Тайнственият мистър Стийн

II

Всички къщи бяха такива, каквито всеки би желал да има. Планирани с практично въображение и строени с любов и внимание. Хомър призна в себе си, че в тях имаше такова неподправено изкуство, каквото не бе виждал от години в тази епоха на масово строителство. В тях имаше такъв качествен материал, такова вещо майсторство, такава солидност, такова достойнство и такава традиция, каквито вече рядко се срещаха.

И петдесетте имаха добро разположение по гористите хълмове, простиращи се край езерото, и предприемачът не се е впускал в безпощадно изсичане на дърветата. Намиращи се в естествена среда, с достатъчно простор наоколо, те стояха — всяка от тях — в сравнително уединение.

През пролетта щеше да има диви цветя, а през есента горите щяха да пламтят от багри, щеше да има и птици, и катерички, и зайци. Освен това имаше плаж от бял пясък — последният, останал край цялото езеро.

Хомър започна да съчинява мислено обявата, която щеше да помести в неделния вестник. В нея щеше да вложи всякаква цветиста проза, която му дойдеше наум.

— Харесва ми, мистър Стийн — каза той. — Мисля, че няма да бъде трудно да привлека клиентела.

— Това е хубаво — отвърна Стийн.

— Готови сме да сключим с вас специален договор за десетгодишен срок. Който може да се продължава, разбира се.

— Но защо за десет години?

— Мога да ви уверя, че работата няма да прекъсва.

Те стояха на тухлената пътечка пред една от къщите и гледаха към езерото. По водата, далеч към другия бряг, имаше две бели платна, а в средата на езерото подскачаше гребна лодка, на чиято кърма бе клекнал рибар, който се виждаше като черно петно.

Хомър поклати глава озадачен.

— Не разбирам.

— Ще има известно пренаемане — отговори Стийн спокойно. — Когато са петдесет семейства, винаги стават размествания.

— Но това е вече друг въпрос. Пренаемането…

Стийн извади от джоба си лист и го подаде на Хомър.

— Ето ви договора. Прегледайте го внимателно. Вие сте разсъдлив човек, а именно такъв ни трябва.

Хомър подкара колата по лъкатушния горски път обратно към търговския център.

Центърът беше прекрасно място. Той се простираше по цялата южна страна на комплекса, зад петметровата стена, и блестеше от прясна боя, лъскаво стъкло и метал.

Хомър спря колата, за да го разгледа.

— Тук имате всичко — каза той.

— Мисля, че имаме — заяви Стийн гордо. — Дори собствена телефонна централа.

— Не е ли това необичайно?

— Ни най-малко. Ние сме създали тук нещо като образцово селище, образцов жилищен комплекс. Имаме си собствено водоснабдяване и канализационна система. Та защо да нямаме и телефонна централа?

Хомър не каза нищо. Нямаше смисъл да спори. Все пак всичко това беше налудничаво. Но колкото и объркано да беше, Стийн изглеждаше доволен.

Може би, каза си Хомър, той знае какво върши.

Но все пак Хомър се съмняваше.

— Още нещо — рече Стийн. — Един дребен въпрос, но трябва да го знаете. Ние имаме магазин за продажба на коли. Всъщност много магазини. Можем да доставим почти всяка марка кола…

— Но как успяхте…

— Имаме си начин. Всяка марка кола, която човек би пожелал. И всеки, който вземе жилище под наем, трябва да си купи кола от нас.

— Мистър Стийн — каза Хомър, — чувал съм за много фокуси в автомобилния бизнес, но този бие всички. Ако си въобразявате, че ще ви продавам колите…

— Няма нищо лошо в това — рече Стийн. — Ние имаме добри връзки. Всяка кола, която човек пожелае, е на сносна и справедлива цена. И сме готови да ги сменяме при изгодни условия. Не е редно в първокласен жилищен комплекс като нашия да се шляят стари таратайки.

— Има ли още нещо? Не е зле да ми кажете още какви други ваши стоки трябва да пласирам.

— Няма други. Само автомобилите.

Хомър подкара бавно към изхода. Униформеният вратар видя, че идват и разтвори широко вратите. Махна им весело, когато минаха край будката му.