Тайната на Артемис Фоул

Глава 8: Трол

Кореноплод се наведе и закрещя в микрофона:

— Сламчо! Какво става, какъв е статусът ти?

Вихрогон бясно чукаше по клавиатурата.

— Загубихме аудиовръзка. Не отчитаме и движение.

— Сламчо! Кажи нещо, по дяволите.

— Пускам проверка на жизнените му показатели… Ау!

— Какво? Какво има?

— Сърцето му е полудяло. Бие бясно като на заек…

— Като на заек?

— Не, почакай, то…

— Какво? — попита началникът, уплашен до смърт от онова, което вече подозираше.

Вихрогон се облегна назад в стола си.

— Спря. Сърцето му спря.

— Сигурен ли си?

— Мониторите не лъжат. Всички жизнени показатели могат да се разчетат с помощта на ирисовата камера. Няма нищо. Отишъл си е.

Кореноплод не можеше да повярва. Сламчо Челюстокопач, една от жизнените константи, да си отиде? Не можеше да е истина.

— Както знаеш, Вихрогоне, той успя да изпълни задачата. Взе копие от Книгата и потвърди, че Бодлива Зеленика е жива.

Вихрогон повдигна дебелите си вежди.

— Просто…

— Какво? — подозрително попита Кореноплод.

— Ами, за момент, точно преди да свърши, сърцето му биеше ненормално бързо.

— Може би е повреда в техниката.

Кентавърът се усъмни.

— Не ми се вярва. Моите работи вършат добра работа.

— Какво друго обяснение може да има? Още имаш видимост, нали?

— Да. През мъртви очи, в това няма съмнение. В мозъка няма нито искра електричество; камерата работи със собствена батерия.

— Ами значи е това. Няма друго обяснение.

Вихрогон кимна.

— Така изглежда. Освен ако… Не, прекалено нереалистично е.

— Говорим за Сламчо Челюстокопач. Нищо не е прекалено нереалистично.

Вихрогон отвори уста, за да изкаже на глас невероятната си теория, но преди да заговори, вратата на совалката се отвори.

— Пипнахме го! — победоносно извика глас.

— Да! — съгласи се втори. — Фоул допусна грешка!

Кореноплод се завъртя на стола си. Бяха Аргон и Кълбест Облак, така наречените изследователи бихейвиористи.

— О, най-после сте решили да заслужите хонорарите си, така ли?

Но професорите не се засрамваха лесно. Въодушевлението ги беше обединило. Кълбест Облак дори намери смелост да махне с ръка на саркастичната забележка на Кореноплод. Това повече от всичко друго накара началника да се стресне.

Аргон профуча покрай Вихрогон и постави лазерен диск в конзолата. Появи се лицето на Артемис Фоул, видяно през ирисовата камера на Кореноплод.

„Ще държим връзка — каза началникът от записа. — Не се тревожете, ще изляза сам.“

Лицето на Фоул моментално изчезна, след като момчето стана от стола. Кореноплод вдигна поглед тъкмо навреме за следващото му поразително изказване.

„Направете го. Но помнете, никой от народа ви няма разрешение да влиза тук, докато съм жив.“

Аргон победоносно натисна копчето за пауза.

— Ето, видяхте ли?

Лицето на Кореноплод загуби всякакви следи от бледност и възстанови обичайния си цвят.

— Ето? Какво „ето“? Какво трябва да видя?

Кълбест Облак изпъшка от досада, както се прави в присъствието на дете, което бавно загрява. Впоследствие се оказа, че е допуснал грешка. След по-малко от секунда началникът вече го стискаше за козята брада.

— А сега си представете — заговори той с измамно спокоен глас, — че времето ни притиска и трябва просто да ни го обясните без каквито и да било мнения или забележки.

— Човекът каза, че не можем да влезем в дома му, докато е жив — изписка Кълбест Облак.

— Е, и?

Аргон продължи:

— Значи… щом не можем да влезем, докато е жив…

Кореноплод рязко пое въздух.

— Значи ще влезем, когато умре.

Лицата на Кълбест Облак и Аргон грейнаха.

— Точно така — произнесоха те в пълен унисон.

Кореноплод се почеса по брадичката.

— Не знам. Тук законът не е съвсем категоричен.

— Нищо подобно — започна да спори Кълбест Облак. — Елементарна граматика. Човекът съвсем конкретно заявява, че входът в дома му е забранен, докато е жив. Това е равносилно на покана, след като умре.

Началникът не беше напълно убеден.

— В най-добрия случай поканата само се подразбира.

— Не — прекъсна го Вихрогон. — Те са прави. Случаят е ясен. След като Фоул умре, вратата е отворена за нас. Сам го казва.

— Може би.

— Никакво „може би“ — отсече Вихрогон. — Небеса, Юлиус, какво още е необходимо? Тук имаме кризисна ситуация, в случай че не сте забелязали.

Кореноплод бавно кимна.

— Първо, ти си прав. Второ, ще се възползвам от това. Трето, добра работа свършихте и двамата. И, четвърто, ако още веднъж ме наречеш Юлиус, Вихрогоне, ще изядеш собствените си копита. А сега ме свържи със Съвета. Трябва да получа разрешението им за онова злато.

— Веднага, подполковник Кореноплод, ваше светейшество — каза Вихрогон и се ухили, като заради Зеленика остави без отговор забележката за яденето на копита.

— Значи, занасяме им златото — мърмореше Кореноплод, разсъждавайки на глас. — Те ни връщат Зеленика, ние пускаме бомбата и влизаме в къщата, за да си приберем откупа. Проста работа.

— Толкова проста, че направо е гениална — подхвана ентусиазма му Аргон. — Голям успех за професията ни. Какво ще кажете, доктор Кълбест Облак?

В главата на Кълбест Облак се въртяха множество възможности.

— Лекционни обиколки, издаване на книги. Помислете, само правата за екранизация ще ни донесат цяло състояние. Нека това послужи за урок на социолозите. Ще се сложи край на теорията, че лишенията са причина за антисоциално поведение. Този тип Фоул никога през живота си не е гладувал.

— Съществуват много видове глад — отбеляза Аргон.

— Напълно вярно. Глад за успех. Глад за господство. Глад за…

Кореноплод изрева:

— Вън! Вън, преди да съм удушил и двамата. И ако чуя дума за това по време на някое следобедно токшоу, ще разбера откъде е излязла информацията.

Консултантите предпазливо се оттеглиха и решиха да не се обаждат на агентите си, докато не се отдалечат на достатъчно разстояние, така че Кореноплод да не може да ги чуе.

— Не знам дали Съветът ще се съгласи — сподели опасенията си началникът, след като експертите си тръгнаха. — Това е много злато.

Вихрогон вдигна поглед от компютърната конзола.

— Какво е точното количество?

Началникът плъзна лист хартия по масата.

— Ето какво е.

— Много е — подсвирна Вихрогон. — Един тон. Малки небелязани кюлчета. Двадесет и четири карата. Е, поне е кръгла сума.

— Много успокоително. Непременно ще го спомена пред Съвета. Свърза ли ме?

Кентавърът изсумтя. Сумтенето бе вместо отрицателен отговор. В интерес на истината, беше много грубо да се сумти на висшестоящ офицер. Кореноплод нямаше излишна енергия, за да постави Вихрогон на мястото му, но си отбеляза наум: след като всичко свърши, да замрази заплатата му за няколко десетилетия. Началникът уморено разтърка очи. Периодът на спрялото време беше към края си. Макар че умът щеше да му попречи да заспи, защото в момента на спиране на времето беше буден, тялото му копнееше за почивка.

Кореноплод стана от стола и широко отвори вратата, за да влезе въздух. Беше застоял. Типично за спряло време. Дори молекулите не можеха да напускат времевото поле, а какво остава за човешко момче.

На портала цареше оживление. Голямо оживление. Край една шатра се тълпеше цяла армия. Начело на процесията вървеше Мъх и водеше със себе си множеството. Кореноплод излезе да ги посрещне.

— Какво е това? — попита той с видимо неудоволствие. — Да не сме на цирк?

Лицето на Мъх бе пребледняло, но изразяваше решимост.

— Не, Юлиус. Циркът свърши.

Кореноплод кимна.

— Разбирам. И това са клоуните, така ли?

Вихрогон подаде глава през вратата.

— Простете, че прекъсвам дългата ви циркова метафора, но какво, по дяволите, е това?

— Да, лейтенант — каза Кореноплод и кимна към полюшващата се шатра. — Какво, по дяволите, е това?

Мъх подсили смелостта си с няколко дълбоки вдишвания.

— Последвах примера ти, Юлиус.

— Така ли направи?

— Да. Така направих. Ти пожела да изпратиш вътре морално изпаднала личност. Сега аз ще изпълня желанието ти.

Кореноплод се усмихна зловещо.

— Ти не можеш да направиш каквото и да било, лейтенант, без аз да съм наредил.

Мъх неволно отстъпи крачка назад.

— Бях в Съвета, Юлиус. Имам пълната им подкрепа.

Началникът се обърна към Вихрогон.

— Вярно ли е това?

— Така изглежда. Току-що пристигна по външната линия. Сега всичко е в ръцете на Мъх. Казал е на Съвета за откупа и за освобождаването на господин Челюстокопач от затвора. Знаете как разсъждават висшестоящите, когато се стигне до пазарлък със злато.

Кореноплод скръсти ръце.

— Предупреждаваха ме за теб, Мъх. Казваха ми, че ще ми забиеш нож в гърба. Аз не повярвах. Държах се като глупак.

— Това няма нищо общо с нас, Юлиус. Важна е мисията. В клетката се намира най-големият ни шанс за успех.

— И какво толкова има в клетката? Не, не ми казвай. Единственото друго същество от Нисшите елементи, лишено от магически сили. Първият трол, когото успяхме да заловим жив през този век.

— Точно така. Съвършеният противник, който може да размаже врага ни.

Бузите на Кореноплод поруменяха още повече от усилието, което полагаше да удържи гнева си.

— Не мога да повярвам, че дори си могъл да си го помислиш.

— Юлиус, трябва да приемеш, че това по същество е същата идея като твоята.

— Не, не е. Сламчо Челюстокопач сам взе решението. Знаеше какви са рисковете.

— Да не е умрял?

Кореноплод отново разтърка очи.

— Да. Така изглежда. Имало е срутване.

— Това само доказва, че аз съм прав. Един трол не умира толкова лесно.

— Небеса, той е тъпо животно! Как ще накараш трол да следва инструкции?

Мъх се усмихна и в страха му се прокраднаха наченки на самоувереност.

— Какви инструкции? Само посочваме къщата и му се махаме от пътя. Гарантирам ти, че онези човеци ще ни молят да влезем и да ги спасим.

— А какво ще стане с моя офицер?

— Ще върнем трола в клетката много преди положението да стане опасно за капитан Бодлива Зеленика.

— Можеш ли да ми обещаеш, че ще стане така?

Мъх направи пауза.

— Това е риск, който аз… който Съветът е готов да поеме.

— Политици! — сопна се Кореноплод. — И за теб това е само политика, Мъх. Красиво перце върху шапката ти по пътя към мястото в Съвета. Повдига ми се от теб.

— Каквото и да мислиш, ще работим по тази стратегия. Съветът ме назначи за командващ операцията, така че ако не можеш да загърбиш личните си пристрастия, махни се от пътя ми.

Кореноплод отстъпи встрани.

— Не се тревожи, командире. Не искам да имам нищо общо с тази касапница. Цялата отговорност пада върху теб.

Мъх надяна най-искрената си физиономия.

— Юлиус, каквото и да си мислиш, в сърцето ми има място само за интересите на Народа.

— Най-вече на един от Народа — изсумтя Кореноплод.

Мъх реши да опита с демонстрация на висок морал.

— Не съм длъжен да слушам това. Всяка секунда разговор с теб е пропиляно време.

Кореноплод го погледна право в очите.

— Това прави общо около шестстотин пропилени години, а, приятелю?

Мъх не отговори. Какво можеше да каже? Амбицията си имаше цена и в случая тази цена беше приятелството.

Лейтенантът се обърна към отряда си — група отбрани елфи, предани единствено на него.

— Занесете шатрата до алеята. Няма да започвате, преди да съм ви наредил.

Той профуча покрай Кореноплод, като гледаше във всички посоки освен към досегашния си приятел. Вихрогон не го остави да се измъкне без коментар.

— Хей, Мъх!

Командващият операцията не можеше да търпи такъв тон, особено в първия ден от назначението си.

— Затваряй си устата, Вихрогоне. Никой не е незаменим.

Кентавърът се подсмихна.

— Съвсем вярно. Това й е особеното на политиката — имаш само една възможност.

Въпреки че не му се искаше, Мъх все пак слушаше с половин ухо.

— Знам, че ако бях аз — продължи Вихрогон — и имах една възможност, една-единствена възможност да запазя място за задника си в този Съвет, със сигурност не бих поверил бъдещето си в ръцете на трол.

Изведнъж цялата самоувереност на Мъх се изпари, лицето му пребледня и лъсна от пот. Той избърса вежди и побърза да настигне шатрата.

— До утре — извика Вихрогон след него. — Ще се видим, като дойдеш да изхвърляш боклука ми.

Кореноплод се разсмя. Може би за пръв път забележка на Вихрогон му се струваше толкова смешна.

— Браво, Вихрогоне — каза началникът и се усмихна. — Удари този подлец по болното му място, право в амбициите.

— Благодаря, Юлиус.

Усмивката изчезна от лицето на Кореноплод по-бързо от печени голи охлюви в полицейския стол.

— Предупредих те да не ме наричаш Юлиус, Вихрогоне. А сега ме свържи по онази външна линия. Искам златото да е доставено, когато планът на Мъх се провали. Мобилизирай всичките ми поддръжници в Съвета. Сигурен съм, че Голяма крачка е на моя страна, а също и Ларвес, може би и Лозяя. Тя винаги ме е харесвала, и нищо чудно, та аз съм дяволски привлекателен.

— Шегувате се, нали?

— Никога не се шегувам — отвърна Кореноплод с напълно сериозно лице.

Зеленика имаше нещо като план. Да се поразходи из къщата незабелязана, да приложи някои феини хитрини, да направи куп поразии и така да принуди Фоул да я пусне. А ако предизвикаше щети на стойност няколко милиона ирландски лири, е, тогава можеше да получи и премиални.

Не беше се чувствала така добре от години. Очите й сияеха, под всеки сантиметър от кожата й проблясваха искри. Бе забравила колко е приятно да прелива от магически сили.

Капитан Бодлива Зеленика чувстваше, че владее положението. Сякаш беше излязла на лов. Тъкмо на това я бяха учили. В началото на тази история преимуществото бе на страната на Калните създания. Но сега нещата се обърнаха. Сега тя беше ловецът, а те — плячката.

Феята се изкачи по главното стълбище, като се оглеждаше за гиганта иконом. Предпочиташе да не рискува с този човек. Ако пръстите му стиснеха черепа й, с нея беше свършено, независимо дали имаше каска на главата или не, ако приемем, че успееше да си намери каска.

Голямата къща беше като мавзолей — в сводестите й стаи нямаше признаци на живот. Портретите бяха зловещи. Всички я гледаха с очите на Фоул, подозрителни и измамни. Зеленика реши, че след като намери своя „Неутрино 2000“, ще ги изгори всичките. Може би беше отмъстително, но напълно оправдано, като се имаше предвид какво й бе причинил Артемис Фоул. Тя леко изкачи стъпалата и зави към горното стълбище. Изпод последната врата в коридора се процеждаше сноп бледа светлина. Зеленика постави длан върху дървото, за да долови вибрациите. Със сигурност имаше някой. Чуваха се викове и стъпки. Шумът се усилваше.

Зеленика отскочи назад и се прилепи до кадифените тапети. Точно навреме. На вратата се показа едър силует, който профуча по коридора и остави течението да тряска врати и прозорци.

— Джулиет! — изкрещя той и името остана да виси във въздуха дълго след като беше изчезнал надолу по стълбите.

„Не се тревожи, Бътлър — помисли Зеленика. — Тя си прекарва страхотно: гледа борба по любимия си спортен канал.“ Но отворената врата й предоставяше добра възможност. Тя се пъхна през нея, малко преди пружината да я затвори.

Там я очакваше Артемис Фоул. Беше със слънчеви очила, върху които бяха поставени противощитни филтри.

— Добър вечер, капитан Бодлива Зеленика — започна той с тон, не по-малко самоуверен от преди. — С риск да прозвучи като клише, ще ти кажа, че те очаквах.

Зеленика не отговори, дори не погледна похитителя си в очите. Вместо това използва всичките си умения, за да огледа стаята незабелязано, като погледът й се спираше за кратко на всеки предмет.

— Разбира се, ти все още си обвързана от обещанията, които даде по-рано вечерта…

Но Зеленика не го слушаше; тя тичаше към един работен тезгях от неръждаема стомана, закрепен за отсрещната стена.

— Така че по същество ситуацията не се променя. Ти все още си моя пленничка.

— Да, да, да — мърмореше Зеленика, докато прокарваше пръсти по редиците с екипировка, конфискувана от отряда по Изтеглянето. Избра една каска с покритие „стелт“8 и я нахлузи върху островърхите си уши. Пневматичните уплътнения се издуха, за да паснат на черепа й. Сега беше в безопасност. Всички останали нареждания на Фоул нямаше да достигат до нея през отразяващия визьор. Към устата й автоматично се спусна проводник с микрофон. Контактът се осъществи веднага.

— … периодична проверка на честотата. Предаване за периодична проверка на честотата. Зеленика, ако ме чуваш, прикрий се.

Зеленика позна гласа на Вихрогон. Най-после нещо познато в една толкова объркана ситуация.

— Повтарям. Прикрий се. Мъх изпраща…

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Артемис.

— Ш-шт, тихо — изшътка Зеленика, разтревожена от тона на Вихрогон, друг път далеч по-безгрижен.

— Повтарям, изпращат трол, за да подсигури излизането ти.

Зеленика се сепна. В момента Мъх викаше стрелците. Новините не бяха никак добри.

Фоул отново заговори:

— Не е учтиво, знаеш ли? Не бива да пренебрегваш домакина си.

Зеленика му се озъби:

— Стига!

Тя изтегли юмрук назад и сви здраво пръсти. Артемис не се отдръпна. И защо да го прави? Бътлър винаги се намесваше преди нанасянето на удара. Но в този миг нещо привлече погледа му — едър силует на екрана от камерата на първия етаж. Той тичаше надолу по стълбите. Беше Бътлър.

— Точно така, богаташко хлапе — злобно заговори Зеленика. — Този път ще се оправяш сам.

И преди очите на Артемис да са успели да се разширят, феята прибави още няколко килограма магия към юмрука си и фрасна своя похитител право в носа.

— Уф-ф! — изпъшка той и падна назад.

— Уха! Това беше добре.

Зеленика съсредоточи вниманието си върху гласа, който бръмчеше в ухото й.

— … пускаме запис на външните камери, така че човеците няма да видят какво става на алеята. Но, повярвай ми, тролът вече е на път.

— Вихрогоне! Вихрогоне, обади се!

— Зеленика? Ти ли си?

— Самата аз. Вихрогоне, няма запис. Виждам всичко, което става около имението.

— Малкият хитрец… Сигурно е рестартирал системата.

Алеята пред къщата гъмжеше от феи. Там беше Мъх, който надуто даваше напътствия на екипа си от елфи. И в центъра на навалицата стоеше шатра, висока пет метра, поставена върху въздушна възглавница. Тя се издигаше точно пред главния вход на къщата и техниците запечатваха пространството, оградено от каменната стена. Когато печатът се активираше, няколко пръчки експлозив в полето му щяха да избухнат едновременно и да разбият вратата. След като прахът се слегнеше, за трола щеше да има само един път — към вътрешността на къщата.

Зеленика погледна другите монитори. Бътлър беше успял да измъкне Джулиет от килията. Двамата бяха изкачили стълбището от мазето нагоре и тъкмо прекосяваха фоайето. Точно на огневата линия.

— Д’Арвит — изруга тя и прекоси стаята до работната маса.

Артемис се беше подпрял на лакти.

— Ти ме удари! — не можеше да повярва той.

Зеленика привърза към раменете си чифт „Колибри“.

— Точно така, Фоул. И мога да го направя още много пъти. Затова не мърдай от мястото си, ако не искаш да ти се случи нещо лошо.

За пръв път в живота си Артемис не можа да намери остроумен отговор. Отвори уста и зачака умът му да изнамери обичайната хаплива реплика. Но не дочака.

Зеленика пъхна „Неутрино 2000“ в кобура му.

— Да, Кално момче. Играта свърши. Време е професионалистите да се заловят за работа. Ако се държиш като добро момче, ще ти купя близалка, като се върна.

И дълго след като Зеленика бе излязла от стаята и бе прелетяла под гредите от вековен дъб на тавана в коридора, Артемис каза:

— Не обичам близалки.

Това беше поразително неадекватен отговор и момчето моментално се засрами от себе си. Много жалко наистина: „Не обичам близалки.“ Никой уважаващ себе си престъпен гений не би употребил дума като „близалка“, дори ако беше въпрос на живот и смърт. Наистина нямаше да е зле да си състави база данни от остроумни отговори за случаи като този.

Напълно възможно беше Артемис да бе останал на мястото си още дълго време, абсолютно откъснат от настоящата ситуация, ако в този момент входната врата не беше избухнала, разтърсвайки цялата къща до основи. Подобно нещо би пропъдило мечтите от главата на всеки човек.

Пред командващия операцията Мъх изникна един елф.

— Печатът е поставен, сър.

Мъх кимна.

— Убеден ли сте, че държи здраво, капитане? Не искам този трол да излезе от къщата през друго място.

— Държи по-здраво от гоблински портфейл. През печата не може да мине дори мехурче въздух. Държи по-здраво от лепкав червей върху…

— Много добре, капитане — побърза да го прекъсне Мъх, преди елфът да е довършил живописната си аналогия.

Шатрата до тях се тресеше енергично, като едва не се изхлузи от въздушната си възглавница.

— По-добре да пуснем този престъпник, командире. Ако не го пуснем бързо, моите момчета ще прекарат следващата седмица в остъргване на…

— Чудесно, капитане, чудесно. Пуснете го. Пуснете го за доброто на всички.

Мъх побърза да се скрие зад щита и да драсне една бележка на екрана с течни кристали на своя палмтоп: „Да не забравя: да напомня на елфите да внимават с езика. В края на краищата, сега съм командир.“

Въпросният бъбрив капитан се обърна към шофьора на камиона, който караше шатрата.

— Гръмни я, Чикчирик. Гръмни вратата и я откачи от проклетите панти.

— Слушам, сър. Да я откача от проклетите панти. Разбрано.

Мъх трепна. Утре щеше да има общо събрание. Още сутринта. Тогава щеше да получи командирския знак на пагона. Дори елфите щяха да ругаят по-малко, когато насреща им мигаше знакът с трите жълъда.

Чикчирик смъкна шрапнелните очила на очите си, макар че камионът имаше кварцово предно стъкло. Очилата бяха хубави. Харесваха се на момичетата. Или поне шофьорът така смяташе. В съзнанието си той се виждаше като безразсъден смелчага с мрачна физиономия. Такива бяха елфите. Дай им чифт крила и започваха да мислят, че са Божи дар за жените. Но стремежът на Чикчирик Пустодрън да впечатлява дамите беше друга история. В това конкретно повествование той служи за една-единствена цел. И тя е мелодраматично да натисне бутона за взривяване. Което и прави с голяма самоувереност.

Две дузини контролирани заряди избухнаха в камерите си и накараха две дузини цилиндри от сплав да изхвърчат от гнездата си с близо хиляда мили в час. При удара всяка пръчка увеличи района на контакта с още петнадесет сантиметра и успешно откачи вратата от проклетите й панти. Както би казал капитанът.

Когато прахта улегна, работниците свалиха задържащата преграда вътре в клетката и започнаха да блъскат с голи длани по страничните стени.

Мъх се подаде иззад щита си.

— Чисто ли е, капитане?

— Изчакайте само една проклета секунда, командире. Чикчирик? Как се справяме?

Чикчирик погледна монитора в камиона.

— Мърда. Ударите го дразнят. Изважда ноктите си. Леле-мале, ама е голям! Не ща да съм на мястото на мадамата от разузнаването, ако това чудо се изпречи на пътя й.

За миг Мъх изпита чувство на вина, но го пропъди с любимия образ на мечтите си — как седи удобно във фотьойла от бежов велур като член на Съвета.

Клетката се залюля заплашително и едва не събори Чикчирик от седалката му. Той стисна волана като ездач на родео.

— Оле-ле! Тръгва. Момчета, свалете предпазителите и заредете. Имам чувството, че всеки момент ще чуем вик за помощ.

Мъх не си направи труда да свали предпазителя и да зареди. Той предпочете да остави тези неща за простите войници. Командващият операцията считаше себе си за твърде важен, за да рискува живота си в такава несигурна ситуация. За доброто на целия Народ трябваше да остане извън зоната на провеждане на операцията.

Бътлър прескачаше по четири стъпала наведнъж. Това бе може би първият път, когато оставяше господаря Артемис сам в кризисна ситуация. Но Джулиет беше член от семейството, а по всичко личеше, че нещо не е наред с малката му сестричка. Онази фея й бе казала нещо и сега тя седеше в килията и се кикотеше. Бътлър се страхуваше от най-лошото. Ако нещо се случеше с Джулиет, той нямаше да си го прости.

Икономът усети как капка пот се стича по гладко избръснатия му череп. Цялата ситуация бе пълна с неочаквани обрати. Феи, магия, а сега и пленничката се разхождаше на свобода из къщата. Как можеше да се справи с всичко това? Всеки политик имаше охрана от четирима души, а от него се очакваше да овладее това невъзможно положение съвсем сам.

Бътлър затича по коридора и влетя в помещението, доскоро служило за килия на капитан Бодлива Зеленика. Джулиет се беше проснала на леглото и с възторг съзерцаваше една от бетонните стени.

— Какво правиш? — попита той задъхан и с тренирана бързина извади деветмилиметровия си зиг зауър.

Сестра му едва го погледна.

— Тихо, слон такъв. Гледам Луи Лав Машийн. Не е толкова силен, и аз мога да го поваля.

Бътлър примигна. Сестра му дърдореше безсмислици. Очевидно беше упоена.

— Да вървим. Артемис иска да се качим в стаята за съвещания.

Джулиет посочи стената с красиво оформения нокът на показалеца си.

— Артемис може да почака. Това е състезание за междуконтиненталната титла. Битката е много жестока. Луи изяде любимото прасенце на Хогман.

Икономът огледа стената. Определено беше празна. Но нямаше време да убеждава Джулиет.

— Добре. Хайде да вървим — изръмжа той и метна сестра си на широкото си рамо.

— Не-е-е! Слон такъв! — запротестира тя и заудря по гърба му с малките си юмруци. — Не сега. Хогман! Хогма-а-ан!

Бътлър не обърна внимание на протестите й и се затича напред с големи крачки. Кой, по дяволите, беше този Хогман? Сигурно някой от приятелчетата й. За в бъдеще щеше да се интересува повече от това кой й се обажда.

— Бътлър! Обади се.

Това беше Артемис. Обаждаше се по уоки-токито. Той подпря сестра си с крак, за да може да стигне с ръка до колана си.

— Близалки! — изкрещя работодателят му.

— Би ли повторил? Стори ми се, че каза…

— Ъ-ъ-ъ… Исках да кажа бързо! Махай се оттам! Прикрий се! Прикрий се!

„Прикрий се“? Военният термин звучеше необичайно в устата на господаря Артемис. Като диамантен пръстен в чувал за томбола.

— Да се прикрия?

— Да, Бътлър. Прикрий се. Реших, че ако говоря на военен език, ще задействам по-бързо познавателните ти функции. Очевидно съм сгрешил.

Това беше по-типично за него. Бътлър огледа коридора за ъгълче, в което да се скрие. Нямаше голям избор. Единственото скривалище бяха средновековните доспехи, наредени край стените. Икономът се пъхна в нишата зад доспехите на рицар от XIV век, въоръжен с пика и боздуган.

Джулиет почука по бронята.

— Мислиш се за много силен? Мога да те надвия с една ръка.

— Тихо! — изшътка Бътлър.

Той затаи дъх и се заслуша. Нещо наближаваше главния вход. Нещо голямо. Бътлър се наведе напред, доколкото му бе възможно, за да хвърли око на фоайето…

В този миг сякаш вратата експлодира. Но този глагол не описва достатъчно точно станалото действие. По-точно тя се разби на безброй много трески. Бътлър беше виждал нещо подобно веднъж, когато земетресение седма степен разтърси имението на колумбийски наркобарон секунди преди времето, в което се очакваше поставената там бомба да се взриви. Сега беше малко по-различно. Щетите бяха по-локализирани. Много професионална работа. Класически пример за антитерористична тактика. Настъпваш с дим и оглушителен шум, а след това влизаш, когато обектите са дезориентирани. Каквото и да предстоеше, не беше добро. Бътлър не се съмняваше в това. И беше абсолютно прав.

Облаците прах бавно се слегнаха и покриха с бяла пелена тунизийския килим. Мадам Фоул щеше да побеснее, но, за щастие, не си показваше носа от таванската стая. Инстинктът му подсказа да бяга. Да притича на зигзаг през фоайето до стълбището и да се качи на горния етаж. Да се сниши, за да стане минимална цел. Това бе най-подходящият момент да го направи, преди прахът да се е слегнал напълно. Всяка секунда под сводестия таван щяха да засвистят куршуми и последното, което му се искаше, бе да остане притиснат на най-ниското ниво.

Всеки друг ден Бътлър щеше да побегне. Щеше да изкачи половината стълбище, преди умът му да е формулирал следващата мисъл. Но днес малката му сестричка висеше на рамото му и говореше глупости, и последното, което му се искаше, беше да я изложи на смъртоносен огън. В състоянието, в което се намираше Джулиет, вероятно щеше да извика някого от феините командоси на дуел. А колкото и да се перчеше с уменията си да се бие, сестра му беше още дете. Не можеше да си съперничи с тренирани командоси. Затова Бътлър се скри зад рицарските доспехи, облегна Джулиет на гоблена отзад и погледна предпазителя на оръжието си. Беше свален. Добре. Елате и ме измъкнете от тук, дребосъци.

Нещо се раздвижи в прашната мъгла. Бътлър веднага забеляза, че това нещо не беше човек. Икономът бе ходил на много сафарита през живота си и можеше да познае едно животно от пръв поглед. Обърна внимание на походката на създанието. Вероятно беше човекоподобна маймуна. Горната част на тялото му напомняше на горила, но животното бе по-едро от всеки примат, който икономът бе виждал някога. Ако беше горила, тогава пистолетът нямаше да му помогне много. Можеш да изстреляш пет пълнителя в главата на едра горила и тя пак да успее да те изяде, преди мозъкът й да е осъзнал, че е мъртва.

Но това не беше горила. Горилите не виждат в тъмното. А това същество виждаше. Зениците му светеха огненочервено. Имаше и бивни, но не приличаха на слонски. Тези бяха извити, с назъбени остриета. Оръжия за изкормване. Бътлър усети тръпка в долната част на стомаха си. Беше изпитвал това чувство веднъж. През първия си ден в швейцарската академия. Това беше страх.

Създанието излезе от облака прах. Бътлър ахна. И това правеше за пръв път от времето си в академията. Този противник не приличаше на никого от досегашните, срещу които икономът се бе изправял. Той изведнъж осъзна какво са направили феите. Бяха им изпратили ловец примат. Същество, което не зачиташе нито магия, нито правила. То просто убиваше всеки, който се изпречеше на пътя му, независимо от вида. Съвършеният унищожител. Личеше си от острите му зъби, засъхналата съсирена кръв по ноктите му и от първичната злоба, която се четеше в очите му.

Тролът тръгна напред, като се мръщеше на светлината под полилеите. Жълтите му нокти драскаха по мраморните плочи и хвърляха искри. Сега животното душеше, като сумтеше любопитно, наклонило глава на една страна. Бътлър беше виждал тази поза и преди. На муцуните на изгладнелите питбули точно преди руските им собственици да ги пуснат на лов за мечки.

Рунтавата глава застина неподвижно. Зурлата му сочеше право към мястото, където се криеше Бътлър. Не беше случайно съвпадение. Прислужникът надникна измежду двата пръста на рицарската ръкавица. Сега двамата се дебнеха. След като беше надушило миризмата, хищното същество щеше да направи опит за бавно и безшумно приближаване, преди да се нахвърли върху плячката си. Очевидно обаче тролът не беше чел наръчника за хищници, защото не си направи труда да опита бавното приближаване, а премина направо към светкавично нападение. С бързина, която Бътлър доскоро смяташе за невъзможна, тролът профуча през фоайето и блъсна средновековните доспехи настрана, сякаш бяха манекен на витрината на магазин.

Джулиет примигна.

— О-о-о! — възкликна тя. — Това е Боб Големия крак. Шампион на Канада за 1998. Мислех, че е в Андите на гости при роднини.

Бътлър не си даде труда да я поправи. Сестра му не беше с всичкия си. Поне щеше да умре щастлива. Докато умът му правеше това мрачно заключение, ръката с пистолета се вдигна.

Бътлър натисна спусъка с максималната бързина, която позволяваше механизмът на зиг зауъра. Два изстрела в гърдите, три между очите. Такъв беше планът. Той стреля в гърдите, но тролът се намеси, преди икономът да изпълни докрай намеренията си. Намесата прие формата на режещи бивни, които се забиха под линията на отбрана на Бътлър. Те приклещиха туловището му, като продупчиха бронираната жилетка с лекотата, с която бръснач разрязваше оризова хартия.

Бътлър усети остра болка, когато назъбеното острие се заби в гърдите му. Той веднага разбра, че раната е смъртоносна. Дишането му стана тежко. Сигурно единият бял дроб беше пробит и сега кръвта се лееше по козината на трола. Собствената му човешка кръв. Никой не можеше да изгуби толкова много кръв и да остане жив. Въпреки това болката изведнъж отстъпи място на бясна еуфория. Нещо като естествен наркотик му бе инжектиран от бивните на звяра. По-опасен от най-смъртоносната отрова. След минути Бътлър не просто щеше да престане да се съпротивлява, но да се разсмее и смехът му да го вкара в гроба.

Икономът се бореше с наркотика в кръвта си и отчаяно се гърчеше в хватката на трола. Но беше безполезно. Битката бе свършила още преди да е започнала.

Тролът изръмжа и преметна отпуснатото човешко тяло над главата си. Тежкото тяло на Бътлър се блъсна в стената със скорост, на която човешките кости не можеха да издържат. Всички тухли от пода до тавана се пропукаха. Гръбнакът на Бътлър също поддаде. Сега дори да оцелееше от кръвозагубата, нямаше да избегне парализата.

Джулиет все още беше под властта на хипнозата.

— Хайде, братле. Ставай от пода. Всички знаем, че се преструваш.

Тролът спря. Обзе го първично любопитство, породено от липсата на страх. Можеше и да заподозре някаква измама, ако беше в състояние да формулира такава сложна мисъл. Но накрая апетитът надделя. Съществото пред него миришеше на плът. Прясна и сочна. Плътта на повърхността бе различна на вкус. Беше проникната от миризмите навън. След като веднъж си опитал месо, трудно е да му устоиш. Тролът облиза с език резците си и протегна косматата си ръка…

Зеленика пристегна своите „Колибри“ към тялото си и започна контролирано спускане. Прелетя ниско над перилата и попадна в галерията с колони под купола от витражно стъкло. През него неестествено се процеждаше светлината на спрялото време и образуваше плътни бледосини снопове.

„Светлина“ — помисли Зеленика. Фаровете на каската бяха свършили работа веднъж и нямаше причина да не проработят и сега. За мъжа беше твърде късно. Той лежеше като чувал със счупени кости. Но за момичето имаше още няколко секунди, преди тролът да я разкъса.

Зеленика се спусна спираловидно през полилеите, като опипваше конзолата на каската си и търсеше копчето за звуковия сигнал. Звуковият сигнал се използваше обикновено за отпъждане на кучета, но в този случай можеше да разсее трола за няколко секунди. Достатъчно, за да може Зеленика да стигне до пода.

Тролът протягаше към Джулиет ръка, обърната с дланта нагоре. Това беше движение, което най-често се използваше срещу беззащитни създания. Готвеше се да мушне нокти под ребрата и да разкъса сърцето й. Така причиняваше минимални щети на плътта и я освобождаваше от напрежението в последната минута, което правеше месото жилаво.

Зеленика включи звуковия си сигнал… и нищо не се случи. Лоша работа. По принцип средностатистическият трол би трябвало да бъде най-малкото раздразнен от пронизителния звук. Но този звяр дори не поклати рунтавата си глава. Можеше да има две причини: първо, повреда в каската; и, второ, тролът да е глух като пън. За нещастие, Зеленика нямаше как да знае, че звуците бяха недоловими за слуха на феиния народ.

Какъвто и да беше проблемът, тя бе принудена да прибегне до стратегия, до която не беше желателно да се прибягва. Пряк контакт. С едничката цел да спаси човешки живот. Щяха да я подведат под отговорност по параграф осми. Без съмнение.

Зеленика даде газ до дупка, като премина от четвърта направо на задна. Не беше много добре за двигателя. Механиците щяха да я попилеят за това, ако изобщо останеше жива след този безкраен кошмар. Ефектът от това разбиване на двигателя беше завъртане във въздуха, така че токовете на обувките й да сочат право в главата на трола. Зеленика трепна. Две схватки с един и същи трол. Невероятно.

Токовете й се забиха право в тила на звяра. При тази скорост при допира имаше поне половин тон G-сила. Само подсилената конструкция на костюма предпази феята от счупване на крайниците. Въпреки това тя чу как коляното й изпука. Болката си проби път до главата й и осуети следващата й маневра. Вместо да се отдръпне на безопасно разстояние, Зеленика скочи на гърба на трола и моментално се заплете в рунтавата му козина.

Тролът се ядоса подобаващо. Не стига че нещо бе отвлякло вниманието му от вечерята, но сега се беше заровило в козината му и го удряше с всичка сила. Звярът се изправи и посегна с ръка през рамо. Огънатите му нокти одраскаха каската на Зеленика и оставиха драскотини по металното покритие. За миг Джулиет беше в безопасност, но феята бе заела нейното място в списъка със застрашени индивиди.

Тролът бе успял някак си да обхване с нокти каската, която според Вихрогон притежаваше хлъзгаво покритие и не можеше да се обхване, и стискаше все по-силно. Трябваше да проведе сериозен разговор с кентавъра. Ако не в този живот, то в другия непременно.

Капитан Бодлива Зеленика се намери във въздуха и след малко се озова лице в лице със стария си враг. Тя се мъчеше да събере мислите си въпреки болката и объркването. Кракът й висеше като махало, а дъхът на трола брулеше лицето й на смрадливи вълни.

Беше съставила някакъв план, нали? Със сигурност не бе долетяла дотук, само за да се свие на кълбо и да умре. Всичките години в Академията трябваше да са я научили на нещо. Какъвто и да беше планът, той витаеше някъде далеч в съзнанието й отвъд болката и уплахата. Далеч от нея.

— Светлините, Зеленика…

В главата й отекна глас. Сигурно говореше сама на себе си. Непознато преживяване. Ха-ха. Трябваше да го запомни и да го разкаже на Вихрогон… Вихрогон?

— Пусни фаровете, Зеленика. Ако завърти бивните си, ще умреш, преди магията да е подействала.

— Вихрогоне! Ти ли си?

Дали го беше казала на глас или само си го бе помислила? Не знаеше със сигурност.

— Дългите тунелни светлини, капитане!

Това беше друг глас. Недотам приятелски.

— Веднага натисни бутона! Това е заповед!

Оп-па! Това беше Кореноплод. Зеленика отново бе на път да провали операцията. Първо Хамбург, после Мартина Франка, а сега и тук.

— Слушам, сър — измърмори тя, като се постара да звучи убедително и дисциплинирано.

— Натисни го! Веднага, капитан Зеленика!

Феята погледна право в безмилостните очи на трола и натисна бутона. Много мелодраматично. Или поне така щеше да бъде, ако светлините работеха. За нейно нещастие, тя бе взела една от каските, разнебитени от Артемис Фоул. Затова нямаше нито звук, нито филтри, нито тунелни светлини. Халогенните фарове все още бяха на мястото си, но кабелите бяха изскубнати от Артемис за целите на проучването.

— Тюх, да му се не види — въздъхна Зеленика.

— „Тюх, да му се не види“! — излая Кореноплод. — Какво би следвало да означава това?

— Фаровете не работят — обясни Зеленика.

— Ох… — гласът на Кореноплод заглъхна. Какво друго можеше да каже?

Зеленика хвърли поглед към трола. Ако не знаеше, че троловете са малоумни създания, можеше да се закълне, че звярът й се хилеше. Стоеше, кръвта капеше от раните на гърдите му, а той се хилеше. Капитан Бодлива Зеленика никак не обичаше да й се хилят.

— Искаш ли заедно да се посмеем? — попита тя и фрасна трола с единственото оръжие, което й беше подръка. Със собствената си затворена в каска глава.

Това беше смело, нямаше съмнение, но точно толкова резултатно, колкото да сечеш дърво с перце. За щастие лошо премереният удар оказа страничен ефект. За част от секундата двата края на някоя от скъсаните жици се съединиха и изпратиха ток до единия от фаровете. Четиристотин вата бяла светлина заслепиха огненочервените очи на трола и изпратиха болезнени импулси до мозъка му.

— Хе-хе! — възкликна Зеленика с половина уста. В следващата секунда тролът изпадна в неволни конвулсии и я запрати на паркетния под. Тя се завъртя и кракът й се повлече безпомощно след нея.

Зеленика летеше право към стената с ужасяваща скорост. Може би, помисли си с надежда, ще бъде един от онези удари, при които не чувстваш нищо и болката идва по-късно. Не, заговори песимизмът в нея, боя се, че няма да стане така. Тя се удари в гоблен с нормански епически мотиви и той се свлече на пода върху нея. Болката я връхлетя незабавно и безмилостно.

— У-уф! — изсумтя Вихрогон. — Направо го почувствах. Камерите са извън строя. Индикаторите за болка почти изхвърчаха от скалата. Белите ти дробове са съсипани, капитане. За малко да те изгубим. Но не се тревожи, Зеленика, магията ти всеки момент ще подейства.

Феята усети как синята магическа жилка достига до раните й. Тя благодари на боговете за жълъда. Но беше малко късно. Болката бе станала непоносима. Точно преди да изпадне в безсъзнание, Зеленика протегна ръка над гоблена. Докосна кожата на ръката на Бътлър. Като по чудо човекът не беше умрял. Слабото биене на сърцето караше кръвта да излиза навън през раните по натрошените крайници.

„Излекувай го“ — каза си тя наум. И магията потече по пръстите й.

Тролът беше изправен пред дилема — от коя жена да започне. Коя, коя да избере? Болката, която пулсираше в рунтавата му глава, както и куршумите, заседнали в мастната тъкан на гърдите му, не улесняваха вземането на решение. Накрая тролът се спря на обитателката на земната повърхност. Крехко човешко месце. Без жилави феини мускули, които да засядат между зъбите.

Звярът приклекна ниско до земята и с пожълтял нокът повдигна брадичката на момичето. Югуларната вена спокойно пулсираше по дължината на врата й. Откъде да започне — от сърцето или от врата? Тролът се колебаеше. От врата, беше по-близо. Той извъртя нокътя си настрани, така че върхът му да се закачи за меката човешка плът. Едно рязко бодване — и сърцето на момичето щеше само да изтласка кръвта от тялото й.

Бътлър се събуди, което само по себе си беше изненада. Моментално осъзна, че е жив, защото непоносима болка пронизваше всеки кубически сантиметър от тялото му. Това не беше хубаво. Беше жив, но като се имаше предвид фактът, че вратът му бе счупен, той едва ли някога ще можеше отново да разхожда кучето, да не говорим за спасяване на сестра си.

Прислужникът размърда пръсти. Боляха непоносимо, но поне се движеха. Чудно беше, че изобщо имаше някакви двигателни функции, като се имаше предвид травмата на гръбначния му стълб. Пръстите на краката също като че ли мърдаха, но това можеше да бъде измамно усещане, тъй като Бътлър не можеше да ги види.

Раната на гърдите му бе престанала да кърви, той разсъждаваше нормално. При всички случаи беше в далеч по-добро състояние, отколкото би могло да се очаква. Какво, за Бога, ставаше тук?

Бътлър забеляза нещо. Около туловището му прехвърчаха сини искри. Сигурно халюцинираше, съзнанието му раждаше приятни образи, за да го отвлече от мисълта за неизбежното. Трябваше да се отбележи, че халюцинацията беше доста реалистична.

Искрите се събираха при раните му и проникваха под кожата. Бътлър потръпна. Това не беше халюцинация. С него ставаше нещо необичайно. Някаква магия.

Магия? Тази мисъл включи червена лампичка в набързо зарасналия му череп. Феина магия. Нещо лекуваше раните му. Той завъртя глава и потрепери от скърцането на плъзгащи се гръбначни прешлени. Някой бе сложил ръка на лакътя му. От крехките елфини пръстчета излизаха искри, които автоматично се насочваха към раните от ожулване, счупване и натъртване. Те бяха много, но малките искрици се справяха с тях бързо и ефективно. Сякаш невидима армия поправяше щети, причинени от ураган.

Бътлър усещаше как костите му зарастват и кръвта се отдръпва от раните, които започваха да се покриват с коричка. Той завъртя неволно глава, когато гръбначните прешлени се наместиха и силите нахлуха в тялото му. Магията възстановяваше трите литра кръв, изтекла през раната на гърдите му.

Бътлър скочи на крака — буквално скочи. Отново бе самият себе си. Не. Беше нещо повече. Беше силен, както никога преди. Достатъчно силен, за да фрасне още веднъж звяра, надвесил се над малката му сестричка.

Той усети как подмладеното му сърце пърпори като двигател на моторна лодка. „Спокойно — каза си. — Страстите са враг на успеха.“ Но спокоен или не, положението беше отчайващо. Звярът вече бе успял да го убие веднъж, а този път Бътлър дори нямаше подръка зиг зауър. Въпреки уменията му в бойните изкуства добре беше да има и оръжие. Или нещо тежко. Обувката му се удари в някакъв метален предмет. Бътлър погледна надолу към бъркотията, която тролът бе оставил по пътя си… Отлично.

На екрана се виждаха само снежинки.

— Хайде — нервничеше Кореноплод. — Побързайте!

Вихрогон побутна с лакът началника.

— Може би ако не бяхте блокирали всички компютри…

Кореноплод неохотно се отмести от монитора. Според него кабелите на компютрите бяха виновни, че му се пречкаха в краката. Главата на кентавъра потъна в някакво електрическо табло.

— Сега вижда ли се нещо?

— Нищо. Само смущения.

Кореноплод удари по екрана. Идеята не беше добра. Първо, защото вероятността това да помогне бе по-малка от едно на един милион и, второ, защото плазмените екрани силно се загряват от продължителна работа.

— Д’Арвит!

— Между другото, не пипайте екрана.

— О, ха-ха! Сега намираме време за шеги, така ли?

— Всъщност не. Нещо вижда ли се?

Снежинките се слегнаха и образуваха познати очертания.

— Ето, задръж така! Имаме сигнал.

— Включих втората камера. Боя се, че е старичка, но ще свърши работа.

Кореноплод не каза нищо. Взираше се в екрана. Като че ли гледаше филм. Това не можеше да бъде действителността.

— Е, какво става там? Нещо интересно?

Кореноплод направи опит да отговори, но военният му речник просто не разполагаше със суперлативи.

— Какво? Какво има?

Началникът направи втори опит.

— Това е… човекът… Аз никога… О, не мога, Вихрогоне. Трябва да го видиш сам.

Зеленика наблюдаваше целия епизод през един процеп между гънките на гоблена. Ако не беше го видяла със собствените си очи, нямаше да повярва, че е възможно. Всъщност едва след като прегледа видеозаписа, за да напише рапорта си, се увери, че всичко видяно не е халюцинация, предизвикана от преживяване, доближило я до смъртта. Този видеоматериал впоследствие се превърна в легенда, като отначало обиколи кабелните шоупрограми за любителски филми за домашно видео, а накрая стана част от учебните програми в полицейската Академия.

Човекът Бътлър навлече средновековни доспехи. Колкото и невероятно да изглеждаше, той явно възнамеряваше да влезе в ръкопашна схватка с трола. Зеленика се опита да го предупреди, помъчи се да издаде някакъв звук, но магията все още не бе възстановила смазаните й бели дробове.

Бътлър спусна забралото и вдигна страховития боздуган.

— А сега — забоботи той през решетката — ще ти покажа какво става с онези, който посягат на сестра ми.

Човекът завъртя боздугана, сякаш беше полицейска палка, и го стовари право между лопатките на трола. Такъв удар, макар и да не бе смъртоносен, определено отвлече трола от жертвата му.

Бътлър постави крак на гърба на звяра и издърпа боздугана си. Оръжието излезе с отвратителен жвакащ звук. Икономът отстъпи назад и зае отбранителна позиция.

Тролът се приближи към него, като измъкна докрай десетте си нокътя. По върховете на бивните му се появиха капки отрова. Играта загрубя. Но този път не можеше да се използва ослепителна светлина. Звярът бе нащрек: беше ранен. Нападателят бе заслужил същото уважение, каквото се полагаше на друг мъжкар от същия вид. В представите на трола територията му беше застрашена. А имаше само един начин за разрешаване на спор от такъв характер. Единственият, по който троловете разрешаваха всички спорове…

— Трябва да те предупредя — заговори Бътлър сериозно, — че съм въоръжен и съм готов да причиня смъртта ти, ако се наложи.

Ако можеше, Зеленика щеше да изръмжи. Нелепо! Човекът се опитваше да разговаря с трола по мъжки! В същия миг капитан Бодлива Зеленика осъзна грешката си. Не думите бяха важни, а тонът, който прислужникът използваше. Равен, успокояващ. Като треньор на въображаем еднорог.

— Отстъпи няколко крачки от момичето. Полека.

Тролът изду бузи и изрева. Тактика за сплашване. Опитваше почвата. Бътлър не се хвана.

— Да, да. Много страшно. А сега се отмести от вратата, за да не ми се налага да те накълцам на парчета.

Тролът изсумтя, подразнен от реакцията на човека. В повечето случаи ревът му караше всяко същество, пред което се изправяше, да се крие в тунелите.

— С бавни крачки. Не бързай. Спокойно, здравеняко.

В очите на трола като че ли проблесна искра. Искра на колебание. Може би този човек беше…

И точно в този момент Бътлър нападна. Пъхна се под бивните и нанесе опустошителен удар със средновековното си оръжие. Тролът залитна назад и отчаяно размаха нокти. Но бе твърде късно: Бътлър беше отскочил далеч от него и тичаше към другия край на коридора.

Тролът се втурна след него, като плюеше избитите си зъби, изпопадали от разранените венци. Бътлър се спусна на колене, плъзна се и се завъртя върху полирания под като фигурист върху лед. Бързо се спусна, направи пирует и застана лице в лице с преследвача си.

— Познай какво си намерих — каза икономът и вдигна своя зиг зауър.

Този път не стреля в гърдите. Изпразни останалия пълнител в десетсантиметров диаметър между очите на трола. За нещастие, в резултат на хилядолетното наследство от междуособни битки троловете бяха развили дебела костна издатина над веждите. Затова съвършено точните му изстрели не успяха да пробият черепа въпреки тефлоновото покритие на патроните.

Все пак десет смъртоносни куршума не могат да оставят равнодушно нито едно същество на планетата и тролът не правеше изключение. Те издълбаха болезнена татуировка на черепа му и предизвикаха моментно сътресение. Звярът се плесна по челото и залитна назад. Бътлър на секундата го последва и заби шпорите на боздугана в рунтавия му крак.

Тролът беше зашеметен, заслепен от кръвта и окуцял. Всеки нормален човек би изпитал угризения на съвестта, но не и Бътлър. Той бе виждал твърде много хора, прободени от наранени животни. Сега тролът беше най-опасен. Нямаше време да се размеква, трябваше да го довърши без капка милост.

Зеленика само безпомощно наблюдаваше как човекът внимателно се прицели и нанесе поредица точно премерени удари по раненото създание. Първо го удари в сухожилията, като накара трола да коленичи, после захвърли боздугана и продължи с металните ръкавици на ръцете си, може би по-опасни и от боздугана. Злополучният трол му отвръщаше, дори успя да го уцели с няколко коси удара. Но те не можаха да пробият старинната броня. Междувременно Бътлър боравеше с точността на хирург. Като заложи на предположението, че физиката на трола и човека са по същество еднакви, той нанасяше удар след удар върху стъписаното създание и за секунди то се превърна в купчина трепереща козина. Беше жалка гледка. А икономът още не бе приключил. Той свали окървавените си ръкавици и зареди нов пълнител в пистолета си.

— Да видим колко дебели кости имаш под брадичката.

— Не — обади се Зеленика, след като пое първата глътка въздух. — Недей.

Бътлър не й обърна внимание и зарови дулото в козината под челюстта на трола.

— Не го прави… Длъжник си ми.

Бътлър се замисли. Вярно, Джулиет беше жива. Малко объркана, но жива. Той вдигна предпазителя на пистолета си. Всяка мозъчна клетка в главата му го подтикваше да натисне спусъка. Но Джулиет беше жива.

— Длъжник си ми, човече.

Бътлър въздъхна. По-късно щеше да съжалява за това.

— Много добре, капитане. Звярът ще доживее утрешния ден. Има късмет, че съм в добро настроение.

Зеленика издаде звук — нещо средно между скимтене и кикот.

— А сега да се отървем от нашия космат приятел.

Икономът търкулна безчувствения трол към една масичка за сервиране и го повлече към разбитата врата. Замахна с всичка сила и запрати косматата купчина в мрака отвън.

— И не се връщай — изкрещя.

— Поразително — каза Кореноплод.

— Нямам думи — съгласи се Вихрогон.