Тайнственият мистър Стийн

VII

— Има нещо нередно — каза Хомър на жена си. — Но и добри пари падат.

— Ти просто не можеш да разбереш — рече Илейн. — Мистър Стийн може да има основателна причина да не ти обяснява нищо.

— Но това значи да се откажем от пътуването си до Европа. И то след като имаме паспорти и всичко друго.

— Можем да отидем в Европа по-късно. Никога няма да ти се удаде пак такава възможност.

— Безпокои ме — каза Хомър.

— Ох, ти все се безпокоиш за неща, които изобщо не се случват. Мистър Стийн е доволен, наемателите също са доволни, защо се тревожиш тогава?

— Но къде са тези хора? Те не живеят в къщите и все пак говорят така, като че ли са там. Някои дори ме запитаха как успявам да се справя с тази работа. Като че се възхищаваха на умението ми да скалъпя една тъмна сделка…

— Забрави това — каза Илейн. — Ако не бях те подкрепяла, ако не бях те пришпорвала през всичкото време… Стига си се тревожил.

Той се стараеше да не се тревожи, но не можеше.

На другата сутрин отиде с колата си до Щастливия кът и паркира край пътя срещу главния вход. От 7 до 9 часа преброи четиридесет и три коли, излизащи от жилищния комплекс. Някои от хората в тях позна като наематели на къщите. Мнозина му махнаха с ръка.

В 9.30 мина с колата си през портата и пое бавно по пътя.

Къщите бяха все още празни.

Когато се върна в кантората си, там го чакаха хора. Блокът беше задръстен с нови лъскави коли.

Отвори му се много работа. Оказа се, че никой не се интересува да види къщите. Повечето от кандидатите вече ги бяха виждали. Искаха просто да ги наемат. Той попълваше бързо формулярите и прибираше чековете и парите в брой.

Явиха се още хора. Разчуло се, казаха те, че имало свободни жилища в комплекса Щастлив кът. Да, отговаряше той, има. Само няколко. Напомняше им за колите.

Последният човек на опашката обаче не искаше да вземе къща под наем.

— Името ми е Фаулър — каза той. — Аз съм представител на Сдружението на предприемачите и строителите. Сигурно ще можете да ми помогнете.

— Разполагам с още една къща, ако именно това желаете — рече Хомър.

— Не ми трябва къща. Благодаря, имам си.

— Продайте я и си вземете една от нашите.

Фаулър поклати глава.

— Искам да зная само как мога да намеря Стийн.

— Много лесно — отговори Хомър. — Просто вървете в Щастливия кът. Той има кантора там.

— Ходих там вече десет пъти. Все го няма. Обикновено кантората е заключена.

— А на мен никога не ми е било трудно да го намеря, макар че не го виждам често. Много съм зает с новата си работа.

— Можете ли да ми кажете как го върши, мистър Джексън?

— Какво как върши?

— Как може да продаде къща за пет хиляди.

— Той не продава. Дава под наем.

— Не ми ги разправяйте тия. Това е все едно продажба. И не може да построи къща за толкова пари. Той губи по двадесет хиляди и дори и повече от всяка къща там.

— Щом човек иска да губи…

— Мистър Джексън — каза Фаулър, — не е там въпросът. Въпросът е, че това е нечестна конкуренция.

— Не е, щом дава под наем — изтъкна Хомър. — Виж, ако продава, може да е нечестна конкуренция.

— Ако продължава така, всички предприемачи в района ще останат без работа.

— Така им се пада — отвърна Хомър. — Скърпят някаква барака, придадат й външен блясък, после оскубят хората и…

— Все пак, мистър Джексън, никой от тях не иска да остане без работа.

— Значи възнамерявате да ме дадете под съд — сети се Хомър.

— Имаме твърдо намерение.

— Не ме гледайте така. Аз само давам къщите под наем.

— Ще поискаме да ви забранят да ги давате под наем.

— Вие сте вторият — осведоми го Хомър раздразнен.

— Как вторият?

— Преди няколко седмици търговците на недвижими имоти ми пратиха тук един като вас. Той отправи сума заплахи, но още нищо не се е случило. Просто блъфираше като вас.

— Позволете ми да ви уверя — каза Фаулър, — че аз не блъфирам.

Той стана от стола и си излезе с важна походка.

Хомър погледна часовника си. Времето за обяд беше минало отдавна. Слезе в закусвалнята да хапне един сандвич и да изпие чаша кафе. Заведението беше пусто и той беше сам на тезгяха.

Надвеси се над обеда си и се замисли. Мъчеше се да разбере необикновените събития. Но единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше за разменените места на обувките на Стийн.

Уморен, все още загрижен, Хомър се върна в кантората си. Там чакаха хора, паркирали навън новите си коли. Веднага даде няколко къщи под наем и излезе.

Очевидно слухът се бе разпространил. Търсачите на жилища се мъкнаха през целия следобед. Даде под наем още четири къщи, преди да затвори.

Странно, мислеше си той, много, много странно как се е разчуло. През последните три седмици не бе давал обявление, а хората продължаваха да идват.

Тъкмо когато се готвеше да заключи, Морган влезе като хала. Държеше под мишница някакъв пакет.

— Заповядайте, приятелю — каза той. — Нали ви казах, че ще ви донеса нещо. Хванах ги само преди час-два.

Пакетът започваше да се подмокря. Хомър го взе внимателно.

— Много благодаря — рече той колебливо.

— Няма защо. След седмица-две ще ви донеса още.

Щом Морган си отиде, Хомър спусна трансперантите и разгъна предпазливо пакета.

Вътре имаше току-що уловени планински пъстърви; дори папратовите листа, в които бяха увити, бяха още свежи.

А нямаше никакъв планински поток на по-малко от двеста мили разстояние.

Хомър потръпна. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира, нямаше смисъл да си повтаря самодоволно, че всичко е нормално. Дори в сделка за пет хиляди пак имаше нещо мътно… много мътно.

Трябваше да понесе последиците. Вече започваха да го притискат от всички страни. Фаулър явно не си поплюваше, а и Сдружението на търговците с недвижими имоти го дебнеше, чакайки да направи някаква погрешна стъпка. И когато направеше тази стъпка, капанът щеше да изщрака.

За да се предпази, трябваше да знае какво става. Не можеше повече да върви слепешком.

Ще може да продължава едва след като разбере каква е работата. Тогава ще знае кога да я зареже. А това, каза си той, може да стане още днес следобед.

Рибата и папратите лежаха в мократа амбалажна хартия на бюрото, а той си представяше дълга улица с къщи, зад нея друга подобна улица с къщи, зад втората улица — трета, улица след улица, една зад друга, всяка досущ като другата, те чезнеха от погледа върху ниска, плоска равнина.

Само че нямаше втора улица с къщи. Имаше само една, усамотена и пуста, и все пак някак в тези къщи живееха хора.

Дайте ги под наем повторно, бе казал Стийн, и за трети, и за четвърти път. Не се безпокойте за нищо. Аз ще оправя тая работа. Оставете на мен грижите. От вас искам само да продължавате да давате къщите под наем.

И Хомър даваше под наем някоя къща, и хората се нанасяха, но не в къщата, която им бе дал, а във втората подобна къща точно зад нея, и отново даваше под наем първата къща, а хората се настаняваха в третата, подобна на нея, също зад първата и втората къща, и все така вървеше.

Беше като необясним детски сън, нещо, което не можеше да разбере.

Но може ли човек да не вярва на сетивата си? Той вярваше в това, което виждаше. Къщите бяха само петдесет — празни къщи, въпреки че в тях живееха хора. Вярваше и на ушите си, защото бе разговарял с хората, които се радваха, че живеят в тия празни къщи.

Смахната работа, рече си Хомър. И всички тия хора са смахнати — и Стийн, и всички, които живееха в къщите.

Чу се скърцане. Хомър се сепна уплашен и се обърна бързо.

Вратата се отваряше! Той бе забравил да я заключи!

Човекът, който влезе, не носеше униформа, но нямаше никакво съмнение, че е полицай или детектив.

— Името ми е Хенкинс — рече той и показа значката си.

Хомър стисна здраво уста, за да не загракат зъбите му.

— Смятам, че ще можете да ми помогнете — каза Хенкинс.

— Разбира се — избъбри Хомър. — Каквото пожелаете.

— Познавате ли човек на име Дал?

— Мисля, че не.

— Можете ли да проверите в картотеката си?

— Картотеката ми ли? — повтори Хомър уплашено.

— Мистър Джексън, вие сте бизнесмен. Положително поддържате картотека — с имената на лицата, на които продавате имоти, и други подобни неща.

— Да — отговори Хомър на един дъх. — Да, поддържам нещо подобно. Разбира се.

С треперещи ръце изтегли едно чекмедже на бюрото си и извади папката за Щастливия кът. Запрелиства я.

— Мисля, че го имам — каза той. — Дал ли беше името му?

— Джон Х. Дал — каза Хенкинс.

— Преди три седмици съм дал под наем една къща в Щастливия кът на някой си Джон Х. Дал. Мислите ли, че е той?

— Висок, мургав човек. Четиридесет и три годишен. Нервен.

Хомър поклати глава.

— Не си го спомням. Имаше толкова много хора.

— Имате ли нещо за Бени Огъст?

Хомър затърси пак.

— Б. Д. Огъст. На другия ден след мистър Дал.

— А човек на име Хенсън Дрейк?

Дрейк също го имаше. Хенкинс изглеждаше много доволен.

— А сега как мога да стигна до този жилищен комплекс Щастлив кът?

Със свито сърце Хомър го упъти. Излезе навън с Хенкинс и го загледа как се отдалечава с колата си. Не искаше да бъде тук, когато Хенкинс се върнеше от Щастливия кът. От все сърне се надяваше Хенкинс да не го потърси.

Заключи кантората и слезе в закусвалнята да си купи вестник, преди да се прибере вкъщи.

Разгъна го и заглавието веднага му се наби в очите:

Под заглавието бяха подредени три снимки. Прочете поред имената. Дал. Огъст. Дрейк.

Сгъна вестника и го пъхна под мишницата си. Усещаше, че го избива пот.

Знаеше, че Хенкинс никога няма да намери тези хора. Никой никога нямаше да ги намери. В Щастливия кът те ще са в безопасност. Започна да разбира, че това е готово скривалище за всякакви търсени хора.

Запита се колцина ли от другите наематели също може да са търсени от полицията. Нищо чудно, помисли си той, че мълвата за изгодната сделка се бе разпространила толкова бързо. Нищо чудно, че цял ден кантората му беше претъпкана с хора, които вече са купили коли.

И защо е всичко това? Как става? Кой го е измислил?

И защо именно той, Хомър Джексън, бе въвлечен в тази работа?

Илейн го огледа изпитателно, когато той влезе през вратата.

— Пак си се тревожил — смъмри го тя.

— Не се тревожа — излъга Хомър. — Само съм малко уморен.

Смъртно уплашен би било по-близо до истината.