Тайна

III

Бяха се изминали цели три години, откогато Мравката се задоми. Малката му дъщеря вече ходеше и бе почнала да изговаря криво-ляво някой дума. Иванка беше вече майка още на едно момченце, което той много обичаше и често бавеше. Топло чувство на бащинска нежност всякога го обземаше, когато го вземеше на ръка.

Но от ден на ден всички се чувстваха отпаднали. Болестта, която го държеше цяла зима, не го остави да продължи търговийката си, що бе завъртял с кръчмата; западна и полека-лека всичко, що имаше, изяде. Ала това него толкова опечаляваше, колкото като гледаше как Иванка непрестанно се караше с майка му. За нищо и за никакво, поглеж, счепкали се, сбили се и какви лоши приказки една на друга си хортуват!…

— Вий мизатрихте младините… Аз съм ти направила къщата… Чуваш ли, дъртелнице никаква… Тез пари твои ли са — да млъкваш, че ай сега ще ти пребия свирките!… — викаше, колкото й държеше сила, Иванка на майка му.

— Ти ли мари — подемаше да вика старата, — ти ли ще ме пъдиш от къщата ми… ягмиса ми момчето, копелано недна… почерни му честта… Да не бяхме ний, кой щеше да те вземе с детето ти… Защото ти затулихме срама, затуй ли викаш?

Той като мъж веднъж захвана да посъди Иванка да остави и не огорчава старините на майка му, но тя му се ропна, нахока го, та и той се разкая що му трябваше да й приказва.

И оттогава нито един сладък час той не усети. Понякога, като на човек, поискваше му се да се поизприкаже тихичко с жена си, да разменят по две благи думи и едвам й той продума, тя като го изругай, че го кара по цели дни да мълчи и въздиша и очите му да се преливат със сълзи.

Майка му се сгърби, лицето й се повече сбръчка, ядосва се, плака, па най-сетне дойде един ден, че й се свършиха дните — умря да се отърве от теглило и непристойни караници.

Иванка се зарадва. Но докато се огледа — зер човек да не е без тъга! — току се разнесе из целия град новината, че дружинния командир го викат в Русия. Нейния покровител, Юрий Адрианович, у когото тя твърде често ходеше и който от време на време им даваше по някоя и друга пара, си тръгна. Тя се разплака, разтъжи — цял свят й почерня отпред. Като така се ядосваше и хукаше по цели дни, най-много си теглеше Мравката; тя му не даваше ни ден, ни нощ мира; за нищо ще му се скара, ще го нахока. Той бактисваше да стои в къщи, та захвана вечер да замръква по кръчмите, пропи и още повече изсъхна…