Тайна

II

Влизанието на Иванка в новото жилище, щу издигнато над старото пепелище, се почувства в скоро време. От тия пари, които той взе, изкара още две стаи, загради дворът; Иванка нареди къщата, насея градинка — който влезеше у тях, познаваше, че е дошла нова къщовница. А Цочо намисли да се залови на работа. Занаят никакъв не знаеше; мекици правеха вече хлебарите, тъй щото той се реши да наеме кръчмата срещу казармите. В туй предприятие му помогна дружинният командир и така Мравката стана кръчмар.

По цял ден той прекарваше на кръчмата, вечер като се върнеше, му слагаха да похапне — у тях взе да му се похаресва.

Изминаха се три месеца тъй. У тях все хубаво; в кръчмата търговията му вървеше добре; но все нещо го глождеше, щом погледнеше Иванка. Тя все мълчеше, а нему се искаше да й каже нещо; нещо, което само чувстваше, а не можеше да намисли и захване…

Настана есен; замазаха, приготвиха си зимнина като всички къщовници.

Една вечер, като се връщаше от кръчмата, отдалеч още съгледа, че ярка светлина трептеше в прозорците на горната им соба, влезе в къщи; на двора видя майка си в помрачено лице, която едвам промълви:

— Иванка роди…

Тези думи го нажалиха; едно странно чувство стегна душата му, той се запря облегнат до стената и дълго се не решаваше да отиде при младата майка. После инстинктивно бутна вратите, гдето на леглото с дете в ръка лежеше Иванка, а насреща й беше седнал Юрий Адрианович, който весел слушаше разказите на сватята. Неговото появление възцари тишина; той едвам промълви:

— Добър вечер. — И като се поклони на командирът, мълчаливо се изправи до масичката. Студено и странно той погледна малкото пеленаче, което кресливо плачеше. Иванка, обзета от едно неопределено чувство, наведе глава, а командирът неспокойно се замести насам-нататък.

След едно продължително мълчание някой хлопна пътните врати, баба Пена погледна през прозореца и додаде:

— Ах, ете сватята Донка иде!…

— Леля Донка? — вдигна очи Мравката и излезе.

— А я — поде Юрий Адрианович, като стана, — трябва да си ходя. — Той се приближи, помилва още веднъж детенцето и излезе.

Веселата леля, която щу научи новината и дойде при майката; щом влезе в стаята и поде със смях:

Този подбив се посрещна твърде студено; тя се огледа насам-нататък и без никакво стеснение поде:

— Какво сте се замислили?… Амчи, Иванке мари, той, баща му, пребързал мари!… Дошъл изведнъж да види чедото си…

Иванка наведе очи. Никой не отговаряше на шегите на леля Донка. И тя някак се насити, додея й да стои и да бърбори, па си тръгна…

И мълчание, срамувание едни от други се измина цялата вечер. Мравката усещаше някакви неопределени чувства към малката си дъщеря, която той знаеше, че не е негова; като че ли избягваше да се сприкаже с Иванка, но в душата му нещо му шепнеше, че трябва да я обича и има защо, той се е венчал с нея, защото тя му е жена, която го гледа и върти къщата му. Така също странно го душеше нещо, когато видеше командира, който по късни вечери понякога идеше у тях. С него нито той, нито майка му приказваха и щом дойдеше, те го оставяха сам при Иванка. И на майка му, и на него, и на Иванка като че ли все им тежеше нещо; като че все искаха да си кажат нещо; в погледите и на тримата се таеше нещо натегнато и като че всеки от тях се чувстваше чужд един от други. Ала на обяснение те се не решаваха. Тези чувства бяха замъглени в душата на Мравката, той се не решаваше с никого да подкачи да говори за това…