Тайната на „Пегас“

1.

Париж

02:34 ч.

Експлозията разтърси целия площад Вогези, както и голяма част от квартал Маре. Ако тридесет и шестте къщи, по девет от всяка страна на площада, бяха построени с не толкова устойчив материал, каквито бяха ръчно направените тухли отпреди четири столетия, щетите щяха да бъдат още по-големи. Бяха строшени старинните стъкла на повечето прозорци на най-внушителната сграда, където бе живял Виктор Юго.

Най-сериозно пострада дом номер 26, епицентърът на взрива.

Пожарникарите от Единадесети район пристигнаха дванадесет минути по-късно, но четирите етажа на сградата вече бяха обхванати от пламъци. Не беше възможно да спасят къщата и обитателите й.

Кордонът от жандармеристи държеше зяпачите на безопасно разстояние от огъня. Полицаите разпитваха облечените в халати местни жители. Мъж, който очевидно страдаше от безсъние, им каза, че гледал повторение на финала за световната купа, когато чул трясък на стъкла, последван от ослепително ярка светлина. Втурнал се към прозореца, но едва не изгубил зрението си от силния блясък.

Ченгето го попита дали някой не е хвърлил нещо през стъклото.

Човекът сложи ръка на устата си, за да прикрие прозявката си. Интересът му бе намалял, след като най-интригуващата част от зрелището приключи. Как би могъл да каже дали нещо е било запратено към прозореца или изхвърлено оттам? Той сви рамене така както само французите го правят, изразявайки незаинтересованост, пренебрежение и раздразнение от глупавия въпрос.

— Je ne sais pas.1

После се обърна, за да се прибере в дома си, и едва не се сблъска с мъж на средна възраст, издокаран в костюм. Очевидецът се зачуди какво би могъл да прави тук в този късен час човек, облечен в делови дрехи. Нещо повече, ризата му беше съвсем чиста, а сакото и панталоните — безупречно изгладени. Местният жител отново сви рамене и затътри крака към къщата си, угрижен дали пожарът не е засегнал телевизионния сигнал в квартала.

Полицаят докосна козирката на фуражката си и кимна в почти неволен израз на уважение към новодошлия. Изопването на гърба и почтителният му вид бяха очевидни. Не всеки квартален пожар привличаше вниманието на ГДСКС — Главната дирекция за сигурност и кризисни ситуации.

Мъжът с костюма кимна едва забележимо и се вторачи в пламъците. Изкривените от високата температура водопроводни тръби стърчаха в празното пространство като умоляващи ръце. Съседните къщи бяха покрити със сажди, а останалите без стъкла прозорци зееха към площада. Горещите въглени съскаха и изпускаха пара, докато пожарникарите ги гасяха с маркучи. На мястото на грандиозната къща сякаш беше изригнала мълния от недрата на самия ад.

— Имате ли представа каква е причината? — попита мъжът.

Пожарникарят беше сигурен, че националната служба за сигурност не би проявила интерес към изтичане на газ или небрежно изпусната клечка кибрит върху домашни запаси от газ.

— Не, мосю, никаква. Главният инспектор е ей там.

Мъжът от ГДСКС остана още миг, сякаш осмисляше информацията, и после се приближи до нисък човек в униформа от огнеупорен материал с ботуши до коленете. Приличаше на дете, нахлузило дрехите на родителите си.

Мъжът показа значката си.

— Лувиер от Главна дирекция за сигурност и кризисни ситуации. Имате ли представа каква е причината?

Инспекторът беше твърде уморен, за да се смае от появата на поредния бюрократ, и поклати глава.

— Каквото и да е запалило пожара, бил е използван някакъв катализатор. Бих се изненадал, ако е избухнал случайно.

Лувиер кимна в знак на съгласие.

— Може би етер в съседство с нагревателен уред?

Пожарникарят изсумтя презрително. Етерът се използваше в процеса за превръщане на прахообразния кокаин в по-силния опиат „крек“. Малцина наркодилъри знаеха или се интересуваха какви предпазни мерки да вземат срещу силно възпламенителния наркотик. Злоупотребата с необходимата за процеса топлина можеше и често ставаше причина за зрелищни резултати.

— В този квартал? — Той махна с ръка, посочвайки скъпите жилища.

През 1615 година на това място бил проведен тридневен турнир, за да се отпразнува сватбата на Луи XII. На площада живеели кардинал Ришельо и други видни личности. В центъра се състояли дуели, а зрителите наблюдавали от заслона на сводовете във фасадите на сградите. През 1962 година президентът Де Гол бе обявил Вогези за национален исторически паметник. Цените на къщите там в редките случаи, когато някоя от тях се освободеше, не бяха привлекателни за лаборатории за крек.

Очите на Лувиер проследиха жеста на инспектора и обходиха съвършената симетрия на сградите от розови тухли.

— Едва ли… Освен това — продължи пожарникарят, — ГДСКС рядко си прави труда да разследва търговия с наркотици. Защо се интересувате?

— Да речем, че е лично. Имам приятел в Щатите, който ме помоли да се срещна със сестра му и да й покажа Париж. Била отседнала при съученичка на номер 26. Обади се един човек, с когото я бях запознал, и каза, че чул за неприятности тук. Затова дойдох.

Инспекторът прокара по челото си загрубялата си ръка.

— Ако е била вътре… На нашите криминалисти ще им бъдат необходими няколко дни, за да идентифицират каквото е останало. Вероятно ще трябва да го направят по ДНК.

Лувиер въздъхна и прегърби рамене.

— Не изгарям от желание да се обадя на моя приятел.

Пожарникарят кимна съчувствено.

— Дайте ми визитката си. Лично ще се погрижа да получите копие от доклада.

— Благодаря.

Лувиер погледна за последен път зеещата яма, останала от част от най-желаните жилища в Париж. Прегърбил рамене, сякаш носеше бремето на целия свят, той мина покрай жълтите пожарни коли, които приличаха на живи същества, докато помпите ритмично изхвърляха водата. Пежото го чакаше наблизо на тясната улица.

2.

Париж

Три дни по-късно

Шофьорът протегна ръка, за да събуди пътника. Мъжът на задната седалка на таксито изглеждаше по-изтощен след презокеанския полет от повечето американци, които пристигаха на летище „Шарл де Гол“. Дрехите му бяха измачкани, лицето — небръснато. Той се събуди. Очите му показваха колко е уморен. Бяха зачервени от тъга и безсъние и сякаш се взираха в нещо, което се намираше на хиляди километри. Пътникът започна да брои банкнотите.

Шофьорът прибра парите в джоба си и видя, че мъжът влезе в невзрачна сграда на отсрещната страна на Площада на Операта.

Американецът мина покрай старите асансьори, качи се на втория етаж по изтърканите стъпала, зави надясно и спря пред старомодна остъклена врата без надпис. Знаеше, че прозрачното стъкло е бронирано. Той бавно вдигна глава и се вторачи в тавана. Беше сигурен, че в сенките там е скрита камера. Вратата се отвори безшумно. Мъжът влезе в малка стая и застана пред друга врата, този път стоманена.

— Oui?2 — попита по високоговорителя женски глас.

— Лангфорд Райли. Дошъл съм да се срещна с Патрик Лувиер — отвърна на английски посетителят. — Той ме очаква.

Втората врата се отвори безшумно като първата и Ланг Райли влезе в един от многобройните офиси на френските сили за сигурност. Пред него стоеше мъж, облечен в черен италиански костюм. Ризата му беше ослепително чиста и безупречно изгладена. Лампите на тавана се отразяваха в обувките му. През годините Ланг и Доун се бяха шегували, че Патрик Лувиер сигурно сменя дрехите си няколко пъти на ден, за да изглежда толкова изряден.

Лувиер го погледна с прихлупените си очи, които напомниха на Ланг за куче басет.

— Лангфорд! — възкликна той, прегърна госта и продължи на английски почти без акцент. — Колко години минаха? Десет? Петнадесет? Твърде дълго за раздяла между приятели. — Той отстъпи назад, без да сваля ръце от раменете му. — Трябваше да ми се обадиш. Щяхме да изпратим кола.

— Благодаря, но с такси изглежда е най-бързо.

Французинът пусна ръцете си.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам…

— Оценявам това, Патрик, но може ли да започнем?

Лувиер не се обиди от онова, което повечето му сънародници биха нарекли безцеремонно отношение. Беше му известно, че американците подхождат направо към въпроса.

— Разбира се! — Той се обърна и заговори на някого, когото Ланг не виждаше. — Моля те, направи кафе, Полет. Ела, Ланг.

Ланг тръгна след него по коридора. Не беше идвал от двадесет години, но освен новият килим, евтин и еднообразен като предишния, малко неща се бяха променили.

За щастие и взаимоотношенията му с Патрик Лувиер се бяха запазили същите. Макар че правителствата им често имаха разногласия, най-шумно изразеното от които беше войната в Ирак, американецът и французинът бяха останали добри приятели. Патрик с радост беше предложил да направи каквото може за сестрата на Ланг по време на посещението й в Париж при приятелка от училище. Джанет водеше осиновения си син Джеф и Лувиер настоя да взима момчето в дома си всеки ден, за да играе с неговите деца, докато Джанет и бившата й съученичка обикалят магазините на улица Фабурж Сен Оноре. Телефонното му обаждане разтърси живота на Ланг за втори път.

Патрик го покани в същия кабинет, който американецът си спомняше, и се настани зад бюро, където нямаше нищо друго, освен тънка папка. Почти мигновено се появи жена на средна възраст и сложи чаши за кафе на бюрото. Ланг имаше чувството, че напоследък е изпил тонове кафе, но беше твърде уморен, за да възрази.

— Е, сега си адвокат, така ли? — попита Лувиер, очевидно поддържайки разговор за незначителни неща, докато останат сами. — Съдиш големите американски компании за милиони долари, а?

Ланг поклати глава.

— Занимавам се със защита на престъпници с бели якички.

Французинът сви устни.

— Чиновници? Престъпници? — Изглеждаше толкова озадачен, сякаш го бяха принудили да употреби думите „австралийско“ и „вино“ в едно изречение. — Защитаваш престъпници с бели якички?

— Да, високопоставени служители, замесени в престъпления. Няма насилие. Незаконно присвояване на парични средства, измами, такива неща.

— И престъпникът ти плаща хонорара?

— Точно така.

Жената излезе от стаята и затвори вратата. Патрик плъзна папката по лакираната повърхност на бюрото.

Ланг я погледна, но не я докосна.

— Все още ли нямаш представа кой или защо го е извършил?

Лувиер тъжно поклати глава.

— Не, ни най-малка. Открихме ясни следи от алуминий, железен окис и азотен катализатор.

— Термит? Господи, това не е някакъв откачен, който прави в мазето си бомба от изкуствени торове. Военните го използват, за да взривяват танкове и брони, неща, които изискват високотемпературен удар.

— Това обяснява защо сградата е изгоряла толкова бързо.

Патрик отбягваше въпроса, който най-много интересуваше Ланг, следователно новината щеше да е лоша. Американецът преглътна с усилие.

— Обитателите… Намерихте ли…

— Трима. Сестра ти, осиновеният й син и съученичката й Лети Баркман.

Ланг предполагаше каква ще бъде истината, но дълбоко в душата си таеше искра на надежда, че Джанет и Джеф няма да са били там. Все едно слушаше смъртна присъда в края на съдебен процес с предварително известно решение. Не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно в един разумен свят. Той си представи сестра си. Очите й блестяха от радост към света, който отказваше да приеме сериозно. И Джеф, детето, което разведената Джанет беше намерила в една от онези измъчвани от болести и мизерия страни на юг от Мексико. Джеф със смуглата кожа, черни очи и профил, сякаш взет от скулптура на маите. Джеф с обърнатата наопаки бейзболна шапка, широки къси панталони и високи до глезените маратонки. Джеф, десетгодишният му приятел, който му беше почти като роден син.

Ланг не посегна да избърше сълзите, стичащи се по лицето му.

— Кой би искал да…

Лувиер извади носна кърпа.

— Не знаем. Баркман е била богата разведена американка, живееща в Париж, но доколкото ни е известно, не е имала връзки с политически екстремисти. Всъщност не можем да открием никого от приятелите й, който да ни каже каква е била политическата й ориентация. Сестра ти е била лекар…

— Детски ортопед. Всяка година работеше по един месец в страни от Третия свят, където пациентите й не могат да си позволят лечение. Джеф беше останал сирак след земетресение. Тя го доведе у дома.

— И Джанет е била разведена, нали?

Ланг се наведе напред, за да разбърка кафето си. Така имаше възможност да направи нещо с ръцете си, които бяха отпуснати безполезно на коленете му.

— Да. Беше омъжена за човек на име Холт. Не сме чували нищо за него, откакто се разведоха преди осем години. Тя запази фамилията му, защото на това име е издадена дипломата й.

— Мотивът очевидно не е обир, макар че къщата е напълно унищожена.

— Освен ако крадците не са искали някой да разбере какво са откраднали.

— Възможно е — съгласи се Патрик, — но мадам Баркман е имала изключително надеждна алармена система и външни решетки. Вероятно защото е живяла в Ню Йорк. Къщата приличаше на мястото, където американците държат златото си.

— Форт Нокс.

— Да, Форт Нокс. Според мен извършителите са възнамерявали да унищожат, а не да крадат.

— Какво да унищожат?

— Когато разберем какво, ще сме близо и до разкриването на престъпниците.

Двамата се вторачиха един в друг, без да са в състояние да измислят какво да кажат, а после Лувиер се наведе към Ланг.

— Знам, че това няма да те утеши, но пожарът беше силен. Починали са мигновено, когато кислородът е бил изсмукан от телата им, ако преди това не ги е убила експлозията.

Ланг разбра загатнатата му мисъл и я оцени като добронамерена лъжа.

— Случаят е в правомощията на полицията — добави Патрик. — Не знам още колко време трябва да продължа да ги убеждавам, че имаме основания да смятаме произшествието за терористичен акт.

Ланг искаше ГДСКС да разследва случая поради две причини. Първо, приятелството му с Лувиер по всяка вероятност щеше да гарантира повече от рутинните действия по разкриването на престъплението. Освен това френските сили за сигурност бяха едни от най-добрите в света. Второ, парижката полиция представляваше тресавище от вътрешни политически борби. Изпълненията на неспособния инспектор Клузо в „Розовата пантера“ на Питър Селър се основаваха на факти.

Французинът погрешно изтълкува замислянето на Ланг като колебание и продължи.

— Разбира се, всеки източник…

— Искам да отида на мястото — прекъсна го Ланг.

Лувиер вдигна ръце с дланите напред.

— Разбира се. Колата и шофьорът ми са на твое разположение колкото дълго искаш.

— Имаш ли представа какво са правили през деня преди…

Патрик докосна папката.

— Обичайна практика е да се проверяват такива неща.

Американецът взе папката, отвори я и с парещи от сълзи очи започна да чете.

3.

Париж

Същият ден

Ланг излезе от кабинета на приятеля си и отиде на площад Вогези. Присъствието му на последното място, където Джанет и Джеф са били живи, някак го приближи до тях. Той не чуваше скърцането на зъбите си и не съзнаваше, че се е намръщил. Местните жители, куриерите и любопитните пешеходци ускоряваха крачка, докато минаваха покрай него, сякаш беше потенциално опасен.

— Ще ги намеря, каквото и да ми струва това — промълви Ланг. — Проклети копелета!

Детегледачката в униформа зад него побягна, за да закара количката с бебето колкото е възможно по-далеч.

След това Ланг отиде в погребалната агенция, препоръчана от Патрик. Собственикът се държа професионално и сдържано, без да проявява раболепното сантиментално съчувствие, изразявано от шефовете на американските погребални агенции. Ланг плати за два семпли метални ковчега и уреди транспортирането на труповете до Щатите.

Той безуспешно се опита да не мисли колко малко от Джанет и Джеф ще съдържат направените по европейската мода ковчези.

Нямаше смислена причина да проследява последните часове на сестра си, освен от любопитство. Пък и полетът му беше чак вечерта и не искаше да злоупотребява с гостоприемството на приятеля си. Бележките от кредитните карти, които Патрик беше изискал по електронната поща, описваха маршрута на Джанет в последния ден от живота й. Беше ходила в „Хермес“ и „Шанел“ и бе направила сравнително дребни покупки — шал и блуза. Ланг реши, че вероятно се е интересувала повече от сувенири, отколкото от модните тенденции. Той надникна във витрините и видя манекени, твърде кльощави, за да бъдат реални, и облечени в дрехи, чиято цена надвишаваше убеждението му за екстравагантността на стоките в магазините.

Последната бележка от кредитна карта го заведе на остров Сен Луи. Засенчен буквално и икономически от съседния Ил де ла Сите и извисяващата се катедрала Нотр Дам, Сен Луи представляваше странен квартал в средата на Сена. Ланг запомни осем преки с малки хотели и двадесет и седем бистра и магазинчета, пълни с чудновати неща.

Той остави пежото и шофьора на Патрик на едно от малобройните места за паркиране на тесните улици, слезе пред една сладкарница и вдъхна аромата на наскоро изпечените франзели и сладкиши. Ланг тръгна по улица Сен Луи ен Ил и стигна до кръстовище, където тротоарите бяха още по-наблизо един до друг. Той се опита да свери адреса на бележката, но номерата на сградите бяха или трудно забележими, или не съществуваха. За щастие имаше само един магазин. Антикварен.

Звънчето на вратата извести влизането му в пространство, препълнено с постижения на цивилизацията, събирани най-малко от стотина години. На шивашки маси бяха наредени газени и електрически лампи, купища прашни списания и прибори. По застланите с мъхнати черги и ориенталски килими пътеки стояха бронзови и мраморни статуи и бюстове на богини и императори. Ланг прогони образа на паяжините, които въображението му предизвика.

В помещението миришеше на прах, занемареност и мухъл. Внимавайки да не бутне грамофонните плочи от петдесетте години на двадесетия век, Ланг се огледа и потърси собственика.

— Salut!3 — Пред скрина се показа глава. — Какво мога да направя за вас?

Като повечето парижани продавачът притежаваше способността непогрешимо да разпознава американците.

Ланг му даде копието на бележката.

— Търся информация.

До предната част на магазина докуца същество, чиято полова принадлежност трудно можеше да се определи. Сбръчкана ръка взе бележката и я вдигна към прашна лампа. От някакъв джоб се появиха очила.

— Какво желаете да знаете?

Ланг се опита да съчини правдоподобна история и реши да каже поне половината истина.

— Джанет Холт ми беше сестра. Преди няколко дни загина в пожара в Маре, докато беше на гости тук. Опитвам се да разбера какво е купувала по време на престоя си в града.

— Много съжалявам. — Търговецът посочи към стената или по-скоро към празното пространство между два тъмни портрета на хора в облекла от деветнадесети век. — Купи картина.

— Портрет? На кого?

Това беше много странно.

Продавачът поклати белокосата си глава.

— Не, картина на пастири и поляна, вероятно религиозна сцена.

Това беше повече по вкуса на Джанет.

Ланг отвори уста да зададе следващия си въпрос, но размисли. Имаше ли значение какво се е случило с картината? Съдейки по източника й, беше съмнително дали е имала някаква художествена или парична стойност.

— Картината беше тук отскоро — продължи човекът в черно. — Всъщност веднага след сестра ви дойде мъж, който много се ядоса, че е продадена.

Годините на търсене на необикновеното и на разпознаване на аномалии алармираха интереса на Ланг.

— Спомняте ли си нещо за мъжа?

— От Близкия изток, вероятно арабин, облечен в хубави, но евтини дрехи. Говореше добър френски.

Ланг не обърна внимание на загатнатото обвинение.

— Каза ли защо иска картината?

— Не, но както виждате, продавам много красиви неща.

Ланг се замисли.

— Казахте, че картината е била тук отскоро. Помните ли откъде я взехте?

Продавачът прелисти някакви книжа.

— От Лондон, Майк Дженсън, търговец на антики. Олд Бонд стрийт, номер 12, Лондон W1Y9AF. Купуваме стока един от друг.

„Ако не се продаде на едно място, опитай на друго“ — помисли Ланг.

— Бихте ли ми дал лист и писалка?

Той записа името и адреса, макар че не можеше да обясни защо смята това за важно. Вероятно защото беше първата малко необичайна подробност за последния ден на Джанет.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

Ланг излезе и тръгна по обратния път. Някой беше искал картината, която бе купила Джанет. Възможно ли беше това да е станало причината за смъртта й? Нямаше логика. Както Патрик беше казал, къщата на площад Вогези беше като Форт Нокс. Трудно му беше да си представи, че някой е бил толкова ядосан, защото Джанет го е изпреварила и е купила желаната от него картина, та да я убие за отмъщение.

И все пак…

Бръмченето в главата му се засилваше и той се изненада, когато изведнъж осъзна, че чува звука. Ланг се обърна и видя, че един от вездесъщите в Париж мотористи увеличава скоростта и прескача бордюра на тротоара. Лицето му беше скрито под каска. Ланг предположи, че човекът е пиян или сериозно болен. С нарастващо ускорение мотоциклетът се насочи към него. Ланг отскочи в някакъв вход. Мотористът се наведе и слънчевата светлина се отрази в ръкавицата му. Ланг се хвърли встрани и усети, че нещо одраска рамото му.

Ядосан на онова, което прие като престъпно нехайство, той се изправи, готов да преследва моториста и да го събори от седалката. Задачата обаче беше безнадеждна. Мотористът зави зад ъгъла и се скри от погледа му.

— Мосю! — Продавачът изтърча от магазина. — Ранен сте!

— Не, нищо ми няма — отвърна Ланг, но сетне проследи погледа му и видя, че през разреза в ризата му се процежда кръв. Блясъкът на острие, умишленото отклоняване от улицата… Някой едва не бе прерязал гърлото му.

— И тук има престъпници като във всеки голям град — по-късно през деня отбеляза Патрик.

— Да, но той не посегна да грабне портфейла ми и да избяга — изръмжа Ланг. Рамото му се беше схванало от дебелата превръзка. — Копелето искаше да ме убие.

Лувиер бавно поклати глава.

— Защо би искал да го направи?

„Тъкмо това е въпросът“ — помисли Ланг.

1.

Полет 1074 на „Делта“: Париж — Атланта

22:35

Ланг беше изтощен, но въпреки това не можеше да заспи. Гледаше, без да следи, комедията на видеоекрана в боинга. Съчетанието от тъга, любопитство и страх от летене не му даваше покой, макар че седалката в първа класа беше широка и имаше достатъчно място да се изтегне.

Независимо дали отваряше или затваряше очи, той непрекъснато си представяше Джеф и Джанет, а после мъжа на мотопеда с нож в ръката.

Случайност? Подготовката му го беше научила да не вярва в привидно несвързани събития. Но кой би искал да убие жена, посветила живота си на осиновения си син и други малки деца по света? Нещо повече, защо би искал и неговата смърт?

Стара омраза? Не можеше да се сети кой му има зъб от петнадесет години.

— Да ви донеса ли нещо? — усмихна се стюардесата с току-що начервените си устни.

Ланг поклати глава.

— Не, благодаря. Добре съм.

Но, разбира се, не беше добре.

Той прогони от съзнанието си мислите за Джанет като родител, който изпраща непослушни деца да играят навън. Образът на двата метални контейнера в товарното отделение нямаше да му помогне да заспи. Трябваше да разсъждава за нещо приятно и успокояващо…

Не бяха ли изминали само две нощи, откакто Патрик му се обади?

Беше прекарал вечерта с отец Франсис Нарумба. Вечеряха в „Мануел“, задимен бар, любимо свърталище на студенти, политици и самопровъзгласили се местни интелектуалци. Заведението можеше да се похвали с топли, макар и занемарени сепарета и окъсани високи столчета. Храната не беше много хубава, а атмосферата още по-малко, но на такова място чернокож свещеник и бял адвокат можеха да спорят на латински, без никой да забележи.

Ланг и Франсис водеха собствена кампания, за да поддържат жив езика на Вергилий и Ливий. И двамата бяха жертва на изучаването на класически езици — Ланг заради упорството си да не отива в търговски колеж, а Нарумба, защото латинският се изискваше в семинарията.

Приятелството им се основаваше на споделена потребност. Малцина гледаха на историята като на нещо по-старо от броя на списание „Пийпъл“ от миналата седмица. Ланг смяташе за текущи събития всичко, случило се след първото разграбване на Рим, а Франсис имаше изумителни познания за средновековния свят. Ролята на католическата църква в онези времена осигуряваше благодатна почва за приятелски спорове.

Нарумба слушаше мълчаливо, докато Ланг се оплакваше от некадърността на прокуратурата в окръг Фултън. Критиките му бяха мотивирани не само от чисто алтруистичната загриженост на добросъвестен гражданин.

Да има клиент, чието дело се протака повече от година, не беше хубаво за бизнеса, особено за този на клиента. Съдебното преследване имаше ефекта на изпитание, тъй като в очите на обществеността подсъдимият се смяташе за виновен до доказване на противното.

— Ако са толкова некомпетентни, колкото твърдиш, тогава как прокурорът е бил назначен на този пост? — попита Франсис, погледна лошо приготвеното филе от сьомга и сви рамене от безнадеждността на кухнята на Мануел. — Fabas indulcet fames.

Латинските афоризми бяха разгорещена, оспорвана игра на перчене и самоизтъкване.

Ланг си беше поръчал хамбургер — нещо, което изискваше усилия, за да бъде лошо приготвено.

— На гладния наистина всичко му се услажда, но трябва да умираш от глад, за да харесаш това. А в отговор на твоя въпрос окръжният прокурор дължи назначението си на познатите си, а не на способностите си. Ne Aesopum quidem trivit.4

— Убеден ли си?

Ланг наля бира със стайна температура от каната.

— Вярата във всички онези светци те прави педантичен. Ако се изразим по-свободно, той е гола вода.

Свещеникът отпи от топлата бира.

— Damnant quod non intelligunt.

„Осъждат онова, което не разбират.“

След вечерята хвърлиха ези-тура кой да плати и Ланг загуби за трети пореден път. Понякога му се струваше, че Франсис получава помощ свише в това отношение.

— Как са Джанет и Джеф? — попита отецът, докато вървяха към колата.

Интересът му не беше само проява на учтивост. Откакто се разведе, Джанет беше станала предана католичка и работеше много активно в енорията на Нарумба. Ланг подозираше, че според нея мнението на Църквата за повторните бракове може да й попречи да направи друг погрешен избор. А Джеф беше много важен за Франсис, който беше роден в една от най-непривлекателните страни в Африка.

Ланг бръкна в джоба си и извади ключа на поршето.

— И двамата са добре. Миналата седмица водих Джеф на първия мач за сезона на „Брейвс“.

— Струва ми се, че можеш да си позволиш истинска кола, а не тази играчка — измърмори Франсис, намествайки се на предната седалка.

— Наслаждавай се на пътуването или вземи метрото — шеговито отвърна Ланг. — Между другото, Джанет подари на Джеф куче, най-грозното псе, което ще видиш на годишното благословяване на животните.

— Както гласи поговорката, не трябва да се съди само по външността.

Ланг превъртя ключа на стартера.

— Да, но и по характер е опърничав. Мисля, че Джанет е избрала кучето, защото е имало най-малък шанс някой да го вземе от приюта.

Преди да стигне до прибирането си у дома, Ланг заспа непробудно, без да сънува. Събуди се едва когато същата стюардеса със същата усмивка го разтърси за рамото и му напомни да затегне колана си и да се приготви за приземяване.

2.

Атланта

Два дни по-късно

Ланг мислеше, че е изплакал сълзите си, когато Доун почина. Смяташе, че продължителното заболяване и агонията да гледа как жената, която обича, умира, са направили безчувствена душата му за други загуби.

Но грешеше.

Докато наблюдаваше как спускат двата ковчега в червеникавата глинеста почва на Джорджия, той изостави стоическата фасада, която южняшката традиция изискваше от мъжете, и се разрида. Първо очите му се навлажниха, а сетне по лицето му потекоха сълзи. Не си направи труда да ги избърше. По дяволите всеки, който си развали мнението за него, защото показва чувствата си. Разбира се, Ланг плачеше не само заради Джеф и Джанет, а и за себе си. Бяха си отишли и последните членове на семейството му. Мисълта го изпълни с чувство на самота, каквато не знаеше, че съществува.

И преди беше губил приятели и познати. Неколцина колеги загинаха заради рисковете на професията в предишната му работа. Беше се простил и с Доун, но с месеци бе очаквал неизбежното. Малката му сестра и племенникът обаче, му бяха отнети внезапно и по необясним начин.

Погребението имаше нереален вид и такава атмосфера, сякаш се състоеше единствено за него. Ланг имаше чувството, че е свидетел на тежката загуба на някой друг, вероятно във филм. Но в същото време не беше само зрител на мъката — тя го разкъсваше като звяр, който се опитва да прегризе решетката на клетката и да избяга на свобода.

Дупките в земята, където щяха да бъдат положени Джеф и Джанет, се намираха до мраморната плоча с името на Доун. Надписът все още не беше избледнял и беше ясен като усещането за необратима загуба, каквото изпитваше всяка неделя, когато слагаше цветя върху безучастната могила пръст. Щеше да идва на още два гроба, докато Джеф и Джанет споделяха с Доун вечността на същия хълм.

Вместо да слуша думите на Франсис, Ланг си припомняше видеоигрите, които беше играл с Джеф, и си представяше домашните му с оценка отличен. Липсваха му и двамата, но смъртта на дете винаги е заклеймяващо вселената доказателство, отричащо съществуването на милостив Бог.

Докато опечалените, предимно съседи и лекари, колеги на Джанет, и родителите на приятелите на Джеф поднасяха искрените си, макар и безполезни съболезнования, скръбта му се видоизмени в гняв. Извършителите щяха да си платят, при това с лихвата. Колкото и време да му отнеме и колкото и далеч да се наложи да пътува, Ланг щеше да ги открие.

Бяха се изгаврили с неподходящото семейство. Нямаше опит в издирването и залавянето на престъпници, но познаваше необикновени хора, които имаха достъп до информация, с каквато полицията не разполагаше. Ако се наложеше, щеше да се обади на всеки един от тях, за да намери негодниците.

Странно, но гневът го успокои, защото някак внесе ред в инак объркания свят. Ланг си представи вкуса на отмъщението, без да обръща внимание на нарастващото нетърпение на гробарите. Забавянето му край гробовете беше отлагане на затрупването с пръст на ковчезите, останали затворени по време на опелото.

Нечия ръка докосна рамото му. Мислите му се разпръснаха, когато Франсис го потупа по гърба. Ланг го беше помолил да извърши богослужението не само като свещеник, но и като негов приятел.

— Трябва да мислиш за Джанет и Джеф, а не за отмъщение.

Ланг въздъхна.

— Толкова ли е очевидно?

— За всеки, който погледне лицето ти.

— Не мога да го отмина току-така, Франсис. Как бих могъл да забравя какво се случи? Някой уби двама невинни. И не ми казвай, че такава е била Божията воля.

Свещеникът поклати глава, гледайки двата гроба.

— Предполагам, че ме помоли да отслужа опелото, защото искаш да включиш по-висша сила от себе си и…

— Глупости! — изръмжа Ланг. — Къде беше твоята висша сила, когато се нуждаехме от нея?

Той мигновено съжали за избухването си — резултат от мъката, гнева и двете безсънни нощи. Макар че не изповядваше определена религия, не беше необходимо да подценява и омаловажава вярата на другите.

— Прости ми, Франсис. В момента не съм на себе си и не знам какво говоря.

Дори да беше обиден, свещеникът не го показа с нищо.

— Разбираемо е, Ланг. Мисля, че се досещам и какво мислиш. Няма ли да е по-разумно да оставиш на френската полиция да разследва случая?

Ланг изсумтя презрително.

— Лесно ти е да го кажеш. За тях това са поредните две убийства. Искам справедливост. Незабавно.

Нарумба се вторачи в него. Големите му кафяви очи сякаш четяха мислите на приятеля му.

— Оцеляването ти в рискована професия не означава, че си подготвен да намериш извършителите.

Ланг не беше казвал на Франсис за предишната си работа. Свещеникът обаче беше умен и се досети, че адвокат, учил право на тридесет и няколко години и с празнота в биографията от почти десетилетие, вероятно има минало, което не желае да обсъжда. Франсис беше предположил каква е истината или нещо близо до нея.

— Подготвен или не, трябва да опитам — отвърна Ланг.

Нарумба кимна мълчаливо, отмести поглед и се втренчи в склона, а после изрече обичайните си думи на раздяла:

— Ще се моля за теб.

Ланг изкриви устни в гримаса, която не приличаше много на усмивка, и произнесе обичайния си отговор:

— Предполагам, че няма да навреди.

Докато наблюдаваше как Франсис слиза надолу по хълма, той осъзна, че се е зарекъл пред себе си. Това не беше обещание, родено от гнева, или решение, за да се почувства по-добре, което скоро щеше да бъде забравено, а обвързване.

Обаче нямаше представа как да го изпълни.

3.

Атланта

Час по-късно

След погребението Ланг отиде в жилището на Джанет.

Би го обявил за продан, макар че не му се искаше да го прави. Джанет беше работила усилено сама, за да може да даде дом на сина си. Къщата беше част от двамата и Ланг не желаеше да се разделя с нея.

Той тъжно забеляза, че тревата трябва да се окоси. Сестра му не би я оставила в това състояние. Ланг едва не се разрида, когато в задния двор видя люлката, която преди две години бяха сложили заедно с Джанет. Усилието им бе струвало почти един цял горещ летен следобед и хладилна чанта с леденостудена бира. Предишния месец Джеф беше признал на чичо си, че вече е голям за люлка за малки деца.

Ланг отключи вратата и усети, че въздухът в жилището е застоял, както става в необитаемите домове. Напомни си, че трябва да направи задълбочен оглед, разходи се на горния етаж и долу, а накрая влезе във всекидневната и се усмихна тъжно. Стаята беше много по-подредена, отколкото някога я бе виждал. На стените бяха окачени картини на Джанет — печални светци, мъченици с непреклонни мрачни лица и окървавени разпятия. Джанет колекционираше творби с религиозни сюжети. Ланг я беше запалил на тази тема.

Преди години политически емигрант от балканска страна бе донесъл част от колекцията си от произведения на изкуството с изображения, които несъмнено беше откраднал от някоя забранена от комунистите черква, и ги продаваше с въодушевление, каквото може да изпитва само новоизпечен капиталист. Ланг си спомняше, че платната изобразяваха окървавената току-що отсечена глава на Йоан Кръстител и друго окървавено тяло, пронизано със стрели. Предполагаше, че е на свети Себастиан. Цветовете бяха забележителни, стилът — ранновизантийски, а цената на търга в Лондон — съвсем приемлива. В светлината на неотдавнашното покръстване на Джанет в католицизма подаръците изглеждаха подходящи. Или поне повод за смях.

Картините оказаха по-голямо въздействие, отколкото Ланг очакваше, и разпалиха интерес, който щеше да продължи до края на живота й. Тя не беше особено набожна въпреки приемането на католицизма, но харесваше изображенията на светци в нещастието на мъченичеството им. Обясняваше, че това е единственият вид изкуство, който може да си позволи да купи. Импресионистите и съвременните им приемници далеч надвишаваха финансите й. На пазара се продаваха много религиозни картини и цените дори на някои по-стари бяха по джоба й.

Джанет изпитваше удоволствие и от невинаги успешните опити на Ланг да преведе латинските текстове по изображенията.

Той разбираше страстта към колекционирането. По време на пътуванията си дори беше успял да събере малка сбирка от предмети, свързани с класическия свят, на който се възхищаваше — римска монета с лика на Август Цезар, етруска обредна чаша, дръжка на македонска кама, може би принадлежала на някой от воините на Александър Велики.

Ланг вече заключваше външната врата, когато до тротоара спря пощенски камион. Пощальонът пусна нещо в кутията и замина.

Сара, секретарката на Ланг, беше идвала през последните няколко дни да събира пощата — предимно рекламни листовки, тръбящи, че за купувачите животът продължава, сякаш не се е случило нищо. Иронията, че съществуването на Джанет се свеждаше до включването й в списък от каталози за поръчки по пощата, беше горчива. Ланг беше изпълнител на завещанието й и възнамеряваше да плати някои сметки, преди да се сбогува от нейно име с кредитните карти „Американ Експрес“ и „Виза“.

В пощенската кутия имаше картичка с обява за разпродажба в „Нийман“, квартален вестник и плик с името „Галерия Ансли“. Воден от любопитство, Ланг го отвори и извади разпечатано на принтер писмо, което уведомяваше „драгия клиент“, че от галерията не са могли да се свържат с никого по телефона, но работата е свършена.

Галерия „Ансли“ се намираше в малко помещение на Шеста или Седма улица, на няколко минути път от дома на Джанет. Нямаше смисъл да кара Сара да ходи и там.

Девойката зад гишето имаше стърчащи яркочервени коси, подобно по цвят червило, татуирана на врата пеперуда и обеца на лявата вежда. Щом я видя, липсата на собствени деца изведнъж му се стори по-поносима. Тя погледна първо писмото и сетне Ланг. Челюстите й престанаха да мачкат дъвката в устата.

— Вие сте…

— Лангфорд Райли, братът на доктор Холт.

Момичето отново погледна писмото в ръката си и после него.

— Господи! Прочетох във вестника… Съжалявам! Доктор Холт беше приятна и добра жена.

На Ланг вече му бяха дотегнали съболезнованията, но все пак беше мило от страна на девойката.

— Благодаря. Аз се грижа за имуществото й, затова дойдох да взема…

Той посочи листа в ръката й.

— О, извинете! Ей сега ще я донеса.

Ланг проследи движенията й между лавиците зад гишето по мляскането с дъвката.

Момичето се върна с пакет, увит в кафява хартия.

— Доктор Холт я изпрати от Париж. Поръча ни да я сложим в рамка и да направим оценка, за да я застрахова. — Тя откъсна малък плик, прикрепен с лепенка за хартията. — Това е моментална снимка на картината и оценката. Пазете ги на сигурно място. И ще ни трябва копие. — Девойката сложи плика и пакета на гишето и погледна касовата бележка. — Двеста шестдесет и седем долара и петдесет и пет цента, включително таксата.

Ланг й даде кредитната си карта и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Какво щеше да прави с картина с религиозен сюжет? Не можеше да става и дума да я продаде. Джанет я беше купила в последните часове на живота си. Все щеше да й намери място някъде.

Той подписа касовата бележка от кредитната карта, сложи я в джоба си, стисна пакета под мишница и спря на прага, за да може очите му да се приспособят от сумрака в галерията към ярката пролетна светлина навън.

Нещо не беше наред.

Предишната обостреност на сетивата обичайно му помагаше да се ориентира в обстановката и се беше превърнала в част от него. Той вече не я забелязваше — нещо като инстинкт на елен, който се ослушва за звуци от хищник. Съзнанието му регистрира, че портиерът на отсрещната жилищна сграда стои от лявата, вместо от дясната страна на вратата, до някаква таратайка в богаташки квартал, пълен с мерцедеси и беемвета.

Едва след секунда Ланг осъзна, че е спрял и се е вторачил в улицата. Беше му необходима още една, за да проумее защо. Мъжът на отсрещната страна, скитникът, който дремеше, за да прогони демоните на евтиното вино в осеяния с хартии и стъкла вход на една от необитаемите сгради в квартала. Той седеше срещу Ланг, привидно затворил очи. Износеното му камуфлажно яке, дрипавите джинси и мръсните маратонки без връзки бяха съвместими с облика му. Човекът можеше да е някой от хилядите бездомници, обикалящи из града. Но колко от тях бяха гладко избръснати и с късо подстригана коса, която не висеше под плетената шапка? Дори да беше наскоро освободен от затвор, където държаха на личната хигиена, едва ли би се излежавал там по обед, когато църквата малко по-нататък по улицата раздаваше супа и сандвичи. Освен това беше заспал много бързо. Ланг беше сигурен, че скитникът не беше там, когато пристигна в галерията, но въпреки това си бе намерил подходящо място и бе задрямал след две-три минути. Дори разяждащата червата отрова, купена с долари, изпросени от амбициозни млади кариеристи с чувство за вина, не би го приспала толкова бързо.

Разбира се, Ланг може би грешеше. В квартала имаше много просяци и беше пропуснал да забележи този. Това обаче беше малко вероятно.

Той вдигна ръка, сякаш да засенчи очите си, и остави място между пръстите си, наблюдавайки мъжа, докато вървеше към мястото, където беше паркирал поршето си. Плетената шапка бавно се обърна. Човекът го следеше.

Ланг се качи в колата и обиколи квартала. Когато се върна, мъжът беше изчезнал.

Той си напомни, че параноята невинаги означава, че някой те следи.

1.

Атланта

Същият следобед

Ланг знаеше, че секретарката му Сара би го предупредила, ако в работата му възникнеше спешен случай. Реши да занимава съзнанието си с нещо и да провери как вървят нещата, затова отиде в офиса си — апартамент, който се намираше на висок етаж в един от небостъргачите в центъра на Атланта.

Сара плачеше, докато му поднасяше съболезнованията си по време на погребението сутринта, и той очакваше, че отново ще се разридае. Все пак Сара добре познаваше Джанет и Джеф. За негова изненада тя го поздрави с думите:

— Кенет се обади. Джанет е оставила този номер за спешни контакти. Кучето Мърморко е било там две седмици. Искаш ли да го взема? Между другото, що за име е Мърморко? Какво стана с Шаро или Верен?

— Предполагам, че Джеф го е избрал. — Ланг нямаше представа какво ще прави с голямото грозно куче. Мърморко обаче беше приятел на Джеф и нямаше да бъде изпратен в приют. Всъщност, като се замислеше, присъствието на кучето може би щеше да му върне малка част от семейството. — Не, благодаря. Аз ще го взема, като се прибирам у дома.

Той седна зад бюрото, отрупано с папки с надпис „За изпращане по пощата“.

След като напусна предишната си работа, двамата с Доун се бяха съгласили, че правото е привлекателна втора кариера. Малката му пенсия и нейната заплата го издържаха, докато учеше. Идеята да работи за някого обаче беше непривлекателна. Ланг завърши, основа собствена адвокатска кантора и започна да телефонира на стари познати и да търси клиенти.

Мълвата се разпространи и практиката му стана печеливша. Доун напусна работа и отвори бутика, за който мечтаеше. Ланг вече не беше подвластен на непредсказуемостта на предишната си професия и се прибираше вкъщи почти всяка нощ. А когато не се връщаше, съпругата му знаеше къде е и кога да го очаква.

Имаха всичко, за каквото жадуваше средностатистическият американец — голяма къща, достатъчно пари, за да правят каквото искат, и любов един към друг, която времето изглежда разпалваше все по-силно като бензин, изливан в огън. Дори след пет години не беше нещо необичайно Доун да го посрещне на вратата по оскъдно облекло или гола, и двамата се любеха във всекидневната, прекалено нетърпеливи да стигнат до спалнята.

Получи се много неудобно, когато една вечер Ланг доведе у дома клиент, без да се обади предварително.

Единственият облак на хоризонта им беше, че Доун не можеше да забременее. След безкрайни тестове те уредиха осиновяване, но няколко месеца по-късно Доун започна да губи апетит и да слабее. Женските части, отказали да възпроизвеждат, бяха станали злокачествени.

За по-малко от година едрите й гърди заприличаха на отпуснати празни кесии. Ребрата й стърчаха и сякаш щяха да пробият бледата й кожа при следващото затруднено поемане на въздух. Тогава за пръв път Ланг осъзна, че същата вселена, която му даде любяща и отзивчива съпруга, може хладнокръвно да я гледа как линее и се превръща от кипяща от здраве жена в скелет с опадали коси, чийто дъх мирише на смърт, и единственото й удоволствие са опиатите, временно облекчаващи болката.

Докато ракът се развиваше, двамата си говореха за нейното оздравяване, какво ще направят и къде ще отидат. Всеки се надяваше, че другият вярва в това, но всъщност тайно се молеха неизбежният край да настъпи по-бързо.

Ланг страдаше от мисълта за нейната тленност и от нелогичното чувство за вина, че не може да й даде утеха. Имаше предостатъчно време да се подготви за смъртта й.

Докато си спомняше всичко това, той се запита кое е по-лошо — мъчението на сигурната смърт или внезапното отнемане на сестра му и племенника му.

Колкото до второто — поне можеше да мечтае за отмъщение, за разчистване на сметките с онези, които бяха причинили смъртта им. За Доун обаче нямаше да изпита това удоволствие.

През годините след оттеглянето му необходимостта да използва предишните си връзки постепенно намаля. Докато ровеше в чекмеджето на бюрото си, Ланг се запита колко от тях са останали. Пръстите му докоснаха фалшивото гръбче и той плъзна дървената плоскост, зад която имаше тефтерче. Извади го и го отвори. Кой работеше още? Нещо по-важно — кой му дължеше услуга?

Ланг набра номер с код 202, остави телефонът да позвъни два пъти и затвори. Номерът му щеше да се появи на нечий компютърен екран и за по-малко от секунда щеше да бъде сверен с името и местонахождението му. Ако, разбира се, номерът все още принадлежеше на човека, с когото се надяваше да се свърже.

Сара му позвъни след минута.

— Търси те някой си господин Бъркли. Каза, че отговаря на обаждането ти.

Ланг вдигна слушалката.

— Майлс? Как я караш, стари приятелю?

Отговорът се забави за част от секундата повече от обикновен разговор. Обаждането се препращаше през един от разпръснатите из земното кълбо предаватели и не можеше да бъде проследено.

— Отлично, Ланг. А ти как си, по дяволите? — Майлс Бъркли беше запазил провлачения си южняшки акцент, сякаш беше някакъв безценен трофей.

— Не много добре, Майлс. Нуждая се от помощ.

Ланг знаеше, че думите му се сравняват с предишни записи на гласа му. Или се проверяват с технологии, изобретени след напускането му.

Последва кратко мълчание.

— Ще направя всичко, Ланг…

— Преди три дни в Париж избухна пожар. Изглежда е бил използван термит.

— И аз така чух.

Майлс все още четеше местните вестници и отбелязваше, проучваше и картотекираше всичко необичайно, което би могло да бъде предвестник на интересна дейност. Очевидно продължаваше да се занимава със същата работа.

Ланг се зарадва, че поне в това отношение му е провървяло.

— Липсват ли военни запаси? Имаш ли представа откъде може да е дошъл този боклук? И кой би притежавал подобни оръжия?

— Защо се интересуваш? — поиска да знае Майлс. — Мислиш, че може да е някой твой клиент?

— Изгоря къщата на приятелката на сестра ми. Тя и племенникът ми бяха вътре.

Отново настъпи тишина, която беше твърде дълга, за да бъде приписана на предавателя.

— По дяволите! Съжалявам, Ланг. Нямах представа. Разбирам защо се интересуваш, но засега не разполагаме с нищо. Доколкото ни е известно, няма кражби от военни обекти, нито липсва инвентар. Разбира се, всеки може да си тръгне с половината руски арсенал, без руснаците да разберат. Сестра ти да не се е забъркала в нещо?

— В нищо, освен с детето си, медицинската си практика и религията си. Това едва ли може да се нарече престъпно.

— Тогава е трудно да се отгатне мотивът. Да не си решил да се върнеш? Надявам се, че не е така. Които и да са онези негодници, по всяка вероятност са професионалисти. Няма начин да ги заловиш сам, дори ако разбереш кои са.

— И през ум не ми е минавало — излъга Ланг. — Ясно ти е защо се интересувам. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо?

— Знаеш, че не става, поне не официално. Приятел за приятел. Ще видя какво мога да направя.

Ланг затвори телефона и дълго гледа през прозореца.

Току-що беше започнал, а вече се намираше в задънена улица.

2.

Атланта

По-късно същия ден

„Парк Плейс“, „място за парк“, не беше особено оригинално име. Строителният предприемач на жилищната сграда с апартамента на Ланг го беше заимствал от играта „Монопол“. И издигането на небостъргача, който приличаше на купчина от кубове, вероятно не беше нова идея. Портиерът в униформа от комична опера обаче беше необичайно явление, първият в Атланта и малко неуместен за местата южно от Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.

Когато Ланг се прибра вкъщи, портиерът Ричард се прояви по-скоро като препятствие, отколкото като услужлив помощник на живеещите в блока. Той огледа Мърморко със същото изражение, с каквото би погледнал боклук, хвърлен в мраморното фоайе на сградата. Размахващата се опашка и умоляващите кафяви очи на кучето не намалиха презрението му.

Ланг с нежелание трябваше да признае, че Мърморко нямаше вид на куче на заможни хора. Козината му беше черна и рошава, а муцуната бяла. Породата му трудно можеше да се определи. Едното му ухо беше заострено, а другото увиснало и прегънато като повехнало цвете. Дърпайки се на новата си каишка, Мърморко душеше старинния шкаф, за който Ланг отдавна подозираше, че е автентичен. Ако кучето вече не беше намокрило чемшировото дърво, Ланг трябваше да се притеснява за килимите от Абхазия.

Той реши, че петдесет долара ще превърнат презрението в благодарност, и се оказа прав.

— Беше на племенника ми — с извинителен тон обясни Ланг, докато даваше на портиера сгънатата банкнота. — Не знаех какво друго да правя с него.

Ричард прибра парите в джоба си със спокойствието на човек, свикнал с щедростта на обитателите не само на Коледа. Несъмнено беше научил за смъртта на Джанет и Джеф. Като всички служители в сградата, и той знаеше какво се случва в живота на онези, които обслужваше.

Портиерът намигна заговорнически.

— Струва ми се, че тежи по-малко от пет килограма.

Правилникът на Асоциацията на жилищните сгради забраняваше домашни любимци над пет килограма — тегло, каквото Мърморко очевидно надвишаваше пет-шест пъти.

— Подаръкът е, за да бъда сигурен, че способностите ти да преценяваш точно няма да отслабнат — отвърна Ланг и също му намигна.

— Може да разчитате на това. Да ви помогна ли с пакета?

Ричард имаше предвид опакованата картина под мишницата му.

Ланг благодари, но отказа. Бързаше да стигне до асансьора, преди да се е появил някой от съседите му с по-набито око.

Кучето провери всеки сантиметър на апартамента, увери се, че двамата с Ланг са единствените живи същества там, отпусна се в ъгъла и се вторачи в празното пространство с едно от онези животински изражения, които може да тълкуваш по всевъзможни начини. Ланг предположи, че му липсва Джеф.

Храната щеше да го развесели. Но какво да му даде? Не му беше минало през ума да се отбие в магазина за кучешка храна, макар че знаеше какво обича Мърморко. С чувство на вина Ланг извади половин килограм кренвирши от фризера и ги сложи в микровълновата фурна. Саможертвата му обаче беше възнаградена само с учтиво подушване. Кучето наистина страдаше за младия си стопанин.

— Ако не искаш да ядеш, няма проблем — каза Ланг и мигновено се почувства глупаво, че се опитва да завърже разговор с куче.

Мърморко не реагира и само насочи тъжните си кафяви очи към него. Ланг седна на дивана и се запита какво ще прави със злоядо куче и непотребна картина.

Мърморко захърка. Страхотно. А разправят, че кучето било най-добрият приятел на човека.

Ланг огледа помещенията. През вратата в коридора се влизаше направо във всекидневната. От остъклената стена срещу нея се виждаше центърът на Атланта. Вляво беше спалнята. По-голямата част от стените беше запълнена с вградени лавици, отрупани с книги на различна тематика, които изискваха много повече пространство, отколкото малкият апартамент можеше да им осигури. Ланг се беше принудил да купува само издания с меки корици, защото не можеше да изхвърли старите, а нямаше място за нови.

На малкото свободно пространство между лавиците бяха окачени пейзажи от сравнително неизвестни импресионисти, които бяха купували заедно с Доун. Любимата й картина на Херцог беше в спалнята, където наситените й зелени и жълти багри разведряваха утрините.

Ланг продаде къщата, която се бяха надявали да се напълни с деца, и запази малко неща, най-вече предметите на изкуството. Повечето нейни антики бяха твърде големи за едностайния му апартамент и пищността и претрупаността им бяха прекалено женствени за вкуса му. А и асоциациите бяха твърде болезнени. Ланг се беше заблуждавал, че болката ще намалее, като се отърве от познатите неща.

Изхвърлянето на мебелите беше в известен смисъл прозрение — да възприеме вещите като неодушевени предмети, взети под наем най-много за един човешки живот. Смъртта на Доун го накара болезнено да осъзнае безполезността на материалното имущество. Това бяха само неща, от които в края на краищата трябваше да се откажеш. Не че беше станал аскет и отбягваше земните наслади. Но ако можеше да се радва на по-хубави ресторанти, да живее там, където е избрал, и да кара колата, която иска, останалото беше излишен багаж.

Ланг бе заменил антиките със съвременни мебели от хром, кожа и стъкло и бе запазил само две неща, предшествали съпругата му — преса за ленени дрехи от златист дъб, където бе поставил телевизора и уредбата, и малко писалище от осемнадесети век. Под вълнообразното ръчно направено стъкло се намираше малката му колекция от антики и няколко редки книги.

Той забрави за хъркането на Мърморко, докато съзерцаваше кафявия пакет, подпрян на стената до вратата, и реши да разгледа съдържанието му.

Намери каквото очакваше — платно с размери метър на метър и двадесет, на което бяха изобразени трима брадати мъже в къси туники и със сандали. Те разглеждаха правоъгълна каменна структура. Двамата отстрани държаха тояги или геги, а третият в средата беше коленичил и сочеше надпис, издялан в камъка. ETINARCADIAEGOSUM. Латински. Предпазливият превод на Ланг беше „Аз съм в Аркадия“, но това не включваше „sum“. Защо имаше излишна дума? Първото, което му хрумна, беше неправилно тълкуване, но не можа да открие друг смисъл в думите.

Вдясно от мъжете стоеше богато облечена жена, опряла ръка на рамото на приведения човек. На фона зад фигурите се извисяваха планини, варовикови възвишения, а не свежата буйна зеленина, характерна за повечето религиозни картини. Релефът се събираше в една точка в празното пространство — долина сред назъбени скали в мъгливата далечина.

Имаше нещо особено в тази дупка… Ланг обърна картината. Пространството между планините придоби познати очертания. Приличаше на профила на Джордж Вашингтон върху монетата от двадесет и пет цента. Малък връх представляваше дългия му нос, а закръглен хълм — брадичката. Предположението беше малко пресилено, но контурите наподобяваха точно това.

Според Ланг картината нямаше библейски или друг смисъл. Той прекоси стаята, извади оценката от джоба на сакото си и сложи снимката на писалището. На бележката от галерия „Ансли“ пишеше: „Les Bergers d’Arcadie“, копие на оригинала от Никола Пусен (1594–1665).

Дали това означаваше, че картината е копие на творбата на Пусен, или че Пусен е нарисувал копието? Дали копието беше направено между 1594 и 1665, или художникът беше живял тогава? Оценителят от галерия „Ансли“ беше определил цена между десет и дванадесет хиляди долара за картината. Ланг предположи, че това включва рамката за двеста шестдесет и седем долара, която беше платил. Можеше само да гадае дали цената е реална, или е посочена, за да се чувства добре клиентът.

Нямаше значение. Картината трудно щеше да се вмести в апартамента му. Той отстъпи назад, за да я погледне още веднъж, преди да я премести. Къде можеше да я сложи, така че да не му пречи в малкото жилище? Никъде.

Ланг я постави на сгъваемия плот на писалището, отдръпна се назад и отново се вторачи в платното. „Bergers“ на френски означаваше пастири. Това би обяснило тоягите или гегите, но не и присъствието на жената, която беше прекалено добре облечена, за да пасе овце. Arcadie? Акадия? Името беше дадено на част от Канада от френските заселници през осемнадесети век? Да, беше почти сигурен, че е така. Англичаните ги бяха изгонили и те се бяха преселили в най-близката френска територия Луизиана, където бяха станали известни като акадийци или каджун. Лонгфелоу ги описваше в епическата си поема „Еванджелин“. Но през 1665 година британците все още не са завладели Канада. И какво общо имаха някакви си канадски пастири, по дяволите?

Завладян от любопитство, Ланг претърси лавиците и намери историческа енциклопедия. Провинция в Канада, наречена на част от Гърция. Страхотно. Сега пък пастирите се оказаха гръцки, а не канадски. Голяма помощ, няма що!

Той остави загадъчната картина на писалището, взе оценката и снимката, занесе ги в спалнята, сложи ги в чекмеджето на нощното си шкафче и си напомни да ги заключи в депозитната си кутия в банката. После съблече костюма си, нахлузи джинси и закопчавайки джинсовата си риза, тръгна обратно към всекидневната.

3.

Атланта

На другия ден

Ланг се върна от работа и видя драскотини по месинговата пластинка на ключалката на външната врата — едва забележими следи, които необученото око не би открило. Той приклекна, така че очите му да са на нивото на дръжката на вратата и установи, че белезите не са хаотични резки, оставени от нехайна чистачка, а всяка води до дупката на ключалката. Някой се беше опитал да я отключи.

Ланг се изправи. Почти беше успял да си внуши, че инцидентът на Ил Сен Луи е бил неуспешен опит за обир. Но не напълно. Някой от предишния му живот? Едва ли би чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките. Пък и Ланг беше в Америка, а не в Европа. Всъщност нямаше значение.

По-важният въпрос беше дали са успели и колко са.

Той преглътна с усилие и си даде време да потисне възмущението си, че са посегнали на личното му пространство. Нахълтването на един или повече вероятно въоръжени крадци може и да беше страхотна сцена за филм с Брус Уилис, но не беше стъпка към по-дълъг и здравословен живот.

Да се обади на ченгетата? Ланг посегна към мобилния телефон на колана си, но спря. Полицията в Атланта? Щяха да дойдат след цяла вечност и ако в апартамента му нямаше никого, той щеше да изглежда глупак в очите им.

Върна се при асансьорите. Изчака, докато хлапакът с пъпчиво лице и в нелепа униформа приключи с телефонния разговор и се обърна към него.

Ланг сви рамене и се усмихна смутено.

— Заключих се.

— Номерът ви? — Младежът вече търсеше резервен ключ под бюрото. Броят на възрастните обитатели беше голям и проблемът не беше необичаен.

Ланг изпита чувство за вина, докато се качваше с асансьора. Ако в апартамента му се бяха промъкнали крадци, имаше голяма вероятност да са въоръжени. Може би все пак трябваше да повика силите на реда. Не беше хубаво да въвлича младия човек в евентуален обир и да го излага на потенциална физическа опасност. И обратно, да се разправя сам с един или повече престъпници беше глупаво и безразсъдно. Героите умират млади.

Свикнал с особеностите на богатите, портиерът не попита как Ланг е успял да се заключи отвън. Той отвори вратата и му направи знак да влезе.

Очите на Ланг претърсиха тясното пространство.

— Благодаря — каза той и му даде сгъната банкнота.

— Благодаря, господине.

Съдейки по тона му, Ланг предположи, че му е дал по-голям бакшиш, отколкото хлапакът беше очаквал.

Не забеляза нищо необичайно, докато не се обърна към вътрешната стена. Картината беше изчезнала. Той бързо се огледа — да не я е преместил и да е забравил. Това обаче беше малко вероятно. Нямаше начин да не види голямото платно в малкия апартамент.

Той направи две крачки и спря пред плота между кухнята и всекидневната. Наслаждавайки се на хладните мексикански плочки под корема си, Мърморко вдигна глава и се прозя.

— Страхотен пазач си, няма що — измърмори Ланг и се насочи към спалнята, но отново спря.

До Мърморко имаше голямо мазно петно. Неканените гости бяха отвлекли вниманието на кучето, като му бяха дали нещо за ядене. Сякаш за да потвърди факта, Мърморко се оригна шумно.

— Извинено си, подкупно същество. Само се моли да не са сложили отрова за плъхове в месото.

Кучето невъзмутимо се протегна и отново се оригна.

На пръв поглед спалнята изглеждаше недокосната.

И в следващия миг Ланг забеляза, че една от сребърните му четки за коса не е точно на мястото, където обикновено я слагаше. Снимката на Доун гледаше стаята под малко по-различен ъгъл. Някой беше действал внимателно, но не достатъчно внимателно.

Ланг заобиколи леглото и отвори единственото чекмедже на нощното шкафче. Там държеше деветмилиметровия пистолет „Браунинг“, който бе носил години наред. С изключение на оръжието и кутията с патрони, в чекмеджето нямаше нищо друго.

Той беше сигурен, че сложи там снимката и оценката на картината. Кой би откраднал снимката?

Отговорът се криеше в спомена за димящите развалини на площад Вогези. Някой, който не искаше да остават следи от творбата.

Ланг поклати глава. Кражбата на картината и снимката…

Той бързо огледа дома си. Няколко неща бяха преместени със сантиметър-два, но нищо друго не липсваше. Вероятно в изчезването на трите предмета имаше някакъв логичен смисъл. Крадецът беше действал спокойно, без да бърза, но бе оставил сребърните прибори, чифт златни копчета за ръкавели и пистолета. Целта му очевидно е била творбата на Пусен и всички доказателства за нея.

Защо?

Ланг нямаше представа, но възнамеряваше да разбере.

1.

Атланта

На другия ден

Сутринта Ланг чакаше пред входа, когато отвориха галерия „Ансли“. Зад гишето седеше същата червенокоса девойка със същото отегчено изражение.

— Нашето копие? — попита тя. — Добре че пазим копия на всичките ни оценки, както ви казах. Ще се изненадате колко много хора ги държат в дома си. Ще стане пожар или нещо друго, и край с предмета на изкуството и оценката…

— А снимката? Споменахте, че пазите копие и от нея.

Тя кимна, мляскайки с дъвката.

— Да, също моментална.

Ланг се усмихна едва-едва и сви рамене, сякаш беше смутен от неспособността си да се грижи за вещите си.

— Колко съм глупав. Не мога да си спомня къде сложих плика. Но с удоволствие ще платя за копията.

— Няма проблем — отвърна момичето, стана и след малко се върна.

Копието на снимката беше забележително ясно, макар че цветовете не бяха толкова ярки.

Тя поклати глава.

— Радвам се, че ви помогнах. Ще платите за следващите копия, ако загубите и това.

Той излезе, престори се, че търси в джобовете си ключовете на колата, и огледа улицата. Дори да го следяха, не видя никого.

2.

Атланта

Час по-късно

— Музеят „Хай“ за изкуство? — недоверчиво попита Сара. — Искаш да намеря номера на музей за изкуство?

Ланг седеше зад бюрото си и говореше през отворената врата.

— Защо се изненадваш толкова? Аз ходя в музеи, на театър, на балет, на други културни събития. Не помниш ли, че ти намерих билети за откриването на изложбата на Матис?

Сара поклати глава, без нито един от прошарените й косми да помръдне от мястото си.

— Това беше отдавна, Ланг. И твой клиент намери билетите.

— Разбери кой е уредникът.

Два часа по-късно Ланг спря на паркинг зад бели блокове с различна форма и големина, сякаш натрупани на купчина от дете великан. Модерната постройка сигурно беше една от най-грозните в града, който не се славеше с архитектурни шедьоври. Според теорията на Ланг разрушаването на Атланта от Уилям Шърман по време на Гражданската война преди век и половина бе придало атавистична безчувственост на строителната естетика. Музеят „Хай“5 беше кръстен на финансиралото го семейство Хай, а не защото се славеше с някакво превъзходство в света на изкуството. Всъщност сградата от бетон и стъкло бе побрала колекция, изненадваща само със своята скромност, когато се сравнеше с по-добри институции в съпоставими градове.

Ланг влезе, тръгна по главния коридор и се качи с асансьора на последния етаж. На излизане мина покрай платно с модернистична живопис, което бдителните портиери навсякъде другаде биха разпознали като мръсен парцал и изхвърлили на боклука. В дъното видя врата с табелка „Административни кабинети“.

Имаше чувството, че се е озовал в Страната на чудесата. Коси във всевъзможни цветове, пръстени на всяко видимо отверстие, дрехи от „Междузвездни войни“. Служителката в галерия „Ансли“ беше консервативна в сравнение с тях.

Млада жена с наполовина обръсната глава и зелена коса на другата отмести очи от компютъра на бюрото си.

— Какво бих могла да направя за вас?

— Казвам се Лангфорд Райли. Имам среща с господин Сейц.

Жената посочи с дълъг колкото кама нокът, боядисан в зловещо черно.

— Ей там. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Господин Райли е дошъл да ви види.

Отнякъде излезе мъж, който съвсем не отговаряше на очакванията му. Господин Сейц изглеждаше нормално — добре ушит костюм, червена вратовръзка и лъскави черни обувки с дебели подметки. Беше слаб, висок около метър и осемдесет, на четиридесет и няколко години, ако се съдеше по прошарените на слепоочията му коси. Изваяното му лице скоро беше виждало плажа. Или кабината на солариума.

Той протегна ръка. Златният му ролекс си съперничеше по блясък със скъпоценните камъни на копчетата на ръкавелите. Ноктите му бяха безупречно поддържани.

— Джейсън Сейц, господин Райли.

— Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие. Имате колоритен екип.

Очите му проследиха погледа на Ланг.

— Студенти. Наемаме ги от Художествената академия — отвърна Сейц, сякаш това обясняваше странното им облекло. — Моля, заповядайте.

Двамата влязоха в традиционно обзаведен кабинет. Уредникът на музея посочи кожено кресло, откъдето Ланг можеше да се възхити на снимките на стената, които го показваха как се ръкува или прегръща с местни лидери в бизнеса, политици и видни личности. Той се намести зад бюро с размери на маса за трапезария, отрупано със снимки на картини, скулптури и други предмети, които Ланг не разпозна веднага.

Сейц се облегна назад и сключи пръсти.

— Обикновено нямам удоволствието да се срещам с непознати, но госпожица…

— Сара Митфорд, секретарката ми.

Уредникът кимна.

— Госпожица Митфорд беше много настоятелна и каза, че било спешно. За щастие една от срещите ми се отложи…

Погледът му имаше заучената искреност на човек, свикнал да моли за пари, и напълно съответстваше на желанието му да убеди Ланг, че му прави голяма услуга.

— Оценявам, че ми отделихте време. Сигурен съм, че имате много работа, щом ръководите подобна институция.

Господин Сейц се усмихна. Ланг би се учудил, ако зъбите му не бяха съвършени.

— Всъщност музеят се ръководи от директорски съвет. Аз съм техен скромен служител.

— Е, да… — Ланг не знаеше как да отговори на неподходящата скромност, затова отвори куфарчето си и му даде копието на снимката на картината. — Питах се какво може да ми кажете за това.

Уредникът на музея я погледна и се намръщи.

— Опасявам се, че не разбирам.

— „Les Bergers d’Arcadie“ от Никола Пусен. Или поне нейно копие.

Джейсън Сейц кимна.

— Доколкото си спомням, рисувана е в средата на седемнадесети век във Франция. Оригиналът се намира в Лувъра. Какво по-точно искате да знаете?

Ланг предложи приемливо обяснение.

— Не съм наясно. Адвокат съм и се занимавам със случай, свързан с картината.

Уредникът вдигна ръце с дланите напред.

— Господин Райли! Музеят не удостоверява автентичността на произведения на изкуството за отделни хора. Щом сте адвокат, убеден съм, че разбирате какви са отговорностите ни.

Ланг нетърпеливо поклати глава и побърза да успокои тревогата му по отношение на правните въпроси.

— Извинявам се. Не се изразих добре. Искам само да науча историята на картината и какво изобразява.

Джейсън Сейц се успокои само донякъде.

— Боя се, че няма да ви помогна много. — Той завъртя стола си, взе книга от старинната маса зад него и я прелисти. — Мога да кажа, че имате снимка на копие, при това не особено автентично. Аха, ето я… Не е съвсем същата, нали?

Уредникът посочи снимка на подобна картина. Отначало Ланг не видя разлика, но когато се вгледа по-отблизо, забеляза, че възвишенията на фона са по-равни и обърнатият профил на Вашингтон липсва.

— Не съм специалист по религиозното изкуство от късния Ренесанс — добави Сейц, затвори книгата и доближи до очите си копието на Ланг. — Буквите на камъка изглежда са латински.

Ланг стана и погледна над рамото му.

— И аз мисля така.

— Очевидно означават нещо. Може би цялата картина е някакъв символ. Художниците от онази епоха често са предавали послания чрез произведенията си.

— Имате предвид нещо като шифър?

— Да, но не толкова сложно. Например вероятно сте виждал натюрморт, цветя или зеленчуци, с един-два бръмбара по тях или повехнал цвят?

Ланг сви рамене безучастно. Едва ли би запомнил такъв вид изкуство.

— Това е било характерно за времето, когато Пусен е рисувал. Определено цвете или друго растение — например розмарин за спомен. Бръмбарът напомня за египетския скарабей, символ на смъртта или задгробния живот.

Ланг се върна на мястото си.

— Според вас картината съдържа някакво послание?

Този път уредникът сви рамене.

— Възможно е.

— Кой би могъл да знае?

Сейц бавно завъртя стола си към прозореца зад него и мълчаливо се вторачи навън.

— Нямам представа. — Той погледна ролекса си. — И се опасявам, че времето ни изтича.

Ланг не помръдна от креслото.

— Кажете ми име, ако обичате. Някой запознат с творчеството на Пусен, за предпочитане специалист, който да може да изтълкува символите в картината. Повярвайте, важно е. Не става дума за научно упражнение.

Уредникът се обърна и се втренчи в него. Устата му беше намръщена, несъмнено, защото не беше свикнал да го задържат. После отново се приближи до купчината книги, откъдето беше взел първата, грабна друга и я прелисти.

— Струва ми се, че водещият авторитет по творчеството на Пусен и религиозното изкуство през късния Ренесанс е Гуидо Марчени. Написал е много неща за Пусен.

Ланг извади тефтерче от куфарчето си.

— И къде мога да намеря господин Марчени?

Намръщването се превърна в иронична усмивка.

— Не е „господин“, а „отец“. Брат Марчени е монах, специалист по история на изкуството във Ватиканския музей в Рим. — Джейсън Сейц стана. — А сега наистина трябва да ме извините, господин Райли. Някоя от младите дами ще ви изпрати.

Той излезе преди Ланг да успее да му благодари, макар че нямаше за какво. Беше по-озадачен от всякога.

3.

Атланта

Вечерта

Ланг беше толкова погълнат от мислите си, че едва не пропусна да чуе как асансьорът спира на неговия етаж. Приближи се до вратата, наведе се да вземе „Атланта Джърнъл Конститюшън“ и се вцепени.

„ПОЖАР ИЗПЕПЕЛЯВА РАЙОН В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА“ известяваше заглавието на първа страница. Снимката от въздуха показваше стълб от пушек, извисяващ се от квартал с едноетажни сгради с равни покриви. Постройката в средата беше галерия „Ансли“.

Ланг влезе и се отпусна на най-близкия стол, забравил за Мърморко, който беше готов да излезе на разходка.

„Рано следобед днес пожар изравни със земята цял квартал на Седма улица. Според капитан Джуал Абар, главен следовател в пожарната в Атланта, причината е повредена газова печка. Напълно са разрушени три магазина, галерия «Ансли», компанията за вътрешно обзавеждане «Дуайтс» и «Следобедни деликатеси». Други сгради в популярния пазарен район са претърпели сериозни поражения. Абар каза, че няма тежки наранявания, макар че няколко души са приети в Мемориалната болница «Грейди» заради вдишване на пушек. Морис Уайзър, управител на вегетарианския ресторант «Следобедни деликатеси», е казал, че печката избухнала в момента на включването й.“

Ланг не дочете репортажа. Пусна вестника на пода и се вторачи в стената. Възможно беше печката да е експлодирала по изумително стечение на обстоятелствата. Точно както беше възможно и някой да е хвърлил запалителна бомба в къщата в Париж, едва не му бяха прерязали гърлото и в апартамента му бяха нахълтали, за да откраднат картина, при това копие. А сега беше изгоряла и галерията, където се съхраняваше друго копие.

Ако всичко това беше случайно, тогава проклятието, тегнещо над диаманта „Хоуп“, който носеше нещастие на собственика си, беше като четирилистна детелина в сравнение с Пусен.

Вместо поредица от случайни инциденти, Ланг съзря ужасяваща с простотата си схема. Онзи, който притежаваше картината или знаеше нещо за нея, беше в опасност. Включително самият той.

Но защо? Милиони хора виждаха в Лувъра оригиналната творба на Пусен. В такъв случай причината беше несъществената разлика във фона на копието на Джанет. И щом я искаха толкова много, че да извършват безогледни убийства и палежи…

Ланг знаеше четири неща. Извършителите се стремяха на всяка цена да заличат всички следи, водещи към творбата. Не ги интересуваше кой ще пострада. Имаха международна разузнавателна мрежа, може би по-добра от полицейските сили в повечето страни. И бяха отлично подготвени за задачата.

Последните два извода бяха най-страшните. Разузнаването и подготовката им говореха за професионализъм и организираност. Но коя групировка би опожарявала и убивала само за да унищожи копие на Пусен? Очевидно организация, която силно се интересува от тайната, вписана в платното.

Редът на мисли беше прекъснат от настойчивото крачене на Мърморко.

— Добре, добре — каза Ланг. — Дай ми минута.

Той отиде в спалнята, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади браунинга. Дръпна плъзгача и се увери, че в гнездото има патрон. Провери предпазителя и затъкна оръжието в колана си. От сега нататък пистолетът щеше да му бъде като кредитна карта. Нямаше да напуска дома си без него.

Сутринта щеше да подаде документи за разрешително. Но засега липсата на оръжие би имала много по-тежки последици, отколкото незаконното му притежание.

Докато излизаше от апартамента заедно с Мърморко, Ланг спря в коридора и остави две издайнически улики. Първата беше миниатюрна ивица лепенка, пъхната между вратата и дръжката, хитрина, която всеки професионалист би очаквал и намерил лесно. После близна ръката си и я избърса във валчестата дръжка, залепвайки косъм за месинга. Беше невъзможно някой да го види и щеше да падне и при най-лекия допир.

Ако разсъждаваше правилно, скоро щеше да очаква компания.

4.

Атланта

Няколко минути по-късно

Ланг прибра кучето, сложи замразена енчилада в микровълновата фурна и му даде кучешката храна, която най-после се сети да купи. По звуците от лакомото лапане той разбра, че е направил добър избор.

Ястието на Ланг съдържаше толкова много люти чушлета, че можеше да се смята като военно действие от страна на Република Мексико. Той изсипа остатъците в купата на Мърморко. Кучето го погледна укорително и без да докосва енчиладата, се сви в ъгъла. Ланг очевидно беше по-голям познавач на консервираната храна, отколкото на международната кухня.

Избра тръбен стоманен стол с минимална тапицерия, на който едва ли щеше да се чувства удобно, и го сложи встрани от вратата за външния коридор. Ако вратата се отвореше, столът щеше да бъде зад нея. След това премести от другата страна на входа лампа, включена на най-ниската степен. На слабата й светлина би се очертал силуетът на всеки влизащ, но в коридора отвън не се виждаше нищо. Ланг сложи автоматичния пистолет на коленете си, макар че не възнамеряваше да го използва, освен ако не се наложеше. Искаше отговори, а не трупове.

И после зачака.

Светлината не беше достатъчна, за да чете, затова седеше там и наблюдаваше очертанията на Атланта. Далеч на юг видя реактивни самолети, светли точици, които кацаха или излитаха от международното летище „Хартсфийлд-Джаксън“. Лъчи на прожектори безцелно кръстосваха нощното небе. Ланг устоя на импулсивното желание да погледне светещия циферблат на часовника си. Времето минава по-бавно, когато човек го следи.

Може би грешеше и не беше в опасност. Това обаче беше малко вероятно. Онзи, който беше унищожил къщата в Париж и бе запалил пожара в Атланта, едва ли щеше да го пощади. Единственият въпрос беше кога щеше да се случи това.

Много след полунощ, когато обикновено угасваше лампите и си лягаше, той долови или може би си въобрази, че усети нещо на пода до него, не толкова звук, колкото неопределено нарушаване на продължителната тишина. Мърморко изръмжа и Ланг сложи ръка на рунтавата му глава, за да го успокои. Кучето беше взело присърце упрека му след кражбата на картината.

Ланг стана, безшумно премести стола встрани и отново затъкна пистолета в колана си. По гърба му полазиха ледени тръпки и мускулите му се свиха в очакване. От много години не беше изпитвал това усещане. Липсваше му.

От вратата се чуха поредица тихи изщраквания. Той се зарадва, че не е намерил време да сложи нова ключалка. Смяната й би предупредила неканения гост, че обитателят знае за евентуалното му посещение, и би го направила още по-предпазлив.

Опита се да диша дълбоко и положи усилия да успокои съзнанието и мускулите си. Подготовката му го беше научила, че напрежението поражда грешки. А грешките водят до смърт. И напрежението, и подготовката обаче бяха забравени, когато вратата бавно се отвори и тъмният силует се очерта на бледата светлина на лампата.

Ланг устоя на импулсивното си желание да се хвърли с цялата си тежест върху вратата и да прикове натрапника към касата. Беше твърде лесно да избяга в коридора. Или да стреля във вратата. Той изчака, за да може да види човека, който влезе с протегната ръка и безшумно затвори. Нещо блестеше между пръстите му.

Ланг беше сигурен, че е оръжие. Яростта от загубата на Джанет и Джеф се възпламени и се надигна като горчилка в гърлото му. Но той потисна нетърпението си и продължи да чака.

Неканеният гост затвори вратата и се обърна с лице към него. Преди съзнанието на Ланг да успее да регистрира шока, изписан на лицето му, лявата му ръка се стовари като брадва върху дясната китка на другия мъж в движение, разчетено да натроши дребните и крехки кости. Или поне да избие оръжието. Едновременно с това Ланг го удари с изопнатата си дясна длан в гърлото. Изпълнен правилно, ударът би оставил противника безпомощен, опитвайки се да поеме въздух в наранения си ларинкс и без да е в състояние да се съпротивлява.

Обаче успя само донякъде. Нещо изтрака на пода. Мъжът изохка и залитна назад. Ланг беше преместил тежестта си по време на атаката и също се олюля и загуби равновесие, но се опита да забие юмрук в гръдния кош на натрапника, и по-точно в слънчевия му сплит, и да го принуди да се превие на две, ала уцели ребрата му.

Мъжът отскочи встрани, спъна се в стола, на който бе седял Ланг, и се просна на пода. Ланг щракна електрическия ключ на осветлението.

Непознатият се опитваше да се изправи. Беше облечен в черни джинси и черна риза и носеше кожени ръкавици. На ръст беше горе-долу колкото Ланг. Трудно беше да се определи възрастта му. Той отстъпи назад и бръкна в джоба си, докато преценяваше разстоянието до вратата.

Ланг извади пистолета от колана си, хвана го в двете си ръце, освободи предпазителя и зае поза за стрелба.

— Дори не си помисляй да мръднеш, тъпако.

Чу се изщракване и на светлината проблесна джобен нож. Мъжът непохватно се хвърли напред. Краката му все още трепереха от ударите на Ланг.

Досущ като матадор, отбягващ нападението на бик, Ланг отстъпи встрани, завъртя се на пета и с цялата ярост, насъбрана от нощта на смъртта на Джанет и Джеф, стовари тежкия автоматичен браунинг върху главата му. Май повече му се искаше да разбие черепа му, отколкото се нуждаеше от отговори.

Ударът предизвика вибрации в пистолета и ръцете на Ланг се разтрепериха. Непознатият падна като кукла с отрязани конци.

Ланг настъпи ръката му и го принуди да разтвори пръсти. След това ритна ножа и възседна натрапника, като с дясната ръка опря дулото на браунинга в главата му, а с лявата претърси джобовете му.

Нищо. Нямаше портфейл, нито пари, ключове или документи за самоличност. Професионалните убийци не носеха нищо, което можеше да издаде информация за тях или за човека, който ги е наел.

На вътрешната страна на тениската му дори нямаше етикет. На врата му обаче имаше сребърна верижка, вероятно с медальон. Ланг вкопчи пръсти във верижката и я скъса.

Непознатият се мяташе и дърпаше с всичка сила и изхвърли Ланг от гърба си, сякаш беше непредпазлив ездач на див мустанг.

Ланг се претърколи, изправи се на колене и отново насочи към него браунинга.

— Кажи ми поне една причина да не те застрелям, тъпако.

Неканеният гост се изправи. Трепереше. Очите му се стрелнаха към вратата. Ланг помисли, че човекът ще се втурне покрай него и ще се опита да стигне до външния коридор. Мъжът обаче рязко се обърна и със залитане се отправи към малкия балкон на всекидневната.

Ланг мигновено скочи.

— Хей, чакай! Не можеш да…

Непознатият се хвърли върху остъклената врата и се метна през ръба. Светлината в стаята се отрази в стотиците остри като кинжали стъкла. Ланг се опита да отключи плъзгащите се врати, но после осъзна, че няма смисъл, и мина през назъбената дупка, оставена от натрапника. Той чу уличното движение двадесет и четири етажа по-долу и звънът на останалите стъкла, които падаха от рамката на вратата. Хората вече се събираха пред блока. Нарастващата група закриваше всичко, с изключение на крак, изкривен под невъзможен ъгъл. Ланг позна униформата на нощния пазач, който погледна нагоре и обвинително посочи с пръст. Устата му беше отворена, зееща черна дупка на фона на светлините на града.

Ланг се втурна в апартамента си и се обади на полицията, но научи, че вече са изпратили патрулна кола и линейка. Той прибра браунинга в чекмеджето и набързо огледа всекидневната. Два стола бяха преобърнати и изтривалката беше събрана на купчинка при боричкането. Ножът зловещо блестеше под масата. Светлината се отрази в друг нож, паднал пред дивана, широка кама с извито острие и тясна декоративна дръжка. Джимбия — арабите номади носеха в поясите си това масово разпространено сред тях оръжие.

Едва когато се приготви да отговори на настойчивото звънене на вратата, Ланг забеляза нещо лъскаво в гънките на изтривалката.

— Идвам! — извика той и се наведе да го вземе.

Сребърната верижка. Сигурно беше паднала, когато натрапникът бе изхвърлил Ланг от гърба си. Той я взе. На тънката верижка се поклащаше медальон — кръг колкото монета от двадесет и пет цента, разделен от четири триъгълника, които се срещаха в центъра. Ланг не беше виждал подобен мотив, но въпреки това му се стори смътно познат. Вероятно му приличаше на нещо друго.

Но на какво?

Той го пусна в джоба на ризата си и отиде да отвори.

В коридора стояха трима мъже. Двамата бяха в униформа, а третият, жилав чернокож в спортно сако, държеше полицейска значка.

— Франклин Морс от полицията в Атланта. Вие ли сте Лангфорд Райли?

Ланг отвори вратата по-широко.

— Да. Влезте.

Море обходи с поглед разхвърляната стая.

— Ще ни разкажете ли какво се случи?

Двете униформени ченгета бяха застанали на разстояние един от друг, така че ако Ланг се опита, да не може да ги атакува едновременно. Това беше стандартната процедура, когато не знаеха дали човекът, когото разпитват, не е извършител на престъплението.

Той затвори вратата.

— Разбира се. Ще седнете ли?

Морс поклати глава.

— Не, благодаря. Криминалистите ще дойдат всеки момент. Е, господин Райли, да чуем историята ви.

Ланг разказа какво се е случило, като пропусна да спомене за медальона, който преди малко беше намерил. Не искаше да издава единствената улика, водеща към организация, далеч извън разбирането и обсега на местните ченгета. Не видя причина да спомене и за първото нахлуване в дома му. Не желаеше да предизвиква по-нататъшно разследване въз основа на фантазии за конспирации на луд, за какъвто щяха да го помислят.

Той завърши разказа си и в същия миг на вратата се почука. Морс отвори. В апартамента влязоха плешив бял мъж с футуристична фотографска екипировка и млада чернокожа жена с куфар. Ланг се учуди, като видя колко бързо двамата се почувстваха като у дома си.

Море кимна, сякаш в знак на съгласие с някой, когото Ланг не беше чул.

— Нахлул е тук с два ножа, а накрая е поел надолу по краткия път, предпочитайки да не стои в една и съща стая с вас, господин Райли? Това ли е историята ви?

— Да, и се придържам към нея.

— Трудно е да се повярва, че извършителят се е самоубил, вместо да се остави да го арестуват. Така както работи съдът, нямаше да го изпратят за дълго в затвора. Сигурен ли сте, че по някакъв начин не сте го убедил да се хвърли долу и не сте му приложил някоя хватка от джиу-джицу, за да излети през стъклото? Ще ви оправдаят, защото той е влязъл с взлом.

Ланг поклати глава.

— Не. Както казах, избих ножа от ръката му, ударих го по главата и той изпусна другата кама. А след това скочи през остъклената врата.

Морс прокара пръсти по брадичката си.

— Вие сте може би най-жестокият главорез, когото съм виждал. Къде сте се научил как да се справяте с човек с нож?

— В морската пехота, „Тюлените“ — отвърна Ланг. Думите му бяха донякъде истина и можеше да бъдат проверени.

Инспекторът го погледна с подновен интерес.

— „Тюлен“ значи? Те са професионалисти, но не изглеждате достатъчно възрастен, за да сте напуснал.

— Участвах в операция „Пустинна буря“ през деветдесета година. Раниха ме на пристанището в Кувейт Сити.

Криминалистите ровеха из стаята, преместваха с моливи предметите на писалището и гледаха под мебелите. Ланг дори не можеше да отгатне какво се надяваха да намерят. Мърморко ги наблюдаваше с отслабващо любопитство.

— Нека изясним нещата. — Морс се консултира с тефтерчето си. — Кучето ръмжи и вие чувате, че някой се опитва да отвори ключалката. Вместо да се обадите на полицията, вие го изчаквате да влезе, сякаш искате да го арестувате.

Ланг оправи килима с крак.

— Казах ви, че нямаше време. Ако говорех по телефона, вместо да се подготвя, имаше голяма вероятност смъртният случай да е тук, а не долу.

Очите на Морс отново претърсиха помещението.

— В спалнята има телефон. Трябвало е само да се заключите и да се обадите на полицията.

Ланг се ухили, макар че не успя да вложи много хумор в усмивката си.

— Вие така ли бихте постъпили? Ще заложите живота си в ръцете на местните диспечери на 911, същите, които миналия месец оставиха един човек да умре от сърдечен удар, докато спореха на чий район лежи? Все едно да се обадя на полицията в Сан Франциско.

— Е, добре — призна Морс и вдигна ръце. — Може би все още не всички технически неизправности са отстранени.

— Все още? — иронично попита Ланг. — Системата беше инсталирана през деветдесет и шеста.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие? — поиска да знае детективът.

Смяната на темата на разговора едва не обърка Ланг, точно както Морс очакваше да стане. Обичайната практика на ченгетата в Атланта беше да конфискуват или поне да задържат колкото е възможно по-дълго всяко огнестрелно оръжие, което намереха, въз основа на какъвто претекст измислеха.

— Имате ли заповед за обиск? — парира въпроса му Ланг.

Морс въздъхна.

— Вие сте не само опасен, но и умен. Щом искате заповед за обиск, ще я издействам.

Той очевидно възнамеряваше да блъфира.

— От кого? От Магьосника от Оз? На какво основание?

Инспекторът го погледна гневно.

— Добре, задръжте тежката артилерия. Няма да стигнем доникъде, ако разговаряме така. Виждали ли сте човека, който е нахлул в дома ви?

Ланг изправи преобърнатия стол, седна на него и направи знак на Морс да се настани на другия.

— Никога.

Полицаят седна и поклати глава.

— Сигурен ли сте? Не е лесно да се повярва, че извършителят си е направил труда да се вмъкне в сградата и да се качи тук, за да убие непознат? Всичко ли ми казвате?

— Да. Най-малкото, което мога да направя, е да помогна на персонала на силите на реда.

Морс изсумтя.

— Много хитро — отбеляза той и после отново стана сериозен. — Трябва да ме мислите за глупак, ако искате да повярвам, че някой е дошъл да убие съвършено непознат и накрая се е хвърлил през балкона. Знаете нещо, което не казвате. Известно ви е, че да лъжете полицията е престъпление, нали?

Ръката на Ланг докосна джоба, където беше медальонът.

— Смятате, че не съм искрен?

Инспекторът се наведе напред.

— Знаете нещо, което не казвате.

Плешивият фотограф и жената с куфара бяха приключили с огледа и бяха застанали до вратата.

Ланг се приближи до тях и отвори.

— Детектив, проявих към полицията уважението, което се полага. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, макар че не мога да кажа същото за обстоятелствата.

Ръкостискането на Морс беше крепко, каквото би се очаквало от мъж с атлетично телосложение. За Ланг не беше трудно да си представи как детективът печели надбягване с беглец.

— Може да ви посетим отново.

— Заповядайте по всяко време.

5.

Атланта

По-късно същата нощ

Ланг беше прекалено напрегнат, за да заспи. Мислите в съзнанието му се въртяха в безкрайни кръгове.

Дали медальонът беше улика или само лично бижу? Той неволно поклати глава. Човек, у когото нямаше портфейл, едва ли би носил нещо уличаващо.

Малко вероятно беше да има работа само с един извършител. Би било трудно за сам човек да го следи денонощно и в същото време да планира кражбата на използван от военните термит.

И защо репродукция на картина от малко известен художник би струвала живота на притежателя си? Извършителите бяха фанатици и готови да умрат за кауза, която Ланг не разбираше.

Все още.

Всичко беше твърде странно. Вероятно бяха замесени откачени типове, които изпитваха сериозна, макар и безразсъдна омраза към картината и всеки, който имаше нещо общо с нея.

Ланг вече беше решил да разнищи загадката.

Ако съществуваше организация, други хора, освен трупа на тротоара под апартамента му, отговорни за смъртта на Джанет и Джеф, той трябваше да разбере кои са или да бъде нащрек до края на живота си. И като имаше предвид нрава им на убийци, това нямаше да продължи дълго. Но участваха и други, Джанет и Джеф изискваха от него да си разчисти сметките с тях и да отмъсти.

Ланг знаеше съвсем малко, но беше убеден, че отговорите не са в Атланта. И без това му се полагаше ваканция.

Той отиде в кантората си и помоли Сара да му подготви заявление за отпуск. Трябваше да уточни периода, затова реши да бъде един месец. Не беше необходимо да споменава къде отива. И това беше хубаво, защото не беше сигурен.

Не знаеше и какво ще търси, нито кого. Какво общо имаше картината с цялата история? От значение ли беше медальонът?

Ланг беше сигурен само в едно. Вендетата беше започнала.

Аленият кръст на туниката му беше издължен и съперничеше на огромния меч, който трябваше да се държи с две ръце. Той обаче ценеше по-малкия кръст с еднакво дългите линии, който висеше в сребърен кръг на врата му. Кръстът, образуван от четири еднакви триъгълника.

Но аз обърквам последователността, като бързам да напиша тези мои последни бележки. Ще започна отново, този път отначало.

Аз, Пиетро от Сицилия, пиша тези редове в годината Господня 13106, три години след моето арестуване и скалъпеното обвинение срещу мен и моите братя от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм и издаването на папската була „Pastoralis praeminentia“, с която се заповядва на всеки монарх християнин да завземе земите ни, нашите имоти и всички други имущества в полза на Негово Светейшество Климент V.

В отминалите години да пиша за себе си би представлявало възгордяване, грях в очите на Бога. Сега не съм сигурен дали изобщо има грехове и нека Бог ми прости за богохулството — дали съществува Господ. Описвам събитията, довели ме до вероотстъпничество, не защото аз, скромният Божи служител, заслужавам да бъда забелязан, а защото разбрах, че властните пишат историята. А виновните за упадъка на моите братя наистина са властни.

Макар че този факт е маловажен като мен самия, аз съм роден в семейството на крепостен селянин на дребен земевладелец в Сицилия през четвъртата година от управлението на Джеймс II Арагонски, крал на Сицилия7. Бях най-малкият от шест деца. Майка ми почина при раждането ми. Баща ми не можеше да издържа семейството и ме заведе в близкия дом на бенедиктинските монаси, за да ми помагат и да ме възпитат във вярата и ползата от такъв труд, какъвто те и Господ изберат за мен.

Защо не останах верен на предупреждението на нашия основател, че за да постигне душевна чистота, човек трябва да „търси уединение, да се отдаде на пост, нощни бдения, труд, голота, четене и други добродетели!“8.

В манастира се занимавах предимно със земеделие. Намираше се близо до града. Оттам се виждаха трите кули на новия замък, построен върху езически руини. Подобно на всички други институции, светата обител се беше посветила на молби за застъпничество пред покровителите си и за спасението на душите на благодетелите, както и на грижа за бедните.

Наученото там далеч надвишаваше познанията на крепостните селяни по рождение като мен — да пиша и да чета писма, да разбирам и да говоря латински и франкски, с Божията помощ овладях най-добре знанията по математика. През дванадесетото си лято там вече водех сметките като иконом9: количеството на обраното грозде и маслини, броят на приготвените хлябове, даренията за бедните, направени от онези, които търсеха нашите молитви, и дори броят на съдовете, изпечени във варницата.

Същото лято завърши и послушничеството10 ми, а през есента станах пълноправен член. Ако не се бях предал на греховна амбиция, все още щях да бъда такъв и нямаше да се изправя пред жестоката участ, която ме очаква.

Срещнах го през август. Гийом от Поатие, рицар на великолепен бял кон — най-красивият мъж, когото бях виждал. Бях излязъл извън манастира и измервах количеството на овчия тор, който трябваше да се разпръсне в зеленчуковата градина, когато вдигнах глава, и го забелязах.

Въпреки че денят беше горещ, Гийом от Поатие беше в пълни бойни доспехи, включително ризница11, под развятата бяла туника. Гърдите и гърбът му бяха украсени с алени кръстове, известяващи на всички, че е посетил и се е върнал от Светите земи. Облеклото му го определяше като член на Ордена на Бедните Христови рицари от Храма на Соломон, най-страховитите и почитани воини на Църквата.

На левия му хълбок висеше окачен дълъг кинжал със странна за мен форма — извитото острие беше по-широко от дръжката. По-късно научих, че това е оръжието на езичниците сарацини. На десния хълбок носеше много къс нож.

Оръженосецът му яздеше магаре и водеше още два коня, силни и огромни зверове, каквито не бях виждал. На гърбовете им бяха завързани копие, дълъг двуостър меч, турски боздуган и триъгълен щит, също украсен с ален кръст. Лъчите му представляваха идеални триъгълници.

Тръгнах след него. Рицарят мина през отворената порта на манастира, слезе от коня и коленичи пред игумена, сякаш изразяваше смирението си пред самия папа. Поиска подслон за през нощта и храна за него и животните. Първо помоли за конете и оръженосеца си, а накрая за себе си, както беше редно за Божите служители, каквито бяхме ние и той.

Забелязах, че косата му е дълга и разрошена, бронята му е започнала да ръждясва и туниката му е изцапана от пътуването. По-късно научих, че е оцелял при превземането на Акра — последният християнски град в Светите земи, паднал в годината след моето раждане. Той и останалите братя заедно с бивши жители на Яфа, Тир, Сидон и Аскалон бяха избягали с венециански кораби, а с тях бил и Великият майстор Теобалд Годен. Взели със себе си съкровището и реликвите на Ордена.

Гийом от Поатие чакал в Кипър благоволението на папа Бонифаций VIII, като мислел, че Господ ще остане доволен, ако рицарите бъдат изпратени още веднъж да изгонят неверниците от Ерусалим12.

Когато станало ясно, че това няма да стане скоро, той получил заповед да се върне в манастира си в Бургундия. И Гийом от Поатие пътувал за там, когато се отби в нашия манастир.

Рискувайки да си навлека греха завист, аз коленичих до него на вечернята, за да се възхитя по-отблизо на бойните доспехи, които описах. Нямаше как да не забележа, че лицето му е загоряло от слънцето и на врата си има белег с форма на звезда. Оръженосецът ми каза, че Гийом от Поатие е бил ранен от стрела на езичник и оцелял единствено по Божията милост.

И тогава видях сребърното синджирче и медальона с онова, което отначало помислих за четири триъгълника. По-късно той ми обясни, че триъгълниците са еднаквите страни на тамплиерския кръст, символизиращ Светото разпятие и равенството на всички Бедни Христови братя от Храма на Соломон. Това беше единственото украшение, което Ордена разрешаваше на членовете си.

Той забеляза интереса ми към белега.

— Само хората от простолюдието убиват от разстояние, млади братко — каза Гийом от Поатие след последната молитва, докосвайки белезникавото петно на кожата си. — Рицарите гледат в душите на враговете си.

— Души! — с любопитство възкликнах аз. — Езичниците, прокълнатите от истинския Бог, имат души?

Той се засмя, привличайки вниманието на брат Лоренцо, набожен човек и помощник-игумен на абатството.

— Те са човешки същества, млади братко. И не забравяйте, че цифрите, които използвате в изчисленията си вместо римските, са създадени от неверниците, както и редуването на сезоните. Езичниците са достоен противник. И поне засега те държат целия Утремер13, след като изгониха най-доброто, което християнството можа да събере.

Брат Лоренцо не полагаше усилия да прикрие факта, че слуша разговора. Аз вече бях предизвикал гнева му, тъй като е редно след вечернята да цари мълчание и размисъл.

— Но християнската църква със сигурност накрая ще победи — казах аз, защото той няколко пъти ме беше налагал с камшик за светотатство.

За огромно недоволство и раздразнение на помощник-игумена Гийом от Поатие отново се засмя. Смехът беше рядкост между стените на манастира, както и богатството, от което всички се бяхме отрекли.

— Проблемът не е в християнската църква, а в християнските крале и принцове. Те се бият помежду си, вместо да се обединят срещу неверниците. Тревожат се повече заради властта на съперниците си, отколкото за завладяването на дома на Иисус от езичниците. — Гийом от Поатие вдигна ръка и се прекръсти. — Много такива крале дори се страхуват от нас, бедните рицари на Храма.

Защо не слушах по-внимателно последните му думи! Ако им бях обърнал повече внимание и бях проумял значението им, сега нямаше да ме очаква клада, оградена от съчки, които ще бъдат запалени.

Отново признавам, че съгреших, като се възгордях, когато безстрашният рицар, който тъй доблестно служеше на Христовото дело, предпочете да върви с мен, а не с игумена, до трапезарията за вечеря. Усещах всички погледи върху себе си, докато коленичех пред разпятието зад масата на абата, за да изразя благодарността си.

Гостът седна и с отвращение погледна купата с овесена каша.

— Няма месо? — попита той, прекъсвайки четенето на аналоя14.

В стаята настъпи гробна тишина. Всички бяха стъписани, че един благородник очаква да намери месо, още повече на делнична вечеря.

Игуменът беше възрастен брат и гласът му излизаше с хриптене през беззъбите венци. Той се закашля, докато полагаше усилия да го чуят от подиума, където седеше на една маса с най-старите и властни братя.

— Добре, братко — каза той, — последната вечеря на Христос е била само с хляб и вино. Овесената каша не е много по-хранителна от тях. Бъдете благодарен, защото мнозина не могат да си позволят дори тази обикновена храна.

Гийом от Поатие отново се засмя и вдигна глинената си чаша, пълна с вино, разредено с вода.

— Имате право, добри игумене. Благодарен съм за храната и за гостоприемството, което оказвате на един беден рицар, завърнал се от служене на Христа.

Доволен, възрастният абат продължи да дъвче овесената каша, с която често се хранехме.

— Не очаквах да заколите най-тлъстото теле, но и най-мързеливият човек може да улови с капан заек, а в гората наоколо видях безброй сърни — без да вдига очи от купата и лъжицата, ми прошепна Гийом от Поатие.

— Значи вие, тамплиерите, вечеряте заек или сърна в делник? — попитах аз, силно заинтригуван от думи, заради които можеше да бъда наказан за непослушание, ако не и за светотатство.

— И на обяд, и на вечеря. Или говеждо, или свинско. Подобни каши не поддържат мъжкото тяло.

— Но поддържат душата му — прошепна брат монах от отсрещната страна.

Гийом от Поатие блъсна настрана почти недокоснатата купа. Само богатият пренебрегва храна. Или глупакът.

— Не душите се бият със сарацините, а телата.

Правилата на нашия орден изискваха след вечеря да се оттеглим в параклиса за изповед и после в индивидуалните килии за уединени молитви преди повечерие15. Бях разпределен да работя в малката броячница на манастира. Предстоеше беритбата на маслини и трябваше да изчисля колко boissel16 щяха да бъдат пресовани на зехтин за продажба. Бях се замислил под първите числа върху плочата за писане и се готвех да ги препиша на пергамент от овча кожа, когато осъзнах, че Гийом от Поатие е влязъл при мен.

Той ми се усмихна, разкривайки съвършени зъби, приближи се и надникна над рамото ми.

— Разбирате ли цифрите на неверниците?

Кимнах.

— А вие? Не?

Рицарят ги погледна от един ъгъл, а после от друг и се намръщи.

— Рицарят не се затормозява с цифри или букви. Те са за свещениците и монасите.

— Но вие сте член на монашески орден!

Той се засмя отново.

— Вярно е, но на особен орден. Забелязал ли сте, че не нося власеница, която смърди и гъмжи от гадини, и когато съм нечист от пътуване, се къпя? Рицарите тамплиери не живеят като другите монаси.

— Определено не ви се носи славата, че приемате и Божията заповед да обръщате другата буза, ако ви плеснат по едната — с необичайна за мен дързост отбелязах аз.

— И не мисля, че смирените ще наследят земята. Не вярвам, че Господ е казал такова нещо. Това е лицемерие, фалшива догма, за да държат в подчинение крепостните селяни и васалите.

Подобни приказки ме караха да се чувствам неудобно, защото граничеха с ерес. Но Гийом от Поатие беше рицар и на врата му имаше физическо доказателство за готовността му да умре за Църквата и папата.

— Подчинението е един от основните обети в нашия орден — казах аз.

— И без него би настъпил хаос. Армия, която не се подчинява на заповедите, няма да победи врага. Аз не одобрявам смирението, а не послушанието.

Думите му ме накараха да се почувствам още по-неловко.

— Освен цифрите, разбирате ли и писменото слово?

— Да, ако е на латински или франкски и е написано ясно — скромно отвърнах аз.

Той се затвори в себе си за миг, а после отново заговори:

— Не сте положил последните си обети тук, нали?

Нямах представа защо ми зададе този въпрос, но отговорих откровено.

— Не.

— Моят орден се нуждае от хора като вас.

Изумих се.

— Но аз нямам благородническо потекло и не знам нищо за оръжията ви!

— Не разбирате. Храмовете ни се нуждаят от хора, които умеят да броят пари и стоки, и от писари, които могат да четат и да пишат на различни езици. Със сигурност ще заемете такава длъжност. Елате с мен в Бургундия.

Все едно ми каза, че ще ида на луната. Не се бях отдалечавал на повече от един ден път от манастира.

— Не мога. Братята ми се нуждаят от мен да вършим Божията работа.

Устните му се разтеглиха в не съвсем благочестива усмивка.

— Научих, че обикновено Господ получава каквото иска, независимо от усилията на човека. Предлагам ви три ястия на ден, две с месо. Никога няма да оставате гладен. Ще спите на чисто легло, ще носите изпрани дрехи без въшки, бълхи и кърлежи. Ще смятате числа, каквито не сте и сънувал. Или може да останете тук и да мизерствате, мръсен и гладен като див звяр. Убеден съм, че и в двата случая ще служите на Бога.

Онемях. Не бях в състояние да отговоря. Ако се бях помолил на Господ и бях поискал съвет, щях да осъзная, че Той се опитва да ми каже да остана. Но както при мнозина млади хора мисълта за такъв разкош завъртя главата ми.

— Тръгвам веднага след утренята17 — добави Гийом от Поатие, — преди да се измия и да се е зазорило. Може да яздите магарето заедно с моя оръженосец. Или може да останете тук и да служите на Бога по по-незначителен начин и в много по-голяма нищета.

Сутринта напуснах единствения дом, който помня — тясна килия със сламен дюшек и толкова нисък таван, че не можех да се изправя18. Тъй като бедността е един от обетите на бенедиктинските монаси, не взех нищо със себе си, освен грубата власеница на гърба ми. И гадините, гъмжащи в нея. Защо не избрах бедняшкия живот, с който бях свикнал?