Тайната на „Пегас“

1.

Международно летище „Леонардо да Винчи“, Рим

На следващата сутрин

Разрошен и със зачервени парещи очи, Ланг слезе от самолета и се зарадва на хладното пролетно утро след зловонния рециклиран въздух в пътническия салон. Изпита облекчение, че е навън, макар че миризмата на дизел изпълни ноздрите му. Превозни средства се суетяха насам-натам из международното летище като буболечки по повърхността на езеро. На фона на постоянната мъгла дърветата в далечината приличаха на дантели.

Пред самолета спряха няколко автобуса и пътниците се качиха. По загадъчни като Пусен причини италианците рядко използваха „ръкави“, които позволяваха на пътниците да влязат в терминала направо от самолета. Ланг подозираше, че собственикът на автобусната компания има солидни връзки.

През последните години летището в Рим беше в ужасно състояние. Реконструкцията му бе продължила в условия на непрестанни политически разногласия, но сега най-после беше приключила. Бетонните плочи, извитите като лък ъгли и прозорци с цветни стъкла придаваха на международния терминал леко мореплавателен вид. Вътре го очакваше друга изненада. Асансьорите, ескалаторите и стълбите също бяха нови, макар че пак бяха разнопосочни и объркващи.

Ланг даде паспорта си за проверка под бдителния поглед на митническите служители на изхода за пътници, които нямаха нищо за деклариране, и после се вмъкна в първата тоалетна, за да види кой от самолета би могъл да го следи.

Никой.

Той отвори чантата си и смени джинсите си „Ливайс“ с френски и риза с характерен италиански десен. Вместо мокасините „Оксблъд Коул Хаан“ нахлузи сандали, каквито европейците държаха да носят с черни чорапи. Изцапаното със спрей за коса и други нечистотии огледало отрази образа на мъж, облечен по европейската мода, но комбинация от най-лошото, което предлагаше общия пазар.

Неблагоприятната обмяна на долари за евро на летището се равняваше на финансов удар. Ланг обаче беше готов да плати за възможността да види дали някой се мотае зад него, докато автоматът приключи с изнудата.

Върволица от други превозни средства го закара до гарата — единственото непроменено място след последното му посещение в Рим. Под покрива с форма на павилион имаше четири коловоза и малък търговски център. Ланг си купи еспресо от възрастна жена и билет от друг автомат, а после седна и зачака кофеинът да го ободри и влакът да пристигне. Както очакваше, кафето свърши работата си преди италианските железници.

Влакът беше обновен като летището. Удобни седалки, тапицирани с избран с вкус син плат, бяха заменили износената напукана пластмаса. Вместо малките, мръсни и тесни пътеки, купетата предлагаха панорамна гледка от двете страни на широкия коридор.

Гледката по време на пътуването не се беше променила. Ланг очакваше пейзаж, осеян с развалини на храмове и рухнали сводове — следите от славно минало. Нали това беше Рим, Вечния град! Но видя само обрасли в бурени кантони, ръждясали метални отпадъци и задните страни на еднообразни жилищни сгради. Типичната разочароваща досада, присъща на двадесет и първия век.

Когато беше довел Доун тук, дори тягостната атмосфера й се беше сторила вълнуваща. Тя едва не експлодираше от трепетно очакване на всяка мрачна гара и възбудено тръпнеше само като четеше имената по пътя.

Доун.

Тя се наслаждаваше на всяка секунда от живота и се радваше и на най-малкия детайл. Ланг си я представи в старото купе как се възхищава на мръсната пластмасова седалка, гледа италианците във влака и извива шия, за да се увери, че не е пропуснала нищо от индустриалните предградия на Рим. Интересът й към тривиалните неща в чуждата страна не намаля през всичките четиридесет и пет минути на пътуването.

По-късно Доун призна, че дори миризмите в препълнения вагон й се сторили екзотични. Всеки, който изпитва тръпка на вълнение от мириса на петдесетина нечисти тела, вонящи на чесън и тоник за коса, искрено обича живота.

Доун.

Двамата бяха отседнали в малък хотел, построен преди половин хилядолетие на един площад с Пантеона. Тогава Рим беше романтичен, интригуващ и пълен със съкровища зад всеки ъгъл. Сега Ланг видя само тълпите и мръсотията, характерни за всеки голям град, място на болезнени спомени.

Скърцайки, влакът потегли към гара Тибуртина, последната спирка и Ланг успя да се отърси от спомените. Къде да отседне? Хотелът, където нощуваха с Доун, беше туристическа атракция и ако някой го търсеше, вероятно щеше да го намери там. Големите хотели като „Хаслър“ и „Идън“ бяха още по-лесно забележими и пълни с американци. Покрай останките от северната стена имаше няколко по-малки пансиона, които предлагаха скромни цени и гледка към градините Воргезе над рушащите се тухли по периметъра на древния Рим. Там обаче гъмжеше от екскурзианти, студенти, учени и пенсионери. Нещо по-лошо, пансионите се намираха на няколко преки от посолството на Съединените щати и цените и местоположението им бяха идеални за стари познати. Ланг предпочиташе да избягва случайните срещи с предишни колеги, защото трябваше да отговаря на твърде много въпроси.

Той предполагаше, че хората, които търси, не са италианци, затова му беше нужен хотел, където рядко ходеха чужденци. Така щеше да ги забележи по-лесно, докато се опитваше да се слее с тълпите в града. На Виа дел Корсо имаше няколко малки, но скъпи странноприемници, където отсядаха търговските пътници на „Армани“ от Милано и представителите на стъклопроизводителите от Венеция, когато идваха да обслужват магазините в един от най-елегантните търговски райони в Европа. Може би щеше да отиде там.

Влакът спря на последната гара. Ланг промени решението си и избра район Траставере. Спомняше си го отпреди пътуването с Доун. Като всеки друг градски район, отделен с река от центъра, Траставере се смяташе за различен, по̀ римски от Рим, също както жителите на Бруклин се гордееха, че са истински нюйоркчани, или жителите на Рив Гош — че са чистокръвни парижани.

За Ланг обаянието на района се криеше в историята му. През шестнадесети век Траставере е бил работнически квартал на Рим, дом на занаятчиите, построили катедралите, рисували фреските и издялали паметниците. Микеланджело и Леонардо бяха живели там. В днешно време районът се беше превърнал в рай за бохемския стил на живот — обитаваха го безработни музиканти и художници, търсещи покровители.

На площад Масти имаше гостилница, където Ланг беше ял спагети заедно с политически имигрант от Чехия. Храната беше отвратителна, а обстановката още по-лоша. Стените бяха отрупани със снимки на двете италианско-американски икони Синатра и Сталоун. Пианистът осакатяваше американски мелодии от петдесетте години на двадесетия век. Ланг дори не бе помислил да заведе там Доун.

В съседство имаше пансион с няколко стаи, които предлагаха малко удобства и определено не бяха по вкуса на държащите на лукса американци.

Идеално.

Ланг говореше съвсем малко италиански. Речникът му се състоеше предимно от въпроси, обикновено задавани от туристи, и оплаквания от високите цени. И разбира се, универсалната дума „prego“, която означаваше всичко от „бързам“ до „моля“. За съжаление латинският му се употребяваше колкото английският на Чосър. Но в момента това нямаше значение. Шофьорът на таксито „Опел“, което нае на гарата, беше още по-незапознат с местното наречие. Каквито и да бяха лингвистичните му недостатъци, бързо стана ясно, че е свикнал да кара в Рим, използвайки клаксон и жестове вместо спирачки. Кръстовищата без светофари бяха изпитания за нивото на тестостерона.

Тъй като едва една пета от улиците бяха достатъчно широки за други превозни средства, освен за вездесъщите мотопеди „Веспа“ и велосипедите, маршрутът беше обиколен. От опит Ланг знаеше, че за нервите му ще бъде по-лесно, ако затвори очи, държи се здраво и се моли на Меркурий — римския бог на пътниците в опасност.

Таксито внезапно поднесе на една страна и Ланг изтръпна в очакване на сблъсък, но вместо това чу порой от италиански ругатни и отвори очи. Намираха се на моста Понте Палатина. Тъмнозелената Тибър, обградена от двете страни с дървета, се плискаше равнодушно в бетонното си корито.

Ланг си спомни какво беше забелязала Доун. За разлика от Париж, Лондон и дори Будапеща, Рим не показваше най-хубавото си лице по крайбрежието на реката. Тя твърдеше, че Тибър прилича по-скоро на задния двор на града, накъдето не е обърната нито една голяма сграда, и е далеч от центъра на древния, средновековния и съвременния Рим. Както често се случваше, Доун беше изразила с прости думи негова недовършена мисъл. Това беше още една причина за убеденост, че бе оставила в живота му празнота, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.

Куполът на „Свети Петър“ сякаш се рееше в кафеникавата мъгла на смога, спокоен и хладнокръвен сред бъркотията на уличното движение рано сутринта. След завоя надясно на мястото на реката се появиха сгради на три или четири етажа. Изронената им мазилка розовееше на бледата слънчева светлина. Ланг позна Пиаца Санта Мария ди Траставере по църквата в римски архитектурен стил. Малкият площад беше пълен с баби, бутащи бебешки колички, и мъже, разтоварващи камиони. Кварталът беше уморен от предишната вечер и се разсънваше. Вечерта мракът отново щеше да изпрати в домовете им старите хора и децата, а местата им щяха да бъдат заети от джазови музиканти, мимове и младежи, тръгнали да се забавляват. През нощта площадът оживяваше.

Опелът се стрелна в тясна уличка, в която едва се побра, и колебливо спря. Занемарени сгради се бяха сгушили около малкия площад, павиран с камъни, които можеше да са поставени там преди столетия или предишния ден. Сенките придаваха на квартала зловеща атмосфера, докато упорито отстъпваха пред утрото.

Ланг слезе, плати твърде много пари за таксито и прекоси площада, като се питаше дали не би могъл да избере по-добро място. Гостилницата още не беше отворена, но на пансиона до нея имаше обява за свободни стаи. Той удари два пъти огромното месингово чукало по масивната врата. Болтовете вътре започнаха да се плъзгат и след няколко секунди вратата се отвори, скърцайки на железните си панти.

Ланг беше забравил за ключалките.

Или градът беше подложен на постоянна вълна от обири, или жителите му харесваха ключалките. Беше нещо обичайно да се наложи да отключиш две или три, за да влезеш в хотела си през нощта, а след това още две, за да стигнеш до съответния етаж, и други две или три на вратата на стаята. Гостът в някой от по-малките хотели, където нямаше нощен пазач, беше натоварен с повече ключове от тъмничар.

На прага застана възрастен мъж, толкова дребен, че Ланг се изненада как е успял да отвори грамадната врата.

— Una camera?19 — попита Ланг.

Старецът го огледа внимателно от главата до петите. Ланг познаваше този поглед. Хотелиерът очевидно се опитваше да прецени колко да му поиска за стаята. После отстъпи встрани и направи знак на госта да влезе.

— Una camera. Si.

Ланг положи усилия да замаскира американския си акцент.

— Con bagno?20

Мъжът явно реши, че гостът е с по-големи възможности от средностатистическите посетители — студенти и пътуващи бедняци. Той поклати глава и му махна да го последва.

Ланг тръгна след него по тъмното стълбище и сетне по коридора. Двамата се приближиха до отворена врата. В стаята имаше двойно легло със сгънати чаршафи и възглавници, нощно шкафче с фурнир от изкуствено дърво, осеян с изгаряния от цигари, огледало в пластмасова рамка, окачено над него, и гардероб.

Ланг отиде до единствения прозорец и с удоволствие установи, че гледа към вътрешен двор — една от изненадите в Рим, скрит от шума и мръсотията на улицата. Подобно на много други дворове и този беше превърнат в зеленчукова градина — типично италиански специалитет. Макар че беше едва април, от тучнозелените стебла надничаха кръгли червени домати. Патладжаните имаха тъмнолилави плодове. В плодородната почва растяха непознати за Ланг подправки, наред с босилека и ригана, без които не е завършена нито една италианска градина.

Старецът говореше толкова бързо, че Ланг би го разбрал трудно, дори ако владееше езика. Той реши, че собственикът на пансиона описва удобствата на стаята.

— Non parlo Italiano21 — тъжно каза той, сякаш признаваше една от големите грешки в живота си. — Sprechen Sie Deutsch?22

Ако се представеше за германец, Ланг по-лесно би обяснил защо знае малко италиански. След годините, прекарани в Бон, Франкфурт и Мюнхен, немският му беше много добър.

Имаше и други причини да се представи за германец.

Възрастният мъж поклати глава, повторно преценявайки госта. Беше достатъчно стар, за да си спомня германско-италианската ос Хитлер и Мусолини. Италианците не смятаха за неуместно да се сещат за Дучето като за строител на пътища и единствения управник, накарал влаковете да се движат по график и обвинил Хитлер за разрухата в страната си. Годишнината от краха на фашизма се честваше всеки април и се наричаше Ден на освобождението. Националната концепция беше, че народът няма нищо общо с Втората световна война. Независимо дали това беше вярно или не, старият хотелиер едва ли щеше да признае, че знае езика на бившите потисници на родината му.

Нито повторният прочит на историята в измеренията на Оруел, нито общият пазар бяха намалили страхопочитанието на италианците към германците. Немските влакове се движеха с точност до секундата, автомобилите им бяха надеждни, а икономиката и правителството им — стабилни. Германците не бяха като италианците.

Още по-характерна беше липсата на интерес от страна на германците към пазарлъка, което беше част от покупката на всяка стока в Италия. Ланг видя разочарованието в очите на стареца, докато излизаше в коридора, за да му покаже най-комерсиалната особеност на стаята — съседството й с банята на етажа.

Ланг отказа с жест предложението на домакина да разгледа помещението. Беше виждал много италиански бани и предполагаше, че ще стои прав и ще използва душ, а не да седи във вана, която трябваше да чисти цяла седмица.

Той кимна. Щеше да наеме стаята.

— Quotidano? — Старецът искаше да знае дали Ланг ще плаща ден за ден.

— Si.

Собственикът каза цифра и отново остана разочарован, когато липсата на реакция на Ланг показа, че е започнал от твърде малка сума, и протегна ръка да вземе паспорта му. Като повечето европейски страни, Италия изискваше в хотелите да се записват данните от документите на гостите. Местната полиция въвеждаше в компютър информацията и я проверяваше в списъци с издирвани престъпници и други закононарушители като заподозрени терористи или двойки, които съжителстват, без благословията на свещеник.

— Ho una ragazza23 — каза Ланг, намигна сладострастно и добави едри банкноти към наема за нощувката.

Не беше необходимо да владее езика, за да прочете мислите на стареца, който преброи наум парите и се ухили похотливо. Съдържателят показа, че разбира за незаконната връзка, като също намигна. Смяташе, че гостът му е германец и следователно богат, и иска да прекара една-две нощи с чужда жена, без фактът да бъде регистриран в безброй държавни документи. Това беше въпрос не на морал, а на финанси. Колко ли голям беше подкупът за местните полицаи, за да забравят това дребно нарушение на омразния закон, който не постигаше нищо друго, освен да нарушава личната свобода?

Италианският бизнес често повдигаше подобни въпроси.

Ланг се отправи към стълбите, като се престори, че си тръгва, и старецът с нежелание се съгласи да приеме предложението. Даде му връзка ключове, избълва още един порой от неразбираем италиански и напусна етажа. Мърморенето му се носеше по стълбите като зловонен пушек от евтина пура.

Ланг заключи вратата и се изтегна на леглото. Пронизителните звуци на уличното движение бяха затихнали до приспивно монотонно бръмчене през отворения прозорец. Той вдъхна уханието на наскоро прекопана почва, примесено с букет от зелени подправки.

Замисли се за Джанет и Джеф.

И след по-малко от минута заспа.

2.

Португалия

08:27 ч. същият ден

На стотици мили оттам, горе-долу по същото време, когато самолетът на Ланг се приземи, мъглата се стелеше вълнообразно по почти непрозрачните стъкла на прозорците и се кондензираше в тънки сребристи струи по старинните им оловни ръбове. Слънцето все още не я беше разсеяло и на фона й сивият камък приличаше на зърнеста черно-бяла фотография.

Бледата светлина, струяща от единия прозорец, танцуваше в неподвижната влажна мъгла и придобиваше синкав оттенък, когато проблеснеше компютърният екран. Явлението рязко контрастираше на ръчно дялания камък, назъбените бойници и оръдейните кули на сградата.

Човекът пред монитора сякаш също беше от друга епоха. Беше облечен в монашески одежди с качулка от груб плат като в средновековен манастир. Въпреки студа на краката си носеше само сандали. Той търпеливо изчака системата „Макинтош“ да се зареди и после написа парола от осем знака. На екрана се появи поредица от букви, групирани по пет. Групите биха изглеждали напълно произволни на всеки, който не разполагаше със софтуер за разкодиране. Операторът се увери, че съобщението е пълно, и подаде серия команди. Неразгадаемите блокове от букви бяха заменени от изречение.

Мъжът кимна, сякаш беше съгласен с онова, което четеше. Неправомерното и незабележимо проникване в световната система за резервации на самолетни билети беше разкрило, че Лангфорд Райли е летял от Маями до Рим. Ровенето в информацията за кредитните карти не успя да покаже в кой хотел е отседнал. Местонахождението му обаче скоро щеше да стане ясно от полицейските компютри, в които щяха да въведат данните от паспорта му.

Операторът се намръщи. Не обичаше да чака. Компютрите не бяха направени за това.

Ветрецът раздели мъглата навън като завеса. Прозорците изтракаха в ръчно изработените си оловни каси като духове, които се опитваха да влязат.

Мъжът не забеляза това. Той отново прочете съобщението, като несъзнателно въртеше сребърната верижка на врата си. Медальонът се състоеше от четири триъгълника. Той въведе инструкции за човека, с когото си кореспондираше по електронната поща. „Намери Райли. Провери кои може да са предишните му връзки в Рим. Скоро и властите ще го издирват. Преди да го убиеш, разбери какво знае и на кого е казал.“

1.

Рим

13:00 ч.

Ланг се събуди освежен. Беше наваксал за изгубения сън по време на пътуването и умората от смяната на часовите зони. Шумът на уличното движение навън беше спрял. Той погледна часовника си и разбра защо. В един следобед за три часа затваряха магазините, музеите и дори църквите.

Ланг стана от леглото, отключи, излезе в безлюдния коридор и почука на вратата на общата баня. Никой не отговори и той влезе. Изми лицето си под напуканата порцеланова мивка и излезе от пансиона.

Застанал в сенките на входа, Ланг огледа площада, за да провери дали там има подозрителни хора. Малчугани ритаха парцалива футболна топка и крещяха. Възрастни жени в черно опипваха и миришеха зеленчуците на сергия. Старци седяха около масите пред кръчмата отсреща, пиеха кафе или грапа и наблюдаваха минувачите с воднисти очи. Ланг предположи, че мъжете на средна възраст обядват и после ще се върнат на работа.

Пресичайки площада, той видя гостилницата с отвратителната храна и още по-отвратителните произведения на изкуството, където седяха неколцина клиенти.

Докато вървеше, го заобиколиха котки. Всъщност най-символичното животно за Рим не беше вълчицата от легендата, а обикновената домашна тигрова котка. На пръв поглед котките сякаш нямаха стопани, но всички бяха добре нахранени и здрави. Може би затова Ланг не забеляза плъхове. Почти на всеки ъгъл бяха направени малки бетонни фонтани, не по-големи от купи, за да не ожаднеят котките и кучетата.

По-многобройни от котките обаче бяха циганките — смугли чернокоси жени, които продаваха рози, гледаха на ръка или кърмеха бебета. Или мърморейки ругаеха незаинтересованите минувачи. Според гражданите на Рим циганите си изкарват прехраната като джебчии и крадци. Независимо дали беше вярно или не, Ланг премести портфейла си в предния джоб.

Рядко имаше площад без своя уникална църква, статуя или фонтан. Всеки се отличаваше и със специфичен мирис. Някъде във въздуха се разнасяше ухание на капучино, а на друго място, където имаше пазар, миришеше на плодове и зеленчуци.

Ароматът на прясно изпечен хляб го накара да спре. Ланг беше гладен, тъй като не беше хапвал нищо след блудкавата безвкусна помия, която авиолинията наричаше храна. Той зави надясно по друга тясна уличка, дръпна се от пътя на японски мотоциклет, не напълно контролиран от моториста, и стигна до „Остерия ден Берли“ — ресторант на Пиаца Сан Аполония. Надяваше се, че там все още сервират хубавата морска храна, която си спомняше.

Час по-късно Ланг излезе на слънчевата светлина. Дъхът му миришеше на печен октопод с чесън. Той тръгна на север пеша, за да позволи на обяда да улегне в стомаха му, и се озова на задръстения от коли Виа дела Консилацоне — широкия булевард към Ватикана. Дори през април, преди да е започнал туристическият сезон, тротоарите бяха пълни. На витрините бяха изложени религиозни джунджурии, малки бюстове на папата и евтини разпятия. Ланг нямаше да се изненада, ако видеше базиликата „Свети Петър“ затворена в малък глобус с изкуствени снежинки.

Преди да напусне Атланта, той се беше обадил на Майлс още веднъж, този път, за да го попита за техен общ познат в Рим.

Отговорът на Майлс беше предпазлив.

— Отиваш в Рим на почивка и искаш да подновиш старо познанство? Това няма нищо общо с термита или смъртта на сестра ти, нали?

— Прекалено си подозрителен, Майлс.

— Присъщо е на професията, забрави ли? Пък и аз ще си изпатя, ако кажа кои са хората на Агенцията в Рим. Може дори да ме застрелят.

— Вече не го правят. Само ще те лишат от пенсия и социално осигуряване.

— По-лошото е годините, които съм им дал.

— Освен това аз не питам кои са хората на Агенцията в Рим, а кого познаваме там.

— Типичен адвокатски педантизъм. Защо искаш да знаеш?

— Трябва някой да ме представи във Ватикана. Агенцията сигурно знае с кого да се свържа.

Майлс дори не си направи труда да говори така, сякаш му вярва.

— Ватиканът, където живее папата? Искаш да попълниш формуляри за бъдещо канонизиране?

— Майлс, Майлс, позволяваш цинизмът да отрови слънчевия ти и весел характер. Искам само да поговоря с някого от специалистите по история на изкуството на Негово Светейшество.

Телефонната връзка не направи нищо, за да прикрие подигравателното изсумтяване на Майлс.

— И още как! Все едно аз да водя интелектуални разговори, ако съм на безлюден остров с Шарън Стоун.

Ланг въздъхна театрално.

— Говоря сериозно, Майлс. Имам клиент, който се готви да похарчи цяло състояние за произведение на изкуството с религиозен сюжет. Най-известният експерт по автора на творбата е във Ватикана. Нима бих излъгал?

— Както и аз, ако жена ми намери червило на ципа на панталоните ми. Е, добре, не мога да ти дам списък на агентите в Рим. И без това нямам нужното ниво на достъп до тази секретна информация. Случайно обаче чух, че Герта Фукс е назначена за търговски аташе в посолството в Рим.

Ланг не си спомняше дали намери време да благодари на Майлс, преди да затвори телефона. Понякога Герта Фукс го караше да забрави всичко останало.

Първата му работа в Агенцията беше нещо като кабинетен Джеймс Бонд, както сам се наричаше. Като повечето начинаещи шпиони той беше обучен в Камп Пери близо до Уилямсбърг, Вирджиния, известен сред випускниците си като Фермата. Там беше научил тайното изкуство на шифрите, следенето и употребата на оръжия, вариращи от огнестрелни до ножове, гарота и отрова. Представяше се или много добре, или зле, в зависимост от гледната точка, за да бъде назначен в Четвърто управление „Оперативна дейност“, но го изпратиха в мрачен кабинет срещу железопътната гара във Франкфурт, където прекара дните си в Трето управление „Разузнаване“. Вместо кинжал и пелерина, оръдията на труда му се състояха от компютри, сателитни снимки, централноевропейски вестници и еднакво скучни други пособия.

През 1989 година Ланг видя как бъдещето му в Агенцията се помрачава от гръмогласно приветствания край на студената война и се променя от нови приоритети. Дори мръсният офис с гледка към Bahnhof24 на Франкфурт щеше да се превърне в източник на носталгия, когато решиха да го принудят да учи арабски и да го изпратят на някакво място, където ден с температура четиридесет градуса изглеждаше хладен. Невестата му Доун тегли чертата, като включи дълга до пода бурка в чеиза си и го накара да вземе решение.

Ланг запази пенсията и социалното си осигуряване и отиде да учи право.

Герта беше избягала от Източна Германия, беше ценен лингвист, анализатор и експерт по въпросите на Германската Демократична република и също работеше в Трето управление на Агенцията.

Двамата с Ланг и още няколко двойки отидоха на ски в Гармиш-Партенкирхен през почивните дни. За него тя винаги щеше да остане свързана с хотел „Пост“, баварската храна и склоновете на Зюгспитце. Последвалата интимна връзка между тях се разгоря силно и приключи само няколко месеца по-късно, когато той се запозна с Доун по време на пътуване за Щатите.

За изненада и разочарование на Ланг Герта по-скоро се успокои, вместо да се разстрои. Оттогава останаха приятели и подновяваха познанството си, когато графикът и назначенията позволяваха — по някое питие във Франкфурт или вечеря в Лисабон — до напускането му. По онова време тя трябваше да бъде повишена в ръководен кадър в резултат по-скоро на разпореденото от Конгреса равенство между половете, отколкото заради признатите й способности. Талантът й не се ограничаваше само с владеенето на няколко езика, но обхващаше множество умения от компютърна криптография до отлична стрелба.

Когато Ланг се замислеше вече като зрял човек, му се струваше по-добре, че Герта не е приела твърде сериозно края на връзката им.

„Свети Петър“ беше само след няколко преки и куполът на Микеланджело се извиси на хоризонта на север. Ланг потърси телефонен автомат. Радваше се, че не е в някоя от онези европейски страни, където обществените телефони се пазят като съкровища и се намират само в клоновете на националната пощенска система. В Рим имаше множество улични автомати, макар че повечето не работеха. Ланг бе избрал умишлено тази част на града, за да се обади. Проследяването на разговора щеше да доведе до едно от най-посещаваните места в света. Макар че не беше невъзможно, щеше да бъде трудно да се определи точната позиция на телефона достатъчно бързо, за да бъде засечен, докато говори една-две минути.

В случай че някой подслушва разговора.

Той набра номера на американското посолство и изслуша изщракванията, изсвирванията и бръмченето по линията.

Накрая се чу глас, който говореше на италиански, и Ланг помоли да го свържат с госпожица Фукс от търговската секция.

Гласът плавно премина на английски.

— За кого да й предам?

— Кажете й, че Ланг е в града и иска да я заведе на вечеря.

— Ланг! — няколко секунди по-късно възкликна Герта. Ако не се радваше, че го чува, тогава тя бе добавила и актьорското майсторство към списъка с дарбите си. — Какво те носи в Рим?

Герта все още не беше овладяла английските идиоми.

— Доведе ме това, че отново искам да те видя.

Тя се изкикоти като ученичка.

— Все така остроумен. А доведе ли и съпругата си да ме види?

Нямаше начин да й обясни какво се е случило, без да остане на линията много по-дълго, отколкото възнамеряваше.

— Вече не съм женен. Свободна ли си за вечеря?

— Ако не свободна, за теб съм поне леснодостъпна. — Герта беше усъвършенствала реплики, които бяха отмрели заедно с водевила.

Двамата не бяха ходили никъде в Рим и Ланг не можеше да назове заведение, защото се опасяваше, че някой подслушва линиите на Агенцията. Трябваше да избере уединен ресторант, където да бъде сигурен, че няма да ги проследят, или пълно с хора място, където щеше да бъде трудно да ги забележат. Повечето потенциални свидетели означаваха и по-голяма безопасност.

Тълпите спечелиха.

— Знаеш ли къде е Пиаца Навона?

— Разбира се. Това е един от най-известните…

— Фонтанът на трите реки. Да речем в шест?

— Не е ли раничко за вечеря?

Повечето италианци дори не си помисляха да вечерят преди девет, но дълго преди това пиеха аперитиви.

— Искам да те видя на слънце, Герта. Винаги си изглеждала добре на светло.

Ланг затвори, преди тя да успее да отговори.

Като повечето адвокати той непрекъснато поддържаше връзка с кантората си по телефона. Нямаше начин да не им се обади. Не му беше останало време да си купи карта за международни разговори, затова трябваше търпеливо да изчака да го свърже операторът, чиито познания по английски вероятно бяха оскъдни.

Сара отговори на второто позвъняване.

— Кантората на господин Райли.

— Аз съм, Сара. Искам да знам дали има някакви проблеми?

— Ланг? — Гласът й трепереше от напрежение. — Обади се господин Чен.

Чен? Ланг нямаше клиент на име Чен. Не, имаше. Преди няколко години. Ло Чен беше обвинен, че е свързан с увеличаващия се брой азиатски мафиоти в района на Атланта. Чен не вярваше, че властите ще пропуснат да подслушват телефона на адвокат, представляващ хора, обвинени в престъпления, и настояваше Ланг да му се обажда от списък от обществени автомати. Ланг изпълни желанието на клиента си и звънеше от телефони във фоайетата.

Какво искаше да каже Сара?

— Спомняш ли си номера на господин Чен? — Гласът й прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Не съм сигурен…

Тя каза нещо, но не по телефона.

— Господин Райли? — попита мъжки глас.

— Кой сте вие, по дяволите? — поиска да знае Ланг, ядосан, че някой прекъсва обаждане до собствената му кантора.

От другия край на линията се чу безрадостен смях.

— Изненадан съм, че не ме познахте, господин Райли.

Ланг усети, че стомахът му се сви. Нещо не беше наред.

— Морс?

— И аз се радвам да ви чуя, господин Райли. Къде сте?

— Какво правите в кабинета ми, по дяволите?

— Опитвам се да ви открия, господин Райли.

— Ако имате въпроси, ще отговоря, когато се върна. И когато вие платите разговора.

— И кога ще бъде това?

В тона на Морс се долавяше нещо заплашително, което задейства параноята на Ланг.

— Питате, за да ме посрещнете с духова музика, нали?

Последва мълчание, един от онези моменти, които авторите на любовни романи описват като натежал от напрежение. Ланг обаче би го нарекъл зловещо.

И в следващия миг Сара очевидно отново взе слушалката.

— Дошли са да те арестуват, Ланг!

— Да ме арестуват? Искам да говоря с Морс. — Безпокойството на Ланг започваше да надделява над гнева. — Какви са тези щуротии? Не можете да докажете, че възпрепятствам разследването ви, по дяволите! — заяви той, когато детективът се обади отново.

Всъщност при скоростта, с която действаше прокуратурата на окръг Фултън, беше съмнително дори да убедиш съдебните заседатели във вината на самия Ханибал Лектър.

Отново се чу студен смях, същинско свистене на вятър в сухи листа.

— Доказването не е моя работа, господин Райли, а арестите. Сигурно няма да се изненадате, че имам заповед за задържане за убийство с вашето име. Къде бяхте вчера по обяд?

„На път за Далас с фалшив паспорт“ — иронично помисли Ланг. Името Лангфорд Райли не фигурираше в списъка на пътниците в самолета.

— Убийство? — попита той. — На кого?

— Ричард Халвърсън.

— Кой е той?

— Беше портиер на красивия небостъргач, където е апартаментът ви.

Ланг не беше питал Ричард как е фамилията му.

— Това е абсурдно! Защо бих искал да убия портиера?

— Не мога да кажа. Може би не е докарал колата ви достатъчно бързо. И не чух къде сте бил вчера — добави Морс.

— Познавах го бегло — възрази Ланг.

— Трябва да сте го познавал добре, щом сте му оставил кучето си. Бил е застрелян с автоматичен пистолет с голям калибър като браунинга в нощното ви шкафче.

Ланг потисна импулсивното си желание да пусне телефона и да избяга. Но колкото повече научаваше, толкова по-добре можеше да обори нелепите обвинения.

— Щом сте влизали в спалнята ми, предполагам, че сте имали заповед за обиск.

— Да, официална. Получих я, когато отпечатъците ви се появиха върху гилзите. С пистолета е било стреляно скоро, но балистичната експертиза ще бъде готова утре. Обзалагам се, че портиерът е убит с вашия браунинг. — Това явно достави удоволствие на Морс. — Ако имате да казвате нещо, върнете се тук и го кажете. Намеси ли се ФБР, ще станете беглец. А вие едва ли ще се радвате да ви следват.

Ланг знаеше, че трябва да прекъсне връзката колкото е възможно по-бързо, но все още не можеше да го направи.

— Кучето, което оставих на Ричард…

Сара изглежда слушаше разговора поне отчасти. Гласът й се чу ясно някъде на по-заден план.

— При мен е. Ланг, нима не…

Ланг затвори и тръгна. Зави му се свят. Бяха убили Ричард с неговия браунинг и го бяха сложили там, където лесно можеше да бъде намерен. Ланг го беше заредил, оставяйки отпечатъците си върху оръжието. Хитро. Сега всяко ченге, ползващо интернет навсякъде по света, щеше да го търси. Интерпол, италианската полиция, всички щяха да работят за неизвестната групировка.

Колко време беше говорил по телефона? Достатъчно дълго, за да го засекат? За разлика от старите филми сега компютрите можеха да проследяват телефонните разговори със скоростта на светлината. Но за международните разговори се изискваха сателити. Нямаше жици, свързани с определени телефони. Най-доброто, което компютърът можеше да стори, беше да засече общите координати на местоположението му. Лошата новина беше, че проследяването щеше да разкрие, че Ланг не е в Съединените щати. Инак Морс щеше да чака, за да разбере това, след като получеше данните за полета от Маями до Рим от проверката на кредитните карти, каквато беше стандартната процедура при издирването на бегълци. Ланг нямаше валиден фалшив паспорт и се наложи да използва истинското си име и кредитна карта за онзи отрязък от маршрута. В днешната изострена от тероризма обстановка плащането в брой за международен полет би го подложило на внимателна проверка, каквато не искаше.

2.

Атланта

Двадесет минути по-късно

Детектив Франклин Морс отново се вторачи във факса, макар че вече внимателно беше прочел всяка подробност на двете страници. Качеството беше лошо, но въпреки това се различаваше копие на самолетен билет от Маями до Рим. Името на пътника се виждаше ясно — Лангфорд Райли. Както и зърнестата снимка.

Райли изглежда минаваше през проверката на митническите и имиграционните власти на летището и явно се намираше в Рим, когато бе разговарял с него преди около половин час.

Нямаше обаче логика в двете страници, пристигнали по факса, използван единствено от детективите в полицията на Ийст Понс де Леон в Атланта. Номерът не беше държавна тайна, но и не беше публикуван. Проверката на номерата в горната част на листовете водеше до обществен факс в Рим.

Лангфорд Райли беше в Рим и някой искаше Морс да знае това. Но кой и защо?

Заповедта за задържането на престъпник се обявяваше в публичните регистри, но малцина граждани четяха съдебните извлечения. Морс се надяваше всичко да стане тихомълком и да не плаши адвоката. Разбира се, докато Райли не беше избягал. Подателят на факса обаче не беше научил от медиите, че Райли е издирван.

Този факт го доведе до извода, че изпращачът има източник в полицията. Морс неволно огледа стаята. Сиви мебели, сив силим, сиви стаички. Хората влизаха и излизаха, телефоните звъняха и клавиатури тракаха в позната какофония.

Охраната не беше строга. Всеки би могъл да спомене, че Лангфорд Райли е човек, с когото полицията в Атланта много би желала да разговаря.

Морс допускаше, че информацията се е разчула, но беше в занаята отдавна и не приемаше анонимните обаждания за сто процента достоверни. Хората, които издаваха закононарушителите от чувство за граждански дълг, го правеха рядко, без желанието да бъдат разпознати. Понякога предаваха лошите типове, защото някой искаше да си го върне за някаква реална или въображаема несправедливост. Най-често информацията се предаваше срещу определена сума в брой или в очакване на бъдещи услуги.

Морс беше готов да се обзаложи, че в случая не може да важи нито една от изброените причини. Обичайният доносник не пътуваше до Рим. Нито изпращаше анонимни съобщения, като плащаше за презокеански факсове. Тук ставаше нещо друго.

Но какво?

Той стана от стола зад металното си бюро. Нямаше смисъл да си губи времето, като гледа зъбите на харизан кон. Каквато и да беше причината, Морс разполагаше с информация, че заподозрян в убийство е избягал от Щатите и се намира в Рим. Стандартната процедура беше да уведоми ФБР, които щяха да изпратят искане до съответната страна. Ако държавата не участваше в мащабна война, въпросното престъпление нямаше политически последици и местните детективи нямаха по-спешни задачи, полицията щеше да добави името на издирвания човек към списъка с престъпници, известни международни закононарушители и други злосторници.

Понякога извършителят допускаше грешка и попадаше в ръцете на полицаите или жандармеристи, които го връщаха в Съединените щати. Обикновено го арестуваха за друго престъпление или го забелязваха на някое летище или гара.

Морс обаче беше далеч от оптимизма, когато прекоси стаята, за да се обади на федералните власти. В този случай изглежда не беше замесен само Райли. Но може би беше убил Халвърсън, защото портиерът е знаел, че е имал причина да изхвърли онзи човек през балкона си. С изключение на откачените, шансът извършителят да убие повече от веднъж беше равен на нула.

Детективът все още размишляваше по въпроса, когато се върна при отрупаното си с книжа бюро. Отново се запита защо анонимният информатор си беше направил труда да съобщи на ченгетата в Атланта, че Райли е в Рим. Единствената причина според Морс беше, че някой иска Райли да бъде арестуван.

Още по-интересният въпрос беше защо. Ако успееше да открие отговора, можеше да получи всякаква полезна информация.

Той се облегна назад на стола и се вторачи във влажните петна на тавана. Откъде да започне? Райли беше адвокат и вероятно мнозина искаха да го видят в затвора. Морс реши да провери съдебните архиви и да види дали адвокатът е губил дела.

Не, това не беше правилната посока. Нещо му подсказа да провери служебното досие на Райли. Беше се научил да се доверява на необяснимите си и неоправдани предчувствия.

Райли беше споменал, че е бил морски пехотинец. Малка елитна част. Не можеше да са много. Морс трябваше да разбере кого може да е ядосал адвокатът господин Лангфорд Райли и отново огледа стаята, този път опитвайки се да си спомни кой има телефонния номер на службата за досиетата на военните в Сейнт Луис.

3.

Рим

17:50 ч.

Ланг отиде на Пиаца Навона рано, за да види дали не са му устроили клопка. За него Навона беше най-красивият исторически площад в този град, изпълнен с красота и истории. Продълговатата му елипсовидна форма напомняше за стадиона на Диоклециан, чието място беше заел сегашният площад. Древната архитектура хармонично съжителстваше с древноримската, готическата и бароковата. Най-големият от трите мраморни фонтана на Бернини беше „Трите реки“ в средата. Освен това можеше да се открие най-лесно сред тълпите туристи, улични артисти и местни жители, разсеяно наблюдаващи сцената.

Ланг избра маса пред една таверна и взе оставен вестник, над който можеше да наблюдава как безбройните туристи правят снимки, художниците продават картини и артистите искат бакшиш от оценяващата ги публика. Надяваше се, че по нищо не се отличава от италианците, седнали да прекарат спокоен следобед с чаша еспресо.

Човек едва ли би пропуснал да забележи Герта. Всички мъже се обръщаха след нея. Тя беше висока почти метър и осемдесет. Светлорусите й коси с цвят на мед галеха раменете й, разголени от опънатата по тялото блуза. Герта вървеше с дълги, царствени крачки. Скъпите й тъмни очила отразяваха светлината на залязващото слънце, докато обръщаше глава, претърсвайки площада. Когато се приближи, Ланг се зарадва, като видя, че десетината години не са променили продълговатото лице, заострената брадичка и високите й скули. Тя излъчваше недосегаемост, която държеше мъжете на разстояние. Вероятно това се дължеше на арогантността, с която бяха известни нейните сънародници.

Или на желанието им да покорят Франция.

И в двата случая Герта приличаше на жените от германските рекламни туристически плакати.

Някога Ланг си я представяше на не толкова публични места.

Тя смъкна очилата си и вторачи за миг сините си очи в него, а сетне продължи лениво да оглежда площада. Чакаше той да предприеме първия ход, да й направи знак, че е безопасно да покажат, че се познават.

Ланг скочи от стола, тръгна към нея, без да е в състояние да изтрие глуповатата усмивка на лицето си, и я целуна по бузата.

— Изглеждаш страхотно, Герта.

Тя отвърна на целувката му, но не толкова въодушевено.

— Всички ми го казват.

Той я хвана за ръката и се изненада от радостта си, че не намери венчален пръстен на пръста й, а после я поведе към масата, където чакаха чашата с кафето му и вестникът. Ланг рязко се хвърли към столовете, като си спечели гневните погледи на американска двойка — те все още не бяха научили, че най-важното за осигуряването на таксита и места в заведение са бързината и дързостта. Герта се настани с непринудеността на коронована особа, заемаща трона си, бръкна в голямата си дамска чанта и сложи пакет „Марлборо“ на масата.

— Изненадан съм, че все още пушиш — отбеляза Ланг.

Тя извади цигара и я запали с клечка кибрит.

— Как няма да пуша? Мозъкът ми е промит от рекламите на вашите тютюневи компании. Показват ги тук, защото не могат да ги излъчват в Щатите.

Това не беше съвсем вярно, тъй като много европейски страни също бяха забранили рекламите на цигари.

— Не е хубаво за здравето ти, Герта.

Тя издиша дима през ноздрите си и Ланг отново си спомни за златните години на киното. И за рака на белите дробове.

— Пушенето не е толкова нездравословно, колкото твоята работа последния път, когато те видях.

— В Трето управление „Разузнаване“? — попита Ланг. — Най-големият риск беше да не ме отровят с храната в кафенето.

— Или да захвърлиш момиче като горещ картоф.

Сините й очи се впиха в него толкова изпитателно, че той отмести поглед.

— Бих искал да мога да кажа, че съжалявам. Сериозно се влюбих в Доун.

— А в мен?

— Желаех те също толкова страстно.

Герта отново всмукна от цигарата и преди да изтърси поредната си реплика от филм, изчака сервитьорът да вземе поръчките им.

— Ако хората в посолството разберат, че се срещам с бивш служител, който сигурно иска нещо, ще стана Толстой.

„Да стана Толстой“ означаваше да те накарат да напишеш обемист подробен доклад за всичко, което не се вмества в установената практика, и обикновено изпълнен с удобни за теб художествени измислици.

Сервитьорът донесе две чаши „Брунело“. Залязващото слънце се отразяваше в червеното вино и рисуваше кървави петна върху покривката на масата. Всеки наблюдаваше другия. Това беше любимото занимание в Рим. Батальон японци следваха екскурзовода си, жена, която държеше свит червен чадър като бойно знаме. Те се разпръснаха, за да снимат великолепния мрамор на Бернини.

Герта пресуши чашата си и заговори със зле прикрито безразличие. Ланг разбра, че е полагала усилия да се сдържи да не попита.

— Разведе ли се?

— Не.

Той й обясни за Доун, като само отчасти успя да разкаже безпристрастно за смъртта. Понякога не беше лесно да си мъж. Герта се зарази от все още силната му мъка и очите й заблестяха. Германците са много сантиментални. Пазачите от СС, които сутрин са се шегували, докато са убивали жени и деца, същата вечер са плакали на оперите на Вагнер.

— Съжалявам, Ланг. — Гласът й беше дрезгав от съчувствие. — Искрено.

Тя сложи ръката си върху пръстите му.

Той не помръдна.

— Ти не се ли омъжи?

Герта изсумтя презрително.

— За кого? В тази професия не срещаш свестни хора, а само откачалки.

— Можеше да е по-лошо — отбеляза Ланг. — Ами ако работеше в наказателната система?

Тя се оживи.

— Съществува ли такова нещо?

— Американските затвори.

Герта въздъхна разочаровано.

— Е, не си дошъл, защото не съм омъжена. Мисля, че искаш нещо друго.

Той й разказа за Джанет и Джеф и за мъжа, който беше нахлул в апартамента му.

— Кой би искал да убие сестра ти и племенника ти?

— Точно това се опитвам да разбера.

Двамата се умълчаха, докато сервитьорът отново напълни чашите им.

Ланг извади от джоба си копието на снимката на картината и го плъзна по масата.

— Ако някой ми каже какво е значението на тази картина, може би ще успея да открия виновниците.

Герта се вторачи във фотографията, сякаш декодираше шифър.

— Полицаите в Щатите не могат ли да помогнат?

Ланг взе снимката.

— Не мисля. Освен това въпросът е личен.

— Работил си в Агенцията достатъчно дълго, за да знаеш, че може да те убият, докато търсиш отмъщение.

— Не съм споменавал нищо за отмъщение. Само искам да разбера кои са онези хора. Ченгетата може да поемат случая оттам.

— Аха — рече тя, без да вярва на думите му. — И как мислиш, че мога да ти помогна аз?

— Трябва да ме представиш на Гуидо Марчени. Мисля, че е монах. Работи във ватиканския музей. Кого познава Агенцията във Ватикана?

Ланг помнеше добре пазената тайна, че Ватиканът има собствена разузнавателна служба. Курията, органът, натоварен с изпълнението на папските насоки в управата на Църквата, поддържаше мрежа от събирачи на информация, чиито главни функционери бяха мисионери, енорийски свещеници или други лица, които се показваха публично. Въпреки че не беше известно службата да е извършила убийство или атентат от средновековието насам, благодарение на броя на римокатолиците, тяхната лоялност и най-важното — тайнството на изповедта, те събираха информация, до каквато не можеха да се доберат шпионите на много страни. Агенцията често обменяше пикантни новини със Светия престол, както и с подобни организации.

Герта извади друга цигара от пакета.

— И какво да кажа на шефовете си? Защо искам да представя бивш агент на монаха?

Тя запали и вдъхна дима.

— Просто услуга за стар приятел, който има специфични въпроси за произведение на изкуството и иска да ги зададе от името на негов клиент.

— Ще си помисля.

Те поръчаха бобена чорба, патладжани в зехтин и бутилка вино.

— Герта, има още нещо, което трябва да знаеш — каза Ланг, когато приключиха с вечерята.

Тя отмести очи от огледалцето, в което се оглеждаше, за да си сложи червило.

— Че американската полиция те издирва? Затвори си устата. Не е привлекателна, когато виси така. Следобед прочетох бюлетина.

Едно от поетите от Агенцията задължения беше сътрудничество с местните власти и Интерпол в откриването на американски бегълци в чужбина. Усещайки, че изземват функциите им, ФБР бяха протестирали шумно, но напразно.

Ланг усети как стомахът му се сви.

— Искаш да кажеш, че Агенцията знае?

Герта провери резултата от усилията си, като обърна глава към светлината на свещите на масата.

— Съмнявам се. Съобщението не беше картотекирано. Пропускът ще бъде разкрит след ден-два.

— Но защо…

Тя пусна огледалцето в чантата си.

— Познавам те отдавна, Ланг Райли. Обаждането ти след толкова много години ме накара да бъда нащрек. Мисля, че не би ме потърсил, освен ако не искаш нещо. И после прочетох пристигащата информация и направих връзката. Предчувствието ми се оказа правилно.

— Може да те уволнят…

Тя стана и се протегна. Движението очерта добре оформените й гърди. Ланг предположи, че Герта съзнава това.

— Ти си стар приятел, един от Komraden25. Малко такива ми останаха.

Той я погледна и се усмихна.

— Въпреки че съм международен беглец?

— Защо не? Бях готова да ти помогна, когато се обади, и знам, че си адвокат.

Всички се втрещяваха от адвокатите.

Ланг остави няколко банкноти на масата и се изправи.

— Разходка, преди да те кача на такси?

Герта се приближи до него и той усети мириса на тютюна в дъха й.

— Толкова ли съм остаряла, че вече не те интересувам?

Кокетността не беше един от чаровете й.

— Ако имаш предвид външния вид, възрастта е била благосклонна към теб като към отлежало уиски. Едва ли бих нарекъл „интерес“ онова, което изпитвам.

— Хубаво. Тогава може да вземем такси до хотела, където си отседнал.

Ланг беше южняк и се почувства малко неудобно, когато осъзна, че тя го прелъстява. Скарлет О’Хара е стоманена магнолия. Той хвана ръката й.

— Насам, Fraulein26. И между другото, обвинението е убийство. Невинен съм.

Тя преметна чантата на рамото си.

— Знаех го, преди да дойда тук.

По-късно през нощта Ланг лежеше върху измачканите чаршафи и потта на гърдите му изсъхваше. Герта спокойно спеше до него и дишаше дълбоко и равномерно. Бяха се любили без задръжки и звуците несъмнено бяха разсеяли подозренията на домакина за отказа на Ланг да въвеждат данните от паспорта му в системата.

Той реши, че обвиненията в убийство лесно може да бъдат оборени. Щеше да покаже на Морс фалшивия паспорт и да го накара да провери списъка на пътниците на авиолинията. Агенцията нямаше да остане доволна, че бивш неин служител е използвал фалшиви документи, изработени от тях, но това нямаше значение. Проблемът беше, че трябваше да се върне в Атланта, за да докаже алибито си. Ланг обаче все още не беше готов да го стори.

4.

Рим 4

12:30 ч. на другия ден

— Брат Марчени не е във Ватикана.

Ланг остави парчето пица, което ядеше, и преглътна.

— Тогава къде е?

Герта беше отишла на работа сутринта и после се бяха срещнали в заведение на Виа дел Бабулно с гледка към Испанските стълби, на стотина метра от белите варовикови ъгли, прави линии и тераси в пролетните им одежди от розови азалии. Както обикновено, на стъпалата бяха насядали младежи — студенти и художници, които изглежда прекарваха дните си, като се излежаваха на слънцето и се снимаха.

Герта очевидно изпита удоволствие от безпокойството на Ланг и го удължи, като предпазливо разрови с вилицата салатата си.

— В Орвието. Ръководи реставрирането на стенописи.

Ланг отпи от бирата си. Орвието се намираше на около час и половина път северно от Рим, близо до магистралата за Флоренция.

Той остави чашата си.

— Искаш ли да прекараш един ден в Умбрия като туристка?

Герта изяде салатата и запали втора цигара.

— Защо не? Само че не като турист. Не можеш да общуваш със свещеника, ако той не говори английски или аз не ти превеждам.

Тя за пореден път беше прочела мислите му обезпокоително точно. Герта владееше свободно няколко езика, включително италиански. Намирането на преводач във Ватикана не представляваше проблем, но в един малък град като Орвието вероятно беше невъзможно.

— Това „да“ ли означава?

Тя кимна, потърси пепелник и след като не намери, изтръска в чинията си пепелта от цигарата, която изцвърча в зехтина от салатата.

— Да.

— Най-добре е да отидем с кола. Международният бюлетин с бегълците, който си видяла, вероятно вече е стигнал до местните ченгета, затова трябва да стоя далеч от горещи точки.

„Горещи точки“ се наричаха местата, където можеше да бъде хванат натясно — гари, автобусни спирки и летища.

Герта вдигна брадичка и издиша дима нагоре.

— Мисля, че мотоциклетът е по-привлекателна идея. Каската е идеална маскировка и никой не би предположил, че ще си на мотоциклет.

Той се засмя.

— Аз също не бих очаквал това от себе си. Заглеждала ли си ги отблизо напоследък? Рокерски кафенета и барове, състезания, облози, китари на гърбовете. Трябва да караш проклетите мотори така, сякаш правиш любов с тях. Освен това да се движиш по магистрала, без да си затворен в нещо метално, е чисто самоубийство.

— Някога обичаше мотоциклетите. Дори имаше „Триумф Бонвил“. Наричаше го „ракетата между краката“.

— Това беше преди повече от десет години. Поумнях с възрастта.

Герта угаси цигарата си в чинията.

— Или стана по-скучен?

— Снощи не мислеше, че съм скучен.

— Държах се учтиво.

Сянката върху масата ги накара да вдигнат глави. Сервитьорът следеше разговора им с очевиден интерес.

— Любовни кавги — обясни Ланг.

— Не сме влюбени — каза Герта.

— Ти ме обожаваш.

— Само в сънищата ти.

Сервитьорът избяга. Герта и Ланг прихнаха да се смеят.

— Жалко, че вече няма радиокомедии — рече Ланг, когато отново беше в състояние да говори сериозно. — Наистина ли мислиш онова, което каза?

— Че не сме влюбени?

— За мотоциклета.

— Това би било добро прикритие. Никой няма да заподозре, че човек на твоите години ще се качи на мотор.

Ланг се усети, че това е обида.

— Предлагаш да се возиш отзад чак до Орвието?

— Чистият въздух ще ни се отрази добре.

— Съгласен съм. Но ще намерим ли мотоциклет, на който ще можем да седим, а не да се прегърбваме?

1.

Рим

Следващата сутрин

Ланг не очакваше хубав италиански мотоциклет като „Дукати“ или „Мото Гуци“. Те бяха твърде скъпи за обикновените италианци и повечето се изнасяха за Щатите. Предполагаше, че Герта ще докара някой от малките японски мотопеди, обичайни за тесните улици на Рим.

Но грешеше.

Сутринта Герта пристигна със стар, но запазен „БМВ 1000“. Моторът не се славеше с високи скорости, но беше изключително надежден, возеше меко и не вдигаше шум. „БМВ“ първи внедриха кардана, който повечето мотоциклети вече използваха вместо предизвикващата вибрации и изискваща трудна поддръжка верига.

Ако не беше русата плитка на гърба на зелено-белите кожени дрехи, никой не би познал лицето на Герта, скрито под каската.

Ланг гледаше развеселен и изненадан, докато тя слизаше от мотора. От познатите му от женски пол единствено Герта беше достатъчно силна, за да повдигне такъв тежък мотоциклет на стъпенката му. Всъщност май не познаваше друга жена, която кара мотор.

Той оглеждаше одобрително беемвето, когато тя махна каската си.

— Хубав е, нали? — попита Герта.

— Пътуването ще си заслужава. Предполагам, че нямаш втори екип кожени дрехи?

Европейските мотористи по магистралите носеха колоритни кожени костюми от две части, вместо предпочитаните от американците джинси. Ако не беше облечен подходящо, Ланг щеше да бие на очи.

Тя посочи прикрепения към седалката багажник — там имаше втори екип кожено облекло и каска като нейната.

— Нямам представа на каква цена си убедила някого да ти даде мотоциклета си плюс всичко това — подхвърли Ланг и взе кожените дрехи. — И няма да питам.

Герта се засмя.

— Защо да ги взимам? Те са мои.

Той почувства лека ревност, че облича панталони, носени от неизвестен брой други мъже.

— Предполагам, че ще настояваш ти да караш.

— И да те принудя да седиш зад жена? — Тя намери това за много смешно. — Всички ще ти се подиграват.

Ланг се изненада, че панталоните са му по мярка. Якето беше тясно, но все пак го закопча. Отражението му във витрината показа типичен европеец, готов за пътуване извън града. С изключение на сандалите.

— По дяволите! Забравих си обувките.

Герта се усмихна.

— Нямам други ботуши.

— В пансиона имам един чифт. Не са рокерски, но ще са по-удобни от сандалите.

Бавното придвижване по тесните улици беше нещо като опреснителен курс за мотоциклетисти. Ланг изгаряше от нетърпение да излезе на магистралата, където скоростта щеше да направи мотора много по-стабилен, отколкото изискваше бавното придвижване в многолюдния град.

Той влезе и излезе от стаята за секунди, докато Герта седеше на мотоциклета и разглеждаше пътната карта. Обувките му не бяха пригодени за смяна на скоростите на мотор, но щяха да свършат работа. Ланг обърна на изток, към Тибър, освободи съединителя и настъпи газта.

2.

Старият собственик на пансиона наблюдаваше през пролуката между завесите на прозореца. Колко странни бяха германците! Мъжът не само плати за стая в скромното жилище, за да чука курвата, но и караше беемве на стойност два-три пъти повече от заплатата на средния италианец. Къде ли държеше скъпия мотоциклет? Определено не беше дошъл с него. Мъжът и жената очевидно бяха свикнали да се возят заедно. Имаха еднакви кожени дрехи. Съпругата на германеца трябваше да знае какво прави мъжът й и сигурно беше готова да плати за информацията.

Трябваше да узнае самоличността на мъжа. Вероятно в стаята му имаше документи… Важното е да бъде предпазлив. У наемателя имаше нещо неискрено и лицемерно, а суровият му поглед предупреждаваше, че не трябва да го ядосват.

Някой припряно почука на външната врата. Нека да чака. Трите стаи бяха заети и нямаше причина хотелиерът да бърза, за да отпрати някого. Тропането стана още по-настойчиво и старецът затътри крака да отвори.

Мъжът на прага беше облечен в работен комбинезон, униформата на европейската трудова класа. Можеше да е водопроводчик или шофьор на камион. Едва ли искаше стая.

— Si?

Работникът го блъсна, вмъкна се вътре, затвори вратата и извади снимка. Хотелиерът позна германеца.

— Виждал ли си този човек? Американец? — попита непознатият. Акцентът му не беше столичен, вероятно дори не беше италианец.

— Да не съм бюро „Справки“? — презрително се усмихна старецът. Като всяка друга стока и информацията имаше цена и не трябваше да се дава безплатно. Може би човекът работеше за съпругата на госта на пансиона. — Изчезвай. Иди да задаваш въпросите си другаде или ми покажи полицейска значка.

Непознатият бръкна в горния джоб на работния си комбинезон, извади пистолет и го насочи към главата му.

— Ето я значката, дъртако. А сега питам още веднъж преди жалкият ти мозък да се разплиска във входа: виждал ли си този американец?

Старецът се уплаши. Беше виждал такива неща в американските филми по телевизията. И този човек може би беше американец. Нещо по-лошо, съдейки по начина, по който осакатяваше езика, можеше да е с италиански произход. При всеки случай да умре заради тайната на госта не влизаше в наема. Ако непознатият го оставеше жив и здрав и се разкараше, хотелиерът щеше да каже сто пъти благодарствена молитва в църквата.

Той кимна и посочи снимката на госта.

— Мислех, че е германец.

— Не ми пука какво мислиш — ядосано каза странникът. — Тук ли е сега?

Старецът усети, че пикочният му мехур се изпуска. Топлата урина се стече по краката му и изстина, когато попи в панталоните. Надяваше се, че мъжът с пистолета не е забелязал това. Щеше да отиде да се помоли в „Свети Петър“, макар че коленете го боляха от артрита — само този човек да се махне.

— Излезе няколко секунди преди да дойдеш. С жена.

Хотелиерът почувства, че премалява от облекчение, когато мъжът прибра оръжието в джоба на работния си комбинезон.

— Двойката на мотоциклета?

Собственикът на пансиона трескаво закима.

— Да, да. Те бяха. Тръгнаха към Флоренция.

Непознатият го изгледа подозрително.

— Откъде знаеш?

Ако не се беше вцепенил от страх, старецът би се сритал, че е казал нещо, което би задържало натрапника. Щеше да се затътри до „Свети Петър“ веднага щом този лош тип се махнеше.

— Видях цвета по краищата на пътната карта, която жената гледаше. Там беше показана само северната област между Рим и Флоренция.

Странникът присви очи.

— Имаш добро зрение за възрастта си.

Хотелиерът беше убеден, че е казал твърде много. Щяха да го намерят мъртъв в пансиона, където бяха вложени дългогодишните му спестявания. Не само щеше да се довлече до „Свети Петър“, но и щеше да вземе всичките пари, платени от проклетия американец, и да ги пусне в кутията за подаяния за бедните като благодарност за спасението си!

Мъжът с пистолета се завъртя на петите на работните си ботуши и остави стареца да гледа след него. Беше пощаден. И това беше хубаво. Ако негодникът беше стоял още малко, собственикът щеше да бъде принуден да му отнеме оръжието и да го застреля като американския полицай, когото беше видял във филма по телевизията. Какво каза ченгето? А, да. „Хайде, направи деня ми приятен.“

3.

Умбрия

Два часа по-късно

Докато се движеха по магистралата, Герта и Ланг минаха покрай група мотели, каквито имаше навсякъде във вътрешността на Америка, следваха върволица от камиони през модерната част на Орвието и накрая излязоха от главния път и поеха по-бързо.

Старата крепостна стена се намираше на равния връх на скално образувание, геоложко явление, което всеки жител на югозападна Америка би определил като високо планинско плато със стръмни стени. Движението не беше оживено. Туристите все още не бяха открили мястото, макар че огромният празен паркинг под главния площад издаваше стремежите на гражданите на Орвието.

Завивайки по тесните улици, Ланг подкара по Виа Маурицио и Пиаца Думо, където се извисяваше катедрала. Слънчевите лъчи танцуваха по фасадата на пищната сграда, образец на италианската готика. За разлика от по-известния град Тоскана на север, на площада имаше малко коли. Ланг спря и Герта преметна дългите си крака над седалката, за да слезе.

Двамата влязоха в нартекса на църквата и спряха на входа, докато очите им привикнат към сумрака. Пламъкът на свещите в страничните параклиси потрепваше и стенописите сякаш оживяваха. Някъде зад мястото на хора — подиумът, където напречният неф пресичаше централната част на катедралата — блестеше сияние.

На богато украсения олтар бяха наредени още свещи. На мъждукащата им светлина Христос сякаш се гърчеше на разпятието. Вдясно имаше ярко осветен параклис. Електрическите прожектори изглеждаха не на място в многовековната обстановка. Подът беше покрит с найлони. Навсякъде бяха разпръснати четки, ножове за маджун и шишета с боя, но дори бъркотията не можеше да отвлече вниманието от разкошно оцветените фигури, премятащи се надолу към ада — любимият на италианската стенопис Ден на Страшния съд.

Независимо дали беше рисуван от Микеланджело, Бернини или някой друг художник, сюжетът винаги напомняше на Ланг за късен петъчен следобед в бар за несемейни.

На скелето по средата на стената с изтерзаните души, осъдени на вечни мъки, или да спят сами, стояха трима мъже и разглеждаха едната фигура. Двамата бяха облечени в работни комбинезони, а третият беше в изпръскано с боя свещеническо расо.

— Отец Марчени? — извика Герта.

Мъжът в расото се обърна. Приличаше на някой от светците, изобразени в катедралата. Розовият му скалп беше увенчан с бели коси, които блестяха като ореол на ярката светлина. Той беше дребен, може би колкото собственика на пансиона, и горе-долу на същите години.

— Si?

— Говорите ли английски? — попита тя и засенчи очи, когато погледна към горната част на скелето.

Монахът поклати глава.

Герта заговори на италиански.

Марчени се усмихна и отговори, посочвайки някъде зад гърбовете им.

— Каза, че ще слезе след една-две минути, и с удоволствие ще разговаря с нас. Трябва да се наслаждаваме на изкуството в тази великолепна църква, докато чакаме.

Ланг не се интересуваше от религиозно изкуство, затова вместо да пусне монети в кутиите, където събираха средства за осветление на стенописите в параклисите, започна да се забавлява, като разчиташе епитафите на латински на паметните плочи на прелати и благородници, направили щедри дарения за катедралата. Гробовете на бедните несъмнено бяха забравени отдавна.

Може би смирените някога щяха да наследят земята, но тя няма да си спомня за тях.

Ланг се вгледа в малката стъкленица, вградена в олтара, и се опита да отгатне каква свещена реликва се съхранява там. Гвоздей от Светото разпятие или пръстът на Свети Павел?

Никога нямаше да разбере.

Герта го хвана за ръката.

— Отец Марчени идва. Ще пием кафе на площада.

Монахът предпочете вино.

Тримата седнаха в заведение само на няколко метра от масивните врати на катедралата. Герта и Марчени си размениха изтърканите клишета, характерни за началото на разговор между непознати.

Възрастният монах направи знак на сервитьора да му донесе втора чаша вино, а после каза нещо на Герта и погледна Ланг.

— Той иска да види снимката, която носиш — преведе тя.

Ланг му я даде.

— Кажи му, че искам да знам какво изобразява.

Марчени се вторачи във фотографията и после отговори.

Ланг нетърпеливо чакаше превода.

— Трима пастири гледат надгробен камък.

Ланг не се беше замислял за такова обяснение на загадъчната каменна структура.

— Коя е жената?

Старият монах изслуша превода на Герта и отговори, като се прекръсти.

— Светица, вероятна самата Дева Мария — каза Герта. — Наблюдава пастирите край гроба на Христос, преди Той да се възнесе.

Страхотно! Ланг беше дошъл чак дотук, за да чуе тълкувание на религиозен сюжет на картина, въпреки че гробът на Христос винаги се изобразяваше като пещера, от която може да бъде отместен камък. Разликата обаче едва ли си заслужаваше пътуването.

Той си спомни вица за двамата оцелели корабокрушенци, които плавали със спасителна лодка в мъглата. Изведнъж видели суша и човешки силует. „Къде се намираме?“ — попитал го единият. „В морето, близо до брега“ — отвърнал човекът. „Представяш ли си? — рекъл вторият в лодката. — Попаднахме на адвокат.“ — „Как разбра, че е адвокат?“ — учудил се спътникът му. „Ами отговорът му беше абсолютно точен и не означаваше нищо.“

Също като отговора на монаха.

Отец Марчени сигурно долови разочарованието му, защото извади лупа от расото си, присви очи, вторачи се в снимката и после отново се обърна към Герта.

— Надписът на надгробния камък е на латински и между думите няма разстояние, както са ги изписвали древните римляни.

— Това го разбрах и аз. — Ланг отново се почувства като в морето.

— „Et in Arcadia ego sum“ — бавно прочете отец Марчени с треперещ глас.

— Какъв е смисълът! — каза Ланг. — И „sum“, и „ego“ са в първо лице. „Sum“ означава „аз съм“, а „ego“ е местоимение в първо лице.

Герта го погледна сякаш му беше израснала втора глава.

Той сви рамене извинително.

— Латинският ми е нещо като хоби.

— Не знаех.

— Не беше свързано с връзката ни. Обикновено общувахме с пъшкания и стенания. Попитай добрия отец дали „sum“ и „ego“ не означават едно и също.

Герта го погледна гневно и продължи да разговаря с монаха. Той ръкомахаше оживено, сякаш ръцете му можеха да разкрият загадката.

Най-после Герта кимна и преведе.

— Втората употреба на първото лице единствено число е вероятно за подсилване на смисъла. Изразът може да се преведе като „аз съм също“ или „аз съм дори“ и в Аркадия, но значението е специфично. Може би художникът се е изразил алегорично, сякаш иска да каже „Аз съм и тук“, тоест, че смъртта присъства дори в Аркадия.

— Гробът на Христос е в Канада или в Гърция? Попитай го дали е възможно.

Преди да отговори на въпроса, монахът направи знак на сервитьора да му донесе още една чаша вино и се засмя, като отново размаха ръце.

— Художникът е французин, а французите прекалено се занимават с жени и вино, за да отдават значение на географската точност. Освен това Аркадия често е символ на пасторална идилия.

„Или на нещо друго“ — помисли Ланг.

Той пиеше кафе, защото трябваше да кара мотора обратно по тесния лъкатушещ път. Кафето му беше изстинало и той махна на сервитьора. Отец Марчени извади ъгломер и се залови да измерва снимката. Той я обърна на една стана и после наопаки, а накрая кимна и заговори на Герта.

— Това е не само снимка, но и карта.

Ланг забрави, че иска да притоплят кафето му.

— Карта? На какво?

Отново последваха размяна на реплики и жестикулации от страна на монаха.

— Много от старите картини представляват и карти. Пастирите държат тоягите си под ъгли, които образуват равностранен триъгълник. Виждаш ли? — Тя посочи. — Ако начертаем и третата страна, гробът ще бъде в центъра. Това означава, че картината или картата насочва наблюдателя към гроба, където и да се намира.

— Сигурен ли е?

Марчени закима енергично и постави ъгломера върху една от осите на снимката, а после върху друга.

— Сигурен е. Тоягите на пастирите, войнишките мечове и други линейни предмети често се използват като знаци. Не може да е случаен фактът, че двете страни на триъгълника са под геометрично правилни ъгли.

— Гроб между тоягите на двама пастири? — недоверчиво попита Ланг.

Герта поклати глава.

— Не. Виждаш ли дърветата, които се извисяват от планината на заден план? Ако продължиш линиите им, те също ще стигнат до гробницата. И онази назъбена дупка в планината е оградена с дървета. Отец Марчени твърди, че ако се намираш на това място и продължиш по права линия нагоре, както е показано на картината, ще стоиш там, където е гробът.

Монахът я прекъсна.

— Много е важно да се отбележи, че фонът не е същият, какъвто той си го спомня. Различен е от картината на Пусен, която добре познава. По онова време е било обичайно художникът да нарисува няколко подобни творби.

Всичко това не звучеше приемливо за Ланг.

— Иска да каже, че картината е нещо като карта за гроба на Христос в Гърция?

Герта отново заговори на италиански. Старият монах поклати глава, прекръсти се и посочи снимката, небето и накрая себе си.

— Не. Светият гроб се намира в Ерусалим и е празен от третия ден след разпъването на кръста, когато Христос е станал и се е възнесъл на небето. Гробницата на картината може да означава всичко — съкровище или място, където на някой му се е явило видение. Когато е бил рисуван оригиналът, символизмът е бил на мода, както и скритото значение, загадките и тайните карти. Ако знаеш къде са тези планини, вероятно в Гърция, може да разбереш какво символизира гробът.

Това вече беше малко по-конкретно от отговора, че си в морето.

— Ето защо са загинали сестра ми и момчето — каза Ланг. — Някой е искал да изключи възможността те да се досетят, че са видели карта, водеща към съкровище или към нещо, за което си заслужава да убиеш.

— Или да умреш — добави Герта. — Като онзи, който е скочил от балкона ти.

Тримата се умълчаха. Ланг се опитваше да проумее за какво би си струвало да се самоубиеш.

Марчени погледна с копнеж празната си чаша, стана и се поклони.

— Време е да се връща на работа — преведе Герта. — Мързеливите мазачи нямало да свършат нищо, ако не е там.

Ланг се изправи.

— Кажи му, че един еретик искрено му благодари.

Старият монах се усмихна, като чу превода, а после се обърна и прекоси площада.

Ланг седна и изпи остатъка от студеното си кафе.

— Някой полага големи усилия никой да не живее достатъчно дълго, за да разбере смисъла на картината.

Герта тревожно огледа площада.

— По-добре си гледай задника, както се изразявате вие, американците. — Тя се намръщи. — Между другото, как го правите, без да си изкълчите кръста?

4.

Орвието

Мотоциклетът се спускаше надолу по хълма. Тесният планински път се виеше отпред като черна лента. Беемвето оставаше стабилно, докато Ланг удряше спирачки, сменяше скорости и подаваше газ на завоите. Съчетанието от прецизната инженерна изработка и мястото, където можеше да изпробва възможностите на мотора, погълна вниманието му. Дори забрави, че Герта е увила ръце около него и е притиснала гърди до гърба му.

Край шосето нямаше предпазни перила. Тук-там вдясно се виждаха върхове на дървета и покривите на града далеч долу. Гледката към умбрийската долина беше ясна и приличаше на шарена черга от различни оттенъци на зеленото, простираща се до мъгливите възвишения на хоризонта. Голяма птица с разперени крила се спусна над нивите и топлите минерални извори. Ланг си помисли, че в момента е волен като нея.

Вляво Орвието постепенно чезнеше зад крепостни стени. Накрая от града не се виждаше нищо, освен облак прахоляк и камъни.

Нямаше представа какво помрачи удоволствието от деня, пейзажа и компанията. Знаеше само, че се изненада на една от правите отсечки на пътя, когато видя голям камион в огледалата за обратно виждане на мотоциклета. Товарът зад кабината беше покрит с брезент, чиито краища се развяваха на вятъра.

Откъде се беше появил? Или Ланг беше погълнат в шофирането, или камионът се движеше твърде бързо по криволичещия път с много завои.

Ланг навлезе в десен завой и се приготви за следващата остра извивка наляво. Камионът се приближаваше. Каросерията се наклони силно и едва не се преобърна. Не се чу изсвирване на спирачки. Може би шофьорът беше пиян или спирачките бяха отказали. Никой трезвен и разумен човек не би рискувал да излети от пътя, където разстоянието между асфалта и бездната беше толкова малко.

Ланг потърси отбивка или по-широко място между шосето и планинския склон, но не видя. Вдясно зееше пропаст, а вляво се издигаше отвесна скала. Нямаше къде да избяга.

По гърба му полазиха ледени тръпки. Камионът настигаше мотора.

Беемвето направи десен завой, пое по права отсечка, дълга около двеста метра, и се отдалечи от камиона. В огледалото за обратно виждане Ланг забеляза емблемата на „Пежо“ на решетката му. Въпреки свистенето на въздушната струя той чу, че шофьорът превключи на по-висока скорост.

Кретенът нямаше намерение да намалява.

Ланг потупа Герта по крака и посочи назад. Тя изруга на немски и се вкопчи по-силно в него.

Неочаквано калникът изтрещя и мотоциклетът се разтресе. Ланг сви мускули, реагирайки на удара. Копелето възнамеряваше да ги прегази!

Как го бяха открили? Как беше възможно да разберат, че е отишъл с мотор до Орвието? Ланг прогони въпросите от съзнанието си. В момента трябваше да внимава да не ги блъснат и да ги изхвърлят от пътя.

Ако стигнеше пръв до следващия завой, камионът или щеше да бъде принуден да намали скоростта, или да рискува да излети от шосето поради центробежната сила. Жалко, че Ланг не караше по-бърз мотор.

Той усети, че масивната предна броня на пежото е на сантиметри от задното колело на беемвето, и рязко свърна, за да навлезе в завоя под права линия. Скоростта изтласка мотора към лявата лента, далеч от осевата линия. Ако насреща идваше нещо, щяха да се сблъскат челно. Налагаше се обаче да поеме този риск, ако не искаше камионът да ги смаже.

Те профучаха през сянката на хълма и с облекчение чуха свистене на въздушни спирачки, когато отново излязоха на слънчевата светлина. Бяха се отдалечили стотина метра.

Ланг пак увеличи скоростта. Ръкохватките се навлажниха от потта му и ръцете му се плъзгаха. Съжали, че не беше намерил ръкавици.

В огледалата за обратно виждане само след секунда грозната муцуна на камиона се появи зад завоя като звяр, дебнещ плячка. Ланг се опита да си припомни пътя и колко остава до равнината. Ако успееха да стигнат до равна отсечка, пежото щеше да изгуби инерцията си по склона и щяха да го оставят далеч назад.

Ако.

Камионът отново ги настигна. Двигателят му победоносно бълваше пушек. Мотоциклетът не можеше да се движи по-бързо.

Герта се размърда. Сигурно знаеше, че движението й ще наруши равновесието на мотора и може да ги запрати в празното пространство. Ланг изпита желание да се обърне и да й изкрещи да седи мирно, но не можеше да си позволи дори за миг да откъсне очи от пътя.

Той усети, че ръката й се вкопчва в гърдите му — тя изглежда се навеждаше. Господи, сега ли намери да рови в чантите на седалката и да търси нещо, което може би е забравила да вземе!

В периферията на едното огледало Ланг видя как тя се изправи на задните стъпенки и се обърна към камиона. Нарушаването на аеродинамичната форма на беемвето и допълнителното съпротивление на изправеното й тяло предизвикаха вибрации в предната част на мотоциклета. Ако не трябваше да се бори да овладее управлението, Ланг би рискувал и би махнал едната си ръка от кормилото, за да я накара да седне.

Не че това имаше значение. Решетката на камиона приличаше на хромирана уста, готова да се отвори и да ги погълне. И Ланг не можеше да направи абсолютно нищо.

Изведнъж се разнесе двукратен пукот, заглушен от силния вятър и от каската му. Спукана гума! Той предположи, че мигновено ще загуби контрол върху управлението при високата скорост, но се чуха още три приглушени звука, наподобяващи плясване с ръце. Беемвето се клатеше, защото Герта се беше изправила на пътя на въздушната струя.

Той погледна в огледалата и видя, че камионът бързо изостава. Слънцето се отразяваше в милиони искри върху строшеното предно стъкло. Ланг гледаше изумено как пежото описва все по-широки кръгове, докато накрая с пронизително изсвирване на гуми излетя от пътя като огромна ракета. За миг сякаш увисна в празното пространство, и после носът му се насочи надолу и бездната го погълна като душите на фреската в катедралата в Орвието. На Ланг му се стори, че шосето се разтресе от поредицата удари в скалата, докато камионът падаше.

Герта седна и уви ръка около кръста му. Ланг усети мирис на кордит, който вятърът отнесе след миг, и разбра какво се е случило.

Склонът постепенно се изравни и пътят се разшири. Ланг отби встрани, спря и извади ключа от стартера на мотора. Нито той, нито Герта помръднаха или казаха нещо. Горещината от цилиндрите се просмукваше в кожените им дрехи, докато двигателят се охлаждаше с припукване.

Ланг най-после свали каската си и се обърна към Герта, която разкопча нейната.

— Бях забравил, че през осемдесет и седма спечели състезанието по стрелба в Агенцията. Доколкото си спомням — и с пистолет, и с пушка.

Тя се усмихна престорено скромно, сякаш й беше направил комплимент за нов тоалет.

— И през осемдесет и осма, и през осемдесет и девета. След това престанах да се състезавам.

— Къде е пистолетът?

— Хвърлих го долу заедно с Schweinhund27 в камиона. Когато полицаите намерят останките, ще започнат да разпитват всички в района. В предното стъкло има дупки от куршуми. Не исках да имам оръжие в себе си.

— Чист ли е пистолетът?

Герта се наведе и огледа грима си в огледалата на мотоциклета по-скоро като девойка преди първия си бал, отколкото като човек, който току-що е стрелял по-добре и от Джеймс Бонд.

— На Агенцията е. С ръкавици съм и не оставих отпечатъци, нито следи от барут по ръцете си, които може да бъдат открити с парафин. Трябва само да се отърва от резервния пълнител в чантата на седалката.

— Да се върнем ли да видим какво е станало с шофьора?

Тя се обърна и унило погледна напуканото фибростъкло на задния калник на беемвето.

— И властите да довтасат, докато се мотаем там? Мисля, че едва ли ще повярват на обясненията на международен беглец.

Ланг се замисли.

— Може да разберем кой е бил.

— Ако съблечеш кожените си дрехи и ги сложиш в багажника, аз ще отида сама. Ченгетата няма да свържат жена с такава стрелба. В края на краищата, те са италианци. Ще решат, че е опит за отвличане. Ще видя дали шофьорът има документи за самоличност и ще се погрижа да не каже на никого какво се е случило.

Герта потегли. Докато я гледаше, Ланг си помисли, че Киплинг трябва да е познавал някого като нея, след като е написал, че при някои видове женските са по-смъртоносни от мъжките.

5.

Магистрала Умбрия

Тридесет минути по-късно

Ланг чакаше на едно от местата за почивка, с които беше осеяна магистралата. Островите с бензиностанции, кафенета и тоалетни бяха същите като по пътищата в щата Ню Йорк или по Флорида Съншайн Стейт Паркуей. Защо Америка изнасяше само лошият вкус? Той имаше теория, че някой ден цяла Европа ще прилича на Канзас или по-лошо — на Калифорния. При тази перспектива как беше възможно някой да е привърженик на глобализма?

Ланг се замисли за нещо друго, случило се през деня. Капучиното пред него беше входният му билет, цената, която трябваше да плати, за да седне в бара. Кофеинът не го зареди достатъчно с енергия, защото се загуби в прилива на адреналин, който едва сега започваше да спада. Как беше живял толкова дълго без тръпката, предизвикана от опасността? Макар че работата му в Агенцията не включваше рисковани ситуации, престрелки и скоростни преследвания, все пак беше вълнуващо да планира тайното прехвърляне на политически имигрант през охранявана граница. Дори предугаждането на следващия ход на шахматната дъска на Европа носеше трепет преди червеният цар и пионките му да бъдат изметени от игралното поле.

След това очакваше само словесни дуели в съдебната зала — стилизирано като представление на театър Кабуки. В момента играта му липсваше повече, отколкото предполагаше. Бързото развитие на събитията и предизвикателството бяха избледнели в спомен, обагрен в носталгия, докато се занимаваше с потискащото еднообразие на юридическото образование и практика. Навремето промяната изглеждаше повече от плавна. Беше сигурен, че ще се прибира у дома всяка вечер, вместо непрекъснато да дава неизпълнени обещания на съпруга, обезумяла от тревога при поредната новина, че ще отсъства за неопределено време.

Доун вече не беше жива и Ланг беше въвлечен в игра с по-висок залог, отколкото би предпочел. Дори червените, онези заплашващи света орди от безбожници комунисти, причината за съществуването на Агенцията, не бяха фанатици. Е, поне онези, които познаваше. Не беше чувал за противников агент, изгарящ от нетърпение да умре за марксизма, като муджахидин, готов да пожертва всичко в името на Аллаха. Членовете на неизвестната групировка или „те“, както несъзнателно беше започнал да ги нарича, бяха фанатици като опасани с експлозиви арабски терористи. Мъжът, който искаше да го убие, се беше втурнал, за да скочи през балкона и да се срещне със създателя си, вместо да рискува да го заловят. Шофьорът на камиона не можеше да очаква да оцелее при високата скорост по виещия се път. Единствената му надежда беше да вземе със себе си двамата мотористи там, където мислеше, че си заслужава да отиде.

Защо? В името на какво?

За Ланг подобен фанатизъм загатваше за религия или по-вероятно секта. Историята беше пълна с мрачни примери. Исмаилитският орден на асасините или хашишините, които бяха посрещнали кръстоносците с ножове през нощта, индийската религиозна секта на тайните удушвачи на имперска Англия, японските камикадзе, умиращи за техния император бог.

Обясненията на отец Марчени му подсказаха идея защо „те“ може да искат картината и да убиват заради нея. Някъде можеше да е скрито съкровище и Пусен беше нарисувал ключа към местонахождението му. Ланг обаче не беше чувал за мъченици, в името на материално богатство. Хората умираха за каузи, идеи или отмъщение. Но за земно богатство, което никога нямаше да притежават?

От друга страна, старият монах не беше казал, че картината е карта за пиратско злато, заровено съкровище или нещо подобно. Но защо инак си заслужаваше да убиеш заради картина, която дори не пресъздава точно оригинала? Дали беше идеология?

Какво? Свещеният граал?

Ланг беше сигурен за някои факти. Преследвачите му искаха картината и възнамеряваха да премахнат всеки, който можеше да научи тайната им, по всяка вероятност свързана с местонахождението на нещо изключително ценно за тях. Той беше заинтригуван какво би могло да представлява това. Разкриването му можеше да го доведе до убийците на Джанет и Джеф и до онези, които се опитаха да убият и него. Сега, след като знаеше, че картината крие някаква тайна, Ланг трябваше да разбере кой пази истината. И защо.

Той имаше план.

В препълненото помещение настъпи тишина, когато Герта влезе и седна на свободното място до него. Високата метър и осемдесет красавица в кожени рокерски дрехи очевидно не беше обичайна гледка. Без да обръща внимание на очите, които следяха всяко нейно движение, тя запали цигара и направи знак на бармана, посочвайки чашата на Ланг — и Герта искаше капучино.

Ланг беше готов да се обзаложи, че барманът не е обслужвал никого толкова бързо.

Разговорите се подновиха и той се усмихна.

— Появата ти беше смайваща.

Герта дръпна дълбоко от цигарата и отговори през мъглата от тютюнев дим.

— Ще го преживеят.

Ланг нетърпеливо зачака да му разкаже какво е открила. Тя отпи от кафето.

— Е?

Герта бръкна в джоба си и извади сребърна верижка със същия медальон, какъвто Ланг беше видял в Атланта — четири триъгълника, които се срещат в центъра на кръг.

— Нямаше документи, нито портфейл.

— Предполагам, че е бил…

— Мъртъв. Знакът говори ли ти нещо?

— Същият носеше и мъжът, който нахлу в апартамента ми.

Герта угаси цигарата и прибра верижката в джоба си.

— Би било по-лесно да използва пушка, отколкото камион. Имаш ли предположения защо се опита да ни прегази, вместо да ни застреля иззад някое дърво?

Ланг не изгаряше от желание да поставя под съмнение мъдростта на решение, благодарение на което бяха останали живи.

— Може би е имало причина да загинем в пътно произшествие.

Тя сви рамене, сякаш въпросът нямаше значение.

— Мъртвите са си мъртви. Но ние не сме. Какво ще правим сега?

— Трябва да напусна Италия и да отида в Лондон.

— Няма да е лесно. Снимката ти сигурно вече е в ръцете на всички полицейски сили в Европа.

Герта имаше право.

— След въвеждането на Общия пазар по границите няма охрана. — Ланг направи знак на бармана да им даде още две кафета. — Ако мога да се кача на самолет на летище, където не пристигат и не заминават полети извън Европа, там няма да има проверки на митническите и имиграционните власти. Ще трябва да се тревожа само да не ме познае някое ченге на летището и малко по-свястна маскировка ще реши проблема.

— Но ще трябва да покажеш паспорта си, за да се качиш на самолета.

— Мисля, че се сещам за някой, който…

Тя се огледа, опасявайки се да не чуят разговора им.

— Да, гравьорът зад бижутерския магазин на Виа Гарибалди. Ако сме двамата, маскировката ти ще бъде още по-убедителна. Полицията не търси двойка.

— Благодаря, но не искам да те излагам на риск.

— Риск! — Герта повдигна вежди в недоумение. — А какво беше онова на пътя? Английско чаено парти?

— Ако искаш да ми помогнеш, виж дали не познаваш някой в „Наука и технологии“, който може да ми направи маскировка.

„Наука и технологии“ беше Второ управление в Агенцията и екипираше агентите шпиони с всичко — от радиопредаватели, които се събират в тока на обувката, до чадъри, изстрелващи отровни стрели.

Герта се вторачи в чашата си.

— Или ще дойда с теб, или няма да получиш помощ от мен. Няма да ти съдействам да те убият.

Ланг се замисли върху новото развитие на нещата. Герта не беше невинна млада дама, изпаднала в беда, за която постоянно трябваше да се тревожи. Беше го доказала. И все пак…

— Гравьорът е в затвора за фалшификации — прекъсна мислите му тя, сякаш отгатна, че той преценява възможностите си за избор.

— Много си убедителна. Можеш ли да получиш помощ от „Наука и технологии“, ако все още правят такива неща?

Герта изпи остатъка от кафето си и направи гримаса от горчивината на утайката.

— Да, хората в отдела могат да ти осигурят такава маскировка, че и родната ти майка не би те познала. Но едва ли ще помогнат на бивш техен служител да се укрие от полицията. Освен това трябва да се попълват формуляри за реквизита, за разрешение…

Като всеки клон на правителството, Агенцията се управляваше с усърдно писане на доклади и бюрокрация. На служителите като Ланг се разрешаваше да се оттеглят без правото отново да заемат предишната си длъжност. Изключение правеше Първо управление „Администрация“, където бюрократите бяха в изобилие като хлебарки. И също като насекомите, служителите там оцеляваха от всичко — съкращения на бюджета или ядрена атака. Чиновниците изискваха безкрайни формуляри, за да оправдаят съществуването си.

— Не си заслужава труда — съгласи се Ланг. — Все още си спомням как да се маскирам така, че да не ме познаеш.

— С или без дрехи?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще ми трябват пари. Всъщност доста, защото не мога да използвам кредитната си карта. Тегленията от сметката ми лесно може да бъдат проследени. Ще се нуждая и от дрехи и други лични принадлежности, тъй като моите неща са в пансиона. Няма да е разумно да се върна там. Остават паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти и така нататък. Можеш ли да набавиш всичко това?

— Стига да проумееш, че ще дойда с теб.

— Бива те да се пазариш!

— Правя го заради твоята безопасност. Както казах, не можеш да си видиш задника.

— И ще тръгнеш ей така?

— Периодът на отпуските наближава.

Ланг знаеше кога е претърпял поражение и каква е цената на стратегическото отстъпление.

— Добре. Иди в квартирата си в Рим и вземи каквото ни трябва. Само не забравяй, че съм те предупредил. Това не е военна игра.

Герта се усмихна мило и заговори с мелодичен южняшки акцент, имитиран предимно от хора, които не са ходили по̀ на юг от Вашингтон.

— Ах, скъпи, това е най-любезната покана, която съм получавала!

Той дори не се опита да отгатне какво би отговорил Рет Бътлър от „Отнесени от вихъра“.

Още преди слънцето да достигне зенита си, жегата принуди Гийом от Поатие да махне наколенниците и металните пластини на краката си28 и да остане само по нагръдник и налакътници29 над ризницата. Над всичките му бойни доспехи беше бялата мантия, която се развяваше около него като облак.

Той не показа неудобство, докато ни разказваше за трудностите в сраженията с ненавистните турци и за запустелите, безводни и необитаеми земи. Там Гийом от Поатие и другарите му не намерили манната небесна, с която Господ дарявал юдеите в дивата пустош, а бодливи растения с малко влага и хранителни качества. Изяли няколко от конете си и затова оставили катапулта30, тарана, обсадните стълби и други бойни принадлежности в пясъка.

Оръженосецът му, млад мъж, няколко години по-голям от мен, се казваше Филип. И той не помнеше семейството си, защото от малък беше отгледан от рицарите тамплиери.

Влачехме се върху тежко натовареното муле в прахоляка след жребеца на Гийом от Поатие. Филип ме забавляваше с разкази за екзотични земи, за каквито не бях чувал. Той беше заедно с господаря си от пребиваването им в Кипър и беше споделял трудностите на пътуването оттам. Два пъти ги бяха обсаждали пирати от Африка и два пъти ги бяха спасявали вярата им и вятърът, изпратен от Бога.

Рискувайки да си навлека греха лакомия и ненаситност, аз разпитвах Филип отново и отново за храната и жилищните условия. Той потвърди думите на господаря си. Два пъти на ден поднасяли месо и братята — независимо дали били рицари, оръженосци или други — спели на дюшеци, напълнени със слама, която сменяли всяка седмица. Наблизо имало поток, където се къпели, ако времето е хубаво. Вероятно тогава се увлякох толкова много по разкоша, който ме чакаше, че едва не забравих задачата си да служа на Бога, а не на личните си желания. И сигурно за това трябва да бъда наказан.

Поехме нагоре по планината Сан Джулиано — името предвещаваше добро, защото на местния диалект беше почти същото като на нашия рицар31. На върха се намираше град Ерис, ограден от крепостни стени, построени от норманските крале32. Там пренощувахме в манастир, подобен на онзи, който бях напуснал. Бях толкова омаян от обещанията за предстоящото, че останах разочарован както никога дотогава през живота си.

Местата за богослужение и размисъл ми опротивяха и с нетърпение очаквах повечерието да свърши, за да се приближим с още един ден до Бургундия. Отново потеглихме по тъмно.

Утрото все още не беше достатъчно ярко, за да освети пътя надолу по планината. Пътеката беше тясна, криволичеше и беше невъзможно да се види следващият завой. Радвах се, че яздя муле — то далеч превъзхождаше трудноподвижните коне, които трябваше да водим внимателно, за да не стъпят накриво и да паднат в долината.

Бяхме изминали едва дузина фурлонга33 от градската порта, когато на един завой срещнахме мъже. Дори на утринната светлина видяхме тоягите34 в ръцете им. Въпреки уединения си живот аз знаех, че по пътищата мъже без животни или жени по всяка вероятност са злосторници, а не обикновени пътници.

Сграбчих броеницата на врата си и започнах да се моля за намесата на Свети Кристофър, защото макар да нямах нищо за крадене, бях чувал, че такива хора обикновено оставят жертвите си мъртви или полуживи. Всъщност не е ли това поуката от притчата на нашия Бог за добрия самарянин?

Оскъдната светлина и коварният път попречиха на разбойниците да видят, че сред нас има рицар в пълни бойни доспехи.

Докато те се приближаваха, Гийом от Поатие обърна белия си жребец и в тръс се върна при нас. Беше спокоен, сякаш отричаше, че му предстои да влезе в бойна арена35. Той извади големия си меч от багажа, завързан на гърба на един от конете, които едва-едва се влачеха зад нас, и вдигна щита си. И така — с меча в едната ръка и щита в другата — Гийом от Поатие обърна коня и препусна към злосторниците.

— Да бъде Божията воля! — извика той, докато трополеше надолу по тясната пътека.

Както след малко щях да се уверя, пешаците, въоръжени само с тояги и къси ножове, изобщо не са достоен съперник на рицар на кон.

Негодниците предугадиха каква ще бъде съдбата им и се разпръснаха, обречени от собствения си избор на място за нападение. Нямаше къде да избягат, освен надолу по пътя или да скочат в пропастта и да намерят смъртта си.

Нашият рицар се изправи на стремената, замахна с огромния си меч и отсече главата и раменете от тялото на единия мъж, който направи една-две крачки и се строполи в море от собствената си кръв. Следващият сподели участта на другаря си. Другите двама се хвърлиха в бездната, за да не бъдат заклани като прасета.

Бях виждал хора да умират от треска или просто по Божията воля, но не бях гледал как душите си отиват от този живот с толкова много кръв. Въпреки че мъжете ни мислеха злото, аз се терзаех, че наблизо няма свещеник, който да им даде последно причастие. Измънках някаква молитва за разбойниците с надеждата да предпазя душите им от вечни мъки — отмъщение, каквото никой християнин не желае дори за злите си врагове. В края на краищата, всички ние сме деца на нашия Бог Иисус на небето.

Ако в главата на Гийом от Поатие се въртяха подобни мисли, той не го показа с нищо, а отново се изправи на стремената и ни направи знак с меча да се приближим.

— Добре ли сте, милорд? — попита Филип.

Гийом от Поатие се изсмя и му подаде с дръжката напред окървавения си меч.

— Слава богу, колкото добре може да се чувства човек, който току-що е изпратил негодници на полагащото им се място в ада. Трябва да побързаме да намерим и останалите, защото бивакът им сигурно е наблизо.

Нямам представа защо мислеше така, а и не беше моя работа да оспорвам преценката на Божи рицар. Когато земята стана равна, усетихме мирис на пушек. В небето, вече яркосиньо от пълната утринна светлина, се виждаше струя дим. В края на пътя Гийом от Поатие ни направи знак да не вдигаме шум и ни поведе в гора, която беше толкова гъста, сякаш отново беше паднал здрач.

Скоро стигнахме до поляна. Няколко мизерни колиби от клони бяха скупчени около огъня в средата, където се печеше сърна, открадната от местния земевладелец. Разбойниците се хранеха много по-добре от Божиите служители.

Около огъня седяха и няколко жени. Някои кърмеха бебета. Мъжете бяха стари или сакати, несъмнено в резултат от разбойническия живот. Щом видяха нашия рицар, те се разпръснаха като ято яребици и се прибраха в грубоватите си подслони.

Гийом от Поатие реши, че е под достойнството му да хукне да ги гони. Той се наведе, взе горяща главня от огъня и подпали копторите. Докато се отдалечавахме, ние чувахме писъците на обхванатите в пламъците хора.

— Сър — рекох аз, — разбирам защо прогонихте онези, които искаха да ни ограбят, но не е ли нехристиянско да запалвате онези, които не ни сториха зло?

Той наклони глава на една страна и потърка брадичката си.

— Невинните помагат на злодеите. Те са зли същества, крепостни селяни, избягали от господаря си, и правят пакости на пътници като нас. Унищожаването им не е нищо повече от убиването на вредители в хамбар.

Думите му не съответстваха на моето разбиране за Божието учение, че сме братя дори с най-низшите от нас. Но аз бях млад и невеж и се намирах в компанията на човек, сражавал се и раняван за Христос, затова смених насоката на въпросите си.

— Но, сър, вие не погледнахте в очите им! — продължих аз, спомняйки си неговата забележка за раната му. — Те умряха в колибите си. Опекоха се като погачи.

Той кимна и се усмихна.

— Имате добра памет, братко. Но всяко правило има изключения. Хората в колибите умряха от огън, един от четирите Божи елемента.

Знаех, че четирите елемента са огън, вода, въздух и земя, но нямах представа какво общо имат с убиването. Бях се отдал на греха възгордяване и се засрамих да призная невежеството си.

След няколко часа влязохме в град Трапани. На гръцки името означава „сърп“ заради пристанището с форма на полумесец. Както споменах, дотогава не се бях отдалечавал на повече от един ден път от родното си място. Разбира се, бях чувал за морето, но съвсем различно е да го видиш. Бях мислил за водите, по които е вървял Иисус и където са ловили риба апостолите му, но не знаех какво точно представлява. Срамувам се да го призная, но въображението ми явно беше толкова бедно, че не можех да си представя нещо толкова наситено синьо, бурно и огромно. Бях свикнал с хълмовете и планините, дърветата и потоците, но сега сякаш видях самия край на земята.

За пръв път видях и кораби, грамадни каруци, плаващи по водата с големи бели платна — достатъчно плат, за да се увие манастирът, където бях живял. Стори ми се, че има хиляди плавателни съдове, наредени гъсто един до друг, докато се издигаха и снишаваха с всеки дъх на необятното море36. Казаха ми, че безчислената флота принадлежи на тамплиерите. Те платили откуп на венецианците да напуснат Свещената земя и решили да си купят собствени кораби37. Рицарите, които не го бяха сторили, се бяха събрали там, за да потеглят към храмовете си.

Няколко дни чакахме попътен вятър, за да ни заведе на север по крайбрежието на Италия, към Генуа, и после до бреговете на Бургундия. Но дори размерите на корабите в сравнение с безкрайността на морето и моята вяра не ме спасиха от притеснения. Признавам за своя слабост и недостатък, че не бях в състояние да се утеша с мисълта, че Божията воля ще пребъде.

Докато бяхме в Трапани, аз установих, че не само Гийом от Поатие е различен от бедните монаси в манастира, който бях напуснал. Всичките му братя тамплиери живееха добре. Макар че не е работа на човека и единствено Бог може да съди, аз забелязах, че скромността и бедността не бяха сред техните качества. Тамплиерите изпиваха огромни количества неразредено с вода вино, което бързо осъждаха като по-лошо от вината, произведени в други региони, и бяха безпътни и разпуснати в навиците си. Хазартните игри бяха нещо обичайно за тях като молитвите, както и разказването на истории, в които главен герой беше разказвачът, и всеки се изкарваше по-голям храбрец от другия.

Научих, че много от правилата на папската власт не важат в Ордена на тамплиерите. Очевидно в това се коренеше изпадането им в немилост, което беше пагубно, макар и не толкова зрелищно като падението на Сатаната от небето.

1.

Атланта

Същият ден

Морс се беше прегърбил на стола и четеше поредния факс, този път от архивите на Отдела за отбрана в Сейнт Луис.

Райли наистина беше служил в периода, който бе казал, и между седмия и осмия му шиен прешлен беше заседнал куршум. Ако Морс разбираше правилно медицинския жаргон, преглеждащият лекар беше възприел начина на мислене „ако няма да се счупи, не го оправяй“. Хирургичният опит да се извади куршумът можело да засегне нерв с дълго име. В това имаше логика.

Морс стана толкова внезапно, че краката на стола му се треснаха в сивия килим. Детективът в съседния кабинет отмести очи от компютъра и го погледна гневно.

— Седмият? Осмият? — измърмори Морс, а после вдигна телефонната слушалка и по памет набра номера на съдебната медицина.

Първият човек, с когото разговаря, потвърди подозренията му. Нямаше осми шиен прешлен. След седмия започваше гръдният кош.

Грешка?

Може би.

Той бръкна в джоба на сакото си, преметнато на облегалката на стола, и извади тефтерчето си. Не след дълго намери номера на кантората на Райли. Ако секретарката на адвоката му окажеше малко съдействие…

2.

Атланта, кабинетът на Арнолд Краузе, доктор по медицина

Морс мразеше да посещава лекарски кабинети, дори когато не беше пациент. Изпокъсаните стари списания и евтините мебели бяха неприятни като думите на жената в приемната „Лекарят ще ви приеме след малко“ — неизменно и бодро дадено обещание, което рядко се изпълняваше. Морс имаше теория, че някъде съществува училище, където рециклират пациенти с лоботомия, за да работят в лекарски приемни.

Полицейската му значка обаче промени нещата. Едва му остана време да седне и да вземе брой на „Пийпъл“ отпреди един месец, когато го поканиха в кабинет, облепен с дипломи и сертификати.

— Арнолд Краузе. — В стаята влезе нисък мъж в бяла престилка, заобиколи го, застана зад бюрото и протегна ръка. — Разбрах, че се интересувате от медицинския картон на господин Райли.

Морс усети нервността, която повечето хора изпитват при среща с полицаи.

— Точно така, докторе. В Джорджия няма конфиденциални отношения между лекар и пациент…

Краузе се настани на кожения стол зад бюрото и плъзна кафява папка и голям плик по лакирания махагон.

— Знам, но не даваме медицинските картони без призовка по съдебно дело. Ако обаче разследват някого от пациентите…

Детективът седна на креслото срещу бюрото и започна да прелиства папката.

— Благодаря ви, че не държите на формалностите.

— Опитваме се да съдействаме на органите на реда — отвърна лекарят, изпитателно наблюдавайки къде Морс е насочил вниманието си.

Морс прочете бележките за прегледа през есента. Здравето на Райли изглеждаше цветущо. Той нетърпеливо отвори плика и изсипа на бюрото рентгенови снимки. Вдигна ги една по една към светлината от единствения прозорец в кабинета, докато намери онази, която търсеше, и я даде на Краузе.

— Това е вратът, нали?

Лекарят завъртя стола си и сложи снимката на вграденото в стената светлинно табло. Неоновата светлина примига и се включи.

— Да, долната част на шийния дял. Снимката е на гръдния кош.

Беше очевидно, че Краузе едва сдържа желанието си да попита защо Морс иска да знае това.

Детективът не обърна внимание на неизречения въпрос.

— И в шийния дял на господин Райли няма заседнали чужди тела, нали?

Лекарят се намръщи.

— Чуждо тяло? Например…

— Куршум.

Краузе видимо пребледня.

— Куршум?

Морс се наведе напред.

— Да, ако там има куршум, щяхме да го видим, нали?

Краузе кимна.

— Със сигурност. Но защо…

— При прегледа на господин Райли не сте виждал белег? Следа от огнестрелна рана или от изваждане на куршум?

Лекарят поклати глава.

— Не, нищо. Но защо…

Морс стана и протегна ръка.

— Много ми помогнахте, докторе.

Краузе предпазливо пое протегнатата ръка, сякаш мислеше, че може да се счупи.

— Смятате, че господин Райли е бил прострелян във врата?

— Някой наистина мисли така — отвърна детективът и тръгна към вратата.

3.

Атланта, паркингът на медицинския център „Пиедмонт“

Морс даде няколко банкноти и вратата за излизане от паркинга се вдигна. Беше един от редките мигове, когато не преброи рестото. Мислеше за раната, която беше вписана в служебното досие на Райли, но не бе отбелязана при прегледа.

Нямаше нищо против човек да си измисли военна кариера. Мнозина го правеха и лъжеха, че са участвали в сражения, а всъщност не се бяха приближавали до враг, нито дори до офицерски клуб. Или твърдяха, че са били на военна служба, а не бяха носили униформа от дните си на бойскаути. Никога обаче не беше виждал самите военни да фалшифицират досиета.

Защо биха го сторили?

Морс замислено си играеше с климатика на служебния форд без опознавателни знаци и направи гримаса, когато от отдушниците започна да повява топъл въздух. Той въздъхна и смъкна стъклото.

Биха го сторили, защото господин Райли не е бил морски пехотинец, дори не е служил във Флотата, и някой предпочиташе миналото му да не бъде разглеждано подробно.

Това беше единственото обяснение, до което стигна детективът.

Той отново направи гримаса, този път при мисълта, че е отворил кутията на Пандора. Ако някой безименен безлик бюрократ беше скалъпил фалшиво минало на Райли, истинското му минало по всяка вероятност се криеше под огромния и неясно очертан чадър, известен като национална сигурност. С една дума, господин Райли беше привидение.

В такъв случай не му е била нужна причина да убива Халвърсън, нито да изхвърля през балкона другия тип. Някой във Вашингтон може би беше решил, че портиерът е агент на терористична клетка, и му бе заповядал да го убие. Или че предполагаемият крадец е зет на Осама бен Ладен.

Морс удари спирачки. Едва не мина на червен светофар.

Национална сигурност или не, хората не се измъкваха безнаказано, ако са извършили убийство. Не и когато Морс работеше по случая. Смяташе да докладва за подозренията си на федералните власти, за да ги накара да бъдат по-бдителни в международен мащаб. Вероятно те щяха да съумеят да изкопчат нещо от агентите под прикритие и шпионите, да разберат кого познава Райли в Рим и къде може да се крие.