Тайна

IV

Целия свят се беше замъглявил в душата на Мравката. Тежки грижи, черни мисли той давеше с върлата ракия, която от ден на ден все повече и повече го изпиваше.

Две години такъв живот стигаше, за да го смъкне. Той подпухна, разчамави се, лицето му почерня и не можеше нищо да похване.

А Иванка, тя си живееше, както по-напред: мислеше за Юрий Адриановича, от време на време вземаше и чужда работа и си изкарваше хляба. Че Мравката къснееше по кръчмите и пиеше, тя не искаше да знай. Децата й растяха; Анка беше хубаво, русокосо, сивооко момиченце — носеше също образът на баща си. А Иванчо все боледуваше, слаб, с черно и малко лице, като че не бе взел нито една черта от майчиния си образ. Като ги видеше, шеговитата леля Донка се спираше и от работа, и от път да ги гледа.

— Каква е жива московка! — викаше тя, като кимаше глава към Анка. И оттам захванаха децата да й казват „Московка“, че и Иванчо едвам можеше да си отвори устата, крещеше: Московка!…

Игри и веселие се свършиха, децата и хората се прибраха; духна студения вятър, пожълтя наред — есента удари своята ледна целувка върху природата. Мравката се усети вече съвършено отпаднал; не му се вече стоеше в кръчмите; не му се и ракия пиеше. Той закашля, захраца — дните му се прочетоха.

Цялата зима така тръгна; от къщи навън не можеше нос да подаде. Кашлицата го постоянно давеше, а нощем пот, стаята, гдето лежеше, замириса, Иванка не можеше да търпи това; викаше, гълчеше, мира му не даваше да отдъхне. Никога той не беше чувствал тъй тежък живота си, както напоследък. Отделиха и деца от него, жена му, като се гнусеше от храчките му, избягваше да влезе при него, а той по цели дни зашеметен стоеше сам в собата. Много му се искаше да се посприкаже, да си похортува с някого и тежко се мъчеше, когато никого не виждаше; никого освен Иванкиното намръщено лице, което и в последните му дни го огорчаваше все повече и повече.

Беше един ясен априлски ден. Зимата, която го бе запушила в стаята, си отиваше. Грееше топло животворно слънце и орляк птички заглушаваха въздуха със своите чуруликания. После обед той излезе и седна на сочната трева, що бе бликнала да расте в градинката им. Анка и Иванчо играеха покрай него, а на друга една страна Иванка копаеше с малка мотичка и садеше цвете.

Наоколо бе тихо, само децата се борличкаха и Мравката им се любуваше отстрана. Анка беше пъргава, с ясно злънливо гласенце, което никак не приличаше на онова на мършавия Иванчо, кой едвам шепнеше:

— Мос… ковка… къщичката хубаво да постелиш!…

Тези думи не бяха странни за него; той много пъти чуваше, когато Анка я наричаха „Московка“, но сега като че нещо се съживи, затрептя в душата му и той се надигна, впи поглед в децата, които продължаваха да се боричкат.

„… Колко е хубава Анка — помисли си той, — а Иванчо, колко е чер, кекав… какъв е повляканяст… как…“

Той не завърши мисълта си: Иванка се бе спряла при него и Мравката със сипкав нерешителен глас се обърна към жена си:

— Виж, Иванке, виж колко е хубава Анка, пък Иванчо…

Тия думи като че я жегнаха изведнъж.

— Ех, туй ли си седнал сега да гледаш!… — го ропна тя.

Мравката се смълча, тайната наново се спотаи в дъното на душата му и с тая тайна след две седмици той се скри под гробовния кивот навеки.