Тайната на „Пегас“

1.

Лондон, Пикадили.

05:30 ч.

Вътрешният часовник на Ланг го събуди. За миг изминалият ден му се стори мимолетен като съня, който вече не си спомняше. „Пегас“ и тамплиерите бяха само кошмар, който можеше да изчезне като дим. Джанет и Джеф бяха в дома си в Атланта и се приготвяха за работа и училище. Ланг трябваше да провери електронния си бележник, за да види какви са задачите му през деня.

Женското ухание в стаята и сладко-киселият вкус на мазната китайска храна от предишната вечер бяха по-осезаеми. Реална беше и болката в ръката му от удара в стомаха на мъжа.

Ланг беше заспал, без да си направи труда да се съблече. Раздърпаните му дрехи и наболата брада не показаха предпочитания от него образ, когато се погледна в огледалото над тоалетката. Той почука на вратата на банята между двете стаи. Никой не отговори. Едва ли някое от момичетата на Нели беше станало в този ранен час. Ланг заключи отсрещната врата и се съблече. Имаше усещането, че дрехите са се превърнали във втора кожа на тялото му. Пусна душа и нагласи температурата на водата. Ароматът на цветя на сапуна беше твърде силен за него, но въпреки това пречистващ и освежителен.

Докато горещата струя масажираше гърба му, Ланг състави план как да мине през Лондон, международната граница и френските градове и села. Беше готов да се обзаложи, че британските железопътни гари и летища се наблюдават.

Той се изкъпа и с лека погнуса се избърса с единствената хавлия, която вонеше по-лошо и от сапуна. В шкафчето над мивката намери малка розова самобръсначка. Опитвайки се да не мисли на кои места на тялото е била използвана, Ланг внимателно избръсна областта около мустаците си. Вече беше свикнал с тях, сякаш бяха негови.

После се облече и огледа резултата. Обикновен трудов човек в измачкано облекло. Нямаше да бъде зле, ако се беше осмелил да излезе и да си купи нови дрехи, но беше твърде рисковано.

Ланг излезе от стаята и провери дали някой друг е буден.

В малката кухня встрани от главния салон видя висока чернокожа жена в лъскава смарагдовозелена рокля. Тоалетът с дълбоко изрязано деколте и къса пола показваше, че току-що се е върнала от нощна смяна.

— Здрасти! — каза тя с дрезгав глас с акцент от Антилските острови. — Кой те доведе тук?

— Нели ми разреши да пренощувам.

Жената се обърна към него и учудено повдигна изящните си вежди.

— Неприятно ми е дори да си помисля колко ти е струвало това, скъпи.

— Трябва да отида в Манчестър — без предисловия заяви той.

Та изви стройното си тяло, за да напълни чаша с вдигащо пара кафе, и късата й рокля се вдигна с още десетина сантиметра. Ланг реши, че не го е направила неволно.

— Манчестър? — повтори проститутката. — Далеч си от дома си, скъпи. Съпругата ти сигурно знае, че ще се прибереш.

— Ще ти платя да ме закараш.

— Не съм такси, скъпи. Върнах се преди малко. Ще трябва да вземеш влака като всички останали — отвърна тя, но изглежда размисли, докато пиеше кафето си. — Жалко. Налага се да наема кола. Нели сигурно знае някоя агенция…

Очите й бяха същия цвят като кафето и го наблюдаваха изпитателно. Ланг имаше чувството, че е жребец, когото оценяват на селски панаир.

— Специален приятел ли си на Нели?

Той не устоя на аромата на прясно направеното кафе, взе чаша от плота и й я подаде.

— Може ли?

Жената леко поклати глава, без да откъсва очи от него.

— Налей си.

Ланг напълни чашата.

— Познавам я отдавна.

Тя изпи кафето си и млясна, сякаш опитваше нещо много вкусно.

— Колко би платил на някого да те закара до Манчестър?

Той сви рамене.

— Колко струва? Двеста?

Проститутката му се усмихна, показвайки ослепителнобели зъби.

— Чудесно. За двеста лири ти гарантирам най-забавното преживяване в живота ти.

Ланг не се съмняваше в това, но в момента не беше в необходимото настроение. Загатнатият му отказ изобщо не я притесни. Няколко часа по-късно тя го остави на терминала на „Бритиш Еъруейз“ в Манчестър. Едва когато колата потегли, Ланг осъзна, че не я беше попитал как се казва, нито тя него. Всъщност жената беше показала професионална липса на любопитство през целия път и не пророни дума, когато той я помоли да спре на един мост, откъдето хвърли пистолета в реката долу.

Използването на документите за самоличност и кредитната карта на Хайнрих Шнелер беше рисковано. Ланг предполагаше, че чадърът, който забрави в магазина на Дженсън, е проследен, но нямаше достатъчно пари за билет. Тъй като отиваше в страна от европейската общност, паспортът не му трябваше, но се нуждаеше от нещо, което да го идентифицира като гражданин на Обединеното кралство.

Ланг започна да наблюдава една сергия за вестници и внимателно избра жертвата, мъж на неговите години и с подобно телосложение. Човекът взе „Гардиан“ и пъхна портфейла в джоба на сакото си. Ланг го блъсна леко, извини се учтиво и се превърна в Едуард Рийс — името в шофьорската книжка на мъжа. Махна мустаците, купи си слънчеви очила и с тях се нареди на най-дългата опашка. Всеки продавач на билети би предположил, че лицето му ще съответства на снимката в шофьорската книжка, докато Ланг демонстрираше обичайното за пътниците нетърпение, като местеше тежестта си от крак на крак и поглеждаше часовника си.

Той се опита да не изглежда прекалено успокоен, когато красивата жена зад гишето му даде билета.

— Приятно пътуване, господин Рийс. Когато пристигнете в Лондон, обърнете се към нашия представител на изхода да ви обясни къде да се качите на самолета за Тулуза Бланяк.

Ланг седна на мястото си със смесица от обичайния си страх от летене и задоволството, че дотук всичко е минало безпроблемно. На летище „Гетуик“ щеше да се прехвърли от вътрешните на международните изходи, без да се налага да минава през охраната и полицията, която несъмнено го издирваше. Можеше дори да използва картата „Виза“ на Шнелер. Това беше причината да вземе този полет. Искаше да избегне „Хийтроу“, чието разположение би изисквало да влезе в залата за международни полети и да мине през детектори за метал, наблюдателни ченгета и камери.

2.

Лондон, Международно летище „Гетуик“

09:56 ч.

Ланг беше незабележим сред хората, пътуващи по работа, докато прекосяваше залата. Като мнозина други и той не носеше багаж.

Можеше да се усъмни, ако беше видял пътника зад него, който се шмугна в тоалетната, вместо да продължи към чакащите самолети за различни точки на Великобритания. Мъжът влезе в една от кабинките, затвори вратата и отвори мобилния си телефон.

— Той заминава — каза човекът.

3.

Лондон, Мейфеър

11:02 ч.

Герта седеше пред монитора и кимаше, сякаш изразяваше съгласие. Както беше предположила, кредитната карта „Виза“ представляваше неустоим източник на финансиране за Ланг. Тя се поздрави за логичното мислене. Мъжете наистина бяха предсказуеми.

Тулуза Бланяк? Лангедок беше споменат в документите от Оксфорд и се намираше някъде в югозападна Франция. Ланг беше казал това на Джейкъб и очевидно мислеше, че там ще открие тайната на „Пегас“, заради която едва не го убиха. Може би имаше право, но по всяка вероятност го очакваха неприятности.

Герта стана, излезе от компютърната зала, където пушенето беше забранено, спря в коридора и запали цигара. Трябваше да поиска още няколко услуги и да отиде при момчетата от Второ управление „Наука и технологии“, макар че не й беше необходимо нещо научно, нито високотехнологично.

Първо обаче трябваше да се обади по телефона. Пренебрегвайки погледите на непушачите, тя влезе в асансьора, без да угаси цигарата си, а когато излезе навън, забърза към най-близката метростанция и редицата телефонни автомати.

Герта набра номера и пусна монети, когато от другия край на линията отговориха.

— Ти позна. Той отива във Франция. Всъщност самолетът му би трябвало да се приземява в момента — без предисловия каза тя и после се заслуша. — Добре, ще те посрещна.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

11:42 ч.

Ланг пристигаше от страна от Европейския съюз, затова нямаше причина двамата полицаи на вратата да го забележат. Те бяха съсредоточили вниманието си върху младата жена, която продаваше кроасани в малкото кафене. Гърдите й бяха истинско предизвикателство за производителите на сутиени.

Ланг се озова в голям модерен терминал и ако нямаше указания на различни езици, лесно можеше да помисли, че се намира в Бирмингам или в Пеория, Илинойс. Спътниците му от самолета се разпръснаха бързо, без да се интересуват от него. Заминаващите бяха отведени на борда, самолетът беше презареден и след няколко минути Ланг беше единственият човек в залата. Изглежда никой не го следеше.

Банята на Нели беше по-просторна от пежото „Джуниър“, което бе резервирал, преди да излезе от „Гетуик“. Добре че нямаше багаж, защото пространството беше твърде малко.

„Евро Кар“ разполагаха само с тази кола в момента, затова Ланг показа шофьорската книжка на Рийс, подписа договора, плати депозита в брой и седна зад волана. Когато откриеше, че портфейлът му е изчезнал, Рийс сигурно щеше да уведоми съответните власти първо за загубата на кредитните си карти и тогава да съобщи за кражбата на шофьорската книжка.

Пътят минаваше покрай еднакви съвременни небостъргачи и Ланг се запита защо модерните европейски жилища са неизменно грозни. Пътните знаци го насочиха към центъра на града, където средновековният камък и хоросанът замениха модерните блокове.

Той забеляза поне едно предимство в размерите на пежото, когато се вмъкна на свободно място за паркиране между старо дьошаво и рено. Над покрива на колата Ланг видя розовата тухлена кула на базиликата „Сен Сернин“ — само тя бе останала от манастира от единадесети век според пътеводителя, който беше купил от летището.

На площада като почти във всички европейски градове имаше катедрала, а самият площад беше превърнат в малък пазар. Временните сергии предлагаха изненадващо разнообразие от плодове толкова рано през пролетта. Имаше и цветя във всевъзможни багри. Уханието им се смесваше с миризмата на риба, раци и миди в тави с натрошен лед.

Жени държаха малки деца и се пазаряха с продавачите. Както и в Рим, на пазара имаше малко мъже.

Ланг тръгна по тясна калдъръмена улица да търси онова, което му трябваше, и мина край колбасарница. Над тлъстите наденици на витрината бяха окачени неоскубани птици и неодран дивеч. Прясно изпечените пайове и кейкове в съседната сладкарница бяха наредени до франзелите. Ланг погледна отраженията във витрините и видя само своето.

Той намери магазин с екипировка за къмпинг и според местонахождението му предположи, че е посещаван предимно от местни клиенти.

В края на краищата Лангедок беше малка селска провинция, сгушена в подножието на Пиренеите. Доколкото Ланг видя, областта привличаше малко туристи. Когато говореха за южна Франция, хората обикновено имаха предвид източната съседка на Лангедок — летният курорт за забавление на богаташите — Ривиера. Кан, Ница и Антибите бяха световноизвестни, докато малцина чужденци можеха да назоват друг град в Лангедок, освен Рокфор — родното място на синьото сирене.

Близките възвишения и планини обаче привличаха местни алпинисти и туристи, които коренно се различаваха от летовниците на Лазурния бряг. Планинарите бяха млади, любители на приключенията и нямаха пари за пътуване до по-далечните и престижни Алпи.

Всичко това вероятно обясняваше защо собственикът на магазина беше намръщен и неучтив. Както и фактът, че беше французин. Ланг не беше млад като повечето му клиенти и се надяваше, че изглежда по-заможен. Беше сигурен, че човекът не обича мръсотията, насекомите и непредсказуемото време в планината.

Ланг знаеше какво иска — туристически ботуши „Мефисто“, най-хубавите в магазина и със сигурност най-скъпите, съдейки по внезапното въодушевление на продавача, докато му ги показваше. Ланг избра и филцова шапка с кожена лента, каквато би харесал Индиана Джоунс, половинлитрова пластмасова манерка, две дебели памучни ризи, два чифта джинси, компас, сгъваема лопата и фенерче с резервни батерии. Накрая взе и въже, най-издръжливата и лека разновидност със стъклени нишки, предпочитана от сериозните алпинисти. Цената му вероятно се равняваше на седмичния приход от продажбите. Ланг плати и презрението на французина се замени с добронамереност.

Малко по-нататък по улицата Ланг купи евтин фотоапарат със светкавица, няколко филмчета и куфар от дебел картон за придобивките, които после едва напъха в малкия багажник на пежото.

Той излезе от града и се отправи на юг към Лиму. Двете тесни ленти на шосето лъкатушеха през терен, какъвто не беше виждал. Зелени хълмове се редуваха със заострени голи белезникави скали, същински гигантски кости, стърчащи от земята. Пиренеите вдясно бяха ефимерни като сън в далечната мъгла.

Движението не беше оживено. Имаше повече трактори, отколкото автомобили. Ланг мина покрай лозя, където напъпилите лози се бореха със скалистата почва. Овцете приличаха на валма памук, разпръснати по хълмовете. В много от нивите растяха слънчогледи и тютюн.

Колкото по̀ на юг отиваше, толкова повече развалини виждаше. Останките от няколко големи крепости и замъци избледняваха под лъчите на същото слънце, което бе топлило Пиетро преди седем столетия. Мисълта беше страшна — сякаш Ланг се връщаше във времето.

Той мина през Лиму. Според пътната карта в колата това беше последното достатъчно голямо селище преди крайбрежието, за да бъде обозначено като град. Ланг зави по ръба на дълбока пропаст. Далеч долу блещукаше вода. Там се виждаха и червените керемидени покриви на селата Еспераца и Кампан-сюр-Од. Испански звучащи имена го накараха да си спомни, че тази част на Лангедок е била област в Каталуния преди една от безкрайните войни, преначертали границите на Европа за две хилядолетия.

Дори да имаше знак за Рен ле Бен, Ланг го пропусна. Селцето се състоеше от купчина измазани с вар сгради с керемидени покриви. Беше твърде малко, за да има катедрала или дори площад. Ланг трябваше да намали скоростта, защото настигна трактор. И трактористът, и машината бяха виждали по-добри дни.

Въпреки облаците от мазен дизелов пушек Ланг навреме забеляза знака за странноприемница „Рен ле Бен“ и зави по черен път с разцъфнали плодни дървета от двете страни. На малкия хълм пред него се появи сграда, боядисана в розово. Според пътеводителя това беше единственият хотел в радиус от няколко километра.

Преди да слезе от колата, той отново си сложи мустаците. Подът на фоайето беше от варовик. Тъмната ламперия се издигаше до коридора на втория етаж. Над главата му беше окачен селски полилей с форма на колело от каруца. На чамовото бюро имаше месингова лампа, подвързан с кожа регистър и излъскан звънец. Дневната светлина струеше през сводест вход вляво, отвъд който се виждаше малката трапезария на хотела с един-единствен прозорец към долината на Од.

Ланг остави куфара си и отиде да разгледа. Жена миеше чиниите от обяда.

Тя се стресна, вдигна глава и го видя.

— Oui?

Френският му не беше по-добър от италианския.

— Chambre?72 — с надежда попита той и остана приятно изненадан, когато му отговориха утвърдително.

По време на единствения си престой в снобския парижки хотел „Бристол“ Ланг беше използвал английско-френски речник и се пребори със синтаксиса и трудното произношение, за да помоли да му донесат студена напитка. След няколко минути наистина получи нещо студено, само че беше мъртва риба. Случката промени мнението му за лингвистичните му способности и за французите. Не ценеше особено много и двете.

— Американец ли сте? — на съвършен английски попита жената.

— Германец — с подходящ твърд тевтонски акцент отвърна той.

Тя избърса ръцете си в престилката и се усмихна, сякаш да покаже, че разликата е незначителна.

— Имаме стая с изгледа, който виждате оттук — продължи жената на английски и посочи прозореца зад себе си.

Тя го заведе обратно във фоайето и отвори регистъра. Ланг с нежелание й даде паспорта и кредитната карта на Шнелер.

Ако му провървеше, данните от паспорта щяха да стигнат до полицейските компютри в Париж едва след няколко дни, и жената щеше да прокара кредитната карта през автомата чак когато Ланг плащаше и напускаше хотела. Тя изглеждаше разочарована. Записа номера на паспорта и направи ксерокопие на картата.

Ланг се опита да си спомни кога за последен път видя да правят ксерокопие на кредитна карта, вместо да я обработят електронно. Жената му я върна, взе ключ от таблото и тръгна към стълбите. Ланг трябваше да подтичва, за да върви редом с нея. Тя отвори една от вратите в коридора и мълчаливо му направи знак да влезе. Стаята не се отличаваше с нищо друго, освен с обещания изглед към Од. Туристическите списания биха описали въодушевено пейзажа — нещо като искрящи на слънцето диаманти и река, криволичеща сред варовикови скали.

Веднага щом жената излезе, Ланг отвори куфара и облече джинси и дебела риза. Ботушите бяха по-удобни, отколкото му се сториха в магазина. Той взе въжето и го закачи на колана си заедно със сгъваемата лопата.

После заключи, откъсна косъм от главата си и го залепи със слюнка между вратата и касата. Ако някой влезеше в стаята, той трябваше да знае.

След шест дни стигнахме до мястото, където ни водеха тъмничарите. Ако имах повече мастило и хартия, разказът ми щеше да бъде изпълнен с жестокостите и лишенията, които понесохме, но тези факти вече не са важни.

Не знам нищо за сградата, където ни държат, освен че е кралски замък с две кули на висок хълм с изглед към река. Всеки брат е в отделна килия, за да не можем да общуваме. Моята килия се намира под повърхността на земята, затова нямам прозорец. Стените са толкова дебели, че не чувам нищо, освен припкането на гризачи в сламата, която ми е легло и единствена мебел. По камъка се стича вода и влага, и мирише на гнило и разложение.

Веднъж дневно под вратата подават копаня с помия, каквато не бих дал и на свиня. Няма лъжица, нито нож и трябва да изпреварвам плъховете и после да ям като куче. След третия ден на затворничество се научих да благодаря на Бога и за малкото храна, която ми дават.

Когато ни арестуваха, не ни позволиха да вземем нищо, освен дрехите на гърба си. Ако не бях скрил в дрехите си материалите за работа след вечеря, нямаше да мога да запиша последвалите събития.

Първата сутрин след пристигането ни бях грубо завлечен в голяма стая и изправен пред огромен подиум. Там седеше човек, когото ми представиха като служител на Великата инквизиция в Париж. Той ми прочете обвиненията, вече отправени от кралския наместник. Отрекох ги и после ме поведоха към друга стая, откъдето се чуваха писъци и стенания.

Предположих, че там щяха да ме изтезават, за да призная лъжливите обвинения срещу братята от Храма в Ерусалим. Не знам кое беше по-лошо — да чакам, докато слушам страданията на другите, или да изтърпя мъченията.

Исках да се моля на Бога да ми даде сили да издържа, но мисълта за проклетата пещера ме лишаваше от набожността и вярата, защото не знаех на кого да се моля.

В помещението настъпи тишина и отвътре изнесоха осакатеното тяло на мъртвия стар иконом. Всъщност той беше един от онези членове на Ордена, на които им провървя.

Завързаха ме за желязна рамка в седнало положение, така че краката ми да са опънати към параван. От другата страна беше запален огън. Намазаха петите ми с масло, махнаха паравана и ги изпекоха като еленово месо над огнище. От време на време преместваха паравана, за да регулират горещината, и всеки път ми прочитаха възмутителните обвинения. Отричах, въпреки че усещах миризмата на изгорялата си плът. Заглуших слуха си с писъци и сетне пред очите ми падна благословен мрак.

Инквизиторите ме свестиха и започнаха отново.

На следващия ден ми извадиха два зъба, а на по̀ другия ме сложиха в стрападо — уред за изтезания чрез вдигане и спускане с въже.

Нямах представа откога лежа в сламата в окаяната си килия. Изгорената ми плът привличаше гризачи и други гадини, а разкъсаните мускули ме боляха, докато ги отблъсквах, когато пред мен се появи момче. Отначало помислих, че е видение, породено от агонията, от която често изпадах в безсъзнание. Момчето обаче беше изпратено да се грижи за нещастниците като мен и да смени сламата и позеленялата воняща вода във ведрото.

Името му е Стефан и ми носи новини. От него научих, че дори понтифът папа Климент V ни е изоставил и се е съюзил с крал Филип, за да унищожи Ордена на тамплиерите, въпреки обещанията на предшественика си. Негово Светейшество обявил всички тамплиери за вероотстъпници, имуществото им било конфискувано и Ордена забранен. Много рицари, голяма част от съкровищата и корабите им изчезнали безследно.

Братята, които откажат да се признаят за виновни по отправените срещу тях обвинения, щели да бъдат изгорени пред храма в Париж.

Двоумя се дали да извърша клетвопрестъпничество, като се призная за виновен — така ще се избавя от изтезанията, но ще обрека на вечно проклятие душата си — или да остана верен на истината, да търпя изтезанията и накрая да бъда изгорен на кладата. Бих избрал второто, ако все още вярвах, че ще ми донесе опрощение на греховете и спасение. Всъщност нямах избор. В планината Кардю бях научил, че няма спасение.

Ако бях останал смирен и скромен монах в Сицилия и не се бях полакомил за хубава храна и дрехи, сега нямаше да съм в това положение. Ако…

Принуден съм да прекратя писането и да скрия мастилото, пачето перо и хартията, защото ще ми ги вземат, ако ги открият. Мастилото почти свърши и го разредих с вода, за да мога да напиша още нещо. Изглежда ми остава малко да разказвам и кратко време да живея и чувствам силни болки, докато пиша, защото на раменете ръцете ми са извадени от ставите и пръстите ми са подути от изтръгването на ноктите.

Очаквах да ми причинят още страдания, но ме заведоха пред инквизитора и ми заповядаха да разкрия как съм приет в Ордена. Церемонията беше скромна и бе извършена в присъствието на Великия майстор Жак дьо Моле. Казаха ми, че ще бъде много трудно да служа на нашия Бог Иисус Христос и на вишестоящите в Ордена, ако не е по моя собствена воля. Поискаха да отговоря на няколко въпроса. Карал ли съм се с някого, имам ли дългове и дали съм женен. Като чухме последното, аз и неколцина братя при спомена за послушничеството ми в Сицилия се усмихнахме въпреки сериозността на въпроса. Имам ли телесни недъзи? После попитаха дали някой има възражения срещу посвещаването ми и след единодушния отрицателен отговор бях приет в Ордена на тамплиерите.

Инквизиторът се намръщи, докато писарите драскаха с перата, и ме попита какви клетви съм полагал. Отговорих искрено, че съм се заклел над Книгата и Кръста да бъда скромен, смирен и беден до края на живота си. Великият майстор ме целуна по устата и ме предупреди, че вече трябва да спя по риза, долни гащи и чорапи, завързани с връв, да не влизам в дом, където има бременна жена, да не присъствам на сватби, нито на раждане, да не вдигам ръка срещу друг християнин, освен при самоотбрана, и да не лъжа.

Дадох тези показания и ме върнаха в килията. По-късно Стефан ми каза, че думите ми били същите като на другите тамплиери, разпитани през деня, но въпреки това инквизиторът обявил всичко за лъжа.

Ако Стефан не ми беше доверил това, щях да повярвам на твърденията на инквизиторите, че всичките ми останали братя са направили пълни самопризнания. Новите мъчители бяха по-страшни от първите, защото неколцина проявиха състрадание, разридаха се от съдбата ми и ме придумваха да пречистя душата си от покварата и да се изповядам, докато предишните ме удряха в лицето, заплашваха ме и не ми позволяваха да изпразня пикочния си мехур или червата си на друго място, освен върху себе си.

Болката е преходна, но проклятието е вечно! Предпочетох да не давам лъжливи показания срещу моите братя и Ордена. Моля се Господ да вдъхнови екзекуторите да ме удушат, преди пламъците да погълнат тялото ми. Нещо по-важно — моля се времето ми в чистилището да бъде кратко, преди моя Господ и всичките му светци да ме приемат на небето. Моля се да ми бъде простен грехът горделивост. Възгордяването ме изкуши да напусна моя пръв манастир, накара ме да търся знания, каквито не трябваше да търся, и стана причина да се усъмня във вярата и да умра, измъчван от немислимо прозрение.

Нека онзи, който намери тези писания, също да се моли за мен, защото времето ми на тази земя и материалите ми за писане бързо свършват.

Няма запазен пълен списък на тамплиерите, изгорени на кладата в Париж между октомври 1307 и април 1310 година, ако изобщо някога е съществувал подобен документ. Известно е, че Жак дьо Моле не е направил опит да избяга и до последно е вярвал, че името на Ордена ще бъде изчистено от несправедливите обвинения.

Възможно е да не е съществувал такъв списък и анонимността на жертвите да е била част от терора, който крал Филип е искал да насади сред колебаещите се да направят самопризнания. Да умреш без име, е означавало да се простиш с живота без последно причастие и погребение в християнски гробища и следователно без утеха и надежда за възкресение — ужасяваща перспектива в началото на XIV век.

Никога няма да разберем какво е намерил Пиетро в пещерата, което толкова силно е разклатило вярата му, но това няма значение. Най-важното е разказът за живота му като тамплиер, макар и не воин, за дните след отстъплението от Палестина.

Написаното от него ще представлява интерес за историците от идните поколения.

Н. У.

1.

Рен льо Шато

Рен льо Шато се намираше само на няколко минути път с кола. Шосето беше тясно и криволичеше спираловидно. На върха на хълма се бяха вкопчили купчина каменни къщи, измазани с хоросан. Франсис имаше право. Сониер наистина се беше превърнал в нещо като туристическа индустрия. Две-три двойки, окичени с фотоапарати, се разхождаха по тесните безлюдни улички. Малкият туристически център беше пълен с картички с лика на Сониер и книги на множество езици за вероятностите какво може да е открил. Знаци на три езика напомняха на посетителите, че законът забранява да се копае на държавна собственост. Откритието на свещеника очевидно беше породило легенди за заровено съкровище.

Малката църква в римски стил не беше по-голяма от другите сгради в градчето. Единствената й забележителна особеност беше позлатената ивица в долната част на вратата. В пътеводителя пишеше, че това е църквата „Мария Магдалина“, построена през 1867 година.

Църквата на Сониер.

Ланг влезе вътре и мигновено се изненада от злобното лице на изваян в камъка дявол. Изкривеното му тяло беше боядисано в червено и приведено под тежестта на бокал със светена вода. Сводестият таван беше висок шест-седем метра и богато украсен с разноцветни фигури. Църквата беше правоъгълна. Централната пътека разделяше осем пейки. Единственото помещение едва ли би побрало стотина души, но въпреки това всеки детайл беше изящно изпълнен като в огромна катедрала.

На тавана беше изваян ангел, застанал до празна пещера.

Откритието, че Христос е излязъл от гроба.

Уместно.

Накъдето и да погледнеше, Ланг виждаше доказателства за майсторството на най-добрите художници по онова време. Намерението на Сониер очевидно е било да направи красива и величествена църква, но без излишна показност. Свещеникът не беше възнамерявал да се превръща в духовническо парвеню.

Ланг обиколи помещението за втори път. Остана поразен от художествената изработка на дърворезбите на дъбовия парапет на олтара и стъпалата към амвона. На белия мраморен олтар беше гравиран триптих на рождението и разпъването на Христос и отново ангел в празна гробница. Беше странно, но сцената беше изобразена в центъра, вместо да бъде последна според хронологичния ред на събитията.

На стените бяха нарисувани части от разпятието. Обикновена католическа църква. На четиринадесетата сцена носеха увития в плащаница Христос към гробницата, но имаше нещо… над фигурите. Луната. Ланг беше сигурен, че юдейският закон изисква погребенията да се извършват преди залез-слънце в петък преди Шабат. В такъв случай хората не носеха Христос към гробницата!

Още едно послание от мъртвия свещеник.

Ланг изпитваше съмнения за откритието на Сониер, но тази църква ги разсея.

Той излезе, остави колата на близкия паркинг, разходи се из градчето и обядва хляб, сирене и салам, докато съзерцаваше фасадата на църквата.

После се качи в малкото пежо, спусна се надолу по хълма и отиде от другата страна на Рен ле Бен. Пътят нагоре беше стръмен и после се разклоняваше. Ланг отби встрани и провери картата, която обаче беше твърде малка и не хващаше необходимия му район, затова погледна в едната посока и после в другата, сякаш отговорът можеше да се появи по пътя.

И наистина стана така. Той вече обръщаше глава, когато забеляза каменен кръст вляво, забит на няколко метра нагоре по хълма. Такива разпятия бяха нещо обичайно за пейзажа в католическите страни, но този не беше единственият. Зад него имаше статуя на Христос и това също не беше необикновено, но Ланг не си спомняше някъде да е виждал двете заедно. Пък и статуята се различаваше от другите. Вместо да гледа към минаващите пътници, скулптурата се издигаше перпендикулярно на шосето и беше обърната към синкавата мъгла в далечината.

Ланг слезе от колата и се изкатери до кръста. Нямаше име и традиционните INRI73. И годините бяха почти заличени от времето и се четяха трудно. Статуята беше с човешки ръст и монтирана върху плинт, сякаш за да може Христос да вижда по-добре хълмовете и долините. Някога беше сочил към нещо, ако се съдеше по протегнатата ръка, счупена в лакътя.

Ланг се надигна на пръсти, така че каменните рамене да бъдат на нивото на очите му, погледна натам, където сочеше осакатената ръка, и забеляза възвишение, малко по-високо от останалите. Той изчисли, че гледа Кардю — склона където Пиетро беше попаднал на откритието си.

Дали статуята беше следа или просто една от светините по пътищата?

Ланг се върна при кръста. Горната му част се издигаше малко по-високо от главата на Христос. На няколко крачки нагоре по склона Ланг погледна в права линия между кръста и статуята. Кардю не се отличаваше от околните хълмове и представляваше могила от бял варовик с разпръснати тук-там дървета, упорито вкоренени в скалистата почва.

Ланг погледна компаса и видя, че сочи седемдесет и пет градуса на североизток. Опитвайки се да не променя посоката, той заобиколи статуята, застана пред нея, присви очи и се вторачи в неясната изписана година. Вероятно беше 1838.

А може би беше математическият еквивалент на игрословицата от картината на Пусен.

Седемдесет и пет. Показания на компас или година? Преди седмица Ланг не би съзрял шифровано послание в година на кръст. От друга страна обаче и през ум не би му минало, че и картините може да представляват карти или анаграми на латински.

Магнитният север, разбира се, не само се различаваше от истинския север, но и се преместваше по малко на всеки няколко години. Седемдесет и пет градуса по времето на Сониер не е било съвсем същата посока като днес. Освен това всеки компас имаше своя уникална вградена степен на грешка. Тъй като Ланг не разполагаше с картата за коригиране, приложена към компасите на корабите и самолетите, нямаше как да разбере какво е отклонението в показанията на уреда. Или дали изобщо имаше отклонение.

Той се върна при пежото, взе фотоапарата и направи няколко снимки на кръста и статуята на фона на Кардю.

След това се спусна по стръмния склон, премина Од там, където се разклоняваше Салс и се отправи на изток. Вляво се виждаха тъмните очертания на крепостта Бланшфор.

Достъпът до стария замък беше труден. Ланг поема два пъти по черни пътища, виещи се към върха на хълма, но единият свършваше до селски двор, чиито обитатели се вторачиха в него. Вторият се оказа по-коварен, защото водеше към старата крепост на тамплиерите, но после завиваше надясно и се сливаше с пътя за чифлика.

Ланг си спомни думите на Доун, че човек ще отиде в ада, ако не спре да поиска напътствия. Той беше отвърнал, че последният, поискал напътствия, е бил един от влъхвите, който попитал цар Ирод къде е родено детето Христос. Въпросът имал фатални последици за много местни бебета и оттогава хората не питат. Ланг обаче би помолил да го упътят, ако беше видял някого.

Третият път трябваше да му провърви.

Колкото и бавно да караше, белия прахоляк се виеше на кълба зад колата. Когато спираше да погледне картата, своеволният вятър вкарваше задушливия парлив облак през смъкнатите стъкла на пежото. Пътят постепенно се превърна в пътека и неравностите предизвикаха механичните протести на двигателя. Пътеката свърши на равно място на стотина метра от върха.

Ланг спря, остави колата на скорост и дръпна ръчната спирачка. Ако пежото потеглеше само, чакаше го дълго ходене. В рохкавата почва имаше следи от гуми, но стари, размазани и почти заравнени от вятъра. Той започна да се катери по стръмния склон към старата крепост, като с всяка крачка разпръскваше водопад от буци пръст и камъчета надолу по хълма.

Върхът беше увенчан от единствената кула, която беше видял отдолу. Белите й камъни се извисяваха на тридесетина метра и после завършваха с ръждясало метално скеле. Отдавна изоставен проект за реставрация.

Ланг беше разочарован.

Очакваше нещо повече, поне следи от мястото, където се бяха издигали зидовете и постройките. Той си представяше добре поддържан манастир зад огромни порти, неколцина рицари и може би самия Пиетро.

Но вместо това видя разпръснати камъни, вероятно от местните жители, които бяха търсили материали за построяването на къщите си. Издяланите и оформени камъни бяха твърде ценни, за да ги пренебрегнат. Кулата, или по-скоро останките й, бяха запазени, защото беше трудно да стигнеш до огромните камъни на върха и да ги откъртиш. Съдейки по засъхналите бели изпражнения, използваните презервативи и графитите, вътрешността на кулата беше служила на птици, любовници и политически критици.

Ланг се усмихна, като си помисли каква би била реакцията на Пиетро и братята му към трескавите прелюбодеяния, които очевидно бяха ставали там.

Във вътрешната стена на кулата бяха издялани изтъркани от столетията малки стъпала. Някога постройката е била пететажна, както личеше от издълбаните в камъка правоъгълни дупки, където бе имало напречни греди.

Ланг гледаше внимателно къде върви. Една погрешна стъпка би имала нещастни последици.

Подът горе също беше изчезнал отдавна. Стъпалата свършваха на около метър и половина под назъбените бойни кули. Ланг се подпря на студения камък, обърна се и се огледа.

Вляво се виждаха червените керемиди на къщите на Рен льо Шато. На североизток се намираше градът, обозначен на картата като Сер.

Рен и Сер.

Пиетро имаше право. Бланшфор не беше позиция за отбрана на двете населени места. Войската, изпратена от крепостта, трябваше да премине реката, по всяка вероятност охранявана от вражеска армия. Рен, сега Рен льо Шато, беше твърде далеч, за да се види какво става там. Първото предупреждение за атака към защитниците на Бланшфор би бил пушекът от вече нападнатия и горящ град.

Щом не беше построена да отбранява Сер и Рен, тогава на каква цел бе служила старата крепост?

Кардю беше наблизо и се виждаше ясно. Ланг не беше сигурен, но му се стори, че гледа страната, която се намираше на една линия с кръста и статуята. Сега беше много по-близо и забеляза място, където хълмът беше равен, осеян с бели сипеи.

Подпирайки се с едната си ръка на стената, той извади фотоапарата и направи още една серия снимки. Беше му трудно да смени компаса с апарата, докато се подпираше, но успя, макар че здравата се уплаши, когато ръката му се плъзна няколко сантиметра. Отново седемдесет и пет градуса. Магнитната стрелка показваше, че кръстът, статуята и крепостта са подредени в една линия и сочат към едно и също място в склоновете на Кардю.

Трябваше да слезе. Нямаше място да се обърне.

Сянката на кулата се беше удължила значително. Дневната светлина нямаше да бъде достатъчна, за да изследва Кардю. Ланг погледна склона още веднъж и се върна при колата.

2.

Кардю

16:49 ч.

Снайперистът спусна оръжието едва когато миниатюрното пежо се скри надолу по хълма. За пръв път откакто Ланг излезе от крепостта, телескопичният мерник и късото дуло с монтиран искрогасител се отмести от него.

Стрелецът се изправи, протегна краката си, които се бяха схванали и отмалели, и остави на земята произведената в Израел „Галил“. Пушката не беше традиционно оръжие за далекобойна стрелба. Лекотата й я правеше идеална за носене, но електронно усъвършенстваният мерник „Леополд M1 Ултра“ трудно се държеше на мястото си за по-дълги периоди от време. Оръжието изискваше повече съсредоточеност и контрол, отколкото по-тежката еднозарядна голямокалибрена „Барет“, предпочитана от повечето снайперисти въпреки дължината от почти метър и половина и теглото от петнадесет килограма. Но дори ако „Галил“ беше подпряна на двунога, от снайпериста пак се изискваха умения и търпение.

Придружителят му свали бинокъла, който увисна на врата му, и се ухили.

— Никога няма да ти се предостави по-добра възможност.

Стрелецът сгъна приклада на пушката, отвинти дулото, извади пълнителя за двадесет патрона и сложи всеки компонент на мястото му в изработено по поръчка дипломатическо куфарче.

— Късно е да съжаляваме — отвърна той, отвори вратата на опел с парижки регистрационен номер и внимателно сложи куфарчето на задната седалка. — Но и утре е ден.

3.

Лиму

19:57 ч.

Стъмни се, докато Ланг намери магазина с червено-жълтия знак на „Кодак“ в Лиму. Повече с жестове, отколкото с думи, той успя да изтръгне обещание, че филмът ще бъде промит след два часа или поне докато затвореха в двадесет и един. В Южна Европа магазините бяха отворени до късно, защото отваряха късно следобед.

Той влезе в малко, задимено и шумно бистро и рискува с надрасканото на черната дъска меню. Провървя му и се нахрани добре с гъста яхния, допълнена с евтино стипчиво вино.

В пощата нямаше работници и клиенти. Само един млад мъж ядосано мърмореше по телефона. Ланг пусна няколко монети в автомата и получи плик с марка за Съединените щати, а после взе лист от гишето и написа дълго писмо.

Той приключи точно когато младият мъж тресна слушалката, изруга и гневно излезе. Ланг предположи, че става дума за жена или за пари, или и за двете, и се приближи до стара копирна машина. Пускането на монетите предизвика протестно бръмчене и изщраквания, сякаш ксероксът не искаше да го безпокоят в този късен час. Ланг преснима изписаните страници и ги пъхна в джоба си, а оригиналът сложи в плика и го пусна в пощенската кутия за чужбина.

Той взе снимките от фотоателието, хвърли им бегъл поглед и се върна в хотела, където ги разгледа внимателно. Поради разликата в разстоянието между двете позиции от които ги беше направил, беше трудно да се определи дали двете групи снимки показват едно и също място на склона на Кардю. Трудно, но не и невъзможно. Петното зеленина на снимките, направени от пътя, можеше да е горичката от ниски кедри, които се виждаха на фотографиите от крепостта. Бялата ивица на по-далечния изглед съвпадаше с реката от натрошени изпопадали бели скали. Ланг се вторачи в снимките, направени от кулата — търсеше нещо симетрично или с правилни очертания.

Разочарова се, когато не забеляза нищо, което да не е създадено от вятъра, дъжда и рушенето на скалите през вековете, и реши на следващия ден да изследва Кардю.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

23:30 ч.

Терминалът на летището беше затворен за нощта. По график следващият редовен пътнически полет беше чак в осем и двадесет и четири от Женева. С изключение на отегчения пазач, който съсредоточено гледаше портативен телевизор и не обърна голямо внимание на частния самолет, никой друг не видя „Гълфстрийм IV“, когато гумите му изсвириха на пистата и двата му реактивни двигателя намалиха оборотите, докато рулираше по настилката. Никой не забеляза и как от сенките се измъкна лъскав черен ситроен, същински ястреб, устремен към плячката си. Вратата се отвори и по стълбата слязоха четирима мъже.

Тримата бяха по-млади и носеха малки куфари. Държаха ги внимателно и съдейки по грижовността, с която се отнасяха към багажа си, някой наблюдателен очевидец би стигнал до извода, че куфарите не съдържат чисти ризи.

Най-възрастният слезе последен от самолета. На ръката му беше преметнат шлифер. Имаше властния вид и държането на човек, свикнал да му се подчиняват. Дългите му до раменете сребристи коси отразяваха слабата светлина. Единият от първите трима почтително му отвори вратата на ситроена.

Двамата пилоти сковано стояха на най-горното стъпало, докато по-възрастният мъж ги отпрати, като им махна с ръка. Вратата на самолета се затвори и моторите забръмчаха. Ситроенът мина през отворените порти на охраната на летището, а „Гълфстрийм“ се извиси в тъмното небе, направи остър завой на запад и се скри в мрака. Примигващите му светлини постепенно избледняха като изгарящи комети.

По-възрастният мъж седна отпред, до жената зад волана, а другите трима се настаниха на луксозната задна седалка.

— Къде е той? — попита по-възрастният на френски без акцент.

— Спи в стаята си — отвърна собственичката на странноприемницата в Рен ле Бен.

1.

Рен ле Бен

Ланг спа неспокойно и сънува кошмари. Доколкото му беше известно, Доун не беше идвала в тази част на Франция, но въпреки това го чакаше на кулата на Бланшфор. С нея имаше някакъв мъж. Ланг не можа да види лицето му, но разбра, че е Сониер.

Знаеше, че е безполезно да разсъждава какво означава сънят, освен че празнотата, оставена от Доун, няма да бъде запълнена до края на живота му. Бяха изминали десет години, но всеки ден мислеше за нея. Представяше си лицето й, но не Доун, за която се беше оженил, а неузнаваемото умиращо същество от кожа и кости в болницата. Ставаше му все по-трудно да си спомни как бе изглеждала, преди да се разболее. Макар и в сънищата, образът й го натъжаваше и очите му се напълваха със сълзи.

Паметта имаше садистични особености.

Ярката слънчева светлина, струяща през прозореца, го утеши донякъде. Не можеше да бъде мрачен, когато погледнеше безоблачното небе. Мъглата бе обвила долината на Од и блестеше на слънцето като одеяло от сребриста вълна. Сигурно щеше да се разсее, докато Ланг се облечеше и закусеше.

Той седна в трапезарията и докато ядеше кроасан и отпиваше на малки глътки от силното кафе, сложи на масата измачканата снимка на картината на Пусен. Нямаше значение, че лицата вече бяха избледнели, а надписът неясен. Ланг ги беше запомнил отлично. Сега се опитваше да запамети формата и местоположението на планините от фона.

Час по-късно малкото пежо отново се бореше да стигне до равното пространство под Бланшфор. Вятърът бе заличил отчасти браздите от гуми от предишния ден. Ланг потърси по-ясни следи, които биха показали, че някой е бил там, но не забеляза нищо.

Той спря в основата на крепостта, ориентира се по компаса и се отправи към Кардю. Камъчетата и храстите забавяха придвижването му по скалистото възвишение. От време на време поглеждаше компаса и проверяваше дали сгъваемата лопата още е на колана му. Два пъти пи вода от манерката, не толкова от жажда, а така можеше да огледа склоновете изпод периферията на широкополата шапка, без да изглежда, че търси нещо. Не можеше да се отърси от неприятното усещане, че го наблюдават, нещо като интуицията на хората в страшните разкази, когато злосторникът се готви да нанесе удар. Липсваше единствено тематична музика за фон, извисяваща се в кресчендо. Не видя отражения от бинокъл в далечината, нито поклащащи се храсти, нищо, което би издало присъствието на скрит наблюдател.

Помисли си, че има прекалено буйно въображение и твърде образен спомен от ужасяващата последна част на разказа на Пиетро.

Неочаквано го стресна проблясък на отразена слънчева светлина. Ланг отскочи, скри се зад скала, присви очи срещу блясъка и едва след минута осъзна, че е видял отражение на светлина върху предното стъкло на кола, минаваща по пътя долу. Той се огледа и съзря кръста. Статуята на Христос не се виждаше, защото се сливаше с дърветата в далечината.

Ланг продължи да върви и застана на поляната със сипеите, която беше забелязал от крепостта. Той извади от портфейла си снимката на картината на Пусен и бавно я обърна.

Назъбеното празно пространство се намираше между върха вляво и много по-близкия хълм. Ланг наклони глава, за да може да види по-ясно обърнатите очертания. Носът не беше толкова заострен и брадичката липсваше, но контурите приличаха на профила на Вашингтон върху монетите от двадесет и пет цента. Пусен бе нарисувал картината преди четиристотин години — предостатъчно време за промени в релефа.

Мястото беше голямо колкото футболно игрище.

Ланг се промъкна между камъните и скалите и стигна до точката, където равното пространство се срещаше с ръба на склона на Кардю.

Той стоя там няколко минути. Едно място беше малко по-стръмно от останалите, но скалата се издигаше на същата височина. Изкъртените камъни не биха ли се търкаляли, докато стигнеха равно място? Причината беше земното притегляне.

Той стоеше пред голяма скала, сякаш забита в склона. Върхът й се извисяваше над главата му. Това беше единствената скала наоколо, която можеше да бъде поставена над вход, достатъчно голям, за да се провре човек или поне единствената на равното място, където се различаваха очертанията на профила на Вашингтон. Ланг се облегна на грапавата й повърхност. Краката му се плъзгаха по ронливата почва и камъчетата. Дори цялата му тежест не беше достатъчна да я отмести поне сантиметър.

Трябваше да има начин. Сониер го беше направил, инак тайната щеше да остане скрита. Но как?

Сигурно беше въпрос на елементарна физика. Нищо във физиката обаче не беше просто. Ланг едва изкара тройка в гимназията.

Той отстъпи назад, погледна нагоре по склона и видя скала на пет-шест метра, приблизително със същите размери като тази пред него. Покатери се до нея, извади лопатата от въжената примка на колана си и започна да копае в основата. След десетина минути усилена работа съблече ризата си. След около час бе подкопал скалата с ров, дълбок тридесетина сантиметра. Ако не внимаваше, камъкът щеше да се откърти и да го премаже.

Той избърса лицето си с ризата, размота въжето от колана си и го завърза около скалата, а после слезе до по-ниския камък и направи същото.

Двете скали бяха завързани една над друга с най-издръжливото алпинистко въже, което беше успял да намери. Ланг отпи глътка вода от манерката, за да отпразнува постижението. Надяваше се, че следващата стъпка би накарала учителя му по физика да се гордее с него.

Той взе лопатата и заравни пътека от горната скала надолу по склона. След това се върна горе, заби лопатата под скалата като лост и натисна с всичка сила, приклякайки като гмуркач на десетметрова кула.

Лостът беше елементарна част от физиката.

Ланг очакваше, че тежестта ще отмести камъка, но усилията му бяха напразни. Зарече се, че когато се прибере у дома, ще започне да тренира редовно, но разбира се, най-лесното от влизането във форма бяха обещанията.

Трябваше да измисли друг начин да отмести скалата. Ланг спря да работи и отново отпи вода.

Звук от стържене на метал го накара да забрави жаждата. Огромният камък помръдна толкова незабележимо, че му се стори по-скоро пожелателно мислене, отколкото реално движение.

Учителят по физика в гимназията би казал, че тоновете инерция скоро ще се превърнат в кинетична енергия.

Ланг натисна дръжката на лопатата с подновена енергичност. Разнесе се скърцане на камък. Едва успя да отскочи встрани, когато скалата бавно се отмести и започна да се плъзга надолу по хълма. За няколко секунди набра скоростта на товарен влак по прави релси.

Ланг се замоли въжето наистина да е толкова издръжливо, колкото пишеше в рекламата.

Изкъртената скала с трясък се удари в по-долната каменна грамада, която я последва надолу по склона на планината, като разпръскваше камъни и пръст и изкореняваше растенията по пътя си.

Мястото, където стърчеше по-долната скала, се скри във вихрушка от бял прах и пясък. Ланг седна на най-близкия камък и зачака. Докато прахолякът се разсейваше, той се запита дали Сониер бе използвал същия метод, без да разполага с технологично усъвършенствано въже. Но как беше върнал скалата на мястото й? Може би вместо нея беше катурнал друга скала по хълма и бе запушил входа.

В склона се появи черна дупка.

Ланг стана. Тръпнеше от вълнение. Ако предположението му беше правилно, предстоеше му да тръгне по стъпките не само на Сониер, но и на Пиетро.

Той намокри ризата си с остатъка от водата в манерката и я завърза на носа и устата си, за да спира праха, а после откачи фенерчето от колана си, провери дали работи и се отправи две хиляди години назад в миналото.

2.

Кардю

Снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Той влезе в някаква пещера. Не го виждам.

Другият човек свали бинокъла си.

— Да, забелязах. Предлагам да се приготвиш, защото всеки момент може да се наложи да използваш оръжието.

Стрелецът отново допря до бузата си металния приклад на пушката „Галил“ и насочи дулото към входа на пещерата.

— Няма къде да ходя. Ще чакам.

Ако на ясното синьо небе имаше облаци, те биха хвърлили сенки върху белия камък. Източник на сенките можеше да бъдат и скалите в зависимост от ъгъла, под който ги осветяваше слънцето. Или сенките можеше да са на овце, сновящи от скала на скала толкова бързо, че човек не беше сигурен дали наистина е забелязал движение.

Снайперистът обаче не мислеше така.

Оптическият мерник се премести на петнадесет метра от входа на пещерата.

3.

Кардю

Мъглата от бял прах отрази обратно светлината на фенерчето в очите на Ланг и го заслепи. Не виждаше стените, нито ниския таван, и удари главата си в камъка. Пред очите му се завъртяха разноцветни петна.

Той спря, опасявайки се от друг сблъсък. Трябваше да се досети, че проклетият таван е нисък. Хората, живели преди няколко столетия, са били високи едва метър и петдесет. В музеите не беше виждал броня, в която да може да се побере.

Прахът се уталожи и Ланг забеляза следи от каменоделско длето, каквито и Пиетро беше видял. За разширяването на пещерата бяха използвани повече усилия, отколкото Ланг можеше да си представи.

Той тръгна предпазливо, като стъпваше внимателно и леко, за да не разпръсква белия прах на пода. На отсрещната стена видя сянката на правоъгълен каменен саркофаг, тридесет на четиридесет сантиметра и висок тридесетина сантиметра. Единствено формата му го отличаваше от камъните, паднали от тавана през вековете. Вдлъбнатината в слоя прах показваше, че има капак. Огледът отблизо разкри грапавини, може би гравирани букви. Ланг избърса камъка. Повърхността беше топла, дори гореща, в сравнение с хладния въздух в мрака наоколо.

Той се опита да вдигне капака, но не успя. Прахът и мръсотията го бяха запечатали като с цимент. Ланг отново усети топлина, сякаш се излъчваше отвътре.

Той клекна, доближи лице до камъка, затвори очи, духна леко и после се втренчи в надписа.

Голяма част от издълбаните знаци се бяха напукали и изронили, докато камъкът се бе разширявал и свивал, реагирайки на промените на температурата в пещерата. Едната редица букви приличаше на надпис на иврит, който Ланг веднъж бе видял в синагога. Арамейски, древният език на юдеите. Пишеше нещо и на латински, но буквите едва се четяха.

Белите му дробове неволно се разшириха, когато от изненада глътна шепа прах и се закашля. Не си спомняше кога е седнал на земята, докато се взираше в древните букви на светлината на фенерчето. Разкриването на загадката на картината на Пусен беше едно, но намирането на този надпис беше съвсем друго. Мислите трескаво препускаха. Ланг не беше в състояние дори да гадае какви биха могли да бъдат последиците от откритието му. Сониер, Пиетро… Те трябва да бяха видели същото.

Неочаквано пещерата се изпълни със светлина, която блесна зад гърба му.

— Много умно, господин Райли! Поздравявам ви.

За миг Ланг помисли, че полицията най-после го е намерила. В следващия миг обаче се уплаши, че не е така.

Забравил за ниския таван, той понечи да се изправи.

— Не мърдайте, ако искате да живеете. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Ланг вдигна ръце в общоприетия жест, че се предава. Нямаше смисъл да предизвиква тези хора. Не че им беше нужно предизвикателство, за да убиват. Някой го сграбчи грубо и го блъсна към стената. Последва бърз, но щателен професионален обиск. Ръката пребърка джобовете му, извади съдържанието им и махна почти изсъхналата риза от лицето му.

— Не е въоръжен — каза друг глас. — Но тук има някакво писмо.

Копието, направено в пощата.

Ланг рискува и погледна през рамо, но видя само ослепителната светлина.

— Може да прочетете писмото, преди да направите нещо… прибързано — каза той.

Мъжете го хванаха за раменете, обърнаха го и го блъснаха към изхода. Ланг отново удари главата си в ниския таван, докато се препъваше към дневната светлина, която го накара да трепне след мрака в пещерата.

Когато очите му се приспособиха, той видя мъж на петдесет и няколко години, облечен по-скоро за конференция, отколкото за планина във Франция. Човекът четеше писмото и по изражението му личеше, че съвсем не се забавлява.

Написаното беше от типа „Ако с мен се случи нещо, направете това и това“ и не беше особено оригинално. Но независимо дали беше банално или не, Ланг предполагаше, че ще спаси живота му, поне за момента. В този миг беше готов да бъде спасен с какъвто и да е друг литературен похват, включително атака на кавалерията.

До човека в костюма стояха още двама мъже, по-млади и по-едри.

Имаха такъв вид, сякаш някога се бяха занимавали със спорт, където сблъсъците бяха чести — футбол, ръгби, хокей, нещо, в което причиняването на болка се насърчава. Вратовете им преливаха от колосаните яки на ризите. Телата им бяха плътно натъпкани в ушитите по поръчка костюми. И двамата бяха с италиански обувки за по хиляда долара, предназначени за управленския елит. Ако се съдеше по блясъка на лъскавата черна кожа, обувките не бяха ходили на много екскурзии като тази. Всеки държеше десетмилиметров „Хеклер и Кох“ — малки картечни пистолети, които със сгънат приклад можеше да се поберат в дипломатическо куфарче, по-тежка артилерия от оръжията на убийците в Лондон, предпочитани от тайните служби от охраната на президента на Съединените щати или „тюлените“ от морската пехота. Мъжете обаче не бяха от никоя от тези части.

Ланг не се обърна, но беше сигурен, че онзи, който го беше изхвърлил от пещерата, е същият като тях.

По-възрастният вдигна глава.

— На кого изпратихте писмото?

— На Дядо Коледа — отвърна Ланг. — Искам да изпреваря коледната навалица.

Мъжът леко кимна и третият човек изви ръката на Ланг. Болката се стрелна чак до раменете му и го накара да изохка.

— Никой не обича умниците, господин Райли — спокойно каза мъжът, сякаш поучаваше неразумно дете. — Уверявам ви, че ще получа отговор. Въпросът е колко ще издържите преди това.

Ланг престорено погледна наляво и после надясно.

— Не виждам диба, преса за палци или други уреди за мъчения, с които крал Филип и момчетата му са изтезавали вашите хора. Сигурен ли сте, че можете да задавате въпроси без необходимата екипировка?

Отново извиха ръката му и Ланг може би само си въобрази, че чу звук на скъсани сухожилия. Беше убеден, че видя по-ярки звезди, отколкото когато удари главата си.

— Отговорът? — попита мъжът с посребрелите коси.

— Какво ще стане, когато го получите? Предполагам, че няма да си тръгна оттук с вашите благодарности.

Човекът в костюма не беше първият, който го бе нарекъл умник, и Ланг искрено се надяваше да не е последният. Целта на разговора обаче не беше светски шеги и закачки. Подготовката в Агенцията го беше научила, че когато е притиснат в ъгъла, трябва да протака и да печели време с надеждата да намери изход. Но в присъствието на трима въоръжени мъже щеше да му е необходимо доста време.

По-възрастният, очевидно лидер, му се усмихна студено.

— Много сте проницателен, господин Райли.

Той кимна на здравеняка от лявата си страни, който бръкна в джоба си и извади тънка продълговата кутия. Вътре имаше спринцовка.

— Трябва да отворите клиника, момчета — отбеляза Ланг. — Всеки път, когато ви видя, искате да ми сложите инжекция. И дори не сте ме попитали дали съм алергичен.

Среброкосият отново кимна и човекът със спринцовката се приближи до Ланг.

— Какво е това, по дяволите? — попита Ланг. — Серум на истината?

— Все още не, господин Райли. По-късно може би малко натриев пентотал. В момента ви искаме успокоен, за да се отпуснете и да се насладите на пътуването, както се изразявате вие, американците.

— Имам няколко въпроса. И двамата знаем, че няма да ме пуснете, за да напиша статия в „Нешънъл Инкуайърър“. Може поне да ми доставите удоволствието да получа някои отговори.

Мъжът въздъхна.

— И после несъмнено ще ми кажете на кого сте изпратил писмото, нали?

— За да се отървете от тях, както направихте със сестра ми и с племенника ми? Убихте и портиера на блока и търговеца на антики в Лондон. Мисля, че няма да ми повярвате дори ако ви кажа.

Надолу по хълма блесна нещо. За миг слънцето се отрази в стъкло или в метал. Ланг не беше сигурен дали наистина го видя. Мъжете с нищо не показаха, че са го забелязали. Ланг погледна в противоположната посока, за да не го издаде, ако там наистина имаше някого или нещо. Каквото и да беше обаче, едва ли щеше да бъде на негова страна.

Може би грешеше, но не си спомняше кога това му се беше случвало.

По-възрастният мъж кимна на онзи до него да почака.

— Тогава вероятно ще ми кажете как открихте пещерата и… съдържанието й. Бих искал да се погрижа никой друг да не го прави. Но първо ще отговоря на въпросите ви, господин Райли.

Среброкосият седна на плоската скала и разгъна писмото на коленете си. Ланг усети, че леко отпуснаха ръцете му. Имаше чувството, че ставата на извитата му ръка пламти.

— Тамплиери? — попита той. — Вие сте тамплиери?

Мъжът с посребрелите коси заговори така, сякаш разказваше позната история.

— Точно така, господин Райли. Щом знаете кои сме, тогава вероятно познавате и нашата история. През 1307 година кралят на Франция… — Той се намръщи, сякаш си спомняше лично предателство. — Вероломният Филип изпрати заповед на раболепните си слуги да арестуват рицарите на Храма на Соломон и да им предявят фалшиви обвинения. Шпионите ни бяха навсякъде, във всеки съд в Европа. Те ни предупредиха какво ще се случи. Колкото е възможно повече от нас, без да предизвикват подозрение, избягаха в Шотландия, където Климент, лакеят на Филип, не можеше да ги стигне. Шотландският крал, сега известен като Робърт Брус, беше отлъчен от Църквата и не беше приятел на папата.

Среброкосият говореше по-скоро с драматична интонация, отколкото с акцент, макар че според Ланг английският не беше майчиният му език.

— Колкото е възможно повече от вас? — Ланг се замисли за клетия Пиетро, обвинен несправедливо и оставен в ръцете на Инквизицията. — Изоставили сте мнозина ваши братя да бъдат изтезавани, убити и изгорени на кладата.

Мъжът кръстоса глезените си. Носеше къси чорапи, каквито европейците предпочитат.

— Бог отсъди кой да замине и кой да остане, а не ние.

Ланг се изкуши да попита дали изборът е бил съобщен на каменна плоча или с горящ храст, но се въздържа.

— Климент би останал доволен, ако беше заловил всички членове на ордена ви, нали? — отбеляза той. — В края на краищата, вие сте го изнудвали, така както правите днес с папската институция.

Среброкосият бръкна във вътрешния си джоб, извади сребърна табакера и му я показа.

— Предполага се, че е направена от няколко от прословутите тридесет сребърника, дадени на Юда. — Той извади цигара и предложи на Ланг, който поклати глава.

— Не пуша. Няма смисъл да поемам рискове за здравето си.

Дори да бе разбрал иронията, тамплиерът не й обърна внимание.

— Изнудване е грозна дума, господин Райли. Ние предпочитаме да казваме, че пазим най-голямата тайна на папата. — Той запали цигара със златна „Ронсън“.

— И го правите още от времето на Кръстоносните походи, когато сте я открили? — попита Ланг.

По-възрастният човек издиша струя синкав дим, който ветрецът мигновено разпръсна.

— Да, отдавна служим на истинската църква.

— Страхотно й служите, няма що! — Ланг не положи усилия да прикрие презрението си. — Убийства, изнудване… Едва ли може да се каже, че това са християнски добродетели.

Среброкосият с нищо не показа, че се е обидил.

— За съжаление несъвършеният свят не позволява последователно придържане към християнските добродетели. В края на краищата нашият Орден беше основан като военна организация, обучена в нехристиянското изкуство на войната. Това беше необходимо тогава, също както сега от време на време е нужно по някое нехристиянско действие. За щастие ние се изповядваме и причестяваме, за да ни бъдат опростени такива грехове.

— Включително убиването на жени и деца?

Тамплиерът стъпка фаса.

— Нямаме време за идеологически спорове, господин Райли. Достатъчно е да кажа, че когато държахме Ерусалим, един от нас намери пергаменти, които ни доведоха тук. Свещеникът Сониер е открил същите свитъци, скрити в олтара. — Той се усмихна. — Известно ни е, че знаете за Сониер, господин Райли. Защо инак ще посещавате затънтено място като Рен льо Шато? Тайната на Кардю трябва да бъде пазена, без значение кой ще пострада.

— Дотук с библейската повеля „обичай ближния си“.

Тамплиерът стана пъргаво като младеж.

— Господин Райли, аз отговорих на въпросите ви. Да, ние сме тамплиери. А сега, ако обичате, отговорете на моите, или… — Той кимна на главореза със спринцовката.

4.

Кардю

— Най-добре стреляй, преди да забие иглата — каза придружителят на снайпериста. — Обзалагам се, че е пълна с гадости.

Стрелецът не отмести мерника.

— Няма нищо по-гадно от куршума, който Райли ще получи в главата, ако избързам и не улуча.

Другият се въздържа и не каза нищо. Знаеше, че изстрелването на куршум точно в желаната точка от разстояние, зависи от атмосферните условия, математиката, химията, физиката и биологията.

Колкото по-далечен беше изстрелът, толкова по-голямо внимание трябваше да се обърне и на най-лекия ветрец. Траекторията на куршума трябваше да бъде пресметната точно и количеството на барута трябваше да бъде изчислено в съответствие с необходимата мощност. Ако беше недостатъчно, куршумът щеше да се възпламени, преди да е стигнал до мишената, а ако беше твърде голямо, щеше да я прехвърли. И в двата случая ускорението нямаше да бъде предвидено и щеше да бъде подчинено на други променливи величини като тежестта и скоростта на гилзата.

Снайперистът трябваше да притежава нужните физически качества, за да диша в ритъм с изстрела, да вдишва, да издишва, да задържа дъха си и бавно да го изпуска, докато в белите му дробове останеше достатъчно, така че ръцете му да са неподвижни, но не толкова много, че да трепнат. При най-малката грешка куршумът щеше да се отклони от целта, макар и с няколко сантиметра.

Гравитацията също влияеше на траекторията, в зависимост от това дали куршумът трябва да бъде изстрелян нагоре или надолу по склон. Разликата изискваше прецизно настройване на телескопичния мерник.

Ако беше лесно, всеки щеше да може да го прави.

Той запази нетърпението за себе си.

5.

Кардю

10:24 ч.

Отначало Ланг помисли, че мъжът със спринцовката ще се моли на Бога. Той бавно се свлече на колене и когато след няколко секунди чу пукота на изстрел, Ланг осъзна, че се е случило нещо неочаквано. Ехото все още отекваше в планината, когато тамплиерът падна по лице на земята и черепът му се пръсна в експлозия от кръв и мозък.

С едно-единствено движение Ланг се освободи от изненадания си похитител, грабна писмото и се хвърли на земята. Ударът едва не изкара въздуха от белите му дробове. Той се затъркаля надолу, опитвайки се да не обръща внимание на нараняванията от острите камъни, и се скри зад голяма скала от погледа на останалите трима тамплиери.

Оглушителната тишина не е оксиморон. Променливият ветрец сякаш престана да свисти в пясъка върху скалите. От пътя в далечината не се чуваше бръмчене на коли. Беше толкова тихо, че дори споменът за изстрела започваше да избледнява като сън. Ланг имаше чувството, че или е оглушал, или звуците спряха да съществуват.

Тамплиерите сигурно също се криеха зад скалите. Пукотът прозвуча като плесник, известявайки, че се стреля от разстояние. Снайперистът вероятно се взираше през оптически мерник и чакаше.

Какво? Ланг беше убеден, че не беше мишената. В противен случай щеше да бъде мъртъв. Нямаше логика в това тамплиерите да го хванат да разкрива тайната им и после да го убият, преди да разберат как я е разбрал и на кого е изпратил писмото.

Тогава кой?

Отказа се да разсъждава. Нямаше значение. Ако стрелецът продължаваше да принуждава тамплиерите да се крият, докато Ланг се промъкнеше от скала на скала до колата… Защо не? Не им трябваше мъртъв на тамплиерите, защото нямаше да научат каквото искаха. Затова ако загадъчният стрелец не възнамеряваше да го убие, а на тамплиерите им беше нужен жив…

Ланг не беше готов да рискува, залагайки живота си на логиката.

И това беше хубаво.

Той се хвърли към друга скала. В същия миг картечният пистолет „Хеклер и Кох“ изстреля кратък откос и остри каменни отломки ужилиха като пчели лицето му. Ланг нямаше оръжие, нито дори джобно ножче, и беше уязвим и в опасност.

Опитваше се да определи откъде дойдоха последните изстрели, когато чу нещо друго, освен заглъхващото им ехо — скриптене в песъчливата почва. Някой се приближаваше към него, движейки се бавно и целенасочено със скъпи италиански обувки. Несъмнено вървеше с наведена глава, пазейки се от неизвестния човек със снайперовата пушка.

Ланг остави писмото на земята и го затисна с голям камък. Ако го заловяха, местоположението му можеше да се превърне в разменна монета. Той се придвижи покрай скалата и взе бял камък, който се побираше идеално в дланта му. Камъкът не беше достоен съперник на автоматичното оръжие, но беше по-добре от нищо.

Може би.

6.

Кардю

10:42:30 ч.

— Сега пък какво? — попита спътникът на стрелеца. — Накара всички да се хвърлят на земята.

Снайперистът все още съсредоточено гледаше през оптическия мерник.

— Ще чакаме.

— Да чакаме? Колко?

— Колкото е необходимо.

7.

Кардю

10:43 ч.

За разлика от звука на обувките, които се приближаваха към него, гумените подметки на Ланг заглушаваха движенията му. Въпреки това той не можеше да стои вечно зад скалата. Ако онези хора имаха поне скромни познания по тактика, единият щеше да заобиколи скалата, а друг да чака Ланг да влезе в обсега на мерника му. Неизвестната величина беше снайперистът. Тамплиерите трябваше да предприемат нещо под прикритието на картечните пистолети и Ланг трябваше да предположи, че стрелецът не иска да убие него.

Стъпките спряха от другата страна на скалата и после бавно продължиха наляво. Ланг направи няколко крачки надясно, като стискаше камъка в ръката си. Още две стъпки, и щеше да види мястото, където беше оставил тамплиерите. Той си представи единия дебеловрат главорез, който чака, насочил късото дуло на „Хеклер и Кох“ към гърба му.

Единственото, което не очакваха, беше Ланг да атакува. Той пъхна камъка в колана си и потърси къде да се хване. Пръстите му намериха малка пукнатина и Ланг се издърпа нагоре.

Върхът на скалата беше висок шест-седем метра и широк три, заострен в отсрещния край и твърде дълбоко вдлъбнат, за да легне по корем, но му осигуряваше прикритие. Ланг можеше само да се надява, че тамплиерите ще го търсят по земята и че не е мишена на снайпериста. Идеята беше рискована, но му даваше възможност за избор.

Отдолу се чу шум. Ланг се извъртя и погледна натам. Не беше забелязал, че единият тамплиер има плешиво петно на главата си. Той се промъкваше покрай скалата, допрял до рамото си приклада на оръжието.

Ланг извади камъка от колана си и приклекна, доколкото беше възможно. Трябваше да скочи върху мъжа, ако искаше да го изненада.

Нещо го накара да погледне през рамо. Картечният пистолет се намираше на тридесетина метра от него. Оръжието не беше особено точно от това разстояние, но с пълнител с тридесет патрона нямаше начин да не улучи.

Нямаше време да се увери дали ще връхлети върху тамплиера долу. Можеше само да скочи и да се надява.

Той погледна за последен път и главата и раменете му се показаха над скалата, зад която се криеше. Дори от тридесет метра видя, че тамплиерът се усмихва, убеден, че ще го застреля.

Но беше застанал встрани от скалата, за да има по-добра видимост. Това беше фатална грешка.

Главата му се пръсна в розова мъгла.

Ланг скочи точно когато по хълмовете отекна вторият изстрел на снайперовата пушка.

Звукът накара мъжа долу да вдигне глава. Той тръгна, но не достатъчно бързо, за да избегне силата на тежестта на Ланг. Сблъсъкът изкара въздуха от белите им дробове и двамата паднаха. Тамплиерът се опита да насочи оръжието си. Ланг го хвана за рамото и го обърна на една страна, така че дулото да сочи към земята, а после вдигна камъка, готов да разбие черепа му.

— Достатъчно, господин Райли.

Думите бяха придружени от допир на студена стомана до тила му. Гласът беше на мъжа с прошарената коса. Единият тамплиер се бе пожертвал за стръв, докато по-възрастният се беше промъкнал зад гърба на Ланг под прикритието на скалата между тях и снайпериста.

Бяха го надхитрили.

— Пуснете камъка и вдигнете ръце на главата си. Бавно. А сега не мърдайте.

Ланг се подчини на заповедите.

Човекът, върху когото беше скочил, бавно се изправи. Ръкавите, панталоните и един от шевовете на сакото му бяха разкъсани. Очевидно никога повече нямаше да облече този костюм. Другата добра новина беше, че двама от смъртоносната групировка повече нямаше да убиват.

Опрял дулото на картечния пистолет в тила му, среброкосият каза няколко думи на език, който Ланг не разбра. Другият мъж се обърна с гръб към него.

— Сложете ръцете си на раменете, господин Райли.

Ланг се подчини и тримата бавно започнаха да слизат по планинския склон. Ланг вървеше между двамата и снайперистът, който беше убил другите двама, нямаше възможност за точен изстрел, без куршумът да прониже две тела. Хитро.

8.

Кардю

10:47 ч.

— По дяволите! — Човекът се изправи, без да сваля бинокъла. — Измъкват се.

За пръв път от няколко часа снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Не всички.

Придружителят му изсумтя неудовлетворено.

— Все едно. Отвеждат Райли. Трябва да ги проследим и да се опиташ да очистиш другите двама.

— И да рискувам да го убия? Освен ако не са болни или откачени, те ще го държат между тях като шунка в сандвич.

— Убеден съм, че той щеше да хареса сравнението, но те се измъкват.

— Не. Просто няма да останат тук и когато тръгнат, ще разберем къде отиват.

9.

Кардю

11:03 ч.

Ланг и двамата тамплиери слязоха от другата страна на Кардю и се приближиха до рейндж роувър, паркиран между две скали, които бяха толкова големи, че превозното средство се видя едва когато стигнаха до него.

— На задната седалка — заповяда среброкосият.

Ланг се качваше в джипа, когато усети убождане във врата. Преди да успее да седне, вътрешността на роувъра се набразди вълнообразно, сякаш гледаше във вода. Ръцете и краката му натежаха като олово и се сковаха. Той разбра какво се е случило. Знаеше, че трябва да се бори срещу въздействието на опиата, но въпреки това усещането не беше неприятно.

И в следващия миг пред очите му се спусна мрак.