Тайнственият мистър Стийн

III

— Нямаше да се допра до тая работа — каза Хомър на жена си Илейн, — ако не се касаеше за толкова много пари. Бизнесът не върви добре поради високите лихви, а тази сделка ще ми даде възможност…

— Ако става дума само за това, че мистър Стийн носи обувките си обратно — рече Илейн, — според мен няма защо да се тревожиш. Помниш ли чичо Еб?

— Разбира се. Той носеше сакото си обърнато наопаки.

— При чичо Еб това беше просто от инат. Един ден го облякъл обърнато наопаки и някой му се присмял. Тогава чичо Еб казал, че именно тъй се носи сако. И до последния си час го носеше все така.

— Е, случват се такива неща, разбира се — каза Хомър. — Ала гърдите ти няма да пострадат, ако носиш сакото си наопаки. Размениш ли си обувките обаче, ще ти се изкривят краката.

— Този мистър Стийн може да с някакъв инвалид. Може пък така да се е родил.

— Никога не съм чувал човек да се е родил с десния и левия крак, разположени обратно.

— Чудновато е наистина — упорстваше Илейн, — но какво значение има това? Ако дадеш под наем всички ония къщи, ще можем да изпълним отдавнашното си желание — да отидем в Европа. Ако питаш мен, нека си ходи бос, ако ще.

— Да, и аз така мисля.

— Пък и се нуждаем от кола — каза Илейн, започвайки своя списък. — И от драперии за всекидневната. А и от години нямам нова рокля. И е срамота да си служим със старите сребърни прибори. Отдавна трябваше да ги сменим. Етел ни даде тези вехтории, когато се оженихме…

— Добре де — рече Хомър. — Ако дам къщите под наем, ако договорът не се прекрати, ако не отида в затвора… ще отидем в Европа.

Той прочете договора внимателно. Всичко беше наред. В него се казваше черно на бяло, че ще получава всичките пет хиляди. Може би, каза си той, трябваше да накарам адвокат да го прегледа. Ал Конгдън можеше веднага да му каже дали сделката е редовна. Но не искаше да показва договора. Наглед нямаше нищо грешно, нищо срамно в това, че вземаше толкова пари.

Направи справка за банката „Щастлив кът“. Тя наистина бе получила разрешително и всички закони бяха спазени.

Направи справка за разрешителните за строеж; те също се оказаха редовни.

В такъв случай какво може да стори човек?

Особено когато има жена, която от десет години му проглушава ушите, че иска да види Европа.

Хомър седна и написа обява за рубриката „Недвижими имоти“ на неделния вестник. След като размисли, реши да се откаже от цветистата проза, с която бе възнамерявал да си послужи. Обявата не беше дълга и нямаше да струва много. Тя гласеше: