Таралеж в скафандъра

Навярно читателите вече са се досетили, че не е имало никакви пропасти и никакви хоботести зверове около мен. Хипнотичният удар, с който „онзи“ или „ония“ се опитаха да ми попречат в спасителното бягство, бе ме заварил психически неподготвен или, по-точно, бе ме заварил напълно подготвен да му се поддам тъкмо в този момент. Страхът, че лунната почва може да се разцепи под краката ми при тия внезапни трусове, си съществуваше в мен през цялото време на срещата, а какво друго би могло да съчини още ужасеното ми подсъзнание освен хоботести чудовища, когато пред очите ми един подобен мъничък звяр бе се понесъл с изумителна скорост към отворения космолет? Добре, че там стоеше нашият верен страж Рони, в чиято шесторъка прегръдка най-после се успокоих.

Вейо нямаше време за обяснения и аз трябваше да си нарисувам картината на случилото се с помощта на психоробота. По нареждане на щурмана той пленил моя партньор, а след това се заел да спасява и мен. Голяма грижа бях им създал с безумната стрелба по виденията около себе си, докато не се свършили зарядите в пистолета ми. Но същинските ни грижи едва сега започваха. Обхванат от хазарта на нашето състезание, Вейо бе действувал импулсивно, без да мисли за последствията. Всъщност на негово място навярно и аз бих постъпил така — какъв по-сгоден случай да вземем като заложник техния представител, да изучим отблизо тия същества! Но ако това беше просто един хитроумен начин да проникнат сред нас, та да ни завладеят със средства, които не могат да употребят отдалече?

Седях сам с въпросите си, защото Вейо отговаряше на своя партньор от „крушата“. Двата космолета стояха един срещу друг, настръхнали, дебнещи се — два разярени звяра, готови всеки миг да се хвърлят в смъртоносната схватка. По същия начин между тях стояха изоставените луноходи и сякаш си разменяха подобни реплики: Върнете нашия представител! Това е нарушение на споразумението! — Той потърси нашата помощ. По нашите закони сме длъжни да му я дадем. — Не дойде сам. Вие го отвлякохте. — Ние само му помогнахме да влезе при нас. — Ако не го върнете, ще ви унищожим! — Нашите бойни средства също са насочени към вас. Не е известно кои са по-бързи и по-ефикасни…

След размяната на тия „любезности“ настъпи още по-заплашително мълчание. Вейо държеше пръста си на пусковия механизъм, а аз се потях и под езика и не виждах никакъв изход от кошмарното положение. Изтекоха десетина ужасни минути, докато компютърът отново се обади. Гласът му този път ми прозвуча вразумително:

— Той не е в състояние да разговаря с вас. Не може да ви бъде с нищо полезен.

Вейо, окуражен, премина в настъпление:

— Ако държите на нашето споразумение, ще му предоставите средства да ни съобщи мотивите на своята постъпка. Тогава чак ще преценим дали да го върнем, или не.

Компютърът „помисли“ малко, после отвърна:

— Включваме ви с него.

Но нашият доброволен или лъжлив пленник мълчеше. Вейо запита:

— Какво желаете от нас? Защо дойдохте при нас?

— Искам да ме освободите — отговори той. — Освободете ме и нека довършим програмата на нашата среща!

Означаваше ли това, че можем да се освободим поне от опасенията си за някакъв капан? Вейо ме погледна озадачено, но какво можех да му отвърна? Изтичах в шлюзовата камера. Пазен от Рони, партньорът ми продължаваше да лежи вързан на пода. Не показваше никакви признаци, че води в момента такъв съдбоносен разговор. Изобщо нямаше вид на живо същество, но нали и преди аз не бях забелязал каквото и да е одухотворено движение върху и под черната му гъвкава „кожа“? Хванах предпазливо единия му крайник. Беше наистина като гумен — тежка и твърда гума, която бе проявявала такава светкавична еластичност и бързина. Искаше ми се по същия начин да опипам хобота му, но се отказах. Та ако и мене някой ме хванеше така за носа, па макар и от чист изследователски интерес? Можеше все пак да е наш съюзник!

— Освободете ме! — настояваше в шлема ми с недвусмислена категоричност „нашият съюзник“.

— Вейо — рекох по директния радиотелефон, — имам чувството, че не той говори.

Но щурманът се караше на преводаческия компютър, настояваше да научи мотивите, които са довели техния представител при входа на космолета ни, след като споразумението определя точно пространството на срещата. И аз се реших сам: предпазливо развързах горните крайници на безжизнения си партньор. Сега чак забелязах, че те завършват с една почти кръгла длан, че тази длан е заобиколена като венец от… девет пръста! Скафандърът сякаш заби някакъв оголен проводник в гърба ми. Съдбата си ли бях видял тогава в огледалото? Погледнах за Рони — стоеше спокоен зад мен, а и девет-пръстите ръце сега изглеждаха безжизнени. Дали Рони не бе го убил, ако е приложил електроудар, за да го усмири, когато го е внасял? Човек той не можеше да убие, но това все пак дребничко същество, чийто организъм не ни е познат? Посегнах да развържа и краката. Ходилата им приличаха досущ на ръцете, само че „дланите“ бяха още по-широки, а деветте пръста — по-дебели и по-къси. И тогава се случи нещо, което в първия момент страшно ме изплаши. Аз развивах съвсем бавно неразкъсваемото синтетично въже, а двете деветопръсти ръце също така бавно се присегнаха към моите, хванаха ги полека, но ги отделиха от въжето твърде красноречиво. Майчице, каква сила се криеше в тия сивочерни ръце! Аз, разбира се, не бях им противопоставил титановите „мускули“ на бионичния скелет и все пак усетих какво би било, ако ръцете на моя партньор се спуснеха към мен с враждебни намерения. Но какво всъщност искаше той? Защо се примиряваше с този наш акт на насилие? Ръцете няколко пъти се прибраха една към друга пред очите ми и аз разбрах значението на тия жестове чак когато познах положението, в което бяха се намирали, преди да ги развържа. Колебливо заомотавах отново въжето около тях. Те лежаха покорни и сякаш доволни.

— Вейо — викнах аз в шлема си, — той не иска да бъде освободен!

Вниманието ми така е било погълнато, че не бях възприемал последните разменени реплики между него и компютъра. Но Вейо беше наблюдавал действията ни на екранчето на шлюзовата камера.

— Служите си с измама — заяви той сърдито. — Прекратяваме контакта за един час. Ще ви съобщим нашето решение.

Върнах се при него с чувството, че ще участвувам в най-деликатното и най-съдбоносното съвещание през живота си. На кораба беснееха. Координаторът едва не изпочупи мембраните: „Ясно ли ви е, че сега не можем да ви пуснем на кораба!…“ Ясно ни беше, разбира се, сега вече всичко ни беше ужасяващо ясно. След съприкосновението с организъм от неземен произход правилникът обявяваше целия ни космолет за заразен. Трябваше да минат много карантинни месеци, за да се приеме, че нищо не застрашава нито нас, нито материалите, от които са построени нашите подвижни космически домове. Дори скафандрите нямахме право да съблечем. Хранителните им запаси скоро щяха да се свършат, после щяхме да избираме по собствено желание или да умрем от глад, или да умрем при отварянето им за ново зареждане, ако в това време проникне вътре неизвестна зараза. Вярно, досега не бяхме зарегистрирали никакви микроорганизми, но нима не е възможно да има и такива, които не могат да бъдат уловени от нашите индикатори?

Седяхме с Вейо един срещу друг и мълчаливо се гледахме през стъклата на шлемовете си. Сетих се, че положението му е още по-тежко — неговият лек скафандър не съдържаше друга храна освен подкрепителни течности за около два дена. А ония от кораба, вместо да ни посъветват нещо, само ни се караха. Разбирах, че и те са объркани от неочаквания развой на нещата, но поне да ни окуражеха малко — опасностите ние и сами виждахме. Помълчахме и Вейо най-после направи опит да се усмихне. Много беше жалък тоя опит:

— Сложихме си таралеж в скафандрите, момче — рече той.

Моят приятел е в състояние дори и по този начин да открие едно съдбоносно съвещание.

— Какъв таралеж? — запитах го в недоумение.

С най-сериозно лице, като същински професионален възпитател на деца, той ми разясни някаква древна поговорка, според която израз на най-висша неприятност било да си сложиш таралеж в гащите. Не успя да ме развесели. Въображението ми се занимаваше със значително по-опасни неща и не видях нещо особено в представата си за онова странно бодливо животинче, което познаваме само от учебния екран. По-скоро ме наскърби и без малко да ме тласне отново към всемирната ми болка от времето на тренажерната — значи наистина да срещнеш своя брат в Космоса е като да си сложиш таралеж в скафандъра?

Но древността на поговорката ми припомни възрастта на моя приятел. Старо момче беше щурманът, спокойно можеше да ми бъде баща и аз седях и се надявах той да ме хване за ръчица, да ме изведе най-после от тая безизходна история. Или поне да каже нещо разумно. Вместо това той пак въздъхна:

— Има още една хубава стара поговорка, мойто момче. „Да си сложиш главата в торбата“.

— Аха! — рекох аз, недочакал обяснението й. — Интересна е. Но засега ми се ще да си извадя главата от шлема, а не да я слагам в някаква торба.

Тоя скафандър ужасно притесняваше тялото ми. Допреди малко изобщо не бях го чувствувал на себе си, но в мига, когато осъзнах, че с месеци ще бъда принуден да живея в него, той действително като че ли се напълни с таралежи.

С втората поговорка Вейо искаше да каже, че единственият изход е да продължим да бъдем нападателни, тъй като все едно сме обречени. Нямах нищо против, но принципът се видоизменя в конкретното действие. Освен това такава изходна позиция озлобява, а на мене още не ми се искаше да се озлобявам. Опитът да бъдем измамени и демостративното желание на беглеца да остане вързан потвърждаваха миролюбивостта на постъпката му, ако това, разбира се, не бе сложно разигран тактически ход, целящ да ни вкара в капана. Но то ми изглеждаше все още малко вероятно. Когато Вейо ме запита за мнението ми, аз си признах какви мисли са ме вълнували в тренажерната. Физиономията му така се удължи, че се побоях да не спука шлема на скафандъра. И никак не се шегуваше, възкликвайки:

— Майко мила, такива ли изроди безродни отглеждаме на звездолета!

Ужасно ме обиди. Какво си въобразяваше той с неговата Земя! Каква родина ми е тя? Ако сега речех да полетя към нея, да не би да ме посрещне по-различно от тази тук планета? И там ще ме държат на карантинна орбита, колкото си щат, и ще ме третират като неизвестна бактерия, загдето съм имал щастието да се родя на техния звездолет. Издумах ги всички тия неща на моя приятел, а той само клатеше шлема си:

— Космополит, значи, а? В буквалния смисъл на думата!

При това аз бях споделил своите интимни вълнения само за да му посоча, че е възможен и такъв момент в мотивите на моя хоботест колега. Да подчертая още със собствения си пример, че все пак този момент не е достатъчен. Следователно трябваше да се предполага някакъв много силен разрив между него и себеподобните му. Мислещите същества са се развивали именно в постоянния си бунт против стадния и видов инстинкт. Нима сред нас не избухнаха конфликти при изработването на програмата ни за действие? А случаят с Даал? Тия конфликти не бяха силни, защото ние сме по начало един сплотен екип с предварително приета от всички цел. При тях е обратното — нашата поява за тях е изненадваща, съдбоносна. Тя може да е подкрепила определена тенденция в конфликтното развитие на тяхното общество; нима не ни учудваха противоречията в отношението им към нас? А съществува и простата възможност те да са се разцепили на два непримирими лагера: за и против трайния контакт с нас. И ето, единият лагер праща свой парламентьор, за да постави другия лагер пред свършен факт…

— Виждам, че медицината не е погубила в теб напълно бъдещия писател — рече Вейо, поглеждайки с едно око към екрана, на който се мъдреше, все така затворена в себе си, загадъчната лъскавочервена „круша“.

Тия подигравки с възложената ми задача да опиша нашата експедиция винаги ме вбесяваха до оглупяване:

— Аз пък допускам тъкмо една такава реплика да е накарала моя партньор да избяга при нас!

Вейо се засмя:

— Това е идея! Я избягай и ти, та да се възстанови равновесието! Иначе не знам как ще се измъкнем от тая каша.

Аз още по-малко виждах изход от „тая каша“, но това, че Вейо можа да се засмее, както си се смееше обикновено, ме ободри. И наистина не биваше заради някакъв беглец, каквито и да са мотивите му, да обявяваме война на цяла цивилизация. Най-лесното, а може би и най-справедливото бе да го върнем незабавно. Но справедливо спрямо кого? Спрямо цялата ли цивилизация? А ако тази единица е представителка на по-добрата част от нея, която именно търси разбирателство с нас? Случайно ли се интересуваше той толкова от нашия принцип на взаимопомощ, случайно ли бе прекъснат разговора ни тъкмо на това място? И после… древната дилема за правото да бъде пожертвувана единицата против нейната воля в интерес на общността — нима ще бъде даден някога окончателният отговор на този въпрос?… И аз се обявих против връщането на нашия доброволен пленник.

Вейо пък не се вълнуваше много-много от нравствената страна на случая — той търсеше само максималната за нас изгода. Удаваше ни се възможност да научим много повече, да научим всичко за тази планета и войнственият щурман не искаше да я изпусне. Но когато часът изтече, още не бяхме стигнали до определено решение. Вейо се обърна отново към преводаческия компютър само с надеждата чрез блъф да получим в продължението на спора достоверен отговор на въпросите, които бяхме си задавали в този мъчителен час.

— Контакт! Земята търси контакт! Войната между цивилизациите ни ще бъде гибелна за вас. От вас зависи да бъде предотвратена. Ще ви върнем представителя, след като узнаем неговите мотиви. Потвърждаваме задължението си да не се намесваме във вашия живот.

Компютърът отвърна спонтанно, че единствената възможност да се предотврати войната била незабавно и безусловно да върнем пленника. Не случайно не сме можели да разговаряме с него. Той не бил представител на тяхната цивилизация, не бил мислещо същество. Пратили го на срещата само за да сравнят физическите му данни с нашите. Направили го още, понеже предполагали, че ние не ще рискуваме да изведем един пълноценен член на нашата експедиция.

Зад техния блъф имаше повече убедителност — нали и ние се позамислихме дали да не изпратим психоробот на срещата? Но нима и най-висшият робот е в състояние да се противопостави на господаря си? Той можеше да се повреди, да откаже да приема заповедите, да действува самостоятелно при повредена програма, сума бели да направи, но никога не би извършил нещо, което да съдържа каквато и да е целенасочено морална стойност. Машината си е машина дори тогава, когато „полудява“. Освен ако тая тяхна жива машина е по-висша от нашите и едновременно с това — по-неразумно конструирана. Но пак се появяваше противоречието с този внезапен и отвън прекъснат интерес към нашия принцип на взаимопомощта? Не, никоя машина нямаше да се уповава на него! Моят хоботест събрат сигурно бе решил просто, че ние все ще намерим начин да го разберем или пък щеше да ни посочи този начин, когато се намери в безопасност. Или пък искаше да ни принуди да се откажем от споразумението за ненамеса?

Вейо им показваше неумолимост:

— Тогава да повторим срещата с истински ваш представител!

Отговориха:

— След като върнете пленника.

Ние:

— Ще го върнем после. Гаранция, че срещата ще се състои.

— Не!…

Вейо държеше пръста си на спусъка за лазерите. Скафандърът искаше да ме смачка, да ме удави в миризливата пот, която не смогваше да поеме и регенерира. Да можех да го хвърля, да можех всичко да захвърля! Колко са били прави ония земни философи, като са съветвали човечеството да отбягва всякакви срещи с други цивилизации! Колко наивни са били мечтите-представи на това добро човечество, поискало да обхване в братска прегръдка целия Космос. Колко неподготвен за тази експедиция се оказах и аз самият, не можейки да преодолея сантименталността на своята младост!

Станах и усилих притока на студен въздух в кабината. Станиолените ветрила на кондиционната решетка се разтрепераха. Но по-безсмислена от тая постъпка едва ли можех да извърша сега — все едно този хлад нямаше да проникне в херметизираните ни скафандри. Вейо дори не забеляза това, чакаше с пръст на спусъка. „Крушата“ мълчеше.

— Готови сме да ви пратим един подобен низш представител като заложник — каза той, недочакал реакцията им.

Бурно възнегодувах — разбира се, нямаше да прати своя психоробот, а Рони!

— Мълчи, че ще изпратя теб! — озъби ми се той.

— Готов съм да отида! — викнах му в пристъп на жертвоготовност. — Ще бъде справедливо. Ние трябва да бъдем справедливи в случая, за да…

— Я млъкни, не разговарям сега с теб!

Оттатък, изглежда, обмисляха предложението му, за което и аз не знаех дали е сериозно, или Вейо продължаваше да блъфира.

И го обмисляха кошмарно дълго. Преводаческият компютър леко попукваше, сякаш от същото напрежение в очакване на отговора, та когато в ушите ни се разнесоха първите звуци, ние не веднага познахме гласа на координатора, долетял по директния радиотелефон.

— Внимание! — обяви той. — Внимание! Действувайте само по нашите указания!

Ха, здрасти! Лесно се дават съвети от четвърт милион километра разстояние! Щях и да изрека възмущението си, загдето едва сега се обаждаха, но координаторът настояваше да потвърдим чистотата на приемането, за да не се допуснели грешки. Вейо му отговаряше педантично и с една готовност да снеме отговорността от себе си, каквато не познавах у него. В първия момент всичко ми се стори нелепо, но после го свързах с мисията на нашия звездолет в Галактиката и разбрах, че всъщност ние и нямаме друг изход. Корабът бе водил свои си преговори със станцията да продължим срещата в нов вариант. Край пирамидките трябваше да излязат сега целите екипажи. Ние щяхме да изслушаме и двамата техни представители, задължавайки се да не вземем никакво становище, да не предприемаме каквото и да било като следствие от това, което ще чуем. После да последва размяна на научната информация и… раздялата — сто и петдесет годишната раздяла!

— Да излязат докторът и Рони! — настояваше координаторът. (Аха, все пак щяхме да си послужим с малко хитрост! Напразно бях изругал първия път.) А това, че станцията явно не можеше да улавя и дешифрира другите ни предавания, направо беше късмет. — На беглеца ще бъде съобщено новото условие. Ако не го приеме, изведете го насила! Така нареченото право на политическо убежище не фигурира в кодекса, понеже противоречи на принципа за ненамеса. Това обаче не сме им съобщили, ние се позовахме на правото на убежище, за да постигнем споразумението. Доколкото разбрахме от разговора, на станцията се намират два вида същества — по-низши и по-висши. Естествено е ние да търсим разбирателството с по-висшите. Но тъй като няма как да разберем кои са висши и кои низши и какви са взаимоотношенията им, поискахме да чуем двете страни. Това беше нашето условие, но те решително отказаха да изпратят на срещата представител на висшите. Вторият им представител щял да изложи тяхното становище, макар да не принадлежи към висшите. По този начин сме щели да се убедим, че не съществуват противоречия между висшите и низшите, че това било частен случай. Принудени бяхме да се съгласим. Повтарям: Само Земята може да преразгледа въпроса за правото ни на пряко вмешателство в делата на друга цивилизация. Абсолютно ви се забраняват каквито и да било своеволни действия, несвързани с обстоятелствата на самозащита.

Кой знае защо, вместо да ми донесат облекчение, тия думи ме направиха тъжен. Така тъжен, че усетих мускулите си да отмаляват в металическите гривни на бионичния скелет.

— Хайде, върви! — рече ми Вейо и също ми се стори тъжен.

За него — човека на енергичното действие — самоосъществявал се щастливо в тези минути на смъртна опасност, живял в тия минути със самочувствието на човек, от когото зависи съдбата на две цивилизации, бе още по-естествено да страда от бързия компромис. Махнах му вяло с ръка за довиждане — всичко беше толкова ясно, че нямаше какво повече да си кажем. Постоях задължителните двайсет секунди в дезинфекционния коридор, после влязох в шлюзовата камера. Моят тъмен партньор полулежеше в друга поза, не в тая, в която бях го оставил. Дали бяха му съобщили вече решението, как ли го е приел? На мен то бе донесло тъга, а за него навярно означаваше смърт. Ония, по-висшите, едва ли ще оставят постъпката му безнаказана.

— Рони — запитах вяло, — какво е положението?

— Нормално — отвърна ми психороботът с неговото желязно равнодушие. — Шлюзовата камера стерилна.

По тялото на моя партньор също не бяха зарегистрирани микроорганизми, но това още нищо не означаваше.

— Развържи този човек — заповядах на Рони.

Така казах, защото за Рони той трябваше да бъде човек, макар някои да не го признават за висше същество. Едно остро състрадание се забиваше в гърдите ми и аз не се мъчех да го притъпя с довода, че то може би е несправедливо към другата пък, също така неизвестна ни страна в конфликта. Беше инстинктивното съчувствие на младото ми сърце към бунта. Искаше ми се да му кажа, че съм изцяло на неговата страна, но ми е забранено да му помагам. Защото някакви много големи и много мъдри мозъци са решили, че ние нямаме право да осъществяваме в Космоса повелите на нашите сърца, а само логическите конструкции на умовете и на мислещите си машини. Искаше ми се много неща да му кажа, но той нямаше да ме чуе и аз нямаше да го чуя. За да се чуем, трябваше да се поставим отново в ръцете на онези, които командуваха и него, и мене пак посредством някакви бездушни машини. Прости ми, приятелю, искаше ми се да му кажа.

— Готови за излаз! — обяви Вейо в шлема ми. — Ако откаже, Рони да го изнесе.

Спуснах светофилтъра пред лицето си и партньорът ми изчезна в настъпилия мрак. Но аз вече не се боях от него. Цялото ми чувствуващо и предчувствуващо съзнание бе погълнато от несправедливостта, която щяхме да извършим. Камерата се отвори и светлината на неговото слънце отново се стовари като възмездие върху ми. Почаках да свикнат очите ми, поемайки въздуха така, че Вейо си изля гнева на мен:

— Стига си въздишал като вдовица! Хайде! Рони да върви след него!

Посочих ослепителния отвор на камерата, който самият приличаше на двуметровото слънце. И през херметичната ръкавица жестът на ръката ми изглеждаше тъжен. Беглецът повдигна леко хобота си. (Странно, нито веднъж вече не бях го оприличил на мравояд!) и бавно изправен, застъпва по наклонения алуминиев трап. Сивочерната му „кожа“ лъсна като полирана под убийствената светлина, но титаничната сила, която бях наблюдавал в това, сякаш направено от оловна гума тяло, бе изчезнала. Едва когато извървя десетина крачки по нажежената от слънцето каменна пустиня пред космолета, то изведнъж някак си се изпъна и в движенията му се появи нещо, което можеше да бъде наречено решителност. Навярно бе прав Вейо, упреквайки ме, че много фантазирам. Съчувствието ми вече бе си съчинило това същество, придавайки му образа на мъченик, тръгнал гордо към своята смърт.

Погледнах към „крушата“ и това ме накара да се измъкна от плена на чувствата си. По права линия, към срутените пирамидки, се движеше второ такова същество. Абсолютната видимост ми позволи да го обхвана мигновено. Не забелязах никаква разлика между него и неговия бунтуващ се събрат. И все пак този тук бе се изправил като че ли в мига, когато също бе го видял. Дали не бе се почувствувал сега в безопасност? Или наистина у него съществува онова, което ние назоваваме гордост?

Извървяхме петстотинте метра до пирамидките, без да бързаме, в онова мълчание, царуващо само там, където няма атмосфера. Малките камъчета отхвръкваха изпод тежките ходила на скафандъра ми с мистична безшумност, други се стриваха под тях на червеникава пепел, а под краката на съществото пред мене всичко оставаше непроменено. Пластичността на тая сивочерна маса като че ли поглъщаше грапавините на терена. Ако е скафандър, помислих си, може да му се завиди за него — приляга му като собствена кожа, но кожа, способна да изтърпи всички жестокости на бездушния Космос!

Докато констатирвах това, нашият доброволен пленник, без да се обръща към мен, премина ничието пространство до другата пирамидка и все така спокойно застана редом със своя събрат. Не забелязах нищо, което да издаваше враждебност или установяване на каквато и да било връзка помежду им. Толкова си приличаха, че ако си разменяха местата в миг, когато не ги гледам, нямаше да позная вече кой е бившият беглец. Изправих се и аз до своя „партньор“ и въпреки скафандъра като че ли се смалих край него. Рони изглеждаше толкова внушителен с едрия си ръст и шестте си могъщи ръце, че навярно вдъхваше страхотен респект на двамата отвъд демаркационната пирамида.

— Започваме — обяви компютърът в ушите ми. — Да говори този, който потърси нашата помощ!

Беше Вейо, но компютърът предаваше думите му със своя равен и бездушен глас, в който нямаше нито вълнение, нито надежда, нито каквото и да било човешко чувство — беше отвратително идеалният глас на отвратително идеалния съдник.

Загрузка...