Тайната история

Пролог

Снегът в планините се топеше, а Бъни беше мъртъв от няколко седмици, преди да започнем да осъзнаваме сериозността на положението. Всъщност тялото бе открито десет дни след смъртта му. Това беше едно от най-големите издирвания в историята на Върмонт — щатски патрули, ФБР, дори армейски хеликоптер. Затвориха колежа и фабриката за бои в Хампдън. Прииждаха хора от Ню Хампшър, от северната част на щата Ню Йорк, та дори чак от Бостън.

Невероятно е колко успешен се оказа простичкият план на Хенри въпреки тези непредвидени събития. Намерението ни не бе да скрием тялото така, че да не бъде намерено. Всъщност изобщо не възнамерявахме да го крием, просто го оставихме там, където беше паднало, с надеждата, че някой преминаващ неудачник ще се натъкне на него, преди отсъствието му да бъде забелязано. Това, което искахме да внушим, бе само по себе си просто и ясно: падащите скали, трупът със счупен врат на дъното на клисурата и следите от забити в калта пети, обърнати към пропастта — всичко говореше за нещастен случай по време на катерене и нищо повече. Ако същата вечер не беше паднал сняг, всичко щеше да приключи с това — с няколкото пролети сълзи и скромното погребение. Но снегът заличи всички следи и едва след десет дни, когато започна да се топи, за щатските патрули, за ФБР и за помощниците в издирването от града стана ясно, че през цялото време са се разхождали напред-назад по тялото, докато снегът над него не се превърна в плътна ледена маса.

* * *

Трудно ми е да повярвам, че толкова много шум се вдигна за нещо, за което отчасти нося отговорност и аз. А още по-трудно е да повярвам, че преживях всичко това — камерите, униформите и хората, плъпнали по връх Катаракт, подобно на мравки в захарница, без да предизвикам и следа от съмнение. И все пак, едно е да го преживееш, съвсем друго — да го преодолееш. Навремето си мислех, че в онзи априлски следобед виждам за последен път онази клисура. Сега далеч не съм толкова убеден. Търсачите напуснаха града и всичко край мен отново утихна. Осъзнах обаче, че през всичките тези години, колкото и да съм се преструвал, че съм някъде другаде, никога не съм напускал онова място: там горе на върха, край калните коловози в покаралата трева, където небето бе притъмняло над тръпнещите ябълкови цветове, а из въздуха се носеше пронизващият мирис на снега, който щеше да падне вечерта.

— Какво правите тук? — изненадано попита Бъни, когато ни видя да го очакваме и четиримата.

— Как какво? Търсим нов вид папрат — отговори му Хенри.

После шепнешком си разменихме реплики в шубрака, хвърлихме последен поглед на тялото, за сетен път огледахме наоколо — нямаше изпуснати ключове или изгубени очила1, никому нищо не липсваше — а после тръгнахме в индианска нишка през гората. Обърнах се за последно, за да видя фиданките, които сякаш бързаха да затварят пътеката зад гърба ми. Ясно си спомням обратния път и първите снежинки, които се носеха между боровете. В съзнанието ми също тъй ясно изплува и облекчението, с което се натъпкахме в автомобила и поехме по пътя, сякаш бяхме щастливо семейство на почивка. Хенри шофираше, стиснал зъби, а ние подобно на деца се накланяхме през седалките и бъбрехме. Ясно помня и дългата, ужасна нощ, която ни предстоеше, както и дългите и ужасни дни, които ни очакваха. Въпреки всичко това ми е достатъчен само един поглед през рамо, за да се видя пак там, над клисурата, спускаща се зелена и тъмна между фиданките — картина, която никога няма да забравя.

Предполагам, че в определен етап от живота си съм имал какви ли не истории за разказване, но сега разполагам само с тази. Тя е единствената, която ще мога да разкажа някога.