Тайната история

Глава шеста

Искам да подчертая, че не се смятам за лош човек. А тъкмо това ме кара да звуча като изпечен убиец! Когато чета за убийства в новините, се изумявам от твърдоглавата и почти затрогваща увереност, с която междущатските удушвачи, прекалено склонните към евтаназията педиатри и всякакви други оскърбени и угнетени виновници не признават злото в себе си. Дори се чувстват предизвикани да поддържат някакво фалшиво благоприличие.

„По същество съм много добър човек“, твърди последният сериен убиец, за когото казват, че го очаква електрическия стол и който наскоро транжирал с окървавената си брадва шест медицински сестри в Тексас. С интерес следях случая във вестниците.

Да, никога не съм се смятал за много добър човек, но така и не мога да повярвам, че съм и невероятно зъл. Може би човек не може да мисли за себе си по този начин, пример за това е нашият тексаски приятел. Стореното от нас бе ужасно, но не мисля, че някой от нас бе лош. При мен го отдайте на слабост, при Хенри на високомерие и прекалено много писане на съчинения по старогръцки, на каквото ви се иска.

Не зная. Предполагам, че би трябвало да имам по-добра представа в какво се забърквам. От друга страна първото убийство — фермерът — изглеждаше толкова просто, като камък, изпуснат в езеро, което едва размърдва водата на повърхността. Второто също бе лесно, поне в началото, нямах никаква идея колко трудно щеше да стане. Онова, което взехме за обикновено и леко бреме — леко бутване, безпроблемно достигане до дъното и черните води безследно се затварят над него — на практика се оказа дълбочинна бомба, която избухна без предупреждение под спокойната повърхност и чийто отзвук не е отшумял дори и днес.

В края на шестнадесети век италианският физик Галилео Галилей направил различни опити, свързани с природата на падащите тела — казват, че пускал предмети от кулата в Пиза, за да измери ускорението, с което падат. Откритията му са следните: телата придобиват скорост, докато падат. Колкото по-дълго пада едно тяло, толкова по-бързо се движи. Скоростта на падащото тяло е равна на ускорението, което се дължи на гравитацията умножена по времето на падане в секунди. С две думи, нашето тяло конкретно се движеше със скорост по-голяма от 9,75 метра в секунда, когато се удари в скалите долу.

Разбирате ли колко бързо се случи? Не е възможно да се забави филма и да разгледате внимателно отделните кадри. Сега, както и тогава, виждам един проблясък, доближаващ се до лекотата и измамността на нещастния случай — порой от камъни, размахващи се ръце, пръсти, които се опитват да сграбчат клон и не успяват. От храсталаците, като порой излитат подплашени гарвани. Смяна на кадъра — Хенри, който се отдръпва от ръба. После филмът се къса в апарата и екранът почернява. Consummatum est.

През нощта, когато лежа в леглото, се оказвам неволен зрител на този противен документален филм (изчезва, когато отворя очи, но веднага щом ги затворя, неуморно се завърта от самото начало). Удивлявам се колко дистанциран е филмът в своята гледна точка, колко ексцентрични подробности е съхранил и до каква степен е лишен от емоционална сила. По този начин той отразява запечатаното преживяване много по-точно, отколкото можем да предположим. Времето и непрекъснатите прожекции придадоха на спомена заплашителна окраска, каквато оригиналът не притежаваше. Много спокойно наблюдавах всичко, което се случваше: нямаше сълзи, нямаше жалост, имаше само някакво смайващо любопитство, така че отпечатъкът на събитието е жигосан завинаги в очите ми, но странно, в сърцето ми го няма.

Изминаха много часове, преди да осъзная какво сме сторили и дни (месеци? години?) преди да разбера значението му. Май прекалено много бяхме мислили, прекалено много говорили, та накрая планът престана да бъде част от въображението ни и заживя свой собствен, ужасяващ живот… Никога, нито веднъж, във всякакъв пряк смисъл, не ми хрумна, че това е нещо повече от игра. Облак нереалност се бе разстлал и над най-прозаичните подробности, сякаш не бяхме планирали смъртта на приятел, а подробности от някакво легендарно пътешествие, което поне аз така и не повярвах напълно, че някога ще предприемем.

Немислимото е неосъществимо. Джулиан го повтаряше в часовете по гръцки и макар че според мен го казваше, за да ни насърчи да бъдем по-непреклонни в мисленето си, изречението има определена извратена връзка с настоящата история. Идеята за убийството на Бъни бе потресаваща, невъзможна и въпреки всичко ние не спирахме да размишляваме над нея, убедихме се, че няма друга възможност, съставихме план, който изглеждаше леко неправдоподобен и абсурден, но който на практика се осъществи много добре, когато го приведохме в действие… Не знам. Месец или два по-рано щях да съм отвратен от мисълта за всякакво убийство. Но през онзи неделен следобед, когато всъщност стоях и го наблюдавах, то ми се струваше най-лесното нещо на света. Колко бързо падна, колко бързо свърши всичко!

По някакви причини ми е особено трудно да напиша тази част, може би, най-общо казано, защото темата е неразривно свързана с много нощи като тази — разстроен стомах, разбити нерви и часовникът, чиито стрелки се влачат безкрайно бавно от четири до пет. Обезсърчително е, защото смятам, че опитите за анализ са напълно безполезни. Не знам защо го направихме. Не съм напълно сигурен, че не бихме го направили отново, ако обстоятелствата го наложеха. И ако в известен смисъл изпитвам съжаление, това вероятно няма никакво значение.

Съжалявам, че давам толкова бегло и разочароващо обяснение на най-важната част от моята история. Забелязал съм, че дори най-словоохотливите и безсрамни убийци с неохота разказват за престъпленията си. Преди няколко месеца, в книжарница на летището, открих автобиографията на печално известен и сензационен убиец, но се обезсърчих, когато открих, че тя е напълно лишена от зловещи подробности. Дъждовна нощ, пуста улица и пръсти, сключващи се около изящната шия на Жертва номер четири — все мигове на най-голямо напрежение — но именно там, при това не без известна свенливост, текстът внезапно преминаваше към някакви напълно несвързани със събитията теми. (Дали читателят знае, че в затвора му давали да прави тестове за интелигентност? Че резултатът му бил близък до този на Джонас Сълк139?) Най-общо казано, основната част от книгата бе посветена на момински беседи за затворническия живот: лоша храна, перчене по време на разходките и досадни, жалки хобита на затворниците. Чиста загуба на пет долара.

В известен смисъл знам как се чувства колегата ми. Не че всичко е „изчезнало“, няма такова нещо, просто самото събитие е замъглено поради някакъв първичен, притъпяващ ефект, който го затъмнява още в мига на извършването му. Предполагам, че това е същият ефект, които кара изплашени до смърт майки да преплуват ледени реки или да се втурват в горящи сгради за децата си, или който понякога позволява на напълно съкрушения човек да преживее погребението на свой близък, без да пролее нито една сълза. Някои неща са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати отведнъж. Други — голи, цвъртящи и неизлечими в своя ужас — са прекалено кошмарни, за да бъдат осъзнати изобщо. Едва по-късно, в самотата, в спомените, започваш да разбираш. Тогава въглените са студени, тогава опечалените са си тръгнали, тогава се оглеждаш и за своя голяма изненада откриваш, че си се озовал в един напълно различен свят.

Все още не бе започнало да вали сняг, когато стигнахме обратно до колата, но небето бе надвиснало над смълчаната в очакване гора, която сякаш предусещаше бремето на леда, който щеше да я покрие преди падането на нощта.

— Боже, колко много кал — каза Франсис, когато се натресохме в поредната дупка на пътя и кафяви пръски забарабаниха по стъклото.

Хенри превключи на първа.

Още една дупка, която накара зъбите в устата ми да изтракат. Когато се опитахме да излезем от нея, гумите изквичаха и изхвърлиха нови пръски кал, а откатът ни хвърли назад. Хенри изруга и превключи на задна.

Франсис свали стъклото и подаде глава, за да огледа.

— О, Боже — чух го да казва. — Спри колата. Няма как да минем през…

— Не сме заседнали.

— Напротив. Само влошаваш нещата. За Бога, Хенри. Спри про…

— Млъкни — каза Хенри.

Задните гуми изсвириха. Близнаците, седящи от двете ми страни, се обърнаха, за да гледат през задния прозорец калния порой. Хенри рязко мина на първа и с внезапен подскок, изпълнил сърцето ми с радост, колата излезе от дупката.

Франсис се свлече на седалката. Той бе внимателен шофьор и се изнервяше дори и при най-благоприятни обстоятелства, когато се возеше при Хенри.

* * *

Стигнахме града и се отправихме към апартамента на Франсис. Трябваше да се разделим с близнаците и да се приберем пеш до вкъщи — аз в студентското градче, а те в жилището си. Хенри и Франсис щяха да се погрижат за автомобила. Хенри изгаси двигателя. Тишината бе зловеща и разтърсваща.

Погледна към мен в огледалото за обратно виждане:

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Кога излезе от стаята си?

— Около три без четвърт.

— Някой видя ли те?

— Не мисля. Поне не съм забелязал.

Автомобилът се охлаждаше от дългото пътуване, тракаше, съскаше и със задоволство се отпускаше. Хенри замълча за няколко секунди и точно се канеше да проговори, когато изведнъж Франсис посочи през прозореца:

— Вижте. Това сняг ли е?

Близнаците се наведоха, за да видят. Хенри хапеше долната си устна и не обърна внимание на думите му.

— Четиримата — каза той накрая, — сме били на матине в „Орфеум“ в града — прожекция на два филма, започнала е в един и е свършила в пет без пет. След това сме отишли да се разходим с колата и сме се върнали — погледна часовника си, — в пет и петнадесет. Това сме правили ние четиримата. Не съм сигурен какво си правил ти.

— Защо да не мога да кажа, че съм бил с вас?

— Защото не си бил.

— Кой знае?

— Момичето, което продава билети в „Орфеум“. Отидохме и си купихме билети за следобедната прожекция, платихме със стодоларова банкнота. Бъди сигурен, че ни е запомнила. Седнахме на балкона и се измъкнахме през аварийния изход петнадесет минути след началото на първия филм.

— А защо да не съм ви срещнал там?

— Може, но нямаш кола. Не можеш да кажеш, че си дошъл с такси, защото това лесно ще се провери. Освен това си се разхождал насам-натам. Каза, че преди да ни срещнеш, си бил в столовата?

— Да.

— Значи няма какво друго да кажеш, освен че си се прибрал право вкъщи. Не е съвършеното алиби, но засега нямаме друга алтернатива. Ще трябва да измислим, че си ни срещнал по някое време след филма, защото все някой те е видял. Да приемем, че сме ти се обадили в пет и сме те срещнали на паркинга. Качил си се в колата, отишли сме у Франсис. Не е много добре измислено, но ще свърши работа. После си се прибрал вкъщи пеша.

— Добре.

— Когато се прибереш, провери дали няма оставени по телефона съобщения за теб. Ако между три и пет има такива, ще трябва да измислим защо не си могъл да отговориш на обажданията.

— Момчета, вижте — каза Чарлс. — Наистина вали сняг.

Дребни снежинки, които едва се виждаха над върховете на боровете.

— Последно — продължи Хенри. — Не трябва да се държим така, сякаш чакаме да чуем някаква много важна новина. Приберете се вкъщи. Прочетете някоя книга. Не мисля, че тази вечер трябва да се опитваме да се свържем едни с други, освен ако разбира се не е абсолютно необходимо.

— Никога не съм виждал да вали сняг по това време на годината — каза Франсис, гледайки през прозореца. — Вчера беше почти двадесет градуса.

— Предсказаха ли го? — попита Чарлс.

— Не съм чул.

— За Бога! Вижте! Почти Великден е.

— Не виждам за какво толкова сте се въодушевили — сърдито коментира Хенри. Имаше прагматични, почти земеделски познания за влиянието на времето върху растежа, поникването, цъфтежа и т.н. — Само ще замръзнат всички цветя.

Вървях към къщи бързо, защото ми беше студено. Ноемврийски мраз се разстилаше като смъртоносен оксиморон над априлския пейзаж. Снегът се сипеше не на шега — големи, неми венчелистчета, носещи се между раззеленилите се дървета, бели букети, разпадащи се в снежния мрак: кошмарна, обърната с главата надолу земя, излязла от книгите. Пътят ми ме поведе край редица сияйни, напълно разцъфтели ябълкови дръвчета, които тръпнеха в здрача като алея, оградена с бледи чадъри. Големите бели парцали, призрачни и ефирни, се носеха през тях. Не се спрях да ги погледам, напротив, когато стигнах под тях, ускорих крачка. Зимата, прекарана в Хампдън, ми бе вдъхнала ужас към снега.

Долу нямаше съобщения за мен. Качих се в стаята си, преоблякох се, не можех да реша какво да правя със съблечените дрехи, замислих се дали да не ги изпера, чудех си дали няма да изглежда подозрително и накрая ги натъпках на дъното на торбата ми с дрехи за пране. После седнах на леглото и погледнах часовника.

Беше време за вечеря. Цял ден не бях ял нищо, но и не бях гладен. Приближих се до прозореца и се загледах в снежинките, които се въртяха над високите арки от светлина над тенис кортовете, върнах се обратно и седнах отново на леглото.

Минутите се нижеха. Упойката, която ме бе превела през цялата случка, започна да ме пуска и с всяка изминала секунда мисълта да прекарам цялата нощ сам-самичък ми се струваше все по-непоносима. Пуснах радиото, изключих го, опитах се да чета. Бяха изминали едва десет минути. Грабнах първата изпречила ми се книга и отново я оставих. Тогава, противно на здравия разум, слязох долу до монетния телефон и се обадих на Франсис.

Вдигна след първото иззвъняване.

— Здрасти — отговори, когато му казах кой съм. — Какво има?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

Чух Хенри да мърмори в далечината. Франсис отдалечи слушалката и каза нещо, което не можах да разбера.

— Какво правите, момчета? — попитах.

— Нищо. Пийваме. Ще изчакаш ли секунда? — рече Франсис в отговор на поредното мърморене.

Известна пауза, неразбираема размяна на реплики, а после чух резкия глас на Хенри в слушалката.

— Какво има? Къде си?

— Вкъщи.

— Какво не е наред?

— Чудех се дали ще може да дойда за по питие?

— Не е добра идея. Точно си тръгвах, когато се обади.

— Какво ще правиш?

— Ами ако искаш да знаеш истината, ще се изкъпя и ще си легна.

За кратко настъпи мълчание.

— Там ли си още? — попита.

— Хенри, ще полудея. Не знам какво да правя.

— Прави каквото искаш — каза той любезно. — Стига да не се отдалечаваш много от дома си.

— Не виждам какво толкова ще стане, ако…

— Опитвал ли си да мислиш на друг език — попита внезапно, — когато си разтревожен?

— Какво?

— Той забавя мислите ти. Държи ги под контрол. Във всички случаи това е добра дисциплина. Или пък можеш да опиташ онова, което правят будистите.

— Какво?

— В дзенбудизма има упражнение, наречено дзадзен, подобно е на едно теравадинско упражнение — випасана. Сядаш срещу празна гола стена. Независимо от чувствата, които изпитваш, и независимо от тяхната сила и ярост, трябва да останеш напълно неподвижен. С лице към стената. Разбира се, трябва да стоиш така колкото е възможно по-дълго.

Настъпи тишина, по време на която се борех да намеря точните думи, за да изразя най-добре какво мисля за идиотския му съвет.

— Слушай сега — продължи той, преди да успея да кажа нещо. — Изтощен съм. Ще се видим утре преди часовете, нали?

— Хенри — казах, но той затвори.

Сякаш бях изпаднал в транс, когато се качих горе. Имах ужасна нужда от едно питие, но нямах нищо за пиене. Седнах на леглото и погледнах през прозореца.

Бяха ми свършили приспивателните. Знаех, че са свършили, но отидох до бюрото и проверих за всеки случай. Беше празно, като изключим няколко хапчета витамин С, които бях взел от амбулаторията. Малки бели хапчета, които изсипах на бюрото и подредих в различни форми, после взех едно и го глътнах с надеждата, че рефлексът на поглъщането ще ме накара да се почувствам по-добре, но не се получи.

Седях напълно неподвижен и се опитвах да не мисля. Струваше ми се, че чакам нещо, не бях сигурен какво, въпреки че не можех да си представя друго събитие от миналото, настоящето или бъдещето, което би имало същия ефект. Сякаш бе изминала цяла вечност. Внезапно ме застигна ужасяваща мисъл: „Така ли ще бъде? Така ли ще бъде оттук нататък?“

Погледнах часовника. Бе изминала едва минута. Станах, не си направих труда да заключа вратата след себе си и тръгнах по коридора към стаята на Джуди.

Като по чудо тя си беше в стаята — пияна, слагаше си червило.

— Здравей — каза, без да отмества поглед от огледалото. — Искаш ли да дойдеш на един купон?

Не знам какво точно й отговорих, май нещо в смисъл, че не се чувствам добре.

— Изпуши един джойнт — каза тя и завъртя глава наляво и надясно, изучавайки профила си.

— Бих предпочел приспивателно, ако имаш.

Прибра червилото, остави го отгоре и отвори чекмеджето на тоалетната си масичка. Не беше истинска тоалетна масичка, а бюро, типично колежанско бюро, като онова в стаята ми, но Джуди като някакъв дивак отказваше да разбере истинското му предназначение и се опитваше да го превърне в оръжеен шкаф или покрит с цветя идол. Бе положила неимоверни усилия да го направи на тоалетна масичка — със стъклен плот, с надиплен сатенен волан и тройно огледало с лампички. Започна опипом да се рови из цяла купчина пудриери и моливи, накрая издърпа някакво шише с хапчета, вдигна го към светлината, хвърли го обратно сред неразборията и взе друго.

— Това ще свърши работа — и ми го подаде.

Разгледах шишето. На дъното имаше две невзрачни таблетки. На етикета пишеше единствено „ПРИ БОЛКИ“

— Какво е то? Ацетаминофен или нещо друго?

— Глътни една. Спокойно. Времето нещо се е побъркало, а?

— Аха — отговорих, глътнах едно хапче и й върнах шишето.

— Не се притеснявай, задръж го — каза ми тя и отново се зае с тоалета си. — Човече, тук през цялото време вали сняг. Изобщо не знам защо дойдох. Искаш ли бира?

В гардероба си имаше хладилник. Трябваше да си проправя път между цяла лиана от колани, гнезда от шапки и дантелени корсажи, за да стигна до него.

— Не, аз не искам — каза тя, когато видя, че й подавам една бира. — Много съм зле. Не отиде на купона, нали?

— Не — казах и се спрях, бирената бутилка бе до устните ми. Имаше нещо във вкуса й, в миризмата, тогава си спомних: Бъни, миризмата на бира в дъха му, разлятата пяна по земята и бирената бутилка, подрънкваща след него надолу по ската.

— Добре си направил — каза Джуди. — Беше студено, групата не ставаше. Видях твоя приятел, как му беше името. Полковникът.

— Какво?

Тя се разсмя.

— Лаура Стора го нарича така. Живяла е в съседната стая до неговата и той я вбесявал до небесата като пускал записи на Джон Филип Суса през цялото време.

Имаше предвид Бъни. Оставих бутилката.

Но, слава Богу, Джуди бе заета с молива за вежди.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че Лаура има проблем с храненето, не е анорексия, а онова, от което страдаше Карен Карпентър140, когато умишлено повръщаш. Говоря напълно сериозно, с нея и Трейси ходихме да хапнем в „Брасери“ и Лаура не спря да се тъпче, а после отиде в тоалетната, за да повърне. С Трейси се питахме дали това е нормално? Тогава Трейси ми разказа — нали помниш, когато Лаура бе в болница уж за някакви изследвания? Историята всъщност е…

Продължи да дрънка. Зяпах я, напълно изгубен в собствените си ужасяващи мисли.

Изведнъж усетих, че е спряла да говори. Гледаше ме изпитателно и очакваше отговор.

— Какво? — казах.

— Попитах нали това е най-откаченото нещо, което си чувал?

— Аха.

— На родителите й сигурно изобщо не им пука — тя затвори чекмеджето с гримове и се обърна с лице към мен. — Както и да е. Искаш ли да дойдеш на този купон?

— Чий купон?

— На Джак Тайтелбаум, глупчо. Мазето на Дърбинстол. Групата на Сид трябва да свири, а Мофат се е върнал на барабаните. Споменаха и нещо за стриптийзьорка в клетка. Хайде.

Поради някаква причина не можех да й отговоря. Безусловният отказ на поканите на Джуди бе толкова дълбоко заложен рефлекс, че не можах да се насиля да й отговоря положително. Тогава се замислих за стаята си. Легло, скрин, бюро. Книгите, лежащи отворени там, където съм ги оставил.

— Хайде — каза кокетно тя. — Никога не излизаш.

— Добре — проговорих накрая. — Само да си взема палтото.

Едва много по-късно разбрах какво ми беше дала Джуди — демерол. Когато стигнахме до купона, беше започнал да ме хваща. Ъгли, цветове, бунтът на снежинките, грохотът на групата на Сид — всичко бе някак меко, мило и безкрайно опрощаващо. Забелязах странна красота в лицата на хора, които преди това ме отблъскваха. Усмихвах се на всички и те ми отвръщаха.

Джуди (Джуди! Бог да я благослови!) ме остави с приятеля си Джак Тайтелбаум и някакъв друг на име Ларс, и отиде да ни вземе нещо за пиене. Всичко бе окъпано в прекрасна светлина. Слушах Джак и Ларс, които приказваха за флипери, мотоциклети, женски кикбокс и бях трогнат от опитите им да ме включат в разговора. За мен жестът бе невероятно мил и изведнъж осъзнах, че съм грешал по отношение на тези хора. Бяха добри, обикновени, солта на земята. Трябваше да се считам за късметлия, че ги познавам.

Търсех начин да изразя гласно това прозрение, когато Джуди се върна с питиетата. Изпих моето и се отдалечих, за да си взема друго, бродех в някаква непостоянна и приятна замаяност. Някой ми даде цигара. Джъд с картонена корона от „Бъргър Кинг“ на главата и Франк бяха там. Короната красеше Джъд по странен начин. Главата му бе отметната назад, той се тресеше от смях и размахваше огромна халба с бира, приличаше на Кухулин141, Брайън Бору142 или на друг легендарен ирландски крал. Клоук Рейбърн играеше билярд в задната стая. Не можеше да ме види, но аз го наблюдавах, докато съсредоточено натриваше с тебешир върха на щеката си, а после се наведе над масата и косата му падна над очите. Трак. Цветни топки се разбягаха във всички посоки. Светли точки плуваха в очите ми. Мислех си за атоми, молекули, толкова малки неща, че дори не можеш да ги видиш.

Помня, че се почувствах замаян и започнах да си пробивам път през тълпата, за да глътна малко въздух. Виждах вратата, примамващо подпряна с гранитно блокче и усетих студения полъх по лицето си. После — не помня, сигурно съм изключил, защото в следващия миг се озовах, опрял гръб на стената, на съвсем друго място и някакво непознато момиче ми говореше.

Постепенно разбрах, че съм прекарал известно време с нея. Примигнах и смело се опитах да докарам на фокус образа й. Много хубава, чипоноса и добродушна, тъмна коса, лунички, светлосини очи. Бях я видял по-рано, някъде, на опашка пред бара може би. Бях я видял, но не й обърнах кой знае какво внимание. И ето я пак, като привидение, отпива червено вино от пластмасова чаша и ме нарича по име.

Не можех да разбера какво казва, въпреки че тембърът на гласа й ясно се отличаваше от шума: радостен, дрезгав и странно приятен. Наведох се напред, тя бе ниска, едва метър и петдесет, сложих ръка зад ухото си и попитах:

— Какво?

Разсмя се, изправи се на пръсти и приближи лицето си до моето. Парфюм. Гореща вълна от шепот заля бузата ми.

Хванах я за китката.

— Тук е прекалено шумно — казах в ухото й, устните ми докоснаха косата й. — Да излезем навън.

Засмя се отново.

— Но ние току-що дойдохме. Каза, че замръзваш.

„Хммм“ помислих си. Очите й бяха бледи, отегчени и на фона на измъченото осветление ме гледаха с приятелска веселост.

— Някъде, където е по-тихо.

Тя допи чашата си и ме погледна през дъното.

— Твоята стая или моята?

— Твоята — отговорих, без да се поколебая нито за миг.

Беше добро и мило момиче. Кикотеше се сладко в тъмнината, косата й падаше върху лицето ми, задъхваше се като момичетата в училище. Почти бях забравил топлото усещане за тяло в обятията ми. Колко отдавна не бях целувал някого по този начин? Месеци и още месеци.

Само като си помисля колко прости могат да бъдат нещата! Купон, няколко питиета, красива непозната. Такъв бе начинът, по който живееха повечето от съучениците ми, а после, на закуска, разказваха с известно стеснение за авантюрите от предишната нощ, сякаш този безобиден, дребен, невинен порок, който в списъка с греховете се намираше под алкохолизма и над чревоугодничеството, бе някаква бездна от поквара и разгул.

Плакати, изсушени цветя в халба за бира и светлините от стерео уредбата й в тъмнината. Всичко ми бе прекалено познато от живота в предградията, но сега ми се струваше невероятно далечно и невинно, като спомен от отдавна забравен абитуриентски бал. Гланцът й за устни имаше вкус на дъвка. Зарових лице в нежната, излъчваща лек остър мирис свивка на врата й, започнах да я люлея напред-назад — бъбрех, мънках и усещах, че пропадам все по-надолу и по-надолу в някакъв полузабравен и тъмен живот.

Събудих се в два и тридесет, поне това показваше присветващото, демонично червено лице на електронния часовник. Бях напълно паникьосан. Сънувах — не беше нещо страшно — че с Чарлс бяхме във влак и се опитвахме да се изплъзнем от някакъв загадъчен пътник. Вагоните бяха пълни с хора от купона: Джуди, Джак Тайтелбаум, Джъд с картонената си корона, а ние се криехме между седалките. През цялото време, докато сънувах, напълно съзнавах, че в съня няма нищо важно, и че всъщност имах далеч по-належащ проблем, но не можех да си спомня какъв. Накрая си спомних и шокът ме събуди.

Все едно се събуждаш от един кошмар, за да попаднеш в още по-лош. Седнах, сърцето ми бумтеше, опипом затърсих ключа за лампата, но с ужас осъзнах, че не съм си в стаята. Странни форми и непознати сенки се тълпяха край мен, нищо не ми подсказваше къде се намирам. Няколко мига съвсем не бях на себе си и се чудех дали не съм мъртъв. Тогава усетих тяло на спящ човек до мен. Отдръпнах се инстинктивно, а после внимателно го боднах с лакът. То не помръдна. Минута-две лежах в леглото и се опитвах да си събера мислите, а след това станах, намерих дрехите си, облякох се надве — натри в тъмното и си тръгнах.

Когато излязох навън, се подхлъзнах на заледено стъпало и забих глава в тридесетсантиметровия сняг. За кратко лежах, без да помръдвам, после застанах на колене и се огледах, защото не можех да повярвам на очите си. Няколко снежинки бяха едно, но никога не съм предполагал, че времето може да се помени толкова внезапно и толкова много. Цветята и поляната бяха погребани, всичко бе изчезнало. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само ширналия се девствен сняг, синкав и блестящ.

Ръцете ми бяха ожулени, а лакътят — насинен. С известни усилия се изправих на крака. Обърнах се, за да видя откъде съм дошъл, и с потрес установих, че съм излязъл от сградата, където живееше Бъни. Неговият прозорец на партера ме гледаше — черен и безмълвен. Сетих се за резервния му чифт очила, празното легло и усмихващите се семейни снимки в тъмното.

Стигнах до стаята си по объркан и заобиколен път и без да свалям палтото или обувките си, се проснах на леглото. Лампите бяха запалени, чувствах се необяснимо разголен и уязвим, но не исках да ги изгасям. Леглото леко се поклащаше, като сал, опрях единия си крак на пода, за да го спра.

Заспал съм и няколко часа спах непробудно, събудих се от удар по вратата. Паниката ме сграбчи отново, докато се опитвах да се изправя, а палтото ми някак се бе увило около коленете ми и сякаш ме нападаше с устрема на живо същество.

Вратата изскърца и се отвори. После настана мълчание.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита някой троснато.

Франсис стоеше на прага. Едната му ръка с надяната на нея черна ръкавица, бе върху дръжката на вратата. Гледаше ме, сякаш се бях побъркал.

Спрях да се боря и се проснах на възглавницата. Бях толкова радостен да го видя, че ми се щеше да се разхиля, а бях толкова дрогиран, че най-вероятно съм го направил.

— Франсоа — казах идиотски.

Затвори вратата и тръгна към леглото, спря се до него и ме загледа отгоре. Наистина беше той — сняг в косите и сняг по раменете на дългото му черно палто.

— Добре ли си? — попита след дълга и присмехулна пауза.

Разтрих очи и отново опитах.

— Здравей. Извинявай. Добре съм. Наистина.

Стоеше и ме гледаше, а лицето му бе напълно безизразно. Не ми отговори. Свали палтото си, остави го на облегалката на един стол и попита:

— Искаш ли чай?

— Не.

— Добре, но ако нямаш нищо против, аз ще си направя.

Бях успял донякъде да се съвзема, когато се върна. Сложи чайника на радиатора и взе няколко пакетчета чай от шкафа на бюрото ми.

— Ето, изпий една чаша силен чай. В кухнята няма мляко.

Беше истинско облекчение да е до мен. Изправих се и си изпих чая, докато той си сваляше обувките и чорапите. Сложи ги на радиатора да се сушат. Стъпалата му бяха дълги и тесни, прекалено дълги за слабите му и кокалести глезени. Сви пръстите на краката си и ме погледна.

— Отвратителна нощ. Излизал ли си?

Разказах му малко за вечерта, като пропуснах частта с момичето.

— Боже мой — каза той и вдигна ръка, за да отпусне яката си. — Просто си седях в апартамента, изтръпнал от отвращение.

— Чувал ли си се с някого?

— Не. Майка ми се обади към девет, не можех да говоря с нея. Казах й, че пиша курсова работа.

По някаква причина очите ми се отклониха към ръцете му, които несъзнателно не спираха да играят по плота на бюрото. Той видя, че съм забелязал и ги постави с дланите надолу.

— Нерви.

Известно време седяхме, без да си продумаме. Оставих чашата си на перваза на прозореца и се облегнах назад. Демеролът бе задействал някакъв странен, Доплеров ефект в главата ми, като свистенето на автомобилни гуми, когато колата ускорява и изчезва в далечината. Оглеждах стаята като през мъгла — колко дълго, не знам, но постепенно осъзнах, че Франсис ме гледа съсредоточено и сериозно. Измърморих нещо, станах и отидох до бюрото, за да взема алка зелцер.

Внезапното движение ме накара да се почувствам замаян. Седях тъпо и се чудех къде съм сложил кутията, когато изведнъж усетих, че Франсис е точно зад мен. Обърнах се.

Лицето му бе близо до моето. За моя изненада той постави ръце на раменете ми, наведе се напред и ме целуна право в устата.

Беше истинска целувка — дълга, бавна, обмислена. Залитнах и го сграбчих за ръката, за да не падна. Той си пое остро дъх, прокара ръцете си по гърба ми и преди да се усетя, инстинктивно също го целунах. Езикът му бе остър. Устата му имаше горчив, мъжки вкус, на чай и цигари.

Отдръпна се, дишаше тежко, наведе се да ме целуне по шията. Погледът ми като обезумял обиколи стаята. „Господи, какво правя!“

— Франсис, стига!

Разкопчаваше най-горното копче на яката ми.

— Глупчо — изкиска се той, — знаеш ли, че си облякъл ризата си наопаки?

Бях толкова уморен и упоен, че започнах да се смея.

— Хайде, Франсис. Стига.

— Приятно е — каза той. — Повярвай ми.

Нещата се задълбочиха. Изтощените ми нерви се размърдаха. Очите му изглеждаха уголемени и порочни през пенснето. След малко го свали и го пусна на бюрото, звукът от тупването му бе някак далечен.

Тогава, съвсем неочаквано, на вратата се почука. Отскочихме един от друг. Очите му бяха разширени. Спогледахме се, отново се почука.

Франсис изруга под нос и прехапа устни. Паниката ме бе завладяла, закопчавах ризата си толкова бързо, колкото ми позволяваха изтръпналите пръсти, канех се да кажа нещо, когато той бързо ми нареди с жест да мълча.

— Ами ако е… — прошепнах.

Щях да кажа „Ами ако е Хенри?“ Но всъщност си мислех „Ами ако са ченгетата?“ Знаех, че и Франсис си мислеше същото.

Пак се почука, този път по-настоятелно.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Съвсем объркан от страх, отидох до леглото и седнах.

Франсис прокара ръка през косата си.

— Влез — каза той.

Бях толкова разстроен, че ми трябваше малко време, за да разбера, че това бе Чарлс. Беше опрял единия си лакът на рамката на вратата, червеният му шал бе усукан неравномерно около врата му. Щом прекрачи прага на стаята, видях, че е пиян.

— Здравей — поздрави той Франсис. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Изплаши ни до смърт.

— Не знаех, че ще идваш. Хенри се обади и ме изкара от леглото.

Двамата го погледнахме в очакване да поясни. Захвърли си палтото и ми хвърли мътен и напрегнат поглед.

— Сънувах те — каза Чарлс.

— Какво?

Той примигна срещу мен.

— Сега си спомних. Снощи сънувах и ти бе в съня ми.

Зяпнах го. Франсис нетърпеливо ни прекъсна, преди да успея да му кажа, че аз също съм го сънувал.

— Казвай, Чарлс. Какво има?

Чарлс прокара ръка през разрошената си от вятъра коса.

— Нищо — отвърна. Бръкна в джоба на палтото си и извади сноп листа, сгънати по дължина. — Написа ли си домашното по гръцки за днес?

Погледнах го с недоумение. Гръцкият бе последното нещо в главата ми.

— Хенри мисли, че може да си забравил. Обади се и ме помоли да ти донеса моето, за да го препишеш за всеки случай.

Беше много пиян. Не заваляше думите, но миришеше на уиски и не можеше да се държи на краката си. Лицето му бе румено и ангелски светло.

— Говорил си с Хенри. Чул ли е нещо?

— Много е ядосан заради времето. Доколкото му е известно, нищо не се е разчуло. Боже, ама че е горещо тук — продължи Чарлс и свали сакото си.

Франсис седеше в стола до прозореца, беше качил глезен върху коляното на другия си крак, а чашата с чая бе сложил върху голия си глезен. Гледаше Чарлс втренчено.

Леко залитайки, Чарлс се обърна.

— Какво си ме зяпнал?

— Имаш ли бутилка в джоба си?

— Не.

— Глупости, Чарлс. Чувам я как бълбука.

— Какво значение има?

— Искам да пийна.

— А, добре — каза раздразнено Чарлс. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска бутилка от половин литър. — Ето. Не я изпивай.

Франсис допи остатъка от чая си и посегна към бутилката.

— Благодаря — той изля съдържанието й в чашата си. Погледнах го — в тъмен костюм, седеше изправен, кръстосал крака. Истински образец на благоприличие, само краката му бяха боси. Изведнъж успях да го зърна такъв, какъвто изглеждаше за останалия свят и какъвто го видях първия път, когато го срещнах — студен, благовъзпитан, богат, абсолютно безукорен. Илюзията бе толкова убедителна, че аз, макар да съзнавах фалша на фасадата, се почувствах странно успокоен.

Изпи уискито на един дъх.

— Трябва да изтрезнееш, Чарлс. След няколко часа имаме урок.

Чарлс въздъхна и седна в крайчеца на леглото ми. Изглеждаше много уморен, което не се проявяваше в тъмни кръгове или бледност, а в светла и мечтателна тъга.

— Знам — каза той. — Надявах се, че разходката ще свърши работа.

— Трябва ти кафе.

Чарлс избърса мокрото си чело с длан.

— Трябва ми нещо повече от кафе.

Пригладих листата, седнах зад бюрото и започнах да преписвам домашното.

Франсис седна на леглото до Чарлс.

— Къде е Камила?

— Спи.

— Какво правихте снощи? Напихте ли се?

— Не — отговори троснато Чарлс. — Чистихме къщата.

— Хайде бе. Наистина ли?

— Не се шегувам.

Все още бях толкова упоен, че не разбирах нищо от откъса, който преписвах. Само тук-там по някое изречение. „Уморените от прехода войници спрели да принесат жертвоприношение в храма. Върнах се от онази страна и казах, че съм видял Горгоната, но не се съм се превърнал в камък.“

— Искаш ли лалета, къщата ни е пълна с тях? — попита Чарлс неочаквано.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че преди снегът да натрупа, излязохме и ги набрахме. Навсякъде е пълно с тях. Дори и чашите за вода.

„Лалета“ си помислих, докато гледах плетеницата от букви пред себе си. Дали са били познати под друго име на древните гърци, ако изобщо са имали лалета? Буквата „пси“ на гръцки е оформена като лале. Изведнъж сред гъстата азбучна гора върху страницата започнаха бързо да никнат малки черни лалета, появяваха се произволно, като падащи капки дъжд.

Погледът ми се размъти. Затворих очи. Седях така, полузадрямал, дълго време, в един миг чух, че Чарлс ме вика по име.

Обърнах се. Тръгваха си. Франсис бе седнал на леглото и си връзваше обувките.

— Какво правиш? — попитах.

— Прибирам се, за да се преоблека. Става късно.

Не исках да оставам сам, точно обратното, но усещах силно и неконтролируемо желание да се отърва от двамата. Франсис се пресегна и изключи осветлението. Светлината на утрото бе спокойна и слаба, от нея стаята ми изглеждаше ужасно тиха.

— Ще се видим след малко — каза той и чух как стъпките им заглъхват по стълбите. От зората всичко изглеждаше посърнало и тихо — мръсните чаени чаши, неоправеното легло и снежинките, които влитаха през прозореца с лекомислено и опасно спокойствие. Ушите ми бучаха. Върнах се към работата си, ръцете ми трепереха и бяха зацапани с мастило, а скърцането на химикалката по хартията отекваше в тишината. Замислих се за тъмната стая на Бъни и за намиращата се на километри разстояние клисура, за всичките онези пластове от мълчание.

— А къде е тази сутрин Едмънд? — попита Джулиан, докато отваряхме учебниците.

— Вкъщи, предполагам — отвърна Хенри. Дойде късно и нямахме възможност да говорим. Изглеждаше спокоен, добре отпочинал, повече, отколкото имаше право да бъде.

Другите също бяха изненадващо спокойни. Дори Франсис и Чарлс се бяха облекли добре, избръснали гладко и изглеждаха като предишните невъзмутими момчета. Камила седеше между двамата, небрежно подпряла лакът на масата и положила брадичка върху дланта си, изглеждаше безметежна като орхидея.

Джулиан учудено погледна Хенри.

— Болен ли е?

— Не зная.

— Може времето да го е забавило. Да го почакаме няколко минути.

— Добра идея — каза Хенри и се върна към книгата си.

Часовете свършиха, излязохме от Лицея и се приближихме към брезовата горичка, Хенри се огледа, за да се увери, че наблизо няма никого. Наведохме се един към друг, за да чуем какво ще ни каже и точно в този миг, когато се бяхме скупчили и дъхът ни излизаше на малки облачета, чух, че някой ме вика от далеч. Беше доктор Роланд, който се клатушкаше през снега като зомби.

Отделих се и се запътих да го посрещна. Дишаше тежко, започна да ми говори за нещо, което искал да погледна в неговия кабинет, но думите му бяха придружени от доста покашлялия и хъмкания.

Не ми оставаше нищо друго освен да го последвам, като пригодя крачката си към неговото сковано тътрене. Няколко пъти се спира по стълбите, след като влязохме, за да отбележи разни боклуци, пропуснати от чистача, подритваше ги немощно с крак. Брезовата горичка бе пуста, когато най-накрая се измъкнах с писнали уши и цял наръч от съчинения, които се опитваха да литнат с вятъра.

Не знам какво съм очаквал, но светът определено не бе спрял да се върти заради случилото се предишната вечер. Хората бързаха насам-натам на път за училище, всичко течеше в нормалното си русло. Небето бе сиво и ледено, от връх Катаракт духаше вятър.

Купих си млечен шейк от заведението за бързи закуски и се прибрах вкъщи. Вървях по коридора към стаята си, когато се сблъсках с Джуди Пуви.

Погледна ме свирепо. Явно имаше кошмарен махмурлук, а под очите й имаше черни кръгове.

— А, здравей — поздравих, провирайки се край нея. — Извинявай.

— Хей — каза тя настоятелно.

Обърнах се.

— Снощи си се прибрал с Мона Бийл, а?

За секунда не разбрах какво искаше да каже.

— Какво?

— Как беше? — злобно попита. — Беше ли добра?

Бях изненадан, затова само свих рамене и продължих по коридора.

Ядосах се, когато ме последва и ме хвана за ръката.

— Тя си има приятел, знаеше ли? Ще имаш късмет, ако никой не му каже.

— Не ми пука.

— Миналия семестър преби Брам Джързи, защото си мислеше, че Брам я сваля.

— Тя беше тази, която сваляше мен.

Погледна ме злобно с периферното си зрение.

— Ами пада си малко уличница.

Точно преди да се събудя, имах ужасен кошмар.

Намирах се в огромна и старомодна баня, като онези от филмите със За За Габор143, със злато, огледала и розови плочки по стените и пода. На въртяща се поставка в ъгъла имаше сферичен аквариум със златни рибки. Приближих се, за да ги разгледам, стъпките ми отекваха по плочките, тогава чух ритмичните капки, които падаха от чучура във ваната.

Ваната също беше розова и пълна с вода, а напълно облеченият и неподвижен Бъни лежеше на дъното й. Очите му бяха отворени, очилата накриво, зениците му — различни по големина: едната голяма и черна, а другата като връхчето на топлийка. Водата бе чиста и абсолютно неподвижна. Краят на вратовръзката му се полюляваше на повърхността.

Кап, кап, кап. Не можех да помръдна. Тогава, изведнъж, дочух приближаващи се стъпки и гласове. Ужасът ме заля и осъзнах, че трябва някъде да скрия тялото, само че не знаех къде. Потопих ръцете си в ледената вода, хванах го под раменете и се опитах да го издърпам, но нищо не се получаваше, нищо не ставаше. Главата му увисна назад и отворената му уста започна да се пълни с вода…

Борех се с тежестта на тялото му, залитнах назад, бутнах пиедестала и съборих аквариума, който с трясък се разби на пода. Навсякъде около мен, сред парчетата стъкла подскачаха златни рибки.

Някой заблъска по вратата. Изпуснах тялото от ужас, то падна обратно във ваната с противен плясък, вдигнаха се пръски вода и се събудих.

Почти се бе мръкнало. В гърдите си усещах ужасяващо и променливо тупкане, сякаш под ребрата ми имаше голяма птица, която самоубийствено се блъскаше в кокалената си клетка. Опитвах се да си поема дъх и полегнах отново.

Изправих се, когато най-лошото отмина. Целият се тресях и бях облян в пот. Издължени сенки, вампирска светлина. Вън виждах няколко деца, които си играеха в снега, обрамчени в черно на фона на чудовищното, розово-оранжево небе. От това разстояние виковете и смехът им придобиваха някакъв налудничав образ. Силно притиснах очите си с краищата на дланите си. Мътно бели петна и дребни точици светлина. „О, Боже“.

Допрях бузата си до студените плочки. Ревът и грохотът в тоалетната чиния бе толкова силен, та си помислих, че ще ме погълне. Не се различаваше от всички гадения и всички пиянски повръщания, които ми се бяха случвали из тоалетните на бензиностанциите и баровете. Все старата гледка от птичи поглед: познатите странни малки грапавини в основата на тоалетната чиния, които иначе никога не се забелязват, запотеният порцелан, жуженето на тръбите и това дълго гъргорене на водата, когато бива засмукана от вихъра.

Докато си миех лицето, се разплаках. Сълзите се смесваха лесно със студената вода в блесналите ми, зачервени до алено шепи, та в първия момент не разбрах, че плача. Риданията бяха постоянни и безстрастни, също тъй механични, колкото и гаденето преди малко. Нямаше никаква причина за тях, нямаха нищо общо с мен. Вдигнах глава и се загледах в плачещото си отражение в огледалото сякаш бях страничен наблюдател. „Какво означава това?“ Изглеждах ужасно. Никой друг не се побъркваше, а ето ме мен, тресящ се и виждащ демони като Рей Миланд в „Пропуснатия уикенд“144.

От прозореца нахлуваше студ. Чувствах се разнебитен, но и странно освежен. Напълних си гореща вана, в която хвърлих доста от солите за баня на Джуди. Когато излязох и се облякох, усетих, че съм се посъвзел.

Казах си „Nihil sub sole novum“145 и тръгнах обратно по коридора към стаята си. С времето всяко действие се превръща в баналност.

* * *

Всички бяха там, когато пристигнах у близнаците за вечерята. Бяха се събрали около радиото и слушаха прогнозата за времето, сякаш беше бюлетин от фронта по време на война.

— Дългосрочната ни прогноза е, че във вторник — каза енергичният глас на диктора — времето ще бъде студено, облачно, има и вероятност за проливни дъждове, които обаче носят със себе си по-топло време…

Хенри изгаси радиото.

— Снегът ще се е стопил до утре вечер — продума Хенри, — ако имаме късмет. Ричард, къде беше днес следобед?

— Вкъщи.

— Радвам се, че си тук. Ако нямаш нищо против, ще ми свършиш ли една малка услуга?

— Каква?

— Искам след вечеря да те откарам до града, за да гледаш филмите в „Орфеума“ и да ни разкажеш за какво става дума. Имаш ли нещо против?

— Не.

— Съзнавам, че това ти идва в повече, особено след като утре сме на училище, но не мисля, че ще бъде разумно, ако някой от нас се появи отново там. Чарлс предложи, ако искаш, да напише домашното ти по гръцки.

— Ако го напиша на жълтата хартия, която използваш — каза Чарлс, — и с твоята писалка, Джулиан никога няма да направи разлика.

— Благодаря — отговорих. Чарлс имаше доста впечатляваща дарба да фалшифицира, която според Камила датирала от ранното им детство, минала през подправянето на оценките в четвърти клас и се доусъвършенствала с извинителните бележки в шести. Винаги той подписваше доктор Роланд на картончето за изработените часове.

— Честно — каза Хенри, — никак не ми е приятно да те моля. Мисля, че филмите са ужасни.

Бяха доста слаби. Действието на първия, който бе от началото на седемдесетте, се развиваше по пътищата — мъж изоставя съпругата си, за да пътува с кола из страната. По пътя се отклонява към Канада, където се забърква с няколко момчета, опитващи да се измъкнат от военна служба. Накрая се връща при жена си, с която подновяват брачните си клетви в някаква хипи церемония. Най-ужасното беше музиката към филма. Само песни, изпълнявани под съпровод на акустична китара и пълни с думата „свобода“.

Вторият бе по-нов. Беше за войната във Виетнам и се наричаше „Полетата на срама“ — високо бюджетен филм с много звезди. Мисля, че леко бяха прекалили със специалните ефекти. Откъснати крака и т.н.

Колата на Хенри бе паркирана надолу по улицата, когато излязох, а фаровете бяха изгасени. У Чарлс и Камила всички бяха насядали около кухненската маса, запретнали ръкави и потънали в дебрите на гръцкия. Когато се качихме, се размърдаха, а Чарлс стана и направи кана кафе, докато аз четях записките си. Двата филма не се отличаваха с кой знае какъв сюжет и ми бе доста трудно да предам съдържанието им.

— Но те са кошмарни — каза Франсис. — Срамувам се, защото хората ще си мислят, че сме ходили да гледаме толкова лоши филми.

— Почакай де — вметна Камила.

— Аз също не схващам — допълни Чарлс. — Защо сержантът ще бомбардира селото, където живеят добрите?

— Да — каза Камила, — защо? И кое беше това хлапе с кутрето, което се появи посред бомбардировката? Откъде познаваше Чарли Шийн?

Чарлс беше свършил много добра работа с домашното ми по гръцки, прегледах го преди началото на часа, малко преди да влезе Джулиан, който се спря на прага, погледна към празния стол и се засмя:

— За Бога, не отново.

— Така изглежда — каза Франсис.

— Надявам се, че часовете ми не са станали чак толкова досадни. Моля ви, предайте на Едмънд, че ако утре реши да присъства, ще сторя всичко възможно, за да бъда изключително интересен.

До обед стана ясно, че прогнозата за времето не бе вярна. Температурата падна с десет градуса, а следобед наваля още сняг.

Петимата щяхме да излизаме на вечеря през онази нощ, но когато с близнаците се появихме в апартамента на Хенри, той изглеждаше много мрачен.

— Познайте кой ми се обади току-що.

— Кой?

— Марион.

Чарлс седна.

— Какво искаше?

— Искаше да разбере дали съм виждал Бъни.

— Какво й каза?

— Разбира се, казах й, че не съм — раздразнено отвърна Хенри. — Трябвало да се срещнат в неделя вечерта, а не го е виждала от събота.

— Разтревожена ли е?

— Не особено.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв — въздъхна Хенри. — Просто се надявам утре времето да се промени.

Но то не се промени. Сряда сутринта се оказа ясна и студена, а през нощта беше натрупало още пет сантиметра сняг.

— Разбира се — поде Джулиан, — нямам нищо против Едмънд да пропусне някой и друг час. Но три един след друг! Знаете колко трудно наваксва.

* * *

— Не може вечно да продължава така — каза същата вечер Хенри в апартамента на близнаците. Пушехме, а пред нас имаше остатъци от недоядения бекон с яйца.

— Какво можем да направим?

— Не зная. Само че вече го няма от седемдесет и два часа, ще изглежда странно, ако скоро не се разтревожим.

— Никой друг не се е разтревожил — каза Чарлс.

— Никой друг не се вижда с него толкова често. Чудя се дали Марион си е у дома — и той погледна часовника.

— Защо?

— Защото може би трябва да й се обадя.

— За Бога — каза Франсис, — не въвличай и нея.

— В нищо нямам намерение да я въвличам. Просто искам да й стане ясно, че три дни никой от нас не е виждал Бъни.

— Какво очакваш да направи?

— Надявам се, че ще се обади в полицията.

— Да не си се побъркал?

— Ами ако тя не се обади, ще трябва да го направим ние — нетърпеливо каза Хенри. — Колкото по-дълго го няма, толкова по-съмнително ще изглежда. Не искам да се вдига много шум и хората да задават въпроси.

— Тогава защо да се обаждаме в полицията?

— Защото се съмнявам, че ще се вдигне някакъв шум, ако им съобщим навреме. Вероятно ще пратят един или двама, които да се поразровят, като си мислят, че е фалшива тревога…

— Ако никой не го е намерил досега — намесих се аз, — какво те кара да си мислиш, че няколко пътни полицаи от Хампдън ще успеят?

— Никой не го е открил, защото никой не го е търсил. А той е на не повече от километър оттук.

На онзи, който вдигна телефона, му трябваше доста време, за да доведе Марион. Хенри чакаше търпеливо, загледан в пода, постепенно очите му започнаха да шарят, след пет минути изсумтя раздразнено и ни погледна:

— Господи, колко време ще им трябва? Франсис, ще ми подадеш ли една цигара, моля?

Сложи я в устата си, Франсис тъкмо му подаваше огънче, когато се разнесе гласът на Марион.

— Здравей, Марион — Хенри издиша облак дим и се обърна с гръб към нас. — Радвам се, че те открих. Бъни там ли е?

Малка пауза.

— Добре — каза Хенри и се пресегна за пепелника, — тогава знаеш ли къде е?

— Честно казано — продължи той, — щях да ти задам същия въпрос. От два-три дни не се появява в часовете.

Друга дълга пауза. Хенри слушаше, по лицето му не бе изписано нищо. Изведнъж очите му се разшириха.

— Какво? — попита малко по-остро.

Всички се сепнахме. Погледът на Хенри не бе насочен към никого от нас, а бе забит в стената над главите ни, сините му очи се бяха изцъклили.

— Разбирам — каза накрая.

Още бърборене от другата страна.

— Ще ти бъда признателен, ако го помолиш да ми се обади, когато се отбие. Ще ти оставя номера си.

Странно изражение бе изписано на лицето му, когато затвори. Всички го бяхме зяпнали.

— Хенри? — каза Чарлс. — Какво става?

— Тя е ядосана. Изобщо не се притеснява. Очаква го всеки момент да се появи през вратата. Не зная — обясни той, загледан в пода. — Това е много странно, но каза, че някаква нейна приятелка, момиче на име Рика Талхайм, видяла Бъни днес следобед пред Първа Върмонтска банка.

Бяхме прекалено втрещени, за да можем да кажем нещо. Франсис се изхили кратко и невярващо.

— Боже — каза Чарлс. — Това не е възможно.

— Разбира се, че не е — отвърна сухо Хенри.

— Защо някой ще си измисля?

— Нямам представа. Хората си въобразяват, че виждат какво ли не. Разбира се, че не го е видяла — сопна се Хенри на Чарлс, който изглеждаше доста обезпокоен. — Не знам обаче какво да правим сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами някак си не става да се обадим и да кажем, че е изчезнал, след като някой го е видял преди шест часа.

— Добре, тогава какво ще правим? Ще чакаме?

— Не — отговори Хенри, като хапеше долната си устна. — Ще трябва да измисля нещо друго.

— Къде, по дяволите, е Едмънд? — попита Джулиан във вторник сутринта. — Не знам колко дълго възнамерява да отсъства, но е много глупаво от негова страна да не ми се обади.

Никой не му отговори. Изненадан от мълчанието ни, Джулиан вдигна поглед от книгата.

— Какво не е наред? — попита той шеговито. — Какви са тези гузни физиономии? Може би — продължи по-хладно, — някои от вас са се засрамили, защото не бяхте добре подготвени за вчерашните уроци.

Видях Чарлс и Камила да се споглеждат. По неизвестна причина точно тази седмица Джулиан ни бе затрупал с работа. По един или друг начин всички успяхме да предадем писмените си работи, но никой не бе успял да навакса с текстовете за четене и вчера часовете бяха белязани от доста мъчителни мълчания, които дори Хенри не можа да наруши.

Джулиан погледна към книгата си.

— Преди да продължим, един от вас би трябвало да се обади на Едмънд и да го помоли да се присъедини към нас, ако, разбира се, му е възможно. Нищо, че не е подготвен, часът днес е важен и не бива да го пропуска.

Хенри се изправи и тогава съвсем неочаквано Камила проговори:

— Не мисля, че си е вкъщи.

— Къде е тогава? Извън града?

— Не съм сигурна.

Джулиан свали очилата си за четене и я погледна над рамките.

— Какво искаш да кажеш?

— Не сме го виждали от няколко дни.

Очите на Джулиан се разшириха от детинска, малко театрална изненада — не за първи път се замислях колко си приличаха с Хенри, притежаваха същата странна смесица от студенина и топлота.

— Да, много озадачаващо. Нямате ли някаква представа къде може да е?

Дяволитият и открит намек в забележката му ме изнерви. Загледах се във воднистите и накъдрени кръгове, които кристалната ваза хвърляше върху покривката.

— Не — отговори Хенри. — Доста сме озадачени.

— Така си и мислех — той изгледа странно и продължително Хенри в очите.

Паниката ме връхлетя. „Знае. Знае, че лъжем. Само не знае за какво го лъжем.“

Обядвах и след часа по френски се настаних на най-горния етаж в библиотеката и разпилях книгите пред себе си. Денят бе особен, светъл и приказен. Покритата със сняг поляна с приличните на играчки далечни фигури на хората, изпъстрили я като зърна чер пипер, бе гладка като захарна глазура върху сватбена торта. Малко куче тичаше подир една топка и лаеше. Истински дим се виеше от комините на кукленските къщи.

„Миналата година по това време.“ Какво съм правил? Вземах автомобила на един приятел, отивах до Сан Франсиско, мотаех се край щандовете с поезия в книжарниците и се тревожех за кандидатурата си за Хампдън. А сега седя в студена стая, облечен в странни дрехи и се чудя дали няма да отида в затвора.

Nihil sub sole novum. Някъде една острилка за моливи стенеше шумно. Положих глава върху празните книги — шепоти, тихи стъпки, миризмата на стара хартия в ноздрите ми. Преди няколко седмици Хенри се бе ядосал на близнаците, които изреждаха морални съображения срещу убийството на Бъни.

— Не ставайте абсурдни — сопна им се той.

— Но как — каза почти разплакало Чарлс, — как е възможно да оправдаеш едно хладнокръвно убийство?

Хенри запали цигара.

— Предпочитам да мисля за това като за преразпределяне на материята.

Сепнах се от унеса и видях Хенри и Франсис, които стояха над мен.

— Какво има? — попитах, разтърках очи и ги погледнах.

— Нищо — отговори Хенри. — Ще дойдеш ли до колата с нас?

Все още сънен, ги последвах надолу по стълбите към колата, която бе спряна пред книжарницата.

— Какво става? — казах, след като седнахме в нея.

— Знаеш ли къде е Камила?

— Не си ли е вкъщи?

— Не. Джулиан също не я виждал.

— За какво ви е?

Хенри въздъхна. В колата бе студено и от устата му излезе бяло облаче.

— Става нещо. С Франсис видяхме Марион при охранителите, беше с Клоук Рейбърн. Говореха с няколко души от охраната.

— Кога?

— Преди около час.

— Как мислиш, дали са сгафили нещо?

— Нека не прибързваме със заключенията — отвърна Хенри. Гледаше навън, към покрива на книжарницата, който бе покрит с лед и блестеше на слънцето. — Искаме Камила да се отбие при Клоук и ако може, да разбере какво става. Самият аз бих отишъл, но едва го познавам.

— Мен пък ме мрази — каза Франсис.

— С него се познаваме.

— Но не достатъчно. С Чарлс са в относително добри отношения, но и него не можем да го открием.

Извадих една таблетка против стомашни киселини от блистера в джоба си и я сдъвках.

— Какво дъвчеш? — каза Франсис.

— Хапче срещу стомашни киселини.

— Дай и на мен, моля — каза Хенри. — Май трябва отново да отидем до близнаците.

Този път Камила дойде до входната врата, отвори я съвсем малко и предпазливо погледна навън. Хенри се канеше да каже нещо, но тя му хвърли бърз предупредителен поглед.

— Здравейте. Влизайте.

Влязохме без да продумаме и я последвахме по тъмния коридор към всекидневната. Там заедно с Чарлс беше Клоук Рейбърн.

Чарлс нервно се изправи, Клоук не помръдна от мястото си, но ни гледаше с прижумели, загадъчни очи. Беше изгорял от слънцето и не се бе бръснал. Чарлс ни погледна с вдигнати вежди и произнесе беззвучно „надрусан“.

— Здравей — след известно време каза Хенри. — Как си?

От устата на Клоук се разнесе дълбок, рязък хрип и той изтръска една цигара от кутията „Марлборо“ на масата пред себе си.

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм.

Мушна цигарата в ъгъла на устата си, запали я и отново се изкашля.

— Здрасти — обърна се към мен. — Как я караш?

— Бива.

— В неделя беше на купона в Дърбинстол.

— Да.

— Виждал ли си Мона? — попита той без заобикалки.

— Не — рязко отвърнах и изведнъж усетих, че всички ме гледат.

— Мона? — каза Чарлс след озадаченото мълчание.

— Едно момиче — каза Клоук. — Второкурсничка. Живее в сградата на Бъни.

— Като стана дума за него — вметна Хенри.

Клоук се облегна на стола и впери в него кръвясалите си, с натежали клепачи, очи.

— Точно говорихме за Бън. Не сте го виждали през изминалите няколко дни, нали?

— Не. А ти?

За миг Клоук не отговори нищо. После поклати глава.

— Не — каза дрезгаво и се пресегна за пепелник. — Изобщо не се сещам къде, по дяволите, може да е. За последен път го видях в събота вечерта, но до днес не се бях сещал за това.

— Снощи говорих с Марион — продължи Хенри.

— Знам — каза Клоук. — Разтревожена е. Тази сутрин я видях в столовата и ми спомена, че Бъни не си е бил в стаята от пет дни. Мислила, че се е прибрал вкъщи и се обадила на брат му Патрик. Той й казал, че Бъни не е в Кънектикът. Говорила и с Хю, но не е и в Ню Йорк.

— Говорила ли е с родителите му?

— Ами не искала да му създава проблеми.

Известно време Хенри не каза нищо, а после попита:

— Къде е според теб?

Клоук погледна встрани и смутено сви рамене.

— В сравнение с теб, аз го познавам по-отскоро. Има брат в Йейл, нали?

— Да, Брейди. Посещава някакъв бизнес колеж. Но Патрик казал, че току-що е говорил с Брейди.

— Патрик живее при родителите им, нали?

— Ъхъ. Занимава се с някаква търговия, магазин за спортни стоки или нещо подобно, опитва се да го вдигне на крака.

— А Хю не беше ли адвокат?

— Да. Той е най-големият. Работи за „Милбанк, Туийд и съдружници“ в Ню Йорк.

— Ами третият брат, жененият?

— Хю е жененият.

— А, Теди. Знам, че не е там.

— Защо?

— Живее при родителите на жена си. Май не се разбират много добре.

Последва дълго мълчание.

— Можеш ли да предположиш къде би могъл да е Бъни? — попита Хенри.

Клоук се наведе и изтръска пепелта от цигарата си, дългата му черна коса бе паднала над лицето му. На него бе изписано безпокойство и потайност, след известно време погледна нагоре.

— Забелязал ли си, че през последните две-три седмици Бъни разполага с ужасно много пари в брой?

— Какво искаш да кажеш? — каза малко по-остро Хенри.

— Познаваш го. Винаги е на червено, а напоследък все има. Доста. Може би баба му ги е изпратила или нещо такова, но със сигурност не ги е получил от родителите си.

Настъпи поредното дълго мълчание. Хенри хапеше устни.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Значи си забелязал.

— Сега, като го спомена, така е.

Клоук смутено се размърда на стола.

— Между нас да си остане.

Прималя ми от страх и седнах.

— Какво има? — каза Хенри.

— Не съм сигурен, че изобщо трябва да го споменавам.

— Ако смяташ, че е важно, трябва да го направиш — рязко отвърна Хенри.

Клоук си дръпна за последен път от цигарата и с отсечено и въртеливо движения я загаси.

— Знаеш, че от време на време продавам по малко кока, нали? Не много — побърза да добави той, — по няколко грама тук и там. Само за мен и приятелите ми. Но е фасулска работа, та така си докарвам и малко пари.

Всички се спогледахме. Това не беше нищо ново. Клоук бе един от най-големите дилъри в студентското градче.

— И? — каза Хенри.

Клоук изглеждаше изненадан. После сви рамене.

— Познавам един китаец от Мот стрийт в Ню Йорк, доста е страшничък, но ме харесва и ми дава толкова за колкото мога да събера кинти. Най-често кока, понякога трева, но тя създава проблеми. Познавам го от години. Дори въртяхме малка търговийка, когато с Бъни бяхме в „Сейнт Джеръм“. Знаете, че Бъни все няма пари.

— Да.

— Ами, той винаги се е интересувал от всичко това. Бързи пари, нали се сещаш. Ако имаше парите в брой, щях да го включа във финансовата част, разбира се, но той така и не разполагаше с тях — запали още една цигара. — Както и да е. Ето защо се притеснявам.

Хенри се намръщи.

— Не схващам.

— Май беше голяма грешка, но преди няколко седмици му позволих да дойде с мен.

Вече бяхме чули за това пътешествие до Ню Йорк. Бъни не спря да се хвали.

— И? — каза Хенри.

— Не зная. Просто се притеснявам. Знае къде живее оня, нали? Има и доста пари, та когато говорих с Марион, просто ми хрумна…

— Нали не мислиш, че е отишъл там сам-самичък? — попита Чарлс.

— Не зная. Надявам се, че не е. На практика никога не се е срещал с китаеца.

— Бъни би ли направил нещо такова? — каза Камила.

— Често казано — подхвана Хенри, свали очилата си и здраво се зае да ги трие с носната си кърпичка, — прилича ми на глупост, каквато именно Бъни би сътворил.

За един кратък миг никой от нас не продума. Хенри вдигна поглед. Без очилата очите му бяха слепи, непроницаеми и чужди.

— Марион знае ли за това? — каза той.

— Не — отговори Клоук. — Бих предпочел нищо да не й казвате, разбрано?

— Има ли някаква причина, за да си го мислиш?

— Не. Само че къде другаде може да бъде? Марион ви е казала, че Рика Талхайм го видяла в сряда пред банката, нали?

— Да.

— Странно е, но не чак толкова, не и след като се замислиш. Да кажем, че е тръгнал към Ню Йорк с няколкостотин долара, така ли? А и казваше, че там, откъдето идват тези, има още много. Онези хора ще те накълцат и ще те бутнат в чувал за боклук за двайсет кинта. Не знам. Може би са му казали да си отиде у дома, да закрие сметката си и да се върне с всичко, което има.

— Бъни дори няма банкова сметка.

— Такава, за която да знаеш ти — изтъкна Клоук.

— Имаш право — съгласи се Хенри.

— Не можеш ли просто да се обадиш по телефона? — каза Чарлс.

— На кого да се обадя? Номерът на китаеца не е в указателя, а и не раздава визитни картички, нали разбираш?

— Тогава как се свързваш с него?

— Обаждам се на трети.

— Ами обади му се — спокойно каза Хенри, постави кърпичката обратно в джоба и си сложи очилата.

— Нищо няма да ми кажат.

— Мислех, че сте си дружки.

— Ти какво си мислиш? — попита Клоук. — Да не смяташ, че онези са някакви скаути? Майтапиш ли се? Това са истински престъпници. Вършат истински гадости.

За няколко кошмарни секунди си помислих, че Франсис ще се изхили шумно, но някак си успя да прикрие всичко зад една изкуствена канонада от покашляния и покри лицето си с ръце. Хенри почти не го погледна, но го удари силно по гърба.

— Какво предлагаш да направим тогава? — каза Камила.

— Не зная. Иска ми се да вляза в стаята му, за да видя дали е взел куфар или нещо такова.

— Тя не е ли заключена? — попита Хенри.

— Да. Марион се опита да накара хората от охраната да й отворят, но отказаха.

Хенри захапа долната си устна.

— Добре — бавно каза той, — но въпреки това няма да е трудно да влезем, нали?

Клоук изгаси цигарата си и погледна Хенри с нов интерес.

— Не, няма да е трудно.

— Стаята е на партера. А капаците са свалени.

— Мога да махна мрежата.

Двамата се спогледаха.

— Май сега трябва да отида и да опитам — каза Клоук.

— Ще дойдем с теб.

— Човече, не можем да отидем всички.

Хенри погледна към Чарлс, който зад гърба на Клоук му кимна.

— Аз ще дойда — изведнъж каза той доста по-силно от обикновено и глътна остатъка от питието си.

— Клоук, как по дяволите си се забъркал в това? — попита Камила.

Той се изсмя снизходително.

— Не е нищо особено. Човек трябва да ги срещне ония на тяхна територия. Не ги оставям да ме сплашат.

Хенри незабелязано се промъкна зад стола на Клоук, където стоеше Чарлс, наведе се и му прошепна нещо. Видях, че Чарлс кимна отсечено.

— Не че не се опитват да те сплашат — продължи Клоук. — Но познавам начина им на мислене. Колкото до Бъни, той си няма никаква представа, мисли си, че това е някаква игра със стодоларови банкноти, които си лежат по земята и чакат някое тъпо хлапе да мине и да ги вдигне…

Чарлс и Хенри бяха приключили, когато той спря да говори. Чарлс се запъти към гардероба, за да вземе палтото си. Клоук взе слънчевите си очила и се изправи. Около него витаеше лекия аромат на изсушени билки, далечно ехо от миризмата на трева, която се носеше постоянно из коридорите на Дърбинстол, пачули и цигари, ароматизирани с карамфил и тамян.

Чарлс уви шала около врата си. Изражението му бе едновременно нехайно и развълнувано, очите му изглеждаха отнесени, устата му не трепваше, но ноздрите му леко потръпваха с всяко дихание.

— Пази се — каза Камила.

Говореше на Чарлс, но Клоук се обърна и се усмихна:

— Фасулска работа.

Тя ги изпрати до вратата. Обърна се в мига, в който я затвори.

Хенри приближи пръст до устните си.

Слушахме стъпките им надолу по стълбите, не помръднахме и когато чухме, че колата на Клоук забоботи. Хенри се приближи до прозореца и повдигна изтърканото перде.

— Тръгнаха — каза той.

— Сигурен ли си, че идеята е добра, Хенри? — попита Камила.

Все още загледан в улицата долу, Хенри сви рамене:

— Не знам, наложи се да решавам на момента.

— Искаше ми се да бе отишъл ти. Защо не отиде с него?

— Щях, но така е по-добре.

— Какво му каза?

— Ами дори и на Клоук му е ясно, че Бъни не е извън града. Всичко, което притежава, е в онази стая. Пари, резервни очила, зимно палто. Има голяма вероятност Клоук да поиска да си тръгнат и да не кажат на никого, аз пък казах на Чарлс да настоява да повикат поне Марион. Ако тя види — добре. Не знае нищо за проблемите на Клоук, а дори и да знаеше, пак нямаше да й пука. Ако не греша, ще се обади в полицията или поне на родителите на Бъни. Съмнявам се, че Клоук ще може да я спре.

— Днес няма да го открият — каза Франсис. — След няколко часа ще се стъмни.

— Да, но ако имаме късмет, първото нещо, което ще направят утре сутринта, ще бъде да започнат да го търсят.

— Дали някой ще иска да говори за това с нас?

— Не знам — замислено отвърна Хенри. — Не знам как процедират в такива случаи.

Тънък слънчев лъч се удари в кристалните призми на свещника върху полицата над камината, ярките и трептящи парченца светлина, които се отразиха в тях, бяха изкривени от наклона на скосените стени. Изведнъж в съзнанието ми започнаха да изникват образи от всички криминални филми, които бях гледал — стая без прозорци, силни светлини и тесни коридори. Образите не изглеждаха изкуствени или чужди, тъй като притежаваха неизличимия характер на спомени, на преживяно. „Не мисли, не мисли“ казах си и съсредоточих погледа си върху ярката и студена локвичка светлина, която се просмукваше в килима до краката ми.

Камила се опита да си запали цигара, но и двете клечки изгаснаха. Хенри взе кутията от ръцете й и драсна една клечка, тя пламна силно и високо, Камила се наведе към нея, с едната си ръка бе заслонила пламъка, а другата бе поставила върху китката на Хенри.

Минутите се влачеха мъчително бавно. Камила донесе бутилка уиски в кухнята и седнахме да играем юка, Франсис и Хенри срещу Камила и мен. Тя играеше добре, това бе любимата й игра, но аз не бях добър партньор и губехме ръка след ръка.

Апартаментът бе много тих: подрънкване на чаши, шумолене на карти, ръкавите на Хенри, навити до лактите и металните отблясъци на слънцето от пенснето на Франсис. Направих всичко възможно, за да се съсредоточа върху играта, но все по-често и по-често поглеждах през отворената врата в другата стая към часовника върху полицата на камината. Той бе един от онези викториански предмети, които близнаците толкова обичаха — бял порцеланов слон, часовникът бе поставен върху седлото, а един малък черен водач с позлатен тюрбан и шалвари отмерваше часовете. Във водача на слона имаше нещо диаболично, защото всеки път щом погледнех, установявах, че ми се хили злобно.

Изгубих представа за резултата, за броя на игрите. Стаята стана по-мрачна.

Хенри свали картите си:

— Валат — обяви той.

— Писна ми — каза Франсис. — Къде е той?

Часовникът шумно тиктакаше, звукът му бе подрънкващ и неритмичен. Седяхме сред чезнещата светлина, напълно забравили за картите. Камила си взе една ябълка от купата върху плота и седна на перваза на прозореца. Дъвчеше мрачно и гледаше надолу към улицата. Заревото на здрача обгръщаше силуета й в огнено, разгаряше косата й в златисточервено и се разсейваше върху мъхнатата повърхност на вълнената й пола, небрежно придърпана около коленете й.

— Може би нещо се е объркало — каза Франсис.

— Не ставай смешен. Какво може да се обърка?

— Хиляди неща. Може би Чарлс е загубил ума и дума, или нещо такова.

Хенри го погледна безизразно.

— Успокой се. Не знам откъде ти хрумват тези достойни за Достоевски идеи.

Франсис се канеше да му отвърне, когато Камила подскочи:

— Връща се.

— Къде? Сам ли е? — изправи се Хенри.

— Да — каза Камила и се втурна към вратата.

Слезе да го посрещне на площадката и след малко двамата се върнаха.

Погледът на Чарлс бе налудничав, а косата му разрошена. Свали палтото си, захвърли го на един стол и се тръшна на дивана.

— Някой да ми налее едно питие.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Какво се случи?

— Къде ми е питието?

Хенри нетърпеливо наля уиски в една мръсна чаша и му я тикна в ръцете.

— Добре ли мина? Полицията дойде ли?

Чарлс отпи дълга глътка, потръпна и кимна.

— Къде е Клоук? Вкъщи?

— Предполагам.

— Разкажи ни всичко от самото начало.

Чарлс изпразни чашата и я остави. Лицето му бе потно и червено, сякаш гореше.

— Беше прав за стаята.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше зловещо. Ужасно. Неоправено легло, навсякъде прах, полазена от мравки половинка от шоколадов десерт на бюрото му. Клоук се изплаши и поиска да си тръгваме, но преди това аз се обадих на Марион. Тя дойде за няколко минути. Огледа се, стори ми се някак зашеметена, но нищо не каза. Клоук бе доста неспокоен.

— Разказа ли й за историята с наркотиците?

— Не. Намекна няколко пъти, но тя не му обърна кой знае какво внимание — продължи Чарлс и вдигна очи. — Знаеш ли, Хенри — каза той изведнъж, — мисля, че направихме груба грешка, като не отидохме там първи. Трябваше да претърсим стаята, преди някой от тях да я е видял.

— Какво имаш предвид?

— Виж какво намерих — извади парче вестник от джоба си.

Хенри го грабна и го прегледа.

— Как го намери?

Чарлс сви рамене.

— Късмет. Беше отгоре на бюрото му. При първият сгоден случай го свих.

Погледнах над рамото на Хенри. Беше копие на страница от Хампдънския „Икзаминър“. Между една колонка, посветена на съвети за селското стопанство и половин реклама за градински мотики се мъдреше малко, но набиващо се на очи заглавие.

„Загадъчна смърт в окръг Батънкил“

„Шерифското управление на окръг Батънкил и полицията в Хампдън все още разследват жестокото убийство на Хари Рей Макрий, станало на 12 ноември. Обезобразеното тяло на господин Макрий, собственик на птицеферма и бивш член на Сдружението на производители на яйца във Върмонт, бе открито във фермата му в Меканиксвил. Грабежът е изключен като евентуален мотив, а макар господин Макрий да е имал врагове и сред конкурентите си в търговията с птици и яйца, както и сред жителите на окръг Батънкил, те не са заподозрени в убийството.“

Ужасѐн, се наведох още по-близо, думата „обезобразено“ ме наелектризира, тя бе единственото, което виждах на страницата, но Хенри я обърна и започна да разглежда гърба.

— Добре, че това не е копие от изрезка. Обзалагам се, че го е изрязал в библиотеката, от екземпляра на колежа.

— Надявам се да си прав, но това не означава, че е единственият екземпляр наоколо.

Хенри остави листа в пепелника и драсна клечка кибрит. По единия край плъзна червен поток, който я докосна по ръба, а после облиза цялата страница. За един кратък миг думите блеснаха, а после се сгърчиха и потъмняха.

— Късно е вече, но поне си намерил това. Какво се случи после?

— Марион излезе. Отиде в съседство, до „Пътнам хаус“ и се върна с една приятелка.

— Коя?

— Не я познавам. Юта или Урсула някоя си. Едно от онези момичета, които приличат на шведки и винаги носят рибарски пуловери. Както и да е, тя също огледа стаята, през това време Клоук седеше на леглото, пушеше цигара и изглеждаше така, сякаш го болеше корема. Накрая тази Юта или каквато е там предложи да се качим и да кажем на управителя на дома, в който живее Бъни.

Франсис се разхили. В Хампдън тези управители бяха хората, на които се оплакваш, ако капаците на прозорците не се затварят или някой пуска прекалено силно уредбата си.

— Добре, че го предложи, иначе можеше все още да си седим там — каза Чарлс. — Управител се оказа онова шумно, червенокосо момиче, което все ходи с туристически обувки, как й беше името? Бриъни Дилърд?

— Да — потвърдих. Освен, че бе председател на дома и деен член на студентския съвет, тя бе и председател на някаква левичарска групировка и постоянно се опитваше да мобилизира младежите в Хампдън срещу съкрушителното безразличие.

— Ами тя моментално запретна ръкави и задвижи цялата работа — каза Чарлс. — Записа ни имената. Зададе ни една камара въпроси. Изкара съседите на Бъни в коридора и разпита и тях. Обади се на Студентската служба, а после на охраната. Последните казаха, че ще изпратят някого — той запали цигара, — но изчезването на студент не влизало в правомощията им и трябвало да се обадим в полицията. Ще ми донесеш ли още едно питие? — обърна се рязко към Камила.

— И те дойдоха?

Чарлс държеше цигарата между показалеца и средния си пръст, докато забърса с длан потта от челото си.

— Да — отговори. — Дойдоха двама. Както и няколко души от охраната.

— Какво направиха?

— Охранителите не направиха нищо. Но полицаите се оказаха доста експедитивни. Единият огледа стаята, а другият изкара всички в коридора и започна да ги разпитва.

— Какво ги пита?

— Кой го е виждал последен, къде, от колко време го няма, къде може да е. Може да изглежда доста очевадно, но за първи път някой задава този въпрос.

— Клоук каза ли нещо?

— Не много. Беше много объркващо, наоколо имаше много хора, повечето горяха от желание да разкажат какво знаят, тоест нищо. Никой не ми обърна никакво внимание. Жената от Студентската служба не спря да се бърка и да казва, че това не е работа на полицията, че училището ще се справи с проблема. Накрая един от полицаите се вбеси и каза: „Какво ви става бе, хора? Момчето отсъства цяла седмица и до днес никой нищо не е казал! Работата е сериозна, ако ме питате, мисля, че колежът носи вина, задето не сме уведомени досега.“ Това ядоса жената, но тогава другият полицай се появи от стаята с портмонето на Бъни.

Всички млъкнаха. Вътре имаше двеста долара и всички документи на Бъни. Полицаят, който го намери, каза, че е по-добре да се свържат със семейството на момчето. Всички започнаха да шушукат. Жената от Студентската служба пребледня и каза, че отива до кабинета си, за да извади веднага досието на Бъни. Полицаят тръгна с нея.

По това време коридорът беше претъпкан. Прииждаха отвън и се тълпяха, за да разберат какво става. Първият полицай им каза да си вървят и да си гледат своята работа, в суматохата Клоук се изниза. Но преди да си тръгне, ме дръпна настрани и отново ми каза да не споменавам историята с наркотиците.

— Надявам се, че си изчакал да ти разрешат да си тръгнеш.

— Да. Не ме задържаха много. Полицаят искаше да говори с Марион и след като записа имената и адресите ни, моите и на Юта, ни каза да си вървим. Това беше преди около час.

— Тогава защо се връщаш чак сега?

— Ще стигна и до това. На път за вкъщи не исках да се натъкна на някого, затова минах зад студентското градче и зад административната сграда. Голяма грешка. Не бях стигнал и до брезовата горичка, когато онази сплетница от Студентската служба, жената, дето започна спора, ме видя от прозореца на кабинета на декана и ме извика да се кача.

— Какво е правила в кабинета му?

— Използвала е линията за извънщатски разговори. Говореха с бащата на Бъни, който крещеше на всички, заплашваше да ги съди. Деканът се опитваше да го успокои, но господин Коркоран не спираше да настоява да говори с някого, когото познава. Опитали са да се свържат с теб по другата линия, но не си бил вкъщи.

— Той ли е поискал да говори с мен?

— Явно. Щели да изпратят някого в Лицея, за да извика Джулиан, но точно тогава жената ме видяла през прозореца. В кабинета се бяха насъбрали куп хора — полицаят, секретарката на декана, четирима-петима съседи на Бъни, онази, побърканата, която работи в архива. В съседната стая някой се опитваше да се свърже с ректора. Навъртаха се и няколко преподаватели. Предполагам, че деканът е бил в съвещание, когато жената от Студентската служба е влетяла с полицая. Твоят приятел доктор Роланд беше там, Ричард.

Както и да е. Тълпата се раздели, когато влязох и деканът ми подаде телефона. Господин Коркоран се успокои, когато разбра кой съм. Започна да ми говори поверително и ме попита дали това не е номер на някое братство.

— О, Боже — каза Франсис.

Чарлс го погледна с крайчеца на окото си.

— Пита за теб. „Къде е Морковената глава?“

— Какво друго каза?

— Беше много мил. Пита за всички вас, наистина. Каза да ви поздравя.

Последва дълго и мъчително мълчание.

Хенри прехапа долната си устна и се запъти към барчето, за да си сипе нещо, и попита:

— Разчу ли се историята с банката?

— Да, Марион им каза името на момичето. Между другото — когато Чарлс вдигна глава, очите му гледаха разсеяно и празно, — забравих да ти кажа преди малко, но Марион съобщи името ти на полицаите. Твоето също, Франсис.

— Защо? — попита стреснато Франсис. — За какво?

— Искаха да знаят кои са приятелите му.

— Но защо мен?

— Франсис, успокой се.

Светлината в стаята бе изчезнала. Лилавото небе и заснежените улици имаха неестествен, лунен блясък. Хенри включи осветлението.

— Мислиш ли, че ще започнат издирването още тази вечер?

— Със сигурност ще го търсят. Друг е въпросът дали ще търсят на правилното място.

За един кратък миг никой не каза нищо. Чарлс замислено подрънкваше леда в чашата си.

— Знаете ли — каза той, — извършихме нещо ужасно.

— Налагаше се, Чарлс. Всички го решихме.

— Зная, но не мога да спра да мисля за господин Коркоран. Ваканциите, които прекарвахме в дома му. Беше толкова мил по телефона.

— Сега се чувстваме много по-добре.

— Някои от нас, искаш да кажеш.

Хенри кисело се усмихна:

— А, не знам. „Πελλαίν βούς μέάς έιν Άίδη“

Грубият превод гласеше, че в Подземния свят голям вол струва само дребни монети, знаех какво има предвид и се разсмях против волята си. Древните вярвали, че всичко в Ада е по-евтино.

На тръгване Хенри ми предложи да ме откара до колежа. Беше късно, та когато спряхме зад общежитието, го попитах дали не иска да дойде с мен до столовата, за да вечеряме.

Минахме през пощата, за да си провери кутията. Проверяваше я едва на всеки три седмици и имаше цяла купчина писма. Застана до кошчето за боклук и с безразличие започна да я преглежда, половината пликове изхвърли, без да ги отваря. Изведнъж спря.

— Какво има?

Разсмя се.

— Провери си кутията. Въпросник от администрацията. Пак проверяват Джулиан.

Вече затваряха столовата, когато пристигнахме, а чистачите бършеха пода. Кухнята също бе затворила, така че отидох да поискам малко фъстъчено масло и хляб, докато Хенри си правеше чай. Залата бе пуста. Седнахме на една маса в ъгъла, отраженията ни играеха по черната повърхност на дебелите стъкла на прозорците. Хенри извади химикалка и започна да попълва въпросите за работата на Джулиан.

Разглеждах своето копие, докато ядях сандвича си. Въпросите бяха с отговори по петобалната система: едно — слаб до пет — отличен. „Стимулира ли Ви този член на преподавателското тяло? Добре ли е подготвен? Проявява ли готовност да ви помага извън часовете?“ Без да се поколебае, Хенри бе преминал през целия списък и навсякъде бе оградил само „петици“. Видях го как написа „19“ в празното поле.

— За какво е това?

— Броят на часовете, които съм имал с Джулиан — отвърна той, без да вдигне поглед.

— Имал си деветнадесет часа с Джулиан?

— Ами с консултациите и всичко останало — каза той раздразнено.

Известно време се чуваше само скърцането на химикалката му и далечният трясък на стойката за съдове в кухнята.

— Всички ли получават такива въпросници, или само ние? — попитах.

— Само ние.

— Чудя се защо си правят труда.

— Предполагам, заради архива — той обърна на последната страница, която бе почти изцяло празна. „Моля, избройте допълнителни похвали или препоръки към споменатия преподавател. Можете да прикрепите и допълнителни страници, ако се налага.“

Химикалката му се поколеба над листа. После го сгъна и го остави встрани.

— Ама нищо ли няма да напишеш?

Хенри отпи от чая.

— Как мога да накарам декана по учебната част да разбере, че сред нас има бог?

След вечеря се прибрах в стаята си. Мисълта за предстоящата нощ ме изпълваше с ужас, но причините не бяха онези, които бихте очаквали — че се страхувах от полицията, или че съвестта ме гризеше, или нещо от този род. Точно обратното. Дотогава, на чисто подсъзнателно ниво, бях успял да изтласкам мислите за убийството и всичко, свързано с него. За случилото се говорех в определена компания, но рядко се сещах за него, когато бях сам.

Онова, което изпитвах, когато бях сам, бе един общ невротичен ужас, общ пристъп на нерви и десеторно усилена омраза към себе си. Всяко жестоко и глупаво нещо, изречено от мен, се връщаше с още по-голяма яснота, независимо от това какво си казвах вътрешно или как разтръсквах глава, за да се отърся от мислите: избликваха стари обиди, вини и неудобни ситуации още от детството ми, като сакатото момче, на което се подигравах или пиленцето, подарено ми за Великден, което премазах почти до смърт. Всички те преминаваха пред мен, едно след друго, озарени от мъчително ярка светлина.

Опитах се да уча по гръцки, но това не ми помогна кой знае колко. Поглеждах думата в речника и я забравях в мига, когато се обърнех, за да я напиша. Напълно бях забравил всички падежи и спрежения. Около полунощ слязох долу и се обадих на близнаците. Камила вдигна телефона. Беше сънена и леко пияна. Канеше се да си ляга.

— Разкажи ми някоя забавна история — казах.

— Не мога да се сетя за нито една.

— Каквато и да е история.

— Пепеляшка? Трите мечки?

— Разкажи ми за нещо, което ти се е случило, когато си била малка.

Разказа ми за единствения път, когато си спомня, че е видяла баща си, точно преди двамата с майка й да загинат. Валяло сняг, Чарлс спял, а тя седяла в детското си креватче и гледала през прозореца. Баща й бил на двора, облечен със стар сив пуловер и хвърлял снежни топки по оградата.

— Сигурно е било в ранния следобед. Не знам какво правеше там. Помня само, че го видях и толкова много исках да отида при него, че се опитах да изляза от креватчето. Тогава влезе баба, вдигна пречките, за да не изляза, а аз заплаках. Братът на баба, който живееше с нас, чичо Хилари, влезе в стаята и ме видя да плача. Каза: „Горкото момиченце“, прерови джобовете си, накрая откри една рулетка и ми я даде да си играя.

— Рулетка?

— Да. Знаеш ги, от онези, които се прибират с плясък, когато натиснеш едно копче. С Чарлс вечно се карахме за нея. Все още е някъде у дома.

Събудих се късно на другата сутрин, стреснат неприятно от почукването по вратата.

Отворих и видях Камила. Изглеждаше така, сякаш се бе облякла набързо. Влезе и заключи вратата след себе си, а аз мигах сънливо, навлякъл халата.

— Излизал ли си днес?

Паякът на тревогата пропълзя по тила ми. Седнах на леглото.

— Не, защо?

— Не знам какво става. Полицаите разговаряха с Чарлс и Хенри, дори не знам къде е Франсис.

— Какво?

— В седем сутринта дойде един полицай, за да говори с Чарлс. Не каза какво иска. Чарлс се облече и излезе с него, а по-късно, в осем, ми се обади Хенри. Попита ме дали ще имам нещо против, ако тази сутрин закъснее? Попитах го какво има предвид, защото не се бяхме разбирали да се виждаме сутринта. „Благодаря — каза той. — Знаех, че ще разбереш, от полицията са тук, искат да ми зададат няколко въпроса за Бъни.“

— Уверен съм, че всичко ще бъде наред.

Прокара ръка през косата си — жест, който бе признак на раздразнение и напомняше за брат й.

— Това не е всичко — продължи тя. — Навсякъде е пълно с хора. Репортери. Полицаи. Истинска лудница е.

— Търсят ли го?

— Нямам представа какво правят. Явно са тръгнали към връх Катаракт.

— Може би трябва да излезем за малко от студентското градче.

Яркият й, блеснал поглед се щураше неспокойно из стаята.

— Може би. Обличай се и ще решим какво да правим.

Бях в банята и се бръснех набързо, когато Джуди Пуви влетя толкова бързо в стаята, че се порязах по врата.

— Ричард — каза тя и сложи ръка на рамото ми, — чу ли?

Докоснах лицето си и се загледах в кръвта по върха на пръстите, после я погледнах ядосано:

— Какво да съм чул?

— За Бъни — отговори тя тихо, а очите й бяха широко отворени.

Зяпнах я, защото не знаех какво щеше да каже.

— Джак Тайтелбаум ми каза. Снощи Клоук му разказал. Никога не съм чувала за човек, който просто да изчезне. Всичко е толкова необикновено. Джак казва, че след като не са го открили досега… Сигурна съм, че е жив и здрав — добави тя, когато видя как я погледнах.

Не можах да измисля какво да й отговоря.

— Вкъщи съм си, ако се нуждаеш от нещо.

— Добре.

— Исках да кажа, ако имаш нужда да поговориш или нещо подобно. Винаги съм на разположение. Просто мини.

— Благодаря — казах малко по-рязко.

Тя ме погледна, очите й бяха изпълнение със състрадание, с разбиране за самотата и грубостта на мъката.

— Всичко ще бъде наред — тя стисна ръката ми и си тръгна, но на вратата се спря и отново ме погледна натъжено.

Въпреки думите на Камила, се оказах неподготвен за шумотевицата навън. Паркингът бе пълен, навсякъде имаше хора от Хампдън — предимно работници от фабриките, поне така изглеждаха, защото някои бяха понесли кутиите с обеда си, а други децата си. Удряха по земята с пръчки и вървяха към връх Катаракт в широки, накъсани редици. Студентите прииждаха отвсякъде и ги зяпаха с любопитство. Имаше полицаи, заместник-шерифи и един-двама от щатския патрул. На поляната, до няколко служебни коли, бе паркиран автомобил на една радиостанция, каравана за напитки и микробусът на „Екшън Нюз 12“.

— Какво правят тук всички тези хора?

— Виж — каза Камила, — това не е ли Франсис?

Далеч сред настръхналото множество мярнах червена коса, ярък шал около врата и черен балтон. Камила сви ръце като фуния пред устата си и го повика.

Той си проби път между няколко работници от стола, наизлезли да видят какво става. Под мишницата му имаше вестник.

— Здравейте — поздрави той. — Можете ли да повярвате?

— Какво става?

— Същинско търсене на съкровище.

— Какво?

— През нощта семейство Коркоран са обявили голяма награда. Всички фабрики в Хампдън са затворени. Някой да иска кафе? Имам един долар.

Тръгнахме към караваната и минахме през рядката и мрачна групичка на чистачите и хората от поддръжката.

— Три кафета, двете с мляко, моля — каза Франсис на дебелата жена зад тезгяха.

— Няма мляко, само суха сметана.

— Тогава без нищо — той отново се обърна към нас. — Видяхте ли сутрешния вестник?

Беше късното издание на Хампдънския „Икзаминър“. В една колона на първа страница бе поместена неясна снимка на Бъни, а под нея имаше голямо заглавие: „ПОЛИЦИЯ И РОДНИНИ ТЪРСЯТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИГОДИШЕН МЛАДЕЖ, ИЗЧЕЗНАЛ ОТ ХАМПДЪН“.

— Двадесет и четири? — зяпнах аз. С близнаците бяхме на по двадесет години, а Хенри и Франсис — на двадесет и една.

— В началното училище е повторил една-две години — каза Камила.

— Ааа.

„В неделния следобед Едмънд Коркоран, студент в колежа Хампдън, наричан от приятелите и семейството си «Бъни», бил на купон в студентското градче, откъдето си тръгва рано, за да се срещне с приятелката си Марион Барнбридж от Рай, Ню Йорк, също студентка в Хампдън. Тогава Бъни Коркоран е видян за последен път.

Вчера загрижената госпожица Барнбридж и приятели на Коркоран сигнализират в местната и щатската полиция, които разпространяват информация в бюлетина за изчезнали лица. Днес започва претърсване в околностите на Хампдън. По описание липсващият младеж (продължава на стр. 5)“

— Прочете ли го? — попитах Камила.

— Да. Обърни страницата.

„… е висок метър осемдесет и шест, тежи 86 килограма, има светлоруса коса и сини очи. Носи очила, за последно е бил видян облечен със сиво спортно сако от туид, панталони в цвят каки и жълт дъждобран.“

— Ричард, ето ти кафето — каза Франсис, докато внимателно се обръщаше с по чаша във всяка ръка.

„В подготвителното училище «Сейнт Джеръм», Колидж Фолс, Масачусетс, Коркоран е бил деен член на отборите по хокей и лакрос. През последната си година е капитан на отбора по футбол и участва с «Върколаците» в щатското първенство. В Хампдън е началник на доброволческата пожарна команда. Учи литература и езици, основните му предмети са свързани с класическата филология. Състудентите му го описват като «истински учен».“

— Ха — каза Камила.

„Клоук Рейбърн, приятелят на Коркоран, един от първите, обадили се в полицията, каза, че Коркоран е «праволинеен човек и определено не е замесен в никакви истории с наркотици.»

Опасенията принуждават Рейбърн да проникне вчера в стаята на Коркоран и впоследствие да уведоми полицията.“

— Не е вярно — каза Камила. — Не се е обадил той.

— Не пише нито дума за Чарлс.

— Слава Богу — отвърна тя на гръцки.

„Родителите на Коркоран, Макдонълд и Катрин Коркоран от Шейди Брук, Кънектикът пристигат днес в Хампдън, за да помогнат в издирването на най-малкия от петте си сина (виж «Едно семейство се моли» стр. 10). В интервю по телефона господин Коркоран, който е председател на Бингъм Банк и член на управителния съвет на Първа Национална Банка на Кънектикът, заяви «Не можем да направим кой знае какво, ако останем у дома. Искаме да помогнем, доколкото можем.» Сподели още, че е говорил със сина си по телефона седмица преди да изчезне, и че не е забелязал нищо необикновено. Катрин Коркоран каза за сина си: «Едмънд много обича семейството си. Сигурна съм, че ако нещо се бе случило, щеше да каже на Мак или мен.» Предложена е награда от петдесет хиляди долара за информация, която би довела до откриването на Едмънд Коркоран. Парите са събрани от семейство Коркоран, Бингъм Банк и ложата «Хайланд Хайтс», принадлежаща към Ордена на лоса.“

Вятърът духаше. С помощта на Камила сгънах вестника и го подадох на Франсис.

— Петдесет хиляди долара — казах. — Това са много пари.

— И се чудиш защо виждаш толкова много хора от Хампдън тази сутрин? — отпи от кафето си Франсис. — Божичко, ама че е студено тук!

Обърнахме се и тръгнахме към столовата. Камила попита Франсис:

— Знаеш за Чарлс и Хенри, нали?

— Да, казали са на Чарлс, че може да поискат да разговарят с него, нали?

— Но Хенри?

— Струва ми се излишно да се притесняваш за него. Столовата бе много топла и за наша изненада напълно пуста. Тримата седнахме на един лепкав, облицован с черна изкуствена материя диван. Пиехме кафето си. Хора влизаха и излизаха, някои дойдоха да ни питат дали имаме някакви новини. Джъд „Парти Пиг“ Макена пристигна с празна кутия от боя и ни попита дали искаме да дарим пари за извънредния фонд за издирването. Тримата дадохме общо един долар в дребни монети.

Говорихме с Жорж Лафорг, който въодушевено и много подробно ни разказваше за подобно изчезване в Брандайс, когато изведнъж, отникъде, иззад гърба му се появи Хенри.

Лафорг се обърна.

— А — хладно каза, когато видя кой е.

Хенри леко наклони глава.

— Bonjour, Monsieur Laforgue. Quel plaisir de vous revoir.146

С претенциозен жест Лафорг извади носна кърпа от джоба и започна да си духа носа, действието сякаш продължи цели пет минути. После сгъна кърпичката си на превзети малки квадратчета, обърна се с гръб към Хенри и продължи да разказва. Историята завърши с това, че тогава студентът се качил на автобуса за Ню Йорк, без да предупреди никого.

— А това момче — Бърди беше, нали?

— Бъни.

— Да. Това момче е отсъствало много по-малко. Ще се появи, когато си поиска и всички ще се чувстват много глупаво — той заговори по-тихо. — Мисля, че от колежа се боят да не бъдат забъркани в процес, може би затова са изгубили чувството си за мярка, а? Моля ви да не ме цитирате.

— Разбира се, че няма.

— Разбирате ли, положението ми пред декана е доста деликатно.

* * *

— Малко съм уморен — каза по-късно в колата Хенри, — но няма за какво да се притесняваме.

— Какво те питаха?

— Нищо особено. От колко време го познавам, дали се е държал странно напоследък, дали знам за някакви причини, които биха го накарали да напусне колежа. Разбира се, че се държеше странно през последните няколко месеца — аз го потвърдих — поклати глава. — Два часа. Честно казано, не знам дали щях да се захвана с всичко това, ако знаех в какви глупости ще се забъркаме.

Отбихме се в апартамента на близнаците и намерихме Чарлс заспал на дивана, беше се проснал по корем, така както си беше с обувките и палтото, едната му ръка висеше надолу, виждаха се китката и част от ръкава на ризата.

Сепна се, когато влязохме. Лицето му бе подпухнало, а шарките от възглавниците на дивана се бяха отпечатали като дълбоки бразди на едната му буза.

— Как мина? — попита Хенри.

Чарлс се поизправи и разтърка очи.

— Струва ми се, добре. Искаха да подпиша нещо, в което се описваше вчерашната история.

— Идваха и при мен.

— Така ли? Какво те питаха?

— Задаваха ми същите въпроси.

— Добре ли се държаха?

— Не особено.

— Божичко, в полицията бяха толкова мили с мен. Дори ми дадоха закуска. Кафе и понички с мармалад.

Беше петък, което означаваше, че нямаме часове и Джулиан не бе в Хампдън, а си беше у дома. Домът му не бе далеч от мястото, където се намирахме — на половин път до Олбъни, където бяхме отишли, за да хапнем палачинки в някакво крайпътно заведение. След обяда Хенри изведнъж предложи да отидем и да проверим дали си е у дома.

Никога не бях стъпвал в дома на Джулиан, дори не го бях виждал, но предполагах, че останалите са били там стотици пъти. Всъщност Джулиан не приемаше почти никого, с изключение, разбира се, на Хенри. Това не бе толкова изненадващо, колкото може да изглежда, тъй като Джулиан винаги пазеше една лека, но ясно очертана граница между студентите и себе си. Макар че, в сравнение с другите преподаватели, изпитваше силна привързаност към нас, взаимоотношенията ни никога не бяха като между равни, дори и когато се отнасяше до Хенри. Часовете ни с него се провеждаха повече в духа на човеколюбивата диктатура, отколкото в духа на демокрацията. Веднъж каза:

— Аз съм ваш учител, защото зная повече от вас.

На психологическо ниво поведението му бе почти болезнено интимно, но на повърхността бе делово и хладно. Виждаше само най-привлекателните ни качества, които развиваше и шлифоваше, за сметка на всички други досадни и не тъй приятни наши способности. Изпитвах удоволствие да се нагаждам към този привлекателен, макар и неточен образ. В крайна сметка открих, че повече или по-малко съм се превърнал в образа, който толкова дълго време съм играл. Нямаше обаче никакво съмнение, че Джулиан не искаше да ни види в нашата цялост, или да ни вижда на практика като нещо по-различно от прекрасните роли, които ни бе създал: genis gratus, corpore glabellus, arte multiscius, et fortuna opulentus147 — с гладки бузи, нежна кожа, добре образовани и богати. Именно тази негова особена слепота към всички проблеми от лично естество на края му позволи да превърне дори изключително реалните тегоби на Бъни в духовни.

Тогава, както и сега, не знаех нищо за живота на Джулиан извън класната стая. Именно това придаваше толкова изкусителен ореол на загадъчност на всичко, което правеше или казваше. Няма никакво съмнение, че неговият личен живот бе също толкова несъвършен, колкото и на всички останали хора, но единствената страна от характера му, която ни позволяваше да видим, бе полирана до такова съвършенство, та ми се струваше, че и когато бе далеч от нас, води невъобразимо префинен живот.

Така че бе естествено да изпитвам огромно любопитство и желание да видя къде живееше. Домът му бе голяма каменна къща на един хълм, на километри от главния път, а наоколо, докъдето поглед стигаше, имаше само дървета и сняг. Къщата бе доста внушителна, но не и наполовина толкова готическа и грамадна, колкото тази на Франсис. Бях слушал прекрасни истории не само за градината, но и за вътрешността на дома — атически вази, майсенски порцелан, картини от Алма-Тадема148 и Фрит149. Но градината бе покрита със сняг, а Джулиан явно не си бе у дома, или поне не отвори вратата.

Хенри погледна надолу по хълма към мястото, където чакахме в колата. Бръкна в джоба си, извади лист хартия и написа бележка, която сгъна и пъхна в процепа на вратата.

— Има ли студенти в екипите? — попита Хенри на връщане към Хампдън. — Не искам да се включим, ако ще изглеждаме подозрителни. Но съгласете се, че от друга страна ще изглежда доста коравосърдечно, ако просто се приберем вкъщи?

Замълча, размишляваше.

— Може би трябва да проверим. Чарлс, на теб ти се събра доста за един ден. По-добре е да се прибереш.

Оставихме близнаците, а ние тримата се върнахме в студентското градче. Очаквах, че търсачите ще са се уморили и разотишли, но с изненада установих, че са по-дейни от всякога. Имаше полицаи, служители на колежа, скаути, работници от поддръжката, охранители, около тридесет студенти (някои в официалната група, която явно се състоеше от представители на Студентския съвет, а останалите просто така), както и тълпи от града. Множеството бе голямо, но когато от върха на хълма тримата погледнахме надолу, хората ни се сториха странно притихнали и дребни на фона на ширналия се сняг.

Спуснахме се по хълма, Франсис бе кисел, защото не искаше да идва и вървеше на няколко крачки зад нас. Смесихме се с тълпата. Не ни обърнаха никакво внимание. Зад себе си чух неясното и насечено гъргорене на радиостанция. Стреснах се, защото, вървейки заднешком, се бях натъкнал на началника на охраната.

— Внимавай — извика той. Беше нисък и дебел мъж, с вид на булдог и с жълтокафяви петна по носа и долната част на лицето.

— Извинявайте — побързах да кажа. — Бихте ли ми казали какво…

— Колежанчета — измърмори той и извърна глава, сякаш за да се изплюе. — Препъват се, пречкат се, не знаят какво по дяволите да правят.

— Точно това се опитваме да разберем — сопна му се Хенри.

Охранителят се обърна рязко, но погледът му някак си пропусна Хенри и се спря на Франсис, който бе спрял на едно място и гледаше в пространството.

— Ето те и теб, а? — каза злобно охранителят. — Господинчото, който живее извън студентското градче, но си мисли, че може да спира на служебния паркинг.

Франсис се стресна, в очите му се появи ярост.

— Да, ти. Знаеш ли колко неплатени глоби имаш? Девет. Точно миналата седмица съобщих номера на колата ти в кабинета на декана. Могат да ти наложат изпитателен срок, да ти го отразят в досието, могат да ти направят какво ли не. Да ти забранят да ползваш библиотеката. Ако питаха мен, щях да те тикна в затвора.

Франсис зяпна срещу него. Хенри го хвана за ръкава и го издърпа встрани.

Дългата и разкъсана редица на хората от града вървеше бавно през снега, някои от тях апатично удряха по земята с пръчки. Застанахме в края и влязохме в крачка.

Съзнанието, че тялото на Бъни всъщност се намира на около три километра на югозапад, не придаваше особен интерес или настойчивост на търсенето ми, мъкнех се като в мъгла, а очите ми бяха забити в земята. Начело на редицата няколко щатски патрули и полицаи вървяха с наведени глави и говореха тихо, а край тях подтичваше и лаеше една немска овчарка. Въздухът бе душен, небето над планините — тъмно и предвещаваше буря. Палтото на Франсис плющеше и се издуваше театрално от вятъра. Той не спираше да се оглежда крадешком, за да види дали инквизиторът му не е наблизо, а от време на време се покашляше леко и самосъжалително.

— Защо, по дяволите, не си платил тези глоби? — му прошепна Хенри.

— Остави ме на мира.

Стори ми се, че часове наред пъплехме през снега, докато накрая силните бодежи в краката ми не се превърнаха в неприятно изтръпване. Тежките обувки на полицаите хрущяха зловещо в снега, а палките им се полюляваха тежко на големите им колани. Един хеликоптер се спусна с рев над дърветата, за миг се задържа над нас, а после се отправи в посоката, от която бе дошъл. Смрачаваше се и хората тръгнаха обратно по изпотъпкания склон, за да се приберат вкъщи.

— Хайде да си ходим — каза за четвърти или пети път Франсис.

Най-после тръгнахме обратно, когато пред нас на пътеката се изпречи един бродещ полицай.

— Стига ли ви? — усмихна се той, едър мъж със зачервено лице и рижи мустаци.

— Май да.

— Познавате ли момчето?

— Да, в интерес на истината го познаваме.

— И нямате никаква представа накъде може да е отпрашил?

„Ако това беше филм,“ помислих си, загледан учтиво в симпатичното, пълно лице на полицая, „ако това беше филм, нямаше да можем да си намерим място и щяхме да се държим наистина подозрително.“

— Колко струва един телевизор? — попита Хенри на път за вкъщи.

— Защо?

— Защото тази вечер бих искал да гледам новините.

— Мисля, че са доста скъпи — каза Франсис.

— На тавана на „Монмът“ има телевизор — намесих се аз.

— Дали е нечия собственост?

— Със сигурност.

— Добре — каза Хенри, — ще го върнем, когато си свършим работата.

Франсис пазеше, докато с Хенри се качихме на тавана и започнахме да търсим сред изпочупени лампи, картонени кутии и грозни картини с маслени бои от първокурсниците, които учеха изобразително изкуство. Накрая намерихме телевизора зад стара клетка за зайци и го свалихме по стълбите до колата на Хенри. Отбихме се у близнаците на път за Франсис.

— Семейство Коркоран се опитваха да се свържат с теб цял следобед — обърна се Камила към Хенри.

— Господин Коркоран се обажда шест пъти.

— Джулиан също звъня. Много е разстроен.

— И Клоук — каза Чарлс.

Хенри спря.

— Какво искаше?

— Искаше да се увери, че тази сутрин с теб нищо не сме казали на полицията за наркотиците.

— Какво му каза?

— Казах му, че не съм, но за теб не зная.

— Хайде — каза Франсис, поглеждайки часовника си, — ако не побързаш, ще ги изпуснем.

Сложихме телевизора на масата в трапезарията на Франсис. Въртяхме се около него, докато не нагласихме що-годе добра картина. Финалните надписи на „Петикоут джънкшън“150 се нижеха на фона на водонапорната кула в Хутървил и експреса „Канънбол“.

Следваха новините. Музикалният фон постепенно заглъхваше, а в левия ъгъл до бюрото на водещата се появи малък кръг, в него бе изобразен полицай, който светеше с фенерче и държеше на каишка теглещо се куче, отдолу бе изписано „ПОЛИЦЕЙСКА ХАЙКА“.

Водещата погледна в камерата.

— Стотици претърсват, а хиляди се молеха, когато започваше издирването на студента от колежа Хампдън Едмънд Коркоран.

Картината се смени с гъсто залесена котловина, редицата на търсещите, снимани отзад и удрящи шубраците с пръчки, а немската овчарка, която бяхме видели по-рано, ни се смееше и лаеше от екрана.

— Къде сте вие, момчета? — попита Камила. — Някъде там ли сте?

— Вижте — каза Франсис, — ето го онзи ужасен човек.

— Сто доброволеца — съобщи глас зад кадър, — пристигнаха тази сутрин, за да помогнат на студентите от колежа Хампдън в издирването на техния състудент, който е изчезнал от неделя следобед. До този момент издирването на двадесет и четиригодишния Едмънд Коркоран от Шейди Брук, Кънектикът, не е дало никакви резултати, но днес се обадиха в нашата телевизия с важна информация, за която властите смятат, че ще придаде ново измерение на разследването.

— Какво? — каза Чарлс на телевизора.

— Сега включваме Рик Добсън, който е на мястото на събитието.

Картината се прехвърли на мъж в тренчкот, който държеше микрофон и бе застанал пред нещо подобно на бензиностанция.

— Познавам това място — каза Франсис и се наведе напред. — Това е „Ридиймд Рипеър“ на шосе номер 6.

— Шт — каза някой.

Вятърът духаше силно. Микрофонът изпищя, а после замлъкна, пращейки.

— Днес следобед — започна репортерът, като говореше с наведена глава, — в един и петдесет и шест минути нашата телевизия получи важна информация, която може да доведе до пробив в разследването, водено от полицията във връзка с изчезването на студент от колежа Хампдън.

Камерата се отдръпна, за да покаже възрастен мъж, облечен в работен комбинезон, вълнена шапка и мазен, тъмен анорак. Погледът му бе втренчен някъде встрани, главата му бе кръгла, лицето му приветливо и спокойно като на бебе.

— До мен е Уилям Хънди — продължи репортерът, — съсобственик на „Ридиймд Рипеър“ в Хампдън, член на спасителния отряд на окръг Хампдън, който току-що ни съобщи важна новина.

— Хенри — каза Франсис. Изплаших се, когато видях колко бледо бе станало изведнъж лицето му.

Хенри бръкна в джоба си за цигара.

— Да — каза той троснато. — Виждам.

— Какво става? — попитах.

Хенри почука цигарата си в кутията. Не откъсваше очи от екрана.

— Този човек ми поправя колата — каза той.

— Господин Хънди — продължи важно репортерът, — ще ни кажете ли какво сте видели в неделя следобед?

— О, Боже — възкликна Чарлс.

— Тихо — каза Хенри.

Автомонтьорът погледна срамежливо към камерата, а после встрани.

— Неделя следобед — поде с носовия върмонтски изговор, — един кремав понтиак „ЛьоМан“, на няколко години, спря до онази колонка — тромаво, сякаш се бе сетил със закъснение, той вдигна ръка и посочи някъде встрани. — Имаше трима мъже, двама отпред и един отзад. Не бяха от града. Изглежда, че бързаха. Нямаше да се сетя за тях, но онова момче бе с тях. Разпознах го, когато видях снимката му във вестника.

Сърцето ми почти спря — трима мъже, бял автомобил — но после осмислих подробностите. Бяхме четирима, с нас обаче беше и Камила, а и в неделя следобед Бъни не се бе приближавал до колата. Хенри караше БМВ, което нямаше нищо общо с понтиака.

Хенри бе спрял да почуква пакета с цигарата, която сега висеше свободно между пръстите му.

— Семейство Коркоран не са получили писмо с искане за откуп, но властите все още не са отхвърлили възможността за отвличане. С вас беше Рик Добсън, на живо за „Екшън Нюз 12“.

— Благодаря ти, Рик. Ако някой от нашите зрители има допълнителна информация във връзка с тази или друга история, умоляваме ги да се обадят на горещата ни линия, всеки ден между девет и пет…

— Днес настоятелството на общинското училище в Хампдън гласува едно от най-противоречивите…

Приблизително няколко минути зяпахме телевизора и седяхме без да продумаме, напълно изумени. Накрая близнаците се спогледаха и се разсмяха.

Хенри поклати глава, все още невярващо загледан в екрана.

— Върмонтци — каза той.

— Познаваш ли този човек? — попита Чарлс.

— През последните две години карам колата си на ремонт при него.

— Луд ли е?

Отново поклати глава.

— Или е луд, или лъже заради наградата. Не знам какво да кажа. Винаги ми се е струвал горе-долу нормален, въпреки че веднъж ме издърпа в ъгъла и започна да ми говори за царството Божие на земята.

— Добре де — каза Франсис, — независимо от причините, той ни направи невероятна услуга.

— Не съм сигурен — продължи Хенри. — Отвличането е сериозно престъпление. Ако това се превърне в криминално разследване, може да се натъкнат на нещо, до което не бихме искали да се доберат.

— Как ще го направят? Какво общо има това с нас?

— Нямам предвид нещо голямо. Но има толкова много дребни неща, които могат да се окажат също толкова пагубни, ако някой си направи труда да ги събере на едно място. Например, бях достатъчно глупав да купя онези самолетни билети с кредитната си карта. Ще видим зор, докато дадем задоволително обяснение за това. Ами твоят попечителски фонд, Франсис? Ами банковите ни сметки? Големи тегления през последните шест месеца и нищо, което да покажем насреща. Бъни има ужасно много нови дрехи в гардероба си, за които не би могъл да плати сам.

— Някой ще трябва да се порови доста дълбоко, за да открие тези неща.

— Някой просто ще трябва да се обади на подходящите места.

Точно тогава звънна телефонът.

— О, Боже — изстена Франсис.

— Не го вдигай — каза Хенри.

Но Франсис въпреки всичко вдигна слушалката, както знаех, че ще направи.

— Да — каза той предпазливо. Пауза. — Здравейте, господин Коркоран — поздрави и се отпусна, като с палеца и показалеца ни показа, че всичко е наред. — Научихте ли нещо?

Много дълга пауза. Няколко минути Франсис слушаше внимателно, гледаше в пода и кимаше, след известно време започна да поклаща нетърпеливо крака си нагоре-надолу.

— Какво става? — прошепна Чарлс.

Франсис отдалечи телефона от ухото си и направи знак с уста, че от другата страна не спират да дърдорят.

— Знам какво иска — мрачно каза Чарлс. — Иска да отидем в хотела му и да вечеряме с тях.

— Всъщност, господине, вече вечеряхме — казваше в този миг Франсис. — … Не, разбира се, че не… Да. О, да, господине, опитвах да се свържа с вас, но нали знаете колко са объркани нещата… Разбира се…

Накрая затвори. Всички го загледахме въпросително.

Той сви рамене.

— Ами, опитах. Очаква ни в хотела след двадесет минути.

— Нас?

— Няма да отида сам.

— Той сам ли е?

— Не — отговори Франсис от кухнята, където го чувахме да отваря и затваря шкафовете. — С изключение на Теди, всички са там, всеки момент го очакват да пристигне.

Настъпи кратко мълчание.

— Какво правиш там? — попита Хенри.

— Наливам си нещо за пиене.

— Налей и на мен — каза Чарлс.

— Скоч става ли?

— Бих предпочел бърбън, ако имаш.

— Нека бъдат два — каза Камила.

— Защо просто не донесеш цялата бутилка — вметна Хенри.

След като тръгнаха, се излегнах на дивана на Франсис, пуших от цигарите му, пих от скоча му и гледах „Риск“. Единият от участниците бе от Сан Гилберто, което е много близо до моето родно място, само на около десетина километра. Всички тези предградия в Калифорния започват да се сливат едно с друго, та става трудно да определиш къде свършва едното и започва другото.

След играта следваше телевизионен филм. Беше свързан със заплахата от сблъсъка на земята с друга планета и как учени от цял свят се обединяват, за да предотвратят катастрофата. Един астроном, който постоянно се появява в разни предавания и за чието име вероятно ще се сетите, играеше сам себе си във филма.

По някаква причина не се чувствах спокоен, когато дойде време за новините в единадесет, затова превключих на друг канал и гледах нещо, което се наричаше „История на металургията“. Оказа се доста интересно всъщност, но бях изморен и леко пийнал, та съм заспал, преди да свърши.

* * *

Видях, че са ме завили с одеяло, когато се събудих, а стаята бе посиняла от студената утринна светлина. С гръб към мен, на перваза на прозореца седеше Франсис, облечен с дрехите от миналата нощ и похапваше череши в мараскино151 от един буркан, поставен на коляното му.

Изправих се.

— Колко е часът?

— Шест — отговори той с пълна уста, без да се обръща.

— Защо не ме събуди?

— Прибрах се едва в четири и половина. Бях прекалено пиян, за да те откарам вкъщи. Искаш ли черешка?

Все още беше пиян. Яката му бе разкопчана, дрехите му — в безпорядък, гласът му звучеше уморено и безизразно.

— Къде си бил цяла нощ?

— Със семейство Коркоран.

— Не ми казвай, че сте пили.

— Напротив.

— До четири?

— Те продължаваха, когато си тръгвах. Във ваната имаше пет или шест каси с бира.

— Не знаех, че ще бъде толкова весело събиране.

— Беше подарък от „Фуд Кинг“ — каза Франсис. — Бирата, имам предвид. Господин Коркоран и Брейди взели част от нея и я домъкнали в хотела.

— Къде са отседнали?

— Не знам — отегчено отвърна Франсис. — Ужасно място. Един от онези големи, едноетажни мотели с неонови надписи и без обслужване по стаите. Всички стаи са свързани. Децата на Хю крещяха и хвърляха чипс, във всяка стая бе пуснат телевизор. Беше ад… Наистина — допълни без капка хумор, когато се разсмях. — Мисля, че след тази нощ мога да преживея всичко, включително и ядрена война, или да се кача на самолет. Някой, предполагам, че беше някое от онези проклети хлапета, свали любимия ми шал от леглото и уви в него една пилешка кълка. Онзи от хубавата коприна с щампованите часовници. За нищо не става вече.

— Бяха ли разстроени?

— Кой, семейство Коркоран ли? Разбира се, че не. Дори не мисля, че забелязаха.

— Нямах предвид шала.

— А — той извади поредната черешка от буркана, — предполагам, в известен смисъл всички бяха разстроени. Не говореха почти за нищо друго, но не изглеждаха като да не са на себе си или нещо подобно. В един миг господин Коркоран беше тъжен и тревожен, а в следващия си играеше с бебето и наливаше на всекиго бира.

— Марион беше ли там?

— Да. Клоук също. Излезе да се разходи с Брейди и Патрик, а когато се върна, вонеше на трева. С Хенри прекарахме вечерта на радиатора, разговаряйки с господин Коркоран. Камила май отиде да поздрави Хю и жена му, и там я впримчиха. Нямам представа какво се случи с Чарлс.

След няколко секунди Франсис просто тръсна глава.

— Не зная, но не ти ли се струва, че по един ужасяващ начин всичко това е толкова смешно?

— Ами всъщност далеч не е толкова смешно.

— Май не е — и си запали цигара, а ръцете му трепереха. — Господин Коркоран спомена, че днес идва и Националната гвардия. Каква бъркотия.

От известно време гледах съсредоточено буркана с черешите и не осъзнавах напълно какви бяха плодовете.

— Защо ги ядеш?

— Не знам — и се загледа в буркана. — На вкус са наистина отвратителни.

— Изхвърли ги.

Той повдигна с мъка рамката на прозореца, която най-накрая се предаде със стържещ звук.

Един порив на леден въздух ме удари в лицето.

— Ей.

Изхвърли буркана през прозореца и се отпусна върху рамката с цялата си тежест. Отидох да му помогна. Накрая тя с трясък се затвори и завесите меко се отпуснаха край прозореца. Черешовият сок бе оставил разпръсната червена линия по снега.

— С лек привкус на Жан Кокто, нали? — каза Франсис. — Изтощен съм. Извини ме, но сега отивам да си взема един душ.

Беше пуснал душа, а аз тъкмо си тръгвах, когато телефонът иззвъня.

Беше Хенри.

— А, извинявай. Мислех, че се обаждам на Франсис.

— Така е. Почакай — оставих слушалката и го извиках.

Франсис се появи по панталон и долна риза, лицето му бе наполовина сапунисано, а в ръката си държеше бръснач.

— Кой е?

— Хенри.

— Кажи му, че съм в банята.

— В банята е.

— Не е в банята — каза Хенри. — В стаята при теб е. Чувам го.

Подадох на Франсис слушалката. Държеше я встрани от лицето си, за да не я изцапа с пяна.

Дочувах неразбираемите думи от устата на Хенри. Само след миг сънливите очи на Франсис се разшириха.

— О, не. Не аз.

Отново гласът на Хенри, рязък и делови.

— Не. Наистина, Хенри. Уморен съм, лягам да спя и няма начин…

Изведнъж лицето му се измени. За моя най-голяма изненада Франсис силно изруга и така трясна слушалката, че тя издрънча.

— Какво има?

Гледаше телефона.

— Мътните го взели. Затвори ми.

— Какво става?

— Иска отново да се включим в проклетата хайка. Сега. Не съм като него. Просто не мога да стоя буден пет или шест дни в…

— Сега? Толкова е рано.

— Той казва, че са почнали преди час. Мътните го взели. Никога ли не спи?

Не бяхме говорили за случката в стаята ми отпреди няколко дни, но сънливата тишина в автомобила ми се стори подходяща, за да изясним нещата.

— Знаеш ли, Франсис…

— Какво?

Стори ми се, че бе най-добре да подхвана направо.

— Знаеш ли, наистина не ме привличаш. Не исках да кажа, че…

— Интересно — каза студено той. — Ти също не ме привличаш.

— Но…

— Беше на разположение.

Останалата част от пътя до училище пропътувахме в не толкова приятно мълчание.

Невероятно наистина, но напрежението бе ескалирало в сравнение с изминалата нощ. Сега имаше стотици хора в униформи, с кучета, мегафони и камери, купуваха си бутер банички от караваната и се опитваха да надникнат през тъмните прозорци на новопристигналите микробуси — три на брой, единият на телевизионен канал от Бостън — паркирани на поляната пред столовата, заедно с остатъка от автомобилите, които паркингът не можеше да побере.

Намерихме Хенри на предната веранда на столовата. Четеше и бе изцяло погълнат от книгата — малко томче, подвързано с телешка кожа и написано на някакъв близкоизточен език. Близнаците, сънени, със зачервени носове и разчорлени, се бяха проснали на една пейка като гимназисти и си подаваха чаша с кафе.

Франсис смушка Хенри с лакът и го срита по крака.

Хенри се стресна.

— А, добро утро.

— Как можеш да го изречеш дори. Не съм мигнал. От три дни нищо не съм хапнал.

Хенри отбеляза с лентичка докъде е стигнал и пъхна книгата в джоба на сакото си.

— Тогава — дружелюбно каза той, — вземи си поничка.

— Нямам пари.

— Ще ти дам пари.

— Не искам проклетата поничка.

Отидох и седнах при близнаците.

— Снощи изпусна доста интересни неща — ми каза Чарлс.

— Така чух.

— Съпругата на Хю ни показва час и половина бебешки снимки.

— Най-малко — намеси се Камила. — А Хенри пи бира от кутия.

Мълчание.

— А ти какво прави — попита Чарлс.

— Нищо. Гледах филм по телевизията.

И двамата се оживиха.

— Наистина ли? Онзи за сблъсъка на планетите ли?

— Господин Коркоран го беше пуснал, но преди да свърши, някой смени канала — каза Камила.

— Какъв беше краят?

— Докъде го гледахте?

— Всички бяха в онази лаборатория в планината. Младите, ентусиазирани учени се бяха съюзили срещу онзи циничен стар учен, който не искаше да им помогне.

Разказвах им denouement152, когато Клоук Рейбърн рязко си запробива път сред тълпата. Спрях, защото си помислех, че е тръгнал към нас с близнаците, но той само ни кимна и се приближи към Хенри, който стоеше на края на верандата.

— Слушай — чух го да казва, — снощи нямах възможност да говоря с теб. Свързах се с онези от Ню Йорк, Бъни не е бил там.

Известно време Хенри не му отговори нищо, но после продума:

— Нали каза, че не можеш да се свържеш с тях.

— Не, не е невъзможно, но е голям въртел. Така или иначе, не са го виждали.

— Откъде си толкова сигурен?

— Какво?

— Нали каза, че не може да се вярва на нито една тяхна дума?

Клоук изглеждаше изненадан.

— Така ли?

— Да.

— Виж сега — каза той и свали слънчевите си очила, очите му бяха кръвясали и подпухнали. — Ония казват истината. Не се бях замислял преди, но не е минало чак толкова време, а и нюйоркските вестници са гръмнали с тази история. Ако наистина са му направили нещо, няма да си седят в жилището и да ми отговарят на позвъняванията… Какво има, човече? — нервно попита, когато Хенри не му отговори.

— Не си казал нищо на никого, нали?

Хенри едва дочуто се изкашля — знак, който можеше да значи всичко.

— Какво?

— Никой не е питал — каза Хенри.

Лицето му нищо не изразяваше. Клоук, чието стъписване бе очевидно, го изчакваше да продължи. Накрая си сложи обратно слънчевите очила, като лека защитна мярка.

— Добре. Ъъъ. Добре тогава. Доскоро.

След като си тръгна, Франсис изгледа озадачено Хенри.

— Какво целиш, по дяволите?

Хенри не отговори.

Денят мина като насън. Гласове, кучешки лай, бумтенето на хеликоптер над главите ни. Вятърът бе силен и бушуваше като океан в дърветата. Хеликоптерът бе изпратен от централата на щатската полиция на Ню Йорк в Олбъни. Казаха ни, че бил оборудван със специален инфрачервен сензор. Някой доброволно бе изпратил нещо, което наричаха „ултра-лек“ самолет, който пикираше над главите ни и едва се разминаваше с върховете на дърветата. Сега вече ни бяха строили в истински редици, всяка си имаше водач с мегафон, прииждахме по заснежения хълм вълна след вълна.

Ниви, пасбища и гъсто залесени била. Теренът се спускаше надолу в подножието на планината. Ширналата се пред нас долина бе покрита с гъста мъгла — казан, от чието гърло се издига бяла пара и над който се подават единствено вледенените върхове на дърветата, като нокти на харпии. Постепенно се спускахме надолу, докато светът изчезна от погледа ни. Чарлс се виждаше ясно зад мен, хиперреалистичен образ, с тези румени бузи, задъхани крачки, а малко по-надолу Хенри приличаше на привидение — странна безплътна маса и светлина сред мъглата.

След няколко часа теренът започна да се издига, тогава се сблъскахме с ариергарда на друга малка група. Присъствието на някои хора в нея ме изненада и дори ме трогна донякъде. Видях Мартин Ховър, възрастен и изтъкнат композитор от музикалния факултет, жената на средна възраст, която проверяваше студентските карти на опашката в столовата, която изглеждаше необяснимо драматично в обикновеното си палто и доктор Роланд, чието секнене се чуваше от разстояние.

— Виж — каза Чарлс, — това не е ли Джулиан?

— Къде?

— Със сигурност не е — каза Хенри.

Но беше Джулиан. Преструваше се, че не ни забелязва — типично за него — докато не се приближихме толкова много, че не бе възможно повече да ни пренебрегва. Слушаше една дребна женица с лисиче лице, за която знаех, че е домакинка в общежитието.

— За Бога — възкликна той, когато жената свърши разказа си и се отдръпна, симулирайки изненада. — Откъде се появихте? Познавате ли госпожа О’Рурк?

Госпожа О’Рурк срамежливо се усмихна.

— Виждала съм всички ви. Хлапетата си мислят, че прислугата не ги забелязва, но аз съм ви виждала.

— Надявам се да е така — каза Чарлс. — Не сте ме забравили, нали? Бишъп Хауз, стая номер десет?

Каза го с толкова топлина, че тя светна от удоволствие.

— Разбира се, че те помня. Ти беше онзи, който все тичаше с метлата ми.

По време на тази размяна на реплики, Хенри и Джулиан тихо си говореха.

— Трябваше да ми кажете по-рано — дочух да казва Джулиан.

— Казахме ти.

— Казахте ми, но все пак. Едмънд и преди е отсъствал от часове — каза Джулиан с натъжен вид. — Мислех, че се преструва на болен. Говорят, че бил отвлечен, но на мен ми се струва доста глупаво, ти какво мислиш?

— Аз бих предпочела да е отвлечен, отколкото да е навън в този сняг цели шест дни — каза госпожа О’Рурк.

— Искрено се надявам, че нищо не му се е случило. Знаеш, че семейството му е тук, нали? Видяхте ли се с тях?

— Днес не — отговори Хенри.

— Разбира се, разбира се — побърза да добави Джулиан. Не харесваше семейство Коркоран. — Аз също не съм ходил да ги видя, сега не е време да им се натрапвам… Тази сутрин съвсем случайно се натъкнах на бащата и на един от братята, който носеше бебе със себе си. Беше го качил на раменете си, сякаш отиваха на пикник.

— Малчугани като него нямат работа навън в такова време — каза госпожа О’Рурк. — Едва ли има три години.

— Да, боя се, че съм съгласен. Не мога да си обясня защо някой ще помъкне малко дете на такова нещо.

— Определено нямаше да позволя на моето да врещи и плаче като това.

— Може би му е било студено — измърмори Джулиан. Тонът, с който го изрече, деликатно подсказваше, че се бе уморил от темата и искаше да спре да говори за това.

Хенри се изкашля.

— Говори ли с бащата на Бъни?

— За много кратко. Той… е, предполагам, че всеки от нас има различни начини, за да се справи с подобни случаи… Едмънд много прилича на него, нали?

— Всички братя приличат на него — каза Камила.

Джулиан се усмихна.

— Да! А са толкова много! Като в приказка — той погледна часовника си. — Господи, късно е.

Франсис се изтръгна от мрачното си мълчание.

— Сега ли тръгваш? — загрижено попита той Джулиан. — Искаш ли да те откарам?

Това бе очевиден опит да се измъкне и ноздрите на Хенри потрепериха не толкова от гняв, колкото от някакво ядно задоволство. Той погледна злобно Франсис, но тогава Джулиан, който се бе загледал в далечината и не съзнаваше за драмата, зависеща от отговора му, поклати глава:

— Не, благодаря ти. Горкият Едмънд. Наистина съм доста притеснен.

— Като си помисля как се чувстват родителите му… — каза госпожа О’Рурк.

— Да — съгласи се Джулиан, а тонът му успя да предаде едновременно съчувствие и неприязън към семейство Коркоран.

— Щях да полудея, ако се бе случило на мен.

Най-неочаквано Джулиан потрепери и вдигна яката на палтото си.

— Снощи бях толкова разстроен, че почти не мигнах. Бъни е толкова мило момче, толкова наивно. Наистина ми харесва. Ако нещо му се е случило, не знам как ще го понеса.

Погледът му се рееше над хълмовете към разпръсналото се като на филмова лента множество от хора, към пустошта и снега, които лежаха под нас. В гласа му имаше тревога, но погледът му бе странно замечтан. Знаех, че цялата тази история го бе разстроила, но бях наясно, че в хайката имаше един оперетен размах, който нямаше как да не му допадне, и че изпитваше смътно задоволство от естетиката на събитията.

Хенри също го забеляза.

— Като нещо, излязло изпод перото на Толстой, нали? — отбеляза той.

Джулиан погледна през рамо и с изненада установих, че по лицето му бе изписана истинска наслада.

— Да. Така е, нали?

Около два следобед сякаш от нищото към нас се приближиха двама мъже в тъмни шинели.

— Чарлс Маколи? — каза по-ниският от двамата. Имаше огромен гръден кош и изпитателен, но общителен поглед.

Чарлс, който бе зад мен, се спря и го погледна безучастно.

Мъжът бръкна в джоба си и показа значка.

— Агент Харви Давънпорт от Североизточното областно подразделение на ФБР.

За миг си помислих, че Чарлс може да изгуби присъствие на духа.

— Какво искате? — попита той и примигна.

— Ако нямате нищо против, бихме искали да поговорим с вас.

— Няма да отнеме много време — каза по-високият. Беше италианец — изгърбен, с провиснал, мек нос. Гласът му бе също мек и любезен.

Хенри, Франсис и Камила бяха спрели и зяпаха непознатите с различна степен на интерес и уплаха.

— Освен това — додаде прибързано Давънпорт, — няма да е зле да ви отървем за малко от студа. Обзалагам се, че си измръзнал до мозъка на костите си, нали?

Ние, останалите, щяхме да се пръснем от тревога, когато тръгнаха, но разбира се не можехме да говорим. Продължихме да се влачим с очи забити в земята. Бояхме се да вдигнем поглед. Скоро стана три часа, а после четири. Търсенето едва ли щеше да свърши скоро, но при първите признаци за разтурване на хайката за деня, ние бързо и тихо се отправихме към колата.

— Какво мислиш, че искат от него? — попита за около десети път Камила.

— Не зная — отговори Хенри.

— Нали вече даде показания.

— Дал ги е пред полицаите, но не и на тези хора.

— Какво значение има? Защо ще искат да говорят с него?

— Камила, не зная.

Изпитахме облекчение, когато стигнахме до апартамента на близнаците и заварихме Чарлс да ни чака там. Лежеше на дивана, до него имаше чаша с алкохол и говореше по телефона с баба си.

Беше подпийнал.

— Нана те поздравява — каза на Камила, когато приключи разговора. — Много е разтревожена. Някакъв бръмбар или нещо друго е нападнало азалиите й.

— Какво е това по ръцете ти? — рязко попита Камила.

Вдигна ги с дланите нагоре, и двете потреперваха. Върховете на пръстите му бяха черни.

— Взеха ми отпечатъци от пръстите. Беше доста интересно. Никога досега не ми се е случвало.

За миг всички бяхме твърде шокирани, за да кажем нещо. После Хенри пристъпи, хвана една от ръцете му и я разгледа под лампата.

— Разбра ли защо са го направили?

Чарлс избърса чело със свободната си ръка.

— Запечатали са стаята на Бъни — каза той. — Няколко хора проверяват за отпечатъци от пръсти и прибират разни неща в полиетиленови торбички.

Хенри пусна ръката му.

— Но защо?

— Нямам представа защо. Искаха отпечатъците на всеки, който е бил в стаята в четвъртък и е пипал предметите.

— За какво ще им послужат? Не разполагат с отпечатъците на Бъни.

— Явно ги имат. Бъни е бил скаут, преди много години са взели отпечатъци на всички от отряда му, за да им дадат някаква значка. Все още ги пазят в някакво досие.

Хенри седна.

— Защо искаха да говорят с теб?

— Това беше първото, което ме попитаха.

— Какво?

— „Замислял ли си се защо искаме да говорим с теб?“ — Чарлс бавно прокара дланта по лицето си. — Хенри, тези хора са умни. Много по-умни от полицаите.

— Как се държаха с теб?

Чарлс сви рамене.

— Онзи на име Давънпорт бе доста груб. Италианецът бе далеч по-мил, но ме плашеше. Не говореше много, просто слушаше. Много по-умен е от другия…

— И? — нетърпеливо попита Хенри. — Какво стана?

— Нищо. Ние… Не знам. Трябва да сме много, много внимателни, това е. Неведнъж се опитаха да ме хванат в лъжа.

— Какво искаш да кажеш?

— Например, когато им казах, че във вторник около четири с Клоук сме отишли в стаята на Бъни.

— Точно тогава отидохте — каза Франсис.

— Знам. Но италианецът, много мил човек наистина, започна да ме гледа загрижено. „Синко, това не е възможно. Помисли пак.“ Съвсем се обърках, защото знаех, че отидохме в четири часа и тогава Давънпорт каза „По-добре си помисли, защото приятелчето ти Клоук ни каза, че двамата сте прекарали цял час сами в стаята, преди да повикате когото и да било.“

— Искали са да разберат дали с Клоук не криете нещо — каза Хенри.

— Може би. А може би са искали просто да проверят дали няма да излъжа.

— Излъга ли?

— Не. Но ако ме питаха за нещо по-настоятелно и както бях поизплашен… Нямаш представа какво е. Те са двама, а ти си сам, нямаш много време за размисъл… Знам, знам — обезсърчено каза Чарлс. — Но те изобщо не са като полицаите. Ченгетата от малките градове не очакват да открият нещо. Ще се шокират, ако узнаят истината, вероятно няма да повярват, когато им кажеш. Но тези… — той потръпна. — Досега не бях разбрал колко много разчитаме на външния вид. Не става въпрос, че не сме умни, а че просто нямаме вид като да сме го направили. Ако питаш другите, за тях може да сме и преподаватели в неделното училище. Но на тези мъже не им минават тия — вдигна чашата си и отпи. — Между другото, зададоха ми хиляди въпроси за пътешествието ви до Италия.

Хенри стреснато вдигна поглед.

— А питаха ли за парите? Кой го е финансирал?

— Не — Чарлс допи чашата и за кратко подрънка леда в нея. — Ужасих се, че ще попитат. Мисля обаче, че са прекалено впечатлени от семейство Коркоран. Ако им кажех, че Бъни никога не е носил един и същи чифт бельо два пъти, щяха да ми повярват.

— Ами онзи от Върмонт? — каза Франсис. — Онзи, когото снощи показаха по телевизията?

— Не знам. Повече от всичко се интересуваха от Клоук, така ми се стори. Може би просто са искали да проверят дали неговата версия отговаря на моята, от друга страна обаче имаше няколко много странни въпроса, които… Не знам. Няма да се изненадам, ако се окаже, че Клоук разказва наляво и надясно своята теория, че Бъни е бил отвлечен от търговци на наркотици.

— Несъмнено — съгласи се Франсис.

— Ами нали я разказа на нас, а ние дори не сме му близки. Въпреки че агентите от ФБР си мислеха, че сме близки приятели.

— Надявам се, направил си труд да ги поправиш — каза Хенри, запалвайки цигара.

— Уверен съм, че Клоук е направил всичко необходимо по въпроса.

— Не е задължително — каза Хенри. Разтърси клечката кибрит и я хвърли в пепелника, а после силно си дръпна от цигарата. — Знаеш ли, първоначално си мислех, че тази връзка с Клоук е голямо зло. Но сега ми се струва, че е едно от най-добрите неща, които можеха да ни се случат.

И преди някой от нас да успее да го попита какво имаше предвид, погледна часовника си.

— Господи, по-добре да тръгваме. Почти шест е.

На път за Франсис пред колата мина бременна кучка.

— Това — каза Хенри, — е много лошо поличба.

Но не каза за какво.

Новините тъкмо започваха. Водещият вдигна поглед от листата пред себе си, изглеждаше мрачен, но същевременно много доволен.

— Продължава усиленото, но и до този момент безрезултатно, издирване на изчезналия студент от колежа Хампдън Едуард Коркоран.

— Боже — каза Камила, докато бъркаше в джоба на брат си за цигара. — Поне би трябвало да му научат името, нали?

Картината се смени с въздушни кадри на заснежени хълмове, изпъстрени като военна карта, с набодени по нея фигурки, на преден план се издигаше връх Катаракт — несиметричен и огромен.

— Около триста търсачи — започна глас зад кадър, — в това число хора от Националната гвардия, полицията, пожарната команда на Хампдън и служители на Централната Върмонтска електрическа компания прекараха през сито трудно достъпни области през втория ден на издирването. ФБР е започнало свое отделно разследване в Хампдън.

Картината потрепери и изведнъж се смени с образа на жилест, белокос мъж с каубойска шапка. В обяснението под снимката пишеше, че това е Дик Постънкил, областен шериф на Хампдън. Той говореше, но от устата му не излизаше никакъв звук. Зад него любопитно се трупаха търсачите и мълчаливо се повдигаха на пръсти, за да се ухилят в камерата.

След малко се появи неравен и неясен звук. Шерифът бе по средата на изречението.

— … да напомня на катерачите да излизат на групи, да се придържат към пътеките, да оставят предполагаемия си маршрут и да носят много топли дрехи в случай, че температурите рязко паднат.

— Това бе областният шериф на Хампдън Дик Постънкил — ведро съобщи говорителят, — с няколко съвета към зрителите ни относно катеренето през зимата — обърна се и камерата се приближи към него от друг ъгъл. — Една от малкото следи по случая с изчезването на Коркоран дойде от Уилям Хънди, местен търговец и зрител на АкшънНюз Туелв, който се обади на горещата ни линия и предостави информация, свързана с изчезналия младеж. Днес господин Хънди помогна на щатските и местните власти да направят портрети на предполагаемите похитители на Коркоран…

— „Щатски и местни“ — каза Хенри.

— Моля?

— Не и федерални.

— Разбира се, че не — каза Чарлс. — Да не си мислиш, че ФБР ще повярва на тъпата история, измислена от някакъв върмонтец?

— След като не му вярват, защо са тук? — попита Хенри.

Тази мисъл бе обезпокоителна. Няколко мъже забързано слизаха по стълбите на съда, а над тях грееше застиналото на лентата ярко обедно слънце. Сред тях вървеше с наведена глава и господин Хънди. Косата му бе пригладена назад, а вместо униформата от работилницата носеше небесносин костюм по модата от седемдесетте.

Една репортерка, Лиз Окавело, местно величие със свое предаване по наболели проблеми и рубрика за филми в местните новини, се приближи с микрофон в ръка.

— Господин Хънди, господин Хънди!

Той се спря, объркан, придружителите му продължиха напред и го оставиха сам на стъпалата. После осъзнаха какво се случваше, върнаха се и се скупчиха около него като група телохранители. Хванаха го под лактите и се опитаха да го избутат напред, но той се дръпна неохотно.

— Господин Хънди — повтори Лиз Окавело, докато си пробиваше път, — научих, че днес сте работили с полицията, за да изготвят скици на хората, които сте видели в неделя с изчезналото момче.

Господин Хънди кимна доста рязко. Срамежливото му и уклончиво поведение от предишния ден бе отстъпило пред едно малко по-самоуверено държание.

— Бихте ли ни казали как изглеждат?

Мъжете отново се скупчиха около него, но той сякаш бе омагьосан от камерата.

— Ами… Не бяха тукашни. Бяха… тъмни.

— Тъмни?

Вече го влачеха надолу по стълбите, а Хънди се обърна, все едно искаше да сподели нещо под секрет.

— Араби.

Лиз Окавело, скрита зад очилата си и обемната си прическа на телевизионна водеща, прие разкритието толкова невъзмутимо, че си помислих, че не съм чул правилно.

— Благодаря ви, господин Хънди — каза тя, докато той и спътниците му изчезваха надолу по стълбите. — Аз съм Лиз Окавело, пред сградата на окръжния съд в Хампдън.

— Благодаря ти, Лиз — радостно й отговори новинарят и се завъртя на стола.

— Я чакай — каза Камила. — Той каза ли това, което си мисля, че каза?

— Моля?

— Араби? Каза, че Бъни бил в колата с араби?

— С оглед на последните събития — обяви водещият, — църквите от областта са се обединили в обща молитва за изчезналото момче. Според пастор А. К. Пул от Първа лутеранска църква, няколко църкви, включително Първа баптистка, Първа методистка и на църквата на Светото причастие, са предложили…

— Хенри, чудя се какво е намислил твоят автомонтьор — каза Франсис.

Хенри запали цигара. Изпуши я до половината, преди да продума.

— Чарлс, питаха ли те за нещо, свързано с араби?

— Не.

— Но по телевизията току-що казаха, че Хънди не работи с ФБР — намеси се Камила.

— Не знаем със сигурност.

— Да не мислиш, че всичко е някаква постановка?

— Не знам какво да мисля.

Картината на телевизора се бе сменила. Слаба жена, добре облечена, около петдесетте — с жилетка „Шанел“, перли на врата и права коса до раменете — говореше с много познат носов глас.

— Да — каза тя (къде бях чувал този глас?). — Жителите на Хампдън са толкова мили. Вчера, когато пристигнахме късно следобед в хотела, портиерът ни чакаше, за да…

— Портиер — отвратено възкликна Франсис. — В „Коучлайт Ин“ нямат портиер.

Започнах да я разучавам с нов интерес.

— Това майката на Бъни ли е?

— Правилно — каза Хенри. — Взе забравям. Не я познаваш.

Бе крехка жена, кожата около врата й бе покрита с лунички и сбръчкана, както е типично за представителките на нежния пол на нейната възраст. Почти не си приличаше с Бъни, като изключим цвета на косата и очите, които бяха като неговите. Имаше и неговият нос: малък, остър, любопитен, който съвършено хармонираше с чертите й, но при него винаги бе изглеждал леко не на място, все едно бе лепнат допълнително на широкото му и тъпо лице. Държеше се високомерно и малко объркано.

— А — възкликна тя, въртейки пръстена на ръката си, — засипват ни от цялата страна — картички, обаждания, великолепни цветя…

— Дали са й дали успокоителни? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Ами, не изглежда много разстроена, нали?

— Разбира се — замислено каза госпожа Коркоран, — разбира се, ние просто не сме на себе си. Надявам се никоя майка да не изпита онова, което изпитах аз през изминалите няколко нощи. Времето не се променя, срещнахме толкова много приятни хора, а местните търговци бяха щедри с нас по един толкова мил начин…

— В интерес на истината — каза Хенри, когато прекъснаха за реклами, — тя е доста фотогенична, нали?

— Има вид на голяма проклетия.

— Ужасна е — пиянски измъмра Чарлс.

— Е, не е чак толкова лоша — вметна Франсис.

— Казваш го, само защото през цялото време ти се подмазва — каза Чарлс. — Заради майка ти и разни такива.

— Да се подмазва? За какво говориш? Госпожа Коркоран не ми се подмазва.

— Отвратителна е — продължи Чарлс. — Кошмарно е да научиш децата си, че парите са единствено важни на този свят, но да работиш за тях е падение. А после да ги изхвърлиш без пукнат грош. Никога не е дала на Бъни и един…

— Господин Коркоран също има вина — каза Камила.

— Добре, може би. Не знам. Никога не съм срещал такава шайка от алчни и повърхностни хора. Поглеждаш ги и си казваш, я какво изискано и приятно семейство, а те са кръгли нули, кухи, като от реклама. В къщата си имат една стая — обърна се Чарлс към мен, — която наричат „Стаята на Гучи“.

— Какво?

— Ами покрили са цокъла на стената с онези ужасяващи тапети на „Гучи“. Имаше ги из всички списания. „Красив дом“ бяха писали за тях в някаква абсурдна статия на тема „Хрумвания в обзавеждането“ или някаква друга безумна идея, сещаш се, казват ти, примерно, да нарисуваш гигантски омар на тавана на спалнята си и това трябвало да бъде много остроумно и привлекателно — той си запали цигара. — Искам да кажа, че те са такъв тип хора. Само опаковка. Най-общо казано, Бъни бе най-добрият сред тях, но дори и той…

— Мразя „Гучи“ — каза Франсис.

— Така ли? — попита Хенри, който се бе замислил. — Наистина ли? Намирам стила за доста внушителен.

— Хенри, стига.

— Ами нещата им са толкова скъпи и толкова грозни, нали? Мисля, че нарочно ги правят грозни. Въпреки това хората ги купуват от чиста перверзия.

— Не виждам какво внушително виждаш в това.

— Всяко нещо, което се прави с достатъчно голям размах, е внушително — каза Хенри.

Същата вечер се прибирах към вкъщи, не обръщах никакво внимание накъде вървя, когато един едър и намусен тип се приближи към мен близо до ябълковите дръвчета край „Пътнам хаус“. Попита:

— Вие ли сте Ричард Папен?

Спрях, погледнах го и му отговорих утвърдително.

За моя изненада той ме фрасна в лицето и с такава сила паднах по гръб на снега, че останах без дъх.

— Стой далеч от Мона! — изкрещя. — Ако отново се приближиш до нея, ще те убия. Разбра ли ме?

Бях прекалено зашеметен, за да му отговоря и само го зяпах. Ритна ме силно в ребрата, а после бавно се отдалечи — снегът скриптеше под стъпките му, някъде се затръшна врата.

На другата сутрин се събудих късно. Окото ме заболя, когато се обърнах на една страна. Известно време полежах така и примигвах срещу яркото слънце, докато обърканите подробности от изминалата нощ не изплуваха бавно като сън. Взех часовника си от нощната масичка и видях, че беше късно, почти пладне. Защо никой не бе дошъл да ме вземе?

Станах и точно срещу мен, в огледалото, се възправи и отражението ми. То спря и се загледа, щръкнала коса и разкривена в идиотско недоумение уста, точно като герой от комиксите, когото са фраснали с наковалня по главата, около нея има венец от звездички, а пред очите му чуруликат птиченца. Най-фрапиращото от всичко бе, че около едното ми око имаше прекрасен тъмен ореол, в най-наситените оттенъци на пурпурното, жълтозеленото и моравото.

Измих си зъбите, облякох се и бързо излязох. Първото познато лице, което видях, бе Джулиан на път за Лицея.

Той се отдръпна с невинна и типична за комиците от немите филми изненада.

— За Бога, какво ти се е случило?

— Чул ли си нещо от тази сутрин?

— Не, защо? — погледна ме с любопитство. — Това око — сякаш си участвал в кръчмарско сбиване.

По всяко друго време щях да се срамувам да му кажа истината, но дотолкова ми бе писнало от лъжи, че почувствах нужда да кажа истината поне за толкова дребно нещо. Така че му разказах какво се е случило.

Изненадах се от реакцията му.

— Значи наистина е било сбиване — изрече с детинска наслада той. — Колко вълнуващо. Влюбен ли си в нея?

— Боя се, че не я познавам толкова добре.

Разсмя се.

— Бога ми, днес наистина си откровен — каза той със забележителна проницателност. — Животът изведнъж стана ужасно драматичен, нали? Точно като в литературата… Между другото, споменах ли ти, че вчера следобед при мен идваха някакви мъже?

— Какви мъже?

— Бяха двама. Първоначално бях много нервен, мислих, че са от Държавния департамент153 или дори по-лошо. Нали си чувал за проблемите ми с исрамското правителството?

Не бях сигурен какво според Джулиан искаше от него исрамското правителство, въпреки че държавата наистина беше терористична. Но страхът му почиваше на това, че преди десет години бе обучавал престолонаследницата в изгнание. Революцията я принудила да се крие, докато накрая, неизвестно как, се озовала в колежа Хампдън. Джулиан й преподавал четири години, а частните уроци били надзиравани от бившия министър на образованието, който трябвало да се погрижи учебната програма да бъде подходяща за наследничката на трона в страната му и от време на време поръчвал да докарат със самолет от Швейцария хайвер и шоколадови бонбони като подарък за преподавателя.

Принцесата беше баснословно богата. (Хенри я видял веднъж — тъмни очила, палто от визон, дълго до земята, потраквала с токчета по стълбите на Лицея, следвана от телохранителите си.) Династията, от която произхождаше, можеше да проследи корените си до Вавилонската кула и от тогава бе натрупала неимоверни богатства, голяма част от които нейните роднини и служители успели да изнесат от страната. За главата й обаче бе обявена награда и тя водеше изолиран живот, вечно охранявана и почти без никакви приятели, дори по време на престоя си в Хампдън. С течение на годините се бе превърнала в отшелница. Под вечен страх от наемни убийци се местеше от място на място. През годините членовете на нейното семейство, с изключение на един-двама братовчеди и малоумният й по-малък брат, намиращ се в специализирано заведение, били избити един по един. Шест месеца след като завършила колежа, бил убит от снайперист дори и възрастният министър на образованието, така както си седял в градината на малката си къща с червен покрив в Монтрьо.

Въпреки любовта си към принцесата и принципните си предпочитания към роялистите пред революционерите, Джулиан не се интересуваше от политиката на исрамското правителство. Но отказваше да пътува със самолет, да приема пратки с наложен платеж, живееше в непрестанен страх от неочаквани посетители и не бе излизал извън страната осем или девет години. Не зная дали тези мерки бяха необходимост или преувеличение, но от една страна ми се струваше, че връзката му с принцесата не бе толкова силна, а и подозирах, че исрамското правителство имаше далеч по-неотложни задачи от тази да води свещена война с преподаватели по класически езици от Нова Англия.

— Разбира се, нямаха нищо общо с Държавния департамент, но бяха свързани по някакъв начин с правителството. Имам шесто чувство за тези неща, любопитно, нали? Единият от тях беше италианец, много приятен, наистина… толкова изтънчени обноски, чак ме напуши смях. Доста се озадачих от всичко това. Казаха, че Едмънд употребявал наркотици.

— Моля?

— Не мислиш ли, че е странно? Аз го намирам за много странно.

— Какво им отговори?

— Казах им, че със сигурност не употребява. Може би се лаская, но смятам, че доста добре познавам Едмънд. Той наистина е доста свенлив, пуритански настроен и почти… Не мога да си го представя да прави нещо от този род, освен това младите хора, които вземат наркотици, са винаги толкова тъпи и прозаични. Знаеш ли обаче какво сподели с мен този човек? Каза ми, че с младите човек никога не знае. Но не мисля, че е вярно, а ти? Според теб вярно ли е?

Минахме през столовата, над главата си чувах подрънкването на чиниите в трапезарията. Под претекст, че имам работа в другия край на студентското градче, вървях с Джулиан до Лицея.

Тази част от колежа, откъм северен Хампдън, обикновено бе спокойна и пуста, снегът под боровете се запазваше девствен и непокътнат до пролетта. Сега бе изпотъпкан и мръсен, сякаш бе имало панаир. Някой бе блъснал джипа си в един бряст, имаше натрошени стъкла, изкривен калник и ужасяваща, раздрана жълта рана, зейнала в ствола. Група деца от града крещяха нецензурни думи и се спускаха по хълма върху парче картон.

— Боже — каза Джулиан. — Горките деца.

Оставих го до задната врата на Лицея и се запътих към кабинета на доктор Роланд. Беше неделя и него го нямаше. Влязох, заключих след себе си вратата и прекарах следобеда в щастливо уединение: оценявах съчинения, пих мътно и рядко кафе от чаша, на която пишеше „РОНДА“ и се заслушвах в гласовете, идващи от коридора.

Съзнавах, че на практика тези гласове са доловими и можех да разбера какво си казваха, ако се бях съсредоточил, но не го направих. Едва по-късно, когато излязох от кабинета и ги бях забравил, научих на кого са принадлежали, и че вероятно през онзи следобед далеч не съм бил в безопасност, както съм си мислел.

Хенри разказа, че хората от ФБР били превърнали една празна класна стая, надолу по коридора от кабинета на доктор Роланд, в своя временна щабквартира. Там говорили с него. Намирали са се на не повече от пет-шест метра от мястото, където седях и дори са пили от същото мътно кафе, от същата кана, в която го бях направил в учителската стая.

— Странно е — каза Хенри. — Но когато опитах кафето, се сетих първо за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше особен вкус. На прегоряло. Точно като твоето кафе.

Хенри ми разказа, че в класната стая имало черна дъска, изпълнена с уравнения от втора степен, два пълни пепелника и дълга заседателна маса, край която седнали и тримата. Имало и преносим компютър, чанта за документи със знака на ФБР в жълто и кутия с бонбони от кленов сироп във формата на жълъди и малки пилигрими в кошнички от гофрирана хартия. Били на италианеца.

— За децата ми — поясни той.

Разбира се, Хенри се представил блестящо. Не се изрази така, но не се и налагаше. В известен смисъл той бе авторът на тази драма и дълго бе чакал зад кулисите този миг, когато ще излезе на сцената и ще пресъздаде ролята, която си бе написал: невъзмутим, но дружелюбен, колеблив, склонен да премълчава подробностите и умен, но не чак толкова, колкото беше всъщност. На практика му харесало да си говори с тях, така ми каза. Давънпорт бил еснаф, когото не си струвало да споменава, но италианецът бил спокоен и вежлив, доста симпатичен.

— Като някой от онези стари флорентинци, с които Данте се среща в Чистилището.

Казваше се Скиола. Силно се интересувал от пътешествието до Рим и задал сума ти въпроси, но не толкова като следовател, а като турист.

— А случайно да ходихте до — как се наричаше — Сан Праседе, съвсем близо до железопътната гара? С малкия параклис от едната страна?

Говорил и на италиански с Хенри — провели кратък и приятен разговор, който бил прекъснат от раздразнения Давънпорт, който нищо не разбирал и искал да се захващат за работа.

Хенри не бе твърде откровен, поне не пред мен, за това в какво всъщност се е състояла тази работа. Само поясни, че по каквито и следи да са тръгнали, със сигурност не са надушили вярната.

— Нещо повече — каза той. — Мисля, че разбрах по коя са поели.

— Коя?

— Клоук.

— Нали не си мислят, че Клоук го е убил?

— Смятат, че Клоук знае повече, отколкото казва. Намират поведението му за съмнително. А то, в интерес на истината, е такова. Знаят какви ли не неща, които със сигурност не им е казал той.

— Например?

— Начинът, по който функционира бизнесът му с наркотици. Дати, имена, места. Неща, случвали се още преди да дойде в Хампдън. Изглежда се опитват да свържат известна част от тях с мен, което, разбира се, не успяха да направят по никакъв задоволителен начин. Господи! Питаха дори за рецептите ми, за болкоуспокоителните, които вземах от лечебницата през първата си година тук. Из цялата стая имаше папки, информация, която не може да бъде събрана от един-единствен човек — заболявания, оценки на психолози, мнения от колежа, копия от съчиненията ми, оценки… Разбира се, умишлено ме оставиха да видя, че разполагат с всичко това. Предполагам, че са се опитвали да ме сплашат. Почти със сигурност знам какво точно пише в моето досие, а и в това на Клоук — лоши оценки, наркотици, временно лишаване от права — готов съм да се обзаложа, че е оставил доста голяма купчина хартия след себе си. Не зная дали самите досиета са пробудили любопитството им или то е свързано с нещо, казано от Клоук, когато са го разпитвали. Онова, което най-много искаха да научат от мен, както и от Джулиан, Брейди и Патрик Коркоран, с които разговаряли снощи, бяха подробности от взаимоотношенията на Бъни с Клоук. Разбира се, Джулиан не знаеше нищо. Очевидно Брейди и Патрик са им разказали много неща. Аз направих същото.

— За какво говориш?

— Ами по-миналата нощ Брейди и Патрик излязоха на паркинга на „Коучлайт Ин“, за да пушат трева с него.

— Добре, но какво каза на ония от ФБР?

— Онова, което ни каза Клоук. За далаверите с наркотиците в Ню Йорк.

Облегнах се назад в стола.

— Боже мой! Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Разбира се — спокойно отвърна Хенри. — Те искаха да чуят точно това. Цял следобед се въртяха около тази тема и когато накрая реших да изтърва уж случайно нещо, подскочиха… Май Клоук го очакват няколко неприятни дни, но за нас е истински късмет. Не можехме да си пожелаем нещо по-добро, което да ги занимава, докато снегът започне да се топи. Забелязал ли си колко светло беше през изминалите няколко дни? Мисля, че пътищата започват да се откриват.

Насиненото ми око бе прицел на голям интерес, предположения и обсъждания — казах на Франсис, че са ме насинили хората от ФБР, само за да видя как облещва очи — но не предизвика чак толкова голямо вълнение, колкото една статия в бостънския „Херълд“. Предишния ден вестникът бе изпратил репортер, както бяха направили и нюйоркските „Поуст“, и „Дейли Нюз“. Но човекът на „Херълд“ първи бе успял да отпечата сензационната новина.

„В ИЗЧЕЗВАНЕТО ВЪВ ВЪРМОНТ МОЖЕ ДА СА ЗАМЕСЕНИ НАРКОТИЦИ“

„Двадесет и четири годишният студент от колежа Хампдън Едмънд Коркоран изчезна на 24 април във Върмонт и през изминалите три дни бе издирван усилено. Федералните агенти, разследващи случая, са открили, че в изчезването на младежа играят роля наркотици.

Федералните власти, претърсили стаята на Коркоран, открили вещи, свързани с използването на наркотици и остатъци от кокаин. Няма данни, че Коркоран е използвал наркотици, но източници, близки до момчето казват, че месец преди изчезването обикновено отвореният Коркоран е станал потиснат и резервиран. (Виж «Онова, което детето ви няма да ви каже», стр. 6)“

Бяхме озадачени от тази история, но явно всички останали в студентското градче я знаеха. Научих я от Джуди Пуви.

— Знаеш ли какво са открили в стаята му? Огледалото на Лаура Стора. Обзалагам се, че всеки в Дърбинстол е шмъркал кокаин от него. Много старо, с издълбани прорези от обратната страна. Джак Тайтелбаум го наричаше „Снежната кралица“, защото винаги можеш да изстържеш от него една-две магистралки, ако страшно си закъсал. Предполагам, че технически погледнато, огледалото си е нейно, но на практика си беше обществена собственост, а и тя каза, че не го е виждала от сто години. През март някой го взел от общата стая на една от новите сгради. Брам Джързи каза, че според Клоук преди го нямало в стаята на Бъни и че федералните са го подхвърлили. Но пък от друга страна според Брам Клоук си мислел, че цялата история е скалъпена. Нагласена работа. Като в „Мисия — невъзможна“ или като в някоя от ония параноични книги на Филип К. Дик154. Казал на Брам, че според него феберейците имали скрита камера някъде из Дърбинстол и всякакви такива. Брам казва, че това е, защото Клоук се страхува да си легне да спи и от четиридесет и осем часа бил само на амфетки. Седял си в стаята, вратата е заключена, правел си магистралки и през цялото време слушал една и съща песен на „Бъфало Спрингфийлд“… знаеш я? „Нещо става тук… какво, не е съвсем ясно…“ Странно е. Хората се разстройват и изведнъж започват да слушат стари хипарски боклуци, които никога не биха слушали, ако бяха с всичкия си. Когато котката ми умря, излязох и взех всички записи на „Саймън и Гарфънкъл“ — запали цигара. — Как се отплеснах! Та Лаура се е побъркала от страх, защото някак са успели да проследят огледалото до нея, а тя вече е в изпитателен срок, сещаш се, нали трябваше да върши общественополезен труд миналата есен, защото Флипър Лийч затъна и издаде Лаура и Джак Тайтелбаум, нали помниш цялата история?

— Никога не съм чувал за Флипър Лийч.

— Знаеш я Флипър. Кучка. Всички й викат Флипър, защото още през първата година удари волвото на баща си четири пъти.

— Не ми е ясно какво общо има тази Флипър с всичко останало?

— Няма нищо общо, Ричард, приличаш на онзи от „Драгнет“155, който винаги се интересуваше от фактите. Лаура просто се е побъркала, от Студентската служба заплашват да се свържат с родителите й, ако не им каже как огледалото се е озовало в стаята на Бъни. Тя, разбира се, няма никаква представа и забележи, ония от ФБР са разбрали за екстазито, което е взела на пролетния купон и искат от нея да им каже имената. Казах й „Лаура, не го прави, ще стане точно като с Флипър, всички ще те намразят и ще трябва да се преместиш в друг колеж.“ Точно както казваше Брам…

— Къде е Клоук сега?

— Тъкмо това се канех да ти кажа, ако само си беше затворил устата за минута. Никой не знае. Направо се беше побъркал и снощи поиска от Брам колата му, за да напусне колежа, но тази сутрин колата си беше на паркинга, с ключовете на таблото, а никой не го е виждал, няма го в стаята му, нещо странно се случва там, но със сигурност не знам какво… Дори повече няма да вземам мет. Хибиджибивил156. Между другото, канех се да те питам, какво е станало с окото ти?

Когато се озовах отново у Франсис с близнаците, Хенри обядваше със семейство Коркоран. Разказах им онова, което ми бе казала Джуди.

— Знам го това огледало — каза Камила.

— Аз също — добави Франсис. — Старо, на петна, тъмно. От известно време беше в стаята на Бъни.

— Мислех, че е негово.

— Чудех се откъде го е взел.

— Ако момичето го е забравило в дневната — каза Чарлс, — може да го е намерил и прибрал.

Което беше доста вероятно, тъй като Бъни имаше лека склонност към клептомания и бе склонен да прибира всеки дребен и не много ценен предмет, който се изпречеше пред очите му — нокторезачка, копчета, тиксо. Криеше ги из стаята си в малки, хаотично претъпкани скривалища. Пазеше порока си в тайна, но същевременно не изпитваше никакво угризение и доста открито отнасяше предмети с по-голяма стойност, които бе открил без надзор. С толкова голяма увереност и тежест мушкаше бутилки с алкохол или неохранявани кутии от цветарницата под мишница и си излизаше, без да се обърне, та се чудех дали съзнава, че бе кражба. Веднъж го чух енергично и без ни най-малко да се стеснява, да обяснява на Марион какво според него трябва да бъде причинено на хора, които крадат храна от общия хладилник.

Нещата вървяха зле за Лаура Стора, но нещастният Клоук съвсем го бе закъсал. По-късно щяхме да научим, че не е върнал колата по свое собствено желание, а бил накаран от агентите на ФБР, които наредили да го спрат преди да е успял да се отдалечи и на петнадесет километра от Хампдън. Отвели го обратно в класната стая, където бяха установили щаба си и го държали почти цялата неделна нощ. Не знам какво са му казали, но в понеделник сутринта поискал адвокат, който да присъства на разпитите.

Хенри каза, че госпожа Коркоран била разгневена, задето някой изобщо си е позволил да предположи, че Бъни взема наркотици. На обяда в „Брасери“ някакъв репортер се приближил до масата им и ги попитал дали имат да кажат нещо за „вещите, свързани с употребата на наркотици“, които били открити в стаята на Бъни.

Господин Коркоран се сепнал, внушително сбърчил вежди и казал:

— Ами, разбира се, кхъ, хм…

Госпожа Коркоран, която режела пържолата au poivre157 с потисната ярост, без дори да вдигне очи, подхванала язвителна филипика. Вещите, свързани с употребата на наркотици, не били наркотици и било жалко, че пресата е решила да отправя обвинения срещу хора, които не присъствали, за да се защитят. Преживявали трудни мигове и нямали нужда от намеците на непознати, че синът им бил наркодилър. Всичко това бе повече или по-малко смислено, та на следващия ден „Поуст“ отпечата дословно думите й, придружени с неласкава снимка на госпожа Коркоран със зейнала уста и заглавието: „МАМА КАЗВА: НЕ И МОЯТ СИН“.

В понеделник, в два сутринта Камила ме помоли да я изпратя от жилището на Франсис до дома й. Хенри си бе тръгнал около полунощ, а Франсис и Чарлс, които пиеха здраво от четири следобед, не даваха и най-малки признаци, че ще престанат. Бяха се загнездили в кухнята на Франсис и на изгасено осветление приготвяха с обезпокоителна веселост, както ми се струваше, поредица от опасни коктейли, наричани „Сини пламъци“, чието приготовление включваше запалено уиски, което се прелива между две медни халби.

Когато стигнахме пред апартамента, Камила, трепереща и умислена, с трескаво червени бузи от студа, ме покани на чаша чай.

— Чудя се дали трябваше да ги оставяме там — каза тя, когато включи осветлението. — Боя се, че ще се подпалят.

— Нищо няма да им се случи — отвърнах, въпреки че същата мисъл ми бе минала през ума.

Пиехме чая си. Светлината на лампата бе топла, а апартаментът тих и уютен. Когато започнех да мечтая, у дома, в леглото, сред собствената ми бездна от копнежи, сцените винаги бяха като тази: сънлив и упойващ час, двамата сме сами — все сценарии, в които тя неизменно и сякаш случайно ме докосваше или удобно се навеждаше над мен, за да ми покаже откъс в някоя книга, а бузата й докосваше моята. Все възможности, от които нямаше да пропусна да се възползвам, внимателно, но по мъжки, за да ги превърна в прелюдия към далеч по-огнени удоволствия.

Чашата с чая бе гореща, изгаряше върховете на пръстите ми. Оставих я и погледнах към Камила, която бе едва на половин метър от мен, но напълно бе забравила за присъствието ми и пушеше цигара. Можех да се изгубя завинаги в това необикновено, малко лице, в песимизма на красивата й уста. „Ела по-близо. Защо не изгасим лампите, а?“ Когато си представях тези думи, изречени от устните й, те притежаваха почти нетърпима сладост. Но сега, когато седях до нея, бе немислимо да ги изрека.

Но защо бе така? Тя бе участвала в убийствата на двама души, бе стояла спокойна като мадона и бе гледала как умира Бъни. Спомних си студения глас на Хенри, с който той едва преди шест седмици изрече: „В естеството на действията имаше известен плътски елемент, да.“

— Камила?

Объркана вдигна очи.

— Какво се случи наистина през онази нощ в гората?

Мисля, че ако не се изненада наистина, то поне очаквах да симулира. Но не й трепна окото.

— Ужасно много неща не помня — бавно каза тя. — А онова, което си спомням, почти не може да бъде описано. Сега ми е още по-мътно, отколкото преди месеци. Май трябваше да го опиша.

— А какво си спомняш?

Помълча миг, преди да отговори.

— Сигурна съм, че Хенри ти е разказал всичко. Дори изричането на тези неща на глас ми се струва глупаво. Спомням си глутница кучета. Змии, увиващи се около ръцете ми. Пламнали дървета, боровете избухват в пламъци като огромни факли. Известно време с нас имаше пети човек.

— Пети човек?

— Не беше човек през цялото време.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Знаеш как гърците наричали Дионис. πολνειδής. Многоликият. Понякога бил мъж, понякога жена. А понякога нещо друго. Аз… ще ти кажа нещо, което си спомням — каза внезапно.

— Какво? — попитах, жаден за някаква страстна, чувствена подробност.

— Мъртвецът. Лежеше на земята. С разпорен корем и от него се издигаше пара.

— Коремът му?

— Нощта бе студена. Никога няма да забравя и миризмата. Същата като онази, когато чичо ми кормеше елен. Питай Франсис. И той я помни.

Бях прекалено ужасен, за да кажа нещо. Взех чайника и си налях още чай.

— Знаеш ли защо си мисля, че напоследък имаме толкова лош късмет?

— Защо?

— Защото е на лошо, когато оставиш покойник непогребан. Фермера го намериха веднага. Но спомни си за Палинур158 от „Енеида“? Най-дълго бродил и витаел сред тях. Боя се, че никой от нас няма да се наспи, докато Бъни не бъде положен в земята.

— Това са глупости.

Тя се изсмя.

— През четвърти век преди Христа заради кихването на един моряк е отложено отплаването на цялата атическа флота.

— Прекалено често говориш с Хенри.

Известно време тя запази мълчание, а после каза:

— Знаеш ли какво ни накара да направим Хенри, няколко дни след историята в гората?

— Какво?

— Накара ни да убием прасенце.

Не се стреснах толкова много от признанието, колкото от зловещото спокойствие, с което го изрече.

— Боже мой!

— Прерязахме гърлото му. После се редувахме и го държахме един над друг, така че да облее с кръв главите и ръцете ни. Беше кошмарно. Едва не повърнах.

Струваше ми се, че не бе кой знае колко мъдро да се поливаш с кръв, пък била тя и свинска, след като току-що си извършил убийство, но само добавих:

— Защо ви е накарал да го направите?

— Убийството е омърсяване. Убиецът осквернява всеки, до когото се приближи. Единственият начин да се пречистиш от кръвта е чрез друга кръв. Оставихме кръвта на прасето да ни облее. После се прибрахме и я отмихме. След това се почувствахме по-добре.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че…

— О, не се притеснявай — побърза да добави тя, — не мисля, че този път мисли да направи същото.

— Защо? Не проработи ли?

Не успя да схване сарказма ми.

— О, не. Мисля, че проработи.

— Тогава защо да не го направите отново?

— Защото Хенри май си мисли, че това може да те разстрои.

Някой несръчно се опита да напъха ключ в ключалката и след малко Чарлс влетя през вратата. Разтърси рамене, за да свали палтото си и го остави да падне на купчина върху пода.

— Здравейте, здравейте — показа се през прага и се отърси от сакото си по същия начин. Не влезе във всекидневната, а свърна рязко по коридора към спалните и банята. Отвори се една врата, после друга.

— Мила, момичето ми — чух го да вика. — Къде си, скъпа?

— О, Боже — каза Камила и продължи на висок глас. — Чарлс, тук сме.

Чарлс отново се появи. Беше разхлабил вратовръзката си, а косата му бе разчорлена.

— Камила — каза той и се облегна на рамката на вратата. — Камила — и тогава ме видя.

— Ти — продължи не толкова любезно. — Ти какво правиш тук?

— Просто пием чай — каза Камила. — Искаш ли?

— Не — обърна се и пак изчезна в коридора. — Прекалено късно е. Лягам си.

Затръшна се врата. С Камила се спогледахме. Аз станах.

— Ами по-добре да си тръгвам.

Все още имаше хайки, но броят на хората от града в тях беше намалял драстично и нямаше почти никакви студенти. Полицаите бяха затегнали редиците си, внимаваха да не изтича информация и започнаха да действат съвсем професионално. Чух, че са извикали медиум, дактилоскопист и специален екип от кръвоследници, обучени в Данемора. Може би защото си въобразявах, че съм опетнен от нещо тайно и неосезаемо за хората, но не и за кучешкия нос, защото във филмите кучето винаги първо надушва истинската същина на любезния и неподозиран от никого вампир, мисълта за кръвоследниците събуди суеверието ми, аз започнах да избягвам всякакви кучета, дори глупавите лабрадори на преподавателя по керамика, които постоянно тичаха с провиснали езици подир някое фризби. Хенри пък бе много по-обезпокоен от медиума, защото вероятно си представяше някаква трепереща Касандра, изричаща неразбираемите си пророчества пред хор от полицаи.

— Ето как ще ни разкрият — с мрачна увереност казваше той.

— Нали не вярваш в тези неща?

Хенри ме погледна с неописуемо презрение.

— Учудваш ме — каза. — Смяташ, че нищо не съществува, ако не можеш да го видиш.

Медиумът се оказа млада майка от северен Ню Йорк. Ударил я ток от съединителен проводник, изпаднала в кома, а след три седмици, когато се събудила, „познавала“ неща само като докоснела даден предмет или ръката на непознат. Помогнала на полицията за успешното приключване на няколко случая с изчезнали хора. Веднъж открила тялото на удушено момче като направо посочила района в една топографска карта. Хенри, който бе толкова суеверен, че понякога оставяше чинийка с мляко пред входната си врата, за да умилостиви злите духове, бродещи наоколо, я наблюдаваше като омагьосан, когато тя минаваше през студентското градче — с очила с дебели стъкла, дълго палто и червена коса, привързана с червен шал на бели точки.

— Жалко — каза Хенри, — много бих искал да говоря с нея, но няма да посмея.

Мнозинството от състудентите ни обаче вдигнаха голяма шумотевица, когато научиха една новина, която и днес не знам дали бе истина — че Службата за борба с наркотиците била изпратила агенти и провежда тайно разследване. Когато Теофил Готие пише за въздействието на „Чатъртън“159 на Вини върху парижката младеж казва, че през деветнадесети век на практика човек можел да чуе пукота от пистолетите на самотата в нощта. Сега, в Хампдън, нощта бе изпълнена с шума от тоалетните казанчета. Пристрастените към успокоителните и кокаина се препъваха с изцъклени очи, замаяни от внезапните си загуби. Някой пуснал толкова много трева в тоалетната в ателието на скулпторите, че се наложило да викат хора от ВиК, за да почистят септичната яма.

Чарлс се появи в стаята ми около четири и половина в понеделник следобед.

— Здравей. Искаш ли да хапнем нещо?

— Къде е Камила?

— Някъде, не знам — светлите му очи се щураха из стаята. — Искаш ли да дойдеш?

— Добре.

Лицето му светна.

— Добре. Долу ни чака такси.

Таксиметровият шофьор на име Джуниър бе червендалест мъж — същият, който ни бе откарал в града с Бъни през онзи първи есенен следобед, и който само след три дни щеше да го откара за последен път обратно в Кънектикът, но в катафалка. Погледна към нас в огледалото за обратно виждане, когато потегляхме от Колидж Драйв и попита:

— В „Брасери“ ли отивате, момчета?

— Не — отвърна доста рязко Чарлс. Съвсем по детски се бе смъкнал надолу на седалката, гледаше право напред и барабанеше с пръсти по подложката за ръце. — Искаме да отидем на улица „Катамаунт“ 1910.

— Къде е това? — попитах.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза той и ме погледна, но не съвсем. — Просто имам нужда от промяна. Не е далеч, освен това ми писна от храната в „Брасери“, а на теб?

* * *

Мястото, където се озовахме — бар на име „Фармърс Ин“ — не се отличаваше с храната или обзавеждането, което се състоеше от сгъваеми столове и прости маси, нито пък с малкото си посетители, които бяха предимно пияни, шестдесетинагодишни селяни. Всъщност отстъпваше на „Брасери“ във всяко отношение освен в едно — наистина голямото и евтино уиски, които получаваш на бара срещу петдесет цента.

Седнахме в края на бара до телевизора. Предаваха баскетболен мач. Барманката, около петдесетте, с тюркоазени сенки и много тюркоазени пръстени в тон, огледа саката, вратовръзките ни и нас самите. Изненада се от поръчката на Чарлс, който поиска две двойни уискита и сандвичът на заведението.

— Виж ти — каза тя с креслив глас. — Май рядко ви позволяват да пиете, а момчета?

Не разбрах намека, дали се заяждаше с дрехите ни, с колежа, или пък искаше личните ни карти? Чарлс, който до този момент бе мрачен, вдигна очи и се вторачи в нея с невероятно топла и мила усмивка. Умееше да омайва персонала. В ресторанта винаги се щураха около него и изпълняваха всичките му особени прищевки.

Жената го погледна, доволна и невярваща, а после гръмогласно се разсмя.

— Ама и ако това не е изненада — дрезгаво изрече тя и посегна с отрупаната си с пръстени ръка към цигарата, която димеше в пепелника до нея. — Пък аз си мислех, че на мормончета като вас не позволяват да пиете дори и кока-кола.

В мига, в който изчезна към кухнята, за да предаде поръчката ни („Бил!“ я чухме да казва зад въртящите се врати. „Ей, Бил! Слушай!“), усмивката изчезна от лицето на Чарлс. Посегна към чашата си и в отговор на опита ми да го погледна в очите, само безизразно сви рамене.

— Извинявай — каза, — надявам се, че нямаш нищо против, че сме тук. По-евтино е от „Брасери“ и няма да се натъкнем на никого.

Понякога кипеше от енергия, но можеше да мълчи и да се цупи като дете — сега не бе в настроение за разговор, не спираше да пие с лакти, опрени на бара и коса, паднала над очите му. Когато му донесоха сандвича, го разтвори, изяде бекона и остави другото, през това време аз пиех и гледах „Лейкърс“. Тук, в този неприятен и тъмен бар във Върмонт, където ги гледах как играят, се чувствах странно. В Калифорния, в стария ми колеж, имаше заведение с огромен телевизор, което се казваше „Фалстаф“. Имах един глупавичък приятел на име Карл, който ме мъкнеше там, за да пием бира за по един долар и да гледаме баскетбол. Вероятно и сега бе там, седнал на щъркела край бара от секвоя и гледаше същата игра.

Бях потънал в тези и други потискащи мисли, а Чарлс пиеше четвъртото или петото си уиски, когато някой започна да сменя каналите от дистанционното — „Риск“, „Колелото на късмета“, „МакНийл/Леърър“, докато накрая спря на някакво местно предаване. Казваше се „Тази вечер във Върмонт“. Декорите наподобяваха фермерска къща в Нова Англия, с мебели имитация на „шейкър“160 и стари земеделски сечива, вили и т.н., висящи на картонения фон. Водеща бе Лиз Окавело. Предаването й копираше тези на Опра и Фил, в края на всяко имаше време за въпроси и отговори, което не бе кой знае колко оживено, тъй като гостите й бяха доста скучни — щатския пълномощник, отговарящ за ветераните или представители на Поклонниците161, които обявяват поредния поход за даряване на кръв: „Би ли повторил адреса отново, Джо“?

Трябваше ми малко време, докато осъзная кой е неин гост тази вечер — Уилям Хънди. Беше с костюм, не онзи синия, а един стар, приличен на дрехите, носени от селските проповедници. Неизвестно по какви причини той авторитетно се изказваше по въпроси, свързани с арабите и ОПЕК.

— ОПЕК е причината „Тексако“ да не зарежда нашите бензиностанции. Помня, че когато бях малък, навсякъде имаше бензиностанции на „Тексако“, а сега тези араби — беше нещо от рода на това, което наричате изкупуване на дружество със заемни средства…

— Виж — казах на Чарлс, но докато го накарам да излезе от пиянския ступор и да погледне нагоре, бяха преместили на „Риск“.

— Какво? — попита той.

— Нищо.

„Риск“, „Колелото на късмета“, после пак на „МакНийл/Леърър“, при това доста дълго, но някой изкряска:

— Разкарай тая помия, Доти.

— Добре де, какво искате да гледате?

— „Колелото на късмета“ — провикна се дрезгав хор.

Но „Колелото на късмета“ свършваше, водещата Вана пращаше бляскава целувка и преди да се усетя, отново се озовахме в имитацията на фермерска къща с Уилям Хънди. Сега той говореше за появата си предната сутрин в предаването „Днес“.

— Вижте — каза някой, — това е онзи, който държи „Ридиймд Рипеър“.

— Не го държи той.

— А кой тогава?

— Двамата с Бъд Олкърн го държат.

— Я млъквай, Боби.

— Не — каза господин Хънди, — не видях Уилърд Скот162. Смятам, че нямаше да мога да кажа нищо, ако го бях видял. Но операцията навън е голяма, разбира се, по телевизията не изглежда чак толкова.

Ритнах Чарлс по крака.

— А — каза той безизразно и с несигурна ръка вдигна чашата си.

Изненадах се, когато видях колко бъбрив бе станал господин Хънди само за четири дни. Още повече се изненадах, когато видях колко топло го посреща публиката в студиото, задаваше му въпроси от наказателната система до ролята на дребния бизнесмен в обществото и се тресеше от смях на жалките му шеги. Според мен тази му известност можеше да се дължи само на онова, което бе видял или твърдеше, че бе видял. Вдървеното му поведение и запъването бяха изчезнали. Сега бе скръстил ръце на корема си и отговаряше на въпросите със спокойната усмивка на благославящ първосвещеник. Чувстваше се толкова удобно, че в държанието му имаше нещо очевидно непочтено. Чудех се защо явно никой освен мен не можеше да го забележи.

Нисък, тъмен мъж по риза, който от известно време размахваше ръка във въздуха, най-накрая бе посочен от Лиз и се изправи.

— Казвам се Аднан Насар и съм палестински американец — каза той скорострелно. — Преди девет години дойдох тук от Сирия, получих американско гражданство и съм заместник-управител в „Пица Пад“ на магистрала 6.

Господин Хънди наведе глава на една страна.

— Виж какво, Аднан — приветливо му каза той, — предполагам, че подобна история е доста необичайна за твоята страна. Но тук системата работи така. За всеки. При това, без да се обръща внимание на расата или цвета на кожата.

Ръкопляскания.

С микрофон в ръка Лиз слезе по пътеката и посочи някаква жена с бухнала прическа, но палестинецът ядно заразмахва ръце и камерата се прехвърли на него.

— Не в това е въпросът. Аз съм арабин и съм възмутен от расистките обиди, които отправяте срещу моя народ.

Лиз се върна при Аднан и за да го успокои, постави ръка на рамото му, точно в стила на Опра. Уилям Хънди, седнал на стол в стил „шейкър“ на подиума, леко се помести и се наведе напред.

— Харесва ли ти тук? — безцеремонно попита той.

— Да.

— Искаш ли да се върнеш?

— Сега — силно каза Лиз, — никой не се опитва да каже, че…

— Защото корабите — продължи господин Хънди още по-високо, — плават и в двете посоки.

Барманката Доти се изсмя възторжено и си дръпна от цигарата:

— Точно така, кажи му го.

— Какъв е произходът на вашето семейство? — саркастично попита арабинът. — Вие индианец ли сте или?

Господин Хънди не показа с нищо, че го е чул.

— Ще ти платя да се върнеш — каза той. — Колко струва сега еднопосочният билет до Багдад? Ако искаш, ще…

— Мисля — побърза да се намеси Лиз, — че погрешно сте разбрали онова, което се опитва да каже господинът. Той просто се опитва да посочи, че… — тя почти прегърна палестинеца, но Аднан яростно отмахна ръката й.

— Цяла вечер говорите обиди по адрес на арабите — изкрещя той. — Не знаете какво значи да си арабин — и се удари по гърдите с юмрук. — Но аз знам дълбоко в себе си.

— Ти и твоето приятелче Саддам Хюсеин!

— Как смеете да разправяте, че всички сме алчни и караме големи коли? Това много ме обижда. Арабин съм и пестя природните богатства като…

— Като подпалваш петролните кладенци, а?

— Като карам тойота корола.

— Не говорех за теб конкретно — каза Хънди. — Говорех за отрепките от ОПЕК и онези извратеняци, които са отвлекли момчето. Мислиш, че и те се возят в тойота корола, така ли? Мислиш си, че тук гледаме с лека ръка на тероризма? Така ли правят в родината ти?

— Лъжеш — извика арабинът.

В миг на объркване камерата се прехвърли на Лиз Окавело, която с празен поглед гледаше встрани от екрана, знаех, че си мислеше същото, което и аз „о Боже, о Боже, почна се…“

— Не лъжа — разгорещено отвърна Хънди. — Знам. От тридесет години съм в бизнеса с бензиностанции. Мислиш ли, че не помня времето, когато Картър беше президент и когато през хиляда деветстотин седемдесет и пета зависехме изцяло от вас? А сега пристигате тук, държите се все едно притежавате тази страна, заляхте я с вашия нахут и джоб-сандвичите?

Лиз гледаше встрани и се опитваше да даде инструкции.

Арабинът изкрещя някаква ужасяваща гнусотия.

— Край! Престанете! — в отчаяние извика Лиз Окавело.

Господин Хънди скочи на крака, очите му хвърляха искри, насочи треперещия си показалец към публиката и яростно закрещя:

— Пустинни негри! Пустинни негри! Пустинни…

Камерата рязко се отмести и силно се удари в края на декорите — плетеница от черни кабели и прожектори. Ту се фокусираше, ту излизаше от фокус, после потрепери и на екрана се появи реклама на „Макдоналдс“.

— Уха — със задоволство извика някой.

Тук-там се чуха ръкопляскания.

— Чу ли това? — след известно време каза Чарлс.

Напълно го бях забравил. Говореше неясно, а потната му коса бе паднала над челото.

— Внимавай — казах му на гръцки и кимнах към барманката. — Може да те чуе.

Той измънка нещо и с поклащане се намести на столчето от хром и лъскава пластмаса.

— Да вървим. Късно е — и започнах да ровя в джоба си за пари.

Очите му несигурно срещнаха моите, наведе се напред и ме хвана за китката. Светлините от джубокса се отразяваха и просветваха в погледа му, очите му изглеждаха странни, с налудничав блясък като очи на убиец, които най-неочаквано проблясват върху лицето на приятел от моментална снимка.

— Млъквай, друже — каза той. — Чуй.

Издърпах ръката си, завъртях се на стола и точно тогава чух дълъг, сух тътен. Гръмотевица.

Спогледахме се.

— Вали — прошепна Чарлс.

През цялата нощ валя топъл дъжд, капеше от стрехите и трополеше по прозореца, докато аз лежах по гръб с широко отворени очи и го слушах.

През цялата нощ валя, продължи и през цялата сутрин: топъл дъжд, сив, лек и неспирен като сън.

Знаех, че ще го открият в онзи ден, когато се събудих, усетих го в стомаха си, още щом погледнах през прозореца към снега, разяден и сипаничав, тук-там осеян с петна от слузеста трева, а отвсякъде се чуваше „кап-кап-кап“.

Бе един от онези загадъчни и потискащи дни, които имахме понякога в Хампдън. Тогава планините, които се мръщеха на хоризонта, бяха погълнати от мъгла, а светът изглеждаше лек, празен и някак опасен. Когато вървиш из студентското градче, тревата жвака под краката ти и имаш чувството, че си на Олимп, във Валхала или на някакво друго старо, изоставено място сред облаците. Познатите предмети — часовниковата кула и къщите — се носеха като спомени от предишен живот, откъснати и самотни в мъглата.

Ситен дъжд и влага. В столовата миришеше на мокри дрехи, всичко бе мрачно и притихнало. Открих Хенри и Камила на втория етаж, седнали на една маса до прозореца, между тях имаше пълен пепелник. Камила бе подпряла брадичка на ръката си, а между изцапаните й с мастило пръсти догаряше цигара.

Главната зала на столовата се намираше на втория етаж, в една по-нова надстройка, издадена над товарната рампа. От три страни ни обграждаха огромни, окъпани в дъжд стъкла. Стъклата бяха тонирани и от това денят изглеждаше още по-мрачен. Пред нас се откриваше отлична гледка към товарния вход, където рано сутрин камионите с масло и яйца пристигаха по хлъзгавия черен път, който се виеше между дърветата и изчезваше в мъглата по посока на Северен Хампдън.

За обед имаше доматена супа и кафе с обезмаслено мляко, защото чистото бе свършило. Дъждът трополеше по прозорците от оловносиво стъкло. Хенри бе разсеян. Миналата нощ от ФБР го посетили отново, но не каза какво са искали, не спираше да говори за „Троя“ на Шлиман, а пръстите на големите си квадратни ръце бе опрял на ръба на масата, сякаш бе дъска за спиритически сеанси. Зимата, която прекарах с него, бе белязана понякога от тези дидактични монолози, продължаващи с часове, през които той отприщваше един педантичен и невероятно точен поток от знания с бавното и съсредоточено спокойствие на намиращ се под хипноза човек. Говореше за разкопките при Хисарлък:

— … ужасяващо място, прокълнато място — каза замечтано, — град след град, погребани един под друг, разрушени градове, изпепелени градове, а тухлите им разтопени до стъклообразно състояние… ужасяващо място — повтори той разсеяно, — прокълнато място, гнездо на малките кафяви пепелянки, наричани от гърците „antelion“, и на хиляди и хиляди богове на смъртта с лица на сови, в интерес на истината били богини, някакъв кошмарен първообраз на Атина, фанатично и сурово вперили поглед от гравюрите в книгата.

Не знаех къде беше Франсис, а не се налагаше да питам къде бе Чарлс. Предишната нощ се наложи да го докарам до дома му с такси, да му помогна да се качи по стълбите и да си легне в леглото, където, съдейки по състоянието, в което го оставих, беше все още. Два сандвича със сирене и мармалад бяха завити в салфетка и лежаха в чинията на Камила. Тя не си беше вкъщи, когато докарах Чарлс, а сега изглеждаше като че ли току-що бе станала от леглото: разрошена коса, без червило, навлякла бе сив вълнен пуловер, който покриваше китките й. От цигарата се виеше тънка струйка с цвета на небето отвън. Малко бяло петънце на идващ от града автомобил жужеше по мокрия път от далеч, но с всеки изминал миг и всеки черен завой ставаше все по-голямо.

Беше късно. Обядът бе свършил и хората си тръгваха. Изгърбен, стар разсилен влезе бавно с бърсалка и ведро в ръка и започна, сумтейки уморено, да разлива вода по пода край масата за напитките.

Камила гледаше навън през прозореца. Изведнъж очите й се разшириха. Бавно, с недоверие вдигна глава, но после бързо се изправи и проточи врат, за да види по-добре.

Аз също видях и пристъпих напред. Точно под нас бе спряла линейка. Двама помощници, следвани от глутница фотографи, с наведени глави заради дъжда, бързаха да влязат, а между тях имаше носилка. Нещото на нея бе покрито с чаршаф, но точно преди да я промушат през двойните врати с едно дълго и леко движение, все едно мушкаш хляб във фурна, а после да ги затръшнат, видях, провиснал от ръба на носилката края на жълт дъждобран.

Викове, далеч, на долния етаж на столовата, врати се затръшват, нарастващ безпорядък, гласове, заглушаващи други гласове и накрая един пресипнал глас се извиси над останалите:

— Жив ли е?

Хенри си пое дълбоко дъх. После затвори очи, издиша остро и с ръка на гърдите се стовари върху стола си, сякаш беше прострелян.

Ето какво се бе случило.

Около един и половина във вторник следобед осемнадесетгодишната първокурсничка от Таос, Ню Мексико Холи Голдсмит, решила да изведе на разходка своя голдън ритрийвър Майло.

Холи, която учела модерни танци, знаела за издирването на Бъни, но както повечето студенти от нейния курс не участвала в него. Възползвала се от неочакваната ваканция, за да си навакса със съня и ученето между семестрите. Съвсем разбираемо не искала да се натъкне на част от хайката, докато била навън. По тази причина, решила да преведе Майло зад игрищата за тенис по посока на клисурата, тъй като мястото вече било претърсвано, а и било особено любимо на кучето.

Ето какво разказа Холи:

— Щом се отдалечихме достатъчно от студентското градче, отвързах Майло от каишката, за да тича на воля. Харесва му…

Стоях там, на ръба на клисурата, и го чаках. Катереше се по насипа, тичаше наоколо и лаеше, както винаги. Този ден бях забравила топката му за тенис. Мислех, че беше в джоба ми, но съм сбъркала, така че пообиколих и събрах няколко пръчки, които да му хвърлям. Когато се върнах на ръба на насипа, видях, че държеше нещо между зъбите си и го разтърсваше. Не искаше да дойде, когато го повиках. Помислих, че е хванал заек или нещо такова…

Предполагам, че го бе разровил, главата и ъ, гърдите му, не можех да видя много ясно. Първото, което забелязах бяха очилата… висяха на едното му ухо и се клатушкаха напред-назад… да, моля… сякаш облизваше лицето му… за миг помислих, че… (неразбираемо).

Тримата бързо слязохме долу, разсилният гледаше със зяпнали уста, готвачите надничаха от кухнята, а жените от кафенето, облечени в жилетки, се бяха облегнали на парапета. Минахме край бара за бързи закуски, край пощата, където червенокосата жена за първи път бе оставила вълнения си шал и чантата с най-различни прежди, бе застанала на вратата със смачкана хартиена кърпичка в ръка и ни проследи с любопитство, когато се втурнахме по коридора към главната зала на столовата. Там се бяха струпали мрачни на вид полицаи, шерифа, надзирателя на дивеча, охраната, непознато плачещо момиче и човек, който правеше снимки. Всички говореха в един глас, когато изведнъж някой вдигна глава към нас и извика:

— Ей! Вие! Не познавахте ли момчето?

Отвсякъде блеснаха светкавици и пред лицата ни се изправи гора от микрофони и диктофони.

— От колко време го познавахте?

— … произшествие, свързано с наркотици?

— … пътували сте из Европа, нали така?

Хенри прокара ръка през лицето си. Никога няма да забравя как изглеждаше: бял като тебешир, капчиците пот по горната му устна и светлината, която се отразяваше в очилата му…

— Оставете ме на мира — промълви той, сграбчи Камила за китката и се опита да се провре през вратата.

Те се скупчиха пред него, за да му препречат пътя.

— … бихте ли коментирали…?

— … най-добри приятели?

Черният край на един диктофон бе заврян в лицето му. С един замах на ръката си Хенри го събори и той падна на земята със силен пукот, във всички посоки се затъркаляха батерии. Притежателят му, дебел мъж с шапка на „Мете“, изкрещя, почти се свлече на пода, но после се изправи, изруга и посегна, за да хване отдалечаващия се Хенри за яката. Пръстите му докоснаха края на сакото на Хенри, но Хенри се обърна изненадващо бързо.

Мъжът се сви. Беше смешно, първоначално хората никога не забелязваха колко едър бе Хенри. Може би заради дрехите му, които приличаха на онази неубедителна, но странно непроницаема дегизировка от книжките с комиксите (защо никой никога не вижда, че „ученолюбивият“ Кларк Кент без очила е Супермен?). Или пък всичко зависеше от това, как той караше да го виждат хората. Той притежаваше далеч по-забележителната дарба да става незабележим — в стая, в кола — истинска способност да се дематериализира по своя собствена воля. А може би тази му способност бе обратната страна на една друга: внезапната концентрация на неговите реещи се молекули, превръщаше невидимата му форма във видима — само по себе си бе промяна, която силно изненадваше наблюдателя.

Линейката си бе тръгнала. Пътят се бе ширнал гладък и празен под ситния дъждец. Агент Давънпорт бързаше нагоре по стъпалата към столовата, бе навел глава, а черните му обувки пошляпваха по мокрия мрамор. Спря, когато ни видя. Скиола бе зад него, бавно и трудно изкачваше последните две-три стъпала, опрял ръка на коляното си. Застана зад Давънпорт и за миг ни огледа, дишайки тежко.

— Съжалявам — каза той.

Над главите ни, невидим над облаците, профуча самолет.

— Значи е мъртъв — каза Хенри.

— Боя се, че е така.

Жуженето на самолета изчезна във влажната и ветровита далечина.

— Къде беше? — накрая попита Хенри. Беше блед, блед и потен по слепоочията, но бе запазил съвършен контрол. В гласа му имаше нещо потиснато.

— В гората — отвърна Давънпорт.

— Недалеч от тук — допълни Скиола, като потриваше с кокалчетата на пръстите си едното си подпухнало око. — На около километър от тук.

— Бяхте ли там?

Скиола спря да разтрива окото си.

— Какво?

— Бяхте ли там, когато са го намерили?

— Бяхме в „Блу Бен“, обядвахме — отвърна рязко Давънпорт. Дишаше тежко през нос, а по късо подстриганата му коса се бяха нанизали капки кондензирала мъгла. — Отидохме да хвърлим един поглед. Точно сега отиваме да говорим с близките му.

— Те не знаят ли? — попита Камила след кратко, ужасено мълчание.

— Не става въпрос за това — каза Скиола. Потупваше гърдите си и внимателно бъркаше с дългите си, жълти пръсти в джоба на палтото си. — Носим и формуляр, да подпишат разрешение да го отнесем в лабораторията в Нюарк, за да проведем някои изследвания. Въпреки че при случаи като този… — пръстите му се сключиха около нещо и много внимателно извадиха намачкан пакет цигари, — в такива случаи много трудно можеш да убедиш семейството да подпише. А и не ги виня. Тези хора чакаха вече цяла седмица, цялото семейство е заедно, ще искат да продължат напред, да го погребат и приключат с това…

— Какво се е случило? — попита Хенри. — Знаете ли?

Скиола започна да рови за кибрит, намери го и си запали цигарата след втория или третия опит.

— Трудно е да се каже — и пусна все още горящата клечка от ръката си. — Беше на дъното на един стръмен склон, вратът му бе счупен.

— Нали не мислите, че се е самоубил?

Изражението на Скиола не се промени, но от ноздрите му излезе тънка струйка дим, сякаш леко да намекне, че е изненадан.

— Защо мислиш така?

— Защото някой вътре току-що го каза.

Погледна към Давънпорт.

— Синко, не бих обръщал много внимание на тези хора. Не знам какво ще открие полицията, решението ще е тяхно, нали разбираш, но не мисля, че ще се произнесат за самоубийство.

— Защо?

Скиола спокойно примигна срещу нас, очите му бяха кръгли и с натежали клепачи като на костенурка.

— Нищо не сочи, че е самоубийство, поне доколкото знам. Шерифът смята, че вероятно е излязъл, не се е облякъл достатъчно топло, времето се е развалило и може би е бързал прекалено много да се прибира…

— Не знаят със сигурност — каза Давънпорт, — но явно е пил.

Скиола направи по италиански отегчен жест в знак на примирение.

— А дори и да не е пил, земята е била твърде разкаляна. Валеше. Може да е било тъмно, няма как да разберем.

Известно време никой не каза нищо.

— Виж, синко — внимателно изрече Скиола, — това е просто мое мнение, но ако ме питате, вашият приятел не се е самоубил. Видях мястото, откъдето е паднал. Храсталаците на ръба бяха напълно, сещате се — и перна леко с ръката си във въздуха.

— Изтръгнати — рязко се намеси Давънпорт. — Имаше пръст под ноктите му. Хлапето се е опитвало да сграбчи всичко, което е попаднало пред очите му, когато е падало.

— Не че се опитвам да обясня какво се е случило — каза Скиола. — Опитвам се просто да ви кажа да не вярвате на всичко, което чувате. Мястото там горе е опасно, трябва да го оградят или да направят нещо… Може би трябва да поседнеш за малко, скъпа — обърна се той към Камила, която бе позеленяла.

— При всички положения колежът е загазил — продължи Давънпорт. — От начина, по който говореше жената от Студентската служба съдя, че вече се опитват да избягат от отговорност. Ако се е напил на купон в колежа… Преди две години имаше подобен процес там, откъдето произхождам, в Нашуа. Едно хлапе се напило на купон на някакво студентско братство, заспало в купчина сняг, снегорините се натъкнали на него. Предполагам, че всичко зависи от това колко са били пияни и къде са изпили последното питие, но дори и да не е бил пиян, положението на колежа не е никак розово, нали? Момчето е студент в колежа, това му се е случило в студентското градче. Моите уважения към родителите, но ги срещнах и ми е ясно, че са от типа хора, които ще заведат дело.

— Вие какво мислите, че се е случило? — обърна се Хенри към Скиола.

Посоката, в която клоняха въпросите на Хенри, не ми се струваше разумна, особено тук и сега, но Скиола оголи зъби в изтощена гримаса, като стар пес или опосум — прекалено много зъби, все потъмнели и покрити с петна.

— Аз ли? — попита той.

— Да.

За секунда Скиола не каза нищо, просто дръпна от цигарата и наведе глава.

— Синко, няма никакво значение какво мисля — подхвана той след малко. — Случаят не е за федералните.

— Моля?

— Иска да каже, че случаят не е за федерално разследване — намеси се рязко Давънпорт. — Тук не е извършено федерално нарушение. Местните ченгета трябва да решат. Първоначално ни повикаха заради онази откачалка от бензиностанцията, но той нямаше нищо общо със случая. Преди да дойдем, от Вашингтон ни изпратиха по факса много информация за него. Знаете ли каква откачалка е? През 70-те години пращал какви ли не шантави писма на Ануар Садат. Слабително с вкус на шоколад, кучешки лайна, каталози със снимки на голи жени от Изтока. Никой не му обърнал внимание, но когато убиха господин Садат, кога беше това, през 1982, от ЦРУ проверили Хънди. От тях имаме цялата налична информация за него. Никога не е бил арестуван, не е имал никакви проблеми със закона, но пък каква откачалка е! Сметките му за телефон са на стойност хиляди долари, само заради разни гадни разговори, които води с Близкия изток. Видях едно писмо, написано до Голда Мейр163, в което я нарича своя любяща братовчедка… Искам да кажа, че човек трябва да е подозрителен, когато някой като него се появи на сцената. Изглеждаше достатъчно безобиден, дори не се интересуваше от наградата, опитахме се да му подхвърлим фалшив чек, но не го и погледна. Но човек трябва да внимава точно за такива като него. Спомням си, че през далечната 1978 година Морис Лий Хардън изглеждаше толкова мил, поправяше ръчни и стенни часовници, даваше ги на бедните деца, но никога няма да забравя деня, когато разкопаха зад работилницата му с кофата на багера…

— Харв, тия хлапета сигурно не си спомнят за Морис Лий Хардън — каза Скиола и остави цигарата да падне от ръката му. — Това се е случило, преди да се родят.

Постояхме минута-две в полукръг на плочника и сякаш всички едновременно се наканихме да отворим уста и да кажем, че трябва да тръгваме, когато дочух особен, сподавен шум откъм Камила. Погледнах я с изумление. Тя плачеше.

Известно време стояхме и не знаехме какво да направим. Давънпорт изгледа отвратено Хенри и мен, и леко се обърна, сякаш казваше „вината е изцяло ваша.“

Скиола примигваше бавно и гледаше уплашено, на два пъти посегна да сложи ръка на рамото й, но едва на третия върховете на пръстите му докоснаха полека нейния лакът.

— Кажи, мила, искаш ли да те закараме у дома?

Автомобилът им, точно такъв, какъвто бих очаквал — форд седан — бе паркиран в подножието на хълма, на настлания с чакъл паркинг зад сградата на биологическия факултет. Камила вървеше пред нас, между двамата агенти. Скиола й говореше успокоително като на дете. Дочувахме гласа му над хрущенето на чакъла под стъпките, процеждането на водата и шума от вятъра във върховете на дърветата над нас.

— Брат ти вкъщи ли е? — попита той.

— Да.

Скиола кимна бавно.

— Знаеш ли, брат ти ми харесва. Добро момче е. Странно е, но не знаех, че може да има момче и момиче близнаци. Харв, ти знаеше ли? — каза той над главата й.

— Не.

— Нито пък аз. Повече ли си приличахте, когато бяхте малки? Разбира се, че между вас има прилика, но цветът на косата ти изобщо не е като неговия. Жена ми има братовчеди, които са близнаци. Двамата много си приличат и работят за Социалното министерство — той направи успокояваща пауза. — С брат ти се разбирате много добре, нали?

Камила отговори нещо с глух глас.

Скиола мрачно кимна.

— Това е добре. Обзалагам се, че можете да разкажете доста интересни истории. За свръхестествени способности и разни такива. Братовчедите на жена ми ходят понякога на събирания на близнаци, няма да повярваш на нещата, които ни разправят, когато се върнат.

Небето — бяло. Дърветата чезнат зад хоризонта, а планините изобщо ги няма. Ръцете ми висят от ръкавите на сакото, сякаш не са мои. Така и не свикнах с начина, по който хоризонтът тук просто се заличаваше и те оставяше откъснат, без посока сред недовършения, въображаем пейзаж, който бе като рисунка на познатия ти свят — очертанията на едно-единствено дърво вместо цяла горичка, улични лампи и комини, носещи се над и извън контекста, преди да се запълни останалата част от платното. Една земя на забравата, изкривен рай, където старите ориентири бяха разпознаваеми, но прекалено отдалечени, разбъркани и ужасяващи заради обграждащата ги празнина.

Една стара обувка лежеше на асфалта до товарния вход, където само преди броени минути се намираше линейката. Не беше обувката на Бъни. Не знаех чия е, нито пък как се бе озовала там. Беше просто стара маратонка, полегнала на една страна. Не знам защо си я спомням дори и сега, нито пък защо ми е направила толкова голямо впечатление.

Глава седма

Бъни не познаваше много хора в Хампдън, но колежът бе толкова малък, че почти всеки бе чувал за него по един или друг начин — някои го знаеха по име, други на външен вид, спомняха си гласа му, който до известна степен бе най-отличителната му характеристика. Странно е, но въпреки че имам една-две моментални снимки на Бъни, с мен е останал именно гласът му, а не лицето. Изгубеният глас — пронизващ, кавгаджийски, еклив, не можеше лесно да го забравиш, след като веднъж си го чул. През онези дни след смъртта му столовата бе странно тиха без силния магарешки рев, който обикновено отекваше от обичайното му място край машината за мляко.

Следователно бе нещо нормално да се чувства липсата му, да бъде оплакван, защото е трудно, когато почине някой в колеж като Хампдън, където сме толкова изолирани и толкова близки един с друг. Но се изненадах от вълната от мъка, която се отприщи, когато смъртта му стана официален факт. Предвид обстоятелствата това ми се струваше не само неоснователно, но и доста притеснително. Никой не изглеждаше особено потресен от изчезването на Бъни, дори и през последните дни, когато беше ясно, че новините, които щяха да ни застигнат, със сигурност ще са лоши. В очите на обществото пък издирването не изглеждаше като нещо повече от едно всеобщо неудобство. Но сега, щом научиха за смъртта му, хората станаха необичайно невъздържани. Изведнъж се оказа, че всички го бяха познавали, всички бяха изгубили разсъдъка си от мъка, всички щяха да се опитат да живеят без него, доколкото това бе възможно.

— Той би искал така.

Това бе изречението, което чух безброй пъти от устата на хора, които си нямаха никаква представа какво би искал Бъни — от служители на колежа, от незнайни оплаквачи, от непознати, струпали се подсмърчащи пред столовата, от членовете на управителния съвет, които в своето отбранително изявление с внимателно подбрани думи заявиха, че „в съгласие с неповторимия дух на Бъни Коркоран и в съответствие на човеколюбивите и прогресивни идеали на колежа Хампдън“ правят голямо дарение на Американското сдружение за граждански свободи — организация, която Бъни със сигурност би възненавидял, ако знаеше за нейното съществуване.

Наистина мога да изпиша цели страници за общественото позьорство, което последва в дните след официалното обявяване на смъртта на Бъни. Наполовина спуснато знаме. Психологическите съветници бяха денонощно на разположение. Няколко чешита от факултета по политически науки носеха черни ленти над лактите си. Последва трескава суматоха, изпълнена със засаждане на дървета, заупокойни служби, набиране на средства и концерти. Едно момиче от първи курс направи опит за самоубийство, като изяде плодовете на нандината пред сградата на музикалния факултет. Мотивите й нямаха нищо общо с Бъни, но по някакъв начин цялата история бе преплетена с всеобщата истерия. Дни наред всички носеха слънчеви очила. Франк и Джъд както винаги бяха прегърнали мотото, че животът трябва да продължи и обикаляха наоколо със своята кутия от боя, за да събират пари за „Напиване с бира“ в памет на Бъни. Някои служители на колежа гледаха на това с лошо око, особено след като смъртта му бе съсредоточила общественото внимание върху огромния брой празненства, свързани с употреба на алкохол в Хампдън. Но Франк и Джъд не се трогваха.

— Той би искал да направим купон — отвръщаха те начумерено, което разбира се не беше вярно, но пък в Студентската служба живееха под постоянен страх от Франк и Джъд.

Бащите им бяха пожизнени членове на управителния съвет на колежа — бащата на Франк бе дарил пари за нова библиотека, а този на Джъд бе построил нова за физическия факултет, говореше се, че на практика двамата не можеха да бъдат изключени, а порицание от декана по учебната част нямаше да ги спре да сторят онова, което са си наумили. Тъй че „Напиването с бира“ се проведе, беше точно толкова безвкусно и несъстоятелно, колкото можеше да се очаква, но аз изпреварвам събитията.

Като цяло колежът Хампдън бе винаги странно предразположен към истерия. Дали от изолация, нездраво любопитство или просто от отегчение, но хората там бяха далеч по-лековерни и склонни да се въодушевяват, отколкото обикновено се смята за приемливо образованите. Тази херметическа и натегната атмосфера превръщаше колежа в тъмно петриево стъкло, бъкащо от мелодраматичност и неестественост. Спомням си един случай, когато всички бяха обзети от сляп животински ужас, предизвикан от това, че някой от града на шега пусна сирените на гражданската защита. Тогава някой каза, че е ядрено нападение. Всички телевизионни и радиовръзки, които никога не бяха свестни в планината, бяха особено лоши през онази нощ. От последвалата паника телефонната централа даде на късо и хвърли колежа в неконтролируем и почти невъобразим ужас. Автомобилите се блъскаха на паркинга. Хората пищяха, ридаеха, раздаваха собствеността си и се тълпяха на малки групички за успокоение и топлина. Няколко хипита се барикадираха в сградата на биологичния факултет, в единственото бомбоубежище и отказваха да пуснат всеки, който не знаеше текста на „Захарна магнолия“164. Образуваха се фракции и от хаоса се родиха водачи. В крайна сметка светът не бе унищожен, но хората си прекараха добре и години след това с наслада разказваха историята.

Изразяването на мъката по Бъни далеч не бе толкова драматично явление, но по много неща подобно — едно утвърждаване на общността, едно ясно формулирано изражение на почит и боязън. Девизът на Хампдън е „Учи се от делата“. Хората се наслаждаваха на усещането за неуязвимост и здраве, като ходеха на рап изпълнения на живо и концерти с флейта на открито, или се възползваха от извинението, да сравняват официално кошмари или нервни кризи. В известен смисъл това си бе чисто театралничене, но в Хампдън, където творческото изразяване се ценеше над всичко, театралниченето бе само по себе си вид работа. Хората приемаха мъката си сериозно както дечицата, понякога си играят доста мрачно и без никакво удоволствие в измислени офиси и магазини.

Особено траурът на хипитата имаше почти антропологична значимост. Приживе Бъни бе в почти непрестанна война с тях: те замърсяваха ваната с боите за дрехи и пускаха музикалните си уредби силно, за да го дразнят. Бъни ги бомбардираше с тенекиени кутии от безалкохолно и викаше охраната всеки път, щом му се стореше, че пушат трева. Сега, когато бе мъртъв, те отбелязаха преминаването му във вечните ловни полета по един безличен, почти племенен начин — припяваха, плетяха мандали, биеха барабани и изпълняваха собствените си неразбираеми и загадъчни ритуали. Хенри бе спрял да ги погледа от разстояние, подпрял металния връх на чадъра си във върха на обувката си в защитен цвят, с ластик от двете страни.

— „Мандала“ дума от пракрит165 ли е? — попитах го.

— Не — поклати той глава. — Санскрит. Означава „кръг“.

— Значи това е нещо хиндуистко, така ли?

— Не е задължително — отвърна Хенри, докато оглеждаше надменно хипитата, сякаш бяха животни в зоопарк. — Мандалите се свързват с тантризма. Самият тантризъм има покваряващо влияние над индийския будистки пантеон. Въпреки че негови елементи са усвоени и преобразувани от будизма още към 800-та година, тантризмът има своя научна традиция — изопачена според мен, но все пак традиция — и замлъкна, докато наблюдаваше едно момиче с дайре, която замаяно се въртеше на поляната. — Но ако трябва да отговоря на въпроса ти, да, мандалата има заслужено място в истинския будизъм. Открити са следи от нея по надгробни могили по долината на река Ганг, а и на други места, при това датират от първи век след Христа.

Когато препрочетох този откъс, ми се стори, че съм бил до известна степен несправедлив към Бъни. Хората наистина го харесваха. Никой не го бе познавал много добре, но една от особените черти на личността му бе, че колкото по-малко го бе познавал един човек, толкова повече му се струваше, че му е бил близък. От разстояние на времето характерът му създаваше образ на монолитност и цялостност, която всъщност бе нереална, като холограма. Отблизо той бе само петънца и светли точки, можеше да прокараш ръката си през него. Ако се отдалечиш на достатъчно разстояние обаче, илюзията отново си идваше на мястото и ето го Бъни, по-истински приживе, присвил очи иззад малките си очила, отмятащ с една ръка мокрия кичур коса от челото си.

Характер като неговия се разпада, когато бъде подложен на анализ. Той може да бъде обрисуван със забавна история, случайна среща или дочуто изречение. Хора, които никога не бяха говорили с него, изведнъж с голяма топлина си спомняха как са го видели да подхвърля пръчки на някакво куче или да краде лалета от учителската градина.

— Той докосваше живота на хората — каза административният директор на колежа и навеждайки се напред, се хвана здраво за катедрата с две ръце. Въпреки че щеше да повтори същото изречение по абсолютно същия начин след два месеца на заупокойната служба в памет на момичето от първи курс, което в крайна сметка постигна по-голям успех с бръснача, отколкото с отровните плодове на нандината, в случая с Бъни поне това важеше с особена сила. Той докосваше живота на хората, живота на непознатите по един напълно неочакван начин. Именно те жалеха за него истински или за онова, което си мислеха, че бе той. Мъката им не бе по-малка поради факта, че не познаваха добре нейния предмет.

Точно тази нереалност на характера му, тази прилика с анимационен герой, ако щете, която бе тайната на обаянието му, и която в крайна сметка направи смъртта му повод за толкова скръб. Подобно на велик комик, Бъни оцветяваше обкръжението, в което се озовеше. За да се наслади на постоянството му, човек трябваше да го види във всякакви изумителни ситуации: яздещ камила, бавещ бебе или пък в космоса. Сега, след смъртта му, това постоянство изкристализира и се преобрази в нещо напълно различно — добре познатият шегаджия от филмите доста изненадващо бе принуден да играе трагична роля.

Снегът най-накрая се стопи и изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. За двадесет и четири часа се бе разтопил напълно, с изключение на няколко прекрасни тъмни кръпки из гората — покрити с бяла дантела клони, от които се отцеждат капки, пробиващи дупки в ледената кора — и кишавите сиви купчини край пътя. Поляната пред столовата се бе ширнала пуста като бойно поле от Наполеоновите войни: разорано, жалко и изпотъпкано от хорските крака.

Този период бе особен, накъсан. В дните преди погребението не се виждахме много. Семейство Коркоран отмъкнаха Хенри със себе си в Кънектикът, а Клоук, който ми се струваше на ръба на нервна криза, се настани неканен у Чарлс и Камила, където пиеше бира „Гролш“ със стекове и заспиваше на дивана с димяща цигара. Аз пък бях принуден да понасям Джуди Пуви и приятелките й Трейси и Бет.

— Ричард, — казваше Джуди и се пресягаше през масата, за да стисне ръката ми, — трябва да се храниш.

Редовно идваха да ме вземат, щом станеше време за ядене, а след това оставах пленник на малките занимания, които бяха планирали за мен — авто-кино, мексиканска храна или апартаментът на Трейси, където отивахме, за да пием „маргарити“ и да гледаме МТВ. Нямах нищо против киното, но непрекъснатото шествие от начоси и питиета с текила ми идваше в повече. Бяха луди за някакво питие, което наричаха „камикадзе“ и си умираха да боядисват коктейлите в ужасяващо електриково синьо.

Всъщност често се радвах на присъствието им. Въпреки всичките си пороци, Джуди бе добра душа, а и така обичаше да се разпорежда и бърбори, че колкото и да е странно, с нея се чувствах в безопасност. Не харесвах Бет. Тя се занимаваше с танци, беше от Санта Фе, с идиотски кикот и гумено лице, което усмивката изпъстряше с трапчинки.

В Хампдън я смятаха за красавица, но аз ненавиждах ленивата й походка, подобна на кокер шпаньол и гласа й на малко момиченце, който ми се струваше много престорен и често се израждаше до скимтене. Бе преживяла една-две нервни кризи, та понякога, докато й говорех, очите й се разширяваха и започваше да гледа втренчено, което ме изнервяше. Трейси бе страхотна. Беше красива еврейка с ослепителна усмивка и склонност да подражава на Мери Тайлър Мур166 като се прегръщаше сама или пък се въртеше с разперени ръце. Трите пушеха много и разказваха досадни истории:

— Та ти казвам, самолетът ни просто седя на пистата цели пет часа.

Говореха за хора, които не познавах, но аз, разсеяният опечален, можех спокойно да си зяпам през прозореца. Понякога ми писваше от тях, ала ако се оплачех от главоболие или просто казвах, че искам да си легна, Трейси и Бет изчезваха с предварително уговорена бързина, а аз оставах сам с Джуди. Предполагам, че ми е мислела доброто, но утешението, което искаше да ми предложи, не ми се нравеше, та само след десет или двадесет минути насаме с нея, отново бях готов да пия безброй маргарити и да гледам МТВ у Трейси.

От всички нас единствено Франсис не бе обременен с никого и от време на време се отбиваше да ме види. Понякога бях сам, но когато не бе така, сядаше вдървено на стола зад бюрото и се преструваше като Хенри, че разглежда книгите ми на гръцки, докато дори малоумната Трейси схващаше намека и си тръгваше. В мига, когато вратата се затвореше и стъпките отекнеха по коридора, той затваряше книгата, отбелязвайки мястото с пръст и се навеждаше напред, примигвайки развълнувано. По това време основната причина за тревогите ни бе аутопсията, поискана от семейството на Бъни. Бяхме шокирани, когато Хенри ни съобщи от Кънектикът, че са наредили аутопсия. Един следобед се измъкнал от къщата на семейство Коркоран и отишъл да се обади на Франсис от един монетен телефон под плющящите транспаранти и тенти на паркинг за продажба на употребявани автомобили, а далеч зад него се чувал грохотът на магистралата. Подслушал госпожа Коркоран, която казала на господин Коркоран, че така било най-добре и че в противен случай (Хенри се закле, че много ясно е чул) никога няма да знаят със сигурност.

Каквото и да говорят за вината, то тя определено придава на човека дяволски развинтено въображение. Прекарах две или три от най-кошмарните нощи в живота си изобщо, лежейки пиян, с отвратителен вкус на текила в устата, спохождан от тревожни мисли за частици от дрехи, отпечатъци от пръсти и косми. Всичко, което знаех за аутопсиите, бях научил от повторенията на „Куинси“, но така и не ми хрумна, че информацията ми би могла да бъде невярна, тъй като идва от телевизионен сериал. Нали проучваха внимателно тези неща, нали по време на снимките се консултираха с лекар? Изправих се, запалих лампите, устата ми бе оцветена в противно синьо. Но, когато повърнах алкохола в банята, той бе светъл на цвят, кристално чист, като вълна от освежаваща и дезинфекцираща тюркоазено синя вода за тоалетна.

Хенри имаше възможност да наблюдава семейство Коркоран в собствената им среда и много бързо разбра какво става. Франсис бе толкова щастлив от прекрасните новини, че дори не изчака Трейси и Джуди да излязат от стаята, а ми ги съобщи веднага на доста нескопосан гръцки, докато сладката и глупавичка Трейси на висок глас се чудеше защо настояваме да говорим за училище по това време.

— Не се страхувай — каза ми той. — Става дума за майка му. Безпокои се от безчестието, което синът й ще си навлече, ако го свържат с виното.

Не разбрах какво искаше да каже. Думата за „безчестие“ (ατϊμίά) означаваше и „загуба на граждански права“

— „Атимиа“ — повторих.

— Да.

— Но права имат живите, а не мъртвите.

— Οιμοι — каза Франсис и поклати глава. — О, Боже. Не. Не.

Озърна се, щракна с пръсти, а Джуди и Трейси го гледаха с интерес. Да водиш разговор на мъртъв език е много по-трудно, отколкото си мислите.

— Плъзнали са много слухове — продължи най-накрая той. — Майката скърби. Не за сина си — добави злобно, когато видя, че се каня да проговоря, — защото е зла жена. Тъжи повече за позора, сполетял дома й.

— Какъв е този позор?

— Οιυου — каза той нетърпеливо. — Φάρμακου. Опитва да намери начини, за да докаже, че тялото не съдържа вино — и тук използва много изискана и непреводима метафора: утайка в празния мех на тялото му.

— А защо, моля те, ще я е грижа?

— Защото съгражданите говорят. Позорно е, когато млад мъж умре пиян.

Беше истина, поне що се отнася до клюките. Първоначално госпожа Коркоран бе на разположение за всеки, който бе готов да я изслуша, но сега бе ядосана от неласкавата роля, която й бе отредена. Първоначалните статии, описващи я като „добре облечена“, „забележителна“, а семейството като „идеално“, отстъпиха място на подигравателни и смътно обвинителни материали от сорта на „МАМА КАЗВА: НЕ И МОЯТ СИН“. Въпреки че имаше само една жалка бирена бутилка, която да намеква за наличието на алкохол и никакви следи от наркотици, във вечерните новини психолозите говореха за проблеми в семейството, за явлението на отрицанието, като посочваха, че често склонността към пристрастяване се предава от родителя на детето. Ударът беше тежък. На отпътуване от Хампдън госпожа Коркоран премина през скупчилите се репортери, бившите й приятели, извърнала поглед и здраво стиснала зъби в съвършена, изпълнена с омраза, усмивка.

Разбира се, че не беше честно. От репортажите в новините човек би могъл да заключи, че Бъни е бил типичен представител на „злоупотребяващите с наркотици или алкохол“ или „трудни младежи“. Нямаше никакво значение, че всички, които го познаваха, включително и ние, отричаха, че Бъни е някакъв непълнолетен престъпник. Нямаше никакво значение, че аутопсията доказа, че в кръвта му има незначително съдържание на алкохол и никакви следи от наркотици. Нямаше никакво значение, че дори не бе непълнолетен. Слуховете, които кръжаха като лешояди над тялото му, най-после се бяха спуснали и впили нокти. Резултатите от аутопсията бяха оповестени в скучен абзац на задните страници на Хампдънския „Екзаминър“. В колежанския фолклор Бъни бе запомнен като залитащ непълнолетен пияница. Първокурсниците все още призовават в затъмнени стаи обвития му в бирени изпарения призрак заедно с обезглавените в автомобилната катастрофа, момичето, което било неистова почитателка на Франк Синатра и се обесило на тавана на Пътнам и останалите от фантомната гвардия Хампдънски мъртъвци.

Погребението бе насрочено за сряда. В понеделник сутринта открих две писма в пощенската си кутия: едното от Хенри, другото от Джулиан. Първо отворих това на Джулиан. Пощенският печат бе от Ню Йорк, а самото писмо бе написано набързо с червената химикалка, с която проверяваше съчиненията ни по гръцки.

„Скъпи Ричард,

Колко нещастен съм тази сутрин — така, както ще бъда безброй утрини за напред. Новината за смъртта на нашия приятел ме натъжи неимоверно. Не знам дали сте се опитвали да се свържете с мен, махнах се. Не се чувствах добре, съмнявам се, че ще се върна в Хампдън след погребението…

Тъжно е, като се замисля, че сряда ще бъде последният ден, в който ще сме заедно. Надявам се, че когато четеш това, си в добро здраве. То носи любов.“

В края на листа бе изписал инициалите си.

Писмото на Хенри от Кънектикът бе тромаво като шифрован текст от Западния фронт.

„Скъпи Ричард,

Надявам се, че си добре. От няколко дни съм в дома на семейство Коркоран. Чувствам, че съм далеч по-малка утеха, отколкото те, в тежката си скръб, са склонни да признаят. Въпреки това ми позволяват да им помагам, поемайки най-различни ангажименти.

Господин Коркоран ме помоли да пиша на приятелите на Бъни в училище и да ги поканя да прекарат нощта преди погребението в дома му. Разбрах, че ще ги настанят в мазето. Ако не възнамеряваш да присъстваш, обади се на госпожа Коркоран, за да я уведомиш.

Очаквам да те видя на погребението, а се надявам да се видим и по-рано.“

Под писмото нямаше подпис, само едно двустишие от „Илиада“ на гръцки. Беше от единадесета книга, в която Одисей е откъснат от приятелите си и се озовава сам на вражеска територия:

„… който е храбър, ще трябва в борбата докрай да остане“167

До Кънектикът пътувах с Франсис. Очаквах, че близнаците ще дойдат с нас, но те потеглиха ден по-рано заедно с Клоук, който за всеобща изненада бе получил лична покана от госпожа Коркоран. Мислихме, че изобщо няма да го поканят. Госпожа Коркоран дори бе отказала да говори с него, след като Скиола и Давънпорт го хванаха, когато се опитваше да се измъкне от града.

— Опитва се да излезе с чест от ситуацията — коментира Франсис.

В крайна сметка Клоук получи лична покана, а чрез Хенри бяха поканени и приятелчетата му Руни Уин и Брам Джързи.

В интерес на истината семейство Коркоран бяха поканили доста хора от Хампдън — познати от сградата, в която спеше, хора, за които не знаех, че са се познавали с Бъни. Едно момиче, Софи Диърболд, което познавах бегло от часовете по френски, щеше да пътува с Франсис и мен.

— Откъде се познават с Бъни? — попитах Франсис на път за дома й.

— Не мисля, че я е познавал, поне не много добре. Обаче като първокурсник си падаше по нея. Сигурен съм, че на Марион изобщо няма да й хареса, че са я поканили.

Страхувах се, че пътуването ще бъде доста неловко, но облекчението да си до непознат бе прекрасно. Почти се забавлявахме, радиото работеше, Софи, която имаше кафяви очи и дрезгав глас, се бе облакътила на предните седалки и си говореше с нас, а не бях виждал Франсис в добро настроение от векове.

— Приличаш на Одри Хепбърн, знаеш ли? — каза й той.

Тя ни черпеше с ментови бонбони и топчета дъвка с вкус на канела, разказваше смешни истории. Смеех се, гледах през прозореца и се молех да пропуснем отбивката. Никога в живота си не бях ходил в Кънектикът. Никога не бях ходил и на погребение.

Шейди Брук се намираше на един тесен път, който се отклоняваше рязко от магистралата и в продължение на километри се виеше над мостове, край ниви, пасбища и полета. След известно време хълмистите ливади се превърнаха в игрище за голф. На полюляващата се, опушена, дървена табела пред сградата на клуба в стил „псевдо-тюдор“ бе изписано „ШЕЙДИ БРУК КЪНТРИ КЛЪБ“. След него се появиха къщите — големи, красиви, просторни, всяка една разполагаше с шест-седем акра земя.

Мястото приличаше на лабиринт. Франсис гледаше номерата на пощенските кутии, поемаше по поредната погрешна следа, после отново се връщаше, ругаеше, а скоростите престъргваха. Нямаше никакви знаци и никаква очевидна логика в номерацията на къщите, вече половин час се щурахме като слепи насам-натам и у мен се зароди надеждата, че изобщо няма да я открием, че просто ще обърнем и ще поемем на едно весело пътуване обратно към Хампдън.

Разбира се, че я намерихме. Намираше се в края на своето отклонение и бе голяма, модерна къща с „архитектурни“ претенции, от белосан кедър, а раздвижените й нива и асиметрични тераси бяха съзнателно голи. Дворът бе покрит с черен вулканичен камък, нямаше почти никаква зеленина с изключение на няколко дървета гинко в ултрамодерни саксии, поставени на разстояние една от друга за постигане на драматичен ефект.

— Ау — възкликна Софи, която като истински Хампдънски възпитаник не пропускаше да отдаде почит на Новото.

Погледнах към Франсис, но той сви рамене и каза просто:

— Майка му харесва съвременна архитектура.

Никога не бях виждал мъжа, който отвори вратата, но с неприятно чувство, като насън, го разпознах веднага. Беше едър, със зачервено лице, широка челюст и голяма глава с побелели коси. Известно време ни зяпа, а малката му уста оформи стегнато и заоблено „о“. Сетне изненадващо, по момчешки бързо, се хвърли напред и сграбчи ръката на Франсис.

— Виж ти, виж ти, виж ти — гласът му бе носов, бъбрив, гласът на Бъни. — И ако това не е старият Рижко. Как си, момче?

— Благодаря, добре — отвърна Франсис, изненадах се от дълбочината и топлината, с която го изрече, а и от силата, с която върна ръкостискането.

Господин Коркоран преметна тежката си ръка през врата му и го придърпа.

— Това е моето момче — обърна се той към нас със Софи и посегна, за да разроши косата на Франсис. — Всичките ми братя бяха рижи, но нито един от синовете ми не се роди с червена коса. Не го разбирам. Как си, мила? — обърна се той към Софи, отмахна ръката си и я протегна към нейната.

— Здравейте, аз съм Софи Диърболд.

— Браво, много си хубава. Нали е хубава, момчета? Приличаш на леля си Джийн, скъпа.

— Моля? — попита Софи след известно недоумение.

— Ами, леля ти, скъпа. Сестрата на баща ти. Не познавам други от семейство Диърболд тук. Познавах един на име Брийдлоу, но това май беше преди двадесет години. Занимаваше се с търговия. Казват, че измамил съдружника си с цели пет милиона.

— Аз не съм оттук.

Той повдигна вежда и я погледна по начин, който напомняше за Бъни.

— Така ли?

— Да.

— Не си от Шейди Брук? — изрече го така, сякаш не можеше да повярва.

— Не.

— А откъде си, скъпа? От Гринич?

— Детройт.

— Бог да те благослови! Изминала си цялото това разстояние!

Софи поклати глава, усмихна се и точно започна да обяснява, когато без никакъв преход господин Коркоран я прегърна и избухна в сълзи.

Застинахме от ужас. Очите на Софи, които ни гледаха над тресящите му се рамене, изразяваха учудване и потрес, сякаш я бе пронизал с нож.

— О, скъпа — ридаеше той, заровил лице дълбоко във врата й. — Скъпа, как ще продължим да живеем без него?

— Господин Коркоран, успокойте се — каза Франсис и го подръпна за ръкава.

— Толкова много го обичахме, скъпа — хлипаше господин Коркоран. — Нали? Той и теб обичаше. Би искал да го знаеш. Знаеш го, нали, скъпа?

— Господин Коркоран — каза Франсис, сграбчи го за рамото и здраво го разтърси. — Господин Коркоран.

Той се обърна и с ридания се отпусна върху Франсис.

Изтичах от другата му страна и успях да прокарам ръката му над врата си. Коленете му се огъваха, почти ме събори, но някак си, олюлявайки се от тежестта му, двамата с Франсис успяхме да го изправим на крака, да го вкараме вътре, заклатушкахме се надолу по коридора и го настанихме в един стол.

— По дяволите — чух Софи да прошепва, — по дяволите.

Той все още плачеше. Лицето му бе мораво. Сграбчи ме за китката, когато посегнах да отпусна яката му.

— Няма го — нададе вой и ме погледна право в очите. — Моето момче.

Безпомощният му и безумен взор ме тресна като бухалка. Изведнъж и наистина за първи път ме връхлетя горчивата и фатална истина за случилото се и за злото, което бяхме сторили. Все едно се бях блъснал с всички сили в тухлена стена. Пуснах яката му, защото се чувствах напълно безсилен. Исках да умра.

— О, Боже — смотолевих. — Бог ми е свидетел, съжалявам…

Някой яростно ме ритна в глезена. Беше Франсис. Лицето му бе бяло като тебешир.

Пред очите ми се извъртяха звезди от болка. Вкопчих се в облегалката на стола, затворих очи и видях ярки червени петна, а риданията прииждаха на равни интервали и ме застигаха като удари на тояга.

А после, съвсем внезапно, спряха. Настана тишина. Отворих очи. По лицето на господин Коркоран все още се стичаха последните сълзи, но иначе бе приел друго изражение и гледаше с интерес малкия кокер шпаньол, който тайно гризеше върха на обувката му.

— Джини — каза той строго. — Лошо момиче. Мама не те ли изведе? А?

После изгука, наведе се, грабна палето, чиито лапи яростно гребяха във въздуха и го изнесе от стаята.

— Хайде, бягай — чух го да казва безгрижно. — Спасявай се.

Някъде със скърцане се отвори външна врата. Само след миг той се върна, вече спокоен, лъчезарен — татко от реклама.

— Е, деца, някой от вас да иска бира? — попита.

Бяхме останали без думи. Никой не му отговори. Зяпнах го, разтреперан и пребледнял.

— Хайде, момчета — каза той и смигна. — Никой ли не иска?

Накрая Франсис прочисти гърлото си със стържещ звук.

— Мисля, че бих взел една, да.

Последва мълчание.

— Аз, също — каза Софи.

— Три? — попита ме весело господин Коркоран и ми показа три пръста.

Раздвижих устни, но от устата ми не излезе нито звук.

Той наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да ме фиксира със здравото си око.

— Май не се познаваме, нали така, синко?

Поклатих глава.

— Макдонълд Коркоран — каза и се наведе напред, за да ми подаде ръка. — Наричай ме Мак.

Измънках своето име.

— Как се казваш? — попита ме весело и с ръка зад ухото.

Отново го повторих, но този път по-силно.

— А! Значи ти си онзи от Калифорния! Къде ти е загарът, момче? — изсмя се силно на шегата си и излезе да донесе бирите.

Тръснах се изтощен на стола. Повдигаше ми се. Намирахме се в много просторна стая, като че излязла от „Аркитекчъръл дайджест“, голяма и прилична на галерия, с оберлихти и камина от неодялани камъни, с тапицирани в бяла кожа столове и маса с бъбрековидна форма — модерна, скъпа, италианска работа. По протежение на черната стена имаше дълъг шкаф със стъклена витрина, пълен с купи, ленти, училищни и спортни награди. В злокобна близост с тях се намираха няколко големи погребални венци, които в съчетание с трофеите придаваха на стаята облик на приемната на някой жокей клуб.

— Красива стая — каза Софи. Гласът й отекваше сред блесналите повърхности и полирания под.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна господин Коркоран от кухнята. — Миналата година бяхме в „Хаус Бютифъл“, а по-предишната на страниците за вътрешно обзавеждане в „Таймс“. Нещата не са точно по мой вкус, но Кати е декораторът в семейството.

Звънна се на входната врата. Спогледахме се. Пак се позвъни, два напевни удара на камбанки, госпожа Коркоран се появи с потракване на токчета от задната част на къщата и мина край нас без да каже нищо, нито ни погледна.

— Хенри — извика. — Гостите ти са тук — и отвори входната врата. — Здравей — поздрави момчето с доставките, което бе отвън. — Кой си ти? От цветарницата „Сънсет“ ли си?

— Да, госпожо. Моля, подпишете.

— Не бързай толкова. Преди известно време говорих с твоите хора. Искам да знам кой е доставил всички тези венци, докато сутринта съм била навън.

— Не съм ги доставил аз. Сега ми започна смяната.

— Нали работиш за цветарницата „Сънсет“?

— Да, госпожо — съжалих го. Беше тийнейджър с петна от крем против акне по цялото лице.

— Изрично посочих, че вкъщи трябва да се носят само аранжирани кошници с цветя и растения. Всички тези венци трябва да бъдат в погребалната агенция.

— Съжалявам, госпожо. Ако желаете, обадете се на управителя…

— Боя се, че не ме разбираш. Не искам тези венци в дома си. Искам да ги натовариш в камионетката си и да ги отнесеш в погребалната агенция. Изобщо не се опитвай да ми пробуташ и този — каза му тя, докато той й подаваше крещящ венец от червени и жълти карамфили. — Само ми кажи от кого е.

Момчето присви очи над листа.

— Господин и госпожа Робърт Бартъл поднасят своите съболезнования.

— А! — каза господин Коркоран, който се бе върнал с бирите, които не бе понесъл на табла и неумело стискаше в ръцете си. — Този е от Бети и Боб?

Госпожа Коркоран не му обърна внимание.

— Мисля, че можеш да дойдеш и да внесеш тези папрати — обърна се към доставчика, докато гледаше с омраза някакви увити във фолио саксии.

След като момчето си тръгна, госпожа Коркоран започна да проверява папратите като повдигаше стръковете и търсеше мъртви листа, а на обратната страна на пликовете си отбелязваше нещо с малък молив със сребърна капачка. На съпруга си каза:

— Видя ли венеца от семейство Бартъл?

— Много мило от тяхна страна.

— Никак даже, не смятам, че е подходящо един служител да изпраща такова нещо. Чудя се дали Боб няма да ти поиска увеличение на заплатата?

— Не и сега.

— Невероятно — виж на какво приличат тези цветя! — продължи тя и забучи показалец в пръстта. — Тази иглика е почти увехнала. Луиз би се потресла, ако знаеше.

— Важен е жестът.

— Знам, но въпреки това, ако съм научила едно нещо от всичко това, то е никога повече да не поръчвам цветя от „Сънсет“. Растенията от „Тина’с Флауърланд“ са толкова по-хубави. Франсис — продължи тя със същия отегчен тон и без да вдига глава, — не си идвал да ни видиш от миналия Великден.

Франсис отпи от бирата.

— А, благодаря, добре съм — отвърна той театрално. — А ти как си?

Госпожа Коркоран въздъхна и поклати глава.

— Ужасно трудно е. Всички се опитваме постепенно да свикнем. Досега не съм знаела колко е трудно за един родител просто да забрави и… Хенри, ти ли си? — попита остро, когато чу, че някой се тътри на площадката на стълбите.

Пауза.

— Не, мамо, аз съм.

— Отиди да го потърсиш, Пат, кажи му да слезе — и пак се обърна към Франсис. — Тази сутрин получихме от майка ти прекрасен букет лилиуми. Как е тя?

— Добре е. Сега е в града. Беше много разстроена — додаде неловко Франсис, — когато научи за Бъни. (Франсис бе споделил с мен, че изпаднала в истерия по телефона и трябвало да гълта хапчета.)

— Тя е толкова прекрасен човек — каза мило госпожа Коркоран. — Стана ми толкова мъчно, когато научих, че са я приели в клиниката „Бети Форд“.

— Остана там само няколко дни — отвърна Франсис.

Тя го погледна учудено.

— Така ли? Значи е на оправяне? Чувала съм само отлични неща за това място.

Франсис се изкашля.

— Ами, тя отиде основно, за да си почине. Нали знаеш, че мнозина го правят.

Госпожа Коркоран го погледна с подчертана изненада.

— Нали нямаш нищо против, че го обсъждаме? Не мисля, че трябва да се смущавам. Според мен е изключително модерно, че майка ти е осъзнала, че се нуждае от помощ. До не много отдавна хората не си признаваха проблеми от този род. Когато бях момиче…

— Така, така, говорим за вълка — оживи се господин Коркоран.

Облеченият в тъмен костюм Хенри слизаше по скърцащите стълби с вдървена и отмерена походна.

Франсис се изправи. Аз също. Той не ни обърна внимание.

— Ела при нас, момче — каза господин Коркоран. — Вземи си една биричка.

— Не, благодаря — отвърна Хенри.

Разтревожих се, когато видях отблизо колко бе блед. Лицето му бе оловно сиво, а по челото му бяха избили ситни капки пот.

— Какво правите цяла сутрин горе, момчета? — попита господин Коркоран с пълна с лед уста.

Хенри примигна срещу него.

— А? — каза шеговито господин Коркоран. — Зяпахте списания с разголени момичета? Или правихте любителско радио?

Хенри прокара ръка по челото си — видях, че тя леко потреперваше.

— Четох — каза той.

— Чел си? — попита господин Коркоран, така сякаш никога не бе чувал за подобно занимание.

— Да, господине.

— Какво? Нещо интересно?

— „Упанишадите“.

— Ама и ти си един умник. Долу в мазето имам цяла лавица с книги, можеш да им хвърлиш един поглед, ако искаш. Дори и няколко стари романа с Пери Мейсън. Доста са добри. Точно като телевизионния сериал, само че тук Пери се сближава с Дела и понякога казва „по дяволите“ и разни такива.

Госпожа Коркоран се изкашля.

— Хенри — каза тя любезно и посегна за питието си, — сигурна съм, че младите хора биха желали да видят къде ще спят. Вероятно имат и багаж в автомобила.

— Добре.

— Провери дали в банята долу има достатъчно кърпи за миене на лице и хавлии. Ако няма, вземи няколко от шкафа за бельо в коридора.

Хенри кимна, но преди да успее да отговори, зад него изведнъж застана господин Коркоран.

— Това момче — каза той и го удари по гърба (видях как Хенри сви врат и заби зъби в долната си устна), — е едно на милион. Не е ли истински принц, Кати?

— Със сигурност ни помогна доста — отвърна хладно госпожа Коркоран.

— Можеш да заложиш главата си, че е така. Не знам какво щяхме да правим през тази седмица, ако не беше той. Деца — продължи господин Коркоран, стиснал здраво рамото на Хенри, — молете се да имате такъв приятел. Хора като него не се срещат всеки ден. Не, господа. Защото никога няма да забравя първата вечер на Бъни в Хампдън, когато ми се обади по телефона и ми каза „Татко, татко, трябва да видиш откачалката, която ми натресоха за съквартирант.“ Казах му „Дръж се, сине, дай му възможност.“ И преди да се усетя, се започна Хенри това, Хенри онова, та в крайна сметка промени специалността си и записа старогръцки. Замина за Италия. Беше щастлив като малко дете — очите му се напълниха със сълзи. — А това показва — продължи той, разтърсвайки рамото на Хенри в израз на малко грубовата привързаност, — че по дрехите посрещат, но по ума изпращат. Хенри може да има вид на глътнал бастун, но никога не е имало по-добър приятел от него. Последният път, когато говорих с Бъни, той бе толкова въодушевен от пътуването до Франция с този приятел тук през лятото…

— Стига, Мак — каза госпожа Коркоран, но беше твърде късно. Той отново плачеше.

Не беше толкова зле колкото първия път, но въпреки това беше тежко. Господин Коркоран прегърна Хенри и зарида на рамото му, а Хенри просто стоеше, загледан измъчено в пространството със стоическо спокойствие.

Всички се чувствахме неудобно. Госпожа Коркоран започна да се рови из цветята в саксиите, а аз, с пламнали уши, бях забил поглед в скута си, когато се тръшна врата и двама млади мъже се появиха в просторното и високо преддверие. Човек нито за миг не можеше да сбърка кои са те. Светлината идваше зад тях и не можех да видя добре нито един от двамата, те се смееха и говореха, за Бога, и смехът им, пронизващ, подигравателен и изпълнен с живот, внезапно и силно прободе сърцето ми, защото напомняше за Бъни.

Отправиха се към баща си, без да обръщат внимание на сълзите му.

— Ей, тате — каза по-големият. Имаше къдрава коса, беше на около тридесет години и много приличаше на Бъни в лице. Високо на хълбока си бе подпрял бебе с малка бейзболна шапка, на която пишеше „Ред Сокс“.

Другият брат, луничав, по-слаб, по-мургав и с черни кръгове под сините очи, взе бебето.

— Ето, отиди при дядо.

Господин Коркоран веднага спря да плаче, вдигна бебето високо във въздуха и го погледна с обожание.

— Шампионе! — извика той. — Разходи ли се с татко и чичо Брейди?

— Водихме го в „Макдоналдс“ — каза Брейди. — Взехме му детско меню.

Господин Коркоран зяпна от учудване.

— Цялото ли го изяде? — попита бебето. — Цялото детско меню?

— Кажи „да“ — изгука бащата на бебето. — „Да, деденце.“

— Глупости, Тед — каза през смях Брейди. — Той не хапна и хапка.

— Но пък в кутията имаше изненада, нали? Нали? А?

— Дай да я видим — каза господин Коркоран и бързо започна да разтваря пръстчетата на бебето от дръжката на кутията.

— Хенри — вметна госпожа Коркоран, — би ли взел багажа на младата дама. Заведи я в стаята й. Брейди, ти можеш да заведеш момчетата долу.

Господин Коркоран бе взел от бебето играчката — пластмасов самолет — и си играеше с него във въздуха.

— Виж! — каза той с тихо благоговение.

— Тъй като става дума само за една нощ — обърна се госпожа Коркоран към нас, — надявам се, че няма да имате нищо против да спите двамата в една стая.

Вече излизахме с Брейди, когато господин Коркоран тръсна бебето на килимчето пред камината, затъркаля се около него и започна да го гъделичка. През цялото време, докато слизахме надолу по стълбите, чувах силните писъци на бебето изпълнени с ужас и задоволство.

Щяхме да спим в приземния етаж. Покрай черната стена, близо до масите за тенис и билярд, бяха наредени няколко походни легла, а в единия ъгъл имаше купчина спални чували.

— Не е ли отвратително — каза Франсис в мига, когато останахме сами.

— Това е само за една нощ.

— Не мога да спя с много хора в една стая. Няма да мигна цяла нощ.

Седнах на едно походно легло. Из стаята се носеше мирис на спарено и застояло, а от лампата над билярдната маса струеше зелена, потискаща светлина.

— А и е много прашно — каза Франсис. — Мисля, че трябва да отидем на хотел.

Подсмърчаше шумно и мърмореше за прахта, докато търсеше пепелник. Със същия успех в стаята можеше да нахлуе и смъртоносния радон168, изобщо не ми пукаше. Единственото, за което се чудех, бе как, небеса, как, всемилостиви Боже, щях да издържа часовете, които ми предстояха. Бяхме тук едва от двадесет минути, но вече ми се искаше да се застрелям.

Той все още мърмореше, аз все още бях погълнат от отчаяние, когато при нас слезе Камила. Носеше нефритени обици, лачени обувки и спретнат, черен кадифен костюм по тялото.

— Здравей — каза Франсис и й подаде цигара. — Хайде да се настаним в „Рамада Ин“.

Осъзнах колко много ми е липсвала през последните дни, когато постави цигарата между напуканите си устни.

— Е, не ви е чак толкова зле — отвърна тя. — Снощи аз трябваше да спя с Марион.

— В една и съща стая?

— В едно и също легло.

Очите на Франсис се разшириха от възхищение и ужас.

— Настина ли? Леле. Това е ужасно — каза той тихо и с уважение.

— Сега Чарлс е горе с нея. Тя е в истерия, защото някой е поканил горкото момиче, което пристигна с вас.

— Къде е Хенри?

— Още ли не сте го видели?

— Видях го. Не съм говорил с него.

Камила направи пауза, за да издуха облак дим.

— Как ви се струва?

— Виждал съм го и в по-добро състояние. Защо?

— Защото е болен. Отново тези главоболия.

— От лошите ли са?

— Така казва.

Франсис я погледна с недоверие.

— Как тогава се държи на крака и ходи?

— Не знам. Упоил се е. Дни наред пие хапчета.

— А къде е сега? Защо не си е легнал?

— Не знам. Госпожа Коркоран току-що го изпрати до Къмбърланд Фармс, за да донесе четвърт мляко за проклетото бебе.

— В състояние ли е да шофира?

— Нямам никаква представа.

— Франсис — казах, — цигарата ти!

Той подскочи, посегна към нея прекалено бързо и си изгори пръстите. Беше я оставил на ръба на билярдната маса и тя беше прогорила дървото, едно черно петно се разпростираше по политурата.

— Момчета? — извика госпожа Коркоран от върха на стълбите. — Момчета? Може ли да сляза, за да проверя терморегулатора?

— Бързо — прошепна Камила, докато смачка цигарата си. — Не трябва да пушим тук.

— Кой е там? — остро попита госпожа Коркоран. — Гори ли нещо?

— Не, госпожо — отвърна Франсис, избърса изгореното място и побърза да скрие фаса, докато тя слизаше по стълбите.

Беше една от най-лошите нощи в живота ми. Къщата се пълнеше с хора, часовете се влачеха в ужасяваща, променлива мъгла от роднини, съседи, плачещи деца, покрити ястия, запушени алеи, звънящи телефони, ярки светлини, непознати лица и неловки разговори. Някакъв груб и суров наглед мъж ме приклещи в един ъгъл, където ме държа с часове, за да ми се хвали с риболовни състезания и бизнеса си в Чикаго, Нашвил и Канзас Сити. Накрая се извиних и се заключих в банята на горния етаж, където не обърнах внимание на думкането и жаловитите викове на някакво незнайно хлапе, което със сълзи на очи ме молеше да го пусна.

Вечерята бе определена за седем часа и представляваше неапетитно съчетание от изискана, приготвена в ресторант храна — салата с кускус, патица в кампари, малки хапки пастет от гъши дроб — и храна, приготвена от съседите: риба тон с ориз, пудинги в пластмасови кутии и някакъв ужасяващ десерт, наречен „лудия сладкиш“, който дори не мога да опиша. Хората се размотаваха насам-натам с картонени чинии. Вън бе тъмно и валеше. Хю Коркоран, по риза, се разхождаше с бутилка алкохол и си проправяше път сред мрачната и шепнеща тълпа. Мина край мен, без да ме погледне. От всички братя той най-много приличаше на Бъни (смъртта му започваше да прилича на някакъв кошмарен размножителен акт, защото все повече и повече Бъниевци се появяваха, накъдето и да погледнех, като че ли извираха от ламперията). Да гледаш Хю, бе все едно да гледаш в бъдещето и да виждаш как Бъни би изглеждал на тридесет и пет, точно както когато погледнех баща му, го виждах на шестдесет. Познавах го, но той мен не. Обзе ме силното и почти неустоимо желание да го хвана за ръката и да му кажа нещо, какво обаче не знаех, просто за да видя как смръщва вежди по толкова познатия за мен начин, за да видя озадаченото изражение в наивните, мътни очи.

„Аз убих с брадва старата лихварка и сестра й Лизавета, и ги обрах.“

Смях, световъртеж. Непознатите продължаваха да се разхождат и да ме заговарят. Измъкнах се от един от младите братовчеди на Бъни, който, щом разбра, че съм от Калифорния, започна да ми задава сложни въпроси за сърфинга, заплувах сред поклащащата се тълпа и открих Хенри. Стоеше съвсем сам пред една стъклена врата, с гръб към стаята и пушеше цигара.

Застанах зад него. Не ме погледна, нито пък ми проговори. Вратите гледаха към гола, ярко осветена тераса — черен вулканичен камък, лигуструм в бетонни урни и артистично начупена на парчета бяла статуя на земята. Дъждът се спускаше пред прожекторите, които бяха поставени под такъв ъгъл, че да хвърлят дълги и драматични сенки. Ефектът бе футуристичен, сякаш след ядрена война, но същевременно и древен, като някакъв настлан с пемза двор в Помпей.

— Това е най-грозната градина, която някога съм виждал — казах.

— Да — отвърна Хенри. Беше много блед. — Чакъл и пепел.

Зад нас хората се смееха и говореха. През опръсканите от дъжда стъкла светлините предизвикваха илюзията, че по лицето му се стичаха капки.

— Не е ли по-добре да полегнеш — казах след известно време.

Той прехапа долната си устна. Пепелта на цигарата му бе дълга около два сантиметра и половина.

— Лекарствата ми свършиха.

Погледнах го в профил.

— Можеш ли да издържиш?

— Ще трябва, нали? — отвърна той, без да се помръдне.

След като влязохме, Камила заключи вратата на банята и двамата, застанали на четири крака, започнахме да преравяме купчината от шишета с таблетки под умивалника.

— За високо кръвно налягане — каза тя.

— Не.

— За астма.

На вратата се почука.

— Заето — провикнах се.

Камила се бе навряла в шкафа чак до водопроводните тръби и навън се подаваше само тялото й от кръста надолу. Чувах как подрънкват шишетата.

— Вътрешно ухо? — каза тя с приглушен глас. — По една капачка два пъти на ден?

— Дай да видя.

Подаде ми някакви антибиотици, които бяха поне отпреди десет години.

— Няма да свърши работа — казах и се приближих. — Да виждаш нещо, което няма етикет, позволяващ да бъде допълван? Нещо от зъболекар, например?

— Не.

— „Може да предизвика замайване“? „Не шофирайте и не работете със сложна апаратура“?

Някой отново почука на вратата и завъртя дръжката. Аз почуках отвътре, после се пресегнах и отворих двата крана на чешмата докрай.

Откритията ни не бяха кой знае какви. Ако Хенри се бе допрял до отровен бръшлян, имаше сенна хрема, ревматизъм или остър инфекциозен конюнктивит, щяхме да го оправим, но единственото болкоуспокояващо бе „Екседрин“. От чисто отчаяние взех цяла шепа и още две съмнителни капсули от шише, на което пишеше, че предизвикват замайване, но подозирах, че са антихистамини.

Мислех си, че загадъчният ни гост си е тръгнал, но когато решихме да се измъкнем, открихме Клоук, който се спотайваше отвън. Погледна ме презрително, но после зяпна, когато зад мен се появи Камила с разрошена коса и оправяща полата си.

Дори и да бе изненадана да го види, тя не го показа.

— Ей, здравей — поздрави и се наведе да изтупа коленете си.

— Здрасти — отвърна Клоук и погледна встрани със заучен и високомерен израз. Знаехме, че той се интересуваше от нея, но дори и да не я харесваше, Камила не бе от онези момичета, от които очакваш да се натискат с някого в заключена баня.

Тя мина между нас и тръгна надолу по стълбите. Тръгнах след нея, но Клоук се изкашля многозначително и аз се обърнах.

Облегна се на стената и ме погледна така, сякаш му бях ясен още от мига, в който съм се родил.

— Така — каза той. Ризата му не бе гладена, а краищата й се подаваха отвън. Очите му бяха червени, но не знаех дали е друсан или просто уморен. — Как върви?

Спрях се на площадката. Камила бе в края на стълбите и не можеше да ни чуе.

— Добре — отговорих.

— Какво става?

— Моля?

— Внимавайте Кати да не ви хване да се натискате в банята й. Веднага ще ви изпрати на автогарата.

Тонът му бе неутрален. Въпреки това ми напомни за историята с приятеля на Мона от миналата седмица. Клоук не излъчваше почти никаква физическа заплаха, а освен това си имаше достатъчно проблеми.

— Виж — казах, — разбрал си погрешно.

— Не ми пука. Просто ти казвам.

— Добре, аз ти казвам. Ако искаш вярвай, все ми е тая.

Клоук мързеливо бръкна в джоба си и извади пакет „Малборо“, толкова измачкан и сплескан, че не ми се струваше възможно вътре да има цигара. Каза:

— Мислех, че се вижда с някого.

— За Бога!

Той сви рамене.

— Не е моя работа — продължи, извади една изкривена цигара и смачка празния пакет в ръката си. — В колежа хората ме притесняваха, така че преди да дойдем тук, отидох да спя у тях. Чух я да говори по телефона.

— Какво каза?

— А, нищо, но когато я чуеш да шепне в два-три през нощта, започваш да си задаваш въпроси — той се усмихна мрачно. — Предполагам, мислела е, че съм дълбоко заспал, но да ти призная, не спях толкова добре… Така да е — вметна, когато видя, че не му отговарям. — Нищо не знаеш за това.

— Не знам.

— Вярно бе.

— Наистина не знам.

— Тогава какво правехте там вътре?

Погледнах го за миг, после извадих шепата хапчета и протегнах отворена длан, за да ги види.

Наведе се напред със сключени вежди, а после доста изненадващо мътните му очи се избистриха и придобиха разумен изглед. Съвсем делово избра една капсула и я вдигна към светлината.

— Какво е? Знаеш ли?

— „Судафед“ — отговорих. — Не си прави труда. Тук няма нищо.

Подсмихна се.

— Знаеш ли защо? — и за първи път ме погледна с истинска добронамереност. — Защото не сте търсили на правилното място.

— Моля?

Погледна през рамо.

— Надолу по коридора. След спалнята на домакините. Щях да ти кажа, ако беше попитал.

Зяпнах го.

— Откъде знаеш?

Прибра капсулата в джоба си и ме погледна с недоумение:

— Почти съм израснал в този дом. Добрата Кати взема поне шестнадесет различни вида приспивателни.

Погледнах към затворената врата на спалнята на домакините.

— Не. Не сега.

— Защо не?

— Заради бабата на Бъни. Трябва да полегне, след като хапне. Ще дойдем по-късно.

Положението долу се бе прояснило, но не много. Камила никъде не се виждаше. Отегченият и пиян Чарлс се бе свил в един ъгъл и притискаше чаша в слепоочието си, а разплаканата Марион му бръщолевеше нещо, косата й бе пристегната назад с една от онези огромни панделки, предлагани в каталога на „Талботс“. Не бях имал възможност да говоря с Чарлс, тъй като тя почти неотлъчно бе до него, откакто бяхме пристигнали. Не знам защо се бе лепнала за него толкова здраво, може би защото не говореше с Клоук, а братята на Бъни бяха или женени, или сгодени, а от останалите мъже в нейната възрастова група — братовчедите на Бъни, Хенри и аз, Брам Джързи и Руни Уин, Чарлс бе най-добре изглеждащият.

Той погледна към мен над рамото й. Не ми стискаше да се приближа и да го спася, затова погледнах встрани, но точно тогава някакъв мъник, който бягаше от своя брат, ухилен и с големи уши като дръжки на чаша, се мушна между краката ми и едва не ме събори.

Започнаха да се въртят около мен. По-малкият, ужасен и пищящ, се хвърли на пода и ме сграбчи за коленете.

— Задник — подсмъркна малкият.

Другият се спря, отстъпи една крачка назад, а в погледа му имаше нещо злобно и почти похотливо.

— Тате — изчурулика той, гласът му бе като разлян сироп. — Та-теее.

От другия край на стаята Хю Коркоран се обърна с чаша в ръка:

— Не ме карай да идвам там, Брандън.

— Ама Кори те нарече задник, та-теее.

— Ти си задник — подсмъркна малкият. — Ти, ти, ти.

Отлепих го от крака си и отидох да търся Хенри. Те с господин Коркоран бяха в кухнята, заобиколени от хора: господин Коркоран, който бе прегърнал Хенри, имаше вид сякаш бе прекалил с пиенето.

— Ние с Кати — говореше той с висок и поучителен тон, — винаги сме отваряли дома си за младите хора. Винаги е имало още едно място на масата ни. И преди да се усетим, те свикнаха да споделят проблемите си с нас. Като този младеж — каза той и разтърси Хенри. — Никога няма да забравя, когато една вечер дойде при мен след вечеря. Каза ми „Мак (всички хлапета ми викат Мак), бих искал да ми дадеш съвет за нещо, чисто по мъжки.“ „Преди да ме питаш, синко, нека ти кажа нещо. Мисля, че познавам момчетата доста добре. Самият аз съм отгледал петима. А и когато израствах имах четирима братя, тъй че може да се каже, че като цяло съм специалист по момчетата…“

Продължи да дрънка тези измислени спомени, а Хенри, блед и болен, стоически понасяше смушкванията и ударите по гърба, като добре обучено куче, което търпи юмручните удари на грубо дете. Самата история бе нелепа. В нея се разказваше за един енергичен и необичайно предприемчив млад Хенри, който иска да си купи едномоторен самолет против волята на родителите си.

— Но този младеж бе твърдо решен — продължи господин Коркоран. — Трябваше да има самолета или нищо. След като ми каза за това, постоях една минута, после си поех дълбоко дъх и му казах „Хенри, синко, сигурно е страхотен, но ще бъда честен и ще се съглася с родителите ти. Нека ти кажа защо.“

— Ей, тате — обади се Патрик Коркоран, който току-що бе влязъл, за да си налее едно питие. Бе по-слаб от Бън, но много по-луничав, имаше същата пясъчна коса като Бъни и острия му малък нос. — Тате, объркал си всичко. Това не се случи с Хенри. Това бе старият приятел на Хю Уолтър Балънтайн.

— Глупости — каза господин Коркоран.

— Със сигурност беше той. А и той в крайна сметка си купи самолета. Хю? — провикна се към съседна стая. — Хю, помниш ли Уолтър Балънтайн?

— Разбира се — отвърна Хю и се появи на прага. Държеше за ръката хлапето Брандън, което се въртеше и с всички сили се опитваше да се отскубне. — Какво за него?

— Нали в крайна сметка Уолтър си купи онзи малък „Бонанза“?

— Не беше „Бонанза“ — отвърна Хю, който с ледено спокойствие пренебрегваше ударите и скимтенето на сина си. — Беше „Бийчкрафт“. Не, знам какво си мислите — вметна, когато видя, че баща му и Патрик се канят да му опонират. — Нали пътувах до Дънбъри с Уолтър, за да видим онзи малък „Бонанза“, но собственикът му искаше прекалено много. Поддръжката на тези самолети струва страшно много, а и машината трябваше да претърпи сериозен ремонт. Продаваше я, защото не можеше да си позволи да я поддържа.

— А какво стана с „Бийчкрафт“-а? — попита господин Коркоран. Ръката му се бе махнала от рамото на Хенри. — Чувал съм, че е една великолепна малка машина.

— Уолтър имаше известни проблеми с нея. Намери я чрез обява в „Пенисейвър“, от някакъв пенсионирал се конгресмен от Ню Джързи. Използвал я, за да пътува с нея по време на предизборните си кампании…

Той изохка и се гмурна напред, защото хлапето се бе извило рязко, откопчи се и се втурна из стаята като снаряд. Избягна нападението на баща си, шмугна се встрани, за да се изплъзне на препречилия му се Патрик и се обърна назад, за да погледне преследвачите си, но точно тогава се блъсна право в стомаха на Хенри.

Ударът бе силен. Детето се разплака. Хенри зяпна и последната капка кръв се дръпна от лицето му. Бях сигурен, че ще се строполи, но някак си успя да се задържи на крака с огромно усилие изпълнено с достойнство като стар и ранен слон. А господин Коркоран отметна глава и весело се разсмя на страданието му.

Не бях повярвал напълно на Клоук за опиатите, които могат да бъдат открити на втория етаж, но когато отново се качих с него, разбрах, че не ме е излъгал. Към спалнята на домакините имаше малка гардеробна, в нея имаше черна, лакирана тоалетна масичка с много малки отделения и миниатюрни ключета. В едно от тези отделения имаше луксозна кутия с шоколадови бонбони „Годайва“ и спретната, добре подредена сбирка от разноцветни хапчета. Лекарят, който ги бе предписал — д-р Е. Дж. Харт — очевидно бе много по-безразсъден по нрав, отколкото предполагаше спретнатият му подпис. Та той бе доста щедър човек, особено що се отнася до амфетамините. Дамите на възрастта на госпожа Коркоран обикновено доста сериозно се пристрастяваха към валиум и разни такива, но тя разполагаше с достатъчно гориво, което да накара цяло стадо от „Ангелите на Ада“169 да тръгне да буйства из страната.

Бях нервен. Стаята миришеше на нови дрехи и парфюм. Огромни стенни огледала възпроизвеждаха всяко наше движение в един параноичен и многокартинен образ. Нямаше как да се измъкнем и не можехме да измислим никакво обяснение защо сме вътре, ако някой влезеше. Държах под око вратата, докато Клоук с възхитителна ефикасност и умение преглеждаше шишетата.

Далмейн. Жълт и оранжев. Дарвон. Червен и сив. Фиоринал. Нембутал. Милтаун. Взех по две от всяко шише, което ми подаде.

— Какво — попита ме той, — не ти ли трябват повече?

— Не искам да се усети, че нещо й липсва.

— По дяволите — отвърна той, отвори друго шише и изсипа половината от съдържанието му в джоба си. — Вземай каквото си поискаш. Ще си помисли, че е била някоя от снахите й. Ето, вземи малко и от тази жега — и изсипа почти цялото останало съдържание в дланта ми. — Голяма работа е. Фармацевтично постижение. По време на сесия много лесно можеш да вземеш по десет-петнадесет долара на хапче.

Слязох долу, десният ми джоб бе пълен с антидепресанти, а левият — с успокоителни. Франсис стоеше в подножието на стълбите.

— Виж какво — казах, — знаеш ли къде е Хенри?

— Не. Виждал ли си Чарлс?

Почти бе изпаднал в истерия.

— Какво се е случило?

— Открадна ключовете от колата ми.

— Моля?

— Взе ключовете от джоба на палтото ми и излезе. Камила го видяла да потегля по алеята. Гюрукът бил спуснат. Тая кола едва върви при дъжд, както и да е, но ако… дявол го взел — каза той и прокара ръка по челото си. — Нищо не знаеш за това, нали?

— Видях го преди около час. Беше с Марион.

— Аз също говорих с нея. Чарлс каза, че отива за цигара, но това беше преди един час. Видя ли го? Не си говорил с него?

— Не.

— Беше ли пиян? Марион каза, че бил. Стори ли ти се пиян?

Самият Франсис изглеждаше доста пиян.

— Не много — отвърнах. — Хайде, помогни ми да намеря Хенри.

— Казах ти. Не знам къде е. За какво ти е?

— Имам нещо за него.

— Какво? — попита на гръцки. — Успокоителни ли?

— Да.

— Ами за Бога, дай и на мен нещо — каза той. Поклащаше се напред-назад, с облещени очи.

За приспивателно беше прекалено пиян. Дадох му един екседрин.

— Благодаря — той го преглътна с голяма, бавна глътка уиски. — Дано пукна през нощта. Къде мислиш, че е отишъл? Колко е часът?

— Около десет.

— Нали не мислиш, че е решил да шофира към къщи? Може би просто е взел колата и е подкарал към Хампдън. Камила каза, че със сигурност не би го направил, не и преди утрешното погребение, но аз не съм убеден, той просто изчезна. Нали ако е отишъл само за цигари, трябваше вече да се е върнал? Как мислиш?

— Ще се появи. Извинявай, но трябва да вървя. Ще се видим по-късно.

Претърсих цялата къща за Хенри и го намерих в тъмното, седнал съвсем сам на едно походно легло в мазето.

Погледна ме с ъгълчето на окото си, без да повдигне глава.

— Какво е това? — попита, когато му предложих няколко капсули.

— Нембутал. Ето.

Взе ги и ги глътна без вода.

— Имаш ли още?

— Да.

— Дай ми ги.

— Не можеш да вземаш повече от две.

— Дай ми ги.

Дадох му ги.

— Хенри, не се шегувам. По-добре внимавай.

Погледна ги, а после бръкна в джоба си за синята емайлирана кутийка и внимателно ги прибра вътре.

— Ще бъде ли прекалено, ако те помоля да се качиш горе и да ми донесеш нещо за пиене — каза после той.

— След тези хапчета не трябва да пиеш.

— Вече съм пил.

— Знам.

Известно време никой от нас не продума.

— Виж какво — каза Хенри и побутна очилата нагоре по носа си, — искам скоч със сода. Във висока чаша. Наблегни на скоча, по-малко сода и повечко лед, както и чаша с чиста вода, без лед. Това искам.

— Няма да ти ги донеса.

— Ако не се качиш и не ми ги донесеш, ще трябва сам да го направя.

Качих се до кухнята и му приготвих питието, с тази разлика, че наблегнах на содата повечко, отколкото на него му се искаше.

— Това е за Хенри — каза Камила, влизайки в кухнята, точно когато бях свършил с първата чаша и пълнех втората с вода от чешмата.

— Да.

— Къде е той?

— Долу.

— Как е?

Бяхме сами в кухнята. Не изпусках от поглед отворената врата и й разказах за лакираната кутия.

— Типично за Клоук — каза тя през смях. — Всъщност е доста почтен, нали? Бъни винаги е казвал, че му напомня за теб.

Озадачих се и доста се обидих от последното. Канех се да й отвърна, но просто оставих чашата и казах:

— С кого говориш по телефона в три сутринта?

— Моля?

Изненадата й изглеждаше напълно естествена. Проблемът бе, че Камила бе толкова умела актриса, че човек никога не може да бъде сигурен дали е искрена.

Погледнах я право в очите. Отвърна на погледа ми, веждите й бяха сключени и точно когато си помислих, че е запазила мълчание малко по-дълго отколкото трябва, тя поклати глава и отново се засмя.

— Какво ти става? За какво говориш?

Аз също се засмях. Невъзможно бе да я надхитриш в тази игра.

— Не се опитвам да те поставя натясно. Но трябва да внимаваш какво говориш по телефона, когато Клоук е в дома ти.

Погледна ме безучастно.

— Внимавам.

— Надявам се да е било така, защото той е подслушвал.

— Не е чул нищо.

— Не че не се е постарал.

Стояхме и се гледахме един друг. Точно под едното й око имаше една спираща дъха, рубинено червена, много малка бенка. Поривът бе неустоим. Наведох се и я целунах.

Засмя се.

— Това пък за какво?

Сърцето ми, окрилено от моментната ми дързост, бе пропуснало един-два удара, но внезапно започна бясно да препуска. Обърнах се и се престорих, че се занимавам с чашата.

— Просто така, изглеждаше много хубава — може би щях да добавя още нещо, ако мокрият до кости Чарлс не бе влетял през вратата на кухнята. Франсис го следваше неотлъчно по петите.

— Защо просто не ми каза — прошепна Франсис ядосано. Беше зачервен и трепереше. — Да не говорим, че седалките са подгизнали, вероятно ще плесенясат и ще изгният, а и че утре ще трябва да шофирам обратно към Хампдън. Но това няма никакво значение. Не ми пука. Онова, което не мога да повярвам е, че съзнателно си преровил джобовете на палтото ми, взел си ключовете и…

— Виждал съм те да караш със свален гюрук, когато вали — каза рязко Чарлс. Стоеше до плота, с гръб към Франсис, и си наливаше питие. Косата му бе полепнала по челото, а по балатума около него се образуваше малка локва.

— Моля те — рече през зъби Франсис. — Никога.

— Напротив — отвърна му Чарлс, без да се извръща.

— Кажи кога.

— Ще ти кажа. Ами през онзи следобед, когато с теб бяхме в Манчестър, около две седмици преди началото на учебната година и решихме да отидем в „Екуинокс Хаус“ за…

— Това беше летен следобед. Само пръскаше.

— Не беше. Валеше силно. Сега не искаш да говорим за това, защото тогава се опита да ме накараш да…

— Ти си луд — каза Франсис. — Онова няма нищо общо с това. Навън е тъмно като в рог, вали като из ведро и ти си се нарязал като казак. Цяло чудо е, че не си убил някого. Къде, по дяволите, ходи за тия цигари? Наблизо няма магазин за цигара поне на…

— Не съм пиян.

— Ха, ха. Говори ми. От къде взе цигарите? Бих искал да узная. Обзалагам се…

— Казах, че не съм пиян.

— Да бе. Обзалагам се, че дори не си купил цигари. А ако си взел, трябва да са подгизнали. Къде са?

— Остави ме на мира.

— Не. Наистина. Покажа ми ги. Бих искал да видя тези баснословни…

Чарлс остави с трясък чашата, завъртя се обратно и изсъска:

— Остави ме на мира.

Ужасяващото не бе точно тонът, а изражението на лицето му. Франсис го зяпна с леко отворена уста. За около десет секунди единственият звук идваше от ритмичното кап-кап-кап на водата, която се стичаше от подгизналите дрехи на Чарлс.

Взех скоча със сода и много лед, и чашата с вода без лед за Хенри, минах край Франсис, през летящата врата и тръгнах надолу към мазето.

През цялата нощ валя силно. Носът ме сърбеше от прахта в спалния чувал, а подът на мазето бе излят от бетон и покрит с много тънък мокет, от тези, които се използват и на открито, така че костите ме боляха всеки път, когато се обърнех. Дъждът барабанеше по високите прозорци и по прожекторите, които светеха през стъклата и хвърляше сенки по стените, сякаш тъмни ручейчета се спускаха надолу от тавана към пода.

На своето легло Чарлс хъркаше с отворена уста, Франсис бълнуваше. От време на време през дъжда внезапно преминаваше автомобил и фаровете му за миг обикаляха и осветяваха стаята — билярдната маса, снегоходките на стената и гребния тренажор, креслото, в което седеше неподвижно Хенри с чаша в ръка и димяща цигара между върховете на пръстите. Само за миг призрачно бледото му и бдящо лице, попадаше в обсега на светлините и после много бавно и равномерно отново потъваше в тъмнината.

Сутринта се събудих, изтръпнал и дезориентиран, от шума на незатворен капак, който се блъскаше някъде. Дъждът плющеше по-силно от всякога и шибаше ритмично, на вълни прозорците на бялата и ярко осветена кухня. През това време ние, гостите, насядахме край масата и наченахме мълчалива и безрадостна закуска с кафе и бисквити с мармалад.

Семейство Коркоран бяха горе и се обличаха. Клоук, Брам и Руни пиеха кафе, облакътили се на масата и говореха тихо. Току-що се бяха изкъпали и избръснали, държаха се наперено в официалните си костюми, но и малко притеснено, сякаш щяха да се явяват в съда. Франсис бе с подпухнали очи, гъстата му червена коса бе прилепнала към главата на нелепи зализани кичури и все още бе по халат. Беше станал късно и едва сдържаше гнева си, защото горещата вода в бойлера на долния етаж бе свършила.

Той и Чарлс бяха на двата противоположни края на масата и старателно избягваха да гледат един към друг. Марион бе със зачервени очи, топли ролки на главата и също кисела и мълчалива. Беше облякла много елегантен тъмносин костюм, но на краката си, обути в найлонови чорапи с телесен цвят, носеше пухкави розови пантофи. От време на време вдигаше ръце към ролките, за да провери дали са изстинали.

Хенри бе единственият от нас, който щеше да носи ковчега, останалите носачи бяха семейни приятели или бизнес съдружници на господин Коркоран. Чудех се дали ковчегът бе много тежък и ако бе така, дали Хенри щеше да се справи. От него се носеше слаб, амонячен мирис на пот и скоч, но изобщо не изглеждаше пиян. Хапчетата го бяха потопили в безжизнено и бездънно спокойствие. Тънки струйки дим се носеха от цигарата без филтър, чието огънче гореше опасно близо до върховете на пръстите му. Състоянието му можеше да изглежда подозрително близко до онова, в което се изпада под влиянието на опиати, но при него то не бе много по-различно от обичайното му поведение.

Кухненският часовник показваше малко след девет и половина. Погребението бе насрочено за единадесет. Франсис излезе, за да се облече, а Марион — да свали ролките. Останалите все още седяхме край кухненската маса, чувствахме се неловко и вяло, но се преструвахме, че се наслаждаваме на втората и третата си чаша кафе, тогава влезе бойко съпругата на Тед. Беше строга, но хубава адвокатка, която пушеше непрекъснато и носеше русите си коси на кок, подхванат от две китайски клечки. С нея бе и съпругата на Хю — дребна и любезна жена, твърде млада и крехка на вид, за да износи всичките деца, които бе родила. По нещастно стечение на обстоятелствата и двете носеха името Лиса, а това предизвикваше голямо объркване в дома.

— Хенри — каза първата Лиса, наведе се напред и така натисна в пепелника недопушената си цигара, че тя се изкриви под прав ъгъл. Сложила си бе парфюм „Джорджо“, при това твърде много. — Тръгваме за църквата, за да подредим цветята пред олтара и да съберем картите преди началото на заупокойната служба. Майката на Тед — и двете Лиси не харесваха госпожа Коркоран, а от отсрещната страна съвсем искрено им отвръщаха със същото, — каза, че трябва да дойдеш с нас, за да се срещнеш с другите носачи на ковчега. Разбра ли?

Светлината проблясваше по стоманените рамки на очилата на Хенри, но той с нищо не даде да се разбере, че я бе чул. Точно щях да го ритна под масата, когато много бавно вдигна глава.

— Защо? — попита.

— Носачите на ковчега трябва да се срещнат в десет и петнадесет в преддверието.

— Защо? — с ведическо спокойствие повтори Хенри.

— Не знам защо. Само ти предавам онова, което тя каза. Цялото нещо е планирано като синхронно плуване или някаква подобна проклетия. Готов ли си да тръгнеш или искаш още малко време.

— Стига, Брандън — меко се обърна към малкия си син съпругата на Тед. Той бе влетял в кухнята и се опитваше да се залюлее на ръцете й като примат. — Моля те. Мама ще я заболи. Брандън.

— Лиса, не трябва да му позволяваш да се катери по теб така — каза първата Лиса и погледна часовника си.

— Моля те, Брандън. Мама трябва да тръгва сега.

— Вече е прекалено голям, за да се държи така. Знаеш, че е. Ако бях на твое място, щях да го вкарам в банята и да го спукам от бой.

След около двадесет минути слезе госпожа Коркоран, облечена в черен крепдешин и ровеща из кожената си чантичка с метална закопчалка.

— Къде са всички? — попита тя, когато видя, че край стъкления шкаф се мотаехме само ние с Камила и Софи Диърболд.

Никой не й отговори и тя раздразнено се спря на стълбите.

— Е? Всички тръгнаха ли? Къде е Франсис?

— Мисля, че се облича — отвърнах, доволен, че бе попитала нещо, за чийто отговор не се налагаше да излъжа. От там, където бе застанала на стълбите, не можеше да види онова, което останалите от нас виждахме доста ясно през стъклените врати на всекидневната — Клоук, Брам, Руни и Чарлс бяха застанали под покритата част на верандата и пушеха трева. Бе необичайно да видиш точно Чарлс да пуши трева и единственото обяснение, което бях в състояние да измисля, бе, че го правеше, защото си мислеше, че това ще го стегне, така както би направило едно силно питие. Ако наистина бе така, бях сигурен, че го очаква доста неприятна изненада. В училище, когато бях на дванадесет и тринадесет, се напушвах всеки ден, но не защото ми харесваше — избиваше ме студена пот и изпадах в паника — а защото бе изключително престижно да те смятат за пушач на ганджа, и защото много умело прикривах параноидните, прилични на грип симптоми, които предизвикваше.

Госпожа Коркоран ме гледаше, сякаш бях вдигнал ръка за хитлеристки поздрав.

— Облича се?

— Така мисля.

— Не се ли е облякъл досега? Какво са правили всички цяла сутрин?

Не знаех какво да й отговоря. Слизаше бавно, стъпало по стъпало, но главата й вече бе над перилата и нищо не препречваше гледката й към френските прозорци, изпръскани от дъжда и към нищо не съзнаващите пушачи зад тях, ако решеше да погледне в онази посока. Всички бяхме вкаменени от напрежение. Някои майки не биха разпознали марихуана, ако я видеха, но госпожа Коркоран като че ли не бе от тези жени.

Щракна силно закопчалката на чантичката си и бавно, като граблива птица обходи всичко с поглед. Единствено този поглед можеше да ми напомни за баща ми. Така и стана.

— Е? Някой ще му каже ли да побърза?

Камила скочи.

— Аз ще му кажа, госпожо Коркоран — но след като сви зад ъгъла, тя тръгна към френските прозорци.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна госпожа Коркоран. Бе намерила това, което търсеше — слънчевите си очила — и ги сложи. — Не разбирам какво ви става, млади хора. Нямам предвид точно вас, но моментът е много труден, всички сме подложени на голямо напрежение, но трябва да се опитаме нещата да вървят, колкото е възможно по-гладко.

Клоук вдигна неразбиращ и кръвясал поглед в отговор на тихото почукване на Камила по стъклото. После погледна зад нея, към всекидневната и изведнъж лицето му се промени. Видях го как безшумно изруга и от устата му излезе облаче дим.

Чарлс също я видя и едва не се задави. Клоук грабна джойнта от Брам и го изгаси между палеца и показалеца си.

Госпожа Коркоран бе сложила големите си слънчеви очила и, слава Богу, не забеляза драмата, която се разиграваше зад гърба й.

— Църквата не е близо — каза тя, когато Камила мина край нея и се запъти да търси Франсис. — С Мак ще потеглим с комбито, вие можете да карате след нас или след момчетата. Според мен ще трябва да се разпределите в три коли, въпреки че може да успеете да се съберете и в две… Не тичайте в къщата на баба — сопна се тя на Брандън и братовчед му Нийл, които се стрелнаха надолу по стълбите, край нея и затрополяха из всекидневната. Бяха облечени в сини костюмчета с папийонки, а лачените им обувки вдигаха ужасен шум по пода.

Задъханият Брандън се скри зад дивана.

— Той ме удари, бабо.

— Той ми каза, че съм парцал.

— Не съм.

— Каза го.

— Момчета — изкрещя тя. — Трябва да се засрамите — направи драматична пауза, за да огледа смълчаните им и ужасени лица. — Вуйчо ви Бъни е мъртъв, знаете ли какво означава това? Значи, че си е отишъл завинаги. Никога повече няма да го видите, поне до края на живота си — изгледа ги свирепо. — Днес е много важен ден. Днес трябва да го почетем. Трябва да седите тихо и да си мислите за всички мили неща, които е направил за вас, а не да тичате из къщата и да драскате този хубав и нов под, който баба ви съвсем скоро накара да лакират отново.

Настъпи мълчание. Нийл ритна сърдито Брандън.

— Веднъж вуйчо Бъни ме нарече копеле — каза той.

Не бях сигурен дали тя наистина не го чу или се направи, че не го е чула. Каменното изражение на лицето й ме накара да си мисля, че бе второто, но точно тогава вратата на терасата се приплъзна и Чарлс, Брам и Руни влязоха с Клоук.

— А, ето ви и вас — подозрително изрече госпожа Коркоран. — Какво правихте навън в дъжда?

— Излязохме на чист въздух — отвърна Клоук. Изглеждаше наистина отнесен. Шишенцето с капки „Визин“ се подаваше от горния джоб на сакото му.

Всички изглеждаха много напушени. Горкият Чарлс се беше облещил и се потеше. Това явно беше повече, отколкото бе очаквал — ярките светлини, напушването, а на всичко отгоре трябваше да се справя и с враждебно настроена дама.

Тя ги погледна. Чудех се дали бе разбрала. За миг си помислих, че ще каже нещо, но тя се протегна и хвана Брандън за ръката.

— Всички трябва да тръгвате — рече отсечено и се наведе, за да прокара ръка през разчорлената му коса. — Става късно, а и разбрах, че може да има някакъв малък проблем с настаняването в църквата.

Според списъка на „Архитектурните забележителности от национално значение“, църквата била построена през хиляда седемстотин и някоя си година. Представляваше почерняла от времето, прилична на тъмница сграда със свое малко, разпиляно гробище отзад. Намираше се на стръмен и тесен селски път. Пристигнахме мокри и схванати от подгизналите седалки на колата на Франсис. От двете страни на пътя, сякаш беше някакъв селски празник или вечер за игра на бинго, се редяха автомобили, леко килнати встрани в затревената канавка. Ръмеше сив, ситен дъждец. Паркирахме близо до кънтри клуба, който бе малко по-надолу и останалите около четиристотин метра изкачихме мълчаливо в калта.

Храмът бе потънал в сумрак, но щом пристъпих вътре, бях заслепен от блясъка на свещите. Когато очите ми привикнаха, видях метални фенери, лепкави каменни плочи и цветя навсякъде. Сепнах се, като зърнах, че една от аранжировките бе оформена с помощта на тел във формата на числото 27.

— Мислех, че беше на двадесет и четири — прошепнах на Камила.

— Не — отвърна тя, — това е номерът му в отбора по ръгби.

Църквата бе препълнена. Огледах се за Хенри, но не го видях. Зърнах човек, който ми заприлича на Джулиан, но, когато се обърна, разбрах, че не бе той. Известно време стояхме така — скупчени и объркани. Покрай задната стена бяха наредени метални, сгъваеми столове, за да могат да се настанят всички, но някой забеляза една полупразна пейка и ние се насочихме към нея: Франсис и Софи, близнаците и аз. Чарлс не се откъсваше от Камила и съвсем очевидно бе изперкал от страх. В храма витаеше кошмарна атмосфера на покаяние и обреченост, което изобщо не му помагаше. Той оглеждаше всичко с неприкрит ужас, а Камила го хвана за ръката и се опита да го избута надолу по пътеката между столовете. Марион бе отишла да седне с някакви хора, дошли направо от Хампдън, а Клоук, Брам и Руни просто се бяха изпарили по пътя от колата до църквата.

Службата бе дълга. Пасторът бе взел своите универсални, а според някои и леко безлични цитати от проповедта за любовта от Първо послание до коринтяните от апостол Павел. („Не ти ли се стори, че текстът бе много неподходящ?“ попита после Джулиан, който притежаваше потискащото виждане за смъртта на езичник, съчетано с ужаса от неопределимото.) След пастора говори Хю Коркоран: („Той бе най-добрият малък брат, който някой може да има“.)

А после излезе старият треньор по ръгби на Бъни, жизнерадостен и напорист тип, и надълго говори за обединяващия дух на Бъни. Разказа вдъхновяваща история за това как покойният спечелил изгубената игра срещу един особено труден съперник от „долен“ Кънектикът. („Разбирай «черен», прошепна Франсис“.)

Завърши историята, като направи театрална пауза и се загледа в аналоя, а после впери поглед напред.

— Не знам почти нищо за рая. Работата ми е да науча момчетата да играят играта, при това да я играят добре. Днес сме се събрали, за да почетем едно момче, което преждевременно напусна играта. Но това не значи, че когато е бил там, на игрището, не е дал всичко от себе си. Това не значи, че не беше победител — последва дълга, изпълнена с напрежение пауза. — Бъни Коркоран — продължи той пресипнало — бе победител.

Някъде от средата на събралото се множество някой нададе дълъг и протяжен вой.

Не помня да съм виждал толкова бравурно изпълнение, освен на кино („Кнут Рокне, Ол-Американ“170). Когато седна, половината от присъстващите бяха облени в сълзи, включително и самият треньор. Никой не обърна внимание на последния, който щеше да говори. Беше Хенри, който се изкачи до аналоя и прочете едва чуто и без никакъв коментар едно кратко стихотворение от А. Е. Хаусман171.

Стихотворението се наричаше „Сърце ми жал не ще да пусне“. Не знам защо избра точно него. Знаехме, че семейство Коркоран са го помолили да прочете нещо и предполагах, че са му се доверили, защото ще избере нещо подходящо. Толкова лесно щеше да му е да избере друго, за Бога, макар и нещо, което всеки би си помислил, че ще избере, например от „Лисид“ или Упанишадите, или друго, но не и това стихотворение, което Бъни знаеше наизуст. Той много обичаше сантименталните, изтъркани стихове, които бе научил в гимназията, като „Атаката на леката кавалерия“172, „В полетата на Фландрия“173 и още много странни, сълзливи поеми, чиито автори и заглавия дори не знаех. Ние, останалите, бяхме сноби, когато ставаше дума за подобни неща и смятахме тези му предпочитания за срамни и сродни с предпочитанията му към „Кинг Донс“ и „Хоустес Туинкис“174. Твърде често бях чувал Бъни да изрича това стихотворение на Хаусман на глас — със сериозен тон, когато бе пиян и с лека подигравка, когато бе трезвен. В мен строфите се бяха запечатали с интонацията на гласа му. Може би именно поради тази причина, когато ги чух тогава, произнесени с академичния и монотонен глас на Хенри (беше ужасен четец), там, сред капещите свещи, течението, което караше цветята да потреперват и ридаещите наоколо хора, те ми причиниха кратка, но и толкова мъчителна болка, като онези странно научни японски изтезания, настроени така, че да предизвикват възможно най-голяма болка за най-малко време.

Стихотворението бе много кратко.

Сърце ми жал не ще да пусне

за верните другари мили,

за девите със рози-устни

и юношите лекокрили.

Край ручеи със ширнал бряг,

лежат момците бързоноги.

Девойките в полета спят,

где розите смъртта гризе ги.

По време на заключителната молитва, която бе извънредно дълга, усетих, че се поклащам, при това толкова силно, че ръбовете на новите ми обувки се врязваха под кокалчетата на глезените ми. Беше душно, хората плачеха, появи се някакво натрапчиво жужене, което се доближи до ухото ми, а после постепенно затихна. За миг си помислих, че ще припадна. Тогава осъзнах, че жуженето бе истинско и идваше от една голяма оса, която се стрелкаше насам-натам и се въртеше в кръг над главите ни. Франсис бе успял да я разяри, след като безрезултатно се бе опитвал да я прогони с листа, на който бе отпечатано описанието на заупокойната служба. Осата се гмурна към главата на ридаещата Софи, но видя, че тя не реагира, обърна се в полет и кацна на гърба на пейката, за да си върне силите. Камила крадешком се наведе на една страна и започна да сваля обувката си, но преди да успее, Чарлс успя да я размаже с един отекващ удар на молитвеника.

Пасторът се сепна, защото се намираше в ключов момент от молитвата. Отвори очи и погледът му попадна на Чарлс, който все още размахваше виновния молитвеник.

— И нека не линеят от пуста болка — изрече пасторът леко по-силно, — нито от мъка, като ония, що нямат никаква надежда, а през сълзи все към Теб да отпращат взор…

Бързо сведох глава. Осата все още се крепеше с едната си черна антенка за гърба на пейката. Загледах се в нея и се замислих за Бъни, горкия Бъни, който бе невероятно умел убиец на всякаква летяща напаст и преследваше мухите с навит на руло екземпляр от Хампдънския „Икзаминър“.

Чарлс и Франсис, които не си говореха преди службата, някак си бяха успели да се сдобрят до края. След последното „амин“, в абсолютно мълчаливо съгласие те се шмугнаха в празния коридор на страничния кораб. Зърнах ги преди да свият към мъжката тоалетна, бързаха мълчаливо, Франсис се спря, хвърли един последен, нервен поглед назад и веднага бръкна в джоба на сакото си за онова, което знаех, че бе там — плоска бутилка, бях го виждал да я вади от жабката на автомобила си.

Навън, в двора на църквата, денят бе кален и мрачен. Дъждът бе спрял, но небето бе тъмно и духаше силен вятър. Някой биеше църковната камбана, но не се справяше много добре. Тя се поклащаше неравномерно, с подрънкване, напред-назад, като звънче по време на спиритически сеанс.

Хората се опитваха да се доберат до колите си с издути от вятъра дрехи и придържащи шапките към главите си. На няколко крачки пред мен Камила бе застанала на пръсти и се опитваше да свие чадъра си, който я влачеше и тя пристъпваше ситно-ситно, с черната си траурна рокля приличаше на Мери Попинс. Тръгнах към нея, за да й помогна, но преди да я достигна, чадърът се обърна навън. За миг той поведе свой собствен, ужасяващ живот, крякаше и пляскаше със спици като птеродактил. Камила нададе внезапен, остър вик, пусна го и той веднага отлетя на метър във въздуха, преобърна се веднъж-дваж и се закачи във високите клони на един ясен.

— По дяволите — каза тя, загледа се нагоре към него, а после надолу към пръста си, по който се появи тънка нишка кръв. — По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Добре ли си?

Тя мушна наранения пръст в устата си.

— Нищо ми няма — отвърна на висок глас и раздразнено, гледайки към клоните. — Беше любимият ми чадър.

Бръкнах в джоба си и й подадох носната си кърпа. Тя я разтърси и я притисна към пръста си (бялото изпърполи, развята коса, помръкващо небе). Докато я наблюдавах, един врязал се в паметта ми спомен ме пренесе: небето бе в същото буреносно сиво, каквото бе тогава, покарали листа на дърветата и тя, с развяна около лицето коса, точно по същия начин…

(бялото изпърполи)

(… при клисурата. Слезе заедно с Хенри и се изкачи обратно преди него, останалите чакахме на ръба, студен вятър, потръпваме, подскачаме на крака да й помогнем да се изкачи; мъртъв? той…? Тя извади носна кърпичка от джоба си и избърса окаляните си ръце, не погледна към никого от нас, косата й се развяваше на фона на небето, а лицето й бе лишено от каквато и да било емоция…)

Зад нас някой много силно извика:

— Татко?

Подскочих стреснато и гузно. Беше Хю. Вървеше бързо, почти тичаше и след миг настигна баща си.

— Татко? — повтори той и постави ръка на прегърбеното рамо на баща си. Отговор не последва. Разтърси го полека. Далеч напред, носачите на ковчега и Хенри, когото не можех да различа между тях, но знаех, че бе там, приплъзваха саркофага през отворените врати на катафалката.

— Татко — каза Хю. Беше силно развълнуван. — Татко. Изслушай ме за секунда.

Вратите се затръшнаха. Господин Коркоран се обърна бавно, бавно. Носеше бебето, което наричаха „Шампиона“, но днес неговото присъствие не му носеше никаква утеха. Изражението на голямото му и отпуснато лице бе празно и отнесено. Загледа се в сина си така, сякаш никога преди не го бе виждал.

— Татко — каза Хю. — Познай кого видях току-що. Познай кой е дошъл. Господин Вандерфелър — допълни той бързо и стисна рамото на баща си.

Сричките на това знаменито име, което семейство Коркоран произнасяха с почти същото уважение както, когато споменаваха Всевишния, оказаха чудотворно влияние над господин Коркоран още със самото си изричане.

— Вандерфелър е тук? — огледа се той. — Къде е?

Този величествен персонаж, който се въздигаше в колективното несъзнателно на семейство Коркоран, оглавяваше благотворителна организация, създадена от още по-величествения му баща. Тя пък от своя страна държеше контролния пакет акции от банката на господин Коркоран. А това означаваше срещи на управителния съвет и от време на време някакви обществени дейности. Семейство Коркоран имаха нескончаем запас от „прекрасни“ истории за Пол Вандерфелър, за това колко „европейски“ се държал, колко прочут бил със своята „духовитост“, въпреки че изящните му слова, които намираха чести поводи да повтарят, ми се струваха доста пошли (пазачите в караулката в Хампдън бяха по-остроумни), семейство Коркоран изпадаха в изтънчен и привидно съвсем искрен смях. Един от любимите начини, по които Бъни започваше някое изречение, бе съвсем невинно да спомене:

— Когато татко вечерял онзи ден с Пол Вандерфелър…

Ето го и него самият, великият, изпепеляващ ни с лъчите си от слава. Погледнах натам, накъдето Хю бе посочил на баща си и го видях — обикновен наглед мъж с добродушно изражение на човек, свикнал да бъде обслужван непрекъснато, наближаващ петдесетте, добре облечен, нямаше нищо особено „европейско“ в него, като изключим грозните очила и фактът, че бе значително по-нисък от средния ръст.

Нещо много близо до нежност се разля по лицето на господин Коркоран. Без да продума, той тръсна бебето в ръцете на Хю и забърза през моравата.

Може би защото семейство Коркоран имаха ирландски произход, или защото господин Коркоран бе роден в Бостън, но сякаш цялото семейство усещаше някаква загадъчна близост с рода Кенеди. Беше прилика, която се опитваха да развият, особено госпожа Коркоран, с прическата си и очилата „а ла Джаки“. Съществуваше и лека физическа прилика: големите зъби на Брейди и Патрик, заедно с прекалено загорелия им тен и хлътналите им страни извикваха сянката на Боби Кенеди. А другите братя, заедно с Бъни, имаха структурата на Тед Кенеди, с доста по-едри и малко заоблени черти, сбрани в средата на лицата им. Човек с лекота би ги сбъркал за далечни членове на рода, братовчеди навярно. Франсис ми разказа как веднъж с Бъни влезли в моден и претъпкан ресторант в Бостън. Имало списък на чакащите и келнерът поискал име:

— Кенеди — отвърнал ядно Бъни, поклащайки се на пети и в следващия миг половината от персонала се втурнал да разчиства една маса.

Вероятно всичко се дължеше на тези необичайни случки, които се лутаха из главата ми, или пък на това, че единствените погребения, които някога бях виждал, ги предаваха по телевизията и бяха държавни, във всеки случай погребалното шествие — дълги, черни, облени от дъжда автомобили, сред тях и бентлито на господин Вандерфелър — в мен бе свързано по някакъв съноподобен начин с друго погребение и друга, далеч по-внушителна колона автомобили. Бавно се придвижвахме напред. Открити коли с цветя, досущ като кабриолети в някакъв кошмарен парад на цветята, пъплеха зад катафалката, чиито перденца бяха спуснати. Гладиоли, боядисани хризантеми, палмови клонки. Духаше силен вятър и ярките венчелистчета се откъсваха и се превъртаха назад между автомобилите, залепвайки се по предните стъкла като конфети.

Гробището се намираше на магистралата. Спряхме, излязохме от мустанга (вратите на колите хлопваха унило) и застанахме, примигващи, на мръсния банкет. На трийсетина сантиметра от нас по асфалта профучаваха автомобили.

Гробището бе голямо, брулено от ветровете, равно и безлично. Надгробните плочи бяха подредени в редици като каравани. Облеченият в униформа шофьор на погребалната агенция излезе от линкълна, за да отвори вратата на госпожа Коркоран. Не знам защо, в ръцете си тя носеше малък букет от напъпили рози. Патрик й предложи ръката си, тя плъзна облечената си в ръкавица ръка в свивката на лакътя му, зад тъмните си очила изглеждаше неразгадаема, спокойна като младоженка.

Отвориха задните врати на катафалката и извадиха ковчега. Всички мълчаливо тръгнахме след него, когато го понесоха високо вдигнат по откритата морава, носейки се по морето от трева като малка лодка. Жълти панделки весело плющяха от капака. Небето бе враждебно и огромно. Минахме край един детски гроб, от който злорадо ни се хилеше пластмасов фенер във формата на тиква.

Балдахин на зелени райета от онези, използвани по време на градински партита, бе разположен над гроба. В него имаше нещо празно и глупаво, защото плющеше посред нищото, нещо безсмислено, банално и грубо. Спряхме и се разпръснахме на малки, мълчащи неловко групи. Не знам, но сигурно съм си представял нещо повече от това. Сдъвкани от косачките парченца боклук бяха разпръснати по тревата. Имаше фасове, разпознах части от опаковка от „Туикс“.

Изведнъж ме връхлетя паника и си помислих „Това е нелепо. Как можа да се стигне до тук?“

Колите профучаваха по магистралата.

Гробът вдъхваше почти необясним ужас. Никога преди не бях виждал гроб. В него имаше нещо варварско — зинала, сляпа, кална дупка. От едната й страна за семейството бяха наредени наклонили се сгъваеми столове, а от другата бе струпана прясната пръст. „Боже!“ Изведнъж, с ослепителна яснота, започнах да осъзнавам всичко. Защо да се занимаваме с ковчега, със сенника или с всичко останало, след като просто щяха до го хвърлят тук, да го зарият с пръст и да се приберат вкъщи? Това ли беше всичко? Да се отърват от него като боклук?

„Бън, о, Бън, съжалявам!“

Пасторът претупа службата, под балдахина лицето му изглеждаше зелено. Джулиан бе там, сега го видях, гледаше към нас четиримата. Първо Франсис, а след това Чарлс и Камила се присъединиха към него, но на мен ми бе все едно. Бях замаян. Семейство Коркоран седяха тихо с ръце, положени в скутовете: „Как могат просто да седят там край тази противна яма и нищо да не правят?“ Беше сряда. В сряда, в десет имахме час по съчиняване на гръцка проза и точно там трябваше да бъдем всички сега. Край гроба безмълвно лежеше ковчегът. Знаех, че няма да го отворят, но ми се искаше. Едва сега бях започнал да осъзнавам, че никога повече няма да го видя.

Носачите стояха в една тъмна редица зад ковчега, подобно на хор от мъдреци в трагедия. Хенри бе най-младият. Стоеше спокойно, прибрани пред себе си ръце — големи, бели ръце на учен, умели и добре поддържани, същите онези ръце, които бяха опипали врата на Бъни, за да намерят пулса, после завъртяха главата му напред-назад на нейния счупен ствол, а ние, останалите се бяхме навели над ръба и наблюдавахме със секнал дъх. Дори от онова разстояние виждахме ужасния ъгъл, под който се бе извил вратът му, обърнатата в грешната посока обувка, струйките кръв от носа и устата. Хенри се наведе още по-близо и вдигна с палец клепачите му, като внимаваше да не докосне очилата, които висяха накриво на главата на Бъни. Единият му крак се сгърчи в един-единствен спазъм, който постепенно затихваше до леко потръпване, докато накрая престана. Часовникът на Камила имаше секундарник. Видяхме как тихо се съвещаваха. Изкачи се след нея по хълма, подпирайки се с длан на коляно, избърса ръцете в панталоните си и отговори на неспирния ни шепот — мъртъв? той дали…? — с краткото и безлично кимване на лекар…

— Господи, умоляваме те сега, докато оплакваме кончината на нашия брат, Твоя слуга, Едмънд Грейдън Коркоран и го изпращаме от тази земя, не забравяме, че сме готови да го последваме. Дари ни с милостта Си да се подготвим за последния си час и ни пази от внезапна и ненавременна смърт…

Бъни изобщо не бе видял какво става. Дори не бе разбрал, нямаше време. Олюля се назад, все едно бе на ръба на плувен басейн: един смешен вик и размахани във въздуха ръце. После изненадващият кошмар от падането. Човек, който не съзнаваше, че на света има такова нещо като Смъртта, който не можеше да повярва, дори когато бе изправен пред нея и никога не си бе представял, че тя ще дойде за него.

Гарваните пляскат с крила. Лъскави бръмбари пълзят в храсталаците. Къс небе, замръзнало в заоблачената ретина, отразена в локва на земята. Ю-ху. Битие и небитие.

… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…175

Носачите спуснаха ковчега в гроба с дълги, скърцащи ремъци. Мускулите на Хенри потръпваха от усилието, беше стиснал здраво челюсти. Пот се бе просмукала и попила в гърба на сакото му.

Бръкнах в джоба на сакото си, за да се уверя, че болкоуспокоителните бяха още там. Обратният път към дома щеше да бъде дълъг.

Изтеглиха ремъците. Пасторът поръси гроба със светена вода. Пръст и мрак. Господин Коркоран бе заровил лице в ръцете си и ридаеше монотонно. Балдахинът плющеше от вятъра.

Първата лопатка пръст. Глухият шум от падането й върху капака на ковчега ме изпълни с противно, черно усещане за празнота. Госпожа Коркоран, с Патрик от едната й страна и спокойния Тед от другата, пристъпи напред. Ръката й с несвалена ръкавица хвърли розите в гроба.

Бавно, бавно, с провлачено и неизмеримо спокойствие Хенри се наведе и взе шепа пръст. Поднесе я над гроба и я остави да се изрони между пръстите му. После с ужасяващо присъствие на духа отстъпи и съвсем несъзнателно прокара ръката по гърдите си, размазвайки пръстта по реверите, вратовръзката и безукорно бялата колосана предница на ризата си.

Зяпнах го. Джулиан, Франсис и близнаците също бяха вперили поглед в него с изписан по лицата си ужас. Хенри сякаш не съзнаваше, че бе направил нещо необичайно. Стоеше там, напълно неподвижен, вятърът рошеше косата му и притъпената светлина просветваше по рамките на очилата му.

Глава осма

Спомените ми от събирането у семейство Коркоран след погребението са доста неясни, което може и да се дължи на шепата болкоуспокоителни, погълнати от мен по обратния път. Но дори и морфин не би успял напълно да притъпи ужаса от това събитие. Джулиан бе там, което бе нещо като благословия. Минаваше от компания на компания като ангел-хранител, отправяше малки любезни реплики, знаейки точно какво трябва да каже на всеки. Държеше се с такова ангелско обаяние и такт със семейство Коркоран, които в интерес на истината не харесваше и чувството бе дотолкова споделено, че дори госпожа Коркоран бе укротена. Освен това, що се отнася до семейството Коркоран, върхът на неговата слава бе, че се оказа стар познат на Пол Вандерфелър. Франсис, който се оказал наблизо, сподели, че се надява никога да не забрави изражението на лицето на господин Коркоран, когато Вандерфелър разпознал Джулиан и го поздравил по „европейски“, както чухме госпожа Коркоран да пояснява на един съсед — с прегръдка и целувка по бузата.

Малките членове на рода Коркоран, които изглеждаха странно въодушевени от печалните сутрешни събития, тичаха весело и шумно наоколо: хвърляха кроасани, крещяха, кикотеха се и се гонеха из тълпата с някаква ужасна играчка, издаваща силен звук, като пръдня. Фирмата, осигурила напитките и храната, също се бе изложила — прекалено много алкохол и твърде малко храна — рецепта, която със сигурност водеше до проблеми. Тед и съпругата му се караха непрекъснато. Брам Джързи повърна върху един диван. Господин Коркоран преминаваше от еуфория в най-дълбоко отчаяние и обратно.

След известно време госпожа Коркоран се качи до спалнята и се върна с ужасяващо изражение на лицето. Тя съобщи тихо на съпруга си, че е имало „кражба с взлом“. Забележката бе повторена от доброжелателен подслушвач на човека до него, мигновено се разпространи из стаята и предизвика вихрушка от нежелана загриженост. Какво се бе случило? Какво липсваше? Обадили ли са се в полицията? Хората изоставиха разговорите, събраха се около нея и образуваха един мърморещ рояк. С мъченически вид госпожа Коркоран избягваше майсторски въпросите им. Не, отговори им тя, нямало смисъл да викат полицията, тъй като откраднатите неща били дреболии и притежавали сантиментална стойност единствено за нея.

Не след дълго Клоук си намери повод да излезе. Никой не обърна кой знае колко внимание, но и Хенри се изниза. Почти веднага след погребението той събра чантите си, качи се в колата и отпътува, като съвсем формално се сбогува със семейство Коркоран и не каза нито дума на Джулиан, който изгаряше от нетърпение да говори с него.

— Изглежда съсипан — каза Джулиан на Камила и мен (аз не можех да му отговоря, защото бях дълбоко потънал в опиумните прегръдки на „Далмейн“-а). — Мисля, че трябва да отиде на лекар.

— Изминалата седмица бе трудна за него — отвърна Камила.

— Разбира се. Според мен Хенри е много по-чувствителен, отколкото смятаме, че е. В много отношения ми е трудно да си представя, че някога изобщо ще го превъзмогне. С Едмънд бяха далеч по-близки, отколкото си мисля, че съзнавате — Джулиан въздъхна. — Стихотворението, което прочете, бе необичайно, нали? Самият аз бих избрал нещо от „Федон“.

* * *

Събирането започна да се разтурва към два следобед. Можехме да останем за вечеря, можехме да останем някак си, като приятели на семейството, да спим на нашите походни легла в мазето. Разбира се, ако поканите на господин Коркоран бяха искрени, но ледената усмивка на госпожа Коркоран зад гърба му доказваше, че не са. Били сме добре дошли да се присъединим към живота на дома Коркоран и свободно да споделим всекидневните радости и мъки, семейните празници, наглеждането на малчуганите, от време на време да се включваме в къщната работа, да работим заедно, като отбор (наблегна той), какъвто бил обичаят в семейството. Животът нямало да бъде лек, той не бил мек с момчетата, но щял да бъде невероятно обогатяващ, що се отнася до неща като характер, мъжество и високи морални принципи, тъй като не очаквал повечето от нашите родители да са си дали труда да ни научат на тях.

Беше станало четири часа, когато най-накрая успяхме да потеглим. Сега пък поради някаква причина Чарлс и Камила не си говореха. Бяха се скарали за нещо, видях ги да спорят в двора, та през целия път до вкъщи те седяха един до друг на задната седалка, гледаха право напред с ръце скръстени на гърдите по комично еднакъв начин — нещо, което бях сигурен, че не съзнават.

Струваше ми се, че отсъствието ми е било много по-дълго, отколкото бе в действителност. Стаята ми се стори изоставена и малка, сякаш бе седяла празна седмици наред. Отворих прозореца и легнах на неоправеното легло. Чаршафите миришеха на мухъл. Здрачаваше се.

Най-после се бе свършило, но се чувствах странно разочарован. В понеделник имах часове по гръцки и френски. Не бях ходил на френски от почти три седмици и мисълта за това предизвика у мен силно безпокойство. Курсовите работи за семестъра. Обърнах се по корем. Изпити. А след месец и половина се задаваше лятната ваканция, къде, по дяволите, щях да я прекарам? Щях ли пак да работя за доктор Роланд? Или да наливам бензин в Плано?

Станах, взех още един далмейн и пак легнах. Навън почти се бе стъмнило. През стените чувах уредбата на съседа ми — Дейвид Бауи „Наземен контрол до майор Том…“

Загледах се в сенките по тавана.

Намирах се в някакво странно състояние между съня и бодърстването, озовах се в гробище, но не в онова, където бе погребан Бъни, а в друго, много по-старо и много известно176. Тук имаше жив плет и вечнозелени растения, напуканите мраморни гробници се задушаваха в прегръдките на увивната растителност. Вървях по тясна пътека, настлана с плочи. Завих зад ъгъла и белите цветове на една ненадейно изпречила се на пътя ми хортензия, които приличаха на грейнал блед облак, носещ се в сенките, се докоснаха леко до бузата ми.

Търсех гроба на прочут писател — мисля, че бе Марсел Пруст, а може би и на Жорж Санд. За когото и да ставаше дума, знаех, че беше погребан там, но всичко бе толкова обрасло с растителност, че едва разчитах имената на паметниците, а и се стъмваше.

Озовах се на върха на един хълм, в тъмна борова горичка. Неясна, тъмносива долина лежеше далеч под мен. Обърнах се и погледнах към пътя, по който бях дошъл — игленик от мраморни колони, мрачни гробници, бледнеещи сред настъпващия мрак. Далеч под мен се виждаше слаба светлина, може би от фенер или електрическо фенерче. Тя подскачаше към мен сред гората от надгробни паметници. Наведох се напред, за да видя по-ясно и тогава се стреснах от шума в храсталака зад мен.

Беше бебето, което семейство Коркоран наричаха „Шампиона“. Беше се проснало по дължината на цялото си тяло и се опитваше да се изправи на крака. След малко се отказа и остана неподвижно, босоного, треперещо, коремчето му се движеше нагоре-надолу. Беше само по памперс, а по ръцете и краката му имаше дълги, грозни драскотини. Зяпнах го ужасено.

Семейство Коркоран бяха безмозъчни, но това преминаваше всякакви граници. „Тези чудовища, тези малоумници, просто са си заминали и са го оставали съвсем само!“

Бебето цивреше, краката му бяха посинели от студа. Пълната му ръчичка приличаше на морска звезда и в нея то здраво стискаше пластмасовото самолетче, което бе в менюто от „Макдоналдс“. Наведох се да видя дали всичко е наред, но точно тогава чух от много близо огорчено и натрапчиво покашляне.

Онова, което се случи после, се разви мигновено. Погледнах през рамо и едва зърнах фигурата, която се издигаше зад мен, но гледката ме втрещи и накара да се запрепъвам назад, да изкрещя и да започна да падам — надолу, надолу, надолу, докато не паднах в собственото си легло, което бе изскочило от мрака, за да ме посрещне. Сътресението ме събуди. Треперех, за миг полежах по гръб, а после започнах опипом да търся светлината.

Бюро, врата, стол. Лежах по гръб, все още треперех. Чертите му бяха зацапани с кал и покрити от плътни струпеи, за които не исках да си припомням дори и на светло, въпреки това много добре знаех кой бе той, а в съня си знаех, че и той знаеше, че знам.

Не бе чудно, че след всичко, което преживяхме през изминалите седмици, малко си бяхме омръзнали един на друг. През първите няколко дни почти не се виждахме, като изключим часовете. Като че ли сега, след като Бън бе мъртъв и погребан, нямаше кой знае за какво да си говорим и нямаше причина да стоим будни до четири-пет през нощта.

Чувствах се необичайно свободен. Разхождах се, ходех на кино сам, в петък отидох на купон извън студентското градче, където седях на задната веранда в дома на някакъв учител и пиех бира. Тогава чух едно момиче да прошепва на друго:

— Изглежда толкова тъжен, не мислиш ли?

Беше ясна нощ, с щурци и милиони звезди. Момичето бе хубаво, с блеснали очи и пламенен темперамент, по каквито си падах. Завърза разговор с мен и можеше да се приберем заедно вкъщи, но ми бе достатъчно и само да флиртуваме по онзи нежен и неуверен начин, по който го правят трагичните образи във филмите (затворен и отчужден ветеран или мрачен млад вдовец, привлечени от младата непозната, но над него все още виси тъмното му минало, което тя в своята невинност не може да сподели). Насладих се на звездите на състраданието, които разцъфнаха в топлите й очи и усещах нейното мило желание да ме избави от самия мен (и, о, скъпа, помислих си, ако знаеше само с какво се захващаш, само ако знаеше!). Знаех, че ако исках, можех да се прибера с нея вкъщи.

Но не го исках. Независимо от това, което си мислеха любезните непознати, аз не се нуждаех нито от компания, нито от утеха. Единственото, което исках, бе да остана сам. След купона не се прибрах в стаята си, а отидох в кабинета на доктор Роланд, където знаех, че никой няма да се сети да ме търси. През нощта и през почивните дни тук бе невероятно тихо и след като се върнах от Кънектикът, прекарвах много време там — четях, дремех на кушетката, вършех неговата и своята работа.

Дори и чистачите си бяха отишли по това време на нощта. Сградата бе тъмна. Заключих вратата на кабинета зад себе си. Лампата на бюрото на доктор Роланд хвърляше топъл, мек кръг светлина, намалявах звука на радиото и пусках бостънската станция за класическа музика и се настанявах на кушетката с френската граматика. По-късно, когато ми се приспиваше, се зачитах в криминален роман, или ако исках, си правех чаша чай. На светлината от лампата лавиците на доктор Роланд излъчваха топлина и загадъчност. Не вършех нищо нередно и въпреки това ми се струваше, че се измъквам, че водя таен живот, за който, колкото и да бе приятен, рано или късно щеше да се наложи да си плащам.

Между близнаците все още цареше раздор. Понякога пристигаха за обяд с разлика от час един от друг. Усещах, че вината бе на Чарлс, който се държеше кисело и необщително, и напоследък пиеше малко повече, отколкото бе добре за него. Франсис твърдеше, че не знае нищо, но ми се струваше, че знаеше повече, отколкото казваше.

Не бях говорил с Хенри от погребението, дори не го бях виждал. Не се появяваше на обяд и не вдигаше телефона. В събота на обяд казах:

— Дали Хенри е добре?

— А, добре е — отвърна Камила, заета с ножа и вилицата.

— От къде знаеш?

Спря се, вилицата й увисна във въздуха, погледът й беше като светлинен лъч, внезапно насочена в лицето ми:

— Защото току-що го видях.

— Къде?

— В апартамента му. Тази сутрин — отвърна и се зае с обяда си.

— И как е той?

— Добре. Все още слаб, но добре.

До нея, подпрял брадичка на дланта си, Чарлс се мръщеше над недокоснатата храна в чинията.

* * *

Същата вечер нито един от близнаците не се появи за вечеря. Франсис бе разговорлив и в добро настроение. Току-що се бе върнал от Манчестър, натоварен с пазарски чанти и ми показваше покупките си една по една: сака, чорапи, тиранти, ризи в половин дузина различни райета, невероятно и внушително количество вратовръзки, едната от които, от лъскава, зелена коприна с ярко оранжеви точки бе подарък за мен. (Като стана дума за това, Франсис винаги бе щедър. Даваше на Чарлс и мен по цели наръчи от старите си костюми. Беше по-висок от Чарлс и по-слаб от двама ни, та трябваше да ги преправяме при един шивач в града. Все още нося много от онези костюми, на „Сулка“, „Акваскутум“, „Джийвс и Хоукс“.)

Беше накупил и книги: биография на Кортес, превод на Григорий от Тур177 и изследване на жените-убийци през Викторианската епоха, издадено от Харвард Юнивърсити Прес. Беше купил и подарък за Хенри: сборник с микенски надписи от Кносос.

Прегледах го. Книгата бе огромна. Нямаше текстове, само фотография след фотография на начупени плочки с надписи — линейно писмо В178, които съвсем точно бяха повторени в края на всяка страница. Някои от фрагментите съдържаха само по един знак.

— Това ще му хареса — казах.

— Да, мисля, че ще го хареса — отвърна Франсис. — Беше най-отегчителната книга, която успях да открия. Мислех си да му я оставя след вечеря.

— Може да дойда с теб.

Франсис запали цигара.

— Ако искаш. Няма да влизам. Просто ще му я оставя на верандата.

— А, добре тогава — казах странно облекчен.

От десет сутринта нататък прекарах целия неделен ден в кабинета на доктор Роланд. Около единадесет вечерта осъзнах, че не бях хапвал нищо през целия ден, нищо освен кафе и няколко солени бисквитки от кабинета на студентската служба. Събрах си нещата, заключих и се запътих към „Ратскелър“, за да видя дали е все още отворен.

Беше. „Рат“ бе продължение на заведението за бързо хранене, предлагаше лоша храна, но имаше няколко апарата за флипер и джубокс. Човек не можеше да си купи истинско питие, но можеше да получи разредена бира в пластмасова чаша само за осемнадесет цента.

Онази вечер там бе шумно и претъпкано. „Рат“ ме изнервяше. За хора като Джъд и Фран, които бяха там винаги, когато бе отворено, това бе центърът на вселената. И сега бяха там, в центъра на ентусиазирана компания от подлизурковци и зяпачи, играеха с пяна на уста някаква игра, която видимо включваше опитите им да се ръгнат едни други в ръката с парче от счупена чаша.

Проправих си път към бара и си поръчах парче пица с бира. Чаках да извадят пицата от фурната и видях Чарлс, да седи сам в края на бара.

Поздравих и той леко се извърна. Беше пиян, разбрах го от начина, по който седеше, не като алкохолик per se, а сякаш друг човек — муден и кисел — се бе вселил в тялото му.

— А — каза, — чудесно. Значи си тук.

Чудех се какво прави в това противно място сам и защо пиеше отвратителна бира, когато у дома си имаше барче, пълно с най-добрия алкохол, който можеше да се купи.

Каза нещо, което не можах да разбера на фона на музиката и виковете.

— Моля? — наведох се по-близо.

— Попитах дали можеш да ми заемеш малко пари.

— Колко?

Преброи на пръсти.

— Пет долара.

Дадох му ги. Не бе чак толкова пиян, че да не ги приеме с хиляди извинения и обещания да ги върне.

— Щях да ходя до банката в петък — каза.

— Няма проблем.

— Не, наистина — той внимателно извади от джоба си смачкан чек. — Баба ми го изпрати. Без никакъв проблем мога да го осребря в понеделник.

— Не се притеснявай. Какво правиш тук?

— Искаше ми се да изляза.

— Къде е Камила?

— Не знам.

Не беше и толкова пиян, че да не може да се прибере вкъщи сам, но „Рат“ затваряше чак след два часа и изобщо не ми харесваше мисълта да го оставям сам. След погребението на Бъни няколко непознати, включително и секретарката от Студентската служба, се бяха опитали да изкопчат сведения от мен. Смразих ги — номер, който научих от Хенри (пълната безизразност и безжалостния поглед принуждаваха натрапника да се оттегли засрамено). Номерът бе почти безпогрешен, но да се справиш с тези хора, когато си трезвен, бе едно, съвсем друго бе обаче, когато си пиян. Не бях пиян, но и не ми се искаше да вися в „Рат“, докато Чарлс реши да си ходи. Обаче опитът да го накарам да излезе щеше само да го накара да се вкопчи в това място още по-силно, защото когато бе пиян изпитваше перверзното удоволствие да прави точно обратното на онова, което му се предлагаше.

— Камила знае ли, че си тук? — попитах.

Наведе се напред, опрял длан в бара, за да се подпре.

— Моля?

Отново го попитах, само че този път по-силно. Лицето му помръкна.

— Не е нейна работа — отвърна той и се обърна към бирата си.

Храната ми пристигна. Платих и казах на Чарлс:

— Извини ме, веднага се връщам.

Мъжката тоалетна се намираше в един влажен и вонящ коридор, под прав ъгъл с бара. Свърнах в него, извън погледа на Чарлс и тръгнах към монетния телефон на стената. По него обаче говореше на немски някакво момиче. Чаках безкрайно и точно щях да си тръгвам, когато тя затвори. Извадих от джоба си четвърт долар и набрах номера на близнаците.

Те не бяха като Хенри, обикновено вдигаха телефона, ако си бяха вкъщи. Но сега никой не отговори. Набрах отново и погледнах часовника си. Не ми хрумваше къде може да е Камила по това време на нощта, освен ако не бе тръгнала насам, за да го прибере.

Затворих. Монетата издрънча в отвора. Прибрах я обратно в джоба и се отправих към Чарлс на бара. За миг си помислих, че просто се бе смесил с тълпата, но след като поседях малко, разбрах, че не го виждах, защото не бе там. Беше допил бирата и си бе тръгнал.

Изведнъж Хампдън отново се раззелени като райската градина. Като изключим късно цъфтящите цветя, орловия нокът и люляка, повечето от цветята бяха убити от снега, но сега дърветата се разлистиха отново сякаш по-зелени от всякога, наситени и тъмни; листакът бе толкова гъст, че пътят, минаващ през горите на Северен Хампдън изведнъж стана много тесен, зеленината настъпваше от двете страни и не пропускаше слънчевите лъчи върху влажната, гъмжаща от буболечки пътека.

В понеделник пристигнах в Лицея малко по-рано и намерих прозорците в кабинета на Джулиан отворени. Хенри подреждаше макове в една бяла ваза. Изглеждаше така, сякаш бе отслабнал с пет-шест килограма, което не беше нищо за човек с неговите размери, но въпреки това изтъняването на лицето, китките и ръцете му бе видимо. Обаче не това, а нещо друго, неопределимо някак си се бе променило от последния път, когато го видях.

С Джулиан си говореха на шеговит, подигравателен, но правилен латински, като двойка свещеници, подреждащи ризницата преди литургия.

Хенри вдигна очи.

— Salve amice — каза и по суровите му черти, обикновено толкова непроницаеми и резервирани, пробяга леко оживление. — Valesne? Quid est rei?179

— Изглеждаш добре — отвърнах и така си беше.

Той леко наклони глава. Очите му, които по време на боледуването бяха мътни и с разширени зеници, бяха ясносини.

— Benigne dicis180 — отвърна. — Чувствам се много по-добре.

Джулиан разчистваше остатъците от кифлите и мармалада — бяха закусвали с Хенри и при това доста обилно, както се виждаше — засмя се и каза нещо, което не схванах съвсем, но звучеше като Хораций и гласеше, че месото било добро за мъката. Зарадвах се, когато видях, че донякъде си бе възвърнал ведростта и веселостта. Привързаността му към Бъни бе почти необяснима, но силните емоции за него бяха проява на лош вкус, а изразът на чувства, което за съвременните норми бе съвсем нормално нещо, би му се сторило стряскащо, като проява на ексхибиционизъм. Въпреки това бях почти сигурен, че смъртта на Бъни го бе засегнала повече, отколкото си даваше вид. Същевременно обаче подозирам, че веселяшкото, Сократовско безразличие на Джулиан към нещата свързани с живота и смъртта, му помагаше да не изпитва тъга по каквото и да било за много дълго време.

Дойде Франсис, а после и Камила, но не и Чарлс, вероятно бе още в леглото с махмурлук. Всички насядахме около голямата кръгла маса.

— А сега — каза Джулиан, когато всичко утихна. — Надявам се, че сме готови да напуснем осезаемия свят и да навлезем в света на възвишеното.

Огромен мрак се бе вдигнал от съзнанието ми, когато по всичко личеше, че бяхме спасени. Светът ми се струваше като едно свежо и прекрасно място, зелено, ободрително и напълно ново. Ходих сам на много и дълги разходки по река Батънкил. Особено ми харесваше да ходя до малката, селска бакалия в Северен Хампдън, за чиито някогашни собственици — майка и син — се говореше, че вдъхновили прочут и често включван в антологиите разказ на ужасите от 50-те години. Купувах си бутилка вино и слизах до речния бряг, за да я изпия, а през остатъка от онези прекрасни, златисти и ослепителни следобеди бродех пиян наоколо — разбира се, това бе чиста загуба на време. Изоставах с ученето, тревата бе зелена и въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, а аз току-що се бях върнал от прага на самата Смърт, върнал се бях към слънцето и въздуха. Сега бях свободен, а животът ми, който смятах за загубен, се бе ширнал пред мен, неописуемо безценен и сладък.

През един от онези следобеди минах край дома на Хенри и го открих да копае цветна леха в задния двор. Бе облякъл старите панталони, с които работеше в градината, а ръкавите на ризата му бяха навити над лактите — в ръчната количка имаше доматен разсад, краставици, ягоди, слънчогледи и алено мушкато. На оградата бяха опрени три-четири розови храста с корени, обвити в зебло.

Минах през страничната врата. Наистина бях доста пиян.

— Здравей — казах. — Здравей, здравей, здравей.

Той спря и се облегна на лопатата. Бледа руменина пламтеше върху горната част на носа му, изгорял от слънцето.

— Какво правиш? — попитах.

— Засаждам малко марули.

Последва дълга тишина, по време на която забелязах папратите, изкопани от него в следобеда, когато убихме Бъни. Помня, че ги нарече черен корен, а Камила отбеляза вещерското в името. Беше ги засадил от сенчестата страна на къщата, до избата, където на хладина растяха тъмни и буйни.

Леко се наклоних назад и се хванах за стълба на вратата.

— Тук ли ще останеш това лято? — казах.

Погледна ме изпитателно и отупа ръце в панталоните си.

— Така мисля. Ами ти?

— Не зная — отвърнах. Не бях споменал на никого, но точно предния ден бях подал молба в студентската служба да наглеждам апартамента на един преподавател по история в Бруклин, който през лятото щеше да прави проучване в Англия. Струваше ми се идеално — място, където да остана и за което няма да плащам наем, в хубавата част на Бруклин и никакви задължения освен поливането на цветята и грижата за двата бостън териера, които не можеха да заминат за Англия заради карантината. Опитът ми с Лио и мандолините ме бе направил предпазлив, но служителката ме увери, че това било нещо напълно различно и ми показа една папка с писма от доволни студенти, които са вършели тази работа преди. Никога не бях ходил в Бруклин и не знаех нищо за него, но идеята да живея в голям град ми харесваше — в който и да било голям град, особено ако е непознат — допадаше ми мисълта за уличното движение и тълпите, за работата в книжарница или сервирането в кафене, кой знаеше какъв необичаен живот щях да поведа, когато останех сам? Самотно хранене, разхождане на кучетата вечер — и никой нямаше да знае кой съм.

Хенри все още ме гледаше. Бутна очилата си нагоре по носа.

— Знаеш ли — каза, — доста ранен следобед е.

Изсмях се. Знаех какво си мисли — първо Чарлс, сега аз.

— Добре съм — отвърнах.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Подхвана отново работата си, опираше лопатата в земята и здраво натискаше надолу с обутия си с груба обувка крак. Тирантите му образуваха едно черно „Х“ на гърба му.

— Тогава можеш да ми помогнеш с марулите. В бараката има още една лопата.

Късно същата нощ, в два часа, председателката на дома ми задумка по вратата и закрещя, че ме търсят по телефона. Бях замаян от съня, но навлякох халата и се запрепъвах надолу по стълбите.

Беше Франсис.

— Какво искаш? — попитах.

— Ричард, всеки момент ще получа инфаркт.

Погледнах с едно око към председателката на дома, Вероника или Валери, забравям й името, която стоеше до телефона с ръце, скръстени на гърдите и с глава, наклонена на едната страна в израз на загриженост. Обърнах й гръб.

— Добре ли си — казах в слушалката. — Връщай се обратно в леглото.

— Чуй ме — звучеше изплашено. — Получавам сърдечен удар. Мисля, че ще умра.

— Не, няма.

— Имам всички симптоми. Болка в лявата ръка. Тежест в гърдите. Затруднено дишане.

— Какво искаш да направя?

— Искам да дойдеш тук и да ме откараш в болницата.

— Защо не извикаш линейка? — толкова ми се спеше, че очите ми се затваряха.

— Защото се страхувам от линейки — отвърна Франсис, аз пък не успях да чуя останалото, защото Вероника, която бе наострила уши при думата „линейка“, ме прекъсна развълнувано.

— Ако ви трябват парамедици, момчетата в будката на охраната знаят да правят сърдечен масаж и изкуствено дишане — каза тя с плам. — На повикване са от полунощ до шест. А и имат микробус, с който да ви откарат в болницата. Ако искаш, ще…

— Не ми трябват парамедици — казах, а през това време Франсис като обезумял повтаряше името ми от другата страна на линията. — Тук съм.

— Ричард? — гласът му бе немощен и задъхан. — С кого говориш? Какво има?

— Няма нищо. Слушай сега…

— Кой спомена нещо за парамедици?

— Никой. Слушай сега. Слушай — повторих, тъй като се опитваше да ме надприказва. — Успокой се. Кажи ми какво ти има.

— Искам да дойдеш тук. Наистина се чувствам зле. Мисля, че сърцето ми спря да бие за миг. Аз…

— Замесени ли са наркотици? — попита Вероника с доверителен тон.

— Виж — обърнах се към нея, — искам да млъкнеш и да ме оставиш да чуя какво се опитва да ми каже този човек.

— Ричард? — каза Франсис. — Ще дойдеш ли само да ме вземеш? Моля те?

Последва кратко мълчание.

— Добре — отвърнах, — дай ми няколко минути — и затворих телефона.

Франсис ме посрещна в апартамента си напълно облечен, но без обувки, проснат на леглото.

— Виж ми пулса.

Направих го, за да му угодя. Беше учестен. Беше се отпуснал и примигваше.

— Какво мислиш, че ми има? — попита.

— Не знам — отвърнах. Бе леко зачервен, но не изглеждаше чак толкова зле наистина. Знаех, че щеше да е истинска лудост, ако го споменех, но въпреки това имаше вероятност да бе хранително натравяне или апандисит, или пък трето.

— Мислиш ли, че трябва да отида в болницата?

— Ти ми кажи.

За малко лежа без да каже нищо.

— Не зная. Наистина мисля, че трябва — каза.

— Добре тогава. Ако така ще се почувстваш по-добре. Хайде. Изправи се.

Не беше чак толкова зле, та да не пуши в колата през целия път до болницата.

Заобиколихме по алеята за автомобили и отбихме до широкия и ярко осветен вход с надпис „Бърза помощ“. Спрях колата. Известно време седяхме вътре.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попитах.

Погледна ме с удивление и презрение.

— Мислиш, че се преструвам.

— Не, не мисля — отвърнах изненадан и да си призная, изобщо не ми бе хрумнало. — Просто ти зададох въпрос.

Той излезе от колата и затръшна вратата.

Наложи се да почакаме около половин час. Франсис попълни формуляра и седна нацупено да чете стари броеве на списанието „Смитсониън“. Когато сестрата най-накрая извика името му, той не се изправи.

— Теб викат — казах.

Той пак не помръдна.

— Хайде, отивай.

Не отговори. В погледа му имаше нещо безумно.

— Виж сега — каза най-после, — размислих.

— Какво?

— Казах, че размислих. Искам да се прибера вкъщи.

Сестрата стоеше на прага и с интерес слушаше размяната на реплики.

— Това е глупаво — казах раздразнен. — Чака толкова време.

— Размислих.

— Ти беше този, които настояваше да дойде.

Знаех, че така ще го засрамя. Раздразнен и избягващ погледа ми, той остави с плясък списанието и мина през двойната врата с наперена походка, без да погледне назад.

Около десет минути по-късно един изморен на вид лекар с операционна престилка си подаде главата в чакалнята. Аз бях единственият там.

— Здравейте — поздрави отсечено. — Вие ли сте с господин Абърнати?

— Да.

— Бихте ли дошли с мен за момент?

Станах и го последвах. Франсис седеше на ръба на кушетката за преглед, напълно облечен, почти превит одве и изглеждаше окаяно.

— Господин Абърнати не иска да облече престилка — каза лекарят. — И не позволява на сестрата да му вземе кръв. Не знам как очаква да го прегледаме, след като не ни съдейства.

Настъпи мълчание. Лампите в кабинета бяха много силни. Чувствах се ужасно засрамен.

Лекарят отиде до мивката и започна да си мие ръцете.

— Момчета, тази вечер да сте вземали наркотици? — попита небрежно.

Усетих как лицето ми почервенява.

— Не — отговорих.

— Малко кокаин? Или може би амфетамини?

— Не.

— Ще ни бъде от голяма полза, ако знаем какво е взел твоят приятел.

— Франсис — отроних едва, но замлъкнах от кръвнишкия му поглед, изпълнен с омраза — et tu, Brute.

— Как смееш — отсече той. — Не съм вземал нищо. Много добре знаеш, че не съм.

— Успокой се — каза лекарят. — Никой не те обвинява в нищо. Но държанието ти тази вечер е малко нелогично, не мислиш ли?

— Не — отвърна Франсис след разстроено мълчание.

Лекарят изплакна ръцете си и ги избърса в кърпата.

— Не? — попита. — Идвате посред нощ и казвате, че ще получите сърдечен удар, а после не давате на никого да ви доближи? Как очаквате да разбера какво ви има?

Франсис не отговори. Дишаше тежко. Очите му бяха забити в пода, а лицето му бе яркорозово.

— Не мога да ви чета мислите — каза накрая лекарят. — Но от собствен опит знам, че когато някой на твоята възраст казва, че получава сърдечен удар, става дума за две неща.

— Какви? — попитах най-после.

— Ами, едното е натравяне с амфетамини.

— Не е това — каза Франсис ядно и погледна нагоре.

— Добре, добре. Другото, което може да е, е паническо разстройство.

— Какво значи това? — попитах, като внимателно избягвах да поглеждам към Франсис.

— Нещо като пристъп на необяснимо безпокойство. Внезапен пристъп на страх. Сърцебиене. Тремор и потене. Може да бъде доста тежко. Често хората си мислят, че ще умрат.

Франсис не каза нищо.

— Е? — попита лекарят. — Мислите ли, че може да е това?

— Не зная — отвърна Франсис след още една объркана пауза.

Лекарят се облегна назад на мивката.

— Много ли се страхуваш? При това не можеш да се сетиш за основателна причина?

Беше три и четвърт, когато излязохме от болницата. Франсис запали цигара на паркинга. В лявата си ръка мачкаше листче, на което лекарят бе написал името на един психиатър в града.

— Сърдиш ли се? — попита, когато влязохме в автомобила.

Питаше ме за втори път.

— Не — отговорих.

— Знам, че се сърдиш.

Улиците бяха осветени като в сън и пусти. Гюрукът на автомобила бе свален. Карахме край тъмните къщи и завихме по един покрит мост. Гумите бумтяха силно по дървените греди.

— Моля те, не ми се сърди — каза Франсис.

Не му обърнах внимание.

— Ще отидеш ли на психиатър?

— Няма да има никаква полза. Знам какво ме притеснява.

Нищо не казах. Изплаших се, когато изскочи думата „психиатър“. Никога не съм вярвал кой знае колко в психиатрията, но какво ли пък щеше да види едно обучено око при един тест на личността, в един сън или дори само в неволно изпускане на някоя дума.

— Ходех на психоанализа, когато бях малък — каза Франсис. Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Май трябва да съм бил на единадесет или дванадесет. Майка ми се беше зарибила с някаква йога, отписа ме от училището в Бостън и ме изпрати на едно ужасно място в Швейцария. Институт по нещо си. Всички носеха чорапи със сандали. Имаше часове по дервишки танци и Кабала. Всички от Бялото ниво, така наричаха моята степен или клас, или каквото е там, правехме „чи кунг“ всяка сутрин и имахме по четири часа райхиански анализ181 на седмица. Аз трябваше да имам по шест.

— Как се анализира едно дванадесетгодишно хлапе?

— Чрез много асоциации. А и чрез разни странни игри, които те карат да играеш с анатомично изработени кукли. Хванаха ни, когато с няколко французойки се опитахме да се измъкнем от двора на института, бяхме полумъртви от глад — вегетарианска храна, нали разбираш. Искахме да стигнем до bureau de tabac, за да си купим шоколадови бонбони, те разбира се настояваха, че случаят имал някакъв сексуален подтекст. Не че имаха нещо против, но предпочитаха да им го кажеш, а аз бях прекалено невеж, за да се включа в нещо такова. Момичетата имаха повече опит в тия неща, та бяха измислили някаква дива френска история, за да угодят на психиатъра — menage à trois182 в купа сено — нямаш представа за колко болен ме провъзгласиха, когато решиха, че съм го потиснал. Въпреки че бих им казал всичко, ако ми бе дошло наум, че ще ме пратят у дома — изсмя се без кой знае каква веселост. — Божичко, все още помня как директорът на института ме попита с кой герой от художествената литература се идентифицирам, а аз отговорих „Дейви Балфур от «Отвлечен»“183.

Завивахме зад ъгъла. Внезапно в обсега на фаровете изскочи едно голямо животно. За секунда се оказах вперил поглед през предното стъкло в чифт блеснали очи. А после то изчезна за миг.

Бяхме спрели напълно и седяхме за кратко, разтърсени.

— Какво беше това? — попита най-накрая Франсис.

— Не знам. Може би елен.

— Не беше елен.

— Тогава куче.

— На мен ми заприлича на някаква котка.

В интерес на истината и на мен ми бе заприличало на същото.

— Но беше прекалено едро — казах.

— Може да е било кугуар или нещо такова.

— Тук нямат такива.

— Някога е имало. Наричали са ги планински котки. Котка от планината. От там идва и името на Катамаунт стрийт.

Нощният ветрец бе смразяващ. Някъде излая куче. През нощта няма кой знае какво движение по пътищата.

Франсис ме бе помолил да не казвам на никого за нашето пътешествие до „бърза помощ“, но в неделя вечерта бях в апартамента на близнаците, където пийнах повечко, та след вечеря разказах историята на Чарлс в кухнята.

Чарлс изрази съчувствие. Самият той бе изпил няколко питиета, но не толкова колкото аз. Беше облечен със стар летен костюм, който му висеше доста свободно — Чарлс също бе отслабнал — и разръфана вратовръзка от „Сулка“.

— Горкият Франсоа. Такава откачалка е. Ще ходи ли при онзи психиатър?

— Не зная.

Чарлс изтръска цигара от пакета „Лъки Страйк“, които Хенри бе оставил на плота.

— Ако бях на твое място — каза той, почуквайки с цигарата по китката си и извил врат, за да види дали няма някой в коридора, — ако бях на твое място, щях да го посъветвам да не споменава за това на Хенри.

Изчаках го да продължи. Запали цигарата и издуха облак дим.

— Искам да кажа, че напоследък пия повече, отколкото трябва — каза той тихо. — Първи ще го призная. Но за Бога, аз трябваше да се разправям с ченгетата, а не той. Пак аз трябваше да се разправям и с Марион. Обажда ми се почти всяка вечер. Нека той се опита да говори известно време с нея и да видим как ще се чувства… Не виждам как може да ми попречи, ако искам да изпивам по бутилка на ден. Казах му, че не му влиза в работата, както не му влиза в работата какво правиш и ти.

— Аз ли?

Погледна ме с празно, детинско изражение. А после се разсмя.

— О, не си ли чул? Сега и ти си почнал. Пиеш прекалено много. Мотаеш се пиян насам-натам посред бял ден. Търкаляш се надолу по пътя на развалата.

Изненадах се. Той отново се изсмя на изражението ми, но тогава чухме стъпки и приближаващо се подрънкване на лед в коктейл — беше Франсис. Подаде глава през вратата и задърдори добродушно за това и онова, след няколко минути си взехме чашите и го последвахме във всекидневната.

Нощта бе топла, щастлива, лампите светеха, чашите бляскаха, дъждът силно барабанеше по покрива. Навън върховете на дърветата се мятаха и олюляваха с пенливо свистене сякаш газирана вода бълбукаше в чаша. Прозорците бяха отворени и из завесите си играеше влажен и хладен ветрец, омагьосващо непокорен и сладък.

Хенри бе в прекрасно настроение. Бе се отпуснал и седеше в един фотьойл, изпружил краката си, умът му бе буден, добре отпочинал и бързо се разсмиваше или връщаше остроумна реплика. Камила беше пленителна. Носеше тясна розово-оранжева рокля без ръкави, която разкриваше хубавите й ключици и сладките, крехки гръбначни прешлени в основата на врата, както и прекрасните й колене, прекрасните глезени, прекрасните голи и мускулести крака. Роклята правеше тялото й да изглежда прекалено слабо и подчертаваше нейното несъзнателно грациозно и малко момчешко държание. Обичах я, обичах стремителния начин, по който, когато разказваше някаква история, примигвайки и леко заеквайки, или начина, по който държеше цигарата — копие на жеста на Чарлс — закрепена между кокалчетата на пръстите с изгризани нокти.

Явно с Чарлс се бяха сдобрили. Не си говореха много, но старата, безмълвна родствена близост отново бе на мястото си. Всеки сядаше на страничните облегалки на стола на другия и разнасяха насам-натам питиетата си — това бе странен ритуал на близнаците, сложен и многозначителен. Не разбирах напълно онова, което виждах, но общото им послание бе, че всичко е наред. Отстрани изглеждаше, че тя бе страната, която търсеше примирие, което от своя страна отхвърляше хипотезата, че вината е била негова.

Огледалото над камината бе центърът на вниманието — бе мътно старо огледало в рамка от палисандър, нищо особено, бяха го взели от една разпродажба, но то бе първото нещо, което човек съзираше, щом прекрачеше прага, а сега още повече се набиваше на очи, защото бе пукнато — драматична пукнатина, разстилаща се във всички посоки като паяжина. Начинът, по който се бе пукнало, бе толкова смешен, че се наложи Чарлс да ни разправи историята два пъти, въпреки че всъщност смешното бе пресъздаването й — пролетно почистване, Чарлс киха, покрит целия с прах, кихавицата го изхвърля от стълбата и той се приземява върху огледалото, току-що измито и поставено на пода.

— Не разбирам само — каза Хенри, — как си го закачил, без стъклото да се разпадне.

— Беше чудо. Сега не бих го докоснал. Не мислите ли, че изглежда особено очарователно?

Което не можеше да се отрече, тъй като покритото с петна тъмно стъкло, натрошено като калейдоскоп, отразяваше стаята в стотици парченца.

Съвсем случайно и чак когато си тръгвах открих как всъщност бе счупено огледалото. Стоях, опрял ръка на полицата до камината и тогава случайно погледнах в огнището. Камината не работеше. Имаше параван и чифт подпори за дървата, но пъновете, положени върху тях, бяха покрити с прах. Но този път, когато погледнах надолу, видях и нещо друго — сребърни искри, блеснали и остри като игли трески от счупеното огледало, които бяха смесени с големите и лесно разпознаваеми парчета от една чаша за уиски със златен ръб, близнакът й бе в ръката ми. Бяха тежки, стари чаши, с дъно дебело два сантиметра и половина. Някой доста точно и силно я бе метнал през стаята, достатъчно силно, за да я разбие на парчета и да натроши огледалото зад главата ми.

След две вечери отново бях събуден от чукане по вратата. Бях объркан и в отвратително настроение, но светнах лампата и примигвайки, се пресегнах за часовника. Беше три часа.

— Кой е там? — попитах.

— Хенри — дойде изненадващият отговор.

С известна неохота го пуснах да влезе. Не седна.

— Слушай — подхвана той, — извини ме, че те безпокоя, но е много важно. Трябва да те помоля за една услуга.

Говореше бързо и делово. Стресна ме. Седнах на ръба на леглото.

— Слушаш ли ме?

— Какво искаш?

— Преди петнадесет минути ми се обадиха от полицията. Чарлс е в затвора. Арестували са го за шофиране в пияно състояние. Искам да отидеш и да го измъкнеш.

По тила ми пролазиха мравки.

— Моля?

— Караше моята кола. Научили са името ми от регистрационния талон. Нямам никаква представа в какво състояние е — бръкна в джоба си и ми подаде незапечатан плик. — Предполагам, че ще ти трябва известна сума, за да го измъкнеш, не знам колко.

Отворих плика. Вътре имаше чек, празен, ако не броим подписа на Хенри и банкнота от двадесет долара.

— Вече казах на полицаите, че съм му заел колата — продължи Хенри. — Ако задават въпроси за това, нека ми звъннат — бе застанал до прозореца и гледаше навън. — На сутринта ще се свържа с адвокат. Единственото, което искам от теб, е да го измъкнеш колкото се може по-бързо.

Трябваше ми известно време, за да осмисля думите му.

— А парите? — попитах накрая.

— Плати независимо от разходите.

— Говорех за тези двадесет долара.

— Ще трябва да вземеш такси. Аз дойдох с едно и то ме чака долу.

Настъпи дълго мълчание. Все още не бях буден. Седях само по тениска и боксерки.

Докато се обличах, той седеше до прозореца, загледан в тъмната поляна, с ръце сключени зад гърба, напълно забравил за подрънкването на закачалките и моето тромаво, все още замаяно от съня ровене из чекмеджетата на бюрото. Бе спокоен, замислен и очевидно напълно потънал в собствените си отвлечени грижи.

Оставих Хенри и после с голяма скорост потеглих към тъмния център на града. Изведнъж осъзнах колко зле бях осведомен за положението, Хенри не ми бе казал нищо. Беше ли станала катастрофа? И в този ред на мисли, имаше ли ранени? Освен това, ако всичко бе толкова важно, а в крайна сметка това бе автомобила на Хенри, защо не идваше и той?

Един самотен светофар се полюляваше на кабела над празното кръстовище.

Затворът в Хампдън бе в една пристройка до сградата на съда. Това бе единствената сграда на площада, чиито прозорци светеха по това време на нощта. Казах на таксиметровия шофьор да чака и влязох.

Двама полицаи седяха в голяма и добре осветена стая. Зад преградите имаше много кантонерки и метални бюра, един старомоден охладител за вода, машина за дъвки от „Сивитан Клъб“ („Вашето ресто променя нещата“.) Разпознах един от полицаите — мъж с рижави мустаци — който бе участвал в издирването. Двамата дежурни ядяха пържено пиле от онзи вид, които се купуват претоплени от денонощния магазин, и гледаха на преносим чернобял телевизор шоуто на Сали Джеси Рафаел.

— Здравейте — поздравих.

Вдигнаха очи.

— Дойдох да видя какво е необходимо, за да изкарам приятеля си от ареста.

Онзи с рижите мустаци си избърса устата с хартиена салфетка. Беше на около тридесет години, едър, с дружелюбен вид.

— Предполагам, че става дума за Чарлс Маколи — каза той.

Каза го така, сякаш Чарлс му бе стар приятел. А може би беше. Чарлс бе прекарал доста време с хората тук, когато издирваха Бъни. Каза, че ченгетата се държали добре с него. Купували му сандвичи отвън, кола от автомата.

— Ти не си момчето, с което говорих по телефона — каза другият полицай. Беше едър и отпуснат, на около четиридесет, със сива коса и жабешка уста. — Това отвън твоята кола ли е?

Обясних. Ядяха пилето и слушаха: едри, приятелски настроени мъже, на хълбоците си имаха големи полицейски пистолети 38 калибър. Стените бяха покрити с плакати, издадени по поръчка на федералното правителство: „БОРЕТЕ СЕ С НЕДЪЗИТЕ ПО РОЖДЕНИЕ, НАЕМАЙТЕ ВЕТЕРАНИ, ДОКЛАДВАЙТЕ ИЗМАМИ С ПИСМА“.

— Ама знаеш, че не можем да ти дадем колата — каза полицаят с рижавите мустаци. — Господин Уинтър ще трябва да дойде до тук и да си я вземе сам.

— Не ми пука за автомобила. Просто искам да извадя приятеля си оттук.

Другият полицай погледна часовника си.

— Добре, върни се след около шест часа.

Шегуваше ли се?

— Имам парите.

— Не можем да определим гаранцията. Съдията ще се погрижи за това при предявяване на обвинението. Точно в девет часа.

Предявяване на обвинение? Сърцето ми заби. Какво по дяволите беше това?

Полицаите ме гледаха приветливо, сякаш искаха да кажат „Това ли е всичко?“

— Бихте ли ми казали какво се е случило? — казах.

— Моля?

Гласът ми се стори лишен от емоции и чужд.

— Какво точно е направил?

— Щатският патрул го спрял на Дийп Кил роуд — отговори сивокосият полицай. Каза го така, сякаш четеше. — Бил е видимо пиян. Съгласил се е на проба с дрегер, който показва високо наличие на алкохол. Патрулът го доведе тук и го затворихме в ареста. Това стана в два и двадесет и пет сутринта.

Нещата все още не бяха ясни, но за нищо на света не можех да измисля правилния въпрос, който да задам.

— Мога ли да го видя?

— Добре е, синко — каза полицаят с рижите мустаци. — Можеш да го видиш на сутринта.

Усмивки и любезно държание. Нямаше какво повече да кажа. Благодарих им и си тръгнах.

* * *

Таксито си бе тръгнало, когато излязох отвън. Бяха ми останали петнадесет долара от двадесетте на Хенри, но за да си повикам друго такси трябваше да се върна в затвора, а не исках. Така че тръгнах към главната улица в южния край, където пред едно заведение за бързо хранене имаше монетен телефон. Той не работеше.

Бях толкова уморен, че почти спях. Върнах се обратно до площада, минах край пощата, покрай железарията, покрай киното с провисналия навес: шлифовано стъкло, разбит тротоар, звезди. Планински котки дебнеха плячката си на барелефа по фриза на обществената библиотека. Вървях дълго, докато магазините се разредиха и пътят потъмня, вървях по широкото жужащо разклонение на магистралата, докато стигнах до автогарата на „Грейхаунд“, която бе тъжна на лунната светлина, тя бе и първото, което видях навремето от Хампдън. Беше затворена. Седнах отвън на дървена пейка под една жълтеникава крушка. Чаках да отворят, за да използвам телефона и да пия чаша кафе.

Служителят, дебел мъж с безжизнени очи, дойде да отключи в шест часа. Двамата бяхме единствените хора наоколо. Отидох до мъжката тоалетна, измих си лицето, а после изпих не една чаша кафе, а две, които служителят ми продаде с неудоволствие — наля ги от каната, която бе сложил на котлона зад тезгяха.

Дотогава слънцето бе вече изгряло, въпреки че почти нищо не се виждаше през зацапаните с мръсотия прозорци. Стените бяха покрити с несъществуващи вече разписания, а дълбоко в балатума бяха набити фасове и дъвка. Вратите на телефонната будка бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Затворих ги зад себе си и набрах номера на Хенри, почти бях убеден, че няма да отговори, но за моя изненада вдигна на второто иззвъняване.

— Къде си? Какво става?

Обясних му какво се е случило. От другата страна ми отговори заплашително мълчание.

— Сам ли беше в килията? — попита най-после.

— Не знам.

— В съзнание ли беше? Искам да кажа, можеше ли да говори?

— Не знам.

Още едно дълго мълчание.

— Виж какво, в девет той ще се яви пред съдията. Защо не се срещнем пред съда.

За миг Хенри не отговори, а после каза:

— Най-добре ще е, ако ти се заемеш с това. Има замесени и други фактори.

— Щом има други фактори, ще ти бъда задължен, ако ме уведомиш за тях.

— Не се сърди — каза бързо. — Всичко е само заради това, че толкова често имам вземане-даване с полицията напоследък. Вече ме знаят, знаят и него. Освен това… направи пауза, — … опасявам се, че аз съм последният човек, когото Чарлс иска да види.

— Защо?

— Защото снощи се скарахме. Дълга история — отвърна, когато се опитах да го прекъсна. — Но когато се видяхме за последен път, бе много разстроен. Мисля, че от всички нас, ти си в най-добри отношения с него.

— Хм — казах, въпреки че вътрешно бях омилостивен.

— Чарлс много държи на теб. Знаеш го. Освен това в полицията не знаят кой си. Не мисля, че има някаква вероятност да те свържат с другата история.

— Не мисля, че това има значение в настоящата ситуация.

— Боя се, че има значение.

Настъпи мълчание, по време на което усетих пълната безнадеждност на всичките ми опити да стигна до дъното на каквото и да било, свързано с Хенри. Приличаше на пропагандатор, който системно укрива информация и я пуска, само когато счете, че ще обслужи определени цели.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ако искаш да отида там, ще е най-добре да ми кажеш за какво става дума.

Гласът му хрущеше и звучеше далечно, когато проговори:

— Нека кажем, че за момента нещата са много по-несигурни, отколкото съзнаваш. Чарлс имаше тежки дни. В интерес на истината никой не носи вина за това, но се наложи да понесе повече, отколкото трябваше.

Мълчание.

— Не искам толкова много от теб.

Само да направя онова, което искаш от мен, помислих си и затворих телефона.

Съдебната зала се намираше в дъното на коридора с килиите, минаваше се през летящи врати със стъкла в горната част. Изглеждаше като останалата част на сградата на съда, правена през 1950-те години или там някъде, покрита с надраскан балатум и ламперия, боядисана в жълт и лепкав на вид лак с цвят на мед.

Не очаквах да има толкова много хора. Пред банката на съдията имаше две пейки, едната бе заета от няколко щатски патрулни полицаи, на другата седяха трима-четирима непознати мъже, съдебната стенографка със смешната си, малка пишеща машина и още трима непознати мъже в частта за посетители — те седяха на разстояние един от друг, както и една нещастна, изпита жена в жълтокафяв дъждобран, която имаше вид, сякаш някой редовно я пребиваше.

Изправихме се на крака, когато влезе съдията. Случаят на Чарлс щеше да се гледа първи.

Той влезе през вратите по чорапи, като сомнамбул, а по петите му вървеше служител на съда. Лицето на Чарлс бе зацапано и подпухнало. Бяха му взели колана, връзките на обувките, както и самите обувки, та сякаш беше по пижама.

Съдията сведе поглед надолу към него. Беше мъж с кисело изражение на лицето, на около шестдесет, с тънки устни и месеста, увиснала шия като на кръвоследник.

— Имате ли адвокат? — каза той със силен върмонтски акцент.

— Не, господине — отговори Чарлс.

— Съпруга или родител, които да присъстват?

— Не, господине.

— Можете ли да платите гаранцията?

— Не, господине — каза Чарлс. Беше потен и дезориентиран.

Изправих се. За разлика от съдията, Чарлс не ме видя.

— Вие сте тук, за да платите гаранцията за господин Маколи?

— Да.

Чарлс се обърна, опитвайки се да фокусира погледа си върху мен, устата му бе леко отворена, изражението му празно и сякаш унесено — като на дванадесетгодишен.

— Гаранцията е петстотин долара, които можете да платите на гишето вляво, надолу по коридора — каза съдията с отегчен и монотонен глас. — Ще трябва да се явите отново след две седмици и ви съветвам да си вземете адвокат. Работите ли нещо, за което се налага да използвате автомобила си?

Един от запуснатите мъже на средна възраст отпред проговори:

— Колата не е негова, Ваша чест.

Съдията изведнъж се ядоса и изгледа Чарлс заплашително.

— Вярно ли е?

— Свързахме се със собственика. Някой си Хенри Уинтър. Учи горе в колежа. Казва, че е заел автомобила си на господин Маколи за вечерта.

Съдията изсумтя. А на Чарлс каза отсечено:

— Временно ви забранявам да шофирате, докато излезе решението на съда. И доведете на двадесет и осми господин Уинтър.

Цялата работа свърши невероятно бързо. В девет и десет вече бяхме излезли от сградата на съда.

Сутринта бе влажна и росна, студена за май. Птици цвърчаха в черните върхове на дърветата. Олюлявах се от умора.

Чарлс обви ръце около себе си.

— Боже, колко е студено.

Улиците бяха безлюдни. На площада току-що вдигаха жалузите на банката.

— Изчакай тук — казах. — Ще отида да извикам такси.

Хвана ме за ръката. Все още беше пиян, но нощното му наливане бе нанесло повече вреди на дрехите му, отколкото на нещо друго — лицето му бе свежо и зачервено като на дете.

— Ричард.

— Какво?

— Приятел си ми, нали?

Не бях в настроение да стоя на стъпалата на съда и да слушам подобни приказки.

— Разбира се — отвърнах и се опитах да освободя ръката си.

Но той ме сграбчи по-здраво.

— Добрият, стар Ричард. Знам, че си ми приятел. Толкова се радвам, че точно ти дойде. Искам само да ми направиш още една малка услуга.

— Каква?

— Не ме води вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Заведи ме извън града. В къщата на Франсис. Нямам ключ, но госпожа Хач може да ме пусне, или пък ще разбия някой прозорец, или пък… слушай. Слушай сега. Мога да вляза през мазето. Правил съм го милиони пъти. Чакай — каза, когато видя, че се опитвам отново да го прекъсна, — и ти можеш да дойдеш. Можеш да се измъкнеш от училище, да вземеш малко дрехи и…

— Спри се — повторих за трети път. — Не мога да те водя никъде. Нямам кола.

Лицето му се промени и той пусна ръката ми.

— А, добре — каза с внезапна горчивина. — Благодаря ти много.

— Чуй ме. Не мога. Нямам кола. Дойдох с такси.

— Можем да отидем с колата на Хенри.

— Не можем. Полицаите взеха ключовете.

Ръцете му трепереха. Прокара ги през разбърканата си коса.

— Тогава ела вкъщи с мен. Не искам да се прибирам сам.

— Добре — бях толкова уморен, че пред очите ми играеха петна. — Добре. Само изчакай. Ще извикам такси.

— Не, не и такси — каза той и се дръпна назад. — Не съм толкова зле. Бих предпочел да вървя.

Разстоянието от стъпалата на съда до апартамента на Чарлс в Северен Хампдън не бе никак малко. Поне четири километра и половина. А доста голяма част от пътя минаваше край магистралата.

Колите профучаваха сред облаци изгорели газове. Изнемогвах от умора. Главата ме болеше, а краката ми бяха като олово. Но утринният въздух бе хладен и свеж и сякаш малко посъживи Чарлс. На половината път той спря пред прашния прозорец на едно заведение от другата страна на магистралата, срещу болницата за ветерани, и си купи сода със сладолед.

Чакълът хрущеше под краката ни. Чарлс пушеше цигара и отпиваше от содата през червено-бяла сламка. Черни мухи профучаваха край ушите му.

— Значи ти и Хенри сте се скарали — казах го просто така, за да наруша мълчанието.

— Кой ти каза? Той ли?

— Да.

— Не помня. Няма значение. Писна ми да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли какво се питам.

— Какво?

— Не защо той ни нарежда какво да правим. А защо винаги изпълняваме това, което ни нареди.

— И аз не мога да разбера — каза Чарлс. — Не че имаме кой знае каква полза от това добро.

— Е, не съм сигурен.

— Шегуваш ли се? На първо място идеята за шибаната вакханалия, кой я измисли? Чия беше идеята да отведе Бъни в Италия? А после кой остави онзи дневник на видно място? Кучият му син. Обвинявам го за всичко това. Освен това ти нямаш представа, че бяха на крачка да ни хванат.

— Кой? — сепнах се аз. — Полицията?

— Хората от ФБР. Към края се случиха доста неща, които не ви казахме. Хенри ме закле да не казвам.

— Защо? Какво се случи?

Захвърли цигарата.

— Ами бяха се объркали. Мислеха, че Клоук бе замесен, мислеха си доста неща. Смешно, но ние толкова сме свикнали с Хенри, че понякога не осъзнаваме как изглежда в очите на другите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не знам. Сещам се за хиляди примери — той се засмя сънливо. — Спомням си миналото лято, когато Хенри беше толкова ентусиазиран да наеме ферма и аз го откарах до офиса на посредничката в северната част на щата. Всичко бе напълно ясно. Имаше наум точно определена къща — голяма, стара, строена през деветнадесети век, встрани от някакъв кален път, огромен парцел към нея, помещения за прислугата и всичко останало. Дори беше приготвил парите в брой. Говориха сигурно два часа. Посредничката се обади в дома на управителя и го помоли да дойде в офиса. Управителят зададе на Хенри стотици въпроси. Провери всяка една от препоръките му. Всичко беше наред, но дори и тогава не му отдадоха къщата под наем.

— Защо?

Той се изсмя.

— Ами Хенри просто изглежда прекалено добре, за да е истински, нали? Не можеха да повярват, че някой колежанин на неговата възраст, ще плати толкова много за толкова голямо и изолирано място, само за да живее сам-самичък и да изучава дванадесетте велики култури.

— Моля? Взели са го за някакъв мошеник?

— Да кажем, че си мислеха, че не е съвсем чист пред закона. Очевидно и хората от ФБР си мислеха същото. Не мислеха, че е убил Бъни, а че знае нещо, което не им казва. Беше очевидно, че в Италия между двамата е имало търкания. Марион го знаеше, Клоук го знаеше, знаеше го дори Джулиан. Мен дори ме подлъгаха да им го кажа, за което не съм споменал на Хенри. Според мен те наистина си мислеха, че двамата с Бъни са вкарали пари в бизнеса с наркотици на Клоук. Онова пътуване до Рим бе голяма грешка. Можеха да го направят незабележимо, но Хенри похарчи цяло състояние, пръскаше пари като луд, живяха в палацо, за Бога! Навсякъде, където са отишли, хората ги помнят. Ти го знаеш Хенри, той просто си е такъв, но погледни от техния ъгъл. А и онази негова болест сигурно е изглеждала доста подозрителна. Да телеграфира на лекар в Щатите за демерол. Като добавим и билетите за Южна Америка. Това, че ги плати с кредитната си карта, бе най-глупавото нещо, което някога е правил.

— Разбрали са за това? — попитах ужасен.

— Разбира се. Ако те подозират, че търгуваш с наркотици, първото нещо, което проверяват, са сметките, а и за Бога, от всички места точно Южна Америка! За щастие бащата на Хенри наистина има някаква недвижима собственост там. Хенри успя да измисли нещо сравнително достоверно — не че му повярваха, въпросът бе, че не можеха да го опровергаят.

— Не разбирам от къде им е хрумнала историята с наркотиците.

— Само си представи как е изглеждало всичко в техните очи. От една страна имаме Клоук. В полицията знаят, че той търгува с наркотици в сравнително голям мащаб, вероятно са се досетили, че е посредник и работи за някоя доста по-едра риба. Между тази история и Бъни нямаше ясна връзка, но пък ето ти го най-добрият приятел на Бъни, с всичките тези пари, за които не могат да кажат с точност от къде идват. А освен това през последните няколко месеца самият Бъни пръскаше доста пари. Разбира се, Хенри му ги даваше, но те не знаеха това. Модни ресторанти. Италиански костюми. И още нещо — Хенри просто изглежда подозрително. Начинът, по който се държи. Дори начинът, по който се облича. Прилича на някой от онези герои с очила с рогови рамки и ръкавели в гангстерските филми, сещаш се, като оня, който води счетоводството на Ал Капоне — запали друга цигара. — Помниш ли нощта, преди да открият тялото на Бъни? Когато с теб отидохме в онзи отвратителен бар, онзи с телевизора, където се напих?

— Да.

— Това бе една от най-ужасните вечери в живота ми. Нещата се очертаваха доста зле за двама ни. Хенри почти бе сигурен, че на другия ден ще го арестуват.

Бях толкова ужасен, че за миг изгубих ума и дума.

— За Бога, защо? — накрая попитах.

Чарлс дръпна силно от цигарата.

— От ФБР го бяха посетили същия следобед. Малко преди това бяха арестували Клоук. Казали на Хенри, че имали достатъчно основателни причини да арестуват половин дузина хора, включително и него самия, или за сговаряне да се потули нещо, или за укриване на доказателства.

— Иисусе! — възкликнах смаян. — Половин дузина? Кои?

— Не знам със сигурност. Може да са блъфирали, но Хенри се бе поболял от притеснение. Предупреди ме, че вероятно ще дойдат у нас, така че трябваше да се махна от там. Не можех да седя и да ги чакам. Накара ме да обещая, че няма да ти казвам. Дори Камила не знаеше.

Последва дълго мълчание.

— Но не те арестуваха — казах.

Чарлс се изсмя. Забелязах, че ръцете му все още потреперваха леко.

— Мисля, че за това трябва да сме благодарни на добрия стар колеж Хампдън. Разбира се, доста от нещата не се връзвали — разбрали го, когато говорили с Клоук. Но все пак разбирали, че не им казват истината и че вероятно ще я узнаят, ако от колежа им съдействат малко повече. Ръководството обаче искаше нещата да се потулят колкото е възможно по-бързо, след като намериха тялото на Бъни. Ставаше прекалено много лоша реклама. Броят на документите, подадени от първокурсниците, бе паднал с около двадесет процента. А пък от градската полиция, в чиито правомощия бе всичко това, са много отзивчиви за такива неща. Клоук бе загазил здраво заради някои неща, свързани с наркотиците, можеха да го хвърлят в затвора. Но се измъкна само с изпитателен срок в колежа и петдесет часа общественополезен труд. Дори няма да му го впишат в досието.

Трябваше ми малко време, за да осмисля чутото. Коли и камиони профучаваха край нас.

След малко Чарлс се изсмя отново.

— Забавно е — каза той и завря юмруци дълбоко в джобовете си. — Мислехме си, че изкарваме на предна линия най-добрия си човек, но ако някой друг от нас бе поел нещата в свои ръце, щеше да е далеч по-добре. Например ти. Или Франсис. Или дори сестра ми. Можехме да избегнем половината от това.

— Няма значение. Всичко вече свърши.

— Не и благодарение на него. Аз бях онзи, който трябваше да се разправя с полицията. Той си присвоява заслугите, но на практика аз бях този, който трябваше да седи в проклетата полиция часове наред, да пие кафе с тях и да се опитва да ги накара да го харесат, да се опита да ги убеди, че сме най-обикновени хлапета. Същото стана и с ФБР, но тогава беше дори още по-лошо. Да си фасада за всички, винаги да си нащрек, да казваш само правилните неща и да даваш всичко от себе си, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка — а с тези хора трябва да улучиш верния тон, за миг не можеш да се отпуснеш, опитваш се да бъдеш общителен през цялото време, открит и въпреки това загрижен, същевременно изобщо да не си нервен, въпреки че почти не можех да взема чаша в ръка, без да се боя, че ще я разлея, на няколко пъти пък бях толкова паникьосан, та си помислих, че ще припадна, ще избухна или ще направя нещо друго. Знаеш ли колко трудно бе това? Мислиш ли, че Хенри би се принизил да направи подобно нещо? Не. За мен нямаше проблем да го правя, а той не биваше да бъде безпокоен. Тези хора никога в живота си не бяха виждали човек като Хенри. Ще ти кажа за какво се притесняваше той. Дали например, носи правилната книга, дали Омир ще направи по-добро впечатление от Тома Аквински. Все едно беше на друг свят. Ако трябваше да се разправят само с него, щеше всички ни да ни изпрати в газовата камера.

Край нас изтрополя един камион, натоварен с трупи.

— Боже Господи — казах накрая. Бях доста разтърсен. — Радвам се, че не съм го знаел.

Той сви рамене.

— Имаш право. Всичко завърши добре. Въпреки това не ми харесва това, че Хенри се опитва да ми заповядва.

Дълго време вървяхме, без да продумаме.

— Имаш ли идея къде ще прекараш лятото? — попита Чарлс.

— Не съм се замислял — отвърнах. Не бях получил отговор по онзи въпрос с Бруклин, което ме навеждаше на мисълта, че нещата се бяха провалили.

— Заминавам за Бостън — каза Чарлс. — Пралелята на Франсис има апартамент на Малбъро стрийт. Само през няколко къщи от парка. За лятото заминава извън града и Франсис ми каза, че ако искам, мога да отседна там.

— Звучи добре.

— Жилището е голямо. Ако искаш, можеш да дойдеш и ти.

— Може би.

— Ще ти хареса. Франсис ще бъде в Ню Йорк, но ще прескача от време на време. Бил ли си изобщо в Бостън?

— Не.

— Ще посетим музея Гарднър, пиано бара в Риц.

Разказваше ми за музея в Харвард — бил пълен с милиони различни цветя, направени от цветно стъкло — когато съвсем неочаквано и със застрашителна бързина един жълт фолксваген зави от насрещното платно и спря до нас.

Беше приятелката на Джуди Пуви, Трейси. Свали прозореца и ни дари с ярка усмивка.

— Здравейте, момчета. Да ви откарам ли?

Остави ни пред жилището на Чарлс. Беше десет часа. Камила не си бе вкъщи.

— Боже — каза Чарлс, докато смъкваше сакото си, което се свлече на купчина на пода.

— Как се чувстваш?

— Пиян.

— Искаш ли кафе?

— В кухнята има някакво — каза той, прозявайки се и прокарвайки ръка през косата си. — Нещо против да се изкъпя?

— Върви.

— След минута се връщам. Тази килия беше гнусна. Мисля, че имам бълхи.

Забави се повече от минута. Чувах го как кихаше, пускаше крановете за топлата и студената вода и си тананикаше. Влязох в кухнята, налях си чаша портокалов сок и сложих филийки хляб в тостера.

Докато ровех из шкафа за кафе, намерих половин буркан малцово мляко „Хорлик“184. Етикетът му ме бе зяпнал с упрек. Бъни бе единственият сред нас, който изобщо пиеше малцово мляко. Набутах го в дъното на шкафа, зад един буркан с кленов сироп.

Кафето бе готово и бях подхванал втората партида филийки от тостера, когато чух пъхването на ключ в ключалката и отварянето на входната врата. Камила надникна в кухнята.

— Здравей — косата й бе разрошена, лицето й бледо и бдително — приличаше на малко момче.

— Здрасти и на теб. Закуска?

Тя седна на масата до мен.

— Как мина? — попита.

Разказах й. Слушаше внимателно, пресегна се, взе една триъгълна филийка, намазана с масло, от чинията ми и я изяде, докато слушаше.

— Той добре ли е?

Не знаех какво точно има предвид под „добре“.

— Разбира се.

Последва дълго мълчание. От радиото от долния етаж едва доловимо се носеше весел женски глас, който пееше песен за кисело мляко. Пригласяше хор от мучащи крави.

Дояде филийката и стана, за да си налее кафе. Хладилникът бръмчеше. Гледах я как рови из шкафа за чаша.

— Знаеш ли — казах, — трябва да изхвърлите буркана с малцово мляко, който е там.

Камила помълча, преди да отговори.

— Знам — отвърна тя, — ей там, в дрешника има един шал, който той остави последния път, когато беше тук. Все попадам на него. Все още мирише на него.

— Защо не го изхвърлиш?

— Все се надявам, че няма да ми се наложи. Ще ми се някой ден, като отворя вратата на дрешника, него просто да го няма.

— Стори ми се, че чух гласа ти — каза Чарлс, който явно стоеше от известно време на прага на кухнята. Косата му бе мокра, беше облечен само с халат, а в гласа му имаше все още следи от онова алкохолно надебеляване, което толкова добре познавах. — Мислех, че си на училище.

— Бързо свърши. Джулиан ни пусна рано. Как се чувстваш?

— Прекрасно — отговори Чарлс и зашляпа из кухнята, мокрите му крака оставяха отпечатъци, които мигновено се изпаряваха от лъскавия, червен като домат балатум. Застана зад нея и положи ръцете си на нейните рамена, наведе се ниско и положи устни отзад на врата й. — Защо не целунеш своя брат-затворник?

Тя се поизвърна, сякаш за да го целуне по бузата, но той плъзна ръката си надолу по гърба й, наклони лицето й към своето и я целуна в устата — не бе братска целувка, за това нямаше никакво съмнение, а дълга, жадна целувка, необуздана и страстна. Халатът му леко се отвори, когато ръката му се плъзна от брадичката й към врата, ключицата, основата на врата, пръстите му се промъкнаха през ръба на ризата й на точки и потрепериха над топлата кожа там.

Бях втрещен. Тя не трепна, не помръдна. Когато той спря, за да си поеме дъх, тя приближи стола си към масата и посегна към захарницата, сякаш нищо не се бе случило. Лъжичката издрънча в порцелана. Миризмата на Чарлс — влажна, пиянска, сладникава от цитрусовия аромат на водата му за бръснене — натежа във въздуха. Тя вдигна чашата и отпи. Едва тогава си спомних, че Камила не харесваше кафето си със захар. Пиеше го неподсладено, с мляко.

Бях втрещен. Усещах, че трябва да кажа нещо, но не можех да измисля нищо.

Чарлс бе онзи, който накрая наруши мълчанието.

— Умирам от глад — завърза колана на халата си и зашляпа към хладилника. Отвори бялата врата с трясък. Спря се, за да огледа, лицето му грееше на ледената светлина.

— Май ще си направя малко бъркани яйца. Някой друг иска ли?

Късно същия следобед отидох да се видя с Франсис, след като се бях прибрал, изкъпал и дремнал.

— Влизай, влизай — замаха ми той френетично. Учебниците му по гръцки бяха пръснати по бюрото, а една цигара димеше в пълен пепелник. — Какво стана снощи? Бяха ли арестували Чарлс? Хенри не ми казва нищо. Научих известна част от Камила, но тя не знае подробностите… Сядай. Искаш ли нещо за пиене? Какво да ти донеса?

Винаги бе забавно да разказваш история на Франсис. Навеждаше се напред и попиваше всяка дума, като реагираше в подходящите моменти с изумление, съчувствие и смут. Затрупа ме с въпроси, когато свърших. Обикновено се наслаждавах на задълбоченото му внимание и бих разтеглил разказа си колкото е възможно повече, но сега при първа възможност, казах:

— Сега аз искам да те попитам нещо.

Палеше нова цигара. Затвори с изщракване запалката и сбърчи вежди.

— Какво?

Бях мислил за хиляди начини, по които да построя въпроса, но ми се струваше, че в името на яснотата бе най-добре да пристъпя направо.

— Мислиш ли, че Чарлс и Камила спят заедно?

Току-що бе напълнил дробовете си с дим, но когато го попитах, го издуха през носа си от изненада.

— Мислиш ли?

Но той кашляше.

— Какво те кара да питаш за нещо такова? — попита накрая.

Разказах му какво бях видял тази сутрин. Слушаше, очите му бяха зачервени и насълзени от дима.

— Това не е нищо — каза той. — Вероятно все още е бил пиян.

— Не ми отговори на въпроса.

Остави димящата цигара в пепелника.

— Добре — каза примигвайки, — след като ме питаш… Да. Мисля, че понякога го правят.

Настъпи дълго мълчание. Франсис затвори очи и ги разтри с палец и показалец.

— Не мисля, че е нещо, което се случва твърде често — каза той. — Но човек никога не знае. Бъни винаги повтаряше, че ги заварил веднъж.

Зяпнах го.

— Каза всъщност на Хенри, не на мен. Боя се, че не знам подробностите. Очевидно е имал ключ, а много добре помниш как имаше навика да нахлува без да чука… Хайде де, сигурно и на теб ти е хрумвало.

— Не — отвърнах, въпреки че всъщност ми бе идвало наум, още от мига, когато за първи път ги бях срещнал. Бях го отдал на собствената си душевна перверзия, някаква изродена приумица на съзнанието, проекция на собственото ми желание, защото той й беше брат и толкова много си приличаха, а мисълта, че двамата са в леглото заедно, носеше освен предвидимите пристъпи на ревност, угризения и изненада, още един, далеч по-осезаем — този на възбудата.

Франсис ме наблюдаваше с интерес. Изведнъж усетих, че знаеше точно какво си мислех.

— Много се ревнуват един друг — каза той. — Той повече, отколкото тя. Винаги съм го смятал за детинско, очарователно нещо, цялото това словесно боричкане, за което дори Джулиан ги дразнеше. Искам да кажа, аз нямам братя и сестри, Хенри също, какво бихме могли да знаем за подобни неща? Говорехме си колко забавно би било, ако имахме сестри — изхили се той. — Явно по-забавно, отколкото и двамата сме си мислели. Не, че го смятам за толкова ужасно — от морална гледна точка, искам да кажа — но не е и нещо случайно и невинно. Далеч по-дълбоко и гадно е. Миналата есен, горе-долу по времето, когато онзи фермер…

Той се отдалечи, влачейки крака, поседя малко, пушейки, на лицето му бе изписано чувство на безизходица и смътно раздразнение.

— Е? Какво се случи тогава?

— С подробности ли? — сви рамене. — Не мога да ти кажа. Почти не помня нищо от случилото се през онази нощ, което не значи, че общата идея не ми бяга… — замлъкна, понечи да заговори отново, но размисли, после поклати глава. — Искам да кажа, че след онази нощ за всички бе ясно. Не че не знаехме преди това. Просто Чарлс се държа много по-зле, отколкото някой от нас бе очаквал. Аз…

Седна и за миг остана загледан в пространството. После разтърси глава и посегна за друга цигара.

— Невъзможно е да го обясня. Но човек може да погледне на това и от изключително прост ъгъл. Тези двамата винаги са изгаряли от желание един по друг. Не се правя на светец, но намирам ревността им за смайваща. За Камила само ще кажа, че проявява по-голямо разбиране, когато става дума за тези неща. Вероятно й се налага.

— Какви неща?

— За това с кого си ляга Чарлс.

— С кого си е лягал Чарлс?

Взе чашата си и отпи една голяма глътка.

— С мен например. Това не бива да те изненадва. Бих добавил, че ако ти пиеше толкова, колкото и той, вероятно щях да съм преспал и с теб.

Въпреки дяволитостта в тона му, която в друг случай би ме раздразнила, усетих и нотка на тъга в гласа му. Пресуши уискито и остави с трясък чашата на масата. След известно време каза:

— Не се е случвало много често. Три или четири пъти — първия път, когато бях второкурсник, а той първокурсник. Седяхме до късно, пиехме в стаята ми, едното доведе до другото. Здравата се позабавлявахме в дъждовната нощ, но трябваше да ни видиш на закуска — изсмя се неприветливо.

— Помниш ли нощта, когато умря Бъни? Когато бях в стаята ти? И Чарлс ни прекъсна в онзи доста неподходящ момент?

Знаех какво ще ми каже.

— Ти си тръгна с него.

— Да, беше ужасно пиян. Всъщност малко прекалено пиян. Което бе доста удобно за него, за да може да се преструва на следващия ден, че нищо не помни. Чарлс има склонност към тези пристъпи на амнезия, след като прекара нощта в дома ми — погледна ме с крайчеца на окото си. — Отрича доста убедително, но очаква и аз да играя с него, разбираш ли, да се преструвам, че никога не се е случвало. Дори не мисля, че го прави от чувство за вина. В интерес на истината го прави по онзи особено лековат начин, който ме вбесява.

— Харесваш го много, нали? — попитах.

Не знам какво ме накара да го кажа. Франсис не мигна.

— Не зная — отвърна студено и посегна за цигара с дългите си, покрити с петна от никотин пръсти. — Предполагам, че го харесвам доста. Стари приятели сме. Със сигурност не се заблуждавам, че има нещо повече от това. Но ми беше много приятно с него, което е много повече, отколкото мога да кажа за Камила.

Това бе нещо, което Бъни би нарекъл изненадващ ход. Бях твърде стъписан, за да отговоря.

При все че задоволството му бе очевидно, Франсис не даде да се разбере, че е нанесъл удар. Наведе се напред в стола си до прозореца, върховете на косата му блестяха с металическа червенина на слънцето.

— Съжалявам, но така стоят нещата. Всеки от тях се интересува само от себе си. Обичат да се представят за едно цяло, но всъщност не знам колко ги е грижа един за друг. Определено изпитват перверзно удоволствие да те водят за носа, да, тя те води за носа — каза той, когато се опитах да го прекъсна. — Виждал съм я да го прави. Същото е и с Хенри. Някога бе луд по нея. Мисля, че го знаеш, не бих се учудил, ако все още е. Колкото до Чарлс, поначало той предпочита момичета. Ако е пиян, и аз върша работа. Но точно когато съм успял да вкаменя сърцето си, той започва да се държи толкова мило! Винаги се хващам. Не знам защо — замълча за миг. — В нашето семейство не се славим с добър външен вид, състоим се само от изхвръкнали кокалчета, скули и орлови носове. Вероятно по тази причина имам склонност да приравнявам физическата красота с качества, с които тя няма абсолютно нищо общо. Виждам хубава уста или две дълбоки очи и си представям всякакви силни чувства, душевна близост, такива неща. Не обръщам внимание, че около този човек има събрани поне шестима загубеняци, които просто са били измамени от същите тези очи — наведе се напред и енергично изгаси цигарата. — Тя би се държала съвсем като Чарлс, ако й бе позволено. Той има толкова силно чувство за собственост, държи я доста изкъсо. Можеш ли да си представиш по-тежко положение? Пази я като ястреб. А освен това е толкова беден — не че има голямо значение — добави бързо, осъзнавайки пред кого говори, — но той силно се притеснява от това. Много е горд със семейството си и знаеш ли, много добре съзнава, че самият той е затъпял от пиене. В това има нещо римско, цялото внимание, което обръща на честта на сестра си. Бъни не би посмял да се доближи до Камила, дори не би се осмелил да я погледне. Обичаше да казва, че не била негов тип, но аз си мисля, че старият холандец в него просто знаеше, че тя не бе за него. Бога ми… веднъж, преди много време, си спомням, че вечеряхме в някакъв абсурден китайски ресторант в Бенингтън. „Пагодата на омарите“. Сега е затворен. Имаше завеси от червени мъниста и олтар на Буда с изкуствен водопад. Изпихме доста питиета с чадърчета в тях и Чарлс бе потресаващо пиян, в интерес на истината, вината не бе негова. Всички бяхме пияни, на подобни места коктейлите винаги са прекалено силни, освен това човек никога не знае какво точно слагат в тях, нали? Отвън имаше малък мост, който водеше към паркинга и минаваше над ров с питомни патици и златни рибки. Неизвестно как, но ние с Камила се отделихме от другите и чакахме там. Сравнявахме си късметите. Нейният бе „Очаквайте целувка от мъжа на мечтите си“, което бе прекалено добро, за да го пропусна, тъй че аз… ами и двамата бяхме пияни и малко се отнесохме… и тогава Чарлс долетя отнякъде, сграбчи ме отзад за врата и си помислих, че ще ме хвърли през перилата. Бъни също бе там, издърпа го, Чарлс прояви достатъчно разум, за да каже, че се е шегувал, но не беше така, причини ми болка, изви ръката зад гърба ми и почти я извади от ставата. Не знам къде беше Хенри. Вероятно е гледал към луната и е рецитирал някакви стихове от времето на династията Танг.

Последвалите събития бяха изкарали много неща от ума ми, но споменаването на Хенри ми напомни онова, което Чарлс ми бе казал за ФБР сутринта и породи още един въпрос, този път свързан с Хенри. Чудех се дали моментът бе подходящ да говоря още за някой от тях, когато Франсис изведнъж проговори с тон, който предполагаше лоши новини.

— Знаеш ли, днес ходих на лекар.

Изчаках го да продължи. Но не го направи.

— Защо? — накрая попитах.

— Същата история. Замаяност. Болки в гърдите. През нощта се събудих и не можех да си поема дъх. Миналата седмица се върнах в болницата и ги оставих да ми направят някакви изследвания, но нищо не показаха. Препратиха ме към този човек. Невролог.

— И?

Той неспокойно се размърда на стола.

— Не откри нищо. Нито един от тези провинциални доктори не е достатъчно добър. Джулиан ми даде името на един в Ню Йорк, същият, който излекувал шаха на Исрам от онова заболяване на кръвта. Снимката им беше по всички вестници. Джулиан каза, че бил най-добрият диагностик в страната и един от най-добрите в света. Зает е за две години напред, но Джулиан каза, че може би, ако му се обади, ще се съгласи да ме види.

Посегна за нова цигара, въпреки че последната си тлееше недокосната в пепелника.

— Така, както пушиш, нищо чудно, че се задъхваш.

— Това няма нищо общо — отвърна раздразнено, потупвайки цигарата в китката си. — Затова пък е единственото, което тези тъпи върмонтци ми повтарят. Спри да пушиш, не пий алкохол и кафе. Половината си живот пуша. Мислиш ли, че не знам как ми влияе? Но гадните спазми в гърдите не са от цигарите, нито пък от няколкото питиета. Освен това имам и други симптоми. Сърцебиене. Пищене в ушите.

— Пушенето може да оказва напълно неочакван ефект върху тялото ти.

Франсис често ми се подиграваше, когато използвах някои изрази, които смяташе за чисто калифорнийски.

— Напълно неочакван? — повтори злобно, имитирайки акцента ми: еснафски, глух и безизразен. — Наистина ли?

Погледнах как се бе прегърбил на стола — вратовръзка на точки, тесни обувки от „Бали“, лисиче, тясно лице. Ехидната му усмивка също бе лисича и бе прекалено озъбен. Беше ми дошло до гуша от него. Изправих се. Стаята бе толкова задимена, че очите ми се насълзиха.

— Да, а сега трябва да тръгвам.

Подигравателното му изражение изчезна.

— Ядосах те, нали? — каза той тревожно.

— Не.

— Напротив, ядосан си.

— Не, не съм — отвърнах. Тези внезапни, панически опити да се помирим ме дразнеха повече от обидите му.

— Извини ме. Не ме слушай. Пиян съм, болен съм, не исках да кажа това.

Внезапно видях пред себе си Франсис след двадесет години, след петдесет — в инвалидна количка. Видях и себе си, също остарял, седнал до него в задимена стая, двамата повтаряме тази размяна на реплики за хиляден път. По едно време ми бе харесала мисълта, че злодеянието поне ни бе свързало едни с други, не бяхме обикновени приятели, а приятели докато смъртта ни раздели. След смъртта на Бъни тази мисъл бе единственото ми утешение. Сега от нея ми се гадеше, защото знаех, че няма измъкване. Бях свързан с тях, с всички тях, завинаги.

По пътя от дома на Франсис вървях с наведена глава, потънал в тъмна и неясна плетеница от безпокойство и потиснатост. Тогава чух гласа на Джулиан да ме вика по име.

Обърнах се. Излизаше от Лицея. Сърцето ми се сви в гърдите при вида на любопитното му, любезно изражение — беше толкова мил, толкова дружелюбен, толкова радостен да ме види!

— Ричард — повтори той, сякаш нямаше друг човек на земята, чийто вид би го зарадвал повече. — Как си?

— Добре.

— Тъкмо тръгвам към Северен Хампдън. Ще повървиш ли с мен.

Погледнах към нищо неподозиращото му, усмихнато лице и си помислих „Само ако знаеше. Това ще го убие.“

— Благодаря, Джулиан, с удоволствие, но трябва да се прибирам вкъщи.

Погледна ме изпитателно. Когато видях загрижеността в очите му, почти ми призля от самоненавист.

— Ричард, напоследък те виждам толкова рядко. Имам усещането, че се превръщаш само в сянка в моя живот.

Благосклонността, душевното спокойствие, които излъчваше, изглеждаха толкова чисти и истински, че за един зашеметяващ миг почувствах как тъмнината почти осезаемо се оттегля от сърцето ми. Облекчението бе такова, че едва не се разридах, но тогава го погледнах отново и усетих как цялата отровна тежест пак се стоварва върху мен с всички сили.

— Сигурен ли си, че си добре?

Никога не бива да узнава. Никога не бива да му казваме.

— Да. Разбира се, че съм. Добре съм.

Животът в колежа все още не се бе върнал напълно в нормалното си русло, въпреки че шумотевицата около Бъни почти бе престанала — съвсем различен бе обаче духът на новите мерки за прекратяване на употребата на наркотици, който се ширеше в студентското градче. Бяха отминали дните, когато на път за вкъщи от „Ратскелър“, не бе необичайно да видиш някой учител да седи под голите крушки в мазето на Дърбинстол — например Арни Вайнстийн, икономист-марксист, завършил Бъркли през 1969 година, или изпитата и рошава глава на англичанина, който водеше часовете за Стърн и Дефо185.

С това бе свършено. Видях мрачните хора от охраната да демонтират подземната лаборатория, да изнасят кашони с мензури и медни тръби, а през това време главният химик на Дърбинстол — дребно момче от Ейкрън на име Къл Кларкън, с покрито с лунички лице — стоеше наблизо и плачеше, все още облечен в лабораторната си престилка и с кецовете, които бяха негова запазена марка. Учителят по антропология, който двадесет години подред бе преподавал „Гласове и видения: идеите на Карлос Кастанеда“ (курс, в чийто край имаше задължителен ритуал край огън на открито, на който се пушеше трева), доста изненадващо обяви, че си взема отпуск и заминава за Мексико. Арни Вайнстийн започна често да ходи в градските заведения, където се опитваше да обсъжда марксистката теория с враждебно настроените мъже на бара. Рошавият англичанин се върна към първоначалното си хоби да преследва момичета, с двайсет години по-млади от него.

Като част от новата политика срещу наркотиците Хампдън бе домакин на съревнование между колежи под формата на игра, на която проверяваха знанията на колежаните за наркотиците и алкохола. Въпросите бяха измислени от Националния съвет за алкохолизъм и системна злоупотреба. А самите игри бяха водени от местна телевизионна звезда (Лиз Окавело) и бяха предавани на живо по Канал 12.

Викторините най-неочаквано се оказаха предмет на значителен интерес — обаче не в онзи дух, на който са се надявали спонсорите. Хампдън събра първокласен отбор, който се оказа на практика непобедим, подобно на някои от онези спецчасти във филмите, съставени от отчаяни бегълци, от мъже, които трябва да извоюват свободата си и нямат какво да губят. Групата бе звездна: Клоук Рейбърн, Брам Джързи, Джак Тайтелбаум, Лаура Стора, отборът бе воден не от кого да е, а от прославеният Къл Кларкън. Къл участваше с надеждата, че на следващата година ще му позволят да се върне в колежа, Клоук, Брам и Лаура като част от задължителните за тях часове на общественополезен труд, а Джак бе там просто заради веселбата. Общият им опит бе просто зашеметяващ. Заедно изведоха Хампдън до върха, след съкрушителни победи над „Уилямс“, „Васар“, „Сара Лоурънс“, хвърлиха се в боя с шеметен устрем и умения срещу въпроси от рода на: „Избройте пет наркотика от семейството на торазина?“ или „Какви са ефектите от финциклидина?“

Въпреки че търговията бе намаляла сериозно, не се изненадах, когато разбрах, че Клоук си продължава своя бизнес, макар и значително по-дискретно, отколкото бе свикнал в добрите стари дни. Един четвъртък вечер, преди купона, отидох до стаята на Джуди да й поискам аспирин, последваха няколко загадъчни въпроса иззад заключената врата, после ми отвори Клоук. Щорите бяха спуснати, а той бе зает с огледалцето и аптекарските й везни.

— Здрасти — поздрави той и бързо ме набута вътре, като отново заключи вратата зад гърба ми. — Какво мога да направя за теб тази вечер?

— А, нищо, благодаря. Търся Джуди. Къде е тя?

— Добре — отвърна Клоук и се върна към заниманията си. — Тя е в работилницата за костюми. Помислих, че може би тя те е пратила. Харесвам я, но защо трябва да прави от всичко толкова голяма работа, което никак не е гот. Не е гот… — внимателно избута отмерения прах в една отворена хартия. — Изобщо — ръцете му трепереха, беше очевидно, че здраво бе бръкнал в кацата със собствената си стока. — Наложи се да изхвърля моите везни и след цялата тая бъркотия, дето се случи, какво по дяволите трябваше да направя? Да отида до амбулаторията? Тя по цял ден тичаше наоколо, по обед и т.н., потъркваше носа си и викаше „Грамче тук, грамче там“, за щастие никой не разбра за какво, дявол я взел, говореше, но въпреки това — кимна към отворената книга до себе си, „История на изкуството“ на Дженсън, която на практика бе нарязана на парчета. — Дори тези шибани пакетчета. Набила си е в главата, че трябва да са шик, Боже, отваряш ги, а вътре шибаният Тинторето. Побеснява, ако ги отрежа така, че задникът на купидончето или каквото и да е там, не е точно в средата. Как е Камила? — каза и погледна нагоре.

— Добре е — отговорих. Не исках да мисля за Камила. Не исках да мисля за нищо, което бе свързано с гръцкия или с часовете по гръцки.

— Харесва ли й новото място? — попита Клоук.

— Моля?

Изсмя се.

— Не знаеш ли? Тя се премести.

— Какво? Къде?

— Не знам. Вероятно надолу по улицата. Отбих се да видя близнаците… ще ми подадеш ли ножчето за бръснене, моля?… Вчера се отбих да ги видя и Хенри й помагаше да прибере нещата си в кашони — бе спрял да работи с везните и кълцаше с ножчето магистралки върху огледалото. — Чарлс отива в Бостън за лятото, а тя остава тук. Каза, че не искала да остава сама в къщата, а пък въртелите да го преотдава под наем били много. Явно доста от нас ще са тук през лятото — той ми предложи огледалото и навита на руло двадесетачка. — Ние с Брам точно сега си търсим място.

— Това е много добро — казах половин минута по-късно, когато първите еуфорични искри започнаха да достигат до нервните ми окончания.

— Нали. Превъзходно е, нали? Особено след гадния боклук на Лаура, който се разпространяваше напоследък. Онези от ФБР го изследвали и казали, че е около осемдесет процента талк — той си избърса носа. — Като стана дума, говориха ли с теб изобщо?

— От ФБР? Не.

— Изненадан съм. След цялата тази глупотевина със спасителната лодка, с която подлудиха всички.

— За какво говориш?

— Боже, наговориха какви ли не странни неща. Имало заговор. Знаели, че Хенри, Чарлс и аз сме замесени. Здраво сме били загазили, а в спасителната лодка имало място само за един. И това щял да бъде онзи, който първи проговорел — отново подсмръкна и потърка носа си. — С две думи, стана по-зле, когато баща ми изпрати адвокат. „Защо ти е адвокат, ако си невинен“ и всякакви такива тъпотии. Проблемът бе, че дори и шибаният адвокат не можа да разбере какво се опитваха да ме накарат да призная. Непрекъснато повтаряха, че приятелите ми Хенри и Чарлс са ме натопили. Те били виновните и ако не съм се разприказвал, можело да ме обвинят за нещо, което дори не съм извършил.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите, при това не само от кокаина.

— Да се разприказваш? За какво?

— Убий ме, не знам. Адвокатът ми каза да не се притеснявам, че това били пълни глупости. Говорих с Чарлс, който каза, че и на него му пробутвали същото. Искам да кажа — знам, че харесваш Хенри, но според мен той доста оплеска цялата история.

— Моля?

— Ами той е толкова изпълнителен, вероятно дори не е закъснявал да връща книгите в библиотеката, а изведнъж, внезапно, му се нахвърли шибаното ФБР. Не знам какво, по дяволите, им е казал, но се опитваше да ги насочи навсякъде другаде, освен към себе си.

— В каква посока например?

— Например към мен — посегна за цигара. — И, не ми се ще да го казвам, но си мисля, че и към теб.

— Към мен?

— Аз никога не съм споменавал името ти, човече. Почти не те познавам. Но го бяха научили отнякъде. А не беше от мен.

— Искаш да кажеш, че наистина са споменавали името ми? — попитах след зашеметено мълчание.

— Може би Марион им е споменала, не знам. Един Господ знае, но знаеха името на Брам, Лаура, дори на Джъд Макена… Споменаха твоето само веднъж-дваж накрая. Не ме питай защо, но останах с впечатлението, че феберейците са идвали да говорят с теб. Струва ми се, че беше в нощта, преди да намерят тялото на Бъни. Идваха да говорят с Чарлс, нали знаеш, но Хенри се обадил и му казал, че са тръгнали натам. Това беше, когато бях отседнал у близнаците. Аз също не исках да ги виждам, та тръгнах за Брам, а Чарлс май пое към някакъв градски бар и се напил до козирката.

Сърцето ми биеше като бясно. Помислих, че ще се пръсне в гърдите ми като червен балон. Нима Хенри се бе изплашил и се бе опитал да пусне ФБР по следите ми? В това нямаше никакъв смисъл. Беше немислимо, най-малкото, доколкото виждах, не можеше да ме натопи, без да уличи самия себе си. От друга страна („Параноя, помислих си, трябва да престана“) може би изобщо не бе съвпадение, че Чарлс се бе отбил през онази нощ в стаята ми на път за бара. Може би е знаел за цялата история и без да каже на Хенри, бе дошъл и бе успял да ме примами далеч от обсега на опасността.

— Човече, едно питие май ще ти се отрази добре — каза след малко Клоук.

— Аха — отвърнах. Дълго време бях седял, без да кажа нещо. — Да, май ще се наложи.

— Защо не отидеш във „Вилиджър“ тази вечер? Днес е „Жадният четвъртък“. Две на цената на едно.

— Ти идваш ли?

— Всички ще ходят. По дяволите, да не искаш да ми кажеш, че никога преди не си ходил на Жаден четвъртък?

Така отидох на Жаден четвъртък с Клоук, Джуди, Брам и Софи Диърболд, няколко приятели на Софи и много други хора, които дори не познавах. Не знам в колко съм се прибрал вкъщи, но се събудих едва в шест на следващата вечер, когато Софи почука на вратата ми. Стомахът ме болеше, а главата ми сякаш бе разцепена на две. Сложих халата и й отворих. Току-що беше излязла от часа по керамика, носеше тениска и избелели, стари дънки. Беше ми купила геврек от закусвалнята.

— Добре ли си?

— Да — отговорих, макар че трябваше да се хвана за облегалката на стола, за да остана прав.

— Снощи наистина се напи.

— Знам — казах. Внезапното ставане от леглото ме накара да се чувствам още по-зле. Червени петна подскачаха пред очите ми.

— Притесних се. Помислих, че ще е по-добре да видя как си — разсмя се, тя. — Никой не те е виждал цял ден. Някой ми каза, че е видял знамето над будката на охраната спуснато наполовина и се уплаших, че може да си умрял.

Седнах на леглото, дишах тежко и я зяпнах. Лицето й бе като смътен спомен от сън — бар — помислих си. Имаше бар — ирландско уиски и игра на флипер с Брам, лицето на Софи изглеждаше синьо под мръсната неонова светлина. Още кокаин, направен на магистралки с училищна карта върху кутия от компакт диск. После возене в ремаркето на нечий камион, знак на бензиностанция „Гълф“ на магистралата, нечий апартамент? Останалата част от вечерта тънеше в мрак. Бегло си спомних за дълъг и сериозен разговор със Софи, застанала до пълния с лед умивалник в нечия кухня (бира „Майстербрау“ и „Дженеси“, календар на Музея за съвременно изкуство върху стената). Разбира се — примката на страха стегна стомаха ми — разбира се, не е възможно да съм казал нещо за Бъни! Разбира се, че не съм. Като обезумял започнах да ровя из паметта си. Разбира се, защото ако бях казал, сега Софи нямаше да е в стаята ми и да ме гледа по този начин, нямаше да ми носи печен геврек в картонена чиния, от чиято миризма — геврекът беше с лук — ми се повдигаше.

— Как се прибрах вкъщи? — погледнах към нея.

— Не помниш ли?

— Не — кръвта кошмарно барабанеше в слепоочията ми.

— Значи наистина си бил пиян. Извикахме такси у Джак Тайтелбаум.

— И къде отидохме?

— Дойдохме тук.

Дали бяхме спали заедно? Изражението й бе неутрално и с нищо не ми подсказваше. Ако бяхме спали, не съжалявах, защото харесвах Софи, знаех, че тя ме харесва и освен това бе едно от най-красивите момичета в Хампдън, но това бе нещо, което човек би искал със сигурност да знае. Опитвах се да измисля начин как тактично да я попитам, когато някой почука на вратата. Ударите бяха като изстрели от пушка. Остри талази на болка рикошираха в главата ми.

— Влез — каза Софи.

Франсис подаде глава през вратата.

— Я виж ти — каза той. Харесваше Софи. — Събират се хората от пътуването с автомобила и никой не ми е казал.

Софи се изправи.

— Франсис! Здравей! Как си?

— Благодаря, добре. Онзи ден си мислех за теб. А ти как си?

Излегнах се на леглото, стомахът ми се бунтуваше. Двамата оживено разговаряха. Искаше ми се и двамата да си тръгнат.

— Гледай ти, гледай ти — каза Франсис след кратко мълчание, надничайки над рамото на Софи. — Какво му има на малкия пациент?

— Прекалено много алкохол.

Той се приближи до леглото. Отблизо изглеждаше леко разтревожен.

— Надявам се, че си си научил урока — каза весело и добави на гръцки. — Важни новини, приятелю.

Сърцето ми се сви. Бях се издънил. Бях проявил небрежност, бях говорил прекалено много, бях казал нещо съмнително.

— Какво съм направил?

Казах го на английски. Дори да бе разтревожен, Франсис с нищо не го показваше.

— Нямам никаква представа. Искаш ли чай или нещо друго?

Опитах се да разбира какво се опитваше да каже. Туптящата силна болка в главата ми бе толкова ужасна, че върху нищо не можех да се съсредоточа. Гаденето се надигаше на голяма зелена вълна, чийто гребен потреперваше, потъваше и отново се завихряше. Чувствах се просмукан от отчаяние. Треперейки, си помислих, че всичко щеше да се оправи, ако ме оставеха за малко на спокойствие и ако лежах напълно, напълно неподвижен.

— Не — казах накрая. — Моля те.

— За какво ме молиш?

Вълната отново се надигна. Претърколих се по корем и издадох дълъг, нещастен стон.

Софи схвана първа.

— Хайде — обърна се към Франсис, — да вървим. Мисля, че трябва да го оставим пак да заспи.

Изпаднах в измъчено полусънено състояние, от което ме събуди няколко часа по-късно леко почукване. Сега стаята бе тъмна. Вратата се отвори със скърцане и вътре се разстла платно от светлина от коридора. Франсис се намъкна и затвори вратата след себе си.

Включи слабата лампа за четене на бюрото ми и придърпа един стол към леглото.

— Съжалявам, но трябва да говоря с теб. Случи се нещо много странно.

Бях забравил за предишния си страх, но той се върна с една гадна, жлъчна вълна.

— Какво?

— Камила се премести. Изнесла се е от апартамента. Всичките й неща са изнесени. Сега Чарлс е там, почти обезумял от пиене. Казва, че живеела в „Албемарл Ин“. Представяш ли си? Албемарл?

Разтрих очи в опит да си събера ума.

— Ама това го знаех — казах накрая.

— Така ли? — беше изненадан. — Кой ти каза?

— Мисля, че беше Клоук.

— Клоук? Кога ти го каза?

Обясних, доколкото ми позволяваше паметта.

— Бях забравил за това.

— Забравил си? Как можеш да забравиш подобно нещо?

Леко се изправих. Нов пристъп на болка нахлу в главата ми.

— Какво значение има? — попитах леко ядосано. — Не я виня, че иска да напусне. Чарлс просто ще трябва да се постегне. Това е всичко.

— Но в „Албемарл“? — каза Франсис. — Имаш ли представа колко е скъпо?

— Разбира се, че имам — отвърнах раздразнено. „Албемарл“ бе най-хубавият хотел в града. В него отсядаха президенти и филмови звезди. — И какво от това?

Франсис се хвана за главата с ръце.

— Ричард, ти си затъпял. Сигурно мозъкът ти се е повредил.

— Не разбирам за какво говориш.

— Какво ще кажеш за двеста долара на вечер? Мислиш ли, че близнаците имат толкова пари? Кой, по дяволите, си мислиш, че плаща за това?

Зяпнах го.

— Хенри, ето кой — каза Франсис. — Отишъл, когато Чарлс бил излязъл и я преместил там заедно с всичките й неща. Чарлс се прибира вкъщи и нещата й ги няма. Представяш ли си? Дори не може да се свърже с нея, регистрирала се е под друго име. Хенри нищо не иска да му каже. Като стана дума, на мен също нищо не иска да ми каже. Чарлс не е на себе си. Помоли ме да се обадя на Хенри и да се опитам да измъкна нещо от него. Не можах, разбира се, беше непроницаем като тухлена стена.

— Защо е всичко това? Те пък защо го превръщат във велика тайна?

— Не знам. Не знам мотивите на Камила, но мисля, че Хенри се държи много глупаво.

— Може би и тя си има причини.

— Тя не мисли по този начин — отчаяно каза Франсис. — Познавам Хенри. Това е точно в негов стил и точно така би го направил. Дори и да има основателна причина, начинът, по който го правят, е погрешен. Особено сега. Чарлс не е на себе си. След онази вечер Хенри трябва да се държи по-добре, а не да го предизвиква.

Замислих се притеснено за разходката от полицията до вкъщи.

— Знаеш ли, има нещо, което исках да ти кажа — и му разказах за избухванията на Чарлс.

— Аха, значи е бесен на Хенри — тросна се Франсис. — На мен ми каза същото — че по същество Хенри стоварил всичко на неговия гръб. Но какво очаква? Като се замислиш, не ми се струва, че Хенри е поискал толкова много от него. Това не е причината да му бъде ядосан. Истинската причина е Камила. Искаш ли да ти кажа своята теория?

— Каква е тя?

— Мисля, че от известно време Камила и Хенри спят заедно. Чарлс е подозирал, но доскоро не е разполагал с доказателства. После обаче открива нещо. Не знам какво точно — каза той и вдигна ръка, когато се опитах да го прекъсна, — но не е трудно да се досети човек. Мисля, че е нещо, което е разбрал у семейство Коркоран. Нещо, което е видял или чул. И според мен се е случило преди ние да пристигнем. В нощта преди да потеглят с Клоук за Кънектикът, всичко изглеждаше наред, но помниш какъв беше Чарлс, когато пристигнахме. А докато си тръгнем, те дори не си говореха.

Разказах на Франсис какво ми беше казал Клоук в коридора на горния етаж.

— Тогава един Господ знае какво се е случило, след като Клоук е бил достатъчно проницателен, за да го схване — каза Франсис. — Хенри беше болен, вероятно не е мислел съвсем ясно. Ами седмицата, след като се върнахме — сещаш се, когато се затвори в апартамента си? Мисля, че Камила е прекарала доста време там. Знам, че беше там, когато отидох да му занеса онази микенска книга и мисля, че е прекарала няколко нощи там. Но после той се оправи, Камила се прибра и известно време след това нещата бяха наред. Спомняш ли си? Приблизително по същото време, когато ме заведе в болницата?

— Нищо не знам за това — и му разказах за натрошените стъкла, които бях видял в камината в апартамента на близнаците.

— Ами кой знае какво се е случвало в действителност. Поне изглеждаха по-добре. Хенри също бе в добро настроение. Последва кавгата онази вечер, когато Чарлс завърши в затвора. Никой сякаш не иска да каже за какво е било всичко, но се обзалагам, че е било свързано с нея. А сега и това. Боже Господи. Чарлс е жаден за кръв.

— Мислиш ли, че спи с нея? Хенри?

— Ако не го прави, поне със сигурност е направил всичко възможно, за да убеди Чарлс, че го прави — изправи се. — Отново се опитах да му се обадя преди да дойда тук. Нямаше го. Според мен е в „Албемарл“. Мисля да се отбия и да видя дали колата му не е там.

— Сигурно има начин да разбереш в коя стая е тя.

— Мислих си го. Нищо не мога да изтръгна от служителя на рецепцията. Може да имам повече късмет, ако говоря с някоя от камериерките, но се боя, че не съм много добър в тия работи — въздъхна. — Ще ми се да я видя само за пет минути.

— Според теб, ще успееш ли да я убедиш да се прибере вкъщи, ако я откриеш?

— Не зная. Да си призная, точно сега няма да ми се иска да живея с Чарлс. Въпреки това съм убеден, че всичко ще бъде наред, ако Хенри стои настрана.

Отново съм заспал, след като Франсис си тръгна. Беше четири сутринта, когато се събудих отново. Бях спал почти двадесет и четири часа.

Нощите през онази пролет бяха необичайно студени, но тази бе по-студена от повечето и парното в спалните работеше — бяха го пуснали с всичка сила и дори на отворени прозорци бе непоносимо задушно. Чаршафите ми бяха мокри от пот. Станах, подадох глава през прозореца и задишах дълбоко. Хладният въздух бе толкова освежаващ, че реших да се облека и да изляза на разходка.

Луната бе пълна и много ярка. Всичко бе потънало в тишина, ако не броим цвъртенето на щурците и звучният, пенлив шум от играта на вятъра в дърветата. Долу в детската градина, където работеше Марион, люлките леко поскърцваха напред-назад, а спираловидната пързалка светеше в сребро на лунната светлина.

Несъмнено най-впечатляващият предмет на игрището бе гигантският охлюв. Някакви студенти по изкуство го бяха построили по образец на гигантския охлюв от „Доктор Дулитъл“. Беше розов, направен от стъклопласт, висок повече от два метра, а черупката му бе куха, за да влизат вътре децата. Притихнал на лунната светлина, той приличаше на търпеливо праисторическо същество, изпълзяло долу от планините: безмълвно, самотно, чакащо своя час, необезпокоявано от предметите за забавление на хлапетата.

Във вътрешността на охлюва се влизаше през един детски тунел, който бе висок около шестдесет сантиметра и се намираше в основата на опашката. Изключително се изненадах, когато видях, че от този тунел се подаваха чифт крака на възрастен, обути в необичайно познати кафяво-бели обувки.

Застанах на четири крака, наведох се напред и мушнах глава в тунела, който бе изпълнен с влажната и силна воня на уиски. В тясната и изпълнена с алкохолни пари тъмнина отекваха леки похърквания. Явно черупката бе изиграла ролята на тумбеста чаша за коняк и бе сбрала и наситила изпаренията. Те бяха станали толкова остри, че ми се догади само като ги вдишах.

Хванах и разтърсих едното кокалесто коляно.

— Чарлс — гласът ми избумтя и отекна в тъмната вътрешност. — Чарлс.

Той започна да рита като обезумял, сякаш се бе събудил в три метра вода. След доста време и след доста уверения, че бях онзи, който твърдях, че съм, той запъхтяно легна отново по гръб.

— Ричард — каза той с надебелял глас. — Слава Богу. Взех те за някакво извънземно.

Първоначално вътре бе непрогледна тъма, но очите ми се нагаждаха и започнах да различавам лека, розовеникава светлина, лунна светлина, която едва-едва проникваше през прозрачните стени.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той кихна.

— Бях депресиран. Мислех, че ако спя тук, може да се почувствам по-добре.

— Така ли стана?

— Не — кихна отново, пет-шест пъти поред. А после пак се просна на пода.

Представих си децата от градината, скупчени около Чарлс на следващата сутрин, като лилипути около спящия Гъливър. Жената, която управляваше детската градина, бе психиатър. Кабинетът й бе по-надолу по коридора, след този на доктор Роланд. Приличаше ми на мила бабка, но кой можеше да предположи как би реагирала, когато открие пияница, заспал на игрището й.

— Чарлс, събуди се.

— Остави ме на мира.

— Не можеш да спиш тук.

— Мога да правя каквото си искам — каза той високомерно.

— Защо не дойдеш с мен вкъщи? Да пийнем по нещо.

— Добре съм.

— Хайде.

— Добре… само по едно.

Удари си силно главата, когато изпълзяваше. Хлапетата със сигурност щяха да харесат осезаемата миризма на „Джони Уокър“, когато дойдеха на градина след няколко часа.

Нагоре по хълма към „Монмът хаус“ му се наложи да се облегне на мен.

— Само едно — напомни ми.

Самият аз не бях в страхотна форма и изпитах големи трудности да го мъкна нагоре по стълбите. Най-после стигнах до стаята си и го разтоварих в леглото. Почти не се съпротивляваше и остана да лежи, мърморейки, а аз слязох до кухнята.

Предложението ми за питие си бе уловка. Претърсих хладилника набързо и намерих бутилка, която съдържаше някаква подобна на сироп кашерна186 течност с миризма на ягоди, останала там от Ханука. Вече я бях опитвал с идеята да я открадна, но веднага изплюх глътката и върнах бутилката на рафта. Това бе станало преди месеци. Мушнах я под ризата си, но когато се качих горе, главата на Чарлс се бе търкулнала към стената, където трябваше да има лицева дъска и хъркаше.

Тихо оставих бутилката на бюрото, взех една книга и излязох. Отидох в кабинета на доктор Роланд, където легнах на кушетката. Четох, наметнат със сакото, докато не изгря слънцето. Тогава изгасих лампата и заспах.

Събудих се към десет часа. Беше събота, което малко ме изненада, тъй като бях загубил представа за дните. Отидох в столовата и закусих чай и рохко сварени яйца, това бе първото нещо, което ядях от четвъртък насам. Около обед се върнах в стаята си да се преоблека. Чарлс все още спеше на леглото ми. Избръснах се, облякох чиста риза, взех учебниците по гръцки и се върнах в кабинета на доктор Роланд.

Бях изостанал много с уроците, но не чак толкова, колкото си мислех (както обикновено се случва). Часовете се изнизаха, без да ги усетя. Когато огладнях към шест, отидох до хладилника в кабинета по обществени науки и намерих малко остатъци от ордьоври и парче торта от рожден ден, които изядох с пръсти от картонена чиния в кабинета на доктор Роланд.

Прибрах се в моята стая към единадесет, тъй като исках да се изкъпя, но когато отключих и светнах, се изненадах да видя Чарлс все още в леглото ми. Спеше, бутилката с кошерното вино на бюрото ми бе полупразна. Лицето му бе пламнало и порозовяло. Понечих да го разтърся, но видях, че целият се тресе от треска.

— Бъни — каза, когато се сепна от сън, — къде отиде той?

— Сънуваш.

— Но той беше тук — и се заоглежда като обезумял из стаята. — Дълго време. Видях го.

— Чарлс, сънуваш.

— Но аз го видях. Беше тук. Седеше в края на леглото.

Отидох при съседите, за да заема термометър. Температурата му бе тридесет и девет и половина градуса. Дадох му два тиленола, чаша вода, оставих го да си търка очите и да говори глупости, и слязох, за да се обадя на Франсис.

Франсис не си беше вкъщи. Реших да опитам у Хенри. За моя изненада не Хенри, а Франсис вдигна телефона.

— Франсис? Какво правиш там?

— А, здравей, Ричард — каза Франсис. Каза го по театрален начин, сякаш за да разбере и Хенри.

— Предполагам, че сега не можеш да говориш.

— Не, не мога.

— Виж. Трябва да те питам нещо — обясних му за Чарлс, за игрището и всичко останало. — Струва ми се доста болен. Какво мислиш, че трябва да направя?

— Охлювът? — каза Франсис. — Намерил си го в гигантския охлюв?

— В детската градина, Франсис. Чуй ме, това няма значение. Какво да правя? Доста съм разтревожен.

Франсис сложи ръка на слушалката. Чувах приглушено обсъждане. След миг Хенри взе слушалката.

— Здравей, Ричард. Какво става?

Отново трябваше да разказвам всичко.

— Колко каза, че му е температурата? Тридесет и девет и половина?

— Да.

— Доста е висока, нали?

Отвърнах му, че според мен е така.

— Даде ли му няколко аспирина?

— Преди известно време.

— Ами тогава защо не изчакаш да видиш. Сигурен съм, че ще се оправи.

Точно това исках да чуя.

— Имаш право — казах.

— Вероятно е настинал, когато е спал на открито. Сигурен съм, че на сутринта ще бъде по-добре.

Прекарах нощта на кушетката в кабинета на доктор Роланд. След закуска се прибрах в стаята си с кифли с боровинков пълнеж и литър и половина портокалов сок, които с невероятни трудности успях да открадна от бюфета на столовата.

Чарлс бе буден, трескав и замаян. По състоянието на завивките разбрах, че нощта е била тежка — бяха разбъркани и намотани, одеялото се влачеше по пода, а там където бе измъкнал чаршафите, се виждаше покрития с петна матрак. Каза, че не е гладен, но успя да поеме немощно няколко глътки от портокаловия сок. Забелязах, че остатъкът от кошерното вино бе изчезнал през нощта.

— Как се чувстваш? — попитах го.

Отпусна глава върху омачканата възглавница.

— Главата ме боли — отвърна сънливо. — Сънувах Данте.

— Алигиери?

— Да.

— Моля?

— Бяхме в дома на семейство Коркоран — измънка той. — Данте беше там. А с него и някакъв дебел приятел с карирана риза, който ни крещеше.

Измерих му температурата. Беше точно тридесет и девет. Малко по-ниска, но все още доста висока за сутринта. Дадох му още няколко аспирина, записах му номера на кабинета на доктор Роланд в случай, че иска да ми се обади, но когато разбра, че тръгвам, той се извърна и ме погледна толкова замаяно и безнадеждно, че ме смрази посред обясненията ми за това как централата прехвърля обажданията към кабинетите на администрацията през почивните дни.

— Или пък ще остана тук — казах. — Само ако няма да те притеснявам.

С мъка се изправи на лакти. Очите му бяха кръвясали и блестяха.

— Не отивай. Страхувам се. Остани за малко.

Помоли ме да му почета, но единственото, с което разполагах, бяха учебниците по гръцки, а той не искаше да отида до библиотеката. Играхме юка върху речник, нагласен в скута му и когато той започна да се чувства малко по-добре, преминахме на казино. Спечели първите няколко игри. После започна да губи. При последната ръка, той раздаваше, бе разбъркал картите толкова лошо, че на практика те излизаха точно в същата поредица, което не правеше играта кой знае колко предизвикателна, но той бе толкова разсеян, че продължи да трупа, вместо съвсем лесно да увеличи секвенцията или да затвори. Тъкмо посягах, за да увелича поредицата си, когато ръката ми докосна неговата и се стреснах от това колко суха и гореща бе тя. В стаята бе топло, но той трепереше. Премерих му температурата. Отново се бе покачила на тридесет и девет и половина.

Слязох, за да се обадя на Франсис, но нито той, нито Хенри си бяха вкъщи. Качих се обратно. Нямаше никакво съмнение — Чарлс изглеждаше ужасно. За миг останах на вратата, загледан в него, а после казах:

— Изчакай малко — и се запътих надолу по коридора към стаята на Джуди.

Намерих я да лежи на леглото. Гледаше някакъв филм с Мел Гибсън, бе заела касетата от видео отдела. Някак си успяваше едновременно да си лакира ноктите, да пуши цигара и да пие диетична кола.

— Виж Мел — каза тя. — Не е ли направо очарователен? Ако се отбие и поиска да се оженим, няма да се колебая и за секунда.

— Джуди, какво би направила, ако имаш тридесет и девет и половина градуса температура?

— Щях да отида при шибания лекар — отвърна тя, без да отмества поглед от телевизора.

Обясних й за Чарлс.

— Много е болен. Какво според теб да направя?

Размаха ръката си с дълги червени нокти във въздуха, сушеше я, очите все така бяха забити в екрана.

— Закарай го в спешното.

— Така ли?

— В неделя следобед няма да намериш никакъв лекар. Искаш ли колата ми?

— Би било страхотно.

— Ключовете са на бюрото — каза тя разсеяно. — Чао.

Откарах Чарлс в болницата с червения корвет. Очите му блестяха, седеше тихо и гледаше право напред, бе опрял дясната си буза в стъклото на вратата, за да се охлажда. Докато преглеждах списанията, които вече бях гледал, той седеше, без да помръдва и зяпаше една избледняла фотография от 1960-те години, която бе срещу него. На нея бе изобразена медицинска сестра, притиснала пръст с бял нокът към оцветени с бледо червило устни, което придаваше на снимката леко порнографски вид и заповеднически приканваше да се пази тишина в болницата.

Дежурният лекар бе жена. Чарлс остана при нея само около пет-десет минути. Когато тя излезе с картона му, се допита до сестрата на регистратурата, а тя посочи мен.

Лекарката се приближи и седна до мен. Напомняше на онези весели, млади лекари с хавайски ризи и гуменки, които човек вижда по сериалите.

— Здравей, току-що прегледах приятеля ти. Мисля, че ще трябва да го задържим при нас за няколко дни.

Оставих списанието. Това не бях очаквал.

— Какво му е?

— Изглежда е бронхит, но е силно обезводнен. Искам да го сложа на системи. А и трябва да потушим треската. Ще се оправи, но се нуждае от почивка и силни дози антибиотици, но за да ги накараме да действат, колкото е възможно по-бързо, трябва да ги вкараме венозно, поне през първите четиридесет и осем часа. И двамата ли сте от колежа?

— Да.

— Подложен ли е на силен стрес? Да не би да работи над дипломна работа или нещо подобно?

— Доста усилено работи — отговорих предпазливо. — Защо?

— А, нищо. Изглежда не се е хранил добре. Синините по ръцете и краката му говорят за недостиг на витамин С, има вероятност някои от витамините В също да не му достигат. Пуши ли?

Не можах да не се изсмея. Така или иначе тя не ми позволи да го видя, каза, че искала да му вземе кръв преди лаборантите да си тръгнат, и аз подкарах към апартамента на близнаците, за да му взема оттам някои неща. Жилището бе почти злокобно чисто. Взех пижама, четка за зъби, комплект за бръснене и няколко книги с меки корици на П. Дж. Удхаус — надявах се да го поразвеселят — и оставих куфара на регистратурата.

Рано на следващата сутрин, точно преди да тръгна за часа по гръцки, Джуди почука на вратата и ми каза, че ме търсят по телефона. Мислех, че е Франсис или Хенри, защото миналата нощ неколкократно се бях опитал да се свържа с тях, или пък дори Камила, но се оказа Чарлс.

— Здравей. Как се чувстваш?

— А, много добре — гласът му бе странен, с насилена нотка на веселост. — Доста е приятно тук. Благодаря, че си ми донесъл куфара.

— Няма за какво. Какво ти е леглото — от онези, които можеш да вдигаш и спускаш ли?

— Като стана дума, да, такова е. Виж сега, искам да те помоля за нещо. Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Бих искал да ми донесеш няколко неща — спомена една книга, хартия за писма, халат, който съм щял да намеря да виси на вратата в дрешника му… — А също и — добави забързано, — там има бутилка скоч. Ще я намериш в шкафчето на тоалетката. Мислиш ли, че можеш да ми ги донесеш тази сутрин?

— Трябва да отида на гръцки.

— Ами след гръцкия тогава. По кое време мислиш, че ще си тук?

Казах му, че ще трябва да намеря кола на заем.

— Не се притеснявай за това. Вземи такси. Ще ти дам парите. Наистина оценявам това. По кое време да те чакам? Десет и половина? Единадесет?

— По-вероятно към единадесет и половина.

— Добре. Виж сега, не мога да говоря. Намирам се в почивната стая за пациенти. Трябва да се връщам, преди да са разбрали, че ме няма. Ще дойдеш, нали?

— Ще дойда.

— Халат и хартия за писма.

— Да.

— И шотландското.

— Разбира се.

Тази сутрин Камила не бе в час, но Франсис и Хенри присъстваха. Джулиан бе влязъл, когато пристигнах, обясних им, че Чарлс е в болницата.

Джулиан можеше да бъде невероятно мил във всякакви трудни ситуации, но понякога оставах с усещането, че наслада му носеше не толкова самата любезност, колкото елегантността на жеста. Но когато научи за това, изглеждаше истински загрижен.

— Горкият Чарлс, не е нещо сериозно, нали?

— Не мисля.

— Може ли да го посещават? Така или иначе, ще му се обадя днес следобед. Можеш ли да се сетиш за нещо, което би му харесало? Храната в болниците е кошмарна. Помня в Ню Йорк преди години, когато една моя скъпа приятелка лежа в „Колумбийската презвитерианска“187, в проклетия Харкнес Павилиън, за Бога, та главният готвач в стария „Льо Шасьор“ всеки Божи ден й изпращаше храна…

Хенри, който седеше през масата срещу мен, бе с непроницаемо лице. Опитах се да привлека погледа на Франсис, но той ме погледна бързешката, прехапа долната си устна и отмести очи.

— … и цветя — казваше Джулиан. — Никога не сте виждали толкова много цветя, имаше толкова много, че според мен поне някои от тях си бе изпратила сама — той се изсмя. — Както и да е. Предполагам, че няма смисъл да питам къде е тази сутрин Камила.

Видях как очите на Франсис широко се отвориха. За миг и аз бях изненадан, но после осъзнах, че Джулиан бе предположил, съвсем естествено, разбира се, че тя е в болницата с Чарлс.

Джулиан сбърчи вежди.

— Какво има? — попита.

Абсолютната тишина, с която бе посрещнат въпроса му, го накара да се усмихне.

— Човек не трябва да се отнася прекалено спартански към тези неща — каза той мило след доста дълго време и изпитах благодарност, когато разбрах, че както обикновено проектираше собствената си изискана интерпретация върху настъпилото объркване. — Едмънд ви бе приятел. Аз също много тъжа за кончината му. Но мисля, че се поболявате от мъка заради това, а така не само не му помагате, но и наранявате себе си. Освен това, дали пък смъртта е чак толкова ужасяващо нещо? Струва ви се ужасно, защото сте млади, кой би могъл да каже, че сега на него не му е по-добре, отколкото на вас? Или че, ако смъртта е пътуване към друго място, няма да го видите отново?

Отвори речника и затърси нещо.

— Няма смисъл да се страхувате от неща, за които нищо не знаете. Вие сте като деца. Боите се от тъмнината.

Франсис не беше с колата, така че след часовете накарах Хенри да ме откара до апартамента на Чарлс. Дойде и Франсис, който бе нервен и напрегнат, пушеше цигара от цигара и крачеше из коридора, аз събирах нещата на Чарлс, а Хенри стоеше на вратата на спалнята и ме наблюдаваше мълчаливо и безизразно, очите му ме следваха с отнесена пресметливост, което напълно изключваше възможността да го питам за Камила — твърдо бях решил да го направя в мига, когато останехме насаме — или пък да го питам за каквото и да било друго.

Взех книгата, хартията за писма, халата. Поколебах се над уискито.

— Какво става? — попита Хенри.

Върнах бутилката в шкафа и го затворих.

— Нищо — отговорих. Знаех, че Чарлс ще бъде бесен. Трябваше да измисля добро извинение.

Хенри кимна по посока на шкафа.

— Той ли те помоли да му я занесеш?

Не бях в настроение да обсъждам с Хенри личните дела на Чарлс.

— Поиска ми и цигари, но не мисля, че трябва да му ги нося.

Франсис крачеше из коридора, кръстосваше напред-назад като неспокойна котка, но по време на тази размяна на реплики бе спрял пред вратата. Видях го как стрелва Хенри с очи бързо и разтревожено.

— Ами, знаеш ли…? — поде колебливо.

Хенри се обърна към мен:

— Ако иска бутилката, тогава според мен ще е по-добре да му я занесеш.

Тонът му ме раздразни.

— Той е болен — казах. — Дори не си го виждал. Ако си мислиш, че му правиш услуга като…

— Ричард, той има право — подхвана нервно Франсис, изтръсквайки пепелта от цигарата в свитата си на шепа длан. — Разбирам малко от тези неща. Понякога, когато пиеш, е опасно да спреш съвсем рязко. Поболява те. Хората умират от това.

Бях шокиран от това. Пиенето на Чарлс никога не ми се бе струвало чак толкова тежко. Но не отговорих нищо на думите му, а просто добавих:

— Добре, след като е толкова зле, болницата ще му се отрази добре, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Франсис. — Искаш да го вкарат в отрезвителното ли? Знаеш ли какво е? Майка ми не беше на себе си, когато за първи път се отказа от пиенето. Привиждаха й се неща. Бореше се със сестрата и крещеше с цяло гърло откачени неща.

— Не ми се ще да мисля, какво ще стане, ако Чарлс се озове в отрезвителното в болницата „Катамаунт Мемориъл“ — каза Хенри. Приближи се до нощната масичка и извади бутилката, която бе пълна по-малко от половината. — Тази трудно ще я скрие — каза той, като я държеше за гърлото.

— Можем да я прелеем в нещо друго — предложи Франсис.

— Според мен най-лесно ще бъде, ако му купим нова. Тогава вероятността да се разтече навсякъде е най-малка. Ако пък му вземем една от плоските, съвсем лесно ще я държи под възглавницата си.

Сутринта бе дъжделива, сива и заоблачена. Хенри не дойде с нас до болницата. Оставихме го пред апартамента му, измисли си някакво достатъчно убедително извинение, което не помня. На излизане от колата ми подаде банкнота от сто долара.

— Ето. Поздрави Чарлс от мен. Ще му купиш ли цветя или нещо друго?

Погледнах банкнотата, останах за миг без думи. Франсис я грабна от ръката ми и му я върна.

— Стига, Хенри — каза той с гняв, който ме изненада. — Престани.

— Искам да я вземеш.

— Добре. От нас се очаква да му купим цветя за сто долара.

— Не забравяйте да се отбиете в магазина за алкохол — студено каза Хенри. — С остатъка от парите правете каквото искате. Ако искате, просто му дайте рестото. Не ми пука.

Отново ми бутна парите и затвори вратата на автомобила с леко изщракване, в което имаше повече презрение, отколкото ако я бе затръшнал. Гледах как изправеният му квадратен гръб изчезва по алеята.

Купихме на Чарлс „Къти Сарк“ в плоска бутилка, кошница с плодове, кутия петифури и китайски шах. Вместо да изкупим запасите от карамфили за деня в цветарския магазин, взехме една орхидея на жълти и червеникавокафяви петна в червена глинена саксия.

По пътя към болницата разпитах Франсис какво се бе случило през почивните дни.

— Прекалено е разстройващо. Сега не искам да говоря за това. Видях я. У Хенри.

— Как е тя?

— Добре е. Малко угрижена, но като цяло е добре. Каза, че не искала Чарлс да знае къде е и това било всичко. Иска ми се да можех да говоря с нея насаме, но разбира се, Хенри не излезе от стаята и за секунда — той бръкна неспокойно в джоба си за цигарите. — Може да ти звучи налудничаво, но бях малко разтревожен, знаеш ли? Че нещо й се е случило.

Нищо не казах. Същата мисъл ми бе минала през ума неведнъж.

— Искам да кажа, не че съм си помислил, че Хенри ще я убие или нещо такова, но знаеш ли… беше странно. Така, както изчезна, без да каже на никого нищо. Аз… — поклати глава. — Не ми е приятно да го споменавам, но понякога се чудя за Хенри. Особено с неща като… ами нали се сещаш какво имам предвид?

Не му отговорих. Всъщност много добре знаех какво иска да каже. Но то беше прекалено ужасно, за да може някой от нас да се изправи и да го изрече.

Чарлс бе в стая с още един човек. Леглото му бе по-близо до прозореца и една завеса го отделяше от другия в стаята, за когото установихме, че е началникът на пощата в окръг Хампдън и бе там за операция на простатата. От неговата страна имаше много кошници с цветя, доставени от куриерската фирма и сълзливо сантиментални картички, желаещи му бързо оздравяване, залепени по стената. Беше се подпрял в леглото и говореше с някакви свои шумни роднини: носеше се миризма на храна, смях, всичко бе весело и уютно. След нас с Франсис се домъкнаха още посетители, които поспираха за миг, за да надникнат любопитно зад завесата към Чарлс, който мълчеше, сам и проснат по гръб със система в ръката. Лицето му бе подпухнало, кожата — груба и грапава на вид, а по нея бе избил някакъв обрив. Косата му бе толкова мръсна, че изглеждаше кафява. Гледаше анимационни филмчета по телевизията, жестоки филмчета, в които малки животинчета, прилични на невестулки, разбиваха коли и се удряха едно друго по главите.

Опита да се изправи, когато влязохме в неговата част. Франсис дръпна завесата зад нас почти в лицата на любопитните посетители на началника на пощата — две жени на средна възраст, които си умираха да огледат добре Чарлс, а едната подаде врат и изграчи едно „добро утро“ през процепа в завесата с надеждата да подхване разговор.

— Дороти! Луиз! — извика някой от другата страна. — Насам!

Последваха забързани стъпки по балатума, кудкудякане и шумни поздрави.

— Проклети да са — каза Чарлс. Гласът му бе пресипнал и едва шепнеше. — През цялото време при него има хора. Непрекъснато влизат, излизат и се опитват да ме видят.

За да го разсея, му подадох орхидеята.

— Невероятно! Купил си я за мен, Ричард? — изглеждаше трогнат. Исках да му обясня, че е от всички нас, без, разбира се, да споменавам името на Хенри, но Франсис ми хвърли предупредителен поглед и не си отворих устата.

Извадихме подаръците от торбата. Почти очаквах да се нахвърли на уискито, да го отвори яростно, но той просто благодари и прибра бутилката в чекмеджето под подвижния пластмасов поднос над леглото му.

— Говори ли със сестра ми? — обърна се към Франсис. Каза го толкова студено, сякаш питаше „Говори ли с адвоката ми?“

— Да — отговори Франсис.

— Добре ли е?

— Така изглежда.

— Какво има да каже за свое оправдание?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Надявам се, си й предал, че съм казал да върви по дяволите.

Франсис не отговори. Чарлс взе една от книгите, които му бях купил и я запрелиства напосоки.

— Благодаря, че се отбихте. Сега съм малко уморен.

— Изглежда ужасно — каза Франсис в колата.

— Трябва да има някакъв начин да оправим тази работа — казах. — Вероятно можем да накараме Хенри да иде да го види и да се извини.

— Каква ще е ползата от това според теб? Поне докато Камила е в „Албемарл“?

— Ами тя не знае, че той е в болница, нали? Случаят е извънреден.

— Не знам.

Чистачките на предното стъкло щракаха напред-назад. На едно кръстовище полицай с дъждобран регулираше движението. Беше полицаят с рижите мустаци. Разпозна автомобила на Хенри, усмихна ни се и ни даде знак да преминаваме. И ние му се усмихнахме, махнахме му, хубав ден, две момчета на разходка, а после пътувахме една-две пресечки сред мрачна и прокобна тишина.

— Трябва да можем да направим нещо — казах накрая.

— Мисля, че е по-добре да стоим настрана.

— Не можеш да ме убедиш, че ако знаеше колко е болен, нямаше след пет минути да е в болницата.

— Не се шегувам — каза Франсис. — Мисля, че е по-добре и двамата да стоим настрана.

— Защо?

Но той само запали още една цигара и отказа да каже каквото и да било, независимо от това как го въртях.

Когато се върнах в стаята си, открих Камила, която седеше на бюрото и четеше книга.

— Здравей — каза тя и вдигна поглед. — Вратата ти беше отключена. Дано нямаш нищо против.

Когато я видях, все едно че ме удари ток. Най-неочаквано ме обзе гняв. Вятърът навяваше дъжд през мрежата, та прекосих стаята, за да затворя прозореца.

— Какво правиш тук?

— Исках да говоря с теб.

— За какво?

— За брат ми.

— Защо не отидеш да го видиш в болницата?

Остави книгата, „О, колко е прекрасна“, помислих си безпомощно. Обичах я, обичах самия образ, който виждах — беше облечена с пуловер от кашмир в пастелно сиво и зелено, а сивите й очи имаха бляскав оттенък на сивозелена глазура.

— Мислиш, че трябва да вземеш страна — каза тя. — Но не е така.

— Не вземам страна. Само си мисля, че каквото и да правиш, си избрала лош момент.

— А кой момент би бил подходящ? — попита. — Искам да видиш нещо. Виж.

Вдигна кичур светла коса над слепоочието си. Под него имаше проскубано петно с големината на четвърт долар, очевидно някой бе изскубнал косата й из корен. Бях прекалено изненадан, за да кажа нещо.

— И това — вдигна ръкава на пуловера. Китката й бе подута и леко потъмняла, но онова, което ме ужаси бе малко, гадно изгаряне от вътрешната страна на ръката — изгаряне с цигара, вдълбано дълбоко и грозно върху бледата като слонова кост плът.

Трябваше ми миг, докато успея да проговоря.

— Боже Господи, Камила! Чарлс ли го направи?

Тя свали ръкава.

— Разбираш ли какво имам предвид? — гласът й бе лишен от чувства, изражението й внимателно, почти иронично.

— От колко време продължава така?

Пренебрегна въпроса ми.

— Познавам Чарлс. Познавам го по-добре от теб. Точно сега е много по-разумно да стоя далеч от него.

— Чия идея бе да отседнеш в „Албемарл“?

— На Хенри.

— Той как се вписва в това?

Тя не отговори.

Ужасна мисъл ми мина през ума.

— Не той ти е причинил това, нали?

Погледна ме изненадано.

— Не. От къде ти хрумна?

— От къде да знам какво да мисля?

Слънцето изведнъж се подаде иззад един дъждовен облак и заля стаята с ярка светлина, която потреперваше по стените като вода. Лицето на Камила грейна в ярка руменина. Една ужасна сладост заклокочи в мен. За миг всичко — огледалото, тавана, пода — бе неопетнено и бляскаво като сън. Изпитах бушуващо, почти неустоимо желание да сграбча Камила за наранената китка, да извия ръката й зад гърба, докато не извика от болка, да я хвърля на леглото си, да я удуша, да я изнасиля, да направя не знам още какво с нея. И тогава облакът отново покри слънцето и животът се отля от всичко.

— Защо дойде тук?

— Защото исках да те видя.

— Не знам дали те интересува моето мнение… — мразех звука на гласа си, защото не бях способен да го контролирам и всичко, което изричах, излизаше с все същия високомерен и наскърбен тон… — Не знам дали те интересува какво мисля, но според мен само усложняваш още повече положението, като оставаш в „Албемарл“.

— И какво според теб трябва да сторя?

— Защо не отидеш у Франсис?

Тя се изсмя.

— Защото Чарлс го принуждава да прави това, което той поиска. Франсис ми желае доброто. Знам това. Но не може да противостои на Чарлс и пет минути.

— Ако го бе помолила, щеше да ти даде пари да отидеш, където си поискаш.

— Знам. Предложи ми — тя бръкна в джоба си за цигари, нещо ме прободе, когато видях, че са „Лъки Страйк“, Марката на Хенри.

— Можеш да вземеш парите и да отседнеш, където си поискаш. Няма нужда да казваш къде си.

— С Франсис сме водили вече целия този разговор — замълча. — Проблемът е, че се боя от Чарлс. А Чарлс се страхува от Хенри. Това е всичко.

Шокирах се от студенината, с която го изрече.

— Значи това е всичко? — казах.

— Какво искаш да кажеш?

— Защитаваш собствените си интереси?

— Той се опита да ме убие — каза го простичко. Очите й срещнаха моите — открити и чисти.

— А Хенри не се ли страхува от Чарлс?

— Защо да се страхува?

— Ти знаеш.

Изненадах се колко бързо скочи в негова защита, след като изведнъж осъзна какво исках да кажа.

— Чарлс никога не би го направил — изрече го с детинска бързина.

— Да кажем, че го бе направил. Че бе отишъл в полицията.

— Но няма да го направи.

— Откъде знаеш?

— И да замеси всички нас? Себе си също?

— Мисля, че точно сега може да не го е грижа.

Казах го с намерението да я обидя и с удоволствие забелязах, че успях. Очите й изненадано срещнаха моите.

— Може би. Но не бива да забравяш, че сега Чарлс е болен. Не е на себе си. И си мисля, че той го знае — замълча. — Обичам Чарлс. Обичам го и го познавам повече от който и да било друг на този свят. Но той бе подложен на ужасяващо напрежение, а когато пие така, знаеш, че просто се превръща в друг човек. Не иска да чуе никого, не знам дали помни половината от нещата, които прави. Ето защо благодаря на Бога, че е в болница. Ако може да спре да пие за ден-два, може би отново ще започне да мисли нормално.

Чудех се какво щеше да си помисли, ако разбереше, че Хенри му изпращаше уиски.

— Според теб дали Хенри мисли само най-доброто за Чарлс? — попитах.

— Разбира се — отговори изненадана.

— За теб също?

— Определено. Защо да не е така?

— Вярваш на Хенри безусловно, нали?

— Никога не ме е предавал.

По някаква причина усетих нов пристъп на ярост.

— Ами Чарлс?

— Не зная.

— Скоро ще излезе от болницата. Ще трябва да го видиш. Тогава какво ще правиш?

— Ричард, защо ми се сърдиш толкова?

Погледнах ръката си. Трепереше. Дори не го бях осъзнал. Целият треперех от ярост.

— Моля те, остави ме — казах. — Бих искал да си тръгнеш.

— Какво има?

— Просто си върви. Моля те.

Изправи се и направи крачка към мен. Отстъпих назад.

— Добре — каза тя, — добре.

Обърна се и излезе.

Валя през целия ден и цялата нощ. Взех няколко приспивателни и отидох на кино — японски филм, който изобщо не можах да проследя. Героите бродеха из празни стаи, никой не говореше, минути наред не се чуваше нищо освен съскането на прожекционния апарат и трополенето на дъжда по покрива. Като изключим някаква смътна мъжка фигура отзад, салонът бе празен. Прашинки се носеха из лъча на проектора. Когато излязох валеше, нямаше звезди, небето бе черно като тавана на киното. Светлините на тентата се разливаха по мокрия тротоар в дълги бели лъчи. Върнах се обратно зад стъклените врати в покритото с килим и миришещо на пуканки фоайе, за да изчакам таксито. Обадих се на Чарлс от монетния телефон, но от централата на болницата не искаха да ме свържат, часовете за посещения бяха свършили, каза телефонистката и всички спели. Все още спорех с нея, когато до тротоара отби таксито, предните му фарове осветяваха дълги струи дъжд, а гумите му вдигаха ниски ветрила от вода.

През онази нощ отново сънувах стълбите. Това бе сън, който бях сънувал често през зимата, но от тогава много рядко ме бе спохождал. Отново бях на железните стълби на Лео, изядени от ръждата и без перила, само че този път те слизаха надолу към тъмната безкрайност, а стъпалата бяха с различна големина — някои от тях бяха високи, други тесни, колкото дължината на обувката ми. От двете страни не се виждаше дъното. Не знам защо, но трябваше да бързам, въпреки че се боях да не падна. Надолу и надолу. Стълбите ставаха все по-опасни, докато накрая вече изобщо не бяха стълби. Далеч надолу — по някаква причина това винаги бе най-ужасяващото от всичко — някакъв мъж слизаше по тях, далеч пред мен, вървеше наистина бързо…

Събудих се около четири и не можах да заспя. Бях взел прекалено много от успокоителните на госпожа Коркоран и те започваха да дават обратен ефект, вече ги пиех и през деня, но не ме хващаха. Станах от леглото и седнах до прозореца. Усещах ударите на сърцето във върховете на пръстите си. Отвъд тъмните прозорци, отвъд призрачното ми отражение в стъклото („Защо си тъй блед и изнурен, лековерни обожателю?“188), чух вятъра в дърветата, почувствах как хълмовете се скупчват край мен в тъмнината.

Щеше ми се да мога да спра да мисля. Но всякакви неща бяха започнали да ми идват наум. Например: защо Хенри ме бе въвлякъл в това едва преди два месеца, макар че ми се струваше преди години, цял един живот? Защото сега ми беше ясно, че решението му да ми каже, бе премерен ход. Беше се обърнал към моята суета, бе ме оставил да си мисля, че бях разгадал всичко сам („Браво на теб“ бе казал и се бе облегнал на стола. Все още помня изражението на лицето му, когато го каза „Браво на теб, ти си точно толкова умен, колкото си мислех.“) Бях се наперил в отблясъка на похвалата му, а всъщност той ме бе повел за носа, като през целия път ме бе придумвал и ласкал, но чак сега го виждах, тогава бях прекалено суетен, за да го осъзная. Вероятно — мисълта пролази по мен като студена пот — може би дори първоначалните ми, случайни открития бяха режисирани. Например речникът, който не бе на мястото си: дали пък Хенри не го бе откраднал, знаейки, че ще се върна за него? Ами тънещият в безпорядък апартамент, в който със сигурност щях да вляза? Номерата на полета и т.н., които съвсем умишлено бяха оставени до телефона, сега поне така ми се струваше. Двете неща бяха недоглеждания, крайно нетипични за Хенри. Вероятно бе искал да разбера. Вероятно бе предвидил, съвсем правилно, тази страхливост, този отвратителен стаден инстинкт, който щеше да ми позволи да направя крачката, без да се поколебая.

И не ставаше въпрос само за това, че съм си държал устата затворена, мислех си, докато с надигащо се гадене гледах размазаното си отражение в прозореца. „Защото не можеха да го направят без мен.“ Бъни бе дошъл при мен, а аз го бях изпратил право в ръцете на Хенри. Дори не се бях замислил.

— „Ричард, ти бе сигналът за тревога“ — бе казал Хенри. — Знаех, че ако кажеше някому, първо щеше да е на теб. И сега го направи, усещам, че предстои доста внезапен развой на събитията.

Внезапен развой на събитията. Полазиха ме тръпки, когато си спомних за ироничния, почти забавен оттенък, който бе придал на последните думи — о, Боже, Боже мой, защо го послушах? Разбира се, имаше право, поне що се отнася до внезапния развой. По-малко от двадесет и четири часа след това Бъни бе мъртъв. И макар аз да не го бях бутнал, което навремето ми се струваше много съществена разлика, сега вече това нямаше никакво значение.

Все още се опитвах да изтласкам най-черната от всички мисли. Само намекът за нея караше мишите крачета на страха да пробягат по гърба ми. Дали Хенри бе възнамерявал да ме направи изкупителна жертва, ако планът му се бе провалил? И ако беше така, не бях съвсем сигурен как бе възнамерявал да го направи, но в съзнанието ми нямаше и капка съмнение, че ако бе почувствал нужда да го стори, щеше да го осъществи. Толкова много от всичко, което ми бе известно, бе от втора ръка, толкова много ми бе разказано единствено от него. Като се замислех, имаше ужасно много неща, които дори не знаех. Въпреки че непосредствената опасност привидно бе изчезнала, нямаше никаква гаранция, че след година отново няма да се появи на бял свят, или пък след двадесет години, или след петдесет. От телевизията знаех, че за убийство няма давност. Откриват се нови доказателства. Случаят се преразглежда. Човек през цялото време чете за подобни неща.

Все още бе тъмно. Под стрехите чуруликаха птички. Издърпах чекмеджето на бюрото си и преброих останалите приспивателни: красиви, оцветени като бонбони, лъснали върху листа хартия. Все още имаше много, предостатъчно за онова, за което възнамерявах да ги използвам. (Дали госпожа Коркоран щеше да се почувства по-добре, ако знаеше за този развой — че откраднатите от нея хапчета са убили убиеца на нейния син?) Толкова лесно бе да почувствам как се плъзгат надолу в гърлото ми, но докато примигвах от блясъка на настолната лапа, ме връхлетя вълна от погнуса, толкова силна, че почти ми се догади. Въпреки че притисналият ме мрак бе толкова ужасяващ, все пак се боях да го изоставя за другия, вечния мрак — пихтия, подут от газовете труп в калната яма. Бях видял сянката му върху лицето на Бъни — оглупял от ужас. Целият свят се обръщаше с краката нагоре. Животът му избухваше сред гръмотевица от врани, а небето се ширваше празно над стомаха му като бял океан. А после — нищо. Изгнили пънове, червеи, плъзнали сред нападалите листа. Пръст и тъмнина.

Лежах на леглото. Чувствах как сърцето бие вяло в гърдите ми и ме обземаше отвращение от него — жалък мускул, болен и кървав, пулсиращ срещу ребрата ми. Дъждът се стичаше по стъклата. Когато изгря слънцето, на слабата и студена светлина на зората видях, че настилката отвън е покрита със земни червеи: нежни, гадни, стотици, гърчеха се слепи и безпомощни върху потъмнелите от дъжда плочи.

В часа във вторник Джулиан спомена, че е говорил с Чарлс по телефона.

— Имаше право — измърмори той. — Не звучеше добре. Много е уморен и объркан, не мислиш ли? Предполагам, че му дават успокоителни? — усмихна се, докато ровеше из записките си. — Горкият Чарлс. Попитах го къде е Камила, исках да говоря с нея по телефона, но не можах да разбера нищо от онова, което той се опитваше да ми каже… а той каза — тук гласът му леко се промени, някой непознат би предположил, че имитира Чарлс, но това наистина си бе гласът на Джулиан, рафиниран и мъркащ, само леко повишен с един тон, сякаш дори и когато го преправяше не можеше да понесе да измени съществено собствения си напевен ромон, — каза с много тъжен глас „Тя се крие от мен.“ Разбира се, сигурно бълнуваше. Но това ми се стори толкова трогателно. Така че, за да го развеселя, му казах „Добре тогава. Трябва да затвориш очи, да броиш до десет и тя отново ще се появи.“

И Джулиан се разсмя.

— Но той ми се ядоса. Наистина беше толкова трогателно. „Не, не, няма да се появи.“ „Но ти бълнуваш“ му казах. „Не, не бълнувам. Това не е сън. Истина е.“

Лекарите не можеха да установят със сигурност какво точно му имаше на Чарлс. За една седмица опитаха два антибиотика, но инфекцията, каквато и да бе тя, не се повлия. Третият опит бе по-успешен. Бяха казали на Франсис, който отиде да го види в сряда и четвъртък, че състоянието на Чарлс се подобрявало и че ако всичко вървяло добре, щял да си бъде вкъщи за почивните дни.

След още една безсънна нощ, около десет часа в петък, отидох до дома на Франсис. Беше гореща и облачна сутрин, дърветата трептяха от жегата. Чувствах се измъчен и изтощен. Топлият въздух вибрираше от жуженето на осите и бръмченето на косачките. Из небето бързолети се гонеха и цвъртяха на пърхащи двойки.

Болеше ме глава. Искаше ми се да имах слънчеви очила. Трябваше да се срещна с Франсис едва в единадесет и половина, но стаята ми бе кочина, от седмици не бях прал, беше прекалено горещо, за да се заема с нещо по-изтощително от това да лежа в разхвърляното легло, плувнал в пот и да се опитвам да не обръщам внимание на басите от уредбата на съседа ми, която думкаше през стената. Джъд и Франк издигаха някаква огромна, разнебитена модернистична конструкция на ливадата пред столовата, та чуковете и дрелките бяха започнали от рано тази сутрин. Не знаех какво беше — от различни места бях чул, че били декори, скулптура, паметник на „Грейтфул дед“ подобие на Стоунхендж, но когато за първи път погледнах през прозореца, замаян от фиоринала и видях изправените му подпорни стълбове, издигащи се на ливадата, ме заля черен и неоправдан ужас: „Бесилка, издигат бесилка, насред ливадата пред столовата ще бесят някого…“ Халюцинацията изчезна за секунди, но по някакъв странен начин остана следа от нея, напомняйки за себе си по различни начини, като онези картинки върху кориците на романите на ужасите в супермаркетите: обърнеш ли я на една страна — виждаш усмихващо се русокосо дете, на друга — череп в пламъци. Понякога конструкцията изглеждаше като нещо напълно обикновено, глупаво, напълно безобидно, но рано сутрин например, или по залез, светът изчезваше и на негово място изскачаше бесилката, средновековно, черно, птиците кръжаха ниско в небето над него. През нощта тя хвърляше дългата си сянка над кратките мигове, когато успявах да заспя.

Проблемът се дължеше основно на това, че бях вземал прекалено много хапчета, антидепресантите смесвах периодично с приспивателни, защото въпреки че вторите бяха спрели да ме приспиват, все пак през деня заради тях се намирах в един непрекъснат сумрак. Да спя без хапчета бе невъзможно, бе някаква приказка, някаква далечна детска мечта. Но приспивателните ми свършваха, знаех, че вероятно мога да си намеря още от Клоук или Брам, или някой друг, ала реших да ги спра за няколко дни — добра идея на теория, но бе мъчително да изплувам от своето зловещо подводно съществуване и да навляза в тази пронизваща паника от шум и светлина. Светът дрънчеше с остра, дисхармонична яснота: навсякъде преливаше от зеленина, пот и жизнени сокове, плевелите си проправяха път между разпръснатите пукнатини на стария мраморен тротоар от набраздени бели плочи, разкривени и извити от вековни януарски студове. Тези мраморни плочи бяха сложени по заповед на един милионер, който прекарвал летата в Северен Хампдън и се бе хвърлил от един прозорец на Парк Авеню през двадесетте години. Отвъд планините небето бе облачно и тъмно като гранит. Въздухът бе натегнал от напрежение, съвсем скоро щеше да завали. Мушкатата блестяха по белосаните веранди на къщите, алени на фона на бледните капаци, пламнали и опустошителни.

Завих надолу по Уотър стрийт, която отиваше на север край къщата на Хенри. Когато я доближих, видях една тъмна сянка в градината. „Не“ помислих си.

Но беше той. Бе на колене с ведро вода и парцал. Когато се приближих видях, че миеше розовия храст, а не плочите, както си бях помислил първоначално. Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар от „Алиса в страната на чудесата“.

Мислех си, че всеки миг ще спре, но не го направи, така че най-накрая отворих и влязох през задната врата.

— Хенри — казах, — какво правиш?

Спокойно вдигна поглед, изобщо не бе изненадан, че ме вижда.

— Акари. Пролетта бе влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка — пусна парцала във ведрото. Не за първи път забелязах колко добре изглеждаше напоследък, как суховатото му, малко тъжно поведение бе отстъпило място на малко по-непринудено и по-естествено. Никога не бях мислил Хенри за хубав, всъщност винаги съм предполагал, че само официалността на държанието му го спасяваше от посредствеността, поне що се отнася до външния вид, но сега, когато не бе толкова вдървен и скован в движенията си, в него имаше някакво уверено изящество, чиято плавност и лекота ме изненадаха и ми напомняха на хищна котка. Един кичур коса бе надвиснал над челото му.

— Това е Кралицата на виолетките — каза и посочи розовия храст. — Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 година. А тази е „мадам Исак Периер“. Цветовете й миришат на малини.

Попитах:

— Камила тук ли е?

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито пък забелязах някакъв опит да го прикрие.

— Не — отговори и се зае отново с работата си. — Спеше, когато си тръгнах. Не исках да я будя.

Беше шокиращо да го чуя да говори за нея с подобна интимност. Плутон и Персефона. Погледнах гърба му, изправен вдървено като на пастор и се опитах да си ги представя заедно. Големите му бели ръце с квадратните нокти.

Хенри каза неочаквано:

— Как е Чарлс?

— Добре е — отговорих след кратко неловко мълчание.

— Предполагам, че скоро се прибира вкъщи.

Един мръсен брезент плющеше силно на покрива. Хенри продължаваше да работи. Тъмните му панталони с тиранти кръстосани на облечения му с бяла риза торс, му придаваха смътна прилика с амиш189.

— Хенри.

Не вдигна поглед.

— Хенри, не е моя работя, но за Бога, надявам се, че знаеш какво правиш — казах аз. Замлъкнах в очакване на някакъв отговор, но такъв не последва. — Не си виждал Чарлс, но аз съм го виждал и мисля, че не разбираш в какво състояние е. Питай Франсис, ако не ми вярваш. Дори Джулиан е забелязал. Опитах се да ти кажа, но просто не мисля, че разбираш. Той не е на себе си и Камила няма никаква представа от това, а не знам какво ще правим, когато се прибере вкъщи. Дори не съм сигурен, че ще може да остане сам. Искам да кажа…

— Извинявай — прекъсна ме Хенри, — би ли ми подал онези градинарски ножици?

Последва дълго мълчание. Най-накрая той се пресегна и сам си ги взе.

— Добре — каза любезно. — Няма значение.

Много внимателно раздели стъблата и преряза едно през средата, като държеше ножиците под определен ъгъл и положи всички усилия, за да не нарани едно по-голямо, което бе най-близо.

— Какво, по дяволите, ти става? — беше ми доста трудно да не се развикам. Прозорците на апартамента на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор, бяха отворени, чух хора да говорят, слушаха радио, движеха се насам-натам. — Защо трябва да създаваш толкова трудности за всички?

Той не се обърна. Сграбчих ножиците от ръцете му и ги захвърлих, те издрънчаха на тухлите.

— Отговори ми.

Дълго време се гледахме един друг. Зад очилата очите му не трепваха, бяха наситено сини.

Най-после той тихо каза:

— Кажи ми.

Напрежението в погледа му ме изплаши.

— Какво?

— Не си способен да изпитваш силни чувства към другите, нали?

Останах слисан.

— За какво говориш? Разбира се, че изпитвам.

— Така ли? — погледна ме учудено. — Не ми се вярва. Няма значение — каза след дълга и напрегната пауза. — Аз също.

— Какво се опитваш да кажеш?

Сви рамене.

— Нищо. Може би само това, че през по-голямата си част животът ми е бил банален и безцветен. Мъртвешки, искам да кажа. За мен светът винаги е бил празно място. Чувствах се мъртъв с всичко, което правех — изтупа пръстта от ръцете си. — Но после всичко се промени. В нощта, когато убих онзи човек.

Бях отвратен, както и леко изплашен от едно толкова открито споменаване на нещо, за което по взаимно съгласие и почти изключително се говореше с кодове, с определени фрази и десетки различни евфемизми.

— Това бе най-важната нощ в живота ми — продължи той спокойно. — Тя ми позволи да правя онова, което винаги съм искал най-много.

— Което е?

— Да живея, без да се замислям.

Пчелите жужаха силно в орловия нокът. Обърна се към розовия храст, разреждаше най-малките разклонения при върха.

— Преди бях парализиран, при това без наистина да го съзнавам — каза той. — Така беше, защото размишлявах прекалено много, прекалено много живеех в съзнанието си. Беше ми трудно да вземам решения. Чувствах се обездвижен.

— А сега?

— Сега, сега знам, че мога да направя всичко, което пожелая — погледна ме. — И ако не бъркам, самият ти си изпитал нещо подобно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, мисля, че разбираш. Бушуването на силата и насладата, на увереността, на контрола. Това внезапно усещане за богатството на света. За неговите безкрайни възможности.

Говореше за клисурата. И за мой ужас осъзнах, че до известна степен имаше право. Колкото и втрещяващо да бе, не можеше да се отрече, че убийството на Бъни бе превърнало всички последвали събития в един ярък цветен филм. Въпреки че тази прозрачност на визията често опъваше нервите до скъсване, не можеше да се отрече, че усещането бе доста приятно.

— Не разбирам какво общо може да има това с всичко останало — казах на гърба му.

— Аз също не съм сигурен, че разбирам — прецени равновесието на храста и после махна много внимателно още едно разклонение в средата. — С изключение на това, че няма много неща, които да имат толкова голямо значение. Последните шест месеца ясно го показаха. Напоследък ми се струва важно да открия малкото неща, които имат. Това е всичко.

Каза го и се отдалечи.

— Ето — каза най-после, — как мислиш, дали така е добре? Или трябва да го отворя още в средата?

— Хенри, чуй ме.

— Не искам да режа прекалено много — каза той отнесено. — Трябваше да го направя преди месец. Разклоненията сълзят, когато се прави толкова късно, но както казват, по-добре късно, отколкото никога.

— Хенри. Моля те — бях на ръба да се разплача. — Какво ти става? Полудя ли? Не разбираш ли какво става?

Изправи се и избърса ръцете в панталоните си.

— Сега трябва да се прибирам вътре.

Гледах го как окачва ножиците на една кукичка, а после се отдалечава. Мислех си, че накрая ще се обърне и ще каже нещо, ще се сбогува. Но не го направи. Влезе вътре. Вратата се затвори зад него.

Апартаментът на Франсис бе тъмен, през процепите на щорите се процеждаха остри като бръснач струи светлина. Той спеше. Жилището миришеше на кисело и пепел. В чаша от джин плуваха фасове. Върху лака на нощната масичка до леглото му имаше черно, изгорено петно.

Дръпнах щорите, за да влезе малко светлина. Той разтърка очи и ме нарече с непознато име. После ме позна.

— А — лицето му бе изкривено и бледо като на албинос. — Ти си бил. Какво правиш тук?

Напомних му, че се бяхме уговорили да посетим Чарлс.

— Кой ден е?

— Петък.

— Петък — и се стовари обратно в леглото. — Мразя петъците. Средите също. Лош късмет. Едно от печалните тайнства на молитвената броеница190.

Лежеше в леглото, загледан в тавана. А после каза:

— Нямаш ли усещането, че ще се случи нещо наистина ужасно?

Разтревожих се.

— Не — отвърнах отбранително, въпреки че това далеч не отговаряше на истината. — Какво мислиш, че ще се случи?

— Не знам — каза без да помръдва. — Може и да греша.

— Трябва да отвориш един прозорец. Тук смърди.

— Не ми пука. Не мога да усетя. Синусите ми са се възпалили — той заопипва апатично с една ръка нощната масичка за цигарите. — Боже, толкова съм потиснат. Ако точно сега видя Чарлс, няма да го понеса.

— Трябва да тръгваме.

— Колко е часът?

— Около единадесет.

Няколко секунди не каза нищо, а после проговори:

— Виж сега. Имам идея. Нека отидем да обядваме. После ще отидем при него.

— През цялото време ще се притесняваме за това.

— Ами да поканим Джулиан. Обзалагам се, че ще дойде.

— Защо искаш да каниш Джулиан?

— Потиснат съм. А и винаги е приятно да го видиш — претърколи се по корем. — А може и да не е. Не зная.

Джулиан отвори вратата, така, както го бе направил още първия път, когато бях почукал на нея — едва я открехна, но когато видя кой е, я отвори широко. Франсис веднага го попита дали иска да обядва с нас.

— Разбира се. Ще съм очарован — разсмя се той. — Сутринта беше наистина необичайна. Много особена. Ще ви разкажа по пътя.

Неща, които според определението на Джулиан бяха необичайни, често се оказваха най-обикновени. По свой избор той имаше толкова ограничени контакти с външния свят, че често смяташе обичайното за странно: банкоматът например или нещо ново и отличително в магазина — като тестени храни във формата на вампири, или неохладено кисело мляко, което продаваха в кенове. Всички с наслада слушахме за тези негови малки набези в двадесети век, така че с Франсис настояхме да ни разкаже какво му се бе случило.

— Ами, току-що секретарката на катедрата по литература и лингвистика бе тук — подхвана той. — Донесе ми писмо. В канцеларията имат кутии за входяща и изходяща кореспонденция, човек може да оставя неща, които трябва да бъдат напечатани или пък да си взема съобщенията от там, въпреки че аз никога не го правя. Всеки, с когото имам и най-малкото желание да си говоря, знае къде да ме намери. Това писмо — посочи го, а то лежеше на масата до очилата му за четене, — което е за мен, някак си се оказало в кутията на някой си господин Морз, който явно е в академичен отпуск191. Тази сутрин синът му се отбил да прибере пощата и открил, че това писмо погрешно е оставено в отделението на баща му.

— Какво писмо? — попита Франсис и се наведе по-близо до него. — От кого е?

— От Бъни — каза Джулиан.

Ужасът се заби като остър нож дълбоко в сърцето ми. Зяпнахме го, безмълвни. Джулиан ни се усмихна, като остави една драматична пауза, за да може недоумението ни да разцъфти напълно.

— Разбира се, то не е наистина от Едмънд. Фалшификат е, при това не много добре направен. Писмото е написано на машина, няма подпис или дата. А това не изглежда твърде достоверно, нали?

Франсис намери сили да продума:

— Написано на машина?

— Да.

— Бъни нямаше пишеща машина.

— Да, той беше мой студент почти четири години и никога не ми е предавал нещо напечатано на машина. Доколкото знам, той изобщо не знаеше да пише на машина. Нали? — погледна ни Джулиан изпитателно.

— Не — отговори Франсис сериозно и замислено след кратка пауза, — не, мисля че имаш право — аз също потвърдих тази мисъл, макар и двамата с Франсис да знаехме, че Бъни можеше да пише на машина. Нямаше своя машина, което си бе самата истина, но често заемаше тази на Франсис или използваше някоя от заяждащите механични машини в библиотеката. Не бихме го изтъкнали, но никой от нас никога не бе предавал нещо напечатано на Джулиан. Причината за това бе проста. Не беше възможно да пишеш на гръцки с англоезична машина. Хенри имаше малка гръцка преносима машина, която бе купил по време на ваканцията си на Миконос, но никога не я използваше, защото, както ми бе обяснил, клавиатурата била подредена различно от английската и му отнемало пет минути да напише името си.

— Ужасно тъжно е, когато някой се опитва да изиграе такъв номер — каза Джулиан. — Не мога да си представя кой би направил подобно нещо.

— Колко време е седяло в пощенската кутия? — попита Франсис. — Знаеш ли?

— Това е друг въпрос — отговори Джулиан. — Може да е било пъхнато по всяко време. Секретарката каза, че синът на господин Морз не бил идвал да прибира пощата на баща си от март. Което, разбира се, не означава, че не е могло да бъде оставено и вчера — посочи плика на масата. — Виж, на него е напечатано само името ми, няма обратен адрес, дата, нито пък пощенска марка. Очевидно е работа на някой маниак. Работата обаче е там, че не мога да си представя кой би искал да си прави толкова жестока шега. Почти ми се прииска да кажа на ректора, въпреки че, Бог ми е свидетел, след цялата шумотевица не искам отново да разбунвам нещата.

Сега, когато първият ужасяващ шок бе отминал, започнах да дишам по-леко.

— Какво пише в него? — попитах.

Джулиан сви рамене.

— Ако искаш, можеш да го прочетеш.

Взех писмото. Франсис гледаше през рамото ми. Беше написано с широка разредка, на пет-шест малки страници, някои от които приличаха на хартията за писане, която имаше Бъни. Листата бяха горе-долу еднакви по формат, но не всички съвпадаха. По това как лентата бе отпечатала някоя буква — понякога наполовина червена, наполовина черна — прецених, че писмото бе писано на машината в денонощната читалня.

Самото писмо бе несвързано, неясно и — така установи изненаданият ми поглед — без съмнение истинско. Прехвърлих го набързо и помня от него толкова малко, че не съм в състояние да го възпроизведа, но помня как си помислих, че ако Бъни го е писал, значи е бил много по-близо до нервния срив, отколкото сме си мислели. Беше пълно с обиди от най-различен вид, които бе трудно да си представя, че Бъни би използвал в писмо до Джулиан дори и при най-тежките обстоятелства. Не беше подписано, но имаше няколко ясни препратки, които ясно даваха да се разбере, че Бъни Коркоран или някой, представящ се за него, бе авторът. Беше с лош правопис, което за щастие не говореше почти нищо на Джулиан, тъй като Бъни пишеше толкова зле, че обикновено някой от нас преглеждаше работата му, преди да я предаде. Ако не бе препратката към убийството в Батънкил, дори аз щях да се усъмня в авторството на писмото, толкова изопачено и параноично бе то. „Той“ — (това бе Хенри, или поне така се казваше в писмото до един момент) — „е едно шибано Чудовище. Убил е човек и иска и Мен да убие. Всички са в играта. Мъжът, когото убиха през октомври, в окръг Батънкил. Казваше се Макрий. Мисля, че са го пребили до смърт, ама не съм сигурен.“ Имаше и други обвинения — някои от тях верни (сексуалните контакти на близнаците), други — не. Но всички бяха толкова безумни, че само дискредитираха писмото като цяло. Никъде не се споменаваше моето име. Писмото имаше отчаян, пиянски тон, който не ми бе непознат. Но това ми хрумна доста по-късно. Сега смятам, че навремето е отишъл в денонощната читалня и е написал писмото през същата онази вечер, когато дойде пиян в стаята ми, неизвестно дали е преди или след това, вероятно след, от което следва, че е било чист късмет да не се натъкнем един на друг, когато се бях запътил към факултета по естествени науки, за да се обадя на Хенри. Помня само още едно нещо и това бе заключителният ред, това бе и единственото, което видях и което предизвика силна болка у мен: „Моля те да ми Помогнеш, ето защо ти пиша, ти си единственият, който може.“

— Ами не знам кой го е написал — каза накрая Франсис, тонът му бе небрежен и напълно нормален. — Но, който и да е той, със сигурност не може да пише правилно.

Джулиан се разсмя. У него явно нямаше и следа от съмнение, че писмото би могло да е истинско.

Франсис взе писмото и заразглежда замислено страниците. Спря се на предпоследния лист, който бе малко по-различен на цвят от останалите и го обърна лениво.

— Изглежда, че… — започна и спря.

— Изглежда че какво? — любезно попита Джулиан.

Франсис се поколеба за миг, преди да продължи.

— Изглежда, че който и да го е написал, има нужда от нова лента за машината — каза той, но не това си мислеше, или пък аз. Не това се канеше да каже. То бе родено спонтанно в съзнанието му, когато бе обърнал несъвпадащия лист и тогава двамата видяхме с ужас, какво имаше на гърба му. Беше лист хартия от хотел, гравиран в горната част с адреса и винетката на „Екселсиор“ — хотелът, в който Бъни и Хенри бяха отседнали в Рим.

По-късно, обхванал глава с ръце Хенри ни каза, че в деня преди да умре Бъни поискал от него да му купи нова кутия с принадлежности за писане. Била скъпа работа, кремава на цвят, внос от Англия, най-доброто, с което разполагал магазина в града.

— Само ако му я бях купил — каза той. — Поиска ми я поне половин дузина пъти. Аз пък си мислех, че няма кой знае какъв смисъл, нали разбирате, че…

Листът от „Екселсиор“ не бе особено плътен или хубав. Хенри предположи, най-вероятно правилно, че Бъни бе стигнал до дъното на кутията, ровил е по бюрото си и го е открил, приблизително еднакъв по размер, само го е обърнал, за да използва гърба.

Опитах се да не го гледам, но листът продължаваше да се промъква в полезрението ми. Дворец, изрисуван със синьо мастило, с пищен шрифт като от италианско меню. Сини ръбове на хартията. Човек не можеше да го сбърка.

— Ако трябва да съм искрен — поде Джулиан, — дори не го довърших. Очевидно е, че авторът му е доста нестабилен психически. Разбира се, не го твърдя, но мисля, че е било написано от друг студент, нали така?

— Не си представям член на преподавателското тяло да напише подобно нещо, ако това имаш предвид — каза Франсис и обърна листа с винетката обратно. Не се спогледахме. Знаех точно какво си мислеше „Как да откраднем тази страница? Как можем да я измъкнем?“

Приближих се до прозореца, за да отвлека вниманието на Джулиан.

— Прекрасен ден, нали? — казах аз, обърнал гръб и на двамата. — Човек почти няма да повярва, че преди по-малко от месец земята бе покрита със сняг… — продължих да дрънкам, като почти не съзнавах какво говоря и се боях да погледна назад.

— Да — отвърна вежливо Джулиан, но гласът му не дойде от там, от където очаквах, а от малко по-далеч, близо до библиотеката. Обърнах се и видях, че си облича палтото. От изражението по лицето на Франсис разбрах, че не е успял. Беше полуизвърнат и наблюдаваше Джулиан с крайчеца на окото си. Той се обърна, за да се изкашля и за миг ми се стори, че щеше да успее да го измъкне, но едва бе издърпал страницата, когато Джулиан се обърна, Франсис нямаше друг избор освен небрежно да я върне на мястото й, сякаш страниците се бяха разбъркали и просто ги подреждаше.

Джулиан бе до вратата и ни се усмихна:

— Готови ли сте, момчета?

— Разбира се — отговори Франсис с повече ентусиазъм, отколкото знаех, че изпитваше. Остави писмото, сгънато, обратно на масата и двамата последвахме Джулиан, усмихвахме се и разговаряхме, въпреки че виждах напрежението в раменете на Франсис, а от чувство на безсилие аз хапех долната си устна.

Обядът беше окаяна работа. Почти нищо не помня от него, освен че денят бе много светъл, седяхме на маса, която бе прекалено близо до прозореца и блясъкът в очите ми само увеличаваше объркването и тревогата ми. През цялото време говорехме за писмото, писмото, писмото. Дали онзи, който го е изпратил, има зъб на Джулиан? Или пък някой се гневеше на нас? Франсис се държеше повече от мен, но обръщаше чашите с вино една след друга, а по челото му бе избила ситна пот.

Джулиан смяташе, че писмото е фалшификат. Това бе очевидно. Но ако видеше винетката на писмото, щяхме да бъдем разкрити, защото и той знаеше, че Бъни и Хенри бяха отседнали за няколко седмици в „Екселсиор“. Най-доброто, на което можехме да се надяваме бе, че просто ще изхвърли писмото, без да го показва на никого другиго или да го разучава допълнително. Но Джулиан харесваше интригите и потайността, а това бе нещо, което щеше да го накара да прави различни предположения дни наред. („Не. Може ли да е член на академичното тяло? Мислите ли?“) Не спирах да мисля за нещо, което бе споменал по-рано, че щял да го покаже на ректора. По някакъв начин трябваше да го вземем. Може би да проникнем в кабинета му. Но дори да предположехме, че го бе оставил там, при това на място, където щяхме да го намерим, все пак трябваше да чакаме шест-седем часа.

Пих доста по време на обяда, но до края все още бях нервен, така че с десерта си поръчах коняк вместо кафе. Франсис се измъква два пъти, за да говори по телефона. Знаех, че се опитва да се свърже с Хенри, за да го накара да отиде до кабинета и да отмъкне писмото, докато държахме Джулиан пленник в „Брасери“. От напрегнатите му усмивки, когато се връщах, разбирах, че не успяваше. Хрумна ми една идея, след като се върна за втори път — след като можеше да се измъкне до телефона, защо просто не излезеше през задния вход, не се качеше в колата и не го вземеше сам? Щях да се измъкна и сам да го направя, но ключовете от колата не бяха в мен. Франсис вече плащаше сметката и беше прекалено късно, когато се сетих, че трябваше да кажа, че съм забравил нещо в колата, ключовете ми трябват, за да отключа и да го взема.

По пътя обратно към училище, сред натегнатата тишина осъзнах, че нещото, на което винаги бяхме разчитали, бе способността ни да общуваме тайно, когато си поискаме. Преди винаги, когато се налагаше спешно, под формата на афоризъм или цитат можехме да подхвърлим нещо на гръцки. Но сега бе невъзможно.

Джулиан не ни покани обратно в кабинета си. Гледахме го как върви по алеята и му махнахме, когато се обърна при задния вход за Лицея. Вече бе един и половина следобед.

След като изчезна, поседяхме малко в автомобила, напълно неподвижни. Дружеската усмивка за довиждане на Франсис бе изчезнала от лицето му. Изведнъж, с ярост, която ме изплаши, той се наведе напред и блъсна челото си във волана.

— Мамка му! — изкрещя. — Мамка му! Мамка му!

Хванах го за ръката и го разтърсих.

— Млъквай — казах.

— О, мамка му — изрева той и отметна глава назад, дланите му бяха притиснати към слепоочията. — Мамка му. Свърши се, Ричард.

— Млъквай.

— Свърши се. Това беше. Отиваме в затвора.

— Млъквай — казах отново. Странно, но паниката му ме бе отрезвила. — Трябва да измислим какво да правим.

— Виж — каза Франсис, — нека просто да заминем. Ако потеглим сега, докато се свечери ще бъдем в Монреал. Никой никога няма да ни открие.

— Не говориш смислено.

— Ще останем в Монреал няколко дни. Ще продадем колата. После ще вземем автобус за, не знам накъде, Саскачеуан например. Ще отидем на най-невероятното място, което можем да открием.

— Франсис, бих искал да се успокоиш за минута. Мисля, че можем да се справим с това.

— Какво ще правим?

— Ами, според мен, първо трябва да намерим Хенри.

— Хенри? — погледна ме с изумление. — Какво те кара да мислиш, че той ще ни помогне? Толкова е изперкал, че не знае от къде…

— Той няма ли ключ от кабинета на Джулиан?

Замълча за миг.

— Да. Да, мисля, че има. Или поне имаше.

— Виждаш ли. Ще открием Хенри и ще го докараме тук. Ще измисли някакво извинение, за да изкара Джулиан от кабинета. Тогава можем да се промъкнем по задното стълбище с ключа.

Планът беше добър. Единственият проблем бе да открием Хенри, което не се оказа толкова лесно, колкото си мислехме. Нямаше го в апартамента, а колата му не бе пред „Албемарл“, когато минахме оттам.

Върнахме се обратно в студентското градче, за да проверим в библиотеката, а после обратно в „Албемарл“. Този път двамата с Франсис слязохме от колата и влязохме вътре.

Хотел „Албемарл“ бе построен през деветнадесети век като усамотено място за богати болни. Беше сенчест и луксозен, с високи прозорци с щори и голяма, прохладна веранда, но не бе по-голям от някой голям частен дом, въпреки че всички от Ръдиърд Киплинг до Франклин Делано Рузвелт бяха отсядали тук.

— Опита ли при служителя на рецепцията? — попитах Франсис.

— Дори не си го помисляй. Регистрирали са се под измислено име, убеден съм, че Хенри е разказал на хотелиера някаква история, защото когато миналата нощ се опитах да я разпитам, тя веднага млъкна.

— Има ли начин да се промъкнем през фоайето?

— Нямам представа. Майка ми и Крис отсядаха веднъж тук. Хотелът не е голям. Доколкото знам, има само едно стълбище и трябва да минеш край рецепцията, за да стигнеш до него.

— Ами партерът?

— Според мен са на втория етаж. Камила спомена нещо за това, че са носили чантите нагоре. Може да има пожарно стълбище, но не знам как да го открия.

Застанахме на верандата. През вратата с мрежата виждахме тъмното и прохладно фоайе, а зад рецепцията имаше мъж на около шестдесет, очилата му за четене бяха половинки и бяха свалени ниско на носа му, четеше брой на „Бенингтън Банър“.

— С него ли си говорил? — прошепнах.

— Не. Говорих с жена му.

— Виждал ли те е?

— Не.

Бутнах вратата, проврях си главата за миг, а после влязох. Хотелиерът вдигна поглед от вестника и ме огледа презрително от горе до долу. Беше един от онези превзети пенсионери, които човек често вижда в Нова Англия, от онези, които се абонират за списания за антики и мъкнат платнените рекламни торби, които дават като подарък в частните телевизии.

Усмихнах му се най-лъчезарно. Забелязах, че зад рецепцията имаше дъска с ключове. От втория етаж липсваха три ключа — 2-В, — С и — Е, а от третия само един — 3-А.

Изгледа ни смразяващо.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита.

— Моля да ме извините, но дали нашите родители вече са пристигнали от Калифорния?

Изненада се. Отвори книгата за регистрации.

— Как се казват?

— Рейбърн, господин и госпожа Клоук Рейбърн.

— Не виждам такава резервация.

— Не съм сигурен, че са направили такава.

Погледна ме над очилата си.

— По принцип изискваме резервация с депозит, поне четиридесет и осем часа предварително.

— Не мислеха, че ще им трябва по това време на годината.

— Добре, но няма гаранция, че ще има свободна стая за тях, когато пристигнат — отсече той.

Щеше ми се да му кажа, че хотелът му е полупразен и че не виждам гостите да се избиват, за да влязат, но се усмихнах и казах:

— Тогава ще трябва да рискуват. Самолетът им е кацнал в Олбъни по обед. Всеки миг ще пристигнат тук.

— Добре тогава.

— Имате ли нещо против да изчакаме.

Очевидно имаше. Но не можеше да го каже. Кимна и се нацупи, несъмнено си мислеше за лекцията, свързана с резервациите, която щеше да изнесе на родителите ми. А после съвсем показно прошумоля с вестника и се зачете.

Седнахме на един неудобен викториански диван, колкото се може по-далеч от рецепцията.

Франсис не го свърташе на едно място и не спираше да се оглежда.

— Не искам да стоя тук — прошепна той близо до ухото ми, устните му едва мърдаха. — Страхувам се, че съпругата ще се върне.

— Този човек е непоносим, нали?

— Тя е още по-отвратителна.

Хотелиерът демонстративно не гледаше към нас. Всъщност ни беше обърнал гръб. Сложих ръка на рамото на Франсис.

— Веднага се връщам — прошепнах. — Кажи му, че съм отишъл да търся мъжката тоалетна.

Стълбите бяха покрити с килими и успях да се изкача без да вдигам много шум. Тръгнах бързо по коридора и видях 2-С и 2-В. Вратите бяха бели и не вещаеха нищо добро, но сега не беше моментът да се колебая. Почуках на 2-С. Никакъв отговор. Почуках отново, този път по-силно.

— Камила?

Тогава в 2-Е, която се намираше надолу по коридора, едно кученце започна да вдига невъобразим шум. „Нищо“ рекох си и точно щях да почукам на третата врата, когато тя изведнъж се отвори и пред мен се появи жена на средна възраст в пола за голф.

— Извинявайте — каза тя, — търсите ли някого?

Странно, мислех си, докато тичах нагоре по стълбите, но имах предчувствие, че ще бъдат на последния етаж. В коридора минах край кльощава шейсетинагодишна жена, облечена в басмена рокля. Тя носеше очила с широки рогови рамки и имаше остро, злобно лице като на пудел. Бе понесла купчина сгънати хавлии.

— Чакай! — извика. — Накъде си тръгнал?

Но вече я бях подминал и думках на вратата на 3-А.

— Камила! — изкрещях. — Аз съм, Ричард! Пусни ме!

И тогава като по чудо се появи тя: слънчевата светлина струеше зад нея и се разстилаше из коридора, беше боса и примигваше от изненада.

— Здравей — каза, — здравей! Какво правиш тук!

Зад гърба си чух гласа на жената на хотелиера:

— Какво си мислиш, че правиш тук? Кой си ти?

— Всичко е наред — каза Камила.

Бях останал без дъх.

— Пусни ме да вляза — задъхвах се.

Тя затвори вратата зад мен. Стаята беше красива — дъбова ламперия, камина, а в другата стая видях само едно легло, в чийто край бяха сритани завивките…

— Хенри тук ли е?

— Какво става? — по скулите й горяха алени кръгове. — Чарлс е добре, нали? Какво се е случило?

Чарлс. Бях го забравил. С мъка си поемах дъх.

— Не — казах. — Нямам време да обяснявам. Трябва да намерим Хенри. Къде е той?

— Защо?… — и погледна часовника. — Мисля, че е в кабинета на Джулиан.

— При Джулиан?

— Да. Какво става? — попита, когато видя изненадата по лицето ми. — Мисля, че имаше уговорка за два часа.

* * *

Забързах надолу по стълбите, за да подбера Франсис, преди хотелиерът и съпругата му да имат възможност да обменят информация.

— Какво да правим? — попита Франсис на път обратно към училище. — Да чакаме отвън и да следим за него?

— Боя се, че ще го изпуснем. Мисля, че ще е по-добре, ако някой от нас се качи и го изведе.

Франсис запали цигара. Пламъкът на клечката потрепери.

— Може всичко да е наред. Може би Хенри е успял да го вземе.

— Не знам — казах. Но си мислех същото. Ако Хенри видеше винетката, бях почти сигурен, че ще се опита да вземе листа, бях уверен и че ще бъде далеч по-умел в това от нас с Франсис. Освен това, колкото и маловажно да звучеше, Хенри бе любимецът на Джулиан. Ако решеше, можеше да измъкне цялото писмо под претекст, че ще го даде в полицията, за да анализират напечатаното, кой знае какво можеше да измисли?

Франсис ме погледна косо.

— Какво ще направи според теб Джулиан, ако разбере?

— Не знам — и така беше. Перспективата бе толкова немислима, че единствените реакции, които можех да си представя от негова страна, бяха мелодраматични и неправдоподобни. Джулиан умира от сърдечен удар. Джулиан не може да спре да плаче, един съсипан човек.

— Не мога да повярвам, че ще ни предаде.

— Не знам.

— Но той не може да го направи! Той ни обича.

Нищо не казах. Независимо от това какви чувства изпитваше Джулиан към мен, не можех да отрека, че изпитвах към него най-искрена обич и доверие. Моите родители се отдалечаваха от мен все повече и повече — години наред се отдръпваха от мен — и Джулиан се бе превърнал в единствената благосклонна фигура на родител в живота ми, изобщо единственият източник на някаква благосклонност. За мен той бе единственият ми защитник на този свят.

— Това беше грешка — каза Франсис. — Той трябва да го разбере.

— Може би — казах. Не можех да си представя какво би направил, когато разбере, но когато се опитах да си се представя как обяснявам някому цялата катастрофа, осъзнах, че щеше да ни е много по-лесно да обясним на Джулиан, отколкото на някого другиго. Помислих си, че вероятно реакцията му ще е близка до моята. Може би ще погледне на тези убийства като нещо тъжно, безумно, дело на преследвани, колоритно, а не като принципно егоистично и зло деяние, каквото беше. („Правил съм всичко — хвалел се старият Толстой, — дори съм убивал човек.“)

— Сещаш се за онова, което повтаряше Джулиан — каза Франсис.

— Кое?

— За хиндуисткия светец, който можел да избие хиляди на бойното поле, но това не било грях, ако нямал угризения.

Бях чувал Джулиан да го казва, но никога не бях разбрал какво имаше предвид.

— Ние не сме индуси.

— Ричард — каза Джулиан. Тонът му едновременно ме приветстваше и ми даваше да разбера, че съм избрал лош момент.

— Хенри тук ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Изглеждаше изненадан, но каза:

— Разбира се — и отвори вратата.

Хенри седеше на масата, на която учехме. От страната на прозореца бе и празният стол на Джулиан, придърпан близо до неговия. На масата имаше и други документи, но писмото бе пред тях. Хенри вдигна очи. Не изглеждаше доволен, че ме вижда.

— Хенри, мога ли да говоря с теб?

— Разбира се — отговори той студено.

Обърнах се, за да изляза в коридора, но той не ме последва. Избягваше погледа ми. „Мътните го взели“, помислих си. Мислеше си, че искам да продължа разговора ни от по-рано в градината.

— Би ли излязъл за минута?

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо.

Погледна ме учудено.

— Имаш предвид, че е нещо, което искаш да ми кажеш насаме?

Щях да го убия. Джулиан възпитано се преструваше, че не следи размяната на реплики, но последната възбуди любопитството му. Стоеше зад своя стол и чакаше.

— О, Боже — каза Джулиан. — Надявам се, че всичко е наред. Да изляза ли?

— О, не, Джулиан — отговори Хенри, като не гледаше към него, а към мен. — Не се притеснявай.

— Всичко наред ли е? — попита Джулиан и мен.

— Да, да. Просто трябва да се видя с Хенри за малко. Важно е.

— Не може ли да почака? — каза Хенри.

Писмото бе разпиляно по масата. С ужас видях как той бавно го разглеждаше, лист по лист като книга и се преструваше, че изучава страниците една по една. Не беше видял винетката. Не знаеше, че е там.

— Хенри, спешно е. Трябва да говоря с теб веднага.

Изненада се от настойчивостта в гласа ми. Спря и се извъртя в стола, за да ме погледне и сега и двамата ме гледаха втренчено. Докато се обръщаше, като част от движението обърна и страницата в ръката си. Сърцето ми се преобърна. Ето я винетката, обърната с лице нагоре. Бял дворец, украсен със сини завъртулки.

— Добре — каза Хенри, а после се обърна към Джулиан. — Извини ме. Ще излезем за малко.

— Разбира се — каза Джулиан. Изглеждаше мрачен и угрижен. — Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.

Искаше ми се да се разплача. Хенри ми бе обърнал внимание, но сега нямах нужда от него. Винетката лежеше изложена на масата.

— Какво има? — попита Хенри като не ме изпускаше от поглед.

Бе внимателен, съсредоточен като котка. Джулиан също ме гледаше. Писмото лежеше на масата между тях, точно в полезрението на Джулиан. Само трябваше да сведе очи.

Стрелнах с поглед писмото, а после Хенри. Той веднага разбра, обърна се плавно, но бързо. Не достатъчно бързо обаче, защото за тази част от секундата Джулиан бе погледнал надолу, небрежно, сякаш се бе замислил, но твърде бързо.

Не искам да си спомням за тишината, която последва. Джулиан се наведе напред и дълго гледа винетката на листа. После вдигна страницата и внимателно я огледа. „Екселсиор. Виа Венето.“ Зъбери от синьо мастило. Почувствах се странно олекнал. Главата ми беше напълно празна.

Джулиан си сложи очилата и седна. Огледа целия лист, много внимателно, отпред и отзад. Чувах далечен, детски смях някъде отвън. Най-накрая той сгъна писмото и го прибра в джоба си.

— Така — каза той. — Така, така, така.

Това се казва за повечето начеващи лоши събития в живота, но наистина не се бях подготвил за тази възможност. Единственото, което изпитах, докато седях там, не бе страх или угризение, а просто ужасно, смазващо унижение, кошмарен, обагрящ лицето ми в алено срам, какъвто не бях изпитвал от детството си. Онова, което бе още по-лошо, бе видът на Хенри и съзнанието, че той изпитва същото, при това още по-силно от мен. Мразех го, бях толкова бесен, че исках да го убия, но някак си не бях подготвен да го видя такъв.

Никой не каза нищо. Прашинки танцуваха в един слънчев лъч. Помислих си за Камила в „Албемарл“, за Чарлс в болницата и Франсис, който доверчиво чакаше в колата.

— Джулиан — каза Хенри, — мога да обясня.

— Моля те да го направиш — отвърна Джулиан.

Гласът му ме смрази до мозъка на костите. Общото между тях двамата с Хенри бе тази отчетлива студенина в поведението, понякога, когато бях край тях, имах чувството, че температурата пада. Винаги съм смятал, че студенината на Хенри бе негово основно качество, че извираше от него, а тази на Джулиан — проста облицовка на онова, което в същността си бе сърдечен и дружелюбен характер. Ала когато го погледнах сега, видях, че искрата в очите на Джулиан бе механична и бездушна. Сякаш очарователната театрална завеса бе паднала и за първи път го виждах такъв, какъвто бе в действителност: не благият стар мъдрец, не снизходителният и покровителствено настроен родител от мечтите ми, а един двуличник, неспособен да различи доброто от злото, чиито измамни украшения прикриваха едно любопитно, своенравно и безсърдечно същество.

Хенри заговори. Толкова ме болеше, докато го слушах — Хенри! — да се запъва с думите — опасявам се, че затова съзнанието ми е блокирало голяма част от тях. Подхвана съвсем типично, като се опита да се оправдае, но много бързо се препъна в безцветния отблясък на мълчанието на Джулиан. Тогава — все още потрепервам като си спомня — в гласа му се прокрадна една отчаяна, умоляваща нотка.

— Не ми харесваше да те лъжа, разбира се — „не му харесвало!“, все едно говореше за някоя грозна вратовръзка или скучна вечеря! — никога не сме искали да те лъжем, но се налагаше. Това е, чувствах, че се налагаше. Първата история бе нещастен случай и не си струваше да те безпокоим за нея, нали така? Но после, с Бъни… През последните месеци той не бе щастлив човек. Сигурен съм, че го знаеш. Имаше много лични проблеми, проблеми със семейството…

Продължаваше да говори и да говори. Мълчанието на Джулиан бе огромно, арктическо. Черен, бръмчащ шум отекваше в главата ми. „Не мога да издържа, трябва да се махна“ помислих си, но Хенри продължаваше да говори, а аз все така стоях там и се чувствах все по-зле и все повече ми причерняваше, докато слушах гласа на Хенри и наблюдавах изражението по лицето на Джулиан.

Не можех да го понеса и накрая се обърнах да си вървя. Джулиан ме видя.

Рязко прекъсна Хенри.

— Достатъчно.

Настана кошмарно мълчание. Гледах го втренчено. „Това е“, помислих си с парализиращ ужас, „няма да слуша повече. Не иска да остане насаме с него.“

Джулиан бръкна в джоба си. Невъзможно бе да разчета изражението по лицето му. Извади писмото и го подаде на Хенри.

— Мисля, че е по-добре да го задържиш.

Не стана от масата. Двамата с Хенри излязохме, без да продумаме. Сега, като се замисля, ми се струва странно. Тогава го видях за последен път.

С Хенри не си говорихме в коридора. Вървяхме бавно, извърнали очи в различни посоки, като непознати. Слизах по стълбите, а той застана до перваза на прозореца на стълбищната площадка, загледан навън със сляп, невиждащ поглед.

* * *

Франсис изпадна в паника, когато видя изражението на лицето ми.

— О, не! О, Боже мой! Какво се е случило?

Измина доста време преди да успея да кажа нещо.

— Джулиан видя — казах.

— Какво?

— Видя листа с винетката. Сега е у Хенри.

— Как го взе?

— Джулиан му го даде.

Франсис ликуваше.

— Дал му го е? Дал е писмото на Хенри?

— Да.

— И няма да каже на никого?

— Не, не мисля, че ще го направи.

Сепна се от потиснатостта в гласа ми.

— Тогава какво има? — попита кресливо той. — Взели сте го, нали? Всичко е наред. Всичко е наред сега. Нали?

Гледах през прозореца на колата към прозореца на кабинета на Джулиан.

— Не. Не, наистина не мисля, че всичко е наред.

Преди години в една стара тетрадка написах: „Едно от най-привлекателните качества на Джулиан е неговата неспособност да види някого или нещо в истинската му светлина“. А под това, с различно мастило, „това е може би и едно от моите най-привлекателни качества (?)“.

Винаги ми е било трудно да говоря за Джулиан, без да придавам романтична окраска на характера му. В много отношения го обичах повече от всичко, именно при него съм най-изкушен да разкрасявам, да превъзнасям, да пресъздавам из основи. Това сигурно се дължи на факта, че самият Джулиан непрекъснато пресъздаваше хората и събитията около себе си, имаше обичая да придава добрина, мъдрост, смелост, или очарование на деяния, в които нямаше нищо такова. Това бе една от причините да го обичам: заради онази разкрасяваща светлина, в която ме виждаше, заради човекът, в който се превръщах, когато бях с него, заради онова, което ми позволяваше да бъда.

Сега, разбира се, би било лесно да свърна в другата крайност. Мога да обясня така тайната на очарованието на Джулиан: че се лепваше за млади хора, които искаха да се чувстват по-добре от всички останали, че притежаваше необичайната дарба да изкривява усещанията за малоценност в превъзходство и арогантност. Мога да кажа и че не го правеше от алтруизъм, а от чисто свои егоистични подбуди. Мога доста да развия това си твърдение и вярвам, че ще бъда доста точен. Но това пак няма да обясни изначалната магия на неговата личност или защо, дори и в светлината на последвалите събития, все още имам непреодолимото желание да гледам на него така, както го видях за първи път — мъдрият възрастен мъж, който изникна неочаквано пред мен на една пуста отсечка от житейския път и ми направи омагьосващото предложение да сбъдне всичките ми желания.

Но дори и в приказките тези мили стари господа с техните омайващи предложения не винаги се оказват такива, каквито изглеждат. Приемането на тази истина не би трябвало да представлява кой знае каква трудност за мен, но по някаква причина е точно обратното. Повече от всичко ми се иска да мога да кажа, че лицето на Джулиан се е сгърчило, когато е чул какво сме направили. Ще ми се да можех да кажа, че е отпуснал глава на масата и е заплакал, заплакал за Бъни, плакал е за нас, плакал е за грешните посоки и погубения живот: че е плакал за себе си, за това, че е бил толкова сляп, че систематично е отказвал да прогледне.

В действителност, бях силно изкушен да кажа, че бе постъпил точно така, въпреки че това изобщо не отговаря на истината.

Един внимателен наблюдател на онова, което се крие зад блясъка на изградените фасади, социални и всякакви — Джордж Оруел — се срещал няколко пъти с Джулиан и не го харесал. Писал до свой приятел: „Когато видиш за първи път Джулиан Мороу, оставаш с впечатлението, че е човек с невероятно състрадание и сърдечност. Но онова, което наричате негово «азиатско спокойствие» е според мен маска, зад която се крие една огромна студенина. Той неизменно отвръща със същия образ, с който се обърнеш към него, създавайки илюзията за топлина и дълбочина, а всъщност е крехък и плитък като огледало. Актън“ — очевидно става дума за Харълд Актън, който по това време също е бил в Париж и е бил приятел и на Оруел, и на Джулиан — „не е съгласен. Но аз мисля, че той не е човекът, комуто можем да се доверим.“

Много съм размишлявал над този откъс, както и над една особено остроумна забележка, направена някога не от кого да е, а от Бъни:

— Знаеш ли — каза той, — Джулиан е като онези хора, които ще изберат любимите си бонбони от кутията и ще оставят другите.

Погледната така, забележката изглежда доста енигматична, но всъщност не мога да се сетя за по-точна метафора за характера на Джулиан. Тя е подобна на забележката, отправена ми веднъж от Жорж Лафорг, когато възхвалявах Джулиан до небесата.

— Джулиан — каза той рязко, — никога няма да бъде учен от първа величина, защото може да вижда нещата само в една определена плоскост.

Когато енергично му възразих и го попитах какво лошо има да съсредоточиш цялото си внимание само върху две неща, ако тези две неща са Изкуството и Красотата, Лафорг отговори:

— Няма нищо лошо в любовта към Красотата. Но ако Красотата не е свързана с нещо по-съдържателно, винаги е повърхностна. Не става дума за това, че твоят Джулиан избира да се съсредоточи върху определени възвишени неща, а че решава да пренебрегне други, които също имат толкова голямо значение.

Смешно. Когато преразказвах тези събития, се борех срещу склонността да обрисувам Джулиан прекалено сантиментално, да го накарам да изглежда прекален светец, което на практика би означавало да го подправя, само за да направя нашето благоговение пред него по-разбираемо. И да придам на образа му нещо повече освен собствената ми склонност да правя интересните хора добри. Знам, че преди казах, че бе съвършен, но всъщност бе далеч от това съвършенство. Можеше да бъде глупав и суетен, отчужден и често жесток, но пак го обичахме, въпреки това, заради това.

На следващия ден изписаха Чарлс от болницата. Франсис настояваше да отседне за кратко в неговия дом, но той се наложи да се прибере в собственото си жилище. Бузите му бяха хлътнали, беше отслабнал и трябваше да се подстриже. Беше намусен и потиснат. Не му казахме за случилото се.

Изпитах съжаление към Франсис. Виждаше се, че се тревожи за Чарлс и бе разстроен, че той се държи толкова враждебно и необщително.

— Искаш ли да обядваме? — попита Франсис.

— Не.

— Хайде да отидем в „Брасери“.

— Не съм гладен.

— Ще бъде приятно. Ще те черпя едно от ония рула, които толкова много обичаш да ядеш за десерт.

Отидохме в „Брасери“. Беше единадесет преди обед. По нещастно стечение на обстоятелствата, сервитьорът ни настани на същата маса, на която преди по-малко от двадесет и четири часа бяхме седели с Франсис и Джулиан. Чарлс не погледна менюто. Поръча два пъти блъди мери и ги изпи едно след друго. После си поръча трето.

С Франсис оставихме вилиците и се спогледахме смутено.

— Чарлс — каза Франсис, — защо не си поръчаш омлет?

— Казах ти, че не съм гладен.

Франсис взе едно меню и набързо го прехвърли. После кимна на сервитьора.

— Казах, мамка му, че не съм гладен — каза Чарлс, без да вдига поглед. Беше му трудно да задържи цигарата между показалеца и безименния си пръст.

След това никой нямаше какво повече да каже. Нахранихме се и платихме, но не преди Чарлс да има достатъчно време, за да довърши третия коктейл и да си поръча четвърти. Наложи се да го крепим до колата.

Не бях кой знае колко ентусиазиран за часа по гръцки, но когато дойде понеделник, станах и тръгнах. Хенри и Камила дойдоха поотделно, в случай че Чарлс решеше да се появи, което, слава Богу, той не направи. Забелязах, че Хенри бе подпухнал и много блед. Загледа се през прозореца и не обърна никакво внимание на мен и Франсис.

Камила беше нервна, може би се срамуваше от начина, по който се държеше Хенри. Силно желаеше да разбере какво става с Чарлс и ни отрупа с въпроси, на повечето от които не получи никакъв отговор. Скоро стана десет и десет, а после и десет и петнадесет.

— Никога не се е случвало Джулиан да закъснява толкова — каза Камила и погледна часовника си.

Изведнъж Хенри се изкашля. Гласът му бе странен и дрезгав, сякаш бе паднал, защото не бе използван отдавна.

— Няма да дойде.

Обърнахме се към него.

— Моля? — каза Франсис.

— Според мен днес няма да дойде.

Точно тогава чухме стъпки и на вратата се почука. Не беше Джулиан, а административният ръководител на студентите. Вратата се отвори със скърцане и той погледна вътре.

— Така, така — каза. Беше лукав, оплешивяващ мъж в началото на петдесетте и се славеше като доста безочлив. — Значи така изглежда Светилището. Светая светих. Досега нито веднъж не съм бил допускан вътре.

Погледнахме го.

— Не е зле — каза той замислено. — Помня, че преди петнадесет години, преди да построят новата сграда на научния факултет, се наложи да настанят няколко от съветниците тук горе. Имаше една психоложка, която обичаше да оставя вратата си отворена, смяташе, че така се създава приятелска атмосфера. Винаги поздравяваше Джулиан и му пожелаваше приятен ден когато минеше край вратата й. Можете ли да си представите, че Джулиан се обади на злия ми предшественик Чанинг Уилямс и заплашил да напусне, ако тя не се премести? — той се изхили. — „Онази ужасна жена“, така я наричаше. „Не мога да търпя тази ужасна жена да ме заговаря всеки път, когато мина край нея.“

Това бе история, която се разправяше из Хампдън, самият декан по учебната част бе разпространил известна част от нея. Психоложката не само бе оставила вратата си отворена, но и се бе опитала да накара Джулиан да направи същото.

— Честно да ви призная — каза той, — очаквах нещата да бъдат малко по-класически. Светилници. Хвърляне на дискове. Голи младежи да се борят на пода.

— Какво искате? — попита не много учтиво Камила.

Той млъкна, след като го прекъснаха, и й се усмихна мазно.

— Трябва да поговорим. Току-що научихме, че Джулиан е извикан съвсем ненадейно извън колежа. Взел е отпуска за неопределен срок и не се знае кога ще се върне. Няма нужда да споменавам — изрече фразата със саркастична изтънченост, — че това ви поставя в доста интересна ситуация от гледна точка на учебната година, особено когато краят на семестъра е след три седмици. Разбрах, че няма навика да дава писмени изпити?

Зяпнахме го.

— Курсови работи ли пишете? Песни ли пеехте? По какъв начин определяше крайната ви оценка?

— Устен изпит върху консултационните часове — каза Камила, — и срочна писмена работа за часовете по цивилизация — тя беше единствената от нас, която имаше достатъчно сили, за да говори. — За часовете по писане разширен превод от английски на гръцки, откъсът бе по негов избор.

Деканът се престори, че размишлява над това. После си пое дъх и каза:

— Проблемът, пред който сте изправени — сигурен съм, че го осъзнавате — е, че понастоящем не разполагаме с друг преподавател, който да поеме часовете ви. Господин Делгадо знае писмено гръцки и заяви, че с удоволствие ще провери писмените ви работи, но този семестър програмата му е запълнена. Самият Джулиан бе доста неотзивчив по този въпрос. Предложих му да ни препоръча евентуален заместник, но той отговори, че не познава такъв.

Извади лист хартия от джоба си.

— И така, хрумнаха ми три възможности, които стоят пред вас. Първата е да не доизкарате годината и да завършите през есента. Проблемът тук е следният: дълбоко се съмнявам, че катедрата по художествена литература и лингвистика ще наеме друг преподавател по класическа литература. Интересът към предмета е толкова малък, че по всеобщо съгласие тази част от учебната програма трябва да бъде отменена, особено сега, когато се опитваме да изправим на крака катедрата по семиотика.

Пое си дълбоко дъх.

— Втората възможност е да не приключите годината и да завършите работата по време на летните семинари. Третата възможност е, обръщам ви внимание, временно да намерим заместник. Разберете, много е съмнително, че така, както се развиват нещата, ще продължим да предлагаме степен по класическа филология в Хампдън. Мисля, че катедрата по английска литература ще приеме онези от вас, които решат да останат тук, при това с минимална загуба на учебни кредити, въпреки че по мое мнение всеки от вас, за да изпълни изискванията на катедрата, е изправен пред два семестъра допълнително учене, преди да можем да говорим за дипломиране. Във всеки случай — той погледна списъка, — сигурен съм, че сте чували за Хакет, подготвителното училище за момчета. В Хакет обръщат много сериозно внимание на класическите езици. Тази сутрин се свързах с директора и той каза, че би бил щастлив да изпрати преподавател, който два пъти в седмицата да ръководи заниманията ви. От ваша гледна точка това може да изглежда като най-добрата възможност, но при всички положения няма да е идеалното разрешение, като се има предвид, че трябва да можете да разчитате на покровителството на…

Точно този момент избра Чарлс, за да влети през вратата.

Влезе, залитайки и се огледа. Технически погледнато, може би точно в този момент не беше пиян, но е бил достатъчно скоро, така че няма защо да издребняваме. Краищата на ризата му висяха отвън. Косата му падаше на дълги, мръсни кичури над очите.

— Какво? — каза той след малко. — Къде е Джулиан?

— Нямате ли обичая да чукате? — попита деканът.

Чарлс се обърна несигурно и го изгледа.

— Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?

— Аз — каза приветливо деканът, — съм деканът по учебната част.

— Какво си направил с Джулиан?

— Той ви напусна. Зарязал ви е, ако мога така да се изразя. Много внезапно трябвало да отпътува от страната и не знае нищо, или не е мислил, за връщането си. Даде ми да разбера, че е нещо свързано с Държавния департамент, правителството на Исрам и всичко останало. Мисля, че можем да се поздравим, защото няма да имаме повече проблеми от такова естество, въпреки че принцесата учеше тук. В такива случаи човек си мисли само за престижното име на своя ученик, за съжаление, но и за миг не се замисля за евентуалните последици. Да ме убиете, не мога да си представя какво точно ще иска правителството на Исрам от Джулиан. Нашият, Хампдънски Салман Рушди — изхили се, доволен от шегата си, а после отново погледна листа. — Във всеки случай, уредих преподавателят от Хакет утре да се срещне с вас тук, в три следобед. Надявам се, че това не обърква ничия програма. Ако има нещо такова, за вас ще бъде добре да преразгледате приоритетите си, тъй като това е единственото време, когато той е на разположение да отговаря на вашите…

Знаех, че Камила не бе виждала Чарлс повече от седмица и знаех, че не можеше да бъде подготвена за това колко зле изглеждаше. Тя го бе зяпнала, а на лицето й бе изписана не толкова изненада, колкото паника и ужас. Дори Хенри изглеждаше слисан.

— И, разбира се, това ще изисква известна склонност към компромиси и от ваша страна, тъй като…

— Какво? — прекъсна го Чарлс. — Какви ги говориш? Каза, че Джулиан е заминал…

— Младежо, позволете ми да ви поздравя за умението, с което боравите с английския език.

— Какво се е случило? Просто си е събрал нещата и си е тръгнал?

— С една дума, да.

Настъпи кратко мълчание. А после Чарлс каза високо и ясно:

— Хенри, защо ли по някаква причина си мисля, че за всичко си виновен ти?

Тогава последва дълго и не толкова приятно мълчание. После Чарлс се завъртя и изскочи навън, като затръшна вратата след себе си.

Деканът се изкашля.

— Както казвах… — поде той отново.

Странно наистина, но дори при така стеклите се обстоятелства, все още бях в състояние да се разстроя от факта, че образованието ми в Хампдън бе отишло на вятъра. Кръвта ми се смрази, когато деканът каза „два допълнителни семестъра“. Знаех със същата сигурност, с която знаех, че нощта следва деня, че по никакъв начин не можех да принудя родителите си да дадат своя мизерен, но твърде нужен принос за една допълнителна учебна година. Бях загубил време, когато три пъти сменях специалността, когато се прехвърлих от Калифорния, а щях да изгубя още повече, ако отново се прехвърлех, дори ако приемехме, че можех дори да се прехвърля в друг колеж, че мога да получа още една стипендия с нашарената ми характеристика и шарените ми оценки. Защо, питах се, защо постъпих толкова глупаво, защо не избрах едно нещо и не останах да го уча, как се случи така, че понастоящем бях в края на третата си година в колежа и нямаше какво да представя по същество?

Онова, което ме ядоса още повече, бе, че сякаш на никой друг от останалите не му пукаше. Знаех, че за тях това нямаше никакво значение. Какво щеше да им струва, ако трябваше да изкарат един допълнителен семестър? Какво значение имаше, ако не успееха да се дипломират, ако трябваше да се приберат обратно вкъщи? Поне имаха домове, в които да се приберат. Имаха попечителски фондове, издръжки, чекове от дивиденти, изцяло предани им баби, чичовци с връзки, любящи семейства. За тях колежът бе само спирка, някакъв вид младежко забавление. За мен бе главната, единствената ми възможност. И аз я бях пропилял.

Прекарах няколко безумни часа, крачейки из стаята си — това е, бях започнал да мисля за нея като за моя, но всъщност не беше така. След три седмици трябваше да я напусна и тя сякаш вече придобиваше един безсърдечен дух на безличност, трябваше да напиша и уведомително писмо до службата за финансово подпомагане. Единственият начин, по който можех да получа образователна степен, тоест по същество единственият, по който можех да придобия средства, за да се издържам сам по един поносим начин, бе ако Хампдън се съгласеше да поеме цялата такса за обучението ми през тази допълнителна година. Доста нападателно посочих, че не по моя вина Джулиан бе решил да напусне. Изтъкнах всяка жалка похвала и награда, която бях спечелил от осми клас насам. Приведох като довод, че една година, прекарана в изучаване на класически езици, може само да укрепи и обогати този нов и толкова желан курс по английска литература.

Накрая завърших молбата си, след като я изпълних с пламенни драсканици, легнах на леглото и заспах. Събудих се в единадесет часа, направих някои промени и се отправих към нощната читалня, за да я напечатам. По пътя се отбих в пощата, в кутията си намерих съобщение, в което за мое невероятно задоволство ме уведомяваха, че съм получил работата по наглеждането на апартамента в Бруклин и че преподавателят искал да се срещнем по някое време през идната седмица, за да обсъдим списъка със задълженията ми.

Добре, помислих си, поне лятото е осигурено.

Нощта бе хубава, пълнолуние, поляната блестеше като сребро, фасадите на сградите хвърляха квадратни, черни сенки, с ясно очертани контури върху тревата. Повечето от прозорците бяха тъмни — всички спяха, бяха си легнали рано. Забързах се през поляната към библиотеката, където на последния етаж лампите в нощната читалня — „Къщата на вечното учение“, както я наричаше Бъни в щастливите дни — светеха ярко и силно, и сияеха в жълто през върховете на дърветата. Качих се по външните стълби — метални, като пожарно стълбище, като стълбите в моя кошмар — обувките ми тракаха по метала така, че бих се изнервил, ако не бях толкова разсеян.

През прозореца видях самотна тъмна фигура в черен костюм. Беше Хенри. Пред него бяха струпани книги, но не работеше. Не знам защо, но се сетих за онази февруарска нощ, когато го видях да стои в сенките под прозорците на кабинета на доктор Роланд, тъмна и самотна фигура, с ръце в джобовете и снегът, който се вихреше в празните арки на уличните лампи.

Затворих вратата.

— Хенри — казах. — Хенри. Аз съм.

Той не се обърна.

— Току-що се връщам от къщата на Джулиан — каза той с равен глас.

Седнах.

— И?

— Къщата е затворена. Заминал е.

Настъпи дълго мълчание.

— Знаеш ли, много ми е трудно да повярвам, че го е направил — светлината се отразяваше в стъклата на очилата му, под тъмната и лъскава коса лицето му бе мъртвешки бледо. — Това е просто проява на малодушие. Затова е напуснал. Защото се страхува.

Капаците бяха отворени. Мокър вятър шумолеше в дърветата. Отвъд тях облаците, бързи и необуздани, плуваха над луната.

Хенри си свали очилата. Така и не свикнах да го виждам без тях, винаги ми се струваше гол и уязвим.

— Той е страхливец — каза. — Ако беше на нашето място, щеше да направи абсолютно същото. Просто е прекалено голям лицемер, за да го признае.

Не отговорих.

— На него дори не му пука, че Бъни е мъртъв. Можех да му простя, ако това бе причината да се чувства по този начин. Нямаше да му пука, дори да бяхме убили половин дузина души. Единственото, което има значение за него, е да опази името си чисто. По същество той това и каза, когато говорих с него снощи.

— Ходил си при него?

— Да. Човек би се надявал, че това ще значи за него повече от собственото му удобство. Щеше да покаже някакъв характер, дори ако ни беше предал, не че исках да ме предаде. Но у него няма нищо освен малодушие. Да избяга по този начин!

Дори и след всичко, което се бе случило, горчивината и разочарованието в гласа на Хенри ме пробождаха дълбоко в сърцето.

— Хенри — исках да кажа нещо мъдро, че Джулиан бе просто човек, че бе стар, че плътта и кръвта са немощни и слаби, и че настъпва време, когато трябва да надминем учителите си. Но се оказах неспособен да изрека каквото и да било.

Той извърна своите слепи, невиждащи очи към мен.

— Обичах го повече от собствения си баща — каза той. — Обичах го повече от всеки друг на света.

Вятърът се бе усилил. Дъждът леко трополеше по покрива. Много дълго време седяхме просто така, без да говорим.

В три следобед на следващия ден отидох да се срещна с новия преподавател.

Когато влязох в кабинета на Джулиан, се стреснах. Помещението бе напълно празно. Нямаше ги книгите, килимите, голямата кръгла маса. Бяха оставили единствено завесите на прозорците и една японска гравюра, дадена му от Бъни и закрепена с кабърчета. Камила беше там, както и Франсис, който изглеждаше доста смутен, както и Хенри. Той стоеше до прозореца и правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на непознатия.

Учителят бе довлякъл някакви столове от трапезарията. Беше около трийсетгодишен мъж, с кръгло лице и руса коса, облечен с поло и дънки. На едната от розовите му ръце силно блестеше венчална халка, около него се носеше натрапчив аромат на афтършейв.

— Добре дошъл — каза той и се наведе, за да се ръкува с мен, а в гласа му чух ентусиазма и снизхождението на човек, свикнал да работи с юноши. — Казвам се Дик Спенс. А ти?

Часът беше кошмарен. Сърце не ми дава отново да премина през това. Гласът му бе покровителствен в началото, когато ни раздаде една страница от Новия завет с думите:

— Разбира се, не очаквам от вас да доловите нюансите, за мен е достатъчно, ако успеете да схванете смисъла.

После постепенно в тона му се появи изненада:

— Виж ти! Доста сте напреднали за студенти!

А после зае и отбранителна позиция:

— От доста време не съм виждал студенти с вашето ниво.

Докато накрая се стигна и до унижението. Той бе капелан в Хакет и гръцкият му, който бе учил предимно в семинарията, бе груб и посредствен дори и по моите стандарти. Бе един от онези езикови преподаватели, които силно разчитат на мнемотехниката.

— „Агатон“192. Знаете ли как помня тази дума? „Агата Кристи пише наистина добри криминални романи.“

Презрителното изражение на Хенри бе неописуемо. Ние, останалите, мълчахме унизени. Появата на Чарлс не подобри положението. Той влезе, залитайки, двадесет минути след започването на часа, очевидно пиян. Появата му предизвика повторен цикъл от предишните официалности.

— Добре дошъл. Казвам се Дик Спенс. А ти?

Колкото и да не е за вярване, но последва повторение и на унизителния етюд с „агатон“.

Хенри каза ледено, на прекрасен атически гръцки:

— Мой прекрасни приятелю, добре, че е твоето търпение, иначе щяхме да се валяме в невежество, като прасета в кочина.

Преподавателят погледна крадешком часовника си:

— Виж ти! Изглежда, че времето ни за днес изтича!

След края на часа петимата седяхме, потънали в мрачна тишина.

— Добре де, само още две седмици — каза Франсис, когато излязохме навън.

Хенри запали цигара.

— Аз няма да се върна.

— Аха — каза саркастично Чарлс. — Точно така. Дай му да се разбере.

— Но, Хенри — намеси се Франсис, — трябва да дойдеш. Хенри пушеше от цигарата със силно стиснати устни и се държеше решително.

— Не, не трябва.

— Две седмици. Само толкова.

— Горкичкият — каза Камила. — Прави най-доброто, на което е способен.

— Но това не е достатъчно за него — каза на висок глас Чарлс. — Кого очаква? Шибаният Ричмънд Латимър193?

— Хенри, ако не идваш, ще отпаднеш — намеси се Франсис.

— Не ми пука.

— На него не му се налага да ходи на училище — каза Чарлс. — Той може да прави каквото си поиска. Може да се провали на всеки един шибан изпит и неговият баща пак ще му праща тлъстия чек с издръжката всеки месец…

— Не казвай повече „шибам“ — каза Хенри тихо, но заплашително.

— Шибам? Какво има, Хенри? Никога преди не си чувал тази дума? Не е ли точно това, което правиш всяка вечер със сестра ми?

Помня, когато бях дете, видях как баща ми веднъж удари майка ми без абсолютно никаква причина. Понякога удряше и мен, но не разбирах, че го прави просто защото е в лошо настроение и вярвах, че измислените му оправдания („Говориш прекалено много“, „Не ми говори така“), някак си даваха основание за наказанието. Но осъзнах, че детинското впечатление за баща ми като за Справедливия законодател бе напълно погрешно в деня, когато го видях да удря майка ми, защото бе отбелязала, напълно невинно, че съседите пристрояват къщата. По-късно той щеше да твърди, че тя го провокирала, че това било упрек към способността му да печели пари, а тя през сълзи на очи щеше да се съгласи. Напълно зависехме от този човек, който не само бе заблуден и невеж, но и некомпетентен във всичко. Нещо повече, знаех, че майка ми бе неспособна да му се опълчи. Беше като да влезеш в кабината на самолет и да видиш, че пилотът и неговият заместник са пияни и припаднали на местата си. Така седях и сега пред Лицея и ме заливаше черен ужас, примесен с неверие, който в интерес на истината не се различаваше толкова от ужаса, който бях изпитал, когато бях на дванадесет и седях на високото столче в нашата слънчева кухня в Плано. С изумление си помислих „Кой командва тук? Кой пилотира самолета?“

* * *

Проблемът беше, че Чарлс и Хенри трябваше да се явят в съда след по-малко от седмица заради историята с колата на Хенри.

Знаех, че Камила се бе поболяла от тревога. Никога не я бях виждал да се страхува от нещо, но сега се боеше. По някакъв перверзен начин изпитвах задоволство от нейното нещастие, но не можеше да се отрече, че ако Хенри и Чарлс, които на практика едва не се сбиваха всеки път, щом се озовяха в една стая, щяха да се явяват пред съдията, трябваше да демонстрират някаква склонност за съдействие и приятелство, в противен случай възможният изход бе катастрофален.

Хенри бе наел адвокат от града. Камила бе споходена от слаб оптимизъм, дължащ се на надеждата, че една трета страна ще може да изглади противоречията между тях, но следобеда в деня на срещата тя ми се обади по телефона.

— Ричард — каза тя, — трябва да говоря с теб и Франсис.

Изплаших се от интонацията й. Когато пристигнах в апартамента на Франсис, го намерих силно развълнуван, а нея разплакала.

Само веднъж преди това я бях виждал да плаче, но и тогава мисля, че беше от нерви и изнемога. Но този път беше различно. Погледът й бе безучастен, очите хлътнали, а по лицето й се бе изписало отчаяние. По бузите й се стичаха сълзи.

— Камила — казах, — какво става?

Не ми отговори веднага. Постепенно разбрах какво се бе случило. Хенри и Чарлс отишли на среща с адвоката, а Камила в ролята на умиротворител ги придружила. На първи поглед изглеждало, че всичко ще бъде наред. Хенри явно не бил наел адвоката от чист алтруизъм, а защото съдията, пред когото щели да се явяват, се славел като много суров към пияните шофьори и имало вероятност Хенри да изгуби шофьорската си книжка или колата, или и двете, тъй като Чарлс нито имаше валидна шофьорска книжка, нито застраховката на Хенри го покриваше. В цялата история пък Чарлс очевидно се чувствал преследван, но въпреки това бил готов да продължи напред, но не защото изпитвал някаква привързаност към Хенри, както обяснявал на всеки, който бил готов да го изслуша, а защото му било писнало да го обвиняват за неща, за които не носел вина, но нямало да спрат да му ги натякват, ако Хенри загубел шофьорската си книжка.

Срещата обаче се оказа катастрофална. В офиса Чарлс бил мрачен и мълчалив. Това само по себе си било достатъчно притеснително, но адвокатът го попритиснал малко повечко и той без предупреждение изперкал.

— Трябваше да го чуеш — каза Камила. — Заяви на Хенри, че не го било грижа, ако си загуби колата. Каза му, че не му пукало, ако съдията ги вкара и двамата в затвора за петдесет години. А Хенри… ами можеш да си представиш как реагира Хенри. Избухна. Адвокатът помисли, че са се побъркали. Непрекъснато се опитваше да накара Чарлс да се успокои и да се държи разумно. А Чарлс му отвърна: „Не ми пука какво ще му се случи. Не ми пука, дори да умре. Ще ми се да бе мъртъв.“

По нейните думи нещата толкова загрубели, че адвокатът ги изритал от кабинета си. По целия коридор се отваряли врати — един застрахователен агент, данъчен оценител и зъболекар в бяла престилка били подали глави, за да видят за какво е целият този шум. Чарлс излетял навън, не знаела дали се е прибрал вкъщи пеша или е взел такси.

— А Хенри?

Тя разтърси глава.

— Хенри беше побеснял — гласът й бе изтощен, пропит от безнадеждност. — Бях тръгнала след него към колата, когато адвокатът ме дръпна настрани. „Виж сега, каза ми той. Не знам какво е положението, но брат ти очевидно е доста разстроен. Моля те, накарай го да разбере, че ако не се усмири, ще загази много повече, отколкото си е представял. Съдията няма да бъде особено благосклонен към тях, дори и ако се появят като хрисими агнета. Почти със сигурност ще наложи на брат ти да се запише за лечение от алкохолизъм, което може и да не е чак толкова лоша идея, предвид онова, което видях днес. Има доста голяма вероятност съдията да го пусне на свобода условно, което не е толкова лесно, колкото изглежда. Съществува и доста голям риск или да го прати в затвора, или да го прати в охраняваното отделение на центъра за лекуване на алкохолизма в Манчестър.“

Тя бе силно разстроена. Франсис бе мъртвешки блед.

— Какво казва Хенри? — попитах.

— Казва, че не му пука за колата — отговори тя. — Не му пука за нищо. „Нека върви в затвора“, така каза.

— Виждал ли си съдията? — обърна се Франсис към мен.

— Да.

— Какъв е?

— Да ти кажа право, изглеждаше костелив орех.

Франсис запали цигара.

— Какво ще се случи, ако Чарлс не се появи? — попита той.

— Не съм сигурен. Почти съм убеден, че ще дойдат да го търсят.

— А ако не го открият?

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Мисля, че трябва за известно време да изведем Чарлс от града — каза Франсис. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. — Училището почти свърши. Няма нищо, което да го задържа тук. Мисля, че трябва да го изпратим при майка ми и Крис в Ню Йорк за няколко седмици.

— При сегашното му поведение?

— Имаш предвид пиянството ли? Мислиш ли, че майка ми има нещо против пияниците? Ще бъде в съвсем сигурни ръце.

— Според мен — каза Камила, — няма да успееш да го убедиш да замине.

— Мога сам да го заведа — отговори Франсис.

— Ами ако избяга? — изтъкнах аз. — Върмонт е едно, но в Ню Йорк може да се забърка в много по-големи проблеми.

— Добре — каза раздразнено Франсис, — добре, беше просто идея — прокара ръка през косата си. — Знаете ли какво можем да направим? Можем да го заведем извън града.

— Имаш предвид твоята къща ли?

— Да.

— Какво ще постигнеш?

— На първо място, лесно ще го закараме там. А какво може да направи, след като веднъж се озове там? Няма да има кола. Къщата е на километри от пътя. Не можеш да накараш някой шофьор на такси от Хампдън да те вземе от там за нищо на света.

Камила замислено го гледаше.

— Чарлс обича да ходи извън града — каза тя.

— Зная — продължи доволно Франсис. — Какво би било по-лесно? А и няма да се налага да го държим там дълго. Ние с Ричард ще останем при него. Ще купя една каса шампанско. Ще изглежда като купон.

Не беше лесно да накараме Чарлс да отвори вратата. Стори ни се, че чукахме около половин час. Камила ни бе дала ключ, но не искахме да го използваме, освен ако не се налагаше и точно когато размишлявахме над това, резето изщрака и Чарлс примигна срещу нас през процепа.

Изглеждаше дезориентиран, видът му беше ужасен.

— Какво искате?

— Нищо — отвърна доста спокойно Франсис, въпреки първоначалната смаяна пауза. — Може ли да влезем?

Чарлс гледаше ту единия, ту другия.

— Има ли някой друг с вас?

— Не — отговори Франсис.

Отвори вратата и ни пусна да влезем. Щорите бяха спуснати и жилището миришеше на кисело, като боклук. Когато очите ми привикнаха със сумрака, видях мръсни чинии, огризки от ябълки и кутии от супа, с които буквално бяха отрупани почти всички свободни повърхности. До хладилника, подредени с една перверзна спретнатост, стояха редица празни бутилки от уиски.

Една гъвкава сянка се стрелна по плота на кухнята, заизвива се между мръсните тигани и празните кутии от мляко. „Боже, рекох си, това плъх ли е?“ Но тогава тя скочи на пода, размахвайки опашка и видях, че е котка. Очите й светеха срещу нас в тъмнината.

— Намерих я на една празна строителна площадка — каза Чарлс. Забелязах, че дъхът му не вонеше на алкохол, а подозрително на мента. — Не е много питомна — вдигна ръкава на халата си, за да ни покаже мръсна и възпалена на вид плетеница от одрасквания по ръката си между лакътя и китката.

— Чарлс — обърна се към него Франсис, подрънквайки нервно с ключовете от колата — отбихме се, защото отиваме извън града. Решихме, че ще е добре да се махнем за известно време. Искаш ли да дойдеш?

Чарлс присви очи. Свали ръкава.

— Хенри ли ви изпрати?

— Божичко, не — изненада се Франсис.

— Сигурен ли си?

— Не съм го виждал с дни.

Чарлс все още не изглеждаше убеден.

— Дори не му говорим — казах аз.

Чарлс се извърна, за да ме погледне. Очите му бяха воднисти и леко разфокусирани.

— Ричард, здравей.

— Здравей.

— Знаеш, че винаги много съм те харесвал.

— Аз също те харесвам.

— Не би действал зад гърба ми, нали?

— Разбира се, че не.

— Защото — и Чарлс кимна към Франсис, — знам, че той би го направил.

Франсис отвори уста, но я затвори. Изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили.

— Подценяваш Франсис — обърнах се спокойно, с тих глас, към Чарлс. Другите често правеха грешка, като се опитваха да го вразумят по напорист и агресивен начин, а единственото, от което се нуждаеше той, бе да бъде успокояван като дете. — Франсис много те харесва. Той ти е приятел. Като мен.

— Така ли е? — попита той.

— Разбира се.

Чарлс издърпа един кухненски стол и тежко се отпусна. Котката се промъкна и започна да се усуква около краката му.

— Страхувам се — каза той дрезгаво. — Страхувам се, че Хенри ще ме убие.

С Франсис се спогледахме.

— Защо? — попита Франсис. — Защо ще иска да го прави?

— Защото съм се изпречил на пътя му — погледна Чарлс към нас. — Знаете, че ще го направи. Като нищо — кимна към едно малко шише без етикет на плота. — Виждате ли го? Хенри ми го даде. Преди няколко дни.

Вдигнах го. Побиха ме тръпки, защото разпознах хапчетата нембутал, който бях откраднал заради Хенри от семейство Коркоран.

— Не знам какви са — каза Чарлс и отмахна мръсната коса от очите си. — Каза ми, че ще ми помогнат да спя. Един Господ знае, че се нуждая от малко сън, но няма да ги пия.

Подадох шишето на Франсис. Той го погледна, а после погледна ужасено мен.

— Капсули при това — каза Чарлс. — Нямам представа с какво ги е напълнил.

Не беше и необходимо да ги е пълнил, това бе ужасното. Призля ми като си спомних как се бях опитал да обясня на Хенри колко опасни са тези хапчета, ако бъдат смесени с алкохол.

Чарлс прокара ръка през очите си.

— Виждах го да се навърта наоколо през нощта. Отзад. Не знам какво прави.

— Хенри?

— Да. Но ако се опита да ми направи нещо, това ще бъде най-голямата грешка в живота му.

Убедихме го да се качи в колата много по-лесно, отколкото очаквах. Беше в параноичен пристъп и говореше несвързано, но грижите ни му подействаха успокояващо. Непрекъснато питаше дали Хенри знае къде отиваме.

— Не сте говорили с него, нали?

— Не — уверявахме го. — Разбира се, че не.

Настоя да вземем котката с нас. Имахме ужасни перипетии, докато я хванем — с Франсис се провирахме из тъмната кухня, събаряхме чинии на пода и се опитвахме да я приклещим зад бойлера, а през това време Чарлс стоеше и загрижено повтаряше неща от рода на „Ела“ и „Добро коте“. Най-накрая от отчаяние я сграбчих за една от измършавелите черни лапи, а тя се извъртя рязко и заби зъби в ръката ми. Заедно успяхме да я увием в една кърпа за съдове, така че само главата й се подаваше, очите й бяха изскочили, а ушити й бяха прилепнали назад към главата.

— Сега я дръж здраво — не спираше да повтаря Франсис в колата и нервно поглеждаше в огледалото за задно виждане, — внимавай, не я оставяй да се измъкне…

Но тя, разбира се, се измъкна и скочи на предната седалка, като почти изхвърли Франсис от пътя. Ужасеният Франсис се опитваше едновременно да не я докосва и да я изрита от себе си, докато котката дращеше край педалите за газта и спирачките, а после се настани на пода до краката ми и преди да изпадне в транс с изцъклени очи и настръхнала козина, получи силен пристъп на разстройство.

За последно бях ходил в къщата на Франсис през седмицата преди смъртта на Бъни. Дърветата по алеята се бяха раззеленили напълно, а дворът бе обрасъл и мрачен. В люляка жужаха пчели. На около тридесет метра от нас господин Хач косеше моравата, кимна ни и вдигна ръка за поздрав.

Къщата бе сенчеста и хладна. Част от мебелите бяха покрити с чаршафи, а по пода имаше валма прах. Заключихме котката в банята на втория етаж и Чарлс каза, че слиза в кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Върна се с буркан фъстъци и двойно мартини във водна чаша, които отнесе в стаята си и се затвори.

През следващите тридесет и шест часа не го виждахме много. Стоеше в стаята си, ядеше фъстъци, пиеше и гледаше през прозореца като стария пират от „Островът на съкровищата“. Веднъж слезе в библиотеката, когато с Франсис играехме карти, отказа поканата да се присъедини към нас и безцелно заразглежда рафтовете, докато накрая не се понесе обратно по стълбите, без да си избере книга. Сутрин слизаше на кафе, облечен в стар халат на Франсис, сядаше на перваза на прозореца в кухнята и унило гледаше към моравата, сякаш очакваше някого.

— Кога според теб се е къпал за последно? — прошепна ми Франсис.

Чарлс напълно бе забравил котката. Господин Хач бе изпратен за котешка храна от Франсис, който всяка сутрин и вечер влизаше в банята, за да я нахрани („Махай се — чувах го да мърмори, — махни се от мен, дявол такъв“) и излизаше с навит, измачкан вестник, който държеше на една ръка разстояние от себе си.

На третия ден от престоя ни, около шест следобед, Франсис бе на тавана и търсеше буркан със стари монети, които леля му казала, че може да задържи, ако ги намери, а аз лежах на дивана на първия етаж и се опитвах да запомня неправилните глаголи във френския, защото изпитът ми бе след по-малко от седмица, когато телефонът иззвъня и отидох да го вдигна.

Беше Хенри.

— Ето къде си бил.

— Да.

Последва дълго, наелектризирано мълчание. Най-после той каза:

— Може ли да говоря с Франсис?

— Не може да дойде сега, какво има?

— Предполагам, че Чарлс е там при вас.

— Дай да се разберем, Хенри. Защо си дал на Чарлс онези приспивателни?

Гласът му достигна до мен рязък и хладен.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Видях ги.

— Имаш предвид онези хапчета, които ми даде ли?

— Да.

— Ами, ако са у него, значи ги е взел от аптечката ми.

— Казва, че ти си му ги дал. Мисли, че се опитваш да го отровиш.

— Това са глупости.

— Така ли?

— Той е там, нали?

— Да, докарахме го завчера… — и тогава млъкнах, защото ми се стори, че някъде в началото на изречението дочух предпазливото, но ясно изщракване от вдигането на слушалката на деривата.

— Добре, слушай сега — каза Хенри. — Ще ви бъда задължен, ако успеете да го задържите още ден-два. Всички смятат, че това трябва да е някаква голяма тайна, но повярвай ми, щастлив съм, че за известно време няма да ми се пречка. Чарлс е на крачка от това да се превърне в лейди Макбет. Ако не се яви в съда, задочно ще го признаят за виновен, но не мисля, че могат да му направят кой знае какво.

Стори ми се, че дочувам дишане от другата страна.

— Какво има? — каза Хенри, изведнъж застанал нащрек.

За секунда нито един от нас не каза нищо.

— Чарлс? — попитах. — Чарлс, ти ли си?

Телефонът се затръшна горе.

Качих се и почуках на вратата на Чарлс. Никакъв отговор. Беше заключено, когато се опитах да отворя.

— Чарлс, пусни ме.

Никакъв отговор.

— Чарлс, това не беше нищо. Той се обади неочаквано. Аз само вдигнах телефона.

Все още никакъв отговор. Няколко минути стоях в коридора, светлината на следобедното слънце изглеждаше златиста върху лъснатия дъбов под.

— Наистина, Чарлс, мисля, че се държиш малко глупаво. Хенри не може да ти причини нищо. Тук си в пълна безопасност.

— Глупости — дойде приглушен отговор отвътре.

Нямаше какво повече да кажа. Върнах се долу и се заех отново с подчинителното наклонение.

Сигурно съм заспал на дивана. Не знам колко по-късно, но не много след това, защото навън все още бе светло, но Франсис ме разтърси, при това не много внимателно.

— Ричард, Ричард, събуди се. Чарлс е изчезнал.

Седнах и разтърках очи.

— Изчезнал? Къде може да отиде?

— Не знам. Но не е в къщата.

— Сигурен ли си?

— Търсих го навсякъде.

— Трябва да е някъде тук. Може би е на двора.

— Не мога да го открия.

— Може да се крие.

— Ставай и ми помогни да го намерим.

Качих се горе. Франсис излезе навън. Вратата с мрежата се затръшна след него.

Стаята на Чарлс тънеше в безпорядък, на нощната масичка имаше полупразна бутилка от джин „Бомбай“, зает от барчето в библиотеката. Всичките му неща си бяха на мястото.

Претърсих всички стаи на втория етаж, а после се качих на тавана. Абажури, рамки от картини, тънки муселинени вечерни рокли, пожълтели от времето. Сивкав под от широки дъски, толкова изтрити, че изглеждаха разнищени. Тънък, прашен, сумрачен лъч светлина се процеждаше през стъклописа на амбразурата, която бе на предната фасада на къщата.

Слязох по задното стълбище — с клаустрофобично нисък таван, широко едва един метър — минах през кухнята и килера за провизии на иконома и излязох на задната веранда. Малко по-далеч от мен Франсис и господин Хач стояха на алеята. Господин Хач говореше на Франсис. Никога не го бях чувал да казва на някого повече от няколко думи и бе очевидно, че изпитва неудобство. Непрекъснато прокарваше ръка през косата си. Държеше се раболепничещо и извинително.

Пресрещнах Франсис на път за къщата.

— Добре, това е доста обезпокоително — изглеждаше доста зашеметен. — Господин Хач дал на Чарлс ключовете от камиона си преди час и половина.

— Моля?

— Каза, че Чарлс отишъл при него и му съобщил, че трябва да изпълни една поръчка. Обещал да му върне камиона след петнадесет минути.

Спогледахме се.

— Къде мислиш, че е отишъл? — казах.

— Откъде да знам?

— Мислиш ли, че просто е отпрашил?

— Изглежда така, нали?

Върнахме се в къщата, която изглеждаше мрачна на светлината от залеза и седнахме край прозореца на една дълга кушетка, покрита с чаршаф. Топлият въздух все още миришеше на люляк. В края на ливадата се виждаше господин Хач, който се опитваше отново да запали косачката.

Франсис бе обгърнал с ръце облегалката на кушетката и бе положил брадичка върху тях. Гледаше през прозореца.

— Не знам какво да правя — каза той. — Сещаш се, че е откраднал камиона.

— Може би ще се върне.

— Страхувам се, че ще се блъсне. Или пък, че ще го спрат ченгетата. Обзалагам се на каквото пожелаеш, че се е гипсирал. Само това му трябва, да го спрат за шофиране в пияно състояние.

— Не трябва ли да тръгнем да го търсим?

— Не знам откъде да започна. Може да е изминал половината път до Бостън.

— Какво друго можем да направим? Да седим и да чакаме телефонът да звънне?

Първо опитахме в баровете — „Фармърс Ин“, „Вилиджър“, „Болдър Тап“ и „Ноти Пайн“. „Ноч“. „Фор Скуайърс“. „Ман ъв Кент“. Беше облачно, но летният залез бе великолепен. Паркингите, настлани с чакъл, бяха пълни с камиони, но нито един не беше онзи на господин Хач.

Ей така минахме и край магазина за алкохол. Пътеките между рафтовете лъщяха и нямаше никого, крещящите редици с ром („Наградите на тропическия остров!“) се състезаваха със сериозните, аптекарски редове с водка и джин. От тавана висеше и се въртеше картон, който рекламираше съд за охлаждане на вино. Нямаше клиенти и един стар, дебел върмонтец с татуирана на ръката гола жена се бе облегнал на касовия апарат. Говореше си с едно хлапе, което работеше в съседния „Мини-Март“.

— И тогава — чух го да казва с приглушен глас, — и тогава оня вади рязана пушка. Емет стои до мен, точно където съм сега. „Нямаме ключ за касата“ му вика. А оня дърпа спусъка и виждам как мозъка на Емет… — показа, — се пръсна по цялата стена отзад.

Минахме през цялото студентско градче, дори през паркинга на библиотеката, а после отново се насочихме към баровете.

— Напуснал е града — каза Франсис. — Сигурен съм.

— Според теб дали господин Хач ще се обади в полицията?

— Ти какво би направил? Ако беше твоят камион? Няма да направи нищо, преди да е говорил с мен, но ако Чарлс не се върне, примерно утре следобед…

Решихме да се отбием през „Албемарл“. Колата на Хенри бе паркирана отпред. С Франсис влязохме предпазливо във фоайето, защото не знаехме как ще се справим с хотелиера, но като по чудо на рецепцията нямаше никого.

Качихме се на втория етаж до 3-А. Камила ни отвори. Вечеряха заедно, румсървис — агнешки пържоли, бутилка бургундско и жълта роза във ваза.

Хенри не бе доволен, че ни вижда.

— Какво мога да направя за вас? — попита и остави вилицата.

— Става дума за Чарлс — каза Франсис. — Измъкна се, без да разберем.

Разказа им за камиона. Седнах до Камила. Бях гладен, а агнешката й пържола изглеждаше доста апетитна. Видя ме, че я гледам и разсеяно побутна чинията към мен.

— Ето, хапни си.

Хапнах си и изпих чаша вино. Хенри не спря да се храни и слушаше.

— Къде според теб е отишъл? — попита той, когато Франсис свърши.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Не можеш да накараш господин Хач да не предявява обвинения, нали?

— Не и ако не си върне камиона. Или ако Чарлс катастрофира.

— Колко може да струва един такъв камион? Ако приемем, че леля ти не му го е купила.

— Дума да не става.

Хенри избърса устата си с кърпа и бръкна в джоба си за цигара.

— Чарлс се превръща в доста сериозен проблем. Знаете ли какво си мисля? Колко би ми струвало да наема частна болногледачка.

— За да го откажеш от пиенето, това ли имаш предвид?

— Разбира се. Очевидно не можем да го изпратим в болница. Може би, ако наемем хотелска стая — не тук, някъде другаде, и ако намерим човек, комуто можем да се доверим, може би някой, който не говори английски…

Камила изглеждаше болна. Беше се отпуснала в стола си.

— Хенри, какво ще правиш? Ще го отвлечеш ли? — попита тя.

— Да го отвлека не е думата, която бих използвал.

— Страхувам се, че ще катастрофира. Мисля, че трябва да излезем да го търсим.

— Търсихме го из целия град — каза Франсис. — Според мен не е в Хампдън.

— Звъняхте ли в болницата?

— Не.

— Според мен онова, което трябва да направим — каза Хенри, — е да се обадим в полицията. Да проверим дали не е имало някакви пътнотранспортни произшествия. Мислиш ли, че господин Хач би се съгласил да каже, че е заел камиона на Чарлс?

— Той наистина му го е заел.

— В такъв случай — каза Хенри, — би трябвало да няма проблем. Освен ако, разбира се, не го спрат за шофиране в пияно състояние.

— Или ако не успеем да го открием.

— От моя гледна точка — продължи Хенри, — най-доброто, което Чарлс може да направи сега, е да изчезне напълно от лицето на земята.

Изведнъж някой задумка бясно на вратата. Спогледахме се.

Лицето на Камила се изпъна от облекчение.

— Чарлс — каза тя, — Чарлс — стана бързо от стола и се отправи към вратата. Никой обаче не я бе заключил след нас и преди да успее да стигне, тя се отвори с трясък.

Беше Чарлс. Стоеше на прага и се оглеждаше пиянски из стаята. Бях толкова изненадан и радостен, че го виждам, та измина малко време преди да осъзная, че носи пистолет.

Влезе вътре и затвори вратата с ритник. Оръжието бе малката берета, която лелята на Франсис държеше в нощната си масичка, същото, което използвахме, за да се упражняваме по стрелба в цел миналата есен. Останахме като гръмнати. Само го зяпахме.

Най-после Камила проговори доста колебливо.

— Чарлс, какво си мислиш, че правиш?

— Махни се — каза Чарлс. Беше много пиян.

— Значи си дошъл да ме убиеш — рече Хенри. Все още държеше цигарата. Но беше запазил присъствие на духа. — Нали така?

— Да.

— И какво според теб ще решиш с това?

— Ти, кучи сине, съсипа живота ми.

Беше насочил пистолета в гърдите на Хенри. Обзе ме отчаяние, когато си спомних колко умел стрелец бе Чарлс, как чупеше редиците от саксии една след друга.

— Не бъди глупак — сряза го Хенри, а аз почувствах първите тръпки на истинската паника да пролазват по гърба ми. Този войнствен и кавгаджийски тон можеше да проработи при Франсис, може би дори при мен, но с Чарлс подходът бе пагубен. — Ако трябва да виниш някого за проблемите си, вини самия себе си.

Исках да му кажа да млъкне, но преди да успея да изрека каквото и да било, Чарлс се наведе рязко настрани, за да няма нищо на пътя му. Камила застана пред него.

— Чарлс, дай ми пистолета — каза тя.

Той отмахна с ръка косата от очите си, но в другата оръжието не трепваше.

— Казвам ти, Мили — така я наричаше галено, но много рядко, — по-добре се махни от пътя ми.

— Чарлс — каза Франсис. Беше бял като платно. — Седни. Пийни малко вино. Нека просто да забравим за това.

Прозорецът бе отворен и през него нахлуваше силното и насечено скрибуцане на щурците.

— Копеле мръсно — каза Чарлс и се олюля назад. Трябваше ми миг, за да схвана, че не се обръща към Франсис или Хенри, а към мен. — Аз ти вярвах. Ти му каза къде съм.

Бях прекалено втрещен, за да отговоря. Само примигнах.

— Знаех къде си — каза хладно Хенри. — Чарлс, ако искаш да ме застреляш, давай, направи го. Това ще бъде най-глупавото нещо, което някога си правил в живота си.

— Най-глупавото нещо, което някога направих в живота си, бе, че те послушах — отвърна Чарлс.

Това, което последва, се случи за миг. Чарлс вдигна ръка, за част от секундата Франсис, който беше най-близо до него, захвърли в лицето му чаша вино. В същия миг Хенри скочи от стола и се втурна напред. Един след друг последваха четири изстрела, звучеше като от пистолет с капси. При втория изстрел чух как се разби прозорец. А с третия усетих топло, парещо чувство в стомаха си, вляво от пъпа.

Хенри с две ръце държеше дясната ръка на Чарлс над главата му и я извиваше назад. Чарлс се бореше да хване пистолета с лявата си ръка, но Хенри я изви от китката и оръжието падна на пода. Чарлс се наведе да го вземе, но Хенри беше по-бърз.

Все още стоях прав. „Прострелян съм, мислех си, прострелян съм“. Посегнах надолу и докоснах корема си. Кръв. На бялата ми риза имаше малка, леко овъглена дупка. Присвит от болка, си казах „Ризата ми «Пол Смит»!“ В Сан Франсиско бях платил за нея едноседмична заплата. Усещах корема си много топъл. Раната излъчваше вълни от топлина.

Пистолетът бе у Хенри. Извъртя ръката на Чарлс зад гърба му, а той се бореше и се мяташе като обезумял. Хенри заби и опря пистолета в гърба му и го накара да се отмести от вратата.

Все още не бях осъзнал напълно случилото се. Помислих си, че може би трябва да седна. Дали куршумът все още бе в мен? Дали щях да умра? Мисълта бе абсурдна, струваше се ми се невъзможно. Стомахът ми гореше, но аз се чувствах странно спокоен. Винаги съм си мислел, че боли много повече, когато те прострелят. Внимателно отстъпих назад и усетих облегалката на стола, на който бях седял, да се удря в краката ми. Седнах.

Въпреки че едната му ръка бе извита зад гърба, Чарлс се опитваше да забие лакътя на другата в корема на Хенри, който го блъсна и той се запрепъва през стаята към стола.

— Сядай.

Чарлс се опита да се изправи. Хенри пак го бутна да седне. Отново се опита да стане, но Хенри го зашлеви и плесницата прозвуча по-силно от изстрел. А после отстъпи, все още насочил пистолета към Чарлс и спусна щорите.

Сложих ръка на дупката в ризата си. Леко се наведох напред и почувствах остра болка. Очаквах всички да спрат и да ме погледнат. Никой не го направи. Чудех се дали да им извикам.

Главата на Чарлс бе отпусната назад върху облегалката на стола. Забелязах, че по устата му имаше кръв. Очите му бяха изцъклени.

Хенри се пресегна неумело, защото държеше оръжието в дясната си ръка, свали очилата и ги потърка в ризата си. После пак ги сложи.

— Е, Чарлс. Сега вече я оплеска.

Чувах някаква шумотевица на долния етаж, която долиташе през отворения прозорец — стъпки, гласове, затръшване на врата.

— Мислиш ли, че някой е чул? — попита разтревожено Франсис.

— Според мен са чули — отвърна Хенри.

Камила се приближи към Чарлс. Той посегна пиянски да я отблъсне.

— Махни се от него — каза Хенри.

— Какво ще правим с прозореца? — попита Франсис.

— А какво ще правим с мен? — казах аз.

Всички се обърнаха и ме погледнаха.

— Той ме простреля.

Не знам защо, но тази реплика не предизвика драматичния ответ, който очаквах. Нямах възможност да дообясня, защото от стълбите долетяха стъпки и някой задумка по вратата.

— Какво става там? — разпознах гласа на хотелиера. — Какво става?

Франсис закри лицето си с ръце.

— О, мамка му.

— Отворете.

Чарлс промърмори нещо неясно и се опита да вдигне глава. Хенри прехапа устни. Отиде до прозореца и повдигна леко щората.

После се обърна. Все още държеше пистолета.

— Ела тук — каза на Камила.

Тя го погледна с ужас. Същото направихме Франсис и аз.

Той й направи знак да се приближи с пистолета.

— Ела. Бързо.

Призля ми. „Какво прави?“ помислих си озадачен.

Камила се отдалечи една крачка от него. В погледа й имаше ужас.

— Не, Хенри — каза тя, — недей…

За моя изненада той й се усмихна.

— Мислиш, че ще те нараня? Ела.

Тя отиде. Целуна я между очите, а после й прошепна нещо в ухото — винаги съм се питал какво е било.

— Имам ключ — извика хотелиерът, докато думкаше по вратата. — Ще го използвам.

Стаята се въртеше. „Идиот, помислих си обезумял, просто натисни дръжката на вратата.“

Хенри отново целуна Камила.

— Обичам те — каза той. А после добави високо: — Влез.

Вратата зейна. Хенри вдигна ръката си с пистолета. Като в мъгла си помислих, че ще ги застреля. Хотелиерът и съпругата му зад него си помислиха същото, защото направиха три крачки в стаята и замръзнаха, но тогава чух Камила да вика:

— Хенри, недей! — но, когато осъзнах какво възнамерява да прави, беше прекалено късно.

Той допря пистолета в слепоочието си и стреля два пъти. Две глухи изпуквания. Главата му се отметна вляво. Помислих си, че откатът на оръжието е предизвикал втория изстрел.

Устата му се отвори. Течението от отворената врата засмука завесите през отворения прозорец. За секунда-две те потрепериха, опрени в капака, а после се отпуснаха с нещо като въздишка. Очите на Хенри бяха стиснати, коленете му поддадоха и той тупна глухо на килима.

Епилог

Благодарение на прекрасното извинение, че съм прострелян в корема, успях да се измъкна от изпита по френски през следващата седмица.

В болницата казаха, че съм бил късметлия. Предполагам, че са били прави. Куршумът преминал през мен, като се разминал на милиметри с коремната стена и на също толкова с далака, и излязъл на около три сантиметра от мястото, където проникнал. В линейката лежах по гръб, усещах как лятната нощ нахлува топла и загадъчна — децата караха велосипеди, нощни пеперуди кръжаха около уличните лампи. Чудех се дали беше така, както го описваха, дали животът ти преминава като на лента пред теб, когато умираш. Кървях обилно. Бях почнал да изтръпвам. Не спирах да си мисля колко е смешно това пътуване към отвъдното, през тунела, осветен от бензиностанцията на Шел и „Бъргър Кинг“. Санитарят, който се возеше отзад, не бе много по-голям от мен. Всъщност си беше хлапе с акне и наболи мустаци. Никога не беше виждал огнестрелна рана. Не спираше да пита какво е усещането. Тъпо или остро? Болка или парене? Главата ми се въртеше и съвсем естествено не можех да му дам членоразделен отговор, но помня замаяната мисъл, че приличаше на първото пиянство или първата нощ с момиче. Не е същото, което си очаквал, но след като се случи, разбираш, че не може да бъде другояче. Неоновите светлини на мотела, на магазина за мляко. Цветове, толкова ярки, че почти сломиха сърцето ми.

Хенри почина, разбира се. Предполагам, че нямаше кой знае каква друга вероятност с два куршума в главата. Въпреки това живя повече от дванадесет часа — подвиг, който изуми лекарите. (Казаха ми, че съм бил под упойка.) Казаха, че повечето хора биха умрели на място от толкова тежки рани. Чудя се дали това означава, че не е искал да умре. И ако беше така, защо изобщо се застреля. Колкото и зле да изглеждаше положението в „Албемарл“, все пак си мисля, че можехме някак си да се измъкнем. Не се застреля от отчаяние. Нито пък го направи от страх. Историята с Джулиан бе прясна в съзнанието му и бе оставила дълбок отпечатък. Мисля, че бе почувствал нуждата да направи един благороден жест, нещо, с което да докаже на нас и на себе си, че на практика бе възможно да се приложат онези висши, студени норми, на които ни учеше Джулиан. Дълг, уважение, вярност, жертвоготовност. Помня отражението му в огледалото, когато опря пистолета в главата си. На лицето му бе изписано едно невероятно съсредоточаване, триумф, като скачач, полетял от края на трамплина, със стиснати очи, радостен, очакваш голямото гмурване.

Доста често си мисля за това — всъщност за изражението на лицето му. Мисля си за доста неща. Мисля си за първия път, когато видях бреза, за последния, когато видях Джулиан, за първото изречение, което чух и научих на гръцки. Χαλεπά τά καλά. „Красотата е жестока“.

* * *

Все пак се дипломирах в Хампдън със степен по английска литература. Заминах за Бруклин с корем, бинтован като на гангстер.

— Браво! — каза преподавателят. — Но това все пак е Бруклин, а не Бенсънхърст195.

Прекарах лятото в дрямка на покрива, пушех цигари, четях Пруст и мечтаех за смърт, безделие, красота и време. Огнестрелната рана заздравя, оставяйки обгорен белег на корема ми. През есента се върнах в колежа: сух, прекрасен септември, никога няма да повярвате колко красиви бяха дърветата през онази година. Небето бе чисто, навсякъде имаше нападали листа, а студентите шушукаха, когато минавах край тях.

Франсис не се върна в колежа през есента. Нито пък близнаците. Историята в „Албемарл“ бе проста, наистина, сама се разказваше: Хенри, който иска да се самоубие, борбата за пистолета, а накрая аз — ранен, а той — мъртъв. До известна степен смятах, че това бе нечестно към Хенри, но от друга — не беше. По един доста неясен начин от това се чувствах по-добре — представях си се като герой, който безстрашно се втурва за оръжието, вместо просто да се изпреча на пътя на куршума като обикновен зяпач, какъвто всъщност съм.

Камила и Чарлс отпътуваха за Вирджиния в деня на погребението на Хенри. По стечение на обстоятелствата това бе и същият ден, в който Хенри и Чарлс трябваше да се явят пред съда. Погребението се състоя в Сейнт Луис. От всички нас отиде само Франсис. Все още бях в болницата, не бях още на себе си и все още виждах преобърнатата чаша за вино, която се търкаля по килима и тапетите с дъбови клонки в „Албемарл“.

Няколко дни преди това при мен дойде майката на Хенри. Беше ходила в моргата, за да види сина си. Ще ми се да помнех повече от посещението й. Но помня само една красива дама с тъмна коса и с очите на Хенри. Бе една от цялата поредица от посетители, истински и въображаеми, живи и мъртви, които влизаха и излизаха от стаята ми, и се тълпяха край леглото ми през цялото време. Джулиан. Дядо ми. Бъни, безразличен, подрязващ ноктите си.

Тя подържа ръката ми. Бях се опитал да спася живота на сина й. В стаята имаше лекар и една-две сестри. Видях и Хенри, над рамото й, стоеше в ъгъла, облечен със старите си градинарски дрехи.

Едва когато напусках болницата, открих сред нещата си ключовете от колата на Хенри. Тогава си спомних и нещо, което се бе опитала да ми каже. Когато преглеждала нещата на Хенри, открила, че преди да умре, бил започнал процедура по прехвърлянето на колата на мое име, което идеално пасваше с официалната версия — склонният към самоубийство млад мъж, който раздава вещите си. Никой, дори и полицаите не се опитаха да съпоставят тази щедрост с факта, че когато Хенри умря, се боеше да не загуби колата си. Във всеки случай БМВ-то бе мое. Тя каза, че сама му го е избрала като подарък за деветнадесетия му рожден ден. Не можела да понесе да я продаде или пък да я види отново. Това се бе опитала да ми каже, докато тихо плачеше на стола до леглото ми, а Хенри крачеше в сенките зад нея, беше изцяло погълнат от мислите си, сестрите не го виждаха, а той с педантична загриженост преподреждаше една разбъркана ваза с цветя.

Сигурно си мислите, че след всичко, което преживяхме, през годините с Франсис и близнаците сме поддържали близки отношения. Но след смъртта на Хенри, сякаш нишката, която ни свързваше, внезапно се прекъсна и много скоро след това започнахме да се отчуждаваме.

Цялото лято, докато бях в Бруклин, Франсис бе в Манхатън. През това време говорихме пет пъти по телефона и се видяхме два. И двата пъти в един бар в горен Ийст Сайд, точно под апартамента на майка му. Не обичаше да се отдалечава от къщи. Казваше, че тълпите го изнервяли — само две пресечки и вече започвал да се бои, че сградите ще се сгромолясат върху него. Ръцете му не спираха да си играят с пепелника. Четеше много. Изглежда, че всички в бара го познаваха.

Близнаците бяха във Вирджиния, изолирани в жилището на баба си — без право на свиждания. През онова лято Камила ми изпрати три картички и ми се обади два пъти. А после, през октомври, когато се бях върнал в училище, ми писа, за да ми каже, че Чарлс е спрял да пие, от месец не бил близвал капка. Получих и една коледна картичка. През февруари една за рождения ми ден, в която съвсем подчертано нямаше никакви новини за Чарлс. А после дълго време нямах никакви известия.

По времето, когато се дипломирах, подновихме откъслечните си комуникации. „Кой би помислил, писа Франсис, че измежду всички нас ти ще си единственият, който ще завърши с диплома.“ Камила ми изпрати поздравителна картичка и се обади няколко пъти. Говорехме нещо за това двамата да дойдат в Хампдън, за да присъстват на раздаването на дипломите, но идеята не се осъществи, а и аз не бях особено изненадан от това.

Последният курс в колежа започнах да се виждам със Софи Диърболд, а през последния семестър се преместих в апартамента й извън студентското градче на Уотър стрийт, само през няколко къщи от жилището на Хенри, където в задния двор розите „мадам Исак Периер“ подивяваха. Хрумна ми, че той така и не доживя да ги види разцъфнали тези рози, които миришеха на малини. Там бе и оцелелият след химическите му опити булдог, който излизаше да ме лае, когато минавах. След колежа Софи си намери работа в една танцова трупа в Лос Анжелис. Мислехме, че се обичаме. Говорехме, че ще се женим. Цялото ми подсъзнание ме предупреждаваше да не го правя (през нощта сънувах катастрофи с автомобили, снайперисти по магистралите и блесналите очи на адски кучета из паркингите в предградията), но ограничих кандидатстванията си за стипендия до колежите в Южна Калифорния.

Бяхме изкарали там шест месеца, когато със Софи се разделихме. Тя каза, че съм бил затворен. Никога не знаела какво мисля. Начинът, по който съм я гледал понякога сутрин, след като се събудя, я плашел.

Прекарвах цялото си време в библиотеката, четях драматурзите от якобинската епоха. Уебстър и Мидълтън, Търнър196 и Форд. Темата на специализацията ми бе доста отвлечена, но аз намирах онзи осветен от свещи, коварен свят на неовъзмездени грехове и поругана невинност, в който те ме пренасяха, за привлекателен. Дори заглавията на пиесите им притежаваха някаква особена привлекателност, като капани в пода, водещи към нещо красиво и зло, което бавно клокочеше под повърхността на нравствеността: „Бунтарят“, „Белият Дявол“, „Разбитото сърце“197. Задълбочих се в тях, водех си бележки в полетата. Якобинците са имали ясно усещане за катастрофа. Разбирали са явно не само злото, но и многообразието на номерата, които то използва, за да се представи за добро. Усещах, че достигат до сърцевината на нещата, до същинската поквареност на света.

Винаги съм харесвал Кристофър Марлоу и често се улавях, че мисля за него. Един негов съвременник го наричал „Милото хлапе Марлоу“. Бил е учен, приятел на Рали и Наш, най-ярките и образовани умове в Кеймбридж. Движел се е в най-извисените литературни и политически кръгове, той е единственият от всичките му събратя-поети, когото Шекспир пряко назовава. Същевременно обаче бил фалшификатор, убиец, дружал с най-развратни хора и се отличавал с най-покварените нрави, които „проклина, умирайки“ в кръчма на двадесет и девет години. През онзи ден с него били един шпионин, един джебчия и „прислужник от простолюдието“. Един от тях пронизал смъртоносно Марлоу точно над окото, „от което гореспоменатият Крист. Марлоу умрял веднага.“

Често се сещах за тези негови редове от „Доктор Фауст“:

„Стопанинът се кани да умира.

Той завещание написа вече —

имота и дома си ми остави…“198

И за следния, изречен настрана, в деня когато Фауст, облечен в черно, отива в двора на императора:

„… той толкова прилича на магьосник…“199

Когато пишех дисертацията си върху „Трагедията на отмъстителя“200 на Търнър, получих писмо от Франсис:

24 април

Скъпи Ричард,

Ще ми се да можех да твърдя, че писането на тези редове е трудно за мен, но не мога. Години наред животът ми се разпада и най-после ми се струва, че е дошло време да извърша едно достойно дело.

Това е последната ми възможност да говоря с теб, поне що се отнася до този свят. Искам да ти кажа следното. Работи усилено. Бъди щастлив със Софи. (Не знаеше, че сме скъсали.) Прости ми за всички неща, които сторих, но най-вече за онези, които не направих.

«Стига плачове! Всяка луна е ужасна.»201 Колко тъжна и красива строфа. Винаги съм се надявал, някой ден да имам възможност да я използвам. А може би изгревите на онзи свят, където съвсем скоро ще се озова, няма да бъдат толкова мъчителни. От друга страна, атиняните гледат на смъртта просто като на сън. Скоро сам ще разбера.

Чудя се дали ще видя Хенри от другата страна. Ако го видя, нямам търпение да го питам, защо, по дяволите, не застреля всички ни, за да се свърши.

Недей да се чувстваш зле заради всичко това. Наистина.

Веселяшки,

Франсис“

Не го бях виждал от три години. Писмото бе отпреди четири дни и носеше печат от Бостън. Оставих всичко и тръгнах за летището, качих се на първия самолет за Логан. Намерих Франсис в болницата „Бригам енд Уименс“, където се възстановяваше, след като бе прерязал вените на китките си с бръснач.

Изглеждаше ужасно. Беше мъртвешки блед. Каза, че прислужницата го намерила в банята.

Беше в самостоятелна стая. Дъждът барабанеше по сивите стъкла на прозорците. Страшно много се зарадвах да го видя, а мисля, че и той се радваше да ме види. Говорихме с часове — нищо важно, наистина.

— Чу ли, че ще се женя? — каза той по-късно.

— Не — изненадах се.

Мислех, че се шегува. Но той се поизправи в леглото, бръкна в нощното шкафче и извади снимка, която ми показа. Синеока блондинка, облечена с вкус, с тяло като на Марион.

— Хубава е.

— Глупава е — избухна Франсис. — Мразя я. Знаеш ли как я нарича братовчед ми? Черната дупка.

— Защо?

— Защото когато влезе в стаята, разговорът изчезва.

— Тогава защо ще се жениш за нея?

Не ми отговори веднага.

— Виждах се с един човек. Адвокат. Малко пие, но няма проблем. Замина за Харвард. Ще го харесаш. Казва се Ким.

— И?

— Дядо ми разбра. По най-мелодраматичния начин, който можеш да си представиш.

Взе цигара. Трябваше да му я запаля, заради ръцете. Беше наранил едно от сухожилията, свързващо палеца му.

— И — продължи, издухвайки облак дим — трябва да се оженя.

— Или?

— Или дядо ми ще ме остави без пукнат цент.

— Не можеш ли да се справиш сам?

— Не.

Каза го с такава увереност, че това ме раздразни.

— Аз се справям — казах.

— Но ти си свикнал.

Точно тогава вратата на стаята му се отвори. Беше сестра — не болнична, а друга, наета от майка му.

— Господин Абърнати! — каза тя весело. — Имате посетител!

Франсис затвори очи, а после ги отвори.

— Тя е — каза той.

Сестрата се отдръпна. Спогледахме се.

— Франсис, не го прави.

— Трябва.

Вратата се отвори и блондинката от снимката, цялата грейнала, влезе с валсова стъпка, бе облечена с розов пуловер с изтъкани по него снежинки, а косата й бе вързана отзад с розова панделка. Всъщност беше доста хубава. Беше се натоварила с подаръци, сред които имаше плюшено мече, желирани бонбони в целофан, броеве на „Атлантик мънтли“, „Ескуайър“. Боже мой, от кога Франсис четеше списания?

Приближи се до леглото и бързо го целуна по челото.

— Виж, скъпи — обърна се тя към него, — нали бяхме решили да не пушим.

За моя изненада изтръгна цигарата от пръстите му и я загаси в пепелника. После погледна към мен и отново грейна в усмивка.

Франсис прокара превързаната ръка през косата си.

— Присила — каза той безизразно, — това е моят приятел Ричард.

Сините й очи се разшириха.

— Здравей! Толкова много съм слушала за теб!

— И аз за теб — отвърнах вежливо.

Тя си придърпа един стол до леглото на Франсис, седна, мила и все така усмихваща се.

И сякаш като по магия разговорът секна.

Камила се появи в Бостън на другия ден, тя също бе получила писмо от Франсис.

Дремех в стола край леглото. Четях на Франсис „Нашият общ приятел“ — сега като се замисля, бе странно каква голяма част от времето ми с Франсис в бостънската болница приличаше на времето, прекарано от Хенри с мен във Върмонт. Събудих се от изненаданото възклицание на Франсис. Когато я видях да стои на фона на потискащата бостънска светлина, помислих, че сънувам.

Изглеждаше по-стара. Бузите й бяха малко по-хлътнали. Косата й бе различна, подстригана късо. Бях започнал да мисля и за нея като за призрак, без да го осъзнавам; но да я видя, изнурена, но все така красива, от плът и кръв! Сърцето ми подскочи толкова радостно и буйно, че щях да се пръсна, помислих, че ще умра на място.

Франсис седна в леглото и протегна ръце.

— Скъпа. Ела тук.

Тримата прекарахме заедно в Бостън четири дни. През цялото време валеше. Франсис излезе от болницата на втория ден, който по случайност се оказа Заговезни.

Никога не бях идвал в Бостън, мислех си, че прилича на Лондон, който също никога не бях виждал. Сиво небе, къщи с червени тухли и китайски магнолии в мъглата. Камила и Франсис искаха да отидат на литургия, придружих ги. Църквата бе претъпкана и ветровита. Отидох до олтара с тях, за да се поклоня, тътрех се с поклащащата се редица. Свещеникът бе прегърбен, облечен в черно и много стар. Направи с палец кръстен знак на челото ми. „Защото пръст си и в пръст ще се превърнеш.“202 Отново се изправих, когато дойде време за причастието, но Камила ме хвана за ръката и бързо ме издърпа. Тримата останахме на местата си, докато пейките се опразниха и дългата и тътреща се редица отново се насочи към олтара.

* * *

— Знаеш ли — каза Франсис, когато излизахме, — веднъж направих грешката да попитам Бъни дали някога се е замислял за Греха.

— Какво ти отговори? — попита Камила.

Франсис изсумтя.

— Каза „Не, разбира се, че не. Не съм католик.“

Прекарахме целия следобед в тъмен малък бар на Бойлстън стрийт, пушехме и пиехме ирландско уиски. Разговорът се завъртя към Чарлс. Оказа се, че през изминалите няколко години е гостувал от време на време в дома на Франсис.

— Преди две години Франсис му зае доста пари — каза Камила. — Много мило постъпи, но не трябваше да го прави.

Франсис сви рамене и допи уискито в чашата. Беше ясно, че темата го кара да се чувства неудобно.

— Така исках.

— Никога няма да ти ги върне.

— Добре.

Изгаряше ме любопитство.

— Къде е Чарлс?

— Кара я някак си — каза Камила. Беше ясно, че и тя се чувстваше неловко от темата. — За кратко работи за чичо ми. После свиреше на пиано в един бар, но както можеш да си представиш, не се получи много добре. Баба ни щеше да се побърка. Най-накрая накара чичо да му каже, че или ще се стегне, или ще трябва да се изнесе от къщата. Той избра втория вариант. Нае си стая в града и продължи да работи в бара. Но накрая го уволниха и се принуди да се прибере вкъщи. Точно тогава започна да идва тук. Беше много мило от твоя страна — обърна се тя към Франсис, — да му отделяш толкова внимание.

Той гледаше надолу към чашата си.

— Няма проблем.

— Беше много добър с него.

— Той ми беше приятел.

— Франсис — каза Камила — му зае пари, за да се настани в клиника. Болница. Но той издържа само около седмица. Избяга с някаква тридесетгодишна жена, с която се запознал в отделението за алкохолици. Два месеца нямаше ни вест, ни кост от тях. Най-накрая съпругът на жената…

— Тя е била женена?

— Да. Имаше и дете. Малко момче. Както и да е. Та, най-накрая съпругът наел частен детектив, който ги открил в Сан Антонио. Живеели в някакво ужасно място, дупка. Чарлс миел чинии в закусвалня, а тя… ами не знам какво е правела тя. И двамата били в доста лошо състояние. Но нито един от тях не искал да се върне вкъщи. Казали, че са много щастливи.

Направи пауза, за да отпие.

— И? — попитах аз.

— Все още са там. В Тексас. Но вече не са в Сан Антонио. За малко са били в Корпус Кристи. Последно чухме, че са се преместили в Галвестън.

— Той обажда ли се изобщо?

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая тя каза:

— Всъщност с Чарлс вече не си говорим.

— Изобщо?

— Не, никак — отново отпи от уискито. — Това разби сърцето на баба ни.

В дъждовния залез тръгнахме към дома на Франсис през парка. Лампите бяха запалени.

Съвсем неочаквано Франсис каза:

— Знаете ли, че все очаквам Хенри да се появи.

Леко се разстроих от това. Не бях го споменал, но и аз си мислех същото. Нещо повече, откакто бях пристигнал в Бостън, все зървах хора, които вземах за него — тъмни фигури, профучаващи в таксита, хлътващи в офис сгради.

Мисля, че го видях, когато лежах във ваната — каза Франсис. — Кранът течеше, имаше кръв навсякъде из проклетата баня. Струва ми се, че го видях да стои там, облечен в халата, онзи с джобовете, в които държеше цигарите си и какво ли още не. Бе застанал до прозореца, с гръб, полуизвърнат и ми каза наистина отвратено: „Е, Франсис, надявам се сега да си щастлив.“

Продължихме да вървим. Мълчахме.

— Странно е — продължи Франсис. — Доста време ми трябваше, за да повярвам, че наистина е мъртъв. Искам да кажа… знам, че няма начин как да изфабрикува смъртта си, но нали се сещате, ако има някой, който да намери начин да се върне, това ще е той. Малко като Шерлок Холмс е, с падането във водопада Райхенбах. Все очаквам да разбера, че всичко е било номер, че ще се появи всеки миг с някакво много засукано обяснение.

Минавахме по един мост. Жълти серпантини от светлината на уличните лампи потреперваха ярко в мастилената вода.

— Може би наистина си го видял — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз също мисля, че го видях — отговорих след дълга и замислена пауза. — В стаята ми. Когато бях в болницата.

— Знаеш какво би казал Джулиан — каза Франсис. — Призраците съществуват. Хората по цял свят винаги са го знаели. А ние вярваме в тях толкова, колкото е вярвал и самият Омир. Само че сега ги нарича с различни имена. Памет. Несъзнателното.

— Имате ли нещо против да сменим темата? — съвсем неочаквано попита Камила. — Моля ви?

Камила трябваше да замине в петък сутринта. Каза, че баба й не била добре и трябвало да се връща. Аз трябваше да се връщам в Калифорния чак на другата седмица.

Стоях с нея на перона, тя бе нетърпелива, нервно потупваше с крак и се навеждаше напред, за да погледне релсите. Стори ми се, че не бих могъл да понеса заминаването й. Франсис бе зад ъгъла, купуваше й книга, която да чете във влака.

— Не искам да си заминаваш — казах.

— Аз също не искам.

— Тогава недей.

— Трябва.

Стояхме, загледани един в друг. Валеше. Тя ме погледна с очите си с цвят на дъжд.

— Камила, обичам те. Нека се оженим.

Отговорът й сякаш се проточи в безкрайността. Най-накрая проговори:

— Ричард, знаеш, че не мога да го направя.

— Защо?

— Не мога. Не мога просто да реша и да замина за Калифорния. Баба е стара. Вече не може да се справя сама. Трябва някой да се грижи за нея.

— Добре, да забравим за Калифорния. Ще се преместя на изток.

— Ричард, не можеш. Ами дисертацията ти? Университета?

— Не ми пука за университета.

Стояхме дълго и се гледахме в очите. Най-накрая тя отмести поглед.

— Трябва да видиш как живея сега, Ричард. Баба никак не е добре. Едва успявам дори само да се грижа за нея, а и тази голяма къща… Нямам нито един приятел на моята възраст. Не помня дори кога за последно съм чела книга.

— Мога да ти помогна.

— Не искам да ми помагаш — вдигна глава и ме погледна, взорът й ме удари силно и сладко, като инжекция с морфин.

— Ако искаш, ще падна на колене — казах. — Наистина ще го направя.

Тя затвори очи, тъмни клепачи с тъмни сенки под тях, наистина бе остаряла и вече не бе онова момиче със стрелкащ се поглед, в което се бях влюбил, но това не я правеше по-малко красива. Сега бе красива по начин, който не толкова възбуждаше сетивата ми, колкото разкъсваше сърцето ми.

— Не мога да се омъжа за теб — каза тя.

— Защо?

Помислих, че ще каже „Защото не те обичам“, което повече или по-малко би отговаряло на истината, но за моя изненада, тя отвърна:

— Защото обичам Хенри.

— Хенри е мъртъв.

— Въпреки това. Все още го обичам.

— Аз също го обичах — казах.

За миг си помислих, че се е разколебала. Но тогава тя погледна встрани и отвърна:

— Знам, че го обичаше. Но това не е достатъчно.

Дъждът остана с мен през целия път обратно до Калифорния. Знаех, че едно внезапно отпътуване би било прекалено. Ако трябваше да напусна Изтока, трябваше да го направя постепенно, затова наех кола и карах, карах, докато накрая природата не се промени и вече бях в Средния запад, а дъждът бе единственото, което бе останало от прощалната целувка на Камила. Дъждовни капки по предното стъкло и радиостанции, които идват и си отиват. Неприветливи царевични ниви сред онези сиви, огромни пространства. Вече веднъж се бях сбогувал с нея, но трябваше да положа всички сили, за да се сбогувам отново и за последен път да се обърна като нещастния Орфей, за последен поглед назад към призрака на единствената му любов и със същия удар на сърцето да я загубя завинаги: hinc illae lacrimae, затова са и сълзите203.

Предполагам, не ми остава нищо друго освен да ви разкажа какво се случи, поне доколкото ми е известно, с другите участници в нашата история.

Може да е странно, но Клоук Рейбърн записа да учи право. Сега е младши сътрудник по сливания и покупки в „Милбанк Туийд“ в Ню Йорк, където — това е интересно — Хю Коркоран наскоро стана съдружник. Говори се, че Хю го уредил с работата. Това може да е вярно, може и да не е, според мен обаче е истина, тъй като Клоук със сигурност не се е отличил на нито едно място, където е кандидатствал. Сега живее недалеч от Франсис и Присила, на „Лексингтън“ и Осемдесет и първа улица. Между другото Франсис има невероятен апартамент, бащата на Присила, който е в търговията с недвижими имоти, им го подарил за сватбата. Франсис, който все така има проблеми със съня, казва, че от време се засичат по малките часове на нощта, когато и двамата си купували цигари от корейския магазин.

Джуди Пуви е нещо като малка знаменитост. Дипломиран инструктор по аеробика, редовно се появява заедно с цял орляк мускулести красавици по кабелната телевизия в предаването „Мощни движения!“

След колежа Франк и Джъд се сдружиха и купиха „Фармърс Ин“, който се превърна в най-популярния бар на Хампдън. Предполага се, че въртят добра търговия. Много бивши възпитаници на Хампдън работят за тях, в това число Джак Тайтелбаум и Руни Уейн, както пише в една скорошна редакционна статия в списанието на колежа.

Някой ми каза, че Брам Джързи бил станал „барета“, но не съм склонен да го вярвам.

Жорж Лафорг все още преподава в катедрата по литература и езици в Хампдън, откъдето враговете му все още не са успели да го изпъдят.

Доктор Роланд се е оттеглил вече от активна дейност. Живее в град Хампдън, публикува книга със снимки на колежа през годините, която го направи търсен събеседник в различните клубове из града. Той едва не стана причина да не ме допуснат до дипломиране, като ми написа блестяща препоръка, в която непрекъснато ме наричаше „Джери“.

Котката, която Чарлс бе намерил, се оказа учудващо добър домашен любимец. През лятото се сприятели с братовчедката на Франсис Милдред, а през есента се премести с нея в Бостън, където и досега живее, управлява целия апартамент от десет стаи на „Ексетър стрийт“ и се подвизава под името „Принсес“.

Марион се омъжи за Брейди Коркоран. Живеят в Таритаун, Ню Йорк, откъдето Брейди лесно стига до града. Двамата имат бебе, момиче, което е и първото момиче, родено в рода Коркоран, от поколения насам. Според Франсис господин Коркоран е напълно луд по нея като изключим другите му деца, внуци и домашни любимци. Кръстиха я Мери Катрин, име, което използват все по-рядко и по-рядко, тъй като по известни само на тях причини, семейство Коркоран решиха да я наричат с прякора „Бъни“.

От време на време се чувам със Софи. Наранила си е крака и известно време не работи с танцовата трупа, но наскоро получи голяма роля в нова постановка. Понякога излизаме на вечеря. В повечето случаи, когато тя се обади късно през нощта и иска да говорим за проблемите с приятелите й. Харесвам Софи. Предполагам, бихте казали, че тя е най-добрата ми приятелка. Но някак си никога няма да й простя, че ме накара да се върна обратно в това забравено от Бога място.

Не съм виждал Джулиан от онзи следобед в кабинета му с Хенри. Франсис преодоля невероятни трудности, докато успее да се свърже с него няколко дни преди погребението на Хенри. Каза, че Джулиан сърдечно го поздравил, изслушал вежливо новините за кончината на Хенри и казал:

— Оценявам жеста, Франсис. Но се боя, че наистина няма какво повече да направя там.

Преди година Франсис повторно ми съобщи за слуха, че Джулиан бил назначен за кралски възпитател на престолонаследника на Суаориланд, някъде в Източна Африка, който впоследствие разбрахме, че е пълна измишльотина. Но колкото и лъжлива да бе тази история, тя започна съвсем отделен живот в моето въображение. Каква по-добра съдба за Джулиан от тази някой ден да бъде властта зад трона на Суаори, какво по-добре от това да превърне своя ученик в крал-философ? (Принцът от измислицата бе само на осем. Чудя се какъв бих бил сега, ако бях попаднал в ръцете на Джулиан, когато бях едва осемгодишен.) Ще ми се да мисля, че може би като Аристотел той щеше да отгледа мъж, който да покори света.

От друга страна, както казва Франсис, може би не.

Не знам какво се случи с агент Давънпорт, предполагам, че все още живее в Нашуа, Ню Хемшър. Детектив Скиола е мъртъв. Починал преди около три години от рак на белите дробове. Разбрах го от съобщение за заупокойна служба, което видях късно през нощта по телевизията. На него се виждаше изправеният, слаб, излязъл сякаш изпод перото на Данте Скиола, на фона на черен екран.

— Когато видите това съобщение, ще съм мъртъв.

В съобщението той каза и още, че не кариерата му в полицията го е убила, а двете кутии цигари на ден. Видях го в три сутринта, бях сам в апартамента си, телевизорът бе чернобял и имаше доста смущения. Бял шум и снеговалеж. Сякаш говореше на мен, право от телевизора. За миг бях обзет от дезориентация и паниката ме сграбчи. Можеше ли призрак да се въплъти през дължината на вълните, електрическите точки и кинескопа? Какво всъщност са мъртвите, ако не вълни и енергия? Светлина, идваща от мъртва звезда?

Това между другото е израз на Джулиан. Помня от една негова лекция върху „Илиада“, когато Патрокъл се явява в съня на Ахил. Има един трогателен откъс, в който Ахил, преизпълнен с радост от появата на призрака, се опитва да прегърне своя стар приятел. Но той изчезва.

— Мъртвите ни се явяват в сънищата — каза Джулиан, — защото само по такъв начин могат да ни накарат да ги видим. Онова, което виждаме е само един образ, дошъл от много далеч, светлина, идваща от мъртва звезда…

Което пък ми напомня за нещо, което сънувах преди няколко седмици.

Бях се озовал в непознат и пуст град, стар град като Лондон. Населението му бе изчезнало заради война или епидемия. Беше нощ, улиците са тъмни, бомбардирани, изоставени. Дълго се щурах безцелно край разрушени паркове, взривено убежище, празни парцели, погълнати от плевели и срутили се блокове, а ръждясалите им подпори се подаваха отстрани като ребра. Но тук-там, пръснати между безлюдните черупки на достолепните стари обществени сгради, виждам нови, които са свързани с футуристични алеи, осветени отдолу. От руините се издигат дългите, студени образи на модерната архитектура, фосфоресциращи и зловещи.

Влязох в една от тези нови сгради. Май беше лаборатория или музей. Стъпките ми отекваха по настлания с плочки под. Имаше група мъже, всички пушеха лули и се бяха събрали около стъклена витрина, която проблясваше в сумрака и осветяваше по вампирски лицата им изотдолу.

Приближих се. Във витрината имаше машина, която бавно се въртеше на поставка, машина, чиито метални части влизаха, излизаха и се събираха, за да създадат нови образи. Храм на инките… щрак, щрак, щрак… Пирамидите… Партенона. Историята се нижеше пред очите ми и се променяше всяка секунда.

— Мислех си, че ще те открия тук — каза един глас до лакътя ми.

Беше Хенри. В сумрака безстрастният му поглед не трепваше. Над ухото му, под телената рамка на очилата, виждах барутния нагар и тъмната дупка в дясното слепоочие.

Не бях кой знае колко изненадан да го видя, но се радвах.

— Знаеш ли — казах му, — всички казват, че си мъртъв.

Той се загледа надолу към машината. Колизеят… щрак, щрак, щрак… Пантеонът.

— Не съм мъртъв. Само имам известни проблеми с паспорта.

— Моля?

Той се изкашля.

— Движенията ми са ограничени. Вече нямам право да пътувам толкова свободно, колкото бих искал.

Света София. „Сан Марко“ във Венеция.

— Какво е това място? — попитах го.

— Боя се, че тази информация е засекретена.

Огледах се любопитно. Явно бях единственият посетител.

— Отворено ли е за всички? — попитах.

— Не, принципно не е.

Погледнах го. Имаше толкова много неща, които исках да го попитам, толкова много, които да му кажа. Но някак си знаех, че не бе време за това, а и дори да беше, не това бе най-важното.

— Щастлив ли си тук? — казах накрая.

Замисли се за миг.

— Не особено. Но и ти не си много щастлив там, където си.

„Василий Блажени в Москва“. Катедралата в Шартр. Солсбъри и Амиен. Погледна часовника си.

— Надявам се, че ще ме извиниш, но закъснявам за среща.

Обърна се и си тръгна. Гледах как гърбът му се отдалечава надолу по дългия и блестящ коридор.