода. Не разбирам какво чувстват хора, които живеят в отдих.

— Е, това не е неразумно. Ала не мислите ли, че за човек като вас е лична загуба да се пилее така стремително в търсене на слава и придобивки? В живота, прекарван в планината, има твърде дълбок смисъл. Защо не напуснете Суномата и не дойдете да си построите хижа на този връх?

„Не е ли искреността същото като глупостта? И в крайна сметка да си без предварителен умисъл не значи ли да си без мъдрост? Навярно искреността сама по себе си не е достатъчна да достигнеш сърцето на човека? Не разбирам“, помисли си Хидейоши, докато мълчаливо се спускаше от планината. Всичко беше напразно. Горящ от негодувание, той се обърна и погледна назад. Сега не оставаше нищо освен гняв. Никакво съжаление. След днешната първа среща учтиво го бяха отпратили. „Сигурно никога няма да го срещна отново, помисли си Хидейоши. Не, следващия път ще огледам главата му, след като я сложат пред походното ми столче на бойното поле.“ Обеща си сам това и прехапа устна. Колко пъти бе минавал по този път и свеждал глава, за да бъде съвършено учтив и да скрие срама си? Сега пътеката го дразнеше. Отново се обърна назад.

— Червей такъв! — изкрещя той в безсилие.

Сигурно се сети за бледото лице и изтощеното тяло на Ханбей. В гнева си ускори крачка. После, като свърна от пътя, който от едната страна откриваше изглед към някаква висока скала, изглежда изведнъж си спомни нещо, което бе потискал още откакто си тръгна от дома на Ханбей. Застана на високата скала и се облекчи в долината под нея. По средата на пътя си надолу димящата струя се превръщаше в съскаща мъгла. Хидейоши се отвлече, зает изцяло с това, което правеше, но щом свърши, възкликна:

— Стига толкова мърморене!

С тези думи ускори още повече крачка и се устреми към полите на планината.

Когато стигна до дома на Моемон, каза:

— Неочаквано това се оказа дълго пътуване, Сая. Хайде утре да станем рано и да се връщаме.

При толкова живия вид на неговия господар Сая си помисли, че срещата с Такенака Ханбей трябва да е минала добре и се зарадва за Хидейоши. Двамата прекараха вечерта с Моемон и семейството му и после си легнаха да спят. Хидейоши спа с празен ум. Сая бе толкова изненадан от хъркането на мъжа, че от време на време отваряше очи. Щом обаче се замисли, разбра, че напрежението и телесната умора от всекидневното изкачване на върха Курихара трябва да са били значителни. След това очите дори на Сая усетиха умора.

„Да се опитваш да възтържествуваш, дори и в нещо малко, трябва да е голяма работа“, помисли си той, без обаче да има представа, че усилията на господаря му са завършили с провал. Преди да съмне, Хидейоши вече бе привършил с приготовленията си за път. Стъпиха в росата навън и излязоха от селото. Без съмнение много от тамошните семейства още спяха дълбоко.

— Сая, чакай.

Хидейоши изведнъж спря и се изправи с обърнато на изток към изгряващото слънце лице. Връх Курихара още се чернееше над морето от утринна мъгла. Зад планината сияйните облаци се променяха с цветовете на възкачващото се в блясък слънце.

— Не, сбъркал съм — промълви Хидейоши. — Дойдох да уловя човек, който се улавя трудно. Това, че е труден за улавяне, се разбира от само себе си. Може би моята собствена искреност още не достига. Как мога да постигна големи неща с такова тесногръдие?

Той се извърна на обратната страна.

— Отивам още веднъж на връх Курихара, Сая. Ти се връщай преди мен.

С тези думи се обърна рязко и тръгна назад по пътя, който пронизваше утринната мъгла по склона на планината и постепенно се издигаше нагоре. И днес отново изкачи планината и не след дълго вече бе изминал половината път. Щом стигна края на едно широко, тревисто блато, близко до къщата на Ханбей, чу някой да го вика от далечината.

Беше Ою, а заедно с нея — Кокума. На лакътя й бе закачена кошничка за билки. Яздеше кравата, а Кокума държеше поводите.

— Е, изненадвате ме. Та вие сте направо удивителен господине! Дори моят учител каза, че това ви стига и днес сигурно няма да се върнете.

Ою слезе от гърба на кравата и го поздрави както винаги. Кокума обаче го заумолява:

— Моля ви, поне днес не отивайте, господине. Каза, че през нощта бил трескав, понеже дълго време говорил с вас. Дори сега сутринта беше в ужасно настроение и ми се скара.

— Не бъди неучтив — смъмри го Ою и се извини на Хидейоши, като по заобиколен начин го помоли да не отива. — Не че брат ми се е разболял от това, дето е говорил с вас, но изглежда, че е малко настинал. Днес той е на легло, тъй че ще му кажа, че сте искали да дойдете при него. Но, моля ви, не днес.

— Допускам, че ще предизвикам раздразнението му. Ще се откажа от това и ще се върна, но…

Извади от кимоното си четка и мастилница и върху парче хартия написа стихотворение:

Много добре знаеше, че стихотворението е лошо, но то изразяваше какво чувства. Добави още нещо:

— Сигурен съм, че ще ми се присмее и ще ме нарече нагъл и безсрамен, но това е последното, с което ще го обезпокоя. Ще почакам тук за отговор. И видя ли, че ще е невъзможно да изпълня заповедите на господаря си, тук край това блато ще си направя сепуку. Затова, моля ви, идете да говорите още веднъж с него.

Днес бе дори по-искрен, отколкото вчера. И в това, как изрече думата „сепуку“, нямаше преструвка. Тя му се изплъзна почти несъзнателно, от разпаленост.

Наместо да го презре, Ою изпита дълбоко съчувствие и се върна с писмото при постелята на брат си. Ханбей го прочете веднъж и не каза съвършено нищо. Почти половин ден държа очите си затворени. Вечерта дойде и денят премина в лунна нощ.

— Кокума, доведи кравата — каза изведнъж Ханбей.

Тъй като явно се канеше да излиза навън, Ою се разтревожи и облече брат си в топло подплатени памучни дрехи и тежко кимоно. След това той потегли, възседнал кравата. С Кокума за водач слезе надолу по планинския склон до блатото. На едно тревисто хълмче в далечината различи очертанията на човек, нито ял, нито пил от сутринта, седнал като дзен-монах с кръстосани нозе под луната. Ако някой ловец го бе забелязал отдалеч, бе си помислил, че от Хидейоши става отличен прицел. Ханбей слезе от кравата и тръгна право към него. После коленичи пред Хидейоши и се поклони.

— Уважаеми посетителю, днес бях неучтив. Не съм сигурен какво обещание желаете в сърцето си от един човек, който не е нищо повече от изнемощял мъж, живеещ в планините, но вашето държание бе повече от това, което заслужавам. Казват, че самураят е готов да умре за някого, който истински го познава. Не искам да умрете напразно и ще запечатам това, което стана, в сърцето си. И все пак имаше време, когато служех на рода Сайто. Не казвам, че сега ще служа на Нобунага. Ще служа на вас и ще посветя това болнаво тяло на вашите цели. Дойдох тук, просто за да кажа това. Моля, простете нелюбезността ми през последните няколко дни.

Дълго време нямаше сражения. И Овари, и Мино подсилваха укрепленията си и оставиха зимата на снега и ледените ветрове. При това неофициално примирие броят на пътниците и на конските кервани между двете области нарасна. Нова година отмина и най-сетне пъпките на сливовите дървета се обагриха в цвят. Гражданите на Инабаяма си мислеха, че светът ще продължи безгрижното си съществуване за още сто години.

Пролетното слънце озаряваше белите стени на крепостта Инабаяма и ги покриваше сякаш с безделие и скука. В такива дни, щом погледнеха нагоре към крепостта, хората от града се чудеха защо ли са построили укрепление на високия планински връх. Бяха чувствителни към настроенията в крепостта. Щом средището на техния живот попаднеше под напрежение, веднага усещаха това; щом се изпълнеше с отпуснатост, и те също ставаха апатични. Колкото и официални съобщения да бяха окачвани сутрин и вечер по стените, никой не ги вземаше на сериозно.

Бе пладне. В езерото бели жерави и водни птици тракаха с клюновете си. Прасковените цветове капеха често и нагъсто. Макар овощната градина да бе обградена от стените на крепостта, на върха на високата планина Инабаяма имаше малко безветрени дни. Тацуоки лежеше в пиянски унес в един чаен павилион в градината с прасковите.

Сайто Куроемон и Нагай Хаято, двама от висшите служители на рода, търсеха господаря на Инабаяма. Наложниците на Тацуоки наистина не можеха да съперничат на „трите хиляди прелестни девици“ от китайското предание, но тук определено не липсваше хубост. Ако към тях се прибавеха и придворните дами, сигурно щяха да надминат по брой прасковите в градината. Седнали на групички, те изоставени и скучаещи чакаха събуждането на един-единствен спящ.

— Къде е Негово Височество? — попита Куроемон.

— Негово Височество изглежда е уморен. Заспа в павилиона за чай — отговори прислужникът.

— Искаш да кажеш, че е пиян? — поправи го Куроемон и двамата с Хаято надзърнаха в павилиона.

Завариха Тацуоки излегнат посред тълпа жени с барабан наместо възглавница.

— Е, да дойдем пак по-късно — предложи Куроемон. Двамата се наканиха да си тръгват.

— Кой е?! Чувам мъжки гласове! — Тацуоки вдигна зачервеното си лице. Ушите му също бяха яркочервени. — Ти ли си, Куроемон? И Хаято ли? За какво сте дошли тук? Ние се любуваме на цветята. А вие имате нужда от саке!

Двамата изглежда бяха дошли на частен разговор, но щом ги заговори по този начин, се въздържаха да го осведомят за новините от противниковата област.

— Може би довечера.

Довечера обаче имаше ново пиянско веселие.

— Може би утре.

Отново почакаха, но по обед имаше само някакъв необичаен концерт. В седмицата нямаше и един ден, когато Тацуоки да се погрижи за държавните работи. Оставяше това на своите върховни служители. За щастие много от тях бяха стари и опитни, от три поколения служили на рода Сайто и посред безпорядъка поддържаха мощта на рода. Като оставяха на Тацуоки собствените му занимания, старшите служители никога не си позволяваха разкоша през някой хубав пролетен ден да спят.

Според събраните от съгледвачите на Хаято сведения, — родът Ода извлякъл поука от горчивия си опит в пораженията предишното лято и разбрал безполезността на нови начинания.

— С нападенията си над Мино не постигнаха нищо, освен загуби на отряди и средства, значи сигурно напълно са се отказали — заключи Хаято.

Той постепенно стигна до убеждението, че Нобунага е изоставил своите завоевателски планове, тъй като е останал без пари.

Тази пролет Нобунага бе поканил в крепостта един майстор на чая и един поет и прекарваше дните в упражняване на чайната церемония и уреждане на поетически сбирки. Поне на пръв поглед се възползваше от този спокоен промеждутък, за да се порадва на живота, сякаш няма никакви други грижи на този свят.

Тъкмо след Празника на мъртвите по средата на лятото от връх Комаки до всички области на Овари запрепускаха вестоносци със спешни разпореждания. В града под крепостта всичко бушуваше. Надзорът над пресичащите границата пътници ставаше все по-строг. Служители сновяха и се събираха на чести среднощни съвещания в крепостта. Изземваха се коне за войската. Самураите караха оръжейниците да бързат с доспехите и оръжието, които им бяха пратили за поправка.

— Какво става с Нобунага? — попита Хаято съгледвачите си.

Макар и с по-малко увереност, те отговориха:

— В крепостта не се е променило нищо. Лампите светят до ранните часове, а над водата на рова отеква свирня на флейти и тъпани.

Лятото премина в ранна есен и се разнесе вестта: „Нобунага потегля на запад с войска от десет хиляди души! На стан са при крепостта Суномата. Точно сега пресичат река Кисо!“

Щом най-сетне се видя принуден да забележи какво става, Тацуоки, който обикновено гледаше на външния свят с пълно безразличие, бе обхванат от истерия. Също и съветниците му, тъй като не бяха все още подготвили подходящи ответни ходове, бяха като поразени.

— Може да е лъжа — си повтори сам Тацуоки. — Родът Ода не може да събере войска от десет хиляди души. Досега за нито една битка не са успявали да излязат с толкова големи сили.

Но когато съгледвачите му казаха, че този път Ода наистина са събрали десетхилядна войска, Тацуоки се ужаси чак до мозъка на костите си. Сега той потърси съвет от своите върховни служители.

— Е, това нападение е безумна дързост. Какво да направим, за да ги отблъснем?

Най-накрая, досущ както в трудни времена хората призовават боговете, той прати спешни повиквания до Тримата от Мино, които обикновено смяташе за неприятни старци, достойни да бъдат държани на почетно разстояние.

— Естествено, че пратихме вестоносци, но нито един от тях още не се е върнал — отговаряха служителите му.

— Е, заповядайте им да дойдат! — кресна Тацуоки.

Той сам взе четка и написа писма на Тримата. Дори и сега обаче нито един от тях не се накани да дойде в крепостта Инабаяма.

— Ами Унумския тигър?

— Той ли? От известно време се преструва на болен и се е затворил в крепостта си. Не можем да разчитаме на него.

Изведнъж Тацуоки си върна самообладанието, сякаш се присмиваше на глупостта на своите служители или внезапно бе намислил нещо гениално.

— Пратихте ли вестоносец на връх Курихара? Повикайте Ханбей! Какво има? Защо не правите това, което ви нареждам? Недейте отлага във време като това! Пратете човек още сега. Сега!

— Преди няколко дни пратихме вестоносец, без да чакаме ваша заповед, осведомихме господаря Ханбей за спешността на положението и го подканихме да слезе от планината, но…

— Не иска да дойде ли? — Тацуоки почваше да става нетърпелив. — И защо това? Защо мислите, не се спуска стремително надолу начело на войската си? Той би трябвало да е мой верен служител.

Под думите „верен служител“ Тацуоки изглежда разбираше някой, който общо взето говори без заобиколки и дразни със своя неприятен вид, но който при бедствено положение, колкото и надалеч да е, пръв би се хвърлил напред.

— Да пратим още веднъж вестоносец — настоя той.

Върховните служители сметнаха това за безполезно, но пратиха на връх Курихара четвърти човек. Този се върна посърнал.

— Накрая успях да го видя, но след като прочете заповедта ви, той не отговори нищо. Само заплака, въздъхна и каза нещо за нещастните властници на този свят — доложи пратеникът.

Тацуоки прие тази вест, сякаш някой си бе направил шега с него. Почервеня от гняв и скастри хората си:

— Никога не трябва да зависиш от болни!

Дните преминаваха, изпълнени с такова сноване. Войската на Ода вече бе почнала да прекосява река Кисо и въвличаше отрядите на рода Сайто в яростни сражения. Ежечасно в Инабаяма пристигаха известия за пораженията на техните части.

Тацуоки не можеше да спи, очите му станаха като стъклени. Крепостта бързо се изпълни с объркване и отпадналост. Накара да оградят прасковената градина със завеса и седеше там на походното си столче, заобиколен с лъскави доспехи и от служители.

— Ако силите ни не достигат, продължавайте да изисквате още от всеки от окръзите. Има ли достатъчно отряди в града под крепостта? Нали няма да трябва да заемаме отряди от рода Асаи? Как мислите?

Гласът му бе писклив и пълен със страх, треперещ от собствения му ужас и чезнещо самообладание. Служителите трябваше да се погрижат душевното състояние на Тацуоки да не повлияе на неговите войници.

По залез-слънце от крепостта вече съзираха огньове. Настъплението на отрядите на Ода продължаваше ден и нощ — от Ацуми и долината на Кано на юг то се разпростря по притоците на Нагара към Гото и Кагамиджима на запад. С напредването на Ода подпалените от тях пожари се превърнаха в огнен прилив, който овъгляше небето. На седмия ден на месеца те почти обкръжиха Инабаяма — главната крепост на врага.

Нобунага за пръв път оглавяваше такава голяма войска. Само от това обстоятелство можеше да бъде разбрана неговата решимост да успее. За Овари това значеше мобилизация на цялата област. Бъдеха ли разбити, и Овари, и Ода щяха да престанат да съществуват.

Веднага щом войската стигна Инабаяма, настъплението й спря и за няколко дни двете страни бяха въвлечени в ожесточени боеве. Естествената твърдина и калените стари бойци на Сайто показаха своето. Особено вредоносно за Ода обаче бе превъзходството на противника във въоръжението. Богатството на Мино бе дало на рода Сайто възможност да купи значително количество огнестрелно оръжие.

Те имаха поделение, въоръжено с пушки, от каквото силите на Ода бяха лишени и щом нападателите наближеха града под крепостта, то ги обстрелваше откъм планината. Акечи Мицухиде, мъжът, който създаде поделението, отдавна бе напуснал Мино и станал ронин. При все това младият учен се бе посветил на изучаването на огнестрелното оръжие и поделението имаше здрави основи.

Във всеки случай, след няколко дни на изгаряща жега и близък бой, отрядите на Ода почнаха най-сетне да отпадат. Ако по това време родът Сайто бе поискал подкрепления от Оми или Исе, десет хиляди мъже нямаше никога повече да видят Овари.

Най-заплашителни от всичко бяха очертанията на върховете Курихара, Нангу и Бодай, които се издигаха в далечината.

— Наистина не трябва да се тревожите за нищо оттам — успокояваше Хидейоши Нобунага.

Но господарят бе неспокоен.

— Обсадата не е верният подход, но нетърпението само ще навреди на собствените ми отряди. Каквото и да правим, не виждам как може да превземем крепостта.

Отново и отново свикваха военни съвети, но изглежда никой нямаше добро хрумване. Най-сетне бе одобрен плана на Хидейоши и една нощ скоро след това предната стража го изгуби от поглед.

Потегли, само с девет доверени мъже, от кръстопътя между Унума и Хида, на четири-пет часа път от края на планинската верига, където бе разположена Инабаяма. Потънала в пот, групата се изкатери по връх Дзуирюджи, достатъчно отдалечен от Инабаяма, за да няма там никаква стража. Между придружаващите Хидейоши мъже бяха Хикоемон и по-младият му брат Матаджуро. За водач им служеше един наскоро преминал при Хидейоши човек, който изпитваше към него дълбока преданост — Осава Джиродзаемон, Унумския тигър.

— Вървете от основата на тази голяма канара към долината. Прекосете онова там малко поточе и тръгнете към блатото.

Тъкмо когато си мислеха, че са стигнали края на долината и на пътеката, видяха оплетени по една чука диви лози. Заобиколиха някакъв връх и намериха скрита пътечка до долината, която минаваше през нискорастящ шарен бамбук.

— По тази пътека е около два часа път до тила на крепостта. Щом идете дотам, като следвате тази карта на планината, трябва да попаднете на воден шлюз, който води към вътрешността на укреплението. Сега с ваше позволение аз ще се сбогувам.

Осава остави групата и сам се обърна назад. Той бе човек със силно чувство за дълг. Макар предан на Хидейоши и съвсем искрен, веднъж вече се бе клел във вярност на рода Сайто. Трябва да му е причинявало болка да води тези хора нагоре по тайната пътечка, която стига зад крепостта на неговите предишни господари. Хидейоши се бе досетил за това и нарочно му бе казал да си тръгне обратно, преди да са стигнали целта си.

Два часа не са много път, но тук всъщност беше непроходимо. Докато се катереха, Хидейоши непрестанно поглеждаше в картата и търсеше скрити места за минаване. Колкото и обаче да я сравняваше, тя не съвпадаше със същинските очертания на планината.

Не можеше да открие планинския поток, който би трябвало да служи като белег. Бяха се загубили. Между това слънцето почна да залязва и стана много по-хладно. Хидейоши не се бе замислял много за възможността да изгубят пътя. В ума му бяха само отрядите, които обсаждаха крепостта Инабаяма. Ако по изгрев-слънце на следващата сутрин нещо се обърка, щеше да направи много лоша услуга на другарите си.

— Чакайте! — обади се един от мъжете така внезапно, че всички замръзнаха по местата си. — Виждам светлина.

Нямаше за какво посред тези планини да има светлина, особено пък до тайна пътека, водеща към крепостта. Навярно доста са наближили укрепленията и това трябва да е вражеска наблюдателница.

Мъжете бързо се изпокриха. В сравнение с ронините, които дали се катерят по планината или просто вървят, бяха изключително подвижни, Хидейоши се чувствуваше в по-неизгодно положение.

— Хванете се за това — се обади Хикоемон, като протегна дръжката на копието си.

Хидейоши се хвана здраво и той се изкатери по стръмнината, като го издърпа подире си. Излязоха на открито възвишение. Докато нощта ставаше все по тъмна, светлината, която бяха видели преди, ярко блещукаше от един процеп в планината на запад от тях.

Ако се предположи, че светлината е от наблюдателница, пътеката със сигурност щеше да върви в една посока.

— Нямаме избор — казаха те, решени да минат отвъд.

— Чакайте — успокои ги бързо Хидейоши. — В наблюдателницата има сигурно само малко хора, недостатъчно, за да се тревожим. Не трябва обаче да ги оставяме да дадат знак на Инабаяма. Ако има сигнален огън, трябва да е близо до постройката, значи нека го намерим и първо да оставим двама души там. После, за да спрем кой да е от стражите да избяга до крепостта, половината от вас трябва да отидат зад къщата.

Те кимнаха за съгласие и като горски животни запълзяха напред, прекосиха една падина и влязоха в същинската долчинка. Конопът в полята ухаеше неочаквано силно. Имаше също ниви с просо, праз и сладки картофи.

Хидейоши наклони глава на една страна. Колибата, заобиколена от ниви и с груба постройка, нямаше вид на наблюдателница.

— Не бързайте. Ще поогледам.

Хидейоши запълзя пред конопа, като се опитваше да спре шумоленето му. Според каквото можеше да различи във вътрешността на хижата, това не бе нищо повече от селски дом и при това ужасно западнал. На мъждивата светлина на лампата забеляза двама души. Единият приличаше на старица, заспала просната върху рогозка. Другият, който разтриваше гърба на старата жена, имаше вид на неин син.

За миг Хидейоши забрави къде се намира и с умиление впери поглед в това зрелище. Косата на старицата вече бе побеляла. Синът й бе доста мускулест, макар да не изглеждаше на повече от шестнадесет-седемнадесет години. Хидейоши не бе в състояние да мисли за тази майка и детето й като за непознати. Внезапно се почувства, сякаш вижда своята собствена майка в Накамура и себе си като момче.

Изведнъж младежът вдигна поглед и рече:

— Почакай само за малко, мамо. Има нещо не на ред.

— Какво е, Мосуке?

Старицата се поизправи малко.

— Щурците спряха изведнъж да свирят.

— Навярно пак някакво животно се опитва да се намъкне в килера.

— Не — той силно поклати глава. — Ако беше животно, нямаше да дойде наблизо, докато лампата още гори.

Готов да излезе навън, младежът се плъзна към терасата и взе една сабя.

— Кой е там вън, дето се помъква наоколо? — провикна се той.

Изведнъж Хидейоши се изправи в лехата с коноп. Младият мъж изненадан се втренчи в него. Накрая промърмори:

— Какво става? Само мислех, че навън има някой. Да не сте самурай от Кашихара?

Хидейоши не отговори, а се извърна и с махване на ръката даде знак на хората, които се криеха зад него.

— Обградете хижата! Ако някой избяга навън, посечете го!

Войните наскачаха от конопената леха и за миг обкръжиха дома.

— Да обграждате моята къща с цялата тази показност! — се обърна Мосуке почти предизвикателно към Хидейоши, който сега се бе приближил до постройката. — Майка ми и аз сме единствените двама души тук. Няма нищо, което да си струва да бъде пазено от толкова много хора. А какво всъщност търсите тук, самураю?

Държанието му, докато стоеше на терасата, бе всичко друго, но не и объркано. Напротив, беше дори прекалено спокойно. Очевидно гледаше на тях с презрение.

Хидейоши седна на ръба на терасата и каза:

— Не, младежо, ние просто сме предпазливи. Не искахме да ви уплашим.

— Аз въобще не съм уплашен, но майка ми се стресна. Ако ще се извинявате, трябва да се извините на нея.

Говореше без страх. Момчето нямаше вид на обикновен селянин. Хидейоши огледа вътрешността на хижата.

— Е, хайде сега, Мосуке. Защо си така груб с един самурай? — се обади старицата. После се обърна и заговори на Хидейоши:

— Е, аз не зная кои сте, но моят син никога не влиза в светско общество и е просто едно своенравно селско момче, което не знае как да се държи. Моля, господине, простете му.

— Вие ли сте майката на този млад човек?

— Да, господине.

— Казахте, че е просто селско момче, което не знае как да се държи, но като се съди по вашия говор и по неговото изражение, на мен ми е трудно да повярвам, че сте само прости селяни.

— Изкарваме си хляба зиме с лов, а лете — с направа и продажба на дървени въглища за селото.

— Това може да е сега така, но не и по-рано. Най-малкото, вие със сигурност идвате от родовито семейство. Аз не съм служител на рода Сайто, но поради известни обстоятелства се загубих в тези планини. Не възнамеряваме да ви вредим. Ако не възразявате, ще ми кажете ли, моля, кои сте?

Мосуке, който бе седнал до майка си, внезапно попита:

— Господин самураю, и вие говорите с оварско произношение. Да не сте от Овари?

— Да, родил съм се в Накамура.

— Накамура ли? Недалеч от нас. Аз съм роден в Гокисо.

— Значи сме от една област.

— Ако сте служител от Овари, ще ви кажа всичко. Името на баща ми бе Хорио Тономо. Служеше на господаря Ода Нобукийо в крепостта Когучи.

— Колко странно — щом вашият баща е бил служител на господаря Нобукийо, то тогава вие също би трябвало да бъдете служител на господаря Нобунага.

„Добър човек срещнах тук“, помисли си доволно Хидейоши.

След като го направиха управител на Суномата, той бе почнал да търси способни мъже, които да му служат. Неговият подход към хората не беше първо да ги главява и после да прави преценката си. Ако се доверява на някого, веднага го взимаше при себе си и после постепенно намираше мястото, където ще е от най-голяма полза. По същия начин постъпи, когато си взе съпруга. Имаше необикновена дарба да различава същинските способности от привидните.

— Да, разбирам. Но мисля, че като майка на Мосуке вие не искате той да живее живота на въглищар и ловец. Защо не поверите сина си на мен? Знам, че това значи да отнема всичко, което имате. Моят ранг не е висок, но аз съм служител на господаря Ода Нобунага, по име Киношита Хидейоши. Доходът ми е нисък и смятам себе си за човек, който излиза пред света, въоръжен само с едно копие. Ще ми служите ли? — попита Хидейоши, като гледаше майката и детето й.

— Какво? Аз ли? — ококори очи Мосуке.

Толкова щастлива, че се чудеше дали това не е сън, старата жена се просълзи.

— Щом е достоен да стане служител на рода Ода, то моят съпруг, който умря в безчестие в една битка, би бил толкова щастлив. Мосуке! Приеми това, което ти предлагат и очисти името на баща си от срама.

Мосуке, разбира се, не възрази нищо и незабавно се закле във вярност като служител.

После Хидейоши даде на момъка първата заповед:

— Проправяме си път в тила на крепостта Инабаяма. Имаме карта на планината, но не можем да намерим правилната пътека. Задачата е доста трудна за твоя първа проява като служител, но трябва да ни отведеш дотам. Разчитам на теб.

Мосуке огледа за кратко време картата, сгъна я и я върна на Хидейоши.

— Разбирам. Някой има ли нужда от храна? Взели ли сте си достатъчно за по две яденета на човек?

Загубили се, сега те тъкмо бяха на път да изчерпят припасите, които бяха взели със себе си.

— До крепостта има само два и половина часа път, но все пак по-добре да си вземем достатъчно за вечеря и закуска.

Мосуке бързо свари ориз и го смеси с просо, фасулена каша и солени сливи, така че да стигне за десетима. После нарами една макара конопено въже и прикачи на пояса си кремък, прахан и бащината сабя.

— Тръгвам, мамо — каза Мосуке. — Да влезеш в битка е славно начало на службата пред моя господар, но дори като се осланяме на съдбата ми като самурай, сега може да е нашата последна раздяла. Ако това се случи, моля те, примири се със загубата на сина си.

Време бе да тръгват, но естествено майката и детето й се разделяха с неохота. Хидейоши едва понасяше тази гледка. Отиде надалеч от къщата и впери поглед в катраненочерните планини.

Тъкмо когато Мосуке тръгваше, майка му го повика да се върне. Подаде му една кратунка.

— Напълни я с вода и я вземи със себе си — каза му тя. — Непременно ще ожаднееш по пътя.

Хидейоши и останалите се зарадваха. Досега неведнъж бяха страдали от липса на вода. Само на малко места между скалистите чуки бълбукаха поточета. А и колкото повече наближават върха, толкова по-малко вода щеше да има.

Щом стигнаха до канара, Мосуке метна въжето, върза го долу за корена на един бор, покатери се пръв и после изтегли след себе си останалите.

— Оттук нататък пътеката става още по-трудна за следване — каза той. — Има доста места, като наблюдателницата при пещерата Акагава, където може да ни улови стражата.

Като чу това, Хидейоши разбра до каква степен е бил предпазлив Мосуке, когато, след като му показаха картата на планината, я погледна за миг и не даде бърз отговор. У него все още имаше нещо детинско, но той обмисляше вещата изцяло и Хидейоши почувствува още по-голяма привързаност към момчето.

Накрая водата от кратунката се превърна в пот по десетимата мъже. Мосуке избърса гъстата влага от лицето си и каза:

— Ако сме така уморени, надали ще можем да се бием. Защо да не преспим тук?

— Добре ще е да поспим — съгласи се Хидейоши, — но после колко още път остава до тила на крепостта.

— Ей там долу е — отвърна Мосуке и посочи право към долината.

Всички се развълнуваха, но с махване на ръка Мосуке ги накара да млъкнат.

— Не бива повече да говорим високо. Вятърът може да отнесе гласовете ни в посока към крепостта.

Хидейоши се втренчи надолу в долината. Тъмните дървета, които я обграждаха, приличаха на бездънно езеро. Щом обаче се вгледа дълго и напрегнато, едва успя да различи очертанията на издигната от огромни камъни стена, висока дървена ограда и нещо като постройка между дърветата.

— Тук сме точно над врага. Добре, да поспим, докато съмне.

Мъжете заспаха на земята, а Мосуке уви празната сега кратунка с парче плат и я сложи под главата на господаря си. Докато другите поспаха около два часа, той будуваше и стоеше на пост малко по-встрани.

— Хей! — извика той.

Хидейоши вдигна глава.

— Какво има, Мосуке?

Младежът посочи на изток.

— Изгревът.

Наистина, нощното небе добиваше белезникав оттенък. Море от облаци покриваше върховете. Долината зад крепостта Инабаяма, която бе непосредствено под тях, не можеше въобще да се види.

— Е, да тръгваме в нападение — се обади един от хората.

Докато връзваха връзките на доспехите си и си нагласяха наколенниците, Хикоемон и останалите затрепериха от вълнение.

— Не, чакайте. Дайте първо да се нахраним — спря ги Хидейоши.

Докато слънцето се показваше над обширния океан от облаци, те довършиха второто от двете яденета, които Мосуке бе приготвил предишната вечер. Кратунката бе празна, но оризът, смесен с просо и увит в дъбови листа, бе толкова вкусен, та си помислиха, че няма да го забравят до края на живота си.

Щом свършиха с храненето, мъглата в долината под тях почна да се вдига. Различиха стръмна скала и обвит с лози висящ мост. Зад моста имаше каменна стена, покрита с гъст зелен мъх. Мястото тъмнееше и непрестанно духаше суров вятър.

— Къде е тръбата за сигнални ракети? — попита Хидейоши. — Дайте я на Мосуке и го научете как да си служи с нея.

Стана и попита Мосуке дали знае как да използува тръбата, после добави:

— Сега слизаме долу да си пробием път в крепостта. Отваряй си ушите. Веднага, щом чуеш викове, запали тръбата. Нали? Да не объркаш нещо.

— Разбирам — кимна Мосуке и застана до сигналната тръба.

Като видя господаря си и останалите да потеглят и да се спускат в долината с висок боен дух, той доби малко тъжен вид. Би искал да отиде с тях. Облаците заприличаха на високи разбушувани вълни и най-сетне под тях се показа долината между Мино и Овари.

Тъй като все още бе ранна есен, слънцето продължаваше да свети жарко. Много скоро пред погледа се разкриха градът под крепостта Инабаяма, водите на река Нагара и дори кръстовищата между къщите. И все пак не можеше да се види и жива душа. Слънцето се изкачи по-нависоко.

„Какво е станало?“, запита се тревожно Мосуке. Сърцето му силно тупкаше. После изведнъж чу ехо от пушечни изстрели. Пушекът от сигналния огън, който изстреля, се провлачи по синьото небе като пускаща мастило сепия.

Хидейоши и хората му се приближиха към тила на крепостта с напълно спокойни изражения, като се оглеждаха насам-натам по широкото празно място, обрасло с гъста трева.

Първите войници от крепостта Инабаяма, които видяха групата, си помислиха, че тя е съставена от мъже от техните. Настанени в съседния склад за гориво и оризов хамбар, те ядяха своите сутрешни дажби и бъбреха. При все че бяха минали няколко дни на постоянни сражения, това беше голяма крепост, а всичко се бе развивало около предната порта. Тук, в тила на естествената твърдина, бе толкова тихо, че можеше да се чуе чуруликането на птиците.

Когато пред крепостта се биеха, войниците в тила долавяха шума от пушечни изстрели, който идеше от посока на виещата се към предната порта пътечка. Малцината, които охраняваха тила, обаче си мислеха, че до самия край няма да вземат участие в сраженията.

— Наистина доста им идва на онези отпред — обади се самодоволно един от войниците.

Докато ядяха дажбите си, те наблюдаваха Хидейоши и неговите хора и накрая взеха да се изпълват с подозрение.

— Кои са тези?

— За онези мъже там ли говориш?

— А-ха. Нещо малко странно е как се мотаят наоколо, не намираш ли? Гледат към наблюдателницата до дървената ограда.

— Сигурно идват от мястото на боя.

— Но кои са?

— Трудно е да кажеш, когато са с доспехи.

— Хей! Единият излезе с горяща главня от кухнята! Какво мислите, че ще прави с нея?

Докато гледаха с клечки за ядене в ръцете, мъжът с главнята се затича в склада за гориво и запали купчините дърва. Останалите го последваха с факли, които хвърляха в другите постройки.

— Врагът е! — извикаха стражите.

Хидейоши и Хикоемон се обърнаха към тях и се изсмяха.

Как падна толкова лесно тази непристъпна на вид твърдина? Първо избухването на пожара в тила хвърли в объркване вътрешността на укреплението. После виковете на Хидейоши и неговите хора всяха паника сред защитниците и те почнаха да се бият помежду си, мислейки, че сред тях трябва да има изменници. Най-важна роля за поражението им обаче, както се разбра едва по-късно, бе изиграл нечий съвет.

Преди няколко дни умопомраченият Тацуоки беше довел като заложници в крепостта жените и децата на биещите се навън войници, както и семействата на богати градски жители, за да не се предадат отрядите му на врага.

Човекът, замислил този ход, обаче не бе друг, а Ийо, един от Тримата от Мино, който вече се беше съюзил с Хидейоши. Тази „хитрост“ значи не бе нищо повече от тайна уловка. Поради това по време на нападението в крепостта цареше ужасен безпорядък и защитниците не бяха в състояние да окажат на нападателите пълна съпротива. Най-сетне, в самия разгар на безредието, Нобунага, който все търсеше сгоден случай, прати на Тацуоки писмо:

Веднага щом Тацуоки прочете писмото, той нареди на хората си да се предадат и заедно с членовете на своето семейство напусна крепостта, придружаван само от тридесет служители. Като прибави към тях свои собствени войници за свита, Нобунага прати Тацуоки в изгнание в Кайсей, но обеща да даде малко земя на по-младия му брат Шингуро, за да не загине родът Сайто. С обединяването на Овари и Мино стойността на владенията на Нобунага нарасна на един милион и двеста хиляди крини ориз. Той за трети път премести своята крепост, от връх Комаки в Инабаяма, която прекръсти на Гифу — по името на рожденото място на китайската династия Джоу.

„Бъди добър със съседа си“

Сега градът под крепостта Кийосу бе опустял. Имаше само няколко дюкяна и жилища на самураи. При все това през самото запустение се четеше радостта от отхвърлянето на една стара кожа. Такова е началото на всичко живо — веднъж изпълнила предназначението си, утробата е принудена да се примири със своето разложение и отмиране. И по същия начин за всекиго бе радост, че Нобунага няма вечно да е пленник на своя роден град, дори това и да значеше за града упадък.

И тук една раждала някога жена сега остаряваше. Майката на Хидейоши. Тази година навършваше петдесет. Засега спокойно гледаше старините си и живееше със своята снаха Нене в тяхната къща в самурайския квартал на Кийосу. До преди две-три години обаче бе земеделка и ставите на попуканите й от пръстта ръце още бяха отекли. Родила беше четири деца и много от зъбите й липсваха. Косата й обаче още не бе изцяло бяла.

Едно от писмата, които Хидейоши й писа от бойното поле, даваше представа за всички останали:

След нашествието в Мино би било трудно да се преброят писмата, които той пращаше.

— Прочети това, Нене. Винаги пише като дете — обърна се майката на Хидейоши към снаха си.

Всеки път тя й показваше своите писма и Нене на свой ред показваше на старата жена нейните.

— Писмата, които праща на мен, не са толкова нежни. Все неща от рода на „Внимавай с огъня“ или „Бъди прилежна съпруга, докато мъжът ти го няма“ или „Грижи се за майка ми“.

— Умно е това момче. Праща писмо на теб и писмо на мен — едното строго, другото нежно. Мисля си значи, че ако приемеш, че се отнасят еднакво и за двете ни, писмата му са добре разпределени.

— Трябва това да е — рече засмяна Нене.

Тя с преданост се грижеше за майката на своя съпруг. Правеше всичко възможно да й е от полза, сякаш, също като Оцуми, й бе родна дъщеря. Пред всичко друго обаче, радост на старата жена доставяха писмата на Хидейоши. Тъкмо когато се тревожеха, че не са получавали нищо от дълго време, дойде писмо от Суномата. Но по някаква причина това писмо беше само за съпругата и за майката нямаше нищо.

Понякога писмата от Хидейоши пристигаха само за майка му, без нищо за Нене. Посланията му към нея обикновено бяха само послеписи към писмата за майката. До днес не бе пращал нищо нарочно и само за жена си. Изведнъж Нене си помисли, че трябва нещо да не е наред или че има нещо, за което той не иска да тревожи своята майка. Влезе в стаята, разряза плика и намери необичайно дълго писмо:

„Какво да кажа?“ Нене нямаше представа. Помисли си, че скритата молба на нейния съпруг е наистина сериозна.

В същия миг гласът на старата жена я извика от задната част на къщата:

— Нене! Нене! Ела за малко и погледни!

— Ида!

И днес тя прекопаваше с мотика корените на есенните патладжани. Бе следобед и все още доста горещо. Дори бучките пръст в градината пареха. По ръцете й лъщеше пот.

— Боже мой! Ама жега! — възкликна Нене.

Но старицата винаги отвръщаше, че това е, което обичат да вършат хората от село и я молеше да не се тревожи. Колкото и пъти обаче да слушаше това, Нене, тъй като не бе отрасла в земеделско семейство и не познаваше същинския аромат на земята, винаги бе намирала това единствено за съсипваща работа. Все пак напоследък тя усети, че започва да разбира поне малко защо майката на нейния съпруг не е в състояние да престане да работи.

Старата жена често говореше за плодовете и зеленчука като за „даровете на земята“. Това, че бе успяла в голяма бедност да отгледа четири деца и сама не бе умряла от глад, беше един от тези дарове. Сутрин плясваше молитвено с ръце към слънцето, като обясняваше, че и това й е навик от времето в Накамура. Не искаше да забрави предишния си живот.

Понякога казваше, че ако отведнъж привикне с разкошни дрехи и разточителни ястия и забрави благословията на слънцето и земята, със сигурност ще бъде наказана и ще се разболее.

— О, погледни това, Нене!

Веднага щом видя снаха си, майката на Хидейоши остави мотиката на земята и радостно посочи към това, което вършеше.

— Виж колко много патладжани са узрели. Ще ги мариноваме, та да можем да ги ядем тази зима. Донеси кошницата и дай сега да откъснем няколко.

Щом се върна, Нене подаде една от двете кошници на свекърва си. Като започна да къса патладжани и да ги слага в кошниците, тя каза:

— Както усилено работите, ще имаме достатъчно зеленчук за всичката супа и туршия, от които ще се нуждаем в къщи.

— Предполагам, че в дюкяните, откъдето пазаруваме, ще се поразсърдят.

— Е, слугите казват, че това ви доставя удоволствие и че е добре за здравето ви. И със сигурност ни помага да пестим, значи трябва да е добре.

— Няма да е хубаво за името на Хидейоши, ако хората си помислят, че правим това просто от стиснатост. Трябва някак да се опитаме да купуваме нещо друго от търговците, за да не си мислят така.

— Да, така да направим. Е, майко, не ми е никак приятно да говоря за това, но тъкмо преди малко дойде писмо от Суномата.

— О? От сина ми ли?

— Да… но този път не беше пратено до вас — пристигна само за мене.

— За когото и да е, е добре. Е, всичко както обикновено ли е? Той добре ли е? От известно време нямаме вести от него и аз си мислех, че трябва да е заради преместването на Негово Височество в Гифу.

— Точно така. В писмото той ме моли да ви кажа, че Негово Височество го е направил управител на крепост и мисли, че това е добро време да се преместим при него. Моли ме да ви убедя да дойдете и казва, че до няколко дни непременно трябва да се преместим в Суномата.

— О… това е чудесна новина. Че е станал управител на крепост, е почти като сън, но не трябва да отива твърде надалеч и да надскача себе си.

Докато слушаше радостните новини за своя син, сърцето на майката се боеше да не би добрата му съдба да се окаже недълготрайна. Старата жена и снаха й продължиха да работят заедно в градината и да берат патладжани. Скоро кошниците бяха пълни с ярко виолетовите зеленчуци.

— Не ви ли боли гърбът, майко?

— Какво? Защо, тъкмо напротив. Ако работя така малко по малко всеки ден, тялото ми си запазва силата.

— И аз също се уча от вас. Откакто ме оставяте от време на време да помагам в градината, се научих да се радвам на брането на зеленчук за супа сутрин и на работата при краставиците и патладжаните. Дори след като се пренесем в крепостта Суномата, някъде в двора непременно ще има място, където да насадим леха със зеленчуци. Ще можем да отглеждаме всичко, каквото поискаме.

Старата жена скри уста с оцапаната си с пръст ръка и се засмя.

— И ти си една умна, досущ като Хидейоши. Още преди да разбера какво става, реши да се преместим в Суномата.

— Майко — Нене се просна по очи и притисна върховете на пръстите си към земята. — Моля ви, изпълнете желанието на моя съпруг!

Старицата бързо хвана ръцете на Нене и се опита да ги допре до челото си.

— Не прави това! Аз съм просто една старица, която гледа само себе си.

— Не, не сте. Много добре разбирам какво ви спира.

— Моля те, не се сърди на своенравието на една стара жена. Заради това момче не искам да отида в Суномата. Така няма да бъде отвличан в служенето си на Негово Височество.

— Моят съпруг добре разбира това.

— Дори и да е истина, което казваш, Хидейоши ще бъде сред хора, които ще му завиждат за бързото преуспяване и ако една одърпана селянка работи градина посред двора на крепостта, ще го наричат с имена като „Маймунката от Накамура“ или „селски син“. Дори и собствените му служители ще му се смеят.

— Не, майко. Без нужда се тревожите за бъдещето. Това може да стане с някой, който обича да се прави на какъвто не е и да се грижи за това, какво казват другите, но сърцето на моя съпруг не е подвластно на хорското мнение. А щом става дума за неговите служители…

— Чудя се. Майка на господар на крепост с моя вид — няма ли това да навреди на името му?

— Моят съпруг не е дотам дребнав.

Думите на Нене бяха така искрени, че старата жена се изненада и накрая очите й се напълниха със сълзи от радост.

— Казах непростими неща. Моля те, извини ме, Нене.

— Е, слънцето залязва, майко. Измийте си ръцете и краката.

Нене тръгна напред, като носеше двете тежки кошници.

Заедно със слугите тя взе една метла и помете. Особено се стараеше в стаята на старицата, която почисти сама. Запалиха лампите и приготвиха чиниите за вечеря. Освен места за двете им, всяка сутрин и всяка вечер едно място оставаше запазено за Хидейоши.

— Да ви разтрия ли хълбока? — попита Нене.

Старата жена имаше постоянни болки, които от време на време се засилваха. Щом рано наесен задухаха вечерните ветрове, тя често се оплакваше. Докато Нене разтриваше краката й, старицата привидно потъна тихо в сън, ала през това време трябва да е прехвърляла на ум нещо. Накрая се изправи в леглото и заговори на Нене:

— Слушай, скъпа. Ти искаш отново да си при своя съпруг. Съжалявам, че бях така себична. Кажи на сина ми, че майка му иска да се премести да живее в Суномата.

В деня преди очакваното пристигане на майката на Хидейоши пред портите на Суномата влезе нечакан, но много желан гост. Беше облечен в прости дрехи, с нахлупена над очите камъшена шапка и придружен само от двама спътници — млада жена и момче.

— Щом ме види, ще разбере — каза мъжът на стражата, която прати вест на Хидейоши.

Този бързешком излезе от крепостните порти да приветства гостите си — Такенака Ханбей, Кокума и Ою.

— Това са единствените ми последователи — му каза Ханбей. — В крепостта на връх Бодай имам доста голямо домочадие, но когато се оттеглих от този свят, прекъснах връзка с тях. Що се отнася до моето предишно обещание към вас, господарю, помислих, че времето навярно е дошло и затова напуснах планинското си убежище и слязох отново да бъда между хората. Ще приемете ли моля тези трима странници като ваши най-смирени слуги?

Хидейоши се поклони с ръце на колената и каза:

— Вие сте прекалено скромен. Ако ми бяхте пратили предварително просто една бележка, щях да дойда на планината да ви посрещна лично.

— Какво? Бихте дошъл да посрещнете един нищожен планински ронин, който идва тук да ви служи?

— Е, както и да е, моля, заповядайте вътре.

Той тръгна напред и направи на Ханбей знак с ръка да влезе. Щом Хидейоши се опита да му предостави почетното място за сядане, Ханбей решително отказа с думите:

— Това ще е противно на намерението ми да бъда ваш служител.

— Не, не — отвърна с най-дълбоко чувство Хидейоши. — Аз не съм дотам надарен, че да се поставям над вас. Мисля да ви препоръчам на господаря Нобунага.

Ханбей поклати глава и упорито отказа.

— Както от самото начало заявих, нямам и най-малко намерение да служа на господаря Нобунага. И това не е просто въпрос на вярност към рода Сайто. Ако трябваше да служа на господаря Нобунага, нямаше да се мине дълго и щях да се принудя да изоставя службата си при него. Като взема предвид несъвършенствата на моята собствена личност, ведно с това, което съм чувал за нрава му, усетът ми подсказва, че отношенията ни на господар и служител не биха били от взаимна полза. С вас обаче не трябва да потискам разположението на духа си. Вие можете да търпите присъщата ми себичност и своенравие. Бих желал да ме смятате за най-долния от служителите ви.

— Е, тогава, ще обучавате ли във военното изкуство не само мене, но и всички мои служители?

С това, изглежда, двамата мъже постигнаха взаимно съгласие и тази вечер до късен час разговаряха весело и пиха заедно саке, без да мислят за това кое време е. Утре бе денят на пристигането на майката на Хидейоши в Суномата. Придружен от прислуга, той пропътува малко повече от час, от крепостта до покрайнините на селото Масаки, за да посрещне носилото на майка си.

Небето бе лазурно, хризантемите по грубо сплетените огради на хорските къщи изпускаха своето благоухание, а свраките в клоните на гинковите дървета пееха пискливата си песен.

— Шествието на почитаемата ви майка вече се вижда в далечината — обяви един от служителите.

Лицето на Хидейоши засия от радост, която не бе в състояние да прикрие. Най-сетне носилата на неговата майка и съпруга пристигнаха. Щом съпътстващите самураи видяха господаря си да се приближава към тях, за да ги поздрави, те незабавно слязоха от седлата. Хачисука Хикоемон се приближи бързо отстрани до носилото на старата жена и я осведоми, че Хидейоши е дошъл да я посрещне.

От вътрешността на носилото се чу гласа на старицата, която молеше да я свалят долу. Спряха носилата и ги спуснаха на земята. Войните коленичиха от двете страни на пътя и се поклониха. Нене слезе първа, отиде до носилото на свекърва си и я хвана за ръка. Когато погледна към лицето на самурая, който бързо сложи на краката на старата жена сламени сандали, видя, че това е Хидейоши. Дълбоко развълнувана, без да има време да каже и дума, Нене поздрави своя съпруг с бързо кимване.

Като взе ръката на своя син, старицата я притисна с почитание към челото си и каза:

— За господар на крепост си прекалено любезен. Моля те, недей проявява такава загриженост пред служителите си.

— Отдъхвам си, като виждам, че имаш такъв здрав вид. Казваш ми да не проявявам загриженост, но майко, единствена моя майко, днес аз не съм излязъл да те посрещна като самурай. Не се грижи, моля те.

Старата жена пристъпи вън от носилото. Останалите самураи всички се бяха проснали по очи на земята и тя се почувства твърде зашеметена, за да върви.

— Трябва да си уморена — каза Хидейоши. — Почини си тук за малко. До крепостта няма повече от час път.

Като хвана майка си за ръка, той я поведе към ниско столче под стрехата на една къща. Старицата седна и се загледа в есенното небе, което се простираше над плътната жълта ивица на гинковите дървета.

— Досущ като насън е — прошепна тя.

Тези думи накараха Хидейоши да се замисли за изминалите години. Не можеше да почувства, че този миг е като сън. Много ясно виждаше стъпките, които свързваха сегашната действителност с миналото. И усещаше това сега като естествен завършек на един отрязък от своя път.

През следващия месец, след като майката и съпругата на Хидейоши се преместиха в Суномата, ги последваха двадесет и девет годишната му сестра Оцуми, двадесет и три годишният му природен брат Кочику и двадесетгодишната му природена сестра.

Оцуми още бе неомъжена. Отдавна Хидейоши беше обещал, че ако се грижи за майка им, той ще й намери съпруг. На следващата година Оцуми се омъжи в крепостта за един роднина на жената на Хидейоши.

— Всички са пораснали — каза Хидейоши на майка си, като гледаше доволството по лицето й. Това бе неговото щастие и големият му подтик за бъдещето.

Беше късна пролет. По облегалката, на която дремеше Нобунага, в изобилие падаше черешов цвят.

— А… точно така.

Като се сети за нещо, той нахвърли бързо една бележка и нареди на вестоносец да я отнесе до Суномата. Хидейоши стана господар на крепост и вече не бе подръка, за да отговаря винаги, когато го повика. Това изглежда правеше неговия господар малко самотен.

Вестоносецът на Нобунага прекоси река Кисо и на портите на крепостта предаде бележката на Хидейоши. И тук пролетта бе минала спокойно. Цветовете на планинската дива лоза се полюшваха в сянката на изкуственото хълмче в двора. Зад този хълм, на края на широката градина, имаше новопостроена зала и малка къща за Такенака Ханбей и Ою.

Залата бе една доджо, където служителите на Хидейоши можеха да се упражняват в бойните изкуства. Под ръководството на Такенака Ханбей сутрин те изучаваха тук китайските класици, а след обед се надпреварваха в умения за бой с копие и меч.

След това Ханбей до късно през нощта говореше за военните предписания на Сун Цу и Ву Чи. Той със страст се посвети на обучението на всички млади самураи, за да ги приучи към бойните навици и обичаи в крепостта — повечето от служителите на Хидейоши бяха диви ронини, които някога се числяха към отряда на Хикоемон.

Хидейоши знаеше, че трябва да работи постоянно за самоусъвършенстване, за да преодолее своите недостатъци и да увеличи способността си за самовглъбяване и бе решен, че от неговите самураи трябва да се изисква същото. Ако ще играе важна роля за в бъдеще, въоръжени само с груба сила служители няма да му бъдат от полза. Хидейоши много държеше на това. И така, освен че радушно прие Ханбей на служба, той му се поклони и като на учител и го смяташе за свой наставник във военната наука. Повери му също обучението на служителите си.

Военната дисциплина решително се подобри. Когато Ханбей говореше за Сун Цу или китайските класици, хора като Хикоемон можеше винаги да бъдат видени на издигнатото място за слушателите. Единствената пречка бе, че Ханбей не беше много издръжлив телесно. Заради това от време на време беседите биваха отлагани и служителите оставаха разочаровани. И днес той се бе пренапрегнал през деня и заяви, че отменя вечерните четения. С настъпването на нощта бързо нареди да затворят плъзгащите се врати на дома.

Макар сезонът да бе късна пролет, вечерният вятър от горното течение на река Кисо още повече простудяваше слабото телосложение на Ханбей.

— Постлала съм ти леглото вътре. Защо не спиш?

Ою остави до писалището някаква лечебна смес. Ханбей четеше — обичайното му занимание, когато имаше малко време за отдих.

— Не, не че толкова се чувствам зле. Отмених беседата, понеже мислех, че може да пристегне повикване от господаря Хидейоши. Наместо да ми оправяш леглото, подреди ми дрехите така, че ако дойде вест, да мога бързо да изляза.

— Това ли било? Съвет ли има в крепостта тази вечер?

— Нищо такова — Ханбей отпи от горещата отвара. — Преди малко, докато затваряше вратата, ти сама ми каза, че по реката е пресякла лодка със знаме на вестоносец от Гифу и че някой идва към крепостната порта.

— За това ли говориш?

— Ако вестоносецът идва при господаря Хидейоши, то не се знае колко далеч и докъде може да отведе цялата тази работа. Дори и да не бъда повикан, надали ще мога да си разхлабя пояса и да заспя.

— Началникът на тази крепост те почита като свой учител, а ти се прекланяш пред него като пред твой господар, тъй че надали знам чие уважение е по-голямо. Наистина ли си толкова решен да служиш на този човек?

Ханбей усмихнат затвори очи и обърна лице към тавана.

— Допускам, че най-сетне се е стигнало и дотам. За един е мъж е плашещо да има доверието на друг. Красотата на една жена никога не би могла да ме изкуши.

В мига, в който казваше това, от кулата пристигна вестоносец. Той донесе молбата на господаря, Ханбей бързо да дойде при него и си тръгна. След кратко време пред Хидейоши, който седеше сам в тих размисъл, се яви един оръженосец и обяви:

— Господин Ханбей дойде.

Вдигна поглед от унеса си и бързо излезе от стаята да посрещне Ханбей. Двамата се върнаха вътре и седнаха.

— Съжалявам, че ви повиках тук посред нощ. Как се чувствате?

Ханбей погледна в очите Хидейоши, който на свой ред явно се канеше до самия край да се отнася с него като с учител.

— Такова внимание е ненужно. Ако вие, моят господар, говорите така с мене, как ще съм в състояние да ви отвърна? Защо не кажете нещо като „О, ти ли си, Ханбей?“ Мисля, че такъв род загриженост към един служител е неуместна.

— Наистина ли? Е, смяташ ли, че това не е от полза за отношенията ни?

— Просто не мислех, че моят господар трябва да уважава някого като мен така, като правите това вие.

— А защо не? — засмя се Хидейоши. — Аз съм необразован, а вие сте твърде учен. Роден съм на село, а вие сте син на господар на крепост. Във всеки случай, мисля за вас като за по-високопоставен.

— Щом нещата стоят така, отсега нататък ще бъда по-внимателен.

— Добре, добре — рече с игрива нотка Хидейоши. — Постепенно ще станем господар и служител. Ако се издигна още по-високо от сега.

За господар на една крепост, той отиваше извънредно далеч в пренебрегването на своето достойнство. Всъщност, ако умът има нужда от дрехи, бе готов да застане пред Ханбей напълно гол по отношение на собствената си глупост и невежество.

— Е, добре, защо ме повикахте, господарю? — запита учтиво Ханбей.

— О, да — каза Хидейоши, като внезапно се сети за предмета на тяхната среща. — Току-що получих писмо от господаря Ода Нобунага. Ето какво пише той: „След малко отдих се отегчих дори от придобивката на Гифу. Вятърът и облаците са спокойни и бих искал отново да изляза на открито. Хубостите на природата още не са ми станали близки. Какво ще правим с плановете за тази година?“ Как допускате, че трябва да отговоря на това?

— Е, смисълът е ясен, така че би трябвало да сте в състояние да му отговорите с един ред.

— Хм. Разбирам, но как бих могъл да отговоря в един ред?

— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето.“

— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето“ ли?

— Това е.

— Хм. Разбирам.

— Подозирам, че след като господарят Ода Нобунага превзе Гифу, сега си мисли, че тази година е времето да сложи в ред своето вътрешно управление, да даде на войските си да отпочинат и да почака нов подходящ ден — заключи Ханбей.

— Сигурен съм, че точно такива са замислите му, но с неговите наклонности той не може просто да остави дните да минават в безделие. Ето защо е пратил това писмо с въпрос относно политиката.

— Кроене на планове за бъдещето, съюз със съседите — настоящето, мисля, е навярно чудесна възможност за такива неща.

— Значи? — попита Хидейоши.

— Това е просто моето скромно мнение, понеже по-скоро вие, а не аз съм този, за когото се говори, че е способен в толкова много области. Първо отговорете само с едни ред: „Бъдете добър със съседите си — кройте планове за бъдещето“. После при удобен случай идете в крепостта Гифу и лично обяснете своя замисъл.

— Защо всеки от нас не напише коя област смята, че е най-добре да стане съюзник на Ода и после да сравним и да видим дали мислим едно и също?

Ханбей написа пръв нещо и после Хидейоши също употреби четката върху парче хартия.

Щом си размениха листовете и ги разгънаха, видяха, че и двамата са написали „Такеда от Кай“ и избухнаха в смях, доволни, че мислите им вървят в еднаква посока.

Лампите в гостната светеха ярко. Вестоносецът от Гифу получи почетното място; присъстваха също майката и съпругата на Хидейоши. Щом последният седна, лампите сякаш загоряха още по-весело и стаята се оживи.

Нене си помисли, че поне в сравнение с миналото, в днешно време съпругът й изглежда пие доста повече саке. Наблюдаваше небрежното му държание по време на угощението, сякаш въобще нищо не е забелязала. Хидейоши забавляваше своя гост, караше майка си да се смее и изглежда сам се чувствуваше отлично. Дори и Ханбей, който никога не пиеше, приближи чашата със саке до устните си и отпи малко за здравето на своя господар.

Към веселието се присъединиха още хора и то скоро стана доста буйно. Щом майка му и Нене се оттеглиха. Хидейоши излезе навън да поизтрезнее. Цветовете на младите черешови дървета вече бяха изпокапали и нощта се изпълваше само от уханието на планинската лоза.

— А! Кой е там под дърветата? — извика Хидейоши.

— Аз съм — отвърна женски глас.

— Ою, какво правиш тук?

— Брат ми се забави толкова до късно, а е така слаб, че се разтревожих.

— Чудесно е да виждаш такива безупречни отношения между брат и сестра.

Хидейоши отиде до нея. Канеше се да се просне по очи, но той я хвана за ръцете.

— Да повървим долу до чаения павилион, Ою. Толкова съм пиян, че не съм сигурен къде стъпвам. Бих искал да ми приготвиш купичка чай.

— Господи! Ръцете ми! Не бива. Моля ви, пуснете ме.

— Всичко е наред. Не се тревожи.

— Не… не трябва да правите това.

— Наистина всичко е наред.

— Моля ви!

— Защо вдигаш толкова шум? Говори шепнешком, моля те. Жестока си.

— Не бива!

В този миг Ханбей извика отвън. Тръгваше си за дома. Щом го видя, Хидейоши незабавно пусна Ою. Ханбей го изгледа с изумление.

— Що за пиянско безумие е това, господарю?

Хидейоши се плесна с ръка по главата. После, като се смееше или на собствената си глупост, или на липсата на изисканост в държанието си, зина и рече:

— Добре де, какво не е наред? Това е да бъдеш добър със съседите си и да кроиш планове за бъдещето. Не се тревожи за това.

Лятото премина в есен. Един ден Хикоемон дойде при Ханбей с известие, което съдържаше молба Ою да стане придворна дама на майката на Хидейоши. Щом чу това, девойката се сви от страх. После избухна в сълзи. Това бе нейният отговор на поканата на Хидейоши.

За купичка за чай, която няма несъвършенства, казват, че не е достатъчно красива. Характерът на Хидейоши също не беше безукорен. Макар изяществото на чаената купичка и самото човешко непостоянство да са интересно зрелище, от гледище на една жена такъв недостатък не може въобще да бъде „интересен“. Щом сестра му избухна в сълзи при самото споменаване на въпроса, Ханбей сметна отказа й за разумен и го предаде на Хикоемон.

И есента мина без произшествия. В Гифу на дело прилагаха началата на „да бъдеш добър със съседа си и да кроиш планове за бъдещето“. За рода Ода Такеда от Кай винаги бяха оставали заплаха откъм гърба. Скоро бе уговорено дъщерята на Нобунага да се омъжи за сина на Такеда Шинген — Кацуйори. Младоженката беше момиче на тринадесет години, несравнима по хубост. Тя обаче бе осиновена и не беше от истинските дъщери на Нобунага. При все това след брачната церемония Шинген изглеждаше извънредно доволен от нея и скоро връзката бе благословена със син — Таро.

Поне засега северната граница на рода Ода изглеждаше сигурна, но докато раждаше Таро, младата невеста почина. Тогава, за да предотврати разхлабването на съюза между двете области, Нобунага сгоди своя най-голям син Нобутада за шестата по ред дъщеря на Шинген. Прати предложение за брачна връзка и до Токугава Иеясу в Микава. Така военният съюз, който вече съществуваше помежду им, бе подсилен със сродяване между семействата. По времето на годежа най-големият син на Иеясу, Такечийо и дъщерята на Нобунага бяха и двамата по на осем години. Тази политика бе приложена и към рода Сасаки в Оми. И така, през следващите две години в крепостта Гифу имаше непрестанни празненства.

Лицето на самурая бе скрито в сянката на широка, изплетена от камъш шапка. Бе висок и на около четиридесет години. Като се съди по дрехите и сандалите му, беше странстващ боец, който от доста време е на път. Дори и откъм гърба тялото му сякаш не оставяше уязвимо място за нападателя. Тъкмо бе привършил обедното си ядене и излизаше на една от улиците на Гифу. Обикаляше и се оглеждаше без някаква определена цел. От време на време си отбелязваше сам колко се е променило еди-кое си място.

От всяко едно място в града пътникът можеше да вдигне поглед и да види високите стени на крепостта горе. Прихвана ръба на ниската си конусовидна шапка и за кратко време с удивление се загледа в тях.

Внезапно една минувачка, навярно жена на търговец, се обърна и спря, за да го огледа. Прошепна нещо на придружаващия я помощник и двамата колебливо се приближиха до странника.

— Простете. Неучтиво е да ви спирам по този начин на улицата, но не сте ли вие племенникът на господин Акечи?

Хванат неподготвен, боецът отговори бързо:

— Не — и се отдалечи с големи крачки.

След като измина десетина стъпки, той обаче се обърна и погледна към жената, която още се взираше в него. „Това е дъщерята на оръжейника Шинсай, помисли си. Вече трябва да се е омъжила.“

Проправи си път през улиците. Два часа по-късно бе близо до река Нагара. Седна на тревистия бряг и се загледа във водата. Можеше да остане тук завинаги. Тръстиките шумоляха в самотен шепот под бледото и хладно есенно небе.

— Господин страннико?

Някой го потупа по рамото.

Щом се извърна, Мицухиде видя трима души — най-вероятно стража от самураи на Ода, които дежурят.

— Какво правите? — попита небрежно единият.

Лицата на тримата бяха обаче напрегнати и подозрителни.

— Уморих се да вървя и поспрях да почина малко — отвърна спокойно боецът. — Вие от рода Ода ли сте? — попита той, като стана и отърси тревата от дрехите си.

— Да — отвърнаха отсечено войниците. — Откъде идете и накъде сте тръгнали?

— От Ечидзен съм. Имам роднина в крепостта и търсех някакъв начин да се свържа.

— Служител ли?

— Не.

— Но не казахте ли току-що, че е някой от крепостта?

— Не е служител. От домашните е.

— Жена? И как се казва?

— Колебая се, дали да го кажа тук.

— А вашето име?

— И него също.

— Ще рече, че не искате да говорите на открито ли?

— Точно така.

— Е, тогава ще трябва да дойдете с нас до дома на стражата.

Навярно подозираха в него вражески съгледвач. Просто в случай, че окаже съпротива, един от мъжете извика в посока към пътя, където чакаха качен на кон самурай, който имаше вид на техен водач и още десетима пешаци.

— Точно на това се надявах. Водете.

С тези думи боецът бързо тръгна напред.

И в Гифу като във всяка друга област проверките при пресичане на реката, в града под крепостта и на границата бяха строги. Нобунага едва наскоро се бе пренесъл в крепостта Гифу и заради пълната промяна на управлението и законите сега държавните чиновници имаха многобройни задължения. Макар някои да се оплакваха, че охраната е прекалено строга, в града още имаше много бивши служители на сваления род Сайто, а заговорите във вражеските области често напредваха бързо.

Мори Йошинари добре подхождаше за поста на главен градски управител, но като всеки воин предпочиташе полето на боя пред гражданските задължения. Щом се върнеше вечер у дома, изпускаше въздишка на облекчение. И всяка вечер показваше на съпругата си все същото уморено от работа лице.

— Дойде писмо за теб от Ранмару.

Щом чу името Ранмару, Йошинари се усмихна. Новините от крепостта бяха едно от малкото му удоволствия. Ранмару бе неговият син, когото като дете прати да служи в крепостта. От самото начало беше ясно, че той няма да е от никаква същинска полза, но бе хубаво на вид момче и привлече погледа на Нобунага, като така стана един от личните му прислужници. Напоследък бе заедно с оръженосците и изглежда изпълняваше някакъв вид задължения.

— Какви са новините? — попита съпругата на Йошинари.

— Всъщност никакви. Всичко е спокойно и Негово Височество е в добро настроение.

— Нали не пише нещо за боледуване?

— Не, твърди, че е в отлично здраве — отвърна Йошинари.

— Това момче е по-умно от повечето. Сигурно внимава да не причини тревога на родителите си.

— Предполагам, че е така — каза Йошинари. — Но е още съвсем малък и за него трябва да е напрежение през цялото време да бъде до Негово Височество.

— Допускам, че от време на време би искал да се прибира у дома да го поглезим малко.

В този момент се появи един самурай и обяви, че скоро след като Йошинари се върнал в къщи, в службата му станало нещо и макар да е късно пред нощта, неколцина от неговите подчинени са дошли да се посъветват. Тримата военни чакаха на входа.

— Какво има? — попита ги Йошинари.

Водачът им доложи какво е станало:

— Към края на деня един от патрулите ни задържа близо до река Нагара подозрителен на вид странстващ боец.

— И?

— По целия път до дома на стражата се държа много кротко. Когато го разпитахме, упорито отказа да издаде името или родната си област и каза, че ще направи това, само ако говори с господин Йошинари. Продължи с думите, че не е вражески съгледвач и че негова роднина — жена — работи в домакинството на рода Ода от времето, когато Негово Височество пребиваваше в Кийосу. Не поиска обаче да каже нищо повече, освен ако не се срещне с този, който отговаря за всичко. Беше много упорит.

— Хубаво, хубаво. На колко е години?

— Към четирийсет.

— Що за човек е?

— Доста е внушителен. Трудно е да го вземеш просто за един от онези странстващи бойци.

След няколко минути въведоха задържания. Един възрастен служител го отведе в стая в задната част на дома. Възглавница и малко храна очакваха госта.

— Господин Йошинари скоро ще бъде с вас — каза старият служител и се сбогува.

Дим от благовония проникна в стаята. Боецът, с изпоцапани от пътя дрехи, усети, че благовонието е от такова качество, че ако посетителят няма достатъчно изтънчено обоняние, би било пропиляно. Мълчаливо зачака някакъв знак от стопанина на къщата.

Лицето, закрито днес от камъшената шапка, сега мълчаливо съзерцаваше трепкащата светлина на лампата. Без съмнение бе твърде блед, за да повярва стражата, че е странстващ боец. А и очите му бяха кротки и меки — не такива, каквито биха очаквали от човек, чието ежедневие е сабята.

Вратата се плъзна настрани и една жена, по чиито дрехи и държание личеше, че не е прислужница, изискано му поднесе купичка чай. Без нито дума сложи купичката пред него и после се оттегли, като затвори плъзгащата се врата след себе си. Отново, ако гостът не беше важен, не биха му показали такава учтивост.

След няколко минути домакинът Йошинари влезе и ведно с поздрава се извини, че е накарал госта си да чака.

Боецът се премести от възглавницата в по-официално положение. Коленичи.

— Честта да разговарям с господин Йошинари ли имам? Боя се, че със своето неблагоразумие създадох малко неприятности на вашите хора. Идвам с тайно поръчение от рода Асакура в Ечидзен. Казвам се Акечи Мицухиде.

— Значи това сте вие. Надявам се, ще извините нелюбезността на подчинените ми. Аз самият бях изненадан от това, което чух преди малко и побързах да се срещна с вас.

— Не бях назовал името или родната си област. Та как узнахте кой съм?

— Казал сте нещо за определена дама — ваша племенница, допускам — която от известно време служи в дома на Негово Височество. Щом ми съобщиха това, предположих, че трябва да сте вие. Племенницата ви е, вярвам, дамата Хагиджи. Тя служи на съпругата на господаря Нобунага, откакто придружи Нейно Височество от Мино в Овари.

— Наистина! Впечатлен съм, че сте запознат с такива подробности.

— Това е просто работата ми. Ние по начало проучваме такива неща като родното място, произхода и роднините на всекиго — от висшите придворни дами до прислужниците.

— Това е съвсем разумно.

— Проучихме семейството, откъдето произхожда и дамата Хагиджи. По времето, когато умря господарят Досан, един от нейните чичовци избяга от Мино и изчезна. Тя винаги с тъга говорела с Нейно Височество за някой си Мицухиде от крепостта Акечи. Толкова успях да узная. После, щом моите подчинени ме осведомиха за възрастта и външния ви вид и ми казаха, че от половин ден сте обикаляли града под крепостта, свързах всичко това и допуснах, че сте вие.

— Трябва да ви поздравя за силата на мисълта ви — каза Мицухиде с усмивка на облекчение.

Йошинари грейна от задоволство. Сега той попита по-официално:

— Но каква работа ви води така надалеч от Ечидзен, господин Мицухиде?

Изражението на Мицухиде стана сериозно и той бързо снижи глас.

— Има ли друг някой тук? — погледна той към плъзгащата се врата.

— Няма нужда да се притеснявате. Отпратих прислугата. Човекът от другата страна на вратата е най-довереният ми служител. Освен един мъж, който стои на стража при входа на коридора, тук няма никого другиго.

— Работата е в това, че ми бяха поверени две писма за господаря Ода Нобунага — едното от шогуна Йошиаки и другото от господаря Хосокава Фуджитака.

— От шогуна!

— Това на всяка цена трябваше да остане скрито от рода Асакура, тъй че оставям на вас да си представите колко беше трудно да стигна дотук.

Предната година шогунът Йошитеру бе убит от заместника си Мийоши Нагайоши и от неговия служител Мацунага Хисахиде, който узурпира шогунската власт. Йошитеру имаше двама по-млади братя. По-големият от тях, игумен на будистки манастир, бе убит от метежниците. По-младият, Йошиаки, по това време монах в Нара, разбра в каква опасност се намира и избяга с помощта на Хосокава Фуджитака. За кратко време се кри в Оми, отказа се от свещеничеството и на двадесет и шест годишна възраст прие титлата на четиринадесети шогун.

След това „странстващият шогун“ се обърна към Вада, Сасаки и различни други родове за подкрепа. От самото начало намерението му беше да не живее от чужди подаяния. Замислил бе да разгроми убийците на брат си и да възобнови властта и влиянието на семейството. Търсеше помощ, като пращаше вести до далечни родове.

Тъй като Мийоши и Мацунага бяха завладели централната власт, това обаче бе голям въпрос, който засягаше цялата страна. Макар на име Йошиаки да беше шогун, той в действителност не бе нищо повече от безпаричен изгнаник. Нямаше средства, а още по-малко пък собствена войска. Нито пък беше особено обичан сред народа.

Мицухиде започна разказа си от пристигането на Йошиаки в крепостта на Асакура Йошикаге в Ечидзен. Тъкмо по това време на служба при Асакура имало един злощастник, който не бил допуснат за пълноправен служител на рода. Това бил той самият, Акечи Мицухиде. Тъкмо така Акечи за пръв път срещнал Хосокава Фуджитака.

— Историята е малко дълга — продължи Мицухиде, — но ако бъдете така добър да ме изслушате, ще ви помоля с подробности да я разкажете на господаря Нобунага. Разбира се, трябва да предам писмото на шогуна до господаря лично.

После, за да разясни собственото си положение, той заговори за събитията, откакто е напуснал крепостта Акечи и от Мино избягал в Ечидзен. Повече от десет години Мицухиде вкусвал от несгодите на този свят. По природа човек на знанията, той лесно бивал привличан от книгите и учението. Благодарен е за претърпените неуспехи. Времето на странстванията му, отрязъкът на неговите изпитания, със сигурност е било дълго. Крепостта Акечи била разрушена през време на междуособната война в Мино и в Ечидзен избягали само той и братовчедът му Мицухару. В годините, откакто се изгуби от поглед, Мицухиде живял като ронин и си изкарвал оскъдна прехрана с учене на селските деца на четмо и писмо.

Единственото му желание било да намери един добър господар, комуто да служи и добра възможност за това. Докато търсел начин да се издигне в света, Мицухиде изучил бойните изкуства, стопанското дело и с вещо око — крепостите на различните области, като се готвел за някой бъдещ ден.

Пътувал нашир и надлъж и посетил всички области в западна Япония. За това имало добра причина. Западът винаги е този, който пръв приема чуждестранните нововъведения и тъкмо там имал най-добра възможност да добие нови знания по предмета, който превърнал в свое основно занимание — пушките. Познанията му върху огнестрелното оръжие довели до няколко произшествия в западните области. В град Ямагучи един служител на рода Мори на име Кацура задържал Мицухиде по подозрение, че е вражески съгледвач. По този повод той открито разказал за произхода, положението и надеждите си и дори издал как оценява във военно отношение съседните области.

Докато разпитвал Мицухиде, Кацура бил така впечатлен от дълбочината на познанията му, че по-късно препоръчал пътника на своя господар, Мори Мотонари:

— Мисля, че определено е необичайно надарен. Ако му дадем работа тук, подозирам, че впоследствие ще постигне нещо.

Навсякъде еднакво се търсеха надарени хора. Със сигурност такива, които са напуснали домовете си и служили в други области, един ден щяха да се окажат в крайна сметка врагове на своите предишни господари. Едва чул за Мицухиде, Мотонари пожела да се срещне с него. Един ден Мицухиде бе повикан в крепостта Мотонари. На следващия ден Кацура посети Мотонари насаме и го попита за неговото мнение за госта.

— Както казахте, много малко са надарените мъже. Дайте му малко пари и дрехи и любезно го отпратете по пътя му.

— Да, но не ви ли впечатли той по някакъв начин?

— Наистина. Има два вида големи хора — същински големите и злодеите. А ако един злодей е и учен, той най-вероятно ще донесе провал за себе си и вреда на своя господар.

— Във вида му има нещо, което убягва — продължил Мотонари. — Докато говори с такова самообладание и яснота в погледа, има много примамливо излъчване. Да, той наистина е завладяваща личност, но аз предпочитам твърдостта на нашите воини от западните области. Ако сложа този човек помежду собствените си войници, той ще стърчи нагоре като жерав сред ято пилци. Само по тази причина съм против него.

И така, Мицухиде не бил приет от рода Мори.

Пътувал през Хидзен, Хиго и владенията на рода Отомо. Пресякъл вътрешното море до остров Шикоку, където изучавал бойните изкуства при рода Чисокабе.

Щом се върнал в дома си в Ечидзен, Мицухиде открил, че съпругата му е заболяла и починала, братовчед му Мицухару отишъл да служи на друг род, а след шест години неговото положение не се е подобрило. Все още не можел да види дори искрица светлина по пътя, който лежал пред него.

В тази трудна минута Мицухиде отишъл при Ена, игумена на храма Шонен в Ечидзен. Наел къща пред храма и почнал да учителства на децата от околността. От самото начало не гледал на това като на работа за цял живот. След две години вече добре познавал управлението и проблемите на областта.

По това време окръгът бил редовно разтърсван от въстания на монасите-воини от ордена Ико. Веднъж, докато частите на Асакура зимували в полето през време на един поход срещу монасите, Мицухиде попитал Ена:

— Това е само моя скромна догадка, но бих искал да предложа един военен ход на рода Асакура. С кого предполагате, че ще е най-добре да се срещна?

Ена веднага разбрал какво е наумил Мицухиде.

— Човекът, който е най-вероятно да ви изслуша, е Асакура Кагеюки.

Мицухиде поверил храмовото училище на Ена и се отправил към стана на Кагеюки. Понеже нямало към кого да се обърне, просто влязъл в лагера, като носел плана си записан върху едно парче хартия. Бил задържан, без да узнае дали листът е бил предаден на Кагеюки и два месеца не чул нищо за това. При все че бил затворник, по движението в лагера и духа на войската Мицухиде заключил, че Кагеюки привежда неговия замисъл в изпълнение.

Отпърво Кагеюки се отнасял с подозрение към Мицухиде, заради което и бил задържан; тъй като обаче нямало начин да се разкъса безизходното положение, до което била стигнала битката, той решил да изпробва плана му. Когато двамата мъже най-сетне се срещнали, Кагеюки похвалил Мицухиде като воин с широки познания върху класиците и бойните изкуства. След това го пуснал на свобода в лагера и го викал от време на време при себе си. Изглеждало, обаче, че Мицухиде няма толкова лесно да се издигне до ранга на служител и така един ден, при все че не обичал да се хвали, той доста настоятелно казал:

— Ако ми дадете пушка, ще застрелям вражеския предводител посред стана му.

— Можеш да вземеш една — отвърнал Кагеюки, но понеже още таял някои съмнения, тайно назначил човек да наблюдава Мицухиде.

Това бе време, когато дори за рода Асакура едно огнестрелно оръжие беше изключително ценно. Като благодарил за честта, Мицухиде взел пушката, смесил се с отрядите и отишъл в предните редици. Щом започнало сражението, се изгубил дълбоко зад вражеския строй.

Щом чул за това изчезване, по-късно Кагеюки поискал да узнае защо мъжът, който наблюдавал Мицухиде, не го е застрелял в гръб.

— Може в крайна сметка да е бил вражески съгледвач и да е проучвал вътрешните условия тук.

Няколко дни по-късно обаче дошла вестта, че предводителят на противниците бил застрелян от неизвестен нападател, докато правел оглед на бойната линия. Вражеските духове внезапно изпаднали в объркване.

Скоро след това Мицухиде се върнал в лагера. Щом се явил пред Кагеюки, не се забавил да го попита:

— Защо не вдигнахте на крак цялата войска и не разгромихте противника? Нима след като със скръстени ръце оставяте такава възможност да ви се изплъзне, наричате себе си пълководец?

Мицухиде бил извършил обещаното — отишъл на вражеска земя, застрелял военачалника и дошъл обратно.

Щом Асакура Кагеюки се върнал в крепостта Ичиджогадани, разказал за станалото на Асакура Йошикаге. Йошикаге погледнал Мицухиде веднъж и го помолил да му служи. По-късно той наредил да сложат мишена в двора на крепостта и поискал онзи да му покаже умението си. Мицухиде, макар в никакъв случай да не бил много опитен в стрелбата, дал да се разбере какво може, като улучил мишената шестдесет и осем от общо стоте пъти.

Сега Мицухиде получил жилище в града под крепостта и доход от хиляда кан. Сто сина на служители му били дадени да ги обучава и той отново организирал стрелково поделение. Бил толкова благодарен на Йошикаге, задето го е спасил от тежкото положение, че няколко години неуморно работил без друго намерение, освен да му се отплати за благоразположението и добрата съдба.

Всеотдайността обаче накрая предизвикала възраженията на равните нему. Обвинили го в надменност и в това, че си придава важност. Какъвто и да бил предметът за разговор или работа, неговата изтънченост и ум ярко блясвали пред очите на всички.

Такова положение не се нравело на служителите на този местен род, които почнали да се оплакват от него:

— Без съмнение е много надменен.

— Не е нищо повече от самомнителен глупак.

Естествено, тези оплаквания стигнали до ушите на Йошикаге. Работата на Мицухиде също започнала да страда от това. Хладен по природа, сега той станал прицел на също тъй хладни погледи. Ако Йошикаге се бил застъпил за него, нещата можело и да се променят, но този бил възпрян от собствените си служители. Разпрата си проправила път дори между множеството любими наложници на Йошикаге и се разпространила из крепостта. Самият Мицухиде не бил свързан с никого тук и просто бил намерил временен подслон. Чувствал се нещастен, но нямало какво да се направи.

„Сгрешил съм“, помислил си той. Сега имал храна и облекло, но горчиво съжалявал за взетото решение. В бързината да избяга от тежката си участ изпълзял на грешния бряг. Такива били неговите тъжни мисли, след като прекарал само злощастни дни. „Пропилях целия си живот!“ Тази потиснатост изглежда се отразила на здравето му и той почнал да страда от подобно на струпеи кожно заболяване, което с течение на времето станало сериозно. Мицухиде помолил Йошикаге да му позволи да отсъства, за да отиде на лековития извор в град Ямаширо.

Докато бил там, пътници донесли вестта, че дворецът Ниджо е нападнат от метежници, които убили шогуна Йошитеру. Дори и в планината хората били стреснати и обезпокоени.

— Щом шогунът е убит, страната отново ще изпадне в безпорядък.

Мицухиде незабавно започнал приготовления за завръщането си в Ичиджогадани. Объркване в Киото значи объркване в цялата страна. Това събитие съвсем естествено ще даде отражение и в областите. Без съмнение в същата тази минута се правят бързи приготовления.

„Мога да се муся и да съм потиснат заради дребни неща, но това би било срам за един мъж в разцвета на силите си“, решил Мицухиде. На лековития извор кожното му заболяване се било разнесло и сега той бързо се представил пред своя господар. Йошикаге едва дал да се разбере, че е забелязал завръщането му и при такова безразличие Мицухиде се оттеглил. След това не го повикали. В негово отсъствие бил освободен от началството на стрелковото поделение и навсякъде изглежда царяла враждебност към него. Сега, когато предишното доверие на Йошикаге изчезнало, Мицухиде повторно станал жертва на душевно терзание.

Тъкмо тогава го посетил Хосокава Фуджитака, който можел да се нарече само пратеник свише. Мицухиде бил толкова изненадан, че стреснат от това, дето личност като Фуджитака е дошла в дома му, сам излязъл да го посрещне.

Нравът на Фуджитака много точно допаднал на Мицухиде. Той с положителност имал излъчването на благороден и учен мъж. Мицухиде отдавна жалел, че не може да се срещне с хора със същински качества и такъв един посетител естествено изпълнил сърцето му с радост. Изпитвал обаче съмнения относно целта на идването на Фуджитака.

Макар произходът му да бил благороден, по времето, когато тайно посетил дома на Мицухиде, той не бил всъщност нищо повече от изгнаник. Прогонен от Киото, шогунът Йошиаки бягал през различните области. Фуджитака бил човекът, който се обърнал към Асакура Йошикаге от името на шогуна. Той бил единственият, който страдал заедно с Йошиаки и обикалял областите, проповядвал вярност към законната власт, опитвал да подтикне към действие местните господари и така се стараел да превъзмогне тъжните неуспехи на своя господар.

— Родът Асакура със сигурност ще се обяви за негов съюзник. Ако към нас се присъединят и двете области Вакаса и Ечидзен, тогава всички северни родове ще се притекат под знамената ни.

Йошикаге клонял към отказ. Без значение за каква вярност му проповядва Фуджитака, той не бил склонен да се сражава заради един безсилен шогун в изгнание. Не ставало дума за липса на военна сила или резерви, а за това, че Йошикаге поддържал създаденото положение.

Фуджитака бързо схванал, че обстоятелствата не са в тяхна полза и като си припомнил за непотизма и вътрешните борби в рода Асакура, изоставил своите усилия дотам. Йошиаки и служителите му обаче вече били на път за Ечидзен.

Макар родът Асакура да се дразнел много от това, че сега шогунът е зависим от тях, не можели да се отнесат зле с него и му определили един храм за временно жилище. Не го закачали, но и се молели да си замине по-скоро.

И ето, съвсем внезапно Мицухиде бива посетен от Фуджитака. Той все още обаче не бил в състояние да отгатне причината за това посещение.

— Чувал съм, че имате склонност към поезията. Когато ходихте в Мишима, видях едно от вашите произведения — казал Фуджитака, за да започне разговора.

Нямал вид на човек, чието сърце страда. Изражението му било съвършено кротко и благосклонно.

— О, неудобно ми е да слушам това.

Мицухиде не просто скромничел — той бил искрено смутен. Разбира се, Фуджитака бил прочут със своите стихове. Този ден разговорът им тръгнал от поезията и преминал върху класическа японска литература.

— Боже, разговорът бе толкова интересен, че забравих, дето това е първото ми посещение тук.

Фуджитака се извинил за дългия си престой и си взел довиждане.

След като той си тръгнал, Мицухиде останал дори още по-озадачен. Фуджитака се отбивал още два-три пъти в дома му, но предметът на разговора никога не се отдалечавал от поезията и чайната церемония. Но ето, че един ден — ден, когато ръмяло и било така тъмно, че вътре в къщата се нуждаели от лампи — в една минута на спокойствие, Фуджитака станал по-официален от обикновено.

— Днес имам да обсъдим нещо много сериозно и тайно — започнал той.

Разбира се, Мицухиде вече очаквал от него да разчупи така леда и отвърнал:

— Ако ми се доверявате достатъчно, за да ми кажете тайна, то аз със сигурност обещавам да я запазя. Моля, говорете спокойно по кой да е въпрос.

Фуджитака кимнал.

— Уверен съм, че човек, проницателен като вас, вече бързо се е досетил защо ви посещавам по този начин. Работата е в това, че тези от нас, които придружават шогуна, дойдоха тук, като разчитаха на господаря Асакура като на единствения местен владетел, който би му станал съюзник. Досега неведнъж тайно сме преговаряли и сме се обръщали с призиви към него. Окончателният му отговор обаче от ден на ден бива отлаган и изглежда, че в скоро време не може да се очаква решение. Между другото ние проучихме вътрешното управление и работи на господаря Асакура и сега зная, че той няма волята да се бие за шогуна. Тези от нас, които го призоваваха за това, разбраха, че това е безполезно. Обаче… — Фуджитака говорел, сякаш е съвсем различен човек от този, който бил идвал преди на посещения тук. — Кой от областните владетели, освен господаря Асакура, е човек, на когото да можем да се опрем? Кой е най-сигурният военен предводител днес в страната? Съществува ли такъв човек?

— Съществува.

— Наистина ли? — очите на Фуджитака просветнали.

Мицухиде спокойно написал с пръст на пода едно име — Ода Нобунага.

— Господарят на Гифу ли?

Фуджитака затаил дъх. Вдигнал очи от пода към лицето на Мицухиде и за кратко време не казвал нищо. След това двамата мъже дълго обсъждали Нобунага. Някога Мицухиде бил служител на рода Сайто и докато служел на предишния си повелител, господаря Досан, бил наблюдавал характера на неговия зет. Така това, което казвал, имало известна меродавност.

Няколко дни по-късно Мицухиде се срещнал с Фуджитака в планината зад храма, който се бил превърнал в обиталище на шогуна. От него той получил лично писмо, написано от шогуна и адресирано до Нобунага. Същата вечер бързо напуснал Ичиджогадани. Естествено, изоставил и жилището, и служителите си, тъй като очаквал никога да не се върне. На следващия ден целият род Асакура бил на крак.

— Мицухиде е изчезнал! — се носело навсякъде.

Бил пратен наказателен отряд, който да го върне обратно, но вече не можели да го открият в границите на областта. Асакура Йошикаге бил дочул, че един от привържениците на шогуна, Хосокава Фуджитака, бил посещавал Мицухиде и сега се обърнал срещу шогуна, като заявил:

— Със сигурност той е подучил така Мицухиде и навярно го е пратил в друга област като вестоносец.

И Йошикаге прогони шогуна от областта.

Фуджитака предварително се бе догаждал за този изход. Така, като прие това по-скоро като сгоден случай, той отиде със свитата си от Ечидзен в Оми и намери подслон при Асаи Нагамаса в крепостта Одани. Там зачака добри новини от Мицухиде.

Ето защо Мицухиде идваше в Гифу. С писмото на шогуна в ръце той многократно по време на пътя излага на опасност живота си. Сега най-сетне беше изпълнил половината си задача. Добрал се бе до жилището на Мори Йошинари и още същата вечер седеше спокойно срещу самия Йошинари, в подробности му обясняваше целта на пратеничеството си и го молеше да изиграе ролята на посредник между него и Нобунага.

Бе седмият ден на Десетия месец на деветата година на Ейроку. Човек можеше навярно да нарече този ден съдбоносен. Мори се бе застъпил в полза на Мицухиде и подробностите за положението му бяха стигнали до Нобунага. Това бе денят, в който Мицухиде влезе в крепостта Гифу и за първи път се срещна с Нобунага. Той беше на тридесет и осем, шест години по-стар от владетеля.

— Внимателно прегледах писмата от господаря Хосокава и от шогуна — започна Нобунага — и разбрах, че те искат помощ от мене. При все, че съм тъй недостоен, ще им предоставя всичката сила, с която разполагам.

Мицухиде се поклони и в отговор на думите на Нобунага рече:

— Да заложа незначителния си живот в името на страната беше чест, която далеч надхвърля моя нисък ранг.

В думите му нямаше нищо неискрено.

Нобунага бе впечатлен от неговата откровеност, също както и от държанието и обноските му, от това, с какъв усет си служи с думите, от неговия възхитителен ум. Колкото повече се вглеждаше в него, толкова повече се впечатляваше. „Този човек трябва да се окаже от полза“, помисли си. Така Акечи Мицухиде попадна под крилото на рода Ода. Скоро той получи владение в Мино на стойност четири хиляди кан. И още, понеже шогунът и привържениците му бяха сега при рода Асаи, Нобунага прати голямо число хора начело с Мицухиде, които да ги съпътстват до крепостта Гифу. Нобунага сам отиде до областната граница, за да посрещне шогуна, когото бяха смятали за такъв нежелан посетител в другите области.

На портата на крепостта хвана поводите на шогунския кон и въведе Йошиаки като почетен гост. Истината е, че Нобунага държеше не само поводите на коня, а поемаше в ръцете си и тези на цялата страна. От този миг насетне, накъдето и да тръгнеше, буреносните облаци и ветрове на епохата бяха стиснати в юмрука, който сега така здраво държеше тези поводи.

Странстващия шогун

След като шогунът и спътниците му намериха убежище при Нобунага, ги настаниха в един храм в Гифу. Каквито бяха суетни и тесногръди, служителите на шогуна искаха само и единствено да излагат на показ собствената си власт. Те не разбираха размера на промените, които стават сред обикновените хора и веднага щом се нанесоха на новото място, започнаха да се държат като високомерни благородници и да се оплакват на служителите на Нобунага:

— Тази храна не е съвсем добра на вкус.

— Постелките са прекалено груби.

— Знам, че този тесен храм е само временно жилище, но това зле се отразява на достойнството на шогуна.

И продължаваха:

— Бихме искали да видим подобрения в отношението към шогуна. Сега засега, може да изберете някое живописно място за новия шогунски дворец и да почнете строежа му.

Щом чу техните искания, Нобунага намери тези хора достойни за съжаление. Той веднага повика служителите на Йошиаки и им каза:

— Чух, че искате от мен да построя дворец за шогуна, понеже сегашното му жилище е прекалено тясно.

— Точно така! — отвърна един, от името на всички. — Сегашното негово обиталище е толкова неуютно. Лишено е дори от основни удобства като за жилище на един шогун.

— Е, добре — отговори Нобунага с известно пренебрежение. — А вие, благородни господа, не мислите ли твърде бавно? Причината, по която шогунът се обърна към мене, бе да прогоня Мийоши и Мацунага от Киото, да освободя земите му и да го възвърна на по право полагащото му се място.

— Точно така е.

— При все, че съм тъй недостоен, аз се съгласих да поема върху себе си тази голяма отговорност. И нещо повече — мисля, че ще съм в състояние да осъществя надеждите на шогуна в съвсем близко бъдеще. Как ще мога да имам свободно време да му издигна дворец? И вие, благородни господа, наистина ли искате да се откажете от надеждата да се върнете в Киото и да възобновите там върховното държавно управление? Бихте ли били доволни спокойно да прекарате живота си на някое живописно място в Гифу и да станете отрано отшелници в един голям дворец, където храната ви ще е за сметка на домакина?

Придружителите на Йошиаки се оттеглиха, без да кажат и дума повече. След това вече не се оплакваха толкова много. В тържествените думи на Нобунага нямаше нищо неискрено. Щом лятото премина в есен, той разпореди обща мобилизация на Мино и Овари. До петия ден на Деветия месец близо тридесет хиляди войници бяха готови за поход. На седмия те вече излизаха в строй от Гифу на път за столицата.

На голямото угощение в крепостта вечерта преди потеглянето на войската Нобунага бе казал на военачалниците и хората си:

— Безпокойството в страната, което е следствие от споровете за земя между съперничещи си господари, причинява на хората безкраен тормоз. Надали има нужда да се споменава, че несгодата на целия народ е крайно болезнена за Императора. Желязно правило на рода Ода винаги, от времето на моя баща Нобухиде до днес, е било, че дълг на самурая преди всичко останало трябва да бъде защитата на Императорския дом. Така, със сегашния си поход към столицата вие не сте войска, която ще се бие за мен, а такава, която ще се сражава от името на Императора.

При даването на заповед за тръгване пълководците и мъжете до един бяха с висок дух.

Токугава Иеясу от Микава, който наскоро се обвърза във военен съюз с Нобунага, също прати хиляда души от своите отряди за това голямо начинание. При потеглянето на цялата войска някои изразиха неодобрение.

— Господарят на Микава не е пратил много хора. Лукав е, досущ както винаги сме слушали за него.

В отговор на това Нобунага сви рамене и се засмя.

— Микава провежда преобразувания в управлението и стопанството си. Там нямат време за други съображения. За него би означавало големи разходи да прати точно сега много на брой войници. Дори и да го упрекват, ще бъде пестелив, но той не е обикновен пълководец. Допускам, че частите, които праща, са от неговите най-добри хора.

Тъкмо както очакваше Нобунага, хилядата войници от Микава начело с Мацудайра Канширо никога не бяха надминати в сражение. Винаги се биеха в първите редици и проправяха път за съюзниците си, така че тяхната храброст донесе още повече слава за името на Иеясу.

Всеки ден времето оставаше чудесно. В черни редици тридесетте хиляди маршируваха под ясното есенно небе. Колоната бе толкова дълга, че докато първите достигаха Кашивабара, тилната стража още минаваше през Таруи и Акасака. Знамената им скриваха небето. Щом минаха граничния град Хирао и влязоха в Такамия, някъде напред се чуха викове.

— Пратеници! Има пратеници от столицата!

Трима пълководци излязоха на коне да ги посрещнат.

— Искаме да се срещнем с господаря Нобунага.

Носеха със себе си писмо от Мийоши Нагайоши и Мацунага Хисахиде.

Щом предадоха това в щаба, Нобунага отвърна:

— Доведете ги тук.

Пратениците незабавно бяха въведени, но Нобунага се присмя на помирителното послание в писмото като на вражеска уловка.

— Кажете им, че ще дам отговора си, когато стигна в столицата.

Щом слънцето изгря на единадесетият ден, предните редици прекосиха река Аичи. На следващата сутрин Нобунага потегли към две от твърдините на Сасаки — Канонджи и Мицукури. Крепостта Канонджи бе в ръцете на Сасаки Джотей. Синът на Джотей, Сасаки Рокаку, подготви крепостта Мицукури за обсада. Родът Сасаки от Оми бе в съюз с Мийоши и Мацунага и когато по време на бягството си Йошиаки подири при тях убежище, те се бяха опитали да го убият.

Оми бе ключова област покрай брега на езерото Бива на пътя за юг. И Сасаки чакаха тук, като се хвалеха, че ще сразят Нобунага досущ както той бе унищожил Имагава Йошимото — с един удар. Сасаки Рокаку напусна крепостта Мицукури, съедини се с бащините си сили в Канонджи и разпредели своите отряди по осемнадесетте укрепления на Оми.

Нобунага засенчи очите си с ръка, погледна отвисоко и се засмя.

— Нали е чудесен този вражески строй? Също като в класически военен трактат.

Нареди на Сакума Нобумори и Нива Нагахиде да превземат крепостта Мицукури, като най-отпред постави отрядите от Микава. После продължи:

— Както ви казах нощта преди да потеглим, този поход към столицата не е лично отмъщение за пролята кръв — искам всеки войник в армията да разбере, че се бием за Императора. Не убивайте онези, които бягат. Не палете хорските домове. И доколкото е възможно, не изпотъпквайте полята, където още не е ожънато.

Водите на езерото Бива още не се виждаха от утринната мъгла. Като черна сянка, която проряза тази мъгла, тридесет хиляди мъже тръгнаха напред. Щом Нобунага видя сигналния огън, който даваше знак, че отрядите на Нива Нагахиде и Сакума Нобумори са нападнали крепостта Мицукури, той заповяда:

— Преместете щаба в крепостта Вада.

Крепостта Вада бе вражеско укрепление, тъй че нареждането на Нобунага означаваше да я нападнат и превземат. Той я изрече обаче така, сякаш заръчваше на хората си да заемат свободно от противници място.

— Самият Нобунага идва да ни нападне! — извика военачалникът начело на крепостта в отговор на съгледвачите от наблюдателната кула. Удари дръжката на сабята си и извика пред гарнизона:

— Самото небе ни праща това! И Канонджи, и Мицукури щяха да са в състояние да издържат поне месец, а през това време силите на Мацунага и Мийоши заедно със съюзниците им на север от езерото щяха да отрежат пътя на Нобунага за отстъпление. Но с нападението си над тази крепост Нобунага сам ускори своята гибел. Наистина превъзходна възможност! Не оставяйте такова военно щастие да ни убегне. Вземете главата на Нобунага!

Цялата войска изкрещя в знак на одобрение. Бяха уверени, че железните стени на рода Сасаки ще издържат един месец, ако и Нобунага да е начело на войска от тридесет хиляди души и да има много способни пълководци. Могъщите области, които ги заобикаляха, също вярваха в това. Но крепостта Вада падна за половин ден. След сражение, продължило малко повече от четири часа, защитниците бяха разгромени и побягнаха в планината или по бреговете на езерото.

— Не ги преследвайте! — нареди Нобунага от върха Вада.

Бързо вдигнатите там знамена ясно се различаваха под пладнешкото небе. Покрити с кръв и кал, мъжете постепенно се събраха под флаговете на своите военачалници. После, след като нададоха победен вик, изядоха обедните си дажби. Откъм Мицукури продължаваха да пристигат многобройни съобщения. Точно по същото време силите на Токугава от Микава, разположени на предната линия за настъпление към Нива и Нобумори, храбро се биеха, окъпани в кръв. Минута след минута в ръката на Нобунага се събираха известия за победа.

Новината за падането на Мицукури стигна до него, преди слънцето да е залязло. С наближаването на вечерта откъм крепостта в Канонджи се заиздига черен дим. Силите на Хидейоши вече правеха пробив. Бе дадена заповед за общо нападение. Нобунага премести стана си и цялата войска на Мицукури и съюзниците беше изтласкана към крепостта Канонджи. До падането на вечерта първите вече бяха проникнали зад стените на вражеските укрепления.

Звезди и искри изпълниха ясното есенно нощно небе. Силите на нападателите връхлетяха вътре. Подеха се победни песни и за тези, които се бяха съюзили със Сасаки, те трябва да са прозвучали като нерадостния глас на есенния вятър. Никой не бе очаквал, че тази твърдина ще падне само за един-единствен ден. Крепостта на връх Вада и осемнадесетте ключови укрепления не се оказаха никаква защита срещу бушуващите вълни на нападателите.

Целият род Сасаки, от жените и децата до предводителите му Рокаку и Джотей, с препъване и бой в тъмнината избяга от пламъците на завладените им крепости в укреплението в Ишибе.

— Останете бежанците да се крият, където поискат — утре пред нас отново ще има врагове.

Нобунага не само пощади живота им, но и пренебрегна голямото количество съкровища, което бяха понесли със себе си. Не бе в навиците му да се бави по пътя. Неговият ум вече бе в средата на бойното поле, в Киото. Пламъците затихнаха в централното укрепление на крепостта Канонджи. Веднага щом Нобунага влезе в това, което бе останало от нея, показа на отрядите си как ги цени с думите:

— Конете и хората трябва да отпочинат добре.

Самият той обаче не почива много. Тази нощ спа в доспехи и с пукването на зората събра своите старши служители на съвет. Отново заповяда из цялата област да бъдат окачени нареждания и незабавно прати Фува Кавачи със заповед да доведе Йошиаки от Гифу в Морияма.

Вчера се бе сражавал начело на войската — днес поемаше юздите на управлението. Такъв бе Нобунага. След като временно натовари четирима от своите военачалници с отговорностите на управлението и съда в пристанищния град Оцу, два дни по-късно той пресече езерото Бива. Докато издаваше заповед след заповед, почти забрави да яде.

Бе дванадесетият ден на месеца, когато Нобунага влезе внезапно в Оми и нападна Канонджи и Мицукури. После, до двадесет и пети, войската му бе преминала от завършека на сражението към разгласяване на известия относно новите закони на областта. Път към върховната власт, към средата на бойното поле! След това бойните кораби от източния бряг на езерото Бива бяха подредени в редица и отплаваха за Оми. Всичко, от подготовката на корабите до товаренето на дажбите за войската и храната за конете, бе свързано с помощта на обикновените хора. Естествено, те се свиваха от страх пред военната сила на Нобунага. Но в по голяма степен от това обстоятелството че простолюдието на Оми се обедини в подкрепата си за него, се дължеше на одобрението за начина му на управление, на който се доверяваха като на сигурен.

Нобунага бе единственият, спасил простите хора от пламъците на войната и открито обвързал се със съдбата им. Когато се запитаха какво ще стане с тях, той ги успокояваше. При такива обстоятелства нямаше време за утвърждаване на подробна и добре обмислена политика. Тайната на Нобунага не бе в нищо друго, освен в това да действа бързо и решително. Това което обикновените хора в тази разкъсана от междуособни войни страна искаха, очевидно не бе надарен властник или мъдрец. Светът беше в безпорядък. Щом Нобунага е в състояние да го ограничи, те биха преживели известно количество несгоди заради него.

Вятърът на езерото напомняше за това, че е есен и водата чертаеше красиви разтеглени рисунки по дирите на рояка от лодки. На двадесет и пети лодката на Нобунага прекоси водите на езерото от Морияма и спря близо до храма Мии.

Вече слязъл на брега, господарят очакваше нападение от Мийоши и Мацунага, но то така и не последва. Той поздрави Йошиаки пред храма с думите:

— Все едно, че вече сме влезли в столицата.

На двадесет и осми Нобунага най-сетне преведе отрядите си до Киото. Щом стигнаха Аватагучи, войската спря. Хидейоши, който стоеше редом с Нобунага, препусна напред в същото време, когато Акечи Мицухиде бързешком се връщаше от покритата кола.

— Какво има?

— Императорски вестоносци.

Нобунага също бе изненадан и бързо слезе от седлото. Двамата куриери идваха с писмо от Императора.

Нобунага се поклони ниско и с почит отвърна:

— Като местен воин аз нямам други заложби, освен да размахвам оръжията на войната. От времето на моя баща дълго оплаквахме печалното състояние на Императорския дворец и безпокойството в сърцето на Императора. Днес обаче аз идвам в столицата от един далечен край на страната, за да браня Негово Императорско Величество. Никоя друга отговорност не би била по-голяма чест за един самурай или по-голяма радост за моя род.

Тридесет хиляди войници мълчаливо и тържествено се заклеха заедно с Нобунага да се покоряват на желанията Императора.

Нобунага разпъна стана си при храма Тофуку. На същия ден по цялата столица бяха поставени обръщения към жителите. Първо дойде ред на разполагането на патрули. Дневната стража бе поверена на Сугая Куемон, а нощната — на Хидейоши.

Един от войниците от армията на Ода бе излязъл да пийне, а след победа войникът лесно става надменен. Пил и ял до насита, той подхвърли няколко монети, които възлизаха на по-малко от половината от дължимото и си тръгна с думите:

— Това трябва да стигне.

Съдържателят изтича подире му с викове и щом се опита да улови войника, онзи го удари и после с клатушкане се отдалечи. Стигнал по средата на обиколката си, Хидейоши стана свидетел на произшествието и незабавно нареди мъжът да бъде задържан. Щом го доведоха в щаба, Нобунага похвали стражите, лиши войника от доспехи и заповяда да го завържат за едно голямо дърво пред храмовата порта. После сложиха табела с означение на провинението му и Нобунага нареди човекът да бъде изложен седем дни на показ и после обезглавен. Всеки ден пред храмовите порти в двете посоки минаваше огромно множество хора. Много от тях бяха търговци или благородници, а имаше също и вестоносци от други храмове и светилища, както и дюкянджии, които превозваха стоката си.

Минувачите се спираха да прочетат написаното и да погледнат вързания за дървото мъж. Така обикновените хора от столицата станаха свидетели и на справедливостта на Нобунага, и на суровостта на неговите закони. Видяха, че законът, окачен на табели из целия град — че кражбата дори и на една игла ще се наказва със смърт, — ще се прилага най-строго, и това като се започне от собствените войници на Нобунага.

Изразът „глава за петак“ стана често срещан сред хората като име на наказание от вида, който прилагаше управлението на Нобунага. От потеглянето на войската от Гифу бяха минали двадесет и един дена.

След като Нобунага уреди положението в столицата и се върна в Гифу, той изостави работите, които досега го бяха занимавали и откри, че Микава вече не е слабата и поразена от бедност област, която някога беше.

Не можеше тайно да не се почуди на бдителността на Иеясу. Господарят на Микава не се бе задоволил просто с това да бъде кучето-пазач на задната порта на Овари и Мино, докато съюзникът му Нобунага предприема поход до средата на бойното поле. Наместо да остави сгодния случай да му се изплъзне, той прогони отрядите на наследника на Имагава Йошимото, Уджидзане, от двете области Суруга и Тотоми. Това, разбира се, не стана само с негови собствени сили. Свързан от една страна с рода Ода, той бе в единодействие също и с Такеда Шинген в Кай и имаше с него споразумение да си поделят двете оставащи области на Имагава. Уджидзане прояви глупост даде и на Токугава, и на Такеда голям брой добри поводи да го нападнат.

При все че страната тънеше в безпорядък, всеки военен предводител разбираше, че не може да започне война без някаква причина и че ако постъпи тъй, в крайна сметка ще изгуби сражението. Уджидзане бе начело на управление, срещу което врагът можеше да има морални възражения тъкмо от такъв род и беше достатъчно плиткоумен да не вижда какво крие бъдещето. Всички знаеха, че той е недостоен приемник на Йошимото.

Областта Суруга стана собственост на рода Такеда, докато Тотоми премина във владение на Токугава. На Нова година през тринадесетата година на Ейроку Иеясу повери крепостта Окадзаки на сина си и сам се премести в Хамацу в Тотоми. На втория месец пристигна поздравително послание от Нобунага:

Рано през пролетта Иеясу отиде да придружи Нобунага в Киото. Разбира се, целта на пътуването беше да се порадват на столицата напролет и да отдъхнат под черешовите цветове, или поне така се смяташе. От гледище на политиката обаче светът наблюдаваше срещата на двамата държавни мъже в Киото и се питаше за какво всъщност става дума.

Но този път пътуването на Нобунага бе просто едно бляскаво и лениво придвижване към града. Двамата прекарваха по цели дни сами в полето на лов със соколи. Нощем Нобунага уреждаше пиршества в странноприемницата, където отсядаха и караше селяните да изпълняват своите обичайни песни и танци. В крайна сметка всичко не наподобяваше нещо повече от излет. В деня, когато Нобунага и Иеясу трябваше да пристигнат в столицата, Хидейоши, който отговаряше за защитата на Киото, излезе чак Оцу да ги посрещне. Нобунага го представи на Иеясу.

— Да, отдавна го познавам. За първи път го срещнах, когато посетих Кийосу и той бе сред самураите, подредени на входа да ме посрещнат. Това беше годината след битката при Окехадзама, значи преди доста време.

Иеясу погледна право към Хидейоши и се усмихна. Онзи се учуди колко е добра паметта на човека насреща му. Сега Иеясу бе на двадесет и осем години. Господарят Нобунага — на тридесет и шест. Хидейоши щеше да навърши тридесет и четири. Битката при Окехадзама бе станала преди цели десет години.

Щом се установиха в Киото, Нобунага отиде първо да огледа поправките, които правеха на Императорския дворец.

— Очакваме Дворецът да бъде завършен до догодина — го осведомиха двамата надзорници на строителството.

— Не скъпете разходите — отвърна Нобунага. — Императорския дворец от години лежи порутен.

Иеясу чу бележката му и се обади:

— Наистина завиждам на положението ви. Вие сте в състояние на дело да покажете своята вярност към Императора.

— Така е — отговори Нобунага без да скромничи и кимна сякаш в знак на самоодобрение.

Така Нобунага не само преустрои Императорския дворец, а също и направи преглед на дворцовите сметки. Императорът разбира се беше доволен и верността на владетеля на Овари впечатли хората. Като видя, че благородниците са спокойни, а по-низшите съсловия — мирни и доволни, Нобунага наистина се наслади на прекараното с Иеясу през втория месец време, съзерцаваше черешовите цветове, посещаваше чайни церемонии и слушаше музика.

Кой би могъл да знае, че по това време умът му се подготвяше да срещне с един удар нова поредица от трудности? Нобунага предприемаше действия в зависимост от развитието на обстоятелствата и дори докато спеше, не изоставаше с очертаването и изпълнението на своите планове. На втория ден на четвъртия месец всичките му военачалници внезапно получиха повиквания да се съберат в резиденцията на шогуна.

Голямата зала за съвети бе пълна.

— Става дума за рода Асакура от Ечидзен — започна Нобунага и разкри какво бе замислял от втория месец насам. — Господарят Асакура пренебрегна многобройните молби на шогуна и не е предложил дори едно парче дърво за строежа на Императорския дворец. Той е бил назначен от шогуна и има положението на императорски служител, но не мисли за нищо, освен разкоша и безделниченето на собствения си род. Бих искал сам да разследвам това провинение и да събера наказателен отряд войници. Какви са вашите мнения?

Сред тези, които упражняваха пряко влияние върху шогуна, имаше много, за които Асакура бяха стари приятели и които косвено поддържаха рода — никой обаче не изрази несъгласие. Но тъй като голям брой хора с готовност изказаха искрено одобрение, решението бе взето с неподправено мнозинство.

Да нападнат Асакура щеше да означава поход в северните области. Това бе сериозно начинание, но за много кратко време планът беше одобрен. Още на същия ден излезе призив, че ще се събира войска и до двадесетия ден на същия месец тя вече бе на стан в Сакамото. Към отрядите на Овари и Мино се присъединиха и осем хиляди войни от Микава, начело с Токугава Иеясу. Покрай брега на езерото Ниодори, в топлия четвърти месец на късната пролет, се точеше войска от близо сто хиляди души.

Докато правеше преглед на частите си, Нобунага посочи към планинската верига на север.

— Вижте! Снегът, който покриваше планините в северните области, се е разтопил. Скоро за нас ще разцъфне пролетта!

Хидейоши бе включен във войската му и водеше едно голямо поделение.

Той кимна сам на себе си, като мислеше: „Е, докато господарят Нобунага се забавляваше тази пролет в столицата заедно с господаря Иеясу, той е чакал и да се разтопят снеговете в планинските проходи, които водят на север.“

А още повече разсъждаваше за това, как същинското умение на Нобунага се прояви при поканването на Иеясу в столицата. Непряко бе показал собствената си сила и постижения, тъй че Иеясу да не се скъпи за отрядите, които праща. Такова е умението на Нобунага. Дори при безпорядъка, в който се намира сега светът, неговите способности ще го обединят наново. Хидейоши вярваше, че това е истина и повече от всеки друг разбираше, че значението на тази битка е в нейната абсолютна необходимост.

Войската настъпи от Такашима, мина през Кумагава във Вакаса и занапредва към Цуруга в Ечидзен. Вървеше все направо и направо, като опожаряваше вражеските крепости и гранични постове, прекосяваше планина след планина и преди да е свършил месецът, нападна Цуруга.

Асакура, които не бяха взимали вражеските сили кой знае колко на сериозно, бяха удивени, че онези вече са стигнали дотам. Само преди половин месец Нобунага се веселеше сред пролетните цветове на столицата. Макар да успяха да направят толкова бързо военните си приготовления, Асакура дори и в сънищата си не можеха да повярват, че сега виждат неговите знамена тук, в своята собствена област.

Древният род Асакура, в началото си от императорско потекло, се бе издигнал благодарение на своята помощ за първия шогун и по-късно бе получил цялата област Ечидзен.

Родът беше най-силният във всички северни области — така смятаха и те самите, и останалите. Асакура се нареждаха сред участниците в шогунското управление, земите им бяха щедро дарени от природата и можеха да се опрат на голяма военна сила.

Щом чу, че Нобунага вече е стигнал до Цуруга, Йошикаге почти избухна срещу този, който му донесе новината:

— Не си губи ума. Сигурно бъркаш.

Стичащата се към Цуруга войска на Ода устрои там главния си лагер и прати части да нападнат крепостите Канегасаки и Тедзуцугамине.

— Къде е Мицухиде? — попита Нобунага.

— Генерал Мицухиде е начело на предните отряди — отвърна един от служителите.

— Повикай го при мен! — бе заповедта.

— Какво има, господарю? — попита Мицухиде, след като бързешком се появи от предната редица.

— Ти дълго време си живял в Ечидзен, значи трябва особено добре да познаваш местностите от тук до главното укрепление на Асакура в Ичиджогадани. Защо се биеш с предните отряди заради дребни късчета земя, а не си измислил някой голям план? — поиска да узнае Нобунага.

— Простете — Мицухиде се поклони, сякаш Нобунага го бе засегнал някъде дълбоко навътре. — Ако ми дадете вашата заповед, ще ви нарисувам карта и ще ви я предоставя за оглед.

— Е, тогава ще ти дам официална заповед. Картите, които имам под ръка, са доста груби и изглежда има места, където може да са изцяло неверни. Сравни ги с тези, които имаш, поправи ги и ми ги върни.

Мицухиде притежаваше много точни карти, с които тези на Нобунага не можеха да се сравняват. Той се оттегли и после се върна със своите собствени карти, които представи на господаря си.

— Мисля, че трябва да огледаш низините и възвишенията. Може би е по-добре да те направя офицер в моя походен щаб.

Оттогава нататък Нобунага не оставяше Мицухиде да се отдалечава от стана му.

Тедзуцугамине, крепостта, защитавана от Хита Укон, скоро се предаде. Крепостта в Канегасаки обаче не падаше така бързо. В нея се бе укрепил Асакура Кагецуне — един военачалник на двадесет и шест години. Когато на младини той бе монах, имаше такива, които говореха, че ще е жалко за войн с неговото телосложение и дух да положи свети обети. Така бе насила върнат към светския живот и начело на крепост, бързо се отличи дори при рода Асакура. Заобиколен от повече от четиридесет хиляди войници, предвождани от такива стари и опитни военачалници като Сакума Нобумори, Икеда Шоню и Мори Йошинари, Кагецуне с невъзмутимо изражение погледна надолу от крепостната наблюдателница и по лицето му се яви усмивка.

— Каква показност.

Йошинари, Нобумори и Шоню предприеха общо нападение, покриха стените с петна от кръв и оставиха войниците си да се държат като мравки за нея през целия ден. Когато в края му преброиха телата, противникът бе загубил над триста души, но труповете на собствените им хора надхвърляха осемстотин. Тази вечер обаче крепостта в Канегасаки остана под огромната лятна луна, величествена и непристъпна.

— Тази крепост няма да падне. Дори и да успеем, за нас това няма да е победа — каза Хидейоши тази вечер на Нобунага.

Нобунага изглеждаше малко нетърпелив.

— Защо да не бъде победа, ако крепостта падне?

В такива случаи нямаше причина той да бъде в добро настроение.

— Ечидзен няма непременно да бъде сразен с падането тази единствена крепост. След превземането й вашата военна сила, господарю, няма със сигурност да нарасне.

Нобунага го прекъсна с въпроса:

— Но как можем да настъпваме, без да сме преодолели Канегасаки?

Хидейоши внезапно се извърна настрани. Иеясу бе влязъл и тъкмо стоеше пред тях. Щом го видя, Хидейоши бързо се оттегли с поклон. После донесе рогозка и предложи на господаря на Микава място за сядане до Нобунага.

— Прекъсвам ли ви? — попита Иеясу и след това седна на мястото, което му бе осигурил Хидейоши. Самия него обаче той не зачете дори с най-малък знак. — Изглежда, бяхте посред някакъв спор.

— Не.

Нобунага направи на Хидейоши знак с брадичка и като посмекчи малко тона си, обясни на Иеясу какво точно бяха обсъждали.

Иеясу кимаше и втренчено гледаше към Хидейоши. Бе осем години по-млад от Нобунага, но на Хидейоши му се струваше, че е тъкмо обратното. Щом Иеясу погледнеше към него, не можеше да си представи, че държанието и изразът му са на човек, ненавършил още тридесет.

— Съгласен съм с това, което ви е казал Хидейоши. Да пилеем по-нататъшно време и да жертваме още хора пред тази крепост не е добър начин на действие.

— Мислите ли, че трябва да отменим нападението и да се насочим към главната твърдина на противника?

— Нека първо чуем какво има да каже Хидейоши. Изглежда, че има нещо предвид.

— Хидейоши.

— Да, господарю.

— Кажи ни плана си.

— Нямам план.

— Какво?

Нобунага не бе единственият, в чийто поглед се четеше изненада. Изразът на лицето на Иеясу също бе малко озадачен.

— В крепостта има три хиляди войници, а стените й са закалени от тяхната воля да срещнат десетхилядната ни войска и да се бият до смърт. Макар да е малка, няма причина тя да падне лесно. Дори и да имахме план, се съмнявам, че щяхме да я разклатим. И тези войници също са хора, значи допускам, че трябва да се поддадат на искрени чувства и откритост…

— Пак ли почваш, а? — обади се Нобунага.

Не искаше Хидейоши да разпуска повече езика си. Иеясу бе неговият най-могъщ съюзник и той се отнасяше към него с извънредна учтивост, но в крайна сметка този човек беше господар на двете области Микава и Тотоми и не влизаше в доверения кръг на рода Ода. В добавък към това, Нобунага достатъчно добре познаваше мисленето на Хидейоши, за да трябва в подробности да чува какво точно смята, че да може да му се довери.

— Хубаво. Това е хубаво — каза Нобунага. — Ще ти дам пълномощия да направиш това, което си намислил, каквото и да е то. Тръгвай и го приведи в изпълнение.

— Благодаря, господарю.

Хидейоши се оттегли, сякаш въпросът не бе от особена важност. Тази нощ обаче той влезе сам във вражеската крепост и се срещна с нейния предводител Асакура Кагецуне. Хидейоши разтвори сърцето си и говори с младия господар на крепостта.

— И вие произхождате от самурайско семейство, значи навярно предвиждате крайния резултат на тази битка. По-нататъшна съпротива ще има за следствие само загубата на ценни войници. Аз в частност не желая да ви виждам да умирате от безполезна смърт. Наместо това, защо не отворите вратите на крепостта и не се изтеглите, както подобава, за да се присъедините към силите на господаря Йошикаге и да ни срещнете отново, на друго бойно поле? Аз лично ще гарантирам сигурността на всички скъпоценности, оръжия, жени и деца в крепостта и невредими ще ви ги пратя.

— Да сменим бойното поле и да ви срещнем наново някой друг ден би било интересно — отвърна Кагецуне й отиде да подготви отстъплението.

С пълно уважение като към самурай Хидейоши предостави на оттеглящия се противник всички удобства и ги изпрати на един час път от крепостта.

Уреждането на въпроса с Канегасаки отне ден и половина, но когато Хидейоши осведоми своя господар за направеното, единственият негов отговор бе:

— Така ли? — и той не изрази никаква голяма изненада.

По вида на лицето на Нобунага обаче си личеше, че изглежда мисли: „Прекалено добре се справи — за заслугите си има граница.“ Голямата полза от плана на Хидейоши обаче надали можеше да бъде отречена, независимо кой дава преценката.

А и ако Нобунага го бе похвалил твърде високо, това би създало положение, при което военачалниците Шоню, Нобумори и Йошинари щяха да са прекалено засрамени, за да погледнат господаря си отново в очите. В крайна сметка те пратиха на смърт осемстотин души и въпреки численото превъзходство не бяха успели да разгромят противника. Хидейоши бе дори още по-чувствителен за това, какво изпитват тези пълководци и когато докладваше за станалото, не спомена собственото си хрумване като първоизточник на своите усилия. Каза просто, че е следвал заповедите на Нобунага.

— Намерението ми беше да изпълня всичко според нарежданията. Надявам се да простите неумелите ми действия, както и внезапността и тайнствеността на всичкото това.

С това извинение той се оттегли.

По това време Иеясу се оказа заедно с останалите военачалници редом с Нобунага. Той изръмжа нещо на себе си и се загледа в излизащия Хидейоши. От този момент насетне осъзна, че има един страховит човек, не много по-възрастен от него, който се е родил през същото време, в което и той. Между това, изоставил Канегасаки и сега в разгара на отстъплението, Асакура Кагецуне бързаше напред, като си мислеше, че ще присъедини своите части към тези в главната крепост Ичиджогадани и отново, на друго бойно поле, ще премери силите си с войската на Нобунага. Още на път, той срещна двадесетхилядния отряд, който Асакура Йошикаге бе пратил в стремителен ход да помогне на обсадената Канегасаки.

— Значи сте успели! — възкликна Кагецуне, със съжаление, че е последвал съвета на врага. Беше обаче твърде късно.

— Защо изоставихте крепостта без битка? — извика разярен Йошикаге, но се видя принуден да обедини двете войски и да се върне в Ичиджогадани.

Хората на Нобунага проникнаха чак до прохода Киноме. Ако успееше да се вреже на това ключово място, право пред него щеше да е самото седалище на рода Асакура. Едно спешно известие обаче порази войниците на Ода.

Съобщението ги осведоми, че Асаи Нагамаса от Оми, чийто род от няколко поколения насам бе в съюз с Асакура, е повел войска на север от езерото Бива и отрязал пътя за отстъпление на Нобунага. Освен това Сасаки Рокаку, който вече бе вкусвал поражението от ръцете на Нобунага, действа в съгласие с Асаи и настъпва от планинския окръг Кога. Един подир друг те бяха повели войските си, за да ударят Нобунага отстрани.

Врагът бе отпред и отзад на нападащата войска. Навярно поради тази промяна в обстоятелствата духът на отрядите на Асакура сега бе висок и те бяха готови да излязат вън от стените на Ичиджогадани и да подемат яростно ответно нападение.

— В челюстите на смъртта сме — каза Нобунага.

Разбра, че все едно са търсели собствените си гробове на вражеска земя. Това, което внезапно предизвика страха му, не бе просто, че Сасаки Рокаку или Асаи Нагамаса са препречили пътя за отстъпление — това, от което Нобунага се боеше до самия мозък на костите си, бе възможността монасите-войни от Хонганджи, чиято крепост бе в околността, да нададат боен вик против нашественика и да развеят знамената си срещу него. Времето изведнъж се промени и сега нападащата войска бе като лодка, тръгнала срещу бурята.

Но къде има достатъчно голямо отверстие за изтегляне на десет хиляди войници? Майсторите на бойното изкуство предупреждават, че едно настъпление е по природа лесно, а оттеглянето — трудно. Допусне ли една грешка, военачалникът може после да претърпи нещастието от гибелта на цялата своя войска.

— Моля, позволете ми да застана начело на последните редици. Тогава господарят може да мине напряко през Кучикидани, без да го обременяват прекалено много хора и под прикритието на нощта да се измъкне от тази мъртвешка земя. Преди да стане пладне, останалите отряди могат да се оттеглят направо към столицата — предложи Хидейоши.

С всеки изминал миг опасността ставаше по-голяма. Тази вечер, придружаван от неколцина служители и отряд от само триста души, Нобунага последва непроходимите равнини и дефилета и цяла нощ язди към Кучикидани. Безброй пъти бяха нападани от монасите-войни от ордена Ико и от местни разбойници; два дни и две нощи вървяха без храна, вода или сън. Накрая стигнаха на вечерта на четвъртия ден Киото, но дотогава мнозина от тях бяха така уморени, че почти бяха осакатели. Те обаче бяха щастливците. Онзи, който трябваше да бъде съжаляван повече, бе човекът, поел доброволно в свои ръце отговорността за последните редици и след като главната част от войската се бе измъкнала, останал назад с мъничък отряд в самотната крепост Канегасаки.

Това бе Хидейоши. Останалите военачалници, които досега бяха завиждали на успехите му и тайно го бяха назовавали дърдорко и парвеню, сега се разделяха с него с искрени похвали, като го наричаха „опора на рода Ода“ и „истински воин“. На тръгване носеха в лагера му огнестрелно оръжие, барут и припаси. Щом оставеха провизиите и си тръгнеха, изглеждаше, сякаш слагат венци върху гроб.

После, от сутринта до обяд след среднощното измъкване на Нобунага, деветте хиляди войници начело с Кацуие Нобумори и Шоню успешно се изплъзнаха от врага. Щом отрядите на Асакура видяха това и се спуснаха да ги преследват, Хидейоши ги удари отстрани и застраши тила им. И когато силите на Ода най-сетне бяха в състояние да се изплъзнат от бедствието, Хидейоши и отрядите му се заключиха в крепостта Канегасаки и се зарекоха: „Тук ще се разделим с този свят“.

В доказателство за волята си да умрат в битка те здраво залостиха крепостната порта, хранеха се с каквото имаше за храна, спяха щом имаше време за сън и казаха своето сбогом на света. Начело на нападащите отряди на Асакура бе смелият военачалник Кея Шичидзаемон. Наместо да жертва много от собствените си хора, като ги праща напред срещу отряди, готови да умрат, той обсади крепостта и отряза на Хидейоши пътя за отстъпление.

— Нощно нападение!

Когато това предупреждение прозвуча на втората нощ, всички предварително направени приготовления бяха приложени без ни най-малко объркване. Войската на Кея се спусна върху движещия се в мрака противник и напълно разби малкия отряд на Хидейоши, който бързо побягна обратно в крепостта.

— Врагът е решен да умре и издава своя предсмъртен вик! Да използваме тази възможност и до сутринта крепостта ще е наша! — разпореди Кея.

Спуснаха се към ръба на рова, сглобиха салове и прекосиха водната преграда. Почти за никакво време хиляди войници се озоваха върху каменните стени.

После, точно както се бе зарекъл Шичидзаемон, Канегасаки падна с идването на утрото. Какво обаче завари отрядът вътре? В крепостта нямаше и един от защитниците. Знамената им стояха вдигнати. Към небето вече се виеше дим. Цвилеха коне. Хидейоши обаче не беше там. Нападението от предишната вечер изобщо не беше нападение.

Водена от Хидейоши, малката войска само се престори, че бяга обратно към крепостта, докато в действителност като вятър търсеше да избегне отнякъде сигурната смърт. При изгрев-слънце хората на Хидейоши бяха вече в подножието на планините, които се виеха по границата между двете области и правеха бягството им вече безопасно.

Разбира се, Кея Шичидзаемон и отрядите му не наблюдаваха тяхното отдалечаване в нямо изумление.

— Гответе се за преследване! — заповяда той. — След тях.

Отредите на Хидейоши поеха път за отстъпление дълбоко в планините, като продължиха бягството си през цялата нощ, без да спират, за да се хранят или да пият.

— Още не сме напуснали леговището на тигъра! — ги предупреди Хидейоши. — Не се отпускайте. Не почивайте. Не мислете за жаждата. Само запазете волята за живот!

И те продължаваха своя ход под напътствията на Хидейоши. Както се очакваше, Кея почна да ги настига. Щом чу зад себе си бойните викове на противника, Хидейоши първо нареди кратка почивка, а после заговори на своите войници:

— Не се плашете. Враговете ни са глупци. Надават боен вик, докато са в долината, а ние — нависоко. Всички сме уморени, но противникът ни преследва разгорещено и много от тях ще се изтощят. Щом стигнат достатъчно близо, обсипете ги със скали и камъни и ги промушете с копията си.

Хората му бяха уморени, но при яснотата и разумността на думите му си възвърнаха увереността.

— Елате ни хванете! — завикаха те и застанаха готови за нападението.

Подигравката на Кея над отрядите на Хидейоши му бе върната с позорно поражение. Безброй трупове изпопадаха под камъните и копията.

— Отстъпвайте!

Гласът, изкрещял тази заповед, накрая прегракна в долината, през която заотстъпваха Асакура.

— Сега е сгодният момент! Отдръпнете се! Отстъпвайте!

Хидейоши сякаш почти подражаваше действията на противника и като се обърнаха, неговите хора заотстъпваха към низините на юг. Кея повторно тръгна да ги преследва начело на оцелелите си войници. Хората му бяха наистина неумолими и при все че силата на техния наказателен отряд вече бе значително отслабена, монасите-воини от Хонганджи се присъединиха към нападението и когато войниците на Хидейоши се опитаха да преминат през планините надолу в Оми, им затвориха пътя. Щом онези поискаха да свърнат встрани, от блатата и горите вляво и вдясно полетяха стрели и камъни, придружени от викове:

— Не ги пускайте да минат!

Дори и Хидейоши почна да си мисли, че е ударил последният му час. Сега обаче бе моментът да сберат волята си за живот и да се противопоставят на изкушението да се предадат.

— Нека небето реши дали съдбата ни е добра или лоша и дали ще живеем или ще умираме! Тичайте през блатото на запад. Бягайте покрай планинските потоци. Водите им се вливат в езерото Бива. Тичайте бързо като самата вода. Спасението ви от смъртта е бързината!

Не им казваше да се бият. Това бе онзи Хидейоши, който така добре знаеше как да печели хората, но дори той не помисли да нареди на прегладнелите си войници, вървели две денонощия без сън или почивка, да тръгнат срещу засада от неизвестен брой въоръжени монаси. Всичко, което искаше, бе да помогне и на последния войник от изтощения отряд да се завърне в столицата. А няма нищо по-силно от волята за живот.

По заповед на Хидейоши уморените и мъчени от глад части с почти свръхестествена сила се спуснаха надолу по склона и си проправиха път до блатото. Това бе ход, който не можеше да се нарече нито военна хитрост, нито дори самоотрицание, тъй като скритите в дебрите на гората монаси-воини бяха подобни на комари. И въпреки това те продължаваха да тичат право пред вражеските редици. Това всъщност отвори в тях процеп и те успяха да разбият на части внимателно заложената засада. Докато бягаха, редът се превърна в безпорядък и всички мъже, като следваха планинските потоци, се заспускаха тичешком на юг.

— Езерото Бива!

— Спасени сме!

Те викаха от радост.

На следващия ден влязоха в Киото.

Щом Нобунага ги видя, възкликна:

— Слава на небето, че се връщате живи. Като богове сте. Наистина като богове.