Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

Оръженосецът и Емелин станаха рано на следващата сутрин. Вън снегът беше спрял да вали, но всичко беше скрито под дебелата му бяла покривка. Барликорн вече чистеше двора; беше извел конете и ги разхождаше; дъхът им се носеше като облаци в мразовития въздух. Гилдас беше запалил огъня. Емелин излезе и се върна в кухнята. Рицарите слязоха и мрачно признаха, че главите ги болят след обилното пиене до късно предишната нощ. В утринната светлина, веселото оживление в кухнята разведри атмосферата.

— Ти не си виновен — обади се сър Лайънъл, с уста пълна с овесена каша, — че заваля сняг. — Той погледна надменно другарите си. — Аз се радвам, че дойдох. От шестнадесет години искам да изпълня клетвата си. — Рицарят се усмихна леко. — Не е толкова неприятно, колкото да отидеш на поклонение или да пътуваш отвъд океана.

Останалите се съгласиха и лакомо загълтаха вкусната овесена каша, която беше приготвила Емелин — гореща, гъста, подправена с мед и индийско орехче.

— Не вярвам в призраци и таласъми — обяви Грантъм, докато облизваше лъжицата си. — Мастър Ричард, трябва да организираме претърсване на острова. Онзи, който беше в замъка снощи, за да пише съобщения по стената, е от плът и кръв, а не някакъв призрак или демон, изскочил от ада.

Всички се съгласиха и веднага щом закусиха, почистиха кухнята и угасиха огъня, излязоха на утринния въздух. На дневна светлина се виждаше, че рицарите са небръснати и с мътни погледи. Ричард обяви, че няма да се разделят и с Бутлак като водач, те поеха обратно по горските пътеки към турнирното поле. Този път напредваха малко по-бавно. На земята имаше поне пет инча сняг и това подсилваше зловещата атмосфера на острова. Снегът заглушаваше звука и заслепяваше очите. От време на време всички подскачаха, когато купчина сняг се плъзнеше от клоните и се пръснеше върху земята. Емелин чаровно поиска помощ и Ричард с желание се прояви като галантен оръженосец — хвана я под ръка и й помогна да продължи. Тръгнаха по една пътека, белязана тук-таме от птичи стъпки, следи от заек, язовец или ловуваща лисица. Облаците започнаха да се разкъсват под слабото слънце и придадоха на снега сребрист оттенък. Разговорите бяха откъслечни. Сър Уолтър Манинг отново разпита за запасите. Барликорн посочи заешките следи.

— Ще имаме достатъчно вода — каза той. — Можем да издържим на обсада с месеци, има много дивеч.

Най-после стигнаха ивицата дървета, която бележеше началото на голямата ливада. Всички се смълчаха, когато Ричард ги поведе напред.

— Вълшебно е — прошепна Емелин, докато оглеждаше гладката бяла шир. — Кой би помислил, че тук може да има такова поле?

— Аз го помня добре — обади се сър Джон Бремнър, като се облегна на едно дърво, за да си почине. Погледна през рамо към спътниците си. — Помните ли онзи турнир? Мили Боже, мастър Ричард, каква гледка беше! Павилиони, голяма арена и знамена, развети на вятъра. Бойните коне с покривала от скъпи тъкани, пронизителният звук на тромпетите, дамите, облечени в коприна, и рицарите в най-хубавите си брони. — Гласът на Бремнър потрепери. — Всичко остана в миналото — прошепна той. — Всичко свърши.

— Баща ти организираше много турнири тук — добави нетърпеливо Ферърс.

Ричард кимна, но беше зает да се оглежда. Помнеше тежките стъпки от миналата нощ. Ако някой беше влизал в замъка, можеше да е пресякъл полето в едната или в другата посока, но не се виждаха абсолютно никакви следи. Той пристъпи напред. Вятърът развя косата му и навя в лицето му снежинки, свалени от дърветата наоколо. Тъкмо щеше да накара останалите да го последват, когато откъм дърветата в далечния край на полето се чу смразяващ тръбен звук. Ричард замръзна. Спътниците му страхливо се взряха през блестящата равнина. Тръбата отново се чу, по-ясно и по-силно. Между дърветата в другия край на ливадата, на съвсем същото място, където го беше видял Ричард предишния ден, се появи рицарят в черна броня; големият му боен кон цвилеше и разтърсваше глава.

— В името на Бога и всички светци! — прошепна Грантъм.

— Смили се над нас!

— Кой може да е той?

— Кой си ти? — извика Ричард, но думите му увиснаха във въздуха.

Големият кон тръгна напред и рицарят вдигна ръка. Мечът му, блестящ на слабото слънце, се насочи към групата.

— Свали го! — възкликна Ферърс. — Свали го!

Преди Ричард да успее да го спре, Барликорн се затича през полето. Рицарят не помръдна. Стрелецът бързо напредваше със зареден лък в ръце.

— Ако е човек — промърмори Бремнър, — ще се оттегли или ще нападне. Стрелите на Барликорн могат да пробият бронята му.

Барликорн още тичаше, наближавайки все повече до рицаря. После спря и коленичи; снегът около него се разхвърча. В себе си Ричард се надяваше, че рицарят ще нападне или ще се оттегли, но ездач и кон стояха като замръзнали. Барликорн зареди стрелата, тисовият лък се огъна. Първият изстрел не улучи; втора стрела беше заредена, още докато първата свистеше във въздуха. Ричард присви очи. Първата стрела пропусна целта за малко, втората улучи рицаря право в гърдите, но падна на земята. Същото стана и със следващата, сякаш Барликорн стреляше по гранитен блок. Последваха още три-четири сгрели без никакъв резултат. Барликорн пусна лъка, извади дългия си уелски нож и тръгна напред. Ричард издърпа ръката си от Емелин и се затича; рицарите тромаво го последваха. Снегът затрудняваше придвижването им. Ричард се подхлъзна и падна, но стана и продължи с мъка напред. Стигна до гората, където Барликорн, останал също без дъх, се беше привел в подножието на едно дърво.

— Няма и следа! — той поклати глава, пое си дъх, после посочи наоколо. — Няма и следа от него.

Ричард изучаваше земята. Всички възможни следи от ездача и коня му вече бяха заличени от него и Барликорн. Макар да виждаше дири, които водеха сред дърветата, те не можеха да бъдат от тежък боен кон. Нямаше отпечатъци от копита. Никаква следа от кон, специално подкован за война. Барликорн събра петте стрели, които беше изстрелял. Всички бяха с пречупени остриета.

— Не мога да повярвам. — Той ги подаде на Ричард. — Повалял съм френски рицари с най-хубавите брони в Европа, но тук нищо не се получи. Все едно съм стрелял по камък.

Младежът се обърна, когато спътниците им се присъединиха към тях. През полето Емелин вдигна ръка и им помаха. И петимата рицари гледаха стрелите в ръката на Ричард.

— Това не беше призрак! — отсече Манинг. — Но тези стрели трябваше да го пронижат. — Той отиде до дърветата. — Бог знае къде е отишъл или къде се крие. — Манинг се обърна. — Не можем ли да претърсим острова?

— Все едно да гоним блуждаещи огньове — обади се отзад Бремнър. — Наистина ли мислиш, че можем да го хванем?

Тръгнаха по пътеката, която лъкатушеше към езерото. Денят беше изгубил част от блясъка си. Ричард беше озадачен. Не вярваше рицарят да е призрак или таласъм, но какво искаше? Как беше устоял на стрелите на Барликорн? Искаше му се да поговори насаме с Емелин, тя беше умен и проницателен наблюдател. Стигнаха брега на езерото и се загледаха през замръзналата му повърхност. Потънал в собствените мисли, Ричард едва обърна внимание на възклицанията на спътниците си. Вдигна поглед и проследи сочещия пръст на Барликорн. Отсрещният бряг беше празен, но от мястото си виждаше, че по снега са минавали хора и коне.

— Някой е бил тук! — извика Бутлак.

— Рицарят ли? — попита Бремнър.

— Не, не, — отвърна Барликорн. — Бих казал тридесет-четиридесет души, някои пеша, други на коне. Били са тук точно преди изгрев.

— Кои биха могли да бъдат? — Широкото сбръчкано лице на сър Филип Ферърс изразяваше тревога. — Мастър Ричард, ти ли си свикал войска?

Оръженосецът безмълвно поклати глава. Известно време те седяха и се взираха в следите от хора и коне, които се спускаха от възвишението до брега на езерото.

— Е, които и да са били — обяви Ферърс, — няма мост.

— Но има брод — забеляза Барликорн и стисна Бутлак за рамото. — И ако аз и моят приятел тук го прекосим, ще открием каква е тази войска и откъде идва.

Преди Ричард да възрази, двамата вече бързаха по брега. Бутлак развълнувано викаше, че знае къде е бродът. Загрижен за Емелин, оръженосецът ги остави да вървят. Върнаха се на поляната. Зад него рицарите разговаряха с приглушени гласове. Ричард предпочете да не споделя мислите си. Вече смяташе, че пътуването му до този остров е било подготвено, както и идването на петимата рицари. На острова имаше още някой, и той смяташе да въдвори справедливост. Но в живота нищо не беше сигурно. Тайно в себе си, Ричард смяташе, че са пристигнали Догуърт, Ратсбейн и тяхната банда, а те бяха сила, с която трябваше да се съобразява. Вероятно разбойниците ги бяха проследили от Колчестър, решили да приключат враждата си с Барликорн веднъж завинаги.

С порозовяло от студа лице, Емелин седеше, загърната в наметката си, на една скала.

— Мислех, че сте изчезнали! — извика тя и се изправи.

Стисна ръката на Ричард, но той я предупреди с поглед да мълчи.

— Най-добре да се връщаме в замъка — обяви оръженосецът и се усмихна насила. — Бог ми е свидетел, че умирам от глад, а стомахът ми вече смята, че гърлото ми е прерязано.

Върнаха се в имението. Изморени от дългата разходка в снега, рицарите насядаха край огъня и сред шеги и смях си поделиха огромната купа със задушено заешко и част от хляба, който бяха донесли. Ричард седеше мълчаливо на масата с наострени уши, в очакване Барликорн да се завърне. Рицарите се нахраниха. Гилдас, който беше оставен да пази имението, докато ги нямаше, каза, че във всяка стая има запален огън, затова те решиха да поиграят шах, за да минава времето. Очевидно Ферърс беше избран да говори от името на всички и след като похвали Емелин за вкусната гозба, той дойде и седна при Ричард.

— Можем да останем още три дни — обяви той, загледан в младежа. — Мастър Ричард, дали сме клетва на баща ти, че ако можем, ще помогнем. Но снегът натрупа, а трябва да се погрижим за семействата и фермите си. Ще ти кажем каквото знаем, ще ти помогнем с каквото можем, но после трябва да си вървим. — Той се усмихна и кимна през рамо към другарите си. — Пътуването ни дотук пробуди различни спомени — и добри, и лоши.

Канеше се да каже още нещо, когато сър Лайънъл Бомон се приближи, като облизваше пръстите си.

— Чух какво каза Ферърс. — Той седна на един стол край масата. — Посещението на турнирното поле тази сутрин — той почука по главата си, — ме накара да се замисля.

Приятелите му сигурно бяха чули думите му, защото всички замълчаха.

— В средата на лятото — продължи сър Лайънъл със затворени очи, — когато баща ти ни повика, нямаше само проблеми и неприятности. Имаше и турнир. — Той погледна през рамо. — Всички си спомняте, нали? Два дни преди убийствата, помня съвсем ясно. — Рицарят отвори очи. — Баща ти се би срещу лорд Фицалан. Разбира се, всички участвахме. По-късно вечерта пихме и пирувахме. Тогава забелязах, че лорд Фицалан изглежда доста загрижен и отчужден от съпругата си.

— Знаеш ли защо? — попита Ричард.

— Всички носехме цветовете на дамите си. Лорд Саймън беше сърдит, защото жена му беше дала своя на някой друг. И знаете ли — той погали брадичката си, — помня, че някой го носеше, но да пукна, ако мога да си спомня кой. — Сър Лайънъл се изправи. — Но ако се сетя, ще ти кажа.

После с приятелите си излезе от стаята.

Тъкмо рицарите бяха излезли, и Бутлак и Барликорн отвориха вратата и едва не се строполиха в кухнята. Лицата им бяха зачервени, дишаха тежко, ботушите и гамашите им бяха подгизнали от снега. Емелин гледаше тревожно, докато стрелецът и отшелникът се запътиха към огъня, свалиха ръкавиците си и протегнаха премръзналите си пръсти.

— Какво открихте? — попита Ричард.

— Идвали са коне и хора — отвърна дрезгаво Барликорн, — но снегът е много дълбок и не успяхме да ги проследим.

— Има и един труп — добави Бутлак.

— Вървяхме по следите — обясни стрелецът — чак до върха на хълма. Не видяхме нищо, освен бяла пустош и дирите на конете и хората, които бяха минали оттам. Но на снега имаше труп на мъж. Беше захвърлен там напълно съблечен, с прерязано гърло.

— Беше стар човек — прекъсна го Бутлак. — С малко коса и небръснат.

— Възможно ли е да са били разбойниците? — попита Емелин. — Може да са срещнали някой нещастен търговец, да са го убили, съблекли и да са продължили.

Барликорн се изправи, разкопча наметката си и подпря колчана и лъка в един ъгъл.

— Били са Догуърт и Ратсбейн — обяви той. — Проследили са ни, не е било трудно. Трима мъже и една млада жена, които пътуват през замръзналата провинция, сигурно са били забелязани.

— Ами трупът? — попита Гилдас.

— И това е работа на Догуърт и Ратсбейн — отвърна Барликорн. — Едва ли е бил някой невинен търговец. Вероятно някой от собствените им хора се е разболял. Същото правят и в гората, прерязват гърлото на нещастника и го изоставят. Не проявяват милост дори към себеподобните си.

Ричард потръпна и се загледа в игривите пламъци. Затвори очи и се опита да прикрие тревогата си. Намираше се в бащиния си дом, имаше възможност да разгадае тайните на миналото и да очисти името на баща си. Но заради Барликорн една банда разбойници ги беше последвала през замръзналата пустош на Есекс, за да търси отмъщение.

— Защо? — попита той като отвори очи. — Защо, Барликорн?

— Казах ти, мастър Ричард — отвърна стрелецът. — Убивал съм много от техните хора и когато всичко това свърши, ще убия още повече. На свой ред те искат главата ми. Убий или ще бъдеш убит — прошепна той. — Няма друг изход.

— Ще ни нападнат ли? — тревожно попита Гилдас. — Може би ще се махнат и ще ни оставят на мира.

Барликорн улови погледа на Ричард и го задържа.

— Върнали са се за още хора — обяви той. — За храна и по-добри оръжия. Знаят, че сме тук, може би дори те са изгорили моста. Знаят, че сме в капан. Ще прекосят езерото, дори ако трябва да им поникнат крила.

— И ние просто ще чакаме да го направят ли? — попита нетърпеливо Гилдас.

— Не — отвърна Барликорн. — Те търсят брода. От следите в снега съдя, че са го открили. Мисля, че имаме един, може би два дни отсрочка. Но после ще се върнат, ще пресекат и ще претърсят острова. — Той дълбоко си пое дъх. — Съжалявам, мастър.

— Можеш да отидеш и да ги посрещнеш — забеляза саркастично Гилдас.

— Не — отсече Ричард и стисна ръката на Барликорн. — Кътбърт е мой приятел и спътник. Ако той умре, аз ще умра с него.

Емелин кимна в знак на съгласие.

— Ти не познаваш тези хора — продължи Ричард. — Барликорн ме спаси от една банда в гората. Те помнят лицето ми. Ако отиде да ги пресрещне, просто ще му прережат гърлото и пак ще дойдат на острова. Ще търсят съкровища. — Той хвърли бърз поглед към Емелин. — И всичко, върху което могат да сложат ръка. Няма да има милост, нито прошка за никого. — Той взе каната със загряващата напитка от огнището и напълни чашите. — Но не забравяйте, че ще бъдат изненадани. Не знаят нищо за рицарите, нито колко добре въоръжени сме. Ще поставим пост близо до брода и ако дойдат, ще ги очакваме. Седнете — той покани приятелите си около масата. — Всички чухте — продължи Ричард, когато те се настаниха, — какво казаха рицарите. Аз не се съмнявам, че убиецът е отново в Кроукхърст. Но ние знаем много малко. — Той погледна към шарлатанина. — Ти имаш наблюдателно око и остър ум.

Гилдас направи гримаса.

— Виждам каквото виждам.

— И какво виждаш? — попита Ричард.

— Ами — отвърна Гилдас, като се наду, — ключът към тази загадка не е в предателя, а в лейди Катрин Фицалан. Има две неща, които могат да доведат до разкриването на убийството. Първо, защо е излязла на онази самотна пътека в такъв ранен час? И защо не се е съпротивлявала на нападателя си? Второ, кой от рицарите е носил нейния цвят на турнира? Искам да кажа, мастър Ричард, че много жени са предавали съпрузите си. Ами ако лейди Катрин, волно или неволно, също е предавала поверителни сведения на любовника си?

— Кой е той? — внезапно го прекъсна Емелин.

— Един от петимата рицари — отвърна Гилдас, — който е открил, че лорд Саймън го подозира и се кани да действа. Той е убил лейди Катрин и лорд Саймън, а после се е погрижил баща ти да понесе вината.

— Съгласен съм — прекъсна го Барликорн и се намръщи. — Това е единственото разумно обяснение, което имаме, освен, разбира се, предсмъртните думи на лорд Саймън. Какво е сочел? И какво е искал да каже с изразите „Няма нищо ново под слънцето“ и „Истината е в орела“.

— Не съм съгласен — Бутлак възбудено подскачаше на стола си. — Изобщо не съм съгласен. Може да е някой друг. Казах ти, мастър, че през последните шестнадесет години някакъв тайнствен непознат посещава острова.

— Дрън-дрън! — извика Гилдас. — Имаме само твоята дума за това. — Той насочи пръст към Бутлак, когото по някаква причина ненавиждаше. — Още не сме разбрали какво си правил ти тук през цялото време.

Те щяха да се скарат, ако не се беше намесила Емелин. Тя почука по масата и така строго погледна и двамата, че виковете им преминаха в мърморене и те се свиха като смъмрени ученици.

— Сдобрете се — настоя Емелин. — Хайде, стиснете си ръцете, стига толкова разпри.

Двамата мъже послушно се подчиниха.

— Какво казваше, Бутлак? — попита тихо Ричард.

— Разни непознати идваха тук. А сега — тези призрачни стъпки в галериите отгоре и рицарят в черната броня. Ами ако той е убиецът? Ами ако се опитва да ни прогони? Да ни задържи надалеч от Кроукхърст? Сигурно знае много неща за тази мистерия, но ни се изплъзва като блуждаещ огън.

Ричард дочуваше звука от гласовете на рицарите, които спореха върху играта.

— Бутлак не лъже — бавно каза той. — След смъртта на баща ми очевидно някой много се е заинтересувал от острова. Върнал се е да търси нещо в замъка. Но какво е то? — Ричард поклати глава. — Един Бог знае. — Той се изправи. — Ядохме и пихме достатъчно. Да претърсим това място от горе до долу.

Останалите се съгласиха да претърсят избите, преди да излязат на лов за прясно месо. Ричард и Емелин се изкачиха на тавана. Тук беше по-студено, мразовитият въздух се процеждаше през цепнатините между капаците. Всички помещения бяха празни, като изключим праха, паяжините и мишките и плъховете, които уплашени се разбягваха. Имаше незначителни, жалки остатъци от предишната мебелировка — огъната щипка за свещи, скъсан юрган, ивици кожа, боклуци, които грабителите бяха пренебрегнали. Ричард си спомни призрачните стъпки от предишната вечер и затърси тайни входове или коридори, но не намери и следа от тях. Емелин, увита в наметка от глава до пети, търсеше като дете, което си играе на криеница. Стигнаха галерията и влязоха в стаята, където беше убит лорд Саймън Фицалан.

— Според теб, преди жена си ли е бил убит или след това? — попита Емелин.

Ричард не отговори, той оглеждаше запуснатата стая. Празното, неприветливо място за сядане пред прозореца, спуснатите капаци, почернелите греди, огнището от дялан камък — всичко беше осветено от жълтите лоени свещи, които носеха с Емелин.

— Какво има тук? — промърмори той. — Лорд Саймън е умрял тук, шепнейки: „Няма нищо ново под слънцето. Истината е в орела.“ И какво е сочел? — Ричард излезе в галерията, и видя Бутлак и Гилдас, които спореха за духове и призраци.

— Предайте почитанията ми на рицарите — извика младежът — и ги помолете да дойдат тук.

Бутлак забърза. Петимата рицари се появиха и влязоха в стаята, всички носеха чаши вино. Оръженосецът не се присъедини към усмивката на Емелин, когато видя, че на сър Хенри Грантъм му беше трудно да ходи. Той се държеше весело и сърдечно, докато другите роптаеха заради студа и това, че са прекъснали играта им.

— Къде лежеше лорд Саймън — попита Ричард, — когато го намерихте?

Ферърс подаде чашата си на стрелеца.

— Тялото беше тук — посочи той мястото, където стоеше Емелин. — Леглото бе наблизо, а той лежеше на пода с крака към огнището. Аз го повдигнах. — И без да го подканват, той седна на пода, погледна към Ричард и вдигна пръст. — Да, точно така. Беше с гръб към мен и умираше, кръв се стичаше от устата му. На гърдите му имаше ужасна, кървяща рана. Той посочи напред и прошепна: „Няма нищо ново под слънцето. Истината е в орела.“ — После се отпусна назад.

— Ами лейди Катрин? — намеси се Емелин. — Кога беше открита тя? Беше ли изтекла кръвта й?

— Беше се съсирила — отвърна Манинг. — Но, да, милейди, ще отговоря на въпроса ти. — Той се усмихна. — Разбирам накъде биеш. Лейди Катрин трябва да е била убита първа. Лорд Саймън беше по нощни дрехи, убиецът трябва да го е нападнал точно преди изгрев.

Ричард им благодари. Като разговаряха помежду си и свиваха рамене, рицарите излязоха от стаята и се върнаха към играта си. Ричард затвори вратата. Хвана Емелин за рамото и я целуна по студените бузи.

— Дъщерята на правника — подразни я той.

Тя се отдръпна.

— Вероятно лейди Катрин е била убита в гората и тогава убиецът се е върнал, за да приключи със съпруга й.

Ричард посочи към пода.

— Единственото нещо, към което е гледал лорд Саймън — каза той, — е било огнището.

— Може да е имало още нещо — замисли се Емелин. — Маса или стол?

Ричард поклати глава. Наведе се и започна да изучава резбата по огнището. Беше очевидно старо и камъкът беше изящно издълбан: две гърчещи се змии се издигаха от всяка страна, а голямата напречна греда беше украсена с герба на Грийнел. Слънце над орел с разперени криле, който носеше желязна пръчка между ноктите си. Ричард беше сигурен, че лорд Саймън е говорил за тях преди да умре, но защо? Оръженосецът седна с гръб към огнището и погледна към Емелин.

— Да си представим, прекрасна лейди — закачливо каза той, — че съм влязъл тук, за да те убия. Ранявам те смъртоносно в гърдите и бягам, като те оставям на пода. Да приемем, че Барликорн и Гилдас влязат. Какво би направила? Искам да кажа, преди да умреш?

— Бих казала, че те обичам — отговори невинно Емелин, но го погледна в очите.

Ричард смаяно я зяпна и нервно прокара пръсти през косата си. После понечи да се изправи.

— Но от друга страна — подразни го тя, — може би щях да ги излъжа.

Ричард се облегна и я погледна.

— Хайде, кокетке, отговори на въпроса ми.

— Щях да кажа името ти. Да съобщя на приятелите си, че Ричард Грийнел ме е ранил смъртно. — Тя седна до него и пъхна ръка под неговата. — Разбирам какво искаш да кажеш — добави Емелин и без превземки притисна буза до рамото му.

Ричард не знаеше какво да прави. Ако трябваше да бъде честен, познанията му за младите дами, бяха, меко казано, бегли — кратки връзки с камериерки и прислужници от кръчмите по време на пътешествия. Чувстваше се объркан от невинната прямота на Емелин, но същевременно познаваше острия й ум и язвителни забележки.

— Тук има някаква загадка — заекна той. — Лорд Саймън спи в леглото си. Да приемем, че вратата е била заключена, но той я е отворил. Защо войник като него би постъпил така? Сигурно би попитал кой чука на вратата и не би допуснал непознат толкова наблизо?

Емелин вдигна глава и се загледа в тавана.

— Да, да — въздъхна тя. — Значи не е бил непознат, а някой, когото е познавал, един от рицарите на баща ти. Но ако убиецът му е бил един от рицарите, той сигурно би казал името му? — Тя стисна ръката на Ричард. — Опитай се да се поставиш на негово място — прошепна му тя.

Младежът я послуша, представи си как лорд Саймън отваря вратата, пуска някого вътре, без да е особено предпазлив, обръща се, после го потупват по рамото и забиват в гърдите му кама.

— Бил е слуга! — възкликна той. — Сигурен съм, че е бил прислужник или някой, който се е преструвал на такъв. Лорд Саймън си е легнал. Не е могъл да спи. Тревожел се е кой може да е предателят. Скарал се е с баща ми и със съпругата си. Чува почукване на вратата. Отключва и като богат лорд, заобиколен от прислужници, не им обръща повече внимание, отколкото кучето на бълхите си. Мъжът носи нещо, например поднос с кана. Лорд Саймън се обръща. Може би са го потупали по рамото. Обръща се и ножът се забива в гърдите му.

Той млъкна.

— Убиецът избягва — продължи Емелин. — Лорд Саймън лежи на пода, твърде слаб, за да вика за помощ. Но в тези последни моменти преди смъртта си, той разбира, че е бил измамен. Умът му е размътен, той бълнува. Рицарите влизат, лорд Саймън прошепва последните си думи и издъхва. — Емелин се изправи, хвана ръката на Ричард и го издърпа със себе си.

— Вече знаем как е умрял — съгласи се той. — Но не и кой го е направил. Хайде, да продължим търсенето.

Те обикаляха от стая в стая, но не откриха нищо. Посрещаха ги неприветливи, мрачни и запуснати спални. Ричард се чувстваше добре. Емелин беше с него, постоянното й бъбрене и закачки държаха демоните надалеч. Влязоха в стаята на сър Лайънъл и откриха, че рицарите си бяха направили маса от бирена бъчонка. В огнището пламтеше буен огън, навсякъде имаше кани и чаши вино. Петимата мъже клюкарстваха и обсъждаха новините от графството, докато наблюдаваха как Манинг и Бремнър местят фигурите върху шахматната дъска. Не казаха нищо, когато Ричард влезе в стаята, дори не оказаха на Емелин честта да се изправят. Младежът обясни какво правят. Бремнър промърмори нещо в отговор и когато двамата излязоха, вратата се затръшна след тях.

— Няма да останат задълго — обяви Емелин, когато се отправиха към стълбите. — Убиецът скоро ще разбере, че знаем много малко. Той ще иска да си тръгне, а другите ще сметнат, че са изпълнили клетвата си и ще се приберат в уютните си имения.

— Как да ги накарам да останат?

— Можеш да споменеш за снега — Емелин го дръпна за ръкава. — А ако бях на твое място — прошепна тя, като гледаше през рамо, за да се убеди, че в галерията няма никой друг, — бих им казала истината. Имам предвид разбойниците.

Върнаха се в кухнята и Емелин отиде да запали огъня. Беше почистила малката пещ, иззидана в стената до огнището и обяви, че ще се опита да изпече хляб. От Бутлак, Гилдас и Барликорн нямаше и следа. Ричард отиде до вратата и я отвори. Леденият повей на вятъра го накара да потръпне. Снегът в застлания с плочи двор се беше превърнал в мръсна киша и с приближаването на вечерта тя замръзваше. Извън двора видя дълбокия сняг и небето, което започваше да се смрачава. Барликорн, Бутлак и Гилдас, който се влачеше след тях, внезапно се появиха зад ъгъла. Стрелецът спря и вдигна птиците, които беше убил, а на пръта, преметнат през раменете на шарлатанина, висяха четири заека.

— Няма да гладуваме. — Ричард им направи знак да приближат. — Ще има пай с фазан или пъдпъдък, да не говорим за заешкото задушено.

Тримата мъже влязоха в кухнята, тропайки шумно и оставиха дивеча на масата. Барликорн извади ножа си и се зае да го корми и подготвя за готвене.

— Открихте ли нещо? — попита Ричард, докато Гилдас топлеше пръстите си пред огъня и гръмко хвалеше уменията на Барликорн с лъка.

— Нищо — отвърна шарлатанинът. — Той вдигна глава и тъжно погледна към Ричард. — Но ако е истина онова, което казва Светото Писание: „Домовете им ще бъдат изоставени и в стаите им бухали ще отглеждат малките си.“

— Не открихме нищо, мастър Ричард. — Барликорн вдигна глава. — И преди да попиташ, ходихме до брода. Няма следи от разбойническата банда.

Оръженосецът им поблагодари и тъй като леко му се повдигаше, реши да не остава в кухнята, докато кормят птиците и зайците. Излезе на двора и тръгна към конюшнята, където Баяр стоеше търпеливо с наведена глава и полузатворени очи.

— Спи ли ти се? — попита Ричард. — Ако не беше толкова студено, щях да те пояздя. И то в какъв галоп!

Конят изцвили от удоволствие и притисна муцуна в гърдите на Ричард.

— Ще ти донеса нещо.

Младежът излезе от конюшнята. Погледна към имението; част от прозорците приличаха на слепи очи, други бяха покрити с капаци. Внезапно видя движение отдясно, високо на третия етаж. Сърцето му спря да бие. Беше сигурен, че не се е излъгал. За няколко секунди, преди капакът да се спусне, беше зърнал смътно нечие лице.

Втора глава

Когато се върна в кухнята, Ричард не изказа подозренията си, че някъде в замъка неуловим непознат ги наблюдава и подслушва. Запази страховете си за себе си и помогна на Емелин да приготви вечерята. Стъмни се рано. Барликорн каза, че ще стои на пост през нощта, в случай, че разбойниците се върнат. Взе си храна в една ленена покривка, огниво и свещ и каза, че ще се чувства добре. Бутлак и Гилдас предложиха да му правят компания, но стрелецът отказа.

— По-добре е да останете тук — заяви той.

Без суетене взе наметката, лъка и колчана със стрелите и се измъкна на двора. През една цепнатина в капаците Ричард го гледаше как върви и се чудеше защо всъщност излиза. За да наблюдава брода? За да заговорничи? Или, за да се срещне с непознатия, с когото беше говорил онази нощ пред кръчмата на пътя за Епинг?

— Неспокоен си, Ричард.

— Не мога да вярвам на никого — каза й той почти шепнешком, после се усмихна. — Освен на теб.

Тя игриво го щипна.

— Не вярваш ли на Барликорн?

— Да, дори на него; не знам дали срещата ни беше случайна. Как така бързо се съгласи да ме придружи дотук. И враждата му с разбойниците. На негово място всеки би приключил с нея, като избяга в някоя друга част на кралството. И накрая, защо дойде с мен на този изоставен, покрит със сняг остров?

— А аз се чудя за Бутлак. — Емелин погледна през рамо към отшелника и Гилдас, които стояха пред огъня и шумно спореха кой трябва да се погрижи за шиша.

— Знам какво представлява Гилдас — отбеляза Ричард. — Но Бутлак е загадка. Защо е останал тук толкова години?

— Смятам, че казва истината — отвърна Емелин. — През нощта, когато лорд Саймън и жена му са били убити, той може да е спал като заклан, след като е пил толкова много. Но какво е правил после? Искам да кажа, хората на шерифа дошли, баща ти бил арестуван, а останалите рицари си заминали. Не е ли естествено да прерови замъка? Да го претърси от мазето до тавана за всичко, което би могло да му потрябва? Не само за храна и пиене, но и за някоя джунджурия. Още повече — добави тя, — че баща ти явно е бил много добър с него. Не би ли потърсил някакво доказателство за невинността му? Не е ли намерил нещо странно?

Ричард си спомни колибата на Бутлак с множеството скрити ъгълчета и пукнатини и тайно си обеща, че ако има възможност, ще я претърси. Емелин щеше да продължи, когато вратата на кухнята с трясък се отвори и влязоха петимата рицари. От намръщените им лица Ричард разбра какво ще последва. Поздрави ги и те насядаха около масата. Разговорът беше вял. Всички се преструваха, че се интересуват от това, което готвеше Емелин. Сър Лайънъл Бомон, преплел пръсти, оглеждаше със свити вежди спътниците си. Слабото му лице изглеждаше още по-продълговато, тъжните му очи изучаваха Ричард. Той се изкашля и прочисти гърлото си. Но Ферърс нетърпеливо извади камата си и удари с дръжката по масата.

— Мастър Ричард — започна той, — преди много години баща ти беше несправедливо арестуван за убийство. — Ферърс остави камата и протегна ръце с разтворени пръсти. — Не оспорваме това, нито отричаме факта, че всички се заклехме в тъмницата на Колчестър, че ако някога имаме възможност, ще направим всичко по силите си, за да възстановим доброто му име. Но — той прокара дебелите си пръсти през посивялата си коса, — вече изпълнихме клетвата си, така че какво повече можем да направим? Нямаме нова информация. През изминалите шестнадесет години не сме открили нищо и ти трябва да приемеш това.

— Ето ни тук — обади се сър Уолтър Манинг — в едно полусрутено имение насред затрупаните със сняг полета. Зимата настъпва. Започват постите, скоро ще дойде Коледа. Мастър Ричард, имаме земи и семейства. Възнамеряваме да си тръгнем утре.

— Дори аз — отбеляза сър Лайънъл и затвори очи. — Видях нещо. Научих нещо в деня на турнира тук. — Той отново погледна. — Но не си спомням; беше толкова отдавна, толкова неща се случиха оттогава. — Той премигна и се огледа. — Тук не ми харесва. Не искам да остана — добави той раздразнено. — Искам да си отида у дома.

— Не можете! — Отговорът на Ричард изплющя като камшик.

Петимата рицари изненадано го погледнаха.

— Не можете да си отидете — настоя младежът. — Дали сте на баща ми клетва — това означава повече отколкото да дойдете да ме видите в един изоставен замък. Нещата едва сега започват. Самият сър Лайънъл признава, че връщането тук е пробудило спомените му. Кой знае, с времето може би те ще се прояснят.

Лицето на сър Филип Ферърс се разтвори в престорена усмивка.

— Мастър Ричард, можеш да казваш каквото искаш, но не можеш да ни спреш. Ако решим да си отидем, ще го направим и с това всичко ще приключи.

— Вървете си, щом искате! — Емелин се приближи към масата, бършейки ръце в един парцал; лицето й беше необичайно сурово. — Вървете си — добави тя — и ще умрете.

— Това е нелепо. — Бремнър бутна назад биреното буре, на което стоеше. — Още ли убийства ще има? Как ще ни спреш, млада лейди? Може би този загадъчен стрелец ще ни застреля в седлата?

— Мостът е изгорен — обади се Гилдас. — Не можете да си тръгнете.

— Можем да пресечем брода — отвърна сър Хенри Грантъм. — Ако сме внимателни…

— И ако го пресечете — обяви Ричард, — разбойниците ще ви чакат отсреща.

— Разбойници! — дрезгаво извика Бомон, протегнал глава като пиле. — Разбойници? Какви разбойници?

Емелин се върна при огнището, а Ричард накратко описа подвизите на Ратсбейн и Догуърт и изказа сигурността си, че островът е под щателно наблюдение.

— Но те не биха ни нападнали — каза самоуверено Манинг. — Петима добре въоръжени рицари…

— Петима добре въоръжени рицари — отвърна Ричард, — които вървят пеша през снега, носят скъпи дрехи, хубави оръжия и водят обучени коне със скъпа сбруя? Каква заплаха ще бъдат те за тридесет разбойници, също добре въоръжени, скрити между дърветата? Ще ви повалят един по един само заради плячката, както и за да са сигурни, че когато дойдат на острова, няма да има свидетели, които да съобщят на шерифа.

— Няма да ви оставят да си тръгнете — добави Бутлак. — Ще ви убият.

— Ако си изучавал сърцата на злодеите — напевно каза Гилдас и застана до Ричард, — ако си видял злото в душите им — продължи той, — и се отнасяш към тях както пророк Илия с жреците на Ваал, ще знаеш на какво са способни. Хитри и лукави, те са поставили капани.

— Какви ги бръщолевиш, за Бога? — изръмжа Ферърс.

Гилдас се усмихна и го благослови с жест.

— По времето на моите скитания, сър, съм срещал и живял със странни хора. Замислял съм се над онова, което става в човешката душа…

— Млъкни! — изграчи Бомон. — В името на Божията любов млъкни или говори направо!

Ръката му посегна към камата, но Гилдас извади своята за миг и притисна върха й към масата. В същото време потупа рамото на Ричард.

— Оръженосецът ми спаси живота. Затова, докато платя дълга си, аз ще бъда с него в мир и бой. Както сте били вие с баща му.

Ричард погледна към рицарите и с удовлетворение видя, че някои от тях се бяха засрамили.

— Можете да си вървите — каза той тихо. — Но не разбирате ли, че разбойниците ще ви нападнат? Ако не заради плячката или за да ви убият като свидетели, сигурно ще разпознаят, че сте от високопоставените благородници на графството. Могат дори да помислят, че отивате за помощ.

Уолтър Манинг кимна в знак на съгласие.

— Тези разбойници — продължи Ричард — са далеч от гората си. Истина е, че сняг покрива земята, пътеките и пътищата са затрупани. Но те не биха искали да бъдат заловени на открито от хората на шерифа, които можете да изпратите.

Бомон отвори уста, за да каже нещо, но Манинг почука по масата с кокалчетата на ръката си.

— Знам какво ще кажеш, сър Лайънъл — каза той бързо. — Но аз дадох клетва и като се замисля, да си тръгнем толкова бързо, означава, че сме страхливци. Разбойниците ще ни нападнат. Няма да ни оставят да преминем. — Той се обърна и стисна рамото на сър Лайънъл. — А ти, приятелю, какво мислиш, че си видял или чул онзи ден?

Сър Лайънъл само поклати глава.

— Е — отсече Гилдас и се подпря на камата си, — тръгвате или оставате?

Един по един рицарите дадоха дума, че ще останат още поне седмица.

— Но на първата неделя от постите — обади се сър Уолтър Манинг — ще си тръгнем. Дотогава ще съм изпълнил клетвата си. Може би времето ще се оправи. Ако разбойниците не са нападнали дотогава, това ще означава, че са се върнали в гората си.

Ричард се канеше да им благодари, когато чу стъпки в галерията отгоре.

— Шшшт! — вдигна той ръка.

Емелин, с лъжица за бъркане в ръка, го погледна уплашено.

— Това е само вятърът — присмя се Бремнър.

Сякаш в отговор на думите му, стъпките закънтяха по-силно и те чуха подрънкването на шпори. Емелин изпусна лъжицата. Гилдас вдигна камата си, загледан в тавана, изпитото му лице пребледня още повече. Бомон изхленчи, но Ферърс скочи, грабна камата си и хукна към вратата. Ричард го последва нагоре по стълбите. Стигнаха площадката — галерията беше потънала в мрак.

— Не слизай! — Оръженосецът стисна рамото на Ферърс. — Някой да донесе факла! — извика той надолу по стълбите.

Бутлак, куцайки възможно най-бързо, се изкачи с по една пламтяща факла във всяка ръка. Подадоха ги на Ричард и Ферърс. Тръгнаха по леденостудената галерия. Пламъците проблясваха по ледените капки, които се стичаха през отворените прозорци или между капаците. Ричард погледна надясно, на стената имаше пресни червени следи.

— Ето! — прошепна той. — Вижте!

Ферърс се върна при него, присъединиха се и останалите. Бавно и с мъка Ричард успя да разчете написаното.

„Хаселдама — пишеше на стената — полето на кръвта. Подгответе голямата ливада за турнира. Часът на възмездието наближава.“

— Хаселдама, кръвната нива — промърмори Гилдас. — Кръвната нива от Евангелието, която първосвещениците купили със сребърниците, които разкаяният Юда им върнал, след като предал Христос.

Ричард погледна другарите си, чиито лица изглеждаха призрачни в проблясващата светлина на факлите.

Като мърмореше под нос, Ферърс продължи по галерията, изучавайки стените, но нямаше други надписи. Той погледна към тавана.

— Бог да ми прости това, което ще кажа, мастър Ричард, изкушавам се да помоля всички ви да си тръгнем и да изгоря този замък напълно, само за да видя какво ще изкарат пламъците навън.

— И какво ще стане, ако е призрак? — промърмори сър Лайънъл. Никой не се засмя на думите му.

— Какво означава това? — попита Бремнър. — Как да подготвим полето за турнир посред зима, когато е покрито със сняг?

Върнаха се към площадката на стълбището. Ричард се обърна, когато чу една от дъските на пода да скърца.

— Кой е там? — извика той.

Останалите, които бяха започнали да слизат, замръзнаха и се обърнаха.

— Кой е там? — отново извика Ричард.

— Може ли да е разбойник? — промърмори Грантъм и се изкачи нагоре. Лицето и плешивата му глава лъщяха от пот.

Сякаш в отговор Ричард чу отново скърцането и нещо се затъркаля към тях по дъските. Отначало той помисли, че е топка, но когато приближи, видя парче платно, от което се стичаше кръв. Младежът с ужас отстъпи.

— Господ и всичките му светци да ни пазят! — прошепна Бремнър и се прекръсти.

По стълбите се чу тропот. Гилдас, чиято смелост му беше изневерила, хукна обратно към топлината и защитата на кухнята. Накуцвайки бързо, Бутлак го последва.

Ричард откри, че не може да помръдне. Чувстваше краката си като железни плочи, ръцете му бяха стиснали до побеляване факлата. Стоеше замръзнал от ужас. Зад него на стълбите никой от рицарите не смееше да се раздвижи.

— Какво е това? — попита Манинг.

Ричард изкрещя, когато нов вързоп се затъркаля от галерията към него. Този път по-бързо и по-точно насочен, кървавият пакет като жив заподскача към него, удари стената, претърколи се и спря в краката му. Той стисна факлата и като крещеше с всички, сили хукна по коридора. В страха си беше готов да се бие с всяка тъмна сила, която се криеше в другия край на галерията. Но когато стигна там, не видя нищо. Само един капак хлопаше над тесните стълби, които водеха към горната галерия. Цареше тишина, чуваше се само шумоленето на плъховете. Ричард се отпусна до прозореца, без да мисли как държи факлата, докато не осъзна, че ще подпали дъските. Погледна назад към мястото, откъдето беше дошъл. Рицарите си бяха възвърнали куража. Ферърс държеше факлата, докато Манинг и Бремнър разрязаха платното. Като в транс, Ричард се върна обратно. Чу прошепнати ругатни и Бомон с ръка на устата, се спусна шумно по стълбите. Младежът се втренчи в отрязаните глави, които лежаха заедно, като онези на двете прасета, които беше видял на сергията на един касапин в Йорк — с полузатворени очи, вратове, които представляваха останки от накълцана плът и кръв, която се стичаше от ъгъла на устата по кожата на небръснатите, зловещи лица.

— Господи, имай милост към нас!

Ричард се наведе, решен да не се поддава на страха; в известен смисъл се почувства благодарен. Докато вървеше по галерията, той се беше молил, беше се борил с ужасяващото предчувствие, че някоя от главите може да е на Барликорн.

— Слезте в кухнята — нареди той. — Донесете някой стар чувал!

Ферърс с охота се подчини.

— И не казвай на Емелин! — извика Ричард след него.

Рицарят се върна, като се опитваше да се пребори с призляването, докато Ричард вдигна отрязаните глави и ги пусна като гнили ябълки в торбата. Взе парчето връв, което Ферърс му подаде, завърза чувала, вдигна го и слезе по стълбите. Излезе в студената нощ през страничната врата. Снегът се разстилаше като блестяща покривка и скриваше всичко. Над него звездите блестяха като скъпоценности върху черна възглавничка. Вятърът биеше ниско, студен и пронизващ. Той шибаше лицето и косата му. Оръженосецът чу шум зад себе си. Гилдас, с факла, чийто пламък смело се бореше с вятъра, се присъедини към него. Двамата мълчаливо отидоха до дърветата.

— Какво ще правим с тях? — промърмори шарлатанинът. — Земята е твърда като камък.

Стигнаха до дърветата и Ричард зарови главите в снега, натрупвайки го около тях. После погледна към шарлатанина.

— Утре вземи кирка от конюшните, изкопай дупка и ги зарови.

— Кои са те? — прошепна Гилдас. — Как са умрели?

Ричард погледна към имението, което се издигаше тъмно и зловещо на фона на нощното небе. Над него вятърът въздъхна през дърветата, шумолейки в клоните. Младежът потръпна, не толкова от студа, а защото за пръв път съжали, че е дошъл в имението Кроукхърст.

— Мислиш ли, че тук бродят демони? — попита Гилдас. — Какво ще стане, ако замъкът е обитаван от духове, мастър? Ако е място, което погубва християнските души? Веднъж — продължи той, — срещнах един човек, който беше посещавал къщи, така обсебени от злото, че се били превърнали в преддверие на ада. Дяволите и онези духове, които ни желаят злото, можели да влязат в нашия свят и да вършат ужасни неща с душите и телата на хората. Аз… — Гилдас спря, защото откъм имението проехтяха пронизителни викове.

Ричард срита още малко сняг върху главите и затича натам. Гилдас го последва, като се хлъзгаше и залиташе по натрупалия сняг. Минаха през страничната врата, която Гилдас тръшна зад себе си, изтичаха по коридора и влязоха в кухнята. Всички стояха струпани около Барликорн, който се беше облегнал задъхан на стената.

— В името на Бога, какво става? — Ричард си проби път. — Кътбърт, изглеждаш сякаш си видял призрак.

— По-добре ела с мен — отговори стрелецът. — Както и всички, които имат здрави стомаси.

— Какво става? — извика Емелин. — Отново надписи с кръв върху стените! Отсечени глави се търкалят като камъни из галерията. — Тя отиде при него. — Ричард, къде беше?

Той стисна ръцете й, бяха студени.

— Иди при огъня — заповяда й и погледна рицарите. — Двама от вас трябва да останат с нея. Останалите, ако можете да го понесете, елате с мен.

Ферърс нареди на Бомон и Бремнър да останат. Бутлак също се сви в ъгъла до огнището като някакъв дребен таласъм. Останалите последваха Ричард и Кътбърт в нощта. Запрепъваха се навън от двора по замръзналата пътека към голямата ливада. Точно преди дърветата да оредеят, Кътбърт им каза да спрат.

— Никога не съм виждал подобно нещо — прошепна той, посочи напред и вдигна факлата към мястото, където пътеката завиваше. — Ще ги видите там.

Те го последваха предпазливо. От двете им страни се издигаше гора, черна и мълчалива. Единственият звук беше пукотът на искрите от факлите. Минаха завоя. Отначало Ричард не можа да повярва, че ужасяващата гледка е истина — плетеница от ръце и крака, поне три трупа, лежащи в снега. Той спря. Барликорн продължи, вдигнал факлата. Тогава Ричард и останалите я видяха — още една отсечена глава, нанизана на ясенов прът.

— В името на Архангел Михаил и всички ангели! — възкликна Манинг. — Какво е това?

Ричард изучаваше отсечената глава, брадясалото лице, хлътналите бузи, полузатворените очи и покритите със спечена кръв устни. Обезглавените трупове бяха облечени с парцали, прикрепени с парчета въже, но ботушите бяха с добро качество, както и презраменните ремъци, коланите и оръжията, които носеха.

— Отидох до брода — обясни Барликорн, обръщайки се с гръб към кървавата гледка. — Известно време наблюдавах, после ми се доспа. Събудих се внезапно, обезпокоен. Сигурен съм, че никой още не е минал през брода, но бях убеден, че в гората край мен има хора. Реших да се върна в замъка и докато вървях, попаднах на това. — Той стисна ръката на Ричард. — Емелин спомена, че нещо се е случило в замъка?

Младежът изтръгна факлата от ръката му.

— Да се връщаме — нареди той. — Тук, на откритото, сме уязвими.

Всички тръгнаха към имението, малко по-бързо, отколкото на идване. Щом влязоха, Емелин им поднесе загряваща напитка, виното беше силно, а билките изпълваха кухнята с ароматен мирис на лято. Ричард обхвана чашата с премръзналите си пръсти.

— Който и да е отрязал тези глави — започна той, — не ни е враг.

— Глупости! — отсече Ферърс. — Стъпки в галерията, надписи с кръв по стените. Отсечени глави се търкалят в краката ни. Обезглавени трупове в гората!

Ричард поклати глава.

— Кътбърт, Гилдас. — Той се огледа. — Трябва да се върнете при брода и добре да го охранявате. — Той вдигна ръка в знак, че иска тишина. — Ще ви кажа какво смятам, че се е случило. По някое време днес, вероятно рано вечерта, Догуърт и Ратсбейн са изпратили разузнавателен отряд през брода, за да провери какви са силите ни. Тайнственият рицар ги е издебнал и е отсякъл главите им. Представяте ли си? Трима главорези, които се препъват в тъмнината срещу опитен рицар в пълно снаряжение. Не са могли да се съпротивляват. Един замах на меча и толкова — като фермер, който жъне ечемични класове.

— Но защо е донесъл главите им тук? — попита Гилдас.

— Не знам — отвърна Ричард.

Той намигна окуражително на Емелин и си припомни колко добре го беше обучил старият му приятел и покровител Гилбърт Савидж. Спомни си как преди години, когато бяха в гората Дийн и пътуваха към Колчестър, бяха нападнати от група разбойници. Заедно с Гилбърт ги проследиха, издебнаха ги на брега на един буен поток. Рицарят ги беше избил без усилия, като лисица приклещени пиленца. Ръката на Ричард се вдигна към устата — още някакъв спомен се раздвижи у него, но не можеше да си спомни какъв.

— Мастър — прекъсна Гилдас мислите му, — ако този загадъчен рицар е убил разбойниците, защо донесе две от главите им тук?

— Съжалявам. — Оръженосецът се изтръгна от мислите си. — Този рицар, който смятам, че не е призрак, смята един от нас, а може би всички ни, за врагове. Има работа с нас и не иска никаква външна намеса. Убийството на разузнавачите е било предупреждение към останалата банда. — Младежът отпи от чашата си. — Освен това същият този рицар се опитва да ни уплаши, да ни впечатли с умението, скоростта и способността си да се движи из острова.

— И какво да правим? — изръмжа Ферърс. — Да седим тук и да чакаме да вземе и нашите глави? Бих напуснал острова — продължи той, — но ние се заклехме и ще приема всичко, което кажеш, мастър Ричард. Ако стоим заедно, ще бъдем по-защитени. — Той протегна ръка към Гилдас и Барликорн. — Но не можем ли да изпратим някой от тях за помощ? Могат да минат през брода…

— Това значи да останем с един по-малко — отвърна Ричард. — Ще му трябват много дни, за да стигне до Колчестър или Хелмсфорд. В градовете върлува чума, зимата е тук. Може да минат седмици преди някой чиновник или ваш влиятелен приятел да организира отряд, който да ни спаси.

Всички рицари бяха съгласни с Ричард, освен Бомон — той седеше като дете, сложил пръст на устата си, с полузатворени очи, потънал в собствените си мисли.

— Сър Лайънъл — извика го Ричард. — Добре ли си?

Мъжът поклати глава.

— Просто си мислех — промърмори той, — за надписа на стената да подготвим турнирното поле. Толкова различен от онзи преди шестнадесет години. Лейди Катрин Фицалан под дърветата. Съпругът й, който се кара с нея. — Той поклати глава. — Само да можех да си спомня. Ако можех да си спомня…

— Може би утре — обади се мило Емелин и се изправи. — Ричард, трябва да поспим. Бог знае срещу какви опасности ще се изправим утре сутрин. Мастър Барликорн, Гилдас, ще ви приготвя нещо за ядене.

Гилдас сякаш се канеше да възрази. Изпитото лице и шарещите, пронизващи очи издаваха страха му, но Барликорн го потупа по рамото.

— Хайде, шарлатанино — каза той и се изправи. — Ще бъдеш в безопасност при мен в гората край езерото.

— Ами ако дойдат още разбойници? — възрази Гилдас.

— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Догуърт и Ратсбейн ще чакат разузнавачите си. Едва когато те не се върнат, ще действат.

Те събраха вещите си. Емелин напълни една кана с вино и уви малко изсушено месо. Със зачервени лица и унесени от сгряващата напитка, рицарите също се сбогуваха, докато Бутлак се сви като мишка до огъня. Малко по-късно Барликорн и Гилдас излязоха в нощта, като оставиха Ричард и Емелин сами. Те седяха хванати за ръка пред огъня и гледаха как пъновете пукат и пращят. От време на време Бутлак се раздвижваше в съня си и мърмореше нещо. Настъпи тишина, чуваха се само случайни стъпки отгоре, но без зловещото дрънчене и страховитите звуци, които бяха чули преди.

— Кой може да е този рицар? — рязко попита Емелин. — Може да е всеки, взел участие в трагедията на баща ти. Освен ако… — тя посочи спящия отшелник. — Помниш ли какво каза той? Че в езерото бил открит гол труп без лице. Може би е имало още убийства? — Тя стисна ръката на Ричард по-здраво. — Обещай ми — помоли го, — обещай ми, че ще направим каквото трябва, но после ще си заминем. Ричард, можем да имаме и друг живот. — Емелин с мъка преглътна. — Ако останем тук — прошепна тя, — може всички да умрем.

Разговорът на поклонниците

Франклинът млъкна и огледа притихналите си спътници.

— Кръв и възмездие — обади се Продавачът на индулгенции, като разресваше лененорусата си коса с дългите си, костеливи пръсти. — Кръв и огън — добави той и намигна на Франклина. — Сър, историята ти е странна.

— Той казва истината — внезапно се обади рицарят.

— Какво искаш да кажеш? — извика Батската невяста.

Рицарят само сви рамене и отмести поглед.

— Тази история за обитавани от призраци стълбища, — продължи Батската невяста, — загадъчни черни рицари, отсечени глави, които се търкалят по осветени от луната галерии, обезглавени трупове в заснежените полета? — Тя погледна Франклина. — Съществува ли остров Кроукхърст?

Свещеникът скочи на крака и благочестивото му лице се оживи от възбуда.

— Съществува! Съществува! — извика той. — Сега си спомням. Там имаше tumulus.

— Какво е това? — изсумтя Мелничарят, който беше толкова пиян, че му беше трудно да държи гайдата, която подскачаше в ръцете му, сякаш беше оживяла.

— Гробница — обясни Школарят от Оксфорд, — погребална могила. — Той погледна с присвити очи Бедния свещеник и се зачуди как един тъй бедно облечен човек и очевидно незапознат със светските дела, може да знае подобна дума.

— Точно това казвах — обяви Свещеникът. — Масов гроб. Веднъж, когато бях в Есекс, един събрат свещеник ме подслони. В нощта на Вси светии той каза, че трябва да стане рано и да прочете заупокойна литургия за всички избити, за всички онези, които лежат заровени на остров Кроукхърст. — Той хвърли поглед към Франклина, който беше станал и отиваше към килера, като обяви, че от толкова много говорене е огладнял.

— Ти, сър! — извика Свещеникът.

Франклинът се обърна и поглади брадата си. Беше застанал в сянка, сякаш се опитваше да скрие лицето си от свещенослужителя.

— Беше ли на онзи ужасен остров? — попита Свещеникът и пристъпи към него.

— Просто разказвам една история — отвърна Франклинът, завъртя се на пета и влезе в килера.

— Какво мислиш? — прошепна Ханджията на Джефри Чосър.

— Не знам — отвърна Чосър. — Слушах и се чудех дали това е истина или измислица. Рицарят знае нещо. Пък и когато работех на митниците и определях митото и данъците, чух странна история. Как самият крал отишъл в Кроукхърст. Но не на официално посещение, а тайно; сигурен съм, че сър Годфри е бил с него.

В килера Франклинът беше успял да убеди един послушник да му свали бут шунка, който висеше на куката под гредите. Сега режеше парченца и спретнато ги подреждаше върху оловна чиния. Чу вратата зад него да се отваря и побутна още една монета към сънливия послушник.

— Намери ми малко сирене — каза той — и още от онзи лучен сос.

Послушникът прибра монетата, мърморейки, че всички християни вече са в леглата, но се затътри към склада.

— Знаех, че ще дойдеш — заяви Франклинът, без да си прави труда да вдигне очи. — Много време измина.

— Кой си ти? — попита Църковният пристав и приближи покритото си с брадавици лице към него.

Франклинът се усмихваше, но държеше здраво ножа, чийто връх заплашително сочеше към голямото шкембе на Пристава.

— Веднъж ти подарих живота — промърмори Франклинът. — Не ме принуждавай сега да ти го отнема.

Църковният пристав отстъпи назад.

— Много добри мъже умряха през онзи ден — отвърна той. — Приятелите ми, хора, които ме ценяха.

— Те бяха демони — отвърна Франклинът. — Безбожници, които умряха без Бог.

Той млъкна, когато послушникът се дотътри обратно, понесъл онова, което му беше поръчано. После взе чинията, но не прибра ножа.

— Да се връщаме — меко каза той. — Да се върнем към Кроукхърст и кръвта, която се проля там.