Тайната на забранената книга

Четири

Общата баня беше гадна.

Успях да хапна гореща супа, но душът беше леден. При завръщането ми в „Кларин“ направих нещастното откритие, че очевидно всеки в хотела е чакал до ранната вечер, за да вземе душ, преди да излезе за вечеря или за нощ в града. Несъобразителни туристи! Водата беше твърде студена, за да изтърпя едно миене на косата, затова се обадих на рецепцията и поръчах събуждане в шест часа, когато щях да опитам отново. Подозирах, че някои от гостите щяха точно да се прибират тогава.

Смених уличните си дрехи с дантелена прасковена блузка за спане и подходящи шорти. Това беше другото неудобство на общите бани — или се обличаш напълно след душа, или рискуваш полугол див бяг по коридора покрай десетки врати, които може да се отворят във всеки един момент. Избрах първия вариант.

Довърших разопаковането на багажа ми. Бях донесла няколко утешителни предмета от дома. Извадих една от свещите на Алина с аромат на праскови и сметана, два шоколада „Хърши“, любимия ми чифт избелели и много любими отрязани дънки, които мама заплашваше, че ще изхвърли, и малка снимка в рамка на нашите, която подпрях на лампата върху скрина.

После претършувах раницата си, изрових бележника, който бях купила преди няколко седмици, и седнах с кръстосани крака на леглото. Алина винаги беше водила дневник, още откакто бяхме деца. Като досадна по-малка сестра откривах повечето от скривалищата й. Тя беше станала много находчива с течение на годините и последното, което успях да намеря, беше зад разхлабен перваз в дрешника й. Аз я тормозех безмилостно за поредното гадже, по което се беше отнесла, и гарнирах присмеха си с досадни мляс-мляс звуци.

Самата аз никога не бях водила дневник. Но след погребението отчаяно се нуждаех от отдушник и бях изляла страници тъга в това нещо. Напоследък пишех списъци — какво да опаковам, какво да купя, какво да науча, къде да отида първо. Списъците бяха станали мои котви. Те ме крепяха през дните. Забравата, която ми носеше съня, ме прекарваше през нощите. Докато знаех точно къде ще отида и какво ще направя на следващия ден, нямаше опасност да залитна.

Бях горда от това колко добре се бях справила през моя първи ден в Дъблин. Но пък, когато срещаш само заплахи, не е никак трудно самият ти да започнеш да се държиш заплашително. Знаех какво съм наистина — красива млада жена, недостатъчно възрастна, за да обслужва бар, която никога не е ходила по-далеч от съседните на Джорджия щати, която наскоро е загубила сестра си и която — по думите на Джерико Баронс — е нагазила в дълбокото.

„Иди в колежа «Тринити», говори с преподавателите й и се опитай да намериш имената на приятелите й!“, беше първата ми задача за утре. Имах копие от имейла със списъка на преподавателите на Алина както и с програмата на учебните й занятия. Беше ми го изпратила в началото на семестъра, за да знам кога е в час и кога имам най-добри шансове да я открия у дома, за да говорим. С малко късмет, някой от тези, с които щях да говоря утре, щеше да знае с кого се е виждала Алина и да ми каже кой е мистериозният мъж. „Иди в местната библиотека, продължавай да се опитваш да откриеш ши-саду_!“_, беше следващата ми задача. Със сигурност нямаше да се върна в онази книжарница. Това решение ме вбесяваше, защото това беше една наистина невероятна книжарница. Не можех да се отърва от усещането, че имах късмет да избягам днес. Че ако таксиметровият шофьор не беше дошъл точно в този момент, Джерико Баронс можеше да ме върже за стол и да ме измъчва, докато не му кажех всичко, което искаше да знае. „Купи кашони, торби и метла, които да отнесеш в апартамента на Алина!“, беше третата ми задача. Тя не беше задължителна. Не бях сигурна, че съм готова да се върна там. Загризах върха на молива и ми се дощя да бях видяла инспектор О’Дъфи. Бях се надявала да взема копие от докладите му и да проследя пътя, който беше следвало разследването на Гарда. За нещастие тази възможност трябваше да остане на изчакване няколко дни.

Направих кратък списък на нещата, които трябваше да купя от местния магазин — адаптор за зарядното на айпода, сок и няколко евтини закуски, които да държа в стаята, а после угасих лампата и почти мигновено изпаднах в дълбок сън.

Събуди ме чукането по вратата.

Седнах, разтривайки уморени, пълни с пясък очи, които сякаш бях затворила само преди секунда. Отне ми няколко мига да си спомня къде бях — в двойно легло в ледена стая в Дъблин, с дъжд, който трополеше леко по прозореца.

Бях сънувала фантастичен сън. С Алина играехме волейбол край един от многото язовири, изградени от енергийната компания „Джорджа Пауър“ и пръснати из целия щат. Имаше три близо до Ашфорд и ние ходехме на някой от тях почти всеки уикенд през лятото — забавлявахме се, събирахме тен и гледахме момчетата. Сънят беше толкова жив, че все още можех да усетя вкуса на бирата „Корона“ с лайм, да помириша слънцезащитното масло с кокос и да усетя коприната на пясъка под краката си.

Погледнах часовника. Беше два сутринта. Бях сънена и кисела и не се опитах да го прикрия.

— Кой е?

— Джерико Баронс.

Не бих могла да бъда събудена по-рязко, дори ако бях ударена по главата с чугунения тиган на мама. Какво правеше той тук? Как ме беше открил? Скочих и посегнах към телефона, готова във всеки момент да се обадя на рецепцията, за да повикам полиция.

— Какво искате?

— Имаме информация за размяна. Вие искате да знаете какво е. Аз искам да знам какво знаете за нея.

Не бях готова да разкрия колко уплашена бях, че ме беше открил.

— Умник сте, нали? Осъзнах го още в магазина. Какво ви забави толкова?

Последва толкова проточена тишина, че започнах да се чудя дали не си е отишъл.

— Не съм свикнал да моля за това, което искам. Нито да разменям нещо с жена — каза той накрая.

— Е, свиквай с това с мен, приятел, защото не приемам заповеди от никого. И не давам нищо безплатно.

„Празни, празни, празни заплахи, Мак.“ Но той не знаеше това.

— Възнамерявате ли да отворите тази врата, госпожице Лейн, или ще разговаряме там, където всеки може да се бърка в работата ни?

— Наистина ли възнамерявате да разменим информация? — парирах аз.

— Да.

— И ще започнете пръв?

— Да.

Раменете ми се отпуснаха. Преместих ръката си от телефона. Бързо изправих рамене. Знаех цената на усилието да поставиш усмивка на тъжно лице — след време това умение те кара да се чувстваш щастлив. Със смелостта не беше по-различно. Доверието ми към Джерико Баронс беше равно на увереността ми, че мога да го победя, което значеше, че изобщо нямах такова, но той знаеше какво е това ши-саду и въпреки че се надявах да намеря информация някъде другаде, не можех да не се запитам и какво щеше да стане, ако не успеех? Ами ако изгубех седмици в напразно търсене? Времето беше пари, а моето беше ограничено. Ако той имаше желание да разменя, трябваше да отворя вратата. Освен ако…

— Можем да говорим през вратата — казах.

— Не.

— Защо не?

— Аз съм затворен човек, госпожице Лейн. Това не подлежи на обсъждане.

— Но аз…

— Не.

Издишах раздразнено. Тонът на гласа му говореше, че ще бъде чиста загуба на време да споря. Станах и се пресегнах за чифт дънки.

— Как ме намерихте? — Закопчах цепката и прокарах ръце през косата си. Винаги се заплита, когато спя, защото е много дълга. Беше истинска кошница.

— Вие се сдобихте с нает превоз в моето учреждение.

— Наричаме ги таксита там, откъдето идвам. И книжарници. — Боже, ама че беше тесногръд!

— Ние пък имаме добри обноски там, откъдето аз идвам, госпожице Лейн. Как е при вас?

— Трябваше да говорите. Не е моя вината. Заплахите винаги изваждат на показ най-лошото у мен. — Отворих вратата съвсем малко и се взрях в него през процепа, оставен от веригата.

Не можех да си представя Джерико Баронс като дете — как ходи на училище с току-що измито лице, спретнато сресана коса и с кутия с обяд в ръка. Със сигурност се беше пръкнал от някакъв природен катаклизъм, а не беше роден.

Той кривна глава и ме проучи през тесния отвор, посвещавайки по няколко секунди на всяка част от мен — разчорлена коса, подути от съня уста и очи, дантелена блузка, дънки и боси крака. Чувствах се като опечен компактдиск, докато свърши.

— Може ли да вляза? — попита.

— Не бих отишла толкова далеч. — Бях бясна на рецепциониста, затова че го беше пуснал. Мислех, че хотелът има по-добра охрана. Щях да си поговоря с управителя утре.

— Казах, че съм ви брат. — Беше прочел мислите по лицето ми.

— Да. — Ние толкова си приличаме — ако той беше зима, аз бях лято. Ако аз бях слънце, той беше нощ. Мрачна и бурна.

Нито грам развеселеност не трепна в тези тъмни очи.

— Е, госпожице Лейн?

— Мисля. — След като вече знаеше къде съм отседнала, ако искаше да ме нарани, можеше да го направи по всяко време. Нямаше нужда да прибързва тази нощ. Можеше да ме причака и да ми скочи някъде по улиците утре. Нямаше да съм в по-голяма безопасност от него в бъдеще, отколкото съм сега, освен ако не започнех да скачам от хотел на хотел в опит да му се изплъзна, а аз нямах такова намерение. Трябваше да съм в тази част на града. Освен това той не изглеждаше като мръсник, който би убил прибързано жена в хотелската й стая. Изглеждаше като мръсник, който би я хванал в оптическия мерник на пушката си без капчица емоция.

Притесни ме фактът, че използвах това като аргумент в негова полза. По-късно щях да осъзная, че все още съм била доста вцепенена от смъртта на Алина по време на тези първи седмици в Ирландия и доста безразсъдна вследствие на това. Въздъхнах.

— Разбира се. Влизайте!

Затворих вратата, откачих веригата, отворих я отново и пристъпих назад, позволявайки му да влезе. Отворих вратата чак до край, за да може всеки, който минеше по коридора, да вижда какво става вътре и ако се наложеше, щях да проглуша третия етаж с крясъците си за помощ. Адреналинът пулсираше в тялото ми и ме караше да се чувствам малко неуверена. Той все още носеше безукорния италиански костюм, ризата му все още беше толкова блестяща и бяла, както и преди часове. Тясната стая изведнъж стана натъпкана до преливане с Джерико Баронс. Ако обикновен човек изпълваше сто процента от молекулите, които заемаше, той някак успяваше да разпъне неговите до двеста процента.

Той хвърли кратък, но обстоен поглед наоколо и у мен не остана никакво съмнение, че ако по-късно бъде разпитан, щеше да може прецизно да изброи всеки детайл — от водните петна с цвят на ръжда по тавана до красивия ми сутиен на цветя, който лежеше на чергата. Сбутах чергата с палец, пращайки нея и товара й под леглото.

— Е, какво е? — казах. — Не, чакайте! Как се пише? — Бях опитала всичко днес и ако приемех, че той ми кажеше и оживеех, исках да мога да го проуча сама.

Той започна да крачи в малки кръгове около мен. Завъртях се с него — не исках да оставям гърба си незащитен.

— С-и-н-с-а-р — изрече той буква по буква.

— Шинсар? — повторих аз.

Той поклати глава.

— Ши-са. Ши-са-ду.

— О, това има голям смисъл. А това „ду“? — Той спря да обикаля, затова и аз спрях, гърбът му беше към стената, моят към отворената врата. След време, когато започнах да виждам модели, щях да разбера, че той винаги заставаше по този начин — никога с гръб към отворен прозорец или врата. Не ставаше дума за страх. Ставаше дума за контрол.

— Д-ъ-б.

— Дъб е ду? — Бях скептична. Нищо чудно, че не бях успяла да намеря тъпата дума. — Трябва ли тогава да наричам пъбовете „пу“3?

— Дъб е галска дума, госпожице Лейн. Пъб не е.

— Само да не се спукате от смях! — Мислех, че съм забавна. Тесногръд, както казах.

— Нищо в Шинсар Дъб не е повод за смях.

— Приемам забележката. Е, какво е това, което го прави толкова гробовно? — Погледът му се плъзна от лицето ми към пръстите на краката и обратно. Очевидно не беше впечатлен от видяното.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Бъдете млада! Бъдете красива! Омъжете се! Родете бебета! Остарейте с някой красив съпруг!

Коментарът му прогори кожата ми като киселина. Това, че бях приятна за окото блондинка и момчетата ми дърпаха презрамките на сутиена от седми клас, не беше основателна причина да ме слагат в стереотипа на Барби от години. Не помагаше и любовта ми към розовия цвят, нито пък това, че харесвах подходящи аксесоари и хващащи окото токчета. Но никога не съм си падала по куклата Кен — дори преди да погледна в панталоните му и да видя какво липсва. Не копнеех за бяла ограда и джип на алеята, и се възмущавах от намеците за Барби: „размножавай се и умри, сигурни сме, че това е всичко, което някой като теб може да прави“. Може да не съм най-ярката крушка в кутията, но не съм и най-мъждивата.

— О, майната ви, Джерико Баронс! Кажете ми какво е! Обещахте, че ще ми кажете.

— Ако настоявате. Не бъдете глупачка! Не настоявайте!

— Настоявам. Какво е?

— Последен шанс.

— Много жалко. Не искам последен шанс. Кажете ми! — Тъмните му очи се забиха в моите. После той сви рамене, финият му костюм се плъзна по тялото му по начин, по който само безбожно скъпо поръчково облекло би могло да постигне.

— Шинсар Дъб е книга.

— Книга? Това ли е? Просто книга? — Изглеждаше ужасно разочароващо.

— Напротив, госпожице Лейн, никога не правете тази грешка! Никога не мислете, че е просто книга! Това е извънредно рядък и извънредно древен ръкопис, за чието притежание безброй хора биха убили.

— Включително и вие? Бихте ли убили, за да го притежавате? — Трябваше да разбера точно къде се намираме двамата.

— Абсолютно. — Той гледаше лицето ми, докато попивах отговора му. — Обмисляте ли отново престоя си, госпожице Лейн?

— Абсолютно не.

— Тогава ще се върнете у дома в кутия.

— Още една от вашите заплахи?

— Няма да съм аз този, който ще ви сложи там.

— А кой?

— Отговорих на въпроса ви, сега е ваш ред да отговорите на моя. Какво знаете за Шинсар Дъб, госпожице Лейн?

Очевидно изобщо не достатъчно. В какво, за Бога, се беше забъркала сестра ми? Може би в някакъв мрачен дъблински подземен свят с откраднати артефакти, населен с убийци и безскрупулни крадци.

— Кажете ми! — притисна ме той. — И не лъжете! Ще разбера.

Погледнах остро към него, почти способна да повярвам, че би могъл. О, не по някакъв екстрасенски начин — не вярвам в тези неща — а по начин, по който човек изследва внимателно хората, събира техните най-дребни жестове и изражения и ги преценява.

— Сестра ми учеше тук. — Той ми беше дал основния минимум. И аз нямаше да му дам нищо повече. — Беше убита преди месец. Остави ми съобщение на гласовата поща точно преди да умре, в което ми казваше да намеря Шинсар Дъб.

— Защо?

— Не каза. Просто каза, че всичко зависи от това. — Той издаде нетърпелив звук.

— Къде е съобщението? Трябва да го чуя сам.

— Без да искам го изтрих — излъгах.

Той кръстоса ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Лъжкиня! Не бихте направила такава грешка със сестра, която толкова обичате, че сте готова да умрете за нея. Къде е? — Когато не казах нищо, той продължи меко: — Ако не сте с мен, госпожице Лейн, значи сте срещу мен. Нямам милост към враговете си.

Вдигнах рамене. Той искаше същото нещо като мен и беше готов да убие за него. Това, според мен, ни правеше врагове, откъдето и да го погледнех. Надзърнах през рамо към коридора отвъд отворената врата и обмислих следващия си ход. Не заплахата му ме накара да реша. Исках да видя лицето му, когато му пуснех съобщението. Ако по някакъв начин беше замесен със сестра ми или с нейната смърт, се надявах да се издаде с нещо, когато чуе гласа й и думите й. Исках също така да знае колко знам и да вярва, че полицията също знае.

— Вече дадох копие на записа на дъблинската полиция — му казах, докато вадех от чантата телефона и търсех записаното съобщение. — Те търсят мъжа, с когото е имала връзка.

„Виж как Мак блъфира!“ По-добре отколкото: „Виж как Мак бяга!“. Много по-добре от: „Виж как глупавата Мак си проси да бъде убита!“. Той не подложи думите ми на съмнение — дотук с хвалбата му, че ще разбере, ако лъжа. Натиснах високоговорителя и пуснах записа, а гласът на Алина изпълни малката стая.

Трепнах. Без значение колко пъти го слушах, съобщението й винаги ме караше да се свивам. Сестра ми звучеше толкова изплашена, а само няколко часа по-късно вече беше мъртва. И след петдесет години все още щях да чувам съобщението й да звъни в сърцето ми дума по дума.

„Всичко така се обърка… Мислех, че съм влюбена… той е един от тях… трябва да намерим Шинсар Дъб, всичко зависи от това… не можем да им позволим да го имат… той ме е лъгал през цялото време.“

Гледах го внимателно, докато слушаше. Спокоен, сдържан, изражението му не ми каза нищо.

— Познавахте ли сестра ми?

Той поклати глава.

— И двамата сте търсели тази „извънредно рядка книга“, но все пак не сте попаднали един на друг? — обвиних го аз.

— В Дъблин живеят един милион души, ежедневно прииждат безброй гости от провинцията и чуждестранни туристи, госпожице Лейн. Странно би било, ако се бяхме срещнали. Какво искаше да каже тя с това, че дори не знаете какво сте? — Тъмният му взор се беше заковал на лицето ми, сякаш за да измери правдивостта на отговора в очите ми.

— И аз самата се чудех. Нямам представа.

— Никаква?

— Никаква.

— Хммм… И това е всичко, което ви е оставила? Съобщение?

Кимнах.

— Нищо повече? Никаква бележка или пакет, или нещо от сорта?

Поклатих глава.

— И нямахте представа какво е имала предвид с Шинсар Дъб? Сестра ви не споделяше ли с вас?

— Преди мислех, че ми споделя. Очевидно съм грешала — не можах да скрия горчивата нотка в гласа си.

— Кого е имала предвид с това „тях“?

— Мислех, че вие ще можете да ми кажете нещо по въпроса — казах аз многозначително.

— Не съм от тези „тях“, ако това намеквате — каза той. — Мнозина търсят Шинсар Дъб. Отделни лица и фракции. Аз също я искам, но работя сам.

— Защо я искате?

Той сви рамене.

— Безценна е. Аз съм колекционер на книги.

— И това ви кара да искате да убиете за нея? Какво планирате да правите с нея? Да я продадете на този, който дава най-много?

— Ако не одобрявате методите ми, не ми се пречкайте!

— Добре.

— Добре. Какво още имате да ми кажете, госпожице Лейн?

— Нищо. — Взех си обратно телефона, пресъхраних съобщението и хвърлих леден поглед от него към вратата, насърчавайки го да си тръгне.

Той се засмя с тежък, мрачен смях.

— Разбрах, че бях отпратен. Не си спомням последния път, когато ми се е случвало.

Не усетих какво смяташе да направи. Беше ме подминал и беше стигнал почти до вратата, когато ме сграбчи и ме притисна до тялото си. Беше като удар в тухлена стена. Тилът ми отскочи от гърдите му и зъбите ми изтракаха от удара.

Отворих уста да извикам, но той я затисна с ръка. После обви другата си ръка около гърдите ми толкова стегнато, че не можех да напълня дробовете си с въздух. Тялото му беше много по-силно под този фин костюм, отколкото можех да допусна. Беше като подсилена стомана. В този миг разбрах, че отворената врата не беше нищо повече от подигравателна отстъпка, плацебо, което ми беше дал и което аз бях преглътнала. Можеше да ми прекърши врата, когато поиска, и аз нямаше да мога да издам дори един вик. Или можеше просто да ме задуши, както правеше сега. Силата му беше огромна. Просто поразителна. А използваше едва една малка частица от нея. Можех да усетя въздържането в тялото му — той беше много, много внимателен с мен.

Той притисна устни към ухото ми.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Мястото ви не е тук. Откажете се от Гардий! Спрете да задавате въпроси! Не търсете Шинсар Дъб или ще умрете в Дъблин! — Той освободи достатъчно устата ми, за да мога да отговоря, и достатъчно от ребрата ми, за да успея да вдишам.

Засмуках отчаяно нужния ми въздух.

— Ето, пак ме заплашвате — изхриптях. По-добре да умра с озъбване, отколкото сумтейки.

Ръката му се впи в ребрата ми, отново отрязвайки въздуха ми.

— Не заплашвам — предупреждавам. Не съм я търсил толкова дълго и не съм стигнал толкова близо, за да позволя някой да ми се изпречи на пътя и да прецака нещата. Има два вида хора на този свят, госпожице Лейн. Тези, които оцеляват без значение от цената, и тези, които са ходещи жертви. — Той притисна устни отстрани на врата ми. Усетих езика му там, където пулсът ми туптеше, да проследява вената. — Вие, госпожице Лейн, сте жертва. Агне в град на вълци. Ще ви дам срок до утре в девет вечерта да се махнете от тази страна и от пътя ми.

Той ме пусна и аз се строполих на пода, а кръвта ми жадуваше за кислород.

Когато отново успях да се изправя, него вече го нямаше.