Изкуството да се правиш на ударен

Спах непробудно около десет часа, дълбоко опит от препарата, но тревогата и страхът сякаш бяха клечали през цялото време върху страничните облегалки на креслото ми в очакване да се събудя. Празните компютри ме гледаха със своето обвиняващо мълчание и ме накараха презглава да хукна към изокамерата. Лицата на седмината грееха с обичайните си цветове, толкова познатите ми и толкова скъпи цветове. Изглежда, те просто още си отспиваха умората от последните месеци. И ако не се страхувах толкова, ако самотата не ме притискаше от всички страни, щях да ги оставя да си поспят.

Естествено бе да започна от координатора, но вчерашното ми безпокойство, дали няма с преждевременно събуждане да повредя мозъка му, отново ме връхлетя. Сега знам, че то е било глупаво, но аз съм млад лекар и познанията ми бяха все още повече теоретически. А тогава въпросът, от кого да започна, се превърна в една ужасяваща дилема, въпреки че всички физиологически показатели се силеха да ме успокояват. Координаторът е може би най-важната личност в кораба, мъчех се да разсъждавам аз. Наистина Вейо, вторият астропилот и щурман, едва ли е по-малко опитен в пилотажа, но координаторът е ценен преди всичко с умението си да обединява и ръководи, а Вейо, който би заел мястото му, ми се виждаше твърде несериозен за тая длъжност! Монида? Старецът пръв би се пожертвувал, ако това се наложеше, воден от своята максима, че е изживял почти живота си. Но Монида… Монида беше мозъкът на експедицията, нашият жив Гемо! Само Даал можеше да се равнява с него. Трябваше да търся най-малоценния член на екипажа, а друг малоценен освен себе си не виждах. Бяха седем конгениални представители на човечеството, избирани още на Земята между милиони хора, избирани втори път и на звездолета. Аз единствен не съм избиран по простата причина, че лекарите на звездолета са малко, че всеки човек там има достатъчно познания, за да може с помощта на медицинските автомати да се справя с опасните за здравето положения.

Като си спомням сега мъченията, на които се самоподложих тогава поради своята неопитност, ми става смешно, но от това трагизмът на една такава дилема, разбира се, не изчезва. Още изтръпвам, като си представя как се приближих накрая към Вейо. Не защото бях стигнал до някакво разумно решение, а воден от странното съображение, че имам право да подложа на опасност човек, който ми е толкова близък, та в случая става част от мене. Знам, като прочете тия редове, Вейо сигурно ще възкликне в своя си маниер: „Възхищавам ти се! Не съм предполагал, че си способен на такава велика саможертва.“ Но също така съм уверен, че после той ще прегърне раменете ми в някое затулено кътче и ще ми пошепне, за да не чуят, че може да бъде и сериозен: „Знаеш ли, и аз бих постъпил като тебе, па и всеки би направил така.“ А веднага след това ще се ухили, този мой непоправим приятел, за да не ми даде възможност да се разнежвам, и ще добави: „Не се тревожи, при първия сгоден случай ще ти се реванширам!“

Разбира се, за решението ми да се спра на него са действували и други емоционални двигатели. Той пръв щеше да види моя страх, а не е без значение дали близък приятел ще те види в такова състояние или човек, от когото изискваш само уважение към себе си. Изобщо винаги е за предпочитане да имаш до себе си в такива моменти приятел.

Вейо веднага се събуди. Вероятно една лека плесница или стискане на носа би свършила тогава същата работа като биоелектрическия активатор, но аз му казах с неописуема тревога:

— Полежи още малко! Не мърдай!

— Какво е станало? Я не си прави шеги! — извика той войнствено и аз едва смогнах да изключа апарата, с който му вливах затоплена кръв.

— Моля те, полежи още малко!

— А бе какво правиш с мене? Какво е това? — скара ми се той и отхвърли със свободната си ръка каската. — Пфу, да те вземат мъглявините! Мравки ли си сипал в мозъка ми?

Това бяха електроимпулсите на активатора и аз се усмихнах плахо:

— Вейо, добре ли си?

— А ти добре ли си? — отвърна ми той, но вече не така войнствено, защото гъстата течност във ваната се разплиска около него.

— Не бързай, ще ти разкажа, нещо лошо стана на кораба.

— А! — извика той смаян, разбрал окончателно къде се намира, видял и другите шестима в техните вани-легла.

— Не бързай! Полека, аз ще те изтрия. Ето ти дрехите — говорех му аз като на дете, помагайки му да стане. — Ще можеш ли да вървиш? Всички са здрави, не се безпокой, ще ги събудим после!

Той извървя пътя до моя кабинет в мълчание, залитайки от слабост. А аз му разказвах, разказвах, разказвах, ядосвайки се, че трябваше да правя това през гърба на неговия робот, който веднага бе пристигнал, отново аташиран към него от Рони. Говорех несвързано и уплашено, защото от неговата реакция трябваше да съдя дали е възвърнал всичките си умствени способности.

— Ужасно съм гладен — бяха първите му думи в отговор на моя разказ. — Просто умирам от глад!

Заведох го до автомата и натиках ръката му в отвора за инжекции. Подбрах една комбинация от енергийни обогатители на аденотрифосфатната киселина, която и мъртвец би накарала да заиграе. Ако все пак това не беше Вейо, бих го помислил за умопобъркан — аз какво му разказвам, а той: гладен съм, та гладен! Изтичах до кухненската ниша, грабнах каквото намерих готово, но ненаправил още три крачки в обратната посока, се върнах и продиктувах на автомата няколко готварски рецепти в количества, достатъчни за десет екипажа като нашия. Внезапно и моят стомах бе завил като полудяващо от глад животно. Та аз също не бях слагал в него нито хапка в продължение на едно денонощие! Сега разбрах и състоянието на Вейо, закономерно след полуанабиозата, от която бе излязъл. Такъв глад може да те накара да обезумееш.

Вейо се нахвърли върху храната все така мълчаливо и не ми остана друго освен да му подражавам. Едва след няколко минути можах да го запитам, дъвчейки по-бавно:

— Кажи сериозно, не чувствуваш ли някаква аномалия в себе си?

Той изръмжа, сякаш бях дръпнал залъка от устата му.

— Още не мога да повярвам това, за Даал! Защо не ни докладва за разговора ви?

Какво излезе! Че виновният съм аз! Кога да съобщя, като всичко стана само половин час по-късно?

— Събуди другите! — изръмжа той отново, обърсвайки с длан омазнената си брадичка. — Нищо ми няма, върви да ги събудиш! Аз през това време ще се занимая с кораба, кой знае какви каши си забъркал! Върви, ти казвам!

Още ми се ядеше, но сега той беше командирът и трябваше да го слушам. Отидох отново в изокамерата, помлясквайки от болезнената сладост в гърлото си, което искаше още и още, и бързо, без да мисля за реда, събудих хората един след друг, оставайки психороботите да им помагат при обличането. За да се отърва от въпросите им, направих една свирепо-делова физиономия:

— После ще ви обясня на всички! Сега бегом в кабинета ми.

Това „бегом“ беше неосъществимо, защото те се люшкаха от неовладяност на мускулите си и аз им наредих роботите да ги отнесат. Все със същата, недопускаща въпроси деловитост им направих инжекциите, заявявайки им, че всичко е наред, че първо трябва да се нахранят хубаво, и ги отпратих да се самообслужват в кухнята. Пръв координаторът се поколеба дали да ми се подчини и настоя поне за елементарни обяснения, но в този миг забръмча визиофонът и на екранчето цъфна Вейо.

— Събуди ли хората? Наред ли е всичко? Можеш ли да ги оставиш сами? Ако можеш, ела по-бързо при мене! Не им давай още никакви обяснения!

Усмихнах се на координатора, вдигайки уж безпомощно рамене:

— Той командува сега. Не се безпокой, не сме узурпатори. След няколко минути ще си поемеш поста… Върви сега да се нахраниш, ама хубаво, защото ще ти трябват сили.

И пак се наложи да преглътна рукналата в устата ми слюнка при неволната представа, че те сега ще идат в кухнята и ще ядат, ядат…

Щурманът седеше зад Гемо и не приличаше на себе си. Искам да кажа: това не беше повече предишният Вейо, това беше командирът на кораба с цялата негова властна и спокойна осанка, овладял и себе си, и всичко около себе си, отхвърлил маската на лекомислен шегаджия. Не ми остави дори време да помисля върху това негово чудесно превръщение.

— Как са хората? Каза ли им нещо за Даал?

— Не.

— Благодаря ти. Седни да си поговорим!

— За какво пък има да ми благодариш? — ядосах се аз на неговото командирство.

— Затова, че си се въздържал да повториш своите идиотски обвинения спрямо тоя най-прекрасен човек, когото някога съм познавал.

— Вейо — озъбих му се. — Аз обичах Даал най-много от всички.

— Добре, добре, да приемем, че си сбъркал от обич към него. Слушай сега, помниш ли как внуши на Даал да гласува против волята си за „мълчанието“? Помниш, разбира се, човек не забравя греховете си. Как може тогава един човек, който няма съпротивителни сили спрямо елементарно внушение, да осъществи такава масова хипноза?

— Той тогава сам се колебаеше, затова! А после… в състояние на… — започнах да се оправдавам аз, но веднага млъкнах в очакване той да ме прекъсне, да не ми даде възможност да задълбоча грешката си с нови глупави разсъждения.

И Вейо продължи нападението си:

— Но поне за собствената си хипноза трябваше да си спомниш, за внушените ни от разстояние видения! Кога е настъпила смъртта?

— Ами… — Трябва да съм бил съвсем оглупял наистина в онова си състояние, защото и за виденията не бях си спомнил.

— Установи ли или не? Слушай, та това е нечувано! Та то е първото, което трябва да се направи при една смърт!

— Вейо, разбери в какво положение се намирах, до това ли ми е било? Кое по-напред, кораба ли, вас ли…

— А до кое ти е било? Веднага да хвърлиш най-чудовищното обвинение към един свой другар? — кипна той. — Бягай да направиш експертизата! А аз ще повикам хората тука.

— Не! — прошепнах импулсивно.

— Какво не?

— Не… не мога! Сега пък съвсем не мога.

— Върви веднага ти казвам, ако искаш цялата тая твоя идиотщина да си остане само между нас. Иначе ще докладвам и ще си направя изводи за твоето морално и умствено състояние!

— Вейо, моля те, не мога! Аз… аз… разбери, аз никога не съм се докосвал до мъртвец!

Той ме изгледа слисано, после лицето му омекна, стана отново добродушно-присмехулното лице на моя Вейо:

— Ех, и ти си ми един лекар!

Така е! Но аз ли съм виновен, че през цялото време на обучението си съм виждал мъртъвци само на холограмни филми? Че съм се учил на хирургия, на аутопсия и вивисекция само върху пластмасови трупове и човеци-автомати? Виновен ли съм аз, че хората от звездолета умираха извън него, умираха обикновено така, че не оставаше и прашинка от тях, или полагаха костите си по чужди планети, за да трасират нашия път със своите гробове, както изобщо е трасиран пътят на човечеството?

— Сега пък аз искам да ти съобщя нещо — рече Вейо, изправяйки се някак тържествено иззад Главния електронен мозък. — Някаква материално тяло е било уловено в защитно-силовото поле и унищожено от лазерите. Да вървим сега при Даал!

Рони пренесе трупа в кабинета ми и го положи в електронния диагностик. Не можех нито да гледам натам, нито да мисля за каквото и да било, дори сензационното съобщение не бях успял още да асимилирам. Експертизата извърши Вейо, питайки ме от време на време кой уред да задействува, кои показатели да отчете. Смъртта бе настъпила по времето, когато всички сме правили опити да се самоубием. Само че благодарение на несъвършенствата на своя психоробот Даал беше успял.

Вейо не ме погледна нито тържествуващо, нито укоризнено, само сухо съобщи резултата и добави:

— Пренеси го в хладилните помещения. Протокола ще съставим двамата.

Предстоеше ми още една и още по-мъчителна процедура — да извървя заедно с психоробота пътя до корабните подземия. Защото в тая степен на тревога той не можеше да се отдели от мене, извън обсега на инфрачервените си и фотометрични очи. Вървяхме бавно и това вече приличаше на малък погребален церемониал. Но в него нямаше нищо тържествено — една безчувствена машина отнасяше нещо, което е било човек, един човек вървеше след нея, станал също безчувствен, защото се напъваше да обхване цялото измерение на своята вина. В ония мигове аз осъзнах, че да обявиш жертвата за убиец е равносилно на убийство — все едно при какви обстоятелства и с какви последици!

В залата на главното управление астронавтите стояха прави зад своите компютри. Координаторът говореше нещо, по-скоро лениво, а не тъжно за… „нашата първа жертва“. Поспрях се в очакване той да обяви съответното паметно мълчание, но то, изглежда, бе вече минало, а седмината мъже просто още не намираха сили да седнат както преди на работните си места. Не усетих никакви погледи върху себе си, докато прекосявах залата, и никакво обвинение в мълчанието им. Изглежда, Вейо не бе им докладвал всичко и тежестта на това негово премълчаване смъкна раменете ми надолу като внезапно усилена гравитация. Координаторът каза все така вяло:

— Позволете ми още да изразя благодарност към човека, който със своята съобразителност, хладнокръвие и енергични действия…

Докато разбера, че всъщност изведнъж ме обявяват за герой, стана късно да реагирам. Викът ми „не“ изкънтя само вътре в мене, но това не беше непоправимо — при доклада си щях да им кажа какъв герой съм аз! Най-странно бе обаче поведението на Вейо. В очите му, които се опитах да прострелям с убийствения си укор, не срещнах нито присмех, нито съзаклятничество. Те сякаш ми отвърнаха троснато: Така си е, стига си ме занимавал с твоите преживявания. После се обърнаха отново към скалите на предавателно-приемателната система. В тези минути той единствен от нас бе се върнал към служебните си задължения и случилото се сякаш не го интересуваше вече.

Това ме обърка и докладът ми, който по обикновеному предхождаше всички други изказвания, излезе също объркан. Не съм сигурен дали изобщо схванаха в какво се състоеше вината ми, дали почувствуваха цялата гадост на прибързаното ми обвинение към Даал. Навярно бях удавил всичко в несвързаните си обяснения и контрадоводи против незаслужено присъжданата ми благодарност. В края на краищата тя трябваше да бъде отправена единствено към Рони, който бе преценил, че може да не ме приспива в изокамерата.

— Не се обиждай! — възрази ми координаторът все така лениво. — Нека в случая думата „герой“ да не ти се струва обидна! Аз съм убеден, че не всеки от нас би бил способен в тия трагични минути…

— Но какво толкова съм направил! — ядосах се най-после. — Я стига сте се превземали! Или си правите някаква съвсем неуместна шега с мен?

Координаторът седна на креслото зад Гемо, направи знак и към нас да седнем. Бе осъзнал, изглежда, тая неуместна тържественост на стоенето прави.

— Докторе, имам пред вид една-единствена твоя постъпка: спирането на кораба, извеждането му в подходяща орбита, поставянето му в готовност. Това спаси честта на нашата експедиция. Ще бъда откровен докрай, защото докрай сме длъжни да осъзнаем и положението, в което изпаднахме. Ако трябваше сега, дори сега, в тая минута, както ти тогава, да решавам дали да върна кораба, или да го оставя да продължи, аз сигурно щях дълго да се колебая. Не мога да кажа и кое решение бих избрал. Защото ония настроения и мисли, които ме накараха да направя опита за самоубийство, са все още в мен. Това убийствено чувство за безсмислието — то е още във всички ни, ако сте откровени, ще го признаете…

Пръв Монида потвърди с едно замислено кимване, потвърдиха го и други. Рекох:

— Мога ли да помоля да прекратим тоя разговор? Реших така, защото се ядосах, това е! И никакво геройство няма тука, а ако вие още не сте се съвзели, елате тогава да ви бия по една инжекция!

Вейо се хилеше насреща ми и това ме изпълни с чувството, че отново всичко е наред. Ето, и Монида вдига пръст, за да изнесе своя доклад, и ние се превръщаме отново в оная деветопръста… в оная… в осемпръста ръка, която…

— Позволете ми — каза евристикът — да започна с някои елементарни теоретични постановки, поемайки риска да ви отегча. Положението, в което изпаднахме, ни задължава да се върнем към тия първични конструкции на нашето досегашно познание за живота. Знаете, че по време на „мълчанието“ Даал и аз се заехме да конструираме един предварителен теоретически модел на тази цивилизация въз основа на досегашните сведения за нея. Така че гледайте на това като на съобщение, което трябваше да направи Даал…

Той наистина започна с учебникарските постановки в космологията, биологията и онтологията. Каза, че съпоставили получените досега данни за планетата и нейната орбитална станция с всички съществуващи хипотези и най-напред са отхвърлили възможността това да е цивилизация от абиогенен тип. Не че изобщо изключвали тая възможност, а защото проучванията на планетната система говорят, че в нея може да възникне живот от земен тип. Тази част на Галактиката е твърде спокойна, възрастта на слънцето и неговата стабилност, датиращи най-малко от десет милиарда години, са предпоставка за една равномерна и продължителна еволюция. Мислещата материя тук е могла да отиде значително по-напред от човечеството, защото стабилната екосфера на слънцето се е създала близо два милиарда години по-рано от екосферата на нашето Слънце. Би могла! Но очевидно не е. Засега не е констатирано никакво друго взаимоотношение на тукашните мислещи същества с Космоса освен тази загадъчно единствена орбитална станция. Това говори или за деградация, или за прекъсване в развитието, или за едно изобщо по-късно начало. Тук трябвало да се вземе сериозно предвид хипотезата на нашия Крамер за взаимодействието на планетата с нейната прекалено голяма луна като фактор за едно задържане или закъсняване. Бурните приливни движения в кората на населената планета вероятно са стеснили екологичните ниши, където се е зараждал животът, и са обусловили неговите засега неизвестни ни различия. Във всички случаи обаче имаме основание да предполагаме, че той принципно няма да се отличава от тоя на Земята…

Както е прието за всяко научно съобщение, Монида подкрепяше изложението си с множество цифри, схеми и позовавания на други автори, така че се получи една стройна теоретична конструкция, която ми се видя необорима. Но като стигна до орбиталната станция, цялата му конструкция рухна. Разбира се, пак само в моите примитивно жадни за яснота очи. Той призна, че тук не са стигнали до общо мнение с покойника. Космологът си останал привърженик на тезата, че тази станция е рожба на самата планета, защитна функция на нейната цивилизация или остатък от нейното по-раншно високо развитие, преди тя да деградира или да прекъсне развитието си. Допускал дори, че тя може би е единствен оцелял остатък, че на самата планета няма повече високоразвити мислещи същества. Докато той, Монида, е склонен да приеме, че тя е пришълец от друга слънчева система.

На това място Вейо подхвърли весело:

— Значи, с един куршум две цивилизации? — но не предизвика нито една усмивка.

Лицата на астронавтите си останаха апатични или тъжно замислени.

— Способността им — каза Монида — да постигнат групово внушение с такъв ефект говори за една необикновена духовна енергия. Това, струва ми се, наклонява везните в полза на моето предположение. Но тя потвърждава и сходността им с нашата цивилизация. Значи те познават като средство самоубийството, познават и притежават чувството за безсмислие, което ни внушиха.

Той говореше равно и спокойно, с благия тон на всяка мъдрост, в един момент, когато в мене нарастваше нуждата да предприема нещо, да изтръгна хората от тяхната плашеща ме апатия.

— Съзнанието за безсмислие обаче — каза той — не е късно явление в живота на мислещия вид материя. Затова не бива по него да съдим за равнището на тази цивилизация. То се появява, изглежда, когато екологическата сфера почва да изчерпва своите активиращи моменти, а принципът на еволюцията бива осъзнат като безцелен автоматизъм, чрез който бездушната Вселена формира част от себе си по абсолютно неразбираеми причини. Това чувство има диалектически характер. Веднъж то осъществява двигателни функции, кара ни да търсим нови екологически сфери, за да продължим развитието си. Друг път то ни задържа с осъзнатата невъзможност да бъде преодоляно и в новите сфери, насочва ни да търсим изхода от безсмислието само в себе си. Тоест там, където е най-малко възможно да го намериш, ако си действително мислеща материя. Ето, ние пропътувахме толкова светлинни години, за да търсим другото, другите, и… намираме отново същото, същите…

Тук вече не се сдържах.

— Монида! — викнах му. — Окончателно се убедих, че най-вредното нещо в историята на мислещата материя са нейните мъдреци. Не случайно човек става мъдър, когато остарее, тоест когато е вече негоден…

— Докторе! — прекъсна ме координаторът, но предупреждението му да се държа прилично беше твърде безсилно.

— Какво? — разкрещях се аз необуздано. — И на тебе ти е приятно да слушаш разни мъдри обяснения за смисъла на безсмислието, така ли? А пък аз знаеш ли какво ще направя? Ей сега ще заповядам на Рони да ви натика отново в изокамерата, всичките! И ще продължим експедицията двамата с Вейо. Все ще се справим някак си.

Щурманът въздъхна комично:

— Горкият, съвсем се главозамая, след като го обявихме за герой!

Подигравките на моя приятел както обикновено ми действуваха отрезвително. Преглътнах беса си, стиснах юмруци, така че, когато посочих към кръговия екран, където трябваше да се намира станалата отново невидима станция, не успях навреме да разтворя длан и засочих по най-смешен начин с юмрук.

— Ония стрелят не само с чувство за безсмислие, стрелят и с напълно смислени ядрени торпили, а ние си седим и пеем оди за безсмислието! Бихте ли ми казали, какво всъщност възнамерявате да правите, мили другари? Та аз не видях някой от вас дори да се позаинтересува от снимките на това тяло, което е изгоряло в защитното поле. Изглежда, наистина мислите само за връщането.

— Разгледахме ги, докторе — обади се космолетният специалист Велидо, явно обиден от думите ми. — Преди да дойдеш. Силата на взрива говори, че е от ядрен тип. Но това не ни задължава да го сметнем за бойно средство. Може да са просто взривени плазмени реактори. Обемът на тялото позволява да се допусне, че в него е могло да има и едно-две живи същества от нашите размери. Значи, те или са дошли да проверят дали сме успели да се самоубием и да завземат кораба ни, или пък са решили да разрушат и него след нашето самоизтребление, не можейки навярно от това разстояние да го анихилират, както направиха със сондите. Но този вариант от наша гледна точка е неразумен, защото представлява доказуема агресия.

— Докторе — рече координаторът и все още беше неузнаваем за мене, — дай ни право на мъничко размисъл и колебание, когато се сблъскваме с толкова непреклонност от тяхна страна. Аз вече ти казах…

— Тихо! — изшътка щурманът и ние чухме предупредителния сигнал на записната апаратура. — Тихо, включвам!

И ние, осемте мъже, стигнали до границата на безсмислието, се вцепенихме в очакване. Магнитната струна на езиковия компютър пред Корел заповтаря с лишения си от човешки модулации глас:

— Отивате ли си, отивате ли си, отивате ли си…

— Ето, те ви питат! — викнах аз тържествуващо. — Не аз, те! Хайде, отговаряйте им!

— Аз вече ти казах — повтори и координаторът думите си, при които бяха го прекъснали. — Ти вече си предрешил въпроса, а в случая и отговора. Така ли е? — обърна се той към другите и дори не правеше опит да се изтръгне най-после от своята противна апатия. — Вейо, предай им: Продължаваме контакта, връщаме се на предишната орбита.

Твърде скоро компютърът на Корел отново заговори сякаш по своя готова програма и аз за миг се изпълних с усещането, че всъщност ние може би разговаряме не с друга цивилизация, а с една фикция, създадена от нашите съвършени мислещи машини.

— Останете на мястото си — каза ни многократно компютърът. — Предлагаме среща на представители.

Би трябвало да избухне тържество, да гръмне ликуването ни — най-после, най-после постигнахме това, за което бяхме дошли! Но вълнението по лицата ни — сигурно и моето е било такова — беше от друг характер. Сигурно и останалите бяха се запитали, както се запитах аз: „Каква е целта на това предложение?“ Защото… какво друго да се запиташ, когато то идва след поредния опит да бъдем унищожени? Не беше ли това някаква уловка, целяща да приспи нашата бдителност, преди следващото нападение? Една жертва дадохме вече, една ужасяващо скъпа жертва, колко още трябваше да дадем, за да се уверим в безсмислието на този контакт?

— Решавайте, другари! — подкани координаторът и този път явно се мъчеше да се мобилизира. — Бавенето на отговора ще означава признак на слабост и разколебаване.

— Нека по-напред ни обяснят своето поведение! — горестно рече Крамер, който беше най-близкият приятел на Даал. — Убиха един от нас, човек убиха!

— Може и ние да сме убили някого от техните — рече Монида със своето отблъскващо безпристрастие на космически Соломон. — В случая и техните, и нашите действия трябва да се тълкуват само като актове на самозащита. Аз приемам предложението.

И силно разтърка с длани увехналите си бузи, сякаш искаше да се разсъни.

— Свърши флиртът! — обяви с пресилена бодрост Вейо. — Навлизаме в стадия на дипломацията! Драги Крамер, главното й качество е да умееш да се правиш на ударен. Известно ли ти е това древно човешко изкуство? На ония явно е познато. Приемаме предложението за среща на представители, дайте предложение за условията! Шефе, правилно ли формулирах отговора?

— Според мен, да — отвърна координаторът и потърси съгласието на другите.

Възражение не срещна, но въодушевление… въодушевление нямаше у никого.

Загрузка...