Тайната история

Глава първа

Дали извън художествената измислица съществува нещо като „гибелна страст“, онази отчетлива, тъмна пукнатина, която бележи поврата в нечий живот? Мислех, че няма такова нещо. Сега съм на обратното мнение. Моята страст е болезненият стремеж към живописното — на всяка цена.

„А moi. L’histoire d’une de mes folies.“ 2

Казвам се Ричард Папен. На двадесет и осем години съм и до деветнадесетата си година не бях виждал Нова Англия или колежа Хампдън. Калифорниец съм по рождение, а както установих наскоро, и по природа. Последното е нещо, което си признавам едва сега, след като го разбрах. Не че това има голямо значение.

Израснах в Плано, малко градче в северната част на Силиконовата долина. Нямам нито братя, нито сестри. Баща ми притежаваше бензиностанция, а майка ми си стоеше вкъщи, докато не поотраснах и времената не станаха трудни, та й се наложи да започне работа като телефонистка на една от големите фабрики за чипове в покрайнините на Сан Хосе.

Плано. Самото име извиква в съзнанието заведения за бързо хранене, каравани и връхлитащи от асфалтовата настилка горещи вълни. Годините, преживени там, не ме дариха със забележително минало — нямах нищо, от което да не мога да се отърва като от чаша за еднократна употреба. А това в известен смисъл е рядка придобивка. Когато напуснах дома си, нищо не ми пречеше да измисля едно ново и далеч по-ласкателно животоописание, пълно със забележителни и простички случки — едно лесно смилаемо за непознатите, цветисто минало.

Омаята на това измислено детство, изпълнено с плувни басейни, портокалови горички и далечни, обгърнати от ореола на шоубизнеса родители, напълно затъмни безцветния оригинал. На практика, когато се замисля за детските си години, не мога да се сетя за много неща с изключение на една жалка сбирщина от предмети: гуменките, които носех през цялата година, книжките за оцветяване от супермаркета и изтърканата футболна топка, моят принос към съседските игри. С две думи, нищо интересно, още по-малко пък забележително. Бях тих, висок за възрастта си и доста луничав. Нямах много приятели, но не мога да кажа дали това се дължеше на личен избор или на обстоятелствата. В училище се справях добре, но не блестях с нищо. Обичах да чета — поредицата за Том Суифт, романите на Толкин, но също така да гледам телевизия, при това доста — проснат на килима в голата ни всекидневна през дългите и скучни следобеди след училище.

Честно казано, не мога да си спомня още кой знае какво за онези години, освен едно определено настроение, което се бе просмукало в повечето от тях — една меланхолия, която свързвам с гледането на „Чудният свят на Дисни“ в неделните вечери. Неделята беше тъжен ден — ранно лягане и училище на другия ден — но докато гледах фойерверките, осветяващи окъпаните в светлини замъци на Дисни, ме обземаше едно по-общо чувство на боязън, на прикованост към омагьосания кръг училище-дом. Все обстоятелства, които поне за мен представляваха ясна и основателна причина за потиснатост. Баща ми беше стиснат, домът ни — грозен, майка ми не ми обръщаше достатъчно внимание, дрехите ми бяха евтини, подстрижката ми твърде къса и никой в училище не ме харесваше кой знае колко. И тъй като откакто се помня всичко това важеше с пълна сила, мислех си, че несъмнено, докато свят светува, нещата ще продължат да текат в същото ужасяващо русло. Накратко, усещах, че животът ми е увреден в самата си основа по някакъв неуловим начин.

Няма нищо изненадващо тогава, че ми е трудно да приравня своя живот с живота на приятелите си, или поне с онзи, който смятах, че са водили. Чарлс и Камила са сираци (колко силно съм желал тази жестока съдба!), отгледани от баби и пралели в къща във Вирджиния, заобиколени от коне, реки и онези дървета, чийто сок индианците използвали като естествена дъвка. Колкото до Франсис, майка му го родила съвсем млада — седемнадесетгодишно малокръвно червенокосо момиче с богат баща, което избягало с барабаниста на Ванс Вейн и неговите „Музикални момци“. Само след три седмици вече си била вкъщи, а бракът им — анулиран след шест, и както Франсис обича да казва, неговите баба и дядо го отгледали заедно с майка му, сякаш били брат и сестра, по толкова величествен маниер — английски гувернантки, частни училища, лета в Швейцария и зимни курорти във Франция — че дори и клюкарите били впечатлени. Да вземем дори грубоватия Бъни. Детството му, както и моето, не бе белязано от моряшки куртки и уроци по танци. Но си беше едно типично американско детство. Баща му бил ръгби-звезда в университета „Клемсън“, станал по-късно банкер. Бе израснал с четирима братя и нито една сестра, в шумна къща в предградията — с яхти, тенис ракети и голдън ритрийвъри на тяхно разположение, лета в Кейп Код, пансиони край Бостън и пикници по време на футболния сезон край отворената задна врата на автомобила. Детство, което непрестанно се долавяше у Бъни — от начина, по който се ръкуваше, до начина, по който разказваше някой виц.

Като изключим старогръцкия език и годината, прекарана в тяхната компания, никога не съм имал нещо общо с някого от тях, както нямам нищо общо с тях и сега. Ако любовта е нещо, което може да се споделя от мнозина, тогава смятам, че тя е другото, което ни свързваше, въпреки че осъзнавам колко странно може да прозвучи това в светлината на историята, която ще ви разкажа.

Как да започна?

След училище постъпих в малък колеж в родното си градче. Родителите ми бяха против това, тъй като ми дадоха ясно да разбера, че от мен се очаква да помагам на баща си в бизнеса му. Именно това бе една от многото причини, накарали ме да постъпя в колежа. По време на двете години, прекарани там, изучавах и старогръцки. Разбира се не от любов към езика, а защото се подготвях да уча медицина (парите, знаете ли, бяха единственият начин, по който можех да променя своята орис, а лекарите изкарват доста пари, QED3). Моят наставник в колежа ме посъветва да запиша и един език, за да изпълня изискванията за хуманитарни предмети. И тъй като часовете по старогръцки бяха следобед избрах него, така можех в понеделник да спя до късно. Този ми избор се дължи изцяло на случайността, но както ще разберете по-нататък, щеше да се окаже съдбовен.

Справях се със старогръцкия, нещо повече, бях блестящ по този предмет и през последната година дори ме наградиха от катедрата по класически езици. Това бе любимият ми предмет, защото бе единственият, който се водеше в обикновена класна стая — нямаше стъкленици, пълни с кравешки сърца, нямаше миризма на формалдехид, нямаше и клетки, пълни с крещящи маймуни. Първоначално си мислех, че с упорит труд ще преодолея огромната си погнуса и неприязън към призванието си, а ако се трудя още по-упорито, дори може да събудя у себе си някакъв скрит талант за лекарската професия. Но нещата не стават така. Месеците изминаваха, все нищо не ме затрогваше, макар и да не бях напълно отвратен. Оценките ми по биология бяха лоши, а учителят и съучениците ми ме презираха. Без да кажа на родителите си, се прехвърлих да уча английска литература — ход, който дори и на мен се струваше обречен, достоен за цар Пир. Имах усещането, че режа клона, на който седя, и че определено ще съжалявам за това, тъй като все още бях убеден, че е по-добре да се провалиш в едно печелившо поприще, отколкото да се бориш в едно, за което баща ми, който си нямаше хабер нито от финанси, нито от академично образование, ме бе убедил, че е най-недоходоносното. Неизбежно щяло да доведе до непрестанното ми висене вкъщи и просене на пари от моя страна. Пари, каквито, както той надлежно ме увери, нямал никакво намерение да ми дава.

И тъй, започнах да уча литература, това ми се нравеше повече. Домът не ми стана по-симпатичен. Не мисля, че съм в състояние да предам отчаянието, до което ме довеждаше моята среда. Предвид обстоятелствата и нрава ми предполагам, че бих бил нещастен навсякъде, както в Биариц и Каракас, така и на остров Капри, но тогава бях убеден, че нещастието ми произхожда от онова място. Вероятно част от него наистина произлизаше оттам. До известна степен Милтън има право, когато пише, че „умът е място и в себе си той може / от рая да направи ад…“4 и т.н., но така или иначе бе ясно, че основателите на Плано са използвали за модел не рая, а онова другото, далеч по-скръбно място. Докато бях в гимназията, придобих навика да се шляя след училище из огромните търговски центрове — шляех се из осветените и прохладни галерии, докато стоките и кодовете, местата за отдих и ескалаторите, огледалата и музиката, шумът и светлините им не ме замаеха, предпазният бушон в главата ми не изключеше и изведнъж всичко не изгубеше очертания — цветове без форма, мехур от несвързани молекули. После, подобно на зомби, се добирах до паркинга. Отправях се към игрището за бейзбол, където, без дори да излизам от автомобила и с ръце на волана, седях вторачен в телената ограда и пожълтялата зимна трева, докато слънцето не залезеше и вече не можех да различа очертанията на предметите.

Не можех да разбера същината на своята неудовлетвореност, макар да бях възприел погрешното виждане, че тя е израз на бохемство, с доста смътен марксистки произход (през пубертета нелепо парадирах с привидни социалистически убеждения, главно за да дразня баща си). Бих побеснял дори при най-незабележимия намек, че тя се дължи на пуританската жилка в характера ми, което всъщност бе и истината. Неотдавна открих следния пасаж, написан в една тетрадка, когато съм бил приблизително осемнадесетгодишен: „За мен това място е пропито с миризмата на гнилоч, подобна на миризмата на умиращи презрели плодове. Никъде другаде противните процеси на рождението, съвкуплението и смъртта, тези чудовищни повратни точки в битието, гърците ги наричат «миазма» или «петно», не са толкова животински и същевременно толкова разкрасени, за да изглеждат привлекателни. И никъде другаде толкова много хора не вярват толкова силно в лъжи, изменчивост и смърт, смърт, смърт.“

Струва ми се доста преувеличено, но от това как звучи съдя, че ако бях останал в Калифорния, щях да свърша като последовател на някой култ или най-малкото щях да следвам някакви странни ограничения в избора си на храна. Спомням си, че по онова време четях Питагор и в някои от идеите му откривах странно очарование, например носенето на бели одежди или въздържанието от храна, която има душа.

Вместо това се озовах на Източния бряг.

Запалих се по Хампдън по ирония на съдбата. Една вечер, през един дълъг уикенд след Деня на благодарността, изпълнен с дъждовно време, боровинки от консерва и досадния звук на футболните мачове от телевизора, се прибрах в стаята си след кавга с моите родители (така и не си спомням за какво се бяхме карали, винаги спорехме за пари и училище). Ровех из гардероба за палтото си, когато отнякъде изпадна брошурата на колежа Хампдън в град Хампдън, щата Върмонт.

Беше отпреди две години. Докато бях в гимназията, доста колежи ми бяха изпращали подобни неща, защото резултатите от изпитите ми бяха високи, но за съжаление не достатъчно, та да ми осигурят стипендия. Тази бях запазил в учебника си по геометрия и бе преседяла там през последната ми година в училище.

Нямам и най-малка представа защо беше в гардероба ми. Предполагам, че съм я задържал, защото изглеждаше добре. Прекарах безброй часове през последната година в училище в съзерцание на фотографиите в нея, сякаш ако се взирах в тях достатъчно дълго и с копнеж, благодарение на някаква незнайна осмоза щях да се озова сред кристалната им и неопетнена чистота. Дори и сега си спомням тези фотографии, подобно на картинките в любима книжка от детството. Окъпаните в слънчева светлина ливади, обгърнатите от облаци върхове в премрежената далечина, безбройните нападали листа във ветровития есенен ден, големите огньове на открито, мъглата, звука на виолончело, тъмните прозорци и снега.

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Основан през 1895 година. Само този факт стигаше, за да предизвика моето удивление. Нито едно от нещата, които знаех за Плано, не се бе появило по-рано от 1962 година. Брой на студентите — петстотин. Позволяващ обучение на лица от двата пола. Прогресивен. Специализиран в свободните изкуства. Високи критерии за приемане в учебното заведение. „В желанието си да предложи един всеобхватен курс на обучение в хуманитарните дисциплини, колежът Хампдън се стреми не само да даде на студентите си солидни познания в избраната от тях сфера, но и да им помогне да придобият задълбочени знания за западното изкуство, цивилизация и мисъл. Целта ни е не само да запознаем отделната личност с фактите, а да я научим да вае с помощта на изначалните съставки на мъдростта.“

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Дори около самото име витаеше някакво строго английско звучене, поне за моето ухо, което безнадеждно лелееше за Англия и бе глухо за сладките и тъмни ритми на малките мисионерски градчета. Дълго време съзерцавах една снимка на постройка, под която пишеше „Централна сграда“ и от която струеше слаба академична светлина — толкова различна от Плано и от всичко останало в моя живот — светлина, която ме караше да си мисля за дълги часове, прекарани в прашни библиотеки, обграден от стари томове и тишина.

Майка ми почука на вратата и ме повика. Не й отговорих. Откъснах формуляра за допълнителна информация и започнах да го попълвам. Име: Джон Ричард Папен. Адрес: „Мимоза корт“ №4487, Плано, Калифорния. Бих ли искал да получа информация за възможностите за финансово подпомагане? Да (отговорът беше съвсем очевиден). На следващата сутрин изпратих формуляра по пощата.

Последвалите месеци бяха една безкрайна и кошмарна битка с документите, изпълнена с патови положения и водена в окопите. Баща ми отказа да попълни формулярите за получаване на финансова помощ. Най-накрая в изблик на отчаяние откраднах данъчната декларация от жабката на тойотата му и ги попълних сам. После отново чакане. Пристигна писмо от директора, отговарящ за приема на студенти. Трябваше да се явя на интервю, кога бих могъл да отида във Върмонт? Отговорих му, че не мога да си позволя полет дотам. Пак чакане и ново писмо. Колежът ще върне парите за пътуването, ако приема предложената ми от тях стипендия. Междувременно пристигнаха и документите за самата стипендия. Според баща ми частта, която семейството ми трябваше да поеме, бе повече, отколкото можехме да си позволим, и той отказа да я покрие. Този особен вид партизанска война се проточи цели осем месеца. Дори и сега не осъзнавам съвсем ясно поредицата от събития, довели до моето пребиваване в Хампдън. Преподаватели, които приеха положението ми с разбиране, писаха писма — бяха направени редица изключения в моя случай. Не бе изминала и една година, след като под влияние на мигновеното хрумване бях седнал на жълтия и раздърпан килим в стаята ми в Плано и бях попълнил формуляра, а вече слизах от автобуса в Хампдън с два куфара и петдесет долара в джоба.

Никога не съм бил по̀ на изток от Санта Фе и по̀ на север от Портланд, така че след една дълга и неспокойна нощ, започнала някъде в Илинойс, когато слязох от автобуса беше шест часа сутринта и слънцето се издигаше над върховете, брезите и невероятно зелените ливади. Замаян от нощта, безсънието и трите дни, прекарани в пътуване по магистралите, си помислих, че съм се озовал в край, роден от сънищата.

Общежитията не бяха никакви общежития или поне по нищо не приличаха на онези, които познавах, със сиви стени и потискаща, жълтеникава светлина. Постройките бяха облицовани с дъски, имаха зелени капаци на прозорците, бяха разположени зад централната сграда и обградени от явори и ясени. Както и да е, въпреки това не се надявах, че определената за мен стая, където и да се намираше тя, би могла да бъде друга освен грозна и разочароваща. Ето защо, когато за първи път я зърнах, се втрещих — бяла, прозорците й гледаха на север, гола като монашеска килия, с дъбов под, осеян с белези, и с наклонен като на мансарда таван. През първата нощ в нея седях на леглото, докато слънцето залязваше, стените бавно преливаха от сиво в златисто и се претопиха в черно. Някъде в другия край на коридора едно сопрано до отмала се катереше и слизаше по нотната стълбица, отмря и последният светлик, а сопраното продължаваше своите каденци в тъмнината, подобно на ангел на смъртта. Въздухът никога не ми се е струвал толкова студен и разреден, както през онази нощ и никога не съм се чувствал толкова далеч от ниско нахвърляните очертания на прашния Плано.

До началото на учебните занимания стоях сам между белосаните стени на своята стая, сред яркозелените ливади на Хампдън. През тези първи дни се чувствах щастлив както никога досега — бродех като сомнамбул, зашеметен и опиянен от красота. Група момичета със зачервени бузи играеха футбол, опашките им се мятаха на всички страни и над кадифеното, обагрено от здрача игрище се носеха викове и смях. Дърветата скърцаха под тежестта на товара си, на тревата под тях бяха нападали червени ябълки, носеше се тежкият и сладникав мирис на загниващия по земята плод, и около тях непрекъснато жужаха оси. Часовниковата кула на централната сграда — обвити в бръшлян тухли и бял заострен шпил, сякаш омагьосан в замрежената далечина. Шокът, когато за първи път видях бреза през нощта, издигаща се в тъмнината, хладна и безплътна като призрак. Нощите, по-дълги, отколкото си представях — черни, ветровити и безкрайни, хаотични и необуздани.

Възнамерявах да запиша старогръцки език, тъй като това беше единственият език, който познавах добре. Когато споменах това на академичния си съветник, французин на име Жорж Лафорг, с мургава кожа и тесен нос с големи ноздри, той само се усмихна и опря върховете на пръстите си едни в други.

— Боя се, че това няма да бъде възможно — каза той с френски акцент.

— Защо?

— Има само един преподавател по старогръцки и той е много взискателен към своите студенти.

— Учил съм старогръцки две години.

— Най-вероятно това няма да има никакво значение за него. Освен това, ако основният ви предмет ще бъде английска литература, трябва да изучавате някой жив език. Все още има места в началния ми курс по френски, както и за часовете по немски и италиански. А колкото до испанския — добави след кратка консултация с листата пред себе си, — там е почти пълно, но ако желаете, ще говоря с господин Делгадо.

— Предполагам, че вместо с него бихте могли да говорите с преподавателя по старогръцки.

— Не съм убеден, че ще има някаква полза. Броят на учениците му е изключително ограничен. А и изборът му почива на лична, а не на академична основа.

В гласа му се долавяше нотка на сарказъм, а също така и намек, че ако не възразявам, то той не би желал да продължи този разговор.

— Не разбирам какво имате предвид — всъщност мислех си, че разбирам, но отговорът му ме изненада.

— Няма нищо общо с това, което си мислите. Той, разбира се, е прекрасен учен. Доста обаятелен при това. Но намирам за доста странни идеите му за преподаване. На практика той и студентите му нямат досег с останалата част от колежа. Така и не ми е ясно защо продължават да слагат курсовете му в общия каталог, това е подвеждащо и всяка година води до обърквания, защото тези часове фактически са недостойни. Чувал съм, че за да ви приеме сред учениците си, трябва да сте чели подходящите автори и да имате виждания, сходни с неговите. Неведнъж е отказвал да приеме студенти като вас, които имат познания и преди това са изучавали класиците. Колкото до мен — повдигна вежда той, — ако студентът желае да изучава предмета, който преподавам, и има необходимите познания, свободен е да посещава часовете ми. Много демократично, нали? Това е най-добрият подход.

— Често ли се случват подобни неща тук?

— Разбира се. Във всяко училище има трудни преподаватели. И има много — за моя изненада той заговори по-тихо, — много хора в този колеж, които са далеч по-трудни от него. Ще ви помоля да не цитирате думите ми.

— Няма — отговорих, леко изненадан от внезапната поверителност в разговора ни.

— Наистина е много важно да не го правите — беше се навел напред и шепнеше, малките му уста едва се отваряха, докато изричаха думите, — настоявам за това. Може и да не ви е известно, но имам неколцина страшни врагове в катедрата по литература. Та дори и да ви се струва невъобразимо, в моята катедра. Освен това — продължи Лафорг с по-нормален глас — той е особен случай. Преподавал е в това учебно заведение години наред и отказва да получава заплащане за труда си.

— Защо?

— Богат е. Дарява заплатата си на колежа, като приема само един долар годишно заради данъците.

— Ясно — въпреки че бях в Хампдън едва от няколко дни, вече бях свикнал с официалните обяснения за финансови затруднения, малки дарения и ограничени бюджети.

— Колкото до мен — продължи Лафорг, — обичам работата си, но имам съпруга и дъщеря, която учи във Франция, та парите са ми добре дошли, нали разбирате?

— Въпреки това ще говоря с него.

— Можете да опитате — повдигна рамене Лафорг, — но ви съветвам да не си определяте среща, защото най-вероятно няма да ви приеме. Казва се Джулиан Мороу.

Не държах толкова много да запиша старогръцки, но онова, което Лафорг ми каза, ме заинтересува. Слязох долу и влязох в първия кабинет, който се изпречи пред очите ми. Слаба, кисела на вид жена с изтощена руса коса седеше зад бюрото и ядеше сандвич.

— Сега съм в обедна почивка. Върнете се в два часа.

— Моля да ме извините. Търся кабинета на един от преподавателите.

— Хммм. Аз съм административен секретар, а не дъската за обяви, но може пък и да знам къде е. Кой е той?

— Джулиан Мороу.

— А, него ли? — отговори тя изненадана. — За какво ви е притрябвал? Мисля, че е горе, в Лицея5.

— Коя стая?

— Той е единственият преподавател там горе. Обича тишината и спокойствието. Ще го откриете.

Всъщност откриването на „Лицея“ не бе никак лесно. Беше една малка сграда в края на колежа, стара и дотолкова покрита с бръшлян, че почти не се различаваше от заобикалящата я природа. Партерът беше зает от зали и класни стаи, до една празни, с измити черни дъски и току-що лъснати с восък подове. Дълго се лутах, безпомощен, докато най-сетне открих едно малко и зле осветено стълбище в най-далечния край на сградата.

След като се изкачих по него, се озовах в дълъг и пуст коридор. Наслаждавайки се на шума от стъпките си по балатума, крачех бързо и оглеждах затворените врати за номера или имена, така стигнах до една, на която в месингова рамка бе поставена картичка. На нея с релефен шрифт бе изписано името „ДЖУЛИАН МОРОУ“. За миг се поспрях пред нея, а после почуках три пъти кратко.

Изминаха минута-две, след което бялата врата се открехна. Надникна едно лице — тясно и интелигентно, но изпълнено с тревога и любопитство, подобно на въпросителен знак. Въпреки че някои от чертите на това лице загатваха за младост — извитите като на елф вежди и стремителните, силни очертания на носа, челюстта и устата — то по никакъв начин не принадлежеше на млад човек, а и косата беше бяла като сняг. Лесно отгатвам възрастта на хората, но в този случай определено бях затруднен.

Известно време постоя така, а сините му очи ме гледаха с любопитство и примигваха.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — гласът бе мил и внимателен — така възрастните говорят понякога с децата.

— Ами… Името ми е Ричард Папен.

Той примигна отново и наклони главата си на другата страна, погледът му бе весел, дружелюбен като на врабче.

— Искам да се запиша във вашия курс по старогръцки език.

Лицето му посърна:

— Толкова съжалявам — тонът му, колкото и да бе странно, подсказваше, че той наистина съжалява повече от самия мен. — Бих се радвал да ви приема, но се боя, че всички места са заети.

Нещо в това привидно искрено съжаление ми даде смелост:

— Вероятно има някакъв начин да приемете още един студент… — му казах.

— Ужасно съжалявам, господин Папен — скръбно ми отговори той, сякаш ме успокояваше за трагичната загуба на обичан приятел, опитвайки се да ме накара да разбера, че не е в състояние да ми помогне по някакъв друг съществен начин. — Ограничил съм се до петима студенти, не мога дори да си помисля да приема още един.

— Петима студенти не са чак толкова много.

Той бързо поклати глава със затворени очи, сякаш настоятелните ми молби го измъчваха.

— Наистина бих желал да ви приема, но дори не трябва да си позволявам да мисля за това. Ужасно съжалявам. Бихте ли ме извинили сега? Работя с един от студентите си.

* * *

Измина повече от седмица. Учебните ми часове започнаха, получих и работа при един професор по психология, д-р Роланд. (Трябваше да му помагам в някакво неясно „изследване“, чиято същина така и не разбрах. Той бе стар, отнесен на вид и разчорлен човек, изследовател на човешкото поведение, който прекарваше времето си, разтакавайки се в учителската стая.) Сприятелих се и с няколко души, повечето от които бяха първокурсници и живееха в моето общежитие. Може би приятели не е най-точната дума, която бих могъл да използвам. Хранехме се заедно, засичахме се на излизане или влизане, но основната причина за нашето сближаване бе фактът, че не познавахме никого другиго — положение, което тогава не ми се струваше непременно неприятно. Малцината, с които се бях запознал и които бяха по-дълго в колежа, разпитвах за историята на Джулиан Мороу.

Почти всеки беше чувал за него, научих всевъзможни противоречащи си, но интересни наглед истории: бил забележителен човек; измамник; не бил завършил колеж; един от големите интелектуалци на четиридесетте години, приятел на Езра Паунд и Т. С. Елиът; богатството си дължал на дялово участие в банка с вековна история, или пък, точно обратното, на придобиването на имущество с просрочена ипотека по време на Голямата депресия; че се скатал от изпълнение на войнишкия си дълг по време на някаква война (хронологически погледнато, не беше трудно да се разбере за коя война става дума); че имал връзки във Ватикана; че бил свързан с някаква свалена от власт владетелска фамилия в Близкия изток; или че имал нещо общо с франкистка Испания. Не можех да разбера къде се криеше истината във всичко това, но колкото повече научавах за него, толкова по-интересен ми ставаше. Започнах да дебна из студентското градче както неговата поява, така и тази на малката му група от ученици. Отдалеч не бяха нещо необикновено: четири момчета и едно момиче. Но отблизо бяха доста интересна картинка — поне за мен, тъй като никога не бях срещал подобни хора, които в моето съзнание притежаваха палитра от живописни и измислени качества.

Две от момчетата носеха еднакви очила: малки, старомодни, с кръгли метални рамки, което само по себе си възбуждаше любопитството ми. По-едрият от двамата, а той бе доста по-едър, над метър и осемдесет, имаше тъмна коса, квадратна челюст, груба и бледа кожа. Човек би могъл да го нарече хубав, ако чертите му не бяха толкова сурови, или очите му зад очилата — по-малко лишени от израз и празни. Носеше тъмни английски костюми и чадър (доста необичайна гледка за Хампдън), и преминаваше високомерно със съзнателната напереност на стара балерина, още по-озадачаваща при човек с неговите размери, край групичките от хипита и битници, подгответа и пънкари.

— Хенри Уинтър — отговориха приятелите ми, когато им го посочих в далечината, докато описваше широк кръг, за да избегне група свирачи на бонго на ливадата.

Другият, по-нисък, но не чак толкова, бе едно развлечено, русо момче с розови бузи и дъвка в устата, винаги весел, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете на панталоните, деформирани на коленете. Всеки ден носеше едно и също сако — безформена маса от кафяв туид, протрита на лактите и с окъсели ръкави. Пясъчната му коса бе с път отляво, а един дълъг кичур се спускаше над едното от двете му очи, скрити зад очилата. Казваше се Бъни Коркоран — Бъни, кой знае защо, умалително от Едмънд. Имаше висок и креслив глас, който се носеше из столовата.

Третото момче бе най-екзотичното от групата. Елегантно, с остри черти, то бе прекалено слабо, с неспокойни ръце, хитро възбяло лице и къса, гъста, рошава коса в най-огненочервения цвят, какъвто бях виждал. Мислех си (неправилно), че се облича като Алфред Дъглас6 или граф дьо Монтескиу7: с красиви, колосани ризи с френски маншети, великолепни вратовръзки и черен балтон, който се развяваше след него, уподобявайки го на нещо средно между студента-принц и Джак Изкормвача. За свое най-голямо удоволствие веднъж го видях да носи пенсне. (По-късно разбрах, че не е истинско, а рамките придържат обикновени стъкла, защото зрението му бе доста по-остро дори от моето.) Казваше се Франсис Абърнати и по-нататъшните въпроси, свързани с личността му, предизвикваха подозрение у познатите ми от мъжки пол, които се чудеха на интереса ми към подобна персона.

Остана една двойка — момче и момиче. През по-голямата част от времето ги виждах заедно и първоначално смятах, че са гаджета, докато веднъж не ги видях отблизо и не осъзнах, че са близки роднини. По-късно научих, че са близнаци. Приликата между тях бе голяма: с тежко падащите тъмноруси коси и безполови лица, чисти, весели и същевременно тъжни, те приличаха на двойка фламандски ангели. Най-странното около тях, особено в контекста на Хампдън — място, което изобилстваше с псевдоинтелектуалци и декаденти в пубертетна възраст, и където черното облекло беше de rigueur8 — бе, че предпочитаха да се обличат в светли дрехи, най-вече в бяло. Сред стелещия се навсякъде дим от цигари и вездесъщата готическа изтънченост, те се появяваха ту тук, ту там като образи от средновековна алегория или отдавна починали знаменитости от отколешно градинско парти. Не беше никак трудно да разбереш кои са, тъй като бяха единствените близнаци в колежа. Казваха се Чарлс и Камила Маколи.

Всички те ми се струваха напълно недостижими. Когато ги срещнех обаче винаги ги наблюдавах с интерес: Франсис, приведен и шепнещ нещо на котката пред нечий праг; Хенри, профучаващ зад волана на малък бял автомобил, с Джулиан до него; Бъни, проточил се през някой от горните прозорци и викащ на близнаците долу на ливадата. Постепенно научих повече неща. Франсис Абърнати бе от Бостън и според повечето източници — доста заможен. Говореше се, че и Хенри е богат, но и нещо повече, че бил гений по отношение на езиците. Ползваше няколко, живи и мъртви, едва осемнадесетгодишен бе публикувал превод на Анакреон с коментари към него. (Научих това от Жорж Лафорг, който обикновено бе рязък и необщителен на тази тема. Впоследствие разбрах, че Хенри го беше унижил пред всички членове на катедрата по литература по време на частта за въпроси и отговори на годишната лекция на Лафорг върху Расин.) Близнаците държаха апартамент извън студентското градче и бяха от южните щати. Колкото до Бъни Коркоран, той имаше навика късно през нощта да слуша много силно маршовете на Джон Филип Суса9.

С всичко, разказано дотук, не искам да кажа, че бях обсебен от мисълта за тях. Дотогава нещата в училище се бяха канализирали, посещавах часовете, а и работех. Интересът ми към Джулиан Мороу и групичката му от студенти по старогръцки, макар и все още неутолен, бе започнал да избледнява, но тогава се случи нещо доста интересно.

Една сряда сутрин, през втората ми седмица в колежа, бях в библиотеката и преди часовете в единадесет приготвях копия за доктор Роланд. След като измина половин час, който прекарах, загледан в плуващите пред очите ми светлини на копирната машина, се върнах на гишето, за да оставя ключа на библиотекарката. На тръгване видях Бъни и близнаците, седнали зад една маса, покрита с хартии, перодръжки и шишета с мастило. Прекрасно си спомням именно шишенцата с мастило, защото бях запленен от тях, както и от дългите прави, черни перодръжки, които изглеждаха невероятно стари и някак опасни. Чарлс беше облечен с бял пуловер за тенис, Камила носеше светла рокля с моряшка яка и сламена шапка, а сакото от туид на Бъни висеше на облегалката на стола му, виждаха се няколко големи цепки и лекета по подгъва. Самият Бъни беше опрял лакти на масата, косата му беше в очите, а измачканите ръкави на ризата му бяха прихванати с раирани ластици. Говореха си тихо, свели глави един към друг.

Изведнъж ми се прииска да узная какво обсъждаха. Отидох до лавицата с книги зад масата им от по-дългата страна, сякаш не знаех какво точно търся и започнах да ги приближавам, докато не стигнах на такова разстояние от тях, че можех да се протегна и да докосна Бъни по рамото. Обърнат с гръб към тях — избрах наслуки една книга, както се оказа някакъв абсурден социологически текст, и се престорих, че разучавам показалеца накрая. Вторичен анализ. Вторично отклонение. Второстепенни групи… Средно училище.

— Не съм сигурна в това — каза Камила, — ако гърците са отплавали към Картаген, трябва да се използва акузатив. Не помните ли? Място, накъде? Това е правилото.

— Не може да е така — това беше Бъни. Гласът му — носов и оживен — звучеше като У. К. Фийлдс10, пипнал тежка форма на лонгайлъндски диалект11. — Не става дума за място и накъде, а за посока. Обзалагам се, че се изисква аблатив.

Последва объркано шумолене на хартия.

— Не — каза Чарлс. Гласът му приличаше на този на сестра му, дрезгав и с лек южняшки акцент. — Вижте сега. Те не само са отплавали към Картаген, но са тръгнали в тази посока, за да го нападнат.

— Ти си се побъркал.

— Не, те са се побъркали. Погледнете следващото изречение. Трябва да използваме датив.

— Сигурен ли си?

Отново шумолене на хартия.

— Напълно. Epi to karchidona12.

— Не е така — каза Бъни. Звучеше като Търстън Хауъл от „Островът на Гилиган“13. — Аблативът е ключът за бараката. Трудните винаги са в аблатив.

Малка пауза.

— Бъни — каза Чарлс, — ти си се объркал, аблатив има в латинския.

— Ама разбира се, че знам това — раздразнено му отвърна Бъни след кратко мълчание, изпълнено с двоумене, което доказваше точно обратното. — Но ти знаеш какво имам предвид. Аорист, аблатив са все едно и също, нали…

— Чарлс — добави Камила, — твоят датив не върши никаква работа.

— Напротив. Те са отплавали, за да нападнат града, нали така?

— Да, но гърците прекосяват морето, за да стигнат до Картаген.

— Именно затова поставям epi пред името на града.

— Но ти можеш да нападаш и пак да използваш epi, въпреки това трябва да използваме акузатив, защото основните правила са такива.

Сегрегация. Собствена личност. Концепция за самия себе си. Вперих поглед в индекса, а мозъкът ми трескаво търсеше падежа, от който се нуждаеха. Гърците прекосяват морето, за да достигнат Картаген. До Картаген. Място и накъде. Място и откъде. Картаген.

Изведнъж нещо ми проблесна. Затворих книгата и я върнах на лавицата.

— Моля да ме извините — казах аз.

Стреснати, те веднага спряха да си говорят, обърнаха се и се втренчиха в мен.

— Извинете ме, че ви прекъсвам, но падежът, който търсите е локатив, не мислите ли?

Известно време никой не пророни и дума.

— Локатив? — попита Чарлс.

— Просто поставете zde към karchido — добавих аз. — Мисля, че е zde. Ако го използвате, не се налага да поставяте предлог, освен epi, след като са тръгнали на война. Той предполага „в посока към Картаген“, а с това си спестявате и падежа.

Чарлс погледна листата пред себе си, а после и мен.

— Локатив, а? — попита. — Така е доста неясно.

— Сигурен ли сте, че може да се използва за Картаген? — добави Камила.

— Вероятно не — не бях се замислил над това. — Знам, че може да се използва за Атина.

Чарлс се пресегна, придърпа речника към себе си и започна да се рови из него.

— Дявол го взел, какво ви пука — намеси се остро Бъни. — Ако не се налага да го спрягаме и ако не изисква предлог, тогава според мен върши работа.

Облегна се назад и погледна към мен:

— Бих желал да стисна ръката ти, непознати друже.

Предложих му я, той я сграбчи и я разтърси здраво, като междувременно едва не катурна с лакътя си едно от шишенцата с мастило.

— Драго ми е да се запознаем, мда — добави той, докато с другата си ръка се пресегна и отмахна косата от очите си.

Смутих се, когато станах център на вниманието им. Сякаш изведнъж образите от любима картина, вечно погълнати от собствените си занимания, бяха вперили поглед извън платното и ми бяха проговорили. Само ден преди това Франсис, обгърнат в облак от черен кашмир и цигарен дим, бе преминал край мен по един от коридорите. За един кратък миг, когато рамото му ме докосна, се превърна в същество от плът и кръв. В следващия отново бе станал видение — плод на въображението ми — което, нехаещо за моето присъствие, се носеше по коридора, потвърждавайки твърдението, че привиденията не са заинтересовани от съществуването на живите.

Чарлс, който все още се ровеше из речника, се изправи и ми подаде ръка:

— Аз съм Чарлс Маколи.

— Ричард Папен.

— Аха, значи ти си онзи — изведнъж каза Камила.

— Моля?

— Ти си онзи, който е идвал да се записва за часовете по старогръцки.

— Това е сестра ми — добави Чарлс, — а това… Бън, каза ли му как се казваш вече?

— Не, не съм убеден. Вие ме направихте щастлив, господине. Имаме още десет изречения, подобни на това, и само пет минути, за да ги довършим. Казвам се Едмънд Коркоран — каза Бъни, като отново сграбчи ръката ми.

— От колко време учиш старогръцки? — попита Камила.

— Две години.

— Бива те.

— Жалко, че не си в нашата група — добави Бъни.

Напрегнато мълчание.

— Ами… — допълни Чарлс с известно неудобство. — Джулиан е доста особен, когато се стигне до това.

— Защо не отидеш отново при него? — предложи Бъни. — Занеси му цветя, кажи му, че обичаш Платон и си го опитомил.

Последва ново мълчание, този път по-неодобрително от предишното. Камила се усмихна, не точно на мен — сладка, безлична усмивка, сякаш бях келнер или продавач в магазин. Зад нея Чарлс, все още изправен, също се усмихна и учтиво повдигна вежди — жест, който можеше да бъде признак за нервност, но можеше и да означава какво ли още не, аз пък го изтълкувах като въпрос „Това ли е всичко?“.

Измърморих нещо и започнах да се отдалечавам от тях, когато Бъни, който гледаше в противоположната посока, протегна ръка и ме хвана за китката:

— Момент.

Стреснат, вдигнах глава. Хенри току-що влизаше — тъмен костюм, чадър и всичко останало.

Доближи се до масата и се престори, че не ме вижда.

— Здравейте. Свършихте ли? — попита ги той.

Бъни кимна с глава към мен.

— Хенри, ето един човек, с когото трябва да се запознаеш.

Хенри ме погледна. Изразът на лицето му не се промени. Затвори и отвори очите си, сякаш му се струваше невероятно, че някой като мен може да се е изпречил пред погледа му.

— Точно така — каза Бъни. — Името му е Ричард… Как ти беше фамилията?

— Папен.

— Да, да. Ричард Папен. Учи старогръцки.

Хенри вдигна глава, за да ме огледа:

— Със сигурност не и тук — каза той.

— Не — изрекох и срещнах погледа му, но изражението му беше толкова оскърбително, че бях принуден да извърна очи.

— Хенри, би ли погледнал това — бързо прибави Чарлс и отново започна да се рови из листата. — Щяхме да използваме датив или акузатив, но той предложи локатив.

Хенри се наведе над рамото му и погледна листа:

— Мда, стар локатив. Много в стила на Омир. Разбира се, граматически е правилно, но излиза леко извън контекста.

Повдигна глава, за да ме разгледа по-добре. Светлината беше под такъв ъгъл, че се отразяваше в стъклата на малките му очила и не можех да видя очите му.

— Много интересно. Значи сте познавач на Омир?

Можех да отговоря утвърдително, но имах усещането, че ще изпита задоволство да ме хване, ако направя някоя грешка, и че ще му бъде много лесно да го направи.

— Харесвам Омир — отвърнах тихо.

Той ме погледна със смразяващо презрение.

— Обичам Омир. Но разбира се тук изучаваме далеч по-нови автори — Платон, авторите на трагедии и т.н.

Опитвах се да измисля нещо в отговор, когато той се огледа незаинтересовано наоколо.

— Трябва да тръгваме.

Чарлс събра листата си и отново се изправи, Камила беше зад него, този път и тя ми подаде ръка. Така, както стояха един до друг, приликата между тях беше поразителна, но тя сякаш не се дължеше толкова на кръвта, която течеше във вените им, колкото на техните движения и стойката им. Жестът започваше от единия и преминаваше в другия като ехо, така че примигването на окото на единия, мигове по-късно отекваше в лекото помръдване на клепача у другия. Очите им, сиви, проницателни и спокойни, имаха един и същи сив цвят. Нея намирах за много красива, с вълнуваща, средновековна красота, която би могла да остане недоловима за случайния наблюдател.

Бъни избута стола си назад и ме потупа по гърба.

— И тъй, господине — каза той, — някой ден трябва да се видим и да си побъбрим за Гърция, нали?

— Довиждане — каза Хенри и ми кимна.

— Довиждане — отвърнах аз. Отдалечиха се, а аз стоях там и гледах след тях как напускат библиотеката един до друг, строени в широка фаланга.

* * *

Когато няколко минути по-късно се отбих в кабинета на доктор Роланд, за да оставя ксерокопията, го попитах дали би могъл да ми даде някакъв аванс.

Той се облегна назад в стола и впери воднистите си, зачервени очи в мен:

— Знаете ли, през последните десет години възприех обичая да не правя това. Позволете да ви обясня решението си.

— Известно ми е, господине — отговорих прибързано, защото „лекциите“ на доктор Роланд върху неговите „обичаи“ понякога отнемаха половин час, че и повече. — Разбирам съображенията ви, но този път е спешно.

Той отново се наклони напред и прочисти гърлото си:

— И какъв ще да е този спешен случай?

Ръцете му, възлести от вените и синкавобели около кокалчетата, бяха събрани на бюрото пред него. Загледах се в тях. Ужасно се нуждаех от десет или двадесет долара, но бях дошъл при него, без предварително да съм измислил какво ще му кажа.

— Как да ви кажа… Възникна нещо.

Той внушително сбърчи вежди. Твърдяха, че леко сенилното поведение на доктор Роланд е само поза. На мен пък ми изглеждаше доста истинско. Но понякога, когато човек не беше нащрек, той проявяваше неочаквани проблясъци на проницателност, която макар и често да нямаше нищо общо с темата на разговора, доказваше, че мисловните процеси все още чегъртаха някъде затлачените дълбини на съзнанието му.

Изведнъж ме споходи вдъхновение:

— Имам проблем с колата. Трябва да я закарам на ремонт — само дето нямах кола.

Не очаквах от него да ме разпитва повече, но напротив, той видимо се оживи.

— Какъв е проблемът?

— Нещо със скоростната кутия.

— С въздушно охлаждане ли е? Или с двойно?

— С въздушно охлаждане — отвърнах му, пристъпвайки от крак на крак. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Не разбирах нищо от коли, намирах за непосилна дори смяната на гума.

— Сигурно имаш някоя от онези малки коли с веобразни, шестцилиндрови двигатели.

— Точно така.

— Явно всички хлапета си умират за тях. Не бих позволил на детето си да кара нещо друго освен осем цилиндрова.

Нямах ни най-малка представа как да му отговоря.

Издърпа чекмеджето на бюрото си, започна да вади разни неща, да ги поднася близо до очите си и да ги връща обратно.

— Опитът ми показва, че когато се развали скоростната кутия, колата не става за нищо. Особено когато е шест цилиндрова. По-добре да я закараш на гробището за автомобили. Колкото до мен самия, аз притежавам двуместен десетгодишен олдсмобил. Карам го редовно на преглед, филтърът се сменя на всеки деветстотин километра, а маслото — на всеки пет хиляди. Трябва да внимаваш с автомонтьорските работилници в града — добави той остро.

— Моля?

Най-накрая откри чековата си книжка.

— Може би трябваше да те пратя до касата, но мисля, че става и така — с тези думи отвори чековата си книжка и бавно започна да пише в нея. — Когато в някои от тези гаражи в града разберат, че си от колежа, завишават цените двойно. „Ридиймд Рипеър“ са най-добрите. Много са набожни и вярват в прераждането, но ако не ги наглеждаш, ще ти смъкнат две кожи от гърба.

Откъсна чека и ми го подаде. Погледнах го и сърцето ми замря. Не бърках — попълнен и подписан чек за двеста долара.

— Не им позволявай да ти вземат повече пари, отколкото е необходимо.

— Няма, господине — отвърнах му аз, с едва прикрито ликуване. Какво ли щях да правя с всичките тези пари? Може би щеше дори да забрави, че ми ги е дал.

Доктор Роланд свали надолу очилата си и ме погледна над рамките.

— Гаражът се казва „Ридиймд Рипеър“. На магистрала номер 6 са, а знакът им е във формата на кръст.

— Благодаря ви.

Реех се във висините, докато вървях по коридора с двестате долара в джоба си. Първото нещо, което направих, когато слязох долу, бе да повикам от монетния телефон такси, което да ме отведе в Хампдън. Ако има нещо, в което съм добър, то е да разчитам на себе си. При мен това е дарба.

Какви ги свърших в Хампдън? Честно казано, бях твърде слисан от неочаквания и благоприятен развой, за да свърша кой знае какво. Беше прекрасен ден. До гуша ми бе дошло да бъда беден и без много да му мисля, влязох в един магазин за мъжко облекло на площада и си купих няколко ризи. След това отидох до благотворителния магазин на Армията на спасението и се разрових из кошовете с дрехи. Избрах едно палто от ръчно тъкан туид и кафяви обувки тип „Дерби“14, които ми ставаха, няколко копчета за ръкавели и смешна стара вратовръзка с десен на ловци, които преследват сърни. Оставаха ми все още около стотина долара. Дали да не се отбия в книжарницата? Да отида на кино? Да си купя бутилка скоч? Накрая бях толкова обсебен от предоставилите ми се възможности, че се влачех по озарения от есенното слънце тротоар, мърморейки и усмихвайки се на хората около мен, подобно на селско момче, заобиколено от орляк проститутки. Профучах през хората към уличния телефон, за да си повикам такси, което да ме отведе обратно в колежа.

След като се озовах в стаята, разстлах дрехите на леглото си. Копчетата за ръкавели бяха доста поизносени и с нечии инициали, но блестяха като златни, блещукаха на сънливото есенно слънце, което се лееше през прозореца и се процеждаше на малки жълти локвички по дъбовия под — чувствени, наситени, опияняващи.

Имах усещането, че вече съм преживял веднъж тази сцена, когато следващия следобед Джулиан отвори вратата по абсолютно същия начин, по който го беше направил и първия път — открехвайки я едва-едва и поглеждайки строго през процепа, сякаш вътре в кабинета му имаше нещо чудотворно, което трябва да бъде опазено, нещо, което той не искаше никой друг да види. Това беше усещане, което през следващите месеци щях да опозная много добре. Дори и сега, години по-късно и на километри разстояние, в сънищата си отново се виждам пред тази бяла врата, очаквайки го да се появи подобно на пазителя от приказките: без възраст, винаги нащрек и потаен като дете.

Когато видя, че това съм аз, той отвори вратата малко повече, отколкото предишния път.

— Господин Пипин, ако не се лъжа? — попита той.

Не си направих труда да го поправя:

— Боя се, че да.

Погледна ме за миг:

— Имате прекрасно име. Френски крале са го носили15.

— Зает ли сте сега?

— Никога не съм достатъчно зает за наследник на френския трон, ако наистина сте такъв? — отговори той любезно.

— Боя се, че не съм.

Той се засмя, цитира една старогръцка епиграма за честността като опасна добродетел и за моя голяма изненада отвори вратата и ме въведе в стаята.

Тя беше хубава и не приличаше на кабинет, а бе и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън — просторна и бяла, с висок таван. Вятърът поклащаше колосаните завеси. В ъгъла, близо до една ниска поставка за книги, имаше голяма кръгла маса, отрупана с чайници и книги на старогръцки. Навсякъде имаше цветя — рози, карамфили и анемони, които покриваха бюрото му, масата и первазите на прозорците. Розите имаха особено силен аромат. Той се носеше, наситен и тежък, из въздуха, като се смесваше с миризмата на бергамот16 и китайски черен чай, както и с лекия мастилен привкус на камфор. Почувствах се опиянен, докато вдишвах дълбоко. Накъдето и да погледнех, имаше по нещо красиво — килими от Ориента, порцелан, малки, сякаш излезли изпод ръката на ювелири, картини — блясък на разложен цвят, който ме връхлетя, все едно бях пристъпил прага на някоя от онези малки византийски черкви — тъй скромни отвън, а отвътре изпълнени с най-наситените цветове на своите варакосани, натрошени яйчени черупки и парченца мозайка.

Седна в едно кресло край прозореца и ми посочи друго, за да седна и аз.

— Предполагам, че сте тук заради часовете по старогръцки език.

— Да.

Очите му бяха любезни, открити и повече сиви, отколкото сини.

— Семестърът е доста напреднал — допълни той.

— Бих желал отново да го изучавам. Жалко е да го изоставя след две години изучаване.

Той сключи дяволито гъстите си вежди и погледна за миг скръстените си ръце:

— Казаха ми, че сте от Калифорния.

— Да, оттам съм — отвърнах му доста озадачен. Кой ли му беше казал това?

— Не познавам много хора от Западното крайбрежие. Не съм убеден, че там ще ми хареса — направи пауза, леко замислен и смътно обезпокоен. — С какво се занимавате в Калифорния?

Разказах му захаросаната си история. Портокаловите горички, неуспелите филмови звезди, осветените от лампи коктейли край плувните басейни, цигарите и отегчението. Той ме слушаше с очи вперени в мен, видимо омагьосан от тези лъжливи спомени. Усилията ми никога не бяха срещали такова внимание и толкова открита загриженост. Изглеждаше тъй запленен, че бях изкушен да поразкрася може би малко повече отколкото изискваше благоразумието.

— Колко вълнуващо — каза топло, когато най-накрая, изпаднал почти в еуфория, се изчерпах. — Колко романтично.

— Ами ние доста сме посвикнали с всичко това там — опитах се да му отговоря, без да шавам много-много, пламнал от бравурния си успех.

— И какво точно търси в изучаването на класиците човек с такъв романтичен темперамент като вас? — попита той, сякаш щастлив от възможността да улови толкова рядка птица като мен и нетърпелив да разбере какво мисля, докато все още бях впримчен в капана на кабинета му.

— Ако под романтичен разбирате самотен и склонен към самонаблюдение, тогава смятам, че романтиците често са най-добрите познавачи на класицизма.

— Великите романтици често са провалили се изследователи на класицизма — засмя се той. — Но това е извън темата на нашия разговор, нали? Какво мислите за Хампдън? Щастлив ли сте тук?

Дадох обяснение, не толкова кратко, колкото можеше да бъде, на това защо намирах колежа задоволителен за целите си.

— Младите често намират провинцията за отегчителна — каза Джулиан. — Което не означава, че тя не е добра за тях. Доста ли сте пътували? Кажете ми какво ви привлече в това място. Мисля си, че човек на вашата възраст би бил изгубен извън града, но вероятно сте уморен от градския живот, така ли е?

Той ловко прескачаше от тема на тема, тъй умело и приятно, че неусетно свалих гарда, и в този разговор, който сякаш продължи само няколко минути, а всъщност бе далеч по-дълъг, Джулиан успя да извлече цялата информация, от която се нуждаеше. Нищо не ме наведе на мисълта, че задълбоченият му интерес се дължеше на нещо друго, освен на неимоверното удоволствие от присъствието ми, и въпреки че установих с какво облекчение разговарям на учудващо различни теми, някои доста лични и доста по-откровено, отколкото бе обичайно за мен, бях убеден, че действам по своя собствена воля. Ще ми се да можех да си спомня повече от казаното през онзи ден. Всъщност помня много от казаното от мен, но огромна част от него бе твърде глупаво, за да го извиквам в паметта си с удоволствие. Единствената тема, по която имахме различия, освен в случая, когато недоумяващо повдигна вежди при споменаването на Пикасо, което, след като го опознах, осъзнах, че е приел почти като лична обида, бе психологията, която заемаше голяма част от съзнанието ми, предвид работата ми за доктор Роланд и всичко останало.

— Наистина ли смятате — попита загрижено, — че психологията може да бъде наречена наука?

— Разбира се. Че какво друго може да е?

— Дори Платон е знаел, че произходът, условията и т.н., упражняват неизменно влияние върху индивида. Струва ми се, че думата психология е просто още едно наименование на онова, което древните наричат орис.

— Психология е ужасна дума.

— Наистина ужасна, нали? — каза той енергично, но с изражение, което показваше, че намира дори употребата й от моя страна за проява на лош вкус.

Вероятно по определен начин тя е полезно понятие, когато става дума за определен вид съзнание. Хората, които живеят край мен в провинцията, са толкова очарователни, защото животът им е дотолкова силно свързан със съдбата, че той е наистина предопределен. Но — засмя се той — боя се, че учениците ми никога не могат да ми бъдат толкова интересни, защото винаги зная какво точно ще направят.

Бях очарован от начина му на изразяване и въпреки усещането, че той е твърде съвременен и склонен към отклонения (един от основните белези на съвременния ум е страстта му да прескача от тема на тема), сега съм убеден, че по заобиколни пътища Джулиан ме водеше все към едни и същи места, отново и отново. Защото ако съвременният ум е капризен и непоследователен, класическият ум е точен, непоколебим и неумолим. Този тип способност на ума не се среща често в наши дни. И въпреки че съм в състояние да прескачам от тема на тема с най-добрите майстори на разговора, дълбоко вътре в себе си съм склонен да се вкопчвам в една тема.

Поговорихме още малко и съвсем скоро между нас настъпи тишина. Миг по-късно Джулиан учтиво каза:

— Стига да желаете, ще съм щастлив да ви зачисля сред учениците си, господин Папен.

Вперил поглед през прозореца и почти забравил за причината, заради която бях там, се обърнах към него със зяпнали уста и не можах да изрека и дума.

— Но преди да приемете, има няколко условия, с които трябва да се съгласите.

— Какви са те? — застанах изведнъж нащрек аз.

— Бихте ли отишли при отговорника за студентските дела в колежа утре, за да подадете молба за смяна на научния ръководител?

Той се пресегна към една чаша на бюрото си, за моя изненада тя бе пълна с писалки „Монблан“, поне половин дузина. Написа бързо една бележка и ми я подаде.

— Не я губете, защото отговорникът никога не прикрепя към мен възпитаници, ако не пожелая това — бележката бе написана с мъжествен почерк с гръцки „е“-та, в стила на деветнадесети век. Мастилото все още не беше попило.

— Но аз имам научен ръководител — отвърнах.

— За мен е задължително да не приемам студент, ако не съм и негов научен ръководител. Останалите членове на катедрата по литература не одобряват начина ми на преподаване и ще имате проблеми, ако някой друг има право да налага вето над решенията ми. Също така ще ви трябват и няколко формуляра за отписване и записване на нови предмети. Мисля, че трябва да напуснете всички предмети, които понастоящем изучавате, като изключим френския, от вас зависи дали искате да продължите с него. Липсват ви познания по съвременните езици.

— Не мога да се откажа от всичките си предмети — отвърнах му втрещено.

— Защо да не можете?

— Записването приключи.

— Това няма никакво значение — спокойно отвърна той. — Часовете, които искам да запишете, ще водя аз. Най-вероятно ще имате три или четири предмета на семестър с мен до края на пребиваването ви тук.

Погледнах го. Нищо чудно, че имаше само петима студенти.

— Как да направя това?

Той се засмя:

— Боя се, че не сте били достатъчно дълго в Хампдън. На администрацията това не й харесва, но не могат да ми се противопоставят. От време на време се опитват да предизвикат неуредици с молби за разпределяне, но никога не са успели да създадат истински проблеми. Тук изучаваме изкуство, история, философия, всякакви неща. Ако решите, че ви липсват познания в дадена област, мога да реша да я изучаваме или да ви препоръчам на друг преподавател. И тъй като френският не ми е първи език, съветвам ви да продължите изучаването му с господин Лафорг. Латински език ще започнем с вас през следващата година. Той е труден език, но познанията ви по старогръцки ще ви улеснят. Латинският е един от езиците, които носят най-голямо удовлетворение. Ще видите, че изучаването му е истинско удоволствие.

Слушах го, леко обиден от тона му. Да направя онова, което искаше от мен, беше равносилно на пълното ми прехвърляне от колежа Хампдън в неговата собствена малка старогръцка академия с петима на брой студенти, шестима с мен самия.

— Всичките ми часове ли ще бъдат с вас? — попитах.

— Не съвсем всички — сериозно отговори той и после се засмя, когато видя изражението на лицето ми. — Смятам, че голямото разнообразие на преподаватели е пагубно и объркващо за младия ум, така както вярвам, че е по-добре да познаваш едно литературно произведение в неговите дълбини, отколкото стотици — повърхностно. Вярно е, че съвременният свят не е съгласен с мен, но въпреки всичко Платон, както и Александър са имали само един учител.

Кимнах бавно, докато същевременно се опитвах да измисля тактичен начин, за да се измъкна от това положение, когато очите ми засякоха неговите и изведнъж си помислих: „Защо пък не?“ Бях леко замаян от силата на излъчването му, но и крайностите в предложението му също ми се сториха привлекателни. Студентите му, ако те бяха някакъв знак за неговото преподаване, бяха достатъчно импозантни и независимо от различията помежду им, всички излъчваха определена студенина, имаха жесток и рафиниран чар, който най-малко можеше да бъде наречен модерен — но имаше странното, студено излъчване на стария свят. Те бяха великолепни създания, такива очи, такива ръце, такова изражение — sic oculos, sic ille manus, sic ora ferebat17. Завиждах им, но ги намирах за привлекателни, нещо повече, колкото и да не бе естествено, това им странно качество показваше всички признаци на съзнателна култивираност. (Скоро щях да открия същото и у Джулиан, въпреки че той създаваше точно обратното впечатление — за свежест и откритост — но не става дума за спонтанност, а за едно висше изкуство, което го караше да изглежда неподправен.) Заучено или не, исках да бъда като тях. Мисълта, че тези качества са придобити, и че вероятно това е начинът да ги изградя у себе си, беше опияняваща.

Това нямаше нищо общо с Платон и бензиностанцията на баща ми.

— И всичките ми часове с вас ще бъдат на старогръцки?

— Разбира се, че не — засмя се той. — Ще изучаваме Данте, Вергилий, най-различни неща. Но не ви съветвам, след като излезете оттук, да отидете и да си купите екземпляр от „Сбогом, Колумбе“18 (книга, станала прословута с това, че се изисква в часовете по английска литература на първокурсниците), ако простите проявата ми на лошо възпитание.

Жорж Лафорг бе обезпокоен, когато му казах какво възнамерявам да направя:

— Това е сериозна работа. Предполагам съзнавате колко силно ограничени ще бъдат контактите ви с останалата част от катедрата и колежа.

— Той е добър преподавател — отвърнах му аз.

— Никой не е чак толкова добър. Ако по някаква случайност имате недоразумения с него или сте третиран по неподобаващ начин, никой от катедрата няма да бъде в състояние да направи нещо за вас. Моля да ме извините, но не виждам смисъл в това да платите такса от тридесет хиляди долара, само за да ви обучава един преподавател.

Помислих си, че този въпрос трябва да бъде отнесен към фонда за дарения към колежа Хампдън, но не му отговорих.

Той се отпусна назад в стола си.

— Простете ми, но смятах, че елитарните ценности на подобен човек ще ви се сторят отблъскващи. Честно казано, това е първият случай, за който чувам, когато той е приел ученик, който получава толкова значителна финансова помощ. Колежът Хампдън не почива на подобни принципи, тъй като е демократична институция.

— Е, не може да е чак такъв елитарист, след като ме прие сред учениците си — отвърнах аз.

Лафорг не схвана вложения сарказъм.

— Ще ми се да приема, че не е известѐн за финансовата помощ, която получавате — отговори той сериозно.

— Ако не е известѐн, аз пък нямам намерение да го уведомявам.

Часовете на Джулиан се провеждаха в кабинета му. Така или иначе учениците бяха малко на брой, а и нито една учебна стая не можеше да му съперничи по уединеност и удобство. Той бе възприел теорията, че учениците възприемат по-лесно в приятна, неучебна атмосфера, а подобието на парник, което представляваше стаята му, с всички тези цветя в разгара на зимата, олицетворяваше виждането му за това, какво трябва да представлява една учебна стая — платонически микрокосмос.

(— Работа? — каза ми озадачено веднъж, когато използвах тази дума по отношение на класните ни занимания. — Наистина ли смятате, че онова, с което се занимаваме, може да бъде наречено „работа“?

— По какъв друг начин бих могъл да го нарека?

— Аз бих го определил като един от най-великолепните видове игри.)

По пътя за първия си учебен час с Джулиан видях Франсис Абърнати, крачещ горделиво като кос през ливадата, пешовете на черното му палто се развяваха след него като криле на гарван. Вниманието му изцяло бе погълнато от цигарата, която пушеше, но мисълта, че може да ме види, ме изпълни с необяснимо безпокойство. Така че бързо се скрих в рамката на една врата и го изчаках да отмине.

Бях шокиран да го видя седнал на перваза на прозореца, когато се озовах на площадката преди стълбите, водещи към Лицея. Хвърлих му един поглед и също тъй бързо отместих очите си от него и тъкмо щях да го отмина, когато той проговори:

— Почакай — разнесе се гласът му с онова студено, бостънско, почти британско произношение.

Обърнах се.

— Ти новият neanias ли си? — попита подигравателно.

Новият млад мъж. Отговорих му утвърдително.

— Cubitum eamus?19

— Моля?

— Забравѝ.

Прехвърли цигарата в лявата си ръка и ми подаде дясната си. Тя бе кокалеста и с нежна като на момиче кожа.

Не си и направи труда да се представи. Казах му името си след кратко и неудобно мълчание.

Дръпна за последно от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец.

— Знам кой си — каза ми той.

Хенри и Бъни бяха вече в кабинета. Хенри четеше книга, а Бъни се беше навел през масата и му говореше на висок тон нещо сериозно.

— … пълна безвкусица, ето какво е то, стари друже. Разочарова ме. Очаквах от теб повече savoir faire20, ако не възразяваш, че така поставям нещата…

— Добро утро — каза Франсис, който ме следваше и затвори вратата.

Хенри вдигна глава, кимна, а после отново я заби в книгата си.

— Здрасти — каза Бъни, което бе последвано от едно, — здравей и на теб. Познай само — обърна се към Франсис отново. — Хенри си е купил монблан.

— Наистина ли? — каза Франсис.

Бъни кимна към чашата върху бюрото на Джулиан, в която имаше тънки черни писалки.

— Казах му да внимава или Джулиан ще си помисли, че я е откраднал.

— Той беше с мен, когато я купих — каза Хенри, без да вдига поглед от книгата си.

— Като стана дума, колко струват тези неща? — запита Бъни.

Не последва отговор.

— Хайде де. Колко? Триста бройката? — той се бе отпуснал с цялата си тежест на масата. — Помня, че казваше колко са грозни. Казваше, че никога няма да пишеш с нищо друго през живота си освен с истинска химикалка.

Тишина.

— Ще ми дадеш да му хвърля още един поглед, нали? — каза Бъни.

Хенри остави книгата, посегна към джоба на сакото си, извади писалката и я постави на масата.

— Ето.

Бъни я взе и започна да я върти из ръцете си.

— Прилича на дебелите моливи, които използвах в първи клас — каза той. — Джулиан ли те убеди да я вземеш?

— Исках писалка.

— Това не е причината, поради която си взел тази.

— Писна ми да дрънкаме за това.

— Намирам я за признак на лош вкус.

— Ти — отвърна Хенри остро, — не си човекът, който ще говори за вкус.

Последва дълго мълчание, през което Бъни се облегна назад в стола си.

— И тъй, какъв тип писалки използваме всички ние тук? — оживено попита Бъни. — Франсоа, ти, както и аз, използваме перодръжки и мастилници, нали?

— Повече или по-малко.

Бъни ме посочи, сякаш беше домакинът в някакво ток-шоу.

— А ти, как ти беше името, Робърт? Какъв тип писалки сте използвали в Калифорния?

— Използвахме химикалки — отвърнах аз.

Бъни кимна дълбокомислено.

— Един честен мъж, господа. Простички желания. Играе с открити карти. Това ми харесва.

Вратата се отвори и близнаците влязоха.

— Какво си се развикал, Бъни? — попита през смях Чарлс, докато с ритник затваряше вратата зад себе си. — Гласът ти се носи из целия коридор.

Бъни отново заразказва историята за монблана. От неудобство се заврях в ъгъла и започнах да разглеждам книгите на етажерката.

— Колко време си изучавал класиците? — попита нечий глас изпод лакътя ми. Беше Хенри, който се бе извъртял в стола си, за да ме наблюдава.

— Две години — отговорих.

— Какво си чел на старогръцки?

— Новия завет.

— Разбира се, че си чел Koine21, — каза той раздразнено. — Какво друго? Навярно Омир. Както и поетите.

Знаех, че последните са силата на Хенри, така че не посмях да излъжа.

— Съвсем малко.

— А Платон?

— Да.

— Целия Платон?

— Някои неща от него.

— Но всичко, което си чел, е било в превод.

Поколебах се малко повече, отколкото трябваше. Той ме погледна невярващо:

— Не може да бъде.

Натъпках ръцете си дълбоко в джобовете на новото си палто.

— Повечето от тях — отвърнах му аз, което далеч не отговаряше на истината.

— Повечето от какво? Предполагам, имаш предвид диалозите? А късни произведения? Плотин22?

— Да — излъгах го. До този ден не бях прочел и думичка от Плотин.

— Какво?

В този момент мозъкът ми блокира и не можах да се сетя за нито едно от нещата, които със сигурност знаех, че са написани от Плотин. Може би „Еклогите“23? По дяволите, не, те бяха от Вергилий.

— Всъщност Плотин не ме интересува чак толкова много.

— Така ли? И защо?

С всичките тези въпроси се почувствах на разпит. Изпълнен с копнеж, се сетих за предишните си часове, онези, които изоставих, заради тези — „Въведение в драмата“ при веселия господин Ланен, който ни караше да лягаме на пода, и докато правехме отпускащи упражнения, се разхождаше около нас и ни повтаряше неща като: „А сега си представете, че тялото ви се изпълва с хладка, оранжева течност“.

Не успях да отговоря на въпроса за Плотин достатъчно бързо според изискванията на Хенри. Той избъбра нещо на латински.

— Моля?

— Няма значение — погледна ме хладно и се наведе над книгата си.

Обърнах се към лавицата с книгите, за да скрия смайването си.

— Сега доволен ли си? — дочух да казва Бъни. — Предполагам, добре си го повъртял на шиш, а?

За мое най-голямо облекчение Чарлс дойде, за да ме поздрави. Той бе дружелюбен и доста спокоен, но едва си бяхме разменили поздрави, когато вратата се отвори и се възцари тишина, влезе Джулиан и тихо я затвори след себе си.

— Добро утро. Запознали сте се с новия ни студент?

— Да — отвърна Франсис с нещо, което приех за отегчение в гласа, докато придържаше стола на Камила, а след това се настани в своя.

— Прекрасно. Чарлс, би ли сложил вода за чая?

Чарлс изчезна в някаква малка прилежаща стая, не по-голяма от вграден гардероб. Оттам дочух звука на течаща вода. (Така и не узнах какво има в тази стая и как Джулиан, при определени поводи, чудотворно успяваше да извади оттам предястия, супи, основно ястие и десерт.) После Чарлс излезе, затвори вратата зад себе си и седна.

— И тъй — каза Джулиан, като огледа всички, насядали около масата. — Надявам се, че сме готови да напуснем реалния свят и да навлезем в света на възвишеното?

Той бе изключителен оратор, вълшебен разказвач и ми се ще да можех да ви дам по-добра представа за онова, което казваше. Но не е по силите на един посредствен интелект да предаде словата на висшия, особено след толкова години, без огромна част от думите да се изгубят при предаването. Разговорът през онзи ден бе за загубата на Аз-а, за четирите лудости на Платон и за всякакви останали лудости. Той започна с онова, което наричаше тежестта на Аз-а, и защо хората искат преди всичко да изгубят Аз-а си.

— Защо този инатлив, малък глас в главите ни измъчва толкова силно? — каза Джулиан, като оглеждаше насядалите около масата. — Възможно ли е това да се дължи на факта, че непрестанно ни напомня, че сме живи, за нашата тленност, за душата на всеки един от нас, която твърде много се боим да предадем, но въпреки всичко и най-много от всичко ни кара да се чувстваме нещастни? Ала също тъй — нали болката е именно онази, която най-често ни напомня за Аз-а? Ужасно е, когато като дете разбереш, че си нещо съвсем отделно от всичко останало на света, че никой друг и нищо друго не изпитва болка от изгорения език или ожулените колене, че нашите болки и страдания са си само наши. Става още по-ужасно, когато пораснем и разберем, че няма същество, независимо от силата на любовта ни към него, което някога истински да ни разбере. Нашият собствен Аз ни прави най-нещастни и това е причината, поради която толкова силно желаем да се отървем от него, не мислите ли? Спомнете си ериниите24.

— Фуриите — каза Бъни с блеснали очи, изгубени под кичурите коса.

— Точно така. И как са докарвали хората до лудост? Те буквално увеличавали звука на вътрешния монолог, подсилвали качествата, които вече били прекалено развити, карали хората да бъдат толкова много самите себе си, че повече не можели да търпят това. И как бихме могли да се отървем от този влудяващ Аз, напълно да се лишим от него? Любов? Може би; но старият Цефал чул Софокъл да казва, че дори и най-низшите измежду хората знаят какъв жесток и ужасен господар е любовта. Човекът губи себе си в името на другия, но правейки това, се заробва и бива нещастен под игото на най-капризното от всички божества. Война? Можеш да загубиш себе си в радостта от битката, отдаден на борбата за прекрасна кауза, но в наши дни няма толкова много славни каузи, за които да се бориш — засмя се той. — Въпреки че, смея да отбележа, след толкова четене на Ксенофонт и Тукидид, няма много младежи, които да познават толкова добре бойните тактики като вас. Убеден съм, че само да бяхте пожелали, можехте да се отправите в боен строй към Хампдън и сам-сами да го превземете.

— Можем да го направим този следобед, с шестима души — изсмя се Хенри.

— Как? — попитахме всички в един глас.

— Един, който да прекъсне телефонните връзки и електрозахранването, един на моста при Батънкил и един на главния път, на север. Останалите ще нападнат от юг и запад. Не сме много, но ако се разпръснем, можем да покрием всички точки за достъп — при тези думи той протегна ръката си с широко разперени пръсти — и да напреднем към центъра от всички посоки — пръстите му се свиха в юмрук. — Разбира се, ще разполагаме и с преимуществото на изненадата — завърши Хенри и аз изпитах неочаквана тръпка от студенината в гласа му.

— Колко години са изминали от намесата на боговете във войните на човеците? — засмя се Джулиан. — Очаквам Аполон, Атина и Нике да слязат и да се бият на ваша страна, „желани или не“, както делфийският оракул предрекъл на спартанците. Само си представете какви герои бихте били.

— Полубогове — прибави Франсис през смях. — Ще седим на тронове насред градския площад.

— А местните търговци ще ви принасят в жертва дарове.

— Злато. Пауни и слонова кост.

— По-скоро чедър и обикновени солени бисквитки — допълни Бъни.

— Кръвопролитието е ужасно нещо — побърза да се намеси Джулиан, забележката за обикновените солени бисквитки не му бе харесала особено. — Но често най-кървавите откъси на Омир и Есхил са и най-красивите. Да вземем например великолепния монолог на Клитемнестра в „Агамемнон“, който аз толкова много харесвам. Камила, ти изигра Клитемнестра, когато поставихме „Орестия“, помниш ли нещо от него?

Светлината от прозореца се процеждаше право върху лицето й. Под толкова силна светлина повечето хора изглеждат отмити, но нейните чисти, изящни черти бяха дотолкова подчертани, че почти те заболяваше, когато я погледнеш, когато впериш поглед в бледните й, горящи очи, с техните тъмни мигли, в златистото петно на слепоочието й, което постепенно се смесваше с лъскавата й коса, с цвят, топъл като пчелен мед.

— Не много — отвърна тя.

Вперила поглед в някаква точка над главата ми, тя започна да рецитира строфите. Зяпнах я. Дали си имаше приятел — може би Франсис? И тя, и Франсис изглеждаха достатъчно близки, но той не беше от типа хора, които биха били особено заинтересовани от момичета. Тя бе заобиколена от всички тези умни момчета в тъмни костюми, а аз с моите ръце, които не знаех къде да дяна, и провинциалните си маниери нямах кой знае какъв шанс.

На старогръцки гласът й бе рязък, нисък и прекрасен:

— Той падна, спря дъхът му, а от раната

запръска струя кръв, и тя лицето ми

покри с роса от черни капки кървави.

Зарадвах им се аз тъй, както семето

се радва, че кълни под влага Зевсова.25

След като свърши да рецитира, настъпи кратка тишина. За моя изненада Хенри церемониално й намигна през масата.

— Какъв прекрасен откъс — усмихна се Джулиан. — Никога не може да ми омръзне. Но как се случва тъй, че едно толкова отблъскващо нещо като образа на кралицата, която пронизва съпруга си в банята, ни се струва толкова хубав?

— От стъпката е — отвърна му Франсис. — Ямбически тримакър26. Най-грозните пасажи в Дантевия „Ад“, като например онзи за Пиеро да Медичина27 с отрязан нос и говорещ през един кървав отвор на трахеята28, са такива.

— Мога да се сетя за по-ужасяващи и от този — прибави Чарлс.

— Аз също. Но откъсът е великолепен и това се дължи на терцината29. Чуйте музиката в него. Тримакърът в думите на Клитемнестра бие като камбана.

— Но ямбическият тримакър е нещо доста често срещано в старогръцката поезия, нали? — каза Джулиан. — Защо именно този откъс ни спира дъха? Защо не ни привлича някой по-спокоен или по-красив пасаж?

— Аристотел твърди в своята „Поетика“ — каза Хенри, — че неща като труповете, които те карат да изпитваш болка само като ги погледнеш, са по-привлекателни за съзерцание в някое произведение на изкуството.

— Смятам, че Аристотел има право. В края на краищата кои са откъсите, които най-трайно са се вдълбали в паметта ни, кои са онези, които харесваме най-много? Точно тези. Убийството на Агамемнон и гневът на Ахил. Дидона на погребалната клада. Камите на предателите и кръвта на Цезар, спомнете си как Светоний описва тялото му, понесено на носилката, а едната му ръка виси от нея.

— Смъртта е майка на красотата — каза Хенри.

— А какво е красотата?

— Ужасът.

— Добре формулирано — каза Джулиан. — Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.

Погледнах към Камила, с лице, обляно от слънчевата светлина и се сетих за онези строфи от „Илиада“, които обичам толкова много, описващи Атина Палада и ужасяващите й блеснали очи.

— А ако красотата е ужасът — каза Джулиан, — тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато всъщност имаме едно-единствено. Кое е то?

— Да живеем — отвърна Камила.

— Да живеем вечно — каза Бъни, забил брадичка в дланта си.

И чайникът засвири.

Подредиха чашите, Хенри ги напълни със сериозното изражение на мандарин и започнахме разговор за лудостите, причинявани от боговете: поетическа, пророческа и най-накрая — дионисиева.

— Последната е най-загадъчната — каза Джулиан. — Свикнали сме да мислим за религиозния екстаз като за нещо, срещано само в примитивните общества, въпреки че той е често явление и сред развитите народи. Знаете, че гърците не са били кой знае колко по-различни от нас. Били много сдържан народ, изключително възпитани и доста потиснати. Въпреки това често били помитани en masse30 от най-необуздани възторзи — танци, бесове, кръвопролития и видения — които, предполагам, за нас са чиста клинична и нелечима лудост. Някои от гърците обаче можели да потъват и изплуват от нея, когато си поискат. Не можем да определим историите за това като мит. Документирани са много добре, макар че дори и древните историци са били озадачени от тях. Някои твърдят, че всичко е резултат от пост и молитви, други — че се дължат на някаква отвара. Разбира се, груповата природа на истерията също има нещо общо. Но дори и така да е, трудно може да открием обяснение за крайностите на този феномен. Очевидно е, че пируващите се връщали към едно нерационално и предшестващо мисленето състояние, в което личността се подменя с нещо напълно различно, а под „различно“ разбирам нещо, което по всички белези е неморално. Нечовешко.

Замислих се за „Вакханки“31, пиеса, чието насилие и жестокост ме караха да се чувствам неспокоен, подобно на садизма на кръвожадното й божество. В сравнение с другите трагедии, където преобладават разпознаваемите принципи на справедливостта, независимо от нейната жестокост, тази бе тъмно, хаотично и необяснимо тържество на варварството над разума.

— Не ни се ще да го признаем — продължи Джулиан, — но идеята за загубата на контрол повече от всичко останало запленява хората, подчинени на реда, каквито сме самите ние. Всички истински цивилизовани народи — в това отношение древните са били не по-малко цивилизовани от нас — са постигнали тази култивираност чрез съзнателното потискане на отколешната, животинска същност. Дали наистина хората в тази стая са много по-различни от гърците или римляните? Обладани от мисълта за дълг, благочестие, вярност и жертвоготовност? Всички тези неща, които смразяват съвременното мислене?

Вгледах се в лицата на шестимата, насядали около масата. За съвременните разбирания и те бяха доста смразяващи. Сетих се, че всеки друг преподавател щеше да се е обадил в психиатрията само пет минути, след като е чул Хенри да говори за въоръжаването на учениците по старогръцки и отправянето им в бойна колона към Хампдън.

— За всеки разумен човек, особено за перфекционисти, каквито са били древните и каквито сме ние, истинско изкушение е да убие примитивната, емоционална и копнееща същност. Това обаче е грешка.

— Защо? — попита Франсис, накланяйки се леко напред.

Джулиан изви едната си вежда в знак на недоумение, дългият, придаващ мъдро излъчване нос даваше на профила му лек наклон напред, подобно на ликовете от етруските барелефи.

— Защото е опасно да се пренебрегва съществуването на ирационалното. Колкото по-рафиниран е човек, колкото по-образован и по-потиснат е, толкова по-голяма нужда има да впрегне примитивните импулси, които с такава мъка укротява. В противен случай тези мощни и древни сили ще се трупат и набират скорост, докато най-накрая отприщят яростта си. Пороят ще бъде много по-буен заради забавянето и нерядко ще придобие такава мощ, че напълно ще отнесе волята. Пример за това какво се случва, когато липсва такава предпазна клапа, са римляните. Императорите. Да вземем грозния, доведен син Тиберий, който се опитва да отговори на очакванията на своя пастрок Август. Замислете се за огромното и непоносимо напрежение, под което се е намирал, щом е трябвало да върви по стъпките на един спасител, на един бог. Народът го мразел. Колкото и да се опитвал, никога не бил достатъчно добър, никога не могъл да се отърве от омразната си същност и накрая бентът се скъсал. Собствените му перверзии го отнасят и той умира стар и луд, изгубен сред градините на удоволствията на Капри. Дори там не се чувствал щастлив, както бихте очаквали, бил нещастен. Преди смъртта си написал писмо до сената. „Нека всички богове и богини да ме споходят с цялата разрушителност, на която са способни, по-голяма от онази, която усещам, че ежедневно трови кръвта ми.“ Замислете се за онези, които са го последвали — Калигула и Нерон.

Замлъкна за миг:

— Геният на римляните, а вероятно и техният недостатък се заключава в тяхното маниакално пристрастие към реда. Виждаме го в архитектурата им, в литературата, в законите — това яростно отрицание на тъмнината, на безумието и хаоса — той се разсмя. — Лесно откриваме обяснение за това защо римляните, които по принцип са толерантни към чуждите религии, преследват толкова безмилостно християните. Нима идеята, че един обикновен престъпник е възкръснал от мъртвите, не е абсурдна? Колко отблъскващо е, че последователите му го почитат, като пият от кръвта му! Липсата на логика ги плашела и те направили всичко възможно, за да унищожат тази религия. Всъщност, мисля си, че причината за толкова крайните мерки, които предприемат, не се дължи само на страха, а на това, че са неудържимо привлечени от християнството. Често прагматиците са изненадващо суеверни. Въпреки цялото им здравомислие има ли народ, който да живее в по-голям страх от свръхестественото, от римския? Гърците били различни. Подобно на римляните неудържимо ги влечели редът и симетрията, но същевременно знаели колко е глупаво да отричат невидимия свят, старите богове. Чувства, тъмнина, варварство — погледна за миг към тавана, изражението му бе почти разтревожено. — Спомняте ли си за разговора ни преди малко, когато обсъждахме, че понякога най-кървавите и ужасяващи неща са най-красивите? Чисто древногръцка идея, при това много дълбока. Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво. А какво би било по-красиво и по-ужасяващо за души като нашите и като на древните гърци от пълната загуба на контрол? Само за миг да отхвърлим оковите на съществуването, да изтръгнем нещастието от смъртното си същество? Еврипид говори за менадите: с глави, отметнати назад и гърла, изпънати към звездите, „прилични повече на кошути, отколкото на човешки същества“. Да бъдем напълно свободни! Разбира се, че човек е способен да извади на бял свят тези разрушителни страсти по един по-вулгарен и по-несъвършен начин. Но колко по-прекрасно би било да ги отприщи в един-единствен изблик! Да пее, крещи и танцува босоног посред нощ в гората, лишен, подобно на животно, от мисълта за тленността си! Това са мощни мистерии. Рев на бикове. Извори от мед, бликащи от земята. Ако открием достатъчно сила в душата си, ще можем да разкъсаме воала и да погледнем право в лицето тази гола и ужасяваща красота. Ще се оставим на божествата да ни сдъвчат, погълнат, изтръгнат костите ни, а после да ни изплюят преродени.

Всички се бяхме навели напред и не помръдвахме. Бях зяпнал с отворена уста и усещах всяко вдишване на тялото си.

— За мен в това се крие ужасяващата притегателна сила на дионисиевия ритуал. Трудно ни е да си го представим. Този огън на чистото същество.

* * *

След края на часа бродех на долния етаж като в просъница, главата ми се въртеше, но ясно и болезнено осъзнавах, че съм жив и млад и край мен се е разстлал един прекрасен ден: небето бе дълбоко, дълбоко и болезнено синьо, а вятърът пилееше червените и жълтите листа като вихър от конфети.

Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво.

Същата нощ записах в дневника си: „Сега дърветата са шизофренични и започват да губят контрол, побеснели от шока на своите нови огнени премени. Някой, не беше ли Ван Гог, беше казал, че оранжевото е цветът на лудостта. Красотата е ужас. Искаме тя да ни погълне, да се скрием в огъня, който ни пречиства.“

Отидох до пощата (преситени студенти, работна атмосфера), бях все още необяснимо замаян и надрасках картичка до майка си: огнени кленове, планински поток. Изречението на гърба на картичката гласеше следното: „Възнамерявам да видя есенния листопад между 25 септември и 15 октомври, когато е най-ослепителен“.

Тъкмо я пусках в кутията за писма за страната, когато видях Бъни, който, обърнат с гръб към мен, преглеждаше редицата от номерирани пощенски кутии. Спря се пред моята и пъхна нещо в нея. После скришом се изправи и бързо излезе с ръце в джобовете и мятаща се във всички посоки коса.

Изчаках, докато си тръгне, и се запътих към кутията си. Вътре открих кремав плик от плътна, твърда и много официална хартия, но написаното с молив бе разкривено и детско, като на ученик в пети клас. Бележката вътре също бе написана с молив, почеркът — ситен, неравен и труден за четене:

„Ричард, друже,

Какво ще Кажеш да Обядваме в неделя, около един? Знам едно Страхотно малко местенце. Коктейли и всичко останало. Аз черпя. Моля ела.

Твой Бъни

p.s. носи Вратовръзка. Сигурен съм, че така и така ще носиш, но ще измъкнат някоя отвратна от гардероба и ще те накарът (не съм сигурен в правописа) да я Сложиш, ако Нямаш.“

Разгледах бележката внимателно, прибрах я в джоба си и тъкмо излизах, когато едва не се сблъсках с доктор Роланд, който влизаше в същия момент. В първия миг сякаш не ме разпозна и точно когато си мислех, че ще се измъкна, проскърцващият механизъм в главата му се задвижи, свали шкафа с проблясъците на разпознаването и с мъка го придърпа от прашната авансцена.

— Здравейте, доктор Роланд — поздравих, загубил всякаква надежда.

— Как е тя, момче?

Имаше предвид измисления ми автомобил. Кристин32. Мечтата на колела33.

— Добре — отвърнах.

— Закара ли я в „Ридиймд Рипеър“?

— Да.

— Проблем с колектора.

— Да — казах и осъзнах, че преди това му бях казал, че е трансмисията. Но доктор Роланд се бе впуснал в подробна лекция на тема поддръжката и функционирането на уплътнението на колектора.

— А това — заключи той, — е един от основните проблеми с чуждестранните автомобили. По този начин се губи много масло. Тубите с масло ще ти помогнат, но те пък не растат по дърветата.

И важно ме погледна.

— Кой ти продаде уплътнението?

— Не помня — отговорих, олюлявайки се в транса на отегчението, но отстъпвайки незабележимо към вратата.

— Не беше ли Бъд?

— Май да.

— Или Бил. Бил Хънди е добър.

— Мисля, че беше Бъд.

— Какво мислиш за тази крадлива сврака?

Не бях сигурен дали има предвид Бъд или истинска сврака, а може би потъвахме в дебрите на старческата деменция. Понякога на човек му бе трудно да повярва, че доктор Роланд бе постоянен преподавател в катедрата по социални науки на този знаменит колеж. Повече приличаше на приказливо, ексцентрично старче, което седи до теб в автобуса и се опитва да ти покаже старите изрезки хартия, които пази в портфейла си.

Преразглеждаше част от информацията, която бе споделил с мен на тема уплътнение на колектора, а аз изчаквах удобен момент, за да се сетя изведнъж, че закъснявам за среща, когато в пощата влезе с мъка, усмихнат и опрян на бастуна си, приятелят на доктор Роланд, доктор Бленд. Доктор Бленд бе приблизително деветдесетгодишен и през последните петдесет години водеше курс за неизменяемите субпространства, известен със своята монотонност и практически пълна неразбираемост. Друга негова характеристика бе изпитът накрая, който откакто се помнеше, се състоеше неизменно от един и същи въпрос, чийто отговор се заключаваше в простото „да“ или „не“. Въпросът бе дълъг три страници, но отговорът винаги бе „да“. Това бе всичко, което човек трябваше да знае, за да изкара по „Неизменяемите субпространства“.

Доктор Бленд бе, ако това, разбира се е възможно, по-голям празноглавец и от доктор Роланд. Когато бяха заедно, те приличаха на съюз на свръхгерои от комиксите — непобедими, неразрушимо съчетание от досада и объркване. Избъбрах някакво извинение и се измъкнах, оставяйки ги на собствените им изключителни способности.

Глава втора

Надявах се в деня на обяда ми с Бъни времето да бъде хладно, защото най-доброто ми сако бе от боцкащ тъмен туид, но в неделя, когато се събудих беше топло и ставаше още по-топло.

— Жежко ще е днеска — ми каза чистачът, когато минах край него в коридора. — Циганско лято.

Сакото беше хубаво — ирландска вълна, сива с тъмнозелени нишки. Купих го от Сан Франциско с почти всички пари, които бях спестил от работата си през лятото, но беше прекалено тежко за топъл и слънчев ден. Облякох го и се запътих към банята, за да оправя вратовръзката.

Не бях в настроение за разговори и се изненадах неприятно, когато вътре се сблъсках с Джуди Пуви, която миеше зъбите си на умивалника. Джуди живееше през няколко врати от моята и изглежда си мислеше, че нещо ни свързва, само защото беше от Лос Анжелис. Приклещваше ме в коридорите, опитваше се да ме накара да танцувам с нея на купоните и бе казала на няколко момичета, че ще спи с мен, при това по далеч не толкова деликатен начин. Обличаше се крещящо, имаше платинено руса коса и червен корвет с калифорнийска регистрация с нейните инициали, JUDY P. Гласът й бе висок и често достигаше до писък, който отекваше из къщата като крясъците на подплашени тропически птици.

— Здравей, Ричард — поздрави и изплю пастата от устата си. Носеше изрязани джинси със странни и безумни форми, изрисувани със светещ флумастер, беше облякла и прилепнало трико, което силно подчертаваше мускулите на развития й от аеробиката корем.

— Здравей — отвърнах и се заех да оправям вратовръзката си.

— Днес си сладък.

— Благодаря.

— На среща ли?

Извърнах очи от огледалото и я погледнах.

— Моля?

— Къде отиваш?

Вече бях свикнал с разпитите от нейна страна.

— Излизам да обядвам.

— С кого?

— Бъни Коркоран.

— Познаваш Бъни?

Отново се извърнах и я погледнах.

— Донякъде. А ти?

— Разбира се. Заедно посещавахме часовете по изкуство. Голям веселяк е. Въпреки че този негов налудничав приятел с очилата изобщо не ми харесва. Как му беше името?

— Хенри?

— Да, същия — наклони се напред и се захвана да разчесва косата си, като въртеше главата си насам-натам. Ноктите й бяха в червеното на „Шанел“, но толкова дълги, че най-вероятно ги бе купила от дрогерията. — Той е пълен нещастник.

— Харесва ми донякъде — отвърнах обиден.

— На мен не — и раздели косата си в средата, като за целта използва закривения нокът на показалеца си вместо гребен. — С мен винаги се е държал гадно. Не мога да понасям и ония близнаци.

— Защо? Близнаците са мили.

— Да, бе — каза тя и завъртя силно гримираните си очи към мен в огледалото. — Слушай сега. Миналият семестър съм на един купон, пияна до козирката и се полюшвам на дансинга. Всички се блъскат един в друг, не знам защо, но близначката решава да мине през дансинга и бам, натрисам се право в нея и то много силно. Тя изрича някаква обида, която си беше незаслужена и преди да се усетя, съм плиснала бирата си в лицето й. Нощта беше такава. Дотогава вече ме бяха залели с бира шест пъти и на мен ми се стори, че точно това трябва да направя, разбираш ли?

Както и да е, тя започва да ми крещи, само след секунди се появиха брат й и онзи Хенри, надвесили са се над мен сякаш ще ме бият — издърпа косата си назад, събра я в конска опашка и се вгледа в профила си в огледалото. — Карай да върви. Пияна съм, а тия двамата са се надвесили застрашително над мен, знаеш колко голям е оня Хенри. Беше си доста страшничко, ама аз нали съм къркана, та не ми пукаше и им казах да се разкарат — извърна се от огледалото и ме дари с бляскава усмивка. — Цяла нощ бях пила камикадзета34. Блъснах колата, замесих се в бой…

— Какво се случи?

Сви рамене и се обърна към огледалото:

— Както ти казах, просто им рекох да се разкарат. Тогава близнакът започна да ми крещи. Все едно наистина ще ме убие, разбираш ли? А тоя Хенри просто си седи, но на мен ми се стори много по-страшен от другия. Както и да е. Там имаше един мой приятел, членуваше в рокерска банда, знаещ, вериги и всичко останало… чувал ли си за Спайк Роумни?

Всъщност бях, видях го на първия си петъчен купон. Беше огромен, тежеше над деветдесет килограма, ръцете му бяха покрити с белези, а върховете на ботушите му имаха остри налчета.

— Та, разправям ти, Спайк влиза и вижда как тия двамата ме обиждат, блъска близнака по рамото, казва му да се разкара и преди да се усетя ония са му се нахвърлили. Сума хора се опитват да издърпат тоя Хенри и не могат. Шестима не можаха да го издърпат. Счупи ключица и две ребра на Спайк, а и доста добре подреди хубавото му лице. Казах на Спайк да повика ченгетата, но и самият той бе загазил, та изобщо не трябваше да е на територията на общежитието. Беше си грозна сцена — пусна косата около лицето си. — Искам да кажа, че Спайк е як. И гаден. Всеки би си помислил, че ще спука от бой тия мамини момченца в костюми, с вратовръзки и всичко останало.

— Хмм — казах, като се опитвах да не се разсмея. Напушваше ме на смях като се сетех за Хенри с малките му кръгли очила, книгите на пали35 и счупената ключица на Спайк Роумни.

— Странно е — продължи Джуди. — Предполагам, че когато такива възпитани хора се ядосат, наистина полудяват. Точно като баща ми.

— Мда, май е така — отвърнах, гледайки в огледалото и намествайки възела на вратовръзката.

— Весело изкарване — рече тя с безразличие и тръгна към вратата, после се спря. — Няма ли да завриш в това сако?

— То е единственото ми хубаво сако.

— Искаш ли да пробваш едно от моите?

Обърнах се и я погледнах. Основният й предмет бе шиене на костюми и по тази причина стаята й бе пълна с всякакви странни дрехи.

— Твое ли? — попитах.

— Откраднах го от гардероба на работилницата за костюми. Мислех да го разшия и да си направя от него бюстие.

Страхотно, рекох си, но въпреки това тръгнах с нея.

Неочаквано, но сакото се оказа хубаво — стар модел на „Брукс Брадърс“ от коприна без подплата, цвят слонова кост на тънки райета в пауново зелено. Малко се бе отпуснало, но ми прилепна.

— Джуди — рекох докато си гледах ръкавите. — Прекрасно е. Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Можеш да го вземеш, нямам време да се занимавам с него. Заета съм да шия шибаните костюми за „Както ви се харесва“. Премиерата е след три седмици и си нямам представа какво ще правя. За мен този семестър работят първокурсници, които не могат да различат шевна машина от дупка в земята.

— Между другото, друже, сакото ти ми харесва — каза Бъни, докато слизахме от таксито. — Коприна, нали?

— Да. Беше на дядо ми.

Бъни защипа парче от плътния, жълтеникав плат близо до маншета и го потърка между пръстите си:

— Страхотна дрешка — каза важно. — Въпреки че не е най-подходящото нещо за сезона.

— Така ли? — попитах.

— Така. Това е Източният бряг, младежо. Знам, че що се отнася до дрехите, по твоя край са доста laissez-faire36, но тук няма да те оставят да се разхождаш по бански през цялото време. Черно и синьо, това е номерът, черно и синьо… Позволи ми да ти задържа вратата. Струва ми се, че мястото ще ти хареса. Не е точно „Поло Лаундж“37, но за Върмонт върши работа, какво мислиш?

Беше малък, красив ресторант, с бели покривки по масите и прозоречни ниши, гледащи към градината — жив плет, увивни рози, а покрай настланите с плочи пътеки имаше латинки. Посетителите бяха предимно заможни хора на средна възраст: червендалести провинциални адвокати, които съгласно модата във Върмонт носеха спортни обувки със своите официални костюми, а дамите носеха гланцово червило и поли от меки платове, изглеждаха добре, а и загарът им не бе толкова силен. Една двойка ни огледа, а аз ясно съзнавах впечатлението, което създавахме: двама красиви колежани с богати бащи и никакви проблеми. Една-две от жените бяха всъщност доста привлекателни, въпреки че всички бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат майки. Замислих се, че би било прекрасно, ако успея да се обвържа с някоя: представих си младолика матрона с голяма къща и съпруг, който през цялото време е извън града във връзка със своите бизнес дела. Хубави вечери, малко джобни пари, а защо не и нещо наистина голямо, като автомобил…

Един сервитьор се приближи внимателно към нас:

— Имате ли резервация?

— Коркоран и компания — рече Бъни с ръце в джобовете, олюлявайки се напред-назад на пети. — Къде се е скрил Каспар днес?

— В отпуск е. Ще се върне след две седмици.

— Браво на него — каза Бъни сърдечно.

— Ще му предам, че сте питали за него.

— Ще го направиш, нали?

— Каспар е страхотен — обясни Бъни, докато следвахме сервитьора към масата. — Метр д’. Висок старец с мустаци. Австриец или някакъв такъв — после снижи гласа си до шумен шепот — и не е хомо, можеш ли да си представиш. Забелязал ли си, че обратните си умират да работят в ресторанти? Искам да кажа, всеки един педал…

Видях как вратът на нашия сервитьор леко се стяга.

— … Когото съм познавал, е обсебен на тема храна. Чудя се защо ли е така? Дали се дължи на нещо психологическо? Струва ми се, че…

Сложих пръст на устните си и кимнах към сервитьора, който точно в този момент се извърна и ни хвърли невероятно злобен поглед.

— Харесва ли ви масата, господа? — попита.

— Определено — отвърна сияещият Бъни.

Сервитьорът ни подаде менютата с превзета и саркастична деликатност, и се отдалечи. Седнах и отворих листата с вината, цялото ми лице бе пламнало. Бъни се настани на стола си, отпи глътка вода и се огледа щастливо:

— Страхотно място.

— Приятно е.

— Но не е „Поло“ — опря лакът на масата и отмахна косата от очите си. — Често ли ходиш там? В „Поло“, искам да кажа.

— Не толкова — никога не бях чувал за него, което в известен смисъл бе разбираемо, защото живея на около шестстотин и петдесет километра от Бевърли Хилс.

— Изглежда ми като място, където би отишъл с баща си — изрече замислено Бъни. — Подходящо е за типично мъжки разговори и разни такива. Баща ми изпитва същото към „Оук Бар“ в Плаза. Когато станахме на осемнадесет, ни заведе там с братята ми за първото ни питие.

Единствено дете съм и роднините на другите ме интересуват:

— Братя? Колко?

— Четирима. Теди, Хю, Патрик и Брейди — разсмя се той. — Чувствах се ужасно, когато татко ме заведе, защото бях най-малкия, а за него това значеше много и през цялото време повтаряше „Ето, синко, изпий първото си питие.“ И „Няма да мине много време и ще седиш на моето място.“ „Вероятно скоро ще умра“ и всякакви такива простотии. Аз пък през цялото време бях скован от страх, защото месец преди това с едно приятелче на име Клоук тръгнахме от „Сейнт Джеръм“ и дойдохме в клуба, за да работим в библиотеката над някакъв проект по история. Направихме огромна сметка в „Оук Бар“ и се измъкнахме без да платим. Знаеш ги тия, момчешките работи. И ето, бях отново там с баща ми.

— Разпознаха ли те?

— Разбира се — отговори мрачно. — Знаех, че ще ме познаят. Но пазиха поведение. Не казаха нищо за случая, просто допълниха старата сметка към новата.

Опитах се да си представя картинката: пиян възрастен баща, облечен в костюм от три части, който с въртеливи движения разклаща скоча или каквото там пие из чашата си. И Бъни. Изглеждаше малко отпуснат, но това бе отпуснатостта на мускули превърнали се в плът. Едро момче от типа, който играе ръгби в гимназията. Типа син, за който всеки баща тайно си мечтае: добре сложен, с благ характер, не прекалено умен, падащ си по спорта, умеещ да завързва познанства и да разказва изтъркани, пиперливи вицове.

— Баща ти забеляза ли? — попитах.

— Не. Беше пиян-залян. Дори да бях барман в „Оук Бар“ пак нямаше да забележи.

Сервитьорът отново се бе насочил към нас.

— Виж сега, Пружинко се връща — каза Бъни и съсредоточено заби поглед в менюто. — Реши ли какво ще ядеш?

— Какво има в това? — попитах Бъни и се наведох да разгледам питието, донесено му от сервитьора. Беше налято в нещо като малък аквариум, яркочервено на цвят и пълно със сламки, хартиени чадърчета и парченца плодове, стърчащи от всички страни.

Бъни извади едно от чадърчетата и облиза края му.

— Какво ли не. Ром, боровинков сок, кокосово мляко, портокалов ликьор, прасковено бренди, мента и не зная какво още. Опитай го, хубаво е.

— Не, благодаря.

— Хайде.

— Благодаря, не искам.

— Хайде.

— Не, благодаря. Не искам.

— За първи път опитах такова нещо, когато преди две лета бях в Ямайка — заразказва Бъни. — Един барман на име Сам ми го забърка. Рече ми „Изпий едно такова, синко, и няма да можеш да уцелиш вратата“. Мътните ме взели, така и не успях. Бил ли си някога в Ямайка?

— Скоро не съм бил.

— Вероятно в Калифорния си свикнал с палмите, кокосовите орехи и всички такива неща. За мен беше прекрасно. Купих си розов бански на цветчета и всичко останало. Опитах се да накарам Хенри да дойде с мен, но той каза, че там няма никаква култура, с което не съм съгласен, имаха нещо подобно на музей.

— Разбираш ли се с Хенри?

— Със сигурност — отвърна Бъни и се отпусна назад в стола си. — През първата година в колежа бяхме съквартиранти.

— И го харесваш?

— Определено, определено. Въпреки че с него трудно се живее. Мрази шума, мрази компаниите, мрази бъркотията. Няма такива неща като водене на гаджето в квартирата, за да послушате записите на Арт Пепър38, ако ме разбираш правилно.

— Струва ми се малко груб.

Бъни вдигна рамене.

— Той така си се държи. Разбираш ли, неговият мозък не работи по същия начин като нашите. Винаги е в облаците с Платон или нещо подобно. Работи много, взема се много на сериозно, учи санскрит, коптски и разни други откачени езици. Хенри, викам му, ако ще си губиш времето с нещо друго освен с древногръцкия — ако питаш мен, той и английският са всичко, от което човек се нуждае — защо не си купиш някои от записите на Бърлиц39 и не си усъвършенстваш френския. Намери си някоя шантонерка или нещо такова. Вулей-ву кушей авек муа и т.н.

— Колко езика знае?

— Изгубих им броя. Седем или осем. Може да разчита и йероглифи.

— Браво.

Бъни нежно поклати глава:

— Това момче е гений. Само ако поиска, може да работи като преводач в ООН.

— Откъде е?

— Мисури.

Каза го с толкова привидно сериозен вид, че си помислих, че се шегува и се разсмях.

Бъни учудено вдигна вежди.

— Моля? Ти какво си мислеше, че е роден в Бъкингамския дворец ли?

Свих рамене, все още смеейки се. Хенри беше толкова странен, че трудно можех да си го представя да идва от някое конкретно място.

— Ами да — каза Бъни. — От щата „Покажи ми“40. Момче от Сейнт Луис като добрия стар Том Елиът. Баща му е някакъв строителен магнат, при това не много почтен, поне така твърдят братовчедите ми от Сейнт Луис. Въпреки че Хенри е последният, който ще ти каже с какво се занимава баща му. Държи се така, сякаш не знае и определено не го е грижа.

— Бил ли си в дома му?

— Ти шегуваш ли се? Той е толкова потаен, човек ще си помисли, че става дума за проекта „Манхатън“ или за нещо такова. Веднъж обаче се запознах с майка му. Стана случайно. Беше се отбила в Хампдън на път за Ню Йорк, за да го види, аз пък се натъкнах на нея, докато бродеше из Монмът и разпитваше хората дали знаят къде е стаята му.

— Как изглеждаше?

— Красива жена. Тъмна коса и сини очи като на Хенри, визонено палто, но ако ме питаш, носеше прекалено много червило и разни други труфила. Ужасно млада. Хенри е единственото й дете и тя го обожава — наведе се напред и снижи глас. — Семейството има пари, та чак с лопата да ги ринеш. Милиони, милиони. Разбира се, парите им са нови, но доларите са си долари, ако ме разбираш правилно? — той смигна. — Като стана дума, канех се да питам. Как твоят татко трупа нечестните си печалби?

— Петрол — отвърнах, отчасти беше вярно.

Бъни зяпна, а устните му оформиха малко „о“.

— Имате петролни кладенци?

— Ами, всъщност един — отвърнах скромно.

— Но добивът е добър?

— Така казват.

— Боже — каза Бъни поклащайки глава. — Златният Запад.

— На нас ни носи печалби.

— Боже. Баща ми е само някакъв противен стар директор на банка.

Колкото и странно да изглеждаше, счетох за нужно да сменя темата, тъй като се насочвахме към опасни води.

— Ако Хенри е от Сейнт Луис — попитах, — откъде толкова много акъл у него?

Въпросът бе съвсем невинен, но за моя изненада Бъни трепна и се присви.

— Хенри претърпял тежък инцидент, когато бил малко момче. Блъснала го кола или нещо подобно и едва не умрял. Няколко години не ходил на училище, имал частни учители, но дълго време не могъл да прави нищо друго освен да лежи в леглото и да чете. Предполагам, че е от ония деца, които четат неща за университета, още когато са на две години.

— Блъснат от кола?

— Мисля, че е това. Не ми хрумва какво друго може да е. Той не обича да говори за това — и снижи глас. — Знаеш ли защо разделя косата си така, че да пада над дясното му око? Защото там има белег. Почти загубил зрението си с това око и сега не вижда много добре с него. А и върви леко вдървено, сякаш куца. Въпреки че това няма никакво значение, защото е як като бик. Не знам какво е правил, сигурно е вдигал тежести или нещо такова, но си е върнал формата. Типичен Тиъдър Рузвелт, който преодолява препятствията. Трябва да му се възхищаваш затова — отново прокара ръка през косата си и кимна на сервитьора да донесе още едно питие. — Какво искам да кажа ли? Ами вземи някой като Франсис. Ако ме питаш, той е толкова умен, колкото и Хенри. Момче с потекло и купища пари. Но всичко му е поднасяно на тепсия. Мързелив е. Обича да се забавлява. След часовете не си помръдва пръста, освен за да пие като сюнгер и да ходи по купони. Колкото до Хенри — той повдигна вежда, — можеш да го спукаш от бой и пак няма да го откъснеш от старогръцкия… Благодаря, ето тук, моля — каза на сервитьора, който държеше поредното яркочервено питие на една ръка разстояние. — Не искаш ли още едно?

— Пих достатъчно.

— Хайде, друже. Аз черпя.

— Ами, още едно мартини — поръчах на сервитьора, който вече се бе обърнал. Извърна се и ме погледна.

— Благодаря — казах тихо и отместих очи от танцуващата му и изпълнена с омраза усмивка, докато не се отдалечи.

— Знаеш ли, най-много от всичко мразя фамилиарничещи педали — любезно изрече Бъни. — Ако ме питат, трябва да ги завържат и да ги изгорят на клада.

Познавам мъже, които се изказват зле за хомосексуалността, защото тя ги плаши и вероятно имат склонност към нея, познавам и мъже, които се изказват зле за нея и наистина го мислят. Първоначално причислих Бъни към първата категория. Сърдечното му ръкостискане и университетската му общителност бяха напълно странни и следователно подозрителни, а към това прибавям и изучаването на класически езици, което определено е безобидно, но въпреки това все още е повод за неодобрение в определени кръгове.

— Искаш ли да знаеш какво представляват класиците? — ме попита пияният административен ръководител, отговарящ за приема на студенти, на купон на катедрата преди няколко години. — Ще ти кажа за какво става дума при тях. За войни и педали.

Афористично и вулгарно твърдение без съмнение, но подобно на много такива жалки вулгарности и то съдържаше в себе си зрънце истина.

Но колкото повече слушах Бъни, толкова по-ясно ми ставаше, че смехът му не бе принуден, че съвсем не изпитваше желание да удовлетвори нечии очаквания. Напротив, бе изпълнен с безгрижната липса на стеснителност на своенравен ветеран от войните, женен от години и многодетен баща, който намира темата за безкрайно отблъскваща и забавна.

— А приятелят ти Франсис? — попитах.

Предполагам, че това бе долно от моя страна или просто исках да видя как ще се измъкне от ситуацията. Може би Франсис не беше хомосексуален, със същия успех можеше да се окаже и опасен женкар, но със сигурност бе от онзи тип хора — гъвкави, добре облечени и невъзмутими, които предизвикват определени съмнения у хора като Бъни, предполагащи, че имат нюх за тези неща.

Бъни ме погледна с недоумение:

— Глупости — отсече. — Кой ти наприказва това?

— Никой. Всъщност Джуди Пуви — допълних, тъй като бе ясно, че няма да приеме „никой“ за отговор.

— Разбирам защо го е казала, но в наши дни наричат всекиго „обратен“ по повод и без повод. Все още съществува такова нещо като старомодния тип мамино синче. Единственото, от което Франсис има нужда, е приятелка — и ме погледна с присвити очи през малките си модни очила. — Ами ти? — попита леко войнствено.

— Какво аз?

— Нямаш ли си приятелка? Там, в Холивуд, не те ли чака някоя сладка мажоретка?

— Не — не исках да обяснявам проблема с приятелките си точно на него. Едва наскоро бях успял да се отърва от дълга и задушаваща връзка с едно момиче в Калифорния, което ще нарека Кати. Запознахме се през първата ми година в колежа, първоначално бях привлечен от интелигентното й и мрачно бунтарство, такова таях и аз. Но след около месец, през който тя здраво се залепи за мен, започнах с ужас да осъзнавам, че тя не бе нищо повече от човек без истински културни интереси, примитивно копие на Силвия Плат, отдадено на масовата психоза по популярната музика и изкуство. Връзката ни сякаш продължи вечно, подобно на сълзлив и безкраен телевизионен филм, изпълнена с обичайната досадна прилепчивост, с оплаквания и изповеди по паркингите, свързани с „непълнота“ и „ниско самочувствие“, и всички останали банални жалвания. Тя бе една от основните причини за отчаяното ми желание да напусна дома и една от причините за страха ми от лъчезарните и привидно безопасни нови момичета, с които се запознах през първите си седмици в колежа.

Мислите за нея ме накараха да помръкна. Бъни се наведе над масата.

— Вярно ли е, че момичетата в Калифорния са по-красиви?

Разсмях се толкова силно, че питието едва не ми излезе през носа.

— „Плажни красавици“? — смигна той. — „Купон на плажа“?

— Точно така.

Остана доволен. Още повече се наведе през масата и като някой стар вуйчо започна да разказва със задоволство за приятелката си, която се казваше Марион.

— Знам, че си я виждал. Миньонче. Русокоса, синеока, ей толкова висока?

Всъщност това наистина извика някакви спомени в главата ми. Още през първата седмица в колежа бях видял Бъни в пощата да говори доста угрижено с момиче, отговарящо на описанието.

— Аха — заяви гордо той, докато прокарваше пръст по ръба на чашата си. — Тя ми е гадже. Със сигурност мога да ти кажа, че ме кара да се държа подобаващо.

Думите му ме хванаха, докато преглъщах, и едва не се задавих от смях.

— Учи начална педагогика, не е ли прекрасно? — каза Бъни. — Искам да кажа, че тя е истинско момиче — раздалечи ръцете си, за да покаже порядъчно голямо разстояние между тях. — Дълга коса, закръглена и не се страхува да носи рокли. Харесва ми. Можеш да ме наречеш старомоден, но не си падам много по умните момичета. Ето, вземи Камила например. Забавна е, страхотен приятел и всичко останало…

— Хайде — отвърнах все още през смях. — Тя наистина е хубава.

— Така е наистина — вдигна в знак на съгласие ръката си Бъни. — Прекрасно момиче. Винаги съм го казвал. Изглежда като точно копие на статуята на Диана в клуба на баща ми. Единственото, което й липсва, е здрава майчина ръка, но въпреки това според мен тя е нещо като шипков цвят, сравнен с изкуствено отгледаната чайна роза. Не приема нещата, с които трябва да се съобразява. През повечето време носи размъкнатите дрехи на брат си, с които някои момичета може и да изглеждат приемливо, въпреки че, откровено казано, според мен нито едно момиче не може да се понрави наистина, ако се облича така. А тя определено не може да си го позволи. Прекалено много прилича на брат си. Чарлс е хубав мъж, винаги можеш да разчиташ на него, но не бих искал да се оженя за него, нали?

Беше набрал скорост и се канеше да каже нещо, когато изведнъж се спря, лицето му придоби кисел вид, сякаш се бе сетил за нещо неприятно. Бях озадачен и същевременно заинтригуван, нима се бе изплашил, че е казал прекалено много, нима се страхуваше да не изглежда глупав? Опитвах се да измисля начин бързо да сменя темата, за да го избавя от ситуацията, но той се намести в стола си, присви късогледите си очи и огледа помещението.

— Виж там. Мислиш ли, че това сме ние? Време е.

Освен огромното количество храна, което погълнахме през онзи следобед: супа, омари, пастет, мус — в ужасяващо разнообразие и количество, пихме още повече. Коктейлите бяха последвани от три бутилки „Тетинджър“, а след тях пихме и бренди, постепенно масата ни се превърна в единствен център на внимание в помещението, около което предметите се появяваха и изчезваха със смайваща бързина. Не спирах да пия от чаши, които сякаш някаква магия поставяше пред мен, Бъни предлагаше наздравици за всичко: от колежа Хампдън през Бенджамин Джоуит41 до Атина на Перикъл. С времето тостовете ставаха все по-приповдигнати и по-цветисти, а когато дойде време да ни сервират кафето, навън се стъмваше. Бъни беше вече пиян и поиска от сервитьора да донесе две пури, които последният остави до сметката обърната с лицето надолу, на малък поднос.

Задименото помещение се въртеше с бясна скорост, пурата не ми помагаше да спра вихъра. Напротив, от нея ми се привидяха ярки петна, които по краищата бяха тъмни, заприличаха ми на ужасните едноклетъчни същества, заради които присвивах очи, за да ги гледам през микроскопа, докато ми причернее. Изгасих пурата в пепелника или по-скоро в онова, което взех за пепелник, но се оказа десертната ми чинийка. Бъни внимателно свали очилата си с позлатени рамки и започна да ги лъска с кърпа. Без тях очите му изглеждаха малки, слаби и приветливи, насълзени от дима и сбръчкани от смях в ъглите.

— Е, друже, на това му викам обяд, нали така? — каза той, захапал пурата със зъби и вдигнал очилата към светлината, за да провери дали няма прашинки по тях. Приличаше на младия Теди Рузвелт42, без мустаци, току готов да поведе конницата нагоре по хълма Сан Хуан или тръгнал по следите на някой див звяр.

— Прекрасен обяд. Благодаря.

Той издуха огромен облак синкав и вонлив дим.

— Страхотна храна, добра компания, много пиячка, какво повече можем да искаме? Как беше онази песен?

— Коя песен?

— „Искам обяд — запя Бъни, — разговор и…“43 т.н., пам-пам-пам.

— Не я знам.

— Аз също. Етел Мърман я пее.

Навън се смрачаваше и докато се опитвах да съсредоточа погледа си отвъд предметите, които непосредствено ни заобикаляха, видях, че освен нас в ресторанта нямаше никого другиго. В един от далечните ъгли се мержелееше някаква неясна фигура, която взех за нашия сервитьор — мрачно същество, обладаващо известна доза свръхестественост, но без да притежава онова всепоглъщащо излъчване, за което твърдят, че е характерно свойство на сенките. Бяхме център на неговото внимание и почувствах как е съсредоточил върху нас цялата сила на своята призрачна омраза.

— Ъ… — рекох и така се наместих на стола, че едва не паднах. — Май трябва да си вървим.

Бъни махна с ръка великодушно и обърна сметката, започна да я разучава, докато ровеше по джобовете си. В следващия миг вдигна поглед и се усмихна:

— Знаеш ли, друже…

— Да?

— Никак не ми се ще да ти причинявам това, но нека този път обядът да е за твоя сметка.

Хвърлих му пиян, изпълнен с недоумение поглед и се изсмях.

— Нямам и пукната пара в себе си.

— Нито пък аз — допълни той. — Смешно е, но изглежда съм забравил портмонето си вкъщи.

— Стига де, шегуваш се.

— Никак даже. Нямам и цент. Бих ти показал празните си джобове, но Пружинко ще види.

Усетих присъствието на злобния сервитьор, който се прокрадваше в сенките и без съмнение с интерес слушаше тази размяна на реплики.

— Колко е сметката?

Бъни прокара треперещия си пръст надолу по колоната с цифри:

— Излиза, че е двеста осемдесет и седем долара и петдесет цента, без бакшиша.

Останах като зашеметен от сумата и смаян от липсата на загриженост у него.

— Това е голяма сума.

— Ами всичката тази пиячка…

— Какво ще правим?

— Не можеш ли да му напишеш чек, или нещо такова? — попита небрежно.

— Нямам чекова книжка.

— Тогава плати с кредитната си карта.

— Нямам кредитна карта.

— Стига, бе!

— Нямам — отвърнах, раздразнен още повече от държанието му.

Бъни избута стола си назад, изправи се и огледа ресторанта със заучено безгрижие, подобно на детектив, който оглежда хотелско лоби. За миг си помислих, че ще драсне, но той ме потупа по рамото.

— Седи си спокойно, друже — ми прошепна. — Отивам да се обадя по телефона.

И тръгна с юмруци в джобовете. Белите му чорапи проблясваха в сумрака.

Нямаше го дълго време. Започнах да се чудя дали изобщо ще се върне, или се бе измъкнал през някой прозорец, оставяйки ме да се оправям със сметката. Най-накрая някъде се затръшна врата и той влезе в стаята с небрежна походка.

— Не се притеснявай, не се притеснявай — каза ми, докато се приплъзна на стола си. — Всичко е уредено.

— Какво направи?

— Обадих се на Хенри.

— Той ще дойде?

— За нула време.

— Ядосан ли е?

— Не — отвърна Бъни, отхвърляйки мисълта с леко махване на ръката си. — Ще се радва да ни помогне. Между нас казано, мисля, че освен това се радва на възможността да излезе от къщи.

След около десет ужасно неудобни минути, през които се преструвахме, че пием утайката на студеното си кафе, в салона влезе Хенри с книга в ръка.

— Видя ли? — прошепна ми Бъни. — Знаех си, че ще дойде. Ей, здравей — поздрави, когато Хенри доближи масата. — Колко се радвам да те видя.

— Къде е сметката? — каза Хенри с безизразен и глух глас.

— Тук някъде, друже — отвърна Бъни, тършувайки между чашите за кафе и алкохол. — Хиляди благодарности. Длъжник съм ти наистина…

— Здравей — обърна се студено Хенри към мен.

— Здравей.

— Как си? — държеше се като машина.

— Добре.

— Добре.

— Ето, заповядай, приятелю — каза Бъни и му подаде сметката.

Хенри изпитателно погледна крайната сума, но по лицето му не бе изписано нищо.

— А — дружески каза Бъни, а гласът му отекна в напрегнатата тишина, — щях да се извиня, че съм те откъснал от книгата ти, но ти си я взел със себе си. Какво четеш? Нещо интересно?

Хенри му я подаде без да каже нищо. Буквите на корицата бяха на някакъв източен език. Бъни я погледна за миг и му я върна.

— Интересно — каза неопределено.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита рязко Хенри.

— Ама разбира се — отвърна бързо Бъни, скочи и едва не събори масата. — Само кажете. Undele, undele.44 Когато кажеш.

Хенри плати сметката, а Бъни се въртеше край него като провинило се дете. Пътят към дома бе мъчителен. Бъни бе на задната седалка и направи няколко умели, но обречени опита да завърже разговор — изблиците му проблясваха и потъваха. Хенри не отместваше очи от пътя, а аз седях на предната седалка до него. Бърниках вградения пепелник, отварях го и го затварях, докато в един момент не осъзнах колко дразнещо бе това и с мъка се принудих да спра.

Първо спря пред дома на Бъни. Той излая поредица от неразбираеми любезности, шляпна ме по рамото и изскочи от автомобила.

— Да, добре, Хенри, Ричард, пристигнахме. Прекрасно. Добре. Толкова съм ти благодарен… страхотен обяд… чао, да, довиждане… — вратата се затръшна и той се изстреля като пружина нагоре по стълбите.

Хенри се обърна към мен, когато той се прибра:

— Много съжалявам.

— Не, няма за какво — отвърнах засрамен. — Просто недоразумение. Ще ти върна парите.

Прокара ръка през косата си и с изненада установих, че тя трепери.

— Не съм си и помислил такова нещо — каза рязко. — Вината е негова.

— Но…

— Беше ти казал, че ще те води на обяд, нали?

Лека обвинителна нотка се усещаше в гласа му.

— Да — отговорих.

— И просто се оказа, че си е забравил портмонето вкъщи.

— Няма проблем.

— Има проблем — сопна се Хенри. — Това е ужасен номер. Откъде можеш да знаеш? Той смята, че всеки, в чиято компания се намира, може да извади огромна сума пари и при най-малкия намек. Изобщо не се замисля за тези неща и колко неудобна е цялата ситуация за всички. Ами ако не си бях у дома?

— Сигурен съм, че наистина го е забравил.

— Отишли сте с такси до там — рече накратко Хенри. — Кой плати?

Веднага започнах да протестирам, но изведнъж замръзнах. Бъни беше платил за таксито. Дори бе изтъкнал това с поведението си.

— Виждаш ли — каза Хенри. — Дори и не е много хитър, нали? Не стига, че го прави с всички, но да си призная, не съм и помислял, че ще има наглостта да го опита с напълно непознат.

Не знаех какво да кажа. Потеглихме към Монмът в мълчание.

— Пристигнахме. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ти, Хенри.

— Лека нощ.

Останах под лампата на верандата и го гледах как потегли. После влязох и се качих в стаята си, където се проснах на леглото и потънах в дълбок пиянски сън.

— Научихме всичко за обяда ти с Бъни — каза Чарлс.

Разсмях се. Беше неделя, късно следобед на другия ден, бях прекарал почти цялото време пред бюрото в четене на „Парменид“. Гръцкият не ми вървеше, измъчваше ме и махмурлук. Толкова дълго бях гледал текста, че буквите вече не приличаха на букви, а на нещо неразгадаемо, на отпечатъци от птичи крачета по пясъка. Гледах унесено през прозореца към ниско окосената ливада, която приличаше на зелено кадифе и на талази покриваше хълмовете на хоризонта. Тогава, някъде долу, видях близнаците, които като двойка призраци се приплъзваха по ливадата.

Надвесих се през прозореца и ги извиках. Спряха се и се обърнаха, заслониха челата си с ръце и присвиха очи срещу вечерното зарево.

— Здравей — отвърнаха те, а накъсаните им и едва доловими гласове достигнаха до мен като един. — Слез при нас.

И ето ни, разхождаме се покрай рехавата борова горичка в подножието на планината, аз съм между тях двамата.

Вечерта им придаваше особен ангелоподобен вид: русите им коси се развяваха от вятъра, бяха облечени в бели пуловери и обувки за тенис. Не знаех защо ме поканиха с тях. Държаха се съвсем вежливо, но изглеждаха предпазливи и леко озадачени, сякаш идвах от страна с непознати и ексцентрични обичаи, което ги караше да бъдат много внимателни, за да не ме изплашат или обидят.

— Откъде разбрахте за това? За обяда?

— Бъни се обади тази сутрин. А Хенри ни разказа снощи.

— Стори ми се много ядосан.

Чарлс сви рамене:

— По-скоро ядосан на Бъни, но не и на теб.

— Нямат особена слабост един към друг, нали?

Те сякаш се изненадаха от думите ми.

— Те са стари приятели — каза Камила.

— Най-добри приятели, бих казал — допълни Чарлс. — Беше време, когато бяха неразделни.

— Струва ми се, че доста се карат.

— Разбира се — каза Камила. — Но това не означава, че не държат един на друг. Хенри е толкова сериозен, а Бъни толкова — всъщност несериозен — че двамата се разбират много добре.

— Да — вмъкна Чарлс. — Веселият и Замисленият45. Идеална двойка. Мисля, че Бъни е единственият човек на земята, който може да разсмее Хенри — той млъкна изведнъж и посочи в далечината. — Бил ли си някога там? На онзи хълм има гробище.

Едва го виждах през боровете — ниска, разпиляна редица от надгробни плочи, разкривени и изядени от времето, наклонени под такъв ъгъл, че създаваха трескаво и свръхестествено усещане за движение, сякаш някаква истерична сила, може би полтъргайст, ги бе разпиляла само миг преди това.

— Старо е — каза Камила. — От осемнадесети век. Тук е имало град, църква и мелница. Не е останало нищо друго, освен основи. Но все още се виждат очертанията на градините. А сега на мястото на къщите растат ябълки, дива майорана и дъхави рози. Един Господ знае какво се е случило навремето. Вероятно епидемия, или пък пожар.

— Или нападение на индианците — допълни Чарлс. — Някой път трябва да отидеш и да разгледаш, най-вече гробището.

— Красиво е. Особено през зимата.

Слънцето беше слязло ниско и къпеше в злато дърветата, които хвърляха дългите си и разкривени сенки по земята пред нас. Известно време се разхождахме, без да говорим. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на далечни огнища и хапеше с хладината на здрача. Единственият шум бе от стъпките ни по насипалата с чакъл пътека и свиренето на вятъра в боровете. Спеше ми се, главата ме болеше и всичко бе обкръжено от някакво усещане за нереалност, за сън. Имах усещането, че всеки миг ще се сепна с глава върху купчина книги и ще се събудя сам в мрачната стая.

Изведнъж Камила спря и сложи пръст на устните си. Върху едно повалено дърво, разсечено на две от мълния, бяха кацнали три огромни черни птици, които бяха твърде едри за врани. Досега не бях виждал такива.

— Гарвани — каза Чарлс.

Не помръдвахме и ги гледахме. Едната тромаво подскачаше към края на един клон, който скърцаше и се люлееше под тежестта й, докато накрая се оттласна и с грачене се издигна във въздуха. Другите я последваха със силен плясък на крилете си. Образуваха триъгълник и се понесоха над ливадата — три черни сенки над тревата.

Чарлс се разсмя:

— Три гарвана — за всеки по един. Обзалагам се, че това бе предзнаменование.

— Поличба.

— За какво? — попитах.

— Не зная — отвърна Чарлс. — Хенри е този, който може да гадае по птиците. Той е птицегадател.

— Познава всичко римско, няма как да не знае.

Тръгнахме обратно към дома и на върха на едно възвишение видях в далечината мрачните фронтони на „Монмът хаус“. Небето беше студено и празно. Сребристата луна приличаше на бял полумесец от нокът и се носеше в мрака. Не бях свикнал с тези призрачни есенни залези, с хладината и ранно настъпващата тъмнина. Нощите се спускаха прекалено бързо и тишината, която завладяваше през нощта долината, ме изпълваше със странна и боязлива тъга. Замислих се безрадостно за „Монмът хаус“: празни коридори, стари газени лампи и ключът, който се превърта в ключалката на стаята ми.

— Ще се видим по-късно — каза Чарлс пред входа на Монмът, лицето му изглеждаше бледо на светлината от лампата на верандата.

В далечината виждах светлините в столовата на общежитието, можех да видя и тъмните силуети, които минават край прозорците.

— Беше ми приятно — избъбрах и пъхнах ръце в джобовете си. — Искате ли да вечеряте с мен?

— За съжаление, не. Трябва да се прибираме.

— Добре — отвърнах разочарован, но облекчен. — Някой друг път.

— Какво ще кажеш…? — обърна се изведнъж Камила към Чарлс.

Той сбърчи вежди.

— Хмм. Права си.

— Ела да вечеряш у дома — обърна се импулсивно Камила към мен.

— Не — отговорих бързо.

— Моля те.

— Не, благодаря. Всичко е наред.

— Я стига — любезно каза Чарлс. — Няма кой знае какво за ядене, но бихме искали да дойдеш.

Изпитах пристъп на благодарност към него. Наистина много исках да отида.

— Стига да сте убедени, че няма никакъв проблем.

— Никакъв — каза Камила. — Да вървим.

Чарлс и Камила бяха наели обзаведен апартамент на третия етаж в къща в северен Хампдън. Щом прекрачеше прага, човек се озоваваше в малка всекидневна със скосени стени и тавански прозорци. Креслата и изтърбушеният диван бяха покрити с пепелява тапицерия, износена на подлакътниците: розови мотиви на жълтокафяв фон и жълъди и дъбови листа на тъмнозелен. Навсякъде имаше опърпани, пожълтели от времето покривчици. Над камината, за която впоследствие установих, че не работи, имаше полица, където блестяха два свещника от оловен кристал и няколко потъмнели сребърни подноса.

Не мога да кажа, че мястото тънеше в безредие, но бе на ръба. Навсякъде, където бе възможно, бяха скупчени книги, масите бяха отрупани с листа, пепелници, бутилки уиски, кутии шоколадови бонбони, а чадъри и обувки задръстваха и без това тесния коридор. В стаята на Чарлс дрехите бяха пръснати по пода, а от вратата на гардероба висеше истинска паяжина от вратовръзки. Тоалетката на Камила пък бе покрита с празни чаени чаши, протекли химикалки и увехнали невени във водна чаша, а пред леглото, на пода, имаше недореден пасианс. Разположението на мястото бе странно, изпълнено с прозорци на неочаквани места, коридори, водещи наникъде и ниски врати. Трябваше да се наведа, за да вляза, а накъдето и да погледнех, изникваше някаква нова странност: стар стереоскоп, в който покритите с палми улици на призрачната Ница изчезваха в далечината с цвят на сепия, остриета от стрели в прашна кутия, еленови рога и скелет на птица.

Чарлс влезе в кухнята и започна да отваря и затваря шкафовете. Камила ми наля питие от бутилка с ирландско уиски, намираща се върху купчина броеве на „Нешънъл Джиографик“.

— Ходил ли си в смолистите ями на ранчото Ла Бреа46? — попита между другото тя.

— Не — отвърнах безпомощно и объркан, забих поглед в чашата си.

— Чарлс, представи си — провикна се тя към кухнята. — Той живее в Лос Анджелес и никога не е бил в смолистите ями на ранчото Ла Бреа.

Той се показа на вратата, бършейки ръцете си в кърпа за съдове:

— Наистина ли? — каза той с детинско учудване. — И защо?

— Не зная.

— Те са толкова интересни. Само се замисли.

— Познаваш ли тук много хора от Калифорния? — каза Камила.

— Не.

— Но познаваш Джуди Пуви.

Останах слисан, откъде знаеше това?

— Тя не ми е приятелка — отвърнах.

— Нито пък моя — допълни Камила. — Миналата година плисна питието си в лицето ми.

— Чух за това — и се засмях, но тя не се усмихна.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — каза, отпивайки още една глътка от питието си. — Знаеш ли кой е Клоук Рейбърн?

Знаех. В Хампдън имаше малка, модна група калифорнийци, повечето от Сан Франциско и Л. А. Клоук Рейбърн бе нейният център — целият изтъкан от отегчени усмивки с премрежени, сънливи очи, обвит в цигарен дим. Момичетата от Лос Анджелес, в това число и Джуди Пуви, му бяха фанатично предани. Той бе от хората, които виждаш в мъжката тоалетна по време на купони, да шмъркат кокаин от ръба на мивката.

— Той е приятел на Бъни.

— Откъде накъде? — попитах изненадано.

— Били са заедно през подготвителната година в „Сейнт Джеръм“ в Пенсилвания.

— Нали познаваш Хампдън — намеси се Чарлс, отпивайки голяма глътка от питието си. — Тези прогресивни колежи обожават проблемните ученици, преследваните хора. Клоук се премести тук след първата си година в колеж в Колорадо. През цялото време ходил да кара ски и се провалил на всички изпити. Хампдън е последното място на земята…

— За най-лошите на света — каза през смях Камила.

— Стига де — намесих се аз.

— Във всеки случай, мисля, че е така — поде Чарлс. — Половината от хората са тук, защото не биха ги приели в нито едно място. Това не значи, че Хампдън не е прекрасно училище. А може би, именно затова е прекрасно. Вземи Хенри например, ако не го бяха приели в Хампдън, едва ли изобщо щеше да постъпи в колеж.

— Не вярвам — казах аз.

— Може и да звучи абсурдно, но той така и не е завършил десети клас в гимназията, а колко са добрите колежи, които ще приемат човек, изостанал в десети клас? Освен това, съществува и проблемът със стандартизиращите тестове. Хенри отказал да се яви на общообразователния изпит, най-вероятно резултатите му щяха да са над всичко постигано досега, но имал естетически възражения по въпроса. Можеш да си представиш как звучи това в ушите на приемната комисия — той отпи отново. — А ти как се озова тук?

Трудно можех да прочета изражението в очите му.

— Хареса ми брошурата.

— Сигурен съм, че за приемната комисия това е прозвучало като напълно разумен довод, за да те допуснат тук.

Щеше ми се да бях поискал чаша вода. В стаята бе горещо, гърлото ми бе пресъхнало, а уискито бе оставило ужасен вкус в устата ми, не че беше лошо, напротив — всъщност бе доста добро, но имах махмурлук и цял ден не бях сложил нищо в устата си. Изведнъж започна да ми се гади.

На вратата се почука, а после този единствен звук бе последван от силно барабанене. Чарлс пресуши чашата си, без да каже нищо и хлътна обратно в кухнята, докато Камила отиде да отвори.

Още преди вратата да се отвори напълно видях проблясването на малки кръгли очила. Последва хор от поздрави — и те влязоха: Хенри, Бъни с кафява кесия от супермаркета и Франсис, величествен в своето дълго черно палто и стиснал в облечената си в черна ръкавица ръка гърлото на бутилка шампанско. Той влезе последен и се наведе, за да целуне Камила с шумно и самодоволно млясване, при това не по бузата, а по устата.

— Здравей, скъпа — поздрави той. — Каква щастлива грешка допуснахме. Аз нося шампанско, а Бъни тъмна бира, така че ще си приготвим „светло и тъмно“. Какво ще вечеряме?

Изправих се.

За части от секундата те загубиха ума и дума. После Бъни подаде кафявата кесия на Хенри и се приближи, за да се ръкуваме:

— Виж ти, виж ти. И това ако не е моят съдружник в престъпленията — каза той. — Не се ли насити на вечерите извън дома?

Удари ме по гърба и се раздрънка. Беше ми горещо и не се чувствах добре. Очите ми обиколиха стаята. Франсис говореше с Камила. Хенри, до вратата, ми кимна леко и едва забележимо се усмихна.

— Извини ме — казах на Бъни. — Връщам се след минута.

Проправих си път до кухнята. Приличаше на кухнята в дома на някой възрастен човек: стар, протрит балатум и в духа на целия странен апартамент — врата, която водеше към покрива. Напълних чашата си с вода от чешмата и я изпих на един дъх — беше въпрос на живот и смърт. Чарлс бе отворил вратата на фурната и бодеше някакви агнешки котлети с вилица.

В резултат на една мъчителна разходка из цех за пакетиране на месо, когато бях в шести клас, не съм голям любител на месото. Дори и в най-добра кондиция не бих открил нищо привлекателно в миризмата на агнето, да не говорим за състоянието, в което се намирах. Вратата към покрива бе отворена и подпряна с кухненски стол, а през ръждивата мрежа влизаше силно течение. Напълних чашата си отново и застанах до вратата, мислех си „Поеми си дълбоко дъх, свеж въздух, това е лекарството…“. Чарлс си опари пръста, изруга и затвори с трясък фурната. Когато се обърна, се изненада, че ме вижда.

— Ах, здрасти. Какво има? Да ти донеса ли още едно питие?

— Не, благодаря.

Взря се в чашата ми:

— Какво пиеш? Джин ли е? Откъде го изкопа?

Хенри се появи на вратата:

— Да ти се намира аспирин? — попита той Чарлс.

— Ей тук. Ще пийнеш нещо, нали?

Хенри изсипа няколко аспирина в ръката си, заедно с няколко загадъчни хапчета, които извади от джоба си и ги прокара с чашата уиски, подадена му от Чарлс.

Бе оставил шишето с аспирина на плота, тайно се прокраднах към него и взех няколко, но Хенри ме видя.

— Болен ли си? — поинтересува се той внимателно.

— Не, просто имам главоболие — отвърнах.

— Надявам се, че не ги вземаш постоянно?

— Какво? — каза Чарлс. — Всички ли са болни?

— Защо всички са тук? — долетя от коридора обиденият глас на Бъни. — Кога ще ядем?

— Почакай, Бъни, само след минута.

Той се приближи, погледна през рамото на Чарлс към тавата с котлетите, които току-що бе извадил от фурната.

— Изглеждат ми готови — каза Бъни, пресегна се, хвана един малък котлет за стърчащия кокал и започна да го дъвче.

— Бъни, изчакай малко — каза Чарлс. — Няма да стигнат за всички.

— Умирам от глад — избоботи Бъни с пълна уста. — Прималял съм от глад.

— Ами тогава да ти оставим кокалите, за да има какво да предъвкваш — намеси се грубо Хенри.

— Я млъквай.

— Наистина, Бъни, ще ми се да почакаш още минута — допълни Чарлс.

— Добре — съгласи се той, но когато Чарлс му обърна гръб, се пресегна отново и открадна още един котлет. Тънка струйка розовеникав сок се стече по ръката му и изчезна в маншета на ризата му.

Ако кажа, че вечерята мина зле, ще преувелича, но не премина и добре. Чувствах се обезсърчен и жлъчен, въпреки че не направих нищо глупаво и не казах нищо, което не трябваше да казвам. Говорих малко, а ядох още по-малко. Голяма част от разговора се въртеше около събития, в които не бях посветен и дори любезните скоби, отваряни от Чарлс, за да ми обясни нещо, не осветляваха ситуацията. Хенри и Франсис не спряха да спорят за разстоянието между войниците в римския легион: дали било рамо до рамо, както твърдеше Франсис, или на около десет сантиметра един от друг, според Хенри. Това доведе до още по-дълъг спор, който бе още по-труден за следене и невероятно отегчителен за мен — дали първичният хаос на Хезиод е просто празно пространство или хаос в съвременния смисъл на думата. Камила пусна плоча на Джоузефин Бейкър47, а Бъни изяде агнешкия ми котлет.

Тръгнах си рано. Франсис и Хенри ми предложиха да ме откарат, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле. Казах им, че предпочитам да се разходя, благодарих и излязох с усмивка от апартамента, въпреки че на практика не бях на себе си и лицето ми изгаряше под общия взор на студена и любопитна загриженост.

Намирах се на петнадесет минути път от колежа, но стана още по-студено, главата ме болеше, а цялата вечер ме бе изпълнила със силното усещане за несъвместимост и провал, което се засилваше с всяка измината крачка. Безмилостно прехвърлях наум цялата вечер, насилвах се да си спомня точните думи, издайническите намеци, всяка тънка обида или любезност, които съм пропуснал, а съзнанието ми с готовност ми предостави многобройни изопачености.

Прибрах се в стаята си, която на лунната светлина изглеждаше сребърна и чужда. Прозорецът все още бе отворен, както и „Парменид“, който лежеше на бюрото — там, където го бях оставил, а до него бе полуизпитото, студено кафе от бара в чаша от стиропор. Стаята бе ледена, но не затворих прозореца. Легнах на леглото, без да си събувам обувките и без да гася осветлението.

Лежах на една страна, загледан в локвата лунна светлина на дървения под, когато поривът на вятъра развя пердетата, които заприличаха на издължени, бледи призраци. Страниците на „Парменид“ образуваха малки вълни, сякаш ги разгръщаше невидима ръка.

Възнамерявах да спя само няколко часа, но на следващата сутрин се сепнах, когато слънчевата светлина бе обляла стаята, а часовникът показваше девет без пет. Не си губих времето да се бръсна, да се реша и дори да сменя дрехите си от предишната вечер, просто грабнах сборника със старогръцка проза, гръцко-английския речник на Лидъл и Скот и се затичах към кабинета на Джулиан.

Всички бяха там, като изключим самия Джулиан, който също закъсняваше минута-две. Още в коридора ги чух да си говорят, но когато отворих вратата, всички замлъкнаха и се втренчиха в мен.

Известно време никой не продума нищо, после Хенри поздрави:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърнах. На фона на ясната северна светлина всички изглеждаха свежи, добре отпочинали и стреснати от появата ми. Зяпаха ме, докато, осъзнавайки се, прокарах ръка през разбърканата си коса.

— Изглежда тази сутрин си се разминал с бръснача, приятелю — обърна се към мен Бъни. — Изглежда…

Тогава вратата се отвори и влезе Джулиан.

През този ден имахме много работа за вършене, особено аз, защото бях много изостанал. Вторниците и четвъртъците бяха заети от приятни разговори за литература и философия, но останалата част от седмицата бе заета от старогръцка граматика и писане на проза, а това през по-голямата част бе безмилостен и жесток труд, на който сега, когато съм по-възрастен и не толкова дързък, едва ли бих намерил сили да се подложа. Определено имаше много повече неща, за които да се притеснявам, освен студенината, която очевидно отново бе обхванала съучениците ми, техният явен израз на единство и равнодушният начин, по който очите им преминаваха през мен. За един кратък миг бяха отворили пролука в своя строй, но сега отново я бяха затворили. Изглеждаше, че пак съм в началото — там, откъдето бях започнал.

Същият следобед отидох да се видя с Джулиан, претекстът бе разговор за прехвърляне на кредитите, но всъщност имах съвсем друго наум. Изведнъж ми се стори, че решението ми да изоставя всичко в полза на старогръцкия бе необмислено, глупаво и взето въз основа на погрешна преценка. Какво съм си мислел? Харесвах старогръцкия, харесвах и Джулиан, но изобщо не бях сигурен, че харесвам учениците му. Наистина ли исках да прекарам годините си в колежа, а впоследствие и целия си живот в гледане на изпочупените образи на млади гръцки атлети и в тежки размисли над представките в старогръцкия? Преди две години бях взел същото прибързано решение, което ме изстреля в една кошмарна година, изпълнена със зайци в хлороформ и ежедневни разходки до моргата, от която едва се бях измъкнал. Това без съмнение бе лошо, с потръпване си спомних за кабинета по зоология в осем сутринта и клатушкащите се съдове със свински ембриони, но в никакъв случай не беше толкова зле, колкото сега. Решението все още ми изглеждаше като огромна грешка, а семестърът бе напреднал много, за да се върна към старите си предмети и отново да сменя ръководителите си.

Предполагам, че отидох да се срещна с Джулиан, за да посъживя своята намаляла увереност, надявах се, че ще ме накара да се почувствам толкова сигурен, колкото и през първия ден. Почти съм убеден, че щеше да ме накара да се почувствам така, ако бях съумял да се видя с него. Но се случи тъй, че не успях да говоря с него. Когато се озовах на площадката пред кабинета му, чух гласове в коридора и се спрях.

Бяха Джулиан и Хенри. Нито един от двамата не бе чул, че се качвам по стълбите. Хенри си тръгваше, а Джулиан стоеше в рамката на отворената врата. Бе смръщил чело и изглеждаше много мрачен, сякаш говореше за нещо жизненоважно. Направих суетното, или по-скоро параноично предположение, че говорят за мен, приближих се още една крачка и надникнах иззад ъгъла.

Джулиан свърши да говори. За миг погледна встрани, после захапа долната си устна и се вторачи в Хенри.

Тогава заговори Хенри. Произнасяше думите тихо, но бавно и отчетливо:

— Трябва ли да сторя това, което е необходимо?

За моя изненада Джулиан хвана и двете ръце на Хенри в своите.

— Винаги трябва да правиш само онова, което е необходимо — каза той.

Какво, по дяволите, ставаше? Стоях в края на стълбището, опитвах се да не издам нито звук и да се измъкна преди някой от тях да ме е видял, но се боях да помръдна.

За моя още по-голяма и пълна изненада, Хенри се наведе и бързо и делово целуна Джулиан по бузата. После се обърна и тръгна да си ходи, но за мое щастие, се извърна през рамо, за да каже още нещо. Промъкнах се надолу по стълбите колкото е възможно по-тихо и се впуснах в бяг едва на втората площадка, когато не можеха да ме чуят.

Последвалата седмица бе самотна и сюрреалистична. Листата променяха цвета си, през повечето време валеше и започна да се стъмва по-рано. Хората се събираха по чорапи край камината на първия етаж в „Монмът хаус“, в която горяха пънове, откраднати среднощ от сградата на деканата и пиеха греяно ябълково вино. Аз пък отивах право в час, оттам се връщах в Монмът и се прибирах в стаята си, пропускайки тези уютни, озарени от огъня сцени и не си говорех с никого, дори и с по-дружелюбните, които ме канеха да се присъединя към това комунално забавление на общежитието.

Предполагам, че просто бях леко потиснат, след като новостта на нещата се бе поизтъркала и поради ужасно самотния характер на мястото, където се намирах: странна земя със странни обичаи и хора, непредсказуемо време. Мислех, че съм болен, въпреки че не вярвам да съм бил. През цялото време ми беше студено, не можех да спя, понякога едва успявах да дремна час-два на нощ.

Няма нищо по-самотно и по-объркващо от безсънието. Прекарвах нощите в четене по старогръцки, чак до четири сутринта, докато очите ми засмъдяха и главата ми започнеше да бучи, докато единствено моята лампа останеше да свети в „Монмът хаус“. Когато не можех повече да се съсредоточа над гръцкия и азбуката се превърнеше в неразбираема поредица от триъгълници и вили, тогава започвах да чета „Великият Гетсби“. Това е една от любимите ми книги и я бях взел от библиотеката с надеждата, че ще ме поразвесели. Разбира се, от нея само се почувствах още по-зле, тъй като в това състояние бях загубил чувството си за хумор и успявах да съзра само определени трагични прилики между мен и Гетсби.

— Оцелях — каза ми момичето на купона. Беше руса, със слънчев загар и висока почти колкото мен. Не се налагаше дори да я питам, знаех, че е от Калифорния. Предполагам имаше нещо в гласа, в изложената на показ зачервена и обсипана с лунички кожа, силно изпъната над ключиците, мършавия гръден кош и ребрата, липсата на всякакъв бюст в зеещия корсет от Готие. Беше Готие и го знаех, защото тя някак си случайно го спомена в разговора. На мен ми приличаше на бански с доста пошли дантели отпред.

Тя надвикваше музиката:

— Доста труден ми беше животът, с тази травма и всичко останало — вече бях чул тази история за отпуснатите сухожилия, за загубата, претърпяна от света на танца и печалбата за света на останалите изпълнителски изкуства. — Обаче явно имам много силен усет за себе си и за собствените си нужди. Другите хора със сигурност имат значение за мен, но винаги получавам от тях всичко, от което се нуждая.

Гласът й бе груб и с насеченото звучене, което понякога калифорнийците старателно имитират, за да покажат, че идват от Ню Йорк. Но в тази жизнерадостност от Златния щат имаше и остра, груба нотка. Мажоретка на Прокълнатите. Тя бе от онези красиви, загорели, празноглави момичета, които у дома не биха ми обърнали и капка внимание, но тук се опитваше да ме сваля. Не бях спал с никоя във Върмонт, като изключим червенокосото миньонче, с което се запознах на купон през първата седмица. По-късно някой ми спомена, че била наследница на хартиени фабрики от Средния запад. Започнах да извръщам очи винаги, когато се срещнехме. (Съучениците ми се шегуваха, че това е джентълменският начин да излезеш от ситуацията.)

— Цигара? — креснах към новата.

— Не пуша.

— Аз също, освен на купони.

Тя се разсмя.

— Добре, дай една — викна в ухото ми. — Случайно да знаеш откъде можем да намерим малко трева?

Тъкмо палех цигарата, когато някой ме ръгна с лакът в гърба и залитнах напред. Музиката бе усилена до дупка, хората танцуваха, по пода имаше локви от бира, а на бара имаше някаква шумна компания. Виждах само група тела, които се гърчеха сякаш в мъките на Дантевия Ад на дансинга, и облак дим, който се носеше близо до тавана. А там, където светлината от коридора се разливаше по пода, виждах обърнати чаши и широко отворени, смеещи се, намацани с червило устни. С всеки купон е така — лошо и става още по-лошо — вече виждах първокурсниците, които бяха почнали да повръщат и се бяха наредили в унила редица пред тоалетната — но беше петък, бях прекарал цялата седмица в учене и изобщо не ми пукаше. Знаех, че нито един от колегите ми по старогръцки няма да бъде тук. Не бях пропуснал петъчен купон от началото на учебната година, а знаех, че те ги избягват все едно бяха Черната смърт.

— Благодаря — каза момичето. Беше успяла да се добере до някакво стълбище, където бе малко по-тихо. Сега можехме да говорим без да се надвикваме, но бях изпил шест водки с тоник и нищо не ми идваше наум, дори не можех да си спомня името й.

— Какво учиш? — изфъфлих най-накрая пиянски.

Тя се усмихна.

— Изпълнителски изкуства. Вече ме пита.

— Извинявай, забравил съм.

Тя ме погледна критично:

— Трябва да се отпуснеш. Погледни си ръцете. Много си напрегнат.

— Толкова мога да се отпусна — отвърнах доста убедително.

Тя ме погледна и в очите й премина светлината на прозрението.

— Знам кой си — и погледна сакото и вратовръзката ми, на която бяха изобразени мъже на лов за елени. — Джуди ми разказа за теб. Ти си новият, който учи старогръцки с онези. От тях ме побиват тръпки.

— Джуди? Какво искаш да кажеш, какво ти е казала Джуди?

Пропусна въпроса:

— Добре е да внимаваш, чух доста странни неща за тия хора.

— Например?

— Например, че почитат самия Дявол.

— Гърците нямат Дявол — казах поучително.

— Да, ама хората говорят друго.

— Какво от това? Грешиш.

— Това не е всичко. Чух и други странни неща.

— Какви?

Не искаше да каже.

— Кой ти каза? Джуди?

— Не.

— Кой тогава?

— Сет Гартрел — каза го, сякаш това обясняваше всичко.

Оказа се, че познавам Сет Гартрел. Беше бездарен художник и злобен клюкар, чийто речник почти изцяло се състоеше от сквернословия, гърлени глаголи и думата „постмодернистичен“.

— Тази свиня — казах. — Познаваш ли го?

Погледна ме и у нея проблесна неприязън:

— Сет Гартрел ми е приятел.

Май наистина бях прекалил с пиенето, защото подех:

— Така ли? Би ли ми казала тогава, защо гаджето му винаги е с насинено око? И наистина ли пикае върху картините си като Джаксън Полък?

— Сет — отвърна тя ледено — е гений.

— Наистина? Тогава е невероятен майстор в заблудата, нали?

— От концептуална гледна точка той е много добър художник. Всички в катедрата по изобразителни изкуства го казват.

— Добре, щом всички го казват, значи е истина.

— Много хора не харесват Сет — ядоса се тя. — Мисля, че мнозина му завиждат.

Нечия ръка ме дръпна за ръкава на ризата. Отърсих се. С моя късмет, това можеше да е само Джуди Пуви, която се опитва да ме забие, както правеше винаги по това време в петък вечер. Последва ново подръпване, този път по-рязко и по-настоятелно, обърнах се раздразнено и едва не паднах назад върху блондинката.

Беше Камила. Оловносивите й очи бяха първото, което видях — светли, замислени и блеснали на фона на сумрачната светлина от бара.

— Здравей — каза ми тя.

Зяпнах я.

— Здрасти — опитвах се да изглеждам равнодушен, но бях поласкан и грейнах от удоволствие. — Как си? Какво правиш тук? Искаш ли нещо за пиене?

— Зает ли си?

Беше ми трудно да мисля. Малките златисти кичури около слепоочията й се бяха накъдрили по много привлекателен начин.

— Не, изобщо не съм зает — отвърнах и се загледах, не в очите й, а в пленителния ореол около челото.

— Ако си, просто кажи — каза тя тихо, гледайки над рамото ми. — Не искам да те откъсвам от нещо.

Да бе: госпожица Готие. Обърнах се в очакване на някакъв злобен коментар, но тя бе загубила интерес и многозначително си говореше с някого другиго.

— Не, не съм зает. Нищо не правя.

— Искаш ли през този уикенд да отидем извън града?

— Моля?

— Тръгваме заедно с Франсис. Имат къща на около час път оттук.

Наистина бях пиян, иначе нямаше просто да кимна и да я последвам безпрекословно. Трябваше да си проправим път през дансинга, за да стигнем до вратата: пот и жега, примигващи коледни лампички и ужасяващата преса на телата. Когато най-накрая излязохме навън, все едно се озовахме в басейн с хладка и спокойна вода. Виковете и изродената музика бумтяха, но бяха заглушени от затворените прозорци.

— Бога ми — каза Камила. — Тия места са адско изпитание. Бяха повръщали навсякъде по пода.

Покритата с чакъл алея изглеждаше като река от сребро на лунната светлина. В сенките, под някакви дървета стоеше Франсис. Щом ни видя, изскочи изведнъж на осветената пътека и извика:

— Па!

И двамата отскочихме назад. Франсис леко се усмихна, а светлината се отразяваше от фалшивото му пенсне. От ноздрите му излизаше цигарен дим:

— Здравей — поздрави ме той и погледна Камила. — Помислих, че си избягала.

— Трябваше да влезеш с мен.

— Радвам се, че не го направих — отвърна Франсис, — защото видях доста интересни неща тук, навън.

— Например?

— Ами няколко от охранителите изнасяха едно момиче на носилка и едно черно куче, което нападна някакви хипита — разсмя се, хвърли ключовете от колата си във въздуха, а когато ги улови, те издрънчаха. — Готови ли сте?

Той имаше кабриолет, стар мустанг. По целия път, докато излязохме от града, и тримата се возихме отпред, със свален гюрук. Колкото и да е странно, успях да заспя, въпреки че мигът и нервите трябваше да ме задържат буден. Заспах с глава, опряна на тапицирана с кожа врата. Безсънната седмица и шестте водки с тоник ми подействаха като приспивателно.

Почти не си спомням пътуването. Франсис караше разумно, бе внимателен шофьор за разлика от Хенри, който караше бързо и често безразсъдно, въпреки че зрението му не бе толкова добро. В съня ми вятърът в косите ми, едва доловимият им разговор и музиката от радиото се сливаха и размиваха. Стори ми се, че се бяхме возили само няколко минути, когато изведнъж усетих тишината и ръката на Камила на рамото си:

— Събуди се. Пристигнахме.

Разтърсих глава и се изправих на седалката, замаян, полусънен и не съвсем сигурен къде се намирам. По бузата ми се бе стекла лига, която избърсах с опакото на ръката си.

— Буден ли си?

— Да — отвърнах, въпреки че не бях. Беше тъмно и нищо не се виждаше. Пръстите ми най-накрая се сключиха около дръжката на вратата и чак тогава, когато излизах от автомобила, луната се показа иззад един облак и видях къщата. Беше огромна. Виждах рязко очертания, мастиленотъмен силует на фона на небето — кули, шпилове, френски прозорци.

— Господи — възкликнах.

Франсис бе застанал до мен, но осъзнах това едва когато заговори. Сепна ме близостта на гласа му.

— Не може да получиш ясна представа за нея през нощта.

— Твоя ли е? — попитах.

Разсмя се:

— Не, на леля ми. Прекалено е голяма, но не иска да я продаде. Идва тук през лятото заедно с братовчедите ми, през останалата част от годината има само един пазач.

В коридора се носеше сладникава миризма на мухъл. Светлината бе толкова мъждива, че сякаш идваше от газени лампи. По стените играеха паяжини от сенките на цветята в саксиите, а по тавана, толкова висок, че ми се зави свят, танцуваха сенките на разкривените ни отражения. В другия край на къщата някой свиреше на пиано. Фотографии и потъмнели портрети в позлатени рамки се редяха по стените на коридора.

— Тук смърди ужасно — каза Франсис. — Ако утре е топло, ще проветрим. Бъни се задушава от прахта… Това е баба ми — посочи той една от фотографиите, в която се бях загледал.

— А този до нея е брат й, потънал с „Титаник“, горкия. Три седмици след корабокрушението открили ракетата му за тенис да се носи из Северния Атлантически океан.

— Ела да видиш библиотеката — дръпна ме Камила.

Франсис затвори след нас, тръгнахме надолу по коридора, прекосихме няколко стаи — лимоненожълта всекидневна, огледала в позлатени рамки и полилеи, трапезария, облицована с тъмен махагон — стаи, в които исках да се разхождам до безкрай, но едва успявах да зърна. Музиката от пианото стана по-силна. Беше Шопен, май някой от прелюдите.

Влязох в библиотеката, поех си дълбоко дъх и спрях: шкафове за книги със стъклени врати и готически мотиви достигаха до покрития с фрески и гипсови медальони таван, висок към пет метра. В дъното на стаята имаше мраморна камина, огромна като саркофаг, а кръгъл газен полилей разпръскваше сумрака, светлина струеше от призмите и висулките на кристалните му мъниста.

Имаше и роял, на който свиреше Чарлс, до него на стола бе поставена чаша с уиски. Бе леко пийнал, защото Шопен звучеше размазано и разлято, нотите се преливаха сънливо една в друга. Лек ветрец полюшваше тежките, проядени от молци кадифени завеси и рошеше косата му.

Чарлс спря да свири изведнъж и погледна към нас:

— Ето ви и вас. Много закъсняхте. Бъни си легна.

— Къде е Хенри? — попита Франсис.

— Работи. Преди да си легне, може да дойде при нас.

Камила се приближи до пианото и си пийна от чашата на Чарлс.

— Трябва да разгледаш книгите — обърна се тя към мен. — Има първото издание на „Айвънхоу“.

— Всъщност мисля, че го продадоха — каза Франсис, докато се настаняваше в едно от кожените кресла и палеше цигара. — Има едно-две интересни неща, но основно Мери Корели48 и „Братята Роувър“49.

Приближих се до рафтовете. Имаше нещо, което се казваше „Лондон“ от човек на име Пенант50 — шест тома подвързани в червена кожа, дебели книги, високи шестдесет сантиметра. Следващата поредица бе също толкова впечатляваща, но подвързана в шагренова кожа, носеха заглавието „История на лондонските клубове“. Либретото на „Пиратите от Пензанс“51. Безброй томове за „Близнаците Бобси“52. „Марино Фалиеро“ на Байрон в черна кожена подвързия и датата „1821“, изписана със златни букви на гърба на книгата.

— Налей си свое питие, ако толкова искаш — дочух Чарлс да казва на Камила.

— Не искам свое. Искам да пия от твоето.

Подаде й чашата с едната ръка, а пръстите на другата плъзна напред-назад по клавишите на рояла.

— Изсвири нещо — казах.

Той подбел и очи.

— Хайде де — подкани го Камила.

— Не.

— Разбира се, той не може да свири истински — каза мило и тихо Франсис.

Чарлс отпи още една глътка и изсвири още една октава, после подкара някакви безсмислени трели с дясната си ръка. След това подаде чашата на Камила, пресегна се и с лявата си, вече свободна, ръка ги превърна във встъпителните акорди на рагтайм от Скот Джоплин.

Свиреше с наслада, навил ръкави и загледан усмихнато в клавишите, прескачайки от най-ниските до най-високите октави на синкопи, като танцьор на степ, изкачващ се по широко и вито стълбище в стила на Зигфелд53. Камила бе седнала на стола до него и ми се усмихна. Леко замаян, й върнах усмивката. Високият таван създаваше призрачно ехо и придаваше на тази отчайваща веселост оттенък на спомен дори и в мига, когато я слушах — спомени за неща, които никога не съм познавал преди.

Чарлстон върху крилете на понесли се във въздуха биплани. Забави на потъващи кораби, ледената вода, клокочеща край оркестрантите, които храбро свирят последните акорди на „Старата любов“54. Всъщност в нощта, когато потъва „Титаник“, не са пели „Старата любов“, а псалми. Безброй псалми, кюрето не спирало да реди „Аве Мария“ в салона на първа класа, който много приличал на този: тъмно дърво, палми в саксии, лампиони от розова коприна с извити линии. Наистина бях пил твърде много. Бях прехвърлил краката си през единия подлакътник на стола и ги бях обхванал с ръце „Радвай се, Дево, Божия майко.“ Дори подът се бе наклонил подобно на палубата на потъващ кораб, сякаш всички, на едно с рояла щяхме да се приплъзнем към единия край с истерично „Ураааа!“.

По стълбището се чуха стъпки и облечен в пижама се появи Бъни, залитащ, със зачервени очи и щръкнала коса:

— Какво, по дяволите, става? Събудихте ме!

Никой обаче не му обърна внимание, той си наля питие и олюлявайки се, тръгна обратно, бос, по стълбите към леглото си.

Хронологичното подреждане на спомените е интересно занимание. Спомените ми за онази есен, преди първия излет в провинцията през почивните дни, са далечни и замъглени, но след това събитие те са ясни и близки. Именно тогава скованите манекени, с които се запознах първоначално, започнаха да се прозяват, протягат и оживяват. Щяха да изминат месеци, преди лустрото и тайнствеността на новото да загубят своя блясък и да ми позволят да погледна на приятелите си обективно, въпреки че тяхната истинска същност бе далеч по-интригуваща от всяко идеализирано видение. Но в паметта ми, точно по онова време те престанаха да ми бъдат напълно непознати и за първи път се появиха във вид, напомнящ за ярките им стари образи.

В тези ранни спомени и аз се виждам като странник: винаги нащрек, свадлив и изпълнен със странно мълчание. През целия ми живот хората бяха приемали моето мълчание за враждебност, снобизъм, за проява на лош характер от един или друг вид.

— Престани с тези прояви на превъзходство! — викаше баща ми, когато се хранех, гледах телевизия или се занимавах с нещо свое. Но тази моя маска — така мисля за нея, защото всъщност ъгълчетата на устата ми са отпуснати надолу — няма нищо общо с истинските ми настроения. Носила ми е колкото полза, толкова и вреда. Месеци след като започнах да опознавам петимата, установих, че в началото и те са били почти толкова озадачени от мен, колкото аз от тях. Винаги съм си мислел, че приемат държанието ми за странно и провинциално, но никога не ми е хрумвало, че го намират за загадъчно. Това обаче бе истината, впоследствие ме попитаха защо не съм казал никому нищо за себе си? Защо съм правел всичко възможно, за да ги избягвам? (Стреснато осъзнах, че опитите ми да се шмугвам във вратите далеч не са били толкова потайни, колкото съм си мислел.) Защо не съм върнал нито една от поканите им? Преди си мислех, че се държат хладно с мен, но разбрах, че те просто вежливо, като стари моми, са изчаквали да направя следващия ход.

Във всеки случай, това бяха първите почивни дни, когато нещата започнаха да се променят, когато тъмните пропасти между уличните лампи започнаха да стават все по-малки и по-малки, да се отдалечават, което бе първият знак, че влакът навлиза в познати земи и скоро ще стигне до добре известните и добре осветени градски улици. Къщата бе техният коз, тяхното най-скъпо съкровище и през този уикенд ми го показаха постепенно и крадешком — малките очарователни стаи в кулите, таванът с високите греди, старата шейна в избата, обсипана със звънчета и толкова голяма, че трябваше да бъде теглена от четири коня. Помещението за каретите бе превърнато в жилище за пазача.

— Това е госпожа Хач. Тя е много мила, но съпругът й е адвентист от седмия ден или нещо подобно, много е строг. Трябва да крием всички бутилки, когато влиза в къщата.

— А ако не го направим?

— Ще се депресира и ще започне да оставя навсякъде брошури с религиозно-поучително съдържание.

След обед се разходихме до езерото — няколкото съседни имота съвсем дискретно си деляха ползването му. По пътя ми показаха игрището за тенис и старата лятна къща, имитация на tholos55, дорийски стил с примеси на Помпей, Станфърд Уайт56 и, както се изрази Франсис за този викториански опит за класицизъм, Д. У. Грифит и Сесил де Мил57. По думите на Франсис била направена от гипс и докарана на парчета от някой универсален магазин на „Сиърс и Роубък“. На места в парка бяха останали следи от викторианска геометрична подреденост: пресъхнали езерца за рибки, дълги бели колонади, дървени перголи и оградени с камъни тераси, по които вече не растяха цвета. По-голямата част от тези следи обаче бяха заличени от живия плет и местните дървесни видове — бряст и лиственица — те далеч надвишаваха броя на дюлите и чилийските борове.

Обграденото с брези езеро бе чисто и спокойно. В тръстиката бе скрита малка дървена лодка, боядисана отвън в бяло, а отвътре в синьо.

— Можем ли да я ползваме? — попитах заинтригуван.

— Разбира се, но не можем всички да се качим, ще потънем.

Никога в живота си не се бях качвал на лодка. Хенри и Камила се качиха с мен — той гребеше с навити до лакътя ръкави, а тъмното му сако бе поставено на седалката до него. Както по-късно щях да разбера, Хенри имаше навика да изпада във всепоглъщащи, поучителни и напълно самостоятелни монолози за всяко нещо, което го интересуваше в момента: катувеланите58, късновизантийското изобразително изкуство или пък ловците на глави на Соломоновите острови. Помня, че през онзи ден говореше за Елизабет и Лестър59: убитата съпруга, кралската баржа, кралицата на бял кон държи реч пред войските при крепостта Тилбъри60, Лестър и графът на Есекс61 държат поводите на коня й… Плясъкът на греблата и хипнотичното жужене на водните кончета се смесваше с академичната лекция. Зачервена и сънена, Камила бе потопила ръката си във водата. Вятърът събаряше жълти брезови листа и ги понасяше към повърхността на водата. Години по-късно и на много километри оттам, попаднах на следния откъс в „Опустошената земя“62:

Елизабет и Лестър

бият гребла,

кърмата оформена

с цветните мидички,

червени, златни,

расте свежестта,

ромолят два бряга,

югозападно духа,

носи над реката

камбанния звън

от белите кули.

Уейалала лейа

Уолала лейарара

Отидохме до другия край на езерото и се върнахме, полузаслепени от светлината във водата. Открихме Бъни и Чарлс на предната веранда да похапват сандвичи с шунка и да играят карти.

— Бързо, пийнете си шампанско — каза Бъни. — Ще изветрее.

— Къде е?

— В чайника.

— Господин Хач ще излезе извън себе си, ако види бутилка на верандата — поясни Чарлс.

Играеха на „гледай си работата“, тя бе единствената игра с карти, която Бъни знаеше.

В неделя се събудих рано, къщата бе тиха. Франсис бе дал дрехите ми на госпожа Хач да ги изпере, така че навлякох халата, който ми бе заел. Слязох долу, за да поседя на верандата, преди другите да са се събудили.

Вън бе хладно и спокойно, небето имаше онзи леко мътен бял цвят, характерен за есенните утрини, а плетените столове бяха пропити с роса. Живият плет и огромните тревни площи бяха покрити с плетеница от паяжини, уловили мъниста роса, блеснала в бяло като слана. Лястовиците се подготвяха за пътешествието си на юг, пляскаха с криле и пърхаха под стрехите, а изпод покривалото от мъгла, носещо се над езерото, дочух дрезгавите и самотни крясъци на зеленоглавите патици.

— Добро утро — разнесе се спокоен глас зад гърба ми.

Обърнах се стреснато и видях Хенри, който седеше в другия край на верандата. Беше без сако, но иначе облечен безупречно за този нечовешки час: панталони с остри като бръснач ръбове и добре колосана бяла риза. На масата пред него имаше книги и листа, вдигаща пара кана с еспресо, малка чашка и, за моя изненада, пепелник, в който гореше цигара без филтър.

— Станал си рано — казах.

— Винаги ставам рано. За мен сутринта е най-доброто време за работа.

Погледнах към книгите.

— С какво се занимаваш, старогръцки ли?

Хенри постави чашката обратно в чинийката.

— Превеждам „Изгубения рай“.

— На какъв език?

— На латински — сериозно отвърна той.

— Хм. А защо?

— Интересно ми е да видя доколко ще се справя. Според мен Милтън е най-великият английски поет, по-велик и от Шекспир, но смятам, че в известен смисъл изборът му да пише на английски език е несполучлив. Разбира се, написал е немалко поеми на латински, но в ранния си период, през студентските години. Аз говоря за късните му творби. В „Изгубения рай“ той изтласква английския език до ръба на възможностите му, но аз мисля, че език без падежи не би могъл да устои на структурния ред, който авторът се опитва да наложи — остави цигарата си обратно в пепелника, а аз я гледах как тлее. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Надявам се, че си спал добре.

— Да, благодаря.

— Тук спя по-добре, отколкото обикновено — каза Хенри, намести очилата си и се наведе отново над речника. В начина, по който бяха отпуснати раменете му, имаше лек намек за умора и напрежение, която аз като човек, свикнал с безсънните нощи, веднага разпознах. Изведнъж осъзнах, че неговото безсмислено занимание е само начин да прекара ранните утринни часове, точно както други хора, страдащи от безсъние, биха решавали кръстословици.

— Винаги ли ставаш толкова рано? — попитах.

— Почти винаги — отвърна той, без да вдига поглед. — Тук е красиво, а утринната светлина може да направи поносими и най-вулгарните неща.

— Разбирам те — казах и наистина бе така. Рано сутринта, на зазоряване — това бяха единствените часове на деня, в които можех да понеса Плано. Тогава улиците бяха празни, светлината бе златиста и падаше меко върху изсъхналата трева, телените огради и ниските дъбове.

Хенри вдигна глава от книгите и ме изгледа почти с любопитство.

— Не си бил много щастлив на мястото, откъдето идваш, нали? — каза той.

Сепнах се от тази шерлокхолмсовска дедукция. Той се усмихна на очевидното ми неудобство.

— Не се безпокой. Много умело се прикриваш — и сведе глава над книгата, после отново вдигна поглед. — Другите наистина не разбират от такива неща.

Каза го без злоба, без съпричастност, дори без да е кой знае колко заинтригуван. Не бях съвсем сигурен какво имаше предвид, но за първи път долових нещо, което не бях разбирал преди: защо останалите държат толкова много на него. Порасналите деца (разбирам, че е оксиморон) инстинктивно поемат курс към крайностите; младият учен е много по-педантичен от своя далеч по-възрастен колега. И тъй като бях млад, приех много сериозно мнението на Хенри. Съмнявам се дали самият Милтън би ме впечатлил повече.

Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. Дори и сега с мен са останали толкова много неща: предпочитанията ми за дрехи, книги и дори храна, придобити тогава и, трябва да призная, до голяма степен като копиране на вкусовете на останалите от групата по старогръцки, се съхраниха в мен през годините. Дори и сега ми е много лесно да си припомня какво бе ежедневието на приятелите ми — по-късно то стана и мое. Те живееха като по часовник, независимо от обстоятелствата и колкото и да е странно, в това имаше много малко от хаоса, който винаги съм си представял като неразделна част от колежанския живот — нередовно хранене и подготовка на уроците, посещения на общата пералня в един през нощта. Имаше определени часове от деня и нощта, когато, дори и камъни да валяха от небето, човек винаги можеше да открие Хенри в денонощната читалня на библиотеката; или когато знаехме, че е безполезно да търсим Бъни, защото той е на среща с Марион в сряда, или на разходка в неделя. (Всичко това напомняше на начина, по който Римската империя бе продължила да функционира, въпреки че не бил останал никой, който да я управлява, а основанията за самото управление били забравени изцяло. Огромна част от нашето ежедневие се запази непокътната дори и през ужасните дни след смъртта на Бъни. До самия край винаги имаше вечеря в неделя у Чарлс и Камила, като изключим нощта на самото убийство, разбира се, когато на никого не му се ядеше и я отложихме за понеделник.)

Изненадах се колко лесно успяха да ме приобщят към тяхното циклично, византийско съществуване. Дотолкова бяха свикнали един с друг, че според мен появата ми освежи малко нещата, а и бяха заинтригувани дори от най-прозаичните ми навици: обичах криминални романи, обожавах да ходя на кино, използвах самобръсначки за еднократна употреба и се подстригвах сам, вместо да ходя на бръснар, впечатляваше ги дори фактът, че понякога четях вестници и гледах новините по телевизията. (Последното намираха за скандална ексцентричност, която си оставаше само моя. Никой от тях не бе и най-малко заинтересуван от това, което се случваше по света. Тяхното непознаване на събитията от настоящето и дори по-новата история бе поразително. Веднъж, на вечеря, Хенри бе силно озадачен, когато научи от мен, че човекът е стъпил на луната.

— Не! — каза той и остави вилицата си.

— Вярно е — отвърнаха в хор останалите, които някак си бяха успели да хванат поне тази новина.

— Не го вярвам.

— Видях го — каза Бъни. — Даваха го по телевизията.

— Как са стигнали дотам? Кога се е случило това?)

Като цяло си бяха непробиваеми, но аз успях да ги опозная при индивидуалните си срещи с тях. Хенри знаеше, че и аз будувам до късно и понякога се отбиваше късно през нощта на път от библиотеката за вкъщи. Франсис бе ужасен хипохондрик, отказваше да ходи на лекар сам и често ме вземаше със себе си. Колкото и да е странно, ние се сприятелихме именно по време на тези пътувания към алерголога в Манчестър и оториноларинголога в Кийн. През онази есен трябваше да почистят корена на един от зъбите му и в продължение на четири или пет седмици, всяка сряда следобед той се появяваше в стаята ми, блед и мълчалив, после отивахме в някой бар в града и пиехме, докато станеше време за часа му в три. Привидният повод за моето присъствие бе задачата да го откарам вкъщи, след като излезе замаян от упойката, но докато седях на бара и го гледах как прекосява улицата, за да влезе в кабинета на стоматолога, осъзнавах, че не съм в по-добро състояние да шофирам на връщане от самия него.

Най-много харесвах близнаците. Държаха се с мен весело, непринудено, по начин, предполагащ познанство, далеч по-отдавнашно от нашето. Най-много държах на Камила, но колкото и да харесвах компанията й, винаги се чувствах леко неудобно в нейно присъствие. Това не се дължеше на липсата на чар или доброта от нейна страна, а на прекалено силното желание да й покажа моите. С Чарлс се чувствах по-спокоен, въпреки че винаги очаквах срещите ни с Камила с нетърпение и мислех често за нея. Той приличаше много на сестра си, беше импулсивен и щедър, но по-мрачен. Понякога имаше дълги периоди на потиснатост, но извън тях бе приказлив. Разбирах се с него добре, в какъвто и период да се намираше. Вземахме колата на Хенри назаем и отпрашвахме към Мейн, та Чарлс да може да си хапне сандвичи в някое от любимите си заведения, ходехме до Венингтън и Манчестър, на надбягванията с хрътки в Паунъл, откъдето се върнахме с едно куче, твърде старо да се състезава, което избавихме от смъртоносната инжекция. Кучето се казваше Фрост, обожаваше Камила и я следваше навсякъде. По този повод Хенри цитира дълъг откъс за Ема Бовари и нейната хрътка: „Sa pensée, sans but d’abord, vagabondait au hazard, comme sa levrette, qui faissait des circles dans la campagne…“63

Но кучето бе изтощено и прекалено нервно, и в една декемврийска сутрин в провинцията получи сърдечен удар, скачайки от верандата, за да се впусне в щастливо преследване на една катерица. Събитието не бе неочаквано, тъй като мъжът от хиподрума бе предупредил Чарлс, че животното може да не изкара и седмица. Въпреки това близнаците се разстроиха и ние прекарахме един тъжен следобед, погребвайки кучето в градината отзад, където лелите на Франсис бяха направили пищно гробище за котките си — мястото, където всяка спеше вечния си сън, бе белязано с надгробен камък.

Кучето харесваше и Бъни. В неделя то често идваше с нас двамата на дълги и изнурителни разходки сред природата, когато прескачахме огради и потоци, и прекосявахме мочури и пасбища. Бъни си падаше по разходките, но екскурзиите му бяха толкова изтощителни, че рядко се случваше някой друг освен мен и кучето да тръгне с него. Благодарение на тези разходки обаче опознах околностите на Хампдън, пътищата за извозване на дървените трупи и ловните пътеки, скритите водопади и потайните вирчета, които ставаха за плуване.

Може да е странно, но Марион, приятелката на Бъни, идваше с нас доста рядко. Отчасти защото той не искаше да я взема със себе си, но и защото ние почти не се интересувахме от нея, а тя от нас — още по-малко.

— Много обича да е с приятелките си — разправяше Бъни на мен и Чарлс. — Говорят си за дрехи, момчета и всякакви такива глупости.

Марион беше дребна, капризна блондинка от Кънектикът, с кръгло личице, хубавка по същия обикновен начин, по който бе хубав и Бъни. Стилът й на обличане бе едновременно момичешки и ужасяващо благоприличен — поли на флорални мотиви, пуловери с избродиран монограм, чанта и обувки в тон. От време на време, когато отивах на училище, я зървах отдалеч на игрището на „Ърли Чайлдхуд Сентър“. Центърът бе част от факултета по начална педагогика в Хампдън — там децата от града ходеха на ясли и детска градина. Там беше и тя, в някой от своите пуловери с монограми, надуваше свирката и се опитваше да ги накара да млъкнат и да се строят.

Никой не говореше за това, но разбрах, че първоначалните опити Марион да бъде включена в заниманията на групата са приключили катастрофално. Тя харесваше Чарлс, който по принцип бе вежлив с всички и имаше неизчерпаемата способност да си бъбри с всеки, от малките хлапета до жените, работещи в кафенетата. Отнасяше се към Хенри със страхопочитание, както се държаха с него и почти всички останали, но мразеше Камила. А между нея и Франсис се бе случило нещо толкова злополучно, че никой не искаше да го коментира. Рядко бях виждал такива взаимоотношения като връзката й с Бъни, освен у двойки, женени от двадесет години, че и повече. Тази връзка се колебаеше между затрогващото и вбесяващото. Когато общуваше с него, тя се държеше заповеднически и делово, отнасяше се с него почти по същия начин, по който се държеше с децата от детската градина. Той от своя страна редуваше сърдечността с ласкателство и нежността с язвителност. Повечето време търпеливо понасяше постоянното й гълчене, ала когато не го правеше, следваха кошмарни препирни. Понякога се появяваше на прага ми късно през нощта с вид на изтощен и разярен човек, косата му бе по-разчорлена от обикновено. В такива случаи мънкаше:

— Пусни ме, друже, трябва да ми помогнеш, Марион е яхнала метлата…

Само след минути стаята се огласяше от резки почуквания по вратата: чук-чук-чук. На прага заставаше Марион, здраво стиснала устни, като малка, разярена кукла.

— Бъни тук ли е? — казваше, повдигайки се на пръсти и протягайки врат над рамото ми, за да надзърне в стаята.

— Няма го.

— Сигурен ли си?

— Марион, той не е тук.

— Бъни! — провикваше се злокобно.

Никакъв отговор.

— Бънии!

И тогава, за мое най-голямо неудобство, Бъни овчедушно се появяваше на вратата.

— Здравей, скъпа.

— Къде беше?

Бъни започваше да хъмка и мънка.

— Трябва да поговорим.

— Зает съм сега, скъпа.

— Добре… — поглеждаше тя към изискания си малък часовник „Картие“. — Прибирам се вкъщи. Ще постоя будна около тридесет минути и после си лягам.

— Добре.

— Значи, ще се видим след около двадесет минути.

— Я почакай. Никога не съм казвал, че ще…

— Ще се видим след малко — казваше тя и си тръгваше.

— Няма да отида — подхващаше Бъни.

— Не, няма.

— За кого, по дяволите, се мисли тая?

— Не отивай.

— Все някога трябва да й дам урок. Аз съм зает човек. Постоянно съм в движение. Личното ми време си е само мое.

— Именно.

Следваше неловка тишина. Накрая Бъни се изправяше.

— Май е по-добре да си тръгвам.

— Добре, Бъни.

— Искам да кажа, че няма да ходя у Марион, ако това си мислиш — казваше той отбранително.

— Разбира се, че не.

— Да, да — почваше Бъни разсеяно и изчезваше яко дим.

На следващия ден двамата с Марион обядваха заедно или се разхождаха край игрището.

— Значи си изяснихте отношенията с Марион, а? — питаше го някой от нас, щом го срещнехме насаме.

— О, да — отвръщаше смутено той.

Уикендите в къщата на Франсис бяха най-щастливото ни време. През онази есен дърветата смениха рано премяната си, но дните останаха топли и през късния октомври, така че прекарвахме по-голямата част от времето навън сред природата. Единствените ни спортни занимания се заключаваха в някоя случайна и вяла игра на тенис, но тогава всяка летяща топка излизаше извън игрището и се налагаше не много ентусиазирано да ръчкаме високата трева с дръжките на ракетите си, за да открием изгубилото се клъбце. В онова място имаше нещо, което ни вдъхновяваше за такава прекрасна леност, каквато не познавах от детството си.

Като се замисля, сега ми се струва, че докато бяхме там, пиехме почти непрекъснато — никога по много наведнъж, просто една постоянна поредица от питиета, която започваше с „блъди мери“ на закуска и продължаваше, докато станеше време да си лягаме. Тя бе и основният виновник за нашия постоянен ступор. Когато излизах навън, носех книга, за да чета, но заспивах още щом седнех в стола. Ако излезех с лодката, бързо се уморявах от гребането и просто се оставях на течението да ме носи през целия следобед. (Тази лодка! Понякога, дори и сега, когато имам проблеми със съня, се опитвам да си представя, че лежа в нея, главата ми е опряна на напречните дъски на кърмата, плясъкът на водата е някак кух, когато идва изпод дървото, а жълтите брезови листа се носят из въздуха и галят лицето ми.) От време на време опитвахме и нещо по-амбициозно. Веднъж Франсис откри берета и амуниции в нощното шкафче на леля си, та за кратко се отдадохме на порива си да стреляме в цел. (Хрътката бе станала много неспокойна от дългите години, през които е била изложена на пукота от пистолет и се наложи да я затворим в избата.) Стреляхме по буркани, подредени върху ракитена масичка за чай, която извлякохме на двора. Краят на заниманието настъпи много бързо, когато Хенри, който беше много късоглед, стреля и по погрешка уби една патица. Той беше потресен от случилото се и ние скрихме пистолета.

Другите харесваха крикета, за разлика от нас с Бъни. В крайна сметка нито един от двама ни не успя да схване напълно играта, винаги нанасяхме режещи и отсечени удари по топката, сякаш играехме голф. От време на време успявахме да се придумаме да отидем на пикник. В началото винаги бяхме прекалено ентусиазирани: менюто бе обилно, избраното място — затънтено и уединено, но всичко неизменно завършваше с една обща картина: на всички ни бе горещо, спеше ни се и бяхме леко пияни, да не говорим, че не ни се искаше да поемем по обратния път към вкъщи с всички донесени неща. Обикновено прекарвахме следобедите, излежавайки се в тревата, пиехме мартини от един термос и наблюдавахме мравките, които пълзяха в лъскава черна нишка към мръсния поднос от сладкиша. Мартинито свършваше, слънцето залязваше и сред мрак трябваше да поемем непосилния път към дома, за да се приберем за вечеря.

Ако Джулиан приемеше поканата ни за вечеря в провинцията, настъпваше истински празник. Франсис поръчваше какво ли не в бакалницата, ровеше се из готварските книги и в продължение на дни се тюхкаше какво да сготви, какво вино да сервира с него, кои съдове да използва и какво да бъде резервното ястие, ако суфлето спадне. Смокинги отиваха на химическо чистене, цветя пристигаха от цветарниците, а Бъни скриваше своя екземпляр от „Невястата на Фу Манчу“64 и започваше да разнася том на Омир.

Изобщо не знам защо настоявахме да правим всички тези приготовления за вечерите, защото неизменно се оказвахме изнервени и изтощени още преди пристигането на Джулиан. За всички, включително и за госта, те бяха ужасяващо изпитание. Сигурен съм в това, въпреки че той винаги се държеше весело, бе елегантен, забавен и неуморен във възхищението си от всички и всичко, при все че приемаше средно една на всеки три покани. Беше ми много трудно да прикрия притеснението си, облечен във взетия под наем смокинг и с моите далеч не обширни познания за етикета на масата. Другите бяха много по-обиграни в този тип лицемерие. Пет минути преди пристигането на Джулиан те се влачеха из дневната, завесите бяха дръпнати, вечерята къкреше в съдовете за притопляне в кухнята, дърпаха нервно яките си и изглеждаха като пребити от умора, но в мига, в който се разнесеше звукът от звънеца на входната врата, гърбовете им се изправяха, разговорът отново се съживяваше и сякаш дори гънките по дрехите им изчезваха.

Макар че тогава намирах тези вечери за изтощителни и неприятни, сега откривам в спомените си за тях нещо изключително прекрасно: помня онази тъмна, огромна стая със сводест таван, огъня, който пращеше в огнището и блесналите ни, но и някак призрачно бледи лица. Светлината на огъня уголемяваше сенките ни, хвърляше отблясъци от сребърните повърхности, пълзеше нагоре по стените, отразяваше се в ярко оранжево във витражите, сякаш навън гореше градът. Свистенето на пламъците звучеше като пърхане на ято птици, впримчени и борещи се във вихъра високо горе под тавана. Изобщо нямаше да се изненадам, ако дългата, махагонова маса, застлана тържествено с бяла покривка, отрупана с порцелан, свещи, плодове и цветя, просто изчезнеше във въздуха като вълшебните ковчежета от приказките.

Има една сцена, която неизменно се повтаряше през онези вечери — тя ме спохожда отново и отново, като натрапчиво и подмолно течение в съня ми. Джулиан, седнал начело на дългата маса, се изправя на крака и вдига чашата си с вино.

— Да живеем вечно.

Ние също се изправяме и събираме чашите си над масата, сякаш сме полк, който кръстосва саби: Хенри и Бъни, Чарлс и Франсис, Камила и аз.

— Да живеем вечно — отговаряме в един глас и като един пием до дъно.

Винаги, винаги, една и съща наздравица. Да живеем вечно.

Сега ми е странно, че прекарвах толкова много време с тях и въпреки това не знаех почти нищо за онова, което предстоеше да се случи в края на семестъра. Физически нямаше почти никакъв знак, че нещо изобщо има да се случва, бяха прекалено умни, за да се издадат, но дори и дребните несъответствия, които прозираха изпод броните им, аз посрещах със съзнателно нежелание да прозра. Всъщност съм искал да поддържам илюзията, че отношенията им с мен са напълно открити, че сме приятели, че нямаме тайни един от друг, въпреки фактите, говорещи, че има много неща, в които не ме бяха посветили, а щеше да измине известно време, преди да го направят. Опитвах се да го пренебрегна, но през цялото време го съзнавах. Знаех, например, че петимата правят неща, за които не ми казваха, че в тези случаи не ме канят и че ако поставех въпроса ребром, щяха да се обединят и да излъжат по доста небрежен, но убедителен начин. Всъщност бяха толкова убедителни, толкова безпогрешно оркестрирани във вариациите и контрапункта на изкуството на лъжата (немигващият непукизъм на близнаците ярко се открояваше на фона на палячовщината на Бъни, или на отегчената раздразнителност на Хенри, докато преразказваше обикновена поредица от събития), че противно на себе си им вярвах, често въпреки наличието на доказателства за обратното.

Разбира се, сега, подпомогнат от времето, виждам податките за онова, което се случваше. Трябва да призная, че тези улики бяха много малко: в начина, по който понякога много загадъчно изчезваха и часове по-късно бяха доста уклончиви, ако ги попитах какво са правили, и в скритите им шеги, разменени на старогръцки или латински, които — прекрасно съзнавах това — не бяха предназначени за моите уши. Съвсем естествено бе това да не ми се нрави, но зад тях сякаш не се криеше нищо стряскащо или необикновено, въпреки че много по-късно някои от тези случайни забележки и скрити шеги придобиха ужасяващо значение. В края на семестъра например, Бъни бе придобил влудяващия навик внезапно да подхваща строфи от детската песничка „Фермерът от долчинката“. Това само ме дразнеше и не можех да разбера яростната тревога, която обземаше останалите. Тогава не знаех, сега знам и мисля, че тази песничка ги е смразявала до мозъка на костите им.

Забелязвах това-онова разбира се. Предполагам, че след като прекарвах толкова време около тях, би било невъзможно да не забележа. Но в повечето от случаите ставаше дума за приумици, противоречия, които обаче бяха толкова незначителни, че по-скоро и вас биха убедили колко малко основания съм имал да предположа нещо нередно. Например и петимата сякаш бяха сполитани от необичайно много злополучия. Винаги бяха издрани от котки, порязали се при бръснене, спънали се в табуретки в тъмното — със сигурност разумни обяснения, но за хора, които водят уседнал начин на живот, имаха прекалено много охлузвания и ожулвания. Проявяваха странна загриженост за времето, която за мен бе още по-необичайна, защото нито един от тях не се занимаваше с нещо, зависещо толкова много от времето. При все това то се бе превърнало в идея-фикс, особено за Хенри. Той бе основно загрижен за внезапните падания на температурите: понякога в колата въртеше толкова настървено копчето на радиото, сякаш бе морски капитан, който иска да разбере данните от барометрите, прогнозите за по-дълъг период и да събере какви ли не други сведения. Съобщенията, че живачното стълбче на барометъра пада главоломно го караха да изпада във внезапна и необяснима меланхолия. Чудех се какво щеше да прави през зимата, но тази загриженост изчезна преди падането на първия сняг и никога не се появи отново.

Бяха все дребни неща. Спомням си, че веднъж се събудих в шест сутринта, когато останалите все още не бяха станали, слязох долу и видях, че подът на кухнята току-що бе измит, все още мокър, но безупречно чист с изключение на отпечатъка от крака на някой босоног Петкан между бойлера и верандата. Понякога се будех през нощта в къщата, бях сънен, но имах смътното усещане, че нещо се случва: приглушени гласове, движение, хрътката тихо скимтеше и драскаше с лапа по вратата на спалнята ми… Веднъж чух и сподавената размяна на реплики между близнаците за някакви чаршафи.

— Глупчо — шепнеше Камила, погледнах и видях разкъсан, развяващ се плат, покрит с кал. — Взел си другите. Така не можем да ги върнем.

— Ще ги подменим с други.

— Но те ще разберат. Тези от фирмата имат печат, ще трябва да кажем, че сме ги изгубили.

Бях озадачен и въпреки че тези реплики не се задържаха дълго в съзнанието ми, попитах близнаците, но тяхното обяснение не бе никак задоволително. Друга чудатост бе откритието, направено през един следобед. Тогава намерих огромна медна тенджера, която вреше на големия котлон на печката. От нея се разнасяше странна миризма. Вдигнах капака и в лицето ме блъсна облак люта и горчива пара. Тенджерата бе пълна с омекнали и с издължена форма листа, които вряха в около четири литра мътна вода. Запитах се какво ли, за Бога, е това, бях изумен и заинтригуван. Попитах Франсис, а той рязко ми отвърна:

— Ще вземам вана.

В ретроспекция е лесно да си обясня нещата, но тогава не обръщах внимание на нищо, освен на своето щастие. Не знам какво повече да кажа, освен че в онези дни самият живот изглеждаше вълшебен: паяжина от символи, съвпадения, предчувствия, поличби. Някак си всичко пасваше, а коварно благосклонното Провидение се разкриваше постепенно, чувствах, че треперя и съм на ръба на някакво баснословно откритие, сякаш някоя сутрин всичко щеше да се обедини в едно — бъдещето ми, миналото, целият ми живот — а аз щях да седя в леглото, поразен като от гръм от ясно небе, и щях да повтарям „О! О! О!“

Онази есен имахме толкова много щастливи дни в провинцията, че от разстоянието на годините те се сливат в приятно, но неясно петно. Около Деня на Вси светии последните, упорити диви цветя се предадоха, вятърът стана пронизващ и силен, носеше цели завеси от жълти листа към сивата и набръчкана повърхност на езерото. През онези мразовити следобеди, когато небето бе оловно и облаците се надбягваха по него, стояхме в библиотеката и кладяхме огромни огньове, за да се стоплим. Оголените клони на върбите потракваха по витражите като пръсти на скелет. Близнаците играеха карти в единия край на масата, а в другия работеше Хенри, Франсис се свиваше под прозореца с поднос малки сандвичи в скута си и четеше в оригинал „Мемоарите“ на херцог дьо Сен-Симон. По някаква причина бе решил твърдо да довърши книгата. Беше учил в няколко училища в Европа и говореше френски превъзходно, но изричаше думите със същия мързелив и снобски акцент, с който говореше и английски. Понякога го молех да ми помогне с уроците ми по френски — кратки и досадни истории за Мари и Жан-Клод, които отиват до tabac65, които той четеше на глас, провлечено, замечтано и едва сдържайки смеха си („Marie a apportè des légumes à son frère“66) и всички изпадахме в истеричен кикот. Бъни лежеше по корем на килимчето пред камината и пишеше домашните си, от време на време отмъкваше някой от сандвичите на Франсис и задаваше някой измъчен въпрос. Гръцкият го затрудняваше, но всъщност го бе изучавал много по-дълго от всеки един от нас. Бе започнал на дванадесет години и непрекъснато се хвалеше с този факт. Той многозначително даваше да се разбере, че това е било не просто детска прищявка от негова страна, но и изблик на гения му à la Алекзандър Поуп. От Хенри узнах обаче, че истината била съвсем различна, Бъни страдал от много тежка дислексия и старогръцкият бил един от задължителните курсове на лечението. В неговото училище съществувала теорията, че е полезно страдащи от дислексия ученици да учат гръцки, иврит или руски, езици, които не използваха латиницата. Във всеки случай дарбата му на лингвист бе далеч по-малка, отколкото искаше другите да си мислят — той бе неспособен да пребори дори и най-лесните упражнения без непрекъснато да пита, да се оплаква и да се тъпче. Към края на семестъра имаше пристъпи на астма, носеше се из къщата хриптейки, облечен с пижама и халат, косата му бе щръкнала, а той се задъхваше театрално и буташе инхалатора в устата си. Хапчетата, които вземал, (информираха ме зад гърба му) го правеха раздразнителен, предизвикваха безсъние и го караха да пълнее. Първоначално приех това обяснение за киселото настроение на Бъни в края на семестъра, но впоследствие щях да разбера, че това се дължи на съвсем други причини.

Какво друго да ви кажа? За неделята през декември, когато в пет сутринта Бъни тичаше из къщата, крещеше „Първи сняг!“ и подскачаше по леглата ни? Или пък как Камила се опита да ме научи да танцувам валс, или пък когато Бъни обърна лодката с Хенри и Франсис в нея, защото си помислил, че видял водна змия? За купона по повод рождения ден на Хенри, или за двата пъти, когато майката на Франсис — червена коса, обувки от кожа на алигатор и смарагди — се появи на път за Ню Йорк, влачейки със себе си йоркширтериера и втория си съпруг? (Тая негова майка си беше непредсказуема, а Крис, новият й съпруг, бе някакъв актьор в сапунена опера, малко по-голям от Франсис. Тя се казваше Оливия. Първия път, когато се запознахме, току-що я бяха пуснали от клиниката „Бети Форд“, след като бе лекувана за алкохолизъм и неуточнена наркотична зависимост. По онова време тя отново се спускаше весело по пътя на греха. Веднъж Чарлс ми разказа, че почукала на вратата му посред нощ и го попитала дали иска да се присъедини към нея и Крис в леглото. Все още получавам картички от нея за Коледа.)

Един ден остава особено ярък в спомените ми — прекрасна октомврийска събота, беше от последните топли дни през онази година. Предишната нощ, която бе доста студена, стояхме до късно, пиехме и разговаряхме почти до разсъмване. Събудих се към обяд, беше ми горещо и леко ми се гадеше, бях изритал завивките в краката си, а слънцето нахлуваше през прозореца. Дълго време лежах неподвижно. Слънцето се процеждаше през клепачите ми, ярко, болезнено и червено, а изпотените ми крака бяха настръхнали от жегата. Къщата под мен бе притихнала, трептяща и задушна.

Стъпалата поскърцваха под стъпките ми, докато слизах по стълбите. Домът бе тих и пуст. Най-накрая открих Франсис и Бъни на сенчестата страна на верандата. Бъни беше навлякъл тениска и бермуди. Лицето на Франсис бе покрито с бели и розови петна, седеше със затворени клепачи, които почти трептяха от болката. Той бе облякъл овехтял хавлиен халат, откраднат от хотел.

Пиеха „прери-ойстърс“67. Без да отвори очи, Франсис избута чашата си към мен.

— Ето, изпий го. Ще повърна, ако го погледна още веднъж.

Жълтъкът леко се тресеше в кървавата си баня от доматен сок и устършърски сос.

— Не го искам — казах и бутнах чашата обратно.

Той кръстоса крака и стисна носа си с палеца и показалеца.

— Изобщо не знам защо пия това нещо, никога не помага. Трябва да изпия един алка-зелцер.

Чарлс затвори вратата зад себе си с мрежа против комари и отпуснато се повлече по терасата в своя халат на червени райета.

— Имаш нужда от айскафе — каза той.

— Ти и твоите айскафета!

— Вършат работа, от мен да го знаеш. Всичко е много научно. Студените течности помагат при гадене и…

— Винаги го казваш, Чарлс, но просто не съм убеден, че е истина.

— Ще ме изслушаш ли, моля те? Сладоледът забавя храносмилането. Колата успокоява стомаха, а кофеинът премахва главоболието. Захарта освобождава енергия. Освен това кара организмът ти да усвои алкохола по-бързо. Това е идеалната храна.

— Ще ми направиш ли едно, моля? — попита Бъни.

— Върви и си го направи сам — отвърна изведнъж раздразнено Чарлс.

— Наистина — каза Франсис, — мисля, че просто имам нужда от алка-зелцер.

Хенри слезе след малко. Бе станал и се бе облякъл още при първите признаци на зората. След него вървеше Камила, зачервена и мокра след банята, златистата й несресана коса се бе накъдрила. Беше почти два следобед. Хрътката бе полегнала, дремеше, а едното й кафяво око бе полузатворено и гротескно се въртеше в орбитата си.

Нямаше алка-зелцер, та Франсис влезе и донесе джинджифилова бира, няколко чифта очила и лед. Поседяхме така известно време, а следобедът ставаше все по-светъл и горещ. Камила, която почти никога не искаше да стои на едно място и винаги искаше да прави нещо — да играе карти, да отиде на пикник или да шофира — бе отегчена и неспокойна, и изобщо не се опитваше да го скрие. Беше си взела книга, но не четеше, беше прехвърлила краката си над облегалката на стола, едната от голите й пети риташе с упорита и летаргична ритмичност плетената повърхност. Най-накрая Франсис предложи — колкото за да я развесели, толкова и за да каже нещо — да се разходим до езерото. Тя веднага се оживи. Ние с Хенри решихме да отидем с тях, защото нямаше какво друго да правим. Чарлс и Бъни бяха заспали и хъркаха в столовете си.

Небето бе безмилостно синьо. Нямаше нито един облак, а дърветата приличаха на свирепи жълти и червени сенки. Босоногият Франсис, все още облечен с халата, стъпваше внимателно по камъните и клоните, и внимателно крепеше чашата си с джинджифилова бира. Когато стигна до езерото, нагази до колене в него и кимна драматично като свети Йоан Кръстител.

Ние изухме обувките и чорапите си. Близо до брега водата бе чиста и бледозелена, обгръщаше глезените ми с хладина, а върху камъчетата по дъното играеха слънчеви петна. Хенри, със сако и вратовръзка, нагази до Франсис. Беше навил панталона си до коленете — старомоден банкер в сюрреалистична картина. Вятър шумеше в брезите, издухваше нагоре бледите коремчета на листата, после подхвана полата на Камила и я изду като бял балон. Тя се разсмя, бързо я приглади надолу, вятърът отново я вдигна.

Двамата вървяхме близо до брега, водата едва покриваше стъпалата ни. Слънцето трептеше на ярки вълни по повърхността на езерото — то не приличаше на истинско езеро, а на мираж в Сахара. Хенри и Франсис бяха малко по-далеч: Франсис, в белия си халат, говореше и оживено жестикулираше, а Хенри седеше с ръце, скръстени зад гърба. Сатаната търпеливо изслушваше пустословието на някакъв пророк от пустинята.

Изминахме доста голямо разстояние по брега на езерото, а после тръгнахме обратно. Камила бе заслонила с една ръка заслепените си от слънцето очи и ми разказваше някаква дълга история за поредната проява на кучето — сдъвкало някаква овча кожа на хазаина, те се опитали да прикрият случилото се и накрая унищожили доказателството. Аз не я слушах много внимателно. Толкова приличаше на брат си! Неговата открита и безкомпромисна красота с леки изменения се повтаряше почти по вълшебен начин у нея.

За мен тя бе истински блян: щом я зърнех, у мен се разпалваше безкрайна поредица от фантазии — от древногръцкото до готическото, от вулгарното до божественото.

Гледах я в профил и слушах сладките гърлени звуци на гласа й, когато едно рязко възклицание ме извади от съзерцанието. Тя спря.

— Какво има?

Тя гледаше надолу във водата.

— Виж.

Край крака й във водата разцъфваше тъмно перо от кръв, докато примигна, поникна тънък червен филиз, който се уви около бледите й пръсти, полюшвайки се във водата като нишка ален дим.

— За Бога, какво си направила?

— Не знам. Стъпих на нещо остро — тя постави ръка на рамото ми и аз я прихванах през кръста. В свода на крака й се бе забило остър къс зелено стъкло, дълго около седем сантиметра. Гъстата кръв изтичаше с всеки удар на сърцето й, а стъклото, обляно в червено, злокобно блестеше на слънцето.

— Какво става? — попита тя и се опита да се наведе, за да види. — Зле ли е?

Беше разрязала артерия. Кръвта бликаше бързо и силно.

— Франсис? — извиках. — Хенри?

— Пресвета Дево! — възкликна Франсис, когато се приближи достатъчно, за да види и се затича към нас, плискайки вода. Придържаше с една ръка полите на халата си. — Какво си си сторила? Можеш ли да вървиш? Нека видя — каза той задъхан.

Камила стегна хватката върху рамото ми. Цялото й стъпало бе покрито в червено. Гъсти капки се отделяха от него, падаха и се разтваряха като мастило в чиста вода.

— Ох, Боже — каза Франсис и затвори очи. — Боли ли?

— Не — отвърна тя бързо, но аз знаех, че болеше, усещах я как трепери, а лицето й бе побеляло.

Изведнъж се появи и Хенри, който се наведе над нея.

— Обгърни врата ми с ръка — нареди той и сръчно я повдигна, сякаш тя бе от слама. Едната му ръка бе под главата й, а другата под коленете. — Франсис, тичай да вземеш аптечката от колата си. Ще се срещнем по средата на пътя.

— Добре — отвърна Франсис, доволен, че са му наредили какво да прави и започна да гази към брега.

— Хенри, пусни ме да стъпя. Целият те опръсках с кръв.

Той не й обърна никакво внимание.

— Ричард, ето, вземи този чорап и го завържи около глезена й.

За първи път се сетих за турникет. Никакъв лекар нямаше да излезе от мен.

— Прекалено ли е стегнато? — попитах я.

— Така е добре. Хенри, би ли ме пуснал. Твърде тежка съм за теб.

Той й се усмихна. Един от предните му зъби бе леко счупен, не го бях забелязал преди, но правеше усмивката му много очарователна.

— Лека си като перце.

Понякога, когато се случи някакво нещастие, реалността нахлува внезапно и е трудна за разбиране. В такива случаи надделява сюрреалистичното. Действието се забавя до някакъв съноподобен каданс, кадър по кадър, помръдването на ръка, произнасянето на думите отнемат цяла вечност. Дребните неща, като щурецът на някой стрък трева или покритото с жилки листо, изглеждат великолепни, изведени на преден плат с болезнено ясен фокус. Това се случи и тогава, по пътя през ливадата към къщи. Всичко бе като картина — прекалено жива, за да е истина. Всяко камъче, всяко стръкче трева се очертаваше ясно, а небето бе толкова синьо, че ми причиняваше болка, когато го гледах. Камила се бе отпуснала в ръцете на Хенри, главата й бе виснала назад, като на мъртво момиче, извивката на шията й бе красива и безжизнена. Ръбът на полата й се развяваше абстрактно от вятъра. Панталоните на Хенри бяха оросени с капки, невероятно червени за кръв, сякаш някой бе изтръскал бояджийска четка над него. Сред всепоглъщащото спокойствие и между безшумните ни стъпки пулсът ми бучеше бързо и яростно в ушите ми.

Надолу по хълма, босоног и облечен все още в халата си, се спускаше Чарлс. Франсис го следваше. Хенри коленичи и остави Камила на тревата, тя се опря на лакти.

— Камила, мъртва ли си? — попита останалият без дъх Чарлс и се отпусна на земята, за да огледа раната.

— Някой — каза Франсис, развивайки един бинт, — ще трябва да извади стъклото от крака й.

— Искаш ли да опитам? — погледна я Чарлс.

— Внимателно.

Чарлс вдигна ходилото й, хвана стъклото с палеца и показалеца си и дръпна внимателно. Камила рязко си пое дъх от болка.

Чарлс се отдръпна, сякаш го бяха попарили. Посегна, за да докосне отново крака й, но не му стигаха сили да го направи. Върховете на пръстите му бяха покрити с кръв.

— Давай — подкани го Камила с доста спокоен глас.

— Не мога да го направя. Боя се, че ще ти причиня болка.

— То и така боли.

— Не мога — погледна я измъчено Чарлс.

— Дръпни се оттук — нареди Хенри нетърпеливо, застана бързо на колене и хвана крака й с ръка.

Чарлс се извърна, беше почти толкова блед, колкото и тя самата, чудех се дали е истина поверието, че единият близнак изпитва болка, когато другият е наранен.

Камила потрепери, очите й бяха широко отворени. Хенри държеше в окървавената си ръка закривеното парче стъкло.

— Consummatun est68 — каза той.

Франсис се захвана да почиства раната с йод и да я превързва.

— Господи — възкликнах, когато взех обагрения в червено къс и го вдигнах към светлината.

— Смело момиче — окуражи я Франсис, увивайки бинта около свода на ходилото й. Както повечето хипохондрици и той притежаваше онова странно качество да успокоява болните. — Браво на теб. Дори не заплака.

— Не болеше толкова много.

— Как да не болеше — каза Франсис. — Ти се държа наистина смело.

Хенри се изправи:

— Беше смела.

По-късно същия следобед, с Чарлс седяхме на верандата. Изведнъж беше застудяло, небето бе светло, но беше излязъл вятър. Господин Хач дойде, за да запали камината и до ноздрите ми достигна острата миризма на горящо дърво. Франсис също бе вътре, приготвяше вечерята, високият му, ясен и леко дрезгав глас долиташе до нас през кухненския прозорец.

Раната на Камила не бе сериозна. Франсис я откара в спешното отделение заедно с Бъни, който бе ядосан, че е проспал цялото вълнение. Върнаха се след час, Камила имаше шест шева на ходилото, превръзка и шише „Тиленол“69 с кодеин. Сега Бъни и Хенри играеха крокет, тя беше с тях, подскачаше на здравия си крак и на пръстите на другия с клатушкащата се походка на моряк, което от верандата изглеждаше доста забавно.

Ние с Чарлс пиехме уиски със сода. Опита се да ме научи да играя пикет, „защото Роудън Кроули от «Панаир на суетата» играе именно пикет“, но се оказа, че схващам бавно и картите бяха захвърлени.

Чарлс си сръбна от питието. През целия ден изобщо не си беше направил труда да се облече.

— Иска ми се да не се налагаше утре да се връщаме в Хампдън — каза той.

— Ще ми се да не се налагаше да се връщаме никога — казах аз. — Ще ми се да живеехме тук.

— Може би можем.

— Моля?

— Нямам предвид сега. Но може би бихме могли. След колежа.

— Как така?

Той сви рамене.

— Ами лелята на Франсис няма да продаде къщата, защото иска тя да остане в семейството. А Франсис може да я получи от нея почти без пари, когато стане на двадесет и една. А дори и да не успее, Хенри има повече пари, отколкото би могъл някога да похарчи. Могат да отидат и да я купят. Просто е.

Озадачих се от прагматичния му отговор.

— Искам да кажа, че единственото, което Хенри иска да прави, когато и ако завърши колежа, е да си намери някое местенце, където да пише книгите си и да изучава Дванадесетте велики култури.

— Как така ако завърши колежа?

— Може и да не иска. Може да му омръзне. И преди е говорил, че иска да напусне. Няма причина, поради която да трябва да остане тук, а и със сигурност никога няма да работи.

— Мислиш ли? — полюбопитствах, винаги съм си представял Хенри като преподавател по гръцки в някой забравен от Бога, но превъзходен колеж в Средния запад.

Чарлс изсумтя.

— Определено. Защо му е да работи? Не се нуждае от пари, а и от него би излязъл ужасен преподавател. Франсис също никога в живота си не е работил. Предполагам, че би живял с майка си, но не може да понася съпруга й. Тук ще му хареса повече, а и Джулиан ще е наблизо.

Отпих от питието си и погледнах към далечните фигури на моравата. Косата на Бъни бе паднала над очите му и той се готвеше за удар, замахваше с дървения чук за крикет и се наместваше леко, като професионален играч на голф.

— Джулиан има ли семейство? — попитах.

— Не — отвърна Чарлс с пълна с лед уста. — Има някакви племенници, но ги мрази. Видя ли това, а? — възкликна изведнъж и леко се надигна от стола.

Погледнах. На моравата Бъни най-накрая беше направил своя удар, топката мина далеч в страни от шестата и седмата вратичка, и колкото и да е невероятно, удари колчето.

— Гледай сега — казах аз. — Обзалагам се, че ще се опита да нанесе още един удар.

— Няма да му мине номерът — каза Чарлс и седна обратно, очите му не се откъсваха от моравата. — Погледни към Хенри. Той категорично няма да му позволи.

Хенри сочеше към пропуснатите вратички и дори от това разстояние можех да разбера, че цитира правилника на играта. Едва чувахме учудените викове на протест на Бъни.

— Махмурлукът ми почти премина — заяви след малко Чарлс.

— Моят също.

Светлината на моравата бе златиста и хвърляше дълги, кадифени сенки, а светлото и обсипано с облаци небе сякаш бе излязло изпод четката на Констабъл. Не исках да си призная, но си бях леко пиян.

Известно време мълчахме и гледахме. От моравата долиташе лекото пукане от ударите на дървения чук по топките за крокет, а от прозореца подрънкването на тенджерите и затварянето на шкафове. Франсис пееше, сякаш това бе най-щастливата песен на света:

— „Ний сме малки, заблудени, ний сме черните овци… Бе-бее-бее…“

— Ако Франсис купи къщата — казах най-накрая, — мислиш ли, че ще ни позволи да живеем тук?

— Разбира се. Ще умре от скука, ако са само двамата с Хенри. Предполагам, че Бъни ще трябва да работи в банката, но винаги може да идва през почивните дни, ако оставя Марион и децата вкъщи.

Разсмях се. Миналата нощ Бъни говореше затова как винаги е искал да има осем деца — четири момчета и четири момичета. Това провокира Хенри, който от своя страна изнесе дълга и сериозна реч на тема как в природата изпълнението на репродуктивния цикъл е неизменен предвестник на упадък и смърт.

— Кошмарно е — каза Чарлс. — Изобщо не мога да си го представя да стои в двора с някаква тъпа престилка през кръста.

— И с наденици на скарата.

— А около него тичат и крещят дванадесет деца.

— Пикниците на Киванис70.

— Кресла от „Лей-зи-бой“71.

— Господи.

Внезапен порив на вятъра прошумоля в брезите, облак жълти листа се понесе надолу. Отпих от питието си. Нямаше да обичам тази къща повече, дори да бях отраснал в нея, нямаше да познавам толкова добре скърцането на люлката или формите, описвани от клематиса по дървената решетка, или мекия аромат на земята, която избледняваше до сиво на хоризонта, или отрязъкът от магистралата, който едва се виждаше на хълмовете отвъд дърветата. Самите цветове на мястото се бяха просмукали в кръвта ми: впоследствие, през годините, Хампдън винаги щеше да изниква във въображението ми като неясна вихрушка от бяло, зелено и червено. А къщата първо се появяваше като ярко петно от водни бои — слонова кост, лазурносиньо, червеникавокафяво, тъмнооранжево и златно — после постепенно петната възприемаха очертанията на познатите предмети: къщата, небето, ясените. Но дори през онзи ден, там, на верандата, с Чарлс до мен и миризмата на дърво във въздуха, тя имаше ореола на спомен. Ето я, точно пред очите ми, но прекалено красива, за да бъде реална.

Стъмваше се, скоро щеше да стане време за вечеря. Изгълтах остатъка от питието си наведнъж. Мисълта да живея тук, да не трябва да се връщам при асфалтовата джунгла, универсалните магазини и сглобяемата мебел; да остана с Чарлс и Камила, Хенри и Франсис, може би дори и с Бъни; никой от нас да не се жени, да не трябва да се прибира или да ходи на работа в град на стотици километри оттук; или да върши едно от ония предателски неща, които вършат приятелите, след като завършат колежа; за това всичко да остане така, както си бе в този миг — идеята бе толкова божествена, че не съм сигурен дали и тогава съм си помислил само за миг, че може да бъде осъществена, но ми се ще да вярвам, че съм си го помислил.

Франсис наближаваше кулминацията на своята песен:

— „Джентълмените-певци да гуляят до зори… обречени навеки и завинаги…“

Чарлс се обърна и ме погледна.

— Ами ти? — попита.

— Какво имаш предвид?

— Имаш ли някакви планове? — разсмя се той. — Какво ще правиш през следващите четиридесет-петдесет години от своя живот?

На моравата Бъни бе успял да изхвърли топката на Хенри на около двадесет метра извън игрището. Избухна дрезгав смях, далечен, но отчетлив, и се понесе из вечерния сумрак. Този смях все още ме преследва.

Глава трета

Започнах да се страхувам от края на семестъра, още щом кракът ми стъпи в Хампдън, защото тогава трябваше да се прибера в Плано, в онази равнина при претъпканите с хора спирки и прахта. Краят на семестъра наближаваше с всеки изминат ден, снегът ставаше все по-дълбок, утрините — все по-тъмни и с всеки час се приближавах към датата на зацапаното циклостилно копие, закачено от вътрешната страна на вратата на дрешника ми: „17 декември — краен срок за предаване на всички разработки“. Тъгата ми започна да се превръща в нещо подобно на тревога. Изобщо не си мислех, че ще мога да издържа Коледата вкъщи, при родителите си, с пластмасовото коледно дърво, без сняг и с непрекъснато включен телевизор. А и родителите ми не ме чакаха с нетърпение. През последните години се бяха сприятелили с бъбриво и бездетно семейство — по-възрастни от тях, казваха се Макнат. Господин Макнат бе продавач на автомобилни части, а госпожа Макнат бе сива, дребна женица, която продаваше продуктите на „Ейвън“. Убеждаваха родителите ми да предприемат пътешествия с автобуси, за да посещават фабрични разпродажби, да играят някаква игра със зарове, която се казва „бънко“ и да висят в пиано бара на „Рамада Ин“. Тези дейности се случваха основно по празниците, та на присъствието ми, колкото кратко и нередовно да бе, се гледаше като на препятствие, като на нещо, за което трябва да бъда укоряван.

Празниците бяха само едната част от проблема. През януари и февруари колежът затваряше, защото Хампдън се намира много на север, сградите са стари и отоплението им е скъпо. Вече чувах баща си да се оплаква над чаша бира на господин Макнат, който от своя страна лукаво го разярява със забележките си, намекващи че съм разглезен и как той не би позволил на сина си, ако имал такъв, да му се качва на главата. Баща ми побеснява и в крайна сметка влиза с гръм и трясък в стаята ми, за да ме изгони, показалецът му трепери, а очите му се въртят в орбитите като на някакъв Отело. Вече го беше правил няколко пъти, когато бях в гимназията и в колежа в Калифорния, без очевидна причина, освен желанието му да покаже властта си пред майка ми и колегите си. Щом се умореше от вниманието, позволяваше на мама да „ми влее малко акъл в главата“ и отново бях добре дошъл, но при сегашната ситуация? Вече нямах дори спалня, през октомври майка ми писа, че е продала мебелите и я е превърнала в стая за шиене.

През зимната ваканция Хенри и Бъни заминаваха за Италия, за Рим. Бях изненадан от съобщението, когато Бъни го направи в началото на декември, защото и двамата бяха много раздразнителни през последния месец, особено Хенри. Знаех, че през изминалите седмици Бъни яко го крънка за пари, Хенри се оплакваше, но въпреки това бе учудващо неспособен да му отказва. Бях почти сигурен, че не става дума за парите per se72, а по принцип. Почти бях сигурен и за това, че каквото и напрежение да съществуваше, Бъни изобщо не го съзнаваше.

Бъни говореше само за пътешествието. Купи си дрехи, пътеводители, касета, наречена „Parliamo Italiano“73, която обещаваше да научи слушателя на италиански за две седмици, че и за по-малко. („Дори и онези, които никога не са успявали да се научат с други ускорени курсове!“ самохвално пишеше на опаковката.) Купи си и превода на „Ад“ на Дороти Сейърс. Знаеше, че няма къде да отида през зимната ваканция и се наслаждаваше да сипва сол в раната ми.

— Ще си мисля за теб, когато пия кампари и се возя на гондола — казваше той и ми смигаше.

Хенри не казваше нищо за пътешествието. Докато Бъни дрънкаше, той седеше, пушеше с дълбоки и решителни подръпвания и се преструваше, че не разбира пълния с грешки италиански на Бън.

Франсис каза, че ще се радва, ако прекарам Коледата с него в Бостън, а след това го придружа до Ню Йорк. Близнаците се обадиха на баба си във Вирджиния и тя каза, че ще й бъде приятно да прекарам у тях цялата зимна ваканция. Съществуваше обаче проблемът с парите. Трябваше да си намеря работа за месеците до започването на новия семестър. Ако исках да се върна през пролетта, ми трябваха пари, а не можех да работя кой знае колко, ако скитосвах насам-натам с Франсис. Както всяка ваканция, близнаците щяха да работят в кантората на своя чичо-адвокат, но на тях и без това им беше трудно да намерят работа за двама. Чарлс возеше чичо си Ормън, за да извърши някоя продажба на недвижима собственост или до магазина за алкохол, а Камила се мотаеше из кантората и чакаше да вдигне телефона, който никога не звънеше. Сигурен съм, че изобщо не им бе хрумнало, че се нуждая от работа — всичките ми истории за калифорнийското richesse74 се бяха оказали по-убедителни, отколкото предполагах.

— Докато сте на работа, какво ще правя аз? — питах ги с надеждата, че ще усетят накъде бия, но уви.

— Боя се, че няма кой знае какво за правене — извиняваше се Чарлс. — Можеш да четеш, да си говориш с баба ни, да си играеш с кучетата.

Изглежда единствената ми възможност бе да остана в Хампдън. Доктор Роланд беше готов да ме задържи, но на заплата, която нямаше да покрие дори сносен наем. Чарлс и Камила бяха дали под наем своите жилища, в апартамента на Франсис щеше да живее негов братовчед, доколкото знаех, квартирата на Хенри щеше да е празна, но той не ми я предложи, а аз бях твърде горд, за да го помоля. Къщата в провинцията също щеше да е празна, но се намираше на час път от Хампдън, а аз нямах кола. Тогава чух за някакво някогашно хипи — бил завършил Хампдън, а сега държал магазин за музикални инструменти в изоставен склад. Позволявал да живееш в склада без пари, ако дялаш ключове за струнните инструменти или от време на време почистиш някоя мандолина с шкурка.

Отчасти скрих истинските причини за оставането ми, защото не исках да се обременявам с ничие съжаление или презрение. Моите блестящи, но разпуснати родители не ме искаха за празниците, та бях решил да остана в Хампдън сам (не уточнявах къде), за да уча по гръцки, отхвърляйки от гордост техните мерзки предложения за финансова помощ.

Този стоицизъм, тази отдаденост към обучението и презрение към земните неща, типично в стила на Хенри, ми спечелиха възхищението на всички, особено на самия Хенри.

— Аз също не бих имал нещо против да остана тук през зимата — заяви той в една студена ноемврийска вечер, когато се прибирахме от Чарлс и Камила. Обувките ни потъваха до глезените в прогнилите листа, които покриваха пътеката. — Колежът е затворен, а магазините в града приключват в три следобед. Всичко е бяло и празно, единственият шум е звукът от вятъра. Навремето снегът достигал до стрехите на къщите, хората били като в капан и измирали от глад. Откривали ги чак на пролет.

Гласът му бе сънлив и тих, но аз изпитвах известна несигурност. Там, където бях живял, през зимата дори не валеше сняг.

За всички, освен за мен, последната седмица в колежа бе една вихрушка от пакетиране, писане, резервиране на самолетни билети и обаждания до дома. Не се налагаше да приключвам с разработките си по-рано, защото нямаше къде да отида, щях да опаковам вещите си на спокойствие, когато общежитието се изпразни. Бъни тръгна първи. Цели три седмици бе в паника заради някаква курсова работа във връзка с един от предметите, които изучаваше — „Шедьоври на английската литература“. Задачата му бе да напише двадесет и пет страници за Джон Дън. Всички се чудехме как ще се справи, защото не го биваше кой знае колко в писането — дислексията му бе удобно прикритие, но истината се криеше в това, че можеше да съсредоточава вниманието си не по-дълго от малко дете. Рядко четеше задължителните текстове или допълнителни книги по някой от предметите. Познанията му по всяка отделна тема бяха сбирщина от объркани факти, често изключително несвързани или извън контекста, помнеше ги от обсъжданията в клас или си вярваше, че ги е прочел някъде. Щом настанеше време да пише нещо, той допълваше тези съмнителни факти, разпитвайки надълго и нашироко Хенри, до когото обичайно се допитваше, сякаш бе справочник, или пък вадеше информация от обща енциклопедия, или от „Мъже на мисълта и делото“, шест тома, датиращи от деветдесетте години на деветнадесети век, написани от почитаемия Е. Типтън Чатсфорд. Това бях малки животописи на велики хора от миналото, писани за деца и пълни с драматични гравюри.

Всичко, което сътворяваше Бъни, неминуемо звучеше обезпокоително оригинално, тъй като започваше с доста необичайни източници, които успяваше допълнително да измени благодарение на обърканите си възприятия. Работата за Джон Дън сигурно бе най-лошото нещо, което някога бе предавал. По ирония на съдбата то бе и единственото нещо, написано от него и публикувано. След изчезването му един журналист поискал откъс от работите на изчезналия студент и Марион му дала копия. Един откъс, редактиран с много усилия, в крайна сметка се озова на страниците на списание „Пийпъл“.

Бъни бе чул от някъде, че Джон Дън се познавал с Айзък Уолтън75, но в някой тъмен коридор на съзнанието му това познанство се разраствало ли, разраствало, докато накрая в неговия мозък двамата станали взаимозаменяеми. Никога не разбрахме откъде се е появила тази фатална връзка: Хенри винеше „Мъже на мисълта и делото“, но никой не знаеше със сигурност. Седмица-две преди крайния срок за предаване на курсовата, Бъни започна да се появява в стаята ми в два-три през нощта. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе избавил от природно бедствие — вратовръзката му бе изкривена, а обезумелите му очи не спираха да се стрелкат насам-натам.

— Здрасти, здрасти — казваше, прекрачвайки прага и прокарваше двете си ръце през разбърканата си коса. — Надявам се, че не съм те събудил, нали нямаш нищо против, ако включа осветлението, а… така, да, да…

Палеше лампите и започваше да крачи напред-назад, без да си сваля палтото, с ръце скръстени зад гърба, поклащаше глава. Най-накрая се спираше на едно място и заявяваше с отчаяние в очите:

— Метахемерализъм. Разкажи ми за него. Всичко, което знаеш. Трябва да науча нещо за метахемерализма.

— Съжалявам, но не знам какво е това.

— Аз също — казваше съкрушен Бъни. — Трябва да е свързано с изкуството, пасторализма, или нещо такова? Така ще успея да свържа Джон Дън и Айзък Уолтън, разбираш ли — и започваше отново да крачи. — Дън. Уолтън. Метахемерализъм. Аз така виждам нещата.

— Бъни, дори не съм убеден, че съществува дума „метахемерализъм“.

— Със сигурност съществува. Идва от латински. Има нещо общо с иронията и пасторалното. Мда, точно така. В живописта и скулптурата, или нещо подобно.

— Има ли я в речника?

— Де да знам. Не знам как се пише — после с ръцете си изобрази рамка на картина. — Поетът и рибарят. Parfait76. Весели другари. Навън, сред природата. Живеят хубав живот. Метахемерализмът ще ги стикова, разбираш ли?

И така продължаваше, понякога половин час, че и отгоре, през който Бъни говореше несвързано за рибари, сонети и Бог знае какво още, но някоя гениална мисъл го спохождаше посред монолога и той изчезваше също тъй внезапно, както се бе появил.

Четири дни преди крайния срок завърши курсовата работа и ходеше при всеки, за да му я покаже, преди да я внесе.

— Добра е, Бън… — каза Чарлс предпазливо.

— Благодаря, благодаря.

— Но не мислиш ли, че по-често трябва да споменаваш Джон Дън? Нали той ти бе темата?

— Ах, Дън — отвърна Бъни пренебрежително. — Не искам да го въвличам във всичко това.

Хенри отказа да я прочете.

— Сигурен съм, че няма да я разбера, Бъни, наистина — каза му той, поглеждайки първата страница. — Какво не му е наред на шрифта?

— Има по три интервала — отвърна гордо Бъни.

— Редовете са на разстояние от около два сантиметра и половина.

— Изглежда малко като свободен стих, нали?

Хенри изсумтя:

— Прилича на ресторантско меню.

Всичко, което помня от курсовата работа, бе последното изречение „И тук оставяме Дън и Уолтън на бреговете на Метахемерализма, махваме сърдечно за сбогом на тези прочути и отколешни близки приятели.“ Чудехме се дали няма да се провали, но Бъни не се притесняваше: пътешествието до Италия бе толкова близо, че хвърляше над леглото му през нощта тъмната сянка на кулата в Пиза, бе обзет от силно вълнение и нямаше търпение да напусне Хампдън колкото е възможно по-скоро, да се освободи от семейните си задължения и да отпътува.

Безцеремонно ме попита дали ще отида и ще му помогна да си приготви багажа, след като няма какво да правя? Отговорих му, че ще му помогна. Когато пристигнах, го заварих да изсипва съдържанието на цели шкафчета в куфарите. Навсякъде имаше дрехи. Пресегнах се, свалих внимателно една японска рисунка в рамка от стената и я оставих на бюрото му.

— Не я пипай — изкрещя той, захвърли с трясък чекмеджето от нощната си масичка на пода и се втурна, за да грабне рисунката. — Тя е на двеста години.

Между нас казано, знаех, че това не е вярно, тъй като няколко седмици преди това го видях внимателно да я изрязва с бръснач от една книга в библиотеката. Нищо не му казах, но бях толкова раздразнен, че си тръгнах веднага, посред грубите извинения, които му позволяваше гордостта. След като вече бе заминал, открих странна извинителна бележка в пощенската си кутия, увита около екземпляр от стихотворенията на Рупърт Брук77 и кутия шоколадови бонбони с ментов пълнеж.

Хенри замина бързо и тихо. Предишната вечер ни каза, че тръгва и на следващия ден го нямаше. (Към Сейнт Луис? Към Италия? Никой от нас не знаеше.) Ден след това отпътува и Франсис, изпратен с претрупани и протяжни сбогувалия — Чарлс, Камила и аз стояхме от едната страна на пътя, със зачервени лица и почти замръзнали уши, а Франсис бе свалил прозореца и ни викаше над кротко работещия двигател на мустанга и сред огромните облаци бял дим, бълвани от автомобила почти четиридесет и пет минути.

Близнаците заминаха последни и може би заради това ми бе най-неприятно да ги изпратя. След като клаксонът на автомобила на Франсис заглъхна в снежната и лишена от ехо далечина, ние тръгнахме към дома им по пътеката през гората. Почти не разговаряхме. Когато Чарлс включи осветлението, видях, че апартаментът бе зашеметяващо чист — празна мивка, лъснати подове и една редица куфари до вратата.

Същия ден столовата бе затворила на обед, валеше обилно, беше тъмно и нямахме кола. Хладилникът току-що бе почистен, миришеше на дезинфектант и беше празен. Насядахме около кухненската маса и си направихме тъжна и импровизирана вечеря с гъбена супа от консерва, содени бисквити и чай без захар и мляко. Основната тема бе маршрутът на Чарлс и Камила — как ще се справят с багажа и кога ще повикат такси, за да хванат влака в шест и половина. Включих се в разговора за пътуването, но над мен се бе спуснала дълбока тъга, която нямаше да ме напусне седмици наред. Шумът от автомобила на Франсис, който се смаляваше и накрая изчезна в снежната и глуха далечина, все още отекваше в ушите ми. За първи път осъзнах колко самотни щяха да бъдат следващите два месеца, когато колежът е затворен, снегът е натрупал и всички са заминали.

Казаха ми да не се притеснявам да ги изпращам на другата сутрин, защото тръгват рано, но въпреки това в пет часа бях у тях, за да се сбогуваме. Беше ясна и черна сутрин, небето бе обсипано със звезди; живакът в термометъра на верандата пред общежитието бе паднал до нулата. Отпред, обвито в облак дим, чакаше таксито. Шофьорът току-що бе затръшнал капака на пълния с куфари багажник, а Чарлс и Камила заключваха вратата след себе си. Бяха твърде притеснени и заети със свои мисли, за да се насладят на присъствието ми. И двамата се притесняваха много, когато тръгваха на път — родителите им бяха загинали в автомобилна катастрофа на път за Вашингтон през един уикенд. Самите близнаци нервничеха дни преди да тръгнат нанякъде.

Освен това закъсняваха. Чарлс остави куфарчето и ми подаде ръка.

— Весела Коледа, Ричард. Ще пишеш, нали? — после изтича по пътеката към таксито.

Камила се бореше с две огромни пътни чанти, пусна ги в снега и каза:

— Дявол го взел, никога няма да качим всичкия багаж на влака.

Дишаше тежко, дълбоки червени кръгове горяха на светлите й бузи, през целия си живот не бях виждал някой толкова влудяващо красив, колкото тя бе в онзи миг. Стоях и тъпо мигах пред нея, кръвта бушуваше във вените ми, а внимателно репетираният ми план за целувка за сбогом бе забравен. Изведнъж тя се втурна и ме прегърна. Пресипналият й дъх отекваше в ухото ми, а в следващия миг, когато долепи бузата си до моята, я почувствах като парче лед. Хванах я за ръката и усетих учестения пулс на крехката й китка между пръстите си. Таксито свирна и Чарлс подаде главата си през прозореца.

— Хайде — извика той.

Занесох чантите й до тротоара и застанах под уличната лампа, докато потегляха. Бяха се обърнали и ми махаха през задното стъкло, стоях и ги гледах, призракът на собственото ми разкривено отражение се смаляваше в извивката на тъмното стъкло, а таксито зави зад ъгъла и изчезна.

Стоях на пустата улица, докато престанах да чувам шума от мотора и около мен остана само съскането на пухкавия сняг, който вятърът обръщаше в малки вихрушки по земята. После поех обратно към общежитието, напъхал дълбоко ръце в джобовете си и заслушан в непоносимо силния звук от хрущенето на снега под обувките ми. Спалните бяха тъмни и тихи, големият паркинг зад игрището за тенис бе празен, като изключим няколкото коли на университета и зеленият камион на хората по поддръжката. В моята сграда по коридорите се търкаляха кутии за обувки, закачалки, вратите бяха открехнати, навсякъде бе тъмно и тихо, като в гроб. Никога в живота си не съм бил толкова потиснат. Спуснах щорите, легнах в неоправеното легло и отново заспах.

Имах толкова малко вещи, че успях да ги пренеса наведнъж. Събудих се отново по обяд, събрах всичко в двата си куфара, оставих ключа в будката на охраната и повлякох товара си по безлюдния, покрит със сняг път към града и адреса, който ми даде хипито по телефона.

Разстоянието бе по-дълго, отколкото очаквах, скоро се отклоних от главния път и поех през една особено обезлюдена местност близо до връх Катаракт. Пътят ми вървеше успоредно с една бърза и плитка река — Батънкил — по течението на която тук-там имаше покрити мостове. Нямаше много къщи и дори онези злокобни и ужасяващи каравани, които човек често вижда в горите на Върмонт, с огромни купчини дърва, струпани от едната страна и черен дим, виещ се от комина на печката, бяха малко и на далечно разстояние една от друга. Нямаше никакви автомобили като изключим някой зарязан, вдигнат на тухли в нечий преден двор.

През лятото разходката би била приятна, макар и изтощителна, но през декември, затънал до коленете в снега и понесъл два тежки куфара ми се струваше, че изобщо нямаше да стигна доникъде. Пръстите на ръцете и краката ми се бяха вкочанили от студ, неведнъж спирах да си почивам, но постепенно околността започна да придобива не толкова пуст вид и накрая пътят ме изведе там, където ми бяха казали: Проспект стрийт в източен Хампдън.

Никога не бях виждал тази част на града; беше на светлинни години от познатите ми места — кленове и магазини с дървени капаци на витрините, селска морава и часовник върху сградата на съда. Този Хампдън, ширнал се пред мен, сякаш бе претърпял бомбардировка, тук-там се виждаха водонапорни кули, ръждясали релси, порутени складове и фабрики със заковани врати и изпочупени прозорци. Цялото място изглеждаше изоставено от времето на Депресията с изключение на един западнал малък бар в края на улицата, който, ако се съди по струпаните камиони пред него, дори толкова рано следобед бе доста оживено място. Коледни лампички и изкуствена зеленика висяха над неоновите реклами на бира. Погледнах вътре и на бара видях мъже, облечени с вълнени ризи — всички държаха пред себе си чаши с уиски или бира, в задната част имаше група по-млади посетители, които залагаха на бейзболните шапки и масата за билярд. Стоях отвън, пред тапицираната в червено врата и ги погледах още малко през кръглия отвор в горната част. Дали да не вляза, да помоля да ме упътят, да пия едно, да се стопля? Реших и бях сложил ръка на мазната месингова дръжка, когато прочетох името на бара, написано на прозореца: „Боулдър тап“. Бях чувал за „Боулдър тап“ от местните новини, мястото бе епицентър на престъпността в Хампдън, колкото и малка да бе тя — наръгвания с нож, изнасилвания и нито един свидетел. Не бе точно мястото, където ще се отбиеш сам да пийнеш, ако си изгубил се колежанин от другата част на града.

В крайна сметка не бе толкова трудно да намеря жилището на хипито. Един от складовете, точно на брега на реката, бе боядисан в тъмнолилаво.

Застаряващият хипар изглеждаше ядосан, когато най-накрая отвори вратата, сякаш току-що го бях събудил.

— Човече, следващия път просто влез — каза той навъсено.

Бе нисък мъж, облечен в покрита с петна от пот тениска, имаше рижа брада и изглеждаше тъй, сякаш бе прекарвал много прекрасни вечери с приятелите си край масата за билярд в „Боулдър тап“. Посочи ми стаята, където щях да живея и която се намираше на горния край на желязно стълбище, естествено, без парапет, а после изчезна, без да каже нищо.

Озовах се в огромна, прашна стая с дюшеме и висок таван с открити покривни греди. Освен разнебитения скрин и стола с висока облегалка в единия ъгъл, нямаше никаква друга мебелировка, ако не броим една косачка за трева, ръждясал варел от петрол и маса, върху която се търкаляха шкурка, дърводелски инструменти и няколко парчета дърво, вероятно бяха кутии на мандолини. Стърготини, пирони, хартия от сандвичи и фасове, разхвърляни по пода броеве на списание „Плейбой“ от седемдесетте години и прозорци, върху чиито многобройни стъкла бяха напластени скреж и мръсотия.

Пуснах единия куфар, а другият сам падна от вкочанените ми ръце, за един кратък миг и мозъкът ми се бе вкочанил, трябваше да регистрира всички тези видения без коментар. После изведнъж ме връхлетя зашеметяващ шум, почти рев. Отидох да погледна през задните прозорци зад масата и се сепнах, когато видях водата, ширнала се едва на метър под мен. Малко по-нататък видях как тя се блъска в една язовирна стена и как летят пръските. С ръка се опитах да изчистя един малък кръг на прозореца и забелязах, че дори и вътре в сградата, продължавах да виждам дъха си.

Изведнъж в стаята се изви нещо, което мога да опиша само като леден вихър. Огледах се. На покрива имаше огромна дупка, през нея видях небето и един облак, който премина бързо отляво надясно и изчезна зад назъбения черен ръб. На пода под отвора се бе настлал пухкав сняг, който като с шаблон бе нанесъл съвършено копие на отвора над него. Целостта му бе нарушена от резките очертания на една единствена стъпка — моята.

По-късно доста хора ме питаха дали съм съзнавал колко опасно нещо съм предприел, когато съм се опитал да живея в неотоплявана сграда в горен Върмонт през най-студените месеци в годината. Честно казано, не. Някъде далеч в съзнанието ми бяха изтласкани дочутите истории за пияници, стари хора, невнимателни скиори, които са измръзнали до смърт, но по някаква причина това не се отнасяше до мен. Жилището ми определено не беше удобно, бе ужасно мръсно и студено, но никога не ми хрумна, че там няма да съм в безопасност. И други студенти бяха живели тук, самият наемодател живееше тук, а момичето от Службата за подпомагане на студентите ми каза за него. Онова, което не знаех, бе, че помещенията на хипито не се отопляваха и че студентите, които са идвали преди мен, са пристигали въоръжени с електрически печки и одеяла. Дупката в покрива бе скорошно явление и в Службата не знаеха за него. Предполагам, че ако някой бе чул цялата история, щеше да ме предупреди, но истината бе, че никой не знаеше. Толкова се срамувах от жилището, че не казах на никого, нито дори на доктор Роланд. Единственият, който знаеше всичко, беше хипарят, но той се интересуваше само от своето добруване.

Събуждах се рано сутринта, преди да се е съмнало, на пода, увит в одеяла (спях с два-три пуловера, наполеонки, вълнен панталон и палто) и тръгвах, така както си бях облечен, към кабинета на доктор Роланд. Пътят бе дълъг, а ако валеше сняг или се беше извил вятър, ставаше мъчителен. Достигах колежа измръзнал и изтощен, точно когато чистачът отключваше Централната сграда. Слизах в мазето, в една неизползваема и доста злокобна на вид стая — бели плочки, външни тръби и сифон в средата, бръснех се и вземах душ. По време на Втората световна война това помещение е било използвано като временен лазарет. Чистачите използваха мивките, за да пълнят кофите си, тъй че там водата все още течеше, а имаше и газена печка. В един от празните шкафове със стъклени вратички държах бръснач, сапун и небиеща на очи, сгъната хавлиена кърпа. После си затоплях супа от консерва и кафе на котлона в кабинета по обществени науки и докато доктор Роланд и секретарките пристигнеха, бях отхвърлил доста от работата за деня.

Доктор Роланд, свикнал с кръшкането и честите ми извинения заради несвършена работа, беше изненадан и доста подозрителен към внезапното ми силно трудолюбие. Хвалеше ме и подробно ме разпитваше, няколко пъти го чух в коридора да обсъжда ненадейната ми промяна с доктор Кабрини, шеф на катедрата по психология, който бе другият преподавател, ненапуснал сградата за зимата. Без съмнение първоначално Роланд бе решил, че това е някакъв нов номер от моя страна. Но седмиците минаваха и с всеки следващ ден, изпълнен с ентусиазирана работа, се добавяше по още една червена точка към безукорното ми досие. Доктор Роланд започна да ми вярва: в началото плахо, а накрая тържествуваше. Около първи февруари ми повиши заплатата, може би се надяваше, че спазвайки принципите на бихейвиоризма, с този жест ще ме стимулира още повече. Съжали за грешката си, когато зимата свърши и аз се върнах в малката си уютна стая в Монмът и към стария си начин на държание.

Работех при доктор Роланд дотолкова късно, доколкото бе допустимо, а после отивах да вечерям в Централната сграда. В някои по-щастливи вечери имаше къде да отида след това, алчно преглеждах дъската за съобщения на Анонимните алкохолици или представленията на „Бригадун“78 на местната гимназия. По-често обаче нямаше никакво съобщение, затваряха Централната сграда в седем часа и аз поемах дългия си път към дома сред сняг и тъмнина.

Студът в склада бе нещо, с което не се бях сблъсквал никога в живота си и нямаше да се сблъскам и по-късно. Предполагам, че ако имах капка здрав разум, щях да си купя електрическа печка, но само преди четири месеца бях пристигнал от едно от местата с най-топъл климат в Съединените щати и нямах и най-малка представа за съществуването на подобни пособия. Изобщо не ми дойде наум, че половината от населението на Върмонт е подложено на онова, на което всяка вечер подлагам себе си — мраз до мозъка на костите, от който ме боляха ставите и толкова безмилостен студ, че го усещах в сънищата си: плаващи ледени късове, изгубени експедиции, светлините на издирващи самолети, въртящи се над заледените върхове и аз, потъващ в черните води на Антарктика. Когато сутрин се събудех, се чувствах схванат и подут, сякаш ме бяха били. Мислех си, че причината е в това, че спя на пода. Едва по-късно разбрах, че истинската причина за болежките ми е било силното и почти непрекъснато треперене. Мускулите ми се свиваха механично, все едно задействани от електрически импулси, през цялата нощ, всяка вечер.

Звучи невероятно, но хипарят, който се казваше Лио, бе доста ядосан, че не прекарвах повече време в дялане на корубите на мандолини, в извиване на плоскости или там каквото се очакваше от мен.

— Възползваш се от мен, човече — казваше ми заплашително, когато ме засечеше. — Никой не може да прецаква Лио. Никой.

Отнякъде му бе хрумнало, че съм учил как се правят инструменти и на практика мога да върша всякакви сложни неща, въпреки че никога не бях му казвал такова нещо.

— Напротив, учил си — тросна се той, когато му казах, че не знам. — Учил си. Каза, че едно лято си живял в планините Блу ридж и си изработвал цимбали. В Кентъки.

Нямах какво да му отговоря. Не че не съм свикнал да се сблъсквам със собствените ми лъжи, но чуждите винаги ме вбесяват. Можех само да отрека и съвсем честно да си призная, че нямам представа какво е цимбал.

— Дялай ключове — каза той невъзмутимо. — Заглаждай.

Отвърнах изключително многословно на тези реплики, обяснявайки му, че едва ли мога да дялам ключове в помещение, където е толкова студено, че не мога да си сваля ръкавиците.

— Изрежи върховете на пръстите — заяви невъзмутимо Лио.

В тези разпри се заключаваха контактите ми с него. По-късно ми стана ясно, че при цялата си любов към мандолините, която Лио демонстрираше, кракът му не бе стъпвал в работилницата, а не бе влизал там и месеци преди появата ми. Започнах да се чудя дали изобщо знае за дупката в покрива и един ден набрах достатъчно смелост, за да му спомена.

— Мислех си, че това ще е едно от нещата, които ще поправиш, докато си там — отвърна той.

Свидетелство за моето нещастие е фактът, че през една неделя наистина се опитах да го направя с помощта на няколко стари парчета от мандолини, които намерих захвърлени. Едва не се пребих: наклонът на покрива бе толкова стръмен, че загубих равновесие и едва не паднах в язовира, в последния миг се хванах за улука, който милостиво ме издържа. С огромни усилия успях да се спася — раздрах си ръцете на ръждясалия улук и трябваше да ми бият инжекция против тетанус. Чукът на Лио, трионът и парчетата от мандолините паднаха в язовира. Всички инструменти потънаха, но Лио най-вероятно и до ден днешен не знае, че ги няма, за нещастие обаче парчетата от мандолините се понесоха по водата и се заклещиха в преливника, точно под прозореца на спалнята му. Разбира се, той имаше какво да каже по въпроса за колежанчетата, които изобщо не ги е грижа за хорските вещи и за това как всички, през цялото време, се опитват да го оберат.

Коледата дойде и отмина, без да забележа, с тази разлика, че тогава не ходех на работа и всичко бе затворено, тъй че нямаше къде да се стопля, ако не броим няколкото часа в църквата. После се прибрах, увих се в одеялото и започнах да се клатя напред-назад, мразът сякаш течеше в костите ми. Припомнях си слънчевите коледи от детството ми — портокалите, колелата, обръчите и зелените гирлянди, които блестяха в жегата.

От време на време пристигаха писма, които бяха адресирани до колежа Хампдън. Франсис ми изпрати шест страници писмо, в което ми разказваше колко е отегчен, колко е болен и изреждаше на практика всичко, което бе ял, откакто се видяхме за последно. Близнаците, да бъдат благословени, изпратиха кутии със сладки, печени от баба им и писма, писани с различно мастило: черно от Чарлс и червено от Камила. През втората седмица на януари получих пощенска картичка от Рим, нямаше обратен адрес. Беше с фотография на статуята на Август от Прима Порта79, до нея Бъни бе изобразил Хенри и себе си в доста умела карикатура, облечени в римски тоги и с малки кръгли очила, присвили очи в посоката, сочена от протегнатата ръка на скулптурата. (Цезар Август бе героят на Бъни, той засрами всички ни, когато изкрещя одобрително при споменаването на името му, по време на четенето на витлеемската история от Евангелието от Лука на коледното събиране на кръжока по литература.

— Добре де, какво от това — отвърна той, когато му изшъткахме да мълчи. — Целият свят е трябвало да плаща данъци.)

Все още пазя картичката. Типично за него бе да я надпише с молив, с течение на годините леко се е размазал, но все още се чете. Няма подпис, но не мога да сбъркам автора:

„Ричард, друже,

замръзна ли? тук е доста студено. Живеем в Penscione80 (прав.) Поръчах рапан в един ресторант вчера, грешка, беше ужасно, но Хенри го изяде. Всички тук са проклети католици. Аривадерчи ще се видим скоро.“

Франсис и близнаците доста настоятелно ме питаха за адреса ми в Хампдън. „Къде живееш?“ пишеше Чарлс с черно мастило. „Да, къде?“ повтаряше като ехо Камила с червено. (Тя използваше мастило с особен оттенък на червеното, което за мен, тъй като тя ужасно ми липсваше, възкреси със своя ярък цвят високата дрезгавина на гласа й.) Не разполагах с адрес, който да им дам, та пропуснах въпросите им, подплатявайки отговорите си с пространни отклонения на тема сняг, красота и самота. Често си мислех колко ли странен изглежда живота ми за някого, който ги чете далеч от мен. Описаното в тях съществуване бе дистанцирано и безучастно, казваше всичко, но същевременно бе неясно, с големи празнини, чиято цел бе да заблудят читателя. С известна промяна на датите и обстоятелствата писмата можеха да бъдат написани както от мен, така и от всеки друг.

Пишех ги сутрин, преди работа, в библиотеката, по време на продължителното ми разтакаване из Централната сграда, където оставах всяка вечер, докато чистачът не ме помолеше да напусна. Струваше ми се, че целият ми живот се състои от тези разкъсани отрязъци от време, през които висях на едно или друго обществено място, сякаш чаках никога непристигащи влакове. И точно като онези призраци, за които се разказва, че се мотаят из железопътните гари късно през нощта и питат минувачите за разписанието на среднощния експрес, дерайлирал двадесет години по-рано, тъй и аз бродех от едно осветено място към друго до настъпването на онзи омразен час, когато всички врати се затварят и аз напусках света на топлината, хората и дочутите разговори. Тогава отново усещах познатия мраз да се впива в костите ми и само след миг всичко бе забравено — и топлината, и хората. Сякаш никога повече нямаше да почувствам топлина през живота си.

Специализирах се в това да се правя на невидим. Можех да се мотая два часа над едно кафе, четири над едно хранене и изобщо да не бъда забелязван от сервитьорката. Чистачите в Централната сграда ме будеха всяка вечер преди да затворят, но се съмнявам някога да са загрели, че говорят с един и същ младеж. В неделните следобеди слагах мантията-невидимка на раменете си и прекарвах понякога по шест часа в лечебницата, четях си кротко броеве на списанието „Янки“ („Събиране на миди на Кътихънк“) или „Рийдърс Дайджест“ („Десет начина да се избавим от болките в гърба!“). Присъствието ми не бе забелязвано нито от рецепционистката, нито от лекаря, нито от болните.

И точно като Невидимия на Х. Дж. Уелс открих, че дарбата ми си имаше своя цена, която в моя случай, подобно на неговия, приемаше формата на душевен мрак. Струваше ми се, че хората отказват да ме гледат в очите и вървяха така, сякаш искаха да минат през мен. Суеверията ми се превръщаха в нещо като мания. Започнах да вярвам, че беше само въпрос на време преди някое от разнебитените стъпала, водещи към стаята ми, да поддаде и да падна със счупен врат, или — още по-зле — със счупен крак и тогава, преди Лио да ми помогне, щях да умра от студ и глад. Веднъж, когато успешно и без да се страхувам успях да изкача стъпалата, в главата ми звучеше стара песен на Браян Ино („И в Делхи, и в Хонг Конг/ знаят, че няма дълго да изкарат…“), оттогава, на качване и на слизане си я тананиках.

Два пъти на ден прекосявах пешеходния мост над реката и всеки път спирах и започвах да ровя из кафеникавия сняг край пътя. Намирах сравнително голям камък, навеждах се над заледения парапет и го пусках в бързея, който клокочеше над гранитните отломки на дъното, обсипани с лунички като яйца на динозавър, — може би като дар за речните богове за безопасното преминаване, а може и като опит да докажа, че макар и невидим, съществувах. В някои участъци водата бе толкова плитка и чиста, че понякога чувах звука от удара в речното дъно на пуснатия камък. Опирах се с две ръце на заледения парапет, гледах водата, която се разбиваше с все сили и пенеше в големите речни скали, и тихо боботеше над заоблените камъни. Чудех се как ще се почувствам, ако падна и разцепя главата си в някой от тези лъскави каменни яйца: болезнено пропукване, внезапна вдървеност, а после червените жилки, които ще нашарят гладката като стъкло вода.

Ако се хвърлех, мислех си, кой ли пък щеше да ме открие сред тази бяла тишина? Може би реката щеше да ме понесе надолу по течението, блъскайки ме в камъните и накрая щеше да ме изхвърли в някой вир край фабриката за бои, където някоя жена щеше да ме види в светлината на фаровете си, докато напуска паркинга в пет следобед? Или пък като парчетата от мандолината на Лио щях инатливо да се заклещя в някое тихо местенце, зад голям речен камък и да чакам с развети от водата дрехи пролетта?

Такива бяха мислите ми през третата седмица на януари. Живакът в термометъра падаше, животът ми, който преди бе просто самотен и нещастен, сега бе станал непоносим. Всеки ден, като в мъгла, отивах и се прибирах от работа във време, когато температурите бяха десет или двадесет под нулата, когато бурите бяха толкова силни, че единственото, което виждах бе белота и единственият начин някак да се прибера вкъщи бе като се движа неотклонно до крайпътната мантинела. След като се приберях, се увивах в мръсните одеяла и се строполявах на пода като мъртвец. Всички мигове, когато не бях погълнат от усилията да се избавя от студа, бяха потънали в ужасяващи фантазии, сякаш излезли като изпод перото на По. Една нощ в съня си видях собственото си тяло със слепена от мраз коса и широко отворени очи.

Всяка сутрин се появявах точно навреме в кабинета на доктор Роланд. Той, предполагаемият психолог, не забеляза нито един от „Десетте признака за нервен срив“ или каквото и там да беше, за което го бяха учили да следи и квалифицирали да преподава. Възползваше се от мълчанието ми, за да си говори сам за американски футбол и кучетата, които имал като малък. Редките забележки, отправяни към мен, бяха загадъчни и неразбираеми. Попита ме например, защо след като съм в катедрата по театрално изкуство, не съм участвал в нито една постановка?

— Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, момче? Покажи им от какво тесто си замесен.

Друг път ми разказа по доста фамилиарен начин как, когато бил студент в „Браун“, се нанесъл да живее при момчето, което живеело надолу по коридора в общежитието. А веднъж ми каза, че не знаел, че приятелят ми е останал да прекара зимата в Хампдън.

— Нито един от приятелите ми не остана тук за зимата — отвърнах аз и това бе истината.

— Не бива да отблъскваш приятелите си по този начин. Най-добрите приятели, които някога ще имаш, са онези, с които ще се сдобиеш сега. Зная, че не ми вярваш, но те започват да намаляват, когато станеш на моите години.

Вечер, когато вървях към дома, нещата побеляваха по краищата и ми се струваше, че нямам нито минало, нито спомени, че откакто се помня, се намирам точно в тази отсечка от осветения и свистящ път.

Не знам какво ми беше. Лекарите казаха, че страдам от хронична хипотермия, допълнена с лоша храна, придружени на всичкото отгоре от лека пневмония. Не знам обаче дали те бяха виновни за всички халюцинации и психическото разстройство. Тогава дори не знаех, че съм болен: всеки симптом, всяка болка бе удавена във воплите на по-непосредствените ми нещастия.

Бях изпаднал в много затруднено положение. Това бе най-студеният януари от двадесет и пет години. Бях ужасен от мисълта да ме застигне бялата смърт, но нямаше къде да отида. Предполагам, че е можело да попитам доктор Роланд дали мога да остана в апартамента, който споделяше с приятелката си, но унижението бе толкова голямо, че смъртта ми се струваше за предпочитане. Не познавах никого, дори бегло, та не можех да почукам на вратата дори на далечен познат, нищо не можех да сторя. През една особено свирепа вечер се опитах да се обадя на родителите си от телефона пред „Боулдър Тап“. Валеше суграшица и аз треперех толкова силно, че едва успях да вкарам монетата в отвора. Таях някаква отчаяна и слаба надежда, че може да ми изпратят пари или самолетен билет, но не знаех какво искам да чуя от тях. Струва ми се, мислел съм си сред суграшицата и вятъра на Проспект стрийт, че ще се почувствам по-добре, ако чуя гласовете на хора, които са толкова далеч и на топло. Но когато баща ми вдигна телефона след шестото или седмото иззвъняване и чух гласа му, завален от бирата и раздразнен, гърлото ми пресъхна и затворих.

Доктор Роланд отново спомена въображаемия ми приятел. Този път го видял в жилищната част на града, на път с колата за вкъщи, разхождал се по площада късно през нощта.

— Казах ви, нито един от приятелите ми не е тук.

— Знаеш за кого говоря. Високо, едро момче. Носи очила.

Някой, приличащ на Хенри? Бъни?

— Сигурно сте се припознали — казах.

Температурите паднаха толкова много, че се видях принуден да прекарам няколко нощи в мотела „Катамаунт“. Бях единственият човек там, с изключение на един старец с изпочупени зъби. Беше в стая, съседна на моята, не можех да заспя, защото имаше силна, суха кашлица и храчеше. На вратата нямаше ключалка, а някакъв древен неин роднина, който можеше да бъде отворен с фиба. На третата нощ се събудих от кошмар (ужасяващо стълбище, стъпала с различна височина и ширина, мъж, който се спуска много бързо пред мен) и чух леко изщракване. Изправих се в леглото и на лунната светлина видях, за свой най-голям ужас, как дръжката на вратата се завърта крадешком.

— Кой е там? — извиках и всичко спря. Дълго лежах буден в тъмното. Напуснах на следващата сутрин, предпочитах тиха смърт у Лио пред това да ме убият в леглото ми.

На първи февруари се изви страшна буря, имаше съборени електрически стълбове, изгубили се шофьори, а на мен този ден донесе пристъп на халюцинации. От тътена на водата и съсъка на снега ми говореха гласове: нашепваха „Легни.“ „Обърни се наляво. Ще съжаляваш, ако не го направиш.“ Пишещата ми машина бе до прозореца в кабинета на доктор Роланд. Късно един следобед, докато се стъмваше, погледнах към празния двор и се сепнах, защото видях една тъмна, неподвижна фигура под уличната лампа — стоеше с ръце в джобовете на тъмното си палто и гледаше към прозореца ми. Навън се сипеше плътен и тежък сняг.

— Хенри? — казах и затворих очи, докато не започнах да виждам звездички. Когато ги отворих отново, видях само сипещия се в светлия конус под лампата сняг.

През нощта лежах на пода, треперех и гледах как осветените снежинки се сипеха в строен стълб през дупката в покрива. Бях на ръба на затъпяването и тъкмо се плъзгах по стръмната плоскост към безсъзнанието, когато в последния миг нещо ми прошепна, че ако заспя, може и никога повече да не се събудя: с неимоверни усилия накарах очите си да се отворят и изведнъж снежната колона се издигна, блеснала в своя тъмен ъгъл, яви ми се с истинската си, нашепваща и усмихваща се заплаха, като ефирен ангел на смъртта. Бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Още докато я гледах, усетих как охлабвам хватката си, преди да се осъзная бях паднал и се спусках надолу по наклонената повърхност към тъмната пропаст на съня.

Времето бе започнало да губи очертанията си. Довличах се до офиса само защото там бе топло, някак си свършвах простите задачи, които ми бяха възложени, но да си призная, не знам колко дълго щях да издържа, ако не се бе случило нещо много изненадващо.

Докато съм жив, няма да забравя тази нощ. Беше петък и доктор Роланд щеше да бъде извън града до сряда. За мен това означаваше четири дни в склада и дори в замъгленото състояние, в което се намирах, ми бе ясно, че мога да измръзна до смърт.

Тръгнах към къщи, когато затвориха Централната сграда. Снегът бе дълбок, краката ми започнаха да ме болят и изтръпнаха до коленете. Докато стигна до мястото, където пътят влизаше в източен Хампдън, сериозно започнах да се чудя дали ще успея да се прибера в склада и какво ще правя там. Всичко в източен Хампдън бе тъмно и безлюдно, дори „Боулдър Тап“. Единствената светлина на километри разстояние, бе трепкащият светлик от телефона пред заведението. Минах край него, сякаш бе пустинен мираж. В джоба си имах тридесет долара, повече от достатъчни, за да си повикам такси, което да ме откара в мотела „Катамаунт“, в гадната, малка стая с незаключващата се врата и всичко останало, което ме дебнеше там.

Пелтечех и операторката не желаеше да ми даде номер на таксиметрова компания.

— Трябва да ми кажете името на конкретна фирма — каза тя. — Не ни е позволено да…

— Не знам името на нито една конкретна фирма — отвърнах глухо. — Тук няма телефонен указател.

— Съжалявам, господине, но не ни е позволено да…

— „Ред топ“ — казах отчаяно, опитвайки се да отгатна имената, да ги измисля. — „Йелоу топ“? „Таун такси“? „Чекър“?

Накрая мисля, че познах или тя просто ме съжали. Последва изщракване и механичен глас ми съобщи номера. Набрах го бързо, за да не го забравя, толкова бързо, че сбърках и загубих своя четвърт долар.

Имах още една монета в джоба си, последната. Свалих ръкавицата и опипах вътрешността на джоба с вкочанените си пръсти. Най-после я открих, хванах я в шепата си и щях да я пусна в отвора, когато изведнъж монетата се изплъзна от пръстите ми, хвърлих се след нея и ударих главата си в острия ръб на металната полица под телефона.

Няколко минути лежах по лице в снега. Ушите ми пищяха, падайки, се бях опитал да се хвана за телефона, но съборих слушалката от вилката, от нея се разнасяше сигнал „заето“, който сякаш идваше много от далеч, защото тя се люлееше напред-назад.

Успях да застана на четири крака. Загледах се в мястото, където бе лежала главата ми и видях тъмно петно в снега. Докоснах челото си с ръката, от която бях свалил ръкавицата. Пръстите ми се обагриха в червено. Бях загубил монетата, а освен това бях забравил номера. Трябваше да се върна по-късно, когато отвореха „Боулдър тап“ и щяха да ми развалят парите. Някак си успях да се изправя на крака, оставяйки черната слушалка да се клатушка на кабела.

Изкачих стълбите — ту ходейки, ту лазейки. Кръвта се стичаше по челото ми. Спрях да си почина на площадката и усетих как заобикалящите ме предмети се размиха: неподвижни между две спирания, за миг всичко бе в снеговалеж, после черните линии потрепериха и картината отново се появи, не много ясно, но разпознаваема. Камерата се клати в тази реклама на кошмара. Складът за мандолини на Лио. Последната спирка долу при реката. Нисък наем. Спомнете си за нас, когато имате нужда от огромен фризер.

Отворих вратата на работилницата с рамо и търсех опипом ключа на лампата, когато изведнъж съзрях до прозореца нещо, което ме накара да се олюлея от ужас. В другия край на стаята, до прозорците, стоеше и не помръдваше фигура, облечена в дълго черно палто и със скръстени зад гърба ръце. Близо до една от ръцете видях малката светлинка на цигара.

Светлините се включиха с пукане и бръмчене. Призрачната фигура, придобила плът и станала видима, се обърна. Беше Хенри. Изглеждаше така, сякаш бе готов да отправи някоя шеговита забележка, но когато ме видя, очите му се разшириха, а устата му зяпна.

Миг-два стояхме и се гледахме през стаята.

— Хенри? — казах най-накрая, като гласът ми бе малко по-силен от шепот.

Той пусна цигарата и направи крачка към мен. Наистина беше той — мокър, с румени бузи и сняг, посипал се по раменете му.

— За Бога, Ричард — каза той, — какво ти се е случило?

Това бе най-подчертаният израз на изненада, който някога съм го виждал да проявява. Не бях помръднал от мястото си, гледах го втренчено и се поклащах. Нещата станаха прекалено ярки, пак с бяло по краищата. Посегнах към рамката на вратата и в следващия миг усетих, че падам, Хенри се втурна, за да ме хване.

Внимателно ме остави на пода, съблече палтото си и ме покри с него, като с одеяло. Примигнах срещу него и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Откъде се появи? — попитах.

— Напуснах Италия по-рано — отмахваше косата от лицето ми, за да види раната. По върховете на пръстите му видях кръв.

— Ама какво прекрасно местенце си имам, а? — казах и се засмях.

Хенри погледна към дупката в тавана.

— Да — грубо отвърна той. — Доста прилича на Пантеона.

После се наведе, за да огледа отново главата ми.

Спомнях си, че бях в колата на Хенри, светлини, хора, които се навеждат над мен, караха ме да сядам, когато не исках. Помня и как някой се опитваше да ми вземе кръв, а аз едва-едва се противопоставях. Първото нещо обаче, което помня много ясно, бе как се изправям и се оказва, че съм в мрачна бяла стая и лежа в болнично легло, на системи.

Хенри седеше в стол до леглото и четеше на светлината на нощната лампа. Остави книгата, когато видя, че се размърдах.

— Раната не бе сериозна — каза той. — Беше чиста и плитка. Спечели си само няколко шева.

— В лечебницата ли съм?

— Ти си в Монпелие. Докарах те в болницата.

— Защо съм на системи?

— Казват, че имаш пневмония. Искаш ли нещо за четене? — учтиво попита той.

— Не, благодаря. Колко е часът?

— Един през нощта.

— Мислех, че си в Рим.

— Върнах се преди около две седмици. Ако искаш да поспиш, ще извикам сестрата да ти сложи инжекция.

— Не, не искам. Защо досега не съм те видял?

— Защото не знаех къде живееш. Единственият адрес, с който разполагах, бе адресът на колежа. Този следобед поразпитах из офисите. Между другото, как се казва градът, където живеят родителите ти?

— Плано. Защо?

— Мислех, че ще поискаш да им се обадя.

— Не си прави труда — отвърнах и се отпуснах в леглото. От системите във вените ми сякаш се вливаше лед. — Разкажи ми за Рим.

— Добре — каза Хенри и започна много тихо да разказва за прекрасната етруска керамика във вила Юлия, езерцата с водните лилии и фонтаните в нимфея81 пред нея; за вила Боргезе и Колизея, гледката от Палатинския хълм рано сутрин, за това колко ли красиви са изглеждали баните на Каракала в древния Рим, с мрамора и библиотеките, с огромния кръгъл калдарий82 и фригидария83, чиито голям празен басейн е запазен до наши дни, както и за много други неща, които вече не помня, защото заспах.

Останах в болницата четири нощи. Хенри бе край мен почти през цялото време, носеше ми безалкохолни напитки, когато го помолех, донесе ми и бръснач, четка за зъби и една от своите пижами — от мек египетски памук, кремава на цвят и невероятно мека, с инициалите ХМУ (М за Марчбанкс), избродирани с малки алени букви на джобчето. Донесе ми също молив и хартия, които изобщо не ми трябваха, но без които той самият би бил загубен, както и огромно количество книги, половината бяха на езици, които не четях, а за другата половина нямаше никакво значение на какъв език са написани. Една нощ (главата ме болеше от Хегел) го помолих да ми донесе списание, той ме погледна доста озадачено и когато се върна ми подаде специализирано издание („Фармакологията днес“), беше го намерил в чакалнята. Почти не си говорехме. През по-голямата част от времето той четеше с такава съсредоточеност, че ме изуми — по шест часа без прекъсване, при това без да вдига поглед. Почти не ми обръщаше внимание. Но остана с мен през всичките тежки нощи, когато дишах с мъка и дробовете ме боляха толкова силно, че не можех да заспя. Веднъж, когато дежурната сестра закъсня с три часа, за да ми даде лекарството, той я последва мълчаливо в коридора и там й изнесе една от своите сподавени и монотонни речи, чийто сериозен и красноречив укор обаче малко умилостивиха сестрата. Тя бе надменно и обръгнало същество, с боядисана като на застаряваща сервитьорка коса и готова злобна забележка за всекиго. Първоначално изтръгваше лепенките на маркучите грубо и ме превръщаше в черно-син игленик, докато търсеше вени, но след речта на Хенри бе по-внимателна с мен, а веднъж, когато ми проверяваше температурата, дори ме нарече „мило“.

Лекарят от спешното отделение ми каза, че Хенри ми е спасил живота. Да чуеш такова нещо бе драматично и носещо удовлетворение, повторих го пред известен брой хора, но тайничко си мислех, че бе преувеличение. Годините изминаваха и започнах да си мисля, че лекарят е имал право. Когато бях млад, си мислех, че съм безсмъртен. В краткосрочен план се възстанових много бързо, но в дългосрочен така и не преодолях онази зима. Оттогава имам проблеми с белите дробове, костите ме болят при най-лекото захлаждане и много лесно се простудявам, а в миналото това никога не се случваше.

Предадох на Хенри думите на лекаря, но той не бе доволен. Намръщи се и направи някаква кратка забележка, която се изненадвам, че съм забравил, но бях толкова смутен, че никога не споменах отново този факт. Вярвам, че той наистина ме спаси. И ако има място, където пазят списъците с добрите дела, то съм сигурен, че до името му има една златна звезда.

Но аз се разнежвам. Понякога, когато си мисля за тези неща, наистина ставам сантиментален.

Изписаха ме в понеделник сутринта с шише антибиотици и набодена от спринцовки ръка. Настояваха да ме избутат до автомобила на Хенри в инвалидна количка, въпреки че можех да вървя и ми се струваше унизително да ме избутат като пакет.

— Откарай ме в мотела „Катамаунт“ — казах, докато потегляхме към Хампдън.

— Няма. Ще дойдеш да живееш при мен.

Хенри обитаваше първия етаж от една стара къща на Уотър стрийт в северен Хампдън, на една пресечка от жилището на Чарлс и Камила, по-близо до реката. Не обичаше да приема гости, бях ходил в дома му само веднъж, при това за минута-две. Апартаментът бе значително по-голям от този на Чарлс и Камила, и доста по-празен. Стаите бяха големи и безлични, подът настлан с широки дъски, прозорците без завеси, стените бяха боядисани в бяло. Мебелите бяха качествени, но изподраскани, семпли и доста малко на брой. Цялото място имаше призрачен, необитаван вид, в някои от стаите нямаше съвсем нищо. Близнаците ми бяха разказали, че Хенри не харесва електрическото осветление и тук-там по первазите на прозорците видях керосинови лампи.

Щях да спя в спалнята му, чиято врата бе красноречиво затворена при предишното ми посещение. Там бяха книгите на Хенри, не толкова много, колкото бихте си помислили, единично легло и гардероб с огромен, биещ на очи катинар. На вратата на гардероба бе закрепена малка черно-бяла снимка от старо списание — „Лайф“ от 1945 година. На нея се виждаха Вивиан Лий и, за моя изненада, значително по-младият Джулиан. Бяха на коктейл, с чаши в ръка, той й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше.

— Къде е направена? — попитах.

— Не зная. Джулиан казва, че не може да си спомни. От време на време се натъквам на негова фотография в някое старо списание.

— Как така?

— Познавал е много хора.

— Кои?

— Повечето сега са мъртви.

— Кои?

— Наистина не знам, Ричард — после омекна. — Виждал съм негови снимки със Ситуелови84. С Т. С. Елиът. Има и една много смешна негова фотография с актрисата… не мога да се сетя за името й. Мъртва е — замисли се за миг. — Мисля, че беше руса и бе женена за играч на бейзбол.

— Мерилин Монро?

— Може би. Снимката не беше много ясна, на вестникарска хартия.

През изминалите три дни Хенри бе успял да пренесе нещата ми от Лио. Куфарите ми бяха до леглото.

— Не искам да ти вземам леглото, Хенри. Ти къде ще спиш?

— В една от стаите отзад има легло, което се прибира в стената — отвърна той. — Не се сещам как ги наричаха. Никога не съм спал в него.

— Ами тогава ме остави да спя в него.

— Не. Любопитен съм да разбера какво представлява. Освен това мисля, че човек от време на време трябва да сменя местата, където спи. Вярвам, че така се сънуват по-интересни неща.

Възнамерявах да остана при Хенри само няколко дни, тъй като се връщах на работа при доктор Роланд в понеделник, но в крайна сметка останах до началото на новия семестър. Не можах да разбера думите на Бъни, когато бе казал, че с Хенри се живее трудно. Той бе най-добрият съквартирант, който някога съм имал: тих, подреден и обикновено си стоеше в неговата част на жилището. Често го нямаше вкъщи, когато се прибирах от работа. Никога не ми казваше къде ходи, аз никога не попитах. Понякога, когато се приберях, той бе приготвил вечеря — не бе изтънчен готвач като Франсис, приготвяше прости неща като печено пиле с картофи, ергенска храна — седяхме на масата за карти в кухнята, хранехме се и разговаряхме.

Дотогава бях привикнал да не си пъхам носа в личните му дела, но една вечер любопитството ми надделя и го попитах:

— Бъни все още ли е в Рим?

Преди да отговори, измина известно време.

— Предполагам — отвърна той и остави вилицата. — Беше там, когато тръгнах.

— Защо не се върна с теб?

— Не съм сигурен, че искаше да си тръгва. Бях платил наема за целия февруари.

— Накарал те е да платиш наема?

Хенри лапна още един залък.

— Честно казано — продължи той след като го бе сдъвкал и преглътнал, — каквото и да твърди Бъни, той няма пукнат цент, баща му също.

— Мислех, че родителите му са заможни — отбелязах объркано.

— Не бих казал — каза спокойно Хенри. — Може би някога са имали пари, но са ги похарчили много отдавна. Ужасната им къща сигурно е струвала цяло състояние, а и цялото това размотаване по яхт– и голф-клубове, изпращането на синовете им в скъпи училища — затънали са до ушите в дългове. Може да изглеждат богати, но нямат пукната пара. Подозирам, че господин Коркоран скоро ще фалира.

— Бъни си живее доста добре.

— Откакто познавам Бъни, той никога не е имал нито цент джобни пари — язвително каза Хенри. — Но пък има скъпи вкусове. В това се крие нещастието.

Продължихме да се храним сред тишина.

— Ако бях на мястото на господин Коркоран — след известно време каза Хенри, — след гимназията бих въвел Бъни в бизнеса или да се постарая да получи професионално образование. Бъни няма какво да търси в колеж. Дори не е можел да чете до десетгодишна възраст.

— Рисува добре.

— И аз мисля така. Но не е достатъчно талантлив, за да получи стипендия. Трябвало е да го дадат да се обучава при някой художник, вместо да го пращат по всичките онези скъпи училища за преодоляване на проблеми с ученето.

— Изпрати ми доста добра карикатура на двама ви до статуята на Октавиан Август.

Хенри издаде остър, раздразнен звук.

— Беше във Ватикана. През цялото време правеше забележки за жабарите и католиците на висок глас.

— Поне не говори италиански.

— Говори го достатъчно добре, за да си поръча най-скъпото всеки път, когато отидехме на ресторант — рязко отвърна Хенри и аз реших, че е по-добре да сменя темата.

В събота, преди началото на семестъра, лежах в леглото на Хенри и четях книга. Самият той бе излязъл преди да се събудя. Изведнъж чух силно думкане по входната врата. Помислих си, че си е забравил ключа и отидох да му отворя.

Беше Бъни. Носеше слънчеви очила и за разлика от безформените дрипи от туид, които обикновено носеше, сега бе в чисто нов, елегантен италиански костюм. Беше напълнял с около десетина килограма. Изненада се да ме види.

— Виж ти, здравей, Ричард — поздрави и сърдечно разтърси ръката ми. — Buenos dias.85 Радвам се да те видя. Не видях колата отпред, но току-що пристигнах в града и реших да се отбия. Къде е господарят на дома?

— Няма го вкъщи.

— А ти какво правиш тук? Проникнал си с взлом?

— От известно време живея тук. Получих картичката ти.

— Живееш тук? — гледаше ме много странно. — Защо?

Изненадах се, че не знае.

— Бях болен — отвърнах и му разказах известна част от случилото се.

— Хмм — каза Бъни.

— Искаш ли кафе?

Минахме през спалнята, за да влезем в кухнята.

— Изглежда, че добре си се устроил тук — безцеремонно заяви Бъни, поглеждайки нещата ми върху нощната масичка и куфарите ми на пода. — Само американско кафе ли имате?

— Какво искаш? „Фолджърс“?

— Нямате еспресо?

— Не, съжалявам.

— Аз самият вече не мога без еспресо — започна да обяснява Бъни. — Пих го през цялото време и навсякъде из Италия. Имат какви ли не малки заведения, където сядаш и ти го сервират.

— Чувал съм.

Свали очилата си и седна край масата.

— Няма нищо свястно за ядене, нали? — каза той, докато надзърташе в хладилника, когато го отворих, за да извадя сметаната. — Още не съм обядвал.

Отворих вратата по-широко, та да разгледа.

— Това сирене ще свърши работа.

Нарязах хляб и му приготвих сандвич със сирене, тъй като изобщо не демонстрира никакво желание да стане и да си го направи сам. После налях кафе и седнах.

— Разкажи ми за Рим.

— Великолепен — каза той с пълна уста. — Вечният град. Навсякъде изкуство. Църкви на всяка крачка.

— Какво разгледа?

— Хиляди неща. Сега ми е трудно да се сетя за имената. Докато стана време да си тръгвам, говорех като местен.

— Кажи нещо.

Бъни бе така любезен да изпълни молбата ми, като стисна палеца и показалеца си и ги разклати във въздуха, за да наблегне на фразата, като френски готвач от телевизионна реклама.

— Добре звучи. Какво означава?

— Значи „Келнер, донесете ми местните специалитети“ — обясни той и се зае отново със сандвича.

Дочух лекото завъртане на ключа в ключалката и затварянето на входната врата. Стъпките се насочиха тихо към другия край на апартамента.

— Хенри? — изрева Бъни. — Ти ли си?

Стъпките спряха. После бързо се насочиха към кухнята. Застана до вратата и се загледа в Бъни с безизразно лице.

— Предположих, че си ти — каза той.

— Ами, здравей тогава — отвърна Бъни с пълна уста и се облегна назад в стола. — Как си, друже?

— Добре. А ти?

— Чух, че се грижиш за болните — каза Бъни и смигна към мен. — Съвестта ти е заговорила? Решил си да сториш едно-две добри дела, а?

Хенри не каза нищо и съм убеден, че в онзи миг би изглеждал напълно безразличен към репликите на всеки, който не го познаваше, но аз знаех, че е доста развълнуван. Дръпна си стол и седна. После пак стана и си наля кафе.

— За мен също, ако не възразяваш, благодаря — каза Бъни. — Хубаво е да се върнеш в добрите стари Съединени щати. Хамбургери цвъркат на скарата и всичко останало. Земята на възможностите. Нека се вее вечно86.

— Откога си тук?

— Вчера, късно през нощта, пристигнах в Ню Йорк.

— Съжалявам, че не съм бил тук, когато си пристигнал.

— Къде беше? — подозрително попита Бъни.

— На пазар — беше лъжа, не знаех къде е ходил, но определено не бе пазарувал четири часа.

— Къде са покупките? — каза Бъни. — Ще ти помогна да ги внесеш.

— Ще ми ги доставят.

— От „Фуд Кинг“ доставят? — изненада се Бъни.

— Не съм пазарувал във „Фуд Кинг“ — каза Хенри.

От неудобство станах и се отправих към спалнята.

— Не, не си тръгвай — рече Хенри, отпи една голяма глътка кафе и остави чашата в мивката. — Бъни, щеше ми се да ме бе предупредил, че пристигаш. Ние с Ричард трябва да излезем след няколко минути.

— Защо?

— Имам среща в града.

— С адвокат? — изсмя се Бъни силно на собствената си шега.

— Не, с очния лекар. Затова се отбих — обърна се Хенри към мен. — Надявам се, че нямаш нищо против. Ще ми слагат капки в очите и няма да виждам добре, за да шофирам.

— Не, разбира се — отвърнах.

— Няма да се бавя. Няма нужда и да ме чакаш, просто ще ме закараш и после ще ме вземеш.

Бъни ни изпрати до колата, стъпките ни хрущяха в снега.

— Ах, Върмонт — вдиша дълбоко той и се удари по гърдите, като Оливър Дъглас в първата сцена от „Зелените поля“. — Няма нищо по-хубаво от свежия въздух. Та кога ще се върнеш, Хенри?

— Не зная — отговори той, подаде ми ключовете и застана до другата врата.

— Добре, искам да си поговорим с теб.

— Добре, Бъни, готово. Но сега наистина закъснявам.

— Тогава довечера?

— Щом искаш — каза Хенри, влезе в колата и затръшна вратата.

Щом влезе в колата, Хенри запали цигара и не продума нищо. Откакто се бе върнал от Италия, пушеше много, почти по кутия на ден, а това бе необичайно за него. Тръгнахме за града и едва когато отбих и спрях пред кабинета на очния лекар, той се отърси и ме погледна безизразно.

— Какво има?

— В колко да се върна, за да те взема?

Хенри погледна навън, към ниската сива сграда с надписа на входа „Очна клиника, Хампдън“.

— За Бога — възкликна той, изсумтя и после се разсмя горчиво. — Продължавай да караш.

Онази вечер си легнах рано, към единадесет часа. В дванадесет бях събуден от силно и настоятелно думкане по вратата. Изправих се в леглото и се ослушах, после станах, за да видя кой е.

В тъмния коридор срещнах Хенри, облечен с халат, наместваше очилата си. В едната си ръка държеше петромаксов фенер, който хвърляше дълги, странни сенки върху тесните стени. Сложи пръст на устните си, когато ме видя. Стояхме в коридора и слушахме. Светлината от лампата бе зловеща, ние стояхме по халати, сънени, неподвижни, а сенките играеха около нас. Почувствах се, сякаш се бях събудил от един сън, за да се озова в още по-невероятен — някакво изкривено военновременно бомбоубежище на несъзнателното.

Седяхме така доста дълго време, доста след като думкането бе спряло и бяхме чули отдалечаването на стъпките. Хенри ме погледна и минута-две не каза нищо.

— Вече всичко е наред — каза най-накрая и рязко се обърна. Фенерът се клатеше като луд, докато Хенри вървеше към стаята си. Изчаках още малко в тъмното, после се прибрах в стаята си и си легнах.

* * *

На следващия ден, около три следобед си гладех ризата в кухнята, когато някой отново зачука по вратата. Излязох в коридора и видях Хенри да стои пред вратата.

— Това звучи ли ти като Бъни? — попита той тихо.

— Не — отвърнах, чукането бе доста по-леко, Бъни винаги удряше, сякаш искаше да я разбие.

— Иди до страничния прозорец и виж дали ще можеш да разбереш кой е.

Приближих се до прозореца и внимателно надникнах, нямаше пердета и беше трудно човек да се доближи до прозореца, без да го видят. Предните прозорци бяха под необикновен ъгъл и единственото, което виждах, бе черно палто и копринен, развяван от вятъра, шал. Промъкнах се обратно през кухнята при Хенри.

— Не мога да видя добре, но може да е Франсис.

— А, него можеш да го пуснеш — каза Хенри, обърна се и се върна в своята част на къщата.

Отидох в антрето и отворих вратата. Франсис гледаше назад, през рамо, вероятно вече се канеше да си тръгва.

— Здравей — казах.

Той се обърна и ме видя.

— Здравей! — лицето му ми се стори доста по-слабо и изпито от последната ни среща. — Помислих, че няма никой. Ти как си?

— Добре.

— Доста зле изглеждаш.

— И ти не изглеждаш много добре — отвърнах през смях.

— Снощи пих прекалено много и сега имам болки в корема. Искам да видя тази огромна рана на главата ти. Ще ти остане ли белег?

Въведох го в кухнята и дръпнах встрани дъската за гладене, за да може да седне.

— Къде е Хенри? — попита той, докато си сваляше ръкавиците.

— Отзад.

Започна да развива шала си.

— Само ще отида да го поздравя и веднага се връщам — бързо каза той и се изниза.

Нямаше го доста време. Отегчих се и почти бях свършил с гладенето на ризата, когато изведнъж чух гласът на Франсис да се повишава с лека истерична нотка в него. Станах и отидох в спалнята, за да мога да чувам по-добре.

— … да си мисли? За Бога, той не е на себе си. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво би…

Последва шепот, гласът на Хенри и отново гласът на Франсис, който достигна до мен.

— Не ми пука — разгорещено отвърна той. — Исусе, стореното-сторено. В града съм от два часа и вече… Не ми пука — каза Франсис в отговор на нов шепот от страна на Хенри.

— Освен това е малко късно, не е ли така?

Мълчание. После заговори Хенри, но твърде тихо, за да разбера нещо.

— На теб не ти харесва? На теб? — каза Франсис. — Ами аз?

Той млъкна изведнъж, а когато заговори отново, беше твърде тихо, за да го чуя.

Безшумно се върнах в кухнята и сложих вода за чая. Няколко минути по-късно все още размишлявах над дочутото, когато отекнаха стъпки и Франсис влезе в кухнята, провря се покрай дъската за гладене и взе ръкавиците и шала си.

— Съжалявам, но ще тръгвам. Трябва да разтоваря колата и да почистя апартамента. Този мой братовчед го е обърнал с главата надолу. Май не е изхвърлял боклука, откакто е дошъл. Искам все пак да видя раната на главата ти.

Отмахнах косата от челото си и му показах мястото. Бяха ми извадили конците преди доста време и почти нищо не личеше.

Той се наведе напред, за да го разгледа през пенснето.

— Боже, сигурно съм сляп, нищо не виждам. Кога започваме учебните занятия? В сряда?

— Четвъртък, мисля.

— Ще се видим тогава — и той изчезна.

Сложих ризата си на закачалка и се върнах в спалнята, където започнах да прибирам нещата си. „Монмът хаус“ отваряше същия следобед, може би Хенри по-късно щеше да ме откара с куфарите.

Току-що бях свършил, когато Хенри ме извика от неговата част на апартамента.

— Ричард?

— Да?

— Ще дойдеш ли за минутка, моля те?

Отидох в стаята му. Седеше от едната страна на сгъваемото легло, ръкавите му бяха навити до лактите, а върху одеялото бе нареден пасианс. Косата му бе сресана на другата страна и се виждаше дългия белег по линията на косата — назъбен и набръчкан, с ивици светла плът, които преминаваха през него и достигаха до костта над веждата му.

Той ме погледна.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

Пое си дълбоко дъх през ноздрите и бутна очилата си нагоре.

— Би ли се обадил на Бъни, за да го помолиш да дойде за малко тук?

Толкова се изненадах, че известно време не продумах нищо.

— Разбира се, добре. С удоволствие.

Хенри затвори очи и разтри слепоочията си с върховете на пръстите си. После примигна срещу мен.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Ако искаш да отнесеш някои от нещата си днес следобед, можеш да вземеш колата — каза той с равен тон.

Схванах намека.

— Разбира се.

Натоварих куфарите си в колата, откарах ги в Монмът, накарах охраната да отключи стаята ми и чак тогава се обадих на Бъни от телефона долу. Беше изминал повече от половин час от разговора ни с Хенри.

Глава четвърта

Мислех си, че когато близнаците се върнеха, когато отново започнехме редовния живот, когато се върнехме към Лидъл и Скот, и когато заедно преодолеехме няколко съчинения по гръцки, щяхме да възстановим приятната рутина от предишния семестър и всичко щеше да тръгне по старому. Грешах.

Чарлс и Камила писаха, че ще пристигнат в Хампдън с късния влак, около полунощ в неделя. В понеделник следобед, когато студентите започнаха да се прибират в „Монмът хаус“ със ските, уредбите и картонените си кутии, си помислих, че близнаците може да дойдат да ме видят, но те не го направиха. Във вторник никой от тях не ми се обади, нито пък Хенри, единствено Джулиан бе оставил любезна бележка в пощенската ми кутия, с която ме поздравяваше за началото на семестъра и ме молеше да преведа една ода на Пиндар за първия ни час.

В сряда отидох до кабинета на Джулиан, за да го помоля да подпише регистрационния ми картон. Стори ми се щастлив, че ме вижда.

— Изглеждаш добре — каза той, — но не толкова добре, колкото трябва. Хенри ме държеше в течение относно твоето възстановяване.

— Така ли?

— Мисля, че ранното му завръщане се е оказало голям късмет — продължи Джулиан, докато преглеждаше картона. — Аз също се изненадах да го видя. Дойде у дома право от летището, в разгара на снежната буря, посред нощ.

Това бе интересно.

— Остана ли при вас? — попитах.

— Да, само за няколко дни. Самият той се бе разболял в Италия.

— Какво му имаше?

— Хенри не е толкова силен, колкото изглежда. Очите му създават проблеми, страда от ужасни главоболия, понякога има трудности с… Не смятах, че е в добро здравословно състояние, за да пътува, но извади късмет, че не е останал, защото тогава нямаше да открие теб. Разкажи ми, как се озова в толкова отвратително място? Родителите ти нямаше ли да ти дадат пари или ти не пожела да ги помолиш?

— Не исках да ги моля.

— Тогава си по-голям стоик от мен самия — разсмя се той. — Поправи ме, ако бъркам, но родителите ти изглежда не са много загрижени за теб?

— Не, не са особено загрижени за мен.

— Как мислиш, на какво се дължи това? Или твърде невъзпитано от моя страна е да питам? Бих предположил, че доста се гордеят с теб, а в същото време ти изгледаш повече сирак, отколкото нашите истински сираци. Кажи ми — погледна ме той, — защо близнаците още не са дошли да ме видят?

— Аз също не съм ги виждал.

— Къде може да са? Дори Хенри не съм виждал наскоро. Само теб и Едмънд. Франсис телефонира, но си разменихме по няколко реплики. Бързаше, каза, че по-късно ще се отбие, но така и не го е направил… Не мисля, че Едмънд е научил и едно изречение на италиански, а ти?

— Не говоря италиански.

— Нито пък аз, вече не. Някога го говорех доста добре. Известно време живях във Флоренция, но това бе преди почти тридесет години. Ще видиш ли някого от останалите този следобед?

— Може би.

— Разбира се, това не е толкова важно, но регистрационните талони трябва да са в кабинета на декана този следобед, ще се ядоса, че не съм му ги изпратил. Не че това има значение за мен, но ако реши, положението му позволява да причини доста неприятности на всеки от вас.

Бях малко ядосан. От три дни близнаците бяха в Хампдън и нито веднъж не се бяха обадили. Така че, когато си тръгнах от Джулиан, се отбих в жилището им, но нямаше никой.

Същата вечер ги нямаше и на вечеря. Нямаше никого. Очаквах да видя поне Бъни, на път за столовата минах край стаята му и се натъкнах на Марион, която заключваше вратата му. Тя ми заяви доста официално, че двамата имат планове и ще се приберат доста късно.

Вечерях сам и се прибрах в стаята си през снежния здрач, изпълнен с горчиво и лишено от чувство за хумор усещане, че съм жертва на безвкусна шега. В седем се обадих на Франсис, но никой не вдигаше. У Хенри също никой не отговаряше.

Четох гръцки до полунощ. Измих си зъбите и лицето, готвех се да си лягам, когато слязох долу и позвъних отново. Все още никой никъде не отговаряше. След третото позвъняване си взех монетата и я подхвърлих във въздуха. Тогава ми хрумна да избера номера на Франсис в провинцията.

Там също никой не вдигаше, но нещо ме накара да задържа по-дълго линията и накрая, след около тридесет иззвънявания, последва изщракване и Франсис каза едно дрезгаво „Да, моля?“ в слушалката. Опитваше се да направи гласа си по-дълбок, за да се прикрие, но не успя да ме заблуди. Не му издържаха нервите да остави телефона да си звъни и неведнъж го бях чувал да използва този абсурден глас.

— Да, моля? — повтори той и насилената дълбочина в гласа му се пречупи с леко потреперване в края. Натиснах вилката и линията прекъсна.

* * *

Бях уморен, но не можех да заспя, раздразнението и недоумението ми ставаха все по-големи, поддържани от някакво абсурдно безпокойство. Включих осветлението и започнах да ровя из книгите си, докато не открих роман на Реймънд Чандлър, който си бях донесъл от вкъщи. Бях го чел и си мислех, че една-две страници ще ме приспят. Оказа се, че съм забравил по-голямата част от сюжета и преди да се усетя, изчетох петдесет страници, после станаха сто.

Изминаха няколко часа и все още не бях заспал. Радиаторите работеха с пълна сила и въздухът в стаята ми бе горещ и сух. Бях ожаднял. Прочетох края на главата, станах, облякох палтото върху пижамата и излязох да си взема кола.

В Централната сграда нямаше никого и бе чисто. Миришеше на прясна боя. Минах през пералните — чисти, ярко осветени, по кремавите стени я нямаше плетеницата от графити от миналия семестър — и си купих кола от машината, която бръмчеше в края на коридора.

Върнах се по другия път и се изненадах, когато чух глуха, тенекиена музика от общите помещения. Телевизорът бе включен, Лоуръл и Харди, замъглени от електронен снеговалеж, се опитваха да качат роял по едно дълго стълбище. Първоначално си помислих, че играеха пред празна зала, но тогава забелязах върха на рошава руса глава, отпусната на облегалката на единствения диван срещу телевизора.

Приближих се и седнах.

— Бъни, как си?

Погледна ме с безжизнени очи, трябваха му няколко секунди, за да ме разпознае. Вонеше на алкохол.

— Младият Дики — каза той провлечено. — Да.

— Как я караш?

Оригна се.

— Да си кажа правичката, доста ми е зле.

— Доста си пил?

— Неее — отвърна сърдито, — стомашно неразположение.

Горкият Бъни. Никога не си признаваше, че е пиян, винаги казваше, че има главоболие или че трябва отново да си прегледа очите. Всъщност така беше за доста неща. Веднъж, след като се бе виждал с Марион, се появи на закуска с поднос, натоварен с мляко и понички, когато седна видях, че на врата му, над яката, имаше огромна алена смучка.

— Откъде се уреди с това, Бъни? — попитах го на шега, но той здраво се засегна.

— Паднах по стълбите — рязко отвърна и продължи мълчаливо да си яде поничките.

Престорих се, че съм се хванал на уловката за стомашното неразположение.

— Може би е нещо, което си пипнал в Европа?

— Може би.

— Ходи ли в лечебницата?

— Не. Нищо не могат да направят. Трябва да го оставя да премине от само себе си. По-добре не стой толкова близо, друже.

Бях почти в другия край на дивана, но се преместих още по-надалеч. Известно време седяхме и гледахме телевизора без да си казваме нищо. Сигналът беше ужасен. Оли току-що бе натиснал шапката на Стан над очите му. Стан се въртеше в кръг, блъскаше се в предметите и отчаяно се опитваше да се хване за нещо с двете си ръце. Блъсна се в Оли, Оли го фрасна по главата с длан. Погледнах към Бъни и видях, че бе погълнат от сценката. Очите му бяха втренчени, а устата му леко отворена.

— Бъни.

— Аха — каза той, без да поглежда встрани.

— Къде са останалите?

— Спят, вероятно — отвърна Бъни раздразнено.

— Знаеш ли дали близнаците са в града?

— Предполагам.

— Виждал ли си ги?

— Не.

— Какво им има на всички? Да не си се скарал с Хенри или има нещо друго?

Не отговори. Погледнах го в профил и видях, че лицето му бе напълно безизразно. За миг изгубих смелост и отместих поглед към телевизора.

— Скарахте се в Рим или какво?

Изведнъж той прочисти шумно гърлото си, помислих си, че се кани да ме прати по дяволите, но вместо това посочи нанякъде и отново се изкашля.

— Ще пиеш ли колата?

Изобщо бях забравил за нея. Лежеше си на дивана и се бе запотила. Подадох я, отвори я, пое голяма, алчна глътка и се оригна.

— Почивка, която освежава — каза той, а после добави. — Нека споделя с теб нещичко за Хенри, друже.

— Какво?

Отпи още една глътка и се обърна към телевизора.

— Той не е това, за което го мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попитах след известно време.

— Искам да кажа, че не е онова, за което го мислиш — повтори той, този път по-високо. — Или за което го мислят Джулиан и всички останали — отпи отново от колата. — Беше успял много добре да ме заблуди.

— Аха — казах несигурно след още едно дълго мълчание. До съзнанието ми бе започнало да достига неприятното предположение, че всичко това бе някак си свързано със секс. По-добре бе да не знам подробности. Погледнах го в профил: кисел, раздразнителен, с очила смъкнати на върха на острото му малко носле и зачатъци на двойна брадичка. Нима в Рим Хенри му бе посегнал? Неправдоподобна, но възможна хипотеза. Ако го бе направил, със сигурност се бе отприщил адът. Не можех да се сетя за нещо друго, което би наложило толкова много шепнене и такава тайнственост, или пък би оказало толкова силен ефект върху Бъни. Измежду нас той бе единственият с приятелка. Бях повече от сигурен, че спи с нея. Същевременно обаче бе изпълнен с предразсъдъци — много чувствителен, докачлив и лицемер до мозъка на костите си. Освен това без съмнение поведението на Хенри бе много странно, като се има предвид, че постоянно му даваше пари: плащаше му сметките, покриваше му разноските, отпускаше му средства като съпруг на разточителната си жена. Може би Бъни бе позволил на алчността си да надделее, а после бе дошъл ядът, когато бе разбрал, че щедростта на Хенри има определена цена.

Но наистина ли бе така? Със сигурност някъде имаше улики, но не бях сигурен накъде водят те точно, въпреки че на първи поглед сякаш водеха до отговора. Помнех и случката с Джулиан в коридора, но пък тя бе доста различна. Живях с Хенри цял месец, не усетих и най-лекия намек за подобен род напрежение, което аз като човек, по-отдалечен от такива наклонности, долавям бързо. У Франсис усетих силно течение, полъх у Джулиан, дори у Чарлс имаше повей, но знаех, че се интересува от жени, към които таеше някаква наивна, предпубертетна срамежливост, която мъж като баща ми би интерпретирал по отвратителен начин — при Хенри обаче — нищо. Гайгеровият брояч мълчеше. Ако изобщо държеше на някого, това бе Камила. Целият се надвесваше над нея, когато я слушаше, а тя бе и най-честият адресат на изключително редките му усмивки.

Дори и да съществуваше такъв неподозиран аспект на личността му, което бе възможно, възможно ли бе да си пада по Бъни? Отговорът на този въпрос бе почти еднозначен — не. Той не само се държеше така, сякаш Бъни не го привличаше, но дори даваше признаци, че едва го понася. А и ми се струваше, че колкото противен да намираше Бъни във всичките му останали аспекти, толкова по-гнусен щеше да му бъде в този, дори повече, отколкото на мен. Най-общо казано, бих могъл да призная, че Бъни бе красив, но ако го подложех на по-щателна проверка и се опитах да се фокусирам върху него в сексуален аспект, щях да видя само отблъскващото изпарение на вонящи на кисело ризи, на превърнали се в тлъстини мускули и мръсни чорапи. Явно момичетата си падаха по такива неща, но за мен той имаше еротичното излъчване на стар треньор по футбол.

Изведнъж се почувствах много изморен. Изправих се. Бъни ме зяпаше с отворена уста.

— Отивам да спя, Бъни. Може би ще се видим утре.

Той примигна срещу мен.

— Надявам се, че този проклет вирус няма да събори и теб, друже — отсече той.

— Аз също — кой знае защо изпитах огромно съжаление към него. — Лека нощ.

Във вторник сутринта се събудих в шест, възнамерявах да уча по гръцки, но никъде не открих речника на Лидъл и Скот. Търсих го къде ли не, после помръкнах, защото си спомних, че го бях оставил в дома на Хенри. Бях забелязал, че липсва, когато разопаковах. Неизвестно защо не беше при другите ми книги. Тогава претърсих всичко бързо, ала внимателно и накрая се отказах, реших, че по-късно ще го потърся отново. Липсата му ме поставяше в доста неприятно положение. Първият ми час по гръцки бе чак в понеделник, но Джулиан ми бе дал доста работа, а и библиотеката беше затворена, защото преминаваха от каталожната система на Дюи87 към тази на Конгресната библиотека88.

Слязох долу, обадих се у Хенри и както очаквах, никой не вдигна телефона. Радиаторите във ветровития коридор тракаха и съскаха. Слушах поне тридесетото иззвъняване на телефона, когато изведнъж се сетих: защо просто не отида в северен Хампдън и не го взема? Хенри сигурно го нямаше, но аз разполагах с ключ. На него ще му трябва повече време, за да се прибере от къщата на Франсис. Ако побързах, щях да съм там за четвърт час. Затворих и се затичах към входната врата.

Апартаментът на Хенри изглеждаше изоставен на мразовитата утринна светлина, колата му не се виждаше на алеята, нито нагоре или надолу по улицата, където имаше обичай да паркира, когато не искаше никой да разбере, че си е у дома. За всеки случай почуках. Pas de reponse89. Предпазливо завъртях ключа и влязох. Надявах се, че няма да го заваря да стои в коридора по халат и да наднича иззад вратата към мен.

Нямаше никого. Апартаментът тънеше в хаос — книги, хартии, празни чаши от кафе и вино. Всичко бе покрито с тънък слой прах, виното в чашите бе изсъхнало и се бе превърнало в лепкаво, ръждиво петно по дъната им. Мивката бе пълна с мръсни съдове, млякото бе извън хладилника и се бе вкиснало. По принцип Хенри бе голям чистник, никога не съм го виждал да си сваля палтото без да го закачи внимателно. На дъното на една от чашите за кафе плуваше мъртва муха.

Нервите ми бяха опънати, имах чувството, че се намирам на местопрестъпление. Бързо претърсих стаите, сред тишината стъпките ми отекваха гръмко. Не след дълго видях книгата, лежеше на масата в коридора, бе на едно от най-очевидните места, където бих могъл да я забравя. Чудех се как съм могъл да я пропусна? В деня, когато си тръгвах, погледнах навсякъде, дали пък Хенри не я бе намерил и не я бе оставил, за да я взема? Грабнах я бързо, бях изплашен и нямах търпение да си тръгна, тогава погледът ми бе привлечен от къс хартия върху масата.

Почеркът бе на Хенри: „TWA90 219; 795x4“.

Ръката на Франсис бе добавила телефонен номер с код 617 в края. Вдигнах листа и внимателно го разгледах. Бележката бе написана на съобщение за просрочени книги от библиотеката, беше само отпреди три дни.

Без да осъзнавам защо, оставих речника и отидох с бележката до телефона в предната стая. Кодът бе на Масачусетс, вероятно на Бостън. Погледнах часовника си и набрах номера, прехвърляйки разговора за сметка на офиса на доктор Роланд.

Тишина, две иззвънявания, изщракване.

— Вие се свързахте с кантората на Робсън Тафт на Федерал стрийт — уведоми ме гласът от записа. — Телефонният ни номератор е затворен, моля обадете си между девет и…

Затворих, стоях, загледан в парчето хартия. Не без известно безпокойство се сетих за намека на Бъни, че Хенри се нуждае от адвокат. Вдигнах отново слушалката и от справки поисках „Информация“ на TWA.

— На телефона е господин Хенри Уинтър — казах на операторката. — Обаждам се, за да потвърдя резервацията си.

— Изчакайте моля, господин Уинтър. Бихте ли ми дали номера на резервацията?

— А? — крачех напред-назад и мозъкът ми работеше на пълни обороти. — Бележникът ми не е пред мен в момента, може би ще можете да… — тогава забелязах номера в десния горен ъгъл. — Чакайте. Мисля, че е това. 219?

Чу се тракане на компютърна клавиатура. Нервно потропвах с крак и поглеждах през прозореца за колата на Хенри. Тогава с ужас си спомних, че Хенри не разполагаше с автомобила си. В неделя го бях взел от него и не му го бях върнал, все още бе паркиран там, където го бях оставил, зад игрищата за тенис.

Едва не затворих от паника. Ако Хенри нямаше кола, тогава нямаше да го чуя, може би в този момент бе изкачил половината стълбище! Точно тогава отново се разнесе гласът на операторката.

— Всичко е наред, господин Уинтър — каза тя енергично. — Нима агентът, от когото сте закупили билетите, не ви е информирал, че няма нужда да потвърждавате билети, закупени по-малко от три дни предварително?

— Не — отвърнах нетърпеливо и се канех да затворя, когато зашеметено осъзнах смисъла на думите й. — Три дни? — повторих.

— По принцип резервациите ви се потвърждават в деня на закупуването, особено що се отнася до такива като вашите, за които не можете да си възстановите парите. Агентът е трябвало да ви информира, когато във вторник сте закупили билетите.

Дата на покупката? Невъзстановими? Спрях да крача.

— Нека се изясним.

— Разбира се, господин Уинтър — отвърна тя рязко. — TWA, полет 41, тръгващ утре от Бостън, летище Лоугън, изход 12, 20.45 часа, пристига в Буенос Айрес, Аржентина в 6.01 сутринта. С прекъсване в Далас. Четири еднопосочни билети, по седемстотин деветдесет и пет долара всеки, да видим… — тя натисна още няколко клавиша, — това възлиза на общата сума от три хиляди сто и осемдесет долара, включително таксите, избрали сте да платите с картата си „Америкън Експрес“, нали така?

Главата ми се завъртя. Буенос Айрес? Четири билета? Еднопосочни? Утре?

— Пожелавам на вас и семейството ви приятен полет на борда на TWA, господин Уинтър — завърши весело операторката и затвори. Застинах, държах слушалката, докато не ме сепна монотонният звук на сигнала „свободно“.

Изведнъж ми хрумна нещо. Затворих телефона, върнах се в спалнята и отворих широко вратата. Книгите ги нямаше по лавиците, вратите на гардероба, който се заключваше с катинар, зееха отворени, самият незатворен катинар висеше на резето. Стоях там и зяпах издълбаните римски букви „YALE“, после се насочих към другата спалня. И там гардеробите бяха празни, закачалките подрънкваха на железния прът. Обърнах се толкова бързо, че едва не се спънах в два огромни куфара от свинска кожа, пристегнати с черни колани, поставени на прага. Вдигнах единия и тежестта му едва не ме събори.

За Бога, какво са намислили? Върнах се в коридора, оставих хартията на мястото й и бързо излязох през входната врата с книгата.

След като напуснах очертанията на северен Хампдън, започнах да крача по-бавно. Бях страшно заинтригуван, но и едно подводно течение от безпокойство нахлуваше в мислите ми. Трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Дали Бъни знаеше? По някакъв начин бях убеден, че нищо не му е известно и че бе по-добре нищо да не научава. Аржентина. Какво имаше в Аржентина? Пасища, коне, някакви каубои, които носеха плоски шапки с помпони по краищата. Борхес, писателят. Бъч Касиди91, казват, се скрил там, както и доктор Менгеле92, Мартин Борман93 и цяла сюрия далеч не толкова приятни образи.

Спомних си, че една вечер Хенри бе разказал някаква история за една южноамериканска страна в къщата на Франсис — май беше Аржентина, не бях сигурен. Опитах се да си спомня. Беше нещо за пътешествие с баща му, търговски интереси, остров далеч от брега… Но бащата на Хенри поначало пътуваше много, пък и ако имаше някаква връзка, каква бе тя? Четири билета? Еднопосочни? И ако Джулиан знаеше за това, а той сякаш повече от всички нас знаеше неща, свързано с Хенри, защо предишният ден бе разпитвал къде са другите?

Главата ме болеше. Излязох от гората край Хампдън и тръгнах през широка, покрита със сняг поляна, която блестеше на светлината, видях две симетрични струйки дим, които се виеха от комините в двата края на Централната сграда, почернели с годините. Студ и тишина царяха навсякъде, само пред задния вход бе спрял камион за мляко, от който двама мълчаливи и сънени работници разтоварваха метални щайги и с трясък ги пускаха на асфалта.

Столовата бе отворена, макар по това време на деня в нея да нямаше студенти — само служителите на кафенето и хората от поддръжката, които закусваха преди началото на смените им. Качих се, взех си чаша кафе и няколко рохко сварени яйца, които изядох, седнал на една маса край прозореца в празната столова.

Учебните занятия започваха днес, в четвъртък. Но първият ми час с Джулиан бе чак в понеделник. След като закусих се прибрах в стаята си и започнах да се трудя над втория неправилен аорист. Едва към четири следобед затворих книгите си. Когато погледах през прозореца към поляната, светлината на запад тлееше, а тисовете и ясените хвърляха дълги сенки. Чувствах се така, сякаш току-що се бях събудил — сънен, дезориентиран — и съм установил, че навън се стъмва и съм проспал целия ден.

Същата вечер бе тържествената вечеря за добре дошли в колежа — печено телешко със сос, задушен черен боб, суфле със сирене и някакво сложно ястие с леща за вегетарианците. Вечерях сам, на същата маса, където бях закусвал. Столовата беше препълнена, всички пушеха, смееха се, до препълнените маси бяха довлечени допълнителни столове, хората бродеха от група на група с чинии в ръка, за да се поздравят. На една маса до мен бяха насядали студенти по изкуствата — отличаваха се по нашарените си с мастило нокти и умишлено направените петна от боя по дрехите. Един от тях рисуваше върху салфетката с черен маркер, друг ядеше от купа с ориз, използвайки обърнати четки за рисуване вместо клечки. Никога преди не ги бях виждал. Огледах столовата, докато си пиех кафето, хрумна ми, че в крайна сметка Жорж Лафорг е имал право: наистина бях изолиран от другите в колежа — не че държах да съм близък, най-общо казано, с хора, използващи четки вместо прибори.

Недалеч от моята маса двама неандерталци се опитваха „на живот и смърт“ да съберат пари за бирен запой в ателието на скулпторите. Всъщност познавах и двамата, беше невъзможно да учиш в Хампдън и да не е така. Единият бе син на известен мафиот-рекетьор от Западния бряг, а другият — на филмов продуцент. Те бяха съответно президент и вицепрезидент на Студентския съвет — позиции, които използваха основно за да организират състезания по надпиване, мокри фланелки и турнири по женски бой в кал. Двамата бяха над метър и осемдесет, вечно със зяпнали уста, небръснати и тъпи, тъпи, тъпи. От онзи тип хора, които никога няма да се приберат след залез слънце вкъщи през пролетта, а ще се излежават от здрач до зори голи до кръста на шезлонга с хладилната чанта наблизо и надут до дупка касетофон. Всички ги мислеха за готини типове, вероятно бяха такива, ако им заемаш автомобила си, за да си купуват бири, или им продаваш трева. Но и двамата, особено синът на филмовия продуцент, имаха свински, шизофреничен блясък в очите, който изобщо не ми се нравеше. Хората го наричаха Парти Пиг94 — прякор, от който не струеше кой знае каква обич, но той си го харесваше и изпитваше някакво тъпо задоволство да отговаря на очакванията, които будеше. Винаги се напиваше и подпалваше нещо, тъпчеше първокурсници в комините или хвърляше буренца от бира през прозорците.

Парти Пиг (известен още като Джъд) и Франк се приближаваха към масата ми. Франк държеше кутия от боя, пълна с монети и измачкани банкноти.

— Здрасти. Бирен купон в ателието на скулпторите. Ще дадеш ли нещо?

Оставих кафето си и бръкнах в джоба на сакото си, открих четвърт долар и няколко цента.

— Стига бе, човече — каза, според мен, доста заплашително Джъд. — Можеш да дадеш повече от това.

Hoi polloi. Barbaroi 95.

— Съжалявам — отдръпнах се от масата, взех си палтото и напуснах.

Прибрах се в стаята си, седнах зад бюрото, отворих речника, но не го погледнах.

— Аржентина? — казах с поглед, вперен в стената.

В петък сутринта отидох на занятията по френски. Няколко студенти дремеха отзад — несъмнено празненствата през изминалата нощ ги бяха изтощили. Аз също изпаднах в някакъв транс от миризмата на дезинфектант и гъбата за почистване на черната дъска, комбинирани с тихото жужене на флуоресцентното осветление и монотонния напев на условното наклонение. Седях на масата и се поклащах леко от досада и изтощение, едва усещах как отминава времето.

След като свършихме, слязох по стълбите. Използвах монетния телефон, за да се обадя в къщата на Франсис в провинцията. Оставих го да звъни поне петдесет пъти. Никой не отговори.

Тръгнах през снега към „Монмът хаус“, прибрах се в стаята си и се замислих, или по-скоро не се замислих, а седнах на леглото и се загледах в отрупаните със сняг тисове пред прозореца. След малко станах, седнах зад бюрото, но не бях в състояние и да работя. Операторката бе казала еднопосочни билети. Невъзстановима сума.

В Калифорния бе единадесет часа. Родителите ми сигурно бяха на работа. Слязох долу при стария си приятел, монетния телефон, набрах номера в апартамента на майката на Франсис в Бостън, като пренасочих разговора за сметка на баща ми.

— А, Ричард — каза тя, когато най-накрая се сети кой съм. — Скъпи! Колко мило, че ни се обаждаш. Мислех, че ще дойдеш и ще прекараш Коледата с нас, в Ню Йорк. Къде си, скъпи? Да изпратя ли някого да те вземе?

— Не, благодаря. В Хампдън съм. Франсис там ли е?

— Миличък, той е в колежа, не е ли така?

— Моля да ме извините — сепнах се — беше абсолютна грешка да се обаждам по този начин, без да съм намислил какво да кажа. — Съжалявам. Мисля, че съм се объркал.

— Моля?

— Май беше споменал, че днес ще ходи в Бостън.

— Може да е тук, скъпи, но не съм го виждала. Къде каза, че си? Сигурен ли си, че не искаш да изпратя Крис да те вземе?

— Не, благодаря. Не съм в Бостън. Аз съм…

— Обаждаш се чак от колежа? — разтревожи се тя. — Всичко наред ли е, миличък?

— Да, госпожо, разбира се — за миг ме връхлетя обичайния импулс да затворя, но беше прекалено късно. — Снощи се отби, бях заспал дълбоко, бях готов да се обзаложа, че спомена нещо за ходене в Бостън… ах! Ето го и него! — блъфирах глупаво с надеждата, че тя ще се хване.

— Къде, мили? Там?

— Виждам го да прекосява поляната на път за тук. Много ви благодаря, госпожо Абърнати — ужасно се бях объркал и не можех да си спомня фамилията на настоящия й съпруг.

— Казвай ми Оливия, скъпи. Целуни този палавник от мое име и му кажи да ми се обади в неделя.

Набързо се сбогувах, бях плувнал в пот. Тъкмо се обръщах, за да се кача обратно по стълбите, когато към мен се приближи Бъни, облечен в един от лъскавите си нови костюми и енергично дъвчещ голяма буца дъвка. Беше последният човек, с когото исках да говоря в този момент, но не можех да се измъкна.

— Здрасти, друже. Къде се е запилял Хенри?

— Не зная — отвърнах след кратко мълчание.

— Аз също — войнствено додаде той. — Не съм го виждал от понеделник. Нито пък Франсис, или близнаците. А кажи, с кого говореше по телефона?

Не знаех какво да отговоря.

— С Франсис. Говорех с Франсис.

— Хм — наведе се назад с ръце в джобовете. — Откъде се обаждаше?

— Хампдън, предполагам.

— Не от някъде извън града?

Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Какво знаеше за всичко това?

— Не, поне не ми е известно.

— Хенри да е споменавал нещо за отсъствие от града?

— Не, защо?

Бъни мълчеше, после каза:

— През последните няколко нощи у тях не светеше. Колата му я няма. Няма я никъде по Уотър стрийт.

Колкото и странно да звучи, аз се разсмях. Приближих се до остъклената задна врата, която гледаше към паркинга зад игрището за тенис. Колата на Хенри беше там, точно на мястото, където я бях паркирал. Посочих му я.

— Ето там е. Виждаш ли?

Челюстта на Бъни забави дейността си, лицето му се помрачи от мисловния напън.

— Странно.

— Защо?

На устните му се появи замислен розов балон, изду се бавно, нарасна и се пукна.

— Ох, нищо — отвърна рязко той и продължи да преживя.

— Защо да напускат града?

Бъни вдигна ръка и отметна косата над очите си.

— Ще се изненадаш — весело подхвана той. — Какво правиш сега, друже?

Качихме се в стаята ми. По пътя се спря до общия хладилник, надникна вътре и разучи с късогледите си очи съдържанието му.

— Да има нещо твое, веселяко?

— Не.

Пресегна се и извади замразен чийзкейк. На кутията имаше залепена умолителна бележка: „Моля ви, не го крадете. Получавам финансови помощи. Джени Дрекслър.“

— Колко трогателно — огледа се бързо надолу и нагоре по коридора. — Идва ли някой?

— Не.

Мушна кутията под сакото си и подсвирквайки си, тръгна към стаята ми. След като затворих вратата, той изплю дъвката и я залепи от вътрешната страна на ръба на кошчето ми с бързо финтиращо движение, сякаш се надяваше да не го видя. После седна и започна да се тъпче направо от кутията с лъжица, която откри върху скрина.

— Пфу. Отврат. Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Замислено облиза: лъжицата.

— Проблемът е, че има прекалено много лимон. Сметаненото сирене пък е малко — замълча, явно замислен над този пропуск. — Я ми кажи, през този месец с Хенри прекарахте доста време заедно, нали?

Изведнъж застанах нащрек.

— И така може да се каже.

— Говорихте ли си доста?

— Малко.

— Разказва ли ти за Рим? — попита Бъни и ме погледна очаквателно.

— Не много.

— Обясни ли ти защо си е тръгнал по-рано?

Най-сетне, рекох си, най-сетне ще стигна до дъното на цялата история.

— Не, всъщност почти нищо не ми е разказвал — което си беше самата истина. — Разбрах, че си е тръгнал по-рано, едва когато се появи тук. Но тогава не знаех къде си ти. Една вечер го попитах и ми каза, че си останал там. Това е всичко.

Бъни отегчено отхапа от чийзкейка.

— Каза ли защо е тръгнал?

— Не.

Когато Бъни не отговори нищо, добавих:

— Било е заради парите, нали?

— Така ли каза?

— Не.

Бъни отново замълча.

— Но спомена, че си разполагал с малко пари, че е трябвало да плати наема, такива неща. Нали така?

Бъни, с пълна уста, махна презрително с ръка.

— Тоя Хенри. Обичам го, ти го обичаш, но да си остане между нас, има си еврейска жилка.

— Какво? — изненадах се.

Току-що бе натъпкал в устата си ново парче, та мина известно време, преди да ми отговори.

— Никога не съм чувал човек да се оплаква толкова много, че е помогнал на другар. От мен да го знаеш, той се страхува хората да не се възползват от него.

— Какво искаш да кажеш?

Бъни преглътна.

— Искам да кажа, че когато е бил малък някой вероятно му е казал „Синко, имаш купища пари и някой ден хората ще се опитат да ти ги измъкнат.“ — Косата му бе паднала над едното му око и като стар морски капитан той присвиваше другото към мен. — Не става въпрос за парите, разбираш ли? Той самият не се нуждае от тях, въпрос на принцип е. Иска да знае, че хората не го харесват заради парите му, а заради самия него.

Изненадах се от това обяснение, то изобщо не отговаряше на честата и, според мен, прекомерна разточителност на Хенри.

— Значи не става въпрос за пари? — попитах накрая.

— Не.

— Тогава за какво, ако не възразяваш, че питам?

Бъни се наведе напред, лицето му бе замислено и за един кратък миг непресторено. Мислех, че когато отново си отвори устата, ще обясни честно всичко, но той се изкашля и ме попита дали имам нещо против да му направя кафе.

Същата вечер лежах в леглото и четях някакъв гръцки текст. Сепнах се от внезапен проблясък на паметта, сякаш някой бе насочил в лицето ми силна светлина. Аржентина. Думата не бе загубила способността си да ме стряска и благодарение на незнанието ми за нейното фактическо положение на глобуса, бе придобила свой собствен живот. В началото беше твърдото Ар, което извикваше представи за злато, идоли, изчезнали градове в джунглата, водещи на свой ред към прошепнатото и злокобно Жен, последвано от яркото и любопитно Тина в края. Пълна глупост, разбира се, но по някакъв неясен начин самото име, един от малкото ми известни сигурни факти, ми се струваше като криптограма или следа. Не това обаче ме накара да се изправя внезапно в леглото, а осъзнаването на часа; погледнах часовника си, беше девет и двадесет. Значи вече са на самолета (дали са се качили?) и летят през тъмното небе към екзотичната Аржентина от моето въображение.

Оставих книгата, станах и седнах на стола до прозореца. През остатъка от нощта не свърших нищо.

Почивните дни се изтъркаляха както обикновено. За мен те бяха изпълнени с учене по гръцки, самотно хранене в столовата и още размишления над загадката в стаята ми. Бях наскърбен, липсваха ми повече, отколкото исках да призная. Освен това Бъни се държеше необичайно. През този уикенд го видях няколко пъти, беше с Марион и приятелките й, говореше важно, а те го зяпаха с овче благоговение (повечето учеха начална педагогика и предполагам, че го смятаха за страшно начетен, след като учеше гръцки и носеше малки очила с телени рамки.) Веднъж го видях със стария му приятел Клоук Рейбърн. Не познавах добре Клоук и се поколебах дали да спра да ги поздравя.

С изострено любопитство очаквах часа по гръцки в понеделник. Събудих се в шест сутринта. Не исках да отида прекалено рано и преседях доста време в стаята си напълно облечен. С известен трепет погледнах часовника си и разбрах, че трябва да побързам, ако не искам да закъснея. Грабнах книгите и изхвърчах, на половината път за Лицея се усетих, че тичам и си наложих да забавя ход.

Бях се успокоил, когато отворих задната врата. Бавно се изкачих по стълбите, краката ми се движеха, но съзнанието ми бе празно — чувствах се като дете в коледната сутрин, когато след нощта на нечовешко вълнение слизах в коридора и заставах пред вратата, зад която се криеха подаръците ми — държах се сякаш денят не беше нищо особено, сякаш цялото ми желание бе изчезнало.

Те бяха там — всички до един: близнаците — нащрек, седнали на перваза на прозореца; Франсис, обърнат с гръб към мен; до него Хенри; Бъни от другата страна на масата — люлееше се на стола си. Разказваше им някаква история.

— Чуйте това — каза той на Хенри и Франсис, и леко се извърна, за да хвърли поглед към близнаците, очите на всички бяха вперени в него, никой не ме бе видял да влизам. — Директорът на затвора казва „Синко, губернаторът не те е помилвал, минава пет. Някакви последни думи?“ Докато го водят към камерата, човекът се замисля… — поднесе молива към очите си и внимателно го разгледа, — поглежда през рамо и казва „Ами, със сигурност губернатор Еди-кой-си загуби гласа ми за следващите избори!“

Разсмя се и наклони още повече назад стола си. Тогава вдигна очи и ме видя да стоя като истукан на вратата.

— Влизай, влизай — каза Бъни, сваляйки с тупване предните крака на дървения стол на земята.

Близнаците вдигнаха глави, сепнати като сърни. Хенри бе невъзмутим като Буда с изключение на лекото напрежение, което играеше по челюстта му, но Франсис бе толкова бял, че почти зеленееше.

— Просто си разказваме вицове преди началото на часа — жизнерадостно отбеляза Бъни, отново се наклони назад и отмахна косата над очите си. — Значи така, Смит и Джоунс извършват въоръжен грабеж и двамата са осъдени на смърт. Разбира се, опитват всякакви начини за помилване, Смит първи проиграва всичките си шансове и му определят дата за екзекуцията — направи примирителен и философски жест, а после неочаквано ми намигна. — Та водят Джоунс да гледа екзекуцията и той вижда как завързват приятеля му — видях безизразните очи на Чарлс и настървението, с което хапеше долната си устна, — тогава се появява директорът на затвора и пита „Джоунс, да си чул нещо за твоята молба за помилване?“ Джоунс му отговаря „Нищо, господин директор.“ „Ами добре“, казва директорът, поглеждайки часовника си, „значи не си струва да се връщаш в килията си, нали?“

После Бъни отметна главата си назад и се разсмя, безкрайно доволен от вица. Нито един от нас дори не се усмихна.

Когато отново подхвана „Има една за Дивия запад, тогава хората ги бесели…“, Камила се размърда на перваза на прозореца и нервно ми се усмихна.

Приближих се и седнах между нея и Чарлс. Тя ме целуна леко по бузата.

— Как си? Чудеше ли се къде сме изчезнали?

— Не ми се вярва, че не сме се виждали — обърна се тихо към мен Чарлс и сложи глезена върху коляното си. Кракът му неудържимо трепереше, сякаш водеше свой собствен живот, той отпусна ръката си върху него, за да го укроти. — Имахме ужасно премеждие с апартамента.

Не знаех какво очаквах да ми кажат, но определено не беше това.

— Какво?

— Забравихме си ключа във Вирджиния.

— Леля Мери-Грей трябваше да отиде в Роаноук, за да го изпрати по куриер.

— Мислех, че сте го дали на някого под наем — казах подозрително.

— Наемателят си тръгна преди седмица. Като пълни идиоти му казахме да ни изпрати ключа по пощата. Хазайката е във Флорида. През цялото време бяхме у Франсис, в провинцията.

— Хванати като плъхове в капан.

— Франсис тръгна да ни кара натам и на около три километра от къщата с колата се случи нещо ужасно — вмъкна Чарлс. — Черен дим, нещо стържеше.

— Воланът отказа. Забихме се в канавката.

Двамата говореха един през друг. За миг гласът на Бъни пронизително се извиси над техните „Та този съдия си имал своя система, която следвал неотлъчно. В понеделник бесел крадец на добитък, във вторник картоиграч-измамник, в сряда убиец…“

— … след това — казваше Чарлс, — се наложи да ходим пеша до къщата на Франсис, дни наред звъняхме на Хенри, за да дойде да ни вземе. Но той не вдигаше телефона, знаеш как е, когато човек се опитва да се свърже с него…

— В къщата на Франсис нямаше никаква храна, с изключение на черни маслини в консерви и кутия смес за печене на хляб.

— Да, ядохме маслини и хляб.

Изведнъж се зачудих доколко бе възможно това да е истина. За момент се развеселих. Казах си: „какъв глупак съм бил“, но изведнъж се сетих на какво приличаше апартамента на Хенри и си спомних за куфарите до вратата.

Бъни наближаваше големия финал.

— И съдията казва „Синко, ще ми се да те обеся днес, но ще трябва да изчакам до следващия вторник, защото…“

— Нямаше дори мляко — каза Камила. — Наложи се да слагаме вода в брашното.

Някой леко се покашля, погледнах и видях Джулиан да затваря вратата след себе си.

— За Бога, бърборковци — разнесе се гласът му сред внезапно настъпилата тишина. — Къде бяхте всички?

Чарлс се изкашля, очите му бяха съсредоточени в някаква точка в другия край на стаята, после започна механично да разказва историята с ключа за апартамента, колата в канавката, маслините и брашното. Зимното слънце падаше под ъгъл в стаята и придаваше на всичко застинал и изключително ясно очертан вид. Нищо не изглеждаше истинско, стори ми се, че гледам някакъв объркан филм от средата. Нищо не схващах. По някаква причина затворническите вицове на Бъни ме бяха изнервили, въпреки че той ги разказваше често още през есента. Тогава, както и сега, те бяха посрещани с напрегната тишина, но пък вицовете си бяха тъпи и лоши. Винаги съм си мислел, че причината да ги разказва се крие в сборника с брадати адвокатски вицове, който държеше в стаята си, на лавицата с автобиографията на Боб Хоуп, романите за Фу Манчу и „Мъже на мисълта и делото“.

— Защо не се обадихте на мен — озадачено и леко обидено попита Джулиан, когато Чарлс свърши да разказва.

— Изобщо не се сетихме — каза Камила.

Джулиан се разсмя и цитира афоризъм от Ксенофонт, в който се разказваше за палатки, войници и близостта на врага, но чиято поука бе свързана с това, че в трудни времена човек трябва да разчита за помощ на своите хора.

След часовете се прибрах вкъщи сам, душата ми тънеше в смут и бъркотия. Мислите ми бяха толкова противоречиви и тревожни, че не успявах да разсъждавам, само глупаво се чудех на случващото се около мен. Остатъкът от деня бе свободен от занятия, но идеята да се прибера в стаята си ми бе непоносима. Отидох в Централната сграда и преседях четиридесет и пет минути в едно кресло до прозореца. Дали да не отида в библиотеката? Да взема колата на Хенри, която все още бе при мен и да отпраша към града, да проверя дали няма ранна следобедна прожекция в киното? Дали да не поискам валиум от Джуди Пуви?

Реших, че последното ще бъде необходимо условие за всякакъв по-нататъшен план. Влязох в „Монмът хаус“ и се качих до стаята на Джуди, на вратата й обаче открих бележка, написана със златист маркер „Бет, ела в Манчестър да обядваш с мен и Трейси. До единадесет съм в магазина за костюми. Дж.“

Стоях и се взирах във вратата на Джуди, която бе украсена със снимки от автомобилни катастрофи, зловещи заглавия, изрязани от „Уикли уърлд нюз“, а на дръжката висеше на примка гола кукла Барби. Беше станало един часа. Тръгнах към чисто бялата си врата в дъното на коридора, тя бе единствената на етажа, която не бе покрита с религиозни брошури, плакати на „Флештоунс“, самоубийствени епитети от Арто̀96. Чудех се как тези хора успяват да сложат всичките тези глупости на вратите си и защо го правеха.

Легнах на леглото и се загледах в тавана, опитвах се да отгатна кога ще се върне Джуди, опитвах се да измисля какво да правя през това време, тогава се почука на вратата.

Беше Хенри. Отворих вратата малко по-широко, взрях се в него, но не казах нищо.

Той ме изгледа със съсредоточено и търпеливо безразличие. Очите му не трепваха, беше спокоен, под мишницата си стискаше книга.

— Здравей — поздрави той.

Последва още една пауза, по-дълга от предишната.

— Здрасти — отвърнах след известно време.

— Как си?

— Добре.

— Хубаво.

Пак мълчание.

— Ще излизаш ли някъде следобеда? — попита вежливо.

— Не — отвърнах слисано.

— Би ли се разходил с мен?

Взех си палтото.

След като напуснахме очертанията на Хампдън, свърнахме от главната магистрала и поехме по насипан с чакъл път, който никога не бях виждал.

— Къде отиваме? — казах доста неспокоен.

— Казах си, че можем да отидем и разгледаме разпродажбата на Олд Куори Роуд — невъзмутимо отвърна Хенри.

Никога в живота си не съм бил толкова изненадан, както когато след около час пътят ни изведе пред огромна къща, пред която имаше надпис „РАЗПРОДАЖБА“.

Къщата бе великолепна, но разпродажбата не предлагаше кой знае какво: един роял, върху който бяха наредени напукани сребърни порцеланови фигури, огромен часовник с махало, няколко кутии, пълни с плочи, кухненски прибори, играчки и няколко тапицирани стола, изподрани от котки. Всичко бе разположено в гаража.

Разглеждах купчина със стари партитури и не изпусках Хенри от погледа си. Той равнодушно разгледа среброто, изсвири вяло с една ръка няколко такта от „Мечтание“ на Шуман, отвори вратата на часовника и разгледа механизма му, дълго си бъбри с племенницата на собственика, която току-що се бе появила от голямата къща, за това кога е подходящото време да се садят луковиците на лалетата. Прехвърлих се на фигурките и плочите. Хенри купи градинарска мотика за двадесет и пет цента.

— Съжалявам, че те замъкнах чак дотам — каза той по пътя за вкъщи.

— Няма нищо — отвърнах, отпуснах се на седалката и се притиснах във вратата.

— Малко съм гладен. Ти гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?

Отбихме се да вечеряме в покрайнините на Хампдън. Толкова рано вечерта мястото бе почти пусто. Хенри си поръча огромно количество храна: грахова супа, печено телешко, салата, картофено пюре със заливка, кафе, пай. Изяде ги спокойно, методично и с наслада. Аз ровех от време на време из омлета си и едва откъсвах очи от него, докато се хранеше. Все едно бях във вагон-ресторант на влак и стюардът ме бе настанил до друг самотен пътник, до някой възпитан непознат, до някой, който дори не говореше моя език, но който все пак бе доволен да се храни заедно с мен, излъчвайки вид на спокойно одобрение, сякаш се познавахме от безброй години.

Щом свърши, извади от джоба на ризата си цигарите (пушеше „Лъки страйк“, винаги когато се сетя за него, си спомням и за червената мишена над сърцето му). Предложи ми, като изтърси от пакета няколко и вдигна въпросително вежда. Поклатих отрицателно глава.

Изпуши една, после още една и когато пиехме втората си чаша кафе ме погледна.

— Защо мълчиш цял следобед?

Вдигнах рамене.

— Не искаш ли да научиш нещо за пътешествието до Аржентина?

Поставих внимателно чашката в чинийката и се втренчих в него. Тогава се разсмях.

— Да. Да, искам. Разкажи ми.

— Не се ли чудиш откъде съм разбрал? Искам да кажа, откъде съм разбрал, че знаеш?

Не се бях сетил за това, явно бе отгатнал по изражението на лицето ми, защото сега и той се засмя.

— Няма нищо загадъчно. Отказаха да отменят резервацията, когато се обадих, цялата история за невъзстановимите билети и т.н., но мисля, че се справихме. Бяха доста изненадани, когато се обадих в авиокомпанията, тъй като предишния ден съм се обадил да потвърдя.

— Откъде разбра, че съм аз?

— Кой друг можеше да бъде? Ти имаше ключ. Знам, знам — каза той, щом се опитах да го прекъсна. — Оставих ти го нарочно. По-късно много щеше да улесни нещата, но по някакво съвпадение ти се оказа там в неподходящо време. Бях излязъл за няколко часа, никога не съм си мислел, че ще минеш между полунощ и седем сутринта. Сигурно сме се разминали за пет минути. Ако беше дошъл час и половина по-късно, всичко щеше да е изчезнало.

Отпи от кафето си. Имах толкова въпроси, че бе безполезно да се опитвам да ги подредя в някакъв разбираем ред.

— Защо ми остави ключа? — попитах накрая.

Той сви рамене.

— Защото бях повече от уверен, че няма да го използваш, ако не ти се наложи. Ако бяхме заминали, някой трябваше да отвори апартамента на хазайката. Щях да ти изпратя инструкции с кого да се свържеш и как да се разпоредиш с нещата, които съм оставил. Забравих обаче за проклетия речник. Всъщност, не бих се изразил така. Знаех, че си го забравил, но бързах, а и никога не съм си мислел, че ще се върнеш за него bei Nacht und Nebel97, както и стана. Бе глупаво от моя страна. Знам, че и ти като мен не можеш да спиш.

— Нека се изясним. Въобще не сте ходили до Аржентина?

Хенри изсумтя и поиска сметката.

— Разбира се, че не. Щях ли да съм тук, ако бяхме стигнали?

Плати и ме попита дали искам да отидем у Франсис.

— Той няма да е там — поясни Хенри.

— Защо да ходим там?

— Защото в апартамента ми цари бъркотия, отседнал съм при него, докато намеря кой да го почисти. Случайно да знаеш добра фирма за домашни прислужници? Франсис ми разказа, че последния път от службата за безработни му изпратили човек, който откраднал две бутилки вино и петдесет долара от едно чекмедже на скрина.

По пътя за северен Хампдън полагах всички усилия да не залея Хенри с въпроси. Държах си устата плътно затворена.

— Сигурен съм, че не е тук — каза той, отключвайки входната врата.

— Къде е?

— С Бъни. Заведе го в Манчестър на вечеря, а след това ще ходят на кино, Бъни иска да гледа някакъв филм. Искаш ли кафе?

Жилището на Франсис се намираше в грозна сграда от седемдесетте години, собственост на колежа. Беше по-просторно и по-уединено от старите къщи в студентското градче, с дъбови дъски по пода. Желаещите да се настанят в сградата бяха много. Лошите страни бяха подовете, покрити с балатум, слабо осветените коридори и евтината, модерна мебелировка, като в „Холидей Ин“. Франсис сякаш не им обръщаше много внимание. Беше донесъл свои мебели от къщата в провинцията, изборът им бе на посоки и се бе получила ужасна смесица от стилове, тапицерии, светло и тъмно дърво.

Оказа се, че Франсис не разполага нито с кафе, нито с чай.

— Трябва да напазарува — отбеляза Хенри, когато надникна над рамото ми в поредния празен шкаф.

Имаше само няколко бутилки скоч и минерална вода „Виши“. Взех лед, чаши, бутилка „Феймъс граус“ и ги отнесохме в сумрачната всекидневна, стъпките ни отекваха по противната пустош на светлия балатум.

— Значи не заминахте? — попитах, след като седнахме и си наляхме по чаша.

— Не.

— Защо?

Хенри въздъхна и бръкна в горния си джоб за цигара.

— Пари — и клечката кибрит просветна в мрака. — Не разполагам с попечителски фонд, за разлика от Франсис, имам само месечна издръжка. Тя е значително по-голяма от нуждите ми и години наред бях пестил. Но Бъни я изпразни. Дори и да продадях колата, пак нямаше да събера повече от тридесет хиляди долара.

— Тридесет хиляди долара са много пари.

— Да.

— Защо би имал нужда от толкова много?

Хенри издуха едно колелце дим, което потъна наполовина в жълтия кръг под лампата и се разми в мрака.

— Защото не мислехме да се връщаме. Никой от нас нямаше работна виза. Парите трябваше да ни стигнат за дълго време. Всъщност — повиши глас той, сякаш се опитах да го прекъсна, а на практика си бях поел дъх от изумление, — всъщност, целта ни не беше Буенос Айрес. Това беше само първата спирка по пътя.

— Какво?

— Предполагам, че ако разполагахме с пари, щяхме да отлетим за Париж или Лондон, някой огромен, пренаселен град, оттам за Амстердам и накрая към Южна Америка. Така по-трудно щяха да ни проследят, разбираш ли? Но не разполагахме с толкова пари, така че алтернативата бе да отлетим за Аржентина, оттам да свърнем към Уругвай — доста опасно и нестабилно място, мен ако питаш, но подходящо за целта. Там баща ми има дял в строителството. Без особени трудности щяхме да намерим място, където да живеем.

— Баща ти знаеше ли за всичко това?

— Накрая щеше да научи. Като стана дума, щях да те помоля да се свържеш с него, след като стигнехме там. Ако се случеше нещо непредвидено, той щеше да ни помогне, дори да ни изведе от страната, в случай че се наложи. Иначе никой друг нямаше да знае.

— Би ли го направил за теб?

— С баща ми не сме близки, но аз съм единственият му син — изпи остатъка от скоча и раздрънка леда в чашата. — Както и да е. Въпреки че нямах пари в брой на разположение, имах кредитните си карти, което бе повече от достатъчно. Оставаше ни само да решим проблема с парите, с които да живеем там. Това бе задачата на Франсис. Както знаеш, с майка му живеят с лихвите от попечителски фонд, но имат право да теглят на година до три процента от основните авоари, което възлиза на около сто и петдесет хиляди долара. По принцип това не се случва, но на теория и двамата могат да го направят, когато си поискат. Ролята на попечителите се изпълнява от адвокатска кантора в Бостън, във вторник сутринта напуснахме къщата в провинцията, отбихме се в Хампдън за няколко минути, за да си съберем багажа с близнаците и се отправихме към Бостън, където се регистрирахме в „Паркър хаус“. Прекрасен хотел, знаеш ли? Не? Дикенс е отсядал в него по време на посещенията си в Америка.

Франсис имаше среща с адвокатите си, а близнаците трябваше да довършат някакви неща в паспортния отдел. За да се вдигнеш и напуснеш страната се изисква доста по-сериозно планиране, отколкото си мислиш, но ние се бяхме погрижили почти за всичко. Щяхме да излетим на следващата вечер и сякаш нищо не можеше да ни се изпречи на пътя. Безпокояхме се малко за близнаците, но нямаше да е голям проблем, ако се наложеше да изчакат десетина дни и да ни последват по-късно. Аз самият трябваше да свърша някои неща, Франсис ме бе уверил, че получаването на парите е проста работа, само трябвало да отиде до центъра и да подпише някакви документи. Майка му щеше да разбере, че ги е взел, но какво можеше да направи, след като бе заминал?

Но той не се върна, когато каза, изминаха три часа, после четири. Близнаците се прибраха, тримата точно си бяхме поръчали обяд, когато влетя изпадналият в истерия Франсис. Парите за тази година били изчезнали, разбираш ли. Майка му изтеглила и последния цент от главницата още на първи януари и не му казала. Гадна изненада, още по-гадна при създалите се обстоятелства. Опитал какво ли не — да заеме пари срещу самия попечителски фонд, да ипотекира един вид лихвите си, което, ако разбираш малко от фондове, е най-отчаяната крачка, която може да се предприеме. Близнаците настояваха да потегляме и каквото сабя покаже. Но… Положението беше много сложно. Веднъж тръгнали, не можехме да се върнем, а какво щяхме да правим, когато пристигнем? Да живеем в къщичка на дърветата като Уенди и Изгубените момчета98? — въздъхна. — Та ето ни, с опаковани куфари, готови паспорти и без пари. Ама буквално нямахме нито цент. Обсъждахме надълго и нашироко, накрая решихме, че единствената ни възможност бе да се върнем обратно в Хампдън. Поне за известно време.

Разказваше доста спокойно, но докато го слушах, усетих как в стомаха ми се събира буца. Картината все още не бе никак ясна, но онова, което виждах никак не ми харесваше. Дълго време не казах нищо, само гледах сенките, хвърляни от лампата по тавана.

— Хенри, за Бога — продумах накрая, гласът ми бе глух и странен дори за моя слух.

Той вдигна вежда, но не каза нищо, в ръката си държеше празната чаша, а лицето му бе полускрито в сенките.

Погледнах го.

— За Бога, какво сте направили?

По лицето му заигра принудена усмивка, наведе се напред в обсега на светлината, за да си налее още скоч.

— Мисля, че доста ясно съзнаваш какво сме сторили. Нека те попитам нещо. Защо ни прикриваше през цялото време?

— Какво?

— Знаеше, че напускаме страната. През цялото време си го знаел и на никого не си казал нито дума. Защо?

Стените бяха изчезнали и цялата стая бе потънала в мрак. Лицето на Хенри, ярко осветено от лампата, бе бледо на фона на тъмнината, малки светли поточета намигаха от очилата му, пръскаха се в кехлибарените дълбини на чашата му с уиски и се топяха в синьото на очите му.

— Не знам — отвърнах.

Усмихна се.

— Нима?

Втренчих се в него и не казах нищо.

— В крайна сметка, не ти се бяхме доверили — очите му, вторачени в моите, бяха спокойни и напрегнати. — Можеше да ни спреш по всяко време, но не го направи. Защо?

— Хенри, какво за Бога, сте сторили?

Усмихна се.

— Ти ми кажи.

Кошмарното бе там, че аз наистина предполагах истината.

— Убили сте някого, нали?

Погледна ме за миг и после за моя най-голяма изненада се облегна назад в стола си и се разсмя.

— Браво на теб. Точно толкова умен си, колкото си мислех. Знаех си, че рано или късно ще разбереш, това повтарях през цялото време на другите.

Мракът бе надвиснал над малкия ни осветен кръг като тежка и осезаема завеса. В пристъп на нещо подобно на морска болест, изпитах клаустрофобичното усещане, че стените се спускат над нас, а после ме връхлетя зашеметяващото чувство, че се смаляват до безкрай, оставяйки ни да висим в безбрежната празнота на тъмнината. Преглътнах и погледнах към Хенри.

— Кого сте убили?

Сви рамене.

— Дребна работа. Нещастен случай.

— Не е било нарочно?

— Пази Боже, не — отвърна изненадано.

— Какво се случи?

— Не зная откъде да започна — замълча и отпи. — Спомняш ли си миналата есен, часовете при Джулиан, когато изучавахме онова, което Платон нарича мистична лудост? Bakcheia99? Дионисиевият екстаз?

— Да — отговорих доста нетърпеливо, беше толкова типично за Хенри — да говори за такива неща в подобен момент.

— Ами ние решихме да се отдадем на това безумие.

За миг си помислих, че не съм го разбрал.

— Какво?

— Казвам, че решихме да си устроим вакханалия.

— Стига бе.

— Направихме го.

Погледнах го.

— Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Това е най-шантавото нещо, което някога съм чувал.

Той сви рамене.

— С каква цел искахте да направите такова нещо?

— Бях обсебен от идеята.

— Защо?

— Доколкото знам, не е правено от две хиляди години — той помълча, защото разбра, че не бе достатъчно убедителен. — В крайна сметка притегателната сила на желанието да престанеш да бъдеш себе си, дори и за един кратък миг, е неимоверна. Да се измъкнеш от познавателната способност на опита, да се издигнеш над несъщественото обстоятелство, каквото представлява човешкото съществуване. Има други предимства, за които е по-трудно да се говори, неща, които древните извори само намекват и които самият аз разбрах едва след случилото се.

— Например?

— Ненапразно го наричат мистерия — каза сухо Хенри. — Повярвай ми. Но не трябва да се подценява основната притегателна сила — да изгубиш същината си, да се отървеш от нея напълно. И посредством това освобождение да се родиш за първоизточника на вечния живот, далеч отвъд оковите на тленността и времето. Това ме привлече първоначално, още когато не знаех нищо по въпроса и подходът ми бе повече на антрополог, отколкото на евентуален mystes100. Древните автори са доста предпазливи, когато пишат на тази тема. С много труд успях да открия част от свещените ритуали: химните, свещените предмети, с какво да си облечен, какво да кажеш. Самата мистерия бе далеч по-трудна: как да се тласнем към това състояние, какъв беше катализаторът? — Гласът му бе замечтан, говореше с наслада. — Опитахме всичко. Алкохол, опиати, молитви, дори малки дози отрова. В нощта на първия опит, край къщата на Франсис, се напихме до козирките и изгубихме съзнание в гората, така както си бяхме с хитоните.

— Носели сте хитони?

— Да — потвърди Хенри с леко раздразнение. — Всичко бе в името на науката. Направихме ги от чаршафи на тавана на Франсис. Както и да е. Първата нощ нищо не се случи, като изключим махмурлука и това, че бяхме схванати, защото бяхме спали на земята. Следващия път не пихме толкова много и така, озовахме се посред нощ на хълма зад къщата, пияни, в хитони и припяващи гръцки химни, сякаш бяхме на посвещаване в някое братство. Изведнъж Бъни започна така да се хили, че се прекатури като кегла и се търколи надолу по хълма.

Стана пределно ясно, че само с алкохол няма да постигнем нищо. Господи, дори не мога да изредя всичко, което опитахме. Бдения. Пост. Възлияния. Само мисълта за тях ме потиска. Горяхме клонки от бучиниш и вдишвахме изпаренията. Знаех, че Пития101 е дъвкала листа от лаврово дърво, но и това не свърши работа. Ако си спомняш, ти откри тези листа на печката в кухнята на Франсис.

Зяпнах го.

— Защо не сте ми казали нищо?

Хенри бръкна в джоба си за цигара.

— Наистина, мисля, че отговорът е доста ясен.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбира се, че нямаше да ти кажем. Та ние едва те познавахме. Щеше да си помислиш, че сме откачени — направи пауза. — Разбираш ли, не разполагахме с нищо, с което да продължим. Предполагам, че съм се подвел по определен начин от описанията на Пития, на pneuma enthusiastikon, отровните изпарения и т.н. Описанията на нейните ритуали, макар и схематични, са доста по-добре документирани от вакханалията. За известно време смятах, че двете трябва да са свързани. След доста дълъг период на опити и грешки стана ясно, че не са и че по всяка вероятност пропускаме нещо доста просто. Така си и беше.

— Кое беше то?

— Само едно. В тази, а и във всяка друга мистерия, за да приеме бога, човек трябва да изпадне в състояние на euphemia, ритуалната чистота. Това е основата на бакхическата мистерия. Дори Платон говори за нея. Преди да се отдадем на Божественото, тленната същина — прахът в нас, частта, която гние — трябва да се пречисти.

— По какъв начин?

— Чрез символични действия, повечето, от които, са характерни за почти целия гръцки свят. Вода, изливана над главата, бани, пост — Бъни не беше много настървен за баните, както и щом ставаше дума за пост, но останалите преодоляхме тези изпитания. Колкото повече го правехме обаче, толкова по-безсмислено ни се струваше, докато един ден не се сетих за нещо много очевидно — а именно, че всеки религиозен ритуал е случаен, докато човек не го прозре и не съзре по-дълбокото му значение — пак млъкна за малко. — Знаеш ли какво казва Джулиан за „Божествена комедия“?

— Не, Хенри, не знам.

— Че е неразбираема за всеки, който не е християнин. Тоест, ако някой иска да прочете и разбере Данте, той трябва да стане християнин, пък дори и за няколко часа. Същото се отнасяше за бакхическия ритуал. Подходът към него трябваше да бъде личен, а не зрителски или научен. Предполагам, че първоначално не сме могли да го гледаме по друг начин, като имам предвид отломките, съхранили се през вековете. Виталността на самия акт бе напълно помрачена, красотата, ужасът, жертвоприношението — дръпна за последен път от цигарата си и я загаси. — Всичко е много просто — ние не вярвахме. А вярата бе единственото абсолютно задължително условие. Вяра и пълно отдаване.

Чаках да продължи.

— Трябва да разбереш, че в този миг бяхме на прага да се откажем — поде той спокойно. — Начинанието бе интригуващо, но не чак толкова интересно, освен това ни създаваше доста проблеми. Нямаш представа колко пъти едва не се спъна в нас.

— Така ли?

— Да — отпи от уискито. — Едва ли помниш, че когато бяхме в къщата в провинцията, веднъж слезе долу в три сутринта. Отиде до библиотеката, за да си вземеш книга. Чухме те по стълбите. Бях се скрил зад завесите, ако исках, можех да се протегна и да те докосна. Друг път се бе събудил, преди да се приберем вкъщи. Наложи се да се промъкваме през задния вход и да се прокрадваме по стълбите като крадци — цялото това промъкване, боси в тъмното, бе много изморително. Беше започнало да се захлажда. Твърдят, че oreibasia102 се състояла посред зима, но се осмелявам да твърдя, че зимата на Пелопонес е далеч по-мека от тази във Върмонт.

Бяхме работили толкова усилено, че в светлината на откритието си помислихме, че ще е пълна загуба, ако не опитаме поне още веднъж, преди времето да се развали. Изведнъж всичко стана много сериозно. Постихме три дни, много по-дълго, отколкото сме го правили. В съня ми се яви вестител. Всичко вървеше прекрасно, бяхме на ръба да полетим. Чувствах нещо, което никога дотогава не бях изпитвал, реалността край нас се превръщаше в нещо красиво и опасно, вече ни движеше сила, която не разбирахме, към край, който не очаквах — отново посегна към питието си. — Единственият проблем бе Бъни. Той не бе успял да разбере, че нещата са се променили драстично и то по много съществен начин. Бяхме по-близо, отколкото когато и да било, всеки ден беше жизненоважен. Вече бе станало ужасно студено и ако паднеше сняг, както изглеждаше че ще стане, трябваше да чакаме до пролетта. Не можех да понеса мисълта, че след всичко, което сме направили, той ще ни провали в последния миг. Знаех, че ще го направи. В съдбовния момент щеше да започне да разказва някакви тъпи шеги и щеше да съсипе всичко. На втория ден бях изпълнен със съмнения, а в следобеда на съдбовната вечер Чарлс го видял в Централната сграда да нагъва сандвичи със сирене и да пие млечен шейк. Това преля чашата. Решихме да се измъкнем без него. Да излизаме през почивните дни бе опасно, тъй като ти едва не ни хвана няколко пъти, така че обикновено потегляхме в четвъртък вечерта и се връщахме в три-четири на следващата сутрин. Този път, обаче тръгнахме преди вечеря и нищо не му казахме.

Запали цигара. Последва дълга пауза.

— И? Какво се случи?

Разсмя се.

— Не знам какво да кажа.

— Какво имаш предвид?

— Получи се.

— Получи се?

— Напълно.

— Но как?

— Получи се.

— Мисля, че не разбирам какво имаш предвид, когато казваш „Получи се“.

— Казвам го в най-буквален смисъл.

— Но как?

— Беше разтърсващо. Божествено. Факли, опиянение, песни. Вълци виеха край нас, в тъмнината ревеше бик. Реката побеля. Беше като филм на бързи обороти, луната нарасна и намаля, облаците препускаха в небето. Лозите никнеха толкова бързо из земята и се увиваха като змии около дърветата, сезоните се сменяха с едно примигване на окото, цели години… Искам да кажа, че ние гледаме на осезаемите промени като на самата същност на времето, а изобщо не е така. Времето е нещо, което не се подчинява на пролетта и зимата, на раждането и гниенето, на доброто и злото, напълно е безразлично към тях. То е нещо непроменяемо и прекрасно, напълно неразрушимо. Двойствеността не съществува, няма его, няма „аз“ и същевременно няма нищо вярно в онези ужасяващи описания, които понякога дочуваме от източните религии, че същността е капка вода, погълната от океана на вселената. По-скоро сякаш вселената се разширява, за да запълни границите на същността. Нямаш представа колко бледи изглеждат ежедневните граници на обикновеното съществуване след такъв екстаз. Все едно си бебе. Не можех да си спомня името си. Ходилата ми бяха раздрани, а аз не усещах нищо.

— Но тези ритуали в основата си са сексуални, нали?

Не прозвуча като въпрос, а като твърдение. Той не помръдна, просто седеше и ме чакаше да продължа.

— Така де. Не са ли?

Наведе се, за да остави цигарата си в пепелника.

— Разбира се — съгласи се Хенри, спокоен като свещеник в своя тъмен костюм и аскетични очила. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Известно време седяхме и се гледахме.

— Какво точно направихте?

— Ами, наистина не мисля, че точно сега трябва да навлизаме в такива подробности — отвърна той спокойно. — В естеството на действията имаше известен телесен елемент, но основно преживяването бе духовно.

— Видели сте Дионис, предполагам?

Не исках да прозвучи толкова сериозно и бях изненадан, когато той кимна толкова небрежно, сякаш го бях попитал дали си е написал домашните.

— Видели сте човешкия му облик? Козята кожа? Тирсът103?

— Откъде знаеш как изглежда Дионис? — остро попита Хенри. — Какво мислиш, че сме видели? Фреска? Рисунка от ваза?

— Просто не мога да повярвам, че наистина сте видели…

— Представи си, че никога в живота си не си виждал море. Че единственото, което си виждал, е детска рисунка — син пастел, накъсани вълнички. Щеше ли да познаеш истинското море, ако си виждал само рисунката? Щеше ли да си в състояние да разпознаеш истинското нещо, дори когато го видиш? Не знаеш как изглежда Дионис. Говорим за Бог. Бог е сериозно нещо — отпусна се назад в стола си и започна да ме изучава. — Бяхме четиримата. Чарлс имаше кървяща рана от ухапване, нямаше и най-малка представа как го е получил, но си беше човешко ухапване. Твърде голямо. Камила каза, че за известно време се е чувствала като сърна, което е странно, защото останалите помним как преследвахме една сърна из горите в продължение на километри. Наистина се оказаха километри. Знам го със сигурност. Явно сме тичали, тичали, тичали, защото когато се свестихме, нямахме представа къде се намираме. По-късно установихме, че сме преодолели поне четири телени огради, нямам си и представа как е станало, намирахме се далеч от имението на Франсис, на около десет километра нататък в провинцията. Тук стигаме и до злополучната част от историята.

Спомням си я много бегло. Чух нещо или някого зад себе си, извъртях се, едва не паднах, замахнах със свития юмрук на лявата, по-слабата си ръка — нещото бе голямо, неясно и жълто. Почувствах ужасна болка в кокалчетата и почти веднага нещо ми изкара дъха. Беше тъмно, разбираш ли, не виждах добре. Този път замахнах с дясната, вложих цялата си тежест, този път чух силно изпукване и писък.

Не сме наясно какво се случи след това. Камила беше доста пред нас, но Чарлс и Франсис бяха близо зад мен и бързо ме настигнаха. Ясно си спомням, че бях прав и ги гледах как си проправят път през храстите. Божичко, и сега ги виждам. В косите им бяха оплетени листа и спечена кал, дрехите им практически бяха на парцали. Стояха там, дишаха тежко, очите им бяха изцъклени и враждебни — не разпознах нито един от тях и мисля, че щяхме да се сбием, ако луната не се бе показала иззад един облак. Гледахме се един друг. Погледнах към ръката си и видях, че бе покрита с кръв, дори нещо по-лошо от кръв. Тогава Чарлс пристъпи напред и коленичи пред нещо в краката ми, аз също се наведох и видях, че бе мъж. Беше мъртъв. Беше на около четиридесет години и носеше чисто жълта риза, знаеш ги онези вълнени ризи, които носят по онези места. Вратът му беше счупен и, неприятно ми е да го кажа, но мозъкът му бе потекъл по лицето му. Не знам какво се бе случило. Беше ужасна бъркотия. Целият бях плувнал в кръв, кръв имаше дори по очилата ми.

Чарлс разказва друга история. Той си спомня, че ме видял до тялото. Но си спомня, че се борил с нещо, дърпал го с всички сили, когато изведнъж осъзнал, че дърпа ръката на мъжа, а кракът му бил забит в подмишницата на човека. Франсис — ами, не мога да кажа. Всеки път, когато говоря с него, си спомня нещо различно.

— А Камила?

Хенри въздъхна.

— Предполагам, че никога няма да разберем какво наистина се бе случило. Открихме я доста по-късно. Седеше си тихо на брега на един поток с крака, потопени във водата, робата й бе безупречно бяла, кръв имаше само в косата й. Бе тъмна, спечена и просмукана до корените. Сякаш се бе опитала да я боядиса в червено.

— Как се е случило това?

— Не знаем — запали нова цигара. — Както и да е, мъжът бе мъртъв. А ние бяхме вдън горите, полуголи, покрити с кал, тялото му се търкаляше в краката ни. Всички бяхме като в мъгла. Изплувах и потъвах, едва не заспах. Тогава Франсис се приближи, за да огледа и му призля. Някое от тези неща ме върна към реалността. Казах на Чарлс да намери Камила, после коленичих и пребърках джобовете на мъртвеца. Нямаше кой знае какво, намерих някакъв документ с името му, но това не ни помогна много.

Нямах представа какво да правя. Спомни си, че ставаше студено, не бях спал или ял от дълго време, съзнанието ми не работеше съвсем ясно. За няколко минути — Бога ми, колко объркващо беше — размишлявах над идеята да изкопаем гроб, но осъзнах, че това си беше чиста лудост. Не можехме да бродим из гората цяла нощ. Не знаехме къде сме, кой може да е наоколо и дори кое време беше. Освен това нямахме нищо, с което да изкопаем гроба. За миг едва не изпаднах в паника — не можехме да оставим тялото просто така, нали? — и тогава разбрах, че това бе единственото, което можеше да направим. Господи, та ние дори не знаехме къде беше колата. Изобщо не си представях да влачим тялото по гори и долини, а дори и да се доберяхме до колата, къде щяхме да го отнесем?

Така че, когато Чарлс се върна с Камила, просто си тръгнахме. Това, от гледна точка на настоящето, бе най-умното, което можехме да направим. Все пак из горен Върмонт не кръстосват екипи от съдебни следователи. Мястото е примитивно. Хората умират при злополуки през цялото време. Дори не знаехме кой беше мъжът, нищо не можеше да го свърже с нас. Трябваше само да се доберем до колата и да се приберем вкъщи без някой да ни види — наведе се и си наля още скоч. — Точно това и направихме.

Аз също си налях още една чаша. Седяхме още около минута, без да говорим.

— Хенри. Господи!

Той ме погледна учудено.

— Наистина беше по-разтърсващо, отколкото можеш да си представиш. Веднъж с колата ударих елен. Беше красиво създание и да го гледаш как се бори, как кръвта му изтича навсякъде, как се опитва да помръдне счупените си крака… А това бе далеч по-ужасяващо, но поне си мислех, че всичко бе приключило. Изобщо не съм си представял, че отново ще чуя нещо за случая — той отпи от скоча. — За съжаление, това не бе краят. Бъни се погрижи да не бъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали го видя тази сутрин. Почти ни е подлудил. Просто съм на края на силите си.

Разнесе се звук от завъртане на ключ в ключалката. Хенри вдигна чашата си и изпи остатъка на една дълга глътка.

— Това е Франсис — каза той и включи централното осветление.

Глава пета

Светлината ни заля и владенията на тъмнината се свиха до познатите, всекидневни граници на помещението — разхвърляното бюро, ниския и изтърбушен диван, прашните завеси с модерна кройка, с които Франсис се бе сдобил след една от декоративните чистки на майка му. Сякаш бях включил осветлението след дълъг и лош сън. Примигнах и с успокоение открих, че вратите и прозорците си бяха на местата, и че в тъмнината мебелите не се бяха преподредили благодарение на някаква диаболична сила.

Дръжката се завъртя. Франсис влезе от тъмния коридор. Дишаше тежко и унило издърпваше върховете на едната си ръкавица.

— Господи, Хенри, каква нощ.

Бях извън полезрението му. Хенри ме погледна и се изкашля тактично. Франсис се обърна рязко.

Мислех, че го гледам спокойно и непринудено, но явно не беше така. Предполагам, че всичко е било изписано по лицето ми.

Дълго време ме гледа втренчено, свалената наполовина ръкавица висеше отпусната от ръката му.

— О, не — каза той накрая без да отмества очи от мен. — Хенри! Кажи, че не си го сторил.

— Боя се, че съм — каза Хенри.

Франсис стисна силно очи, после ги отвори. Беше бял като платно, бледността му бе суха и прахообразна, като щрихи от креда върху груба хартия. За миг си помислих, че може да припадне.

— Всичко е наред — успокои го Хенри.

Франсис не помръдна.

— Наистина, Франсис — допълни леко раздразнено Хенри, — всичко е наред. Седни.

Франсис дишаше тежко. Прекоси стаята и се стовари в едно кресло, където започна да рови из джобовете си за цигари.

— Той знаеше — каза Хенри. — Нали ти казах.

Франсис вдигна очи към мен, незапалената цигара трепереше между върховете на пръстите му.

— Знаеше ли?

Не отговорих. За секунди ми мина през ума, че всичко бе някаква кошмарна и тъпа шега. Франсис прокара ръка по лицето си.

— Предполагам, че вече всички знаят. Дори не знам защо се чувствам зле от този факт.

Хенри бе влязъл в кухнята, за да вземе чаша. Наля малко скоч в нея и му я подаде с думите:

— Deprendi mis е rum est104.

За моя изненада Франсис се изсмя — лишено от всякакъв хумор изсумтяване.

— Господи — и отпи голяма глътка. — Какъв кошмар. Изобщо не мога да си представя какво си мислиш за нас, Ричард.

— Няма никакво значение — изрекох го без да се замисля, но в мига, когато думите излетяха, ме връхлетя усещането, че това бе истината. Наистина нямаше толкова голямо значение, поне не в традиционния смисъл — както би очаквал човек.

— Можем да кажем, че добре сме се насадили — каза Франсис, разтривайки очите си с палец и показалец. — Не знам какво ще правим с Бъни. Искаше ми се да го фрасна, докато стояхме на опашката за проклетия филм.

— Завел си го в Манчестър? — попита Хенри.

— Да, но хората са толкова любопитни, а и никога не знаеш кой може да седи зад теб, нали? Поне филмът да ставаше!

— Кой беше?

— Някаква тъпотия за ергенско парти. Просто искам да взема едно приспивателно и да си легна — изпи остатъка от скоча и си наля още един пръст. — Господи — обърна се той към мен, — държиш се толкова добре, въпреки тази история. Чувствам се ужасно заради всичко това.

Последва дълго мълчание.

Най-накрая казах:

— Какво ще правите?

Франсис въздъхна.

— Не възнамерявахме да правим нещо. Знам, че звучи доста зле, но какво можем да сторим?

Пораженческите нотки в гласа му едновременно ме ядосаха и обезпокоиха.

— Не знам. Защо, за Бога, не отидохте в полицията?

— Шегуваш се, нали — каза сухо Хенри.

— Не можете ли да им кажете, че не знаете какво се е случило? Че сте го намерили да лежи в гората? Или… не знам какво — че сте го ударили с колата, че се е изпречил на пътя ви, не знам?

— Това би било голяма глупост — поде Хенри. — Беше злощастен инцидент и наистина съжалявам, че се случи, но честно казано, не разбирам как ще удовлетворим интересите на данъкоплатците, или моите, като прекарам шестдесет или седемдесет години във върмонтски затвор.

— Но нали е било нещастен случай. Самият ти го каза.

Хенри вдигна рамене.

— Ако бяхте отишли право в полицията, можехте да се измъкнете с някакво по-леко обвинение. А може би изобщо нищо нямаше да се случи.

— Може би не — съгласи се Хенри. — Но не забравяй, че тук е Върмонт.

— Каква разлика има, по дяволите?

— За нещастие, има огромна разлика. Ако се стигнеше до процес, делото щеше да се гледа тук. И ако смея да допълня, съдебните заседатели няма да са ни равни.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да говориш каквото си щеш, но не можеш да ме убедиш, че съдебни заседатели, избрани измежду нисшите прослойки на Върмонт, биха изпитали и най-малкото съчувствие към четирима колежани, съдени за убийството на един от техните съседи.

— От години хората в Хампдън се надяват да се случи нещо такова — намеси се Франсис, палейки нова цигара от фаса на старата. — Нямаше да се измъкнем с обвинение по-малко от предумишлено убийство. Щяхме да сме големи късметлии, ако отървяхме електрическия стол.

— Представи си как щеше да изглежда отстрани — каза Хенри. — Всички сме млади, добре образовани, доста заможни и — може би най-важното от всичко — не сме от Върмонт. Предполагам, че всеки безпристрастен съдия би проявил снизхождение към младостта, фактът, че е било нещастен случай и т.н., но…

— Четири богати колежанчета? — намеси се Франсис. — Пияни? Друсани? Нахлули незаконно в земите на човека, посред нощ?

— Били сте на негова земя?

— Ами очевидно — продължи Хенри. — Във вестниците пише, че там са намерили тялото.

Не бях живял достатъчно дълго във Върмонт, но знам какво би си помислил за това всеки истински жител на щата. Да влезеш незаконно в нечий имот бе равносилно на това да нахлуеш с взлом в дома му.

— Господи! — възкликнах.

— И това не е всичко — каза Франсис. — За Бога, та ние бяхме облечени в чаршафи. Босоноги. Пропити с кръв. Вонящи на алкохол. Представяш ли си да бяхме се завлекли в офиса на шерифа и да бяхме опитали да му обясним това?

— Не че бяхме в състояние да обясняваме — вмъкна замислено Хенри. — Наистина. Чудя се дали разбираш състоянието, в което се намирахме. Едва час преди това бяхме наистина извън себе си. Вероятно се изискват нечовешки усилия да загубиш напълно себе си, но изобщо не може да се сравнява с мъките, които трябва да положиш, за да се върнеш.

— Определено не беше лесно — не може с прищракването на някакъв механизъм да се върнем към старата си същност — дообясни Франсис. — Повярвай ми. Със същия успех можеха да ни подложат на електрошокова терапия.

— Нямам ни най-малка представа как сме се добрали до дома, без да ни видят — каза Хенри.

— И по никакъв начин нямаше да сме в състояние да скалъпим достоверна история от всичко това. Боже Господи, минаха седмици преди да дойда на себе си. Камила дори не бе в състояние да говори три дни.

Побиха ме студени тръпки, когато си спомних как Камила, с увит около гърлото си червен шал, не можеше да говори. Казаха, че е ларингит.

— Да, това беше много странно — продължи Хенри. — Можеше да мисли ясно, но думите не излизаха от устата й. Сякаш беше получила удар. Френският й от гимназията бе първият език, на който проговори отново, далеч преди английския и гръцкия. Бебешки думи. Помня как седях до леглото й и я слушах да брои до десет, гледах я как сочи към le fenêtre, la chaise105…

Франсис се изсмя.

— Беше толкова смешна. Когато я попитах как се чувства, ми отговори „Je me sens comme Hélène Keller, mon vieux.106“

— Отиде ли на лекар?

— Шегуваш ли се?

— Ами ако изобщо не се беше оправила?

— Същото се случи с всички нас — каза Хенри. — Но повече или по-малко изчезна след няколко часа.

— Не си могъл да говориш?

— Изпохапани и изподрани? — поде Франсис. — Неми и полупобъркани? Полудели? Ако се бяхме появили в полицията, щяха да ни припишат всяко неразрешено убийство в Нова Англия от последните пет години — престори се, че държи вестник. — „Умопомрачени хипита, обвинени за жестоко убийство в провинцията“, „Старият Ейб Едикойси жертва на ритуално жертвоприношение.“

— „Тийнейджъри-сатанисти убиват дългогодишен жител на Върмонт“ — добави Хенри и запали цигара.

Франсис се разсмя.

— Въпросът щеше да стои другояче, ако имахме шанс за подобаващо изслушване — продължи Хенри, — но нямахме.

— А аз не мога да си представя нищо по-лошо от това да ме съди районен съдия, пред съдебно жури, съставено от телефонистки.

— Ситуацията не е прекрасна — каза Хенри, — но определено можеше да бъде и по-зле. Сега големият проблем е Бъни.

— Какво му е на Бъни?

— На него нищо му няма.

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто не може да си държи езика зад зъбите, това е.

— Не сте ли говорили с него?

— Милиони пъти — вмъкна Франсис.

— Опитвал ли се е да отиде в полицията?

— Ако продължава в същия дух — каза Хенри, — няма да има нужда да го прави. Те сами ще дойдат направо при нас. Изтъкването на аргументи не върши работа при него. Той изобщо не разбира колко сериозен е проблемът.

— Надали иска да ви види в затвора.

— Ако се беше замислил, щеше да го осъзнае — равнодушно каза Хенри. — Убеден съм, че ще осъзнае, че самият той не иска да влиза в затвора.

— Бъни? Защо?

— Защото от ноември знае за това, но не е отишъл в полицията — вмъкна Франсис.

— Това няма нищо общо с въпроса — каза Хенри. — Дори и той има достатъчно разум, за да не ни предаде. Няма кой знае какво алиби за нощта на убийството и ако се стигне до там, че да ни пратят в затвора, трябва да разбере, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го повлека с нас — и Хенри загаси цигарата си със замах. — Проблемът е, че той просто е глупак и рано или късно ще каже нещо, което не трябва на когото не трябва. Вероятно няма да бъде умишлено, но точно сега не мога да се преструвам, че съм прекалено загрижен за мотивите му. Тази сутрин го чу. Самият Бъни ще се окаже в доста затруднено положение, ако всичко това стигне до ушите на полицията, но той си мисли, че онези противни шеги са изключително изтънчени и остроумни, и че никой не би им обърнал внимание.

— Има достатъчно мозък в главата си, за да осъзнае, че ако ни предаде, ще направи голяма грешка — намеси се Франсис и стана, за да си налее още едно питие. — Изглежда обаче ние не можем да му влеем в главата, че е в негов интерес да не ходи насам-натам и да не разправя нищо. Никак не съм убеден, че няма да вземе да го разкаже някому, когато се намира в някое от своите доверителни настроения.

— Да разкаже някому? Кому?

— На Марион. На баща си. На декана по учебната част — потръпна Франсис. — Полазват ме тръпки само като си го помисля. Бъни е от ония герои, които в последните пет минути от поредната серия на „Пери Мейсън“ се изправят в съдебната зала.

— Бъни Коркоран, момчето-детектив — студено вмъкна Хенри.

— Как е разбрал? Нали не е бил с вас?

— Като стана дума — каза Франсис, — беше с теб.

Погледна към Хенри и за моя изненада двамата започнаха да се смеят.

— Какво? Кое е толкова смешно? — попитах разтревожено.

Това ги накара още повече да се разхилят.

— Нищо — каза най-накрая Франсис.

— Настина нищо — и Хенри съпроводи думите си с лека и доволна въздишка. — През последните дни ме разсмиват най-странните неща — запали още една цигара. — Нея вечер той беше с теб, не помниш ли? Ходихте на кино.

— „Тридесет и деветте стъпала“107 — каза Франсис.

Леко се стреснах, когато си припомних ветровитата есенна вечер и пълната луна, помрачена от пепелявите, парцаливи облаци. До късно работих в библиотеката и не бях вечерял. Прибирах се към къщи със сандвич от заведението за бързо хранене в джоба, сухите листа се въртяха и танцуваха по алеята пред мен. Сблъсках се с Бъни, който отиваше на поредната прожекция на филм на Хичкок, организирана от Филмовото общество в салона.

Закъсняхме, нямаше свободни места и седнахме на покритите с мокет стълби. Бъни бе изпружил краката си напред, беше се облегнал на лакти и замислено хрупаше бонбон. Силният вятър тресеше паянтовите стени, една врата се отваряше и затваряше с пукот, докато най-накрая някой я отвори и я подпря с тухла. На екрана пищяха локомотиви и препускаха през черно-белия кошмар на железни мостове, висящи над дълбоки бездни.

— След това пихме по нещо — казах аз, — а после той тръгна да се прибира.

Хенри въздъхна.

— Ще ми се да беше така.

— Непрестанно ме питаше къде сте.

— Той самият много добре е знаел. Десетки пъти го бяхме заплашвали да го зарежем вкъщи, ако не се държи както трябва.

— И му хрумнала блестящата идея да се отбие у Хенри, за да го изплаши — вмъкна Франсис, докато си наливаше още едно питие.

— Бях бесен заради това — прекъсна го Хенри. — Постъпката си остава долна, дори и нищо да не се бе случило. Знаеше къде стои резервният ключ, така че просто си отворил и влязъл.

— Дори и тогава можеше да не се случи нищо. Просто ужасяващо стечение на обстоятелствата. Ако се бяхме отбили някъде, за да се отървем от дрехите, ако бяхме дошли тук или у близнаците, ако Бъни не беше заспал…

— Бил е заспал?

— Да, защото иначе щеше да му омръзне да чака и щеше да си тръгне — каза Хенри. — Добрахме се до Хампдън едва в шест сутринта. Беше цяло чудо, че успяхме из всичките тези поля и сред непрогледната тъмнина да открием колата… Но беше наистина много глупаво да шофираме до северен Хампдън в окървавените дрехи. Можеше да ни спре полицията, можехме да претърпим катастрофа. Но аз не се чувствах добре, мисълта ми не беше бистра и предполагам, че по инстинкт съм подкарал към жилището ми.

— Той си тръгна от стаята ми към полунощ.

— Значи е бил сам в апартамента ми от дванадесет и половина до шест сутринта. Патологът е определил часа на смъртта между един и четири. Това е една от малкото добри карти, които съдбата ни раздаде. Бъни не е бил с нас, но щеше да види зор, докато докаже, че не е било така. За съжаление, това не е карта, която можем да изиграем, освен ако положението не стане много напечено — той сви рамене. — Само ако беше оставил включена лампата!

— Но не, това трябвало да бъде голяма изненада. Да изскочи насреща ни от тъмното.

— Влязохме, включихме осветлението и вече нямаше връщане назад. Той се събуди на мига. А ние бяхме…

— … облечени в бяло и окървавени, сякаш излизахме от разказ на Едгар Алън По — мрачно продължи Франсис.

— Господи, а той какво направи?

— Ти как мислиш? Изплашихме го почти до смърт.

— Падаше му се — каза Хенри.

— Разкажи му за сладоледа.

— Вярно, това беше последната капка — ядно продължи Хенри. — Извадил кутия със сладолед, за да си хапва, докато ни чака — разбираш ли, не може да си направи труда да вземе купичка, а и нали трябва да погълне цялата кутия. Но заспал, а сладоледът се разтопил, разтекъл се върху него, по стола и по хубавия ми персийски килим. Килимът си беше истинска антика, но от химическото чистене казаха, че нищо не могли да направят. Върнаха го раздърпан. И столът ми — пресегна се за цигара. — Бъни почна да вие като банши108, когато ни видя…

— … Не можеше да спре — продължи Франсис. — Не забравяй, че беше шест сутринта, съседите спяха… — поклати глава. — Спомням си как Чарлс се приближи към него, опита се да го вразуми, но Бъни продължаваше да крещи. След минута-две…

— Бяха изминали едва няколко секунди — вметна Хенри.

— … След минута Камила грабна един кристален пепелник, метна го и го удари право в гърдите.

— Ударът не беше силен — замисли се Хенри, — но беше нанесен в подходящия момент. Той млъкна веднага и я зяпна, казах му „Бъни, млъквай. Ще събудиш съседите. По пътя за вкъщи ударихме елен.“

— И тогава — каза Франсис, — той избърса чело, завъртя очи и мина през всичките глупости, които обикновено говори — как ме изплашихте, бе хора, сигурно съм задрямал и т.н., и т.н.…

— А ние четиримата си седяхме в кървавите чаршафи, лампите — запалени, пердета няма, всеки минаващ по улицата можеше да ни види. Говореше толкова силно, светлините бяха толкова ярки, а аз щях да припадна от изтощение и ужас, и не можех да направя нищо, освен да стоя и да го гледам. За Бога, та ние бяхме покрити с кръвта на онзи човек, бяхме оставили следи из цялата къща, слънцето изгряваше и на всичкото отгоре — Бъни. Изобщо не можех да измисля какво да направя. Тогава Камила доста благоразумно изгаси лампите и осъзнах изведнъж, че независимо от впечатлението, което щяхме да създадем и независимо от присъствието на странични хора в къщата, без да губим нито минута повече трябваше да махнем дрехите си и да се измием.

— На практика се наложи да разкъсам чаршафа — каза Франсис. — Кръвта се бе спекла и платът беше залепнал по мен. Хенри и другите бяха вече в банята, когато успях да го направя. Навсякъде хвърчаха пръски вода, стените на ваната бяха почервенели, а по плочките се стичаха ръждиви струйки. Беше пълен кошмар.

— Не мога да ти опиша какво злощастно стечение на обстоятелствата беше присъствието на Бъни през онази вечер — поклати глава Хенри. — Но дявол го взел, не можехме просто да седим и да чакаме да си тръгне. Навсякъде имаше кръв, съседите скоро щяха да станат, а единственото, което си мислех, бе, че полицията всеки момент ще задумка по вратата…

— Вярно, беше ужасно, че го стреснахме, но пък насреща ни не беше Дж. Едгар Хувър — каза Франсис.

— Точно така — обясни Хенри, — не искам да създавам впечатление, че в онзи миг присъствието на Бъни ни се струваше като някаква огромна заплаха. Беше просто досадно неудобство, защото бях сигурен, че се пита какво става, но тогава той беше най-малкият ни проблем. Ако разполагах с време, щях още щом влязохме, да седна и да му обясня. Но не разполагахме с никакво време.

— Господи — потръпна Франсис, — та аз все още не мога да влизам в банята на Хенри. Кръв, размазана по порцелана. Бръсначът на Хенри, висящ на една кукичка. Целите бяхме в синини и ожулвания.

— Чарлс изглеждаше най-зле.

— Боже, целият беше покрит с тръни.

— И онова ухапване.

— Никога не си виждал такова нещо — каза Франсис. — Обиколката му беше около десет сантиметра, а зъбите бяха оставили дълбоки отпечатъци. Помниш ли какво каза Бъни?

— Да, кажи му — изсмя се Хенри.

— Та, всички сме в банята, Чарлс се извръща, за да вземе сапуна, дори не знаех, че Бъни е там. Предполагам, че е гледал от прага, но изведнъж го чух да казва със странно спокоен глас „Изглежда, че еленът е отхапал парче от рамото ти, Чарлс.“

— В един миг стоеше на прага и сипеше какви ли не коментари — продължи Хенри, — а в следващия го нямаше. Разтревожих се, че си е тръгнал толкова внезапно, но се радвах, че се е махнал. Трябваше да свършим толкова много работа, а нямахме никакво време.

— Не се ли страхувахте, че ще каже на някого?

Хенри ме погледна безучастно:

— На кого?

— На мен, на Марион. На всеки.

— Не. Тогава не разполагах с никакви основания да мисля, че ще направи нещо подобно. При предишните опити беше с нас, разбираш ли, и видът ни не му се е сторил толкова странен, колкото би се сторил на теб. Всичко се пазеше в най-строга тайна. Нали месеци наред и той правеше същото. Ако искаше да разкаже някому, трябваше да обяснява много неща и да се изкара пълен глупак. Джулиан знаеше какво се опитваме да направим, но въпреки това бях сигурен, че Бъни няма да му каже нищо, без да говори първо с нас. Оказа се, че съм прав.

Той млъкна и запали цигара:

— Почти се беше съмнало, а всичко все още тънеше в невъобразим безпорядък — кървави стъпки по верандата, хитоните лежаха там, където ги бяхме хвърлили. Близнаците облякоха някакви мои стари дрехи и излязоха, за да почистят верандата и колата. Разбирах, че хитоните трябва да бъдат изгорени, но не исках да паля голям огън в задния двор, нито пък възнамерявах да ги запаля вкъщи и да рискувам да задействам противопожарната аларма. Хазайката непрекъснато ми напомня да не паля камината, но винаги съм подозирал, че всичко с нея е наред. Рискувах и за мой късмет работеше.

— От мен нямаше никаква полза — вметна Франсис.

— Определено нямаше никаква полза — отвърна ядно Хенри.

— Нищо не можех да направя. Щях да повърна. Отидох в стаята на Хенри и легнах да спя.

— На всички ни се искаше да поспим, но някой трябваше да почисти — обясни Хенри. — Близнаците дойдоха към седем. Аз все още не бях успял да почистя банята. С всичките тези тръни гърбът на Чарлс бе заприличал на игленик. С Камила доста си поиграхме, за да го почистим с едни пинсети, а после се върнах в банята, за да я довърша. Най-лошото бе свършило, а аз бях толкова изтощен, че едва си държах очите отворени. Хавлиите не бяха толкова зле, постарахме се да не ги използваме, но по някои от тях имаше петна, така че ги сложих в пералнята и сипах малко прах. Близнаците бяха заспали на сгъваемото легло в стаята отзад, избутах Чарлс, легнах и заспах на мига.

— Четиринадесет часа — каза Франсис. — Никога през живота си не съм спал толкова дълго.

— Нито пък аз. Спах като заклан. Никакви сънища.

— Не мога да ти опиша колко объркващо беше всичко това — допълни Франсис. — Слънцето изгряваше, когато си легнах, имах чувството, че току-що съм си затворил очите, въпреки че когато ги отворих, навън бе тъмно, а телефонът звънеше. Нямах никаква представа къде съм. Звънеше ли, звънеше… най-накрая станах и успях да се добера до коридора. Някой каза да не го вдигам, но…

— Не съм срещал човек като теб, винаги напираш да вдигаш телефона, когато звъни, дори и в чужда къща — каза Хенри.

— Добре де, какво да направя? Да го оставя да си звъни? Както и да е, вдигнах слушалката. Беше Бъни, безгрижен като врабче. Четиримата наистина сме изглеждали много зле, да не би да сме се опитвали да се превърнем в нудисти или нещо такова, какво сме щели да кажем за една вечеря в „Брасери“.

Изправих се в стола:

— Я почакай, това не беше ли нощта…?

Хенри кимна.

— Когато и ти дойде. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърнах много развълнувано, защото най-накрая историята започваше да съответства на моите изживявания. — Разбира се, срещнах Бъни, когато се бе запътил към твоята къща.

— Прощавай, че ще използвам тези думи, но доста се изненадахме, когато се появи — каза Франсис.

— Всъщност, предполагам, че е искал да остане с нас насаме и да разбере какво се е случило, но пък това беше нещо, което може да почака — вметна Хенри. — Не забравяй, че външният ни вид не му се е сторил толкова странен, колкото би се сторил другиму. Преди е бил с нас в нощите, когато… коя дума търся?

— … когато всички бяхме повръщали, бяхме целите в кал и успявахме да се приберем едва на зазоряване — допълни Франсис. — Разбира се, сега имаше кръв и сигурно се е чудил как точно сме убили елена, но въпреки това…

С неохота си представих вакханалията: копита и кървави ребра, парчета, висящи от дъбовете. За това на гръцки имаше название — „омофагия“109. Изведнъж си спомних как влязох в апартамента на Хенри, видях уморените им лица и чух подигравателния поздрав на Бъни:

— Khairei110, убийци на елени!

През онази нощ бяха толкова тихи, тихи и бледи, но не повече, отколкото хора с ужасен махмурлук. Единственото необичайно нещо бе ларингитът на Камила. Казаха ми, че предната вечер пили и се напили като зидари, а Камила си забравила пуловера вкъщи и по пътя за северен Хампдън се простудила. Навън бе тъмно и валеше като из ведро. Хенри ми даде ключовете за колата и ме помоли да карам.

Беше петък вечер, но времето беше толкова лошо, че почти нямаше никакви хора в „Брасери“. Похапвахме от сандвичите със сирене и слушахме как дъждът барабани по покрива. С Бъни пихме уиски с топла вода, но другите си поръчаха чай.

— Да не ви се гади, вакханци? — попита ехидно Бъни, след като дадохме поръчките си на сервитьора.

Камила направи гримаса.

Когато свършихме, тръгнахме към колата, Бъни я обиколи и внимателно я огледа, после ритна гумите.

— С тази ли бяхте снощи? — каза той, примигвайки от дъжда.

— Да.

Отмахна мократа коса от очите си и се наведе, за да огледа калника.

— Немски коли. Не ми е приятно да го призная, но швабите правят по-добри коли от американците. Не виждам нито драскотина.

Попитах го какво има предвид.

— Карали са пияни и са се правили на герои по пътищата. Блъснали елен. Убихте ли го? — обърна се към Хенри.

Хенри заобикаляше колата, за да седне на мястото до шофьора, обърна се и вдигна глава:

— Какво?

— Еленът. Гътнахте ли го?

Хенри отвори вратата:

— Стори ми се доста мъртъв.

Последва дълго мълчание. Очите ми смъдяха от толкова дим. Под тавана висеше гъст сив облак.

— И тъй, какъв е проблемът? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Какво се случи? Разказахте ли му за всичко това, или не?

Хенри си пое дълбоко дъх.

— Не. Можехме, но очевидно колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Много внимателно отворих дума за това, когато останахме за първи път насаме, но явно историята за елена му бе достатъчна и оставих нещата така. Нямаше никакъв смисъл да му казвам истината, ако не се бе досетил сам. Откриха тялото на мъжа и в „Екзаминър“ се появи статия — никакъв проблем. После, по някакво злощастно стечение на обстоятелствата — предполагам, че в Хампдън такива неща не се случват често — две седмици по-късно публикуваха продължението на историята. „Загадъчна смърт в окръг Батънкил“. Бъни я е видял.

— Пълна простотия — каза Франсис. — Той никога не чете вестници. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше тая проклета Марион.

— Тя се е абонирала, нещо във връзка с детската градина — продължи Хенри, разтърквайки очи. — Преди обед Бъни бил с нея в столовата. Тя говорела с някаква приятелка, предполагам, че той се е отегчил и започнал да преглежда вестника. С близнаците отидохме да го поздравим и първото нещо, което ни каза — на практика го изкрещя от другата страна на залата — бе „Ей, хора, тук пише, че някакъв птицевъд бил убит близо до къщата на Франсис.“ А после прочете откъс от статията на висок глас. Разбит череп, оръжието липсва, няма мотив, нито пък улики. Опитвах се да измисля как да сменя темата, когато Бъни каза „Ах, десети ноември? През онази нощ бяхте у Франсис. Същата нощ, когато блъснахте онзи елен.“

„Не е възможно — отвърнах му.“

„Беше на десети. Помня, защото на следващия ден майка ми има рожден ден. Какво съвпадение, нали?“

„Да, чисто съвпадение.“

„Ако бях подозрителен — каза той, — щях да си помисля, че това е ваше дело, Хенри. Нали се върнахте от окръг Батънкил, покрити с кръв от главата до петите.“

Хенри запали нова цигара:

— Не забравяй, че беше обед и столовата беше претъпкана. Марион и приятелката й попиваха всяка дума, а и много добре знаеш как кънти гласът му… Разсмяхме се, естествено, Чарлс каза нещо забавно и тъкмо успяхме да сменим темата, когато Бъни отново погледна към вестника: „Хладнокръвно убийство, при това в гората, на има-няма четири километра от мястото, където сте били. Нали се сещате, че ако ченгетата ви бяха спрели през онази нощ, сега щяхте да сте в затвора. Има и телефон, ако някой разполага с някаква информация. Обзалагам се, момчета, че ако исках, бих могъл да ви причиня доста главоболия…“ и т.н., и т.н.

— Разбира се, изобщо не знаех какво да си мисля. Дали се шегуваше, или подозираше наистина? Най-накрая успях да го откъсна от вестника, но не ме напускаше ужасното усещане, че той разбра какво неудобство ми причинява. Познаваме се толкова добре, а за такива неща има и шесто чувство. Аз пък наистина бях разтревожен. Бога ми, всичко това ставаше точно преди обяд, навсякъде имаше охрана, половината от тях са свързани с полицията в Хампдън… В крайна сметка нашата версия нямаше да издържи много при проверките по време на разследването. Съвсем ясно беше, че не сме блъснали елен. По нито една от колите нямаше и драскотина. Още тогава усещах, че това не е краят на историята. Мисля, че Бъни доста невинно се шегуваше с тази история, но не спря да го прави до края на семестъра, както на обществени места, така и когато бяхме насаме. Знаеш го какъв е, не се отказва, когато си науми нещо.

Много добре го разбирах. Бъни притежаваше свръхестествената способност да изважда на бял свят теми, които причиняваха голямо неудобство на събеседниците му и да ги разчепква с непоколебимо усърдие. От началото на нашето запознанство той не спря да ме дразни за сакото, което носих по време на обяда с него през онзи ден, както и да говори пред мен за безвкусния и лишен от стил начин на обличане на калифорнийците. За всеки непредубеден наблюдател, дрехите ми по нищо не биха се различавали от неговите, но ехидните му забележки по тази тема не спираха, защото съм убеден, че въпреки искрения ми смях, смътно бе доловил, че успява да ме засегне. Бе разбрал, че се чувствам ужасно неловко от тези практически неуловими разлики в облеклото и от далеч по-видимите различия в маниерите и поведението ми. Притежавам дарбата да се сливам с всяка социална среда — никога не сте виждали толкова типичен калифорнийски младеж, какъвто бях аз, нито пък по-безпътен и безчувствен студент по медицина. И въпреки всичките ми усилия никога не успях да се слея напълно и в някои отношения винаги се различавах от заобикалящата ме среда, по същия начин, по който зеленият хамелеон си остава напълно различно творение от зеленото листо, върху което седи, независимо от съвършеното отражение на светлосенките, което постига. Винаги, когато Бъни ме упрекваше грубо и пред всички, че нося риза с полиестер или критично отбелязваше, че съвсем обикновените ми панталони, които по нищо не се различаваха от неговите, имат нещо, което той наричаше „западняшка кройка“, знаех, че огромна част от задоволството, което това занимание му носи, се дължи на безпогрешния му и неумолим усет, че от всички теми, именно тази ме кара да се чувствам най-неловко. Затова съм убеден, че е доловил колко силно споменаването на убийството безпокои Хенри. А след като веднъж бе усетил нещо такова, не можеше да устои да не продължи да чопли.

— Разбира се, той не знаеше нищо — каза Франсис. — Наистина нищо. За него това си оставаше една голяма шега. Доставяше си наслада да подхвърля разни забележки за фермера, при когото сме отишли и сме убили, само за да ме гледа как подскачам. Веднъж ми каза, че видял пред къщата ми полицай, който разпитвал хазайката.

— И на мен ми го каза — вметна Хенри. — Непрестанно се шегуваше за онзи телефон от вестника и как петимата ще си разделим паричната награда. Вдигаше телефонната слушалка и се правеше, че избира номера.

— Сам разбираш колко бързо успя да ни изпили нервите. Господи, някои от нещата казваше и в твое присъствие. Най-кошмарното е, че никога не можехме да предвидим кога ще каже нещо. Малко преди началото на ваканцията сложи копие от статията във вестника под чистачката на предното стъкло. „Загадъчна смърт в окръг Батънкил.“ Самата мисъл, че я бе пазил през цялото това време, бе потресаваща.

— Най-лошото бе — каза Хенри, — че нищо не можехме да направим. По едно време си мислехме да му кажем всичко, тъй да се каже да се оставим в ръцете му, после осъзнахме, че не бяхме в състояние да предвидим как ще реагира толкова време след случката. Беше кисел, болен и се притесняваше за оценките си. А и семестърът почти беше свършил. Най-доброто, което можеше да направим, за да го умилостивим поне до коледната ваканция и да се надяваме, че всичко ще отшуми през зимата, бе да го водим по разни места, да му купуваме разни неща и да му обръщаме много внимание — той въздъхна. — В края на всеки семестър вече не можех да го понасям, постоянно предлагаше двамата да отидем на пътешествие, като под това се разбираше да отидем на място, което той ще избере, но за което ще заплатя аз. Бъни няма пари да стигне дори до Манчестър. Както и предполагах, две седмици преди края на семестъра той подхвана темата, аз пък си казах „защо да не го направя, така поне един от нас ще го наглежда през зимата, а смяната на обстановката може да окаже благотворно влияние“. А и да си призная, не ми се струваше чак толкова зле Бъни да се чувства мой длъжник. Искаше да отиде или в Италия, или в Ямайка. Знаех, че няма да понеса Ямайка, тъй че купих два билета за Рим и резервирах стаи недалеч от Пиаца ди Спаня.

— И му даде пари за дрехи и всичките онези безполезни книги на италиански.

— Да, с две думи, разходите бяха значителни, но ми се сториха добра инвестиция. Дори си мислех, че ще е забавно. Но и в най-смелите си очаквания не съм… Честно казано, не знам откъде да започна. Помня какво стана, когато видя стаите ни, които в интерес на истината бяха доста приятни, с фрески по таваните, красив стар балкон и прекрасна гледка, бях изключително горд, че успях да ги наема. Та когато ги видя, направо побесня и започна да се оплаква, че били занемарени, че било прекалено студено, че водопроводната инсталация не струвала за нищо — накратко, мястото било напълно неподходящо и се чудел как са ме излъгали да го наема. Мислел, че имам повече опит и не бих влязъл толкова лесно в такъв евтин туристически капан, но явно грешал. Намекна, че през нощта ще ни прережат гърлата. Тогава бях по-податлив на капризите му. Попитах го къде би искал да отседнем, след като не му харесват стаите ни? А той предложи просто да отидем и да наемем апартамент, разбираш ли, не стая, а апартамент, в Грандхотел.

— Продължи да настоява, докато не заявих, че нищо подобно няма да правим. Още повече, че обменният курс бе лош и стаите, за които бях предплатил, вече ми струваха по-скъпи, отколкото можех да си позволя. Дни наред се цупи, преструваше се, че получава астматични пристъпи, гримасничеше и с викове си искаше инхалатора. Тормозеше ме непрестанно — обвиняваше ме, че съм бил скръндза и т.н., че когато пътувал, обичал всичко да му е както трябва и най-накрая си изпуснах нервите. Заявих му, че ако тези стаи ме задоволяват, то определено са много по-добри, отколкото онези, с които той е свикнал. За Бога, това си беше истински дворец, собственост на една графиня. С две думи, предупредих го да не разчита да плащам по петстотин хиляди лирети на вечер за компанията на американски туристи и чаршафи с герба на хотела.

— Останахме на Пиаца ди Спаня, която той продължаваше да превръща в подобие на ада. Не спираше да ми лази по нервите — оплакваше се от килима, от тръбите, от това, че джобните пари не му стигали. Живеехме на крачка от улицата с най-скъпите магазини в Рим — виа Кондоти. Казваше, че съм бил щастливец и без съмнение съм си прекарвал чудесно, защото съм можел да си купя всичко, което пожелая, а той трябвало да лежи край решетката на огнището и да подсмърча като някое нещастно доведено братче. Направих всичко, което бе по силите ми, за да го успокоя, но колкото повече неща му купувах, толкова повече искаше. Освен това не ме изпускаше от поглед. Започваше да се жалва, дори ако го оставех за няколко минути, но ако дойдеше с мен в някой музей или църква — за Бога, та ние бяхме в Рим — веднага започваше да се отегчава ужасно и настояваше да си тръгваме. Положението стана толкова нетърпимо, че дори не можех да прочета и един ред без той да се появи от някъде. Господи, дори седеше пред вратата и дърдореше, докато се къпех. Хванах го да рови из куфара ми. Все пак… — направи деликатна пауза Хенри, — дразнещо е да споделяш едни и същи помещения дори с ненатрапчив човек. А може би съм забравил какво бе усещаното, когато живяхме заедно през първата учебна година, или просто съм свикнал да живея сам, но след седмица-две вече бях нервна развалина. Не можех да го понасям. Същевременно ме тревожеха и други неща. Ти знаеш, нали — обърната се внезапно Хенри към мен, — знаеш, че понякога имам ужасно главоболие?

Знаех. Бъни обожаваше да разказва надълго и нашироко за своите болести, а и за болестите на другите, та ми бе разказал с изпълнен със страхопочитание шепот за главоболията на Хенри, който лежал проснат по гръб в затъмнена стая, с кубчета лед на главата и носна кърпичка на очите.

— Вече не ме спохождат толкова често, но когато бях на тринадесет или четиринадесет почти непрестанно ме болеше глава. Но сега, когато ме повалят, понякога това се случва само веднъж в годината, те са далеч по-ужасни. Бях прекарал няколко седмици в Италия и усетих първите признаци на връхлитащата мигрена. Човек с нищо не може да ги сбърка. Шумът става по-отчетлив, предметите започват да трептят, периферното ми зрение се замъглява и в тъмнината виждам да се прокрадват какви ли не неприятни неща. Напрежението във въздуха е непоносимо. Гледах към някой уличен знак и не можех да го прочета, не бях в състояние да разбера и най-простото изречение. Не може да се направи кой знае какво, когато бъда повален от подобно главоболие, но сторих каквото можах — седях в стаята със спуснати щори, вземах лекарства, опитвах се да пазя тишина. Най-накрая разбрах, че ще трябва да телеграфирам на лекаря си в Щатите. Успокоителните, които ми дават, са прекалено силни, за да бъдат изпълнени с рецепта, обикновено ходя в спешното отделение, за да ми бият инжекция. Нямах представа какво би направил някой италиански лекар, ако пред него се появи американец, който едва диша и моли да му направят инжекция с фенобарбитал.

Беше прекалено късно обаче. Мигрената ме повали буквално за часове, а след това не бях в състояние да стигна до някой лекарски кабинет, камо ли да обясня какво ми има. Не знам дали Бъни се опита да извика лекар. Италианският му е толкова лош, че щом се опита да говори с някого, разговорът завършва с обиди. Бюрото на „Америкън експрес“ бе недалеч от нас и съм сигурен, че щяха да го насочат към някой английскоговорящ лекар, но разбира се, това не е от нещата, за които би се сетил Бъни.

Нямам никаква представа какво се е случило през следващите няколко дни. Лежах в стаята си със спуснати щори, налепена по тях и хартия. Дори не можех да поискам да ми донесат лед — носеха ми само гарафи с хладка вода — но аз не можех да говоря на английски, та какво остава за италианския. Един Бог знае къде беше Бъни. Не помня да съм го виждал.

Както и да е. Няколко дни лежах по гръб и всяко примигване ми причиняваше непоносима болка, имах чувството, че челото ми се разцепва, всичко ми изглеждаше гнусно и черно. Ту губех съзнание, ту се връщах в реалния свят, докато накрая видях тънък слънчев лъч, който си проправяше път между сенките. Нямам представа колко дълго съм седял и съм се взирал в него, но постепенно осъзнах, че е сутрин, че болката някак си е утихнала и че мога да се движа, без това да ми причинява ужасни страдания. Усетих и неутолима жажда. В гарафата нямаше вода, станах, сложих халата си и тръгнах да си взема нещо за пиене.

Моята стая и тази на Бъни бяха свързани от едно огромно помещение по средата, чиито тавани бяха високи четири метра и половина, покрити с фрески в стила на Карачи, украсени с великолепни гипсови орнаменти и с големи френски прозорци, извеждащи на балкона. Сутрешната светлина почти ме беше заслепила, но успях да различа фигура, която ми заприлича на Бъни, надвесена над някакви книги и листа на бюрото ми. Опрях се с ръка на дръжката на вратата, за да запазя равновесие, изчаках, докато погледът ми се проясни и поздравих: „Здрасти, Бън.“

Той подскочи, сякаш го бяха попарили с вряла вода, започна да разбърква листата, за да скрие нещо и изведнъж разбрах какво държеше. Беше дневникът ми. Приближих се и го изтръгнах от ръцете му. Непрекъснато се ровеше и се опитваше да се докопа до него, бях го скрил зад един от радиаторите, но вероятно е претърсил стаята ми, докато съм бил болен. Веднъж вече бе успял да го намери, но не предполагах, че ще успее да разбере кой знае колко, защото водех дневника си на латински. Дори не го наричах с истинското му име. Cuniculus molestus111 мисля, че названието му пасна идеално. А и това никога не би успял да разбере без речник.

За съжаление, докато съм бил болен, Бъни е разполагал с предостатъчно време, за да се сдобие с такъв. Речник, искам да кажа. Знам, че всички се подиграваме с познанията му по латински, но някак бе успял да направи доста разбираем английски превод на по-скорошните записи. Трябва да си призная, никога не съм вярвал, че е способен на такова нещо. Сигурно му е отнело дни.

Толкова бях смаян, че дори не можах да се ядосам. Погледнах към превода, който беше върху бюрото, после към Бъни и тогава той изведнъж бутна стола си назад и започна да ми крещи. Убили сме онзи човек, убили сме го хладнокръвно и дори не сме си направили труда да му кажем, но той през цялото време знаел, че има нещо гнило. От къде на къде съм го наричал „Заек“, почти се бил решил да отиде в американското посолство и да ги накара да изпратят полиция… Тогава постъпих наистина доста глупаво, но с всички сили го зашлевих — въздъхна Хенри. — Не трябваше да го правя. Не го направих от яд, а от безсилие. Бях болен и изтощен, боях се някой да не го чуе, мислех си, че няма да го издържа още малко.

Но съм го ударил по-силно, отколкото възнамерявах. Бъни зяпна. Ръката ми бе оставила голяма бяла следа на бузата му. Изведнъж кръвта отново нахлу в лицето му и то стана яркочервено. Той започна да крещи истерично, да ругае и да размахва юмруци. От стълбите се дочуха забързани стъпки, които бяха последвани от яростно думкане по вратата и викове на италиански. Грабнах дневника и превода и ги хвърлих в печката, Бъни се втурна да ги извади, но аз го задържах докато пламъците не ги обгърнаха, чак тогава извиках на онзи, който беше пред вратата, да влезе. Беше камериерката. Влетя в стаята, крещейки нещо на италиански толкова бързо, че не можех да разбера и дума. Първоначално си помислих, че е ядосана заради шума. После разбрах, че няма нищо общо с това. Знаела, че съм болен — дни наред от стаите ни не долитал нито звук, а сега целия този шум и викове. Помислила, че през нощта съм починал, а другият signor ме намерил, но след като съм стоял пред нея, явно и това не било причината за врявата. Дали имам нужда от лекар? Линейка? Bicarbonato di soda?

Благодарих и отказах помощта й, казах, че се чувствам много добре, а после се опитах да замажа нещата и да дам задоволително обяснение за шумотевицата. Но тя изглежда нямаше нужда от такива, защото излезе, за да се погрижи за закуската ни. Бъни беше като ударен с мокър парцал, защото си нямаше никаква представа какво се случва. Предполагам, че всичко му е изглеждало доста злокобно и необяснимо. Попита ме къде отива тя и какво е казала, но аз се чувствах много зле и ядът ми беше прекалено голям, за да му отговоря. Прибрах се в спалнята си и затворих вратата. Останах вътре, докато камериерката не се върна със закуската. Сервира я на терасата и ние излязохме, за да хапнем.

Странно, но Бъни не можеше да намери думи. След известно време, прекарано в напрегнато мълчание, ме попита как се чувствам и ми разказа какво е правил, докато съм бил болен, но не отвори нито дума за случилото се току-що. Закусвайки, осъзнах, че единственото, което съм в състояние да направя, бе да запазя спокойствие. Бях го наскърбил — в интерес на истината в дневника ми имаше няколко доста неласкави бележки по негов адрес — така че реших от този момент да се държа колкото е възможно по-мило и се надявах, че няма да има други проблеми.

Хенри замълча и отпи от чашата с уиски. Погледнах го:

— Искаш да кажеш, че си мислел, че Бъни повече няма да създава проблеми? — попитах.

— Познавам го много по-добре от теб — отвърна ядосано.

— Ами онова, което е казал за полицията?

— Ричард, знаех, че Бъни не е готов да отиде в полицията.

— Ако ставаше дума само за мъртвеца, всичко щеше да бъде другояче, разбираш ли? — намеси се Франсис, привеждайки се напред в стола си. — Бъни не изпитва угризения, нито пък е изпълнен с морално възмущение. Той смята, че в цялата тази история ние сме постъпили несправедливо с него.

— Честно казано, мислех, че му правя услуга — каза Хенри. — Но той беше сърдит — още е сърдит, защото не сме му казали. Чувства се наскърбен. Изолиран. Най-доброто, което можех да направя, бе да се опитам да поправя това. С него сме стари приятели.

— Кажи му за нещата, които Бъни си е накупил с твоята кредитна карта, докато си бил болен.

— Това го разбрах много по-късно — продължи мрачно Хенри. — Сега няма кой знае какво значение — и запали нова цигара. — Предполагам, че когато е разбрал истината, е изпаднал в шок. А и се намираше в чужда страна, чийто език не говори и нямаше пукната пара в джоба си. Известно време всичко беше наред, но много бързо, въпреки всички обстоятелства, схвана, че на практика съм в ръцете му. Сам можеш да си представиш на какво ме подложи от този миг нататък. През цялото време говореше за това. В ресторантите, в магазините, в такситата. За щастие бяхме там извън сезона и нямаше много английски туристи, но със сигурност знам, че има цели американски семейства, които се чудят в домовете си в Охайо дали все пак… Господи! Какви изчерпателни монолози имаше в „Остерия дел’Орсо“, ами скандалът на виа деи Честари? И доста несполучливото пресъздаване на цялата история в Гранд хотела.

Един следобед пиехме кафе в едно заведение. Бъни преразказваше неспирно историята, а аз забелязах, че на съседната маса седеше мъж, който попиваше всяка негова дума. Станахме да си вървим. Той също се изправи. Не знаех какво да мисля. Знаех, че е немец, защото го бях чул да си говори със сервитьора, но нямах представа дали знае английски, дали Бъни е произнасял достатъчно отчетливо фразите, та онзи да е схванал нещо. Може би беше просто хомосексуален, но не исках да поемам никакви рискове. Избрах много заобиколен път, за да се приберем — криввах насам-натам и бях убеден, че сме му се изплъзнали, но се оказа, че бъркам, защото когато се събудих на другата сутрин и погледнах през прозореца, той седеше до фонтана. Бъни беше въодушевен. За него всичко беше като в шпионски филм. Искаше да излезе, за да види дали онзи ще се опита да ни проследи и на практика трябваше да приложа сила, та да го спра. Цяла сутрин гледах през прозореца. Германецът се мотаеше наоколо, изпуши няколко цигари и след два-три часа изчезна. Бъни беше започнал да се оплаква още от обяд, но чак в четири излязохме да си вземем нещо за ядене, защото врявата, която вдигаше, стана нетърпима. Бяхме изминали няколко пресечки след площада, когато ми се стори, че отново видях германеца, който вървеше на известно разстояние зад нас. Обърнах се и тръгнах срещу него, защото исках да го срещна лице в лице, но той изчезна. Само след няколко минути отново се обърнах назад и той пак се появи и тръгна по петите ни.

Дотогава само се притеснявах, но след тази случка започнах сериозно да се страхувам. Веднага кривнахме в една странична уличка и по заобиколни пътища се прибрахме вкъщи — Бъни така и не обядва него ден, и ме подлуди. Седях до прозореца, докато се стъмни, нареждах му да мълчи и се опитвах да измисля какво да правя. Не бях убеден, че германецът знаеше къде живеем, иначе защо щеше да броди по площада вместо направо да дойде в апартамента ни, ако имаше нещо да ни казва? Както и да е. Посред нощ напуснахме стаите и се регистрирахме, за радост на Бъни, в „Екселсиор“. Знаеш как е, рум сървис. През остатъка от пребиваването ми в Рим непрестанно се озъртах, за да видя германеца, Бога ми, дори все още го сънувам, но така и не го видях никога повече.

— Какво мислиш, че е искал? Пари?

Хенри вдигна рамене:

— Кой знае. За съжаление по онова време ми бяха останали много малко пари. Разходките на Бъни до шивача и разни други негови прищевки напълно ми изпразниха джобовете, капакът беше, когато се наложи да се пренесем в хотела — не ми пукаше за парите, наистина, но той ме влудяваше. Нито за минута не ме оставяше сам. Беше невъзможно да пиша писмо или да се обадя по телефона и Бъни да не се промъква някъде зад гърба ми, arrectis auribusi112 и опитващ се да подслушва. Използваше, че съм влязъл да се къпя и ровеше из нещата ми. Когато се връщах в стаята си, намирах дрехите си в скрина на топка и трохи между страниците на тетрадките си. Всяко мое действие събуждаше подозренията му.

Търпях, докато можех, но започна да ме обзема отчаяние, а и, честно казано, никак не ми беше добре. Знаех, че е опасно да го оставя съвсем сам в Рим, но ежедневието ми с всяка изминала минута ставаше все по-непоносимо и накрая стана пределно ясно, че оставането ни в града изобщо няма да реши проблемите. Бях осъзнал, че при никакви обстоятелства ние четиримата не можехме да се върнем в колежа напролет. Въпреки че, както виждаш, сега сме тук. Трябваше да изработим план, който вероятно щеше да бъде чиста Пирова победа, а и най-вероятно нямаше да бъде добър. Но за тази цел се нуждаех от време и тишина, няколко седмици спокойствие в Щатите, за да реша какво ще правя. Речено-сторено, една нощ в „Екселсиор“, когато Бъни беше пиян и спеше като пън, си опаковах багажа, оставих му билета и две хиляди долара, взех такси, което ме откара на летището и се качих на първия самолет за дома. Не му оставих никаква бележка.

— Оставил си му две хиляди долара? — попитах втрещен.

Хенри сви рамене, а Франсис поклати глава и изсумтя:

— Това не е нищо.

Зяпнах ги.

— Наистина не е нищо — меко допълни Хенри. — Не искам да ти казвам колко ми струваше това пътуване до Италия. Родителите ми са щедри, но не са чак толкова щедри. Като изключим последните няколко месеца, досега никога не ми се е налагало да им искам пари. Спестяванията ми на практика се стопиха, а и не знам докога ще продължават да вярват на историите за скъпоструващи ремонти по колата и т.н. Готов бях да приема всички капризи на Бъни, но той сякаш не разбира, че все пак съм колежанин на издръжка и джобът ми не е бездънен… Най-ужасното на всичко това е, че не му се вижда краят. Не знам какво ще се случи, ако на родителите ми им писне и ме отрежат, а вероятността това да се случи е огромна, при условие, че нещата продължават в същия дух.

— Бъни те изнудва?

Хенри и Франсис се спогледаха.

— Ами… не съвсем — отвърна Франсис.

Хенри поклати глава:

— Бъни не мисли за това по този начин — уморено продължи той. — За да го разбереш, трябва да познаваш родителите му. Семейство Коркоран изпращат синовете си в най-скъпите училища, в които могат да ги запишат и след като веднъж бъдат приети там, ги оставят да се оправят сами. Баща му и майка му не му дават и пукнат цент. Явно никога не са му давали. Бъни ми разказа, че когато са го изпратили в „Свети Джеръм“, не са му дали пари дори за учебници. Доста странен начин за отглеждане на деца според мен, напомнят ми за някои видове влечуги, които излюпват малките си и ги оставят на произвола на съдбата. Ето защо няма нищо странно, че Бъни си е втълпил, че е по-благородно да живееш, като използваш хората, отколкото да работиш.

— Мислех си, че родителите му са хора с потекло — казах аз.

— Семейство Коркоран имат претенции за величие, но нямат парите, за да ги подкрепят. Затова няма нищо изненадващо, че смятат за изключително аристократично и благородно да отглеждат децата си за сметка на другите хора.

— Бъни няма и капчица срам, когато става дума за използване — вмъкна Франсис. — Възползва се дори от близнаците, които са почти толкова бедни, колкото е и той самия.

— Колкото са по-големи сумите, толкова по-добре, да не говорим, че никога не му хрумва, че трябва да ги върне. Разбира се, че по-скоро би умрял, отколкото да си намери работа.

— Семейство Коркоран биха предпочели да го видят мъртъв — кисело каза Франсис, докато запали цигара и се закашля, издишвайки. — Тази погнуса от извършване на всякакъв труд обаче изчезва, когато човек се види принуден да се грижи за себе си.

— Немислимо е — допълни Хенри, — по-скоро ще си намеря работа, десет работи, отколкото да прося от хората. Ами ти самия — обърна се към мен, — родителите ти не са особено щедри с теб, нали? Нежеланието ти да им поискаш пари граничи с глупостта.

Нищо не можах да кажа от срам.

— За Бога! Мисля, че щеше да предпочетеш да умреш в онзи склад, отколкото да ни телеграфираш и да ни поискаш няколкостотин долара — той запали цигара и с категоричен вид издуха сивкаво облаче дим. — Това е незначителна сума. Сигурен съм, че до края на следващата седмица ще сме изхарчили два-три пъти повече за Бъни.

Зяпнах го:

— Майтапиш се.

— Де да беше така.

— Аз също нямам нищо против да давам пари — каза Франсис, — когато имам. Но Бъни не знае граници. Дори и преди години за него не представляваше нищо да поиска няколкостотин долара, без да му мигне окото, просто ей така.

— А и никога не благодари — вметна раздразнено Хенри. — За какво може да ги похарчи? Ако имаше и капчица срам, досега да е отишъл на трудовата борса и да си е намерил работа.

— След няколко седмици аз и ти може да се озовем там, ако продължава в същия дух — каза мрачно Франсис, докато си наливаше още една чаша с уиски и успя да разлее голяма част от него по масата. — Хиляди — обърна се той към мен, вдигна чашата с треперещата си ръка и внимателно отпи. — Повечето от тях отидоха за сметките в ресторантите, свиня такава. Всичко уж е чиста дружеска атмосфера, защо не отидем да вечеряме и т.н., пък и как бих могъл да откажа, след като положението е такова. Майка ми мисли, че вземам наркотици. Предполагам, че не би могла да си помисли и друго. Казала е на дядо и баба да не ми дават никакви пари и от януари не съм получил нищо освен чека от дивидентите. Те ми стигат, но не мога да си позволя да водя хората да се хранят за по няколкостотин долара всяка вечер.

Хенри сви рамене.

— Бъни винаги е бил такъв. Винаги. Забавен е, харесвах го и го съжалявах. Нищо не ми струваше да му заема пари, за да си купи учебници, макар да знаех, че няма да ми ги върне.

— Само че вече не става дума за пари само за учебници — каза Франсис. — А и сега не можем да откажем.

— Колко още можете да издържите?

— Не много.

— А когато свършат парите?

— Не знам — отговори Хенри и бръкна под очилата, за да разтърка очите си.

— Искате ли да говоря с него?

— Не — отвърнаха един през друг Хенри и Франсис, а бързината на отговора им ме учуди.

— Защо?

Настъпи неловка тишина, която най-накрая бе нарушена от Франсис.

— Ами, сам прецени дали ще говориш с него, но Бъни ревнува от теб. И без това вече си мисли, че сме се съюзили срещу него. Ако остане с впечатлението, че и ти си на наша страна…

— С нищо не трябва да показваш, че знаеш — каза Хенри. — Никога, защото положението ще се влоши още повече.

За известно време никой от нас не проговори. Жилището изглеждаше синкаво от цигарения дим, на неговия фон белият балатум изглеждаше студен и сюрреалистичен. През стените до нас достигаше музика от уредбата на съседите. „Грейтфул дед“113. Господи.

— Стореното от нас е ужасно — каза изведнъж Франсис. — Не сме убили някой велик мислител, но въпреки това. Позорно е. Изпитвам угризения.

— Аз също, разбира се — вмъкна между другото Хенри, — но не чак толкова, че да отида в затвора.

Франсис изсумтя, наля си още една чаша уиски и я изпи на един дъх.

— Не — каза той, — не чак толкова.

Отново настъпи мълчание. Спеше ми се, беше ми зле, сякаш всичко бе някакъв протяжен сън, причинен от лошо храносмилане. Бях го казал веднъж, но отново повторих въпроса, леко изненадан от звука на глас си в тихата стая:

— Какво ще правите?

— Не знам какво ще правим — отвърна спокойно Хенри, сякаш го питах за плановете му за следобеда.

— Аз пък знам какво няма да направя — каза Франсис. Изправи се, олюлявайки се, и разхлаби с показалеца яката си. Погледнах го изненадано, а той се разсмя на недоумението ми.

— Искам да спя — допълни той и мелодраматично завъртя очи, — „dormir plutot que vivre!114“

— „Dans un sommeil aussi doux que la mort…115“ — продължи Хенри с усмивка.

— Бога ми, Хенри, ти знаеш всичко — каза Франсис. — Отвращаваш ме.

Той се обърна, поклащайки се, като разхлабваше вратовръзката си и с олюляване излезе от стаята.

— Мисля, че е пиян — коментира Хенри, когато някъде из къщата се затръшна врата и чухме как водата потече с все сила в банята. — Рано е още. Да изиграем една-две игри на карти?

Опулих се.

Пресегна се и извади колода карти от кутия в края на масата — бяха правени в „Тифани“, с небесносини гърбове и монограма на Франсис в златно. Започна да ги разбърква с движенията на стар картоиграч.

— Можем да играем на безиг116 или пък, ако предпочиташ, на юка117 — каза Хенри, докато синьото и златното в ръцете му се сливаха в едно. — Самият аз харесвам покер, макар че е просташка игра и никак не е интересна, когато се играе от двама, но въпреки това в нея има известен елемент на случайност, който доста ми допада.

Погледнах към него, към нетрепващите му ръце и свистящите карти, и изведнъж в ума ми изниква образа на Тоджо118, който в разгара на войната кара адютантите си да играят карти с него по цяла нощ.

Хенри побутна колодата към мен.

— Искаш ли да цепиш? — попита и запали цигара.

Взрях се в картите, а после и в нетрепващия пламък на клечката кибрит, която гореше между пръстите му:

— Не се притесняваш кой знае колко за всичко това, а?

Хенри дръпна здраво от цигарата, издиша дима и изгаси клечката:

— Не — отвърна той замислено, докато гледаше как сивкавата нишка струи от горящия връх на цигарата. — Мисля, че ще мога да измъкна всички нас. Но всичко зависи от определена възможност, която трябва да се появи и която трябва да изчакаме. Разбира се, предполагам, че в края на краищата всичко зависи от това докъде сме готови да стигнем. Да раздавам ли? — и отново се пресегна към картите.

Събудих се, легнал в неудобна поза, от тежък и лишен от всякакви видения сън на дивана на Франсис. Утринното слънце струеше през прозорците зад мен. Известно време не помръднах, опитвах се да си спомня къде се намирам и защо съм тук — първоначално усещането бе приятно, но щом си припомних случилото се през изминалата нощ, всичко се вгорчи. Седнах и потърках гънките, очертали се по бузата ми от възглавницата на дивана. От движението ме заболя глава. Загледах се в препълнения пепелник, почти празната бутилка от уиски и недовършения покер-пасианс на масата. Значи всичко бе истинско, не беше сън.

Бях жаден. Тръгнах към кухнята, стъпките ми отекваха в тишината, изпих чаша вода прав до умивалника. Според часовника в кухнята беше седем сутринта.

Напълних чашата отново, отнесох я във всекидневната и седнах на дивана. Отпивах бавно, защото от първата чаша, която изпих на един дъх, ми се зави свят, и гледах към оставения от Хенри покер-пасианс. Сигурно го е редил, докато съм спял. Вместо да се опита да подреди флошове по колони и фулове и четворки по редове, което е най-разумния начин, за да излезе този пасианс, той се бе опитал да подреди всички карти от един цвят по редове и се бе провалил. Защо ли го е направил? Искал е да види дали ще го подреди въпреки неблагоприятните изгледи? Или просто е бил уморен?

Събрах картите, разбърках ги и ги подредих една по една, съобразно тактическите правила, на които самият той ме бе научил — бих резултата му с петдесет точки. Студените, издължени лица се взираха в мен — валетата в черно и червено, и дама спатия с нейните безизразни очи. Изведнъж ме заля вълна от умора, повръщаше ми се. Взех палтото от гардероба и излязох, като тихо затворих вратата зад себе си.

Утринната светлина придаваше на преддверието вид на болничен коридор. Спрях се несигурно на стълбите и погледах назад към вратата на Франсис, която бе неразличима сред останалите в дългата безлична редица.

Предполагам, че ако някога съм се поколебал, това е било тогава, когато стоях на онова студено и зловещо стълбище, и гледах към вратата, от която бях дошъл. Кои бяха тези хора? Колко добре ги познавах? Можех ли наистина да се доверя на някого от тях, когато ножът опреше до кокала? Защо сред всички останали бяха избрали мен, за да ми се доверят?

Смешно е, но сега, като се замисля, осъзнавам, че точно в онзи определен миг, когато стоях и примигвах в безлюдния коридор, бе моментът, когато можех да взема друго решение и да извърша нещо съвсем различно от онова, което сторих в действителност. Разбира се, тогава не разбрах съдбовността на мига, предполагам, че винаги става така. Вместо това просто се прозях, отърсих се от моментната замаяност и продължих надолу по стълбите.

Прибрах се в стаята си все още замаян и изтощен. Повече от всичко исках да спусна щорите и да легна в леглото, което изведнъж ми се стори най-изкусителното ложе в света, въпреки влажната възглавница, мръсните чаршафи и всичко останало. Но това бе невъзможно. След два часа имах занятия по писане на съчинение на гръцки, а не си бях написал и домашното.

Задачата бе да напишем есе от две страници на гръцки върху епиграма на Калимах по наш избор. Бях написал само една страница и бързо се заех да го довърша, обзет от нетърпение и съчинявайки по леко нечестен начин — пишех на английски, а после превеждах дума по дума. Джулиан ни бе помолил да не го правим. Той казваше, че ценността на съчинението на гръцки не е в това, че ни дава някаква лекота в боравенето с езика, която не бихме могли да усвоим по друг начин, а в това, че, ако правим всичко както трябва, ще придобием умението да мислим на гръцки. Обясняваше ни, че начинът на мислене се променя, когато бъде ограничен от строг и непознат език. Определени общоприети идеи стават необясними, а други, за които никога не си помислял, оживяват и придобиват нова, чудотворна яснота. Предполагам, че ако съм принуден, ще ми е трудно да обясня на английски какво точно искам да кажа. Мога само да напиша, че по своята същност incendium119 е напълно различно от feu120, с който французина пали цигарата си. Двете са много различни от яростния и нечовешки pur, познат на гърците — този pur, който изригва от кулите на Илион или подскача и вие на пустия и брулен от вятъра бряг от погребалната клада на Патрокъл.

Pur: тази единствена дума държи в себе си тайната, светлината и ужасяващата яснота на древногръцкия език. Как да ви накарам да видите тази странна и ярка светлина, която се просмуква в описанията на Омир и осветява диалозите на Платон — чужда светлина, необяснима с нашия обикновен език? Нашият общ език е езикът на неяснотата, на странното, дом на сенките и дрипльовците, на кинжалите и бирата, това е езикът на Ахав, Фалстаф, на госпожа Гъмп121. Намирам го за напълно подходящ за подобни размишления, но с него изобщо не съумявам да обясня какво обичам в гръцкия, който е език, напълно чужд на всякакви витиеватости и причудливости. Това е език, обсебен от действието, от насладата да наблюдаваш как деянието поражда друго деяние, как то се отправя напред, последвано от други деяния, които прииждат от всички страни и някъде там, назад, тръгват в крак и образуват една дълга и стройна редица от причина и следствие, които неизбежно ще доведат до единствения възможен край.

В известен смисъл именно поради това се чувствах толкова близък с останалите от групата по гръцки. И те познаваха този красив и опустошен пейзаж, мъртвите векове, и те са имали същото изживяване, когато са вдигнали поглед от книгите с очи, в които гори пети век, а пред тях се е възправил смущаващо бавен и чужд свят, който сякаш не е техен дом. Именно по тази причина се възхищавах особено на Джулиан и Хенри. Техният разум, самите им очи и уши бяха неизменно съсредоточени в пределите на тези строги и древни ритми — факт е, че светът сякаш не беше техен дом, поне светът такъв, какъвто го познавах. Но те далеч не бяха редки посетители по тази земя, която самият аз познавах само като възхищаващ се турист, а до известна степен бяха нейни постоянни жители, толкова постоянни, колкото бе възможно да бъдат. Древногръцкият е труден език, наистина много труден, при него съществува реалната възможност да го изучаваш цял живот и да не можеш да обелиш нито дума. Дори и сега се усмихвам при мисълта за премерения и официален английски на Хенри — английски на добре образован чужденец — при това сравнен с будещото учудване дар слово и самоувереност на неговия гръцки — бърз, изразителен и остроумен. Винаги съм се учудвал, когато ги слушах с Джулиан да говорят на гръцки, да спорят и да се шегуват, нещо, което никога не чух нито един от двамата да прави на английски. Безброй пъти съм виждал как Хенри вдига телефона с раздразненото и предпазливо „Ало“ и дано никога не забравя рязкото и неустоимо удоволствие от неговото „Khairei!“, щом чуеше гласа на Джулиан от другата страна.

С оглед на историята, която току-що бях чул, епиграмите на Калимах, свързани с румени бузи, вино и целувките на младежи с изваяни тела под светлините на факлите, ми се струваха неуместни. Вместо това избрах една доста тъжна, чийто превод гласи следното: „На заранта погребахме Меланип, с изгрева на слънцето девойката Васило умря от собствената си ръка, тъй като не можеше да понесе да положи брат си на кладата и да живее; домът бе застигнат от двойна горест, а цяла Кирена преклони глави, когато видя дома на щастливите деца опустял“.

Завърших съчинението за по-малко от час. Препрочетох го и проверих окончанията, после си измих лицето и смених ризата, взех книгите и тръгнах към стаята на Бъни.

От нас шестимата, само аз и Бъни живеехме в общежитията. Неговата сграда се намираше срещу столовата от другата страна на поляната. Стаята му бе на партера, което сигурно му причиняваше неудобства, тъй като прекарваше по-голямата част от времето си на горния етаж в кухнята — гладеше панталоните си, тършуваше из хладилника или по риза, наведен през прозореца, викаше към преминаващите. Когато не отвори вратата на стаята си, се качих горе, за да го потърся и го намерих да седи на перваза на прозореца, пиеше кафе и разглеждаше списание. Малко се изненадах, когато видях там и близнаците. Чарлс бе кръстосал левия си глезен над десния и вяло разбъркваше кафето си, загледан през прозореца, а Камила — това ме изненада най-много, защото тя не беше много по домакинските задължения — гладеше една от ризите на Бъни.

— А, здрасти, друже — каза Бъни. — Влизай. Седим си тук на приказки и кафе. Да, жените ги бива за две неща — добави той, когато ме видя, че гледам към Камила и дъската за гладене, — и тъй като съм джентълмен — смигна ми недвусмислено — не искам да кажа кое е другото нещо, в смесена компания сме. Чарлс, ще му донесеш чаша кафе, нали? Няма нужда да я миеш, достатъчно е чиста — вметна рязко, когато видя, че Чарлс взема мръсна чаша и пуска водата. — Написа ли си съчинението?

— Да.

— Коя епиграма?

— Двадесет и втора.

— Хм. Изглежда всички са избрали сантименталните. Чарлс е писал по една, в която едно момиче умира и всички приятели скърбят за нея, а ти, Камила, си избрала…

— Четиринадесета — отвърна Камила без да вдига поглед и притисна доста яростно върха на ютията в яката на ризата.

— Ха. Самият аз избрах една от по-колоритните. Бил ли си във Франция, Ричард?

— Не.

— Значи това лято трябва да дойдеш с нас.

— С кои вас?

— С Хенри и мен.

Останах толкова слисан, че можах само да примигна срещу него.

— Франция? — попитах.

— Ме уии. Двумесечно пътешествие. Нещо уникално. Погледни — и ми подхвърли списанието. Сега видях, че беше лъскава брошура.

Прегледах го. Беше претенциозно пътешествие — „луксозна баржа-хотел“, с която се тръгва от Шампан, после с балон се отива до Бургундия, където чака друга баржа, през Божоле, към Ривиерата, Кан и Монте Карло — беше богато илюстрирана, с ярки цветни фотографии на изискани ястия, покрити с цветя палуби на лодките, щастливи туристи, „гръмващи“ бутилки шампанско и махащи от кошницата на балона към киселите стари селяни по полетата под тях.

— Изглежда супер, нали? — каза Бъни.

— Приказно.

— В интерес на истината, Рим беше добро място, но когато го опознаеш, ти заприличва на клоака. Освен това искам повече развлечения. Да се движа, да опозная местните обичаи. Между нас да си остане, но мисля, че на Хенри ще му хареса.

Обзалагам се, че ще му хареса, си помислих, докато гледах снимката на налудничаво ухилена жена, която държеше пред обектива франзела.

Близнаците усърдно избягваха погледа ми, Камила се бе навела над ризата на Бъни, а Чарлс ми бе обърнал гръб и облегнат на перваза, гледаше през кухненския прозорец.

— Разбира се, това нещо с балона е страхотно — продължи Бъни разговорливо, — но знаеш ли, чудех се къде ходиш до тоалетната? През борда или…?

— Виж, мисля, че това ще ми отнеме няколко минути — каза рязко Камила. — Почти девет е. Защо не тръгнете с Ричард и Чарлс. Кажете на Джулиан да не ме чака.

— Няма да ти отнеме толкова време, нали? — попита троснато Бъни и проточи врат, за да види. — Какъв е проблемът? Между другото, къде си се учила да гладиш?

— Никога не съм се учила. Изпращахме нещата си в пералнята.

Чарлс тръгна към вратата на няколко крачки след мен. Прекосихме коридора и слязохме по стълбите, без да си кажем дума, но когато се озовахме на долния етаж, той ме хвана за ръката и ме вкара в една празна стая за игра на карти. През двадесетте и тридесетте години в Хампдън бриджът е бил на мода, с отмирането на този каприз стаите не са били пригодени за нещо ново, сега никой не ги използваше, освен за сделки с наркотици, за писане на пишеща машина или за забранени любовни срещи.

Затвори вратата. Озовах се срещу стара маса за игра на карти, чиито четири ъгъла бяха инкрустирани с каро, купа, спатия и пика.

— Хенри ни се обади — каза Чарлс. С палеца си ровичкаше повдигнатия ръб на карото и упорито не повдигаше глава.

— Кога?

— Рано тази сутрин.

И двамата замълчахме.

— Съжалявам — каза после Чарлс, поглеждайки встрани.

— За какво съжаляваш?

— Съжалявам, че ти е казал. Съжалявам за всичко. Камила е много разстроена.

Изглеждаше доста спокоен — уморен, но спокоен, а умните му очи срещнаха моите с тъжна и тиха искреност. Изведнъж се почувствах ужасно разстроен. Обичах Франсис и Хенри, но не можех да си помисля, че нещо може да се случи на близнаците. Изпитах силна болка, когато се сетих колко мили са били винаги, колко сладка бе Камила през онези първи странни седмици, как Чарлс винаги си намираше повод да се отбие в стаята ми, или се обръщаше към мен в тълпата с една спокойна дързост, която показваше, че с него сме добри приятели и която стопляше сърцето ми. Спомних си за разходките, пътешествията с колата и вечерите в дома им, за писмата им, на които често не отговарях, но които редовно пристигаха през дългите зимни месеци.

Някъде над себе си дочух писъците и стенанията на водопроводните тръби. Спогледахме се.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попитах. Това сякаш бе единственият въпрос, който бях задал на всекиго през изминалите двадесет и четири часа, но никой не ми бе дал задоволителен отговор.

Той сви рамене или по-скоро повдигна по своя смешен начин едното си рамо — двамата със сестра му имаха този навик.

— Нямам представа — отвърна уморено. — Трябва да вървим.

Хенри и Франсис бяха в кабинета на Джулиан, когато стигнахме там. Франсис не беше завършил съчинението. Трескаво пишеше втората страница с посинели от мастило пръсти, а Хенри проверяваше първата, като тук-там означаваше с писалката си ударения и придихания.

Не вдигна глава.

— Здравейте, бихте ли затворили вратата?

Чарлс я ритна с крак.

— Лоши новини — каза той.

— Много лоши?

— Финансово, да.

Без да спира работа Франсис изруга тихо и бързо под нос. Хенри отривисто постави няколко последни знака и после развя листа, за да засъхне мастилото.

— Добре, за Бога! — каза той меко. — Надявам се, че може да почакат. Не искам да мисля за това по време на часа. Франсис, какво става с последната страница?

— Дай ми минута — измъчено отвърна Франсис, а думите му се влачеха след забързаното дращене на химикалката му.

Хенри застана зад стола му, надвеси се над рамото му и започна да проверява горната част от последната страница. Беше се облегнал с лакът на масата.

— Камила с него ли е? — попита той.

— Да. Глади му противната, стара риза.

— Хммм — посочи Хенри нещо с върха на писалката си. — Франсис, тук трябва да използваш желателно, а не подчинително наклонение.

Франсис, който почти бе завършил страницата, се пресегна и го поправи.

— И този лабиал е „пи“, а не „капа“.

Бъни закъсня и беше в отвратително настроение.

— Чарлс — започна той грубо, — ако искаш сестра ти някога да се омъжи, по-добре я научи да борави с ютията.

Бях изтощен и зле подготвен, едва успявах да се съсредоточа върху урока. Имах френски в два часа, но след гръцкия се прибрах в стаята си, взех приспивателно и си легнах. Хапчето беше излишно, не се нуждаех от него, но възможността да не мога да си намеря място и да прекарам целия следобед в сънуване на кошмари, и да чувам далечните шумове от водопроводните тръби, ми беше противна само като си я представех.

Така че спах непробудно, по-непробудно, отколкото трябваше и денят се изниза бързо. Почти се бе стъмнило, когато някъде от дълбините осъзнах, че някой чука на вратата.

Беше Камила. Сигурно съм изглеждал ужасно, защото тя повдигна вежди и се разсмя.

— През цялото време спиш — каза. — Как така се случва, че винаги спиш, когато дойда да те видя?

Примигнах срещу нея. Щорите бяха спуснати и в коридора бе тъмно. Както бях още полуупоен и замаян, тя не ми се стори тъй ярка и недостижима, а по-скоро като неописуемо деликатно видение със своите тънки китки, светлосенки и разбъркана коса. Това бе Камила, която, далечна и прекрасна, живееше в мрачния будоар на сънищата ми.

— Заповядай — казах.

Тя влезе и затвори вратата след себе си. Седнах, бос и с разтворена яка, на края на неоправеното легло, помислих си колко хубаво би било, ако това наистина бе сън, ако мога да отида там, където бе седнала, да обгърна лицето й с ръце и да я целуна по клепачите, по устните, по онова място на главата й, където косата й с цвят на мед се прелива в златна коприна.

Дълго време се гледахме един друг.

— Болен ли си? — попита тя.

Златната й гривна проблесна в тъмнината. Преглътнах. Трудно ми бе да измисля какво да кажа.

Камила отново се изправи.

— По-добре да вървя. Извинявай, че те обезпокоих. Дойдох да те поканя на разходка.

— Моля?

— Разходка с колата. Няма проблем. Някой друг път.

— Къде?

— Някъде. Никъде. Ще се срещнем с Франсис в столовата след десет минути.

— Не, почакай — кой знае защо се чувствах прекрасно. Наркотичната тежест все още спъваше много приятно крайниците ми и си представих колко забавно ще бъде да вървя с нея, замаян и хипнотизиран, до столовата сред чезнещата светлина и снега.

Изправих се — отне ми цяла вечност да го направя, защото подът постепенно се отдалечаваше пред очите ми, сякаш благодарение на някакъв процес в организма ми ставах все по-висок и по-висок — и отидох до гардероба. Подът под краката ми се поклащаше леко като корабна палуба. Намерих палтото си, а после и един шал. Ръкавиците бяха нещо твърде сложно, за да се занимавам с тях.

— Добре. Готов съм.

Тя повдигна вежди.

— Навън е студеничко. Не мислиш ли, че трябва да си сложиш обувки?

Кишата и студеният дъжд ни съпровождаха по пътя до столовата, а когато стигнахме, вътре ни очакваха Чарлс, Франсис и Хенри. Тази конфигурация ми се стори значима по начин, който не ми бе напълно ясен — всички освен Бъни.

— Какво става? — попитах, примигвайки.

— Нищо — отвърна Хенри, очертавайки форма на пода с острия и бляскав връх на чадъра си. — Излизаме на разходка с колата. Мислех, че ще е забавно… — тук направи тактична пауза, — ако се махнем за малко от училище, може би да вечеряме…

Помислих си, че тук подтекстът бе „без Бъни“. Къде беше той? Върхът на чадъра на Хенри проблесна. Вдигнах поглед и видях, че Франсис ме гледа с почуда.

— Какво има? — казах раздразнено, като се поклащах леко на прага.

Той въздъхна рязко и попита развеселено:

— Пиян ли си?

Всички ме гледаха странно.

— Да — отвърнах. Не беше истината, но нямах настроение да обяснявам.

Мразовитото небе, замъглено над върховете на дърветата от ситния дъждец, караше познатия пейзаж около Хампдън да изглежда далечен. Долините бяха побелели от мъглата, а връх Катаракт бе напълно закрит и невидим в студения думан. Не съзирах тази всезнаеща планина, която за моите сетива приземяваше Хампдън и околностите му, и въпреки че бях минавал по това шосе хиляди пъти по различно време на годината, ми бе трудно да се ориентирам и имах усещането, че сме се отправили към странна и необозначена територия. Шофираше Хенри, при това както винаги доста бързо — гумите свистяха по мокрия черен път, а водните пръски отхвърчаха нависоко от двете страни.

— Преди месец разглеждах това място — каза той и забави, когато наближихме бяла ферма на един хълм, край която по заснеженото пасбище тук-там се виждаха бали сено. — Все още го продават, но мисля, че му искат прекалено много.

— Колко акра? — попита Камила.

— Сто и петдесет.

— Какво, за Бога, ще правиш с толкова много земя, момко? — каза тя, вдигна ръка, за да отмахне косата от очите си и отново видях проблясъка на гривната й: „Разветите коси са мили, разветите върху устата люляци, разветите коси във сутринта…“122 Нали не искаш да я обработваш?

— Според мен — отвърна Хенри, — колкото повече земя, толкова по-добре. Ще ми се да имам толкова много земя, че оттам където живея, да не мога да видя нито една магистрала, телефонен стълб и нищо от останалите неща, които не искам да виждам. Предполагам, че в наше време и в тази епоха е невъзможно, а мястото е практически на пътя. Имаше още една ферма, отвъд границата с щата Ню Йорк…

Един камион се стрелна край нас сред дъжд от пръски.

Всички изглеждаха необичайно отпуснати и освободени. Мисля, че знаех защо — Бъни не беше с нас. Избягваха тази тема с преднамерено равнодушие. Сигурно беше някъде и правеше нещо, но какво точно не исках да питам. Облегнах се назад и се загледах в сребърните криволичещи пътечки, които дъждовните капки оставяха, след като се удареха в стъклото от моята страна.

— Ако ще си купувам къща някъде — каза Камила, — тук ще е. Винаги съм харесвала планините повече, отколкото крайбрежието.

— Аз също — заговори Хенри. — Предполагам, че в това отношение вкусовете ми са доста елинистични — интересуват ме места без излаз на море, отдалечени и диви. Никога не съм изпитвал и най-малък интерес към морето. По-скоро отговарям на описанието на Омир за жителите на Аркадия, нали помните? „С кораби те си нямаха вземане-даване…“

— Това е, защото си израснал в средния Запад — каза Чарлс.

— Ако някой следва тази логика, тогава трябва да обичам равнини и полета. А аз не ги обичам. В „Илиада“ описанието на Троя е кошмарно — само равнини и палещо слънце. Не. Винаги ме е привличал неравния и див релеф. Най-старите езици произхождат от такива места, както и най-странните митове, най-древните градове и най-варварските религии — самият Пан е роден в планините. И Зевс. „В Парасия роди те Рея… — поде унесено на гръцки, — хълм имаше, покрит с гъсталак непроходим…“123

Беше се стъмнило. Пейзажът край нас се бе ширнал забулен, загадъчен и тих в нощта и мъглата. Тази част на щата бе отдалечена и през нея не пътуваха често — скалиста и с гъсти гори, тя нямаше нищо общо със старомодния чар на Хампдън и меките му хълмове, с малките дървени къщи за скиорите и антикварните магазини. Тази земя бе висока, опасна и дива, всичко бе черно, нямаше дори рекламни табла.

Франсис, който познаваше областта по-добре от нас, каза, че наблизо има странноприемница, но беше трудно да си представиш, че в радиус от осемдесет километра има нещо обитаемо. После свихме зад един завой и фаровете ни осветиха ръждясала метална табела, надупчена със сачми от ловна пушка. На нея пишеше, че страноприемницата „Хусатоник“, истинското родно място на пай à la mode124, е точно пред нас.

Около сградата имаше разнебитена веранда с разкривени люлеещи се столове и лющеща се боя. Фоайето бе интересна смесица от махагон и проядено от молци кадифе. То бе осеяно с еленови глави, календари от бензиностанции и голяма сбирка от възпоменателни знаци по повод Двестагодишнината на САЩ.

Ресторантът бе почти празен, като изключим неколцината местни, които вечеряха и ни погледнаха с наивно и открито любопитство, когато влязохме, облечени в черни костюми и с очила. Зяпаха копчетата за ръкавели на Франсис с монограм и връзката му „Шарве“, Камила с момчешката прическа и лъскавото, късо астраганено палтенце. Леко се изненадах от откритото поведение на всички. Нямаше нито скрити погледи, нито неодобрителен взор, но после осъзнах, че вероятно тези хора не съзнаваха, че сме от колежа. Ако бяхме по-близо до града, щяха моментално да ни заклеймят като богатите хлапета от хълма — хлапета, които най-вероятно ще вдигнат много шум и ще оставят малък бакшиш. Но тук бяхме просто странници на място, където странниците идват рядко.

Никой не дойде да приеме поръчката ни дори. Вечерята се появи като с магическа пръчка: свинско печено, топли бисквити, ряпа, царевица и сок от американски орех в дебели порцеланови купи, които по ръба бяха украсени с портретите на американски президенти (чак до Никсън).

Сервитьорът — червендалесто момче с изгризани нокти — известно време се мота край нас, докато накрая попита срамежливо:

— Вие от Ню Йорк ли сте?

— Не — отвърна Чарлс, докато поемаше чинията с бисквитите от Хенри. — Оттук сме.

— От Хусатоник?

— Не. Исках да кажа от Върмонт.

— Не сте от Ню Йорк?

— Не — весело отговори Франсис, режейки печеното. — От Бостън съм.

— Ходил съм там — каза момчето впечатлено.

Франсис се усмихна разсеяно и се пресегна за чиния.

— Сигурно харесвате „Ред сокс“.

— В интерес на истината ги харесвам — продължи Франсис. — Доста. Но изглежда винаги губят, нали?

— Повечето време е така. Явно никога няма да видим как печелят първенството.

Момчето все още се размотаваше, опитвайки се да измисли какво още да каже, когато Хенри го погледна:

— Седни — каза неочаквано. — Защо не вечеряш с нас?

То бе обзето от неловко колебание, после придърпа един стол, но отказа да хапне каквото и да било. Каза, че ресторантът затваря в осем и едва ли някой друг ще дойде.

— Далеч сме от нощния живот и повечето хора тук си лягат доста рано.

Разбрахме, че се казва Джон Дийкън, че е на моята възраст — двадесет години — и само преди две години е завършил гимназията „Екиунокс“ в самия Хусатоник. Веднага след училище е започнал да работи във фермата на чичо си, а със сервиране се занимава отскоро, за да запълни зимните часове.

— Това ми е третата седмица — обясни момчето. — Мисля, че ми харесва тук. Яденето е добро, а и се храня безплатно.

Хенри, който по принцип не харесваше и не бе харесван от hoi polloi, категория, която според него включваше най-различни хора — от младежите с касетофони на рамо до административния ръководител на колежа Хампдън, който имаше значително състояние и степен по американска история от Йейл — изпитваше искрена симпатия към бедните, обикновените хора, хората от провинцията. Чиновниците в Хампдън го ненавиждаха, но разсилните, градинарите и готвачите му се възхищаваха. Не се отнасяше с тях като с равни — ако трябва да бъда точен, не се отнасяше с никого като с равен — но пък не прибягваше до снизходителната дружелюбност на богатите.

— Мисля, че когато става дума за болести, ние сме много по-лицемерни, отколкото хората от предишни епохи — сподели веднъж Джулиан. — В Америка богатият се преструва, че бедният му е равен във всичко с изключение на парите, а това просто не е истина. Някой от вас помни ли определението за справедливост на Платон в „Република“? Справедливостта в едно общество се изразява в това всяко едно ниво от йерархията да функционира на своето място и да бъде доволно от този факт. Бедният, който иска да се издигне над положението си, само ненужно вгорчава своя живот. Мъдрите бедни винаги са го знаели, както и мъдрите богати.

Сега не съм уверен, че това е вярно, защото ако е, тогава къде е моето място — трябва ли все още да лъскам стъклата на колите в Плано? Няма никакво съмнение, че Хенри бе напълно убеден във възможностите и положението си в света, и бе толкова доволен от тях, че притежаваше странната способност да кара други (включително и мен самия) да се чувстват доволни от по-ниското си положение, каквото и да бе то. Бедните рядко се впечатляваха от маниерите му, освен съвсем повърхностно, което пък от своя страна им позволяваше да прозрат през поведението му и да видят истинския Хенри. Онзи Хенри, когото аз познавах — сдържан, вежлив и в много отношения също толкова обикновен и откровен, колкото и те самите. Джулиан също притежаваше това качество и си бе спечелил огромното възхищение на съседите си, така както си представяме, че любезният Плиний се е радвал на любовта на бедните си съседи от Комо и Тифернум.

През по-голямата част от вечерята Хенри и момчето говореха с най-подробни и озадачаващи ме изрази за земята около Хампдън и Хусатоник — райониране, застрояване, цена за акър, неразчистена земя, право на собственост и кой го притежава — останалите вечеряхме и ги слушахме. Това бе разговор, който може да бъде дочут край всяка селска бензиностанция или бакалия, но това, че го чувах, ме направи необичайно щастлив и ми донесе облекчение.

Когато премислям събитията от миналото, ми е странно колко малко влияние бе оказал мъртвият фермер върху толкова нездраво и истерично въображение като моето. Много лесно мога да си представя безбройните кошмари, които подобно нещо може да предизвика — отваряне на вратата към въображаема класна стая, облечена във вълнена риза фигура без лице се подпира на една банка, или пък зловещата й гримаса, когато спира да пише на черната дъска и се извръща към мен. Предполагам, доста показателен е фактът, че много рядко се замислях за това и то само в случаите, когато това ми бе напомняно по някакъв начин. Мисля, че другите бяха обезпокоявани от мъртвеца толкова, колкото и аз самият, че дори и по-малко. Това си личеше от факта, че запазиха присъщото си поведение и добро настроение толкова дълго. Беше чудовищно, но самият труп не изглеждаше като нещо повече от реквизит, като нещо тъмно, донесено отвън от сценичните работници и поставено в краката на Хенри, за да бъде открито щом включат светлините. Образът на трупа, проснат вторачен и безмълвен, сред локвата кръв, неизменно предизвикваше тревожна тръпка, но тя бе относително безболезнена в сравнение с напълно истинската и неизменна заплаха, която сега осъзнах, че представлява Бъни.

Бъни създаваше илюзия за дружелюбна и непоколебима твърдост, но всъщност имаше изключително непостоянен характер. За това имаше ред причини, но онази, която изпъкваше над всички останали, бе абсолютната му неспособност да разсъди, преди да направи нещо. Той се носеше из света, воден от мъжделивите проблясъци на порива и навика, и уверен, че по пътя си няма да се натъкне на толкова големи препятствия, че да не успее да ги преодолее благодарение само на силата на мига. Неговият инстинкт обаче му изневери, когато се озова сред новите обстоятелства, създадени от убийството. Иначе казано, сега, когато старите и изпитани обозначения бяха преподредени в тъмното, механизмът за автопилот на психиката му бе безполезен — палубите бяха наводнени и той се носеше безцелно, натъквайки се на пясъчни плитчини и поемайки непрестанно в различни посоки.

Предполагам, че за обикновения наблюдател това си бе все същият Бъни — веселякът, който потупваше хората по гърба, похапваше бисквитки и шоколадови десерти в читалнята на библиотеката и пълнеше с трохи учебниците си по старогръцки. Но зад тази измамна фасада се случваха ясни и доста злокобни промени, промени, които вече смътно усещах, но които щяха с времето да се проявяват все по-ясно.

В някои отношения всичко си вървеше така, сякаш никога не се бе случвало нищо особено. Ходехме на училище, учехме по гръцки и въобще успявахме да дадем вид пред себе си и пред всички останали, че всичко бе наред. Тогава се радвах, че въпреки очевидно обърканото състояние, в което се намираше съзнанието му, Бъни успяваше да върши същите неща, както и преди. Сега, разбира се, осъзнавам, че рутината бе онова, което го държеше. Тя бе единствената останала му отправна точка и той се бе лепнал за нея с ожесточена, примитивна упоритост, което отчасти се дължеше на навика и отчасти, защото нямаше с какво друго да я замени. Предполагам, другите приемаха, че в някои аспекти запазването на старите ритуали бе игра в негова полза, за да го успокоят, но аз не я играех. Нито пък имах представа колко емоционално неуравновесен бе наистина, докато не се стигна до следното събитие.

Прекарвахме почивните дни в къщата на Франсис. Привидно всичко вървеше гладко, като изключим надвисналата и едва доловима сянка, свързана с всичко, отнасящо се до Бъни. Онази вечер той бе в добро настроение по време на вечерята. Когато тръгнах да си лягам, остана долу, допиваше останалото от вечерята вино и играеше табла с Чарлс — по всичко изглеждаше, че си е някогашният Бъни. По някое време през нощта бях събуден от силни и неразбираеми викове, идващи от стаята на Хенри в другия край на коридора.

Седнах в леглото и включих лампата.

— Не ти пука за нищо, нали? — чух крясъка на Бъни, който бе последван от трясък, сякаш книгите от бюрото бяха пометени на пода. — Не ти пука за нищо, освен за собствения ти шибан живот… нито на теб, нито на останалите… Ще ми се да разбера какво би казал Джулиан, кучи сине, ако му разкажа някои… Не ме докосвай — изкрещя той, — махай се!

Последва нов трясък като от съборени мебели, последван от ядосания и бърз говор на Хенри, над който се извиси гласът на Бъни.

— Давай! — изкрещя той толкова силно, че бях убеден, че е събудил цялата къща. — Опитай се да ме спреш. Гади ми се от теб, педал, нацист, гнусен, въшлив, жалък евреин…

Още един трясък, този път от разцепено дърво. Затръшна се врата. Нечии забързани стъпки прекосиха коридора. Последваха сподавени ридания — задъхани и ужасяващи ридания, които продължиха дълго време.

Около три часа, когато всичко бе утихнало и се канех отново да си лягам, дочух леки стъпки в коридора, а след малко се почука на вратата ми. Беше Хенри.

— Боже мой — каза той объркано, а погледът му шареше из стаята ми, спирайки се на разбърканото легло с балдахина и дрехите ми, които бяха пръснати на килима до него. — Радвам се, че си буден. Видях, че свети.

— За Бога, какво беше всичко това?

Той прокара ръка през разбърканата си коса.

— Какво мислиш, че беше? — попита ме с празен поглед Хенри. — Наистина не знам. Сигурно съм направил нещо, за да го предизвикам, но да пукна, ако знам какво. Четях в стаята си, а Бъни влезе и поиска речник. Всъщност, поиска да провери нещо и… случайно да ти се намира аспирин?

Седнах отстрани на леглото и започнах да ровя из чекмеджето на нощната масичка, което бе пълно с носни кърпички, очила за четене и брошури на религиозна тема, принадлежащи на една от старите роднини на Франсис.

— Не намирам аспирин. Какво се случи?

Хенри въздъхна и се отпусна тежко в един фотьойл.

— В стаята ми има аспирин. В една кутийка в палтото ми. Има и в една синя емайлирана кутийка за хапчета. И цигарите ми. Ще отидеш ли да ми ги донесеш?

Беше толкова блед и разтреперан, че се зачудих дали не се разболява.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Не искам да влизам там.

— Защо?

— Защото Бъни е заспал на леглото ми.

Погледнах го.

— А, за Бога, аз също няма да…

Хенри ме прекъсна с вяло махване на ръката си.

— Всичко е наред. Наистина. Просто съм твърде разстроен, за да отида. Той е дълбоко заспал.

Излязох от стаята си и прекосих коридора. Вратата на Хенри бе в дъното. Спрях се от външната страна с ръка на дръжката, отвътре ясно се чуваше сърдитото похъркване на Бъни.

Дочутите по-рано шумове не ме бяха подготвили за гледката, която ме очакваше: в пристъп на ярост някой бе разпилял книги по пода, нощната масичка бе съборена, до стената лежеха останките от строшен стол от черно палмово дърво. Абажурът на нощната лампа се беше кривнал и осветяваше под странен ъгъл стаята. Сред всичко това лежеше Бъни, с лице върху ръкава на сакото му от туид, а единият му крак, все още обут в обувка с остър връх, висеше от леглото. Устата му бе отворена, очите му подпухнали, изглеждаше неузнаваем без очилата — той сумтеше и мърмореше в съня си. Грабнах нещата на Хенри и излязох колкото бе възможно по-бързо.

На следващата сутрин Бъни слезе късно, кисел и подпухнал. Ние с Франсис и близнаците закусвахме. Не обърна внимание на неловките ни поздрави, отиде право до шкафа, приготви си купа с корнфлейкс и седна на масата без да продума. Сред внезапната тишина, която беше настъпила, чух господин Хач да приближава входната врата. Франсис се извини и побърза да излезе, чух ги да си шепнат в коридора, докато Бъни навъсено предъвкваше закуската си. Изминаха няколко минути. Хвърлях коси погледи към Бъни, който се бе привел над купата си, когато в прозореца зад главата му, видях изведнъж фигурата на господин Хач, който вървеше през поляната зад градината, понесъл тъмните, извити останки от стола от палмово дърво към бунището.

Тези истерични изблици бяха тревожни, но редки. Те разкриваха обаче колко нестабилен психически бе Бъни и колко неприятен можеше да стане, ако го предизвикаха. Най-много се гневеше на Хенри — Хенри, който го бе предал и който винаги бе прицел на тези изблици. Въпреки това, колкото и странно да бе, именно Хенри бе онзи, който бе в състояние да го търпи всеки ден. Бъни бе повече или по-малко постоянно сърдит на всички други. Избухваше срещу Франсис, ако последният направеше някоя забележка, която му се стореше претенциозна; или пък го обземаше необясним бяс, ако Чарлс му предложеше да му купи сладолед. За сметка на това битките му с Хенри не избухваха по същия обикновен и произволен начин, на всичкото отгоре Хенри почти не си правеше труда да го успокоява като всички останали. Щом изникнеше темата за пътешествието с кораба, а тя се появяваше сравнително често, Хенри се държеше възможно най-нехайно, а отговорите му бяха механични и принудени. За мен увереното очакване на Бъни бе по-смразяващо от всичките му изблици — как бе възможно в мислите си да се заблуждава, че това пътешествие щеше да се осъществи и че ако се състоеше, би било нещо повече от кошмар? Но Бъни, щастлив като душевноболен, дрънкаше часове наред своите измислици за Ривиерата, като изобщо не виждаше как Хенри бе стиснал челюсти, и не усещаше празната и злокобна тишина, която наставаше, когато заговореше, седнал, опрял брадичка на ръката си, зареял замечтан поглед в пространството.

През повечето време изглеждаше така, сякаш Бъни пречистваше гнева си към Хенри чрез отношенията си с останалата част от света. Обиждаше, държеше се грубо и бързо започваше кавга почти с всеки, който му се изпречеше на пътя. От всички посоки до нас достигаха истории за държанието му. Замерил с обувка някакви хипита, които ритали пред прозореца му топка, обшита с мъниста; заплашил да набие съседа си, защото бил пуснал радиото твърде силно; нарекъл една от счетоводителките на колежа „троглодит“. Предполагам, че за наш късмет в кръга на познанствата му влизаха малцина, с които се виждаше редовно. Джулиан се виждаше с него, колкото и всички останали, но техните взаимоотношения не излизаха извън рамките на класната стая. Повече ни тревожеше близостта му със стария му съученик Клоук Рейбърн, а най-обезпокоителна от всичко бе връзката му с Марион.

Знаехме, че Марион забелязваше разликата в поведението на Бъни толкова добре, колкото и ние самите, и бе озадачена и раздразнена от нея. Ако бе видяла как се държи Бъни, когато е с нас, без съмнение щеше да осъзнае, че причината не е в нея. Тя обаче ставаше свидетел само на провалените срещи, на внезапните смени в настроението, на потиснатостта и на бързите необясними гневни изблици, които привидно бяха насочени само срещу нея. Дали се виждаше с друга? Дали искаше да скъсат? Позната на Камила от детската градина й казала, че един ден Марион звъняла на Бъни от работа шест пъти и на последния той й затворил телефона.

— Боже, моля ти се, нека го разкара — каза Франсис с очи, вперени в небесата, когато научи това.

Не коментирахме нищо повече, но ги наблюдавахме внимателно и се молехме да се разделят скоро. Бъни щеше да си държи устата затворена, ако мислите му бяха заети със самия него, а сега, когато подсъзнанието му се бе отскубнало от клетката и се мяташе непостоянно като прилеп из пустите коридори на черепа му, не можехме да предвидим какво ще стори.

С Клоук се виждаха даже още по-рядко. Не ги свързваше почти нищо, като изключим училището. А Клоук, който се движеше в шумна компания и освен това вземаше доста наркотици, бе напълно зает със самия себе си, изглеждаше невероятно да се занимава с поведението на Бъни или дори да му обръща внимание. Живееше в сградата, съседна до моята, на име „Дърбинстол“, кръстена от шегаджиите в колежа „Далмейн125 хол“, тъй като бе оживено съсредоточие на онова, което администрацията предпочиташе да нарича „дейности, свързани с наркотици“. Посещенията в нея понякога бяха придружени от експлозии и малки пожари, предизвикани от самотни кокаиномани или студенти-химици, работещи в мазето. За наш късмет Клоук живееше на партера и прозорците му гледаха към улицата. Щорите никога не бяха спуснати, а и непосредствено пред къщата нямаше дървета, така че можехме спокойно да седим пред входа на библиотеката на около петнадесет метра от там и да се наслаждаваме на величествената и незакривана гледка на Бъни в рамката на светлината на прозореца, докато зяпаше с отворени уста комикси или говореше, размахвайки ръце пред невидимия Клоук.

— Просто ми се ще да зная къде ходи — обясни Хенри.

В интерес на истината беше много лесно да го следим, защото според мен, Бъни също не бе склонен да изпуска от погледа си другите и особено Хенри за по-дълго време.

Към Хенри се отнасяше с известно уважение, но останалите бяхме принудени да понасяме изтощителната и ежедневна тежест на гнева му. През повечето време Бъни просто ни дразнеше, като например с невежите си и чести тиради срещу католическата църква. Семейството му принадлежеше на епископалната църква, а моите родители, доколкото ми бе известно, не демонстрираха никаква религиозна принадлежност. Хенри, Франсис и близнаците обаче бяха възпитани в римокатолицизма, затова неспирният и невеж поток от богохулства от страна на Бъни ги вбесяваше, въпреки че нито един от тях не ходеше често на църква. С похотливо изражение и намигвания Бъни разказваше истории за прегрешили монахини, развратни католички и кюрета-педерасти.

— Та значи, отец Как-му-беше-името, казва на хористчето, имайте предвид, че хлапето е на девет години, беше в един скаутски отряд с мен, та падрето казва на Тим Мълруни „Чадо, искаш ли да видиш къде аз и другите свещеници спим през нощта?“

Измисляше нечувани истории за извращенията на най-различни папи, осведомяваше ни за почти неизвестни положения от католическата доктрина и бълнуваше за заговорите на Ватикана, пренебрегвайки смелите опровержения на Хенри и смотолевените забележки на Франсис за парвенютата-протестанти.

По-зле ставаше обаче, когато Бъни реше да се съсредоточи само върху един. Притежаваше някаква свръхестествена способност да удари в болното място в точния момент, за да нарани и обиди най-силно. Чарлс бе добряк и бавно се ядосваше, но понякога тези антикатолически дитирамби дотолкова го разстройваха, че чаената му чаша потракваше в чинийката. Беше чувствителен и към забележки, свързани с пиенето му. В интерес на истината, Чарлс пиеше много. Всички пиехме, но макар Чарлс да не прекаляваше пред очите на всички ни, често подушвах алкохол в дъха му в доста необичайни часове или пък когато в ранния следобед се отбивах у тях неочаквано, го намирах с чаша в ръка — нещо донякъде оправдано предвид създалите се обстоятелства. Бъни проявяваше престорена и вбесяваща загриженост, която подправяше със злобни коментари за пияници и алкохолици. Значително преувеличаваше броя на изпитите от Чарлс коктейли. Анонимно пускаше в пощенската му кутия въпросници („Чувствате ли, че понякога се нуждаете от питие, за да превъзмогнете деня?“) или брошури, в които луничаво дете нажалено гледаше майка си и питаше „Мамо, какво е да си пиян?“. Веднъж стигна дотам, че съобщи името на Чарлс в местния филиал на Анонимни алкохолици, вследствие на което той бе залят от брошури, обаждания и дори бе посетен лично от доброжелателен човек, преминал дванадесетте етапа в „АА“.

От друга страна, отношенията му с Франсис бяха по-явни и още по-неприятни. Знаехме, че Франсис е хомосексуален, въпреки че никой никога не бе говорил за това. Франсис нямаше безразборни контакти, но от време на време изчезваше доста загадъчно от някой купон. Веднъж, съвсем в началото на познанството ни, когато бяхме сами и пияни в лодката, Франсис ми направи фин, но несъмнен намек. Изпуснах греблото и в суматохата, докато го вадех, почувствах върховете на пръстите му неочаквано, но напълно преднамерено, да се плъзгат по бузата ми. Вдигнах стъписано поглед и очите ни се срещнаха. Спогледахме се за миг, напълно забравили за изпуснатото гребло и за клатушкащата се лодка.

Бях ужасно объркан и засрамен, погледнах встрани и тогава за моя най-голяма изненада, Франсис изведнъж избухна в смях, предизвикан от неудобството ми.

— Не? — каза той.

— Не — отвърнах облекчен.

Тази случка доведе може би до известна студенина във взаимоотношенията ни. От една страна не смятам, че някой, който е отделил толкова време да изучава класиците, може да се безпокои от хомосексуалността. Но от друга не се чувствам удобно, когато тя ме засяга пряко. Харесвах Франсис много, но винаги съм се притеснявал в негово присъствие. Странно, ала именно това докосване изчисти взаимоотношенията ни. Предполагам, че съм знаел, че е неизбежно и съм се страхувал от него. След като веднъж се случи, не изпитвах никакво неудобство да оставам насаме с Франсис, дори и в най-подозрителни ситуации — пияни в апартамента му или пък близо един до друг на задната седалка на автомобил.

Отношенията между Франсис и Бъни бяха съвсем различна история. Чувстваха се добре заедно в обща компания, но ако някой се задържеше достатъчно дълго около нас, му ставаше ясно, че двамата рядко правеха нещо заедно и почти никога не оставаха насаме. Знаех на какво се дължи това, всички знаехме. Въпреки това никога не ми бе хрумвало, че дори дълбоко в себе си и двамата не се харесваха, нито пък че грубите шеги на Бъни прикриваха, макар и твърде изкусно, една силна и много целенасочена злоба по отношение на Франсис.

Предполагам, че шокът от осъзнаването е едно от най-неприятните от всички. Никога не съм се замислял, въпреки че би трябвало, за тези пагубни предразсъдъци на Бъни, намирани от мен за забавни — в тях нямаше и най-малка доза ирония, напротив, бяха смъртоносно сериозни.

При нормални обстоятелства Франсис бе способен да се грижи за себе си — бързо се палеше и имаше остър език, можеше да постави Бъни на мястото му във всеки един момент, но в случая бе разбираемо, че се боеше да го стори. Всички болезнено съзнавахме, че Бъни ден и нощ носеше със себе си, образно казано, стъкленица с нитроглицерин, която от време на време ни позволяваше да зърнем, за да не забравяме, че тя винаги е с него и че той притежаваше властта във всеки един миг да я разбие в пода.

Сърце не ми дава да разкажа за всички долни неща, които каза и направи на Франсис, за грубите шеги, забележките за педали и меки китки, откритите и унизителни поредици от въпроси за предпочитанията и привичките му: клинични, невероятно подробни и свързани с неща като клизми и джербили126.

— Само веднъж — помня как просъска Франсис през здраво стиснатите си зъби, — само веднъж бих искал да…

Вероятно очаквате, че след като по това време не бях прегрешил с нищо срещу Бъни или извършил престъпления срещу човечеството, аз не съм се превърнал в мишена за непрекъснатия му масиран огън. Но аз се превърнах в такава — може би повече за негово, отколкото за мое нещастие. Не разбирам как може да е бил толкова сляп и да не е съзирал опасността, която произтичаше от това да се отчужди от единствения безпристрастен, от единствения си евентуален съюзник? Много харесвах другите, но също толкова харесвах и Бъни, та нямаше толкова бързо да се присъединя към останалите, ако не се бе обърнал толкова свирепо срещу мен. Може би в неговото съзнание ревността бе основателна причина — пристигането ми почти съвпадна с неговото изпадане от групата. Неприязънта му бе жалка и детска, няма съмнение, че изобщо не би избила, ако не го тресеше параноята и бе в състояние да отличи приятелите от враговете си.

Постепенно започнах да го ненавиждам. Бе безмилостен като ловджийско куче, с неотслабващ и внезапен инстинкт надушваше всичко на този свят, което ме караше да бъда несигурен и всички неща, които полагах неимоверни усилия да прикрия. Садистичните му игри с мен се повтаряха периодично. Обичаше да ме примамва да излъжа:

— Прекрасна вратовръзка, „Ермес“, нали?

И веднага след като се съгласях, бързо се пресягаше през масата и показваше жалкия произход на връзката ми. Или пък внезапно спираше посред разговора и казваше:

— Ричард, друже, защо не държиш в стаята си снимки на семейството си?

Точно такива подробности не му убягваха. Стаята му бе пълна с безброй перфектни семейни снимки — всички съвършени като поредица реклами: Бъни и братята му размахващи стикове за лакрос на осветено черно-бяло игрище; семейни коледи, двойка добре изглеждащи и изискани родители в скъпи халати, пет малки русокоси момчета в еднакви пижами, които се търкалят по пода заедно с щастлив шпаньол, абсурдно претрупан комплект влакчета и извисяващото се на заден план претрупано коледно дърво; майката на Бъни по време на бала й като дебютантка — млада и надменна, в бял визон.

— Какво? — питаше той с фалшива невинност. — Нима в Калифорния няма фотоапарати? Или просто не можеш да позволиш приятелите да видят майка ти по бански от полиестер? Като стана дума, кое училище са завършили родителите ти? — продължаваше той, преди да успея да го прекъсна. — От „Айви Лийг“127 ли са? Или пък са завършили някой държавен университет?

Това бе с нищо непредизвикана жестокост. Лъжите за семейството ми бяха задоволителни, така поне мисля, но не можеха да устоят на тези свирепи нападения. Нито един от родителите ми не бе завършил гимназия, майка ми носеше костюми, закупени от фабрични разпродажби. На единствената фотография, която имах — моментална снимка — тя бе с премрежени очи, поставила една ръка на телената ограда, а другата — на новата косачка на баща ми. Явно това бе причината да ми изпратят снимката, майка ми си е мислила, че новата придобивка може да ме заинтересува. Задържах я, защото това бе единствената й фотография, която имах, държах я в речника на бюрото си, втъкната на буквата „м“, като „майка“. Една нощ обаче се събудих, обладан от страха, че Бъни ще я открие, докато се рови из стаята ми. Нямаше скривалище, което да ми се струва достатъчно сигурно. Най-накрая я изгорих в един пепелник.

Тези инквизиции бяха достатъчно неприятни насаме, но нямам думи, за да опиша точно мъченията, на които ме подлагаше, щом решеше да упражнява това си изкуство пред хората. Сега Бъни е мъртъв, requiescat in pace128 но докато съм жив, няма да забравя един особено садистичен етюд, на който ме подложи, когато бяхме в апартамента на близнаците.

Няколко дни преди това Бъни ме въртя на шиш, за да му кажа къде съм ходил на училище. Не знам защо просто не му казах истината — че съм завършил държавното училище в Плано. Франсис бе учил в няколко изключително недостъпни заведения в Англия и Швейцария, Хенри на свой ред бе посещавал също толкова затворени учебни заведения в Щатите, преди да отпадне окончателно в единадесети клас, близнаците бяха учили в малко провинциално училище в Роаноук, дори свещеният за Бъни „Свети Джеръм“ на практика не бе нищо повече от подготвително училище от онези, чиито реклами можеш да видиш на задната корица на скъпите списания и където обръщат внимание на не толкова изявените ученици. В този контекст нямаше кой знае какво срамно в името на моето училище, но въпреки това отбягвах отговора колкото е възможно по-дълго, докато накрая Бъни не ме притисна в ъгъла и от отчаяние не му казах, че съм завършил Ренфрю Хол — модно учебно заведение за момчета с посредствен успех край Сан Франсиско. Отговорът ми привидно го задоволи, но по-късно, за мое огромно неудобство той отново зачекна темата, този път пред всички.

— Значи си бил в Ренфрю — дружески се обърна Бъни към мен и напълни устата си с цяла шепа шамфъстък.

— Да.

— Кога завърши?

Казах му датата, на която бях завършил в истинското си училище.

— А — продължи, докато съсредоточено дъвчеше ядките, — значи си бил с фон Раумер.

— Моля?

— Алек. Алек фон Раумер. От Сан Фран. Приятел е на Клоук. Онзи ден беше в стаята и се заговорихме. Каза, че в Хампдън има много момчета от Ренфрю.

Не му отвърнах нищо с надеждата, че ще изостави темата.

— Така че сигурно се познаваш с Алек и останалите.

— Ами бегло.

— Странно, защото той не си спомня за теб — каза Бъни и се пресегна за още една шепа шамфъстък, като не откъсваше очи от мен. — Изобщо.

— Училището е голямо.

Изкашля се.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Фон Раумер каза, че е малко. Само около двеста ученици — замълча, за да натъпче устата си с още една шепа, задъвка и продължи. — В кое спално помещение каза, че си бил?

— Не го знаеш.

— Фон Раумер ми каза да те питам.

— Какво значение има?

— Никакво, съвсем никакво, друже — каза любезно Бъни. — Само че е твърде странно, n’est-ce pas129? Алек и ти сте били четири години в едно толкова малко място като Ренфрю и въпреки това той нито веднъж не те е виждал?

— Бях там само две години.

— Защо те няма в годишника?

— Има ме.

— Не, няма те.

Близнаците бяха сащисани. Хенри бе обърнал гръб и се преструваше, че не слуша. Изведнъж каза, без да се обръща:

— Откъде знаеш, че го няма в годишника?

— Не мисля, че ме има в който и да било годишник — подхвана нервно Франсис. — Не понасям да ме снимат. Когато и да се опитам да…

Бъни не му обърна никакво внимание. Облегна се назад в стола.

— Хайде — обърна се към мен. — Ще ти дам пет долара, ако можеш да ми кажеш името на спалното помещение, в което си живял.

Очите му бяха приковани в моите и блестяха с ужасяваща наслада. Казах нещо несвързано, а после, обладан от страх, се изправих и се запътих към кухнята, за да си налея чаша вода. Опрях се на мивката и притиснах чашата в слепоочието си, във всекидневната Франсис прошепна нещо неразбираемо, но с яден тон, след което Бъни се изхили рязко. Излях водата в мивката и пуснах чешмата, за да не го слушам.

Чудя се как толкова сложно, чувствително и деликатно калибрирано съзнание като моето успя да се приспособи идеално след шока от едно убийство, а далеч по-издръжливият и примитивен разсъдък на Бъни бе изваден от равновесие? Понякога все още си мисля за това. Ако Бъни наистина искаше да си отмъсти, можеше да го постигне относително лесно и без да се излага на опасност. Какво ли е смятал да постигне с това бавно и взривоопасно мъчение, дали е имал някаква идея, някаква цел? Или пък постъпките му бяха толкова необясними за самия него, колкото и за нас?

А вероятно не бяха чак толкова необясними. Както веднъж отбеляза Камила, най-лошото във всичко това, не бе, че Бъни бе претърпял пълна промяна на личността, някаква шизофренична криза, а че многото неприятни черти на характера му, дотогава само бегло афиширани, се сбраха в едно, уголемиха се и придобиха ужасяваща мощ. Вече бяхме ставали свидетели на неприятното му поведение, но тогава то не беше толкова концентрирано и разяждащо. Дори когато бяхме най-щастливи, Бъни не спираше да се подиграва на калифорнийския ми акцент, на палтото ми, купено на втора ръка и на голата ми стая, в която нямаше никакви изящни антикварни дреболийки. Правеше го обаче толкова изкусно, че не ми оставаше нищо друго, освен да се смея.

— За Бога, Ричард — казваше той, повдигайки една от старите ми обувки и завирайки пръста си в дупката на подметката. — Какво ви има на вас, калифорнийските хлапета? Колкото сте по-богати, толкова по-оръфани ходите. Дори не ходите на бръснар. Още малко и ще си пуснеш коса до раменете и ще се прокрадваш насам-натам, облечен в дрипи, като Хауърд Хюз.

Никога не ми дойде наум да се засегна — това бе Бъни, моят приятел, който имаше още по-малко джобни от мен и голяма кръпка на дъното на панталона си. Голяма част от ужаса ми от това негово ново поведение се дължеше на факта, че то толкова приличаше на стария, открит и мил начин, по който ме дразнеше. Бях разстроен и вбесен от това внезапно незачитане на правилата, сякаш бяхме спаринг партньори и той ме бе притиснал в ъгъла и пребил.

Но общо взето противно на всички неприятни спомени — от стария Бъни, когото познавах и обичах, беше се съхранило толкова много! Понякога, когато го зърнех в далечината с юмруци в джобовете, да си подсвирква и да върви с онази негова подскачаща походка, ме връхлиташе вълна от обич, примесена със съжаление. Прощавах му стотици пъти и винаги благодарение само на един поглед, жест или характерния начин, по който накланяше главата си. Тогава ми се струваше невъзможно някой да му се ядоса, независимо от онова, което беше сторил. За нещастие, именно тези бяха миговете, когато Бъни избираше да нападне. Държеше се приятелски, очарователно и бъбреше по онзи свой стар, разсеян начин, докато, без промяна в поведението си и без да се поколебае, се облягаше назад в стола си и изричаше нещо толкова отвратително, неочаквано и неподлежащо на отговор, че се заричах да не го забравя и никога да не му простя. Толкова много пъти нарушавах това си обещание! Канех се да кажа, че бе обещание, което най-накрая се наложи да спазя, но това не е вярно. Дори и днес не мога да изпитам нещо подобно на гняв срещу Бъни. Всъщност, не мога да се сетя за нищо, което би ме зарадвало повече от това сега да влезе в стаята, със запотени очила и миришещ на мокра вълна, да отръска дъжда от косата си като стар пес и да каже:

— Дики, друже, какво ще предложиш на един жаден стар човек тази вечер?

Ще ни се да мислим, че в старата и изтъркана фраза amor vincit omnia има нещо вярно. Уви, ако съм научил нещо през краткия си живот, то е, че точно тази банална реплика е лъжа. Любовта не побеждава всичко. Онзи, който го мисли, е глупак.

* * *

Бъни изтезаваше Камила просто защото беше момиче. В някои отношения тя бе най-уязвимата му цел, въпреки че самата тя нямаше определена вина — най-общо казано, в света на древните гърци жените са по-низши същества, могат да бъдат виждани, но не и чувани. Отношението на елините към жената е проникнало толкова дълбоко, та е оставило неизлечим отпечатък дори върху езика им. Няма по-добър пример за това от факта, че в гръцката граматика — едно от първите правила, които научих — мъжете имат приятели, жените — роднини, а животните — себеподобни.

Бъни бе голям поддръжник на тази гледна точка, но не от желание за елинистичен пуризъм, а от чиста злонамереност. Не харесваше жените, не се радваше на присъствието им, дори и Марион, която се бе самообявила за негов raison d’etre130, бе понасяна без желание, като наложница. Що се отнася до Камила, към нея бе принуден да заема малко по-покровителствена поза — излъчваше снизхождението на стар татко към малоумната му дъщеря. На останалите ни разправяше, че не била в свои води и ни пречела да се замислим за сериозна стипендия. Намирахме това за доста смешно. Да си призная, на никого от нас, дори и на най-умният не му бе съдено да се увенчае с академични постижения през идните години — Франсис бе прекалено мързелив, Чарлс — твърде разпилян, а Хенри — прекалено капризен и странен като цяло, нещо като Майкрофт Холмс в класическата филология. Камила не бе по-различна и като мен тайно предпочиташе лесната наслада от английската литература пред къртовския труд с гръцката. Смешното бе, че горкият Бъни изразяваше загриженост за чуждите умствени възможности.

Сигурно й е било трудно да бъде единственото момиче в един чисто момчешки клуб. По чудо Камила не се опитваше да компенсира с твърдо или заядливо поведение. Остана си момиче, крехко, прекрасно момиче, което обичаше да яде шоколадови бонбони в леглото си. Момиче, чиято коса ухаеше на зюмбюл и чийто бял ешарф се развяваше живописно на лекия ветрец. Момиче, по-омагьосващо и умно от всички други на тази земя. Колкото и да бе странна и прекрасна, като стиска коприна сред гората от черна вълна, Камила изобщо не бе крехкото създание, за което бихте я взели. В много отношения бе хладнокръвна и компетентна като Хенри, реалистична и саможива в заниманията си, а в много случаи и резервирана. Често, когато бяхме извън града, откривахме, че се бе измъкнала сама, отишла при езерото или в избата — веднъж я открих там, седнала в голямата изоставена шейна, четеше, преметнала коженото си палто през коленете си. Без нея нещата щяха да са извън равновесие и ужасно странни. Тя бе дамата, завършваща последователността от черните валета, черния поп и джокера.

Близнаците ми се струваха толкова очарователни, защото у тях имаше нещо необяснимо, нещо, което често бях на ръба да разкрия, но така и не успях напълно. Чарлс, добронамерен и някак ефирен, си бе загадка, но Камила бе истинската мистерия, касата, която никога не съумях да разбия. Никога не знаех със сигурност какво мисли по даден въпрос, а знаех, че за Бъни тя бе още по-необяснима, отколкото за мен. Често, дори в добрите времена, той я обиждаше доста нескопосано, без да иска, но когато положението се влоши, се опитваше да я нагрубява и унижава по най-различни начини, повечето от които обаче попадаха далеч извън целта. Камила оставаше незасегната от намеците за външния й вид, гледаше го с нетрепващ поглед, когато й разказваше най-вулгарните и унизителни вицове, смееше се, щом се опиташе да я нападне заради предпочитанията или ума й, пренебрегваше честите му излияния, подправени с ерудитски цитати, използвани неправилно, и сигурно запаметени с доста труд, за да подкрепи твърденията си, че всички жени без никакво съмнение са по-низши създания от него. Представителките на нежния пол не били предопределени като Бъни, за философия, изкуство и сериозни размисли, а трябвало да си намерят съпруг и да домакинстват.

Само веднъж видях, че успя да я засегне. Беше много късно, бяхме в апартамента на близнаците. За щастие Чарлс бе излязъл с Хенри, за да донесат лед. Брат й бе пил доста и ако бе наблизо, нещата със сигурност щяха да излязат извън контрол. Бъни бе толкова пиян, че едва се държеше на краката си, държеше се сносно, докато изведнъж се обърна към Камила и каза:

— Как така живеете заедно?

Тя вдигна рамо по онзи тъй типичен за близнаците маниер.

— А?

— Така е удобно — каза Камила. — Евтино.

— Да де, ама го намирам за доста странно.

— През целия си живот съм живяла с Чарлс.

— Нямате много лично пространство, а? Толкова малко място като това? Сигурно през цялото време се пречкате един на друг?

— Апартаментът е с две спални.

— А когато посред нощ се почувстваш самотна?

Настъпи кратко мълчание.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш — отвърна Камила с леден тон.

— Разбираш ме — каза Бъни. — Удобно е. А е и доста класическо. Гърците са се забавлявали с братята и сестрите си, както никой друг… опа — рече той, хващайки чашата с уиски, която щеше да падне от облегалката на стола. — Със сигурност е незаконно и разни такива, но пък какво ти пука. След като си нарушила един закон, защо да не нарушиш и всички останали, а?

Втрещих се. Двамата с Франсис го зяпнахме с отворени уста, докато Бъни невъзмутимо пресуши чашата си и пак се пресегна за бутилката.

За моя пълна, абсолютно пълна изненада, Камила му отвърна язвително:

— Не бива да си мислиш, че спя с брат си, само защото не бих спала с теб.

Бъни се изсмя приглушено и злобно.

— Не можеш да ми платиш толкова, че да спя с теб, моме. Не бих го сторил и срещу всичкото злато на света.

Тя го погледна напълно безизразно със светлите си очи. После се изправи и отиде в кухнята, като ни остави с Франсис сред едно от най-тягостните мълчания, на които съм присъствал някога.

Обиди на религиозна основа, внезапни избухвания, грубости, насилие, дългове — все дребни неща, наистина дразнещи, но привидно не достатъчно, за да докарат петима разумни хора до убийство. Но, ако мога да отбележа, едва след като помогнах да бъде убит човек, осъзнах колко загадъчно и сложно може да бъде същинското убийство, при това не е задължително то да бъде обусловено от особено драматичен мотив. Би било лесно да му припишем такъв мотив. Разбира се, имаше един. Но инстинктът за самосъхранение не е толкова непреодолим, колкото си мислим. В крайна сметка Бъни не бе непосредствена заплаха, а си клокочеше тихо и бавно, бе от онзи вид заплахи, който поне в абстрактния смисъл на думата може да бъде отложен или отклонен по няколко начина. С лекота мога да си представя как в уреченото време и място ни обзема силно желание да размислим, може би дори в последната минута да отменим присъдата, което би било пагубно за нас. Страхът за собствения ни живот можеше да ни предизвика да го отведем до бесилката и да му нахлузим клупа на врата, но ни бе необходим далеч по-непосредствен подтик, за да направим още една крачка и да ритнем бурето изпод краката му.

Без да съзнава, Бъни ни бе дал такъв подтик. Ще ми се да кажа, че бях принуден да сторя онова, което сторих, тласкан от някакви непреодолими, трагични подбуди. Ще излъжа обаче, ако го кажа, ще излъжа, ако не кажа, че през онзи неделен априлски следобед, бях подтикнат от нещо съвсем различно.

Интересен е въпросът какво съм си мислел, когато в онази последна минута от живота му неговите очи се разшириха от тревожно недоверие („хайде, момчета, шегувате се, нали?“)? Определено не си мислех, че помагам на приятелите си да се спасят, нито пък изпитвах страх или вина. Дребните неща — обидите, намеците, жалките злобни забележчици, стотиците малки и неотмъстени унижения, които се бяха трупали в мен от месеци, за тях си мислех и за нищо друго. Именно заради тях успях да понеса гледката без да ме обземе и най-малко съчувствие или разкаяние, когато в онзи безкраен миг той се олюляваше на ръба на пропастта — размахващ ръце, въртящ очи като комик от немите филми, подхлъзнал се на бананова кора — а после се катурна назад и полетя надолу към смъртта си.

Бях убеден, че Хенри има план. Какъв бе той, не знаех. Вечно изчезваше по разни загадъчни дела, не бе ясно дали те бяха свързани с известните ни проблеми, но много силно ми се искаше да вярвам, че поне един от нас държи положението под контрол, затова и придавах на тези изчезвания определена, изпълнена с надежда значимост. Нерядко отказваше да отвори, въпреки че бе късно през нощта, лампите светеха и знаех, че си бе вкъщи. Неведнъж закъсняваше за вечеря, а когато се появеше, обувките му бяха мокри, косата му — разрошена от вятъра и по краищата на чистите му тъмни панталони имаше кал. На задната седалка на колата му се появи купчина загадъчни книги, носещи печата на библиотеката в колежа Уилямс — все на някакъв близкоизточен език, който приличаше на арабски. Това несъмнено беше озадачаващо, защото доколкото знам, не четеше арабски, а и не бях чувал да има право да заема книги от тази библиотека. Тайно погледнах задната корица на една от книгите и видях, че последният читател бе Ф. Локет и я бе върнал в далечната 1929 година.

Станах свидетел на може би най-странното нещо от всички през един следобед, когато Джуди Пуви ме откара до Хампдън. Трябваше да занеса малко дрехи на химическо чистене и Джуди, която отиваше в града, ми предложи да ме откара. Изпълнихме си задачите, да не споменавам огромното количество кокаин, което смъркахме на паркинга пред „Бъргър Кинг“. Бяхме спрели с корвета на червено и слушахме отвратителна музика („Фрий Бърд“) по манчестърското радио. Джуди не спираше да дрънка като безмозъчна наркоманка, каквато си беше, за двамина, които правили секс във „Фуд Кинг“ („В магазина! На щанда за замразена храна!“). По едно време погледна през прозореца и се засмя:

— Виж, това там не е ли твоят приятел, цайса?

Изненадах се и се наведох напред. Точно срещу нас, през улицата, имаше малък магазин за марихуана — наргилета, гоблени, кутии с амфетки, а и всякакви видове билки и аромати, наредени зад тезгяха. Като изключим тъжното старо хипи, завършило Хампдън и с очила от времето на баба ми, никога не бях виждал някой друг вътре. Но сега, за мое учудване, видях там Хенри — черен костюм, чадър и всичко останало — който стърчеше сред небесните карти и еднорозите. Беше застанал до тезгяха и гледаше в някакъв лист. Хипито се опита да каже нещо, но Хенри бързо го прекъсна и посочи зад него. Хипито сви рамене и свали малка бутилка от рафта. Наблюдавах ги, останал почти без дъх.

— Какво мислиш, че прави там? Опитва се да тормози това нещастно повяхнало цвете? Между другото, магазинът не става за нищо. Веднъж ходих, за да си купя везни, но нямаха, имаше само кристални топки и други боклуци. Знаеш ги онези зелени пластмасови везни аз… ама ти не ме слушаш! — нададе вой Джуди, когато видя, че все още гледам през прозореца. Хипито се бе навело и ровеше под тезгяха. — Искаш ли да надуя клаксона?

— Не — извиках, изнервен от кокаина, и дръпнах ръката й от клаксона.

— О, Боже. Не ме стряскай така — каза тя и притисна ръка до гърдите си. — Дявол го взел. Ще ми се пръсне мозъкът. В коката сигурно е имало амфетамин или нещо друго. Добре де, добре — рече тя раздразнено, когато светна зелено и шофьорът на камиона зад нас натисна клаксона.

Откраднати книги на арабски? Магазин за марихуана в Хампдън? Не можех да си представя какво прави Хенри, но по детински му вярвах, независимо че действията му изглеждаха несвързани. Бях уверен като доктор Уотсън в действията на своя знаменит приятел и чаках планът да се разкрие.

След няколко дни в известен смисъл се случи и това.

Четвъртък вечерта, около дванадесет и половина, бях си облякъл пижамата и се опитвах да се подстрижа с помощта на огледало и ножичка за нокти — резултатът никога не бе сполучлив, винаги се получаваше чорлава детинска прическа, à la Артюр Рембо. На вратата се почука. Отворих с огледалото и ножиците в ръка. Беше Хенри.

— Здрасти, влизай.

Той премина внимателно през нападалите прашни кестеняви кичури и седна на бюрото. Огледах профила си в огледалото и продължих да действам с ножиците.

— Какво става? — попитах и се пресегнах, за да отрежа един дълъг кичур над ухото си.

— Известно време си учил медицина, нали? — попита Хенри.

Знаех, че това е увертюра към някакъв разпит, свързан със здравето. Знанията ми от едната година, когато учех медицина, бяха в най-добрия случай оскъдни, но останалите, които нищо не знаеха и поначало смятаха тази дисциплина per se не толкова за наука, колкото за безвредна магия, непрестанно ми искаха съвет с уважението, с което диваците се допитват до знахар. Невежеството им обхващаше цялата гама от затрогващото до шокиращото. Хенри, който бе боледувал често, поназнайваше нещо повече от другите, но дори и той от време на време ме озадачаваше с напълно сериозни въпроси за телесните течности или далака.

— Болен ли си? — попитах, с едно око, вперено в отражението ми в огледалото.

— Трябва ми формула за дозировка.

— Какво имаш предвид под формула за дозировка? Дозировка на какво?

— Има такава, нали? Някаква математическа формула, с която се определя точното количество за даване на медикамент според ръста, теглото и други такива.

— Зависи от силата на лекарството. Не мога да ти кажа с точност. Трябва да провериш в лекарствения справочник.

— Не мога да го направя.

— Справочникът е лесен за ползване.

— Не това имах предвид. Лекарството го няма в справочника.

— Не е възможно.

За известно време се чуваше само скърцането на ножиците. Най-накрая Хенри каза:

— Не разбираш. Това не е нещо, което по принцип се използва от лекарите.

Свалих ножиците и погледнах отражението му в огледалото.

— За Бога, Хенри, какво си намерил? ЛСД или нещо друго?

— Да приемем, че съм намерил — спокойно отвърна той.

Оставих огледалото и се обърнах, за да го погледна.

— Не мисля, че това е добра идея, Хенри. Не зная дали съм ти казвал, но няколко пъти съм вземал ЛСД. Бях втора година в гимназията. Беше най-голямата грешка, която някога съм правил в моя…

— Разбирам, че е трудно да се определи количеството на такъв наркотик — каза той безизразно. — Но да предположим, че разполагаме с определено количество доказателства, придобита от опит. Да кажем, например, че количество х от въпросното лекарство е достатъчно, за да повлияе на тридесет килограмово животно и друга, малко по-голяма доза, е достатъчна, за да го убие. Изведох груба формула, но все пак говорим за много точно разграничение. Така че, след като знам това, как трябва да изчисля останалото?

Облегнах се на скрина, напълно забравил за подстригването си и се втренчих в него.

— Да видим какво имаш.

Няколко секунди ме гледа съсредоточено и после бръкна в джоба си. Не можах да повярвам на очите си, когато разтвори ръка и пристъпих по-близо. В отворената му длан лежеше светла гъба с крехко пънче.

— Amanita caesaria131 — каза и добави, когато видя израза на лицето ми. — Не е това, което си мислиш.

— Знам какво е мухоморка.

— Не всички мухоморки са отровни. Тази е безвредна.

— За какво се използва? — попитах, взех гъбата от ръката му и я вдигнах към светлината. — Халюциногенна ли е?

— Не. Всъщност са много вкусни, римляните са им били големи почитатели, но хората по правило ги избягват, защото лесно ги бъркат със злия им близнак.

— Зъл близнак?

— Amanita phalloides — спокойно отвърна Хенри. — Зелената мухоморка.

Известно време не казах нищо.

— Какво се каниш да правиш? — попитах накрая.

— А ти как мислиш?

Развълнувано станах и се приближих до бюрото. Хенри прибра гъбата в джоба си и запали цигара.

— Да имаш пепелник? — попита той вежливо.

Дадох му празна кутийка от безалкохолно. Почти бе изпушил цигарата си, когато проговорих отново.

— Не мисля, че е добра идея, Хенри.

Повдигна вежда:

— Защо не?

И ме пита защо не!

— Защото — отвърнах леко ядосано, — могат да открият отровата. Всякакъв вид отрова. Не мислиш ли, че ако Бъни се гътне, хората ще се усъмнят? Само напълно некадърен съдебен лекар може…

— Това ми е известно — каза търпеливо. — Именно по тази причина те питам за дозировката.

— То няма нищо общо с това. Дори и съвсем малко количество може да…

— … да разболее някого много сериозно — продължи Хенри и запали нова цигара, — но не винаги ще доведе до летален изход.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам — той избута очилата по-нагоре на носа си, — че що се отнася до отровността, има отлични отрови, някои от тях много по-силни от тази. Съвсем скоро горите ще се напълнят с обикновен напръстник и самакитка. Мога да си набавя цялото количество арсеник, от което се нуждая, от обикновена мухоловка. А има и билки, които не са често срещани тук, Бога ми, Борджиите биха дали мило и драго, за да видят билковата аптека, която открих миналата седмица в Батълбъро. Чемерика, мандрагора, извлек от пелин… хората са готови да си купят какво ли не, ако си мислят, че е естествено. Извлекът от пелин го продават като органичен репелент срещу насекоми, сякаш е по-хуманен в сравнение с нещата, продавани в супермаркета. Една бутилка може да убие цяла армия — отново се заигра с очилата си. — Независимо от тяхната ефикасност, както ти спомена, има един проблем — приемането им. Освен че са силно отровни, аматоксините са доста мръсна работа. Повръщане, пожълтяване, конвулсии. Нищо общо с италианските отрови, които действат сравнително бързо и безболезнено. Но от друга страна, най-лесно ще бъде да му дам гъби. Не съм ботаник все пак. Дори и гъбарите не винаги могат да различат мухоморките. Малко набрани гъби… няколко отровни, смесени с останалите… единият приятел се натравя, а другият… — сви рамене.

Спогледахме се.

— Как можеш да си сигурен, че самият ти няма да поемеш прекалено много?

— Предполагам, че няма как да съм сигурен. Собственият ми живот трябва да бъде изложен на истинска опасност, така че сам разбираш колко деликатни са границите, в които трябва да се движа. Въпреки това има голям шанс да изпълня плана. Трябва да се притеснявам единствено за самия себе си. Останалото ще се развие съвсем естествено.

Знаех какво искаше да каже. Планът имаше няколко сериозни пропуска, но по своята същина бе великолепен: ако имаше нещо, на което можеше да се разчита с математическа точност, това бе, че по време на всяко ядене Бъни някак си ще успее да погълне два пъти повече храна от всеки друг.

Сред мъглата от цигарения дим лицето на Хенри изглеждаше бледо и спокойно. Бръкна в джоба си и отново извади гъбата:

— Така, една единствена гугла от зелената мухоморка с такава големина е достатъчна, за да разболее здраво трийсет килограмово куче. Повръщане, диария, не забелязах конвулсии. Не мисля, че увредих трайно черния му дроб, но предполагам, че това ще го разберат ветеринарите. Очевидно…

— Хенри, откъде знаеш?

Помълча малко, а после каза:

— Нали си виждал двата ужасни боксера на онези двамата, които живеят над мен?

Беше ужасно, но не успях да се сдържа и се разсмях.

— Не ми казвай, че си го направил.

— Боя се, че го направих — отвърна той сухо и размаза цигарата си. — За съжаление едното животно е добре. Другото повече няма да разнася боклуци по моята веранда. Умря след двадесет часа от малко по-голяма доза — с разлика от грам, може би. След като знам това, ми се струва, че ще мога да определя каква доза отрова трябва да приеме всеки от нас. Притеснява ме обаче концентрацията на отровата, която е различна при всяка гъба. Не е като да са измервани от аптекар. Вероятно греша, със сигурност знаеш повече от мен, но гъба, тежаща два грама, може да съдържа също толкова отрова, колкото и триграмова гъба, нали? Оттук произтичат и колебанията ми.

Бръкна в джоба на ризата си и извади покрит с цифри лист.

— Никак не ми е приятно да те въвличам, но никой друг не разбира от математика, а и аз самият не съм толкова добър. Ще му хвърлиш ли един поглед?

Повръщане, пожълтяване, конвулсии. Механично поех листа от него. Беше пълен с алгебрични уравнения, но честно казано, в този момент алгебрата бе последното, за което си мислех. Поклатих глава и щях да му го върна, когато погледнах Хенри и нещо ме спря. Осъзнах, че можех в този миг, точно тук, да сложа край на всичко. Наистина се нуждаеше от помощта ми, в противен случай не би дошъл — знаех, че емоционалните молби са безсмислени, но може би щях да успея да го разубедя, ако се престорех, че знам какво правя.

Отнесох листа на бюрото си, седнах и взех молив, насилих се да прегледам поредицата от числа едно по едно.

Уравненията за химическата концентрация никога не са били силната ми страна в химията. Трудни са, когато се опитваш да установиш точната концентрация в суспензия от дестилирана вода, а какво остава за нещо с различна концентрация в неправилни по форма предмети — на практика невъзможно. Вероятно бе използвал всичките си познания по алгебра, за да достигне до тези резултати и доколкото можех да преценя, се бе справил доста добре. Това обаче не бе задача, която можеше да бъде решена с помощта на алгебрата, ако изобщо можеше да се намери решение. Някой, занимавал се три или четири години с интеграли в колеж, вероятно би получил нещо по-убедително, но аз едва успях да оправя леко коефициента, бях забравил и малкото, което знаех за интегралите, та отговорът, който получих, пък макар и по-точен от неговия, бе далеч от истината.

Оставих молива и вдигнах поглед. Цялата работа ми бе отнела около половин час. Хенри бе свалил „Чистилище“ на Данте от лавицата и бе изцяло погълнат от него.

— Хенри.

Той ме погледна разсеяно.

— Не смятам, че ще се получи, Хенри.

Затвори книгата, като отбеляза мястото с пръст.

— Сбъркал съм във втората част, където се появява коефициентът.

— Опитът е добър, но само от един поглед мога да ти кажа, че задачата е неразрешима без химически таблици, значителни познания по интегрално смятане и чиста химия. Няма друг начин, по който да го определим точно. Искам да кажа, че химическата концентрация дори не се измерва с грамове или милиграмове, а в нещо, наречено молове.

— Можеш ли да направиш изчисленията?

— Боя се, че не, направих каквото можах. Всъщност не мога да ти дам никакъв отговор. Дори и преподавател по математика ще срещне трудности.

— Хм — каза Хенри, вперил поглед над рамото ми към листа на бюрото. — Знаеш, че съм по-тежък от Бъни. С около десет килограма. Това има значение, нали?

— Да, но разликата в теглото не е достатъчно голяма, за да разчитаме на нея, поне не и при толкова големи допустими граници на грешка. Ако беше с двадесет и пет килограма по-тежък, може би…

— Отровата започва да действа едва дванадесет часа по-късно — прекъсна ме Хенри. — Така че дори и да приема свръхдоза, ще имам определено предимство, кратък отрязък от време. А и ако съм си приготвил противоотрова в случай, че…

— Противоотрова? — попитах шокиран и се облегнах назад в стола. — Има ли такова нещо?

— Атропин. Има го в смъртоносната беладона.

— Хенри, за Бога! Ако не се усмъртиш с едното, ще го направиш с другото.

— В малки дози атропинът е относително безопасен.

— Същото казват и за арсеника, но аз не бих опитал.

— Двете имат противоположен ефект. Атропинът ускорява функциите на нервната система, кара сърцето да бие по-бързо и т.н. Аматоксините имат забавящо действие.

— Въпреки това звучи съмнително — отрова, която противодейства на друга отрова.

— Нищо подобно. Персите били велики отровители, а те твърдят, че…

Спомних си за книгите в колата му:

— Персите?

— Да. Според великия…

— Не знаех, че можеш да четеш на арабски.

— Не мога, поне не толкова добре, но те са най-големите авторитети по въпроса, а повечето книги, от които се нуждаех, не са преведени. Доколкото можах ги прегледах с помощта на речник.

Замислих се за книгите, които бях видял, прашни и с корици, напукани от времето.

— Кога са писани тези неща?

— Около средата на петнадесети век.

Оставих молива.

— Хенри.

— Какво?

— Напълно ти е ясно, че не можеш да разчиташ на нещо толкова старо.

— Персите били ненадминати отровители. Има наръчници, рецептурници, ако щеш. Не съм виждал друго такова нещо.

— Отровителството е съвсем различно от лекуването на хора.

— Използвали са книгите векове наред. Точността им не подлежи на съмнение.

— Уважението ми към древните знания е толкова голямо, колкото и твоето, но не знам дали бих заложил живота си на някаква домашна рецепта от средновековието.

— Предполагам, че бих могъл да проверя и другаде — каза той не много уверено.

— Наистина, това е прекалено сериозно нещо, за да…

— Благодаря ти — отвърна той спокойно. — Много ми помогна — и отново взе моя екземпляр на „Чистилище“. — Не знам дали знаеш, но този превод не е много добър — и продължи да го разлиства наслуки. — Ако не четеш на италиански, преводът на Сингълтън е най-добрият, доста буквален, но разбира се, така се губи терцината. Ето защо трябва да го четеш в оригинал. Музиката във великата поезия се усеща дори и когато човек не знае езика. Обожавах Данте, преди да науча и една дума на италиански.

— Хенри — казах тихо и настоятелно.

Погледна ме раздразнено.

— Каквото и да направя, ще е опасно, нали се сещаш.

— Но нищо няма да си струва труда, ако умреш.

— Колкото повече слушам за луксозни кораби, толкова по-малко ужасна ми се струва смъртта — каза той. — Много ми помогна. Лека нощ.

Чарлс се отби в ранния следобед на другия ден.

— Ама че е горещо тук — каза той, свали мокрото си палто и го захвърли на гърба на един стол. Косата му бе влажна, лицето му зачервено и грейнало. Капка вода трептеше на върха на дългия му, изтънчен нос. Подсмъркна и я избърса. — Каквото и да правиш, не излизай вън. Ужасно е. Между другото, не си виждал Франсис, нали?

Прокарах ръка през косата си. Беше петък следобед, нямахме часове, не бях излизал от стаята си целия ден, нито пък бях успял да се наспя кой знае колко през изминалата нощ.

— Хенри се отби снощи.

— Така ли? Какво каза? А, за малко да забравя — бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, завито в салфетки. — Нямаше те на обяд, та ти донесох сандвич. Камила каза, че жената в столовата ме видяла да го открадвам и поставила черна точка до името ми в някакъв списък.

Сандвичът беше с меко сирене и мармалад. Нямаше нужда да поглеждам, за да позная. Близнаците си умираха за тях, но аз не ги харесвах много-много. Развих го от единия край, отхапах и го оставих на бюрото.

— Говорил ли си с Хенри скоро?

— Тази сутрин. Откара ме до банката.

Взех сандвича и отхапах още едно парче.

— Така ли, а спомена ли нещо за…

— За какво?

— Затова, че ще кани Бъни на вечеря след няколко седмици.

— А, това ли — каза Чарлс, изпъна се на леглото ми и подпря главата си с възглавници. — Мислех, че вече знаеш. Хенри мисли от известно време върху този въпрос.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че ще му е много трудно да намери достатъчно гъби, дори и само за да разболее Бъни. Прекалено рано е. Миналата седмица ни накара с Франсис да отидем с него и да му помогнем, но почти нищо не намерихме. По едно време Франсис се появи развълнуван и каза „Боже, виж колко гъби намерих!“ погледнахме в торбата му и видяхме шепа праханки.

— Значи смяташ, че по-късно ще успее да си набави достатъчно?

— Ако изчака известно време, със сигурност. Да ти се намират цигари?

— Не.

— Защо не пушиш? Така и не разбрах защо не го правиш. Да не би да си спортувал в гимназията или нещо такова?

— Не.

— Бъни не пуши по тази причина. Някакъв треньор по ръгби успял да му повлияе в точната възраст на тема здравословен начин на живот.

— Да си виждал Бън скоро?

— Снощи беше вкъщи и сякаш остана цяла вечност.

— Това не са само празни приказки? — погледнах го внимателно. — Ще го направите, нали?

— Предпочитам да отида в затвора, отколкото да знам, че Бъни ще ми диша във врата през остатъка от живота ми. Сега като се замисля обаче, не ми се ще много-много да попадна и в затвора — отвърна ми той, изправи се в леглото и се преви одве, сякаш го заболя стомаха. — Как ми се иска да имаше цигари. Как се казваше онова ужасно момиче, което живее надолу по коридора… Джуди?

— Пуви.

— Ще отидеш ли да почукаш на вратата й и да я попиташ дали ще ти даде един пакет. Прилича ми на онзи тип хора, които винаги държат цели стекове в стаята си.

* * *

Затопляше се. Мръсният сняг, надупчен от топлия дъжд, се топеше на парцали, а под него се показваше лигавата, жълтеникава трева. Висулките се отчупваха с пукот и политаха като ками от острите издатини на покривите.

— Сега можехме да сме в Южна Америка — каза Камила една вечер, когато бяхме в стаята ми, пиехме бърбън от чаени чаши и слушахме барабаненето на дъжда по стрехите. — Смешно, нали?

— Да — отвърнах, въпреки че не бях поканен.

— Тогава идеята не ми хареса. Сега си мисля, че там може би щяхме да се справим.

— Не виждам как.

Тя опря буза на стиснатия си юмрук.

— Нямаше да е толкова тежко. Можехме да спим в хамаци. Да научим испански. Да живеем в малка къща с пилета в двора.

— Да се разболеете — допълних. — Да ви застрелят.

— Мога да се сетя за далеч по-лоши неща — отвърна тя и ми хвърли бегъл поглед, който ме прониза до дъно.

Стъклата на прозорците издрънчаха от внезапния порив.

— Радвам се, че не заминахте.

Тя не отвърна нищо, просто си седеше, загледана в тъмния прозорец, и отпи още една глътка от чаената чаша.

Беше първата седмица на април, неприятно време и за мен, и за всички останали. Бъни, който дотогава бе относително спокоен, се разбесня, защото Хенри му отказа да го откара до Вашингтон, за да разгледа изложба на биплани от Първата световна война в „Смитсониън“. Някакъв зловещ Б. Пери от банката на близнаците им се обаждаше два пъти дневно, Хенри водеше същите разговори с Д. Уайд, а майката на Франсис бе разбрала за опита му да изтегли пари от попечителския фонд, което доведе до ежедневни контакти с нея.

— За Бога — промълви той, когато разкъса поредното писмо и го прегледа с отвращение.

— Какво пише?

— „Скъпи, с Крис сме много загрижени за теб — зачете Франсис с безизразен глас. — Нямам претенциите да познавам младите хора и вероятно ти преживяваш период, който съм твърде стара, за да разбера, но винаги съм се надявала, че можеш да се обърнеш към Крис.“

— Според мен Крис има много повече проблеми от теб — казах аз. Героят на Крис от сериала „Млади лекари“ спеше с жената на брат си и се бе замесил в канал за търговия с бебета.

— Има си хас. Двадесет и шест годишен е и е женен за майка ми, нали? „Изобщо не искам да повдигам този въпрос — продължи да чете Франсис, — и нямаше да правя това предложение, ако Крис не бе настоял, но ти знаеш, скъпи, колко те обича, а и казва, че в шоу бизнеса е бил свидетел на такива неща безброй пъти. Така че се обадих в клиниката «Бети Форд»132 и познай какво стана, скъпи? Имат прекрасна малка стая, която те очаква…“ Остави ме да довърша — вметна Франсис, когато започнах да се смея. — „Знам, че идеята ти се струва ужасяваща, но няма от какво да се срамуваш, това е Болест, момчето ми, така ми обясниха, когато постъпих там, но нямаш представа колко добре се почувствах. Разбира се, нямам представа какво вземаш, скъпи, но нека бъдем прагматични, каквото и да вземаш, трябва да е ужасяващо скъпо, нали? Ще съм напълно откровена с теб и ще ти кажа, че не можем да си го позволим, не и при състоянието на дядо ти, с данъците върху къщата и всичко останало…“

— Трябва да отидеш — казах.

— Майтапиш се, нали? Намира се в Палм Спрингс или нещо подобно, освен това те заключват и те карат да правиш аеробика. Майка ми гледа прекалено много телевизия — продължи и се загледа отново в писмото.

Телефонът зазвъня.

— По дяволите — уморено каза Франсис.

— Не го вдигай.

— Ако не го направя, ще се обади в полицията — и вдигна слушалката.

Изнизах се, оставяйки Франсис да крачи напред-назад:

— Особено? Какво искаш да кажеш с това, че звуча особено?

Запътих се към пощата, където за моя изненада открих в пощенската си кутия изискана малка бележка, в която Джулиан ме канеше на обяд на следващия ден.

При специални поводи Джулиан даваше обеди за своите студенти. Беше превъзходен готвач, а когато бил млад и живеел във Франция от попечителския си фонд, се славел и като отличен домакин. От тогава датираха познанствата с многото знаменитости в неговия живот. В своя дневник Осбърт Ситуел споменава Джулиан Мороу и „изисканите му малки fêtes“, подобни реплики откриваме в кореспонденцията на хора като Чарлс Лотън, херцогинята на Уиндзор и Гъртруд Стайн. Сирил Конъли133, на когото се носела печалната слава на гост, комуто трудно може да се угоди, споделя с Харълд Актън134, че Джулиан е най-изисканият американец, който е срещал някога — комплимент с две остриета естествено. Сара Мърфи135, която също била добра домакиня, веднъж му писала с молба да й даде рецептата си за sole veronique136. Знаех, че Джулиан често кани Хенри да вечерят à deux, но аз никога не бях получавал покана да вечерям насаме с него. Бях едновременно поласкан и леко разтревожен. Тогава всичко, което дори малко излизаше извън рамките на обичайното, ми се струваше злокобно, така че колкото и да бях доволен, не можех да не усетя, че зад поканата му се крие и друга цел освен удоволствието от компанията ми. Отнесох бележката вкъщи и започнах да я разучавам. Лековатият и уклончив стил на написаното изобщо не ми помогна да се отърся от мисълта, че зад всичко това се криеше нещо друго. Обадих се на централата и оставих съобщение да ме очаква в един на следващия ден.

— Джулиан не знае нищо за случилото се, нали? — попитах Хенри, когато останахме насаме.

— Какво? А, да — вдигна поглед от книгата си Хенри. — Разбира се, че знае.

— Знае, че сте убили онзи човек?

— Не е нужно да говориш толкова силно — отсече той и се извъртя в стола си, а после добави по-тихо: — Знаеше какво се опитваме да направим. Одобри го. На следващия ден след случката отидохме в извънградската му къща. Разказахме му какво се е случило. Беше очарован.

— Всичко ли му разказахте?

— Ами реших, че няма защо да го безпокоим излишно, ако това искаш да кажеш — отвърна Хенри, намести очилата си и се наведе над книгата си.

Разбира се, Джулиан собственоръчно бе приготвил храната. Обядвахме на голямата кръгла маса в кабинета му. Възможността да се храня с него бе ободряваща, особено след седмиците изпълнени с напрежение, тежки разговори и лоша храна в стола. Джулиан бе очарователен събеседник, а вечерите му, макар и привидно прости, притежаваха някаква императорска здравословност и разточителност, които винаги успокояваха.

Имаше агнешко печено, пресни картофи, грах с праз и копър, както и бутилка „Шато Латур“ — силно и влудяващо вкусно вино. Радвах се на апетит, какъвто не бях имал от много време. Тогава, сякаш с помощта на дискретна магия, до лакътя ми се появи четвърто ястие: гъби. Бледи и крехки, те ми бяха познати, но този път вдигаха пара в блюдото със сос от червено вино и ухаеха на кориандър.

— Откъде ги намери? — попитах.

— А, доста си наблюдателен — отвърна той със задоволство. — Прекрасни са, нали? Намират се много трудно. Хенри ми ги донесе.

Бързо отпих от виното, за да прикрия смайването си.

— Каза ми… може ли? — кимна по посока на купата Джулиан.

Подадох му я и той сложи няколко в чинията си.

— Благодаря. За какво говорех? А, да. Хенри ми каза, че този вид гъби са се радвали на особеното благоволение на император Клавдий. Интересно, защото не си забравил как е умрял той, нали?

Помнех. Една вечер Агрипина сложила отровна гъба в чинията му.

— Много са вкусни — каза Джулиан и отхапа. — Ходил ли си с Хенри за гъби?

— Все още не. Не ме е поканил.

— Да си призная, никога не съм се интересувал чак толкова от гъби, нито пък съм ги харесвал, но всичко, което ми носи е божествено.

Изведнъж разбрах. Хенри поставяше плана си на много умно изградена основа.

— Носил ти е гъби и друг път? — попитах.

— Да. Разбира се. Когато става дума за такова нещо, не бих се доверил никому, но Хенри явно знае много за тях.

— Вярвам, че знае — казах аз и се замислих за боксерите.

— Забележително наистина, колко добре се справя с всичко, което опитва. Може да отглежда цветя, поправя часовници като истински майстор и събира наум огромни числа. Справя се прекрасно дори и когато става дума за такова просто нещо, като превързването на порязан пръст — и си наля още една чаша вино. — Подразбрах, че родителите му са ужасно разочаровани, защото се е отдал почти изцяло на класиците. Разбира се, не съм съгласен с тях, но в определен смисъл наистина е жалко. Щеше да стане велик лекар, воин или учен.

Засмях се.

— Или шпионин.

Джулиан също се разсмя:

— Всички вие щяхте да сте велики шпиони. Да се прокрадвате в казина, и да подслушвате държавни глави. Няма ли да опиташ малко от гъбите? Великолепни са.

Допих виното си.

— Защо не — казах и посегнах към купата.

След обяда, когато масата беше раздигната и не си говорехме за нищо съществено, Джулиан изведнъж, неочаквано, попита дали съм забелязал нещо странно в държанието на Бъни.

— Ами, не, всъщност не — отговорих и отпих внимателно от чая.

Той ме погледна учудено.

— Не? Аз пък мисля, че се държи много странно. Вчера си говорихме с Хенри колко рязко и противоречиво е станало поведението му.

— Според мен е в лошо настроение.

Джулиан поклати глава.

— Не знам. Едмънд е толкова елементарна душа. Никога не съм си помислял, че ще се изненадам от нещо сторено или казано от него, но онзи ден проведохме много особен разговор.

— Особен? — повторих предпазливо.

— Вероятно просто е прочел нещо, което го е разтревожило. Не знам. Притеснявам се за него.

— Защо?

— Честно казано, страхувам се, че може да е на ръба на катастрофална промяна на религията си.

Бях шокиран.

— Така ли?

— Наблюдавал съм такова нещо и преди. Не мога да се сетя за друга причина, която да предизвика внезапен интерес към морала. Не искам да кажа, че Едмънд води безпътен живот, наистина, но той е едно от най-малко загрижените за морала момчета, които познавам. Силно се изненадах, когато започна много сериозно да ме разпитва на такива мъгляви теми като прегрешение и опрощение. Току-виж решил да стане свещеник. Мислиш ли, че онова момиче има нещо общо?

Имаше предвид Марион. Джулиан бе придобил навика да й приписва непряко вината за всички недостатъци на Бъни — мързела му, лошите настроения, проявите му на лош вкус.

— Може би — отговорих.

— Католичка ли е?

— Май е презвитерианка — Джулиан изпитваше учтиво, но непреклонно презрение към юдео-християнската традиция на практика във всичките й форми. Ако му го кажеха право в лицето, го отричаше и уклончиво привеждаше като пример страстта си към Данте и Джото, но всичко, което бе открито религиозно го изпълваше с езически страх. Вярвам, че Джулиан подобно на Плиний, комуто приличаше в толкова много аспекти, тайно мислеше за тази традиция като за изродил се култ, доведен до невероятни крайности.

— Презвитерианка? Наистина ли? — попита смаяно.

— Така мисля.

— Каквото и да си мислим за Римо-католическата църква, тя е достоен и могъщ враг. Бих приел подобно обръщане във вярата благосклонно. Но много ще се разочаровам, ако го загубим и стане презвитерианец.

През първата седмица на април времето се промени внезапно, стана неустоимо хубаво за сезона. Небето бе синьо, въздухът — топъл, не духаше вятър, слънцето грееше над разкаляната земя с юнско нетърпение. Фиданките по края на гората жълтееха от напъпили листа, кълвачите се кикотеха и барабаняха из гъсталаците, а аз лежах в леглото си и цяла нощ слушах ропота и клокоченето на разтопения сняг надолу по водосточните тръби.

През втората седмица на април всички тревожно се питахме дали времето ще се задържи. Задържа се, с една спокойна увереност. Зюмбюли и нарциси разцъфтяха в лехите, теменужките в ливадите, а бели пеперуди, мокри и окаляни, пърхаха опиянено над живия плет. Прибрах палтото и зимните си обувки, и излязох навън по риза, почти упоен от радост.

— Няма да продължи дълго — каза Хенри.

През третата седмица на април, когато ливадите зеленееха като райските градини, а ябълките се бяха разцъфтели безразсъдно, четях в стаята си. Беше петък вечер, прозорецът бе отворен, хладен и влажен вятър раздвижваше листата по бюрото ми. От другата страна на моравата имаше купон, смехът и музиката се носеха из нощния въздух. Клюмах, полузадрямал над книгата, когато някой изрева името ми под прозореца.

Отърсих се и се изправих, за да видя как една от обувките на Бъни влита през отворения прозорец и се удря с глухо тупване в пода. Подскочих и се наведох през перваза. Далеч долу, видях неговата поклащаща се фигура, увенчана от рошавата му коса. Той се опитваше да се задържи, вкопчил се здраво в стъблото на едно ниско дърво.

— По дяволите, какво ти става?

Не ми отговори, а само вдигна свободната си ръка в жест, който приличаше наполовина на махване, наполовина на козируване и после с клатушкане изчезна от светлината. Задната врата се затръшна и след няколко секунди вратата на стаята ми бе разтресена от силни удари.

Отворих и Бъни влезе, накуцвайки. Едната му обувка я нямаше. След себе си оставяше кална пътека от зловещо разнородни стъпки. Очилата му бяха накриво и вонеше на уиски.

— Дики, друже — изфъфли той.

Явно избликът под прозореца ми го бе изтощил и го бе направил необичайно некомуникативен. Издърпа калния си чорап и го захвърли немощно. Приземи се на леглото ми.

Постепенно успях да измъкна от него описание на случилото се същата вечер. Близнаците го завели на вечеря, а после и на бар в града, за да продължат с пиенето. Там пък някакъв холандец се опитал да го накара да пуши трева, а някаква французойка му дала да пие текила от един термос.

— Готино миньонче. Малко тъпичка обаче. Носеше обувки с дървени подметки, нали се сещаш, ония неща? Боядисана тениска. Не ги понасям. „Скъпа,“ й викам, „толкова си сладка, откъде ти хрумна да се навлечеш с това кошмарно нещо?“

После внезапно спря да разказва и изхвърча от стаята, оставяйки вратата отворена. Дочух звука от шумно и мощно повръщане.

Нямаше го дълго време. Миришеше на кисело, когато се върна, а лицето му бе потно и много бледо, но изглеждаше успокоен.

— Пфу — каза той и се стовари в моя стол, като бършеше лицето си с червена кърпа. — Сигурно съм ял нещо.

— Успя ли да стигнеш до банята? — попитах несигурно. Повръщането се чуваше застрашително близо до моята врата.

— Не — отвърна, дишайки тежко. — Влязох в килера с метлите. Дай ми чаша вода, а?

В коридора вратата на сервизното помещение бе леко отворена и предоставяше свенлив изглед към вонящия ужас вътре. Бързо минах край нея и се запътих към кухнята.

Бъни ме гледаше изцъклено, когато се върнах. Изражението му напълно се беше сменило и нещо в него ме разтревожи. Подадох му водата и започна да пие на големи, алчни глътки.

— Не толкова бързо — казах изплашено.

Не ми обърна внимание, доизпи я на един дъх и остави с трепереща ръка чашата на бюрото. Челото му бе покрито с мъниста от пот.

— О, Боже. Исусе Христе.

Отидох до леглото и седнах, опитвах се да мисля за нещо неутрално, но преди да успея да проговоря, Бъни отвори уста отново и запелтечи:

— Не мога да издържам повече. Просто не мога. Господи Боже мой!

Нищо не казах.

Прокара трепереща ръка през челото си.

— Дори не знам защо, по дяволите, говоря с теб — продължи Бъни с особено злобна нотка в гласа си.

Прекръстосах краката си, изпълнен с безпокойство. Очаквах това, очаквах го от месеци и се боях. Прииска ми се да избягам от стаята и да го оставя да седи в нея, но тогава той зарови лице в ръцете си.

— Всичко е истина — продължи да мънка той. — Всичко е истина. Бог ми е свидетел. Никой не знае освен мен.

Нелепо е, но започнах да се надявам, че е фалшива тревога. Може би бяха скъсали с Марион. Може би баща му бе починал от сърдечен удар. Седях там като парализиран.

Прокара длани по лицето си, сякаш избърсваше вода и вдигна очи към мен.

— Нямаш си никаква представа — очите му бяха кръвясали, но блестяха неприятно. — Момче, нямаш си никаква шибана представа.

Изправих се, защото не можех да издържам повече и разсеяно заоглеждах стаята.

— Искаш ли аспирин? Мислех по-рано да питам. Ако сега вземеш няколко, няма да се чувстваш толкова зле на…

— Мислиш ме за луд, нали — каза внезапно Бъни.

Някак си винаги съм знаел, че ще се случи точно така, ние двамата насаме, Бъни пиян, късно през нощта.

— Съвсем не — казах. — Нуждаеш се от малко…

— Мислиш ме за побъркан. Дъската ми хлопа. Никой не ме слуша — повиши глас той.

Изплаших се.

— Успокой се. Слушам те.

— Слушай тогава.

Беше три сутринта, когато свърши да говори. Историята, която ми разказа, бе пиянска и изопачена, непоследователна и изпълнена с ругатни и оправдателни отклонения, но за мен не представляваше проблем да я разбера. Беше история, която вече бях чувал. Известно време седяхме и мълчахме. Лампата от бюрото ми светеше в очите. Купонът от другата страна продължаваше със същата сила и в далечината натрапчиво пулсираше необуздана рап песен.

Дишането на Бъни бе станало шумно и астматично. Главата му клюмна на гърдите. Сепна се и се събуди.

— Какво? — попита объркано, сякаш някой се бе прокраднал зад гърба му и бе извикал в ухото му. — О, да.

Не казах нищо.

— Какво мислиш за това, а?

Не бях в състояние да отговоря. Хранех бледата надежда, че може да е забравил всичко.

— Най-проклетото нещо. Фактите са по-истински от измислицата, друже. Чакай, това не беше така. Как беше?

— Фактите са по-странни от измислицата — отвърнах механично. За щастие, предполагам, не ми се налагаше да полагам големи усилия, за да изглеждам разтърсен или зашеметен. Бях толкова разстроен, че ми се повдигаше.

— Това имам предвид — каза пиянски Бъни. — Можеше да бъде съседът. Всеки. Никога не можеш да предвидиш всичко.

Захлупих лицето си с ръце.

— Кажи на когото искаш — продължи Бъни. — Кажи на проклетия кмет. Не ми пука. Веднага да ги затворят в онази смесица от поща и затвор до сградата на съда. Мисли се за много умен — измърмори. — Да, ама нека ти кажа, че ако не бяхме във Върмонт, сънят му нямаше да е толкова спокоен. Защо ли, защото баща ми е много гъст с полицейския комисар в Хартфорд. Само ако разбере — лелее. С татко са ходили в едно училище. Бяхме гаджета с дъщеря му до десети клас… — главата му започна да клюма и той отново се отърси. — Господи — възкликна и едва не падна от стола.

Взрях се в него.

— Дай ми обувката, а?

Подадох му я заедно с чорапа. Погледна ги за миг и ги натъпка във външния джоб на сакото си.

— Да сънуваш грош — каза и изчезна, оставяйки вратата на стаята ми отворена след себе си. Дочувах странния му, куцукащ ход надолу по коридора.

Предметите в стаята ми сякаш започнаха да се издуват и свиват с всеки удар на сърцето ми. Бях ужасно зашеметен, седнах на леглото, опрях единия си лакът на перваза на прозореца и се опитвах да се съвзема. Дяволската рап музика се носеше от сградата срещу мен, където няколко тъмни фигури клечаха на покрива и хвърляха празни бирени кутии по група мрачни хипита, които се опитваха да пушат трева около огън в кофа за боклук. От покрива полетя бирена кутия, после още една, тя улучи един от хипитата с тенекиен звук. Смях, обидени викове.

Бях се вторачил в искрите, които летяха от кофата за боклук, когато ме връхлетя унищожителна мисъл. Защо Бъни бе решил да дойде в моята стая, вместо да отиде при Клоук или Марион? Докато гледах през прозореца, прозрях и отговора, който бе толкова очевиден, че ме полазиха тръпки. Причината бе, че моята стая бе най-близо. Марион живееше в другия край на студентското градче, в Роксбърг, а Клоук бе в далечния край на Дърбинстол. Нито едно от двете не бе подходящ избор за пиян човек, който се препъва из нощта. Монмът бе едва на десет метра встрани от улицата, а стаята ми с ярко осветения си прозорец сигурно е осветявала пътя му като фар.

Би било интересно да споделя, че в този миг се чувствах разкъсван, раздиран от моралните изводи, свързани с всяка една от посоките, които можех да поема. Но не си спомням да съм изпитал нещо подобно. Нахлузих чифт мокасини и слязох долу, за да се обадя на Хенри.

Монетният телефон в Монмът бе на стената до задната врата — на прекалено явно място за мен. Така че се насочих към сградата на биологическия факултет, обувките ми жвакаха из роената трева. Намерих една много изолирана кабина на третия етаж близо до химическите лаборатории.

Телефонът звъня сигурно стотина пъти. Никой не вдигна. Най-накрая, отчаян, затворих и набрах близнаците. Осем позвънявания, деветото, последвано, за мое облекчение, от сънливото „ало“ на Чарлс.

— Здрасти, аз съм — избъбрах. — Случи се нещо.

— Какво? — попита Чарлс и изведнъж се разбуди. Чух го как се изправи в леглото.

— Каза ми. Току-що.

Последва дълга тишина.

— Ало?

— Обади се на Хенри — каза внезапно Чарлс. — Затвори и му се обади веднага.

— Вече му звънях. Не вдига телефона.

Чарлс изруга под нос.

— Чакай да помисля. По дяволите. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Сега?

— Ще изтичам до Хенри да видя дали ще го накарам да отвори вратата. Вече ще сме се върнали, когато стигнеш тук. Става ли?

— Добре — отговорих, но вече бе затворил.

Двадесет минути по-късно бях пред жилището на близнаците. Засякох се с Чарлс, който идваше от Хенри, но сам.

— Удари на камък?

— Да — дишаше тежко. Косата му бе разбъркана и бе навлякъл дъждобран над пижамата.

— Какво ще правим?

— Не знам. Качвай се. Ще измислим нещо.

Едва си бяхме свалили палтата, когато в стаята на Камила лампата светна и тя се появи на прага, примигваща и със зачервени бузи.

— Чарлс? Ти какво правиш тук? — попита, когато ме видя.

Чарлс й обясни доста несвързано какво се бе случило. Тя заслони със сънливо движение на ръката очите си от светлината и се заслуша. Беше облечена в мъжка нощна риза, която й бе прекалено голяма, улових се, че зяпам босите й крака — светлокафяви прасци, изящни глезени, прекрасни, измърсени от прахта момчешки стъпала.

— Там ли е? — каза тя.

— Знам, че е там.

— Сигурен ли си?

— Къде другаде може да бъде в три през нощта?

— Почакай малко — и се запъти към телефона. — Искам да опитам нещо — набра, ослуша се, затвори и пак набра.

— Какво правиш?

— Това е код — отвърна тя, притиснала слушалката между ухото и рамото си. — Позвъни два пъти, затвори, позвъни отново.

— Код?

— Да. Веднъж ми го каза… А, здравей, Хенри — каза тя в слушалката и седна.

Чарлс ме погледна.

— Да ме вземат мътните — каза тихо. — Сигурно е бил буден през цялото време.

— Да — отвръщаше Камила, загледана в пода и безгрижно поклащаше кръстосания си крак нагоре-надолу. — Добре. Ще му кажа.

Затвори.

— Ричард, той каза да отидеш при него. Тръгвай сега. Той те чака. Защо ме гледаш така? — обърна се тя сърдито към Чарлс.

— Код, а?

— Какво за него?

— Никога не си ми казвала за него.

— Това е глупаво. Никога не съм мислела, че ще ми потрябва.

— За какво ви е на вас с Хенри таен код?

— Не е таен.

— Тогава защо не си ми казала?

— Чарлс, не се дръж като дете.

Хенри — напълно буден, без да дава обяснения — ме очакваше на вратата, облечен в халат. Последвах го в кухнята, наля ми чаша кафе и ме накара да седна.

— Сега ми разкажи какво се случи.

Разказах му. Седеше на масата срещу мен, пушеше цигара от цигара, а тъмносините му очи не се откъсваха от моите. Накара ме да повторя някои части. Бях толкова уморен, говорех малко несвързано, но той търпеливо понасяше отклоненията ми.

Когато свърших, слънцето бе изгряло и птичките пееха. Пред очите ми плуваха петна. Влажен и хладен ветрец се гонеше из пердетата. Хенри изгаси лампата, отиде към печката и започна механично да приготвя бекон и яйца. Гледах го как се движи бос из слабо осветената от зората кухня.

Докато се хранехме, го гледах с любопитство. Беше блед, очите му уморени и угрижени, но нищо в изражението му не издаваше какво си мисли.

— Хенри.

Сепна се. За първи път от час и половина някой от двама ни изричаше нещо.

— За какво мислиш?

— За нищо.

— Ако все още възнамеряваш да го отровиш…

Погледна ме, а в очите му премина гневна светкавица, която ме изненада.

— Не се дръж идиотски — отвърна рязко. — Защо не млъкнеш за малко и не ме оставиш да помисля.

Взрях се в него. Изправи се рязко и отиде да си налее още кафе. Известно време стоя с гръб към мен и ръце впити в плота. После се обърна.

— Извинявай — каза уморено. — Просто не е толкова лесно да погледнеш назад към нещо, в което си вложил толкова разум и усилия, само за да разбереш каква пълна глупост е. Отровни гъби. Цялата идея е като нещо, излязло изпод перото на сър Уолтър Скот.

Бях слисан.

— Мислех, че идеята е доста добра.

Разтърка очи с палец и показалец.

— Прекалено добра. Предполагам, че всеки, който е свикнал да работи с ума си и се изправи пред чисто и ясно действие, е склонен да преукрасява, да прави всичко прекалено умно. На хартия има определена симетрия. Но сега, когато съм изправен пред възможността за осъществяването й, осъзнавам колко ужасяващо сложна е.

— Какво не е наред?

Нагласи очилата си.

— Отровата е прекалено бавна.

— Мислех, че точно това искаш.

— Има поне половин дузина проблеми, свързани с нея. Някои от тях ги посочи ти. Контролът на дозата е рисковано нещо, но истинският проблем е времето. От моя гледна точка, колкото по-дълго, толкова по-добре, но въпреки това… Човек може да наговори ужасно много неща за дванадесет часа — замълча за един миг. — Това не е нещо, което не съм предвидил. Мисълта да го убием е толкова отблъскваща, че съм в състояние да мисля за нея само като за шахматна задача. Игра. Нямаш представа колко много съм размишлявал над това. Почти се самоотрових. Казват, че от отровата гърлото се подувало, знаеш ли? Жертвите онемявали и не можели да кажат името на отровителя — въздъхна. — Бе прекалено лесно да се самозалъгвам с Медичите и Борджиите, с всички онези отровни пръстени и рози… Нали знаеш, че и това може да се направи? Да отровиш роза и после да я поднесеш, като подарък? Дамата си убожда пръста и пада мъртва. Знам как да направя свещ, която ще убие, ако гори в затворено помещение. Или как да отровиш възглавница, или молитвеник137…

— Ами приспивателни? — попитах.

Погледна ме раздразнено.

— Говоря сериозно. Хората умират от тях през цялото време.

— От къде ще намерим приспивателни?

— Тук е колежът Хампдън. Ако ни трябват приспивателни, ще ги намерим.

Спогледахме се.

— Как ще му ги дадем? — попита.

— Ще му кажем, че са „Тиленол“.

— И как ще го накараме да изгълта девет или десет тиленола?

— Можем да ги натрошим в чаша уиски.

— Мислиш, че Бъни ще изпие чаша уиски с доста бял прах на дъното й?

— Мисля, че е толкова склонен да го направи, колкото и да изяде чиния с отровни гъби.

Настъпи дълго мълчание, а през това време някаква птичка шумно чуруликаше пред прозореца. Хенри затвори очите си задълго и разтри слепоочия с върха на пръстите си.

— Какво ще правиш?

— Мисля да изляза и да свърша това-онова — отвърна той. — Искам да се прибереш вкъщи и да си легнеш.

— Хрумна ли ти нещо?

— Не. Но има нещо, което искам да проверя. Бих те откарал до училище, но не мисля, че е добра идея да ни виждат заедно точно сега — бръкна в джоба на халата си и заизважда клечки кибрит, пера за перодръжки и синята си емайлирана кутийка за хапчета. Най-накрая намери няколко монети от по четвърт долар и ги остави на плота.

— Ето. На път за вкъщи спри край будката и си купи вестник.

— Защо?

— Ами в случай, че някой се зачуди защо се мотаеш навън толкова рано. Може да се наложи да говоря с теб довечера. Ако не те открия, ще оставя съобщение, че те е търсил доктор Спрингфийлд. Не се опитвай да се свържеш с мен по-рано, разбира се освен ако не е наложително.

— Дадено.

— Доскоро тогава — каза и тръгна да излиза от кухнята. Обърна се на прага и ме погледна. — Никога няма да забравя това, нали знаеш — каза уж между другото.

— Няма нищо.

— Много нещо е и ти го знаеш.

— Ти също си ми направил една-две услуги — но вече бе излязъл и може би не ме чу. Така или иначе, не ми отговори.

Купих си вестник от малкия магазин надолу по улицата и тръгнах обратно към колежа през усойната зелена гора, далеч от утъпканата пътека. Вървях през големите заоблени камъни и гниещите пънове, които от време на време се изпречваха на пътя ми.

Когато стигнах в студентското градче, все още бе рано. Влязох през задната врата на Монмът, спрях се, когато изкачих стълбите и видях председателя на къщата и група момичета в халати, струпани пред вратата на килера. Разговаряха с различен тон, но с ясно изразен потрес. Когато се опитах да се промъкна край тя, облечената в черно кимоно Джуди Пуви ме хвана за ръката.

— Ей, някой е повърнал в килера!

— Сигурно един от онези проклети първокурсници — каза едно момиче до мен. — Натряскват се до козирката, а после се качват до стаите на старите вълци, за да се издрайфат.

— Определено не знам кой го е направил — каза председателят на къщата, — но който и да е той, със сигурност е ял спагети за вечеря.

— Хм.

— Което значи, че не се храни в стола.

Пробих си път през тях, заключих вратата на стаята след себе си и незабавно си легнах.

* * *

Проспах целия ден, заровил лице във възглавницата. Удобният ми мъртвешки ступор бе само леко нарушаван от вледеняващото мъртво вълнение на реалността — говор, стъпки, затръшване на врати, които тихо пристъпваха през мрачните и топли като кръв води на съня. Денят се превърна в нощ, аз все още спях, когато резкият звук от пускането на вода в тоалетната не ме накара да се обърна по гръб и не ме изтръгна от съня.

В Пътнам купонът в събота вечер най-сетне бе започнал, което значеше, че вечерята е свършила и аз съм спал поне четиринадесет часа. Нашата сграда бе пуста. Станах, избръснах се и взех топла вана. Облякох си халата и дъвчейки ябълката, намерена в кухнята, слязох бос, за да видя дали до телефона не ми бяха оставени съобщения.

Имаше три. Бъни Коркоран в шест без петнадесет. Майка ми от Калифорния в осем и четиридесет и пет. И от някой си доктор Спрингфийлд, зъболекар, който искаше да го посетя веднага, щом намеря свободно време.

Умирах от глад. Когато стигнах у Хенри, забелязах със задоволство, че Чарлс и Франсис все още бодяха някакво студено пиле и салата.

Хенри изглеждаше така, сякаш не бе спал, откакто го бях видял за последно. Носеше старо сако, изтъркано на лактите, по панталоните му имаше петна от трева, а над покритите си с кал обувки носеше гамаши в защитен цвят.

— Ако си гладен, в бюфета има чинии — каза той, издърпа стола си и тежко се отпусна, като някой възрастен стопанин, който току-що се е прибрал от полето.

— Къде си бил?

— След вечеря ще говорим за това.

— Къде е Камила?

Чарлс се разсмя.

Франсис остави пилешката кълка.

— Има среща.

— Майтапиш се. С кого?

— Клоук Рейбърн.

— Те са на купона — допълни Чарлс. — Изведе я да пийнат по нещо преди това.

— Марион и Бъни са с тях — каза Франсис. — Идеята беше на Хенри. Тази вечер тя ще държи под око знаеш-кого.

— Знаеш-кой ми е оставил съобщение днес следобед.

— Знаеш-кой е тръгнал по пътеката на войната — вметна Чарлс, докато си режеше парче хляб.

— Не сега, моля ви — каза уморено Хенри.

След като махнахме чиниите, той опря лакти на масата и запали цигара. Имаше нужда да се избръсне, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— И тъй, какъв е планът? — попита Франсис.

Хенри хвърли кибритената клечка в пепелника.

— Този уикенд. Утре.

Чашата с кафе застина на половин път към устните ми. Взрях се в него.

— О, Боже — каза Чарлс разстроено. — Толкова скоро!

— Не можем да отлагаме повече.

— Как? Какво можем да направим за толкова кратко време?

— На мен също не ми харесва, но ако изчакаме, ще ни се отвори нова възможност едва следващия уикенд. Като стана дума за това, може изобщо да нямаме друга възможност.

Настъпи кратка тишина.

— Това вече е наистина, нали? — попита Чарлс несигурно. — Това е окончателно?

— Нищо не е окончателно — отвърна Хенри. — Обстоятелствата няма да са изцяло под наш контрол. Но искам да имаме готовност, ако ни се отвори възможност.

— Звучи малко неопределено — каза Франсис.

— Така е. Но за съжаление не може да бъде другояче, тъй като Бъни ще свърши по-голямата част от работата.

— Как така? — каза Чарлс и се облегна на стола си.

— Нещастен случай. По време на туризъм, ако трябва да сме точни — Хенри направи пауза. — Утре е неделя.

— Да.

— Така че, ако утре времето е хубаво, Бъни най-вероятно ще излезе на разходка.

— Не винаги ходи — възрази Чарлс.

— Почти винаги. А ние имаме доста добра представа за маршрута му.

— Променя се — казах. Миналия семестър бях ходил с Бъни на доста такива разходки. Беше склонен да прекосява потоци, да се катери през огради и да прави какви ли не още неочаквани отклонения.

— Разбира се, но го знаем в най-общи линии — продължи Хенри. Извади къс хартия от джоба си и го разстла на масата. Когато се наведох над него, видях, че е карта. — Излиза от задната врата на тази сграда, заобикаля игрищата за тенис, а после тръгва към гората, но не се насочва към Северен Хампдън, а на изток, към връх Катаракт. Там е гъсто залесено и по този път няма много туристи. Върви в тази посока, докато стигне до козята пътека. Ричард, знаеш за коя пътека говоря, започва от бялата заоблена скала и води на югоизток. Продължава почти един километър, а после се разклонява…

— Но ако го чакате там, ще го изпуснете — казах. — Минавал съм с него по този път. Бъни е толкова склонен да поеме на запад, колкото и да продължи на юг.

— Ако става дума за това, можем да го изпуснем много преди това място — обясни Хенри. — Знам, че може изцяло да се откаже от този път и да тръгне на изток, докато стигне до магистралата. Но разчитам на това, че най-вероятно няма да го направи. Времето е хубаво, няма да иска да мине по толкова лесен маршрут.

— А второто разклонение? Не можеш да си сигурен накъде ще поеме оттам.

— Не е нужно. Помниш накъде води, нали? Клисурата.

— О — каза Франсис.

Последва дълго мълчание.

— А сега слушайте — и Хенри извади молив от джоба си. — Ще идва откъм колежа, от юг. Можем напълно да избегнем пътя му и да дойдем от запад, откъм шосе номер 6.

— С кола ли ще идем?

— Донякъде, да. Точно до автомобилната морга, преди отбивката за Батънкил, има черен път. Мислех си, че е частен и ще трябва да го избегнем, но днес следобед ходих до съдилището и открих, че това е просто стар път, по който са свличали трупи. Свършва посред гората. Но ще ни отведе право до клисурата, на около четиристотин метра от нея. Остатъкът от разстоянието ще изминем пеш.

— А когато стигнем?

— Ами ще чакаме. Днес следобед изминах пътя на Бъни от училище до клисурата и обратно два пъти, засякох времето. Ще му трябва поне половин час от мига, когато излезе от стаята си. Който ни дава предостатъчно време, за да заобиколим и да го изненадаме.

— Ами ако не дойде?

— Ако не дойде, няма да сме загубили нищо освен времето си.

— Ами ако някой от нас тръгне с него?

Хенри поклати глава.

— Мислих върху това. Идеята не е добра. Ако влезе в капана сам, по своя воля, няма как да го свържат с нас.

— Ако това, ако онова — каза кисело Франсис. — Струва ми се, че доста разчитаме на случайността.

— Ние търсим случайността.

— Не виждам какво му е лошото на първоначалния план.

— Първият план е прекалено премислен. В него отвсякъде прозира умисъл.

— Но умисълът е за предпочитане пред случайността.

Хенри приглади с длан измачканата карта на масата.

— Ето къде грешите. Ако се опитаме да подредим събитията прекалено педантично, за да стигнем в точка X по един логичен път, тогава този логичен път може да бъде проследен обратно от точката X и да доведе до нас. Разсъдливостта е винаги очебийна за прозорливото око. Но късметът? Той е невидим, изменчив, Божие дело. От наша гледна точка, кое би било по-хубаво от това, да оставим Бъни сам да избере обстоятелствата около собствената си смърт?

Нищо не помръдваше. Щурците скрибуцаха отвън с ритмична и всепроникваща монотонност.

Лицето на Франсис бе потно и много бледо. Той прехапа долната си устна.

— Нека се изясним. Чакаме при клисурата и просто се надяваме той да мине оттам случайно. Ако мине, го бутаме вътре — така, посред бял ден, а после се прибираме вкъщи. Правилно ли съм разбрал?

— Донякъде — отговори му Хенри.

— Ами ако не дойде сам? Ами ако мине някой друг?

— Не е престъпление да си в гората в пролетния следобед — отвърна Хенри. — Винаги можем да се откажем, поне до момента, в който Бъни се прекатури в пропастта. А това ще отнеме само миг. Ако по обратния път се натъкнем на някого, което смятам за невероятно, но ако все пак се случи, винаги можем да кажем, че има нещастен случай и отиваме за помощ.

— Ако някой ни види?

— Много малко вероятно — отвърна Хенри и пусна от високо бучка захар в кафето си.

— Но възможно.

— Всичко е възможно, ала вероятността ще заработи за нас, само ако й позволим. Какви са шансовете някой, когото не сме засекли преди, да се появи на онова усамотено място и то точно в онази частица от секундата, която ще ни трябва, за да го бутнем?

— Може да се случи.

— Франсис, всичко може да се случи. Може тази вечер да го блъсне автомобил и да ни спести всички главоболия.

През прозореца влизаше лек и влажен ветрец, ухаещ на дъжд и ябълков цвят. Без да усетя, се бях изпотил и от полъха по бузата ми се почувствах лепкав и замаян.

Чарлс се изкашля, а ние се обърнахме към него.

— Знаеш ли… Искам да кажа, сигурен ли си, че е достатъчно високо? Ами ако той…

— Днес ходих там с рулетка — каза Хенри. — Най-високата точка е петнадесет метра, което трябва да е достатъчно. Най-трудното ще бъде да го закараме там. Ако падне от някъде, където е по-ниско, ще се отърве със счупен крак. Много ще зависи и от самото падане, разбира се. За нашите цели ми се струва, че е по-добре да падне гърбом, отколкото с лицето надолу.

— Чувал съм за хора, паднали от самолет и оживели — вметна Франсис. — Ако не умре от падането?

Хенри бръкна под очилата си и потърка едното си око.

— На дъното има малък поток. Няма кой знае колко вода, но е достатъчно. При всички положения ще бъде замаян. Ще се наложи да го издърпаме до там и да го подържим с лице под водата, мисля, че няма да отнеме повече от няколко минути. Ако е в съзнание, тогава може би някои от нас могат да му помогнат да стигне до там.

Чарлс прокара ръка по потното си, лъснало чело.

— О, Боже! Исусе Христе! Чуйте се само!

— Какво има?

— Луди ли сме?

— За какво говориш?

— Луди сме. Не сме с всичкия си. Нима можем да направим това?

— Идеята не ми харесва точно толкова, колкото и на теб.

Хенри отпи от кафето.

— Ако можеш да измислиш нещо друго, ще се радвам да го чуя.

— Не можем ли просто да се махнем? Да се качим на колата тази вечер и да потеглим нанякъде?

— Къде ще отидем? — категорично каза Хенри. — С какви пари?

Чарлс мълчеше.

— Сега — продължи Хенри и прокара с молива си линия върху картата. — Мисля, че ще бъде относително лесно да се измъкнем без да ни видят, но трябва да сме много внимателни, когато влизаме по черния път и излизаме от него на шосето.

— С моята кола или твоята? — попита Франсис.

— Моята. Хората са склонни да помнят коли като твоята.

— Може би трябва да наемем кола.

— Не. Нещо такова може да разруши всичко. Колкото по-обикновено се държим, толкова повече никой няма да ни обърне внимание. Хората не обръщат внимание на деветдесет процента от нещата, които виждат.

Настъпи мълчание.

Чарлс леко се изкашля.

— А после? Просто се прибираме вкъщи?

— Просто се прибираме вкъщи. Наистина няма от какво да се безпокоим — каза Хенри, докато изгасяше клечката кибрит. — Изглежда рисковано, но ако погледнете на плана логично, ще видите, че няма нищо по-сигурно. Изобщо няма да прилича на убийство. А и кой знае, че имаме мотив да го убием? Знам, знам — каза нетърпеливо, когато се опитах да го прекъсна. — Но много ще се изненадам, ако е казал на някого другиго.

— От къде можеш да кажеш какво е направил? Вече може да е разказал на половината хора на купона.

— Склонен съм да заложа на това, че не е. Разбира се, Бъни е непредсказуем, но досега постъпките му са доста елементарни. Имах пълното основание да смятам, че на теб ще каже първи.

— Защо така?

— Нали не смяташ за случайност това, че измежду всички, с които може да сподели, го е казал на теб?

— Не знам, може би просто бях по-близо от другите.

— На кого другиго може да каже? — каза нетърпеливо Хенри. — Никога няма да отиде в полицията открито. Ако го направи, ще загуби колкото и всички нас. По същата причина не смее да каже и на непознат. А това ни оставя силно ограничен кръг от хора, на които може да се довери. На първо място — Марион. На второ — родителите му. На трето — Клоук. Джулиан е последна възможност. И на теб.

— Какво те кара да мислиш, че не е казал на Марион например?

— Бъни може да е глупав, но не е чак толкова глупав. До обед на другия ден всички в колежа ще знаят. Поради други причини Клоук също е лош избор. Няма толкова голяма вероятност да изгуби и ума, и дума, но не може да му се има доверие. Клоук е вятърничав и безотговорен. А и е склонен да гони собствения си интерес. Бъни го харесва, мисля, че дори му се възхищава, но никога няма да му се довери за такова нещо. За нищо на света няма да каже на родителите си. Със сигурност ще го подкрепят, но без капка съмнение веднага ще отидат в полицията.

— А Джулиан?

Хенри сви рамене.

— Може да каже на Джулиан. Склонен съм да го призная, но все още не му е казал, а мисля, че сега засега няма голяма вероятност да го направи.

— Защо?

Хенри ме погледна учудено.

— Та как мислиш, на кого ще е по-склонен да повярва Джулиан?

Никой не каза нищо. Хенри си дръпна силно от цигарата.

— И тъй — каза и издиша дима. — Въпрос на елиминиране. Не е казал на Марион или Клоук, защото се бои, че ще кажат на другите. По същата причина не е казал и на родителите си и вероятно няма да го направи освен в краен случай. Какви възможности му остават? Две. Може да каже на Джулиан, който няма да му повярва, или на теб, а ти ще му повярваш, но няма да се раздрънкаш.

Погледнах го вторачено.

— Догадки — казах най-накрая.

— Нищо подобно. Мислиш ли, че ако беше казал на някого другиго, щяхме да седим тук? Мислиш ли, че сега, след като ти е казал, ще бъде толкова безразсъден, та да каже на трети човек, след като още не е видял твоята реакция? Защо мислиш, че те е търсил днес следобед? Защо мислиш, че ни преследва през целия ден?

Не му отговорих.

— Защото проверява. Снощи е бил пиян, уверен в себе си. Днес не е толкова сигурен какво мислиш. Иска още едно мнение. Иска да види твоя отговор, за да последва примера ти.

— Не разбирам.

Хенри отпи от кафето.

— Какво има да не разбираш?

— Защо, по дяволите, толкова бързаш да го убиеш, след като мислиш, че няма да каже на никого, освен на мен.

Сви рамене.

— Все още не е казал на никого. Което не значи, че много скоро няма да го направи.

— Може би ще успея да го разубедя.

— Риск, който не съм склонен да поема.

— Според мен говориш за поемането на доста по-голям.

— Виж — спокойно каза Хенри, вдигна глава и се вторачи в мен с мътни очи. — Прости ми за прямотата, но ако си мислиш, че имаш някакво влияние върху Бъни, жестоко се лъжеш. Той не те харесва кой знае колко и ако трябва да съм откровен, доколкото знам, никога не те е харесвал. Ще бъде катастрофално, ако именно ти измежду всички останали се опиташ да се намесиш.

— Той дойде при мен.

— Причините са очевидни и нито една от тях не е свързана с някакъв сентимент — сви рамене Хенри. — Можехме да чакаме колкото си искаме, докато бях сигурен, че няма да каже на никого. Но, Ричард, ти беше предупредителният сигнал. Казал ти е, нищо не се е случило и Бъни може да реши, че не е минало толкова зле, тогава ще му е два пъти по-лесно да каже на втори човек. И на трети. Направил е първата крачка по нанадолнището. Сега, след като се е случило, смятам, че нещата ще се развият много, много бързо.

Дланите ми бяха потни. Въпреки отворения прозорец стаята ми се струваше тясна и задушна. Чувах дишането на всеки един — тихи премерени вдишвания и издишвания, които се случваха с ужасяваща ритмичност, четири чифта бели дробове, които поглъщаха малкото кислород.

Хенри сви пръстите на ръцете си и ги притисна, докато изпукаха.

— Ако искаш, сега можеш да си тръгваш — обърна се към мен.

— Искаш ли да го направя? — попитах доста остро.

— Можеш да останеш или да си тръгнеш. Няма причина, която налага да останеш. Исках да получиш бегла представа, но в определен смисъл, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — той се прозина. — Имаше някои неща, които трябваше да знаеш, но чувствам, че ти правя лоша услуга, като те въвличам в това.

Изправих се и се огледах около масата.

— Добре. Добре, добре.

Франсис ме погледна учудено.

— Пожелай ни късмет — каза Хенри.

Тупнах го несръчно по рамото.

— Късмет.

Чарлс, когото Хенри не можеше да види, привлече погледа ми. Усмихваше се и изрече беззвучно „Утре ще ти се обадя, става ли?“

Изведнъж и без никакво предупреждение бях обзет от силни чувства. Боях се, че ще кажа или направя нещо детинско, нещо, за което ще съжалявам, взех палтото си, изпих остатъка от кафето си на един дъх и си тръгнах, без да кажа дори дума на сбогуване.

По пътя за дома в тъмната гора, докато вървях с наведена глава и ръце в джобовете, на практика се блъснах в Камила. Беше много пияна и в превъзбудено състояние.

— Здравей — каза тя, провря ръката си под моята и ме поведе в посоката, от която идвах. — Познай какво стана. Имах среща.

— Така чух.

Засмя се — тих, сладък кикот, който сгря сърцето ми.

— Не е ли смешно? Чувствам се като истински шпионин. Бъни току-що тръгна към къщи. Клоук май ме харесва, което сега е проблем.

Беше толкова тъмно, че едва я виждах. Тежестта на ръката й носеше прекрасно успокоение, усещах топлия й примесен с мирис на джин дъх по бузата си.

— Клоук държа ли се прилично?

— Да, беше много мил. Заведе ме на вечеря и ме черпи някакви червени питиета, които имаха вкус на ледени близалки.

Излязохме от гората и стъпихме на пустите и осветени от неоновите лампи улици на Северен Хампдън. Лекият ветрец поклащаше звънчетата от ветрушката на нечия веранда.

Камила се притисна в рамото ми, когато спрях.

— Няма ли да влезеш?

— Не.

— Защо?

Косата й бе разрошена, а прекрасната й уста бе потъмняла от леденото питие. Само като я погледнех, можех да кажа, че няма никаква представа за онова, което се случва у Хенри.

Утре ще отиде с тях. Някой вероятно ще й каже, че не трябва да ходи, но накрая тя все пак ще отиде.

Изкашлях се.

— Виж какво…

— Какво?

— Ела с мен у дома.

Изгледа ме учудено.

— Сега?

— Да.

— Защо?

Отново се разнесе сребърния и примамлив звън на ветрушката.

— Защото искам да го направиш.

Погледна ме с апатично и пиянско спокойствие, застанала несигурно на външната страна на обутия си в черен чорап крак, така че глезенът й бе извъртян навън и оформяше с изумителна лекота буквата „L“.

Държах ръката й в своята. Стиснах я силно. Облаци препускаха пред луната.

— Хайде — казах.

Повдигна се на пръсти и ме удари с хладна и нежна целувка с вкус на ледена близалка. „О, ти“ помислих си, а сърцето ми биеше учестено.

Изведнъж се откъсна от мен.

— Трябва да тръгвам.

— Не. Моля те, недей.

— Трябва да тръгвам. Ще се чудят къде съм.

Бързо ме целуна, а после се обърна и тръгна надолу по улицата. Гледах я докато стигна до ъгъла, тогава зарових ръце в джобовете си и тръгнах обратно към къщи.

На другия ден се сепнах в съня си. Събуди ме хладната слънчева светлина и думкането от стерео уредбата надолу по коридора. Беше късно, около пладне, или дори следобед. Посегнах към часовника си на нощната масичка и отново се сепнах, само че този път още по-силно. Беше три без четвърт. Скочих от леглото и бързо започнах да се обличам. Не си направих труда нито да се избръсна, нито да се среша.

Якето си навличах в коридора, когато видях Джуди Пуви да минава забързана край мен. Беше издокарана и бе наклонила главата си на една страна в опит да си сложи обицата.

— Идваш ли? — попита, когато ме видя.

— Къде да идвам? — отвърнах озадачен с ръка все още на дръжката на вратата.

— Какво ти става? Да не би да живееш на Марс?

Зяпнах я.

— Купонът — каза нетърпеливо. — „Да посрещнем пролетта“. Точно зад Дженингс. Започнал е преди час.

Краищата на ноздрите й бяха зачервени и не спираха да помръдват, Джуди се пресегна да избърше носа си с ръка, увенчана с дълги червени нокти.

— Да позная ли какво си правила — казах.

Разсмя се.

— Имам още много. Джак Тайтелбаум ходи до Ню Йорк миналата събота и неделя, върна се с цял тон. Лаура Стора има екстази, а онзи, зловещият от Дърбинстол, знаеш го, учи химия, е приготвил цял куп амфетки. Искаш да кажеш, че не си знаел за това?

— Да.

— „Да посрещнем пролетта“ е голяма работа. Всички се подготвят от месеци. Жалко, че не се състоя вчера, времето беше толкова хубаво. Обядва ли?

Искаше да знае дали днес съм излизал.

— Не — отговорих.

— Ами времето го бива, но е малко студено. Разходих се навън и ходих до… ох, по дяволите. Както и да е. Идваш ли?

Погледнах я с празен поглед. Бях излязъл на бегом от стаята си, без да имам и най-малка представа накъде се бях запътил.

— Трябва да намеря нещо за ядене — казах най-накрая.

— Добра идея. Миналата година отидох, без да съм яла нищо, пуших трева и пих, сигурно съм изпила към тридесет мартинита. Всичко беше наред, но после отидох във Фън О’Рама. Спомняш ли си? Онзи маскен бал, ама ти май не беше тук тогава. Както и да е. Голяма грешка. Бях пила целия ден, бях изгоряла, бях с Джак Тайтелбаум и други момчета. Нямаше да ходя, но размислих. Виенското колело. Мога да отида на виенското колело…

Изслушах вежливо цялата й история, която завърши, като и предполагах, с Джуди, която си изповръща червата зад количка за хотдог.

— Твърдо съм решила тази година да не се повтаря. Ще се придържам само към кокаин. Ще пропусна другите неща. Между другото, трябва да вземеш твоя приятел, знаеш кой, как му беше името… Бъни, накарай го да дойде с теб. В библиотеката е.

— Какво? — попитах, изведнъж застанал нащрек.

— Да. Изкарай го. Накарай го да си дръпне няколко пъти от наргилето с марихуаната или нещо такова.

— Той е в библиотеката?

— Аха. Видях го през прозореца на читалнята преди малко. Той няма ли кола?

— Не.

— Жалко, мислех си, че ще може да ни откара. Пътят до Дженингс е дълъг. Или пък проблемът е в мен. Изобщо не съм във форма, трябва отново да започна да правя гимнастика.

Вече беше три. Заключих вратата и тръгнах към библиотеката, като нервно подрънквах ключа в джоба си.

Беше особен, стихнал, потискащ ден. Студентското градче изглеждаше пусто — предположих, че всички бяха на купона — зелената морава и ярките лалета, смълчани в очакване под мрачното небе. Някъде изтрещя капак на прозорец. Над главата ми, в противните черни нокти на един бряст конвулсивно изпърпори изоставено хвърчило, а после замлъкна. Помислих си „Това е Канзас. Това е Канзас, преди да връхлети ураганът.“

Библиотеката приличаше на гробница, осветена отвътре от смразяващата флуоресцентна светлина, която караше следобедът да изглежда по-студен и сив, отколкото бе. Прозорците на читалнята бяха светли и празни. Лавици с книги, пусти маси, нямаше жива душа.

Библиотекарката — жалко създание на име Пеги — бе зад гишето и четеше женско списание. Тя не ме погледна. Копирната машина тихо жужеше в ъгъла. Изкачих се по стълбите до втория етаж, минах зад рафтовете с чуждоезична литература и се насочих към читалнята. Беше празна, точно както предполагах, но на едно от предните бюра имаше красноречиво гнезденце от книги, попивателна хартия и мазни торбички от чипс.

Приближих се, за да огледам по-добре. Около мястото витаеше усещането, че съвсем скоро е изоставено, имаше почти празна кутийка от безалкохолно, която все още бе изпотена отвън и хладна на пипане. За миг се почудих какво да правя, може би бе отишъл до тоалетната, може би щеше да се върне всеки момент. Щях да си тръгвам, когато видях бележката.

Беше оставена върху том от енциклопедия, мърляво парче разграфена хартия, сгънато на две, от външната страна Бъни бе написал със своя ситен и нечетлив почерк „Марион“. Отворих я и бързо я прочетох:

„мила,

Умирам от скука. Отивам на купона да пийна бира.

Ще се видим по-късно.

Б.“

Сгънах бележката и се отпуснах тежко на подлакътника на стола на Бъни. Ходил е на разходка. Кога ли е ходил? Около един следобед? Сега беше три. Бе на купона в Дженингс. Изпуснали са го.

Слязох по задното стълбище и излязох през вратата в сутерена, стигнах до столовата, чиято фасада от червени тухли изглеждаше плоска като сценичен декор на фона на празното небе. Обадих се на Хенри от монетния телефон. Никой не вдигна. У близнаците също.

В столовата нямаше никого с изключение на няколко изпити стари разсилни и жената с червената перука на телефонната централа, която плетеше през цялото време и изобщо не обръщаше внимание на входящите обаждания. Както винаги светлините примигваха като обезумели, а тя им бе обърнала гръб, пренебрегвайки ги, също както онзи злокобен телеграфист на борда на „Калифорниън“ в нощта, когато потъва „Титаник“. Минах край нея и тръгнах по коридора към автоматите за закуски и безалкохолни, откъдето си взех чаша воднисто кафе. После слязох и отново опитах да се свържа по телефона. Пак никой не отговори.

Затворих и се върнах в пустата обща стая с екземпляр от някакво училищно списание, което открих в пощата. Седнах на един стол до прозореца, за да изпия кафето си.

Изминаха петнадесет минути, а после двадесет. Училищното списание бе потискащо. Като че ли възпитаниците на Хампдън след като се дипломират никога не съумяваха да направят нещо по-различно от това да отварят магазинчета за грънчарски изделия в Нантъкет или да се присъединяват към ръководени от гуру общности в Непал. Захвърлих го настрани и забих празен поглед в прозореца. Светлината отвън бе много особена. Нещо в нея подсилваше зеленото в моравата, така че цялата тази ширнала се трева изглеждаше неестествена, някак светеща, не от този свят. Американското знаме, голо и самотно на фона на виолетовото небе, плющеше и се увиваше около месинговия пилон.

Поседях, загледан в него около минута и изведнъж установих, че не мога да го издържа нито миг повече. Облякох палтото си и тръгнах към клисурата.

Над гората тегнеше мъртвешка тишина. Тя изглеждаше по-отблъскваща отвсякога — зелена, черна и притихнала, помръкнала от миризмата на кал и гнилоч. Не духаше вятър, нито една птичка не пееше, нито едно листо не помръдваше. Цветовете на кучешкия дрян бяха настръхнали, бели, сюрреалистично застинали на фона на помръкващото небе и натежалия въздух.

Ускорих ход, клонки пукаха под краката ми, а насеченият ми дъх гърмеше в ушите, съвсем скоро пътеката ме изведе на сечището. Стоях там, задъхан, измина известно време преди да осъзная, че няма никого.

Клисурата бе отляво — зейнала, коварна, дълбок пролом към скалите долу. Внимавах да не се приближа прекалено много до ръба, но все пак се приближих, за да огледам по-добре. Всичко бе напълно спокойно. Отново се обърнах, този път към гората, откъдето току-що бях дошъл.

Тогава, за моя невероятна изненада, се чу леко шумолене и главата на Чарлс се показа от никъде.

— Здрасти — каза той с радостен шепот. — Какво, по дяволите…?

— Млъквай — чу се отсечен глас, миг по-късно Хенри се материализира сякаш по магия и пристъпи към мен от шубрака.

Бях онемял, изгарях от любопитство. Той раздразнено примигна срещу мен, тъкмо щеше да заговори, когато се разнесе внезапно пращене на клони, обърнах се и за свое изумление видях Камила, облечена в панталони със защитен цвят да се спуска по ствола на едно дърво.

— Какво става? — дочух много отблизо гласа на Франсис.

Хенри не отговори.

— Какво правиш тук? — попита той ядно.

— Днес има купон.

— Какво?

— Купон. Той е там — направих пауза. — Няма да дойде.

— Видя ли, казах ти — намеси се обидено Франсис и се измъкна внимателно от храсталака, като бършеше ръце. Не беше облечен подходящо за случая — нещо типично за него. Беше с доста хубав костюм.

— От къде знаеш, че е на купона? — каза Хенри.

— Оставил е бележка. В библиотеката.

— Да си ходим — намеси се Чарлс, бършейки с ръка кално петно от бузата си. Хенри не му обърна никакво внимание.

— По дяволите — той бързо разтърси глава, като куче, което се отърсва от вода. — Надявах се, че ще успеем да го докопаме.

Настъпи дълго мълчание.

— Гладен съм — каза Чарлс.

— Умирам от глад — допълни разсеяно Камила, а после очите й се разшириха. — О, не.

— Какво има? — попитахме в един глас всички.

— Вечерята! Днес е неделя. Канен е на вечеря вкъщи.

Настъпи мрачна тишина.

— Изобщо не помислих за това — каза Чарлс. — През ум не ми мина.

— Нито пък аз — рече Камила. — Вкъщи нямаме нищо за ядене.

— На път за вкъщи ще трябва да се отбием в бакалията.

— Какво ще вземем?

— Не знам. Нещо бързо за приготвяне.

— Не мога да повярвам на ушите си — намеси се ядно Хенри. — Снощи ви напомних за това.

— Но сме забравили — в един глас изрекоха близнаците в изблик на отчаяние.

— Как можахте?

— Ами, когато се събудиш с намерението да убиеш някого в два часа, едва ли ти остава време да мислиш с какво ще нахраниш трупа на вечеря.

— Сега е сезонът на аспержите — вмъкна услужливо Франсис.

— Добре, но дали ги има в супермаркета?

Хенри въздъхна и се насочи към гората.

— Къде тръгна? — попита разтревожено Чарлс.

— Да извадя няколко папрати, после можем да си ходим.

— Я просто да забравим за това — каза Франсис, запали си цигара и хвърли клечката. — Никой няма да ни види.

Хенри се обърна.

— Някой може да ни види. Определено искам да имам извинение за присъствието си тук, ако се случи. И вдигни клечката — троснато се обърна Хенри към Франсис, който издуха облак дим и го изгледа свирепо.

С всяка изминала минута ставаше все по-тъмно и по-студено. Закопчах якето си и седнах на една мокра скала, надвиснала над пропастта. Загледах се в калното и задръстено с листа поточе долу, с половин ухо дочувах близнаците, които спореха какво ще приготвят за вечеря. Франсис се бе облегнал на едно дърво и пушеше. След малко изгаси цигарата в подметката на обувката си и се приближи, за да седне до мен.

Минутите се нижеха. Небето бе толкова заоблачено, че изглеждаше тъмно пурпурно. От другата страна на пропастта вятърът се провираше между горичка от блеснали брези, а аз потреперих. Спорът на близнаците бе скучен. Винаги, когато бяха в такова настроение — разстроени и емоционално неуравновесени — започваха да звучат като Хекъл и Джекъл138.

Изведнъж Хенри излезе от гората, разлюлявайки храсталаците и бършейки покритите си с мръсотия ръце в панталоните.

— Някой идва — каза той тихо.

Близнаците спряха да говорят и примигнаха срещу него.

— Какво? — попита Чарлс.

— По страничния път. Чуйте.

Мълчахме и се гледахме. Студен ветрец се втурна из гората и облак бели цветчета от кучия дрян се поръсиха по просеката.

— Нищо не чувам — каза Франсис.

Хенри сложи пръст на устните си. Петимата останахме нащрек и почакахме още малко. Поех си дъх и тъкмо щях да проговоря, когато чух нещо.

Стъпки, пукот на клонки. Спогледахме се. Хенри прехапа долната си устна и се огледа. Клисурата бе гола, нямаше къде да се скрием, нямаше как да притичаме през просеката и да се мушнем в гората, без да ни чуят. Щеше да каже нещо, когато много наблизо се разнесе шум от счупени клони и той изчезна между две дървета, сякаш се бе шмугнал във входа на някоя сграда по улицата.

Ние, останалите, останахме на открито и продължихме да се споглеждаме, а после погледнахме към Хенри, който бе на около десет метра от нас, скрит в горските сенки. Махна ни нетърпеливо. Чух внезапното хрущене от стъпки по чакъла и без да осъзнавам какво правя се обърнах и се престорих, че разучавам ствола на близкото дърво.

Стъпките приближаваха. Тръпки полазиха по врата ми, наведох се, за да разгледам още по-отблизо ствола, чиято сребриста кора бе хладна на допир, а в една пукнатина маршируваха мравки в лъскава черна колона.

Тогава, преди да се усетя, стъпките спряха много близо зад гърба ми.

Вдигнах очи и видях Чарлс. Гледаше право напред, а по лицето му бе изписан ужас. Тъкмо щях да го попитам какво става, когато въпреки мъчителното нежелание да повярвам на ушите си, чух гласа на Бъни точно зад себе си.

— Брей, мътните да ме вземат — започна рязко той. — Какво е това? Сбирка на клуба по природознание ли?

Обърнах се. Бъни в целия си почти двуметров ръст се извисяваше над мен, облечен в огромен жълт дъждобран, който стигаше почти до глезените му.

Настъпи страшна тишина.

— Здрасти, Бън — каза вяло Камила.

— Здрасти и на теб — той носеше бутилка бира — „Рокинг Рок“, странно е, че я помня. Вдигна я и отпи дълга, бълбукаща глътка. — Пфу. Абе вие доста се навъртате из гората напоследък. Знаеш ли — ръгна ме в ребрата Бъни, — опитвах се да се свържа с теб.

Внезапната и неподправена близост на присъствието му бе повече отколкото можех да понеса. Зяпнах го като ударен, а той отново отпи от бутилката, отново я свали и избърса устата си с опакото на ръката си. Беше толкова близо, че усещах тежките му, кисели дихания.

— Ааа — отмахна косата от очите си и се оригна. — И какво става, убийци на елени? Изведнъж ви се прииска да дойдете тук и да изучавате растителността?

Откъм гората се чу шумолене и осъдително изкашляне.

— Всъщност не съвсем — каза един хладен глас.

Бъни се обърна, слисан, аз също, и то точно навреме, за да видя Хенри, който излизаше от сенките.

Приближи се и любезно погледна Бъни. Държеше градинарска лопата за разсаждане, а ръцете му бяха почернели от кал.

— Здравей. Каква изненада!

Бъни му хвърли дълъг, злостен поглед.

— За Бога, какво правиш тук, мъртъвци ли погребваш?

Хенри се усмихна.

— Всъщност е голям късмет, че дойде.

— Това някакво събиране ли е?

— Да — каза любезно Хенри след кратка пауза. — Предполагам, че и така би могло да се нарече.

— Би могло — повтори подигравателно Бъни.

Хенри захапа долната си устна.

— Да — той отговори напълно сериозно. — Би могло. Въпреки че аз не бих използвал точно тази дума.

Всичко бе застинало. Някъде, далеч в гората, дочух слабия и нелеп кикот на кълвач.

— Я кажи — продължи Бъни и мисля, че за първи път усетих нотка на подозрение в гласа му. — Какво, по дяволите, правите тук?

Гората бе смълчана, не издаваше нито звук.

Хенри се усмихна.

— Как какво? Търсим нов вид папрат — отговори му и направи крачка напред.