Театър

XX

За Коледа Том замина при родителите си в Ийстбърн. В Деня на подаръците65 Джулия трябваше да участва в две представления, ето защо двамата с Майкъл останаха в града и отидоха в „Савой“, където Доли дьо Вриз даваше голям прием по случай Нова година. След няколко дни Роджър щеше да замине за Виена. Докато Том беше все още в Лондон, Джулия почти не го виждаше. Не разпитваше Роджър какво вършат двамата с него, когато скитат из града — просто не искаше да знае; стараеше се да не мисли за това и се отвличаше, като ходеше на всевъзможни приеми. И както винаги работата й. Още щом влезеше в театъра, болката й, унижението й, ревността й стихваха. Като че ли на дъното на бурканчетата с грим намираше едно друго същество, което не можеше да бъде засегнато от мирските тревоги. Това й даваше сила, караше я да тържествува. С такова убежище подръка тя беше в състояние да устои на всичко.

В деня, в който Роджър замина, Том й позвъни от кантората.

— Заета ли си тази вечер? Защо да не отидем и погуляем някъде?

— Не мога. Заета съм.

Това не беше истина, но думите се изплъзнаха от устата й против волята й.

— Така ли? А утре вечер?

Ако Том беше изразил разочарование, ако я бе помолил да отмени срещата си, Джулия щеше да намери сили да скъса с него без излишни приказки. Но неговото безразличие я срази.

— Утре? Добре.

— Окей. Ще те взема от театъра след представлението. До утре.

Когато Том влезе в гримьорната й, Джулия вече беше готова и го чакаше. Беше необичайно нервна. Когато я видя, лицето на Том засия и още щом Иви излезе от стаята, той я привлече към себе си и горещо я целуна по устните.

— Сега се чувствам по-добре — засмя се той.

Като го гледаше — толкова млад, свеж, жизнерадостен, в такова добро настроение, — тя не беше в състояние да повярва, че може да й причини такава жестока болка. Никой не би повярвал, че е толкова коварен. Том дори не бе забелязал, че не се бяха виждали близо две седмици. Това беше очевидно.

„О, господи, ако можех да го пратя по дяволите!“

Но Джулия го погледна с весела усмивка в прекрасните си очи.

— Къде отиваме?

— Запазих маса в „Куег“. В програмата им е включен нов номер. Някакъв американски фокусник, който бил страшен.

През време на вечерята Джулия оживено бъбреше. Разказваше на Том за приемите, които е посетила, за театралните вечери, на които не можеше да не отиде. Създаваше впечатление, като че ли двамата не се бяха виждали толкова дълго време само защото тя е била много заета. Чувстваше се обезкуражена от факта, че той възприема това като нещо напълно естествено. Том й се радваше, в това нямаше никакво съмнение, с интерес слушаше какво е вършила, за хората, с които се е срещала, но нямаше съмнение, че ни най-малко не бе тъгувал за нея. Само за да види какво ще каже, Джулия му съобщи, че е поканена да замине с пиесата на гастроли в Ню Йорк. Информира го и за условията, които й предлагат.

— Но това е чудесно! — възкликна Том и очите му заблестяха. — Това се казва удар. Нищо не губиш, а може да спечелиш куп пари.

— Да, прав си, но никак не ми се ще да напускам Лондон.

— Но защо, за бога? Ако бях на твое място, щях да се хвана за предложението с две ръце. Пиесата се играе вече дълго време, към Великден публиката съвсем ще намалее и ако искаш да завоюваш Америка, по-добър случай няма да ти се удаде.

— Не виждам причини пиесата да не се играе и през лятото. Освен това не обичам да се запознавам с нови хора. Предпочитам да остана тук с приятелите си.

— Според мен това е глупаво. Приятелите ти прекрасно ще преживеят и без теб. А ти ще прекараш чудесно времето си в Ню Йорк.

Звънливият й смях прозвуча напълно убедително.

— Човек може да си помисли, че мечтаеш да се отървеш от мен.

— Разбира се, ще ми е ужасно тъжно за теб. Но нали ще се разделим само за няколко месеца? Ако аз имах такава възможност, никога не бих я пропуснал.

Когато привършиха вечерята и портиерът им повика такси, Том даде своя адрес, като че ли това се разбираше от само себе си. В таксито обви с ръка кръста й и я целуна, а по-късно, когато лежеше в обятията му на тясното единично легло, Джулия почувства, че цялата мъка, която я бе терзала през последните две седмици, не е толкова висока цена за щастливия покой, който в този миг изпълваше сърцето й.

Джулия продължаваше да посещава модни ресторанти и нощни кабарета с Том. Ако на хората им се харесваше да мислят, че Том й е любовник, нека си мислят, на нея й бе безразлично. Но когато й се щеше да излезе някъде с Том, той все по-често беше зает. Сред нейните приятели аристократи се разпространи слухът, че Том Фенъл може да даде умен съвет как да се намали данъкът върху доходите. Семейство Денорънт го поканиха за уикенда във вилата си и там той се срещна с цяла тълпа техни приятели, които бяха радостни да се възползват от професионалните му познания. Том започна да получава покани от хора, които Джулия не познаваше. Общите им близки споменаваха името му пред нея.

— Нима не познавате Том Фенъл? Доста е умен, нали? Чух, че е помогнал на семейство Джилиънс да спестят няколкостотин лири от данъка върху доходите си.

На Джулия това никак не се харесваше. Преди Том можеше да попадне някъде на гости само чрез нея. По всичко личеше, че сега той съвсем спокойно минаваше и без нейната особа. Беше любезен и скромен, обличаше се много добре и винаги изглеждаше свеж и акуратен, което предразполагаше хората към него. При това можеше да им помогне да си запазят парите. Джулия познаваше достатъчно добре света, в който Том копнееше да влезе, за да разбере, че скоро той ще си създаде добро положение в него. Тя нямаше твърде високо мнение за нравствеността на жените, които той щеше да срещне там, и можеше да назове не една титулувана особа, която би била радостна да го отмъкне. Единственото, което я утешаваше, беше фактът, че всички до едни бяха стиснати до мозъка на костите си. Доли бе казала, че той получава четиристотин лири на година; с тези пари нямаше да оцелее сред такова общество.

Джулия решително се бе отказала от пътуването до Америка още преди да заговори с Том за това; всеки ден театралната зала беше препълнена. Но ето че съвсем неочаквано във всички лондонски театри се забеляза необясним застой — публиката почти престана да ги посещава, което веднага се отрази на приходите. По всичко личеше, че пиесата едва ще се задържи на сцената до Великден. Разполагаха с друга пиеса, на която възлагаха големи надежди. Наричаше се „Модерни времена“ и двамата с Майкъл имаха намерение да открият есенния сезон с нея. В тази пиеса имаше великолепна роля за Джулия, тя притежаваше и едно друго преимущество — Майкъл също намери своето амплоа в нея. Такива пиеси не слизаха от репертоара цяла година. Майкъл не хареса много идеята да я поставят през май, точно преди летния сезон, но очевидно друг изход нямаше и той започна да подбира актьорския състав.

По време на антракта на едно дневно представление Иви донесе на Джулия бележка. Тя с удивление позна почерка на Роджър.

Джулия се усмихна на официалния тон на бележката. Забавно й беше, че синът й е вече голям и дори се опитва да намери работа на своите приятелки. И тутакси си спомни коя беше Джоун Денвър. Джоун и Джил. Същото онова момиче, което бе съблазнило клетия Роджър. Джулия се намръщи. Все пак беше й любопитно да я види.

— Джордж тук ли е още?

Джордж беше портиерът. Иви кимна и отвори вратата.

— Джордж!

Джордж влезе.

— Тук ли е дамата, която донесе това писмо?

— Да, мис.

— Кажете й, че след представлението ще я приема.

В последното действие Джулия се появяваше във вечерен тоалет с шлейф. Роклята бе изключително разкошна и подчертаваше прекрасната й фигура. В тъмните й коси блестеше диадема от брилянти, а на ръцете — брилянтови гривни. Тя изглеждаше величествена, така, както изискваше ролята й. Прие Джоун Денвър веднага след като стихнаха и последните аплодисменти. Тя умееше моментално да премине от ролята си във всекидневието, но сега без всякакво усилие продължаваше да бъде надменната, хладна, величествена и все пак учтива героиня от пиесата.

— Накарах ви да чакате толкова дълго, че реших да ви приема, преди да съм се преоблякла.

Сърдечната й усмивка беше усмивка на кралица; снизходителният й тон караше останалите да се държат на почтително разстояние. От пръв поглед разбра какво представлява девойката, която бе влязла в гримьорната й. Младичка, с кукленско лице и чипо носле, силно и не много изкусно гримирана.

„Краката и са твърде къси“, помисли си Джулия, „доста незначително момиче.“

Очевидно девойката бе облякла официалните си дрехи и погледът, който Джулия им хвърли, беше достатъчен.

„Шафтсбъри Авеню. Конфекция с намалени цени.“

Горкото момиче страшно нервничеше. Джулия й предложи да седне и й подаде цигара.

— Кибритът е до вас.

Когато девойката се опита да запали клечката кибрит, Джулия забеляза, че ръцете й треперят. Първата се счупи, тя взе друга и трябваше да драсне по кибритената кутия три пъти подред, преди да я запали.

„Ако Роджър я види в този миг! Евтин руж, евтино червило и изплашена до смърт. А той си я имаше за весело момиче.“

— Отдавна ли играете, мис… Извинете, забравих името ви.

— Джоун Денвър. — Гърлото на девойката пресъхна, тя едва говореше. Цигарата й изгасна и тя безпомощно я държеше в ръка. — Две години — отвърна тя на въпроса на Джулия.

— На колко сте години?

— Деветнадесет.

„Лъжеш. Вече си на двадесет и две.“

— Познавате ли сина ми?

— Да.

— Той току-що завърши Итън. Замина за Виена да учи немски език. Разбира се, още е твърде млад, но двамата с баща му решихме, че ще му бъде от полза да прекара няколко месеца зад граница, преди да постъпи в Кеймбридж. А в какви роли сте играли? Цигарата ви изгасна. Вземете си друга.

— О, няма значение, благодаря. Играла съм в провинцията, но ужасно ми се иска да играя в Лондон.

Отчаянието й даде кураж и тя произнесе къса реч, явно подготвена преди това.

— Невероятно ви се възхищавам, мис Ламбърт. Винаги съм твърдяла, че сте най-великата актриса на английската сцена. От вас научих много повече, отколкото през всичките години, прекарани в Кралската академия по театрално изкуство. Мечтата на моя живот, мис Ламбърт, е да играя във вашия театър. Само ако можете да ми дадете и най-малката роля! Това ще бъде най-големият шанс, който едно момиче може да получи.

Джоун Денвър свали евтината си шапка и с бързо движение разтърси късо подстриганите си къдрици.

— Имате красиви коси — каза Джулия.

Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун. Не казваше нищо. Помнеше афоризма на Жана Тебу: „Не прави пауза, ако не е крайно необходимо, но ако правиш, продължи я колкото можеш по-дълго.“ Джулия почти чу колко силно бие сърцето на момичето, видя как се свива в евтината си рокля, как се свива в собствената си кожа.

— Какво ви накара да поискате от сина ми препоръчително писмо?

Джоун почервеня под грима си и преди да отговори, преглътна.

— Срещнах го у един мой приятел и му казах колко се възхищавам от вас, а той ми отвърна, че е възможно в следващата ви пиеса да се намери нещо за мен.

— В момента си припомням всички роли.

— Аз и не мечтая за роля. Ако бих могла да бъда дубльорка. Искам да кажа, че това би ми дало възможност да посещавам репетициите и да изуча вашата техника. Това би било истинска школа за мен. Всички казват така.

„Глупачка. Опитва се да ме ласкае. Като че ли сама не знам. А за какъв дявол трябва да я уча?“

— Много мило от ваша страна. Повярвайте, самата аз съм една обикновена жена. Публиката е толкова добра към мен, толкова добра… Вие сте хубавичка. И младичка. Младостта е прекрасна. Винаги сме се старали да даваме възможност на младите хора да се изявят. В края на краищата не сме вечни и смятаме за свой дълг пред публиката да подготвим наша смяна, да заеме мястото ни, когато му дойде времето.

Джулия произнесе тези думи с прекрасно поставения си глас толкова просто, че Джоун Денвър почувства топлина в сърцето си. Беше й се удало да надхитри старата жена и можеше да смята, че ролята на дубльорка е вече в джоба й. Том Фенъл й бе казал, че ако не се държи като глупачка, познанството й с Роджър може да доведе до нещо.

— О, това няма да е скоро, мис Ламбърт — каза тя и очите й, нейните хубавички тъмни очи, светнаха.

„Тук си права, моето момиче, напълно права. Бас държа, че ще играя по-добре от теб, дори когато съм на седемдесет години.“

— Трябва да си помисля. Още не знам какви дубльори ще са ни нужни за следващата пиеса.

— Говорят, че Ейвис Крайтън ще играе девойката. Бих могла да я дублирам.

Ейвис Крайтън. Нито един мускул не трепна на лицето на Джулия, сякаш това име не означаваше нищо за нея.

— Мъжът ми спомена, но още нищо не е решено. Аз въобще не я познавам. Талантлива ли е?

— Мисля, че е талантлива. Учихме заедно в театралната школа.

— Казват, че е хубава като картина. — Когато стана, за да покаже, че аудиенцията е свършила, Джулия свали маската си на кралица. Тя промени тона си и на секундата стана веселата добродушна актриса, която с радост би оказала приятелска услуга, стига да е по силите й.

— Добре, скъпа, оставете ми името и адреса си и ако се появи нещо подходящо, ще ви уведомя.

— Няма ли да забравите за мен, мис Ламбърт?

— Не, скъпа, обещавам ви, че няма да ви забравя. Толкова ми беше приятно да се запозная с вас. Вие сте много сладко момиче. Ще намерите ли сама изхода? Довиждане.

„За пръв и последен път стъпва в този театър“, каза си Джулия, когато девойката излезе. „Малка мръсница, да съблазни сина ми! Горкото момче. Какъв срам! Такива жени трябва да бъдат съдени с цялата строгост на закона.“

Като сваляше великолепната си рокля, тя се погледна в огледалото. Видът й беше жесток, устните й се бяха изкривили в сардонична усмивка. Тя се обърна към своето отражение:

— И мога да ти кажа, приятелко моя, че още един човек няма да играе в „Модерни времена“. И това е Ейвис Крайтън.