Тайната на забранената книга

Единайсет

— Не го искам! — повторих, отдръпвайки се. — Махни го от мен!

— Няма да те нарани, госпожице Лейн. Поне не в тази си форма — повтори Баронс.

Не вярвах в това, което ми повтаряше за пети път, повече, отколкото когато ми го каза за първи. Размахах ръка зад мен, към чергата, която все още беше мокра от усилията ми да я почистя.

— Как наричаш това? Ако нещо беше останало в стомаха ми, още щях да съм на ръце и колене. Не знам за теб, но аз наричам импровизираното повръщане нараняване — да не споменаваме дълбокото усещане за ужас, от което не можех да се отърва. Фините косъмчета по тялото ми бяха настръхнали, сякаш бях ударена със заряд висок волтаж. Исках да оставя колкото може повече разстояние между „онова“ нещо и мен.

— Ще свикнеш с това…

— Все това повтаряш — промърморих.

— … а реакцията ти ще се омекоти с времето.

— Нямам намерение да прекарам толкова много време около това — „това“ беше фотокопие на две страници, за които се предполагаше, че са откъснати от Шинсар Дъб. Фотокопия — дори не истинското нещо — които той тикаше към мен. Обикновените копия ме бяха размазали в стената в обезумелия ми опит да ги избегна. Можех да усетя приближаването му. Ако той не се отдръпнеше, щях да изкатеря стените, използвайки само поддържаните ми а ла „джентълмените предпочитат изчервени блондинки“ нокти като шипове за катерене, а сериозно се съмнявах, че това щеше да свърши работа.

— Поеми бавно и дълбоко въздух! — каза Баронс. — Можеш да го превъзмогнеш. Концентрирай се, госпожице Лейн!

Вдишах. Не помогна.

— Казах да дишаш. Не да имитираш риба, извадена от водата.

Изгледах го студено, вдишах и задържах. След един дълъг момент Баронс кимна и аз издишах бавно.

— По-добре — каза той.

— Защо става така с мен? — попитах.

— Това е част от същността ти, госпожице Лейн. Преди хиляди години, когато Фае все още провеждали Дивия лов, унищожавайки всичко по пътя си, точно това е усещал един Шийте зрящ, щом ездачите на Туата Де приближавали вкупом. Това било тяхното предупреждение да изведат хората си в безопасност.

— Не го усетих, когато видях някое от онези Ънсийли — посочих аз. Но като се замислих за първите два пъти, осъзнах, че бях станала несигурна и двата пъти едно общо, необяснимо усещане за ужас беше предхождало моите „видения“. Просто не бях разпознала какво е, защото не бях способна да го прикача за нищо познато. С последното чудовище бях толкова обзета от нуждата да стигна до апартамента на Алина и се бях блъснала в него толкова бързо, че не можех да реша дали бях почувствала нещо предварително, или не.

— Казах вкупом — натърти той. — Когато са сами или по двойки, тяхното въздействие не е толкова голямо. Възможно е единствено Шинсар Дъб да ти докарва гадене… или може би, ако хиляда Ънсийли връхлитат към теб. Мрачната книга е най-могъщата от всички Светини на Фае. Както и най-смъртоносната.

— Стой назад! — отсякох. Беше приближил на по-малко от метър до мен и държеше ужасните страници. Пристъпи още една стъпка напред и аз се опитах да се превърна в тапет. Много жълт, много безгръбначен тапет.

— Овладей страха си, госпожице Лейн! Това са просто копия на истинските страници. Само страници на самата Мрачна книга биха могли да ти навредят.

— Биха могли? — Това определено внасяше съмнителен обрат. — Имаш предвид, че ако успеем да намерим тази книга, няма да мога да я докосна?

Устните му се извиха, но очите му останаха студени.

— Би могла. Не съм сигурен дали ще се харесваш след това.

— Защо не бих се… — спрях се и поклатих глава. — Забрави! Не искам да знам. Просто дръж тези страници далеч от мен!

— Това значи ли, че се отказваш от търсенето на убиеца на сестра си, госпожице Лейн? Мислех, че тя те умоляваше да търсиш Шинсар Дъб. Мислех, че тя каза, че всичко зависи от това.

Затворих очи и клюмнах отново на стената. За няколко минути бях забравила напълно за Алина.

— Защо? — прошепнах, сякаш тя все още можеше да чуе. — Защо не ми каза нищо от това? Можехме да си помогнем. Можехме да се опазим една друга живи — и това беше най-горчивата част… Мисълта за това как можеха да се развият събитията, ако тя ми се беше доверила.

— Съмнявам се, че щеше да повярваш, дори тя да го беше направила. Ти си костелив орех, госпожице Лейн. Въпреки всичко, което видя и чу, все още се опитваш да го отречеш.

Гласът му беше твърде близо. Баронс се беше преместил. Отворих очи. Той стоеше право пред мен, но гаденето ми не се беше усилило, защото не го бях видяла да идва. Той беше прав. Реакцията ми беше повече умствена, отколкото физическа, което значеше, че поне част от нея подлежеше на контрол. Можех да се оттегля, да се прибера у дома и да се опитам да забравя всичко, което ми се беше случило, откакто пристигнах в Дъблин. Или можех да разбера как да продължа напред. Докоснах късите си, тъмни кичури. Не бих накълцала красивата си руса коса за нищо.

— Ти също виждаш Фае, Баронс, но нямаш проблем да държиш тези страници.

— Повторението притъпява дори най-силните чувства, госпожице Лейн. Готова ли си да започнеш?

След два часа Баронс реши, че съм се упражнявала достатъчно. Не можех да се насиля да докосна фотокопираните страници, но поне вече не ми се повдигаше от близостта до тях. Бях намерила начин да затварям гърлото си срещу неволните спазми. Близостта все още ме караше да се чувствам ужасно нещастна, но можех да изкарам и да поддържам прилична маска.

— Ще се справиш — каза той. — Облечи се! Отиваме някъде.

— Облечена съм.

Той се обърна към предната част на магазина и погледна през прозореца към нощта навън.

— Иди облечи нещо по-… като възрастна… госпожице Лейн!

— А? — Бях с бели къси панталони, фини сандали и розова блуза без ръкави върху потник, обшит с дантела. Мислех, че изглеждам перфектно пораснала. Завъртях се пред него. — Какво ми има?

Той ми хвърли кратък поглед.

— Иди облечи нещо по-… женствено!

С моята фигура никой не би могъл да ме обвини, че не съм женствена. Разбирането може да идва бавно за мен, но идва. Мъже! Заведи ги в стилен магазин за бельо и гарантирам, че ще намерят единственото нещо там, направено от евтина черна кожа и вериги. Очите ми се свиха.

— Имаш предвид евтино.

— Имам предвид типа жени, с които другите са свикнали да ме виждат. Пораснали, ако мислиш, че можеш да докараш нещо такова, госпожице Лейн. Черното може да те направи да изглеждаш достатъчно възрастна, за да шофираш. Новата коса е… по-добре. Но направи нещо с нея! Направи я да изглежда като в нощта, когато те събудих.

— Искаш да имам разчорлена коса ли?

— Ако така я наричаш. Един час ще бъде ли достатъчен? — Един час намекваше, че ми трябва много помощ.

— Ще видя какво мога да направя — казах хладно.

Бях готова за двайсет минути.

Подозренията ми за сградата зад книжарницата се потвърдиха — беше гараж, а Джерико Баронс беше много богат мъж. Предположих, че търговията с книги и дреболии е ужасно доходна.

От главозамайващата колекция коли в гаража му, той избра скромно изглеждащо в сравнение с другите черно „Порше 911 Турбо“, което изръмжа дълбоко в майсторски проектираното си гърло от петстотин и петдесет конски сили, когато Баронс пъхна ключа от грешната страна на волана и го завъртя. Да, познавам колите. Обичам бързите и красиви машини, а изтънчената класа на скъпото „Порше“ подейства на всяка кост в моето двайсет и двегодишно тяло.

Баронс свали покрива и подкара твърде бързо, но с вещата агресивност, която всяка качествена кола, способна да вдигне от нула до сто за три цяло и четири секунди, изискваше.

Един квартал се стопяваше в следващия, докато той сменяше скоростите през движението на града. Щом се озовахме в покрайнините на Дъблин, той натисна газта. Под почти пълната луна ние се състезавахме с вятъра. Въздухът беше топъл, небето блестеше със звезди и при други обстоятелства щях ужасно да се наслаждавам на возенето.

Погледнах към него. Каквото и да беше той — очевидно Шийте зрящ и кралски трън в пету-… задника през повечето време — Баронс сега беше просто мъж, обзет от удоволствието на момента, от чудесно изработената машина в ръцете му, от открития път и от привидно безграничната нощ.

— Къде отиваме? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през двойния рев на вятъра и на двигателя.

Без да откъсва очи от пътя, за което бях безкрайно благодарна при сто и седемдесет километра в час, той извика в отговор:

— Има трима основни играчи в града, които също търсят книгата. Искам да знам дали са намерили нещо. Ти, госпожице Лейн, си моята хрътка.

Мернах часовника на таблото.

— Сега е два сутринта, Баронс. Какво ще направим? Ще влезем с взлом и ще пълзим из къщите им, докато спят?

Осъзнаването, че ако той беше отговорил положително, вероятно първото нещо, което щеше да излезе от устата ми, нямаше да е протест, а оплакване, че ме е накарал да се наконтя, когато всъщност планира обир, беше мерило за това колко сюрреалистичен е станал животът ми. Високите токчета и късата пола определено правеха бягането от полицията или от ядосани, въоръжени собственици много трудно.

Той забави малко, за да го чуя по-добре.

— Не, те са нощни птици, госпожице Лейн. Ще бъдат будни и също толкова желаещи да ме видят, колкото аз да видя тях. Ние обичаме да се следим един друг. Но пък те нямат теб.

Бавна усмивка изви устните му. Беше извънредно доволен от новото тайно оръжие, което имаше в мое лице. Получих внезапно видение за бъдещето ми как ме водят наоколо и питат непрестанно, като в една от онези реклами на Веризон14: „Сега гади ли ти се?“.

Той ускори и кара без да продума още десетина минути, а после отби от главния път към входа на обградено със стена имение. След като бяхме проверени от двойка охранители в бели униформи, които след тих телефонен разговор отвориха огромна стоманена порта, избръмчахме по дълга, лъкатушна алея, оградена от двете страни от огромни, древни дървета.

Къщата в края на алеята беше в противоречие със средата си, което подсказваше, че внушителната сграда, която някога е стояла тук, е била съборена, за да бъде заменена с това разпръснато, студено, ярко осветено творение от стомана и стъкло. Прозрачни въздушни коридори свързваха пет нива, спускайки се под лек наклон. Обрамчени с метал тераси се кичеха с модерни мебели, които изглеждаха отвратително неудобни за седене. Признавам, аз съм старомодна. Дайте ми веранда с бели плетени мебели, с люлки в двата края, с бавно въртящи се вентилатори на тавана, с покрити с бръшлян дървени решетки и с висящи кошници с папрат и всичко това под сянката на кичести магнолии. Това място беше твърде претенциозно и в него нямаше никакъв домашен уют за моя вкус.

Щом се измъкнахме от колата, Баронс каза:

— Бъди наблюдателна и се опитай да не докосваш нищо, което не изглежда човешко, госпожице Лейн!

Едва не се задавих от нервен смях. Какво стана с добрите, стари, благоразумни съвети като: „Дръжте се заедно, дръжте се за ръце и гледайте на двете страни, преди да пресечете улицата?“ Погледнах към него.

— Не че бих искала, но защо да не го правя?

— Подозирам, че Фиона е права — каза той — и че ти си Нул, което означава, че ще ни издадеш, ако докоснеш някой от Фае с ръцете си.

Погледнах към ръцете си, към красивите розови нокти, които не допълваха новия ми вид много добре. По-тъмният ми вид щеше да бъде по-добре акцентиран от малко по-смели тонове. Имах нужда да направя някои промени в гардероба и в аксесоарите си.

— Нул? — Трябваше да подтичвам, за да го настигам с токчетата, докато бързахме през блещукащата алея от начупени стъкла.

— Старите легенди говорят за Шийте зрящи, със способности да вцепеняват Фае, като го докосне с ръце, парализирайки го за няколко минути, пречейки му да се движи или дори да Пресяват мястото.

— Да пресяват мястото?

— По-късно! Помниш ли какво да правиш, госпожице Лейн?

Огледах къщата. Изглежда там се провеждаше парти. Хора се тълпяха по терасите, смях, музика и звън на лед в чаши се носеше чак до мястото, където стояхме.

— Да. Ако започне да ми се гади, трябва да попитам за тоалетната. Ти ще ме придружиш до нея.

— Много добре. И, госпожице Лейн? — Погледнах го въпросително. — Опитай се да се държиш така, сякаш ме харесваш!

Когато обви ръка около раменете ми и ме придърпа близо, тръпките стигнаха чак до пръстите на краката ми.

Къщата беше украсена в монотонно черно и бяло. Хората също. Ако зависеше от мен, щях да нося огромна палитра с мен през цялото време, пръскайки цветове навсякъде, украсявайки света с прасковено и бледомораво, розово и лавандула, оранжево и аквамарин. Тези хора изглежда смятаха, че да изсмучат всички цветове от света беше яко. Реших, че всички те сигурно са с тежка депресия.

— Джерико! — Зашеметяваща жена с гарвановочерна коса в ниско срязана бяла вечерна рокля и с диаманти измърка гърлено. Но усмивката й беше само зъби и злост, и то за мен, не за него. — За малко да не те позная. Не съм сигурна, че някога сме се виждали с дрехи.

— Мерилин! — посочи я той с кратко кимване, което изглежда я вбеси ужасно, когато подминавахме.

— Коя е малката ти приятелка, Баронс? — попита висок, анорексично слаб мъж със страшно рошава бяла коса. Исках да го дръпна настрани и да му дам любезен съвет, че в черно изглежда по-слаб и по-болнав, но не мислех, че моментът е подходящ.

— Изобщо не ти влиза в работата — каза Баронс.

— О, ние сме в обичайната си форма, нали? — усмихна се подигравателно мъжът.

— „Ние“ намеква, че сме произлезли от един и същи генофонд, Елис. Не сме.

— Арогантен тъпак! — промърмори мъжът на гърбовете ни.

— Виждам, че имаш много приятели тук — отбелязах сухо.

— Никой в тази къща няма приятели, госпожице Лейн. Има само използвачи и използвани в Каза Бланк15.

— Освен мен — казах. Странно име за още по-странна къща.

Той ме изгледа любопитно.

— Ще се научиш. Ако живееш достатъчно дълго.

Дори да доживеех до деветдесет, никога нямаше да стана като хората в тази къща. Промърморените поздравления продължаваха, докато минавахме през стаите, някои гладни — предимно от жените — други осъдителни — предимно от мъжете. Това беше една ужасна група от хора. Внезапно ми домъчня за дома, мама и тате започнаха да ми липсват много.

Не видяхме нищо, което не беше човешко, докато не стигнахме до последната стая в далечния край на къщата на петия етаж. Трябваше да минем през три групи въоръжени пазачи, за да стигнем там.

Проверка на действителността: бях на парти с въоръжени пазачи и бях облечена в черно. Не беше възможно това да е моята действителност. Не бях такъв човек. Тъжно, но въпреки късата пола, която оголваше красиво загорелите ми крака доста над средата на бедрото, прилепващия, подчертаващ гърдите, потник и високите токчета, в сравнение с останалите жени в Каза Бланк аз изглеждах на петнайсет. Мислех, че съм превърнала тъмната си подстригана до раменете коса в нещо диво и секси, но очевидно не знаех значението на тези думи. Нито пък разбирах нещо за умелото прилагане на грима.

— Спри да се въртиш! — каза Баронс.

Поех дълбоко въздух и го задържах, докато преброя до три.

— Следващия път може да е по-добре, ако ми дадеш малко повече подробности за мястото, на което отиваме.

— Огледай се добре наоколо, госпожице Лейн и следващия път няма да ти трябват.

Пристъпихме през чифт огромни бели врати в огромна стая бяло върху бяло — бели стени, бял килим, бели витрини с бели стъкла, осеяни с бели колони, върху които бяха разположени безценни предмети на изкуството. Вдървих се, когато се озовах срещу двойка двойно видение. След като вече знаех, че съществуват такива чудовища, беше по-лесно да ги забележа. Реших, че тези двамата сигурно не влагаха много усилие в Обаянието, което излъчваха, или пък ставах по-добра в пробиването му, защото щом веднъж прозрях отвъд техните мускулести руси лица, образите им не започнаха се сменят непрестанно, както във всички предишни случаи, а си останаха тези на Ънсийли.

— Спокойно! — промърмори Баронс, усещайки напрежението ми. На мъжа, седнал на абсурдно бял, подобен на трон стол пред нас, сякаш даваше аудиенция на поданиците си, каза с отегчен глас: — Маккейб!

— Баронс!

Обикновено не харесвам едрите, набити мъже с кестенява коса и се изненадах, че Маккейб е привлекателен по един грубо изсечен ирландски начин, който никога няма да се полира, независимо от богатството, което е успял да натрупа или от съкровищата, с които е избрал да се обгради. Но двамата Ънсийли, които стояха отляво и отдясно на него, изобщо не бяха привлекателни. Бяха огромни, грозни, сивокожи неща, които ми напомняха на носорози с техните неравни, прекомерно големи чела, малки очички, издадени долни челюсти и разрези без устни за усти. Широки, тумбести, прилични на каци тела опъваха по шевовете зле стоящи бели костюми. Ръцете и краката им бяха къси и дебели и непрекъснато сумтяха гърлено, като прасета, ровещи в калта, за каквото там ровят прасетата. Не бяха страшни, бяха просто грозни. Положих усилие да не ги зяпам. Освен леките киселини и чувството за усилена тревога, те изобщо не ми предизвикаха гадене. Разбира се, всеки досег с Фае от сега нататък щеше да бледнее в мрачната сянка на Шинсар Дъб.

— Какво те води в Каза Бланк? — каза Маккейб, нагласявайки бялата вратовръзка на бялата риза под сакото на белия си костюм.

„Защо си прави труда?“ — не можах да не помисля. Вратовръзките спадат към категорията на аксесоарите, а самата същност на аксесоара имаше за цел да подчертае нещо, чрез артистично подреждане на цвят, тъкан и стил. Ехо! Някой чувал ли е думата „цвят“ тук? Със същия успех можеше да се боядиса в бяло.

Баронс сви рамене.

— Приятна вечер за шофиране.

— Почти пълна луна, Баронс. Нещата могат да станат опасни там навън.

— Нещата могат да станат опасни навсякъде, Маккейб.

Маккейб се засмя, показвайки бели зъби като на кинозвезда. Той ме изгледа.

— Захванал си се с нещо малко по-различно, Баронс? Кое е момиченцето?

„Не говори! — беше ми казал Баронс на път насам. — Без значение какво казват. Не ме интересува колко може да се вбесиш. Преглътни го!“ Насмешливото му „момиченце“ звънтеше в ушите ми, но прехапах език и не казах нито дума.

— Просто поредният задник, Маккейб.

Вече нямаше нужда да си прехапвам езика. Бях безмълвна.

Маккейб се засмя.

— Говори ли?

— Не и докато не й кажа. Устата й обикновено е твърде пълна.

Усещах как бузите ми горят.

Маккейб се засмя отново.

— Когато порасне, ми я прати насам, става ли? — Той ме огледа подробно, леденосините очи се забавиха върху гърдите и задника ми и когато свърши, имах чувството, че не само ме е видял гола, но някак знае, че имам малка бенка с форма на сърце на лявата буза на дупето и още една на дясната гърда, на изток от зърното. Изражението му се промени, ноздрите се разшириха, очите му се свиха. — Като си помисля — промърмори той, — не я оставяй да порасне твърде много! Какво би взел за нея сега?

Баронс пусна подигравателна усмивка.

— Има една книга, от която може да се интересувам.

Маккейб се изсмя, сви показалец към палеца си и перна въображаемо мъхче от ръкава си.

— Никоя кучка не е толкова добра. Има жени и има власт — и само едно от тези неща запазва стойността си. — Изражението му отново се промени, устните му изтъняха, а очите му станаха смразяващо празни.

Просто ей така Маккейб загуби интерес към мен и имах стряскащото чувство, че за него аз дори не бях човек. Бях по-скоро като… ами, презерватив… нещо, което би използвал, после би изхвърлил изцапаните останки от себе си. И ако се случеше да сме в бясно караща кола по магистралата или в самолет, прекосяващ Атлантика по същото време, какво от това?

Беше ли влязла Алина в този свят? Беше ли познавала този обсесивно-компулсивен мъж в бяло? Определено можех да видя как я убива или как убива когото и да било по принцип. Но можех ли да видя Алина да вярва, че е влюбена в мъж като него? Съгласна съм, той беше богат, светски и привлекателен по един животински, могъщ начин. Но инспекторът и двете момичета, с които говорих, бяха абсолютно сигурни, че приятелят на Алина не беше роден на Изумрудения остров, а Маккейб, въпреки огромните му претенции — беше истински ирландец.

— Чувал ли си нещо за нея? — Баронс също беше изгубил интерес към мен и беше минал към нова тема. Просто двама мъже, обсъждащи бизнес с вървящ, говорещ — или по-скоро заглушен — секс на токчета наблизо, в случай че някой го искаше; просто удобно плато стриди на масата.

— Не — каза Маккейб с равен тон. — Ти?

— Не — отвърна Баронс със също толкова равен тон.

Маккейб кимна.

— Добре тогава. Остави я и си върви. Или просто напусни! — Беше очевидно, че нямаше как да му пука по-малко коя от двете възможности Баронс щеше да избере. Всъщност, ако ме беше оставил, не бях сигурна, че Маккейб щеше дори да ме забележи отново няколко дни.

Белият крал ни беше отпратил.