Тайна

I

Той беше слаб, тих; ако го погледнеше человек така в бледното му лице, никога не би и помислил, че и това мършаво същество, живота на което едва ли се забелязва от някого, ще крие в себе си нещо, що може да заинтересува другите. Ала в неговото сърце наистина се таеше една мисъл, едно чувство, което остана тайна през целия му живот, което го остави да живее вечно сам в душата си, при всичко, че бе заобиколен и от жена, и от деца, и от роднини. Всички го знаяха за добър и кротък човек, кротък дори до глупост. Името му беше Стоян Николов, а съседи и всички, що го познаваха, зовяха го Цочо Мравката. Това прекръщавание стана твърде случайно. — Когато беше още дванайсет-тринайсетгодишно момче, турския кадия го повика за свидетел на една свада между съседите им; като снемаше кадията дознание, го попита:

— Под съд бил ли си?

— Аз, ефенди — треперящ додаде той, — аз… на мравката път не минавам…

И оттогава уж на смях наченаха да му викат „Мравката“, па и така си остана завсякога.

Но наистина той от дете си беше още все мирен. Другите му другари ходеха нагоре-надолу, играеха, а той от къща навън не излизаше. Баща му беше беден грънчар, имаше няколко деца, но всички още малки измряха; беше останал само Цочо, който пък не преставаше да боледува. Стана момче на шестнайсет-седемнайсет години, а още не можеше да се съвземе, та да похване работа. И при бабички и врачки го води майка му и колко горчила и билки изпи, ала нищо не му помагаше. По цяла зима не ставаше от леглото; като се запролети, ще се попридигне, ще повикат свещеника да му чете за здравие и през лятото как да е ще ходи с конят за глина, ще подава на баща си да глиждосва паниците, но като мине гроздобер, като се застуди времето и той се разчама — ляга. Нито занаят можа да вземе на ръка, та барим хлябът си да вади. Така болест той нямаше, но някак през есен изсъхваше, посърнеше, та не му се нищо ядеше, нито работеше — едвам мърдаше, та и без малко щеше да остане да го убият турците във време на „бяганието“, когато руските войски отстъпиха пред многобройните орди на Сюлюман паша. С помощта на един чорбаджийски ратай, който водеше едни кола, Мравката избягна. Малкия балканский градец стана жертва на турците, които избиха и всички, що бяха останали в него.

Когато наново русите удариха и отблъснаха Сюлюман паша, Мравката се завърна и намери къщата на прах и пепел, а баща му заклан всред градът, гдето от смрадта на труповете не можеше да се премине. Това беше един силен удар както за него, така и за всички жители на градът, от който камък върху камък не бе останал. Той още повече се замая; свят му се зави; какво да прави — не знаеше. Ни подслон, ни нъщове, а той останал сам под небето. Разбит, отчаян, викна да плаче като малко дете. Един руски офицерин го видя, съжали го, повика го дома си, та го нахрани, даде му един вехт шинел, даде му и пет рубли, па го прати да разкопава изгорелите домове. И тая работа той не можи да кара. Едвам копна няколко пъти, замори се и като не можеше повече да продължава, остави. Походи, намери един свой другар, па почнаха и двамата да правят мекици. Търговията с мекиците тръгна твърде добре; всяка сутрин до пладне те пражеха насред мегданя и около тях се трупаха лакомо казаците. Така се измина цял месец и той свърза някоя и друга пара.

Населението, що бе избягало, начена да се завръща; в града почнаха да се правят нови къщи; народа изгорен, ограбен, все някак си се чувстваше възроден. Търговията се съживи; руските офицери немилостиво пръскаха рублите; хората бързаха по-скоро да сглобят колибка или палатка, та да продават. Върна се най-сетне и майката на Мравката, па оттук-оттаме сбраха някоя пара, та си издигнаха една малка къща, направиха си две малки собички долу, а горния кат оставиха да доизкарват, когато вече могат.

Цочо Мравката помери наново да се залови за работа, но като си бе изхарчил парите и нямаше никакви сермийца — не можи. Ходи нагоре-надолу, търси работа и докато се усети, той изгуби това хубаво време, когато много бедни хора спечелиха по що-годе. Войната се сключи, наченаха да се събират български момци за войници — всички изтръпнаха. Мисълта за войник всекиго плашеше и не се мина много, едни почнаха да бягат в Румания, други да се крият, а от време на време се чуваше, че някой се гръмнал в ръката или си отсякъл пръстът само и само да се освободи от военната повинност.

И Мравката се бе изплашил страшно. Той нямаше кураж да се гърми в ръката, нито пък да бяга, а денят, що беше определен за прегледвание на първите новобранци, наближаваше. Един слух, че синовете на вдовиците няма да вземат войници, го съживи; ала той изгуби и последня надежда, когато свещеника през литургията в неделя му помена името заедно с тия на призовавшите се да се явят пред наборната комисия.

Замисли се Цочо и през всичките три дни, докато трая прегледванието на младежите, все крои. Разсъмна се на третия ден и още рано той скочи, без много-много да му пресмята, търти да бяга през Балкана. До този ден той не бе ходил в други град; всичкия други свят му се представяше в мъгла; той знаеше само околностите и лозята на градът. А сега, като крачеше през Балкана, той мислеше кога ще да си отиде тая проклета наборна комисия от града им, за да се върне пак.

На другия ден той слезе в града, който се намираше от другата страна на Балкана. Още неседнал да си отпочине и го повика един стражар в участока, отдето, като го узнаха, че е дезертьор, върнаха го под конвой в градът.

Скръбна тежина се стовари върху гърдите на бедната Мравка. Той усещаше, че е сгрешил, че е виновен, и цял трепереше от страх. Когато пристигна в градът, първом го затвориха, после накараха да се съблече и излезе пред няколко добре облечени офицери. Един от тях се приближи до него и почна да го мери; в това време влезе запъхтяна от плач майка му:

— А бре, синко — начена да се моли тя, — защо ми вземате момчето… Амчи не видите ли, че аз съм сама; стара съм… Баща му го убиха турците — кой ще ме храни?

Офицерите се спогледнаха весело; казаха си нещо по руски, което те не разбраха, и после кмета, който стоеше на оттатъшната страна на масата, се обърна към нея по български:

— Бабо, ний че не можем да вземаме синовете на вдовиците, това го знаем, но твоя син е бягал и като бегач ще се накаже според закона.

— Бре простете го, синко, той сбъркал… — начена да се моли майка му.

Мравката го освободиха под полицейски надзор. Той все беше неспокоен, чувстваше, че го очаква нещо зло, и познаваше, че е някак свързан и не може наникъде да шавне…

Петровден беше минал. Хората се прибираха, а Мравката все заплашен, все неспокоен, все замислен. Оттук-оттаме съседи, роднини взеха да му подмятат да му търсят булка; да вземе на овдовялата си майка другар, а той стои и не знае що да захване.

Една вечер като се прибра в къщи, майка му неспокойно поде:

— Слушай, Стоене, синко, то нали видиш не можем я изкара наглава тъй — аз да пера солдашките ризи, пък ти да боледуваш… Ами слушай ме, слушай ме, да ти кажа, че съм ти майка… че съм те родила и отхранила. — Слушай какво съм намислила — да те оженим, синко…

Той се позасрами, наведе очи и майка му, като помълча малко, пак продължи:

— Няма какво да чакаме. Баща ти умря; аз останах сама; пък сама като кукувица не ми се стои… Баба ти Пена, сватята, догде не речеш, ме срещна днес… Намерила ти мома — хем мома… хем хубава, хем послушна… И пари ще ти донесе, и от туй гдето те плашат ще да те съдят, че си бягал, ще те отърве…

— Коя е тя? — със светнали очи запита Мравката.

— Ех, тя… тя е… познавам я аз — махна с ръка тя, — не е лошаво момичето. Ех, младо… Излъгало се… ех, сбъркало… Не ще всякога да бърка, я… Ама таман… Тъй, слушай мене; тъй че ще да ти има повече страха и почитта…

— Че коя е тя, мале? — запита с повече възбудено любопитство и наостри уши, а майката, като погледна изкриво земята, вдигна поглед и пак начена:

— Ще те отърве; ще ти донесе и пари… Пък ти не му задирвай много… Ех, то… то излъгало се… младо…

— Абе то се знае, като кайш, мале. Ами коя е тя?

— Христовичината дъщеря… Иванка!

Той си наведе главата. И двамата замлъкнаха.

Иванка беше хубава, бедна девойка. Тя се хареса на дружинния командир Юрий Адрианович и той я взе уж да му слугува. Сега тя беше в положение от него и офицерът търсеше да я омъжи за някого, като му даде една сума — с която да се отърве от позорът и преследванието на съдебните власти. Лелята на Иванка, баба Пена сватята, се нагърби със сватовщината и за мъж на Иванка избраха Мравката, като добър и сиромах, а и паднал под съд. Командирът беше обещал да му даде триста рубли и да го освободи съвършено от повдигнатото против него дело.

Мравката не мисли много-много. Заради него майка му отговори. И една вечер, без да канят някого, дойде у тях Иванка, дойде и майка й, баба Пена, па ги венчаха, докато и той сам се усети.

През всичкото време той не продума нищо; кръсти се, когато му кажаха, прави що го караха другите, без да може да мисли; като че мъгла бе обвладала погледът му; умът му се бе замаял; някакви неизвестни чувства го бяха обвладали. И когато всичка си отидоха и Иванка остана у тях с него, той не знаеше отгде да захване, що да й каже. Никога през живота си той не бе прохортувал с нея и сега така двамата… Нима наистина той се бе оженил за „такава“ мома? Нима е истина, че той се е оженил и Иванка е негова жена? Като как стана това?… В толкоз скоро време!…

А Иванка! — Тя цялата вечер се черви, очи не можи да издигне да погледне някого и нима тоз чузд за нея човек, нима Мравката й беше мъж?… Тя се срамуваше; не знаеше що да му каже…

На сутринта двамата младоженци станаха; Иванка поле вода да се умие Цочо, отърси му дрехите, облякоха се и отидоха да посетят дружинния командир, който засега им беше като баща и на двамата. Когато влязоха при него, Иванка се разплака, хвърли се да му цалува ръка, после той със страхопочитание се приближи и цалуна също ръка. Веселият Юрий Адрианович ги прие твърде любезно, честити им венците и като ги почерпи по чаша чай, отиде в една друга стая, отгдето донесе една голяма торбичка с рубли, които подаде на младоженика. Като пое тая тежина, той се разтрепера, радостно заигра сърцето му и пак се наведе да цалува ръка.

И така тяхната тиха сватба се свърши.

Обаче Мравката, като че усещаше още нещо му липсва; като че очакваше да му каже още нещо Иванка, като че наближаваше един ден — ден, когато той, кой знай защо, очакваше…