Театър

XIII

Изминаха няколко дни и една сутрин, когато Джулия лежеше в леглото си и четеше новата пиеса, позвъниха й по вътрешния телефон от сутерена и я попитаха дали желае да говори с мистър Фенъл. Името й беше непознато и тя тъкмо щеше да каже „не“, когато си помисли, че това може би е младият мъж от нейното приключение. Любопитството я накара да нареди да я свържат. Джулия веднага позна гласа му.

— Обеща да ми позвъниш — каза той. — Омръзна ми да чакам и ти се обаждам.

— Бях ужасно заета през цялото време.

— Кога ще те видя?

— Когато имам свободна минута.

— Какво ще кажеш за днес следобед?

— Имам дневно представление.

— След това ела да пием чай.

Тя се усмихна. „Не, малкият, няма да ме хванеш втори път на същата въдица.“

— Няма да мога — каза тя. — Винаги оставам в театъра и си почивам в гримьорната преди вечерното представление.

— А не мога ли аз да дойда при теб, докато си почиваш?

За секунда Джулия се поколеба. А може би това би било най-добре. При Иви, която непрекъснато влиза и излиза от гримьорната, и в очакване на мис Филипс, която трябва да пристигне в седем часа, не можеше и дума да става за някакви глупости. Това би бил удобен случай да му каже съвсем приятелски, защото той е наистина много мило момче, но твърдо, че инцидентът от миналия следобед няма да се повтори. С няколко удачно подбрани думи тя ще му обясни, че това е съвсем неразумно и че ще я накара да се чувства много задължена към него, ако изтрие от паметта си този епизод.

— Добре. Ела в пет и половина и аз ще ти предложа чаша чай.

Трите часа, които Джулия прекарваше в гримьорната си между дневното и вечерното представление, бяха най-приятното време в нейния зает ден. Останалите членове на трупата си отиваха, там беше само Иви, готова да удовлетвори всичките й желания, и портиерът, който следеше някой да не нарушава покоя й. Гримьорната й се струваше като каюта на кораб. Светът оставаше някъде далеч, далеч и Джулия се наслаждаваше на своето уединение. Като че ли бе попаднала в магически кръг, който я караше да се чувства още по-свободна. Дремеше, четеше или полегнала на удобния диван, се предаваше на блуждаещите си мисли.

Мислеше за ролята, която й предстои да играе, и за предишните си роли, мислеше за сина си Роджър. Приятни мечти и спомени бавно се разхождаха в главата й като любовници в зелена гора. Джулия обичаше френската поезия и от време на време си повтаряше стихове от Верлен.

Точно в пет и половина Иви й донесе картичка. „Мистър Томас Фенъл“, прочете тя.

— Доведи го тук и приготви чай.

Още сутринта Джулия бе решила как да се държи с него. Любезно, но сухо. Ще прояви приятелски интерес към работата му, ще го попита за изпита. След това ще му разкаже за Роджър. Роджър беше на седемнадесет години, след една години щеше да постъпи в Кеймбридж. Ще се постарае да внуши на този младеж, че е достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Ще се държи, като че ли нищо не е имало между тях двамата, и той ще си отиде, за да не я види никога повече, освен в светлината на рампата, почти убеден, че всичко е било само плод на собственото му въображение. Но когато го погледна, такъв крехък, с трескава руменина по скулите и сини очи, толкова момчешки чаровен, внезапна болка прониза сърцето й. Иви затвори вратата след него. Джулия лежеше на дивана и протегна ръката си към него с милата усмивка на мадам Рекамие, но той падна на колене и страстно я целуна по устните. Тя не можа да се сдържи, обви шията му с ръце и отвърна на целувката му със същата страст.

„Господи, къде останаха добрите ми намерения? Нима съм влюбена в него?“

— Седни, за бога. Сега Иви ще ни поднесе чай.

— Кажи й да не ни безпокои.

— Какво имаш предвид?

Неговите намерения бяха очевидни. Сърцето й бързо заби.

— Това е смешно. Не мога. Майкъл може да влезе всеки миг.

— Желая те.

— И какво ще си помисли Иви? Идиотско е да се рискува така.

На вратата се почука, влезе Иви с чая. Джулия й нареди да приближи масичката до дивана и да постави от другата и страна кресло за младия човек. Тя задържеше Иви с ненужен разговор. Чувстваше погледа му върху себе си. Очите му следяха с бързина нейните жестове, наблюдаваха изражението на лицето й, тя ги отбягваше, но въпреки това усещаше нетърпението, което гореше в тях, и неудържимостта на желанието му. Джулия се развълнува. Струваше й се, че гласът й звучи неестествено.

„Какво, по дяволите, става с мен! Господи, едва дишам!“

Когато Иви отиде до вратата, младежът направи движение, толкова инстинктивно, че тя по-скоро го усети, отколкото видя. Не се сдържа и го погледна. Лицето му беше съвсем пребледняло.

— О, Иви, — каза тя, — този господин желае да поговори с мен за пиесата. Гледай никой да не ни безпокои. Когато ми потрябваш, ще ти позвъня.

— Добре, госпожо.

Иви излезе и затвори вратата след себе си.

„Аз съм глупачка. Последна глупачка!“

Но той бе отместил масичката и стоеше на колене до нея, тя вече беше в обятията му.

Отпрати го малко преди часа, когато мис Филипс трябваше да пристигне, и когато той си отиде, Джулия позвъни на Иви.

— Хубава ли е пиесата?

— Каква пиеса?

— Пиесата, за която ви приказваше.

— Той е умен. Разбира се, още е много млад.

Иви гледаше тоалетната масичка. Джулия обичаше всичко да си бъде на мястото и ако не можеше да намери някое бурканче с крем или туша за мигли, правеше скандал.

— Къде е гребенът ви?

Той се беше сресал с него и без да иска, го беше оставил на масичката за чай. Като го видя, Иви замислено го гледаше известно време.

— Боже мой, как е попаднал тук? — безгрижно възкликна Джулия.

— И аз се чудя.

Джулия почувства, че сърцето й слезе в петите. Цяло безумие е да се занимава с такива работи в гримьорната си. Та тя нямаше дори ключ от вратата! Иви го държеше в себе си. И все пак рискът придава особена пикантност на всичко това. Приятно й бе да си мисли, че е способна да загуби ума си до такава степен. Така или иначе, бяха си определили среща. Том — тя го бе попитала как го наричат вкъщи и той бе казал „Томас“, но езикът й не можеше да се превърти да го нарече така, — Том искаше да я покани някъде на вечеря, за да могат да потанцуват, а Майкъл заминаваше в Кеймбридж за репетициите на няколко едноактни пиеси, написани от студенти, така че разполагаха с много време, за да бъдат само двамата.

— Ти може да се върнеш рано сутринта, когато започват да разнасят млякото — бе й казал Том.

— А какво ще стане с представлението, в което играя на другия ден?

— Нима има някакво значение?

Джулия не му бе разрешила да дойде да я вземе от театъра, и когато влезе в ресторанта, който си бяха избрали, той я чакаше във фоайето. Като я зърна, лицето му засия.

— Вече е толкова късно. Страхувах се, че изобщо няма да пристигнеш.

— Съжалявам. След представлението при мен дойдоха разни скучни хора и не можах да се отърва от тях.

Това не беше истина. През цялата вечер тя се вълнуваше като момиче, което се кани да отиде на първия си бал. Хиляди пъти си повтаряше, че е нелепо. Но когато махна грима си и се приготви за вечерята, не се хареса. Сложи сини сенки на клепачите си и пак ги изтри, положи руж на страните си и след това го изми, после опита друг цвят.

— Кво правите? — попита я Иви.

— Опитвам се да изглеждам на двадесет години, глупачке.

— Ако продължавате по този начин, ще изглеждате на колкото сте.

Джулия още не бе виждала Том в смокинг. Младежът лъщеше като копче. При все че беше среден на ръст, изглеждаше висок, защото бе слаб. Джулия се трогна от това, че въпреки желанието си да изглежда светски мъж, когато оберкелнерът пристигна за поръчката, той се смути. Двамата танцуваха и при все че Том не танцуваше добре, в неловкостта му също се криеше своеобразно очарование. Хората познаваха Джулия и тя чувстваше, че той се радва на отразеното сияние на нейната слава. След като танцът свърши, двама млади хора дойдоха на масата им да я поздравят. Когато си отидоха, Том попита:

— Това не бяха ли лорд и лейди Денорънт?

— Да. Познавам Джордж, откакто беше ученик в Итън.

Той ги проследи с поглед.

— Моминското й име е лейди Сесили Лостън, нали?

— Не си спомням. Наистина ли?

Това никак не я интересуваше. След няколко минути покрай тях мина друга двойка.

— Виж, лейди Лепърд.

— Коя е тя?

— Не си ли спомняш, преди няколко седмици дадоха голям прием в дома си в Чешир; присъства самият Уелски принц. За това писаха и в „Байстандър“.

А, ето откъде черпеше той сведенията си! Милото момче! Четеше за известните хора във вестниците и много рядко, само в ресторанти и театри, ги виждаше на живо. Разбира се, той трепереше от възторг. Романтика. Ако само знаеше какви тъпаци са всички те! Това невинно увлечение по хората, чиито снимки се поставяха в илюстрованите списания, го караше да изглежда невероятно простодушен и тя нежно го погледна.

— Канил ли си някога актриса в ресторант?

Той силно се изчерви.

— Никога.

На Джулия не й беше приятно, че той трябваше да плати сметката, тя подозираше, че сумата ще бъде равна на седмичната му заплата, но не искаше да плати и да нарани гордостта му. Мимоходом попита колко е часът и той по навик погледна ръката си.

— О, забравил съм си часовника.

Тя изпитателно го погледна.

— А случайно не си ли го заложил?

Той отново се изчерви.

— Не. Много бързах, когато се обличах.

Беше нужно само да погледне вратовръзката му, за да разбере, че не е истина. Той я лъжеше. Беше заложил часовника си, за да я покани на вечеря. Буца заседна в гърлото й. Беше готова тутакси да грабне Том в обятията си и да целуне сините му очи. Обожаваше го.

— Хайде да тръгваме — каза тя.

Взеха такси и се отправиха към стаята му на Тависток Скуеър.