Тайните на Марсилия

1

Близо два месеца след бягството на Филип, през една тиха февруарска вечер Бланш се разхождаше бавно. Здрачаваше се. В далечината морето бе съвсем светло. То се плискаше тихо по каменистия пясъчен бряг, а вечерният вятър образуваше леки вълни. Чистият хладен въздух напомняше приближаващата пролет. На юг, в безкрайното синьо небе, зимното слънце грее понякога силно като през лятото.

Младата жена вървеше с малки крачки покрай стръмната скала на брега и гледаше как нощта се спуска над морските вълни, които ставаха черносини, а стоновете им заглъхваха. Нещастницата беше силно променена. Бе едва на седемнадесет години, а ужасната съдба, която я бе сполетяла, я съсипваше; младото ѝ лице изглеждаше мъртвешки бледо. Цялата ѝ сила, безгрижният и лек живот си бяха отишли. Скоро щеше да стане майка. Вървеше и се олюляваше от слабост, смазана от огромно отчаяние. То ѝ тежеше повече, отколкото детето, което носеше в себе си.

На няколко крачки след нея вървеше едра, суха и строга жена, която я следваше като надзирател. Не я изпускаше от очи, наблюдавате всяко нейно движение. Беше новата гувернантка, която господин Дьо Казалис бе наел за племенницата си преди няколко седмици. По това време депутатът беше в Марсилия. Пристигна веднага, щом узна, че тя скоро ще ражда. Искаше да бъде там, за да наблюдава отблизо всичко. Това незаконородено дете, което щеше да влезе в семейството му, го озлобяваше.

Впрочем той си бе направил сметката; желаеше само да изпълни плана, който отдавна бе замислил.

Когато си взе отпуск и се върна тайно в малката къща в Сент Анри, той прецени, че племенницата му не е достатъчно изолирана. Трябваше да я затвори в някоя уединена къща, ако искаше ла доведе до успешен край своя замисъл. Първата ѝ гувернантка, избрана от него, беше твърде малодушна и услужлива. Научи, че някакво младо момиче идвало почти всеки ден и разговаряло с Бланш. Това силно го обезпокои. Тогава реши да повери охраната на къщата на бдителна охрана, която да не позволи на никого дори да се приближи и да му дава отчет и за най-незначителните събития.

Госпожа Ламбер, строга и безчувствена жена, великолепно изпълняваше ролята на надзирател. Стара мома, възпитана в прекалена набожност, тя притежаваше жестокост, присъща на ограничените души, и скрита злоба, характерна за хора, които никога не са обичали. Знаеше, че Бланш е съгрешила в любовта и това я правеше още по-сурова, по-неумолима от нея, която всички мъже презираха. Изпълняваше стриктно длъжността, която господин Дьо Казалис ѝ бе поверил, и не изпускаше от очи затворничката си. Изолира я напълно, като отпращаше всички, които се приближаваха твърде много. И така малката къща се превърна в цитадела, в която Бланш бе изолирана от външния свят. Още щом се появи на брега, Фин бе изгонена безмилостно, госпожа Ламбер заставаше на някой от прозорците и я дебнеше, докато си отиде. Ето защо цветарката се отказа от намерението си да посещава момичето. Тогава бедната Бланш едва не умря от мъка и униние, защото чувстваше, че се задушава в жестоката прегръдка на надзирателката, която всеки ден я стягаше все повече.

Абат Шастание бе единствен посетител, който бе приеман в къщата, но госпожа Ламбер винаги успяваше да чуе какво казва той на своята събеседничка.

Тази вечер гувернантката прояви милост и разреши на пленницата си да се поразходи малко по брега. Раждането наближаваше и на Бланш често ѝ прилошаваше. Чистият въздух я освежаваше. Двете жени вървяха покрай стръмната скала: младата се питаше как би могла да надхитри бдителната надзирателка, която пречеше на плановете ѝ, а гувернантката оглеждаше всяка скала, защото се страхуваше да не би някой да се спусне и да ѝ открадне пленницата. Вече се канеха да се връщат, когато видяха внезапно на тясната пътека тъмна фигура, която се приближаваше.

Беше вече тъмно. Госпожа Ламбер ужасно се уплаши и тръг- _iна бързо напред, но разпозна абат Шастание. Тъй като свещеникът не бе намерил Бланш в малката къща, бе тръгнал да я търси по брега.

– Да се връщаме бързо! – внезапно реши госпожа Ламбер. – Ще ви бъде по-удобно да разговаряте в салона. Вятърът стана студен.

– Тук е много хубаво – прошепна Бланш. – Да останем още малко.

Момичето бутна леко с лакът абат Шастание, за да подкрепи желанието ѝ.

– Ами да! – възкликна той. – Времето тази вечер е меко, почти пролетно. Свежият въздух, който идва от морето, е превъзходен и ще подейства добре на скъпата ни Бланш.

Той взе ръката на младата жена и добави весело:

– Ще се разходим заедно, дете мое, като двама влюбени!... Ако се страхувате, че ще хванете хрема, по-добре се приберете, госпожо Ламбер. След малко идваме и ние.

Абатът тръгна покрай скалата заедно с Бланш, която се усмихна на хитростта на стареца. Гувернантката изобщо не мислеше да се връща; би предпочела да хване хрема, отколкото да изпусне от поглед пленницата си за четвърт час. И така, тя неспокойно тръгна на десетина крачки зад тях. Опитваше се да чуе какво си говорят и се ядосваше на шума на вълните, които ѝ пречеха. Преди, когато бяха в къщата, спокойно слушаше всички разговори на Бланш, скрита зад някоя врата; но тук, при скалите, не смееше, не можеше да упражнява ролята си на шпионка.

Гласът на момичето бе тъжен и изпълнен с признателност към свещеника:

– Много ви благодаря, че ми помогнахте да останем за малко насаме!... Нали виждате, свободата ми с всеки ден все повече се ограничава.

– Надявайте се, скъпо дете! Скоро ще се избавите! Тогава ще можете да действате както искате и както ви повелява сърцето.

– О! Не мисля за себе си, могат да правят с мен каквото искат, няма дори да се съпротивлявам. Впрочем вие знаете, решението ми е взето. Вашите думи ми посочиха единствения път, който мога да следвам сега.

– Не аз, сам Господ ви даде покой и надежда.

Бланш не го чу. Тя продължи оживена още повече.

– Пожертвах всичките си радости, щастлива съм, че страдам, защото се надявам, че така ще получа опрощение. Понякога бих искала да измисля по-сурови изпитания, за да ускоря покаянието си.

– Тогава, дете мое, защо се оплаквате от самотата си? – попита тихо свещеникът.

– О, не става въпрос за мен, отче. Ако вечният затвор заплашваше само мен, бих се примирила... Но аз треперя за това бедно дете, което ще родя.

– От какво се боите?

– Ами не знам. Чичо ми сигурно крои нещо, иначе не би ме затворил тук. Погледнете само колко предпазни мерки се вземат, за да ме изолират, за да ми попречат да общувам дори с вас. Сигурна съм, че госпожа Ламбер е отчаяна в момента.

– Преувеличавате.

– Не, знаете, че казвам истината. Опитвате се да ме успокоите. Разбирате ли, всичко това ме ужасява и се страхувам за детето си, предусещам някакво нещастие.

Тя замълча и поде внезапно с измъчен глас:

– Искате ли да ми помогнете да спася детето си?

Свещеникът бе изненадан и трогнат от този вик. Той се поколеба, сякаш не смееше да отговори.

– Успокойте се – посъветва я накрая той. – Знаете, че съм ви напълно предан.

– Повтарям ви – продължи тя, – че съм пожертвала радостите си, но желая детето ми да бъде щастливо.

– Какво мога да направя за вас? – попита развълнуван абат Шастание.

Госпожа Ламбер неусетно се бе приближила до тях и вървеше почти до тях. Бланш чу шума от стъпките ѝ по камъчетата. Наведе се и тихо прошепна на свещеника:

– Помолете Фин да дойде тук утре към шест часа. Да мине покрай мен и да внимава госпожа Ламбер да не я познае.

На другия ден по залез-слънце Бланш и гувернантката ѝ се разхождаха до стръмните скали. През деня младата жена се оплака от силно главоболие и прекара целия следобед затворена в стаята си. После вечерта се оплака, че ѝ е лошо, каза, че ѝ се повръща, и излезе да подиша чист въздух на брега.

Госпожа Ламбер вървеше недоверчиво до нея, решила да не се оставя да ѝ изиграят същия номер като предната вечер. Бланш поглеждаше от време на време тревожно към пътя за Марсилия.

При здрачаване тя видя в далечината по същия този път жена, облечена с дълго провансалско наметало, чието лице бе скрито под широка качулка. По пъргавата и жива походка тя се досети, че това е очакваната Фин.

Жената мина плътно покрай Бланш, която ѝ предаде писмото, и прошепна:

– Изпълнете желанията ми, моля ви!

Нежното предано лице на Фин се мярна за миг под качулката. С успокоителна усмивка цветарката бързо пое обратно по пътя, по който бе дошла.

Строгата и безчувствена госпожа Ламбер нищо не видя и нищо не разбра.

2

Бланш бе права – ако чичо ѝ не кроеше нещо, не би я затворил в тази къща. Желанието да скрие бременността на младата жена не оправдаваше многото предпазни мерки, които вземаше господин Дьо Казалис, за да я изолира и държи изцяло в своя власт. Безмилостната роля, която играеше госпожа Ламбер, суровото и строго отношение на депутата, самотният живот, на който я бяха обрекли – всичко това предупреждаваше нещастницата, че нещо жестоко и тайно се крои и я заплашва. С майчински инстинкт чувстваше, че ударът е насочен не към нея, а към детето, което носеше в утробата си. Несъмнено чакаха раждането на бедното детенце и тогава щеше да се случи нещо ужасно, което не можеше да предвиди, но мисълта за което я караше да потръпва.

Страховете на Бланш бяха пресилени. Самотата, в която живееше, разпалваше въображението ѝ, явяваха ѝ се ужасни халюцинации. Господин Дьо Казалис не беше човек, който щеше да се компрометира заради едно дете. Просто желаеше да скрие възможно най-бързо наследника на Бланш. Ето впрочем с няколко думи плана, които беше замислил, и причините, които го подтикваха да използва подобни средства.

След смъртта на баща си Бланш се оказа наследница на стотици хиляди франка. Беше на десет години. Отиде да живее при чичо си, който ѝ стана настойник и оттогава управляваше богатството ѝ. Впрочем той не похарчи много от него; но когато видя толкова злато в ръцете си, обезумя; живя нашироко, пропиля почти изцяло това, което самият притежаваше. Когато племенницата му избяга с Филип, той ужасно се изплаши да не го накарат да даде отчет като настойник, защото щеше да изпадне в истинска нищета, ако му измъкнеха тези пари от ръцете. Месеци наред той живееше само със средствата на племенницата си.

Докато държеше младото момиче в своя власт, не бе изпитвал никакъв страх. Знаеше, че може да направи с нея всичко, че тя се огъва пред желанията му като мек восък. Мекушавият характер на това дете го караше да се чувства напълно спокоен. Никога една такава кукла не би посмяла да си иска богатството. Той смяташе да я ожени или изпрати в манастир, за да ѝ даде възможно най-малко пари. Ето защо бягството на двамата влюбени го бе сломило. Беше се разгневил, преследвал бегълците, прибрал племенницата си със сила, защото се страхуваше от брак между нея и Филип: познаваше много добре младежа и знаеше, че той ще го накара да върне и последната златна монета. Интересът му бе толкова болезнено засегнат, колкото и гордостта му. Докато се гневеше гласно против един неравностоен брак, потръпваше и тихичко си казваше, че този неравностоен брак няма да бъде само петно върху името му, но и ужасна дупка в кесията му, през която щяха да изтекат охолният живот и властта му.

И ето че племенницата му забременя. Когато го забеляза, бе силно обезпокоен. Всичките му планове пропадаха. Бланш щеше да има наследник, а той щеше да бъде по-взискателен от майка си. Казалис стана безмилостен, опита се да изпрати Филип на позорния стълб, да го обвини в подлост, за да опетни с неговото безчестие детето му. Би искал да може да лиши това дете от гражданските му права още преди да се е родило. Когато научи, че Филип е избягал и по този начин се изплъзваше от подготвеното му безчестие, безпокойството му се превърна в истински ужас. Беше разорен.

Борбата щеше да бъде безмилостна. Ако го принудеха да се откаже от настойничеството, буквално изпадаше в нищета. И пак би бил много щастлив, ако се измъкнеше толкова леко с цената на нищетата, защото не бе много сигурен дали не е бръкнал дълбоко и доста явно в богатството на Бланш. От една страна, докато държеше в ръцете си племенницата, разполагаше с парите ѝ, продължаваше да живее нашироко, намираше начин да граби младото момиче законно; от друга страна, ако му поискаха внезапно отчет, ако изискаха в името на детето поверените му пари, щеше да е принуден да проси милостиня, за да не умре от глад. Именно затова се бореше с такава енергия и с такова ожесточение се мъчеше да победи.

Бланш не съществуваше за него. Само от един поглед, само от едно повишаване на гласа му тя се съгласяваше с всичко. Но трепереше при мисълта за детето, което тя носеше в себе си. Това малко създание, което още не бе се появило на бял свят, караше всемогъщия Казалис да пребледнява. Улавяше се, че желае детето да не се роди живо. Нямаше да го убие от фамилна гордост, но се молеше Господ да свърши тази работа. Това бедно същество щеше да порасне и един ден, подтиквано от семейство Кайол, би могло да поиска наследството на майка си. При тази мисъл депутатът се обливаше в студена пот. Кайолови бяха за него големият ужас. Ако някога вземеха детето, те щяха да го възпитат така, че да му отмъстят чрез него. Тогава си представяше всичките нещастия, които щяха да се стоварят върху него: щеше да бъде принуден да върне заграбеното, да даде цялото богатство на хората, които би искал да смаже; а той може би щеше да проси по пътищата.

Именно тези страхове го бяха подтикнали да затвори Бланш в малката къща на брега. Искаше да я изолира от семейство Кайол, да им попречи да се уговорят с нея и да откраднат детето след раждането. Всички предпазни мерки, които вземаше, целяха да му осигурят власт над детето. Ако затваряше Бланш, правеше го единствено заради наследника ѝ. Той смяташе да бъде там при раждането на малкия, за да го вземе и да му попречи да стане причина за неговата гибел. Междувременно беше натоварил госпожа Ламбер да наглежда къщата и да не позволява на никого да влиза в нея. Страхуваше се някой да не помогне на Бланш.

Казваше си, че ще бъде спасен, когато получи детето. Поня-кога вътре в себе си беше почти щастлив, че племенницата му бе допуснала непоправима грешка. Ако се беше омъжила, той можеше да запази само малка частичка от богатството ѝ, и то много трудно. Несъмнено сега тя вече нямаше да се омъжи, щеше да влезе в някой манастир, за да оплаква там срама си, а той щеше да задържи безнаказано всичките пари. Приемаше посещенията на абат Шастание, защото наистина се надяваше, че старият свещеник ще посочи на Бланш религията като убежище. Този начин да се освободи от нещастницата трябваше непременно да успее.

След като майката постъпеше в манастир, той щеше да се заеме с малкия. Според неговия план трябваше да задържи детето при себе си, да го отгледа грижливо, да се опита да го насочи също към религията. Впрочем не можеше да предвиди бъдещето, но искаше поне да използва всички шансове в свой интерес. Неминуемо щеше да се разори, но предпочиташе това да стане по-късно. Осиновеното дете щеше да израсне пред очите му и той щеше да направи опит да се отърве от него по законен път: като го накара да стане монах или като го изпрати на война, където щяха да го убият, или като го изхвърли на улицата, за да намери законен начин да му открадне богатството. Във всеки случай на всяка цена трябваше да не допуска то да попадне в ръцете на Кайолови.

Сега вече знаем плана на господин Дьо Казалис. Той идваше при Бланш всяка сутрин, придружен от лекар, който всекидневно го осведомяваше за напредването на бременността. Когато тя боязливо се оплакваше, че я държат като в затвор, господин Дьо Казалис се гневеше, говореше за честта на семейството, караше я да се изчервява, като казваше, че би трябвало сама да си изкопае гроба, за да скрие срама от всички. Много би искал всичко това да свърши, бързаше да се върне в Париж. Зовяха го делата в Камарата, която беше в сесия по това време: но не искаше да тръгне, преди да е предал в сигурни ръце новороденото.

Всеки ден искаше точен отчет от госпожа Ламбер за това, което се бе случило в негово отсъствие. Питаше я най-вече дали не е видяла някой да се навърта около къщата. Гувернантката го уверяваше, че всичко е спокойно, и той започваше да вярва, че няма да му оспорват правото над детето.

Ето защо една сутрин, когато му съобщиха, че раждането ще бъде тази вечер, той изпита огромна радост.

Бланш чу тези думи, изречени полугласно. Когато нейният чичо и лекарят напуснаха стаята, тя се довлече до прозореца и завърза на капака му бяла кърпичка.

3

Необходимо е, за да се разберат събитията, които ще последват, да се опише с няколко думи малката къща на брега. Това бе една доста странна и своеобразна постройка: имаше две врати, една отпред, която водеше към стаите на долния етаж, и друга отзад, водеща направо към стаите горе. Къщата бе опряна в скала, така че първият етаж, гледан откъм сушата, ставаше партер.

Стаята на Бланш, чиито прозорци гледаха към морето, беше вляво от стълбите. След нея следваше втора, по-малка, която служеше за тоалетна; в нея се влизаше през задната врата. Ключалката ѝ, неползвана може би от двадесет години, бе ръждясала. Ключът бе изгубен и никой не минаваше оттам. Когато нае къщата, на господин Дьо Казалис не му мина и през ум, че тази врата може да бъде отворена някога.

Няколко седмици преди раждането Бланш, която търсеше изпусната на пода карфичка, намери в един процеп между паркета и стената ключ, чието присъствие на това място възбуди любопитството ѝ. Първата ѝ мисъл бе, че той сигурно е от старата врата. Не беше се излъгала: с него наистина я отключи. Бланш отвори вратата и погледна към полето. Сложи находката си на сигурно място и не каза на никого, предупредена от някакъв инстинкт, че занапред има в ръцете си спасително средство.

В деня, определен за раждане, след като върза бяла кърпичка на капака на прозореца, тя взе ключа от чекмеджето, където го беше скрила, и го пъхна под възглавницата, когато си легна.

Господин Дьо Казалис, научил, че раждането ще бъде вечерта, реши да се установи в къщата и да я напусне едва когато детето бъде в ръцете му. Той задържа лекаря, извика акушерката, изпрати да търсят в Марсилия дойката, която беше определил много преди това.Беше убеден, че може да разчита на нейната вярност. След тези приготовления му оставаше само да чака. Отиде да се поразходи по брега, обезпокоен въпреки взетите предпазни мерки. Мислеше, че ще бъде изгубен, ако детето му се изплъзнеше. После се успокояваше с думите, че това е невъзможно и че няма да се махне от вратата на Бланш, докато дойката не отнесе новороденото. Разхожда се дълго по плажа, поглеждаше от време на време прозорците на стаята, където племенницата му викаше в предродилни болки. Щом свършеше раждането, госпожа Ламбер трябваше веднага да го уведоми. Свечери се. Той седна на брега, погледна сновящите сенки по осветените прозорци на малката къща.

През това време бедната Бланш се гърчеше от болки. За миг лекарят и акушерката изгубиха надежда за живота ѝ. Тялото ѝ толкова бе отслабнало от мъка, че тежкото раждане можеше да я погуби. Роди момченце, но не чу първия вик на бедното същество: бледа, изгубила съзнание, тя лежеше на леглото като мъртва. Детето бе сложено до нея, дойката още не беше дошла и госпожа Ламбер изтича да предупреди господин Дьо Казалис, че всичко е свършило и че племенницата му умира.

Депутатът пристигна бързо и много се ядоса, че дойката още я няма. Впрочем той се въздържа: не трябваше да показва безпокойството си пред лекаря и акушерката. В действителност съвсем малко се тревожеше за страданията на племенницата си, но трябваше все пак да покаже някакво безпокойство и обич към бледата родилка, отпусната на леглото. Попита лекаря дали все още има някаква опасност.

– Не, не вярвам. Мисля, че мога да си тръгна...

После добави, като посочи акушерката:

– Присъствието на госпожата е достатъчно. Бих ви препоръчал само да спестявате всякаква неприятност и силно вълнение на родилката. Отнася се за живота ѝ... Утре ще дойда пак.

Докато господин Дьо Казалис изпращаше лекаря, пристигна дойката. Той влезе с нея в къщата и строго я смъмри, преди да се качат в стаята на Бланш. Дойката се извини за закъснението си и депутатът ѝ даде последни указания. Тя щеше да отнесе новороденото и да бди над него непрекъснато. На другия ден сутринта трябваше да замине за селото, в което живееше, разположено в затънтен край на департамент в южната част на Алпите. Надяваше се, че нямаше да потърсят новороденото в такова отдалечено място.

Завари при родилката госпожа Ламбер и акушерката, които се суетяха мълчаливо около леглото. Когато се приближи да вземе детето, за да го даде на дойката, срещна очите на Бланш, които се бяха разтворили широко: гледаше го втренчено. Все пак той се осмели да протегне ръка въпреки този поглед.

Младата жена направи върховно усилие. Успя да се надигне, седна и взе сина си.

– Какво искате? – попита тя с тих и сподавен глас.

Депутатът се дръпна и отговори колебливо:

– Дойката дойде. Знаете какво се договорихме. Трябва да ѝ дадем детето.

Няколко дни преди раждането той ѝ бе съобщил, че честта на семейството изисква сина на Филип да бъде изпратен някъде далече след раждането му. Бланш беше се подчинила както винаги пред кратките и резки думи на чичо си. Но се надяваше, че ще може да задържи новороденото поне двадесет и четири часа, и на тази надежда се опираше планът ѝ за спасение.

Когато чу, че господин Дьо Казалис иска веднага да предаде детето, тя си помисли, че всичко бе изгубено. Ако го вземеха веднага, планът ѝ се проваляше, нямаше време да го спаси от опасностите, които усещаше с майчински инстинкт.

Бланш пребледня още повече и притисна до гърдите си бебето.

– О, за Бога! Оставете ми го поне до утре сутринта.

Чувстваше се слаба, страхуваше се да не прояви безхарактер-ност и отново да се подчини.

Депутатът се опита да не повишава тон, за да не го чуе акушерката:

– Искате ми нещо невъзможно. Синът ви трябва да изчезне за известно време, ако не искате да ни покриете със срам.

– Ще ви го дам утре сутринта – промълви цялата разтреперана Бланш. – Бъдете добър, позволете ми да го погледам и обичам поне до утре. Това не би могло да ви навреди, никой няма да го види тази нощ тук, в стаята.

– Ами! По-добре да приключим веднага. Целунете го и го дайте на дойката.

– Не, ще го задържа. Вие ме убивате, господине.

Произнесе тези последни думи с трогателен глас. Господин Дьо Казалис не добави нищо, страх го бе да не се разгневи: тази непредвидена съпротива го изненадваше и безпокоеше. Пристъпи, за да вземе бедното детенце, което тя стискаше в ръцете си, когато акушерката, която бе чула всичко, го извика настрана и му каза, че не отговаря за племенницата му, ако продължава тази отвратителна сцена. Разбра, че трябва да отстъпи.

– Е, добре! Задръжте сина си! – съгласи се неохотно той. – Дойката ще почака до утре.

Бланш остави детето до себе си, после се отпусна на възглавницата, учудена и щастлива от победата си. Руменина покри бузите ѝ и тя затвори клепачи: престори се, че спи, цяла изпълнена с надежда и радост.

Малко след това госпожа Ламбер и акушерката, видели, че Бланш е спокойна, се оттеглиха за кратка почивка. Господин Дьо Казалис остана за миг насаме с племенницата си, която все още не отваряше очи. Гледаше новороденото и си мислеше, че това клето същество, толкова слабо и хилаво, е най-жестокият му враг. Канеше се вече да излезе, когато чу лек шум от тоалетната. Отвори вратата, погледна и като не видя нищо, реши, че така му се е сторило. Едва тогава се реши да слезе; обеща си да бди през цялата нощ, защото неволно изпитваше някакво смътно безпокойство. Отстъпи пред желанието на Бланш, защото не можа да направи нищо друго. Детето трябваше вече да бъде далече. Впрочем той бе убеден, че ще се отърве от него на следващия ден според плана си и че е невъзможно семейство Кайол да го вземе. На излизане заключи външната врата.

Щом остана сама, Бланш стана с рязко движение, наострила слух. Тя също бе чула лекия шум, който идваше от тоалетната. Стана с усилие, взе скрития под възглавницата ключ и тръгна бавно към задния край на къщата. Олюляваше се и се подпираше с ръка по мебелите. Подобна непредпазливост можеше да я убие. Но някаква нечовешка сила я крепеше и тя вървеше боса по плочките, без да мисли, че рискува живота си. Казваше си просто, че спасява сина си.

Някой драскаше по старата врата и това бе причината за шума, привлякъл вниманието на господин Дьо Казалис. На Бланш ѝ се виеше свят, но успя да вкара ключа в ключалката, след като едва не припадна на няколко пъти. Най-после отвори вратата.

Влезе Фин.

Бележката, която Бланш ѝ бе предала скришом на плажа преди няколко дни, съдържаше следните редове: "Имам нужда от Вашата обич и преданост. Знам какво сърце имате и се обръщам към Вас като към приятелка. Когато трябва да Ви повикам, ще вържа бяла кърпичка на капака на прозореца си. Ще ви чакам към един часа през нощта след деня, в който видите този сигнал. Бъдете при старата врата зад къщата и подраскайте леко по нея, за да ме предупредите, че сте там. Ще бъдете моят ангел хранител."

Когато Фин прочете тази бележка, разбра, че става въпрос за детето на Филип. Попита Мариус какво мисли за това. Той я посъветва да следва стриктно указанията на Бланш. На другия ден цветарката прати на пост на стотина метра от малката къща момче, на което поръча да дойде веднага щом забележи уговорения знак. Едва след седмица бдение една сутрин момчето съзря бялата кърпичка и бързо се обади на Фин.

Вечерта Фин и Мариус дойдоха с кабриолет до Сент Анри. Оставиха колата в селото и тръгнаха към скалите, сред които бе разположена малката къща. Младежът остана скрит на няколко крачки от старата врата, а тя отиде да почука в уречения час.

Бланш отвори и падна в ръцете ѝ в безсъзнание. Цветарката успя само да я занесе на леглото и да завие треперещите ѝ ръце и крака. След това бутна резето на вратата, която водеше към стълбите, за да не може никой да ги изненада. После съблече голямото си наметало и се засуети около родилката, която все още не бе отворила очи.

Постепенно Бланш дойде в съзнание. Щом отвори клепачи и разпозна Фин, тя се повдигна с радостен възторг, изпълнен с надежда, хвърли се на врата ѝ с щастливи сълзи.

За миг и двете останаха безмълвни. После Фин забеляза новороденото, взе го и го целуна. Тогава от устата на Бланш се изтръгна вик:

– Ще го обичате като истинска майка, нали?

Цветарката гледаше детето с нежността на момичетата, които обичат и мечтаят да станат майки, спомни си за Мариус и си помисли: "И аз ще имам такова дете." Тази мисъл я накара да се изчерви. Сложи новороденото отново на леглото и седна до Бланш.

– Чуйте! Имаме малко време. Може да се качат и да ни изненадат всеки момент... Вие сте ми напълно предана, нали?

Фин се наведе и я целуна по челото.

– Обичам ви като сестра!

– Знам и затова ви се доверявам. Ще ви завещая най-святото наследство, което една жена може да остави след себе си.

– Но вие сте жива!

– Напротив, не съм! След няколко дни, когато се възстановя, ще принадлежа на Бога... Не ме прекъсвайте! Напускам този свят и преди да го сторя, искам да намеря майка на детето си, което скоро ще осиротее. Помислих за вас.

Бланш стисна пламенно ръцете на Фин.

– И добре сте направили – въздъхна цветарката. – Знаете, че винаги съм смятала вашето дете за мое.

– Няма нужда да ви казвам, че трябва да го оградите с любов... Обичайте го както знаете да обичате – с цялото си сърце; обичайте го заради мен и Филип и се постарайте да има по-щастлив живот от този на родителите си...

Вълнението я накара да млъкне и тя се разрида. После се съвзе и бързо продължи:

– Заклевам ви, бдете над него. Още утре го скрийте някъде, в някое незнайно кътче; не допускайте хората да се усъмнят в тайната на раждането му; с една дума, закълнете ми се, че ще го защитавате от всички и ще бъдете винаги с него.

Тя се оживи и Фин с жест я помоли да говори по-тихо.

– Страхувате се от някоя клопка ли? – попита тихо цветарката.

– Не знам от какво се страхувам. Струва ми се, че чичо мрази детето, предавам ви го, за да не остане в негова власт. Тъй като не мога да бъда с него, за да се грижа, желая да го оставя на една честна душа, която ще направи от него човек. Впрочем дори да не напусна този свят, пак няма да го задържа при мен, защото съм слаба и безволева и не ще мога да го защитавам.

– От какво да го защитавате?

– Ами не зная... Страхувам се, това е всичко. Чичо ми е неумолим човек... Но да не говорим повече за това... Давам ви детето, за да бъде на сигурно място. Сега мога да си отида спокойна. Толкова се страхувах, че няма да дойдете, за да ви предам това бедно същество!

Последва отново кратко мълчание. Фин колебливо продължи:

– Тъй като ми давате последни указания, аз съм длъжна да ви задам един въпрос. Знам, че няма да си помислите нищо лошо. Вие притежавате голямо богатство, управлявано от господин Дьо Казалис?

– Да, но никога не съм се занимавала с тези пари...

– Вашият син засега няма никакви нужди и докато е с нас, ще остане беден. Ще го направим богат с нежност и щастие... Но един ден богатството може да му бъде от полза... Не възнамерявате да го лишите от наследството си, нали?

– Казах ви, че напускам този свят и все едно че съм мъртва...

– Това е още една причина да осигурите бъдещето му. Поискайте отчет от господин Дьо Казалис, уредете всичко, преди да тръгнете.

Бланш потрепера.

– О, никога не бих посмяла! – прошепна тя. – Не знаете каква ужасна власт упражнява чичо над мен; само един негов поглед ме смразява. Не, не мога да му искам сметка...

– Обаче интересите на сина ви изискват подобна постъпка от ваша страна.

– Не, казвам ви: чувствам, че нямам смелост.

Фин остана за миг мълчалива и объркана. Дългът ѝ я караше да настоява, искаше ѝ се да изтръгне Бланш от силния страх.

– Щом като вие сама не можете да действате, оставете другите да се грижат и бдят над богатството на това бедно детенце. Няма да се противопоставяте един ден, ако поискат това богатство, което сякаш изоставяте сега, нали?

– Вие сте жестока! – отговори младата майка през сълзи. – Карате ме да чувствам слабостта и безпомощността си. Знаете добре, че ви давам пълна власт.

– Тогава нищо не е изгубено. Не подписвайте нищо, не давайте и педя земя от имотите си. Освен това, след като се възстановите, предайте ми документите, които удостоверяват самоличността на сина ви... Така ние ще бъдем силни, ще можем да говорим открито, когато му дойде времето.

Бланш бе като съсипана от тези доводи. Ако имаше някаква сила, нямаше да се оттегли от борбата, щеше да живее за детето си, да го предпазва сама и да защитава интересите му. Цветарката отгатна печалните ѝ мисли.

– Ако съм ви огорчила с въпросите си, то е, защото бащата има право над това дете и по-късно лично ще бди над интересите му... Искам тогава да му се отчета за своята мисия и да му посоча начините, с помощта на които да я завери.

Бланш се разрида.

– Не ви заговорих за Филип – въздъхна тя, – защото не трябва вече да мисля за него. Той остави в мен любов, която ме съсипа и ме кара днес да се разкайвам... Кажете му, че го обичах толкова много, бях готова да напусна света на седемнадесет години. Кажете му, че го заклевам да действа за щастието на сина ни. Каквото и да направи, ще бъде добре.

В този момент Фин чу шум от стъпки по стълбите. Тя стана, облече бързо наметалото и взе детето, което ѝ подаде разплаканата майка, и го целуна още веднъж. Това тревожно и бързо сбогуване беше изпълнено с безмълвно отчаяние.

Бланш стана, за да изпрати Фин и да затвори вратата след нея. На прага, изложена на студения вятър, който духаше от полето, остана за миг полугола и за последен път целуна челото на малкия. Остана ѝ само време да дръпне резето на вратата и да си легне. Чичо ѝ влезе тихо.

4

Господин Дьо Казалис бе задрямал долу в салона, под стаята на Бланш. В просъница на няколко пъти му се стори, че някой ходи горе. Накрая един по-силен шум го събуди внезапно. Стана, изпълнен с подозрение, и реши да се качи, за да се увери, че не е сънувал. Впрочем страхуваше се да не би Бланш да е станала да пише писмо и да предупреди приятелите си по този начин. Не му мина и през ум мисълта, че някой можеше да се е вмъкнал в къщата; лично той бе бдял на входната врата като куче.

Качи се решил да шпионира племенницата си. И понеже не чу нищо, бутна леко вратата и погледна в стаята. Под слабата светлина на лампата забеляза Бланш, която лежеше със затворени очи, с полускрито под чаршафа лице и сякаш спеше дълбоко. Насърчен от царящата тишина, реши да се успокои напълно и да огледа внимателно всичко; първо потърси в тоалетната и не забеляза нищо съмнително; върна се в стаята, отново огледа, но напразно. Вече се усмихваше на наивните си опасения, когато внезапна мисъл му дойде наум. Сподави вика си: не бе видял детето!

Макар че бе надникнал във всички кътчета, започна отново да търси. Блъсна грубо леглото, но Бланш не отвори очи. Това дори не го наведе на мисълта, че родилката се преструва на заспала. Ужасен страх замъгляваше съзнанието му и той започна да обикаля отчаяно като див звяр с една-единствена мисъл – да намери новороденото на всяка цена. Разтревожен, той се навеждаше и гледаше под мебелите, мислеше си, че племенницата му е скрила сина си някъде, за да го изплаши. Близо четвърт час тършува яростно, връщаше се по десет пъти на едно и също място; не можеше да приеме ужасната истина.

Когато се умори да търси и напълно се увери, че детето не беше в стаята, нито в тоалетната, застана пред леглото на изтощената и неподвижна Бланш. Погледна с недоумение мястото, където беше малкият, когато бе оставил племенницата си сама. Повтаряше машинално: "Той беше там, а сега го няма." Тази мисъл отекваше болезнено в съзнанието му.

В началото не се опита да си обясни това странно изчезване. Видя само факта и страхът му подсказа всички ужасни последици от това.

Сметките му бяха излезли грешни. Наследникът на Бланш не беше вече в ръцете му и той трябваше като настойник да се отчете един ден пред този наследник. А за него това значеше срам и нищета; щяха да открият, че е харчил от парите на племенницата си, щяха да му отнемат имотите, които единствено поддържаха властта му. Ужасният удар щеше да предизвика поредица от неприятности. Той не се съмняваше чия ръка му го нанасяше – откриваше отмъщението на Кайолови. Ужасяваше се при мисълта, че тези хора разполагаха сега с честта му. Зависеше вече от тях, можеха да му наложат ужасно наказание заради гордостта.

Това, което най-много го дразнеше, бе, че се провали, когато вече почти бе успял. Още няколко часа и синът на Филип щеше да бъде скрит, недосегаем за Кайолови. Мислеше си, че ако не бе отстъпил пред сълзите на Бланш, детето щеше да бъде вече далече. Тази мисъл му напомни предпазните мерки, които беше взел; никога не би предположил, че толкова умно измислен план ще се провали по такъв жалък начин. Постепенно се ядоса, изпита сляпо раздразнение, когато разбра, че е измамен по такъв ужасен начин.

Тогава се запита как е могло да бъде отвлечено детето и това усили още повече гнева му. Разбра, че племенницата му е помогнала на заговора, искаше му се да я набие.

– Какво направихте с него? – попита той глухо.

Откакто чичо ѝ влезе в стаята, Бланш трепереше под завивките си. Упорито стискаше очи, за да не го вижда, за да забави сцената, която предусещаше. Слушаше с ужас шума от стъпките му, следеше го в напразните му търсения и колкото повече наближаваше моментът на сблъсъка, толкова повече трепереше и се вледеняваше. Когато застана пред леглото и се вгледа в нея, неподвижен, онемял от смайване, тя реши, че чичо ѝ мисли как да я убие. Като чу силния му глас, тя отвори очи, но гърлото ѝ бе пресъхнало, свито от тревога, и не можа да отговори.

– Какво направихте с детето? – попита я отново господин Дьо Казалис още по-заплашително.

Тя измънка нещо и повече не можа да произнесе нито дума. Тогава чичо ѝ я обвини и обиди ужасно разгневен.

– Вие не сте от моята кръв! – изкрещя той. – Отричам се от вас! Трябва да ви оставя в ръцете на този женкар, който ви отвлече. Бяхте му достойна компания... Е, какво? Съюзявате се с нашите врагове, не ми се доверявате и предпочитате да доверите детето си на тези голтаци!... Не отричайте! Всичко ми е ясно! Вие сте една нещастница. След като опозорихте името ни, вие не се страхувате да ни поставите в зависимост от вашия любовник. Ох, как сгреших! Трябваше да разбера, че душата ви е нечиста, и да не се меся в тези мръсотии... Нека да направят от сина ви мошеник, злодей като тях, просяк, който един ден ще дойде на вратата ми за милостиня, но аз ще го изгоня!

Господин Дьо Казалис говори близо четвърт час, обладан от гняв, който го заслепяваше и му пречеше да разбере безсилието си. Не зачиташе нищо, обсипа племенницата си с обиди, рани я толкова дълбоко, че тя се изправи трепереща, събрала смелост от възмущението и болката си. Ако само ѝ заповядваше спокойно, Бланш щеше да омекне, щеше може би да му позволи да продължи; но той беше груб, това ѝ даде сили и тя отговори също грубо:

– Отгатнахте, господине, дадох сина си на тези, на които принадлежеше. Няма защо да ви обяснявам мотивите за поведението си, а вие превишавате в момента правата, които можете да имате над мен... Впрочем знаете много добре, че решението ми е взето: щом се възстановя, ще вляза в манастир, ще станем чужди един на друг... И така, престанете да ме обиждате...

– Но защо не ми оставихте това дете, което щях да обичам като свой син? – попита чичо ѝ, който едва се сдържаше.

– Действах по волята на сърцето си – обясни тя. – Няма да мога да ви отговоря... Иска ми се да забравя обидите ви и да ви благодаря, че се грижихте за мен, когато бях малка. Това е всичко, което мога да направя... Вие едва не ме убихте, оставете ме!

Господин Дьо Казалис разбра, че е отишъл твърде далеч. Изплаши се племенницата му да не отгатне причините за неговия гняв. Тази мисъл го смути и внезапно успокои раздразнението му. Но не можа да се сдържи да ѝ зададе един опасен въпрос.

– Между нас има сметки, които ще трябва да уредим – измънка той.

– Да не говорим за това. Нямам нито сили, нито желание да се занимавам с тези неща... Казах ви, вече съм чужда на света и не се нуждая от нищо... Що се отнася до сина ми, той ще се обърне по-късно към вас. Ще си потърси правата, ако желае... Поверих грижата за интересите му в честни ръце... Само трябва да ви предупредя, че тези, за които току-що говорихте толкова грубо, са решени да действат, в случай че се противопоставите на волята ми... А сега, за Бога, оставете ме!

Бланш се отпусна на възглавницата щастлива, че е победила. Заспа спокойно.

Господин Дьо Казалис се поколеба за миг. После, като не намери какво да добави, се оттегли. Бе поразен от непоправимо нещастие. Но предпочиташе далечната опасност пред риска да предизвика незабавни обяснения. Децата не порастват за един ден, а той мислеше, че ще има време да се предпази от претенции. По-добре беше да си мълчи и да чака. По-късно, когато майката станеше монахиня, би могъл да потърси сина си, и да го вземе при себе си.

Знаеше, че Филип е избягал в Италия, и стигна до заключението, че новороденото сигурно е предадено на брата на беглеца; възнамеряваше да насочи търсенията си близо до Мариус.

Междувременно отиде в Париж, където го зовеше депутатският му мандат. По този начин избягваше лошите съвети на гнева и можеше спокойно да размишлява над плана, който трябваше да следва.

5

Бланш остана три седмици на легло, между живота и смъртта. Дълбоките вълнения, разтърсили я през нощта на раждането, предизвикаха ужасна треска, която едва не отне живота ѝ. През тези три седмици на агония до леглото ѝ бяха Фин и абат Шастание. Господин Дьо Казалис на тръгване изгони госпожа Ламбер, която бе ненужна вече, и вратата на малката къща отново бе отворена за цветарката. Никой не пазеше вече родилката; чичо ѝ се бе задоволил да предаде племенницата си в ръцете на стария свещеник и се надяваше, че когато се върне в Марсилия, тя вече ще е постъпила в някой манастир.

Постепенно Бланш се възстанови. Нежните и предани грижи, които получаваше, тръпчивият и здравословен полъх на морето, който нахлуваше през прозорците, я върнаха към живота, въпреки тайното желание да умре, да напусне този свят, в който толкова бе плакала. Когато лекарят ѝ съобщи, че е спасена, тя обърна към Фин големите си тъжни очи и горчиво се усмихна.

– Щях да бъда толкова добре в земята! Значи трябва още да страдам.

– Не говорете така! – извика младото момиче. – Ами на мъртвите им е студено! Обичайте, вършете добро и животът ви ще бъде щастлив!

Фин целуна госпожица Дьо Казалис, която ѝ отговори нежно:

– Имате право. Забравих, че мога да облекчавам страданията на нещастниците и по този начин да намеря утеха за мъката си.

Бланш оздравя бързо. Скоро можеше да става и да ходи до прозореца: там потъваше в успокоително съзерцание на безкрайното море. Всички болни би трябвало да идват да се лекуват край синята безбрежност на Средиземно море, защото видът на тихата необятна водна шир притежава някакво успокояващо болките величие.

В една ясна утрин, застанала пред отворения прозорец, с поглед, зареян в далечината на синкавия хоризонт, Бланш заговори решително на абат Шастание за твърдото си намерение да стане монахиня.

– Отче, силите ми се възвръщат с всеки изминал ден и тъй като животът на този свят не е за мен, искам, щом оздравея, първите ми крачки да бъдат към Бога.

– Дъще, това решение е много сериозно. Преди да се обвържете завинаги, трябва да ви припомня благата, които напускате...

– Не е необходимо – прекъсна го бързо младата жена. – Решението ми е окончателно... Знаете какво ме обвързва с небето. Вие самият ми посочихте любовта към Бога като единствено спасение от земната любов, която ме унищожи. Моля, не се отнасяйте с мен като с момиченце: гледайте на мен като на жена, която много е страдала и която трябва да плати за малодушието си... Признайте, отче, че за мен няма нищо по-хубаво от душевното спокойствие и ако успея да вкуся от радостта на опрощението, няма защо да съжалявам за малкото светски облаги, от които се отказвам на драго сърце... Не ме спирайте да ида при Бога.

Абат Шастание склони глава. Бланш говореше толкова про-чувствено, че той разбра: Божието просветление бе докоснало това нещастно дете и той не можеше да му откаже насладата от самоотдаването.

– Не исках да обсъждаме моето решение – продължи тя със спокоен глас. – Исках да се посъветвам с вас кой религиозен орден да избера... Както вече ви казах, чувствам се силна и след осем дни трябва да съм напуснала този бряг, по който всяка скала ми напомня за краткия ми живот, изпълнен със страст и страдания.

– Вече мислех за избора, който бихте могли да направите, и се спрях на Ордена на кармелитките – отвърна свещеникът.

– Кармелитките не живеят ли в манастир?

– Да! Водят съзерцателен живот, молят се на Бога да прости на хората; молят се, докато изпаднат в екстаз... Вашето място е сред тях. Вие сте слаба и трябва да забравите миналото си, да поставите непреодолима преграда между него и бъдещето. Съветвам ви да се уедините в това свято място, далече от хората, и да живеете с пламенни молитви, изпълнени със забвение и небесна наслада.

Бланш гледаше небето. Очите ѝ се насълзиха от думите на свещеника. След кратко мълчание прошепна сякаш на себе си:

– Не, не, подло е да търся така спокойствие и да изпадам в екстаз. Това би било някакъв божествен егоизъм, какъвто не искам. Желая да постигна опрощение, като работя с двете си ръце и със сърцето си, за да бъда полезна на нещастниците. Ако не мога да се грижа за детето си, трябва да бдя поне над децата на бедните майки, които нямат хляб. Чувствам, че само така ще бъда щастлива.

Отново последва мълчание; после Бланш хвана абата за ръцете, погледна го право в очите и добави:

– Отче, можете ли да ми помогнете да стана монахиня при сестрите от "Сен Венсан дьо Пол", сестрите на бедните, както ги наричат?

Абат Шастание се възпротиви; обясни, че е твърде изтънчена, за да може да понесе тежката работа, на която са подложени тези светици в болниците, в сиропиталищата: навсякъде, където може да се служи за облекчаване на човешките страдания.

– Не се безпокойте! – възкликна Бланш в прилив на признателност. – Ще бъда силна, за да спечеля опрощението си. Мога да приема само бремето на труда. Ако не съм полезна, никога няма да забравя... Имам последна молба към вас: да ме пратят в сиропиталище; ще бъда майка на всички поверени ми малки създания, ще ги обичам като свои деца.

Момичето заплака. Бе говорила с такава силна любов, че абат Шастание бе принуден да отстъпи. Обеща да направи необходимите постъпки и след няколко дни съобщи на Бланш, че желанието ѝ е изпълнено. Впрочем той намираше за естествено решението на младата жена: душата ѝ, предана до заслепение, беше така устроена, че приемаше винаги крайните саможертви. Писа на господин Дьо Казалис, който му отговори съвършено безразлично, че племенницата му е свободна и че това, което прави, е добро. В действителност бе очарован от това, че тя влизаше в беден и скромен орден, който не би искал дарения.

В последната вечер преди напускането на малката къща госпожица Дьо Казалис бе разтревожена и смутена. Фин, която беше там, я обсипа с въпроси за причината на внезапната ѝ тъга. Бланш коленичи пред свещеника и го помоли с треперещ глас:

– Отче, още не съм мъртва за желанията на този свят. Бих искала да видя детето си за последен път, преди да се отдам изцяло на Бога.

Абатът бързо ѝ помогна да стане.

– Вървете, където ви зове сърцето, и знайте, че не оскърбявате небето, отстъпвайки пред нежността си. Небето обича тези, които обичат. Това е същността на християнското учение.

Развълнувана, Бланш бързо се облече. Фин трябваше да я заведе при детето ѝ. Малко след това излязоха заедно. От деня на раждането избягваха да говорят за клетото дете. Цветарката просто бе успокоила младата жена с думите, че детето е на сигурно място, че е добре и получава всички необходими грижи.

Фин и Мариус взеха новороденото и се върнаха в Марсилия с кабриолет. На следващия ден извършиха дръзка постъпка, която трябваше да успее – скриха детето в Сен Барнабе, при жената на градинаря Ейас, като мислеха, че господин Дьо Казалис никога не би го потърсил там.

И така Фин заведе Бланш в Сен Барнабе. Когато Бланш видя отново селото на градинаря, големите черници, разстлали клони пред вратата; когато забеляза каменната пейка, на която беше седяла с Филип, цялото минало нахлу в съзнанието ѝ и тя се разрида. Бе изминала само година, а на нея ѝ се струваше, че векове на страдание разделяха първата ѝ любов от настоящия момент. Тя все още се виждаше безгрижна, прегърнала своя любим, надяваща се на щастливо бъдеще; и в същото време – отчаяна, с кървящо сърце, сломена до такава степен, че бе готова да се откаже от радостите, които би трябвало да изпитва една осемнадесетгодишна девойка. Силно огорчение стягаше гърлото ѝ при мисълта, че няколко месеца бяха достатъчни, за да я доведат от надеждата за щастие, скътана в сърцето на всяко младо момиче, до мрачните мисли на угризение, които изпълваха каещите се души.

Бланш бе спряла пред вратата на градинаря Ейас, тръпнеща от вълнение. Не смееше да влезе, страхуваше се да види призрака на Филип в тази къща, където бе получила ласките на младия мъж. Фин, забелязала смущението ѝ, разсея нейната уплаха и успокои трескавите ѝ спомени и спокойно я покани:

– Хайде да влезем... Синът ви е там.

Бланш прекрачи бързо прага на къщата. Синът ѝ трябваше да я предпазва от миналото. Пристъпи в първото помещение – голяма опушена селска стая, и се оказа пред люлката. Наведе се над детето, което спеше, и го гледа дълго, без да го буди. Градинарката, седнала до вратата, плетеше чорап и пееше тихо бавна и нежна провансалска мелодия.

Свечеряваше се и Бланш целуна детето по челото. Плачеше, топлите ѝ сълзи събудиха малкия, който протегна ръчички и проплака тихо. На майката ѝ премаля. Не я ли зовеше дългът тук, при тази люлка? Имаше ли право да търси убежище под Божието крило? Но тя се изплаши да не отстъпи пред неизповядани желания и безумни надежди. Тогава си каза, че бе съгрешила и трябва да бъде наказана; стори ѝ се, че чува глас, който казваше: "Твоето наказание ще бъде да си лишена от ласките на детето си!" Побягна разплакана, след като обсипа с целувки лицето на детето, което бе осъдена да не види повече.

Занапред младата жена бе наистина мъртва за всякаква любов. Току-що бе прекъснала и последната нишка, която я свързваше с този свят; последната криза я освободи от желанията на плътта и я превърна само в душа.

Преди да потегли за Марсилия, тя предаде на Фин документите, удостоверяващи самоличността на сина ѝ. На следващия ден пое към малко градче от департамента Вар, където постъпи на работа в сиропиталище, както бе пожелала.

6

Минаха две години. В началото на първата Мариус се ожени за Фин и двамата се настаниха в малко закътано жилище на улица "Бонапарт". Господин Мартели, който се подписа на договора и осигури зестрата на Мариус, не гледаше на него като на служител, а като на съдружник, чиито дялов капитал бяха интелигентността и предаността. Фин от своя страна напусна павилиончето на улица "Сен Луи", за да се посвети изцяло на дома си; но тъй като искаше да припечелва по някой франк, правеше в свободното си време изкуствени цветя, които оживяваха под пръстите ѝ. Понякога, когато хвалеха сръчността ѝ, тя съжаляваше за някогашните си свежи и аро- матни букети. "Ах, само да можехте да видите божествените рози!" – възкликваше тя.

Това бяха две спокойни и щастливи години. Младото семейс- тво живя като в топло потулено гнездо, обрасло с мъх. Дните също щастливи, се нижеха, изпълнени с нежна монотонност. Съпрузите биха желали тези ласки и радости да продължат вечно. Мариус тръгваше сутринта за работа, а Фин заставаше пред малката си масичка и създаваше с изкусните си пръсти нежни цветя от муселин. Вечер се разхождаха из шумните улици и ходеха по морския бряг до Андум. Бяха си намерили местенце на една скала, където стояха сами пред синята необятност; свечеряваше се, а те гледаха развълнувано огромното море, което някога ги бе събрало в Сент Анри. Така те идваха да му поблагодарят и да открият в силните му стонове мелодия, подходяща за тяхната любов. Когато си тръгваха, чувствата им бяха по-силни, нощите – по-щастливи.

Веднъж седмично, в неделя, прекарваха на село. Тръгваха още сутринта за Сен Барнабе и се връщаха късно вечерта. Посещението при сина на Бланш и Филип бе за тях нещо като поклонничество. А освен това се чувстваха много добре при градинаря Ейас, под черниците до вратата. Топлият въздух на село ги изпълваше с жизнерадост, възбуждаше силно апетита им; ставаха отново млади и буйни. Докато Мариус разговаряше с градинаря, Фин играеше с детето на земята. Смехът ѝ бе буен като на дете. Както Бланш пожела, двамата бяха станали кръстници на нейния син и го нарекоха Жозеф. Когато той се обръщаше към младата жена с "мамо", тя въздишаше, гледаше мъжа си с укор, че не я дарява с малко русо ангелче като кръщелника ѝ; после прегръщаше детето; обичаше го като свое.

Жозеф растеше очарователен и нежен, истинско дете на любовта. Вървеше вече сам и се опитваше да каже първите детски думички, които предизвикваха всеобщо умиление. В началото Мариус и Фин само го обожаваха. По-късно обаче щяха да помислят да направят от него човек, да му осигурят мястото, което му се полагаше.

Но младото семейство не се отдаваше толкова на радостите така, че да забрави беглеца, клетия Филип, който живееше сам и отчаян в Италия. Брат му усилено се опитваше да получи неговото помилване, за да може да се върне в Марсилия и да започне нов, изпълнен с труд, живот. За нещастие препятствията пред младия мъж се увеличиха и той усещаше скрита съпротива, която проваляше и най-енергичните му усилия; но не губеше надежда, беше дори сигурен, че когато и да е ще постигне целта си.

Междувременно разменяха по някое писмо с Филип, като Мариус го съветваше да прояви смелост и най-вече да не отстъпва пред желанието да се върне във Франция. Подобна непредпазливост можеше да провали всичко. Филип отговаряше в писмата си, че едва издържа и умира от скука. Това отчаяние и нетърпение плашеха брат му, който стигна дотам, че започна да измисля лъжи, за да задържи беглеца в изгнание. Обещаваше, че ще получи помилването след месец, а на следващия го уверяваше, че това със сигурност ще стане малко по-късно; така го накара да чака повече от година.

В една неделна вечер, когато Фин и Мариус се връщаха от Сей Барнабе, съседите им казаха, че някакъв мъж е идвал да ги търси няколко пъти следобед. Щяха да си лягат, след като напразно бяха мислили кой може да бъде непознатият, когато на вратата се почука тихо. Мариус отвори и остана смаян.

– Как, това ти ли си! – извика той отчаяно.

Фин дотича и позна Филип, който целуна брат си, а след това и нея.

– Да, аз съм. Щях да умра там, в Италия, исках да се върна на всяка цена.

– Ти си луд! – сломен продължи Мариус. – Бях сигурен, че ще получа помилването ти... Сега вече не отговарям за нищо.

– Ще се крия, докато успееш... Не можех повече да живея далече от вас, от детето си... Това бе истинско мъчение.

– Но защо не ме предупреди? Щях да взема предпазни мерки.

– Е, ако бях те предупредил, ти щеше да ми попречиш да се върна в Марсилия. Постъпих необмислено. Ти, който си разумен, ще поправиш всичко.

Филип се обърна към Фин и попита живо:

– Как е малкият ми Жозеф?

При тези думи опасностите, на които се излагаше беглецът, бяха забравени. След изненадата и недоволството в първите минути последваха нежни разговори, които продължиха до три на сутринта. Филип разказа за изгнаническите си неволи и страдания. Беше давал уроци по френски, за да преживява, избягваше да се застоява на едно място. Предпочиташе да бъде сам и неизвестен. Когато изповяда мъката си, брат му, развълнуван, не помисли повече да го упреква, че се е върнал; напротив, потърси начин да го скрие в Марсилия. Най-напред Мариус накара Филип да се избръсне. Това промени напълно младежкото му лице. После го облече с груби дрехи и го уреди да започне работа като носач при Каде, брата на жена му, който бе заел мястото на Совер. Беше уговорено Каде да остави Филип да се разхожда спокойно по пристанището, без да му възлага никаква работа. Още на втория ден мнимият носач поиска да работи, за да се разсейва по малко, и се нае да ръководи група от затворници.

В продължение на месеци нещата не се промениха. Мариус се надяваше всеки ден, че ще може да освободи брат си. Що се отнасяше до Филип, той бе напълно щастлив. Всяка вечер ходеше в Сен Барнабе и там, край своя син, вкусваше от онези радости, които го караха да забрави тъгата в живота.

Бе минала година, откакто бе в Марсилия. Една вечер, когато тръгна към къщата на градинаря Ейас, му се стори, че го следва високият и слаб мъж, когото бе видял още на пристанището. Смехът на малкия Жозеф го накара да забрави инцидента. Но на следващия ден непознатият мъж отново го следеше.

7

През трите години след раждането на сина на Бланш и Филип станаха важни промени в живота на господин Дьо Казалис. Той не бе преизбран за депутат на последните изборни и се установи в Марсилия. Неуспехът му се дължеше на непопулярността, която предизвикаха сред народа неговите разпри с Кайолови. Но този неуспех сякаш почти не го натъжаваше. В действителност предпочиташе да бди над своите дела, отколкото над тези на държавата; имаше си достатъчни грижи, достатъчно работа, за да отбива ударите, които го заплашваха и без да бъде депутат, а тази работа го задържаше в Париж доста месеци през годината.

Настани се в дома си на улица "Бонапарт" и се постара да бъде забравен от целия град. Престана да се разхожда с кола и да дразни мирните търговци; направи всичко, за да минава незабелязан, успя за известно време да се превърне в един непознат за много от хората. Мечтата му бе да си осигури възможно най-бързо спокойствие и след това да иде в Париж и да прахоса шумно богатството на племенницата си.

Примиряваше се с тъжния и потаен живот, който водеше, защото някакъв инстинкт за самосъхранение го съветваше да проучи положението и да потърси някакъв безнаказан начин, преди да посегне към богатството, което не му принадлежеше. Изпитваше лудо желание, което искаше да удовлетвори веднага, но го обземаха страхове. Много му се искаше да вземе всичко от Бланш, но се боеше да не го нарекат крадец.

Когато успя да остане в сянка, затворен в дома си като обикновен буржоа, влюбен в спокойствието и тишината, той се приготви да действа. Намираше се в центъра на интригата, която искаше да води, и се надяваше, че е приспал недоверието на противниците си с безгрижния си вид. В действителност най-силното му желание бе да намери детето на племенницата си и да го прибере при себе си. Само тогава би могъл да разполага с богатството, което беше в ръцете му. Но с лицемерно усилие успя да се въздържи почти три години; беше кротък и сякаш не бе направил никакъв опит, за да разбере къде е скрит синът на Бланш. И действително бе така – остана верен на плана си, според който трябваше да действа престорено безгрижно.

Резултатът от тази комедия бе, че Мариус се успокои. Младият мъж си бе помислил на следващия ден след отвличането, че господин Дьо Казалис ще се разгневи и ще претърси цяла Марсилия. Безразличното отношение на чичото на Бланш го учуди много в началото; мислеше си, че това спокойствие крие някаква клопка; после постепенно подозренията му се разсеяха, недоверието му бе приспано и той бе почти щастлив. Престана да мисли за човека, който се криеше в сянката, за да дебне по-добре плячката си.

Господин Дьо Казалис изчакваше и не търсеше детето, защото бе разбрал, че Кайоливи не можеха още да го използват срещу него. Позволяваше им да го отгледат, като смяташе да го открадне, преди да стане опасно оръжие в техните ръце. Докато Филип не се върнеше във Франция и синът му не поотраснеше малко, ръцете на Мариус бяха вързани, не бе възможно да предизвика какъвто и да било скандал, който би се обърнал срещу брат му. Честно казано, господин Дьо Казалис разчиташе много на справедливия и точен ум на Мариус, за да изведе до успешен край собствените си замисли: казваше си, че младежът никога не би посмял да компрометира Бланш и по-скоро би ѝ оставил наследството. При всички случаи имаше поне пет спокойни години пред себе си.

Разчиташе на добродетелите на Мариус, но опасенията му наистина бяха основателни, когато мислеше за Филип. Той не би го пощадил, ако попаднеше в ръцете му. Спомняше си буйността, силния характер на беглеца и вярваше, че това е човек, който не би се спрял пред нищо само за да задоволи чувството си на омраза и да си отмъсти. Ето защо той взе някои предпазни мерки, в случай че Филип се появеше във Франция. Горещо желаеше беглецът да допусне тази грешка. И воден от желанието час по-скоро да го арестуват, за да не избегне отмъщението му, натовари някой си Матеус, изпечен мошеник, да отиде в Италия, да следва неотклонно младия мъж и да го последва, ако Филип реши да се върне във Франция. Шпионинът изпълни предано поръчението си. Намери Филип в Генуа и не го изпусна повече от очи. Когато Филип потегли за Марсилия, Матеус бе на същия кораб. При слизането го изпусна случайно от поглед, ето защо съобщи на господаря си само че неприятелят му е в града, без да му посочи мястото, където се е скрил.

Научил, че Филип е в Марсилия, господин Дьо Казалис бе обзет от силно безпокойство; не че се страхуваше от незабавно отмъщение, а защото си въобразяваше, че младежът ще го преследва тайно и ще го накара да върне заграбеното. Той много искаше Филип да се върне във Франция, но при условие че знае къде е убежището му, за да го предаде на полицията още на другия ден след пристигането. Откакто му се изплъзна, все му се струвате, че е около него и поставя коварните си клопки.

Почти година живя в непрекъснато безпокойство; напразно не изпускаше Мариус от очи, напразно бе натоварил Матеус да го следи непрекъснато. Така и не можа да стигне до Филип. Двамата братя се бяха уговорили да не се виждат, докато не получат помилването на осъдения, което да им позволи свободно да си стиснат ръце. Впрочем Филип бе толкова променен с грубите си дрехи на хамалин, без брада, със загоряло от слънцето лице и ръце, че Матеус минаваше доста пъти край него, без да го разпознае. Господин Дьо Казалис, който не искаше да намесва полицията в работите си, преди да е подготвил арестуването със сигурност, вече губеше надежда след неуспехите на шпионина си. Пращаше го всяка сутрин да обикаля из Марсилия, даваше му все по-големи обещания, пришпорван от страха, че опитите на Мариус да получи помилване можеха да успеят.

Един ден, когато господин Дьо Казалис мина през пристанището, се присъедини към насъбрали се хора, които се трупаха около някакъв ранен. Разбра, че е носач, кракът на когото е премазан от огромен сандък със стоки. Приближи се и видя до нещастния човек друг носач, който се разпореждаше и чиито жестове и висок глас предизвикаха у него силно вълнение. Само веднъж, по време на процеса, бе чувал гласа на Филип, но този глас още отекваше в ушите му.

Прибра се бързо вкъщи и прати да извикат Матеус,който получи от него подробни указания. Трябваше да се увери в самоличността на носача, да го следи два-три дни, за да опознае навиците му и местата, които посещава. На следващия ден преследването започна.

Планът на господин Дьо Казалис бе съвсем обикновен, но доста ловък. Искаше да нанесе двоен удар. Имаше желание да прегърне детето на Бланш, защото смяташе, че го е оставил доста дълго при Кайолови; мислеше, че е негов ред да го вземе. За да намери и открадне детето, реши да си послужи с бащата. И така, трябваше само да го проследи, за да узнае къде е убежището на малкия. Господин Дьо Казалис се надяваше, че когато разбере къде е скрито момчето, ще бъде лесно да се обади да арестуват бащата и същевременно ще си присвои наследството на Бланш.

След два дни Матеус съобщи на господаря си, че хамалинът действително е Филип Кайол и че всяка вечер ходи в Сен Барнабе при градинар на име Ейас, при когото има малко дете. Бившият депутат разбра всичко и се усмихна победоносно.

– В колко часа този мъж отива в Сен Барнабе? – попита той.

– В шест вечерта и остава до осем-девет.

– Добре... Ела утре в шест часа. Ще получиш заповедите ми.

На следващия ден господин Дьо Казалис проведе кратък разговор с Матеус. После потеглиха към Сен Барнабе, където пристигнаха в седем часа. Придружаваха ги двама полицаи.

8

Откакто се криеше в Марсилия, Филип водеше еднообразен живот и единствената му радост бе да ходи всяка вечер в Сен Барнабе при сина си. Мариус от предпазливост го бе помолил да изчака освобождаването си, за да прави подобни посещения. По-добре бе бащата и детето да бъдат разделени за известно време, докато настъпеше денят, в който ще бъде възможно да се виждат, без да рискуват. Но Мариус трябваше да отстъпи пред настойчивите молби на брат си; успокои се с мисълта, че господин Дьо Казалис не знае, че Филип и синът му са тук.

И така, осъденият, който не се срещаше с никого, дори и с Мариус, идваше всяка вечер при Ейас и изживяваше там единствените приятни моменти от живота, който водеше. Обикновено, щом пристигнеше, градинарят и жена му се възползваха от това и излизаха, за да занесат в Марсилия плодовете и зеленчуците, които произвеждаха. Той оставаше сам в къщата, заключваше се и играеше с Жозеф като дете. Успокояваше се, забравяше миналото и настоящето, мечтаеше за щастливо бъдеще. Когато беше там, затворен в тази толкова спокойна и тиха стара къща, забравяше, че е осъден, че е един нещастник, който можете отново да бъде отведен в града от някой полицай, с белезници на ръцете; струваше му се, че е селянин, човек, който е работил цял ден земята си и си почива вечер. Тези ведри часове му вдъхваха нови сили и успокояваха нервната възбуда, която понякога го обземаше.

Човек не би разпознал в приведения и състарен мъж, който бдеше над детето като предана дойка, елегантния влюбен младеж, чиито шумни приключения даваха повод за много клюки в Марсилия преди три години. Нещастието наистина е сурово училище.

Вечерта, когато господин Дьо Казалис и Матеус отиваха в Сен Барнабе, придружени от двама полицаи, Филип както обикновено бе пристигнал при Ейас към шест часа. Градинарят и жена му го чакаха, за да закарат в Марсилия кола, натоварена с грозде. Щом остана сам, той отиде в долната стая и се затвори. Малкият Жозеф вече не играеше; беше бягал из лозята цял ден и сега спеше на някакво старо канапе и се усмихваше насън. Устните му бяха изцапани с грозде. Филип прекоси стаята тихо, за да не го събуди, и седна срещу него. Гледаше го как спи сред тишината и слабата светлина на падащия здрач. Близо час стоя безмълвен и неподвижен, заслушан в лекото дишане на детето. Едри сълзи се стичаха по бузите му, но той дори не ги усещаше.

Както си стоеше така, обзет от нежен възторг, на вратата внезапно се почука. Стори му се, че някой слагаше ръка на рамото му, за да го арестува. Силните удари, които отекваха, го извадиха от унеса му. Осъзна реалността и полузабравен ужас отново зае мястото на мимолетното спокойно забвение. Там, зад вратата, имаше полицаи.

Ослуша се полуизправен, решен да не отваря. Всяка вечер той заключвате вратата, за да си мислят хората, че в къщата няма никой. Малкият Жозеф продължаваше да спи усмихнат. Ударите зачестиха и Филип реши, че онзи, който чука, е много нетърпелив. В същия миг чу приглушен, изпълнен с ужас женски глас:

– Отворете, отворете бързо, за Бога!

Гласът му се стори познат и той дръпна резето.

Фин влезе бързо и затвори вратата. Задъхана, прималяла, за миг пое дъх с ръка на сърцето, без да може да проговори.

Филип я гледаше учудено. Никога не бе идвала по това време при Ейас и сигурно нещо сериозно се бе случило, за да предприеме подобно посещение, което я излагаше на опасност.

– Какво има? – попита той.

– Те са тук – въздъхна дълбоко Фин. – Видях ги на пътя и побягнах през полята, за да стигна преди тях.

– За кого говорите?

Тя го погледна изненадана от въпроса му.

– А, да, вие не знаете нищо... – продължи тя. – Идвам, за да ви кажа, че тази вечер ще ви арестуват.

– Ще ме арестуват тази вечер! – извика младият мъж и стана гневно.

– Днес след обяд Мариус научил по щастлива случайност, че господин Дьо Казалис е взел двама полицаи, за да арестуват някого в Сен Барнабе.

– Пак, пак този човек!

– Тогава Мариус, който се върна ужасно разтревожен, ме изпрати бързо тук, за да взема детето и да ви предупредя да бягате.

Филип пристъпи към вратата.

– А, не! – извика младата жена отчаяно. – Вече е твърде късно. Не успях да дойда навреме. Нали ви казах, че вече са тук.

Тя ридаеше. Бе седнала на един стол до малкия Жозеф и го гледаше как спи. Филип обикаляше в стаята, сякаш търсеше изход.

– И никакъв начин за спасение! – шепнеше той. – Ах, предпочитам всичко да рискувам. Дайте ми детето! Вече е тъмно и може би ще имам време да се измъкна.

Наведе се да вземе Жозеф. Фин го хвана за ръцете и енергично му направи знак да се вслуша. Тогава в тръпнещата тишина се чу шум от стъпки пред къщата. Почти в същото време по вратата се заблъска грубо с приклад и строг глас извика:

– В името на закона, отворете!

Филип пребледня и се отпусна на канапето до сина си.

– Всичко е изгубено – прошепна той.

– Не отваряйте! – помоли тихо Фин. – Мариус ме посъветва – в случай че не можете да избягате – да забавим колкото е възможно арестуването ви, за да спечелим време.

– Защо той сам не дойде?

– Не зная. Не ми е казал какви са плановете му. Той също потегли нанякъде, докато се качвах във файтона, за да дойда тук.

– Не ви ли каза дали ще дойде да ни помогне?

– Не... Повтарям ви, беше обезумял от мъка. Чух го само като казваше: "Господ да ми е на помощ!"

В този момент прикладите заудряха още по-силно по вратата и отново отекна ужасяващият вик:

– В името на закона, отворете!

Фин направи с ръка знак на Филип да мълчи. Всеки удар, всяка дума ги разтърсваше, засилваше страха им. Малкият Жозеф продължаваше да спи, но сънят му вече бе неспокоен.

Почти пет минути полицаите чукаха и викаха. Единият от тях заяви накрая на господин Дьо Казалис, че в къщата, изглежда, няма никой и че няма нужната власт, за да разбият вратата.

– Ако бяхме сигурни, че вашият човек е там – добави той, – бихме го направили; но не можем да поемем риска да го сторим напразно.

– Мъжът е вътре със сигурност – извика Матеус, – видях го, като влизаше.

– Аз отговарям за всичко – обади се най-после господин Дьо Казалис, – поемам отговорността за вашите действия.

Двамата полицаи поклатиха глава; знаеха отлично, че само те щяха да бъдат наказани, ако влезеха с взлом в жилището. Бяха получили заповед да арестуват лицето, което им посочеха, и не искаха да превишават правата си.

Господин Дьо Казалис се обезсърчаваше от тяхната нерешителност. Почти се бяха отказали, когато се чу шум отвътре.

– Чувате ли? – извика радостно той. – Добре виждате, че къщата не е празна и нашият човек е там!

Малкият Жозеф се бе събудил. Изплашен от тъмнината и грубите гласове, той се разплака. Ужасената Фин напразно се опитваше да го успокои с ласките си. Не успя да приглуши виковете му. Синът предаваше бащата...

Полицаите почукаха отново.

– Ако не отворите, ще разбием вратата.

По силата на ударите по вратата Филип разбра, че тя няма да издържи дълго. Той стана и запали лампата, без да се страхува вече, че светлината ще го издаде. Жозеф, ужасен от ударите, които разтърсваха цялата къща, плачеше още по-силно, а Фин, която бе станала и го люлееше в ръцете си, ходеше из стаята отчаяна, без да може да го успокои.

– О, оставете го да плаче! Сега те вече знаят, че съм тук.

Филип целуна сина си и прошепна отчаяно:

– Скъпо, клето детенце!

Очите му се пълнеха със сълзи. Целуна още веднъж детето и тръгна към вратата с бърза крачка.

Фин го спря.

– Ще им отворите ли? – попита тревожно тя.

– Ами да. Не чувате ли?... Вратата поддава, скоро ще я разбият... Ейас може да си дойде всеки момент. Впрочем сега, когато бягството е невъзможно, няма защо да се похабява повече вратата.

– За Бога, почакайте още малко... Да печелим време!

– Да печелим време... Защо? Не е ли всичко изгубено?

– Не, вярвам в Мариус. Той ми каза да забавя колкото може повече вашето арестуване и ви умолявам да се подчините на молбата му. Става въпрос за спасението ви.

Филип поклати глава.

– Ще ме накарат скъпо да платя всяка минута на съпротива. По-добре е да не се борим напразно.

Фин виждаше, че отчаянието го прави слаб, и не знаеше вече какво да каже, за да го окуражи. Хрумна ѝ внезапна мисъл.

– Но какво ще стане с Жозеф? Когато ви арестуват, тези хора ще го вземат.

Младежът, който посягаше към ключалката, се обърна блед и треперещ. Върна се при младата жена.

– Не ми ли казахте, че Казалис е тук с полицаите? – попита той.

– Да.

Филип пребледня още повече.

– О, сега разбирам всичко... Какъв жалък егоист съм, мислех само за спасението си, а детето ми е в по-голяма опасност! Права сте, те идват да ме арестуват, за да откраднат Жозеф... Какво да правя, Господи!

В този момент вратата беше блъсната толкова силно, че дървото пропука. Филип се огледа объркан.

– Никакъв изход! – продължи той. – А след минути ще разбият вратата... Какво да правя, Господи, за да им се изплъзна!

Ударите ставаха все по-силни. Полицаите се вбесяваха от тази врата, която не можеха да разбият толкова време.

Той постоя няколко мига, хванал главата си с ръце. Опитваше се да мисли, да намери някакво спасително средство. После добави тихо и бързо:

– И аз мисля като вас. Трябва да се опитаме да спечелим време... Мариус винаги е бил мой ангел хранител.

Да барикадираме вратата с мебели! – извика младата жена.

– Не, начинът не е добър. Откритата съпротива може само да ускори събитията.

– А какво искате да направите?

– Да отворя вратата и да се предам... Преди това вие ще се качите на тавана с Жозеф. Скрийте се възможно най-добре, а аз ще се погрижа да забавя формалностите около арестуването ми, за да дам време на брат си да ни помогне.

– А ако ви отведат веднага, а аз остана във властта на тези хора?

– Тогава значи самото небе е искало гибелта ни... Не можем да разсъждаваме, нямаме избор. Чувате ли? Вратата едва издържа... За Бога, качете се бързо, скрийте се добре!

Той подкани Фин с жест да се качи по стълбите; после, когато тя се изгуби в мрака, отиде и дръпна резето.

9

Преди да отвори, Филип бе угасил лампата. Полицаите, които се готвеха да нахлуят в къщата, се спряха изведнъж на прага. Страхуваха се, че тъмнината можеше да крие някоя клопка. Може би бяха отворили пред тях капака, водещ към зимник, може би щяха да ги нападнат в гръб, щом влязат. Черната бездна пред тях ги плашеше.

– Трябва ни осветление – прошепна единият от тях. – Не е възможно да търсим и открием някого в тази тъмница.

– Нямам кибрит у мен – обади се другият полицай.

Господин Дьо Казалис губеше надежда. Не бе предвидил това ново препятствие. Нощта бе като непреодолима стена, която все още го разделяше от Филип.

– Страх ли ви е? – извика той.

Побеснял блъсна полицаите напред и те направиха две-три крачки в стаята.

Филип, който бе застанал прав до стената, край вратата, се шмугна, мина зад гърба им и бе вече вън, след като едва не събори Матеус, който извика:

– Помощ! Ще избяга!

Полицаите се обърнаха бързо. Младежът бе спрял на няколко метра пред къщата. Можеше да избяга, но вече не мислеше за себе си, а за детето. Бе угасил лампата и бе се опитал да избяга, единствено за да спечели време. С кръстосани на гърдите ръце и презрителен вид той попита високо:

– Какво искате от мен, защо ме накарахте да отворя вратата?

Двамата полицаи се бяха спуснали към него и вече го държаха за ръцете.

– Пуснете ме! Виждате, че сам се предавам. Ако исках да се спася, вече щях да бъда далече... Казвайте... Какво искате от мен?

– Имаме заповед да ви арестуваме – отговориха те и го пуснаха изплашени от властния му глас.

– Добре, ще ви последвам, ако ми покажете заповедта за арестуване...

Той влезе в стаята. Преструваше се, че не вижда нито Матеус, нито господин Дьо Казалис. Когато светна лампата и видя бившия депутат и неговия шпионин, той се обърна към полицаите и попита подигравателно:

– Тези господа от полицията ли са?

Тази фраза удари сякаш като с камшик право в лицето благородника. Осъзна каква недостойна роля играе и даде воля на глухия, бушуващ гняв в него.

– Какво чакате? – извика той. – Запушете устата на този негодник, вържете го... Ах, нехранимайко такъв, открих те и този път няма да ми се изплъзнеш!

Задъхан от ярост поиска белезниците, за да ги сложи лично на Филип, който го гледаше със смазващо презрение. Полицаите му бяха връчили предявената към него заповед за арестуване и той бавно я четеше, като търсеше начин да забави още малко момента на изпълнението ѝ.

През това време Матеус изчезна. Той бе запалил лоена свещ, която взе със себе си, и се спусна към стълбите. Щеше да изпълни заповедта на господин Дьо Казалис, който му бе обещал заслужено възнаграждение, ако успее да открадне малкия Жозеф, и сега искаше да се възползва от суматохата, предизвикана от арестуването на Филип.

Матеус бе предпазлив човек, който не правеше нищо лекомислено. От два дни изучаваше навиците на Ейас; знаеше, че градинарят и жена му трябваше да са в Марсилия, и си мислеше, че Филип, разбрал за полицаите, сигурно бе скрил сина си в някоя стая на горния етаж. Разчиташе да намери детето само и лесно да го вземе.

Обиколи стаите на първия етаж, но не намери нищо. Изкърти една заключена врата, претършува из всички ъгли, за да се увери, че Жозеф не е там.

Тогава реши да се качи на тавана.

Вратата към него се затваряше само с резе. Матеус я блъсна и направи няколко крачки в сламата, която бе струпана чак до покрива. Повдигна лоената свещ, като гледаше отдалече към ъглите, но не смееше да тръгне навътре, за да не предизвика пожар. Не видя нищо. По пода имаше струпани най-различни неща; стари издънени бъчви, неизползваеми земеделски инструменти, стари вехтории, които хвърляха големи черни сенки.

Матеус помисли, че Филип сигурно не би скрил сина си сред тези боклуци, покрити с прах и паяжина. Отказа се да търси, слезе на първия етаж, където отново огледа всичко щателно. Отвори мебелите, вдигна пердетата, претърси навсякъде. Детето го нямаше. Тогава седна и започна да мисли. Негодникът имаше навика да мисли при всякакви обстоятелства и винаги да се води от правилата на строгата логика.

Изводът му бе кратък и категоричен. Бе чул писъците на детето, значи то беше в къщата; ако го нямаше на първия етаж, то значи непременно трябваше да бъде на тавана. Сигурно не бе търсил добре.

Качи се отново там.

За да не подпали нещо, сложи лоената свещ на стара лейка. За миг му хрумна мисълта да подпали купчините слама с риск да запали и къщата. Детето беше там със сигурност и смътно чувстваше, че смъртта на това малко същество би зарадвала господин Дьо Казалис. Трябваше само да изпусне свещта и наследникът на Бланш щеше хубавичко да се опече. Но го достраша да не би да се престарае и да превиши правата си. Господарят му бе поискал детето живо и той не можеше да го занесе мъртво.

Започна да търси в сламата, да тършува из старите бъчви. Напредваше бавно, без да пропуска нито едно кътче, като всеки момент очакваше да напипа топлото тяло. Свещта, поставена върху лейката, разпръскваше жълта трепкаща и слаба светлина, която не му бе особено от полза в търсенето. Когато стигна до края на тавана, той се спря внезапно, чувайки шум от леко дишане. Усмихна се победоносно. Шумът идваше иззад купчина сено, струпана близо до стената.

Матеус повдигна глава с протегнати ръце. Когато погледна в скривалището, той отпусна ръце от изненада. Фин се бе изправила срещу него с рязко движение. Тя притискаше към себе си малкия Жозеф, който отново бе заспал и се усмихваше насън.

Близо четвърт час младата жена бе слушала приглушените стъпки на Матеус и през цялото това време бе обзета от ужасно безпокойство. Тя едва не се издаде, когато той се качи първия път да търси на тавана. После, когато слезе, тя си пое дъх и реши, че е спасена. А ето че той се върна и я откри! Беше изгубена, мъжът щеше да изтръгне Жозеф от ръцете ѝ.

Изправена, трепереща, решила, че по-скоро ще се остави да я убият, отколкото да даде детето, тя гледаше Матеус право в очите.

В първия момент той бе изумен. Не очакваше да намери там тази непозната жена, която, изглежда, беше майката на детето. После негодникът се усмихна. Тази усмивка изразяваше лошо предзнаменование. В крайна сметка предпочиташе да си има работа с тази млада жена, отколкото с Филип. С един удар щеше да я събори на сеното и лесно ще измъкне детето. Фин несъмнено прочете тази мисъл в очите му, защото се облегна на стената като вдървена, готова да се бори.

И двамата мълчаха. Свещта блещукаше слабо в тишината. Той вече протягаше ръка, тя затвори очи, за да посрещне удара, когато от стаята, в която бяха Филип и полицаите, се чу шум, който се засилваше. Младата жена разпозна скъпия глас, отекнал радостно и победоносно: "Помилване! Помилване!"

Фин се изправи.

– Чувате ли? Небето ни се притече на помощ! Белезниците на полицаите са за вас, негоднико!

Изплашеният Матеус забрави Фин и детето, вече мислеше само за собственото си спасение. Изтича до вратата на тавана и се вслуша. Мислеше си откъде би могъл да избяга, в случай че нещата тръгнеха зле.

Долу Филип, след като се бе запознал със заповедта за арестуване, се бе предал па полицаите. Успя обаче да забави отвеждането си под претекст, че не може да напусне къщата на градинаря Ейас, без да му остави бележка. Истината бе, че той бе видял Матеус да се качва по стълбите и трепереше за Фин и детето. Повече не разчиташе на Мариус и просто искаше да изчака завръщането на градинаря, за да не оставя къщата в ръцете на господин Дьо Казалис.

Полицаите му разрешиха да напише бележката. После му заявиха, че трябва да тръгват. Тогава той се огледа отчаяно наоколо, но забеляза само бившия депутат, който му се присмиваше злобно.

- Е, какво! Ето че ви обуздаха! Няма вече да отвличате богати наследнички, няма да разпалвате скандали в почтените семейства. Ха-ха, ще бъде интересна гледка да се види Филип Кайол, вързан на позорния стълб!

Филип не отговори. За да не се изкуши да удари плесница на този човек, воден от презрение, той продължаваше да се преструва, че не забелязва присъствието му. Докато господин Дьо Казалис го обсипваше с обиди, единият полицай му слагаше белезници.

– Време е да тръгваме! – реши той.

Филип трябваше да тръгне към вратата. Тревога свиваше гърлото му и той едва не се разрида. През отворената врата се чу радостен вик и влезе някакъв мъж, който повтаряше: "Помилване! Помилване!"

Беше Мариус. Тъй като не бе успял да намери кола, бе дошъл от Марсилия тичешком. Извади сгънат лист от прашните си дрехи и го подаде на полицаите. Това бе помилването на Филип, дадено му от краля. От месеци обещаваха това помилване за осъдения и случайността бе пожелала то да дойде точно когато господин Дьо Казалис използваше последната си власт, за да принуди съда да действа. Мариус не бе дошъл веднага в Сен Барнабе, защото искаше да види за последен път дали помилването вече не е пристигнало.

Полицаите прочетоха писмото и му се подчиниха безропотно. Мисията им бе приключила, трябваше вече да си тръгват.

Господин Дьо Казалис, побеснял, ужасен от тази непредвидена развръзка, ги гледаше ядосано как се отдалечават, сякаш бяха помогнали за освобождаването на врага му. Питаше се в безумното си отчаяние дали нямаше начин да ги принуди все още да отведат Филип в затвора.

Още щом влезе, Мариус прегърна брат си.

– Ти си свободен... Слава Богу, дойдох навреме!

Филип остана за миг неподвижен; задъхваше се, не смееше да повярва. После внезапно се спусна към стълбите. Сети се за мъжа, който се бе качил, за да вземе сина му.

Матеус чу шума от стъпките. Ужасен, разбрал, че го грози опасност, потърси бързо с поглед начин за спасение. Пред отворения прозорец на тавана висеше въже, навито на макара. Сграбчи въжето с риск да падне и се спусна надолу. Едва не стъпи на главата на разярения господин Дьо Казалис, който си тръгваше. Когато бившият депутат видя, че Матеус е без детето, щеше да го набие. Акцията му бе напълно пропаднала, не бе успял да задържи нито бащата, нито сина.

Фин, спасена от грубостта на Матеус, слезе с Филип в долната стая. И там двамата братя и младата жена целунаха малкия Жозеф, обезумели от щастие.

– Сега вече сме силни! – извика Мариус. – Над нас не тегне вече гнусно обвинение, можем открито да работим за щастието на това дете.

10

На следващия ден, когато се събудиха, двамата братя изпитаха силна радост, че са заедно, освободени от всякакъв страх. Предната вечер бяха взели Жозеф със себе си, след като благодариха и щедро възнаградиха градинаря Ейас.

Филип и синът му прекараха нощта в малкото жилище на младото семейство. Мариус, все още силно развълнуван, не можа да спи цяла нощ; непрекъснато кроеше планове за новия живот. Сутринта, когато всички насядаха около масата със закуската, сервирана от Фин, той реши да ги сподели с тях.

– Хайде да поговорим за нещо сериозно – предложи той. – Трябва да обсъдим какво ще правим с детето и с какво ще се занимава Филип.

Филип стана сериозен. Често бе мислил как ще живее, когато получи помилването и няма да има нужда да се крие; разбираше, че трябва да работи за сина си и да се откаже от амбициите и лудориите си.

– Детето – продължи Мариус, отправил усмихнат поглед към Фин – лесно ще намери майка...

Младата жена държеше ласкаво малкия Жозеф на коленете си и го хранеше. Когато чу думите на мъжа си, тя възкликна:

– Майка? Но тя вече е намерена!... Той ми е поверен, даден ми е, нали, Филип?... Аз съм му майка... Щом като Мариус не иска да ме дари със син, ще взема Жозеф и няма да го върна. Той ще остане с мен завинаги. Ще видите колко много ще го обичам!

Разнеженият Филип стисна пламенно ръцете на бившата цветарка. Мисълта за малкия му син понякога го плашеше и се питаше как ще се грижи за едно четиригодишно дете. Предложението на Фин го спасявате от притеснението: щеше да бъде с Жозеф винаги, а детето ще има до себе си предана майка.

– Ето че въпросът с детето е уреден – продължи развеселен Мариус. – А аз се наемам да намеря работа на бащата... Но преди това кажи ми, Филип, какви са плановете ти.

– Искам да работя, да бъдат забравени глупавите ми постъпки и да си осигуря спокойно и щастливо бъдеще.

– Отлично... Отказваш ли се от мечтите за богатство, съгласен ли си да бъдеш беден като мен?

-Да.

– И така, да поговорим за работата ти... Не можеш да работиш като хамалин и аз ти предлагам скромна служба, която ще ти осигурява средства за живот, без да си в тежест на никого.

– Приемам предварително... Доверявам ти се напълно и съм сигурен, че ще ме водиш към щастието.

– Е, добре тогава! Веднага ще ти уредя работа при моя шеф, господин Мартели... Повече от шест месеца ти пазя място при него. Ще получаваш хиляда и осемстотин франка. Повярвай ми, бедни ми приятелю, стой в сянка, не се опитвай да властваш и ще изживеем приятни мигове.

Двамата братя отидоха при собственика на кораби, който посрещна Филип много добре и беше очарован, че му помага, като го взема на работа.

– Скъпи Мариус, настанете това момче на подходяща служба. Тук има много работа и ни трябват умни и дейни служители. Обичам тези, които ми служат вярно.

Мариус натовари брат си с част от кореспонденцията, която бе доста голяма. От този миг за Филип започна спокоен живот. Дните си прекарваше в бюрото; вечерите – в тихия дом на младото семейство. Вземаше Жозеф на колене и си играеше с него цели часове. Фин успя да наеме стая на четвъртия етаж и я подреди за младежа. Живееха заедно: Филип ядеше и спеше у брат си, не излизаше никога и сякаш се чувстваше удобно само в този домашен уют.

Седмиците минаваха, изпълнени с приятни мигове и нежност. Ако човек видеше това толкова сплотено и щастливо семейство, никога не би предположил какви силни вълнения бе преживяло преди няколко месеца. Вечерите бяха спокойни, пълни с топлота и приятелски разговори.

Понякога обаче Филип възвръщаше някогашния си рязък и раздразнителен тон. Когато си спомнеше за господин Дьо Казалис, той се поболяваше; казвате, че ще го накара да върне заграбеното.

– Ние сме страхливци – сподели една вечер с Мариус той. – Не умеем да си отмъщаваме. Ще отида да ударя плесница на този човек и да му поискам богатството на сина си.

Този внезапен гняв на брат му плашеше Мариус, чийто спокоен и справедлив разум преценяваше положението по-хладнокръвно.

– Какво ще постигнеш с това, ако удариш плесница на врага си? Ще нареди отново да те тикнат в затвора и това е всичко.

– Но този човек е крадец! Той задържа пари, които не му принадлежат, може би ги прахосва. Ах, щастливец си, Мариус, , че можеш да мислиш за тези неща, без да се гневиш! Как искам да му отнема имотите, които по право принадлежат на Жозеф!

– Моля те, не върши повече необмислени постъпки. Живеем спокойно, не разваляй щастието ни.

– Е, какво? Искаш заради сина си да се откажа от наследството на майка му ли?

– Ами предпочитам да се откажеш от наследството поне засега, отколкото да те оставя отново да смутиш живота ни. Да се задоволим със самоотбрана, да не атакуваме! Още сме слаби и ще бъдем победени при първия сблъсък.

– Бих искал синът ми да е богат и силен. И ако нямам амбициозни планове за себе си, то поне имам такива за неговото бъдеще.

– Синът ти е щастлив, ние го обичаме и ще го възпитаваме като честен човек. Повярвай ми, той няма нужда от нищо, може би ще бъде достоен за съжаление, ако направиш от него богат наследник.

Такива разговори се водеха често между Филип и брат му. Мариус чувстваше, че господин Дьо Казалис бе твърде силен, за да го победят; бе разбрал, че бившият депутат отново ще нападне при първия удобен случай, и искаше да запазят всичките си сили за отбраната. Най-съкровеното му желание бе чичото на Бланш да забрави за съществуването на Жозеф и Филип.

Впрочем много бяха причините, поради които Мариус увещаваше брат си да се откаже от претенциите си. Страхуваше се, че ако стане богат, той може отново да обезумее. Освен това си мечтаете племенникът му да стане служител като него и да води същия спокоен живот. Често си мислеше: "Това дете ще бъде бедно и щастливо като мен, ще намери една Фин, която ще му носи щастието, което изпитвам аз." Дълбоко в себе си бе решил, че няма да иска от господин Дьо Казалис нито су.

Когато Филип настояваше да предприемат нещо, той му говореше за Бланш, казваше му, че един скандал би убил това нещастно момиче, а той бе неизбежен, понеже господин Дьо Казалис нямате да позволи да му измъкнат неколкостотин хиляди франка, без да вдигне на крак цяла Марсилия. Така той задържате брат си да не действа и го възпираше от скандал, който би могъл да причини непоправими нещастия.

Накрая Мариус успя да докаже на Филип, че още не бе настъпил часът за отмъщение и търсене на наследството. Оттогава животът на семейството стана още по-спокоен. Само едно нещо го тревожеше: чувстваше, че господин Дьо Казалис обикаля наоколо тайно; това ги караше да се сплотяват още повече, за да предпазят малкия Жозеф от евентуално покушение, което ги плашеше.

Така настъпиха първите дни на февруари. Мариус, поуспокоен, доволен, че брат му се е примирил с безличния и скромен живот, който водеше, си мислеше, че се е излекувал от амбициозните си мечти. Нищо в поведението на младежа не го тревожеше и той си казваше радостно, че е победил съдбата, когато изведнъж Филип започна да излиза сам, да отсъства от работа по цели дни.

Мариус потръпна при мисълта, че щастието им е застрашено.

Проследи брат си, за да разбере къде ходи, и така научи, че той бе член на тайно общество, което, образувано несъмнено по инициатива, дошла от Париж, работеше активно за разпространяване на републиканските идеи. Това откритие го натъжи и отчая, защото брат му се компрометираше и по този начин даваше козове в ръцете на господин Дьо Казалис, който би могъл да ги използва по ужасен начин. Когато се опита да смъмри конспиратора, Филип му отвърна:

– Слушай, обещах ти да не върша лудории, но не си спомням да съм се отказвал от убежденията си. Часът на народа настъпи и ще бъда подлец, ако не работя за това, което смятам, че е добро за всички.

После добави с усмивка:

– Вече ще имам само една любима, която се казва Свобода.

Мариус напразно се опитваше да го задържи вечер вкъщи, при малкия Жозеф. Не искаше нищо да чуе и младото семейство трябваше да присъства безмълвно и печално на разрушаването на щастието, което с такъв труд бяха изградили.

Истината бе, че спокойният живот не се харесваше на Филип. Живя два месеца сред буржоазно спокойствие, но започваше вече да се отегчава; трябваха му силни вълнения, привличаше го неспокойното и изпълнено с рискове съществуване. Ето защо с радост се хвърли в опасностите, които обещаваше една неизбежна революция. Винаги се бе проявявал като човек на действията, като краен демократ. Огорчен от страданието, настроен да отмъсти на аристокрацията, той прие надеждата за въстание с радостно въодушевление. У него настъпи поврат, застана начело на партия, подтикна тайно работниците към въстание, подготви бедното население за барикадите, за които мечтаеше.

В петък, двадесет и пети февруари, неочаквано събитие разтърси Марсилия. Хората научиха за падането на Луи-Филип и обявяването на Републиката в Париж.

Вестта за нова революция ужаси града. Жителите му – търговци, родени консерватори, грижещи се само за материалните си интереси – бяха изцяло предани на Орлеанската династия, която осемнадесет години бе благоприятствала за бурното развитие на търговията и промишлеността. Преобладаващото мнение в Марсилия бе, че най-доброто правителство е това, което дава най-голяма свобода за действие на спекулантите. Ето защо жителите бяха ужасени от настъпващата криза, която щеше неминуемо да прекрати сделките им и да доведе до многобройни фалити, да премахне кредитите, благодарение на които живееха по-голяма част от търговците.

И така, Марсилия прие Републиката като печално бедствие за търговията. Парижкото революционно движение бе ѝ нанесло удар право в сърцето, когато бе в разцвета си. По-голямата част от населението се отчайваше при мисълта, че ще изгуби натрупаните пари. Едва няколко души се развълнуваха при думата "свобода"; тя ги извади от дълбокия сън, в който бяха изпаднали заради парите.

Филип се заблуждаваше, като си мислеше, че ще може да посее и развие републиканските идеи сред своите съграждани. Влагаше целия си жар, присъщ на характера му, мечтаеше да пробуди всичко и работеше яростно, за да осъществи мечтите си. Ако бе проучил по-добре средата, в която се намираше, ако бе имал необходимото хладнокръвие, за да прецени хората и нещата, той щеше да се откаже да издигне знамето на либерализма и предпазливо щеше да изчака отстрани.

Трябва да се каже в интерес на истината, че републиканската партия не съществуваше, нямаше никаква връзка между нея и народа, който оставаше в низините без ръководители и не смееше да предприеме каквито и да било действия; буржоазията се задоволяваше само с мечти за малко свобода – такава, каквато ѝ бе необходима. Няколкото републиканци, които посещаваха салоните и парадираха навсякъде с красивите си фрази, бяха обикновени бърборковци, които изобщо не си даваха сметка за новия дух на обществото. Те търсеха единствено начин да се изявят благодарение на новото стечение на обстоятелствата.

В противовес на тези слаби и разединени републикански елементи бяха двата могъщи лагера: легитимистите, които тихичко се радваха на падането на Луи-Филип, надявайки се да се възползват от бъркотията, за да вземат отново властта, и консерваторите – тълпа от търговци, които искаха мир на всяка цена, без да ги интересува кой всъщност ще бъде господар – законен крал или узурпатор; пламенно желаеха само една свобода – свободата да печелят милиони.

Ако Марсилия се бе организирала, може би щеше да направи контрареволюция. Принудена обаче ла се подчини на събитията, тя противопостави на новото правителство само безмълвна съпротива. Още в самото начало прие Републиката с недоверие и се опита да омаловажи колкото може значението ѝ. Консерваторите и легитимистите продължаваха да управляват града и го правеха доста активен център на опозицията.

Понякога, когато не беше така въодушевен, Филип разбираше много добре, че той и неговите съмишленици никога не ще успеят да направят от Марсилия републикански град; тогава изживяваше тежки разочарования и много се ядосваше. Известно време се бе отдал на журналистика, но скоро разбра, че пламенните статии, които пишеше, дори не се четяха от ужасената тълпа търговци и че това бе напълно безсмислено изхабен ентусиазъм. Сметна, че действието бе за предпочитане пред журналистиката.

Една от мерките, която го отчая, бе създаването на национална гвардия, подбрана изключително сред едрата буржоазия на Марсилия, очевидно предназначена да респектира народа. Той би искал в нея да приемат също така и бедни, за да се повери охраната на града на всички граждани, на армия, водена безкористно от либерални чувства. Народът ужасяваше консерваторите; те въоръжаваха буржоазията, за да създадат антагонизъм между нея и народа, за да ги сблъскат помежду им, ако обстоятелствата го позволяваха. Това просто беше подготвяне на гражданска война. Единствено сдружението на носачите бе прието и въоръжено, защото сигурно си мислеха, че членовете му, купени до известна степен от търговците, които ги наемаха на работа, ще се съгласят да се бият с братята си, с останалите работници, с простолюдието, чието име ги караше да потръпват.

Филип отказа категорично да участва в националната гвардия.

"Оставам с народа – заяви той пред изпълнения с хора площад. – Ако някога тръгнат срещу него, ако не зачитат правата му, ще го посъветвам да се въоръжи на свой ред и ще се бия редом с него."

От двадесет и пети до вторник, двадесет и девети, Марсилия не се реши да обяви Републиката. Представителите на стария режим все още оставаха на власт, целият град бе в тревога и безпокойство. Префектът и кметът твърдяха, че нямат новини от Париж. Почувствали, че оставянето на властта в ръцете на служителите на падналия крал е опасно, републиканците организираха множество демонстрации, които завършиха безрезултатно. Реакцията вече започваше, консерваторите не искаха да отстъпят мястото си, преди да се уверят напълно, че всичко е изгубено. Настъпи понеделник вечерта. Работниците, събрани на улица "Канбиер", трябваше масово да се отправят към кметството с факли в ръце, за да получат категоричното обещание, че новото правителство ще бъде обявено публично на следващия ден сутринта. Начело на колоната носеха знаме.

През петте тревожни дни Филип живя в ужасно вълнение. Вече не ходеше на работа, връщаше се късно, разтърсен от силните преживявания през деня. Вечер, когато се прибираше при младото семейство, изпълнено с мрачни чувства и отчаяние, той говореше със заплашителни и гневни кратки думи. А Фин и Мариус гледаха отчаяно; разбираха, че се погубва, без да могат да го спрат.

11

На следващия ден след акцията си при градинаря Ейас господин Дьо Казалис, чийто гняв се бе поуталожил, беше обзет от истински ужас. Чувстваше се подвластен на враговете си: сега, когато Филип бе получил помилване, Кайолови сигурно щяха да го преследват безмилостно.

Той разкри страховете си на Матеус. Тъй като не знаеше върху кого да стовари яростта от безсилието си, обсипа с упреци и обиди човека, когото бе натоварил със следенето на Филип; обвини го, че не е откраднал детето, защото сигурно Мариус му е платил за това.

Матеус прие философски обидите и само повдигна рамене.

– Продължавайте – спокойно заяви той, – наричайте ме негодник, ако това ви облекчава. Всъщност вие знаете, че съм ви напълно предан, тъй като вие ми плащате по-щедро, отколкото биха могли да го направят тези голтаци Кайолови. Вместо да се ядосвате, много по-разумно би било ла обмислим положението и да вземем някакво решение.

Хладнокръвието на негодника поуспокои господин Дьо Казалис. Тогава той призна на съучастника си, че много му се иска да избяга и да отиде да живее спокойно в Италия или Англия. Това бе най-простият и бърз начин да се измъкне от неприятностите, които го заплашваха. Сигурно нямаше да дойдат в една чужда страна да му искат сметка какво е правил като настойник.

Матеус изслуша господаря си и поклати глава. Този план за бягство не го засягаше. За да стане достатъчно богат, необходимо бе господин Дьо Казалис да остане в Марсилия, за да може Матеус да се възползва от страховете му и да му измъкне възможно най-много пари. Добре разбираше, че има основание да бяга: в това беше спасението на господин Дьо Казалис, но то никак не го интересуваше; нямаше намерение да го компрометира, след като имаше интерес да го насочи към борба, чийто изход беше съмнителен. Това, което искаше преди всичко, бе да не загуби възнаграждението, което получаваше като шпионин. Той горещо защити необходимостта от оставането му и бе много щастлив, че е намерил основателни аргументи да го убеди.

– Защо да бягате? – попита той. – Значи вече не искате да си отмъщавате, така ли? Нищо още не е загубено. Враговете ви треперят пред вас и никога не ще посмеят да ви атакуват направо. Хиляди неща ги принуждават да мълчат. Хайде, много грешите, че се страхувате. Аз на ваше място бих останал, бих се стремил да победя, бих минал направо към настъпление. Тези глупаци непременно ще допуснат някоя грешка. Ще се възползваме от всичко и скоро отново ще ги държим в ръцете си... Обвинихте ме, че съм бил непохватен, защото не съм успял да ви донеса малкия. Не съм такъв и ще се реванширам. Давам ви дума на честен човек, че ще имате детето... По дяволите! Ние двамата сме способни да успеем във всичко, което ще предприемел.

Той говори дълго, погъделичка умело честолюбието на бившия депутат, за да го подтикне към отмъщение. Накрая успя да го убеди да остане и да продължи борбата. Тогава последва дълъг разговор между двамата.

Преди да предприеме каквото и да било, господин Дьо Казалис поиска от Матеус да се срещне с Бланш. Трябваше да я убеди да подпише различни документи, които лишаваха сина ѝ от голяма част от наследството. Тръгна твърдо решен изобщо нищо да не я кара да подписва: това опростяваше твърде много нещата и правеше услугите му безполезни, защото, ако документите бяха подписани, господарят му ще да мине без него. Направи така, че Бланш да му откаже категорично подписа си.

Господин Дьо Казалис бе разярен от този отказ и вече мечтаеше само за отмъщение, непрекъснато обмисляше как да смаже Кайолови. Бе страшно ядосан: именно такъв искаше да го вижда Матеус. И агентът поиска незабавно да му бъде предоставена пълна власт. Впрочем помоли го да не се меси в нищо, за да не се компрометира. Всяка вечер Матеус идваше да му дава отчет за това, което бе направил през деня, ако не бе свършил нищо, просто си измисляше; държеше го в течение за действията и стъпките на неговите врагове, успокояваше го или пък ядосваше, когато бе необходимо, но винаги му обещаваше бърза победа.

Изминаха два месеца. Господин Дьо Казалис започваше да губи търпение. Казваше, че Кайолови са твърде разумни и никога няма да допуснат грешка, когато една вечер Матеус влезе в салона му с победоносен вид.

– Какво ново? – попита оживено съучастника си бившият депутат.

Матеус не отговори веднага. Бе седнал удобно в широк фотьойл, намигна, кръстоса блажено ръце. Този негодник се държеше с прочутия потомък на Дьо Казалис като с равен.

– Какво мислите за Републиката? – попита внезапно господаря си с ироничен тон Матеус. – Хубаво изобретение на хората, нали?

Господарят сви рамене. Понасяше безочието на този дрипльо, който често вкусваше от тайното удоволствие да наранява самолюбието му.

– Знаете, че монархията е мъртва и погребана – продължи подигравателно той. – От двадесет и четири часа вече всички сме е еднакви права и ме обзема желание да ви говоря на "ти".

Месеци наред господин Дьо Казалис следеше политическите събития с безразличие. Предната вечер бе научил за падането на Луи-Филип, без дори да се замисли над тази вест. Някога, когато бе депутат от опозицията и се опитваше да разклати трона, който народът сега бе унищожил, той щеше да одобрява това събитие, само че след това щеше да търси най-бързите начини за обуздаването на мерзавците (така той наричаше работниците). Но днес единствената му грижа бе да запази богатството на племенницата си и да може да го харчи безнаказано.

Когато обаче чу Матеус да казва, че му се искало да му говори на "ти", той се възпротиви и сухо отбеляза:

– Нека не се шегуваме. Да видим какви новини ми носите?

Матеус продължи да се държи нахално.

– Колко грубо говорите на един ваш брат; нали така пише на знамената – че сме братя... Ах, Републиката е хубаво нещо!

– Всъщност какво знаете и откъде идвате?

– Знам, че в някой от идните дни ще издигнем може би барикади, и идвам от Работническия клуб. Там съм един от най-популярните му членове... Жалко, господине, че вашите възгледи ви пречат да ме изслушате. Тази сутрин произнесох реч срещу легитимистите, която обра всички овации. Впрочем мога да ви дам няколко примера за красноречието си.

Матеус стана, изправи се с ръка на сърцето, другата ръка протегна напред като човек, който ще говори.

Господин Дьо Казалис разбра, че достойният му побратим щеше да му съобщи добра новина и да го накара да си заплати, като преди това се позабавлява за негова сметка. Зависеше от този човек и бе принуден да приема присмеха му, докато той решеше да каже всичко. За да поласкае този негодник, който си играеше с него като с жертва, дори се унижи да се усмихне на палячовските му гримаси.

– Сигурно наистина сте добър оратор – усмихна се насила Дьо Казалис.

Матеус остана в същата поза; търсеше думи за речта си. После отново седна във фотьойла, кръстоса крака, отпусна се назад и продължи все така присмехулно:

– Вече не мога да си спомня... Беше много хубаво... Казах, че легитимистите са негодници... Мисля дори, че споменах и вашето име и предложих да ви обесим при първия удобен случай... Хората ми ръкопляскаха... Разбирате, че трябва да поддържам популярността си.

Когато се усмихваше, показваше големите си зъби на хищник. Фамилиарността на негодника започваше вече да дразни господин Дьо Казалис, който крачеше в стаята, като полагаше усилия да не избухне. Матеус се наслаждаваше на гнева му. Замига за миг. Когато разбра, че би било непредпазливо да се шегува повече, добави лукаво:

– Апропо, забравих да ви кажа, че господин Кайол ми е колега в Работническия клуб.

Господин Дьо Казалис се спря внезапно и прошепна:

– Най-сетне!

– Да – продължи Матеус бавно, – господин Филип Кайол е запален републиканец и аз се гордея, че съм негов последовател. Най-смирено ви признавам, че неговите речи за разлика от моите са речи на пламенен демократ. Този младеж със сигурност ще спаси родината, ако тя някога има нужда да бъде спасявана.

– Аха, този глупак се е оплел в либералното движение, нали?

– Да, и то съвсем необмислено... Той е един от водачите на партията. Работниците го обожават, защото не се държи надменно с тях и наивно твърди, че народът е господар и че бедните ще заемат местата на благородниците и богаташите.

Господин Дьо Казалис сияеше.

– Той се компрометира, държим го в ръцете си!

Матеус се престори на възмутен.

– Как така се компрометира! Кажете, че е герой, самоотвержен син на Републиката. След десет години народите, победили кралете си, ще му издигнат паметници. Аз бях толкова ентусиазиран от речите му, че веднага почувствах в себе си републикански заложби.

Стана и продължи със смешно високомерие:

– Граждани, вие виждате в мен един републиканец. Погледнете ме, вижте как е устроен един републиканец. Ние сме само няколкостотин в Марсилия, но ще съумеем да спасим човечеството. Що се отнася до мен, аз целият горя в борбата.

Той също започна да се разхожда в стаята.

– Ето какво успях да направя за Републиката: взех господин Филип Кайол за модел и за да проникне по-добре неговият дух в мен, го следвах на всяка крачка. И двамата бяхме членове на тайно дружество, после постъпих в Работническия клуб едновременно с него. Там всеки път, когато той говори, ръкопляскам, опиянявам го с въодушевлението си. Ето как аз, обикновеният човек, служа на родината. Сигурен съм, че господин Филип Кайол, окуражен от мен, ще извърши велики дела.

– Разбирам, разбирам – шепнеше господин Дьо Казалис.

– Ще издигнем барикади! Аз го искам, защото те са нужни за славата па господин Филип Кайол. Народът достатъчно е работил, нали? Сега следва аристократите да поработят!... Няколко пушечни изстрела ще поставят всичко на място... Господин Филип Кайол ще бъде начело на приятелите си, работниците: той ще ги поведе към щастието, освен ако някой полицай не го хване за яката и не го заведе пред углавния съд, който със сигурност ще го прати на заточение.

Бившият депутат не се сдържаше от радост. Сега вече гримасите на Матеус го забавляваха. Той му стискаше ръцете и повтаряше с жар:

– Благодаря, благодаря, добре ще ти платя, ще станеш богат.

Матеус за миг погледна победоносно. После избухна в смях и извика:

– Ах, значи фарсът е изигран!

Приличаше на палячо. Бе щастлив от спектакъла, с който поднесе новините си. Господарят и слугата седнаха и разговаряха тихичко. Матеус спокойно заяви:

– И така, разбрахте какво искам да кажа. Господин Филип, който се държи като дете, е в ръцете ни. Доверете ми се. Ще го подтикна да извърти някоя необмислена постъпка, която скъпо ще заплати.

– Но ако ти го следваш неотклонно, той ще те познае.

– А, не! Виждал ме е само веднъж, през нощта, в Сен Барнабе. Впрочем купил съм си ярко руса перука, която ми придава прекрасен революционен вид... Ах, какви глупаци са тези демократи, скъпи ми шефе! Говорят за справедливост, дълг, равенство; имат честен вид, който ме дразни. Обзалагам се, че ще ме убият, ако разберат, че работя за вас. Никога не ще можете да ми заплатите достатъчно за саможертвата, която правя, като се присъединих към тях.

– А ако либералната партия победи? – попита господин Дьо Казалис, който се бе замечтал.

Матеус погледна господаря си изумен и попита шеговито:

– Какво говорите? Да не би да мислите, че в Марсилия толкова много обичат Републиката? Каквото и да се случи, в този хубав град здравата ще натупат либералите. Изобщо не се тревожете! Ако Кайол се забърка в никое сбиване, ще му видим сметката. За по-малко от петнадесет дни нашите търговци ще имат отново достатъчно свобода и ще поискат да избият всички, които служат на Републиката.

Бившият депутат си спомни за машинациите, които някога бяха довели до неговото избиране, и не можа да скрие усмивката си. Неговият сподвижник имаше право: там, където царуват парите, републиканските идеи не виреят.

– Няма защо да ви излагам плана си – продължи Матеус.

– Бъдете спокоен, ще успея да ви предам и бащата, и сина. Ще възобновим акцията от Сен Барнабе, но много по-умно.

И докато неговият господар отново му благодареше, той заяви грубо:

– А, да! Вижте какво! Да не ме затворите с другите републиканци, за да се отървете от мен? Аз се компрометирам и искам гаранции. Напишете ми писмо, в което ме натоварвате да следя Филип Кайол. По този начин вие ставате мой съучастник. Ще ви върна писмото срещу сума, която ще уточним за заплащането на услугите ми.

Господин Дьо Казалис се съгласи на всичко. Впрочем той не можеше и да постъпи иначе. А освен това беше сигурен, че с парите винаги държи Матеус, който му препоръча да стои спокойно в дома си. Искаше да действа сам.

12

Най-сетне Републиката бе тържествено провъзгласена във вторник, двадесет и девети февруари, на улица "Канбиер", в една дъждовна и мрачна утрин. В момента, в който бившите управници предаваха властта, временният комисар на Марсилия, изпратен от Париж, се спускаше по улица "Екс" с пощенска кола. И така, по време на дефилирането на войската и националната гвардия, странна случайност изправи лице в лице представителите на падналата кралска власт и тези на младата Република.

Този ден бе велик и тържествен за Филип. Най-съкровените му надежди бяха станали реалност, защото той сс опасяваше да не би след монархията да последва Регентство. Закъснението, с което префектът и кметът на Марсилия признаха революцията, го караше да мисли, че борбата в Париж не е била решителна. Печелили са време, сигурно са очаквали, че ще има реакция, а тя не бе последвала. Когато Филип чу да обявяват публично новото правителство, стори му се, че народът бе спечелил върховна победа; твърдо повярва, че часът на великата демократична кауза е настъпил.

Но надеждите, които младежът бе градил, след като чу великите думи за свобода, равенство и братство, скоро се стопиха пред фактите. Мечтите му за добро се сгромолясаха и той се оказа в реалността на страстите и човешките интереси. Това беше жестоко падение за него, което го ядоса и подтикна към крайни решения.

Наивно бе повярвал, че обявяването на Републиката ще бъде последвано от широко движение, което ще изведе целия град към пътя на либерализма. Много бе учуден, когато видя, че висшата власт, подтиквана несъмнено от фатално стечение на обстоятелствата, бе принудена да управлява заедно с реакционните сили. Консерваторите и самите легитимисти останаха до известна степен господари на Марсилия. Имаха свои хора, които заемаха официални постове, и чрез тях управляваха тайно обществените дела. С една дума, градът не толкова приемаше новото правителство, а по-скоро го търпеше.

Когато републиканците разбраха, че в техния град това бе само една псевдопобеда, решиха да изпратят поне в Париж представители, които твърдо да защитават интересите на народа. Настоящите избори погълнаха цялата им сила. Чувстваха колко скъпа би била една победа, желаеха пламенно представителите да бъдат избрани от техните редици.

Изборите трябваше да се проведат на двадесет и трети април. През трите седмици, предшествали тази дата, Филип активно участва в работата на различните клубове. Демокрацията бе претърпяла първия си неуспех при назначаването на общинската комисия, в която въпреки откритото желание на републиканците бяха включени хора, враждебни на Републиката.

Ето защо, за да не бъдат победени отново, развиха трескава и енергична дейност. Съставяха предварителни списъци, поучаваха народа, използваха отчаяно всички средства, за да победи тяхната кауза.

През тези три трескави седмици Филип успя отново да се заблуди. Забрави какъв е истинският дух на града, не видя страшната реакция, която заобикаляше малката група от либерали. От сутрин до вечер обикаляше из Марсилия, окуражаваше едни, благодареше на други, опитваше се да спечели възможно най-много гласове. Освен това се бе наел да проучи някои хора, от които републиканците искаха да направят свои представители и които поради скромност или някаква друга причина бяха останали в сянка. Сред тези хора бе и господин Мартели.

Една сутрин Филип отиде в бюрото си, където вече рядко се появяваше, за да поговори с работодателя си. Господин Мартели го прие веднага. Разбра, че младежът го посещава не като служител; не спомена за отсъствията му от работа, отгатна, че идва при него да изпълни мисия, с която бе натоварен.

След две-три банални фрази Филип пристъпи направо към въпроса.

– Дълго време не съм ви виждал в Работническия клуб. Вие сте негов член, нали?

– Да, но ходя рядко там. Мисля, че подобни събрания малко помагат за напредъка на либералните идеи.

Филип се престори, че не е чул.

– Често съжаляваме, че ви няма там – продължи той. – Хора като вас са ценни. Вчера говорих с един от нашите колеги. Смята, че сте сгрешили, като сте стояли настрана по време на назначаването на общинската комисия. Ето че изборите наближават, би трябвало хората да ви виждат, да подкрепите с вашата почтеност каузата, която защитаваме.

Господин Мартели не отговори. Гледаше в очите своя събеседник, за да го накара да направи ясно предложенията си. Филип разбра желанието му и го изпълни на драго сърце.

– Готови сме да предложим кандидатурата ви. Защо не се включите в нашите редици?

Последва кратко мълчание. Собственикът на кораби бе сериозен и тъжен.

– Защото – отговори бавно той – предварително съм сигурен, че няма да успея. Нека ви говоря като приятел, като баща. Отивате към гибел, синко. Републиката ще ви унищожи и вие нея. Знаете какви са убежденията ми. Не се съмнявате, надявам се, че съм готов да пролея кръвта си за победата на справедливостта и истината. Но средата, в която се намираме, не е благоприятна за такава преданост. Победени сме още преди да сме започнали да се борим. За миг си помислих, че трябва да отида в Париж и да предложа услугите си на новото правителство, да го подкрепя с богатството си и собствените си сили. В Марсилия не мога нищо да предприема. Ето защо реших да стоя настрана, защото не искам да се замесвам в нечистите дела, които предвиждам.

– Значи вие сте убеден, че реакцията ще победи, така ли?

– Да, ако във всички провинциални градове властва същият дух като в Марсилия. Републиката ни ще просъществува най-много две-три години и скоро след това ще имаме диктатор. Огледайте фактите, те ще ви подскажат отговора.

Сериозният тон на господин Мартели, смиреното му отчаяние впечатлиха Филип. Той за миг осъзна смазващата действителност.

– Може би сте прав – съгласи се тъжно той, – но ако младите хора имаха вашия опит, щяха да кръстосат ръце, а това щеше да прилича на подлост. Виждате ли, по-добре е да се борим... Значи отказвате да се включите активно в борбата, така ли?

– Не, разбира се... Ако народът мисли, че има нужда от мен, аз ще отговоря на повика му, каквото и да става. Макар да съм сигурен в неуспеха си, не мисля, че имам право да не сторя това, което изискват от мен обстоятелствата. Не ще отстъпя пред неуспеха, щом републиканците искат от мен да рискувам в това начинание. Не искам обаче да ме бъркат с амбициозните хора, които раздвижват града днес, които ласкаят Републиката, както са ласкали монархията, за да затвърдят богатството и положението си. Стоях в сянка до днес от страх да не ме вземат за някой от тези хора. Искам добре да се знае, че ако поставям кандидатурата си, го правя само защото народът го е поискал, и че аз не съм молил никого за нищо.

Господин Мартели се бе оживил. Прав, с пламнал поглед, той подчертаваше всяка своя дума с енергичен жест. Филип също бе станал.

– Хайде, пак ще ви се обадя. Ще видите, че всичко ще е наред. Отивам веднага да кажа на нашите приятели, че приемате тяхното предложение. Още днес вашето име ще бъде вписано в предварителните списъци и дано да бъдете избран.

– Вие сте твърде млад – продължи работодателят му и поклати глава – и не виждате очевидни неща. Ах, бедно мое дете, свободата боледува и мисля, че ще присъстваме на погребението ѝ.

Филип стана с рязко движение и извика:

– Е, добре! Ако я убият, ние ще вземем пушките и ще сторим същото с нейните убийци. Ще последва гражданска война, барикади, кръв, трупове... Толкова по-добре!

Той трепереше от яд. Господин Мартели го хвана за ръцете и се опита да го успокои.

– Ако издигнете барикади – промълви той, – аз ще застана между вас и войската... В името на братството не трябва да се пролива кръв. Не, не, без насилие!

Филип си тръгна. Разговорът породи у него смътни тревоги. Спокойният разум на собственика на кораби сякаш заля със студена вода силната му страст. Без да иска, губеше вяра в себе си. Продължи да се занимава активно с изборите. Когато настъпи големият ден, той почти бе си възвърнал надеждата. Ето защо изборните резултати от деня го поразиха. Всички предсказания на господин Мартели се сбъдваха. Не само че той не бе избран, но и реакционната партия бе напълно победила. От десетте избрани представители имаше едва трима радикални републиканци, а останалите бяха от консервативната партия и най-вече от партията на легитимистите.

От този момент Филип заживя в непрекъснато раздразнение. Виждаше ясно напразните си усилия и все по-яростно се отдаваше на делото на обречена на неуспех кауза, която можеше да му донесе само нещастие. Всеки ден партията, която подкрепяше, търпеше неуспехи. Реакцията нарастваше. Един вестник стигна дори дотам, че започна открито да проповядва политическа децентрализация, за да се избегне тъй наречената от него парижка революционна диктатура. Слабата и безпомощна висша власт правеше непрекъснато отстъпки. Ако на улица "Канбиер" дойдеше в този момент крал, целият град щеше бурно да го приветства.

Републиканците напразно протестираха срещу създаването на национална гвардия, чиито роти бяха съставени единствено от богати буржоа, следователно от консерватори. В този начин на организация имаше постоянна опасност от гражданска война. В деня, в който народът и националната гвардия се срещнаха, щеше непременно да последва сблъсък. В моменти на ярост и отчаяние Филип предвиждаше фаталната среща, изпитваше мрачна радост, когато си мечтаеше за борба с оръжие в ръка. Междувременно той се побратимяваше с народа, пируваше с него, опияняваше се от реториката си. След изборите напусна работата при господин Мартели, за да бъде непрекъснато на улицата, сред всекидневните събития. Не знаеше как ще свърши всичко това, хранеше само смътна надежда за битка, от която народът щеше да излезе победител. Тогава Републиката щеше да възтържествува, а работниците щяха да управляват.

Изминаха два месеца. Настъпи средата на юни.

Фин и Мариус живееха в постоянна тревога. Мариус не смееше вече да поучава брат си, който разговаряше все по-грубо. Задоволяваше се само да следи тайно действията му и да бъде винаги готов да го спаси от необмислени постъпки, които би направил.

Веднъж, когато тръгна по улица "Канбиер", той се оказа лице в лице с някакъв капитан от националната гвардия. Новите нашивки на униформата му блестяха на слънцето. Мариус разпозна Совер.

Бившият управител на пристанищната кантора сияеше. Вървеше победоносно и набиваше токове по паважа. От време на време поглеждаше с крайчеца на окото пагоните си и неволно се усмихваше суетно и самодоволно. Шпагата му пречеше малко, защото го удряше по краката, но той я придържаше с ръка. Тази шпага сигурно бе "най-щастливото събитие" в живота му, също като сабята на господин Прюдом[2]. Униформата му го стягаше по военному, едва дишаше в нея, но бе щастлив, че го прави за спасението на родината. Вървеше и размахваше ръце, високо вдигнал глава; човек би казал, че спасява Франция на всяка десета крачка. По ведрото му лице се четеше детска радост от факта, че е облечен като войник и силно желаеше да бъде взет на сериозно.

В началото срещата с Мариус го смути. Страхуваше се да не би Мариус да си спомни за миналото, за времето, когато посещаваше често игралните домове, и да започне да се подиграва, като го види в униформа. Погледна го неспокойно; опасяваше се да не би достойнството му да бъде компрометирано. Когато забеляза, че младежът сдържаше усмивката си, сметна за добре да покаже прелестите на офицерския си чин.

– Ей! – извика той по войнишки, със звънлив глас. – Вие ли сте, млади приятелю? Как сте? Не съм ви виждал от сто години. Ах, колко събития, Боже мой! Колко събития оттогава!

Говореше толкова силно, че всички минувачи се обръщаха. Това внимание, с което удостоиха неговата личност, го ласкаеше изключително много. Очарован, той закрачи още по-шумно, убеден, че вижда в очите на тълпата отблясъците от нашивките и еполетите си.

Мариус му стисна ръката, без да отговори, а Совер си помисли, че го е сразил с великолепието на костюма си. Хвана го за ръката с покровителствен жест и двамата тръгнаха нагоре по улица "Канбиер"; по този начин искаше да му даде доказателства за приятелството си.

– Е, какво ще кажете? – попита той. – Учудвате ли се, че съм от националната гвардия?... Какво да се прави! Толкова много ме молиха, че накрая приех. Нали разбирате, хиляди пъти бих предпочел да си стоя спокойно вкъщи. Но в тези трудни времена добрите граждани трябва да изпълняват дълга си. Имаха нужда от мен и не можах да откажа.

Лъжеше с поразително усърдие. Лично той се бе молил на колене за капитанска униформа. Искаше да има златни еполети: само при това условие приемаше да служи на родината.

Мариус искаше да каже нещо, но не намираше думи. Накрая промърмори:

– Да, да, времената са трудни.

– Но ние сме тук! – извика Совер и хвана шпагата си. – Трябва да минат през труповете ни, за да смутят спокойствието на този град. Не се страхувайте от нищо, успокойте жените и децата си: националната гвардия ще изпълни дълга, който ѝ е поверен.

Произнесе тези думи като заучена тирада. На Мариус му се искаше, за да го смути поне малко, да попита дали няма вести от Клерон.

– Виждате всички тези хора, нали? – посочи Совер. – Те са спокойни и вярват в нашата бдителност и смелост.

Той спря за миг и после продължи с присъщия си наивен и доволен някогашен глас:

– Как намирате униформата ми? Имам войнствен вид, нали?... Знаете ли, че еполетите ми струваха цяло състояние?

– Изглеждате много добре – отговори Мариус, – признавам, че неочакваният ви вид ми направи голямо впечатление... И какви са възгледите ви?

Совер сякаш бе съвсем ужасен.

– Възгледите ми?... А, да, искате да кажете какво мисля за Републиката, нали?... Ами мисля, че Републиката е нещо прекрасно. Само че редът, нали разбирате... Националната гвардия бе създадена, за да поддържа реда. А аз стриктно се придържам към задълженията си.

Беше доволен, че е успял да отговори на въпроса на Мариус. В действителност той уважаваше Републиката, която му бе дала пагони с еполети; но му бяха казали, че ако републиканците победят, ще му вземат парите, и затова ги ненавиждаше. Изпитваше едновременно две противоречиви чувства. Впрочем той никога не си задаваше въпроси за убежденията.

Направи още няколко крачки с Мариус, а на сбогуване заяви важно, че дългът го зове. Не беше се отдалечил много, когато се обърна, настигна младежа и му прошепна поверително:

– А, щях да забравя... Кажете на брат си, че се компрометира с тези голтаци, които мъкне винаги със себе си. Посъветвайте го да остави негодниците и да стане капитан като мен. По-разумно е!

И докато Мариус му стискаше ръката в знак на благодарност, Совер вместо отговор добави като добряк, какъвто всъщност беше:

– Ако мога да ви бъда полезен в някоя бъркотия, разчитайте на мен... Обичам да служа както на родината, така и на приятелите. Изцяло съм на ваше разположение, чувате ли?

Престана да се перчи. Мариус му благодари още веднъж и се разделиха като най-добрите приятели на света.

Вечерта младият човек разказа на Фин и брат си за своята среща със Совер. Развесели ги, като им описа победоносното държане на бившия управител на пристанищната кантора.

Накрая Филип възкликна ядосано:

Как може на подобни хора да се поверява сигурността на града! Тези господа са добре облечени и играят на войници. Ах, да внимават! Може би ще се наложи да приемат сериозно ролята си. Народът е вече изморен от глупостта и суетата им.

– Мълчи! – спря го строго Мариус. – Тези хора може да са смешни, но те мислят за страната си.

Филип стана и продължи още по-високо:

– Страната не е с тях! Работниците и трудовите хора са страната... Буржоазията има пушки, а народът не. Охраняват го, сякаш е хищен звяр. Е, добре! Един ден звярът ще покаже зъбите си и ще разкъса пазачите си. Ето какво ще стане.

След тези думи той веднага се качи в стаята си.

13

Матеус бе твърд републиканец, радикал, с когото човек не биваше да се шегува. Рижавата му перука покриваше наполовина челото и отдалече се забелязваше в клубовете: приличаше на запален факел. Одобряваше винаги крайните партии, подкрепяше всички предложения, които можеха да доведат до безредици в града. Накрая започнаха да изпитват към него уважение, примесено с ужас, и слушаха мненията му с плахо възхищение. На следващия ден след изборите той направо предложи да запалят Марсилия. Това му създаде голяма популярност сред екзалтираните либерали.

Често срещаше Филип, но избягваше да се запознава с него, стигаше му само да го наблюдава отдалече, да записва пламенните му фрази. Много би искал неприятелят му хубавичко да се замеси в някой заговор. Докато младежът само декламираше в клубовете и участваше в събирания и народни демонстрации, той разбираше, че не би могъл да му стори нищо. Ето защо подтикваше към борба, към барикади. Надяваше се, че при първия изстрел Филип ще излезе да се бие на улицата и тогава ще могат да го осъдят като въстаник.

Впрочем гражданската война влизаше в сметките на Матеус. Когато обеща на господаря си да му предаде бащата и сина, той разчиташе на суматохата по време на въстанието, за да открадне малкия Жозеф, а с Филип щеше да се справи, като го убие или отрови. Бе съставил вече план, който според него щеше да успее на всяка цена. Но трябваше да убеди народа да се бие, макар че той изглеждаше готов за битката. Матеус искаше след първия изстрел да обърка нещата до такава степен, че да направи борбата неизбежна.

Но господин Дьо Казалис вече губеше търпение. От три месеца напразно чакаше Матеус да изпълни обещанията си. Вечер, когато той идваше тайно, за да го осведомява за събитията през деня, бившият депутат горчиво се оплакваше от дългото закъснение, което го принуждавате да живее скрит в къщата си.

– Ех, господине! – успокояваше го шпионинът с нахална усмивка. – Все пак не мога сам да правя барикади! Дайте време въстанието да успее... Ето че сте по-голям републиканец и от мен. Човек свиква с тази мисъл, нали?

Една вечер Матеус нахлу при него и извика:

– Господи, мисля, че утре ще се бием. Говорих цели два часа в клуба.

Той сияеше. Виждате в близкото бъдеще парите, които неговият господар му бе обещал, ако успееше. Господин Дьо Казалис го обсипа с въпроси, като накрая поиска уверения, че действително ще се стигне до схватка.

Матеус продължи:

– Марсилците може би никога нямаше да се помръднат, но бяха посетени от няколко парижани, които са участвали във февруарските събития, и това ги окуражи много. Става дума за парижаните, приели да участват във войната с Италия, но които, окрадени по пътя от началника си, пристигнали в Марсилия голи като пушки.

– Но тези парижани са си отишли! – прекъсна го господин Дьо Казалис.

– Да, обаче донесоха тук революционния дух. Пред префектурата бе организирано събрание в тяхна чест и едва не се стигна до изстрели. Струпалата се тълпа призоваваше града на помощ. Недоволните работници утре ще организират голяма демонстрация, която се надявам да свърши зле.

– Какво искат работниците? – попита бившият депутат.

Матеус му разясни настоящото положение, което бе много тежко. Голямата опасност идваше от работниците от националните цехове, чието създаване бе срещнало много трудности в Марсилия и щеше да доведе до непоправими нещастия. Единствената работа, която бе поверена на народа след декрета на временното правителство, бе свързана с изкопаването на канала, който се строеше тогава и който днес снабдява града с вода от река Дюранс. Много работници бяха наети за извършването на тази работа, различна от професията им. Повечето от тях проклинаха хляба, който печелеха по този начин, като създаваха непрекъснато огнище на недоволство, породено от неравнопоставеността, установена от правителството, между тях и парижките работници. Последните трябваше да работят само десет часа според постановлението, докато тези от провинцията работеха единадесет часа. Пред непрекъснатите искания на марсилските работници комисарят, който се страхуваше от гнева на тази недисциплинирана тълпа, сметна, че трябва да използва цялата си власт и да намали в Марсилия работния ден на десет часа.

За нещастие не всички собственици на цехове приеха това решение. Някои от тях продължиха да искат от работниците си единадесет часа работа; други пък намалиха възнаграждението, като плащаха само десетте изработени часа. Това доведе до про-дължителни вълнения, постоянно озлобление, което щеше да завърши със силна криза. До този момент постъпките на трудещите се не постигнаха никакъв сериозен резултат; протоколите, които съставяха, бяха останали без последствия; организираните демонстрации завършваха с празни обещания, които никой не изпълнявате. Искаха да сложат край на всичко това, да получат справедливост.

Във вторник, на двадесети юни, в деня преди Матеус да даде подробен отчет на господаря си, работническите представители се бяха събрали, за да обсъдят дали е време да се организира голяма демонстрация. Почти всички гласуваха против провеждането ѝ, защото предвиждаха какви кървави сблъсъци биха последвали.

– Делегатите ми изглеждат предпазливи и хитри хора – сподели с бившия депутат Матеус, – но за щастие работниците са твърде разгневени, за да ги слушат. Сред тях има по-сдържани, но има и пламенни, които мечтаят да защитят правата си с пушка в ръка... Мисля, че мога да ви обещая едно хубаво малко въстание. Знам, че много работници не се интересуват от гласуването на делегатите и са решили демонстрацията все пак да се проведе. Наистина дяволът ще има пръст в тази работа, за да не попречи някое обстоятелство на схватката... Ще видите как ще ускоря нещата.

Господин Дьо Казалис слушаше радостно.

– Всичко ли си обмислил добре? Сигурен ли си, че Кайол ще се компрометира и ще можеш да вземеш детето?

– О, въобще не се притеснявайте! – успокои го Матеус. – Това е моя работа... Ако се стигне до битка, господин Филип ще бъде в първите редици на въстаниците, бъдете сигурен в това; а що се отнася до детето, ще го имаме до вечерта... Тези работници са големи глупаци, ще се бият, за да попаднат в затворите за нищо. Ах, какъв фарс е тази Република!... Лека нощ! Утре сутринта ще дойда, за да ви съобщя програмата за деня.

Матеус си тръгна. Остана по улиците до късно през нощта, вслушваше се в разговорите на хората и се опитваше да предвиди събитията. Слухът, който се разпространяваше, го обезпокои: твърдеше се, че правителственият комисар не бил настроен зле към демонстрацията. Говореше се, че при него са ходили няколко делегати, дошли веднага, за да го уведомят, че не можели да удържат напора на работническата тълпа. Той им дал да разберат, че приема решението на народа да дойдат при него и че това би могло да предизвика по-решителни действия срещу вироглавите собственици. Дори се добавяше, че вече бил уточнил откъде да мине колоната, докато той приема делегатите.

Матеус си легна отчаян, изпълнен със силен гняв към Републиката.

"Сбирщина от страхливци! – мърмореше той. – Няма да посмеят да дадат и един изстрел! Хайде, бийте се, нещастници! Проваляте ме с вашата пасивност... Размахват юмруци, бедните искат да унищожат богатите, а накрая винаги се целуват. Отвратителна работа! Утре кавгата ще свърши с някой банкет, на който комисарят и работниците ще се тъпчат заедно с колбаси... И все пак трябва да се види какво ще стане."

Щом се събуди, той бързо се приготви и отиде да се разходи около префектурата. Беше двадесет и първи, сряда. Сградата бе обградена с войска.

"Ха така! – възкликна Матеус, силно зарадван. – Знаех си, че ще има бой. Ще ида да доведа приятелите си – работниците, за да ги тласна към щиковете."

Преди да си тръгне, мина през групата насъбрали се хора и от тях научи, че комисарят сигурно вече съжалява, че е разрешил провеждането на демонстрацията. Още от предната вечер няколко роти от националната гвардия бяха предупредени и войската бе вдигната на крак. И най-малката подробност не убягваше от погледа на шпионина. Той забеляза, че сред свиканата национална гвардия нямаше републиканска рота. Совер се пъчеше важно на ъгъла на улицата.

Матеус изтича на булевард "Шав", където трябваше да се проведе ново събрание на делегатите, които както предната вечер се изказаха срещу демонстрацията; част от тях дори заявиха, че работниците, чиито интереси изразяваха, са се явили още от сутринта на работа. Докато кротките хора се разотиваха, тези, които искаха на всяка цена да има демонстрации, подтиквани от Матеус, увлякоха и приятелите си. Сформира се едно ядро, което непрекъснато нарастваше и което накрая се превърна в истинска тълпа. Народът бе подтикнат да действа и повече не биваше да се спира.

Когато Матеус разбра, че повече не бе необходимо да води тълпата напред, той я остави сама да нараства и да се движи към префектурата. През това време той приключи с оформянето на плана си.

Най-напред реши да занесе вести на господин Дьо Казалис, както му бе обещал. Беше точно девет часът. Досети се, че нямаше да може да прекоси площад "Сен Фереол", който бе пълен с войска, и тръгна покрай Канала, пое по улица "Брьотьой" и се оказа на няколко крачки от дома на господаря си. За да влезе в него, трябваше да мине покрай къщата на Кайолови. Вдигна глава и я погледна победоносно.

Планът му зависеше от обстоятелствата. Разчиташе на въс-таническите вълнения, за да открадне Жозеф. Мариус сигурно щеше да хукне да търси брат си при първия пушечен изстрел, а през това време лесно щеше да изтръгне детето от ръцете на Фин. Впрочем поради близостта на префектурата се надяваше стрелбата да обхване целия квартал: може би дори щяха да издигнат барикади по съседните улици; с една дума, чакаше някое събитие, което щеше да улесни похищението на малкия, и си обещаваше да действа направо, да рискува всичко, за да успее.

Докато поглеждаше вратата за последен път и си припомняше нейното вътрешно разположение, проучвано от дълго време, видя млада жена, която излезе бързо оттам с дете на ръце. Позна Фин и малкия Жозеф. Това внезапно излизане го разтревожи и той тръгна след нея.

Фин вървеше, без да се обръща, защото бързаше много. Спусна се по улица "Брьотьой", после тръгна нагоре по "Канбиер". Стигна до Кралския площад и пое по уличките на стария град. Матеус продължаваше да я следи, като се питаше къде ли отива. Така двамата стигнаха до площад "Озьо". Там Фин изчезна внезапно в някаква къща и Матеус остана за миг насред площада объркан.

Още от предната вечер Мариус, предупреден от брат си за възможните вълнения около префектурата, бе решил да не оставя Жозеф в къщата на улица "Бонапарт". Изпитваше смътно опасение от нечия намеса; чувстваше присъствието на господин Дьо Казалис някъде наоколо, незабележимо; сигурно дебнеше първия удобен случай, който щеше да му се предостави. Когато по улицата се водят боеве, често в къщите се извършват кражби.

И така Мариус сметна, че би било по-предпазливо да не оставя детето в стаята, където със сигурност ще дойдат да го търсят, за да го отвлекат. Двамата с Фин решиха да го скрият още от сутринта. Избраха за убежище малкото жилище на площад "Озьо", в което някогашната цветарка бе живяла, а сега се обитаваше все още от брат ѝ Каде. Докато Мариус обикаляше из улиците, за да следи действията на Филип, жена му се бе скрила с детето в едно кътче на Марсилия, където мислеше, че не ще могат да ги открият. Когато се качваше по стълбите, бе много радостна, убедена, че са спасени с малкия.

Матеус обиколи няколко пъти площада, като вървеше под сенките на дърветата. После тръгна към мястото, където стоеше пост от хора на републиканската рота. Шпионинът веднага разбра с кого си има работа.

– Май ще се бият пред префектурата – подхвърли той.

Лейтенантът се престори, че не го е чул. След миг Матеус продължи:

– Тук ще издигнем хубави барикади! Погледнете само! Площадът сякаш е направен за това.

Лейтенантът погледна любезно наоколо и накрая се реши да говори:

– Да, да. Ще трябва да се затворят само няколко улички. Работниците са ни братя и ние, останалите, няма да се бием с тях.

Беше взел Матеус за работник копач. Стисна му енергично ръката и тръгна бързо. Случайността бе помогнала; отсега нататък планът му бе изцяло готов. Пристигна задъхан при господин Дьо Казалис.

– Всичко е наред! – извика Матеус. – Гарантирам за успеха.

Тогава забеляза, че господин Дьо Казалис носеше униформа от националната гвардия.

– Какъв е този карнавал? – попита изненадано той. – Идвах да ви посъветвам да не излизате навън.

– Не мога да стоя на едно място – отговори бившият депутат, – нетърпелив съм да видя със собствените си очи... Да вървим!

Слязоха и Матеус разказа на господаря си какво се бе случило сутринта. Докато се приближаваха към префектурата, те чуха някакъв глух и ужасен шум – това бе зараждащият се грохот на бунта.

14

Докато Матеус следеше Фин и тръгваше да предупреди господин Дьо Казалис за случилото се, работническата тълпа се спускаше към улица "Канбиер". Колоната, потеглила от железопътната гара, бе съставена само от няколкостотин трудещи се, но по пътя всички минувачи се присъединяваха към нея. Нерешителни хора, мъже и жени, които минаваха по улиците, бяха увлечени от потока, идващ от горния край на Марсилия. Когато демонстрацията излезе от улица "Ноай", тя се разля по главната улица като огромен поток. Плавното движение на хилядите хора приличаше на морски вълни.

Глух, неясен шум, подобен на морския тътен, обхващаше тълпата. Но тя бе учудващо спокойна. Движеше се мълчаливо напред, съвсем безобидно, мрачна и безмълвна. Връхлиташе върху Марсилия, движеше се по улиците ѝ, сякаш не осъзнаваше действията си и не се подчиняваше на никакви физични закони. Приличаше на огромна скала, откъснала се от брега, която щеше да затрупа пристанището.

Повечето хора бяха облечени с бели и сини блузи. Мяркаха се няколко ярки женски поли. Отдалече се забелязваха черните палта и тъмните дрехи на онези, на които народът явно се подчиняваше. Тълпата се спускаше със заплашителен грохот по "Канбиер", минаваше покрай къщите като река с разноцветни отблясъци.

В първите редици, сред група от работници, вървеше Филип с високо вдигнато чело, решителен и твърд. Носеше черен редингот, закопчан догоре, стегнат в кръста като военна униформа. Чувстваше се готов за боя, който очакваше и желаеше. С ясен поглед, със свити устни, той не проронваше нито дума. Около него работниците, бледи и мълчаливи, го поглеждаха от време на време и сякаш чакаха заповедите му.

Колоната тръгна по улица "Сен Фереол". Последва леко вълнение. Спря за минута-две, после отново потегли. Цялата улица до площада беше пуста; няколко собственици на дюкяни затвориха магазинчетата си; от прозорците поглеждаха хора; цареше мъртва тишина, нарушавана само от тежките стъпки на тълпата.

Насред пустата улица работниците от първите редици забелязаха в края на странична уличка дребен и хилав мъж, който чакаше колоната. Когато Филип мина покрай него, позна брат си. Мариус застана зад него, без да каже нещо, и тръгна спокойно с разбунтувалите се работници. Двамата братя се погледнаха. Човек би си помислил, че не се познават.

Човешкият поток продължи така до площад "Сен Фереол".

Там, на няколко метра от площада, военен кордон затваряше улицата. Тълпата беше без оръжие, а щиковете на войниците блестяха на слънцето. Гневен шепот се понесе от първите редици и бързо стигна до другия край на колоната – чак до "Канбиер". Работниците споделяха тихо, че искат да ги убият, че ще бъдат обкръжени от войниците и че демонстрацията е била разрешена само за да могат по-лесно да ги унищожат.

Докато ропотът растеше, четирима делегати излязоха от редиците и поискаха да влязат при правителствения комисар, както бе уговорено предната вечер. Едва се бяха скрили зад строените войници, когато се случи нещо непоправимо, довело до кървави последици.

Краят на колоната, до която бяха достигнали думите "въоръжена войска", "щикове" и "убийство", сигурно помисли, че работниците от първия ред са избити. Започна да напира яростно. Подчинила се на неудържимия натиск, групата около Филип пристъпи няколко крачки напред. С ръце, кръстосани пред гърдите, за да покажат, че нямат намерение да нападат, а просто се подчиняват на натиска, работниците се оказаха пред войниците. Като видя да се приближават, един офицер изпадна в паника и внезапно даде заповед на войниците да насочат щиковете. Лъскавите и остри оръжия се обърнаха срещу народа.

Последва отчаян опит за отстъпление. Филип и приятелите му се спуснаха назад, като се опитваха да спрат огромната тълпа, която ги тласкаше към смъртта. Но през тази жива стена не можеше да се премине, тя бе като каменна. Това неминуемо доведе до фаталното доближаване на работниците до върховете на щиковете, които войниците държаха, без да помръдват. Те видяха тези върхове пред гърдите си, почувстваха как постепенно навлизат в плътта им.

Докато генералът, който командвал войските, правел отчаян жест и давал заповед да се вдигнат нагоре щиковете, разправят, че ясен глас извикал от площад "Сен Фереол": "Прободете ги, прободете тези негодници!" И по прозорците на съседните аристократични къщи добре облечени господа ръкопляскали при вида на потеклата народна кръв, сякаш били на спектакъл, развеселени от шегите на някой актьор.

При нанасянето на първите удари с щикове ужасените работници закрещяха яростно. Тълпата, която дотогава бе стояла мълчаливо, обезумя, като видя, че я атакуват, без да са я предупредили, както бе редно. Тя разполагаше само с юмруци, за да се брани от заплашващите я пушки.

Филип не бе ранен благодарение на Мариус, който го задържа и му попречи да се впусне напред със свити юмруци. Няколко работници около него бяха леко засегнати. Само един бе пронизан в ръката. Последваха заканителни жестове от страна на ревящата тълпа хора, размахали ръце високо над главите си.

По заповед на генерала войниците бяха прибрали щиковете и отстъпваха крачка по крачка. Но тълпата внезапно бе спряла; даваше си сметка, че е без оръжие. През цялата колона премина тръпка, после хората внезапно се разпръснаха по съседните улици с викове: "Мъст! Мъст! Убиват нашите братя!"

За миг настъпи ужасен шум; после виковете утихнаха: работниците отиваха да търсят оръжие, като призоваваха за помощ, всяваха ужас и гняв със силните си страшни викове: "Избиват нашите братя! Мъст! Мъст!"

В този момент господин Дьо Казалис и Матеус слизаха по улица "Бонапарт". Глухият ропот на тьлпата достигаше до тях. Матеус разбра, че всичко протича така, както той искаше, и потри радостно ръце. За да бъде напълно сигурен, той спря един кротък буржоа, който ужасен бързаше да се скрие в къщата си.

– Ох, господине – промърмори той, – там се избиват! Войниците посегнаха на народа, който със сигурност ще подпали града.

После побягна, сякаш беше видял пламъци зад себе си.

– Нали ви казах! – радостно извика Матеус. – Знаех си, че обстоятелствата ще ни помогнат... Ето че революцията започна... Сега вече трябва да поработим по конкретните си задължения.

– Какво ще правиш? – попита съвсем тихо бившият депутат.

– Това, което ще направя, е съвсем просто. Сега, когато народът е обезумял, ще го водя накъдето поискам... Достатъчно е да започне битката...

И тъй като господин Дьо Казалис не разбираше и гледаше с питащ поглед, шпионинът добави:

– Доверете ми се... Нямам време да ви обяснявам... И последно: съветвам ви да се възползвате от това, че сте с униформа, за да се присъедините към някоя рота от националната гвардия... Ако някъде има барикада, вървете с войската, която ще напада.

– Защо?

– Нали ми казахте, че сте любопитен и нетърпелив?... Тогава правете каквото ви казвам: ще бъдете в първите редици.

Матеус се изсмя силно и погледна господаря си право в очите.

– Нали разбирате, ще можете да държите Филип на мушка.

Или поне няма да го изпуснете от очи... И без лоши шеги, да не стреляте по мен, за да се отървете... Разбрано, нали? Когато превземат барикадата, ще ви покажа как работя.

Матеус си тръгна. Бързаше да се намеси и с това да обърка нещата. Вървеше по улица "Гринян", после щеше да продължи по улица "Сен Фереол" и да се присъедини към разотиващите се работници. На тротоара забеляза двама мъже, които разговаряха оживено. Позна Мариус и Филип.

"Почакай, почакай – прошепна той, – ще те принудя да се биеш с нас "

Мариус молеше Филип да не се компрометира повече. Говореше за сина му, за общото им щастие. И тъй като брат му правеше нетърпеливи жестове, той извика:

– Е, добре, така да бъде! Да не говорим за нас. Не виждаш ли, че въстанието, което се подготвя, не може да успее. Желанието на един патриот трябва да бъде да прекрати кръвопролитията, когато борбата вреди на общите интереси. Мисля, че аз по-добре служа на родината от теб, като проповядвам мир.

– Опитаха се да убият братята ни – отвърна тихо Филип, – трябва да отмъстим за тях. Не ние започнахме. Искаш ли да ти кажа каква е истината? Не искаме буржоазна република; искаме си наша република, на народа... Не казвай нищо, безполезно е. Ако народът се бие, и аз ще се бия.

– Но, нещастнико, ти се погубваш, погубваш и приятелите си, окуражаваш ги с твоето присъствие, водиш ги към сигурен затвор... Спомни си какво ти каза господин Мартели.

Повече от четвърт час Мариус с мрачен израз на лицето и пламенен поглед убеждава брат си, който почти не го слушаше. Изведнъж Филип го хвана за ръката и го накара да замълчи. Чуваха се изстрели от долния край на улица "Сен Фереол".

– Чуваш ли? – възбудено попита той. – Стрелят по невъоръжени хора, които търсят справедливост! И искаш да гледам всичко това спокойно, искаш да бъда подлец.

Направи няколко крачки, после се обърна и добави по-меко:

– Ако ме убият, бди над Жозеф... Сбогом!

Мариус го настигна.

– Идвам с теб – заяви спокойно той.

Двамата младежи се спуснаха бързо по улица "Сен Фереол". Когато стигнаха до улица "Вакон", чуха стрелба и тръгнаха по улица "Рим". Оказаха се в разгара на битката.

Матеус, който се бе присъединил към работниците, започна да зове за мъст по-силно от останалите. Така около него се образува група от най-възторжените, която тръгна надолу по "Сен Фореол, пеейки "Марсилезата", а на ъгъла на улица "Пизансон" се спря за миг, за да изслуша Матеус, който вдигна ръка и поиска тишина.

– Приятели мои – започна той – глупаво е да пеем, трябва да действаме... Ако обикаляме така улиците, ще срещнем войници, които ще ни избият или натикат в затворите.

Някой от тълпата нададе гневен вик.

– Да отмъстим за нашите братя! – продължи Матеус. – Кръвта иска кръв.

– Да, да! – изреваха работниците. – Да направим барикади! На барикадите!

В този момент Матеус, който погледна към горния край на улицата, забеляза рота от националната гвардия, която приближаваше бавно.

– Вижте, братя – посочи той, – тези хора са изпратени, за да ни избият... Ще се отбраняваме до смърт.

Народът бе опиянен, показваше юмруци на националната гвардия, търсеше камъни, които да хвърля по нея.

– Не, не тук. Не бихме издържали и пет минути – извика Матеус. – Елате!

Работниците го последваха. Имаха нужда от водач и избраха този човек, който говореше за убийства. Стигнаха тичешком до улица "Рим". Точно в този момент три големи празни коли минаваха по улицата. Тайният агент хвана първия кон за повода и въпреки протестите на кочияша, заповяда на хората си да разпрягат, след което успокои мъжа:

– Отведи конете си... Народът се нуждае от коли. Ще ви ги плати, ако победи.

После посочи на работниците улица "Палю", която бе срещу тях, и добави:

– Бързо, закарайте колите там и ги преобърнете така, че да затворят улицата... Потърсете в съседните дюкянчета, вижте дали няма нещо, за да укрепим барикадата.

За пет минути преградата бе издигната. Бе направена само от три коли и няколко празни бъчви, открити от бунтарите в съседния зимник. Невъзможно бе да се мисли, че тя ще ги предпази, но въстаниците бяха обезумели от гняв, не мислеха, че са без оръжие и че щяха да ги надупчат с куршуми, без да могат да отвърнат.

Матеус се радваше мълчаливо. Всъщност нямаше да се сърди, ако убиеха някои от добрите му приятели, работниците, които от четири месеца му досаждаха ужасно с хуманните си речи. Впрочем трябваше да има поне един труп, за да бъде осигурен успехът на плана му. Ето защо самият той бе се постарал барикадата да бъде пълна с дупки, откъдето да могат да минават куршумите.

Скоро се възцари мъртва тишина. Работниците бяха залегнали в очакване. Изведнъж чуха откъм улица "Рим" тежките ритмични стъпки на приближаващата рота. Едва тогава се сетиха, че нямат оръжие. Започнаха трескаво да вадят плоските и острите камъни, с които бе застлана улицата и които сигурно можеха да убият човек.

Тежките ритмични стъпки ставаха все по-отчетливи. Накрая ротата, която бяха видели зад себе си преди това, се появи на ъгъла на улицата. Капитан Совер, който вървеше в първите редици, се спря, обзет от безпокойство при вида на барикадата. В същия миг градушка от камъни се стовари върху националната гвардия. Някои бяха ранени в ръцете и краката, шапката на капитана бе пробита от голям камък.

При тази внезапна атака ротата отстъпи с няколко крачки. Камъните продължаваха да се сипят почти безшумно върху войниците. Тогава от редиците излезе един комисар, който предупреди сред дълбока тишина, че ще стрелят. Въстаниците, които бяха изчерпали запаса си от камъни, отново залегнаха, като продължаваха да вадят павета, без дори да слушат предупрежденията.

Когато работниците взеха да стават отново, комисарят се оттегли, пушките се насочиха напред и дъжд от куршуми заля барикадата. Едва успяха да клекнат и да се скрият под навесите на вратите и навсякъде, където можеха да намерят укритие. Никой не бе ранен. Работниците бяха така разярени, че дори не помислиха да бягат; продължиха да хвърлят камъни, като се стараеха добре да се скрият.

Изстрелите от зле прицелилите се пушки минаваха над главите им и падаха зад барикадите.

Матеус предпазливо се скри зад голяма бъчва и оттам окуражаваше хората си. Вбесен от непохватността на националната гвардия, той се опитваше да тласне работниците да излязат пред куршумите.

Прошепна през зъби: "Ще видите, че няма да убиете и един от тези негодници."

Изпитваше известен страх. Знаеше по-добре от всеки друг, че барикадата ще бъде превзета, стига националната гвардия да го поиска, и се опасяваше да не попадне в ръцете им и по този начин внезапно да бъде осуетен замисленият план. Искаше труп, нищо повече: после възнамеряваше бързо да избяга. Неприятното беше, че нито един въстаник нямаше намерение да се остави да го убият.

Цели пет минути той остана зад бъчвата, плувнал в пот от страх и тревога. Престрелката продължаваше, куршумите бяха направили колите на решето и парчета дърво хвърчаха във всички посоки. Работниците вече не смееха да излязат от скривалищата си. Накрая един от тях се осмели да отиде насред улицата, за да се снабди отново с камъни. Премина зад барикадата, като използваше и най-малкото укритие.

Матеус го следеше със затаен дъх. Чувстваше, че този мъж ще бъде жертвата, която му бе нужна.

"Ако мине пред този процеп – прошепна той, – който оставих, с него е свършено."

Бе забелязал, че куршумите спокойно проникват оттам. Когато работникът започна да вади павета, той го повика с енергични жестове. Мъжът, без да се усъмни, помисли, че водачът им иска да му каже нещо важно, и започна да пълзи бавно покрай барикадата. В един момент се оказа пред отвора. Осем-десет куршума влязоха в тялото му, което падна окървавено на паважа, сгърчено ужасно, после остана неподвижно с лице към земята.

Тогава Матеус нададе ужасен вик и всички въстаници изскочиха разгневени на улицата. Войниците спряха да стрелят, като си помислиха, че барикадата се предава. Матеус се възползва от този момент, за да вземе трупа; повика работниците на помощ; те вдигнаха тялото на ръце, а той застана отпред, като зовеше за мъст:

– На оръжие! Народът трябва да знае, че гвардията стреля по невъоръжени хора... На оръжие! На оръжие! Убиват нашите братя!

После си помисли: "Имам трупа, който ми трябваше, народът ще се бие!"

Групата, която водеше, изчезна по улица "Палю" и виковете на мъжете, които носеха мъртвия като знаме на протест и ужас постепенно заглъхнаха.

В този момент Мариус и Филип пристигнаха на бойното поле. Завариха ротата от националната гвардия, която стоеше на улица "Рим" сред остатъците от барикадата. Изглеждаше доста объркана от победата си; мислеше си, че има работа с поне стотина мъже, и съвсем се смути, когато видя, че е стреляла близо четвърт час по десетина нещастници. Чувстваше колко ужасна, кървава и същевременно смешна бе грешката.

Капитан Совер беше озлобен. В действителност това, което го вбесяваше най-много, бе фактът, че шапката му бе пострадала още в началото на военните действия. Смяташе, че достойнството на униформата му е засегнато, че целият престиж на хубавия му костюм ще се изпари през дупката, направена от захвърления от някакъв въстаник камък.

Мариус, който го позна, се доближи бързо до него, за да разбере някои подробности за онова, което се беше случило. Но той не му остави време да го разпитва.

– Можете ли да си представите! – извика той. – Грубияните ни нападат с камъни!... Тези глупаци нямат дори пушки... Ето, вижте!

И той му показа шапката си, чиято златна тока бе счупена.

– Ако беше куршум, щеше да направи съвсем малка дупка – продължи той. – Ето че сега трябва да си купувам нова шапка. Много са скъпи, дяволите да ги вземат!

– Бихте ли ми казали... – започна Мариус.

Но Совер не го остави да довърши изречението си. Отведе го настрани и го попита:

– Кажете честно... Нали тази пробита шапка разваля вида ми?... Ах, републикански негодници! Ще ми платите за това!

Мариус се възползва от гнева му.

– Но какво се е случило?

– Ами, убихме един... Добре стана!... Бяха там, зад барикадата... Двеста или триста, а може би хиляда души. Приключихме след едночасова ожесточена битка. Виждате ли тази локва кръв на улицата. Сигурно има убит... Редът, разбирате ли, редът, само това признавам аз!

Мариус се готвеше да тръгва, когато Совер го дръпна за копчето на палтото.

– Накратко – продължи той с отслабващ глас, – яд ме е за смъртта на този нещастник.Може би не той е хвърлил камъка по мен... Ох, да знаех само кой е!... Преди малко, като видях кръв по земята, изпитах нещо особено. В края на краищата редът...

Младежът го остави да говори и настигна брат си, който го чакаше недалеч. Бе разстроен от това, което току-що научи. Тази пролята кръв трябваше да тежи на съвестта на тези, които го бяха сторили.

– Какво има? – попита Филип.

Мариус не отговори веднага. Не можеше да скрие от брат си какво се бе случило и не знаеше как да му го каже, защото очакваше, че ще се разгневи ужасно. Тръгна мълчаливо. Филип попита мрачно:

– Защо не казваш нищо? Зад барикадата е имало трупове, нали?

– Не – прошепна Мариус и реши да каже истината. – Само един работник е убит...

– Какво значение има, че е само един! – прекъсна го грубо републиканецът. – Сега вече зная какво да правя... Борбата е неизбежна... Не искай повече от мен да си стоя спокойно вкъщи! Би било подло... Твърде дълго се колебах, но сега ще се присъединя към тези, които се заклех да защитавам, ако някога ги нападнат.

Двамата братя бяха стигнали до улица "Сен Луи". Огромна тълпа ги спря. Точно там се разрастваше бунтът.

15

Делегатите, които успяха да влязат при правителствения комисар, получиха от него писмо, в което той удовлетворяваше желанието на работниците да работят само десет часа на ден. Но то бе пристигнало твърде късно. Делегатите напразно го показваха на групите хора, които срещаха; всички говореха за мъст, народът заявяваше, че кръвта трябва да се измие с кръв.

Впрочем, както често става, причините за подготвящата се борба бяха неизвестни на по-голяма е част от работниците; бол-шинството не знаеше целта на бунта; във въздуха се носеше ярост и ужас и това бе всичко. Докато хората се събираха по улиците и националната гвардия се отправяше с бързи крачки към постовете си, всеки се питаше срещу кого ще се бият. Една рота, съставена от носачи, отказа да тръгне, като разбра, че ще се бие с народа; въпреки надеждите, които бяха заложили на тях, те не искаха да убиват своите събратя.

Народът въставаше, това бе единственото сигурно нещо, за което се говореше по улиците. Защо въставаше, какво искаше? Никой не би могъл да отговори. Самите работници, водени единствено от гнева, вече не се съобразяваха с мотивите, довели ги пред префектурата. Борбата бе станала лична, без никаква умисъл за политическо въстание. Ако някои заинтересувани водачи не бяха тласнали народа към насилие, сигурно всичко щеше да се върти само с викове и закани.

Кралският площад, наречен след февруари Площад на Революцията, се превърна в център на движението. Там бяха няколко републикански роти. Щом вестта за битката на барикадата на улица "Палю" се разпространи сред насъбралите се по главната улица и "Канбиер", работниците се отправиха на тълпи към републиканските роти и ги попитаха дали щяха да тръгнат срещу тях. Скоро се събраха много хора: разказваха яростно за сутрешните събития, изброяваха убитите и ранените от войската на националната гвардия. Тези разкази разпалваха въображението, врявата непрекъснато нарастваше. Тълпата не помръдваше, само викаше и зовеше за мъст. Трябваше да се случи още нещо, което да я разтърси отново и да я хвърли към открит бунт.

Тогава генералът, командващ националната гвардия, направи последен опит да избегне кръвопролитията. Отиде направо сред тълпата, за да успокои духовете.

Генералът не бе популярен. Справедливо или не, бе обвинен, че е настроен враждебно към Републиката. За нещастие бе се обкръжил от щаб, избран сред реакционерите. За тълпата той бе само един непознат и народът, заслепен от гняв, го смяташе отговорен за печалните събития, които ставаха. Никой не бе забелязал отчаяния му жест на улица "Сен Фереол", когато без негова заповед войниците бяха насочили щикове. Щом се появи, озлобени групи от хора го наобиколиха и започнаха да го ругаят, като го обвиняваха, че е виновен за нещастията от сутринта. Той запази самообладание, не се опита да се защитава, постара се само да обещае на народа всички възможно благоприятни за него решения и да го убеди да се въздържа, за да не доведе до нови, още по-големи трагедии. Затова републиканските роти трябваше да дойдат на помощ, за да се спази редът. Оттегли се, като произнесе високо, с твърд глас думи за примирие. Тогава смутът се засили още повече.

Появи се офицер от полицията, който предупреди тълпата да се разотиде. Същевременно ротите получиха заповед да заемат позициите си на улица "Канбиер"; една от тях прегради уличното платно, друга се разположи на левия тротоар. Това обаче само измести центъра на събирането. По главната улица, по "Сен Луи" и "Канбиер" нахлуха тълпи. Поток от хора минаваше непрекъснато пред редиците на националната гвардия. Множеството набъбваше, виковете се засилваха. И най-малкото обстоятелство бе достатъчно да го възпламени.

Изведнъж на улица "Сен Луи" се появи предвождан от Матеус кортеж, който носеше убития работник. Водачът бе разкъсал дрехите си, за да си помислят хората, че е имало ръкопашен бой, и викаше, като тръскаше силно рижавата си прашна перука. След него вървяха четирима мъже, които носеха тялото: ръцете и краката се поклащаха ужасно; главата висеше назад, а на нея се виждаше голяма рана, която бе разкъсала половината лице. След това вървеше малка група от защитници на барикадата с изцъклени очи, изтощени от бясното препускане по градските улици. И всички викаха силно с пресипнал глас: "Мъст! Мъст!"

Появата на това шествие предизвика поразителен ефект. Матеус, който се съмняваше дали на главната улица и на "Канбиер" ще има много хора, бе избрал именно това място за финал. Затова бе превел шествието по малките улички, преди да го покаже на тълпата. Искаше да остави време на събралото се множество да се организира, искаше най-вече неговите хора да изнемогват, да ги превърне в яростни безумци, които щеше да прати после в четирите края на града, за да разбунтуват народа.

Щом шествието излезе на улица "Обан", тълпата му стори път с викове на ужас и гняв. Последва блъсканица. Зрителите бяха изтласкани до стените на къщите. Траурната процесия вървеше направо, мина през групи от хора, за да си проправи път. След нея редиците отново се затваряха с ужасни викове.

Когато стигна до горния край на улица "Канбиер", шествието мина през строената национална гвардия, която преграждаше пътя, а после през насъбралите се хора, изпълващи улицата чак до Площада на Революцията. Ефектът на траурния кортеж сред втората тълпа бе още по-силен. Тези няколко окървавени хора сякаш хвърляха по пътя си горящи факли.

Тогава Матеус остави процесията да продължи в стария град и бързо тръгна към улица "Сен Луи". Пресече я и забеляза в едно кафене, което бе в ремонт, войници от националната гвардия, скрили се там, за да не бъдат разкъсани от народа. Сега се връщаше, за да изпълни плана си, който бе узрял в главата му напълно. Единственото му безпокойство бе, че работниците нямаха оръжие, а борбата щеше да стане сериозна едва когато народът си осигуреше пушки. Ако веднага не се стреляше от двете страни, тълпата можеше да бъде овладяна. Единствено липсата на оръжие забавяше въстанието.

Щом отново се оказа на улица "Сен Луи", той се присъедини към още тръпнещите от гледката на траурната процесия група хора и насочи вниманието им към кафенето, където бяха войниците.

– Долу националната гвардия! – извика той.

Този вик бе подет от тълпата. Всички се извърнаха и започнаха да освиркват и заплашват войниците.

– Познавам ги – викаше Матеус, – те са от ротата, която стреля по нас на улица "Палю"!

Това твърдение не бе вярно, но то не можеше да бъде опровергано в подобен момент. Виковете се усилиха, по-разгореще-ните започнаха да събират камъни и да ги хвърлят по войниците, които проявиха неблагоразумието да се прицелят в народа. В този момент тълпата обезумя и се спусна към кафенето. Матеус бе в първите редици на щурмуващите и викаше:

– Трябват ни пушки... Да им ги вземем!

Вече повече от четвърт час Филип и Мариус бяха на улица "Рим". Тъй като не можеха да се придвижат напред, само слушаха и следваха хода на бунта с огромно вълнение. Бяха видели преминаването на зловещото шествие с убития работник.

– Погледни! – извика Филип, като стисна силно брат си за ръката.

И отново потъна в мрачно мълчание. После, когато войниците се бяха прицелили в народа, Филип безмълвно се присъедини към него, за да щурмува кафенето.

Заедно с Мариус, който го следваше неотклонно, влязоха там почти едновременно с Матеус. За няколко секунди стаите от горния етаж бяха превзети. Войниците изобщо не се съпротивляваха, бяха обезоръжени от първите, които влязоха.

Филип бе взел две пушки. Предложи едната на брат си.

– Не – отговори той, – няма да се бия срещу французи.

Филип направи нетърпелив жест и се върна бързо на главната улица, без дори да погледне дали Мариус върви след него. Но брат му го следваше, тъй като не можеше да го остави и все още се надяваше, че ще успее да го измъкне от бъркотията.

На главната улица и на "Канбиер" вълнението бе достигнало връхната си точка. Няколко въстаници, взели путките от войниците, изтичаха да се присъединят към републиканските роти, струпани по пътя. Филип се спря пред хотел "Ампрьор" на няколко крачки от Матеус.

Генералът избра точно този момент да се появи пред тълпата, за да направи нов опит за помирение. Фатално заблуден, народът продължаваше да вижда в негово лице единствения виновник за нещастията от сутринта. Когато минаваше покрай хотел "Ампрьор", някакви мъже хванаха поводите на коня му, наобиколиха го и други, които започнаха да го обиждат и заплашват. Няколко войници от националната гвардия напразно се опитваха да го освободят.

През това време Матеус гледаше дали пушката, която бе взел, е заредена. Очите му блестяха, устните му се изкривиха в безмълвна усмивка. Хрумна му идея, която щеше да ускори нещата.

Скри се в тълпата и се прицели в генерала, който беше срещу него. Стреля... Нададоха се викове. Генералът спокойно избърса с ръка няколкото капки кръв, които се стичаха по едва засегнатата от куршума буза.

Изстрелът на Матеус бе последван от много други, които хвърлиха в паника тълпата. Тези, които бяха дошли просто от любопитство, се пръснаха ужасени; очакваха да бъдат простреляни, докато се опитваха да избягат. Въстаниците се отдалечиха с викове:

– Да направим барикади! На барикадите!

Сякаш някаква буря от гняв помете насъбралата се тълпа. Редиците на националната гвардия бяха отнесени, а ротите се пръснаха под силата на потока, който ги увличаше. За по-малко от две минути "Канбиер" и главната улица бяха опразнени.

Генералът се бе оттеглил блед и тъжен. Матеус бе изчезнал мистериозно. Възмутеният Филип напразно се бе устремил към мястото, където бе се появил пушечният дим: различи само някаква неясна фигура, която бягаше приведена.

Когато кръстовището се опразни и се чу сигнал за сбор в тишината на изпълнените с ужас улици, Мариус поведе брат си към площад "Озьо". Там бе скрито щастието им. На главната улица забелязаха група работници, които издигаха барикади. Мариус едва се сдържа да не извика от уплаха.

Беше около дванадесет на обяд.

16

Докато тълпата се пръскаше във всички посоки, обхваната от безумен ужас, Филип и Мариус бяха останали за миг до хотел "Ампрьор" под свода на вратата, за да не бъдат повлечени от бягащите.

Чувството за справедливост се бунтуваше у Филип при спомена за подлото покушение, което се опитаха да направят срещу генерала. Мариус забеляза възмущението върху лицето на брат си и реши да се възползва от обстоятелствата, за да опита за последен път да го отклони от гражданската война.

Когато останаха сами, Мариус го попита:

– Е, какво! Още ли искаш да си с тези убийци?

– Във всяка партия има негодници – промърмори Филип.

– Зная, но едно въстание е обречено на неуспех, когато започва с такива тъжни предзнаменования... Моля те, ела с мен, не се компрометирай повече!

Двамата братя бяха тръгнали бавно нагоре по главната улица. Мариус преведе Филип оттам, за да го отведе до стаята, в която бе скрито детето му; мислеше си, че когато види малкия, Филип ще остане при него и така ще се спаси.

– Фин и Жозеф са се скрили тук наблизо – продължи Мариус, докато вървяха. – Посъветвах жена си да прекара деня със сина ти в малкото жилище на площад "Озьо", за да предотвратим евентуален опит за отвличане в това смутно време... Хайде, ела! Ако искаш, ще останем само няколко минути.

Филип вървеше с брат си, без да отговаря. Спомни си суровите думи на господин Мартели. Изстрелът, който беше ранил генерала, още кънтеше в ушите му. Той упорстваше, не искаше да изостави каузата на народа, но въпреки това гласът на разума започваше неволно да говори в него и да го съветва да не се замесва в безполезна и кървава схватка. Впрочем не знаеше какво става, може би всичко бе свършило; работниците сигурно издигаха в отдалечените улици барикади, които също щяха да бъдат превзети, преди дори да са имали време да ги защитят. Той вървеше до брат си неспокоен, без да знае какво да прави.

Точно тогава двамата братя забелязаха на площад "Озьо" голяма група работници, които бързо издигаха барикади.

Мариус се спря отчаян. Помисли си, че Фин и Жозеф щяха да се окажат в най-горещата точка на въстанието и че сега вече Филип сигурно ще се бие. Той се самообвиняваше и това го измъчваше най-много. Та нали той посъветва жена си да се скрият там! Нали сега пак той водеше брат си към самия бунт!

Филип също спря и посочи площада на брат си:

– Ето, виж, случайността реши да ми спести една подлост – доведе ме при тези, които се бях заклел да защитавам и които може би щях да изоставя... Ще се боря за свободата и ще бдя над сина си.

Прекрачи първите препятствия, хвърлени насред пътя, и отиде при работниците, които топло му стиснаха ръката. Мариус го последва и се качи бързо в стаята, където бяха Фин и Жозеф.

Матеус бе успял напълно. Бе го постигнал постепенно, подпомаган от обстоятелствата, устремил се бавно, но сигурно към целта си; отчасти бе водил събитията – подтикваше народа към бунт, насочваше го към мястото, където желаеше да избухне въстанието.

След като стреля по генерала, докато ужасената тълпа се блъскаше, той побягна по главната улица и увлече със себе си групи от работници.

– Към площад "Озьо"! Към площад "Озьо"!

Следван от десетина въстаници, той завика още по-силно и скоро след него тръгна цяла тълпа. Този поток от въоръжени хора, който преминаваше през насъбралото се множество, придаде още по-колеблив характер на въстанието. Скоро площадът се изпълни.

Матеус пристигна на площада и похвали на заобикалящите го работници мястото, което бе избрал.

– Вижте, тук е най-удобно за сражение...

Думите му обиколиха тълпата. Действително бунтът трябваше да избухне в тесните улички на стария град, които можеха лесно да се барикадират. Всеки почувства това и единствената мисъл бе само час по-скоро да започне боят. Гневен полъх премина над въстаниците.

Работниците обаче не смееха да действат. Постът, поставен от националната гвардия, който Матеус бе забелязал сутринта, се намираше все още на площада.

– Почакайте – спря най-разгорещените Матеус, – аз ще ги отпратя. Това са приятели.

Той намери лейтенанта, с когото вече бе разменил няколко думи, и го попита дали хората му са на страната на народа, получи отговор, че войниците са за добрия ред.

– Ние също – продължи нахално Матеус.

После се приближи почти плътно до лейтенанта и тихо добави:

– Чуйте, ще ви дам един съвет: вървете си колкото се може по-скоро. Ако откажете, ще бъдем принудени да ви обезоръжим и може би да ви убием, а братята не трябва да се избиват помежду си. Повярвайте ми, не оставайте нито минута повече.

Лейтенантът се огледа. Той също много искаше да си тръгне, но се боеше да не го вземат за страхливец. Положението беше критично. Въстаниците бавно обграждаха войниците от националната гвардия и гледаха пушките им с блеснали от желание очи. Освен това хората вече издигаха барикади и лейтенантът не можеше да присъства на подобна сцена, без да се противопостави. Предпочете да се оттегли мълчаливо с войниците си.

Площадът вече принадлежеше на въстаниците, които се опитваха да се укрепят възможно най-добре. Бедата бе, че нямаха нужните материали, за да издигнат висока и здрава барикада. Трябваше да се задоволят с пейките и касите на продавачите по площада; препречиха с тях улиците, а после тръгнаха да търсят из съседните къщти с надежда да намерят бъчви, дъски или въобще някакви материали.

През това време Матеус си почиваше доволен. Сега, когато вече бе постигнал целта си, искаше да се отдръпне, да се изгуби сред тълпата, за да не се компрометира повече. Изми лицето си на съседната чешма и дори забрави пушката си, подпряна на стената. С ръце в джобове се шляеше сред въстаниците като истински буржоа. Беше толкова спокоен, че работниците, които го бяха видели да играе ролята на разгневен републиканец, не можеха да го познаят. Накрая се заизкачва по стълбите на една къща, откъдето внимателно следеше какво става на площада. Търсеше с поглед Филип и Мариус.

"Ще се хванете в капана, милички – усмихваше се победоносно той. – Ех, какви глупаци сте, натикахте малкия сладур в ръцете ми... Ще дотичате да го спасявате и ще попаднете в капана заедно с него."

Продължаваше да гледа. Нямаше закъде да бърза. Знаеше, че тези, които чакаше, нямаше да се забавят много. Когато двамата братя се появиха на главната улица, той само повдигна рамене и прошепна: "Е, знаех си аз, че така ще стане."

И повече не ги изпусна от поглед. Проследи ги в тълпата и видя Мариус, който се качваше при Фин, докато Филип се присъединяваше към въстаниците.

"Е, добре, отлично – прошепна Матеус. – Може би ще бъда принуден да убия младежа... А що се отнася до този глупак тук, работата му е уредена: ако националната гвардия не го изпрати на оня свят, ние ще се погрижим съдът да го прати да гние в затвора."

Слезе и започна да се увърта от любопитство около Филип. Часът му за действие още не бе настъпил. Струваше му се, че е на спектакъл; надеждата, че ще присъства на клането, гьделичкаше инстинктите му. Докато дойдеше време за похищението, с което бе натоварен, реши да се позабавлява, като гледа как избиват хората.

Въстаниците отново бяха застанали зад барикадите. Малко по малко те бяха струпали на площада купчини от различни предмети, които равномерно се разпределяха между шестте строящи се барикади. Въстаниците направиха верига, като си подаваха дъски, павета, всичко, което им попаднеше подръка. Всеки отиваше да търси и се връщаше, като хвърляше върху купчината онова, което беше намерил. От това непрекъснато трескаво движение площадът приличаше на просторно революционно ателие, където всеки работник бързаше пламенен и мрачен с желание за мъст в душата; на всяка крачка се чуваха закани. Докато по-голямата част носеха материалите, другите, по всяка вероятност дърводелци, се занимаваха с укрепването на барикадите. Тъй като нямаха гвоздеи, нито пък някакви инструменти, опитваха да слагат предмети плътно един до друг.

Двете основни барикади бяха издигнати в началото на улица "Гран", близо до главната, и в началото на улица "Рьоки Нови". Въпреки усилията на въстаниците това бяха в действителност само купчина неустойчиви предмети и не представляваха никакво сериозно препятствие. Четири още по-нестабилни барикади бяха построени на улиците "Вией Кюиратри", "Люн Бланш", "Вией Моне" и "Люн д’Ор". Само една улица остана свободна – улица "Маркиз", която осигуряваше на въстаниците свободно преминаване към улица "Белзенс", площад "Прешьор" и към всички извити и тесни улички на старите квартали, по които се надяваха да избягат в случай на поражение. Площад "Озьо" щеше да бъде непревземаема крепост, ако барикадите бяха по-солидни.

Още щом дойде при републиканците, Филип се зае решително с работа. Както и останалите, той носеше на барикадите каквото намереше. Забравил бе за мъдрите думи на Мариус и не мислеше повече за сина си. Изцяло бе овладян от младежкия си жар.

Докато търкаляше една бъчва, чу ироничен глас, който го попита:

– Искате ли да ви помогна, приятелю?

Вдигна глава и позна господин Дьо Жирус, който стоеше с ръце в джобовете и го гледаше с весело любопитство.

Господин Дьо Жирус бе пристигнал предната вечер в Марсилия. Усетил във въздуха напрежението от някакво важно събитие, той бързо бе дошъл, за да не изпусне случая да разсее за миг неумолимата скука, която го измъчваше. Очакваше, че след обявяването на Републиката, ще се разиграе някаква драма. Напълно забравяше, че принадлежи към аристокрацията, и наблюдаваше гнева на народа като безпристрастен свидетел. Дълбоко в себе си дори бе открил повече симпатия към демократичната кауза, отколкото към тази на легитимистите, с която фатално го свързваше произходът му. В Екс не се смущаваха да твърдят, че господин Дьо Жирус е горд чудак, който с удоволствие се ръкува с работниците, а благородниците може би щяха да откажат да го приемат, ако не беше наследник на един от най-старите родове в Прованс.

От сутринта той тичаше из Марсилия, за да проучи развитието на бунта: заставаше в първите редици, за да не изпусне някоя подробност. Само едно нещо силно го бе възмутило – изстрелът срещу генерала. А иначе намираше, че народът рискува смело, че е прелестен в гнева си и е невероятно силен.

Щом като чу, че въстаниците вдигали барикади на площад "Озьо", бе побързал да отиде там. Искаше да присъства на развръзката на драмата. Навлезе на територията на барикадите, присъедини се към въстаниците и реши, че няма да помръдне оттам, докато не приключи всичко.

Филип го гледаше учудено. Графът стоеше пред него облечен с черен редингот, с мека филцова шапка, а в ръката си държеше голяма сабя, покрита с ръжда и прах; усмихваше се весело.

– Вие, тук! – извика Филип. – От нашите ли сте?

Господин Дьо Жирус погледна сабята си и без да отговори, попита:

– Нали е хубава? Току-що ми я повериха, за да защитавам свободата.

И той разказа с шеговит тон как станал въстаник. Тъй като въстаниците нямали оръжие, търсели да си набавят по някакъв начин. Един ключар отбелязал, че вехтошарите от улиците "Белзенс" и "Сен Барб" сигурно имат стари оръжия в магазините си. Веднага се сформирала група, която тръгнала натам. Господин Дьо Жирус, воден от любопитство, ги последвал и дори влязъл с тях в дюкянчетата. В едно от тях някакъв работник, който го приел за свой, му подал голямата сабя.

– Този, който ми я даде – добави той, – ме накара да се закълна, че ще я потопя в кръвта на враговете на родината... Мисля, че няма да изпълня клетвата... Но тъй като намирам, че с тази сабя изглеждам добре, ще я задържа. Не мисля, че някой от прадедите ми или от някогашните храбреци е изглеждал по-добре от мен сега, нали?

Филип не можа да сдържи усмивката си и обясни на графа:

– Зададох ви глупав въпрос, като ви попитах дали сте от нашите... Забравих, че може да сте тук само от любопитство. Идвате да видите дали народът знае как да умира. Е, добре, мисля, че ще останете доволен...

Републиканецът стана и показа на благородника разгорещената работническа тълпа.

– Вижте! – продължи той. – Там е стадото, което вашите бащи са стригали и дамгосвали с нагорещено желязо. За трети път от тридесет години насам стадото се разгневява. Предсказвам ви, че накрая то ще изяде пазачите си... Вместо да го подтиквате към бунт, по-добре щеше да бъде да му дадете свободата и хляба, от които се нуждае, за да живее. Народът щеше да използва за създаване на полезни неща цялата си енергия, която днес изразходва за издигане на барикади.

Господин Дьо Жирус вече не се усмихваше шеговито. Бе станал сериозен. Филип продължи високо:

– Вашето място не е тук! Вие идвате на барикадите ни, както патрициите от древния Рим са ходили на арената, за да гледат как умират гладиаторите... Ах, въпреки добротата ви във вашите вени тече жестока кръв. Изпитвате любопитство на скучаещ господар и нашето въстание, това въстание, което ще ни струва сълзи, е само един спектакъл за вас. Повярвайте ми, ще направите по-добре, ако си идете. Ние не сме актьори и нямаме нужда от публика.

Старият граф бе пребледнял. Остана за миг неподвижен; после, когато Филип се наведе да вдигне бъчвата, попита спокойно:

– Приятелю, ще ми позволите ли да ви помогна?

Дьо Жирус хвана бъчвата от другия край. Така републиканецът и легитимистът я занесоха до барикадата и я хвърлиха.

– По дяволите! – възкликна господин Дьо Жирус. – Не беше тежко, но сабята ужасно ми пречеше.

Потърка ръцете си, за да изтрие праха по тях, и се върна на площада, където срещна Мариус. В началото малко изненадан сподели с него:

– Вашият брат ме посъветва да се махна оттук. Има право, аз съм само един любопитен стар човек... Скрийте ме някъде.

Мариус го заведе в къщата, където бяха Фин и Жозеф. Графът застана на третия етаж пред прозореца, който гледаше към площада. Думите на Филип го бяха натъжили много.

Мариус слезе само за малко долу. Искаше да помоли брат си да се качи, за да успокои клетата Фин и детето, които умираха от страх. Мариус се върна, след като Филип обеща да дойде, но след като обиколи площада. Шестте барикади бяха завършени или поне въстаниците се бяха отказали да ги правят по-високи поради липса на материали. Сред тълпата се възцари тежка тишина. Работниците, насядали по земята, си почиваха. По тихите гласове се чувстваше, че часът на битката приближава.

Филип бе обезпокоен от малкото истински оръжия, които забелязваше в ръцете на сподвижниците си. Най-много петдесетина имаха пушки. Останалите бяха въоръжени с тояги, дори с пръчки за билярд, откраднати от кафенетата. Наистина голяма част от тези, които нямаха пушки, бяха снабдени със старинни оръжия от дюкянчетата на вехтошарите: едни държаха шила, стари копия и саби; други имаха обикновени железни пръчки. Покрай чешмата насред площада стояха десетина работници, които точеха върху студените камъни на стубела проядените от ръжда остриета. Куршумите също бяха много малко; едва няколкостотин, взети от обезоръжените войници на националната гвардия.

Филип разбра, че барикадите няма да издържат дълго. Не искаше да обезкуражава никого, затова не сподели тревогите си. Препоръча само да се заемат позиции в къщите, които се намираха в съседство с барикадите. Надяваше се, че нападателите ще отстъпят, ако можеха да ги засипят с дъжд от предмети, хвърляни от прозорци и покриви.

В много къщи вече бяха нахлули въстаници. Те чукаха по вратите на сградите, в които искаха да влязат, и заплашваха, че ще ги разбият, ако не им отворят. После вземаха ключовете от терасите, превръщаха всеки прозорец в бойница, всеки покрив – в укрепление. Близо половин час качваха камъни в къщите. Вземаха и чупеха керемиди от покривите, струпваха по терасите, различни предмети, които щяха да хвърлят по войниците.

Когато Филип се увери, че всички мерки са взети, реши да отиде при брат си. Щеше да ръководи хората, настанени в дома, където Мариус бе скрил Фин и Жозеф. Къщата беше точно на ъгъла, където улица "Гран" стигаше до площад "Озьо". Като се идваше от главната улица, тя се падаше отдясно. Филип очакваше, че барикадата на улица "Гран" ще бъде най-силно атакувана, и сс безпокоеше за рисковете, които ще поемат укрилите се там на най-опасното място.

В къщата той настани най-преданите хора и ги накара да се закълнат, че ще я защитават до последен дъх. След като ги заведе на покрива, той се върна на третия етаж, където завари господин Дьо Жирус, който му показа с пръст една врата:

– Чакат ви.

Докато Филип вземаше тези мерки, Матеус стоеше на вън-шното каменно стълбище на къщата, намираща се от другата страна на площада. Бе видял републиканеца да се показва на прозорците и мълчаливата подла усмивка отново се появи на устните му.

17

Срещата бе кратка и вълнуваща. Филип взе за миг малкия Жозеф на колене и внезапно се разнежи.

– Поверявам ви го – обърна се към Фин и Мариус той. – Може би вече няма да го видя, но знам, че винаги ще има до себе си майка и баща.

Мариус стоеше мълчалив. Разбираше, че брат му изпълнява дълга си, и не се опита да го задържи. Едри сълзи напираха в очите на Фин. Филип направи усилие, за да излезе от стаята, в която витаеше някакво безмълвно отчаяние. Не искаше да се поддава на нежните чувства, които го обземаха. Целуна сина си за последен път и го сложи на коленете на Фин. После с трескава крачка, сякаш искаше да се отърси от мислите си, се приближи към прозореца, който гледаше към улица "Гран". Погледна навън, после се обърна към младата жена:

– Не трябва да стоите на този стол. Елате да седнете тук, по-далеч от прозореца, за да се предпазите от куршумите.

Спря се, но не можа да сдържи вика си:

– Ах, проклета война! Толкова много я желаех, а ето, че заплашва тези, които обичам!

Притискаше отчаяно челото си с ръка. Щеше да избухне в нервно ридание, но продължи с твърд глас:

– Идваш ли, Мариус?

На прага махна за последен път за сбогом на Фин и Жозеф, които гледаха след него. В този момент той и брат му дори не се сетиха за господин Дьо Жирус; бяха далеч от мисълта за някаква помощ. Просто се страхуваха младата жена и детето да не пострадат при сблъсъка между въстаниците и войниците. Когато излязоха на площадката на третия етаж, видяха господин Дьо Жирус, който сякаш се криеше в единия ъгъл на прозореца и гледаше внимателно нещо.

– Я ми кажете – попита ги той, – познавате ли тази странна птица там?

И той посочи към Матеус, който бе застанал от другата страна на площада.

– От половин час го следя – продължи графът. – Непрекъснато оглежда тази къща. Сигурно има някакви лоши намерения.

– Мъжът с червеникавите коси ли? – попита Мариус.

– Да. Ненавиждам рижавите. Имам особен нюх да откривам негодници. Този има подозрителен поглед и крива усмивка, които не предвещават нищо добро.

– Но аз познавам тази личност – сети се Филип. – Екзалтиран демократ... Спомням си, че съм слушал разпалените му речи из клубовете... Никога не съм го познавал отблизо, но ви уверявам, че винаги съм изпитвал към него някакво отвращение... Вижте, пак гледа насам.

У младежа се пораждаше леко недоверие. Помисли си, че Матеус може да е някой агент-провокатор, един от онези предатели, които се промъкват сред демократите и ги подтикват към крайни решения, за да ги предадат после на полицията.

Мариус изпитваше други опасения, за които не смееше да говори.

– Ела – обърна се към Филип той, – трябва да разберем защо този човек гледа насам.

Слязоха и се смесиха с тълпата. Не изпускаха Матеус от очи, като се преструваха, че не го забелязват. Разхождаха се близо десет минути по площада, като продължаваха наблюденията си.

Прекалената самоувереност на Матеус проваляше най-добрите му сметки. Толкова добре бе предвидил всичко, толкова добре бе успял дотук, че бе сигурен в победата си. Вече тържествуваше, забравил обичайната си предпазливост. Бе решил, че сред обезумялата тълпа никой няма да му обърне внимание.

Когато забеляза двамата братя, престана да гледа къщата и прие добродушен вид. Беше навел глава и сякаш дълбоко размишляваше. Мариус и Филип го видяха да слиза по каменните стълби. Тръгна към тълпата, явно доста объркан. В действителност се чудеше дали не трябва да открадне детето веднага, преди да е започнала битката, за да не се компрометира, ако остане на барикадите. Трябваше само да се отърве от Фин; това щеше да е лесно – ще ѝ запуши устата с кърпа, в най-лошия случай ще я убие с нож. Това, което го безпокоеше най-вече и му придаваше този замислен вид, бе проклетата червена перука, която дотогава му бе служила за знаме и от която сега би искал да се освободи на всяка цена. Казваше си, и то с основание, че тя го приковава на едно място, отнема му свободата на действие; никога не би могъл да отвлече дете, докато си оставаше "мъжът с червените коси", както го наричаха; пламенният трибун, който бе предложил да подпалят Марсилия.

Матеус дълго се разхожда. Не се решаваше да предприеме каквото и да било. Разбираше сериозните последствия от промяната на външния си вид. Когато го видяха да се оглежда, Филип и Мариус се увериха, че господин Дьо Жирус не бе сгрешил. Той направи рязко движение като човек, който е взел решение,и се отправи към вратата на една от къщите на площада. Влезе, след като се убеди, че никой не го следи.

След няколко минути двамата братя, приковали погледи към вратата на къщата, видяха оттам да излиза леко плешив господин, който носеше същия костюм като човека с червената коса.

Филип едва сдържа гневния си вик. Бе разпознал Матеус.

– Ах, какъв негодник! – възкликна гневно той. – Това е злият дух на Казалис – този, който вече се опита да открадне Жозеф у Ейас.

– Чувствах, че се готви някаква клопка – прошепна пребледнелият Мариус.

– Сега вече всичко ми е ясно!... Тези проклети червени коси ме заблуждаваха... Струваше ми се, че съм виждал някъде този човек; но понеже беше вечерта, не можех да го разпозная с перуката...

Мариус прекъсна брат си.

– Всяка минута е ценна. Казалис сигурно е някъде тук. Изпратил е някой от хората си, за да те погубят, а този негодник, за да открадне Жозеф. Не зная как точно е станало, но най-напред трябва да се отървем от този човек. После ще видим...

Филип замълча, потиснат от мисълта за нещастията, които бе причинил. Мариус продължи:

– Нали разбираш, не може да бъде задържан с обвинение в покушение, което още не е извършил. А освен това тук няма никой, който би се съгласил да го арестува.

– Грешиш – извика републиканецът и очите му грейнаха радостно. – Хрумна ми нещо! Почакай!

Филип изтича при група работници, които му бяха напълно предани. Каза им тихо нещо и се върна при Мариус.

– Нашият човек вече е в клопката!

Работниците се бяха разпръснали. После един по един се появиха отново и заобиколиха Матеус. Той не подозираше нищо и стоеше невъзмутимо, когато един от работниците грубо му извика:

– Прибирайте се вкъщи!

– Почакай – спря го друг, – май съм виждал гражданина някъде.

– Ей! – извика трети. – Какво направихте с червените си коси?

– Той е предател! Предател! – извика цялата група.

Този вик обиколи площада. Около Матеус се струпаха хора, които силно го блъскаха. Един от въстаниците го претърси и намери в джоба му червеникава перука, която стана доказателство за вината му. Някои предложиха да го обесят, защото всеки си спомни ролята, която беше играл; чуха се викове, че е агент-провокатор, човек на полицията и че трябва да бъде окачен на някой уличен фенер.

Матеус трепереше от страх. В този момент той вече не разсъждаваше, затова не се изненада, когато видя самия Филип да му идва па помощ.

– Приятели – спря разгневените работници младежът, – не си цапайте ръцете с него... Достатъчно е да го арестуваме и държим под око. По-късно може да ни бъде полезен... Само че, ако се опита да бяга, застреляйте го!

Двама работници по заповед на Филип поведоха Матеус и го затвориха в отсрещното магазинче. Единият ocтана на вратата с пушка, за да го пази.

Матеус потъна в тъжни размисли. Сто пъти се прокле заради странната идея, която му бе хрумнала – да си махне перуката. Впрочем дори за миг не се усъмни в участието на Кайолови в арестуването му. Тъй като Филип се престори, че не го познава, той си мислеше, че неприятното му приключение се дължеше на това, че въстаниците го бяха взели за провокатор. Това бе обвинение, срещу което той не можа да се защити. В действителност дори се присмиваше над неприятелите си, които донякъде му бяха помогнали. Не губеше напълно надежда, понеже винаги бе смятал работниците за глупаци и се надяваше, че ще успее да им се изплъзне, когато започне атаката на барикадите. Трябваше само да почака.

Филип се бе оттеглил в единия край на площада заедно с Мариус и оживено му обясняваше:

– Предпочетох да го спася от бесилото... Ако победим, този човек ще се превърне в стршно оръдие в ръцете ни срещу Казалис.

– А ако ви победят? – попита Мариус.

– Тогава ще ти поверя детето си. Ще го пазиш... Не ме измъчвай! Трябва да вървя направо, без да се обръщам назад...

Разговорът между двамата братя бе прекъснат от шепот, идващ от центъра на площада. Беше около два часът. Барикадите бяха готови преди повече от час. Въстаниците чакаха. Възползваха се от този миг на почивка, за да съставят план за отбрана и да вземат последни мерки. След арестуването на Матеус се бе възцарила мъртва тишина. Всеки работник, застанал на поста си, гледаше втренчено напред, с пушка в ръка и си мислеше единствено за мъст.

Изведнъж тези, които пазеха барикадите на улица "Гран", видяха двама приближаващи се мъже, които храбро навлязоха на площада. Чул шепота, с който бяха посрещнати, Филип се доближи и позна господин Мартели и абат Шастание. Собственикът на кораби тръгна към него.

– За Бога, ако имате някаква власт над тези хора, отклонете ги от братоубийствената война.

– Дете мое – прошепна свещеникът, – дойдох да ви моля най-смирено да предотвратите проливането на кръв.

Филип поклати глава, без да отговори. Тяхното идване го бе объркало; пред тях се чувстваше още по-виновен и уплашен. Господин Мартели продължи:

– Нали виждате, идвам, както бях обещал, за да застана между изстрелите на народа и войската... Днес горчиво съжалявам, че не се сдобих с бърза популярност сред работниците, за да ги принудя да ме слушат и следват съветите ми.

– Не мога нищо да направя – обясни накрая Филип. – Тези хора са разгневени, слушат ме, защото мисля като тях: че народът трябва да си отмъсти. Но ако им спомена, че трябва да простят и забравят, те ще ми обърнат гръб. Опитайте сам!

Работниците постепенно се бяха приближили. Господин Мартели се обърна към тях:

– Приятели, натоварен съм да ви съобщя, че справедливите ви искания ще бъдат изпълнени. Току-що бях при правителствения комисар.

Тези думи отекнаха сред тишината, напоена с безмълвен гняв. И само след миг цялата тълпа отвърна в един вик:

– Твърде късно е!

Тогава абат Шастание започна да убеждава всеки поотделно. Но един по един хората се отдалечаваха, изпълнени със злоба. Не искаха да чуят нищо. Когато им казваше, че Господ забранява да се пролива кръв, те му отговаряха: "Защо не казахте това сутринта на националната гвардия?" От своя страна господин Мартели също нямаше успех. Знаеха, че е човек с независим дух, но знаеха също, че е и богат, може би тайно го обвиняваха, че се е поддал на страха.

Свещеникът и собственикът на кораби се върнаха отчаяни при Филип. Той би желал те да успеят, но не смееше открито да им помага. Осъзнаваше грешките си, чиито последици виждаше, а също и грозящите го опасности и затова изпитваше страх.

– Предупредих ви, всякакъв мирен опит е безполезен. Народът иска да се бие и ще го стори. Оставете ни да изпълним дълга си.

Замълча и се заслуша. От улица "Гран" се донасяше глух шум, далечно дрънчене на оръжие.

Войската и националната гвардия вече идват... Филип стисна ръка на Мариус, който бързаше да се качи при Фин, и се отдалечи бързо. Господин Мартели и абат Шастание тръгнаха към барикадата на улица "Гран", зад която бе застанал Филип.

Отново настъпи смазваща тишина и в нея се чуваха единствено тежките равномерни стъпки на войниците.

Скрилите се, приклекнали зад барикадата въстаници чакаха.

18

Благодарение на униформата си на войник от националната гвардия господин Дьо Казалис успя да проследи различните фази на бунта. Още сутринта, когато Матеус го остави пред Префектурата, той се промъкна в редиците на първата рота, която срещна. Оказа се ротата на Совер и така бившият депутат присъства на спречкването на улица "Палю".

Бе запознат бегло с плановете на Матеус. Някакво любопитство го накара да наблюдава всичките му действия. След завземането на барикадата, той отиде с ротата на Совер на улица "Канбиер" и стана свидетел на нещастните събития там. Когато видя преминаването на кървавото шествие, водено от неговия агент, разбра, че борбата ставаше неизбежна, спомни си за срещата, която неговият съучастник му бе определил.

След като паническият ужас разпръсна тълпата, бе обзет от силен смут . Предпазливостта го съветваше да не напуска новите си другари по оръжие. Близо два часа стоя на Площада на Революцията с ротата, която чакаше заповеди, за да потегли.

Безпокоеше го най-вече това, че не познаваше добре плановете на Матеус, който само му бе казал да отиде на мястото, където ще се издигнат барикади, за да се срещне с него. Смущението на господин Дьо Казалис се разсея изведнъж, когато някакъв конник донесе заповед на капитан Совер, който я предаде на националната гвардия с думите:

– Чеда мои, родината има нужда от нас. Ходом марш!

Никога Совер не бе произнасял толкова красноречиви слова. Бе така ентусиазиран, че тръгна по "Канбиер" начело на хората си с победоносен вид, без да мисли много за опасностите, на които излагаше живота си.

Господин Дьо Казалис бе много учуден, когато ротата зави наляво, вместо да се отправи към улица "Рим". Мислеше, че Матеус се стреми да пренесе бойните действия на улица "Бонапарт", и не разбираше как съучастникът му ще може да открадне Жозеф, ако се бият в стария град. Оттогава той престана да прави опити да разбере защо. Когато ротата стигна до улица "Гран", той забеляза барикадата. Това му бе достатъчно. Каза си, че е намерил мястото на срещата. Трябваше да изчака събитията.

Улица "Белзенс" бе пълна с войски. Имаше две малки войскови части от пехотинци и около триста артилеристи. Щом пристигна ротата на Совер, комендантът, който бе получил заповед да атакува барикадите, проведе кратък разговор с капитана.

– Чаках ви – обърна се той към Совер. – Имам заповед да действам възможно най-предпазливо и си помислих, че видът на пехотата ще разгневи работниците още повече. За предпочитане е националната гвардия да тръгне първа и да направи последен опит за помирение. Говорете на въстаниците като техен съотечественик.

От този миг Совер бе убеден, че съдбата на Франция е в ръцете му. Построи ротата си в колона и тръгна решително по улица "Гран". Стъпките на войниците отекваха в тишината. След националната гвардия по заповед на коменданта потеглиха и войските.

Когато капитанът стигна на петдесет крачки от барикадата, спря работа и направи още няколко крачки сам. След малко се показаха петнадесетина въстаници. Неясна тръпка на страх премина по тялото на Совер при вида на блесналите дула пред гърдите му. Но прояви решителност, за да покаже, че е смел.

– По дяволите! – извика той. – Приятел съм, не стреляйте... Всички сме марсилци, не бива да се избиваме. Тук сме само добри хора, нали? Оставете оръжията и да си вървим всеки по своя път.

В отговор на тези увещания се чу вик:

– Твърде късно е!

– Никога не е късно да постъпиш разумно – продължи Совер. – На ваше място щях да се върна към задълженията си. Сигурно са ви кавали, че правителственият комисар е удовлетворил исканията ви. Какво още желаете?

– Искаме кръв, отдръпнете се! – извикаха отново въстаниците.

Докато говореше, Совер следеше внимателно движенията на работниците. Чу обезпокоителен шум и се приготви да се отдръпне, когато силен глас извика зад барикадата:

– Внимавайте, наведете се!

Совер залегна, а войниците, които бяха отзад, се наведоха.

В същия миг от барикадата и съседните къщи се чуха залпове, които преминаха над войниците с ужасен грохот, напомнящ буря. Благодарение на предупреждението, което бе накарало войниците да сведат глави, имаше най-много десет ранени. Атаката бе толкова неочаквана и внезапна, че по-голямата част от националната гвардия се разбяга, обзета от паника. Совер се хвърли наляво към къщите и бързо настигна ротата си, която отново се построяваше на стотина крачки от площада.

През това време зад барикадата се разиграваше следната кратка сцена. Господин Мартели и абат Шастание бяха останали сред работниците, като продължаваха да ги молят да спрат кръвопролитията. Докато Совер говореше, собственикът на кораби бе забелязал, че няколко разярени работници се готвеха да стрелят, и извика на войниците: "Внимавайте, наведете се!" Когато въстаниците видяха, че изстрелите им бяха останали почти без резултат, наобиколиха гневно господин Мартели. Филип, който слизаше от барикадата, разбра каква опасност грози някогашния му работодател. Спаси го, като заповяда на двама въстаници да го отведат със свещеника и да не ги изпускат от очи. Заведоха ги в малкото магазинче, където вече беше Матеус.

Войските обаче отново настъпваха. Комендантът бе дал заповед на пехотата да превземе барикадата с щурм. Няколко войници от националната гвардия, разгневени от изстрелите, които едва не ги улучиха, се присъединиха към пехотинците. Сред тях беше и господин Дьо Казалис. След като забеляза Филип горе на барикадата, бе обладан от една-единствена мисъл: да убие неприятеля си, скрит под свода на някоя врата.

Когато втората щурмова колона се хвърли към барикадата, нови залпове я отблъснаха, но този път много по-убийствени от първите. Смъртоносно бе ранен един капитан, който издъхна в съседната къща; повече от тридесет души бяха извадени от строя. Тогава комендантът разбра, че борбата бе неравна и че никога няма да превземе барикадата, ако я атакува фронтално; въстаниците, скрити навсякъде, стреляха и улучваха, а атакуващите войници не можеха да направят същото. Ето защо те се пръснаха по улица "Гран" покрай стените на къщите. Започна стрелба. От време на време се чуваха пушечни изстрели; щом някой се покажеше, покрай него веднага изсвистяваше куршум.

Совер беше се скрил под голяма пътна врата. Този добряк вече не смяташе службата в националната гвардия за толкова забавна. В началото значимостта, която му придаваше званието капитан, в протичащите важни събития гъделичкаше честолюбието му. Но когато видя, че се бият не на шега, буржоазното му състрадание се пробуди и той гледаше умиращите хора около себе си нажален и ужасен. Искаше да спре борбата – първо, за да не го грози опасност от някой куршум, и второ, за да избегне неприятната гледка на битката. Беше кротък човек, не би убил и муха и мислеше само как да си осигури собствената безопасност и да се притече на помощ на приятелите си, които бяха влезли в бой.

Случайно се намери пред същата врата с господин Дъо Казалис. Позна бившия депутат и едва сдържа учудването си. Знаеше за омразата му към Кайолови и си обясни присъствието му на това място и странното му облекло с желанието да си отмъсти. Той видя Филип на барикадата и започна да наблюдава господин Дъо Казалис, който, подпрял пушка, сякаш чакаше нещо. Когато републиканецът се изправи, за да зареди оръжието си, легитимистът се прицели бързо и натисна спусъка. Но Совер, който се престори, че се препъва, го блъсна и куршумът улучи фасадата на една къща.

Разгневеният господин Дъо Казалис не посмя да наругае капитана, под чиито заповеди бе застанал доброволно. Сложи нов патрон в пушката си и преглътна яда си.

Совер си мислеше:"По дяволите! Кайолови са ми приятели, Мариус някога добре ме развесели с Клерон... Няма да позволя да ги убият така... Да си отваряме очите..." И от този миг забрави, че е капитан, мислеше само как да достави удоволствие на Мариус и да спаси Филип.

Филип разбираше, че бе избегнал голяма опасност. Обладан от треската на борбата, той се биеше отчаяно. Неувереността му намаляваше, вярваше, че защитава детето си. Стреляше по войниците, защото те стреляха по къщата, където бяха Фин и Жозеф. Именно това го отчайваше толкова много. Всеки миг поглеждате към прозореца на стаята и пребледняваше, когато някой куршум счупваше стъкло. От време на време от съседния прозорец се показваше господин Дьо Жирус – за да вижда по-добре, пренебрегваше смело опасностите. Успокояваше Филип с ръка, после се радваше като запален зрител на спектакъла, който се разигравате на барикадата.

Борбата продължи близо половин час. Чуваше се откъслечна стрелба; през три минути настъпваха злокобни паузи; следваше изстрел, чуваше се вик и отново настъпваше мъчителна тишина. Червените панталони на войниците бяха чудесни мишени за работниците, които успяха да убият благодарение на това лоста от тях. Въстаниците се криеха по-добре, но щом от някой прозорец се стреляше, по него веднага се изсипваше дъжд от куршуми. Въстаниците, които бяха застанали на терасите и обсипваха оттам с градушка от камъни противниците си, пострадаха повече при престрелката: често от покривите падаха хора върху паважа, застреляни като врабчета.

Борбата можеше да продължи така до вечерта. Всъщност престрелката взе много повече жертви от една открита и решителна атака. По земята, сред локви от кръв, се търкаляха вече тридесетина трупа.

Още при първия изстрел Мариус бе слязъл на улицата. Щом като не можа да спре борбата, искаше поне да се притече на помощ на въстаниците. Погрижи се в магазинчето до площада да направят импровизиран лазарет и се зае активно с пренасянето на ранените.

Когато минаваше зад барикадата, до него падна смъртно ранен човек. Наведе се над него и с изненада позна Шарл Блетри, неверния служител на фабриката "Даст и Деган". Нещастникът също го позна и като видя, че младежът бърза да му помотае, се усмихна пребледнял:

– Няма смисъл, господин Мариус. С мен е свършено, ще умра... Ах, добър е Бог, че ви прати при мен!

Той продължи с усилие, ръцете му се свиха конвулсивно:

– Заклевам ви се, че не съм стрелял... Поведоха ме приятели, бях длъжен да следвам останалите... чуйте, искам да ви помоля за една услуга. Обещайте ми да изпълните последното ми желание.

Блетри се надигна с мъка и откачи колана от кръста си... Когато го подаваше на Мариус, се сгърчи в конвулсия и коланът падна на паважа. От него се изтърколиха няколко монети.

После бившият служител отново се съвзе.

– В този колан има сто франка. Моля, предайте го на господата Даст и Деган и им кажете, че вината не е моя, задето не съм успял да им върна изцяло парите, с които злоупотребих.

И тъй като Мариус го гледаше учудено, той прошепна с угасващ глас:

– Вие не знаете, че ми опростиха двете години. Излязох от затвора преди три години и оттогава копая канали... От сто и тридесетте франка, които печелех всеки месец, връщах по сто на бившите си работодатели. Успях да възстановя три хиляди и неколкостотин франка... Но се надявах, че след време ще печеля повече, бях си мечтал да посветя целия си живот на връщането на този дълг... Но смъртта идва твърде рано.

Думите заседнаха на гърлото му. След кратка агония издъхна. Лицето му се изкриви в смъртна гримаса, краката му се вцепениха.

Мариус бе обладан от някакво чувство на почит при вида на тази ужасна смърт. Нещастникът, който лежеше пред него, му изглеждаше велик в болката и угризението си.

Взе кесията и щеше да тръгне, когато чу силен шум откъм улиците "Люн д’Ор" и "Вией Моне". Изведнъж видя войници и национални гвардейци, които идваха оттам и навлизаха по площада.

През няколкото минути, които Мариус бе прекарал до Блетри, станаха важни събития. Докато престрелката на барикадата на улица "Гран" продължаваше, два войскови корпуса бяха атакували въстаниците откъм уличките на стария град.

Една войскова колона обсади площад "Озьо" откъм улица "Рьоки Нови". Когато стигна до края на улица "Пиер ки Раж", колоната спря, защото забеляза барикадата, издигната от въстаниците. Полицейският комисар, който бе начело на колоната, направи няколко крачки и призова работниците към спокойствие и прекратяване на стрелбата. Вместо отговор му извикаха, че народът е бил провокиран и почти в същия момент изстрел го улучи в ръката. Едва бе успял да се дръпне, когато обща стрелба, придружена с дъжд от камъни и керемиди, се стовари върху войската. Този шум приличаше на гръмотевичен тътен и улицата се изпълни с дим. Изненаданите войници се пръснаха бързо, търсейки подслон покрай къщите. Започна престрелка като тази на улица "Гран". Тези улични боеве са ужасни, шепа хора често спъват действията на цяла армия.

Докато престрелката се водеше на две места, друга колона, която сигурно имаше повече късмет, се приближаваше към барикадата на улица "Гран" откъм Съдебната палата. Бе обстрелвана само от въстаник на пост, който веднага се оттегли; но щом разбра, че е невъзможно да премахне укреплението без артилерия, реши да промени позициите си.

И така, тя тръгна по улица "Белзенс"; там срещна тридесетина въстаници, които стреляха по нея, а после побягнаха – едни по улица "Маркиз", други по улиците "Сент Март", "Сент Барб" и "Мулен д’Юил". Войниците се спуснаха да ги преследват. Въстаниците стреляха по тях и те им отвръщаха. Престрелката продължи откъслечно, като освен това войниците претърсиха две-три къщи, в които арестуваха няколко въстаници. Но не посмяха да тръгнат по улица "Маркиз", която щеше да ги отведе направо до площад "Озьо". Тази улица, по която предполагаха, че има барикади, им се стори тясна и опасна; страхуваха се да не бъдат премазани от предмети, хвърлени от покривите и прозорците.

Колоната продължи напред. Когато стигна до площад "Сен Мартен", тя се раздели: една част тръгна по улица "Люн д’Ор", другата – по "Вией Моне". Планът бе да навлязат на площад "Озьо" масирано, където действително пристигнаха почти едновременно.

Войниците се спуснаха към барикадите, които от тази страна не бяха така добре укрепени. Изненадани от този неудържим устрем, въстаниците побягнаха и се скриха в къщите. Задържаха колоната няколко минути, като откриха по нея непрекъснат огън от прозорците. Но скоро изстрелите се поразредиха, войниците минаваха на бегом под куршумите и скоро стигнаха до средата на площад "Озьо".

Забелязал униформите на победителите, Мариус разбра, че брат му е погубен, ако веднага не го измъкне от сигурен арест. Изтича до барикадата на улица "Гран". Филип, обърнал гръб, зает със защитата на барикадата, не бе забелязал победата на войската. Когато двамата братя се отправиха към къщата, където бяха Фин и Жозеф, разбраха, че няма да успеят, затова бързо влязоха в къщата, която беше срещу тяхната, и залостиха вратата. Не смееха да споделят опасенията си от това, че бяха разделени с детето и младата жена.

На площада цареше ужасна врява. Когато въстаниците видяха, че войниците и гвардейците бяха станали господари на положението, те направиха като Филип и Мариус – скриха се в съседните къщи. Военните колони, които атакуваха барикадите на улиците "Гран" и "Рьоки Нови", най-напред бяха учудени от прекратяването на огъня. После събориха изоставените барикади и се присъединиха към победителите. Площадът се изпълни с войски, които се готвеха да обсадят къщите сред оглушителен шум.

Едва тогава избяга въстаникът, който пазеше тримата затворници в малкото магазинче. Матеус се вмъкна в тълпата и изчезна, докато господин Мартели и абат Шастание стояха тъжно и неподвижно на прага в очакване на ужасен погром. А от време на време любопитният господин Дъо Жирус се показваше на прозореца, от който не бе се отделил от началото на боевете.

19

Совер бе изгубил от поглед господин Дьо Казалис, когато тръгна към площада. Бе много ядосан, че не знае къде може да е, след като го бе следил близо час, скрит под голямата пътна врата. Достойният човек съвсем бе престанал да мисли за капитанската си длъжност, обладан от натрапчивата мисъл да помогне на брата на своя приятел Мариус.

Обикаляше разтревожен и объркан площада, когато изведнъж му дойде наум, че Филип сигурно се е скрил в старото жилище на Фин. Погледна към къщата и видя лицето на господин Дъо Жирус.

– Ей, вие, там горе! – извика той на стария граф. – Слезте бързо да ми отворите.

Господин Дьо Жирус силно се безпокоеше за Филип. Реши се да слезе, тъй като знаеше, че двамата братя се бяха скрили в отсрещната къща, и се надяваше да им бъде полезен по някакъв начин. Но долу в коридора се натъкна на въстаници, които бяха, заключили и не искаха да го пуснат навън. Най-после успя да ги убеди да открехнат вратата. Когато излезе, въстаниците отново се затвориха.

Совер и господин Дьо Жирус се срещнаха лице в лице.

– Ей, по дяволите! – извика капитанът. – Трябваше да оставите вратата отворена... Ще наредя да ви арестуват.

Благородникът го гледаше с любопитство.

– Да ме арестувате ли? Е, добре! Арестувайте ме лично и ме отведете при онези хора там.

И той посочи господин Мартели и абат Шастание. Совер го придружи. Когато разбра, че е засегнал един граф, богат собственик, той се извини.

– Само това оставаше – да ме арестуват – заяви весело господин Дьо Жирус – и денят ми щеше да завърши чудесно.

След това поговори тихо със собственика на кораби и го запозна с обстановката.

– Ние не можахме нищо да видим. Бяха ни затворили в това магазинче заедно с една личност, която приличаше на истински престъпник... Казвате, че Филип и Мариус са се скрили в тази къща, така ли?

– Да, и много се страхувам да не ги арестуват. Но най-ужас-ното е, че оставих в другата къща сами жената на Мариус и детето на Филип.

Тази новина окончателно отчая собственика на кораби. Абат Шастание отбеляза, че Фин и Жозеф не рискуват нищо: винаги можеха да се намесят в случай на нападение и грабеж на къщата. Преди всичко трябваше да мислят за двамата братя и да се опитат да ги спасят. Изглеждаше почти невъзможно да им се притекат на помощ.

Войсковите части, които бяха завзели площада, не стояха без-дейни. Все още тук-там от прозорците се стреляше; но това трябваше скоро да приключи. Ето защо бе дадена заповед да се щурмуват всички заключени къщи, от чиито покриви въстаниците изстрелваха последните си патрони. Първи настъпиха сапьорите, които започнаха да разбиват вратите с брадви.

Совер губеше надежда. Би искал да отклони войниците от къщата, в която предполагаше, че се е скрил Филип, но не знаеше по какъв начин да го стори. Събра хората си, заведе ги в противоположния край на площада, накара ги да претърсят другите сгради. Обхвана го пълно отчаяние, когато видя, че от къщата, която искаше да предпази, се стреля. Един лейтенант бе ранен, всички войници се хвърлиха към вратата.

– Глупаци! – промърмори Совер. – Точно него ли трябваше да ранят! Сега вече с младия ми приятел е свършено.

Той се приближи. Искаше да бъде един от първите, които щяха да влязат.

Докато ставаха тези събития, в другия край на площада оживено говореха двама мъже. Това бяха Матеус и господин Дьо Казалис. Агентът бе забелязал със зоркия си поглед господаря си сред тълпата. Той го дръпна и попита присмехулно.

– Е, какво? Няма ли да ме поздравите? Здравата се потрудих.

– Не те видях на барикадата – обясни бившият депутат.

– Ама че го казахте! Тези глупаци се погрижиха да ме скрият от куршумите, като ме затвориха в едно магазинче. Благодарен съм им за това... Хайде, победата е наша.

– Къде занесе детето?

– А, много бързате... След малко ще ви го предам... Вижте! То е там, в онази къща. Сега разбиват вратата ѝ.

Тогава Матеус разказа на господин Дьо Казалис какво е направил и какво още му оставаше да свърши. Беше сигурен в успеха си.

– Обаче – добави той – трябва да се действа бързо. Заедно с мен затвориха, не зная по какви причини, двама приятели на Кайолови. Погледнете, те още са на прага на общия ни затвор. Страхувам се присъствието им да не ни попречи.

Господин Дьо Казалис позна господин Мартели и абат Шастание. Не видя господин Дьо Жирус, който стоеше с гръб към него.

– О, те не са тук заради нас! На работа, Матеус! Ще ти платя двойно, ако успееш!

Сапьорите нанасяха първите удари с брадва по вратата, която кънтеше.

– А знаеш ли къде е този проклет Филип? – попита господин Дьо Казалис.

– Искрено се надявам, че е арестуван – бе отговорът на Ма-теус. – При всички случаи ще го хванат, ако се е скрил в тази къща. Не се тревожете, добре се е наредил. Ще му дадат десет години заточение.

Предпочитам веднъж-завинаги да свърша с него... Беше ми на мушка... Не се ли страхуваш, че ако е в къщата, ще попречи на плановете ти?

– Ами! Сигурно се е скрил в някой шкаф... Внимание! Ето че вратата поддава. Не се намесвайте, гледайте, ако това ви забавлява. И щом взема детето, последвайте ме бързо. Ще си оправим сметките по-нататък.

Матеус остави господаря си насред площада и се присъедини към войниците, които бяха обградили къщата. Брадвите на сапьорите бяха строшили вратата, но пантите и ключалките още държаха. Вратата щеше да падне. Совер с безпокойство бе проследил тази операция. Смяташе да събере хората си и да влезе пръв. Когато вратата започна да поддава, нечия ръка го докосна по рамото. Обърна се и позна Каде, брата на Фин.

Младежът го повика бързо настрана и го попита тихо:

– Какво става? Виждали ли сте сестра ми?

И преди Совер да е имал време да отговори, Каде продължи:

– От тази сутрин с хората ми сме под арест в службата ни. Властите, които знаят добре убежденията ми, са изпратили националната гвардия пред нашата къща и едва им се изплъзнах... Изтичах на улица "Бонапарт", в жилището на зет си. Къщата беше празна. Господи, какво става? Кажете ми бързо!

– Е, добре! – прошепна Совер. – Нещастието никога не идва само. Цялото семейство сигурно е в тази къща.

– Мислите, че сестра ми е там?

– Не съм много сигурен... Но това, което зная, е, че видях Филип на барикадата. Биеше се яростно. Ах, бедни ми Каде, много се страхувам, че това ще свърши зле... Щях да забравя да ви кажа: неприятелят ви е на площада.

– Какъв неприятел?

– Господин Дьо Казалис. Преоблечен е като гвардеец.

Каде потрепера. Изведнъж забеляза, че вратата вече е разбита.

– Да вървим бързо! – изкрещя той.

Когато вратата падна, войниците нахлуха в къщата. Но от стълбите последваха три-четири изстрела и нападателите отстъпиха в безредие. Няколко минути никой не посмя да влезе в коридора. Въстаниците бяха изстреляли последните си куршуми и след тази жалка отбрана бяха побързали да се качат отново на покривите, за да се опитат да избягат. Когато премина първият момент на паника, войниците се решиха да отидат предпазливо до стълбите. После, видели, че не срещат никаква съпротива, нахлуха в къщата и започнаха да претърсват всяко кътче.

Совер и Каде бяха проявили неблагоразумието да се отдръпнат с няколко крачки, докато разговаряха. Когато се приближиха към вратата, се оказаха зад истинска тълпа, която им пречеше да проникнат вътре. Въпреки усилията дълго време не помръднаха от мястото си, а когато влязоха, се заизкачваха отчайващо бавно. Стълбището беше задръстено от войници и гвардейци.

На третия етаж покрай тях мина мъж, когото войниците взеха за изплашен наемател. Той държеше в ръцете си дете. Бягаше и блъскаше всички. Мина толкова бързо, почти скрил детето в редингота си, че Каде не можа да види лицето му. Младежът се обърна, подтикван от някакво смътно чувство, но въпросният мъж беше слязъл пет-шест стъпала. Братът на Фин, подканван от Совер, който нищо не бе видял, продължи да се качва и скоро се оказа пред малкото жилище. Вратата бе широко отворена. Фин лежеше в безсъзнание насред стаята. Жозеф бе изчезнал.

20

По време на битката ужасен страх сковаваше Фин. Стряскаше я всеки пушечен изстрел. Мислеше си, изплашена, че куршумът бе убил някой от близките ѝ. Би искала да е долу, на улицата, за да дели опасностите с Мариус и Филип. Но присъствието на Жозеф я приковаваше в тази стая, където примираше от тревога.

Нещастното дете се притискаше към нея. Бе бяло като платно и стискаше зъби, без да издаде нито звук. Заровило лице в полите на младата жена, обвило инстинктивно малките си ръчички около кръста ѝ, то стоеше неподвижно и примряло от страх. Многократно през прозореца минаваха куршуми, които повреждаха мебелите и се забиваха в стените. Фин изумено гледаше дупките от куршумите.Тя се свиваше и притискаше още по-силно Жозеф в ръцете си. Разбира се, не мислеше за себе си. При мисълта, че някой куршум можеше да рикошира и да улучи детето в скута ѝ, по тялото ѝ преминаваше ледена тръпка.

Това мъчение продължи повече от час. Вслушваше се с тревога и в най-малките шумове. Изведнъж по врявата, идваща от площада, се досети, че барикадите са превзети. Изпита силен страх.

Стрелбата бе прекратена. Фин се престраши и се доближи до прозореца, за да погледне навън. Обземаше я мъчително безпокойство. Питаше се защо Мариус и Филип не се бяха качили в стаята ѝ след превземането на барикадата. Трябваше бързо да дойдат и да се скрият при нея. Щом не бяха дошли, значи бяха арестувани, а може би и убити. Тя си представи своя мъж и зет си как лежат окървавени на паважа или как войниците ги отвеждат в затвора; тези мъчителни сцени я накараха да се разридае.

После Фин видя на площада войскови части, които бързо се отправяха към къщата, и се отдръпна от прозореца. Скоро отекнаха удари от брадва. Жозеф се разплака; немият ужас, който изпитваше до този момент, се смени със сърцераздирателни викове. Зовеше баща си, вкопчваше се около врата на Фин, крещеше, че не иска войниците да го вземат.

Писъците на клетото дете подлудиха младата жена. Тя побягна по стълбите с намерение да слезе и изтича при Мариус и Филип. Но не бе стигнала и до първия етаж, когато чу падането на вратата. В същия миг въстаниците, скрити в коридора, изпразниха пушките си и изтичаха нагоре по стълбите. Фин не знаеше какво да прави. От вестибюла се донасяше неясен шум. Скоро чу и приближаващите стъпки на войниците. Може би щеше да остане на мястото си, ако, наведена над перилото, не бе видяла мъжа, който се качваше пръв. Бе Матеус. Стори ѝ се, че вижда призрака на отчаянието си. Като омагьосана, с разширени от ужас очи, тя се заизкачва бавно, отстъпвайки пред Матеус, който я гледаше втренчено. Когато младата жена влезе в стаята, преди още да успее да заключи, той се спусна към нея и изтръгна Жозеф от ръцете ѝ. Фин проплака тихо – това бе единственият ѝ протест, защото бе смазана от вълнение и едва се държеше на крака. Когато вече не усещаше детето в ръцете си, тя ги протегна напред, сякаш да вземе обратно скъпото си съкровище. Но срещна само празнота и се строполи безжизнено на земята.

Никой от войниците, които претърсваха къщата, не забеляза тази сцена. Но от съседната къща двама свидетели присъстваха на похищението на Жозеф.

Къщата, в която случайно се бяха скрили Мариус и Филип, бе разположена от другата страна на улица "Гран", на ъгъла на площада. По щастливо стечение на обстоятелствата двамата братя бяха единствените въстаници, скрили се там. Щом влязоха, заключиха пътната врата. Стълбището бе пусто и тихо; наемателите бяха здраво залостили вратите и не смееха да се показват.

Мариус и Филип седнаха за малко на първите стъпала, за да обмислят какво да правят. Не знаеха как да се измъкнат от войниците, които бяха започнали да претърсват сградите, и всеки момент можеха да разбият вратата. Оставаше им само да опитат да избягат по покривите. Но този начин беше опасен и те решиха да останат още малко, за да се убедят, че Фин и Жозеф не са застрашени от нищо.

– Не трябваше да ги изоставяме – промълви отчаяно Филип. – Подло бе да мислим само за собствената си сигурност.

– Да не губим надежда – опитваше се да успокои брат си и себе си Мариус.

– Независимо от това ще мисля за спасението си едва когато разбера, че те са в безопасност... Чуй! Разбиват вратата. Бързо горе!

Качиха се на първия етаж и видяха с уплаха от прозореца на общата площадка, че атакуват отсрещната къща. Няколко мига стояха задъхани и неподвижни. Всеки удар от брадва отекваше като ехо в гърдите им. Никога не бяха изпитвали толкова силно вълнение. Следяха с мъчителна тревога различните фази на обсадата. Най-много ги измъчваше безсилието: не можеха да се притекат на помощ на тези, които бяха в опасност. Щяха да наблюдават атаката на яростната тълпа, без да могат да направят каквото и да било.

Изведнъж Филип нададе гневен вик. Бе забелязал Матеус в първата редица на атакуващите. Посочи го на брат си.

– Негодник такъв! – прошепна глухо той. – Трябваше да го обесят. Избягал е и сега ще открадне Жозеф.

От гърдите му се изтръгна нов вик. С пръст посочи на Мариус някакъв гвардеец, полускрит зад едно дърво на площада. Успя само да произнесе със сподавен глас:

– Казалис!

И като се прицели в него, добави:

– Имам само един куршум. Ще бъде за него.

Вече щеше да натиска спусъка, когато Мариус издърпа оръжието от ръцете му.

– Без ненужни убийства! Може би този куршум ще ни потрябва... Намираме се в истински капан.

В този миг вратата вече поддаваше под ударите на брадвата.

– Да се качим по-нагоре – предложи Мариус.

Отидоха на третия етаж. Там ги очакваше страшна сцена. Точно срещу тях бе прозорецът на стаята, където бяха Фин и Жозеф. Видяха младата жена, която кършеше ръце, но заради шума не можеха да ѝ дадат знак, че са там. И така станаха свидетели па похищението. Гледаха пребледнели и разтреперани. Когато Фин реши да слезе, те я проследиха с поглед по стълбите. Виждаха я през прозорците на общата площадка, които гледаха към улицата. После я забелязаха да се качва отново и отстъпва пред Матеус, който, след като влезе в стаята, изтръгна Жозеф от ръцете на младата жена.

Мариус върна пушката на Филип и заяви:

– Чувствах, че ще имаме нужда от този последен куршум.

Филип опря оръжието в рамото си, но ръцете му трепереха.

Страхуваше се да не улучи сина си. Матеус бе излязъл от стаята и слизаше.

Когато негодникът мина край прозореца на втория етаж, на Филип отново му премаля. Не можа да натисне спусъка.

– Ако го изпуснеш да излезе на улицата – простена Мариус, – с детето е свършено.

Тогава Филип направи последно усилие и се съсредоточи. Подпря цевта на перваза и зачака Матеус, който трябваше да мине.

Шпионинът, който продължаваше да слиза, стъпи на площадката на първия етаж. Последва изстрел.

Совер и Каде, които се суетяха около Фин, чуха изстрела и повдигнаха глави. От другата страна на улицата забелязаха двамата братя. Надвесени тревожно над прозорците, очакваха резултата от изстрела. Совер възкликна изненадано и радостно: сега вече знаеше къде са тези, които искаше да предпази. Каде бе обзет от внезапно предчувствие за станалото.Не беше видял детето в стаята, мислеше си за мъжа, който мина толкова бързо край него на стълбището.

Слезе бързо. На първия етаж видя странна гледка. Матеус лежеше на стъпалата с пръсната глава; бе разтворил ръце и Жозеф бе паднал върху него, без да се удари. Куршумът на Филип бе улучил агента в главата, минавайки покрай челото на детето. Дошло на себе си след силната уплаха, която бе позволила на Матеус да го отнесе безпрепятствено, то ронеше горещи сълзи. Все още лежеше върху трупа.

Каде отдръпна тялото и взе клетото детенце в ръце. Бе изкачил няколко стъпала, когато му хрумна нещо. Слезе отново и претърси трупа. Взе всички книжа, които намери у него. Можеха да послужат.

Когато се върна в стаята на третия етаж, завари Совер доста объркан, защото не знаеше как да окаже първа помощ на Фин, която все още беше в безсъзнание. Бе я пренесъл на леглото. Каде сложи Жозеф до сестра си. Детето веднага обви ръце около врата ѝ, притисна се към нея щастливо, че е намерило отново любимото си убежище. Фин страстно целуна Жозеф. Струваше ѝ се, че е изживяла страшен кошмар. Внезапно отново пребледня и попита:

– Къде са Мариус и Филип? Не крийте нищо от мен, моля ви!

Тогава Каде ѝ показа двамата братя в съседната къща. Обзета от радост, тя не помръдна. Все още съществуваше опасност за тях, но бяха живи и това бе най-важното.

Филип и Мариус също вкусваха от радостта. След изстрела Филип едва не припадна. Очите му се премрежиха, нададе вик на ужас, когато видя Матеус и детето да падат. И за миг бе скован от ужас: не можеше да различи през дима дали не бе улучил сина си.

Но когато Мариус чу плача на детето, което Каде отнасяше в стаята, извика:

– Погледни!

Тогава двамата братя, безкрайно щастливи, проследиха сцената, която се разиграваше пред тях. Виждаха Фин и Жозеф живи и здрави и вече бяха сигурни, че тях самите не ги грози никаква опасност сега, когато имаха до себе си приятели, които да ги защитават.

Успокоиха се още повече, когато видяха, че в стаята се качваха господин Мартели и абат Шастание, водени от господин Дьо Жирус. Тримата бяха изчакали влизането на войниците, за да дойдат и да защитят младата жена. Не можеха да се досетят за кратката драма, която бе се разиграла. Трупът на стълбите ги накара да побързат. Горе научиха всичко от устата на Каде и Фин.

– Този Казалис е мръсник – извика господин Дьо Жирус, – заемам се с него... Но преди всичко трябва да помислим как да скрием Мариус и Филип от войниците... Ето, погледнете, няма време, трябва да се бърза.

Сочеше площада. Действително, положението на двамата братя ставаше критично. Изстрелът на Филип бе привлякъл вниманието към къщата, където бяха скрити с Мариус. Сапьорите вече разбиваха вратата с брадви.

– Имат само един начин за спасение – промълви господин Мартели, – да се опитат да избягат по покривите.

– Подобно бягство е невъзможно – отговори разгорещено Каде. – Къщата е много по-висока от останалите... Свършено е с тях.

Фин отново беше обезумяла от отчаяние. Всички напразно си блъскаха главите да измислят нещо. А брадвените удари се засилваха.

Изведнъж господин Дьо Жирус се обърна към Совер, когото Каде бе представил като приятел:

– Не можете ли да спрете хората си?

– О, не! – извика капитанът отчаяно. – Да не мислите, че в националната гвардия се подчиняват просто така!... Почакайте, почакайте...

Очите на Совер бяха широко разтворени. Явно някаква мъчителна мисъл се раждаше в него. Изведнъж извика:

– Хрумна ми нещо. Елате, Каде!

Двамата мъже слязоха бързо. Близо пет минути господин Дьо Жирус и останалите ги чакаха, изпълнени със страх. Най-после те се върнаха. Всеки носеше по пакет с дрехи.

Каде направи знак па Мариус и Филип да отворят прозореца, зад който се криеха. Когато разбраха и направиха така, както искаше, младежът им хвърли пъргаво и със сила двата пакета. Войниците долу, чието внимание бе изцяло погълнато от вратата, която очакваха всеки момент да поддаде, не видяха двете тъмни сенки, преминали на тях.

Ето каква бе идеята на Совер. Бе отишъл с Каде до един подвижен лазарет, където имаше дванадесетина ранени гвардейци, и оттам спокойно бе откраднал два комплекта униформи, като се възползва от всеобщата суматоха.

Филип и Мариус чувстваха колко сериозно е положението им. Щяха да се опитват да бягат по покривите, когато разбраха, че приятелите им обмислят бягството им. Щом получиха дрехите, бързо се качиха на тавана, където се преоблякоха като гвардейци. Едва успяха да хвърлят собствените си дрехи през един прозорец с изглед към съседния двор и чуха, че се разбира входната врата. Скриха се и умело се присъединиха към нахлуващите войници. Дори известно време им помагаха в търсенето, което, разбира се, бе напразно; после, без да бързат, излязоха на улицата.

Долу намериха господин Дьо Жирус и Совер, които ги чакаха. Малко по-нататък на площада бяха Каде, Фин, господин Мартели и абат Шастание. Младата жена, която носеше Жозеф, бе решила да се върне веднага в жилището си на улица "Бонапарт". Щом забеляза Мариус и Филип на улицата, тя се отдалечи, като обръщаше глава на всяка крачка. Бе натоварила господин Дьо Жирус да доведе двамата братя.

Филип и Мариус стиснаха силно ръката на бившия управител на пристанищната кантора. Не можеха да намерят думи, за да му благодарят.

– Всичко е наред, всичко е наред – прошепна добрякът, дълбоко развълнуван. – Това е нормално между приятели, по дяволите. Но нали разбирате, преди всичко редът! Националната гвардия бе създадена, за да го поддържа... Аз не се шегувам със службата!

И той започна да сипе обидни думи по гвардейците, които сновяха слисани по площада. Господин Дьо Жирус и двамата братя си тръгнаха бързо.

Когато Совер се опитваше да се присъедини към хората си, забеляза зад едно дърво разтревожения господин Дьо Казалис с пребледняло лице. Престори се, че не го е видял, и започна да го следи.

Бившият депутат не можеше да си обясни странните събития, които ставаха пред очите му. Откакто Матеус бе изчезнал в къщата, той чакаше завръщането му, без да разбира нищо. Когато видя Фин с малкия Жозеф, когато забеляза, че неприятелите му се измъкваха от всичките му клопки, го обзе скрита ярост. Гневът му се усилваше от една мисъл, която го измъчваше: мислеше, че Матеус го е предал.

– Какво ли прави този негодник? – шепнеше той. – Продал се е на Кайолови, улеснил е бягството им.

Накрая се реши да отиде и да види какво прави Матеус в тази къща, от която не излизаше. Ако беше го срещнал, щеше да го удуши. Когато стигна на първия етаж, той се блъсна в безжизненото тяло на съучастника си. Пребледня като мъртвец и го погледна, зяпнал от изненада и ужас. После внезапно се наведе и го претърси. Когато видя, че джобовете му са празни, той се отчая. Ритна ядосано трупа и бързо си тръгна.

– Знаех си аз – мърмореше Совер, който не изпусна от очи Казалис, – че тази странна птица е свързана по някакъв начин с отвличането на детето.

Битката бе приключила, войските бяха победили. Беше около четири часът. Съпротивата на работниците бе отчаяна, но краткотрайна. Главните водачи на въстаниците бяха избягали още след превземането на барикадите. Много работници обаче бяха арестувани. Тези, които не можаха да избягат по покривите на къщите, бяха заловени при обиска в зимниците, в шкафовете, под леглата, в камините и дори в кладенците; навсякъде, където бяха помислили, че могат да се скрият.

След като къщите бяха претърсени, а шестте барикади – разрушени, войниците окупираха площад "Озьо".

Вечерта у Мариус се състоя приятелско събиране. Младото семейство, Филип и Жозеф бяха отново заедно. В очите им имаше сълзи на радост и нежност. Точно тогава господин Дьо Жирус влезе и съобщи, че Филип трябва да изчезне възможно най-бързо, ако не иска да бъде заточен. Предложението му да го отведе на следващия ден в Ламбеск и там да го скрие в едно от именията си бе прието с признателност. А до следващия ден Филип трябваше да остане в къщата на господин Мартели.

Когато Филип и господин Мартели си тръгнаха, господин Дьо Жирус разговаря дълго с Мариус за господин Дьо Казалис. Каде бе предал на зет си книжата, намерени в джоба на Матеус, между които бе писмото, което агентът бе получил от господаря си и което му гарантираше известна сума като награда за похищението на Жозеф. Подобен документ представляваше страшно оръжие. Сега вече Кайолови можеха да накарат чичото на Бланш да върне заграбеното.

Според Мариус най-добре беше да не искат никакви пари от господин Дьо Казалис, а да използват единствено намереното у Матеус писмо като постоянна заплаха, която би принудила депутата да се откаже от всякакви действия срещу Филип. Един скандал можеше само да навреди на цялото семейство.

Господин Дьо Жирус одобри напълно тази безкористност и се зае лично да се срещне с господин Дьо Казалис. На другия ден отиде при него и двамата останаха затворени в стаята два часа. Домашната прислуга чуваше само ужасни викове. Никой никога не разбра какъв е бил разговорът между двамата благородници. Сигурно господин Дьо Жирус жестоко бе упрекнал господин Дьо Казалис за неговата непочтеност и като честен човек го бе посрамил, за да получи от него тържествени обещания. Ето как в тази история един аристократ разобличаваше недостатъците на друг, но насаме. Когато господин Дьо Жирус си тръгна, слугите забелязаха, че господарят им го изпраща смирено, без да каже нищо и с бледо лице.

След час старият граф и Филип пътуваха в кабриолет, който ги отвеждаше в Ламбеск.

21

Година след кървавите събития, за които читателят току-що прочете, над Марсилия отново премина полъхът на смъртта. Смъртните случаи бяха вече не двадесет-тридесет – хората загиваха със стотици: след гражданската война дойде холерата.

Би било мъчително да се пише за многобройните епидемии, които обхванаха Марсилия. Разположението на града, топлият климат, постоянните връзки с Африка, мърсотията на старите улици; всичко сякаш го предопределя фатално като огнище на инфекция, където заразните болести се разпространяват със страшна бързина. Щом настъпи лятото, той е изложен на опасност. И при най-малката небрежност, ако за нещастие се промъкне страшният бич, какъвто е епидемията, скоро обхваща крайбрежието, а оттам и цяла Франция.

В началото епидемията от 1849 година не бе толкова силна. Избухна към средата на август. Твърди се, че е станала опасна след дебаркирането на конвой от болни войници, дошъл от Рим и Алжир. Говори се, че петдесет от тези войници умрели в нощта на пристигането. Оттогава епидемията се разпространила в Марсилия.

Политическите страсти на времето силно упрекнаха републиканското правителство за декрета от десети август, който позволяваше на корабите, идващи от изток, да влизат свободно в пристанището само с обикновена декларация на корабните лекари. Така този декрет премахваше карантината и откриваше града за кълновете на болестта.

Впрочем инкубационният период бе доста дълъг. В края на август жертвите станаха сто деветдесет и шест. Но септември бе страшен: имаше хиляда и двеста умрели. Епидемията свърши през октомври, след като отне живота на още петстотин души.

Безумна паника обхвана жителите още в първите дни. Започна всеобщо бягство. Новината, че в града отново е избухнала холера, обиколи кварталите с мълниеносна бързина. Мъж бе умрял в ужасна агония, но много скоро клюкарките започнаха да твърдят, че са видели не едно, а петдесет погребения. Народът обвиняваше шепнешком богатите, че са отровили водата на всички чешми. Това още повече засилваше паниката. Някакъв нещастник, който пиеше от чешмата на главната улица, едва не бе убит, защото един работник твърдеше, че го видял да хвърля нещо във водата.

Страхът деформираше невероятно изостреното въображение на хората. На жителите им се струваше, че заразата се носи от вятъра. Не смееха да пият, не смееха да дишат. Жените вървяха по улиците с кърпички на устата. Марсилците сякаш вече не живееха.

Градът бе обезлюдял. Тези, които успяха да избягат, се спасиха. Околните села се изпълниха с бежанци. А някои се разположиха на лагер чак по хълмовете на Нерт: предпочитаха да живеят под небето, да спят в палатки, отколкото да останат в града, където смъртта ги дебнеше на всеки ъгъл. Богатите, които имаха имения или можеха да си наемат, се измъкнаха първи; после и служителите, и работниците, които ежедневно излагаxa живота си на опасност, се почувстваха слаби пред това бедствие и много от тях предпочетоха да избягат, дори с риск да гладуват. Постепенно Марсилия се превърна в безлюден и мрачен град.

Останаха само смелите хора, които се бореха или пренебрегваха опасността от епидемията, и бедните нещастници, принудени да не напускат града въпреки страха. Много лекари и служители избягаха. У хората имаше страх, но също преданост и сила. Още в началото в заразените квартали бяха открити пунктове за помощ и хората работеха денонощно там, за да облекчат страданията на обезумялото от страх население.

Мариус бе сред първите, които предложиха услугите си. Но трябваше да отстъпи пред плачещите Фин и Жозеф и да се съгласи да напуснат Марсилия. Познаваше жена си – тя щеше да застане редом с него, за да сподели опасностите; тогава детето щеше да бъде изложено на същите рискове. Мисълта, че Фин и Жозеф можеха да умрат в ръцете му, ужаси Мариус и затова реши да напуснат града в името на тези, които обичаше. Семейството потърси подслон в предградието Сен Жозеф. Наеха вила близо до бившата къща на Кайолови. Наближаваше краят на август. От година Филип не бе стъпвал в Марсилия. Бе останал в Ламбеск при господин Дъо Жирус, докато поизбледнеят спомените от юнските дни. Впрочем останал бе необезпокояван от никого. В началото го търсеха, но благодарение на влиятелността на господин Дъо Жирус издирванията бяха прекратени.

Щом Филип научи, че младото семейство е в предградието на Марсилия, той се сбогува с господин Дьо Жирус и дотича при сина си. Скучаеше в Ламбеск и убеди брат си, че може спокойно да живее с тях. Холерата бе изтрила спомена за въстанието; никой не можеше да дойде да го арестува тук, в това отдалечено място.

Започна приятен и спокоен живот. Докато над града се стоварваше страшният бич на заразата, за жителите на малката вила дните минаваха безметежно. След ужасните удари, които им бе нанесла съдбата, сега се опиваха от щастие. Вече е дошло време да не страдат.

Рядко излизаха, стояха си вкъщи, достатъчна им бе градинката пред вилата. Изминаха две седмици, изпълнени с покой. Една сутрин Филип, който цяла нощ бе мислил за миналото, заяви, че ще излезе да се поразходи. Отправи се към мелницата в Сен Жозеф по добре познатия му път. Бе минавал оттам, когато отиваше на среща с Бланш.

Когато стигна до малката борова горичка зад селската къща, той си спомни за оня майски ден, за оня безумен следобед, в който Бланш се бе хвърлила в обятията му и който му донесе само нещастия след това. Този спомен бе едновременно горчив и приятен. Виждаше отново младостта си, безумната си и изгаряща любов и едновременно с това – сълзите и отчаянието на единствената жена, която бе обичал. Неусетно две големи сълзи се стекоха по бузите му.

Той ги избърса, огледа се наоколо, за да открие мястото, където Бланш бе седяла до него. Изведнъж забеляза господин Дьо Казалис, застанал неподвижно на пътеката, отправил към него страшен поглед.

Бившият депутат бе сред първите, напуснали Марсилия. Бе се преместил в имението си в предградието Сен Жозеф, където живееше сам в скрито озлобление и ярост. След разговора си с господин Дьо Жирус бе обзет от униние, което все по-рядко се нарушаваше от страшни пристъпи на гняв. Бе изминала година, а в ушите му още звучаха възмутените презрителни думи на стария граф. Тези думи го задушаваха, искаше му се да получи облекчение, да си отмъсти на някого. Разбираше много добре, че не може да се нахвърли върху господин Дьо Жирус, затова желаеше да се срещне лице в лице с Филип, за да приключи веднъж завинаги с него – да го убие или да бъде убит.

Вече не мислеше за пари, бе престанал да жадува за разкош и могъщество. Откакто разбра, че Кайолови са се отказали от богатството на племенницата му, то също му бе станало безразлично. Дълбоко в себе си изпитваше огромна нужда да измие презрението на господин Дьо Жирус с кръвта на някой неприятел.

И ето че изведнъж срещаше Филип в това безлюдно място, сред тази гора, която му принадлежеше. Бе излязъл умислен да търси някакво средство, за да постигне целта си, а ето че случайността го срещаше с този, към когото бе насочена цялата му омраза.

Двамата мъже се погледнаха за миг мълчаливо. И двамата се бяха навели напред, сякаш готови да се вкопчат един в друг. После изпитаха срам от дивашкото си поведение. Искаха да се отнасят един към друг по-цивилизовано.

– Търся ви цяла година – започна тихо господин Дьо Казалис.

– Ние си пречим един на друг. Затова единият от нас трябва да изчезне.

– И аз мисля така – съгласи се Филип.

– В къщата си имам оръжие. Почакайте ме. След минута съм тук.

– Не, не можем да се бием така. Ако ви застрелям, ще ме обвинят в убийство. Трябват ни секунданти.

– Откъде да ги вземем?

– След два часа всеки от нас може да се върне от Марсилия с по двама приятели.

– Добре. Срещата ще бъде в дванадесет часа на същото място.

Говореха твърдо, без обидни думи. Предизвикателството бе естествено, сякаш ставаше дума за нещо отдавна уговорено.

Филип веднага отиде в Марсилия. Реши да не казва на брат си за дуела. Чувстваше колко необходим и съдбоносен е той и затова не искаше никой да му попречи.

Спусна се по главната улица и срещна Совер, който вървеше с широки крачки.

– Не ме спирайте – предупреди той. – Бързам да се върна в Егалад. Хората тук измират като мухи. Вчера имаше осемдесет умрели.

Без да го изслуша докрай, Филип му съобщи, че му предстои дуел и че разчита на него. Когато му каза името на противника си, Совер възкликна:

– Идвам с вас! Никак няма да ми е неприятно да видя как ще пръснете черепа на този злодей.

Отидоха заедно при господин Мартели. Неговото смело поведение предизвикваше в Марсилия всеобщо възхищение. Собственикът на кораби изслуша внимателно Филип и също като него сметна, че дуелът е неизбежен и необходим.

– На ваше разположение съм – заяви кратко той.

Тримата мъже взеха файтон и малко преди дванадесет часа навлязоха в боровата гора, където трябваше да чакат господин Дьо Казалис.

Най-сетне той пристигна. След като напразно бе обикалял Марсилия, без да открие двама от приятелите си, бе решил да отиде за секунданти в една казарма. Двама сержанти приеха охотно да тръгнат с него.

Щом файтонът му пристигна и спря до този на Филип, крачките бързо и мълчаливо бяха изброени, оръжията – заредени още преди да се намесят секундантите. Никога подготовката за един дуел не е била толкова кратка.

Когато застанаха един срещу друг, Филип, когото съдбата бе поставила в по-изгодно положение, вдигна оръжието, готов за стрелба.

Потрепера от някакво предчувствие. Преди идването на господин Дьо Казалис той се вглеждаше тъжно в заобикалящата го борова горичка, където някога бе обичал. Често съдбата е жестока. Декорът бе същият, огромното небе се простираше все така кристално чисто, полето – спокойно и красиво.

Когато видя пистолета си, Филип си спомни, че точно тук, на това място, Бланш го бе целунала някога за първи път. Този спомен го развълнува дълбоко. Стори му се, че сърцето му шепне: "Където съгреших, там ще бъда наказан."

Натисна спусъка с трепереща ръка. Куршумът счупи клона на един бор. Беше се прицелил лошо.

Господин Дьо Казалис вдигна също оръжието си. Насочи го към Филип. Погледът му бе изгарящ. Силно пребледнели, Совер и Мартели чакаха. Филип леко се отмести, гледайки смело насочения към него пистолет. Но той не го виждаше, мислеше неволно за Бланш и чувстваше как цялото му същество все по-силно крещи: "Където съгреших, там ще бъда наказан."

Последва изстрел. Филип падна.

Совер и господин Мартели се спуснаха към ранения, който лежеше на тревата.

– Ранен ли сте? – попита с разтреперан глас бившият управител.

– Умирам – прошепна Филип. – Това място явно е било фатално за мен...

И изгуби съзнание. Двамата секунданти се разбраха за миг. В бързината не бяха се сетили да доведат лекар. Раненият трябваше незабавно да бъде откаран в Марсилия.

– Чуйте – предложи господин Мартели, – ще го кача във файтона и ще го откарам в болницата на манастира. Там ще му окажат най-бързо помощ... Вие през това време идете да предупредите брат му... Гледайте младата жена и детето да не разберат нищо.

И двамата бяха много разстроени. Струваше им се, че загубват много близък човек. Совер побягна към Сен Жюст, а господин Мартели, подпомогнат от сержантите, занесе Филип във файтона. Господин Дьо Казалис се бе отдалечил: преструваше се на безразличен, но сърцето му щеше да изскочи от радост.

Собственикът на кораби подкани кочияша да кара бавно. През целия мъчителен час, докато продължи тъжното пътуване, той придържаше отпуснатата глава на ранения. Бе сложил кърпичка на раната, за да спре кръвта, но Филип бе толкова слаб, че господин Мартели се страхуваше да не издъхне, преди да стигнат до болницата.

Когато пристигнаха и господин Мартели съобщи, че води ранен, веднага му отговориха, че няма места. Накрая го приеха, но тъй като всички легла бяха заети, настаниха Филип при болните от холера. Лекарят, който веднага дойде да го прегледа, поклати глава и каза, че няма значение къде ще го сложат и за него това не е опасно.

Господин Мартели съпроводи Филип. Не искаше да си тръгне преди идването на Мариус. Стаята, в която влезе, имаше зловещ вид. Това бе дълго помещение с два реда бели легла, наредени до стените като гробове, а в тях се виждаха някакви полу-трупове, сгърчени в ужасна агония, които крещяха от болка: това бе лицето на страшната болест.

Монахини, слаби и нежни жени, обикаляха спокойно около леглата и помагаха на лекарите.

Господин Мартели бе приседнал до дюшека, на който бяха сложили Филип. Гледаше смъртта право в очите и следеше с поглед забързаните монахини.

На няколко крачки от него видя монахиня, която с нежни думи облекчаваше последните мигове на един старец, чието лице, изкривено от агонията, му се стори познато. Приближи се и с болка разпозна абат Шастание. Свещеникът умираше, станал жертва на пламенното си милосърдие. От началото на епидемията не бе почивал нито час; денонощно обикаляше къщите на бедните, обикаляше семействата, в които имаше болни; бе продал всичко, което имаше, за да помага на бедните, и когато остана само с дрехите на гърба, започна да иска помощ от богатите. Сутринта, когато излизаше от една къща в стария град, самият той бе поразен насред улицата от пристъп на холера. Отведоха го бързо в болницата. Вече два часа страдаше тихо.

Когато господин Мартели се приближи до него, очите на абата се замъгляваха, вече почти не виждаше. Разпозна обаче собственика на кораби. Усмихна се, но не можа да каже нищо. Тогава повдигна ръка и посочи към небето.

Издъхна спокоен. Господин Мартели го гледаше мълчаливо. После се върна и седна до Филип, който все така лежеше неподвижно като труп. В този момент младата сестра, след като коленичи за миг пред тялото на абат Шастание, се приближи, за да види дали не може да помогне с нещо на ранения.

Щом видя Филип, младата жена видимо се развълнува. Без да откъсва поглед от лицето му, притиснала с ръка гърдите си, тя остана неподвижна, потънала в мъчително съзерцание.

Точно в този момент влязоха Мариус и Совер. Когато видя брат си неподвижен и блед, Мариус бе разтърсен от силно ридание. Вестта за дуела и раняването на Филип бяха толкова внезапни, че той просто бе обезумял. Бе дотичал, без дори да може да заплаче. Неговото спокойствие плашеше Совер.

Когато дойде при болния, Мариус се разплака, извика настойчиво лекар, молеше да го излекуват. Лекарят, който беше в стаята, при този силен изблик на страдание се съгласи да огледа отново раната. Нещо жегна Мариус, когато раненият простена глухо при допира на инструмента.

Младата сестра потрепера от вика на умиращия. Приближи се и Мариус я забеляза.

– Вие тук? – прошепна той гневно. – Ах, значи сте дошли да присъствате на последните мигове на този, когото вашата любов обрече на нещастие... Вие сте достойна племенница на чичо си, който току-що уби брат ми...

Младата сестра събра молитвено ръце. Гледаше Мариус със смирен и молещ поглед, без да може да отговори – толкова силно страхът стягаше гърлото ѝ.

– Простете ми – продължи веднага младежът, – не зная какво говоря... Не стойте там. Филип може да ви види, като отвори очи... Нали? Трябва да му спестяваме силните вълнения.

Мариус говореше като дете, бълнуваше: когато позна Бланш в дрехите на сестрите от "Сен Венсан дьо Пол", наистина повярва, че пред него се изправя призрак. Тя му напомняше цялото изпълнено със страдание минало.

За да изкупи вината си, Бланш бе пожелала, след като започна епидемията, да работи в марсилската болница. Може би се надяваше да умре там смело и самоотвержено като мъченица. Никой не би предположил какво крехко детство бе имала тя и от какво знатно потекло беше, когато я виждаха приведена над тези ужасни лица на умиращи хора; усмивките ѝ облекчаваха последните им страдания. Неколкократно се бяха опитали да я отделят оттам, като ѝ казаха, че вече е получила опрощение. Но след като дълго се бе молила, ѝ разрешиха да остане. Вече от месец предизвикваше смъртта, която я щадеше.

Агонията на абат Шастание и видът на безжизнения Филип я разтърсиха силно и това пречупи смелостта ѝ. Олюляваше се, цялото ѝ човешко чувство се пробуждаше.

Отдръпна се малко назад, подчинила се на жеста на Мариус. Лекарят привършваше превръзката. Филип отвори очи и погледна учудено. Забеляза брат си, спомни си всичко.

Мариус се наведе. С огромно усилие сдържаше сълзите си.

– Не виждам Жозеф – промълви съвсем тихо Филип. – Къде е той?

– Ще дойде.

– Веднага ли? Искам да го видя... веднага... веднага...

Отново затвори очи. Мариус лъжеше. Бе дотичал, без да предупреди Фин и Жозеф – искаше да им спести мъката поне за няколко часа. Би дал всичко на света, за да изпълни желанието на брат си и да доведе детето.

– Да ида ли да взема малкия? – попита Совер, който се чувстваше доста зле сред болните от холера, но не смееше да си отиде.

Мариус бързо се съгласи и той тръгна.

Филип сигурно бе чул. Отвори отново очи и благодари на брат си с поглед. Когато извърна глава, по лицето му се изписа щастлив възторг: бе забелязал Бланш, която се приближи, чула гласа му.

– Умрял ли съм вече? – прошепна той. – О, скъпо и нежно видение!

И отново изгуби съзнание.

22

Когато файтонът с Филип се отдалечи, господин Дьо Казалис благодари на сержантите, които му бяха станали секунданти:

– Господа, простете, че ви обезпокоих, и ми позволете да ви откарам в Марсилия.

Сержантите отговориха, че могат да се върнат и сами в града. Но господин Дьо Казалис настояваше. Истината беше, че той искаше да узнае дали Филип наистина е мъртъв. Не смееше да се радва, преди да е видял неприятеля си в ковчег.

Когато файтонът с бившия депутат и сержантите излизаше от улица "Екс", той бе спрян от тържествена процесия, която връщаше статуята на Светата майка закрилница, която бе покровителка на Марсилия, в църквата ѝ. При бедствие жителите я разнасят из града, падат на колене пред нея и молят за милост.

Това препятствие разгневи господин Дьо Казалис. Трябваше да чака цял четвърт час. Дълбоко в себе си пращаше процесията по дяволите, защото бързаше да получи новини за Филип.

Но в мига, в който Богородицата минаваше край него, той изведнъж почувства смъртна студенина да се разлива по тялото му. Подпря се на рамото на единия от сержантите и изведнъж се свлече в колата с глух стон.

Поразен бе от смъртоносна болест. Бе се спасил от ръката на Филип, но с наказанието му се бе заела холерата.

Двамата сержанти излязоха от колата. Тълпата, разбрала, че вътре има болен от холера, се отдръпна ужасено.

– Водете го веднага в болницата – викна единият от сержантите.

Кочияшът удари коня с камшик и файтонът навлезе в стария град, откъдето бе дошла процесията. След няколко минути бе пред болницата.

Двама санитари поеха господин Дьо Казалис, за да го отнесат в стаята с болните от холера. Имаше само едно свободно легло и то бе до леглото на Филип.

Когато донесоха бившия депутат вече почернял, Мариус и господин Мартели го познаха и се отдръпнаха ужасено.

Господин Дьо Казалис не видя веднага какъв съсед му бе отредила съдбата. Болестта го бе поразила много бързо... С него беше свършено. В миг на конвулсия той се повдигна и най-сетне забеляза лежащия в безсъзнание на съседното легло Филип. Изсмя се злорадо, помисли, че врагът му е мъртъв. После си помисли, че и той самият ще умре, че няма да живее дълго, за да вкуси от сладостта на отмъщението. Тогава се отпусна в леглото със силни яростни викове:

– Спасете ме, искам да живея! Богат съм, ще ви платя!

И се преви в още по-ужасни болки. Крещеше, че нещо вътре в него го разкъсва.

Филип отново бе отворил очи. Пресипналият глас на неговия враг го изтръгна от смъртния унес, който вече обхващаше тялото му. Повдигна глава и погледна господин Дьо Казалис като в сън.

Когато бившият депутат видя, че Филип възкръсва и го гледа с неясен поглед, обзет от ярост и гняв извика:

– Той е още жив! Ах, този негодник ще живее, а аз ще умра!

Двамата се гледаха. Дори пред лицето на смъртта омразата ги изправяше един срещу друг. Изведнъж сред тишината чуха божествен глас:

– Подайте си ръце, аз го искам. Към вечността не бива да се тръгва с омраза в сърцето.

Повдигнаха глави и забелязаха до себе си Бланш, изправена, със сива роба. Стори им се пораснала.

Филип мълчаливо вдигна молитвено ръце. Мислеше, че е вече в отвъдното, където често бе мечтал да намери любимата си. Сънят му продължаваше.

Господин Дьо Казалис стисна зъби, като чу да се говори за мир. Появата на племенницата му го разгневи окончателно.

– Кой те доведе тук? – извика той. – Знаела си, че ще умра, и си дошла да се порадваш на смъртта ми!

– Чуйте – продължи Бланш, – Господ ще ви съди. Не се явявайте пред него с омраза в душата... За Бога, подайте ръка на Филип.

– Не, никога! По-скоро ще бъда прокълнат, отколкото да се помиря с него... Когато се прицелих в него, знаех добре, че той ще умре. Не се надявай да го спасиш и отново да ти стане любовник.

Той богохулстваше, сочеше с пръст небето, обсипваше с гнусни думи племенницата си и Филип. Болестта го обхващаше все по-силно, чувстваше, че изстива, и ужасът от близкия край го правеше още по-свиреп. Приличаше на разярено, но немощно животно.

Бланш се отдръпна и се подпря на леглото на ранения, който я гледаше все така нежно, наведе се над него и го попита тихо:

– Ще подадете ли ръка на този човек?

Филип се усмихна.

– Да, прощавам му и желая той също да ми прости... Искам да живея с теб на небето... Нали ще молиш Бог да ме приеме в твоя рай?

Силно развълнувана, Бланш взе ръката на умиращия, който потрепера.

– Подайте си ръката – помоли господин Дьо Казалис тя.

– Не, никога, никога! – изкрещя той, разтърсен от гърч. – Не искам да живея с вас, на вашето небе. Предпочитам огъня на ада... Върви си... Никога, никога....

Превиваше двете си ръце от болка и докато викаше, бе разтърсен от нова конвулсия, след което издъхна. Трупът му остана сгърчен.

Бланш бе извърнала глава ужасена. Когато погледна Филип, той също издъхваше. Стискаше слабо ръката ѝ. Погледът му се бе прояснил, а устните му се разтвориха в лека усмивка. Представяше си, че е умрял отдавна, не мислеше вече за брат си, който беше там, нито за сина си, когото бе поискал да види.

– Нали ще ме отведеш там? – прошепна тихо той и умря.

В този момент в стаята влязоха Фин и Жозеф. Мариус затвори очите на брат си. Фин коленичи, обезумяла от мъка. Бедното дете, останало само до леглото, ридаеше, без да разбира нищо. Бланш гледаше Жозеф с отчаяние. Изведнъж си спомни, че е опасно детето да стои там, целуна ръката на Филип, която все още държеше; после взе Жозеф на ръце и го изнесе бързо от стаята. Господин Мартели трябваше да изведе Мариус и Фин. Когато Мариус се канеше да тръгва, чу гласа на умираща жена, която го викаше:

– Не ме ли познавате? Забравили сте нещастната Арманд. Бях се заклела да ви потърся отново само след като получа опрощение. Бях санитарка в тази болница и сега умирам... Бихте ли ми подали ръката си?

Мариус стисна ръката на нещастницата. Едва тогава разбра къде се намираше. Погълнат от страданието си, не бе погледнал наоколо. Изведнъж видя стаята, пълна с агонизиращи хора. Господин Мартели му посочи мъртвия абат Шастание. От този миг му се струваше, че вижда смъртта, изправена сред стаята, разперила огромни ръце. Подкани с жест Фин да излезе и я последва. Беше му се завил свят.

Когато заслизаха по стълбите, забелязаха, че Жозеф бе изчезнал. Търсиха го, разпитваха за него навсякъде. Накрая го намериха в дъното на вътрешния двор. Една сестра от "Сен Венсан дьо Пол" ги прегръщаше и целуваше силно.

На следващия ден на погребението на брат си Мариус узна, че сестра Бланш е получила през нощта пристъп.

23

Изминаха десет години. Господин Мартели се оттегли във вила, построена върху скалите на Андум. Живее там със сестра си. Тъгува единствено за това, че свободата е растение, което не вирее добре във Франция; знае, че ще умре, преди да е видял идването на демокрацията.

Мариус зае мястото му в службата на улица "Дарс". Благодарение на наследството, получено от Жозеф след смъртта на майка му и господин Дьо Казалис, той успя значително да разшири дейността си. Собствениците на кораби Кайол имат в момента една от най-големите къщи в Марсилия.

Фин и Мариус остаряха в любов и щастие, очаквани толкова дълго. Фин все така очарова със своето спокойствие и нежност. Брат ѝ Каде е един от най-активните съдружници на фирмата.

Жозеф е вече голямо деветнадесетгодишно момче, което притежава нежната красота на Бланш и страстната енергия на Филип. Току-що е завършил училище и смята да работи с чичо си, на когото е поверил грижата за управлението на своето богатство.

Понякога вечер, когато всички са заедно, говорят за миналото. Спомнят си за скъпите Бланш и Филип, но в сълзите, които проливат, няма горчивина. Цари покой и спомените са нежни като тъжна и далечна мелодия.

Всяка година Жозеф ходи в Ламбеск, за да открие ловния се-зон с господин Дьо Жирус. Графът е доста стар, но все още притежава присъщия си буден и оригинален дух. Впрочем той вече не скучае. Реши да основе голям завод.

– Ах, ако можехте само да чуете какво говорят за мен благородниците от областта – често споделяше с младежа той.

– Якобинец съм и сключих неравен брак, като се ожених за индустрията... Виждате ли, съжалявам, че не съм се родил работник, защото нямаше да прекарам петдесет години от живота си в празно и безполезно съществуване в този край на Франция.

Почтеният Совер е голям приятел на Жозеф. Страда от ревматизъм, но е запазил победоносната си походка. През слънчевите дни той все още се разхожда суетно по "Канбиер" и вярва, че всички момичета, които среща, се влюбват веднага в него.

Жозеф му се струва твърде разумен младеж. Когато се опира на ръката му, Совер въздъхва:

– Разбирате ли, човек трябва да се забавлява в този град. По мое време прекарвахме весело от сутрин до вечер. Ах, Господи, и аз бях сред тези мили женски компании! Любовници ми бяха най-красивите жени на града. Питайте чичо си. Попитайте го за Клерон. Това бе жена, която ми струваше много пари!

И добавя тихо любимата си фраза:

– Но свещениците ми я отнеха...