Тайните на Марсилия

1

Шефът на Каде Кугурдан, Совер, собственик на пристанищна кантора за пренасяне на товари, беше дребен и набит енергичен човек. Гарвановият нос, тънките устни и продълговатото му лице изразяваха онази суетна доверчивост и хитро самохвалство, които са толкова типични за южняците.

Израсъл на пристанището, обикновен хамалин на младини, той беше спестявал упорито в продължение на десет години. Тежестите, които вдигаше, бяха наистина огромни. Имаше смайваща сила. Обичаше да казва, че не се страхува от едрите мъже. Това джудже беше способно да надвие дори великан. Но разумно не показваше силата си и избягваше всякакви разпри. Знаеше добре, че мощта на неговите мускули се измерва в доста пари и че дори един юмручен удар носи неприятности. Живееше скромно, отдаден на работата си и на мечтата да забогатее колкото може по-бързо, дори с цената на големи лишения.

И ето че един ден той се оказа притежател на няколко хиляди франка, необходими му за изпълнение на замисления план. В кратък срок стана шеф, започна да командва. Седеше със скръстени ръце и гледаше как работниците му тичат, плувнали в пот. Помагаше им от време на време, но непрекъснато ги хокаше. В действителност Совер беше изключително мързелив. Бе работил от инат, с желанието да свърши наведнъж работата си за цял живот и по-късно да си почива, отдаден на мързела като богаташ. Сега, когато печелеше цяло състояние от бедните нещастници, той се разхождаше със скръстени ръце. Трупаше пари и чакаше да събере солидна сума, с която да започне свободен и бурен живот.

Полека-лека алчният работник се превърна в разточителен богаташ. Вкусът му към разкош и удоволствия бе изключително силен: искаше да има много пари, за да се забавлява до насита; искаше много забавления, за да покаже на всички колко е богат. Като суетно парвеню вдигаше шум около себе си. Когато се смееше, искаше цяла Марсилия да чува смеха му.

Сега носеше дрехи от фино сукно, под които обаче не можеше да скрие якото тяло на бившия работник. Върху жилетката му се виждаше широка златна верижка, дебела цял пръст, на която висеше огромен медальон. На лявата си ръка имаше масивен златен пръстен. По цели дни се скиташе по главната улица и на пристанището, обут в лачени обувки, с мека филцова шапка. Пушеше великолепна лула със сребърен обков. Като вървете, непрекъснато подрънкваше с часовника и медальона си и небрежно хвърляше към тълпата присмехулен поглед. Наслаждаваше се на ефекта, който предизвикваше.

Совер постепенно бе поверил управлението на работите на Каде Кугурдан, когото харесваше заради енергичността; този двадесетгодишен младеж притежаваше открит характер и интелигентност, които го поставяха над останалите носачи. Шефът бе очарован, че има за помощник такъв работник. Повиши го в надзирател на работниците. През това време се наслаждаваше на живота в Марсилия. Задоволяваше се да прави сметките сутрин и да прибира спечелените пари.

Започна мечтаният живот: Совер успя да си осигури достъп до един игрален дом. Игра доста предпазливо. Смяташе, че удоволствието на играта не си струва сумите, които се губеха. Искате да се забавлява с парите си и търсеше солидни и трайни удоволствия. Хранеше се в най-скъпите ресторанти, публично показваше любовниците си. Суетността му бе особено поласкана, когато се возеше, излегнат в меките възглавници на файтоните, до някоя копринена фуста. По-важна бе не жената, а тоалетът ѝ. Мъкнеше копринените рокли из будоарите и разтваряше широко прозорците, за да видят минувачите, че е насаме с някоя дама от обществото, че му сервират най-скъпите ястия. Други на негово място биха спуснали щорите, биха сложили реостата. Негова мечта бе да целува любовниците си в стъклена къща, за да убеди тълпата, че е достатъчно богат да притежава красиви жени. Разбираше любовта по свой начин.

Вече месец живееше в плен на млада особа, връзката с която ласкаеше самолюбието му. Тя бе любовница на някакъв граф. Наричаха я една от кралиците на марсилското общество на леките нрави. Името ѝ беше Терез-Арманд, но всички я наричаха просто Арманд.

Когато нейната нежна малка ръка попадна в широката му груба длан, Совер едва не припадна от радост. Вървяха хванати така по алеите на Мейан и стигнаха до вратата на къщата, в която живееше куртизанката. Минувачите се спираха да ги разгледат – мъжът и жената си отправяха усмивки и реверанси. Совер си тръгна, изпълнен с гордост и възхитен от тоалета и обноските на Арманд. От този миг бе обладан от една-единствена мисъл: да направи тази жена своя любовница, да заеме мястото на графа.

Започна да дебне Арманд. Причакваше я на улицата. Бе влюбен в луксозните ѝ коприни, в парфюмите, на които ухаеха дрехите ѝ. Гордееше се, че тя го поздравява – нямаше нищо против Совер да минава за един от любовниците ѝ. Една вечер се качи при нея и си тръгна едва на сутринта. Реши, че завоеванието се дължи на личната му привлекателност. Цели два дни се разхождаше с глупав и самодоволен вид, гледаше минувачите с подигравателно съжаление. Когато вървеше под ръка с Арманд, улицата му се струваше тясна. Изпадаше в екстаз от полюшването и тихото шумолене на полите на метресата си. Обожаваше кринолините, които заемат много място и пречат на движението.

Разказваше на всички за големия си късмет. Един от първите, на когото се изповяда, бе Каде.

– Ах, само ако познаваше тази очарователна персона! Тя направо ме обожава... В къщата ѝ има всичко – килими, завеси, огледала... Сякаш си във висшето общество, честна дума... А освен това е чудесно момиче. Съвсем не е горделива и е много щедра... Вчера обядвах в малкия ѝ салон. После взехме карета и отидохме в центъра. Всички ни гледаха... Заслужава си човек да умре от удоволствие в компанията на подобна жена.

Каде се усмихваше. Той си мечтаеше за момиче от народа. Арманд му приличаше на някаква механична кукла, на крехка играчка, която можеш да счупиш в пръстите си. Но не искаше да противоречи на шефа си и затова заедно с него се възторгваше от прелестите на куртизанката. Вечер разказваше на Фин за лудориите на Совер.

Цветарката отново бе заела мястото си в магазинчето на улица "Сен Луи". Продаваше цветята си, а погледът ѝ винаги бе нащрек: търсеше всеки удобен случай, който можеше да помогне на Мариус. Помнеше за заема от петнадесет хиляди франка и всеки ден градеше нови планове, мечтаеше да получи съдействието на всички хора, с които я срещаше случайността.

– Мислиш ли – попита една сутрин брат си, – че господин Совер е човек, който би дал пари назаем?

– Зависи – отговори Каде. – За да покаже доброто си сърце на всички, сигурно би дал и хиляда франка на някой бедняк.

Цветарката се разсмя.

– О, тук не става дума за милостиня. Ще трябва лявата ръка на този, който дава, да не знае какво прави дясната.

– По дяволите! – промълви Каде. – Това е прекалено безкористно. Впрочем можем да опитаме.

И така Фин състави цял план. Мислеше, че Совер е много богат и че в действителност не е лош човек. Може би щеше да успее да получи нещо от него с помощта на Арманд.

Цветарката разбра, че най-напред трябва да убеди Мариус да отиде при Арманд. Именно това беше трудно. Младежът щеше твърдо да откаже, да отсече, че между него и тази жена не може да има нищо общо.

Един ден, сякаш между другото, тя спомена името на Арманд и с учудване видя усмивката на лицето на Мариус.

– Познавате ли я? – попита Фин.

– Ходих веднъж у тях. Филип ме заведе. Тази дама, както я наричате, приема в салоните си един път седмично и брат ми бе от най-честите посетители... Бога ми, бях чудесно приет от една истинска домакиня, изключително любезна и елегантна.

Фин се натъжи от думите на Мариус, който възхваляваше Арманд.

– Изглежда, че нещата при нея малко са се променили от година. Казаха ми, че има финансови проблеми. Впрочем твърдят, че е доста ловка, дори интригантка. Стига да намери някой глупак, веднага ще го използва, за да се измъкне от затрудненото си положение.

Цветарката се бе съвзела от странното вълнение, което я бе обхванало. Продължи да действа за изпълнението на плана си, без обаче да ускорява нещата.

– Глупакът е вече налице – засмя се тя. – Познавате ли Совер, шефа на Каде?

– Да, малко. Срещал съм го да се разхожда по пантофи на пристанището.

– Любовник е на Арманд от няколко месеца... Казват, че е похарчил доста пари с нея.

После Фин добави безразлично:

– Защо не отидете у Арманд? Там ще срещнете богати хора, които биха могли да помогнат... Господин Совер ще бъде разположен да ви направи услуга.

Мариус стана сериозен и замълча за миг. Размишляваше.

– Е, добре, имате право – наруши мълчанието той... – Трябва да се опита всяка възможност... Утре ще отида при тази жена. Ще ѝ разкажа за Филип.

Цветарката гледаше младия мъж право в лицето и премигваше.

– И най-вече – пресилено се засмя Фин – гледайте да не останете в краката на тази чаровница... Чувала съм често да разказват за духовитостта ѝ, за необикновената ѝ власт над мъжете.

Изненадан от развълнувания глас на приятелката си, Мариус я хвана за ръката и я погледна изпитателно.

– Какво ви е? Да не би да отивам при дявола и да съм някой грешник?... Ах, бедната ми Фин! Далеч съм от мисълта да си въобразявам подобни глупости. Имам да изпълнявам свято дело... Погледнете ме добре: коя жена би харесала подобен изрод?

Девойката с изненада откри, че не е грозен. Някога ѝ се бе виждал ужасен; сега ѝ се струваше, че от лицето му струи светлина, която го преобразяваше изцяло. Младежът ѝ стисна приятелски ръката и тя силно се смути.

На другия ден вечерта, както бе уговорено, Мариус отиде у Арманд.

2

Арманд имаше тайнствен произход. Твърдеше, че е родена в Индия, че майка ѝ била индийка, а бащата – английски офицер. Това бе началото на историята, която тя разказваше на всички любопитни и чиято героиня бе. Първият ѝ любовник бил богат настойник, който се грижел за нея след смъртта на баща ѝ, за да я прелъсти по-късно, "така, както се угоява пиле, за да бъде сетне изхрускано с най-голям апетит". Тя разказваше изключително духовито този жесток и романтичен разказ.

Благодарение на лъжите никой така и не разбра истинската ѝ история. Един ден долетя в Марсилия като онези хищни птици, които отдалеч усещат богатата на плячка местност. Установи се в промишления град и показа изключителна находчивост. Още с пристигането си се завъртя край младите търговци, които ринеха парите с лопати. Разбра, че тези младежи, приковани цял ден към бюрата си, мечтаят за вечерни забавления, където да изхарчат малко от спечелените пари.

Изкусно постави примките си. Обзаведе богато къщата си, придаде ѝ аристократичен вид. С лекота се справи със съперничките си, които откри в града. Горките момичета, бяха доста невежи; обличаха се лошо, не умееха да говорят, луксът им бе еснафски, отблъскващ, често ходеха занемарени и небрежни. Арманд ги засенчи с елегантността си, с изтънчените маниери, възприети от срещите с добре възпитани хора. Само за няколко месеца се превърна в светска знаменитост.

Според наивните признания на Совер в дома си тя се държеше като херцогиня. Бе обзавела къщата с изключително изискан вкус.

Отвори вратите на салона си и с шума, който вдигна около себе си, привлече доста млади хора.Успя да ги задържи с благосклонността и светските си маниери. В господарката на къщата трудно можеше да се открие държанката. Имаше любовници, дори ги показваше открито. Но в обществото по време на соаретата запазваше благоприличието, на което се отдаваше голямо значение. Олицетворяваше порочния, но елегантен, парфюмиран и духовит тип жени.

Постепенно се заобиколи с бонвиваните на града. Впрочем приемаше само богати хора, които печелеха много и харчеха още повече. В началото трябваше само да избере жертвата си: пред краката ѝ се бе събрала цяла тълпа. Хвана здраво няколко богаташи, които живееха в разкош, готови да задоволяват прищевките ѝ.

Сериозните хора гледаха на нея като на истинска напаст, като на бездънна яма, в която щяха да потънат капиталите на младите марсилски търговци. Нейните съпернички, държанките, я обсипваха с обиди, обвиняваха я в нечестни интриги. Подиграваха се със слабото ѝ лице и преждевременните бръчки, казваха, че е грозна – това беше почти вярно, – и заявяваха, че не разбират защо тези глупави мъже се прехласват толкова пред това създание. Арманд ги оставяше да я одумват, а самата царуваше спокойно. В продължение на няколко години тя се издигна над тях с остроумието си, с богатството и достойнството си на елегантна и изискана жена. В къщата ѝ мъжете влизаха само с черни костюми и бели вратовръзки.

Но изведнъж без видими причини влиятелността ѝ спадна и бъдещият ѝ живот се оказа заплашен от безпаричие. Очевидно модата ѝ бе преминала, нямаше вече щедри любовници. И изпадна в състояние на полумизерно съществуване, при което човек все още носи коприна и ходи по килими. Усети, че ще падне в тинята, ако не положи усилия да запази разкошния си апартамент, и отчаяно започна да се бори. Разбираше, че дължи престижа си единствено на привидното богатство, на тоалетите и парите, които ѝ позволяваха да играе ролята на аристократка. В деня, в който останеше без късче коприна и затвореше салона си, знаеше, че ще се превърне в едно бедно, грозно и повехнало момиче, вече никому ненужно. Затова трескаво и енергично се зае да търси нови любовници, за да се снабди с пари на всяка цена.

Именно по това време се запозна с госпожа Мерсие, която ѝ даде заем с огромна лихва. И по този начин тя, мамила толкова млади наивници, сама се оказа измамена. Надяваше се да върне парите заедно с лихвите, като ги вземе от първия богаташ, който я направи своя любовница. Но богаташи така и не се появяваха. Това все повече я безпокоеше.

Тласкана от нуждата, чувствайки как с всеки изминат ден красотата ѝ – оръжието, с което печелеше хляба си – изчезва заедно с лукса, Арманд се реши на престъпление. В началото, за да не безпокои заемодателите си тя трябваше да продаде огледала, мебели, порцелан. Къщата постепенно се изпразваше, стените полека-лека се оголваха и тя с ужас си мислеше за часа, в който щеше да се окаже между четири голи стени, уморена и стара. Тапицерите, шивачките, всички доставчици, на които беше длъжница, ставаха все по-безмилостни, надушили скорошното разорение на клиентката си. Знаеха, че намира все по-рядко любовници. Искаха незабавно връщане на заемите. Някои от тях споменаха и за конфискация. Арманд разбра, че с нея е свършено, ако веднага не намери начин да се снабди с пари независимо как.

Прибягна до крайно средство. Подправи почерка на трима-четирима любовници и подписа с имената им няколко полици на нейно име. Тъй като не смееше да отиде при някой банкер, ти посети госпожа Мерсие, която се съгласи да шконтира някои от тези полици. Възможно е лихварката да е знаела произхода ѝ и да спекулира с това. Младата жена бе попаднала в ноктите ѝ. Всеки момент Мерсие можеше да подаде жалба до кралския прокурор, но все пак разчиташе на предполагаемите поръчители, които биха имали интерес да се потули скандалът. Предпочиташе фалшивите ѝ книжа пред истинските полици. Смяташе с благосклонността си да спечели цяло състояние. Искаше все по-големи лихви и все повече объркваше сметките на кокотката.

В продължение почти надве години Арманд си живееше спокойно и безгрижно. Бе вложила платимите си полици при лихварката и при всяко изтичане на срока им намираше пари, вземайки от всеки срещнат мъж. Необходимата сума допълваше, като продаваше по нещо. После отново вземаше заеми, подправяше нови полици, а госпожа Мерсие продължаваше да се преструва на добра и услужлива. Искаше да държи плячката си, притисната натясно, преди да покаже зъбите си и да я захапе.

После дойде ден, в който Арманд по никакъв начин не можеше да възстанови фалшивите полици. Напразно се опитваше да задържи някой любовник. Вече не успяваше да спечели парите, необходими за поддържането на къщата.

Именно тогава се запозна със Совер. Остави на негово име голяма сметка, като мислеше, че е богат и щедър. Навремето, когато беше кралица на Марсилия и безочливо демонстрираше кадифените си и дантелени тоалети, не би погледнала Совер от висотата на богатството и елегантността на любовниците си. Но вече не пренебрегваше никого: търсеше сред тълпата и бе готова на драго сърце да взема пари дори от мръсни ръце. Някогашният работник взе за нежно чувство необходимостта, която тласкаше младата жена в ръцете му. След няколко месеца тя с ужас разбра, че новият ѝ любовник е доста стиснат и харчеше парите си доста неохотно. След като две или три полици останаха неплатени, госпожа Мерсие започна да се ядосва.

Така стояха нещата, когато една вечер Мариус с цялата си наивност посети куртизанката. Мислеше, че ще намери в салона ѝ част от богатото и пъстро общество, на което брат му го бе представил. Мечтаеше да се запознае с някой млад търговец, който ще се притече на помощ. Дори донякъде разчиташе на Совер, чиято услужливост Фин бе доста преувеличила.

С учудване откри, че салонът е празен. Огромната зала бе осветена само от една лампа. Стори му се странно оголена. Совер лежеше полуизтегнат на един широк диван и явно си почиваше след вечерята, разкопчал няколко копчета от жилетката си. Държеше клечка за зъби. Седнала до него в един фотьойл, Арманд четеше, мечтателно подпряла чело на лявата си длан. В краката ѝ лежеше хрътка на име Джали. Главата на кучето бе отпусната върху розовите ѝ пантофки.

Едно от средствата, които Арманд използваше за съблазняване, бе да чете на любовниците си произведенията на модерните поети. Имаше малка библиотека, в която се намираха книги от Шатобриан, Виктор Юго, Ламартин, Мюсе. Вечер, на бледата светлина на лампата, в часа, в който изглеждаше още добре, тя четеше бавно и меланхолично стихове и проза. Това създаваше нещо като ореол около нея. Любовниците си мислеха, че пред тях е едно неуко момиче, а откриваха образована дама, четяща книги, които дори не бяха разлиствали. Особено потиснат и смазан се почувства Совер в деня, в който любовницата му взе една стихосбирка и започна спокойно да разлиства страниците ѝ пред него. Той самият много рядко прочиташе някой вестник. Приемаше жена,четяща стихове, за някакво по-висше създание. Всеки път, когато Арманд четеше в негово присъствие, той се съсредоточаваше, придаваше си превзет и очарован вид; въобразяваше си, че самият става грамотен.

Мариус се усмихна, когато видя високомерната стойка на Арманд, която си даваше вид, че е прехласната, и потъналия сред възглавниците Совер, скръстил ръце върху корема.

Кокотката посрещна новодошлия с обичайната си грациозност и жизнерадостен вид. Беше имала известни интимни връзки с Филип и затова се отнасяше с Мариус като със стар познат. Покани го да седне и го упрекна за редките му визити.

– Зная, че сте имали много неприятности напоследък – добави тя. – Горкият Филип! Понякога си го представям във влажната килия. А той толкова обичаше лукса и удоволствията!... Това, което му се случи, ще го научи накъде да насочва чувствата си...

Совер се бе надигнал. Имаше доброто качество, че не беше ревнив. Напротив, дори се гордееше с любовниците на метресата си. Бившите ѝ обожатели увеличаваха в очите му неговия късмет. Впрочем Мариус му се видя толкова хилав, че с удоволствие си помисли колко по-силен е от него.

Младата жена представи мъжете един на друг.

- О, но ние се познаваме – Совер се смееше като щастлив човек. – Познавам също и господин Филип. Голям юначага!

В действителност Совер беше очарован, че е бил заварен насаме с Арманд. Започна да ѝ говори на "ти", да изтъква удоволствията, на които двамата се отдаваха. Продължи да говори за Филип, като се обръщаше към любовницата си:

- Той идваше често при теб, нали?... Е, хайде, недей да протестираш! Смятам, че между вас дори имаше любов... Понякога го срещах в Шато о Фльор... Вчера бяхме там. Ах, скъпа моя, колко хора, какви тоалети!

После се обърна към Мариус:

– Вчера бяхме на ресторант... Много скъп... Не всеки може да плати такава вечеря.

Арманд страдаше. Дълбоко у тази жена все още се бе съхранила някаква нежност. Тя гледаше Мариус, свиваше леко рамене и хвърляше насмешливи погледи към Совер, който продължаваше невъзмутимо словоизлиянията си.

Мариус отгатна затрудненията и безпокойството на куртизанката. Изпита почти състрадание в празния салон, разбрал по каква ужасна наклонена плоскост се спуска жената, която някога бе видял безгрижна и щастлива. Съжаляваше, че е дошъл.

Към десет часа остана насаме със Совер, който започна да му говори за богатството си и за радостния си живот. Една слугиня бе дошла да съобщи на Арманд, че госпожа Мерсие чака във вестибюла и изглежда силно разгневена.

3

Госпожа Мерсие беше дребна закръглена петдесетгодишна жена. Непрекъснато и сълзливо се оплакваше от тежкия си живот. Облечена в избеляла басмена рокля, тя винаги носеше със себе си сламена кошница, която ѝ служеше за касичка. Движеше се с малки стъпки като котка. Придаваше си жалък и нещастен вид, за да предизвика състраданието на хората, но сълзите, които ежеминутно обливаха свежото ѝ лице с мазни гънки вместо бръчки, изглеждаха странно неестествени и чужди.

Лихварката изигра превъзходно ролята си пред Арманд. Най-напред се престори на добра жена. Завладя я дяволски изкусно, като се преструваше ту на услужлива, ту на егоистка, объркваше сметките, оставяше лихвите да растат, докато направи длъжницата си неспособна да провери каквото и да било.

Така например, когато изтичаше срокът на някоя полица, а Арманд нямаше средства да я изплати, госпожа Мерсие се вайкаше, после обещаваше да вземе парите назаем от някой, заявяваше, че не разполага с необходимата сума. Съобщаваше стойността на полицата, куртизанката веднага я връщаше и така отново нямаше да изплаща лихви. В това непрекъснато движение на полици и нарастващи лихви Арманд вече окончателно се беше объркала в сметките си и не знаеше какво е платила и какво дължи още. И дългът продължаваше да расте, без дори да е необходимо лихварката да дава нови суми. А колкото повече остаряваше кредитът, толкова по-трудно се разбираше какво трябва да връща. Младата жена се чувстваше захвърлена сред някакъв хаос.

Лихварката продължаваше да има същия отчаян и угоднически вид. Когато самата даваше на Арманд пари, за да я накара да плати, тя ѝ показваше цялата си преданост, героичното си поведение.

– Е, май не сте виждали друга кредиторка като мен? – питаше тя. Ще стигна дотам, че сама да взема назаем парите, които ви трябват. Как ви се вижда?

– Но вие заемате тези пари за вас, защото ви ги давам – отговаряше Арманд.

– Не е съвсем така – продължаваше лихварката. – Опитвам се единствено да ви направя услуга.

Така полека-лека госпожа Мерсие се настаняваше в къщата. Идваше през два-три дни, за да покаже хитрата си разнежена физиономия. Арманд се превърна в нейна собственост, в нейна ро-биня. Лихварката ту дотичваше и отпускайки се с отчаяние на някой стол, обвиняваше младата жена, че иска да се измъкне, без да си плати (тогава трябваше да ѝ се покаже целият апартамент, за да се увери, че куфарите не са приготвени), ту звънеше силно, крещеше, че е ограбена, упрекваше кокотката за разходите ѝ, сравняваше своя живот с нейния, обвиняваше я в неплатежоспособност и дългове и най-накрая искаше нови гаранции.

Друг път идваше внезапно да иска пари, после се размекваше, оплакваше се от нищетата и си тръгваше, като се преструваше, че едва върви. Всяко нейно посещение бе съпроводено с порой от сълзи. Разплакваше се много лесно и с това силно притесняваше хората. Всяко нейно оплакване се съпровождаше от ридания. Превиваше се жалостно на стола си и скръбно произнасяше всяка дума. Уморена и объркана, Арманд стоеше мълчалива пред нея. Понякога ѝ идваше да захвърли всичко – бельото, дрехите, мебелите, само и само да се отърве от вечните ѝ жалби.

Лихварката бе измислила нов начин за експлоатация. Често пристигаше със зачервени очи и заявяваше, че умира от глад, че няма късче хляб. Ядосана и изнервена, младата жена я канеше да седне и да се нахрани. Друг път старата изливаше потоци от сълзи, за да си изпроси захар, кафе или коняк.

– Уви, скъпа госпожо – хлипаше тя, – аз съм много нещастна. Тази сутрин трябваше да си пия кафето без захар, а утре няма да имам нито захар, нито кафе. Бъдете милостива... Заради вас съм в това състояние. Ако ми върнете парите, няма да съм принудена да идвам да прося... За Бога, дайте ми малко кафе и захар. Заради всички услуги, които съм ви направила.

Арманд не смееше да откаже. Харчеше последните си пари и трепереше от хищните и насмешливи погледи на кредиторката. А когато казваше, че няма пари, лихварката отговаряше:

– Добре тогава, ще дам на любовника ви полиците, които ми връчихте.

Кокотката не я оставяше да се доизкаже. Продаваше някоя от вещите си и купуваше всичко, каквото желаете госпожа Мерсие. Горкото момиче затваряше очи, за да не вижда издълбаната пред него пропаст. Принадлежеше на тази жена, която държеше в ръцете си ужасни доказателства; затова ѝ се подчиняваше, въпреки че дълбоко в себе си негодуваше и отчаяно се питаше как да се отскубне от ноктите ѝ.

Цели две години госпожа Мерсие плачеше и вземаше от Арманд всичко, което можеше. Никога не си тръгваше с празни ръце. Дадените в заем пари вече ѝ носеха двеста и петдесет процента лихва. Дори да ги изгубеше, лихвите покриваха трикратно сумата. Един ден лихварката разбра, че трябва да промени тактиката. Арманд вече я приемаше с нервен трепет, който щеше да доведе до криза; бе останала вече без пари и на два пъти направо бе отказала да ѝ даде захар.

От този момент госпожа Мерсие реши да не плаче повече, а да използва по-силни средства. Оставаше да си изиграе докрай играта и да поиска от куртизанката незабавно да плати дълговете си. Заплаши я, че в противен случай ще подаде жалба до кралския прокурор.

Доста хитро се бе въздържала да не изразява съмнение по повод на фалшивите полици на Арманд. Скоро планът ѝ бе готов. Реши да отиде при младата жена и да я сплаши. Ако в този момент някой от любовниците ѝ се намираше там, щеше да се обърне към него, да вдигне скандал и по някакъв начин да получи парите. Искаше да разкъса плячката си, като първо изсмуче всичката кръв от вените ѝ.

Предния ден бе изтекъл срокът за платежа на една полица от хиляда франка, която Арманд бе подписала от името на Совер и бе дала на госпожа Мерсие в замяна на нова полица. Беше добър повод да се разгневи, за да не отлага повече. Яви се при младата жена точно в момента, в който в дома ѝ бяха Мариус и Совер.

Арманд я посрещна обезпокоена във вестибюла. Заведе я в малък будоар, отделен от салона само с врата. Предложи ѝ да седне с онзи боязлив и умоляващ поглед, с който длъжниците стоят пред заемодателите си.

– О, хайде, стига! – изкрещя лихварката, отказвайки да седне.

– Вие сс подигравате с мен скъпа госпожо. Получих още една неизплатена полица!... До гуша ми дойде от всичко това.

Беше скръстила ръце, говореше високо и грубо. Малкото ѝ мазно и зачервено лице излъчваше гняв. Арманд би предпочела да я види плачеща и вайкаща се както обикновено.

– За Бога – уплашено помоли тя, – говорете по-тихо! Имам гости. Знаете в какво затруднено положение съм. Дайте ми още няколко дни.

Госпожа Мерсие махна бързо с ръка. Изправи се на пръсти и заговори право в лицето на куртизанката:

– Какво ме засяга, че имате гости? Искам да ми платите, и то незабавно!... Госпожата носи красиви шапки, госпожата ходи в скъпи ресторанти, госпожата има любовници, които задоволяват капризите ѝ... А аз имам ли любовници?... Не, лишавам се от тях, ям сух хляб и пия вода, докато вие се тъпчете с разни хубави блюда. Така повече не може да продължава. Искам си парите, в противен случай ще ви отведа където трябва... Знаете къде, нали?...

Думите ѝ бяха придружени със заплашителен поглед. Арманд пребледня.

– Ах, това май ви безпокои? – продължи със злобен смях лихварката. – Взехте ме за глупачка? Ако преди се преструвах на такава, то бе, защото го исках и имах интерес да го правя.

После повдигна рамене и изкрещя:

– Ако не ми платите тази вечер, утре ще напиша на кралския прокурор!

– Не разбирам какво искате да кажете – промълви едва Арманд.

Лихварката бе седнала. Чувстваше се господарка на положението. Искаше да изпита удоволствието да си поиграе малко с жертвата.

– Ах, така ли? Не знаете какво искам да кажа, като споменавам кралския прокурор? – извика с ужасна гримаса, обзета сякаш от внезапна радост. – Но вие лъжете, скъпа госпожо! Погледнете се в това огледало: цялата сте пребледняла... Признайте, че сте голяма лъжкиня.

При тези думи Арманд се изправи. Струваше ѝ се, че са я ударили с камшик по лицето. Хладнокръвието ѝ се възвърна и след като посочи вратата на госпожа Мерсие, заповяда високо:

– Веднага напуснете къщата ми!

– Не, няма да изляза – лихварката се отпусна на фотьойла. – Искам си парите... Ако ме докоснете, ще викам и хората, които са в салона ви, ще ми се притекат на помощ... Вече ви казах, че не съм глупава... Платете ми веднага и ще ви оставя на мира!

– Нямам пари – отговори студено Арманд.

Тези думи вбесиха лихварката. Повече от година куртизанката повтаряше едно и също. Бе решила, че това е подигравка.

– Нямате пари, така ли?... Винаги така казвате – извика тя. – Дайте ми мебелите и роклите си.. Впрочем не, предпочитам да отидете в затвора. Ще подам жалба, ще ви обвиня във фалшификация... Ще видим, скъпа моя, дали ще си намерите сред тъмничарите любовници, които да ви купуват копринени тоалети и изискани ястия...

Арманд се полюшваше, изгубила увереността си, уплашена да не би Мариус и Совер да чуят крясъците на госпожа Мерсие. Кредиторката забеляза уплахата ѝ и започна да крещи още по-силно:

– Да, мога да ви пратя в съда!... Знаете това, нали?... Имам повече от десет фалшиви полици, на които сте подправили подписите на любовниците си. Чиста работа... Ще намеря всички тези господа, ще им кажа каква сте и те ще ви изхвърлят на улицата. Ще изгниете в тинята.

Пое си дъх, докато треперещата млада жена мислеше да я задуши, за да я накара да млъкне.

– Виж ти! Впрочем май имахте гости. Може би в салона е някой от онези мъже, чието име използвате, за да получите парички... Ще ида да видя. Трябва да зная... Пуснете ме!

Насочи се към вратата. Арманд застана пред нея, разперила ръце, готова да я удари, ако тръгне напред.

– Искате да ме ударите? Мен, която ви храни, която отделя от залъка си, за да ви дава пари? – Лихварката се задъхваше от гняв.

После се отдръпна и изкрещя:

– Помощ! Помощ!

Арманд се обърна бързо, за да превърти ключа на вратата. Но нямаше време да го стори; вратата се отвори и тя се оказа лице в лице с Мариус и Совер, които неспокойно и любопитно гледаха към будоара.

4

Совер и Мариус останаха сами в салона около половин час. Младежът с радост би си тръгнал, но смяташе, че не трябва да се оттегля, без да се сбогува с домакинята. Давате си вид, че слуша какво говори Совер.

Но скоро до тях започнаха да достигат откъслечни фрази. Шумът постепенно толкова се увеличи, че двамата неволно се заслушаха. Вече нямаше смисъл да продължават да играят ролята на дискретни гости. Именно в този момент викът "Помощ! Помощ!" ги изправи на крака и те разтвориха вратата, която водеше към будоара.

Гледката, която се откри пред тях, бе странна. Като ги видя, Арманд се отдръпна, олюля се и се строполи на фотьойла. Обхванала глава с ръце, тя се разрида отчаяно. Не можеше да продума нито дума. Разгневената лихварка се приближи с почервеняло лице към двамата мъже и започна да им говори бързо и ядосано. От време на време млъкваше, обръщаше се назад и размахваше юмрук на Арманд, която сякаш не я чуваше. Цялото ѝ тяло се разтърсваше от отчаяни ридания.

– Нали видяхте? – повтаряше старицата. – Искаше да ме бие. Тъкмо бе замахнала към мен, за да ме удари... Ах, негодница такава!... Представете си, драги господа, дадох всичките си пари на тази жена. Обичам да върша услуги. А и смятах, че е почтена. Тя ми даде полици, подписани от уважавани хора. Смятах, че имам добри гаранции. И ето днес научавам, че полиците били фалшиви и че съм била жестоко измамена. Какво щяхте да правите на мое място? Аз я упрекнах за недостойната ѝ постъпка. Тогава тя заплаши, че ще ме удари.

Совер стоеше изненадан, с широко отворени очи. Гледаше ту сломената Арманд, ту разгневената госпожа Мерсие. Приближи се към младата жена и я посъветва:

– Хайде, скъпа, защитавай се! Тази жена лъже, нали? Ти не си извършила подобни глупости.. Говори, моля те!

Арманд остана неподвижна. Продължаваше да плаче.

– О, тя няма да говори, няма да се защитава – заяви лихварката с тържествуващ вид. – Тя знае много добре, че държа доказателствата в ръцете си... Утре сутринта ще пиша на кралския прокурор.

Силно изненадан, Мариус хвърляше към Арманд съчувствени погледи. Случаят пак го сблъскваше с нов позор, с ново човешко нещастие. Спомняте си тъжната сцена, на която вече беше присъствал – арестуването на Шарл Блетри. Мисълта му се изпълваше със състрадание към тази жена, която порокът наказваше с позор. Представи си част от обстоятелствата, подтикнали я към престъплението, разбирате нуждите, които постепенно я бяха довели до това падение. Би искал да я спаси, да я върне към почтен живот, да ѝ даде средства, с които да се измъкне от калта.

– Защо искате да я погубите? – попита спокойно лихварката той. – От това няма да получите по-бързо парите си... Не я унищожавайте, оставете ѝ възможност да се оправи и да ви върне сумата...

– Не, не! – безмилостно повтори госпожа Мерсие. – Искам да отиде в затвора. Твърде дълго чаках... Ето например вчера тя не изплати полица от хиляда франка. Подписала я е с името Совер. Това е сигурно някой от нейните любовници...

Чул името си, Совер рязко се изправи. Цифрата хиляда го стресна.

– Казвате, че имате полица, подписана от Совер? – попита той ужасен.

– Да, господине. Донесла съм я, тук в чантата ми е...

– Покажете я, моля ви!

Совер повъртя полицата из ръцете си, разгледа отблизо почерка и се обърка.

– По дяволите! – извика той. – Наистина съвършена имитация!

Наведе се към Арманд, превила се от болка, и продължи сухо:

– Ах, така ли, скъпа моя? Само без глупости! Знаете, че никога няма да платя... Е, сто франка ще ви дам, но хиляда е твърде много.

Беше престанал да ѝ говори па ти. Започваше да съжалява, че е попаднал в марсилското общество на леките нрави.

– О, не е само тази полица – продължи госпожа Мерсие. – Имам още няколко, подписани с различни имена... Но ако ми бъде платена тази, ще се съглася да не казвам нищо... Бих почакала още...

Трезвите думи на Мариус я бяха убедили, че е по-добре да не подава жалба. Държеше в ръцете си Совер и се надяваше, че ще го накара да плати. Стана много любезна, промени тактиката си и започна да се извинява на Арманд.

– А пък и не зная дали другите са фалшиви... Горката женичка е имала трудни моменти! Не трябва да ѝ се сърдите, господине. В действителност тя е много добра.

Лихварката се разплака. Мариус не можа да сдържи усмивката си. Совер крачеше развълнуван, мърмореше си нещо под носа. Позорът на любовницата му не го трогваше особено, чисто и просто бе възбуден от битката между егоизма и щедростта, започнала в него.

– Не, в никакъв случай! – извика най-после той. – Не мога да дам нищо.

Отпусната във фотьойла, Арманд продължаваше да ридае приглушено и сърцераздирателно. Познала удоволствията на лукса и обожавана от множество любовници, сега страдаше мъчително, захвърлена сред тинята. Унизена, изправена очи в очи срещу мизерията, тя се бе предала на отчаянието при спомена за някогашните елегантни тоалети и богатство. Вече никога няма да се изправи на крака; напротив, ще затъва все повече и повече, докато се превърне в жалко нищожество. Безнадеждността ѝ се подсилваше от мисълта, че ще бъде опозорена пред всички. Угризенията ѝ се удвояваха в присъствието на Совер и Мариус.

Това тихо страдание по странен начин бе трогнало Мариус, който не можеше да устои на сълзите. Ако ги бе имал, на драго сърце би дал хилядата франка, които искаше лихварката. След мъчително мълчание той се обърна към Совер, който ходеше с големи нервни крачки из стаята:

– Хайде, господине, дамата трябва да се спаси. Сълзите ѝ я защитават много по-добре, отколкото бих го направил аз... Вие я обичате и няма да я изоставите така отчаяна!

– Е, да, обичах я – отговори внезапно Совер – и смятам, че го доказвах предостатъчно цели три месеца. А знаете ли, че съм похарчил повече от пет хиляди франка с нея... Не искам вече нищо да давам. Толкова по-зле, нека се оправя както може... Това би значило да хвърля хиляда франка на вятъра. Каква полза ще имам от тези пари, ако ѝ ги дам?

– Ще извършите едно добро дело. Това, което е направила, е недостойно и аз не се опитвам да я извиня. Просто отгатвам какво я е подтикнало да фалшифицира. Бих могъл да се застъпя за нея.

– О, това не ме засяга. Правила е каквото си иска... Нали виждате, че дори не се ядосах. Просто ще се махна от цялата тази мръсна история.

Мариус се обезсърчаваше. Спомни си, че Фин му бе говорила за тщеславието на управителя на товарителницата Совер, и започна с непринуден тон:

– Да не говорим повече за това. Казах ви тези неща, защото зная, че сте богат и щедър... Рано или късно, хората ще научат за добрата ви постъпка и вие ще спечелите похвали за много повече от хиляда франка...

– Мислите ли? – поколеба се Совер.

– Сигурен съм. Малко хора биха се жертвали до такава степен и именно затова е истинска чест да се спаси тази жена. Но да не говорим повече!

Совер спря и се замисли.

Когато видя колебанието му и изпита почти любовен трепет при мисълта, че ще получи хилядата франка, госпожа Мерсие реши, че трябва да се намеси. Отново си възвърна хленчещия глас, смирения и нещастен вид.

– Ах, господине – обърна се тя към Совер, – ако знаехте как ви обожава тази жена!... Много богати мъже се опитаха да ви изместят. Тя отхвърли всички предложения и може би именно това ѝ е попречило да поправи грешките си, които така са я притеснили... Не можете да си представите колко държи на вас!

Самолюбието на Совер бе поласкано. От този миг всичко се промени.

– Е, добре, така да бъде! Ще дам хилядата франка. Ще ви ги донеса утре вечерта... Вървете си, оставете госпожата на спокойствие.

Лихварката се оттегли с дълбоки поклони и затвори безшумно вратата след себе си.

Арманд бе вдигнала глава. Зачервеното ѝ от плач лице сякаш се бе състарило. Все още трепереща от ужас и срам, тя с мъка се изправи и се опита да падне в краката на Мариус и Совер.

Младежът я възпря, а Совер се опита да я успокои:

– Хайде, скъпа, всичко свърши! Приемаме благодарностите ви. Дано помощта ми да ви е от полза.

В действителност Совер вече не харесваше Арманд, бе забелязал колко е повехнала. За него това бе един урок, след който за дълго щеше да забрави будоарите на кокотките; по-добре беше да си има работа с проститутки от улицата.

Двамата мъже си тръгнаха. На прага Арманд пламенно целуна ръката на Мариус. Усещаше, че той изпитва към нея истинско и дълбоко състрадание, и му благодареше, че я е спасил.

На другия ден вечерта Совер дойде да вземе Мариус и двамата отидоха при госпожа Мерсие. Лихварката живееше в мрачна къща на улица "Паве д’Амур".

Двамата посетители се качиха на третия етаж и почукаха на влажната мръсна врата. Отговор не последва. От шума, който вдигаха, излезе съседката и им каза, че "старата мошеничка" е била арестувана сутринта.

– Полицията я дебнете от няколко дни. Изглежда, в прокуратурата е била подадена жалба срещу нея. Всички в къщата сме много доволни от арестуването ѝ. Имала е време само да изгори компрометиращите я документи.

Мариус разбра, че провидението е спасило Арманд. Разпита съседите и разбра със сигурност, че лихварката е изгорила полиците, подписани от кокотката, от страх да не бъдат още едно обвинение срещу нея. Боеше се, че ако Арманд се окаже компрометирана, нямаше да премълчи истината и щеше да каже подробности, които да я унищожат. Впрочем, унищожавайки полиците, тя нищо не губеше, тъй като отдавна бе взела целия ѝ дълг.

Совер се зарадва особено много от случилото се. Отнесе си тържествуващо хилядата франка. Без да похарчи нито су, бе дал доказателство за щедростта си. Това бе огромна печалба за него.

– Вие сте свидетел, че щях да дам парите – обърна се той към Мариус. – Такъв съм аз, обичам да бъда щедър, да пилея пари... О, подарък от хиляда франка не е голям за мен, когато с него трябва да платя удоволствието...

Мариус го остави ла се възторгва от качествата си и изтича при Арманд да ѝ съобщи добрата новина.

Завари младата жена тъжна и неспокойна. Бе прекарала ужасна нощ, измъчвана от мисълта какво последно средство да намери за измъкване от тресавището.

След като научи, че фалшифицираните документи са унищожени и че отново е свободна, тя се преобрази. Разцелува силно Мариус. Закле му се, че ще помни винаги този урок и ще промени живота си.

– Ще си намеря работа! – размечта се тя. – Ще водя почтен живот... Само искам да бъдем приятели... Довиждане!

Мариус си тръгна, трогнат от решението и обещанията ѝ. Когато остана сам, изпита силно угризение: от два дни живееше, забравил да мисли за спасението на брат си. Фин го попита какво е свършил, а той не посмя да разкаже за неприятните сцени, на които бе станал свидетел; каза ѝ само, че не може да се разчита на Совер за пари и че Арманд затваря салона си.

– И сега на коя врата ще похлопате? – попита цветарката.

– Не зная – бе отговорът му. Но имам един план, който ще задействам.

5

Мариус се върна при господин Мартели. Отново започна работа, за да намери успокоение в тишината и спокойствието на канцеларията. Казваше, че има пред себе си четири месеца, за да помогне на Филип, и по цели дни обмисляше средствата, с чиято помощ да осъществи плана си.

Господин Мартели продължаваше да се отнася бащински към него. Понякога на младежа му се искаше да разкаже всичко, да поиска на заем петнадесет хиляди франка. Но после го обземаше страх и срам. Познаваше републиканската строгост на шефа си. Реши да продължи борбата, да използва всички възможни пътища, преди да се обърне към него. По-късно, напразно почукал на всички врати, може би щеше да се реши да сподели затруднението си и да го помоли за помощ.

В очакването реши да не действа повече като пълен наивник и да не прави безполезни стъпки. В един миг дори си помисли сам да спечели необходимите пари. Цифрата петнадесет хиляди франка го ужасяваше. Давате си сметка, че това е цяло състояние и не е възможно да ги събере за четири месеца. Впрочем чувстваше сили да преобърне планини.

Спомни си, че нотариусът Дъглас, когото господин Мартели напразно бе молил да помогне на Филип, от няколко месеца предлагаше на Мариус да работи като негов пълномощник. Нотариусът и собственикът на кораби бяха свързани с общи финансови интереси и господин Мартели често изпращаше Мариус при Дъглас за уреждане на някои сметки. Веднъж когато младежът бе отишъл при нотариуса, реши да приеме предложението му: ако заплащането се окажеше малко, може би щеше да опита да вземе заем от Дъглас, когато се сближи с него.

Нотариусът живееше в обикновена и скромна на вид къща. Канцелариите заемаха целия първи етаж. Там бе пълно с чиновници, които работеха в големите студени и голи стаи; седяха покрай масите от потъмнял бор. Луксът липсваше в кантората, в която царяха невероятна активност и сурова почтеност. Попадналият тук имаше усещането, че е дошъл при човек, който няма време да се отдава на радостите на живота.

Преди две години Дъглас бе наследил някой си господин Ем-бер, при когото бе работил повече от дванадесет години. Навремето беше млад интелигентен мъж с развито делово чувство и мечтаеше за грандиозни сделки. Индустриалната треска, разтърсваща цяла Франция, разпалваше кръвта му и възбуждаше у него невероятна амбиция; би искал да печели много пари не защото мечтаеше за охолен живот, а защото изпитваше сладостно чувство да разплита финансови въпроси, да довежда до успех всичките си начинания.

Още от първите дни той изпита доста трудности като нотариус. Бе роден за банкер, ръцете му сякаш бяха създадени да боравят с огромни суми. Нотариатът със спокойната си, почти патриархална и свещена дейност съвсем не отговаряше на природата му на спекулант. Чувстваше се отхвърлен, понеже инстинктите му го тласкаха да движи парите, които се депозираха при него. Не можа да се примири с ролята на безкористен посредник и се впусна в задъхана и трескава търговия, която по-късно го превърна в голям престъпник.

Той изплати за няколко месеца службата си, без някой някога да разбере откъде бе взел необходимите пари. После разгърна трескава дейност. За кратко време работите му се разраснаха невероятно: оглави нотариалните служби в Марсилия, разтвори широко вратите и създаде клиентела, която растеше с всеки изминал ден. Действаше съвсем просто: никога не отпращаше клиенти, отговаряше на всички молби. Винаги намираше пари за тези, които му поверяваха книжата си. Така в службата му се извършваше значително движение на капитали.

В началото бързите успехи на Дъглас предизвикаха учудване. Говореха колко неразумно е постъпил, сметнаха, че младият нотариус напредва доста бързо и че се е натоварил с много тежка задача. Освен това не можеха да си обяснят добре откъде вземаше средствата, с които се преборваше с нарасналите изисквания, а сделките му непрекъснато процъфтяваха. Но Дъглас успокои околните с обикновения живот, който водеше. Мислеха го за много богат, а той носеше скромни дрехи, не парадираше с лукс, не търсеше развлечения. Хората разбраха, че води скромно съществувание, храни се малко, живее като дребен буржоа. Освен това бе доста набожен, даваше щедри подаяния, ходеше на църква и се молеше смирено по време на службите. Така се сдоби с репутацията на почтен човек, която растеше с всеки изминал ден. В края на краищата дори започнаха да го дават за пример като честен човек. Името му беше почитано и уважавано.

За да достигне до това положение, той се труди около шест години. Сега стоеше начело на марсилския нотариат. Бюрото му бе най-посещаваното, в него се разглеждаха най-много дела. Богатите считаха за чест да имат за нотариус такъв набожен и скромен човек, надарен с толкова добродетели. Поддържаха го и благородниците, и духовенството. Търговците сляпо вярваха в почтеността му. Така положението бе завладяно и Дъглас се възползваше трескаво от него.

Беше едър и набит мъж на около четиридесет и пет години. Започваше дори леко да затлъстява. Винаги добре избръснатото му лице бе матово бледо, с почти мъртвешки цвят, смекчен единствено от очите. Ако го видеше, човек би казал, че е някой клисар, станал банкер. Под приятната и добродушна външност се чуваше глух тътен. Кръвта явно бушуваше в това едро като на борец тяло, което сякаш бе заспало. Когато говореше с провлачен тон гласът му ставаше гръмовит и разкриваше вътрешната борба, която го тресеше.

Можеше да го намерите по всяко време в кабинета му, който представляваше студена и бедно обзаведена стая. Във вестибюла винаги имаше я някой свещеник, я някоя монахиня. Впрочем вратата оставаше отворена и човек съвсем лесно можеше да стигне до стопанина на къщата. Той дори прекалено явно показваше милосърдието си, омразата към лукса, строгата си добронамереност.

Мариус изпитваше истинска симпатия към този човек, който го очароваше с обикновените си добродетели, и обичаше често да го посещава.

След като обсъди с Дъглас сделката, за която бе пратен от господин Мартели, младежът колебливо добави:

– Господине, бих искал да поговорим и върху един мой личен въпрос... Само че се боя да не би да ви преча...

– Но, моля ви, скъпи приятелю – сърдечно го подкани нотариусът, – изцяло съм на вашите услуги!... Вече ви предложих помощта си, разтворих ви вратите на дома си.

– Спомням си за вашето предложение и желая да ви припомня онова, което ми казахте преди няколко месеца...

– Казах ви, че само от вас зависи да спечелите малко пари, като работите за мен. Бих бил щастлив да предложа работа на младеж като вас, да подложа на изпитание добронамереността и смелостта ви... Днес отново ви повтарям същите думи.

– Благодаря ви и приемам – отговори скромно Мариус, развълнуван от открития и щедрия жест на Дъглас.

След думите на младия мъж нотариусът подскочи от радост. Завъртя енергично фотьойла и посочи един стол на събеседника си.

– Седнете да поговорим. Мога да ви отделя само пет минути... Ето такива млади хора обичам: издръжливи на умората и откровени. Не знаете колко съм щастлив, че веднага мога да ви бъда полезен...

Усмихваше се и всяка негова фраза звучеше като ласка.

– Ето за какво става дума... Тъй като не всичките ми клиенти живеят в Марсилия, наложи се да намеря средство, с което ла улесня сделките. Наех няколко пълномощници, които представляват отсъстващите лица и управляват техните имущества. Когато някой от моите клиенти няма възможност да се занимава с делата си по една или друга причина, той ми оставя непопълнено пълномощно и поверява на мен грижата да намеря някое почтено лице, което съвестно да изпълнява задълженията си. Зная, че сте работлив и почтен младеж, и ви предлагам да представлявате двама или трима от собствениците, с чиито пълномощия съм натоварен.

Говореше простичко и спокойно. Мариус бе уплашен от отговорността на подобна работа. Но чувстваше, че има сили да се справи, и прие без колебание.

– На вашите заповеди съм! Ще ми дадете указания и съвети. Зная, че няма от какво да се страхувам, защото ще ви се подчинявам във всичко.

Нотариусът се изправи.

– За да не ви натоварвам още от началото, ще ви поверя само две пълномощия.

Той взе две папки и отново седна зад бюрото си. Изчете двете пълномощни, след като ги попълни с името на Мариус. Те даваха неограничени права на пълномощника: да продава и купува, да ипотекира и пледира пред съда.

Като свърши с четенето на документа, нотариусът добави:

– Сега трябва да ви дам някои сведения за хората, които ще представлявате.

Връчи на Мариус едно от пълномощните.

– Това е пълномощното на моя клиент и приятел господин Отие от Ламбеск. Понастоящем е в Шербур и скоро трябва да отпътува за Ню Йорк, където му предстои да получи много голямо наследство... Преди да замине, той си купи в Марсилия къща на улица "Рим", която ще стопанисвате в негово отсъствие. Впрочем утре той ще ми прати инструкциите си, които ще ви предам.

После взе другото пълномощно и продължи:

– А тук е пълномощното на Муте, бивш търговец от Тулон, който ми повери имуществото си, като ме натовари да ипотекирам селска къща в Сен Жуст. Муте току-що ми изпрати нови книжа и ме помоли да му намеря пълномощно лице, което да постави вместо него необходимите подписи... Елате утре и ще се споразумеем окончателно и за двете сделки!

Дъглас се изправи, за да изпрати Мариус. На прага фамили-арно му стисна ръка. Младежът си тръгна, замаян от бързината на събитията. Учудваше се на лекотата, с която нотариусът му бе поверил толкова важни въпроси. Чувствате се неудобно от тежката отговорност, която падаше върху него.

6

МАРИУС НАПРАЗНО ТЪРСИ ЕДИН ЧОВЕК

На следващия ден Мариус отиде при Дъглас, за да получи последни инструкции.

– Добре е, че сте точен – посрещна го с усмивка нотариусът. – Ще видите, че ще свършим чудесна работа. Искам да ви помогна да спечелите пари... Седнете тук. След миг ще съм на ваше разположение.

Дъглас обядваше в единия край на бюрото си. Ядеше сух хляб, няколко ореха и пиеше вода. Тази скромност впечатли Мариус и разсея неудобството, което бе изпитал предишния ден. Такъв човек не би могъл да го тласне към непочтени сделки; със сигурност имаше честно сърце, вярваща и искрена душа, отдадена на делото си така, както свещениците се обричат на Бога.

Когато свърши, нотариусът се обърна към Мариус:

– Сега да поговорим. Получих писмото на господин Отие. Той желае къщата му да бъде ипотекирана. Има нужда от пари за пътуването си. Ето писмото.

Мариус го взе и машинално започна да търси марките.

– Писмото беше в голям плик заедно с други документи – обясни оживено нотариусът.

Младежът се изчерви, уплашен да не би да е засегнал новия си шеф. Запозна се със съдържанието; господин Отие наистина се обръщаше с молба да се ипотекира къщата на улица "Рим". Молеше Дъглас да придвижи нещата и да му изпрати възможно най-бързо парите. Когато Мариус привърши да чете, нотариусът продължи:

– Ето една поръчка, която идва тъкмо навреме, тъй като господин Муте бърза да му намеря сигурно и доходоносно вложение. От днес сте пълномощник на двамата ми клиенти, заемодателя и кредитора, и ще имате възможност веднага да задоволите желанията им. Чисто и просто трябва да се подпишете и аз ще изпратя на господин Отие полиците, които ми предостави господин Муте.

Мариус сметна, че Дъглас действа много прибързано. Би желал да огледа къщите или поне да води кореспонденция известно време с хората, чиито интереси щеше да представлява. Разбира се, не се съмняваше в добронамереността на нотариуса, но не можеше да се освободи от някакъв неясен и необясним страх. Отново го обземаше притеснението, което бе изпитал предния ден. Струваше му се, че се спуска в някаква мрачна дупка; нежният глас и усмивките на Дъглас го притесняваха странно. Впрочем не знаеше как точно да определи особеното усещане, което го обхващаше. Реши да реагира някак.

Нотариусът вече подготвяше документите, които Мариус трябваше да подпише, но внезапно се спря:

– По дяволите! Липсва ни още един документ... Ще изпратя един от помощниците си в службата по ипотеките.

Дъглас изглеждаше много объркан. Сякаш воден от някакво шесто чувство и притеснение, Мариус стана енергично:

– Не мога да чакам, би трябвало вече да съм при господин Мартели. Ако искате, да отложим подписването на документите за понеделник следобед.

– Така да бъде – съгласи се колебливо нотариусът. – Разбира се, бих предпочел да свършим още днес. Видяхте колко бърза господин Отие! Добре, елате вдругиден!

На улицата Мариус въздъхна облекчено. Бе постъпил като дете. Изчерви се при мисълта за неясните съмнения, които го бяха обхванали. Почти се бе предал на властта на едно неопределено чувство. Свиваше рамене като момче, което се е уплашило от собствената си сянка. Впрочем бе щастлив, че има пред себе си два дни за размисъл, за изясняване и преодоляване на съмненията.

Още следобед имаше приятно посещение в кантората си при господин Мартели. Господин Дьо Жирус, който от безделие обикаляше градовете на департамента, дойде да го види. Току-що бе пристигнал в Марсилия и щеше да отпътува на следващия ден вечерта.

– Ах, скъпи приятелю – възкликна той, – колко ви завиждам, че сте беден и трябва да работите, за да живеете! Не можете да си представите колко се отегчавам... Стига да можех, бих заел мястото на брат ви: струва ми се, че ако съм в затвора, ще ми бъде по-забавно...

Мариус се усмихна на странните желания на стария граф.

– Процесът срещу Филип – продължи господин Дьо Жирус – ме държа в напрежение цял месец. Никога не съм присъствал на подобен театър на глупостта и човешката мизерия. По време на процеса страшно ми се прииска да стана и да кажа онова, което мисля. Ако го бях направил, сигурно щяха да ми сложат усмирителна риза... В Ламбеск стана трудно да се живее.

От самото начало Мариус си мислеше само как да попита господин Дьо Жирус за Отие. Мислеше, че графът би трябвало да познава този човек, който живееше в същия град според думите на нотариуса Дъглас. Опита се да си придаде безразличен вид.

– Все пак в Ламбеск има богати хора. Бихте могли да се срещате с тях. Така поне по-малко бихте се отегчавали... Не познавате ли господин Отие, собственик на имение, мисля, ваш съсед?

– Господин Отие? – старият аристократ ровеше в паметта си. – Не познавам човек с такова име в Ламбеск. Казвате, че е собственик?

– Да... Наскоро е купил къща в Марсилия. Трябва да има доста голямо имение някъде близо до замъка ви.

Господин Дьо Жирус продължаваше съсредоточено да мисли. Най-после въздъхна:

– Лъжете се, наистина не познавам господин Отие... Сигурен съм, че нито един от собствениците в Ламбеск не се казва така, защото ми беше интересно да разуча имената на всички жители в района. Това е също начин за развлечение...

Мариус пребледня:

– Става дума за някой си господин Отие, който е получил голямо наследство. Понастоящем е в Шербур и ще отпътува за Ню Йорк, където е починал роднината, чийто единствен наследник е той.

Графът се разсмя.

– Каква е тая история, която ми разправяте? Ако подобно нещо се случеше в Ламбеск, мислите ли, че нямаше да зная и че нямаше да се забавлявам цяла седмица благодарение на шума, вдигнал се от подобно събитие в моя малък град?... Повтарям ви, никога не е имало Отие в Ламбеск и никой не с оставял наследство на човек с такова име.

Мариус остана като поразен. Обяснението на графа беше точно и Дъглас явно лъжеше. Младежът не смееше да се задълбочава в мислите си.

– За какво ви интересува този Отие? – попита заинтригуван господин Дьо Жирус.

– Не, питам просто така – измърмори Мариус. – Един мой приятел ми говори за този човек. Явно не съм чул добре името на града.

Все още се колебаеше да обвини Дъглас. Главата му бучеше и това му пречеше да прецени трезво ситуацията. Когато господин Дьо Жирус му подаде ръка за довиждане, Мариус изглеждаше доста объркан. Старият аристократ предложи:

– Каня ви на откриването на ловния сезон! Ще ми е много приятно да ви видя...

Когато графът си тръгна, Мариус беше съвсем смутен. Несъмнено тук имаше някакво недоразумение. Но твърденията на господин Дьо Жирус бяха категорични: не познаваше господин Отие от Ламбеск. Следователно Дъглас лъжеше с някаква цел. Младежът не смееше да прави заключение; чувстваше как под краката му се разтваря пропаст и започна да си обяснява безпокойството, което го обземаше при вида на нотариуса. Тъй като все още изпитваше само съмнения, обеща си да разбере цялата истина, преди да се ангажира в каквото и да било и да се подпише. Разбираше колко е сериозно и най-малкото обвинение, затова реши да действа много предпазливо, без да бърза да показва недоверието си.

Следващият ден бе неделя. Още от сутринта Мариус, който почиваше, отиде на улица "Рим", където се намираше купената от господин Отие къща. Беше голяма красива сграда, в която живееха различни наематели. Мариус, в качеството на пълномощник, умело зададе въпроси на всеки един от тях. Скоро се увери, че никой не познаваше господин Отие, дори не го бе виждал и всички до този момент бяха преговаряли само с нотариуса Дъглас.

Съмненията на младежа се потвърдиха. Реши да направи последен опит и отиде да говори с предишния собственик на къщата, чийто адрес му даде един от наемателите. Казваше се Ландрол и живееше на съседната улица.

– Господине – обърна се към него Мариус, – натоварен съм от господин Отие да стопанисвам къщата, която сте му продали, и идвам да ви попитам за старите договори, за цените и наемите.

Господин Ландрол отговори охотно на всичките му запитвания.

Мариус беше много предпазлив. След продължителен, но не особено съдържателен разговор умело се приближи към целта на посещението си:

– Много ви благодаря! Съжалявам, че прекалих с търпението ви... Причината е, че не можах да се видя с господин Отие, който отсъства в този момент... Мислех, че след като сте се договорили, бихте могли да ми кажете нещо за господин Отие и да ми обясните намеренията му.

– Но аз не съм разговарял с него. Дори не съм виждал този господин. Сделката бе извършена и доведена докрай от господин Дъглас, от когото получих всички необходими подписи.

– Смятах, че господин Отие е посетил къщата, както е прието...

– Съвсем не... Не знаете ли, че е в Америка повече от шест месеца? Господин Дъглас лично посети къщата и я прие от името на клиента си, който му бил дал инструкциите си.

Мариус прехапа устни. За малко да разкрие ужасната си тайна. Предишния ден нотариусът му бе казал, че Отие дошъл от Ламбеск да потърси и избере къщата си. Сега лъжата ставаше очевидна. Отие не можеше да бъде едновременно в Америка от шест месеца и да очаква парите си в Шербур, за да отпътува. Очевидно такъв човек нямаше нито в Шербур, нито в Ню Йорк, така, както го нямаше и в Ламбеск. Това бе чиста фикция, един призрак, който Дъглас използваше с някаква престъпна цел. И Мариус веднага си помисли, че пълномощното, което той притежаваше, бе също една лъжа, която можеше да доведе до каторга.

Кръвта нахлу в главата му, сякаш именно той бе виновникът, и измънка нещо, за да благодари на Ландрол, който го гледаше с любопитство и учудване, че е така зле информиран за работите на човек, когото ще представлява.

Когато остана сам на улицата, Мариус бе принуден да си даде сметка, че единствен Дъглас би могъл да направи фалшификацията. Но младият мъж не можеше да си обясни причината за престъплението. Къщата бе изцяло изплатена и той бе принуден да се спре на обяснението, че нотариусът е решил да се сдобие лично със собственост под чуждо име, скривайки по този начин имущественото си състояние. Но въпреки това обяснение престъплението си оставаше налице: Дъглас, един благочестив и почтен човек, се оказваше фалшификатор.

В един момент Мариус се уплаши да не би и Муте, бившият търговец от Тулон, също да е подставено лице.

Бързо отиде при един от приятелите си, който дълго време бе живял в Тулон, и го разпита. Отдъхна си, когато научи, че такъв човек наистина съществува и че е клиент на Дъглас. Все така тласкан от съмнения, той пожела да види собствеността, която Муте беше ипотекирал. Бе посветил сутринта си на напразно търсене на един човек, следобедът му щеше да премине в търсенето на една къща.

Отрасъл в предградието Сен Жюст, в старинния селски дом на майка си, Мариус познаваше всички къщи в крайбрежния район. Имението, върху което Дъглас твърдеше, че има ипотеки от името на Муте, принадлежеше на господин Жиро, у когото младежът бе играл като дете. Веднага се запъти натам. Щеше да обясни, че просто е минавал покрай дома и е решил да се отбие.

Беше средата на септември. Морето дремеше на хоризонта тежко, неподвижно, като огромен килим от синьо кадифе. Полето се простираше надалеч, обляно от слънце, топло и морно. На моменти от брега нахлуваха свежи струи и поклащаха клоните на боровете. Когато Мариус мина покрай селската къща, в която майка му го бе люляла като малък в люлката, очите му се наляха със сълзи от силното вълнение. Сред тишината на тази мрачна и обгорена пустош му се стори, че чува любимия глас на святата жена, споменът за която му даваше сили да продължи да се бори за освобождението на Филип.

Жиро го посрещна като завърнал се блуден син.

– Вече съвсем престанахме да ви виждаме. Идвайте понякога тук да се утешите... В тази къща имате верни приятели, с които можете да прекарате приятни часове.

Мариус бе трогнат от такъв прием. Откакто се бе сблъскал с тегобите на живота, често си мислеше с разочарование за хората. За миг забрави за какво точно бе дошъл. Жиро сам го улесни в деликатните въпроси, чиито отговори бе дошъл да намери.

– Вижте колко добре си живеем тук – заяви домакинът. – Вярно е, че не сме богати, но няколкото акра земя, която имаме, са достатъчни, за да не се лишаваме от необходимото.

– Мислех, че сте затруднен – призна Мариус. – През последните години реколтите бяха лоши.

Жиро с учудване погледна младежа:

– Затруднен ли? Напротив... Защо смятате, че е така?

Мариус почувства, че се изчервява.

– Простете – измънка той. – Не бих искал да ви изглеждам недискретен... Казаха ми, че заради последните реколти сте били принуден да ипотекирате имота си.

Като чу тези думи, Жиро прихна:

– Тези, които са ви уверявали в това, са се излъгали. Слава Богу, нито сантиметър от земята ми не е заложен.

Мариус настояваше:

– Все пак ми посочиха нотариуса Дъглас, който бил взел ипотеките.

Жиро продължаваше да се смее открито и прямо.

– Господин Дъглас е почтен човек, но къщата, която е ипотекирал, не е моя, уверявам ви.

Предния ден Мариус бе видял акта, в който къщата на господин Жиро бе ясно упомената. Актът съдържаше също и подписа на собственика. Това бе втора фалшификация на нотариуса, още по-трудно обяснима от първата. Очевидно бе прибрал за себе си парите на Муте, предназначени за заем.

Мариус си тръгна. Искаше да размисли, преди да разобличи престъплението. Отие не съществуваше, нито пък къщата, върху която Муте имаше ипотеки. Жиро бе заявил, че тази къща не е негова. В цялата тази история имаше тайни, в които младежът проникваше с трепет. В понеделник сутринта, след една безсънна нощ, той взе решение да отиде при нотариуса.

7

В кантората на Дъглас Мариус бе изненадан от религиозното спокойствие на огромните студени помещения, дали подслон на престъпността. Не можеше да приеме такова лицемерие. Би искал стените да крещят за нечестния нотариус. Чиновниците работеха тихо. Почтеният вид на къщата го дразнеше, хвърляше го в мъчителни съмнения.

Седна във вестибюла пребледнял и развълнуван. Дъглас го забеляза през отворената врата на кабинета си.

– Влезте, влезте – извика той. – Не ми пречите... След малко съм на ваше разположение.

Мариус влезе. В кабинета имаше петима или шестима свещеници, сред които разпозна абат Донадеи. Кокетлив и усмихнат, абатът галеше нотариуса с погледа и гласа си; беше искал дарение за църквата.

– Вие сте един от нашите приятели – ласкаеше нотариуса абатът – и ние се обръщаме към вас всеки път, когато кутиите за пожертвувания на енориите ни са празни.

– И много добре правите – отговори Дъглас.

Изправи се и взе няколко златни монети от едно чекмедже.

– Колко ви трябват?

– Мисля, че петстотин франка ще са ни достатъчни – сведе поглед Донадеи. – Имаме голяма нужда от помощта на почтени и благочестиви хора...

Дъглас го прекъсна:

– Вземете. Тук са петстотин...

После с леко треперещ глас добави:

– Отче, молете се за мен.

Всички свещеници станаха и наобиколиха нотариуса, за да благодарят, призовавайки Божията благословия. Дъглас стоеше прав и блед приемаше пожеланията им. На Мариус му се стори, че устните и клепачите на нотариуса нервно потръпваха. Донадеи сипеше поток от ласкателства:

– Бог ще ви се отблагодари за всичко, което ни давате. Той вече ви го връща с процъфтяването на фирмата. Ах, господине, в този град вие сте чудесен пример за това, че материализмът на нашия век покварява. Остава само да пожелаем нашите търговци да следват скромния ви живот, да бъдат също толкова наболели и с добро сърце кат вас. Тогава бихме си спестили отвратителния спектакъл, който ни поднася нашето марсилско общество.

Дъглас се чувстваше неудобно. Възхвалите на свещеника започнаха да му омръзнат. Отново го прекъсна и побутвайки го към вратата, му каза:

– Не, не, не си мислете, че съм светец... Всеки има нужда от Божието милосърдие. Ако смятате, че трябва да ми благодарите за нещо, молете се за мен.

Свещениците се сбогуваха, направиха за последен път поклон и най-после излязоха.

Мариус бе мълчалив свидетел на сцената и изпита възмущение от комедията, която се разиграваше пред очите му. Може би Дъглас разчиташе да изкупи Божието опрощение и да плати щедро с откраднати пари. Ето че и този праведен човек с добро сърце, помагащ на нещастните, този християнин, който прекарваше цялото си време в църквите, се оказа лицемер и мошеник. Мариус гледаше свещениците и нотариуса и му се струваше, че сънува наяве: бе дошъл да обвини един фалшификатор, а се оказа пред един милостив човек, за който се молеха служителите на църквата.

След като първоначалната изненада премина, Мариус изпита още по-силно желание да изпълни дълга си. Нотариусът пристъпи към него с протегната ръка. Младежът бавно се отдръпна, втренчил поглед в него. После бързо изрече:

– Затворете вратата!

Учуден, Дъглас покорно се подчини.

– Сложете и резето – продължи с още по-строг тон Мариус. – Трябва да си поговорим.

Дъглас недоволен се върна обратно.

– Какво ви е, приятелю? – попита той.

Понеже Мариус не отговори, нотариусът, който едва успяваше да запази самообладание, продължи:

– Всъщност имате право. По-добре е да сме сами, щом ще говорим за работа... Е, готов ли сте? Намерих документа, който липсваше, и сега ми трябва само подписът ви, за да взема сумата от ипотекираната къща на Отие от името на Муте... Знаете, че бързаме. Тази сутрин получих още едно писмо от Отие, който ме умолява да му изпратя колкото се може по-бързо парите.

Нотариусът се изправи, сложи документите на масата, натопи перо в мастилото и го подаде на Мариус.

– Подпишете се.

Мариус стоеше безмълвен и със спокоен поглед следеше всяко движение на Дъглас. Вместо да вземе перото, смело го погледна и съвсем спокойно заяви;

– Вчера ходих да видя къщата на улица "Рим". Говорих с наемателите и бившия собственик и разбрах, че те не познават господин Отие.

Мариус отново видя как устните му треперят; Дъглас пребледня, прибра документите, остави перото и седна.

– А!... Това много ме учудва.

– Онзи ден – обясни Мариус – бях посетен от господин Дьо Жирус, богат собственик от Ламбеск. Той потвърди, че никой от съседите му не се казва Отие и че със сигурност такъв човек не съществува... Днес знам, че той не е сбъркал... Какво трябва да си мисля?

Нотариусът не отговори. Гледаше с блуждаещ поглед пред себе си. Ставаше все по-блед и трепереше, чувствайки, че с него е свършено. Явно търсеше отчаяно как да се измъкне от положението, в което бе попаднал.

– После отидох в Сен Жюст – продължи безжалостно Мариус. – Оказа се, че къщата, ипотекирана, както ми казахте, на името на вашия клиент Муте, принадлежи на един стар приятел на майка ми, господин Жиро. Той потвърди, че имуществото му е свободно. Още веднъж ви питам какво да си мисля?

И Дъглас продължаваше да мълчи.

– Е, добре. Щом отказвате да отговорите, аз ще ви кажа какво мисля и какъв в действителност е случаят... Вашият господин Отие никога не е съществувал; това е една мъртва душа, която сте измислили, за да вършите непочтените си сделки. От друга страна, вие не сте взимали ипотека и сте прибрали парите на Муте. А за да стигнете до този чудесен резултат, сте готов да направите и други измами, за да се сдобиете с още пари.

Мариус говореше сякаш на неподвижна и безчувствена статуя. Това спокойствие още повече го разгневи:

– Не е моя работа да ви съдя за вашите престъпления. Но ви искам сметка за нечестното поведение спрямо мен! Искахте да ме замесите със спокойна съвест в мръсните си афери! Щяхте да ме компрометирате, а се отнасяхте приятелски с мен. Знаехте, че съм обикновен чиновник... Имам право, нали, да ви кажа, че сте негодник!

Нотариусът дори не мигна.

– Преди малко тук имаше свещеници, които ви благославяха – продължи Мариус. – О, вие изиграхте ролята си съвършено. Аз единствен в цяла Марсилия зная що за човек сте и ако съобщя за опасното ви престъпление, може би няма да ми обърнат внимание, защото много ловко сте заблудили обществеността. Кой ще повярва, че нотариусът Дъглас, този уважаван от всички човек, скромен и благочестив, тайно работи за разоряването на огромната си клиентела!... Ако още можех да се съмнявам, аз самият бих се поколебал, като ви гледам пред мен с този вид на скромен и смирен молещ се монах... Хайде, говорете, защитавайте се, ако можете!

Дъглас бе взел един нож за разрязване на хартия и го въртеше в ръката си, безразличен към всичко, което чуваше.

– Какво искате да ви кажа? – въздъхна най-после той. – Обвинявате ме като наивно дете. Оставям ви да си говорите каквото си искате. А после може би ще ме изслушате по-спокойно.

8

Мариус посрещна с негодувание думите на Дъглас, според които обвиненията му бяха наивни, и се приготви да изкрещи в очите му, че го обвинява като честен човек. Този фалшификатор смяташе за детински упреците му и се държеше доста самоуверено.

Младежът се канеше да продължи, но нотариусът го прекъсна с нетърпелив жест:

– Ако продължавате да говорите, винаги ще бъдете прав. Оставих ви да ме обиждате, колкото си желаете. По дяволите! Нека се защитя спокойно... Разбира се, бих предпочел да не разберете системата ми. Но тъй като разкрихте част от истината, ще ви кажа всичко. Зная, че сте умен и ще ме разберете много по-добре от всеки друг... Впрочем вече се уморих, не успях да приложа добре теорията си и прекрасно зная, че с мен е свършено. Затова съм съгласен да ви се изповядам напълно. Ще видите, че не съм мислил да разорявам никого. Бях добронамерен, когато ви предложих съвсем приятелски да спечелите малко пари. Накрая можете да ме съдите и се надявам след това да ме приемете просто за един жалък спекулант... Бихте ли ме изслушали?

Мариус мислеше, че сънува. Гледаше Дъглас, както се гледа един луд, който говори нормално. Спокойният тон на този човек, това, че не показваше силни угризения, уверените му жестове го оприличаваха на искрен изобретател, който обясняваше тъжно, но без да изпитва срам, защо изобретението му не бе успяло.

– Да не се спираме на детайли, да оставим настрана случаите Отие и Муте, които не са особено важни. Трябва да видите и прецените целия огромен и сложен механизъм, който успях да изградя... С мен е свършено и мога да говоря, без да се страхувам, че ще бъда компрометиран. Дори ми е приятно да ви разяснявам изобретението си.

Застана пред Мариус като човек, който има да разкаже нещо интересно. Продължаваше да си играе небрежно с ножа за разрязване на хартия.

– Преди всичко искам да ви призная, че злоупотребих с пълномощията си и че ако се гледа на мен като на нотариус, аз съм голям престъпник. Но винаги съм се смятал за банкер, за човек, който умело борави с парите. С една дума, можете да ме мислите за спекулант... Когато заех мястото на предишния си шеф, бюрото имаше доста слаба клиентела. Първите ми усилия бяха насочени към превръщането на кантората в голям делови център. Трябваше да задоволя исканията, да давам заеми на всички, които имаха нужда от пари, да вземам от тези, които не знаеха къде да влагат, да продавам на желаещите да купуват, да купувам от онези, които искаха да продават. Имитирах ловците, които използват обучени птици, за да привличат живеещите на свобода пернати; създадох около четиридесетина въображаеми личности, под чиито имена успях да извърша най-разнообразни операции. Признавам, че Отие бе един от тях. Така можах да купя няколко къщи, които платих с помощта на заеми, направени от фиктивни купувачи, и ипотекирах тези къщи... По този начин натрупах значителен оборотен капитал и многобройна клиентела, които станаха база за моите сделки.

Дъглас говореше с ясен и отчетлив глас. След кратко мълчание продължи:

– Би трябвало да ви е известно, че когато спекулира с пари, човек понякога се сблъсква с жестоки изисквания. Бих спрял още при първите сделки, ако се окажеше, че не мога да изплатя дълговете си за недвижимите имоти. Но по никакъв друг начин не можех да се снабдя с необходимите пари за другите операции, за които мечтаех. Използвах най-простото и удобно средство. Когато ипотеките покриха стойността на имотите, аз върнах свободните капитали с фалшива квитанция, а после ги дадох под гаранция като нови заеми.

– Но това е непочтено! – извика Мариус.

– Помолих ви да не ме прекъсвате – спря го грубо Дъглас. – Засега само излагам фактите, но след малко ще се защитя... Скоро трябваше да разширя системата си. Четиридесетте лица се оказаха недостатъчни. Прибягнах до крайно, изключително смело средство и успях. Сключих договори за заеми със собственици и известни търговци, като ипотекирах имуществата и подправих подписите им. След изтичането на срока на всяка нова ипотека аз я заличавах с помощта на фалшива квитанция и това ме предпазваше от неприятности... Нали разбирате колко е просто?

– Да, да, разбирам – промърмори Мариус, уверен, че Дъглас е луд.

– Всъщност печелех пари по независимо какъв начин. Исках да постигна целта си и продължавах да вървя напред, без да се тревожа от препятствията, като приемах смело всички последици от теорията си... Така понякога създавах едновременно и длъжника, и имота. Ипотекирах имоти, които не съществуваха или пък не принадлежаха на въпросните лица, потърсили заем... Друг път, когато имах голяма нужда от пари, с които да посрещна непредвидените разходи, подписвах с имената на първите търговци от Марсилия полици за джиросване, които пусках в обръщение със загуба, след като аз самият ги джиросвах... Виждате добре, че не скривам нищо от вас и сам се обвинявам. Разкривам ви всичко за себе си, защото искам да се оправдая, и трябва отсега нататък да се откажа от прилагането на системата си.

Мариус буквално изпадна в ужас. Проникваше с тръпка в мислите на този човек. Оценяваше деянието като неморално явление, преживяваше странната изповед като кошмар. Имаше чувството, че е попаднал сред шума и пушека на някаква машина и зъбчатите ѝ колела го смазваха.

– И така, добре разбрахте същността на метода ми – продължи Дъглас. – По принцип бих искал да съм банкер, да извличам дивиденти от парите, които минават през ръцете ми. Придобих на мое собствено име сгради, които сметнах, че мога да препродам с печалба. Моята теория с фалшивите имена оправда очакванията ми. С помощта на тези имена не отпратих никой, който бе дошъл за помощ при мен. Според случая бях заемодател, длъжник, продавач и купувач. Когато парите от личния ми кредит или тези, които бях давал на въображаемите клиенти, не ми достигаха, вземах заем от първия срещнат – роднина, приятел или клиент с право да освободя по-късно имуществото на човека, така както го бях ипотекирал без негово знание. С една дума, кантората ми се превърна в банка.

– В място за ограбване на клиентите – извика Мариус, – в манифактура за фалшификации!

Дъглас сви рамене:

– Би трябвало да сте ме разбрали и да видите, че никога не съм се стремял да обирам клиентите си. Надявам се, че след малко ще ме оправдаете... Остава да ви разкажа за най-доброто си изобретение. За да управлявам придобитите имоти и движа заетите суми, реших да използвам пълномощници, които щяха да представляват редовно моите четиридесет въображаеми лица. Избрах за тази работа почтени млади хора, които станаха мои несъзнателни съучастници. Бях сигурен в системата си, непременно щях да облагодетелствам тези, които ми помагаха, ако досадни обстоятелства не ми бяха попречили да успея. Когато ви предложих да представлявате Отие, уверявам ви, исках само да ви помогна и включа в печалбите, които щеше да ми донесе тази превъзходна сделка.

Последните думи вбесиха Мариус. Смелостта му се бе изчерпала, чувстваше, че ще полудее, ако продължава да слуша странната изповед на Дъглас.

– Изслушах ви търпеливо – промълви разтреперан младежът. – Гнусните деяния, за които ми разказвате с невероятна наглост, ми доказват, че сте глупак и мошеник.

– А, не! – прекъсна го нотариусът и удари с юмрук по бюрото си. – Явно не сте ме разбрали. Повторих ви четири или пет пъти, че съм банкер... Изслушайте ме, за Бога!

Дъглас се изправи и застана пред Мариус. Нищо в държанието му не издаваше страх или срам.

– Нарекохте ме мошеник и крадец и аз ви оставих да ме обиждате, защото ме осъждате от името на обществото, говорите като кралски прокурор, който би съдил постъпката ми според закона. Ако искате да ме разберете, би трябвало да погледнете нещата от другата страна... Помислете малко. Крадец е този, който взема пари от друг и като си напълни джобовете, бяга, нали така? А на мен никога не ми е идвала мисълта за кражба. Вече шест години прилагам системата си, а съм толкова беден, колкото и в началото... Операциите ми не се увенчаха с успех, дори изгубих няколко хиляди франка, които ми принадлежаха. Знаете какъв живот водех: пиех вода и ядях хляб, водех съществувание на скромен и неуморен труженик. Единственият лукс, който съм си позволил, бяха няколкото дарения. Странният крадец, който живя в кабинета си като в манастир и движеше такива огромни суми, дори не се опита да си присвои и едно су! Признайте, че ако наистина бях крадец, отдавна щях да съм натрупал цяло състояние и да избягам,

Мариус го погледна изненадан и объркан. Наистина не бе поглеждал на въпроса откъм тази страна. Очевидно нотариусът имаше право: не можеше да бъде обвиняван в кражба.

– Това, което ви обижда и гневи – продължи Дъглас, – е самата ми система. Тя се провали, затова съм голям престъпник. Ако бе успяла, щях да съм невероятно богат и почитан от всички... Да, в основата на операциите ми стоеше престъплението; послужих си с фалшификации, средствата ми бяха смели и нови. Но смятах успехът си за неизбежен. Вярвах в това, което върша, не мислех, че ще увлека някой в падението си. И именно в това бе грешката ми... Виждате как действах: ипотекирах несъществуващи имоти или такива, които бяха дадени с гаранция, но си плащах лихвите за взетите в заем суми; използвах фалшиви полици, но връщах стойността им; моите измислени хора бяха един вид подставени лица, зад които стоях самият аз. Служех си с тях само за да разширя сделките си. Разберете ме добре – преди всичко исках да се сдобия с капитал, който да задвижа. Какво значение имат фалшивите полици, фалшивите актове и всички начини, с които целех да увелича капитала си и кръга от дейности. Когато става дума за спекулация, единствено значение има умело извлечената печалба. Вижте какво става на Борсата – хората печелят само от догадки. Приемете за момент, че купувайки и продавайки недвижими имоти с парите на други хора, съм успял да удвоя капиталите, които съм използвал тайно. Щях да върна изцяло заетите суми, без да съм обрал никого, щях да унищожа фалшивите документи и да се оттегля с богатство, спечелено благодарение на ума и труда си. Именно в това е системата ми. Тъй като нямах собствен капитал, наложи се да заема от клиентите нужното капиталовложение за всяка операция. Това не беше кражба, а просто заем.

Докато слушаше ясните и логични разсъждения, Мариус бе обхванат от някакъв неописуем ужас. Нотариусът се издигаше невероятно в очите му. За миг той го гледаше като неоценен гений, използвал в името на злото рядката си енергия и смелост. Ако този човек бе разполагал с могъщи средства за действие, би могъл да извърши велики дела. Дълбоко в себе си престъпници от величината на Дъглас притежават превъзходни качества.

Младежът се учудваше най-вече на простия и естествен начин, с който нотариусът говореше за фалшификациите си. Явно този човек бе изпаднал в някакво умопомрачение; бе болен: треската на спекулата, която го изгаряше малко по малко, го бе накарала да повярва, че престъплението е превъзходно средство, стига само да остане скрито и ненаказано. Сам го казваше: дори и да фалшифицираше, смяташе се за честен, щом не вземаше нито едно су от никой.

След кратко мълчание Дъглас поклати глава:

– Системите винаги са добри, но само практиката може да ви покаже кога нещата не са добре обмислени. На теория трябваше да съм спечелил огромно състояние. Не зная как стана така, но се оказах смазан от дългове и ми е ясно, че съм погубен... Злощастните ми операции погълнаха повече от милион, клиентелата ми е разорена...

Гласът на нотариуса отслабна, от вълнение очите му се напълниха със сълзи. Започна трескаво да се разхожда в стаята.

– Не можете да си представите какъв ужасен живот водя от две години. Всичките ми сделки пропаднаха. Оказах се изправен пред ужасни проблеми. За да запазя влиятелността си и скрия фалшификациите, трябваше ежедневно да правя други. Вече не мислех как да спечеля пари, а как да се защитя и спася от каторгата. Бог ми е свидетел, че ако можех да възстановя изгубените капитали, щях да върна парите на всички и да заживея почтено като останалите хора. Но лихвите, които трябваше да плащам, бяха толкова големи, че ме смазваха. Препродавах на загуба купените недвижими имоти, но се борех напразно. Преследваше ме лош късмет, който ме тласна към дъното на пропастта. Днес пасивът ми е значителен, не мога да се преборя с падежите през този половин месец, а за мен прекратяването на плащането е равностойно на осъждане на принудителен труд. Само ако правосъдието хвърли един поглед върху книжата ми, веднага ще бъда пратен в затвора.

Мариус изпитваше почти състрадание към злощастника. Дъглас отново седна и добави обезсърчено:

– Впрочем всичко е свършено. Изповядах ви се. Зная, че ще ме предадете на правосъдието... Нека всичко свърши – и без това положението ми е нетърпимо... Имате право, аз съм безчестен и трябва да бъда наказан.

Мариус не помръдна. Обмисляше, не знаеше какво решение да вземе. Някаква боязън го възпираше, не искаше да се замесва в тази история, страхуваше се да не го повикат за свидетел и да изгуби ценно време, от което така се нуждаеше. От друга страна, не искаше да влезе в ролята на предател. Отсега нататък ръцете на нотариуса бяха вързани и той, рано или късно, сам щеше да се окаже пред съдиите.

– Е, какво? Защо се колебаете? – попита Дъглас. – Вече знаете всичко. Ще чакам тук полицаите, които ще доведете.

Младежът се изправи, разкъса пълномощното, на което бе написано името му.

– Вие сте негодник! – извика той. – Мнението ми за вас не се промени. Но не е необходимо да помагам на правосъдието, което скоро ще ви накаже и без мен. Наказанието само ще дойде.

И излезе.

Ето как завърши тази история. На следващия ден Дъглас, който не можеше да изплати полиците си, избяга; тази вест предизвика паника в цяла Марсилия. Засегнати бяха много имоти. Все още бе невъзможно да се определи размерът на катастрофата. Ужасът на пострадалите се смесваше с изненадата на почтените граждани: никой не прощаваше на нотариуса лицемерието, с което бе мамил целия град в продължение на няколко години.

Дъглас бе заловен и съден в Екс. Прие участта си с рядко хладнокръвие. Без негова помощ правосъдието никога не би прозряло една толкова неясна афера. Трибуналът трябваше да разгледа повече от деветстотин фалшифицирани документа, толкова разнообразни, че човешкият ум трудно би измислил по-сложна комбинация. Обвиняваха го в толкова много престъпления, усложнени от многочислени подробности. Те засягаха невероятно голям брой жертви и бе невъзможно да се внесе яснота в този хаос без помощта на този, който, след като бе измислил и извършил престъпленията си, единствен бе в състояние да разплете сложния възел. С неуморимо усърдие и учудваща честност Дъглас помагаше на прокуратурата да проникне в цялата бъркотия на сделките и определи финансовото му състояние, както и това на заемодателите и длъжниците.

Но нотариусът енергично се бореше против обвинението в кражба. Повтори, че е жалък спекулант и че ако правосъдието и обстоятелствата позволяваха, би възстановил парите на клиентите си. Сякаш обвиняваше съда, че му връзва ръцете и му пречи да поправи злото, което бе извършил.

Бе осъден на доживотна каторга и приковаване към позорния стълб.

9

Повече от два месеца бяха изминали от завръщането на Мариус и Фин в Марсилия. Когато напусна кантората на Дъглас, младежът трябваше да признае, че до този момент беше изгубил времето си, без да намери нито едно су от петнадесетте хиляди франка, необходими за освобождаването на Филип. Положително умееше само да обича и да се жертва. Разбираше, че с прекалено честния си и прям характер нямаше да успее да се сдобие само за няколко седмици с нужната сума, която толкова отчаяно търсеше. Всеки път се бе държал като дете. Злощастните случки, в които се бе оказал замесен, отношенията между Арманд и Совер, лицемерието и фалшификациите на Дъглас разкриваха пред него живота откъм ужасната му страна и това го изпълваше с отчаяние. Вместо да върви напред, отстъпваше; страхуваше се да предприеме нова крачка, мислеше, че отново ще претърпи неуспех и дори ще се компрометира, попадайки за пореден път на мошеници, чиято единствена цел е да експлоатират. Обзет от недоверие, виждаше около себе си само клопки. Нежните души, които не познават злото и желаят да правят добро, често се пречупват и силно кървят от сблъсъка с реалността.

Но наближаваше декември. Трябваше да се бърза, за да се помогне на Филип. В никакъв случай не можеше да се разчита на нечие милосърдие и осъденият щеше да бъде завързан на позорния стълб. При тези мисли Мариус плачеше от безсилие и умора. Искаше да освободи брат си с някаква героична постъпка. Ако го подложеха на изпитание, би изкопал с нокти дупка в стената на килията, дори в камъка... Тази тежка работа не би го затруднила и той би успял дори с риск да разрани ръцете си. Но мисълта за петнадесетте хиляди франка го вцепеняваше. Когато се отнасяше за пари и сделки, губеше самообладание, чувстваше се неспособен да доведе докрай и най-малкото начинание. С това се обясняваше и наивното доверие, което го бе тласнало към Арманд и Дъглас.

И все пак надеждата все още живееше в него. Благодарение па слабостта му, на добротата и открития характер, у него все пак се появяваха светли мисли. Уроците, които му бяха дали тъмните страни на живота, не можаха да му попречат да продължи да вярва, че другите са готови да откликнат на зова му за помощ.

– Имам на разположение още две седмици. Не е възможно да не намеря истински приятели дотогава. Не трябва да се отчайвам.

Със сигурност би се разболял и би изпаднал в отчаяние, ако до него не беше утешителка, която му се усмихваше окуражително в тежките мигове. Между него и семейство Кугурдан се установи близко приятелство. Почти всеки ден отиваше да види Фин и прекарваше при нея дълги вечери. В началото си говореха за Филип. Но постепенно, без да забравят нещастния затворник, започнаха да говорят за себе си, за детството си, за бъдещето. Това бяха спокойни разговори, по време на които забравяха за трудния живот, за умората и тревогите на изминалия ден; тези разговори им даваха сили да посрещнат с надежда следващия.

Стана така, че всяка сутрин Мариус започна нетърпеливо да очаква идването на вечерта, когато щеше да отиде в малката стаичка на Фин. Когато проблясваше лъч на надежда, той тичаше да го сподели с приятелката си, а когато му беше тъжно, правеше всичко възможно, за да чуе утешителните ѝ думи. Само тук, в чистата ухаеща мансарда, весела и светла, той живееше спокойно и намираше утеха.

Веднъж настоя да помогне на девойката, която приготвяше букети за следващия ден; започна да маха бодлите на розите, събираше карамфилите на малки връзки, вземаше една по една теменужките и маргаритките, а после ги подаваше на Фин. Оттогава започна да ѝ помага всяка вечер от осем до десет часа. Твърдеше, че работата го забавлява и успокоява нервите му. Когато докосваше пръстите на Фин, подавайки ѝ цветята, топли вълни заливаха лицето му. Странното неудобство и силното вълнение, които го обземаха, несъмнено бяха единствената причина за внезапното призвание на цветар, което бе открил у себе си.

Разбира се, Мариус бе наивен. Ако някой му кажеше, че започва да се влюбва във Фин, би се учудил, дори би се обидил. Щеше да извика, че е прекалено грозен, за да посмее да обича девойката, че подобно чувство, родено и израснало в сянката на нещастието на брат му, е престъпление. Но скоро сърцето му щеше да се разбунтува. Мариус никога не бе имал свое момиче. Беше се поддал на първия по-нежен поглед. Фин го утешаваше и окуражаваше. Отправяше му ласкава усмивка и стискаше топло ръката му. Най-напред я почувства като майка и сестра, която небето му изпращаше в тъжните дни. Истината бе, че без да разбира това, тази сестра и майка се превръщаше в съпруга, която започваше да обича с цялата си нежност и преданост.

От известно време Фин се усмихваше скришом в присъствието на Мариус. Усещаше, че младежът я обича, въпреки че самият той не беше още наясно с чувствата си. Жените имат особено силно развит усет за тези неща: те четат по очите на любимите си и проникват в душите им. Цветарката умело скриваше розовината на страните си. Постара се да остане сърдечна приятелка на Мариус, но не му отвори очите с едно по-топло ръкостискане. Ако някой ги видеше така всяка вечер, седнали един срещу друг на масата, отрупана с рози, би ги взел за брат и сестра.

Всяка неделя Фин отиваше в Сент Анри. Бе започнала да се отнася към Бланш със съчувствие и състрадание като истинска приятелка. Горката млада жена щеше да става майка. Животът ѝ бе разбит завинаги. Ставаше все по-скъпа на Фин, която виждаше угризенията и горчивите ѝ сълзи на съжаление. Станала свидетелка на тъжния ѝ живот, цветарката се опитваше да го облекчи с посещенията си. Донасяше веселата си усмивка в малката къща на морския бряг, в която Бланш плачеше, мислейки за Филип и детето си. За Фин това бе нещо като обред, който тя религиозно извършваше. Тръгваше към обяд и оставаше у госпожица Дьо Казалис чак до вечерта. А когато се стъмнеше, се срещаше с Мариус, който я очакваше на брега на морето, и двамата се връщаха в Марсилия пеша, хванати под ръка като съпрузи.

Мариус изпитваше истинско наслаждение по време на разходките. Неделните вечери бяха станали за него награда за всичките му усилия през седмицата. Чакаше Фин на брега, забравил притесненията си, дебнещ нетърпеливо появяването на девойката. А когато тя пристигаше, усмихваха се един на друг и тръгваха с бавни крачки под нежните вечерни сенки на дърветата, където разменяха думи на приятелство и нежност. Пътят никога не се струваше дълъг на младежа.

Една неделя Мариус пристигна рано. Деликатността му го възпираше да влезе в къщата на Бланш. С това само щеше да засили мъката ѝ. Седна на скала, която се извисяваше над селото, и търпеливо зачака, загледан в огромната синева. Остана така почти два часа, потънал в неясни мечти, в нежни мисли за щастие, които го упояваха.

Огромният хоризонт го разнежваше. Морето и небето, безкраят на водата и въздухът го тревожеха и разтваряха душата му. В ширналото се море виждаше единствено Фин, чуваше само нейното име в глухия равномерен шепот на вълните.

Цветарката дойде и седна до младежа, който безмълвно хвана ръката ѝ. Морето и небето се разстилаха пред тях, сливайки се в тиха и спокойна синева. Падаше здрач. Слабата розова светлина на залеза пръскаше меките си отблясъци върху крайбрежните скали. Въздухът бе изпълнен с нежност. Монотонният тътен на морето постепенно стихваше.

Силно развълнуван, Мариус държеше ръката на приятелката си. Сънят му продължаваше. Очите му бяха вперени в хоризонта, в неясната мъгла, в която морето и небето се сливаха, и се усмихваше тъжно. Тихо, без сам да разбере смисъла на думите си, устните му изрекоха на глас онова, което бе на сърцето му:

– Не, не, много съм грозен...

Откакто Мариус я бе хванал за ръката, Фин се усмихваше за-гадъчно и нежно. Най-после приятелят ѝ щеше да се реши да говори. Отгатваше това по дълбокия му поглед, по силното стискане на ръката. Когато чу думите на младежа, остана учудена и разгневена.

– Много грозен ли?! – извика тя. – Но вие сте красив, Мариус!

В този вик, който бе се изтръгнал от душата ѝ, Фин бе вложила такова чувство, че Мариус извърна глава и събра длани и я погледна тревожно. Разбра, че е издала внезапно тайната на сърцето си. Сведе чело, по което започваше да избива червенина. Остана така няколко секунди безмълвна и объркана. Но не беше момиче, което се страхува да признае любовта си. Бе твърде открита и земна, за да играе лицемерната комедия на девойките, които се оказват в подобна ситуация.

Вдигна смело чело и погледна в очите треперещия Мариус.

– Слушайте, приятелю, ще бъда искрена. Преди шест месеца изобщо не мислех за вас. Намирах ви грозен, не ви поглеждах дори... Днес вие станахте красив за мен. Не зная как се получи, кълна ви се...

Въпреки решителността си тя се колебаеше. Внезапна руменина бе заляла бузите ѝ. Замълча, не смееше да каже направо на Мариус, че го обича. А и познаваше скромността на младежа, затова бе заговорила само да го окуражи. Мариус бе все така силно разнежен. Нямаше нужда от нищо, би останал там, на скалата, цяла нощ, без да се опитва да получи пълно признание от Фин, която ставаше нетърпелива.

Любовната история на цветарката беше съвсем обикновена. Най-напред бе обичала Филип с неговата красива фигура и енергично лице с онова заслепление, което подтиква младите момичета да изберат красивите младежи, онези, които имаха хубава външност, но не и душа. Но ранена от безразличието на любовника на Бланш, разбрала най-после суетния му характер, тя строго осъди поведението му. Именно в този момент се оказа насаме с Мариус. Тази интимност все повече ги сближаваше.

Любовта им бе плод на добротата. Грозен за очите, Мариус бе станал красив за сърцето. В началото Фин бе видяла в него само отчаян приятел, на когото трябваше да помогне. Бе поела по братски половината от неговата мисия, тласкана донякъде от любовта към Филип и много повече от естествената си потребност да помага на хората. Бе станала съучастничка на Мариус и тяхната обща идея за освобождение все повече ги обединяваше. Така чувството им се засили, те започнаха да се обичат, отдавайки всичко от себе си. Живееха с обща надежда, работеха за една и съща кауза.

Именно осъществяването на това дело бе направило Мариус красив, изключителен човек; превърна се във влюбения принц, за който си мечтаят всички млади момичета. От този миг лицето на Мариус се преобрази за нея. Видя го в цялата красота на искрената му и нежна природа. Би се учудила, ако някой кажеше, че любимият ѝ е грозен.

Мариус още чуваше вика на приятелката си, вик на обич, който казваше: "Ти си красив и аз те обичам!". Той не смееше да говори от страх да не пропъди толкова прекрасния и нежен сън.

Фин продължаваше да се усмихва смутено.

– Не ми ли вярвате? – продължи тя само за да каже нещо, без много да разбира какво говори.

– Не, вярвам ви! – гласът на Мариус бе тих и дълбок. – Имам нужда да ви вярвам... Когато ви нямаше, гласът на вълните ми прошепна една тайна... Не зная какво тази вечер се крие в небето и морето, но говорят с толкова нежен глас, че развълнуваха сърцето и душата ми. Почувствах щастие, за което не знаех... Искате ли да ви кажа тайната, която вълните ми прошепнаха на ухото?

– Да – промълви развълнувана цветарката.

Ръката ѝ потръпваше.

Мариус се наведе още повече и с тих глас прошепна плахо:

– Вълните ми казаха, че ви обичам.

Падаше здрач, по-сив и тържествен от всякога. Застиналото тъмносиньо море заспиваше със спокойна и тежка въздишка. Вечерният бриз носеше свежи и солени изпарения, които се надигаха над водата в падащата нощ. Настана пълна тишина.

Какъв прекрасен час за любовно признание! Успокоеното ог-ромно море излъчваше божествена нежност и лъчезарно спокойствие. Вълните се плискаха в крайбрежните скали, приспивайки задрямалия бряг. Силният полъх на страстта се носеше от все още топлата земя. Огромното море сякаш повтаряше нежните думи на Мариус.

– Да... – усмихна се Фин. – Вълните са много бъбриви... Но дали ви казаха истината?

– О, да – извика той, – самата истина!... Сега го чувствам, скъпа приятелко! Обичам ви от месеци... Ах, колко ми е леко след това признание! Ето какво ми липсваше толкова дълго: когато заставах пред вас, обземаше ме някаква нежност, дълбоко в себе си чувах неясни гласове, но не можех да разбера какво точно ми говореха. Днес мълчанието на тази скала ми помогна да чуя тези гласове, които крещят, че ви обичам.

Фин слушаше усмихната думите на Мариус. Мракът ставаше все по-синкав и загадъчен.

Младежът се поколеба за миг. А после попита смирено и тихо:

– Нали не ми се сърдите за това, което казах? Зная много добре, че не ме обичате.

– Нищо не знаете – отговори Фин с внезапна нежност. – Боже, колко сте нерешителен! Вече повече от месец отговорът ми е готов.

– И какъв е той?

– Попитайте вълните! – засмя се отново цветарката.

Протегна ръце на Мариус, който започна да ги целува като луд. Беше нощ; глухият стон на морето звучеше сладостно в тъмнината. Младият мъж се наведе към девойката и я целуна по устните. Започнаха да си бъбрят като влюбени, като малки деца. Колко спомени от миналото, колко планове за бъдещото! Гласовете им звучаха като музика, която ги галеше, и те не спираха да говорят, за да чувстват дъха на другия в лицата си. Бяха безкрайно щастливи в тъмнината; в безкрая, който се разтваряше пред тях.

– Хайде да се оженим, след като брат ти бъде освободен – предложи Фин. – Най-напред трябва да помогнем на Филип.

При името на Филип Мариус потръпна. Бе забравил за брат си. Тъжната действителност го стресна. Цели два часа бе живял в блаженство и ето че сега се опомняше.

– Филип... – промълви той сломен. – Да, трябва да мислим за Филип. О, Господи, ще свърши ли щастието ми? Ти обичаш брат ми, нали? Имай милост, кажи ми истината.

Фин не отговори и се разрида. Думите на Мариус разкъсваха сърцето ѝ. Младежът настоя отчаяно. Тогава цветарката извика:

– Обичам те, защото си добър, защото можеш да обичаш... Виждаш добре, че не бих могла да обичам Филип.

В думите ѝ имаше такова искрено чувство, че Мариус най-после разбра. Притисна девойката в пламенна прегръдка. Изпитваше само угризение.

– Ние сме щастливи – въздъхна той – и... егоисти. Докато се наслаждаваме тук на свободния въздух, Филип се задушава в затвора... А ние още не знаем как да го спасим...

– Не, ще успеем! – извика Фин. – Ще видиш колко смел е човек, когато обича и е обичан.

Останаха мълчаливи, хванати за ръце. Морето продължаваше да пее приспивната песен за любовта им. Върнаха се в Марсилия под обсипаното със звезди небе, изпълнени с младежка надежда и нежност.

10

Бланш плачеше денонощно. С идването на есента меланхоличните пейзажи избледняваха, ставаше все по-студено и мрачно. По морето преминаваха бурни вълни, то стенеше все по-силно. Над мрачната голота на водата и брега се ширеше пустото небе. Земята се отрупваше с окапали листа... Тъгата, която се носеше из въздуха, последните следи на лятото изпълваха с безнадежност всичко около Бланш така, както бе пълно с отчаяние сърцето ѝ.

Госпожица Дьо Казалис живееше уединено в къщичката на морския бряг. Разположена само на няколко минути път от селцето Сент Анри, тя стоеше самотно над морето, което се разбиваше в скалите под прозореца. Бланш по цели дни гледаше и слушаше прибоя, чиито равномерни удари сякаш успокояваха страданията ѝ. Това беше единственото ѝ развлечение. Следеше с поглед огромните пелени от пяна, които се разбиваха в скалите. Изпълненото ѝ с мъчителна болка същество се успокояваше от ведрата и монотонна водна шир.

Понякога вечер, придружена от гувернантката си, тя слизаше на брега на морето и сядаше върху някоя скала. Свежият нощен вятър гасеше огъня, който я изгаряше. Оглушена от воя на вълните, тя забравяше в мрака за всичките си нещастия и се връщаше обратно едва когато студът проникнеше чак до костите ѝ.

Измъчваше я винаги една и съща мисъл, която присъстваше ежечасно и ежеминутно. И в нощния хлад, и в дневния зной, сред безкрая на небитието, Бланш мислеше за Филип и за детето, което носеше.

Фин бе нейната утешителка. Ако цветарката не бе склонила да я навестява в неделните следобеди, горкото момиче щеше да се поболее от отчаяние. Чувстваше непреодолима нужда да сподели тревогите си с някоя добра душа. Самотата я ужасяваше, защото, когато останеше сама, я обземаха натрапчиви угризения.

Фин пристигаше и двете девойки се качваха в стаичката, затваряха се вътре, дълго си говореха и изплакваха болките си. Прозорецът оставаше отворен. В далечината, на фона на синьото морско кадифе, се появяваха бели платна – вестоносци на надеждата.

Всеки път се проливаха сълзи за едно и също нещо, казваха се познатите мъчителни и трогателни слова.

– О, колко тежък е животът! – мълвеше Бланш. – Мислех цял ден за часовете, прекарани с Филип сред скалите на Жомгард и Енферне. Трябваше да се хвърля в някоя пропаст...

– Защо все плачете и съжалявате? – утеши я нежно Фин. – Вече не сте момиченце, предстои ви да станете майка. За бога, мислете за настоящето, не живейте с едно минало, което никога не може да се поправи... Ще се разболеете, ще убиете детето си, ако продължавате така.

Бланш трепереше.

– Да убия детето си? Не ми казвайте това. Детето трябва да живее, за да изкупи грешката ми... Ах, Филип го знаеше много добре, казваше ми, че му принадлежа завинаги. Напразно се отричах и се опитвах да залича спомена за него. Гордостта ми бе сломена. Поддадох се на една любов, която ме изпълва с угризения и ме измъчва. А ето че днес обичам Филип както никога досега, независимо от угризенията и отчаянието...

Фин мълчеше. Искаше ѝ се Бланш да е по-силна и да посрещне храбро предстоящото майчинство. Но госпожица Дьо Казалис си бе останала същата клета и слаба душа, която нищо друго не умееше, освен да плаче. Цветарката си обещаваше да действа, щом дойде моментът.

– Ако знаехте само – продължаваше Бланш – колко страдам, когато ви няма! Чувствам в себе си Филип, който ме измъчва: оживява чрез детето ми, винаги го нося в сърцето си и непрекъснато ме упреква за клетвонарушението ми... Непрекъснато е пред мен, около мен, вътре в мен. Виждам го върху сламеника в килията, чувам стенанията и проклятията му... Бих искала да съм безчувствена. Тогава бих живяла спокойно.

– Хайде, успокойте се – съветваше я Фин.

Пред толкова силна мъка думите на утеха често оставаха безсилни. Девойката присъстваше с известна боязън на отчаяните сцени. Наблюдаваше нещастната любов на Бланш подобно на лекар, който изследва някаква странна и жестока болест. Казваше си: "Ето как страда и в какво се превръща човек, който не обича вярно".

Един ден, обзета от поредната криза на отчаяние, Бланш се загледа втренчено в приятелката си и попита с болка в гласа:

– Вие сигурно ще се ожените за него, нали?

Фин не разбра веднага.

– Не крийте нищо от мен – продължи Бланш. – Предпочитам да зная всичко. Вие сте добро момиче, ще го направите щастлив и аз предпочитам да е ваш съпруг, отколкото да търси любовта на леките момичета в Марсилия... Когато умра, кажете му, че винаги съм го обичала.

След това девойката се разрида. Цветарката нежно я хвана за ръце.

– Умолявам ви, мислете като майка, не като любовница. Ако е възможно, забравете всичко в името на детето си... Впрочем успокойте се. Аз никога няма да се оженя за Филип, може би ще бъда негова сестра...

– Сестра ли? – учуди се госпожица Дьо Казалис.

– Да – отговори Фин с божествена усмивка и си помисли за Мариус. – Аз обичам и съм обичана.

Тя сподели за любовта си, успокои я, разказа ѝ за Мариус.

Бланш слушаше за нежните чувства на Фин и плачеше със сълзи на облекчение. От тази вечер още по-силно заобича Фин. Сега, като си мислеше за Филип, се тревожеше по-малко. Отдаде се изцяло на мисълта за детето. Истинската, предана и щедра любов на нейната приятелка проникваше в сърцето ѝ.

Понякога Фин заварваше в малката къща абат Шастание. Свещеникът носеше на Бланш утехата на религията. Подкрепяше я, като ѝ говореше за небето, изтръгваше я от земните изкушения. Би желал госпожица Дьо Казалис да влезе в манастир, защото разбираше, че в светския живот за нея вече не може да има щастие; щеше завинаги да остане вдовица, а беше слаба по душа, за да живее сред хората.

Но клетият свещеник не беше много сведущ по сърдечните дела. Бланш предпочиташе да си поплаче с Фин, да говори за Филип, отколкото да слуша проповедите на абат Шастание. Старецът обаче откриваше понякога у нея по-дълбоки чувства и девойката го гледаше учудено, обзета от желание да проникне в спокойния свят на отеца. Би искала да падне на колене, да остане така завинаги, потънала в екстаз, който би я освободил от всичките ѝ нещастия. Така малко по малко ставаше такава, каквато би трябвало да бъде – Божия слугиня – една от онези светици, които светът е наранил и които се възнасят на небето след смъртта си.

Един ден абат Шастание остана до вечерта и си тръгна с Фин. Имаше да ѝ съобщи лоши новини, които искаше да скрие от Бланш. На брега видя Мариус, който очакваше приятелката си.

– Скъпо дете – обърна се към младежа той, ето че мъките ви отново започват. Господин Дьо Казалис ми писа вчера. Много е учуден, че присъдата не е приведена в изпълнение, и ми съобщава, че е направил постъпки да ускори часа на публично порицание. А вие докъде стигнахте? Смятате ли да освободите скоро затворника?

– О, не – отговори с мъка Мариус, – не съм напреднал в изпълнението на плана си повече от първия ден... Мислех, че имам още две седмици пред себе си.

– Не вярвам господин Дьо Казалис да убеди председателя на съда да се откаже от обещанията към нас – продължи абатът. – Впрочем нашата постъпка бе пазена в пълна тайна и това ме кара да мисля, че отсрочката ще продължи до края на декември, както ни бе обещано. Но ви съветвам да побързате... Не се знае какво може да се случи. Държах да ви предупредя за това, което става.

Фин и Мариус бяха отчаяни. Върнаха се заедно със свещеника в Марсилия мълчаливи и тревожни. В продължение на седмица бяха живели сякаш заслепени от любовта си и ето че отново пред тях се разтваряше същата пропаст.

11

Няколко дни по-късно, на път за службата си, към девет часа сутринта, Мариус видя на улица "Паради" шумна тълпа. Спря се на ъгъла на улица"Дарс" и повдигнал се на пръсти, забеляза изпълнения с народ Кралски площад. Беше истинско море от хора. Около него неспиращият човешки поток слизаше надолу с глухо бучене.

Постепенно острото любопитство, тласкащо народа, обзе и Мариус. Чутите мимоходом думи породиха у него неясна тревога. Той също искаше да отиде и да види това, което привличаше тълпата. Потокът го повлече напред. Това му помогна по-лесно да достигне до Кралския площад. Но там вълната от любопитни, излизаща от улица "Паради", се сблъска с плътна маса от хора, които стояха на едно място. Всеки се повдигаше на пръсти, за да погледне към улица "Канбиер".

Младежът забеляза в далечината конна войска. Не различаваше нищо друго. Все още не можеше да се досети каква е страшната сцена, събрала целия град.

Тълпата край него шумеше. Чуваха се кратки и оживени викове сред шумното множество. Долавяше само откъслечни фрази:

– Докарали са го в Екс през нощта.

– Да, и ще тръгнат утре за Тулон.

– Много бих искал да видя физиономията му.

– Казват, че се е разплакал, когато видял палача с въжетата.

– Не е вярно! Държал се е много смело... Та това е смелчага, който няма да се разциври като жена.

– Ах, какъв мошеник! Народът трябваше да събере камъни

и да го убие.

– Ще се опитам да се приближа...

– Почакайте ме. Там ще го освиркат. Искам и аз да ида.

Тези думи, прекъсвани от присмехулни викове и съпроводени с гневни жестове, отекваха жестоко в ушите на Мариус. Обхващаше го същински ужас, силна пот избиваше по челото му. От страх вече не можеше да разсъждава. С тревога се питаше кой е човекът, охулван от хората.

А тълпата все повече се сгъстяваше и притискаше. Той разбра, че никога няма да може да пробие тази плътна стена. Тогава реши да се върне на Кралския площад, където го очакваше странен спектакъл.

Улица "Канбиер", от пристанището до улица "Белзенс", бе запълнена от огромна тълпа, която нарастваше с всяка минута. От улиците се вливаха нови потоци от хора. На моменти през множеството преминаваха гневни тръпки. Тогава се надигаха яростни викове, разливаха се на мощни вълни и напомняха глухия тътен на морето. По прозорците се бяха надвесили зрители. Хлапетата се бяха покатерили по къщите, подпираха се на витрините на съседните магазинчета. Цяла Марсилия бе тук, любопитните насочваха жаден взор към едно и също място. На улица "Канбиер" имаше повече от шестдесет хиляди души, които гледаха и крещяха.

Едва когато успя да се приближи, Мариус разбра що за спектакъл бе привлякъл и задържаше тълпата. Насред улица "Канбиер", срещу Кралския площад, се издигаше нещо като ешафод, скован от груби дъски. Върху него, вързан на един стълб, стоеше човек. Двама кавалеристи, команда войници и конни полицаи обграждаха платформата, за да пазят осъдения от все по-нарастващия народен гняв.

Мариус видя най-напред само нещастника, вързан за стълба, който се извисяваше над множеството. С влудяващо безпокойство се опита да разгледа лицето му. Може би беше Филип – дали господин Дьо Казалис не бе успял да ускори часа на позора?! От тази мисъл му притъмня, почувства напиращите сълзи в очите си и някаква гъста пелена му попречи да види добре. Подпря се на стената на някакво магазинче почти в несвяст. Всеки вик на тълпата прорязваше сърцето му. Треперещ от вълнение, Мариус си въобрази, че е разпознал брат си, че това наистина бе Филип, охулен, от събралото се множество. Обхваналият го срам, болка и жалост предизвика у него страшна тревога. В продължение на няколко минути остана като смазан. Най-после намери смелост и вдигна глава.

Нещастникът, здраво вързан за стълба, беше с панталон и риза от сиво платно. Главата му беше покрита с каскет, чиято козирка закриваше очите. Бе свел глава упорито надолу, сякаш да скрие лицето си, обърнато към пристанището; нито веднъж не вдигна чело да погледне към ширналото се пред него свободно и щастливо море.

Когато отново се взря в наказания, Мариус бе обзет от съмнение. Почувства облекчение. Мъжът изглеждаше два пъти по-едър от брат му. Впрочем добре познаваше Филип и знаеше, че брат му никога не би стоял със сведена глава и би счел за чест да отвърне на омразата на тълпата с омраза. Все пак Мариус продължаваше да изпитва безпокойство: тревожеше го тази наведена глава и му се искаше да различи по-ясно чертите на осъдения.

Около младежа тълпата продължаваше да крещи, да отправя гневни и иронични думи.

– Ей, я си вдигни главата, мерзавецо!

– О, няма да я вдигне, страхува се.

– Ето го най-после укротен. Ръцете му са вързани и вече няма да може да краде.

– Мислите ли?... Та той без малко не открадна и помилването си.

– Да, да, богати и благочестиви хора се опитаха да го отърват.

– Ако беше някой беден нещастник, нямаше да се намерят толкова защитници.

– Но кралят твърдо заяви, че за мошениците от всички класи ще има еднакво наказание.

– О, той е добър крал!

– Ехе, Дъглас, мошеник, жалък лицемер, крадец такъв, вече няма да можеш да разиграваш комедиите си, приятелю; вече няма да ходиш в църквите и да се молиш на добрия дядо Господ да те пази във фалшификациите ти!

Мариус въздъхна. Виковете, които чу, най-после му показаха кой бе мъченикът. И той позна Дъглас, видя бледото и мазно лице на бившия нотариус. Но дълбоко в себе си мислеше за брат си и си казваше, че той може би също щеше да понесе злорадството и освиркването на тълпата.

Множеството продължаваше да шуми.

– Разорил е повече от петдесет семейства. Малко му е каторгата...

– Да, точно така, трябва да го свалим оттам и да го убием, като минава оттук.

– Гледайте колко е самоуверен там горе!

– Това не е нищо за него, трябваше да го вържат за краката с главата надолу.

– А! Ето го палача, който ще го отвърже. Да ги настигнем!

Наистина Дъглас заслиза по платформата. Качи се на малка открита каруца, впрегната с един кон, която трябваше да го откара в затвора. В този момент тълпата бе тласната напред. Народът се втурна към нещастника, за да го освирка или може би за да го убие. Но войниците обграждаха каруцата и конните полицаи разпръсваха разгневените хора.

Мариус за последен път погледна осъдения с дълбоко съчувствие. Разбира се, този човек бе много виновен, но голготата на срама, на която се възкачваше, го правеше по-скоро обект на състрадание, отколкото на гняв. Младежът оставаше подпрян на магазинчето. Гледаше отдалечаващата се каруца, когато дочу разговора на двама работници до него.

– Ще дойдем пак следващия месец. Знаеш ли, ще изложат оня, дето отвлече едно момиче... Ще бъде още по-забавно.

– О, да! Филип Кайол. Познавах го, голям юначага... Ще трябва да разберем точно деня, за да не пропуснем зрелището... Голям шум ще се вдигне.

Работниците отминаха. Мариус стоеше блед и смазан. Тези хора имаха право: след един месец бе ред на брат му. Помисли си, че случаят му бе дал възможност да присъства на целия позор, който Филип трябваше да изтърпи. Сега знаеше какви страдания го очакваха. Виждаше брат си на мястото на Дъглас и си представяше какво ужасно унижение щеше да изпита. Някаква тревога го накара за дълго да остане със затворени очи. Ушите му бучаха: виждаше Филип на платформата, чуваше смеха и проклятията на тълпата.

12

Както стоеше подпрян на стената на магазинчето, с наведени към земята очи, силно развълнуван от видяното, Мариус почувства нечия ръка, която приятелски го потупа по рамото.

Повдигна глава и видя пред себе си Совер.

– Ей, млади приятелю, какво правите тук? – извика той с гръмогласен смях и посочи към платформата. – Имате вид, сякаш вас ще вържат на стълба.

Беше облечен изящно – с панталон и сако от фино сукно. Изпод небрежно закопчаната му жилетка се показваше бяла риза и тежка верижка на часовник.

Понеже бе едва десет часът, Совер се разхождаше по пантофи, с мека филцова шапка и красива лула. Човек имаше чувството, че тротоарът на улица "Канбиер" е негов. Държеше се така, сякаш си беше у дома: заемаше възможно най-много място, гледаше минувачите с фамилиарен и покровителствен вид; стоеше разкрачен, с ръце в джобовете и наблюдаваше Мариус отвисоко, със снизходителен поглед.

– Изглеждате ми тъжен и болен. Защо не правите като мен: обличайте се добре, яжте и пийте до насита, развличайте се. О, аз не зная какво е тъга. Силен съм, имам здрав стомах, мога да харча по сто франка, ако пожелая, а за това трябва да си богат.

Гледаше състрадателно Мариус, който му се виждаше толкова хилав и блед, че му ставаше приятно, че самият той е дебел и червендалест. В този миг би дал на драго сърце назаем хиляда франка на младежа.

Мариус не слушаше брътвежа му. Разсеяно се бе ръкувал с него и отново бе потънал в мрачни мисли. С отчаяние си мислеше, че от три месеца се бе борил напразно, без дори да успее да започне делото си: стълбът, който се извисяваше пред него, очакваше Филип. Струваше му се, че е прикован към тротоара, че вече няма да може да се притече на помощ на брат си. В този миг би се продал за няколко хиляди франка, би извършил и предателство.

Совер, без да получава отговор, продължаваше да бъбри. Обичаше сам да се слуша.

– По дяволите! Един млад човек трябва да се забавлява.

Горкият! Работите много, млади приятелю. Ах, за това трябват много пари: удоволствията струват скъпо. Аз например от седмици вече харча като луд... Вие не можете да се забавлявате така, за вас това е невъзможно. Но поне може малко да се повеселите. Нали имате някое и друго су?... Искате ли някоя вечер да посетите с мен едно място, където няма да скучаете?

Беше си въобразил, че като направи това предложение на Мариус, ще покаже щедростта си. Изслуша благодарностите на младежа, после, понеже клетият момък продължаваше отчаяно да мълчи, го хвана властно за ръката и го повлече по тротоара.

– Заемам се с вас! – извика той. – Ще ви издигна по най-добрия начин. Искам след осем дни да станете почти толкова весел, колкото съм аз... Храня се в най-добрите ресторанти, имам за любовници най-красивите жени в Марсилия и, както виждате, разхождам се по цели дни... Има ли по-хубав живот от този?...

Совер спря, застана внезапно пред Мариус, скръсти ръце и продължи:

– Знаете ли кога си легнах?... В три часа сутринта!... А знаете ли къде прекарах нощта?... В клуба "Корней", където играхме дяволска игра... Представете си, там имаше две очарователни създания, жени с рокли от кадифе, с бижута, дантели, скъпи неща, които човек не смее да докосне с ръка... Клерон, една малка брюнетка, спечели повече от пет хиляди франка.

Мариус бързо вдигна глава.

– Така ли? – попита оживено младежът. – За една нощ могат ли да се спечелят пет хиляди франка?

Совер прихна:

– Господи, какъв наивник сте! Виждал съм да се печелят много по-големи суми. Някои хора имат късмет... Миналата година се запознах с млад човек, който за две нощи спечели шестнадесет хиляди франка, а пристигна с мен в клуба без нито едно су... Давам му назаем пет франка, а на другия ден той се оказва собственик на цели шестнадесет хиляди... Изядохме ги и ги изпихме заедно. Мили Боже, забавлявахме се цял месец!

По лицето на Мариус се разля руменина. Чувстваше се обзет от тръпка, която нарастваше и изгаряше гърдите му. Никога не бе изпитвал толкова силно вълнение.

– Трябва ли да си член на някакъв клуб, за да играеш? – промити с разтреперан глас той.

Совер се усмихна и хитро намигна, повдигайки рамене.

– Мислех – продължи Мариус, – че в клубовете не се приемат външни лица и че само техните членове, които са си платили таксата, имат право да играят в тях.

– Да, да, точно така – засмя се Совер. – Само членовете имат право да играят... Само че тези, които нямат това право, тоест външните лица, много често са повече около игралните маси и разиграват по-големи суми от членовете... Разбирате ли?

Този път Мариус хвана Совер за ръка. Мълчаливо направиха няколко крачки, после младежът запита със свито гърло спътника си:

– Можете ли да ме заведете тази вечер в клуба "Корней"?

– Браво! – извика Совер. – Ще се повеселим. Виждам, че започвате да разбирате живота. Аз не мога да живея без вино, хазарт и хубави жени. И като ви видях толкова блед, си казах: ето един юнак, на когото трябва да се помогне. Опитайте се да спечелите пари, бързо си намерете любовница и ще напълнеете, дяволите да го вземат!.. Разбира се, че ще ви заведа тази вечер в клуба "Корней" и ще ви запозная с Клерон.

Мариус направи нетърпелив жест. Малко го интересуваше Клерон! Някаква мисъл се въртеше в главата му. Щом за две нощи можеха да се спечелят шестнадесет хиляди франка, той би искал да опита късмета си и да разчита на случайността, за да получи откупа за Филип. Казваше си, че небето ще го закриля, че ще напусне клуба с пълни шепи злато.

Нещо се бе променило в неговия здрав разум. От повтарящите се удари на нещастието съзнанието му се замъгляваше. Всичко го потискаше. Абат Шастание, който му бе съобщил за новите постъпки на господин Дьо Казалис, му бе нанесъл първия удар. После денят, в който бе видял наказанието на Дъглас, окончателно бе го смазал, бе го подлудил, показвайки пред очите му гледката на позорното унижение, очакващо брат му. Мариус окончателно бе изгубил самообладание. Безсилен, без да знае към кого да се обърне за помощ, той си мислеше за хазарта като средство, предоставено му от провидението, което трябваше да го извади от затруднението или още повече да го потопи в морето на отчаянието.

Действаше като болен, не знаеше какво прави, подчиняваше сс на животински инстинкти. Погледна Сонер и се запита дали добродетелта или престъплението го бяха срещнали с този човек в мига, в който го терзаеше мисълта за ходовете на депутата и за мъчението на Филип. В този момент би приел всичко, би се борил с всички средства срещу злата участ.

– Добре, разбрахме се! – усмихна се на сбогуване Совер. – Къде да ви търся тази вечер?

– Ще бъда тук, на улица "Канбиер", в десет часа.

След това Мариус отиде в службата си. Никога досега не бе изпадал в подобно състояние на възбуда. Прекара ужасен ден. Изгаряше от треска, главата му се пръскаше. Притъмняваше му. Обземаха го някакви настойчиви желания при мисълта за нощта, която му предстоеше. Сънуваше наяве, виждаше пред себе си купища злато, вече си въобразяваше, че е богат, а брат му – свободен.

Вечерта отиде у Фин както обикновено към осем часа. Девойката усети, че ръцете му парят.

– Какво ви е? – попита тя неспокойно.

Той промърмори нещо уклончиво:

– Не ме питайте... Филип ще бъде свободен и ние ще живеем щастливи...

Прибра се вкъщи, взе сто франка, които бе спестил с голямо усилие, и отиде на срещата със Совер. В десет часа те влязоха в клуб "Корней".

13

Преди да разкажем следващия епизод от тази драма, преди да посочим всичките опасения на Мариус от тази игра, необходимо е да се обяснят причините, поради които се множаха игралните домове в Марсилия. Авторът на тези редове би желал да покаже в цялата ѝ грозна голота дълбоката рана, която разяжда най-богатите и развити градове на Франция. Ще му простим краткото отклонение, което си е позволил, мислейки за ползата от целта, която си поставя.

Трябва да се отбележи, че хазартът поразява най-вече големите търговски центрове. Когато цялото население се предава на една разюздана спекула, когато всички класи в един град денонощно се занимават с черна борса, почти невъзможно е това множество от търговци да не се хвърли във вълнуващия водовъртеж на хазарта. Играта става спекула, която се прибавя към всички останали. Спекулира се според случая: дневната работа продължава през нощта; през деня хората се мъчат да забогатеят и продават каквото им падне, а нощем се стремят да увеличат парите си, като опитват късмета си върху игралните маси. Ако е вярно, че понякога търговията е игра, търговците могат да смятат, че не променят средата си, премествайки се от магазина си към съседния игрален дом.

Впрочем търговската треска е заразно нещо. В Марсилия няма младеж, който да не мечтае за подобна неочаквана печалба, виждайки как само за няколко години хората са натрупали цяло състояние. Всички искат да станат търговци, целият град е една огромна банка, в която смисъл на живота е само печеленето на пари. Идете на пристанището, идете навсякъде, накъдето се насочва тълпата : няма да чуете да се говори за нищо друго освен за пари, ще си помислите, че сте в огромна канцелария, в която разговорите се въртят само около цифри. Голям удар е, когато имате в джоба си десет франка и спечелите с тях двадесет, тридесет, четиридесет. Тези, които притежават големи капитали, играят на Борсата, купуват и препродават, но бедните, онези, които имат само няколко франка, нямат друг избор освен играта. Понеже нямат пари, за да се захванат с големи сделки, задоволяват се да разчитат на случайността. Това също е начин да се забогатее и да се разори човек; достъпен за всички, лесен и бърз, една странна търговия, носеща странни вълнения. Играчът е спекулант, който за една нощ се потапя в напрегнатия живот на играта, изпитва тревоги, надежди и отчаяние. В един град като Марсилия, в който парите са всевластен господар и народът е разтърсен от ужасна търговска треска, играта става необходимост, нещо като отворена за всички банка, в която всеки, богат или беден, може да опита късмета си с многото си пари или с дребните монети, с които разполага.

Добавете към това, че богатите, онези, които ринат с лопата парите, които пилеят за един ден огромни суми, не държат никак на златото, така лесно натрупано от тях. Някой работник ще гледа с благоговение монетата от пет франка, която са му връчили вечерта; спечелил я е с кръв и пот, с непосилен, тежък труд, с дълги часове на умора; той трябва да живее с тези пари. Но търговецът, спекулантът с ценни книжа, който, без да става от бюрото си, печели вечерта стотици франкове, не се бои да изтърве двадесет такива монети, когато прибира печалбата в джоба си. Знае, че на другия ден със сигурност ще спечели още толкова; млад е, иска да се радва на живота. Останал през деня затворен в продължение на часове, вечер той се нуждае от шумни развлечения, от силни преживявания. И хвърля парите си в ресторанти, кафета и игрални домове, харчи ги с такава лекота, с каквато ги е спечелил.

Ето такъв е един търговски град – отдаден на хазарт и разврат. В този огромен поток от богатства, в този огнен полъх на търговията, който прониква дълбоко във всеки дом, има мигове на безумие, на властна нужда от удоволствия. В определени часове този народ е заслепен от блясъка на златото: той се хвърля в разврата така, както би се хвърлил в сделките. Треската разтърсва целия град: малки и големи, богати и бедни изпитват една и съща тръпка, една и съща нужда да загубят или да спечелят злато, докато се разорят или получат милион.

Така си обясняваме съществуването, или по-точно необходимостта от игрални домове в Марсилия. Доскоро те бяха сто, но броят им расте ежедневно. Полицията е безсилна пред обзетите от безумие играчи. Когато се разкрива и затваря някой дом, до него се отварят нови два. За да се пресече коренът на злото, би трябвало да се спре треската, обхванала цялото население. Впрочем по мое мнение болестта е неизлечима: човек може да бъде убит, но не и страстите му.

Полицията, е призвана да следи игралните домове, да затваря всеки, в който избухне скандал. Но действието ѝ е трудно осъществимо в клубовете, които понякога се превръщат в същински казина. Играчите измислят какви ли не изобретения, за да задоволят страстите си; дори се опитват да привлекат закона на своя страна. Нека се разберем: с това, което ще кажа, нямам никакво намерение да атакувам някои почтени клубове на Марсилия. Бих искал да бъда историограф само на тъмните места, посещавани от мошеници, чиито ръце твърде често са изцапани с кръв.

Ето как се образува един клуб. Няколко души искат разрешение да се събират вечер на определено място, за да разговарят, пият, дори да играят на незабранени игри. Всеки член трябва да направи вноска и е забранено да се водят странични хора, тоест да се държи игралната маса отворена за всеки посетител. И ето какво става. След няколко месеца разговорите и пиенето спират, нощите се прекарват покрай игралните маси. Залаганията, в началото съвсем незначителни, се покачват постепенно, така че е съвсем нормално да се разориш за няколко нощи. Дисциплината се разпуска; всеки, който иска, може да влезе, има повече външни лица, отколкото членове; приемат се дори жени, веднага се появяват мошеници, за да разорят новаците, и това продължава до момента, в който полицията направи обиск и затвори клуба. Два месеца по-късно клубът се открива малко по-далеч, историята започва отново и завършва със същата развръзка.

Това е една от живите рани на Марсилия, дълбока и кървяща с всеки изминал ден все по-силно. Клубовете все повече се превръщат в игрални домове, в бездни, в които потъват състоянията и честта на неразумните, които са решили да опитат късмета си. А щом веднъж си вкусил от парещите радости на играта, всички други удоволствия бледнеят: човек изгаря докрай, загубва и последното си су. Не минава и седмица без ново разорение, без нова жалба до прокуратурата.

Най-често около масите се разоряват търговците. Те идват там, за да заложат на карта интересите на клиентите си, най-напред загубват печалбата си, после посягат на капиталите, които са им поверени; най-накрая са принудени да обявят фалит и повличат след себе си онези, които са се доверили на почтеността им.

Това са дребни чиновници със силно желание за лукс и развлечения, чиито скромни доходи пречат на задоволяването на страстите им. Те виждат около себе си богаташи, отдадени на земните радости, с любовниците и колите си, черпещи от шумните удоволствия на живота. Обзема ги ревност, изпитват остро желание да водят подобно съществуване, изпълнено с празници и развлечения. И тогава, за да се сдобият с пари, започват да играят. Най-напред проиграват заплатите си, после, когато шансът престане да им се усмихва, започват да крадат от шефовете си, превръщат се в престъпници.

Има млади хора, нещастни, наивни момчета, едва-що излезли от колежа, които успяват да измамят сръчни мошеници и ако спечелят, се отдават на разврат; ако изгубят, правят дългове, подписват чекове на лихвари и се разоряват напълно.

Скоро някой разказваше много типична история. Чиновник, на когото началникът поверил няколко хиляди франка, за да плати на митницата някаква такса, отишъл вечерта в един клуб и загубил на бакара поверените му пари. Служителят бил почтен младеж и това била някаква моментна лудост. Шефът му го заплашил, че ще подаде жалба в съда. При тази новина членовете на клуба се събрали и решили, че ще върнат сами на шефа пропиляната от служителя сума. Когато платили, чиновникът подписал чек на касиера на клуба и касиерът никога не поискал изплащането му.

Тази добронамереност на играчите не е ли едно признание? Те са разбрали, че всички заедно са виновни за престъплението на служителя и са потулили аферата, за да предотвратят идването на правосъдието, което щяло да попречи на задоволяването на страстите им.

Именно в този свят, поразен от безумието, сред лудите игри, Совер въведе Мариус.

14

Клуб "Корней" беше един от онези легални игрални домове, за които вече стана дума в предната глава. По принцип трябваше да включва единствено членове, приети с общо гласуване и плащащи членски внос от двадесет и пет франка. Но в действителност всеки можеше да влезе и играе. За запазване на привидно благоприличие в началото само се бяха задоволили да окачат списък с имената на новопостъпилите. Или пък от външните лица се изискваше бележка от някой от членовете. Но много скоро престанаха да я искат и да си правят труда да съставят списък. Всеки, който желаеше, можеше да влезе.

Разбира се, Совер беше честен човек, неспособен на подлост. Но обичаше удоволствията и покрай този живот си бе създал странни приятелства. Наивно казваше, че предпочита да живее с мошеници вместо с почтени хора, защото последните го отегчавали, докато мошениците го забавлявали. Инстинктивно търсеше съмнителни компании, където можеше на воля да се разпусне и повесели както той си знаеше, тоест вдигайки луда врява. Впрочем под добряшката физиономия се криеше рядка хитрост и предпазливост: никога не се компрометираше, играеше малко, веднага, щом усещаше опасност, се оттегляше. Знаеше, че по-голямата част от членовете на клуба бяха непочтени. Ходеше там, защото намираше леки жени и можеше да задоволи желанията си на парвеню.

Совер и Мариус се изкачиха по тясна стълба и влязоха в прос-торна зала на втория етаж, където бяха наредени двадесетина мраморни масички. До стените имаше дивани, покрити с черно кадифе, а в средата – плетени столове; приличаше на кафене. В дъното имаше голяма маса, покрита със зелено сукно, върху която червени ширити очертаваха два квадрата; там имаше кошница, в която се слагаха картите. Това бе игралната маса. Около нея бяха наредени столове.

Мариус хвърли уплашено поглед към залата. Задъхваше се като човек, който е паднал във водата и се дави. Сякаш влизаше и някоя пещера с диви зверове, които щяха да го разкъсат. Сърцето му силно туптеше. По слепоочията му бе избила пот. Някакво отвращение, примесено със свенливост, го задържаше неподвижен и объркан на входа.

Залата беше почти празна. Няколко мъже пиеха, а в ъгъла две жени говореха тихо и оживено. Игралната маса в дъното беше свободна, защото висящите над нея газови фенери още не бяха запалени. Постепенно Мариус се отпусна, но вените му продължаваха да пулсират.

– Какво ще пиете? – попита го Совер.

– Каквото и вие – отговори машинално младежът, който гледате уплашено и с нескрито любопитство игралната маса.

Совер поръча бира. Почти се излегна на дивана и запали пура.

– А, ето я Клерон и приятелката ѝ Инард! – извика той, забелязал момичетата, които говореха в ъгъла. – Е, какво ще кажете? Трябват ви точно такива хубавици, които ще ви помогнат да утешите мъката си.

Мариус погледна жените. Клерон беше облечена в стара рокля от черно кадифе, разнищена и с петна. Беше дребна, тъмнокоса, повяхнала. Бледото ѝ, покрито с жълти петна лице, имаше уморен вид. Инард, висока и суха, изглеждаше още по-стара и още по-похабена. Слабото ѝ кокалесто тяло се очертаваше под роклята от избледняла коприна. Мариус не можа да си обясни възхищението на Совер от тези същества. Извърна глава с жест на отвращение. Спомни си свежото лице на Фин и изпита срам, че се намира в подобно място.

Двете момичета, които извърнаха глави от шумните викове на Совер, се засмяха.

– О, те са големи веселячки! С тях няма да скучаем... Ако искате, ще ги приберем тази вечер?

– Няма ли да играем? – попита Мариус бързо и прекъсна приятеля си.

– Господи, колко бързате! – поде Совер, който още повече се излягаше, за да привлече вниманието на момичетата. – По дяволите!... Разбира се, че ще играем до утре сутринта, щом искате... Имате предостатъчно време... Вижте как ме гледат Клерон и Инард.

Постепенно залата се изпълни с посетители. Едно момче запали газовите фенери и няколко играчи седнаха около масата. Двете жени започнаха да се разхождат по залата, усмихвайки се на мъжете, които познаваха. Накрая седнаха до човека, който държеше банката, без съмнение с надеждата да си приберат някоя монета от двадесет франка. Тогава Совер се съгласи да се приближи към играчите.

Мариус остана за малко прав, за да наблюдава играта, после се наведе към спътника си:

– Бихте ли ми обяснили какво трябва да се прави?

Совер се развесели от наивността на младежа.

– Няма нищо по-лесно, приятелю. От луната ли падате? Всички знаят как се играе на бакара... Хайде, седнете. Сложете мизата си на тази или на другата купчинка, в един от квадратите, оградени с червената ивица... Виждате, че човекът с банката използва две колоди с различни цветове от по петдесет и две карти. Той дава по две карти на всеки и две оставя за себе си. Десетките и фигурите не се броят: най-голямата карта е деветката и трябва да се стараеш да се приближиш колкото се може повече до нея... Ако имате повече от "банкера" – печелите, ако картите ви са по-ниски – губите. Това е!

– Но някои играчи искат по още една карта.

– Да, имате право да размените една карта, за да си нагласите играта, но често всичко се разваля. Съветвам ви да се придържате към шестицата – това е хубава карта.

Мариус седна на масата.

– А вие няма ли да играете? – попита отново младежът.

– Не, за Бога, предпочитам да се повеселя с Клерон.

И той отиде да ухажва малката брюнетка. Истината бе, че не искаше да рискува парите си. Намираше, че играта е разорителна. За него вълненията, които му носеха печалбата и загубата, бяха твърде мимолетни. Той обичаше солидните и трайни радости.

"Банкерът" размесваше картите.

– Залагайте, господа – покани играещите той.

Мариус сложи разтреперан петдесет франка на зеленото сукно. Беше решил, че ще играе със стоте си франка два пъти.

В очите му блестяха розови светлинки. Главата му бучеше, притъмняваше му. Усещанията му бяха толкова силни, че сърцето му спираше.

– Край на залаганията! – извика човекът с банката.

Той раздаде картите. Беше ред на Мариус да ги вземе. Погледна ги изумен. Имаше петица. Поиска нови и имаше четворка. Всички си свалиха картите. "Банкерът" имаше тройка. Учуден шепот премина край масата. Мариус беше спечелил.

От този миг Мариус престана да си принадлежи. Живееше сякаш в сън. В продължение на повече от пет часа остана там, потиснат, смазан, унесен в монотонната игра. Продължаваше да печели. Играеше невероятно смело и това караше играчите да треперят. Противно на всякаква логика продължаваше да печели, обираше "банкерите", които се сменяха един след друг.

До него седеше възрастен мъж, който го гледаше с изненада и завист. Най-накрая човекът се наведе към Мариус и тихо попита:

– Господине, бихте ли били така добър да ми кажете какъв с талисманът ви?

Мариус не чуваше. Сред провансалските играчи носенето на талисмани бе доста разпространено и повечето от тях бяха суеверни. Всеки си измисляше някакво божество, което да го защитава и да му носи късмет.

Старият господин изглеждаше обиден от мълчанието на Мариус.

– Не смятам, че съм бил недискретен. Любопитен съм да узная кое ви носи такъв късмет... Аз не се крия, ето моя талисман.

Той свали шапката си и показа на дъното ѝ образа на Богородица. Ако Мариус беше по-спокоен, това би го накарало да се усмихне на такава наивност, но дългите часове на игра го бяха изнервили. Махна нетърпеливо с ръка и продължи да трупа мълчаливо златните купчинки.

Въодушевен от късмета на спътника си, Совер беше седнал зад стола му. Предпочиташе повече да гледа, вместо сам да играе. Едрите суми, разположени на игралната маса, го радваха, когато не трябваше сам да рискува. Клерон и Инард го бяха последвали и фамилиарно се бяха опрели на облегалката на стола на Мариус. Навеждаха се над младежа, усмихваха се; гледаха го като хищни птици, привлечени от златото.

Беше пет часът. През прозорците се виждаше светлина. Играчите си бяха тръгнали и Мариус остана сам. Пред него лежаха десет хиляди франка печалба.

Младежът би останал пред игралната маса до вечерта, до следващия ден, без да усети, без да се оплаче от умората, която го смазваше. Бе играл като автомат цели пет часа с единствената мисъл да спечели, да продължава да печели. Би искал да приключи с една игра, да спечели необходимата сума и повече никога да не стъпи на това място.

Когато остана сам на масата, замаян, смазан от вълнение и умора, той се отчая, потърси с поглед някой, с когото да продължи да играе. Беше преброил спечелените пари и знаеше, че бяха едва десет хиляди франка.

Трябваха му още пет хиляди. Би дал всичко на света, само да не се разсъмне. Може би тогава щеше да има време да събере целия откуп за Филип. Стоеше там, загледан в златните монети, прибираше ги в джобовете си, сгъваше една по една банкнотите, търсейки в залата някой закъснял играч.

На малка масичка до него седеше мъж, който през цялата нощ бе гледал играчите, без сам да участва. Когато видя, че Мариус печели, приближи се до него и не го изпускаше от погледа си. Явно чакаше останалите играчи да си отидат. Гледаше към младежа изпитателно, дебнеше го като сигурна плячка.

Объркан и разстроен, Мариус се канеше да тръгва, когато непознатият стана живо и се приближи.

– Господине – попита той, – желаете ли да изиграем една партия екарте?

Мариус щеше да приеме с радост, когато Совер, който го следваше неотклонно, го хвана за ръката и тихо го посъветва:

– Не приемайте!

Младият мъж се обърна и погледна въпросително.

– Не играйте – повтори Совер, ако държите да запазите десетте хиляди франка в джоба си... За Бога, откажете и идвайте бързо... После ще ми благодарите.

Мариус не искаше да го слуша, но спътникът му го дърпаше и като видя, че се колебае, отговори вместо него:

– Не, не, господин Феликс, приятелят ми е уморен и не може повече да остане... Довиждане, господин Феликс.

Господинът остана недоволен от отговора. Погледна втренчено Совер, сякаш искаше да му каже: "За какъв дявол се месите?" После се завъртя на токовете си, подсвирна и измърмори:

– Жалко! Пропилях цялата нощ...

Совер все така държеше Мариус. Когато двамата излязоха на улицата, младежът с гневен тон попита приятеля си:

– Защо ми попречихте да играя?

– Ех, наивни човече – отговори Совер, – защото ми дожаля за вас, защото не исках другият господин Феликс да спечели вашите десет хиляди франка.

– Този човек е мошеник, така ли?

– О, не, той не престъпва законите на почтеността...

– Тогава бих могъл да спечеля.

– Не, щяхте да изгубите... Сметките на господин Феликс са сигурни... Ето как действа той: никога не играе през нощта, а призори, когато играчите са изтощени, той се обръща към някой от тях и му предлага да играят на екарте. Тук вече не става дума за игра, в която се разчита на случая. В нея човек има нужда от цялата си интелигентност и хладнокръвие. Господин Феликс е спокоен, предпазлив, свеж и отпочинал. Противникът му, обзет от треската на играта, е заслепен, вече не вижда картите си и за няколко игри загубва по най-почтения начин на света.

– Разбирам, благодаря ви.

– Господин Феликс е спечелил почти цяло състояние благодарение на прилагането на системата си всяка нощ... Повтарям ви, той играе съвсем по правилата... Само че прави така, че противниците му винаги играят като кръгли глупаци. Ето как успяват ловките хора... Ако бях на мястото му, бих искал документ за изобретение.

Мариус мълчеше. Двамата мъже се бяха спрели насред пустата улица, срещу входната врата на клуба "Корней". Времето беше мрачно и дъждовно, утринният вятър беше необичайно свеж. Двамата се поклащаха като пияни, свили се в палтата си, треперещи от студ. Бледите им лица и мътни погледи говореха ясно на редките минувачи каква нощ са прекарали.

Мариус се канеше да се отдалечи, когато почувства нечия ръка в своята. Обърна се и позна Инард. Клерон бе хванала Совер. Двете жени не бяха изпуснали от погледите си тези мъже, които имаха пари. Бяха ги последвали, съблазнени от мисълта за десетте хиляди франка, които Мариус носеше със себе си, решени да вземат своя дял. Младежът им се струваше толкова наивен, че лесно щяха да го омотаят и оберат. Инард се засмя и попита с леко пиян глас:

– Ще си лягате ли вече, господа?

Мариус бързо издърпа ръката си с отвращение, което не си направи труда да скрие.

– Милички – отговори Совер, – много бих искал да ви поканя на обяд... А? Обещайте ми, че ще ме забавлявате... Идвате ли, Мариус?

– Не! – грубо отвърна младежът.

– Ах, господинът няма да дойде! – изрече Клерон с про-влачения си глас. – Колко досадно... Би могъл да ни плати шампанското... Дължи ни това.

Мариус бръкна в джобовете си, извади оттам две шепи златни монети и ги хвърли на Клерон и Инард. Жените ги прибраха, без ни най-малко да се разсърдят.

– До довечера – кимна Мариус.

– До довечера – отговори му Совер.

Хвана под ръка жените и си тръгна, събудил тихата улица с тананикането си.

Мариус го гледаше как се отдалечава, после се прибра в малката си тиха стаичка на улица "Сент". Беше шест часът сутринта. Легна и веднага заспа дълбоко. Събуди се чак в два след обяд.

Когато отвори очи видя на скрина парите, които беше спечелил. Жълтите отблясъци, които пробягваха по златните монети, почти го уплашиха. Внезапно си спомни ясно изминалата нощ. Гърлото му се сви от странно вълнение. Уплаши се да не се е превърнал в играч, защото първата му мисъл, когато се събуди, бе да се върне вечерта в клуба и да се опита да спечели още. При тази мисъл потръпна целият, усети някакво изгарящо и сладостно чувство.

Повтаряше си: "Не, не е вярно, не може да съм обладан от тази ужасна страст, не може толкова бързо да съм станал играч. Аз играя, за да спася Филип, не за себе си." Не посмя да си задава повече въпроси. После си спомни за Фин. Едва сдържа риданията си. Каза си, че вече има десет хиляди франка и не е необходимо да се връща повече в игралния дом. Разбира се, че щеше по-лесно да намери пет хиляди франка. Не трябваше да рискува да изгуби спечеленото.

Той се облече и излезе навън. Главата му го болеше до пръсване. Дори не помисли да отиде в службата си. Влезе в някакъв ресторант, но не можа да яде. Виеше му се свят. На моменти му се струваше, че ще се задуши, сякаш изведнъж бе останал без въздух. Когато настъпи нощта, машинално и бавно се отправи към клуб "Корней".

15

Когато влезе в залата, Мариус забеляза на една маса Совер, седнал между Клерон и Инард. Управителят на товарителницата беше с момичетата от сутринта. Той стана и се здрависа с младия мъж.

– А, приятелю! Напразно не дойдохте с нас!... Повеселихме се чудесно. Тези момичета са невероятно забавни! Разсмиват те до сълзи. Ах, как обичам жените!

Той поведе Мариус към масата, където Клерон и Инард пиеха бира. Младежът седна неохотно.

– Господине – обърна се към него Инард, – искате ли тази вечер да ви правя компания?

– Не! – сухо отговори той.

– Добре прави, че отказва – високо извика Совер. – Ти ще го погубиш, скъпа... Нали знаеш поговорката: "На когото му върви в любовта, не му върви в играта."

И добави тихо, обръщайки се към събеседника си:

– Защо не я вземете за любовница?... Не виждате ли какви погледи ви хвърля?

Мариус не отговори. Стана и отиде на игралната маса. Започваше нова игра и той бързаше отново да изпита вълненията на предната вечер.

Реши да приложи същата тактика. Сложи петдесет франка на масата и ги изгуби. Заложи още петдесет. Отново не спечели.

Играчите са фаталисти, знаят от опит, че случайността си има своите закони както всяко нещо на света, че понякога за една нощ тя донася богатство на някой човек, а често на другия ден също тъй неочаквано го довежда до разорение. За миг шансът се обръща и тогава онзи, който многократно е печелил, започва да губи много и продължително. Мариус беше именно в такъв период.

Изгуби пет пъти. Совер се беше приближил и следеше отблизо играта му. Наведе се и бързо прошепна на спътника си:

– Недейте да играете тази вечер, късметът ви не работи... Ще изгубите всичко, което спечелихте вчера.

Младежът нетърпеливо повдигна рамене. Гърлото му беше пресъхнало, по челото му избиваше пот.

– Оставете ме! – помоли бързо той. – Зная какво правя... Искам всичко или нищо...

– Както желаете. Предупредих ви... Играя и гледам как играят повече от десет години и имам известен опит. След няколко часа ще останете без нито едно су... Така става винаги...

Совер взе един стол и седна зад Мариус с намерение да присъства на осъществяването на пророчествата си. Клерон и Инард, които се надяваха да получат някоя златна монета както предната вечер, също се наместиха до младежа. Смееха се, кокетничеха, а Совер от време на време шумно се шегуваше с тях. Смехът им дразнеше Мариус. Два или три пъти искаше да се обърне, за да прати шумната компания по дяволите. Отчаян, че ще изгуби, изнервен от странните удари на съдбата, чувстваше как в него се надига гняв, който трябваше да излее върху някого.

Най-напред бе играл като предната вечер – смело и решително, рискуваше с петиците, разчиташе на късмета, но той бе го напуснал, решителността също не му помагаше. Тогава реши да действа разумно; опита се да надхитри случайността, пресметна вероятностите, игра опитно. И отново изгуби всичко. Многократно му се падна осмица, а на "банкера" – деветка. Фортуна сякаш изпитваше остро удоволствие да разорява онзи, когото бе ощастливила преди това. Беше истинска безпощадна битка и при всяко раздаване Мариус се оказваше победен. След един час той изгуби четири хиляди франка.

Совер непрекъснато повтаряше зад гърба му:

– Какво ви казвах?... Знаех си аз!

Клерон и Инард, които виждаха как се топят златните монети, започнаха да се подиграват на младежа и да дебнат някой играч с по-голям късмет.

Уплашен от пропастта, която се разтваряше пред него, Мариус се обърна към Совер и помоли със сподавен глас:

– Вие знаете как да играете, покажете ми.

– О! – отговори Совер. – Случайността е сляпа, нали разбирате, никой не може да я направлява. Най-добре ще е да се оттеглите.

– Не, не, ще свърша.

– Е, добре! Да опитаме... Довършете серията.

Мариус го послуша. Загуби малко по малко петстотин франка.

– Ах, по дяволите! – изруга Совер. – Играйте с прекъсване.

Младежът опита, но отново неуспешно.

– Предупреждавах ви, предупреждавах ви... – повтаряше Совер. – Опитайте удвояване на залога.

Мариус направи така, както му каза Совер, но отново щастието го отмина.

– Направо да се побъркаш! – извика той ядосано.

– Тогава недейте да играете – посъветва го Совер.

– Не, ще играя, ще играя докрай!...

Управителят стана, не можеше да разбере нервното упорство на спътника си. Самият той не рискуваше никога повече от сто франка на зеленото сукно.

– Вижте, "банкерът" не успя и се оттегли... Заемете мястото му... Може би късметът ви ще се обърне.

Мариус зае мястото на "банкера". Плати два франка за играта и пусна още един франк в кутията, както бе прието в клуба.

Размеси картите и ги показа на играчите:

– Господа, раздавам.

Някои играчи отново размесиха картите и ги върнаха на Мариус, който ги размеси за трети път, както бе по правилата. Играта започна. Сега младежът можеше да бъде разорен много бързо.

Изгуби две игри. Совер все така стоеше зад него. Мариус отново се канеше да раздава картите на играчите, но приятелят му го хвана за ръката и навеждайки се, тихо му прошепна на ухото:

– Внимавайте, ще ви оберат... Раздавате картите като начинаещ.

– Как така?

– Раздавате ги така, че играчите пред вас ги виждат и знаят ходовете ви... Всички нови "банкери" се оставят да ги измамят така... Дръжте картите наведени, като ги раздавате.

Мариус последва този разумен съвет и започна да печели. За няколко игри възстанови доста солидна сума. После късметът отново му изневери и той загуби. Броят на печалбите и загубите бе приблизително еднакъв. Постепенно обаче почувства, че десетте хиляди франка му се изплъзваха. Опита всичко, за да си възвърне късмета. Многократно спираше и променяше играта. Но цялата тази тактика не му помогна. Късметът сякаш си играеше с плячката си, измъчваше я колкото се може повече, като не я убиваше изведнъж. За миг му се усмихваше и му даваше възможност да спечели солидна сума; после ненадейно го поразяваше, вземаше му всичко, което му беше дал и дори много повече.

Совер дебнеше край масата да не би младият му приятел да изгуби всичко. Последният бе седнал срещу един младеж, който играеше с малки суми, но вече бе спечелил доста. Всеки път, когато спечелеше, мизата му беше от двадесет и пет франка, при всяка загуба оставяше монета от пет франка. Пазеше тези пари като талисман и плащаше само с монети.

Совер гледаше с недоверие младежа. Следеше жестовете му и забеляза, че крие монета от двадесет франка под тази от пет. Когато печелеше, показваше всичко и прибираше двадесет и пет франка. Когато губеше, оставяше златната монета под голямата сребърна монета и даваше на Мариус само пет франка.

Явно нито една нощ не минаваше без подобни измами в марсилските игрални домове.

– Почакай, почакай, сега ще те хвана! – промърмори Совер.

При следващата игра Мариус спечели. Мошеникът се готвеше да му даде пет франка, когато Совер протегна ръка, бутна петфранковата монета и под нея се видя златната монета, която криеше.

– Вие мамите, господине! – извика Совер. – Вън оттук!

Човекът дори не се смути.

– Защо се месите? – попита нахално той.

Остави двадесет и петте франка на масата, стана, обиколи няколко пъти залата и спокойно си тръгна. Играчите само измърмориха възмутено.

Мариус пребледня. Беше паднал толкова ниско, че играеше с крадци. От този момент някаква пелена премрежи очите му и той допусна множество груби грешки. Изгуби и беше почти щастлив от загубите си. Треската му се успокои, гърлото му вече не беше свито от вълнение. Парите пареха пръстите му, когато ги докосваше. Искаше му се да ги изгуби и да си тръгне с празни джобове.

Скоро остана само с двеста или триста франка.

До него още от началото на вечерта играеше млад мъж, който беше следил всички перипетии на играта с живо безпокойство. Колкото повече губеше, толкова по-блед и разгневен ставаше. Беше сложил пред себе си значителна сума и с отчаяние гледаше как се прощава с всяка златна монета.

Мариус го бе чул многократно да произнася откъслечни думи и с безпокойство се взираше в него. Чувстваше смътно, че се разиграва страшна драма.

Последната игра довърши съседа му, който остана неподвижен, с изкривено от болка лице. После сложи ръка на очите си, извади внезапно от джоба си пистолет, пъхна дулото му в устата си и натисна спусъка.

Чу се изстрел. Бликна кръв, огромни топли и розови капки опръскаха ръцете на Мариус.

Всички играчи станаха ужасени. Трупът беше паднал безжизнено върху масата. Куршумът беше преминал през шията и бе излязъл отдясно, над ухото. Там се виждаше червена дупка, от която течеше кръв. Върху зеленото сукно се беше образувала локва, в която плуваха захвърлените карти.

Играчите говореха тихо и уплашено.

– Познавате ли този нещастник?

– Мисля, че е касиер при Ламбер и С-ие.

– От почтено семейство е. Брат му стана собственик на адвокатска кантора преди по-малко от шест месеца.

– Сигурно е откраднал голяма сума и се застреля, защото е изгубил парите.

– Във всеки случай трябваше да си тегли куршума на друго място... След двадесет минути полицията ще пристигне и ще затвори клуба.

– Ужасни са тези хора, които имат манията да се самоубиват... Колко добре си бяхме тук и спокойно си играехме. А сега трябва да си търсим ново място.

– Отидоха ли да се обадят в полицията?

– Да.

– Аз изчезвам.

Започна масово бягство. Един след друг играчите вземаха шапките си и се измъкваха към стълбите, блъскайки се в тъмното като пияни.

Мариус остана седнал до трупа. Обхванало го бе някакво вцепенение. Гледаше безсмислено окървавената шия на самоубиеца, опръсканите си с кръв ръце. Косите му се бяха изправили от ужас, в широко отворените му очи проблясваха безумни светлинки. Още държеше в ръце колодата. Внезапно хвърли картите, силно разтърка ръце, сякаш за да ги изчисти от кръвта, която се стичаше по пръстите му, и побягна със сподавен вик.

Дори не прибра неколкостотинте франка, които лежаха пред него. Локвата ставаше все по-голяма и сега златните монети сякаш плуваха в нея.

В залата бяха останали само трупът и двете момичета. Совер се бе измъкнал един от първите. Когато Клерон и Инард видяха, че са сами, се приближиха до масата. Привличаше ги златото, което блестеше в кръвта.

– Да ги разделим – предложи Инард.

– Да, да побързаме – отвърна Клерон. – Няма защо полицията да прибира тези пари.

И всяка от тях взе по една шепа златни монети от червеникавата локва. Окървавените пари изчезнаха в джобовете им. Избърсаха ръцете си с кърпички и бързо се измъкнаха. Струваше им се, че чуваха зад себе си гласа на полицейския комисар.

Беше три часът сутринта. Силен вятър гонеше огромни черни облаци по оловното небе. Лека мъгла плуваше във въздуха. Валеше ситен леден дъжд. Няма нищо по-мрачно от тези ранни утрини часове в един град: улиците са мръсни, къщите се открояват с тъжните си силуети.

Мариус тичаше като луд по тихите пусти улици. Плъзгаше се по влажните павета, стъпваше във вадите, препъваше се по тротоарите. Продължаваше да бяга, протегнал напред ръце, разтърсвайки ги яростно.

Струваше му се, че кръвта го изгаря. Това страдание ставаше физическо; до такава степен съзнанието му бе поразено от ужасната сцена, разиграла се пред очите му. Бягаше, залитайки, разтреперан, тласкан от някаква натрапчива идея. Искаше да отиде и потопи ръцете си в морето, да ги измие с водата на всички океани. Само там би могъл да успокои ужасния огън, който го изгаряше.

Бягаше обезумял по странични улички, като някой убиец. На моменти го обхващаше безумие. Въобразяваше си, че той е убил, за да открадне петнадесет хиляди франка. Чуваше зад гърба си тежките стъпки на полицаите, ускоряваше крачка, без да знае къде да скрие ръцете си, които щяха да го издадат.

Трябваше да пресече улица "Белзенс". Там минаваха работници и той изпита ужасен страх. За да не мине по улица "Канбиер" на път за пристанището, Мариус се насочи към стария град. Там улиците са тесни и мрачни: никой нямаше да види окървавените му ръце.

Пристигна на площад "Озьо". Едва тогава си спомни за Фин, изведнъж помисли, че е ранобудна, че може би вече беше на площада и щеше да види опръсканите му с кръв ръце; да го разпита и той нямаше да може да ѝ отговори. Вече всичко се бе объркало в главата му. Чувстваше се потънал в някакъв кошмар. Ръцете му горяха и той не спираше да бяга; бързаше да се потопи в морето и угаси въглените, изгарящи пръстите му.

Слизаше по стръмните тесни улички. Подхлъзна се и на два пъти падна. Ставаше бързо и продължаваше да тича.

Най-после забеляза тъмните силуети на корабите, дремещи в тежките води на пристанището. Изтича по белите лъскави плочки. Не можеше да открие лодка. За миг му хрумна лудата мисъл да се хвърли във водата, за да облекчи страданието си. Паренето ставаше непоносимо. Той крещеше от болка.

Най после откри малка лодка за разходка, завързана в края на кея. Скочи в нея, легна по корем и трескаво потопи ръцете си във водата чак до раменете. Издаде дълбока въздишка на облекчение. Хладната вода успокои треската му, вълните измиваха кръвта, разяждаща пръстите му.

Остана легнал така доста дълго, забравил всичко. Вече не знаеше защо беше там. От време на време изваждаше ръцете си от водата, разтърсваше ги нервно, разглеждаше ги и отново ги разтриваше. Все му се струваше, че вижда по тях големи кървави петна. После ги потапяше, леко раздвижваше студената вода, изпитвайки наслада и тръпки при допира с нея.

Остана цял час там. Струваше му се, че водата в морето няма да му стигне, за да измие ръцете си. Постепенно мислите му се успокоиха, главата му натежа. Ледени тръпки преминаваха по тялото му. Машинално и бавно се върна на улица "Сент", без да мисли за нищо. Вече не знаеше откъде идва и какво е правил. Легна си повален от ужасна треска.

16

Мариус остана на легло около три седмици. Бълнуваше. Имаше остро мозъчно възпаление и бе на косъм от смъртта. Но младостта му и топлите грижи, с които бе обграден, го спасиха.

Една вечер, на здрачаване, той отвори очи. Беше дошъл в съзнание. Стори му се, че излиза от дълбока нощ. Вече не усещаше тялото си – толкова бе слаб. Но треската бе изчезнала, а мисълта му, все още неуверена, се събуждаше.

Пердетата над леглото му бяха спуснати и проникваше нежна и приятна топлина. В тихата стая се носеше ароматно ухание. Мариус се надигна. Видя ясна сянка, която се плъзна зад пердетата.

– Кой е там? – попита той със слаб глас.

Нечия ръка леко разтвори завесата. Беше Фин, която видя седналия Мариус и извика радостно:

– Благодаря ти, Господи! Вие сте спасен, приятелю!

И заплака. Болният разбра всичко. Протегна измършавелите си ръце към девойката.

– Благодаря – промълви той. – Чувствах, че сте тук... Струва ми се, че съм сънувал ужасен сън. Сега си спомням, сред този сън ви виждах наведена над мен като майка.

Той отпусна глава на възглавницата и със слаб глас продължи:

– Бях много болен, нали?

– Всичко свърши, да не мислим повече за тези лоши неща – весело възкликна цветарката. – Къде бяхте, приятелю? Ръкавите на палтото ви бяха мокри?...

Мариус прекара ръка по челото си.

– О, спомням си... Беше ужасно!

Разказа на Фин за двете страшни нощи, прекарани в игралния дом. Изповяда ѝ се, разказа за всичките си тревоги и страдания.

– Това е един жесток урок! Съмнявах се във всичко, бях се обърнал за помощ към случайността. За миг потръпнах, стори ми се, че чувствам в себе си всички инстинкти на играча. Но ето че се излекувах.

Замълча, после тревожно попита:

– Колко време боледувах?

– Около три седмици.

– О, господи, три изгубени седмици!... Имаме на разположение само двадесетина дни.

– О, не се тревожете за това, оздравявайте!

– Господин Мартели пита ли за мен?

– Не се безпокойте... Ходих при него, всичко е наред.

Мариус се успокои. Фин продължи:

– Остава да направим само едно – да вземем назаем пари от господин Мартели. Трябваше именно с това да започнем... Всичко ще се оправи... Сега спете, не говорете много, лекарят забрани.

Мариус оздравяваше бързо благодарение на нежните и предани грижи на Фин. Девойката бе разбрала, че само усмивката ѝ е достатъчна, за да оздравее напълно Мариус. Идваше усмихната и малката стаичка се изпълваше с пролетен полъх.

– Ах, колко е хубаво да си болен – често повтаряше оздравяващият.

Двамата влюбени прекараха прекрасна седмица. Любовта им бе станала още по-силна след страданията и страха от смъртта. Свързваше ги още една нишка. От този момент те си принадлежаха един на друг.

След осем дни, изпълнени с радостна и вълнуваща близост, Мариус излезе да се разходи малко по улица "Бонапарт". Беше с Фин и хората ги взеха за двама влюбени, които току-що са се сгодили. Предаността и страданието ги бяха свързали завинаги. Сега вървяха спокойно, цветарката подкрепяше все още слабия младеж и го гледаше с очарован поглед. Показваше колко горда е от делото си, от излекуването на любимия си, а той ѝ благодареше с усмивка, пълна с вълнуваща признателност.

На следващия ден чиновникът пожела да отиде в службата си и Фин го смъмри. Смяташе, че болният трябва да си почине още два-три дни. Но той бързаше да види господин Мартели. Искаше му се да опипа почвата, да разбере дали може да разчита на шефа си.

– Е, няма защо да бързаме – цветарката говореше с учудващо спокойствие. – Пред нас има цяла седмица. Можем да вземем парите и в последния момент.

Изминаха два дни. Мариус успя да убеди девойката, че трябва да се върне на работа. Уговориха се да заминат за Екс следващия понеделник. Фин говореше така, сякаш парите, необходими за освобождаването на Филип, бяха в джоба ѝ.

Мариус отиде в службата си. Господин Мартели го прие с бащинска доброта. Собственикът на кораби искаше да му даде още една седмица отпуска, но младежът го увери, че работата ще му помогне да се излекува окончателно. Чувстваше се неудобно в негово присъствие. Мислеше, че само след два или три дни щеше да го моли за такъв голям заем, и това силно го смущаваше. Господин Мартели го гледаше с проникновена усмивка, която го притесняваше.

– Видях госпожица Фин – корабопритежателят го изпрати до бюрото му. – Тя е едно очарователно момиче с добро сърце. Обичайте я, приятелю.

Усмихна се още веднъж и се оттегли. Когато остана сам, Мариус изпита радост, че отново беше в кабинета си, където бе прекарал много дни, изпълнени с неуморен труд. Отново пое малкото си владение. Седна с удоволствие на бюрото си, докосна документите и перодръжките, разхвърляни върху него. Бе се разминал със смъртта и ето че отново се връщаше към спокойното си ежедневие.

Стаята, в която работеше, се намираше срещу апартаментите на шефа му. Понякога посетителите на господин Мартели по погрешка чукаха на вратата му. Тази сутрин тъкмо се бе приготвил за работа, когато някой тихо почука.

– Влезте! – извика младежът.

Пред него стоеше мъж с дълъг черен редингот. Имаше гладко избръснато лице, движенията му бяха плавни, държеше се скромно и уверено. Приличаше на църковен служител.

– Госпожица Клер Мартели? – попита той.

Мариус, който го оглеждаше, не му отговори. Питаше се къде ли е виждал вече тази личност. Човекът се колебаеше. Най-после извади от един от огромните джобове на редингота си сложена в калъф книга.

– Нося ѝ – продължи той с напевния си глас – молитвеника, който забрави в изповедалнята.

Мариус продължаваше да се пита: "Къде, по дяволите, съм виждал това мрачно лице?" Мъжът явно почувства изпитателния му поглед, поклони се леко и добави:

– Клисар съм в "Сен Виктор".

След тези думи младежът ясно си спомни, че е виждал този човек в стаята зад олтара веднъж, когато беше отишъл да потърси абат Шастание. Нещо сякаш го жегна. Попита, подтикван от някакво предчувствие:

– Господин Донадеи ви изпраща, нали така?

– Да – отвърна клисарят след ново колебание.

– Добре, дайте ми молитвеника, ще го върна на госпожица Клер.

– Но господин абатът ми заръча да го дам лично на нея.

– Тя ще го получи след малко. Сигурно още не е станала, само ще я обезпокоите.

– Обещавате ли да изпълните поръчката?

– Разбира се.

– Кажете на госпожицата, че господин абатът намери вчера молитвеника в изповедалнята си и ме помоли да ѝ го донеса... Господин абатът поздравява госпожицата...

– Ще предам всичко, бъдете спокоен.

Клисарят сложи молитвеника на бюрото и се оттегли с поклон. Дори когато затвори вратата, продължаваше да се колебае и гледаше недоверчиво. Църковният служител си тръгна и Мариус се учуди на настойчивостта, с която бе поискал да види лично госпожица Клер. Смътно си спомни похвалите на Донадеи по повод на младата сестра на господин Мартели. Гледаше молитвеника и мисълта му се губеше в неясни догадки.

Протегна машинално ръка и взе книгата. Извади я от калъфа. Беше една от онези големи, почти квадратни книги, гравирана със сребро по ъглите и с богата подвързия, върху която бяха извезани инициалите на девойката. Мариус разглеждаше молитвеника и го въртеше из ръцете си. Изведнъж забеляза ъгълче на лист, което се подаваше от книгата. Отвори я, тласкан от необяснимо любопитство, и пред него падна сгънат на четири лист. Беше фин и розов, ухаеше леко на тамян. Мариус се канеше да го сложи обратно в книгата, но когато забеляза инициал "Д" и релефен кръст, го разгъна и ето какво прочете:

Като прочете това писмо, Мариус остана изумен. Абат Донадеи направо предлагаше да отвлече госпожица Клер. Писмото бе напоено с миризмата на тамян, с някакъв неясен мистицизъм, който прикриваше истинския му смисъл с благочестиви и ласкави слова. Идеята беше казана с други думи, размита в странен стил, с който си служат някои свещеници. Но Донадеи без съмнение не бе успял да намери религиозна перифраза, с която да замести думата пощенска кола. Лицемерното му писмо завършваше с грубо предложение, което не оставяше съмнения. Някакво остро желание бе увлякло грациозния абат и го бе накарало да забрави прикритостта, която го ръководеше в постъпките му.

Младежът препрочете писмото. Питаше се какво да направи. Беше възмутен, обземаше го ярост. Задържаше го някаква неспокойна мисъл. Той не знаеше какво зло е било сторено, не знаеше какво мисли госпожица Клер и се боеше, че Донадеи бе вече успял да смути сърцето на младото момиче в тайнствения мрак на изповедалнята. Преди да нападне свещеника, искаше да разбере няма ли да засегне жертвата му. За нищо на света не би повдигнал скандал, който със сигурност би убил господин Мартели.

Реши да накаже абата по оригинален начин, ако трябваше да наказва само него. Взе молитвеника и отиде при госпожица Клер. Страхуваше се да не види по лицето ѝ вълнение, което би потвърдило съмненията му.

17

Госпожица Клер Мартели беше висока и красива двадесет и три годишна девойка, която обстоятелствата бяха тласнали към религията. Трябвало да се омъжи за един от братовчедите си, но той се удавил по време на някакво увеселение. Отчаянието я бе подтикнало към Бога и постепенно, посещавайки църквите, бе започнала да изпитва блаженство. Острата миризма на тамяна я упояваше, монотонните гласове на свещениците я успокояваха.

Не можеше да се каже, че бе безпределно отдадена на вярата. Това по-скоро бе едно нежно и съзерцателно създание, намерило утеха в религията. Може би по-късно щеше да се пробуди, да се върне към радостите на живота. В очакване на този ден тя живееше уединено, спокойно и трезво. Брат ѝ, свободомислещ републиканец, нежна и широка душа, ѝ разрешаваше да се посвещава на църквата. Използваше правата си на глава на семейството само за да бди над интересите на девойката и да ѝ осигури независимо положение.

Мариус намери госпожица Клер в малък салон, където обикновено шиеше детски дрешки, подарявани от нея на бедните жени. Девойката познаваше Мариус и се отнасяше към него като към приятел на семейството. Господин Мартели често водеше служителя си в имението, което се намираше близо до Естум. Там Мариус и Клер бяха се сприятелили. Добрите сърца бързо се разпознават и сближават.

Красивата благочестива девойка се изправи живо и му протегна ръка:

– Вие ли сте? Ето ви най-после оздравял... Това е чудесно! Небето изпълни молбата ми.

Младият мъж беше развълнуван от дружелюбния прием. Погледна в очите на девойката и откри в тях само ясен пламък и чистота. Този поглед му се стори толкова твърд и открит, че му олекна.

– Благодаря ви – отговори той. – Но не идвам при вас, за да видите един призрак...

Замълча, а после добави, като посочи молитвеника:

– Тази книга сте забравили в "Сен Виктор".

– Ах, да, щях да пратя да я търсят. Как е попаднала при вас?

– Един клисар я донесе.

– Клисар ли?

– Да, праща го абат Донадеи.

Клер взе книгата, сложи я спокойно на бюрото, без да показва някакво вълнение. Мариус тревожно я следеше с поглед. Ако и най-малка руменина се бе появила по бузите ѝ, щеше да си помисли, че всичко е загубено.

– Апропо – обърна се към него девойката, – познавате ли господин Шастание?

– Да – отговори учудено Мариус.

– Той е чудесен човек, нали?

– Разбира се, има добро сърце, благочестива и почтена душа.

– Моят брат ми е говорил много хубави неща за него. Но нали знаете, когато се отнася до религиозни въпроси, аз му нямам пълно доверие.

Госпожица Клер се усмихна. Мариус не разбираше за какво му говори, но беше толкова ведра, толкова щастлива, че той напълно се успокои.

– Убедих се, че наистина абат Шастание е един светец и още утре ще го помоля да ми стане изповедник.

– А абат Донадеи? – оживи се Мариус,

Девойката отново вдигна глава, изненадана от внезапния му въпрос. Отговори съвсем лаконично:

– Отказах се от него. Той е млад и леконравен като всички италианци... Освен това научих много лоши неща за него.

Тя продължаваше спокойно да шие, ръцете ѝ не потрепваха, челото ѝ беше бяло и невинно. Тогава Маруис се оттегли, разбрал, че може да действа; щеше да накаже Донадеи, без да нарани никой друг. Не знаеше истинската причина, накарала Клер да смени изповедника си. Може би беше разбрала, че повече не може да се чувства сигурна в ръцете на галантния абат. Но във всеки случай тя няма за какво да се черви.

Мариус беше запазил лъскавия розов лист с обяснението на Донадеи. Можеше да се задоволи да го занесе на епископа на Марсилия. Предпочете сам да накаже абата, който безсрамно се бе надсмял над него в деня, когато го бе молил за благосклонност към Филип. Планът му бе готов. Само че за да го изпълни, му бе необходима помощта на Совер.

След обяд не се върна в службата си, а започна да търси управителя из всички кафенета. Не го намери никъде. Тогава реши да отиде да попита Каде Кугурдан дали не знае къде се крие шефът му.

– О, та той не се крие, това не е в неговия стил – отговори Каде засмяно. – Трябва да е в някой от ресторантите на Резервата. Обзалагам се, че иска да се покаже на цяла Марсилия.

Мариус се спусна към пристанището и оттам с малка лодка за разходки отиде до Резервата. Лодката се понесе бавно сред портокалови кори, обелки от зеленчуци и какви ли още не неща, които се разлагаха сред белезникавата пяна. Движеше се в нещо като коридор между корабите. Сякаш се бе изгубил в някаква гора и около него се извисяваха тънки прави дървета, над които се развяваха ярки парцали.

Преди още да се приближи към брега, Мариус чу силния смях на Совер, който се беше разположил в ресторанта; присъствието му се забелязваше отдалеч.

Ресторантите на Резервата приличаха на тези в Аниер и Сен Клу: малки постройки, павилиони и всякакви грозни архитектурни хрумвания, направени от гипс и дъски; всеки по-силен порив на вятъра можеше да ги отнесе в морето. Совер обичаше да ги посещава, защото цените бяха високи и хората го виждаха отдалеч.

Воден от буйния смях на управителя, Мариус веднага го откри. Заемаше цяла тераса с Клерон и Инард, от които не се отделяше; беше убеден, че има много по-богаташки вид, когато е в компанията на две жени, по една за всяка ръка. Терасата се тресеше от бурния му кикот; беше започнал да се напива.

– Браво! Браво! – извика Совер, когато видя Мариус. – Ще хапнем пак... Ние сме тук от обяд. Ядохме рибена чорба, тон, миди...

Продължи да изброява с детинска гордост.

– Много сме си добре тук. Скъпичко е, но пък е както трябва... Какво ще ядете?

Мариус отказа, защото вече бе обядвал.

– Човек винаги трябва да яде – извика Совер, доволен, че е бил заварен в приятна компания. – А пък ние ще продължим така до вечерта... Ще струва доста, но толкова по-зле... Клерон, момичето ми, ще се напиеш, не прекалявай с шампанското.

Но тя не обърна внимание на забележката и изпи пълната чаша, а и нямаше от какво да се страхува – вече беше пияна.

– Господи, колко са забавни тези жени!

Совер стана и започна да си прави вятър със салфетката.

Приближи се до парапета и извика високо, за да го чуят минувачите:

– Вече доста пари похарчих с тях, но не съжалявам, те са толкова забавни!

Мариус се приближи до него.

– Искате ли да прекараме една приятна вечер? – запита внезапно той.

– За Бога, иска ли питане! – възкликна въодушевено Совер.

– Но ще ви струва няколко луидора.

– По дяволите!... А ще бъде ли весело?

– Много! Добре ще се повеселите с парите си...

– Тогава приемам.

– Цяла Марсилия ще узнае за авантюрата и за вас ще се говори дълго.

– Приемам, приемам.

– Е, добре тогава, слушайте.

Мариус се наведе и шепнешком изложи плана си. След малко Совер започна гръмко да се смее. Едва си поемаше дъх. Идеята му се видя ужасно смешна.

– Разбрахме се! – възхитено се съгласи той, щом Мариус свърши. – Утре вечер ще бъда с Клерон на булевард "Кордри" в десет часа! Ах, каква весела история!

18

Абат Донадеи бе обладан от силно желание, присъщо на хитрите и лукави хора. Винаги ловък и предпазлив, сега бе постъпил необмислено. Осъзна го, когато клисарят бе вече тръгнал, за да отнесе молитвеника с любовното писмо. От този момент трябваше да приеме всички последствия от дръзката си постъпка. Клер бе породила у него желания, които искаше да задоволи на всяка дена. Беше се издигнал над свещените скрупули на професията си. Виждаше твърде отвисоко човешките неща, беше се потопил в твърде много непочтени сделки, за да се колебае сега пред едно изкушение. Това беше най-дребното нещо; безпокояха го единствено последствията.

Два месеца се опитваше да привлече младото момиче. После, когато тя вече беше готова наивно да изпълни желанието му, той се бе отказал от този начин на действие, тъй като разбираше, че подобна интрига не можеше да продължи дълго в Марсилия. Така постепенно бе решил да заложи всичко на една карта като смел играч; страстта му се засилваше и го измъчваше, беше съгласен да замени влиятелното си положение за свободната и всеотдайна любов на една жена; предпочиташе да отвлече Клер, да избяга с нея в Италия.

Донадеи беше твърде проницателен и умен и си бе осигурил за всеки случай подслон. Ако младото момиче започнеше да му пречи, щеше да го прати в манастир и да се възползва от благоразположение то на своя чичо, кардинала. След като всичко бе добре пресметнато и огледано, отвличането му се струваше най-удобното и бързо средство, с възможно най-малко опасности.

Страхуваше се само от едно: че Клер няма да дойде на обявената среща и ще откаже да замине с него. Тогава любовното писмо се превръщаше в ужасно оръжие срещу самия него: можеше да загуби и положението си. Но желанието го заслепяваше, той не виждаше чистата непорочност на благочестивата девойка и приемаше силната ѝ любов към Бога като безмълвно съгласие да му се подчини.

Измъчваха го обаче опасения, разкайваше се, че бе отишъл твърде далеч, за да отстъпи. Цялата му предпазливост и малодушие се пробуждаха. Той изчака с нетърпение завръщането на клисаря. Щом го зърна, попита:

– Е, какво?

– Предадох книгата – отговори клисарят.

– Лично на госпожицата ли?

– Да, на госпожицата.

Клисарят отговори прекалено усърдно. По пътя той вече съжаляваше, че бе дал молитвеника на младежа, и тъй като разбираше, че бе изпълнил доста лошо поръчението си, беше решил да излъже, за да спечели благоразположението на абата.

Донадеи малко се поуспокои. Смяташе, че ако любовното писмо възмути девойката, тя ще го изгори. Случайността беше помогнала: забравеният молитвеник ускори развръзката, към която се стремеше отдавна. Сега трябваше само да чака.

На следващия ден сутринта го посети жена, чието лице не можа да разпознае през спуснатия воал. Тя му подаде едно писмо и бързо си тръгна. Писмото съдържаше само тези четири думи: "Да! До тази вечер!" Донадеи бе изпълнен с радост. Приготви се за тръгване.

Ако някой бе проследил забулената дама, щеше да види,че тя се приближи до галантния Совер, който я чакаше на улица "Пти Шантие", и повдигна воала си – беше Клерон.

– Много е мил този абат – усмихна се тя.

– Щом ти харесва, толкова по-добре! – отговори Совер.

– И бъди разумна, момичето ми; ти просто ще покориш небето.

Двамата тръгнаха развеселени и доволни.

Към девет и половина Клерон и Совер бяха отново на същата улица. Вървяха бавно, като се спираха на всяка крачка, сякаш чакаха някого. Клерон беше облечена простичко, с черна вълнена рокля. Плътна воалетка закриваше лицето ѝ. Совер бе преоблечен като комисионер.

– Мариус идва – забеляза той.

– Готови ли сте? – попита тихо младият мъж. – Знаете ли добре ролите си?

– Ей, богу! – възкликна Совер. – Ще видите каква комедия ще ви разиграем... Какъв хубав фарс! Шест месеца ще се смея след това.

– Идете при абата, ние ви чакаме тук... Бъдете предпазлив.

Совер почука на вратата на Донадеи, който му отвори объркан. Беше облечен за път.

– Какво искате? – попита внезапно свещеникът, разочарован, че вижда пред себе си мъж.

– Дойдох с една госпожица – отговори мнимият комисионер.

– Добре... Да влезе бързо!

– Тя не пожела да дойде.

– Така ли?

– Поръча ми следното: "Ще кажете на господина, че предпочитам да се кача веднага в колата".

– Почакайте, имам да взема още някои неща.

– Само че госпожицата се страхува да остане сама на булеварда.

– Тогава изтичайте бързо и ѝ кажете, че пощенската кола е на улица "Тиран"... Да се качи... Ще бъда там след пет минути.

Донадеи бързо затвори вратата, а Совер започна да се смее, като се държеше за корема. Намираше приключението за невероятно забавно.

Той се върна на улица "Пти Шантие", където го чакаха Клерон и Мариус.

– Всичко върви чудесно – тихо промълви той. – Абатът попада в капана с ангелска невинност... Знам къде е пощенската кола.

– Видях я, като идваше – каза Мариус. – На ъгъла на улица "Тиран" е.

– Точно така; нямаме нито миг за губене, абатът обеща да бъде там след пет минути.

Тримата минаха тихо покрай къщите и се спуснаха по булевард "Кордри" до улица "Тиран. Там забелязаха впрегнатата пощенска кола, натоварена, готова да тръгне при първото изплющяване на камшика. Мариус и Совер се скриха при голяма входна врата. Клерон застана пред тях на шосето.

Докато чакаха абата, Совер и Клерон си подхвърляха шеговито:

– Ще видиш, че той няма да ме иска – пошегува се жената.

– Ще ме изостави още в първата странноприемница...

– Едва ли...

– Много е мил. А аз се страхувах да не би да е стар.

– Я си признай, ти май си се влюбила в абата... О, не, не ревнувам. Но щом като толкова охотно тръгваш с него, би трябвало да ми върнеш хилядата франка, които ти дадох, за да те убедя да ни направиш тази услуга.

– Хилядата франка ли? А ако ме зареже, нали ще трябва да си платя пътя на връщане?

– Само се пошегувах, скъпа, никога не вземам обратно това, което съм дал. Впрочем дал съм пари и искам да се забавлявам.

Мариус се включи в разговора. Той повтори указанията си на Клерон.

– Следвайте стриктно онова, което ви поръчах. Постарайте се да разбере за измамата едва когато напуснете Марсилия. Не говорете, играйте ролята си изкусно. След като разкрие всичко, действайте направо. Кажете му, че любовното писмо е у мен и съм решил да го занеса на епископа, ако ви се случи нещо лошо или ако се появи отново някога тук... Посъветвайте го да си търси щастието другаде.

– Ще мога ли веднага да се върна в Марсилия? – попита Клерон.

– Разбира се. Искам само да го изгоня от града, да го осмея завинаги. Можех да го постигна и чрез неговите духовни наставници, но предпочитам да го убия с насмешка.

Совер избухваше в смях всеки път, когато си представяше сцената, която щеше да се разиграе между Донадеи и Клерон.

– Е, скъпа, кажи му, че си омъжена и че мъжът ти сигурно ще те търси навсякъде, за да заведе срещу теб дело за прелюбодеяние... Искаш ли да хукна след вас и да изплаша до смърт твоя похитител?

Идеята развесели Совер до такава степен, че щеше да се задави от смях. Мариус някаква черна фигура, която се приближаваше бързо.

– Тихо! – предупреди той. – Мисля, че това е нашият човек. Влизайте в ролята си, Клерон. Застанете пред вратата на колата.

Совер и Мариус отстъпиха още по-назад в скривалището си. Клерон, със закрито лице, цялата в черно, застана в сянката на пощенската кола.

Беше наистина Донадеи; пристигаше запъхтян. Захвърлил бе расото и носеше изискан светски костюм.

– Скъпа, скъпа Клер, колко сте добра, че дойдохте! – възкликна развълнуван абатът и целуна ръката на Клерон.

– Клер, Клерон – прошепна Совер, – все едно...

– Зная аз. Господ ви е посъветвал – продължаваше свещеникът, който помогна на жената да се качи в колата.

Когато и той влезе в нея, възкликна:

– Отиваме на небето!

Кочияшът изплющя с камшика и колата потегли като стрела.

Совер и Мариус се смееха през сълзи.

– Ха-ха! Абатът отвлича една сродна душа! – забеляза Мариус.

– Приятно пътуване, абате! – добави Совер.

Когато пощенската кола изчезна в нощта, Совер и младият служител се спуснаха бавно по булевард "Кордри". Разговаряха за приключението, развеселени при мисълта за свещеника, който пътуваше насаме с тяхната приятелка.

– Представяте ли си каква физиономия ще направи след малко абатът, когато повдигне воалетката на Клерон? – попита Совер.

– Знаете ли, между нас казано, тя е грозна, изглежда поне на четиридесет години.

Совер смяташе възрастта и грозотата на Клерон за напълно подходящи за фарса, който бяха организирали.

– Пожелавам ѝ добре да се забавлява! – продължи той.

– О, не! Не мога повече, много е смешно!

Превиваше се от смях. Бързаше да разкаже случилото се на своите приятели. Мариус беше по-сериозен, мислеше си, че бе осигурил на свещеника компания, която заслужава. Той се раздели със Совер към единадесет часа и се прибра вкъщи.

В полунощ тези, които още не бяха си легнали, вече знаеха, че абат Донадеи е отвлякъл с пощенска кола Клерон, женена, която от петнадесет години бе затънала в градския разврат. Совер бе разгласил новината в кафенетата; разказваше за приключението с нечувани подробности. Повтаряше се от уста на уста превзетата фраза на елегантния абат, произнесена при качване в колата: "Отиваме на небето!" Знаеше се, че ѝ е целунал ръка, злословеше се относно мотивите, накарали влюбената двойка да избяга. Най-хубавото на историята беше, че Совер, който не знаеше фактите, подтикнали Мариус да организира отвличането на Клерон, проявяваше абсолютна наивност. Когато разбра, че комедията щеше да бъде много по-смешна, ако любовта на Донадеи към Клерон изглеждаше по-силна, той излъга с южняшко усърдие, накара хората да повярват, че свещеникът наистина умира от любов към това сбръчкано, пожълтяло, опозорено същество, което всички познаваха. Последва учудване и всеобща насмешка; хората не можеха да си представят, че изисканият абат, по когото безумно се увличаха набожните жени, бе избягал с подобно създание, и се подиграваха открито с тази странна любов.

На следващия ден целият град вече знаеше за скандала. Совер тържествуваше, той ставаше известна фигура. Знаеше се, че е бил последният любовник на Клерон и че Донадеи му бе откраднал момичето. Совер се разхождаше по домашни чехли по улицата, като приемаше с комичен вид съболезнованията, които приятелите му поднасяха. Разговаряше високо, отговаряше на едни, обаждаше се на други, възползваше се от популярността си, а понякога дори злоупотребяваше с нея. Разбира се, той не съжаляваше за своите хиляда франка: никога не беше влагал по-изгодно пари за свое удоволствие.

Скандалът стана ужасен, когато след два дни се върна Клерон. Совер ѝ купи копринена рокля и я разхожда цяла седмица в Марсилия в открита кола. Сочеха ги с пръст, излизаха по вратите, когато минаваха.

Какво се бе случило всъщност? Клерон стигнала до Тулон. Донадеи поискал да види жената, която отвлякъл; ужасно се ядосал и решил да изхвърли момичето насред пътя, в един часа след полунощ, далеч от всякакво населено място. Но Клерон въобще не се развълнувала. Повишила му тон и го заплашила, използвайки козовете на Мариус. Донадеи, разтреперан, принуден да отстъпи, трябвало да закара спътничката си до Тулон, където се разделили. Момичето се върнало в Марсилия, а свсщеникът сс отправил към границата.

Совер дълго разхождаше любовницата си и вдигна такъв шум, че местната власт по молба на епископа изпрати Клерон да упражнява другаде силата на своя чар. Оттогава, тоест десет-дванадесет пъти на ден, Совер казваше на тези, които все още искаха да го слушат: "Ах! Само ако знаехте каква красива жена имах за любовница!... Свещениците ми я отнеха!"

19

На следващия ден след отвличането Мариус отиде в службата си, доволен от онова, което бе извършил предната вечер. Спасил бе едно честно семейство от отчаяние и бе освободил града от един интригант, от когото с пълно право можеше да се оплаче и той. Канеше се да започне работа, безгрижен, с чиста съвест, когато дойдоха да му кажат, че господин Мартели го вика.

На път за приемната младият мъж изведнъж реши да поиска от шефа си откупа за Филип. При това решение се разтрепера целият. Чувстваше добре, че ако не го направеше сега, вече никога нямаше да посмее да поиска подобно нещо. И тъй като щеше да види господин Мартели, беше излишно да чака повече: по-добре бе да опита веднага.

Той завари в кабинета господин Мартели и абат Шастание. Собственикът на кораби бе пребледнял, гневни пламъчета блестяха в очите му.

Отправи се към служителя и му каза припряно:

– Вие сте честно и смело момче и не исках да предприема каквото и да било при тези сериозни обстоятелства, без да чуя мнението ви.

Абат Шастание изглеждаше смутен, тъжен и нищожен във фотьойла си; ръцете му трепереха от старост и мъка.

Господин Мартели се обърна към Мариус, след като му посочи стария свещеник:

– Господинът току-що ме посети и от него научих за гнусната постъпка, която ме порази.

– Успокойте се, за Бога! – прекъсна го свещеникът. – Не ме карайте да се разкайвам за това, че съм изпълнил дълга си на честен човек, като дойдох да ви предупредя. Иска ми се да вярвам, че опасенията ми са били неоснователни.

– Вие нямаше да дойдете тук, ако съмненията ви не почиваха на реални факти. Благодаря ви, че постъпихте така, разбирам достойните чувства, които са ви довели при мен, и дори последното усилие, което правите, за да защитите безчестника.

Собственикът на кораби се обърна към Мариус и продължи строго:

– Представете си, един свещеник се опитва в момента да ме опозори... Господинът току-що ме предупреди да пазя Клер. Той ме осведоми с доста недомлъвки, че абат Донадеи упражнявал над нея опасна власт, от която се страхувал... Ах! Ако този негодник е опетнил непорочността на това дете, ще го убия като куче!

Абат Шастание сведе глава. Не съжаляваше за стореното, беше постъпил като честен човек; съсипваше го избликът на гняв у господин Мартели. Страдаше, сякаш самият той бе виновен; срамуваше се заради цялата църква.

Собственикът на кораби се поуспокои и продължи след кратко мълчание:

– Не исках да вземам решение, преди да съм се посъветвал с един спокоен и разумен човек, затова ви повиках, Мариус... Първата ми реакция беше да изтичам при този свещеник и да му ударя плесница. Но има и по-добър начин да бъде наказан.

Мариус изслуша шефа си без видимо вълнение, това поуспокои малко Шастание. Младежът, който имаше готов отговор, не мислеше вече за Донадеи, питаше се как би могъл да измоли заем. В този момент чу отново силния глас на господин Мартели:

– Хайде, кажете какво бихте направили на мое място.

Младежът се усмихна и спокойно заяви:

– Бих направил това, което вече сторих.

И той разказа за отвличането на Клерон. Още при първите думи, когато младежът спомена за разговора си с Клер и за мо-литвеника, господин Мартели пламенно му стисна ръката. Увереността, че сестра му се е отървала от опасността, без дори да подозира за това, го изпълни с огромна радост. Развесели се, когато узна цялата история и дори абат Шастание не можа да сдържи тъжната си усмивка.

– Нямаше да ви призная за участието си в тази мистификация – завърши Мариус, – ако не бяхте узнали за опасността, заплашваща вашето спокойствие... Исках просто да ви уверя, че вече всичко е наред.

– Не се опитвайте да се измъкнете от признателността ми! – извика собственикът на кораби. – Считах ви за мой приемен син. Вие ми направихте такава услуга, че наистина не зная как да ви се отблагодаря.

При тези думи той дръпна леко Мариус настрани и го погледна нежно и окуражаващо право в лицето.

– Нямате ли някоя тайна, която бихте искали да споделите с мен?

Мариус се смути.

– Вие сте едно голямо дете – продължи господин Мартели. – За щастие видях госпожица Фин, докато бяхте болен; ако не беше станало така, до този момент нямаше да зная нищо. Почакайте, ще ви подпиша чек за петнадесет хиляди франка, който можете да осребрите веднага на касата, ако искате.

Докато чакаше щедрия подарък на господин Мартели, Мариус стоеше като прикован; пребледня, неизразимо вълнение напълни очите му с едри сълзи. Задушаваше се, страх го бе да не се разридае.

Как така? Предлагаха му наведнъж тези пари, които бе търсил месеци наред! Нищо не бе искал, а най-съкровените му желания бяха удовлетворени! Мислеше, че сънува.

Господин Мартели тръгна към масата. Седна и се приготви, за да подпише чека. Преди това обаче повдигна глава и каза простичко на Мариус:

– Петнадесет хиляди франка ви трябват, нали?

При този въпрос Мариус се посъвзе. Той събра молитвено ръце и попита с треперещ глас:

– Откъде знаете за тайните ми мисли? Какво съм направил, че сте толкова добър и щедър?

Собственикът на кораби се усмихна:

– Няма да ви казвам като на децата, че едно птиченце ми е разказало всичко... Но наистина бях посетен от една фея. Нали ви казах вече – при мен беше госпожица Фин.

Младежът най-после разбра. Благодари пламенно и от сърце на добрия ангел, който, спасявайки го от смъртта, се бе потрудил да му възвърне спокойствието и надеждата. Едва сега си обясни ведрото и усмихнато лице на цветарката, когато ѝ заговори за Филип. Сигурна в спасението на затворника, сама бе поела цялата тежест, свързана с намирането на заема.

Мариус не знаеше дали да се хвърли в краката на господин Мартели, или да изтича да благодари на Фин. Целият бе изпълнен с признателност.

Собственикът на кораби изпитваше удоволствие при вида на грейналото от сърдечна радост лице на своя служител. Неговият поглед срещна този на абат Шастание, който стоеше седнал, и двамата мъже се разбраха: свободомислещият републиканец вкусваше заедно със свещеника радостта от благодеянието, от прекрасното вълнение да доставяш щастие на другите и да присъстваш на него.

– Но не зная кога ще мога да ви върна такава значителна сума – обясни Мариус, безкрайно доволен.

– Нека това не ви безпокои. Правили сте ми големи услуги, а току-що ме спасихте може би от позор. Оставете ме да ви услужа, без да става въпрос за връщане на парите.

И тъй като по челото на Мариус премина сянка, той го хвана за ръка и добави:

– Не възнамерявам да заплащам вашата преданост, приятелю. Знам, че някои дългове не се изплащат с пари. Моля ви, погледнете на нещата по друг начин. Скоро ще се навършат десет години, откакто работите при мен, и се надявам, че ще останете още дълго. Е, добре! Петнадесетте хиляди франка, които ще ви дам, са премия, малка част от печалбите, които реализирах с ваша помощ... Не можете да откажете!

Господин Мартели се наведе, за да подпише чека. Мариус отново го прекъсна:

– Знаете ли за какво ще използвам тази сума?

Объркан и леко блед, собственикът на кораби остави перото.

– Господи! – извика той. – Колко е трудно да вършиш услуга на честните хора! Всичко трябва да ти кажат... За Бога, приятелю, не ме принуждавайте да бъда ваш съучастник. Знам, че сте смело момче, с предана и любяща душа. Това е. Няма защо да зная всичко, което вършите и мислите. Вие никога не ще направите нещо лошо, нали? Това ми стига.

С право господин Мартели не искаше да знае, че парите, които бе дал на Мариус, щяха да послужат за купуването на нечия съвест. Впрочем на драго сърце помагаше за бягството на Филип. Много добре знаеше какви средства бе използвал господин Дьо Казалис, за да прати в затвора Филип. Но по принцип желаеше да запази непокътната своята републиканска строгост; беше си обещал да не става открито съучастник на бягството.

Тъй като Мариус настояваше, абат Шастание се намеси с изключителното си милосърдие, което го караше винаги да приема леко най-тежките отговорности.

– Не отказвайте, приятелю – посъветва младежа той. – Знам плановете ви и гарантирам пред господин Мартели, че това, което искате да направите, е добро и законно.

Бледа усмивка се появи по лицето на стареца. Мариус разбра какво висше милосърдие му диктуваше подобни думи и му стисна пламенно ръка. През това време собственикът на кораби подписваше чека от петнадесет хиляди франка.

– Ето – подаде той листчето хартия на Мариус, – идете на касата веднага!

Младежът поблагодари. Преди да си тръгне, господин Мартели се обърна отново към него:

– Чуйте! Сигурно още не сте се възстановили. Вземете си една седмица отпуск. После ще работите по-добре.

Искаше да му даде време, за да освободи Филип. Мариус разбра това и бе развълнуван до сълзи. Тръгна си бързо, за да не се разплаче като дете. Мина веднага през касата. Когато петнадесетте хиляди франка бяха вече в джоба му, той слезе бързо по стълбите, после затича по улицата като луд. Отиваше при Фин.

Точно в този момент цветарката беше в малката си стаичка на площад "Озьо". Мариус възторжено влезе внезапно, хвана девойката през кръста и я целуна шумно по двете бузи. След това сложи на масата петнадесетте банкноти. Фин, учудена, почти изплашена от странното поведение на младежа, започна да се смее и да пляска с ръце.

Това бе една очарователна сцена на нежност и благодарност между двамата влюбени. Мариус говореше, че е глупак и че единствено тя бе постигнала всичко; целуваше ѝ ръцете; падаше пред нея на колене; гледаше я разнежен. Тя се отбраняваше, цялата поруменяла, и се опитваше да докаже, че не заслужава и най-малката благодарност.

Близо шест месеца те бяха посветили на тежката задача да намерят парите за освобождаването на Филип. Напразно бяха чукали на всички врати. А днес изведнъж откупът за Филип бе пред очите им. Ето защо те забравяха за своите неприятности, нещастия и обиди, до които се бяха докоснали. Сърцата им се изпълваха с неизразима радост.

Преди да се разделят, решиха да тръгнат за Екс на следващия ден сутринта.

20

На следващия ден, към седем часа, Мариус нае кабриолет. Не искаше да взема дилижанса. Имаше нужда от кола за бягството и предпочиташе да я наеме в Марсилия. Тя щеше да го откара до Екс и да върне после брат му. Предната вечер се бе уговорил с един морски капитан да отведе Филип в Генуа. Мариус и Фин тръгнаха в девет часа. Ролята на кочияш изпълняваше младежът. Беше истинско приятно увеселение за двамата влюбени. Когато колата тръгна нагоре по Вист, те слязоха и побягнаха като деца по пътя и оставиха коня да върви бавно. Обядваха в Септем, в малка стаичка на крайпътно ханче. По време на десерта съставяха многобройни планове за бъдещето. Сега, когато предстоеше Филип да бъде освободен, вече можеха да помислят за женитбата. Изпадаха в умиление; виждаха, че приближава часът, когато ще могат да се обичат открито и спокойно.

Останалата част от пътуването премина също весело. Към обяд минаха покрай имението Д’Алберта, спряха отново, за да почине конят, а и те самите да отдъхнат за малко под дърветата, вдясно от пътя. Пристигнаха в Екс в три часа. Бяха там твърде рано, макар че бяха спирали доста по пътя. Решиха да отидат в затвора едва на свечеряване, за да не събудят съмнения. Младият мъж остави спътничката си в една пуста улица, за да наглежда кабриолета, а той самият отиде при своя роднина Инар, който прибра колата и обеща да бъде с нея точно в полунощ в горния край на възвишението на Арката. След тези предпазни мерки двамата млади хора се скриха до вечерта.

Когато Мариус се връщаше с Фин в магазинчето на Инар, където трябваше да изчакат нощта, той почти се сблъска с господин Дьо Казалис на ъгъла на улицата. Наведе глава и закрачи бързо. Депутатът не го видя. Тази среща обаче отчая младежа; обзе го смътно безпокойство, страхуваше се да не би някое ново нещастие в последния момент да попречи на изпълнението на плана му. Несъмнено господин Дьо Казалис беше в Екс, за да ускори отмъщението си и може би вече беше успял.

До вечерта Мариус бе като болен. Идваха му наум най-странни мисли. Сега, когато имаше парите, се страхуваше да не срещне други препятствия. Накрая отидоха с Фин в затвора. Беше девет часът. Двамата млади хора почукаха на масивната врата. Чуха се тежки стъпки и сърдит глас ги попита какво искат.

– Ние сме, чичо – прошепна Фин, – отворете ни.

– Отворете ни бързо, господин Ревертега – също тихо помоли Мариус.

Гласът промърмори глухо:

– Господин Ревертега го няма, болен е.

Прозорчето се затвори. Мариус и Фин останаха онемели и съкрушени пред вратата.

От четири месеца цветарката не бе намерила време да пише на чичо си. Имаше неговото обещание и това ѝ стигаше. Ето защо новината ги порази. Никога не им бе идвала наум мисълта, че добрият човек можеше да се е разболял. И ето че всичките им усилия се разбиваха в непредвидено препятствие. Имаха откупа за Филип, а не можеха да го освободят.

Когато мъчителното им вцепенение се поразсея, Фин се съвзе и предложи:

– Да отидем при чичо, сигурно е при братовчедка си на улица "Гласиер".

– Какъв смисъл има? – съкрушено попита Мариус. – Всичко е загубено...

– Не, не, да идем все пак.

Той я последва, смазан от отчаяние. Тя вървеше жизнерадостно и не можеше да повярва, че съдбата е толкова жестока.

Ревертега беше действително при братовчедка си. Лежеше болен от петнадесет дни. Когато видя двамата млади хора да влизат, той разбра за какво са дошли. Повдигна се, целуна племенницата си по челото и каза с усмивка:

– Е, какво? Настъпи ли вече часът?

– Ходихме в затвора – обясни девойката. – Казаха ни, че сте болен.

– Господи! Защо не ни предупредихте? – извика с болка Мариус. – Щяхме да побързаме.

– Да – продължи цветарката, – сега, когато не сте вече тъмничар, какво ще правим?

Ревертега ги гледаше, изненадан от тяхното отчаяние.

– Защо скърбите? Малко съм болен наистина; поисках отпуска, но все още работя там; утре вечер, ако искате, ще съм на вашите услуги.

Мариус и Фин нададоха радостни викове.

– Мъжът, който ви е отговорил – продължи Ревертега, – бе натоварен да ме замества няколко дни. Утре сутринта се връщам на работа; имам само температура. Мога да излизам, не е опасно. Впорчем случаят не търпи отлагане.

– Знаех си аз, че не трябваше да се отчайваме! – тържествуваше цветарката.

Мариус целият трепереше от вълнение.

– Добре направихте, че дойдохте днес – заяви тъмничарят след кратко мълчание. – Тази сутрин научих, че господин Дьо Казалис бил в Екс и правел всичко, за да ускори деня на публичния показ. Казаха ми, че е издействал това да стане след три дни. Ако господин Филип не избяга до утре вечер, вече не ще мога да ви помогна, защото вдругиден ще го прехвърлят в марсилския затвор.

Мариус изтръпна. Беше пристигнал навреме. Уговориха се с тъмничаря и си определиха среща на следващата вечер. После изтича при Инар да го предупреди, че бягството се отлага с ден.

На другия ден младежът и девойката не излязоха навън. Впрочем те бяха по-спокойни, имаха известна сигурност. Бягството бе определено за единадесет часа. Към десет те отидоха в затвора. Ревертега, който беше вече на работа, им отвори тихо и ги въведе в килията.

– Всичко е готово – успокои ги той.

– Брат ми предупреден ли е? – попита Мариус.

– Да... Трябваше да взема някои предпазни мерки, за да намаля колкото се може отговорността си. Искам да изглежда, че затворникът е избягал през прозореца на килията...

– Чудесно, чичо! – прекъсна го весело Фин.

– Ето какво направих – продължи Ревертега. – Днес следобед отидох в килията на господин Филип и сам изпилих една от железните пръчки на прозореца.

– През този ли прозорец трябва да мине брат ми? – попита Мариус тревожно.

– Съвсем не; ще отключим килията и той ще излезе с нас през вратата... Само ще махна желязната пръчка и ще вържа въже на решетката. Утре ще си помислят, че затворникът е избягал оттам... Така няма да изгубя работата си и ще избегна големи неприятности.

Ревертега запали фенера, намали светлината и тримата се отправиха към килията на Филип. Завариха го прав, готов за тръгване. Мариус едва го позна, толкова беше пребледнял и отслабнал. Те се целунаха безмълвно, без да говорят, за да не вдигат шум. Тъмничарят отиде до прозореца, махна желязната пръчка и върза въжето. Фин бе останала в коридора на пост. После четиримата се върнаха по тесните коридори; прокрадваха се бавно покрай стените, защото се страхуваха да не се блъснат в тъмнината.

Мариус държеше още ръката на Филип. Когато стигнаха в стаята на тъмничаря, той метна на брат си наметало, скри главата му с качулката и реши веднага да тръгват. Сега, когато усилията му се увенчаваха с успех, той се страхуваше планът му да не пропадне. И при най-малкия шум изтръпваше. Ревертега доста трудно успя да го убеди да изчака търпеливо десет минути, тъй като се опасяваше шумът от стъпките да не е пробудил някого. Искаше да отвори вратата, след като се убедеше, че всичко е наред. В затвора цареше дълбока тишина.

Когато отключи, двамата братя излязоха бързо и тръгнаха, навели глава, към площад "Прешьор". Фин поизостана, за да даде петнадесетте хиляди франка на чичо си. Настигна спътниците си точно когато поемаха по уличката "Сен Жан".

После тръгнаха по главната улица. Движеха се в тъмната сянка на дърветата, страхуваха се и от още нещо: трябваше да излязат от града, затворен по това време. На градските врати имаше пазачи, които отваряха на закъснелите. Опасяваха се да не бъдат задържани там.

Вървяха, като непрекъснато се оглеждаха; криеха се и от редките минувачи, които срещаха. На горния край на улица "Карм" забелязаха мъж, който тръгна след тях. Сърцето им биеше до пръсване.

Изведнъж мъжът ускори крачка и когато ги настигна, весело потупа Мариус по рамото.

– Ей! Не греша, нали, това сте вие, млади ми приятелю. Какво, по дяволите, правите тук по това време.

Мариус стискаше вече ядосано юмруци, но бързо разпозна гласа на господин Дьо Жирус.

– Нали виждате, разхождам се – измънка той.

– А, разхождате се? – попита лукаво графът.

Той погледна Фин и най-вече Филип, скрит под качулката.

– Това е отговор, който ми е познат – прошепна той.

И добави с грубоватата си фамилиарност:

– Желаете ли да ви придружа? Искате да излезете от Екс, нали?... Градските врати не се отварят на всеки. Познавам един пазач. Елате!

Мариус прие с признателност. Господин Дьо Жирус ги преведе без никакви трудности. Той повече не размени нито дума с младите хора. Когато стигна до площад "Ротонд", стисна ръка на Мариус.

– Ще се върна през портата "Орбител". Приятен път!

После продължи още по-тихо:

– Утре добре ще се посмея, като видя физиономията, която ще направи Казалис.

Мариус погледна развълнувано този отдалечаващ се щедър човек, който криеше сърдечността си под добронамерената гру-боватост.

Инар чакаше бегълците с кабриолета. Филип поиска да кара, за да усети нощния въздух, при допира с който изпитваше наслада. Леката кола го отнасяше в мрака. Това препускане го караше да вкуси по-силно щастието от свободата.

После, докато конят вървеше бавно по склона, Фин и Мариус признаха любовта си на Филип. Когато той научи, че ще се женят скоро, се натъжи. Мислеше за Бланш. Мариус разбра това и му каза за детето, което тя очакваше. Говори сериозно, почти

веднага обеща да сс грижи за нея, докато го няма.Той междувременно щеше активно да действа за помилването му. Заедно с Фин щяха да помислят за изгнаника.

А на следващия ден сутринта Филип потегли за Генуа. Облегнат на палубата на малкия кораб, дълго гледа брега на Сент Анри.Там, в далечината, над сините вълни, виждаше едно сиво петно – къщата, в която бедната Бланш изплакваше мъката си.