Тайният портал

Четвърта част

— Преди малко видях единия от двамата ни бодигардове на ъгъла отсреща — информирах Себастиано три седмици по-късно, докато, дишайки тежко и учестено, и цялата покрита с капки дъжд, се втурнах в бедняшката таванска стаичка, която заедно обитавахме.

— По дяволите!

Той се обърна към мен и така получих възможност да се полюбувам на голите му тренирани гърди — една от малкото радости в последно време. Той тренираше всеки ден с гирички (всъщност с тежки тухли) и не му оставаше много да достигне предишната си форма. Раната бе зараснала добре, а и движенията му вече не бяха сковани. Чрез упорита всекидневна тренировка стъпка по стъпка бе възвърнал силата и бързината си. И по всичко личеше, че за съжаление, в най-скоро време и двамата щяхме да зависим от бойните му умения.

— Кой от двамата беше? — поиска да узнае ядосано.

— Смит. — Опитах се да овладея препускащия си пулс, но тъй като току-що бях изкачила, тичайки панически, шест стръмни стълби, не бе лесно да се постигне. След като седмици наред бях седяла бездейно и бях убивала времето си главно с четене, бях излязла от форма. Дишайки тежко, добавих. — Въпреки че, хм, не, може да беше и Уест. Нали знаеш, че не мога да ги различавам един от друг. Но мисля, че беше Смит. Макар че всъщност няма съществено значение, защото при всички положения беше единият от двамата.

— Сигурна ли си, че не те забеляза?

— Напълно. Навреме офейках.

Себастиано поклати глава.

— Време е да си стягаме багажа. Тук взе да става напечено. Веднага трябва да сменим местоположението си. Добре, че изобщо успяхме толкова да се задържим. Очаквах по-рано да се появят.

— Онзи тип може случайно да е бил тук.

— И сама не го вярваш. Фицджон е пуснал хрътките си да ни търсят из целия град, а това, че сега ги праща и в Ийст Енд, доказва, че подозира за скривалището ни. Все пак изобщо не бихме могли да си позволим нещо друго. — Той остави двете тухли настрана и взе ножа си. Уверено го подхвърли от едната ръка в другата и обратно, след което атакува с мълниеносна скорост невидим противник. По гърба ми полазиха тръпки, когато видях колко бърз и сръчен е той. И направо подскочих на мястото си, когато с рязко движение на китката запрати ножа по невинната стена, където той се заби с трептене — точно между очите на миловидно усмихващата се едрогърда красавица, която бе нарисувана на висящата на стената маслена картина. Моли твърдеше, че това бе неин портрет на младини, който известен художник й бе направил, но като изключим червените коси, нямаше много общо с нея.

Себастиано изтръгна ножа от платното и продължи с артистичните си номера. Той подхвърли уж небрежно ножа над рамото си и го хвана с другата ръка зад гърба си. След което се завъртя, проряза с острието въздуха, изписвайки буквата X, и хвърли ножа към леглото. Но преди острието да се приземи, той го сграбчи насред скока си във въздуха.

Впечатлена, наблюдавах как паянтовото легло почти се срути под тежкото приземяване на Себастиано и неговите осемдесет кила.

— Леле! — възкликнах. — Но мисля, че ще си имаме проблем с Моли заради това.

Тъкмо го бях изрекла, когато вратата бе разтворена широко и Моли се появи на прага.

— Каква беше тази врява току-що? — поиска да узнае тя.

Ножът профуча покрай носа й и се приземи между очите й — естествено, тези върху портрета, — което я накара да изпищи пронизително.

— Съжалявам — каза Себастиано, докато сядаше. — Беше нещо като рефлекс. Този трик е едно цяло. Тоест падане, хващане и хвърляне в едно.

Моли притисна ръка към развълнуваните си гърди.

— Нервите ми не могат да понесат подобно нещо! Когато ви подслоних, не подозирах, че тук непрестанно ще се мятат остри ножове! — Тя остави Сизифус на пода и той веднага започна да изучава, душейки, стаята, въпреки че вече я знаеше наизуст. Моли изплака: — Моят скъпоценен портрет! Съсипан е!

И действително от множеството попадения на Себастиано не бе станал по-хубав. Моли щеше да изиска това-онова за компенсация. За да пестим оскъдните си средства, преди няколко дни бях започнала да й давам уроци по пиано в претрупаната й с плюшени възглавнички дневна на долния етаж. Тя бе наследила от своя приятелка едно пиано, което в тази епоха бе особено любим музикален инструмент. Въпросната приятелка била метреса на преуспял търговец на коне, произхождащ от село, но който непременно държал да се развива, що се отнася до изкуството, и затова й подарил пианото. За съжаление, приятелката на Моли — на име Бес — не могла дълго да му се радва, тъй като скоро след това починала от туберкулоза. Бе завещала пианото заедно с любовника си на най-добрата си приятелка Моли Фландърс, която сега аз обучавах как да свири.

— Не че от мен ще стане някоя фина дама — ми бе казала. — Просто много обичах добрата Бес. И защото на мистър Фелпс му харесва, когато някой се занимава с музика и опера, и подобни глупости.

За съжаление, Моли бе пълен музикален инвалид. Нейните етюди трудно се издържаха, а стените на къщата бяха прекалено тънки, за да спират шума. Но и без това живеенето тук не беше особено уютно.

Обитавахме ветровита малка мансарда над двете стаи, в които живееше Моли, в изгнила и вмирисана къща под наем на Брик Лайн. След бягството ни от Гросвенър Скуеър не ни бе хрумнало нищо по-добро от това, да се подслоним при нея. В крайна сметка преди известно време изрично ни бе предложила услугите си в църквата. И действително великодушно ни бе приютила, но тя си имаше своите принципи, а първият от тях гласеше никога да не прави нищо безплатно. Уж самата тя плащала толкова безбожен наем, че без нашето доплащане отдавна да е трябвало да се изнесе. Но новите рокли и крещящо розовата боа от пера, която също изглеждаше чисто нова, не създаваха усещането, че живее на ръба на мизерията. Освен това имаше и мистър Фелпс, а заради неговото благоразположение рядко й се налагаше да работи на улицата. Една от причините да иска да свири на пиано бе един ден да се превърне в съпруга по вкуса на мистър Фелпс. За постигането на тази цел се бореше с твърда решимост. И изобщо нямаше никакво значение, че той бе женен.

— На неговата старица не й остава много живот — ми довери наскоро Моли. — От години вехне. Още бедната Бес непрестанно бе в очакване жената да хвърли топа, но онази с косата прибра първо нея. Животът е толкова несправедлив, да не говорим за смъртта. — Тя се прекръсти. — Но изглежда, всичко ще се обърне към добро. Миналата седмица жената е имала внезапен кръвоизлив.

Но няколко дни по-късно, вследствие на неочакван пристъп на сили, мисис Фелпс отново се бе възстановила. Явно бе дори забелязана да си купува нова шапка, което доведе до понижаване на настроението на Моли до точката на замръзване вече дни наред.

Моли инспектира ужасена дупките върху портрета си.

— Напълно е съсипана, красивата картина! Струваше ми цяло състояние!

Вдигнах Сизифус и го притиснах към себе си.

— С удоволствие бихме компенсирали щетата, но за съжаление, сме разорени, Моли.

Тя хвърли многозначителен поглед на сребърния свещник, който стоеше върху проядения от червеи скрин — нашата последна ценност. Всичко останало вече бе преминало в нейните ръце. За нов матрак (старият представляваше развъдник на бълхи), за кутия с чай (нашият единствен лукс) и най-вече за честите разходки на Сизифус. Ние самите не смеехме през деня да се показваме с него навън, тъй като Фицджон ни търсеше. С едно малко кученце като допълнителен отличителен знак щеше още по-бързо да ни намери. Затова за пред хората Моли го бе обявила за своя собственост и неохотно го разхождаше, когато трябваше да си свърши работата, което се случваше доста често.

Тя огледа първо мен, а после и Себастиано по начин, който не ми хареса.

— Между другото, преди малко някой разпитва за вас. Един висок, як тип, който доста приличаше на стражар от Боу Стрийт, ако разбирате какво имам предвид.

Изплаших се. Смит вече бе започнал да разпитва наоколо!

— Ти какво му отговори? — попитах я.

Моли не ме удостои с поглед, вместо това гледаше към Себастиано, който тъкмо се пресягаше за ризата си, което разкриваше добра гледка към мускулестия му гръб.

— Ами че тук, в района, не съм видяла никого, на когото да отговаря това описание. Но типът каза, че ще се върне. И също така, че ще има много добро възнаграждение за този, който има полезна информация. Напълно е възможно другите обитатели на къщата да не са толкова дискретни като мен.

— Напълно е възможно и вие самата повече да не сте, когато следващия път този тип цъфне тук — додаде Себастиано студено.

Моли само вдигна рамене, но мислите й бяха изписани върху лицето. Симпатиите й бяха ясно разпределени. На първо място бе нейното собствено добруване. Моли бе на почти трийсет и със сигурност нямаше да получи още много шансове за издигане в живота. Никой не можеше да й се сърди, че действа в полза на собствената си изгода. На нейно място най-съкровеното ми желание също щеше да е да се измъкна от тази мизерна обстановка. При това тук дори й бе сравнително добре, защото имаше цели два етажа за себе си. На по-долните етажи, разпределени из многото тесни стаи, живееха минимум десет семейства с множество деца. Когато срещах тези хора из стълбищните площадки, се плашех от болнавия им и запуснат вид. Без значение дали са стари, или млади — тук живееха все бледи, прекалено слаби и постоянно кашлящи хора. Много от децата имаха гладко обръснати глави заради епидемията от въшки. Цели семейства работеха до припадък в близката фабрика за вълнени платове, включително и децата, които още от девет-десетгодишна възраст трябваше да се бъхтят срещу мизерна надница. И въпреки всичкия мъчителен труд парите едва стигаха за наема и най-необходимото за ядене. През повечето време в къщата смърдеше на зеле и риба, и това бе миризмата в добрите дни. Когато валеше, през пукнатините се просмукваха отвратителните изпарения на преливащите външни клозети и отравяха въздуха и в най-отдалечените кътчета.

Разликата спрямо изискания луксозен живот на висшата класа в по-добрите части на града не можеше да е по-рязка. Беше трудно да се повярва при какви окаяни и мизерни условия трябваше да живеят хората тук. Обръщайки се назад се ядосвах страшно много на себе си — колко безотговорно бях пръскала пари на вятъра по време на обиколките ми по магазините с Ифи, без да се замисля и за миг дори за крайната бедност, царяща в източната част на града!

Не, никой не можеше да обвинява Моли, че искаше да се разкара от тук, без значение по какъв начин, и когато след забележката й за нейната дискретност улових погледа на Себастиано, веднага ми стана ясно какво си мислеше той. Че тя вече ни бе продала. И за мой ужас, това подозрение се потвърди, когато я погледнах по-внимателно. Лекото потрепване на клепачите, издайническото зачервяване на бузите, начинът, по който стискаше неизменната бутилка с джин — всички тези знаци не останаха незабелязани. Вероятно мистър Смит й бе възложил да ни отвлече вниманието, докато той се върнеше с подкрепление, но явно изблик на чувство за вина я бе подтикнал да подхвърли някоя и друга забележка, за да сме нащрек.

Себастиано взе свещника от скрина и го тикна в ръката й.

— Ето. За дупките в картината. И за всичко останало.

Той я погледна настойчиво право в очите, вследствие на което тя още повече се изчерви. Тя сграбчи свещника, отпи глътка джин и своенравно избърса устата си, без да обръща внимание на факта, че така размаза яркото си червено червило.

Избягвайки погледите ни, тя стисна свещника под мишница и напусна стаята. Две секунди по-късно отново надникна вътре.

— Както казах, със сигурност ще има хора в къщата, които ще издадат на онзи стражар от Боу Стрийт, че сте тук. Не знам какво сте прегрешили и дали освен този свещник сте откраднали и още нещо, но ми се струва, че са готови на всичко, за да ви спипат. — Тя направи физиономия, която явно трябваше да изразява съчувствие. — Просто ви казвам. — И след тези думи окончателно се разкара.

Въздъхнах дълбоко. Междувременно Себастиано бе започнал да опакова багажа.

— Какво чакаш? — попита той.

Напълно отчаяна, оставих Сизифус в кошничката му и започнах да пъхам нещата си в чантата.

— Къде ще отидем сега? — попитах на свой ред.

— Въпросът не е къде отиваме, а колко бързо ще се махнем. — Себастиано наметна мантото си с решителен замах, скочи в ботушите си и закопча колана с ножницата на кръста си. — Вероятно ни остава по-малко от половин час.

— Мисля, че разполагаме с малко повече, тъй като онзи тип сигурно ще извика подкрепление.

— Разбира се, че ще го направи. Но не лично. Гаранция, че е пратил някое момче, а той самият дебне някъде отвън и държи къщата под око. Това означава, че в момента имаме само един противник, но със сигурност не задълго.

Преглътнах надигащия се в мен страх и побързах с опаковането.

Себастиано си надяна шапката ниско над челото и преметна чантата си през рамо. А после ми протегна ръка. Аз я улових и почувствах, че изобщо не е толкова изпълнен с увереност, колкото се преструваше — пръстите му леко трепереха. Не толкова силно, колкото моите, но достатъчно, че да се забележи. Но поне бяха топли, за разлика от моите, които бяха студени като висулки.

Той ме придърпа към себе си и силно ме прегърна.

— Днес казвал ли съм ти, че те обичам?

— Да, веднага след като се събудихме.

— Значи, е крайно време да го повторя. Обичам те.

— И аз теб.

През последните дни си го казвахме по-често. Причината за това беше очевидна — и двамата се опасявахме, че скоро може би нямаше да имаме възможност да изричаме тези думи. Страхът, че ще бъдем открити, бе постоянен наш спътник. Напрежението, под което се намирахме, ни бе сплотило повече от всякога.

— Ана — прошепна Себастиано и ме целуна.

Сърцето ми политна към неговото. Целувката бе нежна и въпреки това толкова интензивна, че за малко да се разплача от любов. И от страх, да не го изгубя.

Той прочисти гласа си.

— Ако се отървем живи след тази мисия, трябва да се оженим.

Затаих дъх. Правилно ли го бях разбрала?

Той ме притисна още по-силно към себе си.

— Знам, че тук е всичко друго, но не и романтично. Бълхите и мръсотията, и вонята, обстановката никак не е подходяща. Всъщност си го представях по друг начин. С шампанско и на свещи. С пръстен.

— Да — казах аз.

Той ме отдръпна леко от себе си и ме погледна в очите.

— Да, какво? — попита леко притеснен.

— Да, съгласна съм! — Смеех се и плачех едновременно. — Искам да се омъжа за теб. Колкото е възможно по-бързо. Дори и без шампанско и годежен пръстен.

Отново се целунахме и изведнъж в стаята стана по-светло, сякаш изведнъж сивото дъждовно небе се бе разкъсало и в стаята бе проникнал слънчев лъч. Несгодите от последните седмици, вонящата квартира, мизерните хигиенни условия, монотонното, напрегнато очакване — всичко това моментално бе забравено.

Без да се сбогуваме с Моли, слязохме по запуснатото стълбище. Аз носех кучешката кошница, а Себастиано бе нарамил багажа ни, но в същото време стискаше и дръжката на ножа си. Той вървеше пръв, зорко оглеждайки се на всички страни.

Отново бягахме презглава, без никаква представа къде щяхме да се скрием. Не можехме да помолим за помощ никой от хората, които Фицджон познаваше, тъй като бяхме убедени, че той бе поставил всички под наблюдение и ако се стигнеше дотам, нямаше да се поколебае да елиминира всеки, който ни се притечеше на помощ.

Напуснахме къщата през задната врата. Навън беше мъгливо, поне толкова, колкото и в деня на дуела. Мръснобели кълбета се стелеха около запуснатите тухлени къщи, не се виждаше и на десет метра разстояние. Себастиано вървеше напред, а аз плътно го следвах. Забързахме крачка, а накрая почти се затичахме. Още на първия ъгъл от мъглата изникнаха два тъмни силуета. Подскочих ужасена, но тогава видях, че това са само търговецът на въглища и неговият син, които живееха две къщи по-надолу. От кучешката кошница се чуваше скимтене, но съвсем тихо. Бях обяснила на Сизифус, че трябва да е тих, и някак си, изглежда, ме беше разбрал, въпреки че беше още толкова малък. Това куче наистина беше специално. Себастиано ме беше предупредил да не се привързвам прекалено към него, но вече бе късно. Обичах това куче с цялото си сърце и само като се замислех, че по някое време — надявам се, много скоро! — ще се върна в настоящето и няма да мога да го взема с мен, гърлото ми се свиваше.

Свихме зад следващия ъгъл — и там стоеше мъж, сякаш изникнал от земята, целият в черно и с дълбоко нахлупена на главата широкопола шапка. Той държеше голям, смъртоносно изглеждащ пистолет в ръка и се целеше в Себастиано, който рязко бе спрял на място.

— Не го правете — извиках аз. — Ще ви платим двойно! Не, десеторно! Колкото искате!

— Съжалявам. Никой не мами мистър Фицджон, защото е опасно за здравето. — Мистър Смит внимателно се прицели в главата на Себастиано. — Нищо лично.

— Скочи — каза Себастиано беззвучно.

Той ме погледна над рамото си. Това беше прощален поглед.Обичам те— оформиха устните му. —Завинаги.

Погледите ни се преплетоха за един много кратък, ценен, ужасяващ момент.

Шумът от изстрела прозвуча едновременно с писъка ми. Той разкъса меката като памук тишина на мъглата и изпълни въздуха с пушечна миризма. Мистър Смит стоеше неподвижно, не се помръдваше и на милиметър. Две, три секунди се проточиха в ужасяваща вечност. Себастиано също не помръдваше. Стенание се надигна в мен и болезнено се изплъзна от гърлото ми, придружено от скимтене от кучешката кошница. Мистър Смит леко се олюля и в следващия миг неочаквано се срути на колене. С изумени, изцъклени очи той погледна нагоре към нас, сякаш не можеше да проумее какво се бе случило с него. Аз самата не разбирах, дори когато видях кръвта, която се стече на тъничка струйка от периферията на шапката му. Едва когато окончателно се срина на земята и шапката му се търкулна, забелязах червено-черната дупка в средата на челото му — някой го бе застрелял. Не можеше да е дело на Себастиано, тъй като той изобщо нямаше пистолет в себе си.

Той рязко се завъртя и надникна над рамото ми. С треперещи колене аз също се обърнах. На няколко метра разстояние стоеше мистър Скот, дървената протеза на крака му бе здраво стъпила върху паважа, с насочено оръжие, което тъкмо сваляше.

— Елате — припряно рече той. — Каретата ми е зад ъгъла. По-бързо, преди тук да се е стекъл половината Ийст Енд.

Той се обърна и закрачи напред в мъглата, потропвайки с дървения си крак.

Тъй като според Себастиано в книжарницата щеше да е прекалено опасно, а и мистър Скот се съгласи с него, затова карахме напред-назад из цял Лондон, без да спираме, за да можем да поговорим на спокойствие.

Както се оказа, мистър Скот имаше план. И новини.

Но всичко по реда си. Първо отне известно време, докато изобщо да съм в състояние да слушам. Първите пет минути бях заета с това, да стоя в прегръдките на Себастиано и да цивря. Сизифус виеше от съпричастност заедно с мен, звучахме като ужасяващ дует.

— Ние току-що се сгодихме — информира Себастиано стария книжар, когато хлипанията ми малко поутихнаха и Сизифус проскимтяваше само от време на време. — Преди около десет минути й направих предложение. Може би заради това е малко… ъъъ, сантиментално настроена.

Въпреки безутешното ми състояние нямаше как да не се изкискам, което ми докара хълцане, и така в крайна сметка ревът ми секна. След едно последно продължително подсмърчане, намерих сили да си издухам носа, да погаля утешително Сизифус и да си поема дъх. Мистър Скот използва възможността да сподели информацията си.

Планът, който бе подготвил за нас, бе много лесен за изпълнение. В основни линии се състоеше в това, да сме непрекъснато в движение.

— На едно място за не по-дълго от една нощ — обясни той. — На този етап подслонът ви е подсигурен. Имам цял списък с адреси. Доверени, дискретни хора. Никой от тях не знае за другите и контактувам с тях чрез посредници.

— Много хитро — рече Себастиано замислено.

— Ненапразно години наред съм бил пратеникът на мистър Маринеро. Ако в съобщението, което наскоро ми пратихте, ми бяхте споменали къде се намирате, а не само че се криете от Фицджон, щях по-рано да дойда. Трябваше да ми имате по-голямо доверие.

— Имаме ви пълно доверие — подчерта Себастиано. — Но съобщението можеше да попадне в ръцете на Фицджон. Той има шпиони навсякъде.

— И това е вярно — съгласи се мистър Скот. След малко продължи притеснено. — Вярвайте ми, никой не е по-потресен от този мъж от мен самия. Ако знаете колко много се обвинявам аз самият! В крайна сметка аз лично го избрах за иконом. А определено имаше много кандидати за този пост. Макар и никой измежду тях да нямаше такива превъзходни препоръки. Което, от друга страна, трябваше да ме накара да се усъмня, документите му бяха прекалено добри. А онзи пергамент, въз основа на който посъветвах Ана да отпътува за Стоунхендж… сигурно ми е бил подхвърлен от Фицджон. Нагласил е всичко с голяма прецизност. — Книжарят се взираше в нищото със сериозно изражение.

— Така или иначе, щях да отида там — обясних му. — Със или без пергамента. И съвсем малко ме делеше от успеха! Ако Реджиналд не ми се беше нахвърлил от засада, заедно с Хосе щяхме да отворим портала и той щеше да успее да мине през него. Честна дума. Освен това сега вече знаем със сигурност, че Хосе е жив. И е добре. Той все още чака да получи възможност да се върне при нас. Моля ви, мистър Скот, не се обвинявайте! Нямате абсолютно никаква вина за всичко, което се случи!

Себастиано смени темата, задавайки внимателно въпроса си.

— Мистър Скот, има ли новини за Джери?

Книжарят безмълвно поклати глава. В очите му се четеше безмерна скръб. За известно време цареше мъчително мълчание, нарушавано единствено от потракването на колелата върху паважа. Карахме безцелно из града, нямах представа къде се намираме, тъй като перденцата бяха спуснати. Себастиано ме обгръщаше с едната си ръка, а аз се бях сгушила в него и притисках лице към рамото му. Никога не е бил толкова близо до смъртта, както преди малко. В мен все още бушуваха най-различни чувства, най-интензивното, от които бе благодарността.

— Всъщност как ни открихте, мистър Скот? — попитах аз.

— Не беше особено трудно. Следя Смит от дни, тъй като знаех, че той ви търси по заповед на Фицджон. Аз също исках да ви намеря, тъй като имам важни новини за вас. Когато забелязах, че този тип държи под око къщата на Брик Лейн, ми стана ясно, че ви е надушил. Така че останах там и зачаках.

— И спасихте живота ни. — От устните ми се изплъзна последен треперлив стон, но след това се взех в ръце и изправих гръб. Нямаше никаква полза от това, през цялото време да се държа като истерична ревла.

— Казахте, че имате новини за нас? — попита Себастиано. — Дано да са добри.

— Това тепърва предстои да се изясни. Преди няколко дни потърсих художника мистър Търнър. В съобщението, което мистър Маринеро ви остави, преди да изчезне, изрично се казва, че той е много важен за мисията ви. Затова си помислих, че може би все още сте в контакт с него и по този начин ще разбера къде се криете. Много се бях притеснил и за двама ви.

— Не сме влизали в контакт с мистър Търнър — рече Себастиано. — Поради същата причина, заради която не писахме и на вас къде се намираме.

— Разбирам — съгласи се мистър Скот. — Но в крайна сметка се получи добро стечение на обстоятелствата, че потърсих художника, тъй като той е нарисувал нова картина и непременно иска да я видите. Беше много развълнуван.

— Вие видяхте ли я? Да не би да е отново някой от онези портрети, изобразяващи страх и бягство, които рисува на Ана?

— Не поиска да ми я покаже, тъй като е предназначена само за вашите очи. Изглежда, за него е изключително важно да видите новата му картина. Той каза, че животът ви може да зависи от това.

— А спомена ли защо? — Гласът на Себастиано прозвуча спокойно, но аз усетих напрежението му.

— Да, той ми обясни, че е имал видение, толкова ясно и недвусмислено като никога досега.

Не смеех дори да дишам. Досега виденията на мистър Търнър бяха плашещо точни. Какво ли изобразяваше новата му картина? Докато рисувах в съзнанието си доста страховити мотиви (измежду които едно покрито с рогоподобни израстъци Джаберуоки, което с течащи лиги тежко пристъпваше към мен), Себастиано рече решително:

— Още днес ще разговаряме с него.

— Прекалено е опасно — изтъкнах аз. — Къщата му със сигурност се наблюдава! Ти самият го каза!

— Все ще измисля нещо. — Себастиано се обърна към мистър Скот. — Мисля, че обсъдихме най-важното. Сега е по-добре да ни закарате до убежището ни, където и да се намира то.

Мистър Скот даде знак с почукване на кочияша. Пътувахме още известно време, а междувременно аз поглеждах през прозореца, за да видя къде се намираме. Но заради мъглата почти нищо не се виждаше. Едва когато съзрях Лондон Бридж да изниква от сивото валмо, познах района. Каретата спря близо до реката пред една тясна къща със старинен фронтон, над който се издигаше покрит със сажди комин.

— Тук живее една вдовица, на име Блеър. При нея ще намерите храна и подслон и няма да ви задава въпроси. А ако желаете, ще се погрижи и за кучето. Утре по обяд, точно в дванайсет часа, ще дойде някой и ще ви отведе до следващата ви квартира. Ще се свържа с вас веднага щом имам някакви новини. Ако имате съобщение за мен, просто ми изпратете по пощата за едно пени празна бележка и веднага ще дойда до настоящия ви адрес.

— Все едно сме в някой трилър — прошепнах на Себастиано, след като слязохме от каретата заедно с кучешката кошница и партакешите ни. Помахахме на мистър Скот за довиждане, след което каретата потегли с трополене и се скри в гъстата мъгла.

Мисис Блеър бе действително много дискретна, или по-точно казано, не пророни нито дума. Бе около петдесетгодишна и страшно много приличаше на учителката ми по биология. Всичко в нея изглеждаше някак си строго, като се започне от стегнатото й кокче на тила, енергичната брадичка и се стигне до пронизващите й очи. Мълчаливо ни поведе нагоре по стълбите до малка, но чиста стая, в която нямаше други мебели освен две спартански, тесни легла и скрин, върху който бе поставена табла с плодове, хляб и сирене, както и кана с вода. После мисис Блеър се оттегли на долния етаж, без да пророни и дума.

— Действително не е от най-приказливите. — Взех си една ябълка и си отхапах едно парче. — Мисля първо да разходя Сизифус.

Малкото кутре бе спало почти през целия път, но сега излезе жизнерадостно от кошничката си и задраска по вратата. Искаше да излезе.

— По-добре остави това на мисис Блеър. Нека тя се погрижи за Сизифус, тъй като ние имаме важна среща. Или по-точно казано, ще имаме веднага щом изпратя куриер до Харли Стрийт.

— О, вече имаш план относно мистър Търнър? Къде ще се срещнем с него?

— Нека те изненадам.

— О, боже мой! — Огледах се потресена. — Но това е ужасно!

— Не ми хрумна нищо по-добро. — Себастиано изглеждаше объркан, явно не беше предполагал, че тук цареше такава обстановка. На останалите посетители, каквито имаше много, изглежда, не им пречеше, но според мен бе отвратително.

Менажерията в Екситър Чейндж се намираше в западната част на Лондон. На горния етаж в една груба сграда бяха затворени най-различни диви животни, но за подходящи условия не можеше и дума да става. Клетките се редяха произволно една до друга или дори една над друга: над лъва се помещаваха маймуните, срещу тях цветните и шумни папагали, а в края на пътеката един окован зад тежки решетки слон мяташе безутешно наляво-надясно глава. Шумотевицата бе неописуема. Големите диви котки ревяха, слонът дрънчеше с веригите, папагалите крякаха, а маймуните подскачаха, пищейки нагоре-надолу.

— Бедните животни! — Трябваше силно да крещя, за да надвикам данданията. — Това трябва да бъде забранено!

Една изискано облечена жена, която бе чула вика ми, се обърна обидено към мен, но мъжът й я задърпа към клетката на лъва. Ядосано отвърнах на погледа й. Не усещаше ли колко жесток бе животът за животните тук? И изобщо замисляла ли се бе някога, че луксозните й дрешки са за сметка на хора, които през зимата мръзнеха и дори нямаха достатъчно за ядене?

Стиснах зъби и се опитах да игнорирам сълзите, които напираха в очите ми. Колко ужасно бе това време! Ядът гореше в мен и отне известно време, докато осъзная, че всяко време има своите ужаси. Особено нашето. Дори и в двайсет и първи век имаше нещастие и катастрофална бедност. Повечето ужаси се случваха извън Европа, но това с нищо не променяше тъжната действителност.

— Той идва. — Себастиано ме хвана за ръката и аз бързо се обърнах.

И наистина, мистър Търнър вървеше право към нас! Под ръка носеше нещо квадратно, завито в кърпа. Това трябваше да е въпросната картина! Развълнувана, гледах към него.

— Лейди Ан. Милорд. — Той целуна ръката ми и кимна на Себастиано, след което се огледа скептично. — Действително правилно познах мястото от тайнственото ви съобщение, но защо трябваше да се срещнем в тази воняща и шумна зоологическа градина, за мен е загадка.

— Нищо друго не ми хрумна — повтори Себастиано обяснението си отпреди малко. — Или по-точно казано, нищо, което набързо да мога да закодирам, така че вие да го разберете, но на трети лица нищо да не им говори.

Бележката, която бе изпратил на мистър Търнър, гласеше:Елате на мястото, което вашият баща сънува в нощта на пожара. И това бе именно менажерията заедно с индийския слон, който вегетираше тук.

— Уверихте ли се, че никой не ви следи? — попита Себастиано.

Това бе втората част от съобщението до мистър Търнър:Непременно внимавайте за преследвачи. Себастиано проточи врат и притеснено се огледа на всички страни.

Художникът повдигна едната си вежда.

— И към това се придържах. Странното е, че закратко действително имах чувството, сякаш някой е по петите ми, но кочияшът ми не е вчерашен. Накарах го да завие изненадващо и зад следващия ъгъл слязох от още движещата се карета, както бих искал да подчертая. Преди преследвачът — ако изобщо е имало такъв — да се усети, продължих пеша, а каретата отново зави и продължи по пътя си.

— Какво е нарисувано върху картината? — попита Себастиано направо.

Той беше притеснен, както и аз. Предполагахме, че мистър Търнър е под наблюдение, но да го чуем от неговата уста, сякаш правеше ситуацията още по-сериозна. Колкото по-бързо се махнем от тук, толкова по-добре.

Мистър Търнър отметна кърпата. Когато видях картината, дъхът ми секна.

— Получих видение за това — рече художникът. — Дори многократно. Но този път беше различно, знаех, че трябва да скрия картината. Никой освен вас не трябва да я вижда, иначе животът ви ще е в опасност. — Той поклати глава. — Не, това не е съвсем точно, животът ви, така или иначе, е в опасност. Но картината може би ще ви даде шанс да се спасите. А може би дори и целият свят. — Объркан, той сбърчи чело. — Един бог знае защо видението ми внуши тази мисъл, и то с толкова силна натрапчивост. Но така или иначе, съм се отказал да се съмнявам в това.

— Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала[16]— изтъкнах автоматично, докато се взирах в картината.

— О, Шекспир. Колко е бил прав. — Мистър Търнър отново загъна картината и я връчи на Себастиано. — Надявам се, че ще ви е от полза.

— Можете да разчитате на това. Много ви благодаря. — Себастиано хвана картината под мишница. — За съжаление, трябва да тръгваме. Сбогом и още веднъж сърдечни благодарности!

— Но… почакайте! Исках да ви разкажа за най-новото си видение, което имах през изминалата нощ. Става дума за една къща със странна кула и зловеща изба, още днес ще я нарисувам…

— Това също ли е картина, от която би зависела съдбата ни?

Мистър Търнър се замисли за кратко.

— Не, случаят не е такъв, или поне не чувствам нищо подобно.

— Тогава някой друг път. Скоро отново ще ви посетим.

— Но аз се надявах, че ще можете да ми кажете какво изобразява. — Художникът безпомощно посочи картината под мишницата на Себастиано. — Въпреки че аз съм го рисувал, нямам никаква представа какво е това.

— И ние самите бихме искали да разберем. — Себастиано ме поведе към изхода. След което продължи тихо, така че само аз да го чуя. — Но все пак знаем къде да го намерим.

Когато погледнах назад, видях как мистър Търнър гледаше, объркан, след нас.

— Сигурен ли си, че сега веднага трябва да отидем там? — попитах притеснено.

— Напълно сигурен. Вероятно всяка минута е от значение. — Себастиано отиде до една карета под наем, която стоеше на ъгъла, и размени няколко думи с кочияша. След което бързо се качихме и превозното средство потегли с главоломна скорост. Себастиано погледна напрегнато през прозореца. — Никого не виждам. Изглежда, ще стигнем целта си без преследвачи.

— Освен ако преди това не претърпим злополука. — Аз се вкопчих с две ръце за една дръжка, когато каретата застрашително се наклони, преди да навлезе в поредния завой, без да намали скоростта. — Защо трябва да препускаме така? Имам предвид, че и без това гарантирано някой от шпионите на Фицджон ще стои там и ще ни види да идваме. Той знае, че вече сме били заедно там, нали Джери ни закара. — След което горчиво добавих: — Обзалагам се, че Фицджон е измъкнал насила тази информация от него, както и всичко останало, преди да… — Преглътнах тежко и оставих изречението да увисне незавършено във въздуха, тъй като не можех да го изрека. И този път не успях да се преборя със сълзите, които напираха в очите ми.

— Сто процента Фицджон е сложил някого там на пост — съгласи се Себастиано. — И вероятно скоро ще изпрати там подкрепление. Или самият той ще отиде.

— Но за целта нали първо трябва да узнае, че сме се запътили натам!

— Ако все още не знае, ще го разбере през следващия половин час — рече Себастиано спокойно. — Преследвачът на Търнър със сигурност се е усетил, че е бил измамен, и веднага е информирал Фицджон, който от своя страна трябва просто да отиде на Харли Стрийт и да изчака художника. Там ще го принуди да говори и да му опише картината.

Да го принуди да говори… Това не звучеше като приятелски разговор. Почувствах как гърлото ми се сви.

— Фицджон нищо няма да му направи — продължи Себастиано, който сякаш подозираше какво си мисля. — Не и на най-големия жив художник на Англия. Тъй като в тази миниатюрна вселена, която иска да откъсне от останалото време, друга няма да има. Което, разбира се, не означава, че няма да го изнуди по някакъв друг начин, за да разбере каквото иска да знае. Всеки си има слабо място.

А това на мистър Търнър бе баща му. Всеки знаеше каква силна обич го свързваше с баща му. Стана ми лошо при мисълта, че Фицджон можеше физически да го заплаши, за да изнуди художника.

След цяла вечност пристигнахме на Джеймс Стрийт. Каретата рязко спря. Себастиано веднага отвори вратичката и скочи навън. Последвах го без колебание, въпреки че от страх сърцето ми се беше качило в гърлото.

Себастиано се огледа на всички страни и се стегна. Цялата стойка на тялото му сигнализираше готовност за битка. Аз не успях да разпозная шпионина на Фицджон толкова скоростно като него, но бързо ми стана ясно, че нямаше кой друг да е, освен типа с тънката пура, наблизо имаше само две играещи си деца и една стара жена. Помощникът на Фицджон беше подпрял гръб на едно дърво и лежерно издишаше облаци дим във въздуха. Но много бързо приключи с това, когато ни забеляза да се появяваме на хоризонта. Той хвърли пурата и бръкна под жакета си. Явно междувременно Фицджон бе дал ясни разпореждания да бъдем очистени веднъж завинаги, тъй като мъжът извади със стряскаща скорост един пистолет.

Ножът полетя във въздуха и уцели шпионина в рамото. Всичко се случи толкова бързо, че дори не разбрах кога точно Себастиано го хвърли. Мъжът стоеше и изцъклено се взираше в дръжката на ножа, стърчаща от рамото му, сякаш бе допълнителен крайник, който изведнъж му бе поникнал. Себастиано се приближи към мъжа, сякаш нищо не се бе случило, спря се на крачка от него и вдигна пистолета, който бе паднал на земята.

— Не вадете ножа от раната, докато не стигнете до лекаря — посъветва той атентатора с делови тон. — Така ще загубите по-малко кръв. — После прибра пистолета и докато аз с ужас наблюдавах как раненият, залитайки, се отдалечаваше, Себастиано вече вървеше към къщата. — Хайде ела — обърна се нетърпеливо към мен. — Не бива да губим никакво време.

Бях толкова шокирана, че не издадох и звук. Но все пак успях, препъвайки се, да последвам Себастиано, въпреки спешната необходимост да се подпра някъде. Как бе успял да реагира толкова закоравяло? Искам да кажа — ехо?! Това бе вторият опит за убийството ни в рамките на най-много два часа. Е, добре, може да бяха и три часа. Но все пак. Нервите ми нямаше да издържат още дълго на това.

Себастиано не губи време да чука на вратата, а направо влезе. При шумотевицата, която се чуваше от вътре, и без това никой нямаше да ни чуе.

— Добър ден — извика той.

Един мъж се обърна изненадано към нас.

— Ама че работа! — Мистър Стивънсън избърса изцапаните си с масло пръсти в една кърпа, преди да ни протегне ръка. — Колко хубаво, че дойдохте да ме посетите! Точно навреме за демонстрацията! — Със сияйна усмивка посочи към тракащата и фучаща машина, която бе почти скрита от съскащите облаци пара и изглеждаше точно като върху платното на мистър Търнър. — Днес я завърших. Макар и все още да не знам какво може, мисля, че е невероятна! Вижте сами! — Той завъртя един стабилизатор и дръпна някакъв лост, след което даде знак на работника, гребящ въглищата, да хвърли още няколко допълнителни лопати в горещата пещ в другия край на огромната машина.

Буталата, които се раздвижиха с оглушително тракане, заработиха все по-бързо, докато накрая погледът ни вече не можеше да ги следва. Интуитивно исках да отстъпя назад, тъй като нещо в това чудовищно устройство ме плашеше, но в същото време упражняваше особено обаятелно въздействие върху мен, което ме накара да пристъпя колебливо напред. Изведнъж между фучащите бутала нещо затрептя.

— Това е портал! — извиках развълнувано.

Странният уред на мистър Стивънсън бе машина на времето. Това бе един от козовете, за които бе говорил Хосе!

— Хосе? Хосе, там вътре ли си? — Докато изричах това, почувствах неестествена топлина, сякаш съм се приближила прекалено много до огнището и съм улучена от прехвърчащата наоколо жарава. Но топлината върху кожата ми не идваше от машината, а от маската, която от седмици носех денонощно в торбичка около врата си. От нея също се разнесе трептяща светлина и се сля с бялото искрящо трептене, идващо от огромния съскащ апарат. За части от секундата се превърна в ярко сияние, което озари цялото помещение. Заслепена, понечих да затворя очи, но изведнъж насред болезнено ярката светлина се появи тъмен, подобен на тунел отвор. В следващия момент, в облак от пара, изникна, олюлявайки се, Хосе, който буквално падна в ръцете ми. Едно премигване по-късно, последва подобният на гръмотевичен удар трясък, който сложи край на преминаването. Ярката светлина угасна, а машината спря с пуфтене и свистене.

Аз запелтечих несвързано, смеех се и плачех едновременно, докато силно прегръщах Хосе. Никога досега не съм била толкова близо до него. Усещането за слабото му тяло бе радостно реално. Той не бе някаква си холограма или проекция, или нещо си там друго, а човек от плът и кръв.

Себастиано потупа Хосе по гърба.

— Крайно време беше, стари приятелю.

Хосе изглеждаше изтормозен, дрехите му бяха мръсни. Дори превръзката на окото му бе прашна и преди малко, точно когато премина през портала, имах чувството, че е леденостуден. Но може и само да си въобразявах. Може би някой ден щях да го попитам дали ужасяващата бездна от кошмарите ми наистина съществува и дали бе дошъл тъкмо от там. Но не сега. Бях така изпълнена с преливащо облекчение, че почти не можех да мисля ясно. Той най-сетне се бе завърнал!

Мистър Стивънсън и работникът се бяха свлекли в безсъзнание на пода — неизбежен страничен ефект, когато непосветени хора присъстваха на скок във времето. Само големите лунни портали бяха така конструирани, че никой от обкръжението да не забелязва преминаването на пътуващите във времето.

Очите на Себастиано блестяха от радост. Изпълнен с надежда, посочи машината.

— Можем ли да я използваме?

— Имаш предвид, за да се върнем вкъщи? — Хосе поклати глава. — Няма да се получи. Бъдещето все още е откъснато от потока на времето.

— А ти откъде дойде току-що?

— По-добре не питай.

— Но аз питам. Къде беше през цялото време?

— В нещо като ничия земя. На място, където времето не съществува. Както и нищо друго.

При този отговор потръпнах и се замислих за безкрайната, сива, пуста равнина, където в съня си срещнах Есперанца. Разтърках тила си, който изведнъж бе започнал зверски да ме сърби. Невярващо се вглъбих в себе си, но нямаше съмнение. Дарбата ми се бе завърнала!

— Трябва да се махаме — казах припряно. — Някой идва насам.

Вече ми бе ясно кой бе отговорен за загубата на дарбата ми — самият Фицджон. При пристигането ми във Фоскари Хаус той бе поел мантото ми и уж случайно пръстите му бяха докоснали тила ми. А аз през цялото време бях имала доверие в него…

— Вратът ти отново те сърби? — Себастиано погледна първо мен, а после изумено и Хосе. — Да не би току-що да направи нещо по въпроса? При прегръдката ви за добре дошъл?

Хосе кимна разсеяно. Той бе започнал да отвинтва някои части от все още тихо съскащата машина.

— Така — каза накрая той доволно. — Сега отново е най-обикновена парна машина.

Аз отново разтърках тила си, защото сърбежът стана още по-нетърпим.

— Наистина трябва да се омитаме от тук — повторих.

— Крайно време е да ни издадеш това-онова за Фицджон, не смяташ ли? — рече Себастиано начумерено.

— Ще ви разкажа всичко, което знам за него — отвърна Хосе. Той пъхна отмонтираните от машината части в един празен чувал от въглища и го метна на рамо. — Но нека първо се махнем от тук.

Отидохме в тайната ни квартира, където хазайката ни мисис Блеър прие с мълчание, че се налагаше да подслони още един гост. Може би чувството й за гостоприемство бе подсилено от златната монета, която Хосе тикна в ръката й. Във всеки случай малко по-късно се появи с обилна и много вкусна храна за трима души, която значително се отличаваше от сухоежбините, с които ни посрещна сутринта.

По време на храненето разговаряхме надълго и широко. На Хосе видимо му беше трудно да отговаря на множеството ни въпроси, опита се да се измъкне с характерния за него пестелив на думи маниер, но ние не се дадохме. В крайна сметка това бе не само най-трудната ни досега мисия, но буквално всичко бе заложено на карта. Не само нашият живот, но и цялото бъдеще, и всички времена преди и след 1813 година.

И така се стигна дотам, че най-сетне разбрахме повече за тайнствените стари и техните пътувания във времето. За някои неща вече се бях досетила от загатванията на Есперанца, но повечето неща чувах за първи път. Старите произхождаха от дълбините на времето и пространството, от галактика извън човешкото познание. Те не бяха дошли с космически кораби, а чрез портали, които свързваха времената и световете едни с други. Някои от порталите бяха конструирали сами, някои са били там и преди, като лунните портали. Никой не знаеше кой ги е сътворил.

— Заварихме ги, когато дойдохме тук — разказа ни Хосе. — Не познаваме техните създатели, но по тяхно подобие сътворихме други портали и техни вариации.

Например маската. Както вече знаех, тя не бе нищо повече от преносим портал, който бе свързан с притежателя си — тоест с мен — по особен начин. Въпросът ми, дали в случая ставаше дума за магия, или за физика или биология, накара Хосе да се усмихне леко. Той отговори, че границите между тези дисциплини винаги са били размити.

Голямата парна машина, която мистър Стивънсън бе изобретил, също представляваше портал — разработен според познанията на старите, но досега е бил нещо като импровизация.

— Някога имаше много от нашия вид — рече Хосе с известна меланхолия. — Но повечето продължиха нататък, много от тях завинаги, и никой не знае къде са отишли. Някои продължиха да поддържат връзка след заминаването си, но и тях ги виждаме вече много рядко.

— Като Есперанца — подхвърлих.

— Като Есперанца — съгласи се той и лапна една хапка от печеното телешко.

Зяпнах го втренчено.

— Как изглеждате в действителност? Имам предвид в истинската ви форма?

Хосе се усмихна вяло.

— Дете мое, този въпрос те побърква от години, нали?

— Да. И сега само не ми казвай, че тази информация не е от значение. Имате ли… антени или нещо подобно? И какво има зад превръзката на окото ти?!

Усмихвайки се, той лапна една пълна лъжица с боб, след което свали превръзката си. Зад нея се разкри празна, прорязана от белези кухина. Преглътнах шумно. Той действително бе загубил окото си.

— Аз съм това, което виждаш — обясни ми приятелски Хосе. — Човек. Разбира се, много, много стар, тъй като нашите гени са малко по-различни от вашите. Навремето успяхме да спрем процеса на стареене, макар че с течение на времето това знание се загуби.

— С течение на кое време? — поиска да узнае Себастиано. — От колко време живеете тук?

— Първите пришълци от нашия народ са дошли преди сто хиляди години, но отново са си тръгнали. Малка група от нас, към която принадлежим и ние с Есперанца, дойдохме няколкостотин години след рождението на Христос и оттогава живеем сред вас, или поне онези от нас, които все още са останали. Междувременно вече сме много малко. Родени сме и сме израснали в свят, който отдавна вече не съществува, но се доближава до този тук.

Значи, народ от друга звезда с прастара цивилизация, който се бе разпилял като прашец на вятъра и почти бе изчезнал. В съзнанието ми изникнаха няколко сюрреалистични картини като в някой филм — пъстра смесица от „Старгейт“, „Стар Трек“ и „Междузвездни войни“.

— Колко от вас все още са останали? — попитах аз.

— Няколко десетки. Но много малко от тях се появяват.

— И защо сте започнали тази странна игра?

— По същата причина, поради която всички хора играят. Защото иначе животът е скучен.

Обяснението на Хосе звучеше лаконично, но аз долових сериозния тон в гласа му.

— Есперанца каза, че вие играете за времето. Каква е крайната цел? Накрая някой от вас да държи под свой контрол всички епохи? Нещо подобно на „Монополи“?

— Част от играта действително функционира така. Има изменници, които играят рисковано, с големи залози, но и за големи печалби. Ако постигнат успех, променят завинаги хода на времето и по този начин управляват цели епохи. Ние, закрилниците, имаме за цел да съхраним хода на времето в изначалната му форма. Тъй като всяка по-значителна промяна може да доведе до ентропия, тоест до пълно разрушение, и с това най-вероятно до края на човечеството.

— Тогава защо някои от вас са така побъркани на тема да манипулират хода на времето? — попитах аз. — Какво ще се случи с тях, ако не се получи? Няма ли и самите те да престанат да съществуват?

— Те поемат този риск.

Хрумна ми една друга мисъл.

— Хосе, някой някога успявал ли е да промени времето толкова значително, че да завладее цяла една епоха?

— Неколцина успяха. Но в крайна сметка това доведе до собствената им гибел. Властта им ги направи мегаломани, накрая изгубиха всичко и влязоха в историята като позорно петно.

— Кой? — попитах, останала без дъх. — Нерон? Иван Грозни? Хенри VIII? Хитлер? Кадафи?

— Хенри VIII не е позорно петно — възрази Себастиано. — Той е бил виден управник и голям владетел.

— Той се е женил шест пъти и е заповядал да обезглавят две от жените му! — отвърнах възмутено.

— Измежду старите имаше и такива, които вършеха добро — вметна Хосе. — Някои от тях предизвикаха промени, които ги направиха основоположници на златни векове. За съжаление, тези стари могат да се изброят на пръстите на едната ръка.

— О! — Направо се пръсках от любопитство. — Чакай, нека отгатна… — Усилено се замислих, но така, изведнъж, не ми хрумваше никоя историческа личност, чиято поява да е била истинска благословия за историята на човечеството. — Майка Тереза? — престраших се да направя вял опит. — Махатма Ганди? Бил Гейтс?

Но явно не бях на прав път, тъй като Хосе поклати снизходително глава.

— Обикновено виновниците за драстичните промени са дърпали конците зад кулисите. Както за добро, така и за лошо.

Аха. Значи, забавното отгатване на исторически загадки бе приключило още преди да е започнало както трябва.

Поне междувременно бяхме разбрали кой е Фицджон и какви са мотивите му — бяхме измъкнали тази информация от Хосе още в началото на разговора.

— Неговата цел е да прекрати играта и да остави само една-единствена година, която да запази само за себе си — бе обяснил Хосе. — И всичко това заради една много стара вражда.

За каква точно вражда ставаше въпрос — и най-вече с кого, — Хосе бе обяснил след известно напиране от наша страна. Преди стотици години той самият със сила е попречил на Фицджон да завземе един италиански град държава. Накрая дори се е стигнало до битка на живот и смърт, по време на която Хосе е загубил окото си. Фицджон също е понесъл тежка загуба — тогавашната му съпруга е загубила живота си.

— Беше нещастен инцидент. Тя се хвърли между нас, докато се сражавахме, и случайно се озова пред острието на собствения си мъж. Той никога не ми го прости. После изчезна за много дълго време, но преди това се закле един ден да доведе играта докрай и да остане последният победител.

На двама ни със Себастиано ни трябваше известно време, за да осмислим всичко. На упрека ми защо не ни е разказал това преди началото на мисията, вместо да ни губи времето с оскъдни загатвания, Хосе отвърна лаконично, че така е увеличил шансовете ни. Така отново стигнахме до онзи странен и непонятен за мен принцип на детерминизъм, предопределение и самосбъдващо се предсказание, с който старите непрестанно обясняваха своята мълчаливост, но според мен това не бе нищо повече от едно от техните тъпи правила в играта.

— Ако Фицджон иска да завземе властта тук, отдавна трябваше да е отстранил принц-регента — изтъкна Себастиано. — Защо още чака?

Хосе се усмихна безрадостно.

— Поради същата причина, заради която не е отстранил и вас по-рано: за него това няма да е истинска победа. Той иска да спечели, когато съм наоколо и гледам. Неговата победа трябва да е моето поражение, върху сцена, която сам е изградил.

— Това означава ли, че той е знаел, че ще се върнеш?

— Разбира се. През цялото време се опитваше да предотврати завръщането ми, за да може необезпокояван да се подготви. Но от самото начало му бе ясно, че ще присъствам по време на решаващия сблъсък.

— И откъде е знаел? — попитах, но сама се досетих. — Той има едно от онези зловещи огледала! В него го е видял!

Хосе кимна.

— Така е.

— А знае ли, че вече отново си тук? — попита Себастиано.

— Така предполагам. От сега нататък ще действа по-внимателно. Вероятно в този момент вече се е покрил, за да подготви последния акт. Обаче не би трябвало да има представа по какъв начин съм се върнал, тъй като той унищожи всички портали. Следователно това е информация, с която го превъзхождаме. Машината — или по-точно казано, нейната специална функция — е моят скрит коз.

Почти не го слушах, тъй като току-що ми бе хрумнала една ужасна мисъл. Хората на Фицджон многократно бяха опитвали да убият Себастиано, като се започне с дуела с Реджиналд, после опита за убийство от страна на мистър Смит в Ийст Енд и се стигне до предотвратения опит пред работилницата на мистър Стивънсън на Джеймс Стрийт. Всички нападения бяха насочени срещу Себастиано, не към мен. Следователно това можеше да означава само едно: той не се появяваше във виденията на огледалото на мистър Фицджон и затова трябваше да умре. Докато мен Фицджон ме бе щадил, дори беше наредил на Реджиналд само да ме повали в безсъзнание. Явно изхождаше от факта, че щях да направя нещо полезно за него. Непременно трябваше да разберем за какво ставаше въпрос!

Всичко това изрекох на един дъх, още преди да съм го осмислила докрай. Хосе се усмихна одобрително.

— Правилно си схванала. Това е ценно указание за предстоящия последен акт.

— И каква е нашата задача в този последен акт? — поиска да узнае Себастиано. — Какво трябва да правим?

— Да излезете на сцената и да играете.

През следващите дни множество пъти сменяхме квартирата си заради безопасността ни. Скоро установихме, че Хосе правилно бе предположил — Фицджон се бе покрил и безследно изчезнал, точно както и Реджиналд преди това. Планираше следващите си ходове от скривалището си. Въпреки това не смеехме да се върнем в къщата ни на Гросвенър Скуеър, тъй като всеки от прислугата можеше да е наемен убиец на Фицджон. За нашата безопасност определено бе по-добре да действаме под прикритие, отколкото да сме живи мишени.

Хосе посъветва Себастиано всеки ден да се маскира различно, за да е неразпознаваем. И както трябваше да призная, в това много го биваше. Веднъж се представи за прегърбен, тътрузещ крака просяк с мазна шапка и мръсно наметало, друг път като невзрачен работник със сива престилка и дървени обувки или като стар бакалин. Ако изобщо можеше да бъде разпознат, то беше само от непосредствена близост, тъй като освен дрехите той променяше и външния си вид: залепяше си фалшива брада, рисуваше си грозни пъпки и белези по лицето, надяваше си сивокоса перука, завираше си сушени сливи в бузите или връзваше възглавница около кръста си — при избора си на различните реквизити се оказа изключително изобретателен.

Аз също се предрешвах доколкото бе възможно, тъй като самата представа, че някой от шпионите на Фицджон може незабелязано да ме последва и по този начин да стигне до Себастиано, бе истински ужас за мен. Все още ужасно се страхувах за него, тъй като вярвах, че бившият ни иконом особено много държеше да го отстрани.

Хосе бе убеден, че огледалото на Фицджон щеше да даде нужното обяснение по въпроса — предположение, което не ми излизаше от главата. Странните огледала на времето показваха на наблюдаващия ги винаги само отделни части от едно алтернативно бъдеще. Можеха да се видят само определени сцени от дадено събитие, които в никакъв случай не бяха винаги едни и същи, а от значение беше кой използва огледалото. Възможно бе на мен огледалото да покаже повече, отколкото на Фицджон. Дълго мислих върху този проблем и в крайна сметка реших, че по някакъв начин трябваше да се опитаме да разберем дали е така. Дори имах и план.

Дълго дискутирах със Себастиано и Хосе по въпроса, но той беше стриктно против.

— Това е един напълно излишен риск. Дори и Фицджон да си е тръгнал прибързано, вие нали не вярвате наистина, че ще зареже нещо толкова важно като огледалото си във Фоскари Хаус?

Хосе бе на друго мнение.

— Възможно е и нарочно да го е оставил там.

— За какво му е притрябвало да прави нещо толкова смахнато?

Отговорих му вместо Хосе.

— Защото иска ние да отидем там и да погледнем в огледалото.

— Не — коригира ме Хосе. — Той иска ти да погледнеш в него. Без съмнение, огледалото му е показало, че ти ще присъстваш по време на вечерта на планирания преврат, докато други, важни перспективи са останали скрити за него. Той се надява, че ти ще му осигуриш тези липсващи гледни точки. Ти ще видиш в огледалото същото събитие като него самия, но от друг зрителен ъгъл. Чрез теб той би могъл да спечели по-добър поглед за нещата, които ще се случат. Да добие по-цялостна картина.

Себастиано направи ядосана физиономия.

— Тази по-цялостна картина може да получи само ако Ана му разкаже за нея. А със сигурност тя няма да го направи доброволно. С други думи, той е предприел мерки да я спипа веднага щом се появи в близост до огледалото. Заради това можете да забравите за този ход, прекалено е рисковано.

Хосе възрази.

— Наистина не е съвсем безопасно, но мисля, че си струва риска. По този начин бихме могли да спечелим сериозно предимство. Като, разбира се, ще се погрижим за сигурността на Ана.

С това въпросът беше решен. Само трябваше да планираме детайлите.

— Смятам, че е доста дръзко, но изпълнимо — рече мистър Скот, докато наливаше на всички ни чай. — И аз ще ви помогна по всякакъв възможен начин.

Бяхме потърсили мистър Скот в книжарницата му, защото се нуждаехме от помощта му за безпроблемното протичане на нашия „Проект Огледало“. В уютната му задна стаичка обсъдихме всичко необходимо на по чаша чай.

Старият книжар изглеждаше доста слисан, когато след падането на нощта Хосе, Себастиано и аз изведнъж се появихме на прага му, тъй като не го бяхме уведомили предварително. Но не бе чак толкова изненадан от появата на Хосе, колкото очаквах. Той само кимна замислено и каза, че винаги е знаел, че мистър Маринеро има скрит коз.

Все пак бяхме проявили нужната предпазливост, преди да го посетим. Себастиано, преоблечен като просяк, два пъти бе минал провлачвайки крака покрай книжарницата, за да се увери, че никой от шпионите на Фицджон не се навърта наоколо. Но за наше облекчение, книжарницата не стоеше под наблюдение. Изглежда, бившият ни иконом бе позиционирал силите си някъде другаде.

Мистър Скот ми подаде захарницата, след което разтърка отрязания си крак на мястото, където се захващаше протезата. Виждаше се, че отново имаше болки. Но още повече го измъчваше загубата на внука му. Той избягваше да говори за него и когато, без да се замисля, споменах колко много харесваше Джери малкото куче — бяхме донесли Сизифус, защото на първо време тук щяха да се грижат по-добре за него, — очите на стария книжар се напълниха със сълзи. Много ми се искаше да му обещая, че щяхме да си отмъстим на мистър Фицджон за всичките му престъпления, но и ние самите не знаехме дали всичко щеше да приключи добре. Ако усилията ни се проваляха, може би щяхме да прекараме остатъка от живота ни — в случай че преди това Фицджон не ни отстранеше от пътя си — в един постоянно повтарящ се отрязък от време.

Докато пиехме заедно чая си, се зароди идеята за плана ни — един вид изненадваш удар. Мистър Скот предложи да уреди боеспособен малък отряд от минимум петима благонадеждни мъже, които щяха да ни ескортират до къщата ни на Гросвенър Скуеър и да ни пазят гърба, докато ние си пробиваме път до огледалото.

— Но Фицджон няма ли да очаква да се появим с подкрепление? — изтъкна Себастиано. — Напълно е възможно той самият да се е подсигурил с групичка мъже, за да е сигурен, че Ана няма да му се измъкне.

— Затова трябва да включим в плана и трик за отклоняване на вниманието — рече мистър Скот, после млъкна и позвъни на икономката си. — Мисис Симънс, моля, донесете ни още чай.

След като тя излезе, книжарят продължи с обясненията на плана си.

— В случая един пожар ми се струва най-подходящ.

— Пожар? — повторих изумена. — Какъв пожар? Да не би да искате да изгорите къщата до основи?

— Само малък безобиден огън в кухнята, но затова пък с колкото се може повече вонящ пушек, който гарантирано ще изкара всички обитатели навън.

— А междувременно ще се появим ние с нашия малък отряд, ще влезем през задния вход и насред целия този хаос незабелязано ще претърсим стаята на Фицджон — допълни Хосе и изгледа одобрително стария книжар. — Добър план. Спокойно можеше да е мой.

Но мистър Скот не се зарадва на похвалата на Хосе. Той само кимна замислено, зареял зачервен поглед в нищото. Беше ясно какво си мисли — всички негови усилия нямаше да върнат Джери.

— А сега да уточним часа — каза Хосе. — Предлагам утре вечер, когато се стъмни, защото тогава ще ни е по-лесно да се възползваме от суматохата.

— Много добре — съгласи се мистър Скот. — Да речем, в девет часа. Ще съм точно навреме там, заедно с мъжете.

Мисис Симънс донесе прясно приготвен чай и всеки от нас изпи по още една чаша, след което си тръгнахме. Сбогувах се със Сизифус и му обещах, скоро отново да се видим. И че ще се погрижа никога да не го вържат на верига. Когато погалих пухестата му главичка, очите ми се напълниха със сълзи. От една страна, единствено исках да се прибера вкъщи, обратно в моето време. Но от друга страна, малкото кутренце щеше ужасно да ми липсва.

Обратно в нашето тайно убежище, потисната и изтощена, отидох да си легна — без Себастиано, тъй като те двамата с Хосе непременно искаха да обсъдят още някои неща във връзка с утрешната мисия. По пътя за скривалището ни Хосе ни обясни, че с някои промени по парната машина евентуално би могъл да я превърне в стабилен портал и така да възстанови връзката с потока на времето. Всеки ден, откакто се бе завърнал, той изчезваше за по няколко часа, за да работи по машината заедно с мистър Стивънсън — на тайно място, което не ни издаде. Знаехме единствено, че машината не се намира на Джеймс Стрийт, а по разпореждане на Хосе спешно е била преместена.

Бях толкова уморена, че нищо не чувах от водения на тих тон разговор. Въпреки многобройните ми притеснения и страхове веднага потънах в дълбок и за щастие, лишен от сънища сън.

Когато отново се събудих, имах чувството, че не съм спала и пет минути. Себастиано се бе надвесил над мен и ме побутваше по рамото.

— Събуди се, Ана!

На светлината на свещта лицето му изглеждаше сериозно и решително. Той носеше шапка и наметало — и както успях, за мой ужас, да забележа — колан със затъкнат в него пистолет.

— Трябва да ставаш.

Панически подскочих.

— Да не би да ни е открил? Налага се да бягаме ли?

— Успокой се. Само малка промяна в плана. Ще стартираме „Проект Огледало“ още тази нощ. — Той открехна прозореца и се ослуша в нощта. — Бъди тиха. И действай бързо.

— Добре, ще побързам. — Сърцето ми продължаваше да препуска от уплах, чувствах го как пулсира като парната машина на мистър Стивънсън. Припряно награбих роклята си, но Себастиано я дръпна от ръцете ми и ми тикна момчешките дрехи, които обикновено носех, когато обикалях с него из града. Имаше право бяха по-подходящи за предстоящата ни задача от дългите поли, които само щяха да ми пречат при тичането. И най-вече, ако в къщата гореше. Мислите се щураха объркано в главата ми, докато навличах дрехите и набързо се решех.

— Но защо тази нощ? — прошепнах. — Мистър Скот успял ли е да уреди всичко?

— Ще го направим сами. Според Хосе така ще е по-сигурно.

Трескаво се замислих и тогава зацепих.

— Заради икономката, нали? Мисис Симънс. Тя ни зяпаше с такова любопитство. Като се замисля внимателно, ми се струва, че си спомням, че усетих лек сърбеж по тила!

— Наистина ли?

Кимнах усърдно.

— Мислех, че е заради печката, която беше точно зад мен и бе доста гореща, затова повече не му обърнах внимание. Но се обзалагам, че ни е подслушвала. Тя е доносничка на Фицджон! Затова и нямаше други шпиони наблизо, тъй като тя му снася всичко, което се случва. Мили боже, за малко да им паднем в капана!

— За щастие, Хосе усети каква е работата. Можем ли вече да тръгваме?

— Ей сега.

Той загледа нетърпеливо как сплитам косата си на плитка. След което скрих рошавия резултат от усилията ми отзад под яката и си надянах една шапка на главата.

Себастиано застана плътно пред мен и нежно ме погали по бузата.

— Каквото и да се случи, никакви самостоятелни ходове. Ще правиш само това, което аз и Хосе ти кажем. Обещай ми!

— Обещавам.

— Добре. — Той ме сграбчи неочаквано, притисна ме към себе си и ме целуна страстно. Смаяна, отвърнах на целувката му, докато той не се отдръпна с неохота. — Напред към приключението. Ще успеем. Давай, повтаряй след мен!

— Ще успеем — казах, останала без дъх.

Прозвуча така, сякаш наистина го вярвах.

Беше направо смешно лесно. Къщата изглеждаше напълно запусната. Надлъж и нашир не се виждаха никакви пазачи или съгледвачи. Вглъбих се в себе си — или по-точно казано, в тила си — и нищо не почувствах. Въздухът беше чист.

Използвахме ключовете си. И тук не срещнахме никакъв проблем. Фицджон е трябвало да смени ключалката, но явно бе решил, че не бихме се осмелили да припарим до тук. Което всъщност си беше и така — до сега. Освен това разчиташе да погледна в огледалото му, следователно едва ли щеше да ми поставя допълнителни препятствия по пътя. Но за негов лош късмет, на бърза ръка бяхме изместили с един ден напред изпълнението на плана ни.

След като Себастиано отключи вратата, се вмъкнах безшумно във фоайето и отидох до стълбите. Хосе беше последен. Двамата със Себастиано забързахме нагоре, докато Хосе чакаше долу, за да подсигури изтеглянето ни и при нужда да вдигне аларма, ако някой ни следваше. Горе не ни грозеше опасност, никой не дебнеше там, в противен случай вратът ми щеше да ни предупреди.

Дали мисис Фицджон беше все още тук? Както бяхме узнали от мистър Скот почти целият персонал е бил освободен, но той не знаеше дали икономката живееше тук, или се беше покрила със съпруга си.

Тихо се изкачихме по стълбището за прислугата и достигнахме етажа, на които се намираха помещенията на семейство Фицджон. Бях идвала тук само веднъж по време на разглеждането на къщата, след като се нанесохме, но все още помнех къде се намираше всекидневната на двамата. И също си спомних, че там имаше едно огледало, което висеше дискретно на стената между два доста грозни гоблена. Вероятно изобщо нямаше да ми направи впечатление, ако мисис Фицджон не бе посочила смутено гоблените и не бе обяснила, че бродирането й е хоби.

Вратата, водеща към всекидневната, не беше заключена. Себастиано влезе пръв, държейки една свещ, а аз го следвах плътно по петите.

Огледалото все още беше там!

Веднага застанах пред него и се огледах, но нищо не видях. Като изключим, разбира се, собственото ми отражение, при това не особено ясно, защото огледалото бе очукано по краищата, а и в средата имаше протрити места. На пръв поглед качеството му бе ниско, приличаше на огледалото на Есперанца. Затова бе напълно възможно да е огледало на бъдещето.

— Не работи — казах ядосано.

— Може би трябва да го докоснеш.

Поставих ръка върху ръба на огледалото и веднага я отдръпнах, защото ми се стори, че усетих кратко вибриране под върха на пръстите ми.

— Какво има? — попита Себастиано.

— Имаше нещо… Нещо като изжужаване.

— Значи, това е правилното огледало.

— Но нищо не се получава.

— Хм. Докосни го още веднъж.

Направих го, но отново нищо не се случи. Себастиано стоеше с фенера до мен и двамата заедно зяпахме в огледалото. Нищо.

— Ще стоя ей там отсреща, може би ще проработи, ако само ти гледаш в него. — Той отиде до най-близкия ъгъл на стаята и се настани в едно кресло с голяма облегалка, така че да не може да вижда в огледалото.

Решително обхванах с двете си ръце рамката на огледалото. Вибрирането стана по-силно, но не позволих това да ме смути, въпреки че ми се искаше да избягам със силни крясъци.

И действително, изведнъж нещо се раздвижи! Повърхността на огледалото сякаш се накъдри, стана мътна, след което се проясни подобно на мъгла, разсеяна от порив на вятъра.

Картината, която се разкри пред мен, бе странно разтегната по краищата. Сякаш гледах през калейдоскоп, където някой е нарязал изображението на парчета и отново ги е съединил. И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото и пред мен се разкри огромна, осветена от безброй трепкащи свещи тържествена зала. Ефектът бе толкова главозамайващ, че отстъпих назад, поемайки си стреснато въздух. Десетки изискано облечени хора се разхождаха пред мен върху лъскавия паркет. Келнери хвърчаха нагоре-надолу и сервираха напитки в блестящи кристални чаши. През една широко отворена двойна врата се виждаше съседната банкетна зала, където имаше огромна трапеза със сребърни прибори. Група музиканти свиреха някаква танцувална мелодия, което изглеждаше малко странно, тъй като картината нямаше звук. Припряно обходих с поглед кипящата от живот сценка и затърсих познати лица. Ето, графа! Той стоеше точно до една покрита със златни орнаменти колона и разговаряше с… Ифигения!

В предната част на голямата зала около някого се бяха скупчили множество хора, веднага се виждаше, че там стои важна личност. Когато множеството се раздвижи и няколко души се отдалечиха, разпознах насред блъсканицата принц-регента, който се усмихваше покровителствено любезно на всички страни и се бе издокарал като оперетен артист. Носеше пурпурночервена униформа и щедро бе накичен с ордени и златни ширити. От едната му страна стоеше тъмно облечен мъж, който ми се стори смътно познат. Имаше известна прилика с принц-регента — дали това не беше неговият брат Фредерик, който толкова отдавна пътуваше по море и вече почти никой в Лондон не си спомняше? Огледах мъжа по-обстойно и установих, че впечатляваща бе не родствената прилика, а начинът, по който се държеше. Малко сковано, но въпреки това със съвършена стойка. И тогава видях очите му. Те сякаш ме пронизваха през огледалото, така че за миг бях обхваната от импулса да се обърна и да избягам. Това беше Фицджон!

Той сериозно бе променил външността си. Бе по-пълен и плешив, с гъсти бакенбарди и рунтави вежди, както и зъби, които изглеждаха по съвсем различен начин от тези на бившия ни иконом. По всяка вероятност с истинския брат на принц-регента си приличаха като две капки вода, като изобщо не си правех илюзии какво се бе случило с бедния човек. Сигурно корабът му лежеше на дъното на Атлантическия океан, защото в противен случай Фицджон нямаше как да заеме мястото му. Фактът, че през тази специална вечер — или по-точно следващата събота, защото тогава щеше да се състои празненството в Карлтън Хаус — се бе завърнал от голямото си пътуване, щеше прекрасно да се нагоди към последващите събития. Защото, ако през въпросната вечер принц-регентът съвсем ненадейно се споминеше пред очите на света, следващият престолонаследник много удобно щеше да бъде на разположение.

…а за сцена — държава цяла; и князе на нея да изпълняват бляскавите роли…

Цяла вечност се взирах във Фицджон и сякаш усетил ме през времето и пространството, той отново насочи погледа си директно към мен. Очите му буквално ме пронизваха. Тялото ми се разтрепери. Всичко това не беше истинско, защото тепърва предстоеше да се случи, но огледалото предаваше изумително чувство за реалност.

В този момент Фицджон преметна ръка през раменете на мнимия си брат и му подаде чаша с вино. Тилът ми започна да ме сърби. Не, направо да гори! Понечих да се обърна назад, но тогава ми стана ясно, че опасността идваше от огледалото. Без да искам, погледът ми се закова върху чашата. Виното! Сигурно беше отровно!

Прини взе чашата и се накани да отпие от нея.

Не! — извиках безгласно, и сякаш ме бе чул, той свали ръката си с чашата и се обърна. Някой в залата — ако се съдеше по пищната ливрея, явно бе нещо като церемониалмайстор — призова гостите да излязат на терасата за едно представление. През отворените френски прозорци можеше да се видят гълтачи на огън и жонгльори. Гостите заприиждаха от всички страни, за да се сдобият с добри места.

Тъй като наблюдавах от горе сцената — на практика от птичи поглед, — можех да видя всичко чудесно. Не само началото на представлението отвън на терасата, а най-вече самата мен. Виждах се съвсем ясно. Или поне в началото, след което една голяма, дебела жена в черно препречи видимостта ми. Но бях сигурна, че не съм се объркала. Аз бях там. Тоест щях да бъда.

Притиснах ръка към лудо препускащия ми пулс на врата.

— Какво има? — чух Себастиано да пита шепнешком от ъгъла на стаята.

— Нищо — отвърнах с равен глас.

Като хипнотизирана зяпах в огледалото. Дебелата жена се бе отместила и аз отново се виждах добре. Между другото, осъзнах, че нося чудно хубавата рокля, която Ифи бе избрала за мен и в която изглеждах повече от прилично. Трескаво затърсих Себастиано и Хосе, но никъде не ги видях. Тогава погледът ми отново се прикова към мен самата, тъй като в този момент явно планирах нещо конкретно. Цялата в бяло и привличаща вниманието, отидох директно при принц-регента и Фицджон. Прини ми се усмихна широко. Той обви пръсти около ръката ми и ми направи — пролича си по лицето му — мил комплимент. Фицджон ме пронизваше с поглед. Прини отново надигна чашата към устните си, канещ се да отпие. А аз…

…чух някакво движение зад мен. И то в реалността, а не в огледалото. Извърнах се изплашена, но бях забравила, че държа огледалото с две ръце. При рязкото ми движение то се отлепи от стената и падна на земята, където оглушително се разби на хиляди парченца.

— Милейди! — На прага на отворената врата се бе появила призрачна фигура в бяла нощница. Мисис Фицджон ме зяпаше, сякаш бях привидение от някой филм на ужасите. — Вие сте жива и здрава! Говореше се, че сте мъртва! — Разстроена, тя погледна към счупените парчета. — Мили боже! Това ще донесе нещастие.

Засмях се изкуствено.

— Дано не на мен.

Тя поклати с угрижена физиономия глава.

— Добре, че мъжът ми не е тук. Щеше да е неутешим, защото много държеше на това огледало. Стара наследствена вещ.

— Сигурна съм в това — измърморих.

Погледнах към Себастиано за помощ, който се бе изправил от креслото и бе побързал да застане до мен. Изглежда, мисис Фицджон го забеляза едва сега.

— О, милорд! — заекна тя. — Вие също сте жив! Какво щастие!

— Но кой ви е казал, че сме мъртви?

Лицето й доби объркано изражение.

— Всички го казват. Мисля, че го пишеше дори във вестника. По време на разходка в провинцията сте били нападнати и убити от разбойници.

— Освен вас има ли още някой в къщата?

— Не, никой.

— А какво се е случило с камериерката ми Бриджет? — попитах аз.

— Съпругът ми ги освободи, нея и Мийкс, което силно я разстрои. Това глупаво същество ревеше и говореше със себе си часове наред, най-вече за това, какво ще е в бъдеще да живее под някой мост. Но тези дни я видях да се разхожда, хваната под ръка с Мийкс в парка. Чух, че двамата са си намерили нова работа в едно и също домакинство.

— О — рекох бавно. — Бриджет и Мийкс…

Можех да се закълна, че той си падаше по-скоро по мъже. Но така нещата се подреждаха перфектно, защото както знаех, Бриджет го харесваше. Дано двамата бъдат щастливи.

— Но нещата ви са още тук — рече мисис Фицджон неочаквано. — Вашите и на негово благородие. Нищо не сме изхвърлили. Така че, ако искате да се преоблечете и да свалите тези бедняшки одежди… — Колеблива усмивка разведри измъчените й черти. — Вие сте си отново вкъщи! Сигурно сте гладни. Да ви приготвя ли набързо някое ястие? — Припряно направи реверанс, от което нощницата й прошумоля, точно както и престилките й, които носеше през деня. Вероятно всичките й дрехи се колосваха по един и същи начин.

— Къде е съпругът ви? — Гласът на Себастиано изплющя подобно на камшичен удар.

Мисис Фицджон отново изглеждаше объркана, дори леко отнесена.

— Отпътува. — Интонацията й бе леко механична.

Себастиано внимателно наблюдаваше мисис Фицджон и търсеше признаци на неискреност в изражението й, но също като мен явно не успя да открие такива, затова гласът му стана по-мил.

— Не желаем да ви задържаме излишно. Можете отново да се върнете в леглото, мисис Фицджон.

Тя кимна като послушно дете, обърна се и изчезна с шумоляща нощница в нейната стая в съседство.

Напрежението ми намери отдушник в дълбока въздишка. Унило погледнах към блестящите парчета счупено стъкло в краката ми.

— Толкова съм непохватна. Наистина съжалявам.

— Не е нужно. И без това щях да го счупя, преди да си тръгнем от тук. — Себастиано ме наблюдаваше настойчиво. — Въпросът е какво видя в него. И дали това ще ни донесе нова информация. Ти видя нещо важно, нали?

— Да, определено — отвърнах твърдо.

Обърнах се и се затичах към стълбите. Себастиано ме последва.

— Хей, какво си намислила?

Свих от стълбището за прислугата по посока на господарските помещения.

— Да взема някои важни неща от дрешника ми. Защото вече знам, че ще ми трябват.

Малкото дни, оставащи до приема на Прини, отлетяха за нула време. Непрестанно бяхме в движение и рядко се задържахме на едно място за повече от няколко часа. Дори веднъж Хосе ни раздига посред нощ, защото му се бе сторило, че е забелязал нещо подозрително, и смяташе, че е по-сигурно веднага да сменим квартирата. Въпреки че вероятността да присъствам на приема идната събота бе голяма и следователно дотогава нищо нямаше да се случи — нали все пак се бях видяла в огледалото, — това не важеше за Себастиано и Хосе. Не бях забелязала двамата в огледалото. Разбира се, нямаше как да видя всички присъстващи там хора, за това не бе стигнало времето. Но нямахме гаранции, че до събота нямаше да ги сполети нещо. Освен това трябваше да имаме предвид, че картината на бъдещето в огледалото не е окончателна. Със значителни усилия човек можеше да повлияе на тези бъдещи събития и така да се намеси в хода на времето. В крайна сметка на този принцип се базираше и работата ни като пазители на времето. С други думи, Фицджон гарантирано имаше още някой и друг коз в ръкава и щеше да се опита да се добере до мен, за да разбере с каква информация го превъзхождам. Хосе бе убеден, че в огледалото съм забелязала нещо, което е липсвало в картината, видяна от Фицджон.

Както и да е, през оставащите дни непрестанно сменяхме местонахождението си и прекратихме всякакъв контакт с мистър Скот. Това страшно много ме натъжаваше, защото той толкова се бе постарал заради нас и беше поел огромен риск. Но бе прекалено опасно да продължим да поддържаме контакт с него, защото това щеше да даде възможност на Фицджон да надуши следите ни.

И тогава голямата вечер настъпи. Издокарахме се за празненството — или по-точно казано: аз се издокарах, докато Хосе и Себастиано се преобразиха в двама напълно непознати човека. След необичайната процедура изглеждаха така, че дори и аз не бих ги разпознала, дори и от непосредствена близост. Когато накрая застанаха пред мен, изпитах дълбоко облекчение, тъй като вече знаех, че са част от сцената, която бях наблюдавала в огледалото. Също като мен щяха да присъстват на празненството в Карлтън Хаус, но тъй като външността им бе така добре замаскирана, и при най-добро желание нямаше как да ги позная във видението.

От съображения за сигурност пътувахме отделно за събитието. Аз взех карета под наем, Себастиано и Хосе се качиха в друга.

Преди това Себастиано ме прегърна силно.

— Моля те, пази се!

— Не се притеснявай. — Посочих врата си. — Имам си лична алармена система.

— Чакай! Ще ти дам още нещо. Може би това ще ти вдъхне допълнително кураж. — Той извади една малка сатенена кутийка от горното чекмедже на скрина и ми я подаде. — Ето. Май трябва да падна на едно коляно, но това ще съсипе дегизировката ми, затова по изключение ще се въздържа. Но е с любов.

— О! — С пресъхнала уста отворих кутийката. Вътре имаше тънък пръстен с малък, но чудно хубав блещукащ камък. — Това е… — заекнах.

— Пръстен — допълни отзивчиво Хосе. — По-точно казано, годежен пръстен.

— Всъщност исках да сме насаме, когато ти го давам — рече Себастиано. — Но през цялото време някак си не ми се удаде възможност.

— И не забравяй, че ти го донесох едва днес — обясни Хосе. — Така че нямаше как да го дадеш по-рано. Надявам се, че отговаря на вкуса ти.

— Чудно хубав е. — В гърлото ми заседна буца, която предвещаваше сълзи. — Аз… о, по дяволите, сега ще се разцивря.

И наистина го направих, дори продължително. За щастие, се бях въздържала от грим, тъй като сега неизбежно щеше да се разтече. Стоях в прегръдките на Себастиано и хлипах от щастие, полагайки усилие да не съсипя скъпата му маскировка, още повече че се беше предрешил като жена и бе силно гримиран.

— Обичам те — прошепна той в ухото ми. — Ако нямах всичките тези мазила по лицето, сега щях да те целуна.

— И аз те обичам — уверих го.

— Ако се измъкнем живи от тук, веднага ще се оженим. Става ли?

— И още как — казах, подсмърчайки.

— Време е, дете мое. — Хосе ми наметна пелерината, която със Себастиано бяхме взели от Гросвенър Скуеър заедно с още някои неща за обличане. Представляваше великолепна дреха от бял сатен, обточена с хермелин, която бих предпочела да не обличам, тъй като някое животно е трябвало да умре заради направата й (може би дори няколко, тъй като кожата бе доста мъхеста), но с роклята се съчетаваше просто перфектно. А и щеше да предизвика истински фурор при пристигането ми в Карлтън Хаус, защото бе абсолютноravissant. А да предизвиквам фурор, бе днешният ми девиз, както многократно ми бе напомнял Хосе. Колкото повече внимание привличах, толкова по-малко щяха да получат те със Себастиано, което бе решаващо.

— Всъщност е странно, че отново ще се случи на някое голямо вечерно празненство — казах, докато набързо нагласях пелерината пред малкото огледало, висящо на голата стена над скрина.

Настоящата ни квартира се намираше в стара гостоприемница в близост до Кралския дворец и се отличаваше със същата липса на комфорт, както и всички други места, където ни бе мъкнал Хосе през последните дни. Но поне тук нямаше креватни дървеници, което силно оценявах след няколко близки срещи с хапещите чудовища.

— Какво ще се случи отново на голямото вечерно празненство? — попита Себастиано.

— Ами окончателното разрешаване на въпроса. Точно както се бе случило преди две години по време на бала с маски в Париж.

Тогава също бе имало решаваща битка с един от могъщите стари — за щастие, в последния момент всичко се бе наредило.

— Чиста случайност — възрази Себастиано. — Помисли си само за нашата първа съвместна мисия.

Май че беше прав. Когато за пръв път се бяхме сблъскали с един от старите, голямата битка се бе състояла далеч от очите на обществеността, в една изоставена къща във Венеция.

— По принцип изобщо не е случайно, че решаващи сблъсъци се случват по време на подобни празненства — изтъкна Хосе, за мое изумление. — Свързано е с това, че при поводи от подобно естество всички важни личности се събират заедно, така че във времевия поток на въпросното място линиите им на живота се пресичат и преплитат. Представете си го като гордиев възел, който може да бъде разсечен само от една определена позиция.

Побиха ме тръпки, тъй като, без да искам, се замислих, какво ли щеше да се случи, ако този път възелътне можешеда бъде развързан. Неволно хванах новия ми чудно хубав пръстен и го наместих на пръста си. Той ми се стори като символ на надеждата. А действително се нуждаехме от надежда. Можеше да се обърка какво ли не, а убийствената хитрост, с която Фицджон беше подхождал досега, не оставяше място за съмнение, че си имаме работа с изключително умен и безскрупулен противник. Прекалено често бе на крачка пред нас. Не биваше да проявяваме безразсъдство и да се осланяме просто на късмет или благоприятна случайност.

— Каретата чака — каза Хосе и ме погали по косата. — Чудно красива си, дете мое.

Усетих как се изчервих. Това бе първият комплимент — и вероятно единственият за всички времена, — който някога бях чувала от устата му.

— Благодаря — отвърнах с дрезгав глас.

Целунах Себастиано още един последен път и потеглих.

Карлтън Хаус бе пищна сграда на улица „Пал Мал“, с огромна прелестна антична колонада и елегантно конструирана тераса и градина, която граничеше директно с парка „Сейнт Джеймс“. За преустройството на този палат, както бях разбрала от разговорите ми с Ифи, Прини не бе пестил нито средства, нито усилия, от което размерът на дълговете му бе преминал границите на допустимото. Още с пристигането ми установих, че Ифи не бе преувеличила — рядко бях виждала по-пищна атмосфера. Но още преди да съм успяла да се възхитя на помпозния интериор на претруфените помещения, самата аз трябваше да изпълня драматичното си излизане на сцената. Когато каретата ми спря отпред — някак си Хосе бе успял да ме снабди с наистина тежкарско возило, цялото в черен блестящ лак и теглено от темпераментни черни жребци, — всички пристигащи гости по протежение на „Пал Мал“ спряха и зяпнаха с отворени усти и очи. Лондонското висше общество бе затворена клика, всеки познаваше всеки и почти всички, които бяха поканени днес, ме бяха виждали. Това, че смятаната за мъртва наследница от Карибите изведнъж се бе появила — и на всичкото отгоре без задължителния придружител, — веднага предизвика любопитство и вълнение. Хората наоколо събраха глави и започнаха да шушукат, а аз направих всичко възможно, за да подсиля още повече ефекта.

Кочияшът ми, любезен тип в ливрея, носеше шлейфа на пелерината ми чак до входа, докато конярят с важна физиономия държеше танцуващите коне за юздите. Накрая кочияшът се оттегли с поклон, а аз изкачих с царствено вдигната глава стълбите към входа. В нещо като преддверие ме посрещна един лакеи и ми помогна да сваля пелерината си, след което ме придружи до голямото фоайе. От всички страни хората ме зяпаха, но аз се преструвах, че е най-нормалното нещо на света да се появя без придружител. Благосклонно поздравявах всички, чиито имена можех да си спомня.

— Лорд Рексам. — Кимнах на издокарания зестрогонец, за когото Ифи ме бе предупредила, и той отвърна на поздрава ми, покланяйки се изненадано.

Съзрях следващата позната физиономия.

— О, мистър Рул, надявам се, че дуелът не е имал лоши последствия за вас. Но за съжаление, на никого не мога да ви препоръчам за секундант.

— Ми… милейди… — чух го да заеква, преди да се отдалеча.

Голямото фоайе имаше величествени размери, а над него се извисяваше висок таван. От двете му страни се простираха колони в гръцки стил от скъп мрамор и буквално спираха дъха със своя разкош. В ниши в стената бяха изложени всевъзможни бронзови скулптури и мраморни бюстове и човек имаше чувството, че се намира в музей за антично изкуство. Но това бе едва началото. Лакеят ме поведе през различни помещения, които биха били чест за всеки крал. От фоайето се отиваше в осмоъгълна зала, увенчана с голяма кръгла галерия, а проходите се губеха зад искрящо червени сатенени пердета, украсени със златни пискюли. Следваше още едно пищно помещение със сини копринени тапети и огромни маслени картини по стените, след това зала с позлатени шкафове, бяла мраморна камина и големи френски прозорци, водещи към градината, после още една зала в розово с гигантски кристален полилей, след което още едно помещение в небесносиньо с позлатен таван и накрая една огромна зала с дълга редица прозорци, гледащи към парка. Явно това бе главната зала, тъй като именно тук се бях видяла в огледалото.

Поех си дълбоко въздух и се огледах. През цялото време се преструвах, че съм самото олицетворение на спокойствието, но в действителност бях кълбо от нерви. Сърцето ми се блъскаше в ребрата и непрестанно трябваше да се боря с напиращото в мен желание да притисна към него ръка, за да го успокоя. Вместо това взех чаша с шампанско от таблата, която един от многобройните прислужници ми тикна под носа, и отпих солидна глътка. Но след това само отпивах внимателно, защото знаех, че не мога да нося на алкохол, а не исках да направя нещо, което би понижило концентрацията ми.

Внимателно наблюдавах обстановката и се опитвах да я сравня с видението в огледалото. Перспективата бе напълно различна, виждах само частица от онова, което вече ми бе познато от огледалото. В съседство се намираше голямата кръгла банкетна зала, чийто таван бе изрисуван като лятно небе. От там се преминаваше в друга огромна зала, която гледаше към улицата. Следователно със сигурност имаше и по-кратък път от фоайето към главната зала — на практика лакеят ме бе водил в кръг, вероятно по указание на Прини, който явно държеше гостите му да се възхищават продължително на палата му.

Главната зала, в която се бяха събрали болшинството гости, бе същинска оргия на разточителния разкош, като се започне от изкусните фрески по тавана и червените плюшени завеси, та се стигне до гигантските килими. Невярващо се взрях в едно кресло, поставено начело на маса, която бе с размерите на игрище за тенис. Явно ставаше дума за нещо като трон, едно окичено с пискюли чудовище, на което облегалките представляваха златни сфинксове (с голи женски гърди!). В това страховито кресло седеше лично Прини. Той бе обкръжен от най-различни хора, но Фицджон никъде не се виждаше. Явно още не беше дошъл.

— Лейди Ан!

При звука на женския глас се завъртях рязко. Пред мен стоеше лейди Джързи, чудно хубава в синята си рокля със сребрист шлейф. Тя ме гледаше с неприкрита радост, но и напълно изумена.

— Първоначално си помислих, че не виждам както трябва, но това действително сте вие! Колко много се радвам, че сте добре! Какъв ужасен слух чух за мнимата ви смърт! — Очите й заблестяха от любопитство. — Но как се е зародила тази мълва?

— Това не може да бъде обяснено с две думи — отвърнах разсеяно. — Някой ден ще ви разкажа всичко най-подробно. Но сега моля да ме извините, спешно трябва да отида при братовчедка ми.

Тъкмо бях открила Ифи. Тя стоеше до Джордж Клевли точно на мястото, където я бях видяла и в огледалото. Това можеше да означава само едно: събитията, които ми се бяха разкрили във видението, непосредствено предстояха, тъй като Ифи и Джордж със сигурност нямаше да останат на мястото си часове наред. Огледах се търсещо, но Фицджон все още не се беше появил.

Ифи също ме бе забелязала. Тя вдигна ръце и трескаво ми помаха.

— Ан! Мили боже! Това наистина си ти!

Забързах към нея, за да не се налага тя да идва при мен — сцената, която огледалото бе разкрило, трябваше по възможност да остане такава, каквато я помнех, в противен случай всичко можеше да протече по съвсем различен начин и това да застраши плана ни.

Постарах се да не чувствам нищо, когато Ифи ме прегърна развълнувано и изхлипвайки, ме притисна силно към себе си. Но усетих, че наистина ми беше липсвала, и трябваше да се стегна, за да не избухна и аз в сълзи.

— Ифи — казах с дрезгав глас. — Колко е хубаво, че те виждам.

— О, Ан! Все още не мога да повярвам! Ти си жива! — Очите й блестяха влажни, а устните й трепереха. — Нямаш никаква представа колко много плаках, защото повярвах, че си мъртва! Пишеше го дори във вестника, че разбойници са ви нападнали и са ви убили!

Нямаше как да й обясня, че това бе просто номер от страна на Фицджон, който бе имал нужда от официално обяснение за нашето изчезване.

— Как така след тези ужасяващи седмици изведнъж се появяваш жива и здрава? — поиска да узнае тя.

— Разбойниците не ни убиха, а само ни държаха в плен, защото искаха… откуп. Отне ни известно време, но накрая успяхме да избягаме.

Очите й светнаха.

— А брат ти? Той добре ли е? — Тя любопитно надзърна над рамото ми. — И той ли е тук?

— Не, той трябва да се щади. Всичко това много го изтощи.

— Трябва да го посетя и да го уверя в непрестанната ми загриженост. — Тя се наведе към мен и ми довери шепнешком: — Знаеш ли, бих могла да игнорирам неговата… наклонност, тъй като решаващи все пак са неговата добрина и сърдечност. Освен това, кой знае дали в бъдеще няма да размиеш. Това, че още е жив, за мен е равносилно на ново начало. Ан, искам да го видя възможно най-бързо! Ще му донеса и любимите му пралини.

Геройски потиснах скърцането със зъби.

— Спокойно можеш да го направиш през следващите дни — отвърнах престорено великодушно, с успокояващата мисъл, че нося годежния пръстен на Себастиано на пръста си. Ако днес всичко минеше както трябва и без това съвсем скоро щяхме да сме на сигурно разстояние — а именно на двеста години в бъдещето. Но като изключим това, Себастиано бе имунизиран срещу пралините на Ифи. Без значение колко страхотно изглеждаше. А тя бе наистинамногокрасива в роклята си в цвят слонова кост и сензационното си деколте.

В този момент се намеси Джордж Клевли, който през цялото време ме бе зяпал безмълвно. Той сграбчи ръката ми и я покри с целувки.

— Скъпа моя! Ан, обична, възхитителна Ан! Бедните ми стари уши не успяха да чуят много от казаното току-що, но за щастие, очите ми все още функционират добре. И те ми казват бе всякакво съмнение, че сте напълно жива! И очарователна, както винаги!

Ако с това визираше облеклото ми, имаше право — беше истинска мечта, още по-красиво от дебютантската рокля, която бях носила при „Алмакс“. Спомних си колко бях изнервена в деня, когато Ифи ме заведе на проба, но сега, докато носех роклята, бях радостна, че си бях направила този труд. С това Ифи наистина ми бе направила голяма услуга.

В квартирата не бях имала възможност да огледам добре крайния резултат, тъй като огледалото в стаята ни не бе по-голямо от носна кърпичка, но тук, в Карлтън Хаус, висяха толкова чудовищно огромни величествени огледала, че на човек не му оставаше нищо друго, освен сам да се любува на себе си. Роклята представляваше водопад от най-фина бяла плисирана коприна, която падаше свободно — напълно в стила на сегашното време — чак до глезените. За прическата Бриджет щеше да ми е от голяма полза, но и дъщерята на сегашния ни хазаин се беше справила добре. По мое настояване ми бе направила класическа корона от плитки тип ала Сиси, което изглеждаше странно на фона на всичките останали гръцки прически с къдрици, но привличаше множество завистливи погледи. Дори Ифи бе впечатлена.

— Фризурата ти е много хубава, скъпа. Необичайна, но хубава.

— Благодаря — отвърнах аз.

— И много се радвам колко добре ти стои роклята! Веднага ми беше ясно, че е изключително подходяща за днешната вечер!

— Моя скъпа Ан — рече Джордж, дълбоко развълнуван. — Ужасно се притесних, когато чух, че сте предприели въпросното пътуване до Еймсбъри, лишена от моята защита. Веднага ви последвах. Но сякаш бяхте потънали вдън земя. Веднага се притесних от най-лошото. Новината за смъртта ви съкруши сърцето ми. Безкрайно съм щастлив, че сте жива!

— Много мило от ваша страна, Джордж. — Това не бяха празни думи, тъй като наистина се радвах за съпричастността му. — Де да бях пътувала с вас!

Изведнъж вратът ми започна да ме сърби. В следващия миг музиката заглъхна и аз видях, че Прини се бе надигнал от безвкусното си златно кресло. Той потупваше един мъж по раменете и цялото му лице сияеше.

— Един изненадващ гост! — чух го да казва на висок глас. — Вижте, брат ми се завърна от дългото си пътуване!

Фицджон се бе появил! Веднага ми прилоша, костваше ми голямо усилие да не избягам на мига през най-близката врата.

— Хиляди мълнии — възкликна изненадано Джордж до мен. — Действително, това е той. Малко по-стар и по-брадясал, но иначе съвсем като преди. Не съм си и помислял, че някога отново ще се появи в Лондон!

Забелязах, че Фицджон държеше две чаши с вино. Едната подаде на Прини и му рече нещо, вероятно:Хайде, обични ми братко, нека пием за повторната ни среща!, или нещо също толкова коварно.

Вече се бях раздвижила.

— Но, Ан, моля ви, останете! — извика Джордж след мен.

— Искам само набързо да поздравя домакина ни и веднага се връщам, не мърдайте от местата си! — извиках през рамо.

Веднага след това, както се и очакваше, почти се сблъсках с една висока, дебела матрона, която бе натъпкала тялото си в черна вечерна рокля. Преливащата й от панделки и воали шапка не разкриваше много от напластеното й с грим лице, а останалото бе скрито от голямо ветрило. Това беше дебеланата, която бях видяла в огледалото. Но в действителност в тези одежди се намираше мъжът, когото обичах.

— Късмет — измърмори Себастиано, когато забързах покрай него, без да му обърна внимание.

И двамата знаехме, че това е критичен момент, тъй като Фицджон вече ме бе забелязал и ме наблюдаваше. Аз продължих непоколебимо напред към него и Прини, докато Себастиано се отправи към терасата, където церемониалмайсторът тъкмо приканваше гостите да се приближат и да присъстват на паметно представление.

— Дами и господа, моля, елате и вижте демонстрацията на едно невероятно научно изобретение! То ще ви изуми!

Аз ускорих крачка, тъй като Прини тъкмо бе вдигнал чашата, за да отпие от нея. Но тогава вниманието му бе привлечено от обявлението на церемониалмайстора и се спря. И в този момент ме забеляза.

— Лейди Ан!

Подхлъзвайки се, спрях точно пред него.

— Ваша милост. Ъъъ, Прини. Много благодаря за любезната покана.

Той ми се усмихна широко и постави ръка върху моята.

— Радостта е изцяло моя! Колко хубаво, че успяхте да дойдете. До мен достигна един глупав слух, който много ме разстрои. Но ето че се вижда колко безочливо лъжат вестниците. — Той ме изгледа с възхищение. — Свежа като утринна роса! Карибски изгрев в скромното ми жилище. Фреди, старо момче, не смяташ ли, че това е една забележителна млада дама?

— Без никакво съмнение — рече Фицджон.

Погледът му сякаш ме прониза до дъното на душата.

Тилът ме сърбеше като луд, струваше ми неимоверни усилия да не се почеша, за да получа облекчение.

— Това е брат ми — каза Прини. — Мореплавателят.

— Без никакво съмнение — повторих думите на Фицджон.

Принудих се да издържа на пронизващия му поглед, без да направя физиономия. Или поне се надявах, че успях да го направя.

Прини надигна чашата с вино към устните си. Веднага се препънах и залитнах към него, така че цялото съдържание в чашата се изля върху хубавия му елегантен жакет.

— Ужасно съжалявам! — възкликнах престорено ужасено. — Как можах!

В дълбините на очите на Фицджон избухнаха пламъци и аз се изплаших от решителността, която прочетох в тях. Той не изглеждаше като някой, чийто план току-що е бил провален. А бях толкова сигурна, че виното е отровно!

— Напръстник — каза Фицджон тихо, така че само аз да го чуя, докато двама камериери, изскочили сякаш от нищото, попиваха пропития с вино жакет. — Достатъчно, за да убие и вол.

Почувствах леден студ. Той беочаквал, че ще попреча на Прини да отпие. Значи, го бе видял в огледалото. Вратът ми продължаваше да ме сърби, дори още по-силно от преди. Все още нищо не беше приключило.

— Ана, вие дадохте най-доброто от себе си. Но междувременно трябва да сте ме опознали достатъчно добре, за да знаете, че винаги имам план Б.

Наистина трябваше да го знам. Той някак си бе успял да ни измами. Въобразявахме си, че от виденията в огледалото сме узнали повече от него, но това явно бе фатална заблуда. Трескаво се огледах. Каква ли щеше да е следващата му стъпка?

Погледнах го умолително.

— Не е нужно да правите всичко това! — казах настойчиво. — Никой повече не трябва да умира. Не знам какво сте видели в огледалото си, но заедно можем да решим да не се случват повече лоши неща. Никой не трябва да пострада.

Фицджон се усмихна подигравателно и в същото време тъжно.

— О, Ана, нали знаете, че в тази игра може да има само победители или победени. — Той продължаваше да се усмихва, но очите му бяха пълни с безкрайна болка. — Преди да забравя, имам нещо за вас. — Той извади една продълговата кутия от джоба на жакета си и ми я подаде. — Диамантеното ви колие. Знам колко много държите на него. Съжалявам, че временно трябваше да си го присвоя. — Той ме погледна замислено. — Понякога ми напомняте на моята съпруга. Тя също обичаше да налага своя си начин на действие. Но накрая това се оказа пагубно за нея.

— Мистър Фицджон — умолявах го. — Престанете и просто забравете тази безсмислена игра!

Той, изглежда, не ме слушаше.

— Ако сте послушна, под моето управление бихте могли да имате доста приятен живот. 1813 година се отличава с много предимства.

Избухливо свих ръце в юмруци.

— Това енашиятживот! Нашият свят! И имаме единствено само тях. А вие си мислите, че можете да се правите на Господ! Какво си въобразявате… — Замлъкнах, тъй като церемониалмайсторът за пореден път подкани гостите да отидат на терасата, за да не изпуснат единственото по рода си, смайващо представяне на въпросното чудо на техниката.

Принц-регентът отново се присъедини към нас. След атаката ми с чашата с вино той отново бе възвърнал самообладанието си и кипеше от желание за действие.

— Трябва да видим това, Фреди! Знаеш колко много обичам техническите новости. Те са изключително забавни. Ела с мен, братко. — Прини обгърна раменете на брат си.

Объркан, Фицджон се остави да бъде поведен. В това отношение всичко вървеше по план. Спореднашияплан. Изведнъж без всякакво съмнение знаех, че той нямаше представа какво се намира отвън. Това беше частта, която той не бе видял в огледалото си. Козът на Хосе. Липсващата гледна точка. Тъкмо на това бяхме разчитали.

Но сърбежът на тила ми изобщо не отслабна и в следващия миг осъзнах, че имаше и сцена, която аз не бях видяла, тъй като огледалото се бе счупило прекалено рано — планът Б на Фицджон, с който се запознах в този момент. Някой се бе промъкнал зад мен и забоде студеното дуло на пистолет между плешките ми.

— Идваш с мен! — изсъска някой в ухото ми.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой бе това: Младоженеца Кен, наричан още Реджиналд Касълторп.

— И без много шум — заповяда ми той. — Иначе веднага ще натисна спусъка. Знаеш, че си мечтая за това!

Наистина го знаех, това бе и причината, поради която без съпротива се оставих да бъда издърпана зад една от златните величествени колони, докато останалите гости на групички заприиждаха към терасата.

— Спипах ли те, мръснице! — каза Реджиналд, изпълнен с омраза.

Подобно на Хосе и Себастиано, той също се бе маскирал, тъй като след дуела не можеше да се показва сред обществото. Бе боядисал хубавата си руса коса в кафяво, бе си залепил грозни рунтави вежди и тъмна гъста брада и — най-отблъскващото — бе си сложил изкуствени проядени зъби. Освен това носеше прислужнически дрехи. Нямаше нищо общо с издокараното конте, което само допреди няколко седмици привличаше възхитените погледи.

Упадъкът му не бе отминал, без да остави отпечатък върху него. Очите му проблясваха злобно, движенията му бяха насечени и не миришеше особено добре. Животът на дъното не му понасяше особено.

Насилих се да се усмихна приветливо.

— Първо се успокой, Реджи! Можем да се справим с всичко това. Отново ще вземеш живота си в ръце. Да, ще успееш. Аз чух много… добри неща за теб!

В действителност Хосе само ни бе разказал, че в 2013 година Реджиналд се изявявал като рекламно лице за крем против гъбички на краката, преди Фицджон да го избере за свой асистент.

— Нека поговорим, Реджи! — Докато правех опити за мирни преговори, хвърлих едно око над рамото му по посока на терасата. За съжаление, не видях нищо друго освен гърбовете на една камара гости. Прозвучаха първите изумени възклицания. Явно представлението се заформяше като пълен успех, а аз нищо нямаше да видя, защото трябваше да се оправям с план Б на Фицджон.

— Нека поговорим, нека поговорим — изимитира ме Реджиналд. — Разбира се, че ще говорим. Нали затова сме тук. — С дясната си ръка насочи заплашително пистолета към мен, а с лявата мълниеносно бръкна в деколтето ми и издърпа маската, която бях скрила там навита на тънко руло. — Само за да останеш послушно на мястото си.

Щом като знаеше къде е маската, значи, Фицджон е видял това му действие в огледалото. Мислите ми препускаха в старанието да видя логиката в случващото се и да постъпя правилно.

Реджиналд обви шията ми с пръсти и стисна грубо.

— Хайде, казвай!

— Какво да кажа? — промълвих, давейки се.

Той натисна гръкляна ми с палец.

— Какво си видяла. В огледалото. Фицджон каза, че има нещо, което трябва да знае. И то веднага, иначе…

Той засили натиска и аз повече не можех да дишам. Нямах друг избор, освен да направя онова, което последва, защото в очите му се таеше чисто желание за убийство. Той щеше да ме очисти, така или иначе. Най-вероятно Фицджон му бе обещал пълна амнистия по време на бъдещото си господство както за миналите, така и за бъдещите престъпления.

— Сори, нищо лично — избълвах с писклив глас. — Но моля те, върви по дяволите!

Той ококори изумено очи… и изчезна в примигваща бяла дупка. Светлината бе проблеснала само за кратко и веднага бе угаснала, а той бе погълнат за нула време. В единия миг ме стискаше за гушата, а в следващия вече го нямаше. Залитнах и направих крачка встрани, тъй като бях загубила равновесие заради внезапното му изчезване. И веднага бях подхваната от една едра, дебела матрона, която от уплах бе изпуснала ветрилото си.

— По дяволите! — изсъска Себастиано начумерено и изобщо не както подобава на дама. — Предполагах, че този тип е отвън. Досетих се, че те е спипал, едва когато не излезе навън с Фицджон и принца!

— Нали сега всичко е наред.

— Разкарах го с маската.

— Къде го прати?

— Ами… по дяволите — отвърнах потиснато. — Предполагам, че сега виси някъде в бездната на времето.

— Много добре. — Той замръзна. — Боже мой, шията ти! Дай да видя.

— Добре съм. Нищо ми няма. — Внимателно разгърнах гръкляна си и се замислих, дали и душенето не представляваше логическо последствие от работата ми като пазител на времето. Някак си опитите за удушаване по време на вечерни празненства се случваха повече от често, въпреки че с течение на времето специално бях усъвършенствала техниката си за самозащита именно при подобен род нападения.

И тогава изведнъж ми просветна, че бях проиграла много важен коз.

— За съжаление, маската вече я няма — с плачевен тон информирах Себастиано.

— Това вече няма значение. Хосе така преустрои машината, че функционира и без маската. — Той замълча за момент. — Дано. — Той ме хвана здраво за ръката и ме задърпа след себе си. — Ела, след малко се започва!

Гостите се бяха скупчили на отворените френски прозорци и отвън на терасата. Един бурен безпорядък от коприна, тюл и сатен се простираше пред нас, с извисяващи се над тях паунови пера върху артистично изработени шапки. Лампионите на терасата и кристалните полилеи потапяха обстановката в живописна светлина, всичко изглеждаше като сцена от някой приказен филм. Само дето това тук не беше екранизирана приказка, а жестоката действителност.

Себастиано ни проправи път през множеството. Последвах го сляпо и с препускащ пулс.

Отвън на терасата се намираше тя — фучащата, бълваща пара машина на мистър Стивънсън. Той самият стоеше пред нея, сияещ от радост, и обясняваше на изумените зрители как функционира. Лицето му бе покрито със сажди, а работният му костюм бе осеян с петна от машинно масло. Заради нечовешката горещина носеше предпазни очила и нещо като метална престилка.

Себастиано ме задърпа напред, докато не застанахме точно зад Прини и Фицджон. Принцът бе обгърнал с ръка раменете на мнимия си брат и слушаше лекцията на инженера. Или по-скоро крясъците му, тъй като парната машина ставаше все по-шумна. При цялото това блъскане и фучене, човек оставаше с впечатлението, че всеки момент щеше да избухне.

— Оооо! — разнесе се единодушното възклицание на тълпата. Стоящите наоколо отстъпиха назад, когато от огнището изскочи облак от искри и се издигна в нощното небе.

— Не се притеснявайте, машината функционира безупречно! — извика мистър Стивънсън.

— Но какво по-точно може да прави, освен да бълва една камара пара и да вдига шум до небесата? — извика в отговор Прини, който бе в отлично настроение.

— Това е нещо като машина за пътувания — провикна се мистър Стивънсън с блеснали очи. — Когато работи на пълни обороти и налягането в парните котли е най-високо, човек може да влезе в нея и отново да излезе на желано от него място. — Инженерът посочи един тесен, голям колкото човешки бой отвор с боядисана в червено метална рамка, който до този момент не бях виждала на машината.

— И къде по-точно ще излезе? — провикна се един от зрителите.

— Машината е настроена така, че човек ще се появи оттатък в банкетната зала — отвърна мистър Стивънсън.

— Звучи като вълнуващ трик — реши Прини. — Нека да го изпробваме. Някой доброволец? — Огледа се наоколо и погледът му се спря върху брат му. Усмихвайки се весело, принцът кимна. — Хубаво забавление за пътувал надлъж и нашир мъж, нали? Хайде, стари друже, влизай вътре! — Той се огледа наоколо. — Брат ми многократно е обиколил целия свят, той не се страхува нито от смъртта, нито от дявола! — Принцът побутна Фицджон напред.

Моментът бе настъпил. Себастиано се приготви, при нужда да се включи.

— Добър опит — чух Фицджон да казва.

Той звучеше подигравателно. И в следващия миг се вцепених, защото за това, което последва, изобщо не бяхме подготвени. Някой се бе приближил в гръб до принц-регента с изваден и готов за стрелба пистолет. Потропването на дървения крак бе заглушено от тракането на машината.

— Мистър Скот! — извиках недоумяващо.

Чак в този момент осъзнах, че не Реджиналд, а мистър Скот имаше решаващата роля в резервния план Б на Фицджон.

Старият книжар се обърна за миг към мен.

— Толкова съжалявам — рече той. Въпреки уплашените викове, които се разнесоха от всички страни, разбрах какво ми казва, тъй като той стоеше точно до мен. — Трябва да го направя. — В очите му блестяха сълзи, устните му трепереха от мъка. — Той държи Джери.

Старият мъж се прицели в Прини и стреля. Нямаше кой да предпази принц-регента от покушението — никой, освен огнярят. Той рязко се нахвърли върху мистър Скот, който загуби равновесие и падна на земята. Но въпреки това Прини бе улучен и също рухна на пода. Огнярят изпусна предпазните си очила и стана видно, че е само с едно око.

— Действай! — изкрещя той.

Но Себастиано вече се бе задействал. Той не обърна внимание на Прини, който с изумена физиономия седеше на пода и притискаше с ръка гърдите си. Игнорира и големия револвер, който изведнъж се появи в ръката на Фицджон и се насочи към Хосе. А аз направих най-дългия скок от място, който някога съм постигала, и заедно със Себастиано забутах Фицджон към парната машина.

Мистър Стивънсън задвижи ръчките, изражението на лицето му изразяваше твърдата му решителност. Адското фучащо нещо сякаш оживя, не само че бълваше пара, но и дишаше, буталата се задвижиха бясно нагоре-надолу подобно на захапващи зъби. Червеният портал бе започнал да пламти, а зад него се виждаше бяло трептене.

Въпреки че двамата със Себастиано бяхме притиснали Фицджон, някак си той успя да стреля. Хосе падна улучен. От гърлото ми се откъсна вик, удвоих усилията си. Себастиано бе сграбчил Фицджон за ръката и го дърпаше напред, докато аз го бутах отзад, и заедно успяхме да го завлечем до пламтящия отвор. При това диво боричкане всевъзможни части се отделиха от бившия ни иконом. Изкуственият му корем се подаде изпод жакета, част от брадата му се откъсна, няколко от фалшивите му зъби изпаднаха от устата му.

— Няма да се отървете от мен! Не и така! — Въпреки гнева в гласа му, заканата му прозвуча като хладнокръвие пресметната, от което по гърба ми полазиха тръпки.

— Кажи това на чудовището от другата страна, докато те изяжда! — изсъска Себастиано през стиснати зъби.

Това подейства. В този момент, само части от секундата преди Себастиано окончателно да го е изтикал през отвора на машината, съзрях ужаса в изражението на Фицджон и разбрах, че Джаберуокито в дълбините на бездната на времето действително съществува. Или поне нещо, което бе също толкова ужасяващо.

Един удар на сърцето по-късно Фицджон вече бе изчезнал, погълнат от трепкащия отвор, подобно на увяхнало листо от гигантска прахосмукачка. Трептенето рязко секна, а от Фицджон не бе останал и един-единствен атом.

Мистър Стивънсън отново завъртя ръчките и тракането на машината утихна, а след няколко секунди на уплах стоящите наоколо избухнаха в аплодисмента. Явно хората вярваха, че всичко е било само едно страхотно шоу. Включително и ранените, които тъкмо се изправяха с усилие.

— Ама че работа — рече Прини, който изглеждаше доста блед. — За миг си помислих, че това е атентат. По дяволите, само вижте това! — Той свали един от огромните ордени от гърдите си и го вдигна високо. Куршумът, който мистър Скот бе изстрелял по него, бе заседнал точно в средата.

— Перфектен изстрел! — извика огнярят, който също бе блед и трудно си поемаше дъх, но стоеше с изправена стойка. Той се обърна към множеството, обяснявайки: — Този мъж е най-добрият стрелец в Англия.

— Бих се обзаложил, че това е старият книжар от Бонд Стрийт — подхвърли някой.

— Това действително е той — включих се в разговора. — Но най-любимото му хоби е стрелбата! — Трябваше много да се постарая да потисна треперенето на гласа си. След което изтъкнах с престорена непринуденост: — Той може да улучи окото на муха от трийсет крачки разстояние. И разбира се, куршумът беше преправен и изобщо нямаше пробивна сила, иначе щеше да пробие ордена. — Сияеща, се обърнах към зрителите. — Представлението не беше ли феноменално?

Останалите също смятаха така. Най-вече Джордж Клевли, който не преставаше да ръкопляска и от време на време извикваше едно:Vivat![17]Явно бе особено впечатлен от представлението, което заразяваше и другите гости и всички отново ръкопляскаха, докато накрая и Прини не започна колебливо да аплодира. Поне машината бе спряла да работи. Парата се беше разсеяла и сега всеки можеше да види, че въпросният магьоснически трик отлично бе сработил, тъй като от заставения по принуда помощник не бе останала и следа.

— Много добре! — извика Прини, докато обикаляше машината и надничаше във всеки процеп и отвор. — Наистинаformidabel! Изчезнал е безследно! — Той се огледа търсещо. — И къде отиде сега джентълменът, който твърдеше, че е моят брат? Действително си помислих, че след всичките тези години най-сетне се е завърнал вкъщи. Макар никога да не сме били близки, усетих оттенък на радост от повторното ни виждане. Струва ми се почти жалко, че това бе само един актьор. Макар и отличен актьор. Тази привидна съпротива, изстрелите, цялата драма — невероятна инсценировка! Самият Шекспир би завидял. — Принцът погледна с любопитство към банкетната зала. — Там ли е вече? Или всеки момент ще се появи? Липсва краят на фокуса! — Той помаха на останалите гости. — Елате, нека влезем вътре, иначе ще пропуснем нещо!

Изпълнено с очакване, множеството се отправи към залата. Някои от гостите се обърнаха любопитно към нас, явно предполагаха, че ще тръгнем с тях.

Но ние бяхме прекалено заети с отстраняване на щетите.

Мистър Стивънсън бе помогнал на мистър Скот да се изправи на крака. Лицето на стария книжар цялото бе посивяло и той едва успяваше да се държи изправен.

— Не беше нужно да ме прикривате. Не заслужавам да бъда пощаден. — Гласът му звучеше глухо, сякаш идваше от гробница. — И без това животът ми не означава нищо за мен. Направих го заради внука ми, но вече е късно. Смъртта му е сигурна.

— Това означава ли, че Джери е все още жив? — попитах, изпълнена с надежда.

Цялото тяло на мистър Скот трепереше.

— Фицджон го държи затворен в някаква подземна дупка. Освен него никой не знае къде е момчето ми. Той ще умре от жажда и глад, Фицджон изрично ми го подчерта.

— От самото начало ли знаехте, че Джери е жив?

Мистър Скот поклати съкрушено глава.

— Също като вас през цялото време вярвах, че Джери е вече мъртъв. Но вечерта, преди да дойдете при мен заради огледалото, изведнъж Фицджон се появи и каза, че Джери е добре и ще бъде пуснат на свобода. Условието бе да ви вкарам в капан на Гросвенър Скуеър. Мъжете, които щях да доведа, щяха да служат на Фицджон. Моля ви, простете ми това предателство, не можех да постъпя другояче! — Ридание разтърси стария мъж.

От ужас и състрадание ми секна дъхът. Тогава забелязах, шокирана, че Хосе се държеше за тялото с изопнато от болка лице.

— Та ти си ранен — извиках аз. — О, боже, прострелян си в корема!

Пределно ясно ми беше, че в тази епоха това почти винаги бе смъртоносно.

— Глупости — отсече грубо Хосе. — Не е по-лошо от ритник на магаре.

Той свали металната си престилка и тогава видях, че тя бе изработена подобно на средновековна плетена метална ризница. Куршумът бе заседнал отпред в металната тъкан — почти както преди това се бе получило с Прини, само дето при Хосе ставаше дума за планирана мярка за сигурност, докато принцът дължеше живота си на ангела си хранител.

— Някой трябва да обясни на хората там вътре, че машината вече не работи. — Хосе посочи към свързващите с главната зала врати и гостите, които, дискутирайки, се бяха събрали в банкетната зала и явно очакваха следващата част от представлението.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита Себастиано притеснено. — Нали ще успееш отново да я оправиш?

— Надявам се — отвърна Хосе и се обърна към инженера. — Вие какво ще кажете, мистър Стивънсън?

Той кимна блажено.

— С ваша помощ всичко ще успея да оправя, мистър Маринеро!

Двамата със Себастиано разменихме изумени погледи.

— Върнал си му паметта? — попита Себастиано.

— Нищо друго не ми остана — отвърна Хосе със съжаление. — Отчаяните ситуации понякога изискват отчаяни мерки. Но изобщо не си въобразявай, че това ще ми стане навик! Имам предвид, докъде ще стигнем, ако изведнъж хората се сдобият с двойна биография?

— На мен ми се струва съвсем нормално — изтъкна бурно мистър Стивънсън. — Обичам жена си повече от всичко и с нея имаме десет години съвместен брачен живот, макар и те да съществуват само в представите ми. Обичам кучето и къщата си, и работата в работилницата ми. Но също толкова ценя и модерните ми познания по физика, както и някои други полезни умения, които съм придобил след дългогодишно обучение. Вие ми обещахте да запазите всичките ми спомени. Всичките! — завърши той настоятелно.

Хосе въздъхна.

— А в замяна вие ми обещахте, че няма да правите модерни открития. И най-вече на бърза ръка ще забравите как заедно от парна машина направихме машина на времето.

— Изключително много ще се постарая — отвърна мистър Стивънсън.

— Вътрешното чувство ми подсказва, че това старание ще е напразно.

И моето вътрешно чувство ми казваше същото, но според мен имаше по-важни неща.

— Трябва да намерим Джери.

— Никога няма да го намерим — рече мистър Скот със същия гробовен глас като преди малко. — Нямаме и най-малката отправна точка къде може да е.

— По-добре щеше да е да ни се бяхте доверили, вместо да ни предавате на Фицджон — изтъкна Себастиано.

— Е, явно сте прозрели предателството ми, защото тайно изместихте „Проект Огледало“ с един ден напред — отвърна тихо мистър Скот. — По този начин се превърнах във ваше оръжие, нали? Използвахте ме, за да снабдите Фицджон с фалшива информация.

— Точно така — отвърна невъзмутимо Хосе.

Слисана, местех поглед от единия към другия. Себастиано езнаел, че мистър Скот е замесен?

— Защо нищо не сте ми казали? — оплаках се. — А аз набедих горката икономка!

— Не знаехме, че ще се появи тук с пистолет — рече Хосе. — В това отношение той бе жокерът на Фицджон.

— План Б — коригирах го. — Фицджон го нарече план Б. Но всъщност е трябвало да го кръсти план В, защото преди това бе пуснал Реджиналд по петите ми, за да ми вземе маската.

— Не, това не е било алтернативен план — възрази Хосе. — Фицджон е искал да се отърве от Касълторп, най-вероятно този тип е започнал да става прекалено непредсказуем.

— Реджи действително не създаваше особено уравновесено впечатление — съгласих се с него.

— Освен това за Фицджон това е била подходяща възможност да изкара маската от играта — продължи Себастиано, който явно бе стигнал по-далеч в разсъжденията си. — Той се е погрижил Ана да няма друг избор, освен да прати Реджиналд заедно с маската по дяволите. По този начин се е отървал и от двете — Реджиналд и маската.

Кимнах бавно, защото това потвърждаваше подозрението ми, че Фицджон бе видял сцената в огледалото си. Но в мислите си отново бях на въпроса как можем да спасим Джери. Струваше ми се, че имам вече една отправна точка, и искрено се надявах предположението ми да е вярно.

— По-добре е да се омитаме от тук — предложи мистър Стивънсън.

Що се отнасяше до това, действително се налагаше да побързаме. Не само защото спешно трябваше да потърсим Джери, а и защото в съседната зала нетърпението бе започнало да взема връх. Първите недоволни лица се обръщаха към нас, а въпросителното мърморене нямаше как да остане нечуто.

— Да тръгваме! — Себастиано ми подаде любезно ръка. — Милейди.

— Милорд. — Хванах го под ръка и се замислих за миг колко ли странно им се е сторило на гостите, които гледаха към нас, че се отдалечавам под ръка с едрата, дебела матрона, тъй като досега никой не бе прозрял маскировката на Себастиано.

Напуснахме Карлтьн Хаус по най-бързия начин, следвани от Хосе, мистър Стивънсън и мистър Скот, който тромаво вървеше след нас с потропващ дървен крак.

Мистър Търнър бе вече по нощница, но не изглеждаше особено изненадан от непредизвестената ни поява. Всички заедно се бяхме отправили към Харли Стрийт с великолепната карета, която Хосе бе организирал за грандиозната ми поява в Карлтьн Хаус. Мистър Скот се подпря, търсейки опора на един от сфинксовете, напразно опитвайки се да запази самообладание. Той през цялото време трепереше като лист, което определено не се дължеше на прохладния нощен въздух. Откакто бе осъзнал, че може би все още имаше надежда за Джери, нервите му не издържаха. Съчувствах му от все сърце, въпреки че за малко да застреля човек. Поне всичко се бе разминало благополучно, макар и единствено благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата — или по-точно казано, на слабостта на Прини към огромни ордени.

Мистър Търнър внимателно ме изслуша, докато му изказвах молбата ни. Накрая той ни покани в салона и помоли мисис Такъри да ни сервира шери. А той самият отиде да донесе една определена картина от ателието си. Икономката ни изгледа недоверчиво, но изпълни указанията на мистър Търнър. Когато наля чаша шери на Себастиано и той й благодари с мъжки глас, тя за малко да изпусне гарафата.

— Та вие сте мъж!

Себастиано предпочете да не отговори.

Докато чакахме нетърпеливо завръщането на мистър Търнър, баща му се появи в салона, също по нощница, а на краката си носеше свръхголеми пантофи. Той видимо се зарадва на нощното посещение и предложи на всички ни пури, които ние, благодарейки, отказахме. Той самият си запали лула, избълва няколко облачета дим във въздуха и се възхити на красивата ми рокля. Но явно Себастиано го привличаше повече.

— Струвате ми се позната, милейди — обърна се той към него. — Може би навремето сме се срещали на някой от баловете на „Алмакс“? По мое време бях напет танцьор!

— Сигурно ме бъркате с някого — рече Себастиано любезно.

Мистър Търнър-старши си дръпна от лулата и го изгледа продължително.

— Не мисля така, милейди, тъй като ми се струвате много позната! Дори мисля, че си спомням, че срещата ни е била в интимната обстановка на спалнята ми. Но днес ми се струвате още по-красива от тогава. — И той удостои Себастиано с подкупваща усмивка.

— Та това е мъж — изпръхтя икономката откъм вратата.

Старият мистър Търнър се обърна към нея възмутено.

— Как си позволявате, мисис Такъри?!

В този момент синът му се върна и без излишно размотаване ни показа картината.

— Ето я — рече той. — Макар да не знам къде точно се намира къщата, във видението ми се виждаше съвсем ясно.

Картината разкриваше масивна сграда, на която отчасти бе направен напречен разрез — на преден план се виждаше част от фасадата, а отдолу, наполовина скрит под дебели стени, бе зимникът. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да види в един от ъглите на подземната тъмница сгушена дребна фигура.

— Познавам тази къща! — извиках, когато видях ренесансовата кула и пиластрите. — Това е Касълторп Хаус!

Джери действително беше в мазето в къщата на Реджиналд, но когато пристигнахме там, се установи, че съвсем скоро той сам щеше да успее да се освободи. Фицджон го бе приковал за стената с една доста дебела верига, но за безкрайно облекчение на Джери, при последното си посещение предишната вечер му бе оставил голяма пила.

— Той каза, че ще ми отнеме време до утре сутринта да изпиля веригите — обясни Джери, след като за хиляден път се наложи да се закълне на плачещия му от радост дядо, че е добре.

Като изключим мръсотията по него и факта, че седмици наред не бе виждал слънчева светлина, той се чувстваше учудващо добре. Фицджон го бе навестявал на всеки три дни и му бе оставял храна.

— Най-лоша бе тъмнината — разказа ни Джери. — Поисках да ми остави и свещи, но той отвърна, че най-вероятно ще подпаля всичко. Но всеки път ме уверяваше, че скоро ще мога да се прибера вкъщи и че дядо е добре.

Отне ми известно време, докато осмисля всичко. Имах много материал за размисъл, дори когато всички отново се качихме в каретата. След като оставихме мистър Стивънсън на Джеймс Стрийт, продължихме с мистър Скот и Джери към Бонд Стрийт. Джери бърбореше, без да си поеме дъх, сякаш се бе скъсала язовирна стена. Седмици наред не бе имало с кого да си поприказва и сега явно изпитваше непреодолима потребност да навакса. Той зададе хиляди въпроси, тъй като искаше да знае какво се бе случило по време на пленничеството му, като непрестанно вмъкваше в разговора как се бе чувствал в подземието.

— Веднъж мистър Фицджон ми донесе печени бадеми. А друг път едно голямо парче шунка. Той каза, че момчетата на моята възраст все още са в процес на растеж.

— Може би все пак Фицджон не е бил такъв негодник! — рекох колебливо, когато Джери замлъкна за миг, за да си поеме дъх.

— Никой не е твърдял, че е такъв — каза Хосе. — Много малко от нас са наистина зли. Просто някои от старите са… прекалено дълго на този свят. Животът не може да им предложи нищо повече от това, което вече са имали. Това води до саморазрушителни действия. Наблюдават се промени в същността им. Мания за величие, жажда за мъст, стремеж към признание. И разбира се, към това се прибавя и дилемата на безкомпромисния играч.

— Каква е тази дилема? — попита Джери.

— По-добре да умреш, отколкото да се предадеш — обясни дядо му.

Това бяха първите думи, които мистър Скот произнасяше, откакто отново се бяхме качили в каретата. Старият книжар изглеждаше ужасно. Очите му бяха хлътнали, лицето му бе бледо. Но погледът му беше ясен, гласът му спокоен. Откакто бяхме намерили Джери, цялото му напрежение се бе изпарило. Чувствах колко силно се тормозеше от факта, че замалко не се бе превърнал в убиец, но предполагах, че при необходимост нямаше да се поколебае отново да го направи. Любовта можеше да накара хората да убиват или да вършат други ужасни неща, без значение какво щеше да се случи с тях самите.

Когато спряхме пред книжарницата, за да слязат мистър Скот и Джери, старият книжар се обърна към нас.

— Благодаря — рече той.

И нищо повече. След това се подпря на раменете на внука си и закуцука към дома си. Джери го придружи вътре, след което се върна при каретата. Слабото лице под червената коса изглеждаше решително.

— Дядо каза, че се налага да останете.

— Още известно време — потвърди Хосе.

— Колко точно?

— Може би около седмица.

— Къде ще живеете?

— На Гросвенър Скуеър. — Двамата със Себастиано го изрекохме заедно.

Хосе повдигна веждата над здравото си око, но не възрази.

— Значи, няма причина утре да не се явя на работа, както обикновено — заяви Джери с твърд глас.

— Има, и още как! — възмути се Себастиано. — Ти преживя ужасни седмици и трябва да си починеш. Най-малко три дни. Тогава отново можеш да се върнеш на работа. Мисля, че двамата с лейди Ан с удоволствие ще се разходим из провинцията, за да се възстановим от трудностите през последните дни. Например в Брайтън, казват, че било красиво там.

Джери засия.

— Много е красиво.

— Значи, сме единодушни по въпроса. Лека нощ, Джери.

— Милейди. Милорд. — Той докосна шапката си, ухилен, след което изкачи на бегом стъпалата към книжарницата и изчезна в къщата.

Хосе даде знак на кочияша да потегли, след което се обърна към нас и се усмихна леко.

— Е, как се чувствате двамата, след като всичко вече приключи?

— Вече почти нормално. Като изключим някои дреболии. — Себастиано издърпа с отвратена физиономия перуката от главата си и обемистите изкуствени гърди от деколтето на балната си рокля. — Не разбирам как могат жените да се разхождат наоколо с тези големи неща. При това тези тук са просто от памук.

Замълчах си, тъй като и аз не знаех как точно се чувствам. Със сигурност не и нормално. Изтощена и в същото време превъзбудена — при всички положения. И разбира се, безкрайно благодарна и облекчена, защото накрая всичко бе приключило добре. Лошите бяха победени, а добрите спасени и така нататък — точно както и при досегашните ни приключения във времето. Бяхме извадили една камара късмет, въпреки че бяхме допуснали някои грешки. Но покрай всички останали чувства усещах и още нещо — един вид меланхолична увереност.

— Всичко приключи, нали? — попитах внезапно.

Хосе ме гледаше втренчено, сякаш очакваше по-точно обяснение.

Махнах неопределено с ръка.

— Имам предвид… всичко това. Нашата работа като пазители. Пътуванията в миналото. Порталите са разрушени. Ти каза, че можеш да оправиш машината с помощта на мистър Стивънсън, за да можем да се върнем вкъщи. И ако правилно съм те разбрала, на теб и на други стари ви се е удало да предотвратите ентропията и да стабилизирате хода на времето. Но тази ваша игра… тя приключи, нали?

Докато говорех, Себастиано ме бе обгърнал с ръка и не изпускаше Хосе от поглед. Той очакваше отговора му със същото напрежение, както и аз.

Хосе остана мълчалив известно време, след което тихо отговори:

— Да. Играта приключи.

Двамата със Себастиано първо трябваше да го осмислим. Не говорихме много по време на останалото пътуване. Когато пристигнахме на Гросвенър Скуеър, Хосе не поиска да слезе с нас. Каза, че имал да свърши още няколко важни неща, но през следващите дни ще ни се обади. И ето че каретата изчезна в нощта.

Бяхме прекалено скапани, за да говорим надълго и нашироко. Затова веднага си легнахме и спахме дълбоко и непробудно чак до другия ден.

На другия ден установихме, че мисис Фицджон бе изчезнала безследно, при това толкова трайно, че освен нас никой друг не си я спомняше, дори и готвачката, която се бе появила на работа, както обикновено. Именно това бе доказателството, че икономката представляваше изкуствена личност, нещо като илюзия от плът и кръв, за да придаде на живота на мистър Фицджон в тази епоха по-голяма достоверност. С неговото изчезване, тя също бе загубила правото си да съществува. Имах едно наум, че нещо подобно може да се случи, но въпреки това почувствах тъга. Макар да не я харесвах особено, тя бе живяла и работила в къщата и бе на мое разположение. А сега я нямаше, отвята като листо на вятъра, жертва на манипулацията на времето.

За кратко се бях притеснила, че и съществуването на Ифи можеше да бъде заличено по същия начин, тъй като след изчезването на Реджи не я видях повече на празненството на принц-регента. Но за мое облекчение, тя бе жива и здрава, нищо лошо не я бе сполетяло. Като изключим факта, че й липсваше и най-малкият спомен за Реджиналд. Той бе напълно изтръгнат от спомените й, което бе добре за нейното, както и за нашето душевно спокойствие. Често ми се искаше аз също да мога да го забравя толкова лесно, както и ужасеното му изражение в момента, в който изчезна.

Що се отнасяше до Ифи, тя си бе същата. Още на по-следващия ден цъфна у нас с кутия пралини и настоятелното желание да отидем заедно на пазар за обувки. Себастиано се престори на повален от мигрена, за да я държи на разстояние, а аз я отпратих, след като изпихме по чаша чай, защото повече не се нуждаех от обувки от тази епоха. А и защото в нейно присъствие непрестанно трябваше да се боря с напиращите си сълзи, тъй като напук на всички дрязги аз я харесвах и някак си трябваше да свикна с мисълта, че съвсем скоро нямаше да я видя никога повече. В този случай един рязък край бе по-добре от проточено във времето болезнено сбогуване.

Както бе планирано, на следващия ден отпътувахме с Джери за Брайтън, където прекарахме няколко приятни, мързеливи дни в един малък симпатичен пансион. Не правехме нищо друго, освен да спим, да ядем вкусна храна, да се разхождаме по плажа със Сизифус и ами да, всичко онова, което правят току-що сгодените, когато са сами.

Когато през следващата седмица се завърнахме в Лондон, за наше изумление, установихме, че Ифи окончателно се бе отказала от намерението си да покори Себастиано. Вместо това с развети знамена се бе насочила към Джордж. Неговата глухота и липсата му на вкус към модата не я бяха възпрели от това, да бъде заловена плачеща в прегръдките му от две матрони в една ложа в операта. Което не би било особено шокиращо, ако горната част на тялото й бе покрита.

Според слуховете Джордж бе обяснил, заеквайки, че Ифи просто е потърсила закрила при него, след като роклята й се бе разкопчала случайно. Разбира се, никой не се бе вързал на тези глупости и той бързо бе осъзнал, че за един мъж на честта има само един изход — да направи официално предложение за ръката на Ифи. Тя изискано го бе преметнала, но едно нещо трябваше да й се признае: само за няколко дни някак си бе успяла да го накара да повярва, че тя е самото въплъщение на всичките му мечти. Възхищението му към мен бе напълно изчезнало, в което успях лично да се убедя, когато съвсем случайно налетяхме на двамата през последния ден от престоя ни в 1813 година.

Заедно с Джери се бяхме отправили към Джеймс Стрийт, тъй като Хосе ни бе изпратил съобщение. Съобщение, което очаквахме от дни.

Време е.

— Ама че работа, само това ни липсваше — измърмори Себастиано приглушено, когато Ифи трескаво ни помаха, а Джордж спря с рискована маневра откритата си двуколка до нашата.

При гледката на двамата в гърлото ми заседна буца. Това бе точно онзи вид ситуации, които исках да си спестя: никакви сбогувания повече, бяха прекалено болезнени. И мислех, че вече съм приключила с това. Бях изпратила кратка, но мила бележка на мистър Търнър, в която се обясняваше, че двамата с брат ми скоро ще предприемем дълго пътуване, затова от цялото си сърце пожелаваме на него и неговия баща всичко най-хубаво. Мистър Скот също бе получил писмо от мен, само че неговото беше по-дълго. Бях се опитала да му обясня, че много добре разбирам чувствата и мотивите му и че въпреки всичко, ние не му се сърдим. На него също му пожелах за в бъдеще всичко най-хубаво.

На Джейн и Седрик бях изпратила част от останалите ни пари в брой, а на Бриджет всички мои обувки — случайно знаех, че носим един и същи номер. Бях добавила и чантичките ми, както и шалчетата и табакерите на Себастиано, тъй като и Мийкс не биваше да остане с празни ръце. На коняря дадох една златна монета, което веднага му предостави повод да се напие от радост. В момента той бе зает с това, да спи, докато изтрезнее.

Само с Ифи и Джордж не се бях сбогувала, което ми се струваше разбираемо, предвид ситуацията, тъй като това само още повече щеше да ме натъжи. Едва преди час бях цялата обляна със сълзи и сополи, докато се прощавах със Сизифус. Болеше да си вземаш сбогом с приятели, особено ако е завинаги.

— Вероятно вече си чула — извика Ифи, сияеща от радост. — Двамата с Джордж се сгодихме.

— Честито — отвърнах с пресипнал глас. — Пожелавам ви да бъдете много, много щастливи.

Бях искрена, но Ифи някак си не ме разбра правилно. Тя се изчерви и избегна погледа ми, а Джордж започна да се върти на мястото си с видимо гузна съвест.

— Ан, моя скъпа, най-добра… — Ифи го сръга в ребрата и той млъкна, за да продължи отново, но този път внимателно подбирайки думите си. — Милейди, искрено се надявам, че годежът ми с лейди Уинтърботъм не ви е огорчил или наранил по някакъв начин. Но ако все пак това се е случило, тогава бих бил безкрайно неутешим, трябва да ми вярвате!

Отне ми няколко секунди, докато зацепя какво имаше предвид. Явно се притесняваше, че се чувствам жестоко измамена и отхвърлена от него, тъй като ме беше ухажвал, но накрая изневиделица беше надянал годежния пръстен на ръката на Ифи.

Скришом погледнах към моя годежен пръстен и потиснах усмивката си. Само щеше да нарани Джордж, ако му разкриех, че от нас двамата и без това никога нищо не би се получило. Вземайки мъжката му гордост под внимание, се престорих на подобаващо опечалена.

— Честно казано, този годеж напълно ме изненада. А аз наистина много ви харесвам, Джордж, тъй като вие сте изискан и честен човек.

И двете твърдения — всяко за себе си — бяха чиста истина, макар и да не бяха пряко свързани. Но Джордж видя именно този контекст в изказването ми и видимо се затрудни в подбора на думите си. Този път аз бях ръгната с лакът в ребрата — явно Себастиано бе на мнение, че малко преувеличавам. Затова бързо продължих: — И тъй като сте толкова изискан човек, тъкмо се замислих какво ще кажете да вземете участие във фондацията „Фоскари“.

— Фондация „Фоскари“? — повтори Джордж. Бузестото му лице изглеждаше безпомощно.

— Сигурно вече сте чули, че възнамеряваме съвсем скоро да се върнем обратно на Карибите. Затова ще продадем имението ни в Лейчестършир и вече сме задвижили всичко необходимо в банката ни „Ротшилд & син“.

Дори не се бе наложило да вложим големи усилия за убеждаването на Хосе да разреши продажбата. Той самият осъзна, че многото пари и без това така щяха да са вложени по-смислено, а и в момента сдружението на пазителите на времето и бездруго бе в процес на разпускане.

— Освен всичко друго, с парите трябва да се построят приют за сираци и училище в Ийст Енд. И жилища за работниците във фабриките. Ще е добър ход от ваша страна, ако се присъедините към фондацията, Джордж. — Оставих думите ми да достигнат до него, преди да продължа: — Дори не можете да си представете колко много ще повдигнете авторитета. А и това дава на дарителя невероятно чувство.

— И изобщо не ми се сърдите заради Ифи? Фондация… ъъ… дарения…? — Изражението на Джордж се колебаеше между облекчение и скептицизъм.

Ифи ни бе слушала с присвити очи.

— Каква оригинална идея! Джордж, така бихме могли да сътворим един съвсем нов стил сред висшето общество! Човеколюбие сред по-добрата част от обществото! — Очите й заблестяха. — Бих могла да даря някое от кожените ми палта. А ти би могъл да купиш нови обувки за децата на твоите работници. А за Коледа ще има пунш за всички!

— Щом ще впечатлява, спокойно може да е и малко повече — изтъкнах аз. — Джордж притежава множество фабрики, той би могъл…

Но Ифи ме прекъсна, тя буквално преливаше от страхотни идеи за дарения, които се въртяха основно около това, да разчисти гардероба си за добри цели и да изпече курабийки за бедните деца в Ийст Енд. Без съмнение, тя бе родена за благотворителна дама. МототоВърши добро и говори за товасякаш бе измислено за нея. Джордж седеше объркан до нея и само кимаше на всичко, което тя предлагаше.

Една пощенска карета искаше да мине покрай нас, но ние блокирахме пътя. Пощальонът наду нетърпеливо рога си. Себастиано даде знак на Джери да потегли.

— Бай-бай! — извика той на Ифи и Джордж. — Грижете се за себе си!

— До скоро! — извика в отговор Ифи.

Джордж помаха сдържано и ето че вече бяхме завили зад ъгъла.

— Чао — казах тихо, въпреки че повече не можеха да ме чуят.

— Свърши се — измърмори Себастиано. — А сега към вкъщи!

Нямах търпение да се върна в настоящето, но най-лошото тепърва предстоеше — да се сбогувам с Джери. Не можех да избегна това сбогуване, а и не исках. Още докато слизах, очите ми се наляха със сълзи, но преди да съм подхванала предварително подготвената ми кратка реч, Джери отново се бе метнал на капрата и пришпорваше конете.

— Джери! — извиках, стъписана, но той отпраши с яростна физиономия толкова бързо, че шапката му отхвръкна и червената му коса се развя на вятъра.

— Остави го — рече Себастиано. — Знаеш ли, и на него му е също толкова трудно.

— Но аз исках да му кажа…

— Той знае какво искаш да му кажеш.

Изтрих влажните си очи. Разстроена, гледах след каретата, която се отдалечаваше все по-бързо по Джеймс Стрийт.

След това не ни остана много време. Хосе и мистър Стивънсън вече бяха стартирали подобрената и оборудвана с допълнителни функции парна машина. Инженерът лично се бе заел с гребането на въглищата, докато Хосе правеше последни настройки по ръчките.

— Довиждане, мистър Стивънсън, и много благодаря за всичко! — надвиках чукането и тракането на машината.

Той само кимна и безмълвно продължи да гребе с лопатата. Лицето му изглеждаше щастливо и спокойно, той бе в стихията си.

Хосе ни извика при себе си в кълбетата пара и постави ръка върху един от шалтерите. Стояхме под червената метална рамка, която бе започнала да трепти по краищата. Себастиано ме прегърна, тъй като знаеше колко много се страхувам от пътуването. Откакто знаех, че в дълбините на четвъртото измерение дебнат наистина зловещи същества, не можеше да се каже, че страхът ми бе намалял. Можех да попитам Хосе къде свършваха кошмарите ми и къде започваше реалността, но инстинктивна боязън ме бе възпряла. Може би беше по-добре да оставя този въпрос отворен. Беше същото както при чудовището под кревата — докато съществуваше възможност то да е продукт на собствената ни фантазия, не се страхувахме толкова, колкото от някое истинско чудовище.

Трепкането се превърна в бяло, заслепяващо пламтене. Тракането на буталата се засили до бурно кресчендо и накрая експлодира в унищожителен гръм. Светът около мен се разпадна и аз пропаднах в мразовито, непрогледно черно нищо.

За щастие, преминаването стана доста бързо и за моя радост, дори нямах главоболие. Приземихме се в съблекалнята на бутик за бельо. Продавачката ни изгледа изплашено, когато изведнъж се появихме, препъвайки се, иззад пердето, но преди да е успяла да каже каквото и да било, се спасихме на улицата.

Навсякъде около нас цареше характерната за Лондон суматоха. По улиците пъплеха колите в задръстване, по тротоарите се тълпяха множество тръгнали на покупки пешеходци. Спечелихме си някой и друг любопитен поглед — все пак бяхме облечени като двойка от някой роман на Джейн Остин, — но не предизвикахме някаква сензация.

Когато се огледахме за Хосе, установихме, че той не бе дошъл с нас. Бе отворил портала за нас, а самият той бе останал там.

— Той каза ли ти нещо? — попитах аз.

Себастиано поклати глава. По лицето му прочетох, че си мислеше същото като мен. Дали това не беше сбогуване завинаги? Толкова бързо и без думи като при Джери?

На път за хотела гърлото ми отново се бе свило. Толкова много се бях радвала да се прибера вкъщи, но изведнъж се чувствах празна и изнемощяла. И някак си… осиротяла.

Взехме ценните си вещи, прибрахме чантите си от шкафчето за съхранение на багаж и се преоблякохме в тоалетната на гарата. След това отидохме в едно заведение за хранене, хапнахме по нещо и заредихме батериите на телефоните си, за да можем да прегледаме пропуснатите обаждания и съобщения. За наше учудване, почти нямахме такива, защото — това беше истинска изненада! — в настоящето бяха изминали само няколко часа, въпреки че не се бяхме върнали през лунен портал. Бяхме се завърнали в деня на нашето заминаване. Това трудно можеше да се разбере и ни накара да потънем в продължителни разсъждения.

— Тази машина, която Хосе и Стивънсън конструираха, изглежда, може това-онова — рече Себастиано. Прозвуча така, сякаш в мислите си беше на километри разстояние.

— Явно с нея може да се наглася точното време на завръщането — отвърнах също толкова разсеяно.

Също толкова разсеяно изпратих на Ванеса снимка, направена с телефона ми, на годежния ми пръстен, в резултат на което получих есемес, пълен с ликуващи човечета и сърчица, заедно с новината, че приятелката ми е разкарала Мануел и сега нямаше да пътува за Ибиса.

Все още потънали в мисли, със Себастиано пътувахме с влака до Хийтроу, откъдето искахме да хванем следващия самолет до Венеция. Докато слизахме, видях на перона да чака някой, който бе невъзможно да е тук. Заковах се на място със зяпнала уста, така че Себастиано, който ме следваше плътно, се блъсна в мен.

— Какво, по дяволите…

Джери ни бе забелязал и ухилен до уши, тръгна към нас.

— Ето ви и вас! — Както винаги, червената му коса стърчеше на всички посоки, но не от само себе си, а защото я беше оформил с гел. Носеше кецове, панталон със смъкнато дъно и джобове на крачолите, а отгоре марков суитшърт. Със себе си водеше и куче, което веднага щом ни съзря, опъна каишката си и залая радостно.

— Сизифус? — запелтечих аз.

Кучето бе поне четири пъти по-голямо от кутрето, с което се бях сбогувала, но то щастливо заблиза ръката ми, махайки с опашка.

— Не е възможно да си тук — рече Себастиано на Джери. — Освен ако не си потомък на един Джереми Скот, на когото буквално си одрал кожата. — Той подробно огледа Джери. — Като изключим това, че изглеждаш с около пет години по-стар.

— О, но това съм аз самият. И годините са шест. — Джереми ми връчи кучешката каишка и кавалерски взе багажа ми. — Дай да го нося, изглежда тежко. О, това книги ли са? — Той надникна в чантата. — Наистина. Байрон и Остин. Хей, това са първи издания, нали?

— Аз ще нося багажа. — Себастиано незабавно му отне чантата и я преметна през рамо, въпреки че достатъчно се бе натоварил с раница, куфар на колелца и лаптоп чанта.

— Бихте ли престанали с това? — намесих се аз. Тотално объркана, галех порасналия така изведнъж Сизифус, който дишаше бързо с изплезен език. — Сега наистина бих искала да разбера как се озова тук, Джери!

— По същия начин като вас — ухилено отвърна Джери.

— Но ти си роден в миналото! Невъзможно е да пропътуваш в бъдещето!

— Прилича ли ви на невъзможно? — Джери се отправи с маршова стъпка към залата за излитащите полети и ние го последвахме. — От три години съм тук — продължи той. — Е, да, отне няколко години, докато Хосе и мистър Стивънсън успеят да настроят машината.

Себастиано го зяпаше невярващо.

— Искаш да кажеш, че Хосе и Стивънсън са успели някак си да конструират машина на времето, с която може да се пътува в бъдещето?

— Ами аз съм тук, нали така? И кучето също. Значи, е възможно. Хосе каза да ви посрещна тук и да ви предам най-важното, защото той самият в момента няма време. Той се размотава в 2097 година, в момента там има някакви проблеми. — Джери спря пред една аптека. — О, само за момент, за малко ще вляза да купя на дядо болкоуспокоителни. Кракът му го мъчи от време на време.

Джери изчезна в аптеката и Себастиано зяпна подире му.

— Може да носи болкоуспокояващи в миналото? Това е доста… иновативно. А онзи стар едноок негодник се размотава в бъдещето. Не мога да повярвам!

— Струва ми се някак си сюрреалистично — казах аз. — Може би страдаме от нещо като колективна халюцинация.

— Не — отвърна Себастиано. — Всичко е съвсем реално.

Аз потупах Сизифус и той действително се усещаше много реален, а и приятелското му изджафкване прозвуча истинско.

— Но нали Хосе каза, че играта е приключила — изтъкнах аз.

— Изглежда, че някой е започнал нова игра. Но на друго ниво. И с променени правила.

И в мен се породи подобно подозрение. Но ме притесняваше и едно друго несъответствие и когато Джери се появи от аптеката, поисках подробно обяснение.

— Джери, щом си тук от три години, значи, трябва да си бил тук и когато пристигнахме в Лондон преди скока ни в миналото. Но ти не беше тук, а в осемнайсети век! Как можеше да си едновременно и в двете времена? — И за всеки случай добавих: — И в никакъв случай не ми пробутвай онази глупост заСложната област на парадоксите.

— Хм, това е частта, която и аз все още не съм разбрал добре — призна Джери. — Специално записах един курс по физика в колежа, но явно ще отнеме известно време, докато го зацепя. Както и да е, трябва да тръгваме. Хосе вече ви очаква.

— Къде ни очаква? — попита Себастиано. Той се правеше на непукист, но аз го познавах добре и усещах вълнението му. — Или е по-добре да попитам: кога?

— Ама нали вече ви казах преди малко. — Джери ни се ухили. — Но разбира се, всичко е доброволно. Можете и да откажете.

— О… ами… — Разменихме глуповати погледи със Себастиано.

— Най-добре първо го обсъдете помежду си. През това време ще взема за всички ни по един донът.

Той се отдалечи бавно, млад червенокос мъж в лежерни дрехи, за който никой не би предположил, че идва от миналото.

— Изглежда, прекрасно се е приспособил — рекох замислено. — А е трябвало да навакса двеста години. При нас биха били само… — Замлъкнах, тъй като в смятането наум винаги съм била пълна катастрофа.

— Осемдесет и четири — допълни Себастиано мълниеносно.

— Мислиш ли… — подех аз.

— Да — каза той. С тридневната си брада, като на някой пират, изглеждаше неустоим. В очите му блестеше закачливо пламъче. — Но разбира се, само ако и ти искаш.

— Искам. — Стиснах годежния пръстен на ръката си, който бе като солидно обещание. — В добри и в лоши времена.

— Сигурна ли си?

Сизифус излая окуражително.

Усмихнах се.

— Напълно сигурна.

— Нямаме ни най-малка представа какво ни очаква. Бъдещето може да е опасно.

— Има само един начин да разберем. Като го видим лично. Но най-важното е, че ще го направим заедно.

— Това е моето момиче. Ела тук, гълъбче!

Смеейки се, Себастиано ме придърпа в прегръдките си и ме целуна.

Сизифус се разлая въодушевено.

Светът се състоеше от безброй много възможности, а ние току-що бяхме започнали да ги разучаваме.