Тайната на Артемис Фоул

Глава 9: Таен коз

Артемис опита да завърти дръжката на вратата и си изгори дланта. Беше запечатана. Може би феята бе стопила бравата с оръжието си. Много хитро. Една променлива по-малко в уравнението. Точно така би постъпил и самият той.

Артемис не губи повече време в опити да отвори вратата. Това беше подсилена стомана, а той бе дванадесетгодишен. Не е нужно да си гений, за да се сетиш за това, макар че той беше такъв. Вместо това наследникът на Фоул отиде до стената с мониторите и започна от там да следи развоя на събитията.

Веднага му стана ясно какво искат да направят полицаите — да изпратят трола, за да може някой да извика за помощ, което да се изтълкува като покана. След това бригада гоблини щяха да щурмуват имението и да го превземат. Умно. И непредсказуемо. Това беше вторият път, в който бе подценил противниците си. Каквото и да станеше, трети път нямаше да има.

Докато на мониторите се разиграваше драмата от партера, чувствата на Артемис се мятаха между ужас и гордост. Бътлър се бе справил. Беше победил трола, при това без нито веднъж да помоли за помощ. Докато гледаше, момчето може би за пръв път оцени по достойнство услугите, които му предлагаше семейство Бътлър.

Артемис включи тривълновото радио, което предаваше периодично на трите вида честоти.

— Подполковник Кореноплод, предполагам, че следите всички канали…

В първите няколко секунди от миниатюрните колонки се носеше само шум, после момчето чу рязко щракане на бутон.

— Чувам те, човече. Какво мога да направя за теб?

— Подполковникът ли е?

През черната мрежа на говорителите се процеди странен звук. Приличаше на цвилене.

— Не. Това не е подполковникът. Аз съм Вихрогон, кентавърът. Ти не си ли похитителят на Нисши елементи?

На Артемис му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае факта, че го обиждат.

— Господин… ъ-ъ-ъ… Вихрогон, вие очевидно не сте изучили добре психологическите текстове. Не е много мъдро да предизвиквате някого, който държи заложници. Мога да стана непредсказуем.

— Можеш да станеш непредсказуем? За никакво можене не може да става дума. Не че това има значение. Скоро ще бъдеш само един облак радиоактивни молекули.

Артемис се подсмихна.

— Точно тук грешиш, мой четириноги приятелю. Когато детонирате биологическата си бомба, аз отдавна ще съм излязъл от времевото поле.

Вихрогон на свой ред се подсмихна.

— Блъфираш, човече. Ако имаше начин да се излезе от полето, аз щях да съм го открил. Мисля, че говориш през…

За щастие тъкмо в този момент се намеси Кореноплод.

— Фоул? Тук е подполковник Кореноплод. Какво искаш?

— Исках само да ви уведомя, подполковник, че въпреки опита ви да ме излъжете аз все още съм съгласен да преговарям.

— Онзи трол нямаше нищо общо с мен — запротестира Кореноплод. — Беше изпратен против волята ми.

— Факт е, че е направено, при това от вашата полиция. Каквото и доверие да е имало между нас, вече го няма. Затова ето какъв е моят ултиматум. Разполагате с тридесет минути да донесете златото, в противен случай ще откажа да освободя капитан Бодлива Зеленика. Освен това няма да я взема със себе си, когато напусна времевото поле, а ще я оставя тук и биологическата бомба ще падне върху нея.

— Не бъди глупак, човече. Заблуждаваш се. Техниката на Калните създания изостава с цяла вечност от нашата. Няма начин да се напусне времевото поле.

Артемис се приближи към микрофона и се засмя с вълчата си усмивка.

— Има само един начин да разберем това, Кореноплод. Готов ли сте да заложите живота на капитан Бодлива Зеленика срещу вашето предположение?

Колебанието на Кореноплод намери израз в съскащия шум по трасето. Когато отговори, в тона му се долови нотка на поражение.

— Не — каза той с въздишка. — Не съм готов. Ще получиш златото си, Фоул. Един тон. Двадесет и четири карата.

Артемис се усмихна самодоволно. Добър актьор беше този подполковник Кореноплод.

— Имате тридесет минути, подполковник. Бройте секундите, ако часовникът ви е спрял. Аз ще чакам. Но не много дълго.

Артемис прекъсна контакта и се облегна назад във въртящия се стол. По всичко личеше, че са захапали стръвта. Несъмнено анализаторите бяха открили „неволната“ му грешка. Феите щяха да платят, защото вярваха, че ще си върнат златото, след като той умре. След пускането на биологическата бомба. Което, разбира се, нямаше да стане. Теоретично.

Бътлър стреля три пъти в рамката на вратата. Самата врата беше от стомана и патроните щяха да рикошират право в него. Но рамката беше от оригиналния порест камък, използван при построяването на имението. Изрони се като тебешир. Съществен пропуск в охранителната система, който трябваше да се поправи веднага щом всичко приключеше.

Господарят Артемис го чакаше спокойно в стола си пред мониторите.

— Добра работа, Бътлър.

— Благодаря, Артемис. За малко да изпаднем в беда. Ако не беше капитан…

Артемис кимна.

— Да, видях. Лечение, една от дарбите на феите. Чудя се защо го направи.

— И аз се чудя — тихо каза Бътлър. — Ние със сигурност не сме го заслужили.

Артемис рязко вдигна глава.

— Дръж се, стари приятелю. Краят вече е близо.

Бътлър кимна; дори опита да се усмихне. Но макар и усмивката да изобилстваше откъм зъби, в нея липсваше душа.

— След по-малко от час капитан Бодлива Зеленика ще се завърне при своите, а ние ще разполагаме с достатъчно средства, за да осъществим някои от най-изкусителните си начинания.

— Знам. Просто…

Артемис нямаше нужда да пита. Знаеше точно как се чувства Бътлър. Феята беше спасила живота и на двамата, а той все още настояваше да получи откуп за нея. За човек на честта като Бътлър това бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Преговорите приключиха. По един или друг начин тя ще се завърне при себеподобните си. Нищо лошо няма да се случи с капитан Зеленика. Имаш думата ми.

— А Джулиет?

— Какво?

— Има ли опасност за сестра ми?

— Не. Никаква опасност.

— Феите просто ще ни дадат златото и ще си тръгнат?

Артемис леко подсмръкна.

— Не, не точно. Веднага щом измъкнат капитан Зеленика, ще хвърлят биологическа бомба над имението Фоул.

Бътлър пое дъх, за да каже нещо, но се поколеба. Очевидно планът не се състоеше само в това. Но господарят Фоул щеше да му съобщи, когато настъпеше подходящият момент. Затова вместо да разпитва работодателя си, той каза просто:

— Вярвам ти, Артемис.

— Да — отговори момчето и веждите му се огънаха под тежестта на това доверие. — Знам.

Мъх се занимаваше с това, което политиците умеят най-добре: опитваше се да избяга от отговорност.

— Твоят офицер помогна на човеците — отсече той, като демонстрира максимална доза възмущение. — Цялата операция вървеше точно по план, преди твоята подчинена да нападне нашия пълномощник.

— Пълномощник? — изкикоти се Вихрогон. — Тролът вече е пълномощник.

— Да. Така е. А онзи човек го накълца на кайма. Можехме да разрешим ситуацията, ако не беше некомпетентността на вашия отдел.

Във всеки друг случай Кореноплод непременно би избухнал, но знаеше, че Мъх се хваща за сламката и отчаяно се мъчи да спаси кариерата си. Затова началникът само се усмихна.

— Хей, Вихрогоне!

— Да, началник?

— Записахме ли на диск влизането на трола?

Кентавърът въздъхна драматично.

— Не, сър. Свършиха ни дисковете точно преди тролът да влезе.

— Колко жалко!

— Направо срамота!

— Тези дискове биха оказали неоценима помощ на командващия операцията Мъх по време на доклада му.

Хладнокръвието на Мъх се изпари.

— Дайте ми тези дискове, Юлиус! Знам, че ги имате! Това е очевидно възпрепятстване.

— Ти си единственият виновен във възпрепятстване, Мъх. Използваш положението за бъдещето на кариерата си.

Лицето на Мъх прие цвета, типичен за Кореноплод. Ситуацията му се изплъзваше и той си даваше сметка за това. Дори Чикчирик Пустодрън и останалите елфи се криеха зад гърба на командира си.

— Аз все още командвам тук, Юлиус, затова предай ми тези дискове или ще заповядам да те арестуват.

— О, наистина ли? И на коя армия ще заповядаш?

За секунда на лицето на Мъх се изписа предишната тържественост. Тя се изпари в момента, в който забеляза явната липса на офицери наоколо.

— Правилно — подсмихна се Вихрогон. — Вече не си командващ операцията. Обадиха се изпод земята. Имаш среща със Съвета и не вярвам да ти предложат място.

Вероятно усмивката на Вихрогон извади Мъх от равновесие.

— Дай ми дисковете! — изрева той и притисна кентавъра до совалката.

Кореноплод се изкушаваше да ги остави да се поборичкат известно време, но моментът не беше подходящ за развлечения.

— Лошо, лошо — каза началникът, като размаха показалец под носа на Мъх. — Никой освен мен не може да бие Вихрогон.

Кентавърът пребледня.

— Внимавайте с пръста! Още носите…

Палецът на Кореноплод случайно докосна кокалчето на показалеца и отвори мъничка газова клапа. Освободеният газ изтласка упойващата стрела през латексовия връх и тя се заби право във врата на Мъх. Командващият операцията, който скоро щеше да стане редник, падна като вкаменен.

Вихрогон потърка врата си.

— Добър изстрел, началник.

— Не разбирам за какво говориш. Чиста случайност. Съвсем забравих за фалшивия пръст. Струва ми се, че има няколко прецедента.

— О, разбира се. За съжаление Мъх ще прекара няколко часа в безсъзнание. Когато се събуди, цялото забавление ще е свършило.

— Жалко — Кореноплод си позволи бегла усмивка, след това отново прие делово изражение. — Златото тук ли е?

— Да. Току-що го доставиха.

— Добре.

Началникът се обърна към смутените войници на Мъх.

— Натоварете го на вагонетка на въздушна възглавница и го изпратете вътре. Случи ли се нещо, ще ви натикам крилете в устата. Разбрано?

Никой не отговори, но всички разбраха. В това нямаше съмнение.

— Добре, а сега се залавяйте за работа.

Кореноплод се изгуби в оперативната совалка, след него изтопурка Вихрогон. Началникът затвори плътно вратата.

— Заредена ли е?

Кентавърът рязко натисна няколко важни на пръв поглед бутони на главното табло.

— Вече е.

— Искам да я изстреляш при първа възможност — Кореноплод погледна през лазерно непроницаемите огледални прозорци. — Разполагаме с броени минути. Виждам, че се разсъмва.

Вихрогон със сериозно лице се надвеси над клавиатурата.

— Магията отслабва. До петнадесет минути ще попаднем в средата на деня на земната повърхност. Неутриновите потоци започват да се разсейват.

— Разбирам — каза Кореноплод, което по същество пак беше лъжа. — Добре де, не разбирам. Но ми е ясно, че разполагаме с петнадесет минути. Това ни дава десет минути, за да измъкнем капитан Бодлива Зеленика от къщата. След това ще се превърнем в лесна мишена за цялото човечество.

Вихрогон включи още една камера. Тази беше свързана с вагонетката на въздушна възглавница. За проба прокара пръст по едно направляващо приспособление. Вагонетката полетя рязко напред и едва не откъсна главата на Чикчирик Пустодрън.

— Хитро нещо — промърмори Кореноплод. — Дали ще изкачи стълбите?

Вихрогон дори не вдигна глава от компютрите.

— Имаме автоматичен компенсатор за преодоляване на препятствия. Шайба с диаметър 1,5 метра. Няма проблеми.

Кореноплод го стрелна с поглед.

— Правиш го само за да ме дразниш, нали?

Вихрогон сви рамене.

— Възможно е.

— Е, тогава имаш късмет, че другите ми пръсти не са заредени със стрели. Схващаш ли?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. А сега да отведем капитан Зеленика у дома.

Зеленика се сниши и влезе в галерията с колоните. Синята светлина беше обагрена от оранжеви лъчи. Периодът на спрялото време изтичаше. Оставаха минути до пускането на синия облак. В слушалките й забръмча гласът на Вихрогон.

— Добре, капитан Зеленика. Златото пътува към вас. Имай готовност да действаш.

— Ние не преговаряме с похитители — каза Зеленика изненадана. — Какво става тук?

— Нищо — небрежно отговори Вихрогон. — Обикновена размяна. Златото влиза, ти излизаш. После пускаме бомбата. Голям син взрив — и всичко свършва.

— Фоул знае ли за биологическата бомба?

— Да. Съвсем наясно е. Твърди, че може да се измъкне от времевото поле.

— Това е невъзможно.

— Правилно.

— Но те ще загинат!

— Голяма работа — отвърна Вихрогон и Зеленика си го представи как безгрижно свива рамене. — Така става, когато предизвикваш Народа.

Тя беше съсипана. Нямаше съмнение, че Фоул представлява опасност за целия цивилизован подземен свят. Малко сълзи щяха да се пролеят над тялото му. Но момичето, Джулиет, беше невинно. Заслужаваше още един шанс.

Зеленика се спусна на височина два метра. Нивото на очите на Бътлър. Хората се бяха събрали в разрушеното помещение, което някога служеше за коридор. Между тях имаше разногласие. Феята можеше да го усети.

Тя хвърли обвиняващ поглед на Артемис.

— Каза ли им?

Момчето я изгледа в отговор.

— Какво да им кажа?

— Да, фейо, какво да ни каже? — войнствено повтори Джулиет, все още леко замаяна от хипнозата.

— Не се прави на глупак, Фоул. Знаеш за какво говоря.

Артемис никога не успяваше да се прави дълго на глупак.

— Да, капитан Бодлива Зеленика. Знам. За биологическата бомба. Загрижеността ти е трогателна, що се отнася до мен. Все пак не се разстройвай. Всичко се развива по план.

— По план! — възкликна феята задъхана и махна към разрушенията наоколо. — Това част от плана ли беше? А фактът, че Бътлър едва не умря, също ли влизаше в плана?

— Не — призна Артемис. — Тролът беше леко недоглеждане. Несъществено за мащабите на общата схема.

Зеленика устоя на желанието отново да удари бледото човешко същество и вместо това се обърна към Бътлър.

— Вслушай се в разума, в името на небесата. Не можете да напуснете времевото поле. Никой досега не е успял.

Лицето на иконома бе сякаш изваяно от камък.

— Щом Артемис казва, че може да стане, значи може.

— Но тук е сестра ти! Готов ли си да рискуваш живота й от преданост към един престъпник?

— Артемис не е престъпник, госпожице, той е гений. А сега, ако обичате, отместете се от погледа ми. Следя главния вход.

Зеленика се издигна до височина шест метра.

— Вие сте луди! Всички до един! След пет минути от вас ще остане само прах. Не разбирате ли?

Артемис въздъхна.

— Вече получи отговор на въпроса си, капитане. А сега, ако обичаш, не пречи. Намираме се в деликатен момент от операцията.

— Операцията? Това е отвличане! Поне имай смелостта да наричаш нещата с истинските им имена.

Търпението на Артемис започваше да се изчерпва.

— Бътлър, останаха ли ни ампули с успокоително?

Гигантът кимна, но не каза нищо. Ако в този момент получеше заповед да упои феята, не беше сигурен, че ще може или ще пожелае да се подчини. За щастие, вниманието на Артемис бе привлечено от движение на алеята.

— А, изглежда, че полицията ви е капитулирала. Бътлър, провери доставката. Но бъди нащрек. Нашите малки приятели обичат да хитруват.

— Кой го казва! — промърмори Зеленика.

Бътлър се завтече към разрушената врата, като по пътя провери пълнителя и предпазителя на своя деветмилиметров зиг зауър. Почти беше благодарен за тази бойна задача, която да го отвлече от дилемата му. В такива ситуации подготовката му вземаше връх. Нямаше място за сантименталничене.

Във въздуха още се стелеше тънка пелена от прах. Бътлър примижа, за да види какво става на алеята отвън. Феините филтри, поставени върху очите му, показваха, че не се приближават топли тела. Въпреки това се виждаше някаква голяма вагонетка, която сама се придвижваше към входната врата. Носеше се във въздуха върху възглавница от блещукащ въздух. Без съмнение господарят Артемис би схванал физическите закони, по които се движеше тази машина, но Бътлър се интересуваше единствено от това дали може да я обезвреди или не.

Вагонетката се удари в първото стъпало.

— Автоматичен компенсатор, дръжки — сопна се Кореноплод.

— Да, да, да — отвърна Вихрогон. — Работя по въпроса.

— Това е откупът — извика Бътлър.

Артемис се помъчи да потисне въодушевлението, което напираше в гърдите му. Моментът не беше подходящ за изразяване на емоции.

— Огледай да няма някакъв капан.

Бътлър предпазливо излезе пред вратата. Под краката му се въргаляха парчета от счупена готическа водосточна тръба.

— Няма вражески сили. Приспособлението прилича на самоходно.

Вагонетката полетя над стълбите.

— Не знам кой управлява това чудо, но има нужда от няколко урока.

Бътлър се наведе към земята и огледа дъното.

— Не се виждат експлозиви.

Той извади от джоба си детектор за подслушвателни устройства с телескопична антена.

— Няма и бръмбари. Не улавям нищо на никаква честота. Но какво ли е това тук?

— А-ха — измънка Вихрогон.

— Това е камера.

Бътлър протегна ръка и издърпа за кабела обектив с размерите на рибешко око.

— Лека нощ, господа.

Въпреки тежкия си товар вагонетката леко откликваше на всяко негово движение. Тя плавно мина през прага и влезе във фоайето. Там спря с тихо бръмчене, сякаш чакаше да я разтоварят.

Сега, когато дългоочакваният момент бе настъпил, Артемис сякаш се страхуваше да я докосне. Трудно беше да повярва, че след толкова месеци очакване от крайната цел на престъпния му план го деляха няколко минути. Разбира се, тези последни минути бяха решаващи и най-рисковани.

— Отвори го — каза той накрая, изненадан от треперенето на собствения си глас.

Изкушението бе неустоимо. Джулиет се приближи колебливо с ококорени очи. Дори Зеленика угаси двигателя и се спусна, докато краката й докоснаха мраморните плочи на пода. Бътлър отвори ципа на черния брезентов калъф и го разтвори докрай, за да открие съдържанието му.

Никой не обели и дума. Артемис си представи, че някъде гърми „Увертюра 1812“. Златото лежеше пред тях, подредено в сияйни редици. То сякаш излъчваше аура, топлина, но криеше и опасност. Много хора бяха готови да умрат или да убият за приказното богатство, което това злато можеше да донесе.

Зеленика стоеше като зашеметена. Феите обичат минералите, те са част от земята. Но най-много обичат златото. Блясъка му. Красотата му.

— Платили са ви — прошепна тя. — Не мога да повярвам.

— Аз също — промърмори Артемис. — Бътлър, истинско ли е?

Икономът взе едно кюлче от купчината. Драсна по него с върха на сгъваемия си нож и издълба малка стружка.

— Истинско е, и още как — каза той, като вдигна стружката към светлината. — Поне това кюлче — със сигурност.

— Добре. Много добре. Започни разтоварването, ако обичаш. Ще им върнем вагонетката с капитан Зеленика вътре.

Като чу името си, феята излезе от вцепенението.

— Артемис, върни го. Никой човек досега не е успял да отнеме златото на феите. А хората се домогват до него от векове. Полицията на Нисшите елементи ще направи всичко, за да запази имуществото си.

Артемис поклати глава. Беше смаян.

— Вече ти казах…

Зеленика сложи ръце на раменете му.

— Не можеш да избягаш! Не разбираш ли?

Момчето я изгледа хладнокръвно.

— Мога, Зеленика. Погледни ме право в очите и ми кажи, че не мога.

Тя го направи. Капитан Бодлива Зеленика се вгледа в тъмносините очи на своя похитител и видя истина в тях. И за миг му повярва.

— Все още има време — отчаяно продължи феята. — Трябва да има нещо, което да те накара да размислиш. Аз притежавам магически сили.

Момчето сбърчи вежди от досада.

— Не ми е приятно, че ще те разочаровам, капитане, но няма такова нещо.

Артемис направи пауза и за миг погледна нагоре към таванската стая. „Може би… — въртеше се в ума му. — Наистина ли ми е нужно всичкото това злато?“ А дали не го измъчваха угризения на съвестта, които вгорчаваха сладостта от победата? Той тръсна глава. „Придържай се към плана. Придържай се към плана. Без емоции.“

Артемис усети тежестта на позната ръка върху рамото си.

— Всичко наред ли е?

— Да, Бътлър. Продължавай да разтоварваш. Вземи и Джулиет да ти помогне. Аз трябва да поговоря с капитан Зеленика.

— Сигурен ли си, че няма проблем?

Артемис въздъхна.

— Не, стари приятелю, не съм сигурен. Но вече е твърде късно.

Бътлър кимна и се върна към задълженията си. Джулиет го последва послушно като териер.

— А сега, капитане, да поговорим за магията ти.

— Какво те интересува?

В очите на Зеленика се четеше подозрение.

— Какво трябва да направя, за да си купя едно желание?

Феята погледна към вагонетката.

— Ами, зависи. Колко си готов да платиш?

Кореноплод не беше никак спокоен. Снопове жълта светлина упорито се процеждаха през синевата. Оставаха минути. Минути. Смрадливата пура, която изпълваше организма му с токсини, не помагаше за успокояване на мигрената.

— Евакуирахте ли излишния персонал?

— Да, освен ако някой не се е промъкнал обратно в полето след последния път, когато ме питахте.

— Не ми е до шеги, Вихрогоне. Повярвай ми, моментът никак не е подходящ. Някакви новини от капитан Зеленика?

— Не. Загубихме видеовръзка след битката с трола. Предполагам, че батерията е повредена. По-добре веднага да свалим каската от главата й, иначе от радиацията мозъкът й ще се опече. Би било жалко след всичката работа, която свърши.

Кентавърът се върна на конзолата. Там започна да примигва червена лампичка.

— Почакайте, двигателният сензор! Има движение при главния вход.

Кореноплод отиде до екраните.

— Можеш ли да изчистиш изображението?

— Няма проблем.

Вихрогон въведе координатите и увеличи мащаба на 400 процента.

Началникът седна на близкия стол.

— Наистина ли виждам това, което си мисля?

— Със сигурност — отговори Вихрогон и се подсмихна. — Това е по-интересно дори от битката с рицарските доспехи.

Зеленика се връщаше. Със златото.

След половин секунда я посрещна група от Изтеглянето.

— Да се измъкваме от опасната зона, капитане — пришпори я един елф и я подхвана за лакътя.

Друг прокара детектор за радиация над каската й.

— Капитане, тук имаме пробив в енергийния източник. Трябва незабавно да дезинфекцираме главата ви.

Зеленика понечи да възрази, но веднага напълниха устата й с антирадиационна пяна.

— Това не може ли да почака? — изфъфли тя.

— Съжалявам, капитане. Нямаме никакво време. Началникът иска да ви разпита, преди да детонираме бомбата.

Помъкнаха я към отряда за бързо реагиране. От бързината краката й едва докосваха земята. „Чистачите“ от Изтегляне се засуетиха около нея, като оглеждаха земята за следи от схватката с трола. Техниците демонтираха полевите предаватели, като се подготвяха да дръпнат шалтера. Войници подкараха вагонетката към портала. Много важно беше всичко да се премести на безопасно разстояние, преди да избухне биологическата бомба.

Кореноплод чакаше на стълбите на совалката.

— Зеленика! — сопнато викна той. — Исках да кажа, капитане. Справихте се.

— Тъй вярно, сър. Благодаря, сър.

— И златото върнахте. Заслужихте си ново перце на шапката.

— Е, не цялото, началник. Мисля, че е около половината.

Кореноплод кимна.

— Няма значение. Скоро ще си получим останалото.

Зеленика избърса антирадиационната пяна от едната си вежда.

— Мислих за това, сър. Фоул допусна още една грешка. Не ми забрани да влизам повторно в дома му и като се има предвид, че първия път сам ме доведе там, поканата още важи. Мога да вляза и да залича паметта на обитателите. Можем да скрием златото в стените и утре вечер пак да спрем времето…

— Не, капитане.

— Но, сър…

Лицето на Кореноплод се изопна до краен предел, ако изобщо беше омеквало.

— Не, капитане. Съветът няма да пощади живота на едно крадливо Кално създание. Това просто няма да стане. Имам заповеди и, повярвайте ми, те са неотменими.

Зеленика последва Кореноплод в совалката.

— Но момичето, сър! То е невинно!

— Войната взема и невинни жертви. Тя избра да застане на страната на лошите. Вече нищо не можем да направим за нея.

Феята не можеше да повярва на ушите си.

— Войната взема и невинни жертви! Как можете да говорите така? Животът си е живот.

Кореноплод рязко се обърна и я стисна за раменете.

— Направихте каквото можахте, Бодлива Зеленика — каза той. — Никой не би могъл да направи повече. Дори върнахте по-голямата част от откупа. Сега страдате от една болест, която човеците наричат Стокхолмски синдром: привързали сте се към похитителите си. Не се тревожете, ще ви мине. Но тези хора знаят. Знаят за нас. Нищо вече не може да ги спаси.

Вихрогон вдигна глава от изчисленията си.

— Не е вярно. Технически погледнато. Между другото, добре дошла.

Зеленика не можеше да губи и секунда, за да отвръща на поздрава.

— Какво искаш да кажеш? Кое не е вярно?

— Добре съм, след като питаш.

— Вихрогоне! — извикаха в един глас Кореноплод и Зеленика.

— Ами, както се казва в Книгата, „Ако създание Кално твойто злато вземе при все магията и дъбовото семе, тогава този дар на него остави, докле човекът вечен сън заспи“. Тоест, оживее ли, печели. Много е просто. Дори Съветът не може да противоречи на Книгата.

Кореноплод се почеса по брадичката.

— Трябва ли да се безпокоя?

Вихрогон се засмя безрадостно.

— Не. Тези типове са все едно мъртви.

— „Все едно“ не ми е достатъчно.

— Това заповед ли е?

— Точно така, войниче.

— Аз не съм войник — отвърна Вихрогон и натисна копчето.

Бътлър беше повече от леко изненадан.

— Върнал си го?

Артемис кимна.

— Около половината. Все още държим в ръцете доста привлекателна сума. Към петнадесет милиона долара по днешния курс.

Бътлър обикновено не задаваше въпроси. Но този път се налагаше.

— Защо, Артемис? Можеш ли да ми кажеш?

— Предполагам — отвърна момчето и се усмихна. — Реших, че дължим нещо на капитана. За услугите.

— Това ли е всичко?

Артемис кимна. Не беше необходимо да споменава за желанието. Можеше да се възприеме като слабост.

— Хм — произнесе Бътлър далеч по-многозначително, отколкото изглеждаше.

— Сега трябва да празнуваме — ентусиазирано каза Артемис, като ловко смени темата на разговора. — Мисля, че е време да пийнем шампанско.

Момчето бързо се отправи към кухнята, преди Бътлър да е отгатнал нещо по лицето му.

Когато другите двама влязоха, Артемис вече бе напълнил три чаши с „Дом Периньон“.

— Знам, че съм малолетен, но съм сигурен, че майка ми няма да възрази. Само този път.

Бътлър чувстваше, че господарят му крои нещо. Въпреки това пое високата кристална чаша, която Артемис му подаде. Джулиет погледна по-големия си брат.

— Всичко наред ли е?

— Предполагам — той пое дъх. — Знаеш, че те обичам, нали, сестричке?

Джулиет се намръщи — още нещо, което местните младежи намираха за крайно очарователно. Целуна брат си по рамото.

— Много си чувствителен за телохранител.

Бътлър погледна работодателя си право в очите.

— Искаш да изпием това, така ли, Артемис?

Артемис твърдо посрещна погледа му.

— Да, Бътлър. Искам.

Без да каже нито дума повече, Бътлър пресуши чашата си. Джулиет го последва. Икономът веднага усети вкуса на приспивателното и макар да разполагаше с предостатъчно време, за да счупи врата на Артемис Фоул, не го направи. Нямаше смисъл да безпокои Джулиет в последните й мигове.

Артемис гледаше как приятелите му се свличат на пода. Жалко, че трябваше да ги лъже. Но ако бяха посветени в плана, безпокойството им можеше да попречи на действието на приспивателното. Той погледна мехурчетата, въртящи се в чашата му. Време беше за най-смелата стъпка в неговия план. След съвсем кратък миг на колебание момчето пресуши шампанското с разтвореното в него приспивателно.

Спокойно изчака сънотворното да завладее целия му организъм. Не му се наложи да чака дълго, защото всяка доза беше изчислена съобразно телесното тегло. Мислите му започнаха да се объркват и тогава му хрумна, че може никога повече да не се събуди. „Малко е късно за съмнения“ — каза си Артемис и изпадна в безсъзнание.

— Вече пътува — обяви Вихрогон и вдигна глава от конзолата. — Сега нищо не зависи от мен.

Те проследиха движението на ракетата през поляризираните стъкла на прозорците. Беше истинско чудо на техниката. Тъй като основният й товар бе лек, пускането можеше да бъде извършено в точен радиус. Радиоактивният елемент, използван за ядрото, беше солиний 2, който имаше период на полуразпад четиринадесет секунди. На практика това означаваше, че Вихрогон можеше да пусне бомбата така, че синият облак да засегне имението Фоул и нито едно стръкче трева извън него да не пострада, а сградата щеше да се освободи от радиацията за по-малко от минута. В случай че малки частици солиний се отклонят от целта, те щяха да се задържат в рамките на времевото поле. Това улесняваше изтребването на хората вътре.

— Траекторията на полета е предварително програмирана — обясни Вихрогон, макар че никой не му обръщаше капка внимание. — Ще се приземи във фоайето и ще избухне. Обшивката и механизмът за изстрелване са от пластмаса и ще се разпаднат напълно. Идеално чиста работа.

Кореноплод и Зеленика проследиха с поглед дъгата, описана от бомбата. Както се очакваше, тя прелетя през разрушената врата, без да остърже и един от камъните на средновековните стени. Зеленика насочи вниманието си към екрана, свързан с камерата на носа на ракетата. За миг бегло зърна големия коридор, по който доскоро бе вървяла в качеството си на затворник. Беше пуст. Не се виждаше жив човек. „Може би… — каза си тя. — Само може би…“ После погледна Вихрогон, който чукаше с пръсти по клавиатурата. И осъзна, че наистина хората са все едно мъртви.

Биологическата бомба избухна. Появи се яркосиньо светещо кълбо. Светлината се разсея и запълни всяко кътче на имението със смъртоносните си лъчи. Цветята повехнаха, насекомите се сгърчиха, рибите в изкуствените езера измряха. Нито един кубически сантиметър в сградата не беше пощаден. Артемис Фоул и слугите му не биха могли да избягат. Беше невъзможно.

Зеленика въздъхна и извърна поглед от вече разсейващия се син облак. Въпреки грандиозните си амбиции Артемис се оказа най-обикновен простосмъртен. И по някаква причина тя тъгуваше за смъртта му.

Кореноплод бе по-прагматичен.

— Добре. Облечете се. Черни костюми, пълно бойно снаряжение.

— Напълно безопасно е — обади се Вихрогон. — Не сте ли слушали както трябва в училище?

Началникът изсумтя.

— Вярвам в науката почти толкова, колкото съм убеден, че не мога да те уволня, Вихрогоне. Радиацията има свойството да се задържа въпреки твърденията на някои учени, че изчезва. Никой да не излиза от совалката без предпазен костюм. Това не включва теб, Вихрогоне. Имаме костюми само за двуноги. И без това искам да останеш да следиш мониторите за всеки случай…

„За всеки случай?“ — зачуди се Вихрогон, но не каза нищо. Предпочете да си запази забележката за по-късно.

Кореноплод се обърна към Зеленика.

— Готова ли сте, капитане?

Трябваше да се върне обратно в къщата. Идеята да идентифицира три трупа не й допадаше. Но знаеше, че е длъжна да го направи. Беше единствената, която познаваше добре интериора.

— Тъй вярно, сър. Тръгвам.

Зеленика си избра черен костюм от сандъка с екипировка и го нахлузи върху анцуга. Както бяха правили по време на учение, тя провери на съответния уред здравината на вулканизираната маска, преди да я сложи на главата си. Ако имаше спадане на налягането, това показваше скъсване на гумата, което можеше да се окаже фатално при по-дълъг престой в сградата.

Кореноплод се присъедини към екипа за проникване в периметъра. Останките от Отряд Едно на Изтеглянето бяха готови да влязат в имението със същото желание, с което биха жонглирали с ръчни химически гранати.

— Сигурен ли сте, че гигантът си е отишъл?

— Да, капитан Кафяво Водорасло. Отишъл си е, по един или друг начин.

Риск не изглеждаше убеден.

— Защото този човек е лош. Мисля, че притежава своя собствена магия.

Ефрейтор Лишей се изкиска и веднага получи плесница по ухото. Промърмори нещо от рода на „ще кажа на мама“ и бързо си сложи каската.

Кореноплод усети как лицето му почервенява още повече.

— Да вървим. Вашата задача е да установите местонахождението и да приберете милиарда. Оглеждайте се за скрити бомби. Нямах доверие на Фоул, докато беше жив, и определено не му вярвам, че е мъртъв.

Изразът „скрити бомби“ привлече вниманието на всички. Представата за огромна противопехотна мина, която експлодира на височината на главите им, беше достатъчна, за да разсее безгрижието сред войниците. Никой не създаваше по-жестоки оръжия от тези на Калните създания.

Като най-младши офицер от разузнаването Зеленика беше в авангарда. И макар и да не се очакваше в имението да има вражески сили, тя забеляза как интуитивно протяга ръка към своя „Неутрино 2000“.

Къщата беше нечовешки тиха, чуваше се само пращенето на последните няколко пламъчета солиний. Сред това мълчание витаеше смъртта. Имението беше нейна обител. Зеленика я надушваше. Зад средновековните стени лежаха телата на милиони насекоми, а под дъските на пода — на паяци и мишки.

Те предпазливо се приближиха към вратата. Зеленика провери района с рентгенов скенер. Под плочите на алеята имаше само пръст и гнездо на мъртви паяци.

— Чисто е — каза тя в микрофона си. — Влизам. Вихрогоне, отваряш ли си ушите?

— С теб съм, скъпа — отговори кентавърът. — Освен ако не стъпиш на противопехотна мина, в този случай ще бъда в стаята за операции.

— Улавяш ли признаци на живот?

— Не и след синия облак. Навсякъде имаме огнища на остатъчна топлина. В повечето случаи солиниеви пламъци. Ще загаснат чак след ден-два.

— Но няма радиация, нали?

— Точно така.

Кореноплод изсумтя недоверчиво. През слушалките сумтенето му прозвуча като слонски рев.

— Мисля, че ще трябва да претърсим къщата по старомодния начин — подсмръкна той.

— Само побързайте — посъветва ги Вихрогон. — Давам най-много пет минути до присъединяването на имението Фоул към останалия свят.

Зеленика мина през мястото, където някога имаше врата. Полилеят леко се полюшваше в резултат на труса при детонацията на бомбата, но иначе всичко беше така, както го помнеше.

— Златото е долу. В килията ми.

Никой не отговори. Или поне не с думи. Някой успя да хлъцне. Право в микрофона. Зеленика се обърна. Риск се беше сгънал на две и притискаше с ръце стомаха си.

— Не се чувствам много добре — изстена той.

Думите му бяха излишни, като се имаше предвид локвата повърнато, в която беше нагазил и с двете си обувки.

Ефрейтор Лишей въздъхна, вероятно премълчал поредното изречение, съдържащо думата „мама“. Вместо това от устата му изригна силно концентриран стомашен сок. За съжаление, Лишей не бе успял да вдигне визьора си, преди да му прилошее. Гледката не беше от приятните.

— Уф! — възкликна Зеленика и натисна бутона за вдигане на визьора на ефрейтора. Цунами от храносмлян порцион се изля върху черния костюм на Лишей.

— О, небеса! — промърмори Кореноплод и разбута с лакти двамата братя. Не успя да стигне далеч. Прекрачи прага и започна да повръща заедно с останалите.

Зеленика насочи камерата на каската си към болните офицери.

— Какво става тук, Вихрогоне?

— Търся. Почакай.

Тя чуваше как клавиатурата бясно трака.

— Добре. Внезапно повръщане. Гадене от пространство… О, не.

— Какво? — попита Зеленика. Но вече знаеше отговора. Може би се бе досетила в самото начало.

— От магията е — отсече Вихрогон; думите му звучаха нечленоразделно от изблика на въодушевление. — Не могат да влязат в къщата, преди Фоул да е умрял. Получава се нещо като силно алергична реакция. Това означава — невероятно, но… — това означава…

— Че са успели — довърши Зеленика. — Той е жив. Артемис Фоул е жив.

— Д’Арвит — изстена Кореноплод и повърна нова локва бълвоч върху теракотовите плочки.

Зеленика продължи сама. Трябваше да се убеди лично. Ако тялото на Фоул беше в къщата, щеше да лежи в близост до златото. В това не се съмняваше.

Същите семейни портрети я проследиха с поглед, но сега изглеждаха по-скоро самодоволни, отколкото строги. Феята се изкушаваше да ги поопърли със своя „Неутрино 2000“. Но това щеше да бъде против правилата. Ако Артемис Фоул ги бе победил, нищо не можеше да се направи. Нямаше да повдигат нови обвинения.

Тя слезе по стълбите към килията. Вратата все още се люлееше от детонацията. Един солиниев пламък отскачаше от стените като уловена в капан синя светкавица. Зеленика влезе вътре, леко уплашена от онова, което можеше да види или да не види.

Нищо нямаше. Поне не се виждаха трупове. Само злато. Приблизително двеста кюлчета. Наредени на купчина върху дюшека на леглото й. Хубави, по войнишки равни редици. Добрият стар Бътлър, единственият човек, успял да се пребори с трол и да го победи.

— Началник! Чувате ли ме? Край.

— Прието, капитане. Брой на жертвите?

— Няма трупове, сър. Намерих останалата част от откупа.

Последва дълго мълчание.

— Оставете, Зеленика. Знаете правилата. Изтегляме се.

— Но, сър! Трябва да има някакъв начин…

В разговора се намеси Вихрогон.

— Няма, капитане. Броя секундите до разпадане на времевото поле и никак не ми харесва идеята да се измъкваме по обяд на силна дневна светлина.

Зеленика въздъхна. Звучеше разумно. Народът можеше да избере часа си на изтегляне, стига само това да станеше преди разпадане на времевото поле. Просто не й беше приятно да мисли, че са били надхитрени от човек. При това юноша.

Тя огледа килията за последен път. Осъзна, че тук в душата й се бе зародила омраза, с която трябваше да се пребори рано или късно. Зеленика прибра оръжието обратно в кобура му. И колкото по-рано, толкова по-добре. Този път Фоул бе спечелил, но такива като него не почиваха на лаврите си. Скоро щеше да крои нови планове за забогатяване. И когато се върнеше, щеше да открие, че Бодлива Зеленика го чака. С голямо оръжие в ръка и с усмивка на уста.

Около периметъра на времевото поле почвата беше мека. Половин хилядолетие лошо оттичане от средновековните стени беше превърнало основите в същинско блато. Точно там Сламчо излезе на повърхността.

Меката почва не беше единствената причина да избере това място. Другата причина бе миризмата. Всеки добър копач на тунели може да различи миризмата на злато от половин километър. Сламчо Челюстокопач беше сред джуджетата с най-добро обоняние в този бранш.

Вагонетката се носеше във въздуха почти без охрана. Двама от Изтеглянето бяха поставени от двете страни на върнатата част от откупа, но в момента се надсмиваха над злополучния си началник.

— Не мо’еш се изплю толкоз надалеч, а, Чикчирик?

Чикчирик кимна и започна да имитира техниката на бълване на началника Кореноплод.

Гротескната пантомима на Чикчирик Пустодрън се оказа идеалното прикритие за дребна кражба. Сламчо беше прочистил червата си, преди да се измъкне от тунела. Последното, от което се нуждаеше, беше внезапно отделяне на газ, което да предупреди полицията за присъствието му. Нямаше защо да се тревожи. Можеше да фрасне Чикчирик Пустодрън по лицето с мокър лепкав червей и той пак не би забелязал.

За секунди джуджето прехвърли две дузини кюлчета от вагонетката в тунела. Това беше най-лесната работа, която някога му се бе отваряла. Когато прибра последните две кюлчета под земята, Сламчо едва се удържа да не се изсмее. Юлиус му бе оказал истинска услуга, като го бе въвлякъл в цялата тази работа. Нещата не можеха да се подредят по-добре. Беше свободен, богат и — което бе най-хубавото от всичко — смятаха го за мъртъв. Когато полицията на Нисшите елементи откриеше, че златото липсва, Сламчо Челюстокопач щеше да е на половин континент разстояние от имението. Ако, разбира се, полицията изобщо забележеше липсата.

Джуджето се вмъкна под земята. Трябваше да направи няколко курса, за да пренесе съкровището си, но забавянето си струваше. С толкова много пари можеше да се пенсионира преждевременно. Разбира се, налагаше се да изчезне напълно, но в престъпния му мозък вече се беше зародил план.

Известно време щеше да поживее на повърхността. Щеше да се маскира като джудже човек с непоносимост към светлината. Можеше да си купи мансарда с плътни щори. Може би в Манхатън или в Монте Карло. Разбира се, джудже, което се крие от слънцето, щеше да буди подозрения. Но наред с това щеше да бъде приказно богат. А човеците бяха готови да повярват на всяка история, дори и на най-неправдоподобната, стига да виждаха някаква изгода за себе си. За предпочитане във вид на зелена шумоляща хартийка.

Артемис дочу глас, който го викаше по име. Гласът имаше и лице, но то бе замъглено, трудно различимо. Дали не беше баща му?

— Татко? — думата имаше странен вкус в устата му. Отдавна забравен. Леко гранясал. Момчето отвори очи.

Над него се бе надвесил Бътлър.

— Артемис! Ти се събуди.

— А, Бътлър, ти ли си?

Артемис се изправи на крака и от усилието му се зави свят. Очакваше Бътлър да го подпре с ръка под лакътя. Но не дочака. Джулиет лежеше на един шезлонг. От устата й се стичаше слюнка и капеше върху възглавниците. Очевидно действието на лекарството все още не беше преминало.

— Това беше само приспивателно, Бътлър. Съвсем безобидно.

В очите на иконома проблеснаха страховити искри.

— Обясни ми.

Артемис потърка очи.

— По-късно, Бътлър. Чувствам се малко…

Бътлър се изпречи на пътя му.

— Артемис, сестра ми лежи упоена на онзи шезлонг. Едва не умря. Затова искам да ми обясниш веднага!

Артемис осъзна, че това е заповед. Помисли, че може би трябва да се обиди, но после реши, че може би Бътлър е прав. Беше отишъл твърде далеч.

— Не ти казах за приспивателното, защото щеше да възразиш. То е безвредно. А за да успее планът ми, трябваше веднага да заспим.

— Планът ти?

Артемис се отпусна в един мек стол.

— Цялата работа беше във времевото поле. Това е тайният коз на полицията на Нисшите елементи. Благодарение на него за толкова години никой не е успял да ги победи. Така се предотвратяват нежелани инциденти. Спирането на времето и биологическата бомба образуват идеална комбинация.

— И защо трябваше да вземаме приспивателно?

Артемис се усмихна.

— Погледни през прозореца. Не виждаш ли? Отишли са си. Всичко свърши.

Бътлър надникна през прозрачните завеси. Навън беше светло и слънчево. Нямаше син купол. Въпреки това прислужникът не остана впечатлен.

— Сега ги няма. Но довечера ще се върнат, сигурен съм.

— Не. Това е против правилата. Ние ги победихме. Това е, играта свърши.

Бътлър вдигна вежди.

— А приспивателното, Артемис?

— Разбирам, искаш да говорим по същество.

Отговорът на иконома бе неумолимо мълчание.

— Приспивателното. Много добре. Трябваше да намеря начин за измъкване от времевото поле. Рових се в Книгата, но там не открих нищо. Нищичко. Народът все още не е намерил начин за излизане от него. Затова се обърнах към техния Стар Завет, към времената, когато техният и нашият свят са били едно цяло. Знаеш легендите за елфи, които нощем правят обувки, за духове, които почистват къщите. Тогава сме съжителствали до известна степен. Искали сме им магически услуги в замяна на обещания да не нападаме феините укрепления. Най-едрата риба, разбира се, е бил Дядо Коледа.

Очите на Бътлър за малко да изскочат от орбитите.

— Дядо Коледа?

Артемис разпери ръце.

— Знам, знам какво ще ми кажеш. Самият аз бях доста скептично настроен. Но по всичко личи, че общата ни представа за Дядо Коледа не е произлязла от някой турски светец, а от Д’Ядоколеда, третия крал от елфическата династия Вейка. Известен е с прозвището Ядо Заблудения.

— Не звучи внушително като при повечето крале.

— Така е. Д’Ядоколеда смятал, че алчността на Калните създания и стремежът им да завладеят кралството му могат да бъдат приспани чрез раздаване на щедри подаръци. Веднъж в годината свиквал всички велики магьосници и им заповядвал да спират времето над обширни райони. Изпращал там армия от елфи, които доставяли подаръците, докато хората спели. Разбира се, това не подействало. Човешката алчност никога не може да бъде приспана, особено с подаръци.

Бътлър се намръщи.

— Ами ако хората… ние, тоест… Ако все пак се бяхме събудили?

— А, да. Отличен въпрос. Право в същината на нещата. Не бихме могли да се събудим. Такава е природата на времевото поле. В каквото състояние попадаш в него, в такова оставаш през цялото време. Не можеш нито да се събудиш, нито да заспиш. Сигурно си усетил умора в ставите през последните няколко часа, но въпреки това мозъкът не ти е позволявал да заспиш.

Бътлър кимна. Нещата се изясняваха, макар и по малко заобиколен начин.

— Моята теория беше, че единственият начин да се измъкнеш от времевото поле е просто да заспиш. Собственото ни съзнание ни държи в плен.

— Теорията ти е била доста рискована, Артемис.

— Това не беше само теория. Имахме опитен субект.

— Кой? А, Анджелин.

— Да. Майка ми. Тъй като беше погълнала приспивателно, тя остана извън времевото поле. За нея времето течеше нормално. Ако се беше събудила, щях просто да се предам на полицията на Нисшите елементи и да се подложа на заличаване на паметта.

Бътлър изсумтя. Съмняваше се.

— И понеже не можехме да заспим естествено, дадох на всички ни доза от приспивателното на майка ми. Съвсем просто е.

— Добре си го пресметнал. Още една минута…

— Съгласен съм — кимна Артемис. — Накрая беше доста напрегнато. Наложи се да го направя в последния момент, за да заблудя полицаите.

Той направи пауза, за да може Бътлър да осмисли казаното.

— Е, прощаваш ли ми?

Икономът въздъхна. Джулиет лежеше на шезлонга и хъркаше като пиян моряк. Той изведнъж се усмихна.

— Да, Артемис. Всичко ти прощавам. Само едно…

— Да?

— Никога повече не го прави. Феите са твърде… човекоподобни.

— Прав си — каза Артемис и бръчиците около очите му станаха по-дълбоки. — Никога повече. За в бъдеще ще се занимаваме с по-благоприлични дела. Дали ще бъдат законни — това не мога да обещая.

Бътлър кимна. Това го удовлетворяваше.

— А сега, млади господарю, не е ли време да видим как е майка ви?

Лицето на Артемис стана по-бледо, ако това изобщо беше възможно. Дали капитан Зеленика не бе нарушила обещанието си? Със сигурност имаше пълното основание да го направи.

— Да. Мисля, че е време. Остави Джулиет да си почива. Заслужила го е.

Той вдигна очи нагоре, към стълбището. Беше наивно да се надява, че може да вярва на феята. В края на краищата той я бе държал затворена против волята й. Ядоса се на себе си. Спомни си как се бе разделил с всички онези милиони в замяна на обещанието, че ще му изпълни едно желание. Ах, какво лековерие!

Тогава вратата на таванската стая се отвори.

Бътлър веднага извади оръжието.

— Артемис, зад мен. Някой се е вмъкнал в къщата.

Момчето махна с ръка.

— Не, Бътлър. Не мисля.

Сърцето му блъскаше в ушите, кръвта пулсираше чак до върховете на пръстите му. Възможно ли беше? Нима бе възможно? На стълбите се появи фигура. Приличаше на привидение, увито в хавлиен халат, с мокра коса.

— Арти? — извика призракът. — Арти, там ли си?

Артемис искаше да отговори, искаше да изтича нагоре по широкото стълбище с протегнати ръце. Но не можеше. Двигателните му функции бяха отказали.

Анджелин Фоул заслиза надолу, като се държеше с една ръка за парапета. Артемис беше забравил колко грациозна е майка му. Босите й крака забързаха по пътеката на стълбището и скоро тя стоеше пред него.

— Добро утро, скъпи — каза ведро, сякаш това беше ден като всички други.

— М-майко! — заекна Артемис.

— Е, ела да ме прегърнеш.

Той пристъпи напред и потъна в прегръдките на майка си. Ръцете й бяха топли и силни. Беше си сложила парфюм. Артемис отново се почувства същото момче, каквото бе някога.

— Съжалявам, Арти — прошепна тя в ухото му.

— За какво съжаляваш?

— За всичко. През последните няколко месеца не бях на себе си. Но нещата ще се променят. Време е да престанем да живеем в миналото.

Артемис усети сълза върху бузата си. Не знаеше със сигурност чия е.

— И не съм ти приготвила подарък.

— Подарък? — попита той.

— Разбира се — напевно отвърна майка му и го завъртя около себе си. — Не знаеш ли какъв ден е днес?

— Какъв ден е?

— Коледа е, глупаво момче. Коледа е! Традицията изисква да се подаряват подаръци, нали?

„Да — помисли си Артемис. — Традицията. Д’Ядоколеда.“

— И виж какво е тук. Мрачно като в мавзолей. Бътлър!

Икономът побърза да прибере зиг зауъра.

— Да, госпожо?

— Свържи ме по телефона с Браун Томас. Номерът е в платинения бележник. Отвори наново сметката ми. Кажи на Хелън, че искам да купи акции на „Юлетайд“. Заводите.

— Да, госпожо. Заводите.

— А, и събуди Джулиет. Искам да премести нещата ми в голямата спалня. В онази таванска стая е много прашно.

— Да, госпожо. Веднага, госпожо.

Анджелин Фоул хвана сина си подръка.

— А сега, Арти, искам да знам всичко. Първо, какво става тук?

— Ремонтираме — отговори Артемис. — Старата врата беше започнала да мухлясва.

Анджелин се намръщи и го изгледа с недоверие.

— Разбирам. А как върви училището? Реши ли вече какви са плановете ти за бъдеща кариера?

Докато от устата му излизаха машинални отговори на тези злободневни въпроси, в ума му цареше смут. Той отново беше момче. Животът му щеше да се промени коренно. Плановете му трябваше да бъдат много по-потайни, след като се налагаше да се крие от майка си. Но си струваше.

Анджелин Фоул грешеше. Беше му поднесла подарък за Коледа.