Тайните на Марсилия

1

В последните дни на май 184... един мъж на около тридесет години вървеше с бързи крачки по широка алея в предградието Сен Жозеф на градчето Егалад. Беше оставил коня си в съседното село и сега се насочваше към голяма солидна къща от рода на онези селски замъци, каквито често се срещат в хълмистите райони на Прованс.

Мъжът заобиколи къщата и навлезе в боровата горичка зад нея. Седна на земята, като от време на време трескаво разтваряше клоните по дърветата и хвърляше поглед към пътеките. Личеше си, че с нетърпение очаква някого. Често ставаше, правеше няколко крачки, после отново сядаше развълнуван.

Имаше странна външност; бе висок на ръст, с широки черни бакенбарди. Продълговатото му красиво лице с енергични черти излъчваше необуздана смелост. Изведнъж погледът му се проникна от нежност, пълните му устни се разтеглиха в широка усмивка. От къщата излезе млада девойка и леко приведена, сякаш се криеше от някого, изтича към боровата горичка.

Задъхана, поруменяла, тя дойде под дърветата. Изглеждаше едва на шестнадесет години. Изпод панделките на сламената шапка се усмихваше весело и боязливо юношеско лице. Русите ѝ коси бяха разпилени върху раменете; притиснала малките си ръце към гърдите, тя се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце.

– Защо ме карате да чакам толкова, Бланш! – възкликна младият мъж. – Вече мислех, че няма да ви видя.

След тези думи той я сложи да седне до себе си върху мъха.

– Простете ми, Филип – отговори девойката. – Чичо отиде в Екс да купи един имот, не можах обаче да се отърва от гувернантката си.

Любимият ѝ я прегърна и двамата се унесоха в дълъг, изпълнен с нежни и глупави думи разговор. Бланш беше едно голямо дете, което си играеше с любимия, както би играла с някоя от куклите си. Филип, пламенен и мълчалив, притискаше до себе си девойката и я гледаше с онази необузданост, която пораждат само амбицията и страстта.

Седяха, забравили за света около тях. Когато вдигнаха глави, забелязаха неколцина селяни да минават по близката пътека и да ги гледат усмихнати. Бланш уплашено се отдръпна от любимия си.

– Свършено е с мен! – пребледня тя. – Тези хора ще кажат на чичо. Ах, за Бога, спасете ме, Филип!

Младият мъж скочи пъргаво.

– Ако искате да ви спася – разпали се той, – последвайте ме! Елате, ще избягаме заедно! А утре чичо ви ще даде съгласието си да се оженим. И вече цял живот ще бъдем заедно...

– Да избягаме, да избягаме... – повтаряше момичето. – Ах! Нямам сили да го направя. Много съм слаба и страхлива...

– Аз ще бъда до теб, Бланш... Ще живеем в любов.

Без да слуша и да отговаря, Бланш отпусна глава на рамото на Филип и продължи тихо:

– Ох, страх ме е, ще ме пратят в манастир. Ще се ожениш ли за мен, ще ме обичаш ли винаги?

– Обичам те... Ето, падам на колене.

Бланш затвори очи и покорно заслиза по хълма с бързи крачки, хванала под ръка Филип. После за последен път се обърна да види къщата, която напускаше. От силното вълнение очите ѝ бяха пълни със сълзи. Минутата на нерешителност и колебание се бе оказала достатъчна да я хвърли в ръцете на младия мъж. Тя му се доверяваше изцяло. Обичаше Филип, както пламенно и безумно обича младото неопитно сърце.

Бягаше като пансионерка, доброволно, без да мисли за ужасните последствия. А Филип я отвеждаше, опиянен от победата си, тръпнещ от мисълта, че тя върви до него.

Първо реши да отиде до Марсилия, за да намери карета, но се изплаши да я остави сама на пътя и предпочете да я заведе пеша до селото, в което живееше майка му. То беше на повече от миля разстояние и се намираше в предградието Сен Жюст.

Наложи се Филип да изостави коня си и двамата влюбени тръгнаха с решителна крачка. Пътят им минаваше през ниви, ливади, борови горички. Движеха се бързо, прекосявайки напряко полята. Беше около четири часът. Ослепително яркото слънце сипеше пред тях снопове светлина. Те бягаха, тласкани от лудостта си. Селяните, които срещаха по пътя, вдигаха глави и гледаха с учудване двамата бегълци.

За час стигнаха до селото, в което живееше майката на Филип. Изтощена до краен предел, Бланш седна на една каменна пейка до вратата, а през това време Филип отиде да отпрати любопитните. После се върна и я отведе в стаята си. Беше помолил градинаря Ейас, който работеше при майка му този ден, да отиде в Марсилия за карета.

Двамата бяха силно възбудени от бягството. Докато чакаха, стояха мълчаливи и тревожни. Филип бе сложил Бланш да седне на малко столче. Самият той на колене пред нея не сваляше поглед от девойката и целуваше нежно ръката ѝ.

– Не бива да оставаш с тази рокля, много е тънка – наруши мълчанието той. – Искаш ли да се облечеш като мъж?

Бланш се усмихна. При мисълта да се преоблече така изпита детска радост.

– Брат ми не е висок. Ще облечеш неговите дрехи.

Това бе истински празник. Девойката със смях обу панталона. Несръчността ѝ очароваше Филип, който жадно целуваше порозовелите ѝ бузи. Облечена, тя заприлича на малък мъж, на дванадесетгодишно момче. С огромно усилие успя да скрие под шапката буйните си коси.

Ръцете на любимия ѝ, който прибираше непослушните къдрици, трепереха.

Най-после Ейас пристигна с каретата. Съгласи се да подслони двамата бегълци в къщата си в предградието Сен Барнабе. Филип взе парите, е които разполагаше, и тримата потеглиха. Изоставиха каретата на моста Жаре и до къщата на градинаря стигнаха пеша.

– Слушай – промълви тя, – ще напиша на изповедника си, абат Шастание... Той ще поговори с чичо и ще го накара да ми прости и да се съгласи да се оженим. Струва ми се, че ако бях твоя жена, щях да се страхувам по-малко.

Филип се усмихна с умиление на наивността на последните ѝ думи.

– Пиши на абата, а аз ще съобщя за бягството ни на брат си. Той ще дойде утре и ще отнесе писмото ти.

Настъпи нощта, топла, изпълнена с нега. В тази нощ Бланш стана съпруга на Филип. Отдаде му се сама, без съпротива. Грехът ѝ бе рожба на неопитността, така както грехът на Филип бе породен от амбиция и страст. Ах, каква нежна и ужасна нощ! Нощ, която щеше да донесе толкова нещастия на двамата влюбени, да им причини много страдания и да ги доведе до разкаяние.

Ето как в една светла майска вечер Бланш дьо Казалис избяга с Филип Кайол.

2

Мариус Кайол, братът на любовника на Бланш, беше около двадесет и пет годишен младеж, дребен, слаб, дори хилав. Бледото му като восък лице с черни издължени очи на моменти се озаряваше от усмивка на преданост и смирение. Движеше се леко прегърбен, с колебливата и свита походка на дете. Но когато у него се надигаха омразата към злото и чувството за справедливост, той ставаше почти красив.

Беше поел тежката работа в семейството, докато брат му живееше, както му диктуваха инстинктите на амбицията и страстта. Стараеше се да изглежда незабележим до него. Обикновено казваше, че е грозен и трябва да се примири с това. Добавяше, че на Филип му е простено да се стреми да изпъкне с фигурата и красотата на лицето си. Разбира се, когато се наложеше, умееше да бъде строг с това буйно момче, по-големия си брат, и се отнасяше към него укорително и нежно като баща.

Майка им беше бедна вдовица. Живееше трудно с остатъците от зестрата си, която съпругът ѝ бе разпилял в търговията. Тези пари, вложени в банка, носеха съвсем малка рента, която едва стигаше за отглеждането и възпитанието на двамата ѝ сина.

Но когато децата пораснаха, тя им каза, че нямат средства, и ги остави сами сред трудностите на живота. И двамата братя, изправени пред битката за съществувание, водени повече от темперамента си, поеха по различни пътища.

Филип жадуваше за богатство и свобода. Не можа да привикне на труд. Искаше му се изведнъж да стане независим, мечтаеше да се ожени за богата наследница. Именно в това виждаше превъзходен начин, бързо средство да се сдобие с богатство и красива жена. Заживя безгрижно, беше вечно влюбен, харесваше му да пилее пари. Изпитваше безкрайно удоволствие да ходи добре облечен, да показва из Марсилия внезапните си модни хрумвания, дрехите си с оригинална и изискана кройка, любовните си думи и погледи. Майка му и брат му непрекъснато го глезеха и се стараеха да задоволяват всичките му прищевки. Впрочем Филип беше искрен: той обожаваше жените и му се струваше съвсем естествено да бъде обичан и един ден да се ожени за благородно, богато и красиво момиче.

А докато брат му се занимаваше да излага на показ красивата си външност, Мариус стана служител при господин Мартели, собственик на кораби от улица "Дарс". Чувстваше се удобно зад бюрото. Всичките му амбиции се свеждаха до това – да получава скромното си възнаграждение и да живее спокойно, без да привлича вниманието на околните. А да помага на брат си бе за него тайно наслаждение. Скъпи му бяха парите, които печелеше, защото имаше на кого да ги даде, кого да направи щастлив, а самият той да вкуси от сладостта на себераздаването. Бе поел правия път в живота, трудната пътека към спокойствието, радостта и човешкото достойнство.

Младежът тъкмо се канеше да тръгне за службата си, когато пристигна писмо от брат му, в което Филип описваше бягството си с госпожица Дьо Казалис.

Новината дойде изневиделица. Той за миг си даде сметка за пропастта, в която се бяха хвърлили двамата влюбени. И по възможно най-бързия начин се отправи за Сен Барнабе.

Къщата на градинаря Ейас имаше над вратата решетка, образуваща малък навес; две големи черници, подстригани във формата на чадър, простираха възлестите си клони и хвърляха сянка пред прага на сградата. Мариус намери Филип под навеса, любовно загледан в седналата до него Бланш дьо Казалис.

Вече поизморена, девойката бе потънала в мълчаливи угризения за онова, което бяха извършили.

Разговорът бе мъчителен, изпълнен с тревога и упреци. Филип се изправи.

– Ще ми се караш ли? – подаде ръка на брат си.

– Да! – отговори строго Мариус. – Съзнаваш ли какво си направил? Гордостта и страстта те погубиха. Помисли ли колко беди ще навлечеш на себе си и на своите близки?

Филип направи жест на горчиво несъгласие.

–Ти просто се страхуваш. Не съм си правил никакви сметки. Просто обичам Бланш и тя ме обича. Попитах я: "Ще дойдеш ли с мен?", и тя ме последва. Това е цялата история. Нито аз, нито тя имаме някаква вина.

– Защо лъжеш? – поде Мариус с по-строг тон. – Ти не си дете. Прекрасно знаеш, че твой дълг е да браниш тази девойка от самата нея. Трябваше да я спреш на ръба на пропастта, да ѝ попречиш да те последва. Не, не ми говори за любов! На мен ми е познато само чувството за справедливост и дълг.

Филип се усмихваше презрително. Привлече Бланш към себе си.

– Бедни ми Мариус, ти си добро момче, но никога не си обичал и не познаваш пламъка на любовта... Ето я моята защита!

При тези думи Бланш се притисна до него и трепереща го целуна. Горкото дете чувстваше, че единствената му опора на този свят е този мъж. Беше му се отдала, изцяло му принадлежеше. А сега го обичаше като предана и боязлива робиня.

Мариус с отчаяние разбра, че нищо няма да спечели, като призовава към разум двамата влюбени. И се зарече да действа сам, като най-напред пожела да научи всички подробности от злощастното приключение. Филип послушно отговаряше на въпросите му.

– Познавам Бланш почти от осем месеца. Видях я за първи път на един празник. Тя се усмихваше на тълпата и ми се стори, че се усмихва на мен. От този ден я обикнах и търсех всеки възможен случай да се приближа до нея, да я заговоря.

– Не ѝ ли писа? – попита Мариус.

– Да, много пъти.

– Къде са писмата ти?

– Изгорила ги е... Всеки път купувах цветя от Фин, цветарката от улица "Сен Луи", и пъхах писмото си в букета. Млекарката Маргьорит ги носеше на Бланш.

– И писмата оставаха без отговор?

– В началото Бланш не искаше да приема цветята. После се съгласи, а накрая ми отговори. Бях лудо влюбен. Мечтаех да се оженя за нея, да я обичам вечно.

Мариус сви рамене. Отведе Филип на няколко крачки и там продължи да му говори, но този път с много по-строг тон.

– Ти си или глупак, или лъжец – заяви спокойно той. – Знаеш много добре, че господин Дьо Казалис, депутат, милионер, всемогъщ господар в Марсилия, никога няма да даде племенницата си на Филип Кайол, един бедняк без титла и на всичко отгоре републиканец. Признай, че си разчитал на скандала, който ще предизвика бягството ви, за да принудиш чичото да ти даде ръката на Бланш.

– Не е така! – разпали се Филип. – Бланш ме обича и съвсем не съм насилвал волята ѝ! Тя сама ме избра за съпруг!

– Да, зная. Повтаряш го доста често. Но помисли ли си за гнева на господин Дьо Казалис, който ще се стовари върху теб и семейството ни. Мисля, че добре го познавам. Тази вечер цяла Марсилия ще знае за опозорената му чест. Най-добре ще е да отведем момичето в Сен Жозеф.

– Не, не желая, не мога... Бланш никога няма да посмее да се върне у тях. Тя беше на село едва от седмица. Виждахме се почти всеки ден по два пъти в една борова горичка. Чичо ѝ не знаеше нищо и ударът сигурно е бил тежък за него... В този момент не можем да се явим пред него.

– Е, добре, слушай, дай ми писмото за абат Шастание. Ще се видя с този свещеник. А ако трябва, ще ида с него при господин Дьо Казалис. Трябва да потулим скандала. Мой дълг е да поправя грешката ти... Закълни се, че няма да напускаш тази къща и ще чакаш нарежданията ми.

– Обещавам ти да чакам, стига да няма никаква опасност.

Мариус хвана Филип за ръката и посочи към Бланш, която го гледаше предано.

– Обичай това дете! Никога няма да поправиш злото, което си му причинил.

Канеше се да си тръгва, когато госпожица Дьо Казалис дойде при тях. Задъхана, обляна в сълзи, тя събра молитвено ръце.

– Господине, ако видите чичо ми, кажете му, че го обичам...

Не мога да си обясня какво ми се случи... Бих искала да стана жена на Филип и да се завърна с него у дома.

Мариус се поклони леко.

– Надявайте се.

Тръгна си развълнуван и смутен, защото знаеше, че лъже и че надеждата е лудост.

3

Като пристигна в Марсилия, Мариус се отправи към църквата "Сен Виктор", в която служеше абат Шастание. "Сен Виктор" е една от най-старите църкви в Марсилия. С черните си високи и назъбени стени прилича на крепост. Строгите жители на пристанищния град се отнасят към нея с особено почитание.

Младият човек намери абат Шастание в стаята зад олтара. Свещеникът, висок старец с продълговато изпито лице с цвят на пергамент, имаше тъжни очи, изпълнени със състрадание и мъка. Връщаше се от погребение и точно в този момент сваляше стихаря си.

Историята на живота му бе кратка и тъжна. Син на селяни, той бе избрал свещеничеството, подтикван от набожната си майка. Ставайки духовник, бе проявил абсолютно смирение и преданост. Като обикновен човек вярваше, че Божите служители трябва да се отдадат на безкрайната любов към Бога, да се отрекат от амбициозния и пълен с интриги земен свят, да живеят в лоното на храма; да опрощават с едната ръка човешките грехове и да дават милостиня с друг ата.

Клетият абат! Внушено му бе, че само нищите духом трябва да страдат и да остават в сянка. Той бързо разбра, че амбицията е присъща и на свещениците и че младите му събратя се отдават на Бога заради светските облаги, които им носи неговата църква. Той видя всичките си другари от семинарията да се борят със зъби и нокти за по-високи постове. Стана свидетел на тайните битки, на интригите, които превръщаха една епархия в бушуващо царство. И понеже смирено се молеше, паднал на колене, не се стараеше да се хареса на светските дами, не искаше нищо и изглеждаше глупав с набожността си, подхвърлиха му, както се хвърля кокал на куче, най-бедната енория.

Той остана повече от четиридесет години в едно малко селце, разположено между Касис и Обан. Неговата църква бе нещо като хамбар – варосана, гола, студена; през зимата, когато вятърът счупваше някое стъкло, добрият Господ стоеше на студено цели седмици, защото бедното кюре не винаги имаше дори няколко су, за да постави ново стъкло. Впрочем той никога не се оплакваше. Животът му протече смирено в нищета и самота. За него бе огромна радост да страда, да се чувства побратим с енорийските просяци. Беше на шестдесет години, когато една от сестрите му, работничка в Марсилия, се разболя. Писа му с молба да отиде при нея. Старият свещеник с такава преданост прие молбата, че се обърна с прошение към епископа да му предостави за служби малко кътче в една от градските църкви. След дълги месеци очакване най-после го повикаха в "Сен Виктор". Там трябваше да върши най-тежката, най-неблагодарната и черна работа. Четеше молитви над ковчезите на бедняците и ги съпровождаше до гробищата, а при необходимост изпълняваше и функциите на клисар.

Именно тук започнаха истинските му страдания. Ако бе останал в селската църквичка, никой нямаше да обезпокоява бедността и старостта му. Сега обаче започна да чувства, че бедността, старостта, наивността и добротата му изглеждат като престъпление. Сърцето му се разкъса от мъка, когато разбра, че в църквата може да има и слуги. Съзнаваше ясно, че гледат на него с подигравка или състрадание. И все повече навеждаше глава, смиряваше се, с болка гледаше и слушаше светските свещеници, които го обкръжаваха.

За щастие имаше и хубави моменти във вечерните часове. Грижите за сестра му бяха истинска утеха. Обграждаше болната с безкрайно внимание. А имаше и друга голяма радост: господин Дьо Казалис, който нямаше доверие на младите абати, го бе избрал за духовен наставник на племенницата си. Обикновено старият свещеник не изповядваше почти никога. Предложението на депутата го трогна до сълзи. Той се привърза към Бланш като към свое дете.

Мариус подаде писмото на девойката и зачака реакцията на свещеника, по чието лице се изписа мъчителна болка, а не изненадата, която обикновено предизвикват неочакваните новини. Мариус реши, че по време на изповедите си Бланш му е признала за връзката с Филип.

– Добре направихте, че ми се доверихте – въздъхна абат Шастание. – Но аз съм толкова слаб и несръчен човек. Трябваше по-енергично да се боря...

– Аз съм на ваше разположение... – Ръцете и главата на нещастния човечец трепереха от старост. – Как бих могъл да помогна на клетото дете?

– Господине – отвърна Мариус, – аз съм брат на лудия младеж, който е избягал с госпожица Дьо Казалис. Заклех се да поправя грешката, да потуля скандала. Бихте ли ме подкрепили?... Момичето ще бъде опозорено, ако чичо ѝ вече е предал случая на правосъдието. Идете при него, постарайте се да усмирите гнева му, кажете, че ще му върнат племенницата.

– Защо не доведохте с вас това дете? Познавам силата на господин Дьо Казалис. Той ще иска доказателства.

– Именно тази сила изплаши брат ми... Впрочем не е време точно сега да размишляваме. Фактите са ужасяващи. Повярвайте ми, аз също съм възмутен като вас и разбирам какво зло е извършил брат ми... Но, за Бога, да побързаме!

– Добре – съгласи се простичко абатът. – Ще ида където пожелаете!

Тръгнаха по булевард "Кордри" и пристигнаха на улица "Бонапарт", където се намираше градската къща на депутата. На другия ден след отвличането господин Дьо Казалис се беше върнал в Марсилия, обзет от страшен гняв и отчаяние.

Абат Шастание спря Мариус пред вратата на къщата.

– Не се качвайте! Посещението ви може да се изтълкува като оскърбление. Оставете на мен. Чакайте ме тук!

Почти един час, който му се стори безкраен, Мариус се разхожда трескаво по тротоара. Колко би искал да се качи, сам да обясни всичко, да помоли за прошка от името на Филип. А трябваше да стои бездейно, в тревожно очакване, докато там, в къщата, се разиграваше истинска трагедия. Най-после абат Шастание излезе. Беше плакал, очите му бяха зачервени.

– Господин Дьо Казалис не иска нищо да чуе – устните му трепереха. – Заварих го страшно разгневен. Вече е бил при кралския прокурор.

Горкият свещеник премълча за това как господин Дьо Казалис го бе приел с най-тежки упреци, изливайки върху него гнева си, обвинявайки го в яда си, че е давал лоши съвети на племенницата му. Абатът се бе навел, почти паднал на колене, без да сс защитава, за да моли прошка за другите.

– Кажете ми всичко! – Мариус беше отчаян.

– По всичко личи, че селянинът, у когото брат ви е оставил коня си, е упътил господин Дьо Казалис. Тази сутрин той е подал жалба и домът ви на улица "Сент" е бил обискиран, както и този на майка ви в Сен Жюст.

– Господи! – възкликна Мариус.

– Господин Дьо Казалис се е заклел да унищожи семейството ви. Напразно се мъчих да го вразумя. Казва, че ще арестува майка ви...

– Майка ми!... Но защо?

– Твърди, че е съучастничка, че е помогнала на брат ви да отвлече госпожица Бланш.

– Какво да правим? Как да докажем, че всичко това не е вяр-но?... Ах, горкият Филип! Ще уморят майка ни!

Мариус се разрида, обхванал глава с ръце. Абат Шастание гледаше трогнат това отчаяние. Долавяше добротата и почтеността на клетия младеж, който плачеше насред улицата.

– Е, хайде, кураж, синко.

– Колко сте прав, отче – възкликна Мариус, – именно от кураж имам нужда. Тази сутрин бях истински страхливец. Трябваше да измъкна момичето от ръцете на Филип и да го върна на чичо ѝ. Един вътрешен глас ми казваше да извърша тази справедливост и Бог ме наказа за това, че не го послушах... Но те ми приказваха за любов, страст, женитба. Аз просто се разчувствах.

За миг настъпи мълчание.

– Слушайте – изведнъж предложи Мариус, – елате с мен. Ако сме двамата, ще съумеем да ги разделим.

– Добре, съгласен съм – отговори абат Шастание.

Без да търсят карета, те се отправиха по улица "Брьотьой", покрай канала, по Ке Наполеон, изкачиха се по улица "Канбиер". Вървяха безмълвно, с широки крачки. Когато стигнаха до улица "Сен Луи", един ясен глас та накара да извърнат глави. Беше Фин, цветарката, която викаше Мариус.

Жозефин Кугурдан, която всички галено наричаха Фин, бе едно от онези тъмнокоси, дребнички и пълни деца на Марсилия, чиито фини черти са запазили нежната чистота на гръцкия тип.

Имаше кръгла глава и леко приведени рамене. Върху бледото ѝ лице, изгубено сред гъстите черни къдрици, бе изписана весела насмешка; в големите тъмни очи можеше да се долови моментното ѝ настроение. Беше между двадесет и две и двадесет и четири годишна.

Останала сираче на петнадесет години, тя трябваше да се грижи за десетгодишното си братче. Смело продължи професията на майка си и само три дни след погребението, все още обляна в сълзи, зае мястото ѝ в павилиончето на улица "Сен Луи", в което с тъжни усмивки продаваше букети. Малката цветарка бързо стана любимка на Марсилия. Хората казваха, че цветята ѝ ухаят по-нежно от тези на другите. Ухажорите се нареждаха на опашка и тя бързо продаваше своите рози, карамфили и теменужки. Благодарение на това успя да отгледа брат си Каде, а когато той навърши петнадесет години, му намери работа в една пристанищна кантора за пренасяне на товари.

Двамата живееха в квартала на бедните. Каде беше станал голям здравеняк и работеше на пристанището. Разхубавената Фин, вече истинска жена, бе енергична като всички марсилки. Беше продавала на Кайолови цветя, познаваше ги, затова им говореше с онази нежна фамилиарност, която се дължи на топлия климат и мекия говор на Прованс. А освен това Филип толкова често бе купувал от нея рози напоследък, че при всяко негово появяване тя бе започнала да усеща лека тръпка. Вечно влюбеният младеж се шегуваше с нея, гледаше я как се изчервява, подхвърляше ѝ мимоходом нещо като любовно обяснение просто да не загуби ухажорския си навик. И младото неопитно момиче, което досега бе отхвърляло всякакви кандидати, се хвана на тази уловка. Нощем копнееше за Филип и с тревога се питаше за кого са всички цветя, които тя му продаваше.

Когато Мариус се приближи до нея, тя бе силно изчервена и развълнувана. Почти не я виждаше зад букетите ѝ. Изглеждаше възхитително свежа под дантелите на малкото си боне.

– Господин Мариус – започна колебливо тя, – вярно ли е това, което хората цяла сутрин говорят тук?... Че вашият брат е избягал с някаква госпожица?

– Кой казва това? – живо попита Мариус.

– Ами всички... Носят се слухове.

И понеже младежът бе не по-малко развълнуван от нея и мълчеше, продължи с лека горчивина:

– Казаха ми, че господин Филип бил донжуан. Вярно е, че обича да омайва с приказките си.

Девойката едва сдържаше сълзите си. После добави с по-мек глас, в който сс долавяше болезнено примирение:

– Виждам, че сте разстроен. Ако имате нужда от мен, потърсете ме.

Мариус я погледна и разбра защо е толкова развълнувана.

– Вие сте чудесно момиче! – възкликна той. – Благодаря ви, може би ще се възползвам от помощта ви.

Стисна ѝ силно, приятелски ръката и се отправи бързо към абат Шастание, който го очакваше на края на тротоара.

– Нямаме време за губене! Слухът за авантюрата вече се носи из Марсилия... Да вземем карета!

Когато пристигнаха в Сен Барнабе, бе вече нощ. Намериха само жената на градинаря Ейас да плете в малката стаичка. Спокойно им съобщи, че господинът и госпожицата били уплашени и тръгнали пеша към Екс. Добави, че синът ѝ заминал с тях, за да им показва пътя.

Ето че последната надежда бе изгубена. Мариус се завърна сломен в Марсилия, без да обръща внимание на окуражителните думи на абат Шастание. Мислеше си за фаталните последици от лудостта, обзела Филип. Какви ли нещастия щяха да сполетят семейството му?

– Дете мое – каза му на сбогуване свещеникът, – аз съм само един беден човек. Но можете да разчитате на мен. Ще се моля на Бог за вас.

4

Бягството на любовниците бе в сряда, а в петък вече цяла Марсилия говореше за авантюрата. По портите се събираха клюкарки, които украсяваха разказите си с драматични коментари; аристокрацията кипеше от негодувание, буржоазията открито се надсмиваше. Господин Дьо Казалис в гнева си бе отишъл толкова далеч, че според думите му бягството на неговата племенница бе невероятен скандал.

Проницателните умове лесно разбираха откъде идва яростта му. Като депутат от опозицията господин Дьо Казалис бе избран в Марсилия с мнозинство, съставено от няколко либерали, свещеници и благородници. Почитащ законите, потомък на един от най-старите родове в Прованс и усърден поклонник на всемогъщата църква, той бе изпитал чувство на най-дълбока погнуса, когато трябваше да ласкае и да се кланя на либералите, за да разчита на гласовете им. За него тези хора бяха селяци, слуги, които би трябвало да бъдат публично бити. Необузданата му гордост страдаше от мисълта, че трябва да се принизи до тях.

Но бе принуден да склони глава. Либералите шумно разгласиха за услугата, която му бяха направили. Веднъж си бе позволил с пренебрежение да говори за помощта им; те веднага споменаха, че ще попречат на избора му и ще представят свой кандидат. Притиснат от обстоятелствата, господин Дьо Казалис спотаи омразата дълбоко в сърцето си, като си обеща един ден да отмъсти за това. Започнаха безкрайни интриги, оттук и оттам се опитаха да спечелят гласове, в кампанията се включи духовенството и в крайна сметка благодарение на хилядите поклони и обещания господин Дьо Казалис бе избран.

И ето че сега един от водачите на либералната партия, Филип Кайол, попадаше в ръцете му. Най-после му се удаваше възможност да стовари омразата си върху един от онези "селяндури", които бяха подпомогнали избирането му за депутат. Този щеше да плати за всичко. Семейството му щеше да бъде разорено и опозорено; самият той щеше да отиде в затвора; замаян от любовния си сън, щеше да се стовари върху килийния сламеник.

Как така! Някакъв си буржоа бе посмял да завърти главата на племенницата на един Казалис. Беше я отвел със себе си и в този момент двамата любовници се скитаха някъде по пътищата. Скандалът трябваше да се раздуха. Някой незначителен човек би предпочел може би да потули шумотевицата, но не и един Казалис, депутатът, милионерът, който бе достатъчно влиятелен и горд да говори високо и да не се черви от позора на близките си.

Какво значение имаше честта на едно младо момиче! Всички можеха да знаят, че Бланш дьо Казалис е била любовница на Филип Кайол, но никой не трябваше да казва, че му е жена, че е встъпила в неравен брак с един бедняк без име и титла. Честолюбието изискваше момичето да остане опозорено и позорът му да бъде изписан по всички стени на Марсилия.

Господин Дьо Казалис заповяда на всички кръстовища в града да се окачат обяви, в които обещаваше награда от десет хиляди франка на онзи, който доведе племенницата му и нейния съблазнител с вързани ръце и крака. Именно така се пишеше в обявите за изгубени породисти кучета. Още по-силен отзвук получи скандалът във висшето общество. Господин Дьо Казалис не се щадеше да излива гнева си навсякъде. Беше пуснал в ход всичките си влиятелни връзки сред духовенството и аристокрацията. В качеството на настойник на Бланш, която бе сираче и чието наследство управляваше, той подтикваше съдебното дирене и подготвяше бъдещия процес. Сякаш си бе поставил за цел да направи грандиозна реклама на предстоящ спектакъл.

Една от първите мерки, които взе, бе да се арестува майката на Филип Кайол. Когато пред нея се яви кралският прокурор, горката жена отговори, че не знае какво е станало със сина ѝ. Смущението, безпокойството, майчиният страх, от които езикът ѝ се преплиташе, бяха изтълкувани като доказателство за съучастие. Затвориха я като заложница с надеждата, че синът ѝ ще се яви да я освободи.

При новината за арестуването на майка му Мариус обезумя. Знаеше, че тя е с крехко здраве, и с ужас си я представи в голата ледена килия; тя щеше да умре там, измъчвана от страдание и отчаяние.

В началото Мариус също имаше неприятности. Но твърдите му отговори и гаранцията на работодателя му, собственика на кораби Мартели, го спасиха от затвора. Искаше да остане свободен, за да се бори за спасяването на семейството си.

Постепенно праволинейният му ум видя ясно фактите. Най-напред, смазан от вината на Филип, осъзнаваше единствено непоправимия грях на брат си. И се бе смирил, мислеше единствено как да успокои чичото на Бланш, как да му даде възможно най-пълно удовлетворение. Но твърдостта на господин Дьо Казалис и скандалът, който той подклаждаше, разбунтуваха младежа. Бе видял бегълците, знаеше, че Бланш следва Филип по собствена воля, и с негодувание посрещна обвинението в отвличане. Около него се сипеха обидни думи; брат му бе наречен злодей, безчестник; не пощадиха и майка му. С присъщото си чувство за справедливост той започна да защитава любовниците и застана на страната на виновните, против правосъдието. А и шумните жалби на господин Дьо Казалис го дразнеха. Той казваше, че истинската болка е мълчалива, че когато на карта е поставена честта на едно момиче, за това не бива да се крещи по площадите. Всичко това казваше не от желание да спаси брат си от наказанието, а защото чувствителността му бе засегната от цялата тази пропагандна шумотевица, която се прибавяше към позора на момичето. Той знаеше откъде идва гневът на господин Дьо Казалис: нападайки Филип, депутатът нападаше не толкова съблазнителя, колкото републиканеца.

В един миг бе обладан от ярост. Роднините му го обиждаха, майка му бе хвърлена в затвора, преследваха брат му като диво животно, обливаха с кал чувствата му към най-близките. И той се разбунтува срещу цялата тази несправедливост. Виновник бе не само амбициозният любовник, избягал с богато момиче, виновник бе и този, който насъскваше цяла Марсилия и който, за да задоволи честолюбието си, щеше да използва цялата си власт. Правосъдието бе натоварено да накаже първия. Мариус искаше рано или късно да направи същото с втория, а в очакване на този миг се постара да попречи на плановете на Дьо Казалис и да разклати репутацията му на богаташ и благородник.

От този момент започна трескава дейност, чиято цел бе спасението на брат му и майка му. Най-лошото беше, че не знаеше какво става с Филип. Два дни след бягството бе получил от него писмо, в което го молеше да му изпрати хиляда франка за път. Писмото имаше клеймо от Ламбеск. Там Филип бе приет гостоприемно за няколко дни от господин Дьо Жирус, стар приятел на семейството. Господин Дьо Жирус, син на бивш член на парламента от Екс, бе роден в разгара на революцията. От първите си минути бе вдишвал огнения дъх на революцията от 1789 и този плам непрекъснато кипеше в кръвта му. Чувстваше се неудобно в Екс; аристокрацията в този град му се струваше безкрайно честолюбива и изключително бездейна, затова той я осъждаше строго и предпочиташе да живее далеч от тези среди. Праволинейният му и логичен ум се бе примирил с фаталния ход на времето. Той дружелюбно бе подал ръка на народа, бе възприел промените в съвременното общество. По едно време бе мечтал да създаде фабрика и да се откаже от графската си титла, като я замени с тази на индустриалец, чувствайки, че в наши дни няма други благородни качества освен труда и таланта. Предпочиташе да живее сам, в уединение. Прекарваше по-голямата част от годината в малко имение близо до градчето Ламбеск. Именно там бе приел бегълците.

Мариус бе затруднен от молбата на Филип. Имаше спестени не повече от шестстотин франка. За събиране на останалата част от парите започна кампания, която му отне два дни.

Една сутрин, когато съвсем се бе отчаял, го посети Фин. Предната вечер бе споделил затруднението си с цветарката, която след бягството на Филип срещаше много често. Тя непрекъснато го разпитваше има ли новини от брат му. Най-вече ѝ се искаше да разбере с него ли е госпожицата.

Фин сложи на масата петстотин франка.

– Вземете... – изчерви се тя. – Ще ми ги върнете по-късно... Тези пари бях отделила за брат си...

Мариус не искаше да ги приеме.

– Защо ми губите времето? – нежно го смъмри девойката.

– Трябва да се връщам бързо при букетите си. Ако сте съгласен, ще идвам всяка сутрин за новини.

И избяга.

Мариус изпрати хилядата франка. Не получи отговор и така живя цели петнадесет дни в пълно неведение за събитията. Знаеше само, че упорито търсят Филип. Сред народа се носеха невероятни, нелепи слухове, на които не искаше да вярва. Целият този тормоз му бе омръзнал и вече не се боеше от хорските сплетни. Никога не бе страдал толкова силно. Безпокойството го беше превърнало в силно изпъната струна: най-малкият слух го стряскаше; целият бе напрегнат, сякаш всеки момент очакваше някоя лоша новина. Разбра, че Филип е отишъл в Тулон, където за малко не е бил арестуван. Говореха, че след това бегълците се върнали в Екс. Там следите им се губеха. Бяха ли се опитали да преминат границата? Или оставаха скрити някъде из хълмистите местности? Никой не знаеше.

Безпокойството на Мариус се подсилваше от това, че напоследък бе занемарил работата си при господин Мартели. Би искал да се притече на помощ, да направи всичко възможно сам да спаси Филип, но дългът го приковаваше към бюрото му. Не смееше да напусне службата си, където се нуждаеха от него. Господин Мартели се отнасяше с бащинска загриженост към Мариус. Вдовец от дълги години, той живееше с една от сестрите си, която беше на двадесет и четири години. Чувстваше Мариус като свой собствен син.

На другия ден след скандала, раздухан от господин Дьо Казалис, собственикът на кораби повика младежа в кабинета си.

– Е, приятелю – обърна се той към него, – неприятна работа. Брат ви е загубен. Никога не ще можем да го спасим от ужасните последствия на лудостта му.

Господин Мартели беше член на либералната партия, в която се открояваше с южняшкия си темперамент. Някога бе имал работа с господин Дьо Казалис и познаваше много добре характера му. Честността и огромното богатство поставяха господин Мартели над всякакви атаки. Но именно на либерализма се дължеше гордостта и достойнството му никога да не си служи със сила. Посъветва Мариус да не предприема нищо, да изчака събитията; а когато битката започнеше, му обеща подкрепата си.

Мариус вече се канеше да му иска отпуск, когато една ранна сутрин Фин дотича при него обляна в сълзи.

– Господинът е арестуван! – ридаеше тя. – Намерили са го заедно с госпожицата в една вила в квартал Троа Бон Дийо, на миля от Екс.

И докато изпълненият с тревога Мариус слизаше, за да се увери, че новината наистина бе вярна, Фин, все още обляна в сълзи, се усмихна и прошепна:

– Слава Богу поне, че госпожицата вече не е с него.

5

Бланш и Филип напуснаха къщата на градинаря Ейас на стъмване, към седем и половина. През деня бяха видели полицаи на пътя. Уверяваха ги, че до вечерта ще бъдат арестувани, и страхът им ги прогони от първото убежище. Филип облече селска риза. Бланш взе от жената на градинаря рокля като онези, които носеха момичетата от народа – костюм от червена басма на малки букетчета и черна престилка. Покри гърдите си с жълто шалче на карета, а на главата си сложи тежка сламена шапка. Синът на стопанина, Виктор, петнадесетгодишно момче, ги преведе през полята до пътя за Екс.

Вечерта бе свежа. Над земята се надигаха топли вълни, от които отслабваше свежият полъх, идващ от Средиземно море. Там, където слънцето залязваше, небето бе яркочервено; останалата част отначало бе синьоморава, а после постепенно избледня и по него една по една блесваха звездите, подобни на трепкащи светлини на далечен град.

Бегълците вървяха бързо, с наведени глави, без да разменят нито дума. Искаха да стигнат възможно най-бързо сред безлюдните хълмове. В покрайнините на Марсилия срещаха редки минувачи, на които гледаха с подозрение. После пред тях се ширна полето и само в далечината се мяркаха пастири, застанали безмълвно и неподвижно сред стадата си.

Продължаваха да бягат в мрака, в нежната тишина на нощта. Около тях се чуваха неясни шумове; под краката им се търкулваше някой камък, който ги стряскаше. Заспалата равнина се разстилаше в еднообразния полумрак като черно покривало. Изплашената Бланш се притискаше към Филип и ускоряваше крачка, за да не изостава. Въздишаше тежко и си спомняше спокойните нощи, които бе имала като момиче.

После равнината премина в хълмове и дълбоки планински проходи, които трябваше да пресекат. Край Марсилия пътищата са удобни и равни, но колкото повече се отдалечавате от морето, толкова по-често се срещат скалисти гребени, разрязващи централната част на малки голи равнини. Сега пред двамата бегълци се простираха безплодни местности, каменисти хълмове, по които тук-там се срещаха мащерка и лавандула. Пътеките ту се изкачваха, ту слизаха по хълмовете; скалисти отломки препречваха пътя им; сред синкавото спокойствие сякаш се бе ширнало огромно застинало каменно море.

Виктор, който вървеше напред, си подсвиркваше тихо някаква провансалска мелодия и пъргаво като козичка се катереше по скалите. Бе израсъл сред тази пустиня и познаваше и най-скритите и отдалечени кътчета.

Бланш и Филип го следваха с усилие; младият мъж почти носеше девойката, чиито крака бяха изранени от острите камъни по пътя. Тя не се оплакваше, а когато любовникът ѝ се вглеждаше в лицето ѝ в светлата нощ, тъжно му отправяше нежна усмивка. Бяха подминали Септем, когато младата жена се свлече изтощена на земята. Луната, бавно издигнала се на небето, освети бледото ѝ лице, обляно в сълзи. Филип с тревога се наведе над нея.

– Ах, ти плачеш – възкликна той, – ти страдаш, мило мое дете!... О, колко нечестно бе от моя страна да те накарам да бягаш с мен!

– Не казвайте това, Филип – отговори Бланш. – Плача, защото съм нещастна... Вижте, едва вървя. По-добре да бяхме паднали на колене пред чичо ми и смирено да му се помолим...

Момичето стана с усилие и те продължиха пътя си сред знойното поле. Това не бе лудото и весело бягство на влюбени, а едно мрачно тревожно отстъпление на двама мълчаливи и изтръпнали от страх любовници.

Пресякоха местността Гардан. Цели пет часа срещаха препятствия по пътя си. Най-после решиха да слязат на големия път към Екс, по който тръгнаха по-спокойно. Прахолякът ги заслепяваше.

Когато стигнаха най-високата точка на Арката, те отпратиха Виктор. Бланш бе извървяла пеша сред скалите шест мили за по-малко от шест часа. При градската порта тя седна на една каменна пейка и заяви, че повече няма да се помръдне. Филип, който се страхуваше да не бъде арестуван, ако остане в Екс, започна да търси кола. Откри някаква жена с малка дървена кола, която се съгласи да ги откара до Ламбеск, където отиваше.

Тръскането по пътя не попречи на Бланш да заспи дълбоко. Събуди се едва когато стигнаха Ламбеск. Сънят бе успокоил вълнението ѝ, сега тя се чувстваше по-спокойна и силна. Двамата любовници слязоха от колата. Зазоряваше се и свежата омайна утрин ги изпълни с надежда. Всички нощни кошмари бяха отлетели. Забравили скалите на Септем, бегълците вървяха близо един до друг по влажната трева, опиянени от младост и любов.

Не намериха господин Дьо Жирус, когото Филип щеше да моли за подслон и затова отидоха в странноприемницата. Най-после можаха да се насладят на един спокоен ден в уединена стая, да се отдадат на страстта си. Вечерта ханджията, който помисли, че са брат и сестра, дойде да им постели леглата. Бланш се усмихна.

– Ще ни бъде нужно само едното. Господинът е мой съпруг!

На другия ден Филип отиде да потърси господин Дьо Жирус, който се бе завърнал. Разказа му цялата история и го помоли за съвет.

– По дяволите! – възкликна старият благородник. – Случаят ви наистина е сериозен. Знаете, че сте беден, приятелю. Ако това беше станало преди сто години, господин Дьо Казалис щеше да ви обеси за това, че сте посегнали на племенницата му. Днес може само да ви прати в затвора. Повярвайте ми, няма да се поколебае да го стори.

– Но какво да правя?

– Какво ли? Върнете момичето на чичо му и бягайте зад граница колкото може по-бързо.

– Знаете много добре, че никога няма да го сторя.

– Ами тогава спокойно чакайте да ви арестуват... Друг съвет не мога да ви дам. Това е!

Господин Дьо Жирус приятелски го мъмреше. Така се опитваше да скрие най-доброто сърце на света. Объркан от сухия прием, Филип се канеше да си тръгва, когато благородникът го повика и го хвана за ръката.

– Мой дълг е да ви предам на правосъдието – продължи печално той. – Принадлежа към класата на благородниците, на която нанесохте обида. Слушайте, имам извън Ламбеск малка изоставена къщичка. Ще ви дам ключа от нея. Идете да се скрийте там, но не казвайте на никого къде отивате. Инак ще повикам полицията.

Така любовниците останаха почти осем дни в Ламбеск. Там живяха в уединение и спокойствие, нарушавано от време на време от внезапен страх. Филип бе получил от Мариус хиляда франка. Бланш се чувстваше като малка домакиня и любовниците с наслада се хранеха от една чиния.

Този нов живот изглеждаше сън за девойката. На моменти се чудеше защо бе станала любовница на Филип. Би искала да се върне при чичо си, но не смееше да го каже на висок глас.

Беше краят на празника Тяло Господне. Един следобед Бланш, която стоеше до прозореца, видя църковното шествие. Тя коленичи и започна да се моли. Въобрази си, че е в бяла рокля сред певиците, и сърцето ѝ се разкъса от мъка. Същата вечер Филип получи анонимно писмо. В него му съобщаваха, че на следващия ден ще бъде арестуван. Стори му се, че позна почерка на господин Дьо Жирус. И отново започна още по-тежко, още по-мъчително бягство.

6

Така започна истинска гонитба, бягство без минута покой, съпроводено с непрестанен ужас. Пришпорвани от страха, бегълците прекосиха надлъж и нашир Прованс. Непрекъснато си въобразяваха, че чуват тропота на галопиращи коне. Бягаха по цели нощи по големите пътища и трепереха през деня в мръсни странноприемници. Многократно се връщаха назад, без да знаят къде ще намерят някое тайно убежище.

В една страшна нощ те напуснаха Ламбеск и се отправиха към Авиньон. Мистралът духаше силно. Бяха наели малка двуколка. Вятърът заслепяваше коня. Бланш трепереше под тънката си басмена рокля. Стори им се, че виждат в далечината, при една от градските порти, полицаи, които следят кой влиза и кой излиза от града. Подплашени се върнаха обратно към Ламбеск, но само го прекосиха.

Когато пристигнаха в Екс, не посмяха да останат там и решиха на всяка цена да преминат границата. Там щяха да се снабдят с паспорти и да бъдат в безопасност. Филип познаваше един фармацевт в Тулон, затова решиха да минат през града с надеждата, че приятелят ще помогне за бягството.

Аптекарят, едър и усмихнат млад мъж на име Журдан, ги прие изключително сърдечно. Скри ги в собствената си стая и им каза, че веднага ще се опита да им набави паспорти. Тъкмо бе излязъл, когато се появиха двама полицаи.

Бланш едва не припадна. Пребледняла, седнала в един ъгъл, тя с мъка се сдържаше да не се разридае. Със сподавен глас Филип запита какво желаят.

– Вие ли сте сеньор Журдан? – попита един от двамата полицаи със съмнително строг тон.

– Не – отговори младежът. – Господин Журдан излезе, скоро ще се върне.

– Добре – отговори сухо полицаят и седна.

Нещастните влюбени не смееха да се погледнат. Прималяваше им, като гледаха тези хора, които със сигурност бяха дошли за тях. Мъчението им продължи повече от час, който им се стори цяла вечност. Най-после Журдан се завърна. Пребледня при вида на полицаите и с необяснимо безпокойство отговори на въпросите им.

– Последвайте ни – каза му един от полицаите.

– Но защо? – попита той. – Какво съм сторил?

– Обвинен сте, че вчера вечерта сте играли нечестно на карти в един клуб. Ще обясните всичко на съдия-следователя.

По тялото на Журдан преминаха тръпки. Сякаш поразен от гръм, той като послушно дете последва полицаите, които си тръгнаха, без дори да забележат смъртната уплаха на Бланш и Филип.

Междувременно шумът около историята на Журдан се бе разнесъл из Тулон. Никой обаче не разбра за страшната интимна драма, разиграла се в дома на аптекаря в деня на арестуването му.

Обезкуражен от всичко, което се беше случило, Филип разбра, че е твърде слаб да се измъкне от полицията, която бе по петите му. А и вече не се надяваше да се сдобие с паспорт, с който да премине границата. Виждаше, че Бланш съвсем е изтощена от умора. Реши да се приближат до Марсилия и да изчакат, скрити някъде в околностите на града, докато стихне гневът на господин Дьо Казалис. Жалки илюзии!

В Екс Филип имаше роднина на име Инар, собственик на магазин за галантерийни стоки. Бегълците се върнаха в Екс, за да искат от Инар ключ за една от вилите му. Фаталността вървеше по петите им: не намериха търговеца у тях и трябваше да се скрият в една стара къща на улица "Секстий" у братовчедка на господин Дьо Жирус.

Жената не искаше да ги приеме от страх по-късно да не пострада заради гостоприемството си. Отстъпи едва когато Филип обеща да освободи сина ѝ от военна повинност. Младежът отново бе обнадежден; отново се виждаше като племенник на депутат, щедро черпещ от неговата влиятелност и мощ.

Вечерта Инар намери любовниците и им връчи ключа от крайградската къща, която се намираше в долината Пюирикар. Освен нея имаше още две други: едната в Толоне, другата в квартала Троа Бон Дийо. Ключовете от тях бяха скрити под два камъка, които той им посочи. Посъветва ги да не остават две нощи поред на едно и също място. Обеща да положи всички усилия да отклони от следите им полицаите. Любовниците поеха по пътя, който минава покрай Опитал.

Вилата на Инар беше вдясно от Пюирикар, между селцето и пътя за Венел. Беше грозна ниска постройка, направена от кирпич, варосана, с червени керемиди, които я освежаваха. Състоеше се само от една стая, която приличаше на конюшня: по земята имаше слама, от тавана се спускаха огромни паяжини.

За щастие любовниците имаха завивки. Те струпаха в единия ъгъл на стаята разпиляната слама и отгоре постлаха одеялото. Легнаха върху него сред тръпчиви влажни изпарения.

Следващия ден прекараха в долчинка на пресъхналата рекичка Тулубър. По-късно, привечер, намериха пътя за Венел, заобиколиха, за да не минават през Екс, и стигнаха до Толоне. Към единадесет часа бяха във вилата на търговеца, която се намираше близо до параклиса на йезуитите.

Тази къща бе по-прилична. Имаше две стаи, кухня и трапезария с походни легла. Стените бяха облепени с карикатури от "Шаривари"[1] , сплитове чесън висяха по белосаните греди. Двамата любовници се огледаха доволни, сякаш бяха попаднали в палат.

Но когато се събудиха, страхът отново ги обзе; изкачиха се на възвишението и през целия ден останаха в пещерите на Енферне. В ония времена пропастите на Жомгард съхраняваха зловещия си вид; каналът още не бе пресякъл планината и в това зловещо каменно гърло не се мяркаха никакви туристи.

Бланш и Филип прекараха спокоен ден сред тази пустош. Дълго си почиваха край едно бистро бълбукащо изворче.

Когато се стъмни, отново дойде грижата за нощуването. Бланш все още стъпваше трудно. От острите режещи камъни разранените ѝ крака продължаваха да кървят. Филип разбра, че е невъзможно да продължат. Той я подкрепи и те бавно се изкачиха на платото, което се извисява над Енферне. Това е ширнала се безплодна земя, огромни полета от камъни, прорязани от изоставени кариери. Няма нищо по-странно от този безкраен оголен пейзаж с поникнала тук-там зеленина; скалите, като начупени крайници, пробиват изтощената земя; равнината прилича на осеяно с гърбици тяло, поразено от ръката на смъртта, свито от конвулсиите на ужасна агония.

Филип с надежда търсеше някоя дупка или пещера. Щастието му се усмихна: откри малка колибка от онези, в които сс крият ловците в очакване на прелетните птици. Без да се колебае, разби вратата и сложи Бланш да седне на малка пейка, която напипа с ръка. След това отиде да набере мащерка; платото е покрито с тази билка, чийто тръпчив мирис се носи над всички провансалски хълмове. Донесената мащерка той разстла като сламена постилка, върху която сложи одеялото. Леглото бе готово. И двамата се отдадоха на любовта. Ах, какво страдание и горчива сладост имаше в техните прегръдки! Каква силна страст, какво отчаяние!

Любовта на Филип бе станала яростна. Той непрекъснато беше принуден да бяга и мечтите му бяха заплашени от неминуемо наказание. Младият мъж се бунтуваше и за да се успокои, притискаше до задушаване Бланш. Това дете, което му се отдаваше, бе неговото отмъщение. Той я обладаваше като разгневен господар, обсипваше я с целувки, бързайки да удовлетвори желанието на сърцето си, което все още бе свободно. Гордостта му растеше заедно с безкрайното удоволствие. Той, синът на народа, държеше в ръцете си дъщерята на онези всевластни господари, чиито екипажи неведнъж бяха опръсквали с кал лицето му. Спомняше си местните легенди, в които се разказваше за гнета на благородниците, за мъките на народа, за страховете на бащите пред жестоките капризи на аристокрацията. Тогава ласките му ставаха по-груби. Започна да изпитва удоволствие да гони Бланш сред камъните по пътищата. Тревогата и умората на любимата му я правеха още по-скъпа и желана за него. Той много по-малко би я обичал в спокойствието на някой салон. Вечер, капнала от преумора, Бланш се строполяваше до него и той яростно искаше от нея ново доказателство за любовта ѝ.

Любовниците бяха прекарали една бурна нощ в мръсната колиба на Пюирикар. Лежаха там, сред паяжините, далеч от света. Около тях цареше безмълвие. Те бяха свободни да се обичат и вече не трепереха, отдавайки се изцяло на любовта си. Филип за нищо на света не би заменил сламената си постеля с кралско ложе. Казваше си в горд унес, че държи затворена в конюшнята една наследничка на рода Казалис. С каква наслада увличаше след себе си това дете сред пустинните местности на Жомгард през следващите дни. Държеше се с нея едновременно като нежен баща и необуздано като диво животно.

Филип не можеше да спи в къщичката: силната миризма на мащерка, върху която лежеше, го подлудяваше. Сънуваше буден как господин Дьо Казалис го приема мило и как става депутат, наследявайки чичото. От време на време чуваше болезнените стенания на спящата до него Бланш, чийто сън бе трескав и неспокоен.

Девойката бе започнала да възприема бягството си като кошмар, изпълнен с жестоки удоволствия. През деня, затъпяла от изнемога, тя тъжно се усмихваше и изобщо не се оплакваше. Бе се съгласила да тръгне с Филип от неопитност, а характерът ѝ пречеше да помоли да се върнат. Сега принадлежеше телом и духом на този човек, който я увличаше в прегръдките си; само би желала да не вървят толкова много. Продължаваше да се надява, че чичо ѝ ще даде благословията си, щом гневът му стихне.

С първите слънчеви лъчи те напуснаха ложето от мащерка. Дрехите им бяха започнали да се превръщат в дрипи, обувките им съвсем се бяха скъсали. Но утринта бе толкова свежа и уханията на полето така омайни, че забравяха за нещастието си и усещаха остро глада.

Филип накара Бланш да се прибере в скривалището, а сам се отправи към Толоне да търси храна. Завърна се след половин час и я завари уплашена до смърт: твърдеше, че е видяла вълци.

Една огромна каменна плоча им послужи за маса. Приличаха на двойка влюбени скитници, обядващи на открито. След това се отправиха към центъра на платото, където останаха през целия ден. Там изживяха може би най-щастливите мигове на любовта си.

Но ето че страхът отново ги обзе с настъпването на вечерта и те не посмяха да прекарат още една нощ сред тази пустош. Свежият въздух им вдъхваше вяра, мислите им бяха пълни с нежност.

– Изморена ли си, бедно мое дете? – попита Филип.

– О, да! – промълви тя.

– Слушай, ще направим още един последен преход. Ще идем в къщата на Инар в квартала Троа Бон Дийо. Там ще останем, докато чичо ти ни прости или ме арестуват по негово нареждане.

– Чичо ми ще ни прости.

– Не зная дали да вярвам... Във всеки случай вече не искам да бягаме. Ти имаш нужда от почивка. Хайде, тръгваме! Ще вървим бавно.

Пресякоха платото, отдалечиха се от Инферне, вдясно от пътя им остана замъкът Сен Марк. След час пристигнаха.

Къщата на Инар бе разположена на хълма, вляво от пътя за Вовнарг. Зад него остава долината на Репетанс. Беше малка двуетажна постройка. Долу имаше само една стая с клатеща се маса и три плетени стола. По малка стълбичка се стигаше до горното помещение, което приличаше по-скоро на празна таванска стая. В нея имаше един-единствен дюшек, положен върху купчина сено. Инар грижливо бе сложил до него и един чаршаф.

Намерението на Филип бе да отиде на следващия ден в Екс, за да научи какво е отношението на господин Дьо Казалис към него. Разбираше, че е невъзможно дълго да се крие. Легна си почти успокоен, утешен от думите на Бланш, която гледаше на събитията с момински надежди.

Вече цели двадесет дни бегълците бродеха из полята; толкова време и полицията кръстосваше областта да ги търси, като от време на време изгубваше следите им, но отново ги намираше, винаги подпомогната от някое дребно обстоятелство. Тази мудност бе усилила гнева на господин Дьо Казалис. Яростта му нарастваше при всяко ново препятствие. В Ламбеск полицаите бяха закъснели с няколко часа; в Тулон за преминаването на бегълците бе съобщено един ден след завръщането им в Екс; навсякъде се измъкваха като по чудо. Депутатът обвиняваше полицията в недобросъвестност.

Най-накрая го увериха, че любовниците се крият някъде в околностите на Екс и ще бъдат арестувани. Той незабавно пристигна там с намерение да участва в търсенето.

Жената от улица "Секстий", която им бе дала подслон за няколко часа, бе обзета от паника. И за да не я обвинят в съучастие, разказа всичко, като обясни, че сигурно се крият в някоя от вилите на Инар.

Разпитаха собственика, но той отрече спокойно и заяви, че не е виждал роднината си от много месеци. В този момент Филип и Бланш се намираха в къщата в квартала Троа Бон Дийо. Галантеристът не успя да предупреди любовниците през нощта. На другия ден в пет часа на вратата почука полицейски комисар и заяви, че в къщата и в трите извънградски вили ще бъде направен обиск.

Господин Дьо Казалис остана в Екс и твърдо заяви, че ще убие съблазнителя на племенницата си, ако се срещне лице в лице с него. Агентите, натоварени да посетят къщата в Пюирикар, намериха гнездото празно. Инар сам предложи да заведе двамата жандарми в Толоне с надеждата, че това ще бъде една безполезна разходка. Полицейският комисар, съпроводен от двама полицаи, се насочи към Троа Бон Дийо. Със себе си водеше ключар, тъй като Инар уклончиво бе обяснил, че ключът е скрит под един камък вдясно от къщата.

Беше около шест часът, когато комисарят пристигна пред къщата. Всички входове бяха затворени, отвътре не се чуваше никакъв шум. Комисарят се приближи, удари с юмрук по дървената врата и извика високо:

– В името на закона, отворете!

Отговори му единствено ехото. Никакво движение. След малко той се обърна към ключаря:

– Отворете вратата с шперца.

Ключарят се захвана да отваря. Желязото изскърца в тишината. В този миг капакът на един от прозорците се отвори и осветен от лъчите на изгряващото слънце, разгневен, само по риза, се появи Филип Кайол.

– Какво желаете? – попита той и подпря лакът на прозореца.

Любовниците се бяха събудили при първото почукване на комисаря. Седнали на дюшека, все още сънени, те тревожно се вслушваха в гласовете навън.

Викът "В името на закона" зловещо отекна в ушите на бегълците и порази силно младия мъж. Стана разтреперан, уплашен, объркан. Девойката, застанала на колене, увита в чаршафа, с още подпухнали от съня очи, плачеше от срам и отчаяние.

Филип разбираше, че всичко е изгубено и не му остава нищо друго, освен да се предаде. В него се надигаше безсилна съпротива. Той виждаше края на мечтите си. Вече никога не ще стане съпруг на Бланш. Бе отвлякъл богата наследница, за да бъде хвърлен в затвора. Вместо да се радва на щастлив живот, за който бе копнял, щеше да се окаже зад решетките. Тогава му дойде наум една предателска мисъл: реши да изостави любовницата си и да избяга във Вовнарг, в пещерите на Сен Виктор. Може би щеше да се измъкне през един от задните прозорци на къщата. Наведе се над девойката и тихо ѝ каза за плана си. Задавена от ридания тя не чу думите му и не разбра какво ѝ говори. Филип отчаян установи, че не бе в състояние да осъществи бягството си.

В този миг чу шума от шперца, с който ключарят се мъчеше да отвори вратата. Не повече от минута бе продължила в голата стая вътрешната му драма.

Почувства се изгубен и пробудената гордост възвърна смелостта му. Ако имаше някакво оръжие, би се защитавал. После си каза, че всъщност не е никакъв похитител, че Бланш го е последвала доброволно и в края на краищата не той трябва да носи позора. Точно тогава гневно разтвори капака на прозореца и попита какво искат от него.

– Отворете вратата! – заповяда комисарят. – А после ще ви кажем какво желаем.

Филип слезе и отвори.

– Вие ли сте господин Филип Кайол? – продължи комисарят.

– Да, аз съм – отвърна високо младият мъж.

– В такъв случай ви арестувам по обвинение в отвличане на девойка, която няма навършени шестнадесет години и която сигурно криете някъде тук.

Филип се усмихна.

– Госпожица Бланш дьо Казалис е горе и тя ще потвърди, ако съм упражнил насилие спрямо нея. Не зная за какво говорите, като споменахте за отвличане. Днес трябваше да отида при господин Дьо Казалис, да падна на колене и да искам ръката на племенницата му.

Пребледняла и тръпнеща, Бланш бе слязла по стълбите. Беше се облякла набързо.

– Госпожице – обърна се към нея комисарят, – имам заповед да ви отведа при чичо ви, който ви очаква в Екс. Той е много разстроен.

– Съжалявам много, че предизвиках гнева му – тонът ѝ беше доста твърд. – Не бива обаче да обвинявате господин Кайол, когото последвах доброволно.

После се обърна към младежа и развълнувана, почти раз-плакана, продължи:

– Дерзайте, Филип, обичам ви и ще моля чичо си да бъде добър към вас. Раздялата ни няма да е дълга.

Филип я погледна тъжно.

– Вие сте едно страхливо, слабо дете...

После с горчивина в гласа добави:

– Помнете само, че ми принадлежите... Ако ме напуснете, във всеки миг от живота ще ме откривате в себе си, ще чувствате изгарящите ми целувки на устните си. Това ще е вашето наказание.

Тя плачеше.

– Обичайте ме така, както ви обичам аз! – Гласът на Филип беше вече по-нежен.

Комисарят качи Бланш в една кола и я закара в Екс. През това време двамата полицаи отвеждаха Филип в затвора на същия град.

7

Новината за ареста стигна до Марсилия едва на следващия ден. Това бе истинско събитие. Преди обяд бяха видели господин Дьо Казалис да минава с племенницата си във файтон по улица "Канбиер". Клюките и одумките се носеха нашир и надлъж. Всички говореха за победоносното държане на депутата, за притеснението и срама на Бланш. Господин Дьо Казалис бе посмял да покаже на цяла Марсилия, на целия народ девойката, която бе успял отново да прибере под крилото си, за да докаже, че никой от рода му никога няма да се унизи да встъпи в неравен брак.

Уведомен от Фин, Мариус през целия ден бе обикалял града. Общественото мнение потвърди новината. Той успя да научи всички подробности по арестуването. Само за няколко часа случката се превърна в легенда; магазинерите и зяпачите по кръстовищата я разказваха като история, станала преди сто години. Уморен от отегчителните разкази, младежът се върна в службата си, объркан, без да знае какво да предприеме.

За нещастие господин Мартели отсъстваше до вечерта на следващия ден. Мариус чувстваше, че трябва да действа възможно най-бързо, още веднага да направи нещо за брат си, за да се успокои. Първоначалните му тревоги бяха отминали; в крайна сметка брат му не може да бъде обвинен, че е отвлякъл Бланш, защото тя щеше да го защити. И наивно реши, че трябва да отиде при господин Дьо Казалис да го моли от името на брат си да даде ръката на племенницата си.

На другата сутрин, облечен в черен костюм, Мариус слизаше по стълбите, когато на вратата както обикновено се показа Фин. Нещастното момиче пребледня, като научи къде и с каква цел отива Мариус.

– Позволете ми да ви придружа – помоли го тя. – Ще чакам долу отговора на госпожицата и чичо ѝ.

Когато пристигнаха на улица "Бонапарт", младежът влезе с уверена стъпка в къщата на депутата и помоли да съобщят за него.

Заслепението и гневът на господин Дьо Казалис вече не бяха толкова силни, но още държеше да си отмъсти; като унищожи един от толкова омразните му републиканци, щеше да докаже могъществото си. Единственото му желание сега бе да вкуси от жестокото удоволствие да поиграе с жертвата си. Заповяда да поканят господин Мариус Кайол с надеждата да види сълзи и да чуе горещи молби.

Младият мъж видя в големия салон депутата изправен, с високомерен поглед. Тръгна към него и без да му остави време да заговори, изрече със спокоен и любезен тон:

– Господине, от името на моя брат, господин Филип Кайол, имам честта да поискам ръката на вашата племенница, госпожица Бланш дьо Казалис.

Депутатът остана буквално като поразен от гръм. Дори не можа да се разгневи – до такава степен молбата на Мариус му се стори екстравагантна и гротескна. Отдръпна се назад, огледа младежа и злобно се изсмя:

– Господине, вие сте луд! Зная, че сте трудолюбив и честен млад човек, затова няма да ви изхвърля направо през вратата... Но брат ви е мерзавец и нехранимайко, който ще бъде наказан, защото го заслужава... Какво желаете от мен?

След като чу обидите, които се отнасяха до брат му, Мариус беше готов да се нахвърли с юмруци върху благородника. Успя да се сдържи и проговори с глас, който трепереше от вълнение:

– Вече ви казах, господине, дойдох тук, за да предложа на госпожица дьо Казалис единственото възможно удовлетворение – брака. Така ще бъде възстановена накърнената ѝ чест.

– Ние стоим над позора! – извика с омраза в гласа депутатът.

– Безчестие за една Казалис е не това, че е била любовница на някой си Филип Кайол, безчестие ще бъде да се свърже с хора като вас.

– Хора като нас имат друго мнение за честта... Впрочем аз не настоявам. Единствено дългът ми диктуваше да ви предложа това удовлетворение, което вие отхвърляте... Позволете ми само да добавя, че племенницата ви без съмнение би приела това предложение, ако имах честта да ѝ го направя.

– Така ли смятате? – Господин Дьо Казалис говореше с насмешка.

Той позвъни и заповяда веднага да повикат племенницата му.

Бланш влезе. Беше бледа, със зачервени от плач очи, сломена от силните вълнения; потръпна, когато видя Мариус.

– Госпожице – студено заговори чичо ѝ, – този господин моли за ръката ви от името на безчестника, когото не искам да назовавам пред вас... Кажете на господина онова, което ми казахте.

Бланш се олюляваше. Без да смее да погледне Мариус, впила очи в чичо си, трепереща, с колеблив и слаб глас, тя прошепна:

– Казах ви, че бях отвлечена и че ще направя всичко необходимо, за да бъде наказан отвратителният насилник, чиято жертва станах.

Тези думи бяха изрецитирани като заучен урок. Както апостол Петър се отричаше от Христос, така и Бланш отхвърляше Филип.

Господин Дьо Казалис никак не бе губил времето си. Още щом му предадоха племенницата, той се зае да упражни върху нея цялата си упоритост и авторитет. Единствено тя можеше да му помогне да спечели. Трябваше да я принуди да излъже, да потисне разбунтувалото си сърце, да я направи послушно и безмълвно оръжие в своите ръце.

В продължение на четири часа ѝ говори студено и грубо. Умело бе сдържал чувствата си. Говори със смазващо високомерие, напомни ѝ за дълбоките корени на рода им, подчерта могъществото и богатството си. Изключително живописно нарисува картината на един смехотворен и вулгарен неравен брак, а след това друга, в която описа красотата на една богата и равностойна женитба. Атакува тщеславието на девойката, умори я, сломи силите ѝ, обърка я, направи я такава, каквато желаеше – покорна и инертна.

И ето сега, след този продължителен разговор, след това дълго мъчение, Бланш бе победена. А може би под въздействието на съкрушителната реч на чичо ѝ нейната патрицианска кръв най-сетне се бе разбудила и разбунтувала при спомена за грубите ласки на Филип; може би бяха оживели детските ѝ мечти за разкошни тоалети, почести и изтънчени светски удоволствия. Освен това я болеше глава, сърцето ѝ беше слабо и тя не можеше дълго да се съпротивлява на този ужасен натиск. Всяка фраза на господин Дьо Казалис я съсипваше, смазваше, пораждаше у нея мъчително тревожни мисли; не ѝ остави капчица воля. Бе обичала и бе последвала Филип от слабост; сега отново слабостта щеше да я обърне против него. Прие всичко, обеща всичко. Не искаше нищо друго, само да се отърве от задушаващите я думи на чичо ѝ.

Когато Мариус чу странната ѝ декларация, остана смаян, ужасен. Спомняше си държането на момичето при градинаря Ейас, отново я виждаше в прегръдките на Филип почти в несвяст, изпълнена с доверие и любов.

– Ах, госпожице! – В гласа му се чувстваше горчивина.

– Мислех, че "отвратителното покушение", на което сте жертва, не ви възмущаваше толкова силно в деня, в който ме молехте да искам прошката и съгласието на чичо ви... Не си ли помислихте, че лъжата ви ще погуби човека, когото може би все още обичате и който е ваш съпруг?

Вцепенена, свила устни, Бланш се взираше пред себе си с не-виждащ поглед. Внезапно промълви:

– Не разбирам какво искате да кажете. Аз не лъжа... Просто отстъпих пред силата... Този човек ме опозори и чичо ми ще отмъсти за опозореното ни семейство.

Мариус се беше изправил. Изглеждаше много по-висок. Чувството за справедливост и истина бе озарило лицето му, бе го направило красиво. Огледа се наоколо и изрече бавно с жест на презрение:

– И аз се намирам у семейство Казалис, у потомците на онази знатна фамилия, с която се гордее цял Прованс?... Не мислех, че в този дом обитава лъжата, не очаквах да се срещна тук с хулата и подлостта... О, чуйте ме докрай! Искам да хвърля достойнството си на лакей в безчестното лице на своите господари.

После се обърна към депутата и посочи разтрепераната Бланш:

– Това дете е невинно и аз му прощавам слабостта... Но вие, господине, вие сте хитър човек, готов сте да спасите честта на всяко момиче, стига то да приеме лъжата и страха... Ако сега ми предложите ръката на госпожица Бланш дьо Казалис, аз ще ви откажа, защото никога не съм лъгал, никога не съм постъпвал нечестно и за мен ще е позор да се свържа с такъв човек като вас.

Господин Дьо Казалис не издържа. Още при първите думи на младежа бе извикал един едър слуга, който стоеше на прага. И сега му даде знак да изхвърли навън Мариус, който се изсмя зловещо:

– Кълна се, че ще викам за помощ, ако този човек се приближи до мен... Пуснете ме да мина... Един ден, господине, може би ще мога публично да ви кажа истините, които чухте тук, в този салон.

След тези думи той си тръгна с уверена, бавна крачка. Вече не виждаше вината на Филип; брат му бе станал за него жертва, която искаше да спаси на всяка цена и да отмъсти. У прямия открит младеж най-малката лъжа, най-малката несправедливост пораждаха истинска буря. Още в началото на бягството, когато господин Дьо Казалис бе предизвикал скандала, Мариус бе взел страната на бегълците; сега, когато Бланш лъжеше и депутатът си служеше с клевета, би искал да има власт да изкрещи на всеослушание цялата истина.

Намери Фин на тротоара, силно разтревожена.

– Е, какво? – попита тя веднага.

– Какво ли? – отвърна ѝ той. – Тези хора са жалки лъжци и смахнати горделивци.

Фин си пое дълбоко въздух. Силна руменина заля бузите ѝ.

– Значи господин Филип няма да се ожени за госпожицата?

– Госпожицата твърди – с горчива усмивка продължи Мариус, – че Филип е мерзавец, който я отвлякъл насила... Брат ми е погубен...

Фин не разбираше как може госпожицата да нарича любовника си мерзавец. Мислеше си, че тя би била щастлива, ако Филип я беше отвлякъл дори насила.

Мариус беше разгневен, а тя се чувстваше щастлива: бракът бе провален.

– Брат ви е погубен – нежно прошепна девойката. – О, аз ще го спася, ние ще го спасим!

8

Когато вечерта Мариус разказа на господин Мартели за разговора си с господин Дьо Казалис, собственикът на кораби поклати глава:

– Не зная какъв съвет да ви дам, приятелю. Не смея да ви отчайвам, но смятам, че ще бъдете победен. Не се съмнявайте в това. Наш дълг е да започнете борбата и аз ще ви подкрепям, с каквото мога. Но нека си признаем, че сме слаби и безсилни пред един неприятел, на чиято страна стоят духовенството и аристокрацията. Марсилия и Екс са градове, в които не обичат никак Юлската монархия. Тези два града са предани на един депутат от опозицията, която е обявила жестока война на господин Тиер. Те ще помогнат на господин Дьо Казалис в отмъщението му. Говоря за големците. А народът би ни подкрепил, ако изобщо можеше да го направи. Най-добре би било да привлечем на наша страна някой влиятелен духовник. Не познавате ли някой свещеник, който да се ползва с благоволението на нашия епископ?

Мариус отговори, че познава абат Шастание, един клет старец без никакво влияние.

– Това няма значение, срещнете се с него – посъветва го работодателят. – Буржоазията не може да ни бъде от полза; аристокрацията позорно ще ни прогони, ако отидем да я молим за препоръки. Остава църквата. Именно на нейната врата трябва да почукаме. Започнете кампанията си, аз от своя страна също ще действам.

Още на следващия ден Мариус отиде в църквата "Сен Виктор". Абат Шастание го посрещна смутен.

– Не ме молете за нищо! – възкликна той, щом чу първите думи на младежа. – Вече се знае, че съм замесен в тази работа и бях сериозно упрекнат за това... Казах ви също, че съм само един обикновен човек и не ми остава нищо друго, освен да се моля на Бога.

Скромността му трогна Мариус. Вече се канеше да си тръгва, когато свещеникът го спря.

– Слушайте, тук има един човек, който би могъл да ви помогне. Казва се абат Донадеи. Говори се, че е много близък с Негово преосвещенство. Той е чужденец, мисля – италианец, и само за няколко месеца е успял да спечели любовта на всички хора...

Абат Шастание млъкна за миг разколебан; благородният човек мислеше, че ужасно се компрометира, но не можеше да устои на радостта, че помага на някой.

– Искате ли да ви придружа до дома ви? – внезапно попита той.

Забелязал нерешителността му, Мариус се опита да откаже, но старецът настоя. Той вече не мислеше за собственото си спокойствие. Беше решил да постъпи както му повелява сърцето.

– Елате – покани го свещеникът, – абат Донадеи живее на две крачки оттук, на булевард "Кордри".

Двамата повървяха няколко минути. Абат Шастание се спря пред малка едноетажна къщичка – от онези скромни и незабележими къщи, които приличат на изповедалня.

Отвори им възрастна слугиня. Тя ги въведе в малък кабинет с тъмни стени, който приличаше на строг будоар.

Абат Донадеи ги прие с изискана любезност. Бледото му нежно лице, върху което се четеше игрива лукавост, не изрази ни най-малко учудване. С приятелски жест сложи един до друг два стола и ги предложи на посетителите. Беше с дълга, свободна в талията черна тога. В този строг костюм приличаше на кокетка; малките му бели ръце се подаваха от широките ръкави; гладко избръснатото лице изглеждаше свежо под кестенявите къдрици. Беше на около тридесет години.

След като на свой ред седна в един от фотьойлите, той изслуша, сериозен и усмихнат, разказа на Мариус. Накара го да повтори всички злощастни подробности от бягството на Филип и Бланш: явно тази история силно го интригуваше.

Абат Донадеи бе роден в Рим. Имаше чичо кардинал, който един ден внезапно го бе изпратил във Франция, без някой някога ла разбере защо. Когато пристигна в Екс, красивият абат бе принуден да стане учител в семинарията; бе толкова обиден от новото си положение, че дори се поболя.

Кардиналът се трогна и препоръча племенника си на епископа на Марсилия. Оттогава Донадеи се оправи. Постъпи в "Сен Виктор" и, както наивно казваше абат Шастание, успя да спечели всеобщата любов и уважение само за няколко месеца. С нежната си италианска натура и миловидно розово лице беше същински Христос за натруфените набожни дами от енорията. Чувстваше се блажено най-вече когато стоеше на катедрата си; лекият акцент придаваше очарование на проповедите му; когато разпереше ръце, умееше да го направи с онзи трепет, който разплаква аудиторията.

Както повечето италианци, бе роден за интригант. Щедро си послужи и дори прекали с препоръката на чичо си пред епископа на Марсилия. Много скоро придоби огромна скрита власт, власт, действаща подмолно и разтваряща земята под краката на тези, от които искаше да се отърве. Стана член на един могъщ религиозен клуб в Марсилия благодарение на гъвкавостта си. С усмивки и раболепие успя да наложи волята си сред колегите, стана водач на партията. Започна да се намесва навсякъде и във всичко. Именно той подтикна господин Дьо Казалис да се кандидатира за депутат и очакваше удобен момент да поиска отплата за услугите си. Планът му бе такъв: да подпомага и работи за успеха на богати хора, По-късно, когато заслужеше признанието им, смяташе те да работят в негова полза.

Внимателно разпита Мариус. Любезният му прием създаде впечатление, че е благоразположен да помогне в замисленото освобождаване на Филип. Младият човек бе пленен от приятните му маниери и разкри душата си; разказа за плановете си, сподели, че единствено духовенството е способно да спаси брат му. И накрая го помоли за съдействие пред негово преосвещенство.

Абат Донадеи се изправи и със строг тон изрече:

– Господине, моят сан ми забранява да се намесвам в тази окаяна и скандална авантюра. Враговете на църквата твърде често обвиняват свещениците, че се месят в светския живот. Мога само да се моля на Бога брат ви да бъде спасен.

Отчаян, Мариус също бе станал. Разбираше, че Донадеи се бе надсмял над него.

– Благодаря ви! – кимна той и се опита да запази самообладание. – Молитвите са сладко утешение за нещастните. Молете Бог да бъде справедлив към нас.

След тези думи той се отправи към вратата, следван от абат Шастание, който вървеше с наведена глава. Донадеи се преструваше, че не вижда стареца.

Но преди да стигнат прага, красивият абат отново любезно задържа за миг Мариус.

– Вие сте служител при господин Мартели, нали така?

– Да, господине – учудено отговори младежът.

– Това е изключително почтен човек. Зная, че не е от нашите приятели... Все пак се отнасям с най-дълбоко уважение към него. Сестра му, госпожица Клер, чийто духовен наставник съм, е една от най-добрите в енорията.

Мариус го гледаше, без да отговаря. Донадеи продължи леко поруменял:

– Тя е очарователна и изключително набожна девойка.

Сбогува се с изтънчена любезност, след което тихо затвори вратата. Абат Шастание и Мариус, останали сами на тротоара, се спогледаха. Младежът сви рамене. Старият свещеник бе поразен от комедията, разиграна от Божия служител.

– Приятелю мой, не бива да виним Бога за това, че тези, които му служат, не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Вината на младия абат се крие единствено в амбициите му...

Старецът продължи още дълго да говори, сякаш извиняваше Донадеи. Мариус го гледаше, трогнат от добротата му. Неволно сравняваше този нещастен старец с всесилния абат, който с усмивките си покоряваше епархията. Помисли, че църквата не се отнася с еднаква любов към своите чада и че подобно на всички майки обича повече розовите личица и пренебрегва нежните души, които тихо и предано ѝ служат.

Двамата посетители вече се отдалечаваха, когато една кола се спря пред малката къща. Мариус видя от нея да слиза господин Дьо Казалис; депутатът влезе бързо при абат Донадеи.

– Вижте! Гледайте, отче! – възкликна младежът. – Сигурен съм, че санът на свещеника съвсем не му пречи да работи за каузата на господин Дьо Казалис.

За миг го обзе изкушението да се върне в дома, в който на Бог се отреждаше чакана мизерна роля. Пи после се успокои, благодари на абат Шастание и се отдалечи убеден, че последната врата, водеща към спасението на брат му, вратата, чийто ключ бе у висшето духовенство, бе захлопната пред него.

На следващия ден господин Мартели му съобщи за постъпките си пред първия нотариус на Марсилия. Господин Дъглас бе набожен човек. За по-малко от осем години бе придобил изключителна влиятелност благодарение на клиентелата си и на щедрите дарения за църквата. Хората го обичаха и уважаваха. С възхищение говореха за този добродетелен труженик, който водеше изключително скромен живот. Безпределна бе вярата в почтеността и в забележителния му ум.

Господин Мартели бе прибягвал до услугите му, за да вложи при него част от капиталите си. Надяваше се, че ако Дъглас пожелае да подкрепи Мариус, то последният ще спечели част от духовенството на своя страна. Той посети нотариуса и го помоли за помощ. Дъглас, който изглеждаше доста зает, промърмори някакъв неясен отговор в смисъл, че е претрупан от работа и че не може да се бори с господин Дьо Казалис.

– Не бях много настоятелен – обясни господин Мартели на Мариус, – но разбрах, че вашият противник ни е изпреварил... И все пак съм учуден, че един такъв честен човек като господин Дъглас се е оставил да бъде повлиян. Сега вече, приятелю, мисля, че всичко е загубено.

Цял месец Мариус обикаля града с надежда да спечели на своя страна някои влиятелни личности. Но навсякъде го посрещаха хладно или с насмешка. Господин Мартели бе не по-малко разочарован. Буржоазията и търговците скришом се надсмиваха и не желаеха да помогнат от страх да не се компрометират. А народът осмиваше в песни господин Дьо Казалис и племенницата му, без да може да бъде по друг начин полезен на Филип Кайол.

Дните бързо се нижеха, следствието по процеса бе в пълен ход. Мариус бе сам както и в първия ден и не можеше да защити брат си от гнева на господин Дьо Казалис и лъжите на Бланш. До него бе единствено Фин, с чиито разпалени разкази печелеше на страната на Филип само симпатиите на девойките от народа. Една сутрин Мариус научи, че брат му и градинарят Ейас са били дадени под съд: първият за отвличане, а другият като съучастник в престъплението. Госпожа Кайол бе освободена поради липса на доказателства.

Мариус веднага отиде при майка си, за да изрази радостта си от това, че я вижда свободна. Клетата жена мъчително бе понесла арестуването си. Крехкото ѝ здраве се оказа силно разклатено. И само няколко дни след излизането от затвора тя тихо угасна в ръцете на сина си, който се закле, ридаейки, да отмъсти за смъртта ѝ.

Процесията по погребението се превърна в истинска народна демонстрация. Огромен кортеж жени от народа, които не се страхуваха смело да хвърлят обвиненията си срещу господин Дьо Казалис, съпроводи мъртвата до гробището "Сен Шарл", бяха готови да хвърлят и камъни в прозорците на депутата.

След погребението Мариус се почувства много сам в малкото си жилище на улица "Сент" и заплака. Сълзите носеха облекчение и той видя ясно очертан пред себе си пътя, който трябваше да следва. Нещастията, стоварили се върху него, бяха изострили чувството му за справедливост и омразата срещу неправдата. Разбираше, че целият му живот отсега нататък ще бъде посветен на едно свято дело.

В Марсилия вече нищо не можеше да се направи. Сцената на драмата се изместваше. Сега действието ѝ трябваше да продължи в Екс, тъй като процесът щеше да започне в това градче. Искаше да бъде непрекъснато там, за да проследи всички фази на делото. Поиска от шефа си един месец отпуск; молбата му веднага бе удовлетворена.

В деня, когато се канеше да отпътува, Фин се оказа в същия дилижанс.

– Идвам в Екс с вас – спокойно обясни девойката.

– Но това е лудост! – възкликна той. – Вие не сте толкова богата, за да си позволите такова нещо... А цветята? Кой ще ги продава?

– О, не се безпокойте, една от моите приятелки, съседско момиче, ще ме замества... Казах си: "Може би ще съм му полезна", облякох най-хубавата си рокля и ето ме...

– Много ви благодаря – простичко отговори развълнуваният Мариус.

9

В Екс Мариус отседна у Инар, който живееше на улица "Италия". Галантеристът не бе имал неприятности с полицията. Бяха сметнали, че е прекалено незначителен участник, за да се занимават с него.

Фин отиде направо у чичо си, който бе надзирател в затвора. Тя си имаше свой план. Донесе огромен букет от рози, който бе приет с възторг. Усмихнатата и жизнерадостна девойка скоро стана любимка на чичо си. Той беше вдовец и имаше две малки момиченца, с които Фин се отнасяше майчински.

Процесът трябваше да започне едва в първите дни на следващата седмица. Мариус не смееше да предприеме нищо и тревожно очакваше началото на дебатите. В моментни проблясъци на надежда му се струваше, че още може да разчита на оправдателна присъда. Една вечер, когато се разхождаше по главната улица, срещна господин Дьо Жирус, който бе дошъл от Ламбеск да присъства на процеса. Старият благородник го хвана за ръката и без да му каже нито дума, го отведе в къщата си, където се затвориха в голям салон.

– Тук сме сами, приятелю – подхвана аристократът. – Мога да говоря каквото мисля.

Мариус се усмихваше на грубоватото и оригинално поведение на графа.

– Е, какво, искате ли да ви помагам, да ви защитавам от Казалис?... Хайде, вие сте умен човек. Разбирате, че съм безсилен срещу това упорито и суетно дворянство, към което аз самият принадлежа. Ах, брат ви направи голям удар!

Господин Дьо Жирус се разхождаше с големи крачки из салона. Внезапно се спря пред Мариус.

– Изслушайте добре нашата история – започна той високо.

– В този град има петдесетина старци като мен. Живеем откъснато, със спомена за едно безвъзвратно отлетяло минало. Наричат ни "елитът на Прованс". Животът ни преминава в спокойно бездействие. Но в дъното на душите сме благородни рицари, предано чакащи завръщането на законните принцове. Чакаме вече толкова дълго, че уединението и скуката ще ни убият, преди да се появи и най-незначителният законен принц. Ако имахме зорки очи, щяхме да видим, че времето е наситено със събития. А на нас ни се струва, че то е спряло завинаги. Но фактите от живота ни изпреварват и смазват. Обзема ме гняв, като гледам как не искаме да се простим с нашето упорство – толкова глупаво, колкото и героично. Почти всички сме богати и бихме могли да станем процъфтяващи индустриалци, които ще работят за развитието на областта, а предпочитаме да плесеня-сваме в нашите развалини като някакви отломки от друга епоха.

Той си пое дъх и още по-енергично продължи:

– И страшно се гордеем с нашето празно съществувание. Не работим, защото трудът ни е омразен. Изпитваме свещено отвращение към народа с почернели ръце... Ах, брат ви е посмял да посегне на една от нашите дъщери! Сега ще му покажат дали кръвта му е като нашата. Ние ще се обединим и всички заедно ще дадем урок на простолюдието. Ще му отнемем желанието да бъде обичан от децата ни. Няколко влиятелни духовници ще ни подкрепят: те неизбежно са обвързани с нашата кауза... Това ще е една чудесна кампания, която ще задоволи тщеславието ни.

Настана кратко мълчание, след което господин Дьо Жирус поде с насмешлив тон:

– Нашето тщеславие... Понякога са му нанасяли силни удари. Няколко години преди да се родя, в съседната къща станала страшна драма. Господин Д’Антрекасто, председател на парламента, убил съпругата си в леглото: прерязал ѝ гърлото с бръснач, подтикван, както казват, от силна страст, която искал да задоволи дори с цената на престъпление. Бръсначът бил намерен след двадесет и пет дни някъде в градината; намерили също в кладенеца бижутата на жертвата, хвърлени от убиеца, за да заблуди следствието, че престъплението е дело на крадци. Председателят Д’Антрекасто избягал и се укрил в Португалия, където по-късно починал в нищета. Парламентът го осъдил задочно на смърт... Виждате, че ние също си имаме нашите злодеи и че народът няма за какво да ни завижда. Това жестоко убийство, извършено навремето от един от събратята ни, нанесло силен удар по авторитета ни. Някой писател би създал вълнуващ роман за тази кървава и зловеща история.

– Ние също умеем да превиваме гръб – продължи господин Дьо Жирус и отново закрачи из стаята. – Когато през 1810 година цареубиецът Фуше, тогава херцог Отрански, бе изселен за известно време в нашия град, всички знатни господа му се кланяха до земята. Спомням си един анекдот, който показва до какво унизително поклонничество бяхме стигнали. На първи януари 1811 година се бе образувала огромна опашка, която искаше да му изкаже пожеланията си за новата година. В салона, в който всеки очакваше реда си, се говореше за невероятно студената зима, а един от посетителите се безпокоеше няма ли да измръзнат маслиновите дръвчета. "О, какво значение имат маслиновите дръвчета! – възкликна един от събралите се благородници. – Само господин херцогът да е добре." Ето това сме ние днес, приятелю мой: покорни пред силните, високомерни към слабите. Има, разбира се, и изключения, но те са толкова редки... Много добре разбирате, че брат ви ще бъде осъден. Честолюбието ни, което се покорява на един Фуше, не може да се пречупи пред един Кайол... Логично е. Лека нощ.

И разгневеният граф, който се боеше в яда си да не каже някоя глупост, бързо отпрати младежа.

На другия ден Мариус отново го срещна. Както и предния ден, господин Дьо Жирус го отведе у дома си. Държеше вестник с отпечатаните имена на заседателите, които трябваше да се произнесат по делото на Филип.

– Ето хората! – възкликна той, посочвайки с пръст вестника.

– Те ще съдят брат ви... Искате ли да ви разкажа това-онова за всеки един от тях? Техните истории са любопитни и поучителни.

Господин Дьо Жирус седна. Очите му шареха по вестника, а той самият непрекъснато свиваше рамене.

– Това е специално подбран съдебен състав от богати личности, заинтересувани да служат на господин Дьо Казалис... Почти всички са църковни настоятели, почти всички посещават аристократичните салони, имат приятели сред духовниците, усърдно се молят в църквите, а в останалата част от деня ограбват клиентите си.

И той назова един по един заседателите, описа със силно възмущение обществото, в което се движеха.

– Юмбер е брат на един марсилски търговец, продавач на олио, почтен човек, който заема високо положение. Бедните го обичат. Само преди двадесет години баща им бил обикновен чиновник. А днес синовете са милионери благодарение на умелите му спекулации. Една година той продава олио в аванс, по текущи цени, в огромни количества. А няколко седмици по-късно маслиновите дръвчета измръзнат, реколтата е съсипана и той е изправен пред фалит, ако не намери начин да измами клиентите си. Но нашият човек предпочита да бъде измамник, отколкото бедняк. И докато събратята му продават на загуба добрата стока, изкупува всичкото гранясало олио и изпълнява обещаните доставки. Възмутените клиенти започват да се оплакват. Спекулантът хладнокръвно отговаря, че стриктно изпълнява задълженията си и че няма в какво да бъде упрекван. И хората остават изиграни. Цяла Марсилия, запозната с историята, не спира да се възхищава на този хитър човек.

Делорм... Живее в град близо до Марсилия. Отдавна се е оттеглил от търговията. Чуйте за позорната постъпка на братовчед му Мил. Преди около тридесетина години майка му държеше галантерийно магазинче. Когато старата дама се оттегли, предаде магазина на един от продавачите си, работен и умен момък, към когото се отнасяше почти като към син. Младежът на име Мишел много бързо изплати дълга ѝ и разшири магазина, така че бе принуден да си търси съдружник. Избра едно момче от Марсилия, Жан Мартен, който имаше малко пари и изглеждаше почтен и трудолюбив. Така Мишел се включваше в съдружието със сигурен капитал. В началото всичко вървеше чудесно. Печалбите се увеличаваха и в края на всяка година двамата отделяха настрана доста прилични суми. Но Жан Мартен, мечтаещ за бърза и лесна печалба, реши, че може да забогатее двойно, ако е сам. А това нямаше да е лесно: в края на краищата Мишел му бе помогнал и синът на собственичката, госпожа Мил, му бе приятел. Ако последният беше честен, Жан Мартен не би успял в мерзкия си замисъл. Но в негово лице откри мошеника, който му бе необходим. Той му предложи нов наем за магазина. Дори удвои и утрои предложената първоначално сума. Алчният и педантичен Мил поиска възможно най-много. Двамата се спазариха. Тогава Жан Мартен изигра пред Мишел лицемерна игра: каза му, че желае да прекратят съдружието, за да започне самостоятелна търговия; дори му посочи мястото, където щеше да бъде новият му магазин. Изненаданият Мишел нито за миг не се усъмни, че е жертва на нечестна сделка. Изрази съгласие да се оттегли и договорът бе прекратен... А малко по-късно, когато изтече договорът за наем на Мишел, Жан Мартен, вече с новия договор, прогони тържествуващо съдружника си... Мишел, почти полудял от предателството, отвори малко по-нататък магазин; но останал без клиентела, изгуби парите си, които с толкова мъка бе събирал в продължение на тридесет години. Умря от парализа, в ужасни мъчения, крещеше, че Мил и Мартен са нещастници, предатели, призовава синовете си да отмъстят за него... И до ден-днешен синовете му работят, изкарват хляба си с кръв и пот на челото, за да възвърнат доброто си име. А Мил е свързан с първите семейства в града, децата му са богати, живеят охолно и са уважавани от всички.

Февър... Майка му сключи втори брак с някой си господин Шабран, корабостроител и шконтьор. Под претекст, че е жертва на злощастни спекулации, Шабран пише на многобройните си кредитори, че е принуден да спре плащанията си. Някои от тях се съгласяват да му дадат отсрочка, но повечето отказват. Тогава Шабран наема за служители двама младежи, които обучава в продължение на седмица. След това, съпровождан от двамата здравеняци, посещава един по един банкерите, оплаква положението си, моли за снизхождение заради двамата си сина, останали голи и гладни. Чудесно разиграният цирк успява. Всички кредитори скъсват полиците си... А на другия ден Шабран е на Борсата още по-спокоен и невъзмутимо нахален. Един посредник, който не е в течение на събитията, му предлага да шконтира ценните книжа, подписани от същите кредитори, които предния ден са му дали квитанции. "Нямам никаква работа с хора от тази класа" – заявява високомерно той. Днес Шабран почти се е оттеглил от сделките. Живее в разкошна вила и всяка неделя дава пищни вечери.

Жеромино... Председателят на клуба, в който прекарвам вечерите си, е един от най-страшните лихвари. Говори се, че като такъв е спечелил "само" един милион. Благодарение на парите е успял да омъжи дъщеря си за влиятелен човек от финансовите кръгове. Казва се Петрини. Но след фалита си, от който в ръцете му остават триста милиона франка, той си сменя името на Феликс. Преди тридесет години този хитър мошеник инсценира първия си фалит, който му позволява да си купи къща. От него кредиторите спечелват петнадесет процента. След десет години от втория си фалит купува къща на село. Кредиторите му получават десет процента. А преди петнадесет години е третият, печалбата от който е още триста милиона франка. Предлага пет процента на кредиторите, но те отказват. Тогава Феликс доказва, че всичките му имоти принадлежат на жена му, и в крайна сметка не плаща нито сантим.

Мариус бе отвратен. Направи знак, че не желае повече да слуша.

– Може би не ми вярвате? – попита графът. – Вие сте наивник, приятелю. Не съм свършил, трябва да ме изслушате докрай.

Господин Дьо Жирус говореше с подигравателна насмешка. Високомерните му слова се сипеха като удари с камшик върху хората, чиито мръсни истории разнищваше. Разказа за всички съдебни заседатели, разрови се и в живота на семействата им. Извади на бял свят всичките им срамни постъпки. Почти не пожали никого. А после продължи със същата горчивина:

– Толкова ли сте наивен да вярвате, че всички тези милионери и парвенюта, тези властници, които стоят над вас и ви смазват, са светци, праведници, в чийто живот няма черни петна? Тези хора показват честолюбието и нахалството си, особено в Марсилия. Станали са набожни и лицемерни. Успели са да оплетат с лъжите си дори честните хора, които ги поздравяват и почитат. С една дума, всички те оформят една нова аристокрация. Миналото им е забравено; хората виждат само богатството и почтеността им, която датира съвсем отскоро. Е, добре, аз ще смъкна маските им. Слушайте... Този тук е забогатял, мамейки приятеля си; другият пък е продавал човешка плът; следващият е продавал жена си и дъщеря си; този се е възползвал от фалита на кредиторите си; другият е изкупил на смешно ниски цени акции на компанията, която е управлявал, след като сам я е дискредитирал; този е потопил натоварен с камъни вместо със стоки кораб, а после е получил огромна застраховка; онзи е скрил активите си и предизвикал два или три фалита; а ето този е подпалил вече застрахованата си фабрика...

Дъхът на господин Дьо Жирус секна. Запази дълго мълчание, като се опитваше да се успокои. После печално се усмихна.

– До известна степен съм един мизантроп – призна той спокойно на Мариус, който до този момент беше слушал с болка и изумление, – затова виждам нещата в черни краски. Причината за това е безделието, на което ме е осъдило моето положение. То ми позволи да изследвам тъмните дела в моя край. Но знайте, че между нас ще срещнете и почтени хора. Нещастието е в това, че те или се страхуват, или ненавиждат мошениците.

Мариус се сбогува с господин Дьо Жирус. Бе потресен от пламенната му реч. Сега бе още по-убеден, че брат му ще бъде осъден. Дебатите по делото започваха на другия ден.

10

Цял Екс се вълнуваше. Скандалите избухват със странна сила в малките градчета, където не е толкова лесно да се подхранва любопитството на безделниците. Говореше се само за Филип и Бланш; навсякъде се носеха разкази за приключенията на любовниците; всички открито казваха, че обвиняемият предварително е осъден, че господин Дьо Казалис или приятелите му са поискали присъдата на Филип от всеки съдебен заседател.

Духовенството на Екс, макар и слабо, подкрепяше депутата. Все пак в средите му имаше хора, на които бе противно да застават на страната на несправедливостта. Някои свещеници обаче се поддадоха на влиянието на религиозния клуб на Марсилия, начело на който стоеше абат Донадеи. С хитрости и ловки ходатайства те се опитаха да вържат ръцете на магистратурата. Най-вече успяха да убедят заседателите в свещената кауза на господин Дьо Казалис.

В това те бяха щедро подпомогнати от аристокрацията. За нея бе въпрос на чест да смаже Филип Кайол. Виждаше в него личен враг, който, посягайки на достойнството на един от представителите ѝ, сякаш бе посегнал на целостта ѝ. Ако човек видеше тези раздвижени, разгневени графове и маркизи, които масово се съюзяваха, би си помислил, че неприятелят е пред вратите на града. А ставаше чисто и просто дума да се осъди един клетник, чиято вина се състоеше в това, че е влюбен и амбициозен.

Филип също имаше приятели и защитници. Народът искрено бе застанал на негова страна. Нисшите слоеве осъждаха поведението и средствата, с които си бе послужил. Казваха, че много по-добре би било да обича и да се ожени за момиче от неговата среда. Макар че не приемаха постъпката му, те заставаха на негова страна срещу гнева и честолюбието на господин Дьо Казалис. В града се знаеше, че пред съдия-изпълнителя Бланш се бе отрекла от любовта си. Девойките от народа, като истински провансалки, предани и смели, се отнасяха с ненавист към нея. Наричаха я "ренегатка", търсеха в поведението ѝ позорни мотиви, не се страхуваха с красноречивия език на улицата да изказват мнението си по градските площади.

Но целия този шум по странен начин компрометираше най-вече каузата на Филип.Целият град беше посветен в драмата, която щеше да се разиграе.Тези, които бяха заинтересовани от осъждането на обвиняемия, дори не се опитваха да скрият постъпките си. Онези, които биха желали да го спасят, се чувстваха слаби и обезоръжени.Загубили всяка надежда за победа, те крещяха по улиците, доволни, че така поне могат да подразнят силните на деня.

Господин Дьо Казалис не се посвени да доведе племенницата си в Екс. В първите дни я разхождаше по главната градска улица и от това сякаш изпитваше честолюбива гордост.Така изразяваше протеста си срещу идеята за позор, за какъвто тълпата считаше бягството на девойката.Сякаш искаше да заяви на всички: "Виждате, че някакъв си селяк не може да опозори една Казалис.Племенницата ми стои над вас още и с титлата си, и с богатството си."

Но не можеше дълго да продължава с тези разходки. Народът се възмути от подобно нахалство, охули Бланш, бе готов да замери с камъни чичото и племенницата. Особено яростни бяха жените; те не можеха да разберат, че Бланш нямаше вина за това, а просто се подчиняваше на нечия желязна воля.

Народният гняв караше Бланш да трепери.Тя свеждаше очи, за да не срещне изпепеляващите погледи на тези жени. Чувстваше зад гърба си жестовете на омразата, чуваше някакви ужасни неразбираеми думи и краката ѝ се подкосяваха. Тогава се хващаше за чичо си, за да не падне. Един ден се прибра пребледняла и разтреперана и заяви, че повече няма да излиза.

Нещастното момиче очакваше дете.

Най-после дебатите започнаха. Още от сутринта вратите на Съдебната палата бяха обсадени. Огромни тълпи от жестикулиращи и викащи хора се събраха на площад "Прешьор".

Предвиждаха вероятният изход от процеса, спореха за виновността на Бланш, за постъпката ѝ, за отношението на господин Дьо Казалис.

Заседателната зала бавно се изпълваше. Имаше много редици за публиката, снабдена с билети: тя бе толкова многочислена, че повечето хора почти през цялото време трябваше да стоят прави. Тук се беше събрал цветът на дворянството, адвокати, чиновници, всички знатни граждани на Екс. Никога обвиняем не бе имал подобна публика. Когато отвориха вратите за да влязат знатните зрители, само малка част от любопитните успя да намери места. Останалите бяха принудени да стоят в коридорите, чак до стълбите на палатата. От време на време от тълпата се чуваха викове и усвирквания, които проникваха и кънтяха в залата, нарушавайки спокойното величие на това място.

По трибуните имаше много дами. С разтревожени и усмихнати лица тези, които седяха на първите редове, размахваха ветрила, навеждаха се, облягаха се на плюшените перила, а зад тях публиката се сливаше в сумрака на залата;виждаха се само напудрени розови лица сред обилие от дантели, лентички, волани. Понякога сред тази бъбрива, възбудена тълпа се чуваха звънки смехове, чуруликания, остри подвиквания; дамите сякаш бяха дошли на спектакъл.

Когато въведоха Филип Кайол, се възцари гробна тишина. Дамите го изпиваха с поглед; някои насочиха натам лорнетите си, за да разгледат по-добре младия мъж; зад изразителните му черти се криеха силни страсти, оценени по достойнство; когато видяха стройното тяло и ясните погледи на любовника, жените решиха, че вината на девойката не е толкова голяма.

Филип се държеше спокойно и с достойнство. Беше облечен в черно. Сякаш не забелязваше присъствието на двамата полицаи, които стояха до него; ставаше и сядаше, оглеждаше спокойно и непредизвикателно тълпата, а всеки път, когато погледът му спираше на трибуната, неволно се усмихваше: дори и тук у него не угасваше желанието да се харесва и да бъде обичан.

Прочетоха обвинителния акт.

За Филип той бе смазващ. Фактите според показанията на господин Дьо Казалис и племенницата му, умело интерпретирани в обвинението, звучаха зловещо. Говореше се, че бил съблазнил Бланш с помощта на вредни романи. В действителност се отнасяше за две съвършено детски по съдържание книги на госпожа Дьо Жанлис. Обвинението приемаше версията на Бланш, която твърдеше, че никога не е писала на Филип и че двете писма, представени от обвиняемия, са били написани под негова диктовка в Ламбеск.

Когато четенето на обвинителния акт приключи, залата се разшумя: всеки от присъстващите си беше изградил своя версия още преди да дойде в съдебната палата, и сега оспорваше гласно чутото. Навън тълпата почти крещеше. Председателят заяви, че ще опразни залата. Постепенно отново се възцари тишина.

Тогава започна разпитът на Филип Кайол.

След като председателят му зададе традиционните въпроси и повтори мотивите на обвинението срещу него, младежът ясно отговори:

– Обвинен съм, че съм бил отвлечен от една девойка.

Думите му бяха посрещнати със смях в залата. Дамите скриха усмивките си зад ветрилата. Фразата, произнесена от Филип, колкото и абсурдно да звучеше, съдържаше всъщност самата истина. Председателят отбеляза, че никога не е чувал някой тридесетгодишен мъж да е бил отвлечен от една шестнадесетгодишна девойка.

– Нито пък някой е чувал – спокойно възрази Филип – една шестнайсетгодишна девойка, която обикаля по пътищата, минава през градове, среща хора, да не извика на помощ първия срещнат човек да я освободи от похитителя ѝ.

И той започна да обяснява и доказва невъзможността на насилието и принудата, в която го обвиняваха. Бланш е била свободна по всяко време да го напусне, да помоли за помощ. Ако го е следвала, значи е била съгласна да избяга с него. Филип изказа своето нежно отношение към Бланш и огромната си почит към господин Дьо Казалис. Призна вината си и помоли да не бъде наричан недостоен съблазнител.

Заседанието бе закрито. Разпитът на свидетелите бе отложен. Вечерта целият град кипеше.: дамите говореха за Филип с възмущение, сериозните мъже се отнасяха повече или по-малко строго, хората от народа енергично го защитаваха.

На другия ден тълпата пред вратите на Съдебната палата се оказа още по-голяма и шумна. Свидетелите почти до един бяха срещу обвиняемия. Господин Дьо Жирус не бе почетен; страхувах се от прямотата на характера му, а от друга страна би трябвало да бъде обвинен като съучастник. Мариус лично бе ходил да го моли да не се компрометира в делото, защото се страхуваше да не би сприхавостта и буйният нрав на стария аристократ да объркат всичко.

Единственото показание, благоприятно за Филип, бе това на ханджията от Ламбеск, който заяви, че Бланш е наричала спътника си свой съпруг. Но то бледнееше сред останалите показания. Млекарката Маргьорит измънка нещо и каза, че вече не си спомня да е носила писма на обвиняемия от госпожица Дьо Казалис. Всички свидетели служеха на интересите на депутата било от страх, било от глупост или поради слаба памет.

Пледоариите започнаха с ново заседание. Адвокатът но Филип го защитаваше с достойна за похвала лекота. Не се опита да намери извинение за осъдителното в поведението на младежа.Обрисува го като темпераментен и амбициозен човек, заблуден в надеждите си за богатство и любов. Но едновременно с това доказа, че обвиняемият не може да бъде съден за отвличане и че случаят сам по себе си изключва всякакво насилие и принуда.

Обвинителната реч на прокурора беше ужасяваща. Защитата разчиташе на известна снисходителност, затова енергичните обвинения имаха страшен ефект. Решението на съдебния състав бе утвърдително. Филип бе осъден на пет години затвор и на публичен показ на един марсилски площад. Градинарят Ейас получи само няколко месеца.

В залата се надигна глух ропот. Тълпата навън шумеше възбудено.

11

Скрила се сред последните редове на трибуната, Бланш присъстваше на обявяването на присъдата на Филип. Беше там по заповед на чичо си: той целеше окончателно да убие чувствата ѝ, когато види любовника си, охраняван от двама полицаи като крадец. Една възрастна роднина се бе наела да заведе девойката на този поучителен спектакъл.

Двете жени чакаха да пристигне каляската. Стояха на стълбите на Съдебната палата. Устремената навън тълпа внезапно ги раздели. Бланш бе увлечена към центъра на площад "Прешьор". Там бе разпозната от продавачките от халите, които започнаха да я освиркват и обсипват с обидни думи.

– Ето я! Това е тя! – крещяха жените. – Предателка! Пре-дателка!

Клетото момиче се обърка от страх и срам. В този миг една девойка си проби път срещу разгневената тълпа, която заобикаляше Бланш, и застана пред нея.

Беше Фин.

Цветарката също бе присъствала на края на процеса. Близо три часа бе изживяла тревогите на надеждата и страха. Обвинителната реч на кралския прокурор я смаза. При произнасянето на присъдата Фин заплака.

Излизаше разгневена и силно възбудена от Съдебната палата, когато чу възгласите на жените от площад "Прешьор". Разбра, че там бе Бланш и че ще може да си отмъсти, като хвърли право в лицето ѝ обидните думи. Дотича гневна: според нея младото момиче бе главната виновница, бе излъгала, бе извършила клетвонарушение, бе предала любимия си; плебейската кръв на Фин се разбунтува, накара я да крещи и удря.

Втурна се напред, разбута тълпата, за да вземе своя дял в отмъщението.

Но когато застана пред Бланш, когато я видя обзета от ужас, изпита жалост към това треперещо и слабо дете. Видя колко е малка и крехка и сърцето ѝ се изпълни с щедрото желание да ѝ прости. Отблъсна със сила жените, които размахваха юмруци пред лицето на девойката, изправи се и извика високо:

– Я стига, не ви ли е срам?... Тя е сама, а вие сте сто! Господ не се нуждае от крясъците ви, за да я накаже... Оставете ни да минем!

Бе хванала Бланш за ръка и стоеше изправена пред тълпата, която негодуваше и се събираше плътно, за да не пропусне двете девойки да минат. Фин чакаше с пребледнели и треперещи устни. И докато успокояваше клетото момиче с поглед, забеляза, че Бланш ще става майка. Лицето ѝ пребледня като тебешир и тя решително се насочи към жените.

– Пуснете ме да мина! – гневно извика Фин. – Не виждате ли, че горката девойка е бременна и ще убиете детето ѝ!

Блъсна с всичка сила една дебела жена, която злобно се при-смиваше. Останалите се отдръпнаха.

След думите на цветарката внезапно тълпата млъкна. Съчувствени погледи се насочиха към Бланш, която, зачервена от срам, страхливо се притискаше към спътничката си и ускоряваше крачка.

Цветарката тръгна по улица "Сен Жан", за да избегне улица "Пон Моро", многолюдна и шумна по това време на деня. Отведе госпожица Дьо Казалис до дома ѝ. Вратата на къщата беше отворена. През целия път не бяха произнесли нито дума.

Бланш я увлече след себе си във вестибюла и когато притвори вратата, въздъхна облекчено:

– О, госпожице, благодаря ви, че ме спасихте!... Тези лоши жени щяха да ме убият.

– Не ми благодарете! – отговори рязко Фин. – Аз също като другите бях дошла да ви обиждам и бия.

– Вие!?

– Да, аз ви мразя, бих искала да не сте се раждали.

Бланш учудено гледаше цветарката. Беше се изправила, аристократичните ѝ инстинкти се бяха разбунтували и устните ѝ се присвиваха презрително. Двете млади жени стояха една срещу друга; първата – с крехката си грация, втората – с енергичната си красота. Гледаха се мълчаливо и чувстваха бушуващото съперничество между техните чувства.

– Вие сте красива и богата – с горчивина в гласа продължи Фин. – Защо ми отнехте любимия, а сега се отнасяте с такава омраза към него? Трябваше да търсите във вашите среди. Бихте могли да намерите някой младеж с бяло лице като вашето и също тъй подъл като вас, който щеше да задоволи любовните ви копнежи... Затова не ни отнемайте нашите мъже, за да не посиним от бой розовите ви физиономии.

– Не ви разбирам – измънка Бланш, отново обзета от страх.

– Не разбирате... Чуйте тогава. Аз обичах Филип. Той идваше да купува рози от мен всяка сутрин. Когато му подавах букетите си, сърцето ми биеше до пръсване. Сега зная къде отиваха тези цветя. Един ден научих, че е избягал с вас. Плаках, защото мислех, че ще го обичате много и ще е щастлив. А ето че заради вас той попада в затвора... Нека не говорим за това, иначе ще се ядосам и ще ви ударя.

Фин млъкна задъхана. Приближи се и опари с горещия си дъх ледените страни на Бланш.

– Вие не знаете как обичаме ние, момичетата от народа. Обичаме с цялото си тяло, истински. Когато бягаме с някой мъж, после не казваме, че той се е възползвал от слабостта ни. Готови сме на всичко, за да го защитим... Ах! Защо Филип не обичаше мен! Но аз съм нещастна, бедна и грозна...

Цветарката се разрида, обзета от слабост като госпожица Дьо Казалис, която я хвана за ръката и изрече през сълзи:

– За Бога, не ме винете! Искате ли да бъдем приятелки, искате ли да ви разкрия сърцето си?... Да знаете само колко страдам!... Но нищо не мога да сторя, подчинявам се на чичо си, който ме държи като в капан... Зная, че съм страхлива, но нямам сили да се боря... А обичам Филип. Той е още в сърцето ми. Казвате ми: "Ако ме предадеш, твоето наказание ще бъде да ме обичаш вечно, да съхраняваш спомена за мен в душата си..." Той е в мен, изгаря ме, ще ме убие. Преди малко, когато прочетоха присъдата, почувствах нещо, което ме накара да потръпна, всичко в мен се преобърна... Вижте, аз плача и ви моля за прошка.

От гнева на Фин не бе останала и следа. Тя подкрепи разстроеното момиче, което едва стоеше на краката си.

– Имате право – продължи Бланш, – аз не заслужавам милост. Обидих този, когото обичам и който вече никога не ще ме обича... Ах, за Бога, ако един ден той стане ваш съпруг, кажете му за сълзите, които съм проляла за него, поискайте му прошка от мое име. Ще полудея, защото не мога да му кажа колко го обичам. Той ще ми се изсмее, не ще разбере причината за предателството ми... Не, не, не му говорете за мен... Нека ме забрави, така е по-добре... Така ще съм сама с мъката си...

Настъпи мъчителна пауза.

– А детето? – попита Фин.

– Детето ли? Не зная... – объркано промълви Бланш. – Чичо ми ще ми го отнеме.

– Искате ли да му стана майка?

Цветарката произнесе тези думи с нежен и сериозен глас. Госпожица Дьо Казалис я притисна развълнувано в обятията си.

– О, колко сте добра! Вие знаете какво е да обичаш... Нека се видим в Марсилия. Като настъпи времето, ще ви се доверя.

В този момент се върна старата роднина, която напразно бе

търсила Бланш в тълпата. Фин Фин пъргаво се измъкна и излезе на главната улица. Когато минаваше през Площада на кармелитките, отдалеч забеляза Мариус, който говореше с адвоката на Филип.

Младежът беше отчаян. Не си представяше, че брат му ще получи такава строга присъда. Петте години затвор го ужасяваха. Но може би още по-силно бе сломен от мисълта за публично назидание на марсилския площад. В това наказание разпознаваше ръката на депутата: господин Дьо Казалис целеше да опозори Филип, да го направи завинаги недостоен за любовта на всяка млада жена.

Около Мариус всички призоваваха към мъст. Само един глас от публиката протестираше срещу тежестта на наказанието.

Младежът оживено спореше с адвоката, викаше гневно и отчаяно.

В този момент нечия ръка нежно го докосна. Обърна се и видя до себе си Фин, спокойна и засмяна.

– Последвайте ме – тихо го подкани тя. – Брат ви е спасен.

12

Докато Мариус безполезно обикаляше града преди процеса, Фин от своя страна работеше за спасяването. Тя предприе дейна кампания, за да привлече на своя страна чичо си, тъмничаря Ревертега.

Беше се настанила у тях и по цели дни прекарваше в затвора. От сутрин до вечер се стараеше да бъде полезна, да спечели любовта на чичо си, който живееше сам с двете си дъщерички. Приличаше на някой ръмжащ мечок. Фин разкри чувствителната струна на душата му – бащината обич. Обгради децата с нежни ласки, похарчи всичките си спестявания за играчки, бонбони и дрешки.

Малките не бяха свикнали да ги глезят и изразиха шумно обичта си към голямата братовчедка, която угаждаше на всичките им капризи и им подаряваше толкова хубави неща. Това трогна до сълзи бащата и той сърдечно благодари на Фин.

Без да го осъзнава, тъмничарят се намираше под силното влияние на девойката. Не искаше тя да си отиде. Беше донесла със себе си сякаш нежния аромат на цветята, свежестта на розите и теменужките, които продаваше.

Откакто бе у тях, усмихната и лъчезарна, свежите ѝ рокли внасяха светлина, въздух, радост. Сега всичко се смееше в тъмната стая и Ревертега весело казваше, че у тях живее пролетта. Добрият човек забравяше всичко сред ласкавия полъх на тази пролет. Сърцето му се разнежваше, преставаше да мисли за тежката си професия.

Фин доста хитро играеше ролята си. Без да ускорява нещата, постепенно събуди у тъмничаря милосърдието и нежността. А после оплака пред него участта на Филип, принуди го сам да признае, че младежът несправедливо бе хвърлен в затвора. И когато чичото напълно омекна, тя го попита може ли да посети клетия затворник. Ревертега не посмя да откаже, заведе племенницата си в килията и остави вратата отворена, за да пази.

Фин застана объркана пред Филип. Гледаше го смутена, изчерви се и забрави какво искаше да му каже. Младежът я позна и бързо се приближи към нея. Гледаше я с нежност и очарование.

– Вие? Тук, скъпо дете? – възкликна той. – Ах, колко мило от ваша страна, че идвате да ме видите... Разрешете да ви целуна ръка.

Филип си беше въобразил, че е в малкия си апартамент на улица "Сент"; може би си мислеше, че започва нова авантюра. Изненадана, почти обидена, цветарката издърпа ръката си и строго погледна любовника на Бланш.

– Вие сте луд, господин Филип! Знаете добре, че за мен вече сте женен... Да говорим за сериозни неща.

Сниши глас и бързо продължи:

– Надзирателят ми е чичо и вече осем дни как правя всичко, за да ви спася. Исках да ви видя и ви кажа, че вашите приятели не са ви забравили...

След тези обнадеждаващи думи Филип изпита съжаление за държането си преди миг.

– Дайте ми ръката си! – промълви той развълнувано. – Искам да я стисна като на стар приятел... Прощавате ли ми?

Цветарката се усмихна.

– Мисля, че в най-скоро време ще мога да ви отворя широко вратата... Кой ден искате да избягате?

– Да избягам?... Но аз ще бъда оправдан! Защо трябва да бягам? С това само ще докажа, че съм виновен.

Фин не бе мислила за това. За нея Филип бе преждевременно осъден. Но в края на краищата беше прав: трябваше да се чака решението на съда. Тя стоеше мълчалива и нерешителна. Ревертега два пъти посочи към вратата, за да я подкани да напусне килията.

– Добре – обърна се отново към затворника тя, – бъдете готов за това всеки момент. Ако ви осъдят, аз и брат ви ще подготвим бягството... Имайте ни доверие!

Девойката си тръгна и остави Филип почти влюбен. Сега имаше време, за да спечели чичо си окончателно. Продължи тактиката си, с която омайваше милия човек и събуждаше състраданието му към съдбата на затворника. Дори успя да спечели за каузата на конспирацията двете си малки братовчедки, които бяха готови на всичко, стига тя да го пожелаеше. Една вечер, след като бе обсипала с ласкави думи и разнежила Ревертега, най-после се престраши да поиска от него да освободи Филип.

– За Бога! – извика тъмничарят. – Ако това зависеше само от мен, още веднага щях да му отворя вратата.

– Но това наистина зависи само от вас, чичо! – наивно отговори Фин.

– Ах, мислиш ли?... Та още на другия ден ще ме изхвърлят на улицата и ще умра от глад с двете си момиченца.

При тези думи цветарката стана сериозна.

– А ако ви дам пари? Ами ако обичам този младеж и смирено ви помоля да ми го върнете?

– Ти ли? – Тъмничарят не можеше да скрие учудването си.

Беше се изправил, гледаше племенницата си, за да разбере дали не се подиграва с него. Когато я видя сериозна и развълнувана, се съгласи победен и разнежен.

– Бога ми, ще направя всичко, каквото пожелаеш... Ти си едно много добро и хубаво момиче.

Фин го целуна и заговори за други неща. Вече бе сигурна в победата си. После многократно се връщаше към разговора, за да накара Ревертега да свикне с мисълта, че трябва да освободи Филип. Не искаше да обрече чичо си на мизерия. Затова му предложи петнадесет хиляди франка. Тази щедрост заслепи тъмничаря, който от този миг ѝ принадлежеше изцяло.

Този факт бе предизвикал нежните думи, с които се бе обърнала към Мариус: "Последвайте ме... Брат ви е спасен."

Фин отведе младежа в затвора. По пътя му разказа как постепенно бе спечелила чичо си. В началото праволинейният Мариус се възмути, но после си спомни за интригите на господин Дьо Казалис и си каза, че в крайна сметка и той ще си послужи със средствата на противниците си; това напълно го успокои.

Благодари трогнат на Фин. Не знаеше как да изрази признателността си. Щастлива от радостното му вълнение, девойката почти не слушаше благодарностите.

Видяха Ревертега едва на вечеря. Още щом заговориха, надзирателят показа на Мариус двете си дъщерички, които играеха в един ъгъл на стаята.

– Господине, ето моето извинение... Не бих искал нито едно су, ако не трябваше да храня тези деца.

Сцената бе мъчителна за Мариус. Той се опита да я направи възможно най-кратка. Знаеше, че тъмничарят постъпва едновременно користно и от преданост. Не можеше да го мрази, но се чувстваше неловко при сключването на подобна сделка.

Всичко бе решено за няколко минути. Мариус заяви, че на другата сутрин ще замине за Марсилия и ще донесе петнадесетте хиляди франка, обещани от Фин. Разчиташе да ги вземе от банкера си: майка му бе оставила почти същата сума, вложена при господин Берар, чиято банка бе една от най-силните и влиятелните в града. Цветарката трябваше да остане в Екс и да чака завръщането му.

Той замина, изпълнен с надежда. Вече виждаше брат си свободен. Но в Марсилия го очакваше ужасна новина. Банкерът бе фалирал.

13

Мариус изтича при банкера Берар. Не можеше да повярва на зловещата новина. Пътьом реши, че това са само слухове. Все още бе изпълнен с отчаяна надежда. Струваше му се, че случайността не може да бъде толкова жестока; хората сигурно грешаха. Берар щеше да му даде парите.

Когато влезе в банката, сърцето му се сви тревожно. Видя тъжна картина. Канцелариите бяха празни. Огромните пусти стаи със заключени решетки и празни бюра му се сториха зловещи – едно разорение оставя след себе си мрачно отчаяние; кутиите, документите, касата навяваха разруха; навсякъде се търкаляха формуляри, подпечатани с огромни червени печати.

Мариус премина през три стаи, без да срещне никого. Най-после откри един служител, дошъл да прибере личните си вещи. Чиновникът с рязък тон му каза, че господин Берар е в кабинета си.

Младият мъж влезе разтреперан и забрави да затвори вратата. Банкерът работеше спокойно: пишеше писма, подреждаше документи, правеше сметки. Все още млад, едър, с красиво и интелигентно лице, облечен изискано, с пръстени на ръцете, той имаше елегантен и заможен вид. Човек би казал, че се е приготвил да посреща клиентите си и сам да им разказва за сполетялата го беда.

Държеше се храбро. Този човек бе или смирена жертва на обстоятелствата, или мошеник, предприел смела стъпка.

Когато видя влизащия Мариус, погледна младежа право в очите и на лицето му се изписа огромна тъга.

– Скъпи господине, очаквах ви – произнесе той с развълнуван глас. – Нали виждате, очаквам всички хора, които разорих. Ще бъда смел докрай. Искам всеки да види, че нямам от какво да се червя.

Взе от бюрото си дневник и го разтвори.

– Ето ги моите сметки. Пасивът ми е един милион, активът – милион и петстотин хиляди франка. Съдът ще се произнесе и бих искал да вярвам, че моите заемодатели няма нищо да загубят... Аз съм първият засегнат. Изгубих богатството и влиянието си, оставих се да ме оберат несъстоятелни длъжници.

Мариус стоеше безмълвен. Не можеше да намери нито дума на упрек, нито вик на възмущение пред това спокойно отчаяние, пред тази сурова болка. Почти оплакваше човека, изправил се срещу бурята.

– Господине – промълви най-после младежът, – защо не ме уведомихте, когато видяхте, че нещата се объркват и вървят зле? Нашите майки бяха приятелки. В името на някогашната ни дружба можехте да ме предупредите да изтегля парите си. Заради фалита ви днес съм напълно разорен и отчаян.

Берар пристъпи енергично и хвана Мариус за ръцете.

– Не казвайте това – извика той със сълзи в очите, – не ме обвинявайте. Ах, вие не знаете какви жестоки угризения ме разкъсват... Когато видях разтварящата се пред мен пропаст, опитах се да се хвана за клоните, борих се до последния момент, надявах се да спася поверените ми суми... Вие не знаете пред какви ужасни изпитания са поставени тези, които работят с пари.

Мариус не му отговори. Какво би могъл да каже на човек, който се извинява със средствата на самообвинението? Нямаше доказателства, не смееше да нарече Берар мошеник. Не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли. Банкерът говореше с толкова покорен, проникновен и искрен тон, че той побърза да излезе и да го остави на спокойствие. Нещастието на този човек го потискаше.

Когато минаваше през празните кабинети, чиновникът, който бе привършил с прибирането на вещите си, взе пакета и шапката си, а после тръгна след Мариус. Усмихваше се пресилено. Гледаше Мариус странно и свиваше рамене. На улицата изведнъж се обърна към младежа и го заговори:

– Е, и?! Какво мислите за господин Берар?... Голям артист, не ще и дума... Вратата на кабинета му беше отворена и аз се забавлявах, гледайки измъчените ви физиономии. Без малко да се разплаче, почтеният човек! Позволете ми да ви кажа, че се оставихте да ви измамят по най-елегантния начин.

– Не ви разбирам – промълви Мариус.

– Толкова по-добре, значи сте честен човек... А аз напускам това заведение с радост на сърцето. Отдавна се съмнявах в удара, бях предвидил развръзката на тази комедия, която си е същинска кражба. Имам особен нюх към мошеничествата.

– Какво искате да кажете?

– О, историята е проста. Мога да ви я разкажа с две думи... Преди десет години Берар създаде банката. Днес не се съмнявам, че е подготвял фалита си още от първия ден. Ето какво си е мислел: "Искам да съм богат, защото апетитите ми са големи; искам да стана богат колкото се може по-скоро, защото нямам търпение да чакам. Правият път обаче е труден и дълъг. Затова предпочитам да вървя по нечестните пътища и да събера милиона си за десет години. Ще стана банкер, ще имам каса, в която ще слагам вложените при мен пари. Всяка година ще си прибирам една кръгла сумичка. Това ще продължи толкова, колкото е необходимо. Ще спра, когато напълня догоре джобовете си. Тогава спокойно ще прекратя плащанията си. От поверените ми два-три милиона щедро ще върна на заемодателите си двеста-триста хиляди франка. А остатъкът, скрит на сигурно местенце, което само аз си зная, ще ми осигури охолен и сладък живот." Сега разбирате ли, господине?

Мариус слушаше изумен служителя.

– Но това, което ми разказвате, е невъзможно. Берар току-що ми каза, че пасивът му е един милион, а активът – един милион и петстотин хиляди франка. Така че парите ми ще бъдат изцяло върнати.

Чиновникът се разсмя гръмогласно.

– Ах, Боже мой, колко сте наивен! Вие наистина ли разчитате на този актив от един милион и половина?... Най-напред от тази сума ще бъде удържана зестрата на госпожа Берар. А госпожа Берар е донесла петдесет хиляди на съпруга си, който с брака си ги превърна в петстотин хиляди франка. Както виждате, това е една дребна кражба от четиристотин и петдесет хиляди франка. Остава един милион и този милион е почти изцяло в съмнителни кредити. Всичко става много лесно. В Марсилия има хора, които за сто франка ще си продадат подписа. Те си живеят много добре от тази доходоносна професия. Такива подставени лица са подписали на Берар купища полици и той си е прибрал в джоба парите, за които днес казва, че е дал в заем на несъстоятелните си длъжници... Трябва да се радвате, ако ви дадат десет процента. Но и това ще стане след осемнадесет месеца или две години, когато приключи работата на съответните съдебни лица.

Мариус бе потресен. Петнадесетте хиляди франка, оставени от майка му, се превръщаха в смешна сума, която не можеше да послужи за нищо. Парите му трябваха незабавно, а казваха, че ще трябва да чака две години. Разорението и отчаянието му бяха дело на мошеник, който жестоко го бе измамил. Гневът се надигаше в него.

– Този Берар е нехранимайко! – извика той. – И ще бъде наказан жестоко. Обществото трябва да се прочисти от тези ловки мошеници, които забогатяват за сметка на други. Очаква ги каторгата!

Чиновникът отново прихна да се смее.

– Най-много да осъдят Берар на петнадесет дни затвор. Това е... Вие май пак престанахте да разбирате?... Слушайте.

Двамата млади мъже стояха на тротоара. Минувачите ги блъскаха с лакти, затова се върнаха във вестибюла на къщата на банкера.

– Казвате, че Берар го очаква каторга – поде чиновникът.

– Каторгата е за тези, които не умеят да се оправят, а той крои фалита си цели десет години и е взел всички предпазни мерки. Едно подобно престъпление е цяло произведение на изкуството. Сметките са в ред, законът е на негова страна. Нашият човек предварително е предвидил минималните рискове, на които е подложен. Съдът може да го упрекне само в големи лични разходи; ще го обвинят още, че е пуснал в оборот прекалено голям брой полици, един доста скъп начин да се сдобиеш с пари. Тези грешки ще доведат само до смешно наказание. Казах ви, Берар ще получи петнадесет дни или месец, не повече.

– Но не е ли възможно публично да се разкрие престъплението на този човек, да бъде доказано и да го осъдят?

– А, не, това няма да стане. Липсват доказателства, казвам ви го. А и Берар не си е губил времето, предвидил е всичко, създал си е могъщи приятели в Марсилия, в случай че един ден ще има нужда от влиятелността им. И сега в този град, където връзките значат много, това е една непоклатима личност. Всичките му приятели ще се развикат, ако падне само косъм от главата му. Е, ще го затворят малко проформа. А когато излезе от затвора, ще си прибере милиона, ще блесне с богатството си, отново ще бъде на почит. Ще го срещнете в каретата му, излегнал се на възглавници, а колелата ѝ ще ви изпръскат с кал. И за да отдадат дължимото на успешната кражба, всички ще го поздравяват и обичат, отново ще го обграждат с почит и уважение.

Мариус стоеше, без да пророни дума. Служителят му кимна и преди да се отдалечи, добави:

– Ето как се разигра пялата комедия! Всичко това ми тежеше на сърцето и съм щастлив, че ви срещнах, за да го споделя... А сега ще ви дам добър съвет: запазете в тайна това, което ви казах, простете се с парите си и не се занимавайте повече с тази тъжна история. Помислете и ще видите, че съм прав... Сбогом!

Мариус остана сам. Обзе го силно желание да се качи при Берар и да му удари плесница. Всичките му инстинкти за справедливост и честност се бяха разбунтували, подтикваха го да сграбчи банкера, да го повлече по улицата и да разкаже високо за престъплението му. После отвращението отстъпи място на вълнението и той си спомни за клетата си майка, така подло измамена от този човек. Омразата му се стопи. Той последва съвета на чиновника и се отдалечи, като се стараеше да забрави, че е имал пари и че е обран от един мошеник.

Впрочем по-нататък нещата се развиха точно така, както бе предвидил чиновникът. Берар бе осъден за обикновен фалит на един месец затвор. Една година по-късно, цветущ, богат и нахален, показваше на цяла Марсилия доброто си настроение на богаташ. Подрънкваше с кесията си в клубовете, където можеха да се купят удоволствия. А на пътя му винаги се намираха съмишленици или измамени, които се кланяха дълбоко и му сваляха шапка.

14

Мариус машинално се запъти към пристанището. Сам не знаеше накъде го водеха краката. Беше като замаян. В празната му глава текваше като камбанен звън една-единствена мисъл – мисълта, че трябва час по-скоро да намери петнадесет хиляди франка. Гледаше с блуждаещ поглед край себе си като онези отчаяни хора, които търсят да намерят на земята, между две павета, парите, от които имат нужда.

На пристанището му се прииска да е страшно богат. Стоките, натрупани покрай кейовете, корабите, донасящи богатства, шумът, движението на тази печелеща пари тълпа, го дразнеха. Както никога досега чувстваше бедността си. За миг изпита завист и горчива ревност. Питаше се защо е беден, а другите – богати.

Камбаненият звън продължаваше да кънти в главата му. Петнадесет хиляди франка! Петнадесет хиляди франка! От тази мисъл главата му щеше да се пръсне. Не можеше да се върне с празни ръце. Брат му го очакваше. Разполагаше само с няколко часа, за да го освободи от безчестието. А не можеше нищо да измисли, болезненото му съзнание не раждаше нито една осъществима идея. Беше объркан в безсилието си, напразно напрягаше ума си, разкъсван от гняв и тревога.

Никога не би посмял да поиска петнадесет хиляди франка от работодателя си, господин Мартели. Доходите му не бяха толкова големи, че да гарантира подобен заем. Познаваше твърдите принципи на шефа си и се страхуваше от упреците му, ако признаеше, че с тези пари иска да купи нечия съвест. Господин Мартели категорично щеше да му откаже.

Изведнъж на Мариус му хрумна нещо. Не смееше дори да си го помисли. Отправи се с бърза крачка към жилището си на улица "Сент".

На неговия етаж живееше млад чиновник на име Шарл Блетри. Работеше като касиер във фабриката за сапун на господата Даст и Деган. Двамата младежи живееха в съседство, между тях се бе установило близко приятелство. Мариус бе привлечен от благия характер на Шарл: младежът редовно посещаваше църквите, живееше скромно, изглеждаше много почтен. От две години обаче харчеше доста. Превърна жилището си в луксозен апартамент, купуваше килими, тапицерии, огледала, красиви мебели. Освен това се връщаше късно, живееше по-нашироко; но оставаше все така внимателен, добропорядъчен и набожен.

В началото Мариус бе учуден от разходите на съседа си. Не можеше да си обясни как един служител с годишен доход от хиляда и осемстотин франка купува такива скъпи неща. Но Шарл му каза, че е получил наследство и смята скоро да напусне жилището си и да живее като буржоа. Дори му бе предложил услугите си, но Мариус бе отказал да вземе пари.

Днес си спомни за това предложение. Щеше да почука на вратата на Шарл и да го помоли да спаси брат му. Може би един заем от петнадесет хиляди франка нямаше да затрудни младежа, който направо безразборно пилееше парите си. Смяташе да му ги връща по малко, убеден, че съседът ще му даде необходимото време.

Не намери Шарл на улица "Сент", затова се отправи бързо към фабриката, където работеше. Тя се намираше на булевард "Дам".

Когато пристигна и попита за Шарл Блетри, стори му се, че го гледат странно. Работниците грубо му казаха да се обърне направо към господин Даст, който беше в кабинета си.

Изненадан от подобен прием, Мариус реши да влезе при самия фабрикант. Завари го да заседава с още трима господа, които замълчаха, щом младежът влезе.

– Бихте ли ми казали, господине – попита Мариус, – дали Шарл Блетри е във фабриката?

Даст размени бързо поглед с един от посетителите, едър мъж с бледо и строго лице.

– Господин Шарл Блетри ще дойде след малко. Бихте ли го почакали... Негов приятел ли сте?

– Да – наивно отговори Мариус. – Живеем с него в една къща. Познаваме се почти от три години.

Настъпи кратко мълчание. Младежът се отправи към вратата, защото помисли, че притеснява господата с присъствието си. Тогава едрият мъж се наведе към фабриканта и тихо му прошепна няколко думи. Господин Даст спря Мариус с жест:

– Останете, моля ви... Присъствието ви може да ни бъде полезно. Сигурно познавате навиците на господин Блетри и несъмнено бихте ни дали сведения за него.

Мариус гледаше изненадан, без да разбира нищо. Направи колебливо движение.

– Простете – продължи господин Даст извънредно любезно, – виждам, че думите ми ви изненадват.

Посочи пълния господин и продължи:

– Господинът е полицейски комисар от квартала и току-що го повиках, за да арестува Шарл Блетри, който ни открадна шестдесет хиляди франка за две години.

След това обвинение срещу Шарл Мариус разбра всичко. Обясни си огромните разходи на младия мъж и потръпна при мисълта, че е можел да приеме предложената великодушно от съседа сума. Никога не би си помислил, че е способен на нечестна постъпка. Знаеше, че в Марсилия, както и в други големи индустриални центрове има чиновници, които крадат от работодателите си, за да задоволят пороците и любовта си към лукса; често бе чувал да се говори за такива хора, които печелят сто и петдесет франка месечно и намират начин да губят огромни суми при хазартни игри, да хвърлят по двадесет франка за момичета, да посещават ресторанти и кафета. Шарл изглеждаше толкова благ, скромен, почтен, а беше играл майсторски ролята на лицемер. Мариус до такава степен бе повярвал на почтеността му, че все още в него се прокарваха съмнения въпреки категоричното обвинение на господин Даст.

Седна в очакване на развръзката. А и не можеше да постъпи иначе. В продължение на половин час в кабинета цареше мрачна тишина. Фабрикантът започна да пише нещо. Комисарят и двамата полицаи, потънали в мълчалива дрямка, гледаха разсеяно и с невъзмутимо спокойствие пред себе си.

Чу се шум от стъпки. Вратата бавно се отвори.

– Ето го нашия човек! – изправи се господин Даст.

Влезе нищо неподозиращият Шарл Блетри. Дори не забеляза чуждите хора в кабинета.

– Викали сте ме, господине – обърна се той с онзи провлачен тон, с който подчинените се обръщат към началниците си.

Тъй като господин Даст го гледаше право в очите, младежът се обърна и забеляза комисаря, когото познаваше по физиономия. Пребледня силно, разбра, че с него е свършено, и цялото му тяло потрепера. Когато усети, че уплахата му го издава, се опита да изглежда спокоен, за да възстанови хладнокръвието си.

– Да, извиках ви! – изкрещя господин Даст. – И вие знаете защо... Ах, нещастнико, вече няма да можете да крадете от мен!

– Не разбирам какво искате да кажете – измънка Блетри.

– Нищо не съм откраднал от вас... В какво ме обвинявате?

Комисарят бе седнал зад бюрото на фабриканта, за да пише протокола, а полицаите пазеха на вратата.

– Господине – обърна се полицаят към господин Даст, – бихте ли ми обяснили при какви обстоятелства забелязахте злоупотребите, които служителят ви е извършил във ваш ущърб?

Господин Даст разказа как е станала кражбата. Касиерът му понякога изключително бавно извършвал някои инкасации. Но тъй като имал безгранично доверие в младия човек, обяснявал си закъсненията с недобросъвестността на длъжниците си. Първите злоупотреби датирали от около осемнадесет месеца. Накрая, предишния ден господин Даст отишъл при елин от клиентите си, който бил фалирал, за да иска плащането на сума от пет хиляди франка. Именно там научил, че Блетри е прибрал за себе си тази сума още преди няколко седмици. Ужасен се върнал спешно във фабриката и след като прегледал книгите на касиера, се уверил, че му липсват шестдесет хиляди франка.

– Един ден изгубих портфейл с четиридесет хиляди франка. Не посмях да призная тази значителна загуба на господин Даст. Тогава започнах да вземам суми, с които да играя на борсата с надеждата да спечеля и върна парите на фабриката.

Комисарят попита за подробности, които объркаха и накараха Блетри да си противоречи. Тогава отново се опита да излъже.

– Имате право. Не съм губил портфейл. Ще ви кажа всичко. Истината е, че аз самият бях обран. Бях дал подслон на един беден младеж. Една нощ той избяга, отнасяйки със себе си чантата с инкасираните пари. А в нея имаше значителна сума.

– Хайде, не утежнявайте още повече вината си – посъветва го комисарят с търпеливост, присъща на хората от полицията.

– Разбирате, че не можем да ви вярваме.

Обърна се към Мариус и продължи:

– Помолих господин Даст да ви задържи, господине, за да ни помогнете... Обвиняемият, както казахте, е ваш съсед. Не знаете ли нещо повече за начина му на живот? Не бихте ли го убедили да ни каже истината?

Мариус бе страшно смутен. Изпитваше състрадание към Блетри, който се поклащаше като пиян и го гледаше с умолителен поглед. Младежът не можеше да бъде закоравял мошеник, без съмнение се беше поддал на увлечения, бе изпаднал в малодушие.

Но съзнанието на Мариус му заповядваше да каже това, което знаеше. Не отговори направо на комисаря, а предпочете да се обърне към самия Блетри.

– Чуйте, Шарл, не зная дали сте виновен. Винаги съм ви виждал добър и спокоен. Зная, че се грижите за майка си и сте обичан от всички, които ви познават. Ако сте извършили лудост, признайте си: от това тези, които ви уважават и обичат, ще страдат по-малко. Покажете искреното си разкаяние.

Мариус говореше тихо и убедително. Блетри, подразнен от сухите думи на комисаря, се поддаде на снизходителността на стария си приятел. Помисли за майка си, за уважението, за приятелите, които щеше да изгуби, и се разрида. Това бяха минути на покъртително отчаяние, на пълно признание. Всички мълчаха.

– Да, вярно е – извика най-после Блетри през сълзи, – откраднах парите. Аз съм един нещастник. Вече не знаех какво върша... Струваше ми се, че някой ме подтиква към това... А нуждите ми непрекъснато растяха. Исках да имам все повече.

– Но какво направихте с всичките тези пари? – попита комисарят.

– Не зная... Раздавах ги, давах ги за храна, играх с тях на хазарт... Вие не знаете какво е това... Докато бях беден, живеех спокойно, не мислех за нищо, обичах да ходя на църква и да се моля; изобщо живеех като почтен човек... Но ето че вкусих от разкоша и порока, имах любовници, купувах красиви мебели... Бях като луд...

– Бихте ли назовали момичетата, с които пропиляхте откраднатите пари?

– Не помня имената им!... Намирах ги навсякъде, на улиците, по баловете. Идваха, защото джобовете ми бяха пълни с пари; отиваха си, когато се изпразваха... Загубих много пари... Знаете ли кое ме направи крадец? Това, че виждах някои богаташки синчета, които пилееха големи суми и се отдаваха на гуляи и разкош. Като тях исках да имам жени, шумни развлечения, нощи, изпълнени с игри и разврат... Годишно ми трябваха тридесет хиляди франка, а печелех само хиляда и осемстотин... Тогава откраднах.

Задъхан и въздишащ, нещастникът мъчително се отпусна на един стол. Мариус се приближи към господин Даст, който също бе развълнуван, и го помоли за снизходителност. После побърза да се оттегли. Сърцето му се късаше от мъка. Остави Блетри в някакво нервно вцепенение. Пет месеца по-късно научи, че бил осъден на пет години затвор.

Когато излезе навън, Мариус изпита облекчение. Арестуването на Шарл бе урок за него. Само преди няколко часа на пристанището той също бе мечтал за богатство. И сега бе видял докъде могат да доведат човека такива мисли.

Изведнъж си спомни за какво е дошъл във фабриката. Имаше на разположение само един час, за да намери петнадесетте хиляди франка, които щяха да спасят брат му.

15

Мариус осъзнаваше безсилието си. Вече не знаеше на чия врата да почука. Никой няма просто така да даде петнадесет хиляди франка на заем, особено на обикновен чиновник.

Мислеше непрекъснато и не намираше отговор на измъчващите го въпроси. Паричните затруднения са ужасни; по-добре е да имаш насреща си убиец, отколкото невидимия призрак на бедността.

Когато младежът пристигна на улица "Белзенс", отчаян, притиснат от нуждата, бе решил да се върне в Екс с празни ръце. Омнибусът се готвеше да тръгне. Оставаше само едно свободно място на покрива. Зарадва се, защото предпочиташе да бъде на открито. Тревогата го задушаваше и той се надяваше широките хоризонти на полята да успокоят треската му.

Пътуването беше тъжно. Сутринта бе преминал покрай същите дървета, същите хълмове и надеждата, която го караше да се усмихва, озаряваше с ярка светлина нивите и възвишенията. Сега отново виждаше същата тази местност, но тя изглеждаше тъжна. С такава тъга бе изпълнена и душата му. Тежката кола продължаваше да се движи; нивите, боровите гори, малките махали се редуваха по пътя. Мариус откриваше във всяка нова гледка все по-тъмни траурни краски. Настана вечер. Целият край сякаш бе покрит с огромно черно наметало.

Мариус пристигна в Екс и с бавни крачки се запъти към затвора. Каза си, че никога не е късно за една лоша новина.

Когато влезе в затвора, беше девет часът. Ревертега и Фин играеха на карти, за да убият времето. Цветарката скочи зарадвана и изтича да посрещне младежа.

– Е, какво стана? – усмихна се тя, отметнала кокетно глава назад.

Мариус не посмя да ѝ отговори. Седна със съкрушен вид.

– Говорете! – извика Фин. – Намерихте ли пари?

– Не – отвърна кратко младежът.

Пое си дъх и разказа за фалита на Берар, за арестуването на Блетри и всичките нещастия, сполетели го в Марсилия. Завърши разказа си с думите:

– Сега съм само един бедняк... Брат ми ще си остане в затвора.

Цветарката беше неприятно изненадана. Събрала молитвено длани, повтаряше през сълзи:

– Какво ще правим, какво ще правим сега?

Гледаше чичо си с надеждата, че ще го накара да говори. Ревертега погледна съчувствено двамата младежи. Явно в него започваше вътрешна борба. Най-после се обърна към Мариус:

– Слушайте, господине, професията не ме е превърнала в коравосърдечен и безчувствен към болката на добрите хора човек... Вече ви казах защо продавам свободата на брат ви. Но не бих искал да смятате, че съм воден единствено от любовта към парите... Ако някои обстоятелства в този момент ви пречат да ми помогнете, това не значи, че не съм готов да отворя вратите на господин Филип... По-късно, когато можете, ще ми се притечете на помощ и ще ми дадете петнадесетте хиляди франка.

При тези думи Фин плесна с ръце. Хвърли се на врата на чичо си и го разцелува. Мариус остана сериозен.

– Аз не мога да приема жертвата ви – намеси се той. – И без това се упреквам, че ви отклоних от дълга ви. Не искам повече да утежнявам съвестта си, обричайки ви на мизерия и глад.

Цветарката се обърна към него почти разгневена:

– Ах, мълчете! Трябва да се спаси господин Филип... Желая това... Впрочем нямаме нужда от вас, за да отворим вратите на затвора... Елате, чичо! Ако господин Филип се съгласи, брат му нищо няма да може да каже.

Мариус последва девойката и тъмничаря, които се отправиха към килията на затворника. Бяха взели със себе си малък фенер и се движеха бавно по коридорите, за да не привличат вниманието.

Тримата влязоха в килията и затвориха вратата. Филип спеше. Разнежен от сълзите на племенницата си, Ревертега смекчаваше колкото се може повече тежкия затворнически режим: носеше на Филип обяда и вечерята, приготвени от самата Фин, даваше му книги, дори го беше снабдил с едно допълнително одеяло. Килията бе станала обитаема и младежът не се отегчаваше в нея. Освен това знаеше, че подготвят бягството му.

Той се събуди и с вълнение протегна ръце към брат си и цве-тарката.

– Идвате да ме вземете, нали?

– Да – отговори Фин. – Облечете се бързо!

Мариус мълчеше. Сърцето му туптеше силно. Страхуваше сс, че силното желание за свобода ще накара брат му да приеме бягството, което би трябвало да откаже.

– И така, всичко е уредено – започна Филип. – Мога смело и без угризения да избягам... Дадохте ли обещаните пари?... Защо не ми отговаряш, Мариус?

Фин побърза да се намеси.

– Казах ви да побързате! – извика тя. – За какво се безпокоите?

Беше взела дрехите на младежа и му ги хвърли, после каза, че ще изчака в коридора. Мариус я спря:

– Простете, не мога да оставя брат си в неведение за нещастията ни.

И въпреки нетърпението на Фин отново разказа за пътуването си в Марсилия, без да дава съвети, за да предостави на брат си пълна свобода на избор.

– Но в такъв случай – изкрещя Филип – ти не си дал парите на тъмничаря!... Ние сме без нито едно су!...

Тъмничарят се приближи към тях.

– Не се тревожете за това! По-късно ще ми помогнете.

Затворникът не отговори. Вече не мислеше за бягство. Мислеше за очакващата го мизерия, за това как разходките по марсилските улици щяха да оживяват само в спомените му. Свършено бе с елегантните костюми, с развлеченията и флиртовете. Но в него имаше рицарски чувства и идеи на поет, които не му позволяваха да приеме жертвата на Ревертега.

Той легна на скромното си легло, покри се с одеялото почти до брадата и спокойно заяви:

– Добре, оставам.

Лицето на Мариус се озари. Фин стоеше съкрушена. Искаше да докаже необходимостта от бягството и напомни за публичния показ, за позорния стълб. В гласа ѝ се чувстваше силно вълнение. Беше красива в гнева си и Филип я гледаше с възхищение.

– Мило мое дете – промълви той, – може би щяхте да ме убедите, ако бях станал в тази килия упорит и сляп за всичко. Досега наистина проявих доста малодушие. Не искам повече да се срамувам. Нека стане така, както Бог го желае... А и не всичко е изгубено. Мариус ще ме освободи; той ще намери парите, ще видите... Ще дойдете да ме освободите, когато плати откупа за мен. Ние ще избягаме заедно и тогава ще ви целуна...

Говореше с почти весел глас. Мариус го хвана за ръката.

– Благодаря ти, братко! Имай ми доверие!

Фин и Ревертега излязоха; Филип и Мариус останаха насаме няколко минути. Разговорът им бе сериозен и вълнуващ: ставаше дума за Бланш и детето ѝ.

Когато тримата се върнаха в стаята на надзирателя, Фин с отчаяние попита Мариус какво ще прави.

– Ще подновя кампанията си – отговори младежът. – Лошото е, че нямам много време и не зная към кого да се обърна за помощ.

– Мога да ви дам един съвет – намеси се Ревертега. – Тук в града, на две крачки от затвора, има един банкер, господин Ростан. Може би той ще се съгласи да ви заеме такава голяма сума... Но ви предупреждавам, че този Ростан има репутация на жесток лихвар...

Мариус нямаше друг избор.

– Благодаря ви! Още утре сутринта ще отида при него.

16

Господин Ростан беше ловък хитрец. Трупаше парите си спокойно и безсъвестно. За да прикрие истинската си дейност, бе създал банка; плащаше си данъците, положението му бе съвсем законно. Дори понякога, за да хвърли прах в очите, отпускаше кредити със същия лихвен процент като събратята си, банкерите от града. Но в службата имаше една, така да се каже, задна стаичка, в която с удоволствие кроеше измамите си.

Шест месеца след откриването на банката застана начело на група лихвари – същинска банда, която му повери капиталите си. Комбинацията бе патриархално проста: тези, на които лихварството бе в кръвта, но не смееха да рискуват сами в спекулата, му представиха парите си и го помолиха да ги задвижи; така в ръцете му попаднаха значителни средства и той ги използваше както намери за добре.

Собствениците на средствата си останаха в сянка. Той тържествено се ангажира да дава заеми с огромни лихви от петдесет, шестдесет, дори осемдесет процента. Всеки месец участниците в сделката се събираха в дома му, изслушваха отчета му и си поделяха печалбите, но той винаги успяваше да запази за себе си по-големия дял, да открадне от крадците.

Негови жертви бяха най-вече дребните търговци. Когато някой от тях идваше при него в деня преди изплащането на полици, предлагаше му невероятно тежки условия. Но търговецът винаги приемаше; така годишно довеждаше до фалит около петдесет търговци. Не изпускаше случай да взема пари: даваше назаем дори сто су на продавачката на зарзават, както и хиляда франка на някой месар. Редовно прибираше пари от целия град; не пропускаше случай да даде десет франка днес, за да получи дванадесет утре. Дебнеше богаташките синчета, гуляйджиите, които пилееха парите си; пълнеше шепите им със златни монети, за да могат да харчат още повече. Обикаляше селата, изкушаваше селяните и когато реколтата беше лоша, изкупуваше на безценица късче по късче фермите и нивите им.

Така къщата му се превърна в истинска яма, в която пропаднаха цели имоти. Посочваха се отделни хора и цели фамилии, които бе разорил. Никой не знаеше тайните механизми на занаята му. Сочеха с пръст неговите длъжници – богати хора, бивши министерски чиновници, търговци, дори работници. Но никой нямаше доказателства. Банкерът си плащаше данъците и това го правеше неуязвим. А и беше много хитър, за да се остави да го хванат.

Откакто се зае с лихварството, Ростан само веднъж бе попаднал в затруднено положение. Около историята се вдигна голям шум. Една знатна дама бе взела в заем от него доста крупна сума; силно набожна, бе разпиляла богатството си, давайки щедри помощи наляво и надясно. Той знаеше, че е останала без всякакви средства, и поиска от нея да му подпише полици от името на брат си. С тези фалшиви книжа в ръцете Ростан бе сигурен, че ще накара брата да плати, за да потули скандала. Гореспоменатата дама бе принудена да подпише. Милосърдието ѝ я бе разорило, слабият характер я бе подвел. Сметките на банкера се оказаха много точни: първите полици бяха изплатени; но тъй като пристигаха все нови и нови, братът не издържа и сметна за необходимо да проучи нещата. Отиде при Ростан и заплаши, че ще се разправи с него. Каза му, че предпочита позора на сестра си пред този мошенически грабеж. Обезпокоен от подобен развой на нещата, лихварят побърза да върне полиците, които все още бяха у него. Впрочем не изгуби нито су: бе дал заем със стопроцентова лихва.

От този ден Ростан стана безкрайно предпазлив. Управляваше капиталите на бандата с такава ловкост, че бързо си спечели доверието на господа лихварите. Докато неговите капиталовложители спокойно си ходеха под слънцето като най-почтени хора, той се беше заврял в огромния си мрачен кабинет: именно там никнеха и се умножаваха парите на бандата. В края на краищата Ростан бе заобичал занаята си, измамите и кражбите. Някои членове на шайката му щедро харчеха печалбите си за задоволяване на различни страсти и стремежи към разкош и разврат. С какво удоволствие само се превъплъщаваше в ролята на хитър мошеник; на всяка своя сделка гледаше като на драма или пък комедия. Поздравяваше се, когато някое от хрумванията му се реализираше. Самодоволно потриваше ръце като автор на грандиозна пиеса. После подреждаше на едно бюро откраднатите пари и се предаваше на блажени мечти.

Именно при този човек Ревертега изпращаше сега Мариус.

На другия ден към осем часа младежът почука на вратата на Ростан. Отвори му беззъба слугиня, облечена в дрипава памучна рокля.

– Господин Ростан? – запита Мариус.

– Тук е, но е зает – отговори старицата.

Нетърпеливият младеж бутна силно вратата и влезе във вестибюла.

– Добре, тогава ще почакам.

Изненадана и колебаеща се, слугинята разбра, че не може да отпрати младежа. Заведе го на горния етаж и го остави в нещо като чакалня. Стаята беше малка и мрачна. Стените бяха облепени със зеленикави тапети, върху които от влагата се бяха образували големи безцветни петна. Мариус седна на единствения плетен стол.

През отворената врата пред него се виждаше кабинет, в който някакъв чиновник пишеше с перо, което скърцаше по хартията. Вляво имаше друга врата, която сигурно водеше към кабинета на банкера.

Мариус чака дълго. Въздухът около него бе напоен с тръпчи-вия мирис на стара хартия. Мръсотията в апартамента бе отвратителна. Голите стени му придаваха зловещ вид. В ъглите се бе натрупал прах, навсякъде имаше паяжини. Мариус въздишаше, раздразнен от все по-усилващото се скърцане на перото по хартията.

Изведнъж от съседната стая се чуха гласове. Думите се донасяха ясно и отчетливо. Той вече се канеше да отмести дискретно стола си, когато някои фрази го приковаха към мястото му. Има разговори, които могат да се слушат. Интимните страни от живота на някои хора не се нуждаят от дискретност.

Нечий сух глас, вероятно този на домакина, произнасяше с леко назидателен тон:

– Господа, всички сме тук, за да говорим за сериозни неща... Откривам заседанието... Ще направя отчет за сделките си през изминалия месец, след което ще извършим разпределение на печалбата.

Думите му бяха последвани от шумни разговори, които постепенно утихнаха. Мариус, без да разбира напълно всичко, бе обзет от силно любопитство: представяше си странна сцена зад вратата.

В действителност лихварят Ростан приемаше достойните си съдружници от черната банда. Младежът се бе появил точно за откриването на заседанието, в момента, в който главатарят представяше счетоводните си книги, разясняваше операциите си, разпределяше получената печалба.

Сухият глас продължи:

– Преди да навляза в детайли, трябва да призная, че резултатите от този месец са по-лоши от миналия. Тогава имахме средно шестдесет процента, днес те са едва петдесет и пет.

Чуха се протестиращи и недоволни възгласи. В стаята имаше поне петнадесет души.

– Господа – прекъсна ги Ростан с насмешливо-печална нотка в гласа, – направих всичко, каквото можах, и би трябвало да ми благодарите... С всеки изминат ден професията ни става все по-трудна. Впрочем ето сметките ми, ще ви запозная набързо с някои от сделките, които осъществих.

За няколко секунди се възцари тишина. После се чу шумолене на хартия, разлистване на счетоводни книги. Мариус започваше да разбира и се заслуша по-внимателно.

Рогтан изреди операциите, като давате с писклив глас разяснения за всяка от тях.

– Заех с лихва десет хиляди франка на младия граф Дьо Салви, двадесет и една годишен младеж, който след девет месеца ще навърши пълнолетие. Вероятно е загубил на покер, а любовницата му сигурно иска доста пари. Подписа ми полици, чийто срок изтича три месеца след деня на пълнолетието му. Семейство Салви има големи имоти. Това е чудесна сделка.

Думите на лихваря бяха посрещнати с одобрителен шепот.

– На другия ден ме посети метресата на графа ядосана, че любовникът ѝ е дал само две или три банкноти от хиляда франка. Закле ми се, че ще доведе Дьо Салви с вързани ръце и крака и ще го накара да подпише нов заем. Този път ще поискам прехвърляне на един от имотите... Имаме още девет месеца и ще приберем паричките на младия безумец.

Ростан разлистваше книгата. След кратко мълчание продължи:

– Фурдие... търговец на сукно; всеки месец се нуждае от ня-колкостотин франка, за да се пребори с изплащането на полиците. Днес капиталът му почти изцяло е в наши ръце. Дадох му още петстотин франка с шестдесет процента лихва. Ако следващия месец ми поиска дори едно су, обявявам фалита му и ние прибираме стоката му.

– Мариан... продавачка от халите. Всяка сутрин взема десет франка, вечер ми връща петнадесет. Оттук винаги можем да разчитаме на рента от пет франка всеки ден.

– Андре... мелничар. Дължеше ни осемстотин франка. Заплаших го с конфискация на имуществото. Веднага дотича да ме моли да не го погубвам, обявявайки неплатежоспособността му. Съгласих се сам да осъществя конфискацията, без да викам пристава. Така получих повече от хиляда и двеста франка в мебели и покъщнина... От човечността си спечелих четиристотин франка.

Отново се чуха одобрителни възгласи в аудиторията. Мариус долови приглушените смехове на тези хора, радващи се на хитростта на Ростан.

– А сега идва ред на ежедневните сделки: три хиляди франка при четиридесет процента на търговеца Симон, хиляда и петстотин франка на търговеца на волове Шарансон, две хиляди франка при тридесет и пет процента на сина на нотариуса Тенгре...

Ростан продължи да изрежда четвърт час имена и цифри, да изброява заеми, дадени при лихви от двадесет до сто процента. Когато свърши, се чу плътен дрезгав глас:

– Но какво ни казвахте, скъпи приятелю? Този месец сте се постарали чудесно! Кредитите са превъзходни! Невъзможно е да не се покачат средно над четиридесет и пет процента. Вероятно сте сгрешили, съобщавайки тази цифра.

– Никога не греша – отговори сухо лихварят.

На Мариус, почти долепил ухо до вратата, му се стори, че долавя някаква нерешителност в гласа му.

– Това е, защото още не съм ви казал всичко – продължи леко объркан Ростан. – Преди осем дни ние изгубихме дванадесет хиляди франка.

Тези думи бяха последвани от силни викове на възмущение. В един момент Мариус помисли, че мошениците ще се сбият.

– По дяволите, изслушайте ме – изкрещя банкерът. – Благодарение на мен печелите толкова пари, затова поне веднъж би трябвало да ми простите. А и това не е по моя вина. Обраха ме.

Произнесе тези думи с цялото възмущение на почтен човек. Когато врявата утихна, добави:

– Ето какво се случи... Моние, търговец на зърно, доста заможен човек, за когото съм направил подробни проучвания, дойде да ми поиска дванадесет хиляди франка. Отговорих му, че не мога да ги дам, но че познавам един стар скъперник, който сигурно би му ги дал, но с невероятно висока лихва. На другия ден той пак дойде и ми каза, че е готов да приеме при всякакви условия. Поисках му пет хиляди франка лихва за шест месеца. Прие. Виждате, че сделката се очертаваше да бъде златоносна мина... Докато ходих да търся парите, той седна на бюрото ми и подписа седемнадесет полици, по хиляда франка всяка. Разгледах книжата и ги сложих на ъгъла на писалището. После поговорихме няколко минути с Моние, който беше станал, и след като прибра парите, се запъти към вратата... Когато си отиде, взех книжата... Представете си какво бе направил този мошеник! Беше разменил полиците със същия пакет, само че от фалшиви книжа, надраскани с мастило, на името на не знам кой си, без подпис... Измамиха ме. Щях да получа удар. Изтичах след крадеца, който спокойно се разхождаше по главната улица... При първата дума, с която се обърнах към него, той ме нарече лихвар и заплаши да ме отведе в полицията. Този Моние има репутация на почтен и лоялен човек. Затова предпочетох да си замълча.

Разказът многократно бе прекъсван от гневните забележки на слушащите.

– Признайте, Ростан, че ви липсва достатъчно енергия – обади се дрезгавият глас. – В края на краищата си губим парите, ще ни останат само петдесет и пет процента... Друг път бъдете по-внимателен, когато отговаряте за общите интереси. А сега да пристъпим към подялбата.

Въпреки тревогата и възмущението, Мариус не можеше да потисне усмивката си. Кражбата на Моние за него беше чиста комедия и дълбоко в себе си той ръкопляскаше на крадеца, измамил крадеца.

Вече знаеше с какво се занимаваше Ростан. Нито една дума, произнесена в съседната стая, не е минала покрай ушите му; представяше си сцената, която се разиграваше там. Полуизлегнал се на стола, надал ухо, виждаше картината на каращите се лихвари, на алчните погледи, на изкривените им физиономии.

Обзе го горчива радост, когато си спомни какво го бе довело в това свърталище. Господи, каква наивност бе проявил! Именно тук се надявате да намери петнадесетте хиляди франка, които трябваше да спасят Филип, и вече цял час чакаше банкерът да го прогони като просяк или пък да му поиска петдесет процента и хладнокръвно да го обере. При мисълта, че тук, до него, се намираше сбирщина от измамници, които забогатяваха от нещастията и позора на града, бързо се изправи и сложи ръка на дръжката на вратата.

В стаята се чуваше ясното звънтене на луидорите. Лихварите деляха плячката си, спечелена от едномесечни кражби. От време на време парите, чийто звън сладостно гъделичкаше слуха им, звучеше като ридание. Сред гробна тишина банкерът обявяваше с металния си глас дела на всеки и изсипваше купчина монети.

Мариус натисна дръжката на вратата. Пребледнял, но с решителен поглед, той остана мълчаливо за няколко секунди на прага.

Видя странен спектакъл. Ростан стоеше прав до бюрото си; зад него имаше малък отворен сейф, от който вземаше златни монети с цели шепи. Около бюрото бяха седнали в кръг членовете на бандата разбойници. Едни очакваха дела си, други прибираха вече получените пари. При шума на отворената врата всички глави се извърнаха уплашено. И когато видяха сериозния и разгневен Мариус, закриха с ръце златните си купчинки. Настъпи всеобщо объркване и изненада.

Младежът веднага позна негодниците. Беше ги срещал из града с високо вдигнати чела, с достоен вид, дори бе поздравявал някои от тях, които биха могли да спасят брат му. Всички бяха богати, почитани, влиятелни. Сред тях имаше бивши държавни чиновници, собственици на имоти; хора, които посещаваха църквите и светските салони, а сега ги видя унизени, пребледнели от страх. Махна с жест на отвращение.

Ростан се затича към него. Премигваше уплашено; месестите му синкави устни трепереха; цялата му зачервена и набръчкана маска на скъперник изразяваше учудване и ужас.

– Какво желаете? – попита той, като заекваше. – Така не се влиза в чужди къщи.

– Исках да моля за петнадесет хиляди франка... – усмихна се иронично младият мъж.

– Нямам пари – побърза да отговори лихварят и се приближи към сейфа.

– О, бъдете спокоен, нямам никакво намерение да се оставя да ме оберат... Трябва да призная, че от час стоя зад тази врага и присъствах на заседанието ви.

Тези думи изненадаха членовете на бандата и те наведоха глави; сякаш все още изпитваха някакво чувство за срам; някои дори закриха лицата си с ръце. Ростан, който нямаше какво да спасява от репутацията си, постепенно се съвзе. Приближи се към Мариус и повиши тон:

– Кой сте вие? – извика той. – С какво право подслушвате зад вратата ми? Защо сте влезли чак до кабинета ми, щом нямате за какво да ме молите?

– Кой съм аз ли? – младежът говореше с тих и спокоен тон. – Аз съм честен човек, а вие сте мошеник. С какво право подслушвах пред вратата ли? С правото на почтените хора да разобличават измамниците. Защо влязох тук ли? Просто да ви кажа, че сте крадец.

Ростан трепереше от гняв. Не можеше да си обясни присъствието на този човек, дошъл смело да го разобличи. Беше готов да се нахвърли срещу Мариус, но младежът го спря енергично.

– Мълчете! Ще си отида. И без това се задушавам тук. Не исках обаче да се махна, преди да се убедя в пълното ви падение... Ах, господа, имате страшен апетит! Колко лакомо си поделяте сълзите и мъките на хората. Тъпчете се от кражби и мошеничества... Радвам се, че макар и съвсем за кратко, успях да наруша спокойствието ви.

Ростан се опита да го прекъсне. Но Мариус продължи с треперещ глас:

– Обикновените разбойници поне са смели. Те се бият, рискуват живота си. А вие, господа, грабите скришом. Само като си помисли човек, че нямате нужда да крадете, за да живеете добре! Всички сте богати, а вършите мерзости. Нека Бог ми прости тези думи.

Няколко лихвари се надигнаха и размахаха заплашително юмруци.

– Не сте виждали никога гнева на един почтен човек, така ли? – попита Мариус. – Истината ви дразни и плаши! Свикнали сте на почит, дори сами сте повярвали на уважението, което се отдава на лицемерието ви. Е, добре! Прииска ми се поне веднъж в живота си да получите заслуженото. Затова влязох при вас.

Младият мъж разбра, че ще си изпати, ако продължи. Отдръпна се към вратата, огледа лихварите отвисоко; отново се спря, за да изрече последните гневни думи:

– Зная много добре, че не мога да ви осъдя. Богатството, влиятелността, с която се ползвате, и ловкостта ви правят недосегаеми. Ако от наивност започна да се боря с вас, несъмнено аз ще съм този, който ще бъде смазан. Но поне няма да се упреквам, че не съм изразил омразата си към вас. Бих искал думите ми да могат да дамгосат челата ви. Тълпата ще ви освирка и може би тогава ще се поучите... Поделете си златото! Ако у вас е останала поне мъничко честност, тя ще опари пръстите ви.

Мариус затвори вратата и си тръгна. Когато излезе на улицата, се усмихна тъжно. Виждаше живота с всичките му безчестия и позор и си казваше, че ролята му в него е тази на един Дон Кихот на справедливостта и честността.

17

Мариус разказа приключението си на надзирателя и цветарката, която възкликна:

– И какво постигнахте! Защо се разгневихте? Може би този човек щеше да ви заеме парите.

Понякога упоритостта на жените ги прави по-съобразителни. Така Фин, колкото и почтена да беше, би се направила може би на глуха у Ростан и дори при удобен случай би се възползвала от тайните, чути по волята на случайността.

Ревертега изпитваше неудобство от това, че бе посъветвал Мариус да отиде при банкера.

– Бях ви предупредил, господине: известни са ми слуховете, които се носят за този човек, но смятах, че повечето от тях са клевета. Ако знаех цялата истина, никога нямаше да ви пратя там.

Мариус и Фин прекараха целия следобед в кроене на странни планове, в напразно търсене на средство, с което да се сдобият с петнадесетте хиляди франка, необходими за спасението на Филип.

– Как?! – възкликна младата жена. – Няма ли да намерим в този град поне един човек, който да ни измъкне от това затруднено положение? Няма ли тук богати хора, които дават заеми с разумна лихва? Хайде, чичо, помогнете ни! Посочете ни някого; готова съм да падна на колене пред него...

Ревертега поклащаше глава:

– Е, да, тук има и добри хора, богаташи, които биха ви помогнали. Само че какво право имате да се възползвате от добрината им? Не можете просто така да им поискате пари. Трябва да се обърнете към свещеници, към банкери. Но понеже не можете да дадете никаква солидна гаранция, ще се принудите да почукате на вратите на лихварите... О, познавам стари скъперници, които с радост биха ви хванали в лапите си или биха ви изгонили като опасни просяци.

Фин слушаше чичо си. Всички тези финансови въпроси се объркваха в главата ѝ. Тя беше толкова открита и пряма, че ѝ се струвате съвсем естествено и лесно да се иска и да се получи солидна сума само за два часа. Има милионери, които винаги разполагат с няколко ненужни хилядарки.

Настойчиво се обърна към тъмничаря:

– Хайде, помислете добре. Наистина ли не виждате някого, към когото бихме могли да се обърнем?

Ревертега с вълнение гледаше разтревожената девойка. Как би искал да не рисува бруталната картина на живота пред изпълненото с надежди наивно дете.

– Не, наистина не се сещам за никои... Говорих ви за двама измамници, спечелили непочтено цели състояния. И те като Ростан дават сто франка, за да приберат сто и петдесет само след три месеца.

Надзирателят се поколеба за миг и продължи:

– Искате ли да ви разкажа за един от тези хора. Казва се Ру-мийо, бивш министерски чиновник. Занимаваше се с лов на наследства. В ролята на съветник и приятел той се вмъкваше в семействата, разучаваше терена и поставяше клопки. Безпогрешно надушваше сред тълпата на улицата нерешителния и страхлив човечец, завещал вече наследството си... Омотаваше го в мрежите си, постепенно го привличаше с реверанси и ласкателства, разиграваше цяла комедия в ролята на загрижен като син благодетел... Ах, колко ловък беше! Трябваше да го види човек как умело оплита жертвата си, как печели приятелството на стареца. По този начин елиминираше истинските наследници, племенници и братовчеди, а после сам съставяше ново завещание, според което той ставаше единствен наследник. Всичко това осъществяваше търпеливо, понякога му бяха необходими цели десет години, за да постигне целта си, да доведе докрай делото си; действаше извънредно предпазливо и подмолно, хвърляше се върху плячката едва когато тя спираше пред него запъхтяна, укротена от погледите и ласкателствата му. Приличаше на тигър, преследващ жестоко и безшумно сигурната плячка.

Фин сякаш слушаше някаква история от "Хиляда и една нощ". Гледаше чичо си с широко отворени очи. Мариус като че ли не се учудваше, свикнал вече с толкова мошеничества.

– И казвате, че този човек е натрупал голямо богатство? – попита той надзирателя.

– Да, хората разправят какво ли не за невероятната хитрост на Румийо... Например как преди десет или петнадесет години успял да спечели симпатиите на някаква стара дама, която имала сто хиляди франка. Било истински удар: старата дама се превърнала в негова робиня. Лишавала се дори от коричка хляб, само и само да не посяга на парите, които искала да остави на този дявол, който я бил обсебил като пълновластен господар. Била обладана от него като от зъл дух; всичката светена вода на една църква не би стигнала, за да се прогони. При всяко негово посещение изпадала в екстаз. Така и не се разбрало с какви думи и сръчни ходове нотариусът бил успял да проникне толкова дълбоко в това благочестиво сърце. Когато старицата умряла, лишила всичките си преки наследници и оставила петстотин хиляди франка на Румийо. Всички очаквали това...

Мога да ви посоча още един пример. Това е една жестока комедия, в която Румийо доказал невероятната си гъвкавост. Някой си Ришар, който от търговия натрупал стотици хиляди франка, се оттеглил почтено от делата си при едно семейство, което се грижело за него и стопляло старините му. В замяна за тази грижовност старият търговец обещал на домакините да им остави наследството си. Хората живеели с тази надежда; разчитали да се възползват от тези пари, с които щели почтено да устроят многобройната си челяд. Но Румийо минал оттам и скоро станал близък приятел на Ришар, водел го понякога на село и тайно осъществявал плановете си да присвои парите му. Семейството, у което живеел старият търговец, не се усъмнило в нищо; продължило да се грижи за госта си и да очаква наследството. Цели петнадесет години живяло в спокойно очакване, изграждало планове за бъдещето, сигурно в щастието и богатството си. Ришар умрял и на другия ден Румийо станал негов наследник за голямо учудване на това семейство, излъгано в очакванията и чувствата си... Такъв е ловецът на наследства. Когато върви, никой не чува скърцането на острите му нокти по земята. Скоковете му са прекалено бързи, за да може някой да ги избегне. Изсмукал е всичката кръв на жертвата си още преди да се надвеси над нея и да я разкъса окончателно.

Фин не можеше да се сдържи:

– Не, не, за нищо на света няма да поискам пари от такъв!... Не познавате ли някой друг заемодател, чичо?

– Ох, детето ми – въздъхна надзирателят, – всички лихвари са такива. В живота си всички имат по някое тъмно петно... Познавам един стар скъперник, който има повече от милион. Живее сам в мръсна и изоставена къща. Гийом се е погребал жив във вонящото си леговище. Това е една дупка с влажни стени, подът е от пръст; навсякъде е покрито с паяжини и прах, прозорците са черни от мръсотията и светлината едва се прецежда през тях. Нашият скъперник сякаш е задрямал сред нечистотиите като паяк, застинал неподвижно в мрежите си. И когато в нишките, които е опънал, дойде някоя плячка, той я привлича към себе си и смуче кръвта от вените ѝ... Този човек яде само варени зеленчуци и никога не засища глада си. Облича се в дрипи, живее като просяк и прокажен, само и само да запази всичките пари, които е натрупал, за да умножава непрекъснато богатството си... Той дава заем единствено при сто процента лихва...

Фин ставаше все по-бледа от разказа на чичо си.

– Впрочем – продължи тъмничарят – Гийом има приятели, които прославят набожността му. А той не вярва нито в Бога, нито в дявола. Стига да можеше, би продал Христос за втори път. Но е бил достатъчно хитър да заблуди с "благочестието" си доста хора и да заслужи почитта на някои недалновидни умове. Можете да го срещнете по църквите, коленичил зад колоните... Когото и да попитате в града дали е извършил поне едно добро дело този "свят" човек, никой не ще може да ви отговори. Казват, че много обича Бога, а краде ближния си. Няма човек, на когото да е помогнал. Дава само с лихва, а не е помогнал и с едно су на някой нещастник. Дори някой да умира от глад пред вратата му, не би му предложил къшей хляб и чаша вода. Ако се радва на някакво уважение, то е, защото и него е откраднал, както е откраднал всичко, което притежава.

Ревертега замълча. Гледаше племенницата си. Не знаеше дали да продължи.

– И вие с цялата си наивност бихте отишли при такъв човек? Не мога да кажа всичко, не бих искал да говоря за пороците му. Този старец има низки страсти; понякога забравя за скъперничеството си и се отдава на похотливите си апетити.

– Престанете! – изкрещя Мариус.

Фин бе свела глава. Зачервена и смутена, тя окончателно бе изгубила смелостта и надеждата си.

– Виждам, че цената на парите е жестока – въздъхна отчаяно младежът, – трябва да се продадем, за да я заплатим. Ах, защо нямам време да спечеля необходимите ми пари с честна работа.

Тримата замълчаха. Вече не виждаха никакво спасение.

18

На другия ден, силно притеснен, Мариус реши да почука на вратата на господин Дьо Жирус. Откакто търсеше пари, мислеше да се обърне към стария граф. Но винаги се стъписваше пред тази мисъл. Плашеше го грубоватата оригиналност на благордника; не смееше да му признае за неволята си. Червеше се, когато си представяше, че трябва да обясни за какво са предназначени парите; бе мъчителна ми-сълта, че е принуден да включи трети съзаклятник в бягството па брат си; господин Дьо Жирус му внушаваше ужас повече от всеки друг.

Когато младият мъж отиде при него, завари къщата безлюдна – графът току-що беше заминал за Ламбеск. Почти се зарадва, че не го намери: това, което трябваше да стори, му тежеше много. Остана на улицата. Нямаше смелост да отиде в Ламбеск. Бездействието го дразнеше.

Вървеше по алеята сломен, с блуждаещ поглед, когато срещна Фин. Беше седем часът сутринта. Цветарката, облечена празнично, държеше малка пътна чанта в ръка и се усмихваше. Имаше решителен вид.

– Накъде сте тръгнали така? – попита той изненадан.

– Отивам в Марсилия.

Младежът я погледна с учудване. Погледът му беше изпитателен.

– Засега не мога нищо да ви кажа – продължи тя. – Имам план, но се страхувам да не се провали. Ще се върна тази вечер... Хайде, не се отчайвайте!

Мариус придружи Фин до дилижанса. Дълго гледа след потеглящата кола: отнасяше последната му надежда и щеше да му донесе или тревога, или радост.

През целия ден обикаля около пристигащите коли. Трябваше да пристигне последният дилижанс, а Фин още не се бе появила. Младият мъж, измъчван от нетърпение, ходеше нервно напред-назад. Трепереше от страх да не би цветарката да се завърне едва на другия ден. Беше в пълно неведение за резултата от нейния опит, затова страхът му да прекара цяла нощ в безпокойство и несигурност бе огромен. Разхождаше се трескаво по главната улица, обзет от някакъв кошмар.

Най-после забеляза на площад "Ротонд" пристигащия дили-жанс. Когато до него достигна трополенето на колелата по паважа, сърцето му заби силно. Подпря се на едно дърво, като наблюдаваше слизащите един по един пътници.

Внезапно някаква сила го прикова на място. Почти срещу него, от вратата на дилижанса изникна високият силует на абат Шастание с бледото му и тъжно лице. Абатът стъпи на тротоара, след което помогна на някаква млада жена да слезе. Това беше Бланш дьо Казалис.

След нея пъргаво скочи Фин. Лицето ѝ бе озарено от лъчезарна усмивка.

Двамата пътници, водени от цветарката, се отправиха към хотел "Дьо Пренс". Смаян, без нищо да разбира, Мариус ги последва машинално.

Фин не остана повече от десет минути в хотела. Когато излезе, забеляза младия човек и радостно се затича насреща му.

– Успях да ги доведа! – потри доволно ръце тя. – Сега се надявам, че ще направят това, което желая... Утре ще разберем!

И Фин хвана Мариус за ръка и му разказа как бе протекъл денят ѝ.

Предната вечер, когато той изказвал съжалението си, че няма достатъчно време да спечели необходимата сума, цветарката била поразена от думите му; от друга страна, всичките разкази на чичо ѝ доказали, че е почти невъзможно да се намери почтен кредитор. Тогава оставала единствено възможността да спечели време, да се отдалечи възможно най-дълго денят, в който Филип щял да бъде прикован на позорния стълб – присмиващата се и хулеща тълпа всявала най-голям ужас у осъдените.

От този ден планът на девойката бил съставен. Може би с него тя щяла да успее, защото бил извънредно дързък. Смятала да отиде направо у господин Дьо Казалис, да намери племенницата му и да ѝ опише цялата жестокост на картината от позорното наказание на Филип. Решила да я убеди да ѝ помогне. Двете щели да молят депутата да се намеси; ако господин Дьо Казалис не се съгласял да уреди помилване, щяла да се опита поне да издейства отлагане на наказанието.

Всъщност Фин изобщо не била обмисляла по какъв начин ще действа. Струвало ѝ се невероятно чичото на Бланш да не отстъпи пред сълзите на племенницата си; вярвала, че все пак я обича. Цветарката мечтаела, надявала се, че господин Дьо Казалис ще се огъне. Този горделив и упорит човек бе искал позора на Филип и нищо на света не било в състояние да попречи отмъщението му да бъде изпълнено. При един сблъсък с него тя неминуемо щяла да бъде победена и напразно да изразходва милите си усмивки и трогателните сълзи.

Но за нейна радост, когато пристигнала в дома на господин Дьо Казалис на улица "Бонапарт", научила, че бил повикан спешно в Париж във връзка с политическото му положение. Помолила да я представят на госпожица Бланш; отговорили, че я няма и може би пътува някъде.

Цветарката си тръгнала объркана и излязла навън да размисли. Всичките ѝ планове рухвали, отсъствието на чичото и племенницата я лишавали от онази опора, на която толкова разчитала. Нямала приятел, който да ѝ помогне. Но не искала да изгуби последната си надежда и да се завърне в Екс толкова отчаяна, колкото и преди безполезното пътуване.

Изведнъж си спомнила за абат Шастание. Мариус често ѝ бил разказвал за свещеника. Знаела за добрината и предаността му. Може би щял да ѝ даде полезни съвети.

Открила го у болната му сестра. Разкрила сърцето си пред него и с няколко думи му описала целта на пътуването си до Марсилия. Свещеникът я изслушал с вълнение.

– Провидението ви води при мен – зарадвал се той. – Това ми дава правото да разкрия поверената ми тайна. Госпожица Бланш не е на път. За да скрие бременността ѝ, понеже не може да я отведе в Париж, чичо ѝ е наел за нея малка къща в Сент Анри. Тя живее там с една гувернантка. Господин Дьо Казалис, който се ползва с доверието ми, ме помоли да я посещавам често... Желаете ли да ви отведа при бедното дете? Ще я намерите много променена, сломена от мъка.

Фин с радост приела предложението му. Когато видяла цветарката, Бланш пребледняла и заплакала горчиво. Около очите ѝ имало синкави кръгове; устните ѝ били безжизнено бледи, бузите ѝ имали восъчен цвят; премълчаваната от нея истина я измъчвала. Нежно и с трогателни думи Фин обяснила, че може да помогне на Филип да се спаси от най-ужасното наказание. Девойката се надигнала и изрекла сломено:

– Готова съм, правете с мен каквото желаете... Нося в себе си дете, което непрестанно ми напомня за бащата... Искам да смиря гнева на това още неродено малко същество.

– Добре – с топлина в гласа продължила Фин, – помогнете да избегнем позора... Сигурна съм, че ще успеете да измолите отсрочка.

– Но госпожица Бланш не може сама да отиде в Екс – отбелязал абат Шастание. – Трябва да я придружа... Зная, че ако господин Дьо Казалис научи за това пътуване, ще ме упрекне. И все пак поемам отговорността за това. Смятам, че всеки честен човек би го направил.

Получила съгласието и на двамата, цветарката оставила на стареца и девойката време, за да се приготвят. Върнала се заедно с тях в Марсилия и там ги качила на дилижанса, с който влезли тържествено в Екс. На другия ден Бланш трябвало да се яви пред председателя на съда, произнесъл присъдата над Филип.

Когато Фин завърши разказа си, Мариус я разцелува по бузите, които се заляха с руменина.

19

На следващата сутрин Фин потърси Бланш и абат Шастание. Искаше да ги съпроводи до дома на председателя на съда, за да разбере веднага резултата от посещението им. Мариус разбираше, че госпожица Дьо Казалис ще понесе мъчително присъствието му. Той се разхождаше неспокойно по главната улица и следеше отдалеч двете девойки и свещеника. Когато просителите влязоха в къщата, цветарката забеляза младия мъж и му направи знак да дойде при нея. Двамата зачакаха мълчаливо, развълнувани и обезпокоени.

Председателят прие Бланш с огромно съчувствие. Разбирате, че тя бе най-потърпевшата в тази тъжна история. Бедното дете не можа да говори: още първите му думи завършиха с ридания и цялото му същество молеше за милост. Наложи се абат Шастание да обясни присъствието им и да изложи прошението.

– Господине, идваме при вас със смирена молба. Госпожица Дьо Казалис и без това е сломена от нещастията, стоварили сс върху главата ѝ. Тя ви моли да я пощадите от ново унижение.

– С какво мога да ви бъда полезен? – попита развълнуван председателят.

– Ако е възможно, бихме желали да избегнете нов скандал... Господин Филип Кайол бе осъден на публичен показ и наказанието трябва да се изпълни тези дни. Но позорът няма да падне само върху него... Едно дете ще страда и сега то моли за милост. Нали чувате виковете на тълпата, хулите, с които ще бъде обсипана госпожица Дьо Казалис. Народът ще хвърли кал по името ѝ, то ще се чува около стълба на безчестието, съпровождано от злобни крясъци и мръсни думи...

Председателят бе дълбоко трогнат. Замълча за миг. После, обзет от внезапно хрумнала му мисъл, попита:

– Но господин Дьо Казалис ли ви изпраща при мен? Знае ли за вашата стъпка?

– Не – отговори свещеникът с открито достойнство.

– Господин Дьо Казалис не знае, че сме тук... Хората са водени от интереси и страсти, които ги владеят и понякога им пречат да виждат ясно нещата... Може би с тази наша молба ние с госпожица Бланш вървим против волята на чичото... Но над страстите и човешките интереси стоят доброто и справедливостта. Затова не се побоях да компрометирам свещеническия си сан, поемайки на плещите си задължението да ви моля за доброта и справедливост.

– Имате право, господине – съгласи се председателят. – Разбирам мотивите, довели ви тук. Думите ви, както виждате, силно ме развълнуваха. За жалост не мога да предотвратя наказанието – не е в моя власт да променя постановлението на съда.

Бланш молитвено събра ръце:

– Господине, не зная какво бихте могли да направите за мен. Но ви умолявам да бъдете снизходителен. Кажете си, че осъдената от вас съм аз, и се опитайте да облекчите страданията ми.

Председателят хвана ръцете ѝ и промълви с бащинска нежност:

– Мило дете, разбирам всичко. Ролята ми в това дело бе тежка. Днес съм отчаян, че не мога да ви кажа: "Не се бойте, властта да отменя позорния стълб е в мои ръце и вие няма да бъдете вързана на него с осъдения".

– Значи публичното наказание ще бъде скоро – сломено въздъхна свещеникът. – И дори не сте в състояние да отложите този мъчителен спектакъл...

Председателят се изправи.

– Министърът на правосъдието може да го отложи по молба на главния прокурор. Искате ли да стане в последните дни на декември? Бих бил щастлив да докажа съчувствието и благоразположението си към вас.

– Да, да! – пламенно възкликна Бланш. – Отдалечете колкото е възможно повече този ужасен ден... Това ще ми даде повече сили.

Абат Шастание знаеше за плановете на Мариус и реши, че трябва да се оттегли, без да настоява повече пред обещанието на председателя. Присъедини се към благодарностите на Бланш за помощта, която им се оказваше.

– Добре, разбрахме се – заяви председателят. – Ще настоявам и, убеден съм, ще получа отлагане на присъдата с четири месеца... Дотогава бъдете спокойна, госпожице. Надявайте се, може би провидението ще изпрати някакво облекчение на страданията ви.

Двамата просители излязоха. Фин ги забеляза и дотича при тях.

– Е, какво стана? – задъхана попита тя.

– Както ви казвах, председателят не може да отмени изпълнението на присъдата.

Цветарката пребледня.

– Но обеща да се намеси и да отложи присъдата – побърза да добави старият свещеник. – Имате на разположение четири месеца, през които да работите за спасението на затворника.

Мариус неволно се бе приближил към групата. Пустата и безмълвна улица изглеждаше бяла под знойното южно слънце. Между напуканите павета бе поникнала трева. Самотно мършаво куче бродеше в тясната ивица сянка, която хвърляха къщите. Когато младежът чу думите на абата, направи енергична крачка към него и стисна развълнувано ръцете му.

– Ах, отче – гласът му трепереше от вълнение, – вие ми възвръщате надеждата и вярата. От вчера бях започнал да се съмнявам, че има Бог. Как да ви се отблагодаря, как да изразя признателността си? Смелостта ми се възвърна. Сигурен съм, че ще спася брат си.

Бланш бе свела глава при появяването на Мариус. Силна руменина бе заляла бузите ѝ. Стоеше смутена и объркана от присъствието на този младеж, който знаеше за клетвонарушението и когото заедно с чичо си бе довела до отчаяние. Мариус, чиято бурна радост бе поутихнала, съжали, че се е приближил. Скръбният вид на госпожица Дьо Казалис му вдъхваше съжаление.

– Брат ми наистина е виновен – заяви той. – Бихте ли му простили, както ви прощавам аз?

Не можеше да намери повече думи. Би искал да ѝ говори за детето, за съдбата, която очакваше бедното същество, да ѝ го поиска от името на Филип. Но тя бе толкова съсипана, че не посмя да я измъчва повече.

Фин почувства, че с Мариус става нещо. И докато той вървеше напред с абат Шастание, прошепна бързо на Бланш:

– Спомняте ли си, че ви предложих да стана майка на детето? Сега ви обичам! Виждам, че имате храбро сърце... Само ми дайте знак и веднага ще ви се притека на помощ. Аз ще бдя над него, защото не искам нещастното малко създание да страда заради лудостта на родителите си.

Вместо отговор Бланш стисна мълчаливо ръката на цветарката. По бузите ѝ се стичаха големи сълзи.

Госпожица Дьо Казалис и абат Шастание веднага тръгнаха за Марсилия. Фин и Мариус бързо отидоха в затвора. Съобщиха на Ревертега, че имат четири месеца за подготовка на бягството. Той се закле, че ще удържи на думата си, независимо кога ще му напомнят за това.

Преди да напуснат Екс, двамата млади хора поискаха да видят Филип, за да го уведомят за случилото се и да го обнадеждят. В единадесет часа вечерта Ревертега отново ги въведе в килията. Филип, започнал да свиква с режима в затвора, вече не им се стори толкова сломен.

– Щом ще ме спасите от публичния позор, съгласен съм на всичко – обяви той. – Предпочитах да разбия главата си в стената, отколкото да бъда вързан на позорния стълб...

На другия ден дилижансът отведе Мариус и Фин в Марсилия. Щяха да продължат, но в много по-големи мащаби, борбата, към която ги тласкаха чувствата им. Щяха да се спуснат до дъното на човешките страдания и да видят наяве раните на големия град, в който кипеше модерната индустрия.