Тайният портал

Втора част

Лежах просната по гръб, а въздухът миришеше на изгоряло. Обхваната от паника, се надигнах в седнало положение.

— Себастиано?

— Тук съм. — Той също бе паднал и лежеше близо до мен. Бързо ми подаде ръка и заедно се изправихме.

— Ранена ли си? — попита настойчиво.

Разтърках рамото си. Малко понаболяваше, но материята на мантото ми бе издържала. — Само леко натъртване. А ти?

— Всичко е наред. Само възелът на вратовръзката ми се е развалил. Мийкс ще е неутешим. — Той извади един камък от колосаната си яка.

Все още се намирахме в черквата, но надлъж и нашир нямаше и следа от Хосе. Там, където бе стоял допреди малко, зееше дълбока дупка в земята, сякаш някой с гигантски чук бе разбил плочите на пода. Раздробените камъни лежаха разхвърляни наоколо в радиус от няколко метра. От обгорелия и потъмнял подпочвен пласт се издигаха струйки черен дим. Като изключим това, всичко останало изглеждаше, както преди малко: восъчните свещи, които горяха от двете страни на строго гледащия Исус, изсъхналият букет на стълбите, петната от восък върху олтара, церемониалните одежди върху ниското столче. Единствената промяна бе дупката в пода.

— Какво се случи? — Объркана, погледнах към Себастиано. — Дали порталът не се е затворил, защото някой ни е наблюдавал? — Припряно се огледах на всички посоки.

— Не, това не би предизвикало щети. В такъв случай просто нищо не се случва. Освен това Хосе щеше да е все още тук. — Той ритна една от търкалящите се наоколо отломки. — Не ме питай защо тръгна без нас, тъй като нямам и бегла представа.

— Случвало ли ти се е подобно нещо?

Себастиано поклати мрачно глава.

Отвън някой силно чукаше по вратата. Себастиано отиде да отвори. Беше Джери, който бе чул трясъка и сега уплашено ни зяпаше.

— Какво се случи?

Зад него се показа Моли Фландърс. Явно Джери не бе успял да се отърве от нея, защото тя надничаше любопитно над рамото му.

— Това преди малко прозвуча като ужасно силно амин — рече тя разговорливо. — Или по-скоро като заряд с динамит.

— Джери, моля те, изчакай ни за малко отвън — помоли Себастиано. — Още не сме приключили тук.

— Да, но…

Себастиано затвори вратата под носа му, преди да е успял да изрази протеста си с думи.

— Какво смяташ да правиш? — попитах.

— Да чакам. Възможно е Хосе да се върне всеки момент.

Изтупахме прахта от дрехите си и се настанихме върху една от пейките в черквата. Стараехме се да игнорираме обвинителния втренчен поглед на дървения Исус и да не зяпаме към дупката в пода до колоната.

Себастиано ме обгърна с ръка и заедно седяхме, провесили носове.

Около пет минути нищо не се случи. И тогава изведнъж вратата към сакристията се отвори рязко и един духовник изскочи от там, гледайки ни подозрително. Когато видя разрушения под, веднага започна да нарежда и с цената на големи усилия Себастиано успя да го склони да не вика органите на реда. Духовникът мрънкаше как от самото начало не е имал вяра на този едноок подлец.

— Изобщо не биваше да приемам парите му, защото ми беше ясно, че ще използва черквата за тъмни и противоестествени цели.

С което беше доста близо до истината, но Себастиано успя да уталожи гнева на мъжа с подходящо средство. Един фишек с монети смени притежателя си.

— Това би трябвало да стигне за нов под — рече той. — С остатъка можете да ремонтирате покрива. Или да поръчате нова фигура на Исус.

Духовникът възмутено отбеляза, че дървеният Спасител е дело на неговия брат, който бе истински майстор на дърворезбата, но в същото време със светкавична бързина преброи парите, след което благоволи да ни пусне да си вървим.

Когато излязохме от черквата, горкият Джери все още бе обсаден от Моли Фландърс.

— Дадох на женището тук една гвинея — оплака се той. — Но тя не иска да се махне.

— Но ти ми даде парите за компанията ми — отвърна Моли спокойно. — Обикновено такава е сделката, която сключвам с нуждаещите се от любов господа.

— Аз не съм нуждаещ се от любов.

— Ама разбира се, че си. Всички млади джентълмени на твоята възраст са, само че не се правят на толкова срамежливи като теб.

Тя се усмихна на коняря Джако, който стоеше върху задното стъпало на каретата и се хилеше беззъбо.

— Дори онзи престарял тип там може да оцени прелестите на една красива дама, нали?

Джако намигна одобрително.

Себастиано ми помогна да се кача в каретата.

— Предлагам да продължите разговора си някой друг път. Трябва да тръгваме.

Джери се покачи с облекчение върху капрата.

— Обратно към Гросвенър Скуеър ли, милорд?

— Не, Джери, първо ще се отбием при дядо ти. — Себастиано се качи при мен в каретата и затвори вратичката. По време на пътуването тихичко обсъждахме какво да правим, но тъй като нямахме никаква представа какво точно се бе случило, не ни хрумваше и блестяща идея какви мерки да предприемем. Затова решихме на първо време просто да продължим с това, което вече бяхме планирали според указанията в бележката на Хосе. Освен ако мистър Скот нямаше по-добър план.

Възрастният книжар отново ни покани в задната стаичка, за да можем да поговорим необезпокоявани. След като Себастиано му разказа какво се бе случило, той доби много сериозно изражение.

— Мистър Маринеро изрази притеснението си от факта, че нещо подобно може да се случи, но той се надяваше, че порталът в църквата ще бъде пощаден, тъй като е малък и незначителен, и почти безизвестен.

— Пощаден от какво? — попита Себастиано.

— От унищожение. Това не е първият портал, разрушен по време на ползването му. Мистър Маринеро спомена, че през последните дни много от тях ги е сполетяла тази съдба.

От уплах за малко да изпусна малкия Сизифус, който бях гушнала, защото изглеждаше толкова самотен. Неговите братчета и сестричета бяха изчезнали, явно междувременно им бяха намерили нов дом.

— А каза ли още нещо? — поиска да узнае Себастиано.

Можех да видя, че под загорелия си тен е пребледнял.

— Че има още някой и друг коз и ако по време на преминаването нещо се обърка, ще направи всичко по силите си да се върне през някой друг портал, ако изобщо в Англия остане някой цял.

— Ако остане някой цял? — повторих потресена. — Ами главният портал на Трафалгар Скуеър?

Мистър Скот поклати угрижено глава.

Джери, който до този момент бе слушал мълчаливо, рече изумено:

— Значи, на това се дължи голямата дупка, която тази сутрин бе открита насред площада? Някои хора предположиха, че посред нощ там трябва да е ударила гръмотевица, но пък нямаше никаква буря. Според други някой е обстрелвал площада с оръдие, но тогава трябваше да се открие и гюлето. А такова липсваше.

— Мистър Маринеро спомена ли кой е отговорен за унищожаването на порталите? — продължаваше да разпитва Себастиано.

— Вражески сили — отвърна мистър Скот. — Той каза, че не е очаквал подобно нещо, тъй като участва някой, за когото не е предполагал. Той каза, че може да се стигне до най-лошото.

Шокирана, затаих дъх, а Сизифус тихо изскимтя. Явно в страха си го бях притиснала малко по-силно към мен. Внимателно го поставих обратно в кучешката кошница, но той веднага излезе от нея и се запрепъва около глезените ми.

— Той даде ли по-подробни обяснения? — попита Себастиано.

— Не. Но остави нещо за вас.

Дървеният крак на мистър Скот почукваше по пода, докато куцукаше към един от рафтовете, откъдето взе тежка, подвързана с кожа книга. Той я подаде на Себастиано, който объркано се взираше в златните букви върху подвързията.

— Сборник с пиеси от Шекспир?

— Маркирал е нещо вътре.

Себастиано започна да прелиства и накрая се спря.

— Тук нещо е подчертано. Дори с две черти. Още в началото на пролога на „Хенри V“. — Той бавно започна да чете. — .а за сцена — държава цяла; и князе на нея да изпълняват бляскавите роли пред публика от истински крале!“[7].

— Какво означава това? — попита Джери.

— Ако знаех, щях да се чувствам по-добре — отвърна Себастиано. Той запрелиства още малко, но не намери веднага други подчертани места. — Вкъщи ще продължим да търсим — каза накрая. — Ако позволите, ще взема книгата с нас.

— Разбира се. — Мистър Скот ни придружи до вратата. — Не се колебайте да ме потърсите, ако имате някакви въпроси.

Джери вдигна Сизифус, който щапукаше след мен.

— Хей, къде си мислиш, че отиваш? — Усмивка озари осеяното му с лунички лице. — Мисля, че той се е влюбил във вас, милейди.

За доказателство Сизифус изскимтя леко. Стана ми много мъчно, когато го погледнах в големите му кучешки очи, но Себастиано ме хвана за ръката и ме издърпа от книжарницата.

— Вече ти казах, дори не си го и помисляй.

Джери връчи кутрето на дядо си и ни последва до каретата.

По време на пътуването до Гросвенър Скуеър търсехме и за други указания в дебелия том с Шекспирови творби, но не намерихме. Върнахме се точно навреме — нашият нов братовчед, лорд Реджиналд Касълторп наричан още Младоженеца Кен, стоеше пред къщата и ни помаха радостно.

— Тъкмо се канех да си ходя! — Той любезно ми се поклони. — Братовчедке, Ан. — След което изгледа Себастиано с високо повдигнати вежди. — Мили боже! Шалчето ти е в пълен безпорядък. А да не би това на рамото ти да е прах? — Той сбърчи чело. — Боя се, че не може да отидеш така в „Уайтс“. Първо ще трябва да се оправиш.

— Никакъв проблем, ще се преоблека. Заповядай вътре, икономът ще ти сервира нещо за пиене в библиотеката.

— С удоволствие. — Реджиналд посочи дебелия Шекспиров том. — Интересуваш се от театър?

— О, да, обожавам го — потвърди Себастиано.

— В такъв случай тук, в града, ще получиш това, което искаш. Опера и театрални постановки, Лондон е известен с тях. Имам ложа в Кингс Тиътър, можем заедно да посетим някоя постановка там.

— Сигурно там ходят множество влиятелни личности, нали?

— Действително е така — потвърди Реджиналд. — В ложите може да се видят личности от най-отбраните кръгове, дори и принц-регентът. Все пак това удоволствие струва две и половина хилядарки на сезон, а малцина могат да си го позволят.

— Двамата със сестра ми със сигурност ще те придружим с удоволствие, Реджиналд. — Себастиано се спря под издадения покрив на къщата, подпрян с колони, и задейства чукчето на вратата. Мистър Фицджон ни отвори и покланяйки се, ни пропусна да минем. Освен дистанцирана любезност, изражението му не показваше никаква емоция. В случай че беше изумен заради прашните ни и раздърпани дрехи, с нищо не го показа — самото въплъщение на дискретен иконом.

— Мистър Фицджон, моля, сервирайте на лорд Касълторп освежително питие в библиотеката.

Погледнах Себастиано с възхищение. Тонът му представляваше перфектното съотношение между снизхождение и изтънченост. Не прекалено надменен, но не и любезен. Същински лорд, сякаш цял живот е бил петият виконт Фоскари (междувременно бях разбрала, че това бе титлата му).

Той се отправи към стълбите.

— Набързо ще се преоблека.

— Почакай, ще дойда с теб.

Бързо го последвах, нетърпелива да потърся в Шекспировия том още указания. Но горе сякаш от нищото на пътя ми се изпречи мисис Фицджон и ме информира, че новата ми камериерка вече е пристигнала.

— Лейди Уинтърботъм дойде преди половин час и я доведе. За съжаление, нямаше възможност да изчака и поиска да ви предам, че ще се върне към пет часа, за да ви вземе за уговорената разходка в Хайд Парк. Камериерката е тук, казва се Бриджет и чака долу в кухнята.

— О! — възкликнах не особено въодушевена.

Запитах се дали непременно ми е необходима камериерка. Определено можех да облека повечето от роклите в дрешника и без чужда помощ, а и с косата ми можех да се справя сама. Но тогава ми хрумна, че всичката тази помпозност имаше една основна цел: да се представя възможно най-достоверно за нечувано богата, благородна лейди. С други думи — без камериерка не ставаше. Щом Себастиано имаше личен прислужник, и на мен ми трябваше камериерка, толкова беше просто.

— Можете да извикате Бриджет при мен — казах. — В утринната ми стая — добавих величествено.

Мисис Фицджон сведе глава, но колосаното й боне не помръдна и на милиметър, след което се понесе с шумолящи поли по стълбите.

Себастиано бе изчезнал заедно с Шекспировия том в стаята си. Успях да хвърля само един кратък поглед на неговия прислужник Мийкс, който го посрещна на вратата — тип, издокаран в раирана сиво-черна ливрея.

В утринната стая се настаних в едно кресло с „Разум и чувства“ в ръка и се опитах да почета, но не можех да се концентрирам, защото непрестанно мислех за разрушения портал в Спиталфилдс. И за думите на мистър Скот, или по-точно за тези на Хосе, които книжарят бе повторил пред нас:вражески сили. Само тези две думи звучаха толкова заплашително, че по гърба ми полазиха студени тръпки.

Без съмнение, отново някой от старите имаше пръст в тази работа, което не вещаеше нищо добро. Дано Хосе скоро се върне, през който и да е портал.

Бързо прелистих до мястото, където Едуард Ферарс най-накрая прави предложение на красивата, но бедна Елинор Дашууд. Тъкмо ме обхвана романтично настроение, когато почукване на вратата прекъсна четенето ми.

Мисис Фицджон въведе една млада жена в помещението.

— Това е камериерката Бриджет, милейди.

Бриджет бе около двайсет и пет годишна и приличаше на бузесто златисто ангелче. Бе облечена със скромни кафяви дрехи, но въпреки това успешно можеше да участва в реклама за коледни сладки. Изпод шапката й извираха светли къдрици, а симпатичното й лице имаше свеж розов тен, който гарантирано не се дължеше на чантичка с гримове. Около талията имаше някое и друго кило в повече, като човек, който особено държи на храната и като цяло се радва на живота.

Но в момента не изглеждаше радостна, дори напротив — върху закръгленото й ангелско лице бе изписана загриженост.

— Да подготвя ли за Бриджет стая в таванските помещения за прислугата? — попита мисис Фицджон.

— Да, много мило от ваша страна — съгласих се.

Изпитах облекчение, когато икономката си тръгна с шумолящата си рокля. Нещо в нея ме изнервяше. Дали се дължеше на страдалческото й изражение, или на скованото й поведение, бе трудно да се определи, но в нейно присъствие непрестанно имах чувството, сякаш я експлоатирам. Просто не ми беше присъщо да имам прислуга, особено толкова многобройна. Ако се преброяха всички, които бях срещнала в къщата или за които ми бяха споменали, спокойно се събираха една дузина.

А сега имах и камериерка. Тъкмо обмислях какво да й кажа, когато забелязах, че си шепне нещо.

— Тя ще ме изхвърли — мърмореше си тя. — И тогава ще се озова на улицата и ще трябва да продавам тялото си. През зимата ще ме топли единствено джинът.

— Моля?

Бриджет трепна и ме погледна изплашено със сините си очи.

— Нищо.

— Напротив, ти току-що си говореше сама.

Тя силно почервеня.

— Съжалявам, милейди! Това е като злощастна принуда, която понякога не мога да потисна! Просто ме завладява и съм безпомощна срещу нея. Но се кълна, че ще сторя всичко по силите си, за да я държа под контрол! — Отчаяна, тя пристъпи напред и направи дълбок реверанс. — Аз съм добра камериерка!

— Вярвам ти — казах и великодушно добавих: — Спокойно можеш да си говориш сама. Понякога и аз го правя.

— Наистина ли?

— Разбира се. Всеки го прави. — Освен когато присъстват и други хора, добавих наум, но не го изрекох на глас, защото оставах с впечатлението, че за нея това бе истински проблем.

Тя ми се усмихна видимо облекчена.

— Толкова сте мила, милейди!

— Бриджет, ще ти споделя нещо. Досега не съм имала истинска камериерка. — Когато забелязах изуменото й изражение, бързо добавих: — Разбира се, имах робини. Една камара робини. Все пак с негово благородие идваме от плантация. Но с една истинска камериерка първо трябва да свикна. Редно е да го знаеш, преди да започнеш работа тук.

— О, мога да изпълня всяка задача и при най-незначителния знак — веднага ме увери Бриджет. — И със сигурност също толкова добре, колкото и десет робини наведнъж! Не, дори още по-добре! И без да ми е заповядано, знам какво трябва да се направи!

Усетих, че ме бе разбрала погрешно.,

— Не е нужно да работиш нито повече, нито по-добре от една робиня. Просто исках да кажа, че предпочитам да правя много неща сама, например да се обличам, да се събличам и да си реша косата.

— Но защо сте имали една камара робини, щом сте вършили всичко това сама? — измърмори Бриджет, след което се стресна. — Случи се отново! Моля, простете ми, милейди! Не исках да го кажа!

— Няма нищо! Имаш право. Това е… противоречиво, нали? — Замислих се за момент. — Е, истината е, че аз мразя робството. И затова винаги съм предпочитала да правя всичко сама.

— Това означава ли, че всъщност не искате камериерка? — попита Бриджет малко страхливо.

— Хм… Напротив, май ми трябва камериерка, нали така е редно. — Окуражително я погледнах. — Ако искаш, можеш да си вземеш свободен ден до края на деня. Какво ще кажеш?

Тя беше шокирана.

ЕВА ФЬОЛЕР

— Свободен ден? Милейди, имам само половин свободен ден в седмицата! И искам да го ползвам в неделя, за да отида на църква.

— Имам предвид, че днес можеш да си вземешдопълнителенсвободен ден.

— Тя иска да ме изпробва и да провери дали съм мързелива — измърмори Бриджет. — За да има причина да ме изгони на улицата. Това ще е краят за мен.

Въздъхнах. В момента ми липсваше енергията да обясня на новата ми камериерка, че нямам намерение да я изхвърля, макар че разговорите, които водеше със себе си, наистина ме объркваха.

— Бриджет, всъщноствсе пакще имам нужда от помощта ти. Какво ще кажеш да изчеткаш тази рокля? Малко е прашасала.

През следващия час установих, че Бриджет действително е превъзходна камериерка, поне доколкото можех да преценя с оскъдния ми опит. Тя извади от дрешника със замечтана сръчност чисти дрехи и дискретно ги положи върху леглото ми, а докато се обличах, тя сортира бельото ми. Всичко, което ми бе приготвила, бе перфектно комбинирано, нещо, което никога не бих успяла да постигна — свободно падаща тюркоазена рокля и ментовозелено манто, към тях широк копринен шал с ориенталски мотиви, тъмнозелени меки кожени боти и страхотна малка шапчица с воалетка. Дори ретикюлът — една чантичка, обшита с перли — пасваше идеално на тоалета. Мистър Дарси със сигурност щеше да си падне по мен, ако можех да участвам в романа.

Бриджет се суетеше наблизо, докато аз стоях пред огледалото и се опитвах да закрепя шапчицата, и като видя, че не се справям добре, отново започна да мърмори.

— Можеше да ме попита за помощ. Така ще стане много по-бързо и по-хубаво. Но ако се натрапя, може да направя лошо впечатление.

Престорих се, че е напълно нормално да си говори сама, и се обърнах към нея.

— Бриджет, би ли ми помогнала с шапчицата?

— С удоволствие! — Очите й заблестяха. Тя бързо закрепи с помощта на няколко опасно изглеждащи игли шапчицата.

— Милейди, вие сте прекрасна — каза тя, докато двете с нея разгледахме в огледалото крайния резултат от усилията й.

— Благодаря, Бриджет.

На долния етаж Ифигения вече чакаше в салона за приеми. Тя се бе настанила в елегантно кресло до прозореца и разлистваше един моден журнал. Както и днес сутринта, изглеждаше фантастично, истинска мечта от времето на регентството в лазурносин копринен тоалет — цвят, който подчертаваше изразителните й очи. Тя се изправи и ме огледа с одобрение.

— Ан, скъпа моя, както виждам, Бриджет е свършила добра работа. Не е ли истинско съкровище като камериерка?

— Да, действително е.

— Надявам се това, че си говори сама, да не те отблъсне. Доста необичайна мания, но според мен е по-приемлива от, да речем, краденето или пиенето, или пък кокетниченето с господаря на къщата. Какво мислиш?

— Разбира се — съгласих се аз, сякаш е напълно нормално камериерките да правят такива неща.

— Трябва да й позволиш да ти направи косата — посъветва ме Ифигения. — Тя е истински майстор в правенето на прически. А тази плитка… да, стои ти добре, но с нея прекалено много приличаш на ученичка, не повече от четиринайсетгодишна. А сигурно си вече на седемнайсет.

— Всъщност скоро ще навърша двайсет и една — признах аз.

Ифигения плесна изумено с елегантно облечените си в ръкавици ръце.

— Толкова стара! А все още не си въведена в обществото! Какъв ужасен пропуск! — Тя сбърчи чело. — Не знам какви са нравите на колониите в Западните Индии, но тук, в Англия, едно двайсетгодишно момиче, което не е въведено в обществото, се води трудно за реализиране.

— Реализиране в какво?

Тя се засмя.

— На брачния пазар, разбира се! Скъпо мое дете, нали затова дойдохте в Англия! Защото отдавна ти е време за съпруг! — Отново сбърчи чело. — Трябва да се уверим, че ще присъстваш на следващия бал в „Алмакс“, в противен случай ще загубиш още повече време. На двайсет си на границата да се превърнеш в стара мома, което вероятно ще ограничи избора ти на жених, но от друга страна, произхождаш от добър дом. А и си богата. Говори се, че състоянието на Фоскари е приказно. Разбира се, ще трябва да внимаваме да не попаднеш на някой зестрогонец, но в това отношение можеш да ми се довериш. Като твоята най-близка роднина от женски пол ще внимавам да ти бъдат представяни само подходящи кандидати. А ти самата ще трябва да спазваш някои правила, за да могат и най-желаните ергени на Лондон да те сметнат за блестяща партия.

— Бих могла да накарам Бриджет да ми направи прическа.

Казах това на шега, но Ифигения кимна одобрително.

— Точно така. Външността ти за всяко едно събитие трябва да еvogue, винаги да отговаря на най-новата мода. В това отношение човек може да се осланя на Бриджет. Е, да, както и на мен. Трябва да признаеш, че при избора на гардероба ти показах добър вкус. А що се отнася до държането ти в обществото, трябва да внимаваш основно за едно нещо — да не изглеждаш като някоя интелектуалка.

— Интелектуалка ли?

— Не използвате ли тази дума на Барбадос? Е, интелектуалката е момиче, което намира прекалено голямо удоволствие от четенето. Когато една млада жена предпочита да седи над книгите, вместо да се разкрасява, с положението й в обществото е свършено. Мъжете не обичат интелектуални.

— Това ще го запомня.

Наистина бях благодарна за този съвет, защото за момент самата представа, че някакви си кандидат-женихи могат да ме сметнат за блестяща партия, ме изнерви. Сега поне знаех, как да се отърва отподходящите кандидати: просто щях да им разкажа за любимите си книги.

Ифигения ме хвана приятелски за ръка и заедно излязохме навън, където вече ни очакваше каретата й — двуместна с лакирани в червено колела. Ифигения ми сподели, че това граничеше с екстравагантност, тъй като прекалено пъстроцветното бе вулгарно. Явно бе наясно с всички въпроси на добрия вкус, защото, докато прислужникът й ни караше към Хайд Парк, непрестанно ми сочеше най-различни хора, които според нея бяха лошо облечени или никой в обществото.

— Жената в ландото отсреща е Хариет Уидкум, ужасна личност. Виждаш ли този шал? Не е ли грозен? Но миризмата й е още по-отвратителна. Човек не трябва да се приближава прекалено много до нея, иначе ще се задуши от парфюма й.

Една пресечка по-нататък.

— Мъжът върху черния кон ей там е лорд Рексам. Трябва да се пазиш от него, миналата година проигра всичките си пари на карти и сега си търси богата наследница, на която да завърти главата. Чаровен прелъстител и отличен ездач, но не е за теб.

Малко преди входа на парка:

— Виждаш ли дебеланата в поклащащия се кабриолет, която тъкмо се задава срещу нас? Тя е една от ръководителките на „Алмакс“. Тази жена е невъобразимо надута, при това е тъпа като галош. Не мога да я понасям. — Ифигения помаха приятелски на дебеланата и докато се разминавахме, й се усмихна широко. — Скъпа моя, радвам се да те видя!

Дебеланата ни кимна високомерно, което явно бе добър знак, защото Ифигения въздъхна облекчено.

— Слава богу, тя ни демонстрира благосклонността си. Входните билети за следващия бал са ни сигурни.

— Имаш предвид, че можем да отидем в „Алмакс“?

— Разбира се, овчицата ми. Нали ти обещах. Но понякога коства известно усилие да убедиш ръководителките да допуснат непознати посетители. Някой оттонатрябва да гарантира за тях, а в този случай това съм аз.

Ифигения се усмихна самодоволно, докато махаше на една друга дама, която седеше в разминаващата се с нас карета. Явно половината светска прослойка се бе събрала на разходка или на езда в Хайд Парк. По широките, обрамчени с цъфтящи храсти пътеки можеше да се видят една камара карети с издокарани хора в тях. А между тях подтичваха изчеткани до блясък коне, яздени от дами и господа с аристократични одежди.

— О! — Ифигения сграбчи ръката ми и я стисна, при гледката на една луксозна карета. — Това е той!

— Кой?

— Граф Клевли! Тъкмо на това се надявах. Джордж! — извика тя със звънлив глас. — Добри ми Джордж! Какво приятно съвпадение!

По заповед на Ифигения, прислужникът й спря конете до една карета, в която седеше въпросният Джорж. Той бе леко пълничък и приблизително в средата на трийсетте. Бе се напъхал в скъпи дрехи, в които приличаше на надиплена сурова наденица, толкова му бяха прилепнали. Като цяло външният му вид бе леко крещящ — топирани червеникаворуси къдрици и панталон с цвят на горчица, а краищата на яката му стърчаха нагоре, чак до ушите. Възелът на шалчето му бе толкова бомбастичен, че повдигаше брадичката му нагоре. С известно затруднение се обърна и можеше да се види, че имаше приемливи, макар и малко закръглени черти на лицето, с прочувствени кафяви очи и мустаци. Приличаше на дружелюбен хамстер.

— Ифи! — извика радостно. — Какво правиш тук?

— Излязохме на разходка с каретата. С моята мила братовчедка, която само преди няколко дни пристигна от Антилите. Ан, позволи ми да те запозная с моя добър приятел Джордж Клевли. Джордж, това е Ан, по-малката сестра на петия виконт Фоскари.

Учудих се защо говори толкова високо и в първия момент реших, че това е част от етикета, когато биваш представен на някой граф, но тогава забелязах, че и той викаше.

— Той е глух като пън — рече Ифигения с нормален тон.

— О, младата лейди Фоскари от Гросвенър Скуеър, нали така? Много ми е приятно да се запознаем. — Графът ми се усмихна широко, докато ми съобщаваше с оглушителна гръмкост колко е впечатлен от мен. — Изключително необичайно, една дама от Западните Индии! И колко сте хубава! — Погледът му издаваше жив интерес от негова страна. Той повдигна шапката си и се поклони, и за да подчертае уважението си, се надигна леко, но загуби равновесие и се пльосна по дупе обратно върху седалката. При което шапката му падна. Конярят му веднага скочи от задното стъпало и я вдигна, с което изплаши конете, които ненадейно подскочиха. Кочияшът се опита да ги обуздае, но от това те още повече подивяха. Впрягът се понесе в галоп, каретата отпраши, клатушкайки се, а през това време графът се лашкаше на всички страни и отчаяно се опитваше да се хване за нещо. Междувременно успя да погледне през рамо и извика:

— До скоро, скъпи дами!

Ифигения се разсмя.

— Бедният Джордж! Но нали непременно трябваше да купи тези два расови коня. Какво е първото ти впечатление?

— Не разбирам много от коне, но при всички положения ми се сториха бързи.

— Глупачето ми. — Тя се засмя. — Имам предвид Джордж.

— Стори ми се мил. И е… ами облеклото му е оригинално.

— Е, да, за съжаление, му липсва вкус. А прислужникът му е мухльо, затова няма кой да възпре модните издънки на Джордж. Но склонността му да се прави на конте лесно може да му бъде простена, тъй като той все пак е граф. И освен това е богат като Крез. — Тя ме погледна с очакване. — Казваш, че го намираш за мил?

Разбрах накъде биеше.

— Нямах това предвид. Под „мил“ имам предвид… просто само мил.

Тя се усмихна замечтано, сякаш моята представа за мил, бе точно това, което тя имаше предвид.

— Без съмнение, още тази седмица той ще намине да ти остави картичката си.

Явно имаше предвид разпространената в тази епоха традиция посетителят да връчи на иконома визитка, който той занасяше върху сребърен поднос в салона и домакинът решаваше дали да приеме посетителя. Всичко това наподобяваше обаждането по телефона — човек вижда номера върху дисплея и преценява дали да вдигне, или не, с тази разлика, че обаждащият се вече се намираше в къщата и трябваше да бъде отпратен от иконома, ако домакинът не е в настроение за гости.

— И без съмнение, ще присъства на бала в „Алмакс“ — продължи жизнерадостно Ифигения. — Каква перспектива само! Знаеш ли, че той е един от най-добрите приятели на принца?

— Откъде бих могла да знам?

Тъкмо се канех да й обясня, че изобщо не храня амбицията да бъда ухажвана от този тип, пък бил той и граф. Но точно тогава си спомних какви указания ни бе дал Хосе.

Участие в празнични приеми — колкото е възможно повече. Срещи с влиятелни хора и тълкуване на знаците.

В качеството му на граф, този Джордж Клевли стоеше високо горе в аристократичната стълбица, над него бе само кралското семейство. А и беше приятел с принц-регента, по-влиятелен от това нямаше накъде. И така положението беше повече от ясно — трябваше да отида на бала, за да успея да изтълкувам евентуалните знаци. Дори това да означаваше, че целият свят ще ме сметне за готова за женитба наследница.

Направихме още едно кръгче в Хайд Парк, а на връщане към Гросвенър Скуеър Ифигения обяви, че на следващата сутрин ще ме вземе да обиколим магазините, защото спешно се нуждая от красива бална рокля. Възражението ми, че вече имам толкова много нови рокли, обори развеселено.

— Но това са само обикновени дневни рокли, овчицата ми!

Имах чувството, че вместоовчицавсъщност искаше да кажеселяче, но повече не възразих. Намеренията й бяха добри, а и се нуждаех от нея, за да присъствам на бала. Пък и беше наистина много мила, ако човек се абстрахираше от снобизма й.

я ме остави на Гросвенър Скуеър и обеща отново да дойде утре предобед, точно в единайсет.

Междувременно бе станало почти шест и половина вечерта. Съблякох мантото си и го предадох на Бриджет, която веднага се зае да го четка.

Мисис Фицджон ме попита дали съм съгласна вечерята да бъде сервирана в осем, тъй като негово благородие бе обявил, че ще се прибере по това време. Бях доста изгладняла и с удоволствие веднага бих хапнала нещо, но подозирах, че с това щях да вдигна на крак цялата кухня, затова само отвърнах, че вечеря в осем е окей.

За да убия чакането, реших отново внимателно да прегледам Шекспировия том. Но докато търсех книгата в стаята на Себастиано, бях спипана от прислужника му Мийкс, който задиша като риба на сухо, когато ме видя да тършувам наоколо. Явно бе абсолютно табу за една дама да прекрачва прага на мъжка стая, без значение дали това бе стаята на собствения й брат.

— Просто търся книгата, която брат ми донесе днес по обяд — обясних му аз. — Един том с пиеси на Шекспир.

Мийкс се опита да се овладее.

— Негово благородие заключи книгата в господарската стая и взе ключа със себе си.

— О, така ли?

Мийкс само кимна с достойнство.

Хм, това беше лошо. Но от друга страна, бе и разумно, защото всичко, което Хосе ни бе оставил, трябваше да бъде пазено в тайна. Бележката в романа на Джейн Остин също бе заключена в бюрото. Налагаше се да бъде държана в тайна, защото само така можехме да сме сигурни, че информацията няма да достигне до неоторизирани трети лица. Катонеоторизирани трети лицане беше израз, който сама бях измислила, а идваше от Себастиано и се отнасяше за лошите, които на практика можеше да дебнат зад всеки ъгъл. И това в никакъв случай не беше преувеличено, а самата действителност, която вече на няколко пъти ме бе спохождала. Всяко невнимание бе животозастрашаващо. Затова пазенето на тайни и дискретността бяха железни правила, които ние, пазителите на времето, трябваше да спазваме при изпълнението на задачите ни. А в това, че продължавахме да имаме мисия, не се съмнявах нито за секунда. Бях убедена, че не разрушаването на портала бе възпрепятствало връщането ни в настоящето, а неизпълнената задача.

Въпреки това Хосе бе опитал на всяка цена да ни измъкне от тук. Не хранех никакви илюзии относно причината — бяхме в опасност. Вероятно дори смъртна опасност. От пристигането ни насам вратът ми все още не ме беше сърбял, но това нищо не означаваше. По всяко време можеше да се случи съвсем ненадейно и тогава вече да е прекалено късно. Побиха ме студени тръпки, неспокойно закрачих напред-назад из утринната ми стая. После се опитах да почета малко, но и при най-добро желание не можех да се концентрирам. Накрая повече не можех да издържам. Невъзможно ми бе да чакам още цял час Себастиано!

И тогава ми хрумна блестяща идея как най-смислено можех да уплътня времето си. Вероятно Себастиано щеше мъничко да се ядоса, ако отидех сама, но утре без проблем можехме отново да отидем заедно, и без това два пъти беше по-добре от веднъж. Информирах мистър Фицджон, че искам пак да изляза, и той изпрати Седрик в конюшнята, за да каже на Джери да изкара каретата пред къщата.

Джери изглеждаше малко уморен, когато слезе от капрата и ми се поклони. Докато разгъваше малката стълбичка, за да се кача, ми хрумна, че спокойно можех да му дам допълнителен бакшиш, особено като се имаше предвид колко натоварен бе днешният ден.

— Ето, преди да съм забравила. — Пъхнах в ръката му една златна монета.

— За какво е това? — попита той слисано.

— За теб.

— Но аз не съм имал допълнителни разходи.

— Това не е за покриване на разходите, а просто дребен подарък.

Той се изчерви чак до ушите и преглътна.

— Много щедро от ваша страна, милейди.

От стъпалото отзад се чу прокашляне. Джако, конярят, бе ококорил очи. По неволя и на него му дадох нещо, но само една сребърна гвинея. Все пак само се возеше бездейно отзад и освен това се зазяпваше след всяка жена, която видеше на улицата. Не беше нужно да прекалявам.

— Всъщност работният ти ден има ли край? — попитах съчувствено Джери, докато ми помагаше да се кача в каретата.

— Разбира се. По залез-слънце си тръгвам, освен ако няма нужда от услугите ми.

Той звучеше нехайно, но въпреки това смятах, че след толкова дълъг работен ден отдавна трябваше да си е вкъщи.

Постоянно забравях, че в това столетие все още нямаше регламентирано работно време, да не говорим за законово установен осемчасов работен ден. Профсъюзите също предстоеше да бъдат измислени. Но все пак си спомних, че през този век вече е имало стачки. Или щеше да има, въпрос на времева гледна точка. Дали нямаше да има стачки още през тази година? Ядосах се, че преди отпътуването ни в 1813 година не се бях информирала по-добре, така сега щях да знам всички данни и факти, вместо главата ми да е пълна с ненужна второстепенна информация, като например какво е ретикюл и от какво се правеше прахът за зъби.

Поне знаех нещо за мъжа, когото след малко щях да посетя. Нали преди няколко дни със Себастиано му спасихме живота и предпазихме картините му от огъня.

А сега по всичко личеше, че и в новата ни мисия също играеше някаква роля, макар и тя да бе напълно неясна. Ясно си представях думите, които Хосе бе записал върху бележката:Да се държат под око: Мистър Стивънсън и мистър Търнър.

Джери стоеше пред отворената врата на каретата.

— Къде отиваме, милейди?

— При мистър Търнър, художника.

— Където вие и милорд потушихте огъня?

— Точно така.

— Нещо конкретно ли ще правите там?

— Не, просто искам да проверя каква е хавата.

Преводачът го преобразува вПросто искам да се осведомя как се чувства. Елегантният превод ме накара спонтанно да възкликна: „Яко!“, което на свой ред бе превърнато вУпс.

За щастие, Джери не попита нищо повече.

Когато пристигнахме на Харли Стрийт, вече се смрачаваше и се бе спуснала мъгла, която обгръщаше улицата в зловещо трепкащо сиво. По пътя бяхме видели първите палители на уличните лампи, които с много усилия и с дълги прътове палеха лампите една след друга, но мъждивата светлина едва проникваше през плътната пелена. Единствено по протежение на главните улици имаше газови лампи, които, макар да светеха по-силно от маслените, пак образуваха само смътни светли петна в мрака.

Джери остана да седи върху капрата, докато аз бързо минах покрай двата лукаво усмихващи се сфинкса и стигнах до вратата, където ударих чукчето, и после още веднъж, но този път по-силно. Нямаше да мога да остана за по-дълго, защото в противен случай нямаше да успея да се върна навреме за вечеря. Тъкмо се канех да почукам за трети път, когато вратата се отвори. Пред мен застана старият баща на мистър Търнър, който носеше същия утринен халат и същите свръхголеми пантофи като последния път и ме зяпна изненадано.

— Уил! — извика той. — Ела бързо! Тук е странното русо момиче!

Зад него изникна мисис Такъри, икономката.

— Не бива да отваряте вратата, сър — нахока го тя. — Като нищо ще се простудите от вечерния въздух. Нали знаете, че дробовете ви още не са се възстановили от дима.

Но тогава ме видя и ококори очи.

— Какво, за бога… — Тя замълча, след което извика през рамо. — Мистър Търнър! Тук е русото момиче!

Почувствах се, сякаш се намирам в някой сюрреалистичен филм. Зад мен е стелещата се мъгла, пред мен осветеното от потрепващия пламък на свещите фоайе, а на прага на отворената врата — ясно очертаният, сякаш изрязан с ножица, силует на мистър Търнър-старши с огромните му пантофи и икономката, която ме зяпаше, като че съм извънземно. И тогава мъжът, когото бях дошла да посетя (или по-точно:да държа под око, каквото и да означаваше това), слезе по стълбите. Ако изобщо бе възможно, чрез появяването му сцената стана още по-объркана, тъй като в едната си ръка държеше четка, от която капеше боя, а в другата недовършена картина. Не беше особено голяма, а и светлината бе мъждива, но все пак разпознах личността, нарисувана върху платното — това бях самата аз.

Мистър Търнър ме зяпаше, сякаш съм привидение.

— Знаех си, че отново ще дойдете, мис Фоскари. — После се обърна към икономката си. — Мисис Такъри, моля, сервирайте чаша чай за нашата гостенка в салона. И отведете баща ми в леглото.

Мисис Такъри измърмори нещо под нос, но успях да доловя само думителоша поличбаисигурно е вещица, след което изчезна без възражения, като взе стария мистър Търнър със себе си.

— Заповядайте — покани ме художникът.

Последвах го през фоайето, в което все още миришеше леко на пушек, въпреки че обгорената ламперия и покритите със сажди тапети вече бяха свалени и всичко бе подготвено за ремонт. По протежение на високите стени бе издигнато скеле и навсякъде се търкаляха инструменти.

Мистър Търнър ме въведе в библиотеката, която приличаше на нашата (постепенно започвах да развивам определени маниери и трябваше да престана да възприемам палата на Гросвенър Скуеър като наша собственост!), само че тук висяха повече картини. Разбира се, всичките нарисувани от мистър Търнър.

Той постави новата творба върху един статив и ме покани да седна, но аз бях прекалено погълната от картината. Беше я нарисувал в характерния за него стил, тоест малко неясно и с преливащи се очертания, но въпреки това лицето ми ясно се разпознаваше. Бе вцепенено от ужас. Бях разтворила широко очи от страх, а ръката ми бе вдигната като за защита. Неволно ме побиха ледени тръпки. Беше, сякаш гледам в огледало, отразяващо чувствата ми. Вероятно в този момент изглеждах точно както върху картината.

Но явно имаше накъде повече да нараства страхът ми, защото в този момент забелязах, че платното върху статива не е единственият мой портрет в помещението. Имаше още три статива, върху които стояха картини с мен, всичките едва изсъхнали, и на всяка от тях изглеждах, сякаш бягам от някой убиец. На последната гледах през рамо и бях отворила уста в безмълвен писък.

— Харесват ли ви? — попита мистър Търнър, изпълнен с очакване.

Преглътнах.

— Те са… ъъъ… необичайни. И цели три от този сорт… Имам предвид, защо сте… — Заекнах, защото нямах представа как да опиша с думи вълнението, което бушуваше в мен.

— Защо съм ги нарисувал? — Мистър Търнър повдигна рамене. — Не знам защо рисувам определени хора или мотиви. Просто трябва да го направя. Картините са в главата ми и трябва да излязат на бял свят. Не само веднъж, а по-често. Виждате ли, всяка картина има много лица и всичките имат претенции да бъдат нарисувани.

— И вие сте ме видели такава? — попитах притеснено, но тогава ми хрумна една мисъл, която обясняваше всичко. — Видяхте ме по време на пожара! — казах с облекчение. — Тогава наистина ужасно се страхувах!

Той поклати глава.

— Не, по време на пожара не изглеждахте изплашена, а решителна. Тези портрети тук, това са други изображения. Те са… — Той се прокашля и рече извинително: — Знам, че ще ви се стори абсурдно, но ще говоря направо: това са видения.

— Видения? — повторих с леко треперещ глас.

Художникът кимна.

— Картините се появяват в съзнанието ми и аз просто трябва да ги нарисувам. Точно както онази там. — Той посочи едно платно, което висеше на стената до камината. Обгърнато от светлината на свещите, то излъчваше нещо тайнствено и в същото време застрашително. Веднага познах какво бе изобразено — каменният кръг на Стоунхендж. Но не това бе зловещото в картината, а човешката фигура, която се луташе между камъните и по всичко изглеждаше, че бяга от някого.

— Да не би това да… — с мъка промълвих.

Мистър Търнър кимна.

— Да, това сте вие. Кръстил съм картинатаСмъртен страх. Какво мислите за нея?

Имах чувството, че трябва да се хвана за нещо. В този момент влезе мисис Такъри с чая. Тя ме изгледа подозрително, но нищо не каза. Художникът разбърка захарта в чашата си и обясни, че рядко е имал толкова интензивни творчески видения, както през последните дни.

— Сякаш е извор от енергия — рече той щастливо. — Картини връз картини ме заливат и искат да се появят върху платното. И всичко това благодарение на вас, мис Фоскари. Още една причина да съм ви задължен. Много бих искал да ви се отблагодаря. — Припряно посочи към трите портрета. — Мога ли да ви подаря един от тях?

Само преди няколко дни бих отвърнала нещо от рода на:Няма нужда! Но щом като така любезно ми предлагате — с удоволствие! но сега дори не го и слушах внимателно. През цялото време само гледах втренчено платното със Стоунхендж.

Мистър Търнър ми подаде една чаша.

— Чаят ви ще изстине.

— Благодаря.

Изпих разсеяно няколко глътки и почти не ми правеше впечатление, че без захар чаят не беше особено вкусен. В този момент часовникът в ъгъла удари кръгъл час — вече бе станало осем!

Припряно оставих чашата обратно върху таблата.

— Трябва да вървя.

— Но отново ще се върнете, нали? — Мистър Търнър ме погледна въпросително, след което кимна. — Да, знам, че ще дойдете отново. Знаех го още преди да се появите днес. Вие сте част от виденията, Ан. Нали мога да ви наричам така?

Само кимнах мълчаливо. Той ме придружи до входната врата и остана загледан в мен, докато бързах към каретата. Джери ми отвори вратичката.

— Как е художникът? Успял ли е да преживее уплахата след пожара?

Отново можех само да кимна. Единственото, което исках, бе да се махна от тук.

По време на пътуването започнах сериозно да зъзна. Определено трябваше да се облека по-топло. След спускането на мрака бе станало осезаемо по-студено. От всички страни духаше леден въздух, като течението бе най-силно откъм краката. Бях помолила Джери да пришпори конете, защото закъснявах.

Мистър Фицджон започна да се упреква, когато се върнах.

— Мили боже, та вие сте напълно премръзнала! — Той избута жена си настрана и лично ми взе мантото, след като отвори вратата. — Трябваше да ви предупредя, че за вечерна разходка са необходими топло одеяло и нагорещена тухла за краката.

— Всичко е наред — казах с тракащи зъби, но се зарадвах, че веднага след това можех да отида в салона, където бумтящ в камината огън осигуряваше топлина.

Себастиано веднага дойде при мен и пое ръцете ми в своите.

— Ето те и теб най-сетне!

Престорих се, че смръщената му физиономия не ме е впечатлила особено, тъй като още някой присъстваше в помещението — Младоженеца Кен. Той стоеше до камината и държеше чаша в ръка. С бляскавата си елегантна жилетка, виненочервения жакет и старателно вързаната вратовръзка беше същинско въплъщение на герой на Джейн Остин.

— Вече се бях притеснил — каза Себастиано. — Къде беше досега?

— О, напълно бях забравила за времето — отвърнах със слънчева усмивка.

В никакъв случай не трябваше да се издавам. Но Себастиано ме познаваше прекалено добре и забеляза колко разстроена съм все още. Той стисна ръката ми по-силно, след което погали за миг бузата ми.

— Добре ли прекара следобеда? — попита между другото.

— С Ифигения бяхме в Хайд Парк, а след това Джери ме разведе с каретата из града. Нали знаеш колко съм любопитна да опозная Лондон. Всичко е толкова ново и вълнуващо… Но за съжаление, после се спусна силна мъгла, почти нищо не можеше да се види. — Подадох ръка на Реджиналд и продължих с непринуден тон: — Братовчеде, колко е хубаво да те видя отново. Как прекарахте с брат ми деня?

— Много разнообразен — отвърна Реджиналд. За мое изумление, той не стисна ръката ми, а я вдигна към устните си и я целуна. — Бяхме в „Уайтс“, а след това в стрелбището „Мантънс“, където демонстрирах на Себастиан пистолетите ми за дуел. И накрая присъствахме на търг в „Татърсолс“.

— Търг за произведения на изкуството? — попитах, леко объркана заради целувката по ръката.

Реджиналд се засмя.

— Не, при „Татърсолс“ се продават коне.

Насилих се да се усмихна.

— Колко глупаво от моя страна, че знам толкова малко за тукашните нрави. Барбадос е наистина много далеч от тук.

— Наистина е много далеч — съгласи се Реджиналд развеселен. — И затова съм толкова радостен да ви покажа Лондон.

— За утре е планирана увеселителна разходка във Воксхол Гардън — подхвърли Себастиано.

— За съжаление, няма да мога да се присъединя. За утре имам уговорка с Ифи. Тя е на мнение, че непременно се нуждая от нова рокля за „Алмакс“. Другата седмица в сряда там ще има бал.

— Известно ми е, затова вече потвърдих присъствието си — обясни Реджиналд. — Но разбира се, че ще можеш да дойдеш във Воксхол Гардън, защото ще отидем там чак вечерта. — Реджиналд се усмихна, разкривайки блестящите си зъби, и в този момент толкова много заприлича на Младоженеца Кен, че премигнах няколко пъти. Той ми предложи ръката си. — Може ли, братовчедке?

— Дали може какво? — попитах объркано.

— Ръката ти. — Той ми намигна. — Бих искал изискано да те придружа в съседната зала за хранене.

— О, ти ще останеш за вечеря?

— Да, Себастиан бе така любезен да ме покани. Самотен ерген като мен е благодарен за всяка предоставила му се възможност да се храни в добра компания.

Бих се обзаложила, че не му липсваха подобни възможности. Не и при неговата външност и богатство. По време на разходката ни Ифигения надълго и нашироко ми бе разказала с възхита за финансовото му състояние, за тузарската му лондонска къща и за страхотните му коне. Той се водеше за изключително добър улов, както тя многократно подчерта. В списъка с най-добрите партии на брачния пазар се нареждаше веднага след Джордж и Себастиано. При това изказване за малко да изпадна от каретата, най-вече след като видях блясъка в очите й. Тогава си спомних, че тя самата искаше да се омъжи повторно. За малко да се изпусна и да й обясня, че Себастиано не е свободен. Или поне докато във вените ми продължаваше да тече кръв!

Реджиналд издърпа стола ми и леко постави ръка на гърба ми.

— Заповядай.

Аз се настаних, а той седна до мен, сякаш мястото му беше точно там и никъде другаде. Иска или не, Себастиано трябваше да седне срещу нас, защото трима души на масата, разположени един до друг, щеше да се получи доста тъпо. По време на вечерята Реджиналд не изпускаше възможност да флиртува с мен. Правеше умело комплименти, по един забавен и ненатраплив начин, и от време на време изтърсваше и по някой остроумен коментар, който ме караше да се смея. Естествено, не си падах по него, все пак след повече от три години продължавах да съм лудо влюбена в Себастиано, но не беше никак неприятно да бъда обсипвана с внимание от един така добре изглеждащ мъж. Освен това сполучливо ме разсейваше от шока, който мистър Търнър ми бе причинил с картините си.

През това време изражението на Себастиано ставаше все по-буреносно, явно доста го дразнеха любезните дрънканици на Реджиналд, но нищо не му каза.

Едно след друго бяха сервирани най-различни ястия. Сребърни купи, от които излизаше пара, когато на масата се повдигнеше капакът им, големи плата с всевъзможни основни ястия, различни предястия, аранжирани в малки стъклени съдинки — и всичко това в огромно количество. Готвачката и нейните помощници сигурно се бяха бъхтили часове наред, за да приготвят всички тези вкусотии. Имаше руло от говеждо филе, печена шунка, телешко печено и още няколко вида месо, които не успях да идентифицирам, защото още след първата порция се бях заситила. Някои от месата бяха желирани, малки тресящи се купчинки, които не бяха съвсем по вкуса ми, също както и печените на шиш заек и пъдпъдък. Както и по време на обяда, предпочетох да се огранича до задушените зеленчуци и си мислех колко ли гладни хора в бедните квартали можеха да бъдат нахранени с всичкото това ядене тук.

За пиене имаше едно леко сладко на вкус италианско вино и дори позволих да ми сипят допълнително, тъй като ме стопляше и ми помагаше да не мисля непрестанно за картините в библиотеката на мистър Търнър.

След вечеря Реджиналд обяви, че е време да си върви. На раздяла целуна с перфектна изисканост ръката ми.

— До утре вечер, очарователна Ан!

Себастиано се вкамени.

— По-добре да престанеш да целуваш толкова често ръката на сестра ми. Тя не е свикнала с това.

Реджиналд свъси вежди и за момент ми се стори, че се кани да възрази, но след това рече с разкаяна усмивка.

— Съжалявам, стари приятелю. Постоянно забравям, че там, на Антилите, са приети други норми на поведение.

Може би наистина се разкайваше, но на мен ми прозвуча по-скоро развеселено. Себастиано надяна на лицето си покерджийското си изражение и придружи Реджиналд до входната врата, а аз отидох в господарската стая на горния етаж, за да го изчакам. Когато малко след това той се присъедини към мен, изглеждаше още по-ядосан.

— Какво има? — попитах го.

— Този зализан красавец току-що най-официално ме попита дали може да те ухажва.

Зяпнах го с отворена уста.

— Не е истина!

— Да не смяташ, че бих си измислил подобна глупост?

— А ти какво му отговори? Изхвърли ли го навън?

Себастиано поклати изнервено глава.

— Повярвай ми, бих го направил с най-голямо удоволствие. Но в момента не става. Той е, така да се каже, ключът ни към висшето общество. Този тип познава най-влиятелните личности в Лондон. Дори не можеш да си представиш с какви високопоставени хора е на „ти“. Навсякъде, където бяхме днес, веднага цъфваше цяла орда от онези богаташчета, за да се здрависат с него. Само в рамките на един-единствен час ме запозна с приблизително една дузина лордове, кой от кой по-влиятелен. — Изражението му стана още по-мрачно, докато си сипваше едно шери. — Така че стиснах зъби и му казах, че с благосклонност ще изпитам намеренията му.

— Ъ?

— Все нещо трябваше да кажа — обясни той раздразнено. — Като, разбира се, очаквам, че ти ще държиш този тип на разстояние. Спокойно можеш да му кажеш, че всичките тези целувания на ръка не са ти притрябвали. А сега ми разкажи къде беше. При Търнър?

— Да.

Усетих как ръцете ми започнаха да треперят. Себастиано също го забеляза и бързо обхвана дланите ми със своите. После, сбърчил чело, изслуша обясненията ми за странните картини.

— Всичко това звучи доста откачено. Но при всички положения, изглежда, означава нещо. Въпросът е, какво. Дано скоро разберем. Утре ще отида при него и лично ще разгледам платната му. А от сега нататък ти не бива повече да предприемаш спонтанни излизания, без да си ме предупредила.

Подминах забележката му, защото не исках да започвам караница, и предпочетох да сменя темата.

— Какво ще кажеш да прегледаме още веднъж томчето с пиеси на Шекспир?

— Вече го направих. Няма други отметки освен онази.

— Спомняш ли си каква точно беше?

— А за сцена — държава цяла; и князе на нея да изпълняват бляскавите роли пред публика от истински крале!

— Успя ли да помислиш за значението на цитата?

— През целия ден съм мислил. И ми се струва, че знам какво трябва да означава. Става дума за принц-регента. Много е вероятно някой да планира отстраняването му от власт.

— Принц-регентът… чакай, това е синът на краля, който е поел управлението, защото баща му е душевноболен, нали? И как точно би станало това със свалянето му от трона?

— По обичайния начин — рече иронично Себастиано.

По тялото ми полазиха тръпки.

— Имаш предвид, че някой ще се опита да го убие?

— Именно, точно това имам предвид. И в същото време този някой иска да се погрижи никой от старите да не му се пречка, затова разрушава порталите.

— Но тогава този някой също трябва да е от старите!

— Естествено.

— Но без порталите и той самият няма да може да пътува във времето — изтъкнах.

— Може би той изобщо не иска да го прави. Да вземем следния откъс:А за сцена — държава цяла. Това означава, че той иска да си създаде собствено царство, негова лична трибуна. Само за себе си, извън всякакъв чужд контрол.

— А какво мислиш, че означаваи князе на нея да изпълняват бляскавите роли?Да не би този някой да иска… ново попълнение за ролята на принца? Вероятно дори той самият.

— Напълно е възможно. Според мен дори е доста вероятно.

— Тогава нашата задача е да предотвратим това. Но как?

— Някак си трябва да се доберем до обкръжението на принца и да установим от коя посока го грози опасност. Както го е написал и Хосе в бележката си:тълкуване на знаците.

Това ми напомни за срещата ми с граф Клевли и приятелството му с принц-регента. Разказах за това на Себастиано и според него нямаше да навреди да се държа добре с графа, когато се изпречеше на пътя ми, без значение дали ще е утре във Воксхол Гардън, или на бала в „Алмакс“.

— Но най-важното е да не позволяваш този тип да ти олигавя ръката. Наистина смахнати порядки.

След това предупреждение той ме целуна. А после отидохме да си легнем — всеки в своето легло.

Когато прекрачих прага на стаята ми, се стреснах, защото Бриджет ме очакваше. Напълно бях забравила, че вече имам собствена камериерка. Преди да съм успяла да кажа и дума, тя започна един от своите монолози.

— Със сигурност ще се ядоса, защото не съм претоплила водата за миене, но аз не знаех кога ще дойде, така че и без това щеше да изстине.

— Бриджет — прекъснах я любезно. — Мога да се измия и със студена вода. Наистина нямам нищо против.

— Изобщо не исках да го кажа на глас, милейди! — увери ме веднага тя. — Просто ми се изплъзна, защото от толкова време седя и чакам тук.

Бях прекалено изморена, за да се съобразявам с моментното й състояние.

— Днес вече достатъчно ми помага. За остатъка от вечерта си свободна.

— Знаех си аз — измърмори Бриджет. — Тя повече не иска да съм й камериерка. С мен е свършено.

— Бриджет, това не е вярно. Просто сега искам да остана сама, защото съм смъртно уморена.

Вследствие на думите ми тя започна да обрисува съдбата си в най-тъмни краски, как ще седи просеща в уличните канавки и ще пие джин. Когато най-накрая се отървах от нея, усетих колко съм смазана. Крайно време беше да си легна. Започнах да се събличам и за нещастие, установих, че не мога да разкопчая сама малките копченца на гърба. Но се въздържах да извикам Бриджет. Вместо това почуках на вратата на спалнята на Себастиано, все пак и той можеше да ми помогне не по-зле. За мое неудобство, ми отвори Мийкс, който високомерно ми съобщи, че негово благородие се намира в банята и между другото, вече еendeshabille[8], което бе френският изискан израз за това, че милорд вече си е свалил дрехите. Докато ми обясняваше това, прислужникът ме изгледа така, сякаш бях изпълзяла от някоя дълбока и много провинциална дупка. Накрая се отказах от събличането и реших по изключение да спя с роклята.

Отново пропадах в дълбоката бездна към поглъщащото всичко чудовище, което ме очакваше долу. Почти можех да усетя съскащия дъх на звяра, който искаше да изяде всичко от началото на времето, та чак до края на вечността — секунди, дни, години, цели епохи. Опитах да се свия на топка, но така пропадах още по-бързо. Подобно на куршум, летях към края на времето. Бързо поправих грешката си и разперих ръце и крака, сякаш по този начин бе възможно да се противопоставя на ужасяващото земно притегляне. Действително започнах да пропадам по-бавно и добила смелост, се опитах да правя загребващи движения, сякаш плувам. Но изведнъж попаднах във въздушно течение, бях всмукана и дръпната настрана в нещо като тъмен тунел, който извеждаше от бездната. Пропадането ми бе приключило и сега по-скоро се носех, сякаш влачена от водно течение, само дето около мен нямаше нито вода, нито въздух, а единствено непроницаем мрак. Но за моя изненада, постепенно започна да просветва, тунелът рязко свърши и ме изплю върху просторна равнина. Беше пуста, гола местност под сиво небе, раздирана от режещ вятър, който навяваше косата ми в лицето. Запрепъвах се напред, но надлъж и нашир нямаше нищо в тази пустош, като се изключеха стръмните планински вериги, които се открояваха размазано в далечината. Тогава се завъртях в кръг и я видях. Голяма, подобна на тунел врата насред местността. Това трябва да бе отворът, през който бях дошла. Трябваше ли да се върна обратно?

— Винаги ме намираш ти, чудато дете — рече един глас зад мен.

Рязко се обърнах и за мое изумление, видях Есперанца. Дребна, съсухрена и сивокоса, стара като света. Очите й бяха тъжни и в същото време изпълнени с любов.

— Истинска ли си? — Протегнах ръка, но когато я докоснах, очертанията й се размиха и разбрах, че е само една илюзия.

— Никога не съм истинска — рече тя през тих смях.

— Но нали съм те срещала! Във Венеция! И в Париж! Ти ми даде маската! И сърбежът на врата ми, той също ми е от теб.

— Ти си срещнала само един отзвук. Една проекция.

— Ами Хосе? И той ли е само… отзвук.

— Той е един от малкото стари, които телом бродят във времената и живеят при хората.

— Кои сте вие? Откъде идвате?

— От много далеч. От място, където пространство и време са едно цяло. От края на вечността. — Тя протегна ръка към небето, което в същия миг се превърна в тъмно, сияещо черно, изпъстрено с милиони блещукащи звезди.

— Но защо вие, старите, правите всичко това? Защо манипулирате времето? Защо се борите един срещу друг?

Вместо да отговори, Есперанца помръдна показалеца си и върху небосвода над нас звездите се вляха една в друга и образуваха блестяща картина — табла за шах.

— Това е игра! — извиках аз. — Играете си с времето! А хората са вашите пионки!

— Не с времето — рече тя. — Азавремето.

— А това… същество? — прошепнах. — Което стои долу в бездната… Какво е то?

— Нищото. Краят на играта.

Вятърът се засили и започна да навява скреж в лицето ми. Той обгърна Есперанца с вихрушка и в същото време ме понесе далеч от нея.

— Помогни ми! — извиках аз. — Кажи ми какво трябва да направя, за да спра наближаването на края!

Но вече не можех да я виждам, а в следващия момент бях засукана от портала навътре в тунела.

— Не! — извиках, защото знаех, че ако отново попадна във вертикалната бездна, ще е прекалено късно.

Дишайки тежко, рязко се надигнах — и се събудих. Замаяно се взрях в мрачната сивота на стаята, за миг напълно дезориентирана. Но тогава си спомних, че не съм в жилището ни във Венеция, нито пък във Франкфурт при родителите ми, а в миналото на Лондон. Пулсът ми препускаше и в опит да успокоя лудо биещото си сърце, посегнах към шията си — и изтръпнах. Върховете на пръстите ми напипаха миниатюрни частички лед. Те бяха навсякъде! В косата ми и върху роклята! Шокирана, скочих от леглото и изтичах до огледалото, но в стаята не беше достатъчно светло. Припряно разтворих капаците на прозореца и отново застанах пред огледалото, но не забелязах нищо необичайно. Освен недоспалото ми, със сенки под очите изражение, нищо друго не се виждаше. Нямаше и следа от лед. Отново опипах роклята и косата си, но нямаше нищо. Дори не усетих влага, ако изключим това, че се бях изпотила, защото роклята бе прекалено дебела, за да спя с нея. За щастие, през нощта няколко копчета се бяха разкопчали. Бързо се съблякох и тогава забелязах, че копчетата всъщност се бяха скъсали. Трябва доста да съм се въртяла насън. Припомних си акробатичните ми изпълнения в бездната и за миг затаих дъх, защото усещах спомена толкова реален. Точно толкова реален, колкото и парченцата лед, когато се събудих. Но за щастие, всичко бе просто един сън.

Принудих се да мисля за други неща. Например за това, че сега бих дала какво ли не за един душ. Или поне да си взема вана. Но чакай, това можех да го направя! Че за какво иначе бях богата наследница и имах една камара персонал? Дръпнах връвта със звънеца и вътрешно се въоръжих срещу монолога на Бриджет, но за мое облекчение тя държеше устата си затворена и направи всичко възможно след ужасяващото начало утрото ми да е по-поносимо. Когато се потопих в топлата вода, се почувствах значително по-добре. Бриджет изми косата ми с ухаеща на цветя сапунена паста и ми приготви чисто бельо, както и чудно хубава жълта дневна рокля. А накрая дори я оставих да ми направи прическа, тъй като все още не бях на себе си заради съня и бях благодарна за всяко мило човешко отношение. Много ми се искаше да се сгуша в леглото при Себастиано, но за съжаление, в момента това не беше възможно. Защо ми трябваше да се представям за негова сестра!

— Вижте, милейди! Тази прическа изглежда много по-хубава от скучната плитка!

Бриджет стоеше зад мен и ми се усмихваше в огледалото. Тя бе сътворила закачлив кок, а отляво и дясно на лицето ми се спускаха старателно навити с машата масури. Изглеждаше много мило.

— Бриджет, направо е супер — казах аз.

Междугалактическият преводач го преобразува вsuperbe[9]което ме накара да се засмея. Бриджет реши, че се радвам на прическата, и сърдечно се присъедини към смеха ми. А когато й казах, че по невнимание съм скъсала няколко копчета на роклята, се засмя още по-силно и съвсем сериозно заяви, че много се радва, задето ще шие. Погледна ме с такава благодарност и щастие, че колкото и да бе абсурдно, се зарадвах за нея. И така се получи, че слязох за закуска в относително добро настроение.

Беше малко след девет, часовникът във фоайето тъкмо бе ударил на кръгъл час. Както и предния ден, Себастиано бе станал преди мен и вече четеше вестника — един екземпляр със старовремски букви, който се наричаше „Морнинг Поуст“.

— Какво пише във вестника? — попитах и го целунах целомъдрено по бузата.

Той ми намигна.

— Изглеждаш очарователно… — Още едно намигване. — …сестричке. Пише разни неща за войната с Наполеон.

Точно така, сега той се подвизаваше като големия завоевател. Краят за него нямаше да е добър, но в момента доста вгорчаваше живота на англичаните. Както и на останалата част от Европа. Тази есен щеше да бъде изгонен от Германия след страшно голяма битка при Лайпциг[10]. Но до окончателното му поражение при Ватерло оставаха още две години.

Настаних се на масата и този път не ми се стори чак толкова ужасно да бъда обслужвана. Джейн и Седрик нямаха равни в усърдието си да ми сервират всевъзможни вкусотии от бюфета и да ми забъркат перфектното кафе с мляко.

След закуската Себастиано помоли мистър Фицджон да нареди да докарат каретата, след което се отправихме на посещение при мистър Стивънсън.

Не беше трудно да открием къщата му на Джеймс Стрийт. Джери попита една минувачка за номера на къщата му и тя ни упъти.

— Инженерът ли? Ей там на ъгъла, къщата с пристройката. — Жената се засмя. — Следвайте шумотевицата.

И наистина, шумът не можеше да се пропусне — чукане, тракане и свистене, сякаш в работилницата бе оживял стар локомотив.

Действително не бях много далеч от истината с това сравнение, защото, докато се отправяхме със Себастиано към източника на шума, той ми обясни кой е Джордж Стивънсън.

— Той е измислил парния локомотив. Разбира се, не най-първия, но така да се каже, прототипа, който след това е произвеждан серийно.

— Откъде знаеш това? — попитах озадачено.

— Уикипедия. — Той се ухили, като видя недоверчивото ми изражение. — Разбира се, не го прочетох тук, а в нашето време. Още преди няколко седмици, след като Хосе ни ангажира за задачата при мистър Търнър. Тогава малко се поинформирах за тази епоха.

Естествено, и аз го бях направила, но явно си бях поставила други приоритети. Той бе проучил въпросите, свързани с техниката, докато аз с културата.

— Когато Хосе се появи с него на Трафалгар Скуеър, се сетих откъде ми е познато името.

— А защо не ми каза?

— Защото имаше достатъчно други неща за казване. — Себастиано почука на портата, но при този шум вътре със сигурност никой нямаше да го чуе. Той опита да отвори вратата и установи, че не е заключена. — Мисля направо да влезем.

В работилницата беше още по-шумно. В центъра на препълненото с множество странни машинарии помещение стоеше едно метално чудовище, което представляваше причината за тропащите и съскащите звуци. Изпускащи пара цилиндри се движеха нагоре-надолу, обгърнати от кълбата пара. Масло капеше от скърцащите бутала, а влажната гореща мъгла се превръщаше в локви около застрашителната апаратура. Джордж Стивънсън, облечен в работни дрехи от груба памучна материя, тичаше между отделните скали и лостове. Въоръжен с отвертка и измервателен уред, той правеше някакви настройки на нещо като контролно табло и извика триумфално, когато тракането на цилиндрите стана по-бързо.

В единия край на адската машина зееше огромната паст на огнище, от което летяха искри. Пред него, надянал предпазни очила, стоеше един работник и с бясно темпо въртеше лопата и мяташе натрупаните на голяма черна камара въглища в ненаситното гърло на машината. Вонящ дим бълваше от там и се смесваше с горещата пара, извираща от парния котел.

Себастиано гледаше машината с блеснали в благоговение очи. Приличаше на малко момче, току-що получило за подарък първия си локомотив.

Мистър Стивънсън приключи с настройките и отстъпи крачка назад, за да наблюдава работата на машината. И тогава забеляза присъствието ни. Изненадана усмивка се появи върху покритото му със сажди лице.

— Лорд и лейди Фоскари! Моите спасители от онази нощ! Какво ви води насам? — Наложи му се да вика, за да надвие шума от машината.

— Искахме да проверим как се чувствате! — извика Себастиано в отговор.

— Изчакайте. Ще изключа това нещо. — Мистър Стивънсън завъртя ръчките и даде знак на работника да престане да гребе с лопатата, вследствие на което тропотът и свистенето намаляха и движението на машината започна да става все по-бавно. След един последен доволен поглед към творението си, инженерът отново се обърна към нас. — Адска машина, нали? И с всеки изминал ден става все по-добра.

— Явно — съгласи се Себастиано. — Какво точно конструирате?

— Само да знаех — отвърна мистър Стивънсън, сбърчил чело, а после се усмихна леко отчаяно. — Работя непрестанно по нея, ден и нощ. — Той се почука по челото. — Всичко е записано тук вътре, всеки градивен елемент, гайка по гайка, всеки нит и жлеб, и изобщо всичко, което виждате тук. — Той повдигна рамене. — Първоначално беше една съвсем нормална парна машина, но реших да направя някои модификации, а после станаха все повече и повече. Промените са многообразни, правят машината по-бърза и ефективна. Сами видяхте колко е бързо буталото, нали?

— Много бързо — потвърди Себастиано въодушевено.

Мистър Стивънсън започна да обяснява, ръкомахайки, функционирането на парната машина, нейните специфични и необичайни способности във физическо и механично отношение, и какво ли още не, от което нищо не разбрах. При подобни теми още в училище автоматично изключвах, това бе нещо като рефлекс, срещу който бях безпомощна. Без всякакъв интерес, се огледах в помещението, но не видях нищо друго, освен странни инструменти, камари от чували с въглища и работника, който се бе настанил върху една щайга и издул бузи, си похапваше от една ряпа.

Инженерът настоя да влезем в къщата на по чаша чай. Така имахме възможността да се запознаем със съпругата му — симпатична, пълничка брюнетка с усмихнати очи. Мистър Стивънсън сърдечно я прегърна и целуна.

— О, нехранимайко такъв! — Тя се засмя и му отправи закачлив поглед. — Цялата ще ме омажеш със сажди!

Това, че имаше съпруга, ме накара да се зарадвам за него, най-вече защото двамата изглеждаха истински влюбени един в друг. Така погледнато, май му беше провървяло. В сравнение с първата ни среща преди скока във времето, сега той изглеждаше, сякаш е друг човек. От унинието му, първото нещо, което ми направи впечатление у него, вече нямаше и следа.

Разбира се, съпругата му не знаеше, че е продукт на манипулация на времето, така да се каже, оживяла илюзия. Същото важеше и за прислужницата, която ни сервира чай и сладки в малкия уютен салон на семейство Стивънсън. И за старото куче, което подремваше пред камината и което инженерът вероятно вярваше, че има от десет години. В сътворяването на подходящото обкръжение за непосветените старите бяха много старателни. Истински майстори на илюзията.

Отново се замислих за нощния ми кошмар, за парченцата лед върху кожата ми, когато се събудих. И най-вече за онова, което ми каза Есперанца. А именно откъде бяха дошли тя и другите стари.

От края на вечността.

Най-вероятно (дано) всичко това беше само част от откачения ми сън и затова изобщо не бе реално, но ако само предположим, че в това имаше зрънце истина — къде, по дяволите, се намираше краят на вечността? Тя бе посочила блестящия небосвод. Това означаваше ли, че старите произхождаха от друга галактика? Това би се вързало с теорията, която често ми се въртеше в главата, а именно че старите бяха извънземни. Макар и да не изглеждаха като такива, но след филма „Нашествието на крадците на тела“ всяко малко дете знаеше (или поне децата над дванайсет), че извънземните можеха да приемат каквато си искат форма.

Но тогава ми хрумна, че когато Есперанца посочи към небето, може просто да е имала предвид онази работа сиграта за времето, защото в същия момент звездите се бяха превърнали в странната табла.

Мистър Стивънсън ме изтръгна от мислите ми.

— Още чай, милейди?

— Не, благодаря — отвърнах учтиво.

Себастиано се изправи.

— Боя се, че трябва да тръгваме.

Инженерът ни придружи до вратата.

— Надявам се, че скоро пак ще ни удостоите с посещение.

— Със сигурност — обеща Себастиано. — Нали трябва да разберем какво може машината ви, след като я завършите.

Изглежда, интересът му изключително много зарадва мистър Стивънсън, който ни помаха, когато се отправихме към каретата. Джери се стресна в дрямката си, а Джако — мумифицираната човешка глава, който флиртуваше с една прислужница до близката порта, бързо се върна на мястото си.

По време на пътуването ни си поех дълбоко дъх и разказах на Себастиано за сънищата ми. Ръката ми пропълзя в неговата, а когато стигнах до срещата ми с Есперанца, той ме стисна толкова силно, че чак ме заболя.

— Нали… нали не вярваш, че в цялата работа има нещо вярно? — попитах с писклив глас.

Вместо отговор, той ме обгърна с ръка.

— От сега нататък отново ще спим в едно легло. Няма повече да понасяш сама тези кошмари. Спалните ни имат ключалки и просто ще заключваме и двете помещения. Ще наредя на Фицджон изрично да забрани достъпа до нашия етаж на целия персонал, освен ако ние не сме ги повикали.

— Това няма ли да изглежда някак си подозрително?

— Не. Най-много ексцентрично. — Той се усмихна вяло. — Все пак съм виконт. На благородниците им е позволено да проявяват по някой и друг каприз. Особено на екзотичните аристократи от Западните Индии.

Опитът ми да се усмихна плачевно се провали.

— Страх ме е от това Джаберуоки — нещо там долу в бездната, Себастиано. Истински, първичен страх.

— Знам това, гълъбче. — Той ме целуна по слепоочието. — Но до този момент е просто само един сън и аз ще направя всичко по силите си, за да си остане такъв.

Правеше се на силен, но по изражението му виждах, че се чувстваше по същия начин като мен.

Както обикновено, на Гросвенър Скуеър бяхме посрещнати от мистър Фицджон, който ни се поклони с характерния си безупречен маниер и обясни, че лейди Уинтърботъм е пристигнала преди няколко минути и чака в салона. Той се надяваше, че това ни е угодно.

— Разбира се — отвърна Себастиано, който използва възможността да дръпне иконома настрана и да му даде съответните указания, докато аз се отправих към салона, където Ифигения седеше грациозно върху едно канапе.

Тя се изправи с усмивка и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Ето те и теб, скъпа моя. Вече си мислех, че си ме забравила!

Безмълвно поклатих глава, за кой ли път зашеметена от красотата й. Днес бе облечена в златистокафяво, което подчертаваше порцелановата й кожа. Шапчицата й представляваше мъничко творение от къдрички и цветя. Фините й кожени ръкавици бяха в тон с изящните й боти.

— Толкова се радвам на обиколката ни по магазините! — извика тя със светнали от радост очи и ме хвана под ръка. — Ела, нека веднага да тръгваме!

Всъщност изобщо нямах желание да пазарувам. Чувствах се доста неловко, докато пътувахме из града в отворената й карета и от всички страни ни зяпаха. Придружаваше ни един лакей, който Ифигения бе взела назаем от Реджиналд. Той яздеше пред нас един помпозно издокаран кон, а по време на обиколките ни из магазините вървеше тежко и неотлъчно зад нас. Когато влизахме в някой магазин, се изтъпанчваше пред вратата, подобно на бодигард, и чакаше, докато излезем и го натоварим с кутии и торби. След известно време почти щеше да рухне под всичките тези кутии. Ифигения не можеше да мине покрай нещо хубаво, без да го грабне. Докато аз си купих само един шал и чифт ръкавици, и то само защото не исках да й развалям удоволствието.

Ифигения ме замъкна във всички възможни магазини на Бонд Стрийт — за обувки, за кожи, шивашки ателиета, бутици за бельо, при шапкари и бижутери. През цялото време говореше като латерна, поради което почти не забелязваше колко пестелива на думи бях. Едва когато в дванайсетия или тринайсетия магазин по нейно настояване изпробвах една вечерна рокля и мълчаливо се взирах в огледалото в пробната, тя ме побутна, изпълнена с очакване.

— Ан, та ти само мълчиш. Не я ли намираш и ти заravissant[11]? Напълно подходяща за дебютантка!

— Formidabel[12]! — съгласи се модистката, която стоеше в задната част на препълненото с тюл и коприна ателие и се надяваше да направи добра продажба.

— Да, яка е — отвърнах, унесена в мисли. Преводачът трансформира „яка“ в добре стояща, защото вероятно бе усетил, че не съм особено възхитена. Но липсата ми на въодушевление не се дължеше на самата бална рокля, която действително бе чудно хубава — истинска фантазия в бяло и коприна, обшита с мънички перли, — с която изглеждах като снежна принцеса. — Ще я вземем — реших набързо, защото вече ми бе писнало от обикалянето по магазините.

— Но това е само пробен модел за вземане на размери — отбеляза шивачката.

Точно така, в тази епоха все още нямаше масова конфекция. Особено за богатите хора дрехите се шиеха по мярка.

— Но ми седи перфектно — заинатих се. — Ще взема или тази, или никоя друга.

С това нещата се изясниха и роклята бе купена, и най-сетне щях да бъда оставена на мира. Или поне така си мислех, но Ифигения настоя, че към роклята ми трябват и подходящите обувки. И шапка. За обувките отстъпих, но за шапката вече се разбунтувах.

— Влез ти вътре и ми избери една — казах, останала вече без нерви, след като ме бе замъкнала до поредното модистко ателие. — Аз ще те изчакам тук отвън.

Тя се нацупи, но въпреки това се шмугна в магазина, кипяща от желание за пазаруване, докато аз останах отвън и се огледах. По улиците преминаваха елегантни карети, чиято изработка се различаваше една от друга, подобно на автомобилите в наше време. Както вече бях успяла да установя, имаше една камара модели — гиг, файтон, каляска, берлина, ландо, тилбъри, — но ми бе невъзможно да ги запомня. Някои се теглеха от два коня, други от четири, а от време на време имаше и такива, теглени от само един. Във всеки случай повечето карети изглеждаха доста изискани, тъй като Бонд Стрийт бе тузарската улица на аристокрацията. Тук се намираха най-скъпите магазини и изтънчените клубове. Сравнена с тях, книжарницата на мистър Скот в края на улицата бе много скромна, но той ни бе разказал, че прави добри обороти, защото има една камара знатни клиенти.

Магазинът срещу този за шапки също изглеждаше доста невзрачен. Първоначално погледът ми се плъзна по него, защото не забелязах нищо особено. Но тогава се втренчих в малката витрина като наелектризирана и веднага разбрах какво се намираше пред мен. Сякаш теглена от невидими конци, пресякох улицата… и се спънах в краката на един носач на покрита носилка. Той залитна, вследствие на което предната част на паланкина падна на паважа и от вътрешността й се чу негодуващ писък.

— Много съжалявам — казах на дебеланата, която възмутено погледна навън, прикрепяйки грозното творение върху главата си, което явно трябваше да представлява тюрбан. — Ето, вземете това като компенсация. — Тикнах в ръката й шала, който бях купила в предпоследния магазин и веднага си бях сложила, защото на лакея просто му бе невъзможно да носи още покупки. — Има същата шарка като тюрбана ви.

Продължих напред и избегнах сблъсъка с две натруфени контета, които с впитите си панталони и надиплените шалчета почти приличаха на карнавални смешници. И ето че се озовах от другата страна на улицата. Не се бях объркала. Това беше магазинът за маски на Есперанца.

Тя стоеше зад дървения тезгях, сякаш ме очакваше. Веднага се поправих наум —тя ме очакваше. Кого другиго, ако не мен.

— Ето те и теб — поздрави ме с дрезгавия си глас.

Прорязаното й от бръчки лице имаше ведро изражение.

Зяпнах я. Тя бе дребна и съсухрена както винаги, и носеше сива рокля. За първи път осъзнах, че тя носеше същата рокля при всичките ни досегашни срещи.

— Сънувах те — казах аз.

— Знам.

— О, боже! Не е… не е било никакъв сън, нали?

— Напротив, разбира се, че беше.

Всъщност това трябваше да ме успокои, но не го направи.

— Откъде можеш да знаеш какво сънувам?

— Мога много неща. Естествено, не всичко, защото в такъв случай щеше да е прекалено лесно.

— Но как… — Заекнах и трябваше да почна отначало. — Ти… ти изобщо не си истинска, нали?

Тя се засмя с прегракналия си тих смях.

— Дете, много добре знаеш, че не съм. Или нека се изразя така: не и по начина, който вие, хората, смятате за истински.

— Но… но Хосе е истински, нали? Каза го в съня ми. Къде е той сега?

Изражението й стана сериозно.

— Той търси изход от ситуацията. Порталите са разрушени, останал е само още един.

— Кой го е сторил? И кой портал е останал?

— Това спада към нещата, които не мога да ти кажа.

— Поради обичайната причина ли? Защото, ако знам, ще съсипя всичко?

Тя кимна невъзмутимо.

— А останалото, което сънувах, вярно ли е? Това, че… че за старите всичко е нещо като игра за времето?

Отново кимна, но очевидно нямаше намерение да ми разясни точните правила на играта или да издаде кой участваше в нея. Но все пак не можех да изпусна възможността да науча повече по въпроса.

— А всички онези странни неща, като например междугалактическия преводач и бариерата, вие, старите, ли си ги измислихте? — Бях се втренчила в Есперанца в опит да разгадая изражението на сбръчканото й, лишено от емоции лице. — Ама разбира се — казах бавно. — Че кой друг. Вие сте играчите и вие определяте правилата.

— В момента играта се саботира. Правилата биват нарушавани, игрището се разрушава. Не си дошла без причина в този магазин, дете. Направи онова, което трябва.

Притеснена, се огледах наоколо. Намирах се в подобен магазин на този във Венеция. И в Париж. По стените и на щендерите за дрехи висяха елегантни неща до прашасали вехтории. Асортиментът включваше както фини наметала, везани ръкавици и изискани шапчици, така и протрити копринени наметки, рошави перуки и износени чанти.

Разбира се, имаше и маски. Витрината бе изпъстрена с тях, както и една цяла стена, където висяха всевъзможни модели. С пера, с пайети, позлатени, със скъпоценни камъни и брокат. Някои покриваха цялото лице и имаха човешки черти или стигаха само до носа. Други пък изглеждаха направо страховито, с дълги клюнове и злобни цепки за очите, като наподобяваха някакви фантастични същества или животни.

Но аз имах очи само за котешката маска от черна коприна. Тя бе елегантна и тясно оформена, с коси цепки за очите и рошави златни ресни.

— Вземи я — подкани ме Есперанца.

Колебливо я свалих от закачалката. Меката материя бе приятна на допир в ръката ми и аз стиснах еластичната връзка, с която се закрепяше за главата. Нямаше нужда да пробвам маската, знаех, че ще ми пасне идеално, сякаш е правена за мен. Какъвто вероятно и бе случаят.

— Прибери я и добре я пази — посъветва ме Есперанца. — Ще дойде ден, когато ще ти трябва. Но и сега важи правилото: можеш да я използваш само ако е застрашен животът ти. В противен случай може да попаднеш на много лоши места. — Тя не каза нищо повече, но не беше и нужно. Почти имах чувството, че усещам злокобното съскащо дишане на Джаберуоки-гълтача-на-време от дълбините на бездната.

— Това означава ли, че отново ще се появи опасност за живота ми?

Есперанца ме удостои с кратка, беззъба усмивка, след което отново стана сериозна.

— Пази се, дете.

— А сега какво? Трябва ли да погледна в огледалото на бъдещето?

Тя посочи към един от ъглите на магазина и ето го и него. Повърхността на старото стоящо огледало, която разкриваше бедите на бъдещите времена, изглеждаше мътна и разкривена и докато поглеждах към нея, тя се раздвижи. Побиха ме тръпки и ми се прииска да извърна поглед, но се насилих да продължа да се взирам в този зловещ, чужд свят в огледалото. В едно бъдеще, което щеше да настъпи, ако мисията ни се провалеше.

Изчаках, докато булото, покриващо картината, се разсее, и тогава я видях. Всъщност бе по-скоро чувстване, отколкото виждане, тъй като всичко бе черно и изпълнено с ужас — това бе бездната от съня ми. Бях всмукана вътре и падах ли, падах към края на времето. С вик се извърнах настрани.

— Всичко е изчезнало! Всичкото време… напълно е изчезнало!

— Не е, погледни отново.

Поех си дълбоко въздух и го направих, и това, което видях, ме изненада. Гледката беше сякаш от птичи поглед върху някакъв град и когато картината се приближи, познах, че това е старият Лондон. Продължи да се приближава още повече и вече се виждаше Уестминстър, а после разпознах и Бонд Стрийт, след което и магазините, докато накрая огледалото не показа Ифигения, която тъкмо излизаше от ателието за шапки и се оглеждаше търсещо.

— Но това е тук и сега — казах втрещена. — Годината е 1813. — Погледнах към Есперанца. — Това означава ли, че тази година ще остане?

Тя кимна.

— Ще е единствената. Миниатюрен фрагмент от цели еони. Подобно на микроскопична капчица от един гигантски потоп.

Тя махна с ръка и огледалото на бъдещето отново се превърна в едно съвсем нормално, малко захабено старо огледало.

— Какво ще се случи, когато годината изтече? — поисках да узная.

— Ще се повтори. Подобно на пиеса, която отново и отново започва отначало. С все същите актьори и сцени.

— А за сцена — държава цяла— прошепнах. — И някой иска да завземе властта.

Есперанца се сепна за миг, после кимна бавно.

— Сега трябва да си вървиш, дете.

— Но… Не можеш ли да ми дадеш поне един мъничък жокер, кой е отговорен за цялата тази свинщина? Или кое събитие трябва да предотвратим? Според Себастиано някой може би ще иска да отстрани принц-регента. Как да…

— Сбогом, дете. — С тези думи тя се обърна и изчезна през задната врата, която се намираше наполовина скрита до една препълнена с обувки етажерка. Знаех, че няма смисъл да я последвам. Тя повече не беше тук. Може би по някое време щеше да се появи тук, но по-добре бе да не разчитам на това. Последния път, след като ми даде маската, повече не се вясна, а магазинът бе останал пуст, сякаш е бил затворен от дълго време.

Пристъпих навън като замаяна, а вратата се затвори тихо зад мен.

— Ехо, Ан! Тук съм! — Ифигения ми махаше от другата страна на улицата. — Слава богу! Ето те и теб! — Тя забърза към мен. — Вече се бях притеснила за теб. Лакеят каза, че си влязла в един от магазините, но никъде не можахме да те открием.

— О, само поразгледах малко в този магазин тук.

Тя сбърчи чело.

— В кой по-точно?

— Ами в ето този там. — Канех се да посоча вратата, през която току-що бях излязла, но тя бе заключена с няколко катинара, а витрините бяха заковани с тежки дървени дъски. Изглеждаше, сякаш от месеци никой не е бил вътре. Припряно посочих надолу по улицата. — Някъде ей там — добавих бързо.

Явно Ифи не я беше особено грижа. Вместо това размаха кутия от лъскава хартия.

— Набавих ти най-прелестната шапка на всички времена!

Тя помаха на лакея, който междувременно бе отнесъл до каретата всичките ни останали покупки и сега търпеливо взе кутията с шапката и още няколко торби. Все великолепни нещица, както ме увери Ифи. Разбира се, всичко на вересия. За мое изумление, научих, че в аристократичните кръгове бе прието да не се плаща веднага, а едва когато са се събрали порядъчно количество неплатени сметки и предупреждения. Ифигения ми разказа, че на практика някои хора никога не плащали на шивачите си, защото техните модисти можели да се смятат за щастливци, че благородните личности проявявали снизхождение да носят творенията им в обществото. Явно още в тази епоха съществуваха подобни сделки, при които известните се обличаха безплатно от дизайнерите, както бе в Холивуд.

— Прини също почти никога не си плаща — обясни Ифи, докато с бавна крачка се отправихме към каретата. — Той има толкова баснословно големи дългове, че с тези пари спокойно може да се построи дворец.

— Кой е Прини?

— Принц-регентът. Познатите му го наричат така.

— Ти също ли си негова позната?

— Разбира се. Дори много добра. Цял свят го познава. — Ифи ме хвана под ръка. — Между другото, следващата седмица той организира голямо празненство в Карлтън Хаус. Ако пусна в ход връзките си, мога да осигуря покана за двама ви с брат ти.

— Това би било чудесно! — казах аз, изведнъж обхваната от ледени тръпки. По необясними причини ми бе станало ясно, че всичко щеше да се реши на този бал.

Себастиано въртеше маската в ръцете си и ме гледаше замислено. Бяхме се затворили в господарската стая веднага след като се върнах, където му разказах за срещата ми с Есперанца.

— Можем да използваме това нещо — предложи той. — Или понетиможеш да го направиш. Просто ще пожелаеш да се върнеш обратно вкъщи и така ще си вън от играта.

— А теб да те оставя тук, така ли? Трябва да си се побъркал, ако си мислиш, че ще го направя. Освен това Есперанца изрично подчерта, че мога да използвам маската за пътуване във времето само ако животът ми е застрашен. Това бяха точните й думи. В противен случай мога да попадна на ужасни места.

Той мрачно свъси вежди.

— Имаш право. Прекалено е опасно. — С рязко движение ми връчи маската. — Прибери я.

Поех я колебливо.

— Не е ли по-добре да я заключим?

— Не, трябва винаги да я носиш с теб, защото никога не знаеш кога ще изпаднеш в животозастрашаваща ситуация. — Трябваше да прозвучи шеговито, но видях притеснението в погледа му. Давах си сметка, че му се искаше да не съм замесена във всичко това, но и двамата знаехме, че това не беше възможно.

Фактът, че сме просто две пионки в нещо като междугалактическо „Монополи“, не го ядоса особено. В действителност, както той отбеляза, винаги е подозирал нещо подобно. В същото време предполагаше, че за старите тази игра има сериозни скрити причини.

— Мисля, че за тях е много повече от това, просто да спечелят или загубят. Ако питаш мен, и техният живот зависи от играта точно колкото и нашият. Само че може би по друг начин.

— По какъв друг начин?

— Според мен те трябва да поддържат играта, за да могат да продължат да съществуват. Било то като истински или като проекция от чуждо измерение. — Той се наведе и ме целуна, след което отиде до вратата и я отвори. — Идваш ли? — попита и ми протегна ръка.

— Къде?

— Да обядваме. Гладен съм.

— А после какво ще правим?

— Реджи ще дойде да ме вземе в три, искаме да постреляме в „Мантънс“. След това ще отидем на боксов мач, където някакви знаменити шампиони ще излязат един срещу друг. Той иска да ме представи там на няколко важни хора. Голяма е вероятността измежду тях да е и принц-регентът.

— Чакай, нека позная: за жени достъпът там е забранен, нали?

— Така е. — Той се засмя и ме целуна по носа. — Ако някога отново се върнем в нашето време, можем заедно да отидем на някой боксов мач.

Присъединих се към смеха му. Но думичката ако дълго кънтя в мислите ми.

— Кажете ми, мистър Фицджон, какво всъщност знаете за принц-регента? — попитах нашия иконом, когато след обяда ми сервира чай в библиотеката.

— Какво желае да научи милейди за негова милост? — Той ми наля от чая, след което ми подаде поднос с вкусни на вид малки бисквитки.

Оставих настрана журнала за карета, в който тъкмо съзерцавах най-различни илюстрации на возила. С голямо търпение Джери ми бе обяснил някои разлики между моделите, но все още не се ориентирах особено добре.

— Ами интересува ме какъв е принц-регентът. Като например как изглежда?

— Хората казват, че негова милост е много внушителен мъж.

— Внушителен… Това означава ли, че е… ъъъ,дебел?

— Някои не толкова тактични личности биха се изразили и така.

Боже, ама че превзето говореше този тип! Но тогава забелязах лекото потрепване в десния ъгъл на устата му. Явно все пак тайно се забавляваше, което веднага го направи по-симпатичен в очите ми.

— А вярно ли е, че има силна склонност към разточителство?

— Нямам право да правя подобни преценки.

— Да, добре, но сигурно сте чули нещо по въпроса, нали?

Мистър Фицджон кимна мълчаливо и любезно.

Потънала в мисли, разбърках чая си и отхапах от малките вкусни сладки.

— Случайно да знаете дали има врагове? Тоест хора, които с удоволствие биха го… свалили от трона?

— Тронът е притежание на Негово величество кралят.

— Да, но нали той е… сещате се. — Направих въртеливо движение с ръка. — Така че, властта е в ръцете на принц-регента. Можете ли да си представите как някой си присвоява поста му?

Ъгълчетата на устата на мистър Фицджон отново затрептяха, този път по-осезаемо.

— Е, да предположим, че негова милост бива откъснат от живота чрез злощастен инцидент. В такъв случай не е възможно някой произволен узурпатор да заеме неговото място. По-скоро приемствеността ще се падне на законния престолонаследник, а именно по-младия брат на принц-регента.

Погледнах го с интерес.

— И кой е той?

— Негова милост принц Фредерик, херцогът на Йорк. От много години той живее в чужбина, но това със сигурност няма да го възпре да се завърне в Лондон, за да изпълни своите задължения.

— Значи, не може кой да е да завземе властта?

Икономът кимна категорично.

— Това определено би било в разрез с действащите закони.

— Хм, много благодаря.

Зарязах чая си и се качих горе, за да споделя тази нова информация със Себастиано. Той тъкмо се обличаше за посещението си на боксовия мач, който щеше да се състои в заведение, на име „Джаксънс“.

Ифигения отново бе поискала да се разходим с карета в Хайд Парк, но този път отказах. Пазаруването предобед и предстоящото излизане довечера във Воксхол Гардън, напълно ми стигаше за един ден. Според Ифи бях една малка мимоза[13]и трябваше по-добре да се приспособя към порядките във висшето общество.

Също така едно момиче трябваше да се държи изключително добродетелно. Можеше да се появява в обществото само с придружител, а тайните срещи с обожатели бяха пагубни за доброто име на всяка дама. Ако едно младо момиче бъде хванато в компрометираща ситуация (например да се целува), биваше дискредитирано за вечни времена. Добродетелността й можеше да бъде възстановена единствено ако обожателят й се оженеше веднага за нея.

На вратата на спалнята на Себастиано бях спряна от Мийкс, който недружелюбно ме информира, че негово благородие в момента е зает с изключително щекотливата задача да върже вратовръзката си на възел, нареченВодопад. Нямах желание да се разправям с него и отидох в стаята ми, за да изчакам, докато Себастиано приключеше. Изнервена, полегнах в леглото си и се взрях в балдахина, прехвърляйки отново и отново в мислите си срещата с Есперанца. В същото време се опитвах да вмъкна в пъзела новопридобитата от Фицджон информация. След известно време затворих очи, защото не можех повече да издържам гледката на розовото покривало над мен. Идеше ми да си запуша и ушите, защото Бриджет се суетеше в дрешника, докато, преливаща от щастие, водеше монолози и подреждаше покупките от Бонд Стрийт, които междувременно бяха пристигнали.

— В тези обувки ще пъхна лавандулови торбички, за да се отстрани по-бързо миризмата на кожа. О, а тази великолепна шапка… хм, май нещо й липсва. Може би трябва да й пришия сатенена панделка като допълнение към украсата. Но тогава пък може да се стори на лейди Ан претруфена и да я отблъсне! Ах, каква прекрасна бална рокля! Нямам търпение да я видя облечена в нея! Дано към нея да носи и белите дантелени ръкавици! И дано ми позволи да й направя прическа в стил „Венера“, която ще я направи да изглежда божествена, а не да прилича на ученичка!

Накрая повече не издържах и за втори път опитах да се добера до Себастиано. Но отново налетях на Мийкс, който ме информира с престорено съжаление, че негово благородие вече е напуснал къщата.

— Не му ли казахте, че искам да говоря с него?

— Милейди не ме натовари с тази задача — отвърна той високомерно.

Преглътнах яда си и отидох в утринната стая, за да убия времето си с четене. Но там вече беше Джейн и чистеше прозорците. В господарската стая се вихреше Седрик, който почистваше пепелта от камината. Вследствие на което отново слязох долу, за да се настаня удобно в библиотеката, но едва бях седнала върху канапето с книга в ръка, и нахълта мисис Фицджон. Тя се поклони и поиска да узнае с какво може да услужи на милейди (тоест на мен).

За малко да изтърся, че просто искам да бъда оставена на мира, но предпочетох да си замълча и я осведомих много любезно, че съм безкрайно щастлива. Вместо да се разкара, тя остана на мястото си и каза, че сега се удавала чудесна възможност да обсъдим менюто за следващата седмица. Като намекна, че това спадаше към най-важните задължения на господарката на къщата.

— А досега кой определяше какво ще се готви? — попитах я.

— Готвачката.

— Тогава спокойно може да продължи да го прави. Справя се чудесно. — Но в следващия момент осъзнах, че това изобщо не беше вярно. — Един момент, имам идея. Може да пропусне всички онези неща на шиш. Както и овнешкото месо и зайците. Не е нужно да приготвя и пъдпъдъци, фазани и шарани. И в никакъв случай да не готви вътрешности. Обичаме пилешко, пържоли и риба треска, но моля не и трите наведнъж. Като гарнитура към тях най-добре да има картофи и ориз. И много зеленчуци. Това е много по-здравословно от всичките онези месни ястия. А за десерт е достатъчен и един-единствен сладкиш. — След което допълних: — Ние винаги сме се хранили по-скромно в… ъъъ, Западните Индии.

Мисис Фицджон не направи физиономия, а продължи да изглежда все така начумерена.

— Може би е добре милейди да ми запише всичко това, защото накрая ще забравя указанията.

В крайна сметка свободният ми следобед се състоеше в това, да направя списък с моите и на Себастиано любими ястия. Но това изобщо не беше всичко, защото, когато връчих списъка на мисис Фицджон, тя ме уведоми, че градинарят иска да знае как да подреже чимшира, кълбовидно или конусовидно.

— По негова преценка — казах аз.

Икономката ме погледна потресено.

— Милейди, той никога не би се осмелил…

— Кълбовидно — прекъснах я.

След това тъкмо отново се настаних с Джейн Остин върху канапето, когато мистър Фицджон се появи със задължителния сребърен поднос, върху който бяха подредени различни съобщения. Първото, което отворих, представляваше изискана, изключително официална покана за бала в „Алмакс“, написана с мастило върху хартия с инициалите на лейди Еди-коя си — вероятно дебеланата, която Ифигения ми бе показала по време на разходката ни в Хайд Парк. После следваше цяла камара от сметки, всички за нещата, които двете е Ифигения бяхме купили днес — дори и за тези, които тя бе избрала за себе си. С това се изясняваше въпросът защо пазаруването й бе доставило такова голямо удоволствие.

Последното известие бе от граф Клевли, който снай-голямо уважениемолеше за позволение да ми направи официално посещение.

Стъписана, отново прочетох изписаното с красиви букви със завъртулки съобщение.

— Това означава ли, че графът е вече тук? — попитах мистър Фицджон, който стоеше мълчаливо до вратата, подобно на паметник, в очакване на нарежданията ми.

— Точно така, милейди. Негово благородие е в преддверието и иска да ви поздрави.

— О! Какво да правя? — Търсейки помощ, погледнах към иконома. — Репутацията ми ще бъде ли съсипана, ако ме посети тук? — След което бързо добавих. — В това отношение на Барбадос нещата са по-непринудени.

Този път ъгълчетата на устните му определено потрепнаха, а после — направо не е за вярване — дори се усмихна.

— Кратката визита на един граф няма да навреди на репутацията на милейди. Предлагам след пет минути аз или съпругата ми да влезем в салона под някакъв претекст, за да прекратим срещата, и тогава милейди няма да има от какво да се притеснява.

— Много добре, така ще го направим. А… докато го посрещам, трябва ли да съблюдавам някакви правила? И как да се обръщам към него? Може би с „ваше благородие“?

— Лек реверанс свидетелства за добри обноски. А що се отнася до обръщението към него, ако използватесър, няма да сбъркате.

Да разполагаш с иконом, имаше своите предимства. Благодарих му и го помолих да покани посетителя ми. Три секунди по-късно графът пристъпи тежко в салона, истинско конте от върха на главата до върха на обувките си. Разбира се, в преносен смисъл, защото върхът на главата му не се виждаше от тупираната му нагоре коса. Беше се издокарал още по-крещящо и от първата ни среща. В жабото му бе забучена игла с гигантски диамант, а на жакета му висяха най-различни украшения. В дясната си ръка, която бе вдигната в превзета поза, носеше табакера за емфие. Според Мийкс демонстративното носене на табакера за емфие беше част от презентацията на един джентълмен, но Себастиано вече ми бе споделил, че в никакъв случай нямаше да се прави за посмешище по този начин. Напълно му стигаше, че трябва да носи тези женски шалчета.

Аз послушно направих реверанс, но графът изобщо не забеляза, защото тъкмо се навеждаше ниско над ръката ми, за да я целуне.

— Лейди Ан! Скъпа моя, колко много се радвам да ви видя отново! — извика той толкова силно, че трепнах стреснато.

— Благодаря — отвърнах любезно. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене, сър? Шери или може би портвайн? Или чай?

— Моля?

— Искате ли нещо за пиене? — попитах отново, този път по-силно. — Чаша чай може би?

— Не, не. Нищо не ме боли.

Той задържа ръката ми в своята и ме отведе до канапето, където галантно ми нагласи една възглавница и изчака да седна, преди на свой ред да се настани в едно от креслата.

— Разбрах от Ифи, че тази вечер ще посетите Воксхол Гардън — каза на висок глас графът. — Разполагам там с един много хубав павилион. За мен ще е голяма чест да поканя довечера милейди. Разбира се, и уважаемия ви господин брат, и най-близките ви приятели също са добре дошли.

— Благодаря за поканата. С удоволствие ще дойдем.

— Моля?

— С удоволствие ще дойдем! — извиках този път.

Джордж се ухили до уши.

— Чудесно! А сега ми разкажете за Западните Индии. Живели сте на Барбадос, нали? Искам да разбера всичко за живота в една плантация.

Ама че гадост. Нямах и най-бегла представа за плантаторския живот. Дори не знаех къде точно се намираха Карибите. Някъде вдясно от Централна Америка, или поне така беше показано на глобуса горе в господарската стая, но малко или много, с това се изчерпваха познанията ми.

Джордж ме погледна с очакване. Тъй като не ми хрумна добро извинение от раз защо се налага да прекъснем разговора ни, просто импровизирах. Като яко преувеличавах, за да подчертая изключителната значимост на семейство Фоскари.

— Нашата плантация „Водопад на дъгите“ е една от най-големите на Барбадос — обясних на графа с висок глас. — Полетата ни със захарна тръстика заемат почти една четвърта от целия остров. Имаме около хиляда роби, но тъй като търговията с роби вече е забранена, скоро ще ги пуснем на свобода. Или по-точно ще ги назначим на работа. С право на болнични и пенсия. — Рязко млъкнах. Току-що бях казалаболнични, а междугалактическият преводач не бе преобразувал думата.

— Болнични — повторих аз, този път по-силно.

И отново думата не бе преобразувана в друга. Което обаче можеше и нищо да не означава, защото думата може и вече да съществуваше.

— Виенско колело — казах за проба. Можех безпрепятствено да го изрека, въпреки че през 1813 година на виенското колело определено не е съществувало, дори не е било още проектирано. Или пък напротив? Не, със сигурност не е било. Да не би Джордж… Възможно ли бе да идва от бъдещето? И може битойстоеше зад всички злощастия? Притиснах пръсти към диво препускащия пулс на шията ми. Изведнъж ми стана лошо. А Джордж просто ме гледаше любезно. Дебелото му лице не изразяваше особени емоции, като изключим видимо зачервените му бузи. Като не беше изключено да бе дошъл със зачервени бузи. Поех си дълбоко въздух, за да кажа още един анахронизъм, но от толкова вълнение успях да издам само дрезгав звук вместоДжъстин Бибър. Канех се да опитам отново, но почукване на вратата ме прекъсна. Според уговорката мисис Фицджон влезе и покланяйки се, обясни, че се е появил проблем с градинаря, който не търпи отлагане.

Вследствие на което графът скочи на крака и обяви гръмогласно, че и без това е трябвало да тръгва и ще се видим най-късно довечера във Воксхол Гардън.

Той целуна ръката ми и забърза, окрилен, навън. Аз продължих да седя като ударена на канапето, взирайки се потресена след него.

— Теоретично би могло да се дължи и на глухотата му — изказах предположението си два часа по-късно, след като Себастиано се върна от боксовия мач и отново се бяхме оттеглили конспиративно в господарската стая. — Може би просто не ме е чувал добре. — Но и сама забелязах колко отчаяно звучеше гласът ми.

— Тази така наречена глухота спокойно може и да е само престорена — рече Себастиано. — Освен това самата ти каза, че изведнъж много се е разбързал.

— Теоретично може да е имал някоя важна среща.

Себастиано погледна мрачно.

— На теория всичко е възможно. На практика трябва да го включим в списъка със заподозрените.

— Но според Фицджон никой не може просто така да заеме мястото на принц-регента — отбелязах аз. — Заради наследяването на престола.

— Това нищо не означава. Графът може да работи за някого, а именно за онзи, който в действителност дърпа конците. Знаеш не по-зле от мен, че при всичките ни наистина сложни мисии старите винаги досега са имали помощници. Той може да е точно такъв.

Преглътнах тежко, защото си спомнях повече от добре. Някои от тези помощници бяха застрашавали неведнъж живота ми.

— Между другото, по време на боксовия мач се запознах с този тип — каза Себастиано.

— С графа ли?

— Не, нали той е бил тук при теб. Имам предвид принц-регента, Реджиналд ме представи.

— И какво представлява?

— Дебел тип, който само пилее пари. По време на мача заложи толкова висока сума, че всички си глътнаха езиците, а когато загуби, само се засмя. Много кървава история беше самият мач. Нещо подобно наБоен клуб. За протектори за уста и боксови ръкавици тук нищо не са чували.

— Какво ще е следващото, което ще направим? — попитах аз.

— Знам едно нещо. — Той ме придърпа в прегръдките си и ме целуна. Сгуших се в ръцете му и за известно време забравихме за приказките. Накрая казах с въздишка: — Всъщност имах предвид какво ще предприемем във връзка с мисията ни.

— Да проучим графа. Довечера, в неговия павилион, ще го видим колко струва.

Ифигения и Реджиналд ни взеха с великолепния му екипаж. Дойдоха сравнително късно, чак в десет вечерта, но според Ифи това бе абсолютно нормално време за излизане. Бриджет не се бе стърпяла и яко ме бе издокарала. Бе ме обикаляла поне един час, като през цялото време бе нагласяла дрехите и косата ми и почти не бе водила монолози. Като изключим единия път, когато каза:

— Роклята й стои наистина добре, изобщо не се вижда, че задните й части са малко позакръглени.

Носех рокля от муселин в цвят кайсия с волани по краищата и тънко сатенено манто в същия цвят, което блестеше на светлината на свещите. Бриджет отново ми бе направила прическа ала Джейн Остин с къдрички около слепоочията, а върху кока отгоре на главата бе сложила сладка малка шапчица, от която стърчаха няколко пера. Малко преди да потеглим, бях прикрепила маската за крака си, точно над коляното. Така нямаше да ми пречи и на практика бе невидима.

Себастиано също изглеждашеravissant(благодарение на енциклопедията бях разбрала, че това означава „възхитително“). Носеше лъскав цилиндър, лъснати до блясък боти с маншет, кафяво манто с двуредно закопчаване и шалче с възел, който, изглежда, бе отнел часове, за да бъде сътворен, и според Мийк се наричашеОриент.

Както се оказа, Ифигения и Реджиналд бяха облечени една идея по-изискано от нас. Ифи цялата бе в тон пепел от рози и се бе накичила с една камара бижута (аз още не се бях престрашила да надникна в ковчежето от „Ротшилд & син“), а Реджиналд бе истински образец на конте. Само дето не бе така кичозно издокаран като графа, а много стилно, с тесен сив панталон, черни обувки, жилетка е ненатрапчив десен и нещо като пелерина с падаща над раменете яка.

По време на пътуването разговаряхме непринудено, като през цялото време се опитвах да не обръщам внимание на факта, че Реджиналд непрекъснато побутваше с коляното си моето, а Ифи бе започнала да се натиска на Себастиано по всички правила на съблазняването.

В каретата седяхме срещу тях и макар че обстановката бе луксозна, не беше много просторно. Ифи непрестанно си вееше закачливо с ветрилото над доста изрязаното си деколте, да не би Себастиано да пропусне да забележи С размера на чашките й. Един път дори постави уж случайно ръка върху коляното му и смеейки се, изви глава назад, сякаш посредствената шега, която той току-що бе казал, бе хитът на сезона. В действителност тя просто искаше да демонстрира изящната си бяла шия. Зарадвах се, когато най-сетне спряхме на брега на Темза.

Прекосихме реката със сал и преди още да сме достигнали осветения от уличните фенери кей на отсрещната страна, вече се виждаше цялото бляскаво великолепие на парка. Бях толкова възхитена от гледката, че дори и сваляческите опити на Ифигения спрямо Себастиано не можеха да ме отклонят от нея. Или по-точно казано:почтине можеха да ме отклонят.

Воксхол Гардън — това го бях проучила преди пътуването ни в 1813 година — бе един от най-големите увеселителни паркове за времето си. Гледката бе прекрасна. Осветена празнично от безброй цветни лампиони, околността наподобяваше нощно приказно царство, пълно със светулки. Имаше множество малки и големи павилиони, театрални летни сцени и закусвални. Паркът се пресичаше от дълги алеи, от които се разклоняваха тесни пътеки, водещи до лабиринти от жив плет, закътани местенца с пейки или романтични аркади. От танцувалните площадки се чуваше музика и смях. Един оркестър свиреше весела мелодия, а върху дъсчения под няколко двойки изпълняваха нещо като народен танц. Навсякъде имаше навалица, най-вероятно в парка се разхождаха повече от хиляда души.

— Павилионът на граф Клевли е насам. — Реджиналд пое грижливо ръката ми, докато Ифигения, без да пита, хвана Себастиано под ръка.

Запридвижвахме се през множеството от хора и стигнахме до една аркада, която водеше покрай нещо като сепарета. Реджиналд се спря пред едно от тях и изчака Ифи и Себастиано да ни настигнат.

— Ето тук е.

Един прислужник ни отвори вратата и отвътре ни посрещна шумът от весели разговори на фона на скрибуцането на цигулка. Присъстваха около дузина души, които седяха около дълга маса и оживено разговаряха. А от една задна стаичка прислужници принасяха ядене за гостите.

— Ифи! Реджи, хубавец такъв! И моята скъпа, очарователна лейди Ан! — С изумителна за закръглената му фигура подвижност, графът се приближи до нас и ме ощастливи с продължително целуване на ръката. След което потупа Себастиано дружелюбно по рамото. — А това трябва да е братът. Фоскари, нали така?

— Точно така, ваше благородие. Сестра ми и аз ви благодарим за поканата.

На Себастиано не му се налагаше да крещи, за да бъде разбран. Просто придаде на сонорния си баритон достатъчно плътност и се поклони с елегантно приведена на една страна глава. За съжаление, впечатляващият ефект бе донякъде накърнен от Ифи, която продължаваше да виси на ръката му и го жадуваше, сякаш е джакпот за милиони.

Реджиналд се наведе към мен, докато устните му не докоснаха ухото ми.

— Красива двойка, нали?

— О… ъ, да — отвърнах с неохота.

— Тя е сама толкова отдавна — сподели ми Реджиналд. Върху хубавкото му лице на Кен бе цъфнала замечтана усмивка. — Жена като нея не трябва да остава дълго неомъжена. Може да предложи много на един мъж. Разбира се, не е богата, но с блестящо потекло. Има впечатляващи доходи и се движи в най-отбраните кръгове. И разполага с най-важното за една жена: репутацията й е безукорна.

Стори ми се, сякаш Реджиналд се опитваше да ме запали по идеята да видя Ифи като моя бъдеща снаха. Явно вземаше ролята си на член от семейството много на сериозно. И следващите му думи потвърдиха предположението ми.

— Тъй като баща й вече не е между живите, а тя няма брат, като неин братовчед на мен се пада отговорността да бдя над нея. Откакто почина съпругът й, много кандидати са молили за ръката й, но Ифи е изключително взискателна. Но изглежда, към брат ти има слабост.

— И на мен така ми се струва — отвърнах с присвити очи.

Ифи тъкмо позволяваше на Себастиано да й дръпне стола и с грациозно разперени поли се настани върху него, като така беше нагласила нещата, че той трябваше да седне до нея, защото наоколо нямаше друг свободен стол. Някак си двамата с Реджиналд се озовахме в края на масата, където Джордж бе заел челното място и пускаше коментари на всички страни, които излагаха на изключително натоварване тъпанчетата ми.

Той ни представи на останалите гости, като някои от тях познах от разходката в Хайд Парк. Ифигения ни бе разказала, че на подобни партита, малко или много, винаги се събираха все едни и същи хора. Повечето бяха млади, скъпо облечени и търсещи забавление. Разбира се, в рамките на позволеното, това ясно си личеше. Флиртуваше се, но в граници. Мъжете се държаха като джентълмени и режеха на малки парченца месото на дамите, които от своя страна пърхаха с мигли и ветрила. Като изключим това, всички се държаха като на курс по добри обноски и строго съблюдаваха да не прекрачват границата.

Графът непрестанно ме заговаряше и все искаше да узнае още подробности за тропиците. Когато се изчерпаха плантаторските ми познания и повече не можех да изстискам и капчица от мозъка си, прибягнах до отчаяни мерки.

— Ами обикновено животът във „Водопад на дъгите“ е много скучен. Освен когато има тържества. Тогава украсяваме къщата, а младите дами, с техните рокли с кринолини, седят заедно с господата на верандата и пият ментов джулеп. А робите пеят на полето, докато берат памук… ъъъ, събират захарната тръстика…

— Рокли с кринолин? — прекъсна ме жената срещу мен, заинтригувана. — Както по времето на кралица Елизабет? Сега това отново ли се носи в Западните Индии и Америка?

Аха, ето че ме спипаха. Нямах никаква представа какво се носеше там в момента. Вероятно същото като тук. Сцената, която току-що бях описала, произлизаше директно от „Отнесени от вихъра“, тоест от време, което щеше да настъпи след около петдесет години. Зарязах историята с кринолините и преминах направо към пътуването ни с кораб от Карибите.

— Плаването също бе доста скучно, като се изключи ужасният ден, в който ни нападнаха пирати. Капитанът бе отвратителен мерзавец, на име Барбоса. Той обичаше да яде зелени ябълки и имаше малка маймунка, която седеше на рамото му и крадеше на хората златото от джобовете им.

Жената срещу мен жадно попиваше разказа ми с широко ококорени очи.

— Заплаши ли ви?

— Маймуната ли? О, не, тя искаше само златната ми гривна. — Засмях се малко пресилено.

— Имах предвид капитана. Много ли беше кръвожаден?

Замислих се за момент.

— Ами не можеше да се нарече благ човек. Например в екипажа му имаше един тип, на име Бил Каиша, когото заради някаква си дреболия капитанът накара да върви по дъската. — Прокарах пръст през гърлото си, за да подчертая какво означава това. Когато забелязах ужасения поглед на дамата, добавих смекчаващо: — Но разбира се, той можеше да плува. Сигурно някак си е успял да оцелее.

Тъкмо обмислях дали да не разкажа историята за нападението на гигантския октопод, когато Реджиналд постави една риба в чинията ми и ме попита дали не искам и горчица. Потръпвайки, погледнах рибата, която опулено ме зяпаше, защото някой бе забравил да й отреже главата, преди да я сервира. Но всички останали също получиха риба с глава, което означаваше, че такъв си беше редът.

Графът беше така грижовен да обезкости рибата ми и да отстрани ненужните части в друга чиния, така че, докато се хранех, не ми се налагаше постоянно да гледам изцъклените очи. Въпреки това се зарадвах, когато и последното блюдо бе отсервирано и прислужниците внесоха десерта — сладоледена бомба, която бе фламбирана под възторжениАаа!иОоо!възклицания и която се оказа изумително вкусна.

През цялото време шампанското се лееше като водопад. Всъщност имах определена задача, но не можех да си спомня каква. Междувременно бях достигнала върхова форма, що се отнася до умението ми да разказвам.

Светлината на свещите се отразяваше, блестейки в кристалните чаши, и насърчаваше въображението ми. Вече ми беше много лесно да изнасям лекции за карибския начин на живот, бяха ми хрумнали една камара подробности. Например за урагана, който миналата година бе съсипал голяма част от реколтата ни и който бе отвял половината господарска къща.

Графът напълни чашата ми за трети или четвърти път и ние се чукнахме приятелски. Като се изключеше пронизителният му глас, този Джордж бе наистина мил тип, макар да разбираше само половината от това, което му се разказваше.

След известно време забелязах, че Себастиано ми хвърля многозначителни погледи през масата и на няколко пъти дискретно посочи с глава към вратата. Зяпнах го неразбиращо, докато накрая не схванах какво искаше да каже — ние не бяхме тук за забавление, а защото искахме да проучим графа. Изправих се и с две ръце си повях въздух.

— Сър, мисля, че добре ще ми се отрази да се поразхладя малко навън — осведомих го.

Високомерният тон, с който го изрекох, бе донякъде накърнен от хълцането, дължащо се на шампанското. Просто не носех на пиене.

Но Джордж великодушно го подмина. А може би изобщо не бе забелязал. Той веднага се изправи и ми предложи ръката си.

— За мен е чест да ви придружа за една кратка разходка, лейди Ан!

Минахме покрай безгрижно разговарящите гости и се озовахме навън, където бе настанало още по-голямо оживление, отколкото когато дойдохме. Около нас прииждаха цели тълпи от хора. Меката нощ се изпълваше от шума им. Върху танцовата платформа в съседство двойките се въртяха във вихъра на валса, а пред бараките викачи хвалеха атракциите си: една истинска русалка, мъж с три очи, куче с две глави и вълшебна машина, която съвсем сама изготвяше снимки на хората.

Вървяхме под накичените с шарени светлини дървета, включвайки се в потока от хора, но се опитах да отклоня Джордж към един възможно най-отдалечен ъгъл на парка, където другите посетители нямаше да ни чуват. Едно разклонение в края на алеята изглеждаше много подходящо за целите ми. От веселата глъчка тук почти нищо не се чуваше. А малко по-встрани открих малка, обрасла с бръшлян беседка в гръцки стил, а точно до нея тясна пътека водеше към лабиринт от висок жив плет. Пуснах ръката на Джордж и изкачих ниските стъпала към беседката, за да я разгледам по-подробно. Във вътрешността й имаше каменни пейки, а от тавана висеше фенер, но той излъчваше призрачна бледа светлина. Бе малко като в някой филм на ужасите.

— Кренвирш — казах колкото можах по-силно. Ехото от гласа ми се отрази в стените. — Топмодел. Хюстън, имаме проблем.

Не последва никакъв отговор. Бързо се обърнах към Джордж, но там, където допреди миг бе стоял, нямаше никой.

— Джордж? — извиках уплашено. — Имам предвид, сър? — Колебливо направих няколко крачки навътре към лабиринта. И веднага бях заобиколена от висока, непроходима стена от чимшир. Пред мен се простираше непрогледна тъмнина. — Сър? — Внимателно продължих напред, докато стигнах до първото разклонение. Там надникнах зад ъгъла, но нищо не се виждаше.

Определено не исках да навлизам в лабиринта, но все пак направих две-три крачки, защото бях сигурна, че Джордж се криеше зад следващия ъгъл — ясно го чувах как диша.

— Ангела Меркел — извиках, докато надничах в следващия проход. Там нямаше никой, но точно пред мен нещо прошумоля. Той стоеше на не повече от една крачка разстояние, делеше ни единствено живият плет. — Фитнес център! — извиках. — Имейл акаунт! — Колкото и глух да беше този тип, това трябваше да го е чул. Ето че имах неопровержимо доказателство: Джордж бе пътуващ във времето. Също като мен, и той идваше от бъдещето. Обърнах се към посоката, от която бях дошла, тъй като не исках да губя повече време, препъвайки се в този лабиринт, а възможно най-бързо да информирам Себастиано. Но когато завих зад ъгъла, пред мен не се появи изходът, а просто друг коридор, още по-зловещ от този, от който току-що бях дошла. Затичах се обратно — и установих, че съм се изгубила.

Запази спокойствие!заповядах си. Няма да позволя този тъп лабиринт да ме изплаши, без значение колко тъмно бе тук. Внимателно заопипвах с две ръце наоколо, вперила очи в небето, където се виждаше блед отблясък на цветните фенери. Изведнъж, точно зад мен, чух шум от стъпки. Обърнах се рязко, но вече бе късно. Усетих удар зад лявото си ухо. Привидяха ми се звезди и се свлякох на земята. Не изгубих истински съзнание, само бях замаяна. Опитах да се изправя, но някой ме притисна към земята. Една ръка се плъзна по дрехите ми, опипвайки ме от горе до долу, докато накрая не намери това, което търсеше. Рязко дръпване и нападателят ми си го присвои. А в следващия миг вече бе изчезнал. Пъшкайки, се надигнах до седнало положение.

Няколко секунди по-късно бях заслепена от фенер, който светеше директно в лицето ми.

— Мили боже, скъпа лейди Ан! — Шокираното лице на Джордж се извисяваше над моето. — Вие сте припаднала! Останете където сте! Ще извикам помощ!

Крещейки силно за помощ, той се затича тромаво, като за съжаление, взе и фенера със себе си. Изправих се с усилие и препъвайки се, направих опит да се ориентирам в тъмното, като се насочих към мястото, където току-що бе изчезнал Джордж. Малко след това отново стана светло и се появи пуфтящият Джордж, като този път го придружаваше Младоженеца Кен.

— Ан! — извика изплашено Реджиналд. — Бедното създание, нека ти помогна! — Изобщо не изчака отговора ми, а направо ме вдигна на ръце.

— Мога да вървя! — запротестирах аз.

Но той не искаше и да чуе за това.

— С такова удоволствие и сам бих ви носил, моя скъпа, сладка Ан! — увери ме графът, който, дишайки тежко, се тътреше до нас. Гласът му непрестанно пресекваше, почти се разрева. — Но имам много болен гръб!

Небето заедно с всички блестящи фенери се рееше над мен, а вляво и дясно се движеха неясни силуети. Един от тях се приближи.

— Какво, по дяволите…? — извика Себастиано ужасен.

— Не съм толкова зле — уверих го. — Наистина мога и сама да вървя.

— Какво ти има? Какво се случи?

— Само припадна — успокои го Реджиналд. — Това често се случва на младите дами.

— Беше ли там, когато се случи? — нападна го Себастиано.

— Не, но Джордж беше. Аз самият стоях до продавачката на цветя там отзад, когато изведнъж той дотича запъхтян, викайки за помощ.

— Аз също не бях там — каза графът.

— Не ми разправяйте врели-некипели — кресна Себастиано.

Извърнах глава и видях как нападна Джордж и го стисна за яката. Или по-точно казано, за изкусно вързаното му шалче. Графът издаде ужасен, наподобяващ квичене звук.

— Недей! — извиках аз. — Веднага го пусни!

Себастиано отблъсна Джордж от себе си.

— Къде, по дяволите, бяхте, когато се случи?

— Аз бях… изчезнах само за съвсем кратко… в храстите… ъъъ… Моля ви, не ме карайте да говоря за причината пред крехките уши на една дама — заекваше графът. — Бедното, скъпо момиче! Неутешим съм! Ан, сладка Ан! Моля ви, кажете ми, че вече отново се чувствате добре!

— Вече съм добре — казах.

И това бе самата истина. Главата ми още бучеше, когато малко по-късно Реджиналд ме остави внимателно върху тапицираната пейка на един сал, но иначе не страдах от други неразположения.

Себастиано веднага положи ръка върху раменете ми и ме притисна към себе си.

— Какво се случи? — прошепна в ухото ми. — Нали не си припаднала наистина просто така? Да не би свинята Клевли да те е повалил?

Само мълчаливо поклатих глава, тъй като нямах възможност да отговоря — някой бе разказал на Ифигения за измисления ми припадък. Тя се появи с развети поли като загрижена квачка и не се отдели от мен, докато прекосявахме реката към отсрещния бряг. Дори и графът се бе качил на сала и настоя да ни придружи. Той не се поколеба да ни предостави каретата си, която да ни откара до Гросвенър Скуеър — огромно чудовище с четири коня и златен герб, както и двама коняри с изискани ливреи. През цялото време Себастиано го стрелкаше с убийствени погледи, но изглежда, Джордж не забелязваше. През цялото време се обвиняваше на глас, че не е бил до мен, за да ме хване. Когато ни остави на Гросвенър Скуеър, обяви пламенно и гръмогласно, че ще ме посети възможно най-скоро.

Мистър Фицджон реагира с обичайната си тактичност, когато чу за мнимия ми припадък. Той нареди на Джейн да ми донесе горещ чай и подкани жена си да бухне възглавниците на леглото ми. В същото време възпря Бриджет от това, да ме притесни допълнително с нейните монолози.

— Ще помогнеш на милейди да свали роклята си и през цялото време ще запазиш пълно мълчание — нареди той със строга физиономия. — След това ще се качиш в стаята си и ще оставиш милейди на спокойствие. — А после икономът се обърна към Себастиано. — Желае ли милорд да повикам лекар?

— Не е необходимо — казах веднага.

Почти всички лекари, които бях срещала в най-различни епохи в миналото, бяха демонстрирали плашещото си влечение към пускането на кръв. А за по-голям ефект слагаха пиявици и ужасяващи вендузи на гърба или предписваха някакви смърдящи гадости за пиене, за които човек никога не можеше да е сигурен, дали не са отровни.

— Вече се чувствам много по-добре — обясних. — Просто се нуждая от малко почивка.

Все пак отне известно време, докато най-сетне всички прислужници се оттеглиха и можехме, необезпокоявани, да поговорим със Себастиано. Той дойде в спалнята ми, заключи вратата и седна до мен в кукленското ми легло.

— Разказвай! Какво се случи?

На мига избухнах в сълзи. Себастиано ме хвана за раменете и ме погледна настойчиво.

— Какво ти е сторил онзи негодник, графът? Ще го убия!

— Някой ме издебна в гръб и ме удари, но не вярвам да е бил Джордж — хлипайки, обобщих случилото се, докато разтърквах цицината зад ухото си.

Себастиано издърпа ръката ми настрана и разгледа мястото.

— Ще гоубия!

— Нали ти казах, не беше той.

— Кой тогава?

— Нямам представа. Удариха ме в гръб.

— Как тогава можеш да си сигурна, че не е бил Клевли?

— Защото видях изражението му и чух всичко, което каза. И най-веченачина, по който го каза. Той беше напълно шокиран и определено не се преструваше. Никой човек не може да играе толкова добре.

— И нямаш друго доказателство за невинността му?

Все още плачейки, поклатих глава. Себастиано ме взе в прегръдките си.

— Много ли те боли?

— Не, само когато го натисна — подсмръкнах аз. — Имала съм и много по-лошо главоболие.

— Тогава защо плачеш?

Поех си, треперейки, въздух, но не можех да спра да хлипам. Едва сега осъзнах цялата величина на това, което бях преживяла — директен контакт с врага.

— Маската я няма. Онзи тип от лабиринта ми я открадна.

Странно, но чак на следващия ден установих, че не бях загубила само маската си. След една нощ, изпълнена с кошмари, в които ту се лутах из пусти, набраздени от вятъра равнини, ту пропадах в тъмната бездна на времето, се събудих като пребита с ясното осъзнаване на нещо.

Дарбата ми я нямаше.

За мен тази причина бе достатъчна веднага отново да се разцивря, с което изплаших Себастиано, който бе прекарал нощта при мен и подскочи с див поглед, когато ме чу да плача. След като се убеди, че не ме заплашваше непосредствена опасност, ме обгърна с двете си ръце и зарови лице в косата ми.

— Отново ли имаше кошмари? — измърмори той, след като се бях поуспокоила малко.

Преглътнах тежко.

— Да, и това. Но не цивря заради тях.

— А защо?

Обясних му и той си пое шумно дъх.

— Сигурна ли си?

— Напълно сигурна. Нямаше дори намек за минимален сърбеж. Не почувствах, че се намирам в опасност.

— Проклятие!

— На кого го казваш.

Опитахме се заедно да установим кога за последен път бях почувствала сърбежа, но единственото, което си спомних, бе за разминалия ни се сблъсък с колоездача в парка „Сейнт Джеймс“ и за чувството, че там някой тайно ни наблюдаваше.

— Хубаво си припомни — подкани ме Себастиано.

— Нали точно това правя. От тогава нищо не съм чувствала. — Напрегнах още по-усилено ума си. — Или май греша. Вечерта, когато пристигнахме тук, на Гросвенър Скуеър, отново почувствах сърбежа. Имах чувството, че някой ни дебне наблизо. Спомням си как си помислих, че някой може да се крие в храстите, може би разбойник. Но веднага щом влязохме в къщата, престана.

— А след това? Нищо ли?

— Нищо — отвърнах отчаяно.

С това и двамата трябваше да се примирим.